Вълчето братство

Четвъртото ухо

Макар вятърът да менеше посоката си, Бесахан надуши дима от огъня на вестоносеца на три мили надолу по планинската пътека. Беше се изкачил високо в планините Брейс, сред големите борове. По залез-слънце облаците се бяха струпали с тежката миризма на дъжд и само след половин час дъждът заваля и западаха мълнии. Ветровете разтърсиха големите борове, закършиха клони покрай пътя, завъртяха се вихрушки от нападали листа. Ловният му кон не посмя да продължи в дъждовния мрак и затова се принудиха да спрат под дърветата. След час гръмотевиците затихнаха, само по някоя далечна мълния просветваше далече на хоризонта на север. Но дъждът продължи да вали.

Той приближи до дима съвсем тихо — стъпваше по пътя така, че да не вдига шум, ниско приведен, докато пушекът от изгоряло дърво не се усили съвсем.

Беше очаквал, че ще ги намери на бивак край пътя, но след като подмина източника на миризмата, разбра, че са проявили повече предпазливост. Бяха хванали една странична пътека и се бяха изкачили по планината до по-скрито място. От пътя не можеше дори да види огъня им.

Затова слезе от коня си, върза го за едно дърво и изпъна лъка си. После измъкна кивара си и го огледа. Беше почистил острието, след като обезглави старицата. Сега се позадържа, за да го наточи — действаше пипнешком в тъмното.

След като се почувства най-сетне подготвен, свали коравите си обувки, босите му крака стъпиха върху студената разкаляна пръст на пътя и той се приготви да изкачи хълма.

За майстор в Братството на мълчаливите не беше кой знае какво изпитание. Да се катериш сред храсти в тъмното не беше трудно, само студено, неприятно и понякога болезнено. Трябваше да си проправя път през трънливите храсталаци, опипвайки с пръстите на ръцете и краката си за клони, които очите му не можеха да видят.

Така започна бавното му изкачване. Пътеката не беше трудна. Мъхът беше дебел и скоро Бесахан запълзя през гъста папрат, по-висока от гърдите му. Дърветата бяха стари, поне на сто години, и отдолу почти нямаше сухи клони. Малкото, на които се натъкваше, бяха тънки и тъй като бяха влажни, стари и гнили, пукаха съвсем тихо. Папратта, както и леещият се дъжд, приглушаваха още повече звуците от счупените клони.

Само веднъж по целия път се натъкна на малка трудност. Докато пълзеше, дланта му потъна в дебелия мъх и се удари в нещо остро, сигурно разкъсана кост, оставена от някой вълк. Раната беше малка и плитка, почти не кървеше, а и Бесахан можеше да пренебрегва болката.

След половин час стигна до билото на хълма и видя огъня. Един голям бор беше паднал, дърво с може би двайсет стъпки диаметър, и лежеше под ъгъл спрямо склона.

Групата се беше прислонила под падналото дърво и го използваше за покрив. Бяха обелили част от сухата му кора за огън, но тя беше влажна и пушлива.

Сега лежаха загърнати в одеялатата си край огъня и си говореха. Грамадният рицар, едрият вестоносец с рижата коса и едно малко момиче.

— Престани да се вайкаш — каза едрият червенокос вестоносец. — Не можеш да заспиш от тия грижи.

— Но мина цял час, откакто я чухме. Ами ако се е изгубила? — попита детето.

— Толкова по-добре, според мен — избоботи дебелият рицар.

— Огънят ти я уплаши — обвини детето рицаря. — Много я е страх от него.

Бесахан спря с разтуптяно сърце. Беше мислил, че ще хване трима души, но изглежда, имаше и четвърти. Господарят му плащаше за убийствата на ухо. Трябваше да вземе ухо и от тази, четвъртата.

Ако тя ги търсеше, сигурно скоро щеше да се натъкне на бивака. Дори човек без дара на вълче обоняние щеше да надуши такъв огън.

Бесахан отстъпи назад, решил да изчака.

Но докато пълзеше назад по корем, изведнъж се блъсна в нещо кораво.

Обърна се. Отгоре му се усмихваше глупаво някаква гола жена с тъмна кожа.

— Здравей? — прошепна й той, надявайки се, че тя няма да извика за помощ.

— Здравей — прошепна тя в отговор.

Луда ли беше? Тя клекна до него и почна да го оглежда. На смътната светлина, отразена от клоните горе, той почти не я виждаше. Но беше дългокоса и с пищни форми.

Много дълго време беше живял без жена, затова реши първо да се позабавлява с нея, чак после да я убие. Посегна бързо, залепи ръка на устата й и се опита да я повали на земята.

Но тя се оказа по-силна, отколкото изглеждаше. Вместо да се прекатури върху него, просто сграбчи ръката му и я подуши с израз на неподправен екстаз, все едно че помирисваше букет цветя.

— Кръв — каза тя с копнеж, захапа китката му и внезапната болка го заслепи. Захапката й разкъса плът и жили и от една артерия бликна кръв като фонтан.

Той се опита да издърпа ръката си, но жената го държеше здраво. С трите си дара на мускул Бесахан задърпа с все сила, за да се освободи. Костите на китката му изпукаха, докато се мъчеше да я извие, но тя продължи да го държи здраво. Той зърна за миг ръката й и разбра, че това, което беше взел за женски нокти, са остри и дълги като на птица. Това не беше човек!

Жената отвори уста с удивление и възторг и загледа как кръвта блика от ръката му.

Бесахан вдигна кивара си и нанесе убийствен удар в гърлото й. Въпреки даровете му на мускул киварът дори не я поряза, а отскочи.

Лицето и ръцете му бяха в кръв. Жената коленичи над него, сякаш искаше да я оближе.

Той се замята мълчаливо, а тя го притисна към земята и заблиза лицето му с грапавия си език. Когато започна да дъвче брадичката му като котенце, ненаучило се още как да убива мишката, която яде, той се замята отчаяно. После зъбите на зелената жена намериха гърлото му и той най-сетне се усмири — само стъпалата му продължиха да ритат дълго след като загуби разсъдък.

Зелената жена влезе в бивака почти на съмване. Роланд беше заспал, но усети докосването й, когато легна до него.

Ейвран се беше свила до корема му, а зелената жена се опита да легне откъм гърба му. Трепереше от студ. От огъня беше останала само димяща пепел, а в последния час дъждът бе преминал в лапавица.

Роланд спеше под едно одеяло, върху което беше метнал новото си наметало от меча кожа. Полубуден, той хвана наметалото и го придърпа над голата плът на зелената жена, после я прикани шепнешком да се пъхне под одеялото при него и Ейвран.

Зелената жена се подчини колебливо, сякаш не беше сигурна какво точно иска от нея. След като я накара да легне между него и детето, където телесната топлина на двамата щеше да я стопли, Роланд преметна ръката си и единия си крак върху нея.

След няколко минути тя престана да трепери и се отпусна затоплена.

В предутринния полуздрач Роланд успя да види чертите на зелената жена. Беше една от най-красивите жени, които бе виждал, въпреки странния тен на кожата и тъмнозелените й устни.

Лежеше до него, но той забеляза, че гледа уплашено пушещите въглени в огъня.

— Спокойно — прошепна й той. — Няма да те нарани.

Тя сграбчи ранената му ръка и подуши превръзката.

— Кръв: не! — каза тихо.

— Точно така — отвърна Роланд. — Кръв, не! Умна си. И послушна. Качества, на които се възхищавам у една жена. Или каквото си там.

— Умна си — повтори тя. — И послушна. Качества, на които се възхищавам у една жена. Или каквото си там.

Роланд помириса косата й. Мирисът й беше странен, като мъх и дъхав босилек. Надушваше и сладникавия вкус на кръв. Беше едра — висока колкото него и дори по-мускулеста.

Той хвана палеца й и прошепна:

— Палец. Палец.

Тя повтаряше думите му и за няколко минути той я научи всичко за ръце, рамене и носове, след което мина на дървета, на есенни листа и на небе.

След като му омръзна, се унесе в дрямка, притиснал плътно зелената жена. Чудно му беше откъде ли се е взела и дали изпитва самота. Също като него и като малката Ейвран, доколкото разбираше, тя не бе свързана с никого. И тримата бяха съвсем сами на този свят, пометени от ветровете.

„Трябва да изцеря тази рана — помисли Роланд. — Мога да помоля Палдейн да стана настойник на Ейвран. Светът е пълен със сираци, а и тя има моята коса. Хората ще мислят, че ми е дъщеря.“ Обеща си да поговори утре с Ейвран за това.

Навярно защото държеше жена в прегръдката си и защото жадуваше за женска близост, а и защото още помнеше жената, която го бе отхвърлила преди двайсет години, се замисли за Сийра Крайър, както и за чувството за дълг, което го бе отпратило на север.

Спомни си как се събуди преди седем дни:

Докато навличаше широките си панталони, беше казал на Сийра Крайър:

— Дадох си даровете преди години, на един мъж на име Драйдън. Беше сержант в кралската гвардия. Знаеш ли го?

— Лорд Драйдън — поправи го тя. — Кралят му позволи да се оттегли на заслужен отдих в имението си преди няколко години. Доста стар е… мисля, че е взел не само твоя метаболизъм. Но все още ходи всяка година до Хиърдън за кралския лов.

Роланд кимна. Най-вероятно лорд Драйдън беше паднал от кон или го бе срещнал някой от старите глигани на Дънуд. Глиганите там бяха високи като коне и бяха отнели живота на не малко ловци.

Мисълта тъкмо бе минала през ума му, когато из тесните зали отекна вик:

— Кралят е мъртъв! Менделас Дрейкън Ордън е мъртъв! — А от друго място в цитаделата някой викна: — Сър Бофор е мъртъв! — Една жена извика: — Марис е мъртъв!

Роланд се зачуди защо толкова много лордове и рицари бяха измрели наведнъж. Тук имаше нещо повече от съвпадение или случайно нещастие.

И докато привършваше с обуването на ботушите, извика:

— Лорд Драйдън е намерил покой!

Посветителите в Синята кула продължиха един след друг да съобщават за смъртта на владетели и рицари и обикновени войници — много и много имена, така че всеки да разбере за нечия гибел.

Не можеха глигани да са избили толкова много мъже наведнъж. Трябваше да е имало някаква голяма битка. И докато гласовете на викащите продължаваха да се сливат в многогласен поменик, Роланд си помисли — не, не и битка дори. Това си беше цяло клане.

Изтича от килията си в дългия коридор и разбра, че тесният му приют се намира над едно стълбище. От близката килия излезе с олюляване някаква жена и заразтрива ръцете си, току-що върнала си отдадената гъвкавост. От другата страна на коридора един мъж примигваше удивен. Той пък си беше дал взора на някой господар.

Сийра Крайър го последва по петите.

Викове на скръб кънтяха из Синята кула и хората се стичаха по стълбите към Голямата зала.

Синята кула беше древна. Според легендата не беше построена от хора, защото никакви хора не бяха в състояние да одялат и вдигнат толкова масивни камъни като тези, които изграждаха преградните й стени. Според мнозина кулата бе издигната в древни времена от някаква забравена раса великани. Цитаделата се издигаше на трийсет етажа над Каролско море. Със своите десетки хиляди стаи Синята кула сама по себе си представляваше цял огромен град. В продължение поне на три хилядолетия тя беше приютявала Посветителите на Мистария, онези, които отдаваха своя ум, жизненост или мускул, своя метаболизъм, обаяние или глас.

Роланд притича покрай група хора, провря се покрай някаква дебела жена. Сийра забърза след него да не изостане. Той я хвана за ръката, провря се през претъпканите коридори, подуши покрай други, докато накрая двамата със Сийра не се озоваха зяпнали в края на една тераса в Голямата зала — великолепна зала, в която се събираха хиляди Посветители и слуги.

Виковете и плачовете се носеха отвсякъде. Някои викаха да им обяснят какво става, други плачеха открито заради смъртта на обичния си крал. Една старица се разпищя, сякаш бяха откъснали детето й от гърдите и се срина върху каменния под.

— Това е старата Лейрас. Готвачка е. Момчетата й са в кралската свита. Сигурно и те са умрели! — каза Сийра, потвърждавайки подозренията на Роланд.

Долу в голямата зала Посветителите — вече Възстановени — се трупаха на неудържима тълпа наред с готвачите и слугите, които обикновено се грижеха за тях. Избухна бой, когато един едър мускулест тип започна да налага човека срещу себе си, и суматохата стана пълна. Онези, които искаха да разберат какво става, викаха на всички останали да млъкнат. От това шумотевицата в залата само ставаше още по-силна и заотеква от стените.

Голямата зала имаше огромен куполест таван на около седемдесет стъпки височина и балкони, обкръжаващи залата на пет нива. В залата се бяха събрали поне три хиляди доскорошни Посветители. Сипеха се от всяка врата и стълбище и се навеждаха рисковано над дъбовите парапети на балконите.

Роланд трудно можеше да възприеме размерите на случващото се. Хиляди Посветители — възстановени наведнъж? Колко ли доблестни рицари бяха загинали в битка? И то наведнъж, толкова бързо?

Седем мъже на различна възраст заеха места около огромна дъбова маса. Един от тях заудря с огромен месингов свещник по масата и зарева:

— Тишина! Тишина! Нека всички да чуем историята! Кралските умове ще ни я кажат най-добре!

Седмината бяха умовете на краля — мъже, дарили самия крал Менделас Дрейкън Ордън с възможността да използва умовете им — черепите им да се превърнат във вместилище на спомените на някой друг. Въпреки че кралят беше умрял, части от неговите мисли и спомени щяха да живеят съхранени у всеки от тези възстановени хора. Те вероятно тепърва щяха да се окажат ценни съветници за новия крал.

След малко една разпищяла се жена беше извлечена от залата, а другите потиснаха хлиповете и виковете си. Сийра Крайър се притисна в гърба на Роланд и едва не се качи на раменете му, за да вижда по-добре суматохата долу.

На Роланд му се стори, че множеството задиша като един човек — всички чакаха с нетърпение да чуят вестта за битката.

Умовете на краля заговориха. Най-старият беше белобрадият Джеримас. Роланд го беше познавал в двора като дете, но сега едва го позна.

Джеримас заговори пръв.

— Кралят, разбира се, умря в битка — заяви той. — Спомням си, че виждах един враг. Мрачен мъж, облечен в южняшка броня. Щитът му беше с образ на червен триглав вълк.

Беше съвсем малък откъс от спомен. Образ само, нищо повече.

— Радж Атън — уточниха другите двама умове. — Сражаваше се с Радж Атън, Вълчия господар.

— Не. Нашият крал не загина в бой — възрази четвъртият ум. — Падна от една кула. Помня как падна.

— Беше се включил в змийски кръг — добави старият Джеримас. — Изпита болката от силар преди да умре.

— Даде метаболизма си — изграчи друг между тях, сякаш беше болен и едва можеше да говори. — Всички си дадоха метаболизма. Видях двайсет лорда в една стая. Светлината на силарите се гърчеше из стаята като светещи червеи, а мъжете викаха от болка при докосването им.

— Да, бяха оформили кръг. Змийски кръг, за да могат да надвият Радж Атън — съгласи се друг ум.

— Спасяваше сина си — каза Джеримас. — Сега си спомних. Принц Ордън беше отишъл за подкрепления… водеше армия от Лонгмът. Крал Ордън беше ранен и не можеше повече да се бие, затова си пожертва живота, надявайки се да прекъсне змийския кръг и така да спаси сина си.

Кралските умове закимаха. Веднъж като дете Роланд беше отишъл с няколко приятели при едни стари развалини, бившата къща на имението на някакъв лорд. След столетията на пода бяха останали плочки от мозайка. Роланд и приятелите му седнаха да сглобят плочките, за да разберат каква картина ще се получи. Оказа се образ на воден чародей и делфини, сражаващи се с левиатан в дълбокия океан.

Сега той гледаше как кралските умове събират плочките от спомените на Ордън и по същия начин се мъчат да ги съчетаят в цялостна картина.

Друг поклати объркано глава и добави:

— В Лонгмът има голямо съкровище. Всички крале на Севера ще го искат.

— Шшшт! — изсъскаха му едновременно неколцина от останалите. — Не говори за това!

— Ордън се сражаваше за свободата на Хиърдън! — извика един от седмината на онзи, който спомена за съкровището. — Не е искал никакво съкровище. Той се сражава за земята и за хората, които обичаше!

Настъпи дълга тишина — умовете на краля премисляха. Никой от тях не можеше да си спомни всичко, което беше знаел Ордън. Тук трошица, там — парченце. Образ, мисъл, отделна дума. Късчетата бяха налице, но колкото и да се стараеха кралските умове, не можеха да ги съберат в цяла картина. Много съществени откъси щяха да липсват — спомените, които Ордън бе отнесъл със себе си в гроба.

Един крал беше мъртъв.

Роланд помисли за своя дълг и разбра къде е той. В земята на Хиърдън бе умрял неговият крал. В земята на Хиърдън синът му служеше на новия крал.

— А принц Ордън? — извика силно Роланд. — Тук има ли някой Посветител на принца?

Роланд никога не беше виждал този принц — знаеше за съществуването му само от думите на Сийра Крайър. Крал Ордън се бе оженил едва седмица преди Роланд да стане Посветител.

Изчака няколко мига. Не му отговори никой. Никой от Посветителите на принца не беше станал Възстановен.

Роланд се обърна да избута от себе си Сийра. Започна да си пробива път през навалицата с намерението да излезе от цитаделата и да потърси лодка. Трябваше да напусне Синята кула колкото може по-скоро. На кралските умове сигурно щяха да са им нужни часове, докато съставят и разкажат дългата си и будеща страхопочитание история. Но той знаеше, че съвсем скоро други от Възстановените ще започнат да търсят начин да се върнат на континента при близките си. Искаше да ги изпревари.

Сийра го сграбчи за ръкава и го задържа.

— Къде отиваш? Ще се върнеш ли?

Той се обърна, видя изплашеното й, пребледняло лице. Знаеше, че отговорът му няма да е мил за слуха й, колкото и нежно да го изречеше, затова й отвърна грубо:

— Не знам къде отивам. Просто… просто трябва да се махна оттук. Но няма да се върна никога.

— Но…

Той опря пръст на устните й.

— Ти ми служи добре, толкова години.

Знаеше, че хората се научават най-силно да обичат онези, на които са служили с цялото си сърце. Сийра Крайър се беше грижила за него дълги години, изпитвала бе привързаност към него в дългия му сън, може би си беше мечтала за него, когато се събуди.

Онези, които служеха в цитаделата на Посветителите често бяха изоставени деца, поели най-тежката работа в замяна на най-необходимите неща от живота. Ако Сийра останеше тук, най-вероятно щеше да се омъжи за някой момък като нея и двамата щяха да създадат семейството си тук, в сенките на Синята кула. Можеше никога да не стъпи отново на зелената суша под яркото слънце; щеше да е принудена цял живот да слуша грохота на вълните и зова на чайките. Явно се надяваше на нещо по-добро. Но Роланд нямаше какво да й предложи.

— Благодаря ти за всичко, което си направила и за мен, и за моя крал — каза й той. — Но аз вече не съм Посветител и мястото ми не е тук.

— Аз… мога да тръгна с теб — предложи тя. — При толкова много Възстановени, освободени от службата си, никой няма да забележи, че ме няма.

„Аз съм добър слуга — помисли той. — Отдавам всичко свое на своя господар. И ти трябва да сториш същото.“

Свърна към най-близката врата — тъмен, изпълнен с човешки тела проход. Смяташе да изпревари всички. Малко бяха връзките му с живите. След двайсет и една години сън, кралят му беше мъртъв. Майка му и чичо му Джемин още тогава бяха стари. Най-вероятно щяха да са си отишли от живота. Роланд нямаше да ги види никога вече. Макар че хората щяха да го наричат „Възстановен“, имаше чувството, че е възстановен до едното нищо. Само едно му беше останало на този свят: синът му.

— Сийра — прошепна той, — погрижи се за себе си. Може един ден пак да се срещнем.

Обърна се и си тръгна. Беше първият, който стигна до малкия пристан на Синята кула…

Сега Роланд се усмихна, забил брадичка в косата на зелената жена, и се зачуди дали някой ден отново ще види Сийра.

Събуди ги барон Пол.

— Добро утро на всички.

Роланд отвори очи. Слънцето отдавна бе изгряло над хълма. Барон Пол го гледаше отгоре закачливо ухилен. Държеше комат корав хляб. Отчупи залък и го задъвка доволно.

Ейвран също се събуди, стоплена от прегръдката на зелената жена. Обърна се и я зяпна.

— Ама тя какво е яла?

Роланд се надигна на лакът. По-рано, в предутринния полумрак, не беше забелязал засъхналата кръв по брадичката на зелената жена.

— Май е хванала нещо — каза той.

— Не са нашите коне — въздъхна облекчено Ейвран. Конете бяха живи и здрави до падналото дърво.

— Хванала е не нещо — заяви с явно доволство барон Пол. — Хванала е някого. И доста добре го е подредила. Елате да видите доказателството.

— Някой пътник ли? — извика отчаяно Ейвран.

Барон Пол не отговори, само се обърна и ги поведе към склона. Роланд и Ейвран скочиха от постелята и го последваха. Зелената жена също закрачи след тях, явно изпълнена с любопитство какво ли е предизвикало възбудата им.

— Как го намери? — попита Ейвран.

— Търсех някоя щастлива фиданка, на която да си облекча мехура — подхвърли барон Пол, — и се спънах в останките. — Точно в този момент стигнаха до малката падина. Грозната гледка, която ги чакаше, щеше завинаги да се запечата в ума на Роланд.

Ейвран не извика от ужас, както щяха да направят други деца. Само отиде до останките и ги огледа с нездраво възхищение.

— Пълзял е към нас, мен ако питате — заключи барон Пол, — когато тя го е халосала отзад. Вижте, имал е лък и нож. Но е счупен.

Роланд беше служил като кралски касапин. Разбираше от ножове и веднъж бе купил от пазара един такъв.

— Кивар е — поправи го той. Мъжът беше носил черен памучен бурнус под наметалото си. Скъсаният наниз на раздраното му гърло беше отрупан със златни търговски пръстени. — Някой от убийците на Радж Атън.

— Имаше и една торбичка, пълна с човешки уши — потвърди барон Пол. — Съмнявам се да е бил хирург.

Роланд се наведе, дръпна наниза с пръстените и ги изсипа в джоба си, после се обърна към барон Пол. Баронът се ухили.

— Почваш да се учиш, човече. Няма полза да ги оставяме на мародерите.

— Кръв — каза зелената жена. След което добави по-тихо: — Кръв — не.

Ейвран се ухили и й каза по-високо:

— Кръв — да! — Отиде до трупа, престори се, че уж топи пръста си в съсирената кръв, и каза: — Кръв добре. Ммм… кръв… да!

Зелената жена я зяпна и в очите й просветна разбиране. Отиде до тялото и го подуши.

— Кръв — да. — Но явно не й се щеше.

— Сигурна ли си, че идеята е добра? — попита барон Пол. — Да я учиш да убива хора?

— Не я уча да убива — отвърна Ейвран. — Искам само да не изпитва вина за това, което е направила. Тя ни спаси. Не е направила нищо лошо!

— Тъй де, и понеже е изключила жаждата за кръв от системата си, сигурен съм, че днес цял ден ще ни е веселичка — каза барон Пол. — Но разбира се, щом пак огладнее, просто ще награби някого по пътя.

— Не, няма — заяви Ейвран. — Тя е много умна. Сигурна съм, че разбира много повече, отколкото мислиш. — Пресегна се и почеса зелената жена по главата, все едно че беше кученце.

— О, умна е, дума да няма — каза барон Пол. — Следващия път кралят като си прати бирниците, ще я викна да ми сметне колко ми е дългът.

Ейвран го изгледа сърдито.

— Барон Топчо, а случайно да ти е хрумвало, че може да ни е от полза? Ами ако е убила този човек, защото е разбрала, че е опасен за нас? Ами ако по пътя има още като него? Тя може да ги убие и да ни опази. Изглежда, има остър нюх, а всички те миришат на джинджифил и къри. Може да ги надуши. Не мислиш ли така, Роланд?

Роланд само сви рамене.

— Аз лично обичам по малко къри — възрази барон Пол. — И не ми харесва мисълта да ме изкормят, само защото в някой хан са решили да сложат къри във вечерята.

— А и освен това не е умна — продължи барон Пол. — Виждал съм гарги да подражават думите на хората също като нея.

Вярата на Ейвран в зелената жена изглеждаше твърде пресилена, помисли Роланд, но зелената наистина беше научила доста думи тази сутрин. Още ден-два и току-виж можеше да я научи да ходи на лов.

А по-важното беше, че и той не знаеше какво да правят с нея. Предния ден не беше имал късмет да я убие.

Бяха се опитвали да й избягат, да я оставят далече зад себе си, но тя просто затича след конете им на големи отскоци и викаше: „Кръв, кръв!“

Да, зелената жена си беше проблем, с какъвто може би щеше да са справи само кралят със своите съветници. Засега тя беше под опеката на Ейвран, а Роланд нямаше и най-смътна представа как да постъпят с нея.

Деяз

Зората завари сър Боренсон далече от Хиърдън. Беше яздил през по-голямата част от нощта на юг към Флийдс, а след това към Гарванов проход.

Сега пъстрата кобила на Габорн препускаше през зелените хълмове над Деяз, към пътища, за които Джюрийм му бе споменал, но крайната му цел все още беше неясна. Името Оубран беше слято от две индопалски думи: оубир, старея, кран, град на краля. Най-точният превод беше „Градът на древния крал“. Звучеше като име за столица на провинция. Но Боренсон никога не беше и чувал за това проклето място, а указанията на Джюрийм щяха да го отведат само до северните граници на Голямата солна пустиня, дом за мътаинските номади. Там едва ли щеше да намери дворец.

Джюрийм го увери, че ще трябва да си намери водач, който да му покаже двореца; самият водач трябваше да е някой дребен тукашен владетел. На лявата си ръка Боренсон носеше флаг — зеленото мирно знаме над глигана на Силвареста.

Утринният въздух беше свеж и живителен. Кобилата яздеше дълго между две поредни почивки. Дъхът излизаше студен от устата му, а ризницата му подрънкваше с всеки удар на копитата. Тукашните пътища бяха тесни и коварни, макар не заради калта като в Мистария; понякога от склоновете се изтъркулваха камъни, а многобройните тукашни черноопашати лалугери сякаш не разпознаваха опасността, щом чуеха тътена на конски копита.

Въпреки опасността Боренсон яздеше през хълмовете с петдесет мили в час.

Под него се простираше савана, осеяна с криви маслиненозелени дървета. Тревите бяха с цвета на пясъка, когато отдолу не се показваше червената глина. Една-единствена широка река прорязваше със сребърната си ивица гледката някъде към хоризонта и покрай нея се редяха цели поселения от шатри и кирпичени колиби, с житни нивя и градини с портокали и бадеми, все покрай речното русло. Все още не беше минал покрай нито едно село. Обитателите на Деяз живееха само по бреговете на големите реки.

През нощта бе преминал планините, като се натъкна на удивително малко пречки. Често срещаше малки кервани на търговци, тръгнали на север. Но сезонът беше твърде късен, за да са тръгнали по търговия. Можеше да му хрумне само едно обяснение: че са индопалски бежанци, тръгнали на дългия път да видят Земния крал.

Веднъж заобиколи по-голяма войска, вдигнала бивака си в един планински проход. Макар да беше запалил факел на пръта на знамето си, за да видят цветовете на мира, го бяха подгонили трима убийци.

Но Боренсон яздеше кралски кон, на който тази седмица бяха дали още два дара на метаболизъм и два на зрение, така че можеше да тича бързо и с ясен взор дори на звездна светлина. Беше надбягал преследвачите си и се отърва само с една стрела, която отскочи от ризницата му, за да го подсети, че е в беда.

Но дори Боренсон не можеше да надбяга съмненията, които го глождеха.

Безпокоеше се, че се сбогува много грубо с Мирима. Тя може би беше права, като му каза, че наказва за своите убийства и себе си, и нея.

Пътят към Инкара и задачата му в Оубран също бяха повод за безпокойство.

Тревожеше се преди всичко за Габорн. Момчето беше наивно като мислеше, че би могъл да сключи мир с Радж Атън или да го подкупи. Крал Оруин беше прав. Габорн можеше да си използва времето по-добре, като включи в работа силарите, за да се подготви за война.

Боренсон винаги си беше представял, че когато се появи Земен крал, той ще е с могъща осанка, а на челото му ще е изписана вековната мъдрост. Щеше да е силен като хълмовете, с яки като корените на дърветата мускули. Щеше да се радва на почитта на всички и щеше да е неумолим.

Земният крал, който винаги си беше представял, с нищо не приличаше на Габорн.

Габорн нямаше опит в битки, не разполагаше с огромни запаси от мъдрост. Беше просто един неопитен момък, който обичаше хората си.

Но имаше едно качество, за което Боренсон никога не беше се замислял. Той си спомни думите на бащата на Габорн, когато веднъж обсъждаха дали да влезе в битка с някой си херцог в Белдинук, който му създаваше ядове. Кралят беше казал:

— С херцог Тревърсуърти мога да се оправя. Плашат ме жена му и онзи проклет сержант Арънтс.

Боренсон се беше засмял на идеята един крал да се плаши от някаква си жена и прост сержант, но кралят го беше срязал.

— Жена му е гениален тактик, а сержант Арънтс е най-добрият, когото съм виждал. Може да ти направи катапулт от масларска бъркалка, който ще събори стена на замък или ще те халоса с желязна топка между очите от четиристотин разкрача.

И бе предал на Боренсон следния урок:

— Запомни, един владетел никога не е един-единствен човек. Той е сумата от дарбите на всички хора в обкръжението му. Когато воюваш с един владетел, трябва да прецениш силите на всички, които командва, за да си наясно с мощта му.

Боренсон следователно беше длъжен да оцени човешките ресурси на Габорн. В Мистария имаше хиляди благородници с различен ранг и титла, всичко от дребните лордове до мъдрия Палдейн. Някои бяха мореплаватели или строители, хора с власт над многобройни селяци по нивите, хора, които обучаваха коне или ковяха щитове. Силата на една държава и народ трябваше да се измерва с много повече неща от нейните воини.

А ако човек измереше един владетел със силата на хората, над които той има власт, то тогава Земята едва ли щеше да може да направи по-добър избор. Мистария беше най-голямата и най-богата страна в Роуфхейвън.

Може би Земята беше избрала Габорн отчасти заради силата на неговия народ.

А ако това беше вярно, значи Земята бе избрала Габорн да бъде Земен крал не само заради личните му достойнства, беше го избрала, тъй като знаеше, че и на Боренсон може да се разчита като на защитник на Земния крал.

Тази мисъл го изуми и в същото време го притесни много. Защото означаваше, че може да е замесен в цялата тази история повече, отколкото си мислеше.

Означаваше също така, че може би Земята се нуждаеше от всичките му усилия. Можеше да означава също така, че Боренсон ще трябва да опази Габорн и от самия него.

Щеше да му трябва човек, който да се изправи срещу халите, когато излязат от пещерите си. Щеше да му трябва човек, който познава слабостите му и който няма да го презре само защото Габорн е млад и не прилича на истински Земен крал.

Такива мисли гризяха Боренсон, докато яздеше по тесните планински пътища на Деяз. Взе един завой и на пътя му изхвърча ято врани. Изведнъж, в края на завоя, изникна цяла стотня войници.

Вдясно от пътя беше твърде стръмно, за да се спусне. Отляво склонът беше почти отвесен. Конят му беше достатъчно благоразумен и закова на място още преди той да е дръпнал юздите.

Но животното беше научено освен това да мрази цветовете на войниците на Радж Атън. Вдигна копита във въздуха, зацвили и завъртя глава, като видя пред себе си толкова много златни палта с трите червени вълчи глави на гърдите.

Капитанът на стотнята беше Непобедим, едър мъж с нос като клюн, пъпчива кожа и гневно присвити черни очи. Носеше боздуган с дълга дръжка. Няколко войници зад него бяха изпънали лъковете си. Зад себе си Боренсон също чу тропот на копита. Погледна през рамо и видя отзад още една стотня пиконосци. Сигурно се бяха спуснали от хълма горе. Не беше забелязал дори съгледвача им.

В капан. Бяха го хванали в капан.

— Къде си тръгнал, червенокосия? — попита Непобедимият.

— Нося послание от Земния крал и идвам под мирно знаме.

— Радж Атън не е тук в Индопал, както добре знаеш — отвърна едрият мъж. — В Мистария е. Ще си имаш по-малко ядове, ако се върнеш в страната си.

Боренсон кимна в съгласие, полупритворил очи в знак на почит.

— Посланието ми не е до Радж Атън — отвърна той. — Нося послание до двореца на конкубинките в Оубран, до една жена на име Сафира, дъщерята на емира на Тулистан.

Непобедимият се замисли. Явно не беше подготвен за такава вест. Зад него някакъв старец в тънък сив копринен бурнус под жълтия пътен халат прошепна в ухото му:

— Сабис етоло! Вериса оан. — „Убий го! Търси забранен плод.“

Боренсон прикова очи в стареца. Явно не беше войник, търговец или пътник, а по-скоро нещо като съветник на Радж Атън. Най-вероятно имаше сан на каиф — което можеше да се преведе като „старец“ или „старейшина“. Но по-важното беше, че изглежда, искаше да го спре.

— Забранен плод е да се гледат конкубинките — каза Боренсон. — Не съм чувал да е забранен плод да им носиш послание.

Старецът го изгледа накриво, сякаш да спори човек с неговия ранг си беше чиста обида.

— Вярно казваш — рече Непобедимият. — Макар да съм изненадан, че си чувал за двореца при Оубран. От стотината тук само кайфба и аз сме чували за него.

Кайфба. Велик старейшина.

— Тогава мога ли да отнеса посланието си?

— За какво му е на един пратеник броня и оръжие — попита го Непобедимият.

— Планинските проходи са опасни. Вашите убийци не уважават знамето на мира.

— Сигурен ли си, че са мои убийци? — запита Непобедимият все едно, че Боренсон много го е оскърбил. — Планините са пълни с разбойници и още по-лоши хора. — Непобедимият знаеше адски добре, че бяха негови. Погледна многозначително бойната брадва и ризницата на Боренсон.

Боренсон пусна щита си, извади брадвата и я хвърли край пътя. После свали шлема и ризницата си и пусна и тях.

— Е, доволен ли си?

— Един пратеник няма нужда от дарове — каза Непобедимият. — Свали си ризата да видим чии сили носиш.

Боренсон вдигна ризата си и показа нащърбените белези, където силарите го бяха целунали трийсет и два пъти. Жизненост, мускул, гъвкавост, метаболизъм, ум. Всичко се виждаше.

Непобедимият изпръхтя.

— Казваш, че си пратеник на крал, а щитът ти е без знак, като на свободен рицар. Те често идват да избиват Посветителите на господаря ми. Но съм длъжен да се запитам, кой свободен рицар ще е толкова глупав, че да тръгне толкова открито? А пък сега трябва да се запитам, кой свободен рицар има толкова дарове?

— Името ми е Боренсон и доскоро бях телохранител на Земния крал. Сега щитът ми е чист, свободен съм да правя каквото поискам, и точно сега искам да отнеса послание на Земния крал и да подиря мир. — Беше изправил гръб на седлото и гледаше предизвикателно. Без оръжието и бронята си не можеше да се противопостави дори само на Непобедимия, да не говорим за останалите. Беше се оставил на милостта им.

„Убиец“, замърмориха войниците и го загледаха мрачно. Един извика:

— Я да го отведем до пропастта… да го научим да лети!

Но кайфба измърмори:

— Интересна история ни разправяш. Трудна за вярване, трудна и за отричане. Знаеш за двореца на конкубинките, след като никой човек в твоята страна не е чувал за него. А и аз не съм чувал за тази Сафира, макар да знам, че емирът има много дъщери. — Изглеждаше убеден, че след като е важна личност, би трябвало да й знае името.

— Забранен плод е да се изрича името й в твоята страна — каза Боренсон. — Аз го научих от един, който някога служеше като съветник на Великата светлина… Джюрийм. Сега той седи до дясното коляно на Земния крал и го съветва. — Един кайфба със сигурност щеше да познава Джюрийм, доскорошния висш съветник на Радж Атън.

— Какво ти е посланието? — запита кайфба. — Кажи ми го на мен, може да й го предам.

В Деяз едно послание можеше да се предаде от втора ръка, без това да оскърби нито пращащия го, нито получателя. Но Боренсон знаеше, че даровете трябваше да се предадат лично.

— Нося дар, благодеяние за Сафира — каза той, — заедно с посланието.

— Покажи ми дара — каза кайфба. Сред знатното съсловие тук един дар в злато или парфюм можеше да изглежда съвсем приемлив, преди да помолиш за услуга. Боренсон се зачуди дали подобни дарове нямаше да изкусят войниците. Мъжете помръднаха неспокойно на конете си.

Той бръкна в дисагите и извади колкото силари можеше да вземе с една ръка. Бяха някъде около седемдесет.

— Дарът е красота. Седемстотин силара за обаяние. Триста за глас.

Войниците заговориха възбудено. Силарите струваха по-скъпо от злато.

— Тишина! — строго извика Непобедимият на хората си. После се извърна с убийствен поглед към Боренсон. — Кажи ми посланието си.

— Трябва да й кажа: „Макар да мразя братовчед си, врагът на моя братовчед е мой враг.“ И след това трябва да я помоля да предаде това послание на Радж Атън от името на Земния крал.

— Убий го — изсъска кайфба. Неколцина от войниците повториха подканата му. Конете им пристъпваха неспокойно, усетили напрежението.

Боренсон се вкочани да посрещне смъртоносния удар. Не се съмняваше, че щом кайфба заповядва смъртта му, другите ще я изпълнят без колебание.

Но капитанът килна глава замислено, без да обръща внимание на заповедта, както можеше да направи само един военен.

След дълга пауза той промълви:

— А смяташ ли, че Великата светлина на Индопал ще се вслуша?

— Това е само надежда — отвърна Боренсон. — Земния крал е вече братовчед на Радж Атън по брачна линия. А наскоро научихме, че хали връхлитат Картиш и южните граници на Мистария. Земният крал се надява да отложи конфликта, след като срещу нас са изправени по-опасни врагове.

Непобедимият кимна.

— Съвсем уместни думи за един Земен крал. Той търси мир. Дядо ми все разправяше, че ако някой ден се появи Земен крал, той ще е велик в бран, но още по-велик в мир.

Погледна към кайфба. Старецът го гледаше свирепо, ядосан, че капитанът не е изпълнил тутакси заповедта му.

— Ще си предадеш посланието — каза Непобедимия на Боренсон. — Но само ако се съгласиш да носиш белезници, докато си в страната ни. Трябва да се закълнеш, че няма да нарушиш законите ни. Не можеш да влизаш в двореца и не можеш да гледаш конкубинка. Освен това аз ще яздя до теб през цялото време. Съгласен ли си?

Боренсон кимна.

След малко един войник донесе белезниците — от тежко желязо, направени специално за оковаване на хора с дарове на мускул — и ги заключи на китките му. После ги прикова към верига на гърба му, за да не може да си вдига ръцете.

След като приключи, Боренсон очакваше да даде ключа на Непобедимия. Но той не го направи.

Вместо това Непобедимия хвана юздите на коня на Боренсон и го поведе надолу по склона.

— Имаш ли ключ за белезниците? — попита Боренсон.

Непобедимия поклати глава.

— Не ми трябва. Всеки ковач може да ги махне… ако потрябва.

Боренсон го жегна под лъжичката. Обзе го нов страх. Радж Атън рядко убиваше хора. Не им взимаше живота. Взимаше им даровете.

Човек като Боренсон можеше да се окаже съкровище.

Непобедимият се усмихна хладно, като видя, че Боренсон е разбрал.

Беше се предал без бой.

Разпръскването

Призори, след неспокоен сън, Йоме се събуди от глас, който прокънтя в ума й.

— Ставайте, всички Избрани, обитаващи замъка Силвареста. Идва Сияен от мрака и времето не е много. Подгответе се да избягате в Дънуд. Ставайте.

Въздействието беше смайващо. Йоме никога не се беше чувствала толкова… напълно овладяна от волята на друг. Гласът кънтеше в черепа й като камбана и всяка фибра от естеството й се стремеше да се подчини. Всеки мускул от тялото й сякаш реагираше.

Сърцето й затуптя диво и тя едва си пое дъх. Скочи от леглото, награби само една завивка, за да я метне на раменете си, и подплаши палетата, които бяха спали до нея.

„Е добре, станах! — помисли разсеяно Йоме. — Сега какво?“

„Бягай! — реши тя изведнъж в паника. — Сияйният на мрака идва.“

Щеше да избяга от замъка само със завивката на раменете си, но съобрази, че ще е твърде неприлично. Скочи до гардероба си и извади блуза и пола, а също едно пътно наметало и ботушите си за езда. Жълтите палета я наобиколиха, заджавкаха и замахаха с опашки учудени каква ли ще е пък тази игра.

Мислеше само за конюшните, мъчеше се да прецени кой ще е най-бързият път до конюшните и коня й. Щеше да напусне замъка без нищо — и изведнъж се закова на място.

Бинесман беше казал, че Сияйният на мрака няма да се появи преди да е мръкнало. Което означаваше, че разполага с цял ден, за да се подготви добре за бягството.

Но Земния крал я беше предупредил със силата си, беше предупредил всички в града да бягат. Не, не да бягат, да се „подготвят“ за бягство.

Докато премисляше, си даде сметка какво усилие ще струва това. Трябваше да се свалят шатри, да се впрягат животни, багаж и хранителни запаси да се натоварят по фургоните. По-лошото беше, че много хора бяха пътували до замък Силвареста от целия Хиърдън и области извън него. Никога досега градът не беше приютявал повече от сто хиляди души, а сега полята около него бяха насъбрали седем пъти повече хора. Ако всички побегнеха наведнъж, всички пътища щяха да се задръстят.

Габорн беше решил да ги предупреди сега, за да им даде време да започнат. Вместо веднага да побегне към гората, както я тласкаше инстинктът, Йоме спря и погали всяко от палетата. Чу как хората в крепостта завикаха отчаяно, а шумът на лагеруващите извън замъка се надигна като тътен. Габорн ги беше предупредил само да се приготвят, но звучеше сякаш тълпата бе изпаднала в паника. Йоме затвори палетата в стаята си и затича към върха на кралската цитадела.

Завари Габорн загледан към града и околностите. Суматохата беше пълна.

Хиляди хора тичаха към Дънуд, пищяха и плачеха, мнозина без да са взели нищо освен дрехите на гърба си. Други късаха и смъкваха шатрите си колкото може по-бързо. Коне цвилеха изплашени и побягваха от отчаяните си стопани. Но не всички вършеха това, което бе заповядал Габорн. Много от хората в лагера все още не бяха Избрани и поради това не бяха чули заповедта му. Хиляди от тях тичаха към замъка, сякаш искаха да получат гласни заповеди или ако се наложи — да останат да бранят крепостта. Други бяха решили, че ще е по-разумно да побегнат на север, надалече от Дънуд. Стичаха се слепешком към градчето Ийлс, на две и половина мили северно от Силвареста.

В далечния край на лагера крал Оруин бе вдигнал петстотин конни рицари. Още хиляда лордове на Хиърдън стояха с него, готови да потеглят на юг. Включваха всеки лорд и рицар от обкръжението на Габорн, който можеше да поведе конна сила.

Като за срещу Радж Атън, войската не беше многобройна, но беше силна, съставена само от онези подсилени коне, които можеха да изминават по двеста мили на ден. Воините, очакващи Габорн, изглеждаха нетърпеливи да поемат в поход. Много от тях се озъртаха към биваците.

Но Земния крал стоеше на кулата си, стъписан и изумен от безумието, което бе предизвикал, внушавайки предупреждението с помощта на земните си сили. Беше с обикновена ризница под пелерината и ботуши. Но все още не беше надянал шлема си и тъмната му коса се вееше на раменете.

— Какво правиш? — скара му се Йоме. — Изплаши ме до смърт. Всички изплаши до смърт. — Сложи ръка на гърдите си, опитвайки се напразно да се успокои, да задиша спокойно.

— Съжалявам — отвърна Габорн. — Надявах се, че ще се получи по-добре. Цяла нощ се борех с подтика да изпратя предупреждението. Трябваше да им оставя колкото може повече време за бягството, но не посмях, за да не хукнат слепешком в тъмното. Не искам да изпадат в паника.

Беше толкова притеснен, че Йоме се увери в искреността му. Тревожеше го само спасението им.

Изведнъж гласът му отново прокънтя в ума й.

„Успокойте се. Разполагате с целия ден. Действайте заедно. Погрижете се за старците, децата и немощните. До вечерта се отдалечете колкото може по-надалече от замъка.“

Някои започнаха да се спират, за да се подчинят на новата му повеля.

Той й посочи развълнуваната гмеж от събарящи се шатри и бягащи хора.

— Виждаш ли какво стана? Много от тези, които са на стан покрай реката, дойдоха от западен Хиърдън и щяха да изпотъпчат всички, когато побягнаха към домовете си. А там долу, виждаш ли онзи червен павилион с плачещите деца? Майка им и баща им побягнаха без тях! Послушанието на родителите им е чудесно, но се надявах да реагират по-умерено.

— И в същото време Избрах и мъжа и жената в шатрата до тях, а те изобщо не са се размърдали от постелята си, доколкото виждам! — продължи той. — Може да си събират багажа, но ако опасността беше по-наблизо? Дали трябва да похваля тяхната умерена реакция, или някой ден ще загинат заради нея? А виж и там, горе, много хора вече стигнаха до края на Дънуд и се трупат объркани, без да знаят какво да правят. А други може да не спрат да бягат — каквото и да им казвам, — докато не припаднат от изтощение. Кой от тях е прав? Онези, които следват всяка буква на заповедта ми, или онези, които се престарават?… А ето там, виждаш ли онази старица, която се тътри с другите? На деветдесет години е. Едва ли ще може да измине повече от две мили на ден. Мислиш ли, че някой ще й помогне?

Габорн гледаше вихрещата се човешка гмеж; устата му бе зяпнала от удивление и ужас.

Йоме го разбра. Беше толкова нов в силата си, толкова непривикнал с нея, че я владееше непохватно. Не можеше да си го позволи. Силата му беше като меч, като оръжие, което е полезно само ако ръката, която го държи, може да парира и да забива точно. Сега той се мъчеше да научи ударите си с него.

А толкова много зависеше от това — животът на всеки мъж, жена и дете сред тази огромна тълпа.

Но докато гледаше, тя осъзна още по-големия му страх. Като Земен крал той имаше власт да предупреди хората си, но не можеше да ги принуди да му се подчинят. Не можеше да ги задължи да направят необходимото за самите себе си.

След като внуши втората си заповед, бъркотията започна да намалява. Габорн им изпрати трето предупреждение — призоваваше ги да се успокоят и да се погрижат едни за други. Всички се спряха за миг и се загледаха към Габорн. Шатри и павилиони продължаваха да падат с удивителна скорост, но вече се разтичаха родители да приберат децата си и непознати се хванаха да помогнат на престарелите. Йоме престана да се безпокои, че побягналите първи ще бъдат стъпкани от напиращите зад тях хора.

Габорн кимна одобрително, обърна се към Йоме и я прегърна.

— Сега ли тръгваш? — попита тя. Не й се искаше да го пусне.

— Да — отвърна той. — Крал Оруин и останалите вече са на конете, а днес трябва да стигна далече. Малко коне ще могат да издържат на такава скорост. Пратил съм вестоносци до кралица Херин Червената и в Белдинук с молба да ни приютят за ден. Ще пътуваме без готвачи и други придружители.

Йоме кимна. Походът щеше да е труден без придружители, без готвачи и перачки, без шатри и щитоносци, които да се грижат за снаряжението и животните. Но след като трябваше да пътуват бързо, друг начин нямаше. В тревожни времена като тези никой владетел нямаше да им откаже подслон. Подкрепленията щяха да са им добре дошли, а храната и подслонът за нощта бяха малка компенсация.

А после Габорн я попита нещо неочаквано.

— Ще тръгнеш ли с мен?

Не беше обичайно един владетел да поведе жена си на война, но пък не беше обичайно и да я остави в първия месец след венчавката.

— Питаш ме сега? Можеше да ме попиташ преди няколко часа. Щях да се подготвя.

— Погледнах те преди няколко часа. Спеше неспокойно, а нямаш нужната жизненост, за да можеш да яздиш цял ден, без да спиш. Затова ми хрумна да помоля Джюрийм да остане тази сутрин за няколко часа, да записва, да наблюдава лагера и да научи каквото може, тъй че следващия път, когато ми се наложи да предупредя цял град да побегне, да знам как да го правя. Мислех и ти да останеш с него и да тръгнете по-късно. Конете ви са достатъчно бързи, за да ни догоните.

— Може ли да взема Мирима? — попита Йоме. — Тя също ще поиска да дойде. Ще ми трябва някоя дама за компания.

Габорн се намръщи замислено. Не искаше да взима жената на друг лорд на поход, който можеше да се окаже опасен, но разбираше, че жена му трябва да спазва правилата на приличие.

— Разбира се — отвърна той, но все пак колебливо.

Изгледа я сурово с пронизващите си тъмносини очи.

— Видях палетата в леглото ти.

— Теб те нямаше — отвърна за оправдание тя. — Трябваше ми нещо, което да ме топли.

— Толкова ли са студени нощите тук?

— „Рицарите са горещи в Хиърдън“ — цитира тя заглавието на една неприлична балада, която не беше чувала да пеят в нейно присъствие.

Габорн се изсмя гръмко и се изчерви.

— Така, значи жена ми вече иска да бъде Вълчи господар, да се мъкне по пивниците, да пее мръсни песнички и да си показва краката! Кралицата на вертепите. Хората ще рекат, че съм ти повлиял лошо.

— Не одобряваш ли?

Габорн се усмихна.

— Напротив. Ако си нямах вече даровете, и аз сигурно щях да спя снощи с палета. Аз… радвам се, че си приела подаръка на херцог Гроувърман. Той ще се зарадва да научи, че е послужил и на теб. — Габорн помисли за миг. — Ще наредя на ковчежника да задели силари лично за теб. Сто ще свършат работа.

