Вълшебната кутия

Видение

След като се раздели със Земната майка, Уилоу продължи за известно време пътя си през гората, към Елдъру, потънала в мисли. Беше светъл слънчев ден, изпълнен с аромата на диви цветя и зелени треви, а гората беше шумна и отвсякъде се чуваше песента на птиците. Беше красиво, топло и приятно под свода на големия широколистен лес, но Уилоу беше сляпа за всичко около себе си. Вървеше сред дърветата разсеяно, потънала някъде дълбоко навътре в себе си, обмисляйки отново и отново посланието на Земната майка, свързано с детето й.

Думите я преследваха. Тя трябваше да събере пръст от този свят, от света на Бен и от света на вълшебните мъгли. Трябваше да ги смеси и да пусне в тях корен, за да може детето да се роди безопасно. Тя не знаеше колко време трябваше да отдели за това нещо. Не знаеше кога ще се роди детето й. Не знаеше и къде ще се случи това. Не можеше да помоли някой друг да й събере пръст; трябваше да го направи сама. Нямаше как Бен да дойде с нея. Той не можеше да й помогне. Никой не можеше да й помогне.

Е, не точно никой. Щеше да има водач, избран от вълшебните хора, за да я направлява в последните две части от нейното пътуване. Но кой ли щяха да й изпратят те?

Тя почувства вътрешен хлад, въпреки че денят беше горещ. Едва не беше загинала при своето единствено посещение в света на Бен, така че не пазеше особено мили спомени оттогава. Вълшебните мъгли бяха още по-неприятен случай, тъй като те й бяха съвсем непознати. Ужасяваше се при мисълта какво може да й се случи там. Едно някогашно вълшебно създание беше дори още по-уязвимо на техните вероломства, отколкото един човек. Мъглите можеха така да те объркат, че да подкопаят разума и силите ти, и да те променят коренно, като накрая се окажеш съвсем изгубен. Мъглите пробуждаха тъмните ти страхове, които си пазил дълбоко скрити вътре в себе си, вдъхваха им живот, даваха им необходимата сила, за да те разрушат. Животът сред мъглите беше неосезаем — творение на съзнанието и въображението. Той беше магически и непрекъснато се менеше. Действителността беше такава, каквато я сътвориш, представляваше тресавище, което можеше да те погълне, без да остане и следа от теб.

Страха си към света на вълшебните мъгли Уилоу беше наследила от своите предци, онези, които някога бяха вълшебни хора и които бяха напуснали онзи свят. Не всички нейни предци го бяха напуснали, разбира се. Някои бяха останали там, задоволени от своето безсмъртие. Някои още живееха там и все още бяха вълшебни хора. Понякога тя чуваше в съня си гласовете им, в сънищата й те я викаха, настояваха тя да се върне обратно към техния начин на живот. Откакто някогашните вълшебни хора напуснаха вълшебните мъгли, бяха изминали стотици години, но гласът, нашепващ за завръщане, никога не заглъхваше.

Това беше част от нейния живот, както и от живота на всички някогашни вълшебни същества. Отгоре на всичко сега тя трябваше да се върне там, въпреки предупрежденията да не го прави, въпреки заръките, стриктно предавани от родители на деца от всички някогашни вълшебни хора. „Ти никога не можеш да се върнеш“ казваха те. Но сега тя щеше да го направи. Щеше да рискува разума и живота си в името на своето дете. Нейните нужди стояха против нуждите на детето й — противоречие, което заплашваше да я разкъса на две части.

