Вълче биле

ГЛАВА ДЕСЕТА

— Не — потвърди гласът в ухото му, приглушен и яростен, — никакви свидетели. Имам работа само с теб, отче, и то съвсем кратка — но ръката го пусна и след миг тежките врати с глухо затръшване скриха късчето небе, на което от зазидания тук вътре мрак звездите изглеждаха двойно по-големи и ярки.

Кадфел стоеше неподвижен. Дочу лекото търкане на плат о дърво, когато Майриг се облегна на затворената врата с разперени ръие и задиша дълбоко, за да вдъхне аромата на мига и да предвкуси своето отмъщение. Жертвата му нямаше изход, той знаеше, че монахът няма да смее да пристъпи.

— Ти ме заклейми като убиеи, защо аз сега да се въздържам от убийство? Съсипа ме, опозори ме, превърна ме в срамно петно за моя род, лиши ме от свещеното ми право, моята земя, честното ми име, от всичко, заради което съществуването ми си струваше да се нарече живот, и сега за възмездие аз ще отнема твоя. Оттук насетне не мога да живея, дори не мога да умра, ако не те затрия, отче Кадфел.

Странно как назоваването на жертвата по име промени всичко, дори създаде някаква невидима връзка, като пръв лъч светлина в мрака. Следващите можеха само да ускорят промяната.

— Както си застанал там до вратата — рече Кадфел делово, — протегни ръка и ще напипаш светилник, а на друг пирон виси кожена торбичка с кремък, огниво и прахан. Все пак няма да е зле да се виждаме един друг. Внимавай с искрите, нали нямаш нищо против овцете ни, а и един пожар ще докара тук много хора. Има и рафтче, на което да поставиш светилника.

— А ти в това време ще се опиташ да спасиш своя жалък живот… зная!

— Няма да помръдна — възрази брат Кадфел невъзмутимо. — Защо според теб настоях сам да прибера овцете? Нали ти казах, че те очаквам? Нямам оръ-жие, а дори и да имах, нямаше да го използвам. Приключих с оръжията преди много години.

Настъпи продължително мълчание, през което, макар да съзнаваше, че се очаква да каже още нещо, Кадфел не промълви дума. После долови потракване-то на светилника, когато Майриг протегна ръка и го напипа, изскърцването от отварянето на кокаленото капаче, шарещите пръсти, които пипнешком търсеха рафтчето, и звука от оставянето на светилника. Кремъкът и огнивото изчаткаха няколко пъти, блеснаха и угаснаха искри, после крайчецът на обгорелия фитил пое огънчето и го задържа, над него се надвеси призрачното лиие на Майриг, който духна няколко пъти, докато фитилът прихвана и се разгоря с издължаващ се пламък. Мътна жълта светлина изведе от мрака яслата, коритото, гората от сенки в мрежата от греди отгоре и спокойните невъзмутими овце. Кадфел и Майриг стояха един срещу друг и се гледаха втренчено.

— Сега — каза Кадфел — поне можеш да видиш онова, за което си дошъл.

Той седна на пода и се облегна върху ъгъла на яслата. Майриг се приближи към него с големи решителни крачки по посипания със сено и плява под. Лицето му бе застинало и пепеляво, очите му, хлътнали дълбоко в кухините си, пламтяха от ярост и болка. Бяха толкова близо един до друг, че коленете им се докоснаха. Той бавно приближи ножа, докато върхът му убоде гърлото на Кадфел. Втренчените им погледи се разминаха по протежение на стоманата.

— Не се ли страхуваш от смъртта? — попита Майриг почти шепнешком.

— И друг път сме се срещали с нея. Уважаваме се. Във всеки случай не можеш да й се изплъзваш вечно, в един миг става неизбежна, Майриг. Жерваз Бонел… ти… аз. Всички ще умрем, всички до един, рано или късно. Но не бива да убиваме. Ние двамата с теб направихме своя избор, ти само преди седмица, аз — още когато живеех с меч в ръка. Ето ме, както пожела. Вземи от мен онова, за което си дошъл.

