Вълче биле

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Брат Денис, хоспиталиерът, който научаваше всички новини от пътниците, отсядащи в крилото за гости, донесе на път за вечерня, че историята за смъртта на Бонел и за издирването на доведения му син е плъзнала из цял Шрусбъри и че сержантът на наместника е ударил на камък в дърводелската работилница на Мартин Белкот. Обърнали наопаки къщата и двора на майстора, но от момчето нямало следа. Сержантът пратил глашатай из улиците на града, за да огласи името на младия престъпник. Но този път по всяка вероятност глашатаят напразно си дерял гърлото. Един хлапак, ненавършил петнайсет години, познат на повечето хора в града… е, буйничък наистина, но… не, никой нямало да жертва съня си, за да хукне да го гони.

И Кадфел като наместника смяташе, че най-важното сега бе да се намери момчето. Майките са пристрастни, особено към единствените си синове, заченати късно, когато всяка надежда за мъжка рожба вече е изтляла. Преди да пристъпи към действие, Кадфел държеше да си поговори с момъка, да види, да чуе и да отсъди за себе си.

Рихилдис, поуспокоена, след като се наплака, му обясни как да намери работилницата и къщата на зет й. За щастие мястото се падаше в отсамния край на града. Първо покрай воденичния яз, след това по моста и през градските порти, които щяха да останат отворени до след вечерня, и две-три минути път нагоре по стръмната улица „Уайл“ — половин час отиване и връщане след вечеря. Щеше да се измъкне незабелязано, защото приор Робърт по това време обикновено се радваше на уединението си като новоназначен, макар и още невстъпил в длъжност игумен, оставяйки грижата за светските дела в светата обител на брат Ричард, който по принцип избягваше всякакво излишно усилие.

За вечеря имаше солена риба и боб, Кадфел не ги удостои с особено внимание и се измъкна от трапезарията, бързо прекоси големия двор и излезе през портата. Беше студено, но все още не мразовито. Нямаше сняг. За всеки случай бе увил с вълнени навои обутите си в сандали крака и бе спуснал ниско качулката си.

Странниците на градските порти го поздравиха бодро и с уважение, тъй като добре го познаваха. Монахът пое нагоре и надясно по „Уайл“, свърна още веднъж надясно и се озова посред открития двор под стрехите на къщата на Белкот. Похлопа на залостената врата. Последва доста продължителна тишина. Кадфел не очакваше друго и се въздържа да почука отново. Настойчивостта щеше да предизвика тревога.

Вратата се открехна предпазливо и пред Кадфел застана едно единайсетгодишно момиченце със сериозно лице. То стоеше с изпънати рамене и идеално изпълняваше ролята си на пазител на цялото разтревожено семейство, което напрягаше слух зад гърба му. Изглеждаше умно, добре гледано и уязвимо. Щом видя черното бенедиктинско расо, си пое дълбоко дъх и се усмихна.

— Праща ме господарката Бонел — каза Кадфел. — Искам да поговоря с баща ти, чедо, ако ме приеме. Сам съм, не се страхувай!

Тя отвори вратата с достойнството на стопанка и го пусна да влезе. Осемгодишният Томас и четиригодишната Дайота, естествено, най-безстрашните същества в този дом, изникнаха иззад роклята й и го зяпнаха с широко отворени очи. После от полуосветената вътрешност на къщата се появи и самият Мартин Белкот и притегли по-малките деца от двете си страни, положил закрилнически ръце на раменете им.

Беше широкоплещест едрорък мъж с широко и пълно открито лице. В очите му се четеше дълбоко недоверие. Кадфел отбеляза това със задоволство: прекалената доверчивост в един несъвършен свят е глупост.

— Влезте, отче — каза Мартин. — А ти, Алис, затвори и залости вратата.

— Простете ми за припряността — каза Кадфел, когато вратата се затвори зад него, — ала времето ми е малко. Днес тук са търсили един момък, но както разбрах, не са го намерили.

— Истина е — отвърна Мартин. — Не се е прибирал.

— Не искам да знам къде е. Не ми казвайте нищо. Но вас искам да попитам, вие го познавате, възможно ли е да е извършил онова, в което го обвиняват?

Със свещ в ръка от вътрешната стая излезе съпругата на Белкот. Познаваше се, че е дъщеря на Рихилдис, ала бе по-нежна, по-закръглена и с по-светъл цвят на кожата, макар че имаше прямия поглед на майка си.

— Съвършено невъзможно! — възкликна тя с искрено негодувание. — Ако на света изобщо някога е имало човешко същество, което никога не е прикривало чувствата и постъпките си, това е моят брат. Още преди да бе проходил, само нещо да не му беше наред, на миля околовръст всички разбираха. Но никога не е таил в себе си злоба. Моето момче е съвсем същото.

Да, разбира се, това бе въпросният Едуай, когото Кадфел все още не бе видял и който толкова приличал на неуловимия Едуин. И двамата ги нямаше.

