Вярната принцеса

Зимата на 1503 г.

Крал Хенри и неговата кралица, съкрушени от загубата на сина си, очакваха ново дете, и Каталина, надяваща се на благоволението им, шиеше куп изящни бебешки дрешки пред малък огън в най-малката стая на двореца Дърам в ранните дни на февруари 1503 г. Дамите ѝ, които също шиеха според възможностите си, бяха насядали надалече; доня Елвира можеше да говори с нея насаме.

— Това би трябвало да бъдат дрешките на вашето бебе — промърмори негодуващо дуенята. — Вдовица сте от една година, а не е постигнат никакъв напредък. Какво ще стане с вас?

Каталина вдигна очи от фината бродерия с черна нишка, по която работеше:

— Успокойте се, доня Елвира — каза тя тихо. — Ще стане това, което решат Бог, родителите ми и кралят.

— Вече сте на седемнайсет — каза доня Елвира със сведена глава, като упорито не изоставяше темата. — Колко време ще стоим в тази забравена от Бога страна, без да бъдете нито годеница, нито съпруга? Нито в двора, нито някъде другаде? С трупащи се сметки и все още неизплатено вдовишко наследство?

— Доня Елвира, мисля, че ако знаехте колко много ме опечаляват думите ви, не бихте ги изрекли — каза Каталина с ясен глас. — Само защото ги мърморите, свела глава към ръкоделието си като циганка, която изрича проклятия, не означава, че не ги чувам. Ако знаех какво ще се случи, щях веднага сама да ви кажа. Няма да научите нищо повече, като изричате шепнешком опасенията си.

Жената вдигна очи и срещна ясния поглед на Каталина.

— Мисля за вас — каза тя без заобикалки. — Дори ако никой друг не го прави. Дори ако този глупак посланикът и онзи идиот, пратеникът не мислят. Ако кралят не заповяда принцът да ви вземе за жена, какво ще стане с вас тогава? Ако той не ви позволи да си отидете, ако родителите ви не настоят на завръщането ви, какво ще стане тогава? Нима той просто ще ви задържи тук завинаги? Принцеса ли сте вие, или пленница? Измина почти година. Нима сте заложница за съюза с Испания? Колко време можете да чакате? Вие сте на седемнайсет години, колко дълго можете да чакате?

— Чакам — каза спокойно Каталина. — Търпеливо. Докато въпросът бъде решен.

Дуенята не каза нищо повече, Каталина нямаше енергия да спори. Знаеше, че през тази година на траур за Артур бавно и постепенно я бяха изтласквали все повече и повече в периферията на дворцовия живот. Твърдението ѝ, че е девица, не беше довело до нов годеж, както бе смятала, че ще стане; беше я направило още по-неподходяща. Викаха я в двора само за важни поводи, а и тогава зависеше от любезността на кралица Елизабет.

Майката на краля, лейди Маргарет, не проявяваше интерес към изгубилата привлекателността си испанска принцеса. Тя не се беше оказала плодовита, сега твърдеше, че никога дори не е споделяла легло, беше овдовяла и не внасяше повече пари в кралската хазна. Не беше от полза за династията на Тюдорите, освен като разменна монета в продължаващата борба с Испания. Беше без значение дали ще си стои в къщата в Странд, или ще бъде повикана в двора. Освен това на нейна светлост майката на краля не се нравеше начинът, по който новият Уелски принц гледаше овдовялата си снаха.

Винаги щом я срещнеше, принц Хари приковаваше очи в нея с предаността на малко кученце. Нейна светлост майката на краля тайно беше решила, че ще ги държи разделени. Смяташе, че момичето се усмихва на младия принц твърде топло, смяташе, че насърчава момчешкото му обожание, за да поласкае чуждоземната си суета. Нейна светлост майката на краля негодуваше срещу опитите на когото и да било да влияе върху единствения жив син и наследник. Освен това нямаше доверие на Каталина. Защо младата вдовица би насърчавала един девер, който беше почти с шест години по-млад от нея? Какво се надяваше да спечели от приятелството с него? Нима не знаеше, че го пазят внимателно почти като малко дете: той спеше в бащините си покои, бе придружаван и наглеждан денонощно, постоянно надзираван? Какво се надяваше да постигне испанската вдовица, като му изпращаше книги, учеше го на испански, смееше се на акцента му и го гледаше как язди на манежа, сякаш се обучаваше да стане неин странстващ рицар?

Нищо нямаше да излезе от това. Нищо не можеше да излезе от това. Но нейна светлост майката на краля не позволяваше никой друг освен самата нея да бъде близък с Хари, и постанови гостуванията на Каталина в двора да бъдат редки и кратки.

Самият крал беше достатъчно любезен с Каталина, когато я виждаше, но тя чувстваше как я оглежда, сякаш беше някакво съкровище, което бе откраднал. С него винаги се чувстваше като някакъв трофей — а не като млада жена на седемнайсет години, напълно зависима от почтеността му, негова дъщеря по брак.

Ако можеше да се застави да говори за Артур пред свекърва си или пред краля, може би те щяха да я потърсят, за да споделят скръбта си. Но тя не можеше да използва името му, за да си спечели тяхното благоволение. Дори година след смъртта му не можеше да мисли за него, без да изпитва стягане в гърдите, което бе толкова силно, та ѝ се струваше, че дъхът ѝ ще секне само от скръб. Все още не можеше да изрече името му на глас. Със сигурност не можеше да разчита скръбта да ѝ помогне в двора.

— Но какво ще стане? — продължи доня Елвира.

Каталина извърна глава.

— Не знам — каза тя кратко.

— Може би ако това бебе на кралицата се окаже син, кралят ще ни изпрати обратно в Испания — продължаваше дуенята.

Каталина кимна:

— Може би.

Дуенята познаваше Каталина достатъчно добре, за да разпознае мълчаливата ѝ решителност.

— Бедата е, че все още не искате да заминете — прошепна тя. — Кралят може да ви задържи като залог срещу парите от зестрата ви, родителите ви може да ви позволят да останете; но ако настоявате, бихте могли да си отидете у дома. Все още си мислите, че може да ги накарате да ви омъжат за Хари; но ако това можеше да се случи, досега вече щяхте да сте сгодени. Трябва да се откажете. Тук сме вече от година, а вие не постигате напредък. Ще държите всички ни като в капан тук, докато претърпите поражение.

Пясъчнорусите мигли на Каталина се спуснаха и забулиха очите ѝ.

— О, не — каза тя. — Не мисля така.

На вратата рязко се потропа.

— Спешно съобщение за вдовстващата принцеса на Уелс! — провикна се гласът.

Каталина пусна ръкоделието си и се изправи. Дамите ѝ също скочиха. Толкова необичайно беше да се случи нещо в тихия двор в Дърам Хаус, че всички бяха обзети от силно вълнение.

— Е, добре, пуснете го да влезе! — възкликна Каталина.

Мария де Салинас отвори рязко вратата и един от камериерите на кралската спалня влезе и коленичи пред принцесата.

— Скръбни новини — каза той кратко. — Син, принц, се роди на кралицата и почина. Нейна светлост кралицата също почина. Дано Бог помогне на негова светлост в царствената му скръб.

— Какво? — запита доня Елвира, опитвайки се да възприеме зашеметяващия порой от събития.

— Бог да приеме душата ѝ — отвърна Каталина подобаващо. — Бог да пази краля.

— „Небесни Отче, приеми при Себе Си Твоята дъщеря Елизабет. Сигурно я обичаш, тя беше много добра и благородна жена.“

Отпускам се назад, сядам на пети и изоставям молитвата. Мисля, че животът на кралицата, прекратен толкова трагично, бе изпълнен със скръб. Ако версията на Артур за скандала бе вярна, то тя е била готова да се омъжи за крал Ричард, независимо от това колко презрян тиранин е бил. Искала е да се омъжи за него и да бъде негова кралица. Майка ѝ и нейна светлост майката на краля, както и победата при Босуърт, са я принудили да приеме крал Хенри. Тя била родена да бъде кралица на Англия, и се омъжила за човека, който можел да ѝ осигури престола.

Мисля си, че ако бях успяла да ѝ кажа за обещанието си, тя щеше да познае болката, която се процежда през тялото ми като лед всеки път, когато мисля за Артур, и съзнавам, че му обещах да се омъжа за Хари. Мисля си, че тя може би щеше да разбере — ако си родена да бъдеш кралица на Англия, трябва да бъдеш такава, независимо кой е кралят. Независимо кой ще трябва да бъде съпругът ти.

Без нейното тихо присъствие в двора имам чувството, че съм изложена на по-големи опасности, че съм по-далеч от целта си. Тя беше мила към мен, беше любяща жена. Изчаквах да изтече годината на траура ми и вярвах, че тя ще ми помогне да встъпя в брак с Хари, защото той щеше да бъде спасение за мен, и защото ще му бъда добра съпруга. Вярвах, че тя знае, че една жена може да се омъжи за човек, към когото не изпитва нищо освен безразличие, и въпреки това да бъде добра съпруга.

Но сега дворът ще се управлява от нейна светлост майката на краля, а тя е страховита жена, която не подкрепя нищо освен собствената си кауза, не храни привързаност към никого освен към сина си Хенри и неговия син, принц Хари.

Тя не приема да помага на никого, служи на първо място на интересите на собственото си семейство. Ще гледа на мен само като на една сред многото кандидатки за брак с Хари. Да ѝ прости Господ, може дори да му потърси съпруга-французойка, и тогава аз ще съм изменила на само на Артур, но и на родните си майка и баща, които имат нужда от мен, за да поддържат съюза между Англия и Испания и враждата между Англия и Франция.

Тази година беше тежка за мен, очаквах едногодишен траур, а след това — нов годеж; изпълвам се с все по-голяма и по-голяма тревога, тъй като по всичко личи, че никой не планира такова нещо. А сега се боя, че ще стане по-лошо. Ами ако крал Хенри реши да се откаже от втората част от зестрата и ме изпрати у дома? Какво ще стане, ако сгодят Хари, това лекомислено момче, за някоя друга? Какво ще стане, ако просто ме забравят? Ако ме задържат като залог за добронамереността на Испания, но се отнасят пренебрежително с мен? Ако ме оставят в Дърам Хаус като една призрачна принцеса, управляваща призрачен двор, докато истинският свят продължава да съществува другаде?

Мразя това време на годината в Англия, мразя начина, по който зимата се задържа упорито сред студените мъгли, под сивите небеса. В Алхамбра водата в каналите сигурно се освобождава от скрежа и започва да тече отново, леденостудена, буйна и дълбока от разтопените планински снегове. Пръстта в градините сигурно започва да се затопля, градинарите сигурно садят цветя и млади фиданки, слънцето сигурно грее топло сутрин, а дебелите завеси са свалени от прозорците, за да могат топлите ветрове отново да повяват из двореца.

Прелетните птици ще се върнат по високите хълмове, а по маслиновите дървета ще блещукат зелено-сиви листа. Навсякъде фермерите ще обръщат червената почва, ще се носи ухание на живот и растеж.

Копнея да си бъда у дома; но няма да изоставя поста си. Не съм войник, който забравя дълга си, аз съм страж, който стои буден през цялата нощ. Няма да изменя на любовта си. Аз казах: „Обещавам!“, и не забравям това. Ще му бъда вярна. Градината, която олицетворява вечния живот, Ал Яна, ще ме очаква, в Ал Яна ще ме очаква розата, там ще ме чака Артур. Ще бъда кралица на Англия, каквато съм родена да бъда, както му обещах, че ще бъда. Розата ще цъфти и в Англия, както цъфти в рая.

За кралица Елизабет беше устроено внушително, тържествено погребение, и Каталина отново облече траурно черно. През тъмната дантела на късия си воал тя наблюдаваше важните особи, преминаващи в зависимост от ранга си, приготовленията за службата, виждаше как всичко се определя според голямата книга на майката на краля. Собственото ѝ място също беше точно определено — зад принцесите, но пред всички други дворцови дами.

Лейди Маргарет, майката на краля, бе изложила писмено всички ритуали, които трябваше да се следват навсякъде в двора на Тюдорите — от родилните стаи до излагането на мъртвото тяло за поклонение, така че синът ѝ и поколенията, които тя се молеше да дойдат след него, да бъдат подготвени за всякакви случаи, така че всеки случай да се отбелязва по подобие на друг предшестващ, и така че всяко събитие, независимо колко е далечно в бъдещето, да бъде ръководено от нея.

Сега първото устроено от нея величествено погребение, за необичаната ѝ снаха, премина с реда и изяществото на добре планирана поетична драма в двора, а колкото до великата организаторка на всичко, тя зае видимо, безспорно, мястото си на най-влиятелна дама в двора.

2-ри април 1503 г.

Навършваше се година от деня, в който почина Артур, и Каталина прекара деня сама в параклиса на Дърам Хаус. Отец Джералдини изнесе възпоменателна служба за младия принц на разсъмване и Каталина остана в малката църква, без да закуси, изпивайки през целия ден само чаша разреден ейл.

Известна част от времето тя остана на колене пред олтара, движейки устни в безмълвна молитва, борейки се със загубата му, изпълнена със скръб, толкова остра и болезнена, колкото и в деня, когато бе застанала на прага на стаята му и беше разбрала, че не могат да го спасят, че той ще умре, че ще трябва да живее без него.

През някои от дългите часове тя кръстосваше из празния параклис, като спираше за миг да погледне картините с религиозни сюжети по стените или изящната дърворезба по краищата на скамейките и преградата между нефа и мястото за хористите. Ужасяваше се, че започва да го забравя. Имаше сутрини, в които се събуждаше и се опитваше да си представи лицето му, и откриваше, че не може да види нищо под затворените си клепачи, или — което бе по-лошо — можеше да види само някакво негово грубо изображение, като зле нарисуван портрет: измамното подобие, а вече не действителния образ. В тези сутрини сядаше бързо в леглото, притискаше колене към корема си, и здраво обвиваше ръце около тялото си, за да не даде воля на мъчителното си чувство за загуба.

После, по-късно през деня, говореше с дамите си или шиеше, или се разхождаше край реката, и тогава някой казваше нещо, или тя виждаше отражението на слънцето във водата, и изведнъж той се явяваше пред нея, така ярък и ясен, сякаш беше жив, озарявайки следобеда. Тя оставаше напълно неподвижна в продължение на един миг, изпивайки го безмълвно с поглед, а след това подхващаше отново разговора или продължаваше разходката си, убедена, че никога няма да го забрави. Очите ѝ носеха отпечатъка му под клепачите си, тялото ѝ носеше неговото докосване върху кожата си, тя му принадлежеше, със сърцето и душата си, до смъртта: не — както се оказа — до неговата смърт; а до своята. Едва когато и двамата напуснеха този живот, бракът им в този живот щеше да приключи.

Но в този ден, на годишнината от смъртта му, Каталина си беше обещала, че ще бъде сама, ще си позволи лукса да скърби, да се гневи на Бог, задето ѝ го е отнел.

— Знаеш, че никога няма да разбера целта Ти — обръщам се към статуята на разпнатия Христос, увиснал на окървавените Си длани над олтара. — Не можеш ли да ми дадеш знак? Не можеш ли да ми покажеш какво трябва да сторя?

Чакам, но Той не казва нищо. Принудена съм да се питам дали онзи Бог, който говореше така ясно на майка ми, е заспал или си е отишъл. Защо Той напътства нея, а остава безмълвен за мен? Защо аз, възпитана като пламенно отдадено на християнството дете, дете, ревностно възпитавано в римокатолическата религия, да не усещам, че молитвите ми са чути, когато ги отправям, обзета от най-дълбока печал? Защо Бог би ме изоставил, когато се нуждая от Него толкова много?

Връщам се при бродираната молитвена възглавничка пред олтара, но не коленича върху нея за молитва; обръщам я и сядам върху нея, сякаш съм си у дома, придърпала възглавница до някой горещ мангал, готова да говоря, готова да слушам. Но никой не ми говори сега. Не ми говори дори моят Бог.

