Вълшебната кутия

Последните мигове от живота на Бигар

Докато Филип здраво държеше Бигар, Сот беше изпратен да намери коне за пътуването на запад, а думата „да намери“ се разбираше като евфемизъм на думата „да открадне“. Просяците не можеха да си позволят да избират съдбата си, а чупка гномите бяха крадци по природа и по навик и във всички случаи с готовност поставяха „да намери“ на мястото на „да открадне“! Трудната част от цялата работа не се състоеше в съгласуването на някакви морални принципи, а във възприемането на мисълта, че трябва да бъдат използвани коне. Нито Абърнати, нито чупка гномите изпитваха особена привързаност към конете, а в интерес на истината конете също не ги харесваха особено. Това беше една от онези вродени вражди, които не можеха да се преодолеят по никакви причини и при никакви обстоятелства. Но разстоянието, което трябваше да изминат, изискваше поне един ден път пеша и само четири часа върху седлото. Тъй като времето на Куестър Тюс и Сребърния дворец изтичаше — зората щеше да завари Календбор и непознатия с черното наметало в усилени опити да открият начини да съкратят обсадата — те трябваше да се подчинят на нуждата и да вземат някакви коне.

Поне засега.

Сот се върна за броени минути, като водеше със себе си два вързани и покрити с одеала коня. Единият беше червенокафяв, а другият беше дорест и очевидно беше отмъкнат от живата преграда. Сот не бе помислил да осигури нито седла, нито юзди, което усложняваше проблема. Конете вече бяха започнали да се дърпат и да пръхтят от неприязън при вида на малкия, парцалив и мръсен гризач, който ги беше повел. Тъй като седла липсваха, Абърнати реши да остави одеалата на мястото им и ги подкъси с ловджийския нож на Сот, за да не висят под краката на конете и ги привърза, както можа, със собственоръчен колан, съставен от отрязаните парчета одеало. Гледката беше доста тъжна, но това беше всичко, което можеше да се направи.

Тогава те се качиха върху конете, Абърнати яхна дорестия, който беше по-необуздан от двата, а Филип и Сот се покатериха върху червенокафявия. Филип хвана въжето, а Сот взе в ръце птицата. Конете, след като отчасти осъзнаха какво им предстоеше и тъй като не бяха особено щастливи от това, започнаха да се дърпат и да пръхтят. Отначало Абърнати ги остави да потеглят в тръс, нетърпелив да се отдалечи колкото се може повече от мястото за лагеруване, в случай, че животните решаха да побягнат. Той постигна това без почти никакви усилия. Когато се отдалечиха на няколко километра и се изкачиха на достатъчна височина нагоре по хълма, на запад, Абърнати смушка с крака животното в хълбоците и конете се втурнаха напред.

Пробег, който в края на краищата завърши с провал. И двата коня, сякаш по команда, подскочиха и хукнаха през гората и над хълмовете, като че ли бяха обладани от зли духове. Абърнати се опита да озапти своя дорест жребец, но животното не се поддаде. Освободени от всякакви юзди, конете просто сами поеха командването. Писарят се отказа от каквито и да е опити да стори нещо и продължи да се крепи върху коня. Зад себе си той чу как чупка-гномите вият от отчаяние. Ако животното ги изхвърлеше, те можеха да изпуснат птицата. Изпуснеха ли я, с тях беше свършено. Абърнати изскърца със зъби и устоя на подтика да им даде някакъв безполезен съвет.

Накрая конете се умориха и забавиха хода си до тръс, а след това продължиха напред спокойно. И тримата ездачи все още бяха на местата си и се крепяха там без никакви загуби, въпреки че всички се чувстваха сякаш костите им бяха разместени. За много кратко време те бяха изминали доста голямо разстояние, както се оказа, и преди да се усетят стигнаха до Сърцето и прекосиха местността на запад. Абърнати подвикваше назад от време на време, за да получи напътствия от Бигар, а птицата мрачно измърморваше онова, което беше необходимо. Луните отегчено се преместваха спрямо хоризонта, докато нощта вървеше по своя път към утрото. Всичко наоколо започна да се променя — дърветата се оказаха все по-близо едно до друго, а гората стана още по-гъста. Скоро ездачите бяха принудени да продължат с предпазлив ход между дърветата, сред които нямаше пътеки и не позволяваха да се правят погрешни стъпки.