— Вие сигурно сте Сибил — каза Кадфел. — Допреди малко бях при майка ви. Аз съм… може би тя е споменавала за някой си Кадфел, когото е познавала като девойка?

За негово задоволство пламъкът на свещта се отрази в очите й, които внезапно се уголемиха и светнаха от учудване и нескрито любопитство.

— Вие ли сте Кадфел? Да, много пъти е говорила за вас и се чудеше…

Погледна черното расо и качулката и усмивката й се стопи в съчувствено изражение. Разбира се, и тя като всяка друга жена на нейно място реши, че той трябва да е бил съкрушен, когато се е прибрал и е научил, че някогашната му любов се е омъжила, и затова е дал безотрадния обет. Нямаше смисъл да й обяснява, че призванието уцелва човека свише като стрела, изпратена от Господ, и че не се влиза в манастир само заради една нещастна любов.

— О, за нея сигурно е голяма утеха — простосърдечно възкликна Сибил, — че се появявате точно в този миг. Тя ви има доверие!

— Надявам се да е така — отвърна сериозно Кадфел. — И ненапразно, убеден съм. Дойдох само да ви кажа, че съм готов по всяко време да помогна, както тя вече знае. Лекарството, с което е извършено убийството, е направено от мен и това ме замесва в този случай. Искам да помогна на всеки, заподозрян несправедливо. Ще направя, каквото е по силите ми, за да се открие виновникът. Ако искате нещо да ми кажете или да ме попитате, обикновено можете да ме намерите между службите в сушилнята ми в билковата градина. И тази вечер ще бъда там, докато стане време за късната полунощна литургия. Вашият калфа Майриг познава манастира, въпреки че не е идвал в моята колиба. Той тук ли е?

— Да, тук е — отвърна Мартин. — Спи в плевнята в отсрещния край на обора. Разказа ни какво се е случило в манастира. Ала ви давам дума, че нито той, нито ние сме виждали момчето, откакто е избягало от къщата на майка си. Само знаем, че не е убило и не може да убие никого.

— Тогава спете спокойно — каза Кадфел, — защото Бог бди над вас. Ела да ме изпратиш, Алис, че трябва да бързам за вечерня, и тихо залости вратата зад гърба ми.

Момичето, което имаше същите големи очи, дръпна резето и отвори вратата. Малките бяха застанали неподвижно и го разглеждаха втренчено, ала без страх или враждебност. Родителите им го проводиха с едно-единствено „Лека нощ!“, но докато бързаше обратно по широкия път, беше сигурен, че посланието му е било чуто, разбрано и прието радушно от това обсадено семейство.

— Дори и да държите на всяка цена да се свари нова доза сироп за кашлица до утре сутринта — разсъждаваше на глас брат Марк пред Кадфел на излизане от вечерня, — защо аз да не го направя наместо вас? Като че ли не ви стига този ужасен ден, а трябва и цяла нощ да будувате? Или мислите, че съм забравил къде държим овчата опашка и сладкия кервел, седефчето и розмарина или пък синапа? — изреждането на съставките беше част от убедителните му доводи. Този младеж развиваше някакво натрапчиво чувство за отговорност към по-възрастния брат.

— Ти си млад — каза Кадфел — и се нуждаеш от сън.

— Въздържам се да отговоря по подобаващ начин — отвърна предпазливо брат Марк.

— И правилно. Виж какво, струва ми се, че си понастинал, тъй че по-добре отивай да си лягаш.

— Нищо подобно — възрази твърдо брат Марк. — Но ако ми намеквате, че има нещо, което е по-добре да не знам, наистина ще се напаря като разумен човек и после ще си легна.

— Човек не може да бъде обвинен за нещо, което не знае — миролюбиво приключи спора брат Кадфел.

— Не мога ли поне да помогна някак в блажено неведение? Когато ме изпратиха при вас в градината, ми казаха да изпълнявам всички ваши нареждания.

— Да — каза Кадфел. — Преди да си легнеш, можеш да ми намериш едно расо, горе-долу твоя размер, и незабелязано да го пъхнеш под леглото в килията. Може и да не потрябва, но…

— Достатъчно! — прекъсна го весело брат Марк, без да задава повече въпроси, което обаче не означаваше, че умът му не работи трескаво. — Ще ви трябва ли и ножица за тонзурата?

— Ставаш възмутително дързък — отбеляза Кадфел, ала по-скоро с одобрение, отколкото с негодувание. — Не, ще разчитаме на качулката и на мразовитото утро. Отивай, момче, отивай да се напариш и се пъхай в постелята.