— Зная, че Твоята воля е да бъда кралица — казвам вглъбено, сякаш Той би могъл да отговори, сякаш Той би могъл внезапно да отвърне с тон, спокойно разсъдлив като моя. — Зная, че такова е желанието и на майка ми. Зная, че любимият ми… — не довършвам изречението. Дори сега, когато е изминала една година, не се осмелявам да изрека името на Артур, дори в този празен параклис, дори пред Бог. Все още се боя от рукването на порой от сълзи, от изпадането в истерия и лудост. Зад самообладанието ми се крие страстта към Артур, като дълбок воденичен вир, затворен зад шлюз. Не се осмелявам да изпусна навън дори капчица от нея. Ще рукне порой, ще настъпи потоп от тъга.

— Зная, че той искаше да бъда кралица. На смъртното си ложе той ме помоли да му дам обещание. Пред Теб, аз му дадох това обещание. Дадох го в Твоето име. Наистина го мислех. Дадох клетва да стана кралица. Но как да го сторя? Ако такава е Твоята воля, както и неговата, в което вярвам, ако такава е Твоята воля, както и тази на майка ми, в което вярвам, тогава, Боже, чуй това. Изчерпах хитростите си. Трябва да го сториш Ти. Ти трябва да ми посочиш пътя, за да го направя.

Отправям това искане към Бог все по-настойчиво и по-настойчиво вече от година; докато безкрайните преговори за връщането на зестрата и изплащането на вдовишкото ми наследство продължават да се влачат. Без никакви ясни напътствия от майка си, започвам да си мисля, че тя играе същата игра като мен. Зная, че баща ми несъмнено е наумил някаква продължителна тактическа игра. Само да ми кажеха как да постъпя! От дискретното им мълчание трябва да предположа, че ме оставят тук като примамка за краля. Оставят ме тук, докато кралят разбере, както разбирам аз, както разбираше Артур, че най-доброто разрешение на този проблем ще бъде да се омъжа за принц Хари.

Бедата е, че с всеки изминал месец Хари става все по-влиятелен в двора: той се превръща във все по-привлекателна партия. Френският крал ще му направи предложение, стотиците дребни владетели на Европа ще му предлагат своите красиви дъщери, дори императорът на Свещената Римска Империя има неомъжена дъщеря, Маргарет, която може да си опита късмета. Трябва да решим този въпрос сега, през същия този април, когато свършва първата година на вдовството ми. Сега, когато съм свободна от едногодишното си чакане. Но балансът на силите се промени. Крал Хенри не бърза, неговият наследник е млад — момче на едва единайсет години. Но аз съм на седемнайсет. Време е да се омъжа. Време е отново да бъда принцеса на Уелс.

Техни Испански Величества поставят невъобразими искания: пълно възстановяване на вложението си и връщането на дъщеря си, пълното изплащане на наследството ми като вдовица за неопределен период. Високата цена цели да подтикне краля на Англия да намери друг изход. Търпението на моите родители в преговорите позволява на Англия да държи както мен, така и парите. Те показват, че не очакват нито моето връщане, нито това на парите. Надяват се кралят на Англия да разбере, че не е нужно да връща нито зестрата, нито мен.

Но те го подценяват. Крал Хенри няма нужда те да му намекват за това. Той вероятно го е видял прекрасно и сам. Тъй като не предприема нищо, сигурно се съпротивлява и на двете искания. И защо да не го прави? Той владее положението. Има половината зестра, има и мен.

При това не е глупак. Спокойствието на новия емисар, дон Гутиере Гомес де Фуенсалида и мудността на преговорите са подсказали на този изключително проницателен и хитър крал, че майка ми и баща ми нямат нищо против да ме оставят в неговите ръце, в Англия. Не е нужно да се появи Макиавели, за да подскаже извода, че родителите ми се надяват на нов брак в Англия за мен — точно както щом Исабел овдовя, те я изпратиха обратно в Португалия да се омъжи за девера си. Тези неща се случват. Но само ако всички са съгласни. В Англия, където кралят е новодошъл на престола и изпълнен с амбиция, може да е нужно повече умение, отколкото ние влагаме, за да постигнем целта си.

Майка ми пише, за да съобщи, че има план, но ще е нужно известно време този план да узрее. Нарежда ми междувременно да бъда търпелива и никога да не правя нещо, с което бих могла да оскърбя краля или майка му.

„Аз съм принцеса на Уелс“, отговарям ѝ. „Родена съм да бъда принцеса на Уелс и кралица на Англия. Вие ме отгледахте, за да нося тези титли. Нима трябва да отрека собственото си възпитание? Нима не е възможно да бъда принцеса на Уелс и кралица на Англия, дори сега?“

„Бъди търпелива“, пише ми тя в отговор, в зацапана от пътуване бележка, на която са били нужни седмици, за да стигне до мен, и която е била отваряна; всеки може да я е прочел. „Съгласна съм, че предопределената ти съдба е да бъдеш кралица на Англия. Такава е твоята съдба, Божията воля, и моето желание. Бъди търпелива.“

— Колко дълго трябва да бъда търпелива? — обръщам се към Бог, на колене пред Него, в Неговия параклис, на годишнината от смъртта на Артур. — Ако такава е Твоята воля, тогава защо не я осъществиш веднага? Ако волята Ти не е такава, тогава защо не погуби и мен заедно с Артур? Ако ме слушаш сега — защо се чувствам така ужасно сама?

Късно вечерта в тихата приемна на Дърам Хаус съобщиха за посетител — нещо, което се случваше твърде рядко.

— Лейди Маргарет Поул — каза стражът пред вратата. Каталина пусна Библията си и когато обърна бледото си лице, видя приятелката си да се колебае стеснително на прага.

— Лейди Маргарет!

— Вдовстваща принцесо!

Тя направи нисък реверанс, Каталина бързо прекоси стаята и отиде при нея, повдигна я и падна в прегръдките ѝ.

— Не плачете — прошепна тихо лейди Маргарет в ухото ѝ. — Не плачете, или се кълна, че и аз ще избухна в сълзи.

— Няма, няма, обещавам, че няма. — Каталина се обърна към дамите си. — Оставете ни — нареди тя.

Те се оттеглиха неохотно: идването на посетител беше новост за тихата къща, а освен това в никоя от другите стаи не гореше огън. Лейди Маргарет огледа бедната стая.

— Какво е това?

Каталина сви рамене и се опита да се усмихне:

— Боя се, че не се справям добре. А доня Елвира не ми помага. Всъщност имам само парите, които кралят ми дава, а това не е много.

— Опасявах се от това — каза по-възрастната жена. Каталина я притегли към огъня и я настани в собствения си стол.

— Мислех, че сте още в Лъдлоу?

— Бяхме. Бяхме там. След като и кралят, и принцът не идват в Уелс, всички дела паднаха върху плещите на съпруга ми. Бихте си помислили, че отново съм принцеса, ако видите малкия ми двор там.

Каталина отново се опита да се усмихне:

— Бляскав ли е дворът ви?

— Много. И най-вече — говорещ на уелски. Най-често се чуват песни.

— Мога да си представя.

— Дойдохме за погребението на кралицата, Бог да прости душата ѝ, а после аз поисках да остана още малко и съпругът ми каза, че може да дойда да ви видя. Днес цял ден си мисля за вас.

— Бях в параклиса — каза Каталина без връзка с предишния разговор. — Нямам чувството, че е изминала една година.

— Не, нали? — съгласи се лейди Маргарет, макар тайно да си мислеше, че момичето беше остаряло с много повече от една година. Скръбта беше направила момичешката ѝ хубост по-изящна, тя имаше ясния, решителен поглед на жена, която е видяла надеждите си погубени. — Добре ли сте?

Каталина направи лека гримаса:

— Достатъчно добре съм. А вие? А децата?

Лейди Маргарет се усмихна:

— Слава Богу, да. Но знаете ли какви планове има кралят за вас? Ще… — тя се поколеба. — Ще се връщате ли в Испания? Или ще останете тук?

Каталина пристъпи малко по-близо до нея.

— Говорят — за зестрата, за връщането ми. Но не се върши нищо. Нищо не се решава. Кралят ме държи, държи и зестрата ми, а родителите ми му позволяват да го прави.

Лейди Маргарет изглеждаше загрижена:

— Чух, че може би обмислят да ви сгодят за принц Хари — каза тя. — Не знаех.

— Това е очевидният избор. Но на краля не му изглежда очевиден — каза Каталина иронично. — Какво мислите вие? Смятате ли, че той е човек, комуто би му убягнало едно очевидно решение?

— Не — каза лейди Маргарет, чийто живот бе изложен на опасност поради факта, че кралят ясно осъзнаваше очевидното право на семейството ѝ да претендира за трона му.

— Тогава трябва да предположа, че се е сетил за този избор и изчаква да види дали е най-добрият, който може да направи — каза Каталина. Въздъхна леко. — Бог ми е свидетел, че чакането е изнурителна работа.

— Сега, след като траурът ви приключи, той несъмнено ще уреди нещата — каза с надежда приятелката ѝ.

— Несъмнено — отвърна Каталина.

След седмици, прекарани насаме, в траур за съпругата си, кралят се върна към дворцовия живот в двореца Уайтхол, и Каталина беше поканена да се храни с кралското семейство, и настанена редом с принцеса Мери и дворцовите дами. Младият Хари, Уелският принц, беше на сигурно място между баща си и баба си. За този Уелски принц не се предвиждаше пътуване в студа до замъка Лъдлоу и усилено обучение, както се полагаше за един принц-престолонаследник. Лейди Маргарет беше постановила този принц, единственият жив кралски син и наследник, да бъде възпитаван под собствения ѝ надзор, в приятна обстановка и сред удобства. Той не биваше да бъде отпращан, трябваше да бдят над него през цялото време. Дори не му позволяваха да участва в опасни спортове, турнири или борба, макар че той изгаряше от желание да се включи и обичаше вълнуващите преживявания. Баба му беше заявила, че той е твърде ценен, за да се излага на опасност.

Той се усмихна на Каталина, а тя го стрелна с поглед, който — надяваше се — бе изпълнен с дискретна топлота. Но нямаше възможност да разменят повече от една дума. Тя беше здраво „закотвена“ в долния край на масата и почти не го виждаше, благодарение на нейна светлост майката на краля, която го отрупваше с най-хубавите ястия от собственото си блюдо и вклиняваше широкото си рамо между него и дамите.

Каталина си каза, че е имало истина в думите на Артур — момчето бе разглезено от това внимание. Баба му се облегна назад за миг, за да говори с един от церемониалмайсторите, и Каталина видя как погледът на Хари бързо се стрелна към нея. Тя му се усмихна, а после сведе поглед. Когато вдигна очи, той още я гледаше, а после се изчерви, задето са го хванали. „Дете.“ Тя го стрелна с лека ко̀са усмивка, докато го оценяваше критично. „Единайсетгодишно дете. Със самоуверено и момчешко поведение. И защо трябва това закръглено, разглезено момче да бъде пощадено, когато Артур…“ Тя моментално възпря мисълта. Да сравнява Артур с брат му би означавало да пожелава смъртта на малкото момче, а тя не би направила това. Да мисли за Артур пред други хора, означаваше да рискува да рухне, а тя никога нямаше да направи това.

„Една жена би могла да ръководи такова момче“, помисли си тя. „Една жена би могла да бъде много велика кралица, ако се омъжи за такова момче. През първите няколко години той няма да знае нищо, а после може би ще бъде дотолкова привикнал да се подчинява, че ще остави съпругата си да продължи да управлява. Или би могъл да се окаже, както ми каза Артур, ленив. Един млад мъж, пилеещ силите си. Може да се окаже толкова ленив, че вниманието му да бъде отвличано с игри и лов, спорт и забавления, за да може съпругата му да се занимава с делата на кралството.“

Каталина никога не забравяше онова, което Артур ѝ бе казал — момчето си въобразявало, че е влюбено в нея. „Ако му дават всичко, което поиска, навярно той би могъл сам да си избере съпруга“, помисли си тя. „Свикнали са да му угаждат. Навярно той може да поиска да се ожени за мен, и те ще се почувстват длъжни да кажат «да».“

Видя го как се изчервява още по-силно, дори ушите му порозовяха. Тя издържа дълго погледа му, пое си леко дъх и разтвори устни, сякаш за да му прошепне някаква дума. Видя как сините му очи се приковават в устата ѝ и потъмняват от желание, а после, пресметнала точно въздействието, тя сведе поглед. „Глупаво момче“, помисли си.

Кралят стана от масата и всички мъже и жени по претъпканите пейки в залата също се надигнаха и сведоха глави.

— Благодаря ви, че дойдохте да ме поздравите — каза крал Хенри. — Другари във война и приятели в мир. Но сега ме извинете, желая да бъда сам.

Той кимна на Хари, подаде ръка на майка си, и кралското семейство мина през малката врата в дъното на голямата зала и се отправи към личните си покои.

— Трябваше да останете по-дълго — отбеляза майката на краля, когато се настаниха в столове край огъня и виночерпецът им наля вино. — Прави лошо впечатление, когато си тръгвате толкова бързо. Бях съобщила на началника на конницата, че ще останете, а след това щеше да има песни.

— Бях уморен — каза кратко Хенри. Хвърли поглед към Каталина и принцеса Мери, които седяха заедно. Очите на по-младото момиче бяха зачервени, загубата на майка ѝ ѝ беше нанесла тежък удар. Каталина беше — както обикновено — съвсем хладнокръвна и сдържана. Помисли си, че тя притежава огромна способност за самоконтрол. Дори загубата на единствената ѝ приятелка в двора, последната ѝ приятелка в Англия, сякаш не я беше съкрушила.

— Тя може да се върне в Дърам Хаус утре — отбеляза майка му, проследявайки посоката на погледа му. — Няма защо да идва в двора. Тя не е заслужила мястото си тук с наследник, нито го е заплатила със зестрата си.

— Тя е постоянна и на нея може да се разчита — каза той. — Постоянна е в уважението си към вас и към мен.

— Постоянна като чумата — отвърна троснато майка му.

— Сурова сте към нея.

— Светът е суров — каза тя просто. — Аз съм просто справедлива. Защо не я изпратим у дома?

— Изобщо ли не ѝ се възхищавате?

Тя се изненада от въпроса:

— На какво има да се възхищавам у нея?

— На куража ѝ, на достойнството ѝ. Притежава красота, разбира се, но притежава и обаяние. Тя е образована и елегантна. Мисля, че при други обстоятелства щеше да бъде и весела. И понесе това разочарование като истинска кралица.

— Тя не ни е от полза — каза майка му. — Беше нашата принцеса на Уелс, но нашето момче е мъртво. Тя не ни е от полза сега, независимо от обаянието ѝ.

Каталина вдигна поглед и видя, че я наблюдават. Усмихна се леко, сдържано, и наклони глава. Хенри се изправи, отиде сам до една прозоречна ниша и присви пръст, за да я повика. Тя не скочи, за да дойде при него, както би скочила всяка от жените в двора. Погледна го, повдигна вежда, сякаш обмисляше дали да се подчини, или не, а после грациозно се изправи на крака и бавно тръгна към него.

„Бога ми, привлекателна е“, помисли си той. „Едва седемнайсетгодишна. Изцяло във властта ми, и въпреки това прекосява стаята така, сякаш е коронована кралица на Англия.“

— Предполагам, че кралицата ще ви липсва — каза той рязко на френски, когато тя се приближи до него.

— Да — отвърна тя ясно. — Скърбя за вас заради загубата на съпругата ви. Сигурна съм, че майка ми и баща ми биха искали да ви предам и техните съболезнования.

Той кимна, без нито за миг да откъсва очи от лицето ѝ, и отбеляза:

— Сега споделяме една обща скръб. Вие изгубихте своя спътник в живота, а аз изгубих моя.

Видя как погледът ѝ стана преценяващ.

— Наистина — каза тя спокойно. — Така е.

Зачуди се дали тя се опитва да разгадае значението на думите му. Ако бързият ѝ ум работеше зад това ясно и красиво лице, то тя с нищо не го показваше.

— Трябва да ме научите на тайната на примирението си — каза той.

— О, не мисля, че се примирявам.