Тя вървеше напред, в спор със самата себе си. Гората започна значително да се променя — дърветата ставаха все по-високи, видът на земята едва-едва се изменяше и тя разбра, че наближава Елдъру. Уилоу не възнамеряваше да влезе в града. Там беше баща й, а тя не искаше да го вижда. Той беше Речният господар, владетел на някогашните вълшебни хора и господар на Езерната страна. Те никога не бяха имали много близки отношения и се бяха отчуждили още повече, когато тя се бе съобразила със собствените си желания и беше отишла при Бен Холидей, когато той за пръв път стъпи на Отвъдната земя. Тя знаеше, че е предопределена за Бен, както и той за нея и че те ще споделят живота си и тя бе решила, че независимо от последствията, ще намери начин да бъде с него. Не й помогна много фактът, че Бен се пребори за трона, докато останалите, които жадуваха за власт над Отвъдната земя, в това число и нейният баща, се надяваха, че той няма да успее. Не й помогна и обстоятелството, че тя свърза живота си с него, с едно човешко същество и остави своя народ. Уилоу още повече се отдалечи от баща си заради близостта със своята майка. Речният господар все още беше влюбен в нея, единствената жена, която бе желал и която не можеше да притежава. Той бе дал живот на Уилоу след единствената нощ, прекарана с нейната майка, а след това тя, една горска нимфа, която бе толкова дива, че не можеше да живее никъде другаде, освен в най-гъстата гора, се завърна към стария си живот. Речният господар я бе търсил много и дори се беше опитал да я улови на няколко пъти, но всичките му усилия бяха отишли напразно. Майката на Уилоу нямаше да се върне при него. Това, че тя се явяваше понякога на Уилоу и танцуваше за нея по своя вълшебен начин, като така споделяше чувства и мечти, които казваха повече от думите, беше прекалено много за Речния господар и той не можеше да го понесе. Той имаше много жени и много повече деца. Трябваше да е доволен от това. Все пак не беше. Уилоу си помисли, че без нейната майка до него, той никога няма да бъде.

Тя продължи пътя си през проход от огромни бели дъбове и мъхнати цикории, отвеждащи към сребърното течение на един поток, който лъкатушеше към Ирилин. Уилоу вървеше към старите борове, където при падането на нощта майка й щеше да дойде при нея. Тя се замисли за своя предишен начин на живот, за живота преди идването на Бен, когато пребиваваше тук, в Езерната страна, като дете на Речния господар. Уилоу си спомни, че е била сама през по-голямата част от времето и никога не се е чувствала обичана. Сила й вдъхваше непоклатимата вяра в бъдещето, мисълта за Бен и за нейния живот с него, обещанието, направено й от Земната майка, когато беше още малко дете, мечта, която я насърчаваше и която я крепеше. Осъществяването на тази мечта бе свързано с дълъг период на очакване, помисли си тя, но колкото и да е бил дълъг, чакането си заслужаваше. Уилоу стигна до потока, продължи по течението му, докато не стигна до една плитчина и там го пресече. Тогава тя за първи път почувства нечий поглед върху себе си и спря. Този поглед беше дързък и неотклонен. Тя се обърна към него, но погледът вече го нямаше. Той беше на някое някогашно вълшебно създание, точно като нея, най-вероятно на служба при баща й. Трябваше да се досети, че не би могла да влезе в Езерната страна без никой да я забележи. Трябваше да се досети, че баща й няма да го допусне.

Тя въздъхна. Сега, когато той знаеше, че е там, щеше да настоява да говори с нея. Можеше дори да чака точно тук, където беше тя.

Уилоу се обърна отново към потока и се наведе, за да отпие от бързеите. Водата беше чиста и имаше добър вкус. Тя се огледа в една бляскава вълничка, която в същия момент преминаваше край нея. Видя се като дребна и слаба жена, на вид почти като момиче, с големи и открити очи, с гъста коса, която се спускаше от главата й и изтъняваше като фина паяжина надолу, от лактите към коленете й — цялата оцветена в различни нюанси на зеленото. Уилоу3 бе този образ, отразен от водата на потока, но освен това, през определени интервали от време, тя се превръщаше и във върба — дървото, на чието име бе кръстена, последствие от генетичния й строеж, а сега и причината за това пътуване, на което беше изпратена. Уилоу си помисли за миг колко различни щяха да бъдат нещата, ако в жилите й течеше друга кръв, ако беше създадена от други родители. Все пак само един миг бе достатъчен за такава мисъл. По същия начин тя можеше да се замисли какво щеше да се случи, ако беше родена като човешко същество.

Уилоу се изправи и пред нея застана Речният господар. Той беше висок и слаб, кожата му бе почти изцяло обагрена в сребристо и беше груба и бляскава, косата му беше черна и гъста, покриваше тила му и стигаше до лактите на ръцете му. Горското му облекло свободно прилягаше към тялото му и се сливаше с околността, а през кръста беше препасан с колан. Носеше малка корона на главата си, като знак за своето положение. Чертите на лицето му бяха остри и дребни, нос почти липсваше, устните му представляваха опъната линия, която не даваше показ на някакво изражение.