За приготвянето на сиропа, който се вареше от сушени билки и мед на слаб огън, трябваше да се напали мангалът, тъй че някой гост можеше да се постопли до зори в сушилнята. Без да бърза, Кадфел стри билките на прах и започна да разбърква течността в гърнето върху скарата на мангала. Не беше сигурен, че стръвта, която бе заложил, ще свърши работа, ала несъмнено младият Едуин Гърни се нуждаеше спешно от подкрепа, за да излезе от тресавището, в което бе затънал. Монахът дори не бе сигурен, че семейството на Белкот знае къде се намира той, ала подозираше, че единайсетгодишната Алис с нейната гордост на стопанка и целомъдрено мълчание, дори и да не се ползваше с доверието на брат си, бе доста наясно за неща, които той смяташе за свои тайни. Ако Рихилдис му бе казала истината, Едуин бе там, където бе и Едуай. Ако единият се окажеше в беда, другият щеше да бъде до него. Приятелството бе добродетел, която Кадфел искрено ценеше.

Нощният мрак навън застиваше, до сутринта щеше да стегне мраз. Само приглушеното къкрене и случайното прошумоляване на ръкавите му, докато бъркаше отварата, нарушаваха тишината. Тъкмо бе започнал да мисли, че рибата няма да клъвне — минаваше десет часа и мракът навън бе станал съвсем плътен, — когато долови, че мандалото се повдига бавно и предпазливо. Вратата се отвори буквално на косъм и оттам нахлу студен повей. Монахът не помръдваше. Стоеше, без да издава звук. Тревожното диво създание можеше лесно да се подплаши. След миг един тънък млад и предпазлив глас произнесе едва чуто отвън:

— Отец Кадфел?

— Тук съм — отвърна невъзмутимо брат Кадфел. — Влизай и добре дошъл.

— Сам ли сте? — прошепна гласът.

— Да. Влез и затвори вратата.

Момчето плахо се промъкна вътре и затвори след себе си. Кадфел забеляза обаче, че не пусна мандалото.

— Казаха ми… — не искаше да издаде откъде е научил, — казаха ми, че тази вечер сте говорили със сестра ми и зет ми и че ще бъдете тук. Имам нужда от помощ… Споменали сте, че знаете… майка ми от едно време. Вие сте онзи Кадфел, дето заминал на кръстоносен поход, за когото тя толкова ни е говорила… Кълна се, че нямам пръст в убийството на пастрока ми! Дори нямах представа какво е станало с него, докато не научих, че хората на наместника ме търсят за убийство. Вие сте казали, че сте добър приятел на майка ми и че тя може да разчита на вашата помощ, затова дойдох при вас. Към никой друг не мога да се обърна. Помогнете ми, моля ви!

— Ела, седни до огъня — каза спокойно Кадфел. — Поеми си дъх, отговори ми честно на един въпрос и тогава ще можем да говорим. Кажи ми истината, ти ли наръга Жерваз Бонел с ножа?

Момчето бе приседнало предпазливо в края на пейката и протегнеше ли ръка, Кадфел можеше да го докосне. Заревото открояваше строен жилав юноша, слаб, израсъл високо за годините си. Беше облечен в къса роба и панталони като момците на село, на гърба му висеше качулка. Имаше буйна, гъста къдрава коса. На червеникавата светлина изглеждаше ръждивокестенява, ала през деня сигурно беше по-светла, като дъбова дървесина. Лицето му все още бе с детски овал, но очертаващите се скули вече загатваха за бъдеща мъжественост. В момента половината от лицето му се заемаше от чифт огромни разширени очи, които се взираха непоколебимо в брат Кадфел.

— Никога не съм вдигал ръка срещу него — възпротиви се яростно и искрено момчето. — Той ме обиди пред ба… майка ми, в онзи миг го мразех, но не съм го ръгал с нож. Заклевам се!

И съвсем млад човек, стига да е достатъчно находчив и много изплашен, може да прояви коварство, за да се защити, ала Кадфел бе готов да се закълне, че тук нямаше измама. Момъкът наистина не знаеше от какво е загинал Бонел. Това нямаше как да е било съобщено на семейството му, нито пък огласено от глашатая по улиците, а убийство най-често означава бърз удар със стоманено острие в пристъп на ярост. Едуин беше приел тази вероятност, без ни най-малко да се усъмни.

— Добре! Сега ми разкажи какво точно се случи там. Аз те слушам много внимателно.

Момчето облиза устни и започна. Разказът му съвпадаше с думите на Рихилдис: Майриг го уговорил да отиде и да се сдобри с Бонел заради майка си. Да, чувствал се огорчен и ядосан, задето бил подло лишен от обещаното наследство, защото обичал Молили, разбирал се с тамошните хора и щял да направи всичко възможно, за да стопанисва имота добре и справедливо, ако станел негов. Но занаятът му се удавал, а гордостта не му позволявала да се стреми към нещо, което не може да има, или да достави удоволствие на човек, нарушил думата си. Само от грижа за майка си се съгласил да тръгне с Майриг.

— И отиде с него първо в лечебницата — подсказа му Кадфел, — за да видите стария му роднина Рийс.

За миг момчето като че ли се обърка. Тогава Кадфел се изправи, много спокойно и непринудено, и закрачи из сушилнята. Не се приближаваше видимо към леко открехнатата врата, ала с цялото си същество долавяше тънката ивица мрак и пронизващия студ зад нея.