— Тогава аз пък ще кажа на Джюрийм да вземе палета и за теб — отвърна Йоме. — Скоро ще влезеш в битка.

Прегърна го и го целуна, но после изведнъж осъзна, че го целува тук, на кулата, пред очите на хиляди хора. Пусна го и отстъпи смутена.

— Прощавай. Хората ни гледат.

— Те ни видяха да се целуваме на сватбата — каза Габорн. — И доколкото помня, тогава ни поздравиха. — Притегли я и я целуна отново. — Е, до следобед, нали?

— Благодаря ти — отвърна тя.

Габорн прехапа устна, усмихна се с тревога и каза:

— Никога недей да благодариш на човек, че те е взел на война, преди войната да е свършила.

После се обърна и се спусна надолу по стълбището. След малко тя го видя да излиза от кулата и да тръгва по настланите с камък улици към кралската порта, след което се изгуби някъде по Пазарната улица, където преди седмица беше убил огнетъкачката. Зидарите бяха положили къртовски труд да възстановят разрушените сгради, но почистването и оправянето на каменните фасади щеше да отнеме месеци, дори години, и местните хора вече наричаха мястото „Черния ъгъл“. Йоме си представи как след триста-четиристотин години чужденци ще питат за посоката и ще ги упътват: „Да, дюкяна на ювелира е ей там, на Черния ъгъл, откъм портикула“, и те ще се чудят какво значи това име.

„Стига да имаме късмет градът да оцелее“ — каза си тя.

А после се залови за работа. Прибра личните си вещи, след което накара няколко от слугите и новия телохранител — як младеж, сър Донър от замък Дониейс — да отидат с нея в кралската съкровищница и да се погрижат за златото, скъпите подправки и силарите.

Габорн беше взел двайсет хиляди силара на юг, за да ги върне на Радж Атън с надеждата, че Вълчия господар ще приеме условията му за примирие. Но все още държеше десет хиляди в съкровищницата заедно с други дарове, поднесени му наскоро от владетелите на Хиърдън. Даровете включваха и брони за Габорн и за коня му, подарени от херцог Мардън на сватбата им, но Габорн не пожела да ги вземе за битка поради тежестта им. Освен това имаше и много злато и скъпоценни подправки, връчени като данък, тъй като жътвеният данък обикновено се плащаше в седмицата на Хостенфест. Съкровището бе огромно и тя нареди на слугите да го отнесат в гробниците, където го заключи в сводовете между костите на предците си.

Само тази работа й отне два часа, а когато приключи, изведнъж се сети, че трябва да потърси Бинесман, защото все още не го беше виждала, а се безпокоеше, че може да му потрябват слуги преди всички да напуснат града.

Не го завари в мазето на цитаделата, въпреки че в старото огнище гореше огън, а въздухът тежко миришеше на къкреща над огъня върбинка — билка с подобен на лимон аромат, използвана за парфюми. Всъщност свежият аромат изпълваше цялото мазе — мирис като на ведра слънчева светлина. В склада намери дъщерята на канцлера Родерман, осемгодишно момиче с остър поглед, което беше останало в цитаделата, докато баща й се погрижи всички да напуснат в ред. Каза й, че Бинесман излязъл още призори. Щял да потърси в градините из града златист лавър, цикория и равнец.

Йоме изостави за момента тази своя грижа и отиде до цитаделата на Посветителите, за да се увери, че хората са изведени.

Преди седмица нещата тук се бяха променили неузнаваемо. Сър Боренсон, по заповед на бащата на Габорн, беше избил всички Посветители, тъй като Радж Атън бе принудил бойците на баща й да му дарят даровете си, заграбвайки по този начин дарбите на хиляди от хората на Силвареста. Деянието на Боренсон беше кърваво и ужасно и въпреки че част от нея изпитваше благодарност заради куража му да го направи, друга част все още беше потресена и наскърбена. Мнозина от Посветителите преди това бяха слуги, предложили своите умове и мускули, жизненост или метаболизъм в служба на крал Силвареста. Единственото им престъпление беше, че са обичали своя владетел и са се постарали да му послужат по най-добрия възможен начин. Но след като рицарите, на които те бяха отдали даровете си, бяха пленени и принудени самите те да отдадат дарове, Посветителите бяха станали подвластни на чудовище като Радж Атън. След като никой не можеше да се надява, че ще убие Радж Атън, единствената надежда на враговете му беше да го отслабят: което означаваше да избият обезсилените и невинни Посветители. Делото на Боренсон беше гнусна задача — да избие глупци, които дори не бяха разбрали, че идва смъртта им, да изколи онези, които бяха отдали метаболизма си, потънали в безкраен сън, да избие онези, които бяха дали мускула си и не можеха дори ръцете си да вдигнат, за да се предпазят от удар.

От онази нощ Боренсон беше охладнял и отчужден от Габорн и нея. Не се справяше с чувството си за вина.

А докато Йоме крачеше през вътрешния двор на цитаделата, и тя не можеше да се справи добре със собствените си спомени за това място. Високите стени около цитаделата я задушаваха. Твърде много и твърде мрачни бяха спомените.

Във вътрешния двор растяха само две дървета, разкривени заради липсата на светлина. Преди седмица бяха положили тук майката на Йоме, бяха скрили тялото й, след като Радж Атън я беше убил. А след като баща й бе дал ума си на Вълчия господар, Йоме беше останала тук един ден, за да го обслужва, макар че той дори не можеше да я познае. Защото не само той беше останал без ум, но и самата тя бе отдала обаянието си на вектора на Радж Атън и поради това беше погрозняла.

Прекоси двора, но не посмя да влезе в самата цитадела от страх, че това ще пробуди много спомени за изгубени приятели, от страх, че ще трябва да види петната от кръв по леглата и подовете. Макар да я бяха уверили, че всички легла са изгорени и че подовете, стените и — Сили небесни — дори таваните са изчистени и няма едно петънце. Нямаше да може да се насили да не си представи какво е било.

Накрая изпрати сър Донър да намери Мирима, а тя изчака на двора със своята Дни.

В двора бяха спрели няколко фургона и Йоме загледа как стражите водят слепите до тях или изнасят на ръце онези, които бяха отдали гъвкавост или мускул. Тъжна беше гледката на тази окаяна тълпа хора, самопредложили се да станат сакати в служба на своя крал.

След малко сър Донър дойде и я увери, че Мирима се е погрижила за майка си и сестрите си и в момента си събира багажа.

Йоме му нареди да иде в конюшните и да приготви конете им, след което отиде да каже на Мирима, че ще тръгнат заедно на юг с краля. Не се изненада, като завари Мирима с нейните паленца, джавкащи в краката й, и един дълъг лък с колчан, пълен с убийствени на вид стрели. Но се изненада като видя, че Мирима се мъчи да облече някакъв доста космат и тежко подплатен стар елек, който изглеждаше изтъркан най-вече от търкане на подове.

— Мислиш ли, че ми смачква гърдите достатъчно? — попита Мирима.

Йоме я зяпна изненадана.

— Ако искаш да си смачкаш гърдите, камъните ще свършат по-добра работа.

Мирима направи кисела физиономия.

— Говоря сериозно.

— Добре де, за какво да са достатъчно смачкани?

— Да не ми пречат като стрелям.

Йоме никога не беше стреляла с лък, но познаваше дами, които стреляха, и разбра опасенията на Мирима.

— Имам един кожен елек в гардероба, който може да свърши повече работа. Ще ти го взема — предложи Йоме.

После й каза, че ще пътуват на юг. Мирима изглеждаше едновременно стъписана и искрено зарадвана от възможността да тръгне с мъжете на война.

След час Мирима и Йоме закусиха добре с Дните на Йоме и сър Донър, но към десет заранта Бинесман все още не беше се върнал в стаята си, затова пратиха слуги до конюшните да им доведат конете и да тръгват, след като бяха привършили почти с всичко.

Покрай цялата бъркотия Йоме все още не беше говорила с Джюрийм. Отиде при градската порта и го намери там — викаше на някакви хора, струпали се извън замъка.

Йоме си мислеше, че до този момент всички извън замък Силвареста са си заминали, но не се оказа така. Погледна през градските порти и видя, че пътищата на юг и на запад и пътят към Дънуд са претъпкани с коли, волове и селяни, много от които се бяха отказали от мисълта за пътуване и само се трупаха и усилваха бъркотията. От шатрите край замъка цяла четвърт все още си стояха и много от обитателите изглеждаха съвсем незаинтересовани да тръгват накъдето и да било.

Джюрийм изнемогваше. Макар да беше добър слуга — може би най-добрият, когото бе виждала — и той не можеше да направи невъзможното.

А положението явно беше невъзможно. Цели пет хиляди дребни лордове и рицари, и дори селяни, само с по един лък в ръцете, бяха обсадили портите на замъка и настояваха да влязат. Градската стража — около четиридесет души — преграждаше пътя им.

— Какво става тук? — запита Йоме.

— Ваше величество — обясни Джюрийм, — тези хора са решили да пазят градските стени.

— Но… — Отначало не молжа да измисли какво да отвърне. — Но Габорн каза всички да бягат.

— Знам! — каза Джюрийм. — Но те не искат да слушат.

Това, че един васал не желае да се подчини на заповедта на владетеля си, я слиса. Тя погледна сър Донър, сякаш очакваше отговор от него. Но русокосият момък само гледаше ядосано непослушната тълпа.

— Вярно ли е това? — извика тя. — Никой от вас ли не е Избран? Заповедите не чухте ли?

При тези думи стотици мъже засрамено извърнаха погледи. Пред Джюрийм, обикновения слуга, можеха да настояват, но не и пред Йоме.

Стъписана, тя продължи:

— Вие знаете ли поне какво е един Сияен на мрака? Можете ли да си представите каква сила има?

Един от мъжете — сър Бароуз — пристъпи крачка напред.

— Чували сме ние и за Сияйни, и за Ярки: всички сме слушали за тях. И ако старите приказки са верни, и те могат да загиват в битка, също като човек. Та затуй помислихме, че можем да застанем здраво по бойниците с машините — балистите и катапултите — и да го убием още преди да е кацнал.

— Вие с ума си ли сте? — извика Йоме, смаяна от думите му. — Знам, че сте храбреци, но капка ум нямате ли? Чухте ли заповедта на своя владетел? Той ви заповяда да бягате!

— Чухме я, ваше величество, дума да няма — отвърна сър Бароуз, — но тая заповед явно се отнасяше главно за жените и децата. Всички тука сме здрави мъже!

При тези думи всички разтърсиха копия и брадви, надигнаха щитове и ревът им отекна по хълмовете.

Йоме ги зяпна съвсем слисана. Бяха чули думата на Земния крал, но бяха предпочели да правят каквото решат сами. Тя се обърна към командира на градската стража и заповяда:

— Поставете двеста стрелци на стената. Да стрелят по всеки, който се приближи на един изстрел разстояние до замъка.

— Милейди! — смутено възкликна Бароуз.

— Не съм ви милейди — извика му гневно Йоме. — След като няма да изпълнявате думата на своя крал, значи не сте негов слуга и сте обречен да загинете като всички тук! Възхищава ме храбростта ви, но глупостта ви ще прокълна и ще я накажа, ако трябва!

— Ваше величество! — Сър Бароуз падна на колене в очакване на заповедите й. След миг всички последваха примера му, макар че някои се позабавиха с колениченето.

Тя се обърна към Джюрийм.

— Защо хората се трупат по пътищата? Не могат ли да се отдалечат от града?

— Пречат им по-бавните — обясни Джюрийм. — Много от колите са тежко натоварени, чупят се оси или колела, така че всички трябва да ги заобикалят.

Йоме се обърна към бойците, коленичили пред градските порти.

— Сър Бароуз, пратете по хиляда души на всеки път и да разчистят счупените коли. Да оправят осите и колелата. А за онези, които са предпочели да останат на полето, идете и разберете имат ли сериозна причина да останат. Искам да знам. Ако нямат сериозна причина да останат, кажете им, че имате заповед да убиете всеки, намерен на пет мили около замъка до един час.

— Ваше величество! — извика слисан сър Бароуз. — Ама вие наистина ли искате да ги убием?

Йоме се смая на глупостта му. Но си спомни думите на Габорн преди няколко дни, че е грешно да ругаеш човек за това, че е глупав, защото глупците не могат да се оправят сами и цял живот зависят от милостта на умните.

— Няма да ви се наложи да ги убивате — предупреди тя. — Сияйният на мрака ще го свърши вместо вас.

Сър Бароуз зяпна, най-после разбрал.

— Слушам, ваше величество. — Обърна се и почна да раздава заповеди.

Джюрийм преви в поклон тлъстото си тяло и краищата на златистия му копринен халат заметоха прахта.

— Благодаря ви, ваше величество. Не можах да ги вразумя, а не посмях да ви безпокоя.

— Следващия път не се колебайте.

— Има и други неща.

— Например?

— Стотици хора са твърде болни, за да могат да бягат. Някои са много стари и немощни; има майки, родили в последните няколко часа, и воини, ранени във вчерашните игри. Поискаха разрешение да се укрият в замъка. Разпоредих се да ги настанят по хановете, докато решим какво да правим.

— Не можем ли да ги натоварим на фургони? — попита тя.

— Поръчах лекарите да поговорят с онези, с които изобщо може да се говори. Всички, които могат да се качат по фургони, вече са заминали. Някои лекари предложиха да останат и да се грижат за болните.

Йоме облиза устни. Беше отчаяна. Не можеха да бъдат превозени, разбира се. Такива хора не можеха да се придвижат и на пет мили — а трябваше да са поне петдесет — на ден.

— Да останат тогава. И да се скрият.

Помисли дали да не се разпореди лекарите да отпътуват — не искаше да се лиши от толкова опитни мъже и жени, — но и не смееше да откаже на болните и умиращите малкото подкрепа, която можеше да им даде.

Докато обмисляше как да постъпи, Бинесман се провря през тълпата войници с торба, пълна с листа от златист лавър. Ходил беше някъде извън града.

Макар все още да беше рано, Бинесман вече изглеждаше капнал.

— Нека останат, ваше величество — викна той. — Само да не е в горните етажи на хановете. Да се скрият долу, по мазетата. Ще мина да сложа защитни руни по вратите. Ще оставя и билки, които могат да предложат защита.

Щом го видя, Йоме изпита силно и трудно обяснимо облекчение. И когато той се приближи, тя разбра причината. Често пъти в миналото беше усещала извиращата от него земна сила, малко притеснителната сила, говореща за раждане и растеж, която я изпълваше със съзидателни копнежи. Но тази сутрин той сигурно бе правил силни защитни заклинания, защото Йоме се почувства така, както би се почувствал силно притеснен, бягащ от враговете си конник, изведнъж озовал се между сигурните стени на замък.

Да, точно това беше. Тази сутрин край него тя се чувстваше в безопасност.

— Изглеждаш много изтощен. Мога ли да помогна с нещо?

— Да — отвърна Бинесман. — Ще се безпокоя по-малко за вас, ваше величество, ако избягате от града като всички останали.

Йоме се огледа и каза:

— Не всички са заминали, а не мога да тръгна преди да съм направила всичко възможно за спасението на хората си.

— Все едно, че го каза мъжът ви — изсумтя Бинесман. Но в тона му нямаше неодобрение. Той изгледа замислено двете с Мирима. — Има нещо, което наистина можете да направите, но се колебая дали да ви го поискам.

— Слушам те.

— Дали имате някой хубав опал, който да сте готова да ми дадете? — попита Бинесман. Тонът му намекваше, че даде ли го, няма да го види повече.

— Майка ми имаше един наниз и обеци.

— С подходящо заклинание могат да бъдат силни прегради срещу създания на мрака.

— Тогава ще ги получиш, стига да мога да ги изкъртя от бижутата.

— Оставете ги с тях — каза Бинесман. — Колкото по-голям и по-светъл е камъкът, толкова по-добра е защитата, а опалът се чупи лесно.

— Ще ги взема. — Беше забравила да ги премести в съкровищницата — сети се чак сега. Накитите на майка й още си стояха скрити зад писалището в стаята й.

— Ще ме намерите при хановете — каза Бинесман. — Но моля ви, побързайте, малко време ни остава.

Йоме и Мирима се върнаха в кралската цитадела и се качиха в най-горната стая. Сър Донър и Дните на Йоме не посмяха да влязат в спалнята й и останаха в малкото преддверие отвън.

Ковчежето за бижута съхраняваше официалната корона на майка й — просто, но елегантно изделие от сребро с диаманти. Освен короната вътре имаше десетки и десетки обеци, гривни за ръце и за крака, и огърлици.

Йоме намери огърлицата, която помнеше. Беше направена от сребро, с вградени в него двадесет еднакви бели опала. В средата на сребърна халка висеше голям, ярък камък.

Майка й беше казвала, че камъните ги бил купил баща й, когато заминал за Индопал да поиска ръката й.

Йоме се замисли над това. Баща й бе прекосил половината свят, за да намери майка й. Изглеждаше романтично това пътуване, толкова далеко, въпреки че Габорн бе извършил същото заради нея.

Все пак романтичният привкус в женитбата на Йоме за Габорн изглеждаше някак поразреден от това, че бащите им бяха толкова добри приятели и и двамата бяха желали този съюз. Бракът й с Габорн много приличаше на женитба със съседчето, въпреки че го беше срещнала едва преди десет дни.

След като разгледа ковчежето с накити, Йоме намери още опали. Ковчежето беше доста обемисто, беше служило на кралиците Силвареста от поколения, и съдържаше вещи, които майка й никога не беше носила. Намери една брошка с огнени опали, инкрустирани като очи на тройка риби, изработени от патинирана мед. Също така една стара висулка с форма на сълза имаше опал, който блестеше с яркозеленикава светлина.

Йоме взе и тях, защото камъните им бяха най-големи, и ги даде на Мирима да ги прибере в джобовете си.

— Да се надяваме, че ще свършат работа.

После прибра останалите накити на майка си в ковчежето и го пъхна под леглото.

След това погледна през сводестия прозорец към замъка.

Улиците на града бяха празни и смълчани. За пръв път в живота си не можеше да види дима от нито един комин. В далечината видя няколко смъкващи се шатри из полята. След като рицарите бяха заплашили хората й, че ще ги убият, те вече бягаха.

Изведнъж сцената долу й се стори позната.

— Това съм го сънувала — промълви Йоме.

— Какво сте сънували? — попита Мирима.

— Сънувах го — миналата седмица, когато с Габорн яздехме на юг към Лонгмът: или нещо много близко до това. Сънувах, че Радж Атън идва да ни унищожи и всеки в замъка се превърна в глухарче, всички полетяха и вятърът ги издуха надалече.

Хората, пръскащи се в различни посоки, й напомниха за глухарчета, духнати и полетели пред свирепия вятър.

— Само че в съня ми двамата с Габорн си тръгнахме последни. Всички отлетяхме надалече. Но… в съня си знаех, че никога няма да се върнем. Че никога вече няма да се върнем тук. — Тази мисъл я изплаши. Мисълта, че никога вече няма да се върне в замъка, в който беше отраснала.

Според легендата Земята говорела на хората в знаци и сънища и онези, които я чували най-добре, с право ставали владетели и крале. Кръвта на такива крале течеше в жилите на Йоме.

— Било е просто сън — каза Мирима. — Ако е било истинско послание, Габорн щеше сега да е с вас.

— Той е с мен — отвърна Йоме. — Убедена съм, че нося детето му. — Погледна Мирима. Приятелката й беше от простолюдието и Йоме знаеше, че ще приеме сериозно едно знамение.

— О, милейди! — прошепна Мирима. — Честито! — Пристъпи свенливо и прегърна Йоме.

— Скоро ще дойде и твоят ред — увери я Йоме. — Не можеш да си близо до Земния крал и тялото ти да не реагира на съзидателните му сили.

— Надявам се — промълви Мирима.

Йоме издърпа ковчежето с бижутата изпод леглото и извади майчината си корона и по-ценните накити. За всеки случай. Уви ги в един калъф за възглавница.

Някакво момиче извика отчаяно в двора пред замъка.

— Ей? Има ли някой тука?

Мирима отвори прозореца и Йоме се наведе над перваза и погледна надолу.

Момичето — приличаше на слугинче, с кафява престилка, видя Йоме и извика:

— Помощ! Ваше величество, надявах се да намеря някой от кралската гвардия. Милейди Опиншър се е затворила в покоите си и не иска да излезе!

Лейди Опиншър беше много възрастна дама, живееше в най-стария и богат квартал на града. Йоме я познаваше добре. Знаеше със сигурност, че Габорн я Избра, когато им се представи на сватбата им. Лейди Опиншър със сигурност беше чула предупреждението на Земния крал.

— Ей сега ще дойда — каза Йоме, зачудена що ли за неприятности предвещава това.

Двете с Мирима бързо излязоха на двора със сър Донър и Дните на Йоме само на стъпка след тях. Момичето се качи боязливо на коня на Мирима и препуснаха през кралската порта и по тесните улици към имението на Опиншър.

Йоме погледна нагоре и видя някакво дете на един отворен прозорец. Вече наближаваше пладне, а все още не всички се бяха подчинили на заповедта на мъжа й.

Пред вратата стояха на пост двама гвардейци с лъскави брони.

— Защо сте тук? — скара им се Йоме. — Не трябваше ли вече да сте заминали?

— Молим ви за прошка — отвърна единият страж, стар мъж със светлосини очи и дълги бели мустаци. — Но ние сме се заклели да служим на лейди Опиншър и тя ни заповяда да останем на поста си. Затова пратихме момичето.

— Можем ли да минем? — попита заканително сър Донър: не знаеше какви заповеди са получили гвардейците. Ако жената бе полудяла съвсем, можеше да им е заповядала да убият всеки, който дойде.

— Разбира се — отвърна по-старият и двамата отстъпиха встрани.

Йоме скочи от коня си и подкани слугинчето да ги заведе.

Имението на лейди Опиншър беше много по-нова сграда от кралската цитадела. Цитаделата беше построена преди две хиляди години, за да служи на владетеля и неговите рицари, а имението бе на по-малко от осемстотин, вдигнато като място за отдих във времена на благоденствие. Беше много по-разкошно и елегантно от кралската цитадела. Йоме си помисли, че прилича може би повече на високия и изящен дворец в Дворовете на прилива. Над входа имаше големи остъклени прозорци, така че слънчевите лъчи огряваха голямото помещение, спускаха се около сребърния канделабър и падаха върху мраморната мозайка на пода. Всички стени бяха облицовани с лакирано дърво и покрай тях на високи стойки бяха окачени изящни светилници.

Слугинята ги поведе нагоре по широкото стълбище. Йоме се почувства ужасно неловко. Носеше ботуши и дрехи за езда, а в такова елегантно имение трябваше да чува шумоленето на полите си, докато се изкачва по стъпалата.

Стигнаха на втория етаж и слугинята заведе Йоме до огромна дъбова врата с изкусно резбования на нея хералдически знак на лейди Опиншър.

Йоме понечи да я отвори, но бе заключена, затова заудря с юмруци по нея и завика:

— Отворете! Отворете в името на кралицата.

След като не последва отговор, сър Донър заблъска по-силно. Йоме чу стъпки по каменния под, но старата дама не отвори вратата.

— Донесете брадва и ще я разбием — високо каза Йоме на сър Донър.

— Моля ви, ваше величество, недейте — замоли се отвътре мадам Опиншър.

Сър Донър спря да тропа, а дамата отключи вратата и я открехна. Лицето й беше покрито с бръчки, но фигурата й все още беше стройна. С незасегнатия си все още дар на обаяние тя изглеждаше великолепно, въпреки че рядко беше излизала от дома си през последните три години.

— Какво ще заповядате, ваше величество? — попита тя със скована вежливост.

— Чухте ли предупреждението на Земния крал? — попита я Йоме.

— Да — отвърна дамата.

— И?

— Моля да бъда оставена тук — каза мадам Опиншър.

Йоме удивено поклати глава.

— Защо?

— Стара съм. Съпругът ми е покойник; всичките ми синове умряха в служба на дядо ви. Не ми е останало нищо, заради което да живея. Не искам да напусна къщата си.

— Къщата ви е чудесна — каза Йоме. — И пак ще си е тук, когато се върнем.

— Семейството ми е живяло тук осемстотин години — заяви дамата. — Не искам да замина. И няма да замина. Нито заради вас, нито заради никого.

— Дори заради себе си ли? — попита Йоме. — Дори заради краля?

— Вече съм го решила.

„Мога да заповядам на сър Донър да я извлече навън, той ще се справи и със стражите“ — помисли Йоме. Двамата старци нямаше да са проблем — за него се говореше, че е отличен воин. Боренсон се беше бил с него и след това го бе повишил в капитан в кралската гвардия.

— Животът винаги има цел — каза Йоме. — Не живеем само за себе си. Може да сте стара, но все още можете да служите на други. Ако ви е останала някаква мъдрост, доброта или състрадание, все още можете да служите.

— Не — отговори лейди Опиншър. — Вече не.

— Габорн погледна в сърцето ви. Видя какво има у вас. — Мадам Опиншър беше известна с благотворителността си и Йоме беше убедена, че разбира защо Габорн е Избрал старата дама. — Той видя вашия кураж и състрадание.

Лейди Опиншър отвърна със сух смях.

— Попривърших ги тези качества тази сутрин. Ако ги продаваха на пазара, щях да пратя слугинчето си да ми купи и да ги остави пред вратата на спалнята ми. Не! — заяви твърдо тя. — Няма да напусна дома си!

И затвори вратата.

Йоме беше безсилна. Старицата сигурно изпитваше състрадание, но не вярваше, че утрешният ден може да е по-добър от днешния или че животът й си заслужава човек да се бори за него, или пък че притежава нещо ценно, което да даде. Тя можеше само да предполага какви са мотивите й.

— Можете да останете тогава — извика Йоме към вратата. Нямаше да я измъква с ритници от собствения й дом. — Но слугите си ще освободите. Няма да ги оставите и тях да умрат. Те трябва да избягат.

— Както желаете, ваше величество — отвърна старата дама.

Йоме се обърна да се разпореди, но момичето вече тичаше, зарадвано, че ще се спаси. Йоме се вгледа за миг в Мирима. Тъмнокосата хубавица беше замислена.

— Дори мъжът ви не може да спаси някой, който не иска да се спаси — промълви Мирима. — Вината не е негова. Нито наша.

— Сър Донър — каза Йоме, — отидете при градската стража и им наредете да претърсят всяка сграда в града. Разберете колко като нея има все още тук. Наредете им от мое име, че са длъжни да напуснат.

— Веднага — каза сър Донър, обърна се и бързо излезе.

— Но това ще отнеме часове — каза Мирима и Йоме долови въпросителната нотка в думите й. Питаше: „Ако направим и това, кога ще тръгнем ние?“

Йоме прехапа устна и погледна своята Дни, сякаш търсеше отговора от нея. Достолепната възрастна жена както винаги запази мълчание.

— Имаме бързи коне — каза Йоме. — За един час можем да избягаме по-далече, отколкото един селяк за цял ден.

Йоме намери чародея Бинесман в един от хановете, както беше обещал. Ханът, почтено старо заведение, казваше се „Глиганите“, беше най-големият в града и мазетата под него образуваха същински лабиринт. От грамадните дъбови бъчви лъхтеше на ферментиращо грозде, а по рафтовете бяха окачени бали сух хмел. Миришеше и на мишки, въпреки че навсякъде притичваха котки. Мирима, сър Донър и Дните на Йоме минаваха покрай бъчви и ведра, пълни с ряпа, лук и праз, преси за вино и бурета с осолена херинга и змиорка, покрай влажни платнени торби със сирене и чували с брашно.

В най-отдалечените разклонения на мазетата, там, където в огромни бъчви ферментираше ейл, върху набързо приготвените постели лежаха десетки и десетки болни, за които се грижеха лечителите.

Тук, на смътната светлина на една-единствена свещ, се трудеше чародеят Бинесман. Беше разхвърлял листа от златист лавър и равнец пред някаква грамадна дъбова врата и беше изписал вратата с руни.

Когато Мирима се приближи и извади накитите на кралицата от джоба си, Бинесман притвори вратата към помещенията с болните.

После взе опалите с треперещи от нетърпение ръце и почна да ги подрежда на черния, покрит с гранясало масло под. Между буретата, стигащи до тавана, беше тъмно като в рог.

Бинесман начерта руни по пръстения под около камъните, приклекна, разпери ръце и започна да напява монотонно:

— Имаше нявга слънчев зрак, топлеше той Земята. Теб напои той, като малко дете, сгряно край зимно огнище. Грееха нявга звезди, светеха толкова ярко, че помнят още камъните и жадуват лъчите им.

После прошепна:

— Събуди се и освободи светлината си.

Изправи се и зачака.

И изведнъж Йоме видя как камъните засияха, щом уловеният в сърцевината им огън лумна. Често си беше играла като дете с майчината си огърлица, беше наблюдавала смайващата игра на цветове, щом вземеше някой опал и го завъртеше срещу светлината. Беше виждала вихрещите се в камъните зелени, червени и златисти искрици.

Но нищо не я бе подготвило за зашеметяващата светлина, която сега лумна от същите тези камъчета. Из помещението залудуваха лъчи с цвета на пурпур, на смарагд и сапфир, и на възхитително бяло — по-силни и ярки от най-големия огън. Да се взреш в тях беше като да се взреш в слънцето и Йоме извърна очи уплашена да не ослепее.

Зад нея Мирима отстъпи назад, стъписана от страх. Ахна и се заозърта в почуда. Светлините заиграха и заподскачаха като отразени от вода.

Бинесман се взираше втренчено в пламтящите опали. Някои горяха по-ярко от другите. След няколко дълги мига започнаха да помръкват като изстиващи въглени. Той отмести вляво с един пръст огнените опали, защото макар да светеха, светлината им помръкваше бързо като тлееща жарава.

Вдигна висулката с големия зелен опал. Макар другите камъни да помръкваха, този продължаваше да грее толкова ярко, че топлината му се усили — свежа и буйна зеленина, която сряза Йоме като нож.

Винаги беше смятала Бинесман за добродушен старец — до този момент, когато кипящото зелено около него я изпълни с ужас. Той пъхна висулката в един от джобовете на халата си. Светлината продължи да блести като огън дори през плата.

— Дължа ви огромна благодарност, ваше величество — каза Бинесман. — Това е може би най-чудесният опал, който се надявах да намеря. Другите не ми трябват. Сега са малко помръкнали, но оставете ги за няколко дни на слънчева светлина и ще се уверите, че пламъкът им ще се върне по-ярък от всякога.

Положи грижливо една обеца на пода пред затворената врата на болничното помещение, след което подаде останалите опали на Мирима.

Йоме стоеше в сумрака, изумена.

— Ще свърши ли работа? — попита тя. — Можеш ли да го убиеш с този камък?

— Да убия Сияен на мрака? — учуди се Бинесман. — Такова нещо дори не ми е хрумвало. Надявам се само да го пленя.

Кръпки от мъгла

Ездата от планините Брейс към Карис се стори на Роланд прекалено лека. През цялото време имаше чувството, че нещо не е наред. Тази сутрин той, барон Пол, Ейвран и зелената жена си прекараха добре по планинския път, главно защото пътищата бяха пусти.

Това само по себе си му се струваше не наред. Знаеше се, че главният съветник и стратег на крал Ордън, Палдейн Ловеца, трябва да е в Карис. Човек можеше да очаква да види бойците му, тичащи по главния път да заемат позиции за предстоящата битка.

Докато се спускаха от планините през горичките от бор и трепетлика, Роланд често се спираше, за да огледа каменистите поля долу за някакъв знак за войска. Между потоците се бяха проснали кръпки от мъгла, толкова гъста, че под нея можеше да се крие всякаква войска. Отвъд полята имаше какви ли не места, в които също можеше да се крие всякаква войска — гористи хълмове и дълбоки долини между планинските ридове на запад. Градове и селца се виждаха навсякъде.

Стената на Барън на север беше с ширина от осем мили и се протягаше между два високи хълма. Преди векове Мътая и Мистария бяха воювали за тази област много пъти. Фактът, че Мистария не винаги беше печелила, се набиваше в очи със самото разнообразие на архитектурата: навсякъде из градчетата се мяркаха куполести постройки с покрити портици и изкуствени езерца. Улиците бяха много по-широки, отколкото в Дворовете на прилива, където беше отраснал Роланд.

Имената на селищата също отразяваха факта, че за тази земя са се водили много битки. Между градчетата с имена като Асвандер, Пастек и Кишку се срещаха села с имена Засадата, Падането на Гилън и Отстъпление.

Тъй или иначе, Роланд гледаше замислено надолу и си мислеше, че теренът е великолепен избор за сражение от стратег като Палдейн Ловеца. Няколкото укрепления можеха да послужат като бази за щурмове. Представяше си как стрелци могат да се укрият зад каменните зидове или конница да се крие зад портите на някоя по-голяма крепост.

И въпреки всичко не можеше да види никакъв признак за войски из равнините — никакво проблясване на утринната слънчева светлина по метална броня, никакъв пушек, вдигащ се от лагерни огньове, нито палатки, вдигнати в някоя далечна долчина.

Всъщност поне оттук, от хълмовете над Карис, пейзажът изглеждаше мъртъв. Роланд, барон Пол, Ейвран и зелената жена стояха на едно възвишение вече от петнайсет минути и гледаха примижали към долината под тях. Роланд виждаше стотици фермерски къщи и десетки купи сено. Поля и градини бяха нашарили земята — светли редици на едни места, тъмни лозя на други, конопени насаждения на трети. Каменни огради заобикаляха фермерските дворове. Оттук, от високото, можеше да се види, че в Карис камъкът е в изобилие — достатъчно, за да се вдигнат от него домове и огради, и дори май беше в повече, защото на много места фермерите просто го бяха насъбрали на купове, за да разчистят полята. По билата на много хълмове се виждаха мътаинските слънчеви куполи — изградени от камък така, че да наподобяват залязващото слънце. Те бележеха места на стари сражения.

Древна беше земята на Карис. Разправяха, че крепостта тук била от незапомнени времена, още когато Ерден Геборен дошъл със своите сто хиляди рицари, за да я защити. Много от „слънчевите куполи“ долу бяха служили за места за изгаряне, в които победителите хвърляли победените. Такива места бяха обладани от духове.

Но и да имаше духове наоколо, те явно не досаждаха на местните хора. Самият Карис едва се виждаше от толкова далече — все още беше на двайсет мили. Древната крепост беше построена на един полуостров в дълбоко езеро. Езерото беше покрито с гъста мъгла, но крепостта я разкъсваше и гранитните й стени и високите наблюдателни кули проблясваха като злато в утринното зарево. Над замъка се виеха пушеците на кухненските огньове.

Над замъка излетя граак, понесъл небесен ездач. Ейвран въздъхна, сякаш изпитала копнеж тя да е сега на врата на звяра.

Но по-наблизо не се мяркаше никакъв дим над нито един дом. Не духаше вятър. Не се мяркаха животни в полята.

Мъртво. Цялата равнина на Карис изглеждаше съвсем мъртва, освен няколкото ята гъски, които летяха ту на една страна, ту на друга. Дори тук, на склона, беше някак твърде тихо: не крякаха сойки, не притичваха катерици.

— Не ми харесва това — каза Роланд. — Много е тихо.

— Тъй е — кимна барон Пол. — Аз съм се родил в тоя край. Като дете съм тичал тук като луд. Такова нещо не съм виждал никога.

И посочи към някакви нивя вляво, само на две мили под тях, при някаква овощна градина, пресичаща редица от дъбове.

— По това време на годината тук винаги долитат ята врани от север. Ако прокараш черта по небето над линията на ония дъбове, ще получиш добра представа накъде летят. Но днес не виждам нищо такова. Нито една врана. Враните са умни птици. Усещат опасността по-добре от хората. Разбират къде предстои битка и следват войниците с надеждата, че ще има добра плячка.

— Погледни ей там надолу, където кръпките мъгла са легнали над низините. — Той посочи почти право напред, на пет мили от подножието на хълма. — Виждаш ли ония гъски, дето летят над нея? В полята там има хубав овес и езера, в които да плуват. Всяка гъска, заслужаваща гъсок, сега ще е там долу. Но не, тия гъски кръжат над полята, за да са сигурни, че е безопасно да кацнат. Летят от една кръпка мъгла на друга, защото знаят, че не е безопасно, и не смеят да кацат.

— Защо? — попита Ейвран.

— Изплашени са. Много хора има там, скрити в мъглата.

Ейвран го изгледа накриво, сякаш убедена, че барон Пол приказва така само за да я уплаши. На Роланд момичето му се струваше уморено, дори болно. Очите му бяха зачервени и се гушеше в наметалото си, сякаш му беше студено.

— Сериозно говоря. Виждаш ли онази кръпка мъгла вляво, над ей онези хълмове? Трябва да е на двеста стъпки по-високо от всяко друго парче мъгла и цветът й е малко прекалено тъмносин. И вижте как се движи над хълма, вместо да се издига, стоплена от слънцето. Обзалагам се, че това са хора на Радж Атън, с огнетъкачи, които ги скриват. Съгледвачите казват, че е използвал такава мъгла да се крие в нея в похода си през Хиърдън. Влезеш ли в нея, ще се натъкнеш на бойни псета, главанаци и стотици Непобедими. А ей там, малко по-надалече отвъд хълмовете, има още една кръпка мъгла. С онзи мазно синкав цвят, виждате ли я? А сега погледнете още по-наляво. Към тях приближава трета колона.

Барон Пол, изглежда, беше прав. Трите кръпки мъгла се сливаха, без никакви въздушни течения да бяха задухали така, че да ги приближат.

— А сега погледнете ето там, надолу, отвъд Карис, покрай реката. Обзалагам се, че там действат водни чародеи. Виждате ли онова грамадно петно мъгла?

— Ако се съди по цвета му, бих казал, че мъглата си е естествена — каза Роланд.

Баронът вдигна вежда.

— Може. Обаче се вдига само от реката. Да знаете, че е работа на водни чародеи. Тяхната мъгла е с по-добро качество, по-естествена е, не като дима на огнетъкачите. Тая мъгла, мен ако питаш, крие подкрепленията на Палдейн, дето идват от юг, от Черланс. — Баронът придърпа гащите си като селяк. — Трябва да внимаваме. Пътищата отпред изглеждат пусти, но това може да е измамно.

Зелената жена посочи към мъглата в низините и попита:

— Мъгла?

— Аха, мъгла — отвърна Роланд, прибавяйки още една дума в речника й.

Тя посочи един облак в небето.

— Мъгла?

— Облак — каза й той и помисли как да й помогне да ги различава по-добре. Примижа към слънцето и посочи. — А там горе е слънцето. Слънце.

— Слънце, не — промълви зелената жена, погледна боязливо към яркото кълбо и придърпа наметалото от меча кожа на раменете си.

— Казах ли ви, че не е същество на огъня — рече Ейвран, отиде при зелената жена и смъкна качулката над очите й. — Не харесва слънчевата светлина, както не хареса и огъня.

— Май си права — каза барон Пол. — Моите извинения към дамата с цвят на авокадо, дето яде черва.

Роланд се засмя.

Ейвран изгледа барона ядосано.

— А пък аз ще ви кажа нещо друго. — И вдиша дълбоко, сякаш се готвеше да съобщи нещо много важно.

Но мигом пребледня, смълча се и придърпа наметалото около себе си, сякаш и тя искаше да се скрие от слънцето.

Очите й бяха помръкнали и Роланд разбра, че трепери не защото се бои, че барон Пол няма да повярва на думите й, а защото това, което се кани да каже, я плаши.

— Добре де, кажи… — подкани я барон Пол.

— Барон Пол — попита тя с някак отчужден глас, — какво ще правим със зелената жена?

— Не знам — отвърна баронът. — Но ако престане да върви е нас, ще съм по-щастлив.

— Ако ни последва до Карис, какво ще й направи херцог Палдейн?

Барон Пол се обърна към зелената жена.

— Не знам, дете. Мисля, че ще я затвори в тъмницата. Много е силна и е опасна, а и ние не знаем нито откъде е дошла, нито какво иска.

— А ако започне да му се противи? Ако се опита да се защити?

— Ако нарани някой от поданиците на Негово величество, ще я затвори.

— А ако убие някого?

— Знаеш наказанието — отвърна барон Пол.

— Ще я екзекутира, нали? — попита Ейвран.

— Така мисля — отвърна барон Пол, като се помъчи да вложи в гласа си нотка на съжаление, каквото не изпитваше особено.

— Не можем да позволим да я убие — каза Ейвран. — Не можем да я заведем в Карис.

— Имаме да занесем съобщение — каза барон Пол. — Според всички правила трябваше да продължим снощи през бурята, само че идеята да се натъкнем в тъмното на войските на Радж Атън никак не ми хареса. И все пак, имаме да занесем съобщение и ти, небесен ездач Ейвран, си се заклела да носиш всяко съобщение, което ти се възложи.

— От какво те е страх? — попита Роланд, защото момичето явно беше уплашено до безумие.

— Никой в семейството ми никога не е получавал Предвещание — промълви Ейвран.

— А ти смяташ, че си получила? — попита Роланд.

Момичето закърши ръце и затрепери от вълнение.

— Току-що видях нещо. Видях зелената жена мъртва, набита на един кол извън стените на замъка.

Роланд не беше грамотен, но всяко дете в Мистария беше слушало за древните Предвещания.

— Ако наистина е Предвещание, значи е било само да те предупреди и можеш да го предотвратиш.

Барон Пол примижа и приклекна до детето.

— Искаш да избегнеш Карис ли? Е, можем да го заобиколим, но поне един от нас трябва да влезе. — Премисли тази възможност само за миг и добави по-убедено: — Не, пътищата няма да са безопасни! По-добре ще е да останем заедно. Сигурен съм, че ще мога да вкарам всички ни в Карис, но повече не мога да обещая.

Роланд знаеше, че барон Пол искрено вярва в думите си: в мъглите в равнините се криеха войски и хората на Радж Атън дебнеха за пратеници по всички пътища.

— Оставете ме някъде, докато отнесете съобщението — замоли ги Ейвран. — Зелената жена ще тръгне с мен, не с вас. Ще остане там, където ме оставите. После можете да се върнете и да ме вземете.

Барон Пол се Почеса по брадичката. Влизането в Карис щеше да е достатъчно опасно, а сега детето настояваше да рискува живота си, като влезе и излезе. Затова той заговори с властен тон, сякаш искаше с това да сложи край на спора.

— Прекалено опасно е. Няма да го позволя.

— Първо казвате, че няма да ме вземете с вас на север до Хиърдън, а после казвате, че няма да ме оставите тук! Нямам ли и аз дума по въпроса? — попита Ейвран.

— Не — отвърна благоразумно барон Пол. — Може да съм дебел стар рицар, но все пак съм благородник, а ти не си. Във война сме. Правя само онова, което е най-добро за теб.

— Правите само онова, което е добро за вас — извика Ейвран. — За мен ви е все едно.

— Мисля само за това, което е най-добро за хората, а не за… — махна пренебрежително към зелената жена, — а не за някакво си зелено чудовище.

— Аз знам кое е най-добро за мен! — заяви Ейвран.

— Така ли? — учуди се барон Пол. — Снощи се цупеше, че искаш да те заведем в Хиърдън. Сега й се прищяло да остане тук. Е, и кое е най-доброто?

— Мога да си променя решението — кресна му Ейвран.

— Да, ама не можеш да промениш моето.

Сграбчи я грубо за ръката и я задърпа към коня си. Момичето зациври и той го плесна отзад.

— Проклето дете! Ако ни доведеш войниците на Радж Атън с твоя рев, заклевам се, че ще ти резна гърлото преди да са ме хванали, дори това да е последното нещо, което ще направя.

Въпреки тромавото си на вид тяло, баронът се метна леко на седлото и понечи да издърпа Ейвран след себе си.

— Чакай! — спря го Роланд. — Да дойде при мен. И няма да позволя да пердашиш детето и да го плашиш, че ще му режеш гърлото!

— Тебе какво те интересува? — попита барон Пол. И двамата с детето го изгледаха изненадани. Роланд не беше нито рицар, нито войник, който да може да се мери по сила с барона в бой, но въпреки всичко го заяви много рязко.

— Интересува ме — каза Роланд, загледан в детето. — Мислех си снощи, ме мога да помоля Палдейн да й стана настойник… баща.

В неловката тишина, която последва, момичето разбра, че го казва не само като намерение, а и като въпрос.

— Да! — извика Ейвран и затича към него.

Роланд се качи на коня и я взе на седлото пред себе си. След малко вече препускаха надолу по склона, а зелената жена тичаше отзад на широки отскоци. Когато доближиха равнината, барон Пол изведнъж зави и препусна през дърветата, по една от планинските пътеки, отъпкана от дивеча. Зелената жена тичаше след тях, без да изостава. Роланд беше удивен, че изобщо може да издържи толкова. Никое човешко същество не можеше да тича толкова пъргаво и леко.

Баронът, изглежда, не искаше да се довери повече на пътя, а страхът му като че ли бе заразил и Ейвран, защото и тя се умълча. Конете препускаха. Роланд стискаше здраво детето, уплашен, че всеки момент може да паднат и да се затъркалят надолу. Но барон Пол не спираше.

След няколко минути съсипваща езда поеха по някаква просека, после прецапаха малък поток, прескочиха един синор и препуснаха в галоп през пасището.

Яздиха така още няколко минути, като непрекъснато се озъртаха. Зелената тичаше няколко крачки зад тях.

Стигнаха до едно голямо село, профучаха между къщите и спряха конете чак когато излязоха извън селото. Покрай пътя растяха орехи — плодовете им бяха започнали да разпукват зелените си обвивки и Ейвран, все още свита в наметалото си, се загледа жадно в тях.

— Няма ли да ядем днес?

— Като стигнем в замъка, може да ти дадат нещо за вечеря — каза баронът.

— Ама и снощи не ми дадохте нищо за вечеря, а сега не мога поне малко да хапна за закуска! В замъка вече са приключили със закуската и няма да ядат чак до довечера. От вчера не съм хапвала.

— Ами толкова по-добре за теб — каза барон Пол. — Ще ти помогне да поддържаш тънка фигура.

— По-добре опитай ти — заяде се Ейвран. — Конят повече ще те харесва, ако го направиш.

Баронът я изгледа предупредително. Детето имаше дар на ума, но барон Пол си имаше повечко, а и можеше да я напердаши.

Роланд реши, че е много суров човек — да мъчи така детето с глад.

— Ще ида да набера малко — каза той и скочи от коня.

Зелената жена беше поизостанала, но само след няколко мига се появи, цялата в пот и задъхана.

Барон Пол, изглежда, се побоя, че Ейвран може да им избяга, затова приближи коня си до нея, сграбчи я и я прехвърли на своето седло.

От коня на Роланд се лееше пот, дробовете му се издуваха като ковашки мехове. Тук, в северния край на селото, имаше няколко струпани една до друга къщи. Тревата край пътя беше опоскана от овце. Но сега от тях нямаше и помен. Сигурно ги бяха откарали в замъка. След като нямаше нищо друго за пасене, конят му отиде до сандъчето на прозореца на една от къщите и почна да яде здравеца — толкова бързо, колкото може да яде само кон с дарове на метаболизъм.

Роланд поогледа за нападали по земята орехи, но напразно. Прасета бяха ровили тук и ги бяха изяли. Накрая се качи на един орех да набере.

— Пишка ми се — каза Ейвран и се завъртя в седлото.

— Ще издържиш още някой час — каза баронът, без да я пуска. — Момиче с дар на мускул може да стиска мехура си цял ден.

— Стискам се от снощи — възрази Ейвран.

Барон Пол завъртя очи с досада.

— Добре, върви тогава. Зад къщата трябва да има нужник.

Ейвран се смъкна от коня и заситни през тревата. Зелената я последва по петите като вярно куче.

Роланд се покачи на един дебел клон и почна да пълни джобовете си с орехи. Тъкмо беше откъснал няколко, когато погледна към пътя на юг.

Оттам, откъдето току-що бяха дошли, се задаваше облак прах. Конниците все още бяха на няколко мили, но при скоростта, с която можеше да препуска един подсилен кон, можеха скоро да ги настигнат.

— Конници! Идват бързо! — извика той на барона. Сърцето му заблъска в гърдите. Ако не се беше качил на дървото, нямаше да ги види.

— Какви са цветовете?

Той погледна отново и зърна жълто.

— На Радж Атън. По петите ни са.

Скочи от дървото толкова лошо, че глезените му изпукаха.

— Ейвран! — извика барон Пол. — Ела веднага!

И пришпори коня си към ъгъла на къщата, като ръсеше проклятия. Роланд се метна на своя, заобиколи къщата и го видя как изрита ядосано полусрутения нужник отзад. Вътре нямаше никого.

— Проклетото момиче е избягало! — изрева баронът.

Роланд прехапа устна. Не искаше да изгуби детето, нито да допусне да пострада. Искаше да й помогне, но разбираше страховете й и се възхити на куража й да направи това, което смяташе, че е добро.

Къщата бе отделена с каменен зид от другите дворове и градини и той нервно се заоглежда. И помен нямаше нито от Ейвран, нито от зелената жена.

— Не може да са отишли далече — каза Роланд. Но знаеше, че това вече е без значение. Дори момичето да се криеше наблизо, щеше да загуби много време, докато го търси.

— Остави я! — извика барон Пол. — Искаше да остане, нека остане!

Барон Пол препусна към пътя. Роланд го последва, но много бавно. Боеше се да остави зелената жена и Ейвран тук сами. Грижа му бяха повече, отколкото можеше да си признае.

Надигна се от седлото и затърси с очи детето, с напразната надежда, че ще зърне поне зелената жена. Барон Пол вече се отдалечаваше. След няколко мига Роланд чу тропот на копита от другия край на селото.

— Желая ти късмет! — извика Роланд на Ейвран. — Ще се върна да те взема, дъще!

И препусна към Карис.

Ейвран се беше сгушила зад един люляк до някаква ограда и гледаше как барон Пол и Роланд се отдалечават на север. Беше смъкнала наметалото от меча кожа от гърба на зелената жена и сега кожата й се сливаше с люляковия храст и я криеше.

Ейвран я притисна до себе си и й зашепна тихичко, за да не помръдва.

Не можеше да обясни на Роланд и на барона защо трябваше да ги остави. Нямаше да я разберат. Но от предния ден странното усещане беше започнало да се усилва.