— Дори като за теб, идването ти беше доста бързо поздрави го тя.

— Трябваше да бъда бърз — отвърна той, — тъй като дъщеря ми очевидно не възнамеряваше да ме посети.

Гласът му беше дълбок и равен. Владетелят беше сам, но тя знаеше, че подчинените му са някъде наблизо, скрити зад дърветата, застанали така, че да чуват какво се говори, за да могат бързо да се отзоват, ако бъдат повикани.

— Прав си — каза тя. — Не възнамерявах.

Нейната откровеност го накара да се замисли, преди да каже нещо.

— Това са доста дръзки думи за едно дете, което говори с баща си. Може би вече си прекалено добра за мен, откакто си жена на Великия господар? — Частица гняв пропълзя в гласа му. — Забрави ли коя си и откъде идваш? Забрави ли корените си, Уилоу?

Не й убегна преправения тон.

— Нищо не съм забравила. Нещо повече, спомням си всичко доста добре. Не се чувствам добре дошла тук, татко. Смятам, че да ме видиш, не е особено приятно за теб.

За миг той се взря в нея и след това кимна.

— Смяташ, че е така заради майка ти нали? Заради моите чувства към нея? Може би е така, Уилоу. Но аз се научих да отбягвам тези чувства. Намирам, че трябва да го правя. Все пак, нея ли си дошла да видиш?

— Да.

— Заради детето, което очакваш?

Тя се усмихна, без да успее да се въздържи. Трябваше да се досети. Речният господар имаше шпиони навсякъде и Уилоу не можеше да направи опит да скрие вестта от него.

— Да — отвърна тя.

— Твоето дете от Холидей, наследникът на трона. Каменното лице на баща й беше безизразно, но гласът му издаваше нещо от чувствата, които таеше. — Трябва да си щастлива, Уилоу.

— А ти не си — меко изрече тя.

— Това дете не е от някогашните вълшебни същества и следователно не е едно от нас. То е наполовина човек. Щеше ми се нещата да не стоят така.

Тя поклати глава.

— Ти виждаш всичко, както ти е угодно, татко. Детето е на Бен Холидей и следователно е още една пречка в усилията ти да овладееш трона на Отвъдната земя. Сега не можеш просто да дочакаш Бен да слезе от него. Сега ще си имаш работа и с неговото дете. Нямаш ли точно това предвид?

Речният господар дойде напред, за да застане право срещу нея.

— Няма да споря с теб — каза той. — Разочарован съм, че ти нямаше намерение да ми известиш за раждането на моя внук. Ти щеше да кажеш на майка си, а мен щеше да оставиш да разбера по друг начин.

— Не беше толкова трудно за теб, нали? — попита тя. Не и с всички твои шпиони, които могат да ти кажат.

Настъпи период на тежко мълчание, докато те се гледаха очи в очи, силфидата и духът, дъщерята и бащата, разделяни от разстояния, които никога нямаше да бъдат измерени.

Речният господар отмести погледа си. Слънцето проблесна в сребристата му кожа, докато той се взираше към сенките на големите горски дървета.

— Това е моята родна земя. Това са моите хора. За мен е важно да мисля преди всичко за тях. Ти си забравила какво означава това. Ние не виждаме нещата по същия начин, Уилоу. Никога не сме го правили. Никога не съм бил достатъчно близо до теб, за да намеря начин да го направя. Част от вината за това е и моя. Ти беше загубена за мен заради отказа на майка ти да живее с мен. Не можех да те погледна, без да видя и нея.

Тя вдигна рамене — бавно и преднамерено движение, сякаш за да отхвърли онази страна от миналото, която той сега не можеше да проумее.

— И все пак аз те обичах, детето ми. Все още те обичам — продължи той и отново я погледна. — Не го вярваш, нали? Не можеш да го приемеш.

Тя усети нещо вътре в себе си да потрепва, спомен за времето, когато не искаше нищо повече от тази обич.

— Ако ме обичаш — внимателно започна тя, — тогава дай ми дума, че винаги ще закриляш детето ми.

Той я погледна продължително и настойчиво, сякаш видя в нея някой друг. След това постави едната си ръка върху гърдите си. Тя се изненада, като видя колко набръчкана е станала. Речният господар остаряваше.

— Дадено — рече той. — До такава степен, до каквато мога да направя това, моят внук ще бъде закрилян. Той се спря. — Но не беше необходимо да искаш думата ми за това.