След малко повече от час, те стигнаха до пещерата. Слязоха от гърба на конете на някакво стръмно възвишение, вързаха ги за едно дърво и се отправиха надолу по склона, към гъстите храсталаци в подножието му. Те напредваха бавно, тъй като всички бяха схванати и се чувстваха отпаднали след ездата. Гномите непрекъснато и силно се оплакваха, а Абърнати размишляваше върху това как да им натика нещо в устата. В подножието на склона те се обърнаха назад, към няколко скупчени храсти и се озоваха пред огромна плоска скала, върху чиято повърхност бяха издълбани някакви сложни символи. Абърнати не успя нито да ги разчете, нито да разбере смисъла им.

— Какво да правим сега? — попита той Бигар.

Птицата изглеждаше изтощена до крайност, след като през целия път беше здраво държана за краката, а докато Сот се мъчеше да се закрепи върху гърба на червенокафявия жребец, често я обръщаше и с главата надолу. Отвсякъде стърчаха пера, а някога пригладеното черно тяло сега беше облечено в прах.

— Не мисля, че съм длъжен да те осведомявам повече — остро каза Бигар в отговор. — Кога ще ме освободиш!

— Когато видя Великия господар здрав и читав отново! — Абърнати не беше в настроение за спорове.

Бигар презрително изруга.

— Това няма да стане. Дори и ако ти помогна да влезеш в пещерата, ако ти покажа кутията или ако ти кажа заклинанието. Няма да стане, защото ти не си нито вълшебник, нито фокусник или какъвто и да е, за да можеш да правиш магии.

— И това го казва една птица — отвърна изпитателно Абърнати. — Просто ни вкарай вътре, Бигар. Остави на мен да се погрижа за останалото.

Птицата изпухтя.

— Много добре. Нека бъде така, както искаш. Докосни тези символи в реда, в който ти кажа — и той започна да повтаря процедурата по отварянето на входа за пещерата, както бе запомнил това от времето, когато наблюдаваше как Хорис Кю го прави.

След миг скалата се отмести назад, хлътна в земята под себе си и от вътре зейна черното гърло на пещерата, прошарено бегло тук-таме със сребърни фосфоресциращи жилки. Малката група остана загледана неуверено в негостоприемния мрак.

— Е? — присмя се Бигар. — Тук ли ще стоите цял ден или ще влезете? Хайде, да свършваме с това.

— Колко дълбоко навътре води тази пещера? — попита Абърнати.

— Докато достигне края си — отсече птицата. — Ше-еш!

Абърнати не му обърна внимание. Той не харесваше пещерите, както не си падаше и по тунелите, но не можеше да рискува да изпрати чупка гномите да тръгнат сами. Не се знаеше какво може да се случи. От друга страна той се опасяваше да не попадне в някой капан.

— Аз влизам пръв — доброволно пожела Филип, като по този начин реши проблема.

— Аз съм втори — предложи Сот.

— Ние нямаме нищо против тунелите и пещерите.

— Обичаме и тъмнината.

Това беше добре дошло за Абърнати. Той се задоволи да остане в тил. Така беше по-добре, за да държи всички под око. Освен това, ако имаше някакви капани, чупка-гномите имаха доста по-голям шанс от него да ги забележат. За нещастие носът му служеше по-добре отколкото очите, но такъв беше жребият му и сега нямаше място да го оплаква.

— Добре — съгласи се той, — но бъдете внимателни.

— Не се тревожи за нас — успокои го Филип жизнерадостно.

— Дори за миг — добави Сот.

Доста задоволително, съгласи се Абърнати. Не, че възнамеряваше да се разтревожи при някакви обстоятелства.

— Само дръжте птицата здраво — заповяда той.

Те внимателно пристъпиха към входа на пещерата и от мрака на нощта, мрака на пещерата ги погълна. Фосфоресцираща светлина блестеше на мътни жилки по стените на прохода пред тях, като светлинката на свещ, наблюдавана през прозореца в някой дъждовен ден. Те се спряха за малко до входа и се огледаха около себе си. Въздухът вътре беше изненадващо топъл. Тишината беше всеобхватна.

Една неочаквана, ужасяваща мисъл прониза съзнанието на Абърнати. Ами ако Горс по някаква причина беше дошъл тук преди тях и сега ги чакаше? Мисълта беше толкова страшна, че за миг той не можа да помръдне. Изведнъж му дойде на ум, че е оплел конците. Нямаше оръжия, нито магическа сила, както и каквито и да е бойни умения, с които да се защити. Гномите бяха безполезни в боя; всичко, което те умееха, беше да се заровят в земята за убежище. Цялото това начинание беше изпълнено с опасности, над него дебнеше вероятността от провал. Какво си беше помислил, когато започна всичко това?