— Да… те, аз…

— Ходил си там с него веднъж и по-рано, когато си му помогнал да занесе аналоя за параклиса на Света Богородица, нали?

Изражението на лицето му леко се проясни, ала челото му остана тревожно сбърчено.

— Да, то… носихме го заедно. Но какво общо има това?…

Както крачеше из сушилнята, Кадфел се бе приближи до вратата и посегна с ръка, сякаш за да я придърпа, но вместо това рязко я бутна навън, пресегна се с другата ръка и сграбчи кичур гъста къдрава коса. Отвън някой приглушено изпищя с оскърбление и ярост, но не помисли да бяга, а последва ръката на монаха в сушилнята. В известен смисъл това бе достолепно влизане: с изправена стойка, вирната брадичка и искрящ поглед, все едно ръката на Кадфел не опъваше, вероятно доста болезнено, къдриците му.

Беше строен, атлетичен младеж с обидено изражение, двойник на първия, само че вероятно малко по-смугъл и по-буен, защото бе по-изплашен и по-вбесен от страха си.

— Господарят Едуин Гърни? — попита спокойно Кадфел и пусна кичура гъста кестенява коса с почти ласкав жест. — Очаквах те.

Този път монахът затвори плътно вратата — навън вече нямаше кой да се ослушва, притаил дъх като преследвано животинче, озъртащо се в мрака за ловците.

— Е, след като вече си тук, седни до своя близнак… вуйчо ли беше, племенник ли, май няма да се науча да ви различавам… И се успокой! Тук е по-топло, отколкото навън, вие сте двама, а на мен току-що ми бе напомнено деликатно, че вече не съм толкова млад. Не възнамерявам да пратя за помощ, за да се разправя с вас, а и вие нямате нужда от помощ, за да се справите с мен. Защо да не сравним своите предположения за това, каква е истината, и да видим с какво разполагаме?

Второто момче също като първото беше без наметало и леко трепереше от студ. То с радост пристъпи към пейката до разжарения мангал, като потриваше премръзналите си ръце, и се настани покорно до своя приятел. Така както бяха седнали един до друг, ясно се забелязваха общите им черти, в които Кадфел смътно долавяше чертите на някогашната Рихилдис, но като цяло приликата не бе толкоба голяма, че да причини объркване, когато момчетата бяха заедно. Поотделно обаче човек можеше и да ги обърка.

— Така си и мислех — отбеляза Кадфел, — пред мен Едуай се представи за Едуин, за да не падне той в евентуален капан и да не се разкрива, докато не се увери, че нямам намерение да го заловя и да го предам в ръцете на наместника. При това беше се подготвил доста добре…

— И въпреки това изпорти работата — отбеляза Едуин снизходително, с нескрита насмешка.

— Не съм! — отвърна разгорещено Едуай. — Ти ми разказа историята само наполовина. Какво трябваше да отговоря, когато брат Кадфел ме попита за ходенето до лечебницата тази сутрин? Нищо не ми каза за това.

— А защо трябваше да ти казвам? Изобщо не се сетих, пък и какво значение има? А ти наистина изпорти работата. Чух те как тръгна да казваш „баба“ вместо „мама“ и „те“ вместо „ние“. Чу те и брат Кадфел, иначе как според теб разбра, че подслушвам отвън?

— Ами, той чу теб! Как само пуфтеше като грохнал старец… и трепереше — не му остана длъжен Едуай.

В тази размяна на реплики нямаше злоба, това си бяха обичайните любезности между двете момчета, които щяха до смърт да се бранят един друг, ако се появеше заплаха. Никаква злоба нямаше и в добре премерения болезнен удар, който Едуин нанесе на своя племенник в мускула точно под рамото. Едуай пък го сграбчи, завъртя го и като се възползва от по-нестабилното му положение в момента, го просна на земята. Кадфел пипна двамата за вратовете и ги тръшна на пейката, този път по-далеч един от друг. Направи това по-скоро за да спаси своя къкрещ сироп, отколкото от раздразнение.

Кратката схватка ги бе сгорещила и бе прогонила страха им като с вълшебна пръчица; двамата се усмихваха невинно и само бузите им бяха леко поруменели.

— Няма ли да мирувате поне за минутка и да ме оставите да ви разгледам? Ти, Едуин, си вуйчото и си по-малкият… да, сега виждам разликата. Ти си по-смугъл, малко по-набит си и очите ти, мисля, са кафяви. А на Едуай са…

— Пъстри — намеси се услужливо Едуин.

— А ти имаш белег пред ухото си, близо до скулата. Малък блед полумесец.

— Преди три години се изтърси от едно дърво — уведоми го Едуай. — Никога не е можел да се катери.

— Стига толкова! И тъй, млади господине, след като вече си тук и знам кой от двамата кой е, нека ти задам съшия въпрос, на който трябваше да отговори и твоят заместник преди малко. Закълни се в душата и честта си и ми кажи: ти ли ръгна с ножа господаря Бонел?