Уилоу задържа погледа си.

— Мисля, че може би беше необходимо.

Речният господар отпусна ръката си.

— Твърде груба си с мен. Но аз те разбирам. — Той погледна към небето. — Сега отиваш ли при майка си или ще дойдеш с мен в града, в моя дом? Майка ти — бързо рече той, — няма да дойде до полунощ.

Уилоу се поколеба и за миг си помисли, че ще приеме поканата му, тъй като усети, че бе отправена от любезност, а не от двуличие. След това тя поклати глава.

— Не, ще продължа — каза тя. — Имам… нужда да остана сама, преди да я видя.

Баща й кимна, сякаш беше очаквал този отговор.

— Мислиш ли, че тя…? — започна той, но после спря, неспособен да продължи.

Уилоу зачака. Той погледна настрани и после отново към нея.

— Мислиш ли, че тя ще танцува и за мен?

Уилоу изведнъж изпита тъга за баща си. За него беше трудно да зададе този въпрос.

— Не, не мисля така. Тя дори няма да се появи, ако ти дойдеш с мен.

Той отново кимна, тъй като очакваше и този отговор. Тогава тя се протегна и хвана ръката му.

— Но аз ще я попитам, дали не би танцувала за теб някой друг път.

Неговата ръка стисна по-здраво нейните. За още един миг те останаха така съединени и тогава Речният господар отново заговори:

— Ще ти кажа нещо, Уилоу. Дали ще ми повярваш или не, ще решиш сама. Но моите сънища са сигурни, а виденията ми казват истината и от всички някогашни вълшебни същества аз съм най-могъщият и съм най-близо до старите привички. Ето защо, послушай ме. Още преди да ме осведомят за раждането, аз вече знаех за детето. Бях го сънувал преди това. Сънищата ми казаха това. Пътят на твоя живот е белязан с идването на това дете. Ти трябва да намериш сили, за да устоиш на промените, които то ще донесе със себе си — и ти, и Великият господар, и двамата.

Уилоу преглътна ненадейно обзелия я страх.

— Виждал ли си лицето на моето дете? Виждал ли си нещо, което можеш да ми кажеш?

Речният господар бавно поклати глава.

— Не, Уилоу. Сънищата ми за твоето дете са прекалено общи за особеностите, които ти искаш да научиш. Сънищата ми са сенки и светлина върху пътя на живота и нищо повече. Ако ти трябват подробности, говори със Земната майка. Може би нейните видения са по-избистрени от моите.

Уилоу кимна. Той нямаше да разбере, че тя вече е говорила със стихията. Земната майка нямаше да допусне това.

— Ще направя така, както ти предлагаш. Благодаря ти.

Тя пусна ръката му и пристъпи назад. След това тръгна към гората.

— Ти няма да се опиташ да ме последваш, нали? — Уилоу се обърна назад, сякаш за да се предпази.

Баща й отново поклати глава.

— Няма. Не забравяй да попиташ за танца.

Тя се обърна напред.

— Няма да забравя.

След това Уилоу продължи напред и повече не се обърна.

Останалата част от деня измина сред прииждащите бавни бризи и удължаващи се сенки; слънцето се запъти на запад през безоблачното небе и накрая изчезна зад хоризонта, като разля над себе си пурпурни отблясъци. Уилоу седна на края на поляната, която се намираше насред старите борове и зачака падането на нощта и идването на майка си. Тя бе пристигнала рано и прекарваше времето си в размисли за развитието на своя живот. Оказа се, че има нужда да го прави.

Когато Уилоу беше още малка, тя често идваше при старите борове, за да търси майка си. Идваше, водена от нуждата да разбере каква е майка й, както и от чувството, че идвайки тук, ще може да бъде наясно със себе си. Земната майка я бе предупредила, че майка й може да не се появи дълго време, че тя може да остане мълчалива и дори да се страхува да се изправи срещу дъщеря си, която е изоставила. Все пак, Уилоу беше решена да я намери, беше станала по-упорита, отколкото някой би очаквал, дори и след думите на Земната майка.

