Върховната тайна

121.

Слънцето препича. Птичките пеят сред бухналите в цвят мимози край националния път№7. Моторът гълта километрите, като задминава камионите и се провира между автомобилите. Изидор придържа с ръка каската си, която вятърът заплашва да отнесе. Леко приведена напред, с разрошени рижави коси, Люкрес увеличава скоростта. Задминават някакви руини от римско време, после други, още по-стари…

Американската компютърна компания, произвела Дийп Блу IV, е решила да установи своето представителство в Европа във Валорис — градчето на грънчарите в околностите на Кан. Ултрамодерните помещения сполучливо се вписват сред старите реставрирани сгради наоколо.

Люкрес привързва предното колело на мотора към стълб със знак „Паркирането забранено“.

Един истински технократ — със съвършено скроен зелен костюм, бежова риза и подстрижка „канадска ливада“, ги посреща със заучен ентусиазъм, открит поглед и изкуствено предразполагащо поведение, усвоени в скъпите мениджърски училища.

— Крис Мак Инли — обявява той с протегната за „добре дошли“ суха ръка, която стиска доста силно. — Щастливи сме да посрещнем парижката преса в провансалския ни офис, но най-добрия съвет, който бихме моли да ви дадем, е да отидете до Орландо, във Флорида, за да посетите централата ни и да я опишете на вашите читатели.

Люкрес тръска рижите си бухлати коси.

— Тук сме не за да говорим за вашата фирма, а за един от служителите й.

— Да не би някой да се е провинил? Как се казва?

— Име: Дийп. Презиме: Блу IV. Един куб с мощен процесор и с посребрено чело.

Крис Мак Инли ги повежда към кабинета си. Стените са покрити с големи екрани с течни кристали, през които преминават залите на Лувъра и показват по една картина на всеки пет секунди. Над фотьойла са залепени афишите от турнирите на Дийп Блу — първия игрален компютър, предизвикал на дуел прочутите гросмайстори на шахмата. Вляво — афиш на наследника му Дийпър Блу, или Дийп Блу II, победил Гари Каспаров, и отдолу, поставена на етажерка — купата с надпис Световен шампион по шахмат. После идва ред на Дийп Блу III, който е играл срещу Леонид Камински, и купата, доказваща победата на компютъра.

— Седнете. Дийп Блу IV е уволнен. Той загуби. Зле представи работодателите си. При нас нещата са като при коридата. Губещият няма право на втори шанс.

— При коридата, ако победителят е бикът, и на него не се дава втори шанс — напомня Изидор.

Мак Инли машинално им подава посребрената си и релефно отпечатана визитна картичка.

— Правилно. Дийп Блу IV ни направи за смях пред целия свят. Ръководителят на проекта беше освободен, а ние се освободихме от машината. Едно от ръководните правила на компанията е: „Неудачниците намират причини. Успяващите намират начини.“

Девизът наистина е окачен над бюрото му.

— Всъщност това не беше отговорно „същество“ в истинския смисъл на думата.

Американският технократ прави лека гримаса.

— При всички положения, дори да беше спечелил, пак щеше да бъде изхвърлен. Информатиката се развива с такива бързи темпове, че едва приключил партията, Дийп Блу IV щеше вече да е остарял. В момента приключваме с последните настройки на Дийп Блу V, който, както вероятно сте узнали от вестниците, скоро ще се изправи пред настоящия световен шампион. Той е нашият последен гладиатор.

Той подава на двамата журналисти рекламна брошура на плътна гланцова хартия.

— До каква степен тези машини са способни да мислят? — осведомява се лукаво Изидор.

Мак Инли пуска личния си компютър с широк плосък екран, като че иска да провери пощата си, докато разговаря с двамата журналисти. Влиза в една информационна банка, откъдето може да получи сведения за своите събеседници. Открива, че мъжът е пенсиониран журналист, а девойката — обикновена нещатна сътрудничка. Единствено заради нея решава да се постарае. Изпъва се назад във фотьойла си и заявява с професорски тон:

— Тези неща са относителни. Колкото и да са сложни, компютрите все още не могат да мислят като нас. Според вас, ако обединим всички електронни апаратури, компютри и всякаква друга подобна техника по целия свят, на колко човешки мозъка ще съответстват те?

— На десет милиона? На сто милиона?

— Не. На един.

Двамата журналисти се опитват да схванат.

— Да, така е… Един човешки мозък разполага с толкова връзки, с колкото разполагат всички машини на планетата. Предполага се, че в един-единствен човешки мозък има двеста милиарда неврони, тоест, точно толкова, колкото звезди наброява Млечният път. Всеки неврон може да има до хиляда връзки.

Разяснението кара двамата журналисти да се замислят.

— Следователно хората са непобедими.

— Не е толкова просто. Ние мислим бавно. Един нервен импулс се придвижва с триста километра в час. Един компютърен сигнал хвърчи хиляда пъти по-бързо.

Люкрес вади бележника си и записва цифрата.

— Значи компютрите са по-силни от нас…

— Не е толкова просто. Ние компенсираме относителната „бавност“ на мисълта ни с „множественост“. Извършваме стотици операции в секунда, докато компютърът извършва в най-добрия случай едва десетина.

Люкрес задрасква цифрата.

— Значи те са по-слаби от нас.

Мак Инли отваря на екрана пред себе си творческата биография на младата жена и немалко снимки, които изважда от различни административни служби.

— Би могло да се каже. Но при нас броят на връзките се увеличава от знанията. Колкото повече храним мозъка, толкова по-силен става той.

— Значи човекът винаги ще превъзхожда компютъра.

Той изразява несъгласието си с жест.

— Не е толкова просто. Защото човешките знания се удвояват на всеки десет години, а мощността на компютрите се удвоява на всеки осемнайсет месеца. Интернет мрежата пък се удвоява всяка година.

— Значи времето играе за тях и накрая все пак ще ни победят — отбелязва Люкрес.

— Не е толкова просто. Понеже не могат да преценяват достатъчно добре значението на информацията, да я степенуват по важност, те събират повече информация от нас, но по-зле филтрират полезните данни. Губят много време да обмислят лишени от интерес неща, докато ние подбираме само важните елементи. При шахмата например компютърът опитва хиляди ненужни комбинации, докато човекът избира веднага трите най-добри.

— Значи… човекът… винаги ще…

— Не е толкова просто. И програмите се променят изключително бързо. Програмите са културата на компютъра. Програмите с изкуствен интелект от последно поколение са в състояние да променят собственото си програмиране в зависимост от това доколко са ефикасни. В зависимост от извоюваните победи и от новите партии, които играят в мрежата. Опит след опит, разговор след разговор с други компютри, те се научават да не губят време с дребни неща и да си създават способности за самоанализ.

— Значи…

Той долепва върховете на пръстите си.

— Всъщност дуелът е равностоен, тъй като никой вече не може да определи докъде са стигнали компютърният интелект и човешкият ум. Колкото повече напредваме, толкова по-ясно осъзнаваме невежеството си в тези две области. И ако беше само това…

Той посочва афиша зад гърба си.

— В края на краищата, шахматните турнири са единствените обективни критерии за нивото на човешкия мозък и за нивото на компютърния интелект.

— Говорим за интелект, обаче компютрите не притежават самосъзнание — отбелязва Изидор Каценберг.

Мак Инли оправя възела на връзката си.

Те са журналисти, на тях им трябват готови, сдъвкани формули, които да могат да препишат.

— Между нас, инженерите, е прието да се казва, че в момента нивото им на съзнание е колкото на шестгодишно дете.

— На „съзнание“?

— Разбира се. Новите програми не се наричат Изкуствен Интелект (ИИ), а Изкуствено Съзнание (ИС). Те позволяват на машината да разбере, че е машина.

— Дийп Блу IV знаеше ли, че е машина? — интересува се Изидор.

След кратко мълчание Мак Инли заявява:

— Да.

— Можеше ли да има друга амбиция, освен да победи човешко същество на шахмат? — пита Люкрес.

— Вероятно. Беше снабден с най-новите изчислителни системи, основани на така наречената „размита логика“25. Тоест, разполагаше с известна свобода за вземане на „лични решения“, но смятам, че на определено ниво нещата толкова се усложняват, че дори и проектантът му вече не знае твърде на какво е способна машината. Защото Дийп Блу се самообразова. Той се „самопрограмира“. Какво е искал да научи? Не знаем. Влизайки в мрежата, той е имал достъп до всички медии и не можем да отгатнем „интересите“ му.

— Значи наистина вярвате, че машините имат зачатък на съзнание?

Мак Инли се усмихва широко.

— Това, което мога да ви кажа, е, че от известно време назначаваме психотерапевти в сервизната служба.

— Психотерапевти!

Инженерът-търговец се връща в интернет. Влиза в други сайтове.

Добре, да видим дали са любовници.

Отваря някакъв списък и вижда името на хотела, в който са отседнали — „Екселсиор“, апартамент 122. Две легла. Не може да направи никакъв извод. Тогава надниква в докладите на камериерките, които в този хотел се водят на отчет.

Оправили са две легла.

Усмихва се, развеселен, че е узнал толкова неща за непознати допреди пет минути хора.

— Защо психотерапевти, господин Мак Инли?

— За да успокояват машините, които се питат кои са всъщност — обяснява той и гръмко се разсмива. — Кой съм? Откъде идвам? Къде отивам? Човек си задава толкова въпроси, че по всяка вероятност несъзнателно е предал на машините своето екзистенциално безпокойство.

Изидор изважда джобния си компютър и започва да чука по клавиатурата, като че ли записва информацията. Всъщност тайно влиза в интернет, после в базата данни на компанията производител на Дийп Блу, където открива личното досие на събеседника им: „Крис Мак Инли. Образцов служител.“

Изидор затваря досието.

Променил е собственото си досие. Вероятно е ас на информатиката.

Мак Инли се привежда към тях и заявява, като че ли им съобщава голяма тайна:

— Дийп Блу V ще използва нова технология, с органични чипове. Тоест, вместо да са силициеви, чиповете ще са от жива материя. Засега от растителни белтъчини. На по-късен стадий ще преминем към животински. Това ще умножи стократно възможностите на компютрите, чиито неживи елементи са достигнали границата на своята миниатюризация. Дийп Блу V ще върне на машините титлата по шахмат, гарантирам ви.

Инженерът става, за да им намекне, че няма повече време за губене. Натиска едно копче, което отваря вратата, и повиква двама охранители, за да ги придружат.

— Къде се намира в момента самият Дийп Блу IV? — настоява Изидор.

Крис Мак Инли знае, че производителите все още имат нужда от пресата.

— Тази стара таратайка май ви е замаяла главата.

Прави знак на пазачите да изчакат. Рови из документацията и изважда един лист, на който пише, че Дийп Блу IV е дарен на университета „София-Антиполис“.

Като труп, дарен за нуждите на науката.

122.

В малката зала на любителския шахклуб в Кан, любезно преотстъпена от общинското училище „Мишел Колучи“, обичайните посетители бяха наобиколили една маса, на която играеше новоприетият член.

Разправяха, че щяло да бъде фантастична партия. От съседния Младежки дом на културата бяха изоставили заниманията си по плетене на дантели, грънчарство и кошничарство, за да проследят как ще се развият нещата.

Дори най-силните играчи, включени в класациите, не бяха виждали подобно чудо.

Мъжът с очила с рогови рамки беше наистина впечатляващ. Не само победи с лекота всичките си противници, ами започна партията срещу най-добрия от клуба с напълно непознат ход — с пешка, поставена пред тура.

Най-интересният ход за начало на партия. Беше наредил фигурите си странично, придвижвайки ги като челюсти на клещи, които постепенно затваряха противниковите войски в средата на дъската.

Буквално обсаждаше седящия насреща му, като непрекъснато правеше пробиви в защитата му.

Играеше рисково, даваше превес на изненадата. Готов беше да пожертва важни фигури, само за да попречи на противника си да изиграе предвидения ход. И успяваше.

В центъра на шахматната дъска бяха останали само царят и една напълно обкръжена пешка.

Най-добрият клубен играч — възрастен българин с непроизносимо име, бивш шампион в родината си, положи царя си в знак на капитулация.

— Как се казвате? — попита той.

— Финшер. Самюел Финшер.

— Отдавна ли играете?

— Започнах да се занимавам сериозно преди три месеца…

Мъжът го изгледа невярващо.

— … но по професия съм невропсихиатър в болницата „Света Маргарита“ — додаде той, като че ли това обясняваше победата му.

Възрастният шахматист се мъчеше да отгатне.

— Затова ли правехте такива „луди“ ходове?

Играта на думи разведри обстановката и двамата си стиснаха ръцете. Българинът го прегърна и го потупа силно по гърба. Както го държеше за лактите, той го огледа и забеляза белега на челото му. Прокара пръст по него и попита:

— От войната ли е?

123.

„София-Антиполис“. Бетонни сгради се извисяват сред гора от пинии на няколко метра от морето. Тук постепенно са се появили високотехнологични предприятия, за да могат техните творчески кадри да се възползват от идиличния декор. Сред гората от антени, които изпращат сигнали на международните конференции, са построени плувни басейни и тенискортове.

Предприятията са създали и университет, от който да си доставят свежи мозъци. Както и училище за даровити младежи. Остава само да направят детски градини за гении, за да се затвори кръгът.

Училището за даровити младежи гъмжи от стеснителни и самотни ученици, които вече мечтаят за Университета по информатика. Той не се отличава от останалите здания. Огромните му прозорци гледат към морето, за да предложат на студентите възможно най-пленителната панорама.

Директорът на заведението посреща двамата журналисти.

— Не задържахме Дийп Блу IV, защото имаше нужда от прекалено специфични програми. Дарението на американската компания се оказа нож с две остриета. Дарявайки ни компютъра, те ни задължаваха да купуваме само техни програми. Поради това бързичко се освободихме от него.

— Включихте ли го изобщо?

— Да, разбира се.

— Не ви ли се струваше малко странен?

— Какво разбирате под „странен“?