Той не откъсваше поглед от лицето на Майриг, но с крайчеца на окото си долови как силните мургави пръсти се стягат, как мускулите на китката се напрягат, за да нанесат съкрушителния удар. Но друго движение не последва. Цялото тяло на Майриг сякаш внезапно се сгърчи в мъчително усилие да забие острието, но безуспешно. Той се изви назад и от гърлото му се изтръгна стон на смъртно ранено животно. Захвърли ножа, изстена и се разтресе върху утъпканата пръст на пода, после вдигна ръце и стисна глава, като че ли цялата сила на тялото и волята му не беше способна да удържи или да потисне болката, която го изпълваше и застрашаваше да прелее. После коленете му поддадоха, той се свлече на купчина в краката на Кадфел и зарови лице в ръцете си, опрени на яслата. Кръгли жълти очи над спокойно преживящи муцуни наблюдаваха с безпристрастно удивление странното поведение на хората.

От стиснатите устни на Майриг излязоха хрипливи звуци, приглушени и изпълнени с отчаяние:

— О, Господи, само да можех и аз така да погледна смъртта в очите… защото съм й длъжник, длъжник съм й, а не смея да се разплатя! Честта ми… само ако можех отново да си върна честта… — а после мъчително изстена: — О, Молили…

— Да — изрече тихо Кадфел. — Великолепно място. И все пак извън него също има свят.

— Не и за мен… аз съм загубен. Предай ме! Помогни ми… помогни ми да намеря сили да умра… — Внезапно вдигна глава и погледна Кадфел, вкопчил една ръка в полите на расото му. — Отче, онези неща, които каза за мен… по природа не е убиец, тъй рече ти.

— Не го ли доказах? — попита Кадфел. — Аз съм жив и не страхът спря ръката ти.

— Чистата случайност ме водела, каза ти, и то заради едно добро дело… Колко жалко, възкликна ти! Жалко… Наистина ли мислиш всичко това, отче? Има ли в теб жалост?

— Да, мисля го — каза Кадфел, — до последната дума. Жалко, наистина, че изневери на собствената си природа и отрови себе си така гибелно, както и своя баща. Кажи ми, Майриг, през тези последни дни да си се връщал в къщата на дядо си или да си получавал вест от него?

— Не — отвърна Майриг, много тихо и потръпна при мисълта за гордия старец.

— Значи не знаеш, че Едуин бе откаран от хората на наместника и сега е в тъмницата в Шрусбъри?

Не, не знаеше. Вдигна ужасен поглед, схващайки намека, и се разтресе със страстта на отказа си:

— Не, кълна се, не съм го направил. Изкушавах се… Не можех да попреча да хвърлят вината върху него, но не съм го предал… аз го изпратих там… исках да знам, че е на сигурно място… зная, че не беше достатъчно, но това поне не ми тежи на съвестта! Господ ми е свидетел, момчето ми харесваше.

— Зная това — потвърди Кадфел, — а освен това съм сигурен, че не ти си причината да го приберат. Никой не го е предал нарочно. И въпреки това го затвориха. Утре ще бъде отново на свобода. Приеми това за една поправена грешка, след като толкова други са непоправими.

Майриг стисна ръце така, че кокалчетата му побеляха от напрежение, положи ги на коленете на Кадфел и вдигна изтерзано лице на мъжделивата светлина.

— Отче, ти си съвест на други хора, за Бога, направи същото и за мен, защото аз съм болен, осакатен, не съм на себе си. Ти каза… много жалко! Изслушай злодеянията ми!

— Дете — каза Кадфел трогнат и положи ръка върху каменните, студени като лед юмруци. — Аз не съм свещеник, не мога да давам опрощение, не мога да определям покаяние…

— Можеш, как да не можеш, точно ти, който разкри най-лошото в мен! Изслушай моята изповед и после ще бъда по-добре подготвен! Тогава ме предай на моето наказание и аз няма да възроптая.