Тогава моментният страх премина и той успя да се успокои. Беше направил онова, което трябваше, онова, което беше необходимо и правилно и което беше достатъчно, за да оправдае какъвто и да е риск. Великият господар Бен Холидей зависеше от него. Той не знаеше точно как, но разбираше, че по някакъв начин, това е така. Припомни си как беше съдействал на Горс и Хорис Кю в усилията им да заблудят народа на Отвъдната земя и да подкопаят достойнствата на трона. Припомни си за цената, която трябваше да плати за своята глупост.

— Е, тогава, да тръгваме — смело заяви той.

Гномите, които го наблюдаваха как се бори с колебанията си, пристъпиха през прага на пещерата. Абърнати си пое дълбоко въздух и ги последва.

В този миг скалата изскърца и се затвори зад тях.

Абърнати скочи, чупка гномите изскимтяха и сред тях настана същински хаос. Писарят инстинктивно се хвърли към вратата, за да се опита да я отвори. И двата чупка-гнома се втурнаха напред, за да му помогнат, но за своя беда, се блъснаха един в друг. Докато се сблъскваха, Бигар клъвна ръката, която го държеше, толкова силно, колкото можеше и Сот го изпусна.

Бигар на мига се освободи, политна във въздуха и светкавично се стрелна навътре към дълбините на пещерата.

Вътре в Лабиринта Бен Холидей си проправяше път сред мъглата и внимателно държеше пред себе си медальона. Страбон и Нощната сянка го следваха като притихнали духове. След разкриването на истинската им същност, те всички бяха преобразени вътрешно, но на външен вид и тримата носеха бремето на променените си образи и възможности, сякаш бяха оковани във вериги. Сега имаха чувството, че извървяват последните няколко километра от пътя си и че ако не успеят да се освободят в този момент, ще останат приковани към това място завинаги. В тях се вселяваше нарастващо отчаяние.

Но никой не усещаше това по-добре от Бен, който държеше в ръцете си тяхната единствена надежда. Медальонът не говореше с него; не излъчваше светлина и не даваше напътствия. Бен вървеше като слепец, без да вижда дори най-малката необходима му следа. Той знаеше само, че медальонът го беше закрилял по пътя през вълшебните мъгли преди и по някакъв начин трябваше да стори това отново, за да могат те да оцелеят. Защото тук ставаше въпрос за оцеляване, въпреки че тази дума оставаше неизказана. Ако те останеха в Лабиринта, щяха да полудеят. Лудостта беше факт, който те съзнаваха толкова ясно, колкото чувстваха и своето отчаяние: опасност, на която нямаше да устоят, също като Страшната мъгла, която се спускаше, когато те бяха застрашени от нещо. Но за разлика от Страшната мъгла, лудостта идваше, не за да ги защити, а за да ги унищожи. Правеше го постепенно, като разграждаше увереността им, надеждата и волята. Действаше срещу тях така настойчиво, както болестта срещу здравето. Изтощаваше цялата им енергия и накрая единственото, което щеше да остане, щеше да бъде смъртта.

Но те все още нямаше да й се дадат, шепнеше Бен в съзнанието си. Това, че намери Уилоу, дори и в съня си, дори и за най-краткотрайния миг; това, че я намери и разбра, че тя зависи от него, че го чака някъде отвъд плена на мъглите в Лабиринта, тя и тяхното неродено дете, беше достатъчно, за да вдъхва сила на неговата решителност. Той щеше да намери изход. Медальонът щеше да им предостави начин за бягство. Така трябваше да стане.

— Не виждам никаква промяна — дочу се студеният глас на Нощната сянка.

Тя беше права. Изглежда те изобщо не напредваха, въпреки че вървяха от часове. Не трябваше ли вече да са се освободили, щом като медальонът вършеше работа? Колко време беше необходимо? Бен отправи поглед напред към мрака и се опита да открие нещо по-различно сред неясната и лепкава картина на мъглата. Той не забави ход, защото мислеше, че ако го направи, те може да спрат, а спряха ли, бяха загубени. Движението, независимо какво точно беше, даваше надежда.