Хенри беше заинтригуван:

— Така ли?

— Не. Мисля, че имам доверие на Бог, че Той знае какво е правилно за всички нас, и волята Му ще бъде изпълнена.

— Дори когато пътищата Му са скрити, и ние, грешниците, трябва да се препъваме в тъмнината?

— Зная съдбата си — каза Каталина спокойно. — Той беше така милостив да ми я разкрие.

— Тогава сте наистина една от малцината — каза той, опитвайки се да я накара да се присмее на себе си.

— Знам — каза тя без помен от усмивка. Хенри осъзна, че беше напълно сериозна в убеждението си, че Бог ѝ е разкрил бъдещето. — Аз съм благословена.

— И каква е тази велика съдба, която Бог е подготвил за вас? — попита той саркастично. Толкова много се надяваше тя да каже, че ще бъде кралица на Англия, и тогава той можеше да започне да я разпитва, да се сближи с нея или да ѝ позволи да види какво се въртеше в ума му.

— Да изпълня Божията воля, разбира се, тоест да спомогна да дойде царството Му на земята — каза тя благоразумно, и отново успя да се измъкне.

Говоря много уверено за Божията воля и напомням на краля, че съм отгледана да бъда принцеса на Уелс, но всъщност Бог не ми говори. От деня на смъртта на Артур не мога да храня искреното убеждение, че съм благословена. Как мога да се наричам благословена, когато изгубих едничкото, което правеше живота ми завършен? Как може да съм благословена, когато не вярвам, че някога ще бъда отново щастлива? Но живеем в свят на вярващи — трябва да твърдя, че съм под специалната Божия закрила. Трябва да създавам илюзията, че съм уверена в съдбата си. Аз съм дъщеря на Изабела Испанска. Моето наследство е увереността.

Но всъщност, разбира се, ставам все по-самотна. Чувствам се все по-самотна. Между мен и отчаянието няма нищо освен обещанието ми към Артур, и тънката нишка на собствената ми решителност, като златна нишка, втъкана в килим.

Май 1503 г.

Крал Хенри не потърси Каталина в продължение на месец, в името на благоприличието, но когато свали траурните си дрехи, ѝ направи официално посещение в Дърам Хаус. Слугите бяха предупредени, че той ще дойде, и бяха облечени в най-хубавите си дрехи. Той видя следите от износване и излиняване по завесите и килимите и се усмихна тайно. Ако тя имаше здрав разум, какъвто той смяташе, че притежава, щеше да се зарадва да намери решение на това неловко положение. Той се поздрави, че не беше улеснил живота ѝ през тази последна година. Досега тя трябваше вече да е разбрала, че се намираше изцяло в негова власт и родителите ѝ не можеха да направят нищо, за да я освободят.

Неговият херолд отвори двойните врати към приемната на Каталина и извика:

— Негова светлост Хенри, кралят на Англия.

Хенри пренебрегна с махване на ръка изреждането на другите титли и влезе при снаха си.

Тя носеше тъмна рокля със сини прорези на ръкавите, богато бродиран корсаж и тъмносиня шапчица Шапчицата подчертаваше кехлибарения цвят на косата ѝ и синьото в очите ѝ, и той инстинктивно се усмихна от удоволствие при вида ѝ, докато тя се снишаваше в дълбок официален реверанс и се изправяше.

— Ваша светлост — каза любезно тя. — Това наистина е чест.

Трябваше да си наложи да не се взира в очертанията на шията ѝ с цвят на сметана, в гладкото лице без бръчки, което отвръщаше на погледа му. Цял живот беше живял с красива жена на неговата възраст; сега пред него стоеше момиче, достатъчно младо да му бъде дъщеря, все още ухаещо с наситения аромат на цъфтящата младост, с пълни и твърди гърди. Тя беше готова за женитба; всъщност, беше отдавна готова за женитба. Това беше момиче, с което някой трябваше да сподели легло. Той рязко възпря мислите си и си каза, че е наполовина влюбен и наполовина развратник, щом може да гледа младата вдовица на покойния си син с такава страст и желание.

— Мога ли да ви предложа нещо освежително? — попита тя. В дъното на погледа ѝ играеше усмивка.

Хрумна му, че ако тя беше по-възрастна, по-опитна жена, би предположил, че тя го разиграва така умело, както опитен въдичар може да извади сьомга на сушата.

— Благодаря ви. Бих приел чаша вино.

Тук Каталина го хвана натясно.

— Боя се, че нямам нищо подобаващо, което да ви предложа — каза тя незабавно. — В избите ми не е останало абсолютно нищо, а не мога да си позволя да купя добро вино.

Хенри не показа дори с трепване на клепач, че съзнава как тя го принуждава да узнае за паричните ѝ затруднения.

— Съжалявам за това, ще поръчам да изпратят няколко бъчви — каза той. — Поддържането на домакинството ви сигурно е много затруднително.

— Всичко е много оскъдно — каза тя просто. — Ще изпиете ли чаша ейл? Приготвяме си собствен ейл, много евтино.

— Благодаря ви — каза той, като прехапа устна, за да скрие една усмивка. Не беше и сънувал, че тя притежава такава самоувереност. Помисли си, че годината на вдовство беше извадила наяве смелостта ѝ. Сама в чужда страна, тя не беше рухнала, както биха рухнали други момичета: беше събрала силите си и беше укрепнала.

— В добро здраве ли е нейна светлост, вашата майка, добре ли се чувства принцеса Мери? — попита тя, така уверено, сякаш го бе приела в златната стая на Алхамбра.

— Да, слава Богу — каза той. — А вие?

Тя се усмихна, сведе глава, и отбеляза:

— А за вашето здраве не е и нужно да питам. У вас никога не се забелязва и най-малка промяна.

— Нима?

— Още от първия път, когато ви видях — каза тя. — Когато току-що бях пристигнала в Англия и пътувах към Лондон, а вие бяхте потеглили да ме посрещнете. — Трябваше да положи големи усилия, за да не мисли за Артур, какъвто беше в онази вечер, унизен от грубостта на баща си, опитващ се да говори приглушено с нея, докато ѝ хвърляше крадешком ко̀си погледи.

Тя решително прогони образа на младия си любим от ума си, усмихна се на баща му и каза:

— Идването ви беше такава изненада за мен, и толкова ме стреснахте.

Той се засмя. Разбра, че тя беше извикала в ума си спомена за мига, когато я видя за първи път — девица, застанала до леглото си, в бяла нощница, заметната със синя пелерина, с коса, спускаща се в плитка надолу по гърба ѝ, и как той си помисли тогава, че ѝ се беше натрапил като похитител, че беше влязъл със сила в спалнята ѝ, че можеше със сила да ѝ натрапи и себе си.

Обърна се и седна в един стол, за да прикрие мислите си, като ѝ направи знак, че също може да седне. Дуенята ѝ — същата недодялана испанка с киселата физиономия, забеляза той раздразнено — стоеше в дъното на стаята с още две дами.

Каталина седеше, напълно овладяна: тънките ѝ бели пръсти бяха преплетени в скута, гърбът ѝ — изправен, цялата ѝ осанка беше на млада жена, уверена в силата на привлекателността си. Хенри не каза нищо и се загледа в нея за миг. Тя със сигурност знаеше какво му причинява, напомняйки му за първата им среща! И все пак, нима дъщерята на Изабела Испанска, вдовица на родния му син, можеше да го подстрекава умишлено към похот?

Влезе един слуга с две чаши разреден ейл. Поднесе чаша първо на краля, а после Каталина взе своята. Отпи малка глътка и я остави.

— Все още ли не обичате ейл?

Той беше удивен от интимната нотка в собствения си глас. За Бога, нима не можеше да попита снаха си какво обича да пие?

— Пия го само когато съм много жадна — отвърна тя. — Но не обичам вкуса, който оставя в устата ми. — Тя вдигна ръка и докосна долната си устна. Омаян, той загледа как връхчето на пръста ѝ докосна леко върха на езика ѝ. Тя направи лека гримаса и каза: — Мисля, че никога няма да ми стане любима напитка.

— Какво пиехте в Испания?

Той установи, че едва можеше да говори. Продължаваше да гледа меката ѝ уста, лъскава там, където беше облизала устните си с език.

— Можехме да пием водата — каза тя. — В Алхамбра маврите бяха прокарали по тръби в двореца чиста вода чак от планините. Пиехме от шадраваните вода от планинските потоци — беше още студена. И плодови сокове, разбира се, имахме прекрасни плодове през лятото, и сладоледи, и шербети, а също и различни вина.

— Ако ме придружите в пътуването на двора това лято, можем да отидем на места, където водата става за пиене — каза той. Помисли си, че звучи като глупаво момче, като ѝ обещава чаша вода като някакво лакомство. Упорито продължи: — Ако дойдете с мен, можем да ходим на лов, можем да отидем до Хампшър, и отвъд, до Ню Форест. Помните ли тамошните местности? Близо до мястото, където се срещнахме за първи път?

— Това би ми харесало толкова много — каза тя. — Ако съм все още тук, разбира се.

— Все още тук? — Той се сепна: почти беше забравил, че тя беше негова заложница, че се очакваше до лятото да се прибере у дома. — Съмнявам се, че с баща ви ще сме уговорили условията дотогава.

— Защо, как е възможно това да отнема толкова време? — попита тя. Сините ѝ очи бяха разширени от престорена изненада. — Нима не можем да стигнем до някакво споразумение? — Тя се поколеба. — Между приятели? Със сигурност, ако не успеем да се споразумеем за дължимите пари, има и друг начин? Някакво друго споразумение, което може да бъде постигнато? След като сме се споразумявали преди?

Думите ѝ бяха толкова близо до собствените му мисли, че той се изправи на крака, смутен. Тя също незабавно се изправи. Горната част на хубавата ѝ синя шапчица му стигаше само до рамото; помисли си, че ще трябва да наведе глава, за да я целуне, а ако тя беше под него в леглото, щеше да му се наложи да внимава да не ѝ причини болка. Почувства как лицето му се облива в гореща червенина при тази мисъл.

— Елате тук — каза задавено и я поведе към прозоречната ниша, където дамите ѝ не можеха да ги подслушат.

— Мислех си до какво споразумение бихме могли да стигнем — каза той. — Най-лесно ще бъде да останете тук. Определено бих искал да останете тук.

Каталина не вдигна поглед към него. Ако го беше направила тогава, щеше да е сигурен в нея. Но тя остана със сведени очи, с посърнало лице.

— О, разбира се, ако родителите ми се съгласят — каза тя, толкова тихо, че той едва я чу.

Почувства се хванат в капан. Струваше му се, че не може да продължи, докато тя държеше главата си така изящно наклонена на една страна, и му позволяваше да види само извивката на бузата ѝ и миглите ѝ, и въпреки това едва ли можеше да се върне назад, когато тя го попита направо дали няма друг начин да разрешат конфликта между него и родителите ѝ.

— Сигурно ме смятате за много стар — изрече той на един дъх.

Сините ѝ очи бързо се стрелнаха нагоре към него, а после погледът ѝ пак стана прикрит.

— Съвсем не — каза тя спокойно.

— Достатъчно стар съм да ви бъда баща — каза той, надявайки се, че тя ще възрази.

Вместо това тя го погледна и каза:

— Никога не мисля за вас по този начин.

Хенри мълчеше. Чувстваше се напълно объркан от тази слаба и крехка млада жена, която в един момент сякаш прелъстително го насърчаваше, и въпреки това в следващия миг ставаше почти непроницаема.

— Какво бихте искали да направите? — запита я той.

Най-сетне тя вдигна глава и му се усмихна, с извити нагоре устни, но без топлота в очите.

— Каквото заповядате — каза тя. — Най-много от всичко бих искала да ви се подчиня, ваша светлост.

Какво има предвид той? Какво прави? Мислех си, че ми предлага Хари и се готвех да кажа „да“, когато той каза, че сигурно го смятам за много стар, стар колкото баща ми. А, разбира се, той наистина е такъв, всъщност изглежда далеч по-стар от баща ми, ето защо никога не мисля за него като за баща: може би — като за дядо, или за стар свещеник. Баща ми е красив; ужасен женкар; храбър войник; герой на бойното поле. Този крал е водил една битка, при това не много решително и е потушил половин дузина лишени от героизъм бунтове на бедни хора, прекалено изтормозени от неговото царуване, за да го търпят повече. Така че той не е като баща ми и аз говорех единствено истината, когато казах, че никога не го възприемам по такъв начин.

Но после той ме погледна, сякаш бях казала нещо изключително интересно, а след това ме попита какво искам. Не можех да му кажа в лицето, че искам да пренебрегне брака ми с големия му син и да ме омъжи отново за малкия. Затова казах, че искам да му се подчиня. В това не може да има нищо лошо. Но очевидно не това бяха думите, които той очакваше да чуе. И не ме отведоха до това, което искам.

Нямам представа какво иска. Нито как да обърна желанието му в своя полза.

Хенри се върна в двореца Уайтхол с пламнало лице и с блъскащо в гърдите сърце, притиснат между раздразнението и пресметливостта. Ако можеше да убеди родителите на Каталина да дадат позволението си за сватбата, можеше да изиска остатъка от внушителната ѝ зестра, да се освободи от исканията им за вдовишкото ѝ наследство, да подсили съюза с Испания в същия момент, когато се надяваше да осигури нови съюзи с Шотландия и Франция, и, може би, с такава млада съпруга, да се сдобие с още един син и наследник от нея. Една дъщеря на трона на Шотландия, една дъщеря на престола на Франция — това би трябвало да осигури доживотен мир между двете държави. Ако принцесата на Испания беше на трона на Англия, това би трябвало да запази съюза с ревностно отдадените на християнството владетели на Испания. Щеше да е обвързал великите сили на християнския свят в мирен съюз с Англия не само за едно поколение, а за много поколения напред. Щяха да имат общи наследници; щяха да бъдат защитени. Англия щеше да бъде в безопасност. Нещо по-хубаво — наследниците на английската корона можеха да наследят и кралствата Франция, Шотландия, Испания. Англия можеше да започне да си проправя път към мир и величие.

Беше напълно логично да си подсигури брак с Каталина; опита се да се съсредоточи върху политическите облаги, вместо да мисли за очертанията на шията ѝ и за извивката на талията ѝ. Опита се да овладее ума си, като си мислеше за малкото състояние, което щеше да бъде спестено, ако не се налага да ѝ осигурява вдовишко наследство, нито издръжка, ако не се наложи да изпраща кораб, вероятно дори няколко кораба, за да я отведат у дома. Но всичко, за което можеше да мисли, беше как тя докосна с пръст меките си устни и му каза, че не харесва задържащия се задълго в устата вкус на ейла. При мисълта за връхчето на езика, докосващо устните ѝ, той изстена гласно и конярят, който държеше коня му, за да слезе, вдигна поглед и попита:

— Господарю?

— Жлъчка — каза кисело кралят.

Наистина се чувстваше така, сякаш му е призляло от твърде богато ядене, така реши той, докато вървеше към личните си покои и придворните се отдръпваха от пътя му като оттеглящ се прилив, с угоднически усмивки. Напомняше си, че тя беше още почти дете, че беше негова снаха. Ако се вслушаше в здравия разум, който го беше водил дотук, редно беше просто да обещае да изплати вдовишкото ѝ наследство, да я върне на родителите ѝ, а после да отлага плащането, докато успеят да я омъжат за някой друг царствен глупак някъде другаде, тогава той можеше да се отърве, без да плаща нищо.

Но само като си я представи омъжена за друг, беше принуден да спре и да се облегне на дъбовата ламперия.

— Ваша светлост? — попита го някой. — Зле ли ви е?

— Жлъчка — повтори кралят. — От някаква храна.

Главният му камериер се приближи до него.

— Да повикам ли лекаря ви, ваша светлост?

— Не — каза кралят. — Но изпратете две бъчви от най-доброто вино на вдовстващата принцеса. Тя няма нищо в избата си, а когато се налага да я посещавам, бих искал да пия вино, а не ейл.