Тъкмо то я беше накарало предната нощ да поглежда нервно към пламъците на огъня, а тази сутрин очите й пламнаха от слънцето. А и когато коленичи над трупа на убиеца на Радж Атън, изведнъж бе изпитала жажда да вкуси кръв.

Мислеше, че вече знае от какво има нужда зелената жена. Разбираше го може би по-добре от самата нея.

Имаше нужда от Земята. Имаше нужда от силата й, за да се обнови.

И така, Ейвран притискаше до себе си зелената жена, докато барон Пол ръсеше проклятия, а Роланд й обещаваше да се върне. Притискаше я и се мъчеше да сдържи сълзите си.

Беше се изненадала, че той я помоли да й стане баща. Изненадала и зарадвала. Искаше й се някой да се грижи за нея, да й бъде приятел. Но точно сега трябваше да остави собствените си желания настрана. Осмели се само да прошепне:

— Тогава ела да ме вземеш, татко. Когато можеш.

След малко по пътя минаха двайсет рицари на Радж Атън; броните им дрънчаха, копитата на тежките бойни коне кънтяха по спечената земя.

Зелената жена не помръдна, свила се в прегръдката на Ейвран, докато Непобедимите не отминаха. После вдигна нос във въздуха като куче, мъчещо се да улови миризма, и попита тихо:

— Кръв, да?

— Кръв, да — повтори Ейвран, зарадвана, че зелената разпознава миризмата на войниците на Радж Атън. — Но не сега. Сега трябва да си починеш. Знам от какво имаш нужда.

Ейвран беше сигурна, че го е видяла насън. Не разбираше какво е видяла, но то я привличаше с някаква настойчива необходимост, стигаше чак до костите й. Зелената жена беше същество на Земята и точно сега се нуждаеше от нейната прегръдка.

Все още се боеше да помръдне. През селцето въздъхна утринен вятър и раздвижи клоните на люляка. Зелената жена се вгледа в листата, сякаш виждаше в тях нещо страшно и злокобно.

— Няма нищо — успокои я Ейвран. — Само вятърът. Вятър.

Вдигна ръката й, за да усети вятъра между пръстите си. Но зелената жена дръпна ръката си в ужас.

— Вятър, не! — каза тя и се заозърта отчаяно, сякаш търсеше къде да се скрие.

Непобедимите се бяха отдалечили достатъчно, реши Ейвран. Хвана зелената жена за ръка и я отведе в градината с каменна ограда зад една от къщите. Почвата беше мека и добре поддържана, но стопаните бяха избягали. Преди това обаче бяха извадили морковите и ряпата.

Ейвран огледа меката почва и я одобри. Намери мотика в кошарата и бързо изкопа плитък ров.

Без някой да я убеждава, зелената жена легна в него и се изпъна — гола, отпусната, доволна от допира до пръстта.

Ейвран застана над нея, готова да я зарине с пръст, но точно тогава самата тя изпита копнеж също да легне. Слънцето силно нагряваше врата й, а когато примижа нагоре, очите я заболяха.

Наметалото й се стори прекалено тънко, за да я защити от лъчите му. Погледна ръката си — предния ден там бяха паднали няколко капки от кръвта на зелената жена и тя се бе опитала да ги измие.

Тъмнозелените петна още си бяха там. Не се бяха махнали, колкото и да се беше мъчила да ги изтрие. Напротив, зелената кръв се бе просмукала надълбоко в кожата. Сега изглеждаше, сякаш се е татуирала. Разбра, че петната сигурно ще останат завинаги. И сигурно щяха да попият още по-надълбоко и да се влеят в костите й.

— В нас вече тече една и съща кръв — каза Ейвран на зелената жена. — Аз дори не знам какво си, но двете с теб вече сме едно.

После съблече дрехите си и влезе в плиткия ров до зелената жена. Засмъква буци пръст и започна да зарива краката и тялото си, за да се скрие от слънцето, но не можеше да се зарови добре.

В някакво внезапно вдъхновение се притисна плътно до зелената жена и заповяда на земята:

— Покрий ме.

Земята откликна и се изсипа върху нея като вода.

Ейвран се зачуди дали Роланд или някой от Непобедимите ще се върнат и ще забележат плиткия им гроб. И да го забележеха, какво щяха да направят? Да ги изровят?

„Не — осъзна тя. — Сега сме в безопасност. Спасени от слънце и от огън. Спасени, макар за малко. Докато падне нощта.“

Под прашна дреха

Пътят през Дъркински хълмове беше безкрайна ивица прахоляк. Ерин Конал беше минала по него преди два дни, когато дъждовете от предната седмица го бяха направили хлъзгав по ниските участъци. Но тогава поне прахът се беше слегнал по земята, а и тя беше яздила сама.

Сега, след двата дни горещина, пътят на юг беше сух като в разгара на лятото. Освен това по него през последната седмица бяха пътували много хора и копитата от безброй животни и колелетата на хиляди фургони бяха разровили земята и я бяха превърнали в ситна прах, която се вдигаше мръсна и кафява навсякъде, където минеха. За кой ли път на Ерин й се прииска да свърне и да продължи през дърветата на Дънуд, за да се отърве от прахта. Но храсталакът край пътя беше гъст, пътеките — криви, а тя не можеше да си позволи да се забави. Точно сега войската трябваше да бърза.

Бе тръгнала на война, в авангарда на войската, редом с крал Габорн Вал Ордън и дебелия крал Оруин, цяла гмеж от лордове и, разбира се, техните неизменни Дни.

Десетки съгледвачи и стражи се бяха пръснали напред и прахта се вдигаше високо по пътя им. Между зъбите й скърцаха песъчинки, очите я сърбяха, ноздрите й бяха пълни с прах. Мръсотия се беше полепила по металните й доспехи и тежката прах беше улегнала по гънките на дрехите й. Макар да бяха яздили само половин ден, й се струваше, че ще й трябва цяла седмица къпане, докато отново се почувства чиста.

Но в момента не можеше да се направи нищо. Беше само благодарна, че не язди по-назад, при войниците си — към тила на колоната прахта сигурно щеше да е непоносима.

Много от воините на Габорн носеха шлемове, които покриваха лицата им и осигуряваха някаква защита. Ерин им завиждаше. Мислеше, че дори адската жега в нагретия шлем е по-поносима от прахта.

Но собственият й шлем беше за жена ездач — кръгъл, само с предпазители за ушите. На върха му се виеше конска опашка, боядисана в синьо.

Затова тя яздеше, овързала лицето си с плат.

Отзад отекнаха конски копита и един конник профуча покрай нея.

Погледна Ерин, понечи да я подмине и изведнъж видя Габорн и дръпна юздите. На лицето му се изписа изумление. Ерин разбра, че е тръгнал напред да потърси Земния крал, но крал Габорн Вал Ордън и крал Оруин бяха толкова мръсни, че човек не можеше да ги отличи от обикновените войници.

— Ваше величество — замоли се ездачът, — войниците отзад молят за разрешение да изостанат. Прахът задръства дробовете на конете.

— Предайте им да изостанат — каза Габорн. — Не виждам нужда да поддържаме колоната стегната, стига да стигнем до замък Гроувърман довечера.

— Благодаря, милорд — отвърна мъжът. Но вместо да препусне назад, за да предаде кралската заповед, подкара до Габорн, сякаш се канеше да помоли още нещо.

— Да? — попита Габорн.

— Моля за извинение, милорд, но след като вие сте Земния крал, не можете ли да направите нещо повече?

— Да не искате да ви отърва от праха? — попита го развеселен Габорн.

— Много ще сме ви благодарни за това, милорд — отвърна рицарят почтително.

Габорн се засмя, но дали защото му стана смешно, или се изсмя с укор, Ерин не разбра.

— Може да съм Земния крал — каза Габорн, — но вкуса на прахта не ми харесва повече, отколкото на вас. Повярвайте ми, силата ми не е безгранична. Ако можех да накарам прахта да се слегне, вече щях да съм го направил. Разтеглете строя. Яздете по-бавно. Тези, които са с най-бързи коне, ще стигнат първи до Гроувърман.

Мъжът огледа Габорн от главата до петите. Земния крал беше покрит с мръсотия като всеки друг.

— Да, милорд.

Обърна коня и завика на колоната да се разтегли.

Рицарите препуснаха напред, за да се отделят от обикновените конници. След няколко минути Ерин вече препускаше заедно със съгледвачите на Габорн, в самото чело на колоната, и трябваше да забърза, за да остане в авангарда.

Изправи се на стремената — препускаше до краля — и насрещният вятър очисти донякъде прахоляка от дрехите и косата й.

Принц Селинор до нея направи същото. Тя улови втренчения му поглед и извърна глава.

Ерин нямаше дар на обаяние, който да придава повече чар на лицето й. Флийдс беше бедна земя и затова, по указ на Върховната кралица, дарове на обаяние там никога не се даваха. Не можеха да хабят от кървавия метал за направата на силари само за да добие някоя жена повече красота, не и след като той можеше да се използва за нещо по-полезно.

И все пак, макар и без дара на обаянието, мъжете понякога я намираха за привлекателна. Но на нея й се стори странно, че принц Селинор я зяпа така. Той притежаваше поне два дара на обаяние и заради това беше мъж с чаровна външност. Косата му беше с цвят на платина, почти бяла, имаше тясно, но волево лице, а очите му блестяха като тъмни сапфири. „Чаровен мъж, наистина“ — помисли си тя, макар да не изпитваше желание да легне с него. Защото както казваха във Флийдс, „славата му лети след него като мухите по мръсното“.

Дните на Селинор, който яздеше след него, беше забележим само с това, че беше със същия ръст като лорда си.

Не, Ерин не се интересуваше от пияници. Разправяха, че миналата година на Толфест принц Селинор излязъл да раздаде помощи за бедните от замък Кроудън и тръгнал по улиците в един открит фургон, като хвърлял на бедняците храна, дрехи и монети. В пиянското си вцепенение в един момент се оказал без помощи, затова си смъкнал златотъкания брич и го хвърлил на тълпата за изумление на някои майки, довели и децата си. Според мълвата се оказал надарен и в други отношения.

Казваха, че пиел толкова, че никой не бил сигурен дали изобщо се е научил да язди кон, тъй като го виждали по-често да пада, отколкото да седи на коня.

Васалите му бяха сложили прякора „Лудото псе“, защото непрекъснато го виждали с пяна от ейл по устата.

След час стигнаха до река Дуиндъл, при село Хейуорт.

Там лордовете и техните Дни спряха и подкараха конете си покрай брега източно от моста, та животните да утолят жаждата си. Ерин слезе от своя кон и огледа водата. Дуиндъл беше широка и дълбока, чистата й вода се пенеше из въртопите. По небето се движеха облаци, но слънцето беше толкова високо, че въпреки тънката им пелена Ерин можеше да види едри пъстърви и дори няколко сьомги в речните дълбини.

Свали парчето плат, с което беше покрила носа и устата си, коленичи до брега, натопи го в студената вода и започна да чисти калта от лицето си. Искаше й се да свали бронята си и да поплува. Но нямаше време за това.

Принц Селинор също коленичи до водата и свали шлема си от патинирано сребро. Напълни го два пъти с вода, разбърка я, за да махне прахта отвътре, след което го напълни за трети път и отпи дълбоко, като от халба.

След като се напи, предложи шлема си на Ерин, а той самият започна да си мие лицето. Тя отпи дълбоко и усети как прахолякът се отми от гърлото й. Никога не беше опитвала толкова вкусна вода.

Крал Габорн беше спрял и бе оставил коня си да пие, без да слиза от него, сякаш беше твърде уморен за такова усилие. Целият беше покрит с прах, разкаляна по лицето му от потта.

Селинор се обърна към краля и слънцето огря лицето му.

— Ето един истински Земен крал — прошепна Селинор. — Вижте как добре си носи владението. — И се изкиска, развеселен от собствената си шега.

— Според мен никой не го носи по-добре — отвърна Ерин. Не би посмяла да изрече нещо толкова непочтително.

— Казвам го с пълно уважение — извини се с много искрен тон Селинор.

Ерин му върна шлема — тикна го рязко в ръцете му. Селинор отново го напълни, стана, отнесе го при Габорн и му даде да пие. Докато Габорн пиеше, Селинор намокри една кърпа във водата и я занесе на Габорн.

Предложи му кърпата, за да измие лицето си. Габорн се изтри и му благодари сърдечно. Ерин се зачуди дали Селинор направи този жест заради нея, или наистина изпитва уважение.

След като конят на Габорн се напи, двамата с крал Оруин бързо минаха по моста и подкараха към хана Дуиндъл в Хейуорт, защото се знаеше, че едно силно питие измива прахта от гърлото по-добре и от най-чистата вода. При толкова много рицари този ден щеше да е доста доходен за ханджията.

Ерин се изми, подготвяйки се да последва двамата крале в хана. Качи се и пришпори през моста. Селинор тръгна с нея.

Но когато стигна до хана и слезе от седлото, Селинор остана на коня си и само я гледаше. Тя беше застанала в сянката под чардака. Миризмата на ейл беше силна, просмукала се от дълги години в дървените дъски на пода.

— Няма да дойдете? — попита Ерин.

Лицето му изглеждаше стегнато, решително. Той само поклати глава и се извини.

— Мисля да продължа малко напред и да оставя коня да попасе.

Ерин влезе в хана със своята Дни и двете седнаха на една празна маса. След малко дотича едно слугинче, поклони се и попита:

— Какво ще обича милейди?

Собственикът на странноприемницата, мъж с дебел корем, седеше с крал Ордън и разговаряше сърдечно с него. Тя чу как поздравява Габорн за скорошния му брак.

— Ейл — отвърна Ерин и момичето бързо се отдалечи.

Собственикът също скочи и забърза надолу да донесе няколко халби ейл. Дебелият крал Оруин каза високо:

— Е, ваше величество, принц Селинор май се побоя да се присъедини към нас.

— Това е добре — отвърна Габорн. — Боях се, че няма да намери сили да подмине това място.

— Но мислите ли, че ще издържи? — попита Оруин. — Мен ако питате, дори пътуването със Земния крал няма да го опази трезвен за една седмица. Ще заложа десет златни орела, милорд, че до утре вечер ще пада от коня си.

— Надявам се, че няма — каза Габорн, макар да не прие облога.

— Ваше величество — попита високо Ерин, — говорили ли сте с принц Селинор?

Крал Оруин я изгледа с пренебрежението, присъщо на някои владетели-пълководци към жените на Флийдс. Не я уважаваше, но отговори на въпроса й преди Габорн да е успял да си отвори устата.

— Този пияница имаше дързостта да се представи лично тази сутрин на Земния крал, преди да тръгнем, и да му предложи меча си за вярна служба. Земния крал го отхвърли, разбира се.

Габорн седеше уморен, забил поглед в ръцете си, свити на масата.

— Не бъдете толкова груб — каза той. — Човекът има добро сърце, но не можех съзнателно да Избера човек, който обича пиенето повече, отколкото обича себе си и хората си.

— Значи го отхвърлихте? — попита Ерин.

— Не съм го отхвърлил — каза Габорн. — Помолих го да покаже сдържаност. Помолих го да се откаже от най-голямото си удоволствие. В замяна, ако успее да остане трезвен, ще го Избера.

Ерин не беше чувала Земния крал да прави такива сделки с хора. Нея самата беше Избрал тутакси. Все пак изпита радост, зарадва се, като разбра, че човек може да подобри себе си срещу обещана награда.

Когато й донесоха ейла, тя отпи съвсем малко, след което излезе и отиде при коня си на коневръза. Отля от ейла в шепата си и му даде да пие; космите на муцуната му я погъделичкаха по дланта. Едно добро, силно питие щеше да помогне на животното, да му даде енергия, нужна за да не изостава от конете на другите владетели. Беше добър подсилен кон, с по един дар на сила, метаболизъм и гъвкавост, но не беше толкова щедро одарен като бойния кон на Габорн или други животни в кралската свита.

Думите на Габорн я бяха учудили. Беше казал, че Селинор има „добро сърце“. Какво точно означаваше това? Селинор беше изказал вчера съмненията си за правото на Габорн да се титулува Земен крал. Върховният маршал дори беше намекнал, че според него Селинор може да е шпионин, дошъл да унищожи Габорн. Но ето че Габорн беше погледнал в него и беше видял добро сърце.

Не звучеше логично.

Тя върна халбата в гостилницата и остави един медник на масата. Дни я последва и двете излязоха от селото.

Ерин намери Селинор и неговия Дни на една ливада, осеяна с жълти глухарчета и бяла детелина. Конят на принца пасеше, а Селинор бършеше потната му кожа.

Тя спря и направи същото, като най-напред огледа краката и глезените на животното. На една от подковите бяха изпаднали два клинеца, но иначе конят си беше добре. Селинор не откъсваше поглед от нея.

— Изненадан съм, че не сте с другите — каза най-накрая принцът. — Удобствата няма да са много из тези хълмове, докато не стигнем Банисфер.

Тя не посмя да му признае защо е дошла. Честта я задължаваше да стои редом до един мъж в битка дори когато мъжът се сражава със собствените си пороци.

— След като ни разрешиха да разгърнем строя, помислих, че ще е по-удобно да тръгна в челото. Нека другите да погълтат сега малко моята прах.

— Сигурен съм, че ще се нахранят добре — засмя се Селинор. Ерин също се засмя. Значи той наистина не беше изпитвал неуважение към Габорн. Просто нравът му беше такъв — да пуска шеги.

— Е — попита Ерин, — значи все пак смятате, че Габорн е Земния крал? Чух, че сте прегънали коляно пред него.

— След като отхвърли Върховния маршал — отвърна Селинор, — прецених, че или наистина е Земния крал, или е луд. А не мисля, че е луд. Той и мене отхвърли, разбира се. Но на друго не съм се и надявал.

— Не ви е отхвърлил — каза Ерин. — Чувам, че само се е въздържал в решението си.

— Така е. — Селинор се усмихна. — Надявам се, че един ден ще бъда достоен за благословията му. Вече издържах двайсет часа без пиене.

Ерин се помъчи да измисли комплимент, подходящ за този не особено велик подвиг, но се зачуди. Двайсет часа? Той бе предложил меча си на Габорн едва тази сутрин. Но пък пивниците из замък Силвареста бяха пълни цялата нощ, нали хората празнуваха Хостенфест.

Нещо повече, традицията изискваше всеки да вдигне тост за Хостенфест преди да си легне да спи. Не можеше да си представи, че е изкарал цялата нощ без глътка пиене.

— Двайсет часа? — попита тя. — Но вие сте му предложили службата си едва тази сутрин.

— Отказах пиенето от вчера — отвърна Селинор.

Тя го изгледа недоверчиво.

— Вие ме укорихте — каза Селинор, — и с право. Разбрах, че сте права: всичките ми приятели живеят по пивниците. Няма да го допусна повече. Не можах да понеса презрението в очите ви.

Ерин се усмихна, доволна, че една язвителна забележка е предизвикала промяна у него. Но все още не му вярваше напълно.

— Ще тръгнете ли днес с мен? — попита Ерин.

— Такава възможност ще ме направи щастлив — отвърна Селинор.

Двамата яхнаха конете и препуснаха един до друг.

За книгите

Крал Оруин продължаваше да бърбори за какво ли не, но Габорн беше твърде угрижен, за да го слуша. През цялата сутрин нещо стягаше гърдите му — надигащо се усещане за неизбежна опасност.

След като хората му избягаха от замък Силвареста, страховете му за тях се посмалиха. Но все още не всички бяха напуснали замъка. Усещаше, че Йоме и Мирима все още са там, с десетки стражи и граждани, дръзнали да устоят на опасността.

Що за сили можеше да притежава този Сияен на мрака, че толкова го плашеше? Чувството на обреченост нарастваше у него и той се закани да не чака дълго, преди да предупреди останалите. Кимаше на брътвежите на крал Оруин, отвръщаше му едва-едва и не смееше да помръдне. Чувстваше се някак разсеян и угрижен. Угрижен, особено за крал Оруин.

„Наистина ще е гадост да го изгубя — помисли Габорн. — За него трябва да положа особени грижи.“

Крал Оруин беше предан съюзник, рядкост в такива времена. А подсилените му воини бяха ужасно нужни в пътуването им на юг.

Стотици рицари продължаваха да се изсипват в Хейуорт, зажаднели за кратък отдих. Улиците бяха пълни с коне, а ханджията беше изнесъл бурета с ейл пред портата на хана. Младо момиче пълнеше халбите с бързината, с която мъжете успяваха да ги изпият. Нямаше време да ги измива. Някой просто подаваше халбата си напред през гъстата гмеж, заедно с медника, тя прибираше монетата и напълваше халбата.

Ето защо двамата крале с труд си пробиха път през навалицата, за да се доберат до конете си. Времето изтичаше.

В този момент неговият Дни го потупа по рамото. Габорн се обърна и го погледна в очите. Облеченият в кафяв халат мъж изглеждаше потресен.

— Ваше величество… — промълви неговият Дни и разпери широко ръце, сякаш искаше да каже: „Думите не могат да изразят скръбта ми“.

— Какво? — попита Габорн.

— Съжалявам, ваше величество — каза Дни. — Днес ще е лош ден за книгите. Съжалявам. — Аурата на смърт, която обкръжи Габорн, беше смазваща.

— Лош ден за книгите ли? — попита Габорн и потрепери от незнаен ужас.

Беше застанал пред пропаст. „Нападат ме“ — помисли той. Но не усети никакъв нападател.

— Какво? Какво става?

Дебелият крал Оруин гледаше ту него, ту Дни.

— Ваше величество?

Габорн вдигна очи към стоманеносивите облаци и отпрати предупреждението си към Йоме и другите останали в замък Силвареста:

„Бягай!“

Пъхна крак в стремето, понечи да се метне на коня и изведнъж усети, че земята се гърчи.

Стомахът му се сви от разкъсваща болка и силата му изведнъж го напусна. Смъкна се от седлото и постоя замаян, опрян на коня.

„Нападнат съм. От невидим враг.“

— Ваше величество? — попита учудено крал Оруин. — Добре ли сте?

Отново му прилоша и за миг Габорн се почувства силно замаян, без да знае къде е и защо.

После тръсна глава и седна разтреперан на прага на хана. Дървеният праг беше мръсен, но топъл. Хората наоколо се отдръпнаха.

— Мисля, че е отровен! — изрева крал Оруин.

— Не… не! Умират Посветители! — промълви Габорн. — Радж Атън е в Синята кула.

В синята кула

Мъглата над морето се бе задържала гъста цялата сутрин. Радж Атън гребеше към Синята кула, привлечен от зова на морските птици и грохота на разбиващите се в скалите вълни.

В гъстата мъгла мина между бойните кораби, оставени да пазят кулата, и стигна до основата й.

Рамото го болеше от гребането. Крал Менделас Ордън го бе изритал силно в битката им при Лонгмът и го беше счупил. Със своите хиляди дарове на жизненост той щеше да го преживее, но през изминалата седмица бе накарал хирурзите десетина пъти да режат надълбоко и да наместят костите. Раните му зарастваха за минути, но болката бе пронизваща и рамото се оправяше трудно.

Проклети мистарийци… и старият крал Ордън, и синът му.

В последната седмица Радж Атън бе успял да си върне достатъчно силари, за да усили отново метаболизма си и да се подготви отново за бой.

Погледна Синята кула, издигаща се пред него в мъглата. Беше огромна, тази древна крепост, приютила мнозинството от Посветителите на Мистария.

Радж Атън се изправи в малката лодка и нададе дълбок звук от дъното на дробовете си. Не беше вик. Беше по-скоро един-единствен, гъгнив и монотонен звук, който разтърсваше костите, смразяваше въздуха и караше камъните на Синята кула да тътнат в унисон.

Освен това не беше висок. Той беше открил, че силният звук не му върши работа. Беше най-прецизният тон, който му трябваше, нота, различна за всеки вид камък, караща камъка да запява с нея.

Задържа този тон продължително, остави Гласа си да се слее с песента на камъка, докато не чу взривния грохот на цепещите се стени; докато слугите в Синята кула не започнаха да пищят от ужас, с жалки и далечни гласове, като писъците на чайките; докато големите каменни късове от върховете на бойниците не започнаха да падат в морето и да пръскат пяна.

Песента му продължи и покривите започнаха да рухват, хората се мятаха от прозорците в морските глъбини, за да избягат от смъртта.

Песента му продължи. Кулите се сриваха, а водоливниците падаха от стените като грозни пародии на хора, после цялата Синя кула се наклони наляво и полетя към морето.

Димът и прахта от развалините се надигнаха от мъглата. Бойните кораби се плъзнаха към него.

Синята кула се срина. С нейното рухване щеше да рухне и Мистария. Посветителите бяха загинали, както и всички техни стражи.

Радж Атън отново хвана греблата и се измъкна в непрогледната мъгла. Беше по-бърз от бойните кораби.

Гърбът го болеше, но утехата му бе, че Габорн Вал Ордън ще го заболи много повече.

Земен крал все пак

Габорн никога не беше изпитвал смъртта на Посветител. Бяха му описвали чувството: дълбокото и разкъсващо вътрешностите гадене, усещането как изтръгват от теб сила и жизненост.

Сега го почувства много остро. Връхлиташе го на вълни, докато даровете се изтръгваха от него. Ризницата му изведнъж увисна, неимоверно натежала на плещите му — смазваща тежест, която застрашаваше да го премаже.

Не беше спал от три нощи. С даровете си на жизненост беше понасял леко безсънието, но сега умората го надви.

Почувства се изтощен, изнемощял до смърт. Крал Оруин го гледаше в ужас.

Габорн се преви и притисна с ръка корема си, сякаш го бяха ударили с юмрук. Но най-голямата му тревога не беше за самия него.

Синята кула беше приютявала огромното мнозинство от хората, служещи в Мистария като Посветители. По-важното бе, че воините на Мистария съставяха близо една трета от всички подсилени бойци във всички кралства на Роуфхейвън.

Само след няколко мига воините на Палдейн, най-добрите в Мистария, щяха да се превърнат в нищо не струващи обикновени войници, или със загубата на ключовите си качества в най-добрия случай щяха да се превърнат във „воини с нещастни пропорции“, силни, но бавни, или може би умни, но слаби.

А точно в този момент херцог Палдейн придвижваше в строй хората си пред войските на Радж Атън, докато Непобедимите на Радж Атън точеха мечовете си за предстоящото клане.

Цяла нощ Габорн се беше чудил какво е станало с Радж Атън. Сега разбра.

Мистария щеше да бъде унищожена и с нея най-вероятно щеше да рухне целият Север. „Как можа да се случи това?“ — зачуди се Габорн.

Херцог Палдейн, разбира се, трябваше да е усилил отбраната на Синята кула — беше удвоил и дори учетворил стражата й.

С третото си, умственото си око Габорн си представи как стените на кулата се разцепват и огромните каменни отломки се изсипват с чудовищен грохот в морето.

Също като тях, Габорн се чувстваше разбит. Силата го изостави, след като му бяха изтръгнати трите дара на мускул. Със смъртта на слепите му Посветители в Синята кула очите му се замъглиха.

Беше се гордял с всичко, което бе научил в Къщата на Разбирането, но само за няколко мига, докато заглъхваха близначните му дарове на ум, той забрави повече от половината от всичко, което бе научил; не можеше да сглоби в ума си дори образа на Йоме. Далечните птичи трели над селото изведнъж се приглушиха, щом слухът му се изгуби.

В сляпа ярост, щом осъзна какво става, Габорн изрева на своя Дни:

— Копеле такова! Страхливо копеле! Как можа да не ме предупредиш? — Но и гласът му прозвуча глух и отдалечен, след като измряха и немите, които му бяха служили. — Лош ден за книгите, как не!

— Съжалявам — извини се глупаво Дни.

Крал Оруин седна на дъските до Габорн и го хвана за раменете.

— Отдъхнете — каза старецът. — Отдъхнете. Всичките ли ви Посветители уби?

Габорн стисна зъби, за да надделее подтика да се предаде на умората, да се превие пред жестокостта, да изостави всякаква надежда.

— Мъртви са! — изпъшка той. — Синята кула я няма!

— Ваше величество, приличате на труп — каза крал Оруин. — Какво да правим сега? Накъде да тръгнем? Искате ли да намерим облекчител и да вземете нови дарове преди да продължим на юг?

Габорн караше двайсет хиляди силара и изкушението беше голямо. Но не смееше точно сега да поеме обратно към замък Силвареста.

— Не, трябва да продължим — заяви той. Щеше да стигне до вечерта замък Гроувърман, а Гроувърман имаше облекчител, към когото можеше да прибегне, ако трябва. — Имам сила колкото всеки обикновен човек. А и все пак съм Земния крал.

Изправи се с усилие и яхна коня.

Не можеше повече да пренебрегва заплахата за хората си. Сияйният на мрака се приближаваше. „Знайте — отправи Габорн мълчаливия си зов към всички свои Избрани воини. — Смъртта иде.“

Цената на един обяд

Рано следобед Боренсон изгуби даровете си. Изведнъж усети как го остави метаболизмът му, как движенията на тялото му се забавиха до скоростта, с която живееха обикновените хора.

Отначало гаденето, което го обзе, го учуди — помисли си, че просто го е присвил коремът. Загубата на дарове последва така стремително, че той не можа да почувства ясно кое след кое се изгубва — сила или жизненост, обоняние, слух или зрение. Всичко това се изцеди от него само за няколко мига, превръщайки го в празна коруба.

Даровете му бяха пометени. Обзе го отчаяна мъка. Преди години се беше взирал в очите на младите селянчета, които му бяха дали мускул. Чакаше ги пълноценен живот, а го бяха обрекли на него.

„Можеха сега да се задяват с момите — помисли Боренсон. — А не да гинат в Синята кула.“ И си спомни за старата Тамара Тейн, която му даваше топли кифли като дете, а после — дара си на метаболизъм, когато толкова му беше нужен. Щеше да липсва на всички, които я бяха познавали.

Но колкото и да скърбеше за своите Посветители, много повече му домъчня за самия него. Смъртта на Посветителите му съживи в ума му кошмарните гледки, които бе видял в замък Силвареста преди седмица, когато беше принуден да избие тамошните Посветители.

През по-голямата част от предобеда охраната на Боренсон не проговори. Бяха профучали като вихър през Деяз — земя в която слънцето грееше по-силно от всякъде, където бе стъпвал кракът му. Беше красива земя и макар да се намираше едва на петстотин мили южно от Хиърдън, на запад от планините Хест времето рязко се бе затоплило.

Деяз се простираше на север от Солната пустиня, най-горещата вътрешност на Индопал, а непрестанните ветрове навяваха насам пустинния зной. Деяз не беше тропическа земя, но въпреки това водата тук рядко замръзваше дори посред зима.

Поля покрай река Аншвави бяха тучни и зелени. Из наводняваните насаждения газеха чапли. Момчета в бели ленени дрехи работеха с майките и сестрите си и събираха в плетени кошници зрелия ориз.

Боренсон беше преминал през градове с варосани кирпичени къщи, в които местни земевладелци бяха вдигнали величествените си палати с позлатени куполи. Красиви тъмнокожи жени в копринени рокли, със златни пръстени и рубини по ушите и носовете, безделничеха под внушителните колони на дворците или около прозрачните води на изкуствени езера.

Градовете имаха широки улици, окъпани от слънчева светлина — не като тесните улички в укрепените градове на Хиърдън. При това миризмата в градовете на Деяз беше чиста, не миришеше толкова на човешка пот и на животни като на север.

Но белезите на войната се забелязваха навсякъде. Боренсон беше подминал много и много войнишки колони, а замъците по границата пращяха по шевовете от войска. Хората в селищата го гледаха недоверчиво. Малките момчета го замерваха със смокини, а майките им го изпращаха с клетви.

Само няколко пъти чу обнадеждаващ вик — от устата на старци и старици:

— Видял ли си Земния крал?

След като даровете му го изоставиха, Боренсон се отпусна изнемощял на седлото и уви веригите около него, за да не падне. От очите му бликнаха сълзи.

— Спрете! — викна той.

Не беше спал от няколко дни, а от снощи не беше и ял. С даровете си на жизненост не бе почувствал нито глад, нито умора. Но сега умората почти го заслепи, трудно му беше да съсредоточи погледа си, а гладът сви стомаха му.

Непобедимият го изгледа навъсено през рамо, сякаш се боеше, че е намислил някоя хитрост. Минаваха през някакъв град, по главната пазарна улица, започваща от портите. От сергиите се носеше силна миризма на къри и джинджифил, на кимион и анасон, на люти чушки и пипер. Беззъби тъмнокожи старци с тюрбани на главите седяха под чадъри под обедния пек, усмихваха се на Непобедимия и го подканяха да опита от храната им. Предлагаха горещ ориз, кипнат в бамбукови кошници над месингови котли с вряща вода. До кошниците с ориз бяха подредени гърнета със сосове с къри и всевъзможни други подправки. Някои продаваха гълъби, печени в сливов сос на дълги шишове. Други бяха мариновали яйца на скорци и ангинари в големи бурета. Плодове имаше навсякъде — мандарини, портокали, дини, смокини, подсладени фурми и купища сушени кокосови орехи.

— Спрете! — отново помоли Боренсон. — Господарят ви е в Синята кула на Мистария.

Отпусна се напред, напрягайки сетни сили да остане буден, след като не беше спал няколко дни. Сетивата му се бяха замаяли, привиждаха му се кошмари, не беше сигурен буден ли е, или не. Умората проникваше до костите му.

Непобедимият го погледна с крайчеца на окото си.

— Синята кула е подходящо място за удар. Аз лично бих препоръчал такъв ход на господаря си.

Той изгледа Боренсон подозрително, но дори пленникът му да беше замислил някаква хитрина, с която да се измъкне, този пазар беше възможно най-неподходящото място. Така че го попита:

— Какво мога да направя за теб?

— Нищо — каза Боренсон. Никакъв балсам не можеше да облекчи ужаса и скръбта от загубата на Посветителите му. Непобедимият нямаше да може да запълни спомените, които Боренсон бе изгубил, нито да го освободи от затъпяващата ума умора, която го беше обзела. Ето защо той помоли за единственото, което Непобедимият можеше да му предложи. — Изведнъж се почувствах изтощен и непоносимо гладен. Не знам дали ще мога да остана буден за дълго. Не съм спал от няколко дни.

— Вярно е това, което казват — отвърна Непобедимият. — Воини без дарове не са воини.

Щом видя, че спряха, един продавач притича към тях и предложи на Непобедимия да опита парче печен със сладък пипер крокодил. След малко ги обкръжиха и други като него и предлагаха стоката си. Но не и на Боренсон, червенокосия войн от Мистария.

От миризмата на хубавата топла храна стомахът му заръмжа и гладът съвсем го надви.

— Не можем ли да хапнем? — помоли той.

— Мислех, че бързаш — отвърна Непобедимият с пълна уста.

— Бързам, но съм и гладен — изпъшка Боренсон.

— Кое е по-важно? — попита Непобедимият. — Бързането или гладът ти? Освен това човек не бива да става роб на стомаха си. Стомахът трябва да служи на човека. Вие северняците пускате шкембета. Трябва да се вслушаш в съвета ми.

Боренсон беше як мъж. Но никога не се беше смятал за дебел. От друга страна, докато пътуваха през Деяз, не беше видял толкова едър човек като себе си.

— Просто искам да хапна. Няма да се бавим — замоли се той.

— А какво ще ми платиш, ако те нахраня? — попита Непобедимият.

Боренсон погледна сергиите. Като пленник нямаше голям избор. Тук на юг благородниците нямаха навик да хранят пленниците си. Очакваше се грижата за храната и облеклото им да се поеме от членовете на семействата им или от приятелите им.

И като на пленник нямаше да му позволят да си купи храна.

— Имам злато в кесията — каза той и се зачуди за колко дълго ще му стигне златото, ако трябва да плаща за храна. Непобедимият сигурно щеше да му взима много, тъй че за бъдещите му тъмничари да не остане нищо.

Непобедимият се изсмя и го погледна с искрена насмешка.

— Ти си в окови, приятел. Мога да прибера кесията ти, когато си поискам. Не, ще трябва да предложиш друго.

— Кажи си цената — каза Боренсон. Беше прекалено уморен, за да спори.

Непобедимият кимна.

— Ще помисля…

После купи една печена патица с ориз и два лимона от един стар продавач, който също така му предложи и две евтини глинени паници, от които да ядат.

След това Непобедимият подкара бързо през града и спряха при един завой на река Аншвави. Наблизо — преди хиляди години — беше рухнал древен палат.

Напоиха конете и ги оставиха да пасат. Непобедимият поведе Боренсон — дърпаше го за белезниците към реката, за да се измие преди яденето. После седнаха на една древна мраморна колона. Камъкът — със зелени жили — беше огладен: сигурно пътници често сядаха тук да хапнат.

Непобедимият сряза лимоните с кривата си кама и изцеди сока им върху вкусно подправената патица и ориза. Само от гледката стомахът на Боренсон се сви. Той посегна към купата, но Непобедимият се усмихна и го спря.

— Първо трябва да си платиш.

Боренсон го загледа; очакваше най-после да си каже цената. Сигурно щеше да е хубавият му лък или пък част от бронята.

— Разкажи ми за Земния крал — каза Непобедимият. — Опиши ми го какъв е, как изглежда. Но говори честно.

Боренсон помисли уморено.

— Какво искаш да научиш?

— Разправят, че Радж Атън побягнал пред него в битка. Вярно ли е?

— Вярно е — кимна Боренсон.

— Трябва да е страховит воин — каза Непобедимият. — Моят господар Радж Атън никога не отстъпва.

— Не чак толкова — отвърна Боренсон. Не му се искаше да каже цялата истина. Не искаше да признае, че Габорн мрази да взима дарове от други хора и поради това изобщо не може да се сравнява с Радж Атън.

— Но е висок, нали? — каза Непобедимият. — Силен?

Боренсон се изсмя искрено. Разбра що за игра играе събеседникът му. И той понякога сигурно беше мечтал да се появи Земен крал.

— Не, изобщо не е висок — отвърна Боренсон, въпреки че големият ръст се смяташе за преимущество в някои части на Индопал. От водачите се очакваше да са високи. — Всъщност е по-нисък от теб с цяла педя.

— Но поне е красив, нали? — попита Непобедимият. — Сигурен съм, че не отстъпва по красота на Радж Атън.

— Той не взима дарове на обаяние — каза Боренсон. — Красотата на Радж Атън е изпепеляваща като буен огън. Красотата на моя господар е като… въглен, светнал в нощта.

— Аха! — възкликна Непобедимият все едно, че беше направил важно откритие. — Значи е вярно това, което чувам: че Земния крал е нисък и грозен!

— Да — призна Боренсон. — По-нисък е и по-грозен от Радж Атън.

— Но е много мъдър поне — каза Непобедимият. — Трябва да е много хитър и ловък.

— Той е младеж — призна Боренсон. — Изобщо не е мъдър. И сигурно ще се обиди, ако му кажеш, че е хитър и ловък.

— Но все пак е надхитрил Радж Атън в битка, нали? Подкарал е през равнините жени и добитък и е уплашил господаря ми.

— Мисля, че си беше чист късмет — каза Боренсон. — Всъщност това дори не е било идея на Габорн. Жена му го е посъветвала.

— Аха, значи взима съвети от жени? — попита Непобедимият. В някои части на Индопал да се допусне, че един мъж се съветва с жени, означаваше, че той или не е мъжествен, или е глупак.

— Той се вслушва в съветите и на мъже, и на жени — каза Боренсон.

Непобедимият се усмихна с чувство на превъзходство и белезите от сипаницата се откроиха още повече по тъмното му лице. После попита:

— А ти виждал ли си моя господар.

— Виждал съм го.

— Няма по-добър от него. Няма по-красив, нито толкова силен в битка — каза Непобедимият. — Враговете му с право се страхуват от него, а народът му се подчинява безпрекословно.

Но Боренсон долови нещо в тона му. Сякаш го изпитваше.

— По това съм съгласен с теб. Няма от него по-силен, нито по-хитър, нито по-красив, нито по-страшен.

— Тогава защо служиш на Земния крал? — попита го настойчиво Непобедимият.

— Няма по-красив от твоя господар — каза Боренсон, — нито толкова покварен в сърцето си. Не казах ли, че народът му се страхува от него не по-малко, отколкото враговете му? И с право.

— Да кажеш това в Индопал — предупреди Непобедимият — е равно на смърт! — Очите му блеснаха от гняв и ръката му посегна към извитата кама на хълбока. Извади я наполовина от канията.

— Значи да кажеш истината в Индопал е равно на смърт? — каза Боренсон. — Но ти сам настоя да говоря истината. Нима цената на този обяд ще е животът ми?

Непобедимият не отвърна нищо, затова Боренсон продължи:

— Но не съм отговорил изцяло на въпроса ти: служа на Земния крал, защото сърцето му е добро — заяви той високо. — Той обича хората си. Обича дори своите врагове и се стреми да спаси всички. Служа на Земния крал, защото Земята го избра и му даде силата си, а това е нещо, което Радж Атън, с всичките си армии и красивото си лице, никога няма да притежава!

Непобедимият избухна в добродушен смях.

— Е, заслужи обяда си, приятелю! Говори искрено и затова ти благодаря. — Стисна ръката на Боренсон. — Казвам се Пащук.

Пащук подаде на Боренсон купата с ориза и патицата. Боренсон не можа да не забележи, че индопалецът го нарече „приятелю“, а тук подобно обръщение не се изричаше току-така.

Това го окуражи да попита:

— Като момче, Пащук, и ти ли като мен си мечтал да се появи някой ден Земния крал? Мечтал ли си да бъдеш рицар в неговата свита? И на теб ли ти се иска сега да служиш на Земния крал?

Непобедимият гребна лъжица ориз от купата си и го изгледа замислено.

— Не съм допускал, че ще е нисък, грозен и ще взима съвети от жени. Не съм мислил, че ще се въздигне от вражески земи…

Боренсон продължи да се храни мълчаливо, умислен. Паницата с ориз не беше голяма и едва утоли глада му. Поднови малко силите му, без да препълни корема му.

Замисли се за последствията от убийството в Синята кула. След като той бе изгубил даровете си, с хиляди други воини щеше да е станало същото. Много лордове предпочитаха да пазят своите Посветители под лична охрана. Но все пак Синята кула беше устоявала хиляди години — не беше щурмувана успешно след морската блокада на крал Тайсън Храбрия преди четири века.

Лордовете на Мистария щяха да са в паника.

Нещо по-лошо, Боренсон се тревожеше и за Габорн. Габорн също щеше да е изгубил даровете си.

Радж Атън не бе успял да измъкне Габорн от леговището му в Хиърдън, не бе рискувал да задържи войските си на север, след като духовете на Дънуд служеха на Земния крал. Затова се стремеше да принуди Габорн да се доближи до него достатъчно, за да го удари. Габорн беше разчитал на херцог Палдейн, че ще отблъсне атаките срещу Мистария. Палдейн беше стар и мъдър ветеран, предвождал десетки кампании срещу дребни тирани и престъпници от името на Ордън. Никой не беше толкова благонадежден като Палдейн.

Но Палдейн нямаше да може да се сражава с вързани ръце, а Радж Атън бе вързал ръцете му.

Колкото и да беше уморен и съсипан, Боренсон разбираше нещата с пълна яснота. Радж Атън знаеше, че Габорн няма да може повече да устои на подтика да влезе в битка.

Не можеше да се измисли по-съвършена примамка от живота на цяла една държава, живота на всички хора, които Габорн познаваше и обичаше.

На Боренсон му се дощя точно в този момент да заговори на Габорн, да го убеди да бяга, да се върне на север. Но не беше сигурен, че това ще се окаже най-доброто. Защото ако Габорн не тръгнеше на юг, Радж Атън щеше да унищожи Мистария.

Сияйният на мрака

Ерин и Селинор препускаха далеч пред останалите. Яздеха през хълмовете на двайсет мили южно от Хейуорт, когато дойде предупреждението на Габорн: „Крийте се!“

То прониза Ерин и сърцето й се разтуптя бясно. Огледа се, търсейки източника на опасността, и дръпна юздите на коня си.

Селинор спря до нея.

— Какво има?

Ерин вдигна очи към стоманеносивите облаци. На хоризонта към тях бързо се носеше друг, по-тъмен облак. Тя се задъха, едва можеше да говори.

— Изпъни лъка си — прошепна тя, защото реши, че времето ще стигне.

Скочи от коня, грабна лъка си, помъчи се да го изпъне с треперещи ръце. Селинор направи същото, зяпнал към грамадата на връхлитащия нощен мрак. „Като някаква огромна риба е, заплувала зад облаците — помисли Ерин. — Огромна риба, която дебне в дълбините и чака подходящия миг, за да нападне.“

„Не ме е страх — каза си тя. — Аз съм Конесестра.“

Но макар да беше Сестра и често да беше влизала в бойни игри, а и в по някоя и друга свада, Ерин никога не се беше изправяла пред такава опасност. Никога не се беше чувствала безпомощна.

Тъкмо беше изпънала лъка си, когато зовът на Габорн я настигна отново.

„Бягай, Ерин. Крий се!“

Тя пусна лъка и отново скочи на седлото. И в същия момент се сети, че Селинор не е Избран и не е чул заповедта на Габорн. Все още беше на земята и се мъчеше да изпъне лъка си.

— Няма време! — извика тя. — Към леса! Бързо!

Селинор, тъкмо успял да изпъне лъка, я погледна изненадано. Хълмът пред тях беше покрит с елша и листата на повечето дървета все още не бяха окапали. Ерин се надяваше, че те ще ги скрият.

Тъмнината се спусна от облаците като кипнала нощна грамада, през която очите не можеха да проникнат. Над тази грамада в небето се беше проснал безпределен мрак. А в самия център един огнен вихър, като торнадо, стягаше като пъп тъмното кълбо, поглъщайки цялата светлина в центъра на бурята.

Огнената вихрушка се гърчеше и извиваше над топката от мрак и тя се спускаше над тях.

— Бягай! — извика Ерин. Селинор грабна лъка си, метна се на коня и двамата препуснаха бясно по-надалече от пътя. Тъмната маса възви и се спусна още по-ниско. Дните на Ерин и Селинор извикаха в ужас и препуснаха, мъчейки се да не изостават от по-бързите им коне.

Конят на Ерин прескочи крайпътния насип и се втурна в гората. Вятърът я удари в лицето, мракът се изля отгоре й.

Тя се обърна и видя как тъмната маса с диаметър от половин миля докосна земята. През дърветата на хълма премина огромна стена от вятър и ги заогъва. Грамадни стволове запращяха като сухи клонки под напора й. Дърветата нададоха писък, а вятърът ревеше като разярен звяр, поглъщайки в неистовия си вихър клони и есенни листа. Ерин успя да види само краищата на бурята, само вятъра, завихрил клони, пръст и камъни — а в самата му сърцевина се носеше облак от най-черна нощ.

Вятърът профуча по широкия път и удари коня на нейната Дни с такава мощ, че животното залитна и изхвърли ездачката си.

После вятърът подхвана и двамата — и коня, и ездачката. Надигна като огромна ръка нейната Дни и я метна във въздуха.

Ерин си спомни едно изречение от древен том, описание на Сияен в битка: „И с него дойде слънчевата светлина и вятърът, вятър, който се понесе на крилете си като вихър и помете корабите при Уейсенд, и надигна корабите от водата, и ги хвърли в дълбините.“

Винаги беше мислила, че описанието е измислено. Виждала беше грааци в полет, но плясъкът на крилете им не предизвикваше нищо такова. Съществото, което бе връхлетяло сега, държеше вятъра с неестествена сила. Вятър и въздух се движеха като продължение на тялото му.

Нейната Дни нададе вик, изпълнен с безумен ужас, който едва се чу през грохота на бурята, и пред очите на Ерин един огромен ствол — бор с изпокършени клони — я улучи в корема и я прониза като копие. Изсипаха се кръв и черва. После вятърът подхвана трупа на Дни и коня, и дървото, изхвърли ги на сто стъпки високо в небето и те се изгубиха сред вихъра в непроницаемото кълбо от мрак.

Ерин никога не беше харесвала своята Дни, никога не беше изпитвала близост към нея. Единствената проява на доброта, която бе получавала от нея, бяха няколкото редки случаи на настинка, в които Дни й бе правила чай. И въпреки това гледката на пронизаната и разкъсана жена я ужаси.

Дните на Селинор успя да стигне до насипа, но конят му се запъна, вятърът изведнъж задърпа задните му крака. Конят зацвили диво, щом Сияйният на мрака го задърпа в кипящата маса. Ерин не видя повече.

Вятърната стена се понесе към нея. Конят й скочи в едно плитко песъчливо дере. Сухото русло правеше завой. Селинор вече препускаше по дерето, бягайки от преследващото ги кълбо от мрак, към високите борове, които се отвориха пред тях като тъмен тунел.

Листата и сухите треви около Ерин изведнъж се завихриха. Тя заби пети в хълбоците на коня и усети как вятърът напира да съдере наметалото й. Пак погледна назад.

На десетина разкрача от нея вятърът виеше като ранен звяр; черният мрак бе като яма. От двете й страни се сринаха дървета. Зейналата зад нея чернота приличаше на огромна паст, опитваща се да я погълне. От непрогледния мрак се подаде дълъг кол, удари я в гърба като пика, пръсна се в металната й ризница и я отхвърли напред.

Тя стигна до боровете. Селинор беше спрял под техния заслон. Огромна плетеница от нападали дънери преграждаше коритото, по което бе текъл дъждовният поток.

„Скрий се!“ — извика в ума й гласът на Габорн.

Ерин скочи към Селинор. Вятърът я блъсна още по-силно.

Тя скочи от коня, изпълзя напред и залегна под грамадата от дънери.

Зад нея конете изцвилиха от ужас, но тя не посмя да погледне какво става.

Запълзя по-навътре под дънерите. Вятърът виеше и тътнеше. Пращяха дървета и пукаха клони. Едно дърво се срина върху купчината над нея, сякаш Сияйният на мрака бе решил да ги изпокърши всички. Клоните му я скриха от спускащия се мрак, обгърна я мирис на бор и смола.

Около малкия им подслон бурята беснееше. Дори тук, дори под нападалите дървета вятърът съдираше кората на дънерите и търкаляше камъни по дерето.