Момчето отвърна на погледа му с големите си очи, които изведнъж бяха станали съвсем сериозни, и каза твърдо:

— Не, не съм аз. Не нося оръжие, а дори и да носех, защо да го ръгам? Знам какво говорят за мен — че съм му имал зъб заради неспазеното обещание. Той наистина не си удържа на думата. Но аз не съм се родил син на земевладелец, а на занаятчия и мога да се изхранвам със собствените си ръце. Щях да се срамувам от себе си, ако не бях способен на това. Не, който и да го е наръгал… но как е могло да се случи, толкова неочаквано?… Не съм аз, кълна се!

До този момент Кадфел вече почти не изпитваше съмнения относно момчето, но все още не го показваше.

— Кажи ми какво се случи?

— Оставих Майриг в лечебницата и отидох сам в къщата на майка ми. Ама защо питахте за лечебницата. Важно ли е?

— Остави това сега, продължавай нататък. Как те посрещнаха там?

— Майка ми се зарадва — каза момчето. — Но пастрокът ми започна да издевателства като победител в бой с петли. Опитвах се да си мълча, да пускам обидите покрай ушите заради майка ми, но това, изглежда, още повече го вбесяваше и той наистина намираше всякакви начини да ме унижава. Седнахме тримата на масата. Олдит вече бе поднесла месото и му каза, че приорът специално му праща ястие от игуменската трапеза. Майка ми се опита да насочи разговора натам, взе да ласкае самолюбието му, но той на всяка цена държеше да ме пече на бавен огън и да ме мъчи и никой не можеше да му попречи. Каза, че, както и е очаквал, съм дошъл с подвита опашка като пребито псе, за да го моля да промени решението си и да ми върне наследството. Каза още, че ако искам имението, ще трябва да коленича и да го моля, тогава можело и да се смили над мен. Тогава ми кипна, колкото и да се мъчех да се сдържа, и му извиках, че и да умира, няма да го моля за услуга, камо ли да падна на колене пред него. Не помня всичко, което му наговорих, но той започна да ме замеря с разни неща и… майка ми плачеше, а аз изхвърчах навън и се осъзнах чак когато минах моста и влязох в града.

— Но не си се прибрал в къщата на Мартин Белкот. Не чу ли Елфрик да те вика някъде от моста да се върнеш?

— Чух го, но какъв беше смисълът? Щеше да стане още по-лошо.

— Но и в работилницата не се прибра.

— Чувствах се ужасно. И ме беше срам.

— Отишъл е в склада на баща ми до реката — намеси се Едуай. — Винаги прави така, когато не е доволен от света. Ако сме загазили, пак там се крием, докато ни се размине или поне докато се разнесе най-лошото. И днес го намерих там. Когато сержантът на наместника дойде в работилницата и каза, че го търси и че пастрокът му бил убит, вече знаех къде да го търся. Нито за миг не съм допускал, че е способен да извърши нещо лошо — заяви твърдо Едуай. — Въпреки че понякога прави големи глупости. Но разбрах, че е в беда. Затова отидох да го предупредя, а той, естествено, не знаеше нищо за убийството. Когато избягал от къщата на майка си, пастрокът му си бил жив и здрав, само дето бил бесен.

— И оттогава двамата се криете там? И не сте се прибирали?

— Той не можеше, ония щяха да дебнат. А аз трябваше да остана с него. Налагаше се да се махнем от склада, защото бяхме сигурни, че ще дойдат и там. Имаме си и други скривалища. И тогава дойде Алис и ни каза за вас.

— Това е цялата истина — потвърди Едуин. — Какво да правим сега?

— Първо — каза Кадфел, — нека сваля тази отвара от огъня и да изчакаме, докато изстине, преди да я разсипем в стъклата. Ето така! Предполагам, че сте дошли дотук през енорийската врата на църквата и след това през галериите? — западната врата на църквата беше отвъд стените и никога не се затваряше освен в смутните дни по време на обсадата на града, тъй като тази част от светия храм бе предназначена за енориашите. — И след като сте стигнали до градините, предполагам, просто сте се водили по носовете си. Този сироп мирише силно.

— Хубаво мирише — каза Едуай и обгърна с почтителен поглед сушилнята с висящите навсякъде китки и торбички с билки, които се поклащаха леко от издигащата се от мангала топлина.

— Не всички мои лекарства ухаят така съблазнително. Макар че аз лично не бих нарекъл дори това неприятно. Силна, разбира се, ала хубава, чиста миризма.

Той отпуши голямата стъкленица с балсама от вълче биле и наклони гърлото й под любопитния нос на Едуин. Момчето премигна при вдъхването на силния аромат, дръпна главата си назад и кихна. Вдигна поглед към Кадфел и с открито лице се засмя на сълзите, които бяха избили в очите му. После предпазливо се наведе напред и отново вдъхна, като замислено смръщи вежди.