Но тогава Уилоу не беше онова, което другите очакваха да бъде. Тя започна живота си като малко, срамежливо, замислено дете, не много хубаво, без майчина закрила или дори бащински интерес и затова нямаше причина някой да си помисли, че това някога ще се промени. Все пак тя изненада всички. Земната майка й помогна с куража и заръките, които й даваше, но най-вече самата Уилоу бе тази, която се справи с промяната и го стори със своята решителност. Отначало тя не говореше за това. Тъй като бе оставена да се грижи сама за себе си, тя отрано научи, че ако наистина желае нещо, ще трябва да излезе и да си го вземе сама. Научи се да заляга, да запретва ръкави, да работи усилено и да бъде търпелива. Разбра, че ако наистина много силно искаш нещо, то винаги ще намериш начин да си го получиш. Упоритостта бе заложена у нея; останалото дойде по-късно. Тя стана красива, въпреки че никога не го беше мислила за себе. Другите я намираха за поразителна; Уилоу гледаше на себе си като прекалено екзотична. Тъй като й се бе наложило да направи доста неща за себе си, тя се научи на увереност и прямост. Научи се да не се страхува от никой и нищо. Разви уменията и знанията си със същата огнена решителност, с която подхождаше и към всичко останало. Уилоу не постъпваше така поради някакъв страх от неуспех; на нея никога не й беше хрумвала мисълта, че може да се провали. Тя го правеше, защото това беше единственият начин, който познаваше.

И накрая, тя чака повече от три години майка й да се появи. Ходеше при старите борове поне веднъж седмично. Чакаше там през деня, а понякога и през последвалата нощ. Чакането беше трудно, но не и непоносимо. Въпреки че никога не бе видяла майка си, Уилоу усещаше нейното присъствие. Чувството идваше с едно изшумоляване на листата, с тих звук от някое животно, с шепота на вятъра или с аромата на някакви непознати цветя. Никога не беше по един и същи начин, но винаги се познаваше. След това, обнадеждена, Уилоу казваше на Земната майка, която кимваше и отвръщаше:

— Да, това наистина е била майка ти. Наблюдавала те е. Преценявала е. Може би ще се покаже някой ден.

И един ден тя го направи. В полунощ, в средата на лятото, майка й се появи сред лунното сияние, като се извиваше и правеше големи скокове, от горските дървета към поляната, за да танцува за своето дете, което толкова дълго я бе чакало. В танца имаше някаква вълшебна сила и тогава Уилоу разбра завинаги, че животът й ще бъде невероятен и изпълнен с чудеса.

Сега, след като толкова години и толкова посещения при старите борове бяха изминали оттогава, Уилоу отново бе тук. Беше дошла, за да каже на майка си за детето, което носеше, за пътуването, което щеше да предприеме и за получените предупреждения. Чувствата й бяха твърде противоречиви. От една страна се радваше от наближаващото раждане на детето, дадено й от Бен; от друга беше уплашена заради предстоящото пътуване и се притесняваше заради предупрежденията, които Земната майка и баща й бяха отправили към нея. Последното я тревожеше най-много, защото това бяха предупрежденията на две от най-силните, способни на магии, същества на Отвъдната земя, като и двамата настояваха тя да бъде нащрек; предупреждаваха, че това дете, което тя толкова желае, ще промени целия й живот.

Уилоу се опитваше да отсее чувствата си, докато очакваше настъпването на мрака. Тя мислеше и за предупрежденията, които получи. И при двете нямаше никакви нови проблясъци. Разсъжденията й бяха просто средство, с което да спечели увереност в разума и в чувствата си. Ако Бен бе тук, тя щеше да поговори за всичко това с него. И тъй като него го нямаше, тя беше принудена да използва начините, които познаваше още откакто беше малка и растеше в самота.

Най-вече Уилоу се надяваше, че майка й ще може да й помогне. Те щяха да поговорят така, както винаги бяха правили, чрез танца на горската нимфа. Този танц щеше да събуди видения, а от своя страна виденията щяха да предизвикат разбиране. Така бе ставало много пъти. Уилоу се надяваше, че и сега танцът ще помогне.

Здрачът се сгъсти и по небето се появиха звезди. На север в простора се виждаха две луни, не много високо над хоризонта; едната беше бледоморава, а другата — с цвят на праскова. Нощният въздух бе изпълнен с аромат на борови иглички и диви цветя, а поляната беше умълчана. Уилоу седеше и мислеше за Бен. Искаше й се сега той да е с нея. Всичко щеше да бъде много по-лесно, ако той беше тук. Тя не обичаше да бъде далеч от него. Чувстваше, че нещо й липсва.