Селинор я притисна към себе си, за да я опази с тялото си. В пълния мрак тя имаше чувството, че ще я задуши. Но не посмя да го отблъсне.

— Залегни! — извика той.

Тя разбра защо Габорн ги беше предупредил. Силата на Сияйния бе огромна. Никоя стрела не можеше да прониже тази бясна буря. Никой конник, колкото смел и силен да беше, нямаше да може да прониже с пиката си този звяр.

Не можеше да се срази с него, не знаеше дори дали ще успее да се скрие.

Над главата й изпращя мълния и сухите дънери се взривиха като прахан.

В ослепителния блясък тя за миг зърна нещо. Зад дънера на падналия бор, между незасегнатите му клони, видя обгърнат в сияние приклекнал крилат мъж. Движеше се по каменистото русло и приближаваше към тях. Около него примигваха тъмни пламъци, все едно че едновременно и сътворяваше огън, и го поглъщаше.

Ерин усети как въздухът настръхна, изпълнен със статичното напрежение от светкавицата, и косите й се изправиха. Уплаши се, че следващата мълния вече ще я прониже.

В този миг Сияйният на мрака стигна до тях и вятърът изведнъж замря. Потънала в пълния мрак, Ерин не смееше да мръдне. Все едно се намираше в центъра на буря.

Изсъхналите дървета и храсти, които я бяха заслонили, лумнаха в пожар, подпален от мълнията. Сияйният на мрака скочи във въздуха и раздуха огъня с плясъка на крилете си.

Нададе вой на неземен възторг — звук, който едновременно беше по-болезнено разкъсващ и по-красив от всеки звук, който бе чувала — ария на прокълнатия.

Гъст дим се вдигна около нея и я задуши. Отгоре се заизсипваха пламнали клони и кора. Един дънер се смъкна надолу и удари Селинор в гърба. В ръката на Ерин падна нажежен въглен.

Тя го хвърли настрана и огънят подхвана сухата трева наоколо. На бледата му светлина Ерин зърна вляво от себе си бряг. Потокът се беше врязал в пръстта, създавайки нещо като пещера, и тя помисли, че земята отгоре може да я предпази от бушуващия ад.

Разтърси Селинор и му махна да запълзи наляво, но се сепна, щом разбра, че той не помръдва. Беше се опитал да я предпази с тялото си, но падналият дънер го беше ударил по-силно, отколкото бе допуснала. Беше в несвяст, ако не и мъртъв.

Тя се измъкна изпод него, хвана го за яката на ризницата и започна да го извлича изпод горящите дървета, педя по педя към спасителния заслон на брега.

Отгоре им падна горящ клон и удари Селинор по гърба. Той изпищя от болка и отвори очи, с плувнало в пот и кръв лице, после отново изгуби свяст.

Тя продължи да се бори — пълзеше под дървесната грамада, изкатерваше някой дънер и изпълзяваше под друг — и изведнъж осъзна, че вятърът е спрял. Над бесния пожар отново изгря ясен слънчев ден.

Тя вдигна очи в плаха надежда, несигурна дали дори сама би могла да се измъкне изпод плетеницата горящи дънери преди те да рухнат под собствената си тежест.

Сияйният на мрака се беше махнал.

Може би ги беше спасил викът на Селинор. Създанието на мрака сигурно беше решило, че е загинал.

Тя обърна Селинор по гръб. Чудеше се дали Сияйният на мрака ще се окаже прав.

Храбри лордове

Габорн можа само да вдигне очи и да загледа с вяла почуда как Сияйният на мрака засмуква светлината от небето, съсредоточава я в огнена фуния и тя с вихър чезне в кълбото от най-тъмна нощ.

Чувстваше се по-изтощен от всякога и едва смогваше да фокусира очите си, да не говорим за мислите. След като не беше спал от няколко дни и след като бе изгубил изведнъж всичките си дарове, едва държеше главата си изправена.

Щом звярът се приближи, вятърът заплющя и зави. Понесе се над черния път, както бухал лети над заснежен път в лунната светлина, за да лови мишки.

Заизтръгва дървета и замята камъни. Половин миля пред него мъже и коне се пръснаха от пътя му, но недостатъчно бързо и навреме.

Мълнии пращяха от облака, изстрелваха се като прътове на балисти, посичаха хора на две и изкормяха коне.

Гръм ревеше в следобедния въздух и се смесваше с предсмъртните крясъци и дървесния пукот.

Прахът се вдигна във вихрушката и скри всичко.

— След мен! — извика крал Оруин. — За Оруин и за Мистария!

„Старият глупак мисли да ме защити! — помисли Габорн. — Изгубих си даровете и Оруин ме смята за простосмъртен.“

Беше подценил скоростта на чудовището. Трябваше по-бързо да задвижи хората си.

Яздеше в авангарда на войската и рицарите му се бяха пръснали на няколко мили назад. Отпрати зов към своите Избрани воини: „Пръснете се! Скрийте се! Не смейте да влизате в бой!“

Но зовът му не спря крал Теовалд Оруин. Дебелият крал спусна пиката си и пришпори коня си напред, право срещу вихрещия се кръг от чернилка и буря.

Най-големият му син, Барнъл, беше едва на шестнадесет, но беше воин. Той храбро надигна бойния си чук и се понесе вдясно от баща си, докато най-довереният телохранител на крал Оруин, сър Дрекън, препусна от лявата му страна.

Стотина рицари препуснаха в галоп да прикрият атаката на Оруин. Някои започнаха да мятат пиките си в сърцето на чудовищния ураган, лъкометците бясно отпращаха стрела след стрела в непрестанен порой.

Стрелците не постигнаха нищо. Копия и стрели се завъртяха диво във вихъра на магическите ветрове, контролирани от Сияйния, бяха отхвърлени от траекторията си и след няколко мига полетяха обратно срещу стрелците.

Толкова хора се мъчеха да защитят своя крал, но само крал Оруин, синът му Барнъл и сър Дрекън се оказаха достатъчно храбри, за да нападнат непрогледния мрак.

Някой зад Габорн извика:

— Милорд… насам!

Някой препусна към него и сграбчи юздите на коня му.

Габорн бе така уморен, толкова изнемощял от загубата на даровете си и от липсата на сън, че не можеше да измисли какво да направи. Остави се да го водят слепешката. Без даровете си на жизненост бе изнервен като никога. Без мускулната си сила едва можеше да се държи на седлото. Без дара си на ум вече не можеше да мисли ясно, не можеше да си припомни имената на повечето от онези, които бе Избрал предната седмица, хора, чиито лица проблясваха пред очите му, щом усетеше, че са пред гибелна опасност.

Неговият Дни препусна след него. Като в мъгла, Габорн позна младия рицар, който водеше коня му — сър Ленгли, най-добрият воин на Оруин. Изпита благодарност, че най-умните мъже на Оруин имат достатъчно разум, за да не го последват към сигурната си гибел.

Конете препускаха встрани от центъра на бурята към близката горичка — сиво-бели стволове сред есенно златистите листа.

Габорн погледна назад. Крал Оруин и мъжете с него се носеха по пътя, подсилените им коне набираха скорост и сплетените им гриви плющяха на вятъра.

Изведнъж го обзе надежда, надежда, че могат да успеят, макар земните сили да го предупреждаваха, че това не е възможно.

Мълния разцепи тъмния кръг.

Единият й зъбец се заби в сър Дрекън отляво на Оруин, а другият прониза младия Барнъл вдясно.

Беше останал само крал Оруин, който нададе боен вик и пришпори бронирания си кон в кипящия кръг от чернота.

И тъкмо когато изглеждаше, че конят на Теовалд Оруин ще може да проникне в мрака, го удари неустоим вятър и дебелият крал Оруин литна във въздуха заедно с коня си.

Усука се ужасно, като парцал, изстискан в ръцете на перачка.

Крал Оруин притежаваше няколко дара на глас и агонизиращият му смъртен крясък бе оглушителен. Щеше да остане в кошмарите на всички.

Бронята му изпращя и се заби в костите. От усуканото и изстискано тяло рукна кръв. Коремът на коня му се пръсна като диня, плиснаха черва, след това и кралят, и конят полетяха още по-високо във въздуха, сякаш кокал, захвърлен на триумфален пир.

— Бляскавите да ни опазят дано! — възкликна сър Ленгли.

Конете им пръхтяха и цвилеха от ужас. Габорн вяло гледаше как крал Оруин и конят му паднаха на четвърт миля от него. Изпитваше неописуема умора.

„Изтощен съм не само заради липсата на дарове — осъзна той. — Изтощен е духът ми.“

Да бъде обвързан чрез земните си сили със стотици хиляди хора, да съзнава грозящата ги опасност, да отпраща предупрежденията си към всеки свой Избран поотделно, щом усетеше заплахата това бе повече от непоносимо.

Но въпреки огромната умора изпитваше ужас от мисълта, че може да заспи. Страхуваше се, че ако заспи, няма да може да използва силите си, няма да може да предупреди Избраните си.

И немощно отпрати призив към всички свои Избрани. „Крий се!“

От горичката можеше да види пътя на две мили назад. Видя как хората му се пръскат и се втурват към горите.

Сияйният на мрака изрева от безсилие и зави през долината към най-близката си жертва — рицар, който беше паднал от коня си. Тъмният кръг се изтъркаля и този път не блесна никаква мълния, не го разкъсаха нокти от въздух.

Вместо това тъмният кръг се разстла леко над окаяника и Габорн можеше само да си представи от писъците му що за участ го е сполетяла.

После вихрещият се вятър и чернотата започнаха да се издигат — и поеха към него.

— Хайде — вина сър Ленгли, хвана юздите на коня му и препуснаха под дърветата.

— Ако имате сили да ни спасите — каза сър Ленгли с почти безгрижен тон, — сега е най-подходящият момент да ги използвате.

Габорн порови вътре в себе си, заопипва. Да, опасността все още беше голяма.

— Наляво! — извика Габорн и Ленгли зави наляво през рехавото им прикритие. Повечето листа бяха окапали и лежаха на купчини по земята под дърветата. Според логиката язденето на открито в този момент изглеждаше погрешно.

Сияйният на мрака приближи — ревящ вятър, който заплющя през гората.

Спусна се над тях и златистите листа на гората се завихриха, завихриха се навсякъде като в бясно торнадо. Вятърът запищя.

Блесна мълния и разцепи едно дърво до Габорн.

— Наляво! — пак извика Габорн.

Сър Ленгли и Дните на Габорн завиха и се втурнаха да надбягат вятъра.

Изведнъж Габорн разбра какво иска Земята. Сияйният на мрака не можеше да вижда през вихрещата се стена от листа повече от самия него. Габорн се въртеше в кръг около чудовището — вдигаше вихрушката от листа, която заслепяваше звяра.

— Сега надясно! — изрева Габорн. Ленгли се подчини. Дните на Габорн препусна подире им.

След миг вече препускаха на юг по тясна пътека през дърветата, успоредно на пътя. Сияйният на мрака зарева зад тях объркан.

— Изтърва ни! — прошепна сър Ленгли. — Извадихме късмет.

Габорн се усмихна криво. Бинесман бе казал, че Сияйният на мрака е същество на въздуха и тъмнината, създание, което поглъща светлината, вместо да й служи. Габорн подозираше, че звярът не е знаел къде е самият той, че не е успял да го открие и е преследвал само Ленгли и неговия Дни.

„Скрий се!“, още веднъж изпрати той зова си към своите бойци.

Сякаш откликвайки на заповедта му, Сияйният на мрака полетя високо във въздуха. Вихрещото се над него въже от пламък се удебели и ушири.

Звярът остави силите му да се разгърнат, привлече светлина от най-дълбоките недра на небесата, сякаш от целия този лов само бе прегладнял повече.

„Като котка е — помисли Габорн. — Напада само защото бяхме лесна плячка. Нищо не иска от нас, само да се позабавлява.“

И тогава Сияйният на мрака направи нещо неочаквано. Изстреля се към хоризонта със скорост, на каквато не бе способен и най-подсиленият кон.

Понесе се към замък Силвареста, на седемдесет мили оттук. С тази скорост щеше да стигне там за няколко мига.

Габорн усети как и последните му капки сила се изцедиха. Смътно усети аурата на смърт, обгръщаща като наметало Йоме, и се зачуди защо все още не е напуснала замъка.

„Бягай! — викна той в ума си. — Бягай веднага!“

Усилието му струваше много. Беше толкова зашеметен, толкова изтощен от загубата на даровете си, че се чувстваше като листата, които се вихреха около него, вихреха се и се вихреха, а той стоеше в центъра им.

Изцеден до предела, той залитна на седлото и се свлече на земята.

В очакване на мрака

Мирима се беше оказала права, когато каза, че на войниците от гарнизона ще им трябват часове да претърсят града.

Йоме все пак ги беше накарала да направят претърсването. Беше взела паленцата си и ги беше пуснала да потичат в двора отсам градските стени, докато тя водеше дворцовия съвет. И заповяда на градската стража да измъкне и да довлече пред нея всеки гражданин, намерен да се крие вътре.

Градът, който обграждаше замък Силвареста, беше стар град с хиляди домове. Някои бяха великолепни имения, като това на мадам Опиншър, други — паянтови съборетини, накацали над претъпканите пазарни улички покрай Складовата улица.

И навсякъде имаше хора. Войниците хващаха и крадци, ограбващи опразнените домове както на богати, така и на бедни.

Йоме не искаше да екзекутира крадците, но знаеше, че да ги остави или да ги затвори при идването на Сияйния на мрака е равносилно на това да ги убие. Повечето крадци не бяха толкова зли, колкото глупави — безмозъчни старци или старици, окаяни просяци, които не можеха да надмогнат изкушението, след като виждаха толкова празни домове.

На такива хора тя изземваше всичко налично и ги отпращаше, като ги предупреждаваше да спазват закона.

Но имаше и мародери с хитро шарещи очи и зъл поглед — Йоме не би искала да ги срещне в някоя тъмна уличка. Такива коварни и жестоки хора я безпокояха. Тя искаше да спасява хората си, не да отнема живота им.

Тези обаче не бяха глупци, изкушени от лесна плячка, а умни и коварни мъже и жени, за които правенето на зло на другите се бе превърнало в професия. Затова тя заповяда на стражите да ги хвърлят в тъмницата.

Но не всички, които намираха, бяха крадци. Някои бяха или грубияни, или просто невежи. Един стар чешит се оплака, че кралят вдигал „много шум за нищо“.

И всичко това продължаваше безкрай. Йоме изглеждаше решена да изпълни мечтата си, да се увери, че е последната от човешката гмеж, напуснала замък Силвареста.

От юг задуха силен напорист вятър, забутал пред себе си стоманеносиви облаци — надвиснаха тежко над хълмовете и предвещаваха пороен дъжд. Облаците донесоха мраз, от който Мирима настръхна. Притесни се за майка си и сестрите си, тръгнали на юг в такова лошо време.

Йоме все още не смееше да тръгне, макар да заповяда на градските стражи, които нямаха подсилени коне, да побегнат към Дънуд.

През целия ден чародеят Бинесман шеташе из кралската цитадела, ръсеше билки и рисуваше руни по вратите.

В два следобед заповедта на Габорн дойде по-силна от всякога: „Бягай веднага! Смъртта иде!“

Бинесман се спусна тичешком от кулата.

— Милейди — викна той на Мирима, тъй като Йоме се беше увлякла в спор с някакъв продавач на платове, който не искаше да напусне дюкяна си. Беше накиснал вълна в пурпурна боя и ако я извадеше преждевременно от казаните, щеше да стане калнорозова. Ако нямаше кой да обръща плата, щеше да стане на петна. А ако я оставеше за дълго, вълната щеше да се разтегли и платът да се развали.

— Милейди! — отново викна чародеят. — Трябва веднага да изведете от тук Нейно величество! Земният крал го каза! Не може да се бавите повече!

— Аз съм нейна слугиня! — отвърна Мирима. — Не съм й господарка.

Бинесман бръкна в джобовете на халата си и извади дантелена кърпа, пълна с листа.

— Дайте от това на Йоме, и на сър Донър и на Джюрийм. Това е златист лавър, корен от слез и листа от хризантема и равнец. Би трябвало да им осигури малко защита срещу Сияйния на мрака.

— Благодаря — каза Мирима.

Силата на Бинесман като Земен пазител му позволяваше да усили въздействието на всяка билка. Дори една шепа от билките му бе голяма придобивка.

Бинесман се обърна и забърза по Складова улица, към „Глиганите“.

Мирима отиде при Йоме.

— Милейди, моля ви, да тръгваме. По-голямата част от града вече е претърсена, а става късно.

— До вечерта все още имаме няколко часа — възрази Йоме. — Ще се намерят и други останали в града.

Джюрийм стоеше на няколко крачки встрани, преплел пръсти под брадичката си, и ги гледаше обезпокоено.

— Оставете градската стража да се погрижи за тях — замоли се Мирима. — Можете да назначите някой командир да взима решенията вместо вас.

Йоме бе притеснена. На челото й бяха избили капки пот.

— Не мога — прошепна тя, така че да не я чуе някой от стражите. — Виждаш ги какви са. Трябва да се погрижа за хората си.

Беше права. Капитанът на стражата беше изпълнен с възторг от това, че са хванали толкова много крадци. След толкова години лов на престъпници изглеждаше готов да убие едва ли не всеки, когото намереха. Йоме не можеше да разчита, че ще проявят същата сдържаност и състрадание като нея.

Мирима пак я замоли:

— Не забравяйте, че и вие имате дете, за което трябва да се погрижите.

Изразът на мъка на лицето на Йоме я накара да разбере, че е казала нещо не на място. Йоме мислеше за детето си. Едва ли нещо друго я тревожеше повече.

Но Йоме отвърна хладно:

— Не мога да позволя грижата за едно дете, което расте в утробата ми, да ме накара да пренебрегна задълженията си.

— Извинете — промълви Мирима. — Не помислих, ваше величество.

В този момент капитанът на стражата доведе от Складова улица някакво кривокрако момче. Не го влачеше като заловен крадец, а го крепеше за лакътя, за да върви по-лесно. Момчето беше изкривило лице от болка и едва влачеше единия си, чудовищно подут крак. Изглежда, се бе побояло да потърси помощ от другите, но и не бе могло да побегне само.

— Кое е това момче? — попита Йоме.

— Сирак — отвърна капитанът на стражата.

Мирима отиде да провери конете. Джюрийм вече беше приготвил всичко — храна и вода, беше събрал също и палетата в две кошници. Те заджавкаха и завъртяха опашки, щом Мирима се приближи.

Там беше и сър Донър.

— Милейди, трябва да тръгвате. Ще съм по-спокоен, ако поне вие напуснете замъка.

— Да оставя Йоме? — попита Мирима.

— Тя си има мен за охрана — каза сър Донър. — Нейният кон е по-бърз от вашия. Дори да се отдалечите на няколко мили по пътя с Джюрийм, ще получите добра преднина. Ще можете да се скриете в горите, ако се наложи.

Джюрийм, който вече бе яхнал коня си, заговори притеснено:

— Той е прав. Хайде поне да отидем до гората.

Тя въздъхна, кимна, яхна коня и изтрополиха по гредите на подвижния мост.

Мирима погледна към рова и видя въртящите се отчаяно във водата огромни есетри — продължаваха да рисуват руните си, въпреки че бяха тук вече цяла нощ и цял ден. Над полята се виеха на облак чучулиги — ятото менеше неспокойно посоката си, сякаш птиците се плашеха от приближаващата зима, но не знаеха накъде да отлетят.

Небето, което през последните няколко часа потъмняваше, сега бе станало оловносиво. Но отвъд него на Мирима й се стори, че вижда огромен черен буреносен облак, връхлитащ от юг.

Препускаха нагоре по хълма. Джюрийм зави към обещаващите подслон есенни гори. Палетата в кошниците заръмжаха и заджавкаха като ловни кучета, надушили глиган.

Докато препускаха под дърветата, Мирима напипа вързопчето с билки в джоба на елека си и се сети, че не ги беше раздала така, както й бе заръчал Бинесман.

Черният облак, прииждащ от юг, я разтревожи дълбоко. Тя вдигна очи към него и разбра източника на безпокойството си: облакът не се приближаваше с вятъра, а под ъгъл към него. В небесата блесна мълния и последва оглушителен гръм.

Сияйният на мрака нямаше да дочака да падне нощта. Той самият носеше мрака със себе си.

„А аз оставих милейди беззащитна“ — помисли Мирима.

Дръпна юздите от ръката на Джюрийм, обърна коня си и препусна обратно към замъка.

В кралската цитадела

Йоме разпитваше кривокракото момче. Момъкът стоеше на плочите със сведена глава, явно смутен, че са го довели пред самата кралица. Притеснението му не я тревожеше толкова, колкото недъгавите му крака.

Десният му крак беше чудовищно подут, толкова, че не можеше да носи панталони. Беше облечено само по риза от груб конопен плат, каквато нямаше да навлече и най-бедният обитател на замъка.

— На колко си години? — попита го кротко Йоме.

— На десет — отвърна момчето. После добави, след дълга пауза: — Ваше вис… ъъ, господарчество.

Йоме се усмихна. Можеше да се обърне към нея с „ваше величество“ или „милейди“, откъде му хрумна тази недодялана измишльотина?

— На десет? — попита тя. — В замък Силвареста ли си живял през цялото време? — Не го беше виждала никога.

— Не — бавно отвърна момчето, без да смее да вдигне очи. — Дойдох от Балиуик. — Имаше такова село на западната граница на Хиърдън.

— Та това е дълъг път, близо сто мили — каза Йоме. — Да не си чирак на някой колар? Кой те кара?

— Дойдох да видя Земния крал — отвърна момчето. — Вървях пеш. Стигнах тук в сряда, но той беше на лов…

Кракът му се беше издул като диня и се беше извил под ужасен ъгъл. Никакъв ботуш нямаше да му стане, затова момчето просто го беше увило с дрипи. Тя си помисли, че сигурно го е счупил като бебе и е зараснал лошо. Но не можеше да си представи как дете с такъв крак ще измине пеш целия път от Балиуик. Сигурно го беше влачило болезнено, стъпка по стъпка.

— Земния крал замина — каза Йоме. — Отиде на юг, на война.

Момчето заби поглед в плочите. Мъчеше се да спре сълзите си. Йоме се зачуди какво да прави с него.

„Мога да го прибера в хана, при другите болни. Но да го оставя тук в замъка ще е опасно.“

Това момче беше извървяло сто мили, за да види мъжа й, но Габорн пътуваше на юг и Йоме разбра, че това дете никога няма да може да го настигне и да се изпълни мечтата му — да получи благословията на своя владетел. Докато търговците от Лайсъл не си бяха направили труда да изминат неколкостотинте крачки от лагерите си, това момче се беше влачило през половината Хиърдън само заради тази среща.

Не можеше да го изостави. Но и не можеше да го вземе със себе си.

— Аз заминавам на юг — най-сетне реши Йоме. — Можеш да тръгнеш с мен. Но първо трябва да се облечеш по-подходящо.

Момчето удивено вдигна очи — никой бедняк не можеше да се надява на такова благодеяние. Но когато я погледна, тя изпита тревога. Мирима вече беше напуснала замъка с Джюрийм. Ако се съдеше по слънцето, трябваше да е не повече от два следобед. До вечерта имаше още много време. Тя почти беше осъществила мечтата си. Градската стража беше претърсила цялата източна част на града, събрали бяха и последния намерен там неин поданик и бяха отпратили всички на юг.

— Иди в кралската цитадела — каза Йоме на момчето. — Качи се на последния етаж и хвани коридора наляво. Там ще намериш покоите ми. Потърси в гардероба за гости вляво и си избери някоя хубава риза и наметало, измий се и се преоблечи. После се върни тук на двора и ме изчакай.

— Да, ваше господарство — отвърна момчето, после закуцука по Пазарната улица.

Йоме затвори очи да отдъхне за миг. На стражата й оставаше да претърси само северните квартали. Още два часа. Само толкова им трябваше, за да прочистят града.

Изведнъж зовът на Габорн прокънтя в главата й: „Скрий се! Много закъсня. Скрийте се — всички!“

Йоме се сепна. Наблюдателят на една от порталните кули извика:

— Ваше величество! Идва от юг! Огромна сянка над облаците!

Още преди да заглъхнат думите му, над Дънуд прогърмя. Блесна мълния.

Сър Донър грабна юздите на кобилата на Йоме и се метна на коня си.

— Ваше величество! — извика той. — Трябва да се махаме!

— Скрийте се! — заповяда му тя изненадана, че той иска да бяга — нали Земният крал им беше казал да се скрият.

— Но нашите коне са бързи — настоя сър Донър. — По-бързи от всичко, което може да лети.

Може би сър Донър бе прав. Един бърз кон наистина би могъл да надбяга това същество… „Ах, кого ли се опитвам да надхитря? Няма да рискувам.“

„Скрий се!“ — отново я достигна предупреждението на Габорн.

Йоме се затича и скочи на гърба на кобилата си. Сър Донър обърна коня си и препусна през градските порти, по моста и извън замък Силвареста, без да поглежда назад. Беше сигурен, че тя ще го последва. Дните на Йоме се понесе по петите му, но след толкова години навик да държи под око принцесата, се обърна и видя, че Йоме още не тръгва. Лицето на Дни се изопна, пребледняло от ужас.

Но Йоме не можеше да изостави кривокракото момче.

— Ще взема момчето! — извика тя.

И препусна по Пазарната улица. Копитата зачаткаха по каменната настилка. Дни я последва.

Докато завиваше на Черния ъгъл и под портикула на кралската порта, Йоме погледна към долината. Тук, от високото, можеше да види полята пред замъка, река Вий, лъкатушеща като сребриста нишка между зелените поля на изток, златните и червени петна на Дънуд над почернелите от пожарищата полета на юг.

Сър Донър обърна коня си и се втурна в галоп назад към замъка, разбрал, че Йоме не го следва.

За нейно отчаяние, Мирима също се спускаше от хълмовете.

Пред очите на Йоме от облаците се понесе огромно кълбо. Небето отгоре изведнъж се изпълни с чернилка, по-тъмна от най-тъмната нощ. Над сферата се завихри торнадо, торнадо от светлина и зной, зафучали на огнена фуния към центъра на чернотата.

Сияйният на мрака привличаше светлина и топлина от небето като обгърнат от пламъци огнетъкач, преливайки силата в себе си. В самата сърцевина на тъмната сфера завихрилият се въздух и тъмни жили на най-непрогледната нощ скриваха фигурата му.

Но той се спусна към двамата препускащи към замъка и полетя към сър Донър като ястреб, подгонил гълъб.

Мирима препускаше и се молеше безмълвно за още по-голяма скорост. Стискаше билките, които й беше дал Бинесман. Никога не беше имала кон, беше се научила да язди само защото момчетата в Банисфер понякога бяха настоявали да поязди с тях.

Но сега препускаше в бесен галоп към замъка, безмилостно пришпорваше коня, а Сияйният на мрака я догонваше и вятърът пищеше в гърба й. Сър Донър препускаше към нея, после зави и извика нещо — тя не чу какво, — и се опита да я задмине.

А със Сияйния на мрака настъпи нощ, по-черна и от най-лютата зимна фъртуна.

Та се вряза в сгъстяващия се сумрак. Погледна към града и зърна някакво движение. Конят на Йоме препускаше по склона към билото на хълма, към кралската цитадела, пътното й наметало се развяваше като знаме на вятъра.

На Мирима й се стори, че Сияйният на мрака изведнъж рязко забави, че надвисна тихо, точно зад нея.

Надяваше се, че ще успее да надбяга чудовището, защото с всяка секунда замъкът идваше все по-близо, с високите си бойници и каменни кули, обещаващи спасение.

Конят й профуча на завоя и Мирима се притисна плътно до шията му, за да се удържи. Погледна назад. Сър Донър галопираше бясно след нея и се мъчеше да я догони. Полуизвърнат настрана, рицарят извади брадвата си — канеше се да обърне и да влезе в бой.

От непрогледния мрак се изстреля кълбо от вятър. Мирима го видя как се затъркаля през овъгленото поле, набирайки пепел от пожара от предната седмица, после изфуча напред като замах на юмрук и подсече краката на коня на Донър.

Сър Донър изрева и падна на земята.

Мирима пришпори коня си още по-силно и грабна лъка.

Викът на сър Донър бе заглушен от рева на вятъра, който помете всичко. Мирима погледна през рамо. Сър Донър се беше изгубил в чернилката.

Тя пак погледна напред. Почти се беше добрала до подвижния мост. Видя го през сгъстяващия се сумрак. „Скачай!“ изрева тя на бойния кон с напразната надежда, че животното ще може някак да скочи по-бързо, отколкото тичаше.

Чу трясък на мълния зад гърба си и усети как конят потръпна, после се понесе във въздуха, запремята се презглава, и тя — с него.

— Момче? — извика Йоме. — Момче, тук ли си?

— Милейди? — обади се момчето от стълбището.

— Слизай долу! — извика тя. — Сияйният на мрака идва!

Той се спусна тичешком, спъна се в килима на стъпалата и се изтъркаля. След секунди стоеше пред нея, нелепо облечен в най-финия жакет на краля — златотъкан брокат с пурпурни нишки. Не беше устоял на изкушението да го пробва.

Изтрещя гръмотевица, цялата светлина на света сякаш изведнъж избяга и над замъка се спусна непрогледна нощ. Вятър зави из кралската цитадела, град заби по прозорците. Конят й отвън изцвили от болка и тя чу влажния плясък върху плочите, щом тялото му рухна. Вятърът го надигна и бавно го завъртя на десет стъпки над земята, като котка, вдигнала в лапи убито мишле.

Кривокракото момче изпищя от ужас, а Йоме се озърна отчаяно. Дни не я беше последвала в цитаделата и тя се зачуди какво ли е станало с нея. Никога досега Дни не беше я изоставяла, колкото и голяма да бе опасността.

Затича към външната врата, но вятърът блъсна грамадната дървена врата и я затръшна пред лицето й.

„Скрий се! — прокънтя в главата й гласът на Габорн. — В името на любовта ни, скрий се.“

— Насам! — извика Йоме на кривокракото момче и го хвана за ръката. Задушаваща тъмнина обгърна замъка. Не беше тъмнината, каквато човек вижда в изпълнена със звезди нощ, нито дори в нощ, когато облаците са покрили небето. Беше пълна липса на светлина, тъмно като в най-дълбоката пещера.

Но Йоме познаваше цитаделата, знаеше всичките й коридори и завои. Тръгна пипнешком към склада с намерението да се скрие в най-дълбокия ъгъл на някой от складовете за зеленчуци.

Спомни си за килията на Бинесман в мазетата. Спомни си за усещането за сила, изпълващо онази стая. Долу, в дълбините на замъка, обкръжена от земя.

Втурна се към долния проход, който рядко се използваше, и отвори вратата. Каменните стъпала, водещи надолу, бяха груби и неравни. Четвъртото се заклати под краката й. Трябваше да внимава. Подземията не бяха направени за обитаване. Поведе момчето колкото можеше по-бързо.

Видя пред себе си светлина.

Върна се до вратата горе, затвори я и я заключи. Отвън вятърът пищеше. Ехтеше гръм и градушката биеше по каменните стени.

На горния етаж прозорците на цитаделата се пръснаха като от удар на чудовищен юмрук. Йоме потръпна. Цветното стъкло на еркерните прозорци в кралските покои стоеше на мястото си от хиляда години. Беше незаменимо съкровище.

Зърна смътен блясък някъде долу. Въздухът миришеше сладникаво на върбина, вряща над огнището на Бинесман. Йоме не беше виждала чародея от половин час. Последния път, доколкото си спомняше, той се бе запътил към градските ханове, за да помогне на болните, но можеше да се е върнал по някоя от страничните улици.

Бинесман беше замислил да се срази с чудовището. Тя плахо се обнадежди, че може да го завари долу.

Слязоха. Котлето с върбината все още къкреше, в огнището тлееха няколко въглена. Момчето притича до огъня.

Йоме тръгна вратата и се огледа за нещо, с което да я залости. Нямаше дори мандало.

Заоглежда стаята. Само Зрителните камъни — но бяха прекалено големи, за ди ги изтъркаля сама.

„Скрий се! — извика в ума й Габорн. — Идва!“

Бинесман нямаше дори легло, под което да се скрие: само купчина пръст в ъгъла.

Мирима се свести по очи във водата на рова. Вкуси я. Студена вода, примесена с водорасли.

Болката пулсираше във всеки неин мускул. Смътно си спомни как пада от коня, как реши, че ще се натроши цялата, и как след това се изтъркаля и цопна във водата.

Конят й цвилеше и се мяташе наблизо. Вълните от предсмъртните му гърчове я караха да подскача на повърхността като коркова кора.

„Умирам“ — помисли тя замаяна.

Носеше се в дълбоката вода, студена като зимен лед и също толкова вкочаняваща. Чувстваше се съвсем слаба.

Не можеше да помръдне. Опита се да вдигне ръка и да заплува — към брега, към стената на замъка, накъдето и да е. Но нищо не можеше да види в този пълен мрак.

Усети над себе си напора на вятъра и плясък на гигантски криле — нещо профуча отгоре.

Все едно беше накъде ще тръгне, стига да заплува.

Но се мъчеше и се мъчеше, докато не усети, че потъва.

„Все едно е — помисли тя. — Все едно е дали ще умра днес, стига да се присъединя към духовете на Дънуд.“

Когато умреше, щеше да изгуби даровете си. Сестрите й щяха да се зарадват, че са си върнали обаянието. Майка й щеше да си върне ума. Щяха да се трудят в малката си къщичка край Банисфер и може би щяха да са щастливи. Все едно беше дали Мирима ще умре.

Мъчеше се да заплува, но усети как пропада от тъмнина към тъмнина, до пълния и съвършен мрак на дъното на рова.

Една огромна есетра се хлъзна покрай ръката й, плесна с перка и се отдалечи. Тя усети водната диря след нея, но рибата след миг се върна и бавно закръжи около нея, изписвайки сложна шарка във водата, като в танц.

— Здравей! — промълви Мирима. — Аз умирам.

Затвори очи и дълго време остана да лежи така. Мразовитата вода успокояваше мускулите й, изсмукваше болката чак от костите й.

„Тук е чудесно — помисли тя. — Ах, защо не мога да остана поне малко!“

Усети, че е задрямала, и се сепна.

Светлината отчасти се беше върнала — достатъчно, за да вижда. Лежеше заровена в тинята на дъното на рова.

Една есетра се понесе през водата, приближи и остана на място; едното й око — като ковано сребро — бе втренчено в нея. Огромната риба, по-дълга от Мирима, леко разтвори костеливите си устни с провиснали като мустаци пипалца и започна ритмично да я отваря и затваря, като свиваше и издуваше хрилете си.

Мирима се удиви, като разбра, че още е жива. Умът й се бе прояснил и дробовете я заболяха за въздух. Други две грамадни есетри запляскаха бързо с опашки към нея и се завихриха в танц.

Тя си спомни за руните, които изписваха.

Закрила, изцеление. Отново и отново, дни наред. Закрила, изцеление. Водните чародеи бяха могъщи.

С осъзнаването, че ще оживее, Мирима изведнъж изпита тревога за другите. Вдигна очи нагоре. Повърхността беше на трийсет стъпки над нея. Мракът все още покриваше половината небе.

Тя заби пръстите на краката си в тинята, усети мидите под стъпалата си, изтласка се нагоре и заплува към повърхността.

Започна да кашля, да изхвърля водата от дробовете си.

Докато лежеше безтегловна във водата, й беше леко. Сега установи, че с дрехите се плува много трудно. Запляска с ръце и крака в ледената вода, към брега, за да се изкатери през тръстиката.

От водата дрехите й тежаха като ризница. Видя лъка и колчана си — плуваха наблизо. Половината стрели се бяха изсипали.

Грабна ги, изплува до тръстиките, изкатери се на брега и се отпусна уморено на тревата. А и градушката се сипеше по главата и раменете й.

Мирима вдигна очи. Наоколо се беше възцарил мрак, но центърът му се очертаваше нагоре по хълма, точно над кралската цитадела.

Конят й излезе с плясъци от тинестия ров. Тя се смая като го видя жив, защото беше сигурна, че мълнията го е пронизала. Но пък познаваше един човек в Банисфер, когото няколко пъти го беше удряла мълния и единствените следи от това бяха няколкото му белега от изгоряло и изкривеното му лице. Конят или беше извадил късмет, или заклинанията на водните чародеи го бяха изцерили.

Сред полето лежаха мъртви сър Донър и неговият кон. Не й се налагаше да провери, за да го разбере. Сър Донър беше посечен на късове, а конят му лежеше така усукан и натрошен, че изобщо не приличаше на кон.

Мирима се надигна с усилие, изпъна лъка и извади една стрела.

Конят й изцвили боязливо и затича надалече от замъка, назад през долината към хълмовете, където се беше скрил Джюрийм. А Мирима се обърна и затича през моста, нагоре по хълма и в замък Силвареста.

Куцото момче зяпаше балите с треви по рафтовете и въжените кошници със сухи билки, висящи от гредите. Йоме си спомни, че Бинесман бе излязъл тази сутрин да потърси билки, и се огледа трескаво за нещо, което чародеят би използвал в битката си с чудовището. Надяваше се да е оставил тоягата си, но я Нямаше никъде.

Видя една поставена на малко столче торба и изтича до нея. Беше торбата, с която Бинесман домъкна тази сутрин тревите си. Обърна я и от нея се изсипаха листа от златист лавър, корени и треви, цветчета — всичките дреболии на чудноватия му занаят.

Тя ги събра и ги притисна до себе си, дано я опазят. Присви се и се вслуша. Сърцето й тупаше в ушите. Момчето простена от ужас и зяпна да си поеме въздух. Вятърът около замъка бушуваше и тлеещият в огнището пламък заигра и пръсна искри.

„Горе в стаята ми има опали“ — помисли Йоме, спомнила си светлината, която бе грейнала от тях от ръката на Бинесман. Бяха с ниско качество в сравнение с онези, които му бе дала, но в този момент Йоме имаше нужда от всичко, което можеше да я защити.

Чу над себе си стъпки. Тежки стъпки, тътнещи по дървения под. Сърцето й заби като чук.

„Бинесман ли е?“ — зачуди се тя. Възможно ли беше Бинесман да е в цитаделата? Или бе Сияйният на мрака?

Който и да беше, намираше се на първия етаж, точно над нея.

Не бе възможно да е Сияйния. Такова същество щеше да отлети горе на покрива. Щеше да кацне там като граак и да седне, свило криле. Едва ли щеше да кацне пред външната врата и да влезе като най-обикновена чистачка.

„Идва“, отекна в ума й предупреждението на Габорн.

Звярът закрачи по пода. Тя чу как ноктите му задраскаха по дъските, щом стигна до вратата. Чу го как задуши, за да улови миризма.

После се чу трясък на дърво и вратата на стълбището с трясък излетя навътре.

Железните панти и ключалки задрънчаха по камъните. Затропаха дъски.

Сияйният на мрака се приближи, изрита настрана останките от вратата и задуши.

Вятърът отвън пищеше.

После вятърът изведнъж замря и всичко притихна. Но Йоме все още усещаше бурята; въздухът бе натежал до задушаване.

От другата страна на вратата един плътен и дълбок, нечовешки глас прошепна:

— Надушвам те, жено.

Йоме стисна зъби, за да не изпищи. Очите й отчаяно затърсиха някакво оръжие. Но Бинесман нямаше оръжия в стаята си — нито меч, нито боздуган, нито лък или копие. Не беше воин.

Имаше само своето вълшебство.

Тя чу душене зад вратата.

— Разбираш ли ме? — изгъгна съществото.

— И аз те надушвам — отвърна тя. Чудовището миришеше тежко на гнила плът, на косми и вятър, и на мълния.

Тя се огледа. Земните чародеи използваха вълшебна пръст за много заклинания. Спомни си как Бинесман се беше свил на кълбо в ъгъла и се беше загърнал с пръст, като с одеяло.

Грабна шепа от сухата пръст и я хвърли във въздуха.

— Ела при мен — каза Сияйният на мрака.

— Не можеш да влезеш тук! — извика Йоме. „Дано да е вярно.“ Усетила беше земната сила в тази стая. Изведнъж си спомни думите на Бинесман: Сияйният на мрака е същество на Въздуха и Тъмнината. В тази стая чародеят беше нарисувал руни на защита и на земна сила.

А земята беше отрова за въздуха. Чудовището от мрака отвън беше използвало вятър, за да надигне коня й, както котка използва лапата си. Но сега ветровете бяха затихнали. Тук долу звярът беше заклещен, обезсилен. Тя повтори, този път по-уверено:

— Не можеш да влезеш.

Сияйният на мрака изръмжа като зъл звяр.

— Мога да вляза. И ще вляза, ако потрябва.

Йоме хвърли нова шепа пръст към вратата, с надеждата, че това ще го отблъсне.

— Ела при мен — прошепна Сияйният. — Излез при мен и ще те оставя да живееш.

— Не — каза Йоме.

— Дай ми кралския син — изгъгна Сияйният на мрака. — Надушвам син.

Сърцето на Йоме заподскача. Тя отстъпи назад и опря гръб в ъгъла. Куцото момче изхленчи.

— Кралят няма син — отвърна с треперлив глас Йоме. — Тук има само едно младо момче.

— Надушвам син — каза Сияйният на мрака. — В утробата ти.

Мирима тичаше задъхана по улиците към кралската цитадела. Не можеше да я види. Сияйният на мрака я бе загърнал в черен саван.

Градушката плющеше по каменните плочи, едрите ледени парчета отскачаха от оловните покриви на търговския квартал.

Над цитаделата сякаш надвисна огнено торнадо, пламъкът се завихри и потъна в тъмната мъгла. Мирима знаеше, че Йоме е вътре. Беше я видяла да препуска натам.

Небето над главата й си оставаше черно, защото чудовището от мрака извличаше небесната светлина. Но навсякъде наоколо, на границите на видимостта, на хоризонта грееха лъчи от светлина, сякаш в далечината горяха сребърни огньове. На тази смътно отразена светлина тя можеше да вижда къде стъпва.

И докато тичаше с разтуптяно сърце, Мирима обмисляше как може да прониже със стрелата си този звяр, този Сияен на мрака.

Беше се упражнявала с лъка само два часа през последните два дни. Всичките стрели беше пускала от осемдесет разкрача. Не можеше да разчита на себе си и да опита по-далечен изстрел.

„Сили небесни — помисли тя, — та аз не мога да разчитам на себе си за никакъв изстрел!“

Щеше да е най-добре да го доближи, да се промъкне до него на удобно за стрелба разстояние. Сърцето й блъскаше в гърдите, дъхът й излизаше на парцали.

„Ако пропусна, съм мъртва — осъзна Мирима. — Само един изстрел, ако изобщо успея да го приближа.“

Сияйният на мрака мяташе мълнии. Втори изстрел нямаше да има.

Стигна до Черния ъгъл. Отпред се издигаше портикулът, водещ към кралската порта — още по-тъмен монолит на фона на почти съвършената чернота.

Скрит под портикула стоеше чародеят Бинесман.

Държеше тоягата си над главата, въртеше я в широки кръгове и пееше тихо, злокобно, с думи, които тя не можеше да чуе. От тоягата му излизаше смътна зеленикава светлина, като от разпален въглен, и Мирима успя да го види съвсем ясно, огрян от тази светлина. Твърдият му поглед се бе приковал в кълбото тъмнина, обкръжаващо кралската цитадела.

Беше станало нещо странно. Ветровете не пищяха из цитаделата, не трещяха мълнии.

Сияйният на мрака като че ли беше затихнал.

„Той е вътре с Йоме“ — разбра Мирима. Тази мисъл я замая и тя залитна.

Затича тихо напред, за да не би чудовището да чуе стъпките й. Изведнъж от недрата на кралската цитадела се разнесе нечовешки вик, разцепи нощта и отекна от каменните стени на замъка. Бинесман развъртя тоягата по-бързо и запя в триумф:

— Орел на долни светове, проклинам те сега. Със Земна сила запечатвам участта ти. Леговището каменно да стане твоя гроб.

Сияйният на мрака докосна вратата, зад която се криеше Йоме, тя изскърца на ръждивите си панти и се отвори.

Коридорът зад звяра беше по-тъмен от всякаква нощ. Въглените в огнището изгаснаха.

— Милейди! — проплака куцото момче.

Сияйният на мрака изръмжа. Мълния изсъска във въздуха покрай главата на Йоме и се взриви в древните дървени стени.

Йоме вдигна пред себе си торбичката с листа и корени с надеждата, че тя ще я опази.

Сияйният на мрака изрева от болка.

Цитаделата изведнъж потръпна като при земетръс. Стените се разтърсиха. Звук на цепещо се дърво и на скърцащи камъни изпълни въздуха. От рафтовете западаха кошници. Тежките дъбови греди запращяха.

В пълния мрак шестте етажа от камък се сринаха.

Докато бойците му се прегрупираха, Габорн лежеше заспал от изнемога. Макар мнозина да се опитваха, никой не можа да го събуди. След като се вслуша за миг в пулса му, сър Ленгли каза само:

— Качете го на коня му и го оставете да спи, щом така е решил. Ще пребия с камшик всеки, който се опита да наруши съня му.

В сънищата си Габорн летеше над някаква висока сграда.

Можеше да е Синята кула, недалече от Дворовете на прилива, помисли той, въпреки че никога не беше влизал в Синята кула.

Но не, тази сграда бе мрачна и зловеща. Нямаше гоблени, които да красят стените, нямаше светилници. Каменните зидове бяха стари, боята се беше оронила.

Сградата беше хладна като тъмница. Повечето камъни се бяха охлабили и заплашваха да рухнат от гнездата си. Но не беше и съвсем тъмница; приличаше по-скоро на древни руини, лабиринт от порутени стени без покрив.

И в тази мрачна и влажна древна сграда Мирима и Йоме бягаха от Радж Атън с черни превръзки на очите. Габорн беше затворен в метална клетка, която висеше от грамадно дърво. Взираше се в мъглата през зейналите дупки на покрива.

Чуваше стъпките на Вълчия господар по камъните, чуваше нещо като дращене на нокти по пода. Понякога успяваше да зърне гърбавия тъмен силует на Радж Атън. Но Йоме и Мирима сякаш все още не съзнаваха грозящата ги опасност. Трябваше да ги предупреди.

„Скрий се! Скрий се!“, замоли ги Габорн. Но всеки път, когато се опитваха да се скрият в някой ъгъл, тъмното създание от съня му тръгваше неумолимо към тях.

„Скрий се!“, отправи той предупредителния си зов.

Бинесман свърши заклинанието си и развъртя тоягата. Зелен лъч на мълния, като докосване на лято, лумнало през горския листак, се изстреля от върха й и се понесе към цитаделата.

Светлината прониза мрака и се изгуби.

В цитаделата запращя камък и рухнаха многотонни канари.

Огненото торнадо над кралската цитадела се завихри и се пръсна.

Ярка слънчева светлина изведнъж изпълни небето. Във въздуха се вдигна вихрушка, а Мирима се втурна през портикула и застана до чародея.

Бинесман гледаше с триумф.

Мирима се взираше с ужас.

Кралската цитадела беше рухнала. Грамада от камъни, високи по петнадесет стъпки, се бе сринала на земята и над нея се вдигаше прах. Парчета от мебели и гоблени се мяркаха тук-там из руините, а гротескните фигури на водоливниците от покрива бяха накацали върху купчината камъни, ухилени като на подигравка.

Мирима гледаше потресена.

Бинесман се обърна към нея и каза уморено:

— Плених звяра. Запечатах го в Земята. — Подпря се на тоягата и добави: — Да се надяваме само, че ще успея да го задържа!

Мирима се огледа. Само преди минути беше видяла Йоме да препуска към цитаделата. Но кобилата й беше изчезнала.

Изведнъж тя я забеляза, забучена на зъбците на цитаделата на Посветителите, на осемдесет стъпки във въздуха. Посочи я и извика:

— Но Йоме беше в цитаделата! Запечатал си ги и двамата!

— Не! — проплака Бинесман.

И изведнъж хълмът от камъни и отломки от доскорошната цитадела се надигна като приливна вълна. Камъните се разместиха.

Огнен вихър се изви над зейналата дупка и мрак отново насити небето, по-пълен и по-черен от всякога.

Бинесман извика от ужас. Мирима не можа да измисли нищо друго освен да изпълни съвета на Земния крал — изтича под портикула и опря гръб на стената. Цялата трепереше.

Ветровете бушуваха и пищяха през портикула, биеха в замъка. Каменната стена зад гърба на Мирима се разтърси от ледения напор, но Бинесман стоеше сред тази буря, рисуваше руни по земята с тоягата си и крещеше слова, които бурята откъсваше от устните му и отнасяше надалеч.

Но Мирима видя нещо удивително: вятърът, беснеещ наоколо, не можеше да го засегне. Само леко повдигаше пешовете на халата му.

Мълния изтрещя от тъмнината и удари в краката му, но заклинанията на Бинесман за закрила бяха достатъчно силни, за да не го разкъса огнената й стрела. Зелената светлина струеше от тоягата му и Бинесман продължаваше да се взира в мрака, изпълнен с решимост.

Той бръкна в джоба си и извади опала. Камъкът изведнъж лумна в ръката му.

Отначало Мирима помисли, че той излъчва светлина, като в тъмния склад в хана „Глиганите“. Но след миг разбра, че става нещо друго. Сега камъкът привличаше светлина. Огненото торнадо, което Сияйният на мрака изсмукваше от небето, изведнъж се огъна и светлината му се стече в камъка и започна да го изпълва, както вода изпълва гъба.

Мракът изсветля и бушуващата из замъка буря изведнъж отслабна, превърна се в обикновен силен вятър. Сенките се надигнаха и небето отгоре като че ли доби мрачината на обикновена вечер.

От дълбоките сенки, обкръжили руините на кралската цитадела, се разнесе смях — дълбок, нечовешки глас.

— Искаш да откраднеш силата ми, жалко чародейче? Камъкът ти е твърде малък, за да я задържи цялата!

Мирима потръпна. После стисна здраво лъка и го изпъна.

Перата я одраскаха там, където от двата дни упражнения кожата й се беше ожулила.

Пое си дълбоко дъх и затича през портикула.