— Влагата е намаляла — изведнъж каза Страбон.

Бен погледна надолу. Драконът беше прав. Земята, по която стъпваха, беше по-твърда от всеки друг път, откакто бяха попаднали сред мъглите. Може би това беше знак. Той го прие така и ускори крачката. Пред тях дърветата изглежда се бяха разредили. Нима беше възможно? У него процъфтя надежда. Той почервеня от нейната яркост. Дърветата им правеха път, отваряха пространство на някаква поляна, а на свой ред, от поляната започваше проход, тунел, който водеше някъде напред, през избуяла вековна растителност, към далечния мрак.

— Да — прошепна той на глас.

Защото това беше ясна пътека, по която те сега се приближаваха — пътека, позната на всеки, преминал от вълшебните мъгли към Отвъдната земя. Те нетърпеливо забързаха към нея и дори Нощната сянка очевидно засия при жадуваната гледка. Влязоха в мрака на тунела вкупом и се спуснаха напред по горската диря. Това беше връзката, която бяха търсили, пътят за мястото, от което бяха дошли. Тук нямаше вълшебни същества, нямаше звуци, движения, нямаше и частица, от какъвто и да е живот, освен дърветата, храстите и мъглата, които ги обгръщаха. Те все още се намираха сред вълшебните мъгли на Лабиринта. И все пак, някъде наблизо, някъде точно пред тях, вратата, която извеждаше оттук, ги очакваше.

Но изведнъж мракът препречи гледката пред тях, потъмня като мастило и се превърна в стена, която се издигаше и се простираше настрани без край. Те забавиха ход, когато се приближиха до нея, разстроени от присъствието й. Спряха, осъзнали, че това ще им попречи да продължат напред. Докоснаха повърхността й и разбраха, че беше твърда и неподвижна като скала. Тръгнаха покрай стената и в двете посоки, за кратко, след което се върнаха обратно по следите си. В стената нямаше врата, откъдето да преминат. Изход нямаше.

— Що за безумство е това? — изсъска побесняла Нощната сянка.

Бен поклати глава. Медальонът не можеше нито да намери пролука сред мъглите, нито да им покаже някакъв път наоколо. Тази стена, каквото и да представляваше тя, оставаше незасегната от магията на медальона. Как беше възможно това? Ако вълшебните мъгли бяха техният затвор, тогава медальонът трябваше да ги преведе оттам. Медальонът осигуряваше проход през всички мъгли.

Тогава изведнъж Бен осъзна какво бе онова, което виждаше. Тази черна стена не беше образувана от вълшебни мъгли. Тя представляваше оградната стена на самата вълшебна кутия, у нея имаше магия, различна от онази на вълшебните мъгли и представляваше последната преграда срещу бягството им. А ключалката на тази врата, опасяваше се Бен, не беше вътре в тази клетка. Точно обратното, тя се намираше отвън.

Той пристъпи назад разстроен и отчаян. В съня си Бен успя да излезе от вълшебните мъгли на вълшебната кутия, но не можеше да стори това, докато беше буден.

— Какво можем да направим сега? — тихо попита Страбон, облегнат на лакътя си, като преглътна гнева в гласа си.

Бен Холидей нямаше отговор на този въпрос.

На Бигар му бяха необходими няколко секунди, за да достигне до дъното на пещерата, в залата, където Горс беше скрил вълшебната кутия. Бигар се спусна към издадената скала, върху която бе поставена кутията и се приземи на някакво скално образование над нея. А сега какво? Не се беше замислял за нищо друго, освен за бягството си, докато стигна дотук, а сега, след като достигна целта си, не можеше да реши какъв да бъде следващия му ход. Имаше само един изход от пещерата и той се намираше обратно там, откъдето беше дошъл. Над вратата имаше някакви странни надписи, различни от знаците, които отваряха вратата от външната страна, но Бигар знаеше необходимата последователност. Всичко, което се искаше от него, беше да подмами кучето и онези къртици в друга посока за достатъчно дълго време, за да може той да отвори вратата.

Вече ги чуваше как приближават, чуваше драскането на ноктите им в скалата, както и воят на гласовете им.

— Ела тук, малка птичке — извика някой от тях.

Бигар се изсмя. Малка птичка, наистина.

