Вълчето братство

Андърс

Години на тревоги и грижи бяха терзали крал Андърс. От тези години плътта бе провиснала сбръчкана по високото му мършаво тяло.

Но докато лежеше в леглото с очи, втренчени в балдахина, той не изпитваше страх. Едно дълбоко спокойствие течеше в жилите му, като освежителна глътка вода от планински поток. Светът много скоро щеше да се промени.

Андърс стана, смъкна дрехите си и остана гол. Покоите му се намираха в най-високата кула на неговата цитадела и вратата и всички прозорци към терасата бяха широко разтворени. В стаята полъхваше хладен, гъделичкащ ветрец и люлееше тънките завеси.

Жената на Андърс се протегна, зашари с ръка по възглавницата му, сякаш го търсеше в съня си. Той отметна кичура черна коса на дясното й слепоочие и прошепна:

— Спи.

Тялото й в миг се отпусна и тя потъна в тежка дрямка.

Силен порив на вятъра изплющя в завесите, нахлу в стаята и закръжи. Макар вятърът да беше невидим, движенията му бяха досегаеми.

Андърс разпери широко ръце и усети как вятърът го обгърна и погали сладостно раменете му.

Остави се на вятъра да го поведе, да го изведе отвън, на терасата на неговата цитадела.

Там, по зъбците, стояха надвиснали пурпурни, жълти и металнозелени водоливници и се взираха долу към двора от двеста стъпки височина.

Крал Андърс леко скочи на най-близкия зъбец, залитна за миг и се закрепи на пръстите си.

Загледа се нагоре към нощното небе и — разбира се — видя три падащи звезди да пронизват една след друга като огнени стрели нощната тъма над главата му.

Взе го за поличба. Не беше сигурен какво означава, но му носеше утеха, също както му носеше утеха напорът на вятъра около кулата.

Тук, толкова високо над града, вятърът беше силен. Духаше с настървена наслада, разбъркваше космите по тялото му, стискаше гърдите му. Вилнееше долу над далечните равнини, биеше го с хладните си плесници, дразнеше го.

Възбуден, крал Андърс започна да кръжи около кулата — скачаше леко от зъбец на зъбец. Един тъмен ъгъл на мозъка му съзнаваше, че отстрани сигурно прилича на луд. Ако го зърнеше някой от стражите или някой от обитателите на владението му толкова късно посред нощ, щяха да се слисат, като го видят как скача в тъмното по зъбците на кулата, предизвиквайки смъртта с всяка своя стъпка.

Беше му все едно.

Усещането си имаше своя логика. Харесваше му да си играе със смъртта с всяка стъпка. От години тревогите го съсипваха, но през последните няколко месеца беше започнал да надмогва страха.

Скачаше бързо и тичаше още по-бързо. За крал с дарове на мускул, гъвкавост и метаболизъм този подвиг не беше особено опасен.

И все пак усещаше опасността. Защото стъпалата му често ожулваха лишеите по голия камък, така че стъпваше несигурно, на моменти дори залиташе на ръба.

„Ах, да полетиш! — мислеше си той в такива моменти. — Ах, да те обкръжи само въздухът!“

Подтикът бе толкова силен, толкова силен, че крал Андърс не можеше повече да му устои.

Той се засили към поредния зъбец, стъпи на гърбицата на водоливника и се хвърли с цялата си мощ от кулата.

Превъртя се и литна, краката му продължиха да бият, и разпери ръце като орлови криле, стиснал очи в екстаз.

И тогава осъзна гибелта си.

„И какво? — помисли си той. — Какво е смъртта?“ Дори да загинеше, този вкус на Въздух, това най-живо от всички дихания, си струваше цената.

Докато падаше, погледна на запад. Вятърът блъскаше дърветата, носеше се устремно към него.

Понесе се над хълмовете със скорост над сто мили в час, може би дори двеста, после запищя над градските покриви.

Крал Андърс затвори очи, готов да срещне ориста си. Стомахът му се надигна от падането.

На пет стъпки над земята вятърът го улови. Завихри се около тялото му и го надигна. Погали косата и кожата му.

Андърс отвори очи и се ухили безумно.

Взря се в центъра на вихрушката. Пред него се оформяше истинско торнадо. Но основата му си оставаше в пълен покой. И този вихър не ревеше в ярост, а дишаше кротко, като спящо бебе.

Вихреше се безшумно и помиташе праха от градските улици. Горе към върха му Андърс можеше да види през вихрушката звезди, все едно че бяха очи. Чудовищният вятър държеше Андърс в ръцете си и го надигаше високо и все по-високо нагоре.

През последните месеци Андърс бе мечтал за тази възможност, беше копнял за нея. Беше се надявал на нея, но съвсем смътно.

Сега той извика високо:

— Добра среща!

И се разсмя с неудържима радост.

Храната, която засища

Ейвран изпълзя от плиткия си гроб. Нощта се беше спуснала над селото. Стомахът й се свиваше от глад, но я порази нещо по-злокобно.

Още като тригодишна, когато кралят бе решил да я направи небесен ездач, я бяха дарили с един дар на мускул, един на жизненост и един на ум.

Винаги се беше чувствала силна и неуморима и можеше добре да запомня нещата. Но сега се почувства изнемощяла както телесно, така и умствено. Мислите й сякаш бяха помътнели.

„Аз съм простосмъртна — осъзна тя. — Някой е убил Посветителите ми.“

Трябваше да е било ужасно. Ейвран често пъти беше прелитала над Синята кула по пътя си към Дворовете на прилива. Огромният замък, кацнал насред океана, винаги й се беше струвал толкова могъщ, толкова силен. Не можеше да си представи как някой ще го завземе.

Но в сърцето си съзнаваше, че някой е превзел Синята кула и сега, в тъмното, се чувстваше опустошена и изоставена повече от всякога в краткия си живот, повече дори от мига, в който трябваше да остави Бранд и всички други в цитаделата Хейбърд.

„Сега съм обикновено момиче. Като всички други. Никога вече няма да яздя граак.“

Едва на девет години, животът й просто беше приключил.

Искаше да легне и да заплаче. Но си спомни нещо, което й беше казвал Бранд: „Ездата на граак не е лесна работа. Ако паднеш, първото, което трябва да направиш, е да провериш дали имаш счупени кости. Ако има, ще трябва въпреки всичко да станеш, да се качиш отново и да долетиш някъде, където ще те спасят. Ако не можеш да го правиш, никога няма да бъдеш небесен ездач.“

Ейвран беше падала десетина пъти. Винаги се беше изправяла.

И сега, макар да се чувстваше по-разбита от всякога, само прехапа устни и се огледа.

Тъмното пусто село изглеждаше много променено. Орехите покрай пътя се бяха изгърбили като зли старци и Ейвран се притесни какво ли може да се крие в сенките им. Уютните къщички със сламените покриви изглеждаха мрачни като гробници под звездната светлина.

Тя се изправи и въздухът донесе до ноздрите й мириса на хладна влага. Силният вятър метеше земята и тя придърпа дрехите си.

Зелената жена се надигна от плиткия гроб, загледа с копнеж към небето и примижа срещу вятъра.

— Кръв? — промълви умолително тя.

— Не знам къде можеш да си намериш кръв — каза Ейвран. — Моята не ти давам. Хайде, ела да намерим нещо за ядене.

Подаде й наметалото от меча кожа, за да не е съвсем гола. После започна да търси из градината нещо за ядене. Докато коленичеше, си каза: „Не се тревожи, че си изгубила даровете си. Смятай, че си извадила късмет. В края на краищата не си умряла ти, нали?“

Почвата в градината беше плодородна, добре поддържана. Въпреки че стопаните бяха изровили зеленчуците, бяха го направили припряно.

Преди да заспят бе забелязала няколко малки моркова и репи, все още неизвадени; по лозницата, обрасла по каменната ограда, все още имаше няколко неоткъснати грозда. Беше сигурна, че докато е в селото, ще може да събере достатъчно храна за ден-два. Смяташе, че ще намери и ябълки, круши и сливи под дърветата.

Коленичи и заоглежда под светлината на звездите за моркови. После запълзя и заопипва вместо да ги търси с очи — познаваше допира на тънките като птичи пера листа. Докосна стръка на морков, но без да го издърпва, някак разбра, че е много малък. Щеше да е тънък и горчив.

Но малко след това нещо я подтикна да зарови с две ръце в земята на едно място, където нямаше никакъв стрък. И напипа един хубав голям морков, скрит в пръстта. Някой се беше опитал да го издърпа и бе откъснал само листата отгоре. С малко ровене го извади — дълъг почти до лакътя й.

Вдигна го пред очите си, удивена как е разбрала, че е тук.

През това време зелената жена гледаше боязливо небето. Всеки път щом я шибнеше вятърът, зяпваше изненадана и извърташе глава, сякаш се боеше, че я е докоснала невидима ръка.

Ейвран й показа плячката си.

— Морков. Морков. Много е вкусен. Като кръв, само че не изтича, като го хванеш.

Вдигна го пред очите на зелената жена, за да го види на звездната светлина, после отхапа. Морковът все още беше покрит с пръст, но тя й се стори вкусна като него. Отчупи половината на зелената жена.

Тя отхапа съвсем малко, после седна на земята и задъвка замислено, като кутре, току-що открило първата си обувка.

Ейвран набързо излапа своята половина и й се дощя още. Затвори очи и зарови из градината за нов морков.

Само след няколко мига намери още един, голям като първия. Издърпа го. Зелената приближи и го погледна. После, в почти непрогледния мрак, зарови ръце в пръстта и извади друг, още по-голям — Ейвран не го беше напипала.

„Разбира се, че и тя може да ги намира — каза си Ейвран. — Сега ние сме земни създания, а Земята знае къде се крият съкровищата й. Всички плодове на гората и полето са наши.“

Ставаше нещо странно. Макар да си беше изгубила даровете, беше придобила в замяна нещо друго.

„Не съм обикновена — реши тя. — Не и с тази зелена кръв, която тече в жилите ми.“

Добави към запасите си няколко корена пащърнак, после отиде под дърветата от едната страна на къщата и бързо „намери“ няколко смокини, нападали във високата трева, където никой друг нямаше да ги види. Скоро към всичко това се прибавиха и няколко гъби и малко лешници.

След като събра достатъчно храна, тя поведе зелената жена в тъмното към една голяма сграда в центъра на селището. Може би зиме се използваше за пазар, заслонен от вятъра и дъжда. Или можеше да е песенна къща с висок покрив, за да отекват гласовете на певците и да изпълват залата. Сега сградата беше празна, с широко отворени огромни врати.

Ейвран надникна вътре. Не можа да види нищо. Но веднага се чуха отчаяни врясъци и свиркания на торбалани. След няколко мига двайсетина космати, дребни човекоподобни същества изхвърчаха от сградата, явно уплашени, че Ейвран може да ги убие.

Един торбалан се спъна в крака й, претъркули се и храната, която носеше увита в мръсно парче плат, се разпиля. Ейвран можеше да го изрита, та да изхвърчи през улицата, но макар никога да не беше харесвала торбаланите, не им желаеше и смъртта.

— Щом са тук, значи вътре е безопасно — увери тя зелената жена.

— Щом са тук, значи вътре е безопасно — повтори зелената жена.

Ейвран предпазливо пристъпи в голямата сграда. По мертеците под тавана разтревожено гукаха гълъби.

— Обзалагам се, че торбаланите са дошли да ловят гълъби — каза Ейвран. На бледата светлина, процеждаща се през открехнатата врата, забеляза на пода купчина пера. — И май са хванали поне един.

Зелената жена разрови купчината пера и я подуши.

— Кръв, не?

— Аз не бих яла от тях — каза Ейвран. — Кръв, не.

Зелената я погледна тъжно, седна на пода и започна да дъвче корен пащърнак.

Ейвран седна до нея и се заозърта объркано. Представа нямаше какво да прави и накъде да тръгне. Знаеше само, че иска да отиде на север.

Затвори очи и си представи големите карти в гнездото на граака.

И в този момент усети Земния крал — светеше като огромен скъпоценен камък. И извика:

— Земния крал идва на юг! Вече е изминал дълъг път.

Хапна от гъбите, но въпреки че бяха свежи и вкусни, не я заситиха. Стомахът й искаше още. Освен парчето хляб, което й бе отпуснал предната нощ барон Шкембо, не беше хапвала нищо от два дни. А и гъбите бяха сухи и жилави.

Захапа една от смокините, но и тя не й хареса. Искаше й се по-добра храна. Стомахът й жадуваше за мръвка, за сладко и сочно месо.

Бръкна в малката си торбичка, извади дървения си гребен и започна да изресва пръстта от градината от косата си. Зелената загледа с любопитство. След като се среса, Ейвран започна да реши и нея.

— Гребен — каза тя и го вдигна пред очите й. — Ще ти среша косата.

— Ми косата — каза зелената жена. Ейвран се ухили. Зелената жена не само повтаряше, но вече разбираше разликата между „мое“ и „твое“.

— Ти си умна — каза Ейвран. — Зверомайстор Бранд имаше една врана, която можеше да говори, но само повтаряше глупости, пък и умря. Все ми е едно какво казва барон Шкембо, ти си по-умна от врана.

— Аз си умна — съгласи се зелената жена.

Ейвран започна да реши дългата й коса, но зелената жена непрекъснато си въртеше главата, за да види гребена.

— Стой мирно — каза Ейвран и за да я разсее, продължи:

— Мисля, че трябва да те наречем някак, нали? Аз се казвам Ейвран. Роланд се казва Роланд, а барон Пол — барон Пол, макар че аз го наричам с по-гадни имена. Всеки си има име. Искаш ли и ти да си имаш?

— Какво… име? — попита зелената жена. Ейвран спря да я реши и се зачуди дали зелената наистина разбира въпроса. Струваше й се невъзможно.

— Не знам как да те нарека — каза тя. — Имаш зелена кожа, така че мога да те нарека Зеленка. — Беше първото, което й хрумна.

Като малка, Ейвран си играеше в цитаделата Хейбърд с едно петгодишно момиченце, което се казваше Есен Кафяна. Есен си имаше бяла котка, която се казваше Бялка, и една червена хрътка, която се казваше Червенка. А косата на Есен беше кафява, така че фамилното й име Кафяна й прилягаше. Но пък беше глупаво да наричаш всичко по цвета му.

— Харесва ли ти името Маслина? Или Смарагда? Знам една жена, която се казва Смарагда. Като примижиш, кожата й е леко зеленикава. Но твоето зелено е много по-хубаво от нейното.

Зелената жена слушаше всяко предложено име, повтаряше го, но като че ли не беше впечатлена.

— Какво ще кажеш за Спаначка? — попита Ейвран.

— Спаначка — каза умислено зелената жена.

— От спанак. Едно растение. — Ейвран най-сетне разчеса сплъстените възли по косата на зелената жена. Тя не изхленчи, нито се оплака през цялото време. — Ето, свършихме. Не се безпокой, все ще ти измислим някакво име, което ще ти приляга.

Зелената жена стисна Ейвран за ръката.

— Истинско име? — попита тя със странен тон, сякаш току-що си беше спомнила нещо. — Истинско име?

Ейвран се смълча. Вълшебните същества си имаха истински имена, които не биваше да се изричат пред хора, за да не би да ги научи някой враг.

— Да, истинско име. Моето истинско име е Ейвран. Твоето истинско име какво е?

Зелената жена погледна нагоре. В тъмните сенки Ейвран не виждаше лицето й добре. А после зелената жена изрече напевно и с много властен тон:

— Надигни се сега от пръстта, поборнико мой! Облечи се в плът. Зова те с истинското име: Грозен избавител, Светъл разрушител.

Ейвран отстъпи крачка назад. Тонът на зелената жена, цялото й държане се бяха променили толково изцяло, докато изричаше това, че все едно се бе превърнала в друга личност. Ейвран разбираше, че тя само повтаря нещо, което е чула, повтаря го точно. Но дори досега да се беше съмнявала, че зелената жена е магическо същество — дори за миг да беше допуснала, че тя е само някоя жена със странна оцветка, дошла от далечните земи отвъд Каролско море — това съмнение вече напълно се заличи.

Не искаше да изглежда уплашена, затова отново пристъпи напред и погали зелената жена по косата. Но името никак не й хареса: „Грозен избавител, Светъл разрушител“.

Ако наистина беше „Грозен избавител“ и „Светъл разрушител“, кого беше предназначена да избавя, и какво — да разрушава?

— Много хубаво име — увери тя зелената жена. — Но мисля, че ще трябва да се примирим с нещо по-късичко. Ще те наричам Пролет. Пролет. — Ейвран докосна зелената жена, докато повтаряше името.

Силният порив на вятъра зашлеви огромната сграда и едното крило на голямата дъбова врата се люшна на скърцащите си панти. Ейвран не беше разбрала, че сградата си има комин, но изведнъж чу вятърът да стене в каменното му гърло.

Зелената жена скочи и зави от гняв и ужас.

— Това е само вятърът — каза Ейвран. — Няма да те нарани. Мисля, че идва буря.

— Вятър? — попита зелената жена. — Вятър? — Отдръпна се към дъното на стаята. Ейвран я последва и видя, че се е свила в ъгъла.

— Успокой се — каза й тя. — Тук сме на скришно. Вятърът няма да ни намери.

И я прегърна. Мускулите на зелената жена сякаш бяха направени от желязо, но тя цялата се тресеше от страх.

Ейвран не знаеше какво да направи. Притисна я до себе си и й запя приспивна песен. Майка й често я приспиваше така като дете, и сега Ейвран запя:

Но зелената жена не заспа. Ейвран бе по-скоро гладна, отколкото уморена, затова й говори дълго — разказваше й случки и й изреждаше имената на разни неща, мъчеше се да я научи да говори, и в същото време да я успокои и да я разсее.

Някъде призори зелената жена запуши с ръка устата на Ейвран, сякаш искаше да я накара да млъкне.

Мускулите й се бяха напрегнали. Тя се изправи на едно коляно, задуши във въздуха и прошепна с копнеж:

— Кръв, да.

Сърцето на Ейвран се разтуптя.

Отвън сигурно имаше хора на Радж Атън. Зелената жена бе надушила Непобедими.

Огледа се. Залата беше огромна и пуста. Не им предлагаше място, където да се скрият, само подслон от вятъра.

Но вътрешните опорни греди бяха направени от дебел дъб и на всеки няколко стъпки се кръстосваха от тавански греди. Оформяха нещо като стълба към мертеците, по които бяха накацали гълъбите.

„Щом един торбалан може да се изкатери по тези греди в тъмното — помисли Ейвран, — значи и аз мога.“

Отиде до най-близката греда и се закатери нагоре.

Изненада се колко е трудно. И опасно. Оси бяха свили гнезда в някои от гредите, а гъстите паяжини бяха навсякъде. Грубо издяланите греди дращеха ръцете й.

Уплаши се, че може да я ужили някоя оса или да я ухапе паяк.

Или още по-лошо — да се изтърве и да падне.

След по-малко от минута се изкатери на трийсет стъпки, чак при гълъбите.

Тук не стигаше никаква звездна светлина. В пълния мрак тя се почувства в безопасност.

— Пролет — прошепна Ейвран. — Ела при мен.

Зелената жена остана свита на пода, като котка, готова за скок. Дори да беше разбрала молбата на Ейвран, не го показа с нищо. По-скоро сякаш се канеше да напада — и това уплаши Ейвран.

Колко ли силна беше? Беше паднала от небето, без да се пребие… макар че й беше потекла кръв.

Ако срещнеше някой от Непобедимите на Радж Атън, дали щеше да има шанс срещу него? А ако срещнеше няколко Непобедими?

Зелената жена можеше да е силна, но не беше обучен воин с дарове на метаболизъм.

Един по-бърз противник щеше да я убие за секунди.

— Моля те, Пролет! — прошепна Ейвран. — Ела и се скрий.

Но Пролет остана долу, настръхнала.

— Кръв, да — изръмжа тя свирепо.

Гладът на зелената жена напълни устата й със слюнка. Вчера заранта й се беше приискало да вкуси кръв — когато видя трупа на убиеца на склона. Сега морковите и пащърнакът я бяха заситили донякъде, но Ейвран се сети с копнеж за онзи мъртъв войник. Надяваше се, че зелената ще може да убие някой като него.

„Не, не искам — каза си Ейвран. — Не искам кръв.“

— Пролет, качи се тук веднага! — прошепна тя високо.

И в същия миг чу звук, който я смрази. Извън сградата се разнесе съскане, сухо бръмчене и тракане, по-дълбоко от звука на нападаща гърмяща змия, звук, който беше чувала само веднъж — звука, който издава хала през хитиновите цепки под корема си. При цитаделата Хейбърд Ейвран бе прелетяла ниско над връхлитащите хали. Беше чула десетки хиляди от тях да издават този съскащ гърмеж наведнъж.

Сега чу само една — издишаше бавно, точно отвън, зад вратата.

„Сигурно ме е преследвала чак от цитаделата Хейбърд!“ — помисли ужасена Ейвран. Но не, не беше възможно. Нали бе летяла на Кожоврат. Дори халите не биха могли да я проследят. Тази тук сигурно беше нещо като съгледвач.

Беше чувала, че халите често изпращат напред свои съгледвачи. Знаеше също, че предпочитат да хващат плячка в топли, душни нощи, когато времето най-много прилича на условията в техните леговища дълбоко в Долния свят. А тази нощ беше влажна и прохладна, изобщо не беше време за хали.

Чувала беше също, че халите дебнат жертвите си по звука, по мириса и по движението. Ако останеше тук, на мертеците, без да проговаря и да се движи, можеше и да оцелее.

Искаше да предупреди зелената жена, но не посмя дори да прошепне.

Халата отвън изсъска. Зелената жена вдигна глава и изрева от радост; после скочи и се втурна да я пресрещне.

Халата връхлетя през огромните разтворени врати.

Извисяваше се на цели двайсет стъпки — беше толкова огромна, че Ейвран можеше да скочи на гърба й, без да пострада.

Грамадната й кожеста глава беше с големина на фургон, устата й бе пълна с няколко редици остри кристални зъби. Халите нямаха нито очи, нито уши или нос, но по главата на съществото се гърчеха многобройни пипала, като змийчета. Руни на сила бяха дамгосани по главата й — на челото и на колони покрай кожестата й горна устна. Руните блестяха сребърни в тъмното, сияеха със собствена призрачна светлина.

Четирите дълги крака на халата бяха тъмни и тънки, и сияеха като излъскана кост. Огромните й ръце бяха трипръсти и с грамадни нокти, всеки от които беше извит като кивар на южняшки убиец, и също толкова дълъг.

Носеше оръжие — огромен меч от кристал, издялан сякаш от кост на хала. Дебелото острие беше леко изкривено и три пъти по-дълго от човешки ръст.

Халата засъска и размаха оръжието над главата си, сякаш искаше да посече с него отгоре зелената жена, но острието се заби дълбоко в една греда само на няколко стъпки встрани от Ейвран.

Зелената жена нададе вик и се втурна срещу халата.

Ейвран неволно извика:

— Пролет, спри!

Но зелената жена не спря. Само надраска руна във въздуха с две бързи движения на ръката си и се засили.

И цапардоса халата в устата. Ефектът беше смайващ: чу се трясък като от мълния и под плътта на чудовището се пръснаха кристални кости.

Ейвран ахна. Нищо не би могло да направи това. Никакъв боен чук или боздуган — дори да беше в ръцете на воин с двайсет дара на мускул — нямаше да може да нанесе на една хала толкова страховит удар.

Но Ейвран го видя съвсем ясно на звездната светлина. Халата изсъска от болка и се опита да се дръпне, но почти не можа да помръдне.

Зелената жена скочи към нея и отново стовари юмрука си върху главата й. Звукът от удара отекна под тавана.

Халата потръпна и се свлече безжизнено на пода.

Зелената жена скочи отгоре й, натика тънката си ръка дълбоко в главата на чудовището и изтръгна къс от мозъка му.

От раните на звяра потече белезникава течност.

Казваха, че халите нямат собствена миризма, а само се стараят да уподобят миризмите на нещата около себе си.

Но докато Ейвран стоеше ужасена горе на гредите, разбра, че зелената жена беше надушила чудовището.

В затвореното помещение вонята на белезникавия ихор, течащ в жилите на чудовищното насекомо, беше задушаваща и сега и самата тя я подуши — тежка и сладникава. От толкова дни не се беше хранила. Дори храната, която бе опитала, не я насити и си беше помислила, че жадува за прясна и сочна мръвка.

Но сега устата й се напълни със слюнка, сякаш беше някое умиращо от глад същество, от седмици не виждало къшей хляб.

Вече разбираше какво й е нужно, за какво жадува.

Смъкна се на пода. Беше възбудена. Настръхна от ужас, но мирисът от кръвта на халата беше толкова възбуждащ, че тя разбираше, че не може да устои — нито сега, нито никога вече.

Хали. Имаше нужда да яде хали. Но за разлика от зелената жена, Ейвран не можеше да си убие сама.

Втурна се към трупа.

„Грозен избавител, Светъл разрушител“, беше се нарекла зелената жена. Ейвран вече знаеше какво е създадена да унищожава.

И макар и смътно разбра нещо повече за собственото си предопределение. Кръвта на зелената жена течеше в жилите й и двете се бяха превърнали в едно.

Не можа да потисне импулса да се качи върху мъртвото чудовище, заби дълбоко ръцете си и жадно заяде от сладкия мозък, топъл и сочен в кристалния череп на халата.

— Ммм… ммм — ръмжеше доволно зелената жена. — Кръв, да.

— Кръв, да — съгласи се Ейвран и натъпка устата си с топла плът.

Знаеше малко от древните сказания за хали. Знаеше, че когато умрат, родствениците им ги поглъщат. Така те поемаха в себе си магическото знание на халата и нейната сила и най-старите от тях, онези, които са се хранили с плътта на по-младите, ставаха най-могъщи… най-могъщите магьосници, най-силните воини.

Най-после Ейвран беше намерила храна, която да я засити, и от това кръвта затече буйно в жилите й. Още докато се насищаше със сладкото месо, усещаше, че тялото й откликва.

„Това е невъзможно — повтаряше си Ейвран. — Хората не стават по-силни от ядене на хали. Може само да им прилошее, ако ядат месо от хала. Аз не съм хала.“

Но се тъпчеше и благодареше на земните сили за този дар.

Жертви в мрака

Наблюдателят наду рога, за да призове войските на Габорн да се подготвят за тръгване, и Мирима изпита безпокойство. Гореше от нетърпение да тръгне към Карис. Среднощната езда щеше да е възбуждаща, а и тя се радваше, че вече ще трябва да носи със себе си само две кутрета, а не четири.

Оседла коня си и се залови с коня на Йоме. Палетата бяха около нея, в конюшнята, тичаха насам-натам, душеха из яслите и се дърпаха за опашките.

Тъкмо беше поставила чула на коня на Йоме, когато влезе Джюрийм.

— Не си правете труда — каза й той с грубия си тайфански акцент. — Нейно величество благоволява да не пътува тази нощ. Ще изчака до утре.

— До съмване? — възкликна Мирима. Така щяха да прахосат цели шест часа.

— По-късно — отвърна Джюрийм. — Сутринта смята да се нахрани, а след това да си вземе даровете от кутретата. Не иска да носи кученцата си в боя, а конят й е достатъчно бърз, за да догони войската.

Мирима и Йоме си бяха избрали палетата по едно и също време. Ако Йоме беше права, Мирима също можеше да вземе даровете от последните си две палета на заранта. Наистина щеше да е по-добре да ги вземе преди да тръгне на път. Йоме нямаше да може да пътува до Флийдс с четири палета — всички в Роуфхейвън щяха да я набедят, че е Вълча господарка.

Мирима не искаше да чака. Това чакане заради Йоме вчера едва не й струваше живота.

Но и не можеше и да тръгне без Йоме. Кралицата имаше нужда от жена, която да я придружава, и Йоме мислеше за нея като за своята Дева на честта, макар че Мирима се надяваше да се окаже нещо повече.

— Е, добре — каза Мирима и се закле наум, че няма да си прахоса нощта. Можеше поне да си вземе лъка и да се поупражнява още малко.

Тя го взе, грабна двете кутрета с една ръка и се запъти към вратата на конюшнята — и тъкмо тогава влезе Габорн.

Тя го подуши преди да го е видяла, и това, което помириса, беше най-ужасна смърт, воня, от която й се дощя да завие и да повърне.

Миризмата сякаш се протегна от едната стена до другата, смъртна воня, която като че ли я стисна за гърлото. Притъмня й пред очите и едва не изгуби свяст.

Мирима пусна палетата и лъка и извика стъписана:

— Чиба!

Кученцата заскимтяха от страх, избягаха в една празна ясла и започнаха да лаят и да вият.

Мирима се свлече на пода, сви се на кълбо и покри главата си с ръце. Всеки мускул по тялото й сякаш се сви от болка.

— Назад, господарю! — изплака тя. — Моля ви, назад!

Но Габорн стоеше на прага, на по-малко от четиридесет стъпки от нея, и я гледаше разтревожено.

— Какво? — попита той. — Какво съм направил? Зле ли ти е?

— Моля ви! — проплака Мирима и се заозърта къде да се скрие. Но конюшнята не беше обикновена. Тук се гледаха подсилени коне, всеки от тях се пазеше зорко и единственият изход беше през вратата, на която стоеше Габорн. — Отдръпнете се! Носите миризма на смърт!

Габорн я изгледа продължително, после се усмихна.

— А, вече си Вълча господарка?

Мирима само кимна. Не можеше да проговори. Габорн бръкна в джоба си и извади едно-единствено заострено тъмнозелено листо.

— Това е тайна, нищо повече. Намерих я да расте на улицата.

Миризмата се усили петдесетократно, след като той протегна листото към нея, и ужасът, който предизвика у Мирима, беше като нажежено желязо, забито в корема й. Тя изплака, обърна лице към стената и затрепера.

— Моля ви, милорд. Моля ви… — Виждаше листото и знаеше, че силите на Габорн като Земен крал усилват многократно обичайните му свойства. Разбираше, че точно този единствен лист е източникът на ужаса, който я бе обладал.

Но след като бе взела дара на мирис от куче, съзнаването не можеше да помогне. Неописуемият ужас, който събуждаше тази миризма, бе неподвластен на разумно обяснение.

Габорн се отдръпна от прага. След като се махна, тя награби скимтящите кутрета и изхвърча през вратата.

Видя го от другата страна на улицата — пускаше ужасното листо на земята.

— Надявах се, че ще ми помогне да отблъсна Радж Атън и неговите убийци — каза й той. — Съжалявам, че не съобразих как може да подейства на теб или на херцог Гроувърман.

— Боя се, че вече ще ви пази от мен… и от жена ви.

Габорн кимна.

— Благодаря за предупреждението. Ще хвърля тази дреха и ще се измия с отвара от магданоз, тъй че при следващата ни среща да не съм чак толкова непоносим.

— Голяма чест ми оказвате, ваше величество — отвърна Мирима, спомнила си най-после дворцовата учтивост.

— Всичко си има цена — каза Габорн. — Дано даровете ви служат добре.

Мирима се съвзе достатъчно и вече не трепереше. Отиде на зелената морава зад Голямата зала на херцога. Беше устроена за учебно стрелбище.

Пусна кученцата и те се заиграха в тревата.

От северната страна беше издигнат стръмен насип и по него бяха наредени сламени чучела.

Мирима измери осемдесет крачки и огледа чучелата. Имаше само три затъпени стрели за упражнения. Останалите бяха за истински бой.

Изпъна разсеяно лъка си. Беше го купила само преди два дни. Харесваше й твърдото дърво, силата му. Не беше крехък лък от бряст или ясен. Беше си истински боен лък, направен от тисово дърво, и сър Хосуел я бе уверил, че притежава подходящото съотношение на здравина и гъвкавост. Беше с повече от педя по-дълъг от самата нея и се изпъваше трудно.

Хосуел я беше предупредил да полага грижи за лъка си, та да не се изкриви от влага или да загуби гъвкавостта си, ако стои дълго време изпънат.

Беше й показал как да го смазва, втривайки грижливо маслото в жилите на дървото по посока на часовниковата стрелка, а след това — обратно. Научил я беше и как да намазва с пчелен восък тетивата от котешки черва.

След като изпъна лъка, Мирима опита тетивата, за да се увери, че е изсъхнала добре. Боеше се за оръжието си, защото лъкът беше паднал във водата.

На всеки лък със смес от брезова смола и прах от въглен в двата края, където тетивата се стягаше на жлебовете, се залепваше парче волски рог. Рогът предпазваше дървото от влагата, когато лъкът се опре в земята, но сър Хосуел бе предупредил Мирима, че и рогът трябва да съхне на огън веднъж или два пъти в годината, а след това да се натопи в масло от ленено семе, тъй че и самият той да е предпазен от влагата. И че не бива да опира края на лъка в земята. Мирима опипа и двата рога, за да се увери, че и те са сухи.

Взе една учебна стрела и я опипа.

Всички благородници в Роуфхейвън наточваха стрелите си по един и същи начин, но Хосуел я бе предупредил да не използва стрела, направена през последните няколко седмици. Майсторите стрелари на Хиърдън се бяха трудили напоследък денонощно — изправяха пръчки от сурово дърво, а то можеше да се извие. Такива стрели не летяха в права посока и щяха да се огънат, щом улучат ризница, вместо да я пронижат.

Хосуел я беше научил и на видовете „шила“ — дългите остриета на стрели, използвани в бой, и я беше предупредил да използва само такива, които са със синкав цвят, защото те били от най-здравата стомана и можели да пробият и индопалски шлем. Казал й беше, че трябва добре да заточва всяка стрела в колчана си преди да влезе в битка и да топва върха в катран, за да се задържа по-добре и да пробива бронята.

Мирима сложи затъпената учебна стрела на тетивата, изпъна я до ухото си и задържа дъх, преди да я пусне. Погледна как лети стрелата — високо и надясно, след което опита втори изстрел, като оправи стойката си, за да се прицели по-добре.

Втората стрела също отлетя високо и вдясно, но не толкова високо.

С третата стрела улучи сламената фигура в рамото.

Не бе видяла къде точно паднаха стрелите. Успя да ги намери по насипа по мириса, заедно с още една стрела, която някой беше изгубил. Без дара на обоняние изобщо нямаше да може да ги намери в тъмното — звездната светлина не беше достатъчно силна, за да освети белите им пера.

Чу сигнала на рога, призоваващ бойците да се качат по конете. Чу дрънченето на брони и приглушените викове на мъже, усмиряващи подсилените коне. Полята бяха окъпани в звездна светлина, като копринено сияние. Лунният сърп с мъка се катереше над хълмовете на изток.

Мирима съжали, че не може да тръгне с Габорн и останалите воини.

Мъжки глас я поздрави от тъмното.

— Много добре. Използвате времето за упражнения. — Тя се обърна.

Към нея крачеше сър Хосуел.

Мирима се сепна — беше сама с него в тъмното и никой нямаше да може да ги види.

— Какво правите тук? — строго попита тя. Бръкна в колчана си, извади една стрела — добре изгладена и с тежко острие, за разкъсване на ризница. Беше готова да простреля Хосуел, ако се наложи.

Сър Хосуел спря и я изгледа, без да трепне.

— Утре излизаме на бой, а аз съм стрелец — преди всичко — заяви спокойно Хосуел. — Дойдох да се поупражнявам. Не знаех, че сте тук. Не ви задирям.

— Защо ли не ви вярвам? — попита Мирима.

— Защото, съвсем честно казано, не съм заслужил доверието ви — отвърна Хосуел. — Нито уважението ви, нито приятелството ви. Боя се, че никога няма да ги заслужа.

Мирима се замисли за момент. Предния ден, когато беше в опасност, Габорн я предупреди със своите земни сили. Сега не изпитваше страх, нито долови някакво предупреждение.

Но не вярваше на Хосуел. Сърцето й биеше силно и тя следеше всяко негово движение. Той имаше дарове на метаболизъм и можеше за няколко мига да преодолее осемдесетте разкрача — но не и преди тя да успее да стреля. Дори на звездната светлина се виждаше, че лицето му още е подуто от шамара на Ерин Конал.

— Махнете се оттук — каза Мирима и изпъна лъка.

Сър Хосуел вдигна високо лъка и колчана си и я изгледа хладнокръвно. Усмихна се почти одобрително.

— Трудно е да застреляш човек, нали? Добре се владеете. Добре задържате дъха си, ръката ви е стабилна. От вас ще стане чудесен убиец.

Мирима не отвърна нищо. Не й трябваха похвалите му.

— Ще броя до три — предупреди тя.

— Когато стреляш нощем — продължи Хосуел подигравателно, — умореното око не преценява добре разстоянието. Снишете малко прицела си, Мирима, иначе изобщо няма да ме улучите.

— Едно! — каза Мирима и съвсем малко сниши прицела.

— Ето — каза Хосуел. — Така вече ще ме пронижете хубаво. А сега се поупражнявайте в бърза стрелба. Ако не можете да пуснете петнайсет стрели в минута в близък бой, няма да сте от голяма полза.

— Две! — хладно каза Мирима.

Хосуел улови за миг погледа й. Пръстите на Мирима се бяха запотили и тя тъкмо реши да пусне стрелата, когато Хосуел й обърна гръб и бавно си тръгна.

— Ние сме на една и съща страна, лейди Боренсон — каза той с гръб към нея. Мирима все още се колебаеше дали да го прониже. — Утре вечер може да се сражаваме заедно.

Мирима не отговори. Той я погледна през рамо.

— Три! — каза тя.

Сър Хосуел започна да се отдалечава. Погледът й бе прикован в гърба му. Той измина няколко крачки, след което спря и заговори високо през рамо.

— Вие сте права, лейди Боренсон. Тази нощ наистина ви проследих. Дойдох тук, защото честта ми го изискваше — или по-скоро безчестието ми. Дойдох да ви поднеса извинението си. Извърших зло и съжалявам.

— Задръжте си извинението. Страхувате се, че ще кажа на съпруга си. Или на краля.

Сър Хосуел се обърна към нея.

— Кажете им каквото искате. Като нищо могат да ме убият за това, което направих, както и вие можете да ме убиете сега. Животът ми е във ваши ръце.

Трудно й беше да приеме мисълта за прошка. Не знаеше дали ще може да я понесе. По-скоро щеше да прости на самия Радж Атън.

— Как мога да ви вярвам? — попита Мирима.

Сър Хосуел сви леко рамене.

— Онова, което стана… никога не бях правил такова нещо. Беше глупаво, импулсивно… тъпашко. Стори ми се, че сте благосклонна, и се надявах, че ме желаете, също както аз ви желаех. Ужасно сгреших.

— Но мога да ви се отплатя — продължи уверено Хосуел. — Животът ми е ваш. Утре, когато тръгнем на битка, ще бъда до вас. Заклевам се, че докато съм жив, ще живеете и вие. Ще бъда вашият защитник.

Мирима отново провери душата си. Предния ден, когато бе изпаднала в опасност, Габорн я предупреди със земните си сили. Сега не чу никакво предупреждение. Раздвояваше я само естественият й страх от този човек. Подозираше, че предложението на Хосуел е искрено. Не искаше извинението му, нито закрилата му, и накрая може би само една мисъл го опази жив. „След като Габорн е в състояние да прости на Радж Атън — помисли тя — не мога ли и аз да простя на него?“

Сър Хосуел си отиде.

Мирима постоя дълго, докато сърцето й не се успокои.

Когато слънцето изгря, се беше упражнявала няколко часа.

След пиршеството

Кожестата глава на халата беше оплескана със засъхваща кръв. Ейвран спря да рови в мозъка й и заситена се изтегна върху черепа на чудовището — с натежал стомах и замъглени сетива.

До утрото оставаха само няколко часа. Едва можеше да държи очите си отворени.

В сънения й ум пробягаха ужасни гледки от Долния свят, потискащо живи.

Сънуваше безкрайни редици хали, излизащи в походен строй от Долния свят, тръгнали отчаяно в търсене на нещо. Могъща магесница ги водеше натам, където не искаха да тръгнат, ужасен звяр, носещ името Истинската властелинка.

Но съновиденията й не приличаха на нищо от това, което бе виждала наяве. Защото сънищата се появяваха не в образи, а в силни миризми и в усещане за резки движения, и в блестящата аура на енергийни полета, обкръжаващи живите същества. Сънищата бяха студени, призрачни, показваха енергия като приливни вълни от синкава светлина, подобно на вечерно слънце, отразено от снега. Всичко в тях беше свръхестествено чисто. И халите пееха песни, великолепни арии, излъчени в миризми, твърде фини, за да бъдат усетени от човешко същество.

Ейвран дълго лежа вцепенена. Мъчеше се да си спомни какво бе тръгнала да търси в съня си. Най-накрая се сети:

„Кръвта на Верните.“

Стресната, тя отвори очи и се помъчи да потисне писъка си. Защото дълбоко в себе си разбираше, че сънят не е обикновен. Това бяха спомени. Спомени на халата, от чиято плът беше яла.

Халите идваха. Идваха и щяха да преминат точно през това селище.

С корем, пълен с мозъка на халата, и все още със замъглен ум, Ейвран започна да осъзнава опасното положение, в което се беше озовала.

— Трябва да се махаме оттук — каза тя на зелената жена, след като се смъкна от главата на халата. — Идва зла магесница. Може вече да сме закъснели.

Изпълзя настрана от мъртвата хала и започна да се подготвя за бягството си на север.

Опита се отчаяно да си направи изводи от онова, което бе видяла в сънищата си. Халите не можеха да „виждат“ надалече с усета си за енергийни полета — границата на сетивата им стигаше до четвърт миля. Близките неща можеха да бъдат различени с големи подробности, но предмети на повече от сто разкрача често бяха замъглени и смътно различими.

Докато се намираше пред съгледвачите им, щеше да е в безопасност. Но халите имаха превъзходно обоняние.

А зелената жена беше убила хала мечоноска, която скоро щеше да бъде последвана от безбройна чет. Халите щяха да уловят миризмата на Ейвран и щяха да тръгнат по дирята й.

Трябваше да избяга… бързо. Ех, да имаше подсилен кон!

Но нямаше подсилен кон.

„Земния крал би могъл да ни защити“ — помисли тя.

Затвори очи и разгледа картата, която пазеше в сърцето си. Смарагдовият пламък се приближаваше, беше изминал близо двеста мили. Но Земния крал все още беше далече, в южен Хиърдън.

При скоростта, с която се приближаваше, нямаше да успее да стигне тук преди полунощ или чак на следващия ден. Ейвран нямаше толкова време.

Една хала беше два пъти по-висока от най-големия кон. Беше виждала с очите си колко бързо бягат халите.

Тя погледна чудовището, лежащо безжизнено в тъмното.

Беше изпуснало миризмите си от задния си отвор, оставяйки по този начин диря, по която да го последват другите. И бе изпитало смъртен ужас, когато ръката на зелената жена разби черепа му. Ейвран надушваше чесновата миризма, оставена от халата преди да издъхне.

Тя се втурна към задницата на трупа. Човешкият нос не беше толкова чувствителен като пипалата на една хала, но все пак тя подуши изпуснатия от халата секрет и вонята я удари не като мирис, а сякаш извика в ума й: „Тук има смърт! Пази се! Пази се!“

Зелената жена пристъпи до Ейвран и също подуши. Отдръпна се, нададе безсловесен вик и замаха с ръце. Също като Ейвран, след като беше яла от мозъка на халата, и тя реагираше на миризмата все едно, че е хала — с неистов ужас.

В небето се трупаха облаци. Ейвран се огледа и видя една дълга тояга. Взе я и я натика в задния отвор на чудовището, та предупредителната миризма на мъртвия звяр да полепне по нея.

— Хайде, Пролет. Да тръгваме.

Но зелената помириса миризмата на смърт по тоягата и се дръпна. Огледа се уплашено за някое място, където да се скрие, и вдигна ръце пред лицето си. За миг Ейвран се уплаши, че Пролет може да побегне.

Уплаши се, че ако избяга, халите могат да я проследят и убият. Пролет беше успяла да убие една хала, но с десетки едва ли щеше да се справи. И със сигурност нямаше да се справи със злата магесница.

— Пролет! — извика Ейвран. Но зелената жена изобщо не я послуша. Размаха ръце като обезумяла и хукна по улиците на селото между изгърбилите се като главанаци къщи.

Ейвран се опита да задържи вниманието й по единствения начин, който й беше известен.

— Грозен избавител, Светъл разрушител, при мен!

Ефектът беше поразителен. Все едно че Пролет беше вързана с някаква невидима нишка. Когато Ейвран изрече това, тя рязко спря, обърна се и я погледна отчаяно. Бавно започна да се връща.

— Добре — каза Ейвран. — Сега съм твоята господарка. Върви с мен и кротко, за да не привлечем други хали.

Пролет увеси нос, но покорно тръгна след нея.

Затичаха по пътя на север. Нощта беше хладна и вятърът духаше бясно между орехите. Над тях летяха кафяви листа, а високо горе препускаха облаци, понесли миризмата на дъжд.

Ейвран си помисли, че ще може да тича така не повече от няколко минути. Откакто беше паднала Синята кула, се бе почувствала изнемощяла.

Но за нейна изненада топлата плът на халата, напълнила корема й, я изпълни с неочаквана енергия. Изведнъж се почувства по-силна — макар и не толкова силна, че да счупи човешки череп с един удар или нещо подобно. Не беше същото като да си взел дар на мускул. Чувстваше се просто… по-жива и изпълнена с енергия.

Месото на халата по някакъв странен начин бе съживило и ободрило цялото й тяло.

Ейвран тичаше неуморно вече цял час, а зелената жена я следваше с леки и дълги отскоци.

На всеки двеста крачки Ейвран се обръщаше, прокарваше края на тоягата по земята и с мълчаливо задоволство си представяше как викът „Смърт! Пази се! Пази се!“ ще изплаши оръженоските по петите й.

Без своите протеди (първи) нямаше да знаят как да реагират. Нямаше да имат друг избор, освен да сгъстят редиците си в защитен строй и да пълзят напред с бързината на охлюв.

Изведнъж се закова на място. „Откъде знам това?“ — удиви се тя. Не можеше да си спомни нищо определено от сънищата си, от онези заети спомени, което да й подсказва как ще реагират оръженоските. Но го знаеше.

Още много въпроси я озадачаваха. Коя беше Истинската властелинка? Какво искаше тя? Знаеше, че иска Кръвта на верните и че става въпрос за човешка кръв, но какво щеше да прави с нея?

За миг в ума й проблесна образ… огромна хала, Истинската властелинка, присвита над ложе от кристалните кости на убитите и погълнати от нея, озарени от свещените огньове наоколо, как се разпорежда на по-низшите да сътворят руните, с които ще завладеят земята и ще всеят ужас у всичко живо горе.

Ейвран знаеше, че халите са тръгнали към Карис. Кръвта на верните беше някъде там, близо.

„Горкият Роланд — помисли тя. — Дано се измъкне.“

Единственият й шанс да се добере до Земния крал беше да навлезе в планините. Тогава може би и халите щяха да престанат да я преследват. Стигна до един кръстопът и зави на изток по утъпкана от мулета пътека покрай един широк канал.

След като халите не можеха да „виждат“ на повече от четвърт миля, можеше да се отърве от тях само ако се отдалечи достатъчно.

Знаеше също, че с вървенето си оставя диря от енергия, която халите щяха да възприемат като призрачна светлина. Но след половин час сиянието щеше да се разсее. А усетът на халите беше твърде слаб, за да могат да проследят стъпките й.

Което означаваше, че можеха да я проследят само по миризмата.

Когато беше малка, зверомайстор Бранд й беше разправял истории как помагал на херцога да надхитря лисиците по време на лов.

Херцог Хейбърд бил готов да плаща на ловец, за да му хване лисица, и след това заливали гърба й с терпентин, за да не могат хрътките му да изгубят миризмата на лисицата.

Така че за да оцелее, лисицата трябваше да е хитра.

Щом кучетата я приближели, лисицата тичала напред и започвала да обикаля на кръгове и на зиг-заг, при което миризмата й така се усуквала, че кучетата почвали да се въртят и да лаят по опашките си.

Халите до голяма степен бяха като гончета и Ейвран трябваше да ги надхитри като лисица. Затова тича и прави кръгове почти два часа.

Все още бе в низините източно от Карис, но селата започнаха да се разреждат. Познаваше мястото от картите и дори беше прелитала над него.

По на запад имаше няколко хълма и долини, а след това бяха планините Хест. Надяваше се да се добере до тях — халите едва ли щяха да я проследят там, заради студа.

Пое през горите. Обикаляше на кръгове и често минаваше по собствените си следи, катереше се по дърветата, за да се изгуби миризмата й нагоре. С помощта на тоягата бележеше всяко дърво с думата „Пази се!“

Заръмя хладен дъжд. Ейвран се върна при канала, скочи в него и преплува на отсрещния бряг.

Зелената жена я следваше вярно, макар и малко тромаво. Но когато скочи в канала, стана ясно, че планът на Ейвран се е объркал.

Зелената жена не знаеше да плува. Запляска с ръце и зарита, заозърта се отчаяно, едва задържаше главата си над водата.

Ейвран скочи да я спаси, но след като беше загубила дара си на мускул, плуваше бавно и непохватно. Когато най-сетне се добра до Пролет, зелената жена скочи на раменете й и я натисна под водата.

Ейвран се забори да излезе на повърхността, но Пролет беше твърде тежка. След като разбра, че усилията й са безполезни, Ейвран се гмурна отчаяно надолу, стигна калното дъно на канала, оттласна се и изскочи нагоре и встрани.

Излезе на повърхността. Зелената жена потъна в дълбоката вода, като пляскаше с ръце и крака.

Ейвран затаи дъх. Сърцето й заби лудо.

— Пролет! — извика тя. — Пролет!

Но повърхността на канала остана спокойна.

Няколко мига Ейвран се чудеше какво да направи. И тогава Пролет изплува.

Ейвран я издърпа до брега.

Зелената жена закашля задавено и заплака като дете. После повърна кална вода. Ейвран й помогна да излезе на стръмния бряг и се огледа.

Беше загубила тоягата си. Въпреки че водата течеше бавно, ги беше отнесла на четвърт миля надолу. Тоягата й трябваше, за да плаши с нея халите, но нямаше да може да я намери в тъмното.

Надигна се уморено. Прецени, че все още са на осем мили от Карис.

Вятърът духаше силно и облаците толкова се бяха сгъстили, че не се виждаше почти нищо. Дъждът запердаши на едри капки. Невъзможно беше да намери тоягата си.

„Ако имам късмет, може да светне някоя мълния“ — помисли Ейвран. Всички знаеха, че халите се плашат от мълнии, макар че никой не знаеше защо. Но Ейвран беше яла мозък от хала и вече знаеше тайните им. Сега го разбра: мълнията не толкова ги плашеше, колкото ги заслепяваше и им причиняваше болка. Да са близо до мълния за тях беше все едно да гледат в слънцето.

„Аз съм единственият човек на света, който знае това“ — помисли Ейвран. Беше извършила нещо нечувано: яла беше мозък на хала, придобила бе нейните спомени все едно, че самата тя се бе превърнала в хала.

Но за нещастие, макар да валеше силен дъжд, от гръмотевици нямаше и помен.

След толкова часове непрестанен бяг, Ейвран се затътри уморено. Пролет я следваше тромаво. Час преди съмване тя чу някакъв странен звук в далечината откъм Карис, странен стон, който сякаш разтърси земята. Малко по-късно птиците по ливадите се разбудиха и зацвърчаха. Стори й се странно, че издават толкова радостни звуци в такъв окаян ден.

Призори Ейвран видя един горист хълм от северната страна на пътя и реши да изиграе ролята на лисицата.

Сви се във високата папрат в сянката на един огромен бор и зачака изгрева. Смяташе, че от това място ще може да види гигантските хали от няколко мили, ако не са изгубили дирята й.

Пролет легна до нея, загърната в наметалото от меча кожа. Ейвран повдигна наметалото, за да може да се пъхне под него. Все още беше влажно, но тя се сви до гърдите на зелената жена и се стопли.

Студен вятър в Карис

Вятърът бе променил посоката си преди съмване, носеше се от североизток и ставаше хапливо студен. С мъглата отдолу и ниско носещите се облаци, с приближаването на утрото ставаше по-тъмно, вместо да просветлее.

Най-големият източник на светлина идваше от огнетъкачите на Радж Атън, които бяха изтласкали мъглата до края на изкуствената връзка с брега. Радж Атън стоеше между тези стълбове светлина и се взираше към мъжете по стената. Зад гърба му ръмжаха главанаци, бойни псета и Непобедими.

— Ако искаш битка, излез срещу нас! — храбро го призова херцог Палдейн. — Но ако се надяваш да намериш убежище в Карис, надеждата ти е напразна. Няма да се предадем!

Мъжете около Роланд надигнаха оръжия и заудряха с мечове по щитовете си.

Радж Атън огледа бавно стената и погледът му се спря на Роланд. Роланд се опита да извърне очи, но не можа. Непоклатимата увереност на Радж Атън го покоси. За пръв път в живота си Роланд осъзна колко слабо и жалко същество е всъщност. Един по един бранителите по стената спряха да блъскат с мечове по щитовете си.

— Храбри чувства — извика Радж Атън на Палдейн. От предутринната мъгла долу се чу тънкият зов на индопалски рогове и тежкият тътен на барабани. Един от гигантите зад гърба на Вълчия господар се извърна и погледна на юг, а бойните коне затропаха нервно с копита.

— Свирят отбой — промълви удивено барон Пол. Някъде долу в тази гъста мъгла, може би на пет мили от стените на града, войските на Радж Атън бягаха. Дали бяха дошли свободните рицари? Или воини от Дворовете на прилива?

Обзет от сляпа надежда, някой на стената извика:

— Идва Земния крал! Това ги е уплашило!

От мъглата изфучаха три тъмни същества и изплющяха с криле покрай ушите на Роланд. Отначало той ги взе за прилепи. Но бяха твърде малки и се гърчеха във въздуха като самата оживяла болка, и той осъзна, че са грий, твари от Долния свят, рядко виждани над земята.

— Иди си! — извика Палдейн на Радж Атън. — Тук убежище няма да намериш! Стрелци!

Радж Атън вдигна ръка към стрелците, заповядвайки им без думи да забавят изпълнението на дадената им команда. Останалите коне тропаха с копита и въртяха глави от страх, но неговият сив жребец стоеше съвършено спокоен.

— Не Земния крал идва от юг — заяви Радж Атън достатъчно високо, за да го чуе всеки мъж по стената. Думите му сякаш пронизаха подсъзнанието на Роланд, пронизаха го като острие на нож и събудиха дълбоко скрития в естеството му древен страх. — Нито идва спасението ви под формата на подкрепления. Херцог Палдейн знае какво иде от юг — вестоносците му преминаха през нашите редици. Хали изригват от Долния свят, десетки и десетки хиляди. Ще са тук до час.