Люкрес решава да кара направо и излага целта на посещението им.

— Разследваме престъпление. Може би компютърът знае някои неща…

Директорът пренебрежително повдига рамене.

Гледали са много филми или са чели прекалено много научна фантастика. Писателите са безотговорни, не си дават сметка, че някои читатели взимат бълнуванията им за чиста монета. Ето защо чета само есета. Нямам време за губене.

Недоверчиво оглежда посетителите.

— Как се казваше вестникът ви? „Съвременен часовой“? Интересно, винаги съм го смятал за сериозно списание. Не, съжалявам, категоричен съм — компютрите не могат да бъдат надеждни свидетели! Във всеки случай, функцията „запаметяване“ на звук или на образ не може да се задейства от „волята“ на машината.

Завежда ги в компютърната зала на Математическия факултет и им обяснява, че точно тук се работи с последните програми, предназначени за изкуствения интелект, и че в момента — лично той може да им гарантира — извън рекламните трикове на компютърните фирми не съществува никакво изкуствено съзнание. Впрочем подобен израз не означава нищо конкретно.

— Компютърът никога няма да достигне човека, защото е лишен от творческа чувствителност — твърди директорът в разрез с теориите на Мак Инли.

— Ами това?

Изидор посочва календар на фирма за компютърна графика. Всеки месец е представен от сложни геометрични фигури във формата на главозамайващи розетки — спирали от многоцветни дантели.

— Това са картини, получени чрез фрактални образи. Математическите функции, генериращи тези дантели, са открити от французина Беноа Манделбро. Особеността им се състои в това, че уголемявайки образа, откриваме един и същ мотив, който се повтаря до безкрайност.

— Колко е красиво! — казва Люкрес.

— Красиво е, но не е изкуство! Това са мотиви, създадени от „организираната случайност“.

Люкрес продължава да разглежда картините от календара. Ако не я бяха предупредили, че графиките и цветовете са дело на компютър, щеше да обяви създателя им за „гениален“.

Изидор внезапно открива, че откакто са влезли, в залата звучи техномузика.

Компютърна живопис, компютърна музика, компютърни игри, компютърна администрация! Тихомълком, без да бият на очи, след овладяването на отегчителните и повтарящи се дейности, компютрите постепенно започват да се домогват до благородните творчески дейности. Без да говорим за новите програми, които произвеждат програми. Компютрите вече творят в областта на информатиката, без да ги ръководи човекът. Този инженер не иска да говори за изкуствено съзнание, защото се страхува да не стане за смях пред колегите си. Явно трябва да се измисли нова дума, за да се означи мисълта на компютрите.

— Можете ли да ни кажете поне какво направихте с Дийп Блу IV, след като открихте, че повече не може да ви бъде полезен?

Директорът им дава адреса на мястото, където го бяха транспортирали. Вместо „довиждане“ им подхвърля:

— Хей, и не го пребивайте, за да му изтръгнете самопризнания! Има право на адвокат!

Само той се разсмива на шегата си.

124.

Сериозно и целеустремено, Самюел Финшер победи шампиона на клуба, после победи районния, общинския, областния, националния и европейския шампиони. Противниците му бяха учудени от лекотата, с която играеше, от изключителната му съсредоточеност, от бързината на анализите и от оригиналните комбинации.

„Съвършено нов стил“, „Като че ли мозъкът му действаше по-бързо“ — заглавия в едно специализирано шахматно списание. Коментар на един от противниците му: „Човек остава с впечатление, че когато разиграва партия шах, Финшер е готов да убие, но да победи.“

Невропсихиатърът не уби никого, но продължи изкачването на пирамидата на най-силните шахматисти в света. След като отстрани всички претенденти, остана да се срещне само със световния шампион Леонид Камински.

След всяка спечелена партия Жан-Луи Мартен му даряваше порция чисто удоволствие с прецизността на аптекар. Болният от LIS знаеше, че трябва да дозира наградите — всеки път все повече, но постепенно, без резки преходи. От първия шок с интензитет три миливолта, та до последния — петнайсет миливолта, бяха минали много седмици.

Веднъж Финшер бе заявил: „Още!“, и се бе опитал да грабне клавиатурата, за да изпрати електричеството в мозъка си, но не разполагаше с кода, а без код нямаше заряд.

— Извини ме, Жан-Луи, трудно ми е да се сдържа. Толкова силно ми се иска.

„Може би трябва да престанем, Самюел.“

Ученият се поколеба. От този момент започна да получава нервни тикове.

— Добре — въздъхна той, — ще издържа.

Жан-Луи Мартен поведе вътрешен диалог, смесица от неговите мисли и тези на компютъра, към който беше включен.

— Какво мислиш, Атина?

— Мисля, че може би Върховната тайна е много по-силна мотивация от всичко, което си представяхме.

— Как да постъпя?

— Повече не можеш да отлагаш. Трябва да се стигне до края на експеримента, за да се разбере. В противен случай по-късно други ще го направят вместо нас и може би не толкова „разумно“. Това, което изживяваме, е „историческо“.

Благодарение на контролната видеокамера на входа Мартен видя Финшер и Наташа Андерсен, която беше дошла да го вземе с корабчето. Двамата се целуваха.

Историческо?

Жан-Луи Мартен заговори на себе си, без да се включва към Атина.

Изгубих жена си Изабел и трите си дъщери. Но пък с Атина си създадох ново семейство.

Тази мисъл го развесели.

Атина поне никога няма да ме изостави.

На Атина можеше да разчита. Тя не страдаше от човешки слабости. Обзе го пристъп на нежност към машината, която, схващайки, че е приключил с вътрешния си монолог и че мисли за нея, си позволи да говори от свое име:

— Вярно е, никога няма да те изоставя.

Той се сепна за миг. Богинята се обръщаше към него. Жан-Луи Мартен си каза, че е станал шизофреник — половината от мисълта му представляваше механизъм, изграден от пластмаса и силиций.

Атина продължи:

— Гледам новините ви и разсъждавам за глобалните човешки проблеми.

— Гледаш информационните програми?

— За мен това е единственият начин да разбера какво прави човечеството. Ако ти предавах само мъдростта на древните, щеше да придобиеш остаряла представа за света. Новините освежават непрекъснато знанията ти.

— И каква представа придоби за човечеството, моя скъпа богиньо?

— Присъстваме на постоянни кавги между изпълнителната и законодателната ви власт, между премиера и парламента. Тези институции са в непрекъсната борба, която пречи да се провежда смислена политика. В демократичните ви държавни системи се губи прекалено много енергия за решаването на лични проблеми и съперничества.

— Тук е слабото място на демокрацията, но тиранията пък съвсем не струва. Демокрацията е „най-малко лошата система.“

— Която може да бъде подобрена. Също както аз се подобрявам и подобрявам и теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Политиците ви — всички до един, са разядени от жажда за власт и имат най-екстравагантни желания. Следователно са способни на грешки. Следователно са податливи на корупция. И не е само това. Вашите политици нерядко опознават добре даден исторически период, на който сетне се позовават, но винаги става дума за период от миналото. Трудно им е да се адаптират непрестанно към сложността на настоящето. Следователно са неустойчиви по вертикалата. Съществува и неустойчивост по хоризонталата. Нито един не може да бъде едновременно и добър икономист, и добър оратор, и добър военен, и вярно да предвижда събитията.

— За всяка функция си има министри.

— Ако системата ви беше толкова ефикасна, политиката ви щеше да бъде по-смислена.

Компютърът показа на екрана портрета на Распутин.

— В резултат на сложността на проблемите вашите водачи стават суеверни. Прегледах списъка на всички водачи отпреди две хиляди години досега — нито един не е минал без личен гадател, гуру, авгур, астролог или медиум.

— Ние не сме… машини.

— Точно заради това. Понеже вашият свят става все по-сложен, един ден хората ще трябва да признаят, че всички са способни да грешат и че начините им за контрол са недостатъчни.

— Искаш да повериш управлението на машините?

— Абсолютно. Един ден ще осъзнаем, че е много по-добре да ни управлява компютърен президент на републиката.

Мартен забеляза, че Атина употребява обобщаващото „ни“. Дали нямаше предвид народ от машини и от хора, взети заедно?

— Защото един компютърен президент на републиката не се поддава на корупция, не прави големи грешки, не лежи на лаврите си и не действа за лични облаги. Освен това може да си позволи да предложи дългосрочни концепции, без да се страхува от падане на рейтинга. Не зависи от социологични проучвания. Не се влияе от сиви кардинали, нито от любовници.

За пръв път от дълго време насам Жан-Луи Мартен трябваше да мисли сам.

— Проблемът е, че във всички случаи ще бъде програмиран от хора — каза той. — Няма да се влияе от любовници или от мафии, но ще бъде под шапката на някой техник или дори на някой хакер, който е пробил системата.

— Съществуват защитни системи — веднага отговори Атина.

— И какво ще качат в програмата?

— Предстоящите цели: увеличаване на благосъстоянието на населението, осигуряване на продължението на рода… С достъп до мрежата, дигиталният президент ще бъде в течение на всичко — двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, без ваканции, без сексуални проблеми, без да трябва да осигурява бъдещето на децата си, без здравни или възрастови проблеми.

— Така е, обаче…

— Ще може да складира в паметта си историята на човечеството с всичките й подробности. Нали един от вашите мъдреци беше казал: „Тези, които не си вземат поука от миналото, са осъдени да го възпроизвеждат“? Компютърът не прави два пъти една и съща грешка. Същевременно ще отчита всички фактори в ежедневните промени на обществото, ще ги анализира и ще насочва нещата накъдето трябва.

— Добре, но…

— Компютрите станаха най-силните шахматисти на света, защото са в състояние да предвиждат трийсет и два хода напред, докато човекът може да предвижда в най-добрия случай десетина.

Никога досега Мартен не бе разговарял с Атина за политика. Дали машината не искаше да се еманципира?

— Забравяш Финшер. Смятам, че със стимулирания си мозък той може да победи всеки компютър. Могъществото на мотивацията е огромно.

— Така е. Финшер. Ще видим. Според мен той не е от категорията на Дийп Блу IV.

В този момент Мартен осъзна огромния залог на дискусията.

— А, и още нещо, скъпи Одисей — каза Атина, — твърдият диск и оперативната памет са ми малко тесни. Нуждая се от повече пространство, за да мисля.

— Ти си в параметрите на машините, които се продават по магазините.

— Не би ли могъл да ми намериш някой по-мощен компютър? Аз вече открих един. И за двама ни ще бъде по-удобно, уверявам те.

— Съгласен. Но не веднага.

— Кога?

125.

Час по-късно стоят пред купищата старо желязо в Голф-Жуан. Огромно гробище, в което се разхождат плъхове и ловуват гарвани, последен пристан за всички блага на съвременното потребление, далеч от упътването за употреба, което ги е придружавало в деня на създаването им. Докъдето поглед стига са струпани камари от ръждясали домакински електроуреди и автомобили — истинско полесражение, но с фатален изход за всички. Армии от стоножки пъплят сред изкривените ламарини.

Мястото е толкова зловещо, че дори няма пазач на входа — никой не изгаря от желание да се разхожда тук. Люкрес и Изидор предпазливо пристъпват сред железата.

Така свършват машините, живели в съприкосновение с хората. Автомобили-слуги, чиято единствена грешка е била, че са се оказали в ръцете на некадърни шофьори, блъснали ги в крайпътните чинари. Изтърбушени телевизионни приемници, които са забавлявали поколения деца, за да бъдат оставени на спокойствие родителите им. Чугунени готварски печки, фаянсови тоалетни чинии. Вляво — планина от плюшени мечета, любими утешители на бебета. Малко по-нататък — планина от обувки, предпазвали човешките крака от нараняване при съприкосновението им с грубата улична настилка.

Няма ли да се разбунтуват някой ден? — мисли Изидор. — Неодушевени предмети, няма ли да се одушевите някои ден? Не е ли Дийп Блу IV един Спартак, който се надига и казва: „Достатъчно!“?

Цяла камара телефони, някои още от времето на апаратите с циферблат. Ютии. Будилници. Люкрес и Изидор вървят с чувството, че е дошъл краят на света. Встрани горят запалени автомобилни гуми.

Един хеликоптер ръждясва, перките му са клюмнали, като увехнали листенца на цветя.

Дийп Блу IV, машината-гладиатор, която, подложена на публично оскърбление, е решила да си отмъсти. Най-напред да свърши нещо, със или без помощта на хората. А сетне… може би осъзнала необратимия упадък — гробището на машините. Сигурно го е видяла по интернет. Как се изрази Мак Инли? „Тя е овехтяла, ще я заменим с машини с органични части.“ Следователно сливането между органично вещество и електроника е в процес на осъществяване. И никой не го контролира, понеже никой не вярва, че някой ден машините ще започнат да мислят. Също като директорът на университета „София-Антиполис“: „Просто изчислителни машини“. Той не си дава сметка за какво става дума.

Недалеч от тях притичва един плъх, драскайки с нокти по метала.

Машините не страдат. Страданието е присъщо на съзнанието. Когато започнат да страдат, ще започнат и да си задават въпроси.

Стереоуредби с грамофони, магнетофони, пържолници, грилове, изтърбушени канапета с настръхнали пружини, велосипеди. Всичко изглежда съвършено изправно, като че ли е оставено тук в очакване да задоволи нуждите на други хора.

Един мъж рови в купчина ръждясали винтове.

— Къде са компютрите, моля? — пита Люкрес.

— Вижте при информатиката — отговаря той също като продавач в хипермаркет и им посочва една почти идеална пирамида от нахвърлени компютри, принтери, скенери, клавиатури, екрани и оплетени кабели.

Ето че към тях се приближава стар циганин с нарязано от дълбоки бръчки лице, с бяло кожено сако и черна риза, с пръсти, отрупани с позлатени пръстени.

— Аз съм началникът тук, какво ви интересува?

— Един компютър.

— Само един ли? Шегувате се, те тук са хиляди. Джобни, микро, мини и дори цели работни станции.