Беше почти полунощ, когато майка й дойде. Тя изскочи зад дърветата с поредица от безшумни движения, които я отвеждаха от едно сенчесто място на друго. Тя беше малко ефирно създание с дълга сребърна коса, бледозелена кожа, като тази на Уилоу и тяло на дете. Не носеше дрехи по себе си. Тичаше по краищата на поляната, сякаш вкусваше от водите на някакво осветено от лунните лъчи езеро и след това изчезна зад дърветата, за да се скрие.

Уилоу застина в очакване.

Майка й се върна с едно проблясване на сребристата си кожа, бързо се завъртя около нея, като допря с пръсти страните й, сякаш с кадифе и после отново изчезна.

— Мамо? — тихо я повика Уилоу.

Миг по-късно майка й танцуваше пред дърветата, по средата на звездната светлина, която лъкатушеше сред големите клони. Нимфата се извиваше и се въртеше и скачаше сред лъчистото сияние, ръцете й плавно се движеха, като се протягаха към дъщеря й. В ответ Уилоу вдигна своите. Те не се докоснаха, но потоците от думи започнаха да текат между тях, отекващи единствено в съзнанието и тогава от мислите започнаха да се раждат видения.

Уилоу си спомни за своето обещание към баща си и заговори първо за неговото желание да погледа танца на нимфата. Майка й на мига се отдръпна назад и тя остави въпроса нерешен. Уилоу разказа за Бен и за живота в Сребърния дворец. Този път в отговора на майка й имаше щастие, въпреки че то беше незначително и премерено, тъй като тя не можеше да разбере живота отвъд гората и танците — живот, отвъд нейния собствен. По някакъв безпристрастен начин майката се радваше за Уилоу. Тя не бе способна да направи нищо повече. Уилоу се беше научила да взема онова, което майка й предлагаше и да извлича от него всичко.

След това тя остави майка си да й говори чрез своя танц и на свой ред да сподели радостта, която изпитваше. Някога Уилоу смяташе, че тази радост беше въодушевена радост. Сега й се струваше, че въодушевлението липсва, че това всъщност е едно необичайно празно, ограничено щастие, затворено в границите на самодоволството и личното своеволие, лишено от интерес или загриженост за другите, крайно объркващо и някак тъжно. Уилоу знаеше, че нито една от двете не можеше напълно да разбере другата. Все пак те споделяха онова, което можеха, отвръщаха с подкрепа и благодарност, затвърждаваха връзката, която съществуваше между тях.

След това Уилоу каза на майка си за детето и за пътуването, което щеше да я отведе от Отвъдната земя на Земята, а после и до вълшебните мъгли и отново обратно.

Отговорът на майка й дойде незабавно. Танцът стана по-див и изпълнен с ярост. Тишината на нощта се задълбочи още повече, а светът отвъд осветената от звездите поляна се плъзна още по-надалеч в мрака. Останаха само майката, дъщерята и танцът, който съществуваше между тях. Уилоу гледаше, изпълнена със страхопочитание пред грацията на майка си, наблюдаваше нейната красота и силно присъствие, както и инстинктивния отговор на необичайната необходимост на дъщеря й.

Така сред странните, невероятни извъртания и обрати на танца, се появи видението, което Уилоу очакваше да съзре. То се въздигна в светлината, за да изпълни пространството между тях.

Но видението не беше свързано с нейното дете, а с Бен. Той се бе изгубил, тя го почувства — изгубен по начин, който не можеше да осъзнае. Той беше себе си, но същевременно бе и някой друг. Не беше сам. С него имаше още двама и тя потрепери, когато разбра кои бяха те. Нощната сянка — вещицата и драконът Страбон. И тримата газеха сред блато от мъгли и сива светлина, която излизаше както отвътре, така и отвън. Те пътуваха напред безнадеждно и търсеха нещо, което тя не можеше да види; отчаяно се хвърляха в напразни усилия да го намерят.

Тогава тя съзря и себе си — погълната от подобна мъгла и сивота, изгубена като тях и също диреща нещо. Тя бе близо до тях, но същевременно и много далеч, достатъчно близо, за да ги докосне, но всъщност не се виждаше никъде. Танцуваше и се въртеше през призма от светлина и не можеше да се спре.