Сърцето на Роланд заблъска в гърдите му, устата му пресъхна. Хали! От хиляда и шестстотин години хора и хали не бяха се срещали в решително сражение на повърхността на земята. Беше чувал истории за хора, живеещи по границите на Алкаир, убити от халите или завлечени в техните леговища живи, за да бъдат изядени.

Но в живата памет на хората хали не бяха нападали с цялата си мощ нито един замък… преди да съкрушат цитаделата Хейбърд.

Роланд беше два пъти по-готов да се бие срещу сганта на Радж Атън, отколкото с орда хали. В края на краищата един щастлив удар можеше да порази и най-подсиления воин, но една хала беше по-висока и от слон. Никой селяк с нащърбения си меч не можеше дори да прониже кожата й.

Мъглата продължаваше да скрива всичко около замъка Карис. Някъде отдалече Роланд започна да чува зловещо усилващ се съсък, като приближаваща приливна вълна към пясъчния бряг. Стените на замъка започнаха да потръпват.

— Вие нямате подсилени бойци, които да бранят тази скала срещу халите — каза Радж Атън. — Но аз имам.

— Коленичете пред мен! — призова Радж Атън. — Коленичете пред своя владетел и господар. Отворете портите! Коленичете пред мен и аз ще ви защитя!

Без да помисли, без дори да го е пожелал, Роланд неволно коленичи. Командата беше толкова убедителна, че нищо друго не можеше да направи. Всъщност нямаше и желание да направи нещо друго.

Мъжете наоколо нададоха възторжени викове. Мнозина извадиха оръжия и ги размахаха във въздуха, предлагайки на Радж Атън вярната си служба.

Сърцето на Роланд заби силно. Херцог Палдейн стоеше предизвикателно на бойниците, стиснал дръжката на меча си — дребен човек, жалък в своето безсилие. Изглежда, само той бе готов да се противопостави на Радж Атън, докато всички останали бяха готови да го понесат на ръце.

„Не разбира ли, глупакът му с глупак, че Радж Атън е прав? — зачуди се Роланд. — Без Вълчия господар всички сме мъртви.“

След това подвижният мост се спусна.

Обкръжен от възторжените възгласи, Радж Атън влезе победоносно в Карис и започна да раздава гръмки заповеди:

— Осигурете насипа. Махнете тази мъгла, за да видим какво стои насреща ни.

Огнетъкачите му се разтичаха и зарисуваха с ръце руни във въздуха, в края на изкуствения провлак.

Гъстата мъгла около тях бързо се слегна и се отдръпна, така че след секунди главанаците, навлизащи в Карис, газеха до кръста в нея. Мъжете на бойните коне едва показваха глави над мъглата.

Няколко мили по-назад се чуваха мъжки викове и цвилене на уплашени коне. Войските на Радж Атън препускаха в бесен галоп към Карис, за да намерят убежище.

В същото време над полята се разнесе друг звук — съсък на въздуха, излизащ изпод коремите на чудовищата, смесен с трясъка на дебелите им бойни кристални прътове по камъните и с грохота на стъпките им.

Идваха хали и войските на Радж Атън прииждаха към замъка, за да се престроят и да им се опълчат. Прииждаха в дълги колони, мрачни и уморени от дългата езда рицари, яхнали гордите си жребци. Ред след ред пиконосци. Бойни викове прогърмяха над тропота на копитата и дрънченето на броните.

Роланд погледна над бойниците. Макар огнетъкачите да бяха започнали да изтласкват мъглата, това не беше нещо, което може да се свърши за миг. В ранното утро, при влажната земя наоколо, мъглата се бе разпростряла гъста и непрогледна на мили околовръст.

Взираше се и чакаше със свит от ужас стомах. По челото му капеше студен тежък дъжд. Дрехите му бяха прогизнали. Мъжете около него се присвиваха под пелерините си и се прикриваха с щитовете си, сякаш дъждовните капки бяха град от сеещи смърт стрели. Но малкият щит, който бе получил Роланд, едва покриваше главата му. Едва предпазваше врата му от дъжда.

Над главата му захвърчаха още грий, сякаш хвърляни с прашка — стотици. При магическата мъгла отдолу и гъстите облаци отгоре всичко изглеждаше странно и непривично. Чайки, врани и гълъби плющяха с криле по бойниците, обезпокоени от настъпилото вълнение и объркани между ниските облаци и мъглата под тях.

След като възбудата на мига позаглъхна и Гласът на Радж Атън стана сякаш по-смътен, Роланд усети, че се е разтреперил.

Изведнъж осъзна, като пробудил се от сън, че е изменил на клетвата си, че е позволил Радж Атън да вземе града без бой.

— И сега какво? — обърна се той към барон Пол. — Ами ако дойде Земния крал? Ще бъдем ли принудени да се бием с него?

— Така мисля — отвърна баронът, обърна се и се изплю в мъглата под стената. Спокойствието му показваше, че вече е стигнал до това заключение и то не го притеснява особено.

— Аз няма да направя това — изръмжа Роланд. — Няма да се бия срещу Земния крал.

— Ще направиш каквото ти заповядат — каза барон Пол. — Като те натиснат да положиш клетвата, ще станеш човек на Радж Атън.

Така си беше. След като Радж Атън си осигуреше замъка, щеше да остави на тукашните войници избора: или ми се заклеваш във вярност, или умираш.

— Аз съм поданик на Ордън. Няма да престъпя клетвата си! — заяви Роланд. — Няма да извадя меч срещу собствения си крал.

— Само че въпросът ще е или клетвата, или животът! — отвърна прагматично барон Пол. — Повярвай ми, един умник ще се закълне бързо — и също толкова бързо ще измени на клетвата си.

— Никога не съм претендирал, че съм умник. — Беше си самата истина. Роланд не можеше да чете, не можеше да се оправя и със сметките. Никога не беше намирал отговор в дрязгите със свадливата си жена. И на всичко отгоре едва беше успял да се добере до Карис през мъглата.

Но винаги оставаше верен на думата си.

— Слушай — каза му ядосано барон Пол. — Дай я тая клетва на Радж Атън. Но като дойде Земния крал, никой не е казал, че си длъжен да се биеш яростно. Като дойдат войските му под стената, можеш да поръмжиш и да поразмахаш враждебно меча, и да им извикаш да си таковат таковата. Не си длъжен да лееш кръв!

— Радж Атън да си такова таковата — отвърна Роланд и стисна меча.

Но когато воините на Радж Атън започнаха да се качват по стените, не посмя да го извади.

Само се сви при бойниците и за кой ли път съжали, че бе дал наметалото от меча кожа на зелената жена. Студът сега му се струваше по-лют, отколкото беше през нощта. Пронизваше го чак до сърцето и той бе изтръпнал и замаян.

След половин час войските на Радж Атън все още не бяха влезли в замъка до последния човек, но огнетъкачите му бяха нарисували във въздуха мистичните си руни на широк кръг в края на насипа. Символите висяха пред гъстата мъгла като картини. След това огнетъкачите започнаха да ги избутват и огнените руни се разсипаха. Мъглата започна да отстъпва със скоростта на бягащ човек, като отвори малък прозорец към сушата.

Звукът на приближаващите се хали се усилваше — глух тътен на тежки, влачещи се по земята коруби, надигащ се като приближаваща се гръмотевична буря.

Под прикритието на мъглата халите прииждаха около Карис от всички страни.

На две мили от стените на замъка прозвучаха бойни рогове. Коне зацвилиха в паника и Роланд чу тропота на копитата им — първо на юг, после на запад, а след това бясно възвиха на север.

Мъжете по стените завикаха:

— Изгубиха се! Отвън се изгубиха хора! Отрязани са.

Роланд ги съжали. Знаеше колко влудяваща е тази мъгла, колко лесно човек може да се изгуби в нея.

Огнетъкачите тъкмо бяха започнали да я разсейват и той зачака със затаен дъх, загледан как тя постепенно се отдръпва, разкривайки зелените поля, варосаните бели селски къщи със сламени покриви, зеленчуковите градини, купите сено и ябълковите градини и малките изкуствени канали около Карис. Една патица до някакъв кладенец погледна нагоре и изпляска с криле от радост, че отново може да поздрави светлината.

Пейзажът бе толкова зашеметяващо красив, че на Роланд му се стори още по-страшно да стои тук, под сеещия ситна мъгла дъжд, и да се напряга да чуе шума на битката.

По стените на замъка засвириха рогове, за да ги чуят изгубилите се в проклетата мъгла бойци на Индопал и да се спасят, ако могат.

Войските отвън препуснаха към замъка. Роланд чуваше трясъка на броня, щом поредният рицар паднеше от спъналото се в непрогледната мъгла животно.

А после от мъглата се появиха и първите бойци, на половин миля от Карис.

Не бяха от страховитите подсилени воини. Бяха прости стрелци с рогови лъкове, облечени в бели бурнуси и с къси кожени ризници; пехотинци с широки бронзови шлемове и само с по един дълъг нож за защита; млади щитоносци, свикнали повече да почистват броня, отколкото да я носят.

Накратко казано, това беше ариергардът, утайката на армията на Радж Атън, всички обикновени поддържащи части на Индопал, дошли да държат Карис в случай, че бъде завзет. Повечето бяха пешаци.

Само предводителите им яздеха коне и щом видяха замъка, препуснаха в паника, като оставиха пешаците на собствената им съдба.

Пешаците се развикаха и също побягнаха към замъка. Тътенът на прииждащите в мъглата хали се усилваше.

Въздухът се изпълни с миризма на прах и кръв, чуха се ужасени викове и макар Роланд все още да не беше видял хала, разбра, че там, в мъглата, мъжете се сражават на живот и смърт.

Навсякъде по стените на замъка кънтяха рогове. Войниците по бойниците викаха, за да окуражат онези долу. Бойците на Индопал — може би около двайсет хилядна чет — тичаха с все сила към Карис.

И тогава се появиха халите.

Едно от чудовищата изфуча от мъглата, оставяйки след себе си пушлива диря, сякаш се беше подпалило. Роланд с ужас се втренчи в него.

Не приличаше на нито едно същество от Горния свят. По ранг беше оръженоска, воин с бляскави, страховити руни, отличаващи го като магесник.

Халата тичаше на четири крака и грамадните й предни лапи оставаха свободни, за да носи оръжието си. На вид чудовището можеше най-добре да се оприличи на огромен рак. Дебелата коруба приличаше на сив гранит.

Главата на чудовището беше невероятно голяма, колкото цял фургон, издължена, с няколко реда размахващи се пипала на тила и под долната челюст. Зъбите му блестяха като кварц. Чудовището нямаше нито очи, нито уши или ноздри.

Освен шума от дишането не издаваше никакъв звук. Просто тичаше между бягащите в паника войници, три пъти по-бързо и от най-бързия обикновен боец. Летеше покрай тях като овчарско куче, втурнало се да изпревари стадото, сякаш изобщо не се кани да убива, а просто иска да ги надбяга.

Но благоразумно спря на прилично разстояние от замъка, когато застигна първите редици на бягащите, и се захвана за работа.

В лапите си държеше „славен чук“ — черна стомана с шестстотинфунтова глава. Наричаше се „славен чук“, защото „удари ли човек, прави го на славна пихтия“.

Първият замах на славния чук помете ниско над земята, без да я докосва, като косач. Ударът тръшна няколко души и Роланд видя как пет-шест тела отхвърчаха във въздуха. Главата на един нещастник отхвръкна и пльосна в езеро на стотина крачки от мястото на битката.

Неколцина от бягащите извадиха оръжия и се опитаха с бой да си пробият път покрай чудовището. Други побягнаха в паника или потърсиха убежище в околните къщи и под храсталаците.

Чукът на чудовището се вдигаше и падаше толкова бързо, с такава смайваща сигурност, че Роланд едва можеше да го следи. За толкова огромен звяр халата се движеше невероятно гъвкаво. След десет секунди по полето лежаха мъртви петдесетина войници, а чудовището едва беше започнало да си върши работата.

Роланд не можеше да си поеме дъх. Сърцето му биеше толкова бясно, че се уплаши да не го помислят за страхливец. Извърна се да види как реагират другите. Момъкът до него беше пребледнял от ужас, но бе стиснал упорито челюсти. Роланд реши, че момчето се държи съвсем добре, докато не видя пикнята, стичаща се от десния му крачол.

Откъм барбиканите се носеше непрестанното „тън-н-к“, „тън-н-к“ на балистите. Огромните стрели бяха направени от по трийсет фунта стомана. Първите два изстрела изхвърчаха встрани от целта и пометоха няколко бягащи войници. Последва трясък на лостове и звън на вериги — зареждаха за нов залп.

Мерачът извика:

— Задръж, докато халата не влезе в обхвата!

Долу вече бяха загинали стотина души и хората по стената започнаха да викат:

— Вижте! Вижте!

От мъглата прииждаха хали и стелеха след себе си пушлива диря. Не десетки или стотици, а хиляди.

Носеха гигантски мечове, славни чукове и рицарски геги — огромни пръти с грамадни куки в единия край.

Сред тях имаше магесници — бляскави същества, толкова покрити с огнени руни, че сякаш бяха облечени в пламъци. Носеха кристални пръти и сияеха със собствена вътрешна светлина.

От тътена на блъскащите се в земята дебели коруби стените на замъка затрепераха. Ужасените викове на тичащите войници оглушиха Роланд. Краката му отмаляха — сигурно нямаше да го удържат дълго.

Усети пикнята, стичаща се по крака му.

— Сили небесни! — изрева барон Пол.

Някои започнаха да се хвърлят от стените във водите на езерото, само и само да не останат срещу халите.

Някакъв глупак наблизо, с глас като на градски глашатай, извика:

— Запазете спокойствие! Моля, останете спокойни! Моля, запазете храбра увереност и съм сигурен, че всички ще… оцелеем.

Роланд се зачуди себе си ли иска да успокои, или се опитва да срещне сигурната си гибел като легендарните древни рицари — с чувство на хумор.

Ако някога в живота си беше изпитвал паника, това беше сега.

Барон Пол се обърна към него и утринните лъчи огряха лицето му. Дебелият рицар се засмя и извика с цяло гърло, за да надмогне трясъка на оръжия и крясъците долу:

— Вдишай дълбоко, момко! Може да ти е за последно!

Отделен свят

Когато час след съмване куцото момче намери Мирима при оръжейната, тя очакваше да й каже, че е време за тръгване.

Но то й съобщи само, че Йоме я вика в цитаделата на Посветителите.

Тя забърза да се яви пред Нейно величество. Слънцето се издигаше в съвършено чисто небе. В далечината кръжаха орли.

От върха на цитаделата равнината се виждаше на двайсет мили: река Уайнд, лъкатушеща през полетата, фермите и къщите, всяка купа сено покрай речния бряг, стадата добитък и коне, пръснали се по ливадите.

Извън същинската цитадела, по местата за впрягове на моравата бяха накацали гълъби и гугутки. Мирима тръгна към цитаделата на Посветителите. Тя не можеше да се сравни с цитаделата в замък Силвареста. Макар да беше голяма, с огромен двор, не беше предназначена да побира повече от двеста Посветители.

Докато се приближаваше, се изненада от нещо странно за подобно място: музика.

В цитаделата на Посветителите — при това в толкова ранен час — се чуваше свирня на гайди, барабани, тамбури и лютни, съпроводени от песен. Посветителите — поне онези, които не бяха достатъчно изтощени от отдаването на даровете си, се веселяха.

Мирима влезе и се натъкна на скупчена тълпа любопитни хора, загледани към моравата.

Когато мина покрай тях, една старица прошепна:

— Ей я на оная, дето уби Сияен на мрака. — Мирима се изчерви. — Вече я наричат „Славата на Хиърдън“ — продължи старицата.

— Цяла нощ се упражнява с тоя лък — каза някакъв младеж. — Чух, че можела да улучи окото на спускащ се ястреб от двеста крачки. Сега е тръгнала да убие самия Радж Атън!

Мирима сведе глава. Мъчеше се да не обръща внимание на приказките. „Ще улуча окото на спускащ се ястреб, как пък не! — искаше й се да възрази. — Пак ще е добре, ако не си оплета ръцете, докато се мъча да изпъна лъка.“

Смая се като видя, че всички Посветители от крепостта са излезли на тревата. Масите бяха отрупани с пиене и ядене — готвачите бяха направили десетки баници и всякакви други вкусотии. Онези от Посветителите, които бяха дали мускул, гъвкавост или метаболизъм — и поради това не можеха да се движат лесно — бяха положени в сенките на един огромен дъб сред двора, а всички останали празнуваха.

Слепи мъже и жени танцуваха един до друг и внимаваха да не се настъпят, а неми, глухи и лишени от ум глупци подскачаха като луди.

Мирима спря и ги зяпна слисана.

Наблизо седеше стар слепец, нагъваше баница и отпиваше от бутилка вино. Беше с набръчкано лице и рядка сплъстена коса.

— Защо танцуват? — попита го Мирима. — Хостенфест свърши преди два дни.

Слепият вдигна към нея лице и й протегна бутилката.

— Традиция! Днес се веселим, щото владетелите ни отиват на война!

— Традиция ли? — попита Мирима. — Посветителите винаги ли правят това, когато владетелите тръгнат на война?

— Аха. — Старецът кимна. — Пийни.

— Не, благодаря. — Мирима беше объркана. Никога не беше чувала за такава традиция. От друга страна, през целия й живот Хиърдън никога не беше тръгвал на война. Тя вдигна очи към цитаделата.

Влезеше ли човек в този палат, забравяше за широкия свят — освен ако не умреше или Владетелят, или неговият Посветител. Мирима рядко се беше замисляла как място като това се превръща в един отделен свят, незасегнат от външните дела.

А сега смаяна виждаше, че някои от Посветителите танцуват.

— Това цял ден ли ще продължи?

— Аха — отвърна слепецът. — Чак до битката.

Тя се замисли, после каза:

— Разбирам… Днес, ако вашият Владетел умре, зрението ви ще се върне. Какъв по-добър повод за празнуване!

Слепецът стисна бутилката като тояга и изръмжа:

— Колко си тъпа! Празнуваме, защото днес ние — той се удари по гърдите — тръгваме на бран. Днес моят Владетел, Гроувърман, ще използва моите очи, но аз с радост бих се сражавал редом до него, ако можех.

Изля от виното на земята.

— А с ей това заклинание моля Земята: нека Гроувърман победи, за да може да се бие още един ден! Да живее херцог Гроувърман!

Вдигна бутилката и отпи дълга глътка за здравето на херцога.

Мирима го бе казала, без да мисли. Разбра, че го е обидила.

Край една от стените, по-встрани от веселящите се, видя Йоме, обкръжена от трийсетина селяни, мъже и жени на различна възраст. Държаха се за ръце и бавно обикаляха в кръг, а Йоме им говореше. Зад тях двама музиканти свиреха на флейти и барабани. Мелодията беше древна.

Мирима веднага разбра какво става. Когато един воин търсеше дарове, той отиваше при облекчителя, който държеше при себе си списък на всички, пожелали да станат Посветители. След това облекчителят събираше кандидатите и тъй като беше задължително Посветителите да се предложат драговолно и изцяло, често се налагаше воинът да им говори. Трябваше да обясни на кандидатите какво го е тласнало да поиска даровете им, да им обещае да им служи добре, ако му ги дадат, и да предложи поддръжка за Посветителите и за техните семейства.

Ето защо Мирима не се изненада, като чу Йоме да говори напористо:

— Моля ви не заради себе си. Земята предупреди моя съпруг, че иде краят на Човешкия век. Така че ако се бием, бием се не за себе си, а за цялото човечество!

Един от мъжете в кръга извика:

— Ваше величество, прощавайте, но вие не сте обучена за война. Няма ли моят дар да послужи по-добре на друг Владетел?

— Прав сте — отвърна Йоме. — Но добре въртя сабята и ако имах дар на мускул, щях да държа бойния чук не по-зле от някой мъж. Все пак не твърдя, че ще се бия с голяма подготовка и умение. Да се биеш с голяма скорост е също толкова гибелно за противника, колкото да се биеш с голямо умение. Ето защо ще поискам метаболизъм. — Неколцина от възможните Посветители ахнаха от изненада.

— Но защо? Защо искате да умрете толкова млада? — попита една старица.

Мирима съжали Йоме. Самата тя никога не се беше намесвала в подобна церемония. Съмняваше се, че ще може да го направи. Знаеше, че не я бива много в приказките. Никога нямаше да успее да уговори някой непознат да й отстъпи най-ценното си качество.

— Нося сина на краля — обясни Йоме. — Вчера, когато в замък Силвареста дойде Сияйният на мрака, се постарах да спася детето, а не себе си. Ако го нося до срока, принцът няма да се роди до лятото. Но ако получа метаболизъм сега, ще мога да го родя до месец и половина.

Умно, помисли Мирима. Всички потенциални Посветители щяха да разберат какво иска. Йоме щеше да стане воин, да отдаде живота си, за да изкупи живота на своя син. Любовта й към детето можеше да склони тези хора.

Старицата я изгледа напрегнато и се откъсна от кръга, направи една крачка навътре и коленичи.

— Моят метаболизъм е ваш и на детето ви.

Но останалите продължиха да се въртят в кръг и да задават въпроси.

Някой потупа Мирима по гърба. Тя се обърна и видя някакъв направо огромен мъж. Хвърляше сянка, която можеше да затъмни цяла тълпа, и като че ли по-скоро можеше да носи кон, отколкото конят да го носи. Ако се съдеше по мириса на борова смола по ръцете му, беше секач. Беше облечен с кожен елек, без риза отдолу, и се виждаха налетите му с мускул гърди. Той й се ухили. Брадатото му лице беше изпълнено с възхищение.

— Ти ли си оная?

— Коя? — попита Мирима.

— Оная, дето е убила Сияйния?

Мирима кимна неловко — не знаеше как да говори с човек, който изпитва такова благоговение.

— Видях го аз — рече мъжагата. — Прелетя право над главата ми. Зачерни небето на мили околовръст. Не съм и помислял, че някой може да го убие.

— Застрелях го — каза Мирима. Усети се, че е стиснала лъка си до гърдите. — И ти щеше да направиш същото на мое място.

— Ха! Не ми се вярва — ухили се мъжът. — Щях да подвия опашка и още щях да бягам.

Мирима прие комплимента. В края на краищата мъжът беше прав. Повечето щяха да избягат.

Мъжагата кимна, сякаш изпитваше свян да говори. Личеше, че не е голям умник.

— Трябва ти нов лък — рече той.

Тя погледна уплашено лъка си, да не би да го е повредила.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще ти трябва стоманен лък. Щото тоя ще го строша на две, няма проблем.

Чак тогава тя разбра. Славата — колкото и да беше незаслужена — я изпреварваше. Това чудовище пред нея искаше да й даде силата си. Мнозина рицари с радост щяха да заплатят за такъв дар петдесет златни орела — десетгодишната заплата на труженик като него. Сили небесни, колко огромен и як беше!

— Разбирам — промърмори удивена Мирима. Не посмя да каже, че възхищението му е незаслужено, защото ако имаше мускул на мъж като този, подозираше, че щеше да се превърне точно в такъв герой, за какъвто я смяташе той.

Още неколцина селяци, които до този момент стояха зад гърба на секача, притичаха напред. И Мирима осъзна още нещо. Малката тълпа при портите беше чакала нея. Дошли бяха, за да й дадат даровете си.

За разлика от Йоме, на „Славата на Хиърдън“ не й се наложи да ги убеждава.

Приказки за лудост

Утрото завари Габорн дълбоко сред хълмовете на Флийдс. Северните земи бяха пълни с кошари и тесни пътища. Огромни скали, увенчани с криви борове, се издигаха покрай пътя като древни стражи. Звездната светлина падаше над околността тежка като сребърници.

Габорн не бе посмял да язди бързо в тъмното, колкото и голяма да беше опасността, която чувстваше, че надвисва над Карис, и поради това ядрото на войската му не се разкъса през нощта. Макар да беше започнал да получава дарове, едно падане от коня щеше толкова лесно да му счупи врата, колкото на всеки друг.

Но докато яздеше, усещаше как се изпълва, как нараства силата му. Преди по-малко от час беше взел дарове в замък Гроувърман. Беше взел по един на мускул, на метаболизъм, гъвкавост и жизненост. След това потегли, оставяйки облекчителя на Гроувърман да намери и други, желаещи да му отдадат даровете си, прехвърляйки ги през новите му Посветители.

Беше го предупредил, че до вечерта ще му трябват четиридесет дара, и получи уверенията му, че ще ги има.

Ето защо с всеки изминал час се чувстваше все по-бодър. Ставаше по-силен и по-бърз.

Макар това деяние да го отвращаваше, не можеше да отрече, че вкусът на злото е сладък, и неведнъж дори се улови, че неволно се пита: „Щом Радж Атън използва силарите в стремеж да стане Дар всечовешки, не мога ли и аз да направя същото?“

Но отхвърляше тази мисъл като недостойна за един крал.

Сега яздеше с чародея Бинесман и с още петстотин лордове от Оруин и Хиърдън. Беше осигурил подсилен кон и за своя Дни, за да не изостава.

По съмване спря и погледна надолу от билото на един хълм. Студеното слънце бавно се вдигаше от дрямката си на хоризонта и полята на Флийдс бяха покрити с рехава мъгла.

След малко спряха да напоят и нахранят конете до едно тясно езеро, обрасло с див овес и детелина. Ледената му вода беше възхитително чиста; между камъните се стрелкаха пъстърви.

Жълти чучулиги пееха във върбите край езерото.

— Напойте ги и ги оставете да пасат петнайсет минути — извика Габорн. — Ако продължим в галоп, до час можем да стигнем Тор Доуан. Оттам ще поемем бързо на юг. Надявам се до следобед да стигнем Карис.

Габорн ускоряваше графика си. Усещането за надвисналата над Карис обреченост ставаше смазващо и Земята го зовеше да удари.

— Следобед? — удиви се сър Ленгли. — Толкова ли е спешно?

Габорн беше толкова далече, че никой вестоносец не можеше да донесе по-пресни вести от вчерашните. Но ги изненада с това, което им съобщи.

— Да. Убеден съм, че Радж Атън е в града. Преди пет минути вестоносците ми бяха пред смъртна опасност… Усещането заглъхна след миг. Но сега отново изпитвам чувството за гибелна опасност, обкръжаващо Избраните ми там.

Благородниците заговориха шумно, заобсъждаха възможни стратегии. Радж Атън вече се бе прочул с бързото завземане на замъци. Малцина от тях вярваха, че Карис ще успее да издържи цял ден. Ако бе успял, прогонването му нямаше да е лесно.

Всички бяха съгласни, че ако Габорн обсади замъка, най-вероятно за кратко ще има успех. Но колко дълго можеше да издържи такава обсада? След като през границата продължаваха да прииждат войски, Вълчия господар едва ли щеше да чака повече от седмица, докато пристигнат подкрепления. Което означаваше, че Габорн или трябва бързо да атакува Радж Атън в укреплението му, или да отблъсква дошлите му на помощ войски.

И в двата случая беше ясно, че Габорн трябва да се подготви за сражение с епични размери.

Изглеждаше съвсем просто. Владетели от цял Роуфхейвън щяха да се стекат под неговото знаме. Той вече разполагаше с Белдинук и Флийдс, със свободните рицари на честта, с Хиърдън и Мистария. С толкова много войски съкрушаването на Радж Атън трябваше да е лесно.

И все пак Габорн продължаваше да изпитва дълбоко безпокойство. Усещаше как смъртта се промъква към всеки мъж и жена в обкръжението му. При Карис предстоеше битка и тя не можеше да се отлага за след седмица. Опасяваше се, че Радж Атън му устройва някаква клопка.

Безпокоеше се, че дори с помощта на Лоуикър и тази на Флийдс няма да може да събере достатъчно войска за сражението.

Отиде до брега на езерото, за да поостане насаме с мислите си. Между скалите имаше поникнали жълти цветенца. Той откъсна едно и го вдигна пред очите си. Като дете винаги се беше радвал на такива цветенца, смяташе ги за същинско съкровище, макар сега да виждаше колко са обикновени.

Като хората. Като мъжете, жените и децата навсякъде. Той все още ценеше живота на всекиго от тях, но Земята го бе предупредила, че може да спаси едва малцина.

Неговият Дни пристъпи до водата и смъкна качулката на наметало си, излагайки на слънцето късо подстриганата си коса. Мършавата му фигура приличаше на скелет, лицето му беше белязано от грижа. Той коленичи и гребна с шепи да отпие от бистрата вода.

— Какво става в Карис? — попита го Габорн.

Сепнат, схоларът разтвори пръсти и отвърна на Габорн, без да се обръща:

— Всичко с времето си, ваше величество.

— Не можеш просто да записваш смъртта на хората — каза Габорн. — Колкото и да се стараеш да го скриеш, все пак изпитваш нещо към тях. Вчера, когато падна Синята кула, видях ужаса на лицето ти.

— Аз съм Свидетел на Времето — отвърна Дни. — Не се намесвам.

— Смъртта дебне всеки мъж и жена в свитата ми. В Карис има стотици хиляди души и съм убеден, че смъртта дебне и тях. Нима просто ще останеш безучастен свидетел на всичко това?

— Едва ли мога да направя нещо, за да го спра — отвърна Дни. Обърна се и погледна Габорн. Една сълза блесна в окото му, озарена от утринното слънце.

„Какво ми казва? — зачуди се Габорн. — Че няма да го спре, или че не може?“

„Не може“ — реши той. Но ако беше така, що за капан им подготвяше Радж Атън — толкова коварен, че да не може да се избегне? Габорн трябваше да научи повече.

— Снощи ме попита дали някога бих Избрал някой Дни — заговори той. — Отговорът ми е да, ще го направя. Но само ако Дните се отдаде в служба на своите събратя.

— Стремите се да си спечелите моя съюз? — попита го Дни.

— Стремя се да спася човечеството.

— Стремежът ви може да се окаже напразен.

— Колко удобничко е просто да си останеш страничен наблюдател — ядоса се Габорн. — Да се преструваш, че безразличието е добродетел и че времето е подпечатало съдбите ни.

— Надявате се да ме предизвикате да наруша клетвите си? — каза Дни. — Не мисля, че такъв подвиг е достижим за вас. Мнението ми за вас се занижи. Ще го запиша в книгата на живота ви.

Габорн поклати глава.

— Просене, подигравка, дразнене, изнуда. Ако те моля за трудни неща, искам го не само за себе си. Предупреждавам те: няма да те Избера. Тръгвам на битка заедно с теб, но няма да те Избера. Най-вероятно днес ще умреш, ако не ми назовеш заплахата, която ни чака при Карис.

Дните потръпна, стисна зъби и обърна глава. Но треперенето му подсказа много на Габорн. При Карис ги чакаше опасност, толкова огромна заплаха, че Дни наистина вярваше, че днес ще умре.

Но предпочиташе забвението, вместо да наруши клетвата си за ненамеса в човешките дела.

След малко дойде Ерин Конал. Беше го предупредила, че иска да поговорят насаме, и сега седна до него и каза:

— Ваше величество, имам сведения за заговор срещу вас.

След това му описа накратко замисъла на крал Андърс да осуети претенциите на Габорн за трона.

Габорн се почувства смазан. Трудно му беше да си представи, че Андърс е способен на това. Да му се противопостави друг владетел беше толкова… разточително.

Беше си представял, че хората ще се възрадват, като чуят, че Земята е избрала нов крал. Но ето че от земята сякаш никнеха врагове, като… като тези жълти диви цветчета.

Габорн поговори няколко минути с Ерин, след което тя доведе принц Селинор, за да го запознае със същината на нещата.

Габорн го покани да седне и го разпита.

— Ерин ме предупреди, че баща ви заговорничи срещу мен. Колко сериозен е този заговор според вас? Дали ще тръгне на война срещу мен, или ще прати платени убийци?

Селинор отговори откровено, сякаш самият той беше премислял с тревога тези възможности.

— Не знам… Баща ми никога не е започвал война, нито е пращал убийци срещу някой владетел в Роуфхейвън. Никога не е говорил с мен за такава възможност. Но… напоследък сякаш не е на себе си. Поне през последния месец. Мисля, че той… полудява.

— Защо мислите, че полудява? — попита Габорн.

Селинор се огледа да се увери, че никой не ги подслушва.

— Преди три седмици, докато целият замък спеше, той се промъкна в стаята ми само с една запалена свещ в ръка. Беше гол и се усмихваше блажено, никога не бях виждал такава усмивка на лицето му. Гласът му беше тих и сънен. Той ми обяви, че е видял знак в небесата и знаел със сигурност, че той ще е следващият Земен крал.

— Какъв знак е видял? — попита Ерин.

— Твърдеше, че е видял три звезди да падат от небето, и трите наведнъж, ярки и огнени. После, щом доближили хоризонта, те изведнъж завили и обиколили замъка, като направили огнена корона, която обхванала целия Южен Кроудън.

Габорн се зачуди. В нито една легенда, свързана със земните сили, не се споменаваше за метеори.

— И той е помислил, че това е знак на Земята?

— Да — отвърна Селинор. — Но аз реших, че само му се е привидяло, и му го казах. За доказателство отидох да поговоря с далекогледеца на стените на замъка, както и със стражите, за да убедя баща си, че е сбъркал.

— Те какво казаха? — попита Габорн.

— Стражите в цитаделата на Посветителите не бяха видели нищо, защото в това време обикаляли долу, вътре в цитаделата. Оказа се, че четирима души липсват. Далекогледецът на наблюдателницата беше мъртъв.

— Мъртъв? — попита Ерин. — Как?

— Паднал от кулата. Дали някой го е бутнал, или се е подхлъзнал, или просто е решил да скочи — не знам.

— А изчезналите?

— Баща ми отказа да ми каже къде са отишли. Намеква, че са на някаква задача. Каза само: „Имат си задължения другаде.“

— Смяташ ли, че баща ти е убил далекогледеца и е отпратил останалите? — попита Габорн.

— Може би — отвърна Селинор. — Пратих хора да проверят по границите на Южен Кроудън и да ги потърсят. След седмица намерихме един селяк, който твърдеше, че бил видял един от липсващите рицари да препуска на юг. Каза, че го поздравил, но рицарят препускал като в сън… без да го вижда, без да му отвърне.

— Обзет от лошо предчувствие, се разтърсих още по-упорито и открих, че наистина и четиримата рицари са напуснали кралството — единият поел на юг, другият на север, третият на изток, а четвъртият на запад — продължи той. — И всеки от тях тръгнал, без дума да каже.

— Тук вони на вещерство — каза Габорн. Никак не му харесваше. Това нямаше нищо общо със земните сили. По-скоро намекваше за нещо много опасно.

— Ето защо се замислих — продължи Селинор. — Имахме една билкарка в хълмовете край замъка, старица, наричаха я Ореховата жена, защото все орехи събираше. Беше вещица, живееше в горите и се грижеше за катериците. Отидох при пещерата й да я помоля за съвет, да разбера дали това може да е дело на Земята… Но макар да бях чувал, че живее в пещерата от сто години, изведнъж се оказа, че е изчезнала.

— А ето го и най-странното — довърши Селинор. — Заедно с нея бяха изчезнали и всички катерици в горите.

Ерин нервно облиза устни. Тази Орехова жена явно служеше на Земята. Беше Земен пазител като Бинесман, само че с различна задача.

— Попитахте ли чародея Бинесман за това? — запита го Габорн.

Селинор поклати глава.

— Малко бяха доказателствата за тези мои тревоги. След онази нощ баща ми не проговори повече за заблудата си, макар да ми се струва, че тази негова самозаблуда ръководи всяко негово дело.

— Как? — попита Ерин.

— Той много кротко и последователно се свързваше със своите лордове и започна да укрепва отбраната си, удвояваше и учетворяваше стражата. В това нямаше нищо лошо, защото три дни преди Хостенфест той успя да избие група убийци на Радж Атън. Всъщност поведението на баща ми, разумната му реакция на тази налудничава заблуда ме убеди, че фантазията му може да се окаже нещо добро, че дори и да е изпаднал в самозаблуда, тя може да е от полза. И си признавам, че в един момент дори започнах да си мисля дали пък този знак не е бил истински. Но след това, преди седмица, се случи нещо друго. Баща ми изпадна в неописуем гняв, когато разбра, че има друг претендент за Земен крал. Закрещя и почна да хвърля каквото му попадне. Изпокъса гоблените, събори трона си. Наби слугата, който му донесе вестта. Когато най-сетне се успокои, твърдеше, че е трябвало да се сети, че ще се появят претенденти за трона му. И започна да замисля как да ви дискредитира — по-точно титлата ви. Историите му изглеждаха толкова убедителни, че дори и аз се зачудих дали не сте самозванец. Но баща ми изведнъж стана някак… нестабилен. Заговаряше за нещо, после изведнъж сменяше темата или изреваваше на слугите някаква несвързана заповед. Той… държи се странно.

— Баща ви, изглежда, е обезумял и… опасен — каза Габорн. — Защо не го споделихте с други? Защо чакахте чак досега?

Селинор скръсти ръце и го изгледа твърдо.

— Когато бях десетгодишен, дядо ми полудя. Страдаше от халюцинации. Заради собствената му безопасност, родителите ми го затвориха в една килия под цитаделата. Като дете често го чувах да мърмори и да се смее на глас — по цели нощи, — защото килията му се падаше точно под спалнята ми. По онова време баща ми ми каза, че над семейството ни тегне проклятие. Искаше да осигури на баща си да изживее в удобство последните си дни. Преляхме му метаболизъм през четирима слуги, за да остарее и да умре бързо, като в същото време разпространихме вестта, че дядо ми е починал. Тогава баща ми ме накара да се закълна, ако той самият някой ден прояви същите признаци, да се отнеса с него по същия начин — нито по-добре, нито по-зле. — Селинор въздъхна. — Винаги съм бил лоялен. Дори баща ми да е луд, смея да се надявам, че заслужава състраданието ни.

— Аз също — каза Габорн. Но имаше сериозно основание за тревога. По всичко личеше, че границите на Хиърдън са застрашени от един луд. Беше се надявал да спечели съюзник в лицето на Андърс, както бе успял с кралете Оруин и Лоуикър.

Малко след това Габорн нареди на хората си да яхнат конете и препусна в галоп към Тор Доуан с подновени сили. В ясното утро и по сухите пътища наваксаха доста време. Колоната изтъня — най-бързите коне поведоха, а другите изостанаха на мили назад.

Час по късно групата на Габорн, с чародея Бинесман и още неколцина лордове, изтътна по пътя Адърфили, към Тор Доуан. „Дворецът“ на Тор Доуан стоеше там, откакто свят се помни. Всъщност не беше никакъв дворец, поне според съвременните разбирания. Беше просто една огромна пурпурна шатра, кацнала посред кръг от грубо издялани бели камъни.

Част от камъните на билото на Тор Доуан бяха забити в земята като стълбове и след толкова векове се показваха над земята като проядени зъби, високи осемдесет стъпки и широки четиридесет. Над изправените камъни бяха поставени други. Те също бяха по осемдесет стъпки и тежаха хиляди тонове.

Никой не знаеше кой е подредил тези камъни, нито кога или защо. Древните сказания наричаха Тор Доуан „Мястото на Бялата кобила“, защото според тях някаква раса великани била построила тези камъни като стобор, в който да държат Звездната кобила, преди тя да избяга и да се превърне в съзвездие.

Разбира се, само гиганти можеха да са поставили камъните в кръг, но дори за великаните от хълмовете като онези, които все още живееха в Инкара, задача като тази щеше да е непосилна.

Но колкото до предназначението им? Определено не бяха построени за да държат гигантски кон. За конските кланове обаче всяко такова струпване на камъни трябваше да е приличало на стобор.

Габорн подозираше, че камъните обозначават гробницата на някой древен крал на планинските гиганти, макар че никой досега не беше изровил костите му.

Конните кланове на Флийдс се събираха за своите ежегодни игри и военни съвети на върха на Тор Доуан от три хиляди години и мястото постепенно се беше превърнало в постоянен стан за тяхната Върховна кралица.

Номадските Конесестри на Флийдс отдавна изпитваха презрение към народи с уседнал начин на живот. По тази причина „дворецът“ на кралицата при Тор Доуан бе огромна шатра, останала издигната между камъните в продължение на трийсет поколения. Покрай река Роуан на запад се бяха разраснали села, осемнайсет укрепления бяха осеяли долината. Но дворцовият павилион си оставаше символичния център на Флийдс.

Габорн изпита облекчение, когато заобиколиха хълмовете по пътя Адърфили и най-сетне видяха грамадния павилион на Червената кралица, кацнал сред каменния кръг. Над входа се издигаха две огромни бронзови статуи на кобили — предните им копита ритаха във въздуха.

Извън каменния кръг бяха издигнали шатрите си стотици кланови вождове, готови да тръгнат на бран. Но четта им беше забележително скромна и Габорн се угрижи. Беше се надявал, че кралица Херин Червената ще му предложи войска, която да продължи с него. Но твърде много мъже и жени бяха загинали в битката срещу Радж Атън, а още повече вече бяха тръгнали на юг, за да си върнат падналия замък Фелс.

Флийдс беше бедна страна и Херин Червената, изглежда, разполагаше с твърде малко бойци, които да му предложи. Беше горда жена и Габорн веднага разбра, че няма войска, от която да се лиши.

Все пак стотици млади воини пришпорваха диво конете си около двореца, защото според легендата всеки воин, който обиколи с коня си седем пъти около големия каменен кръг, без да спира да надува бойния си рог, ще има късмет в битката.

Габорн препусна със знатната си свита нагоре към двореца и чу възклицанията на онези, които не го бяха виждали досега.

Препускащите около пурпурния павилион млади конници дръпнаха юздите и зяпнаха със същото удивление да видят Земния крал.

Много млади жени — копиеносци и стрелци — накараха конете си да се вдигнат на задните си крака и да забият с копита във въздуха в знак, че са готови да отдадат себе си и конете си в служба на Габорн. Но той не посмя да Избере нито една, преди да поговори с кралица Херин Червената.

Габорн, Бинесман, Дните на Габорн и лордовете в свитата му преминаха под статуите на бойните кобили и слязоха от конете; притичаха слуги да отведат уморените животни в кралската конюшня.

Малко неща можеха да накарат Габорн да се почувства толкова нищожен, както преминаването под огромните статуи и високите древни камъни на двореца. Над хълмовете духаше хладен утринен вятър, плющеше в шатрата и издуваше червената коприна. Стражите пред огромния павилион им отвориха път.

Лордовете влязоха в преддверието на павилиона, помещение с осемдесет стъпки висок таван, а един от слугите отиде да извести кралица Херин Червената за пристигането им. Слънцето, греещо през горните пластове коприна, хвърляше пурпурна светлина и дори златните урни покрай стените бяха окъпани в ръждивочервено.

Мнозина от благородниците зяпнаха в няма възхита огромните гоблени на лявата и дясната стени. И двата изобразяваха символа на Флийдс: огромна ритаща във въздуха с предните си копита дореста кобила, от чиито ноздри изригват пламъци. Кобилата беше изобразена на зелено поле и по това поле ясно се открояваше всяко стръкче трева, всяко цветенце и всяка мравчица.

Отвън младите воини подновиха бясната си езда и отново надуха роговете си.

— Е — пошегува се сър Ленгли, — не знам какъв съвет ще проведем при тази врява.

Невежеството му беше извинимо, разбира се. Откъде да знаеше, че покоите на кралицата в средата на двореца са защитени от всякакъв външен шум.

А дворецът беше огромен. Покривът му беше направен от три пласта плат, един над друг, всеки с радиус от близо сто стъпки. Вътрешността беше разделена на стаи с огромни изрисувани завеси.

Нещо повече, под огромните чергила бяха построени от дебели дъбови греди подове и стълби, които допълнително разделяха павилиона на три отделни нива. По този начин дворецът на Червената кралица беше макар и по-малко безопасен от каменен палат, все пак много по-удобен от един обикновен павилион.

Скоро в преддверието дойде самата кралица Херин. Имаше огненочервена коса и светла кожа, а очите й бяха тъмносини. Беше висока, стройна и силна. Усмихна се, но в усмивката й липсваше радост.

Кралица Херин носеше броня, а на кръста сребърна тока със символа на Флийдс от червен емайл. Държеше кралския скиптър — златна пръчка, направена като камшик, с конска опашка в единия край.

— Ваше величество — поздрави кралица Херин Габорн и извърши немислимото. Смъкна се на колене и сведе глава.

След което поднесе скиптъра си.

Сред Конесестрите на Флийдс никоя върховна кралица досега не се беше кланяла на мъж.

Габорн се беше надявал да измоли от кралица Херин малко бойци и храна за хората си и за конете.

Вместо това тя му предложи кралството си.

Предвещание за буря

Късно същата утрин Йоме яздеше по пътя за Флийдс пред Мирима и сър Хосуел. Нейната Дни си нямаше подсилен кон и затова изостана далече назад.

Йоме беше взела дарове в замък Гроувърман — повече, отколкото бе очаквала, но в края на краищата по-малко от Мирима. Имаше си вече в сметката два дара на мускул, един на гъвкавост, един на ум, един на зрение и четири — на метаболизъм. Наред с това бе взела и дарове от кучета — един за слух, два за жизненост и два за мирис. Вече наистина се чувстваше като Вълчи господар — силна, неуморима и смъртно опасна. Удоволствието беше главозамайващо, но я изпълваше с подновено чувство за отговорност.

Все пак Мирима я беше надминала. Селяните бяха чули как е убила Сияйния на мрака и я отрупаха с дарове. Толкова много, че Йоме се почувства задължена да й отстъпи още силари от личния си запас. Шестнайсет мъже и жени минаха под силарите заради Мирима, така че с техните дарове, прибавени към кучешките, тя вече имаше почти толкова дарове, колкото капитан от гвардията на Хиърдън.

Мирима и преди си беше снажна и красива. Но сега даровете й придаваха свиреп вид. Поради което тримата Владетели на руни вече яздеха без никаква охрана и разчитаха единствено на силните си мишци. Но докато яздеха, Йоме забеляза, че сър Хосуел се държи на почтително разстояние зад жените, а Мирима избягва присъствието му. Компанията му нещо не й допадаше.

Вятърът вълнуваше високите треви, блъскаше я в гърба и я тласкаше на юг. Въпреки че небето беше ясносиньо, вятърът миришеше на предвещание за буря. Пиренът бе разцъфтял на малки пурпурни цветчета след дъжда от предната седмица и далечните поля се бяха окъпали в сиво-синкава омара. Йоме пришпорваше кобилата, защото утрото беше прохладно и животното сякаш напираше да надбяга вятъра. Макар да препускаше с четиридесет мили в час, Йоме имаше чувството, че едва ходи.

Доскоро, когато яздеше подсилен кон, Йоме не можеше да проследи с очи движението на копитата му. Но сега, с толкова много метаболизъм, следенето на движенията му не беше никак трудно.

Всичко наоколо сякаш се беше забавило. Една врана, запляскала с криле срещу вятъра, сякаш увисна във въздуха. Тропотът на железните подкови по утъпкания път звучеше някак дълбоко, по-скоро като тътен от гигантски тъпан, удрян от главанак.

По-обезпокоителното беше, че мислите на Йоме сякаш препускаха бясно. Преди, без даровете на метаболизъм, целодневната езда щеше да й се стори кратко пътуване. Сега ездата й изглеждаше пет пъти по-дълга.

Рядко беше имала толкова време просто да седи и да мисли. А след дългодневната езда трябваше да преживее цяла нощ. При толкова метаболизъм тринадесетте часа тъмнина щяха да й се сторят като шейсет и пет. Посред зима подсилените с метаболизъм войници често ставаха раздразнителни и отпадаха духом, защото нощите им се струваха безкрайни. Йоме се стегна да посрещне идещата зима.

Профуча покрай няколко самотни дъба с окапали листа и дива лоза, увила се по голите им клони.

Пред нея през просторната степ лъкатушеше плитък кален поток и там, където пътят се спускаше, на тесния дървен мост, в сянката на близкия дъб, седеше някакъв пътник, оставил коня си да се напие.

Макар и от половин миля, Йоме позна облеклото му. Туниката му беше с цветовете на куриер — синьото на Мистария с емблемата на зеления рицар, извезана отдясно на гърдите. Носеше сабя и стоманен шлем с вдигнато забрало. Беше дребен, с дълга изсветляла коса, може би побелял преждевременно.

Йоме вдигна ръка да даде знак на Мирима и сър Хосуел да забавят. Нещо странно имаше в този човек, но не можеше да назове точно причината за безпокойството си.

Вестоносецът ги видя, стана от моста и изтупа туниката си от прахта. Изгледа ги напрегнато, сякаш ги беше взел за разбойници.

Щом се приближи, Йоме дръпна юздите на кобилата.

Наистина беше странен тип. Усмихваше се, но не свенливо или боязливо. Усмивката му беше по-скоро нагла, с някаква лукавост в очите.

Тя подкара напред, докато не се озова достатъчно близо, за да го поздрави.

— Накъде сте тръгнали?

Вестоносецът спря.

— Нося писмо за краля.

— От кого? — попита Йоме.

— Странно — подсмихна се мъжът. — Кралят нямаше цици, когато го видях последния път. — Много грубиянски начин да я укори, че твърде много разпитва за кралските работи, но Мирима не беше чувала такива подмятания и от най-грубите мистарийци.

— Но кралицата имаше… когато я видях последния път — каза Йоме. Едва сдържаше гнева си.

Усмивчицата на вестоносеца се стопи, но тъмнокафявите му очи светнаха, сякаш се беше засмял на някоя своя шега.

— Вие сте кралицата?

Йоме кимна. Тонът му намекваше, че го е разочаровала с нещо, че не е отговорила на очакванията му. Йоме беше взела няколко дара, но нито един на обаяние или глас. Нямаше вид на кралица. Опита се да реши дали да нареди да го напердашат, или просто да го освободи от служба.

— Хиляди извинения, ваше величество — каза вестоносецът. — Не ви познах. Но пък и никога не ви бях срещал.

В тона му обаче нямаше и капка извинение — беше си чиста подигравка.

— Дайте да видя писмото — настоя Йоме.

— Моля да ме извините — отвърна вестоносецът. — Но то е само за очите на краля.

Йоме усети как пулсът й се учести. Беше ядосана, но и изпълнена с подозрение.

Мъжът говореше бързо. Ясно беше, че и той има повече от един дар на метаболизъм — нещо необичайно за куриер. Йоме го подуши, но в миризмата му нямаше нищо особено. Миришеше на конска пот и на прах, на лен и памук, и може би на някакъв мехлем, с който беше разтривал наранения крак на коня си.

— Аз ще му занеса писмото — каза Йоме. — Тръгнали сте в грешна посока и конят ви без съмнение е уморен. Няма да стигнете до краля.

Изненадан, вестоносецът погледна към пътя, по който беше вървял.

Разбира се, ако беше дошъл от Тор Доуан, щеше да е видял Габорн по пътя. Което означаваше, че предната нощ не е яздил по най-прекия път, а е хванал някой страничен.

— Къде мога да го намеря? — попита куриерът.

— Дайте писмото на мен — настоя Йоме.

Мъжът улови настоятелния й тон, обърна се и я изгледа с повдигната вежда. Сър Хосуел също долови тона й. Йоме чу как бойният му чук се изхлузва от калъфа на седлото.

Вестоносецът все пак не й подаде писмото.

— Настоявам — каза Йоме.

— Аз… Исках само да ви спестя главоболието, ваше величество — каза куриерът, бръкна в кесията, извади боядисания в черно кожен калъф със свитъка и й го подаде. — Само за очите на краля — предупреди той.

Йоме посегна да вземе кесията и в този миг в ума й ясно прокънтя гласът на Земния крал: „Внимавай!“

Тя се поколеба за миг и изгледа вестоносеца. Нито замахна към нея, нито извади сабята си.

Но тя със сигурност разбра, че й поднася някаква опасност. Огледа калъфа от разстояние. Знаеше, че някои южняшки убийци слагат отрова в разни предмети. Може би сега ставаше дума за нещо такова.

Но не забеляза нищо застрашително. Калъфът със свитъка беше запечатан с восък, но нямаше печат, от който да личи кой го изпраща.

Вестоносецът й протегна кожената кутия и устните му се разтеглиха в усмивка.

„Предизвиква ме да я взема“ — помисли Йоме.

Протегна ръка и стисна… не кутията, а китката на вестоносеца. Очите му се облещиха.

Той извика и пришпори коня си толкова силно, че от хълбоците на животното изхвърчаха капки кръв.

Беше дребен, не по-висок от Йоме и едва ли имаше толкова дарове като нея. Опита се да подкара коня си покрай нея, но тя стисна още по-здраво китката му и я дръпна надолу.

В този момент лакътят й се отри в кутията. Усещането беше почти невъзможно да се опише — усети някакво движение под повърхността, сякаш оттам изпълзяха хиляди паяци и се впиха в ръката й.

Ужасена, тя стисна още по-здраво китката на вестоносеца, надявайки се да го принуди да пусне кутията с писмото.

За нейна изненада, костите му изпукаха. Беше взела даровете си на мускул преди по-малко от час и все още не бе овладяла силата си.

Писмото тупна на земята.

Конят му дръпна напред, но Мирима вече се беше втурнала да я защити. Едрият боен кон на сър Боренсон се блъсна в по-дребното животно на куриера.

Конят на вестоносеца залитна и той падна от седлото. Мирима се мъчеше да се удържи, прегърнала шията на коня си.

Йоме извърна коня си от страх, че мъжът може да скочи срещу Мирима. Е, въпреки предупреждението на Габорн все пак бяха трима срещу един и това й вдъхна увереност.

— Бий! — изкомандва тя на обучената си за бой кобила и тя се изправи на задните си крака и зарита във въздуха.

Куриерът скочи, облещил очи, и се изсмя безумно. Сър Хосуел извика, пришпори коня си и размаха бойния чук.

Разбрал, че е сам срещу тримата, куриерът изведнъж скочи във въздуха… и полетя!

Не плесна с ръце като с криле. Нито направи някакво друго непривично движение. Само се изсмя, разпери широко ръце, все едно че беше летяща катерица, и се остави вятърът да го понесе.

Въздухът около него изведнъж се завихри, заплющя в синьото му наметало и го надигна. Той се понесе над главата на Йоме, на сто стъпки височина и на двеста по посока на вятъра.

После кацна като огромна врана в клоните на един грамаден дъб над потока. Те изпращяха под тежестта му.

— Сили небесни! — изруга сър Хосуел и препусна към дървото. Посегна зад гърба си, извади стоманения си лък и с необикновената си сила го изпъна, както яздеше. Постави стрела и я насочи към странния непознат.

Куриерът се намести на клоните и се закиска като луд. Йоме дръпна юздите, удивена от тази рязка промяна в поведението му — от ухилен убиец в кискащ се безумец.

