Върховната тайна

1.

Какво ни подтиква да действаме?

2.

Той деликатно придвижва напред дамата.

Мъжът с очила от черупка на костенурка се състезава с компютъра Дийп Блу IV в тишината на голямата зала на фестивалния дворец в Кан. Залогът е световната шампионска титла по шах. Ръката му трепери. Той рови трескаво в джоба си. Решил е да спре цигарите. Но напрежението е непоносимо.

Толкова по-зле.

Слага цигарата в уста. Сладникав дъх на ароматизиран тютюн изпълва гърлото му, излиза от ноздрите му и се разнася, докосвайки плюшените завеси, червените фотьойли; златистожълтият облак рисува кръгчета, които се преплитат в безкрайни осмици.

Противникът му, компютърът — внушителен стоманен еднометров врящ куб. От решетката за проветряване се носи мирис на озон и на гореща мед.

Мъжът е блед и изтощен.

Трябва да спечеля, мисли той.

Телевизионни камери предават директно на множество огромни екрани изпитото му лице с трескав поглед. Странна гледка представлява луксозната зала, събрала близо хиляда и двеста души публика, която следи с отворена уста един безмълвен и абсолютно неподвижен мъж. Един мъж, потънал в мисли.

На сцената, отляво — яркочервен фотьойл, на който седи шахматистът, подвил крак под себе си.

По средата — маса, шахматна дъска с фигури, бакелитов часовник с два циферблата.

Отдясно — метална сгъваема ръка на робот, свързана с кабел към голям сребрист куб, върху който с готически букви е изписано „Дийп Блу IV“. Малка камера, кацнала на един триножник, позволява на компютъра да вижда шахматната дъска. Единственият ясен звук идва от часовника. Тик. Так. Тик. Так.

Двубоят продължава цяла седмица. А днес играят вече шест часа. Никой не знае дали отвън е нощ или ден. Внезапно се разнася досадно жужене. В залата е влязла муха.

Да не се разконцентрирам.

Мъжът и машината са с изравнени шансове. Всеки има по три спечелени партии. Този, който спечели играещата се в момента, печели и мача. Той изтрива капчиците пот по челото си и смачква фаса.

Ръката насреща се протяга. Машината премества черния кон.

На екрана на Дийп Блу IV се изписва „Шах на царя“.

Раздвижване в залата.

Стоманеният пръст натиска копчето на часовника. Той започва да отброява минутите, припомняйки на мъжа с очилата, че и той се бори с времето.

По-бързомислещият робот е взел значителна преднина.

Мухата кръжи. Огромният таван на залата й позволява да изпълнява шеметни лупинги. След всеки лупинг тя се доближава все по-близо до шахматната дъска.

Мъжът чува мухата.

Да не се разсейва. Най-важното е да не се разсейва.

Мухата се връща.

Мъжът се старае да се абстрахира от жуженето.

Добре да огледам играта.

Шахматната дъска. Човешкото око. Зад него — зрителният нерв. Зрителното поле на тилния лоб. Мозъчната кора.

В сивото вещество на шахматиста прозвучава призив за борба. Задвижват се милиони нервни клетки. По цялата им дължина прескачат микроскопични електрически заряди, които изпращат сигнали към окончанията си. Налице имаме бърза и интензивна мисловна дейност. Мислите препускат като стотици възбудени мишлета из огромния таван-лабиринт на мозъка му. Сравняване на разположението на фигурите в настоящата партия с това от предишни партии, победи и поражения. Преглед на възможни бъдещи отигравания. Приливът се насочва в обратна посока.

Мозъчната кора. Гръбначният мозък. Нервът на мускула на пръста. Дървената шахматна дъска.

Мъжът оттегля белия си цар и временно го спасява.

Дийп Блу IV стеснява окото на обектива на видеокамерата си.

„Функция анализ. Начало. Изчисление.“

Шахматната дъска. Обективът на видеокамерата на компютъра. Зад него — оптичният кабел. Картата. Централният процесор.

Във вътрешността на процесора — град с безброй разклонения, прорязан от микроскопични булеварди; медни, златни и сребърни жички се преплитат сред високи силициеви здания. Електрическите импулси се движат във всички посоки, също като забързани автомобили.

Машината търси начин да нанесе смъртоносния удар възможно най-бързо. Сравняване на сегашната ситуация с милиони предварително записани заключителни части на партии шах.

След като анализира всички възможни ходове, Дийп Блу IV обявява избора си. Металната му ръка премества черния тур и блокира последния квадрат, позволяващ на царя да се спаси.

На ход е човекът.

Тик. Так.

Часовникът повдига по-високо завесата на времето.

Бързо. Би било прекалено глупаво да загуби по време.

Мухата каца направо върху шахматната дъска.

Тик. Так. Тик. Так.

„Бззз“, жужи подло мухата, търкайки очи с предните си крачета.

Да не мисля за мухата.

Без да прецени докрай своя ход, ръката от плът се насочва към царя, но в последния момент премисля и играе с друга фигура.

С офицера.

Със светкавично движение мъжът вдига фигурата и размазва мухата, кацнала върху едно бяло квадратче. После пръстът натиска копчето на часовника, за да пусне времето в противниковия лагер. Само още няколко секунди, преди да се спусне завесата. В залата цари потискаща тишина.

Двете сърдечни стомахчета на човека пулсират неравномерно. Като в забавен кадър дробовете му изтласкват въздушна струя до гласните струни. Той отваря уста.

Времето спира.

— Шах и мат — произнася той.

Оживление в залата.

Компютърът проверява за евентуален спасителен изход, след което стоманената ръка нежно взема своя цар и го поставя легнал върху дъската в знак на подчинение.

В залата на фестивалния дворец в Кан се надига огромна овация, последвана от луди аплодисменти.

Самюел Финшер току-що е победил световния шампион по шахмат — компютъра Дийп Блу IV!

Човекът затваря очи, за да се успокои.

3.

Спечелих.

4.

Отваряйки очи, Самюел Финшер вижда пред себе си двайсетина журналисти, които се втурват към него с микрофони и магнетофони в ръце.

— Доктор Финшер, доктор Финшер! Ако обичате!

Организаторът на мача им прави знак да се върнат по местата си и обявява, че Финшер ще говори.

Група инженери се появяват, за да изключат Дийп Блу IV, който, примигвайки с по някой и друг диод, престава да мърка и угасва.

Шахматистът се качва на сцената и застава зад поставената вдясно катедра.

Аплодисментите се усилват.

— Благодаря, благодаря — изрича Самюел Финшер и вдига ръце, за да ги умири.

Жестът предизвиква обратния ефект — овациите се развихрят и след първата вълна нестройни ръкопляскания публиката започва да аплодира в съвършен синхрон.

Шахматистът търпеливо изчаква и попива челото си с бяла носна кърпа.

— Благодаря.

Най-сетне аплодисментите постепенно затихват.

— Ако знаете колко съм щастлив, че победих в този мач! О, Господи, да можехте да разберете само колко съм щастлив! Моята победа се дължи на една тайна пружинка.

Залата слуша внимателно.

— Теоретично компютърът е винаги по-силен от човека, защото е лишен от емоции. Когато печели, компютърът не е нито щастлив, нито горд. Когато губи, не е потиснат, нито разочарован. Компютърът няма его. Не е изпълнен със стремеж за победа, не си задава въпроси, дори не изпитва лична неприязън към противника. Компютърът е винаги съсредоточен, винаги е във върхова форма и не се замисля над предишните си ходове. Затова компютрите-шахматисти винаги побеждаваха хората-шахматисти… поне до днес.

Доктор Финшер се усмихва, като че ли смутен от толкова простичката истина, която формулира.

— Компютърът е лишен от емоции, но… е лишен също и от „мотивация“. Дийп Блу IV знаеше, че ако спечели, няма да получи допълнителна порция електричество или програми.

В залата се чува смях.

— Не изпитваше страх, че ще го изключат от мрежата, ако се провали. Докато аз… бях мо-ти-ви-ран! Исках да отмъстя за поражението, нанесено на шампиона Леонид Камински в същата тази зала миналата година, когато той се изправи срещу Дийп Блу III. Исках да отмъстя и за Гари Каспаров, победен в Ню Йорк през 1997 г. Защото за мен тези поражения са предизвикателства не само към шахматистите, а и към целия човешки род.

Самюел Финшер избърса очилата си, сложи ги и отново се обърна към публиката.

— Страхувах се да не ми се наложи да призная, че ние, хората, винаги ще бъдем по-слаби шахматисти от машините. Но мотивираният човек не познава граници. Одисей е прекосил Средиземно море, преодолявайки хиляди препятствия, защото е бил мотивиран. Именно защото е бил мотивиран, Христофор Колумб е прекосил Атлантика. Защото е бил мотивиран, Армстронг е стъпил на Луната. Човечеството ще бъде обречено в деня, в който хората ще престанат да изпитват желание да надскочат себе си. Затова вие, които ме слушате, си задайте въпроса: „Какво всъщност ме кара да ставам сутрин, да върша разни неща? Какво ме кара да правя усилия? Какво ме кара да действам?“

Самюел Финшер обхожда присъстващите с уморен поглед.

— Кой е главният ви мотив в живота… това е вероятно най-важният въпрос.

Свежда поглед, като че ли да се извини за това, че е говорил толкова разпалено.

— Благодаря за вниманието.

Слиза от естрадата, преминава през тълпата, която се разделя, за да му направи път, и се отправя към годеницата си Наташа Андерсен.

След един последен жест за сбогом към публиката двойката се качва в черна спортна кола и изчезва сред облака прах, превърнал се в стробоскопски прашинки от щракането на фотоапаратите.

5.

Същата вечер доктор Самюел Финшер е намерен мъртъв във вилата му в Кап д’Антиб. Новината е разпространена в последната за деня новинарска телевизионна емисия. Камерата показва мястото на смъртта, а гласът на журналиста звучи зад кадър.

„… Трагедията се е разиграла няколко часа след като Финшер спечели световната титла по шахмат.“

Камерата се разхожда из луксозното антре и салона.

„… случаят е още по-загадъчен, тъй като според следователите липсват каквито и да било следи от взлом…“

Камерата показва отблизо различни предмети в стаята, мебели, произведения на изкуството. Няколко платна на Дали и скулптури на древни гръцки философи.

„… По жертвата няма никакви следи от наранявания.“

Вратата на банята се отваря и се появява Наташа Андерсен, оградена от двама полицаи. Опитва се да скрие доколкото може лицето си, за да не я снимат. Макар и без грим, рядката й хубост изглежда ненакърнена въпреки ужаса на момента.

Появява се мъж в зелен костюм, който явно нарежда на полицаите да влязат във вилата. Журналистът се обръща към него с въпрос.

— Комисарю, можете ли да ни кажете какво се е случило?

— Едва преди час бяхме известени за смъртта.

— Кой ви повика?

— Госпожица Андерсен.

— Кой е причинил смъртта?

— Госпожица Андерсен.

— Шегувате се!

— Каза, че го е убила… докато са се любили.

Комисарят нетърпеливо додава:

— Следствието е в ход. Ще ви дадем повече информация, след като получим резултатите от прегледа на съдебния лекар. А сега ще ви бъда признателен, ако ме пуснете да мина.

Репортерът напомня накратко кариерата на доктор Самюел Финшер. Невропсихиатър, завършил Медицинския университет в Ница, направил светкавична кариера. Едва четирийсет и две годишен му поверяват ръководството на болницата „Света Маргарита“, която се намира на един от Леринските острови. Разширява сградата и прилага нови методи на лечение в психиатрията, ожесточено оспорвани от колегите му, включително и от тези в Париж.

Докато повечето големи шахматисти започват кариерата си отрано, само за една година късно появилият се в шахмата Финшер става майстор и гросмайстор. Преди три месеца Самюел Финшер се налага над шампиона Леонид Камински. Продължава победната серия и с днешната победа над Дийп Блу IV връща на хората така желаната титла на най-добър шахматист на планетата.

Следват повторно излъчване на кадрите от мача, игран същия ден, и откъси от словото на победителя.

След това журналистът припомня кариерата на Наташа Андерсен, топмодел от Дания — след два бурни брака, първият — с тенисист, вторият — с актьор, тя става спътница на свръхнадарения шахматист-невропсихиатър.

Журналистът приключва с изречение, което, изглежда, сериозно е обмислил.

— Възможно ли е познатата като „най-дългите крака на света“ да е победила „най-големия ум на планетата“? Ако това предположение се потвърди, ще бъдем изправени пред една странна „смърт от любов“.

Камерата проследява носилката с тялото, която вкарват набързо в линейката. Възползвайки се от суматохата, журналистът повдига чаршафа, за да се види лицето на жертвата.

Кратък близък план на лицето на мъртвеца.

Лицето на доктор Самюел Финшер е застинало в изражение на абсолютен екстаз.

6.

— „… смърт от любов“.

На 954,6 км оттук звукът и картината са прихванати от параболична антена, която ги отвежда до екрана на един телевизор. Едно ухо и едно кафяво око са крайните приемници. Един пръст натиска бутона „стоп“ на видеото. Информационната новинарска емисия от дванайсет в полунощ е записана.

Собственикът на пръста застива за миг, за да осъзнае току-що видяното и чутото. След това с една ръка взема стар бележник, с другата вдига слушалката на телефона и нервно набира някакъв номер. За момент се колебае, прекъсва връзката, грабва палтото си и излиза.

Вали дъжд и нощта е станала по-хладна. Той насочва крачките си към светлините на някакво авеню. Една кола със светещ надпис на покрива бавно се приближава.

— Такси!

Чистачките шумно драскат предното стъкло. Огромен черен облак излива едри като топки за пинг-понг капки вода, които не отскачат, а тежко се разпръскват по паважа.

Мъжът слиза пред една къща в Монмартр, шибана от влажния вятър. Проверява адреса. Качва се нагоре, спира на една от площадките. Иззад вратата долавя шум от удари по боксова круша и звуци от синкопирана музика.

Натиска звънеца, над който е изписано името Люкрес Немрод. След малко музиката спира. Чува стъпки и дрънчене на ключове.

В пролуката на открехнатата врата се появява плувнало в пот лице на младо момиче.

— Изидор Каценберг…

Момичето го наблюдава учудено. Около обувките на мъжа се е образувала локва.

— Добър лен, Люкрес. Може ли да вляза?

Тя псе още не маха синджира и продължава да се взира в него с недоумяващ поглед, сякаш е изумена от късното посещение.

— Може ли да вляза? — пита отново той.

— Какво правите тук?

Прилича ни мишка.

— Вече си говорим на „ви“? Струва ми се, че последния път бяхме на „ти“.

— „Последния път“, както казвате, беше преди три години. Оттогава не съм получила никаква вест от вас. Станахме чужди един на друг. Следователно си говорим на „ви“. За какво става дума?

— За една работа.

Тя продължава да се колебае, накрая се решава да откачи синджира и кани мъжа да влезе.

Затваря вратата след него. Той окачва мокрото си пардесю на закачалката.

Изидор Каценберг разглежда с интерес апартамента. Открай време се е забавлявал с разнопосочните интереси на младата журналистка — автор на научни статии. По стените има филмови афиши, главно от американски и китайски екшъни. Боксовата круша заема центъра на хола, увиснала до ниска масичка, отрупана с женски списания.

Той сяда на фотьойла.

— Посещението ви наистина ме изненадва.

— Запазил съм отличен спомен от вашето разследване върху произхода на човечеството.

Люкрес клати глава.

— Аха. Е, и аз не съм забравила.

В паметта й изникват бързи спомени от предишното им разследване в Танзания по стъпките на първия човек. Наблюдава го с нарастващо внимание. Метър и деветдесет и пет, над сто кила — непохватен великан. Изглежда малко поотслабнал.

Нещо го тревожи, вероятно не му е било приятно да дойде.

Мъжът повдига фините си позлатени очила и също я наблюдава внимателно. С дългите си рижави чупливи коси, привързани с черна кадифена панделка, с изумруденозелените бадемови очи, с мъничките трапчинки и острата брадичка тя напомня нежните красавици от картините на Леонардо да Винчи. Вижда му се сладка. Не красива, а сладка. Може би заради младостта й. Минали са три години от онова разследване. Тогава тя беше на двайсет и пет, което значи, че сега трябва да е на двайсет и осем.

Променила се е. Вече не прилича толкова на момче в рокля, а повече на девойка. Но не още на жена.

Носи черно сако от китайска коприна с офицерска яка, която скрива врата, но за сметка на това открива закръглените й рамене. На гърба на сакото се извива огромен тигър.

— Е, да видим каква „работа“ ми предлагате.

Изидор Каценберг обхожда с поглед стаята, търсейки нещо. Открива видеото, отива до него, слага касетата, която държи в ръка и натиска един бутон.

Заедно гледат новината за смъртта на Финшер, така както са я съобщили в последните за деня телевизионни новини. Касетата се извъртява докрай и на екрана шумно се излива дъжд, доста сходен с времето навън.

— За да ми покажете новините ли дойдохте в един след полунощ?

— По моему, човек не може да „умре от любов“.

— Хайде сега, скъпи Изидор, отлично знам, че никога не сте били романтичен.

— Напротив, твърдя, че любовта не убива, а спасява.

Тя се замисля.

— В края на краищата, намирам за чудесно, че този мъж е „умрял от любов“. Бих искала някой ден да уморя някой мъж от удоволствие. Най-прекрасната естествена смърт.

— Само че според мен не става дума за естествена смърт, а за убийство.

Мъжът кашля.

— Да не сте настинали? — осведомява се тя. — Сигурно е от дъжда. Ще ви направя чай от бергамот с малко мед.

Налива вода в чайника и го включва.

— Какво ви кара да мислите, че е убийство?

— Доктор Самюел Финшер не е първият „умрял от любов“. През 1899 г. френският президент Феликс Фор бил намерен мъртъв в публичен дом. Твърди се, че когато пристигнали, полицаите попитали сводницата — съдържателка на дома, дали познава някого тук, на което тя отвърнала: „Познатата се измъкна през задната врата.“

Люкрес не се разсмива.

— Накъде биете?

— Полицията потулила работата, като съобщила, че президентът се е споминал от сърдечен удар. Едва по-късно нещата се разчули извън полицейските среди. „Похотливият“ елемент в смъртта на Феликс Фор попречил да се проведе истинско разследване. Да умреш в разгара на любовната игра в публичен дом поражда злобни усмивки. Затова никой не се наел сериозно да разследва случая.

— С изключение на вас.

— От чисто любопитство избрах този случай за тема на дипломната ми работа по криминология, когато бях студент. Открих документи, доказателства. Открих и причина, Феликс Фор е подготвял провеждането на антикорупционна кампания в средите на тайните служби.

Люкрес Немрод налива две големи чаши ароматен чай.

— Ако не греша, Наташа Андерсен е признала, че е убила Самюел Финшер.

Изидор си изгаря езика, бързайки да изпие чая си, след което започва да духа.

— Тя си въобразява, че го е убила.

За да прикрие смущението си, Изидор Каценберг моли за лъжичка и започва трескаво да разбърква течността, като че ли иска да изстуди чая с ефекта „пумпал“.

— Едно е сигурно, отсега нататък около нея ще се въртят легион ухажори…

— Мазохизъм? — пита Люкрес, напълно спокойно отпивайки от парещото питие.

— Любопитство. Привличане в резултатна комбинацията Ерос — бог на любовта, и Танатос — бог на смъртта. Освен това и архетипът на богомолката е силен. Никога ли не сте виждали тези женски насекоми, които убиват своя оплодител, като откъсват главата му по време на акта? Това ни харесва, защото ни напомня нещо дълбоко закодирано в нас…

— Страхът от любовта?

— Да кажем — от любовта, свързана със смъртта.

Тя изпива на един дъх все още парещия чай.

— Какво очаквате от мен. Изидор?

— Бих желал да работим отново заедно. Да разследваме убийството на доктор Самюел Финшер… Имам чувството, че трябва да продължим търсенията в областта на мозъка.

Люкрес Немрод потъва в дивана, свила крачка под малкото си дупе, и оставя настрана празната си чаша.

— Мозъкът ли? — повтаря тя замислено.

— Да, мозъкът. Той е ключът към този случай. Нима жертвата не беше смятана за „най-блестящия мозък на света“? А имаме и това. Ето, вижте.

Отива до видеото, превърта касетата, стига до изявлението „… дължа победата си на една тайна пружинка.“

Изидор Каценберг оставя все още пълната си чаша върху телевизора и натиска бутона „стопкадър“.

— Вижте как, точно когато произнася думата „мотивация“, погледът му направо заискрява. Учудващо, нали? Като че ли иска да ни подскаже насоката. Мотивацията. Аз също искам да ви попитам: каква е вашата мотивация в живота, Люкрес?

Тя не отговаря.

— Ще ми помогнете ли?

С едно движение младата жена откачва още влажната шапка на Изидор, палтото му, после се упътва към видеото и изважда касетата.

— Не вярвам в тезата за убийството. Просто нещастен случай. Сърдечна криза вследствие на претоварване и на стреса от шахматната партия. Колкото до мозъчните смущения, болният сте вие и болестта се нарича: ми-то-ма-ния. Лечима е. Достатъчно е да не ви се привиждат загадки навред около вас и да започнете да възприемате действителността такава, каквато е. Това е… благодаря за посещението.

Той бавно се надига, изненадан и разочарован.

В този миг тя застава неподвижно, като вцепенена, и слага ръка на бузата си.

— Проблем ли има?

Люкрес Немрод не отговаря. Хванала е с две ръце челюстта си, лицето й е сгърчено.

— Бързо, бързо, един аспирин! — стене тя.

Изидор препуска към банята, рови из шкафчето с лекарствата, открива бялата тубичка и изважда едно хапче, което й поднася с чаша вода. Тя трескаво го поглъща.

— Още едно. Бързо! Бързо!

Той се подчинява. Малко по-късно лекарството вече е подействало и главата й престава да пулсира. Люкрес бавно се окопитва. Поема дълбоко дъх.

— Омитайте се! Не виждате ли? Оня ден ми извадиха един мъдрец… Боли ме, ужасно ме боли, искам да остана сама. (Мразя да показвам слабост. Да си върви!) Отивайте си! Отивайте си!

Изидор отстъпва.

— Добре, вярвам, че току-що открихте първата мотивация на действията ни — отстраняване на болката.

Тя затръшва вратата под носа му.

7.

Вторничната редовна редакционна планьорка на седмичника „Съвременен часовой“. Всички журналисти са се събрали в голямата зала, обзаведена по последния писък на модния дизайн. Всеки представя темите си за следващите седмици. Кристиан Тенардие, завеждащата отдел „Общество“, слуша, седнала в широкия си кожен фотьойл.

— Давайте по-бързо — казва тя, прекарвайки ръка по изрусената си коса.

Насядалите отляво надясно сътрудници излагат поред предложенията си. Водещият образователната рубрика предлага материал за неграмотността. За десет години седемте процента от населението, което не знае нито да пише, нито да чете, били станали десет. И цифрата продължавала стремително да нараства. Темата е одобрена.

Клотилд Планкае предлага за рубриката „Екология“ материал за вредата от мобилните телефони и опасните вълни, излъчвани от антените им.

Темата се отхвърля. Един от акционерите на вестника е доставчик на такива услуги — следователно изключено е да се говори критично по въпроса.

Предложение относно замърсяването на речните води от торовете? Отхвърлено. Прекалено специфично. Понеже няма резервен вариант, обидената журналистка напуска събранието.

— Следващият — небрежно подканва сътрудниците си Кристиан Тенардие.

За научната рубрика Франк Готие предлага изобличителен материал срещу онези, които нарича „хомеопатите-шарлатани“. Добавя, че смята също така да види сметката и на иглотерапевтите. Приема се.

— А, Люкрес, по-добре ли си, какво стана с мъдреца? — шепне Франк Готие, докато колежката му по рубрика се настанява на стола до него.

— Ходих на фризьор и ми стана по-добре — шепне в отговор тя.

Готие я поглежда с недоумение.

— На фризьор ли?