Той търпеливо изчака в близкия мрак, докато те се появиха. Добиха очертания сред тъмнината сякаш бяха глигани, които душеха и се суетяха по пътя, който водеше навътре в пещерата. Колко жалко! Това бяха къртиците или каквито и да бяха, които пълзяха напред — подземни малоумници, които можеха да го хванат толкова, колкото можеха да се справят с овладяването на науката.

— Ела тук, птиченце — внимателно повтори единият от тях.

— Ела тук, глупава птицо — отсече другият.

Това сигурно беше онзи, когото клъвна, помисли си Бигар. Той щеше да се усмихне, ако клюнът не му пречеше да го стори. Надяваше се да е причинил достатъчно силна болка на това проклето малко чудовище. Надяваше се зверчето да е развило гангрена и сега да падне мъртво на земята. В края на краищата, гномът беше показал съвсем малко загриженост за Бигар. Да го държи с главата надолу да се клатушка върху онзи кон! Да му удря главата в крака си, докато се опитва да се задържи върху коня! Хубаво, скоро те щяха да разберат какво значи да се забъркат с него!

Той се издигна от мястото си и прелетя през залата. В същия миг те го видяха, с очи, по-проницателни, отколкото си мислеше, и скочиха, за да го хванат, докато прехвърчаше край тях. Безнадеждно, разбира се. Той беше почти на метър височина над пода и беше два пъти по-бърз от тях. Премина покрай тях и се устреми към изхода, докато те напразно стискаха с ръце въздуха. Дано кучето също да беше тръгнало с тях, за да го последва. Дано.

Но не беше така. Кучето беше застанало точно пред скалната преграда и чакаше. Бигар светкавично се наклони с крила и лесно избегна протягащите се ръце на кучето и неговите зъби. То беше по-умно от къртиците. Нямаше да остави Бигар да избяга толкова лесно.

— Ела тук, малък…

Кучето започна да го нарича с различни епитети, които постепенно замираха в ехото на скалите, докато Бигар прелиташе към главната зала. Значи това беше задънена улица. Те всички бяха като в капан в тази пещера. Съзнанието на Бигар препускаше. Сега номерът беше да подмами кучето да се отдалечи от скалната плоча ида го привлече към дълбините на пещерата, за да има Бигар достатъчно време да се промъкне покрай него и да отключи вратата. Веднъж, след като излезе от пещерата те никога повече нямаше да могат да го хванат. Тогава Горс щеше се справи с тях. Той изведнъж започна да се пита дали има някаква вероятност тази нощ Горс да се върне в пещерата. Може би Хорис беше отишъл при него, за да му каже за изчезването на Бигар. Може би. Но това беше като да признае, че фокусникът има повече мозък, отколкото в действителност, а той не заслужаваше подобно признание. През последните дни Хорис беше станал твърде глупав дори, за да измисли как да си върже връзките на обувките. Откакто Горс беше на свобода, Хорис се бе уплашил и объркал и затова беше като цяло непотребен. Бигар смяташе, че може би беше време да си намери нов съдружник. В края на краищата, за какво можеше да му послужи Хорис? Бигар беше истинският мозък на операциите им. Винаги е било така.

Докато наближаваше залата, той се издигна към тавана, но дори и от по-високата си позиция едва успя да избегне Сот, когато гномът скочи от едно скално възвишение, до което се беше изкачил по стената. Гномът се спусна към него, но го изпусна; ръцете му бяха готови да го сграбчат и той падна върху пода на пещерата. Бигар дочу удара в земята, който прозвуча като глух тропот, след това чу как Сот изпъшка и започна да мърмори. Добре.

— Добър опит, гризач такъв — подвикна Бигар радостно, след което се приведе, защото другата къртица хвърли нещо покрай главата му. Някакъв метален тиган или чиния, кухненски прибор, един от онези, които Хорис беше донесъл. Бигар ядосано изкряка и се издигна толкова високо, колкото можеше. Беше време за настъпление.

В този момент покрай него започнаха да прелитат всякакви предмети. Гномите усилено атакуваха, като се опитваха да го свалят на земята. Те хвърляха всичко, което можеха да повдигнат и същевременно викаха по него, наричаха го „глупава птица“ и още по-лошо, започваха да стават все по-яростни. Това беше добре дошло за Бигар. Яростта води до грешки и той разчиташе те да допуснат такива. Все още не бяха видели вълшебната кутия и птицата целенасочено стоеше настрани от нея. Той се въртеше, спускаше се надолу, рееше се извън опасността да бъде хванат, дразнеше ги и ги вбесяваше безмилостно, отвръщаше им с различни названия, предизвикваше ги да го хванат. Пълни глупаци, ето какво бяха те; просто не спираха да крещят, да скачат и да се опитват да го ударят с разни предмети. Нямаха никакъв шанс.