— Небесен господар е! — извика удивена Мирима.

— Не е — изръмжа сърдито сър Хосуел. — Един Небесен господар щеше да си отхвърчи оттук. Тоя е просто проклет инкарски вещер!

Всъщност в непознатия в клоните наистина имаше нещо инкарско. Имаше характерната сребриста коса, рядкост тук, на север. Но пък кожата му не беше достатъчно бледа, а очите му бяха тъмнокафяви вместо сребристи или сиви. Не беше чист инкарец, реши Йоме, може би само наполовина.

Стрелата изсвистя сред клоните, но убиецът само се присви настрана, а може би внезапният полъх на вятъра я отклони.

— Чакай! — извика му Йоме и вдигна ръка да спре втория изстрел на Хосуел. Куриерът продължи да се киска.

Йоме го изгледа. Чак сега го долови, след като се напрегна. По природа си беше чувствителна към Силите и сега усети коя Сила го тласка. Не беше хладнокръвен и пресметлив убиец. Беше страстен, хаотичен и напълно безстрашен… беше се отдал на вятъра. Беше усетила, че в него има нещо нередно, почти моментално, още когато го видя отдалече.

Куриерът продължаваше да се кикоти. Тя се опита да се усмихне, да вникне в смеха му, да долови силата, която го владееше. Знаеше малко за магията на Въздуха. Въздухът беше непредсказуем господар, див и променлив. За да го овладее, човек трябваше да улови настроенията му и да ги копира.

В това си състояние кикотещото се горе същество явно не можеше да свърши работа на убиец. „Не, разбирам какво прави — помисли Йоме. — Прави се на луд, за да си спечели благоволението на Въздуха.“ Но вятърът беше нестабилен господар, можеше както да даде на човек десет пъти повече сила, отколкото му трябва, така и да го остави изведнъж.

Тя се сети за Сияйния на мрака и за стихията на Въздух, която се беше изтръгнала от него. Възможно ли беше той да е пратил убиеца? Възможно ли беше той да е замислил тази коварна атака?

Сър Хосуел изръмжа:

— Кой те изпрати?

— Кой? Кой? — завика мъжът в клоните и запляска с ръце като бухал. Счупената му китка увисна, той я погледна, присви очи и изгледа обвиняващо Йоме. — Боли!

— Защо не слезеш долу? — попита го Йоме.

— Долу? — извика мъжът. — Долу на земя? Долу на земя? — заповтаря той уплашено. — Нее! Гъска долу. Гага долу. Паяк долу!

Очите му изведнъж блеснаха, сякаш му хрумна нещо, и той изкрещя:

— Пухче. Пухче долу. Грухче долу. Защо ти не стане пухче и не хвръкне горе? Може, нали? Може, ако иска. Иска, ако може. Насън!

Сърцето на Йоме се разтуптя. Беше сънувала за пухчета предната седмица, как се превърна в пухче и полетя над замък Силвареста, оставяйки долу всички проблеми.

Куриерът облещи очи, протегна ръка надолу и я прикани:

— Ела при мен, о, Бременна кралице на небето. И без криле и без пера ти можеш да летиш!

„Говори сериозно — разбра Йоме. — Иска да тръгна с него.“

Силен порив на вятъра я блъсна в гърба и почти я изхвърли от седлото. Тя се хвана за него, спомни си предупреждението на Габорн и се удиви на глупостта си.

Ако се пуснеше, вятърът щеше да я откъсне от седлото и тя се уплаши къде може да я отнесе. Извика в паника за помощ.

Хосуел стреля пак. Стрелата се заби в дървото до главата на убиеца. Вятърът около Йоме замря.

Убиецът се извърна, озъбен като зло куче, ядосан от неочакваната атака.

— Не? — кресна той отгоре. — Не? Не! Тя не ще. Тя не ще да расте. Не като бебе, което в нея расте! — Изръмжа като Сияйния на мрака: — Дай ми кралския син. Надушвам син в утробата ти. Дай ми го, или ще го взема сам!

Стисна стрелата, издърпа я и с все сила я запокити към Хосуел. Стрелата полетя със смайваща скорост, изсъска и изплющя, отклоняваше се наляво и надясно — нещо невъзможно за стрела.

Удари Хосуел в рамото, отскочи от бронята му и изфуча към тревата.

„Пази се!“ — предупреди я гласът на Габорн.

Йоме се приведе тъкмо когато стрелата се понесе нагоре и се завъртя. Мина покрай главата й, изсвистя и набра скорост. После се понесе надалече и се изгуби от погледа й. Без даровете й на метаболизъм щеше да я прониже.

— Проклет да е! — ревна Хосуел. — Ще се кача на това дърво и ще го сваля!

— Почакай! — спря го Йоме.

Вдигна очи към убиеца. Той я гледаше отгоре с ококорени очи, ломотеше несвързано и се хилеше.

Тя долови Силата, която го движеше. Никога досега не беше срещала магьосник на Въздуха.

Усети обзелия го смут и нерешителност като огромна, смазваща невидима стена. Човекът нямаше свой ум, нито своя воля. Движеше се по волята на вятъра. Беше му се отдал напълно, с надеждата, че ще го опази.

Усети нестабилността му. Въздухът го беше обладал.

В това състояние той вече не беше човешко същество, не можеше да мисли последователно. Дрънкаше като безумец, понесен от вятъра. Окаяно същество, лишено от собствена воля. Ужасът от това се насади дълбоко в нея, щом се сети, че той искаше да я поведе със себе си, за да стане като него.

Сънят й как се превръща в пухче. Сега си спомни, че този сън я беше споходил по време на буря.

Не, не магьосникът искаше да стане като него. Вятърът го искаше. Силите на Въздуха.

„Хвърли се в небето. Остави ме да те отнеса.“

— Е, добри човече? — попита Йоме в усилие да го отвлече. — Мислиш ли, че можеш да ме научиш да летя?

— Лети? Лети като муха. Върви като муха. Говори като муха. Говори на небе? Защо? Защо? Пита ли защо? — заломоти несвързано убиецът. Здравата му ръка нервно зашари по кората на дъба и Йоме се смая от силата му, когато започна разсеяно да чупи големи парчета.

Йоме полека се приближи към сър Хосуел. Той беше сложил нова стрела, но се колебаеше.

Йоме облиза устни и целуна върха на стрелата, после перата й. Навлажни я, също както Мирима преди да убие Сияйния на мрака.

— Застреляй го — прошепна Йоме.

Убиецът на дървото изпищя и се заозърта в паника накъде да побегне. Внезапно обзелият го ужас й даде да разбере, че се е досетила правилно. Хосуел вдигна лъка.

Лудият скочи във въздуха и вятърът около него запищя и зави, сякаш самият вятър се уплаши. Наметалото му заплющя около него като криле.

Стрелата излетя като мълния, удари убиеца в рамото и той се превъртя десетина пъти във въздуха.

После странните ветрове, които го задържаха, изведнъж замряха и тялото му се понесе надолу и глухо тупна на земята.

Но от гърлото му се изтръгна стон, понесе се нагоре във въздуха и се завихри над грамадния дъб.

Тялото на магьосника лежеше в краката им, но все още нещо от него по някакъв начин бе оцеляло… вихрушка, която остана да кръжи горе и да стене.

Хосуел скочи от коня и обърна трупа с ботуш. Не течеше кръв. Стрелата се бе забила в рамото и не можеше да го е убила.

И все пак инкарецът лежеше вкочанен, без да диша, с оцъклени очи.

„Не сме го убили“, разбра Йоме. Магьосникът просто бе решил да остави тялото си.

Хосуел стисна с ръка гърлото на трупа, после грабна шепа пръст и започна да я тика в устата и носа му. Докато го правеше, се озърташе боязливо.

— Чувал съм да казват, че когато лишиш един Небесен господар от тялото му, бързо трябва да го заровиш в земята — обясни той на Йоме и Мирима. — Така той не може да се върне в тялото си. Най-добре е да зашиеш устата и ноздрите му, но и ако ги натъпчеш с пръст, върши работа поне за известно време.

Йоме не знаеше много за такива неща. Не беше воин и никога не беше помисляла, че може да й се наложи да се бие с магически същества. Но думите му я накараха да се замисли. Ами ако се съживеше?

Силният вихър в небето изплака, блъсна Хосуел в гърба и го събори на земята. Тялото на магьосника изведнъж се изгърби и взе да се надига на тласъци.

Хосуел хвърли във въздуха шепа пръст и магическият вятър се завихри назад, сякаш отстъпи. Безсилно зафуча в короната на дървото и замете сухите листа по земята.

— Чакай! — извика Йоме.

Хосуел я погледна с любопитство.

— Искам да разбера какво цели. Защо ни нападна?

— Няма да получите смислени отговори от същество, понесено от вятъра — отвърна Хосуел.

— Претърси тялото — нареди Йоме.

Хосуел прегледа кесията на странника, но не намери нищо.

После смъкна десния му ботуш. Кракът и прасецът бяха нашарени със сини татуировки, според инкарския обичай, но образите не бяха на световното дърво, както обикновено, а съдържаха символа на вятъра и имената му. Йоме малко разбираше от инкарски глифове и трудно можеше да разчете написаното.

Хосуел се почеса по брадичката.

— Инкарец, това е ясно. Казва се Пилвин. Зандарос е бащиното му име, но кучката, която го е родила, се казва Ясаравайн — каза многозначително рицарят и я погледна в очите.

— Ясаравайн коли Зандарос? — възкликна Йоме. — Сестрата на Краля на бурите?

Кралят на бурите беше може би най-могъщият владетел в Инкара. Според легендата родът му възхождаше до Небесните господари, но един от прадедите му изгубил тяхното благоволение.

Излизаше, че този вятърен магьосник, чийто живот сега зависеше от милостта й, сам по себе си е могъщ владетел.

Инкарците не водеха войни. Владетелите им решаваха споровете си, като се биеха помежду си. Но методите им на водене на бой често бяха коварни и извратени. Най-често жертвата биваше или отровена, или унизена, или доведена до лудост или самоубийство.

Йоме премисли всичките досегашни действия на Пилвин и зяпна от удивление.

Сигурно много се беше забавлявал, предрешен като мистарски вестоносец. Забавлявала го беше иронията да прекоси като куриер страната, която бе решил да хвърли в разруха.

Чак сега Йоме разбра на какво се дължеше отвратителното усещане, когато допря лакът до кутията на вестоносеца. По нея имаше магически руни, изписани с вятър. Нямаше никакво съмнение, че ако Габорн бе докоснал кутията, написаното там „писмо“ щеше да го унищожи.

Нещо повече, този тип или беше изпратил сънищата на Йоме, за да разтревожи ума й, или беше надничал в тях.

— За пръв път в историята инкарците са тръгнали на война срещу Роуфхейвън, милейди, и се канят да ни понаучат на доста нови начини на воюване — каза Хосуел.

Йоме стисна юмруци и зяпна към небето. Не искаше да убива още един благородник, особено чужд благородник, с близки, които щяха да потърсят възмездие. Защо ще искат война инкарците? Зачуди се дали не би могла да се разбере с него.

Вятърът стенеше в клоните на дървото. Сега тя го призова:

— Пилвин коли Зандарос, говори с мен.

Вихрушката престана да блъска клоните и леко се килна на една страна, сякаш се вслуша.

— Ние не сме нападали вашия народ — извика Йоме. — Нито искаме да се бием с Инкара. Надяваме се да се съюзим с вас в тъмните времена, които идат.

Вятърът не отговори. Тя не знаеше дали инкарският лорд може да говори с нея в сегашната си форма.

— Сър Хосуел, махнете пръстта от устата и носа му.

— Милейди?

— Направете го! — нареди тя.

Хосуел изпълни заповедта, но трупът не помръдна. Само се усмихваше загадъчно към дървото. Йоме забеляза, че очите му не са оцъклени.

Тя подкара коня си на около двеста крачки назад и стигна до падналата кожена кутия. Не посмя да я пипне. Само я засипа с няколко шепи пръст. За миг двете написани с вятър по нея руни се завихриха и се разсипаха сред облаче прах.

Чак тогава Йоме отвори кутията и прочете писмото, което изпадна от нея. Беше надраскано на жълт пергамент и гласеше:

Значи свитъкът носеше проклятие. Проклятие, което щеше да удуши мъжа й, ако беше докоснал кутията.

Тя скъса пергамента, стъпка кутията в пръстта, върна се при дървото и каза:

— Ще вземем коня му. Не искам да тръгне след нас. Но ще му оставим пари и храна, за да може да се прибере в дома си жив и здрав.

— Ще го оставите жив? — изуми се Хосуел. Не се и опита да скрие неверието си. С това тя поемаше опасен риск.

— Кралят на бурите може и да иска да поведе война срещу нас, но ние желаем мир. Нека Пилвин коли Зандарос занесе това съобщение на вуйчо си.

Взеха коня и оставиха тялото под дървото. Странникът нито мърдаше, нито дишаше. Хосуел не извади стрелата от рамото му.

Не се бяха отдалечили и на двеста крачки, когато над главата на Йоме изсвистя стрела.

Тя се обърна назад. Инкарецът стоеше, с развята от вятъра сребриста коса. Беше измъкнал стрелата от рамото си и я беше хвърлил над главата й.

— Честта ме задължава да се отплатя за добротата ви, ваше величество — извика той. — Дарявам живота ви, заради моя.

Йоме кимна сдържано, както бяха научени дворцовите дами, и отвърна:

— Нека бъде мир между нас.

Но инкарецът поклати глава.

— Юмруци да размахва Кралят на бурите и да реве срещу това, вятърът го духа към война. Няма надежда за него, нито за ордите човешки. Земните сили отслабват. Но предложението ми си остава, милейди. Кралят на бурите ще ви предложи пристан… — И той посочи далечния кълбест облак на хоризонта.

Йоме обърна и препусна на юг.

Владетелка от Долния свят

Ордите на чудовищата се втурнаха от мъглите и стените на Карис се разтресоха.

По полята пред градските порти обикновените бойци на Индопал тичаха на живот и смърт, докато бранителите вече вдигаха подвижния мост. Много от тях с все сила затичаха по тесния път на насипа и щом видеха, че мостът вече е вдигнат, се хвърляха в студената вода — разчитаха на хората по зъберите да ги издърпат и спасят. Водата около крепостната стена закипя от плясъците им и от виковете им за помощ.

Други изостанаха и халите или ги подкараха като животни, или започнаха безмилостно да ги избиват. За удивление на Роланд много от мъжете, щом се озовяха срещу някое чудовище, побягваха в ужас назад към горите, където ги чакаше още по-страшна гибел, или падаха ничком и се свиваха, без да смеят да мръднат. По този начин хиляди мъже се оказаха откъснати от Карис.

Враните и чайките се разлетяха надалече от града и остана само сивото небе, гърчещо се като изтерзана твар.

Девет хали магесници се втурнаха към замъка, вдигнали високо чудовищните си глави и насочили напред кристалните прътове, привлечени сякаш от човешката миризма. Войниците по стените завикаха в ужас.

Огнетъкачите на Радж Атън притичаха на пасажа над градските порти. Войниците се отдръпнаха да им отворят място, те лумнаха в пламъци и ги окъпа жив огън. Един огнетъкач вдигна ръка и извлече светлина от небето, тъй че за миг настъпи сумрак и слънчевата светлина се вля в шепата му като през фуния.

Той начерта във въздуха фигура: огнена руна, величествен зелен щит от жив пламък, който засия като слънце. И я тласна напред. Руната се понесе надолу към провлака и увисна във въздуха на двеста крачки от градските порти. Други двама светкавично последваха примера му, след което първият нарисува четвърта руна.

Огнетъкачите извличаха топлина от небето и температурата около Карис падна с десет градуса. Студеният дъжд обърна на лапавица.

Стената от четири огнени руни прегради провлака, отрязвайки пътя на хората за спасение, но и щурма на халите.

През цялото това време, зад магесниците, главното ядро на армията на халите продължаваше марша си на север, сякаш Карис изобщо не ги интересуваше.

В гърдите на Роланд се надигна сляпа надежда.

„Ние не сме нищо за тях — реши той. — Каквото и да възнамеряват тези чудовища, Карис не значи нищо за тях.“

Но долу в равнината деветте магесници се строиха, с най-голямата отпред.

„Не — изведнъж разбра Роланд. — Не че не сме нищо за тях. Просто ни смятат за толкова дребни, че са нужни само тия деветте, за да ни унищожат.“

Водачката на деветте беше грамадна твар, над двайсет стъпки висока, с огнени руни, татуирани по цялото лице и по предните крайници. Съществото вдигна глава и закрачи по провлака, с изправен нагоре прът. Смътносинкавото сияние на оръжието й се нагря до пурпурночервено и започна да оставя след себе си диря от черен пушек.

Защитниците отвърнаха със залп от метални стрели, последван от скърцането на лостове, команди „Зареди!“ и дрънчене на вериги. От толкова близко поне един изстрел трябваше да разкъса някоя хала. Но странно, всяка стрела по някакъв загадъчен начин се отклоняваше от целта.

„Магия! — помисли Роланд. — Не можем да ги застреляме. Няма как да ги спрем!“

Грамадната хала магесница стигна до края на провлака и за миг спря пред зелените щитове от пламък. Заклати глава, сякаш ги оглеждаше. После посегна с кристалния си прът за проба и докосна с него вихрещото се колело от жив пламък.

„Ще ги разпръсне — реши Роланд. — Щитовете ще рухнат.“

Щитовете избухнаха с грохота на лавина и се понесоха към основите на замъка. Роланд тупна по задник. Мълнии зелен пламък раздраха небето. Нажежен въздух профуча над главата му все едно, че се беше надвесил над ковашка пещ, въпреки че пламъците бяха поне на двеста крачки. Хората, оказали се по-близо до пъкъла, закрещяха от болка и залегнаха, за да се прикрият.

Огньове обляха Карис. Зноят беше толкова силен, че водните прегради на стените на замъка се задействаха.

Огромен стълб пара изригна и се понесе във въздуха, оформяйки грамадна завеса. По челото на Роланд се събраха капки вода, напълниха очите му и той ги изтри с ръкав.

Погледна нагоре със затаен дъх. Там сияеше най-красивата дъга, която бе виждал.

Изправи се. Облаците пара се вдигаха, затъмнявайки всичко, и за няколко минути не можеше да се види нищо.

Въпреки че стените на Карис бяха скрепени със земни руни, взривът беше размърдал многотонните камъни. От външните и вътрешните стени на замъка рухваха грамадни парчета зидария и оставяха камъка открит за студената лапавица.

Мъжете по стената най-близо до халите се развикаха от възторг. Роланд успя да зърне магесницата — беше паднала на двеста крачки от началото на провлака, черна като въглен и по-грозна и от най-грозния кошмар.

Лежеше, без да мърда. От раните й, където я бяха пронизали огнените копия, излизаше зелен пушек. Зад нея други няколко обгорени чудовища лежаха, изхвърлени настрани, и немощно тупаха по земята с потрошените си крайници.

Четири от халите магесници в тила се обърнаха и се пръснаха като хлебарки надалече от замъка — куцукаха или влачеха счупените си крайници.

Роланд подсвирна, зяпнал мъртвото чудовище. Изпълни го възторг. „Надвихме ги — помисли си. — Разбихме атаката им.“ Мъжете наоколо пляскаха с ръце и викаха възбудено.

Долу из равнината няколко хиляди пешаци бяха останали отрязани. Тридесетина хали се разправяха с тях. Крачеха сред тях с грамадните пръти и ги поваляха — но неколкостотин души си пробиха път и се хвърлиха във водата.

Роланд огледа околностите. Мъглата продължаваше да се отдръпва; на една миля от замъка халите напредваха в стройни колони на север.

Трясъкът на корубите им по камъните се чуваше навсякъде, като бучене на кипнали морски вълни. Хиляди хали се бяха струпали по близките хълмове.

Роланд знаеше, че хората наричат „хали“ много видове същества, но че трудно ги различават. Когато ги изобразяваха на картини, показваха най-вече най-често срещаните от тях — ордите страховити оръженоски и още по-страховитите магесници, предвождащи тези орди.

Но имаше и други видове. Сега Роланд за пръв път видя някои от тях между оръженосците: многокраките червеи, които хората наричаха „лепкавите“, дълги по осемдесет стъпки, и по-дребните, с цвят на урина паякоподобни същества, наричани „виячите“ заради странния вой, който издаваха.

Въпреки че тези същества не приличаха на халите, те някак бяха свързани с тях. Но дали бяха разумни видове, покорени от халите, или бяха тъпи животни, опитомени да им служат, никой не знаеше.

И тогава от гъстата мъгла се появи водачката на халите.

Беше легендарно същество, хала властелин, каквато не беше се появявала на горния свят от хиляди години.

— Зла магесница! — закрещяха в смъртен ужас мъжете по бойниците, щом тя изникна от мъглата. Носеха я сто хали в огромен паланкин над главите си. Всяка хала беше по-едра и от най-големия слон, но пред тази всички дребнееха. Беше трийсет стъпки висока и два пъти по-дълга от нормална хала и цялото й тяло беше покрито с руни, които блестяха като дреха, изтъкана от светлина. Не се возеше сама на носилката, а седеше сред купчина кристали, които сияеха толкова ярко, че отначало Роланд ги взе за ложе от диаманти.

Но не, не бяха никакви диаманти. Бяха кости от хали, с изядена плът и облизани с огнени езици. Костите на избитите й противници.

В лапите си държеше грамаден прът, който светеше с болезненожълта светлина.

„Красива е“ — помисли Роланд.

Всяка хала го ужасяваше толкова, че дори не знаеше какво да мисли за тази. Огледа се да види реакцията на другите, защото подозираше, че те ще знаят достатъчно, за да преценят по-добре заплахата от него. Лицето на барон Пол, който беше пускал шеги при появата на по-дребните хали, се беше сковало и обезкръвило от ужас. Самият Радж Атън я зяпна с широко отворени очи.

Само преди миг Роланд беше вдишал дълбоко от облекчение. Сега усети как настръхва, по кожата му полазиха ледени тръпки.

Това си беше истински владетел на Долния свят.

Халите магесници, които бяха опитали пламъците на огнените чародеи на Карис, затичаха към паланкина.

— Ох-ох — избоботи барон Пол. — Ако има нещо, което никак не обичам, това е доносничеството.

„Може пък да не й пука — каза си отчаяно Роланд. — Може пък да си има по-спешна работа на север.“

Четирите магеснички стигнаха до паланкина и за негова изненада смъкнаха лопатестите си глави на земята в знак на покорство, почти като рицари, предлагащи службата си на своя владетел; предводителката им надигна опашка. Магесниците, носещи паланкина, спряха.

Злата магесница извърна рязко глава към Карис, след което направи нещо нечувано. Надигна се на задните си крака като лалугер, излязъл от дупката си, и предните и средните й крайници увиснаха.

Цялата блестеше. Пипалата по главата й щръкнаха и се разлюляха като пипала на морска анемона, опипващи за късчета храна.

— Не може да ни види оттам, нали? — попита плахо Роланд с надеждата, че от толкова далече няма да ги забележи.

— Не ни вижда, но ни надушва — каза барон Пол. — Надушва ни, всичките осемстотин хиляди тука.

Злата магесница хвана огромния си прът с две ръце и скочи от носилката, после затича с дълги скокове към Карис. Цялата й армия от хали се изля като тъмен прилив.

Над градските порти огнетъкачите тъкмо бяха сразили първите хали. Сега почнаха отчаяно да теглят светлина от небето и да поставят още огнени прегради пред Карис. Докато го правеха, въздухът ставаше все по-студен и огнетъкачите изгребваха топлина дори от стените, чак докато те не се покриха със скреж. Лапавицата обърна на сняг.

Огнетъкачите надраскаха светкавично още девет руни, но се изтощиха. Огънят, танцуващ по кожите им, замря и скоро и тримата останаха голи в студа. Космите по телата им отдавна бяха изгорели. Снегът съскаше и се превръщаше в пара, щом се опреше в кожата им. Роланд ясно видя, че чародеите не вярват, че преградите им ще затруднят злата магесница.

Халите напредваха. Много от тях се спираха и вдигаха със зъбите си нападалите по земята войници на Радж Атън. Понасяха ги предпазливо в челюстите си, сякаш се канеха да направят жертвоприношение при провлака, както котките понякога оставят убитата мишка на прага на стопанина си. Някои от мъжете в устата на халите бяха само ранени и викаха и се молеха за помощ.

Виковете им късаха сърцето на Роланд, но нищо не можеше да се направи.

Злата магесница спря на четиристотин крачки от стената. Стотина по-дребни магесници, пурпурни чародейки, се пръснаха на ветрило от двете й страни. Десетки хиляди хали вече се бяха струпали зад гърба й, мрачна орда, покрила полята; почти всяка държеше по един мъж в кристалните си зъби.

Халите все още бяха далече от огненозелените прегради на огнетъкачите.

Злата магесница вдигна жълтеникавия си прът и го развъртя към Карис, сякаш за да хвърли злокобно заклинание. Мъжете се разпищяха и залегнаха да се скрият.

„Сега ще ни покаже какво може!“ — помисли Роланд.

За човешките пороци

Габорн си даде съвсем кратка почивка в Тор Доуан. Трябваше бързо да продължи на юг, да поведе битката на Земята. Облекчителят на замък Гроувърман, изглежда, се беше трудил цяла нощ, защото рано заранта Габорн беше натрупал всичките петдесет дара, за които го бе помолил. Усещаше как мускулите му се изпъват под бронята, а кръвта му кипеше в жилите, кипеше за битка.

Тръгна на юг по пладне. С него поеха само неколкостотин мъже и жени: сто владетели на руни от Оруин и Хиърдън и още сто и петдесет от Флийдс. Но в много отношения групата им беше здрава, най-доброто, което можеше да получи от трите кралства, и надеждата в гърдите му укрепваше. Защото скоро щеше да се обедини с огромната армия на крал Лоуикър, а щом приближеше Карис, се надяваше към него да се стекат свободните рицари и лордовете от Мистария.

Смяташе, че е напълно възможно да събере под командата си половин милион души, докато стигне Карис, и техният щурм щеше да се увенчае с победа на силните Владетели на руни на света.

Отново и отново се възбуждаше при мисълта, че старият крал Лоуикър Белдинук ще тръгне редом с него. Не беше очаквал, че Лоуикър ще се раздвижи.

Някои наричаха Лоуикър „слаб“ човек, въпреки че това определение изглеждаше твърде бледо.

Слабостта му беше по-скоро духовна, отколкото физическа. През последните две години умствените му възможности бяха започнали да спадат. Някои намекваха, че старецът бил започнал да изкуфява. Само фактът, че Лоуикър бе взел дарове на ум от трима души — и по този начин можеше да складира спомени в умовете им, — му позволяваше да прикрива тежестта на заболяването си.

Все пак Лоуикър беше един от най-стабилните съюзници на крал Ордън. Преди по-малко от три седмици Лоуикър бе устроил пищно посрещане в чест на неговия баща, докато Габорн пътуваше на север.

Лоуикър щедро бе обсипвал с похвали Габорн — намекваше, че принцът може да си намери чудесна партия в лицето на неговата дъщеря — едно пълничко момиче, не притежаващо нито една забележима добродетел, но което също така като че ли си нямаше и никакъв порок.

Габорн си припомни как една вечер пиха греяно вино край камината, докато Лоуикър и баща му си разправяха ловни истории, тъй като преди години Лоуикър често бе придружавал Ордън на север за есенния лов.

Но преди три години Лоуикър беше паднал при езда, беше си счупил бедрената кост и вече рядко се качваше на кон, защото изпитваше остри болки. Оттогава не беше излизал на лов и бащата на Габорн съжаляваше за това.

Габорн си даваше сметка, че Йоме ще му се сърди. Беше побързал да тръгне от Тор Доуан отчасти заради нарастващото усещане за опасност, което прииждаше към него от юг, чувството, че трябва бързо да нанесе щурм. Но всъщност бързаше, защото се надяваше, че така ще откаже Йоме да го догонва.

Знаеше, че тази сутрин тя се е сблъскала с някаква опасност по границите на Хиърдън. И докато яздеше, все по-силно усещаше, че мнозина от хората под негова опека днес ще загинат. Не искаше Йоме да се окаже една от жертвите.

Стената Крискейвън се простираше на сто и четиринайсет мили по границата между Флийдс и Белдинук. Бастионът от черен камък се издигаше на двайсет стъпки височина и беше двайсет стъпки широк в основата си. Освен това, преди векове откъм северната фасада на вала беше прокопан ров, тъй че сега там винаги течеше плитка река, освен в разгара на лятото.

По стената можеха да препускат един до друг два коня, но владетелите на Белдинук не бяха изпитвали нужда да поддържат гарнизон на крепостта Крискейвън през последните двеста години.

Когато рано следобед Габорн доближи стената, към портата Фейман, изпита донякъде радост, като видя тълпите белдинукски воини по бойниците и конете, препускащи по стената, и като чу призива на надутите бойни рогове. Прецени, че само тази порта се държи от хиляда войници.

Стената щеше да е здрава преграда срещу войските на Радж Атън, ако се опитаха да минат оттук.

Но когато заедно със сто рицари се приближи към стената, отново изпита онова смразяващо усещане, сякаш всички ги загърна тъмен облак.

Земята му нашепна за опасност.

Габорн даде знак на рицарите да спрат на двеста крачки от отворената порта и огледа стражите отпред. Мъжете бяха в униформите на Белдинук, с високи ръбести посребрени шлемове и тежки брони. Щитовете им бяха с герба с белия лебед на кафяво поле. Над портата някакъв капитан махна с ръка на Габорн да влиза.

Но нещо не беше наред. Портата Фейман зееше широко отворена и приканяща, както от стотици години. Беше широка четиридесет стъпки и стената се издаваше над нея, осеяна с десетки амбразури за стрелците.

Габорн мълчаливо предупреди своите Избрани в свитата за дебнещата ги засада. Около него задрънча метал, щом лордовете пуснаха забралата и занадигаха щитовете.

Принц Селинор, който яздеше до Ерин Конал, през два коня от Габорн, се озърташе нервно, учуден какво става.

— Кой ни се опълчва? — извика Габорн. Пътуването беше дълго и прахът бе задръстил гърлото му. Въпреки че се готвеше за бой, Габорн не беше взел нито един дар на глас. Сега вятърът духаше насреща му, връщаше думите му назад и той не беше сигурен дали мъжете по стените са го чули.

Те го гледаха отгоре настръхнали. Мнозина посегнаха към колчаните и отстъпиха зад бойниците.

— Кой смее да се опълчва на Земния крал? — извика кралица Херин и гласът й прогърмя до крепостната стена много по-добре от този на Габорн.

Изведнъж зад стената закънтяха копита. Конна редица се спусна отляво и отдясно и рицарите се изсипаха през отворената порта. Габорн виждаше само първия ред, но прецени, че са поне хиляда.

Начело яздеше самият крал Лоуикър. Беше с бяла коса, тясно лице и светлосиви очи, започнали да избледняват от старостта. Дългата му коса беше сплетена на плитки. Броня не носеше, сякаш с това искаше да покаже, че презира Габорн като воин и не вижда смисъл да я облича.

Беше намръщен от болките си.

— Махай се, Габорн Вал Ордън — извика крал Лоуикър. — Връщай се в Хиърдън, докато можеш! Не си добре дошъл на моята земя. Белдинук е затворен за теб.

— Вестоносецът ти ми каза друго преди два дни — извика Габорн. — Защо си станал толкова негостоприемен? Двамата с теб сме стари приятели.

Мъчеше се да говори спокойно, да запази приятелски тон, но кръвта му кипеше. Чувстваше се предаден. Лоуикър лъжливо беше предложил подкрепата си и го бе подканил да дойде бързо тук, за да се бие редом с него. А всъщност беше намислил да го съсекат като псе. Макар да се стараеше да остане спокоен, в сърцето си разбираше, че Лоуикър никога вече няма да е негов приятел.

— Баща ти ми беше приятел! — викна Лоуикър гневно. — Но аз не съм ти за подигравка. — Вдигна пръст срещу Габорн, сякаш той беше провинило се дете. — Ти при първа възможност си присвои бащината корона, но ти се стори малка! Сега се наричаш Земен крал. Кажи ми, Земни кралю, тези сто души ли са единствените глупци, решили да те последват до гибелта ти?

— Следват ме още — каза Габорн.

Но Лоуикър го изгледа свирепо и поклати глава, сякаш съжаляваше сподвижниците му.

— Когато започна да се учиш в Стаята на лицата, младежо, започнах да се усъмнявам. Помислих, че щом не искаш да се учиш да бъдеш крал, най-малкото ще се научиш да играеш тази роля. А сега ми се надуваш тука, като някой велик монарх, но аз изобщо не съм впечатлен. Връщай се на север, натрапнико, докато все още можеш.

Габорн изпита нарастващо чувство за опасност. Лоуикър не ръсеше празни закани. Ерин и Селинор го бяха предупредили, че крал Андърс се е надявал да отклони от него Лоуикър с лъжите си, и Андърс явно се беше справил доста добре.

Лоуикър му беше замислил засада и само след секунда можеше да заповяда атака. Но Габорн все пак се надяваше, че ще успее да го убеди да разбере истината.

— Ти ме обвиняваш в кралеубийство, но си подготвил убийството ми? — каза Габорн с надеждата, че ще му помогне да схване собствената си грешка. — Боя се, че си просто пионка на Андърс. Колко ще се смее Радж Атън, ако може да види това!

— Не е кралеубийство да убиеш престъпник — настоя Лоуикър, — дори този престъпник да е човек, когото винаги съм обичал като свой роден син. Бих искал да повярвам, че си Земния крал. — Но тонът му беше хладен и Габорн се усъмни в искреността му.

— Наистина съм Земния крал — каза Габорн и се взря дълбоко в сърцето на Лоуикър с помощта на Земния си взор.

И видя човек, влюбен във високия си сан и обичащ богатството и възхвалата повече, отколкото истината. Видя човек, който винаги е изпитвал ревност към влиянието на крал Ордън, толкова ревнив, че устройваше най-помпозни посрещания на Ордън… но в същото време беше скроил как да откъсне за себе си част от Мистария.

Видя човек, който се беше оженил за жена, която ненавиждаше, за да може по този начин да си спечели по-високо положение.

Спомни си как преди години баща му беше оплакал кончината на съпругата на Лоуикър. Но сега, като се вгледа в ума на краля, видя как Лоуикър се беше преструвал на обичлив съпруг толкова добре, че когато кралицата бе паднала от коня при нещастен случай по време на лов, без никакъв свидетел освен самия Лоуикър, никой не бе поставил под въпрос причината за смъртта й.

Видя човек, който се мисли за умен и тайно се поздравява за начина, по който бе убил жена си.

И обезсърчен човек — защото Габорн не беше се оженил за невзрачната му щерка, а той се беше надявал, че Габорн ще обича богатството толкова, колкото самия него, и отдавна беше пресметнал как да уреди както брака на Габорн, така и ранната му смърт.

Докато ровеше в душата на крал Лоуикър, душата на човек, когото винаги бе смятал за приятел, Габорн намери там само една празна, смачкана коруба. Там, където беше вярвал, че ще види доблест и чест, намери само маска, криеща чудовищна алчност.

Лоуикър не действаше като пионка на Андърс. Най-малкото беше негов съзаклятник.

Прилоша му.

— Е — каза Лоуикър с фалшива усмивка. — Щом си Земния крал, покажи ми някакъв знак, за да мога да ти повярвам и да стана твой слуга.

— Ще ти покажа — извика Габорн. — Ето го знака: всички хора, които откажат да ми служат, ще погинат в тъмните времена, които идат.

— Лесно е да се твърди, трудно е да се докаже — изсмя се Лоуикър. — И щом всички ще погинат, все едно дали ти служат, или не, не виждам ползата да стържа пред теб кльощавите си колене.

— Като не искаш да приемеш този знак — каза Габорн, — нека тогава ти предложа друг. Погледнах в сърцето ти и видях колко е празно. Знам тайните ти. Наричаш ме кралеубиец, но преди осем години ти си счупил врата на жена си с дръжката на копието си. В сърцето си не си изпитал повече жал, отколкото към убита свиня.

Усмивката на крал Лоуикър моментално угасна, сякаш за миг си помисли дали Габорн няма наистина да се окаже Земния крал.

— Никой няма да повярва на лъжите ти — каза Лоуикър. — Ти си едно нищо, Габорн Вал Ордън… никакъв крал не си, дори жалко подобие не си. Ти дори не си бивш крал. И никога няма да си. Кралството ти е останало на милостта на безмилостните. Стрелци!

Стотици мъже горе по стената надигнаха лъковете си. Габорн беше на двеста крачки от стената на Крискейвън. Никоя стрела от това разстояние нямаше да може да разкъса бронята му, но малко от конете в свитата му бяха с броня. Един дъжд от стрели щеше да е опустошителен.

Все пак злият стар крал се поколеба.

— Почакай! — извика Габорн и вдигна ръка. — Давам ти още едно предупреждение! Аз съм Земния крал и докато служа на Земята, тя също ми служи. Призван съм да Избера семето човешко и онези, които вдигнат ръка срещу мен, го правят за собствената си гибел! Заповядвам на всички ви, пуснете ме да мина!

Горе по стената мъжете на Лоуикър почнаха да се смеят подигравателно, а Габорн ги зяпна, удивен как злината на един може да зарази толкова много.

— Махай се! — каза Лоуикър и Габорн изведнъж усети, че нещо сдържа стария крал, пречи му дори в този момент да заповяда на хората си да стрелят.

След като Лоуикър грижливо бе отрязал собствената си съвест с точността на хирург, Габорн реши, че единственото, което може да задържи ръката му, е страхът.

Той се огледа. До него яздеше Бинесман заедно със сър Ленгли и още много лордове от Оруин, както и кралица Херин Червената, и Ерин Конал от Флийдс, и принц Селинор от Южен Кроудън.

Застрелването на тези владетели щеше да донесе на Лоуикър последствия, с които той едва ли щеше да иска да си има работа — може би най-вече защото се боеше как ще реагира крал Андърс на убийството на сина си.

И наистина, очите на Лоуикър примигваха срещу Селинор и той изгледа момъка с яд, сякаш го молеше да се махне.

Габорн почти се засмя. С внезапна яснота разбра, че точно сега Земята ще му послужи много добре.

Скочи от коня си.

Преди да започнат да дялат камък, зидарите често рисуваха върху него земни руни, отслабвайки го по този начин, за да се поддава по-лесно на волята им. Само преди седмица Бинесман беше разрушил стария каменен мост при Опасното ждрело по подобен начин.

Габорн знаеше, че вече владее такава сила. С помощта на своя Земен взор сега той се вгледа, но не в Лоуикър, а в огромната стена на Крискейвън.

И видя слабостите в камъка. Тук тънка пукнатина, през която корен беше проникнал в камъка, там — разхлабена зидария. Виждаше не толкова стена, колкото мрежа от малки цепнатини.

Стената бе толкова слаба, че с малко натиск тук, малко там и още малко — ей там, щеше да рухне.

— Щом искаш знак, така да бъде — извика той на Лоуикър. — Ще ти дам знак, който няма да можеш да отречеш.

Габорн се озърна към чародея Бинесман.

— Милорд, какво правите? — прошепна той.

— Отхвърлям крал Лоуикър и всеки, който застава на негова страна — отвърна Габорн. — Дай ми тоягата си за малко.

Чародеят му подаде тоягата с думите:

— Сигурен ли сте, че е разумно?

— Не е. Но е справедливо. — Габорн вдигна очи нагоре. Лоуикър седеше на коня си и се подсмихваше самоуверено. Но за задоволство на Габорн, Дните на Лоуикър започна боязливо да дърпа коня си назад.

Габорн хвана тоягата и внимателно начерта земна руна на кършене върху черния път. Руната приличаше на богомолка с две глави и три крака, всичко стегнато в един кръг.

— Така ли се рисуваше? — попита той Бинесман, за да е сигурен, че не е сбъркал.

— Земните сили не се използват за убиване — предупреди го чародеят.

— Земята позволява смърт — каза Габорн, — дори нашата смърт. Ще пощадя онези, които мога.

Но се замисли дали ще пощади Лоуикър. Трябваше да закриля хората си, а Земята не му беше забранила да отнема живота на своите врагове. Убийството на толкова зъл враг като Лоуикър нямаше да е по-лошо деяние от убийството на една хала.

Габорн надигна тоягата на чародея над главата си и извика:

— В името на Земята, на която служа, заповядвам на тази стена: превърни се в срутени камъни и прах!

И посегна с ума си към стотиците процепи в стената, след което помете земната руна на кършенето с вълшебната тояга и усети как стъпалата му затрепереха, щом земята се надигна и се разлюля. Изтътна, сякаш се канеше да се разцепи на две, и хилядите подхилващи се стрелци изведнъж завикаха в ужас.

Заповедта, изречена от Габорн, идваше не от устата на някакъв си зидар, служещ на Земята само за да получи нещо в замяна. Беше заповед на Земния крал и притежаваше повече сила, отколкото на всеки друг.

Конят на крал Лоуикър се надигна на задните си крака и хвърли стареца от седлото. Рицарите му обърнаха конете и побягнаха. Мъжете по стената се разтичаха към стълбищата или започнаха направо да скачат отгоре, за да намерят спасение.

Зидът на стената Крискейвън бе стоял непоклатим хиляда години. Сега с гръм, трясък и тежко скърцане на камък, силата на Земния крал го разклати. Стената се разтърси и се усука на половин миля в двете посоки, гърчейки се като змия.

Но Габорн не можеше току-така да избие онези, които му се противопоставяха.

Усети, че стената е готова да рухне и да се пръсне по негова воля, но за миг-два успя да я задържи, колкото хората да могат да скочат от нея и да се спасят.

След това дори той самият не можеше да я удържи повече и стената изръмжа като ранен звяр и се взриви. Във въздуха полетяха камъни и заотскачаха от шлема му. Вдигна се прах на облаци и вятърът го отвя на север.

Стрелците, скочили от стената, бягаха, скрили главите си с ръце.

Когато прахът се слегна, цяла миля от стената на Крискейвън беше рухнала. Грамадата от каменни отломки беше впечатляваща. На мястото на доскорошната порта Фейман се търкаляха потрошени камъни от падналата арка.

Много от скочилите от стената бяха счупили кой крак, кой — ръка. Десетки рицари бяха паднали от седлата.

Доколкото Габорн можеше да прецени, не беше убил нито един човек.

Отвъд камарата отломки, рицарите на Лоуикър бягаха.

Ерин, Селинор и още десетина рицари препуснаха към падналия Лоуикър. Конете им обкръжиха стария крал и му отрязаха пътя за бягство.

Габорн поведе свитата си през купчините чакъл и потрошен камък на мястото на доскорошната арка над портата Фейман, към своя лежащ на земята доскорошен приятел. Лицето на крал Лоуикър се беше сгърчило от болка, десният му крак беше изкривен. Изглежда, отново беше счупил бедрото си.

— Проклет да си! — изрева Лоуикър. — Дано се избиете двамата с Радж Атън!

— Възможно е — отвърна Габорн. Погледна лежащия на земята Лоуикър с очи, пълни със състрадание. Не искаше да го убива, не искаше да убива никого. Но Лоуикър беше такова голямо зло, толкова могъщ крал, че просто не знаеше какво друго може да направи.

Все пак смееше да се надява, че ще може да поведе хората му на бран.

— Дадох ти знак — каза Габорн. — Сега ще ми се закълнеш ли във вярност? Ще се разкаеш ли за престъпленията си?

Лоуикър се изсмя презрително.

— Разбира се, милорд. Само ме оставете жив, и кълна се в Силите, ще ви пера посраните гащи всяка сутрин!

— Значи предпочиташ да умреш? Смъртта по ли е за предпочитане пред живот в служба?

— Ако ще живея, остави ме да живея, за да ми служат! — изрева Лоуикър.

Габорн не беше очаквал друго. Поклати тъжно глава. Погледна през рамо към рицарите си. Да се убие крал дори в разгара на сражение беше лошо, защото това можеше да предизвика възмездието на друг владетел. Малцина от свитата му щяха да поемат такъв риск. Но да се убие един крал хладнокръвно беше още по-гибелно, защото щеше да предизвика гнева на поданиците на Лоуикър.

Макар да беше най-добре убийството да се извърши от човек, равен по ранг на Лоуикър, Габорн изпита погнуса да го направи. Затова се обърна към придружаващите го лордове и попита:

— Някой от вас иска ли да го довърши?

— Аз ще го направя — заяви твърдо кралица Херин Червената. — Винаги съм се възхищавала на жената на Лоуикър. Сега ще отмъстя за нея.

— Отмъстете, милейди — обади се Селинор. — Но ще ми доставите удовлетворение, ако ми окажете честта да използвате моя меч.

Тя скочи от коня си и взе меча на Селинор.

— Не! — извика крал Лоуикър и немощно понечи да запълзи назад.

Макар и ранен, Лоуикър не беше беззащитен. Все пак беше Владетел на руни, с дарове на мускул и метаболизъм.

И щом кралица Херин се приближи, той мълниеносно измъкна отнякъде нож и го хвърли много опитно.

Кралица Херин се опита да парира с меча си, но ножът я порази право в гърдите.

Проби ризницата й, но дебелата кожена подплата под нея задържа острието.

Очите на Лоуикър се облещиха, когато кралица Херин замахна с меча.

Във Флийдс наказанието за кралеубийство беше да се отсекат ръцете и краката на престъпника. След това го оставяха да умре осакатен. Лоуикър не умря бързо от раните си. Имаше толкова много дарове на жизненост, че не можеше да умре лесно.

Според онези, които ги следваха, Лоуикър преживял в мъки до залез-слънце, когато студът изсмукал топлината от тялото му, така че умрял като змия.

Пат

Злата магесница стоеше пред стените на Карис, прътът в ръцете й пулсираше с болезнено жълтеникавата си светлина, а огнените руни, дамгосани в корубата й, сияеха. Размахваше пръта към стените и Роланд си представяше, че всеки миг ще хвърли някакво ужасно заклинание и кулите ще се стопят на шлака или ще рухнат.

Но тя само насочваше пръта към портата на замъка и дълго време не се случи нищо.

Роланд беше добър плувец. Можеше да се хвърли от стената на замъка, да преплува около миля на юг, а после да обърне към брега. Оттам можеше и да се спаси.

И тогава той най-сетне разбра плана на халата.

Тя не хвърли никакво заклинание.

Вместо това от редиците на десетките хиляди хали напред закрачи една-единствена хала. Беше сравнително дребна. Малка, невзрачна и покрита със стари белези.

Съществото закрачи само към замъка, към деветте огненозелени руни, поставени за преграда.

Всички веднага схванаха замисъла. Капитанът на артилерията изрева на хората си да стрелят. И те стреляха, и още как.

Само че както и преди, железните пръти отхвърчаха встрани от целта, а дребната хала продължи да се тътри към началото на провлака сред сияйните зелени щитове.

Роланд не видя какво се случи след това. Залегна да се прикрие преди малката хала да задейства огнените прегради. Само усети как стената на замъка се разтресе и как знойната вълна помете отгоре. Във въздуха се завихриха светлина и прах.

И тогава защитните прегради на замъка изчезнаха.

Огнетъкачите, бранещи Карис, бяха изразходвали силата си напразно. Роланд се надигна и се обърна към тях. Двама от тях, оголени вече и от пламъците си, заслизаха унило по стълбите, а третият остана на мястото си, оглеждайки с безсилна ярост рухналите си прегради.

След като преградите се махнаха, злата магесница се обърна и закрачи на север, сякаш замъкът престана да я интересува.

Но кохорта от хиляда оръженоски остана на място, оформяйки пред замъка дълга стена, само на няколко стъпки от обхвата на балистите.

Намерението им беше ясно. За бранителите на Карис нямаше никакво измъкване.

Злата магесница поведе ордата си на север и Роланд много се зарадва, като видя, че се маха. Но тя не стигна далече.

На север от замъка имаше едно малко възвишение, наречено Костения хълм — там десетки владетели се бяха сражавали от столетия в стремежа си да завземат Карис.

Злата магесница стигна до подножието на хълма и смъкна главата си до земята като куче, жадно да улови миризмата на дивеч. После бавно започна да обикаля в кръг около хълма. Слугите й останаха на сто крачки назад.

След като го обиколи веднъж, злата магесница забърза, като ровеше земята с глава. После препусна в галоп за трети път — разширяваше изкопа.

Другите хали засъскаха.

След малко вятърът донесе миризма — изпод снега и пепелта, — несравнима с нищо, което Роланд бе помирисвал. Беше по-сладка и от розов нектар.

От всичко, на което се бе оказал свидетел през този ден, тази миризма му се стори най-удивителното нещо. Той вдиша дълбоко, за да напълни дробовете си със замайващия аромат.

— Каква е тая миризма? — попита шепнешком някакъв селяк.

— Нещо, което правят халите — отвърна барон Пол.

— Но… винаги съм чувал, че халите нямат миризма, че даже кучетата не могат да ги проследят.

Барон Пол поклати глава.

— Човече, и най-умният на света може да събере всичко, което си мисли, че знае за халите, в книжка от десет страници, а след като я прочетеш, спокойно можеш да я хвърлиш в огъня. Някои ще ти кажат, че халите нямали миризма, други — че имитират миризмата на околната среда. Чувал съм да разправят, че могат да произведат каквато си искат миризма. Но… война с хали на повърхността не е имало от две хиляди години. Повечето от онова, което някога са знаели хората, отдавна е изгубено. Останали са само преувеличения и полуистини.

Злата магесница обиколи хълма още шест пъти, после се изкачи на билото му.

Стотици хали извадиха кристални черепи от носилката на предводителката си и ги подредиха около нея така, че да гледат във всички посоки.

Злата магесница вдигна пръта над главата си, а по-дребните хали се строиха в кръг около хълма. Всяка носеше мъртъв или полужив мъж в челюстите си и сега магесниците заразкъсваха труповете като дрипи. Кръв и черва се изсипаха в рова. После хвърлиха труповете върху тях.

Докато халите магесници изцеждаха жертвите си, започна да се вдига нова миризма — отвратителна воня, приличаща на смес от пушек и гнилоч.

Тогава виячите и оръженоските напуснаха Костения хълм и се пръснаха из околностите. Започнаха да рушат всичко, издигнато от човешка ръка, да събарят крепости и къщи, да изтръгват из корени дървета и да опустошават градини, да ломят каменни огради, стояли по местата си стотици и хиляди години.

Рушаха всичко, не щадяха нищо и се трудеха с ужасяваща скорост и ефикасност.

Лепкавите почнаха да ядат всяко растение, да сдъвкват цели дървета и сламата от покривите на къщите, след което го изплюваха на лепкава слюнка. Виячите изтегляха сдъвкания пулп на дебели въжета, които бързо се втвърдяваха. Повлякоха въжетата до основата на Костения хълм и почнаха да го увиват с тях, като пашкул — преграда, зад която халите магесници продължаваха работата си. Бяха започнали да прокопават хълма, оформяйки по склона му странни криви шарки.

В подножието му оръженоските копаеха ями за укрепления.

След час ниската мъгла, оставена от чародеите, най-сетне се вдигна и Роланд вече можеше да вижда на няколко мили. И щом погледна, се смръзна от ужас.

На юг се виждаше безкрайна колона от хали, спускащи се от високите планини към Карис. Тези около двайсет хиляди хали, които държаха Карис под обсада, бяха само авангардът на огромна армия.

Роланд се беше надявал, че халите ще се запътят на север. Но те като че ли бяха намерили онова, което търсеха — своя нов дом.

Радж Атън стоеше на кулата над портата и наблюдаваше хълмовете на юг. На всяка четвърт миля виждаше по три до девет хали — образуваха дълга редица, която стигаше от Карис чак до планините Брейс и отвъд. Гледката беше влудяваща.

Стената от оръженоски извън градските порти щеше да спре всеки опит за щурм.

Огнетъкачите и съветниците му стояха малко по-назад, а зад гърба му стоеше неговият Дни. Лорд Палдейн Ловеца също се качи на кулата и каза умолително:

— Милорд. Може ли да поговорим?

Радж Атън го изгледа с любопитство. Поведението му изразяваше пълно покорство. Но херцог Палдейн беше умен, прозорлив човек и прочут стратег. Според Радж Атън, ако се срещнеха с Палдейн в открито сражение, херцогът щеше да се окаже един от най-страховитите му противници. А сега беше дошъл при него като куче, подвило опашка между краката си.

— Да?

— Обмислях план за напускане на замъка — каза Палдейн. — Има един голям акведукт при северната стена.

— Знам — отвърна Радж Атън. — Преди седемстотин и четиринайсет години, по време на обсадата на Пиърс, херцог Белонсби се престорил, че напуска града, като накарал част от хората си да гребат с лодки през него нощ и ден. Но когато хората на кайфба Хариминах най-накрая влезли в града и глупаво се напили, за да отпразнуват победата, хората на Белонсби излезли от кралските мазета и ги изклали.

Радж Атън всъщност казваше на Палдейн, че е очаквал това предложение.

— Вие, разбира се, имате много лодки, нали?

— Да — каза Палдейн. — Разполагам с близо осемстотин. Още сега можем да започнем да евакуираме жените и децата на източния бряг на езерото, по десет хиляди души на един път. По моя преценка можем да правим по един курс на всеки два часа. Повече от сто хиляди души на ден. Ако халите не нападнат до шест дни, целият замък ще бъде опразнен.

Радж Атън го загледа замислено. Жени и деца. Спасяването им, разбира се, щеше да е първата грижа за тези мекушави северняци.

Едва не се разсмя. Тези хора бяха неговите стари врагове.

Освен това замисляли ли се бяха изобщо северняците за добруването на неговите жени и деца? През последните пет години северняшките убийци удряха най-вече по неговото семейство — баща му и сестрите му, жени и синове. Войната межда Радж Атън и владетелите на Роуфхейвън беше станала кървава и лична. Нахлувайки на север, самият Радж Атън я беше направил кървава и лична.

Лесно можеше да изведе своите Непобедими с една флотилия и да остави хората на Карис да се бранят сами. Или да започне още сега да евакуира всичките си воини и да приключи до края на деня.

— Кое ви кара да мислите, че на източния бряг ще е безопасно? — попита той. — Не е ли възможно халите да са поставили стража около цялото езеро?

Езерото Донестгрий беше голямо, четиридесет мили дължина от север до юг, близо три и половина мили от източния бряг до западния.

— Може би — предпазливо отвърна Палдейн. — Но моите далекогледци в кулата не забелязват там стражи. — Радж Атън почти виждаше съмненията, вихрещи се в главата на Палдейн, тревогите и страховете му.

Той кимна към халите, маршируващи от планините на юг.