Люкрес си казва, че мъжете никога няма да разберат женската психика. Затова не си дава труда да обясни, че да си направи косата или да си купи нови обувки е най-добрият начин за всяка жена да повдигне самочувствието си и да укрепи имунната си система.

Идва нейният ред.

Младата журналистка от отдел „Наука“ е предвидила няколко теми. Първо представя тази за „лудата крава“.

— Правено е вече.

— Шапът? Да не забравяме, че избиват овцете с хиляди, за да не дават пари за ваксина!

— На кого му пука!

— Материал за спина? Милиони умират, а след като изобретиха тритерапията1, нещата заглъхнаха и никой не споменава за болестта.

— Точно така, вече не е модерна.

— Общуването между растенията с помощта на обонянието? Открили са, че някои видове дървета долавят разрушаването на близки до тях клетки. Тоест дървото чувства, когато някъде до него се извършва престъпление…

— Прекалено сложно…

— Самоубийството при младите? Тази година имаме дванайсет хиляди случая, без да броим сто и четирийсетте хиляди неуспешни опита. Създадена е дори асоциация в помощ на желаещите да сложат край на живота си, която се нарича „Изход“.

— Прекалено потискащо.

Тревога. Идеите, нахвърлени в бележника й, са изчерпани. Всички журналисти я гледат. А Тенардие изглежда се забавлява. Големите зелени очи във формата на бадем потъмняват.

Загазих я. Клотилд си отиде и освободи мястото на изкупителната жертва. Напълно безсмислено е да предлагам теми. Сега ще казва „не“ на всичко, само за да ме види как се провалям. Единственият начин да се измъкна? Да се съхраня като професионалист. Да не приемам отказите като лични поражения. Да намеря нещо, което да я принуди да каже „да“. Остава ми само една карта. Последната.

— Мозъкът — предлага Люкрес.

— Какво мозъкът? — отвръща началничката й, ронейки в чантата си.

— Материал за функциите на мозъка. За това как един обикновен орган успява да произвежда мисли.

— Малко неясно. Нужно е да се конкретизира.

— Смъртта на доктор Финшер?

— Кой ли се интересува от шахмат!

— Финшер беше свръхнадарен. Изследовател, който винаги се е стремил да разгадае как действа главата ни отвътре.

Шефката на отдела грабва чантата си и неочаквано изсипва съдържанието й на бюрото, осейвайки го с безброй неща — от червило до клетъчен телефон, без да броим чековата книжка, писалката, ключовете, флаконче със сълзотворен газ, лекарства в насипно състояние.

Младата журналистка продължава да се аргументира, смятайки, че докато не са казали „не“, „да“-то е все още възможно.

— Самюел Финшер се издигна светкавично в света на шахмата. Всички световни телевизии предадоха събитието. И ето че внезапно умира още същата нощ в прегръдките на топмодела Наташа Андерсен. Нямаме влизане с взлом във вилата. Били са само двамата. Никакви наранявания. Видима причина за смъртта — оргазъм.

Шефката на отдел „Общество“ е намерила най-сетне това, което търси. Пура. Разкъсва целофана и я помирисва.

— Мм… Наташа Андерсен е онази руса манекенка с безкрайно дълги крака и големи сини очи, която миналата седмица се появи на корицата на списание „Вела“, нали? Имаме ли нейни разголени снимки?

Художественият директор Олаф Линдсен, който досега си е драскал нещо в тетрадката, се събужда.

— Ами… Не. Въпреки скандалната си репутация, или по-скоро именно заради нея, тя никога не е позирала гола. Само по бански. Да кажем, най-много по „мокър бански“.

Кристиан Тенардие срязва края на пурата с мъничко ножче, сдъвква крайчеца и изплюва кафявото топче в кошчето за боклук.

— Жалко. Ами ако премахнем банския с компютъра?

— Ще си навлечем съдебен процес — категоричен е специалистът. — А доколкото си спомням, новите директиви на вестника са: „Само не съдебни разправии“. И без това сме изгубили много пари.

— Добре тогава, възможно най-разголената снимка по бански, мокър и леко прозиращ бански. Би трябвало да открием нещо такова.

Кристиан Тенардие насочва пурата си към Люкрес.

— Ми да, в края на краищата мозъкът може да се окаже подходяща идея. Би трябвало да се продава добре. Но трябва да наблегнете на неща, които ще бъдат интересни за хората. Любопитни факти. Практични неща. Например химичните реакции, извършващи се в мозъка по време на любовния акт. Хормоните, оргазмът, знам ли, такива работи.

Люкрес си записва в бележника препоръките, като че ли става дума за списък за пазаруване.

— Вихме могли да се спрем и на забравянето. Това би било добре дошло за по-възрастните ни читатели. Може да добавим един практичен тест, за да проверим дали е нужно да се отиде на лекар. Можете ли да ми натъкмите нещо такова, Олаф? Една сложна снимка и въпросник, свързан със снимката. Имаме ли снимки на Финшер?

Художественият директор кима утвърдително.

— Отлично. Какво заглавие ще дадем на темата на броя… да кажем… „Проблемите на мозъка“? Не, по-добре: „Загадките на мозъка“. Мда, може да я озаглавим: „Загадките на мозъка“ или „Разкрития около най-новите загадки на мозъка“. Със снимката на полуголата Наташа Андерсен и замъглена шахматна дъска може да стане корица, която да хваща окото.

Люкрес си отдъхва успокоена.

Номерът мина. Благодаря ти, Изидор. Сега рибата трябва да клъвне. Никакво бързане, но да си запазим територията, преди да е дала материала на Готие.

— Доктор Самюел Финшер и Наташа Андерсен живееха на Ривиерата, в Кан. Може би ще е най-добре да отида да разследвам там, на място — предлага младата жена.

Тенардие я поглежда леко подозрително.

— Знаете много добре, че заради бюджетните ограничения се стараем да правим всичките си репортажи тук, в Париж.

Шефката се взира неприязнено в младата журналистка от отдел „Наука“.

— Но, хайде… Вижте, ако материалът стане като за първа страница… можем да направим изключение. Да сме наясно: никакво прекаляване с разходите. Не забравяйте да включвате ДДС-то на всяка фактура, разбрахме ли се?

Двете жени се измерват с поглед. Люкрес е доста посърнала.

Тенардие уважава тези, които й се противопоставят. И презира онези, които се прекланят пред нея.

— Мога ли да използвам помощта на нещатен колега? — се осведомява Люкрес Немрод.

— За кого става дума?

— Каценберг — отвръща тя и вдига глава.

— Още ли е жив този тип? — учудва се шефката и бавно загасва пурата си. — Не го харесвам. Не играе по правилата. Истински единак. Много претенциозен. Точното определение е „арогантен“. Дразни ме с високомерието си на „господин всезнайко“. Знаете ли, че аз го изхвърлих от този отдел?

Люкрес знае наизуст историята с Изидор Каценберг. Бивш полицай, експерт по криминология, доказан виртуоз в анализирането на улики. Беше се опитал да даде превес на науката при полицейските разследвания, но началниците го бяха преценили като прекалено независим и постепенно бяха престанали да му поверяват задачи. Изидор Каценберг се бе преквалифицирал, отдавайки се на научната журналистика, и бе поставил полицейските си умения в услуга на журналистическите разследвания. Читателите на „Съвременен часовой“ много го ценяха и прякорът „Научният Шерлок Холмс“, даден му от читател, бе възприет от колегите му. Едно терористично нападение обаче го бе изненадало в парижкото метро и той едва се бе измъкнал изпод разпокъсаните тела. От този ден Изидор Каценберг поведе кръстоносен поход срещу насилието и не желаеше да пише на никоя друга тема.

Затвори се в леговището си и се отдаде на едно странно занимание — залови се да обмисля бъдещето на човечеството. На лист хартия с размерите на цяла стена нарисува разклонено дърво — хипотетично изображение на всички възможни видове бъдеще. На всеки клон изписа по едно „ако“. „Ако“ предпочетем едно общество на забавленията, „ако“ великите сили започнат война, „ако“ дадем превес на либерализма, на социализма, на роботиката, на завладяването на извънземното пространство, на религията и т.н. Корените, стволът и клоните изобразяваха съответно миналото, настоящето и бъдещето на човешкия род. Изидор търсеше в това дърво на възможностите Пътя на Минималното Насилие (ПМН), анализирайки за себеподобните си всяко предполагаемо бъдеще.

Люкрес не се предава.

— Според мен читателите много харесват Изидор Каценберг и свързват името му със задълбочените разследвания на нашия вестник.

— Не, читателите ни са го забравили. Журналист, който не е публикувал нито ред повече от година, престава да съществува. Изкуството ни е мимолетно, скъпа. А и вашият Изидор бе поразтърсен от преживяния атентат в метрото. Мисля, че не е съвсем наред с главата.

Тенардие се страхува от него.

— Държа на него — произнася Люкрес.

Повдигнатите вежди изразяват учудване.

— Аз пък ви казвам, че не го искам вашия Каценберг. Ако желаете да сте двама при разследването, вземете Готие, напълно логично е да бъде ваш партньор!

Готие клати глава.

— В такъв случай предпочитам да напусна — заявява Люкрес.

Изненада сред присъстващите. Тенардие повдига вежди.

— За каква се смятате, госпожице Немрод? Вашият статут не ви дава право дори на оставка. Заплаща ви се на страница. Тоест вие сте едно нищо.

Погледът на Люкрес става стъклен. Мястото на извадения мъдрец започва силно да я боли. Тя се старае да потисне болката със силата на волята си.

Сега не е моментът, зъбчо, не е моментът.

— Мисля, че си казахме всичко.

Люкрес става и започва да събира листата си.

Никакви гримаси с устата.

Тенардие вече я гледа другояче. По лицето й се изписва не толкова гняв, колкото почуда. Люкрес се чувства като мишле, което е дръпнало мустаците на лъвица и което продължава да я предизвиква. Не е много умно, но пък е забавно.

Поне един път в живота си ще съм изпитала подобно удоволствие.

— Почакайте — изрича Тенардие.

Само да не се обърна.

— Ама вие много бързо кипвате. Не че не ми харесва. И аз бях такава на млади години. Върнете се.

Да седна кротко, без да показвам удовлетворението си.

— Добре, след като толкова държите, Каценберг може да ви помага, но да сме наясно: не се отпускат никакви разходи за него и името му няма да се споменава в материала. Ще ви помага при разследването, но няма да се бърка в писането. Мислите ли, че ще приеме при тези условия?

— Ще приеме. Познавам го, не го прави нито за пари, нито за слава. За него единственият важен въпрос, единственият, който го занимава в момента, е: „Кой е убил Финшер?“

8.

Г-н Жан-Луи Мартен бе най-обикновен човек.

9.

През април времето в Кан е хубаво.

Градът се възползва от кратката едноседмична почивка между фестивала на хазарта и филмовия фестивал.

Един вдигащ шум и пушилка мотор с кош лети по булевард „Кроазет“ и оставя зад себе си луксозните хотели, донесли слава на града: „Мартинес“, „Мажестик“, „Карлтън“, „Екселсиор“, „Хилтън“. Младо момиче с червено палто, с лице почти изцяло скрито от авиаторски очила и с кръгла кожена каска на главата язди желязната машина. В коша е седнал едър мъж, натъкмен по същия начин, с тази разлика, че палтото му е черно.

Моторът спира пред хотел „Екселсиор“. Пътниците дълго се отупват от прахта, събличат пътните си одеяния и се насочват към рецепцията. Настаняват се в най-скъпия апартамент с изглед към морето.

Напук на шефката Тенардие.

Движат се досущ като двойка престолонаследници. Без да разменят нито дума стигат до апартамента; пиколото отваря щорите и разкрива прекрасна гледка към морето, плажа и булевард „Кроазет“. Пред очите им водата искри като поръсена със звезди.

Няколко смелчаци вече плуват в още хладните води на Средиземно море.

Люкрес Немрод поръчва два коктейла с плодове.

— Не вярвам във вашата версия за убийство. Щастлива съм да проведа това разследване за вестника, но искрено се надявам да ви докажа, че грешите. Убийство не е имало. Доктор Самюел Финшер всъщност наистина е „умрял от любов“.

Долу се носи оглушителен шум от клаксони.

— Продължавам да съм убеден, че мотивацията е ключът към този случай — твърди Изидор Каценберг, пропускайки нейната забележка. — След последната ни среща проведох собствено малко разследване относно мотивациите и поразпитах няколко души. На всички зададох един-единствен въпрос: „Какво ви подтиква към действие?“ Като правило първата мотивация е: „да премахна страданието“.

Нова поява на пиколото с две чаши, украсени с мъничко чадърче, захаросана черешка и резен ананас.

Люкрес отпива от кехлибарената течност и се старае да не мисли за мъдреца си, който продължава да я безпокои.

— Ами вас, Изидор, какво ви подтиква към действие?

— В настоящия момент желанието да разгадая загадката, много добре знаете, Люкрес.

Тя загризва нокътя си.

— Започвам да ви опознавам. Съществува и друга причина.

Мишлето е хитро.

Той не се обръща и продължава да стои с поглед, зареян към хоризонта.

— Вярно е. Имам втора мотивация и тя е по-лична.

Тя глътва захаросаната черешка.

— Хм… Струва ми се, че понякога паметта ми изневерява. Например когато започна някое изречение и ме прекъснат, често пъти губя нишката и напълно забравям какво съм казал. Също така започвам да се затруднявам в запаметяването на цифрови кодове, без значение дали това е кодът за отваряне на външната врата на жилищния ми блок или този на кредитната ми карта… Това ме притеснява. Вече се плаша, струва ми се, че мозъкът ми е престанал да действа както трябва.

Младата жена се облакътява на прозореца, загледана в морето насреща.

Слонът губи паметта си.

— Може би сте преуморен. Освен това, в наши дни има толкова много кодове за помнене… Има ги вече и в автомобилите, в асансьорите, в компютрите.

— Подложих се на преглед в болницата „Питие-Салпетриер“ в Париж. Не откриха нищо. Надявам се, докато разследваме този случай, да разбера по-добре собствения си мозък. Баба ми по бащина линия страдаше от Алцхаймер. Накрая дори не ме познаваше. Поздравяваше ме и питаше: „Добър ден, господине, вие кой сте?“ А на дядо казваше: „Вие не сте съпругът ми. Той е много по-млад и по-красив от вас.“ Това ужасно го разстройваше. А самата тя след поредната криза много страдаше, осъзнавайки какво се случва с нея. Само като си помисля за това, се ужасявам.

В далечината жълтото слънце става портокалено. В небето преминават сребристи облаци. Двамата журналисти дълго съзерцават хоризонта, щастливи, че са в Кан по това време, докато парижани продължават да тънат в сивотата на столичния град.

Миг на тишина и на отмора.

Люкрес си казва, че хората непрекъснато мислят, което означава загуба на хиляди информации. От мислите им научаваме единствено това, което пожелаят да изразят.

Изведнъж Изидор се стряска и поглежда часовника си.

— Бързо, време е за новините!

— Какво толкова спешно има? — недоумява Люкрес.

— Трябва да знам какво се случва по света.

Заглавията вече са минали и сега е ред на подробностите от различните теми.

„Стачка на гимназиалните учители. Искат увеличение на заплатите.“

На катодния екран преминават кадри от демонстрацията.

— Ето на тези мотивацията е винаги една и съща — разсмива се Люкрес.

— Грешите. Всъщност те не искат пари, а уважение. Преди да бъдеш учител означаваше да си важен човек, докато сега те трябва не само да застанат пред учениците, които не ги уважават, а и на всичкото отгоре министерството иска от тях да водят неблагодарна битка — да заместят отсъстващите родители. Представят ги като жадни за ваканции и за привилегии, а те чисто и просто искат само малко повечко признание. Вярвайте ми, ако можеха, щяха да напишат на транспарантите: „Повече уважение“, а не „Повече пари“. В действителност истинските мотивации на хората невинаги са тези, които излагат на показ.

Коментаторът продължава да изброява:

„В Колумбия, в незаконна лаборатория, финансирана от картелите, е синтезиран нов вид наркотик, способен да доведе до пристрастяване още с първата употреба. Продуктът, много търсен във Флорида, се разпространява на студентски събирания — предлагат го с коктейла от червено вино и плодове. Известно е, че потиска свободната воля на потребителите. Съобщава се за нарастване на броя на жалбите за изнасилване. В Афганистан правителственият съвет на талибаните взе решение да се забрани на жените да посещават училище и да бъдат лекувани в болниците. Забранява им се даже да излизат без чадър, както и да говорят с мъже. Тълпата е убила с камъни жена, която носела светли обувки.“

Люкрес забелязва силното вълнение на Изидор.

— Защо е нужно всяка вечер в осем да гледате тези ужаси?

Изидор не отговаря.

— Какво не е наред, Изидор?

— Прекалено съм чувствителен.

Тя изключва телевизора.

Той отново го включва с жест на раздразнение.

— Така е прекалено лесно. Ще имам чувството, че съм подлец. Истината е, че няма да намеря покой, докато по света се извършва макар и едно-единствено дивашко деяние. Отказвам да се преструвам на щраус.

Тя му шепне на ухото:

— Дойдохме тук, за да водим точно определено криминално разследване.

— Именно това ме кара да се замисля. Разследваме смъртта на един човек, докато всеки ден хиляди други биват убивани при още по-гадни обстоятелства — подчертава той.

— Ако не разследваме този, то тогава към онези хиляди ще се добави още един. И тъкмо защото може би всеки си казва, че така или иначе нещата няма да се променят, броят на убийствата продължава да расте и фактически никой не разследва нито едно от тях.

Убеден от аргумента, Изидор се съгласява да загаси телевизора и затваря очи.

— Питахте ме каква е моята мотивация. Най-общо казано — страхът. Действам, за да изчезне страхът. От дете изпитвам страх от всичко. Никога не съм се чувствал спокоен и вероятно заради това мозъкът ми работи толкова интензивно. За да ме предпази от опасностите — въображаеми или реални, близки или далечни. На моменти ми се струва, че в този свят има само бяс, неправда, насилие и смърт.

— От какво се страхувате?

— От всичко. Страхувам се от диващината, страхувам се от мръсотията, страхувам се от злите кучета, страхувам се от ловците, страхувам се от жените, страхувам се от полицаите и от военните, страхувам се от болестите, страхувам се да не изгубя паметта си, страхувам се от старостта, страхувам се от смъртта, понякога дори се страхувам от самия себе си.

Точно в този момент го стряска някакъв шум. Затръшва се врата. Появява се чистачката и носи шоколадови бонбони — пияни вишни. Вкуснотия, предлагана преди сън. Жената се извинява и бърза да си тръгне, като силно блъсва вратата.

Люкрес Немрод изважда бележник и записва:

„Първа мотивация: премахване на болката. Втора мотивация: премахване на страха.“

10.

Г-н Жан-Луи Мартен бе наистина един напълно обикновен човек. Образцов съпруг на жена, способна да сготви чудесно телешко задушено и баща на три буйни момичета, той живееше в едно предградие на Ница, където упражняваше професия, която отлично му подхождаше — завеждащ отдел „Спорове“ в Кредитната банка на Ница.

Ежедневието му се състоеше в това да вкарва в централния компютър на банката списъка на клиентите със сметки „на червено“. Вършеше работата си спокойно и невъзмутимо, доволен, че не му се налага да им напомня по телефона, както правеше колегата му Бертран Мулино.

— Скъпа госпожо, установяваме с изненада, че имате дебитно салдо по сметката си… Много ни е неприятно да ви го напомним — дочуваше той през плексигласовата преграда.

В събота вечер, отпуснати на дивана и по креслата, членовете на семейство Мартен обичаха да гледат всички заедно телевизионното предаване „Платено или удвоено“.

Платено: спирам, печеля малко, но поне съм сигурен, че няма да си тръгна с празни ръце. Удвоено: продължавам, рискувам и може да спечеля голямата награда.

Ужасно им харесваше да наблюдават играчите в момента, в който можеха или всичко да изгубят, или да спечелят. Питаха се какво биха сторили на тяхно място.

Предаването разкриваше цялата трагедия на тези, които не знаят кога да спрат, какво да изберат и въпреки това предизвикват късмета си, защото се смятат за изключителни личности.

А тълпата постоянно ги окуражаваше да рискуват: „Удвоявай! Удвоявай!“ — кряскаше тя. И семейство Мартен кряскаше заедно с нея.

В дъждовните недели Жан-Луи Мартен обичаше да поиграе шах с Бертран Мулино. Определяше се като обикновен „разместван на фигури“, но обичаше да казва: „Предпочитам да проведа едно красиво сражение, отколкото да спечеля на всяка цена.“

Старата му овчарка Лукул знаеше, че играта на шах предвещава милувки. Впрочем Лукул следеше непряко развоя на партията, тъй като милувките ставаха по-груби, когато господарят й изпадаше в затруднение, и по-нежни — когато водеше.

След битката двамата мъже обичаха да пийнат по една орехова ракия, докато жените им — домакини, разговаряха на висок глас в един ъгъл на хола за образованието на децата си и за възможностите на съпрузите си за издигане в службата.

Освен шаха, Жан-Луи Мартен обичаше да рисува с маслени бои по сюжети на своя идол Салвадор Дали.

Животът спокойно си течеше, без той да чувства истински неговия ход. Банката, семейството, кучето, Бертран, шахът, предаването „Платено или удвоено“, картините на Дали. Отпуските почти объркваха живота му, нарушавайки благотворния му ритъм.

Желаеше само едно: утре да бъде повторение на вчера.

И всяка вечер, докато заспиваше, си казваше, че е най-щастливият човек на света.

11.

Той хърка!

Люкрес не може да заспи. Отваря вратата на стаята на Изидор и го наблюдава как спи.

Прилича на гигантско бебе.

Тя се колебае, разтърсва го.

Той бавно изплува от съня, в който върви по мекия пухкав сняг, обут в нови скърцащи градски обувки, за да стигне някаква слабоосветена сламена къщурка.

Тя пали осветлението на тавана. Той потреперва и отваря лявото си око.

— Мм?

Къде съм?

Познава Люкрес.

— Колко е часът? — пита журналистът, протягайки се.

— Два часът сутринта. Всичко е наред и искам да спя.

Той отваря напълно лявото си око.

— Затова ли ме събудихте? За да ми кажете, че искате да спите?

— Не само затова.

Той прави гримаса.

— Да не би да страдате от безсъние, Люкрес?

— По едно време бях сомнамбул. Но отдавна не съм имала кризи. Четох някъде, че по време на кризите от сомнамбулизъм човек преживява това, което сънува. Четох също, че когато се прекъсне връзката между двете мозъчни полукълба на котките, те започват със затворени очи да изобразяват съня си. Вярвате ли в това?

Той се строполява на леглото и вдига чаршафа, за да се предпази от светлината.

— Добре. Лека нощ.

— Знаете ли, Изидор, много съм доволна, че работя заедно с вас по това разследване, но вие хъркате. Именно хъркането ви ме събуди и затова съм тук в стаята ви.

— А, така ли? Извинявайте. Искате ли да вземем два отделни апартамента?

— Не. Но легнете настрани. По този начин небната завеса няма да вибрира в дъното на гърлото ви. Въпрос на дисциплина.

Тя се старае да изглежда колкото е възможно по-любезна.

— Съжалявам, ОК, ще опитам — мърмори той.

Учудващо е как мъжете, дори и най-привлекателните, проявяват естествено примирение пред жените, които знаят какво искат, мисли Люкрес.

— Защо ме слушате? — пита тя с любопитство.

— Защото… Свободната воля на мъжа се състои в това да избере жената, която ще взема решенията вместо него.

— Не е лошо. Освен това съм гладна. Снощи не вечеряхме. Защо да не поръчаме да ни донесат нещо? Какво ще кажете, Изидор?

Тя вади бележника си, поглежда списъка и весело добавя:

— Третата мотивация ще бъде гладът. В момента например се вслушвам в тялото си, което ми казва, че се нуждае от храна и че ще заспи само след като се нахрани. Нищо друго не мога да направя. Главното за мен е да се заситя. Тоест, едно: премахване на болката; две: премахване на страха; три: премахване на глада.