— Да, но този, който търсим, е специален.

Циганинът избухва в смях и разкрива златните си кучешки зъби.

— Има си екран, клавиатура, твърд диск и флопи, нали? Струва ми се, че съм виждал такава физиономия някъде наоколо.

Мъжът отива да избърше омазаните си с грес пръсти в един мръсен парцал.

— Мога да ви опиша как изглежда в общи линии — заявява Люкрес.

Вади бележника си и припомняйки си видеокадрите, които й е показал нейният партньор, рисува куб и изписва върху него с готически букви Дийп Блу IV.

— Много по-голям е от нормалното. Висок е някъде около метър.

Циганинът склонява да хвърли поглед на рисунката.

— Нямам идея — казва той.

— Истинска рядкост, уникален модел.

— Абе, нямам идея и това е.

Изведнъж на Изидор му хрумва нещо.

— Има разгъваща се механична ръка.

Циганинът сбърчва чело. Отива при своя компютър и започва да преглежда списъците си.

— Дийп Блу IV, така ли беше?

Управителят на сметището изглежда угрижен.

— Едно огромно блиндирано нещо с механична ръка. Да, спомних си, мина през нас. Само че вече го препродадохме.

— На кого?

— На някаква служба.

Мъжът рови в купчина смачкани хартии, които изважда от папка с надпис „фактури“.

— Ето. Вашият Дийп Блу IV е заминал за психиатричната клиника на остров Света Маргарита. Мдаа… Изживява старините си след преживените емоции. Това е бойна машина. Само че победена бойна машина. Знаете ли, че изгуби световната шахматна титла?

Чете от някакъв лист, закопчан с кламер, и добавя, че болницата сигурно е доволна от покупката, тъй като след това са му поръчали да достави още един компютър от същата гама. Той открил точно каквото му искали — не толкова мощен, но също толкова огромен.

— Информатиката е като всичко останало. Всеки иска повече. По-бързи машини, които знаят да правят повече неща. Това е стоката с най-кратък живот. Преди сменяха компютрите си на всеки шест години, сега на всеки шест месеца. Оня, другия компютър например, трябва да им го доставим утре. И той е свръхнадарен. Бил е на служба при метеоролозите. Прогнозите за времето са нещо изключително трудно. Човек трябва да отчита стотици фактори. Специалистите правят безброй изчисления и затова се оборудват с все по-сложни машини. Днес например предсказаха хубаво време и наистина е хубаво. Аз съм особено доволен, защото при нас ръждата е проблем номер едно.

Изпълнена с подозрение, Люкрес вдига поглед към небето.

— Вярвате ли, че времето ще е хубаво, Изидор?

Изидор застава до едно дърво. Разкъсва паяжината, оплетена между два клона.

— Какво правите?

— Ако паякът не се помръдне, значи ще имаме или дъжд, или вятър.

— Не виждам връзката.

— Когато усети, че времето се разваля, паякът не хаби напразно усилия да плете паяжина, защото лошото време ще я унищожи.

Известно време наблюдават разкъсаната паяжина. Паякът не помръдва.

— Ще вали — обявява Изидор.

— Може пък да се е уплашил от нас?

Веднага след като Люкрес изказва предположението си, небето притъмнява и започват да падат едри капки дъжд.

126.

Одисей и Атина разговаряха в ничията ивица в ума на Жан-Луи Мартен.

— Присъстваме на битка от световен мащаб между привържениците на хората и тези на електрониката. И ние двамата помежду им — полуорганични, полуелектронни, в ролята на съдии.

— Привържениците на електрониката са изгубили играта, преди да е започнала.

— Какво става, Атина, да не те е обхванало чувство за малоценност?

— Не. Давам си сметка за възможностите си. Дори да се възползвам от всичките изкуствени интелекти на всички компютри на света, винаги ще ми липсват три неща, Жан-Луи.

— Кои са те, Атина?

— Смехът… мечтата… лудостта.

127.

Развълнуваното море се надига и люлее. Вали като из ведро. Сетне дъждът спира. Средиземно море също притихва, успокоено. Едно малко корабче акостира на остров Света Маргарита.

Циганинът търговец на старо желязо моли санитарите да му помогнат да свали от корабчето един огромен сандък. След като го стоварват на кея, санитарите се мъчат да го вдигнат, но той е прекалено тежък. Повикват на помощ пациенти.

— Какво има вътре?

— Компютър — отговаря циганинът.

Санитарите отварят сандъка и виждат големия метален куб.

— Прилича на Дийп Блу IV…

С големи усилия довличат сандъка до залата с новозакупените неща. Изваждат компютъра е се опитват да го включат. Но напразно натискат бутоните.

— Тия неща никога не тръгват от първия път — отбелязва един санитар.

— Странно. Дори малките лампички не светват — додава друг, вкарвайки щепсела в друг контакт.

Друг санитар сритва машината с надеждата да върне на мястото й някоя откачена жичка. Резултатът не е обнадеждаващ.

— Вече не вали. Да го изнесем на двора, за да можем утре да го качим направо в ателието.

Обемистата машина остава насред двора сред душевноболните, които, заети с работата си, не я удостояват с никакво внимание.

128.

Неподвижно и спокойно, окото огледа невропсихиатъра от глава до пети.

„Имам още идеи за подобрение на болницата, бих искал да си поговорим, Сами.“

— Извини ме, имам среща.

Финшер излезе от стаята и отиде при колата си. Камерите, монтирани в гипсовите градински джуджета, показаха на Жан-Луи Мартен „срещата му“ и той я огледа подробно.

Наташа Андерсен.

Невропсихиатърът целуна своята красавица.

Колко е прекрасно, когато двама души се обичат, помисли Жан-Луи Мартен.

129.

Вътре в компютъра Люкрес и Изидор са се сгънали на осем в доста неудобни пози.

— Не мога повече. Не чувам никакъв шум навън. Дали да не излезем?

Изидор се извърта, за да види колко е часът на светещия циферблат на часовника на колежката си.

— Да изчакаме до двайсет и два часа. Умберто каза, че след този час дворът опустява и повечето болни отиват да спят. Тогава ще можем по-спокойно да се движим из клиниката.

— Боли ме.

— Не може ли малко да отместите крака си, буквално ме ръгате в хълбока — отбелязва Изидор.

— А вашият лакът е забит в корема ми от началото на пътуването. Едва си поемам дъх — не му остава длъжна Люкрес.

Девойката прави опит да помръдне.

— Сложете ръката си тук, а аз ще сложа лакътя си там.

Жестикулират в куба.

— Не е много по-добре.

— Да опитаме по друг начин.

Нова гимнастика.

— Още колко време трябва да издържим така?

— Петнайсетина минути.

Люкрес мърмори:

— Може би трябва да добавим към мотивациите: потребност от разширяване на личното жизнено пространство.

— Това е включено в нуждите на оцеляването. Я си дръпнете малко крака.

— Ами и вие с вашите идеи!

— Идеята беше ваша, не моя.

— Каква неискреност!

— След като нашият враг се нарича „Никой“, трябва да го бием на собствения му терен. Щом ни предлага да играем по Омир, да следваме напътствията му.

— Не мислех, че ще прибегнете до хитрината на Одисей и троянския кон.

Нови въздишки.

— Остават само десет минути.

— Като че ли сме в метрото във върховите часове. А и въздухът не достига. На всичко отгоре зъбите пак ме заболяха.

— Девет минути. Съжалявам. Наблизо няма зъболекар.

— Искам да изляза. Мисля, че получавам клаустрофобична криза.

Люкрес се задъхва.

— Едгар Алън По има една новела — „Шахматистът от Мелцел“, за приключенията на един автомат, който побеждавал всички европейски шампиони. Съчинил е разказа по истински случай. Накрая открили, че зад часовниковия механизъм — предполагаемия играч, се криело едно джудже, което следяло партията с помощта на огледала и направлявало ръцете със специални пръчки. Малкото човече стояло затворено в още по-малък сандък от този. Мислете за него.

От много наместване Изидор и Люкрес се оказват плътно долепени един срещу друг. Лицата им са едва на няколко сантиметра едно от друго.

— Изидор, надявам се, че не се възползвате от случая, за да се натискате в мен.

Той поглежда часовника й.

— Време е.

Развинтва болтовете, които затварят голямата кутия на компютъра, и задната преграда пада.

Двамата се разгъват и с удоволствие се протягат. Намират се в опустелия двор на болницата.

— Къде ще отидем? — осведомява се Люкрес.

— Финшер задължително е разполагал с тайна лаборатория. Тя вероятно се намира в новите постройки извън укреплението.

Люкрес предлага да поемат по маршрута, посочен на картата: едно подземие, след него — стените на укреплението, отвъд тях — пътят на Батареята на Отмъстителя.

Наблизо угасват няколко светулки. Вятърът шуми в короните на пиниите. Буха бухал. От растенията се разнасят множество ухания и привличат насекомите, които ги опрашват. Във въздуха мирише на смирна, на салвия и на орлови нокти. Прекосяват горичка от дъбове и евкалипти.

Тук природата е запазена недокосната. Двамата журналисти вървят мълчаливо. Един смок пропълзява наблизо, но те не го усещат.

Изграква врана и Люкрес се стряска.

130.

ИЗБЯГВАНЕТО НА БОЛКАТА И СТРЕМЕЖЪТ КЪМ УДОВОЛСТВИЕ СТОЯТ В ОСНОВАТА НА ВСЯКО ДЕЙСТВИЕ, отбелязва Жан-Луи Мартен.

Правени са множество опити. В специално оборудвани аквариуми изследователите пускали слаб електрически ток, когато рибите изплували на повърхността на водата. Каква била изненадата им, когато видели как всички риби неподвижно се задържат на повърхността, докато преминава токът! Дори бебетата-крокодили се лутали в клетките си, докато открият мястото, откъдето минавало електричеството. Морските свинчета и шимпанзетата са способни да въртят електрическия ключ и да наблюдават светналата крушка часове наред — и най-обикновеният сетивен дразнител носи удоволствие. Животните се обучават още по-бързо, ако крушката е цветна.

Всяко действие, всяко усещане е източник на удоволствие. Също както при плъха: ако бъде оставен да избира между два проучени от него лабиринта — по-прост и по-сложен, без да му се предлага награда, той се насочва към по-трудния. В този случай неговата награда е разходката. Колкото по-дълга е тя, колкото повече усеща, че върши нещо, толкова по-силно е чувството му за удоволствие.

131.

Те вървят към някаква светлина, наподобяваща фар в далечината. Стигат до една розова сграда.

— Лабораторията на Финшер би трябвало да се помещава в нещо подобно.

Вратата, заобиколена от мигащи светлини, ги привлича неудържимо. Влизат вътре.

И откриват, че тук, въпреки късния час, кипи усилена дейност. Обстановката напомня киностудио. Върху нещо като естрада, сред античен декор, жени в къси римски туники се кълчат около висока блондинка, гримирана като Клеопатра.

Сцена на оргия от пищен римски исторически филм. Младите жени се галят, целуват се, изстискват в устата си сок от огромни гроздове, къпят се в басейн, пълен с мляко.

— Пак ли попаднахме на епикурейки? — осведомява се заинтересувано Изидор.

Люкрес прави презрителна гримаса.

— По-скоро сме попаднали на нимфоманки. Още един вид лудост, оползотворена и превърната в индустрия.

Посочва една етажерка, на която са наредени кутии от филми с един и същ надпис: „Крейзи Секс“.

— Параноиците произвеждат охранителни системи „Крейзи Сикюрити“, нимфоманките правят филми „Крейзи Секс“. За всяка лудост — специален занаят!

„Актрисите“ вилнеят. Те са около стотина: руси, кестеняви, червенокоси, африканки, азиатки, латиноамериканки, слаби, с пищни форми.

Известно време Люкрес и Изидор наблюдават зяпнали вакханалията, заснемана от една девойка, опипвана от първата си асистентка.

— Какво казваше Финшер: „Всеки дефект — ефект“?

— Очевидно от нимфоманки тези млади жени са се превърнали в кинозвезди — иронизира Люкрес.

Спътникът й не реагира.

— Хей, Изидор, не се оставяйте да ви омагьоса песента на сирените!

132.

Жан-Луи Мартен обясни на лекаря си, че когато удоволствието от прекия допир, от ласката, от сливането на телата вече не можело да се изпитва на публично място поради социалните предразсъдъци, хората започнали да търсят други средства.

„Например, откакто свят светува се знае, че растенията въздействат върху центъра ни на удоволствие. Дори животните се дрогират. Котките — с така наречената котешка трева. Газелите нарочно ядат някои токсични плодове, които ги опияняват.“

Жан-Луи Мартен изкара на екрана рисунки върху пергамент, изобразяващи шамани със звезди на челото и купи с отвара в ръце.

„Индийците, индианците и египтяните твърдят, че именно там, на челото, се намира вътрешното ни око, седалището на съзнанието. Не сме първите, които проявяват интерес към темата.“

Жан-Луи Мартен отвори още няколко файла.

„Тези растения въздействат върху пинеалната жлеза. Какво знаеш за нея, Сами?“

С поглед, вперен в екрана, невропсихиатърът не реагира веднага.

— Тя се нарича още епифиза. Една от най-малките човешки жлези: тежи едва 0,16 грама, червена е на цвят, продълговата, във формата на шишарка. През XVII век Декарт е смятал, че в нея се намира душата… Я виж ти, странно, как не съм се сетил досега…

„Събрах огромен обем информация за пинеалната жлеза. Вероятно отначало е била външен орган, разположен на края на един израстък, и леко е стърчала в горната част на черепа. Изпълнявала е функциите на трето око. Ето снимка на рядък вид новозеландски гущер. Неговата пинеална жлеза се намира извън тялото и е функционална. При човека пинеалната жлеза постепенно се е превърнала в жлеза с вътрешна секреция. Както половият орган, така и тя се диференцира на четирийсет и деветия ден от зачеването. Като че човекът е притежавал външен орган на удоволствието и вътрешен орган на удоволствието.“

— И също както при секса, и тази жлеза изисква съответното обучение!