— Да, ваша светлост — каза мъжът, поклони се и се отдалечи. Хенри се изправи и отиде в покоите си. Бяха претъпкани с хора, както обикновено: просители, придворни, хора, търсещи благоволение, авантюристи, няколко приятели, няколко дребни поземлени аристократи, благородници, търсещи компанията му от привързаност или пресметливост. Хенри изгледа кисело всички. Когато беше Хенри Тюдор, беглец и изгнаник в Бретан, не беше благословен с толкова много приятели.

— Къде е майка ми? — обърна се той към един от тях.

— В покоите си, ваша светлост — отвърна мъжът.

— Ще я посетя — каза Хенри. — Съобщете ѝ.

Даде ѝ няколко мига да се подготви, а после тръгна към покоите ѝ. След смъртта на снаха си тя се беше преместила в покоите, по традиция отредени за кралицата. Беше поръчала нови гоблени и нови мебели и сега мястото беше по-великолепно мебелирано, отколкото при която и да е кралица преди.

— Аз лично ще съобщя за пристигането си — каза кралят на стража пред вратата ѝ, и безцеремонно влезе.

Лейди Маргарет седеше на една маса в прозоречната ниша, разтворила пред себе си сметките на домакинството. Преглеждаше разходите на кралския двор, сякаш той беше добре управлявана ферма. В двора, управляван от лейди Маргарет, твърде рядко се позволяваше прахосничество и разточителство, и кралските служители, които си бяха мислили, че ще могат да задигат по малко злато от плащанията, минаващи през ръцете им, бързо останаха разочаровани.

Хенри кимна одобрително при вида на майка си, надзираваща кралските дела. Той самият така и не се беше освободил от собствената си тревога, че привидното богатство на английската корона може да се окаже празна показност. Беше финансирал завземането на престола с дългове и молби за услуги; не искаше вече никога да се оказва в положението на просяк.

Тя вдигна поглед, когато той влезе:

— Синко.

Той коленичи за благословията ѝ, както правеше винаги, когато я виждаше за първи път през деня, и почувства как пръстите ѝ леко докосват темето му.

— Изглеждаш разтревожен — отбеляза тя.

— Така е — каза той. — Отидох да посетя вдовстващата принцеса.

— Да? — Сянка на презрение премина по лицето ѝ. — Какво искат сега?

— Ние… — той млъкна рязко, а после поде отново. — Трябва да решим какво ще стане с нея. Тя говореше за прибиране у дома, в Испания.

— Когато ни платят дължимото — каза веднага майка му. — Знаят, че трябва да платят остатъка от зестрата, преди тя да може да си тръгне.

— Да, тя знае това.

Настъпи кратко мълчание.

— Тя попита дали не може да има друго споразумение — каза той. — Някакво разрешение.

— Ах, очаквах това — каза тържествуващо лейди Маргарет. — Знаех, че ще се стремят към това. Изненадана съм само, че чакаха толкова дълго. Предполагам, мислили са, че е редно да изчакат, докато траурът ѝ приключи.

— Да се стремят към какво?

— Ще искат тя да остане — каза лейди Маргарет.

Хенри почувства напиращата си усмивка, но нарочно запази неподвижно изражение.

— Така ли смяташ?

— Чаках ги да разкрият картите си. Знаех, че искат ние да направим първия ход. Ха! Ето че ги накарахме те първи да обявят исканията си!

Той повдигна вежди, изпълнен с копнеж тя да изрече гласно желанието му.

— За какво?

— Предложение от наша страна, разбира се — каза тя. — Знаеха, че никога няма да пропуснем такъв шанс. Тя беше подходящата съпруга тогава, подходяща съпруга е и сега. Имахме добро споразумение за нея тогава, и то все още е добро. Особено ако изплатят всичко. А сега можем да имаме по-голяма полза отвсякога от нея.

Той поруменя, когато ѝ се усмихна широко.

— Така ли смяташ?

— Разбира се. Тя е тук, половината ѝ зестра вече е изплатена, останалото трябва само да съберем, вече се освободихме от придружителите ѝ, съюзът вече работи в наша полза — никога нямаше да спечелим уважението на французите, ако не се страхуваха от родителите ѝ, шотландците също се боят от нас — тя все още е най-подходяща за нас в целия християнски свят.

Обзе го замайващо чувство на облекчение. Щом майка му не беше против плана, той вярваше, че ще може да се заеме с осъществяването му. Тя беше негов най-добър и надежден съветник от толкова дълго време, че не би могъл да престъпи волята ѝ.

— А разликата във възрастта?

Тя сви рамене:

— Това са… колко? Пет, почти шест години? Това е нищо за един принц.

Той се сви, сякаш го беше зашлевила.

— Шест години ли? — повтори.

— При това Хари е висок за възрастта си, и силен. Няма да изглеждат неподходящи един за друг — каза тя.

— Не — каза той равно. — Не. Не Хари. Нямах предвид Хари. Не говорех за Хари.

Гневът в гласа му я накара да застане нащрек.

— Какво?

— Не. Не. Не Хари. По дяволите! Не Хари!

— Какво? Какво, за Бога, искаш да кажеш?

— Очевидно е! Нима не е очевидно!

Погледът ѝ се стрелна бързо по лицето му, разчитайки веднага изражението му, както само тя умееше.

— Не Хари?

— Мислех, че говориш за мен.

— За теб? — Тя бързо премисли разговора. — Ти — съпруг за инфантата? — попита невярващо.

Той почувства как отново се изчервява.

— Да.

— Вдовицата на Артур? Собствената ти снаха?

— Да! Защо не?

Лейди Маргарет се взря разтревожено в него. Дори не беше нужно да изброява пречките.

— Той беше твърде млад. Бракът не е консумиран — каза Хенри, повтаряйки думите, които испанският посланик беше чул от доня Елвира, и които бяха разгласени из целия християнски свят.

Изражението ѝ беше скептично.

— Тя самата го казва. Дуенята ѝ твърди така. Испанците твърдят така. Всички твърдят така.

— И ти им вярваш? — попита тя студено.

— Той е бил импотентен.

— Хм… — за нея беше характерно, че не казваше нищо, преди да го обмисли. Погледна го, забелязвайки руменината по бузите му и безпокойството в изражението му. — Вероятно лъжат. Видяхме ги женени и споделили легло, и тогава нямаше намеци, че актът не е бил извършен.

— Тяхна работа. Ако всички казват същата лъжа и се придържат към нея, тогава тя върши същата работа като истината.

— Само ако я приемем.

— Приемаме я — заяви той.

Тя повдигна вежди:

— Такова ли е желанието ти?

— Не е въпрос на желание. Нуждая се от съпруга — каза Хенри хладно, сякаш това би могла да бъде коя да е жена. — А тя е тук, и това улеснява нещата, както сама казваш.

— Тя би била подходяща по произход — призна майка му, — но проблемът е в роднинската ѝ връзка с теб. Тя е твоя снаха. И е много млада.

— На седемнайсет е — каза той. — Добра възраст за една жена. При това е вдовица. Готова е за повторен брак.

— Или е девица, или не е — отбеляза лейди Маргарет язвително. — По-добре да се разберем.

— Тя е на седемнайсет — поправи се той. — Добра възраст за женитба. Готова е за истински брак.

— Това няма да се понрави на народа — отбеляза тя. — Хората ще си спомнят сватбата ѝ с Артур — превърнахме я в такова зрелище. Те я обикнаха. Обикнаха и двамата. Нарът и розата. Тя ги омая с тази своя дантелена пелерина.

— Е, той е мъртъв — каза Хенри сурово. — А тя ще трябва да се омъжи за някого.

— Хората ще го сметнат за странно.

Той сви рамене:

— Ще бъдат доволни, ако тя ми роди син.

— О, да, ако успее да забременее. Но тя беше безплодна с Артур.

— Нали приехме, че Артур е бил импотентен. Бракът не е консумиран.

Тя присви устни, но не каза нищо.

— Това ни предоставя зестрата и ни спасява от разноски за вдовишкото наследство — изтъкна той.

Тя кимна. Харесваше ѝ мисълта за състоянието, което Каталина щеше да донесе.

— И тя вече е тук.

— Изключително вярна на думата си принцеса — каза тя кисело.

— Вярна принцеса — усмихна се той.

— Наистина ли мислиш, че родителите ѝ ще се съгласят? Техни испански величества?

— Това решава и тяхната дилема, както и нашата. И запазва съюза. — Той установи, че се усмихва, и се опита да си придаде обичайното строго изражение. — Самата тя би сметнала, че това е съдбата ѝ. Тя вярва, че е родена да бъде кралица на Англия.

— Е, в такъв случай е глупачка — отбеляза остро майка му.

— От дете е възпитавана като бъдеща кралица.

— Но ще бъде безплодна кралица. Никой неин син няма да бъде годен за нищо. Синът ѝ не би могъл да бъде крал. Ако тя изобщо има син, той ще бъде след Хари в реда на престолонаследниците — напомни му тя. — Ще бъде дори след синовете на Хари. Подобен съюз е много по-лош за нея, отколкото бракът с един Уелски принц. На испанците няма да им хареса.

— О, Хари е още дете. Има още много време, докато му се родят синове. Години.

— Дори така да е. Това ще бъде важно за родителите ѝ. Те ще предпочетат за нея принц Хари. По този начин тя ще стане кралица, а синът ѝ ще бъде крал след нея. Защо биха се съгласили на нещо по-малко?

Хенри се поколеба. Не можеше да каже нищо, за да обори логиката ѝ, освен че не искаше да я следва.

— О, разбирам. Ти я желаеш — каза тя безцеремонно, когато мълчанието се проточи достатъчно дълго, та тя да осъзнае, че има нещо, което той не можеше да си позволи да каже. — Става въпрос за твоето желание.

Той направи решителната крачка.

— Да — потвърди.

Лейди Маргарет го погледна с пресметливост в погледа. Бяха го взели от нея, когато той беше още почти бебе, за да го оставят на отглеждане. Оттогава тя винаги го беше възприемала като перспектива, като възможен престолонаследник, като свой пропуск към величието. Почти не го беше познавала като бебе, никога не го беше обичала в детството му. Беше планирала бъдещето му, когато той стана мъж, беше защитавала правата му на крал, беше начертала плана на кампанията му като заплаха срещу рода Йорк — но никога не беше изпитвала нежност към него. Не можеше да се научи да бъде снизходителна и отстъпчива към него толкова късно в живота си; рядко биваше снизходителна към някого, дори към себе си.

— Това е крайно възмутително — каза тя хладно. — Мислех, че говорим за брак по изгода. На практика тя е твоя дъщеря. Това желание е плътски грях.

— Не е, и тя не е моя дъщеря — каза той. — Няма нищо лошо в почтената любов. Тя не е моя дъщеря. Вдовица на сина ми е. И бракът не е бил консумиран.

— Ще имате нужда от разрешение от Църквата, това е грях.

— Та той дори не я е имал! — възкликна Хенри.

— Целият двор присъства, когато легнаха заедно — изтъкна тя спокойно.

— Той беше твърде млад. Бил е импотентен. И умря, бедното момче, само след броени месеци.

Тя кимна:

— Така твърди тя сега.

— Но не ме съветвате да не го правя — каза той.

— Това е грях — повтори тя. — Но ако успеете да вземете разрешение за брак от Църквата и родителите ѝ се съгласят, тогава… — тя направи кисела гримаса. — Е, по-добре тя, отколкото мнозина други, предполагам — каза неохотно. — А тя може да живее в двора под моите грижи. Мога да я надзиравам и ръководя по-лесно, отколкото бих се справила с едно по-голямо момиче, освен това знаем, че тя се държи добре. Покорна е. Ще научи задълженията си под моите напътствия. И хората я обичат.

— Ще говоря с испанския посланик днес.

Тя си помисли, че никога не беше виждала лицето му така светнало от радост.

— Предполагам, че мога да я обучавам. — Тя посочи книгите пред себе си. — Тя ще има много да учи.

— Ще кажа на посланика да предаде предложението ми на техни испански величества и ще говоря с нея утре.

— Ще отидете отново при нея толкова скоро? — попита тя учудено.

Хенри кимна. Нямаше да ѝ каже, че дори чакането до утре му се струваше твърде дълго. Ако бе свободен да го стори, щеше да се върне веднага и да помоли Каталина да се омъжи за него още същата вечер, сякаш беше скромен земевладелец, а тя — обикновена девойка; сякаш не бяха крал на Англия и принцеса на Испания, свекър и снаха.

Хенри се погрижи испанският посланик доктор Де Пуебла да бъде поканен в Уайтхол навреме за обяд, настанен на една от най-близките до него маси, и да му бъде поднесено от най-хубавото вино. Блюдо с еленово месо, превъзходно изсушено и приготвено в сос от бренди, бе поднесено на масата на краля, той си взе малка порция и изпрати блюдото на испанския посланик. Де Пуебла, който не се беше радвал на подобно благоволение, откакто за първи път водеше преговори по изготвянето на брачния договор за инфантата, напълни щедро чинията си и потопи в соса най-хубавия пшеничен хляб, доволен от възможността да хапне добре в двора, питайки се зад лакомата си усмивка какво ли може да означава това.

Майката на краля му кимна и Де Пуебла се надигна от мястото си, за да ѝ се поклони. „Изключително любезно“, отбеляза той под нос, докато сядаше отново. — „Изключително. Изключително.“

Той не беше глупак, знаеше, че ще поискат нещо от него в замяна на цялото това показно благоволение. Но като имаше предвид ужасния спомен от изминалата година, когато надеждите на Испания бяха погребани под нефа на Устърската катедрала, това поне вещаеше благоприятно развитие на събитията. Явно крал Хенри отново можеше да го използва и за друго, освен като човек, който да понесе вината за това, че испанските владетели не бяха изплатили дълговете си.

Де Пуебла се беше опитал да защити техни испански величества пред все по-гневния английски крал. Беше се опитал да им обясни в дълги, подробни писма, че е безсмислено да искат изплащането на вдовишкото наследство на Каталина, ако отказват да платят остатъка от зестрата ѝ. Опита се да обясни на Каталина, че не може да накара английския крал да отпуска по-щедра сума за поддръжката на домакинството ѝ, нито пък може да убеди испанския крал да даде на дъщеря си финансова подкрепа. И двамата крале бяха изключително упорити, всеки от двамата — напълно решен със сила да постави другия в слаба позиция. Изглежда никой не се интересуваше, че междувременно Каталина, едва седемнайсетгодишна, беше принудена да поддържа домакинството и внушителната си свита в чужда страна, почти без пари. Никой от двамата крале не желаеше да направи първата стъпка и да поеме отговорността за издръжката ѝ, опасявайки се, че това ще го обвърже вечно да издържа нея и домакинството ѝ.

Де Пуебла се усмихна на краля, който седеше на трона си под брокатения балдахин. Искрено харесваше крал Хенри, възхищаваше се на куража, с който беше завладял и задържал трона, харесваше прямия му здрав разум. Нещо повече — на Де Пуебла му харесваше да живее в Англия, беше свикнал с хубавата си къща в Лондон, със значимостта, с която бе удостоен, като представляваше най-младата и най-могъща управляваща династия в Европа. Харесваше факта, че в Англия никой не обръщаше внимание на еврейския му произход и на скорошното му покръстване, тъй като всички в този двор бяха с незабележителен произход и бяха променяли поне веднъж името или политическите си убеждения. Англия се нравеше на Де Пуебла, и той щеше да направи всичко по силите си, за да остане. Ако това налагаше да служи на краля на Англия по-добре, отколкото на краля на Испания, Де Пуебла го смяташе за незначителен компромис.

Хенри се надигна от трона и даде знак на слугите, че могат да отнесат съдовете. Те прибраха блюдата и разчистиха сгъваемите маси, а Хенри тръгна бавно сред вечерящите, като спираше тук-там да поговори с някого, все още до голяма степен като военачалник сред войниците си. Фаворити в двора на Тюдор бяха авантюристите, подкрепили обещанията си с мечовете си и влезли в Англия с Хенри. Те знаеха колко са ценни за него, а той знаеше колко го ценят те. Това все още беше по-скоро лагер на победители, отколкото разглезен, привикнал на мир кралски двор.