Изидор промърморва няколко неразбираеми думи и се скрива под завивките. Тя го измъква и го заставя да я слуша.

— Гладът… Той е основната мотивация на човека, не е ли така? Гладът, който е предопределил появата на лова, земеделието, силозите, хладилниците…

Той я слуша наполовина.

— Сънят е също толкова важен — заявява, подпрян на лакът с ръка над очите, за да се предпази от светлината. — В третата основна мотивация бихме могли да групираме глада, съня, топлината. С други думи — потребностите, свързани с оцеляването.

Тя нанася поправки в бележника си и вдига слушалката на телефона, за да направи поръчка.

— Аз ще ям спагети. А вие какво ще искате?

— Нищо, благодаря. Предпочитам да спя — заявява той, опитвайки се да потисне една прозявка и да държи очите си отворени.

— Какво ще правим утре? — пита Люкрес развеселена.

Трудно му е да отвори очи.

— Утре? — повтаря, като че ли става дума за трудноразбираемо понятие.

— Да, утре — повтаря тя, наблягайки на думата.

— Утре отиваме да огледаме трупа на Финшер. Може ли да загасите осветлението, моля?

Успокоителна тъмнина.

Отпуска се на леглото и след като енергично се обръща настрани, притискал до гърдите си завивката, заспива, без да хърка.

Колко мило, мисли тя.

Той сънува как продължава да върви в снега с новите си скърцащи обувки. Влиза в сламената къщурка. Вътре е Люкрес.

12.

През една неделна вечер животът на Жан-Луи Мартен коренно се промени. Двамата с Изабел спокойно се разхождаха след вечеря, последвана от партия шах у приятеля му Бертран.

Беше зима и валеше сняг. В късния час улицата пустееше. Пристъпваха предпазливо, за да не се подхлъзнат. Внезапно се чу шум от мотор и от съскащи гуми, неспособни да прилепнат към заледения път. Жена му избегна удара. Той — не.

Така и не разбра какво се случи, бе покосен и хвърлен във въздуха. Всичко му се стори забавено като на кино.

Учудващи са безбройните информации, които човек възприема в подобни кратки мигове. Оттам горе му се стори, че вижда всичко, и по-точно — жена си, която го гледа с отворена уста, докато кучето му с наведена муцуна се чуди къде може да се е дянал господарят му.

Колата изчезна, без да спре.

Жан-Луи продължи да виси във въздуха, а мислите му препускаха със страхотна скорост. После, веднага след учудването се появи болката. Така, както не бе почувствал нищо след удара, сякаш бе изключил нервната си система, за да не предаде съобщението, така сега чувстваше удара извънредно силно, като вълна от киселина, разливаща се по цялото му тяло.

БОЛИ МЕ.

Ужасна болка. Страхотно изгаряне. Също както при сто и двайсет волтовия токов удар, преминал през ръката му, след като бе докоснал оголен електрически кабел. Или както при движещата се на заден ход кола, преминала през пръстите на краката му. Споменът бе все още жив. Болката достигна върха на черепа му и невралгията изгори нервите на цялото му лице. В съзнанието му се събуждаше цяло едно минало от „внезапни и силни болки“. Счупена ръка след падане от кон. Прескрипани пръсти на вратата. Сраснал се с плътта нокът. Някакво дете силно го дърпа за косата по време на бой през междучасието. В такива моменти си мислим само за едно: нещото да спре. Да спре незабавно.

Преди отново да падне на земята, една втора мисъл проблесна в съзнанието му като светкавица:

„СТРАХУВАМ СЕ ОТ СМЪРТТА!“

13.

Моргата на Кан. Намира се на авеню „Грас“ №223, на една от височините около града. Красиво здание, което отвън прилича повече на красива вила, отколкото на дом на смъртта. Редица от кипариси огражда градина с лилави лаврови храсти. Двамата журналисти от Париж влизат вътре. Таваните са високи и стените са облечени в бял и пурпурен плат.

На партера са разположени една след друга траурни зали, в които семействата отдават последна почит на своите покойници, гримирани и с опъната кожа благодарение на формалина и на различните смоли.

За да стигнат до подземието, пригодено за съдебномедицинска лаборатория, Изидор Каценберг и Люкрес Немрод преминават през тесен коридор, пазен от портиер антилец с прическа от множество дълги плитчици, потънал в четене на „Ромео и Жулиета“.

— Добър ден, ние сме журналисти и искаме да се срещнем със съдебния лекар, отговарящ за случая Финшер.

Минава известно време, преди портиерът да ги удостои с поглед. Трагедията, сполетяла в онази далечна епоха любовниците от Верона, както и техните родители, роднини и приятели очевидно дълбоко го вълнува. С тъжно изражение той най-после се решава да отвори прозорчето, което го предпазва от натрапници.

— Съжалявам, заповедта е безпрекословна: никой не може да влиза в лабораторията освен следователите.

Портиерът антилец затваря прозорчето и отново потъва в четене, тъкмо когато Ромео разкрива любовта си, а Жулиета му разяснява проблемите, които може да си навлече с ограничените й родители.

С небрежен жест Изидор Каценберг изважда банкнота от петдесет евро и я залепва на прозорчето.

— Дали това е достатъчно, за да ви мотивира? — осмелява се той.

Интересът към Ромео и Жулиета начаса отбелязва лек спад.

Прозорчето отново се отваря и една пъргава ръка се подава, за да грабне парите. В този момент Изидор се обръща към съучастничката си.

— Отбележете, Люкрес, четвъртата мотивация: парите.

Тя вади бележника и записва.

— Шт, някой може да чуе — разтревожено заявява портиерът.

И хваща банкнотата, но Изидор не я пуска.

— Какво ще направите с тези пари? — пита той.

— Пуснете, ще я скъсате!

Двамата мъже стискат банкнотата и я дърпат, всеки към себе си.

— Що за въпрос! Какво ви интересува?

Изидор не пуска.

— Ами… откъде да знам. Ще си купя книги. Плочи. Видеокасети — отговаря портиерът.

— Как да наречем тази четвърта потребност? — пита на висок глас Люкрес, развеселена от ситуацията и от смущението на портиера.

— Да кажем — потребността от удобства. Едно: премахване на болката; две: премахване на страха; три: задоволяване на потребностите, свързани с оцеляването; четири: задоволяване на потребностите от удобства.

Портиерът дърпа по-силно банкнотата и най-сетне я пъха в джоба си. В желанието си да се освободи от двамата шумни герои, той натиска копчето и голямата остъклена врата се отваря със съскане.

14.

Жан-Луи Мартен се събуди доволен, че е жив. Доволен бе също така, че нищо не го боли.

Видя, че е в болнична стая и си каза, че вероятно има някоя и друга контузия. Без да помръдва глава, огледа облеченото си в пижама тяло и установи, че четирите му крайника са налице и че няма нищо шинирано, нито гипсирано. Успокои се, че е „цял“.

Опита се да мръдне ръката си, но тя не се отзова. Опита се да помръдне крак — без резултат. Поиска да извика, но не можеше да отвори уста. Нищо не действаше.

Когато осъзна състоянието си, Жан-Луи Мартен изпита ужас.

Единствените неща, които можеше да прави, бяха да вижда, при това само с едното око, и да чува с едното ухо.

15.

Мирис на селитра. Моргата е в мазето. Сиви коридори. Най-после стигат до правилната врата. Чукат. Никакъв отговор. Влизат. Един едър мъж, зает да слага някаква епруветка в центрофугата, стои с гръб към тях.

— Идваме по случая Финшер…

— Кой ви пусна да влезете? Аха, сигурно портиерът. Този път ще му кажа няколко приказки! Всеки, който разполага и с най-малката власт, злоупотребява с нея, за да блесне.

— Ние сме журналисти.

Мъжът се обръща. Черна чуплива коса, малки бифокални очила, изглежда добре. На джоба на престилката му е избродиран надпис: „проф. Джордано“. Оглежда ги неприязнено.

— Вече казах всичко на криминалната полиция. Обърнете се направо към тях.

След това, без да очаква отговор, си взема обратно епруветката, излиза от кабинета и изчезва в някаква друга стая.

— Трябва да открием неговата мотивация — шепне Изидор. — Оставете на мен.

Професор Джордано се връща и им подхвърля с леден тон:

— Още ли сте тук?

— Бихме искали да напишем статия за вас, очерк.

Чертите му леко се отпускат.

— Статия за мен? Аз съм обикновен общински чиновник.

— Но наблюдавате отблизо това, което обикновено крият от широката публика. Не само смъртта, а и необикновените смъртни случаи. Няма да ви отнемем много време. Бихме искали да разгледаме залата за аутопсии и да ви направим няколко снимки, отразяващи работното ви ежедневие.

Професор Джордано се съгласява. Моли за пет минути, за да вземе ключа от сакото си, оставено на друг етаж.

Двамата журналисти разглеждат приборите за анализ, разположени наоколо.

— Браво, Изидор. Как успяхте да го склоните?

— Всеки си има мотивация. Неговата е известността. Не забелязахте ли дипломата зад гърба му и спортните трофеи на малката етажерка? Излагането им на показ означава, че има проблем с имиджа си. Много се интересува от това доколко го уважават и ценят. Една статия за него в печата означава своеобразно признание.

— Правилна преценка.

— Всеки човек си има „начин на употреба“. Въпросът е да открием кое го движи. За тази цел трябва да си представим детето, което е бил, и да се запитаме: „Какво му е липсвало по онова време?“ Може да е майчината ласка, може да са играчки или, като в случая с Джордано — възхищението на околните. Този тип иска да впечатлява.

— Възхищението на околните е според вас петата мотивация?

Изидор разглежда отблизо центрофугата.

— Бихме могли да разширим понятието до признанието от страна на групата.

— Социализирането ли?

— Впрочем бих включил тази потребност в едно още по-обемно понятие — дълга към другите. Под термина „дълг“ разбирам дълга към родителите, към преподавателите, към съседите, към страната си и най-сетне към всички останали човешки същества. Професор Джордано изпълнява дълга си на добър син, добър ученик, добър гражданин, добър чиновник и иска това да се знае.

Люкрес измъква бележника си и изброява отново.

— Имаме следователно: едно — премахване на болката; две — премахване на страха; три — задоволяване на потребностите, свързани с оцеляването; четири — задоволяване на потребностите от удобство; пет — дългът.

Изидор отбелязва:

— Същият този „дълг“, който кара хората да отиват на война, да правят саможертви. Възпитани сме като агнето в стадото. Не можем да напуснем стадото и действаме така, че да се харесаме на останалите овце. Затова всички се стремят към медали, към по-висока заплата или към статии във вестниците. Част от консумацията на нуждите ни от удобство е свързана с понятието дълг. Човек си купува телевизор и кола не защото наистина се нуждае от тях, а за да покаже на съседите си, че действително принадлежи към стадото. Старае се да се снабди с най-хубавия телевизор и най-хубавата кола, за да докаже, че е богат и заслужил елемент от стадото.

Професор Джордано се връща, сресан още по-грижливо, с намазана с брилянтин коса и нова престилка. Показва им ключа и ги кани да го последват в съседната зала. Табела с надпис „Аутопсия“. Съдебният лекар превърта ключа и вратата се отваря.

Първата информация, която получават, атакува обонянието. Отвратителна миризма на трупове, смесена с някаква друга — на дезинфектант с мирис на формалин и на лавандула. Парите от микроскопичните миришещи частички влизат в ноздрите им и се разтварят в лигавицата, покриваща стените им. Неврорецепторните власинки, които плуват в носовата слуз, прихващат молекулите на миризмата и ги изкачват до върха, до най-високата част от носа. Там четиринайсет милиона молекули-рецептори, разположени на два квадратни сантиметра, анализират миризмата и я трансформират в сигнали, които се втурват към обонятелната луковица и към хипокампа.

— Вони! — заявява Люкрес, запушвайки носа си.

Изидор не остава по-назад.

Миризмата изобщо не пречи на техния домакин, който е по-скоро развеселен от обичайната реакция на посетителите-новаци.

— Обикновено слагаме газова маска. Но тук всички тела са зашити и затова маската не е наложителна. Спомням си за един колега, които бе забравил да сложи маската, преди да отвори корема на някакъв тип, самоубил се с химически вещества. Смесил различни лекарства, прах за пране, препарати за миене на съдове. Сместа бе преседяла в стомаха и когато колегата отворил тялото, зловонните пари били толкова силно отровни, че се наложило да го приемат в болница по спешност.

Съдебният лекар избухва в смях.

Наоколо има шест маси от неръждаема стомана с бели дървени подпорки за главата на мъртъвците и с улеи, по които се стичат телесните течности. Четири от масите са заети от пъхнати в найлонови чували тела, на които се виждат само ходилата с етикети, завързани за палеца.

— Автомобилна злополука… — произнася Джордано с примирение. — Смятали са, че ще имат време да задминат камиона преди завоя.

На дясната стена — огромна мивка с дозатори за сапун и стерилизатори за хирургически инструменти, шкаф за престилките; в ъгъла — контейнер за органичните отпадъци; в дъното — врата с надпис „Рентген. Вход забранен“. На лявата стена — хладилни камери, подредени по азбучен ред.

— Да видим сега, кажете какво искате да знаете?

— Бихме искали да започнем със снимка пред лабораторията — казва Люкрес, която добре е усвоила урока и бърза да изтъкне важността на интервюирания.

Без много да го молят, ученият се съгласява, показвайки скалпел или някакви пинцети, за да прикрие смущението си. След приключване на снимките Люкрес изважда бележника си.

— Според вас от какво може да е умрял Финшер?

Професор Джордано отива до шкафа с папките и изважда една с името на Финшер. Тя съдържа снимки, експертизи, аудиокасета със запис, направен по време на аутопсията, списъци с резултатите от химичните анализи.

… от любов.

— Не може ли да обясните малко по-ясно? — намесва се Изидор Каценберг.

Мъжът чете в папката.

— Разширени зеници. Напрегнати вени. Анормален приток на кръв в половия орган и в мозъка.

— В половия орган? — учудва се Люкрес. — Това може ли да се открие след смъртта?

Джордано изглежда доволен от въпроса.

— Всъщност при ерекцията имаме приток на артериална кръв в пениса. Впоследствие вените, по които е преминала кръвта, се свиват, за да се поддържа втвърдяването. Кръвта обаче не може да се задържи прекалено дълго в кухините, понеже клетките имат нужда от кислород. Поради това дори при дълготрайни ерекции от време на време се получава леко омекване, което позволява на кръвта да се оттегли, за да си набави кислород. А в случая с Финшер открихме умрели клетки, които изглежда са останали прекалено дълго без приток на кислород.

— Освен некрозиралите клетки, какво показва кръвната картина? — пита Изидор, който като че ли има желание да смени темата.

— Ненормално високо ниво на ендорфини.

— Какво означава това?

— Че е получил огромен оргазъм. Известно е, че при мъжа оргазмът невинаги е свързан с еякулацията. Може да имаме еякулация без оргазъм и обратно. Единственият показател за наличието на оргазъм за мъжа, както и за жената, е наличието на ендорфини.

— Какви са тези ендорфини? — пита Люкрес заинтригувана, повдигайки дългите си ситно накъдрени рижи коси.

Професор Джордано намества бифокалните си очилца и оглежда по-внимателно младата жена.

— Нашият, даден ни от природата морфин. Това е веществото, което организмът отделя, за да изпитаме удоволствие, както и за да понесем по-лесно болката. Когато се смеем, отделяме ендорфини. Когато сме влюбени, отделяме ендорфини (никога ли досега не сте забелязвали, че когато сте в присъствието на млада и хубава личност, забравяте за ревматизма си?). Когато се любим, отделяме ендорфини. Опиянението, обзело ви докато бягате за здраве, се дължи именно на ендорфините, произведени от тялото ви, за да притъпят мускулната болка. Именно те непряко пораждат удоволствието от бягането.

— Затова ли има пристрастени към джогинга? — чуди се Изидор.

— Всъщност те са пристрастени към ендорфините, позволяващи им да понасят болката от тичането.

Люкрес си записва всяка дума в бележника. Виждайки, че журналистката проявява интерес към разказа му, Джордано продължава:

— В Китай използвали пленени кошути. Чупели им крак, за да се получи отворена фрактура на костта, след което поддържали това състояние, чупейки отново, когато тя започвала да сраства. Болката на животното била толкова непоносима, че тялото му започвало да отделя директно ендорфини, за да получи облекчение. Тогава китайците събирали кръвта от югуларната вена и я изсушавали. Продавали изсушената кръв като афродизиак — стрита на прах, наситен с ендорфини.

Двамата журналисти изглеждат потресени.

— Това е ужасно! — заявява Люкрес и престава да записва.

Ученият изглежда доволен от това, че е шокирал младата жена.

— Обикновено в момент на удоволствие отделяме малко ендорфини, които изчезват доста бързо, но Финшер е произвел такъв мощен заряд, че при анализа на кръвта му открих следи от тях. Суперрядък случай. Вероятно е изпитал истински „гръмотевичен удар“, както когато любовта ни спохожда неочаквано.

Люкрес отбелязва, че Джордано гледа гърдите й и припряно закопчава блузата си.

Раздразнен, Изидор сменя темата.

— Смятате ли, че Финшер е вземал наркотици?

— Мина ми през ума. Наркотиците се натрупват в мазнините и могат да престоят дълго там.

Съдебният лекар показва картина на одрано тяло, закачена над мивката. Виждат се ясно очертани мускулите, костите, ставите, местата на натрупване на мазнини в човешкия организъм.

— Знаете ли, способни сме да открием някои вещества, като например арсеника, желязото и оловото, десетки години след като са били приети от организма в минимални дози.

— Искате да кажете, че мазнините са на пластове, също както пластовете при археологическите разкопки? — чуди се Изидор.

— Точно така. Всичко, което сме погълнали във времето, се трупа там в строга последователност. При Финшер потърсих следи от наркотици в мазнините. Никакъв наркотик, никакви лекарства, никакво подозрително химическо вещество.

Люкрес бурно показва радостта си.

— Което означава, че човек може да „умре от любов“…

— О, да, сигурно. Също както някои хора могат да умрат от мъка. Властта на ума е безкрайна. И ако искате моето мнение, тази смърт не е само физическа, тя е най-вече психологическа.

Изидор разглежда хладилните камери, наредени по азбучен ред, и посочва тази с буквата „Ф“.

— Може ли да видим тялото на Финшер?

Професор Джордано клати глава.

— Нямате късмет, приключих аутопсията сутринта и преди по-малко от три четвърти час го отнесоха, за да го предадат на семейството.

Въздъхва и продължава:

— Този мъж наистина е успял да се оттегли красиво. Първо става световен шампион по шахмат, после умира от любов в прегръдките на една от най-красивите жени на планетата. Някои хора са си късметлии… Да не говорим за професионалната реализация.

— Той къде работеше?

— В болницата „Света Маргарита“, на един от Леринските острови. Под негово ръководство тя се превърна в една от най-големите психиатрични клиники в Европа. Не го споделяйте с никого, но самият аз се лекувах там от депресия.

Изидор повдига вежди.

— Работех прекалено и не издържах на натоварването.

Съдебният лекар още по-настойчиво впива поглед в изумруденозелените очи на журналистката.

— Е, такова е времето, в което живеем. Според последните проучвания на СЗО половината население в цивилизованите страни се нуждае от психологическа помощ, Франция е страната, в която всеки жител употребява най-големи количества приспивателни и успокоителни. Колкото е по-интелигентен човек, толкова е по-крехък. Ще се учудите, ако ви кажа колко много западни политически лидери са преминали през психиатричните болници. Самият аз съм запазил приятни спомени от престоя си в „Света Маргарита“. Там човек е сред природата, на брега на морето. Гледката действа успокояващо. Има много зеленина, храсти, цветя.

16.

— Господинмартенгосподинмартенчувателиме?

След като преминаха през ушната мида, през външното ухо, звуците се натъкнаха на ушната кал — мазна, жълтеникава, восъчна маса, предназначена да предпазва и да поддържа еластичността на тъпанчето. Вълна̀та заобиколи преградата и удари тъпанчето, което завибрира.

Зад тъпанчето — пълна с въздух кухина, в която има три костици. Първата, наречена „чукче“, прикачена към тъпанчето, предаде движението. То докосна втората костица — „наковалнята“, която на свой ред задвижи третата костица, наречена заради формата си „стреме“. Тези три костици усилиха прекалено ниския глас на лекаря.

След това вълната премина във вътрешното ухо, стигна до кохлеята — орган във формата на охлюв, съставен от петнайсет хиляди ресничести клетки, истинските звукови рецептори. После вълната бе преобразувана в електрически сигнал, който се изкачи по слуховия нерв до намотката на Хешл. Там се намираше речникът, който придаваше смисъл на всеки звук.

— Господин Мартен (това съм аз), господин Мартен (настоява, тъй като се опасява, че няма да го чуя), чувате ли ме? (Очаква моя отговор. Какво да правя? Не мога НИЩО ДА НАПРАВЯ!)

Жално примигна.

— Събудихте ли се? Добър ден. Аз съм доктор Самюел Финшер. Аз ще се грижа за вас. Имам една добра и една лоша новина. Добрата е, че оцеляхте след катастрофата. Имайки предвид силата на удара, това е истинско чудо. Лошата новина е, че мозъчният ви ствол е сериозно наранен. В момента имате това, което ние, лекарите, наричаме LIS — Locked-In-Syndrome2. Мозъкът ви продължава да работи, но останалата част от периферната нервна система не отговаря.

17.

— Убедени сте, че Финшер е бил убит, а? — пита съдебният лекар.

Изидор свежда глава в знак на съгласие.

— Е, хайде, понеже сте ми симпатични. И понеже съм в дълг към Финшер, ще ви разкрия „хитрината“.

Намига им.

— Заклевате се, че няма да го кажете на никой, нали? И най-важното — никакви снимки!

Важен като сомелиер, който се кани да извади бутилка отлежало и скъпо вино, съдебният лекар отваря вратата към рентгена в дъното. В стаята, до медицинската апаратура, журналистите виждат друго бюро и някакъв шкаф. Джордано ги кани да влязат, отваря едната вратичка на шкафа и изважда стъкленица, пълна с прозрачна жълтеникава течност, в която плува някаква сиво-розова топка.

— Семейството поиска тялото, но едва ли ще проверява дали всички органи са налице. Както знаете, при аутопсията органите се изваждат, преглеждат се и отново се връщат вътре, прибрани в найлонов плик, след което тялото се зашива. Но кой ще тръгне да проверява дали всичко е налице? С една дума, запазих го. Разчитам на вашата дискретност. В края на краищата, не беше кой да е… Същото са направили и с мозъка на Айнщайн.

Лекарят светва червената плафониера, предназначена за проявяването на снимките, и те разбират какво има в стъкленицата.

— Мозъкът на Финшер! — възкликва Люкрес.

Двамата наблюдават смаяни топката от нерви, окъпана от червеникавата светлина. Извивките образуват безкраен фриз. В най-дълбоките бразди се виждат потъмни вени. Основата на мозъка е ясно отделена от гръбначния мозък.

Съдебният лекар пристъпва до стъкленицата и оглежда отблизо съдържанието й.

— Човешкият мозък е най-голямата загадка. Проблемът е, че разполагаме само с един-единствен инструмент, с който се опитваме да я разгадаем, и той е… нашият собствен мозък.

Той наблюдава продължително мозъка, разсъждавайки над току-що казаното.

Люкрес му подава визитната си картичка.

— В случай, че откриете нещо ново, каквото и да е, позвънете ми непременно на мобилния ми телефон — казва тя. — Не се безпокойте, няма да ме притесните, така или иначе телефонът е включен на вибрация.

Професор Джордано небрежно пъха картончето в джоба си.

После разсеяно прокарва ръка по стъкленицата.