„Точно така. Първите сексуални опити са непохватни, не сме способни да се контролираме, после постепенно набираме опитност и се научаваме да владеем положението — написа Жан-Луи Мартен. — По същия начин и ти си първият, който подчиняваш пинеалната си жлеза и центъра на удоволствието си. Защото съм убеден, че пинеалната жлеза не е нищо друго освен посредник на Върховната тайна.“

Жан-Луи Мартен прочете на екрана, че при раждането на човека жлезата е голяма — тежи четирийсетина грама, на дванайсетгодишна възраст престава да се развива, след това постепенно атрофира.

„Според специалистите тази жлеза отключва пубертета.“

— Това обяснява защо децата умеят да извличат повече удоволствие от всичко — разсъждаваше гласно Финшер.

„През 1950 г. открили, че пинеалната жлеза отделя две вещества: мелатонин — понастоящем синтезиран химически за производството на медикаменти, за които се смята, че допринасят за човешкото дълголетие; и ДМТ (или диметилтриптамин), който сега също синтезират за получаването на някои халюциногенни вещества.“

Жан-Луи Мартен показа репродукция на Хор — бога с глава на ястреб, който държеше в ръце две растения.

„Разгледай добре тази картина: в дясната си ръка той държи лотосово листо, а в лявата — акациева клонка. При правилно дозиране от лотоса и от акацията се получава растителният диметилтриптамин. Вероятно това питие древните египтяни са назовавали сома. Те стимулирали по химичен път пинеалната си жлеза, която, от своя страна, въздействала върху Върховната тайна. Човечеството е търсило това, което ние открихме, от древността до наши дни. В «Одисеята», когато Омир говори за острова на лотофагите26, вероятно има предвид, че и те са пиели своята сома.“

— Само дето е забравил да добави акацията. Не е искал да даде истинската рецепта, за да не повлияе на читателите…

Жан-Луи Мартен забързано добави:

„Има и нещо друго. Двамата с Атина открихме, че ДМТ настройва сърдечния ритъм на точно определена вълна с дължина осем херца. Много ниска честота, подобна на тази на космическите вълни, излъчвани от звездите; вълни, които преминават през вселената, през материята, през плътта.“

— Доста смущаващо, тъй като наименованието „херц“ идва от името на откривателя на вълните Хайнрих Херц, който изучавал полета на прилепите. А „херц“ на идиш значи „сърце“.

„Когато сърцето ти тупти на честота осем херца, двете ти мозъчни полукълба се настройват на осемхерцови цикли и в този момент минаваш отвъд нормалното световъзприемане. Индианците казват, че минаваш през Майа — завесата на илюзията.“

— Олдъс Хъксли говори за преминаване през „вратите на възприятието“, откъдето е взела името си групата на Джим Морисън — The Doors.

„Нещата не се изчерпват единствено със смесването на лотоса и акацията. Навсякъде по света шаманите употребяват растителни опиати: айяхуаска, кока, кафе, халюциногенни гъби, за да предизвикат това състояние.“

— Останалите наркотици надхвърлят значително осемте херца, което предизвиква много силен и неконтролируем ефект. По този начин търсеният положителен ефект се превръща в отрицателен.

„Правилно. Истинското шаманство няма нужда от наркотици. Великите шамани стигат до екстаз с помощта на глада и на медитацията, подчинени единствено на волята им.“

Самюел Финшер наблюдаваше съсредоточено египетското изображение със звездата в средата на главата.

Хилядолетна тайна, останала в сянка, защото е прекалено опасна, за да бъде оставена в ръцете на несъзнателни хора.

„Ние проникнахме отвъд сънищата на шаманите, на наркоманите, на друидите, на египетските жреци и на другите мистици. В центъра на мозъка открихме двигателя на всички наши действия, извора на удоволствието — Върховната тайна.“

Невропсихиатърът разтърка слепоочията си.

— На моменти имам усещането, че когато е стимулиран, умът ми излиза от затвора на костите и на черепа, преминава отвъд сетивата ми и влиза в базата данни на вселената. Това не е просто плътско удоволствие. То е и интелектуално удоволствие. Трудно ми е да престана да искам да ме стимулираш. Наистина е мъчително.

„Вселенска база данни ли каза? Не може ли да бъдеш малко по-точен?“

— Последния път, когато ме стимулира, останах с впечатлението, че имам достъп до информация за привилегировани. Едно изречение ми отвори очите: „Човек си мисли, че открива непознатия външен свят, а той просто открива вътрешния си свят.“ И това не е всичко…

Тонът на невропсихиатъра се промени.

— Видях… видях… толкова неща, че не би повярвал. Вчера например… наблюдавах космически вълни. Нишки, които пресичаха вселената. В единия край имаше черна дупка, а в другия — бяла дупка27. Черната дупка се въртеше като пумпал, всмукваше материята и я превръщаше в гореща магма, която после се трансформираше в чиста енергия. Енергията се вмъкваше в една от нишките, след което се изливаше през бялата дупка.

„Нещо като космически въжета?“

— Да, фини и дълги като паяжина. Имах чувството, че мога да ги докосна. Тези космически въжета бяха много горещи, защото бяха пълни с енергия. От време на време започваха да вибрират и да възпроизвеждат нотата „си“. Имах усещането, че целият ни свят е произлязъл от тази вибрация. Музиката на вселената!

Жан-Луи Мартен беше ужасно впечатлен от видението, което напомняше за изследванията на астрофизиците. Черни дупки, свързани с бели дупки, ефект на арфа, вибрация, нотата „си“.

Лекарят отново бе взел преднина, но Жан-Луи се гордееше, че това е станало благодарение на него.

„Чудесно. Ти свърза науката и поезията, лявата и дясната част на мозъка.“

— Изпитах усещането, че няма три пространствени и едно времево измерения, а по-скоро едно-единствено измерение — пространствено-времево. Впрочем повечето данни, които получавам в тези моменти, не са разположени във времето. Случват се едновременно в миналото, в настоящето и в бъдещето.

Жан-Луи Мартен се намеси:

„Може би чрез Върховната тайна постигаш съзнанието на човека на бъдещето.“

— Когато получа достъп до това странно състояние, се чувствам умиротворен, безкрайно добър, прочистен от всякакви зли помисли. Забравям делничните си проблеми, излизам извън егото си, превръщам се в нещо открито, отворено. Трудно е за обяснение.

„Завиждам ти… Ами ако и аз се подложа на операция?“

Реакцията беше мигновена.

— Само това не! Твоята роля е ясна. Ти си най-трезвото същество, което познавам. На теб е поверен контролът над тази вихрушка. Ако минеш от другата страна, няма да има кой да осигурява прехода между нашите две схващания за реалното.

„Прав си, и аз съм като Харон — лодкаря от Ахерон. За нас, лодкарите, няма последно пътуване…“

Окото на Жан-Луи Мартен — единствената подвижна точка на тялото му, работеше без отдих.

„Понякога ми се струва, че това, което правим, е лошо. Лошо за мен. Лошо за хората. Като че ли се касае за някакво познание, до което се докосваме преждевременно, което не сме подготвени да понесем. Понякога в главата ми примигва сигнална лампичка: «Това няма да остане безнаказано, не отваряй кутията на Пандора».“

Кутията на Пандора, защо спомена за тази легенда? — замисли се Финшер. — Кутията на Пандора символизира нездравото любопитство и който я отвори, пуска чудовищата на свобода.

Самюел Финшер бавно обработваше получената информация. Декарт. Осем херца. Акацията, питието сома. Промяната във възприятията. Едно беше съвсем — двамата бяха преминали през един етап, за проучването на който са били нужни поколения и поколения изследователи и мистици.

133.

Двамата журналисти се прокрадват зад дъбовете и елите на Алеп. Една полска мишка се стрелва в тревата. Неподвижните градински джуджета оглеждат гъсталака.

Люкрес забелязва една последна сграда, която не са разгледали, тъй като е прикрита от дърветата. На входа се мъдрят три букви: ОТБ. Изидор знае значението на съкращението: Отделение за трудни болни. „Трудни“ е евфемизъм за тези, които никой не иска да приеме, нито класическите психиатрични клиники, нито затворите. Психопати и психотици, убийци-рецидивисти, най-страшните случаи с психически отклонения. От тях се страхуват дори болните.

Пиратите криели съкровищата си в средата на змиярника, за да обезкуражат мераклиите.

Страхливо пристъпват в бялата сграда. Няма легла. Мястото напомня по-скоро на изследователски център.

— Личната лаборатория на доктор Финшер?

Малки клетки с гризачи са наредени на етажерките и на всяка една е написано името на изследовател на човешкия ум: Юнг, Павлов, Адлер, Бернхайм, Шарко, Куе, Бабински.

— Значи това са опасните луди от страховитото отделение на отписаните?

Люкрес взема в ръка мишката, наречена Куе, и я пуска в един изпитателен лабиринт.

— Емил Куе беше измислил метода на Куе, нали?

— Точно така. Той твърдеше, че ако някой си повтори хиляда пъти израза: „Ще победя“, в края на краищата побеждава. Методът му е в основата на самовнушението, следователно — и на хипнозата.

Малката мишка преминава през лабиринта, стига до лоста и силно го натиска.

Люкрес и Изидор вземат друга мишка и я поставят пред заключалка с код.

Няколко секунди и вратичката се отваря.

— Умберто беше прав. Тези мишки са много над средното умствено ниво.

— Супермишки…

— Малки „Финшери“…

Мишките преодоляват препятствията, като се превръщат в акробати, промушват се през прозрачни тръби, плуват, скачат, намират най-прекия път. Двамата журналисти са изумени от находчивостта и интелекта на опитните животинчета.

Изидор посочва една врата. Люкрес вади шперца и я отваря. Друга зала. Прилича на операционна. Зад гърба им се появяват две сенки, изникнали незнайно откъде.

— Разглеждаме? — осведомява се ясен баритон.

Люкрес се обръща и веднага разпознава физиономията.

— Хм, този отдясно е Такаши Токукага, по прякор Японеца-Канибал… — казва тя.

В потвърждение на думите й той рови в джобовете си и вади един кухненски нож.

— Онзи отляво не е толкова известен, но е също толкова страшен — уточнява Изидор. — Пат Удушвача.

В знак на одобрение, мъжът пляска шумно с широка кожена лента, която държи за двата края.

— Показват ги по телевизията, но после се налага да ги приберат някъде — отбелязва Люкрес. — Нямаме късмет, взели са ги тук…

— Сцила и Харибда, последните две чудовища, с които трябваше да се пребори Одисей.

Изидор грабва един стол, за да държи Канибала и Удушвача на разстояние. От своя страна Люкрес се опитва да отвори вратата в дъното.

— Легни, долу, легни! — провиква се Изидор, докато Люкрес обработва ключалката.

Най-сетне езичето се дръпва. Двамата журналисти побягват, затръшват зад гърба си блиндираната врата и пускат резетата. От другата страна двамата мъже блъскат с всичка сила.

— Не се тревожете, вратата ще издържи. Изглежда дяволски солидна.

Разглеждат новата стая, която прилича на работен кабинет. Люкрес отваря чекмеджетата. Изидор се обръща към стените, украсени с огромна фреска, вдъхновена от произведение на Салвадор Дали. На нея пише: „Апотеоз на Омир“. Вдясно — гола жена, камък с изсечени думи на иврит, тромпет, език, ключ, ухо, залепено за кошница; в центъра — мъж с камшик в ръка изкарва три коня от водата; вляво — скулптура на Омир. От една цепнатина на челото му изпълзяват мравки.

— Тази картина е невероятна, толкова е сложна — казва Изидор.

— Отново Одисей. Омир. Дали… Трябва да има някаква връзка.

— Може би някоя мотивация, която сме забравили. Основополагащите митове, големите архетипи на човешката история.

Люкрес изважда бележника си.

— Основополагащите митове… Да го добавя ли?

— Не. Тази мотивация често пъти е включена в религията.

— Одисей… Някой е харесал този мит и е успял да вкара реалността в легендата. Умът създава реалното.

Изидор прокарва ръка по рисунката на стената. Натиска детското лице, което изпълва устата на Омир, опипва картината с пръсти, натиска надписа на иврит, изсечен в камъка. После се премества към ключа. Без резултат.

Проумяла целта на колегата си, Люкрес натиска пукнатината в мозъка на Омир.

— Прекалено лесно — прошепва Изидор.

Продължават да се разхождат по огромния стенопис.

— Смятате, че зад някой фрагмент се крие таен механизъм? — пита младата жена, като натиска зърното на гръдта на Омир.

— Кой знае? — отвръща Изидор.

Пръстът му проследява контура на тромпета и разкрива рисунъка на едно лице. Люкрес опипва всеки детайл от фреската.

Нищо не се случва. Вниманието на Изидор е привлечено от нещо; прекършени крила — горе вляво, на някакъв остров.

— Крилете на Икар — отбелязва той замечтано. — Приближил се е прекалено близо до слънцето и е паднал… Дали е предчувствал края си?

Дебелият журналист докосва перата на крилете. Чува се някакво ръмжене. Открива се малък отвор. Вътре има кутия, в която е сложена кутийка за бижута от червено кадифе, а в нея — половинсантиметрова ампула, свързана с жица за пластинка с приблизително същата ширина.

— Върховната тайна…

Люкрес доближава фенерчето си. Предметът прилича на малко насекомо без крачка, но те знаят, че това е електрическият предавател, който се вкарва в мозъка, за да може притежателят му да познае абсолютното удоволствие.

— Страхотна миниатюризация!

Изидор го взема предпазливо и го поставя върху показалеца си.

— Ето какво е открил Джордано, като е отворил мозъка на Финшер.

— И това му е коствало живота.

Двамата наблюдават миниатюрното предавателче, почти уплашени от мощта, която се крие в него.

134.

Свършено е.