Най-сетне Хенри приключи обиколката си и дойде до масата на Де Пуебла.

— Господин посланик — поздрави го той.

Де Пуебла се поклони ниско.

— Благодаря за изпратеното блюдо с еленово месо — каза той. — Беше вкусно.

Кралят кимна.

— Бих желал да поговоря с вас.

— Разбира се.

— Насаме.

Двамата отидоха бавно до един по-тих кът на залата, а музикантите в галерията настроиха инструментите си и засвириха.

— Имам предложение, за да решим въпроса за вдовстващата принцеса — каза възможно най-сухо Хенри.

— Наистина ли?

— Може би предложението ми ще ви се стори необичайно, но имам много доводи в негова подкрепа.

„Най-после“, помисли си Де Пуебла. „Той ще предложи Хари. Мислех си, че ще я остави да затъне много по-ниско, преди да го направи. Мислех, че ще я унижи, за да ни накара да си платим двойно за втория опит да завладеем Уелс. Но тъй да бъде. Бог е милостив.“

— Ах, така ли? — каза той гласно.

— Предлагам да забравим въпроса за зестрата — поде Хенри. — Нейните вещи ще бъдат присвоени в моето домакинство. Ще ѝ отпускам подобаваща сума, както правех за покойната кралица Елизабет — Бог да я благослови. Аз самият ще се оженя за инфантата.

Де Пуебла беше толкова потресен, че едва успя да проговори.

— Вие?

— Аз. Има ли причина да не го направя?

Посланикът преглътна с усилие, пое си рязко дъх, и успя да каже:

— Не, не, поне… предполагам, че може да възникне възражение на основание роднинство по сватовство.

— Ще поискам разрешение от Църквата. Приемам, че сте сигурен, че бракът не е бил консумиран?

— Сигурен съм — промълви Де Пуебла.

— На основание на нейните думи ли ме уверихте в това?

— Дуенята каза…

— Тогава това е нищо — заяви кралят. — Те не са били много повече от годеници. Трудно може да се каже, че са били съпруг и съпруга.

— Ще трябва да изложа предложението ви пред техни испански величества — каза Де Пуебла, отчаяно опитвайки се да въведе някакъв ред във водовъртежа на мислите си, мъчейки се да не допусне силният потрес да проличи по лицето му. — Съгласен ли е кралският съвет? — попита той в опит да печели време. — Ами кентърбърийският архиепископ?

— В момента въпросът е само между нас — каза Хенри надуто. — Съвсем отскоро съм вдовец. Искам да бъда в състояние да уверя техни величества, че ще се погрижа за дъщеря им. Годината беше трудна за нея.

— Ако беше успяла да се прибере у дома…

— Сега няма да има нужда тя да се прибира у дома. Нейният дом е Англия. Това е нейната страна — каза Хенри категорично. — Тя ще бъде кралица тук, каквато е отгледана да бъде.

Де Пуебла едва можеше да говори, потресен от предложението на този стар човек, току-що погребал съпругата си, да се ожени за съпругата на мъртвия си син.

— Разбира се. Да уведомя ли тогава техни величества, че сте напълно решен да действате в тази посока? Че няма друго споразумение, което да обмислим? — Де Пуебла си блъскаше ума как би могъл да вмъкне в разговора името на принц Хари, който безспорно беше най-подходящият бъдещ съпруг за Каталина. Най-сетне събра смелост и каза направо: — Синът ви например?

— Синът ми е твърде млад, за да обмислям женитбата му засега — побърза Хенри да отхвърли предложението. — Той е на единайсет и е силно, будно и добре развито момче, но баба му настоява да не планираме нищо за него в продължение на още четири години. А дотогава вдовстващата принцеса ще стане на двайсет и една.

— Все още млада — каза тихо Де Пуебла. — Все още млада жена, и близо до него по възраст.

— Не мисля, че техни величества биха желали дъщеря им да остане в Англия още четири години, без съпруг или собствено домакинство — каза Хенри с неприкрита заплаха в гласа. — Едва ли биха искали тя да чака, докато Хари навърши пълнолетие. Какво ще прави тя през тези години? Къде ще живее? Предлагат ли да ѝ купят дворец и да ѝ организират домакинство? Готови ли са да ѝ осигуряват доход? Двор, подобаващ за положението ѝ? В продължение на четири години?

— Ако би могла да се върне в Испания, за да чака? — рискува Де Пуебла.

— Може да си тръгне веднага, ако се съгласите да изплатите пълната сума на зестрата ѝ, и да си търси щастието другаде. Наистина ли мислите, че би могла да получи по-добро предложение от това да бъде кралица на Англия? Отведете я, ако смятате така!

Това беше патовата ситуация със зестрата, до която бяха стигали отново и отново през изминалата година. Де Пуебла разбра, че е победен.

— Ще пиша на техни величества — каза той.

Сънувах, че съм черен бързолет, който лети над златистите хълмове на Сиера Невада. Но този път летях на север, горещото слънце беше от лявата ми страна, пред мен се бяха събрали хладни облаци. После внезапно облакът прие форма — беше замъкът Лъдлоу — и малкото ми птиче сърце запърха при вида му и при мисълта как щеше да настъпи нощта, когато той щеше да ме вземе в прегръдките си и да се отпусне върху мен, а аз щях да се разтопя от страст към него.

После видях, че това не беше Лъдлоу, че бяха високите сиви стени на замъка Уиндзор, че лъкатушещата река беше голямата, подобна на сиво стъкло Темза, а всички плавателни съдове, които се движеха нагоре-надолу по нея, и големите закотвени кораби олицетворяваха богатството и надменността на англичаните. Знаех, че съм далече от дома си, и все пак съм си у дома. Това щеше да бъде домът ми, щях да си построя малко гнездо до сивия камък на кулите тук, точно както бих направила в Испания. И тук щяха да ме наричат „бързолет“ — птица, която лети толкова бързо, че никой досега не я е виждал да каца, птица, която лети толкова високо, та смятат, че никога не докосва земята. Няма да бъда Каталина, инфанта на Испания. Ще бъда Катерина Арагонска, кралица на Англия, точно както ме нарече Артур: Катерина, кралица на Англия.

— Кралят отново е тук — каза доня Елвира, като гледаше навън през прозореца. — Дошъл е само с двама души. Няма дори знаменосец или стражи. — Тя изсумтя презрително. Сякаш широко разпространената английска липса на официалност не беше достатъчно ужасна, ами и кралят им имаше обноски на коняр.

Каталина изтича до прозореца и надникна навън.

— Какво може да иска? — зачуди се тя. — Поръчайте да налеят от неговото вино.

Доня Елвира излезе припряно от стаята. В следващия миг Хенри влезе с бавна стъпка, без да изчака да обявят пристигането му.

— Реших да ви посетя — каза той.

Каталина се приведе в дълбок реверанс.

— Ваша светлост ми оказва голяма чест — каза тя. — А сега поне мога да ви предложа чаша добро вино.

Хенри се усмихна и зачака. Двамата стояха прави, докато доня Елвира се върна в стаята с една испанска придворна дама, която носеше поднос от мавърски месинг с две венециански чаши червено вино. Хенри забеляза фината изработка и предположи правилно, че това беше част от зестрата, която испанците отказваха да предадат.

— За ваше здраве — каза той, като вдигна чашата си към принцесата.

За негова изненада тя не просто вдигна чата в отговор, а вдигна очи и му отправи продължителен, замислен поглед. Той почувства как пламва като момче, когато очите му срещнаха нейните.

— Принцесо? — каза тихо Хенри.

— Ваша светлост?

И двамата хвърлиха поглед към доня Елвира, която стоеше смущаващо близо, безмълвно загледана в дъските на пода под износените си обувки.

— Можете да ни оставите — каза кралят.

Жената погледна принцесата в очакване на заповедите ѝ, но не понечи да си тръгне.

— Ще разговарям насаме със снаха си — каза крал Хенри твърдо. — Можете да си вървите.

Доня Елвира направи реверанс и си тръгна, а останалите дами излязоха след нея.

Каталина се усмихна на краля.

— Както заповядате — каза тя.

Той почувства как пулсът му се ускори, когато тя се усмихна.

— Всъщност наистина ми е необходимо да говоря с вас насаме. Имам да ви изложа едно предложение за брак. Разговарях с испанския посланик, а той е писал на родителите ви.

„Най-сетне. Това е. Най-сетне“, помисли си Каталина. „Дошъл е да ми предложи Хари. Благодаря на Бога, който ме доведе до този ден. Артур, любими, в този ден ще видиш, че ще бъда вярна на обещанието си към теб.“

— Трябва да се оженя отново — каза Хенри. — Все още съм млад… — помисли си, че не бива да споменава четирийсет и шестгодишната си възраст. — Може би мога да имам още едно-две деца.

Каталина кимна вежливо; но почти не го слушаше. Чакаше той да я помоли да се омъжи за принц Хари.

— Мислех си за всички принцеси в Европа, които биха били подходящи брачни партньорки за мен — каза той.

Принцесата пред него все още не казваше нищо.

— Не мога да намеря никоя, която бих избрал.

Тя разтвори широко очи, за да покаже, че слуша внимателно.

Хенри продължи упорито:

— Изборът ми падна върху вас — каза той безцеремонно, — по следните причини. Вие вече сте тук в Лондон, свикнали сте с живота тук. Възпитана сте да бъдете кралица на Англия, и ще бъдете кралица като моя съпруга. Трудностите със зестрата могат да бъдат пренебрегнати. Ще ви отпускам същата сума, каквато плащах на кралица Елизабет. Майка ми е съгласна с това.

Най-сетне думите му проникнаха в ума ѝ. Беше толкова потресена, че едва можеше да говори. Просто се втренчи в него.

— Аз?

— Съществува известно възражение на основание на роднинството по сватовство, но ще поискам от папата да ни даде църковно разрешение — продължи той. — Разбрах, че бракът ви с принц Артур така и не е бил консумиран. В такъв случай не съществува никаква реална пречка.

— Не беше консумиран. — Каталина повтори думите механично, сякаш вече не ги разбираше. Огромната лъжа бе част от замисъл, който трябваше да я отведе до олтара с принц Хари, не с баща му. Вече не можеше да оттегли обещанието си. Беше така зашеметена, че можеше само да се придържа към тази лъжа. — Не беше консумиран.

— Тогава не би трябвало да има затруднение — каза кралят. — Предполагам, че не възразявате?

Откри, че едва можеше да диша в очакване на отговора ѝ. Всяка мисъл, че тя го е подвеждала, изкушавайки го да стигне до този момент, изчезна, когато се вгледа в побелялото ѝ, потресено лице.

Взе ръката ѝ.

— Не гледайте така уплашено — каза той с приглушен от нежност глас. — Няма да ви сторя зло. Целта на това е да реши всичките ви проблеми. Ще ви бъда добър съпруг. Ще се грижа за вас. — Отчаяно си блъскаше ума за нещо, което можеше да ѝ се понрави. — Ще ви купувам красиви неща — каза той. — Като онези сапфири, които харесахте толкова много. Ще имате пълен скрин с красиви неща, Каталина.

Тя знаеше, че трябва да отговори.

— Толкова съм изненадана — каза.

— Нима не знаехте, че ви желая?

Възпрях напиращия вик, с който исках да отрека. Исках да кажа, че, разбира се, не съм знаела. Но не беше вярно. Знаех, както би знаела всяка млада жена, от начина, по който ме гледаше, от начина, по който му отвръщах. Още от първия миг, в който го срещнах, между нас съществуваше това скрито чувство. Пренебрегвах го. Преструвах се, че е нещо по-непринудено, отколкото беше в действителност, възползвах се от него. Изключително много съм грешила.

В суетата си мислех, че насърчавам един стар човек да мисли за мен мило и с привързаност, че мога да спечеля обичта му, да му доставям радост, дори да флиртувам с него, първо — като с любящ свекър, а после — за да го убедя да ме омъжи за Хари. Намерението ми беше да го радвам като негова дъщеря, исках той да ми се възхищава, да ме глези. Исках да бъде силно привързан към мен.

Това е грях, грях. Това е грехът на суетата и на гордостта. Възползвах се от похотта и алчността му. Чрез лекомислието си го подведох да съгреши. Нищо чудно, че Бог е отвърнал лицето Си от мен, а майка ми никога не ми пише. Аз съм безмерно грешна.

Мили Боже, аз съм глупачка, и то незряла, суетна глупачка. Не подмамих краля в клопка, която да удовлетворява самата мен, а просто сложих стръв в капана, който той ми е заложил. Суетата ми и гордостта от собствената ми личност ме накараха да мисля, че мога да го изкуша да направи всичко, което поискам. Вместо това го изкуших само да пожелае да изпълни собствените си желания, и сега той ще направи онова, което иска. А това, което иска, съм аз. И това е моя собствена глупава грешка.

— Трябва да сте знаели. — Хенри сведе поглед и ѝ се усмихна уверено. — Трябва да сте разбрали, когато дойдох да ви посетя вчера, и когато ви изпратих доброто вино?

Каталина кимна леко. Беше разбрала нещо — макар и да се беше показала такава глупачка — беше разбрала, че нещо става; и се беше поздравила за собствените си дипломатически умения, задето се беше показала толкова умела, че да води краля на Англия за носа. Беше се смятала за светска жена, и смяташе посланика си за глупак, задето не беше постигнал същия изход с един крал, който можеше така лесно да бъде манипулиран. Беше си помислила, че е накарала краля на Англия да ѝ играе по свирката, когато всъщност той имаше на ум собствена мелодия.

— Пожелах ви от мига, в който ви видях за първи път — каза той с много нисък глас.

Тя вдигна поглед.

— Така ли?

— Наистина. Когато влязох в спалнята ви в Догмърсфийлд.

Тя си спомни един стар мъж, слаб и изпоцапан от пътуването, баща на мъжа, за когото тя щеше да се омъжи. Спомни си потния мъжки мирис, когато той влезе със сила в спалнята ѝ, спомни си и как застана пред него и си помисли: що за смешник, що за груб войник, който се натрапваше там, където бе нежелан. А после пристигна Артур, с разчорлената си руса коса и светлата си свенлива усмивка.

— О, да — каза тя. Някъде от дълбините на собствената си решителност успя да се усмихне. — Помня. Танцувах за вас.

Хенри дойде малко по-близо и плъзна ръка около талията ѝ. Каталина се застави да не се отдръпва.

— Наблюдавах ви — каза той. — Копнеех за вас.

— Но вие бяхте женен — каза Каталина строго.

— А сега овдовях, и вие също — каза той. Почувства колко сковано беше тялото ѝ под твърдите банели от кост на корсажа ѝ, и я пусна. Помисли си, че щеше да се наложи да я ухажва бавно. Тя може и да беше флиртувала с него, но сега се сепна от обрата, който бяха приели нещата. Беше израснала напълно защитена и вечно пазена, а невинните ѝ месеци с Артур едва ли изобщо ѝ бяха отворили очите. Щеше да му се наложи да действа бавно с нея. Щеше да му се наложи да почака, докато тя получеше разрешение от Испания, щеше да остави посланика да ѝ каже за богатството, с което би могла да разполага, щеше да остави дамите ѝ да я убедят в предимствата на този брак. Тя беше млада жена, по природа и по опит трябваше да е глупачка. Налагаше се да ѝ даде време.

— Сега ще ви оставя — каза той. — Ще дойда отново утре.

Тя кимна и го придружи до вратата на личните си покои.

Там се поколеба.

— Наистина ли го мислите? — попита го, с внезапно разтревожени сини очи. — Наистина отправяте това предложение за женитба или това е просто заблуждаващ ход в преговори? Наистина искате да се ожените за мен? Ще бъда ли кралица?

Той кимна:

— Наистина го мисля. — Започна да проумява колко дълбока е амбицията ѝ, и се усмихна, когато бавно прозря какъв беше пътят към нея. — Толкова много ли искате да бъдете кралица?

Каталина кимна:

— Възпитана съм за това — каза тя. — Не искам нищо повече. — Поколеба се; за миг почти смяташе да му каже, че това е била последната мисъл на сина му; но пък страстта ѝ към Артур бе твърде силна, за да го дели с някого, дори с баща му. Освен това Артур беше планирал тя да се омъжи за Хари.