— Може да се окаже, че чакат още подкрепления. Или че са скрили войски зад хълмовете. Не бих подценил злата магесница. Би било глупаво да изложим жените и децата на още по-голяма опасност.

Знаеше, че по източния бряг на Донестгрий има пръснати селца и дори няколко малки укрепления, които хората му можеха да бранят. Но брегът беше толкова скалист и земята — толкова планинска, че я обитаваха само пастири и дървари. Радж Атън се обърна към стария си съветник Фейкаалд.

— Вземете двайсет лодки и ги напълнете със смесена част от нашата войска и хората на Палдейн. Накарайте ги да проверят източния бряг на езерото за хали, след което да навлязат в сушата на няколко мили, за да се уверят, че брегът е безопасен. Когато свършат, да се укрепят в някоя крепост и да ме уведомят.

Фейкаалд го изгледа изпод дебелите си вежди, прикривайки усмивката си. Разбираше играта на Радж Атън. Проучването на брега и осигуряването на опорен пункт за пробив си струваше, защото Радж Атън искаше да измъкне своите хора.

— Ще бъде изпълнено, о, Светлина на вселената.

После веднага извика няколко капитани и започна да съставя групата съгледвачи.

— Милорд — каза Палдейн, — освен това тук имаме много дървен материал — за барикади, греди за къщите и така нататък. Можем да заделим хора да работят при източната стена, да сглобят салове. С достатъчно салове можем много бързо да евакуираме по около сто хиляди души повече.

Радж Атън го погледна. Палдейн беше слаб, с изпито лице и тъмна коса, вече почти побеляла. Тъмносините му очи издаваха бистър ум.

— Още не — възрази Вълчият господар. — Ако започнем преждевременно да правим салове, това ще насочи умовете на хората към бягство, вместо да мислят как най-добре да се защитават. Първата ни грижа е отбраната на Карис.

— Милорд — каза Палдейн, — предвид подкрепленията хали, които прииждат от юг, подозирам, че бягството е нашата най-добра — ако не и единствена — възможност.

Радж Атън се усмихна с добре отработената си усмивка, включваща не само движение на устните. Мускулите около очите му също се присвиха.

— Свободен сте.

След като мъглата се разнесе, по стената на замъка се пръсна мълва, че Радж Атън изпраща части на изток, за да може замъкът да бъде евакуиран.

Вестта повдигна донякъде духа на Роланд. Едва сега той за пръв път можа да види самия град. Под него имаше домове и едно бадемово дърво, израсло до стената толкова високо, че можеше да скочи в горните му клони, без да пострада. Намираше се точно зад градината на някакъв благородник, а градът се простираше на север.

На запад се трупаха хиляди хора. Конете на рицарите на Радж Атън стояха навързани по коневръзите покрай улиците.

Срещу западната стена на външната полоса се бяха струпали около четиридесет гиганти главанаци, всеки по двайсет стъпки висок. Жълтата козина под ризниците им изглеждаше по-тъмна от обичайното, защото беше овлажняла от дъжда. Гигантите го гледаха с огромните си сребристи очи, някак тъжно и уморено. Великаните често имаха нужда да хапнат прясно месо и на Роланд не му хареса начинът, по който поглеждаха към децата, които надничаха от вратите и прозорците.

Не по-малко страховити от великаните бяха бойните кучета на Радж Атън: имаха маски и нещо като ризници от боядисана в червено кожа, както и нашийници с грамадни остри шипове. Бяха подсилени псета, гледани за бой и дарени с дарове на мускул, жизненост и метаболизъм от други кучета.

Но колкото и страховити да бяха тези зверове, Роланд знаеше, че още по-страховити са воините на Радж Атън. Всеки от Непобедимите имаше поне двайсет дара. В битка Непобедимите бяха наистина непобедими.

Освен от тези сили, стените на Карис се бранеха от над триста хиляди обикновени бойци от Мистария, Индопал и Флийдс. Всъщност мъжете бяха струпани по стените и натъпкани по кулите като мляно месо в наденица. Полосите, дворовете и улиците гъмжаха от копиеносци.

Една толкова голяма сила би трябвало да може да отблъсне всеки щурм. Но Роланд разбираше, че ако халите нападнат, всички тези хора няма да са достатъчно.

Докато гледаше как малката флотилия от двайсетина лодки гребе на изток, изпитваше искрена надежда, че скоро ще се върнат и евакуацията ще започне. Обмисли и собствения си курс във водата в случай, че се наложеше.

Халите продължиха похода си от юг през цялата сутрин. Четта им около Карис бе невъзможно да се преброи, но със сигурност десетки хиляди препускаха из околностите и се трудеха трескаво.

Никой жив днес човек не беше виждал как се труди хала — не беше виждал тяхната ловкост, ефикасност и смайваща скорост.

Вятърът задуха свирепо и два часа след съмване заваля ситен дъжд. Кожестите гърбове на халите лъснаха от водата. Дъждът и облаците донесоха на хората в Карис плаха надежда, защото всички знаеха, че ако засвяткат мълнии, халите най-вероятно ще си заминат.

Виячи сновяха навсякъде, събаряха в калта зидове и отбранителни валове. Изравяха дупки. Копаеха ровове на юг и на запад, пълнеха ги с вода от езерото Донестгрий, оформяха от тях странна мрежа от канали.

Звуците, които се вдигаха от полята западно от Карис, бяха странни, чужди: грохотът и хрипливото съскане на халите, от нищо непредизвиквания и необясним вой на виячите, мляскащите звуци, които издаваха лепкавите, докато се трудеха. Над всичко това се носеше един постоянен звук, подобен на скърцането на кости, издаван от прелитащите сред ордата грий. Роланд имаше чувството, че е пренесен в някакъв друг свят.

На север хали магесници и лепкави се трудеха при Костения хълм, трупаха канари и оформяха някакво си тяхно чудновато ваяние, странно, криво и някак злокобно. Лепяха по него камъни и буци с помощта на течностите, които излизаха от долните им отверстия, и от това се разнасяше воня като от гниеща леш.

А на една миля южно от Карис започнаха да градят някаква странна кула — черна и усукана като рог на нарвал, но леко килната под странен ъгъл, сякаш сочеше право към Костения хълм.

Освен кулата на брега на езерото строяха и няколко огромни купола от камък, слепен с кашата, изхвърляна от лепкавите. Някои предположиха, че това са полози за снасяне на яйцата или нещо като люпилни.

Но халите не нападаха Карис.

Събаряха села, които се помнеха от памтивека. Сриваха крепости и използваха камъните им за градежите си. Разравяха пътища и градини.

Но не нападаха. Докато оръженоските блокираха единствения път за влизане и излизане от града, никой не можеше да се надява, че ще избяга или ще пробие с щурм. Но пък докато халите не щурмуваха градските порти, Роланд се чувстваше… спокоен.

Денят бавно се точеше и той постепенно започна да забравя онова прокрадващо се усещане за заплаха и ужас от сутринта, виковете на пехотинците на Радж Атън, останали извън стените на сигурна гибел. Обнадежди се. От заранта хората по стените стояха смълчани, но към обед започнаха оживено да си приказват.

Лодките бяха тръгнали преди часове и разбира се, трябваше скоро да се върнат. Но пък и можеше ли някой да ги обвини, че не бързат да се върнат в Карис?

Но минута след минута, час по час, мъжете оглеждаха водите и не виждаха лодки да се връщат от изток.

Крехкият крал Лоуикър

Допреди седмица Мирима никога не се беше отдалечавала на повече от десет мили от дома и сега, докато яздеше през Флийдс, имаше чувството, че всичко, което е знаела за света, започва да й се изплъзва.

Беше изоставила семейството и страната си. Докато яздеше на юг, пейзажът постепенно се променяше. Най-напред тя мина през низините на южен Хиърдън, после навлезе в пълните с тесни клисури земи на северен Флийдс, а сега бе още по на юг. Не знаеше какви са дърветата край пътя и дори хората изглеждаха различно. Овчарите на Флийдс бяха по-ниски и мургави от сънародниците й, а хората от конните кланове бяха високи и светлокожи. Къщите не бяха направени от плет, измазан с кал, а от камък. Дори въздухът миришеше различно — макар че дали имаше право да го каже, след като притежаваше дар на мирис от куче?

А най-вече Мирима бе оставила зад гърба си самата себе си. Сега тя притежаваше сила на трима войници, гъвкавостта на четирима, жизнеността на своите кучета, скоростта на петима.

Никога не беше съзнавала толкова ясно силата си.

И в същото време изпитваше тревожното чувство, че си е същата. В сърцето си все още обичаше по същия начин, все още долавяше слабостите си. Въпреки новите си дарове Мирима се чувстваше слаба. Въпреки че беше станала Вълча господарка се чувстваше прекалено обикновена.

Не знаеше дали Боренсон ще я срещне с радост в своя поход на юг, но до вечерта се надяваше да стигне в Карис и да се срещне с него. Може пък да решеше, че е заслужила правото да го придружи до Инкара, макар да не можеше да претендира, че притежава бойни умения.

Но сблъсъкът с лорд Пилвин я беше разтърсил, беше я разколебал. Що за врагове щеше да срещне в Инкара? Как можеше да се надява, че ще ги надвие? Даровете й нямаше да са достатъчни, за да се срази с магьосници като Краля на бурите и неговия род.

При Тор Доуан завари всичко объркано. Рицарите на Габорн се бяха проточили на няколко мили. Част от тях вече пристигаха в Тор Доуан, а един човек им каза, че Габорн бил потеглил на юг преди час.

Един рицар излезе от сенките на големите бели камъни, обкръжаващи пурпурния павилион, и се обърна към Йоме.

— Ваше величество, Негово величество крал Ордън ми нареди да ви уведомя, че му се е наложило много бързо да тръгне за Карис. Заръча ми да ви предам това писмо.

Йоме прочете писмото, подуши хартията да се увери, че пази миризмата на Габорн, после сгъна ядосано листа и го прибра в джоба си.

— Лоша ли е новината? — попита сър Хосуел. — Мога ли да помогна с нещо?

— Не. Съпругът ми трябва много бързо да стигне Карис. Моли ни да побързаме. Няма да можем да оставим конете да починат, ако искаме да го настигнем до вечерта.

— Разумно ли ще е, милейди? — попита сър Хосуел. — От вчера сутринта изминахме над четиристотин мили. Дори и вашият великолепен кон няма да издържи такова изтезание!

При бърза езда лордовете на Роуфхейвън хранеха подсилените си коне със смес, наречена „милн“. Милн включваше скълцан овес и ечемик, примесен със суха меласа, като в сместа често се хвърляше люцерна или комунига. За един кон милнът беше истински деликатес, а един добре хранен с него подсилен кон можеше да бяга с часове, докато за коня, хранен само с трева, казваха, че има „сламени крака“, защото нямаше да го удържат дълго.

Но дори и с милн един подсилен кон не можеше да препуска безкрайно. Конят на Мирима притежаваше три дара на метаболизъм. С толкова дарове няколко часа отдих щяха да му се сторят като цял ден и животното щеше да се възстанови напълно.

— Но Габорн изтезава коня си — възрази Йоме.

Хосуел поклати глава.

— Не е моя работа да давам съвети на Земния крал, но Габорн разбира опасността. Половината коне, които води със себе си към Карис, ще умрат при такава скорост.

— Ще си дадем два часа почивка — каза Йоме. — Можем да нахраним конете и да вземем още милн, за да ги поддържаме по пътя, докато стигнем Белдинук.

Хосуел погледна коня си. Беше в много по-лошо състояние от тези на Йоме и Мирима и трябваше да напряга докрай силите си, за да не изостава. Мирима съвсем ясно разбираше, че Хосуел възразява за скоростта най-вече заради коня си.

Дори конят му да доживееше до Карис, най-вероятно щеше да е в окаяно състояние за битка. И нямаше да може да го спаси в случай на отстъпление.

— Добре — въздъхна Хосуел, слезе от седлото и поведе коня си към конюшните, за да му осигури колкото може повече отдих. Водеше и коня на инкарския убиец.

Мирима го гледаше как се отдалечава.

— Защо го гледаш толкова сърдито? — попита Йоме.

— Просто така — отвърна Мирима. Хосуел беше лорд на Кралското общество на стрелците, майстор на лъка, прекарал дълги години на юг, за да изучи правенето на лъкове. Беше човек със солидна репутация и се радваше на кралското благоволение. Мирима не искаше да признае, че го ненавижда.

Седеше на бойния кон на сър Боренсон и се мъчеше да овладее подтика си да препусне на юг още сега. Йоме, изглежда, забеляза настроението й.

— Габорн ме моли да остана тук — каза тя. — Смята, че пътят не е безопасен. Пише, че се бои, че „Орис е надвиснала над Карис“ и в този момент Земята го приканя да удари и да бяга с еднаква настойчивост. Объркан е. Реших, че трябва да ти го кажа.

— Сигурно е прав — съгласи се Мирима. Йоме като че ли се колебаеше как да постъпи. — Милейди. Ако желаете да останете тук, аз ви разбирам… Но аз не отивам към Карис на война. Надявам се да придружа съпруга си до Инкара. Просто трябва да тръгна на юг.

— Боя се, че никога няма да ми простиш.

— Да ви простя ли, милейди? — попита Мирима, изненадана от тона на кралицата.

— Нали аз осъдих съпруга ти да изпълни Акта на покаяние — каза Йоме. — Ако знаех, че с това ще тласна и теб на юг, нямаше да го направя. Може би трябваше да отложа този подвиг… Това, което направих, е много тежко.

— Не — заяви Мирима. — Напротив, беше проява на великодушие. Вие му предложихте начин да си спечели опрощението, а както съм чувала, в Мистария казват: „Прошка не се дава — прошка се спечелва“. Боя се, че в случая с моя съпруг, той никога няма сам да си прости, докато не го заслужи.

— Тогава надявам се, че ще го заслужи, щом и ти ще си до него — каза Йоме. — Имаш дух на воин. Изненадана съм, че никой не го е забелязал по-рано.

Мирима поклати глава, зарадвана, че са сменили темата. Винаги бе имала силна воля, но никога не се беше смятала за воин — поне допреди седмица.

— Казват, че когато Земния крал Ерден Геборен бил коронован, Избрал своите воини. Аз много добре знам, че Габорн ме Избра на пазара на Банисфер в деня, в който се срещнахме. Въпреки че тогава не беше Земния крал. Той реши, че съм дръзка, и каза, че иска да ме вземе в двора си, но всъщност ме Избра… Но знаете ли какво си помислих, когато ме Избра?

— Какво? — попита Йоме.

Мирима се поколеба, защото никога не беше споделяла това, всъщност дори не си го беше помисляла.

— Помислих си, още като го видях застанал там, пред сергията, облечен като някое търговче, че бих се сражавала за този човек. Бих умряла за него. Никога не бях мислила така за мъж. Това ми даде кураж да го хвана за ръката, въпреки че беше съвсем непознат.

Думите й развеселиха Йоме.

— Габорн ми разказа как сте се срещнали и как си го хванала за ръката. Той е видял в това само опит за съблазняване — бедна жена, която си търси добър брак.

Това беше вярно, но сега Мирима съзнаваше, че е имало и нещо повече. Опита се да обясни странната представа, която се оформяше в нея.

— Може би не ме е Избрал, а по-скоро сме се избрали взаимно. Миналата седмица, когато ми споменахте, че човек не може да е толкова близо до съзидателните му сили и да не поиска да роди дете… В него има много повече. Откакто го срещнах, гледам земята и красотата й непрекъснато ме смайва — жълтото на някое цвете или синкавите сенки, хвърлени от огладените камъни, или богатият дъх на мъх. Той ме кара да се чувствам по-будна и жива отпреди. Но има и още нещо — кара ме да искам да се сражавам.

— Опасна жена си ти, Мирима.

— Казах ви, че бих ви разбрала, ако пожелаете да останете тук. Знам, че в Карис ще е опасно. Но аз искам да отида — каза Мирима с надежда, че Йоме ще я разбере.

— Нито ти, нито аз имаме достатъчно подготовка за бой… засега — предупреди я Йоме. — Няма да е разумно.

— Знам — каза Мирима. — Но това не може да спре желанието ми.

Йоме прехапа устна и замислено каза:

— Мисля, че… намеренията ти са добри. Като Владетелка на руни, трябва да ги осъществиш. С твоята жизненост можеш да се трудиш неуморно; със своя мускул можеш да нанасяш мощни удари. Нашите хора заслужават всичките ни усилия. Но това ме плаши, Мирима. Ти получи толкова много толкова набързо. Не искам да умреш.

Конят на Мирима се наведе. Земята тук, под Тор Доуан, беше утъпкана, почти не беше останал стрък трева, но конят все пак си намери нещо.

— Ще яздим бързо — обеща Йоме. — Може би ще успеем да стигнем Карис до залез-слънце.

— Много сте мила, милейди — отвърна Мирима и скочи от коня да се разтъпче.

След два часа, докато се хранеха в един хан, куриер донесе вестта от юг: Лоуикър Белдинук се опитал да устрои засада на Земния крал и бил сразен на границата на Белдинук.

Като чу лошата вест, на Йоме направо й призля.

Лоуикър беше обещал да се присъедини към Габорн, обещал беше да изпрати рицари, които да се бият на негова страна. Бе обещал да поведе собствените си войски срещу Радж Атън, да осигури продоволствие за Габорн и неговите рицари.

Какво щеше да стане сега, след като Габорн беше убил краля на Белдинук? Един по един съюзниците на Габорн отпадаха. Беше два следобед. Крал Оруин беше загинал предния ден някъде по това време, сражавайки се със Сияйния на мрака. Сега Лоуикър се бе оказал изменник и го бяха посекли.

След като Лоуикър беше загинал, дъщеря му щеше или да обяви война на Габорн, или да му предложи условия за капитулация. А Габорн толкова бързаше, че нямаше да му се иска нито едното, нито другото.

Все едно дали дъщерята на Лоуикър щеше да предложи война или помирение, Габорн щеше просто да мине в галоп през земите й.

Но можеше да е опасно да се продължи през Белдинук. Рицарите на Габорн се бяха пръснали в тънка нишка оттук до Карис. Габорн с още неколкостотин души препускаше бясно към Карис и хората му сигурно бяха на групи от по десетина души.

При толкова разтеглен строй нямаше как да се бие и всъщност бе чудесна мишена за гнева на Белдинук.

Йоме си помисли, че дъщерята на Лоуикър няма да капитулира, а по-скоро ще наложи натиск. Че ще излезе на лов за всеки неканен гост в земите си.

Габорн се беше надявал, че Лоуикър ще му осигури стотици хиляди бойци. Сега изглеждаше, че ще трябва да си пробива с бой път през същите тези войски.

Йоме въздъхна, погледна Мирима и сър Хосуел и заяви твърдо:

— Ще ни трябва резервна храна — и за нас, и за конете.

Мирима се оказа неподготвена за онова, което видя, когато стигнаха стената Крискейвън. Куриерът във Флийдс беше казал, че Габорн се е справил със засадата на Лоуикър. Не беше споменал обаче, че Земния крал е проклел стената и я е сринал.

Нито пък очакваше, че Лоуикър все още ще е жив. Тримата стигнаха до стената и го намериха прикован към земята, заобиколен от десетина рицари на Габорн.

През корема му беше забито копие, приковало тялото му към земята, а знамето, завързано на дръжката му, го наричаше кралеубиец. Ръцете и краката му бяха отсечени и хвърлени настрана. Остатъкът от тялото му, все още в кралски одежди, лежеше под горещото слънце.

Но Лоуикър притежаваше толкова много дарове на жизненост, че все още не беше умрял. Само един крал или някой от Непобедимите на Радж Атън, човек с много дарове на жизненост, можеше да преживее това изтезание. Около него се беше разляла огромна локва кръв и мухите бръмчаха на ята, но при толкова много дарове на жизненост раните заздравяваха бързо.

Мирима се смая, като го видя как лежи в агония, все още впил се в живота. Беше убедена, че сигурно копнее за смъртта.

Такова беше наказанието, отредено за хора, извършили убийство или опит за убийство на кралска особа. Щом приближиха, Мирима ахна, защото си спомни, че сър Боренсон също беше кралеубиец и Йоме можеше да поиска същото наказание за него.

Миризмата на кръв изпълваше въздуха — тя я усещаше много по-силно със своя дар на мирис от куче. Миришеше странно възбуждащо.

Крал Лоуикър извърна глава, погледна Йоме — от челото му капеха тежки капки пот — и се разсмя.

— Е, издънко на Силвареста, дойде ли да позлорадстваш? — попита Лоуикър. Говореше с мъка.

Йоме поклати глава.

— Дайте му да пие поне — нареди тя на един от пазещите го рицари.

Но баронът поклати глава.

— Това само ще удължи страданието му, ваше величество. Пък и чудовище като него… той не би ви дал и глътка.

Тя погледна със скръб сакатото туловище, останало от крал Лоуикър.

— Искаш ли вода?

— Ах, тя изпитва състрадание към прокълнатите — изръмжа Лоуикър. — Не ме съжалявай. Искам съжалението ти още по-малко и от водата ти.

Мирима не можеше да повярва, че Лоуикър ще е толкова студен, толкова корав дори сега, когато се бе изправил пред смъртта. Но беше виждала това презрително изражение на други лица. В замък Силвареста, когато градската стража излови плячкосващи мародери при идването на Сияйния на мрака, беше видяла подобни изражения на лицата на корави престъпници, хора, които се криеха от Земния крал, за да не погледне в сърцата им и да разбере какви са.

Сега тя разбра дилемата на Лоуикър. Докато много крале сами щяха да потърсят Габорн, за да се съюзят с него и така да спасят себе си и своите поданици, то други щяха да са като Лоуикър Белдинук и Андърс, краля на Южен Кроудън — хора толкова покварени, че да не виждат друг избор за себе си освен да убият Габорн.

Лоуикър знаеше, че самият той е безнадеждно покварен.

— Все едно, съжалявам ви — каза му Йоме.

Лоуикър се закиска безумно и сълзите потекоха по покритото му със спечена кал лице. Явно болката, съчетана с горещото слънце, въздействаше на ума му.

„Какъв зъл човек — помисли Мирима. — Не заслужава жал, а ето, че Йоме му я предлага. Не заслужава вода, но Йоме е готова да му даде.“

— Ваше величество — попита след дълга пауза сър Хосуел, — да го довърша ли? — Не посмя да изрече по-неделикатната дума „убия“.

Мирима помисли, че Йоме ще отстъпи, ще кимне и нещастникът ще умре още сега, ще се освободи от страданията.

— Не — каза Йоме, изведнъж разгневена. — Той на това се надява.

Пришпори коня си покрай Лоуикър и Мирима изпита тръпка на облекчение.

Герой по неволя

Радж Атън се взираше през прозореца в западната кула на цитаделата на херцог Палдейн и оглеждаше градежа на халите.

Засега той общо взето протакаше. Хората му още не се бяха върнали от източната страна на езерото, така че все още не знаеше със сигурност дали ще могат да избягат от крепостта. Фактът, че толкова се бяха забавили, му подсказваше, че групата е избита до крак.

В едно потайно ъгълче на ума си знаеше, че войските на Габорн трябва да са тръгнали на помощ на Карис. Може би дори самият Земен крал щеше да дойде да се бие с халите и той вече предвкусваше задоволството, което можеше да му донесе гледането на битката отдалече.

Радж Атън беше тук с Палдейн, мъжете, които бяха служили като Умове на крал Ордън, и с личния си съветник Фейкаалд. Тримата му огнетъкачи стояха отзад при буйния огън в камината и гледаха дима и гърчещите се пламъци. Извличаха от тях топлина и се мъчеха да си възстановят силите, но бяха толкова изцедени, че Радж Атън се съмняваше дали изобщо ще могат да се бият до края на този ден. А не смееше да се опълчи на халите без огнените му магьосници да са до него.

Сред съмване Радж Атън бързо беше поставил части да бранят портите на замъка. Само че халите просто не им обръщаха внимание и продължаваха да си строят.

— Какво са замислили? — зачуди се гласно Вълчия господар. — Защо не щурмуват?

— Може би се боят да опитат фронтална атака — предположи херцог Палдейн. — Но копаят добре и може да пробият някой тунел под замъка, като чудовищни сапьори.

Халите явно бяха дошли тук с някаква цел.

Но за момента завземането на замъка като че ли не ги интересуваше. Може би не съзнаваха ясно опасността, която представляваха за тях хората тук. На Радж Атън дори му се струваше, че има някаква далечна възможност просто да са забравили, че замъкът е тук; в края на краищата те бяха странни същества, играещи по свирка, която никой човек не можеше да чуе.

Той хвърли поглед към Костения хълм. Злата магесница се трудеше там, близо до върха на хълма, и огнените руни, дамгосани по корубата й, проблясваха. За момент масивната й глава се извърна към замъка, но след това тя продължи работата си.

Може би злата магесница се чувстваше добре защитена, след като поданиците й пазеха равнините. Околността вече беше нашарена с отвори към подземни пещери, опасана с ровове, украсена с вонящата руна, покриваща хълма. Той огледа Костения хълм, защитен зад бариерата от втвърдена пихтия и увит отчасти в своя пашкул.

Лепкавите вече бяха престанали да издигат стените — сигурно странните укрепления на злата магесница вече бяха довършени.

Дали беше просто съвпадение, че бяха дошли тук точно сега, когато той се готвеше да се сблъска със Земния крал? Възможно ли беше да подготвят това бойно поле за Земния крал?

По-вероятно му се струваше плановете им да нямат нищо общо и с двамата. Халите пренебрегваха и него, и армиите му все едно, че не заслужава вниманието им.

Радж Атън поклати глава. През последния час беше налегнат от странни и отчайващи чувства по причини, които не можеше да разбере.

„Не би трябвало да съм отчаян — прецени той. — Та аз съм най-могъщият Владетел на руни, красил земята от хилядолетия. Моите облекчители в Индопал са ми извлекли мускул и жизненост от хиляди поданици, взели са гъвкавост и ум от други хиляди. Меч, забит в сърцето ми, не може да ме убие. Няма причини да съм разтревожен.“

Но беше. През последните месеци беше започнал да вярва, че е несъкрушим, че е на ръба да се превърне в легендарно същество, в Дара всечовешки — толкова харизматичен Владетел на руни, че да не му се налага повече да извлича качества от своите Посветители. Надяваше се да се превърне в Сила, в природна стихия, като Земята, Огъня или Водата.

Дайлан Чука беше постигнал всичко това в древни времена, стига легендата да говореше истината.

Радж Атън се бе озовал на ръба да придобие това изключително качество; допреди десет дни като че ли нищо не можеше да го спре. Но точно тогава старият крал Менделас Ордън му открадна силарите.

„Разбира се, ако халите знаят, че срещу тях се е изправил човек като мен, ще се боят“ — помисли Радж Атън.

Отново погледна злокобната руна, която халите оформяха при Костения хълм. Вонята от нея беше станала непоносима и миризмата висеше над хълма като спирала от кафеникава мъгла.

Смърт се излъчваше оттам. Радж Атън чувстваше болка, гнило и развала. Само от едно поглеждане очите го засърбяваха, искаше му се веднага да извърне глава. Смътни светлини примигваха зад този мръсен дим като призрачните светлини, образуващи се, когато на повърхността на някое блато забълбука на мехури блатната газ. Имаше чувството, че цялата руна всеки момент ще избухне в пламъци.

„Изпитвам отчаяние. Не знам защо, но тази руна е ключът.“

Халите съсредоточаваха твърде много внимание върху нея. Магесниците им се тълпяха по склона, ровеха големи ровове така, че руната да се очертава като барелеф, и влагаха в нея вонята си.

Радж Атън притежаваше дарове на мирис от хиляди хора. Той вдиша дълбоко. Успя да долови десетките хиляди подтонове и аромати: букет гнило и разкапана плът, смесени с дим и смърт, и човешка пот, богата симфония, гъмжаща от надмогващи се една друга миризми. Имаше чувството, че е на ръба на прозрението, че ей сегичка ще разбере всичко напълно и изцяло.

Явно халите бяха дошли при Карис с единствената цел да направят тази руна.

Едно от чудовищните насекоми се подхлъзна и предизвика свлачище по стените на руната. За радост на Радж Атън, част от руната се срина. Хали магесници се разтичаха да я съградят отново, да я укрепят и да вложат нови миризми.

Руната беше съблазнително близо. Едно дете с чук можеше да я удари и да я събори.

Във внезапен изблик Радж Атън стовари облечения си в желязо юмрук в перваза на прозореца, постоя за миг и вдиша едва доловимата тъкан от миризми, идещи от руната.

Затвори очи и се съсредоточи. Вдиша дълбоко и си даде сметка, че някои от миризмите не са просто миризми. По-скоро внушаваха чувства. Да, отчаяние се наричаше миризмата, която вдишваше.

Никога не беше помислял за възможността една миризма да предизвиква чувство.

Вкисналата пот на някой, страдащ на ръба на смъртта. Радж Атън вкуси миризмата и заедно с нея усети отчаянието на този човек.

Пушек и агония. Соленият вкус на човешки сълзи. Мазната миризма на изгоряла плът и с нея още един пушлив мирис: житните поля, догарящи в опожарените ниви.

Развала. Нечий труп се пръсна като гнила диня.

Връхлетяха го отчаяние и ужас. Меднокиселата миризма на кръв; жена, чиято родилна течност изтича, развала… жена, раждаща мъртво дете. Умора.

Киселият вкус на старческа кожа. Самота толкова дълбока, че боли чак до костите.

След един безкрайно дълъг миг Радж Атън се усмихна и едва не се разсмя болезнено. Беше разпознал цялата тази сложна миризма: беше симфония на човешкото страдание, ода на отчаянието на цялото човечество.

— Това е заклинание — каза той. И сам се стресна, щом изрече думите на глас.

— Какво? — зяпна го херцог Палдейн.

— Руната — каза Радж Атън. — Това е заклинание, написано с миризма… заклинание, което трябва да донесе проклятие на човечеството.

Изведнъж изпита непреодолимо желание да смаже и руната, и създателите й веднъж и завинаги.

Но се усъмни, че ще може да извърши този подвиг. Халите бяха твърде умни, за да му оставят достъп до своята цел, твърде силни, за да бъдат победени, поне докато бяха толкова много. А и пашкулът преграждаше пътя към руната, оставена беше само една тънка пътека за строителите.

Все пак трябваше да опита.

— Халите може и да строят — заяви той, — но ние не сме длъжни да ги оставяме да строят в мир. Може и да не успея да завзема този хълм, но все пак мога да им разваля веселбата.

В очакване на Сафира

Конят на Боренсон бавно се спускаше по тясната пътека през рехавия сняг високо в планините на Хест.

Той спря, огледа малката долина и видя затънало в преспите стадо слонове. Повечето вече бяха измрели и лежаха като изваяни слонски фигури от камък, покрити с ледена кора. Но два от огромните стари самци погледнаха свитата на Сафира, немощно надигнаха туловищата си и нададоха тръбния си рев.

Това бяха питомни слонове, с подрязани и покрити с мед бивници. Но изглеждаха толкова изнемощели от глад, че едва ли щяха да се измъкнат от долината. Пастирите им ги бяха изоставили.

Явно Вълчия господар се беше опитал да преведе бойни слонове през планините — и се бе провалил. На три пъти през тази нощ групата на Боренсон подмина части обикновени бойци от армиите на Радж Атън. Бяха стрелци и пехота, перачки и колари — стотици хиляди. И в най-кошмарните си сънища Боренсон не си беше представял, че Радж Атън ще се опита да преведе толкова много войска през високите планини толкова късно през есента. Тесните пътеки по висините на Хест не предлагаха много фураж — само трънливи храсти и жилава трева, и сняг, колкото да се утоли жаждата. Нямаше дърва за огън, затова много от бойците горяха изсъхнала волска тор в биваците си.

Път, който Боренсон взимаше за час на подсилен кон, можеше да отнеме на тези мъже и жени цял ден. Пътят, който той преодоляваше за една нощ, щеше да струва на простия войник седмици усилие. Много от конете, които Боренсон видя в последната част, бяха в ужасно състояние — кожа и кости. Войниците, които ги яздеха, най-вероятно щяха да затънат в снега и да умрат преди да е паднала зимата, точно както щяха да измрат тези слонове.

Радж Атън се беше захванал с гибелна игра, залагайки живота на тези хора и на животните.

„Но на него му е все едно — каза си Боренсон. — Животът, който залага в тази игра, не е негов.“

Планинският въздух беше рязък, духаше хаплив вятър и развяваше наметалото му. Боренсон се загърна и зачака Сафира да го настигне. Надяваше се, че като види слоновете, ще разбере глупостта на господаря си. Доказателствата бяха навсякъде. Според мълвата Радж Атън беше взел над хиляда дара на ум. С толкова много ум можеше да си спомни с най-живи подробности всеки миг от живота си. Но даровете на ум позволяваха на човек само да съхранява спомени, не и непременно да преценява добре.

„Значи е взел хиляда дара на ум, а е по-тъп от задника ми“ — помисли Боренсон.

Предния ден, когато Сафира каза, че Радж Атън бил най-великият човек на света и със сигурност щял да спаси човечеството от халите, Боренсон й беше повярвал. Но сега не я гледаше и съблазнителната сила на нейния Глас не звучеше толкова убедително, когато си припомни думите й.

Не, Радж Атън изобщо не беше умен. Само глупак щеше да прати толкова много прости хора в тези планини.

„Или глупак, или безразсъден и отчаян човек“, нашепна глас в ума му.

Навярно Радж Атън беше твърде от дълго Владетел на руни. Може би беше забравил колко крехко същество е един обикновен човек. Мъж само с два дара на мускул и метаболизъм можеше да се втурне през боен строй и да посече простите войници като плашила за врани.

Измираха адски лесно. Предната нощ беше завалял слаб сняг, но продължи да вали цялата сутрин. Ако се задържеше, войските на Радж Атън щяха да затънат в него. Животните им щяха да измрат до две денонощия, а без дърва за огрев хората щяха да умрат от студ до няколко дни.

Какво бе накарало Радж Атън да повярва, че хубавото време ще се задържи? Трябваше да е проучил Роуфхейвън и да знае какъв риск поема.

„Радж Атън е глупак — реши Боренсон. — А Сафира не го разбира.“

Знаеше, че Индопал е огромна страна, включваща много кралства. И макар да беше прекосил някои части на Деяз и на Мътая, не беше стигнал по-далече на юг, не беше видял гъмжащите орди на Картиш и на стар Индопал. Казваха, че преди Радж Атън да завладее всички свои съседи, старото кралство на Индопал с неговите джунгли и огромни плодородни поля изхранвало сто и осемдесет милиона души. Сега Радж Атън със сигурност властваше над три пъти повече поданици. Но дори и той не можеше да си позволи да хвърли на сигурна гибел половин милион от най-добре обучените си пехотинци и стрелци.

Да, Радж Атън беше глупак. Или можеше да е луд, заблуден от собственото си красиво лице, от силата на собствения си Глас.

Ужасът бе в това, че Сафира в своята невинност не можеше да разбере крайностите у Радж Атън, пороците му.

Сафира беше инструмент в ръката на Радж Атън и ако не успееше да го склони да постъпи по нейна воля, той със сигурност щеше да я накара да действа според неговата.

Боренсон изчака няколко тягостни минути. Когато Сафира най-сетне се приближи, той се отмести откъм вятъра, за да може тялото му да я предпази от хапливия му напор.

— Ах, вижте слоновете на моя господар — възкликна Сафира и спря, за да може конят й да си поеме дъх. Горкото животно наведе глава и заблиза снега да се освежи. — Трябва да направим нещо, за да ги спасим.

Боренсон безпомощно погледна умиращите от глад слонове. На утринната светлина красотата на Сафира се бе превърнала в ужасяваща и отнемаща дъха гледка. През цялата нощ облекчителите в Оубран сигурно бяха работили, за да „облекчат“ конкубинките от тяхното обаяние и глас и да ги прехвърлят през векторите на Сафира. Сафира вече беше събрала хиляди дарове. Боренсон погледна лицето й само за миг, но красотата й го опари като нажежена пещ и той се почувства недостоен да стои близо до нея.

Два лешояда припляскаха с криле и се издигнаха от един слонски труп.

— Какво предлагате вие, о, Звезда на Индопал? — попита умолително Боренсон. След като тя не отговори, той погледна Пащук и телохранителите. Не виждаше начин да спасят слоновете, освен ако не изгубеха цял ден, влачейки сено и храна за тях от Мистария.

Ако Сафира му заповядаше да докара храна за слоновете, той щеше да се подчини, но се боеше от последствията, ако се забавеше. Трябваше да заведе Сафира при Радж Атън, да го убеди да сложи край на тази самоунищожителна война.

— Аз… не знам какво можем да направим за тях — отвърна Сафира.

— Опасли са тази долина до последния стрък, о, Най-велика от звездите — каза Пащук. — Може би ако ги откараме в някоя по-ниска долина, там ще има повече трева и слоновете ще си върнат достатъчно сила, за да могат да оцелеят.

— Този план е чудесен — радостно възкликна Сафира.

Боренсон погледна намръщено Пащук, за да му покаже колко е недоволен от идеята му. Но видя лицето му и разбра, че едрият мъж е точно толкова омаян от Сафира, колкото и той. Пащук само се надяваше да я удовлетвори.

— О, Премъдра милейди — каза Боренсон, — вашият господар се опита да преведе слоновете през планините твърде късно през есента. Не можем да ги спасим.

— Не е виновен моят господар, че времето не иска да му съдейства — заяви Сафира. — Времето трябваше да е по-топло по това време на годината. То често остава топло, нали?

— Така е — призна Боренсон. Гласът на Сафира беше толкова изкусителен, че не можеше да не го разколебае. Беше права, разбира се. Времето често оставаше топло по това време на годината.

— Все пак — каза Боренсон, — доведе ги твърде късно.

— Не търсете вина у моя господар — каза Сафира. — Обвинението лесно се дава, трудно се приема. Господарят ми прави само това, което е необходимо, за да спре набезите на вашите свободни рицари. Ако някой е виновен, то това е вашият крал.

Думите й изплющяха като бич по гърба му. Боренсон се присви, неспособен да измисли възражение, неспособен да отвърне нищо. Опита се да си спомни мислите си отпреди миг, но Сафира му бе заповядала да не търси грешки у Радж Атън и нейната заповед беше толкова убедителна, че умът му се хлъзна далече от всякакви лоши мисли.

Боренсон и Пащук оставиха Сафира с телохранителите й и поеха надолу към умиращите от глад слонове. Стадото включваше петдесет животни, но само пет от тях бяха останали живи. В тясната долина не течеше вода и Боренсон реши, че другите слонове са издъхнали повече от жажда, отколкото от глад.

Почти целият им ден мина в превеждането на оцелелите животни на осем или десет мили надолу по планинските склонове. След две мили стигнаха линията на дърветата.

След това Пащук поведе слоновете по един път към тясна долина. Тук слабият сняг премина в студен дъжд. В долината течеше вода и имаше достатъчно трева, за да могат слоновете да попасат два дни, след което да продължат към низините, но Боренсон не изпитваше особена надежда, че ще оцелеят.

Тревата беше изсъхнала и нямаше да им даде достатъчно енергия. Без хора, които да ги подкарват, животните сигурно щяха да са твърде слаби, за да напуснат това място.

Все пак беше направил всичко възможно.

Свитата на Сафира слезе от планините и Боренсон поведе. Войниците на херцог Палдейн сигурно щяха да пазят този път; голяма въоръжена група можеше да мине, без да пострада, но Сафира със свитата й щяха да са лесна плячка.

Боренсон не знаеше къде точно да очаква засада, но беше сигурен, че ще има.

Затова тръгна в авангарда на групата, на сто крачки пред останалите. През цялото време оглеждаше за признаци на засада. Но тъй като си беше загубил даровете, погледът му не беше толкова остър като преди; ушите му като че ли бяха заглъхнали и едва чуваха. А без своята жизненост се уморяваше по-лесно отпреди.

Все пак да имаш дарове не беше всичко. Да знаеш какво да търсиш беше също толкова важно, колкото да имаш остри очи. Затова той се вглеждаше в тъмните гънки на долините, където боровете растяха нагъсто, внимателно оглеждаше околните канари, зад които можеше да се крие някой кон, и всеки път се безпокоеше, щом стигнеше до поредната падина и трябваше да огледа височината отвъд.

Надяваше се само, че Габорн ще използва силите си да го предупреди, ако има опасност.

По обед се изля пороен дъжд. Боренсон гореше от желание да усилят марша, но Сафира заповяда обратното.

Под един горист склон се натъкнаха на стара къща, приют за пътници. Сламеният покрив беше хлътнал и на дупки, но Боренсон беше толкова прогизнал, че всякакъв покрив му изглеждаше толкова добре дошъл, колкото и на Сафира. Освен това надвисналите клони на околните борове предлагаха допълнителен заслон.

— Сър Боренсон, помогнете на Маакет да напали огъня, а Пащук и Ха’Пим ще приготвят храната — каза Сафира. — Прегладнях след толкова пътуване.

— О, Велика звезда — промълви Боренсон. — Ние сме… трябва да бързаме.

Сафира го прикова с укорния си поглед и Боренсон вдигна ръка да заслони очите си.

Отиде да запали огъня и не възрази — каза си, че една кратка почивка ще даде време на конете им да се нахранят, като опасат стръвно тревата около къщата, както можеха да направят само подсилени коне. Освен това от студения дъжд бяха съвсем премръзнали. Трябваше да отпочинат.

А и беше твърде уморен, за да спори повече.

Влезе в къщата и намери един сух ъгъл, където покривът все още пазеше от дъжда. За щастие, ъгълът се оказа близо до огнището. Подът беше осеян със сухи борови иглички и шишарки и двамата с Маакет ги събраха и ги сложиха в огнището. Скоро огънят се разгоря.

Докато си вършеше работата, Боренсон непрекъснато усещаше близостта на Сафира. Тъй като знаеше, че отвън няма да се намерят сухи клони, отиде в другия край на къщата и смъкна от тавана малко суха слама. Хвърли я в огъня, а Пащук и Ха’Пим донесоха вода да сварят ориз и да сгреят агнешкото, печено в кокосово мляко, което носеха от Палата на конкубинките.

След като се нахраниха, Сафира заповяда на мъжете да пазят, докато тя подремне, защото, каза тя, няма да е от полза „да се появя пред Великата светлина с торбички под очите от липса на отдих“.

Така Боренсон остави Сафира да лежи в топлия и сух ъгъл, а той самият остана да пази.

Не можеше да почива. Направо си прахосваха деня и след като обърна гръб на Сафира, той усети, че отвътре му кипи.

Не смееше да сподели недоволството си с нея. Боеше се от укорите й, но беше отчаян от забавянията, които тя налагаше. А може би тя просто не искаше да види Радж Атън?

Сафира спеше — дишаше дълбоко и тихо под пъстрата завивка на пода, самата картина на пълно блаженство.

Боренсон се замисли дали все пак не трябва да я убие. С толкова многото си дарове на обаяние и на глас тя щеше да е опасна — по своему не по-малко опасна от Радж Атън.

Вгледа се в лъчезарното й лице, видя красотата и невинността в него и разбра, че да я убие, да отнеме живота й, е толкова невъзможно, колкото да изтръгне сърцето на свое родно дете.

Остави Сафира на Ха’Пим и на Маакет и излезе навън при Пащук, който беше застанал на една близка скала под заслона на ниско надвиснал бор.

Бяха слезли от високите планини. Покрай пътя долу се издигаха тъмни борове, непроницаема преграда за погледите им. За около час можеха да стигнат до по-топлите хълмисти земи, където вирееше дъб и бряст.

Боренсон се загледа към пътя.

— Как са ти перлите? — попита той Пащук. Беше забелязал колко неудобно седи воинът на седлото — постоянно се надигаше с помощта на бедрата си.

Не беше престанала да го безпокои цената на това, че е гледал лицето на Сафира.

— Така и не разбирам — отвърна Пащук, — как части на тялото, които вече нямам, могат да ми причиняват толкова болка.

— Толкова ли е зле?

— Като наближим Карис — каза Пащук, — не се съмнявай, че Радж Атън ще поиска и твоите трийсет грама плът.

— Трийсет? — пошегува се Боренсон. — Мъжкото ми е повече.

Пащук не се усмихна.

— Съветвам те да обърнеш коня и да избягаш. Нито конят на Ха’Пим, нито на Маакет могат да те настигнат. Аз може и да те погоня хубаво, но няма да те настигна.

— Защо? — попита Боренсон.

Пащук поклати глава.

— Декретът на моя господар е издаден, за да въздържа мъжете да търсят Оубран и за да не се задяват дворцовите слуги с конкубинките. Не вярвам, че е предназначен за хора като теб, мъже на честта, които няма да изменят на думата си.

Боренсон изпита искрена благодарност.

— Благодаря ти. Но какъв придружител ще съм, ако избягам и не се погрижа за сигурността на поверената ми?

В сърцето си изведнъж осъзна, че не би могъл да избяга, не би могъл да остави Сафира. Сега трябваше да стои до нея. Зачуди се дали изобщо ще може да я остави, след като това пътуване свърши, когато дойде време да поеме към Инкара. Част от него копнееше да остане до нея, защото да я остави щеше да е болезнено. Но знаеше също така, че трябва да е там най-малкото за да може да забие нож в гърба й в случай, че тя се опита да предаде Земния крал.

Пащук поклати глава.

— Само те предупреждавам, за твое добро. Бих те разбрал, ако избягаш. И ако ти се удаде такъв шанс, направи го.

Боренсон се загледа към пътя. Искаше Пащук да повярва, че обмисля тази възможност, че няма някакъв по-скрит мотив да остане близо до Сафира.

— Може би си прав. Изглежда, няма да имате нужда от мен. Досега трябваше вече да сме се натъкнали на мистарски патрул — поне в последните двайсет мили, — но наоколо не се виждат патрули.

Не пожела да каже повече. С разрушаването на Синята кула в Мистария щяха да са останали малко мъже, годни за гранични патрули, а повечето от тях щяха сега да се крият зад стените на Карис.

— Това е безсмислено — каза Боренсон. — Нямате нужда от мен да ви пазя. Но защо Сафира пътува толкова бавно? От какво се бои?

Пащук облиза устни и прошепна:

— Тя е по-умна, отколкото си мислиш. Има опасност да ядоса господаря ни. В Индопал казват „Никой не ядосва краля ни два пъти“. Когато му поднесе посланието си и го прикани към мир, тя ще има само един шанс. Трябва да се справи по най-добрия начин. Имай търпение. Ти й даде хиляда силара. Кога според теб облекчителите ще приключат с изцеждането им?

— Не знам — отвърна Боренсон. — Колко облекчители има тя? — Допускаше, че облекчителите в палата са поне десетина.

— Двама — каза Пащук. — Майсторът и чиракът му.

Боренсон облиза устни. Само двама. Трябваше да изцеждат по един силар на всеки пет минути. Двамата можеха да извлекат по двайсет и четири дара на час, двеста и четиридесет за десет часа работа, може би четиристотин, ако се потрудят осемнайсет часа.

Красотата на Сафира се усилваше нощ и ден. С всяка минута тя ставаше все по-красива и сияйна.

Облекчителите й сигурно се трудеха на предела на силите си. Но беше невъзможно да извлекат цели хиляда дара за по-малко от два дни.

Дотук Сафира беше пътувала само около двайсет часа. Боренсон пресметна, че ако продължат с бърза езда, могат да стигнат до Карис след още четири часа — или по-малко.

Но Сафира трябваше да изчака.

— Но тя не може да ни задържи тук цял ден! — каза Боренсон. — Досега Радж Атън трябва вече да е обсадил Карис. Утре срещу него ще връхлети Земния крал.

— А толкова ли е важно, ако Карис падне? — попита Пащук. — Ти се стремиш да отклониш една битка. Сафира се надява да сложи край на цялата война.

— Но… още цял ден!

Пащук поклати глава.

— Тя няма да чака цял ден. Вчера, докато ти спа, поговорих с иконома на палата на конкубинките. Палатът побира по-малко от петстотин жени и стражи, плюс няколко слуги. Облекчителите са се заклели, че днес до залез-слънце ще изцедят от дарове всяко лице, което си заслужава силара. Ако техните сметки са верни, дотогава към Сафира ще са прехвърлени над хиляда и двеста дара на глас и две хиляди и четиристотин дарове на обаяние. След това, в палата на конкубинките единствените същества, от които облекчителите могат да извличат обаяние, ще са камилите. — Пащук се засмя на шегата си.

Боренсон се усмихна. Разбира се, Радж Атън не притежаваше толкова дарове на обаяние. В цялата история Боренсон не беше чувал за кралица, която да е взела повече от една десета от онова, което Сафира се надяваше да натрупа.

Имаше шанс да убеди Радж Атън. Един шанс.

Боренсон тихо приклекна до Пащук и остави Сафира да си почива.

Късно следобед Сафира се събуди и след няколко дълги минути каза с глас, по-сладък от най-сладката песен:

— Имам добра вест. Облекчителите престанаха да ми добавят дарове. Работата им свърши, за добро или за лошо.

При тази вест Боренсон и Пащук оседлаха петте подсилени коня.

Пътищата бяха разкаляни и се наложи да продължат по-бавно, отколкото му се искаше на Боренсон. Надяваше се все пак да стигнат до Карис преди залез-слънце.

Яздеха колкото може по-бързо двайсет мили и накрая намериха мистарийския патрул, от който Боренсон се беше опасявал.

Покрай пътя лежаха десетина рицари с герба със зеления мъж, разкъсани до неузнаваемост. Един конски труп висеше в клоните на едно дърво на четиридесет стъпки височина. Повечето мъже бяха посечени на парчета: тук се въргаляше тяло с изсипани вътрешности, там се виждаше половин крак. Някои части от телата просто липсваха. Земята около труповете беше утъпкана от тежки стъпки, но рицарите не бяха успели да убият нито един противник. Рядко в живота си Боренсон беше виждал такова клане. И се беше случило преди по-малко от час. От вътрешностите на мъртвите все още излизаше пара.

— Изглежда, този патрул се е натъкнал на мъжете на моя господар — каза невинно Сафира и покри красивия си нос с везана със сребро кърпа, за да не диша миризмата на кръв и жлъчка. Гласът й беше спокоен и изобщо не трепна, сякаш гледката с изпосечените мъртви воини изобщо не я впечатляваше.

Боренсон се зачуди що за гледки трябва да е виждала на крехката си възраст, та да е станала толкова безчувствена.

Може би не я интересуваше, защото тези мъртъвци бяха нейни врагове?

Пащук само поклати глава, обезпокоен от наивността на Сафира.

— Не са срещнали наш патрул, о, Велика звезда. Никой човек не би могъл така дивашки да разкъса друг човек. Хали са направили това.

— О! — отвърна Сафира без капка чувство, сякаш мисълта за хали, бродещи в горите около тях, изобщо не я притесни. Телохранителите й се заоглеждаха неспокойно.

Пащук погледна Боренсон. Тъмните му очи говореха много.

— С тия хали по пътя ни чака беда.

Халите изпращат послание

Роланд се изправи на стените на замъка и завика възторжено, когато Радж Атън се появи от цитаделата на херцога и гръмогласно заповяда на хората си да се подготвят за щурм.

Горди Непобедими се спуснаха от бойниците към конете си, щитоносци заизнасяха сбруи и пики от оръжейната. Щеше да мине цял час, докато се подготвят за щурма, и Роланд не можеше да направи нищо друго, освен да чака.

По склона на Костения хълм халите магесници се трудеха настървено; злата магесница хвърчеше направо като… като хала и бляскаше като мълния. Докато се трудеха, от руната се завихри гъста кафява мъгла.

От миризмата на смърт и гнило, вдигаща се от Костения хълм, на Роланд му прилоша. Стомахът му се сгърчи, мускулите го заболяха, а очите му толкова пареха, че едва можеше да гледа към хълма.

Докато воините на Радж Атън се снаряжаваха, Роланд забеляза по равнината смътни промени. Огромните лепкави бяха сдъвкали трева и дървета и непрекъснато изхвърляха гъста, лепкава пихтия, която виячите използваха, за да скрепят с нея камъка — камък, който оформяше стени и барикади.

Трудеха се и на южния бряг на езерото, където бяха издигнали няколко големи купола. Някои бяха предположили, че тези куполи са места за гнездене, но сега халите преобърнаха куполите, забутаха ги във водата и Роланд разбра, че куполите всъщност са кораби, огромни съдове без гребла или платна, с форма на половин черупка от орех.

Виячите се заловиха усърдно да градят бордовете на корабите.

Хладен ужас прониза стомаха на Боренсон. До този момент чудовищата като че ли не обръщаха внимание на хората в Карис.

Но сега стана явно, че също като бойците на Радж Атън долу в двора, и те се подготвят за атака.

На запад халите продължаваха да ровят. Опустошената земя се беше изпъстрила с кратери и отвори, които странно защо бяха по-високи на север, отколкото на юг.

На Роланд му стана още по-зле. Въздухът около Карис стана непоносимо потискащ с миризмата на гнило. Главата го болеше, отчаянието заседна в стомаха му, една дълбоко стаена умора го накара да се почувства толкова изтощен, че едва можеше да стои на краката си. Някои от мъжете около него се опитаха да прикрият факта, че са се разплакали.

За да повдигнат духа им, някои по-здрави воини започнаха да хвърлят обиди по халите, а други почнаха да се смеят и да слагат имена на новите забележителности по равнината, сътворени от халите.

Грамадната каменна кула на юг се издигаше все по-високо и по-високо — наподобяваше извития рог на нарвал или гигантски трън. В късния следобед беше станала вече над осемстотин стъпки висока, а халите продължаваха да я градят. Злата магесница на два пъти отиде да провери как върви строежът и някои отбелязаха, че кулата донякъде прилича на гениталиите на мъжка хала, затова я нарекоха „Любовната кула“.

На изток от кулата, покрай брега на езерото Донестгрий, лепкавите и виячите продължаваха да се трудят над корабите в „Каменните докове“.

Грамадата от насъбрани дървета от домовете и горите набързо беше наречена „Дървеното хълмче“. Мъжете без много да му мислят лепнаха на рововете и насипите на северозапад „Копторите на лорд Палдейн“.

Но от всички грозни неща, сътворени през този ден, най-ужасяваща беше зловещата руна на Костения хълм. Зидарската работа там не се извършваше от прости виячи. Докато виячите носеха пръст от изкопите и влачеха сухи дървета на лепкавите, магесници с руни по главите строяха стената на ужасяващата руна.

Така огромната руна растеше — скверен знак, който бавно започна да излъчва дим и сила. Чертите й под кафявата мъгла бяха удивително извити, като кълбо гърмящи змии или като блюдо, пълно с живи червеи. Като самата магия на халите, руната беше усукана и зла.