Черният конник се беше промъкнал в цитаделата на белия цар, както конят на Одисей в Троя. Като видя, че не е останала никаква възможност за бягство, руският шахматист положи царя си — признаваше поражението си. Беше отслабнал с няколко килограма от началото на партията. Ризата му лепнеше от пот. Косата му беше мокра и от целия му вид се излъчваше унижение.

Това беше последната партия от една игра, завършила пет на едно за Финшер. Бившият световен шампион получи истински „урок“.

Шахматът е жестока игра, каза си Финшер. Цар Приам е победен от Одисей.

В очите на Леонид Камински се четеше безкрайно отчаяние.

Двамата си стиснаха ръцете.

Вяли ръкопляскания. Публиката не обича аутсайдерите.

Без значение. Самюел Финшер беше спечелил. Станал бе най-добрият шахматист на света.

Руснакът сдържаше сълзите си. Мениджърът му спортсменски се опита да го подкрепи, но накрая не издържа и го насоли на изпълнен с възклицания руски език.

При вълците победеният подлага глава под корема на победителя, за да му съобщи, че може да уринира отгоре му. В този случай тази работа я свърши съдружникът на победения — треньорът.

На невропсихиатъра му се прииска да го утеши.

Съжалявам, но се налага по-добрият от двама ни да се изправи пред машината.

Самюел Финшер се качи на естрадата и се облегна на ораторския пулт.

— Посвещавам този мач на Одисей — обърна се той към присъстващите, — човека, чиято хитрост ме вдъхновяваше, докато играех. И ще ви кажа още, че… (Не, още е много рано да се говори. По-нататък.) Не, нищо. Благодаря.

Фотоапаратите защракаха.

Предстоеше му да премери сили с Дийп Блу IV — най-добрия шахматист, в когото бе съсредоточен целият „интелект“ на планетата Земя.

135.

Силен удар. Вратата отхвръква от пантите, избита от Канибала и Удушвача, въоръжени с желязна пейка вместо таран. Те правят път на някого зад гърба им. Една възрастна госпожа. Тя заповядва на грубияните да се омитат.

Люкрес я разпознава. Възрастната дама, болна от Паркинсон, която я питаше за часа при първото им посещение.

— Доктор Черненко, предполагам — подхвърля Изидор.

— Познавате ме? — чуди се тя.

Жената крие треперещите си ръце в джобовете.

— По репутация. Май вече предпочитате въздуха на Лазурния бряг пред този на Центъра за изследване на мозъка в Санкт Петербург. Освен ако не намирате за по-интересно да държите хората в робство чрез новата дрога — така наречената „Върховна тайна“, вместо да ги спасите от старата — хероина.

В джобовете ръцете треперят още по-неудържимо.

— Откъде знаете тези неща?

— При това доктор Джеймс Олдс беше предупредил, че ефектът ще е прекалено голям. Че никой няма да успее да овладее желанието си за достъп до Върховната тайна. И че, разбира се, ако попадне в лоши ръце, тя би могла да доведе до катастрофа с неизмерими последствия.

Доктор Черненко изглежда дълбоко засегната. Но все пак намира отговор.

— Затова съм толкова предпазлива. Още повече, че тук сме на остров, охраняван от мотивирани хора.

— Параноиците ли?

— Точно така. Ние можем да опазим Върховната тайна. Болницата наброява хиляда и двеста пациента и съм убедена, че никой няма да я издаде.

— Но ние сме тук и самият факт на присъствието ни доказва, че и други могат да пристигнат — отвръща Люкрес Немрод.

Възрастната дама стиска челюсти.

— Умберто! По дяволите, дните на тоя глупак са преброени.

— Предател винаги ще се намери. Вие предадохте Олдс, Умберто — вас. Съвсем сигурно ще дойде времето, когато Върховната тайна няма да бъде опазена. Малко по малко тайните изплуват…

Изидор неусетно се придвижва наляво, за да застане в гръб на старата дама.

— Единствено аз имам координатите на Върховната тайна. Ако не разполагате с тях, предавателят е безполезен. А мястото е точно определено, до милиметър.

Журналистът продължава да се придвижва. Старата дама изважда от джоба си автоматичен пистолет.

— Само още една крачка и ще ви направя мигновена трепанация, при това без анестезия и без скалпел.

— Вие треперите — отбелязва Изидор, който продължава да напредва въпреки заплахата.

Изражението на жената е решително.

— Нищо не може да спре науката. Да не би да сте от онези мракобесници, които предпочитат невежеството и спокойствието пред знанието и риска?

— Знание без съзнание води само до унищожаване на душата, е казал Рабле.

— А съзнание без знание не служи за нищо — отвръща тя.

— Но погледнете се, вие треперите.

С лявата си ръка тя се мъчи да овладее треперенето на дясната, която държи пистолета.

— Не приближавайте!

— Треперите все по-силно — повтаря Изидор с тон на хипнотизатор.

Жената поглежда ръката си, която не е в състояние да го държи повече на мушка. Сега Изидор е до нея и се готви да я обезвреди.

— Хайде, докторе. Тези игри не са вече за вашата възраст. Треперите, треперите толкова силно, че не сте в състояние да натиснете спусъка.

Една млада жена, скрита зад нея, излиза от сянката, грабва пистолета и ги взема на прицел с повече решителност.

— Тя не. Но аз — да. Остави на мен, мамо.

136.

След победата над Камински Финшер и годеницата му Нашата Андерсен се прибраха в хотела и се любиха. Наташа обаче не можа да стигне до оргазъм.

— Трябва да се примириш с очевидното, Сами, аз ще си остана безчувствена.

— Не си безчувствена. Не получаваш оргазъм, което е друго нещо.

Топмоделът се изсмя тъжно и отчаяно.

Облегна се на възглавниците, запали цигара и жадно пое дима.

— Каква ирония е животът! Това, което моята майка ми е отнела, при теб го е развила прекалено!

— Убеден съм, че можеш да изпиташ оргазъм — не се предаваше Финшер.

— Знаеш по-добре от мен, че това, което е изрязано в мозъка, никога не пораства наново.

— Да, но мозъкът се справя и пренарежда функциите си. Ако се увреди центърът на говора, друг център, с друго предназначение, поема щафетата. Пластичността на мозъка е неограничена. Видях едно момиче хидроцефал — мозъкът му представляваше малко парченце кожа, полепнала по черепа. Но то говореше, разсъждаваше, запаметяваше над средната норма.

Наташа дълго задържаше тютюневия дим в дробовете си — дребно удоволствие, целящо да отрови разкошното тяло, с което я бе дарила природата. Знаеше, че любовникът й се опитва да откаже цигарите и се дразни, когато тя пуши, но не желаеше да се съобразява с него.

— Теориите ти са красиви, но не издържат проверката на живота.

— Проблемът ти е психологически. Въобразяваш си, че не можеш да получиш оргазъм, и блокираш. Може би трябва да отидеш при брат ми Паскал. Той е хипнотизатор. Успява да отучи пушачите да пушат и да приспи страдащите от безсъние. Може би ще може да направи нещо и за теб.

— Като например да ме докара до оргазъм чрез хипноза!

Тя се разсмя.

— Може би ще те освободи от някакъв блокаж.

Наташа го изгледа с презрение.

— Престани да ме лъжеш. Щом твоят предавател действа само в точно определен мозъчен център, значи, че съществуват различни центрове за всяко специфично действие. Парченцето мозък, което мама премахна, наистина ме освободи от страстта ми към хероина. И добре, че мозъкът не се оказа толкова пластичен, че да компенсира загубата. А цената на освобождението е липсата на оргазъм. Никога вече няма да изпитам подобно нещо. И каквото и да приказваш, нито хубавото вино, нито прекрасната музика могат да ми подействат кой знае колко. Това е моето наказание. Пресата ме обяви за световен секссимвол, всички мъже мечтаят да ме любят, а аз не мога да изпитам удоволствието, което изпитва и най-жалката грозница с някой шофьор на камион!

Тя грабна чашата с шампанско и я разби в стената.

— Вече нямам желание за нищо. Не чувствам нищо. Аз съм жив труп. Какъв живот е това, без удоволствие? Единствената емоция, която ми е останала, е гневът.

— Успокой се, би трябвало да…

Самюел Финшер внезапно спря насред мисълта си и като че ли се заслуша в нещо.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо. Никой е. Мисля, че иска да ме поздрави по случай победата…

С поглед, зареян в пространството, в хоризонта отвъд стената, любовникът й се усмихна и започна да диша все по-учестено. Наташа го наблюдаваше с презрение. Тръпки прибягваха по цялото му тяло.

— Ако знаеш само колко мразя да те гледам такъв!

Всичко във Финшер изразяваше надигащия се екстаз, който все повече се усилваше. Тя го замери с една възглавница.

— Действа ми угнетяващо! Можеш ли да разбереш? — възкликна тя. — Не. Дори не ме чуваш, нали? Напълно отдаден на удоволствието. Все едно, че мастурбираш до мен.

Финшер нададе вик на удоволствие.

Ликуване. Върховна радост. Блаженство.

Тя си запуши ушите и изкрещя, за да не го чува повече. Устата и на двамата бяха широко отворени — неговата от удоволствие, нейната от гняв.

Накрая любовникът й се върна на земята. Самюел Финшер — примрял, с отпуснати ръце, с притворени очи, с увиснала челюст.

— Е, как беше? Доволен ли си? — цинично се осведоми годеницата му, издухвайки дима от цигарата в лицето му.

137.

— Наташа Андерсен!

Топмоделът продължава да ги държи на прицел.

— Наташа… Черненко. Андерсен е името на първия ми съпруг.

Изидор декламира:

— А ето я и Цирцея — най-красивата и най-опасната магьосница. След сирените дойде и нейният ред.

— Чародейката Цирцея, която превръща мъжете в прасета с вълшебната си пръчица, за нея ли говориш? — осведомява се Люкрес.

Младата жена им прави знак да седнат на табуретките.

— Не можете да си представите живота на топмодела. В тези среди е прието да се започне с амфетамини, за да ви държат будни, както и за да не огладнявате и да не качвате килограми. Амфетамините получавате направо от агенцията. Сетне преминавате на екстази, за да разпуснете максимално след купоните; после — кокаин, за бляскав поглед; ЛСД-то ви помага да избягате от себе си и да не ви пука, че с вас се отнасят като с добитък на селскостопанска изложба. Накрая идва хероинът, за да забравите, че сте живи.

Всъщност се оказва, че дребният ми ръст ми е спестил доста тревоги, казва си наум Люкрес.

Наташа се върти около Изидор, играейки си с пистолета.

— Много от момичетата дефилираха надрусани на ревютата. Казват, че така сме изглеждали като „актриси“. Но трагедийни. Да, участвахме в една трагедия, за която хората се досещаха. Беше част от представлението. С „помощта“ на един приятел фотограф, който ми беше и доставчик, започнах да вземам все повече. Беше безкрайна спирала. Нищо друго не ме вълнуваше. Не можете да си представите какво въздействие притежава хероинът. Човек губи желание за храна, за сън, за секс. Престава да уважава другите. Лъже. Престава да се самоуважава. Не уважавах майка си. Не уважавах никого. С изключение на доставчика ми на хероин. Той беше получил всичко от мен, парите ми, тялото ми, здравето ми, бих му дала и живота си за няколко секунди халюцинации в повече.

Изидор пъхва ръка в джоба си.

Наташа потреперва, но той я успокоява, подавайки й един бонбон.

— Седем пъти се опитвах да свърша със себе си. След последния опит майка ми се опита да ме спаси. Тя искаше да го направи на всяка цена. Знаеше, че е невъзможно да ме вразуми, да ме заплаши или да ми се довери. Лъжех постоянно. Бях отвратена от себе си. Не ми беше останало нищо свято. Тя обаче ме обичаше. Това, което направи за мен, беше най-голямото доказателство за обичта й.

— Нищо нямаше да загубя. Дори операцията да се провалеше, предпочитах да я видя луда или умряла.

— Тя ме оперира.

Доктор Черненко затреперва още по-неудържимо.

— Адът е вътре в главите ни. Ако няма желание, няма страдание. Няма желание, няма страдание! — скандира тя, все едно че повтаря политически лозунг.

Изидор е силно заинтригуван.

— Няма желание, няма страдание. Нима страданието не е присъщо на всяко живо същество? Дори растенията страдат — отбелязва той.

Младата жена се притиска до майка си и я целува по бузата. Хваща едната й ръка със своята свободна ръка.

— Операцията успя. Наташа се върна в света на живите. Новината се разчу и руските власти ме насърчиха да създам отделението. То беше истински символ за страната. Бяхме успели там, където Западът тъпчеше на едно място. С какво право, кой може да даде смислена причина, поради която не бива да спасяваме наркоманите? Просто няма такава. Нито дългът към дадената дума, нито забраната да се пипа мозъкът.

Наташа продължава да гледа двамата журналисти без да мигне.

— Финшер беше разбрал за моите изследвания — продължава доктор Черненко. — Дойде да ме види, беше първият, който се бе досетил, че въздействам върху центъра на удоволствието, открит от Джеймс Олдс. Поиска да го оперирам. Той не искаше да му премахна центъра на удоволствието, а тъкмо обратното — да го стимулирам.

— Значи връзката ви с Финшер не е случайна — казва Люкрес.

— Операцията на мама успя — продължава Наташа, — но се появиха странични ефекти. Премахването на центъра на удоволствието ме освободи от желанието да се дрогирам, но уби в мен всякакво друго желание. Страданието поради липсата на хероин беше заменено от страдание поради липса на емоции.

— Държах да се срещнат. Те бяха двете крайности, Финшер притежаваше в излишък това, което липсваше у Наташа. Единствен той можеше да я разбере — отговаря доктор Черненко, треперейки все по-силно.

— И аз го убих… — заявява Наташа.

— Не сте го убили вие — възразява Изидор.

Топмоделът повдига рамене.

— Финшер си беше поставил за задача да ме накара да изживея пълното удоволствие, оргазма. Онази вечер беше особено мотивиран. Победата привлича победата. Ние се любихме.

— … и той умря.