— Говори, щом това те облекчава — каза Кадфел печално и все така положил ръка върху стиснатите юмруци на Майриг, докато историята избликваше в накъсана струя от думи, като кръв от дълбока рана: как отишъл в лечебницата без задна мисъл, за да достави радост на стареца, как по случайност научил за свойствата на маслото, с което го бе разтрил, а то можело да се употреби за нещо съвсем различно. Едва тогава семето било посято в съзнанието му. Разполагал вероятно с няколко седмици отсрочка, преди да загуби Молили завинаги, а това било средството, с което можел да предотврати безвъзвратната загуба.

— И тя зрееше в мен… мисълта, че няма да бъде трудно… и втория път, когато отидох там, взех шишето и го напълних. Това обаче все още бе само налудничав сън… Но последния ден го носех в себе си и си казах, че няма да ми е трудно да сипя в медовината или в греяното му вино… Можеше и никога да не го сторя, само го желаех, макар че това вече е достатъчен грях. Но когато пристигнах в къщата, те всички се бяха събрали във вътрешната стая и аз чух Олдит да казва, че приорът изпратил някакба гозба от собствената си трапеза, нещо вкусно, с което да угоди на баща ми. Беше там и къкреше върху скарата, вътре с лъжица… направих го, без да се усетя… И после чух Елфрик и Олдит да се връщат от масата и едва имах време да прекрача прага навън, все едно че току-що съм отворил вратата и си чистя обувките, когато те влязоха в кухнята… Какво друго можеха да си помислят, освен че сега идвам. Бог ми е свидетел колко пъти през следващия час неистово съжалявах за стореното, но такива неща са непоправими и аз съм прокълнат… Какво друго ми оставаше, няма вече връщане назад?

Какво наистина по-различно от онова, което правеше в момента, и то пак му беше наложено. Но всъщност каквото и да си е мислил преди това, не за да убие бе долетял той като пощенски гълъб на онзи съд.

— И така, аз продължих. Сражавах се за плода на моя грях, за Молили… имението, което обичам с цялото си сърце и което беше мое, мое… само да можех да се измъкна от всичко това невредим! Но има справедливост… аз загубих и не се оплаквам. Сега ме предай и ме остави да платя за смъртта му с моята смърт, така е редно. Ще тръгна с теб доброволно, ако ми дадеш благословията си — той въздъхна дълбоко, склони глава върху успокояващата ръка на Кадфел и притихна.

Последва продължителен миг, след което Кадфел положи другата си ръка върху гъстите тъмни коси и я задържа там. Може и да не беше свещеник и да нямаше право да дава опрощение, но тук бе в ужасното положение на съдник и изповедник. Отравянето бе един от най-низките начини за убийство, стоманата поне внушаваше някакво уважение. И все пак… Не беше ли Майриг човек дълбоко ощетен? По природа бе приветлив, добросърдечен, незлоблив, а обстоятелствата така го бяха изкривили, че веднъж се бе обърнал срещу природата си, и това се бе оказало фатално. Сега прекрасно съзнаваше смъртоносната си язва. Един погубен човешки живот беше достатъчен, каква би била ползата от втори? Бог имаше и други начини да уравновесява везните.

— Ти поиска от мен да ти определя покаяние — каза Кадфел накрая. — Все още ли го желаеш? Ще го понесеш ли, като удържиш думата си независимо от това, колко ужасно може да бъде?

Тежката глава върху коленете му помръдна.

— Да, и то с благодарност.

— Не искаш ли леко наказание?

— Искам онова, което ми се полага. Как иначе мога да намеря покой?

— Много добре. Вече се закле. Майриг, ти дойде за живота ми, но когато трябваше да нанесеш удара, не успя да го сториш. Сега си положил собствения си живот в ръцете ми и аз също разбирам, че не мога да ти го отнема, че ще сгреша, ако го направя. Каква полза би имал светът от твоята кръв? Но ръцете ти, силата ти, твоята воля и добродетелта, която все още имаш в себе си, могат да бъдат много полезни. Ти искаш да се разплатиш. Плащай тогава! Твое е доживотното покаяние, Майриг, аз ти нареждам да изживееш живота си — дано бъде дълъг! — и да платиш своите дългове, като почиташ онези, които живеят на тоя свят заедно с теб. Приказката за доброто, което си сторил, все още може стотици пъти да натежи над мълвата за злодеянието ти. Това е покаянието, което ти отреждам!