— Мирише като онова нещо, с което Майриг разтриваше рамото на стареца. Не тази сутрин, а предния път, когато ходих с него. На полицата в лечебницата имаше цяло шише. Същото ли е?

— Същото — отвърна Кадфел и върна стъкленицата на рафта.

Лицето на момчето бе съвсем ведро, за него ароматът не бе свързан с нищо друго освен със спомен, в който за щастие по никакъв начин не присъстваше усещането за трагедия или вина. За него Жерваз Бонел бе умрял внезапно и по необяснима причина, наръган с нож. И единственото, за което се чувстваше виновен, бе това, че е избухнал, накърнявайки собственото си достойнство, и че е разплакал майка си. У Кадфел вече не бе останала и капка съмнение. Момчето бе чисто като утринна роса, но бе изпаднало в ужасно положение и отчаяно се нуждаеше от помощ.

Освен това Едуин беше доста находчив и буден. Съзнанието, че са се отвлекли от основния въпрос, започна да го тревожи в мига, в който спря да говори.

— Отец Кадфел… — започна колебливо той. В неговите уста името звучеше по новому и почти благоговейно, не толкова принадлежащо на този стар обикновен монах, колкото на някогашния кръстоносец Кадфел, незабравен и от една доволна и щастлива съпруга и майка, която несъмнено доста бе преувеличила неговата хубост, галантност и сърцатост. — Вие знаете, че съм ходил в лечебницата с Майриг… попитахте и Едуай за това. Но не разбрах защо. Важно ли е? Има ли нещо общо със смъртта на пастрока ми? Не ми е ясно.

— Това, че не разбираш, чедо мое — каза брат Кадфел, — е доказателството за твоята невинност, която вероятно ще бъде трудно да докажем на други, макар че аз лично вече вярвам в нея безусловно. Седни отново до племенника си… мили Боже, дали някога ще се оправя с тези роднински връзки?… и гледай известно време да не се биеш с него, поне докато не ти обясня онова, което все още не е известно извън тези стени. Да, двете ти посещения наистина са много важни, същото се отнася и за маслото, което си видял да използват там, въпреки че мнозина знаят за него и са доста по-добре запознати от теб със свойствата му, едновременно благотворни и зловредни. Трябва да ми простите, ако съм ви накарал да мислите, че господарят Бонел е бил промушен с кама или с меч. А и няма как да не го сторите, защото, като повярвахте на думите ми, вие отхвърлихте от себе си всякакви съмнения за вина, поне за мое удовлетворение. Не е било така, момчета. Господарят Бонел умря от отрова, сипана в ястието, което му изпрати приорът — същото това масло от вълче биле. Който и да го е сипал в яребицата, го е взел или от тази сушилня, или от шишето в лечебницата. А всички, които са знаели къде да го намерят и са били наясно с вредното му въздействие при поглъщане, са под подозрение.

Двамата, изцапани, уморени и измъчени, втренчиха изумени погледи в Кадфел, най-сетне проумели ужасната истина, и се приближиха един до друг на пейката — подобно на малки диви зверчета, които се гушат едно в друго в бърлогата си, за да си вдъхнат смелост. Годините им, които ги поставяха на границата на мъжествеността, изведнъж се загубиха, те отново се превърнаха в малки деца, подгонени и изплашени.

— Той не е знаел! — възкликна Едуай. — Казаха само, че е убит. Но така внезапно! Едуин е избягал от къщата, където не е имало друг освен домашните му и слугите. И изобщо не е виждал никаква яребица…

— Знаех — обади се Едуин, — за яребицата знаех. Олдит ни каза и аз знаех, че е там. Но какво ме засягаше това? Просто исках да си ида у дома…

— Шшт, стига вече! — прекъсна ги Кадфел укоризнено. — Говорите на човек, който вече е убеден в невинността на Едуин. Аз ви подложих на собствените си изпитания, не ми трябват увещания. Сега стойте мирни и повече не се безпокойте за мен, аз зная, че няма за какво да се разкайвате.

Може би това бе повече, отколкото можеше да се каже за когото и да е от човеците, ала поне тези нямаха никакви грехове на душата си освен обичайните за буйните младежи дребни провинения. И сега, когато монахът гледаше с други очи на двете момчета — без подозрения за увъртане или измама, — вече бе способен да забележи и други неща.

— Трябва да ме оставите да помисля малко, ала не бива да губим време. Кажете ми ядохте ли изобщо нещо през всичките тия часове? Единият, зная, е похапнал на обяд доста леко.

До този момент те бяха погълнати от далеч по-сериозни грижи, за да усетят глад, ала сега, когато вече имаха съюзник, макар и с ограничени възможности, и убежище, дори и временно, изведнъж се почувстваха изгладнели като вълци.