Отпред, сред тъмните сенки, стоеше Сияйният на мрака. Беше почти десет стъпки висок и приличаше на снажен мъж с тъмна коса. На гърба му се издигаха огромни криле. Студени бели пламъци облизваха голата му кожа. Той я изгледа с презрение.

Мирима не се и опита да се прицели. Чудовищният звяр стоеше на шейсет разкрача от нея и тя можеше само да се надява, че ще го удари в корема, ако изобщо го улучи.

Пусна стрелата. Вятърът около нея изведнъж зави, щом Сияйният на мрака размаха крилете си.

От разперената му длан излетя лъч на мълния и тресна в каменната арка над главата й. По врата й се посипаха каменни отломки.

Стрелата полетя високо над целта и като че ли щеше да профучи над главата на чудовището…

Но крилете на звяра от долния свят го бяха надигнали на стъпка във въздуха и стрелата го удари и разкъса рамото му.

Главата на Сияйния се отплесна назад и той се преви, рухна върху каменните плочи на двора и се загърчи ранен, мъчейки се да се покрие с крилете си, да се заслони. Запищя от болка и ужас.

Мирима измъкна нова стрела и затича към него; жажда за кръв запулсира в жилите й. Светлината продължаваше да се влива от небесата в опала на Бинесман.

Викът на Габорн прокънтя в ума й със страхотна сила: „Удряй, удряй сега!“

Мирима се втурна към Сияйния на мрака. Съществото засъска срещу нея като змия. Повдигна едното си сгънато крило и я погледна и с ужас, и с презрение.

Тя дръпна стрелата, пусна и го удари в окото.

Ярка слънчева светлина се изсипа от небесата. Мирима стоеше над Сияйния на мрака, задъхана.

Изведнъж усети, че крещи на създанието, че е крещяла през цялото време:

— Проклета да си, мръсна твар! Проклета да си, ще те убия!

Втурна се и започна да рита все още гърчещото се тяло. Чудовището протегна към нея косматия си ноктест пръст. Тя отскочи назад и усети, че отново крещи, крещи от ужас, от облекчение и болка.

— Върни се! — изрева Бинесман и затича към нея.

В този момент Сияйният на мрака разпери криле и вдигна чудовищните си нокти във въздуха. От устата му се изтръгна звук — сухо, съскащо хъркане, по нищо не приличащо на смъртния стон на животно.

Черен вятър изригна от гърлото му и се чу нечовешки вик. Силата на могъщия вятър притисна звяра към земята, а Мирима залитна назад — не можеше да откъсне краката си и да побегне.

Беше убила тялото на Сияйния на мрака, но не и затворената в него стихия.

Грамадният юмрук на вятъра я блъсна, отхвърли я няколко крачки назад и изкара въздуха от дробовете й. Ребрата й изпукаха, сякаш я бяха ударили с ковашки чук. Вятърът я подхвана, затъркаля я по плочите на двора. Запищя около нея с хиляди гласове, като ридание на духове.

Зави из двора, превърна се в торнадо и понесе тялото на Сияйния на мрака нагоре и все по-нагоре. Основата на торнадото изтръгна плочи от двора и ги завъртя сред грохота на земетръс. Мълния изтрещя в короната на торнадото и се издигна към небесата. Тъмната маса на вихъра се завъртя още веднъж и се отплесна на север. Стените на цитаделата на Посветителите се разтресоха с грохот, във въздуха полетяха каменни грамади.

Три мълнии изтрещяха около Мирима една след друга. Торнадото зави към нея. Тя усети как въздушните му пръсти я задърпаха към сърцето на вихъра. Бинесман крещеше, а Мирима дращеше с нокти, за да се хване за някоя от плочите.

Вятърът я надигна над земята и за миг я задържа, сякаш размисляше какво да направи с нея.

И тогава Мирима видя Бинесман. Старият чародей вървеше през беса на вятъра, който рошеше косата му и вееше с все сила халата му. Той вдигна тоягата си към нея и Мирима я сграбчи отчаяно, стисна чворестото, излъскано дърво. Един огромен камък се срина от цитаделата на Посветителите, двутонен блок, който се понесе право към тях, запокитен с безпогрешна точност.

Бинесман вдигна ръка и камъкът се отклони, пропускайки ги на косъм.

— Искам те за Земята. Живей сега! Живей за Земята! — надвика Бинесман воя на вятъра.

Вятърът дърпаше Мирима с мощните си пръсти, мъчеше се да я изтръгне, а тя се беше впила с две ръце в тоягата, напрегнала сетни сили.

Бинесман измъкна от джоба си шепа листа и ги хвърли във въздуха. Вятърът ги подхвана и ги завъртя във вихрушката.

— Махни се, пъклено изчадие! — изрева Бинесман. — Тя е моя!

Вятърът изведнъж утихна и от мощното торнадо се разнесе грохот. То изтръгна камъните от рухналата цитадела на Посветителите, отпрати ги с тътен във въздуха и ги пусна да се сринат в чудовищен дъжд от каменни отломки около Бинесман и Мирима.

Мълнии процепиха небесата и светлината им я заслепи.

После стихията си отиде, отвя се с писък на север към кралските гробници, изтръгвайки от корен череши на по сто години. Прескочи стръмнините на север и се понесе устремно над полята; кръжеше безцелно, събаряше селски къщи, премазваше коли и раздираше купи сено, като оставяше черния си белег по земята.

Дълго след това въздухът бе изпълнен със сено и прахоляк. Но онова, което бе останало от Сияйния на мрака, си бе отишло.

Мирима седеше на земята и трепереше, смъртно уплашена. Ребрата я боляха. Краката и ръцете й бяха охлузени от търкалянето по грапавите каменни плочи.

Беше смаяна, че все още е жива.

Бинесман я притискаше до гърдите си и се мъчеше да я утеши.

Тя затрепери неудържимо — ужасът и жаждата за кръв си бяха отишли. Сърцето й биеше в ушите толкова силно, че едва можеше да чува, не можеше да схване думите на Бинесман.

— Е това, милейди, просто е невъзможно! — говореше той изумено. — Никой простосмъртен не може да убие Сияен! И при това да остане жив… да оцелее.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

Но той продължи с безкрайна почуда:

— Мокра сте. Цялата сте мокра!

От очите й бликнаха сълзи. Тя се взря над рамото му към грамадата камъни, останали от кралската цитадела. Там имаше огромен процеп, пукнатина, през която се беше измъкнал Сияйният на мрака.

„Йоме е долу — помисли Мирима. — Трябва да я намеря и да я погреба.“

Но още докато си го мислеше, зърна движение на ръба на ямата.

Йоме, цялата покрита с прах, показа глава над руините и се огледа любопитно. След малко до нея щръкна главата на куцото момче.

— Скрихме се в стаята ти — заразказва Йоме историята си на Бинесман. — Там земната сила беше най-голяма и Сияйният на мрака не посмя да се приближи. Когато цитаделата рухна, двамата с момчето се оказахме заклещени в един ъгъл, под едни греди.

— Имахме късмет — извика куцото момче. Приличаше на кралски шут в дрехата си от златотъкан брокат. — Кралицата извади късмет!

— Не, не беше късмет — поклати глава Йоме. — Усетих как Габорн ме предупреди, каза ми да се скрия. Свряхме се в онзи ъгъл, защото ми се стори безопасен, а когато покривът рухна, гредите се оказаха достатъчно здрави, за да ни заслонят.

— Можете да благодарите на краля за живота си, като го видите следващия път — каза Бинесман.

Йоме хвърли поглед към долината. Торнадото се носеше на изток. Та потръпна и продължи:

— След това, когато Сияйният на мрака се измъкна, просто изпълзяхме през отломките и се измъкнахме и ние. Но вятърът виеше толкова ужасно! Не посмях да се изкатеря, докато не чух да си приказвате с Мирима и не разбрах, че е безопасно.

Мирима погледна камарата, където Сияйният на мрака бе запечатан под земята. Изглеждаше невъзможно да оцелее под нея.

Бинесман я пусна. Тя все още трепереше, но вече не толкова силно.

— Все още не разбирам — поклати удивено глава чародеят. — Никоя обикновена стрела не би могла да прониже този звяр.

Взе от земята една от стрелите на Мирима и я заразглежда внимателно. Огледа тясното желязно острие и острия като шило връх. Опипа белите гъши пера.

После изгледа Мирима изпод вежди. Гласът му бе изпълнен с подозрение.

— Мокра е.

— Паднах в рова — обясни Мирима.

Бинесман се усмихна, сякаш схванал нещо много важно.

— Ама разбира се! Въздухът е елемент на нестабилност. Но водата противодейства на нестабилната му природа. Също като земята, водата може да противодейства на въздуха. Една стрела, направена само от земя, не би могла да прониже Сияен на мрака, но от земя и вода, може би… Е, и аз, разбира се, нали през това време изцеждах силите му.

Това подозрително прозвуча на Мирима като опит на чародея да си припише заслугата. Но беше съвсем сигурна, че тъкмо тя бе спасила неговия живот. А и Бинесман не изглеждаше убеден в заключението си относно причината за смъртта на чудовището.

Джюрийм пристигна в галоп, водеше кобилата на Мирима. Конските копита изчаткаха по камъните.

Кобилата имаше бял белег от изгоряло на задницата, където я беше ударила мълнията. Мирима се удиви, че изобщо може да стои на краката си. Но все пак това беше подсилен кон, припомни си тя, с дарове на жизненост, и можеше да издържи повече от обикновен кон.

Джюрийм скочи от седлото и свали кошницата с палетата. Кученцата заджавкаха възбудено, а едно си показа муцунката от капака на кошницата, изскочи и се втурна към нея.

Тя го погали разсеяно.

Джюрийм запремества поглед от лице на лице, сякаш искаше да се увери, че всички са живи и здрави. Йоме се изсмя нервно и каза на Мирима:

— Мъжът ти уби хала магесница и домъкна вчера главата й, а днес ти май го надмина. Какъв ще е следващият ти трофей?

— Само един по-добър ми хрумва — каза Мирима. — Главата на Радж Атън.

Всъщност Мирима никак не бе спокойна. Въздухът наоколо тежеше и миришеше на буря. Нямаше го трупа на Сияйния на мрака, нямаше нищо, което да докаже, че наистина го е убила.

Имаше чувството, че той все още е тук, че е надвиснал някъде наблизо и че следи всяка нейна дума.

Бинесман също се озърташе неспокойно и душеше въздуха. А той миришеше тежко на прах и гръмотевици.

— Мъртъв е, нали? — попита Мирима. — Нали се свърши?

Бинесман я изгледа и каза:

— Един Сияен не се убива толкова лесно. Сега той е лишен от тяло, смален е. Но не е мъртъв и все още е способен да причини големи злини.

Мирима се загледа към долината — торнадото още бушуваше и кипеше на две мили от тях.

— Но… вече не може да ни засегне, нали?

— Аз уж го прогоних… — отвърна предпазливо Бинесман.

Йоме също погледна натам.

— Значи ще изгуби формата си, както става със стихията на огнетъкача?

Бинесман стисна здраво тоягата, загледан замислено към бушуващия вихър. Торнадото се местеше колебливо, удряше ту на една страна, ту на друга, като капризно дете.

— Не е точно така — тежко отрони чародеят. — Ще си изгуби формата, но не мисля, че ще се разпадне бързо. Няма да е като огнения дух. И не мисля, че ще ни остави на мира.

Градските стражи бяха започнали да излизат от укритията си и боязливо поглеждаха към рухналата цитадела. Йоме видя, че четирима вече са застанали при портата.

В цялата тази суматоха Мирима беше изтървала лъка си и сега го видя насред двора. Тръгна към него между нападалите камъни. Сияйният на мрака до такава степен беше опустошил тази част на замъка, че оцеляването й беше същинско чудо.

Изведнъж видя на земята част от чудовището — отсечена ръка с три пръста като на огромна хищна птица; черните нокти бяха остри като на ястреб. От ръката още капеше кръв.

За ужас на Мирима ръката се движеше — кривите космати три пръста се отпускаха и свиваха.

Тя пристъпи напред и изрита надалече ужасното нещо. Ръката падна на земята и задраска с нокти каменните плочи, заподскача като грамаден паяк. Паленцето изтича след нея, заджавка и заръмжа.

Мирима вдигна лъка и се върна при другите. Джюрийм боязливо гледаше движещата се ръка, а Йоме не откъсваше поглед от палето.

А то изръмжа свирепо и захапа злокобната ръка.

— Това пале иска да те защити — каза Йоме. — Готово е да ти даде дар.

Мирима се изненада, че палето е готово толкова скоро да й даде дар, въпреки думите на херцог Гроувърман, че палетата от тази порода много бързо се привързват към господаря си.

Това я обнадежди. Все пак беше убила Сияен на мрака, докато храбри мъже като сър Донър и градските стражи не бяха успели да го сторят.

Тя коленичи пред Йоме и сложи лъка в нозете на кралицата. Беше се надявала един ден да я приемат за достойна да бъде воин, надявала се беше да спечели правото да използва кралските силари. Цената на взимането на дарове беше огромна. А след като кръвният метал беше толкова рядък напоследък, знаеше, че ще е невъзможно да добие такова право по друг начин.

— Ваше величество — каза Мирима. — Коленича пред вас, за да изрека клетвата си. Поднасям ви предано своето оръжие и живот и ви моля за честта да нося оръжие в служба на вас.

Йоме постоя за миг мълчаливо, сякаш се колебаеше как да постъпи.

— Тя има сърце на воин — каза Бинесман. — Храбро сърце. Срази се и устоя, докато по-силни от нея се криеха.

Йоме кимна. Беше взела решение. Огледа се за някакво оръжие, с което да я посвети. Джюрийм извади кривата си, отрупана с рубини кама от канията и й я подаде.

Йоме докосна с острието главата на Мирима и раменете й и каза тържествено:

— Станете, лейди Боренсон. Приемам с радост службата ви и заради днешния ви подвиг ще ви даря с десет силара от личния ми запас, наред с поддръжката на вашите Посветители.

Десет силара! Само при мисълта за това очите на Мирима се просълзиха — но щом искаше да стане воин, не биваше да плаче. С десет силара щеше да получи достатъчно дарове, за да стане истински воин. Дарът беше голям, много по-голям, отколкото смееше да се надява. Но след като помисли какво бе сторила за кралството, прецени, че този дар е напълно заслужено възнаграждение.

Взе лъка си и се изправи. По право сега тя беше воин на Хиърдън, равна по сан на всеки рицар. Почувства се… облекчена.

Йоме тръгна към гробниците. Докато се отдалечаваше, нейната Дни излезе от укритието си, все още с пребледняло от страх лице, и Бинесман и Джюрийм захванаха да й описват как е бил убит Сияйният на мрака.

Но самата Мирима не каза нищо. Само приседна на земята между жълтеникавите си паленца и се заигра с тях, опита остротата на зъбките им и ги остави да я нацелуват с грапавите си езичета.

Нейните кучета. Ключът към нейната мощ. До вечерта щяха да стигнат в замък Гроувърман, а там облекчителят щеше да изпее заклинанието си и да вземе дара на едно от палетата. Палето, което се бе опитало да я защити, беше гледано за жизненост. Мирима щеше да се нуждае ужасно от това качество, ако искаше да продължи усиленото си обучение.

Вълчи господар. На заранта щеше да е Вълчи господар. Според мълвата онези, които взимаха дар от кучета, ставаха по-диви. Тя се зачуди дали това наистина ще я промени, дали след време няма да стане същата като Радж Атън.

Йоме се върна от гробниците поне с трийсет силара. Приклекна до Мирима и каза:

— Донесох повече, и за мен. Не искам да си единствената Вълча господарка в Хиърдън.

— Разбирам — отвърна Мирима.

Яхнаха конете. Джюрийм отстъпи своя кон на Йоме и отиде до конюшнята да вземе някои от оставените за кралската гвардия. Мирима и Йоме взеха със себе си кошниците с паленцата, а чародеят Бинесман яхна с куцото момче.

Докато слизаха надолу по каменните улици, Мирима непрекъснато поглеждаше назад към замъка. Изглеждаше нелепо без кралската цитадела и без кулите на цитаделата на Посветителите.

Щом стигнаха до подвижния мост, тя видя главата на халата — все още лежеше на земята от другата страна. Спря коня си на моста и се загледа във водата. Не можа да види рибите; нито една от тях не кръжеше на повърхността, не рисуваха вече своите руни на закрила, както през последните два дни.

Най-сетне успя да зърне една от огромните есетри — отдъхваше в сянката под моста сред златистите водни лилии.

Отдъхваше. Не се стремеше повече да защити замъка. Водните чародеи знаеха какво са свършили. Навярно тъкмо техните магии бяха помогнали да бъде сразен Сияйният на мрака.

— Бинесман — каза Мирима. — Трябва да направим нещо за чародеите. Трябва да им благодарим по някакъв начин.

Почувства се леко гузна, защото едва вчера заранта се беше надявала да похапне от някоя от тях. Сега осъзна колко много дължи на тези риби.

— Разбира се — отвърна Бинесман. — Реката днес се прочиства от тинята. Можем вече да вдигнем преградата и да пуснем чародеите да отплуват накъдето поискат. Те не могат да я вдигнат сами.

Мирима се опита да си представи какво е да си риба, затворена в този ров. В реката щеше да е по-добре, с нейните жаби, змиорки, патенца и други деликатеси.

С помощта на Бинесман и Джюрийм тя изтръгна няколкото дъски, преграждащи канала, и го отвори за рибите към реката.

Видя тъмните силуети на чародеите. Сините им гърбове се понесоха в дълбините като сенки. Огромните риби завъртяха опашки, влязоха в реката и поеха нагоре към Дънуд, към изворите на Вий.

Оубран

Боренсон беше притворил очи, обзет от умора и скръб. Не беше сигурен дали е дрямал миг, или час. Конете неуморно трополяха по пътя; струваше му се, че са минали едва няколко мига.

— Стигнахме. — Пащук го сръга в ребрата и му посочи долината пред тях. — Това е дворецът на конкубинките.

Боренсон вдигна натежалата си глава. Не се чувстваше ободрен след дрямката; имаше чувството, че изобщо не е спал. А така нареченият „дворец“ изобщо не отговаряше на очакванията му. Беше си представял огромно каменно здание като палатите със златните куполи на север, с извисяващите се над портиците арки и просторните открити дворове.

Но там, от другата страна на долината, плътно към скалната стръмнина се бяха прилепили груби каменни постройки с пепеляв цвят.

Отдалече приличаха на изоставени руини. Долината около тях беше осеяна с камънаци, трънливи храсти и мръснокафява трева. Не можеше да надуши вода наблизо. Не се мяркаха стада — нито камили, нито коне или кози. Не се мяркаха огньове. Нито стражи се мяркаха, нито крепостни стени.

— Сигурен ли си? — попита Боренсон.

Непобедимият само кимна.

— Ама разбира се — сети се Боренсон. — Няма да скрие най-голямото си съкровище на открито, я. — Дворецът беше прикрит, като безименна развалина сред околната пустош. Оубран. Боренсон беше мислил, че думата означава „Град на древния крал“. Но сега му хрумна друг възможен превод: „Руините на краля“.

Пащук го поведе по пътеката.

Дори когато конят му бавно премина през портите на древния град, Боренсон не забеляза никакви стражи. Самата стражева постройка при портата представляваше незащитена камара камъни, срутили се преди стотици години. Отдалече можеха да минат за останки от някогашен дворец, отблизо изглеждаха идеално свърталище за скорпиони и усойници.

Навсякъде, където минеше, по камъните се изтягаха големи гущери. Разбягваха се, щом ги приближеше. Птиците бяха в изобилие — пустинни лястовици по храсталаците, мухоловки с жълти гребени, прелитащи ниско над пътя.

Имаше вода тук. Иначе животните нямаше да са толкова много. Но не виждаше никакъв признак за наличие на вода — нито кладенци, нито дървета, израсли около някое езеро.

Минаха по улиците на града и стигнаха до някаква древна развалина — внушителна сграда на някогашно имение, — и Непобедимият го поведе през самата постройка, без да слизат от конете, все едно че влизаха в кралска тронна зала, без да си направят труда да слязат от седлата.

Покривът беше рухнал. Личеше, че стените някога са били ярко украсени със стенописи на древни владетели в дълги бели копринени дрехи, и любопитно, всички като че ли бяха с къдрави коси. Но сега слънцето беше избелило стенописите до такава степен, че на места се виждаха само петна със землист цвят.

Най-сетне Боренсон забеляза признак на живот. Някой наскоро беше пробил отсрещната стена на тронната зала.

От тази страна отворът изглеждаше тъмен, но се виждаше, че се уширява, защото пътят през него се осветяваше от слънчевите лъчи.

Чак сега се показаха и стражите.

Двама Непобедими излязоха от сенките и заговориха на висок глас на Пащук на индопалски, който Боренсон не разбираше. Пащук им показа силарите и им описа посланието, което носеше Боренсон. На завален роуфхейвънски стражите му поднесоха обичайните заплахи, за които Боренсон бе започнал да разбира, че съставят по-голямата част от речника на всеки разговор със стража в тази страна.

Но самият той беше толкова уморен след загубата на даровете си, че честно казано, му беше все едно дали ще го убият точно сега, или след малко.

Единият Непобедим изтича през цепнатината да отнесе съобщението, че Боренсон моли за аудиенция. Когато се върна, Боренсон слезе от коня и стражите го подкараха напред.

Първото, което забеляза, щом навлезе в тясното дефиле, беше миризмата на влажна пръст и на тучна растителност. Отпред трябваше да има оазис.

Той закрачи през дефилето, вдигнал поглед към златистите лъчи на слънцето, шарещи по жълтеникавия пясъчник. Стените на стръмнината бяха високи над сто стъпки и цялата светлина, която стигаше до дъното на дефилето сега, в късния следобеден час, се отразяваше от тях.

Бяха гладки и кремави на цвят. Боренсон прецени, че това място трябва да е стояло скрито от хиляди години и е било открито едва наскоро.

Нелепо. Ужасно нелепо. Тази вода, толкова ценна тук в пустинята, да е стояла скрита толкова време. Зачуди се над тази странна история. Кой ли владетел беше скрил този оазис, преграждайки със стена входа към своя трон? И как изобщо наличието на водата е било забравено?

Клисурата се виеше като змия през хълмовете и накрая стигаше до малка триъгълна долина. На изток и на запад се издигаха високи скални стръмнини, събиращи се под ъгъл на три мили на юг. От север долината се преграждаше от изкуствен каменен рид, през който не можеше да премине дори диво животно.

И тук, в скритата долина, край едно малко езеро, около което в изобилие растяха палмови дървета, беше палатът, който търсеше Боренсон.

Кремавите му външни стени се издигаха на четиридесет стъпки, а ръбестите стражеви кули, на неравни интервали, бяха два пъти по-високи. Над целия дворец се простираше огромен централен купол, открит по краищата така, че можеше да служи като веранда под звездите. Целият купол беше позлатен, а стените на кулите бяха покрити с бронзови плочки. Като се прибави и синьото на езерото, сладостно зеленото на тревата, тучните палми и яркоцветните храсти на пълзящите по стените рози и жасмин, в някои отношения дворецът беше може би най-възхитителният от всички, които Боренсон бе виждал. Прост, но елегантен.

Боренсон приближи двореца с белезници, помъкнал вързопа със силарите. Хиляда силара тежаха около четиридесет килограма и без своите дарове на мускул той се запъхтя много преди да стигне до двореца.

Пащук го спря пред портите — огромен портал от черно ковано желязо и позлатено дърво.

През портата не можеше да се види нищо, затова Боренсон загледа с почуда рояците пърхащи наоколо колибри, които пиеха меден сок от тръбестите цветчета, от които по стените на палата капеше шафран и розово.

Един страж над портата извика на Боренсон високо и тънко на тулистански.

Пащук преведе.

— Евнухът казва, че Сафира ще те приеме тук, на двора. Той ще отвори портата, за да можеш да говориш. Не бива да я поглеждаш. Ако решиш да я погледнеш, ще те убият. — И добави по-тихо: — Само че ако Сафира реши да се намеси в твоя полза, присъдата може да бъде отменена и вместо това тя може да реши да те кастрират, така че да останеш в двореца като неин слуга.

Боренсон се изкиска. Никога не беше виждал жена с повече от десет дара на обаяние, дори не беше и помислял за такава възможност, но разбираше опасността. Един мъж, получил обаяние, можеше да е ужасно красив, но Боренсон никога не беше изпитвал сексуално влечение към мъже — остана хладен дори пред смайващата красота на Радж Атън, — макар да познаваше други, които не можеха да се похвалят със същото. Така че никога не му се беше налагало да се бори с чувствата си, когато погледне някой лорд.

Понякога, щом погледнеше кралица или висша дама с няколко дара на обаяние, му се налагаше да се пребори с определени неблагоприлични изкушения. Женското обаяние му въздействаше много по-силно от мъжкото. Но макар да обожаваше жените, винаги беше чувствал, че висшите дами с по няколко дара на обаяние стоят над него — те бяха толкова красиви, че чак не приличаха на хора. Сафира с нейните стотици дарове явно бе изключително изкушение.

— Удоволствието ще го пропусна — каза Боренсон. — Все пак съм привързан към яйчицата си.

— И аз не бих искал да ми ги резнат — каза Пащук.

Боренсон се ухили, а Пащук махна на стражите. Те завъртяха макарата и почнаха да вдигат портата.

— Стисни си здраво очите — предупреди го Пащук и коленичи. — Примижи, та стражите да се уверят, че не гледаш. Тъй като си северняк, може да потърсят повод да те убият. Всъщност могат да ти предложат превръзка, но може да решат и да си оставят вратичка да ти резнат главата.

Боренсон стисна здраво очи. В различните страни дворцовите обичаи бяха различни. Трудно беше да се определи положението на Сафира. Като жена от кралския харем, статутът й не беше съвсем равен на кралица. До нея нямаше да има Дни. Но от друга страна, тя беше фаворитката на Радж Атън, диамант, който той бе скрил от целия свят.

Реши да се държи с нея като с кралица. Смъкна се уморено на ръце и колене върху горещите, облени от слънчевите лъчи камъни така, че носът му се изравни с лазещите по тях мравки.

Беше трудно изпитание, особено с белезниците.

За негово изумление, когато Сафира проговори, ясният й глас стигна до ушите му на роуфхейвънски, с много лека следа от акцент.

— Добре дошли, сър Боренсон — каза тя. — Никога не сме имали посетител от Роуфхейвън. Удоволствието е изключително. Радвам се да видя, че приказките, че по света има хора с бяла кожа и огън за коса, са верни.

Той се вслуша напрегнато в гласа й. Беше мек и чувствен, мелодичен и удивително дълбок. Помисли си, че Сафира трябва да е елегантна жена, с десетки дарове на глас. Нещо повече, след като говореше роуфхейвънски толкова съвършено, без дори да е виждала човек от неговите владения, към даровете й сигурно бяха прибавени и дарове на ума.

Сафира се приближи и той чу шумолене на коприни. За няколко мига сянката й падна върху него, преграждайки слънчевите лъчи, и той подуши екзотичен парфюм. Не каза нищо, тъй като все още не му беше дала позволение да говори.

— Какво е това? — попита тя. — Имате кафяви петънца по страните! Да не би да са татуировка?

Боренсон едва не се разсмя. Явно не беше научила езика добре. След като вече му бе задала въпрос, имаше право да проговори.

— Петънцата са естествени, ваше величество. Наричат се „лунички“.

— Лунички ли? Та това са просто точици. Защо да са лунички?

— В Роуфхейвън ги наричат така, ваше величество. Не знам защо.

Боренсон чу шляпането на малки крачета — идваха деца.

— Сър Боренсон — каза Сафира, — моите деца са любопитни. Никога не са виждали човек от Роуфхейвън и естествено се страхуват. Най-големият ми жив син моли за разрешение да ви докосне. Възразявате ли?

Едва предния ден Боренсон беше домъкнал главата на халата пред портите на замък Силвареста. Деца и дори много стари хора се бяха събрали да я разгледат. Жени бяха пипали жилавата като гума сива плът и бяха пищели, къде на смях, къде от ужас. Сега, разбра той, децата щяха да правят същото с него.

„Толкова много убийци ли сме пращали в това кралство — зачуди се той, — че толкова ги плаша?“

Но отговорът, разбира се, беше „да“. Тези деца бяха родени тук, скрити през целия си живот. И не един свободен рицар, ако научеше за този „най-голям жив син“, щеше да реши, че момчето е подходяща мишена. Всъщност, зачуди се Боренсон, какво ли се беше случило с най-големия нежив син?

— Нямам нищо против децата ви да ме пипнат — отвърна той. — Макар да съм свободен рицар, няма да ги нараня.

Сафира заговори бързо и тихо на момчето и детето простена от ужас като разбра, че Боренсон е свободен рицар. С колебливи стъпки се приближи и плахо го докосна по плешивото петно на темето, след което побягна. Боренсон чу стъпките на по-малко дете, което дотича и също го пипна. Накрая дойде някакъв съвсем дребосък, едва ли на повече от една-две години, сграбчи го за косата и го потупа като коте.

Три деца, разбра Боренсон. Джюрийм беше казал, че Сафира била фаворитката на Радж Атън от пет години. Не си беше позволил да мисли дали му е родила дете, камо ли три.

По заповед на майка си най-малкото дете се отдръпна.

— Носите послание за мен, и подарък? — попита Сафира.

— Да, ваше величество — отвърна Боренсон. Даваше си сметка, че се държат с него с известна враждебност. Обичаят диктуваше тя да му предложи храна и пиене преди да го попита за целта на гостуването, въпреки че това бе неофициален жест. Но Сафира не му предложи храна. — Дойдох от Хиърдън с подарък и послание от Габорн Вал Ордън, Земния крал.

Последва дълга пауза. Сафира си пое дълбоко дъх. Боренсон разбра, че тя не е и чула тук, в това отдалечено кътче на земята, че в Хиърдън се е въздигнал Земен крал.

— Но Хиърдън се управлява от крал Силвареста, нали? — попита Сафира.

— Ние сме във война — отвърна Боренсон. — Вашият съпруг нападна.

— Но той не трябваше да убива крал Силвареста! — каза Сафира. — Аз му забраних. Той ми обеща да го пощади. Силвареста е приятел на баща ми!

Въздухът излезе трудно от дробовете на Боренсон и той се закашля от изненада. Вярно беше, че Радж Атън бе проявил необичайна милост, като беше взел неговия дар на ума вместо живота му. Но и в най-необузданото си въображение Боренсон не си беше представял, че влиянието на една жена е могло да причини тази снизходителност.

Сега той започна да се чуди. Беше мислил, че начинанието му е глупаво — да тръгне да говори със Сафира по настояване на Габорн. Не беше ли се изразил много вярно Пащук, когато предположи, че Габорн е едно слабо същество, след като слуша женски съвети?

Но изглеждаше, че Сафира наистина би могла да склони Радж Атън.

— Ваше величество — призна Боренсон. — Вашият съпруг остана верен на думата си и не уби крал Силвареста.

— Можете ли да ми кажете името на воина, който го е убил? — попита Сафира. — Ще се погрижа да бъде наказан.

Боренсон не посмя да изрече истината. Не посмя да каже: „Аз, коленичилият пред вас, убих крал Силвареста“. Само се надяваше лицето му да не се изчерви от смущението и да го издаде.

Затова той отклони въпроса.

— Не мога да ви кажа, ваше величество. Знам само, че Габорн Вал Ордън сега е в Хиърдън и че той е избран от Земята да стане неин крал.

Сафира помълча.

— Габорн Вал Ордън — принцът на Мистария — претендира, че е Земен крал?

— Истина е, ваше величество — каза Боренсон. — Духът на самия Ерден Геборен се появи начело на десет хиляди души и короняса Габорн с листа.

Тя се извърна и започна да вика на стражите. Боренсон успя без усилие да разбере въпроса й: „Защо не ми казахте?“ Евнусите започнаха да се извиняват. Сафира отново насочи вниманието си към Боренсон.

— Това е сериозна новина. И вие твърдите, че Земния крал ми е изпратил подарък и послание?

— Да, ваше величество — отвърна Боренсон, отвори торбата със силарите и леко ги сложи на земята, за да не се очукат в камъните. — Той ви предлага дарове на обаяние и на глас.

Сафира си пое дълбоко дъх, смаяна от толкова многото силари. Дарът беше впечатляващ.

— А посланието му е следното. Габорн наскоро се ожени за Йоме Силвареста, така че сега по брачна линия той е братовчед на вашия съпруг. Има вести за хали, нападащи южните предели на Мистария и Картиш. Земния крал желае да спре войната с Радж Атън и ви моли да му предадете следното послание: „Макар да мразя своя братовчед, врагът на моя братовчед е мой враг“.

Сафира отново вдиша дълбоко от изумление — беше звук на неподправен възторг. Сър Боренсон зачака отговора й. Тя разбираше за какво я молят. Разбираше, че ще трябва да използва силарите и да отиде до фронтовата линия, чак в Роуфхейвън.

— Мъжете, които убиха моя син, искат примирие? — попита Сафира.

Боренсон изруга наум. Джюрийм не му беше казал нищо за убит син.

— Да, искаме го — отвърна Боренсон, сякаш самият той беше донякъде отговорен за смъртта на сина й.

— Ако съпругът ми се съгласи — попита Сафира, — означава ли това, че ще престанете да изпращате свободни рицари срещу нас? Ще престанете ли да избивате нашите Посветители и членовете на кралската фамилия? Има ли толкова власт Земния крал?

Боренсон се поколеба. Тук в Индопал беше обичайно да се настоява на условия, когато се сключва сделка, с надеждата да се получат по-силни гаранции. Жената искаше потвърждение, че тя и децата й няма повече да са изправени пред страха да бъдат убити от свободните рицари. Искането й беше честно.

Но Габорн беше отказал да Избере Върховния маршал на свободните рицари, въпреки че Върховният маршал му бе предложил да помогне на войските му. Можеше ли Габорн наистина да претендира за власт над свободните рицари?

Отговорът беше и „да“, и „не“. В момента Габорн нямаше власт над тази сила, но можеше да я наложи, ако решеше.

Все пак Сафира нямаше да иска да чуе „не“. Можеше ли той да й обещае безопасност? Щеше ли Габорн да предложи да Избере Върховния маршал, ако това щеше да гарантира примирието?

Какво толкова беше видял Габорн в сърцето на Върховния маршал, че да пожелае смъртта му?

Боренсон се почувства сигурен, че каквито и скверни дела да беше извършил Скалбейрн, Габорн щеше да го Избере, след като разбере какъв е залогът. Отговорът беше „да“.

— Командването на свободните рицари беше предложено на Земния крал — отвърна Боренсон, заобикаляйки истината. — Габорн Вал Ордън ще осигури мира.

— Къде е сега съпругът ми? — попита Сафира. Боренсон отбеляза, че не за първи път тя го нарече „съпругът ми“. Значи наистина беше омъжена за него. Всъщност тя беше нещо повече от любима конкубинка, тя беше кралицата на Индопал.

— Преди два часа Радж Атън изби Посветителите в Синята кула в Мистария — каза Боренсон. — Вярвам, че в този момент препуска с все сили, за да избие войските на херцог Палдейн, които са се струпали в Карис.

Сафира отново вдиша дълбоко. Явно разбираше колко много зависи от нея. Сега цяла нация зависеше от милостта на съпруга й, като осъден, положил главата си на пъна под острието на брадвата. Точно в този момент Радж Атън сигурно се носеше като вихър към Карис. Брадвата падаше и може би единствено тя бе в състояние да я спре.

— Карис е далече — каза Сафира. — Ако ще трябва да взема дарове и да отида там, трябва да побързаме.

— Моля ви, направете го — каза Боренсон.

Тя въздъхна дълбоко, сякаш премисляше. Накрая заговори с нотка на отчаяние:

— Моят господар взе на служба при себе си повечето от дворцовата стража. Нямам никой, който да ме придружи до Карис, никой освен личната ми охрана, който да ме води по пътя, и се боя, че ще ми е нужно напътствието на войник от Мистария.

Това, което предстоеше, уплаши Боренсон. Разбира се, тя щеше да има нужда от него. Кохорта ездачи, идващи от Индопал, щеше да се озове пред риска от засада от страна на мистарийските войски. А той много добре разбираше, че дори Сафира да носи мирно знаме, войниците по границите едва ли ще приемат такова примирие с повече охота от индопалските стражи.

Имаше нужда от него. Беше си представял, че тя ще тръгне с хилядна войска, че след като й предаде посланието си, ще го пуснат на свобода.

Сафира въздъхна, тежко и със съжаление.

— Пащук, сър Боренсон, бихте ли ме придружили до Карис? Знаете цената. Бихте ли приели да ми служите?

Боренсон се замая. Разбира се, той беше най-добрият й избор за водач, единственият избор, ако тя трябваше да стигне жива до Карис. Но цената?

Беше женен само от дни. Обичаше жена си.

Да се откаже от мъжеството си! Дори само от мисълта за това му прилошаваше. Нещо по-лошо, тази мисъл го изпълваше с усещане за неутешима загуба. Никога няма да може да се люби с Мирима.

„Мога ли да го направя? Смея ли, дори да е заради Мистария?“

Пащук отговори пръв. Отговорът му беше сдържан, но изречен с увереност.

— Ще го направя, ако така е угодно на ваше величество.

Боренсон се опита да се измъкне.

— Ваше величество — извини се той, — боя се, че няма да мога. За разлика от Пащук, аз нямам дарове на мускул или на жизненост. Ако се откажа от мъжеството си, няма да мога да яздя кон повече от шест разкрача, камо ли шестстотин мили!

Пащук беше Непобедим, с дарове на жизненост и мускул. Той можеше да пожертва мъжеството си и макар че ездата щеше да е болезнена, вероятно щеше да се справи. Но за Боренсон това щеше да е непосилно.

— Разбира се — каза Сафира, — ще бъда милостива към вас. Ще отложа изискването, докато не стигна до своя господар.

На бързи коне, прецени той, щяха да стигнат в Карис до утре призори.

Утре призори щеше да се наложи да плати цената. Стига да се съгласеше.

Беше ужасно. Но той все пак беше воин на Мистария, отраснал и отгледан за битки, и народът му имаше нужда от него. Избор нямаше.

— Ваше величество, ще го сторя — промълви той, горд, че гласът му не трепна.

— Тогава, Пащук, сър Боренсон, погледнете ме — каза Сафира.

Боренсон вдигна колебливо очи от плочите. Погледът му се задържа първо на децата. Пред него стоеше красиво четири или петгодишно момче, с фино изваяни черти и очи, тъмни като на Йоме Силвареста, но с по-тъмна кожа от нейната. Беше облечено царствено, в костюм от извезан със златни ширити червен памук, с перли, и гледаше свирепо, застанало до тригодишната си сестра и още по-малкото си братче.

Децата се бяха сгушили до майка си, както можеше да се очаква от изплашени деца. Боренсон бегло забеляза красивия фонтан зад нея в празния двор, както и снажните Непобедими — личната й охрана, — застанали отзад.

Защото единственото, което можеше да гледа, бе Сафира — крехка жена с кожа, тъмна като абанос, и с гъвкава като на сърна снага. Единственото, което съществуваше, беше Сафира. Не чуваше дори учестения пулс на сърцето си, нито собствения си дъх.

Да се каже, че красотата й е изключителна, щеше да е безсмислица. Никое цвете нямаше да изглежда толкова мило и нежно. Никоя звезда в нощното небе не можеше да изпълни човек с такъв безнадежден копнеж. Никое слънце не би изгряло като нея. Боренсон впи очи в нея — пълно, изцяло. И се изгуби.

Всеки мускул по тялото му се стегна и той усети, че се е задъхал, че е забравил да диша. Не можеше да затвори очи, не смееше дори да примигне.

Когато Сафира проговори, той дори не разбра какво поиска. А когато събра децата си и ги поведе към палата за да си вземе даровете, неволно се надигна, жаден да я последва, но Пащук го спря.

— Не може да влезеш — изрева Пащук в ухото му. — Вътре има и други конкубинки.

Боренсон се опита да се измъкне от ръката на Пащук, но вече нямаше дарове на мускул. Не притежаваше и една десета от силата на Непобедимия.

Така че залитна замаян към фонтана и се задоволи с мисълта, че би могъл да седне и да почака Сафира да се върне.

Не съжали за сделката. Изобщо не го интересуваше, че само след ден ще се наложи да заплати цената за това, че е погледнал Сафира. Струваше си. Цената си струваше.

Затова приседна като последния окаяник на ръба на хладния фонтан и зачака. Сънят го обори. Но докато заспиваше, той осъзна три неща.

Първото беше, че вече нямаше нужда да го държат в белезници. Сега той беше пленник, роб на Сафира, какъвто щеше да е всеки мъж на негово място.

Второто, което осъзна, беше, че Сафира изобщо не е това, което бе очаквал.

Радж Атън беше мъж на тридесет и няколко години, състарен много повече поради многото си дарове на метаболизъм. И бързо се превръщаше в старец.

Затова Боренсон естествено беше заключил, че Сафира трябва да е жена в зряла възраст. Но тази красавица, тази майка на петгодишен син… все още самата тя беше дете.

Сякаш не бе на повече от шестнадесет години.

От тази мисъл го заболя. Знаеше, че в Индопал жените често се омъжват млади, много по-млади, отколкото в Мистария. Но Сафира не можеше да е била на повече от единадесет, когато Радж Атън за пръв път бе легнал с нея.

Дори тук това беше на границата на скверното.

Ето защо третото нещо, за което Боренсон си даде сметка, произтичаше от първите две. В яростта си, толкова свирепа, че палатът почервеня в очите му, той мълчаливо се закле, че — мир или не — ще намери начин да направи Радж Атън евнух преди да го убие.

Изгубен в мъглата

„Толкова пари дадох за един добър кон, а сега просто трябва да го убия“ — помисли Роланд, докато препускаше към Карис, преследван от рицарите на Радж Атън.

Бойният му кон изтрополи по някакъв дървен мост и препусна сред полята. Пъхтеше, сякаш всеки дъх му беше последен. Ушите му бяха клепнали, на устата му се беше насъбрала пяна и капеше от юздата. Подсиленият кон с лекота пробягваше по шейсет мили в час, но Непобедимите ги догонваха.

Конят на барон Пол се беше отвял напред, на половин миля от Роланд. Препускаше по един хълм. Пол беше далеч напред и нямаше за какво да се тревожи.

По майчина линия Роланд произхождаше от семейство на корабостроители. Зачуди се дали няма да набере повече скорост, ако изхвърли нещо. Но нямаше нито доспехи, нито оръжие; всъщност нямаше нищо и в дисагите си. Беше дал на зелената жена тежкото си наметало от меча кожа. Само кесията му беше пълна със злато. Макар никога да не беше изпитвал сантиментална привързаност към богатството, реши, че по-скоро ще умре с него, отколкото без него.

Единственото, което всъщност му натежаваше, беше късият меч, даден му от барон Пол, но той прецени, че може би ще е по-добре да е в ръката му, отколкото не.

Затова препускаше и пришпорваше коня.

Карис беше само на осем мили, загърнат в гъста мъгла; вече се виждаха кулите му, издигащи се над мъглата.

Той погледна назад. Непобедимите го догонваха, деляха ги само двеста крачки. Първите двама бяха изпънали късите си лъкове, готови да стрелят. Роланд се понесе по склона към билото; конят му за миг сякаш полетя, после копитата му отново затрополяха по черния път.

Подсиленият кон стъпи встрани, за да избегне дълбокия коловоз. Само това спаси живота на Роланд, защото точно в този момент две стрели избръмчаха покрай рамото му, като пропуснаха целта само на стъпка. Конят се втурна към малка горичка дъбове.

Роланд се надяваше, че пътят ще започне да лъкатуши, защото тогава дърветата щяха да му предложат повече прикритие. Препусна към горичката и пак погледна назад.

Непобедимите спряха на билото и утринното слънце просветна отразено от шлемовете им.

Погледнаха към гората, след което обърнаха конете и тръгнаха назад.

Роланд се зачуди. Дали не се бяха уплашили от засада? Може би сред дъбовете се криеха приятелски войски?

Или може би ги пазеха други патрули на Радж Атън. Така че той продължи да препуска, но не видя никого — нито приятелски войник, нито противник.

Излезе от гората и огледа виещия се път. От барон Пол нямаше и помен. Широкият път водеше нагоре през хълмовете, през някакво малко селце. Отляво имаше жив плет, отдясно — каменни огради. А от барон Пол — ни вест, ни кост.

„Изгубил съм го“ — помисли Роланд.

В гората беше зърнал две пътеки, отклоняващи се неизвестно накъде. Барон Пол, изглежда, беше тръгнал по едната, но по коя — Роланд не знаеше и нямаше намерение да се връща.

Продължи да язди през хълмовете, после мина през селото. Пътят се спусна стръмно сред облак гъста мъгла. Вече беше близо до Карис, само на пет мили. И ако Пол беше прав, тази мъгла криеше приятелски войници, войниците на херцог Палдейн.

След като навлезе десетина крачки в гъстия облак, разбра, че Пол е прав: тази мъгла не беше естествена.

Никога не беше виждал толкова гъста мъгла, дори в Дворовете на прилива. Мъглата беше гъста като масло и макар само допреди няколко крачки утрото да беше светло и топло, тук изведнъж стана мрачно и хладно като в нощ. Не можеше да види дори пътя под краката си.

Побоя се да не би конят му да се спъне в някоя издатина, затова се смъкна от гърба му. Приклекна и се взря в земята, но и така едва успя да различи пътя в краката си и тревата отстрани.

Поведе коня през непрогледната мъгла.

Беше видял издигащите се над мъглата кули на Карис и беше преценил, че дотам няма повече от пет мили.

Но след като слезе от коня и продължи да го води с часове през бялата пустош, съвсем се обърка.

Трудността с намирането на вярната посока многократно се увеличаваше, щом влезеше в някое градче или село, защото тогава пътят се разклоняваше накъде ли не, и на два пъти той се улови, че обикаля около едно и също място.

Пътят се виеше като змия и след около три часа той разбра, че се е отклонил някъде, защото определено беше изминал повече от пет мили.

През цялото това време не забеляза нито един войник на Мистария, нито един защитник. Мъглата на един воден чародей можеше да скрие сто хиляди войници покрай пътя на разстояние един изстрел с лък, но той така и не забеляза нито един.

Безпокоеше се за Ейвран. Знаеше, че детето е изплашено до смърт, и се ядосваше, че като последен глупак го е оставил само.

А и честно казано, даваше си сметка, че не по-малко се безпокои за зелената жена. Тя не му беше направила нищо лошо — е, само дето се опита да му изсмуче кръвта. Но чувствата му към нея далеч надминаваха простото състрадание.

Не знаеше точно как да го изрази. Тя беше красива като истинска Владетелка на руни. Макар да не беше завеян момък, Роланд разбираше, че красотата й го привлича.

Но пък се съмняваше, че би могъл да се влюби в жена с нокти като на хищна птица и със зелена кожа.

Нито пък можеше да твърди, че го привлича силата на характера й. Доколкото можеше да съди, тя изобщо нямаше характер. Не знаеше доколко притежава вярност, или благодетелност, или увереност, или каквато и да било друга човешка добродетел.

Но едно нещо можеше определено да каже за зелената жена: предния ден той беше открил, че се чувства… в безопасност, когато тя е до него.

А освен това имаше чувството, че и тя се нуждае от него, нуждае се от ума му и от съветите му; беше й нужен, за да я научи на името на синия цвят, как да носи обувки и как да язди кон.

Никоя друга жена досега не беше му се струвала толкова великолепна и в същото време — така уязвима.

За него тя беше непроницаема като мъглата. Самата загадка около нея го привличаше.

И той се закле, че веднага щом предаде съобщението на херцог Палдейн, ще се върне и ще потърси Ейвран и зелената жена.

Роланд не хранеше илюзии за себе си. Не вярваше, че зелената жена може да го обикне.

В края на краищата той беше един нищожен човек — всички му го казваха. Жена му непрекъснато му го беше натяквала. Кралят му беше решил, че не го бива за нищо друго, освен да си даде дара на метаболизъм. Не отбираше нито от писмо, нито от четмо, и да се бие не можеше.

Сети се за Габорн и си даде сметка, че изобщо не се беше замислял как да реагира на издигането на Земен крал.

Сега разбра, че е все едно. Никой Земен крал нямаше да Избере човек като Роланд Боренсон, човек, на когото не бе останало нищо, което да предложи. А това означаваше, че краткият и горчив живот на Роланд щеше да си остане точно такъв — кратък и горчив.

Когато най-после успя да се изтътри от мъглата, откри, че съвсем се е изгубил. Слънцето отдавна беше превалило и той все още можеше да види кулите на Карис в далечината, на около пет мили. Но странно как беше подминал замъка, защото сега Карис се падаше на юг.

Спря. Ризата му беше мокра от мъглата, толкова подгизнала, че той я свали и я изстиска — водата се изсипа в калта пред краката му. После отново я навлече и се затътри обратно в проклетата мъгла. Зачуди се дали няма да вижда по-добре, ако запали факла.

След час отново излезе от мъглата и пак беше далече от Карис, само че този път западно. Вече беше късен следобед.

Стисна зъби и отново влезе в гадната мъгла, в сивия сумрак, като се закле тоя път много да внимава накъде върви.

Не беше стигнал далече, може би беше изминал около две мили, когато чу вляво от себе си звън на камбана — шест пъти. Ставаше късно и Роланд унило си даде сметка, че съобщението, което трябваше да предаде до изгрев слънце, ще пристигне чак вечерта. Беше загубил цял ден в мотаене из тази проклета мъгла.

Намери някакъв водещ наляво път и след около миля чу благословените звуци на живия замък: кънтежа на ковашки чукове, ругатните на някакъв лорд, който се караше на васалите, че не са укрепили добре стените, кукуригането на петли с последните лъчи на слънцето.

И освен всичко това чу грака на врани, гукането на гълъби и крясъка на чайки.

Остави се ушите му да го поведат към града и намери някакъв тесен път, минаващ по насип. Разбра, че е провлак, защото чу плисъка на вода от двете страни на пътя, а мъглата изведнъж замириса на водорасли.

Накрая стигна до грамадна каменна порта.

Мъглата беше толкова гъста, че когато приближи до портата, никакъв страж не излезе да го посрещне — защото и те не го виждаха по-добре, отколкото той — тях.