Кралят се усмихваше:

— Значи не притежавате страст, но определено притежавате амбиция — отбеляза той малко студено.

— Не искам нищо повече от онова, което ми се полага — каза тя направо. — Аз съм родена да бъда кралица.

Той взе ръката ѝ и се наведе над нея. Целуна пръстите ѝ и се възпря да не ги близне. „Действай бавно“, отправи предупреждение към себе си. „Това е момиче, а може би — девица; със сигурност не и блудница.“ Изправи се.

— Аз ще ви превърна в Катерина Арагонска, кралица на Англия — обеща ѝ, и видя как сините ѝ очи потъмняха от желание, когато чу титлата. — Можем да се оженим веднага щом получим разрешението от папата.

„Мисли! Мисли!“, нареждам си настойчиво. „Не си отгледана от глупачка, за да постъпваш глупаво, отгледана си от кралица, за да станеш кралица. Ако това е маневра за заблуда, би трябвало да си в състояние да я видиш. Ако е истинско предложение, би трябвало да бъдеш в състояние да го обърнеш в своя полза.“

Това не е истинско изпълнение на обещанието, което дадох на любимия си, но е близо до него. Той искаше да бъда кралица на Англия и да родя децата, с които щеше да ме дари. Има ли значение дали те ще бъдат негови полубрат и полусестра, вместо негови племенница и племенник? Това не променя нищо.

Присвивам се отвратено от мисълта да се омъжа за този стар мъж, достатъчно стар да ми бъде баща. Кожата на шията му е тънка и отпусната, като на костенурка. Не мога да си представя да бъда в леглото с него. Дъхът му е кисел, дъх на старец; той е слаб и на допир бедрата и раменете му ще са кокалести. Но се присвивам смутено и при мисълта да бъда в леглото с онова дете Хари. Лицето му е гладко и закръглено като на момиченце. В действителност не мога да понеса мисълта да бъда нечия друга съпруга, освен на Артур; а тази част от живота ми си отиде.

Мисли! Мисли! Това може би е най-правилната постъпка.

О, Господи, любими, иска ми се да беше тук, за да ми кажеш. Иска ми се да можех просто да отида при теб в градината, за да ми кажеш как е редно да постъпя. Само на седемнайсет съм, не мога да надхитря мъж, достатъчно стар да ми бъде баща, крал, който има нюх за претендентите.

Мисли!

Няма да получа помощ от никого. Трябва да мисля сама.

Доня Елвира изчака, докато стана време принцесата да си ляга и докато всички придворни дами, камериерки и служители, отговарящи за спалнята, се оттеглиха. Затвори вратата след тях, а после се обърна към принцесата, която седеше в леглото си, с коса, прибрана в спретната плитка, с бухналите възглавници зад гърба си.

— Какво искаше кралят? — запита тя безцеремонно.

— Предложи ми брак — отвърна Каталина без заобикалки. — С него.

За миг дуенята беше твърде зашеметена, за да каже нещо, след това се прекръсти, като жена, която вижда някаква нечиста сила.

— Да ни пази Господ — каза тя само. После допълни: — Да му прости Господ, че изобщо си го е помислил.

— Дано Господ прости на вас — отвърна бързо Каталина. — Обмислям го.

— Той е ваш свекър, и е достатъчно стар да ви бъде баща.

— Възрастта му е без значение — каза искрено Каталина. — Ако се върна в Испания, няма да ми търсят млад съпруг, а изгоден брак.

— Но той е баща на вашия съпруг.

Каталина стисна устни и ги прехапа.

— На моя покоен съпруг — каза тя мрачно. — А бракът не беше консумиран.

Доня Елвира преглътна лъжата; но погледът ѝ леко трепна и се отмести, само веднъж.

— Както си спомняте — изрече гладко Каталина.

— Дори така да е! Това е противоестествено!

— Не е противоестествено — заяви Каталина. — Нямаше консумиране на брака, нямаше дете. Така че не може да съществува грях срещу природата. А и във всеки случай можем да получим църковно разрешение.

Доня Елвира се поколеба:

— Можете ли?

— Той твърди така.

— Принцесо, нима наистина искате това?

Дребното лице на принцесата беше мрачно:

— Той не е съгласен да ме сгоди за принц Хари — каза тя. — Казва, че момчето е твърде малко. Не мога да чакам четири години, докато порасне. Така че какво мога да сторя, освен да се омъжа за краля? Родена съм да бъда кралица на Англия и майка на следващия крал на Англия. Трябва да изпълня предопределението си, това е отредената ми от Бог съдба. Мислех си, че ще трябва да се заставя да приема принц Хари. Сега изглежда, че ще трябва да се заставя да приема краля. Може би това е изпитание, на което Бог ме подлага. Но моята воля е силна. Ще бъда кралица на Англия и майка на крал. Ще превърна тази страна в крепост срещу маврите, както обещах на майка си, ще я превърна в справедлива и добра страна, защитена срещу шотландците, както обещах на Артур.

— Не знам какво ще си помисли майка ви — каза дуенята. — Нямаше да ви оставям насаме с него, ако знаех.

Каталина кимна.

— Не ни оставяйте сами отново — тя направи пауза. — Освен ако не ви кимна — каза тя. — Може да ви кимна да излезете, и тогава трябва да си вървите.

Дуенята беше потресена.

— Той не бива дори да ви вижда преди сватбения ви ден. Ще кажа на посланика да предаде на краля, че сега въобще не може да ви посещава.

Каталина поклати глава.

— Сега не сме в Испания — каза тя ожесточено. — Нима още не го проумявате? Не можем да оставим това на посланика, дори майка ми не може да каже какво ще се случи. Аз ще трябва да направя така, че това да се случи. Единствено аз доведох нещата дотук, и единствено аз ще направя така, че то да се случи.

Надявах се да те сънувам, но не сънувах нищо. Имам чувството, че си заминал далече, далече. Нямам писмо от майка си, затова не знам как ще възприеме тя желанието на краля. Моля се, но Бог не ми казва нищо. Говоря много дръзко за съдбата си и Божията воля, а сега те ми се струват почти преплетени. Ако Бог не ме направи кралица на Англия, тогава не знам как мога да вярвам в Него. Ако не съм кралица на Англия, тогава не зная каква съм.

Каталина зачака кралят да я посети, както бе обещал. Той не дойде на следващия ден, но Каталина беше сигурна, че ще дойде на по-следващия. След като изминаха три дни, тя тръгна сама покрай реката, като разтриваше ръце, пъхнати в пелерината ѝ. Беше изпитвала такава увереност, че той ще дойде отново, че се беше подготвила да поддържа интереса му към нея, но под свой контрол. Планираше да го подвежда, да го държи на разстояние. Когато той не дойде, тя осъзна, че е нетърпелива да го види. Не от страст — мислеше, че никога повече няма да изпита страст и желание, — а защото той беше единственият ѝ път към трона на Англия. Когато той не дойде, тя изпита смъртен страх, че е размислил и че няма да дойде изобщо.

„Защо не идва?“ — питам настойчиво малките вълнички по реката, които се плисват в брега, когато наблизо минава лодкар. „Защо би дошъл така страстен и искрен онзи ден, а сега не идва изобщо?“

Толкова се страхувам от майка му: тя никога не ме е харесвала и ако извърне лице от мен, не знам дали той ще се реши да действа. Но после си спомням как той каза, че майка му е дала разрешението си. После се изплашвам, че испанският посланик може да е казал нещо против този брак — но не мога да повярвам, че Де Пуебла някога би казал каквото и да било, за да причини неудобство на краля, дори и ако не успее да изпълни задълженията си към мен.

„Тогава защо не идва?“, питам се. „Щом ме ухажваше по английски маниер, съвсем припряно и без официалности, нима тогава не би идвал всеки ден?“

Отмина още един ден, а после още един. Най-накрая Каталина даде воля на нетърпението и тревогата си и изпрати съобщение до краля в двора, в което изразяваше надеждата си, че той е добре.

Доня Елвира не каза нищо, но сковано изправеният ѝ гръб, докато наглеждаше четкането и пудренето на роклята на Каталина същата вечер, говореше неимоверно много.

— Знам какво си мислите — каза Каталина, когато дуенята отпрати с махване на ръка момичето, отговарящо за гардероба, и се обърна да среши с четка косата на Каталина. — Но не мога да рискувам да изгубя този шанс.

— Не си мисля нищо — каза по-възрастната жена студено. — Това са английски маниери. Както ми казвате вие, сега не можем да се придържаме към благоприличните испански обноски. В такъв случай нямам право да говоря. Явно моите съвети не се приемат. Аз съм празен съд.

Каталина беше твърде разтревожена, за да успокоява по-възрастната жена.

— Няма значение какво сте — каза тя разсеяно. — Навярно той ще дойде утре.

Хенри, който приемаше нейната амбиция като разковничето, чрез което да се добере до нея, беше дал на момичето няколко дни да обмисли положението си. Смяташе, че тя може да сравни живота, който водеше в Дърам Хаус, в уединение с испанските си придворни, с мебели, които овехтяваха все повече, и без нови рокли, с живота, който можеше да води като млада кралица начело на един от най-богатите кралски дворове в Европа. Мислеше си, че тя има нужния здрав разум, за да прецени това сама. Когато получи бележка от нея, в която го питаше за здравето му, разбра, че е бил прав; и на другия ден се отправи надолу по Странд, за да я посети.

Вратарят ѝ, който посрещаше посетителите, каза, че принцесата е в градината, разхождала се с дамите си край реката. Хенри мина през задната врата на двореца към терасата, и тръгна надолу по стъпалата през градината. Видя я край реката, докато вървеше сама, начело на дамите си, замислена, с леко сведена глава, и изпита старо, познато усещане в корема при вида на жена, събудила желанието му. Тази дълбока тръпка на похот го накара отново да се почувства млад, и той се усмихна на себе си, задето чувстваше младежка страст, задето отново можеше да познае младежкото лекомислие.

Пажът му, който изтича напред, обяви идването му и той видя как главата ѝ рязко се вдигна при звука на името му и тя погледна към другия край на моравата и го видя. Той се усмихна: очакваше този миг на разпознаване между една жена и мъжа, който я обича — момента, когато очите им се срещат и двамата познават онзи наситен миг на радост, онзи миг, когато очите казват: „Ах, това си ти“, и това означава всичко.

Вместо това почувства нещо като тъп удар, защото веднага разбра, че сърцето ѝ не се развълнува при вида му. Той се усмихваше свенливо, с лице, светнало от очакване и радостно предчувствие, но тя, в първия миг на изненадата, беше просто стресната. Неподготвена, тя не имитира никакво чувство, не приличаше на влюбена жена. Вдигна поглед, видя го — и той веднага разбра, че тя не го обичаше. Нямаше радостна изненада. Вместо това видя как по лицето ѝ бързо преминава пресметливо изражение — и гледката го смрази. Това беше момиче, заварено неподготвено за миг, питащо се дали може да постигне своето. Това беше изражението на хитър търгаш, който преценява някой глупак, готов да бъде „оскубан“. Хенри, баща на две себелюбиви момичета, разпозна в миг това изражение, и разбра, че каквото и да кажеше принцесата, колкото и сладко да го изречеше, за нея това щеше да бъде брак по изгода, независимо какво беше за него. Нещо повече — разбра, че тя беше решила да приеме.

Тръгна през ниско окосената трева към нея и пое ръката ѝ.

— Добър ден, принцесо.

Каталина направи реверанс.

— Ваша светлост.

Тя обърна глава към дамите си:

— Можете да влезете вътре. — На доня Елвира каза: — Погрижете се да има освежителни напитки за негова светлост, когато влезем. — После се обърна отново към него: — Ще се поразходите ли, сър?

— От вас ще стане много изискана кралица — каза той с усмивка. — Давате заповеди с голяма лекота.

Видя как походката ѝ става по-колеблива, а напрежението напуска стройното ѝ младо тяло, докато въздъхваше облекчено.

— Ах, значи наистина го мислите — промълви тя. — Наистина възнамерявате да се ожените за мен.

— Да — каза той. — Ще бъдете прекрасна кралица на Англия.

Тя засия при тази мисъл.

— Все още имам да усвоявам много английски порядки.

— Майка ми ще ви научи — каза той непринудено. — В двора ще живеете в нейните покои и под неин надзор.

Каталина леко забави крачка.

— Нима няма да имам собствени покои, покоите на кралицата?

— Майка ми обитава покоите на кралицата — каза той. — Нанесе се след смъртта на покойната кралица, Бог да я благослови. А вие ще отидете при нея там. Тя смята, че засега сте още твърде млада, за да имате собствени покои и отделен двор. Можете да живеете в покоите на майка ми с нейните дами и тя може да ви научи кое как се прави.

Виждаше, че тя е разтревожена, но се старае да не го показва.

— Бих предположила, че знам как се вършат нещата в един кралски дворец — каза Каталина, като се опита да се усмихне.

— Английски дворец — каза той твърдо. — За щастие, майка ми поддържа всичките ми дворци и замъци и управлява състоянието ми, откакто се възкачих на трона. Тя ще ви научи как се върши това.

Каталина стисна устни, за да възпре възражението си.

— Кога смятате, че ще получим вести от папата? — попита тя.

— Изпратих дипломатически пратеник в Рим, за да попита — каза Хенри. — Ще трябва да внесем съвместно искане — от родителите ви и от мен. Но въпросът би трябвало да се разреши много бързо. Ако всички се споразумеем, не може да съществува истинско възражение.

— Да — каза тя.

— А ние сме в пълно съгласие по въпроса за женитбата, нали? — попита той, за да се увери.

— Да — повтори тя.

Той хвана ръката ѝ и я пъхна под лакътя си. Каталина се приближи малко по-плътно и остави главата си да докосне леко рамото му. Не носеше диадема, само качулката на пелерината покриваше главата ѝ, и движението я отметна назад. Той долови дъха на есенция от рози по косата ѝ, усети топлината от допира на главата ѝ до рамото му. Трябваше да се въздържи да не я вземе в прегръдките си. Спря и тя застана близо до него; чувстваше топлината ѝ, надолу по цялото си тяло.

— Каталина — каза той, с много нисък и дрезгав глас.

Тя го погледна крадешком, видя в лицето му страст, и не се отдръпна. Дори леко се приближи.

— Да, ваша светлост? — прошепна тя.

Очите ѝ бяха сведени, но бавно, в тишината, тя вдигна поглед към него. Когато лицето ѝ се извърна нагоре към неговото, той не можа да устои на неизречената покана, наведе се и я целуна по устните.

Тя не се отдръпна: прие целувката му, устата ѝ поддаде под неговата, той усети вкуса ѝ, ръцете му я обгърнаха, той я притисна към себе си, почувства как страстта му към нея се надига в него така силно, че трябваше да я пусне, още в тази минута, или да посрами себе си.

Пусна я и застана, разтреперан от толкова силно желание, че не можеше да повярва колко мощно бе то, когато се разля из тялото му. Каталина издърпа качулката си напред, сякаш искаше да се забули и да се скрие от него, сякаш бе момиче от харем с воал, закриващ устата ѝ, само с тъмни, обещаващи очи, показващи се над маската. Този жест, така чужд, така потаен, го накара да закопнее да отметне качулката ѝ назад и да я целуне отново. Посегна към нея.

— Може да ни видят — каза тя хладно и се отдръпна от него. — Могат да ни видят от къщата, а всеки може да мине край реката.

Хенри я пусна. Не можеше да каже нищо, защото знаеше, че гласът му ще трепери. Безмълвно ѝ предложи ръка още веднъж, и тя безмълвно я пое. Нагодиха взаимно крачките си: той изравни по-дългите си крачки с нейните ситни стъпки. Вървяха мълчаливо няколко минути.

— Значи децата ни ще бъдат ваши наследници? — поиска да се увери тя, с хладен и овладян глас, следвайки някаква нишка на мисълта, много далечна от собствените му бурни чувства.

Той прочисти гърло.