Щом Роланд се опиташе да я погледне, очите му започваха буквално да пулсират и той не можеше да ги съсредоточи. Но щом извърнеше погледа си, усещаше паренето по кожата си толкова силно, че понякога подушваше във въздуха, уплашен, че ще надуши миризмата на собствената си горяща плът.

Но отчаянието, което причиняваше на хората руната на халите, не беше единствената проява на нейната сила. Защото когато руната беше почти довършена, тя започна да предизвиква чудовищна промяна около Костения хълм: малкото храсти и треви, останали в подножието на хълма, задимяха и започнаха да съхнат.

Тревата посивя и се слегна. Дори един бадем отсам стената бавно започна да гърчи клоните си и листата му повяхнаха и окапаха.

Бойците на Радж Атън най-сетне бяха готови. Роланд огледа околността. На север, на юг и на запад от замъка трева и дървета димяха и загиваха, на мили разстояние.

Бранителите на Карис прекръстиха Костения хълм на „Трона на разрухата“. Колкото до самия замък Карис, някои мрачно зашепнаха, че най ще му подхожда „Дворчето на касапина“. Роланд си помисли, че градът е събрал достатъчно хора, за да изхрани халите два месеца, че и повече. Трудно беше да се пресметне, при толкова много хали, все още точещи се на север. Явно всеки в Карис се чувстваше обречен да удостои вечерното блюдо на някоя хала.

Известно време Роланд погледа с надежда на изток, където бледото слънце светеше над развълнуваните води. Все още нямаше и следа от връщащи се лодки. Роланд стисна дръжката на късия си меч и се поупражнява в изваждането му.

Халите строяха. Но не нападаха.

— Може пък да не нападнат — подхвърли той с плаха надежда. — Може пък да целят нещо друго.

— Това, което ги привлича, е Костеният хълм — каза зад Роланд някакъв окаян мършав селяк с проскубана козя брада. По-рано тази сутрин се беше представил като Мийрън Блитифелоу и се канеше да брани стената с някаква си къса брадвичка.

— Защо мислиш така? — попита го Роланд.

— Всички мъртъвци са там горе — каза селянинът. — На онзи хълм са водили щурмове повече рицари, отколкото където и да било другаде в Роуфхейвън. Там са се водили поне сто битки и цялата тази кръв е отровила почвата, наторила я е обилно за тъмни заклинания. Кръвта там е толкова гъста, че херцогът даже се опита да я прокопае, да потърси кръвен метал. Затова мисля, че халите са там — да вдигнат оная руна върху земя, богата на човешка кръв.

Щом Блитифелоу изрече тази мисъл, барон Пол се намръщи.

— Изобщо не мисля, че е това. Може би просто ни изпращат послание.

— Послание ли? — попита невярващо Роланд. Беше очевидно, че халите тровят хората в Карис, искат да ги поболеят с извратената си магия. — Халите не могат да говорят.

— Общо взето да — възрази баронът. — Поне не така, че ние да ги разбираме. Но все пак говорят.

— И какво казват? — попита Роланд.

Барон Пол махна с широк жест към околностите. Докъдето стигаха очите им, земята около Карис беше опърлена и опустошена. Градове, ферми, села, огради и укрепления бяха срутени и разчистени. Дървета димяха и вехнеха по хълмовете на пет мили оттук.

— Не можеш ли да го прочетеш? — каза барон Пол. — Не е толкова трудно за разчитане, колкото писмото: „Земята, която доскоро беше ваша, е наша. Вашите домове са наши домове. Вашата храна… х-мм, вие сте нашата храна. Ние ви изместваме.“

Долу в каменния двор бойците на Радж Атън се качиха по конете и вдигнаха високо дългите пики — върховете им заблестяха като остри игли към небето.

— Отвори портите! — изрева Радж Атън пред тях.

Заскърцаха вериги и подвижният мост се спусна.

Зов и вик

Ейвран не разбра как е заспала, докато не усети как Пролет рязко се надигна и издърпа топлото наметало от ръцете й. Зелената жена потръпваше от възбуда и душеше във въздуха.

През цялата нощ Ейвран се беше измъчвала от странни сънища, нереални видения от Долния свят.

Денят беше студен. Слънцето се беше скрило зад гъсти облаци. Валеше ситен дъжд. Ейвран беше сънувала, че един от грааците е донесъл в гнездото изгнила коза, както правеха понякога, и Бранд я беше накарал да я извлече навън.

Разтърка очи. Докато беше спала, папратите над нея бяха повехнали. Висяха влажни и унили като сиви дрипи. Всъщност всеки мъх, всяка тънка лоза, всяко дърво над главата й, всичко беше повяхнало, поразено сякаш от най-лютата слана, която бе виждала. Във въздуха тежко миришеше на гнило.

Още по-лошото беше, че онова, което бе проклело земята, като че ли беше подействало и на нея. Чувстваше се замаяна, мускулите й бяха отпаднали. Устата й беше пресъхнала.

„Ако остана тук, ще умра“ — помисли Ейвран.

С нарастващо любопитство, примесено със страх, тя вдигна очи към небето. Изгревът беше дошъл и си беше отишъл преди много часове. Слънцето скоро щеше да залезе.

Беше тичала през по-голямата част от нощта. И беше проспала цял ден. През това време със земята се беше случила някаква ужасна промяна.

Зелената жена вдигна носа си така, че маслиненозелената й коса падна на раменете, и каза тихо:

— Кръв, да. Слънце, не.

Ейвран скочи на крака и огледа дългия склон на хълма. На една миля от тях, отсам канала, тичаше група хали. Бяха хванали миризмата й.

Въздухът излизаше от гръкляните им на глухо къркорене и те се развръщаха като гигантски хлебарки в защитния си строй, наричан „деветки“. Предвождаше ги огненочервена магесница, понесла прът, който светеше жестоко със скверни руни.

Хала магесница! Ейвран се сети, че съгледвачката, която беше изяла, е познавала това чудовище и оръженоските зад него. Това не бяха обикновени хали бойци. Бяха част от най-елитната им гвардия.

Предупрежденията на Ейвран „Пази се!“, изглежда, бяха стреснали халите и ги бяха накарали да пратят срещу нея от най-опасните си воини.

Ейвран побягна с все сили през повяхналата папрат, обкръжаваща хълма, и се изпързаля по хлъзгавия склон. Съзнаваше, че изобщо не може да надбяга тези чудовища, съзнаваше, че само след няколко мига ще се окаже в полезрението им.

Зелената жена бягаше до нея, изпълнена с любопитство, озърташе се назад като куче, нетърпеливо да подгони заек, несигурна дали трябва да се бие, или да бяга.

Листата на всички дървета бяха окапали. Нямаше листак, нищо, зад което да могат да се скрият. След като нямаше накъде да побегне, нито какво да губи, Ейвран направи онова, което й заповяда инстинктът — нададе зов и вик: „Помощ! Помощ!“

И докато пищеше, си помисли: „Ако извикам «Хали!», никой няма да е толкова тъп, че да дойде да ме спаси.“

Ездата на мишките

— Отворете портите! — изрева Радж Атън от двора. Петстотин подсилени бойци се бяха струпали зад портите на замъка, рицарите и конете блестяха в доспехите си, ярко боядисаните пики стърчаха към небето.

Единственото оставено на човечеството на десетки мили околовръст беше самият Карис, все още висок, с белите варосани стени, все още горди под унилата предвечерна светлина. Цял ден беше валял дъжд и беше замъглил всичко. Сега част от слънчевата светлина успя да пробие през гъстите облаци.

Стените на Карис блестяха неестествено на фона на влажната кал.

Подвижният мост се спусна и навсякъде по стените мъжете нададоха диви викове на възторг. Радж Атън лично поведе атаката, понесъл дълга бяла ясенова пика и яхнал огромния си сив подсилен кон.

Понесе се напред с изумителна скорост и след секунди тропотът на копитата прокънтя през равнините към Трона на разрухата. Оръженоските, които чакаха далече отвъд провлака, се втурнаха да го посрещнат.

Той профуча покрай първите няколко огромни чудовища все едно, че бяха камънаци в буен поток. Бойците му се изляха след него. Всеки кон имаше дарове на мускул, гъвкавост и метаболизъм, и затова макар и в броня, можеха да препускат като вихър.

Лицето на Радж Атън грееше като слънцето. Макар и отдалече, той привличаше погледа като никой друг, сякаш носеше със себе си цялата красота на света.

Рицарите продължиха в стегната формация — пет колони, препускащи на север към Трона на разрухата. Хали се втурнаха да им преградят пътя, корубите им засияха мрачно.

От толкова далече на Роланд Радж Атън и хората му му заприличаха на мишки, нападащи преяли котки.

Конете им бяха възхитителни и бързи, пиките им блестяха на слънцето като игли. Мъжете крещяха бойни викове и вятърът ги разнасяше надалече.

А халите се извисяваха над тях, болезнено сиви и подпухнали.

Пиките удариха. Някои рицари се опитваха да улучат мозъка на халата, като се целеха в мекия участък на черепа или като забият пиката през небцето й. Ударена по такъв начин хала издъхваше почти моментално.

Но други пробваха да забият пиката в корема на халата — разкъсваща и болезнена рана.

Непобедимите щурмуваха и започнаха да нанасят ударите си, но в повечето случаи щом някоя пика удареше, се кършеше безвредно в здравата коруба на халата. Воините, които не успяваха да нанесат смъртен удар, изхвърчаваха от седлата и останали без оръжие, се пръскаха да потърсят убежище с надеждата, че приятелите им ще покосят противниците.

Роланд видя как един от конете се подхлъзна в калта и се блъсна в една хала като в каменна стена — и конят, и ездачът паднаха. На друго място една оръженоска развъртя пръта си и посече краката на нападащия я боен кон.

Половин дузина хали нападаха за секунди, както и няколко мъже. След като всяка рицарска колона срещнеше съпротива, мъжете свиваха настрана от противника, така че колоните скоро се превърнаха в криви, зигзагообразни потоци.

А след като пиконосецът удареше целта си, оставаше без пика. Тя или оставаше безнадеждно забита в халата, или се трошеше. И в двата случая пиконосецът трябваше да обърне и да се оттегли.

Радж Атън и неколцина рицари се понесоха по Трона на разрухата — конят му запрепуска през кафявите облаци, които не спираха да се вихрят от него, между широките колони от втвърдена пихтия, оформящи пашкула.

„Налита като муха в паяжина“ — уплаши се Роланд.

Няколко десетки огромни оръженоски се надигнаха да го посрещнат. На върха на трона лепкавите като чудовищни червеи се изправиха в почуда пред заплахата, а магесниците заеха отбранителни позиции зад стените на самата руна. Виячите побягнаха за укритие. Злата магесница се извърна да го погледне с безоката си глава, след което пренебрегна заплахата и отново се захвана за работа.

При атаката на Непобедимите в края на пашкула се надигнаха на задните си крака хали, огромните им ноктести пръсти блеснаха, стиснали грамадните им пръти и славни чукове.

И тогава силите се сблъскаха. Десетина хали бяха съкрушени в стихията на щурма. Пръснаха се пики. Кристални мечове заплющяха из въздуха по-бързо, отколкото можеше да се види. Повечето Непобедими и конете им бяха посечени на място.

Само в този щурм при устието на пашкула Радж Атън загуби цяла дузина мъже. Мъжете, ударили халите, загубиха пиките си. Самият Радж Атън срази една хала, като заби пиката си в устата й.

Но туловището й блокира пътя му към Костения хълм. Той обърна коня си и препусна назад към замъка с няколко рицари след него.

От рововете при Копторите на лорд Палдейн наизскачаха разгневени хали и се пръснаха сред сенките, други затичаха откъм западния бряг на езерото. А по пътищата на юг безкрайната им колона не секваше.

Радж Атън разбра заплахата и препусна към замъка.

Халите от запад се втурнаха да преградят провлака — и бягството на Радж Атън.

Мъжете по стените на замъка започнаха да викат, окуражаваха бойците на Радж Атън да препускат по-бързо, подкрепяха мъжете, които им бяха врагове само допреди няколко часа.

Но Роланд само стоеше със зяпнала уста и гледаше.

„Това ли е най-доброто, което можем срещу тях? — чудеше се той. — Значи ще им спираме работата за две-три секунди, и после ще бягаме, като дете, замерващо рицар с гнили смокини.“

Да се прави това беше пълна глупост.

По равнината бяха нападали не повече от шейсет или седемдесет хали, а Радж Атън се оттегляше.

Сякаш през цялото време беше очаквала точно този момент, злата магесница удари.

Огромното чудовище щръкна на върха на Костения хълм, вдигнало големия си прът към небето, и от туловището му се изтръгна силен съсък. Огнените й руни грееха като дреха от светлина.

Последва трясък като от гръмотевица и от нея се понесе мощен вятър, който разлюля хълма, сякаш някой е хвърлил невидим камък в езеро и е образувал кръг от вълни. Роланд нямаше да може да види всичко това, ако не бяха грий, които се замятаха из въздуха. Вятърът ги удари и ги помете като сухи листа.

После вятърът удари по бойните коне в равнината. На пръв поглед просто като че ли ги блъсна въздушен порив — но конете изведнъж започнаха да се сриват на каменистата земя, чу се грохот на метални брони. Воините закрещяха. Някои успяха да се надигнат и започнаха да пълзят насам-натам, но безчет хали притичаха да ги довършат.

Радж Атън и първите му хора приближиха провлака — раздърпана команда от триста души. Конете се олюляваха заслепени, а стената от оръженоски се втурна да ги посрещне.

И тогава вятърът удари Роланд с пълната си ярост. Той усети ледената му целувка, сякаш го целуна самият Страх, нечовешки страх, от който сърцето му заби като обезумяло и който го накара да поиска да се скрие. Миризмата на въздуха беше като от опърлена коса, но сто пъти по-силна. Тътен прокънтя в ушите му, много по-гръмък от тътена на най-големия водопад. Очите му пламнаха болезнено и всичко му се стори съвсем черно.

Внезапно заслепен, сред грохота като от бурно море, който надви всякакви други звуци, Роланд изрева и се впи в близкия зъбец на стената. Беше замаян и не можеше да разбере къде е горе и къде — долу.

Около него мъжете закрещяха в ужас:

— Помощ! Сляп съм! Помощ!

Но помощ нямаше да дойде. Толкова силно беше проклятието на магесницата, че Роланд само лежеше, изпълнен с ужас, дишаше тежко и почти не се надяваше да остане жив.

„Нищо чудно, че халите не се боят от нас!“ — помисли той.

Очите му пареха и пулсираха от болка. Пое си дъх и отри с ръкава сълзите от лицето си. Чувстваше се съвсем разбит.

Грохотът в ушите му започна да заглъхва и през сълзите той успя да види как слънцето е помръкнало като луна в сивото небе. Успя да се изправи на колене, опита се да надмогне слепотата, замига рязко. Черни облаци като че ли скриваха цялата гледка. Навсякъде около него мъжете се бяха свили долу, търкаха лицата си и примигваха в тъмното.

След няколко мига осъзна, че халите са приближили провлака и навлизат в обсега на балистите. Мерачите завикаха команди и първите балисти стреляха. Въздухът се изпълни с трясък, после гигантските метални стрели засвистяха във въздуха и почнаха да разкъсват корубите на първите хали.

Роланд примига в сумрака и успя да ги види — сиви туловища, гърчещи се в тъмното. Изглежда, конницата на Радж Атън щеше да бъде пометена.

Но Радж Атън не беше прост владетел, а хората му не бяха прости войници. Бяха се съвзели достатъчно от удара на магесницата, за да могат да се бият.

Нападнаха мъжки. Пики започнаха да се забиват в халите. Коне зацвилиха, щом кристалните мечове засвяткаха между тях. Славни чукове закънтяха по стоманена броня.

Десетки и десетки хали загинаха в клането, докато Радж Атън се мъчеше да си пробие път към Карис. Мъже с големи дарове на метаболизъм и мускул скачаха от загиващите коне и се втурваха на бой, дългите им бойни чукове се вдигаха и падаха, посичайки дебелата кожа на халите.

Хората на балистите викаха и се напъваха да пренавият макарите, които изпъваха въжетата на огромните лъкове; момчета вдигаха тежките пръти и ги зареждаха в дълбоките жлебове.

Самият Радж Атън, най-могъщият човешки владетел, закрещя боен вик, който разтърси замъка и от външните стени се посипа мазилка. Роланд видя как няколко хали залитнаха, за кратко зашеметени от звука, но после нападнаха с удвоена ярост.

Чу отчаяни викове; долу при Каменните докове пет дузини кораби, слепени от камък и лепкава пихтия, се спуснаха във водата.

Нямаха нито платна, нито весла. Но халите използваха за гребла дългите си бойни мечове.

Роланд примига да задържи сълзите си. Странните съдове приличаха на орехови черупки, заплували във вада. Само че тези кораби се носеха право към него, пълни със стотици хали.

Ужасът го стисна за гърлото. Беше се надявал, че няма да му се наложи да се изправи срещу врага. Нали беше на южната стена, в края на краищата, а всички знаеха, че халите не могат да плуват и потъват като камък.

Успокои се, че варосаните стени на Карис са прекалено гладки, за да може било човек, било хала да ги изкатери, въпреки че мазилката тук-там се беше откъртила.

Стисна дръжката на късия си меч, който му бе свършил добра работа срещу пътните разбойници преди два дни, и се зачуди колко ли ще му помогне в предстоящата битка.

Беше глупаво, че е тук. Глупаво беше един прост човек да се бие с хала.

Отвън на провлака Радж Атън изрева отново, надявайки се да зашемети халите. Роланд погледна към него и видя, че чудовищата не само пренебрегнаха вика му, но заситниха към него още по-бързо, като че ли най-сетне разбрали, че е заплаха за тях.

— Приготви се! — завика барон Пол. — Готови!

Виячите нададоха странните си писъци в неземен хор.

Мъжете около Роланд затичаха, надигнали щитове и награбили бойни брадви. Няколко души му ревнаха да се размърда, вдигнаха един тежък камък на зъбера и отидоха да донесат друг.

— Проклятие! — извика Роланд. Не му хрумна нищо по-подходящо. — Проклятие!

— Вижте! — извика някой зад него. — Те са при портите!

Роланд погледна на запад. Зад отстъпващия Радж Атън прииждаха хали. Профучаха преди стражите на портата да успеят да вдигнат моста и изхвърчаха през първите два барбикана. Роланд не успя да види дали пробиват към същинския замък, защото кулата на портата му скриваше гледката.

Злата магесница на върха на Костения хълм отново надигна големия си прът в небето и отново от нея се изтръгна гръмък съсък. Навсякъде по стените на замъка мъжете завикаха — никой не искаше отново да го порази грозното й проклятие.

— Затвори очи! Запуши уши! Никой да не диша пушеците! — изреваха неколцина.

Роланд хвърли поглед към портите и видя как падат мъже, поразени от проклятието.

Присви се до стената, запуши уши, стисна очи и затаи дъх.

Второто заклинание удари като гръм. Роланд рухна долу, стиснал очи, без да смее да си отпуши ушите.

За негово облекчение това донякъде помогна. Този път не се замая.

Отвори очи и макар и този път да пареха болезнено и гледката да беше малко смътна, не беше заслепен. Беше се озовал лице в лице срещу някакъв момък, който толкова се беше изплашил, че като че ли всичката му кръв се беше изцедила. Зъбите на момчето тракаха и Роланд разбра, че е твърде изплашен, за да се бие, че предпочита да легне тук и да умре на място.

И докато седеше свит до стената, Роланд разбра също така, че злата магесница хвърля проклятията си в опит да му попречи да брани Карис.

Целия си живот Роланд бе преживял както дойде. Натикан беше в житейския коловоз по план, предрешен от родителите му, реагираше на всяко ръчкане от страна на жена си само с едно изръмжаване. Беше тръгнал на север, за да намери сина си, когото никога не бе познавал, и не защото изпитваше кой знае какви чувства към момчето; просто знаеше, че така е редно.

Но сега стисна зъби, изпълнен със съжаление за всичко, което не бе направил в живота си, за всичко, което нямаше да може да направи. Беше обещал да стане баща на Ейвран, искаше да бъде баща на сина си. Сега се съмняваше, че ще му остане такъв шанс.

„Мога или да легна и да умра тук като тоя тъп момък, или да се вдигна и да се бия!“ — помисли той.

Чу глух тътен, щом единият от странните каменни кораби се блъсна в стената на замъка. Повече не можеше да чака.

— Хайде! — изръмжа той на изплашения момък. — Да ставаме и да се бием като мъже!

Изправи се, надигна момчето и му подаде ръка. Надвеси се между два зъбера и се опита да надникне през мръсните лютиви пари.

На сто стъпки под тях един кораб на халите се беше врязал в стените на Карис. Едно чудовище заби огромните си нокти в стената на замъка и раздра дебелата мазилка.

Врана изграчи над главата на Роланд тъкмо когато халата скочи от кораба. За негова изненада, чудовището захапа огромния си меч като куче, понесло пръчка, и се закатери нагоре, раздирайки стената с грамадните си нокти.

„Всички на тази стена сме обикновени хора — помисли Роланд. — Няма кой да се изправи срещу хала, дори да е невъоръжена.“

Някой зад него извика:

— Дайте няколко алебарди насам!

Да се бутат чудовищата от стените с алебарди изглеждаше добър план, но нямаше време да се донесат такива оръжия. Повечето алебарди щяха да се използват долу, при портите на замъка.

Роланд тикна късия си меч в ножницата и награби грамадния камък наблизо. Беше як мъж, и едър, но пустият му камък тежеше поне четиристотин фунта.

Той се напъна да вдигне проклетата канара и да я пусне от бойниците.

Тя заотскача с тътен от стената и удари здраво халата по безоката глава, на около шейсет стъпки по-надолу. Чудовището спря за миг зашеметено и се долепи до стената, сякаш се побоя от втори камък.

Но за негово отчаяние, грамадната канара не беше достатъчна, за да откърти тварта от стената. Тя само заби костните израстъци при свивките на лактите си в камъка и продължи да пълзи нагоре, вече по-предпазливо. Шиповете се забиваха в мазилката и намираха дупки за хващане, които един човек никога нямаше да може да види.

За три секунди чудовището стигна до върха на стената и се надигна, готово да я прескочи.

Халата стъпи на зъберите, вдигна меча си и замахна към стоящото наблизо момче.

Мечът премаза пребледнелия като брашно момък в каменния под сред гейзер от кръв. Роланд извади късия си меч и нададе боен вик.

Сбрал целия си кураж, той се втурна напред. Чудовището се крепеше рисковано на върха на стената, хванало се за зъберите с ноктестите пръсти на задните си крака. Роланд видя добре ставите, свързващи пръстите със стъпалото, и разбра къде трябва да посече.

С все сила заби меча дълбоко в ставата на пръста на халата и чу как чудовището изсъска от болка.

Мечът се заби чак до дръжката и Роланд задърпа да го извади. Мийрън Блитифелоу скочи напред с бойната си брадва към друга става.

— Пази се! — изрева зад тях барон Пол.

Роланд погледна нагоре и видя един огромен нокът да се спуска към него. Нокътят закачи рамото му, заби се в плътта му и го вдигна във въздуха. За миг той се озова на трийсет стъпки над кулата и видя огромната паст на чудовището с няколкото реда кристални зъби.

Но забеляза, че мъжете долу използват момента, за да нападнат звяра. Един грамаден мъж се втурна и се хвърли срещу чудовището с щита напред.

И тогава халата изпусна Роланд и полетя надолу. Роланд падна върху няколко бранители и зяпна в ужас кръвта, която бликаше от дясното му рамо. Болката беше ужасна.

Чуха се радостни възгласи, щом халата се катурна през стената и пльосна във водата.

— Лекар! Доведете лекар! — завика Роланд.

Но не дойде никой. Той стисна рамото си, за да спре кръвта. Тресеше се неудържимо.

Запълзя назад по каменния пасаж, за да направи място на другите бранители на крепостта.

Огледа се да види барон Пол, но него го нямаше. Десетки мъже тичаха насам да защитят стената.

Изведнъж Роланд си спомни за мъжа, втурнал се с щита напред, онзи, който събори халата в езерото. Никой обикновен човек не можеше да извърши такъв подвиг — само мъж с дарове на мускул.

И разбра къде е барон Пол.

Сърцето му се разтупка; той се надигна на крака. На изток и запад халите завладяваха стената. Войниците се мъчеха да отблъснат чудовищата.

Но тук, поне засега, щурмът беше спрял. Роланд погледна към водата долу. Водата беше кипнала — халите все още се мъчеха да стъпят на сушата. Но корабът точно под неговия пост потъваше. Туловището на падащата хала, тежащо над десет тона, се бе оказало твърде много за каменния кораб. Носът се беше потрошил и халите потъваха заедно с него.

Потъваха като барон Пол в металната му броня.

Роланд изрева на Мийрън Блитифелоу:

— Барон Пол! Къде е?

— Загина! — извика му в отговор Блитифелоу. — Загина!

Роланд падна на колене от изнемога. Студената лапавица полепна по врата му. Над главата му запърхаха грий.

А небесата почерняха, въпреки че злата магесница, цялата окъпана в светлина, все още не беше изрекла поредното си проклятие.

Странници на пътя

„Бягай!“ — изкънтя гласът на Габорн в ума на Боренсон и той дръпна юздите на коня и се загледа по пътя на запад към Карис, примижал, за да види по-добре в мрачината. Вдигна предупредително ръка на Пащук, Сафира и нейните двама телохранители.

Боренсон яздеше в челото, Пащук бе до него.

— Какво има? Засада ли? — Пащук примижа, мъчейки се да прониже с поглед тъмнината, хвърляна от дъбовете и боровете по склона отляво. През последните няколко минути Боренсон го беше очаквал. Пет мили по-назад бяха прекосили някаква невидима черта.

Растенията там димяха и вехнеха, поразени от някакво странно заклинание. Тревата свистеше, сякаш беше пълна със змии. Клоните на дърветата бяха провиснали унило. Лозниците по земята се бяха сгърчили като в болка и всичко това бе придружено от странна воня на преждевременно гниене и развала.

Колкото повече напредваха, толкова по-посърнала ставаше околността. Нищо не бе останало живо. Ниски кафяви валма дим се стелеха по земята.

Растителността беше поразена от проклятие, по-злокобно от всичко, което Боренсон бе виждал. Предчувстваше беда.

— Не знам… дали е засада — отвърна Боренсон. — Земния крал предупреждава, че отпред ни дебне опасност. Може би трябва да свърнем встрани и да тръгнем напряко.

Изведнъж, долу на пътя при следващия завой, изпод голите клони на един огромен дъб изтича момиче. Виковете му едва се чуваха:

— Помощ! Помощ!

Момичето видя Боренсон и надеждата преобрази лицето му. Беше малко момиче, с дълга рижа коса, същия цвят като на Боренсон, облечено в мръсна синя туника на небесен ездач.

Боренсон беше препускал в бесен галоп последния час, надявайки се да стигне Карис преди мръкване. Беше се опасявал да не срещнат хали и се беше надявал, че ако препускат достатъчно бързо, ще могат да ги надбягат. Но сега бяха забавили конете, за да си починат.

— Помощ! — извика момичето и зад него се появи една тичаща на широки отскоци жена. Двете тичаха под дърветата по увяхналата трева, сякаш бягаха от някакъв кошмар. Избледняващите лъчи на следобедното слънце ясно огряваха лицата им.

Отдалече жената изглеждаше сякаш бе паднала в казан със зелена боя. Носеше черно наметало от меча кожа — то се развяваше и се виждаше, че под това единствено облекло е гола. Имаше малки гърди и тънка фигура, а зелената боя като че ли наистина покриваше всяка част от тялото й. Но нещо във външността й накара Боренсон да се сепне, накара го да изпита неописуемо изумление. И това, което го изуми, не беше фактът, че е красива, нито че е полугола. По-скоро, макар и от двеста крачки, боядисаната в зелено жена му се стори позната.

Сърцето му заби лудо. Вайлдът на Бинесман! Въпреки че сам не беше виждал съществото, на всеки благородник в Роуфхейвън бе казано да го търси. Боренсон се зачуди как така се е появило точно тук.

Пащук се напрегна, а Боренсон посегна зад седлото си за бойния чук.

„Бягай!“ — отново го предупреди Земния крал.

— Проклятие, чух те! — изрева Боренсон в отговор на Габорн, макар много добре да знаеше, че няма как да го чуе.

— Засада ли е това? — попита Пащук. В Индопал понякога използваха жени и деца, за да примамят воините към гибел, но никой приличен благородник в Роуфхейвън не си позволяваше тази подлост.

— Да се махаме! — прикани ги Ха’Пим отзад и хвана юздите на коня на Сафира. Обърна го и се приготви да препусне в галоп през откритото поле.

В този момент от завоя се появи една хала — огромна, чудовищна, понесла грамаден славен чук.

— Аз ще взема момичето, ти дръж жената! — извика Боренсон на Пащук.

Заби силно петите си в хълбоците на коня и вдигна оръжието си. Не хранеше илюзии. Дарове не бяха му останали, нямаше в добавка мускул, гъвкавост и метаболизъм и едва ли щеше да може дори да се приближи достатъчно, за да замахне. Но все пак халата не знаеше това. Надяваше се, че като усети, че срещу него препускат двама воини, звярът ще спре достатъчно, за да може той да грабне момичето и да избяга.

Пащук препусна до него.

— Чакайте! Оставете ги! — извика Ха’Пим зад гърба му. — Трябва да пазим господарката!

Непобедимият дръпна юздите и когато Боренсон погледна през рамо, вече препускаше назад към кралицата си.

Боренсон не можа да прецени дали Пащук постъпи добре, или зле. Беше доловил ясно страха в гласа на Ха’Пим.

Той се приведе над конския врат, вдигнал високо оръжието си. Конят му притежаваше два дара на мускул и лесно можеше да го понесе заедно с момичето и вайлда. Но такава езда щеше да е мудна и Боренсон се усъмни, че ще може да спаси и двете. Всъщност вайлдът тичаше отзад доста тромаво и от време на време се обръщаше и поглеждаше назад, сякаш гореше от желание да се прегърне с чудовището.

Боренсон препусна към детето и забави достатъчно, за да може да посегне, да я хване и да я издърпа.

Но вече нямаше дарове на мускул и не прецени добре усилието. Детето подскочи, за да му помогне по-лесно да го издърпа на седлото.

Беше намислил да я метне на седлото пред себе си, но не можа да я хване добре под мишницата. Някакъв мускул в рамото му се изметна и болката така го опари, че се уплаши да не се е осакатил.

Все пак успя да издърпа детето на коня зад себе си, след което препусна към зелената жена.

Но когато погледна към вайлда, още три хали се появиха на завоя. Боренсон не можеше да стигне навреме. Халата надигна славния чук, втурна се напред и кристалните й зъби засвяткаха като кварц на слънчевата светлина.

Боренсон се опита да обърне коня — щеше да остави вайлда да загине.

Момичето зад него извика:

— Грозен избавител, Светъл разрушител! Кръв, да!

Зелената жена се закова на място, обърна се срещу халата, скочи и вдигна юмруци.

Действието й сякаш изненада халата. Тя препускаше след нея на пълна скорост. Сега спря и размаха славния си чук.

Ударът отхвърча далече встрани. Изкънтя върху черния път със звука на кършещо се дърво.

Това, което стана в следващия миг, Боренсон не можа да го повярва.

Главата на халата беше голяма колкото фургон. Пастта можеше да глътне Боренсон заедно с коня му. Ако чудовището паднеше върху него, петнайсетте тона плът щяха да го премажат в пръстта както воденичният камък стрива ечемика.

Но зелената жена изви ръка като в някакъв налудничав, зашеметяващ окото танц, все едно че беше магесница, рисуваща руна във въздуха.

А когато ударът й се стовари, все едно че тя самата боравеше със славен чук.

Кристални зъби се пръснаха и изхвърчаха като капки вода, уловили слънцето. Плътта на грамадната хала се отпра от лицето и откри черепа отдолу. Навсякъде швирна грозна, тъмна като индиго кръв.

Халата залитна от удара на зелената жена, сякаш се беше блъснала в каменна стена. Цялото й тяло се вдигна на шест-седем стъпки във въздуха и четирите й грамадни крака се сгърчиха като на паяк, мъчещ се да опази корема си.

Когато рухна с грохот на пътя, беше мъртва.

Боренсон зави към зелената жена, но нямаше нужда да си прави труда. Пащук се прояви като мъж, въпреки че Сафира му беше взела перлите, и сега препускаше към вайлда.

Но зелената жена не се задоволи с убийството на чудовището. Въпреки че към нея се носеха още трима негови събратя, тя скочи върху главата на мъртвата хала, натика юмрука си в черепа й, изтръгна парче мозък, почернял от кръвта, и го налапа.

Боренсон зяпна от изумление и дръпна юздите на коня. Пащук стигна до жената и я награби отзад.

Боренсон обърна коня и препусна на север към Сафира и двамата телохранители. Погледна през рамо да се увери, че Пащук се е разкарал, преди да са го застигнали халите.

Пащук нямаше време за учтивости. Сграбчи зелената жена през кръста като чувал с овес и я метна през седлото. Тя не се възпротиви и продължи пиршеството си с шепата мозък.

— Насам! — изрева му Пащук и обърна на югозапад.

Боренсон се огледа. Иззад хълма с тътен се приближаваха още хали оръженоски. Сред тях тичаше и една магесница, но чудовищата никога нямаше да догонят подсилени коне като техните. Върховата скорост на една хала достигаше четиридесет мили в час, и то само на кратки изблици.

— Ти ме спаси! — извика с радост момичето зад гърба му. — Знаех си, че ще дойдеш да ме спасиш! — Прегърна го още по-здраво.

Боренсон никога не беше виждал това дете и тонът му го изненада.

— Е, ти явно знаеш повече от мен — отвърна той саркастично. Не понасяше разните му факири, които се правят, че знаят нещата предварително, та дори да бяха само деца.

Препускаха няколко минути в тишина. Пащук успя да намести вайлда на седлото пред себе си. Момичето зад Боренсон непрекъснато се навеждаше на една страна да види Сафира, сякаш не можеше да откъсне очи от нея.

Накрая детето попита:

— А къде е барон Шкембо? Той не дойде ли с теб?

— Кой? — попита Боренсон.

— Барон Пол — каза детето.

— Ха! Надявам се, че не — рече Боренсон. — Ако го видя, ще му пръсна червата по целия път.

Детето го дръпна за наметалото и той се обърна към него.

— Много ли си му сърдит?

— Не, просто мразя този човек толкова, колкото самото зло — каза Боренсон.

Момичето го изгледа въпросително, но си замълча.

Небесата се изпълниха с ръмжащ звук, който стихна в далечен съсък, сякаш изведнъж си поеха дъх. В далечината, над стълбове издигащ се пушек, блесна огнена светлина.

— Бързо! — извика Пащук и препусна през мъртвите полета толкова бясно, колкото можеше. — Господарят ми се сражава при Карис!

В гмежта на битката

По-малко от час след като Радж Атън бе излязъл от портите на крепостта на щурм, Карис бе на ръба на погрома.

В първите мигове на битката халите притиснаха Радж Атън и воините му назад по провлака, а след това удариха западната стена на замъка Карис още преди мъжете да успеят да вдигнат подвижния мост.

Заудряха каменните арки над портите със славните си чукове и смляха на прах всечените там руни на земно обвързване.

След като стените на Карис бяха отслабени по този начин, чудовищата ги запробиваха като огради от плет.

За по-малко от пет минути събориха кулите на портата и отвориха широк пролом към вътрешния двор.

Радж Атън можеше да реагира само като хвърля бойци в пробива, с надеждата да отблъснат чудовищата. Стена от трупове — на хора и на хали — се издигна пред пролома на осемдесет стъпки височина и халите вече можеха да се изкачат по мъртвите си горе на стените.

Много от халите изпълзяваха върху грамадата, плъзгаха се надолу по труповете и огромните им коруби изтътваха с грохот по хлъзгавата кръв и плът. Хвърляха се в битката по такъв начин, че плътта и костите на всеки, който дръзнеше да им се изпречи, ставаха на пихтия.

Само мощ не можеше да спре чудовищата. За няколко минути те изклаха хиляда Непобедими пред пролома.

Междувременно някои хали се добраха до южната стена на Карис от каменните си кораби и оплискаха стената с кръв и мозък. Поне двайсет хиляди прости войници загинаха преди Непобедимите на Радж Атън да успеят да избият проникналите.

В отчаянието си Радж Атън вкара изтощените си огнетъкачи в гмежта на битката и подпали няколко хана и кули, за да могат горящите здания да влеят сила на чародеите и те да влязат в боя.

Десетина минути огнетъкачите стояха на кулите на север и юг от портите и мятаха с всичка сила огнените си кълба в редиците на халите, които се тътреха по провлака. Отблъснаха ги, но само за малко.

Скоро халите отново се понесоха напред по провлака, награбили в грамадните си лапи дебели тъмни шисти като щитове, после започнаха да ги редят от двете страни на пътя, оформяйки груба стена, която задържаше пламъците.

После някои от халите заситниха напред под това прикритие, а други замятаха срещу стените грамадни канари. Една от кулите рухна, огнетъкачът на нея полетя към водата и намери там смъртта си.

След петнайсет минути жесток бой Радж Атън вече разбираше, че ще изгуби Карис, защото се бореше не само с оръженоските, но и със злата магесница, която ги тласкаше на щурм.

Шест пъти тя хвърли заклинания срещу мъжете, бранещи Карис. Проклятията й бяха заповеди, прости по характер и със смайващ ефект.

„Глухи и слепи да станете дано! — гласеше първият й рефрен. Три пъти от нея лъхна черен вятър. Но след трите порива тя заповяда: — Свийте се от страх.“

Шест проклятия, на неравни интервали. Въздействието им бе ужасило Радж Атън — хиляди храбри мъже се свиваха в безумен страх, щом ги чуеха.

Заклинанията го озадачиха. Никоя хроника не споменаваше за хали магесници, изричащи такива проклятия.

Докато Радж Атън се биеше в най-гъстата гмеж, на Костения хълм злата магесница — предводителката на халите — вдигна светложълтия си прът към небесата и изсъска, изричайки седмо проклятие. Съсъкът й бе толкова силен, че сякаш пропълзя във всички посоки и отекна по облачното покривало между земя и небе. Мъжете по замъка се свиха и завикаха от ужас.

Радж Атън се заслуша, но знаеше, че няма да разбере проклятието, докато не подуши тъмния вятър, понесъл се откъм хълма. Почти можеше да отброи милисекундите, които щяха да изтекат, докато заповедта й стигне до него в каменния двор на крепостта.

Той поведе атака срещу първия ред на халите, бърз като мълния и размахал две бойни брадви. С шестте си дара на метаболизъм можеше да действа бързо, но трябваше точно да пресмята всеки свой замах.

Една хала се плъзна към него по гърбовете на мъртвите, вдигнала над главата си славен чук. Спусна се с грохот, защото корубата й се тресеше по мъртвите като канара, затъркаляла се надолу по хълм.

Щом спря долу, един главанак зад Радж Атън изрева, замахна с грамадния си прът, заби го в пастта на чудовището и халата спря и залитна назад.

Халата успя да вдигне чука над главата си. Радж Атън се поколеба за една осма от секундата, докато главанакът задържаше главата на халата назад, след което замахна. Първият му жесток удар улучи халата зад шипа на вдигнатата й лява ръка. Острието се заби дълбоко между ставите, но не успя да отсече крайника.

По-важното бе, че поразените нервни възли на лакътя зашеметиха чудовището от болка и то изсъска.

В тази безкрайно малка частица от секундата работата на Радж Атън започна. Трябваше да си избере нова цел. Ако чудовището изревеше, устата му щеше да се разтвори широко и той можеше да скочи между смъртно опасните зъби и да пробие през мекото небце към мозъка.

От друга страна, ако халата отстъпеше в паника, щеше да нанесе удар между дихателните плочи по меката част под корема и да я разпори.

Чудовището не направи нито едното, нито другото, а наведе глава и замахна слепешком, подивяло от болката. Чукът се спусна надолу в жесток замах, за да смаже Радж Атън.

Чудовищното петнайсеттонно туловище залитна напред и Радж Атън отскочи встрани и се сниши. Макар и с хилядите си дарове на мускул, не можеше да си позволи да бъде ударен от хала, защото даровете на мускул усилваха мускула му, но не правеха нищо за костите. И най-небрежният удар на една хала щеше да ги натроши като подпалки.

Халата пак замахна с чука, влагайки цялата си мощ в здравата си дясна ръка. Великанът натисна още по-силно с големия си прът, за да я изтласка назад, след което извърна глава и примига.

Радж Атън го погледна. Съществото беше оплискано с червена човешка кръв и с мастиленосинята кръв на хали, зацапала козината му. Беше получило удар от друга хала и прорезът личеше в плетената ризница и към цялата смес се прибавяше собствената му кръв, оцапала и покрита с мухи по златистата козина.

Навярно загубата на кръв бе изтощила главанака, защото макар гигантите обикновено да бяха неуморими, този видя връхлитащия удар, но не направи почти нищо, за да го избегне — само натисна вяло с пръта и примига с големите си сребристи очи, докато се извръщаше настрана. Славният чук се спусна и премаза зурлата на главанака, трошейки кости и зъби. Кръв и мозък обляха Радж Атън.

Разгневен, той замахна с бойната си брадва и посече предните пръсти на левия преден крак на халата. Когато тя се извъртя да го премаже, Радж Атън скочи през зейналите й челюсти в устата й, претърколи се по грапавия език и нанесе дивашки удар в мекото небце на чудовището.

Брадвата се заби дълбоко и проникна между две костени плочи, отваряйки рана с дължината на човешка ръка. Той измъкна оръжието и го заби със заден замах навътре. Дългият шип на брадвата заора дълбоко в мозъка на чудовището.

Още преди кръвта и мозъкът да рукнат от зейналата рана, Радж Атън вече се измъкваше от устата на халата. Чудовището щеше да умре, но неговият гигант — също.

Главанакът залитна, олюля се, падна върху няколко души и ги смаза.

Радж Атън се огледа да види дали хората му имат нужда от помощ. Мъжете му се сражаваха на групи — по четирима-петима срещу хала. С жълтите си палта му заприличаха на оси, мъчещи се да поразят по-едрата плячка с многобройните си жила.

В този момент на Костения хълм ръмжащото заклинание на злата магесница приключи и тъмната й заповед се затъркаля към града. За миг Радж Атън се зачуди дали чудовището просто не си играе с него.

„Щом може да ни принуди да се свием от страх или да ни заслепи, защо просто не ни убие?“ Нямаше да й е по-сложно да направи вятър, който да изтрови хората, вместо да им праща тия заповеди.

Но освен да се зачуди, Радж Атън не можеше да направи друго. Бяха изминали шестнайсет века, откакто халите бяха нападали за последен път. Допусна, че може би я увличат новите й заклинания, че се мъчи да разбере кое от тях ще е най-ефективно.

Тъмният вятър на злата магесница удари. Мъжете по стените завикаха и покриха носовете си и в първия миг Радж Атън не можа да види какво става.

Разбра го чак когато миризмата го удари. Устата му моментално пресъхна и — до една — всички пори по тялото му заизливаха пот. Сълзи потекоха от очите му. Успя да удържи непреодолимия подтик да уринира и видя как по-слаби мъже около него изтърваха мехурите си.

Колкото и да се бореше със заповедта й, той я усети: „На прах да изсъхнете дано.“

На сто крачки зад него Фейкаалд стоеше на стъпалата на един хан и грачеше:

— О, Превелики, една дума!

Радж Атън извика на своите Непобедими да стегнат редиците и затича назад към стъпалата на хана.

Погледна назад. Хали бяха изпълзели над грамадата трупове и вече се готвеха да се запързалят и да влязат в бой. Погледна към стените и бързо прецени, че близо три четвърти от неговите Непобедими вече са загинали в тази сеч. Бяха му останали по-малко от четиристотин.

Горе по стените хали се биеха с хора. Радж Атън извади бруса и почна да точи бойната си брадва. Не му трябваше масло. Халската кръв вършеше добра работа.

— Казвай — подкани той Фейкаалд.

Старият съветник размърда пресъхналата си уста. От челото му закапа пот, докато шепнеше на ухото на повелителя си.

— Дойде лодка. Източният бряг е осигурен. Хората ни са намерили хали, но са ги избили.

Радж Атън изтри потта от челото си. Тя направо извираше от него — туниката му беше подгизнала, дланите му бяха станали хлъзгави. По бузите му се стичаха вадички и капеха в брадата му. Той прокара бруса по брадвата още няколко пъти и огледа огъващата се отбрана по стените.

Васалите му се сражаваха напразно.

Проломът в стената растеше бързо. Половината му предни постове ги нямаше. Горе на стената се биеха хали. Единият му огнетъкач беше загинал, другите губеха сили въпреки че Карис гореше в пламъци.

Косматите му жълтеникави гиганти се сражава дивашки, но само трийсет от тях бяха оцелели в отстъплението от Лонгмът. Гинеха бързо. Пред очите му една хала разцепи черепа на един гигант с меча си и удари друг отзад по късата опашка.

Като обсипваха с канари стените на Карис, халите разширяваха пролома и силите на Радж Атън вече бяха твърде оредели, за да могат да дадат здрав отпор на чудовищата. Малцина от благородниците на херцог Палдейн бяха останали с достатъчно дарове, за да се преборят с хала. Сражаваха се редом с мъжете на Радж Атън, но немощните им усилия не носеха нищо.

Карис щеше да падне въпреки всичко, което той можеше да направи. Не беше въпрос на часове — беше въпрос на минути.

Простите бойци по стените закрещяха, щом черният вятър почна да изтръгва от тях сълзи и пот. Някои припадаха.

Само едно им помагаше — от изток през езерото духаше лек вятър и донякъде отслабваше ефекта от заклинанията на злата магесница.

Радж Атън приключи с точенето на брадвата. Една хала изтрополя надолу, плъзнала се по склона от леш, и един главанак изрева, щом грамадният меч на чудовището се вряза във врата му. Гигантът залитна и се срина върху двама Непобедими, а халата скочи за бой и първият замах на меча й покоси четирима души.

Радж Атън направи неизбежния избор. Хората му загиваха. Бяха му останали по-малко от четиристотин Непобедими, а този бой беше съвсем напразен.

Тази битка щеше да бъде изгубена, но той не смееше да зареже с нея останките от армията си.

Щеше да има други битки, други дни.

Не страхът го тласна към решението, а хладната увереност, че постъпва така, както — в дългосрочен план — ще е най-добре. Нямаше да пожертва живота на своите мъже, за да спаси живота на враговете си.

— Пригответе флотилията — каза Радж Атън на Фейкаалд. — Огнетъкачите и Непобедимите ще вземат първите лодки, стрелците ми — следващите. Известете ги.

И се втурна отново в гмежта на битката.

Земната болка

„Как да ги спася всички?“ — чудеше се Габорн може би за стотен път през този следобед, докато яздеше към Карис. Вече препускаше в галоп. От оловното небе се сипеше студен дъжд. Малцина благородници яздеха коне, способни да издържат на тази скорост: чародеят Бинесман, кралица Херин Червената, нейната дъщеря, сър Ленгли и още двайсетина други.

Усещаше как юмрукът на съдбата се стяга около вестоносците, които бе изпратил към Карис. Земята предупреждаваше Габорн за опасността не заради него самия, а за всички, които яздеха към Карис.

Подсилените коне бяха преминали с гръм и трясък през зелените поля на Белдинук. Габорн постигна чудесно време — беше преодолял близо триста мили за шест часа. Но не всеки можеше да следва скоростта му. Беше тръгнал към Белдинук със стотици лордове. Сега много от тях бяха изостанали. Войските му се бяха разточили на стотици мили. Малцината, които не изоставаха, яздеха вече изтощени коне. Неговият Дни бе изостанал преди часове и Габорн се чудеше дали конят се е изтощил, или водачът му се е побоял да продължи натам, където се беше запътил той.

Смазващата аура на смърт, обкръжила толкова много от хората му, бе задушаваща. Преди седмица Габорн беше преминал през бойното поле при Лонгмът, видял бе с очите си хилядите хора, избити от Радж Атън. Беше помирисал овъглените им трупове и кръвта. Беше намерил собствения си баща мъртъв, студен като снега, който бе стиснал в шепите си.

Но не беше усетил предстоящата им смърт. Не бе почувствал последните им мигове така, както сега усещаше последните мигове на свързаните с него хора.

„Как да ги спася всички?“ — чудеше се той.

Точно в този момент усети как Боренсон препуска право към своята гибел и изрече предупреждение: „Бягай!“

Когато стигна на петнайсет мили северно от Карис, чародеят Бинесман го настигна и му извика:

— Миг почивка, милорд. Нямаме полза да стигнем до Карис на коне, които не могат да се бият.

Габорн едва успя да го чуе през тропота на конските копита.

— Милорд! — изрева Ленгли, добавяйки призива си към този на Бинесман. — Пет минути, моля ви!

Отпред и вдясно проблесна езеро. Скачаха риби да лапнат жужащите над водата комари. Стада добитък бяха идвали на водопой, бяха размътили водата и брегът край пътя беше разкалян.

Габорн дръпна юздите на коня и го пусна да навлезе във водата.

Две диви патици изкрякаха и изхвърчаха от тръстиките, обиколиха над Габорн и езерото и полетяха на изток. Само след миг около Габорн забръмча ято комари и той замаха с ръце да ги отпъди.

Сър Ленгли пусна коня си да пие на двайсет разкрача встрани, от другата страна на Бинесман, и се ухили на Габорн.

— Кълна се в Силите! Ако знаех, че ще срещна толкова комари, щях да си сложа тежката броня!

Габорн не беше в настроение за шеги. Погледна през рамо към няколкото спрели зад тях благородници и пресметна набързо.

Нямаше армия зад гърба си. Само двайсет рицари. Ценни благородници от Оруин, Флийдс и Хиърдън. От неговия Дни нямаше и помен.

Нямаше армия… само няколко души, достатъчно храбри и достатъчно тъпи, за да го последват към сигурната си гибел.

Беше сигурен, че замъкът Карис и неговите обитатели няма да издържат повече от час.

Нямаше ги войските, които се беше надявал да получи от крал Лоуикър. Мъжете зад него щяха да са безполезни. Беше се надявал да завари тук някоя от армиите си или може би свободните рицари, които му бе обещал Върховният маршал Скалбейрн.

„Все едно — каза си Габорн. — Не знам какво е намислил Радж Атън, но ще отида при него и ще настоя да капитулира, или ще му предложа смъртта си.“

Габорн свали торбата със зоб и даде на коня си последните две шепи милн, за да засити глада му. Бойният кон изцвили с благодарност и бързо сдъвка овеса, люцерната и меласата. Очите му бяха помръкнали и гледаха уморено.

Габорн изтри лепкавите си ръце в туниката. Бинесман, изглежда, забеляза тревогата на лицето му, защото прошепна тихо:

— Какво ви тревожи, милорд?

Свечеряваше се, последните слънчеви лъчи пронизваха тясната межда между облаците. Откъм езерцето духаше хладен вятър.

Той заговори тихо, за да не го чуят лордовете, струпали се около плиткото езеро.

— Навлизаме в голяма опасност. Чудех се как мога да оценя живота на другите? Как мога да Избера един човек над друг?

— Избирането е трудно — каза Бинесман. — Но не Изборът ви измъчва.

— Но как мога да определя цената на живота на другите?

— Вие отново и отново ми показвате, че прекалено цените живота — отвърна Бинесман. — Цените повечето хора повече, отколкото те самите ценят себе си.

— Не — каза Габорн. — Моите хора обичат живота.

— Може би. Но точно както вие се опитвате да защитите по-слабите си поданици със собствения си живот, всеки в тази група — Бинесман кимна към хората, които се трупаха зад тях — би дал живота си за някой друг.

Беше прав. Габорн с радост бе готов да отдаде живота си в служба на други. Готов беше достойно да загине в битка за тях и достойно да живее за тях във времена на мир.

— Какво всъщност ви безпокои? — попита Бинесман.

С надеждата, че никой друг няма да чуе, Габорн прошепна:

— Земята ми се яви насън и заплаши да ме накаже. Предупреди ме, че трябва да Избирам семената на човечеството и нищо друго.

Бинесман го изгледа съсредоточено и се намръщи.

— Внимавайте, милорд. Ако Земята е решила да ви проговори в съня, то е само защото сте били твърде залисан да я слушате буден. А сега кажете ми точно срещу какво ви предупреди Земята?

— Срещу… това да избирам твърде нашироко — каза Габорн. — Земята ми се яви в облика на загиналия ми баща и ме предупреди, че трябва да се науча да приемам смъртта.

Не посмя да признае, че все още не може да се примири със смъртта на баща си. Земята бе поискала от него нещо невъзможно.

Беше го предупредила, че трябва да стесни обхвата си, да Избира само най-добрите семена на човечеството, които да спаси в тъмното време, което иде.

Но кои бяха най-добрите?

Онези, които той обичаше най-много? Не непременно.

Онези, които най-много допринасяха за света? Дали изкуството на някой беше по-ценно от умението на простия пекар да изпече хляб или от обичта на една жалка селянка към децата й?

Трябваше ли да Избере онези, които могат най-добре да се сражават за него, и така да защити по най-добрия начин своя народ?

Как можеше Габорн да определи стойността на живота? Беше се вглеждал в сърцата на хората си и сега му се струваше, че Земният взор е по-скоро бреме, отколкото дар.

Беше се взирал в сърцата на други и знаеше, че старите хора обичат живота по-яростно от младите, които би трябвало да ценят дните си.

Взирал се беше в сърцата на други и рядко бе откривал хора толкова добродетелни, колкото му се искаше. Най-добрите войници, мъжете, които най-много искаше да бъдат негови воини, често не ценяха живота. Твърде много от тях бяха груби същества, обичащи кръвта и надмощието. Рядко беше намирал добродетелен мъж, който да борави добре с меча.

Твърде често се вглеждаше Габорн в сърцата на хора и както с крал Лоуикър, гледката, на която се натъкваше, се оказваше непоносима.

Как тогава можеше да се отвърне от някой прост човек, който заслужава да живее, но може да предложи малко: бебета, сакати деца и старици, тътрещи се към неизбежната си орис.

Бинесман каза строго, шепнешком, за да не го чуе никой друг:

— Вие сте в голяма опасност, милорд. Онези, които служат на Земята, трябва да го правят със съвършено покорство. Ако не служите на Земята, тя ще ви лиши от силите си.

Изгледа Габорн намръщено и продължи:

— Може би аз съм виновен. Когато придобихте силата на Избора, ви казах да бъдете щедър. Но трябваше и да ви предупредя за голямата опасност в това да бъдете прекалено щедър. Може би трябва да се откажете от някой, когото сте Избрал. Това ли изпитвате?

Габорн затвори очи и стисна зъби. В този момент не можеше да приеме смъртта.