— Ей, има ли някой? — извика Роланд.

Отгоре изкънтя басов смях.

— Има. Милион сме. Кого по-точно търсиш?

— Имам съобщение за херцог Палдейн — отвърна Роланд и се почувства глупаво. — Писмо от барон Хейбърд, от цитаделата Хейбърд.

— Добре. Ела при малката порта, та да те видим.

Роланд тръгна покрай желязната врата вдясно и стигна до една тясна кула с амбразури за стрелци и няколко дупки за пиконосците. Надникна през една от дупките и успя да надникне в кулата. Горяха факли и вътре седяха поне двайсет мъже. Един го видя, замахна на шега с пиката си към него и му изрева:

— Бау!

Роланд тръгна още наляво и стигна до малка арка с няколко стражи, които го чакаха. В мъглата не можа да ги види много добре — бяха само смътни сенки.

— Ще прощавате, ама не мога да видя дори краката си в тая мъгла.

— Ще предам на чародеите поздравленията ти — каза старшият на стражата, взе писмото от ръката на Роланд и огледа печата. — Печатът е счупен.

— Аз всъщност не съм вестоносец — призна Роланд. — Намерих вестоносеца мъртъв край пътя и взех писмото. Трябваше да го отворя, за да разбера къде да го занеса.

— Умник си — каза командирът на стражата.

После отвори вратата на портикула и подкара Роланд през подвижния мост към втори барбикан, после — до трети. Всеки следващ каменен портал беше с все по-силна отбрана. Отдолу бяха поставени на позиции мъже с бойни чукове и пики, а отгоре по стените се виждаха заплашителните силуети на стрелци и метателни машини.

Мъглата беше толкова гъста, че Роланд не можеше да види водата от двете страни на мостовете, макар да я надушваше и да чуваше плясъка й в каменните брегове на рововете.

Докато обикаляше миля след миля из мъглата, Роланд беше започнал да се тревожи, че замъкът е съвсем незащитен. Не беше видял и един войник на пост по пътищата.

Но след като се озова вътре, стана ясно, че е пълно с войска. В междинните полоси бяха вдигнали биваците си хиляди рицари, а стените направо гъмжаха от войници.

Но едва след като мина през третата полоса и навлезе в укрепения град, той започна да си дава сметка колко много хора са потърсили спасение тук. Когато стражът на стената му каза „тук сме милион“, Роланд го беше взел за шега.

Все пак Карис представляваше голям остров, точно както го беше видял отдалеч. По дебелите външни стени стърчаха многобройни стражеви кули, а отбраната вътре в самия град включваше укрепени имения и малки крепости. Улиците бяха пълни с босоноги хлапета, жени с угрижени лица и войници, войници, войници — гъмжаха навсякъде.

Врани, чайки и гълъби бяха накацали по всеки покрив. Миризливи кози дъвчеха ниско окачено пране; боязливи ярки притичваха в краката му; гъски се поклащаха и съскаха; коне цвилеха в конюшните, а кравите стояха по улиците и кротко преживяха.

Огромното множество от хора и животни, събрани толкова нагъсто, излъчваше тежка, непоносима миризма. Само след няколко минути ходене сред тази воня на Роланд му се дощя да избяга на някоя от кулите или стените… или още по-добре да се махне оттук и да намери Ейвран и зелената жена.

Стражите го придружиха през града до главния двор на замъка, а оттам до цитаделата на херцога — огромна кула, която се издигаше над всичко наоколо.

Вътре беше като в кралски дворец. Всички врати, столове и маси бяха излъскани до блясък. Декоративните месингови стойки за лампи по стените бяха с глобуси от скъпо стъкло от Ашховън. Килимите бяха дебели и меки, а боядисаните стени бяха изкусно изрисувани с поля с червени макове.

Херцогът, грубоват мъж с тясно лице, беше събрал около себе си на най-горния етаж на кулата съветници, които Роланд познаваше. Бяха мъже, дали дара си на ум на крал Ордън, и бяха Възстановени в Синята кула преди седмица.

Един от съветниците кимна към стоящия наблизо кралски вестоносец и каза:

— Щом Земния крал ни е заповядал да бягаме, значи трябва да бягаме.

Но херцог Палдейн удари с юмрук по дъбовата маса.

— Имам да се погрижа за четиристотин хиляди цивилни, а войските на Радж Атън са ни обкръжили. Не мога да им наредя да бягат! Непобедимите ще ги изколят просто за забавление.

Старият съветник Джеримас поклати побелялата си глава.

— Щом Земния крал ни е предупредил, трябва да го послушаме, милорд.

— Какво да послушаме? — попита херцог Палдейн. — Посока не ни е дал. Да бягаме? Някъде да бягаме? Как? Кога? От какво?

— Държите се така, все едно сте убеден, че стените на Карис могат да ни защитят — каза старият Джеримас. — Голяма вяра залагате в камъка, и то след всичко, което се случи. Може би трябва да вложите повече вяра в своя крал.

— Вярвам аз на краля — възрази Палдейн. — Но защо той ме обременява с противоречиви заповеди?

Съветниците изглеждаха угрижени. Роланд разбра, че имат много въпроси и недостатъчно отговори. Изглеждаха така, сякаш вече са победени.

Херцогът вдигна глава, видя Роланд и зяпна от изненада.

— Сър Боренсон? Какво правите тук? Носите ли някакво по-точно указание от краля?

— Не — отвърна Роланд. — И не съм сър Боренсон, макар че сме роднини.

Подаде кесията с писмото на херцога, а той разви свитъка, прочете го и му го върна с краткото „Благодаря“.

Хали бяха превзели цитаделата Хейбърд, а херцог Палдейн даже не мигна.

— Милорд? — попита Роланд.

— Знам — каза херцогът. — Барон Пол ми донесе същото съобщение преди няколко часа. Нищо не може да се направи. Ние сме под обсада, а кралските вестоносци ме молят да побягна ей така!

— Обсада ли, милорд? — изненадано попита Роланд. Радж Атън не беше придвижил обсадни машини към стените. Всъщност неговите войски бяха на много мили оттук.

— Да, обсада — повтори херцогът, сякаш Роланд беше идиот.

— Милорд — каза Роланд. — Надявах се да напусна замъка. Оставих едни приятели да се скрият на юг, едно малко момиче, което има нужда от помощта ми. — Искаше му се и да помоли за правото да стане настойник на Ейвран, но прецени, че моментът не е подходящ.

— Никой не може да напусне — каза херцогът. — Прекалено опасно е, а и след като Синята кула беше унищожена, стените ни са ужасно отслабени откъм защитници.

— Синята кула? — попита изумен Роланд.

Херцогът кимна и се навъси.

— Всичко, до последния камък.

Роланд преглътна. Беше служил двайсет години като Посветител в Синята кула. Можеше сега да е убит там, в съня си. Беше се спасил тъкмо навреме.

Но без подсилени войници по стените на Карис онези, които бяха загинали в Синята кула, можеше да се окажат щастливци.

— Но как е паднала? — осмели се да попита Роланд.

Палдейн сви рамене.

— Не знам, но доколкото мога да съдя, преди четири часа всички в кулата са били избити. — Огледа критично Роланд. — Много приличаш на Боренсон. Кажи ми, имаш ли опит във война?

— Аз съм касапин по занаят, милорд.

Херцог Палдейн изсумтя, после погледна късия меч на кръста му и каза:

— Вече си страж. Поемаш южната стена — между петдесет и първа и петдесет и втора кула. Кормиш всеки човек или звяр, който прехвърли стената. Ясно? До съмване тук ще падне здраво клане и един касапин ще ми е от полза на стената.

Разкрит заговор

Ерин Конал стигна до замъка Гроувърман на река Уайнд, но нямаше на какво да се радва. Вярно, Габорн се беше съвзел от припадъка си преди час и беше съобщил добрата вест: Сияйният на мрака бе мъртъв — или поне обезтелесен и много по-безопасен.

Но Ерин беше останала без коня си, а принц Селинор беше ранен. Кожата на врата му бе изгоряла и подута. С даровете си на жизненост, принцът щеше да оживее, но възстановяването му нямаше да е лесно. Докато Ерин го измъкваше изпод горящите дървета, болката от раните му го караше да скимти и да плаче като дете. Скоро след това беше изпаднал в безсъзнание и се наложи един от хората на херцог Гроувърман да го качи на седлото зад себе си.

Ерин влезе след един рицар от Джоник в двора пред цитаделата на херцога. Още с влизането си разбра, че не е първата, пристигнала тук — съвсем не.

Стотици рицари вече бяха пристигнали и празнуваха. Слугите на Гроувърман бяха изнесли в двора кошници с хляб, а слугинчетата наливаха ейл. Покрай източната стена горяха огньове и десетки ратайчета въртяха шишове с телешко. На една тераса свиреха менестрели, а един викач при градската порта приканваше всички с викове:

— Яжте на корем, господа! Яжте, не се притеснявайте!

Херцогът не пестеше нищо за армията на Земния крал. Но на Ерин не й беше до ядене.

Тя отиде да потърси Селинор. Хората на Гроувърман го бяха положили върху конски чул до една стена. Покрай стената растяха маргаритки и белите им цветчета се бяха разтворили широко за нощния въздух и за мушиците, хранещи се с нектара им. Един войник се беше навел над Селинор и се мъчеше да налее уиски в гърлото му.

— Пийте, сър — подканяше го рицарят. — Ще облекчи болката.

Но Селинор беше стиснал зъби и със сълзи на очите извръщаше глава. Рицарят се помъчи да извърне главата му и да го накара да отпие насила, явно убеден, че принцът не е с ума си.

— Аз ще се оправя с него — каза Ерин. — Маков сок ще е по-подходящ.

— Може би. — Рицарят сви рамене. — Макар че не разбирам защо ще предпочете горчивия мак пред сладкото уиски.

— Намерете лекар и го помолете за мак — каза Ерин, коленичи до Селинор и избърса челото му. Беше се изпотил и я гледаше с изпълнени с болка очи.

— Благодаря ти — едва едва прошепна той.

Земния крал му бе повелил да се откаже от пиенето. Сега Ерин се увери, че той е готов да го направи.

— Няма за какво — отвърна тя и сложи ръка на челото му. Той като че ли заспа.

На моменти проговаряше несвързано, сякаш потънал в кошмари. Веднъж извика насън и се опита да я избута.

Но след малко се събуди. Очите му се бяха изцъклили от болка, челото му плуваше в пот.

— Земния крал е изгубил даровете си. Чух, че някой го каза. Вярно ли е?

— Да — отвърна Ерин. — Сега е обикновен човек — ако един Земен крал може да се нарече „обикновен“.

— Значи човек може да го види без обаянието му. Ти видя ли го?

Беше го видяла тази вечер на път към замък Гроувърман, дълбоко заспал. Младежът не беше чаровник дори с дара си на обаяние. Изглеждаше съвсем обикновен.

— Видях го със собствените си очи — отвърна Ерин. Мислеше, че Селинор просто бълнува.

Тя го потупа по бузата, за да се свести, и забеляза, че носи на шията си сребърна верижка със сребърен овален медальон с капаче.

Веднага разбра какво е това — медальонът на вричането. Много благородници поръчваха на някой художник да изрисува миниатюрен портрет на детето им и след това портретът се слагаше в такъв медальон. След това медальонът се изпращаше в далечни земи, за да бъде показан на родителите на предполагаемата годеница или годеник, така че благородниците да могат да изберат подходяща партия за своя син или дъщеря, без дори да са виждали с очите си въпросната личност.

На такива медальони не можеше много да се вярва. Художниците обикновено не изобразяваха недостатъците на детето и наблягаха на красотата му дотолкова, че образът на медальона съвсем слабо приличаше на оригинала.

И все пак такива медальони често събуждаха романтични чувства. Ерин си спомни, че когато беше на дванадесет години, майка й й беше показала лика на един млад лорд от Интернук. Беше носила медальона му няколко месеца, изпълнена с мечти за прелестния русокос момък, докато не стана ясно, че момчето също е видяло нейния лик на медальона й за вричане и не се е впечатлило особено.

Селинор бе твърде голям, за да бленува по някакво дете на медальон. Беше поне на двадесет и пет и беше нормално отдавна да е женен. Но пък Ерин си даваше сметка, че никоя благоразумна млада дама не би го приела за съпруг.

— Какво, татко? — представи си тя как пита някое дванадесетгодишно момиче. — Искате да се омъжа за пияницата на Южен Кроудън?

— Не за момчето — щеше да отвърне бащата. — Само за кралството. И докато той се напива и бърза да се вкара в гроба, ще наплоди копелета на всяка кръчмарска слугиня в три кралства околовръст. И след като ги избиеш всички тия копелета, Кроудън ще бъде твой.

Не можеше да си представи, че едно нормално момиче ще приеме с радост такава партия.

Но ето че Селинор носеше медальон на вричане като някое поболяло се от любов момче.

Зачуди се кое ли дванайсетгодишно момиче е привлякло въображението му. Погледна крадешком Селинор, който лежеше и дишаше тежко, явно заспал.

Отвори крадешком малкото капаче на медальона и затаи дъх. Дванайсетгодишното момиче беше със сини очи и дълга тъмна коса. Веднага позна рисунката — защото това бе нейният портрет, правен преди десет години, когато тя самата си беше въобразявала, че такива портрети означават нещо.

Затвори капачето. Никой ухажор не беше идвал да моли за ръката на момиче от конните кланове на Флийдс. Самата тя не беше сигурна как щеше да постъпи, ако беше дошъл ухажор. В края на краищата тя беше воин, а не някаква си превзета дама, отгледана с единственото предназначение да ражда синове на мъжа си. А единствено в кралства като Интернук се случваше понякога пълководец да си търси жена, достатъчно силна, за да се сражава редом с него на бойното поле.

Но ето че Селинор носеше на шията си нейния медальон. Нима го беше носил цели десет години?

Майка й може и да беше изпратила медальона в Южен Кроудън, но никога не й беше споменавала за възможен брак със Селинор. Ерин достатъчно добре познаваше майка си, за да е сигурна, че дори крал Андърс да е предлагал такъв брак, тя е щяла да откаже.

Но ето че Селинор носеше медальона й. И го беше носил десет години.

Нима беше мечтал за такъв брак? Изглеждаше донякъде логично. Южен Кроудън имаше граница с Флийдс. Селинор и Ерин можеше да се оженят, да разширят кралствата си въпреки различията в културите.

Но от гледна точка на крал Андърс такава партия нямаше да е добра. Флийдс в края на краищата беше бедна страна, нямаше какво да му предложи. Дори родителите им да бяха разменили медальони, това би било само проява на учтивост. Никой от двамата владетели не би пожелал такъв брак.

Но Селинор беше носил медальона й десет години.

Селинор пияницата.

Тя го погледна. Беше се събудил. Гледаше я с присвити, пълни с болка очи.

Сърцето й заблъска в гърдите.

— Кажи ми — каза Селинор с изненадваща суровост, — младият крал Ордън наистина ли прилича на теб?

— Какво? — изуми се тя. — Щях да съм окаяна гледка, ако си приличахме.

— Прилича ли на теб? — попита отново Селинор. — Като брат на сестра, както казва баща ми? Тази тъмна коса не ти е дадена от някой червенокос мъж от Флийдс.

Ерин се изчерви. Беше си въобразила, че е влюбен в нея. Сега разбра истината: бащата на Габорн, крал Ордън, бе посещавал ежегодно Хиърдън за есенния лов с крал Силвареста. При тези свои пътувания беше минавал през Флийдс и се бе сприятелил с майка й.

След като майка й бе смятала Ордън за подходяща партия, изглеждаше напълно допустимо да е пожелала да зачене от него. Възможно беше да се е случило. Но не беше.

Все пак Ерин и Габорн имаха черна коса и сини очи, въпреки че тя бе наследила фигурата на майка си, а не широките рамене на крал Ордън.

Значи крал Андърс си въобразяваше, че нейният баща е крал Менделас Дрейкън Ордън, при което се получаваше, че Габорн е неин брат… нейният по-малък брат.

Ерин не смееше да назове името на истинския си баща.

В деня, когато Ерин получи първото си месечно кървене, майка й я отведе в кабинета си и й показа книга, съдържаща имената на нейните предци, разказа й за времето и делата на всеки от тях. Бяха все велики мъже и жени, древни герои, и майка й я закле да опази традицията, да има връзки само с най-добрите мъже.

Ерин знаеше името на баща си, но при тези обстоятелства реши, че ще е по-добре да не го разкрива.

— Това ли е единствената причина да носиш медальона ми? — попита тя. — Искал си да сравниш лицето ми с неговото?

Селинор облиза устни и кимна.

— Баща ми се стреми да изобличи измамата на Габорн, да му лепне етикет на престъпник.

Ерин се замисли. Ако Габорн наистина беше неин брат, какви щяха да са последствията?

Според законите на Флийдс да имаш царствен баща от друго кралство не означаваше нищо. Царствената си титла Ерин беше получила по майчина линия, но дори тя не й гарантираше, че ще стане Върховна кралица. Този пост трябваше да се спечели, да се връчи от мъдрите жени на клановете.

Но ако Ерин беше дъщеря на Ордън, това щеше да има тежки последствия в Мистария. Някой можеше да заяви, че тя, като по-голяма, е законната наследница на трона на Мистария.

Крал Андърс искаше да я използва като пионка.

— Не те разбирам — каза тя. — Какво може да се надява да спечели баща ти от това? Никога не съм искала трона на Мистария!

— Той би могъл да ти го наложи — прошепна Селинор.

— Ха! Би било много труд за нищо. Не бих участвала в тази игра.

— Знаеш законите за наследството: никой не може да бъде коронясан за крал, ако е спечелил трона с убийство — отвърна Селинор.

Тя се замисли. Предния ден, преди да срещне Габорн, Върховният маршал Скалбейрн беше предупредил, че крал Андърс разпространява слухове, че Габорн е избягал от Лонгмът и е оставил баща си да загине. Такова деяние не можеше да се сметне чак за убийство, но беше близко до убийство.

А не беше ли личният телохранител на Габорн този, който бе убил безмозъчния крал Силвареста? Боренсон се закле, че само бил изпълнил последната заповед на стария крал Ордън — да избие онези, които са се отдали за Посветители на Радж Атън.

Но човек лесно можеше да възрази, че Боренсон разправя тази история, за да прикрие истината — че е убил Силвареста, за да може неговият господар да спечели трона на Хиърдън.

Сега Габорн носеше двойна кралска корона — на Хиърдън и на Мистария. Но Андърс щеше да възрази, че и двете корони са спечелени с убийство.

Така излизаше, че Габорн изобщо не е крал. А след като не е законен крал, как можеше да е Земния крал?

Всичко това мина мигновено през ума й и тя си даде сметка защо Андърс беше започнал своята война. Сигурно вече разпращаше в други владения дребни благородници, за да му събират поддръжка. Беше блокирал границите си и беше забранил на своите поданици да идват в Хиърдън, за да видят Земния крал.

В края на краищата, ако видеха Габорн, можеше да се убедят, че той наистина е Земния крал. А крал Андърс не искаше да научат истината.

Но Ерин знаеше истината. Беше чула гласа на Габорн да я води към спасението. Знаеше, че той е Земния крал.

— Що за мръсни намерения има баща ти, та измисля такива неща?

Селинор се изсмя — колкото от болка, толкова и от мъка.

— Според някои приличам много на него.

— Не беше нужно да пребиваш коня си, за да провериш версията на баща си — каза Ерин. — Защо си тук?

— Баща ми ме изпрати да събера всякаква информация, която може да му помогне да изобличи Габорн. Но аз разбрах истината.

В този момент една лечителка донесе гъстата като смола отвара от мак и една малка костена тръбичка, с чиято помощ щеше да духне опиума в лицето на Селинор. Тя сложи тръбичката на земята, омеси опиума на тъмна топка и я постави в чашката на тръбичката, след което добави горещ въглен от един глинен мангал.

Ерин понечи да се отдръпне, за да й направи място, но Селинор впи ръка в наметалото й.

— Моля те — каза той. — Не знам дали ще мога да замина с теб утре до Флийдс. Трябва да спреш баща ми. Накарай майка си да направи изявление за родителството ти — дори да й се наложи да излъже.

Ерин успокоително го потупа по рамото.

— След малко ще се върна да видя как си.

Зави го, докато лечителката издухваше дима от опиума в лицето му. После излезе и се загледа във вечерното небе. Слънцето беше залязло преди час, всички облаци, струпали се през деня, се бяха разнесли. Нощта щеше да е топла, а и есента бе твърде късна за комари.

В замъка продължаваха да прииждат стотици и стотици рицари. Ерин отстъпи да направи път на поредната група, а викачът при портата изрева:

— Яжте на корем, господа!

Тя се загледа над стените на замъка към града долу — владението на херцог Гроувърман.

Проклетият крал Андърс. За какво му беше потрябвала?

В края на краищата, ако Андърс искаше да оспори кралските права на Габорн, че е спечелил короната си само с убийства и измама, беше достатъчно да инсценира убийство. Не му беше необходимо да предлага Ерин като алтернативен наследник на трона на Мистария.

Сигурно Андърс се боеше, че ако убие Габорн, народът на Мистария ще се вдигне на война срещу него. Но ако осигуреше друг наследник, можеше да се надява да предотврати войната.

Тук нещо не беше наред. Ако Габорн загинеше, ако наистина беше спечелил короната с убийство, тогава кралството по право щеше да се падне на херцог Палдейн.

Палдейн Ловеца. Тактикът Палдейн. Палдейн, нейният баща.

Разбира се, Андърс щеше да се страхува от него. Палдейн можеше лесно да осуети всякакви коварства на Андърс. И щеше да потърси удовлетворение. Славата на Палдейн беше такава, че никой крал в Роуфхейвън нямаше да посмее да си мери ума с него.

Не, Андърс нямаше да иска кралството да попадне в ръцете на Палдейн след смъртта на Габорн, затова може би се надяваше да предложи Ерин като подходяща наследничка на стария крал Ордън. Но какво щеше да стане тогава?

Може би Андърс се надяваше, че Ерин Конал и херцог Палдейн ще се счепкат за кралството на Мистария и ще започнат гражданска война.

Или може би се надяваше, че Палдейн ще удари Флийдс и ще го съкруши.

Това изглеждаше възможно. Всъщност ако Габорн загинеше и Флийдс рухнеше, Андърс дори можеше да си измие ръцете в цялата бъркотия, като заяви, че Ерин го е подвела.

Какъвто и да беше замисълът му, Андърс щеше да се изненада, щом истината излезеше наяве.

А може би не. Ами ако крал Андърс се беше досетил кой всъщност е баща й? Ако беше намислил да убие Палдейн, за да може тя наистина да наследи трона на Мистария?

Щеше ли да посмее Ерин да го вземе?

„Проклетата ми майка, да избере Палдейн — помисли Ерин. — Трябвало е да е по-благоразумна.“ Навремето сигурно бе изглеждало невъзможно Палдейн да се доближи по наследствения ред до трона, а майка й бе сметнала, че той е най-добрият мъж в Мистария — най-добрият лорд в Роуфхейвън. Но десетина убийства — и ето че Ерин се намираше в пряка връзка с короната на Мистария.

Разбира се, политическото положение в Роуфхейвън сега беше съвсем объркано, след като Синята кула беше унищожена. Силата на Мистария само за ден се беше смалила наполовина.

Но това Андърс не би могъл да предвиди. Не можеше да е знаел, че Радж Атън ще унищожи Синята кула.

Освен ако не беше станал наемник на Радж Атън.

„Не — реши Ерин. — Започнах да си въобразявам глупости.“

Разбираше, че нещо й убягва. Може би Андърс не разполагаше с напълно развита схема за премахването на Габорн… или може би тя не можеше да я разгадае.

Когато беше още дете, майка й провеждаше с нея едно странно упражнение. Сядаха да играят шах със завеса, спусната по средата над игралната дъска, така че всяка да вижда само своята половина. Така тя трябваше да се брани от играчи, които можеха да ударят изневиделица, и да се научи да разбива невидими противници. Беше като упражнение по безсилие.

Съжали, че сега играе с крал Андърс. Колко ли хода напред беше замислил той? Четири, осем, дванайсет?

В най-добрия случай тя можеше да предвиди до четири хода напред.

А Андърс беше спуснал завеса на тайнственост, която не можеше да се разкъса лесно.

Проклятие. Трябваше да се посъветва с майка си. Разбереше ли кралица Херин за заговора на Андърс, щеше да помогне той да бъде разкрит. И тогава — да му мисли крал Андърс!

Трябваше незабавно да се види с майка си. Трябваше да си намери бърз кон.

Замъкът Гроувърман беше пълен с коне. Тук, в равнините покрай река Уайнд, се отглеждаха повечето от конете и голяма част от добитъка, снабдяващ Хиърдън. Само след няколко седмици щеше да дойде Толфест, времето, през което се колеше добитъкът за зимата. Добитъкът вече се събираше извън града и скоро щяха да го подкарат към замъците и селата на север.

След като Хостенфест бе отшумял, повечето същинска работа на конярите беше приключила — стотици диви коне бяха събрани с най-добрите налични питомни коне. Тези питомни коне бяха бойни, обучени за сражения, или коне, използвани от вестоносците — бързи животни, способни да надбягат и вятъра.

Питомните коне до един притежаваха по един-два дара на сила или жизненост, или ум, и сега налагаха господството си, като се биеха с водачите на дивите. Беше жестокост спрямо обикновените коне, но от жизнена важност. След като дивите коне приемеха питомните за свои водачи, облекчителите на Гроувърман отиваха със силарите си при дивите стада и преливаха качествата им на питомните, като създаваха подсилени коне с огромна стойност.

При толкова много тръгващи на битка лордове и при толкова много животни, готови да получат дарове, нямаше да й е лесно да си намери свестен кон. Дори в добра година подсилени коне се намираха трудно.

Тя тръгна към конюшните на север от залата и започна да си търси нещо подходящо.

В конюшните завари поне стотина обикалящи яслите благородници. Искаха конярчетата да им показват зъбите на животните на светлината на факлите и други такива глупости.

Ерин просто отиде направо при главния коняр. Едно от конярчетата позна акцента й и й каза, че майсторът му е чудесен стар конегледач от Флийдс, казвал се Бълингс.

Тя го намери в конюшните на Посветителите, където бяха настанени конете, отдали даровете си на други. Бяха слаби коне, отдали своята мускулна сила, или болнави — останали без своята жизненост. Конюшните на Посветителите представляваха огромно здание в защитената с крепостна стена част на града. Тук се грижеха за близо три хиляди коня — слепи, глухи или държани окачени на ремъци, защото не можеха да стоят на краката си. Някои бяха отдали дара си на гъвкавост и трябваше да ги хранят с овесена каша, защото вътрешностите им не можеха да се свиват и разтягат както трябва, за да изтласкват храната в стомасите им за смилане. Тези коне се гледаха най-трудно, мускулите им се схващаха и трябваше напрекъснато да ги разтриват.

— Сира Бълингс? Трябва ми кон за война — каза Ерин. — Вие ги познавате добре. Кой е най-добрият ви?

— За Конежена от Флийдс? — попита той. Ако се съдеше по тона му, въпреки че и двамата бяха от Флийдс, щеше да се въздържи и да й пробута някой по-слаб кон.

Вратата на конюшнята зад нея се отвори и Ерин чу тежки стъпки и дрънчене на ризница. Явно и други рицари, търсещи добри коне, се канеха да поговорят с главния коняр. Тя разбра, че няма да може да задържи дълго вниманието му.

— Да, за Конежена от Флийдс — отвърна Ерин. — Всеки кон ще е добре дошъл, стига да може да ме отведе у дома утре.

Но зад нея заговори самият Земен крал.

— Не всеки. Тази Конежена е дъщерята на кралица Херин Червената и днес тя спаси живота на един принц на Южен Кроудън.

Ерин се обърна. Не беше казвала на Габорн, че е спасила Селинор, не беше донесла на никого, но явно хорските езици се бяха развързали.

— Ваше величество — ахна Бълингс и падна на колене.

Габорн изглеждаше блед и отслабнал. Ерин искаше да му съобщи какво е открила за коварствата на крал Андърс, но само един поглед я накара да прецени, че не бива. Видът му подсказваше, че един здрав сън му е страшно необходим, а новината й можеше да го задържи буден с часове.

„Освен това — помисли Ерин — мога да се справя и сама.“

— Кой е най-добрият кон, който имаш? Ама най-най-добрият — попита Габорн главния коняр.

Бълингс заломоти.

— Имам… един чудесен боен кон, ваше величество. Добре обучен, с добро сърце и с петнайсет дара.

— Чудесен кон — каза Габорн. — И ще е напълно подходящ за една Конежена от Флийдс, не мислиш ли?

— Но, ваше величество… — възрази Бълингс. — Не мога да направя това. Херцогът ще ми одере кожата и ще я продаде за петак на щавачите! Конят беше предвиден за дар от херцог Гроувърман за вас!

— Приемам го с благодарност — каза Габорн. — И мога да го дам на когото пожелая.

— Ваше величество — смутено каза Ерин. — Не бих могла да приема такъв жест! — Говереше искрено: ставаше дума наистина за кон, достоен за крале. Не смееше да вземе животното, предназначено за самия Земен крал. — Няма да го взема!

Габорн се усмихна.

— Е, щом отказвате, сигурен съм, че главният коняр ще ви намери нещо подходящо.

— Да, ей сегичка, ваше величество — заговори възбудено Бълингс, хванал се за предложената възможност като удавник за сламка. — Имам една чудесна кобилка, с толкова мил характер, че бих се оженил за нея, стига да можеше! Ей сега ще я доведа.

Забравил за всички други задължения, старият коняр хукна към дъното на конюшнята.

Ерин изгледа Габорн с изненада.

— Вие знаехте, че няма да ми предложи приличен кон, така ли?

— Е — отвърна Габорн, — напоследък добри коне в Хиърдън трудно се намират. Баща ми уби повечето бойни коне на Радж Атън, затова той прибра каквото можа от Силвареста. Сега имаме достатъчно силари, за да създадем добри животни и да попълним запасите, но крал Силвареста разполагаше едва с неколкостотин обучени за бой коне. Двамата с херцог Гроувърман полагаме всички усилия, за да попълним липсата. Но дори да добавим дарове на полуобучени бойни коне, това ще ни даде само около петстотин добри за война животни. Затова Гроувърман не иска да продава приличен кон на каквато и да било цена. Всъщност той изобщо нямаше да ви продаде.

Новината беше неприятна, но Ерин се успокои, като разбра, че Габорн се замисля и за такива неща. Самята тя не беше свикнала да мисли за икономиката на войната.

Без прилична конница Хиърдън щеше да е принуден да разчита на пехота и на стрелци за отбраната си. През последните два дни тя беше наблюдавала упражненията на бойците му. Полята южно от замък Силвареста се бяха изпълнили с хиляди момчета с лъкове, а на запад от замъка други хиляди се упражняваха с тежки оръжия. Но въпреки че Хиърдън беше известен със своите огромни ресурси по отношение на ковачници, на Габорн щяха да са му нужни месеци, докато осигури на пехотата шлемове и броня.

Хрумна й, че тежестта, легнала на плещите на Габорн, трябва да е непосилна. Не, не биваше да го натоварва и с приказки за възможна измяна. Взе дори да се чуди дали не преувеличава в предположенията си. Можеше ли крал Андърс наистина да замисля премахването на Габорн? Разполагаше с малко доказателства за това, освен подозренията на Селинор.

Трябваха й по-сигурни доказателства, а освен това Габорн щеше да е по-готов да се заеме с такива неща, след като отпочинеше.

Никога не се беше замисляла какви задължения трябва да изпълнява един Земен крал в подготовката за война. Много лордове с добро познание за бойната тактика смятаха, че той затъва в проблемите на логистиката.

Габорн трябваше да се справя с всичките сложности на войната — с проблемите около снабдяването и обучението на войските, и в същото време поддържа отбраната си. Като се добавеха и грижите по стратегия и тактика, и обичайните задължения по поддържането на правосъдието, наред с всичко останало, задълженията му изглеждаха смазващи.

Но отговорностите на Габорн надхвърляха всичко това. Беше чула днес неговия глас в ума си, чула бе как я предупреди лично за грозящата я опасност и знаеше със сигурност, че е направил същото с хиляди други хора. Той не просто управляваше като обикновен монарх. Беше лично свързан с всеки от своите поданици.

Силите на Земния крал изглеждаха достойни за няма възхита, а бремето му — още по-тежко.

— Милорд? — каза тя, колкото да го изпита. — Мислили ли сте как ще намерите перата, с които стреларите да оперят стрелите?

— Заповядал съм на всеки лорд в Хиърдън да се разпореди всяко дете, което оскубе гъска, патица или гълъб, да донесе перата от крилете и опашката в служба на краля.

— Но вие едва ли имате време за толкова дребни подробности — каза тя. — Кога сте заповядали това?

— Повечето лордове на Хиърдън ми се представиха, когато стигнах в замък Силвареста след битката при Лонгмът — отвърна той уморено. — Говорих в умовете на моите Избрани, точно както говорих днес на теб, и им казах да се заемат с нещата, нужни за собствената им защита.

— И ги помолихте да пазят перата?

— И клинци за конете. Предупредих ги също така да си приготвят добри зимни наметала, за да могат да спят под тях, и топло облекло, и да се запасят с храна и целебни билки, и разбира се, да се погрижат за хиляди други неща.

Всъщност тя беше видяла това. Беше видяла как хората в Хиърдън се трудят, докато пътуваше на север, беше забелязала напрегнатостта, с която мелничарите мелеха брашното и тъкачите тъчаха платове. Беше видяла зидарите, работещи по всяка крепостна стена.

— Какво ще поискате от мен? — попита Ерин. Защото след като всички останали полагаха толкова героични усилия, собствената й роля в тази война изведнъж й се стори незначителна.

— Следвай ме — каза Габорн. — Днес ти се вслуша в гласа ми и затова оцеля. Продължавай да ме слушаш.

В този момент конярят отвори една врата и вкара вътре чудесен черен боен кон — висока кобила, надарена с цели девет дара: по един на мускул, гъвкавост, жизненост, ум, зрение и нюх, и три на метаболизъм. Беше едно от най-благородните животни, които бе виждала, почти кралски кон.

— Ще ви слушам, ваше величество — обеща Ерин. — Можем ли утре да яздим заедно? Имам да обсъдя с вас нещо.

— С удоволствие — каза Габорн. — Но както скоро ще предупредя всички останали, трябва да тръгнем преди съмване. Трябва да стигнем до Карис по-рано. Остават само два часа за отдих, но щом изгрее луната, ще тръгнем колкото може по-бързо.

— Кога се надявате да стигнем в Карис? — попита Ерин.

— За онези коне, които се справят, надявам се да сме там до утре вечер.

Над шестстотин мили. Пътуването щеше да е дълго за какъвто и да било кон, дори за тази чудесна подсилена кобила, която току-що й бяха дали. А ездата на лунна светлина беше опасна. Ерин кимна, но не можеше да не се зачуди.

Някои от рицарите в свитата му можеше и да стигнат Карис до утре вечер, но по този начин щяха да изтощят конете си до изнемога. А и най-добрите рицари не можеха да се сражават на гърба на мъртъв кон.

Габорн можеше да е изключителен в логистиката, но уменията му на стратег я посмутиха.

Гълъбовият проход

Облекчителите вече бяха запели песента си, но сър Боренсон не ги чу.

Изтощен от дългите дни на усилие и лишен от големите дарове на жизненост, които му бяха позволили да устои на естествените човешки слабости, той беше заспал под слънцето, докато чакаше край фонтана Сафира да се върне. Някой отключи белезниците му, докато спеше.

Когато най-сетне Пащук и телохранителите на Сафира го вдигнаха на седлото, Боренсон се намести в него по навик и не се наложи някой да го връзва.

Така той спа в седлото часове наред, докато Пащук водеше групата обратно на север през Деяз, а после през свещените руини на Планините на гълъбите.

Събуди се за малко и се загледа към стръмните бели висини. Там, на четиристотин стъпки по планинските склонове над стръмнината, имаше древни олтари и храмове. Казваха, че преди хиляди години от тези свети места скачали към низината надолу хора, отдавайки живота си на Въздуха.

Ако посветеният бил живял свято, можел да получи силата да лети, но ако силите на Въздуха го отхвърлели, пропадал и загивал.

Разправяха, че по този начин дори невръстни деца получавали силата да летят. Но в Долината на черепите изобилстваше с доказателства, че Въздухът рядко е приемал жертвоприношенията.

В днешни времена малцина бяха достатъчно луди, за да опитват такива неща, и Боренсон не беше чувал за някой друг освен Небесните господари да са придобили власт над Въздуха. Все пак от време на време се случваше по някой човек да излезе пред вратата на своя дом и просто да тръгне по вятъра, оставяйки се да го издуха накъдето си поиска. Рано или късно „реещите се“ или „следовниците на вятъра“, както още ги наричаха, прибягваха до кражби и измами, за да оцелеят.

Телохранителите на Сафира яздеха плътно от двете й страни — двама огромни мъже, Ха’Пим и Маакет. Тя пътуваше забулена с копринен воал, за да не може никой да вижда лицето й. Но никакъв воал не можеше да прикрие блясъка на очите й или да затъмни сиянието на кожата й.

Макар да не казваше думичка, самата й стойка на седлото привличаше погледа на всеки, край когото минеше.

От миг на миг тя ставаше все по-красива, защото Дворецът на конкубинките в Оубран беше дом на стотици жени, всяка от които притежаваше много дарове на обаяние.

Сега облекчителите събираха обаяние от конкубинките на Радж Атън и го вливаха в Сафира с помощта на Посветителки, действащи като вектори.

Не беше необходимо, разбира се, самата тя да присъства в Оубран, за да получи даровете, защото щом някой отдадеше дар, това създаваше магическа връзка между него и неговия владетел, връзка, която можеше да се прекъсне едва когато самият Посветител или владетелят умреше.

Така, ако една жена отдадеше дар на обаяние, цялото й обаяние се вливаше в нейния владетел. Ако същият този Посветител по-късно вземеше дар от друг, не спечелваше никакво обаяние. То веднага се прехвърляше на владетеля.

Ето защо Посветител, която действаше като връзка към своя владетел, се наричаше вектор. Така жените, които вече служеха на Сафира като Посветителки, сега получаваха дарове от други. Онези, които бяха дали на Сафира дар на обаяние, взимаха обаяние в полза на Сафира; онези, които й бяха дали глас получаваха глас, и така нататък.

По този начин Сафира се възползва добре от дарените от Земния крал силари. Надяваше се, че когато помоли Радж Атън за мир между държавите, ще притежава не стотици дарове на обаяние, а хиляди.

Пащук ги водеше по планинските пътища дълги часове, като ги отклони от главния път, щом подминаха войските на Радж Атън край укреплението на Мътабайъм. Боренсон през цялото време спа.

Петимата почти бяха стигнали тежко охраняваните граници по планината Хест, когато Пащук най-сетне спря и събуди Боренсон за вечеря с думите:

— Поспи тук за един час, докато приготвя вечерята за Нейно величество.

Боренсон легна на някакви борови иглички и веднага щеше да заспи, ако не беше парфюмът на Сафира.

Събуди се, щом тя мина край него. Седна, загледа се в изящната й походка и си спечели заканителния поглед на Ха’Пим.

Никога не беше виждал слънчевия залез над Солената пустиня на Индопал и след като го видя, никога нямаше да забрави тази величествена гледка. На запад пустинята бе придобила мек виолетов цвят и изглеждаше почти плоска на стотици мили; вечерният вятър вдигаше праха над този гладък простор и във въздуха се носеха червеникави прашинки като далечна омара. Слънцето изглеждаше огромно, като голяма, издута перла с цвета на роза.

Но дори величията на природата не можеха да се сравнят с прекрасната Сафира. Боренсон зяпаше как тя крачи надолу по склона към сянката на една долчинка, а после коленичи до едно каменисто езерце, където над игликите бръмчаха пчели. Когато свали воала си и кърпата, покриваща главата и раменете й, прелестта й се оказа истинско изтезание за него. Пронизваше тялото му и разяждаше ума му.

Тя поседя за миг, наведена над езерцето и загледана в собственото си отражение. През последните няколко часа конкубинките бяха прехвърлили към нея стотици, може би хиляди дарове на обаяние, а други я бяха дарили със своя глас.

Тя се обърна и видя, че Боренсон се е събудил и я гледа.

— Сър Боренсон — промълви с меден глас Сафира. — Елате, седнете до мен.

Боренсон се надигна и усети, че краката му са се подкосили. Раздвижи ги като тромави пънове, докато накрая не се срути в коленете й. Тя се усмихна мило и го докосна по ръката.

Ха’Пим се приближи и сложи месестия си юмрук на дръжката на ятагана. Беше грамаден мъж, със строго мургаво лице.

— Дали ще съм достоен съсъд да отнеса молбата ви за мир? — попита Сафира.

— Достоен — успя само да изхрипти Боренсон. — Напълно достоен. — Нейният глас бе като музика за ушите му, докато собственият му прозвуча като кравешко мучене или като грак на проскубана врана.

— Кажете ми — попита Сафира. — Имате ли жена?

Боренсон трябваше да се позамисли за миг. Примига плахо.

— Ъъ… да, милейди.

— Тя красива ли е?

Какво можеше да отговори? Беше смятал Мирима за красива, но в сравнение със Сафира изглеждаше… почти като крава.

— Не, милейди.

— Откога сте женен?

Той се помъчи да си спомни, но не можа съвсем точно да отброи дните.

— От няколко дни, повече от два са май. Може би три. — Говореше като пълен глупак.

— Но вие сте доста стар. Никога ли не сте се женили преди?

— Какво? А, четири, мисля.

— Четири жени? — повдигна вежди Сафира. — Това са много жени за мъж от Роуфхейвън. Мислех, че вашите мъже си взимат само по една.

— Не, четири дни, откак съм женен — изломоти Боренсон. — Да, така е, сигурен съм. Четири дни.

— И никакви други жени?

— Не, милейди — отвърна Боренсон. — Аз… бях телохранител на принца. Нямах време за жена.

— Какъв срам — каза Сафира. — На колко години е жена ви?

— На двайсет… — изломоти Боренсон. Сафира положи ръката си на скалата и се облегна. Пръстът й леко докосна кокалчето на дясната ръка на Боренсон и той го зяпна, без да може да откъсне очи от него.

Дощя му се да посегне и отново да я пипне, да погали ръката й, но си даде сметка, че е невъзможно. Твар като него не можеше да докосва чудо като нея. Телата им се бяха оказали близо едно до друго по чиста, удивителна случайност. Въздухът тежко ухаеше на парфюма й.

— Двайсет. Струват ми се твърде много — каза Сафира. — Чувала съм, че жените във вашата страна често изчакват, докато остареят, преди да се оженят.

Не знаеше какво да отговори. Самата тя изглеждаше на не повече от шестнайсет, но беше женена от години, беше родила на Радж Атън четири деца. Трябваше да е по-голяма, отколкото изглеждаше. Може би на седемнайсет, но не повече… освен ако не беше получила дарове на обаяние и от деца.

— Моят господар ме взе в леглото на дванайсетия ми рожден ден — каза гордо Сафира. — Бях най-младата от жените му, а той беше най-красивият мъж на света. Обикна ме от самото начало. Винаги е бил много добър с мен. Винаги ми носи подаръци. Миналата година доведе два бели слона, да се возим на тях, а накитите на главите им и шатрите на гърбовете им бяха покрити с диаманти и перли.

Боренсон беше виждал Радж Атън. Вълчия господар имаше хиляди дарове на обаяние. Сега, като гледаше Сафира, той си даде сметка как може да закопнее за него едно женско сърце.

— Родих му първото дете преди да навърша тринайсет — заяви с гордост Сафира. — Родих му четири деца. — Той долови нотка на тъга в гласа й. Побоя се, че е подхванал тема, която е болезнена за него, смъртта на сина й.

Устата му беше пресъхнала.

— А… а ще му родите ли още? — попита той, молейки се наум дано не го направи.

— Не. — Сафира сведе глава. — Не мога да имам повече.

Боренсон се накани да я попита защо, но тя погледна настрани и смени темата.

— Не смятам, че хората са създадени да имат червена коса. Непривлекателно е.

— Ами… заради вас ще я обръсна, милейди.

— Не. Тогава ще бъда принудена да гледам бялата ви кожа и луничките ви.

— Тогава ще си боядисам косата, милейди. Чувал съм, че човек може да използва листа от индиго и къна и да си я направи черна. — Не й каза, че точно по този начин шпионите и убийците от Севера оцветяваха косата си преди да нахлуят в Индопал.

Сафира се усмихна пленително — с най-красивата усмивка, която може би някога бе украсявала женско лице.

— Да, в някои места в Индопал старите хора боядисват косата си, когато започне да побелява. Ще ви потърся такава боя.

Помълча малко и каза заядливо:

— Моят мъж е най-великият човек на света.

Боренсон трепна. Никога не беше помислял за това. Но след като го каза Сафира, си даде сметка, че е вярно.

— Да, о, Звезда на пустинята — каза той, изведнъж усетил, че „милейди“ е прекалено обикновена дума, титла, която трябва да се остави за стари, костеливи и сбръчкани бабички.

— Той е надеждата на света — каза с пълна убеденост Сафира. — Той ще обедини човечеството и ще унищожи халите.

Разбира се. Сега, като го помисли, Боренсон осъзна, че този замисъл е велик. Кой можеше да бъде по-могъщ от Радж Атън?

— Очаквам с нетърпение този ден — съгласи си той.

— Аз ще му помогна — каза Сафира. — Ще донеса мир на Роуфхейвън, като призова всички хора да оставят оръжията и така ще спрат набезите на свободните рицари. Моят любим дълго се бори за мир и сега Великата светлина на Индопал ще изгрее над целия свят. Варварите на Роуфхейвън ще се смирят и ще коленичат пред него, или ще бъдат унищожени.

Сафира говореше полу на себе си, сякаш се вслушваше с възторг в чистите тонове на собствения си глас. От минута на минута облекчителите в двореца й добавяха нови и нови дарове.

— Уахори имаше четиридесет дара на глас. Сега те трябва да са мои — каза Сафира. — Тя пееше толкова хубаво… Ще ми липсва, въпреки че сега аз мога да пея още по-хубаво. — Извиси глас и изпя няколко стиха с толкова омайващи тонове, че музиката сякаш увисна във въздуха около нея като влакна на памуково дърво. От песента по гърба на Боренсон полазиха тръпки.

Тя изведнъж го погледна разсеяно.

— Не бива да ме гледате така, със зяпнала уста. Сякаш искате да ме изядете. Всъщност може би изобщо не трябва да ме гледате. Сега ще се изкъпя и не трябва да ме видите гола, разбрахте ли?

— Ще си затворя очите — обеща Боренсон. Ха’Пим го срита по краката и той се отдалечи на няколко крачки. После седна с гръб към топлата скала.

Вслушваше се в прелестния звук, докато Сафира смъкваше коприните си, вдишваше сладостния мирис на тялото й, докато си сваляше роклята, а жасминовият й парфюм изведнъж стана по-силен.

Чу как тя пристъпи в езерцето и леко ахна от изненада колко студена е планинската вода. Чу плясъка й във водата, но не я погледна.

Стискаше плътно очи, подчинил се на всяка нейна заповед, готов да й се подчинява покорно, каквото и да му струва това.

Но докато стискаше очи и се мъчеше да се съсредоточи върху всичко друго, стига да не е къпещата се Сафира, Боренсон се замисли.

Беше казала, че Радж Атън е най-великият мъж на света, и тогава, докато я слушаше, той смяташе, че думите й са мъдри, разумни и добре обмислени.

Но сега в ума му започна да се прокрадва съмнение.

Сафира обичаше Радж Атън.

Смяташе го за добър. Човекът, който бе сринал всички съседни царства и вече се стремеше да покори целия свят?

Боренсон беше видял хитрините на Радж Атън и жестокостта му. Беше видял мъртвите тела на брата на Габорн, на сестрите му и на майка му. Когато изби Посветителите на Радж Атън в замък Силвареста, беше принуден да отнеме живота и на деца, чиито дарове Радж Атън беше отнел. Вълчия господар беше човек, изцяло отдаден на злото.

Радж Атън беше взел Сафира за своя жена като дете и макар тя самата да възхваляваше неговата обич, дори само заради това Боренсон искаше да го види мъртъв.

Но се зачуди. Сафира беше отишла при него като дете драговолно, покорена от неговото обаяние и Глас. Тя го обичаше. Толкова много го обичаше, че ето, сега заяви, че ще го подкрепи срещу другите народи на Роуфхейвън.

Никога не беше виждала света, който мъжът й се канеше да узурпира безскрупулно. Беше безнадеждно наивна. Беше прекарала живота си заключена в двореца си, в очакване на даровете, които ще й донесе Радж Атън, и в страх от свободните рицари. Беше лишена от семейството си едва на дванайсет години и макар да не му бяха позволили да види други конкубинки, Боренсон си помисли, че и те ще са момичета като Сафира — също толкова наивни и глупави.

Вече си даваше сметка колко безнадеждно може да се отклони планът на Габорн: Сафира предлагаше да осигури мир между Индопал и Роуфхейвън, но щеше да го направи по свои лични причини, а не защото го иска Земния крал.

А ако се окажеше невъзможно Радж Атън да бъде убеден да спре войната, Сафира щеше да се присъедини към него и да използва цялото си обаяние, за да покори армиите на Роуфхейвън.

Един тънък гласец му нашепна, че е помогнал за създаването на ново чудовище и че още сега трябва да го унищожи, ако е възможно.

Но той не можеше да понесе тази мисъл. Дори все още да притежаваше дарове, дори да можеше да надвие Пащук, Ха’Пим и Маакет, не можеше да убие Сафира.

Никой нямаше да може да направи това.

А и тя не заслужаваше толкова грубо отношение. Сафира беше невинна, но не и зла.

Дори да й беше помислил злото, той разбираше, че никога няма да може и пръст да вдигне срещу нея.

Веселият другар

Йоме пристигна в замъка Гроувърман доста след залез-слънце. Бинесман и Джюрийм яздеха великолепните коне на Радж Атън, а Мирима яздеше коня на сър Боренсон, едно от най-добрите ездитни животни, което Мистария можеше да предложи. Но подсиленият кон на Йоме, взет от кралските конюшни, беше най-обикновен гвардейски, само с три дара.