— Много пъти съм срещал Финшер преди смъртта му. Беше ми приятел. Последния път го видях случайно в кабарето „Веселия бухал“, където брат му Паскал Финшер прави хипнотизаторски номера. И двамата бяха обсебени от желанието да разкрият как действа мозъкът. Самюел подхождаше към проблема от органичната му страна, Паскал — от психологическата. Идете да го видите как хипнотизира, ще осъзнаете каква сила притежава мисълта…

Под въздействието на червената топлина мозъкът на Финшер бавно се върти в стъкленицата.

18.

Жан-Луи Мартен постепенно бе обзет от ужас, от паника, от пълно объркване. Гласът продължаваше да се излива тихо в ухото му.

— Знам, че не е леко. Но тук сте в добри ръце. Намирате се в болницата „Света Маргарита“. А ние сме сред най-добрите в областта на изследването на мозъка и на нервната система.

Едва сега си даде сметка за величината на катастрофата. Жан-Луи Мартен, бивш чиновник в Кредитната банка в Ница, мислеше, виждаше с едно око и чуваше с едно ухо, но не можеше да вдигне кутрето си, за да се почеше. Още повече, че не чувстваше никакъв сърбеж… Точно в този миг в главата му се появи една-единствена мисъл: да се сложи край на всичко това.

Доктор Самюел Финшер прекара ръка по челото му, което не почувства допира.

— Знам за какво си мислите. Искате да умрете. Искате да се самоубиете, а в същия миг осъзнавате, че пълната парализа не ви позволява да го направите. Нали не греша?

Жан-Луи Мартен отново направи опит да помръдне нещо някъде в тялото си, но единственото, което успя, бе пак да примигне. Наложи си да се примири с мисълта, че само този мускул бе останал незасегнат.

— Животът… Всеки организъм се стреми да живее възможно най-дълго. И бактерията, и червеят, и насекомото, всички искат това. Още няколко секунди живот, още малко, още малко.

Финшер седна.

— Знам какво мислите: „Не и аз. Аз вече не.“ Не сте прав.

Жълтеникавият ирис на здравото око на Жан-Луи Мартен се разшири, превръщайки се в черна питаща бездна. Никога не се бе готвил за подобна ситуация.

Спукана ми е работата. Какво съм направил, та да заслужа такова наказание? Никои не е в състояние да понесе подобно нещо. Да не мога да се движа! Да не говоря! Да не чувствам околния свят! Дори да не ме боли! Завиждам на сакатите, те поне са само сакати! Завиждали на обгорелите! Завиждам на безногите, които поне имат ръце! Завиждам на слепите, те поне чувстват тялото си! Аз съм най-наказаният човек в историята на света! В миналото щяха да ме оставят да умра. Но сега, заради дяволския им прогрес, живея пряко волята си. Ужасно.

Окото му се завъртя, после застина.

Ами тоя? Кой е той? Колко спокоен изглежда докторът! Като че ли отлично знае как да се справи с този кошмар. Казва ми нещо. Освенлекараз…

— Освен лекар аз съм и човек. Постъпвам така, както ми диктува съвестта; на второ място слагам професионалния дълг и страха от проблеми с правосъдието. Най-високо поставям свободната воля на поверените ми човешки същества. Затова на вас оставям възможността да избирате. Ако сте решили да живеете, мигнете един път. Ако сте решили да се откажете от живота, мигнете два пъти със здравия клепач.

Мога да издирам! Значи все още имам връзка със света. Искам да умра, очевидно.

Как трябваше да изразя избора си? А, да, да примигва два пъти с клепача, единствения действащ мускул.

— Не бързайте…

Жан-Луи Мартен се замисли за „преди“.

Преди бях щастлив.

Трябва ли човек да изгуби всичко, за да види, че е притежавал ценни неща?

Доктор Финшер прехапа устни.

До този момент всички страдащи от LIS, на които бе предоставил възможността да избират, бяха предпочели смъртта.

Окото на Жан-Луи Мартен оставаше странно втренчено. Зеницата се бе присвила, за да разгадае изражението на лицето на лекаря.

Той не е длъжен да прави това. Поема риск. Заради мен. Ако ме убие, рискува някой ден да дава обяснения. Някой друг щеше да ме пощади, без да се интересува от мнението ми. В името на Хипократовата клетва, която ги задължава да спасяват живота на всяка цена. Това е най-странният момент в живота ми и най-трудното за вземане решение.

Видимо изтощен, лекарят намести с пръст очилата си на носа си и свеждайки поглед, за да не повлияе на болния, заключи:

— Решението е ваше. Но трябва да ви предупредя за нещо: ако решите да живеете, никога повече няма да ви предложа да умрете и ще се боря с всички средства, за да ви запазя жив възможно най-дълго. Добре размислете. Едно мигване за „да“, две — за „не“. Какво избирате?

19.

— Мешана салата без аншоа, а сосът винегрет отделно. Моля доматите да бъдат белени, ципата им дразни стомаха ми. Какъв оцет слагате във винегрета?

— Малинов, госпожице.

— Не може ли да сложите оня от Модена? Обожавам го.

Изидор, който много обича солено-сладките комбинации, си поръчва салата от авокадо, грейпфрут и скариди.

Сервитьорът записва поръчката. Люкрес взема пиле по провансалски като основно блюдо. Но без домат и с отделно сервиран сос. И без лук. Осведомява се дали може да получи за гарнитура зелен фасул вместо пържени картофи. Зеленият фасул да бъде задушен на пара, без мазнина. Сервитьорът търпеливо записва, задрасква, отбелязва в полето, свикнал е с трудни клиенти. Изидор си избира налим с босилек. Пази се за десерта.

— Желае ли господинът картата с вината? Имаме много добро бандолско розе.

— Не. Една оранжина лайт и един бадемов сироп — отсича Люкрес.

Преди да се оттегли, сервитьорът запалва двете свещи, които красят масата. Двамата са в ресторанта-кабаре „Веселия бухал“.

Салонът не е много голям, тапициран е със стотици маски на човешки лица с широко отворени очи. Те покриват стените и тавана, създавайки впечатлението, че тълпа от хора наблюдава посетителите под всякакъв ъгъл.

Над сцената — надпис: „Паскал. Прочутият хипнотизатор“.

— Вярвате ли в хипнозата?

— Вярвам в силата на внушението.

— Какъв е цветът на снега?

— Бял.

— Какъв е цветът на тази хартия?

— Бял.

— Какво пие кравата?

— Мляко…

Изидор победоносно се усмихва.

— А, по дяволите. Не мляко, а вода. Браво! Добре ме преметнахте — признава Люкрес.

Докато чакат поръчката, им поднасят чинийки с маслини и двамата похапват, разглеждайки присъстващите.

Вдясно от тях някакъв мъж говори с гръмък и убедителен тон по мобилния си телефон, а седналият насреща му сътрапезник се старае да прикрие смущението си с надеждата и неговият телефон скоро да звънне, за да накара на свой ред и другия да изпита същото неудобство.

Мобилният телефон на Люкрес започва да вибрира върху покривката. Изидор Каценберг я поглежда с укор. Тя прочита изписаното на екрана име и намирайки събеседника безинтересен, изключва телефона.

— Беше Тенардие. Изключих го, сега вече никой няма да ни безпокои… — извинява се тя.

— Мобилният телефон е новият вид лошо възпитание в наши дни — отбелязва Изидор.

Двойките от съседните маси се хранят тихо. Изидор се взира в тях, оформяйки по покривката топчета от средата на хляба.

— Да умреш от любов, да умреш от любов, и тоя Джордано ги приказва едни… — мърмори си той, лапвайки едно топче.

— Да умреш от любов, точно така! Да обичаш. ДА ОБИЧАШ до степен да ти се пръсне мозъкът. Вие, естествено, сте прекалено интелектуален тип, към всичко се отнасяте скептично, не можете да разберете силата на чувствата! — отвръща Люкрес Немрод.

Той отпива от бадемовия сироп.

— Финшер е убит, убеден съм. При това не от Наташа Андерсен.

Младата журналистка го хваща за брадичката. Огромните й изумрудени очи блестят на светлината на свещите. Гърдите й се повдигат от трудно сдържано възмущение.

— Кажете ми истината, Изидор, поне един път в живота си казвали ли сте „обичам те“?

Той се отдръпва.

— Това е за лапнишараните. Най-добрият начин да баламосаш наивниците. Мисля, че зад тези думи се крие просто воля за притежание на другия. Никога не съм искал да притежавам когото и да било и никога не съм искал друг да ме притежава.

— Жалко за вас… За какво ви е да откривате разни убийци, след като не сте способен да откриете любовта?

Той продължава с нарастваща ожесточеност да търкаля поредното топче, което нараства, става огромно и той го лапва, след което изстрелва фразата, току-що изваяна в собственото му мозъчно ателие:

— Любовта е победа на въображението над интелекта.

Тя свива рамене. Казва си, че съдружникът й е човек, способен единствено на мозъчни постижения. Нищо повече. Мозък без сърце.

Поднасят им ордьоврите.

С крайчеца на пръстите Люкрес хваща един лист салата и започва да го накъсва с резците си също като някой гризач.

— Не възнамерявам да си губя повече времето в Кан. Смятам, че това разследване е безсмислено, скъпи Изидор. Любовта съществува, Самюел Финшер я е срещнал и тя го е убила. Блазе му. Аз също се надявам да умра от любов. Утре се връщам в Париж, за да видя какво ще ми кажат за мозъка в болницата „Питие-Салпетриер“, в която, както сам ме осведомихте, действа модерно неврологично отделение.

Изведнъж лампите угасват, оставяйки вечерящите на светлината на свещите.

— А сега, както всяка вечер, сеансът на прочутия хипнотизатор Паскал Финшер. Моля да изключите мобилните си телефони.

Всички пъхат ръце в джобовете си и се подчиняват.

Мъж в черен смокинг, обсипан с пайети, излиза на сцената и поздравява присъстващите.

Изидор и Люкрес разпознават по лицето му много от чертите на починалия му брат. Той е малко по-висок, не носи очила, по-прегърбен е и изглежда по-възрастен.

Паскал Финшер открива спектакъла си с изложение на тема „силата на внушението“. Споменава руския учен Павлов, който успявал да накара опитното куче да слюнкоотделя само при звука на звънеца.

— Това наричаме условен рефлекс. Програмираме някого да реагира на дадено събитие или в даден момент. Не ви ли се е случвало досега да си кажете: „Искам да се събудя в осем без петнайсет без будилник“, и да установите, че действително сте станали точно в осем без петнайсет? Нито минута по-рано или по-късно.

Оживление в залата, мнозина наистина си спомнят за подобно постижение, което тогава им се е сторило случайно.

— Сами сте си създали условен рефлекс. Ние непрекъснато го правим. Научили сме се например да изпитваме нужда да отидем до тоалетната след закуска, да чувстваме глад през почивката, да получим позив за уриниране на влизане в асансьора, който ни отвежда до вратата на дома ни, вечер да ни се доспи точно след края на филма.

Публиката се смее при изброяването на тези толкова интимни усещания.

— Ние сме като компютри, които могат да се програмират и разпрограмират по желание. Стигаме дотам, че програмираме бъдещите си успехи и провали. Вероятно сте чували как някои хора започват изречението си със „сигурно ви преча, но…“ Те сякаш молят другия да ги отблъсне. Всички ние правим подобни неща неволно, без да се замисляме.

Хипнотизаторът пита има ли доброволец за участие в сеанса. Става един висок русокос мъж. Паскал Финшер приканва публиката да го аплодира, след което го кара да застане срещу него, заповядва му да гледа в махалото и започва да говори: „Клепачите ви натежават, натежават, толкова са тежки, че не можете да ги вдигнете. Сега ви става топло, много топло. Намирате се в пустинята и се задушавате в дрехите си.“

След като няколко пъти повтаря тези фрази, доброволецът, все така със затворени очи, започва да се съблича, докато остава само по гащета. Тогава Паскал Финшер го събужда и високият русокос мъж се стряска, изненадан и засрамен от голотата си. Залата аплодира.

— Как го прави? — пита Люкрес.

— Всъщност заслугата е изцяло на хипнотизирания, не на хипнотизатора — обяснява Изидор. — Той решава да се подчини на гласа. Смята се, че едва двайсет процента от хората се поддават на хипноза. Тоест способни са да се доверят достатъчно на хипнотизатора, за да се отпуснат напълно.

Паскал Финшер поканва нов желаещ за следващия си номер.

— Идете, Люкрес, хайде!

— Не, вие, Изидор.

— Госпожицата малко се притеснява — подхвърля Изидор към артиста.

Паскал Финшер слиза и хваща младата жена за ръката, за да я поведе към сцената.

— Веднага държа да ви предупредя, че няма да има разсъбличане — твърдо обявява Люкрес, застанала под прожекторите.

Хипнотизаторът й нарежда да съсредоточи погледа си в кристалното махало.

— Чувствате се все по-уморена. Клепачите ви натежават, тежат…

Тя не отделя поглед от махалото, но изрича:

— Съжалявам, но при мен няма да се получи, сигурно съм от осемдесетте процента неподатливи на хип…

— Вие спите.

Тя млъква и затваря очи.

— Спите дълбоко… — повтаря Паскал Финшер.

След като преценява, че я е приспал, хипнотизаторът пита Люкрес какво е правила вчера. Тя отговаря без колебание:

— Вчера бях в моргата на Кан.

След това я пита какво е правила миналата седмица. Отново си спомня. После — какво е правила миналия месец, после — миналата година през същия месец на същия ден. Тя се подчинява. Сетне я кара да се върне десет години назад, двайсет години. Да преживее отново първите си дни, след това раждането си, после какво се е случило преди него. Младата жена се свива на кълбо. Той й помага да седне на пода и тя се сгъва като зародиш, с палец в устата.

Моли я да преживее отново раждането си и Люкрес, все по-свита, започва да диша затруднено. После като че ли се задушава, след което внезапно съвсем престава да диша. Публиката е разтревожена. Младата журналистка почервенява. Трепери. Хипнотизаторът запазва пълно спокойствие. Прокарва ръка по бузите на Люкрес и ги гали, тръгвайки от брадичката, като че ли й помага да излезе от място, където би се задушила. С жест показва как я изтегля за брадичката, после за раменете. Тя леко се разгъва. С ръката си той я успокоява, умирява, вдъхва й увереност. Издърпва я, като че ли я измъква от някакво тясно гърло. Сетне минава зад нея и започва леко да я потупва по гърба. Постепенно потупванията стават по-силни, тя се отърсва, кашля и все така със затворени очи проплаква също като новородено.

Тогава Паскал Финшер сяда на пода, взема младата жена в прегръдките си, люлее я и й пее, докато я успокои.

— Сега вече всичко е наред. Ще тръгнем напред във времето.

Заповядва й да изрази с жестове първата година от живота си, първите десет години, миналата година, миналия месец, миналата седмица, вчера, преди един час. След което започва обратно броене от десет до нула, предупреждавайки я, че ще отвори очи на нула, че няма нищо да си спомня, но ще се възползва от благотворния ефект на сеанса.

Тя отваря очи. Плахи аплодисменти в залата. Тя примигва.

— Видяхте ли, не се получи — заявява тя, след като се окопитва.

Паскал Финшер я хваща за ръка, за да я аплодират по-силно. Учудена, Люкрес се подчинява. Той й благодари и тя се връща на масата.

— Бяхте страхотна — казва Изидор.

— Но нали не се получи? Или? Стана ли? Какво стана? Нищо не помня.

— Той ви върна към раждането ви. Имахте малък блокаж и той го изчисти.

— Какъв блокаж?

— Излизането от майчината утроба. За малко да се задушите. Той ви успокои, вдъхна ви увереност. Накара ви да преживеете отново появата си на бял свят в по-добри условия.

С решителен жест тя съблича полото си, после много бавно го облича отново. Повтаря жеста неколкократно, след което обяснява:

— Имах някаква фобия. Когато обличам поло се страхувам да остана повече от няколко секунди с глава в яката. Така е било откакто се помня. Нищо особено, но някак винаги ме е тревожело. Затова обличам пуловерите си много бързо. Сега изглежда преодолях това малко неудобство.

Тя продължава да пъха глава в пуловера и да я изкарва.

Хипнотизаторът приканва последния доброволец за един по-деликатен опит. Група от трима войници, влезли по средата на сеанса, посочват един от тях с шумни викове. След първия отказ той се решава, не иска да го помислят за страхливец.

Паскал Финшер приспива войника на бърза ръка с помощта на кристалното махало и му заявява:

— Когато чуете думите „лилава магнолия“, ще преброите до пет, след което с дясната си обувка ще почукате два пъти по вратата и ще избухнете в смях.

Повтаря няколко пъти внушението, събужда доброволеца и когато той отново сяда на мястото си, хипнотизаторът небрежно произнася „лилава магнолия“. Другият замръзва, брои наум, събува обувката си, отива до вратата, на която потропва два пъти, след което избухва в смях.

Залата избухва в смях като един човек и аплодира френетично. Древният жест на ръкопляскането изразява желанието да прегърнем другия, но тъй като той не е близо до нас и не можем да го докоснем, ние пляскаме дланите си една в друга.

Разтревожен, войникът престава да се смее и нервно обува обувката си.

— Такава е силата на мисълта — подхвърля хипнотизаторът. — Преди подавах по-прости ключови думи като „кафе с мляко“ или „слънчев лъч“, но тъй като са често използвани, създаваха проблеми в ежедневния живот. Затова сега прибягвам до „лилава магнолия“ — в обикновен разговор изключително рядко бихте чули този израз.

И тъй като Финшер отново произнася двете ключови думи, опитното зайче, което връзва връзката на обувката си се вцепенява за миг, после се доближава до вратата и потропва два пъти по нея, преди да се разсмее.

Нови аплодисменти. Неудобството на доброволеца нараства, той поклаща глава, започва да ругае и да се удря по темето, като че иска да изкара отровата от главата си.

Хипнотизаторът се покланя. Завеса.

Преди да приключат с ордьоврите, един сервитьор донася поръчаните ястия, възползвайки се от моментното им разсейване.

— Хипнозата… Не се сетихме за това. Ами ако някой е задал на Финшер някаква ключова дума?

— Ключова дума ли, каква? Лилава магнолия?

Младата научна журналистка трескаво мисли и получава светкавично прозрение.

— Ключова дума като например „обичам те“, програмираща спирането на сърдечната дейност при произнасянето й — предлага тя с въодушевление. — Наташа Андерсен я е изрекла във върховия момент и това е предизвикало спазъма.

— Нима точно вие ми казвате, че изразът „обичам те“ може да се превърне в смъртоносен инструмент! — учудва се Изидор.

Очарована от хрумването си, Люкрес пренарежда всяко парченце от пъзела, за да се получи строен ансамбъл.

— Впрочем не спазъм, а направо спиране на сърдечната дейност. Нали самият вие ми казахте, че мозъкът може да командва сърцето?

— Виждал съм йоги да го правят. Но не вярвам, че е възможно да се спре напълно. Трябва да съществуват анатомични механизми за оцеляване.

Тя бърза да предложи нещо друго.

— В такъв случай можем да си представим, че са го програмирали да се смее, докато настъпи смъртта. Да се смее до последен дъх, когато чуе думите „обичам те“!

Удовлетворена от идеята си, Люкрес възстановява цялата история.

— Мисля, скъпи ми Изидор, че открих ключа към аферата, Финшер е убит от брат си Паскал, който преди това го е хипнотизирал. Вмъкнал е в главата му подвеждащ израз. Най-коварния. „Обичам те.“ Наташа Андерсен го произнася в момента на оргазма. Сърцето спира и световният шампион по шахмат издъхва. А Наташа си мисли, че тя го е убила. Съвършеното престъпление — няма убиец на мястото на престъплението, няма оръжие, няма рана, само един свидетел, който си вярва, че е причинил смъртта! Като оставим настрана факта, че, както споменахте, историята е достатъчно „деликатна“, за да не се заеме никой със сериозно разследване. Сексът все още е табу. Наистина перфектно престъпление.

Ентусиазирана от разсъжденията си, младата жена с апетит довършва каквото е останало от пилето в чинията й.

— А мотивът?

— Завистта. Паскал не е така хубав като Самюел, който си има приятелка топмодел и на всичкото отгоре е световен шампион по шахмат. Богат, красив, с подходяща приятелка, прочут, то си е направо непоносимо. Като използва хипнотизаторските си способности, за да му внуши да умре, завистливият извратен брат така наглася работата, че онзи да издъхне в прегръдките на любимата си.

Люкрес отгръща няколко страници от бележника си, за да хвърли поглед на предишните записки.

— Бихме могли да добавим това при мотивациите. След пет: дългът, шест: завистта.

Налимът с босилек в чинията на Изидор е имал повече късмет от бройлера на Люкрес, поплувал е свободно някоя и друга седмица, преди да се хване в мрежата.

— Завистта? Понятието е прекалено тясно.

— Тогава да включим в него всички онези емоции, които не сме в състояние да потиснем, защото са по-силни от нас. Завист, желание за мъст… всъщност гняв. Да, бихме могли да ги обединим под номер шест — гневът. Той е още по-мотивиращ от дълга. Дългът изисква от хората да се харесват на другите и да се интегрират в обществото, гневът ги подтиква да разпалват революции и да променят обществото.

— Той може също да ги подтиква… да убиват.

Тя бързо записва репликата му, за да е сигурна, че няма да я забрави.

— Ето едно бързо проведено разследване — обявява Люкрес. — Признавам, че бяхте прав в подозренията си за насилствена смърт, аз пък от моя страна разкрих извършителя и причината. Струва ми се, че заедно поставихме рекорд по скоростно разследване на случай. Сега всичко приключи.

Тя вдига чашата си да се чукнат, но Изидор не посяга към своята.

— Хм… И твърдите, че аз съм митоман?

Тя го оглежда с презрение.

— Завист… — заявява тя. — И вие сте завистлив. Завиждате ми, защото съм по-млада от вас, защото съм жена и въпреки това намерих решението, нали така, господин Шерлок Холмс?

Довършват ястията си. Изидор откъсва един залък и го топва в соса в чинията си, а Люкрес с края на ножа отделя това, което смята да дояде, от онова, което не й харесва. Остатъкът от пилето е погребан под един дафинов лист.

Наоколо хората обсъждат представлението.

Най-сетне имат тема за разговор. На всяка маса се разделят на два лагера — едните вярват в хипнозата, другите не вярват, като всеки защищава позицията си със зъби и нокти. „Те са съучастници. — Преструват се. — Момичето изглеждаше искрено. — Не, преиграваше.“ Сервитьорът донася картата с десертите. Люкрес си поръчва кафе без кофеин и каничка топла вода, а Изидор — сладолед с лакрица.

— Вие просто изказахте едно предположение, нищо повече.

— Завиждате.

— Цяло щастие е, че не сте полицайка. За да се приключи едно разследване, не е достатъчно да се формулира някаква хипотеза, била тя и най-привлекателната. Нужни са улики, доказателства, показания, признания.

— Много добре, да разпитаме тогава Паскал Финшер! — горещи се Люкрес.

Прави знак на келнера да донесе сметката и да й издаде фактура; плаща, после се обръща към управителя на клуба с молба да я заведе до гримьорната на хипнотизатора. Чукат три пъти на вратата с надпис „Паскал Финшер“. Вместо отговор вратата се отваря с трясък и преди да имат време да реагират, хипнотизаторът изхвърча навън и изчезва от клуба на бегом с все още мократа си хавлия, следван по петите от тримата войници, начело с този, който е участвал в сеанса.

— Лилава магнолия? — се провиква Люкрес с надеждата, че тези думи ще спрат войника.

Но всички са вече далеч.

20.

Да живее или да умре?

Жан-Луи Мартен държеше окото си отворено. Хиляди идеи се блъскаха в главата му, но нито една не му помагаше да реши какво да предприеме. Струваше му се, че не разполага с достатъчно информация. Беше унищожен, със сигурност, и все пак този лекар изглежда знаеше какво прави.

Аргументите „за“ и „против“ се трупаха в очакване да бъдат претеглени на везните на решението му.