— Милорд! — извика сър Ленгли и посочи към билото на полегатия хълм на сто разкрача южно.

Там горе се стелеше кафява пара, спускаше се по склона като степен пожар, придвижваше се със скоростта на вървящ човек. Но от този огън не се вдигаше никакъв дим, в него не горяха пламъци.

И въпреки това тревите и ниските храсти съскаха и повяхваха. Пълзящата линия на кафявия дим стигна до един огромен дъб и кората по него се пропука. Листата му добиха болнав цвят и закапаха. Всяко стръкче имел по клоните му изсъска и се сгърчи. Синчецът под дървото от яркосин за секунди стана пепелявосив.

А после опустошителната мъгла се спусна по-надолу.

Бинесман се намръщи и поглади късата си брада.

Габорн се вторачи в пълзящата мъгла с нарастващ ужас.

— Какво е това? — промълви той.

— Ммм… не знам — каза Бинесман. — Може да е някакво опустошително заклинание, но никога не съм чувал за нещо толкова мощно.

— Опасно ли е за хората? — попита Габорн. — Ще убие ли конете?

Бинесман яхна коня си и пое към хълма. Габорн забърза до него, отвратен от допира на мръснокафявата мъгла.

Когато стигна до нея, веднага подуши миризмата на смърт и гнило. Усети развалата около себе си. Макар да имаше много дарове, мъглата отслаби всеки негов мускул. Главата му се завъртя и той залитна в седлото, отровен до дъното на душата си. Можеше само да си представи как ще подейства това на обикновените хора.

Ахна, щом се озова до Бинесман.

Чародеят изведнъж се бе състарил, бръчките му се бяха врязали по-дълбоко, кожата му бе станала по-сива. Беше се присвил на седлото като сакат.

Останалите вече се изкачваха нагоре след тях. Габорн се загледа да прецени реакцията им. За негова изненада те не изглеждаха толкова опустошени като Бинесман.

— Простете ми за съмненията, кралю — каза дрезгаво Бинесман преди другите да са се приближили. — Бяхте прав, когато настоявахте да препуснем към Карис. Вашите сили на възприятие растат и вече са надминали дори моите. Трябва да ударим, каквото и да причинява това опустошение.

Габорн изкачи билото и с тревога погледна на юг. В далечината лежаха оголени цели гори. Към небето стърчаха голите скелети на дървета. Дим се стелеше на тънки валма от посивелите петна трева.

Земята страдаше. Габорн го усещаше с всеки свой мускул и с всяка кост.

Трима воини, яхнали коне на половин миля в далечината, се взираха към Габорн. Единият носеше увенчания с рог шлем на Туум, другият беше с правоъгълния щит на Белдинук. Третият бе облечен в плочестата броня на воините на Ашховън.

Толкова различни стилове снаряжение можеха да се носят само от свободни рицари. Тримата се взряха за миг към Габорн и воинът от Туум вдигна ръка в знак за мир, след което подкара коня си към тях.

Беше едър мъж, с огромна бойна брадва на гърба. Спря пред Габорн — лицето му излъчваше ужас — и огледа двайсетината зад гърба му.

— Това ли е всичко, ваше величество? Това ли е цялата армия, която водите?

— Следват ни и други, но няма да стигнат навреме, за да спасим Карис — каза откровено Габорн.

— Това го разбирам — заяви воинът.

— Крал Лоуикър ме предаде — обясни Габорн. — От Белдинук няма да дойде никой, само кралица Херин и още неколцина от Флийдс, Оруин и Хиърдън. Не успяхме да пристигнем навреме, съжалявам.

— Можете ли да спрете това опустошение? — попита воинът и кимна към вълната от мъртва шума и мръсна мъгла, покрила земята.

— Трябва да се опитаме — отвърна Бинесман.

Едрият воин изпъшка.

— Пратиха ме да чакам тук, с надежда за покрепления. Върховният маршал Скалбейрн очаква вашата заповед. Войските ни се придвижват на юг, няма и на осем мили надолу по пътя, но дори и Праведната орда не може да се опълчи на толкова хали.

— Хали? — възкликна удивен сър Ленгли, а двайсетимата благородници след Габорн изведнъж зарязаха всякакво приличие и почнаха да викат един през друг:

— Колко са? Къде? Кога нападнаха?

Стъписан, Габорн се скова в седлото. Не можеше да проговори. При всичките му сили — осъзнаването, че негов Избран е в опасност, и често пъти точното му знание как да го спаси — той все още не можеше да прецени дали Избраникът му ще се бие с разбойници, с лордове или с хали… или просто е застрашен да падне от някой стол.

Беше очаквал, че ще завари Радж Атън да щурмува Карис.

Тримата свободни рицари почнаха да отговарят наведнъж.

— Нашите далекогледци донесоха, че замъкът е завзет от Радж Атън преди съмване, но халите ги гонеха по петите. Около двайсет хиляди оръженоски, по груба преценка, плюс още много хали от други видове. Радж Атън поведе щурм срещу тях преди по-малко от час и загуби доста мъже. Халите вече са при стените на замъка, но Радж Атън ги кара да плащат скъпо.

Габорн изгледа сър Ленгли. Младият лорд кипеше от сила. Ленгли носеше плочеста броня и шлем, но в някои отношения изглеждаше сякаш изобщо не носи броня. Беше получавал непрекъснато дарове през последните два дни, докато облекчителите на Оруин се стремяха да го издигнат до равнището на самия Радж Атън. Сега носеше бронята си толкова леко, колкото един селяк носи ризата си, и силата и мощта просто извираха от него, сякаш не можеше да ги удържи под металната кожа.

Сега сър Ленгли предложи да атакуват.

— Можем да ги ударим по фланговете, да изненадаме халите. — Беше нетърпелив да влезе в бой… прекалено нетърпелив.

— Един щурм срещу хали не е лесна работа — възрази Бинесман. — Нямаме достатъчно бойци за такъв подвиг.

— Имаме Праведната орда — заяви едрият рицар от Туум — и четири хиляди прилични копиеносци, избягали от Белдинук.

Габорн претегляше думите им.

— Добре помисли — предупреди го Бинесман.

Габорн погледна чародея. Бинесман беше придобил странно зеленикав оттенък по лицето и очите. Службата му към Земята беше изцедила цялата му човечност още преди десетилетия. Като Земен пазител, в известен смисъл той беше по-старши от Габорн. Беше се отдал на службата си и беше изпълнявал задълженията си вярно стотици години. Габорн се беше заклел да служи на Земята едва преди седмица. Ценеше съвета на Бинесман, но този път не пожела да се съобрази с него.

— Чародеят може да е прав, ваше величество — каза кралица Херин Червената. — И на мен ми се струва, че сме малко срещу толкова много хали.

— Никога не съм те смятал за страхлива — изръмжа Ленгли. — Не му ли заповяда Земята да удари?

„Но Земята ме предупреди и да бягам“ — помисли Габорн.

— Помислете над това — заговори един лорд от Оруин. — Разбира се, Палдейн и неговите хора са в Карис… но там е и Радж Атън. Може би халите ще ни направят услуга и ще го убият. Е, ако загинат и хората на Карис, тая цена няма да е лека, но какво пък, може да не е толкова лоша.

— Забравяте се — предупреди го Габорн. — Не мога да позволя да загинат стотици хиляди невинни, само за да се отърва от един злодей.

Макар да говореше за щурм в защита на Радж Атън, Габорн беше уморен от усилията си да разгадае съня си от предната нощ.

— Но знайте, че ако тръгнем напред, то всеки от вас още днес ще се изправи пред вратата на смъртта — предупреди ги Габорн. — Кой ще тръгне с мен?

Като един, благородниците нададоха викове. Само Бинесман го изгледа скептично и си замълча.

— Така да бъде — извика Габорн.

Сръга коня и бясно препусна към Карис. Всяка кост по тялото го болеше с болката на Земята.

Последваха го двадесет Владетели на руни.

Засега това изглеждаше достатъчно.

Мръсни сделки

Габорн стигна до една тясна долина на три мили северно от Карис и се натъкна на ариергарда на войските на Върховния маршал Скалбейрн — тътреше се през руините на изпепелена земя, през вонящата, пъплеща ниско кафява мъгла, изпълваща хората с чувство на неотвратима орис.

Още по-напред Скалбейрн водеше авангарда от две хиляди рицари, следвани от маршируващи в строй осем хиляди копиеносци. След тях се нижеха хиляди стрелци.

Най-отзад се точеха обичайните спътници на всяка войска: огромните фургони, каращи оръжие, стрели и храна; балистите, които нямаше да са от полза в предстоящата битка; щитоносци, готвачи, перачки, курви и момчета, търсещи приключения, чието място не беше в колоната на бойния марш.

„Как да ги спася всички?“ — чудеше се Габорн.

Съгледвачите в ариергарда надуха бойни рогове и хората се заобръщаха да видят Земния крал с неговите „подкрепления“.

Макар гледката да ги отчая, не го показаха, а надигнаха юмруци и оръжия и завикаха победоносно.

Човечеството беше очаквало две хиляди години появата на Земния крал. Сега той най-сетне беше дошъл.

Облакът, покрил Карис, бе почервенял от пожарите.

Далечният злокобен съсък тътнеше над опустошената земя. Не секваха възторжените викове на свободните рицари на честта, но ето че простият народ, следващ войската, започна да вика:

— Изберете ме, милорд! Мен Изберете!

Обръщаха се към него и някои започнаха да притичват на пътя му и да го молят за Избор. Габорн осъзна, че ако бързо не направи нещо, напиращата тълпа може да го премаже.

Подкара коня си към една селска къща край пътя. Близо до нея имаше вкопана в земята изба за земни ябълки с покрив, покрит със слама и чимове. Издигаше се като малък хълм. Габорн спря, скочи от коня, качи се на ниския покрив и се изправи, хванал се за железния ветропоказател с форма на тичащо куче.

Огледа точещата се Праведна орда на Скалбейрн. Разбираше, че тя няма да може да се справи с халите. Не и след като тези мъже не разполагаха с нищо повече от силните си мишци. Но ужасно се нуждаеше от тази войска, щом трябваше да нанесе удар.

Габорн вдигна лявата си ръка, широко разперена, за да призове Земната сила, на които служеше. „Прости ми за това, което трябва да сторя.“

Взря се с широко отворени очи към армията и извика достатъчно силно, за да го чуят всички:

— Избирам ви. Избирам ви всички, в името на Земята. Нека Земята ви крие. Нека Земята ви цери. Нека Земята ви направи свои.

Не знаеше дали това ще подейства. Досега винаги се беше стремил да се вглежда в сърцата на хората — да ги прецени честно и да разбере дали са достойни, преди да им предложи своя дар.

Никога не беше опитвал да събере толкова много жътва наведнъж.

Можеше само да се надява, че ще подейства. Самата Земя му беше казала в градината на Бинесман, че е свободен да Избира когото пожелае, но Габорн не знаеше дали е свободен да Избере хора, които не смята за достойни.

Далече напред, в самия авангард на конницата близо до билото на хълма, яздеше Върховният маршал Скалбейрн.

Седнал на коня си, в дългата си черна плетена ризница, той се извърна към Габорн. Вдигна забралото и се потупа по дясното ухо, сякаш помоли Габорн да повтори казаното.

Габорн не бе използвал Земния взор, за да погледне в сърцето на всеки мъж и жена в дрипавата колона. Беше се вглеждал в сърцето само на един — Върховния маршал Скалбейрн — и се бе заклел никога да не го Избере.

Сега се отрече от тази клетва, но не заради Скалбейрн. Надяваше се само, че Скалбейрн ще се бие храбро и че подвизите му ще могат да спасят живота на неколкостотин или хиляда обикновени хора, които бяха по-достойни да живеят от Скалбейрн.

Докато нишките на силата се изпъваха между Габорн и новите му хиляди поданици, той прошепна думите, които само Върховният маршал можеше да чуе.

— Точно така — каза Габорн и от срама лицето му се напълни с кръв. — И теб Избирам, макар да си спал със собствената си майка и да си станал баща на собствената си саката и видиотена сестра. Извършил си мерзост и си обичал гнусното си деяние така, както обичаш собственото си дете. Макар да се отвращавам от това, което си сторил, Избирам дори теб.

„Свободен съм да направя това — каза си Габорн. — Свободен съм да Избера.“ Опипа дълбоко вътре в собственото си сърце, съжалил, че не знае каква е волята на Земята.

Дори Земята да възразяваше, Габорн не го разбра. Не усети да се изцежда сила от него, нито усети някакъв друг признак за укор от страна на Земята. Единственото, което усещаше, бе тежкият пестник на смъртта, чакащ да смаже всеки мъж, всяка жена и дете в долината пред него. И заедно с него усети зова на Земята, все така смътен и неясен: „Удряй! Удряй сега!“

Габорн проговори в сърцето на всеки мъж и жена в своята армия, и им предаде посланието.

Върховният маршал Скалбейрн кимна в знак, че го е чул. После се обърна, наду големия си рог и поведе воините си на бой.

Погледът на Габорн бе измъчен. Ерин Конал често беше виждала същото това изражение, същата тежест на челото на майка си. „Всички си мислят, че Габорн е непобедим, защото е Земния крал — осъзна тя. — Не знаят как нощем седи буден и се тревожи за тях.“

По ужаса, изписан на лицето му, Ерин предположи, че от предстоящата битка няма да излезе нищо добро. Но беше решена да остане до него, да го защити до края. „С тялото си ще го защитя, ако потрябва — помисли тя. — Ще дам живота си заради неговия.“

Ерин премести поглед от Габорн към чародея Бинесман. Бинесман яздеше едър сив имперски боен кон, който беше откраднал от Радж Атън преди повече от седмица. Звярът притежаваше толкова много дарове на ум и мускул, че почти не приличаше на същество от плът и кръв. В очите му блестеше свиреп разум, разум, равен по мяра на човешки, но не и по вид. Не, конят изобщо не приличаше на животно. Приличаше по-скоро на природна сила или на същество, изваяно от гранит.

Въпреки че кафявите мъгли, които толкова миришеха на гнило, я караха да се чувства отпаднала, на Ерин все още й се искаше да убие нещо. И при това не само едно нещо. Много неща. Радж Атън, убиеца на нейния баща например. Искаше да избива хали, да избие достатъчно хали, за да отмие с кръвта им хладната си ярост.

Небето беше оловно, слънцето гаснеше като тлеещ въглен над хълмовете. Конят й дишаше тежко, с разширени ноздри, дъхът му излизаше на пара. Искаше да препусне, разбираше, че идва време за бой.

Но тя трябваше да язди бавно, за да не се откъснат от пехотата на Праведната орда. До този момент все още не беше видяла хала.

Рицарите яздеха в бавен тръс и мълчаха, само подрънкването на ризниците и броните ехтеше в есенния въздух, наред със звука на някоя пика или щит, ударил се в броня, потропването на копита, пръхтенето и цвиленето на коне.

Ерин не носеше пика, защото не бе пожелала да я мъкне по целия път от Флийдс до Мистария само за да я счупи при първия сблъсък с някой рицар.

Сега, с толкова многото хали отпред, тя съжали, че не е по-добре въоръжена. Кристалната кост на една хала беше здрава като скала и много оръжия щяха да се пръснат при сблъсъка с чудовищата. Но щеше да е трудно да убие хала с нещо по-малко от тежка пика.

Тя обърна коня си и подкара към фургоните.

— Пика? — извика Ерин към подминаващата я върволица.

Едно момче скочи и й подаде пика, без да спира конете. Принц Селинор приближи до нея на коня, зает от майчините й конюшни.

Стиснал челюсти, с пепеляво лице, младият мъж също взе пика от момчето.

После погледна Ерин и потупа прибраната в кожен калъф кроудънска бойна брадва с нейната шест стъпки дълга дръжка. Беше тромаво оръжие за бой с мъже, но не беше и създадено за мъже. Тежката глава беше идеална за цепене на халска коруба.

— Не се бой — каза Селинор. — Аз ще те защитя.

Готовността му я смая.

„Ти ще ме защитиш?“ — искаше й се да му отвърне с насмешка. Та той не беше Избран, в края на краищата. От цялата тази орда, спускаща се към Карис, само той не беше Избран. Габорн бе вдигнал ръка и бе Избрал всеки ковашки чирак и всяка курва, съпровождаща войската. Но през цялото време беше обръщал гръб на принц Селинор.

Не, ако някой тук се нуждаеше от защита, този някой беше самият Селинор.

„Ще трябва да го наглеждам“ — помисли Ерин. Чувството й за дълг беше раздвоено. Тя стисна зъби, кимна към Габорн и помоли принца:

— Стой близо до него!

Селинор се усмихна лукаво и заговори с тона на купувач, пазарящ се с продавач на улицата:

— Тъкмо се чудех, Конесестра Конал, какъв мой днешен подвиг би ви убедил, че съм достоен да легна една нощ в леглото ви?

Ерин се засмя.

— Сериозно говоря.

— Как може главата ви да е толкова тъпкана с бръмбари, че да мислите за такива неща точно сега?

— Война и жени… намирам и двете за възбуждащи. Доблест ли искате? Ще бъда неустрашим. Сила и ум ли търсите у един мъж? Ще се постарая. Ами ако днес спася живота ви? Това ще ми спечели ли една нощ в леглото ви?

— Да не съм някоя крепостна от Картиш? Няма да ви стана робиня само защото сте спасили живота ми.

— Дори за една нощ?

Ерин се вгледа в очите му. Селинор се усмихваше, все едно че говореше на шега, но зад тази усмивка се четеше безпокойство, сякаш гледаше в очите на дете.

Не се шегуваше. Желаеше я отчаяно и се страхуваше, че ще го отхвърли. Ерин знаеше, че не е лош мъж. Беше чаровен и достатъчно силен. Имаше хубава осанка. Ако си търсеше мъж, от когото да зачене дете, сигурно щеше да помисли и за него.

Затова не смееше да го отхвърли с лека ръка. Но въпреки че намираше външността и осанката му за привлекателни, повече я впечатляваше, че той разбира политическите последствия от това, за което я моли, и въпреки това го иска. Не търсеше забавление само за една нощ; ухажваше я по най-добрия достъпен му начин. В края на краищата тя не беше някое нежно цветенце, беше Конежена от Флийдс.

— Е, добре — каза Ерин. — Докажете се в днешното сражение — спасете живота ми — и може да ви взема за една нощ.

— Съгласен — отвърна Селинор. — Но ми идва наум друг въпрос. Какво е нужно, за да се докажа достоен за съпруг? Ако, да речем, ви спася три пъти?

Ерин се изсмя гръмко, защото смяташе, че точно това едва ли ще е възможно.

— Спасете ме три пъти и ще имате три нощи в леглото ми — подразни го тя. Но после продължи тихо: — Но ако искате да бъдете мой съпруг, ще трябва да се докажете не на бойното поле… а в леглото ми.

После обърна коня си и подкара напред в сумрака. Лицето й беше пламнало от смут. Гледаше как гаснат оловните небеса, докато слънцето се спускаше на запад. Залезът не беше красив, не беше кипналото в огненочервено и златно небе — само сив преход на деня в още по сумрачна вечер.

Селинор я следваше.

Конете им изкачиха един хълм. Отвъд долината се издигаше висока стена със сводеста порта.

— Стената на Барън — каза някой до тях.

Отвъд стената се виждаше Карис, на две мили разстояние. Белите му кули се издигаха високи и горди, но западната му стена беше белязана от голям черен пролом. От един шлюз при южната стена изплуваха лодки, пълни с хора, тръгнали да бягат.

На стените на замъка викаха възторжено мъже, видели отдалече приближаването на армията на Габорн. Виеха бойни рогове и зовяха за помощ.

На юг от Карис, на една наклонена кула, усукана като валмо от черни пламъци, Ерин видя трескаво работещи хали.

Халите всъщност бяха навсякъде. Десетки хиляди бяха осеяли равнините и напираха към портите на замъка. Други крачеха в марш на север, в колона, идваща от високите планини, всяка хала по-висока от слон — но не приличаха на нито едно същество, живяло на повърхността на земята.

Гледката я изпълни с омраза и погнуса.

На един хълм северно от Карис имаше нещо странно — пашкул от нишки, които отдалече приличаха на копринени, загърнал целия хълм. На върха на хълма блестеше с хилядите си огнени руни зла магесница и около нея се вихреха облаци кафява мъгла. Пред очите на Ерин магесницата вдигна пръта си и засъска — гръмовен шум, който изпълни долината. От нея във всички посоки се понесе вълна от тъмен вятър.

В отговор хилядата свободни рицари надигнаха гласове за песен и пришпориха конете си към портата в Стената на Барън.

Конят й препусна. Ерин не го беше пожелала, не го беше сритала с пети, но конят изведнъж се понесе напред, нетърпелив да препусне с другите рицари.

Песента на рицарите изригна мощно и принц Селинор до нея също запя с ясен глас:

Жаждата за кръв кипна в нея, все едно й беше дали препуска за живот, или за смърт. Стисна пиката, пришпори коня и нададе яростен писък.

Ударът на ловеца

Радж Атън имаше дарове от хиляди хора, можеше да си спомни с най-големи подробности почти всеки ход в живота си. Бяха изминали цели шест месеца, откакто хвърли поглед на една скица на Карис, но знаеше съвсем точно къде да намери лодките на Палдейн.

Дворът около него гъмжеше от хали и Непобедими, счепкани в жестока битка. Градът гореше, а хората му плуваха в пот, след като злата магесница избълва поредното си проклятие. Вестта за лодките, които могат да ги измъкнат невредими, се беше пръснала сред мъжете на Радж Атън. Тук-там той виждаше малки групи да се оттеглят от полесражението и да отстъпват пред халите; мъжете на Мистария бяха останали да запълнят проломите в отбраната както могат.

Но той знаеше, че много от хората му няма да могат да намерят лодките, скрити в търговския квартал.

Радж Атън изкорми поредната оръженоска и се изтегли от гъмжилото.

— След мен! — извика той на мъжете си и ги поведе към лодките.

Щом побягна на юг към една тясна уличка, задръстена с волски коли, бъчви с катран и пирони, натрупани от простите граждани като жалки барикади срещу чудовищата, бранителите на Карис надигнаха отчаяни викове.

Той вдигна очи нагоре, за да разбере причината. Простите бойци там — мъже на Роуфхейвън, които щяха да бъдат оставени на съдбата си — наблюдаваха отстъплението му и лицата им бяха сгърчени от страх. Заклинанията на магесницата дотолкова бяха изцедили потта от тях, че много от мъжете бяха изпопадали.

И да пожертваше своя живот и живота на малкото останали му Непобедими, това нямаше да ги спаси.

Той забърза.

Теренът между стените на града никога не беше стигал и това ясно личеше от градските улици, тесни като в повечето северни замъци. Сградите почти се опираха над тях.

Черният вятър на магесницата удари за пореден път и Радж Атън спря и коленичи, затаил дъх и примижал; стараеше се да не вдишва миризмата на проклятието.

Когато отново пое дъх, заповедта на магесницата изцеди още пот от тялото му. Той побърза да се измъкне от това прокълнато място.

Не беше се оттеглил и на половината разстояние до лодките, когато зави на един ъгъл по стръмен хълм към търговския квартал и срещна херцог Палдейн — залиташе срещу него по тясната уличка, следван от шестима от Умовете на стария крал Ордън.

Палдейн вдигна ръка да го спре, после отри с ръкав обилната пот от челото си.

Победоносната му усмивка стъписа Радж Атън и той се спря настръхнал.

— Добра новина! — каза Палдейн. — Ще се зарадвате, като чуете, че първата флотилия замина! Първият товар с жени и деца отплава в пълна безопасност.

— Какво? — изуми се Радж Атън. Реши, че това трябва да е някаква шега. Невъзможно беше Палдейн да е натоварил лодките толкова бързо.

— Наистина — увери го Палдейн. — Позволих си тази сутрин да събера бежанците. Лодките бяха натоварени още по обед. Когато далекогледецът ми донесе, че е видял първата лодка да се връща на хоризонта, първият ни товар с жени и деца отплава.

За да подчертае победата си, Палдейн натърти:

— Всички лодки заминаха. До последната.

Радж Атън помисли дали да не изтича до северната стена да провери думите му, но триумфалният тон на Палдейн беше чист и съвсем искрен. Явно Палдейн беше отпратил лодките. От стената Радж Атън щеше да види само хиляда съда, поклащащи се по белите вълни на езерото.

Палдейн знаеше съвсем ясно какво бе направил. Беше заклещил хората на Радж Атън в замъка. Вълчия господар реши да изтрие наглата усмивка от лицето му.

С облечения си в стоманена ръкавица юмрук той замахна към носа на Палдейн. Костта на черепа изпращя с удовлетворителното храсс. Кръвта оплиска лицето на Радж Атън, а Ловеца на Мистария рухна на каменната настилка.

„Как е посмял тоя дребосък?“ — помисли Радж Атън и изтри капките кръв от лицето си.

Кралските Умове, които бяха следвали Палдейн, се дръпнаха ужасени и зачакаха наказанието му. Но той го задържа — знаеше, че хубавият пир е по-сладък на празен корем.

Бързо обмисли какви възможности му остават. Непобедимите му нямаха нужда от лодки. Като последен изход, можеха да оставят оръжие и броня и да преплуват езерото.

В този момент се разнесе странен, неочакван звук. Отчаяните ридания по стените на замъка изведнъж преминаха в бурни викове на радост и в дивия вой на бойни рогове.

Радж Атън погледна нагоре да разбере причината за тази възбуда. Хората по стените викаха, сочеха на север и подскачаха от радост.

— Земния крал идва! Земния крал! — ревяха мъжете.

Радж Атън се усмихна мрачно над трупа на Палдейн. С внезапна яснота разбра, че все още може да изтръгне стратегическа победа.

— Такаа — каза Радж Атън на Умовете на крал Ордън: разтреперана от немощ и страх тълпа старци. — Вашият крал най-после идва… идва, за да се хвърли срещу халите и да умре. Ще ни предложи великолепно зрелище, разбира се. Аз това няма да го изтърва.

Единствената руна

Пот се лееше на едри капки от челото на Габорн и мокреше кожения елек под ризницата му. Щом спря недалече от Карис, болезненото усещане, което го бе обзело, откакто започна да прекосява опустошените околности, се усили. Той стисна юздите на коня, разбрал, че без даровете си на жизненост вече щеше да е грохнал в седлото.

Взря се напред почти заслепен от потта и конят му се понесе с воините около него. Съвсем смътно чу как свободните рицари извисиха бойната си песен.

Като в мъгла, Габорн препусна на бой, преминавайки под каменната порта в Стената на Барън. Съвсем смътно си даваше сметка за положението, когато дръпна юздите на миля и половина от Карис и загледа горящите кули. Над армията му прелитаха грий и пърхаха с черните си криле.

Десет хиляди нишки го свързваха с мъжете и жените под негова команда. Усещаше смъртта, надвиснала над всички тях. Тежестта на нейната невидима черна прегръдка го смазваше.

Взря се към замъка, отвъд изпепелените земи. Никога не си беше представял такова опустошение, земята така мъртва и раздрана, с ордите щъкащи по нея хали.

— Сега накъде, милорд? — извика сър Ленгли до него. — Накъде да ударим?

Замаян и изнемощял, Габорн се огледа, помъчи се да се съсредоточи. Баща му беше велик стратег и като малък Габорн беше научил много от него. Трябваше бързо да състави план.

Няколко хали на четвърт миля пред тях усетиха миризмата им и предпазливо заситниха към тях. От това разстояние, както притичваха на къси тромави отскоци, му заприличаха на раци, пълзящи по брега на пустинен плаж.

Габорн огледа какво са направили чудовищата. Право на юг огромната застрашителна кула се накланяше като черен пламък по посока на замъка. При портите на замъка халите бяха избили широк отвор в западната стена и сега нахлуваха в града през грамадата от трупове на мъже и хали.

На север от Карис се виждаше странен малък хълм с полегат склон, изцяло обкръжен от пашкул с белезникави нишки. Костения хълм. Знаеше мястото му от изучаването на древни битки.

На върха му се трудеше една зла магесница, а по-надолу й слугуваха по-низши магесници. Около нея от хълма изригваха на спирали мръсни облаци. Призрачни светлини проблясваха под тяхната ръждива мъгла.

Дъхът на Габорн се учести. Костения хълм едновременно го отблъскваше и привличаше.

Отблъскваше, го, защото беше жигосан с руна, която сама по себе си вдъхваше отвращение с вида си и беше източник на болест и на болка. Само като погледнеше черните като брадавици пъпки по нея и кривите й черти, очите му пламваха и сякаш сами се мъчеха да се извърнат настрани. Руната на върха на хълма беше като огромно сърце, което помпаше отровна кръв до всеки пръст на ръка и крак на всякое човешко тяло.

И в същото време хълмът го привличаше. Той беше неговата цел.

„Удряй!“, мълчаливо го молеше Земята. „Удряй преди да е станало късно!“

Габорн се взря в руната с помощта на своя Земен взор и все едно че се вгледа в човешко сърце. Това, което видя, го изпълни с ужас.

Според древните сказания всички руни бяха само частици, откъртени от една голяма главна руна — тази, която контролира вселената. Сега той видя една голяма част от главната руна.

Земята таеше в себе си сила и властваше над растежа, живота и изцелението. Но в руната на хълма той видя оголен самия край на всички земни сили:

Габорн знаеше името на тази руна. Знаеше го с костите си: Печатът на опустошението.

Руната беше непълна, като наскоро изкован меч, но още незакален, и изтезаваше земята на мили околовръст.

Габорн се взираше в нея с няма почуда. Настръхна. Беше изминал стотици мили с надеждата, че ще се бие с Радж Атън. Беше обещал на воините си да ги поведе на битка.

Сега разбираше, че е призован не за да се бие с хали или с хора, или с каквито и да било живи същества. Трябваше да унищожи това изваяние, това оръжие. И това беше задача, неизпълнима за никоя армия.

Само един чародей, притежаващ огромни земни сили, можеше да направи това. Само Габорн можеше да го направи.

Трябваше да начертае Земна руна на разрушение.

Обзе го чувство на обреченост. Силите му бяха ограничени. Трябваше да се приближи, за да съсредоточи заклинанието си. Но колкото повече приближаваше, толкова по-смазваща ставаше вонята, излъчваща се от Костения хълм.

Габорн се обърна към Върховния маршал Скалбейрн.

— Ще атакувам Костения хълм и ми трябват отвличащи маневри. Вземи хиляда души и се спусни към долината, после препуснете с все сила към Черната кула и отблъснете армията на халите на сто крачки. Постарайте се да се приближите достатъчно, за да ви усетят. Ако не ви подгонят веднага, убийте няколко. Но не влизайте в бой с ядрото им! Пазете си хората! Искам само да ги отвлечете! А ако умра, ще ви трябват мъже да унищожат злата магесница. Ясно ли е? Тя не може да напусне жива това бойно поле!

— Както благоволи милорд — отвърна Скалбейрн, явно оскърбен от това, че ще бъде използван за отвличане на нечия чужда атака. Веднага обърна коня си и зарева заповеди, сбирайки под командата си останките от конницата си.

— А аз? — попита сър Ленгли.

Габорн въздъхна. Трябваше да го прати на още по-голяма опасност от Скалбейрн. Огромната сила на Ленгли щеше да е нужна, ако се наложеше сериозен сблъсък.

— Вземи други петстотин рицари покрай брега към Карис. Удари фланговете им при провлака, след което се оттегли. Както и на Скалбейрн, задачата ти не е да избиваш хали, а да разредиш редиците им. А ако умра…

— Разбирам, милорд — каза сър Ленгли също толкова нещастен, че го използват за отвличане, като Скалбейрн. Все пак задачата беше трудна. Халите при провлака бяха много нагъсто и нямаше много пространство за отстъпление.

Ленгли вдигна ръка и призова хората си.

— А ние? — попита кралица Херин.

— Вие ще яздите с мен — отвърна Габорн, — за да се сблъскаме със злата магесница. — Не го зарадва много жестоката усмивка, изписала се на лицето й.

— Аз лично ще й нанеса смъртния удар, ако благоволите — каза тя.

Габорн само поклати глава.

— Ще трябва да стигнем с бой до хълма, за да мога да я унищожа. Нищо повече. Руната, която тя чертае, трябва да се унищожи. След това можем да се прегрупираме и да решим как да се справим със злата магесница.

Върховната кралица кимна и каза:

— Добре.

Обърна се към рицарите си и спокойно им изрече заповедите си.

— А копиеносците и пехотинците? — попита Ерин Конал. — Можем ли да ги използваме за нещо полезно?

Габорн поклати глава. С изпращането на пехотинци срещу хали нямаше да се постигне почти нищо.

— Наредете им да останат зад Стената на Барън. Да убиват всяка хала, която се опита да я прехвърли.

Раздърпаната колона от хиляда рицари на Скалбейрн се спусна в равнината, за да удари западния склон на Костения хълм.

Докато яздеха, подхванаха бойната си песен. Тропотът на копитата и грохотът на ризниците и броните бе страховит съпровод на дълбоките им гласове.

Въпреки заповедите на Габорн Скалбейрн поведе бойците си право срещу няколко хали. Пиките пронизаха дебелите коруби и рицарите продължиха към зададената им цел.

Ефектът на отвличащата маневра беше смайващ. Равнините бяха осеяни със странни изкопи — кратери с тъмни отвори. До този момент на Габорн му се струваше, че равнината едва ли не е почерняла от хали, но сега още стотици изригнаха изпод земята — след няколко мига поне две хиляди хали гонеха мъжете на Скалбейрн на юг.

Зад гърба на Габорн мъжете нададоха гръмки викове и надигнаха оръжията си.

— Добре! — прошепна кралица Херин, явно доволна от видяното.

Габорн не почувства голяма заплаха за хората на Скалбейрн. Всъщност те не бяха особено застрашени, но бяха постигнали много.

Габорн кимна на сър Ленгли и той поведе пиконосците си наляво.

Ленгли също настъпи бавно към Костения хълм, този път откъм север. Но Габорн усети надвисналата над него заплаха. Ленгли беше в много по-голяма опасност от Скалбейрн.

Щом Ленгли приближи Костения хълм, халата магесница вдигна пръта си към небето и засъска. Гласът й отекна от ниските облаци по небето като гръм.

Тъмен вятър изригна от нея и хората на Ленгли закрещяха в ужас, обърнаха конете и препуснаха в галоп на изток към езерото, бягайки от тъмния вятър на заклинанието й; а шлемовете и броните им заблестяха в червено от пламъците на горящия Карис. Гонеха ги стотици хали.

Черният вятър догони мъжете близо до езерния бряг и изведнъж въздухът се изпълни с писъци. Рицарите започнаха да падат от седлата — Габорн не можа да разбере защо.

Каквото и въздействие да имаше заклинанието на злата магесница над тях, Габорн беше твърде далече, за да го усети. Рицарите на Ленгли се мъчеха да се задържат на седлата, а халите ги приближаваха.

„Стегнете се! — отпрати към тях зова си Габорн. — Стегнете се и се бийте на живот и смърт!“

След един секващ дъха миг Ленгли се изправи на седлото си, извика и пришпори коня си на юг. Последваха го само малцина — по-голямата част от войската му остана на място. Конете им подскачаха уплашено и бягаха от настъпващите хали.

Трийсетина рицари се хвърлиха срещу настъпващите хали и почти половината паднаха. Оцелелите побягнаха на север покрай езерния бряг, преследвани от неколкостотин хали.

Отвличащите удари на Габорн разтърсиха отбраната на пълчищата на халите. Чудовищата при провлака заотстъпваха, уплашени от атака по фланга, с което дадоха глътка отдих на бранителите на Карис. Други продължиха да тичат на юг след Скалбейрн.

За облекчение на Габорн, северният склон на Костения хълм за миг остана с по-малко защитници. Над изкопите имаше само двеста-триста хали — но и сто хали не бяха за подценяване… особено след като зад гърба им стоеше зла магесница.

Имаше само няколко секунди, за да удари.

В сенчестата долина

— Готови за атака! — извика Габорн. — Формация въртяща се спица! В една колона! Напред! — Вдигна ръка във въздуха и я завъртя, за да разберат мъжете, че трябва да се въртят отляво надясно.

Въртящата се спица, или рицарското колело, както я наричаха понякога, се беше оказала най-ефективната бойна формация срещу халите в древни времена.

Вместо да щурмуват фронтално, както щяха да направят срещу човешки противници, рицарите яздеха като в гигантско колело, което се върти и напредва. Носещите смърт пики стърчаха по краищата на колелото така, че нови мъже и коне непрекъснато връхлитаха под ъгъл срещу вражеския строй.

Изборът на подходящ ъгъл и скорост на атаката беше жизненоважен при сблъсъка на пиконосците с хала. Номерът с използването на пика за убиване на хала, както беше научил Габорн от летописите, бе да удариш здраво чудовището и да го пронижеш, без междувременно да се убиеш.

Най-съществена от всичко беше скоростта. Един подсилен с много дарове кон нападаше със скорост от четиридесет до осемдесет мили в час. При такава скорост рицарят трябваше да внимава да не се блъсне в халата и да си потроши кокалите.

Нито пък можеше един рицар да подмине хала така, както би подминал човек. Халите бяха прекалено големи. Освен това дори рицарят да пробиеше през първите редици на ордата им, щеше да си изгуби пиката и да се окаже обезоръжен сред враговете. Следователно трябваше да препуска успоредно на редиците на халите, да ги пробожда и да се отдръпва.

Както беше доказал Хиърдън Силвареста преди много векове, изкуството на пронизване на една хала с пика се състоеше в това да я прободеш по такъв начин, че да не се натресеш в нея. Наведен на седлото, рицарят трябваше да забие пиката си в главата на халата, в така наречения „триъгълник“ — място с големината на мъжка длан, където се срещаха три плочи на черепа. Втора такава област можеше да се намери в небцето на халата, стига чудовището да си отвори устата.

И ако пиката влезеше под подходящ ъгъл, рицарят можеше да я забие в мозъка на халата с мощен тласък.

Рицарите в колелото яздеха достатъчно бързо, за да не могат халите да се приспособят към главоломната им скорост. В същото време тя позволяваше на рицарите да се сблъскат с халите в стегната формация, която даваше възможност на всеки рицар да избегне жестоките нокти на халата в случай, че пропусне целта си, и да позволи на този, който не е улучил, да се спаси, докато зад него напира следващият рицар.

Габорн пришпори коня си по каменистата земя.

Когато наближи омразния хълм, се огледа и видя, че язди сам. Толкова бърз беше конят му, че другите бяха изостанали.

„Пази се“, прошепна Земята и гласът й го изненада. Габорн толкова беше навикнал да предупреждава други, че се почувства неподготвен сам да получава предупреждения.

Погледна зад себе си. Хълмът отзад бе почернял от рицари. Идваха с песен; огнената светлина от Карис се отразяваше в щитовете им.

Ерин Конал нададе боен вик. Селинор Андърс изрева от едната й страна, кралица Херин бе до тях. Лицето на чародея Бинесман се беше вкаменило от ужас. Конницата на Габорн се втурна напред, изсипа се от Стената на Барън.

Костеният хълм се издигаше, загърнат в своя пашкул. От него се изпъваха бели нишки като паяжина. Калта и камъните, изровени от склона, му придаваха вид на руина, нашарена с белези и раздрана.

Предупредени от първите редици, хали оръженоски изведнъж изпълзяха от пукнатините по хълма и се закатериха нагоре зад пашкула, сякаш беше крепостна стена. Зад тях магесниците продължиха скверния си труд.

Ръждивата мъгла се сгъсти и полегна на тежки гънки. Очите на Габорн залютяха. Той примига да махне сълзите и видя просветващите призрачни светлини зад пашкула.

Лицето му се сгърчи и той се помъчи да си поеме дъх. Болезнена умора го блъсна в лицето като юмрук. Стомахът му се сви; призля му. Всеки мускул го заболя и по челото му изби обилна пот.

Габорн препусна в бесен галоп покрай една оръженоска, която се извърна и замахна със славния си чук, но твърде късно. Той се промуши под замаха й — знаеше, че вече щеше да е загинал, ако не беше взел дарове в замъка Гроувърман.

Чу зад себе си трясъка на пика, забила се в незащитената зона на звяра.

Кралица Херин Червената бе нанесла първия си удар.

Конят му го носеше бясно към скверната руна, но всичките му усилия едва го задържаха прав на седлото. Той забави ездата си на една трета миля от Костения хълм, съвсем близо до предните редици на халите, и се хвана за седлото.

Халите се спуснаха по склоновете на пашкула, за да влязат в бой.

Габорн не посмя да приближи повече. Тук киселите мъгли тежаха по повърхността на земята като задушаваща завивка и никой простосмъртен нямаше да може да понесе вонята им. Мускулите му пареха и горяха, сякаш всяка тяхна фибра всеки миг щеше да се пръсне. Потта се лееше от челото му като дъжд. Габорн залитна и се строполи на земята.

Дори самата почва под него гореше; беше нажежена като тиган. Той се загърчи, не можеше да вдиша.

Мълчаливо съжали, че не беше взел повече дарове на жизненост.

Погледна отчаяно нагоре през ръждивата мъгла. Рицарите му оформяха своето въртящо се колело, препускаха пред него в строй, за да посекат смъкващите се по склона за битка чудовища, чиито дебели коруби трещяха по каменистата земя.

Няколко рицари го обкръжиха, за да го защитят. Той видя Ерин Конал и принц Селинор — със замръзнали от отчаяние лица. Бяха видели, че Земния крал е паднал.

Габорн лежеше плувнал в пот на земята и се мъчеше да си поеме въздух, уплашен, че ще се задуши. Едва можеше да диша от смазващата болка.

Около него се стелеше пълна безутешност, самата земя се беше задавила и не можеше да диша.

Горе на хълма злата магесница вдигна жълтеникавия си прът към небето и изсъска толкова силно, че звукът отекна от облаците. С тътен като от небесен гръм, от нея изригна черен дим.

Габорн се помъчи да се изправи на колене, но проклятието на магесницата го повали.

Ерин Конал яздеше зад Габорн — бе предпочела да пази него вместо да се включи в строя на въртящата се спица. И не съжали.

Една от халите се спусна през бойния строй, след като някакъв рицар счупи пиката си в хълбока й, и се понесе тромаво през кафявата пелена към Габорн — грамадно чудовище с ужасно озъбена паст.

Ерин тръсна потта от челото си, нададе боен вик и се понесе срещу звяра. Надигна пиката, примижа срещу мъглата, пареща очите й, и се наклони, за да нанесе удара.

Заби пиката тъкмо когато чудовището извръщаше главата си към Габорн. Върхът улучи точно „триъгълника“.

Тя усети как острието на пиката се заби в кристалния череп на халата. Усъмни се, че не е улучила верния ъгъл, че пиката просто ще удари в костта и ще се скърши, но въпреки това я натисна напред, с надеждата да натика острието с груба сила.

Пиката изскърца на кост и се скърши под върха. Ерин изведнъж залитна, докато продължаваше да забива проклетото нещо, без да среща съпротива. После, загубила равновесие, излетя от седлото и се просна на земята точно под халата.

Извисило се над нея, чудовището вдигна огромния си меч, за да се предпази от един препускащ срещу него рицар.

„Бягай!“, проговори гласът на Габорн в ума на Ерин, докато тя се мъчеше да стане.

Разбираше, че е твърде късно. Халата наведе огромната си глава и се хвърли напред, кристалните й зъби блеснаха.

Покрай нея профуча черна мълния. Пиката на Селинор прониза „триъгълника“ на чудовището и се заби в мозъка му, сякаш беше изхвърлена от балиста.

Ерин удивена разбра, че я беше хвърлил като леко копие!

Халата рухна в краката й.

Селинор дръпна юздите и спря пред нея, сякаш се канеше да я защити от нова атака с тялото си. После обърна и извади кроудънската си бойна брадва.

Ерин хукна за коня си.

— Едно! — извика след нея Селинор и посочи към Земния крал. Габорн бе паднал от седлото и лежеше на земята.

Габорн лежеше в прахта. Няколко рицари скочиха от конете си и го обкръжиха, готови да се бият за него и да умрат, ако потрябва. Селинор Андърс приближи и остана на стража над него — крещеше и размахваше бойната си брадва срещу всяка хала, която дръзнеше да приближи.

Докато Габорн се мъчеше да се изправи, една мисъл прониза съвестта му: „Трябваше да го Избера“.

Халите се спускаха по склона на Костения хълм като оживели монолити и мисълта изчезна, за да може той да прати предупреждението си до стотиците воини. След миг Ерин Конал и десетина рицари се наредиха до Селинор.

Черният вятър удари, понесъл неописуема воня — миризма, по нещо приличаща на изгоряло кисело зеле. Габорн имаше чувството, че всичките му мускули са станали на пихтия.

Той се смъкна на земята изнемощял, сякаш току-що бе дал дара си на мускул. Десетки други около него направиха същото, дори самата кралица Херин Червената.

На сто крачки зад тях Бинесман се мъчеше да се удържи на седлото, смазан от болка.

— Джюрийм! — извика чародеят. — Махни Габорн оттам! Прекалено близо сме.

Дебелият Джюрийм препусна между рицарите и скочи от коня си. Беше вързал копринена кърпа на носа си, за да се предпази от вонята. Сграбчи Габорн за лакътя и извика:

— Ставайте, милорд! Да бягаме!

С омекнали мускули и замаян от болка мозък, Габорн се помъчи да го отблъсне.

— Не! Не мога да се махна! Помогнете ми! Помощ!

Габорн трябваше да разруши руната. А тя все още беше на половин миля от него. Беше разрушил стената Крискейвън от цяла миля. Беше почти на предела на силите му: но гнусните мъгли, задръстили долината, бяха толкова опустошителни, че не смееше да приближи повече.

Опита се да зарови с пръст в горещата земя, да начертае руната на земното разрушение.

Джюрийм го хвана за лакътя, за да го качи на коня, и извика на Селинор:

— Дръж коня на господаря! Помогни ми да го вдигнем на седлото.

— Не! — замоли го Габорн. — Пуснете ме! Бинесман, помощ!

Погледна назад. В този миг Бинесман се смъкна на седлото като чувал под влиянието на заклинанията на магесницата. Конят, изглежда, усети, че ездачът му е в несвяст, и затича на север, понесъл господаря си надалече от битката.

За изненада на Габорн, някои от рицарите около него се оказаха по-малко засегнати от заклинанията на халата магесница. Някои от пиконосците продължаваха щурма. Други устояваха на слабостта. „Може би ми трябва повече жизненост?“ — зачуди се той. Но пък кралица Херин също беше паднала, а тя имаше много повече жизненост от другите.

— Джюрийм… — изохка Габорн, докато се мъчеше да начертае символа точно на прашната земя. Имаше чувството, че се опитва да рисува върху огън. Пръстът му беше толкова отслабнал, че едва можеше да се зарови в прахта.

Джюрийм спря да го дърпа. Зяпна го отчаяно, сякаш безсилието му да спаси господаря си му причиняваше физическа болка.

Габорн най-после довърши руната си, огледа я за миг да се увери, че е изписал правилно всяка завъртулка, след което погледна свирепо към хълма, на който Печатът на опустошението оскверняваше Земята. На върха му злата магесница продължаваше злокобния си труд. Странни светлини проблясваха зад белия пашкул в оттенъци на най-светъл тюркоаз. Хали извираха от южния склон на хълма.

Той се взря в хълма и с помощна на Земния взор проникна под него. Там, много надолу под земната твърд, успя да долови слабост… място, където тонове и тонове камъни се бяха струпали над пропад.

Щеше да му струва само едно вдишване, за да рухне всичко това в руини, да разцепи земята под руната.

Габорн се съсредоточи върху обекта на своето заклинание и извика:

— Да се разцепиш дано!

Удари с юмрук по земята и си представи как тя се надига под него, как разкъсва мръсната руна и всичките й стени се пръсват.

Земята откликна.

И се надигна, и рицарите зяпнаха; мъчеха се да останат на крака, докато земята трепереше.

Конете зацвилиха и заритаха. Халите се олюляха. Земята изрева като ранен звяр.

После земната твърд се разлюля като вълна, във всички посоки. Рицарите се развикаха ужасено, а халите по пашкула потресено се хванаха за паяжините си.

Габорн не си беше представял каква опустошителна сила ще освободи. Рицарите западаха от седлата си и завикаха в ужас.

Но когато Габорн погледна към Печата на опустошението, всичките му надежди повяхнаха. Земята под него потръпна, почвата наоколо се надигна, но самият Печат си стоеше като плавей, яхнал морските талази.

Само много мощни руни на обвързване можеше да са го задържали. Той отново и много грижливо огледа изваянието с помощта на Земния си взор, както беше направил при стената Крискейвън, за да намери слабостите му.

Наистина беше свързано здраво. Всяка пъпка и издатина беше напъхана в руни на обвързване — дотолкова изчанчени, че вместо да призовават Силите, по-скоро ги усукваха срещу самите тях. Габорн се смая, като разбра, че халите до такава степен са усукали силите си, че могат да използват дори Земята срещу него.

Докато се съсредоточаваше върху скверната руна, мъжете около него завикаха:

— Вижте! Вижте там!

Габорн погледна към Карис.

По равнината пред крепостта пълзяха хали. Бяха изровили ями навсякъде, но земетръсът ги беше изхвърлил от скритите им бърлоги заедно с порой огромни камъни.

Зашеметени и объркани, халите се въртяха слепешката на счупените си крака.

А после Габорн видя как една от кулите пада и чу смъртния вик на хиляди хора.

Стените на Карис, само на половин миля на юг, се олюляха като върбови клонки. Бялата мазилка се заоткъртва на едри люспи, зъберите с плясък западаха в езерото.

Трусът не можа да разруши обвързаната руна, но раздра по-малките постройки. Падаха кули. Стени се пропукваха. Прах се вдигна над града от сриващите се ханове и къщи.

А после стана нещо неочаквано. Земята започна отново да се надига и от новия, още по-мощен трус стените на крепостта се олюляха. Хората в Карис запищяха от ужас.

Конят на Габорн залитна. А над Карис се издигна още и още прах и огън от рухващите сгради.

Вторичен трус.

Габорн нямаше нужда от Земния си взор, за да разбере, че е освободил истинско чудовище. Усещаше как силата се надига. Този път източникът й беше по-дълбок, по-мощен, отколкото беше очаквал. Също както един вик може да предизвика лавина, неговият малък трус бе предизвикал катастрофа.

Габорн се взря с широко отворени очи в окаяните бранители на Карис, вкопчили се в стените му. „Само допреди миг се радвах — помисли той. — Но с действията си може би обрекох хората, които се надявах да спася.“

Чувството за вина го смаза. Вина за това, което беше направил, и вина за това, което знаеше, че тепърва трябва да направи.

Вдигна лявата си ръка и погледна към замъка, към тълпите, които крещяха отчаяно.

И извика на хората в Карис, въпреки че от такова разстояние малцина щяха да имат достатъчно дарове на слух, за да чуят гласа му.

— Избирам ви. Избирам ви за Земята!

„Разбира се, Земята ще ги приеме — помисли Габорн. — Даден ми е дарът да Избирам, за да спася човечеството, а хората в Карис се нуждаят от спасение.“

Беше на предела на силите си. Взря се в стените на замъка с надеждата, че с Избора си ще може да опази всички вътре.

Ако Изборът на Скалбейрн му позволяваше да спаси хиляда души, надяваше се, че Изборът на Радж Атън ще му позволи да спаси стотици хиляди.

И прошепна:

— Дори и теб, Радж Атън. Избирам те.

Усети как източващите се нишки на съвестта му обгръщат сражаващите се в Карис мъже, а освен тях жените, бебетата и старците, присвили се в тъмните ъгли, уплашени за живота си.

Посегна към Радж Атън.

Усети в ума си Вълчия господар и прошепна: „Избирам те“, толкова нежно, сякаш Радж Атън му бе роден брат. „Помогни ми да спася хората ни.“

Усети как пипалцата на връзката се сливат, почувства се смазан от опасността, надвиснала над Радж Атън. Смърт бе надвиснала като пелена над Вълчия господар, тежка и задушлива. Габорн никога не бе усещал човек да е толкова близо до нея. Зачуди се дали силите му ще са достатъчни, за да го спаси.

„Бягай!“, прошепна Габорн към Карис.

Сър Ленгли и маршал Скалбейрн видяха как земният трус порази халите и ги остави зашеметени и осакатени. Тъй като бяха по-далече от злата магесница, те и рицарите им не бяха толкова дълбоко засегнати от проклятията й.

Скалбейрн препусна срещу халите с надеждата да отвлече повече от тях от Габорн и хиляда конни рицари препуснаха след него, навели пиките си.

Недостойният

Радж Атън не се изненада, като разбра, че момчето Габорн се стреми да спаси Карис даже от халите. Ходът беше зле обмислен и толкова глупав, колкото дързък и геройски — акт на самопожертвувание от страна на слабоумен идеалист.

Той изтича нагоре по стъпалата на една от кулите и погледна на север.

В равнините свободните рицари се вихреха в кръг при подножието на Костения хълм. По-нататък хиляда рицари щурмуваха през ниските хълмове на юг, разпръсквайки силите на халите, още една част атакуваше на север.

Дощя му се едва ли не да поздрави Габорн. Беше свършил чудесна работа с разпръскването на халите и разбиването на бойния им строй.

Гледаше как рицарите на Габорн напират към Костения хълм, видя как земята около тях се разтърси — откъртваше буци, хвърляше прах и камъни във въздуха, заравяше хали, изхвърляше други от ямите им и трещеше сто пъти по-силно от небесен гръм.

По причина, която така и не можеше да разбере, Радж Атън не можеше да види Габорн. Заклинание някакво тегнеше над това хлапе, такова, че го криеше от погледа му. Но Вълчия господар знаеше, че Габорн е тук.

Усети как трусът удари Карис и стените на крепостта се олюляха като пияни. Хората около него завикаха.

Само Земния крал можеше да пусне на свобода нещо толкова чудовищно. За едно изтупкване на сърцето Радж Атън усети опасността. Трусът щеше да срине града до основи.

И почти в същия миг чу как гласът на Габорн прокънтя в ушите му, когато направи своя Избор.

„Е, Земни кралю — помисли Радж Атън, — с един дъх ме Избираш и ме проклинаш?“

Бойците на Габорн настъпиха към Костения хълм и злата магесница. Той препускаше с две хиляди рицари зад гърба си, сякаш се надяваше, че с толкова нищожна сила ще може, по силата на някакъв невероятен късмет, да нанесе щастливия си удар.

Черен вятър лъхна над Карис, понесъл последното проклятие на магесницата.

Радж Атън вкуси миризмата, усети как умората изцеди силите му и я преведе така: „До смърт да се умориш дано!“

Да, могъщо беше заклинанието. Ако го бяха хвърлили към простосмъртни отблизо, всички щяха да рухнат с отпаднали сърца и с твърде изтощени дробове, за да могат да вдишат дори още веднъж.