— Да, да, разбира се.

— Такава е английската традиция?

— Да.

— Ще бъдат преди другите ви деца?

— Синът ни ще бъде наследник преди принцесите Маргарет и Мери — каза той. — Но дъщерите ни ще бъдат след тях.

Тя се намръщи леко:

— Как така? Защо да не са преди тях?

— Престолът се предава преди всичко на основание на пола, а след това — на възрастта — каза той. — Престолонаследник става първородното момче, после останалите момчета, после момичетата в съответствие с възрастта. Дай Боже винаги да има принц-престолонаследник. Англия няма традиция на управляващи кралици.

— Една управляваща кралица може да властва също така добре, както и един крал — каза дъщерята на Изабела Кастилска.

— Не и в Англия — заяви Хенри Тюдор.

Тя остави нещата така.

— Но най-големият ни син ще бъде крал, когато умрете — продължи после.

— Дай Боже да са ми останали някакви години — каза той иронично.

Тя беше на седемнайсет, не притежаваше чувствителност по отношение на възрастта.

— Разбира се. Но когато умрете, ако имаме син, значи той ще наследи трона?

— Не. Крал след мен ще бъде принц Хари, Уелският принц.

Тя се намръщи:

— Мислех, че можете да назовете наследник? Не може ли да посочите за такъв нашия син?

Той поклати глава:

— Хари е Уелски принц. Той ще бъде крал след мен.

— Мислех, че е определен да се посвети на църквата?

— Вече не.

— Но ако имаме син? Не можете ли да направите Хари крал на френските си владения, или Ирландия, а да направите нашия син крал на Англия?

Хенри се засмя кратко:

— Не. Защото това би означавало да унищожа кралството си, което завоювах и запазих цяло с твърде много усилия. Хари ще получи всичко това по право. — Видя, че тя беше разстроена. — Каталина, ще бъдете кралица на Англия, едно от най-прекрасните кралства на Европа, мястото, което майка ви и баща ви избраха за вас. Вашите синове и дъщери ще бъдат принцове и принцеси на Англия. Какво повече бихте могли да искате?

— Искам синът ми да бъде крал — отговори му тя искрено.

Той сви рамене:

— Невъзможно е.

Тя се извърна леко, само хватката му върху ръката ѝ я задържаше близо.

Той се опита да обърне нещата на смях:

— Каталина, дори не сме женени още. Може дори да нямате син. Не е нужно да помрачаваме годежа си заради едно дете, което все още не е заченато.

— Какъв тогава би бил смисълът от женитбата? — попита тя; бе така погълната от себе си, че заговори прямо.

Той можеше да каже: „желание“.

— Осъществяване на съдбата ви да станете кралица.

Каталина не можеше да остави темата.

— Имах предвид да бъда кралица на Англия и да видя сина си на престола — настоя тя. — Очаквах да бъда влиятелна фигура в двора, каквато е майка ви. Предполагах, че има да се строят крепости и да се планира флот, и да се основават колежи и училища. Искам да изградя защита срещу шотландците по северните ни граници, и срещу маврите — по крайбрежията ни. Искам да бъда властваща кралица в Англия, това са нещата, които планирах и на които се надявах. Почти от люлката бях определена да бъда следващата кралица на Англия, мислех си за кралството, над което ще царувам, правех планове. Има толкова много неща, които искам да направя.

Той не можа да се сдържи: разсмя се при мисълта за това момиче, това дете, което дръзваше да прави планове за управлението на неговото кралство.

— Ще откриете, че аз съм преди вас — каза безцеремонно. — Това кралство ще се управлява така, както нарежда кралят. Това кралство се управлява, както заповядвам аз. Не съм завоювал короната си, за да я предам на момиче, достатъчно младо да ми бъде дъщеря. Вашата задача ще бъде да напълните детските стаи в кралския дворец, вашият свят ще започва и завършва там.

— Но майка ви…

— Ще откриете, че майка ми брани владенията си, както аз браня моите — каза той, като все още се подсмихваше при мисълта за това дете, планиращо бъдещето си в двора му. — Тя ще ви нарежда като на своя дъщеря, а вие ще се подчинявате. Не се заблуждавайте, Каталина. Ще дойдете в двора ми и ще ми се покорявате, ще живеете в покоите на майка ми и ще се подчинявате на нея. Ще бъдете кралица на Англия и ще носите короната на главата си. Но ще бъдете моя съпруга, а аз желая да имам покорна съпруга, каквато съм имал винаги.

Той спря: не искаше да я плаши, но страстното му желание към нея не беше по-силно от решимостта му да запази това кралство, което бе извоювал с такава упорита борба.

— Не съм дете като Артур — каза ѝ тихо, като си мислеше, че синът му, мекушаво момче, може би беше дал всевъзможни мекушави обещания на една решителна млада съпруга. — Няма да управлявате редом с мен. Ще бъдете моя жена-дете. Ще ви обичам и ще ви направя щастлива. Обещавам да бъдете щастлива, че сте се омъжили за мен. Ще бъда мил към вас. Ще бъда щедър към вас. Ще ви дам всичко, което поискате. Но няма да ви направя владетелка. Дори когато умра, няма да управлявате страната ми.

Онази нощ сънувах, че съм кралица в кралски двор, със скиптър в едната ръка и жезъл в другата, и с корона на главата. Вдигнах жезъла и открих, не той се бе преобразил в ръката ми, беше клонка от дърво, стъбло на цвете, беше без стойност. Другата ми ръка вече не беше запълнена с тежкото кълбо на върха на скиптъра, а с розови цветчета. Можех да усетя уханието им. Вдигнах ръка да докосна короната на главата си, и напипах малък венец от цветя. Тронната зала се разми и изчезна, а аз се озовах в градината на съпругата на владетеля в Алхамбра, където сестрите ми плетяха венчета от маргаритки за главите си.

— Къде е кралицата на Англия? — провикна се някой от терасата под градината.

Надигнах се от ливадата, осеяна с цветове на лайка, и долових горчиво-сладкия мирис на билката, когато понечих да изтичам покрай водоскока към арката в края на градината.

— Тук съм! — опитах се да извикам, но не издадох звук, който да се чуе над плискането на водата в мраморното корито на водоскока.

— Къде е кралицата на Англия? — чух ги да зоват отново.

— Тук съм! — провикнах се безгласно.

— Къде е Катерина, кралицата на Англия?

— Тук! Тук! Тук!

Посланикът, повикан на разсъмване да дойде веднага в Дърам Хаус, си направи труда да се яви там чак в девет. Намери Каталина да го чака в личните си покои в присъствието само на доня Елвира.

— Повиках ви преди часове — каза сърдито принцесата.

— Занимавах се с дела, възложени ми от баща ви, и не можах да дойда по-рано — каза той гладко, без да обръща внимание на нацупеното ѝ изражение. — Нещо не е наред ли?

— Говорих с краля вчера и той повтори предложението си за брак — каза Каталина без особена гордост в гласа.

— Наистина ли?

— Но ми каза, че в двора ще живея в покоите на майка му.

— О!

Посланикът кимна.

— Каза още, че моите синове ще наследят трона едва след принц Хари.

Посланикът кимна отново.

— Не можем ли да го убедим да пренебрегне принц Хари? Не можем ли да изготвим брачен договор, който да го отстрани в полза на сина ми?

Посланикът поклати глава:

— Не е възможно.

— Нима един мъж не може да избере своя наследник?

— Не. Не и в случая с крал, възкачил се толкова отскоро на трона. Не и английски крал. А дори да можеше, не би го сторил.

Тя скочи от стола си и отиде до прозореца.

— Синът ми ще бъде внук на владетелите на Испания! — възкликна тя. — С кралско потекло, датиращо от столетия. Принц Хари не е нищо повече от син на Елизабет Йоркска и един успял претендент.

Де Пуебла леко изсъска от ужас при нейната безцеремонност и хвърли поглед към вратата.

— Ще сторите по-добре никога да не го наричате така. Той е кралят на Англия.

Каталина кимна, приемайки упрека.

— Но той няма моя произход — продължи тя упорито. — Принц Хари няма да бъде такъв крал, какъвто би бил моят син.

— Въпросът не е в това — отбеляза посланикът. — Това е въпрос на време и практика. Най-големият син на краля винаги е Уелски принц. Винаги наследява трона. Тъкмо този крал, от всички крале на света, няма да превърне собствения си законен наследник в претендент. Бил е преследван по петите от претенденти. Няма да създаде още един.

Както винаги, Каталина трепна при мисълта за последния претендент, Едуард Уорик, обезглавен, за да отвори път за нея.

— Освен това — продължи посланикът, — всеки крал би предпочел да има за наследник един здрав и силен единайсетгодишен син, отколкото новороден — в люлката. Времената са опасни. Един мъж иска да остави за наследник мъж, а не дете.

— Щом синът ми няма да бъде крал, какъв е смисълът да се омъжвам за крал? — настоя Каталина.

— Ще бъдете кралица — изтъкна посланикът.

— Що за кралица ще бъда, когато майката на краля ще управлява всичко? Кралят няма да ми позволи да налагам волята си в кралството, а тя няма да ми позволи да постигам желанията си в двора.

— Вие сте много млада — поде той, опитвайки се да я успокои.

— Достатъчно възрастна съм, за да знам какво искам — заяви Каталина. — А аз искам да бъда кралица както по име, така и в действителност. Но той никога няма да ми позволи да бъда такава, нали?

— Не — призна Де Пуебла. — Никога няма да имате власт, докато той е жив.

— А когато умре? — запита тя, без да трепне.

— Тогава ще бъдете вдовстващата кралица — предположи Де Пуебла.

— А родителите ми може да ме омъжат отново за някой друг, и може въпреки всичко да напусна Англия! — довърши тя, напълно изгубила търпение.

— Възможно е — призна той.

— А съпругата на Хари ще бъде принцеса на Уелс, и пак съпругата на Хари ще бъде новата кралица. Ще върви пред мен, ще управлява вместо мен, и всичките ми жертви ще бъдат напразни. А синовете ѝ ще бъдат крале на Англия.

— Това е вярно.

Каталина се хвърли в стола си.

— Тогава трябва да бъда съпруга на принц Хари — каза тя. — Трябва да бъда.

Де Пуебла бе напълно ужасѐн.

— Разбрах, че сте постигнала съгласие с краля да се омъжите за него! Накара ме да повярвам, че сте се съгласили.

— Бях се съгласила да бъда кралица — каза тя, с лице, пребледняло от решителност. — Не нечия кукла. Знаете ли как ме нарече? Каза, че ще бъда негова жена-дете, и ще живея в покоите на майка му, сякаш съм някоя от придворните ѝ дами!

— Предишната кралица…

— Предишната кралица е била истинска светица, щом се е примирявала с такава свекърва. Цял живот е отстъпвала. Аз не мога да го направя. Не това искам аз, не това иска майка ми, не това иска Бог.

— Но ако сте се съгласили…

— Кога някое споразумение е било зачитано в тази страна? — настоя ожесточено Каталина. — Ще развалим това споразумение и ще сключим друго. Ще нарушим това обещание и ще дадем друго. Няма да се омъжа за краля, ще се омъжа за друг.

— За кого? — попита той сковано.

— За принц Хари, Уелския принц — каза тя. — Така че когато крал Хенри умре, ще бъда кралица както по име, така и в действителност.

Настъпи кратко мълчание.

— Така казвате вие — изрече Де Пуебла бавно. — Но кой ще го съобщи на краля?

Господи, ако Те има, кажи ми, че постъпвам правилно. Ако Те има, помогни ми. Ако Твоята воля е да бъда кралица на Англия, тогава ще ми е нужна помощ, за да я осъществя. Сега всичко се обърка, и ако това е изпратено да ме изпита, тогава погледни към мен! Аз съм на колене и треперя от тревога. Ако наистина съм благословена от Теб, предопределена от Теб, избрана от Теб, и имам благоволението Ти, тогава защо се чувствам така безнадеждно сама?

Посланикът доктор Де Пуебла се озова в неловкото положение да е принуден да съобщи лоши новини на един от най-могъщите и гневливи крале в християнския свят. В ръката си държеше писма с категоричните откази на техни испански величества, разполагаше с решимостта на Каталина да бъде принцеса на Уелс и със собствения си все по-намаляващ кураж — беше напрегнат до крайност пред тази смущаваща среща.

Кралят бе избрал да се срещне с него в двора пред конюшните на двореца Уайтхол: беше там, за да огледа нов табун от северноафрикански коне, внесени, за да подобрят английската порода. Де Пуебла си помисли да спомене нещо за чуждоземната кръв, която освежава местните породи, за това, че чифтосването се осъществява най-добре между млади животни; но видя мрачното лице на Хенри и осъзна, че няма да има лесен изход от тази дилема.

— Ваша светлост — каза той, покланяйки се ниско.

— Де Пуебла — каза кратко кралят.

— Имам отговор от техни испански величества на изключително ласкателното ви предложение; но може би е добре да се срещна с вас в по-подходящ момент?

— Тук е съвсем добре. От неспокойното ви пристъпване на пръсти мога да предположа какво казват.

— Истината е… — Де Пуебла се приготви да излъже. — Искат дъщеря им да се прибере у дома, и не могат дори да обмислят женитбата ѝ с вас. Кралицата е особено настоятелна в отказа си.

— Защо? — запита кралят.

— Защото иска да види дъщеря си, най-младата си, най-милата си дъщеря, омъжена за принц на нейната възраст. Това е женска прищявка… — дипломатът направи лек нерешителен жест. — Само женска прищявка. Но трябва да уважаваме желанията на една майка, нали? Ваша светлост?

— Не непременно — каза кралят неотзивчиво. — Но какво казва вдовстващата принцеса? Мислех, че с нея сме постигнали разбирателство. Тя може да уведоми майка си какво предпочита. — Очите на краля бяха приковани върху арабския жребец, който обикаляше с гордо изправена глава из двора, с потрепващи напред-назад уши, с високо вдигната опашка, с врат, извит като лък. — Предполагам, че тя може да говори от свое име.

— Тя казва, че ще ви се подчини, както винаги, ваша светлост — каза Де Пуебла тактично.

— И?

— Но трябва да се подчини на майка си. — Той отстъпи назад, стреснат от внезапния суров поглед, който кралят му хвърли. — Тя е добра дъщеря, ваша светлост. Тя е покорна дъщеря на майка си.

— Предложих ѝ брак и тя даде да се разбере, че ще приеме.

— Никога не би отказала на крал като вас. Как би могла? Но ако родителите ѝ не се съгласят, няма да поискат църковно разрешение. Без позволение от папата не може да има брак.

— Разбрах, че бракът ѝ не е бил консумиран. Едва ли имаме нужда от църковно разрешение. Това е просто официален акт, формалност.

— Всички знаем, че не е бил консумиран — потвърди припряно Де Пуебла. — Принцесата все още е девица, годна за женитба. Но въпреки това папата ще трябва да издаде разрешение. Ако техни испански величества не направят постъпки за такова разрешение, какво може да направи тогава който и да било?

Кралят погледна испанския посланик мрачно и сурово:

— Сега вече не знам. Мислех, че знам какво да правим. Но се оказва, че съм бил подведен. Вие ми кажете. Какво може да направи който и да било?

Посланикът прибегна към дълго трупания кураж на своята раса, пазения си в тайна еврейски произход, който пазеше до сърцето си за най-тежките моменти от живота си. Знаеше, че той и неговият народ щяха винаги, по някакъв начин, да оцеляват.

— Нищо не може да се направи — каза той. Опита се да се усмихне съчувствено, и усети, че се подсмихва самодоволно. Отново придаде на лицето си най-мрачно изражение. — Ако кралицата на Испания не се съгласи да поиска разрешение от папата, не може да се направи нищо. А тя е упорита.

— Не съм някой от съседите на Испания, за да бъда прегазен в една пролетна кампания — каза кратко кралят. — Не съм Гранада. Не съм Навара. Не се страхувам от нейното недоволство.

— Именно това е и причината те да желаят съюз с вас — изрече гладко Де Пуебла.