Изтощи се след сто мили усилен галоп и Йоме се принуди да подкара по-бавно и в Банисфер го смени с друг.

Все пак звездите грееха ярко и въздухът тук, високо в леса на Дънуд, беше прохладен и свеж, тъй че ездата беше приятна.

Щом пристигнаха в замъка, Йоме отиде да потърси краля. С нея освен Джюрийм, Бинесман и Мирима дойде и нейната Дни, както и недъгавото момче.

Един капитан й каза, че Габорн е в цитаделата на херцог Гроувърман и вечеря с много лордове и рицари.

Йоме тръгна по коридора към залата за аудиенции на херцога. Тъкмо се канеше да отвори тежките завеси на входа на Голямата зала, когато чу някой да се обръща с груб глас към съпруга й.

— Това е подигравка, ваше величество! — повиши тон рицарят. — Не можете да им позволите да обърнат гръб точно сега, преди гонитбата още да е започнала! Това говори за страхливост!

Тя позна гласа. Говореше сър Джилис от остров Тор.

Някакъв мъж изрева басово:

— Ваше величество, няма да търпя да бъда наричан страхливец точно от този човек, нито ще търпя моят крал да бъде наричан така! Настоявам за извинение!

Йоме махна на придружителите си да спрат и леко дръпна завесата. Габорн и трийсетина благородници се бяха струпали около маса, предназначена да побере не повече от двайсет.

Насред стаята стоеше един младеж с пъпчиво лице — синът на Теовалд Оруин, четиринайсетгодишният Агюнтер.

Вестта за днешните събития се беше разнесла. Йоме знаеше, че крал Оруин и синът му сър Барнъл са убити от Сияйния на мрака. Агюнтер беше следващият наследник на трона. Освен това Йоме беше чула, че Габорн е изгубил даровете си.

До Агюнтер стоеше едрият като мечка сър Ленгли, а зад тях бяха съветниците му.

— Настоявам за извинение от този тъпак… — изрева сър Ленгли към сър Джилис. — Или за удовлетворение!

Габорн се обърна наляво, където седеше сър Джилис, и попита с лукаво насмешлив тон:

— Вие какво ще кажете, сър Джилис? Ще се извините ли за обидата, или всички ще гледаме как поборникът на Оруин изтръгва езика от устата ви?

С почервеняло лице, сър Джилис хвърли кълката на печения лебед, която дъвчеше, и гневно погледна над блюдото си.

— Ще го повторя! Оруин се е заклел във вярност на Земния крал и ако Агюнтер и рицарите му решат да се оттеглят от битката, тогава аз твърдя, че са страхливци! Изтръгнете ми езика, ако можете, сър Ленгли. Дори по пода да се гърчи, езикът ми пак ще каже истината!

Сър Ленгли изгледа с гняв сър Джилис и ръката му посегна към камата на колана му, но той не посмя да извади стомана в присъствието на Земния крал.

— Ако позволите, ваше величество! — извика един от съветниците на Оруин. — Да се върне в земите си не е желанието на самия милорд Агюнтер. Цял ден трябваше да го убеждавам, че това е най-разумното!

— Говорете — подкани Габорн съветника.

— Аз… само изтъквам, че Агюнтер е едва четиринадесетгодишен и макар да има мъжка осанка — и храброст, не отстъпваща на който и да е мъж в тази зала — днес неговото кралство претърпя огромна загуба. След смъртта на крал Оруин и на най-големия му син кралското семейство Оруин е в много отслабена позиция. Най-близкият по наследствена линия брат на Агюнтер е едва шестгодишен и ако по някаква зла участ Агюнтер продължи на юг и загине в битка, брат му ще е неспособен да управлява вместо него. След като кралството ни е във война, имаме нужда от подходящ владетел, който да ръководи кралството. Само по тази причина ви молим да ни позволите да се върнем по домовете си.

Габорн седеше в сянка, с херцог Гроувърман от лявата му страна и канцлер Родерман отдясно. Сега той се наведе над масата.

— Да си тръгне младият Агюнтер е едно — каза сър Джилис. — Но трябва ли да отведе всичките си хора? Петстотин рицари?

Йоме се почувства раздвоена. Бащата на Агюнтер наистина беше вдигнал за тази своя кампания петстотин от най-добрите си рицари и след като силите на Хиърдън бяха толкова смалени, тези рицари щяха да са ужасно необходими. Макар да беше разумно младият Агюнтер да се върне, изглеждаше прекалено от негова страна да отведе всичките си хора.

Сър Джилис беше прав. Зад молбата на Агюнтер имаше нещо повече от чистото благоразумие. Агюнтер беше ужасно изплашен — и с пълно право.

Бащата на Габорн се беше опълчил срещу Радж Атън и беше загинал заради това, както и нейният баща. Бащата на Агюнтер беше загинал по най-ужасен начин, съкрушен от Сияйния на мрака пред очите на самия Агюнтер.

Агюнтер заговори с треперещ глас.

— Смятам, че да отведа всичките си хора наистина ще е прекалено, ако не бяха вестите, които баща ми получи снощи… хали са излезли на повърхността в Северен Кроудън, както и в южна Мистария. Световни червеи ровят под Дънуд и разтърсват земята. Кралството ми граничи с Хест, където забелязахме миналото лято много признаци за хали из планините. Колко време ни остава преди да нахлуят масово и в нашите владения?

— Ха! За мен това е грабеж! — каза сър Джилис. — Земния крал спасява целия ви народ и ви дава две хиляди силара, за да направи сър Ленгли наш поборник, а след това вие решавате да си тръгнете с плячката. Трябва ли да дадем на Оруин прозвището „от ден до пладне“?

Младият крал Агюнтер го изгледа заканително. Може да се страхуваше от Радж Атън, но не и от хора като сър Джилис.

От ден до пладне, хубаво казано.

Йоме прехапа устна. Щом младият Агюнтер не обичаше да слуша такива подигравки, изречени в лицето му, след година или две определено щеше да изпитва неприязън към това, което се говори зад гърба му. Щеше да е глупаво от страна на момчето да оттегли напълно подкрепата си.

Габорн беше изпратил две хиляди силара на Оруин, за да може Ленгли да получи дарове. Вложението беше огромно и Йоме дори от мястото си зад завесата можеше да види съвсем ясно, че Ленгли получава дарове през своите вектори. Извисяваше се строен и снажен в тежката си ризница и се движеше с невероятна плавност и бързина, както можеше да се движи само човек с много дарове на гъвкавост и метаболизъм.

Миг след миг Ленгли се превръщаше в могъщ воин, докато облекчителите на Оруин извличаха в негова полза дар след дар.

Щеше да е скъперническо Агюнтер да изтегли Ленгли от предстоящата битка, скъперническо и глупаво. Самата Йоме нямаше да го позволи, щеше да удари по масата и да настои за помощта на Оруин. Но сега тя само гледаше отстрани и изчакваше как Габорн ще изиграе младежа.

Габорн се окашля. Наведе се още напред и когато свещта освети лицето му, Йоме се смая от промяната, която бе претърпял от тази сутрин. Очите му бяха потъмнели и хлътнали, лицето — пребледняло. Изглеждаше болнав, всъщност по-скоро смъртно уморен. Загубата на даровете му се беше отразила неимоверно.

— Сър Джилис, вие дължите извинение на крал Оруин — каза Габорн. — Аз съм се вгледал в сърцето му. То е изпълнено с ярост към Радж Атън и за него е също толкова тежко да се отвърне от този конфликт, колкото за вас да видите, че го прави.

След това се обърна към младия крал:

— Агюнтер Оруин, на всяка цена отведете хората си у дома, с моята благословия. Роуфхейвън има нужда Оруин да държи Запада и да бъде силен срещу всички врагове — все едно дали ще са войските на Радж Атън, или халите. Откарайте баща си и брат си у дома за погребение. Вземете рицарите си и нека Силите да ви следват по пътя.

Йоме не можеше да повярва. Габорн бездруго отиваше на битка с твърде малко хора. Не можеше да отстъпва пред исканията на един страхливец.

— Но… — промълви със свито гърло сър Джилис.

— Моля ви само за едно благодеяние — каза Габорн на Агюнтер. — Оставете сър Ленгли да се бие като ваш поборник. Все пак се надявам, че той ще отмъсти и за моя, и за вашия баща. Ако го направи, ще съм вечно благодарен за помощта ви.

Йоме изведнъж осъзна какво прави Габорн. Агюнтер не можеше да понесе мисълта, че ще се изправи срещу Радж Атън. Толкова беше наплашен, че дори не смееше да се прибере сам у дома.

Но може би с твърдението, че момчето е храбро, Габорн вля кураж в душата на Агюнтер. В същото време Габорн призова малкото достойнство, останало у младежа. Всяко дете щеше да се опита да отмъсти за смъртта на баща си. Ако Агюнтер не оставеше Ленгли да се бие, нямаше да може да преживее упреците, с които щяха да го затрупат хората му. Агюнтер естествено го разбираше.

— Добре, вземете го… и още сто рицари — каза младежът. Гласът му трепереше.

Габорн кимна, уж изненадан и впечатлен от щедростта на младия крал.

Агюнтер се обърна и напусна голямата зала, последван от съветниците си и своя Дни — бързаха миг по-скоро да напуснат замъка Гроувърман и да се върнат в Оруин.

Йоме отстъпи, за да им направи път.

От всички хора на Агюнтер Оруин в залата остана само сър Ленгли.

Той изгледа за миг замислено гърба на Агюнтер. Всички в залата се смълчаха. След като Агюнтер излезе, сър Ленгли се поклони на Габорн.

— Благодаря ви, ваше величество, че пуснахте момъка да си отиде. — После се поклони на сър Джилис. — И на вас, сър, че му напомнихте за дълга.

Габорн се усмихна развеселен. Сър Ленгли очевидно държеше да се бие с Радж Атън много повече от младия си господар, не си правеше илюзии по отношение на младежа и изпитваше облекчение, че са го пуснали да замине на юг.

Ленгли също се обърна да излезе.

— Останете, ако желаете — каза му Габорн. — На трапезата има предостатъчно място. — Каза го със смях, тъй като лордовете се бяха струпали лакът до лакът.

— Благодаря, ваше величество — отвърна Ленгли. — Но се боя, че когато моят крал си тръгне, това ще понижи духа на бойците ни. Ако ми разрешите, ще вечерям с тях, за да ги успокоя поне донякъде.

— Това е разумно — каза Габорн.

Ленгли закрачи към вратата, но Габорн го спря.

— Сър Ленгли, трябва да знаете, че вашият крал е свестен младеж. Има тяло на мъж, но не и мъжко сърце… засега. Но съм убеден, че до година-две ще намери кураж в себе си.

Ленгли го изгледа и каза:

— Моля се само да не е прекалено късно.

Йоме пропусна Ленгли, след което влезе в залата с Мирима, Бинесман, Джюрийм и Дни. Момчето с недъгавия крак остана в преддверието да си играе с палетата.

Щом я видя, Габорн стана и я покани да седне до него. Йоме го целуна и докато сядаше, огледа лицето му. Изглеждаше болнав.

Седна на отстъпения й от херцог Гроувърман стол и стисна с лявата си ръка ръката на Габорн.

Още не беше седнала, когато един паж обяви за пристигането на вестоносец от Белдинук; беше първият вестоносец оттам, откакто Габорн бе коронясан за Земен крал.

Белдинук беше важна държава, втората по големина и най-богатата в Роуфхейвън. Граничеше с Мистария и поради това беше стратегически съюзник. Нещо повече, старият крал Лоуикър, крехък и боязлив човек, подвластен на пристъпи на нерешителност, беше отдавнашен приятел на бащата на Габорн. Сега Габорн се нуждаеше от Лоуикър, отчасти защото малката му армия трябваше да прекоси Белдинук, за да стигне до Карис. Но тъй като Габорн трябваше да се придвижва бързо, не можеше да кара със себе си всички необходими за сражението припаси.

Най-малкото, когато конете му стигнеха в Белдинук, щеше да им трябва добро зърно за храна, а воините на Габорн също трябваше да се нахранят.

Кралица Херин Червената беше изпратила Ерин Конал, за да предложи подкрепата си, но Габорн бе очаквал гаранции от Белдинук, а беше принуден да продължи и без тях.

Помощта на Лоуикър му беше необходима само за да премине през Белдинук, но се надяваше и на повече. След като толкова много замъци в северна Мистария бяха паднали, го очакваше сериозен недостиг на провизии.

Палдейн щеше да е прибрал повечето припаси в Карис, в подготовка за обсадата, а Радж Атън най-вероятно щеше да наложи обсада — стига да не решеше направо да срине замъка. Самият Габорн беше убеден, че Вълчия господар ще поиска да вземе Карис непокътнат, за да могат неговите войски да презимуват там.

При това положение на Габорн щеше да се наложи да разбие обсадата, като нападне Радж Атън. А след като на воините му предстоеше решителна битка, щяха да имат нужда от още въоръжение… стрели за лъкометците, пики за конницата, щитове и какво ли още не.

Малцина от рицарите, тръгнали на юг, бяха натоварили конете си с бойна броня. Някои имаха метални предпазители на главите и ватирани кожени чулове, които да пазят шиите и хълбоците им. Но пълната броня беше твърде тежка за толкова дълго разстояние. А при тази оскъдица на подсилени коне в последно време на Габорн не му се искаше да пусне в битка зле защитените животни. Искаше пълна броня за конете, както и брони и щитове за рицарите си.

Надяваше се да получи тези неща от Белдинук.

Ако успееше да изтласка Радж Атън от открития терен — в замъка Крайдън, във Фелс или в Тол Дур — можеше да му се наложи да обсади някое укрепление, в който случай щяха да са му необходими инструменти за направата на обсадните машини. В добавка към всичко това щяха да му трябват ковачи, готвачи, щитоносци, перачки, колари — цяла орда поддържащ персонал. Габорн можеше да призове за помощ собствените си васали на юг и изток от Мистария, но щяха да са нужни седмици, докато всички те пристигнат на север, а времето беше същината на проблема.

По необходимост Габорн трябваше да разчита на стария си съюзник крал Лоуикър Белдинук, човек, за когото мълвата твърдеше, че е твърде предпазлив във война, човек, за когото някои подозираха, че няма да му стигне кураж да се изправи срещу Радж Атън.

Въпреки че Габорн му беше изпратил писма преди седмица, с искане да закупи припаси в случай, че тръгне на юг, Белдинук не беше отговорил — вероятно защото през това време Радж Атън пресичаше пустите земи по границата на Белдинук с войниците си и крал Лоуикър беше твърде зает с грижите за собствената си отбрана. Самата Йоме беше изпратила куриер само преди два дни.

Сега най-после вестоносецът влезе в залата, още с праха от пътя по светлокафявата куртка. На нея беше извезан белият лебед на Белдинук. Беше дребен слаб мъж, с дълги провиснали мустаци и без брада.

Габорн стана, за да поговори с него насаме, но вестоносецът се поклони и заяви високо:

— Ако позволите, ваше величество, и вие, лордове на Хиърдън и на Оруин. Крал Лоуикър ми заповяда да говоря открито пред всички.

Габорн кимна.

— Моля, продължете тогава.

Вестоносецът отново се поклони и заговори.

— Моят господар Белдинук ми нареди да кажа следното: „Да живее Земния крал Габорн Вал Ордън!“

Той вдигна ръка и всички лордове на трапезата извикаха гръмко:

— Да живее кралят!

— Моят крал се извинява за забавянето с известието си. Той изпрати писма преди около седмица, с които предлага всякаква помощ. За съжаление, изглежда, нашият куриер не е успял да се добере жив, за да донесе посланието. Пътищата гъмжат от убийци на Радж Атън. За този пропуск моят господар се извинява. Но той желае да ви предам, че точно както обичаше вашия баща, винаги е обичал и вас, Габорн, като свой роден син.

Последното не се понрави много на Йоме. Тя знаеше, че Лоуикър често се бе подмазвал на крал Ордън, може би с надеждата, че Габорн ще се окаже в достатъчна степен мъж, за да го отърве от забележително непривлекателната му дъщеря, единствената му наследничка.

— Милорд, крал Лоуикър ви призовава към спокойствие — продължи пратеникът. — Той осъзнава опасността, надвиснала над Карис, и е струпал войски и припаси, за да помогне. До този момент е събрал пет хиляди рицари, сто хиляди пехотинци, петдесет хиляди стрелци, а също така строители на обсадни машини и безброен обслужващ персонал — с надеждата, че заедно ще можем да съкрушим Радж Атън сега, преди заплахата да се усили! Ваше величество, лордове на Хиърдън и на Оруин, крал Лоуикър ви призовава към висок дух и колкото може по-скоро да се присъедините към него, защото той лично ще поведе войските си на бран!

Йоме изведнъж осъзна какво предлага Лоуикър. Разбира се, от юг и изток на Мистария щяха да пристигнат войски, за да защитят Карис. След като Флийдс щеше да осигури отбраната на запад, а Лоуикър да се спусне с бойната си мощ от север, Радж Атън щеше да се окаже заклещен от всички страни като мечка, обкръжена от ловни псета, и Белдинук се надяваше окончателно да сразят Вълчия господар.

Йоме се усмихна широко. Дори и в най-необузданото си въображение не си беше представяла, че старият крал Лоуикър ще тръгне на война.

Лордовете около масата завикаха възторжено и надигнаха халвите за тост, а Йоме усети как я обля вълна на облекчение.

Лордовете вдигнаха наздравици за здравето на Белдинук и в чест на Силите, като всеки отля на пода ейл в дар на Земята.

Йоме следеше най-вече реакцията на Габорн. Угрижените бръчки донякъде се бяха махнали от лицето му и той благодари на пратеника и му предложи да седне на масата.

„Значи — помисли Йоме — губим няколко рицари от Оруин и се оказва, че сме спечелили стотици пъти повече!“ Сърцето й се възрадва от тази нова надежда.

Но тя внимателно следеше лицето на Габорн, искаше да улови реакцията му. В края на краищата той усещаше какво ги грози и тя не можеше да се отдаде на празненството преди да се увери, че и той е доволен.

Габорн беше притежавал само два дара на обаяние и дори с тях външността му беше простовата и непретенциозна. Но сега тя за пръв път го виждаше такъв, какъвто е. Чак непривлекателен не можеше да се нарече, но… почти.

Започна да се чуди. Външната промяна у Габорн, колкото и очевидна да беше, все пак беше може би най-незначителното нещо. Без даровете на жизненост той щеше да е податлив на болести и лесно можеше да бъде убит в сражение. Без мускулната сила нямаше да може да се противопостави и на най-низкостоящия подсилен воин. Без даровете на глас нямаше да може да говори достатъчно красноречиво.

А най-ужасното беше, че Габорн бе изгубил и даровете си на ум. Щеше да е лишен от повечето неща, които знаеше, от повечето си спомени.

Ужасно беше за един Владетел на руни да изгуби толкова много дарове наведнъж, особено когато имаше нужда от тях повече от всякога.

Тя прошепна на ухото му.

— Ваше величество, изглеждате съвсем… грохнал. Тревожа се за вас. Трябва да си починете. Надявам се, че не се каните да седите тук цяла нощ и да пирувате.

Той я стисна успокоително за ръката и вдигна пръст за знак. Джюрийм излезе напред с една от кошниците, с които беше носил палетата на юг.

— Ваше величество, херцог Гроувърман, лордове на Хиърдън — обяви тържествено Джюрийм. — Всички ние имаме повод да отпразнуваме великолепната новина, която тази нощ получихме от Белдинук. Но аз ви нося нещо, което трябва още повече да възрадва сърцата ви и да повдигне духовете ви!

Джюрийм бръкна в голямата кошница — скъпоценните камъни на пръстените му блеснаха — и Йоме се зачуди дали няма да извади някое пале.

Но вместо пале той извади отсечената ръка на Сияйния на мрака. Дългите ноктести пръсти се бяха свили в юмрук. Лордовете завикаха от възторг и заудряха с юмруци по масата. Някой изрева:

— Браво, Бинесман! Дано Силите те опазят! — Мъжете пак вдигнаха халбите за наздравица и отново направиха възлияния на пода.

Стъписана от тази несправедливост, Йоме стисна ръката на Габорн и прошепна ядосано:

— Но не го уби Бинесман!

Габорн й се усмихна, вдигна и той халбата си като за наздравица и всички замълчаха.

— Както знаете, днес Сияйният на мрака изби много хора — заговори Габорн. — Сред загиналите е и нашият добър приятел крал Оруин, чиято подкрепа много ще ни липсва.

Той помълча и продължи:

— Но между всички, които загинаха, има нещо общо… те отхвърлиха моите предупреждения. Земята ни заповяда да побегнем, а те не побягнаха. През цялата седмица се чудех дали Земята изобщо ще ни позволи сами да се борим за спасението си. Тя непрестанно ни казваше да бягаме.

— И най-сетне, днес Земята нашепна, че един от нас трябва да удари, трябва да удари и да убие Сияйния на мрака! — почти викна той.

Лордовете отново заудряха по масите и завикаха, но Габорн повиши глас, за да го чуят.

— Нашепнах командата на една жена, жена без дар на мускул или жизненост, жена без никакъв опит във война.

Той махна с ръка към ужасния трофей в ръцете на Джюрийм.

— Ето я ръката на Сияйния на мрака, убит от стрелата на жената на сър Боренсон, лейди Мирима Боренсон!

Йоме се зарадва като видя как всички лордове в залата зяпнаха.

Един изломоти:

— Но… аз съм виждал колко лошо стреля тази жена! Това не може да е вярно!

Мирима стоеше в края на залата, в сенките до завесата на входа. Беше толкова смутена, че изглеждаше готова да избяга.

— Вярно е — заяви Йоме. — Но стреля достатъчно добре, за да убие Сияйния на мрака. Тя има сърце на воин и скоро ще получи и даровете си, както подобава!

— Е, нека видим тогава тази поборница — извика един лорд и Бинесман издърпа Мирима от сянката.

Възгласите и свирканията, които избухнаха по масите, бяха оглушителни. Самият Габорн също ръкопляскаше, за да се наслади Мирима на този миг.

Накрая Габорн вдигна ръце за тишина и каза:

— Нека подвигът на Мирима да напомня на всички ни какво може да постигне човек с помощта на земните сили. Земята е нашият закрилник и нашата мощ.

— В стари времена — продължи той — Ерден Геборен е опазил нашите предци. С помощта на земната сила Ерден Геборен е устоял на тъмните магьосници на тот. Сега ние трябва да се стремим да повторим неговото дело.

— Вчера призори чух Земята да ми шепне, да ме подканя да тръгна на юг — Габорн огледа лордовете. — Когато потеглихме от замък Силвареста, знаехме, че сме малко. Но също така аз знаех, че е достатъчен само един човек, за да нанесе тежкия удар. Сега разбираме, че ще се бием с голяма армия и че няма да се бием сами. Земята се сражава с нас!

— Както знаете — продължи той, — изпратил съм десетки Избрани вестоносци отвъд граница. Трима от тях сега са в Карис, където ги обкръжават войските на Радж Атън. Чувствам опасността, която ги грози, и Земята ме предупреждава следното: „Бързай. Бързай и удари!“

Той удари по масата.

— Както също така знаете, смятах да тръгнем за Флийдс утре заранта. Но сега се боя, че трябва да поемем на път по-скоро. Тръгвам за Флийдс щом изгрее луната и ще остана на стан там съвсем за кратко. Призовавам всеки, който може да издържи на скоростта ми, да тръгне с мен, а тези от вас, които не могат, да положат всички усилия да ни настигнат. Надявам се да се присъединя към крал Белдинук при Карис не по-късно от утре по здрач. Там нашата чет ще се усили многократно със свободните рицари и лордовете от Мистария и Флийдс. Тръгваме на бран!

Лордовете продължиха възторжените си наздравици, а Габорн отиде при Мирима, хвана я за лакътя и я изведе с Джюрийм на двора, за да изрече същото слово пред стануващите там рицари.

Мирисът на нощния вятър

Същата нощ Мирима взе силарите си, отиде в цитаделата на Посветителите и помоли облекчителя на херцог Гроувърман да извършат един акт, който винаги беше смятала за кощунствен.

Човекът беше уморен, но разбра припряността й. Покани я в една стая с кошницата с палетата й и я накара да седне на един студен стол.

Прозорците на кулата бяха отворени и лекият ветрец, нахлуващ в стаята, бе свеж и прохладен.

Жълтото кученце изскимтя в ръката й и докато го държеше, тя едва успя да сдържи сълзите си.

Беше взела дарове от майка си и сестрите си. По настояване на майка си беше взела нейния ум. По настояване на сестрите си беше взела тяхното обаяние, и всичко това — за да сключи добър брак и да им осигури добруване.

Но вкусът на този акт беше горчив.

Мирима знаеше, че е извършила злина, и сега седеше, за да я повтори. Но макар с повтарянето някои зли дела да ставаха по-лесни, други ставаха още по-непоносими.

Паленцето беше невинно, взираше се в нея с големите си кафяви обичливи очи. Тя знаеше за болката, която му предстоеше да изпита, знаеше колко тежко ще го нарани, ще извлече жизнеността му само затова, че я обичаше и че се беше родило с предразположение, позволяващо му да я обикне и да й служи. Погали го и се опита да го успокои. Палето близна пръстите й и леко захапа ръкава й.

Мирима беше дошла сама в стаята на облекчителя, в цитаделата на Посветителите на херцог Гроувърман. Беше дошла сама, тъй като Йоме беше изморена и си легна. Беше дошла сама, защото въпреки възгласите на лордовете на Хиърдън в нейна чест изпитваше срам от това, което предстоеше да извърши.

Главният облекчител на херцог Гроувърман беше дребен старец с мъдри очи и бяла брада, която стигаше почти до корема му.

Той грижливо огледа силара, който му беше връчила, преди да го вкара в употреба. По форма силарът приличаше на най-обикновено желязо за дамгосване. Единият му край служеше за дръжка, а формата на руната в другия край определяше какво качество магически ще бъде взето от Посветителя.

Занаятът на облекчителя беше древна практика, изискваща малко магия, но много учене. Сега старецът огледа руната за жизненост, всечена в кървавия метал. С една четчица от опашка на плъх грижливо започна да четка трошици от кървавия метал, като постави силара на една дъска, за да може да прибере всяко излишно късче от скъпия метал за повторна употреба.

— Кървавият метал е мек и лесно се поврежда — обясни облекчителят. — Трябва да се превозва много грижливо.

Мирима кимна мълчаливо. Проклетото нещо беше пропътувало хиляди мили, откакто го бяха изковали. Не я учудваше, че е малко поочукан. Но знаеше, че ако се наложи, облекчителят ще претопи силара и ще го изкове отново.

— Все пак изработката е добра — промърмори успокоително старецът. — Пимис Сучарет от Дармад е изковал този силар и работата му показва, че е гений.

Мирима рядко беше чувала похвала за човек от Индопал. Държавите от много време бяха във война.

— Сега дръж здраво палето — каза облекчителят. — Не му позволявай да мърда.

Мирима задържа кученцето, а облекчителят притисна силара към плътта му и запя заклинанията си с писклив като на птица глас.

След няколко мига силарът се нажежи и въздухът се изпълни с миризма на изгоряла козина и месо. Кутрето заскимтя отчаяно от болка и Мирима стисна крачетата му, за да не избяга. Палето захапа пръста й, мъчейки се да се отскубне, и тя зашепна:

— Съжалявам, миличкото ми. Съжалявам.

В този миг силарът засия нажежен до бяло и палето зави от болка.

Другите три палета обикаляха по пода на цитаделата, душеха килимите и ближеха пода с езици, търсейки късчета храна. Но когато палето в ръцете й нададе вой, едно от тях притича до Мирима и заджавка, извръщайки очи ту към нея, ту към облекчителя, без да знае кого да нападне.

Старецът вдигна сияещия силар и го огледа грижливо. После го размаха широко във въздуха и от него се разсипаха и увиснаха ленти от светлина, сякаш изрисувани в пушливия въздух. Той изгледа продължително светлите ленти, сякаш преценяваше дебелината и ширината им.

После, удовлетворен, пристъпи към Мирима. Тя вдигна крачола на панталона си за езда, за да може да постави дамгата малко над коляното й, където рядко щеше да се вижда под дрехите.

Нажежената до бяло пръчка прониза кожата й и облекчителят притисна дамгата на кървавия метал в плътта й.

Но макар да пареше, Мирима изпита екстаз. Усещането за живот изведнъж потече в нея и я облада възбуда.

До този момент не беше получавала дар на жизненост, дори не си беше представяла колко е възбуждащо. Усети, че цялата е плувнала в пот. Сладостта на изпитанието я премаза. Докато се мъчеше да опази разсъдъка и да потисне еуфорията, погледна палето в ръцете си.

Лежеше в прегръдката й, вяло отпуснато.

Само допреди миг очите на палето грееха от възбуда. Сега изглеждаха мътни. Ако го беше видяла на някое сметище, щеше да помисли, че е болно. Щеше да нареди на някой слуга да го удави, за да го отърве от страданието.

— Това ще го отнеса в кучкарника — каза старецът.

— Не — отвърна Мирима, макар да знаеше, че е глупаво. — Не съм свършила с него. Оставете ме малко да го погаля.

Кутрето й беше дало толкова много, искаше и тя да му даде нещо в замяна, а не ей така да го прати в кучкарника под грижите на някой друг.

— Не се безпокойте — успокои я старецът. — Децата в кучкарниците се държат добре с кучетата. Ще го хранят добре и ще се грижат за него като за свое, и на кутрето едва ли ще му липсва здравето, което ви даде днес.

Мирима усети, че умът й е изтръпнал. Със своята жизненост сега тя щеше да може по-дълго да се упражнява с лъка, да стане по-добър воин, по-бърз. Поемайки на плещите си тази вина, тя се надяваше да помогне на своя народ.

— Ще го задържа — промълви тя, подхвана кутрето с шепа под бялата брадичка и го погали.

— Това пале в краката ви, дето лаеше по мен, то също е готово — каза облекчителят. — Ще вземете ли дара му сега?

Тя погледна надолу към палето. Въртеше опашка и я гледаше с надежда. Беше палето със силния нюх.

— Да. Ще го взема сега.

Когато Мирима взе дара на мириса, светът се промени.

Само допреди миг просто си седеше в стола с палетата — и изведнъж от нея сякаш падна някакво було.

Миризмата на изгоряла козина, изпълнила въздуха, изведнъж стана по-наситена и потискаща, смесена с миризмите на восъчната свещ и на прах, и на боя, и на див джоджен, разхвърлян преди седмица по пода на кулата. Можеше да помирише дори топлината на паленцата.

Целият свят й се стори нов.

С жизнеността от едното пале, която усили запасите й на енергия, Мирима се чувстваше бодра и жадна за живот. С дара на другото пале, който усили обонянието й, светът й се струваше… подновен, сътворен сякаш отново, когато излезе от цитаделата.

Конската миризма, лъхаща от конюшните, беше съкрушаваща, а от ароматите на току-що опечено телешко в двора пред цитаделата на херцога й потекоха слюнки.

Но най-много я удивляваха хорските миризми. Тя остави палетата си при облекчителя и тръгна надолу през двора, където само допреди половин час тлееха готварските огньове — Габорн се беше погрижил да бъдат загасени преди да заговори открито за предстоящия бой с Радж Атън.

Сега Мирима крачеше в тъмното между воините, повечето от които седяха на земята и се хранеха или лежаха, загърнати с походните си одеяла.

Всеки воин притежаваше удивително съчетание от миризми: смазани метални брони, мазният мирис на непрана вълна, пръст по ботушите, конска пот и петна от храна, подправки и сапуни, наред с есествената им миризма на пот и урина.

Всяка миризма стигаше до нея усилена стократно. Много от миризмите, които улавяше, бяха за нея нови и й се струваха чужди, миризми толкова слаби, че човешкият нос не можеше да ги отличи: миризмите на треви, прилепили се към краката на хората, миризми от костените закопчалки по облеклото, от боите на плата или от кожените им колани. Тя установи, че тъмната коса мирише по-различно от светлата и че по кожата на човек може да подуши храната, която е ял преди часове. Хиляди нови и едва доловими мириси се разтвориха пред нея, чакащи да ги изпита.

„Вече съм Вълча господарка — помисли Мирима. — Вървя сред хората и никой не забелязва промяната в мен. Но досега бях сляпа, а вече прогледнах. Сляпа бях, така както са слепи всички тези около мен.“

С малко усилие щеше да се научи да надушва хората около себе си, така че да може да преследва някого по мириса или да го различи в тъмното. Това познание й внуши необуздано и главозамайващо усещане за сила, накара я да се чувства не толкова уязвима при мисълта за предстоящата война. Качи се на върха на една от кулите, застана на перилото и се загледа надолу към равнините.

Отчаяно й се прииска да сподели с някого това удивително усещане и мислите й се насочиха към Боренсон, който сега пътуваше по задачата си някъде далече на юг.

Страхуваше се за него. Долу в каменния двор някои воини, които или притежаваха висока жизненост и поради това нямаха нужда от сън, или бяха твърде възбудени, за да заспят, запяха бойни песни, в които се заканваха да избият враговете си и да дарят Земята с вкуса на кръв.

Нощта беше студена. Мирима копнееше за прегръдката на Боренсон. Сложи дясната си ръка на корема си и задуши в нощния въздух в очакване да изгрее луната.

Сбират се врани

Роланд се тътреше нагоре по витото стълбище на някаква влажна стражева кула. Мъглата беше толкова гъста, че сякаш бе загасила всеки втори факел. Имаше чувството, че от часове обикаля по стените на Карис, за да намери в тази скапана мъгла кула петдесет и едно и кула петдесет и две.

Цял час беше ровил из оръжейната, докато не разбра, че при толкова хиляди мъже, дошли преди него, не е останала нито една ризница, която да стане за човек с неговия ръст, нито дори някоя стара кираса или кожа. Единственото, което успя да намери след толкова зор, бе някакъв малък коннически щит с остър ръб от едната страна и някаква тъпа кожена шапка.

Стените на Карис се издигаха на дванайсет етажа над равнината. Замъкът беше стара крепост, огромна. В древни времена някакъв херцог от тази земя се сгодил за принцеса на Мътая, но когато жената се опитала да премине през една особено коварна част от Гълъбовия проход, мулето, което яздела, я хвърлило в пропастта.

Кралят на Мътая бил стар владетел и разбира се, направил онова, което диктувал обичаят. Изчакал година, определения за траур срок, след което изпратил вместо нея една от многото й по-млади сестри.

Но през това време херцогът хвърлил око на някаква тъмноока дама от Сюард. Оженил се за нея преди невястата-заместителка още да е прехвърлила планините. Когато принцесата на Мътая пристигнала, херцогът я отпратил обратно.

Някои от съветниците на херцога след това твърдели, че той изобщо не знаел, че идва невяста-заместителка и че е сгрешил само защото не познавал обичаите на Мътая. Но повечето историци в Къщата на Разбирането били съвсем сигурни, че херцогът се престорил на несведущ само за да утеши новата си невяста.

Отхвърлянето на дъщеря му разгневило краля на Мътая. Той се надявал да обедини двете кралства и зестрата му струвала огромно състояние. Чувствайки се измамен, той се обърнал към каифите на своята земя и настоял да му кажат как да постъпи.

Каифите му казали, че според древния закон всеки, който е признат за виновен в кражба, има две възможности: или да заплати тройно откраднатото, или да загуби дясната си ръка.

Кралят на Мътая изпратил трима каифи и тъмнокожата си дъщеря обратно през планините и предложил на херцога три възможности. Предложил херцогът да вземе дъщеря му като втора жена, след това да разтрогне брака си с дамата от Сюард, за да може с право да издигне мътаинската принцеса като своя първа жена. Според краля това щяло да уреди цялата работа и му се струвало единственото приемливо решение.

Или пък херцогът можел или да му върне сума, равна на зестрата, умножена по три, което щяло да се приеме като извинение, или да прати в Мътая дясната си ръка, признавайки по този начин, че е крадец.

Цялата дилема, представена по този начин на херцога, изглеждала доста сериозна. Никой владетел в Роуфхейвън нямало да посмее да вземе две жени или да прогони жена, която носи детето му. Нито имал пари, за да изплати тройно зестрата. Но се случило така, че същия следобед един от младите телохранители на херцога изгубил на дуел дясната си ръка.

За да успокои каифите, той повикал палача в покоите си и изиграл „осакатяване“. Увил с кървава превръзка дясната си ръка, уж че му е отсечена, след което сложил пръстена си с печата на пръста на отсечената ръка на телохранителя и я дал на каифите.

Деянието слисало и натъжило каифите, защото те били сигурни, че ще се ожени за хубавата млада принцеса или че поне ще заплати тройно зестрата. Но вместо това те се върнали в Мътая само с една отсечена ръка, като признание за кражбата на херцога.

Измамата свършила работа две години. Кралят на Мътая като че ли се усмирил.

Докато някакъв мътаински търговец не забелязал в Дворовете на прилива, че кой знае как отсечената ръка на херцога отново му е пораснала.

Избухналата заради всичко това война я нарекли войната на Тъмната дама, заради тъмнокожата принцеса на Мътая, както и заради тъмнооката дама на Сюард.

Десетина пъти рицарите на Мътая завзимали западна Мистария и успявали да се задържат там. Но рано или късно простолюдието ги отхвърляло, или пък рицарите на Роуфхейвън се съюзявали срещу тях.

Така в западна Мистария вдигали замък след замък и непрекъснато ги рушали. Понякога ги строели мътаинците, а понякога мистарийците — докато земята не била наречена с право Руините.

И тогава дошъл лорд Карис. Четиридесет години успял той да удържи владението си срещу мътаинците, като през това време събрал достатъчно камък, за да издигне своя огромен укрепен град, който мътаинците така и не могли да превземат.

Лорд Карис умрял мирно в леглото си на преклонна възраст: на сто и четири години — подвиг ненадминат в предходните триста години.

Това станало преди близо две хиляди години, а Карис още си стоеше — най-голямата крепост в западна Мистария и опората на целия Запад.

Укрепеният град покриваше един остров в езерото Донестгрий, така че повечето му крепостни стени не можеха да бъдат преодолени, освен по вода. Но дори и с лодки не можеше да се постигне кой знае какво, след като стръмните стени на замъка се издигаха на сто стъпки над водата.

Бяха измазани с вар, така че ако човек се опита да ги изкачи, да не може да намери пролука, за която да се захване или да стъпи.

От стените бойците можеха да пускат стрели през тесните процепи на амбразурите по всяка лодка. Поради това не бяха нужни подсилени воини с големи дарове, за да бранят повечето стени на Карис. Ето защо тези, които искаха да превземат крепостта, имаха само три възможности. Можеха да се опитат да проникнат тайно в Карис и да го завземат отвътре, можеха да наложат обсада или можеха да пробват фронтална атака, като се опитат да пробият през трите барбикана в същинската крепост.

Замъкът беше падал само четири пъти в цялата си история. Много замъци в Роуфхейвън имаха по-дебели и по-високи стени, или повече метателни машини, но малко от тях бяха с по-стратегическо разположение от Карис.

Роланд изкачи осемте етажа на влажната стражева кула и стигна до горе. Един стюард му отключи тежка желязна врата, водеща към горното стълбище до върха на стената.

Беше очаквал мъглата горе да е толкова гъста, че да търси с часове своя пост. Но щом стигна, откри, че мъглата се е разнесла, и дори видя последните лъчи на вечерното слънце преди то да се спусне зад хълмовете на запад.

Когато стигна до бойниците, си запробива път през войниците, насядали в десет редици по пасажите. Навсякъде по стените се виждаха струпани грамади от камъни и купчини стрели. Много бойци бяха налягали да поспят зад прикритието на бойниците, загърнати само с тънки одеяла.

Роланд подминаваше кула след кула, докато не стигна до хлебарската. От нея се носеше миризма на прясно опечен хляб. Кулата беше толкова топла, че отвсякъде се тълпяха войници да поспят до стените й в хладната вечер.

Не можеше да мине през тази навалица, затова газеше направо през тях, съпровождан от викове и ругатни.

Селяни вдигаха с въжета отдолу храна — печено агнешко, топъл хляб и пресен сайдер — и я раздаваха на бранителите. Роланд се мъчеше да избегне пълните халби и да не стъпи в нечие блюдо.

Без да спира, грабна комат хляб и го разчупи, след което пъхна в него мръвка агнешко. Тук горе духаше вледеняващ вятър, прелитаха чайки и поглеждаха гладно храната. Вятърът го накара да съжали, че бе дал дебелото си наметало от меча кожа на зелената жена.

Замисли се къде ли е тя сега и дали Ейвран се е скрила добре.

Най-сетне намери поста си на южната стена и много лесно забеляза барон Пол. Тъй като Карис беше разположен сред езеро, не бяха вдигнати никакви прегради, които да предпазват замъка от метателни машини. Дебелият барон беше седнал на един зъбец и клатеше крака. Приличаше на мрачен каменен водоливник.

Самият Роланд никога нямаше да посмее да увисне така на стената. Високото толкова го плашеше, че сърцето му се сви само като видя приятеля си да седи на такова опасно място.

Мъглата стигаше почти до краката на барона.

Над нея прехвърчаха врани и гълъби.

Баронът го видя и помръкналото му лице светна от радост.

— А, Роланд, приятелю, значи се отърва жив все пак! Мислех, че хората на Радж Атън вече си пият виното с черепа ти.

— Не става — ухили се Роланд. — За малко да ме хванат, но разбраха, че мозъкът ми е колкото лешник. Сигурно са решили, че черепът ми няма да побере достатъчно, за да стане добра халба от него. Оставиха ме и хукнаха из горите да търсят тебе.

— Тогава къде беше целия ден? — попита го изненадан баронът.

— Въртях се из мъглата — отвърна Роланд.

Баронът погледна мъглата, къдреща се около краката му, и се изплю през стената.

— Мда, човек не може да си намери копчалъка да се изпикае в тая мъгла. Аз се оправих лесно, но сигурно помогна това, че половината си живот съм живял тук, така че знам пътя.

Роланд застана до барона и загледа птиците.

— Значи тук горе сме при птиците. Изглежда, не смеят да кацат тук.

— Врани — мъдро каза барон Пол. Беше се оказал прав. Враните знаеха къде ще намерят храна и разбираха, че предстои битка.

Барон Пол погледна нагоре към една кула в централната цитадела — беше по-висока от всички, с изключение на кулата на херцога — кулата на граака. Там бяха накацали десетки хищни птици.

Роланд погледна надолу, зачуден как може толкова ниска мъгла да е толкова гъста. Постави малкия си щит на един зъбец като голямо извито блюдо, сложи върху него пълната си халба и комата с агнешкото и започна да се храни. Почувства се гузен, че има толкова добра храна, след като Ейвран тази сутрин се оплака, че е гладна. Момичето сигурно пак щеше да остане гладно тази нощ. Собственият му стомах къркореше, докато вървеше през мъглата, но изведнъж си беше спомнил, че бе набрал няколко ореха за Ейвран, а после, когато побягна от войниците на Радж Атън, беше забравил да й ги остави. Беше бръкнал в джоба си и засити глада си с тях.

Сега се загледа към помръкващите околности. Все още се виждаха три синкави облака долу в низините, но се бяха приближили към Карис и вече бяха на пет мили оттук.

— Какви са новините? — попита той барона.

— Малко новини, повече догадки — отвърна барон Пол. — Ония мъгли ей там пълзят вече цял ден, не спират. Като стражи, крачещи по стена, само че понякога вземат, че стигнат до ръба на нашата мъгла и се отдръпват. Мисля, че войските продължават да се движат наоколо в случай, че лорд Палдейн реши да удари.

— Ако са се приближили, не е ли възможно да крият само огнетъкачи, а всички войски на Радж Атън да са на сто разкрача от замъка?

— Възможно е — отвърна баронът. — Преди по-малко от час чух долу кучешки лай. Подозирам, че там долу са бойните кучета на Радж Атън. Ако чуеш някой да се катери по стената — да пръхти и да пухти, — няма да е зле да му хвърлиш един камък отгоре. Но мисля, че стените са толкова хлъзгави, че дори Непобедимите на Радж Атън нямат шанс да ги изкачат.

Роланд изпъшка и продължи да се храни. Сайдера си го остави за накрая.

— Вярно ли е за Синята кула? — попита той.

Баронът кимна мрачно.

— Вярно е. Проклет да съм, ако сега повече от един на всеки десет рицари тук го бива за бой.

— А ти?

— Аз? Моите Посветители са скрити добре — каза баронът. — Още мога да ям камъни за закуска и след това да дрискам пясък цяла седмица.

Това беше донякъде успокоително. Въпреки че баронът нямаше дар на метаболизъм и затова не можеше да се мери по скорост с един Непобедим в битка, имаше мускул и гъвкавост на воин. Все пак беше по-добре да имаш половин воин до себе си, отколкото никакъв.

— Е, какво пазим тогава? — Роланд надникна надолу през мъглата. Не можеше да разбере защо трябва да седи на ръба на тази стена. Никой не можеше да се изкачи по гладката й повърхност. Дървесни жаби сигурно щяха да могат, но не и човек.

— Нищо особено — каза баронът. — Кейовете са от другата страна на замъка, на север, и хората на Радж Атън могат да се опитат да пробият оттам. Но тук за нас няма нищо.

Умълчаха се. От изток задуха студен вятър. С него се разнесе и вълшебната мъгла, обкръжила замъка, и се разтегли по гънките на равнините като пръсти, търсещи нещо из полята.

Същият вятър започна да издухва и синкавата мъгла, проснала се над войските на Непобедимите, и някои от мъжете по стените заговориха възбудено, щом видяха първите признаци за войските на Радж Атън.

Пред мъглата крачеха двама гиганти главанаци с огромни месингови щитове.

От такова разстояние, Роланд, разбира се, не можеше да ги види добре. Дори един великан от такова разстояние приличаше на джудже и макар някои да викаха, че виждат бойни кучета и Непобедими пред гората, Роланд не можеше да види нищо по-дребно от великаните.

Приличаха на хора толкова, колкото котка или крава можеш да сравниш с човек. Козината им беше като тъмно злато, рунтава по раменете. Огромните им муцуни бяха по-дълги от конски, с дълги остри зъби, с малки, прилепнали кръгли уши. Тежките им черни ризници покриваха късите им опашки, а щитовете си държаха над широките колани. Носеха грамадни, обковани с желязо криваци.

На Роланд му заприличаха на грамадни плъхове или торбалани, въоръжени и в броня.

Гигантите вдигнаха муцуни и зазяпаха гладно към замъка. Устата на единия от тях зейна. Малко по-късно Роланд чу рев и реши, че гигантите са гладни и копнеят за човешка плът.

Довърши яденето си и върза щита си на гърба, да го пази от захапката на ледения вятър. След час вятърът стана непоносим.

Когато се стъмни, забеляза лумнали в мъглата червени светлини, някъде далече на запад. Там гореше огън, голям огън.

— Трябва да е село Засадата на Гоуър, ако не е Сетеким — каза унило баронът. Роланд се зачуди защо огнетъкачите на Радж Атън ще палят селото, но отговорът изглеждаше очевиден за всички останали. Принасяха го в жертва на Силата, на която служеха. На Роланд му беше все едно. Съжали само, че не може да е по-близо до пламъците, за да си сгрее ръцете.

Щом тъмнината се сгъсти, на север и юг също пламнаха села, а сухите полета на запад лумнаха ярко.

Огнетъкачите като че ли се канеха да подпалят цялата долина.

Към десет вечерта един син шпионски балон с форма на гигантски граак се издигна във въздуха на източния бряг на езерото Донестгрий. Увисна над замъка и тъмното му кълбо закри звездите. Далекогледците на балона се носеха поне на хиляда метра над замъка, така че никой не можеше да ги простреля отдолу, колкото и силен да е лъкът му. Вятърът ги тласкаше бързо и скоро балонът кацна далече на запад.

Разтревожени мъже заговориха по стените:

— Готвят нещо голямо. Отваряйте си очите!

От север беше стигнала вестта, че Радж Атън оставил огнетъкачите му да унищожат целия замък Лонгмът. Били призовали същества от долния свят, които залели стените му с огнена вълна и избили хиляди хора.

Такъв план не може да подейства в Карис, подхвърляха други. Карис беше защитен с вода, а Лонгмът беше разчитал само на вградените в него земни руни.

Все пак тази мрачна вест сви натъпкания с хляб и месо стомах на Роланд.

Знаеше ли човек какво могат да направят огнетъкачите? Може би палеха околностите, за да вдигнат някое толкова мощно заклинание, че никой воден чародей да не може да го отблъсне.

Той стоеше на поста си в жестокия студ, но нищо повече не се случи. Пожарите горяха по полетата и хълмовете. Шпионският балон прелетя още два пъти.

Мъжете седяха по стените на замъка над мъглата, разправяха си глупости или пееха, така че нощната стража по-скоро приличаше на празненство.

Когато балонът прелетя за трети път, в три заранта, Роланд се беше свил до барон Пол, трепереше и съжаляваше, че няма одеяло, защото херцогът бе забранил да се палят огньове заради близостта на огнетъкачите — да не би магьосниците да обърнат пламъците им срещу тия, които са ги запалили.

Баронът само зяпаше проклетия балон.

— Ти що не поспиш? — каза той на Роланд. — Ако стане нещо, ще те събудя.

Разтреперан, Роланд отпусна гръб на камъка и затвори очи. Щеше да заспи дълбоко, ако не беше този ужасен студ.

На няколко пъти задряма, но го събуждаше или вятърът, или някой тръгнал в тъмното и спънал се в него. Веднъж се събуди от дрънкащите струни на лютня. Някакъв шегобиец редеше безкрайна неприлична балада.

Той се заслуша разсеяно, почти заспал. В песента се разправяше за омразата между двама мъже в кралската гвардия и за мръсните и опасни номера, които непрекъснато си погаждали един на друг.

Почти не слушаше, докато песента разказваше за някакъв млад скуайър, който си уредил среща с момиче край един вир по мръкнало, само че съперникът му нагласил работата така, че на младежа възложили друга задача. След това отишъл вместо него при вира под прикритието на тъмнината. Роланд се събуди напълно, когато позна името…

Роланд разбра, че е пропуснал повечето от песента, защото в следващото куплетче скуайър Боренсон скачаше във вира и подгонваше сър Пол, „но без късмет, и врякал като гъска“.