— Имам няколко овесени питки, които съм пекъл сам, парче сирене и малко ябълки. Напълнете си стомасите, докато измисля какво можем да направим. Ти, Едуай, по-добре се прибери у дома веднага щом сутринта отворят портите. Трябва да се промъкнеш, без да те забележат, все едно че си бил извън града, за да изпълниш някаква обичайна поръчка. Дръж си езика зад зъбите освен пред тези, в които вярваш безусловно — а това щеше да бъде цялото сплотено семейство, вече в бойна готовност, за да защити един от своите. — Но ти, приятелю… с теб нещата стоят доста по-различно.

— Нали няма да го издадете? — вече захапал питката, възкликна с пълна уста разтревоженият Едуай.

— Не, няма да го издам.

Макар че можеше да накара момчето да се предаде, да отстоява невинността си и да се довери на правосъдието, ако той самият вярваше в непогрешимата справедливост на закона. Но не беше така. Законът търсеше виновник, а сержантът вече бе твърдо убеден, че е по следите на истинската плячка, и трудно можеше да бъде накаран да промени мнението си. Той не бе свидетел на действията, които Кадфел приемаше за доказателства, и щеше да отхвърли твърденията му, убеден, че това са приказки на един глупав доверчив старец, коварно подведен от изкусен млад лъжец.

— Не мога да се прибера — заяви Едуин с изражение, чиято сериозност ни най-малко не се нарушаваше от факта, че едната му буза бе издута от парче ябълка, а на другата се мъдреше зелено петно, явно оставено там от някаква клонка. — Не мога да отида и при майка ми. Само ще й докарам още повече неприятности.

— Тази нощ можете да останете тук двамата и да раздухвате мангала. Под пейката има чисти чували, тъй че ще бъдете на топло и в безопасност. Но през деня в сушилнята понякога идват хора, тъй че ще трябва да излезете рано — единият ще се прибере у дома си, другият… Е, да се надяваме, че ще си принуден да се криеш само за няколко дни. А ако останеш наблизо, едва ли ще им хрумне да те търсят в манастира.

Известно време той сериозно обмисляше тази възможност. В плевните над конюшните винаги бе топло от сеното и телата на конете, но през деня там влизаха твърде много хора, а точно преди празниците се събираха и доста пътници, тъй че можеше да се наложи слугите да спят при добитъка. Ала извън стените на манастира в единия край на откритата площ, която се използваше за конско тържище и за летния благотворителен пазар на манастира, имаше обор, в който връзваха животните, преди да ги продадат, а отгоре държаха сено. Оборът принадлежеше на светата обител, ала бе отворен за всички пътуващи търговци. По това време на годината посетителите му щяха да бъдат много малко или пък нямаше да има никой. Тъй че пълният сеновал няколко нощи щеше да послужи за убежище. А ако възникнеше някаква непредвидена опасност, бягството щеше да бъде много по-лесно извън манастирските стени, отколкото отвътре. Но дай Боже, да не се стигнеше дотам!

— Знам едно място, което ще свърши работа. Ще те заведа там рано сутринта и ще се погрижим да си добре запасен с храна и пиво за целия ден. Няма да ти е лесно, зная, да лежиш и да бездействаш, но ще трябва да изтърпиш.

— По-добре — каза пламенно Едуин, — отколкото да попадна в лапите на наместника. Много би благодаря. Но… с какво ще ми помогне това в края на краищата? Не мога да се крия вечно.

— Има само един начин — отвърна му енергично Кадфел, — по който може да ти се помогне в цялата тази история, момко, и той е да бъде разкрит извършителят на онова, в което обвиняват теб. И тъй като самият ти едва ли би могъл да свършиш тази работа, ще трябва да я оставиш на мен. Каквото мога, ще направя… за собствената си чест и и за твоята. А сега трябва да ви оставя и да отида на късната литургия. Сутринта преди утренна ще дойда и ще ви проводя оттук, без да ви види никой.

Брат Марк бе изпълнил задачата си, расото бе навито на руло под леглото на Кадфел. Монахът стана час преди камбаната да удари за утренна, навлече го под собствените си одежди, спусна се по задните стълби и излезе извън манастира през църквата. Зиме се съмва късно, а тази нощ беше безлунна и облачна. Докато Кадфел пресичаше двора от клостера към градините, мракът бе непрогледен и наоколо нямаше жива душа. За Едуай това бе добре дошло. В мразовитото утро можеше съвсем незабелязано да мине през църквата и да излезе през енорийската врата, откъдето бе и влязъл, а после да извърви пътя до моста и да влезе в Шрусбъри веднага щом отвореха портите. Несъмнено момчето познаваше достатъчно добре града, за да се прибере по такива пътища, че да заблуди хората на наместника дори и в случай че скришом държаха под око работилницата на баща му.