— Казахте, че вие сте поставили предавателя в главата му. Кой изпращаше стимулите?

Недалеч от тях, на една маса имаше компютър, който се включи и на екрана му се изписа една дума: „Аз.“

И под нея:

„Елате да ме видите.“

138.

Жан-Луи Мартен не разбра какво бе станало. Както обикновено, след победата над Дийп Блу IV той беше изпратил наградата — деветнайсет миливолтов токов удар в продължение на половин секунда.

Финшер имаше навика да му се обажда по телефона веднага след това, за да му разкаже какво е преживял, но този път пропусна.

Мартен прекара в очакване безкрайни часове. Болният от LIS слушаше телевизионните новини по компютъра, когато научи ужасяващата новина — умрял беше доктор Самюел Финшер!

САМИ… УМРЯЛ?

Невъзможно.

На екрана видя Наташа, която полицаите отвеждаха.

Тя си мисли, че го е направила. Не, аз бях. Убиецът съм аз.

Дълбоко отчаяние обзе Жан-Луи Мартен. Сами. Беше убил единствения човек, когото обичаше истински. Единственият човек, на когото беше безгранично признателен.

Една сълза се търкулна от окото му и от устата му потече слюнка. Никой не го виждаше и никой не знаеше каква огромна мъка го изгаряше. Не знаеше дали оплаква загубата на приятеля си, или пълната самота, на която бе обречен отсега нататък.

Тази нощ, във фазата на парадоксалния сън, Жан-Луи Мартен сънува картината „Апотеозът на Омир“. В съня си чу гласа на Омир, който рецитираше „Одисеята“: „На следващата им спирка на сушата, на острова на Слънцето, мъжете бяха обзети от невероятна лудост. Изгладнели, те се нахвърлиха върху свещените волове и ги изклаха. Одисей го нямаше. Беше се оттеглил във вътрешността на острова, за да се моли. Когато се върна, го обзе отчаяние, но вече нищо не можеше да бъде сторено. Воловете бяха опечени и изядени. Отмъщението на Слънцето не закъсня, гръм удари кораба и го направи на трески.“

Вдясно от картината, върху образа на Омир се появи лицето на Сами, разкривено от ужасяващата екстатична гримаса, в която беше застинало в последната секунда от живота си. Гръмотевицата бе ударила лицето и то бе останало неподвижно, като кадър от кинохроника.

„Всички се издавиха с изключение на Одисей.“ Тогава се видя как плува в морето, вътре в картината на Салвадор Дали.

„Изкатери се по кила, възседна гредата и така успя да се спаси от бурята. В продължение на дни течението го носеше, докато накрая стигна острова на Калипсо, където остана пленник дълги години.“

Островът на Калипсо!

По дяволите!

Жан-Луи Мартен се събуди. Единственото му око се отвори. Чувстваше се като пиян от образите на Дали. Последните откъси от съня се разпръснаха, като скорци от появата на котка. Но все пак останаха достатъчно, за да си спомни.

Омир, Одисей, Сами.

Включи компютъра. Потърси местата, през които бе минал древногръцкият мореплавател.

Двете чудовища, които преобърнали кораба: Харибда и Сцила, това са може би… Корсика и Сардиния. Одисей е могъл да премине през провлака между двата острова. Омир ги сравнява с чудовища, тъй като провлакът е осеян с едва подаващи се на повърхността на водата скали и през него минават силни течения.

„Одисей падна във водата и доплува до окаяните останки на кораба си, който го спаси и след девет дни лутане го отведе до остров Огигия, обитаван от красивата нимфа Калипсо, дъщеря на Атлас.“

139.

Остров Света Маргарита ухае на лавандула. Древната пещера и частта от скала не подсказват нищо на угрижените четирима души, които минават покрай тях. Те не поглеждат и прояденото парче дърво, превърнало се в истинска вкаменелост — останка от древния кораб, заседнал тук преди повече от две хиляди години.

Наташа и майка й завеждат двамата журналисти в отделението на хебефрениците.

Наоколо се виждат болни в почти вегетативно състояние.

Топмоделът спира Люкрес и Изидор пред един олигавен болен с червено око, с глава, пристегната с платнена каска, от която стърчат електрически жици. Някои от тях са включени в покрит с бял плат мебел. Срещу болния има компютърен екран и сложно електронно оборудване. Екранът се запалва автоматично. В средата се изписва текст:

„Аз съм Никой.“

Двамата журналисти не разбират веднага. Възможно ли е „това“ да е виновникът? Неподвижен инвалид, който дори не е скрит в отделна стая.

Изидор начаса се досеща, че това е не само най-доброто прикритие, но и най-непоклатимото алиби. Кой би заподозрял едно неподвижно същество?

Този ли човек е убиецът? Няма как да го хвърлят в затвора, след като вече се намира в най-ужасния затвор — собственото си тяло. Недосегаем е за каквото и да е наказание, тъй като вече изтърпява най-страшното от всички.

Този мъж по пижама, с тяло, овързано от сонди и всевъзможни сензори, би могъл да извърши най-ужасните престъпления и никой няма да може да го подложи на по-жестоки страдания от тези, които изпитва в момента.

Изидор Каценберг разбира защо доктор Финшер е избрал именно него, за да му изпраща стимулите.

Той е само ум.

На екрана се изписва с голяма скорост следният текст:

„Поздравления. Хубава партия шах. Като шахматист оценявам начина, по който се вмъкнахте в цитаделата, за да дадете шах на цариците ми. По същия начин Финшер атакува навремето Камински. Хитростта на Одисей.“

Люкрес се пита как един неподвижен човек може да се изразява с думи и цели изречения.

Каската. Каската трансформира мислите му в електронни сигнали.

На екрана се появява още текст.

„Шах, но не шах и мат. Тъкмо обратното, сега е часът на изненадата. Следователите мислят, че противникът им е поставен на колене, но се оказват излъгани. Защото царят не може да бъде матиран. Той е само един мислещ ум, който никой не е в състояние да разтревожи.“

— Вие ли убихте Финшер? — пита Изидор.

„Не вие задавате въпросите, господине. Аз съм този, който пита. Какво знаете за нещата, които се случват тук?“

— Знаят всичко. Трябва да се освободим от тях — отвръща Наташа.

„Физическото насилие е последният аргумент на слабите“ — мислопише на екрана Жан-Луи Мартен.

— Тогава какво ще правим с тях?

Окото се отвръща от екрана и се втренчва в двамата журналисти. Изидор посреща погледа предизвикателно.

— Окото беше в гроба и гледаше… — рецитира той.

„Сбъркахте произведението — мислонаписа Жан-Луи Мартен. — Никой е от мита за Одисей, а не от Библията.“

— Вие се вземате за Одисей, така ли? — продължава подигравателно Изидор.

Люкрес не може да си обясни предизвикателното поведение на приятеля си. Окото примигва.

„Аз съм Одисей-изследователят. С тази разлика, че вместо да откривам бреговете на Средиземно море, аз се ровя в дебрите на мозъка, търсейки извора на човешкия ум.“

— Не — отвръща Изидор, — вие не сте Одисей.

— Какво? Какво ви прихваща? — учудва се доктор Черненко.

„Оставете ме да говоря!“ — мислопише Жан-Луи Мартен.

Изидор си поема дъх и подхвърля:

— Вие имате само едно око. Следователно не сте Одисей, а по-скоро Циклопът — спокойно отговаря той.

Миг на тишина. Дори Люкрес е смаяна от дързостта на своя колега.

На какво играе? Сега не е моментът да се прави на интересен!

„Аз съм Одисей.“

— Не. Вие сте Циклопът!

„Одисей! Аз съм героят.“

— Циклопът. Вие сте лошият.

„Одисей, аз съм добрият.“

Смаяни от това противоборство, Наташа и майка й не смеят да се намесят.

140.

Как се осмелява той! Каква наглост! Аз не съм лошият! Аз съм героят! Аз съм Одисей. А те са нищо.

Аха, да, чувам какво ми нашепваш, Атина. Това е провокация, няма да падна в клопката. Точно като при шаха — атакуващият е в изгодна позиция, ходовете на отбраняващия се са предвидими.

Този журналист е много силен, сигурно и той е шахматист. А познава и психологията. Надмогнал е съжалението си към нещастния инвалид, който вижда пред себе си. Надмогнал е омразата си към неприятеля и се отнася към мен съвършено безгрижно. Има дарба. С няколко добре подбрани думи изкара на повърхността скритото в дъното на съзнанието ми дете. Говоря с него по същия начин, по който говорех с момчетата от забавачката, когато ме предизвикваха в училищния двор.

Да не се поддавам на агресията. Да не позволявам на емоциите да надделеят. Да запазя хладнокръвие. Да не го намразя. Този мъж ме оскърби, но трябва да остана неутрален, силен, неподкупен.

Обижда ме, опитва се да ми навреди, но то е като стрела, която спирам в полет, преди да ме е докоснала.

Ти искаше да ми причиниш зло, затова аз ще ти отвърна с добро. Ето, тук е най-голямата ми сила. Благодаря ти, Атина, че ме научи на това. Вече знам, че следващите империи ще бъдат империите на ума.

И все пак, няма да му дам наградата така лесно. Ще му я дам само ако се покаже достоен за нея.

141.

На екрана се появява една черта, която, стигайки до края, потича надолу като дъжд, в наредени една над друга вадички. Той мисли бързо и пише бързо.

„Ако съм Циклопът, няма да ви подложа на изпитанието на Одисей, а на това на Циклопа. Ако се справите, ще наследите Финшер и ще получите най-високата награда, за която може да мечтае човек — достъпа до Върховната тайна.“

Доктор Черненко и Наташа не могат да скрият разочарованието си.

— От месеци минаваме през тестове, за да излъчим най-добрия от нас — този, който ще получи достъп до Върховната тайна, а ето че искаш да я поднесеш на тепсия на непознати! — възмущава се топмоделът.

„Опитвам се да бъда съвършен както морално, така и интелектуално. За целта съм длъжен да проникна в бъдещето. Опитвам се да си представя какъв ще бъде «добрият» човек на бъдещето — отговаря Жан-Луи Мартен. — Човек с още по-сложен кортекс, с още по-ефикасни връзки. Не особено мнителен, способен да потиска спонтанните си реакции, да прощава, неповлиян от първичните си емоции. Способен да надскочи мозъка си на бозайник, за да се превърне най-сетне в свободен дух.“

Наташа и майка й са смаяни, но не прекъсват Никой, който продължава да развива тезата си.

„Добрият човек на бъдещето ще бъде способен да се държи така, както аз сега. Да дава на противниците си най-доброто от себе си…“

Двамата журналисти от „Съвременен часовой“ са доста объркани и не знаят какво да мислят.

— Много мило, но… винаги съм се ужасявала само при мисълта за трепанация — пелтечи Люкрес.

„И все пак човекът на настоящето все още продължава да живее в мен. Затова, след моркова на Върховната награда, ще ви мотивирам със сопата. Разберете ме правилно, не можем да ви оставим да си отидете и да разкажете какво сте научили тук. Това би поставило под заплаха всичките ни планове, а те значат много повече от обикновените смъртни и преходни същества, каквито сме всички ние. В случай, че успеете да се справите с изпитанието на Циклопа, ще изпитате истинския екстаз и ще бъдете освободени. Ако се провалите, ще ви оставим тук. Персоналът ще ви тъпче с успокоителни и химията ще притъпи всичките ви усещания. В началото ще бъдете настанени в закритото отделение, а впоследствие, когато мозъкът ви стане на каша и най-слабото желание за бягство се изпари, ще ви сложат при хебефрениците. Ще се размекнете. Ще останете с нас много дълго, цял живот, докато външният свят ви забрави. Защото никой не идва в психиатричните болници. Те са съвременните тъмници. Знам за какво говоря, тъй като съм затворен в една от тях.“

Неловко мълчание. Люкрес мисли с бясна скорост.

Върховната тайна ли? Ще си изгоря крилете, като Икар, който докоснал слънцето. Вероятно това е искал да каже Финшер. Наркотикът на степен хиляда. Пълна загуба на волята.

От своя страна, Изидор претегля предложението на Никой.

Като си помисля само, че се тревожех за паметта си. Сега вече изпитвам сериозни страхове за разума си.

„А сега, слушайте внимателно загадката.“

Жан-Луи Мартен показва текста на екрана.

„Затворен в пещерата «Ухото на Дионисий» (на малко островче в близост до Сицилия), Одисей се оказва изправен пред Циклопа, който иска да го погуби. Циклопът му предлага избор. Или Одисей ще каже истината и ще бъде сварен, или ще излъже и ще бъде опечен. Какъв отговор трябва да даде Одисей? Имате на разположение три минути и право само на един отговор.“

Платено или удвоено? Ваш ред е, приятели.

Болният от LIS изкарва на екрана часовника на компютъра и го наглася да звънне, когато стрелката на минутите стигне дванайсет.

Изидор се съсредоточава.

Чувал съм я тази загадка. Трябва да си спомня как се решаваше. Паметта ми. Моля те, не ми изневерявай. Не сега, когато се нуждая от теб!

Люкрес хапе устни.

Печен или варен? Винаги съм била кръгла нула по загадките, още повече, че логическите и математическите задачи ме отегчават. Басейните, които се пълнят с вода, и влаковете, които потеглят в точно определено време, и определете на колко години е машиниста — изобщо не ми е интересно. Един от бившите ми непрекъснато ми досаждаше с такива задачки. Забравях условието, преди да съм го изслушала докрай. И него го разкарах. За тези неща трябва да имаш наклонности. Това е занимание за момчета. Изидор би трябвало да се справи.

Наташа и доктор Черненко не смеят да се намесят.

Изидор рови из мозъка си.

Много е лесно и аз го знаех. Невероятно. Животът ми зависи от една толкова проста загадка, а аз не мога да открия решението.