Животът? Стотина диапозитива се появяват на вътрешния му екран, показвайки приятни мигове от миналото. Семейни ваканции от детството. Откриването на шахмата. Откриването на живописта. Откриването на Изабел, бъдещата му жена. Първото раждане на жена му. Първата отпуска с дъщерите. Първия път, когато гледаха предаването „Платено или удвоено“.

Платено или удвоено…

Или смъртта? Вижда се сам, неподвижен на леглото, но заснеман под най-различни ъгли. Вижда минаващото време, най-напред през върховете на часовниковите стрелки, които се въртят все по-бързо. После — през прозореца. Слънцето сменя луната, луната сменя слънцето. Редуването се ускорява, докато остава само нещо като прожектор, който свети ту като слънце, ту като луна. Дървото, което вижда от стаята, се покрива с листа, после със сняг, после напълва, после пак се покрива с листа. Минават години, сетне десетки години, а той лежи на това легло като пластмасов манекен с едно-единствено живо око, което отчаяно примигва, когато остане сам.

Бе дошъл моментът да вземе решение.

Като в забавен кадър, клепачът мигна.

Един път.

И толкова.

Самюел Финшер се усмихна:

— Значи искате да живеете… Мисля, че взехте правилното решение.

Дано не съм сбъркал.

21.

Наляво, надясно? Изидор и Люкрес стигат до някакво кръстовище. Изгубили са от поглед войниците. Търсят ги, заслонили очите си с ръка.

— Къде може да са изчезнали?

Изидор, който продължава да храносмила, се е запъхтял. Люкрес, свежа като кукуряк, се качва на покрива на една кола, за да огледа наоколо отвисоко.

— Там — казва тя.

И сочи с пръст плажа.

— Вървете, Люкрес, вие сте по-бърза от мен, ще ви настигна.

Тя дори не го чува, вече галопира.

Сърцето й изтласква с шеметна бързина кръвта към артериите, оттам — към артериолите, после към капилярите на мускулите на прасците. Пръстите на краката й се впиват в земята, за да оттласнат възможно най-бързо тялото й напред.

И Паскал Финшер бяга, останал без дъх. Стига до някакъв пуст плаж, едва осветен от лунните лъчи. Там тримата войници го хващат и го хвърлят на земята.

— Лилава магнолия — прави неубедителен опит хипнотизаторът. Другият запушва ушите си и му заповядва:

— Изхвърли тези думи от ума ми! И живо. Няма да се правя на глупак с обувката си всеки път, когато срещна някой, който е бил на представлението или е чувал за него!

Хипнотизаторът бавно се надига.

— Махнете ръцете си от ушите… Ще оправим работата.

— И без шашми, разбрано!

Войникът отпушва ушите си, но е готов отново да ги запуши при най-малкия знак.

— Абракадабра, освобождавам ви от „лилава магнолия“, от този момент (прави жест с ръка) ще престанете да реагирате на тези думи.

Учуден, войникът стои неподвижно, като че ли очаква нещо в него да се задвижи.

— Я да видим. Повторете пак — обръща се той към Паскал Финшер.

— Лилава магнолия.

Нищо не се случва. Онзи се усмихва, доволен, че се е освободил от магията.

— Толкова ли е просто? — учудва се той.

— То е като твърдия диск на компютъра. Можем да запишем програмирана заповед, можем и да я изтрием — опитва се да обясни хипнотизаторът със същия отчаян глас, с който изследователят обяснява на туземците как си служим с магнетофона.

— Ами това с абракадабрата? — продължава войникът да разпитва недоверчиво.

— Това е, за да изглежда по-убедително, хората стават по-доверчиви, когато чуват подобни измишльотини. Всичко е в главата.

Войникът го оглежда от глава до пети.

— Добре, така да е. Но не искам такива неща да се случват повече на никой друг — добавя бившето опитно животинче, като навива ръкави и свива юмруци.

Двамата му приятели хващат артиста, докато бившата жертва му нанася удари в корема. Но ето че някакъв силует затъмнява луната.

— Трима яки мъжаги срещу един слабак изрича подигравателно Люкрес Немрод.

Войникът се обръща.

— Хайде, госпожичке, става късно и е опасно да се разхождате самичка тук нощно време. Виждате, има всякакви, меко казано, странни хора.

В същото време забива отново юмрука си в хипнотизатора.

— Айде, заспивай, заповядвам ти!

Люкрес Немрод се хвърля срещу войника и силно го ритва в чатала.

— Айде, изквичи, заповядвам ти!

Онзи надава сподавен вик. Един от войниците пуска хипнотизатора и се притичва на помощ на колегата си.

Люкрес заема бойна позиция в личния си стил бойно изкуство „сиропиталището куан-до“. Протяга два пръста във формата на куки, превръщайки ги във въоръжено продължение на тялото си. Двата резци на мишката. Войникът я ритва, тя го хваща за крака и го премята назад. После се хвърля отгоре му. Двамата се търкалят по земята и стигат чак до ръба на водата. С двата си пръста Люкрес му нанася много силен удар по челото. Хрущене на кост. Нов ритник в чатала на първия, който дава признаци, че се е посъвзел. И отново е в бойна позиция с твърди като дърво пръсти. Третият се колебае дали да се намеси. В края на краищата те си вдигат чуковете, без повече да се помайват.

Люкрес пристъпва към хипнотизатора, паднал на колене на пясъка.

— Как сте?

Той разтрива корема си.

— Това е част от професионалните неприятности. Проява на антихипнотизаторски расизъм.

— Антихипнотизаторски расизъм?

— От незапомнени времена хората с известни познания за мозъчните механизми са предизвиквали страх. Обвинявали са ги в какво ли не. Църквата — в магьосничество. Науката — в шарлатанство или в психически манипулации. Хората се страхуват от това, което не разбират, и искат да го унищожат.

Люкрес го подкрепя, за да види дали е в състояние да ходи.

— От какво се страхуват?

Той се усмихва с наранената си уста.

— Хипнозата ги кара да фантазират. Смятат, че става дума за магически способности. Във всеки случай благодаря ви за намесата.

— Дължах ви го. Благодарение на вас вече не се страхувам да обличам поло.

Инстинктивно заравя брада в яката си, за да покаже колко дълго може да стои в това положение.

Изидор се появява запъхтян.

— Е, Люкрес, хванахте ли вашия „убиец“? — иронизира я той.

Журналистката го пронизва със зелените си очи, за да го накара да млъкне.

Хипнотизаторът спира за малко, питайки се кой е този нов герой.

— Изидор Каценберг. И двамата сме журналисти от вестник „Съвременен часовой“. Разследваме смъртта на брат ви.

— На Сами?

— Люкрес смята, че вие сте го убили от завист — уточнява Изидор Каценберг.

При споменаване на името на брат му хипнотизаторът се натъжава.

— Сами. Аа… Сами. Бяхме много близки. Не се случва често между братя, но така беше. Той беше сериозният, аз — циркаджията. Допълвахме се един друг. Спомням си как един път му казах: „Ние сме като Исус Христос и Симон Мага — голям фокусник, приятел на Исус.“

Паскал Финшер млъква за момент и изтрива отново пулсиращата си устна.

— Не е съвсем шега. Възхищавах се от брат си.

— Какво правехте вечерта, когато той умря? — пита го Люкрес.

— Бях на сцената на „Веселия бухал“, можете да попитате управителя. Свидетели са ми всички зрители.

— Кой би могъл да му желае злото? — задава въпрос Изидор.

Сядат на хладния влажен пясък.

— Успехите му бяха прекалено ярки. Освен това с победата си над Дийп Блу придобиваше голяма популярност, ставаше недосегаем. Във Франция не гледат с добро око на преуспелите.

— Пиронът, който стърчи, привлича удара на чука — добавя Изидор, неизчерпаем извор на поговорки.

— Смятате ли, че може да става дума за убийство? — пита Люкрес.

— Знам, че беше получавал заплахи. Доволен съм, че разследвате смъртта му.

На Люкрес никак не й се иска да се откаже от хипотезата си.

— Дали друг освен вас не би могъл да го хипнотизира с цел да постигне желания ефект по-късно?

Паскал Финшер със съжаление клати глава.

— Наясно съм с хипнозата. За да се поддадете на влиянието, е нужно да се откажете за момент от свободната си воля и да оставите друг да решава вместо вас. А Сами бе всякакъв, но не и поддаващ се на внушение човек. Не зависеше от никого. Целта му бе да намалява страданието на болните. Истински мирски светец.

— Вашият „мирски светец“ официално е издъхнал от удоволствие в прегръдките на манекенка… — отбелязва Люкрес.

Паскал Финшер свива рамене.

— Познавате ли някой, способен да й откаже? Физиката й е по-силна от всички хипнотични сеанси.

— Един мой приятел твърди: „Свободната воля на мъжа се състои в това да избере жената, която ще взема решенията вместо него“ — заявява Люкрес.

Познавайки един от афоризмите си, Изидор порозовява.

— Добре казано — съгласява се Паскал Финшер.

— Смятате ли, че тя би могла да го убие? — пита журналистката.

— Не знам кой точно го е убил, но бих казал най-общо, че е била смелостта му. Финшер се бореше сам срещу всички отживелици. Предлагаше да преосмислим напълно отношението си към ума, към лудостта, към съзнанието. В словото, което произнесе след шахматната победа, се позова на Одисей, но сам той бе авантюрист от същата величина. Истинските пионери се познават по това, че падат, пронизани от стрелите, тъкмо защото са на предните позиции.

Изидор изважда кутийка с бонбони и предлага и на другите, за да се успокоят от преживените емоции. Хипнотизаторът си взема няколко.

— Помня, един път ми каза, че се чувствал заплашен: „Те мечтаят за свят, в който всички хора ще са еднакви. Така ще могат по-лесно да ги оформят, също като при клонирането на добитък или при индустриалното развъждане на пилета.“ За него „те“ бяха властите, пред които се отчиташе. И добави: „Те се страхуват от тези, които мислят за луди, а още повече от тези, които мислят за гении. Всъщност мечтаят за един бъдещ еднообразен свят, където много умните хора ще са длъжни да ходят с каска на главата, от която ще звучат глупави мелодийки, за да им пречат да мислят спокойно. Ще забулят красивите жени, ще облекат пъргавите с оловни жилетки. И всички ние ще станем средни човеци.“

Паскал Финшер извръща глава към Средиземно море. Показва в далечината малка светлинка, която би могла да е някаква звезда, ако не е толкова ясна.

— Ето там… стават странни работи. Убеден съм, че така, както аз се сблъсквам с антихипнозата, така и той се сблъскваше с…

— С кого?

— С колегите си. С пациентите. С помощния медицински персонал. С всички, които се страхуваха от новото. Трябва да отидете там.

Тримата не откъсват поглед от светлата точка, която като че ли ги зове.

— Проблемът — отбелязва Изидор, загледан в острова, където луната вече е огряла гирлянда от дървета, — е, че в психиатрична клиника не може да се влезе току-така.

Паскал Финшер проверява с език дали един от зъбите му не се клати.

— Умберто! Умберто е мъжът от лодката-такси, която прави курсове от пристанището на Кан до острова Света Маргарита и обратно. Присъства на сеансите по обща хипноза и релаксация, които организирам всеки петък. Кажете му, че идвате от мое име.

Хипнотизаторът поема дълбоко въздух и сбръчква вежди. Втренчил е поглед в далечния остров, сякаш е противник, когото се готви да срази.

22.

На екрана на компютъра се появи страничен разрез на мозъка на Жан-Луи Мартен.

Доктор Финшер го бе подложил на позитронна томография, за да установи степента на пораженията. С помощта на тази най-съвременна технология можеше да види всичко, което действаше или бе престанало да действа в черепа на Мартен. Мозъкът представляваше яйцевидно тюркоазносиньо тяло.

Вътрешното море, в което плуват идеите…

Самюел Финшер помоли Мартен да затвори окото си. Целият му мозък се оцвети в синьо. Сетне го помоли да отвори окото и на тилния лоб точно срещу окото се появи бежово петно. Остров сред морето.

Самюел Финшер му показа нарисувана ябълка. Бежовият остров нарасна и придоби по-сложна форма.

После постави пред Мартен пощенска картичка с изглед от Кан и бежовото петно се увеличи още повече. Отбеляза си, че зрителното възприемане на околния свят беше незасегнато. С помощта на все същия апарат провери слуха му. Пусна му камбанен звън. Ново, по-издължено островче се появи в теменната зона, разположена по-напред. При прослушването на симфонична музика се нарои цял архипелаг от островчета, напомнящи Индонезия.

Финшер провери и останалите сетива и установи, че нито едно от тях не функционира. Никакво островче не се появи след убождането с игла, след поставянето на парче лимон върху езика му и на флаконче с оцет под носа му.

После доктор Финшер провери дали Жан-Луи Мартен разбира думите. Произнесе „ябълка“ и бежовото петно придоби формата на истинска ябълка.

Благодарение на позитронната томография наскоро бяха установили, че мисълта за даден предмет и действителното му виждане активират едни и същи мозъчни участъци.

Отначало доктор Финшер изброи някои най-прости понятия: „дъждовна утрин“, „облачно небе“, после все по-абстрактни: „надежда“, „свобода“, „щастие“. Всеки път просветваха едно или няколко островчета, показвайки, че понятието възбужда точно определени части от мозъка на Жан-Луи Мартен.

В края на сеанса на Самюел Финшер му хрумна да изпита чувството за хумор на пациента. Според него чувството за хумор бе барометърът за общото здравно качествено и количествено състояние на всеки мозък. Най-добрият пулс на съзнанието. Центърът на смеха бе локализиран за първи път през март 2000 г. от Ицхак Фрид, който, изследвайки причината за епилепсията, бе открил една точка в левия преден лоб, точно пред зоната на говора, която отключва смеха.

— В райската градина Ева пита Адам: „Обичаш ли ме?“, а Адам отговаря: „А имам ли избор?“

Окото потрепна. Доктор Самюел Финшер проследи в забавен ритъм пътя на шегата в мозъка на болния. Дразнението тръгна от слуховия сектор, стигна до говорния, след което изчезна.

Не го разсмива. Може би му напомня проблеми със собствения му избор. Освен ако не му напомня за жена му, помисли лекарят.

Самюел Финшер продължи с друга шега, която му изглеждаше не толкова лична.

— Един мъж отива на лекар и му казва: „Докторе, паметта ми играе номера.“ „Така ли — отвръща докторът. — И откога това?“ Учуден, мъжът пита: „Какво… откога?“

Окото потрепна по различен начин.

За да се увери напълно, Самюел Финшер отново проследи в забавен ритъм маршрута на шегата в мозъка. Забеляза как се появяват и изчезват на повърхността на синия разрез на мозъчното море малки островчета в зоните на анализ, на сравнение и накрая — на разбиране. Дразнителят приключи пътя си в левия челен лоб, в зоната на смеха.

Този път се смее: „Съществуват трийсет и два комични ефекта“, казваше Бергсон. Аз открих един. Напушва го смях, когато слуша разказа за човек, болен от различна болест от неговата.

Професор Ицхак Фрид бе открил също, че след анекдот се активира друга специална зона, разположена в долната част на предфронталната кора, която обикновено се задейства, когато опитното животно получава награда. Точно това се случи след около няколко части от секундата, след като зоната на смеха се успокои.

Ето доказателството за това, че хуморът се възприема като проява на обич.

Окото продължаваше да потрепва и спазмодично да се уголемява.

Ефектът продължаваше.

Самюел Финшер харесваше този виц, но не предполагаше, че ще предизвика толкова голямо бежово петно в афективната зона. Каза си, че хуморът е нещо субективно. Самият факт, че някой проявяваше желание да се смее на такова място и в такъв момент, умножаваше десетократно ефекта.

Вероятно в този миг доктор Самюел Финшер напълно спечели доверието на пациента си. Той приятелски го потупа по рамото, но болният не почувства нищо.

— Мозъкът ви работи отлично.

Здрав мозък… в атрофирало тяло… но здрав мозък все пак.

— Искате ли да повикам семейството ви?

23.

— Дума да не става. Не настоявайте.

Големият брадат мъж с каскет, на който пише „Капитан Умберто“, клати отрицателно глава.

— Не, не мога. Корабчето е предназначено само за болните, за лекарите и за семействата на болните. Никога досега на остров Света Маргарита не е канен журналист. Имам заповед.

— Идвам от името на Паскал Финшер — настоява Изидор, пръв пристигнал на пристанището на Кан.

— Това не променя нещата.

Упорито изражение на човек, който се чувства в правото си.

— Добре тогава, към кого да се обърна, за да ми разрешат да посетя острова?

— Съжалявам, но регистратурата се намира в самата болница. Дискретността е едно от правилата там. Изпратете писмо по пощата.

Изидор Каценберг се приближава до корабчето и сменя темата.

— Името на лодката ви е „Харон“. В гръцката митология Харон е лодкарят, който превозва мъртъвците през Ахерон, реката на ада.

— Само че моята лодка свързва не света на мъртвите с този на живите, а света на разума с този на безумието.

Той избухва в гръмовен смях и разрошва бялата си брада.

Изидор пристъпва към моряка, шепнейки:

— Мисля си, че митичният Харон се е съгласявал да преведе с лодката си само онези, които носели в устата си таксата за преминаване.

Дебелият журналист вади три банкноти от по десет евро и ги захапва.

Капитан Умберто невъзмутимо проследява жеста му.

— Не се продавам.

Точно в този миг дотичва Люкрес, която връзва косите си в движение.

— Нали не съм закъсняла много? Веднага ли потегляме? — пита тя, като че ли става дума за нещо очевидно.

Морякът в недоумение пристъпва от крак на крак.

Изидор се убеждава в естественото въздействие, което младата жена оказва на хората.

— Ами… тоест — мънка морякът, — точно обяснявах на колегата ви, че за съжаление…

— За съжаление какво? — изрича тя, идвайки още по-близо.

От такова малко разстояние Изидор долавя уханието на парфюма, който тя си слага тези дни — „О“ на Исе Мияке. Долавя дори мириса на кожата й. Люкрес сваля слънчевите си очила, откривайки изумруденозелените си бадемови очи и дръзко го поглежда.

— Вие сте от хората, които имат желание да помагат. Нуждаем се от вас и знам, че няма да ни изоставите.

Погледът й е точно такъв, какъвто трябва, тонът й — също, дори шията й е убедително извита.

Ефектът върху намусения моряк е неотразим.

— Добре, само защото сте приятели на Паскал Финшер — предава се той.

Моторът започва да мърка, капитанът вдига котва.

— Господинът действа по силата на седмата потребност — прошепва Люкрес, намигайки на колегата си.

Морякът увеличава скоростта, за да се изфука пред пасажерите. Носът на лодката леко се повдига.

Люкрес изважда бележника си и след шестата мотивация: гнева, вписва седмата: секса.

Изидор вади от якето си джобен компютър с размерите ма книга и на свой ред преписва списъка. Потропвайки по клавиатурата, той добавя имената на хората, с които са се срещнали до момента, и се включва в интернет.

Люкрес се навежда напред.

— Последния път, когато бях при вас във водонапорната ви кула, останах с впечатлението, че сте загърбили всякакви телевизии, телефони и компютри.

— Само глупаците не променят мнението си.

Той й показва играчката си, като обяснява предимствата й. Влизайки в интернет, успява да се добере до номера на обществената осигуровка на Умберто Роси, петдесет и четири годишен, роден в Голф Жуан.

Двата Лерински острова се очертават на хоризонта. На преден план — Света Маргарита с кея и укреплението вляво. Непосредствено зад нея — Свети Онора с цистерцианския манастир.

Лодката „Харон“ не е от най-бързите и пътуването от пристанището на Кан до болницата „Света Маргарита“ отнема доста време.

Умберто размахва огромната си лула от морска пяна с изваяни преплетени сирени.

— Като си помисля колко хора има там вътре! И то хора, които си имат всичко, за да живеят щастливо, но не могат да се справят със свободата си и започват да си задават въпроси, все повече въпроси, докато накрая невъобразимо се оплитат.

Той пали лулата и изпуфква няколко кръгчета с мирис на пипер, примесен с йодните изпарения на морето.

— Видях някакъв тип, който твърдеше, че можел да престане да мисли. Някакъв дзенбудистки монах. Седеше неподвижен, ококорил ей такива очи, и твърдеше, че главата му била абсолютно празна. Опитах и аз, но е невъзможно. Човек все си мисли за нещо. Дори когато си казва: „А, вече не мисля за нищо.“

Той се разсмива.

— Защо престанахте да практикувате като неврохирург в болницата „Света Маргарита“? — го пита Изидор.

Морякът за малко да изпусне лулата си.

— Как… как… как разбрахте?

— Едно птиченце ми каза — отвръща загадъчно Изидор.

Люкрес не съжалява, че е взела със себе си всезнаещия Шерлок Холмс. И той като всички вълшебници не разкрива начина си на действие, но е доволен от произведения ефект, като добре разбира, че ще изгуби предимството си, ако признае, че просто е получил информацията си от интернет.

— Уволниха ви, нали?

— Не. Беше гре… грешка.

Погледът на моряка внезапно потъмнява.

— Грешка. Оперирах майка ми от злокачествен тумор на мозъка.

— По принцип е забранено хирурзите да оперират членове на семействата си — напомня Изидор.

Умберто се окопитва.

— Правилно, но тя настояваше да съм аз и никой друг.

Плюе на земята.

— Не зная как стана. Тя изпадна в кома и повече не се събуди.

Морякът-бивш хирург отново плюе.

— Мозъкът е прекалено деликатно нещо, при най-малкия неправилен жест всичко отива по дяволите. Не е като другите органи, където грешките са поправими. При мозъка, ако сбъркате само с милиметър, осакатявате човека до края на живота му или го изпращате в психиатрията.

Той изтръсква лулата си, като я потупва в ръба на руля и отново я натъпква с тютюн.

Мъчи се да я запали срещу вятъра и нервно размахва запалката си.

— След това започнах да пия. Началото на края ми. Ръцете ми взеха да треперят и предпочетох да изоставя скалпела. Напуснах. От човек с треперещи ръце неврохирург не става, затова се преквалифицирах в бездомник и пияница.

Тримата гледат как остров Света Маргарита нараства на хоризонта. Освен пиниите вече различават палми и евкалипти — дървета, които се чувстват отлично в мекия климат на Лазурния бряг, представяйки си, че са в родната Африка.

— Дано колкото е възможно по-скоро роботите да ни заместят в операционните зали. Техните ръце никога няма да се разтреперят. Чух, че подобна практика започва да се прилага вече — роботи-хирурзи.

— Наистина ли бяхте бездомник? — пита Люкрес.

— Всички ме изоставиха. Никой не искаше да ме вижда. Свикнах дори с вонята си. Живеех на плажа на Кан, под едно одеяло. Всичките ми вещи се побираха в пазарски найлонов плик, който държах под един заслон на булевард „Кроазет“. Казват, че мизерията се понасяла по-леко на топъл климат. Имат много здраве!

Лодката леко намалява скоростта си.

— Един ден дойде някакъв от болницата „Света Маргарита“. Каза ми: „Искам да ти предложа нещо. Какво ще кажеш да работиш като маршрутно такси от болницата до градското пристанище? Досега използвахме услугите на външна транспортна фирма, отсега нататък искаме да имаме собствен превоз. Ще можеш ли да управляваш малко корабче от острова до пристанището?“ Ето как от неврохирург се превърнах в моряк.

Люкрес вади бележника си и отбелязва датата.

— Можете ли да ни кажете какво става в психиатричната клиника „Света Маргарита“?

Морякът е вперил очи в хоризонта, видимо притеснен. Проследява с поглед няколко черни облака, тласкани от морския вятър, и грачещите наоколо чайки, които като че ли им показват пътя. Оправя якето си на морски вълк и смръщва дебелите си вежди. Сетне погледът му отново пада върху младата зеленоока журналистка с рижа коса и той се отпуска, петимен да се полюбува на свежестта й.