Майриг се размърда полека, вдигна замаяно и удивено лице, нито успокоен, нито радостен, само слисан.

— Наистина ли? Това ли е, което трябва да сторя?

— Това е. Живей, поправяй се и когато срещаш грешници, не забравяй собствената си греховност, а в делата с невинни бъди внимателен и използвай силата си в тяхна услуга. Прави каквото можеш, и остави другото в ръцете Божи!

— Но те ще ме преследват — каза Майриг, все още несигурен и удивен. — Ти няма да сметнеш, че съм изменил на думата си, ако ме хванат и ме обесят, нали?

— Няма да те хванат. До утре ще бъдеш достатъчно далеч оттук. В конюшнята до кошарата има кон, онзи, който яздих днес. Конете по тези места много лесно могат да бъдат откраднати. Вземи го, аз ще отговарям за него. Очаква те цял свят, който можеш да достигнеш на кон, и там един истински покаял се грешник може да извърви стъпка по стъпка своя път, дълги години, докато стигне до опрощение. Ако бях на твое място, щях да прекося хълмовете колкото е възможно по на запад, още преди да се е зазорило, и после да продължа на север към Гуинед, където никой не те знае. Но ти по-добре от мен познаваш тези хълмове.

— Така е — промълви Майриг и тревогата бе изчезнала от лицето му, погълната от искрено детинско изумление. — И това ли е всичко? Всичко, което искаш от мен?

— Ще разбереш, че никак не е малко — каза брат Кадфел. — Да, има и още нещо. Когато се озовеш на безопасно място, изповядай се пред свещеник, помоли го да запише изповедта ти и да я изпрати на наместника в Шрусбъри. Онова, което се случи днес в Лансилин, ще осигури свободата на Едуин, но не искам след твоето заминаване върху него да остане и сянка от съмнение или подозрение.

— Аз също — отвърна Майриг. — Ще го сторя.

— Хайде тогава, чака те дълъг път — и после добави с усмивка: — И си прибери ножа! Ще ти потрябва да си режеш хляба и да си набавяш месото.

Завършекът беше странен. Майриг стана като в сън, изтощен и в същото време обновен, сякаш живителен дъжд бе отмил от него болката и лудостта му. Изглеждаше като полуудавен и напълно променен. След като угасиха светилника, Кадфел трябваше да го води за ръка. Отвън нощта бе неподвижна, звездна и почти мразовита. В конюшнята Кадфел лично му оседла коня.

— Оставяй го да отдъхва, когато е възможно. Днес съм го яздил, но пътуването не беше тежко. Бих ти дал мулето, което е свежо, но с него един уелсец ще изглежда подозрително. Хайде, яхвай го и тръгвай. Бог да те пази!

Майриг потръпна при тези думи, но бледната трайна ведрина, която озаряваше лицето му, не помръкна. С крак на стремето той изрече с внезапно смирение, пропито с неизразима печал и чувство за вина:

— Дай ми благословията си, макар че съм ти задължен до гроб!

Той потегли нагоре по склона над кошарите по пътища, които познаваше много по-добре от човека, върнал му свободата, за да излезе по тях обратно в света на живите. Кадфел погледна след него само за миг, после се обърна и тръгна към къщата. Вървеше и си мислеше: „Ако съм те пуснал по света непроменен и опасен, ако това пречистване продължи само докато се озовеш на сигурно място, нека вината бъде моя.“ Но той не изпитваше страх — колкото повече обмисляше поведението си, толкова по-пълен ставаше душевният му покой.

— Много се забави, братко — посрещна го сърдечно Саймън и с удоволствие го въведе във вечерния уют на топлата хижа. — Вече се чудехме какво става.

— Искаше ми се малко да постоя при овцете — отвърна брат Кадфел. — Такова спокойствие е с тях. А и нощта е прекрасна.