Добрият скуайър накрая сгащил сър Пол, „и много искал нашият младок мръсника да изкорми като тлъст рибок“.

Но повлеканата във вира успяла да върне живота на сър Пол и станала неговата свадлива жена. Всеки куплет на баладата завършваше с хоровото „Ъх-ох, дидили-ох! И слушайте нататък.“

Роланд погледна да види реакцията на барон Пол. Той го понасяше стоически. В края на краищата нищо не можеше да направи. Бардовете бяха като историци, а песни за живи благородници можеха да се пеят само с изричното разрешение на техния крал. Значи синът на Роланд и барон Пол толкова бяха ядосали краля, че като част от наказанието им техните деяния бяха открити за „подигравките на бардове“.

Роланд съжали, че не беше чул цялата песен. Когато барон Пол му каза, че ще чуе историята му от устата на странстващите певци, не беше го взел на сериозно. Обикновено само най-страхливите врагове на краля се осмиваха толкова грубо.

Но и друга мисъл порази Роланд. „И слушайте нататък…“ Сега и той самият беше участник в тази история и може би един ден бардовете щяха да добавят някой стих и за него.

Стана му толкова студено, че се промъкна към хлебарската кула и топлината на пещите. Но около кулата бяха налягали толкова много хора, че нямаше никакво място.

Върна се при барон Пол.

— Не можа ли да си намериш топло място за сън?

Роланд само поклати глава. Беше твърде уморен, за да отговори.

— Ела да видиш как се прави — каза баронът. Върна Роланд при хлебарската кула и ревна: — Стани, кръшкачи такива! Марш по постовете, псета мързеливи, или до един ще ви хвърля от кулата!

Започна да рита заспалите и скоро няколко десетки души се пръснаха от топлата кула. Тогава барон Пол се поклони на Роланд и направи сервилен жест, като иконом, бързащ да зарадва дошлия на гости благородник. — Леглото ви, уважаеми сър.

Роланд се ухили. Голям хитрец беше барон Пол.

Изтегна се до топлата стена. Зъбите му още тракаха, но скоро се стопли. Барон Пол пак отиде на поста си. Скоро мъжете започнаха да се връщат и да лягат до Роланд.

Той остана да лежи с надеждата, че все ще се стопли до съмване и ще може да поспи малко.

Но час след това всички се развикаха, защото някакъв град на юг лумна в пламъци. Роланд беше твърде уморен, за да стане да гледа представлението на огнетъкачите. Освен това реши, че ако замъкът наистина бъде залят от огромна огнена вълна, най-безопасното място може да се окаже точно тук, зад дебелата каменна стена.

Няколко мига по-късно чу дълбок тътен, който изпълни цялото небе. Стените на Карис потрепераха и той усети, че кулата се поклаща. Хората около него запищяха от ужас, защото Радж Атън беше сринал Лонгмът, Тол Римън и други замъци със силата на своя Глас и всички си помислиха, че същото става сега с Карис.

Но след като тътенът заглъхна, а Карис продължаваше да е невредим, Роланд изпита силно облекчение — което обаче продължи само няколко секунди. Защото тътенът веднага беше последван от мъжки викове от околните стени:

— Замък Тревърсуърти е паднал! Дошъл е Радж Атън!

Роланд погледна на юг, накъдето сочеха всички. Там наистина гореше някакъв град и пламъците подскачаха високо в небето.

Замъкът Тревърсуърти, на четири мили на юг, не беше голям като Карис, нямаше дори гарнизон и той не го беше видял досега. Намираше се на един хълм и се беше издигнал като маяк над мъглата. И кипеше в адски пламъци — нагоре в нощта се издигаха огромни облаци пушек, а бели пламъци ги облизваха отдолу.

На тяхната светлина Роланд успя да види какво е останало от замъка: каменна грамада, две полусрутени кули и части от крепостна стена. От замъка се вдигна прах и пред очите му едната кула се килна и се срина в развалините.

Не Карис беше център на атаката. Жертвата беше Тревърсуърти. Роланд се върна на поста си.

— Е — избоботи барон Пол, — поне ни предупреди честно.

— Какво искаш да кажеш? — попита Роланд.

— Искам да кажа, че хората на Радж Атън са били принудени да вземат на бегом поне хиляда и осемстотин мили през последните две седмици и той знае, че не може да ги гони повече. — Баронът се изплю от стената на замъка. — Затова му трябва някое хубаво, топло местенце, където да се свре за няколко месеца, а Карис е най-доброто, което Мистария може да предложи.

— Значи иска да завземе замъка? — попита Роланд.

— Естествено! Ако искаше да го срине, стените вече щяха да са на прах. Помни ми думата — до час ще ни предложи условия да се предадем.

— Палдейн ще приеме ли? — попита Роланд. — Той каза, че до призори ще се стигне до ръкопашен бой.

— Ако не се предаде — каза барон Пол, — само слушай оня звук, дето го издава Радж Атън. Когато го чуеш, засили се и скочи от стената, колкото можеш по-надалече във водата. Ако падането не те убие и ако някоя скала не те халоса, и ако не се удавиш, може и да се оправиш.

Роланд се стъписа.

След още един дълъг час небето на изток изсветля в утринния хлад.

Роланд така и не видя Радж Атън, но много добре видя работата на неговите огнетъкачи.

Изпод мъглата се надигна ярко сияние, сякаш долу по земята се запали огромен огън, но това сияние се придвижваше напред със скоростта на крачещ човек. Придружаваше го дрънченето на конски сбруи, случайното потракване на щитове в броня, мъжко покашляне или кучешки лай.

Армията на Радж Атън се придвижваше към Карис почти вяло; войските в Карис ги посрещаха също така сдържано. Херцог Палдейн и неговите съветници тежко се изкачваха по стълбите над портите на крепостта. Когато се озоваха горе, така че Палдейн да може да вижда над мъглата, той извика:

— Стрелци, зареди!

Но настъплението на Радж Атън не спря. Когато светлината стигна до началото на пътя по тесния насип на запад от Карис, Роланд зачака с нетърпение хората на Палдейн да открият огън.

Но вместо това сиянието под мъглата се усили, сякаш самото слънце блесна там за няколко мига, докато накрая чисти лъчи светлина започнаха да раздират виолетовите мъгли. Роланд вдигна ръка да заслони очите си. Светлината пресуши вълшебната мъгла на стотина разкрача във всички посоки.

Там, на самия ръб на насипа беше Радж Атън на сив имперски боен кон, а до него сияеха двама огнетъкачи, като стълбове от жив огън. Пламъците се гърчеха по голите им тела.

Радж Атън носеше прост пехотински шлем и черна броня под златисто копринено палто. Изглеждаше уморен, мрачен.

Роланд усети, че сърцето му ще се пръсне в гърдите, а дъхът му заизлиза бързо. Радж Атън беше най-красивият мъж, когото бе виждал, по-блестящ от всичко, което човек можеше да си въобрази, и това беше съвсем неочаквано. Беше си го представял чудовищен, жесток и смъртно опасен.

Но Радж Атън сякаш въплъщаваше всичко, което Роланд някога се беше надявал да види у един владетел. Изглеждаше храбър, горд и властен, могъщ и в същото време — способен на безмерна щедрост и добрина.

Трябваше само да си отвори устата и можеше да срине стените на Карис, както беше съборил толкова много замъци през последната седмица.

„Ако ще ме убие — помисли Роланд, — по-добре да го направи веднага и да се свършва.“

Никой от градските стени не стреля.

Зад Радж Атън яздеше цяла армия. Роланд можеше да види само първите редици пред линията на мъглата. Двайсетина гиганти главанаци стояха като живи стени, с мрачни и угрижени лица. Грамадните черни мастифи в нозете им бяха настръхнали зад боядисаните в червено кожени маски. Отзад Непобедимите на Радж Атън оформяха стройни редици — мъже в черна броня и кръгли месингови шлемове, които отразяваха светлината на огнетъкачите като стотици блеснали жълти очи.

За миг не проговори никой. После Палдейн извика:

— Ако искаш битка, тогава излез срещу нас! Но ако се надяваш да намериш убежище в Карис, надеждата ти е напразна. Няма да се предадем на никаква цена.

Земни сънища

Габорн стигна най-горното стъпало на стълбището към стаята си, спъна се в тъмното и падна.

Поне доколкото помнеше, никога не се беше спъвал и падал. Роден като принц сред Владетели на руни, още като дете той бе надарен с гъвкавост от един танцьор. Този дар усилваше пъргавината му и чувството за равновесие. В миналото винаги беше стъпвал на краката си, колкото и отвисоко да падаше. Беше дарен и с мускул, който му даваше повече сила, с дарове на жизненост, която му позволяваше да работи неуморно до късно през нощта, с дар на зрение, благодарение на който очите му пронизваха мрака, и с дар на ум, така че да запомня всяка своя стъпка във всеки замък, през който минеше.

Той се надигна уморено и се затътри към спалнята, предложена му от Гроувърман. На площадката пожела лека нощ на своя Дни.

На пода пред вратата му лежеше някакво момче. Габорн се зачуди дали момъкът не е паж на Гроувърман, въпреки че не можеше да си представи защо ще спи пред вратата му. Прекрачи го внимателно и влезе.

За своя изненада, завари в стаята спящата Йоме. Лежеше на леглото с пет кутрета, сгушили се до нея. Едно от палетата вдигна очи към него и изджавка кисело.

На масата, до широката купа с вода за миене, догаряше свещ. Водата в купата беше посипана с ароматни розови цветчета. На един стол бяха метнати чисти дрехи за езда. В стаята приятно миришеше на печено телешко, сякаш не му стигаше пирът отпреди час. В камината тлееше слаб огън.

Габорн огледа всичко и разбра, че тук е шетала ръката на Джюрийм. Никой иконом досега не беше му служил толкова добре. Дебелият слуга винаги беше подръка, макар и да не се мяркаше пред очите му.

Тази нощ Габорн нямаше време да говори с Йоме. Макар да му беше казала, че изглежда окаяно, тя самата изглеждаше много отпаднала. Зарадва го това, че спи. Имаше нужда от почивка. Само след два часа щяха да тръгнат към Флийдс.

Не си направи труд да сваля мръсната ризница и дрехите, просто легна до Йоме.

Тя се извъртя към него, постави ръка на шията му и се събуди.

— Обич моя… Време ли е за тръгване?

— Още не. Почини малко. Имаме два часа да подремнем.

Но Йоме се бе събудила. Надигна се на лакът и огледа лицето му. Изглеждаше бледа и уморена. Той затвори очи.

— Чух за Синята кула — каза Йоме. — За два часа не можеш да наваксаш съня, който ти е нужен. Трябва да вземеш няколко дара.

Говореше му много колебливо. Знаеше, че той отказва да взима дарове.

Габорн поклати глава.

— Аз съм Клетвообвързан лорд. Нали ти дадох клетва?

Въпросът не беше съвсем риторичен. Днес беше изгубил двата си дара на ум и с тази загуба беше забравил много неща. Имаше заличени спомени, забравени уроци. Помнеше, че бе стоял на върха на кулата на замък Силвареста и бе гледал как силите на Радж Атън се строяват по хълмовете на юг от града. Но споменът за полагането на древната клетва на Клетвообвързаните лордове му изглеждаше смътен, непълен. И да я беше изрекъл, не помнеше думите й.

Габорн се беше боял да говори тази нощ с Йоме. Не смееше да признае, че е забравил мига, в който я бе помолил да се омъжи за него, или че не може да си спомни лицето на собствената си майка, или да върне в ума си хиляди други факти, които смяташе, че трябва да помни.

— Даде ми — каза тя. — И съм слушала доводите ти против взимането на дарове. Но трябва да има някакъв момент… някакъв момент, в който да приемеш дар от друг човек. Бих ти предложила да използваш кутретата ми, но ще е нужно време, докато се привържат към теб. Сега народът има нужда от твоята сила.

Габорн я изгледа твърдо.

— Обич моя, трябва да вземеш дарове — каза тя. — Не можеш напълно да ги отхвърлиш.

Като млад го бяха учили, че един владетел, който взима много жизненост, може да използва тази жизненост, за да се труди неуморно за хората си. Че владетел с много мускулна сила може да се сражава за поданиците си. Че да взимаш дарове е нещо благородно, стига да го правиш по подходящ начин.

И все пак мисълта, че той самият ще ги взима, му се струваше грешна.

Грешна му се струваше отчасти защото поставяше даващите ги пред голям риск. На много мъже, които отдаваха мускулната си сила, сърцата им спираха, твърде отслабнали, за да могат да бият. Човек, който дадеше ума си, можеше да забрави как да върви или да яде. Този, който отдадеше жизнеността си, лесно можеше да бъде повален от болест. По-лесно беше да се дават от „по-малките дарове“, които не застрашаваха дарителя — такива като метаболизъм, зрение, обоняние, слух или осезание.

Изглеждаше му грешно отчасти и защото той знаеше, че това поставя дарителите пред голяма опасност за нападение отвън. Беше видял с очите си кръвта в стаите, където Боренсон бе изклал Посветителите на Силвареста.

Беше объркан. Спомни си рисунките, които бе открил в книгата на емира на Тулистан, тайните учения от Стаята на сънищата в Къщата на Разбирането.

Всеки човек притежаваше определени неща… тялото си, семейството си, доброто си име. Въпреки че тези неща не бяха упоменати в книгата на емира, човек, разбира се, притежаваше своята сила, своя ум.

Да вземеш дар от човек и да не можеш да му го върнеш, докато и двамата сте живи, изглеждаше за Габорн непростимо нарушение на личните Владения на другия.

Беше зло, ужасно зло.

Въпреки че Габорн не смееше да го изрече на глас, в известен смисъл сега той се чувстваше по-леко, по-щастлив отпреди.

За първи път, откакто бе пораснал достатъчно, за да разбере какво струва за другия човек да отдаде дара си, се чувстваше свободен, освободен от чувството си за вина.

За първи път в живота си той беше самият себе си и нищо повече. Вярно, днес неговите Посветители бяха загинали и мисълта, че са загинали заради него, го натъжаваше дълбоко.

Но макар да се чувстваше слаб, крехък и изтощен, все пак вече не беше обременен от чувство за вина.

— Надявах се, че ще мога да отхвърля даровете — промълви той. — Аз съм Земния крал и това би трябвало да е достатъчно, за да устоя като човек.

— Сигурно, ако беше сам на този свят, но дали ще е достатъчно за нас? — попита го Йоме. — Когато влезеш в битка, няма да рискуваш само своя живот. Ще рискуваш бъдещето на всички нас.

— Знам.

— Твоите силари, твоите хора ти предлагат сила — продължи Йоме. — Сила да се върши добро, сила да се върши зло. Ако не я вземеш, ще я вземе Радж Атън.

— Не я искам — заяви Габорн.

— Трябва да я вземеш — настоя Йоме. — Вината е цената за водачеството.

Габорн знаеше, че е права. Не можеше да рискува да влезе в битка без дарове.

— Утре, преди да тръгна — каза Йоме, — ще взема дарове от моите палета. Много мислих за това и няма да спра само с тях. Бъдещето ни връхлита и ние трябва да го посрещнем бързо. Ще взема дарове на метаболизъм, за да съм готова за битка.

Габорн изтръпна. „Готова за битка“? За да може да се защити от Непобедимите на Радж Атън, щяха да й трябват поне пет дара. С толкова много метаболизъм щеше да умре до десет-дванайсет години. Да се вземат толкова беше като да вземеш бавна отрова.

— Йоме! — промълви той, неспособен да изрази отчаянието си.

— Не ме карай да те оставям зад гърба си — каза му тя. — Ела с мен! Нека остареем заедно!

Това беше отговорът, разбира се. Тя не искаше да го остави, не искаше да остарее сама. За взелите дарове на метаболизъм ставаше трудно да говорят с хора, живеещи в обикновеното време. Чувството за изолация от останалата част от човечеството беше тежко бреме.

Все пак той се замисли за Йоме. Знаеше, че тя не иска да взима дарове повече от самия него. Подозираше, че се мъчи да го подведе, за да го направи, или направо да го принуди.

— Не прави това за моя сметка — каза Габорн. — Щом искаш да взема дарове, ще взема. Знам, че съм длъжен. Но ти не си длъжна да го правиш. Ще го направя сам.

Йоме стисна ръката му и притвори очи.

Зад вратата куцото момче се размърда в съня си като неспокойно кутре и леко я изрита.

— Кое е детето при вратата? — попита Габорн.

— Едно сакато момче. Вървяло е сто мили, за да те види. Исках да го Избереш, но когато тази вечер мина покрай него в коридора, то беше твърде уплашено да се обърне към теб. Затова го поканих да те изчака тук. Реших, че може да помага в кучкарниците на Гроувърман.

— Добре — каза Габорн.

— „Добре“? Няма ли да погледнеш в сърцето му преди да го Избереш?

— Хлапето изглежда добро — отрони Габорн. Беше прекалено уморен да става, да го Избира или да обсъжда каквото и да било.

— Днес спасихме хората в замък Силвареста — каза Йоме. — Всички до един, освен сър Донър.

— Джюрийм ми разказа всичко.

— Беше трудно… — измърмори Йоме и се унесе в сън.

Преди да заспи Габорн използва земните си сили, за да долови как се оправят хората му.

Сър Боренсон беше стигнал планините Хест и като че ли се беше устроил на бивак — поне не се движеше в този момент — и също като Габорн не смееше да язди преди да е изгряла луната. Но Габорн усещаше някаква опасност, надигаща се около Боренсон, усещаше я вече от няколко часа. Рицарят се приближаваше към някаква беда.

Освен това Габорн трябваше да се погрижи и за другите. През целия ден беше усещал, че са в огромна опасност. Част от облака се вдигна, когато Мирима уби Сияйния на мрака.

Но смъртта все още дебнеше воините му — всеки от тях.

Вярно беше, че Земята му бе повелила да тръгне на юг на бран. Вярно беше, че Земята му позволяваше да влезе в битка. Но също така беше вярно, че Земята му нареди да каже на вестоносците си да напуснат Карис.

Да напада и да бяга? Чувстваше се объркан от тези противоречиви внушения.

Беше започнал да се чуди да не би Земята да му е позволила да атакува само защото той самият толкова го желае? Или може би Земята искаше от него нещо, което той самият не можеше да назове? Възможно беше тези хора да се принесат в жертва за някаква кауза, която той не разбираше. Дали не ги водеше към сигурна гибел?

Може би не всички от тях щяха да загинат. Разбира се, някои щяха да бъдат убити при Карис, може би дори повечето от тях.

Но ето че Земята го позволяваше. Поведи ги на битка, бе казала тя. Много ще умрат.

А това приличаше на нарушение на клетвите му, защото се беше обрекъл да защитава всички, които е Избрал.

Всъщност Габорн беше оставил младият Агюнтер Оруин да се оттегли на север, защото особено се боеше точно за това момче, но не смееше да го каже пред никого.

Как можеше да спаси всички?

Зад вратата чу подрънкването на ризница и тежък тропот на ботуши по килима — по стълбището се беше качил някакъв рицар. Габорн веднага впрегна земните си сетива и прецени, че човекът не е заплаха за него.

Стаята му беше на върха на цитаделата и значи рицарят бе дошъл да се види с него. Габорн изчака човекът да почука на вратата му. Но вместо това чу как той постоя малко, след което седна на пода с уморена въздишка и опря гръб на варосаната стена.

Не смееше да го безпокои.

Габорн се надигна уморено, взе все още горящата свещ и отвори вратата. Погледна недъгавото момче и се взря в сърцето му. Добро момче, точно както го беше уверила Йоме. Но нямаше нищо, което да предложи в предстоящите битки. Може би не струваше нищо, не беше способно дори себе си да опази. Неспасяемо. Но Габорн не можа да го отхвърли. Избра го.

Мъжът, който седеше на пода в другия край на късия коридор, носеше цветовете на Силвареста — черната туника със сребърния глиган — и униформата му показваше, че е капитан. Беше с тъмна коса и хлътнали очи, а небръснатото му лице беше изпълнено с болка и ужас.

Габорн не го беше виждал никога, или поне не помнеше, а това предполагаше, че той служи тук, под командата на херцог Гроувърман.

— Ваше величество — каза мъжът, стана и отдаде чест.

Габорн заговори тихо, за да не събуди Йоме.

— Вест ли ми носиш?

— Не, аз… — Мъжът замълча. Коленичи и като че ли започна да се бори със себе си, сякаш не беше сигурен дали да извади меча си и да го поднесе.

С помощта на Земния взор Габорн се вгледа в сърцето на капитана. Човекът имаше жена и деца, които обичаше. Мъжете, които бяха служили под негова команда, му бяха като братя.

— Избирам те — промълви Габорн. — Избирам те за Земята.

— Не! — проплака мъжът и вдигна глава. Сълзи бяха замъглили тъмните му очи.

— Да — каза Габорн уморено. Не му се спореше. Мнозина, които се оказваха достойни за Избора му, като че ли се чувстваха недостойни.

— Не ме ли познахте? — попита мъжът.

Габорн поклати глава.

— Казвам се Темпест, Седрик Темпест — каза мъжът. — Бях капитан в гвардията на Лонгмът преди да падне. Там загина и баща ви. Бях там, когато всички загинаха.

Габорн сякаш знаеше името. Но си беше изгубил дара на ум и дори да беше виждал Седрик Темпест, лицето му се беше изтрило от паметта му.

— Разбирам. Сега иди да поспиш. Като гледам, имаш повече нужда от сън и от мен.

— Аз… — Седрик Темпест заби очи в пода и удивен поклати глава. — Не дойдох за да помоля да бъда Избран. Недостоен съм. Дойдох за изповед, милорд.

— Тогава се изповядай — каза Габорн. — Щом мислиш, че ти е нужно.

— Не съм достоен да бъда гвардеец! Аз предадох своя народ.

— Как?

— Когато падна Лонгмът, Радж Атън събра оцелелите и предложи… предложи живота на всеки, който ви издаде.

— Не виждам измяна в сърцето ти — каза Габорн. — Какво е поискал от теб?

— Търсеше силари. Беше донесъл много силари в Лонгмът и искаше да разбере къде са. Предложи живота на всеки, който може да му каже.

— И ти какво каза? — попита Габорн.

— Казах му истината: че баща ви ги е пратил на юг със своите вестоносци.

Но разбира се, Радж Атън щеше да повярва, че силарите са отишли в Синята кула. Къде другаде щеше да си прати силарите един крал на Мистария? Ако Габорн смяташе да ги употреби, то Синята кула беше единствената крепост в цяла Мистария, която можеше да приюти четиридесет хиляди нови Посветители.

Защо не се беше сетил? Радж Атън бе унищожил Синята кула не за да покори Мистария, а за да го унизи.

Габорн се изсмя, като си представи колко ли се е страхувал Радж Атън от него, без да знае, че силарите са скрити в една гробница в Хиърдън.

Седрик Темпест го погледна ядосано. Не обичаше да му се смеят.

— Не си ме предал — каза Габорн. — Дори баща ми да е изпратил нещо на юг, това не са били силарите. Баща ми е разчитал, че някой като теб ще каже къде са отишли силарите, та Радж Атън да се впусне в поредния си безсмислен „подвиг“. Всъщност ти си свършил добра услуга на баща ми.

— Милорд… — Лицето на Темпест се изчерви от срам.

Габорн си даде сметка, че бе трябвало да се сети. Баща му беше много по-добър стратег, отколкото някога щеше да стане самият той. Откакто беше станал Земен крал, разчиташе да го опазят най-вече новооткритите му сили.

Но баща му винаги го беше поучавал, че трябва да впряга мозъка си, да замисля ходове и схеми и да гледа напред. Габорн не го беше направил — иначе щеше да укрепи стократно Синята кула и да заложи капан за Радж Атън.

— Кажи ми — попита Габорн, — само ти ли предложи да размениш живота си срещу малко безполезна информация?

— Не, милорд — отвърна Темпест и сведе поглед. — И други го предложиха.

Габорн не посмя да му каже истината — че заради лъжата, изречена от името на крал Ордън, са загинали десетки хиляди души и че в предстоящата война може би ще загинат стотици хиляди. Такова знание бе твърде тежко, за да се понесе.

— Значи ако ти не бе дал сведения на Радж Атън, щеше да го направи някой друг?

— Да.

— Помислял ли си — попита Габорн, — колко зле щеше да послужиш на своя крал, ако се беше оставил да те убият?

— Смъртта щеше да е по-лека от вината, която нося сега — отвърна Темпест. Очите му шареха по пода.

— Несъмнено — каза Габорн. — Значи тези, които са предпочели смъртта, са направили по-лекия избор, нали?

Темпест го погледна колебливо.

— Милорд, жена ми използва бойния ми кон, за да докара децата в един фургон тук, в Гроувърман. Все още имам коня и снаряжението си. И съм много добър пиконосец. Макар да нямам вече дарове, моля да тръгна на юг с вас.

— И да загинеш още в първата битка?

— Да бъде каквото ще бъде.

— Не — каза Габорн. — Като наказание за деянието ти, няма да приема смъртта ти. Искам да ми служиш — жив. Имам стотици и хиляди мъже, които ще тръгнат на бран, и много от тях ще загинат. Трябват ми воини. Моля те да останеш тук в Гроувърман с жена си и децата си и да браниш тях. Нещо повече, заповядвам ти да започнеш да обучаваш воини. Трябват ми хиляда млади пиконосци.

— Хиляда?

— Повече, стига да можеш да ги намериш. — Знаеше, че искането му е прекалено дръзко. Обикновено един рицар взимаше със себе си двама или трима щитоносци и ги обучаваше през целия си живот за рицарство. — Ще уведомя Гроувърман за искането си — каза с натежало сърце Габорн. — Ще има кучета, които да служат за Посветители, и силари за всеки младеж или млада дама, които се запишат под командата ти. Ще ги обучиш да боравят с пиката и да се грижат за конете си. Други могат да ги обучават в боравенето с боен чук, стрелба с лък и в полагането на грижи за снаряжението.

— Избери най-умните и най-силните, които можеш да намериш, защото ще имаме време само до пролетта — продължи Габорн. — Обучението на бойците трябва да завърши дотогава. Защото през пролетта ще ни връхлетят халите.

Габорн не беше сигурен защо е толкова убеден в това. Имаше достатъчно свидетелства, че халите вече излизат от леговищата си, но в същото време се знаеше, че халите не понасят студа. Правеха леговищата си в най-горещите части на Долния свят и доколкото изобщо правеха набези на повърхността на земята, това ставаше през лятото. Със снега се оттегляха. Надяваше се, че в студа няма да могат да стигнат далече.

— Половин година? — попита Темпест. Не каза, че е невъзможно, въпреки че тонът му го издаваше.

Габорн кимна.

— Надявам се, че ще имаме толкова време.

— Ще започна още тази нощ, милорд — заяви Темпест. Изправи се, отдаде чест, обърна се и тръгна към стълбите.

Габорн остана в коридора с горящата свещ. Обърна се да види Йоме през отворената врата. Леглото му се беше сторило неудобно — твърде меко или твърде кораво, нещо такова. Съмняваше се, че ще може да заспи, и усети, че му се иска да се разходи в градината на херцога.

Мирисът на тревите там щеше да е по-добър балсам от съня.

Понесе свещта надолу по стълбите, към задната врата на цитаделата и към градината.

Едва можеше да вижда на звездната светлина. В дъното на градината имаше статуя на благородник на боен кон, с вдигнато към небето копие. Върбовите клони докосваха главата на воина, а едно малко езерце отразяваше звездите под краката на коня. Габорн духна свещта.

В градината се носеше аромат на лавандула, босилек и анасон. Не беше толкова великолепна и голяма като градината на Бинесман в замък Силвареста преди огнетъкачите на Радж Атън да я опожарят, но Габорн се почувства освежен. Сърцето му олекна дори само от това, че е тук.

Той свали ботушите си и босите му крака застъпваха по хладната пръст. Усещането беше като балсам, отпускаше нервите му и му помагаше да се съвземе от умората.

Усети, че му е нужно повече. Смъкна бронята си и тъкмо беше започнал да си сваля и дрехите, когато се сепна.

Озърна се гузно, сякаш уплашен, че някой може да го види гол. За негово изумление, тъкмо в този момент чародеят Бинесман пристъпи иззад един розов храст.

— Тъкмо се чудех колко време ще ти трябва — каза Бинесман.

— Какво искаш да кажеш?

— Сега ти си слуга на Земята. Нужен ти е нейният допир, също като дишането.

— Аз… не се канех да легна — каза Габорн.

— А защо не? — попита го насмешливо Бинесман. — Нима почвата не ти харесва?

Габорн не можа да отговори. Чувстваше се някак неловко, макар да знаеше, че чародеят е прав. Кожата му жадуваше за допира на земята. Ето защо не можеше да заспи. Дрямката нямаше да е достатъчна. Болезнената умора изискваше нещо повече.

— Това ще ти помогне — каза Бинесман. — Нека Земята те скрие. Нека Земята те изцери. Нека Земята те направи свой.

Чародеят удари по земята с тоягата си и тревата под краката на Габорн се разтвори с раздиращ звук. Отдолу се показа тлъста черна пръст.

Габорн гребна с ръка и я опита.

— Добра почва — каза чародеят. — Богата на Земни сили. Затова замъкът е построен тук. Когато старият Хиърдън Силвареста за пръв път дошъл в тази земя, огледал за добра почва и построил замъците си по такива места. Един час сън тук ще те възстанови по-пълно от много часове спане в легло.

— Наистина ли? — попита Габорн.

— Наистина. Сега ти служиш на Земята и ако й служиш добре, тя също ще ти служи вярно.

Габорн устоя на желанието да легне веднага. Вместо това се вгледа в Бинесман в тъмното. На звездната светлина лицето на чародея сияеше, сивата му коса беше сякаш загърната в ореол.

Цветът на лицето на чародея трудно се долавяше, но все пак то беше толкова зелено, че не приличаше съвсем на човешко.

— Трябва да ти призная нещо — каза Габорн.

— Ще ти помогна, ако мога — отвърна Бинесман.

— Аз… излъгах своите хора тази нощ. Казах им, че Земята ми е заповядала да ударя Радж Атън… но това не е съвсем вярно.

— Не е ли? — попита с нотка на съмнение Бинесман.

— Земята ме предупреждава, че много хора ще загинат, ако не избягат — каза Габорн. — И в същото време ми позволява да ударя. Не съм… не съм сигурен какво точно иска.

Бинесман отпусна тоягата си.

— Може би… си подведен.

— Подведен?

— Казваш, че Земята иска да удариш Радж Атън. Но сигурен ли си, че този, който го иска, не си самият ти?

— Разбира се, че искам да го нападна — каза Габорн.

— Значи държиш знамето на мира в едната ръка и бойната брадва в другата. Смърт ли предлагаш, или мир? И как може Радж Атън да ти повярва, щом сам не си го решил?

— Значи смяташ, че трябва да му предложа мир? А заповедта на Земята да го нападна?

— Смятам — твърдо каза Бинесман, — че трябва да прозреш отвъд илюзиите. Радж Атън не е истинският ти враг. Ти беше изпратен, за да спасиш човечеството, а не да се биеш с него. Трябва да прозреш това преди да разбереш волята на Земята. Халите също са илюзия. Ти се сражаваш с невидими Сили. Преди да удариш по Радж Атън, по халите или по някой друг, трябва да осъзнаеш, че те са само заместители на истинския ти враг.

Габорн поклати глава.

— Не разбирам.

— Е, ще ти стане по-ясно, когато стигнеш Карис — постара се да го успокои Бинесман. — Земята знае кои са враговете й, а ти притежаваш дара на Земния взор. Ти също ще узнаеш кои са враговете на Земята, щом ги видиш.

Габорн наведе глава. Беше твърде уморен, за да гадае.

Бинесман го погледна загрижено и го докосна по рамото.

— Габорн, трябва да ти кажа нещо. Още сега. Не искам да те обидя, но изглежда, че трудно ще го разбереш.

— Какво е то?

— Решен си да тръгнеш на бран — каза Бинесман. — Ще влезеш в битка, нали?

— Да, така мисля.

— Тогава съм длъжен да те попитам: разбираш ли своята роля като Земен крал?

— Мисля, че да. Трябва да Избера семената на човечеството и да ги спася в тъмните времена, които идат.

— Точно така — каза Бинесман. — Но не разбираш ли, че колкото и да ти се иска да влезеш в битка, твоето място не е там? Ще се обидиш, ако конярят реши да ти поднесе вечерята, нали? Нито ще позволиш на главния си стюард да раздава правосъдие от името на краля. Дългът на Земния крал не е да се замесва в конфликти. Доколкото мога да съдя, твоят дълг е да избягваш конфликти.

Габорн знаеше това. Знаеше го, но някак не можеше да го понесе.

— Ерден Геборен е водил битки преди хиляда години. Водел ги е и ги е спечелвал!

— Така е — каза Бинесман. — Но ги е водил само когато гърбът му е бил опрян в стената и не е могъл да бяга повече. Не е излагал с лекота хората си на риск.

— Да не би да ми казваш, че не трябва да тръгна на бой? — попита с неверие Габорн.

— Ти си Земния крал и ти трябва да Избереш семената на човечеството — каза Бинесман. — Аз съм Земният лечител и трябва да направя каквото мога, за да й помогна да се възстанови след предстоящото бедствие. Друг е този, който ще бъде Земният воин. Ти не можеш да претендираш за тази титла.

— Друг ли? — удиви се Габорн. — Кой?

— Говоря за вайлда.

— За вайлда?

Бинесман бе отдал част от живота си, за да създаде вайлд, същество, изваяно от Земя, което да се сражава от негово име. Но при раждането си съществото беше скочило високо в небето. Въпреки че воините на Габорн бяха претърсили цял Хиърдън, от него нямаше и следа.

— Да — каза Бинесман. — Сътворих зеления рицар, за да се сражава от името на Земята, и това същество ще се сражава, след като довърша сътворяването му. Един вайлд живее само за да се сражава и е много по-могъщ противник, отколкото ти ще бъдеш някога.

— Сигурен ли си, че все още е живо? — попита Габорн.

— Да — отвърна Бинесман. — Проучих задълбочено древните томове. Мисля, че е живо и в съзнание. Най-вероятно се е загубило и сега се скита някъде в пущинаците. Докато в Земята все още има достатъчно лечебна сила, вайлдът не може да се унищожи лесно.

— Казваш, че не си го довършил, но вайлдът доби форма, нали? — попита Габорн.

Беше видял с очите си как съществото доби форма в нощната тъма сред руините на Седемте стоящи камъка. Но пръстта, камъните и костите, които Бинесман бе използвал, за да го сътвори, се сляха толкова бързо, че Габорн не можа да види много преди съществото да отлети.

— Форма има — каза Бинесман. — Но все още не е довършено. Създадох вайлда, но все още предстои да го отвържа.

— Какво значи това?

Бинесман помисли малко.

— Представи си го като дете, опасно дете. Вайлдът е наскоро оформен, но все още е невежо същество и затова има нужда от родител. Има нужда от моите грижи. Аз трябва да го науча да различава добро от лошо, както с всяко дете, и трябва да го науча да се бие. След като научи достатъчно, ще го отвържа, ще му дам свободна воля, за да е свободно да се бие както намери за добре. Едва тогава съществото ще стане напълно ефективно, способно да брани Земята.

— Няма свободна воля? Значи е като марионетка, чака само ти да го задвижиш? Ако е така, може просто да лежи някъде в храстите. Може никога да не го намерим!

— Не — каза Бинесман. — То може да се движи. Но докато не го отвържа, то трябва да се подчинява на моите команди… или на командите на онези, които изрекат истинското му име. След отвързването никой няма да може да го контролира.

— Но все пак ще изпълнява твоите заповеди, нали? — попита Габорн. — Елдеар е сътворил боен кон и го е яхнал в битка.

— Нямало е да може да го яхне, ако го беше отвързал. — Бинесман поклати глава. — Не… не съществуват думи, с които да се опише „отвързването“. Вайлдът е сам за себе си, независим. Може да съществува само докато се храни с кръвта на враговете си. Затова трябва да се бие, с мен или без мен. Не може да бъде ограничен. Трябва да бъде оставен да си бъде вайлд по начини, които ти не можеш да разбереш, диво и неподвластно на опитомяване същество, диво като най-злата вълча глутница. Вайлдът не е звяр, доколкото е понятие, оформено от Земята, понятие, за което ние нямаме думи.

Бинесман замълча, стиснал с две ръце тоягата си. Загледа се към звездите и след малко заговори, решил сякаш, че не е наблегнал достатъчно на темата.

— Не трябва да се стремиш към битки. Това не е твоята област. Чудя се… от гняв ли нападаш?

Габорн го изгледа със спокойна увереност.

— Няма гняв в желанието на Земята — опита се да обясни той. — Не искам да нападам от гняв. Напротив, чувствам, че Земята ме зове за помощ. Удряй, моли ме тя. Удряй, преди да е станало късно!

— Е, добре — въздъхна успокоено Бинесман. — Вярвам ти. Вярвам, че Земята те моли да удариш. Тогава ще те помоля само за едно: обмисляй добре целта си.

— Аз съм Земния крал — увери го Габорн. — Ще правя това, което тя пожелае.

— Добре — каза Бинесман. — Това е всичко, на което мога да се надявам. А сега трябва да си починете, милорд.

Габорн беше уморен, ужасно уморен. Смъкна ризата си и легна гол върху пръстта.

Стори му се удивително топла, сякаш бе опазила всичката дневна горещина.

Бинесман размаха тоягата си и пръстта се изсипа върху Габорн като дебела завивка.

Габорн притвори очи под пръстта и усети как напрежението се изцеди от мускулите му.

Отначало се уплаши, защото не знаеше дали ще може да диша, но след като задържа дъха си, разбра, че дишането не му е нужно. Дори дробовете му си почиваха и той лежеше, а топлият хумус пълнеше ушите му, притискаше гърдите и лицето му, запълваше празнините между пръстите му.

Скоро заспа и известно време сънува, че е зайка, излязла на пътя пред замък Силвареста — бягаше от някаква неизвестна опасност, за да стигне до сигурното убежище на дупката си. Зайката се шмугна под един храст боровинки и се втурна в хубавия тъмен лабиринт, в който се носеше силният мирис на зайчета.

Там, в самото дъно на лабиринта, намери своите малки — четири зайчета, родени само преди ден.

Бозките на зайката бяха натежали от мляко. Тя легна на хълбок, задъхана от усилието, и остави малките да се насучат, притиснали се плътно до нея.

И както си лежеше задъхана, зайката чу чародеят Бинесман да говори над леговището й. Дългите й уши щръкнаха и тя много ясно чу разговора въпреки тропота на конските копита по утъпкания черен път.

— Земята ни говори. Говори на теб и на мен.

— Какво казва? — попита самия себе си Габорн.

— Все още не знам — отвърна Бинесман. — Но точно така ми говори тя обикновено: в шумоленето на зайци и мишки, в криволичещия полет на птиче ято, в гъшите крясъци. Сега тя шепне и на Земния крал. Растеш, Габорн. Силите ти растат.

После конете се махнаха и зайката кротко се отпусна в дупката си. Притвори очи, докато малките сучеха, ушите й клепнаха и тя се захвана с една бълха на предната си лапа, която искаше да я ухапе.

„Глупави хора — помисли зайката. — Да не чуват гласа на Земята.“

В съня си Габорн пълзеше по горската шума, все едно че беше змия. Усещаше как хлъзгавите люспи по корема му му позволяват да се плъзга с лекота, все едно че пръстта беше лед.

Дългият му раздвоен език изплющя във въздуха и го опита. Надуши пред себе си козина и топлина: заек сред листата. Полежа за миг съвсем неподвижно; есенното слънце грееше ярко отгоре и той се наслади на последната топла прегръдка преди времето да захлади.

Нищо не помръдваше. Надушваше заек, но не виждаше нищо.

Шмугна се между дъбовите листа и най-сетне видя дупка — тъмна и примамлива. Изплющя с език и надуши малките зайчета в дупката.

Беше светло и зайците сигурно спяха. Много тихо той се плъзна надолу.

Чу над себе си тежкия тропот на конски копита и чародеят Бинесман да казва:

— Земята ни говори. Говори на теб и на мен.

Габорн попита:

— Какво казва?

— Не знам… все още — отвърна Бинесман. — Но точно така ми говори тя обикновено: в шумоленето на зайци и мишки, в криволичещия полет на птиче ято, в гъшите крясъци. Сега тя шепне и на Земния крал. Растеш, Габорн. Силите ти растат.

— Но аз не мога да чуя Земята — каза Габорн, — а толкова искам да й чуя гласа.

— Може би ако ушите ти бяха по-дълги — отвърна в съня чародеят. — Или ако ги опреш до земята.

— Да, точно това ще направя — възкликна Габорн.

Габорн остана да лежи, свит пред отвора на рова, и неволно се вслуша, напрегнал всички сили. Изплющя с дългия си раздвоен език и подуши зайчетата отпред.

В съня си Габорн крачеше през наскоро разорана нива. Почвата беше обърната и буците бяха разрохнати с брана. Оранта беше дълбока, почвата — добра.

Мускулите го боляха от дългите часове работа, но той надушваше идващите пролетни дъждове и бързо крачеше през нивата с подострената пръчка в ръка. С нея пробиваше малка дупка в пръстта и пускаше вътре по едно тежко семе, след което запушваше дупката с крак.

Трудеше се и пот се лееше от челото му.

Трудеше се, без да мисли за нищо, докато не чу един глас.

— Здравей!

Обърна се и погледна настрани от нивата. Там имаше каменна ограда, покрита с млади, нацъфтели врежове грах и с червените цветчета на утринничето. От другата страна на оградата стоеше Земята.

Земята бе приела формата на бащата на Габорн. Но бащата на Габорн приличаше на същество от пръст: пясък, глина, клони и листа заместваха човешката плът.

— Здравей — каза Габорн. — Надявах се да те видя отново.

— Винаги съм тук — рече Земята. — Достатъчно е да погледнеш в краката си и ще ме видиш.

Габорн продължи да работи, продължи да пуска тежки семена от джоба на палтото си и да крачи по нивата.

— Е — каза Земята, — значи не можеш да решиш дали днес да си ловец, или жертва, заекът или змията.

— А не съм ли и двете? — попита Габорн.

— Така е, наистина — каза Земята. — Живот и смърт. Отмъстител и избавител.

Габорн се озърна притеснено. Земята му се беше появила в градината на Бинесман. Но тогава чародеят беше с него и превеждаше. Самата Земя беше говорила в движението на камъните, в съсъка на листата, в топлите газове, изригващи от дълбините й.

И пак се беше появила като сега, като същество от пръст и камъни. Но беше дошла във формата на неговия враг, Радж Атън.

Сега Земята му се беше появила във формата на приятел, на баща му, и му говореше толкова ясно, колкото всеки човек щеше да говори с друг, сякаш бяха съседи и си приказваха през оградата.

„Чакай, аз май сънувам“ — помисли Габорн.

Земята около него изтътна като при земетръс, листата по близките дъбове изсъскаха с вятъра.

Той разбра звуците от движението на камъка, от съсъка на листата.

— Каква е разликата между будността и съня? — питаше Земята. — Не разбирам. Нали сега слушаш и чуваш.

Той се вгледа в покритото с камъчета подобие на баща си и разбра. Земята говореше на него и не с гласа на мишките.

— Какво имаш да ми съобщиш? — попита Габорн, защото почувства, че има отчаяна нужда от помощта на Земята. Толкова беше объркан за толкова много неща: дали да вземе хората си и да побегне от Радж Атън; дали да го нападне; как най-добре да служи на Земята; дали да вземе дарове от хора.

— Нищо — каза Земята. — Ти ме повика и аз дойдох.

Габорн не можеше да повярва. Трябваше да има нещо много важно, което Земята би могла да му каже.

— Аз… ти ми даде всичката си сила, а аз не зная как да я използвам.

— Не разбирам — каза объркано Земята. — Не съм ти давала никаква сила.

— Даде ми Земния взор и силата да Избирам.

Земята помисли.

— Не, тези сили са мои, не са твои. Никога не съм ти ги давала.

Габорн съвсем се обърка.

— Но аз ги използвам.

— Тези сили са мои — повтори Земята. — Докато ми служиш, и аз ти служа в замяна. Никаква сила нямаш, освен ако не ти позволя да използваш моята.

Габорн се втренчи в каменистото подобие на баща си — снажен четиридесетгодишен мъж с широка челюст и широки рамене. Присви очи. И едва сега разбра.

— Да. Разбирам. Ти не си ми дала сила. Само си ми я заела.

Земята като че ли не беше сигурна, че думата „заела“ е подходяща. Дълго помисли и накрая кимна.

— Служи ми и ще ти служа и аз.

Тогава Габорн разбра, че думата е неуместна. Земята просто искаше да й бъде верен и докато той й служеше, тя му се отплащаше незабавно, отстъпвайки му силата си, за да й служи по-добре.

— Сега ти сееш семената на човечеството — каза Земята. — Много пъти си ме питал как да ги засееш всички. Това не го разбирам.

— Искам да спася всички.

— Виждаш житните поля — тихо каза Земята. — Хиляди семена попадат в пръстта, но всяко ли израства? Няма ли някои от тях да напълнят коремите на добитък и мишки? Нито едно ли няма да изсуши слънцето? Нима искаш светът да се запълни само с жито?

— Не — отрони Габорн.

— Тогава трябва да го приемеш. Живот и смърт, смърт и живот. Те са едно и също. Много ще умрат, малцина ще оживеят. Предстои ти Жътвата на души. Ние нямаме власт да спасим всички семена на човечеството. Ти ще имаш силата да спасиш само малцина.

— Знам — каза Габорн. — Но колкото повече успея да спася…

— Оттегли се от мен, и аз ще се оттегля от теб — прошепна Земята.

— Не исках да кажа това. Не се опитвам да направя това!

— А семената, които държиш в ръката си? — попита Земята. — Живи семена ли искаш да посееш, или мъртви?

Габорн се взря в каменистия образ на Земята и се зачуди. Не беше поглеждал семената, не си беше давал сметка дори за тежината им, или за формата.

Сега ги погледна.

Усети как мърдат в шепата му. Десетки семена. Но някои от тях не се движеха. Отвори широко дланта си и ги погледна.

Държеше в ръката си зародиши, десетки зародиши, малки и розови, или кафяви, като полуоформеното телце на новородено мишле. Но можеше да отличи чертите им. Някои от тях размахваха малки ръце и крака и той ги позна… онова розовото по средата трябваше да е Боренсон. Красивото тъмнокафяво до него беше Радж Атън.

Задържа ги, проби дупка с пръчката и се помъчи да реши кое да пусне в дълбокия, богат хумус.

Когато отново вдигна очи с надеждата, че ще чуе съвета на Земята, слънцето изведнъж се беше скрило. Времето за сеитба беше свършило, а Габорн не можеше повече да вижда.

Зарови с ръце и се измъкна от плиткия си гроб. Поседя малко под звездната светлина, с разтуптяно сърце. Огледа се в паника за Бинесман, но чародея го нямаше в градината.

Имаше чувството, че Земята отново го е предупредила да не се провали, но да не се провали в какво?

Земята му бе отстъпила силата да Избира. Габорн го беше приел с благодарност и полагаше всички усилия. Но дали не Избираше твърде нашироко? Дали не Избираше лошо?

В градината на Бинесман, преди седмица, беше приел задачата да Избира. Поради това, че обичаше хората си, Земята му бе възложила да Избере кои от „семената на човечеството“ да спаси.

Но сега той се безпокоеше, чудеше се как би могъл да избере целия си народ в предстоящата война.

Земята му изглеждаше студена и корава, безстрастна до жестокост. Избирай, казваше тя. За мен е все едно. Живот и смърт са едно.

Избери няколко, а после ги спаси. Това му беше задачата. Нищо повече, нищо по-малко.

Звучеше просто.

Но изглеждаше невъзможно.

Как да Избира?

Нима Земята очакваше да остави бебета да измрат само защото не могат да се защитават сами? Или недъгавите, или престарелите? Трябваше ли да остави един добър човек да умре само защото от един зъл човек става по-добър воин?

Как да Избира добре?

„Излъгал съм хората си — осъзна Габорн. — Казах на толкова много, че са Избрани, че ще ги пазя в тъмните времена, които идат, и в сърцето си наистина искам да ги спася.“

„Но нямам тази сила.“

Осъзнаването на това го изпълни със смъртен страх.

Не можеше да спаси всички, не можеше да защити всички. Прецени, че във вихъра на битката ще трябва да избира: да остави някой да загине, за да могат други трима да оцелеят.

Но как можеше в пълно съзнание да вземе такова решение? Каква трябваше да е логиката му?

Можеше ли да позволи Йоме да загине при каквито и да било обстоятелства? Ако нейното спасяване щеше да струва живота на хиляда други, редно ли щеше да е?

Дори да прахосаше така живота на хората, дали тя щеше да му благодари след това? Или щеше да го прокълне?

Какво му каза Бинесман вчера сутринта? Че Ерден Геборен е умрял „не от бойни рани, а от разбито сърце“.

Габорн можеше да си го представи. Земята го беше избрала за Земен крал, защото имаше съвест. Но как щеше да живее, ако направеше това, което Земята иска от него?

Седеше и мислеше за случилото се през деня. Беше Избрал да спаси крал Оруин, но дебелият стар рицар не му се подчини, а препусна към черната вихрушка в напразно усилие да надвие Сияйния на мрака.

В същото време Йоме и Джюрийм за малко не бяха изгубили живота си, защото бяха останали в замък Силвареста, за да спасят онези, които не бяха искали да избягат, както Габорн им бе повелил.

„Мога да ги Избирам — разбра той, — но това не значи, че те ще ме Изберат. Мога да се опитам да ги спася, но това не значи, че ще се спасят сами.“

„Нека това бъде първият критерий в Избирането — реши Габорн. — Ще спасявам онези, които се вслушват в гласа ми и при това се стремят да се спасят сами, а другите ще трябва да забравя.“

Огледа се и видя бронята и ризата си върху гнездо лавандула.

Стана, изтупа се от пръстта и се облече. Когато стигна до стаята си, Йоме вече се обличаше.

Въпреки злокобните сънища Габорн се чувстваше по-отпочинал от всякога в живота си.