— Едно време това тук е било крепост. Крепостта „Света Маргарита“. Вобан я е построил, за да брани крайбрежието от варварските набези, фортът е в типичната за времето си звездообразна форма. По-късно е служил за затвор. В него са държали Желязната маска. Дори телевизията снима тук някаква телевизионна игра. Накрая се превърна в психиатрична болница.

Той плюе на земята.

— Войници, затворници, хора от телевизията, луди, логична последователност, не намирате ли?

И отново се изсмива гръмогласно. Вълните стават по-големи и лодката се заклаща по-силно.

— Искаха да превърнат болницата в показно здравно заведение. Доктор Самюел Финшер се зае да осъществи реформата. Отначало настанена в укреплението, болницата „Света Маргарита“ се разрасна и зае целия остров.

Средиземно море започва все по-силно да люлее лодката.

— Ние мислим, че Финшер е бил убит — подхвърля Изидор.

— Според вас кой би могъл да убие Финшер? — пита Люкрес.

— Във всеки случай никой от болницата. Там всички го обичаха.

Вече са достатъчно близо до острова, за да видят високите стени на укреплението.

— Бог да го прости Финшер. Не ви казах, но той бе човекът, който ме потърси, когато бях бездомник.

Умберто Роси се доближава до младата жена.

— Ако наистина е бил убит, надявам се да откриете убиеца.

Внезапно огромна вълна разтърсва лодката. Люкрес губи равновесие. Умберто се хваща за руля, мърморейки. Излиза вятър, който подхвърля още по-силно лодката.

— А, ето го и Еол! — обявява Умберто.

— Еол? — повтаря Люкрес като ехо.

— Богът на ветровете. Не си ли спомняте „Одисеята“?

— Пак Одисей.

— Финшер постоянно се позоваваше на него…

Умберто цитира стих от Омир: „Те развързаха мяха и от него изскочиха всички ветрове, бурята начаса ги грабна и отнесе.“

Морето е много бурно. Подхвърля ги отляво надясно и отгоре надолу.

Във вътрешното ухо на Люкрес се надига вихър. Зад кохлеята се намира рецепторът, отговорен за чувството ни за равновесие, или така нареченият утрикул. Това е торбичка, пълна с подобна на желе течност — ендолимфата, в която плуват малки костици, отолитите. На долната стена на торбичката са разположени ресничести клетки. Когато лодката се клати, здраво прикрепеният за черепа утрикул се придвижва в едната посока. Ендолимфата и отолитите остават неподвижни, подобно на бутилка, която се накланя, но повърхността й не помръдва. При това положение ресничките в дъното на торбичката се прегъват от ендолимфата и предават сигнал за положението на тялото в пространството. Очите обаче изпращат друга информация и смесването на двата противоречиви сигнала поражда усещането за прилошаване и позив за повръщане.

Люкрес Немрод се облекчава, надвесена над борда. Изидор отива до нея.

— Ужасно усещане! — оплаква се тя.

— Хм… Болките се степенуват така: 1) зъбобол; 2) болки при бъбречна криза; 3) родилни болки; 4) морска болест.

Лицето на Люкрес е станало белезникаво.

— „И тогава Посейдон удовлетворен се оттегли да подготви някоя буря на други места, и свободна да действа както й харесва, Атина укроти вълните, за да предпази Одисей“ — декламира морякът.

Но Средиземно море ни най-малко не се успокоява.

Люкрес намира сили да вдигне поглед към огромната и мрачна крепост на болницата „Света Маргарита“.

24.

Бяха дошли всички. Жена му Изабел, дъщерите му, кучето Лукул, приятелят му Бертран Мулино, няколко колеги от службата.

Самюел Финшер видя, че от устата на Жан-Луи Мартен течаха лиги и деликатно избърса с кърпичката си крайчеца на устните му, преди да покани посетителите да влязат.

— Чува с лявото ухо и вижда с дясното око, но не може да се движи, нито да говори. Говорете му, докосвайте го по ръката, може да предизвикате емоционална реакция — обясни им той.

Старата немска овчарка Лукул, начело на шествието, се хвърли да ближе ръката му. Тази спонтанна проява на обич разведри обстановката.

Лукул. Моят Лукул.

Дъщерите му го целунаха.

Колко съм щастлив да ви видя! Скъпи мои! Скъпите ми малки обожавани момиченца!

— Как си, татко?

Не мога да говоря. Четете отговорите в окото ми. Обичам ви! Доволен съм, че избрах да живея, за да мога да ви гледам в този миг.

— Татко, ей, татко, отговори ни!

— Лекарят каза, че не може да говори — припомни им жена му Изабел и го целуна по бузата. — Не се тревожи, скъпи, ние сме тук. Няма да те изоставим.

Знаех си, че мога да разчитам на вас. Никога не съм се съмнявал.

Бертран Мулино и колегите от службата размахаха подаръците: цветя, шоколадови бонбони, портокали, книги. Всъщност никой от тях не бе разбрал истински какво означава този LIS. Мислеха си, че е някаква травма, която ще премине и ще бъде последвана от възстановяване, като при всички други травми.

Жан-Луи Мартен се мъчеше да придаде колкото може повече изразителност на единственото си око. Как му се искаше да ги успокои и да им покаже радостта си от това, че ги вижда.

Лицето ми сигурно прилича на мъртвешка маска… Откакто съм тук, не съм видял никакво огледало. Сигурно съм блед, мъртвешки блед, с разстроен вид. Сигурно съм грозен и уморен. Дори не мога да се усмихна.

Изабел сбърка ухото и се наведе към нечуващото.

— Толкова съм щастлива, че си…

Поколеба се за миг.

— … жив.

Доктор Финшер каза „ляво ухо“, но ляво за мен, а за вас, които седите отсреща, е дясното. Дясното!

За щастие чувствителността на здравото му ухо се бе увеличила много и дори когато шепнеха в мъртвото, пак успяваше да възприеме звуците.

Бертран бързо изрече в същото ухо:

— В банката всички много се радваме, че успя да отървеш кожата и те очакваме. Във всеки случай, аз те очаквам за партия шах — веднага след като се възстановиш. Почивай си, за да оздравееш бързо, нали, не се прави на много хитър и не се опитвай да се прибереш вкъщи преждевременно.

Няма такава опасност.

Тъй като не беше сигурен, че е бил правилно разбран, Бертран направи жест — все едно, че мести шахматна фигура и го потупа приятелски по ръката.

Жан-Луи Мартен се успокои. Най-важното бе, че не бяха го забравили.

Ах, приятели мои! Значи все още съществувам за вас. Колко важно е да знам това.

— Знам, че ще оздравееш — шепне Изабел до нечувствителното му ухо.

— Да, татко, връщай се бързо у дома — изрекоха трите момичета в същото ухо.

— Мисля, че си попаднал в най-доброто неврологично отделение в Европа — каза Бертран. — Този тип, дето ни въведе, с очилата и високото чело, казват, че бил голям капацитет.

Но ето че влезе доктор Финшер и им каза, че не бива да уморяват болния. За днес било достатъчно. Можели да дойдат утре. Корабчето-такси щяло да ги вземе в единайсет.

Не, оставете ги още да поседят с мен. Имам нужди от тяхното присъствие.

— Хайде, оздравявай бързо — каза Бертран.

Финшер застана точно пред здравото око на пациента си.

— Имате хубаво семейство. Браво, господин Мартен!

Болният от LIS затвори бавно клепач в знак на одобрение и на благодарност.

— Ухото и окото ви са изходната точка, от която смятам да възстановя цялата нервна система. Това е възможно.

Доктор Финшер му говореше с нарастваща убеденост:

— Всъщност всичко е във вашите ръце. Вие сте един изследовател. Ще изследвате непозната за вас територия. Собствения си мозък. Той е новото „Елдорадо“ на третото хилядолетие. След като овладя извънземното пространство, човекът трябва да се насочи към покоряването на мозъка си — най-сложната структура във вселената. Ние, учените, наблюдаваме отвън, а вие ще експериментирате отвътре.

На Жан-Луи Мартен му се прииска да повярва в тази възможност. Прииска му се да се превърне във водещ изследовател на човешката природа. В съвременен герой.

— Ще успеете, ако сте мотивиран. Мотивацията е ключов елемент в човешкото поведение. Непрекъснато го проверявам с болните си, а така също и с мишките в лабораторията, и мога да ви го повторя: „Да искаш, значи да можеш.“

25.

„Харон“ навлиза в малък ръкав, водещ до пристанище, издълбано във варовиковата скала под укреплението. Капитан Умберто акостира до дървено мостче.

— Ще ви чакам тук.

Вместо довиждане хваща ръката на Люкрес, погалва я и я целува, след което мушка в нея някакъв лек предмет.

Тя поглежда какво има в ръката си — вижда пакет цигари и казва:

— Вече не пуша.

— Вземете я все пак. Нещо като парола, за да ви отворят вратата.

Люкрес свива рамене и прибира пакетчето. Доволна е да крачи отново по земята. Вътрешните й уши все още не са успели да преодолеят шока и коленете й се подгъват.

Изидор я прикрепя.

— Дишайте дълбоко, Люкрес, дишайте дълбоко.

Умберто отваря една голяма стоманена врата и ги въвежда в болницата. След това затваря вратата отвън. Двамата неволно потръпват. Страхът от психиатричните болници.

Не съм луда, казва си Люкрес.

Не съм луд, казва си Изидор.

Шум от двойно превъртане в огромната ключалка. Ами ако трябва да доказвам, че съм с ума си, притеснява се Изидор.

Двамата журналисти се оглеждат. В скалата са зациментирани големи камъни. Изкачват се по стъпалата с усилие.

На горния край на стълбите, с ръце на кръста, стои пълен мъж с брада, с вид на учител, навлякъл груб памучен пуловер.

— Ей вие, какво правите тук!

— Журналисти сме — обяснява Люкрес.

След кратко колебание мъжът се представя:

— Доктор Робер.

Повежда ги към стръмно стълбище, което излиза на широка площадка.

— Мога да ви разведа набързо, но ще ви помоля за дискретност и никакъв контакт с болните.

Вече са вътре в самата болница. Наоколо се разхождат хора в градско облекло, които приказват помежду си. Дочуват разговор между двама пациенти.

— Аз да съм параноик? Не сте добре, някой е пуснал този слух…

Други са насядали, играят шах или четат вестници. В един ъгъл ритат футбол, малко по-нататък играят бадминтон.

— Знам, че изглежда чудно за външни хора. Финшер е забранил на болните да ходят по цял ден с пижами, както и на персонала да носи бели престилки. Така се премахва дистанцията между лекувани и лекуващи.

— Не е ли малко объркващо? — осведомява се Изидор.

— И аз отначало се обърквах. Но това ви задължава да сте по-внимателен. Доктор Финшер дойде при нас от една известна парижка болница. Беше работил при доктор Анри Гривоа, който въведе във Франция новите канадски методи за психиатрично лечение.

Доктор Робер ги повежда към здание с надпис „Салвадор Дали“.

Вътре, вместо в традиционното за болниците бяло, стените и таваните са изцяло покрити с рисунки.

— Голямата идея на Финшер беше да внуши на всеки болен, че може да превърне болестта си в предимство. Искаше пациентите да съумеят да подчинят така наречената си слабост и да я превърнат в силна карта, да я използват като коз. Всяко помещение носи името на художник, който е преуспял именно защото е бил различен.

Влизат в спалнята на „Салвадор Дали“. Изидор и Люкрес разглеждат стените. Това не са просто рисунки, напомнящи творчеството на Дали, а съвършени репродукции на най-известните му картини.

Доктор Робер повежда журналистите към друга сграда.

— За параноиците: Мориц Корнелис Ешер3.

По стените са изрисувани невъобразими геометрични плетеници.

— Тази болница е истински музей. Стенописите са великолепни. Кой ги е рисувал?

— За да се получи такава прилика с оригиналните творби, се обърнахме към маниаците от сградата „Ван Гог“ и смея да твърдя, че тези копия са верни с оригинала. Също като Ван Гог, който, търсейки съвършеното жълто, е изрисувал хиляди слънчогледи в най-тънките нюанси на жълтия цвят, тукашните болни влагат неограничено време, докато получат желания от тях колорит. Изключителни перфекционисти.

Посещението продължава.

— За шизофрениците — фламандският майстор Йеронимус Бош4. Шизофрениците са много чувствителни. Те долавят и най-слабите вълни и вибрации, което им носи страдание, но и ги прави гениални.

Връщат се в двора и се смесват с пациентите, повечето от които учтиво ги поздравяват. Някои разговарят на висок глас с въображаеми събеседници.

Доктор Робер обяснява:

— Най-объркващото е, че всички нас ни тревожи едно и също, разликата е единствено в степента. Вижте този мъж — той непрекъснато носи на главата си каска на мотоциклетист, защото има фобия от излъчванията на мобилните телефони. Но кой от нас не се е запитвал за възможната вреда от тях?

Група маниаци ретушират една рисунка. Доктор Робер изглежда удовлетворен.

— Финшер е новатор във всички области, включително и в труда. Той наблюдаваше болните както никой друг досега. Със смирение. Без предубеждение. Вместо да ги възприема като същества, които пречат на околните и чиито разрушителна способност трябва да бъде потисната, той се опита да извади най-доброто от тях и да го засили. Затова им показа най-красивото, създадено от човека — живописта, а също така музиката, киното, компютрите. Даде им свобода на действие. Напълно естествено те избраха изкуството, чрез което изразяват своите тревоги и грижи. Вместо да ги държи затворени, той ги наблюдаваше. Вместо да им говори за болестта им, той им говореше за красотата. И тогава някои пожелаха на свой ред да творят.

— Лесно ли се получи?

— Много трудно. Параноиците недолюбват шизофрениците, презират истериците, които им отвръщат със същото. В края на краищата, изкуството се оказа неутралният терен, на който бих казал, че взаимно се допълваха. Финшер имаше една хубава мисъл: „Когато другите ви упрекват, те ви насочват към това, което може да се превърне във ваша сила.“

Една възрастна дама се приближава забързано към тях и се втренчва в часовника на младата журналистка.

Младата жена забелязва, че дамата също носи часовник на китката си. Но трепери така силно, че не съумява да фокусира погледа си.

— Часът е шестнайсет и двайсет — съобщава й Люкрес.

Но дамата вече е поела на бегом в друга посока. Доктор Робер обяснява шепнешком:

— Паркинсон. Обикновено в началото това заболяване се лекува с допамин. В нашата болница лекуваме не само смущенията в психиката, но и болестите на нервната система: Алцхаймер, епилепсия, Паркинсон.

Към него идва болен, който гримасничи и размахва някаква линийка.

— Какво е това? — пита Изидор.

— Болкомер. Нещо като измервател на степента на болката. Когато някой болен казва, че го боли, ни е много трудно да преценим дали да му предпишем морфин или не. Затова сме им казали да степенуват болката си от едно до двайсет. По този начин показват колко силно ги боли.

Двама работника поставят възпоменателна плоча с лика на Финшер. Отдолу е гравиран неговият девиз: „Мотивираният човек не познава граници.“

Волните се скупчват пред плочата. Някои са силно развълнувани. Десетина души аплодират.

— Всички го харесваха — продължава брадатият. — Когато Финшер игра срещу Дийп Блу IV, инсталирахме голям телевизионен екран в централния двор и, вярвайте ми, обстановката напомняше едно към едно футболен мач. До един крещяха: „Хайде, Сами! Давай, Сами!“ Наричаха го по име.

Доктор Робер отваря вратата на постройка с надпис „Вивариум“. Вътре на етажерки са подредени стотици клетки с мишки.

— Интересува ли ви?

Люкрес се приближава към клетките и забелязва, че повечето от гризачите са с обръснат череп и от главичките им стърчат електрически жици.

— Това са опитни мишки. Предизвикваме епилептични припадъци и наблюдаваме как лекарствата пресичат кризите, Финшер не беше просто директор на болница, той беше и си остана учен-експериментатор. Заедно със своя екип провеждаше опити и търсеше нови методи.

Мишките са заинтригувани от посетителите и ги душат през решетките на клетките си.

— Като че ли искат да ни кажат нещо — отбелязва хитро Люкрес.

— Тези са с над средно ниво на интелигентност. Родителите им са циркови мишки и от раждането си са приучени да бъдат подлагани на опити. След обучението ги поставяме в клетки с лабиринти и с игри, за да проверим дали интелектът им се е променил.

Двамата журналисти наблюдават как две мишки се бият, удряйки се с мъничките си лапички. Боят свършва с разкървавената муцуна на една от побойничките.

— Смятате ли, че някой тук би могло да го е яд на него? — пита Люкрес.

— Наркоманите. Те единствени не играят по правилата. Подиграват се с всичко, дори и с Финшер. Веднъж го бяха ударили. Нищо не може да ги вразуми. Способни са на всичко само и само да се докопат до проклетата си дрога.

— Готови са да убият?

Доктор Робер се улавя за брадичката.

— Те единствени не оценяваха методите на Финшер. Впрочем той реши да се освободи постепенно от най-своенравните.

— Според вас какъв начин би избрал един наркоман, за да нападне Финшер? — пита Изидор.

— Като сложи някакво вещество със забавено действие в храната му например — отвръща доктор Робер.

— Съдебният лекар не е открил никаква отрова.

— Някои са неоткриваеми. В нашата химическа лаборатория разполагаме с много фини вещества. Те действат изключително бързо и също толкова бързо се разграждат.

Люкрес вписва новата версия. Заговор на наркомани, които прибягват до трудно откриваема отрова.

— Може ли да видим кабинета на Финшер?

— Изключено.

Тогава Изидор проявява съобразителност. Вади пакета цигари от джоба на съучастничката си и си взема една.

Мъжът на бърза ръка я грабва.

— Забранено е да се внасят цигари, но не е забранено да се пуши тайно. Проблемът е, че ние спим тук и нямаме често възможност да прескачаме до пазара в града. Благодаря.

Доктор Робер пали цигарата и притваря блажено очи. Вдишва и издишва учестено, за да поеме колкото може по-бързо никотина.

— Странно — отбелязва Изидор. — Лудница, в която няма цигари. Във всички други психиатрични клиники, които съм посещавал, съм виждал болните да пушат…

— Финшер пушеше по време на партията срещу Дийп Блу IV, поне с такова впечатление съм останала — добавя Люкрес.

— Изключението потвърждава правилото. Той е бил изключително нервен по време на мача. Може да не е издържал на напрежението.

Люкрес изважда бележника си и набързо надрасква: осма мотивация: тютюнът?

Надвесен над рамото й, Изидор чете бележката и шепне:

— Не, би трябвало да се отбележи нещо по-общо. Например тютюн, алкохол, кокаин. Да кажем: вещества, към които се привиква — наркотици. Карайте направо: 5) дългът; 6) гневът; 7) сексът; 8) наркотиците.

Доктор Робер изпитва върховно удоволствие да замърсява кръвта си с тревата на господин Нико5. За нещастие димът е задействал димния сензор и се разнася звуков сигнал. Разтревожен, лекарят на бърза ръка изгасява цигарата.

В този миг отнякъде изниква мнимата възрастна дама, болна от Паркинсон, придружена от двама яки мъжаги, които сграбчват доктор Робер. Чувствайки се разобличен, той жадно дърпа за последно от вече угасналия фас.

— Хайде, Робер, пак си се правил на много хитър!

Фасът е изтръгнат и запратен на пода. Възрастната дама оглежда двойката.

— Робер ви е изиграл! Много го бива. Хващам се на бас, че се е представил за лекар. Всъщност наистина е лекар, но и наистина е болен. Едното не пречи на другото. Робер е човек с много личности. Това да ви е за урок — не се доверявайте нито на външния вид, нито на титлите.

Тя прави знак на болния да изчезне. Той избягва посрамен. Възрастната дама се обръща към Люкрес и Изидор.

— Всъщност вие не сте от болницата. Кои сте вие и какво правите тук?

Нужно им е време, за да осъзнаят, че са били измамени.

— Ами… журналисти сме — продумва Люкрес.

Възрастната дама изпада в ярост.

— Какво! Журналисти! Нямаме нужда от журналисти тук! Вероятно Умберто ви е довел! Този път ще получи последно предупреждение, но ако още веднъж доведе чужди хора, ще бъде изхвърлен!

— Може ли да ви зададем един въпрос?

— Съжалявам, нямаме време. Тук е болница. Оставете ни да си вършим работата.

Тя вече си е тръгнала и един мъж от персонала ги придружава до мостчето.

В този миг Изидор си казва, че се надява никога да не полудее, но че ако един ден това му се случи, би желал лекуващият лекар да е някой като Финшер.

26.

Доктор Финшер редовно посещаваше Жан-Луи Мартен, но имаше и куп други болни, за които да се грижи.

В началото Жан-Луи Мартен се радваше главно на подкрепата на семейството си. Приятелят му Бертран Мулино и колегите от службата се редуваха покрай леглото му да му говорят. Кучето Лукул лежеше постоянно в краката му, сякаш да го предпази от евентуален нападател.

Колегите му знаеха, че пациентът ги вижда и чува. Мартен пък се стараеше да направи разговора възможен, казвайки „да“ с едно мигане на клепача и „не“ — с две мигания.

Жена му Изабел му разказа, че е подала жалба в полицията, за да издири шофьора, който го бе ударил.

— Благодарение на един човек, който бил на балкона в този момент, знаем номера на колата.

Окото на Жан-Луи проблесна.

— … За съжаление става дума за кола, взета под наем под фалшиво име.

Постепенно посещенията на приятелите ставаха все по-редки.

Жан-Луи се насилваше да вярва на обясненията, които му даваха. Първият, който ясно даде да се разбере, че повече не се интересува от него, бе кучето му Лукул. Понеже от него не се искаше да се оправдава, то престана да ближе ръката му и извръщаше поглед от неподвижното тяло под завивките, за което искаха да го накарат да повярва, че е на господаря му. Това тяло не го хранеше, не му хвърляше пръчката, за да му я донесе обратно, не го милваше, и като истинско куче то не виждате никакъв смисъл да продължава да проявява усърдие.

Накрая колегите му съвсем престанаха да идват. По обърканите приказки на приятеля си Бертран Мулино Жан-Луи Мартен разбра, че са назначили друг на мястото му в банката.

Самият Бертран също се предаде.

Само семейството продължаваше да постоянства. Дъщерите говореха за връщане у дома, за оздравяване, за късмета му да го лекуват в такава високоспециализирана болница. Един ден Изабел изрече учудено:

— Я гледай, сложили са те в друга стая.

Едно мигване с клепача. Действително Финшер го беше преместил в по-голяма стая, за да може спокойно да „говори“ с близките си.

— Тази стая няма прозорец! — възмути се по-малката дъщеря Сюзан.

— И без това нищо не чувства! За него е без значение — кисело се обади по-голямата.

— Забранявам ти да говориш така!

Шокирана, майката зашлеви с всичка сила момичето. Жан-Луи Мартен примигна два пъти.

Не, не се карайте.

Но жена му и дъщерите му вече бяха излезли навън, за да му спестят неприятните сцени на разправиите си.

27.

На връщане морето е спокойно.

Намръщен и враждебен, Умберто вече не им говори, само от време на време плюе през леера, сякаш за да не им се изплюе отгоре.

Ръководителите на болницата явно не са си губили времето и здравата са го нахокали.

— Всъщност имаме късмет, че ни пуснаха да си вървим — обяви Изидор. — Спомням си какво се случи в Лос Анджелис през 1971 г. Десетима журналисти решили да постъпят в една психиатрична клиника, за да направят разследване. Всеки от тях отишъл при личния си лекар и му казал, че „чува гласове“. Това било достатъчно, за да ги насочат към психиатрична клиника, където автоматично им поставили диагноза „шизофрения“. Журналистите се заели за работа и съвестно записвали всичко, което ставало около тях. Когато обаче решили, че са приключили разследването си, установили, че не ги пускат да си вървят. Наложило се да се обърнат към адвокати, тъй като никой лекар не желаел да признае, че са с ума си. Само болните забелязали, че поведението на новодошлите е по-особено…

Люкрес е разпуснала косите си, които се веят на вятъра, и диша дълбоко, за да не я хване отново морска болест.