От друга страна, той започваше все повече да се отегчава от цялото това хитруване, а все още нямаше план как да накара кучето да се отдалечи от вратата. Трябваше да му отклони по някакъв начин вниманието, за да го принуди да се затича заради нещо, което кучето нямаше да пренебрегне. Той изведнъж се зачуди какво ли ще стане, ако изрече думите, които бяха пленили Холидей и останалите в кутията. Нищо добро, реши Бигар и бързо отхвърли тази идея. Кутията беше твърде опасна. Освен това, какво щеше да стане, ако по този начин затворниците успееха да се освободят? По-добре беше да остави нещата такива, каквито си бяха досега. Той отново огледа пещерата, за да потърси друг път за бягство, като се надяваше, че може и да е пропуснал някоя въздушна шахта или пролука. Не видя нищо такова.

Под него чупка гномите започнаха да дърпат одеалата от собственоръчно направеното легло на Хорис Кю и да се опитват да ги вържат едно за друго, за да направят мрежа. Само опитайте, самодоволно се усмихна Бигар. Той полетя към тях, докато те работеха, отвлече вниманието им и още повече ги раздразни. Можеше да види блясъка на жълтите им очи в мига, в който се наведоха и изсъскаха към него. Бяха наистина разгневени, и двамата. Това им действаше благотворно. Те довършиха мрежата си. Цялата беше надупчена от пролуки за бягство. Глупаци! Гномите започнаха да се опитват да го притиснат към ъгъла, за да могат да го уловят.

— Дебелоглавци! Подлизурковци! Глупави подземни прасета! — извика им той, като лесно избягваше жалките им усилия да го пипнат.

Бигар се снижи, взе един от по-леките предмети, които чупка гномите бяха хвърлили по него, отнесе го на високо и го пусна върху главите на преследвачите си. Гномите изкряскаха и започнаха да вият. Може би това щеше да доведе кучето, помисли си Бигар. Но него все още го нямаше. Сигурно шумотевицата не беше достатъчна. Бигар опита отново с един малко по-тежък предмет дървен черпак. Той чисто и просто го изпусна върху главата на Филип, гномът изгуби равновесие и от мястото, на което се бе установил, на около половин метър от земята, падна с лице към пода. Сигурно го беше заболяло ужасно, но гномът в същия миг се изправи на крака. Корави глави, помисли си Бигар. В тях нямаше мозък, който да обременява дебелите черепи.

Тази игра продължи още известно време — чупка-гномите хвърляха мрежата си към Бигар, Бигар избягваше примката и им подвикваше обиди. Никой не печелеше преднина. Бигар крещеше обидни названия и към кучето, но отговор нямаше. Той се спусна в тунела обратно натам, където на пост стоеше Абърнати, опита се да го подмами след себе си, като го обиждаше и прелиташе ниско над него, но той не помръдваше.

Бигар беше този, който пръв изгуби търпение. Той не можеше да понесе това, че тези малоумници го държаха в плен толкова дълго време, не можеше да приеме мисълта, че пътят му е препречен от някакви глупаци. Реши да опита нещо, за да се измъкне от тази задънена улица. Той отново се устреми към залата в далечния край на пещерата, мина покрай скачащите с протегнати към него ръце чупка гноми, прелетя през стаята и стигна до вълшебната кутия. Търпението му бе изчерпано. Единственото, което щеше да доведе кучето, беше кутията — особено, ако си помислеше, че ще й се случи нещо ужасно. Тогава Бигар щеше да му разкаже играта.

Той започна да дразни къртицеподобните същества, като ги подмамваше към входа на пещерата и в същото време им даваше достатъчно надежда, че ще успеят да го хванат, за да ги накара да го следват. След това се спусна обратно през стаята към вълшебната кутия. Той леко се приземи върху капака й, заби нокти в пролуките, където бяха гравирани символите с магическа сила, увери се, че я е хванал здраво и се издигна във въздуха. Това не беше лесно. Кутията беше тежка и неудобна за носене. Той видя как чупка гномите се втурнаха към него, като закрещяха още по-диво, когато разбраха какво прави. Те все още не осъзнаваха добре, не бяха започнали да крещят „вълшебната кутия“ или нещо подобно и затова кучето все още го нямаше. Като с усилие щракна с клюна си, Бигар се издигна в мрака с впити в кутията нокти. Крилата му бясно пърхаха, за да запазят височината му. Перата по външната част на крилата му се изправиха. Отдолу къртиците бясно скачаха към него.