По стените около него обикновените бойци почнаха да падат — бяха прекалено изтощени, за да се задържат на крака.

Но Радж Атън не беше обикновен.

Докато колелото на рицарите се въртеше на юг, оръженоските започнаха да се стичат на пълчища срещу Габорн. Навярно слисани от земния трус, те се бяха обърнали и сега нападаха от двете страни на Костения хълм. Всъщност дори халите близо до Карис се обръщаха, за да посрещнат новата заплаха.

За Радж Атън беше съвсем очевидно, че Габорн няма да може да отблъсне атаката. Редиците на халите бяха твърде гъсти. По негова преценка в битката за Карис досега бяха загинали не повече от петстотин чудовища. Все още бяха останали двайсет хиляди хали, нападащи на север. Само след няколко мига щяха да съкрушат силите на Габорн и да ги направят на кайма.

„Бягайте!“, прокънтя заповедта на Габорн през ума на Радж Атън.

Още докато Земния крал го изричаше, Радж Атън разбра колко глупаво би било да го послуша. Вярно, стените на Карис всеки момент щяха да рухнат. Но и да нападнеха халите, защитниците му пак щяха да умрат.

— Хитрец! — изсъска Радж Атън. Сега разбра замисъла на хлапето: Габорн просто искаше да използва него и хората му като пионки, за отвличане на вниманието, за да изтеглят халите от него самия.

Но Радж Атън също беше хитър и нямаше да се хване на тази игра.

Неговите Непобедими вече се изтегляха от сражението.

— Стой! — извика Радж Атън на воините си. А хората на Палдейн призова: — Дръжте пролома!

„Земния крал ще загине тук — каза си Радж Атън. — А аз… аз просто ще си стоя и ще гледам.“

Но когато погледна към пролома, забеляза, че бойците на Палдейн изведнъж започнаха да се сражават яростно като самите хали. Отначало реши, че отчаянието им е вляло нови сили. Но беше очевидно, че ги води някаква невидима сила. Тези хора долу бяха прости войници и воини с лоши пропорции. Видя как един обикновен войник примами едно от чудовищата, замахна с меча си срещу него, после рязко отскочи встрани. В отворилата се за кратко пролука двама други се хвърлиха напред с брадвите и посякоха ръката на халата. Когато чудовището изрева, един бързак скочи в отворената му паст и заби дългия си меч през небцето в мозъка му. Още преди звярът да е паднал, бойците се втурнаха напред да поразят следващия.

Неговите хора бързо се понесоха напред, за да се възползват от пробива, избягвайки ударите на халите. Забиваха и парираха с добре отмерени движения и скоро битката се превърна в нещо повече от отчаяно меле на живот и смърт.

Вече заприлича на жесток и убийствен танц.

За негово удивление, мъжете на Палдейн започнаха да се бият толкова добре, че халите при портите се поколебаха и се отдръпнаха объркани и неспособни да устоят срещу връхлитащия ги противник.

Хората на Палдейн стегнаха редиците си. Мъжете по стените започнаха да скачат върху могилата от трупове, понесоха се напред и принудиха халите да заотстъпват по провлака.

Навсякъде из замъка простите защитници тичаха надолу към двора, за да се подчинят на заповедта на Габорн да напуснат крепостта. Други се хвърляха от стените във водите на езерото.

Карис беше огромен, с близо четиристотин хиляди бойци на стените и още толкова войници в самия град. Сега тези хора се изляха по всяка тясна улица, бягайки от трусовете.

— Стой! — изрева им Радж Атън. — Стой, казах! — Гласът му беше толкова мощен и убедителен, че думите му се хлъзнаха като добре наточена кама в подсъзнанието на хората на Палдейн и повечето от тях спряха.

„Няма да ме измамиш“ — каза си Радж Атън. Усмихна се мрачно и изрева с толкова гръмък глас, че дори Габорн не можеше да не го чуе.

— Все още сме врагове, сине на Ордън!

На Роланд му се стори, че чува кучешки лай и ръмжене. Беше се озовал на някакво изсечено от камък дърво, високо над земята.

С мъка вдигна глава и видя огромни хали, тичащи през клоните горе. Зъбите им блестяха. Смаза го непреодолима умора. Падна по гръб. Дървото под него се разтърси и той чу как огромният му ствол изпращя.

— Стените ще паднат! Стените падат! — извика някой. Гласът на Радж Атън изкънтя през леса: — Към мен! Насам!

Мъже крещяха и гинеха, някъде наблизо Роланд чу някаква жена да вика за помощ. Погледна надолу от камъка, на който беше кацнал, и видя познатото, ухилено към него лице на барон Пол.

— Помощ… — немощно извика Роланд.

Баронът се засмя.

— Помощ? Искаш помощта на един мъртвец? Какво ще ми дадеш?

— Моля те… — промълви Роланд.

— Не преди да ми кажеш „сира“ — отвърна барон Пол и се ухили.

— Моля те, сира — примоли се Роланд.

— Е, да можеше и синът ти да каже тази дума — засмя се барон Пол, обърна коня си и препусна през някакво мъгливо поле.

Чуваше отдалече човешки писъци и съскащия дъх на хали. Болката беше толкова силна, че го правеше почти безчувствен.

Над главата му блесна мълния, пламъци играеха по една от горящите кули.

Роланд отвори очи и погледна рамото си. Беше овързано с кървав парцал. Около него лежаха трупове. От зъберите се стичаше кръв и слуз. Белите варосани стени на Карис ставаха пурпурни.

Сумрак изпълваше небето. Парцали сняг се сипеха отгоре като пепел. Не, наистина бяха пепел. Затвори очи — болеше го да гледа. Беше почти тъмно. Прецени, че е бил в несвяст цял час, ако не и повече.

Чу отнякъде бебешки плач и с мъка извърна глава. В двора точно под него една млада жена в сиво-синкав халат се опитваше да утеши изплашеното си дете.

Въпреки силната болка Роланд успя да се преобърне по корем. От превързаната му ръка закапа кръв. Той се изправи на колене и дълго остана така, стиснал ръката си, за да спре кръвта. Мъчеше се да осмисли видяното.

Освен него на южната стена никой не беше останал жив. По нея лежаха проснати хиляди трупове — е, и туловищата на няколко хали. От студеното небе падаше пепел и сажди.

Стените на замъка се люлееха, камъните стържеха един в друг. „Избирам те. Избирам те за Земята — прошепна глас в ума на Роланд. — Бягай!“

Роланд чу този зов далечно и смътно, през сриващите се останки на болезнен кошмар. Опита се да го осмисли.

Огледа се. Всички бяха избити, помисли той. Не, стената просто беше изоставена. Стените се тресяха, от тях падаха парчета мазилка и камъни.

Предните порти бяха рухнали, както и порталните кули. В замъка бяха нахлули хали. Долу в двора бойците на Карис се сражаваха на живот и смърт, напираха през грамада мъртви чудовища в усилие да си върнат провлака. Зад тях няколко гигантски главанаци се биеха с неистова ярост.

Равнината пред Карис беше почерняла от трупове — хиляди сиви туловища на хали. Към Костения хълм връхлиташе човешка рат — стотици рицари се вихреха в бясно колело на конете си, спиците на колелото им бавно се въртяха, отвсякъде стърчаха настръхнали пики.

Пиките трещяха при всеки сблъсък с редиците на чудовищата. Коне залитаха и бронираните ездачи падаха. Кристални мечове и славни чукове се вдигаха и спускаха в убийствени дъги.

А по средата на това настръхнало колело вятърът плющеше в диплите на едно знаме: зеленият рицар на Мистария, щандартът на крал Ордън.

В центъра на група рицари Роланд видя самия Земен крал, Габорн Вал Ордън — яздеше напред и напред, срещу злата магесница на Костения хълм. Обкръжаваха го охранници и гърдите на Роланд се издуха от гордост, щом си представи, че и неговият син е сред тях. Ах, да можеше само и Ейвран да види това!

„Истина е — помисли си Роланд. — Гласът, който чух в съня си: Земния крал ме е Избрал.“

„Но защо? — удиви се той. — Защо точно мен? Та аз съм недостоен. Аз съм убиец. Прост, недостоен човек. Дори воин не съм.“

Роланд не си падаше по фантазиите. Но дори да беше фантазьор, едва ли щеше да си въобрази, че Земния крал може да го Избере.

Изведнъж усети сълзите, стичащи се по бузите му, и се зачуди как по най-добрия начин би могъл да се отплати за този дар. „Благодаря ти“, прошепна, но не знаеше дали Земния крал ще го чуе.

В този момент над стените на замъка задуха сив вятър и завихри черните грий като пепел над пламъци, понесъл миризмата на проклятието на халата.

Роланд бе изтощен от раните; едва бе успял да се надигне на колене. Сега проклятието го прониза с отпадналост, която изцеди волята му до последната капка.

Той се свлече на плочника. Не можеше да събере сили, за да извика за помощ, нито да си поеме дъх, нито дори да примига.

Неочаквани връзки

На четири мили от крепостта Карис Ейвран се беше прилепила до гърба на Роланд, уплашена да не падне от коня. Един от индопалските бойци беше успял с много борба да намести зелената жена на седлото пред себе си, въпреки че тя се съпротивляваше и се опитваше да скочи на земята.

Бяха оставили далече зад себе си чудовищата, които ги подгониха.

Но нещо не беше наред. Ейвран не можеше да разбере защо Роланд е тук с красивата жена от Индопал и нейните телохранители. Нито пък можеше да разбере защо е облечен в дрехи, различни от онези, които носеше предния ден, или защо язди толкова подсилен кон.

И изведнъж разбра, че това изобщо не е Роланд. Тук имаше нещо повече от дрехите и коня — този човек просто миришеше другояче. Дрехите му миришеха на пустиня и пясък, а не на зелената трева на Мистария.

— Кой си ти? — попита тя. — Помислих те за друг, за моя приятел Роланд.

Той я погледна през рамо и тя видя, че наистина не е Роланд. Този човек също имаше червена брада, имаше същите весели сини очи. Но косата му беше започнала леко да се прошарва.

— Познаваш човек на име Роланд? — попита непознатият. — Да не е от Синята кула?

— Да — прошепна тя. — Той ме возеше на коня си. Яздеше с барон Пол към Карис. Искаше да отиде на север да види Земния крал и сина си: теб. Искал е да види теб. Нали?

Мъжът кимна.

— Роланд е баща ми. Можеш да ме наричаш Боренсон. — Като че ли не се зарадва много, че баща му е тръгнал да го види.

— Ти не харесваш ли баща си? — попита Ейвран.

— Майка ми го презираше — отвърна Боренсон. — И тъй като приличам на него, след време започна да презира и мен.

— Аз харесвам Роланд — промълви Ейвран. — Той ще помоли Палдейн да разреши да му стана дъщеря.

— Той е несретник — каза Боренсон. — Ще ти бъде толкова баща, колкото беше на мен.

Студенината, с която говореше за баща си, я ядоса, освен това я ядоса това, че се държи с пренебрежение към всичко, което му каже. Вярно, че беше само на девет години и че си беше загубила даровете, но все пак не беше глупаво дете. Само му беше казала, че ще стане негова сестра, и очакваше от него някакво признаване. Но Боренсон, изглежда, предпочиташе да не й обръща внимание.

Поеха нагоре по един дълъг склон, през стръкове изсъхнала ръж, посърнали и сиви като пепел.

На върха на хълма лежеше в руини древен гранитен слънчев купол. Съвършеният кълбовиден каменен крематориум беше рухнал от пиедестала си, беше се напукал и лежеше на земята като счупено яйце.

Оттук низината се виждаше надалече на север и юг. Бяха достатъчно далече от всякакво укритие и никаква хала не можеше да ги нападне от засада.

Но след като заобиколиха рухналия купол, пред очите им се откри гледка към Карис и Ейвран ахна потресена.

Пламъци обгръщаха белите кули на Карис и се отразяваха във водите на езерото Донестгрий.

Барбиканите лежаха в руини, а западната стена на крепостта беше разбита. Гладката мазилка се беше олющила.

Земята, загърната в мръснокафява мъгла, беше почерняла от хали. Един от индопалските телохранители се взря с присвити очи към горящия замък и каза:

— Нашият господар Радж Атън защитава тази крепост заедно с много мъже на Мистария. Земния крал се сражава в полетата.

— Може би не сме необходими — каза един от евнусите. — Нашият господар, изглежда, вече е сключил примирието. — Гласът му трепереше и Ейвран реши, че е страхлив.

Полята долу се бяха превърнали в пустош. Карис като че ли никога вече нямаше да е годен за обитаване от хора — дори да се опитаха да вдигнат отново домовете си и да засеят нивята.

Ейвран се загледа как Земния крал препуска през гъстата мъгла към подножието на Костения хълм. Погледът й се прикова към него. Позна го мигновено, но видът му я изненада. Габорн приличаше на съвсем обикновен човек, нищо общо нямаше с онзи смарагдов пламък, който виждаше в ума си, щом затвореше очи.

Погледна зелената жена. Тя седеше в седлото пред Пащук и също гледаше към Земния крал, но го гледаше със затворени очи. И се усмихваше тъжно.

„Тя вижда същото — разбра Ейвран. — Вижда силата му.“ Затвори очи и се загледа към Габорн. Приличаше на смарагдов пламък, който проблясваше и подскачаше.

Единият индопалски телохранител предложи:

— Ако отидем до онзи хълм, можем да свием на север покрай канала и да стигнем при Земния крал.

— Не. — Боренсон се намръщи. — В дупките край канала може да се крият хали. — Посочи на север. — Трябва да тръгнем по пътя нагоре, около Стената на Барън — и подхождаме отзад.

— Много е далече! — възрази индопалецът.

Ейвран гледаше как Габорн се пробива с бой път към Костения хълм. Имаше толкова много дарове на метаболизъм, че действията му изглеждаха мълниеносни като вихър. Той се присви и хвърли заклинание, от което цялата земя потрепери. Тя видя как стените на Карис се разклатиха и как Габорн се обърна и ги зяпна с отворена уста. И как после вдигна лявата си ръка и отправи второ заклинание.

— Вижте — посочи Боренсон. — Той Избира. Избира целия град!

И да беше изрекъл нещо Габорн, Ейвран не можа да чуе думите му. Изгубиха се сред съсъка на хилядите хали и глухия тътен на земните трусове. Но я възхити мисълта, че е пожелал да Избере целия град, дори своите врагове.

Мъжете по стените на Карис отвърнаха с възгласи и побягнаха от рухващия град, а халите се втурнаха от всички посоки да нападнат Земния крал. Извираха от укрепленията на Костения хълм, изскачаха от дълбоките, изровени в земята тунели.

Земния крал водеше малката си конница все напред, притиснат от всички страни.

— Какво си мисли, че ще постигне? — попита евнухът.

— Опитва се да спаси Карис — отвърна Боренсон. — Надява се да отвлече щурмуващите го.

Но дори оттук Ейвран разбираше, че Габорн не може да успее. Много бяха чудовищата и много бързо връхлитаха. Щеше да бъде отрязан и обкръжен.

Отвъд долината прогърмя Гласът на Радж Атън, усилен от многобройните му дарове:

— Все още сме врагове, сине на Ордън!

Радж Атън стоеше на градската стена и размахваше бойната си брадва; около него се сипеше откъртена мазилка.

А на върха на Костения хълм злата магесница надигна един бледожълт прът към небето и изсъска. Отекна гръм и се затъркаля по хълма право към Карис.

Красивата жена от Индопал промълви тихо:

— Значи е вярно. Моят съпруг отхвърля Земния крал, своя братовчед по брак, и ще го остави на халите.

Тонът й бе изпълнен с мрачна погнуса, сякаш никога не бе допускала, че Радж Атън може да е толкова безсърдечен.

— Боя се, че е точно така, о, Велика звезда — каза с нежност Боренсон, за да облекчи удара.

Земята изтътна от нов трус и конете заподскачаха.

Сафира извика и пришпори коня си надолу по хълма. Той тичаше със скорост, гъвкавост и устрем, както можеше да тича само един подсилен кон, препускаше право на запад към Карис, сякаш тя искаше да стигне до града въпреки десетките хиляди хали, преграждащи пътя й.

Боренсон изрева и Ейвран се прилепи до гърба му, щом и техният кон се понесе напред.

Сафира свърна на изток и отначало Ейвран помисли, че язди слепешком. Но тя отново смени посоката, този път на юг, и Ейвран разбра накъде препуска.

Халите се бяха разкъсали на няколко фронта. Единият фронт насочваше атаката си срещу Карис, а вторият напираше към Земния крал. Третият бе подгонил конницата, ударила от юг.

Между чудовищата вече имаше пролука и Сафира препускаше право към нея.

— Чакай! — извика евнухът отзад. — Спри!

Но без полза. Сафира препускаше в галоп към Карис, докато не стигна на половин миля от стените му; халите по склона надолу бяха толкова нагъсто, че не можеше да продължи повече.

Усетили я зад гърба си, най-близките оръженоски започнаха да се обръщат. Съсъкът им се усили.

За миг Сафира спря на едно малко хълмче под последните дневни лъчи. Беше с наметало от тънък червен памук, изящно извезан със златни нишки на нежни филизи на лозници, обгръщащи ръцете и гърдите й. На главата си носеше тънък червен воал под сребърна коронка.

Тя откопча тънкото златно коланче на кръста си, хвърли го на земята и смъкна наметалото си. После дръпна воала и за миг остана така, гордо възседнала своя сив имперски боен кон, облечена само в тънка копринена рокля с цвета на лавандула, подчертаващ смуглата й кожа.

Далече на хоризонта слънцето се спускаше и няколко последни лъча се плъзнаха през пролуките на сивите облаци.

По изпепелената земя имаше още много такива малки хълмчета. Но Ейвран разбра, че Сафира е избрала точно това, защото бе забелязала лъчите над него и беше разбрала, че това е най-доброто място, на което да се появи.

Сафира бе самото съвършенство, придобило плът и кръв. Изящните извивки на шията и раменете й можеха да да накарат всеки менестрел да пише стихове до края на живота си, но дори Беоран Златния език нямаше да може да съчини мелодия и думи, които да уловят обаянието й, светлината на очите й и храбрата й стойка.

Ейвран си помисли, че Сафира знае, че ще загине. Твърде много се беше приближила до халите. Най-близката от тях се обърна на по-малко от сто крачки надолу по склона и зае отбранителна поза. Халите лесно се изненадваха и често се колебаеха, докато преценят заплахата, но щеше да отнеме само миг, докато чудовището разбере, че Сафира е сама.

Но един миг беше всичко, от което се нуждаеше Сафира. И тя запя.

Костения хълм

„Как да ги спася всички?“ — чудеше се Габорн.

Беше се свързал със стотици хиляди хора в замъка Карис и се чувстваше смазан от усещането за гибел, надвиснала над всички тях. Последва трети трус и земната твърд се надигна и заигра.

При портите на замъка хиляди мъже се сражаваха за живота си. Габорн се съсредоточи върху тях, защото тяхното положение беше най-тежко. Но Радж Атън го отхвърли, коварно предпочете да задържи хората си от щурма. Непобедимите, разбира се, можеха да отворят със сеч пътя по провлака.

Умората го разкъсваше, докато бавно напредваше към Костения хълм — дълбока и непреодолима умора, стигаща до костите. Колкото повече се приближаваше, толкова по-парализираща ставаше тя.

„Избирах твърде безразборно“ — помисли той. Водеше напред група дрипави и отчаяни воини. Останали без коне и без пики, те вече не бяха страховити конни рицари, но напредваха мъжки, тласкани сякаш от едната си воля.

Габорн се смъкна от седлото и се помъчи да ги изведе още няколко крачки нагоре, но въздействието на злото заклинание беше толкова силно, че той едва можеше да държи юздите на коня.

На юг Върховният маршал Скалбейрн се канеше да поведе отчаян щурм. „Назад!“, отпрати към него посланието си Габорн. „Спасете себе си, ако можете!“

Съсредоточи се върху това, което трябваше да направи сам, с надеждата, че воините, които го пазят, ще могат да отблъснат щурма.

Огромният пашкул беше на двеста крачки от тях, злата магесница бе на върха на хълма. Хали се стичаха от двете страни на Костения хълм. Щяха да са тук след секунди.

След като не можеше да продължи напред от умора, Габорн се смъкна изнемощял върху пръстта и започна да чертае втора руна на Земно разрушение.

Отчаяно се взря в злата руна — търсеше слабостите й, недостатъците в градежа й, във връзките.

Вълна от хали се спусна към бойните му редици, на петдесет крачки от двете страни. Близо до подножието лежеше краят на една нишка от пашкула, изпъваща се на двеста крачки нагоре.

Габорн вдигна очи към Костения хълм, за да види целта на заклинанието си. Хали преграждаха гледката му, катереха се на стада по огромната стена на пашкула. Ръцете им бяха по-дълги от човешки бой. Когато чудовищата се приближиха още повече и го обкръжиха, вече не можеше да види нищо зад тях.

Но мъжете около него удържаха строя, готови да се бият.

Габорн коленичи сред вонящата мъгла и зачерта руната.

Една хала се спусна към Земния крал и без да спре, се изтъркаля върху двама мъже и ги премаза с огромното си туловище. Ерин Конал извика отчаяно и се втурна срещу нея.

— Удари я отдолу, аз я взимам отгоре! — извика зад гърба й Селинор.

Тя се затича напред като звяр. Съществото надигна славния си чук. Ерин извика, удари чудовището в лакътя и чукът й се заби дълбоко в ставата, точно под защитния костен шип.

Ударът за миг смрази чудовището от болка, или може би го разгневи.

Но халата пак замахна със славния си чук — осемстотин фунта стомана в края на дългия двайсет стъпки прът и Ерин чу предупреждението на Земния крал.

Прътът се стовари върху рамото й, отхвърли я от земята и я завъртя като вретено. Халата надигна лапата си в юмрук, готова да я смаже.

Селинор скочи над Ерин, замахна и удари звяра между дихателните плочи. Ударът му не беше достатъчно мощен — от корема на чудовището не се изсипаха вътрешности.

Халата изсъска и отстъпи.

Селинор скочи напред и нанесе втори удар. Този път вътрешностите на халата се изсипаха като мръсен порой, чудовището отскочи назад и се блъсна в друго.

Принцът на Южен Кроудън се обърна, сграбчи ръката на Ерин, надигна я и каза:

— Две!

Ерин се изчерви — може би от унижение.

Габорн довърши руната на Земното разрушение, вдигна юмрук и погледна нагоре.

Халите налитаха с ужасен грохот, тъпчеха бойците му, притискаха ги.

Вляво от него едно чудовище премаза някого със славния си чук. Тялото се превъртя два пъти във въздуха и полетя в дъга право към Габорн.

Селинор вдигна щита си, хвърли се пред Габорн, но трупът го блъсна и го събори на земята.

Всичко почерня.

В гаснещата светлина

Сафира запя с гласа на родната си земя, на тулистански, и тъй като притежаваше хиляди дарове на Глас, песента й закънтя по-силно от всичко, пято някога от простосмъртен.

Толкова красива бе песента й, че Радж Атън погледна от стената на замъка, откъдето бе наблюдавал гибелния щурм на Габорн.

Времето сякаш замря.

Толкова силна бе песента й, че даже на провлака много от халите се извърнаха и пипалата им се развяха във въздуха, сякаш се мъчеха да разгадаят дали гласът й представлява някаква нова заплаха, на която трябва да се опълчат.

За миг грохотът на битката заглъхна и мъжете се вслушаха в златния глас на Сафира.

Разбира се, повечето от мъжете на Роуфхейвън не можеха да разберат думите на Сафира. Тулистан беше малка държавичка в Индопал, незначителна. Човек можеше да я прекоси от граница до граница за два дни и една нощ. Но умолителният тон на младата жена порази Радж Атън до дъното на душата, накара го да закопнее да… да направи всичко, каквото и да е, за да утеши любимата си.

Тя седеше на коня си на хълма, а земята под нея бе почерняла от хали. В последните лъчи на деня роклята й с цвят на лавандула приличаше на тънък воал, едва скриващ съвършената й красота.

Грееше като най-първата и най-ярка звезда в среднощното небе, и навсякъде около себе си Радж Атън чу хрипливото вдишване на хиляди мъже, зяпнали от удивление.

Радж Атън моментално разбра какво бе направил Габорн. Разбра, че обаянието на всички негови конкубинки, на най-красивите жени от всички страни, които бе завладял, са събрани в едно. Чу сладостта на всеки мелодичен глас в харема си.

Сафира пееше най-обикновена люлчина песен.

Беше я пяла на първородния му син, Шанди, когато го залюля за първи път, преди пет години — преди свободните рицари да го убият, за да отърват света от потомството на Радж Атън.

Мелодията не беше изкусна, нито посланието й — сложно. Но все пак трогна Радж Атън до дъното на душата му.

От всички мъже, които чуха тази песен, единствено Радж Атън разбра нейното послание. „Разбирам твоята омраза и гняв — казваше тя. — Разбирам ги и аз също ги изпитвам. Не съм забравила нашия син. Но сега ти трябва да се откажеш от гнева си.“

После Сафира призова на несъвършения си роуфхейвънски:

— Господарю мой Радж Атън, моля те да спреш тази война. Земния крал ме моли да ти донеса това послание: „Врагът на моя братовчед е мой враг“. Хора на Мистария, хора на Индопал — обединете се!

Тя махна с ръка на Радж Атън и в настъпилата тишина халите около нея се отзоваха и пристъпиха нагоре по хълма, привлечени сякаш от призива й.

Евнусите телохранители на Сафира — най-добрите от Непобедимите му — се втурнаха от двете й страни надолу, щом тя препусна на север, към силите на Габорн, на половин миля разстояние.

Твърде много хали имаше пред нея. Огромните чудовища стояха гръб до гръб около жалката армия на Земния крал, образували здрава стена. Радж Атън знаеше, че въпреки всичката сила на нейния кон тя няма да може да пробие през тази стена.

Тя го разбираше, естествено. Но въпреки това препускаше към гибелта, към сърцето на урагана.

Искаше да го привлече насила. Щом не искаш да дойдеш, за да спасиш него, ела тогава поне да спасиш мен, говореха действията й.

С вик на ужас и отчаяние, хората на Карис откликнаха на призива на Сафира.

Вече от няколко мига мъжете на Палдейн и гигантите главанаци бяха отблъсквали халите, бяха успели да се прехвърлят през грамадата от мъртви хали към провлака в езерото Донестгрий, след това ги изтласкаха на сто крачки към сушата. Самият провлак беше затрупан с мъртви хали.

Сега народът на Карис се понесе напред като един. С рев всички се втурнаха към сушата. Заклинанията на злата магесница, вселяващи умора, като че ли не съществуваха.

Навсякъде по стените и по градските улици хората награбваха кой каквото оръжие видеше и бързаха да се присъединят към Сафира и Земния крал.

Радж Атън гледаше стъписан.

Това беше грешка, знаеше го. Стотици хиляди мъже, жени и деца в Карис се бяха втурнали на щурм; огромно мнозинство прости граждани и селяци.

Халите щяха да ги излапат като за закуска.

Но те щурмуваха.

Не можеше да разбере какво ги привлича. Дали вярата в техния Земен крал, или желанието да се отзоват на призива на Сафира. Може би нито едното, нито другото. Може би се сражаваха просто защото не им беше останало нищо друго.

Той също се спусна по стъпалата на кулата, избутвайки по-бавните мъже, за да се включи в битката. Сърцето му блъскаше в гърдите. Непобедимите се спуснаха от улиците да го подкрепят.

Проломи

По пътя към Карис Боренсон отново и отново се чудеше за Сафира. Дали щеше да намери в себе си кураж да се опълчи на Радж Атън? Дали искрено желаеше мир? Нямаше ли да предаде Габорн и неговите хора?

Но ето че сега, при всичката опасност наоколо, тази жена — всъщност почти дете — се надигна в защита на Габорн.

Сафира свърши песента си. В един секващ дъха миг Боренсон седеше замаян, неспособен да мисли, неспособен да направи нищо друго, освен да скърби, че песента й е свършила.

Откъм града се надигнаха възгласи, гръмки възгласи като гласа на далечно море, даващи да се разбере, че хората на Роуфхейвън ще се притекат на нейния призив.

Храбростта на Сафира се бе оказала достатъчна. В този момент Боренсон я обичаше толкова пълно и невинно, колкото можеше да обича една жена. Сърцето му биеше лудо и той не искаше нищо друго, освен да е в нейната сянка, да вдишва сладкия й аромат и да се взира в абаносовата й коса.

Тя седеше изправена в седлото си и дишаше тежко. Светлината в очите й бе възхитителна — и както седеше, вслушана във виковете от Карис, сведе глава в безмълвно ликуване.

— Хайде, приятели — подкани ги Сафира, — преди да е станало късно. — Пришпори коня си на север и се спусна по склона в галоп към Габорн, но без да атакува пряко.

Завиваше на запад, по-надалече от главната сила на халите.

„Умно момиче — помисли Боренсон. — Преструва се, че атакува, надява се да отвлече силите на халите от Габорн, а всъщност завива на запад покрай Костения хълм.“ Оттам щеше да свърне обратно откъм северната страна и да стигне до Габорн откъм тила.

Ха’Пим и Маакет пришпориха конете с все сила, за да я догонят и да препуснат от двете й страни. Отпред се простираше Костения хълм — кръглият пашкул блестеше като ледени висулки във вечерта, а злата магесница на върха му сияеше в опалесцентните си руни, дамгосани по сивата й коруба.

Огромната хала стоеше на върха, вдигнала лимоненожълтия си прът към небето; пипалата по широкото й теме се надигаха и гърчеха, докато се мъчеше да улови миризмата.

Изведнъж грамадната й глава се изви към Сафира, сякаш я беше забелязала, и тя насочи тоягата си към нея.

„Мисли, че я нападаме!“ — разбра Боренсон почти със закъснение. Не разбра дали някой друг забеляза реакцията й.

— Свий наляво! — извика той.

Злата магесница изсъска и по кристалния й прът запулсира светлина. Въздухът избухна, щом от върха му се изтръгна тъмнозелено кълбо.

Сафира рязко свърна наляво, а зелената мъгла се изду и удари в земята пред тях — но вече малко встрани. Облакът носеше миризма на гнило, толкова мръсна, толкова скверна, че Боренсон не само я помириса, а направо тялото му се помъчи да откликне, сякаш кожата му щеше да се свлече и плътта му да окапе пред очите му.

Сафира покри лицето си с копринената си кърпа и продължи галопа си опасно близо до най-близката хала. Земята се разтърси.

Пащук и зелената жена бяха изхвърлени от седлото.

Пащук награби вайлда и бързо се опита отново да яхне коня. Вайлдът се замята в ръцете му, сякаш гореше от желание да се сбие с халите.

Сафира се озърна през рамо, видя затруднението му и спря да го изчака.

— Пази се! — извика детето зад Боренсон. Зад Сафира се беше втурнала една оръженоска. Пазачите й изреваха предупредително.

Сафира се сниши, дръпна юздите и пришпори коня, сякаш искаше да отвлече звяра от Пащук.

Почти небрежно халата замахна с огромните си нокти — нокти, които блеснаха злокобно.

Зашлеви коня на Сафира, прекърши му врата и го отхвърли настрани. Сафира се превъртя във въздуха, блъсна се в един от грамадните нокти и падна зад чудовището.

Други три хали затичаха към мястото на боя.

Ха’Пим извика отчаяно, дръпна юздите и скочи от коня. Още преди да е стъпил на земята, една оръженоска стовари отгоре му славния си чук. Кръв и мозък плиснаха в лицето на Боренсон.

Побеснял, Маакет препусна срещу халите и размаха бойната брадва. Скочи в устата на чудовището, което бе ударило Сафира, нанесе страхотен удар през небцето и пъргаво изскочи обратно навън и замахна към крака на друго чудовище. Движеше се като мълния.

Пащук пусна юздите и вайлда и се хвърли към най-близката нападаща хала. Скочи на няколко стъпки във въздуха и замахна надолу с бойната си брадва към основата на врата на чудовището.

Боренсон спря коня си. Шансът Сафира да е оцеляла беше нищожен. Ударът, който беше получила, сигурно бе натрошил костите й.

Но и да беше оживяла, сега тя се намираше зад три хали: или под тях.

Дори да не я убиеха, щяха да я премажат.

— Изведи ни оттук! — извика детето зад него; стискаше го за кръста. Миризмата, която бе изхвърлила злата магесница, го задушаваше.

Той стисна зъби в безсилие. Беше страж на Сафира. Тя го притежаваше по-пълно, отколкото можеше да си представи.

Но също така беше обвързан и с Габорн. Знаеше дълга си. Боренсон разполагаше с вайлда на чародея Бинесман. Зелената жена беше мощно оръжие. Трябваше на всяка цена да я отведе при Бинесман.

Чу немощния вик на Сафира:

— Ахретва! Ахрет!

Макар да не разбра молбата й, разбра, че е жива. Силата на нейния Глас се оказа по-властна от хладната логика. Жената, която толкова храбро се беше втурнала сред гмежта от чудовища, за да донесе посланието, държеше сърцето му твърде здраво и той не можеше да устои.

„Е — вяло си каза Боренсон, — ето го моето бойно поле. Тук ще се мре. Макар да не е бойното поле, което бих избрал.“

Без никакви дарове, на които да разчита, и без никакво извинение към детето, което яздеше зад него, Боренсон скочи от коня и се хвърли в битка.

За половин секунда Ейвран се стъписа. Боренсон и телохранителите на Сафира бяха изоставили конете си — за да защитят Сафира.

Зелената жена стоеше неподвижно. Две чудовища се спуснаха към нея.

Ейвран извика:

— Грозен избавител, Светъл разрушител: кръв, да! Убий!

Зелената скочи срещу най-близката хала толкова бързо, че Ейвран почти не я видя. Пролет заби юмрука си в мозъка на халата и пръсна черепа й, сякаш най-сетне беше разбрала, че това е най-бързият начин да си вземе от сладката каша, която толкова й харесваше.

Двамата индопалски телохранители сечаха предните лапи на една хала. Съществото се изправи на задните си крака и се опита да отстъпи. Макар и с ужасяваща мудност и тромавост — поне в сравнение с надарените воини — сър Боренсон се втурна под огромния му корем и почна да сече между дихателните плочи. Телохранителите се обърнаха към другата хала, за да си отворят път към Сафира.

Вляво и зад Ейвран прииждаха още хали.

— Помощ! — изпищя тя. — Помощ!

Но никой не й се притече на помощ. Тя нямаше обаянието на Сафира. Беше само едно малко момиченце.

Ейвран скочи от коня. Зад нея една хала замахна със славния си чук и премаза великолепния жребец на Боренсон сред гейзер от кръв и черва.

Ейвран изпълзя, сви се и се помъчи да се направи на малка. Отчаяно затърси някое място, където да се скрие.

Зелената жена тъкмо беше пребила още една хала. Съществото дишаше механично, с отворена паст, грапавият му език, широк близо две човешки стъпки, висеше от устата. На Ейвран й се дощя да се мушне под чудовището, да се скрие в скута му, но звярът беше паднал на земята.

„В устата му — помисли тя. — Мога да се скрия там.“

И скочи в зейналата като пещера паст на чудовището. Небцето оформяше кухина колкото човешки ръст, но страните бяха покрити със слуз. Покритата с брадавици плът на венците беше почти черна, а зъбите на халата около нея, ред след ред, бяха като добре наточени кристални ножове. Ейвран се хвана за два от най-дългите и увисна на тях, за да не пропадне.

Дъхът на халата миришеше на гнило и само усилваше ужасната воня, създадена от злата магесница. Ейвран почти си представи, че звярът гние в ръцете й. Дланите я засърбяха, по тях се появиха черни мехури.

Устата на халата потръпна механично и езикът помръдна. После устата бавно започна да се затваря.

Стомахът на Ейвран се сви от ужас. Тя натисна с все сила венците, мъчейки се да задържи устата отворена. Уплаши се, че макар халата да е умряла, може да я глътне. Беше виждала понякога умиращи животни да преглъщат по рефлекс.

— Помощ! — запищя тя. — Помощ!

— Идвам! — извика Боренсон.

Беше посякъл халата точно между дихателните плочи и сега отстъпваше, а тя залиташе към него и предните й лапи провиснаха почти над главата му.

„Идва да ме спаси“ — помисли Ейвран.

Но след като евнусите се счепкаха с оръженоската вляво от Боренсон, той се хвърли напред в тъмната грамада, образувана от няколкото трупа на чудовища. Втурна се към Сафира.

„Но аз помислих, че идваш да спасиш мен!“ — прииска й се да му извика.

Вече се смрачаваше. Земята беше покрита с мазна, задушлива мъгла, а в дълбоките сенки халите се извисяваха черни като монолити. Когато една нова нападателка се изкатери върху телата на мъртвите, светлината над Ейвран почти изчезна.

Ейвран се сви от ужас, помъчи се отново да натисне, за да задържи устата на чудовището отворена. Примижа и отново видя в ума си ярко горящия смарагдов пламък.

„Вече е близо — помисли тя. — Почти мога да го пипна.“ Този пламък я беше привличал от дни. Сега си помисли, че разбира защо.

„Спасение. Ще бъда спасена със Земния крал — каза си тя — спасена като негова Избрана.“ Прониза я дива надежда.

— Грозен избавител, Светъл разрушител — извика Ейвран, тласната от внезапен импулс. — Бягай доведи Земния крал! Той ще ни помогне!

И тогава устата на халата се затвори.

Ейвран изпищя.

Най-ярката звезда на Индопал

Радж Атън се втурна от каменните стени на Карис, за да стигне пръв при Сафира. Разбута някои от по-бавните мъже по стъпалата, после скочи на гърба на един мъртъв великан и закачи стъпалото си в плетената му ризница. Издърпа го.

След като се освободи, заскача от гърба на една мъртва хала на друга — използваше мъртвите зверове като гадни камъни за минаване през поток. Така стигна до рухналите порти на крепостта много преди повечето други хора. Пред него по провлака имаше само няколко войници на Палдейн.

За половин миг той се задържа върху трупа на една хала над провлака и усети земния трус. Той разтърси самите основи на Карис, с рев по-силен от най-силната морска вълна. Щом удари брега, се надигна мощна вълна.

Най-добрите бойци на Палдейн напираха напред, вкопчени в кърваво меле.

Можеше да си представи как се чувстват.

Той се втурна на дълги отскоци по гърбовете и коремите на мъртвите чудовища.

Когато трусът разтърси една хала под него, Радж Атън подскочи във въздуха и стъпи върху главата на една жива. Стовари бойния си чук дълбоко в сладкия триъгълник на съществото и го уби моментално.

Сто хиляди човешки гласа изреваха като един, когато земетръсът кипна под крепостта. Радж Атън погледна през рамо точно когато западната стена на Карис рухна с оглушителен грохот.

Не се поколеба. Скочи от хлъзгавата глава на халата и затича към Сафира.

Не искаше да гледа рухването на Карис, но го чу, подуши киселата миризма на каменна прах във въздуха. Карис се сриваше и хората отзад виеха от ужас. Рухваха кули. Падаха дюкяни и къщи.

С шестте си дара на метаболизъм, Радж Атън се биеше мълниеносно и яростно, с дръзки атаки, на каквито никога нямаше да се осмели, ако не беше Сафира. Скачаше върху главите на халите и се стремеше да ги разбие с чуковете си. Профуча покрай едно от чудовищата, спря се колкото да разбие единия му крак, за да се справят мъжете зад него по-лесно. Всичко около него се превърна в мръсен сън за смърт и клане; хората на Палдейн и Непобедимите се сражаваха редом с него.

Зад себе си чуваше стотиците хиляди прости люде, втурнали се към Сафира, напиращи за битка срещу гъстата гмеж от чудовища. Беше си чисто самоубийство, помисли Радж Атън. Но в сърцето си разбираше, че да не го направят също е самоубийство.

В града пламнаха няколко кули и докато рухваха, изхвърлиха горящи парчета дърво високо във вечерното небе.

Докато хората на Палдейн довършваха една хала, Радж Атън се покачи отгоре й, за да си поеме дъх. Хората бягаха от замъка: воини и търговци, жени с бебета на ръце, благородници и бедняци.

Радж Атън се удиви колко много са преживели земетръса — ако не ги беше видял с очите си, щеше да си помисли, че не повече от неколкостотин ще се спасят от рухващия Карис.

Струваше му се, че се сражава вече цял час, въпреки че не можеше да са изтекли повече от десет минути по мерките на обикновените хора. Лордовете на Палдейн и Непобедимите му се биеха зад него, а обикновените граждани на Карис се вливаха в бойните редици.

Ефектът от намесата им изуми Радж Атън: много от халите започнаха да отстъпват предпазливо, стъписани от предизвикателството. Оказали се пред десетина души, повечето хали отстъпваха.

До този момент нито една от неговите тактики не беше впечатлила халите. Но толкова много хора — гъста маса от хора, напиращи като един — ги накара да се сепнат. Не беше трудно да се предположи защо: халите не можеха да различават обикновен човек от Владетел на руни. Всички хора миришеха еднакво. За една хала всеки човек, дръзнал да я нападне, представляваше гибелна заплаха.

„Ние сме като оси за тях — осъзна Радж Атън. — Но те не мотат да разберат дали имаме жила.“

Гнездата на съпротива се усилваха около неговите Непобедими и лордовете на Палдейн. Но макар повечето хали да се спираха и да отстъпваха, все още не бягаха.

Оръженоските газеха между простите хора и причиняваха ужасна касапница, избивайки хиляди и десетки хиляди мъже и жени.

Хората на Карис се хвърляха срещу гъстите редици на халите, обикновени хора, стиснали секири и ковашки чукове. Отдаваха живота си за своя Земен крал така, както никога нямаше да го отдадат за Радж Атън.

Усилията на простолюдието бяха почти напразни, освен че осигуряваха известно предимство на онези воини, които имаха необходимите за битката гъвкавост, мускул и метаболизъм.

Ето защо борбата им не беше съвсем безсмислена. Но Радж Атън никога нямаше да забрави гледката пред портите на Карис: пороищата кръв, пръснатите кости, разкъсаната плът, ужаса в очите на мъртвите жени.

Продължи да си пробива път с бой, сражаваше се с безбройни пълчища, за да достигне една невидима цел. На два пъти получи рани, които щяха да убият всеки друг, и похаби ценни секунди, изчаквайки огромната му жизненост да извърши своето чудо с изцелението.

По ирония на съдбата към Сафира го отведе гласът на някакво дете.

Зад него лордовете се сражаваха на трийсет или четиридесет различни фронта. Към целия този хаос се добавяха и виковете на рицарите на Габорн, някъде северно от Костения хълм — рев на умиращи мъже.

Въпреки даровете си на слух Радж Атън можа да чуе сред съсъка и грохота на халите несекващия вой на някакво момиче:

— Помощ! Помощ!

Чу детето и се втурна през бойните редици към него. С шестте си дара на метаболизъм, профуча покрай няколко хали преди да успеят да реагират.

Пред него, като в злокобен лабиринт, навсякъде по земята лежаха мъртви и ранени хали. Той скочи между крайниците на две оплели се чудовища и се промъкна през тясната пролука.

След миг се добра до някаква поляна. Дузина твари лежаха там мъртви в неправилен кръг, между грозните им туловища имаше малка пролука.

Той скочи сред поляната до един мъртъв кон и някакъв рицар. Чу наблизо някакви мъже, счепкани в бой с едно от чудовищата.

Момичето се оказа заклещено в устата на една мъртва хала. Радж Атън го остави да пищи от ужас.

Но раната на халата, в която се беше скрило, го заинтригува. Някой беше пръснал черепа на чудовището. Освен някой главанак, размахал огромния си боздуган, Радж Атън не можеше да си представи никакво оръжие, способно да я потроши така жестоко.

Той се втурна покрай извивката на хълма и видя Пащук, облян в кръв и със счупен крак — но все още се биеше като звяр. Маакет до него също не отстъпваше.

Една хала се опитваше да се промуши между два огромни трупа и да ги нападне. Радж Атън не можа да види Сафира, но с толкова много дарове на мирис я намери лесно. Деликатният мирис на жасминовия й парфюм го привлече към мястото, в малка падина вдясно от него.

Лежеше премазана под лапата на паднала хала. Човекът на крал Ордън, сър Боренсон, лежеше при нея, обгърнал я с ръце, и се мъчеше да я защити. Едва дишаше под тежестта на лапата на звяра, която го беше притиснала.

Огромна рана беше посякла Сафира през челото и от нея се лееше кръв.

Радж Атън сграбчи лапата на чудовището за единия дълъг пръст. Тежеше поне осемстотин фунта. Издърпа я от Сафира и рязко избута настрана червенокосия рицар.

Зад Радж Атън, навсякъде около Карис, се сражаваха хиляди и хиляди хора. Но мъртвите хали наоколо оформяха здрава стена, която щеше да ги задържи навън. Онези, които се бяха устремили към Сафира, най-вероятно щяха да подминат това място.

Очите на Сафира бяха изцъклени и тя дишаше на пресекулки. Той разбра, че скоро ще умре.

— Тук съм, моя любов — промълви Радж Атън. — Тук съм.

Сафира стисна ръката му. Имаше само три дара на мускул и затова докосването й му се стори леко като перце.

Сафира се усмихна.

— Знаех, че ще дойдеш.

— Земния крал ли те накара да направиш това? — попита Радж Атън. Гласът му беше нажежен от ярост.

— Никой не ме е карал — промълви Сафира. — Исках да те видя.

— Но кой те прикани да дойдеш?

Сафира се усмихна тайнствено.

— Чух… Чух за Земен крал на север. Пратих вестоносец.

Беше лъжа, разбира се. Никой от дворцовите стражи не можеше да говори открито за войни и конфликти. Никой нямаше да посмее.

— Обещай ми, че няма да се биеш с него! Обещай ми, че няма да го убиеш! — помоли го тя.

Закашля и от устата й захвърчаха капки кръв. Радж Атън замълча.

Изтри кръвта от брадичката й и я притисна до себе си. Звуците на битката му се струваха далечни, като рев на чудовища в някаква далечна пустош.

Не разбра кога точно издъхна Сафира. Но когато погледна надолу в настъпващия мрак, видя, че се е отпуснала. Със смъртта й даровете на обаяние, които бе получила, се върнаха при нейните Посветителки.

Сафира увяхна като розов цвят, сгърчил се пред ковашка пещ — сега младата жена в ръцете му беше само бледа сянка на самата себе си.

Най-великата красавица на всички времена вече я нямаше.

Съзнанието на Габорн плуваше в някакво място, където нямаше нито настояще, нито болка, нито разбиране.

Беше място с виолетови небеса от спомена за някой залез, поляни, обсипани с цветя, по които сигурно беше лудувал в детството си.

Мирисът на лято беше обилен, богат, тучен, пълен с корени, почва и листа, съхнещи под слънцето. Щедри маргаритки бяха разтворили златните си цветове. Миришеха по-горчиво от тревата, но с това само усилваха земния дъх.

Габорн лежеше в мъгла. Отдалече чу зова на Йоме, но мускулите му се бяха отпуснали, не можеше да откликне.

Йоме. Желаеше я отчаяно, жадуваше за нейния допир, за целувката й. „Тя трябваше да е с мен — помисли той. — Трябваше да е до мен.“

Тя трябваше да види това съвършено небе, да докосне тази съвършена земя. Габорн не беше виждал нищо по-красиво, откакто бе стъпил в градината на Бинесман.

— Милорд? — извика някой. — Милорд, добре ли сте?

Габорн се опита да отвърне, но не можа да измисли нищо.

— Вдигни го на коня, ранен е! Махнете го оттам! — извика някой. Сега Габорн позна гласа. Селинор. Викаше Селинор Андърс — тревожеше се за него.

— Добре… — опита се да го успокои Габорн. — Добре съм. — Помъчи се да вдигне глава, залитна и… и осъзна нещо удивително. Умората му, усещането за болест и за болка, което бе изпитвал от часове, почти напълно се бяха махнали.

Чувстваше се, сякаш е стоял на свеж пролетен въздух, напълно ободрен. Докато лежеше неподвижно, това усещане се усили.

Земна сила. Усещаше земната сила, също както я беше почувствал в градината на Бинесман, или при Седемте стоящи камъка в Дънуд. Тя укрепваше. Нарастваше у него. Можеше почти да обърне лицето си към нея, както цвете обръща листата си към слънцето.

„Йоме идва — разбра той в полусън. — Това е.“

Изведнъж чувството стана много силно и той усети топлина на бузата си, сякаш го погали слънчев лъч.

Очите му се отвориха.

В полумрака стоеше жена, облечена само в наметало от меча кожа. Не беше Йоме.

Но той я позна мигновено. Лицето й беше красиво, невинно, чисто. Малките й гърди стърчаха под наметалото. Кожата й беше нежнозелена. Габорн усети мощта, тлееща в нея. Тя посегна надолу и нежно го хвана за гърлото. С това докосване цялата му умора и болка изчезнаха.

Той я позна веднага: вайлдът на Бинесман.

Чародеят я беше вдигнал от пръстта на Земята преди малко повече от седмица, вдигнал я беше в нощта, придавайки й облик, който бе извлякъл от собствения си ум. Бинесман беше казал, че се надявал да сътвори велик воин, като онзи зелен рицар, помагал на предците на Габорн. Но вайлдът беше скочил високо нагоре и беше изчезнал.

Очите на Габорн бавно се разшириха — вайлдът го вдигна леко с едната си ръка.

— Иди доведи Земния крал! — изломоти тя.

Смътно, Габорн осъзна, че зелената жена го е търсела, че иска да го отведе някъде. А може би самата Земя я беше изпратила? Габорн се огледа. Намираше се сред бойното поле на стотина крачки назад от предишната си позиция. Принц Селинор, Ерин Конал и още няколко рицари се бяха отдръпнали от зелената жена и я гледаха слисани.

Рицарите на Габорн бяха оставили конете си и сега се сражаваха в близък бой с халите, в разкъсан фронт. Халите ги изтласкваха назад. Накъдето и да погледнеше, една след друга връхлитаха твари, напираха да разбият строя им като кучета, налитащи на зайци. Още докато размътеният му поглед обхождаше бойното поле, видя как десетина мъже изпопадаха под замаха на огромните мечове на оръженоските.

На Костения хълм, обкръжена от слугите си, застанала в защитния си пашкул, злата магесница надигаше отровножълтия си прът към небето — готвеше се да изрече поредно проклятие. Въздухът вече се беше изпълнил с неописуемо гнусна воня. Но призрачни светлини примигваха в основата на руната, изведнъж разгорели се като никога допреди.

— Доведи Земния крал — повтори вайлдът и задърпа Габорн към бойната линия.

Той разбра. Някой беше изпратил тази жена при него. Но Габорн беше присъствал на сътворяването й, знаеше истинското й име. И Габорн стисна китката на вайлда и го призова да му служи:

— Грозен избавител, Светъл разрушител! Стой с мен.

Зелената жена се закова на място задъхана, сякаш изведнъж забравила доскорошната си поръка.

„Удари сега“ — прикани го Земята.

Габорн коленичи, хвана единия пръст на вайлда, съсредоточи се и започна да чертае руна на Земно разрушение в разкаляната пръст.

Но докато оглеждаше скверната руна на хълма пред себе си, не можеше да види никакъв пропуск, никакъв начин да бъде унищожена.

Странно, но му хрумна някакъв образ. Не руна на земно разрушение, но все пак руна. Странно извита форма, обкръжена от кръг, само с една точка отгоре.

Той начерта руната, след което събра дланта на вайлда в юмрук.

После погледна нагоре.

Като започна от злата магесница над нейното чудовищно творение, Габорн си представи анихилация. Представи си как почвата изригва нагоре, как хълмът се пръсва и руната престава да съществува — пръсната от ветровете толкова надалече, че съвсем е заличена и никога вече не може да бъде съградена отново.

Не знаеше дали ще може да го направи. Можеше ли земя да унищожи земя?

— На прах стани! — изрева Габорн.

Две дълги секунди задържа юмрука си стиснат, в очакване земята да откликне.

Далече отдолу земната твърд започна да трепери. Отначало бавно, с далечен тътен, който ставаше все по-мощен, сякаш се надигаше трус, много по-огромен от всичко, което беше изпитвал. Усещаше трупащата се там мощ, мъчеща се да се освободи. Земята наоколо затрептя, ударена сякаш с огромен юмрук.

Злата магесница вдигна пръта си във въздуха, руните в плътта й засияха като дреха от светлина, хитиновата обвивка заблестя с вътрешна светлина.

Тя нададе съскащ рев, който отекна от небесата; екът отскочи от стените на замъка Карис, а после от близките хълмове. Непроницаемо черен облак започна да се оформя в краката й, сливайки се с ръждивите мъгли, извиращи от Печата на опустошението — проклятие, от което, представи си Габорн, хората нямаше да оцелеят.

Все пак Габорн остави земната сила да се натрупа още и още, неизмерима сила, която напираше нагоре към него. Задържа в ума си образа на разрушението, остави го да се уголеми и разшири, докато повече не можеше да го задържи.

После отвори юмрука си и освободи силата.

Изтерзаната Земя

Йоме Силвареста все още се намираше на трийсет и две мили от Карис. Беше спряла с Мирима и сър Хосуел за залък хляб и глътка вино, докато конете отдъхнат. Вятърът духаше леко през листата на живия дъб над нея, шепнеше през тревата и се спускаше надолу по хълма.

Усети земния трепет много преди да чуе тътена. Земята под нея се заогъва и заръмжа и тя погледна на юг с удивление и ужас.

Видя само един огромен облак от прах, който изтътна във вечерния въздух, забоботи и се понесе миля след миля нагоре в небето.

Макар че слънцето се беше скрило само преди няколко мига, прашният облак се издигна толкова нависоко, че вечерната светлина се скри, а около него засвяткаха мълнии.

— Сили небесни! — възкликна Мирима и скочи. Виното от меха й се разплиска.

Йоме я стисна за ръката, защото макар да имаше дарове на мускул, изведнъж се почувства изнемощяла от страх. Знаеше, че мъжът й е в Карис и че никой не може да оживее след такъв взрив.

След няколко безкрайни секунди до тях стигна и звукът на взрива. Макар и от толкова разстояние, той разтърси земята, накара я да затътне под краката й, а после ехото отекна от далечните планини. Не беше съвсем сигурна дали взривът е само един, или са много.

След време щеше да реши, че са били два: един, когато Габорн е хвърлил своето заклинание, и втори взрив миг по-късно, когато световният червей се е разбушувал нагоре, изравяйки огромната дупка на мястото на Печата на опустошението.

Но свидетели, оказали се по-наблизо, твърдяха:

— Не, само един взрив беше, когато световният червей изскочи от земята, призован от Земния крал.