— Лекарите са се подразнили, че са били преметнати от журналисти. От момента, в който пристигнали в клиниката с етикет „шизофрения“, всеки техен жест бил тълкуван като типично шизофреничен.

Лазурният бряг се простира пред очите им с великолепните си вили, разположени току над залива.

— И аз чух за подобен експеримент, само че в Париж — започна Люкрес, която не искаше да остане по-назад.

— Със съгласието на училищната администрация група социолози раздали на новопостъпилите ученици от един випуск бележници с добри и лоши оценки за предишната година. Учителите не били уведомени за експеримента. В края на годината всички ученици с добри миналогодишни оценки получили добри бележки и обратно — онези, които постъпили с лош успех, получили само лоши бележки.

— Смятате, че се влияем от мнението на другите?

В този момент завибрира мобилният телефон на Люкрес. Тя слуша известно време, после изключи апарата.

— Беше професор Джордано. Открил е нещо. Оставил ми е съобщение, че ме чака в моргата.

— Ме чака? Ни чака — поправи я Изидор Каценберг.

— Спомена само мен.

Погледът на Изидор става по-остър.

— Смятам да ви придружа.

Ти си само едно проклето хлапе, което има още много да учи.

— А аз смятам да отида сама.

Не си ми баща.

— Не ви разбирам, Люкрес.

Капитанът си играе с каскета си, украсен с преплетени златни нишки и ги наблюдава със сардоничен поглед. Сега си спомня защо е решил да остане ерген.

— Трябва да призная, че това ми е крайно неприятно — заявява Изидор.

— Много важно — казва тя.

— Така ли?

— Така!

Изумруденозелените искрящи очи се взират в кафявите очи, които се опитват да гледат невъзмутимо.

След като доста студено се сбогуват с моряка, двамата журналисти се качват на мотора с кош, паркиран наблизо. Изидор иска да замълчи, но не успява.

— Наистина мисля, че е по-добре да сме заедно. Ако възникне някакъв проблем… — настоява той.

— Аз съм голямо момиче, способно да се защитава. Струва ми се, че вече ви го доказах.

— Позволявам си да настоя.

Тя бързо слага каската си и облича голямото си червено манто.

— Хотелът е съвсем близо, можете да си отидете пеш.

Вдига авиаторските си очила, яхва мотора, надига се и го целува по челото. После го хваща за брадичката.

— Нека да сме наясно, драги колега. Не съм ви ученичка, нито последователка, нито дъщеря. Правя каквото искам. Сама.

Той издържа погледа й и казва:

— Започнахме това разследване заедно по мое предложение. Повярвайте ми, по-добре ще е да не се разделяме.

Тук тя смъква очилата си и подкарва болида в следобедния трафик, оставяйки колегата си на пристанището.

28.

Изоставиха го постепенно, но безвъзвратно.

Дъщерите му разредиха посещенията си. Накрая дори не се извиняваха.

Продължи да идва само жена му Изабел. Тя не преставаше да повтаря като мантра: „Имам чувството, че си по-добре“, и: „Сигурна съм, че ще се оправиш“. Вероятно се опитваше сама себе си да убеди. По-късно обаче и тя на свой ред навлезе в стадия на не особено правдоподобните извинения, преди напълно да изчезне от хоризонта.

Така дойде денят, когато Жан-Луи Мартен се оказа лишен от всякакъв контакт с външния свят и когато си каза, че е най-нещастният човек на света. Дори осъденият на смърт имаше по-завидна от неговата съдба. Той поне знаеше, че скоро страданията му ще свършат. Докато Жан-Луи бе същество, „осъдено да живее“. Знаеше, че вечно ще лежи там, неподвижен като растение. Не, дори не като растение. Растението се полюшва, расте. Той беше като машина. Като ютия. От едната страна му вкарваха енергия със система за преливане, от другата следяха пулса му, но имаше ли разлика между плътта и механиката, която позволяваше на тази плът да не изчезне? Той беше първият човек, превърнал се в машина и въпреки това мислещ.

Проклета катастрофа! Ако можех да пипна негодника, който ме докара до това състояние!

Тази вечер си мислеше, че нищо по-лошо не може да му се случи.

Грешеше.

29.

За малко да блъсне един пешеходец. За да стигне по-бързо, Люкрес Немрод е решила да кара по тротоара. Но минава през парче от счупена бутилка и предната гума на мотора издава каучукова въздишка.

— Сега я наредихме.

С мъка сваля гумата, закачена зад мотора. В този момент започва да вали. Няколко младежи й предлагат помощ, а тя им отговаря с яростно „не“.

Резервната гума също е спукана.

Журналистката сритва машината.

Дъждът се усилва. Бурята люлее корабите в далечината.

Люкрес рови в коша на мотора, намира флакон с препарат за лепене на гуми и го закрепва за клапана.

Винаги съм успявала без чужда помощ. Родена съм без родители. Или пък те толкова бързо са се измели, че не съм имала време да ги видя. Сама съм се образовала, като съм чела книги, без напътствията на учители. Започнах да се занимавам с журналистика, без да посещавам училище за журналисти. Сега сменям гумата си, без да прибягвам до услугите на монтьор. Не искам да завися от никого. А! Като се сетя за всички онези нещастни наивни момичета, които чакат да си намерят съпруг, който да им реши проблемите! Принцът от приказките е нанесъл големи поражения на поколението ми.

Проверява налягането, забелязва, че не е достатъчно, и отново натиска бутона на флакона.

Всички тези Пепеляшки, Снежанки и Спящи красавици!

Спира един камион и шофьорът й предлага помощта си. Секунди след това побягва, засипан с обиди. С бавното угасване на дневната светлина дъждът става по-студен.

Накрая гумата е залепена. Невъзмутимо изправена върху мотора. Люкрес се опитва да го запали. Той отказва.

Тя многократно помпа с крак.

Накрая се чува слабо, после по-ясно мъркане и моторът изръмжава във вечерта.

Благодаря, машино.

Но под проливния дъжд не може да се кара бързо. Когато стига до моргата на Кан, вече е двайсет и два часът. Взима от коша фотоапарата си и го премята през рамо.

По това време е останал само портиерът на входа. Антилецът с плитчиците е все така потънал в „Ромео и Жулиета“.

Когато вижда журналистката, той й прави знак, че не може да влезе, и още един с китката си, който показва, че е твърде късно да пуска когото и да било.

Тя издърпва голямото портмоне, закачено за панталона й с верижка, и след като разглежда съдържанието му, уморено изважда банкнота от двайсет евро.

Без никакъв коментар той прибира банкнотата, натиска бутона, който отваря вратата и отново се зачита в „Ромео и Жулиета“.

Кабинетът на Джордано е заключен, но залата за аутопсии е отворена. Помещението е пусто. Шест тела, покрити с бели чаршафи, лежат върху масите. Люкрес забелязва, че вратата на рентгена е открехната и оттам се процежда червена светлина.

— Професор Джордано? Професор Джордано, там ли сте?

Внезапно всички светлини угасват.

30.

— Защо гасиш? — попита по-младият от двамата санитари.

— Той е като зеленчук. Не може нито да говори, нито да помръдне. Със или без светлина, за него е все тая. Поне малко икономия да направим. Може би един ден ще запушим дупките в Здравната каса с точно такива малки спестявания — изсмя се другият.

Младият санитар помърмори:

— Жесток си.

— От трийсет години я работя тази робска работа. Съжалявам, но вече нямам никаква мотивация. Затова се забавлявам. Ако не друго, поне да си поиграем с пациентите! Хайде, не се безпокой. Този така или иначе не може да се оплаче.

— А ако Финшер дойде и види, че лампата е угасена?

— Той минава всеки ден на обяд, достатъчно е да запалим в дванайсет без десет.

Така за Жан-Луи Мартен започна периодът „без светлина“.

В почти непрекъснатия мрак страхът скоро напълно обзе съзнанието му. Започна да вижда чудовища с тела на дракони, които често придобиваха облика на двамата санитари.

Когато светлината се завръщаше, почти изпитваше болка. Двамата удържаха на думата си — палеха десет минути преди идването на Финшер.

Отначало силната светлина го заслепяваше и не виждаше нищо. После се появяваше таванът. Бял. И насред белия таван едно малко петно, по което болният от LIS истински се увлече. Зае се да го разглежда, докато не опозна всичките му подробности — всяка отсянка на сивото, всяка грапавина. Постепенно петното придоби метафизични измерения. То бе цяла вселена, върху която погледът му си почиваше.

Не знаеше как са разположени къщите в някогашния му квартал, нито как са подредени шкафовете в стаята, където лежеше, но бе запознат с всеки милиметър от това петно от един квадратен сантиметър, което толкова внимателно наблюдаваше. И в този миг му хрумна нещо. Да вижда беше само по себе си огромно удоволствие. Да вижда каквото и да е. Дори едно обикновено петно.

В дванайсет дойде доктор Финшер. Мартен би искал да му подскаже на какво мъчение го подлагат санитарите. Но неврологът извърши само необходимите терапевтични действия. Когато си отиде, санитарите загасиха лампата.

Пълен мрак. Отново пълна слепота.

Жан-Луи Мартен изчака да си тръгнат чудовищата, а след около час откри, че на тъмно чува неща, които не долавя, когато има светлина — тежкото дишане на болния в съседната стая, шума на помпата на апарат за изкуствено дишане, разговора на санитарите в коридора.

Странно, каза си той, едва когато те лишат от едно сетиво, разбираш колко ти е необходимо то.

Тези звуци са съществували и преди, но той не им е обръщал внимание. Сега сякаш цял един нов свят се откриваше пред него. Свят с петно на тавана и хиляди вълнуващи фонови шумове.

След това откритие страхът от тъмното отново се върна. И докато омаята от петното траеше няколко мига, потресът от мрака изглеждаше безкраен. Взе дори да си мисли, че в тъмнината може да умре, без да забележи. Тогава изпита огромно съжаление към себе си. И никой не видя как в пълния мрак от окото му потече възкисела сълза.

31.

Люкрес напразно натиска ключа за лампата.

Сигурно е изгорял някой бушон.

Светят само зелената и бялата лампичка над надписа EXIT. Те се захранват от самостоятелен генератор. Младата жена вижда кутия кибрит до бунзеновата горелка и пали една клечка.

Влиза в помещението с рентгена. Съдебният лекар с бяла престилка седи в едно кресло с гръб към нея.

— Доктор Джордано?

Пред него е поставена стъкленицата с етикет „Самюел Финшер“. Люкрес забелязва, че сега мозъкът е разрязан на две като ябълка.

— Доктор Джордано…

Докосва го по ръката. Съдебният лекар не помръдва. Завърта креслото, за да го погледне в очите. Слабата светлина на клечката осветява лицето на лекаря, застинало в гримаса на абсолютен ужас. Сякаш е видял нещо отвратително. Устата му е още отворена.

Тя сдържа вика си и изпуска клечката. Бързо запалва друга.

Зад нея едно от телата помръдва. Другите са с боси крака и етикет, закачен на палеца. Изпод чаршафа на мръдналото тяло се подава чифт обувки.

След като се съвзема, Люкрес Немрод доближава клечката до лицето на лекаря и го разглежда.

Изпод чаршафа се протяга ръка, която опипва масичката на колелца, намира скалпел, взима го и изрязва плата на нивото на очите си. После замята чаршафа на главата си и си прави маска.

Люкрес е все така с гръб към него. Мери пулса на Джордано. Човекът с чаршафа на главата държи скалпела като кама.

Клечката й изгаря пръстите, Люкрес я пуска и отново се озовава в пълна тъмнина. Трескаво рови в кибритената кутия.

Когато запалва нова клечка, човекът с чаршафа на главата се е приближил до нея. Но тя все още не знае, че е там. Разглежда документите на бюрото.

Клечката угасва.

Тя драсва друга, но в бързината я счупва. А тази е била последната. Чува шум и рязко се обръща.

— Има ли някой там?

Клечката гори ноктите й, но тя се опитва все пак да разгледа документите на бюрото.

Клечката гори пръстите й.

— Да му се не знае! — казва тя.

Долавя зад себе си шумолене на плат.

Пипнешком сваля апарата от рамото си и прави снимка със светкавицата в посока към шума. Ако клечката кибрит осветява дълго една малка зона, то светкавицата осветява за част от секундата цялото помещение с всичките му подробности.

Люкрес ясно различава човека с чаршафа на главата и със скалпела в ръка. Бързо се отдръпва и се скрива зад една маса. Иска отново да използва светкавицата, но й трябва време, за да презареди. Затова примирено изчаква червената светлинка да стане зелена.

Готово, зелена е.

Щрак. Люкрес установява, че човекът я търси по-вдясно. Светлината го е заслепила. Така печели няколко ценни секунди. Само че сега той е разбрал откъде идва проблясването и се втурва към нея. Тя едва успява отново да се скрие.

Всеки дебне другия в тъмното.

На тъмно съм безпомощна. Трябва да изляза оттук.

Вратата е затворена. Люкрес разтърсва дръжката. Човекът се хвърля отгоре й и я просва на земята. След това, стъпил с крак на врата й, насочва към нея острието на скалпела.

Приток на адреналин изпълва кръвоносните й съдове, стига до края им и стопля мускулите й. Тя се опитва да се освободи.

Различава острието в полумрака, към който ретините й бавно са се нагодили.

Страх. Всичката кръв се стича в мускулите на ръцете й, за да им помогне да отблъснат крака, който смазва врата й.

Силен трясък изненадва и двамата. Страхотен удар с рамо разбива вратата. Светлината на електрически фенер заслепява и нападателя, и нападнатата. Агресорът се поколебава, после освобождава жертвата си и избягва.

С глух глас Люкрес произнася с мъка:

— Изидор! Не го оставяйте да избяга!

Дебелият журналист се опитва да блокира изхода. Но непознатият е по-пъргав от него. Отблъсква го и избягва, без да изпуска скалпела си. Люкрес малко по малко си поема дъх.

Изидор внимателно разглежда врата на съдебния лекар.

— Никаква рана. Скалпелът със сигурност не го е докосвал. Джордано е умрял от страх при вида му.

Изидор продължава да го опипва.

— Чудно. Живял е непрекъснато със смъртта на другите, а е превъртял от страх, щом самият той се е оказал в опасност!

— Само не започвайте с вашите „Господине, трябваше да ме послушате“!

— Нищо не съм казал.

Изидор намира електрическото табло и пуска тока. Младата жена примигва, после вади бележника си.

— Джордано сигурно е страдал от фобия — отбелязва тя. — Той изпитваше болезнен страх от смъртта. Когато е видял скалпела, мозъкът му е предпочел да се самоунищожи.

Тя сяда изтощена и загризва нокътя си.

— Аха, разбрах. По един или друг начин убиецът успява да научи каква фобия има жертвата му.

— Когато човек има фобия към нещо, истинската опасност увеличава размерите си, докато предизвика панически страх, а паническият страх може да причини смърт. В една енциклопедия прочетох следната история: един моряк, затворен в хладилен контейнер, умира от студ, защото си мисли, че му е студено. Описва агонията си, като пише по стените с парче стъкло. Съобщава например, че усеща как крайниците му се вкочанясват. Когато обаче откриват трупа, установяват, че хладилната система не е била включена. Морякът е мислил, че му е студено, и това убеждение е било достатъчно, за да го убие.

— Хм… Силата на мисълта, способността да си самовнушаваш.

Люкрес препрочита бележките си.

— Ако открием фобията на Финшер, ще разберем как е бил убит.

Изидор разглежда брадичката на Джордано.

— С една малка разлика… — добавя той.

— Каква, Шерлок Холмс?

— Лицето на Джордано е застинало в израз на абсолютен ужас, докато при Финшер става дума по-скоро за абсолютен екстаз.

32.

Всяка секунда му носеше допълнителна болка.

След една кошмарна нощ Жан-Луи Мартен бе грубо събуден от двамата санитари. По-възрастният с рязко движение отвори клепача му и го заслепи с джобното си фенерче, за да провери дали ретината реагира.

— Надявам се, че ще сложим този зеленчук в хладилника — промърмори той.

— Какъв хладилник? — попита другият.

— Една специална зала, в която слагат зеленчуци като него, за да изгният, без да смущават останалите — обясни по-възрастният. — Но трябва още малко да се повреди, за да решат, че е напълно „увехнал“.

Окото на Жан-Луи Мартен се разшири от ужас. За миг помисли, че санитарите ще изключат поддържащите го апарати.

— Сигурно ти е писнало да стоиш на тъмно?

По-възрастният смени обикновената крушка със стоватова.

Таванът мигом стана ослепителен. На интензивната светлина петното отново изчезна. Мощната крушка изсушаваше роговицата на Жан-Луи Мартен. Клепачът не беше достатъчна защита срещу подобна агресия. И окото непрекъснато произвеждаше сълзи, за да се овлажни.

В полунощ двамата санитари пак дойдоха.

— Е, май започваш да разбираш кой задава правилата, а, зеленчук? Отговаряй: едно мигване за „да“, две — за „не“.

Две мигвания.

— Я! Господинът се прави на интересен. Чудесно. Засега си получил само половин наказание. Имаш две сетива, които работят, окото и… ухото. Няма причина да не те накажем и чрез ухото.

Сложиха на главата му уокмен и му пуснаха последния хит на Грета Лав — „За да ме обикнеш“.

В този миг Жан-Луи Мартен бе обзет от неистова омраза. И за първи път омразата не бе обърната срещу него самия, а срещу другите. Беше бесен. Изпитваше желание да убива. На първо време двамата санитари. После Грета Лав.

На другата сутрин окото и ухото му пламтяха. Жан-Луи Мартен се опита да разбере с малкото останал му разум защо тези двама типа, които не го познаваха, му мислеха злото. Каза си, че такава е може би природата на човека — да не обича ближния си и да му е приятно да му причинява страдание. Тогава премина отвъд омразата и пожела да промени цялото човечество.

На другия ден несръчните санитари изпуснаха Жан-Луи Мартен на линолеума; системите, включени в ръцете му, се опънаха и изпукаха. Палачите го изправиха.

— Голям мръсник си все пак! — каза по-младият от двамата.

— Системата е мръснишка. Според мен такива като него трябва да бъдат подлагани на евтаназия. Зеленчуците струват скъпо на обществото, заемат легла, които биха могли да послужат на по-перспективни болни. Точно така. Преди ги оставяха да умрат, но сега, благодарение на „прогреса“, както казват, поддържат живота им. Против желанието им на всичко отгоре. Убеден съм, че ако този нещастник можеше да говори, щеше да пожелае да умре. Нали, миличък? Какво искаш — да те опекат или да те сварят?

Санитарят дръпна космите в ушите му.

— А и кой го е грижа за него? Дори семейството му вече не идва да го види. Този тип е товар за всички. Само че ние живеем в система на всеобщо малодушие, в която предпочитат да оставят паразитите да живеят, вместо да имат смелостта да се отърват от тях.

Отново направи несръчно движение и Жан-Луи Мартен падна по очи с глух шум.

Вратата се отвори. Влезе доктор Самюел Финшер, който за първи път идваше по-рано. Веднага разбра какво става и сухо отсече:

— Уволнени сте!

После се обърна към пациента си.

— Мисля, че имаме да си казваме много неща — каза той, като сложи болния да седне с опрян във възглавниците гръб.

Благодаря, докторе. Не знам дали трябва да съм ви признателен, че ме спасявате сега, или да ви се сърдя, че не ме спасихте по-рано. Колкото до многото неща, които имаме да си казваме…

— Вие само ми отговаряйте с „да“ или „не“, като мигате веднъж или два пъти.

Лекарят му зададе правилните въпроси. Само с „да“ и „не“ Мартен успя да му разкаже за мъченията, на които го бяха подложили.

33.

— Кое мотивираше брат ми Сами? Добър въпрос.

Докато говори, хипнотизаторът от „Веселия бухал“ си играе с морков прел очите на бял заек. Заекът иска да вземе моркова, но човекът всеки път го отдръпва в последния момент.

— Това, което мотивира всеки от нас — да осъществи страстта си. Ние всички притежаваме някакъв талант, въпросът е да го открием и да работим, за да го усъвършенстваме. Това се превръща в страст. Тя ни води, тя ни помага да понесем всичко, тя придава смисъл на живота ни. Докато парите, сексът, славата са само мимолетни награди.

Въодушевена, Люкрес вади бележника си и пише:

„Девет: личната страст.“

— Сами казваше, че повечето от депресиите се дължат на липсата на лична страст. Хората, пристрастени към покера, бриджа, шаха, музиката, танца, четенето, дори към кошничарството, плетенето на дантели, филателията, голфа, бокса или грънчарството не страдат от депресия.

Докато говори, хипнотизаторът продължава да си играе с моркова и заека, който е все по-нещастен, че не може да си получи моркова.

— Защо така тормозите заека? — пита младата рижа журналистка.

Артистът праща въздушна целувка на животното.

— Ако знаете колко ще е щастлив, когато накрая му дам моркова! Щастието е и това — задоволяване на крайно изострено желание. Първо пораждам незадоволеност, създавам желание, поддържам го, увеличавам го, после го задоволявам. Хм… смятам да подобря номера с белия заек. Ще го скрия в шапка. Замисляли ли сте се каква самоотверженост се иска от заека или от гълъба, за да изчакат края на номера, без да издават звук? Тези животни прекарват живота си натикани в кутия или в джоб. Кой може да си представи самотата на заека, очакващ края на номера? Но за да прояви толкова търпение, най-напред трябва да бъде обучен. Трябва да ме обича като задоволител на желанията му. Трябва да стана негов бог. Той ще забрави, че съм причина за мъките му и ще си спомня само за способността ми да ги прекратявам.

Паскал Финшер продължава да върти моркова, като всеки път го отдръпва от лапите на заека, който държи за врата.

— Но тъй като не мога да го хипнотизирам с думи, аз го програмирам да реагира автоматично на някои дразнители. Следващия път, когато види морков, ще има само едно желание — да ми се подчинява.

— Подготвяте го да понася кошмар.

— Не повече от обществото ни, което ни подготвя да стоим наблъскани като сардини в метрото във върховите часове. Единствената разлика е, че вместо морков получаваме заплата. Вие сте парижани и би трябвало да знаете това.

Белият заек вече е луд от желание. С наострени уши и треперещ мустак той все по-ясно изразява желанието си. Дори хвърля по някой поглед на Изидор и Люкрес, сякаш иска да ги помоли да се намесят в негова полза, та да си получи моркова.

— Ние всички сме програмирани и всички сме лесни за програмиране…

— Освен ако сме нащрек — заявява Люкрес. — На Изидор се хванах, на вас ви се хванах, но сега, ако внимавам, няма да ви се дам.

— Така ли? Я да видим. Повторете десет пъти „филица“.

Изпълнена с подозрение, Люкрес се подчинява. Накрая Паскал я пита:

— С какво ядете супата си?

— С вилица — произнася тя, сякаш за да покаже, че нито веднъж повече няма да каже „филица“.

Разбира грешката си и се опитва да се поправи.

— Ами… исках да кажа лъжица, разбира се… Бре да му се не знае, пак се хванах.

— Ето едно бързо малко програмиране. Всеки се хваща. Можете да изпробвате номера с познатите си.

Изидор разглежда стаята. Цялата мебелировка е подчинена на темата за мозъка. Има колекции от малки китайски играчки, съставени от мозъчета от пластмаса с крачета, които подскачат, когато им навият пружината. Има мозъци от гипс. Чудовищни фантастични роботи, чиято глава е отворена и мозъкът се вижда добре.

Белият заек започва да показва признаци на агресивност и за да го успокои, Паскал го прибира в клетката му. Заекът е все по-нервен.

— Брат ми прекара няколко години от живота си в пълно мълчание — казва Паскал Финшер. — Заради баща ни. Той беше много добър лекар. Проблемът му бе, че беше алкохолик, а от алкохола ставаше тираничен и склонен към самоубийство. Спомням си как веднъж, за да ни впечатли, взе един нож от масата и си преряза вените, след което спокойно остави кръвта да тече в чинията му.

— И после?