Имаше и още нещо. В едно неуловимо потрепване на шума и светлината, видението разкри още един последен кошмар. Той се отнасяше за това, което щеше да се случи и тя успя да разбере, че Бен бе забравил за нея, като и тя за него. Тя видя това да се случва сред мрака на сенките. Те се отдалечаваха един от друг. Те никога нямаше отново да се намерят.

Бен, чу тя отчаяния си глас. Бен!

Когато видението избледня, Уилоу се оказа съвсем сама. На поляната нямаше никой, а майка й си беше отишла. Уилоу седеше, като се взираше в пространството, където майка й бе танцувала и се опита да разбере какво й бе показала тя. Не бе научила нищо за детето си. Всичко се отнасяше за Бен. Защо? Бен беше в безопасност в Сребърния дворец, а не изгубен сред мъгливата тъмнина. А и при какви обстоятелства той би се събрал с Нощната сянка и Страбон, негови заклети врагове?

В това нямаше никакъв смисъл, което като цяло я влудяваше още повече.

Сега нейната дилема беше още по-остра. Тя искаше да се обърне и да се върне в Сребърния дворец незабавно, за да се увери, че Бен е добре. Желанието й беше толкова силно, че тя бе на ръба на мисълта да потегли без повторно да се замисли.

Но Уилоу знаеше, че не може да направи това. Сега цялото й същество бе отдадено на нейното дете, както и на пътуването, което щеше да осигури безопасното му раждане. Сега не можеше да си позволи да се товари и с други грижи, независимо за кого се отнасяха, независимо колко важни бяха те, поне докато не извършеше пътуването, на което я изпрати Земната майка. Бен щеше да се съгласи с това. Всъщност, той самият щеше да настоява за това. Засега тя трябваше да пренебрегне онова, което видението й бе показало. Щеше да остави събитията да продължат по своя ход, докато не й се отдаде възможност да направи нещо, за да може пряко да ги засегне.

Тогава тя се изправи. Беше по-уморена, отколкото бе очаквала, изтощена от нещата, които й се случиха през този ден. Отиде до средата на осветената от звездите поляна. Наведе се над мястото, където майка й бе танцувала и започна да рови в земята е ръце. Не беше трудно: почвата беше мека и лесно се събираше. Тя загреба няколко шепи и ги изсипа в торбата, която носеше за допълнителна храна — тази пръст бе една част от магията, от която се нуждаеше детето й. Уилоу здраво завърза торбата, взе я в ръце и отново я привърза към кръста си.

След това погледна на изток. Небето започваше да се развиделява. Танцът беше продължил през по-голямата част от нощта.

Уилоу се обърна към поляната, за да хвърли последен поглед. Тя оставаше безлюдна и смълчана, с древните борове, застанали като мълчаливи свидетели, които никога нямаше да кажат какво бяха видели. Толкова много неща се бяха случили там през годините, толкова много бяха останали неизличима част от живота й. А сега и това.

— Сбогом, мамо — тихо рече тя, като говореше повече на себе си. — Иска ми се да можеше да дойдеш с мен.

Уилоу постоя малко така, като мислеше за видението и затвори очите си сякаш срещу това, което чувстваше. Защо за Бен? Ами ако видението наистина беше вярно? Тя стисна по-силно очи, за да накара въпросите да си отидат.

Когато отново ги отвори, тя вече мислеше за нещата, които й предстояха. Земята, светът на Бен, някъде зад вълшебните мъгли, където трябваше да събере от втория вид пръст. Но къде в този свят? На кое място трябваше да иде? Каква почва щеше да е необходима? Какъв вид магия?

А и нейният водач…?

Тогава тя видя котаракът, седнал върху един дънер, ближейки предните си лапи. Той беше обагрен в сребристо, а лапите, муцуната и опашката му бяха черни. Беше гъвкав и добре охранен и не изглеждаше да е неопитомен. Котаракът спря да ближе лапите си и впери в Уилоу смарагдовите си очи, толкова бляскави, колкото нейните собствени. Тя имаше странното усещане, че животното е очаквало именно нея.

Познавам този котарак, изведнъж осъзна Уилоу.

— Така е, наистина — каза той.

Уилоу кимна безмълвно. Трябваше да се досети. Вълшебните хора й бяха изпратили Еджууд Дърк.