Той положи усилия и изпърха с криле до най-високите части на залата с вълшебната кутия, която се поклащаше под ноктите му. Планът му беше да я поноси така още няколко минути и след това да я пусне. По този начин със сигурност щеше да накара кучето да дойде насам.

— Глупава птицо, слез долу! — изви глас гномът.

— Защо вие не се качите горе? — озъби се Бигар.

— Ще съжаляваш за това! — извика другият гном.

— Искате ли да видите какво ще се случи, ако реша да се освободя от това нещо? — подразни ги той и силно размърда кутията. — Мисля, че няма да успея да я задържа твърде дълго.

Щом чуха това, те закрещяха като зловещи духове и се втурнаха към него като мишки, подгонени вън от дупката си. Той наистина се забавляваше от действията им. Кръстосваше от единия край на стаята до другия и ги караше да го следват — две смешни, безнадеждни пионки.

Но кучето все още го нямаше.

Той изгуби търпение за последен път. Чудесно, щом така искат да играят, чудесно! И без друго беше изтощен. Наклони се с криле, за да се отдалечи от най-високото място в залата и изпусна вълшебната кутия.

За нещастие, докато правеше това, се оказа, че един от ноктите му се е впил здраво в някакъв процеп.

Вълшебната кутия полетя, устремена към пода на пещерата, а надолу, заедно с нея, беше повлечен и злощастният Бигар. Птицата с всички усилия се мъчеше да се освободи, като се дърпаше и драскаше тежестта, прикачена към крака си, но нокътят й беше здраво заклещен. Каменният под ги привлече към себе си. Бигар изпищя и затвори очи.

Това, което очакваше, обаче, не се случи. Нямаше разбит череп върху камъка, нито разцепени на трески кутия и птица. В последния миг Сот се хвърли над пода и хвана и двете с кривите си космати ръце.

Бигар успя единствено да отвори очи преди една мръсна ръка да се вкопчи здраво в нещастното му гърло.

— Пипнах ли те сега, глупава птицо — изшептя гномът.

Абърнати стоеше на входа на пещерата и слушаше врявата от вътрешните зали, която неочаквано и ненадейно замря. Той изчака тя отново да се разрази, но това не стана. Тишината се удължи и се задълбочи. Беше ясно, че нещо се беше случило, но какво? Не можеше да напусне поста си, за да разбере. Знаеше, че Бигар ще се промъкне покрай него и ще избяга, ако той се отдалечи оттук. Птицата се опитваше да го подмами да се отмести от мястото си през изминалия час и чакаше удобен момент. Абърнати беше изпратил Филип и Сот по петите на пакостливото създание, като мислеше, че те бяха най-подходящи да изпълнят тази задача във всички случаи. Не знаеше как те изобщо ще успеят да заловят птицата, но едва ли имаше друга възможност, освен да ги остави да се опитат. Големите усилия, които полагаха, бяха очевидни по звуците на тяхната борба — продължителна, безпощадна какафония, която предполагаше цяла поредица от неприятни събития.

А сега всичко беше спокойно.

— Филип? — предпазливо извика той. — Сот?

Нямаше отговор. Абърнати нетърпеливо зачака. Какво трябваше да стори?

В този момент две бледи, но познати фигури се появиха сред прорязания от фосфоресциращи жилки мрак, като държаха между себе си сложно гравирана дървена кутия. Сърцето на Абърнати подскочи от нетърпение.

— Намерихте я! — възкликна той, като едва се възпря да не затанцува.

С провлечена крачка чупка гномите се приближиха към него с безкрайно изтощен вид.

— Глупавата птица се опита да я пусне — злобно изрече Филип.

— Опита се да я разцепи — украси думите му Сот.

— Да нарани Великия господар — каза Филип.

— Може би и да убие Великия господар — допълни Сот.

Те нежно погалиха повърхността на вълшебната кутия и внимателно я подадоха на кучето.

— Глупавата птица няма повече да прави така — каза Филип.

— Никога повече — заяви Сот.

И изплю едно добре сдъвкано черно перо.