А с черното расо и нахлупената над лицето качулка, Едуин се преобрази в смирен млад послушник. Така преоблечен, синът на Рихилдис напомняше на Кадфел за брат Марк от времето, когато бе още от новите послушници и постоянно се притесняваше, очаквайки само най-лошото от насила наложеното му призвание: отбранително положение на тялото, пружинираща походка, твърде напрегнати скръстени ръце в широките ръкави на расото, чести бегли погледи встрани, неспокойни и дебнещи за възможните опасности очи. Ала имаше нещо в поведението на това момче, което загатваше и за някаква твърде своеобразна наслада, тъй като въпреки опасността и ясното съзнание за нея то не можеше да прикрие удоволствието, което изпитваше в това приключение. А дали щеше да стои благоразумно в скривалището си и да понесе с търпение часовете на бездействие, или пък щеше да се изкуши да поскита навън и да се подложи на рискове — Кадфел предпочиташе засега да не мисли за това.

Вървяха рамо до рамо — през клостера, църквата и навън през западната врата. После завиха надясно в посока, обратна на стражницата на портите. Все още бе непрогледен мрак.

— Този път накрая стига до Лондон, нали? — прошепна Едуин изпод качулката.

— Да. Но не тръгвай в тази посока, дори да ти се наложи да бягаш, опазил Господ, защото често завардват пътя при „Свети Джайлс“. Бъди нащрек и лежи мирно. Дай ми няколко дни, за да открия каквото мога.

Широката триъгълна поляна, където се провеждаха конските тържища, светлееше от тънък скреж. Оборът беше разположен в единия й край, близо до стените на манастира. Дървените порти отпред бяха затворени и залостени, но от задната страна имаше външна стълба до малка врата в сеновала. Въпреки ранния час по пътя вече имаше движение, макар и доста оскъдно, но никой не обърна внимание на двамата монаси от манастира „Свети първоапостоли Петър и Павел“, които се изкачваха по стълбата към собствената си плевня. Вратата бе заключена, ала Кадфел бе донесъл ключа. Двамата влязоха в сухия, ухаещ на сено мрак.

— Не мога да ти оставя ключа, защото трябва да го върна, но няма да те заключвам. Докато трае наложителният ти престой тук, вратата няма да се залоства. Тук имаш хляб, боб, избара, няколко ябълки и едно малко шише с пиво. Задръж расото, защото може и да ти стане студено през нощта, а сеното е удобно легло. Когато дойда при теб, което смятам да направя, ще почукам ето така… Макар че едва ли ще се появи някой друг. В случай че това стане, без да си чул моя сигнал, напъхай се навътре в сеното.

Момчето стоеше неподвижно и Кадфел почувства внезапно настъпилата у него промяна. Едуин изглеждаше сериозен и донякъде сепнат. Монахът се пресегна и отметна назад качулката от гъстите къдрици. Все още оскъдната светлина на настъпващото утро открои очертанията на напрегнатото овално лице и непоколебимите широко отворени очи.

— Не си спал много. На твое място веднага ще се зария в топлото сено и ще спя целия ден. Бъди спокоен, няма да те изоставя.

— Зная — отвърна твърдо Едуин.

Даваше си сметка, че дори двамата можеха да не постигнат нищо, но поне знаеше, че не е сам. Имаше вярно семейство, връзката му с което беше Едуай, разчиташе и на съюзник в манастира. Освен това знаеше, че още един човек непрестанно мисли за него и примира от тревога.

— Кажи на майка ми — започна той с глас, който загуби твърдостта си само за един критичен момент, но с усилие на волята момчето бързо си възвърна самообладанието, — че нито някога съм му причинявал зло, нито пък съм му го желаел.

— Вече се убедих в това, глупчо — успокои го Кадфел, — а кой, мислиш, ми го каза, ако не собствената ти майка?

Бледата светлина беше странно приглушена и нереална и на мекото й сияние в този миг Едуин изглеждаше на прага между детството и зрелостта, когато лицето му, с все още недостатъчно оформени черти, можеше да бъде и на момче, и на момиче, и мъжко, и женско.

— Много приличаш на нея — каза Кадфел.

Припомни си едно момиче, не по-голямо от този младок, обгърнато и целувано от същата тайнствена светлина, докато родителите му си мислеха, че е в леглото и спи в целомъдрено уединение. За миг монахът се беше поддал на хипнотичното въздействие на светлината и бе забравил всички други жени, които бе познавал на изток и на запад и с които се бе разделил с вярата и надеждата, че никоя от тях не се бе почувствала оскърбена.

— Ще се върна, преди да се е стъмнило — каза той и побърза към сигурността, която му предлагаше зимният ден отвън.

Мили Боже, помисли си той с благоговение, докато вървеше обратно към енорийската врата точно навреме за утренната, това хубаво младо създание, каквото е неопитно, необуздано и пакостливо, можеше да бъде и мое! Той и другото момче — син и внук едновременно! Това беше първият и единствен път, когато собственото му призвание породи у него съмнение и го накара да изпита леко, мимолетно съжаление. И все пак в съзнанието му се прокрадна въпросът, дали някъде по белия свят с благосклонността на Ариана, Бианка или Мариам… нямаше ли още една-две любени и вече забравени?… не бе оставил свои отпечатъци — тъй прекрасни като това момче, родено от Рихилдис и заченато от друг?