— Съюз по какъв начин? — попита кралят студено. — Мислех, че ми отказват?

— Може би бихме могли да избегнем всички тези трудности, като отпразнуваме една друга женитба — каза дипломатът предпазливо, наблюдавайки мрачното лице на Хенри. — Нов брак. За да създадем съюза, който всички желаем.

— С кого?

При вида на сдържания гняв върху лицето на краля посланикът изгуби дар-слово.

— Сир…

— Кого искат за нея сега? Сега, когато синът ми, моята роза, е мъртъв и погребан? Сега, когато тя е бедна вдовица само с наполовина изплатена зестра, живееща от моята милост?

— Принца — осмели се да изрече Де Пуебла. — Тя беше доведена в кралството, за да бъде принцеса на Уелс. Беше доведена тук, за да стане съпруга на принца, а по-късно — много по-късно, дай Боже — да стане и кралица. Може би това е предопределената ѝ съдба, ваша светлост. Тя със сигурност мисли така.

— Тя мисли! — възкликна кралят. — Мисли, колкото тази кобила! Мислите ѝ не стигат по-далече от следващата минута.

— Тя е млада — каза посланикът. — Но ще се научи. А и принцът е млад, ще се учат заедно.

— А ние, старците, трябва да отстъпим, нали? Нима не ви е казала, че предпочита мен, не е ли споменала, че ме харесва? Макар да ми даде ясно да разбера, че ще се омъжи за мен? Нима не показва съжаление от този обрат на събитията? Нима не се изкушава да се противопостави на родителите си и да спази обещанието, което ми даде по своя воля?

Посланикът долови горчивината в гласа на възрастния мъж.

— На нея не ѝ е позволен избор — напомни той на краля. — Тя трябва да постъпва така, както нареждат родителите ѝ. Мисля, че тя е изпитвала привличане, навярно дори силно привличане. Но знае, че трябва да отиде там, където ѝ нареждат.

— Смятах да се оженя за нея! Щях да я направя кралица! Тя щеше да бъде кралица на Англия!

Титлата едва не го задави: цял живот я беше смятал за най-голямата чест, за която една жена може да мечтае, точно както неговата титла беше най-великата в собственото му въображение.

Посланикът помълча, за да позволи на краля да се съвземе.

— Знаете, в нейната фамилия има и други, също толкова красиви млади дами — намекна той предпазливо. — Младата кралица на Неапол сега е вдовица. Като племенница на крал Фердинанд тя ще донесе добра зестра, и притежава всички отличителни черти на семейството. — Той се поколеба. — Говори се, че е много красива, и… — той направи пауза — страстна.

— Тя ми даде да разбера, че ме обича. Трябва ли сега да реша, че ме е мамила, като обикновена претендентка за престола?

Посланикът почувства как студена пот изби от всяка пора на тялото му при тази ужасна дума.

— Не претендентка, не момиче, което се преструва — каза той, с доста плаха усмивка. — Любяща снаха, привързана към вас млада жена…

Възцари се ледено мълчание.

— Знаете какво се случва с претендентите и измамниците в тази страна — каза кралят сковано.

— Да! Но…

— Тя ще съжалява, ако си играе с мен.

— Няма никакви игри! Никакви преструвки! Нищо такова!

Кралят остави посланика да стои прав, леко разтреперан от притеснение.

— Смятах да сложа край на целия този проблем със зестрата и вдовишкото наследство — отбеляза Хенри накрая.

— Така може и да стане. Веднага щом принцесата бъде сгодена за принца, Испания ще изплати втората половина от зестрата, а вдовишкото наследство вече няма да бъде на дневен ред — увери го Де Пуебла. Забеляза, че говори твърде бързо, пое си дъх и подхвана по-бавно. — С всички трудности ще бъде свършено. Техни испански величества с радост ще поискат църковно разрешение дъщеря им да се омъжи за принц Хари. Това ще бъде добър брак за нея и тя ще постъпи, както ѝ е наредено. Това ви дава свобода да си потърсите съпруга, ваша светлост, и отново оставя годишните доходи от Корнуол, Уелс и Честър на ваше разположение.

Крал Хенри сви рамене и се извърна от манежа за обяздване и от коня.

— Значи е свършено? — попита студено. — Тя не ме желае, както смятах. Погрешно съм изтълкувал вниманието ѝ към мен. Не е имала предвид нищо друго, освен да се държи като добра дъщеря и снаха? — Изсмя се рязко при мисълта как го беше целунала край реката. — Трябва да забравя страстното си желание към нея?

— Тя трябва да се подчини на родителите си като принцеса на Испания — напомни му Де Пуебла. — От собствените ѝ думи знам, че е съществувало предпочитание. Самата тя ми го каза. — Помисли си, че двойната игра на Каталина може да бъде прикрита с това. — Да ви призная честно, тя е разочарована. Но майка ѝ е непреклонна. Не мога да се противопоставя на кралицата на Кастилия. Тя е твърдо решена да ви накара да върнете дъщеря ѝ в Испания или да я омъжите за принц Хари. Няма да допусне други предложения.

— Така да бъде — каза кралят, с леденостуден глас. — Имах глупав блян, желание. То приключва тук.

Обърна се и излезе от двора на конюшнята: радостта му от конете бе помрачена.

— Надявам се, че не остават лоши чувства? — попита посланикът, като се клатушкаше припряно зад него.

— Ни най-малко — подхвърли кралят през рамо. — Съвсем не.

— А годежът с принц Хари? Мога ли да уверя техни католически величества, че той ще се състои?

— О, веднага. Ще превърна това в първото си и най-важно задължение.

— Наистина се надявам, че не сте се обидили — провикна се Де Пуебла към оттеглящия се гръб на краля.

Кралят се обърна на пета и застана с лице към испанския посланик, опрял стиснати юмруци на хълбоците, с изправени рамене.

— Тя се опита да ме направи на глупак — изрече той през стиснати устни. — Не съм ѝ благодарен за това. Родителите ѝ се опитаха да ме водят за носа. Мисля, ще открият, че си имат работа с дракон, а не с някой от техните бикове, които използват за борби. Няма да забравя това. Вие, испанците, също няма да го забравите. А тя ще съжалява за деня, в който се опита да ме разиграва като болно от любов момче; ще съжалява, както съжалявам аз сега.

— Споразумението е уредено — с равен тон съобщи Де Пуебла на Каталина. Стоеше пред нея — „Като момче за поръчки!“, помисли си той възмутено, докато тя откъсваше кадифените обшивки от една рокля, за да я прекрои.

— Ще се омъжа за принц Хари — каза тя с тон, толкова глух, колкото и неговия. — Той подписа ли нещо?

— Съгласи се. Трябва да изчака за разрешение от Църквата. Но се съгласи.

Тя вдигна поглед към него:

— Много ли се разгневи?

— Мисля, че беше дори по-разгневен, отколкото показа. А това, което показа, беше ужасно.

— Какво ще направи? — попита тя.

Той се вгледа внимателно в бледото ѝ лице. Беше пребледняла, но не и уплашена. Погледът на сините ѝ очи беше потаен, такъв беше погледът на баща ѝ, когато кроеше някакъв план. Тя не приличаше на благородна дама в беда: приличаше на жена, която се опитва да надхитри изключително опасен противник. Помисли си, че не е мила и привлекателна, както би била една просълзена жена. Беше внушителна, но не и привлекателна.

— Не знам какво ще направи — каза той. — По природа е отмъстителен. Но не трябва да му даваме поводи. Трябва да изплатим зестрата ви веднага. Трябва да изпълним нашата страна от договора, за да го принудим да изпълни своята.

— Блюдата изгубиха стойността си — каза тя равно. — Изхабени са от употреба. Освен това продадох някои.

Той ахна.

— Продали сте ги? Те принадлежат на самия крал!

Тя сви рамене.

— Трябваше да се храня, доктор Де Пуебла. Не всички можем да отидем неканени в двора и с дързост да си проправим път до общата трапеза. Не живея добре, но все пак трябва да живея. А нямам от какво да живея, освен от вещите си.

— Трябваше да ги запазите непокътнати!

Тя сви рамене.

— Не биваше изобщо да се допуска да бъда принизявана до това положение. Бях принудена да заложа собствените си съдове, за да живея. Който и да е виновен, не съм аз.

— Баща ви ще трябва да плати зестрата и да ви отпуска издръжка — каза той мрачно. — Не трябва да им даваме оправдание да задържат плащането. Ако зестрата ви не бъде изплатена, той няма да ви омъжи за принца. Инфанта, трябва да ви предупредя: той ще ликува заради неудобството ви. Ще го удължава.

Каталина кимна.

— В такъв случай той също е мой враг.

— Опасявам се, че е така.

— Това ще стане, знаете — каза тя без връзка с предишния разговор.

— Кое?

— Ще се омъжа за Хари. Ще бъда кралица.

— Това е най-съкровеното ми желание, инфанта.

— Принцеса — отвърна тя.

Уайтхол, юни 1503 г.

— Ще бъдеш сгоден за Каталина Арагонска — каза кралят на сина си, мислейки си за другия син, мъртвия.

Русото момче порозовя като девойка.

— Да, сир.

Беше съвършено обучен от баба си. Беше подготвен за всичко, освен за действителния живот.

— Не мисля, че женитбата ще се състои — предупреди го кралят.

В очите на момчето проблесна изненада, а после то отново ги сведе.

— Така ли?

— Да. Те ни ограбваха и лъжеха на всяка крачка, преобръщаха ни като блудница в някоя кръчма. Мамеха ни и ни обещаваха едно след друго, като на пияна блудница. Казват… — той млъкна рязко: изражението на сина му, който го гледаше с широко разтворени очи, му напомни, че беше говорил като мъж с мъж, а пред него стоеше момче. Освен това негодуванието му не биваше да проличава, колкото и силно да го изгаряше то.

— Възползваха се от приятелството ни — обобщи той. — А сега ние ще се възползваме от тяхната слабост.

— Нима всички ние не сме приятели?

Хенри направи гримаса, мислейки си за онзи измамник Фердинанд, и за дъщеря му — хладната красавица, която го беше отхвърлила.

— О, да — каза той. — Верни приятели.

— Значи ще бъда сгоден, а по-късно, когато стана на петнайсет, ще се оженим?

Момчето не беше разбрало нищо. Така да бъде.

— Да кажем, шестнайсет.

— Артур беше на петнайсет.

Хенри прехапа устна, за да възпре отговора, че това не се бе оказало от голяма полза за Артур. Освен това то нямаше значение, понеже нищо подобно нямаше да се случи.

— О, да — каза той отново. — Петнайсет тогава.

Момчето разбираше, че нещо не е наред. Гладкото му чело се набразди.

— Наистина възнамеряваме да направим това, нали, татко? Не бих подвел такава принцеса. Ще дам най-тържествен обет, нали?

— О, да — каза кралят отново.

В нощта преди годежа ми с принц Хари ми се явява толкова прекрасен сън, че не искам да се събудя. Намирам се в градината на двореца Алхамбра, вървя, пъхнала ръка в ръката на Артур, смея се, вдигнала лице към него, и му показвам красотата около нас: голямата стена от пясъчник, която заобикаля крепостта, Гранада под нас, и планините, увенчани с шапки от сребрист сняг, на хоризонта.

— Победих — казвам му. — Направих всичко, което искаше, всичко, което планирахме. Ще бъда принцеса, каквато ме направи ти. Ще бъда кралица, каквато ти искаше да бъда. Желанията на майка ми са сбъднати, ще се изпълни собственото ми предопределение, твоето желание и Божията воля. Щастлив ли си сега, любов моя?

Артур свежда лице и ми се усмихва, с топли очи, с нежно лице — усмивка, с която дарява единствено мен.

— Ще бдя над теб — прошепва той. — Непрекъснато. Тук, в Ал Яна.

Поколебавам се при странното звучене на думата върху устните му, а после осъзнавам, че е използвал мавърската дума: „Ал Яна“, която означава едновременно небе, гробище и градина. За маврите раят е градина, вечно цъфтяща градина.

— Един ден ще дойда при теб — прошепвам, докато хватката му върху ръката ми отслабва, а после образът му започва да се губи, макар да се опитвам да го задържа. — Отново ще бъда с теб, любов моя. Ще те чакам тук, в градината.

— Зная — изрича той, и сега лицето му се стопява като сутрешна мъгла, като мираж в горещия планински въздух. — Знам, че ще бъдем отново заедно, Каталина, моя Катерина, моя любов.

25-ти юни 1503 г.

Беше ясен, горещ юнски ден. Каталина беше облечена в нова синя рокля със синя шапчица, единайсетгодишното момче срещу нея сияеше от вълнение, облечено в златен брокат.

Стояха пред епископа на Солсбъри в присъствието на малка свита: кралят, майка му, принцеса Мери, и още неколцина свидетели. Каталина сложи студената си ръка в топлата длан на принца, и почувства детинската закръгленост под пръстите си.

Тя погледна зад поруменялото момче към мрачното лице на баща му. Кралят се беше състарил в месеците след смъртта на съпругата си, бръчките по лицето му бяха по-дълбоко врязани, очите — обвити със сенки. Придворните твърдяха, че бил болен — някаква болест, която разреждала кръвта му и го изтощавала. Други казваха, че бил огорчен от разочарования заради загубата на наследника си, загубата на съпругата си, осуетяването на плановете си. Някои разправяха, че бил измамен в любовта, надхитрен от една жена. Единствено породената от това горчивина би могла да прекърши така духа му.

Каталина му се усмихна свенливо, но не срещна ответна топлота у мъжа, който щеше да бъде неин свекър за втори път, но я беше искал за себе си. За миг увереността ѝ помръкна. Беше си позволила да се надява, че кралят се е предал пред решителността ѝ, пред повелята на майка ѝ, пред Божията воля. Сега, виждайки студеното му изражение, за момент тя изпита страх, че тази церемония — дори нещо толкова сериозно и свято като един годеж — може да се окаже просто отмъщение от страна на този най-лукав сред кралете.

Разтърсена от мразовита тръпка, тя се извърна от него и се заслуша как епископът реди словата на брачната церемония, повтори своята част, като се постара да не мисли за предишния път, когато беше изрекла тези думи, само преди година и половина, положила хладната си ръка в пръстите на най-красивия младеж, когото беше виждала, когато нейният жених ѝ беше отправил свенлива ко̀са усмивка, когато тя се беше взирала към него през воала си и беше усещала погледите на хилядите безмълвно наблюдаващи ги лица зад тях.

Малкият принц, който тогава бе заслепен от красотата на булката, своята снаха, сега беше женихът. В грейналата му усмивка се четеше буйната, невъздържана радост на малко момче в присъствието на красиво по-голямо момиче. Тя бе някогашната съпруга на по-възрастния му брат, тя беше младата жена, която с гордост беше съпровождал в сватбения ѝ ден. Беше я помолил да му подари северноафрикански кон за десетия му рожден ден. Беше я гледал на сватбеното ѝ пиршество и в онази нощ се бе помолил също да може да се сдобие с испанска невеста, точно като нея.

След като тя замина от двора заедно с Артур, той беше мечтал за нея, беше писал стихове и любовни песни, тайно посвещавайки ги на нея. Беше узнал за смъртта на Артур, обзет от остра, ожесточена радост, че сега тя е свободна.

Сега, след по-малко от две години, тя беше пред него, с бронзовозлатистите си коси, разресани върху раменете в знак, че е девица, със син дантелен воал, забулил лицето ѝ. Ръката ѝ беше в неговата, сините ѝ очи бяха приковани върху него, усмивката ѝ беше само за него.

Сърцето на Хари, сърце на наперено момче, се вълнуваше в гърдите му, така изпълнено с възбуда, че той едва не пропусна да даде своите отговори в съответната част от службата. Артур го нямаше вече и той беше Уелски принц; Артур го нямаше вече и той беше любимец на баща си, той бе розовият храст на Англия. Артур го нямаше вече и невестата на Артур беше негова съпруга. Застана, изправен и горд, и повтори обетите си с ясния си, още висок глас. Артур беше мъртъв, имаше само един Уелски принц и една принцеса: принц Хари и принцеса Катерина.