Червеят се надигна и Земята изръмжа. Ерин Конал беше до Габорн и точно така щеше след време да описва звука: „Земята изръмжа“.

Прах изригна нагоре от Печата на опустошението и световният червей се издигна толкова нависоко, че за един миг половината от огромното му тяло се изстреля към небесата на стотици крачки във въздуха, скривайки последните лъчи на слънчевата светлина. Издигна се и в яростта на своето пробуждане изхрачи пръст.

Земната твърд изръмжа на мястото на взрива, а стените на Карис, които все още не бяха рухнали, се сринаха в езерото Донестгрий.

Дълго след това Ерин не си спомняше почти нищо. Стоеше, зяпнала огромния червей с туловище дебело двеста разкрача, сърцето й се беше смразило в гърдите; бе смаяна от могъщата мускулатура, от магмата, изливаща се от процепите по кожата му, от острите му и дълги като коси зъби. Въздухът изведнъж се изпълни с миризма на сяра и привкус на метален прах.

Успя да види всичко това само за миг, но времето сякаш беше замряло.

Когато се съвзе, като в мъгла осъзна, че мъжете и жените наоколо викат в неистов възторг. Червеят беше започнал да се спуска в огромния кратер на мястото на Костения хълм. Прах се сипеше навсякъде.

Светкавици раздираха небето и прахта пронизваше облачния таван.

Халите започнаха да бягат.

Изглеждаше твърде много, за да се надява човек — пълно поражение. Но с унищожението на Костения хълм и на злата магесница, която ги водеше, халите не виждаха причина да останат.

Започнаха да чезнат в нощта, тичаха към тъмните си бездънни тунели — до времето, когато щяха да се върнат с още по-голяма мощ.

„Бягай“, призова го далечен глас. Сър Боренсон се помъчи да се подчини. „Бягай, докато можеш.“

Земята се разлюля и се надигна под него, изхвърляйки го на две стъпки във въздуха. Отекна силен тътен, по-гръмък от тътена на гръмотевица. Над главата му изтрещя мълния и заваляха бучки пръст и камъчета.

„Земята се разкъса!“ — помисли тъпо Боренсон.

Краката му изритаха сами, той се надигна и потърси Сафира. Беше я намерил обляна в кръв и полумъртва тук, на бойното поле. Пащук и Маакет се биеха яростно за да я защитят, а когато халите налетяха с цялата си сила, на него не му остана нищо друго, освен да се хвърли върху нея и да я опази с тялото си, защото една умираща хала падаше върху тях.

Не можеше да я остави сега.

Той се закашля и се помъчи да вдиша, макар че прахът беше запушил ноздрите му.

„Бягай веднага!“, още веднъж го предупреди гласът на Габорн.

И този път не стигна до него по-ясно, но Боренсон разбра чий е гласът и се помъчи да му се подчини. Въздухът се бе изпълнил с воня на гнило.

Боренсон затърси Сафира.

— О, Ярка звезда, трябва да тръгваме! — изломоти той, докато се мъчеше да се изправи. Огледа се, но всичко наоколо бе черно. Нощта падаше бързо и с този прах, изпълнил въздуха, тук в сенките на труповете на чудовищата не можеше да види почти нищо. Вдигна очи нагоре. Над главата му беше надвиснал огромен облак от прах, макар че на север и юг все още сребрееше малко светлина. Запълзя на колене. Отгоре изтрещя нова мълния.

— Къде искаш да я отведеш, жалко човече от Севера? — попита гласът на Радж Атън, тих и мелодичен, но кипнал от едва потисната ярост.

Боренсон примига, опита се да се съсредоточи, да види Радж Атън под мигновения блясък на мълнията, да чуе гласа му през грохота на гърма.

Сега вече успя да ги види. Връхното палто на Радж Атън с цвят на шафран леко проблясваше в тъмното. Сафира лежеше в прегръдката му, спокойна като водите на езеро в безветрено утро; едва се виждаха белите й зъби и очите. Не помръдваше. Обаянието се бе изцедило от нея.

За един безкраен миг Боренсон остана коленичил. Всичкият въздух излезе от дробовете му. Всичката воля сякаш се изцеди от сърцето му и той се зачуди дали ще може дори да остане така, на ръце и колене.

Беше си отишла завинаги и той се уплаши, че заради това, че си е отишла, умът му ще се прекърши.

„Не всичката красота си е отишла — помъчи се да се утеши. — Само най-великата. Животът не е празен. Само изглежда така.“

И все пак имаше чувството, че вътре в него е зейнала огромна празнота, и не можеше да вдиша този прашен въздух, и му беше все едно дали ще диша.

Беше познавал Сафира само един ден, и колкото и кратко да беше това време, то беше… не намираше думи за него.

Всеки дъх, който бе вдишвал, беше за нея. Всяка мисъл в ума му се беше въртяла около нея. В този един ден той беше напълно отдаден, беше се превърнал в нейно същество. Предаността му, колкото и кратка във времето да беше, бе силна и неотменна.

Да продължи да живее щеше да е… безплодно.

„Бягай“, извика му Габорн.

Беше обграден и в безопасност тук, сред мъртвите хали, като в тясна клисура. Отвъд тях, по тъмното бойно поле, още се чуваха шумовете на битка, смесени с човешки викове на възторг някъде отдалече. Някои хали все още се биеха, но не и наблизо. Битката се беше обърнала.

Боренсон погледна предпазливо към Радж Атън. Земния крал го предупреждаваше да бяга, но чак сега той разбра, че не става дума за халите.

— Отговори ми, човече от Севера — каза спокойно Радж Атън. — Къде щеше да отведеш жена ми?

— Към спасението — успя да изхрипти Боренсон. По езика му полепна мръсна кал.

— Но я доведе тук, нали? Доведе я към смъртта й, по настояване на твоя господар. Най-изключителната и съвършена жена на света. Доведе я тук.

Не беше празно обвинение. Кръв нахлу в лицето на Боренсон и бузите му пламнаха. Дори да не беше се опитал Радж Атън да разкрие вината му с помощта на своя Глас, Боренсон пак щеше да се чувства посрамен, безнадеждно прокълнат.

— Не знаех, че халите ще са тук, при Карис — оправда се Боренсон по-скоро пред себе си, отколкото пред Вълчия господар. — Тя не се уплаши от тях. Искахме да я задържим, но тя не ни послуша…

Радж Атън изръмжа дълбоко и гърлено, сякаш думите не можеха да изразят цялата му ярост.

„Той ме мрази — разбра Боренсон. — Лъжите, които изрекох, го изтръгнаха от замък Силвареста, а докато го нямаше, избих Посветителите му. Моята измама го накара да се оттегли от Хиърдън заради уловката на Габорн. А сега доведох и жена му на смърт.“

— Достоен противник си — прошепна Радж Атън.

Боренсон понечи да се вдигне крака, да побегне, но не можеше да се мери с Радж Атън, с неговите дарове на метаболизъм.

Радж Атън беше взел дарове на мускул от две хиляди души. Боренсон можеше да се бие с него или да се измъкне от хватката му толкова, колкото някое новородено да се опълчи на гнева на баща си.

Вълчият господар на Индопал хвана Боренсон за глезена, дръпна го рязко и го събори по гръб.

— Заварих те да я прегръщаш като любовник — прошепна свирепо Радж Атън. — Беше ли й любовник?

— Не! — извика Боренсон.

— Отричаш ли, че си бил влюбен в нея?

— Не!

— Забранено е да гледаш моите конкубинки. Има цена, която човек трябва да плати! — каза Радж Атън. — Ти плати ли своя данък?

Боренсон нямаше нужда да отговаря. Вълчия господар рязко го дръпна към себе си, ръцете му зашариха нагоре по крака на Боренсон, под дългата плетена ризница и долната риза, към интимните му части.

Сър Боренсон изрева от гняв и посегна за камата си, но Радж Атън беше много, много по-бърз.

Той заби пръсти, корави като клещи на ковач, и дръпна.

Невероятната, изгаряща болка, която го връхлетя, го накара за изгуби свяст за миг, и той пусна камата.

Когато Радж Атън издърпа ръката си, сър Боренсон беше станал много по-малко мъж.

Радж Атън блъсна с все сила Боренсон на земята, обърна го и затисна лицето му в пръстта.

Сър Боренсон се загърчи от болка и ужас, бореше се да остане в съзнание. Радж Атън се надигна.

— Така — каза Вълчия господар и хвърли кървавото парче плът до ухото на Боренсон. — Свободен си.

Ейвран пищеше за помощ и се мъчеше да разтвори устата на мъртвата хала. Изтрещя мълния и един грий профуча покрай главата и запърха във въздуха, също решил, че устата на мъртвото чудовище е чудесно, тъмно скривалище. Задушливата миризма на гниене изпълваше въздуха и беше толкова силна, че ръцете и лицето й пламваха в мехури, където въздухът ги докоснеше.

— Помогнете ми, моля ви — плачеше тя; мъчеше се да надвика гръмотевицата. Само най-смътните лъчи на вечерната светлина се процеждаха през облаците прах.

Изведнъж сърцето й подскочи. Под мигновения блясък на мълнията тя видя как Радж Атън се появи на поляната между мъртвите хали, на по-малко от двайсет стъпки от нея. Само преди минута беше отишъл там, при Сафира и Боренсон, и се беше карал за нещо с рицаря.

Сега чу виковете на Боренсон и я обзе страх.

Радж Атън крещеше на индопалски. Ейвран не можеше да го разбере, но явно раздаваше заповеди на хората си. Беше вдигнал лицето си нагоре и мръсният дъжд се лееше от шлема и по бузите му. Отново блесна светкавица и Ейвран го видя ясно. С толкова многото си дарове на обаяние, той беше най-красивият мъж, когото бе виждала. Държеше се гордо, с такова изящество, че сърцето й запърха.

— Моля ви! — проплака тя и отново се помъчи да разтвори устата на халата.

Радж Атън погледна разсеяно към нея, сякаш не искаше да има нищо общо с някакво си дете.

Но после, за нейно облекчение, закрачи към нея.

Ейвран си беше представяла, че ще са нужни няколко души, за да разтворят челюстите на халата с железни лостове, но Радж Атън прибра бойния си чук в калъфа на гърба си, след което стисна челюстите на халата и отвори широко устата й. Подаде ръка на Ейвран и елегантно й помогна да пристъпи и да излезе, сякаш беше някоя дворцова дама.

Металните му ръкавици бяха оцапани с кръв.

След секунди десетина Непобедими изскочиха на поляната между мъртвите хали. Радж Атън им заломоти нещо, толкова бързо, че тя дори не можеше да го следи.

Разбра само една дума: „Ордън“.

После Радж Атън и мъжете с него затичаха на север. Затичаха толкова бързо, че изчезнаха от погледа й сякаш за миг.

Във внезапно настъпилата тишина Ейвран остана като закована на мястото си. Отгоре се сипеше прах и кал. Гърмеше. Мълнии цепеха небето.

Някъде наблизо се чу задавено хъркане — някой се давеше от болка.

Звукът дойде от мястото, където за последен път беше видяла сър Боренсон.

Ейвран се запромъква натам покрай трупа на една хала и надникна покрай главата на чудовището. Там, в сенките, лежаха Сафира и сър Боренсон.

Но само Боренсон все още беше жив. Беше се свил на една страна като бебе. Беше повърнал, а от очите му се лееха сълзи. Обаянието на Сафира я беше напуснало и сега тя бе просто едно хубавко момиче.

Ейвран се уплаши, че Боренсон ще умре от раните си. Не можеше да направи нищо, за да му помогне.

— Какво ти е? — попита тя плахо. — Ранен ли си?

Боренсон стисна зъби и изтри сълзите от лицето си. Дълго не проговори. Накрая каза с глас, пълен с болка и гняв:

— Ти ще порастеш и ще станеш красива жена… а такъв като мен нищо няма да може да направи по въпроса.

Предадената Земя

„Бягай!“ — предупреди Земята Габорн.

Той седеше и гледаше смаян към небето. Никога не си беше представял, че притежава сила да призове на помощ живи същества.

Световният червей едва се беше надигнал от земята. Прах, камъни и чакъл изригваха към небето над него. Огромният звяр се бе извисил, виеше се и се гърчеше на половин миля нагоре.

Силата на взрива беше съборила Габорн на гръб. Зелената жена лежеше просната до него.

Сред прахта блесна мълния и образува корона около прашния облак, корона от светлина, и за миг на Габорн му се стори, че тази корона е негова. Навсякъде около него халите се обръщаха и бягаха, бягаха надалече от битката, изпълнени с ужас.

„Тръгвай!“ — настоя Земята.

Идваше смърт — смъртта на самия Габорн. Никога не беше чувствал черния й саван толкова смазващо натежал.

Мрак бе надвиснал над него — грамаден черен облак от прах и падащи отломки, скрили остатъците от дневната светлина.

В този неестествен мрак, разкъсван от време на време от мълнии, Габорн с мъка се изправи, затича към коня си и завика на бойците си да се оттеглят.

Разбира се! Беше го чувствал през цялото време. Удряй и бягай, удряй и бягай. Това бе искала Земята от него при Карис.

— Хайде! — извика той на зелената жена и й подаде ръка. Тя скочи на двайсет стъпки високо и се приземи до него. Габорн й подаде ръка и я издърпа на коня си.

— Насам! — извика той на хората си. И препусна.

За секунди целият ход на битката се беше променил. Десетки хиляди души бяха избягали от Карис, а други стотици хиляди все още не бяха излезли през градските порти, но тичаха с все сила.

Много се беше променило към добро.

Халите бягаха. Мълнии раздираха небето, а халите напускаха бойното поле. Заплахата за неговите хора изведнъж намаля.

Габорн профуча в галоп покрай две живи още чудовища и свърна на север, изпълнен със смътно удивление и с ужас — удивление заради спечелената тук победа и ужас от нарастващото чувство за лична опасност, което го връхлетя.

Земята не искаше от него да напада повече. Сега Земята му повеляваше да бяга колкото може по-бързо. И той препускаше — покрай хали и покрай човеци. Не беше нужен повече при Карис.

Премина през прашния облак, изхвърлен от световния червей, полузаслепен, докато не стигна пътя на север към портите на Стената на Барън.

Стената се беше превърнала в жалка развалина. Въпреки че по време на битката Габорн бе съсредоточил цялото си внимание на юг, трусовете бяха ударили и тук. Останалите тук-там части се бяха наклонили под опасни ъгли и скоро също щяха да се сринат.

Като по чудо, арката се държеше и когато подкара към нея, Габорн се обърна през рамо да погледне към Карис.

Повечето кули бяха рухнали, други горяха. Облаци прах изпълваха долината. Мъртви мъже и хали бяха осеяли равнината. Всяко късче земя беше обгоряло и съсипано. Всяко растение беше опърлено и унищожено. Огромната Черна кула в далечината се беше срутила и там беснееше пожар. Световният червей се беше прибрал в дупката на мястото на доскорошния Печат на опустошението. В небето святкаха стрели на мълнии и пронизваха облаците прах. Мръснокафява мъгла все още се стелеше по полето, понесла вонята на гнило и болест.

Никоя сцена на разруха, която можеше да си въобрази, не можеше да съперничи на това, което виждаха очите му сега.

Чародеят Бинесман го викаше и препускаше към него.

Габорн обаче изпитваше толкова отчаяна необходимост да избяга, че не посмя да го изчака.

И само с Джюрийм, Ерин и Селинор все още зад гърба му, препусна към арката.

— Милорд! — извика Пащук. — Ето го!

Радж Атън бързо бе събрал десетина Непобедими и им заповяда да му помогнат да намери Земния крал.

Радж Атън присви очи и се загледа през облаците прах; над главата му изтрещя гръмотевица. Вдигащият се прах се беше смесил с облаците; сега валеше кална лапавица. Той стоеше върху две мъртви хали и се взираше през мътилката натам, където му сочеше Пащук.

Никога не беше виждал лицето на Габорн. Някакво защитно заклинание правеше така, че всеки път, когато Радж Атън се опиташе да погледне момъка, той се оказваше или камък, или дърво, или нищо.

Сега се загледа в коня, който му сочеше Пащук. Колкото до Земния крал… да, Радж Атън виждаше коня му — непретенциозен дорест жребец, — но от самия Габорн нищо не можеше да различи, само някаква тъмнокожа жена, седнала, кой знае защо, зад седлото, и нещо като дъбов клон, който, изглежда, се беше закачил пред нея за него. Яздеше на север, с няколко рицари около нея. Чародеят Бинесман препускаше да ги догони.

— Къде смятате, че отива? — попита Маакет.

Беше странно, че Земния крал се оттегля толкова бързо, след като победата му тук изглеждаше сигурна. Блесна нова мълния и халите наоколо се пръснаха, останали без водачка и без цел.

— Все ми е едно къде отива — отвърна Радж Атън. — Ще го убия.

— Но… О, Велика светлина — каза Пащук. — Той ви е роднина… търси мир.

Радж Атън изгледа Пащук и разпозна лицето на врага.

Думи нямаше, за да опише гнева си. Габорн беше избегнал пратените от него убийци като малък, беше го изтласкал от Лонгмът с помощта на унизителна хитрина, откраднал му беше силарите. Габорн беше довел Сафира на смърт, обърнал я беше срещу него. А сега обръщаше и най-верните му съратници срещу него.

Той искаше мъст.

— Халите бягат — каза Радж Атън все едно, че говореше на малоумно дете. — Опасността отмина и сега можем спокойно да оставим примирието настрана.

— Може да е спечелена една битка, но не и войната — отговори Пащук.

— Какво те кара да мислиш, че халите ще се върнат? — подхвърли Радж Атън. — Няма как да знаем дали ще се върнат.

— О, Превелики — каза Пащук, — простете ми. Не искам да ви оскърбя, но той все пак е Земния крал. Той ви е Избрал.

— Аз също дойдох на север, за да спася човечеството — напомни му Радж Атън. — И аз мога да унищожавам хали.

И тогава чу предупреждението на Габорн в ума си: „Пази се!“

Пащук надигна бойния си чук и понечи да го размаха, но едва ли имаше повече от три-четири дара на метаболизъм.

Радж Атън избегна удара му и го удари по темето с железния си юмрук. Ударът пръсна черепа на Пащук и натика костите в мозъка му.

„Пази се!“ — отново го предупреди гласът на Габорн.

Радж Атън се извъртя. Двама Непобедими зад гърба му бяха извадили оръжия, решени на убийство. Той се счепка с тях; още двама се включиха в боя.

Но Радж Атън не беше глупак. Макар неговите Непобедими да изглеждаха възхитителни за един обикновен човек, той винаги си беше давал сметка, че някои може да се обърнат срещу него.

Справи се набързо с четиримата, като получи само няколко леки рани. Той имаше хиляди дарове на жизненост и раните се изцериха още преди да падне последният.

Той спря и погледна нащрек другите осем Непобедими, които го обкръжаваха. Блесна мълния, изтрещя гръм. Никой от осмината не се хвърли срещу него, но той все пак се замисли дали за всеки случай да не избие и тях.

Гласът на Габорн прокънтя в ума му: „В нозете ти лежат мъртви хора, хора, които съм Избрал. Собствената ти смърт дебне наблизо. За последен път — предлагам ти закрила и надежда…“

— Но аз не съм те Избрал! — изкрещя Радж Атън. Силата на Гласа му бе толкова голяма, че думите надмогнаха дори трясъка на гръмотевиците.

Габорн препускаше в галоп надалече от Карис и по лицето му се стичаха вадички пот. Около него едновременно закипяха хиляда малки битки. Сър Ленгли и Скалбейрн трепеха безмилостно хали и щурмуваха решително. Въпреки че много от чудовищата бягаха от Карис, не всички бяха уплашени.

Но Габорн ясно усещаше една напрегната битка, която бушуваше наблизо. Радж Атън стоеше обкръжен от своите Непобедими. Габорн си беше помислил, че всички те са в опасност, може би застрашени от някоя хала магесница.

Но предупреждавайки Радж Атън за опасността, той неволно бе помогнал за убийството на други хора.

Стъписан и уязвен, Габорн направи последен опит да го усмири. Но отказът на Радж Атън прокънтя над грохота на битките и тътена на гръмотевиците: „Но аз не съм те Избрал!“

Габорн не можеше да понесе вината си. Не можеше да позволи на Радж Атън, един от неговите Избрани, да избива мъже и жени. Отчаян, той не виждаше никакъв избор, освен да отвърне на удара.

Но при мисълта да се бие се побоя, че ще извърши кощунство. Земята му беше дала силата да Избира и да опази човечеството. Ако използваше силата си за всякаква друга цел, това можеше да предизвика наказанието на Земята.

Но ако унищожеше Радж Атън, щеше да опази хиляди други.

Почти видя в ума си положението: Радж Атън бе обкръжен от своите Непобедими. Те бяха видели как убива събратята им и в този момент се бяха напрегнали, готови за бой.

Мъжете бяха силни, несъмнено. Иначе Земята нямаше да му изпраща толкова настоятелен зов за опасността, надвиснала над Радж Атън.

Този път Габорн не предупреди Вълчия господар за надигащата се около него заплаха. Успя да надвие подтика да го предупреди, пребори се с него с огромно усилие. Беше болезнено.

И призова воините около Радж Атън. „Ударете сега!“

Радж Атън не чу предупреждение. Непобедимите около него се хвърлиха като един, тласнати от нечута команда.

Старият му приятел Чезуит, един от най-едрите и най-доверените му слуги, замахна и се опита да забие шипа на бойния си чук в шлема му.

Радж Атън се присви и едва избегна смъртта. Собственият му чук удари Чезуит по рамото, след това той измъкна дългата си кама.

Габорн усети заплахата, блеснала за миг около Непобедимите, на които бе заповядал да посекат Вълчия господар.

Но я почувства много смътно, сякаш земната сила в него беше току-що загасена свещ и сега единственото, което осветяваше стаята, бе искрицата, останала да тлее върху фитила.

Все пак беше му останала светлина — достатъчно светлина, за да знае, че още гори, но не повече.

Отчаян и ужасен, Габорн препусна към билото на хълма. Знаеше къде е Радж Атън. Дори в този момент трябваше да се пребори с подтика да го предупреди, че е в опасност.

Боят бе твърде бърз, за да може Габорн да види много от толкова далече, през ръждивата мъгла и калния дъжд. Мълния блесна над главата му и на нейната светлина той видя вихрещо се меле от мъжки тела.

Усети опасността за Непобедимите, предусети всеки удар миг преди да бъде нанесен. Трошаха се кости, мускули се сечаха дивашки. Кръв бликаше и мъжете крещяха в агония, преди да срещнат смъртта си.

Разбираше и усещаше, когато всеки Непобедим падаше и загиваше.

С тяхната смърт се откъсваше и нещо от самия Габорн. Беше го казал съвсем ясно на Моли Дринкъм: когато загинеше някой от неговите Избрани, нещо от него сякаш се изтръгваше с корен, като че ли част от него самия умираше с тях.

Сега го усещаше с цялата му жар, чувстваше се по-разкъсван от всякога. Защото с всеки убит Непобедим все по-остро усещаше, че губи от собствените си земни сили.

Толкова бързо следваше смъртта им: всяка смърт — като звън на камбана на върха на градската кула.

Но този звън не известяваше смъртта на няколко Непобедими. Той възвестяваше гибелта на надеждата за човечеството.

— Някога имаше тот на тази земя — беше го предупредила Земята в градината на Бинесман. — Някога имаше мътни… А в края на това тъмно време може и човечеството да се превърне само в спомен.

„Така ли ще загинат моите хора? — чудеше се Габорн. — Предадени от мен самия?“

Беше изпитал силите си неразумно, като някой много надарен стрелец, който опъва тетивата на лъка си дълго, за да види дали лъкът първо ще се прекърши, или тетивата ще се скъса.

Земята му беше дала власт, дарила го беше със сила.

Спаси, когото пожелаеш, беше му заявила тя — а сега Габорн се опитваше да убие човек, когото сам беше Избрал.

Беше нарушил волята на Земята.

Сега го лишаваха от тези сили и Габорн зяпна, широко отворил очи, зачакал мига, в който напълно щяха да изчезнат.

Мълния блесна над Карис и на нейната светлина Габорн видя кога дойде краят на битката на Непобедимите: само един мъж се измъкна от страшната сеч.

Габорн пришпори коня си и препусна с все сила. И извика на хората около себе си:

— Радж Атън идва! Бягайте!

Дължими извинения

Непобедимите връхлетяха срещу Радж Атън от осем различни посоки. Някои удряха ниско, други високо. Някои замахваха към лицето му, докато други се опитваха да се промъкнат зад гърба му. Налитаха с бойни чукове, с ками, с юмруци.

Един боен чук го порази в дясното коляно, разкъса жилите и пръсна костта. Кама се плъзна през ризницата му и разкъса дроба му, а в същото време един меч поряза шията му, разсичайки сънната му артерия. Железен юмрук смачка шлема му и може би строши черепа. Другите рани не бяха толкова страшни.

Радж Атън успя да оцелее. Хиляди Посветители в Картиш му преливаха жизненост. Без да спира да се бие, Радж Атън се вкопчи в живота.

След няколко мига той посече и осмия, плъзна се долу от мъртвата хала и се помъчи да се изцери.

Раната на шията му се затвори бързо, плътта зарасна, макар че кръвта швиртеше отвсякъде. Главата го болеше, а когато смъкна шлема си, разсеченият метал изтръгна плът от нея.

Раната в коляното му причини най-силна болка. Чукът се беше забил дълбоко в костта, счупил беше колянната плочка и я беше огънал. Тя щеше да зарасне бързо, но накриво.

Когато се опита да стъпи на крака си, толкова го заболя, че се зачуди да не би шипът на чука да се е счупил и да е останал вътре.

Затова, когато Радж Атън побягна на север, изпитваше невероятна болка.

С толкова много дарове на метаболизъм, на гъвкавост и мускул, трябваше да може да тича с петдесет-шейсет мили в час. При нормални обстоятелства щеше да може да поддържа тази скорост цял ден. За по-кратък срок конят на Габорн може би щеше да го изпревари. Но Радж Атън можеше да тича вечно. Рано или късно щеше да догони хлапето.

И така, той затича през сумрака над опустошените земи. Профуча като мълния покрай Стената на Барън, на север по пътя през селата Кастир, Вент и Брейкхарт, докато звуците на битката не останаха далече зад гърба му.

Пот се лееше от него. Много дълго се беше сражавал. Въпреки че цялото меле бе продължило едва два часа и половина според обичайното време, с неговите шест дара на метаболизъм му се струваше, че се е бил петнайсет часа, без да спре. От обед нищо не беше пил и нищо не беше ял. Гнусните заклинания на злата магесница го бяха изтощили и зашеметили, а сега на всичко отгоре беше и много лошо ранен.

При тези обстоятелства беше пълна глупост да гони Габорн. Нямаше подсилен кон, хранен с богат милн и оставен да почива цяла седмица.

Припасите му бяха свършили от седмици, след като беше тръгнал първо на север за Хиърдън, с военната си кампания там, само за да бъде принуден да побегне на юг.

През последния месец беше измършавял. След това беше принуден да се бие цял ден. Макар раните му да зарастваха бързо, това все пак отнемаше енергия.

Така че докато бягаше, започна да го измъчва ужасна жажда. Повечето му жизнени сокове се бяха пресушили с потенето.

През целия ден ту валеше, ту дъждът секваше. На десет мили северно от Карис той се смъкна по очи край пътя и залочи жадно от една локва.

Тревата наоколо бе повяхнала, сякаш попарена от жарко слънце. Той се удиви как е успяла злата магесница до такава степен да прокълне тази земя и се учуди дали е безопасно да пие от такава локва. Водата имаше необичаен вкус… на мед, реши той. Или на кръв, може би.

Отдъхна за няколко минути. Стана и отново затича. След още пет мили все още не можеше да види Габорн. Но в мръсната мъгла успя да надуши миризмата на коне, както и на хората, които яздеха с Габорн.

Продължи да тича. Реши, че е сбъркал, като е облякъл ризницата си. Много тежеше; изтощаваше го. А можеше да е и от раната в коляното.

Зачуди се да не би да е изгубил жизненост, ако, да речем, някои от Посветителите му са загинали.

А може би Земния крал или неговият чародей бяха хвърлили заклинание върху него. Беше му някак необичайно трудно да продължи да тича.

А можеше и да е от земята. Самата земя беше прокълната, защо не и хората по нея?

Продължи да тича, докато не надуши пред себе си промяна. Навсякъде дотук тревата и дърветата бяха мъртви и миришеха на гнило и на развала.

Но сега той долови хладния мирис на тучни треви, на узрели в огрените от слънцето поля, и на мента; мирис на есенни листа и на гъби; медения аромат на фий и на диви бурени и цветя, които човек не забелязва, докато не повехнат.

На двайсет и осем мили северно от Карис той стигна до предела. Все едно че някой бе очертал гранична линия. На юг всеки стрък трева беше повехнал и мъртъв.

Но от другата страна на тази невидима черта хълмовете бяха тучни и пълни с живот. Дърветата бяха живи. Прилепи пърхаха в нощта. Чу се бухане на бухал.

От другата страна на невидимата черта Габорн седеше на жребеца си — той беше, макар че Радж Атън не можеше да види лицето му. По-скоро му заприлича на кратуна, едва крепяща се на седлото. От двете му страни яздеха благородници: едно принцче, в ливреята на Южен Кроудън, и млада жена от Флийдс. А зад тях се бяха струпали може би около шейсет други рицари от Хиърдън и Оруин. Габорн, изглежда, случайно се беше натъкнал на група от своите рицари, група, която бе видяла опустошението и се беше побояла да прекоси границата към изпепелените земи. Мъжете и жените в тази група стискаха лъкове и брадви. Сред тях беше й братовчедка му Йоме.

Чародеят Бинесман яздеше сивия имперски кон на самия Радж Атън. Държеше тоягата си високо вдигната в дясната си ръка. Около нея на облак се виеха светулки и озаряваха лицето му. В лявата си ръка чародеят стискаше няколко листа.

А до него стоеше неговият вайлд, жена в наметало от меча кожа, с кожа, зелена като авокадо.

Радж Атън спря. Беше я видял преди малко да язди зад седлото на Габорн. Тогава не се беше сетил какво е. Ако знаеше, че е вайлдът, може би нямаше да посмее да ги гони.

Постара се да се направи на безгрижен и приближи.

По тялото му изведнъж пропълзя странна изтръпналост, по лицето и по ръцете му, по всички оголени части на плътта му. Стана му трудно да си поеме дъх. Стана му студено.

Не разбра какво заклинание го е връхлетяло, що за билка е използвал чародеят, докато Бинесман не го предупреди:

— Стой. Не можеш да устоиш на вълчето биле. Ако продължиш още малко, сърцето ти ще спре.

Чак сега Радж Атън позна билката. Като дете се беше отривал в листа на вълче биле и беше усещал как изтръпва кожата му, но тогава тя не беше в ръцете на Земен пазител, не беше усилена от неговата вълшебна мощ.

— Достатъчно — спря го Бинесман. — Е, Радж Атън, защо си тръгнал след Земния крал? Да не би да си дошъл най-после да се покориш?

Радж Атън спря и отвори широко уста, за да вдиша, изтръпнал и вкочанен от глава до пети. Въпреки всичките си дарове не можеше да се бие с един Земен пазител — особено след като го пазеше вайлд и още шейсет благородници. Зелената жена вдигна нос във въздуха и задуши.

— Кръв… да! — извика тя с възторг, усмихна се и зъбите й блеснаха.

Радж Атън никога не се беше изправял пред човек, който иска да го изяде, но изобщо не се усъмни в значението, скрито зад блаженото й изражение.

— Още не — прошепна Бинесман на вайлда. — Но ако пристъпи още малко, можеш да си поиграеш с него.

Радж Атън едва преглътна.

— Ти държиш силарите ми — обърна се той към Габорн, опитвайки се да пренебрегне чародея. — Искам си ги — нищо повече.

— А аз си искам хората — каза Габорн. — Искам Посветителите, които ти уби в Синята кула. Искам баща си и майка си, малките ми сестри и брат ми. — На Радж Атън му се стори много необичайно да чува как тази кратуна говори. Вслуша се внимателно в гласа на Земния крал.

— За тях е твърде късно — отвърна Радж Атън. — Както е твърде късно за Сафира, жена ми.

— Ако търсиш отмъщение — каза Габорн, — вземи си го от халите. Ако някой от двама ни е уязвен, аз имам повече право, и ако исках мъст, щях да си я получа още сега.

Радж Атън се усмихна.

— Ти затова ли си тук, Габорн Вал Ордън — да ми отправяш жалки заплахи? Нима ти е нужна утехата на чародеи и на рицари, докато подсмърчаш пред мен? — Стоеше и дишаше задъхан, решен да скрие въздействието на вълчето биле. Искаше му се да види лице, да разбере какво мисли това момче.

— Не, не дойдох да ти отправям заплахи. Надявах се да те предупредя, че си в голяма опасност. Вчера самият аз усетих такава опасност, малко преди да унищожиш Синята кула. Беше неописуема, задушаваща развала. Казвам ти, Мистария не е единствената страна, където нахлуват хали. Боя се, че твоите Посветители ще са следващите.

Изглеждаше искрен, въпреки че нямаше основания да желае доброто на Радж Атън.

— Значи искаш да си избягам вкъщи? — каза Радж Атън. — Да гоня призраци, докато ти подсилваш границите си?

— Не — отговори Габорн. — Искам да се прибереш у дома си, за да спасиш самия себе си. Ако го направиш, ще използвам всичките сили, които са ми подвластни, за да ти помогна.

— Само преди половин час ти се опита да ме убиеш — изтъкна Радж Атън. — Какво толкова тласна сърцето ти към такава голяма промяна?

— Аз те Избрах — каза Габорн. — Не исках да използвам силите си срещу теб, но ти ме принуди. Моля те още веднъж: присъедини се към мен.

Значи момчето си търсеше съюзник. Страхуваше се, че не може само да спре халите.

Зачуди се дали все още би могъл да го убеди да му върне силарите.

— Огледай се, Радж Атън — намеси се чародеят Бинесман. — Погледни земята зад себе си, смъртта и погрома! Ти видя злата магесница. Това ли е светът, който искаш? Или ще дойдеш с нас, на тази земя, земя, която е чиста и зелена, тучна и жива?

— Предлагате ми земя? — възкликна Радж Атън разочаровано. — Колко щедро: да предлагаш земя на човек, който лесно може да си я вземе, земя, която си неспособен да опазиш.

— Земята ми повелява да те предупредя — заяви Габорн. — Над теб тегне черна плащаница. Не мога да закрилям човек, който не иска моята закрила. Ако останеш в което и да е от кралствата на Роуфхейвън, няма да мога да те спася.

— Не можеш да ме изгониш — отвърна Радж Атън, обърна глава и погледна към Карис, към собствените си войски.

В този момент нещо у Габорн се промени. Той се разсмя. И не с някакъв нервен кикот, а с дълбок и искрен смях, смях, извиращ от самата му душа, и Радж Атън се зачуди каква ли е причината за този смях. Съжали, че не може да види лицето на момчето.

— Знаеш ли — заговори му съвсем сърдечно Габорн. — Някога може би се страхувах от теб и от твоите Непобедими. Но току-що разбрах как мога да те победя, Радж Атън. Единственото, което трябва да направя, е да Избера твоите хора — мъж по мъж, жена по жена, дете по дете — и да ги направя свои!

Чародеят Бинесман се усмихна и също избухна в смях.

Радж Атън се сви, щом осъзна истината. Вече нямаше никаква армия в Карис. Усъмни се, че може да поведе дори и един човек срещу Габорн.

— Върни се при Карис, ако смееш — предложи му хладно Габорн. — Ти надви дванайсет Непобедими, но аз имам там стотици и хиляди следовници: твои хора. Ще се биеш ли с всички тях?

— Дай си ми силарите — настоя хладнокръвно Радж Атън; надяваше се, че с убедителната сила на своя Глас все пак ще може да постигне някаква отстъпка.

Но Габорн Вал Ордън изрева:

— Никакви сделки, мръсно вълчо пале! Предлагам ти дъх, нищо повече! Махни се, заповядвам ти за сетен път — или ще ти отнема и това!

Лицето на Радж Атън почервеня от гняв, сърцето му заблъска в гърдите.

И той изрева и нападна.

Десетина рицари стреляха. Той размаха ръце, опита се да отбие стрелите, но една се заби в раненото му коляно. Той стисна зъби да надмогне смразяващата болка, изцедила и последната енергия от сърцето му.

И тогава зелената жена полетя срещу него. Хвана го за ризницата и го надигна нагоре, ноктите й се забиха толкова силно, че парчета от бронята му се откъртиха като люспи.

Той посегна да я удари в гърлото с металната си ръкавица.

Силата на удара разтроши дясната му ръка, въпреки че изтласка също така зелената жена крачка назад. Тя като че ли остана изненадана, че изобщо са й посегнали — изненадана, но не и пострадала.

Изкрещя и надраска малка руна във въздуха, дясната й ръка като мълния се изви в сложен танц, от който погледът му се замъгли.

После го удари в гърдите. Ребрата му се пръснаха и се забиха в дробовете и сърцето. Радж Атън отхвърча и се превъртя във въздуха на десетина крачки, падна и остана да лежи за миг, задъхан, зяпнал във вечерното небе.

Чак сега забеляза, че облаците са започнали да се разпръскват, че ярките бели звезди пронизват небесата. Със своите хиляди дарове на зрение той можеше да види много повече звезди, отколкото някой прост човек, безкрайно много повече звезди, вихрещи се маси от светлина, зашеметяващи кръгове — всички много красиви.

Лежеше задавен в собствената си кръв и сърцето му биеше на пресекулки. Всяка фибра от гърдите му пареше, сякаш всеки отделен мускул беше разкъсан. Пот изби на челото му.

„Убиха ме — помисли той. — Убиха ме.“

Кръвта заби в ушите му, а зелената жена се хвърли към него и го сграбчи за гърлото, готова да изтръгне гръкляна му.

— Спри! — извика чародеят Бинесман.

Зелената жена го задържа. Тъмнозеленият й език се подаде навън, бавно заигра по горната й устна. В очите й се четеше безкраен копнеж.

— Кръв? — замоли се тя.

Бинесман подкара коня се към Радж Атън; няколко рицари го обкръжиха, с изпънати лъкове. За щастие, чародеят беше пуснал листа от вълчето биле. Той се обърна към Габорн и го попита с насмешлива искреност:

— Какво ще кажете, милорд? Сега ли да го довършим?

Радж Атън се изцеряваше. Потрошените кости в гърдите му зарастваха накриво; дясната му ръка пулсираше от пръстите до рамото. Започна да се изцерява и беше сигурен, че само след няколко минути отново ще може да се бие. Трябваше само да ги задържи.

Но се изцеряваше бавно. По-бавно, отколкото мислеше, че е възможно. Въпреки хилядите си дарове на жизненост не можеше да се изцери.

Лежеше на земята, останал на милостта им, а те го обкръжиха като хрътки.

Мирима погледна към Габорн, взря се изпитателно в Земния крал. Успя да долови справедливия гняв, блеснал в очите му, видя колко е почервенял. Мускулите по лицето му се бяха стегнали. Беше се смаяла, когато той поиска прошката на Вълчия господар, когато потърси неговия съюз, дори след всичко преживяно.

Но онова беше минало. Сега Габорн кипеше и тя помисли, че ще го убие лично, макар да й се искаше тя да получи тази чест.

Не беше излъгала преди няколко часа, когато заяви на Йоме, че близостта на Земния крал буди в нея желанието да убива. Габорн беше човек, за когото бе готова да умре.

Никой жив човек на земята не заслужаваше екзекуция повече от Радж Атън. Чувстваше се щастлива затова, че бе срещнала Габорн тъкмо тук, в тази чудесна вечер, за да присъства и да види с очите си края на Вълчия господар.

Но Габорн отговори на Бинесман с болка, със съжаление, но и категорично.

— Не. Оставете го.

— Милорд! — извика с гняв принц Селинор, а също и Ерин Конал и десетина други рицари. — Щом вие няма да го убиете, дайте на мен тази чест!

— Или на мен! — зареваха други.

Йоме се постара да запази спокойствие.

— Любими, тук правиш грешка — каза тя на Габорн през стиснати зъби. — Остави им го.

Гняв кипна в жилите на Мирима. Беше видяла бащата на Габорн жив в Лонгмът, пет часа преди замъкът да падне, и той й бе отказал да я пусне в крепостта, защото знаеше, че по този начин може би ще спаси живота й. Беше го видяла мъртъв и студен, заедно с още хиляди воини, по-късно същата нощ.

Спомни си за Хоби Холоуел и за Вайът Ейбъл, и десетки още момчета от Банисфер, които загинаха в онази битка, и как селяците около къщата й бяха избити от съгледвачите на Радж Атън, когато армията му се опитваше да се промъкне през Дънуд. Дори съседката й, деветдесет и три годишната Ани Койли, която не можеше да се дотътри до града, за да спаси живота си, и нея бяха заклали.

Жената на самия Габорн беше лишена от обаяние, беше видяла как майка й умира от ръката на Радж Атън. Беше присъствала, когато баща й бе убит заради делата на Радж Атън, а армиите й бяха разбити.

А Габорн имаше дързостта да му прости.

И докато Мирима оглеждаше вкочанените лица на рицарите, разбра, че няма и един човек между тях, чийто живот да не е засегнат от злото, наречено Радж Атън. Всички те бяха загубили своите крале и кралици от неговите убийци, бяха видели приятели, братя или родители да загиват от неговата ръка.

Да си помисли, че Радж Атън ще живее още една минута, й се струваше непоносимо. Кръвта пееше в жилите й, настояваше за мъст.

— Така, както обичате мен — каза Габорн на своите лордове, — както обичате собствения си живот, моля всеки от вас да го пощади. Земята ми повелява да го оставя жив.

Мирима се взря в очите на Габорн. Всеки мускул по нея се беше напрегнал. Тя бръкна в колчана си и извади нова стрела. Първата, която беше изстреляла, все още стърчеше от коляното на Радж Атън — беше се надявала да улучи в гърдите това проклето копеле.

— Това е безсъвестно! — викна сър Хосуел. — Да го оставите жив е безсъвестно!

Другите зареваха в съгласие.

Но Габорн само вдигна ръка, молейки за тишина, и каза мрачно:

— Избрах Радж Атън в миг на отчаяние, а после се опитах да го убия. Заради моя грях, Земята се отдръпна. Силите ми са се смалили и може никога повече да не си ги възвърна. Зная само това, че заради света, съм длъжен да потисна гнева си. Никой тук не иска да го види мъртъв повече от мен.

Габорн потръпна от безсилен гняв и изрева отчаяно. Сръга с шпори жребеца си и препусна на юг към Карис, сякаш не вярваше повече на себе си, че може да стои тук и да остави Радж Атън жив.

Отдалечи се на половин миля, спря на билото на хълма, сред изпепелената земя, и погледна назад.

— Хайде! — извика Габорн. — Махайте се оттам!

Листа на трепетлика изшепнаха зад Мирима във вечерния вятър. Тревата зашумя. Тя стисна зъби и зачака.

Бинесман се смъкна от коня си, докосна зелената жена по рамото и прошепна:

— Хайде. Да го оставим засега.

Вайлдът се изправи, макар че никой друг не помръдна. Рицарите седяха вкочанени на конете си, стиснали оръжията. Мирима чуваше тежкия дъх на гнева им, надушваше тежката им пот.

Радж Атън се надигна и издърпа стрелата от коляното си. Вайлдът беше скъсал връхното му палто и така беше раздрал бронята му, че тя приличаше на дрипа.

Вълчият господар изгледа благородниците, царствен и властен дори и сега. Вдиша хрипливо, сякаш имаше нещо разкъсано вътре.

— Ако аз бях Земния крал — промълви той, — нямаше да съм толкова жалък дребосък.

— Разбира се, че не, братовчеде — каза Йоме, — защото ти толкова държиш да се покажеш по-велик от всеки друг, че щеше да си много по-голям — и много по-жалък от него.

После обърна гръб на омразния Радж Атън и заговори на лордовете.

— Хайде. Да си вървим. — И пое към Габорн. Другите един по един подкараха след нея, отначало бавно, но после забързаха, защото ги беше страх да останат сами с Радж Атън.

Мирима обаче остана, решена да напусне последна, да не покаже страх. Сър Хосуел остана зад нея, Бинесман с вайлда също.

След като и те се махнаха, Мирима прикова Радж Атън с гневния си поглед. Седнал все така на земята, той вдигна очи към нея и я изгледа с насмешка.

— Ще съм ви благодарна, ако ми върнете стрелата — каза Мирима и кимна към ръката на Радж Атън. Искаше да му даде да разбере, че тъкмо тя го е пронизала — не че беше кой знае какво.

Радж Атън се изправи, подаде й стрелата и отвърна със съблазнителен тон:

— Всичко за такава красива жена.

Тя си взе стрелата и леко подуши към него да хване миризмата му, та ако се наложи някой ден да го проследи, да може да го направи.

Радж Атън каза:

— Три думи имам за теб, млада жено: Вълча… Господарка… Кучка.

После се обърна и закрачи през опустошените земи на югозапад.

Мирима остави кръвта по стрелата и я прибра в колчана си. Обърна коня си и пое след своя крал, макар че да остави жив Радж Атън беше най-трудното, което бе правила в живота си.

Дори не подозираше колко ще съжалява.

В изпепелените земи

След битката Ейвран остана с Боренсон. От Карис дойдоха някакви лечители и го прегледаха, но като разбраха какво е естеството на раните му, го оставиха и отидоха да търсят други, които бяха по-близо до смъртта.

Тя съвсем смътно можеше да предположи какво му е станало на едрия рицар. Въпреки че лечителите казаха, че няма да умре от раната си, една жена все пак му предложи куче грозде.

Боренсон само изръмжа ядосано и остана да лежи на земята, свит на кълбо като бебе.

Ейвран си намери наметало от един мъртвец. Огледа се за зелената жена, но Пролет явно беше избягала по време на битката — или я бяха убили. Ейвран не знаеше кое от двете и неволно започна да се безпокои и да се вслушва във всяко мляскане на стъпки в калта.

Час след като настъпи вечерта тя усети, че е огладняла, затова взе ножа на Боренсон за защита и тръгна през лабиринта от мъртви хали към Карис да намери нещо за хапване.

В Карис все още горяха сгради и тя успяваше да намери път между труповете на чудовищата под бледата светлина на далечния пожар.

Провлакът беше добре охраняван от хиляди мъже: воини на Карис, Непобедими и пехотинци от Индопал. Бяха разчистили повечето трупове на хали от пътя и ги бяха нахвърляли в езерото. Като че ли бяха наплашени, че халите може да се върнат под прикритието на тъмнината. Седяха край лагерните огньове и си разправяха истории, понякога се засмиваха плахо. Мирът помежду им все още беше изпълнен с напрегнатост, но Ейвран изобщо не си беше представяла, че могат да стигнат до примирие.

Но смехът, който чуваше из лагера, беше малко. На повечето места хората си предаваха един на друг неприятната мълва, че Земния крал е загинал или че просто ги е изоставил. Други с боязън споделяха как са видели в разгара на битката техният предводител да пада.

Ейвран се мъчеше да върне в ума си видението за Земния крал, но щом затвореше очи, не можеше да го види.

„Умрял е“ — реши тя.

В началото на провлака воините току-що бяха довлекли част от една огромна хала магесница, цялата мокра и почерняла. Огнени руни все още пламтяха около главата й, а устата беше задържана отворена с помощта на дълъг железен лост, за да видят всички колко широки са й челюстите.

— Какво е това? — попита тя мъжете, седнали на бивак наблизо.

— Злата магесница, или онова, което е останало от нея — отвърна един. — Извадихме я от езерото. Ама ти внимавай, че още мърда и може да те ухапе! — Всички наоколо се разсмяха на тъпата му шега. Дори едно деветгодишно момиче можеше да види, че тялото на злата магесница изобщо не мърда.

Безспорно това беше най-едрото убито днес чудовище, древно и по своему достолепно.

Ейвран я зяпна с удивление. После се качи в устата й, а мъжете запляскаха с ръце и завикаха:

— Я, колко е смела.

Ейвран пристъпи навътре в устата на чудовището и намери мекото място на небцето. Заби ножа си в него и бързо отряза, от страх да не би някой да я спре.

Беше гладна, а това бе единствената храна, която щеше да я задоволи.

Когато кръвта рукна надолу, тя вдигна колкото можа по-нависоко ръка и откъсна парче от мозъка на халата. Злата магесница беше толкова грамадна, че мозъкът й все още беше топъл и вдигаше пара.

Ейвран дълго време се тъпка с топлата плът, а после се отпусна на венеца на халата и я обзеха странни сънища, понесоха я през невъобразими места.

От злата магесница Ейвран започна да научава за магията на Истинската господарка. И това, което научи, я ужаси до дъното на душата й.

Отчаяно й се дощя да го каже на някого, особено на Земния крал. Но когато затвори очи и се опита да си го представи, отново не можа да го види.

— Ей, момиченце, какво правиш там? — извика някой отвън. Ейвран отвори очи. Ръката й все още стискаше кърваво месо и тя я изтри в езика на халата.

Мъжът стоеше пред устата на халата, вдигнал запален факел. Не беше рицар, просто обикновен селяк.

— Гледай ти! Не можеш да ядеш това. Ела, ще ти дам истинска храна.

Ужасът в широко ококорените му очи й даде да разбере, че не бива да го пипа. Мислеше я за луда и ако се приближеше много, можеше да я хване и да я затвори в клетка.

Ейвран грабна ножа си с две ръце и го вдигна нагоре, та да го види добре. После извика:

— Назад!

— Гледай ти! — отвърна човекът и боязливо отстъпи. — Чакай бе, нищо няма да ти направя. Исках само да ти помогна.

Ейвран скочи, шмугна се бързо покрай него и побягна надалече по провлака между лагерните огньове.

Когато стигна края на провлака, обърна се за миг и извика към насядалите на бивак изплашени воини.

— Халите няма да се върнат — нито тук, нито тази нощ! Не разбирате ли, те спечелиха тази битка! Унищожили са всичкия кръвен метал в земята, нямат причина да се връщат тук.

Всички я изгледаха, все едно е полудяла.

— Сериозно ви говоря! — извика им тя. — Истинската господарка приготвя Печатите на опустошението. Ако не я спрете, никое място вече няма да е безопасно!

Но разбира се, всички продължиха да я зяпат, взимайки я за луда. Никой нямаше да се вслуша в думите на едно лудо момиче. Тя се обърна и побягна.

— Милейди — замоли се Мирима на Йоме. — Бих искала да вляза в Карис. Там има други ранени, за които трябва да се погрижим. — Със закъснение усети, че използва израза „други ранени“, защото оглеждаше дълбоките рани по тялото на Габорн.

— Разбира се — каза Йоме и я освободи. Шестдесетимата воини се бяха струпали в кръг недалече от мястото, където се бяха сразили с Радж Атън.

Габорн вдигна очи към звездното небе.

— Твоят мъж е на половин миля на северозапад от замъка — каза й той. — Жив е, но от дълго време не помръдва. Съжалявам, че не мога да дойда с теб. Трябва да… трябва да говоря със Земята, а почвата тук е мъртва и безсилна. — Погледна на север, сякаш се канеше да тръгне натам.

Не каза нищо повече. Думите му я предупредиха, че Боренсон е ранен, че тя трябва да се стегне за онова, което ще завари. Не можеше да си представи своя мъж, един от най-могъщите воини на Мистария, да лежи ранен и близо до смъртта. Помисли си, че сигурно всичките му кости са потрошени или че вратът му е счупен.

— Моля ви, отидете с нея — помоли Йоме своите лордове. — Ще има много ранени. Трябва да направим каквото можем.

— Аз ще ви придружа на север — заяви Ерин Конал. — Трябва да уредя някои неща в собствените си земи.

Мирима и останалите обърнаха конете и поеха на юг, като оставиха Габорн, Йоме, Бинесман, вайлда, Ерин и Селинор сами. Лордовете яздеха няколко минути мълчаливо. Накрая един благородник от Оруин попита:

— Сега какво ще правим?

За да запълни неловката тишина, Мирима отвърна:

— Ще правим… каквото трябва. Продължаваме да се бием.

— А „тъмните времена, които идат“? Габорн каза, че ни е Избрал, за да ни спаси през тъмните времена, които идели.

— Времената ще стават още по-тъмни — подхвърли сър Хосуел.

— Ако стоим по-близо до Земния крал, той поне може да ни предупреди за опасността — намеси се друг мъж боязливо.

Мирима се помъчи да си представи бъдещето си, да се види до Габорн, Вълча господарка с неколкостотин други мъже и жени, криещи се из горите, мъчещи се да оцелеят от набезите на пълчищата на халите.

Но докато яздеше през опустошените земи и вдишваше миризмата на развала, вдигаща се с прахта около нея, осъзна, че няма да има гори, в които да се крият.

„Камъни тогава. Под камъните ще се крием — утеши се тя и мълчаливо се закле: — Ще направим каквото трябва.“

Стисна зъби, дръпна юздите на коня си и тъй като водеше колоната, другите лордове зад нея направиха същото и я загледаха с очакване.

— Сега аз съм Вълча господарка — каза тя и огледа лицата на мъжете. Бяха посърнали от скръб. — Никой няма да ни спаси. Но силарите на Радж Атън лежат скрити в кралските гробници в Хиърдън и може би с тях ще можем да се спасим сами.

Мъжете я запоглеждаха неуверено. Един горд рицар от Флийдс рече:

— Какво искате да кажете? Искате да станете наша предводителка? Това не е ли самонадеяно?

Мирима вдигна лъка си да го видят всички.

— Не искам да бъда ваша водачка. Никой не бива да иска тази чест. Отричам всички крале — заяви Мирима, — докато Земния крал не се върне.

— Но ви казвам едно — продължи тя. — Заклевам се във вярност към всички вас. Заклевам се във вярност към човечеството — сърце, сила, ум и душа! Който и да се окаже в нужда, ще ме видите да се сражавам до него, с каквито оръжия намеря: с даровете от кучета, със зъби и нокти, ако потрябва. Заклевам се във вярност към всички вас, заради човечеството, и заради Земята!

Лордовете зяпнаха удивено лъка й, а кръвта запя в жилите на Мирима. Ставаше свободен рицар на честта, заклел се да закриля човечеството. Хората, които яздеха с нея, бяха могъщи Владетели на руни, благородници с дълга служба на Хиърдън, Флийдс и Оруин. Не очакваше да последват примера й, но се смая и изпита благодарност, когато всички извадиха оръжията си и ги вдигнаха към небето, с вика:

— За човечеството. И за Земята!

Така в онзи тъмен ден се изкова Вълчето братство.