— Майка ми реагира много добре. Сипа му супа върху кръвта и най-спокойно го попита как му е минал денят. Той сви рамене, разочарован, че не ни е шокирал, и отиде да си превърже китката. Майка ми беше образец на доброта и интелигентност. Умееше да се оправя със съпруга си и знаеше как да ни предпазва от него. Много я обичахме. Понякога баща ми водеше вкъщи скитници и пияници и ни принуждаваше да се отнасяме с тях като с негови приятели. Майка ми невъзмутимо се държеше така, сякаш това бяха съвсем нормални сътрапезници. Може би затова по-късно брат ми така добре разговаряше и с най-изпадналите. Но след едно пътуване до Бангладеш, където беше отишъл като лекар-доброволец, баща ми започна да взима наркотици. Напусна работа. Непрекъснато ни лъжеше. Не проявяваше към нас никаква обич. По свой начин изследваше мозъка, но откъм тъмната му страна. Омайваха го бездните по пътя му към центъра на духа. И обичаше да минава по този път, запазвайки нестабилно равновесие.

При спомена за своя родител Паскал се засмива тихо и тъжно.

— Мисля, че той ни предаде вкуса към играта с мозъците, своите и чуждите. Колко жалко, че се самоунищожи, имаше забележителни прозрения, поставяше учудващо точни диагнози. Щеше да е по-лесно, ако беше някой негодник. Щяхме да го мразим и толкова.

— А немотата на брат ви?

— Всичко започна вечерта, когато баща ни си преряза вените на масата. След като се нахранихме, веднага ни изпратиха да си легнем. През нощта брат ми — тогава беше на шест години, чул викове. Уплашил се за баща ми, втурнал се в стаята на родителите ни и заварил татко и мама да се любят. Мисля, че контрастът между предишната стресова ситуация и това, което му се е сторило животинско в сцената, са го травмирали. Останал като вкаменен. Дълго време след това отказваше да говори. Изпратиха го в специализирано заведение. Ходих да го виждам там. Беше заобиколен от истински аутисти, аутисти по рождение. Спомням си, че лекарят ме съветваше: „Преди да го видите, по-добре си вземете един душевен душ, за да не го заразите със стреса от външния свят. Той усеща всичко изключително силно.“

Люкрес си води бележки. Аутизмът би могъл да бъде тема на следваща статия.

— Как се оправи?

— Благодарение на приятелството му с едно от децата в центъра и на интереса му към митологията. Родителите на Одисей Пападопулос го бяха затваряли в мазе. Отначало Сами само сядаше до него и двамата не разменяха и дума. После започнаха да разговарят чрез знаци, след това — чрез рисунки. Никой не се бе надявал на подобно нещо. Бяха си измислили свой собствен език, който само те разбираха. Две души, общуващи отвъд думите. Мога да ви кажа, че оздравяването им беше истински вълнуващо. Баща ми, който след инцидента бе навлязъл във фаза на самообвинения, спря да се опитва да се самоунищожава. Може би в крайна сметка брат ми го спаси. Но отказваше да го посещава в болницата. Майка ми ходеше да го вижда всеки ден. Колкото до мен, аз не понасях всички онези безумци около него. Вероятно затова не станах психиатър. За мен съществуват, от една страна, психиатрите, които се интересуват от психичното, и от друга — хората, които се интересуват от духовното. Оттам идва интересът ми към хипнозата. Смятам, че тя е един от пътищата към духовното. Но не съм съвсем сигурен, напредвам пипнешком…

Люкрес отхвърля назад дългата си рижа коса.

— Споменахте митологиите.

— Другото мълчаливо дете, Одисей Пападопулос, беше от гръцки произход. Показваше на брат ми книги с легенди от родната си страна. Легендите за Херкулес, Еней, Тезей, Зевс и най-вече за своя съименник Одисей. Двамата мечтаеха заедно, вкопчваха се в тези митове. А после почина баща ни. От хепатит. Черният му дроб бе запазил спомена за алкохола и наркотиците и със закъснение му поиска сметка. На погребението брат ми и приятелят му Одисей си шушукаха нещо. Тогава за пръв път осъзнах, че Сами е излекуван. Двете деца взаимно се бяха лекували по-добре, отколкото би го направил който и да било терапевт.

Изидор преглежда бележките, които е нахвърлял на електронния си бележник.

— Какво стана с майка ви?

— След смъртта на баща ми тя някак напусна собствения си живот. Веднъж брат ми я попита какво би й доставило удоволствие. Тя отговори: „Да си най-добрият, да задминеш всички с ума си.“

Изидор си играе с малко мозъче от пластмаса.

— И оттогава се е почувствал мотивиран — предположи той.

— Може би затова стигна толкова далеч в изследванията си. Щом се появеше препятствие, той трябваше да го преодолее и колкото по-трудно беше, толкова повече се увличаше. Една сутрин майка ни просто не се събуди. Но имам чувството, че и след смъртта си го насърчаваше.

Паскал Финшер дава моркова на заека, който го захапва с типично заешка трескавост.

— А вие докъде я докарахте с вашето разследване? — пита Паскал Финшер.

— Вече знаем, че пречим на някого. Изправени сме пред истински убиец и разполагаме с улика срещу него.

Заекът е изхрупал моркова и гледа Паскал с благодарност.

— Ще ви помагам колкото мога, за да разплетете тази история.

Паскал Финшер отваря хладилника и вади стъкленицата с двете половини на мозъка на брат си.

— Съдебният лекар го беше задържал, полицията ни го върна. Предадох молбата ви на семейния съвет. Решиха да ви го поверят, стига да ни го върнете, след като приключите разследването.

34.

Разтри слепоочията си, за да се поотпусне. Не беше моментът да получава мигрена…

Доктор Самюел Финшер се ядосваше на себе си, че е допуснал един от болните му да страда и че е позволил да вилнеят в болницата му санитари, способни на такава жестокост. Налагаше се спешно да премести Жан-Луи Мартен.

— Ще бъдете на по-сигурно място в обща стая. А за да се развличате, ще наредя да ви донесат телевизор.

През следващия час го прехвърлиха в сградата на хебефрениците6. В стаята му имаше шестима хебефреници, които се будеха от време на време и които хранеха чрез системи.

Самюел Финшер нареди да поставят телевизор пред здравото му око и даде на Жан-Луи Мартен слушалка, за да слуша, без да пречи на съседите си. Жан-Луи оцени срещата си с телевизията. Какво богатство от дразнители!

Тъкмо даваха „Платено или удвоено“. Притеснението на играча, който бе на път да загуби всичко, след като бе спечелил всичко, веднага прикова вниманието му и го успокои по причини, които не можеше да определи. Загубата на играча и разочарованият му вид го очароваха. Докато траеше предаването, забрави за себе си.

След това дойдоха новините. Днес в менюто предлагаха: президентът на Френската република, обвинен в корупция; гладът в Судан, поддържан от северните племена; убийството на кралското семейство в Непал; Франция печели футболен мач; свръхнадарените деца страдат в училища, неприспособени към талантите им; на борсата курсът се покачва; времето е променливо; установени са случаи на инфекции при пиърсинг и накрая — драмата на един баща, пребит, докато се опитвал да защити умствено недоразвития си син от група деца, които му се подигравали.

Най-после преставаше да мисли за себе си. Ако морфинът идеално обезболяваше плътта, то телевизията идеално обезболяваше душата.

В същия миг Финшер замислено вървеше по пустия коридор. Знаеше, че за да уволни двамата „несръчни“ санитари, ще трябва да се сблъска със собствената си администрация, без да говорим за профсъюзите на санитарите.

Страхът от промяна е вроден у човека. Той предпочита познатата опасност пред каквато и да е промяна в навиците му.

Доктор Финшер сметна все пак, че трябва да мисли за своята болница не като за администрация, подлежаща на управление, а като за утопично село.

Необходимо е нагонът към смъртта да се прогони от това място. Болните са толкова чувствителни! Всичко преувеличават. И последиците могат да бъдат неизмерими.

Зави в друг пуст коридор. И точно тогава иззад гърба му с крясък изскочи един пациент с протегнати напред ръце и го стисна за гърлото, явно с твърдото намерение да го удуши. Невропсихиатърът не успя да реагира, въздухът вече не стигаше до дробовете му.

Сега ще умра.

Болният стискаше шията му много силно. Погледът му беше разконцентриран, зениците му бяха разширени.

Финшер го позна. Елин наркоман, който не за пръв път му създаваше неприятности.

Дали хероинът, който разруши мозъка на баща ми, няма и мен непряко да унищожи?

Другият стискаше. Финшер вече се задушаваше, когато минаващи оттам пациенти скочиха върху лудия, за да освободят лекаря. Но наркоманът не пускаше плячката си. Бесът удвояваше силата му.

Настана истинско меле. Още болни се притекоха на помощ.

Страх ли ме е? Не. Мисля, че се безпокоя какво ще стане с тях, когато няма да съм тук.

Наркоманът разтърси главата му, сякаш искаше да му прекърши гръбнака.

Боли ме.

Най-после наркоманът не устоя на натиска на болните и отпусна хватката си.

Финшер си пое дъх, закашля се, изплю се.

Не бива да показвам, че това нападение ме е уплашило.

Дръпна надолу пуловера си и с подрезгавял глас изрече:

— Връщайте се по стаите си.

Четирима санитари повлякоха наркомана към изолационната.

35.

В апартамента си в хотел „Екселсиор“ Изидор и Люкрес си почиват.

Двете половини на светлорозовия мозък на Финшер плуват в стъкленицата.

Люкрес е пъхнала по малко памук между пръстите на краката си и докато говори, с точна ръка лакира ноктите си в яркочервено. Сцената прилича на церемония, при която всеки пръст на свой ред пристъпва напред, за да получи мирото на лака.

Изидор придърпва към себе си нощната лампа, взима една лупа и една голяма книга.

— Този, който е убил Финшер и който се опита да ви убие, знае нещо за мозъка, което ние не знаем.

— Каква е тази книга?

— Беше на бюрото на Джордано. Четял я е, преди да умре.

Изидор Каценберг прелиства книгата, спира на една цветна илюстрация и сравнява рисунката с това, което вижда. Бърка в пакетче бонбони, за да достави гориво на собствения си мозъчен генератор.

Люкрес Немрод се приближава, вирнала пръстите на краката си, за да не докосват пода.

— То е нещо като новооткрита страна. Като непозната планета. Ще я посетим заедно. Имам чувството, че когато разберем как функционира мозъкът ни, ще разберем и кой е убиецът.

Тя прави гримаса на отвращение. Той продължава:

— 1450 кубически сантиметра сиво, бяло и розово вещество. Машината ни за мислене. Оттам тръгва всичко. Едно най-обикновено желание може да доведе до раждане на дете. Най-обикновено раздразнение може да предизвика война. Всички драми и цялата еволюция на човечеството се зачеват някъде в меандрите на това парче плът.

Люкрес на свой ред взима лупата и наблюдава по-отблизо. Съвсем се е приближила до мозъка и има чувството, че се намира на планета от розова гума, покрита с кратери и пукнатини.

— Тук, отзад — казва Изидор, — тази по-тъмна зона е малкият мозък. Там непрекъснато се анализират положението на тялото в пространството и хармонията на жестовете.

— И затова не падаме, като ходим?

— Вероятно. Ако продължим в посока към челото, ще стигнем до първичната зрителна зона, където се възприемат цветовете и движението. Зад нея е вторичната зона, където образите се тълкуват, като се сравняват с познатите образи.

— Каква разлика правите между първична и вторична зона?

— В първичната само възприемаме информацията, във вторичната й придаваме смисъл.

Журналистът се върти около стъкленицата.

— Да продължим напред, за да стигнем до сетивната зона. Тук е центърът на допира, на вкуса, на болката, тук разпознаваме температурата.

— Тоест, обработваме информацията на сетивата.

— Още по към челото се намира слуховата зона — възприемане и разпознаване на звуковете.

— Какво е това, тъмнорозовото?

— Мм… да не бързаме. Продължаваме нататък. Ето я зоната на късата памет. А ето и двигателната зона, която командва мускулите ни.

— А езикът къде е?

Изидор търси на картата си.

— Отстрани, ето тук, в теменния лоб.

Люкрес все по-внимателно се взира в мозъка на Финшер.

— А вътре?

Изидор обръща страницата.

— Отгоре е повърхностният пласт — кортексът, кората. Там се раждат мислите и езикът.

— Но това е само една тънка кожа…

— Тънка, но много нагъната. Кората е отговорна за всички висши функции на организма и човекът всъщност притежава най-дебелата кора от всички животни. Да влезем вътре в мозъка. Под кората се намира лимбичната система, където се раждат емоциите ни — страст и гняв, страх и радост. В тази книга я наричат също „нашият бозайнически мозък“ за разлика от кората, която била „нашият типично човешки мозък“.

Люкрес се навежда, за да разгледа по-добре лимбичната система.

— Значи тук е станало нещо странно и е причинило смъртта на Финшер.

— И може би също на Джордано. В лимбичната система се намира една по-малка структура, наречена хипокамп. В нея се съдържа пялото ни минало. Хипокампът сравнява всяко ново усещане с всички онези, които вече е запаметил.

Люкрес е очарована.

— Хубаво име, хипокамп — морско конче. Учените може би са го нарекли така, защото зоната прилича на тази подводна животинка…

Изидор обръща страниците на книгата, после пак се навежда към стъкленицата.

— Връзката между двете полукълба се осъществява от мазолестото тяло — онова белезникаво вещество, което позволява на логическата ни мисъл да се срещне с поетическата.

— Прилича на буца овнешка мас.

— Отдолу двете големи пурпурни топки са двата таламуса — контролният пост на цялата нервна система. А още по-надолу — хипоталамусът — контрольорът на контрольорите. Там се намира вътрешният ни биологически часовник, който регулира жизнения ни ритъм двайсет и четири часа в денонощието и следи за съдържанието на кислород и вода в кръвта. Именно хипоталамусът задвижва усещанията ни за глад, жажда или насита. При мъжете той е отговорен за настъпването на пубертета, а при жените регулира менструационния цикъл и оплождането.

Люкрес започва да вижда в стъкленицата нещо по-различно от парче месо и си казва, че по-скоро става дума за забележителен органичен компютър. В него има часовник, централен процесор, дънна платка, памет. Компютър от плът.

— И накрая, още по-надолу, е хипофизата — изпълнителката на желанията на хипоталамуса. Тази малка шест-милиметрова жлеза излива в кръвта по-голямата част от хормоните на емоциите, за да ни накара да реагираме на външните дразнители — положителни или отрицателни.

Люкрес препрочита списъка си с мотивации. Всъщност, казва си тя, първичните потребности са свързани с примитивния мозък, рептилоидния мозък, мозъка на оцеляването — да се спре болката, да се преодолее страхът, да се нахраниш, да се възпроизвеждаш, да се подслониш. Втората група мотивации са от компетенцията на по-висшия мозък — мозъка на бозайниците, който се занимава с емоциите, с гнева, дълга, сексуалността и пр. И накрая третият мозък — кортексът, типично човешкият мозък, задоволява третата група мотивации, произлезли от въображението ни — например потребността от някаква лична страст…

Двамата мълчаливо наблюдават мозъка на Самюел Финшер.

— Джордано е видял вътре нещо, което го е накарало да ни се обади…

Изидор пак взима лупата.

— Там има множество малки дупчици, които обсипват различните зони.

Внезапно събуден от собствения си вътрешен часовник, Изидор бързо поглежда ръчния си часовник, сякаш има неотложна среща, после включва телевизора, за да види новините.

— Извинявайте, време е.

— Ще гледате новините в разгара на разследването ни?

— Знаете, че това е единствената ми мания.

— Аз пък мислех, че са бонбоните.

— Едното не пречи на другото.

Изидор вече съсредоточено слуша новините.

Започват с националните вести. Падането на курса на борсата е предизвикало разправии между президента и министър-председателя. Изглежда, че в основата на срива стоят автоматичните реакции на компютри, програмирани да продават акции, когато курсът слезе до определен праг. Министър-председателят изисква строг контрол на програмите на тези компютри, за да престанат изкуствено да подсилват падането и качването на световните валутни курсове.

Парламентарни избори. Един политик от опозицията обявява: „Проблемът в тази страна е, че на хората им липсва мотивация. Всички мислят само за краткосрочното си лично удобство. Вече се борим не да бъдем първи, а да не бъдем последни.“ И добавя: „И ако беше само това! Предприемачите са демотивирани от таксите и бумащината, създателите на блага — от данъците, всичко в тази страна е уредено така, че до един да бъдем равни в поражението.“

Международни вести. Генералният секретар на ООН е поискал от Сирия да извади от учебниците по история текста, от който децата научават, че концентрационни лагери не е имало.

— Виждате ли, не само вие не помните. Цялото човечество страда от малки „загуби“ на паметта. Скоро ще определяме с гласуване дали Втората световна война е съществувала и може би ще пренапишем историята така, че да задоволи мнозинството.

— Да не помня сред поразени от амнезия — това не е никаква утеха.

Изидор изглежда изтощен.

— Какво ви е, колега?

Люкрес Немрод му подава книжна кърпичка, която той приема.

— Всичко взимам навътре — и жестокостта, и малодушието.

— Още ли не сте претръпнал? Но това е невероятно — вие, който успяхте да се справите с един безумен убиец, рухвате, като гледате новините!

— Извинете ме.

Той се изсеква.

— Е, какво пък! Щом изпадате в такива състояния, просто не гледайте новините! Нямам нищо против да ви бъдат наркотик, но само ако ви доставят поне малко удоволствие.

Тя изключва телевизора.

Той го включва отново.

— Искам да знам какво става.

— Понякога е по-добре да не знаете.

— Знанието е най-силният наркотик.

— Тогава заредете се с безразличие!

— Много бих искал.

— Пфу, и какво постигате, като се оплаквате пред телевизора? Шепне му на ухото:

— Ганди казваше: „Когато ме налегне отчаяние си спомням, че през цялата история гласът на истината и на любовта винаги е побеждавал. Има на този свят тирани и убийци, които понякога ни изглеждат непобедими. Но накрая те винаги падат.“

Журналистът не изглежда утешен.

— Да, но Ганди е бил убит. А тук и сега се говори само за симптоми за настъплението на национализма, на фанатизма, на тоталитаризма. Бих искал да съм безчувствен. Точният термин е „безгрижен“. В мозъка би трябвало да има хормон на безгрижието. Течност, която би ни помагала всичко да приемаме с леко сърце, да не се вълнуваме от чуждите драми. Би трябвало да го има…

— Този хормон се нарича „успокоително“. И ви позволява да не се притеснявате и да забравите реалността. 45% от населението са взимали успокоителни поне веднъж.

Подава му бонбоните.

— Много сте чувствителен, Изидор. Това ви прави… очарователен отначало, но труден за общуване впоследствие.

— За какво ни е да притежаваме най-развитата мозъчна кора в животинския свят, ако ще се държим по този начин? Това, което правим на другите човеци, никое животно не би направило дори на плячката си! Ако знаехте колко бих искал да бъда животно!

Тя съзерцава двете половини на мозъка, които плуват в прозрачната стъкленица.

Изидор увеличава звука на телевизора.

Светски живот: Били Ъндъруд, прочутата френска рокзвезда, се жени за шестнайсети път за своята щастлива избраница, по-млада от него с четирийсет години.

Люкрес забелязва, че оповестяването на тази недраматична новина (драматична може би само за бившата жена на звездата) пооправя настроението на Изидор.

Наука: открито е ново лекарство на базата на свински хормон, което удължава човешкия живот. Ако надеждите, свързани с продукта, се окажат основателни, учените се надяват да постигнат средна продължителност на човешкия живот от сто и двайсет години вместо сегашните осемдесет.

Люкрес се отдръпва от телевизора и отново се приближава до мозъка в стъкленицата. Усеща, че решението е в това парче бледа плът.

Накрая обявяват, че прочутият модел Наташа Андерсен, която се бе самообвинила в убийството на шампиона по шах Самюел Финшер, е била освободена, тъй като „любовта“ не фигурирала в Наказателния кодекс като оръжие от първа, втора или трета категория.

36.

Японски анимационни филмчета, прекалено жестоки за деца; реклама; предаване за телешопинг, представящо домакински уреди; реклама; кулинарни рецепти, невъзможни за изпълнение; реклама; гимнастически упражнения, невъзможни за изпълнение; реклама, играта „Платено или удвоено“; реклама; обеден информационен бюлетин, посветен на регионалните новини; реклама; спортно предаване; реклама; риалити-шоу с участници, подбрани така, че да представят средния данъкоплатец; реклама; приспивен германски сериал; реклама; вечерен информационен бюлетин, посветен на националните и международните новини; реклама; времето; реклама; американски екшън; реклама; подбор на най-добрите моменти от телевизионните предавания; реклама; предаване за лов и риболов.

Ето какво влизаше всеки ден в главата на Жан-Луи Мартен с много малки вариации. Седем дни от седмицата.

В началото болният от LIS се радваше на телевизията — тази стара приятелка от детството. След като я гледа известно време, започна да я анализира. Долавяше скритите намерения на водещите, на програмните директори на различните канали. Разбираше как телевизията се превръща в обединяващ фактор. Как влияе на зрителите и ги убеждава да изпълняват трите неизречени повели: „Стойте спокойно, не правете революции, опитайте се да натрупате възможно най-много пари, за да си купите най-модните продукти, чрез които да шашнете съседите си.“

Долавяше и още едно сублиминално внушение на телевизията — тя изолираше хората, подтикваше ги да живеят в самота.

Телевизията караше децата да съдят ретроградните си родители и родителите да съдят дебилните си деца. Позволяваше на хората да не си говорят на масата. Заблуждаваше ги, че човек може да забогатее, само като участва в някоя телевизионна игра, като си спомни датата на дадена историческа битка.

След петнайсет дни Жан-Луи Мартен вече не понасяше този предмет, който непрекъснато му пълнеше главата с нежелани послания.

Бе опознал еднообразието на тъмнината и еднообразието на светлината, сега се сблъскваше с еднообразието на идеите.

Успя да обясни това на Финшер.

Тогава невропсихиатърът му предложи да си избере канал чрез „да“ и „не“ и започна да изброява каналите.

Нова игра с клепача. Избра канал за научна документалистика.

От този момент нататък Жан-Луи Мартен започна да поглъща наука по шестнайсет часа на ден. Най-после бе намерил дразнител, за който се оказа ненаситен. Имаше толкова различни науки, толкова странни открития, толкова знания.

Предаванията по този канал бяха истински пир за ума. Защото имаше време, защото имаше желание, Жан-Луи Мартен — бивш среден кадър от регионална банка, се зае да учи всичко наред по всички науки по шестнайсет часа на ден. И защото от началото до края на емисиите никой не му пречеше и нищо не разсейваше вниманието му, запомняше всеки образ, запомняше всяка дума и забелязваше, че способностите на мозъка му можеха безкрайно да растат.

През този период на научно самообразоване Жан-Луи Мартен си каза за пръв път откакто бе в болницата: „В крайна сметка, нещата не са толкова лоши.“ Вече изпитваше по-малко страх от утрешния ден. Щом стигна до медицината, реши да изучи биологията и физиката.

Спомни си, че преди него Леонардо да Винчи, Рабле и Дидро бяха пожелали да опознаят всички науки на своето време. Жан-Луи Мартен откриваше у себе си същата амбиция.

Повече от всяка друга изява на човешкия ум, науката непрекъснато се обновяваше и се развиваше по експоненциална крива, като влак, който не спира да ускорява движението си и вече никой не може да го стигне. Жан-Луи Мартен имаше достатъчно време, за да проследи всички епизоди на своя напредък.

От само себе си се разбира, че повече от всичко го интересуваха мозъкът и нервната система.

Щом уточни избора си, той пожела да разбере дълбочинните механизми на мисълта. Когато чуваше как някой учен обяснява изследванията си, Мартен си задаваше все един и същи въпрос: „Какво точно става в мозъка му? Кое го кара да действа?“

37.

Кое ни кара да действаме?