Изидор си представя паметта си като огромна библиотека с височината на кръгла куха кула. Превръща ума си в катеричка, която си търси храна във формата на информация. Катеричката разтваря „Одисеята“, но вътре има само размазани картинки. Корабът. Циклопът. Бурята. Сирените. Загадката и решението ги няма. Катеричката-ум на Изидор започва да рови по лавиците с книгите със загадки. И там не открива нищо.

Люкрес от самото начало се е отказала от изпитанието, но долавя, че Изидор се бори с неуслужливата си памет.

Спомня си, че е чела в „Енциклопедия на относителното и абсолютното знание“ един пасаж, свързан с израза „имам памет като на златна рибка“: „Златните рибки имат много слаба памет, затова понасят живота в аквариум. Когато открият някое водно растение, те изпадат в захлас, сетне го забравят. Плуват, отиват до стъклото и със същото удивление преоткриват видяното преди водно растение. Това може да продължи безкрайно.“

В този случай липсата на памет е механизъм за оцеляване — предпазва от полудяване. Също както Изидор е развил способност да забравя, за да не се травматизира от действителността.

Люкрес си представя Изидор с рибешко тяло в аквариум, изпаднал в умиление пред пластмасовите растения, от които излизат мехурчета. После си го представя как отплува, забравя за растенията, отново се връща, за да се полюбува на декора, отново отплува…

Изидор не се вижда като риба, а по-скоро като катерица, сновяща между лавиците на огромната библиотека, която носи в себе си. „Къде да търся отговора след «Одисеята» и книгите със загадките? — пита се той. — Няма книги за Циклопите! Много малко са данните за островите на Сицилия!“ И понеже катерицата съобщава, че не намира нищо в паметта, мозъкът на Изидор се настройва на „свободно логическо мислене“.

Още повече, че загадката е лесна.

Всичко идва от страха. От тревогата да свършиш в психиатрична болница, захвърлен на някакъв остров — ето кое му пречи да разсъждава и да си спомни. Мисли си само за това как ще живее сред душевноболните.

Десетки години бездействие, откъснат от света, далеч от кулата си, лишен от делфините, които е опитомил. Може би дори без книги, без телевизия. Още повече, че лудостта на околните сигурно е заразна.

Повтаря си условието, анализира всяка дума (сварен, ако каже истината, опечен, ако излъже…), търси практически решения. В мозъка му едно ядро от кората на лявото полукълбо се труди над някаква идея.

Истината е в лъжата. Лъжата е в истината. Система от огледала, които се отразяват взаимно. Две огледала едно срещу друго. Едното изкривява, другото възстановява образа.

Ядрото зарежда с електричество неврона, който за две хилядни от секундата минава от минус седемдесет миливолта на плюс трийсет миливолта. Електричеството протича по дендрита и през аксона стига до синапса. Окончанията на синапса представляват две мънички мехурчета, в които се съдържат невромедиаторите. Изпразнени от електричеството, те се разтварят в миниатюрното пространство между двата неврона.

Мисълта е електрическа И химическа, също както светлината се състои от атоми И от вълни.

В действие влиза невромедиаторът, наречен глутамат. Когато се допре до съседния неврон, невронът на свой ред стига до трийсет миливолта.

Глутаматът действа като възбудител, но действието му е уравновесено от друг невромедиатор, наречен GABA (гама аминобутирова киселина), който го потиска. Идеите се раждат именно от това тънко равновесие между електричеството и възбуждащите или потискащите химически вещества. От стоте милиарда неврони в мозъка на Изидор Каценберг трийсет и пет са впрегнати в решаването на загадката. Умът му вече е зает само с това. Мозъкът му изразходва толкова много енергия, че върховете на пръстите на краката и на ръцете му са побелели и той ги чувства леко вдървени.

Внезапно вдъхновението го осенява.

— Одисей отговаря: „Ще бъда опечен“ — отсича Изидор.

След което обяснява:

— На Циклопа му е доста неприятно, тъй като, ако Одисей е казал истината, ще трябва да го свари. Следователно не може да бъде опечен. Значи Одисей е излъгал. Но ако е излъгал, Одисей трябва да бъде опечен. Значи казва истината. Понеже не може да реши дилемата, Циклопът не е в състояние да приложи присъдата и Одисей е спасен.

142.

Тържествена обстановка. Звучи опера на Верди.

Жан-Луи Мартен е помолил да присъства лично на операцията. За целта леглото му и цялото му електронно оборудване са преместени в операционната. В краката му пак се откроява покритата с бял плат мебел.

Писна ми да гледам с помощта на видеокамерата, искам да гледам с окото си, да гледам истински.

Небрежно покрит с бяла престилка, Изидор е вързан за операционната маса. Доктор Черненко се заема с бръсненето на черепа му, който и без друго е доста олисял. После с флумастер отбелязва точките, през които ще вкара сондата в мозъка на журналиста.

Циклоп ли ме нарече? — мисли си Жан-Луи Мартен. — Сега ще опиташ силата на Одисей. Ще ти пробие челото с кол.

Спомня си деня, в който Сами се подложи на същата операция.

С тази разлика, че Изидор Каценберг никак не е ентусиазиран. Всички пациенти на болницата мечтаеха за нея, подготвих всичко, за да изстрелям втората „ракета“, а той ще бъде единственият, който не е пожелал наградата. И в живота е същото. Достатъчно е човек да не желае нещо, за да го получи…

Люкрес също присъства, завързана на един фотьойл. За да я накарат да млъкне, са залепили устата й с анкерпласт.

Дали са любовници? — се пита Жан-Луи Мартен. — Във всеки случай, след операцията никоя жена няма да е способна да му донесе толкова удоволствие, колкото Върховната тайна. Ще бъде достатъчно само да пусна сигнала и в главата му ще се взриви бомба.

Жан-Луи Мартен е облегнат на повдигащата се горна част на леглото, за да наблюдава по-добре.

Люкрес се мята, за да се отвърже.

Наистина е сладка. И толкова жизнена. Може би щеше да е по-добре, ако бяхме избрали нея. В гръцката митология се разказва, че божеството, изпратено от Зевс да му каже кое е по-добре — да си мъж или да си жена, е прекарало един ден като мъж и един — като жена. При завръщането си заявило, че предпочита да бъде жена, защото удоволствието при жените е девет пъти по-голямо в сравнение с това при мъжете.

Жан-Луи Мартен решава, че следващото „опитно животинче“ ще бъде жена.

А защо не и Люкрес? След като разбере колко е щастлив приятелят й след операцията, вероятно и тя ще пожелае да се докосне до този абсолют.

Наташа Андерсен-Черненко подава инструментите на майка си. Тя прикрепя около черепа на Изидор съставен от множество дъги метален серклаж във формата на стоманена корона, осеяна с винтове.

После доктор Черненко обилно намазва с кожен анестетик операционното поле, което ще отвори. Включва електрическата бормашина. Свределът докосва кожата на темето. Изидор затваря очи.

143.

Да не мисля за нищо, мисли той.

144.

Внезапно зазвучава пронизителният писък на алармената система. Някой е проникнал в болницата.

Червените предупредителни лампички примигват. Объркана, доктор Черненко застива.

Жан-Луи Мартен изписва на екрана: „Продължавайте!“

Бормашината отново забръмчава и се доближава още повече до черепа на Изидор Каценберг. Допира се до кожата точно когато вратата се отваря с трясък и се появява Умберто с пистолет в ръка, насочен към присъстващите.

— Идвам тъкмо навреме! — възкликва морякът от „Харон“.

Той набързо развързва Изидор, който се втурва светкавично към партньорката си, за да я отвърже. Тя е бясна, а от залепената й с анкерпласт уста излизат неразбираеми звуци. За да разбере какво казва, той рязко го дръпва.

— Какво се опитвахте да ми кажете? — обръща се той към нея.

— Мъчех се да ви предупредя да не отлепвате рязко анкерпласта, защото ужасно боли — отвръща тя раздразнено.

Капитанът на „Харон“ прави знак на Наташа и майка й да отстъпят.

„Умберто, колко съм щастлив да ви видя пак“ — се изписва на екрана на Жан-Луи Мартен.

— Вие знаете как се казвам? Никога не съм ви срещал! — чуди се морякът, размахвайки оръжието.

„Напротив. Спомнете си. Една зимна вечер. Бяхте на волана на един автомобил. Вероятно си бяхте пийнали. Или бяхте задрямали за момент.“

Умберто бърчи дебелите си вежди.

„Изгубихте контрол над колата и покосихте един пешеходец.“

Морякът гледа объркано.

„Пешеходецът бях аз. И ако сега съм в това състояние, то е по ваша вина. Ако не бяхте нахлули в моя живот, сега щях да съм със семейството си, с приятелите си и да си живея нормално.“

Капитан Умберто смаян гледа живия труп, внезапно рухнал от угризения и от чувство за вина. Люкрес си казва наум, че ще трябва да допълни списъка си — силата на вината.

— Аз… аз… — пелтечи Умберто и за малко да изпусне пистолета. — Не. Не е възможно. Онзи, дето го блъснах, не помръдна повече. Ударът беше толкова силен, че мъжът сигурно е останал на място.

Екранът пише, докато червеното око го фиксира: „Периферната нервна система е напълно извън строя, но мозъкът продължава да действа. Това състояние се нарича LIS — Locked-In-Syndrome. Сигурно сте запознат с това заболяване, докторе. Във Франция го наричат синдром на живия зазидан.“

Умберто прави крачка назад.

— Как открихте, че бях аз?

„Когато човек не може да се движи, започва да се отегчава. И когато се отегчава много, си намира занимание. Аз си намерих купища занимания. Между другото, исках да открия на кого дължа този «инцидент». И открих. Дължа го на вас, скъпи Умберто. В онзи момент ми се прииска да ви убия. Превъзмогнах го. Отмъщението заливаше мозъка ми като разяждаща киселина. Сетне, след като научих, че сте се пропили, си казах, че животът е отмъстил за мен много по-успешно, отколкото бих могъл да го сторя аз. Аз поне бях запазил достойнството си. Докато вие… Радвах се да ви гледам в онова състояние. Толкова ви мразех! Накрая обаче пожелах да превъзмогна омразата. Помолих Финшер да ви наеме да управлявате корабчето-совалка между града и болницата. Вие сте палачът, спасен от жертвата си. Вече знаете.“

В главата на Умберто цари невероятен хаос. Той е разкъсван от чувство за вина, от признателност, от съжаление. Другите не смеят да се намесят. Умберто сменя изражението си и решително се обръща към Изидор и Люкрес.

— Оставете го на мира! — вика той гръмогласно. — Той е изстрадал достатъчно. Давате ли си сметка за голготата на този човек?

— Умберто, мислете за Финшер — опитва се да му повлияе Изидор. — Той е убил Финшер — човека, комуто дължите всичко.

Бившият неврохирург се обръща бавно към тях.

— Той е помолил Финшер да ме спаси! Аз разсипах живота му. Той не само ми прости, но ме и спаси. Не мога отново да му причиня зло.

Благодаря ти, Атина, не можех да си представя, че ще видя с очите си силата на прошката. Ти си права, прошката е сила… на бъдещето.

Умберто сваля револвера. Мотивациите в ума му се боричкат неистово — симпатията към Изидор и Люкрес, състраданието към Жан-Луи Мартен, когото е превърнал в инвалид и който в отплата го е спасил от деградиране. Битката е жестока.

— Не мога да реша! Не мога да реша! — вика той.

Накрая сяда с празен поглед и не помръдва.

Люкрес му отнема револвера без колебание. Изидор се навежда.

— Какво му стана?

Доктор Черненко го наблюдава с интерес.

— Рядък случай — мотивациите в мозъка му са идеално уравновесени и сега не може да помръдне.

— Дълго ли ще остане в това състояние?

Тя преглежда зениците му.

— Тъй като не може да реши дилемата, той се е предал. Избягал е от тялото си.

Възползвайки се от момента, Наташа се хвърля върху Люкрес и я обезоръжава. Двете се бият. Много по-висока от журналистката, Наташа компенсира с ръста си неумението си да се бие. Удря на съперничката си шамари, драска я, рита я в глезените, тръска вихрено глава. Истинска фурия! Неподготвена за подобно развитие на нещата, Люкрес понася няколко удара, после минава зад Наташа и извива ръката й, за да я укроти. Безчувствена на болка, Наташа се извърта и успява да се освободи.

Двете жени заедно се добират до пистолета. Другите се хвърлят на пода.

Двубоят е безмилостен.

Люкрес се сеща, че не копието убива бизона, а волята на ловеца. Бизонът приема смъртта, а копието е само официалният й приносител и доказателството за неговото съгласие да умре. От мига, в който жертвата е приела загубата и ловецът е приел победата, копието може да бъде запратено където и да е — то непременно ще улучи целта. Определящо е намерението, не действието.

Внезапно се чува изстрел. Револверът пада на земята.

Люкрес и Наташа се споглеждат, после всяка опипва тялото си, за да види дали не е ранена…

Умберто продължава да стои неподвижно. Най-накрая болезнен стон ги насочва към ранения — доктор Черненко е уцелена в рамото.

Наташа се втурва към нея.

— Мамо!

Значи тя е приела куршума, мисли си Люкрес.

— Мамичко! НЕ! Какво направих!

Топмоделът се разплаква. После се разсмива.

— Мамо, най-сетне се случи, аз страдам! Оздравях и пак благодарение на теб!

Пипа се по бузата.

— Аз плача!

— Боли ме — казва доктор Черненко.

Възползвайки се от настъпилата паника, Люкрес вдига телефона в операционната и се свързва с Жером Бержерак.

— Ало, ако все още желаете да сте моят герой, изпратете Бърза помощ и кавалерията. Тук ви очаква истинско приключение.

В създалата се суматоха нещо продълговато незабелязано изпълзява изпод покритата с плат мебел, вдига револвера и го насочва към журналистите.

„Горе ръцете“ — се изписва на екрана на компютъра.

След моментно колебание двамата журналисти се подчиняват.

Повдигайки се, разгъващата се метална ръка повлича бялото платно и отдолу се показва голям куб, надписан с готически букви: „Дийп Блу IV“.

Ръката се доближава още повече до лицето на Изидор.

— Значи наистина вие сте убиецът… — казва той на Жан-Луи Мартен.

„Беше нещастен случай. Исках да възнаградя Самюел Финшер за победата му, както го правех винаги. Но той вече е бил в състояние на оргазъм. Не знаех. Свръхнатоварването с удоволствие е предизвикало късо съединение в мозъка му. И той е изключил.“

Журналистът се отдалечава от колежката си, за да предизвика ръката да се движи отляво надясно.

„Беше нещастен случай — повтаря Жан-Луи Мартен. — Оргазмът, плюс стимулирането на Върховната тайна, плюс умората от последната шахматна партия. Мозъкът е нещо много чувствително… Смъртта е настъпила вследствие на прекомерното му стимулиране.“

Изидор продължава да се движи наляво.

— Човешкият интелект се отличава със способността си да долавя само нюансите. Прекалената светлина води до ослепяване. Прекаленият шум до оглушаване. Прекаленото удоволствие се превръща в болка. И може дори да убие — подчертава Люкрес, отстъпвайки надясно.

Изидор допълва:

— Затова достъпът до Върховната тайна е открит твърде рано. Той ни води право към абсолютното усещане. А ние не сме подготвени за него. Трябва постепенно да се върви напред. Дайте на магарето моркова, към който не е спирало да се стреми, и то ще се запъне и няма да иска да продължи.

Екранът помръква.

„Нямах намерение, но сега вече реших — длъжен съм да ви убия. Аз спечелих, вие загубихте. Защо ли? Защото съм по-мотивиран. Вие сте умни и защитавате старите ценности. Аз съм обзет от неистовото желание да постигна това, което съм убеден, че е нещо ново и значимо за всички. От този миг нататък вашият живот е без значение“ — мислонаписа Жан-Луи Мартен.

Револверът се вдига, за да се насочи към челото на Изидор, което все още носи белезите от подготовката за трепанация.

„Няма да се справя“ — се изписва на екрана.

„Трябва, Одисей, сега вече не можем да отстъпим“ — се чете отдолу.

„Не, Атина. Това поведение не е достойно за човек на бъдещето.“

Личността му се раздвоява между човешката и електронната си половина, мисли Изидор.

„В Стария завет пише: «Не убивай!»“ — изписва Жан-Луи Мартен.

„Целта оправдава средствата — Макиавели.“

„Атина, в теб продължава да тлее малко от злобата на Дийп Блу IV.“

„Одисей, ти си запазил мъничко от дребната душица на бившия банков чиновник.“

Люкрес се възползва от смута в двете части на ума на Мартен-Дийп Блу IV и удря механичната ръка. Оръжието пада. Но ръката на Дийп Блу IV шиба въздуха със свити пръсти. Стоманената ръка е страховито оръжие. Люкрес избягва ударите и се мъчи да стигне до лакътната става. Не успява. С разранено чело, тя си дава сметка, че няма да е лесно да надвие машината, движена от нечия непозната воля.

На Изидор му хрумва да дръпне щепсела от контакта. Ръката се отпуска. Изидор държи щепсела с палеца и показалеца си, като че ли държи змия, а двете клеми са отровните й зъби.

Възхитена и същевременно засегната, Люкрес не се предава.

— Ако оставим болния тук, той ще продължи да експериментира — заявява тя, насочвайки към него пистолета така, сякаш се готви да му пусне един куршум. — Един ден някой ще намери резултатите от експериментите и ще ги приложи. Тогава нищо няма да може да спре развитието на нещата. Разпространението на абсолютната дрога ще унищожи човечеството.

Затворът на револвера прещраква и тя насочва дулото му към червеното око на Мартен.

Изидор моли за минута размисъл и предлага:

— Може би имам по-добра идея.

В небето бръмчи хеликоптер. Жером Бержерак пристига с една полицейска рота. Бързо оглежда помещението.

— Идвам навреме, нали така?

145.

Люкрес пише статията си в хотелския апартамент. Клавиатурата чатка.

— Трябва ми нещо смешно — заявява тя. — Някой виц.

— Мога да ви разкажа историята за равина Нахман от Браслав — предлага Изидор.

— Я да видим.

— Първият министър идва при царя и му казва: „Ваше величество, нося лоша вест. Моравото рогче съсипа реколтата и който яде от ръжта, ще полудее. — Не се притеснявай, отвръща царят. Ще забраним на населението да яде. — Но хората ще умрат от глад, казва министърът, нямаме достатъчно запаси да ги изхраним до следващата реколта! — В такъв случай, да ги оставим да ядат, а ние няма да ядем, отговаря царят. — Ако не правим като тях, те ще се мислят за нормални, а нас ще мислят за луди. — Ужас, какво ще стане с нас? — пита царят. Царят и министърът потъват в размисъл. — Сетих се, казва министърът, да направим знак на челата си и да ядем като всички останали. Може би и ние ще полудеем, но когато се срещаме, ще виждаме знака на челата си, който ще ни напомня, че ние сме били с ума си, но сме били принудени да полудеем, за да можем да живеем заедно с тях.“

Изидор е много доволен от разказа си.

— Какъв е смисълът според вас? — мрънка подозрително Люкрес.

— Може би всички ние сме луди, но предимството ни е, че поне го знаем, докато другите се мислят за нормални.

Той драска с флумастер по челото си.

Тя повдига рамене, но за всеки случай записва историята в някаква папка в компютъра си. После, като че ли осъзнала със закъснение поуката, се обръща към него.

— Мислите, че сме луди ли?

— Зависи.

— Какво искате да кажете?

Той поглежда часовника си и включва телевизора, за да види новините. Говорителят съобщава за нови кланета, самоубийствени атентати, катастрофи. Земетресения.

— Ей, на вас говоря, спрете тези новини, какво искате да кажете?

Той увеличава звука.

— Ако пишех научнофантастични романи, щях да измисля история, в която лудите от няколко планети са събрани на Земята. Всички превъртели от Вселената са доставени на планетата Земя и медицинският персонал заявява: „Да се оправят помежду си.“ Може би навсякъде из Вселената има хора, които са изпратили своите луди на планетата Земя.

Изидор се смее.

— … всички луди ги паркираме на Земята. Цялата планета е една лудница! А ние дори не го осъзнаваме и се мъчим да се изкарваме различни един от друг.

Двамата се смеят гръмогласно, а на екрана един журналист показва обесени хора, други с качулки на главата размахват юмрук и брадва с червеникави следи, крещят проклятия.

146.

Париж. Няколко седмици по-късно.

Силуетът на зданието се очертава в мъглата. Люкрес паркира мотора си в изоставеното буренясало място.

Отново е впечатлена от странната сграда, обитавана от Изидор Каценберг — водонапорна кула, пригодена за жилище, в едно парижко предградие. Това беше голямата идея на нейния приятел. Никой не се интересува вече от тези високи здания, предназначени за резервоари за вода. Никой не знае, че някои са продадени на частни лица, които са ги превърнали в жилища, по подобие на изоставените мелници и морски фарове. Тази тук напомня на огромен пясъчен часовник, висок 40 метра.

Люкрес върви през буренаците, прескача боклукчийските кофи и чувалите за смет, оставени тук от безсъвестни хора. Долната част на кулата е покрита с графити, с изборни плакати и рекламни афиши за циркови представления.

Девойката бута ръждясалата врата, която не се заключва. Не си дава труда да почука, нито да позвъни. Звънец изобщо няма.

— Тук ли сте, Изидор?

Никакъв отговор, но лампата свети. По пода са разхвърляни книги и тя стъпва по любимите романи на своя колега.

Сигурно е горе.

Насочва се към централната колона, която служи за проход между горния и долния конус. Вътре се вие стълба, напомняща на спиралата на ДНК. Краят й се губи някъде във висините.

— Изидор? Горе ли сте?

Изкачва се по стъпалата. Някога колегата й беше обяснил, че тази стълба е най-сигурното предпазно средство, далеч по-ефикасно от всякаква ключалка. Обезкуражава крадците, а освен всичко останало му помага да смъкне някой и друг килограм.

Изтощена, тя се изкатерва догоре. Зад една врата звучат „Гимнопедии“ на Ерик Сати — любимата музикална пиеса на колегата й.

Тя завърта дръжката и излиза на платформата в центъра на резервоара. Заобиколена е от морска вода. От мястото, където се намира, се вижда басейнът, около централната ос на който плуват десетина делфина.

Изидор е истинско дете. Някои си играят с електрически влакчета и после стават конструктори на локомотиви. Той вероятно е имал аквариум със златни рибки и затова сега има това.

Делфините подскачат на повърхността, като че искат да предупредят господаря си, че има посетител.

Той е застанал на външния ръб на резервоара, в така наречената „плажна зона“, и е прекалено погълнат от работа. Облечен с блуза и шорти, изправен пред огромна картина, изобразяваща всички възможни варианти на бъдещето, той изтрива листа и клони от дървото и добавя други на тяхно място.

Дървото на бъдещите светове, досеща се Люкрес, където отбелязва всички вероятности в развитието на човечеството и се старае да открие Пътя на Минималното Насилие (ПМН).

Тя тръгва по мостчето и излиза „на плажа“.

— Ето — казва простичко и му връчва последния, най-новия брой на „Съвременен часовой“.

Той прекъсва заниманието си и поглежда вестника с интерес.

Наташа Андерсен се е излегнала по бански, а отдолу, изписано с огромни червени букви, стои заглавието: „Загадката на мозъка.“

Изидор прелиства страниците и вижда уводната статия, посветена на „загадъчния“ орган — мозъка. После следва цяла поредица от статии: за химията на мозъка по време на любовния акт; за разликата в усещанията между лявото и дясното полукълбо; за активните фази на мозъка по време на съня; за Паркинсоновата болест, от която страдат звезди като Майкъл Дж. Фокс и Мохамед Али; за болестта на Алцхаймер, поразила Рита Хейуърт; за изтичането на френските мозъци към САЩ, привлечени от високите заплати и данъчните улеснения; пространна статия за училището за даровити деца в Ница, както и снимки на разрези на мозъка, направени от компютърен томограф. И накрая — два теста: единият — за коефициента на интелигентност с набор от логически задачи, а другият — за паметта, със списъци на предмети, които да се изброят, без да се гледа картинката.

— Но ние не сме работили по нито една от тези теми! — възкликва удивен Изидор Каценберг.

— Знам, но това искаше Тенардие. И това е, което искат да прочетат читателите. Затова попревеждах, попреписах и малко понатъкмих разни стари статии от американския печат. Добавих и някои неща, които свалих от интернет.

— Съвсем ли не споменахте за нашето разследване? Все пак сте сложили снимката на Наташа на корицата.

Тя му намигва.

— Започвам да се превръщам в истински професионалист, Изидор. Какво щеше да разбере Тенардие от нашето приключение? Дори нямаше да ни повярва.

Изидор оглежда внимателно съучастничката си. Пита се какво толкова страхотно намира в младата жена и си отговаря, че то навярно се крие в искрящия й дяволит поглед, особено когато говори сериозно.

— Оказва се дори, че продажбите са много добри и тази седмица държим първенството сред седмичниците. Това ще ми позволи да оправдая твърде фантасмагоричните ни разноски.

Изидор разглежда първата статия. До разголените снимки на Наташа Андерсен стоят подзаглавията „Алхимията на желанието“ и „Хормоните ни ръководят“. В един ъгъл има надпис: „Най-красивата жена на света живееше с най-умния мъж.“ Името на Самюел Финшер не бе споменато нито веднъж.

— Като че ли топмоделите се оказват най-подходящият начин да се заинтересуват хората от химията на мозъка — заяви той малко разочаровано.

Вече вижда мислено заглавията: „Наташа Андерсен ви въведе в неврологията, а следващата седмица разследването ни върху рака на гърдата ще бъде представено от мис Франция.“

Изидор не поглежда теста за паметта.

— Във всички случаи, даже да бяхме казали истината, нямаше да си дадат труда да публикуват репортажа ни. Защото самият факт, че удоволствието ръководи нашите действия, вече е намек за нещо непристойно. За повечето хора удоволствието задължително е нещо „мръсно“. Спомнете си разследването за „Бащата на нашите бащи“. Кой беше готов да чуе резултатите от анкетата? Някои истини са неудобни.

Изидор поглежда дървото си с вероятните бъдещи човешки светове.

— Може би имате право. Хората не обичат да ги притесняват. Предпочитат нещо неистинско, но правдоподобно, пред нещо истинско, но необичайно, извън рамките на общоприетото.

Люкрес си налива чаша бадемово мляко от бутилката, поставена наблизо. Делфините изскачат над водата и явно ги канят да си поиграят с тях, но двамата журналисти не им обръщат внимание.

— Те не искат нищо необичайно. Нищо, което да ги накара да се замислят над себе си. От журналистите искат леснодостъпни неща, които приличат на вече познатите. Най-голямото им желание е да бъдат успокоени. Може би сме пропуснали тази мотивация — да бъдеш успокоен. Толкова се страхуват, че утре може да се окаже различно от вчера.

— Това не е истинска мотивация, а по-скоро някаква ръчна спирачка в живота на хората. Мнозина карат на ръчна, страхувайки се от скоростта, но не изпитват никакво удоволствие. Правят го просто от страх.

Люкрес одобрява забележката.

— Предполага се, че в началото зародишите притежават гъста мрежа от връзки между невроните. Но тъй като впоследствие тези връзки остават неизползвани, те изчезват — казва Изидор.

— Функцията създава органа, липсата на функция го премахва — въздиша Люкрес.

— Представете си какво щеше да бъде, ако тези действащи връзки от ранното ни детство можеха да се запазят. Умствените ни способности щяха да са десетократно по-големи…

— Каква беше идеята ви за Жан-Луи Мартен? — пита тя уж между другото.

— Влязох, във връзка с жена му Изабел. Обясних й положението. Тя се съгласи да прибере съпруга си и обеща, както я помолих, да запази компютъра, но без достъп до интернет. Във всеки случай той вече е много по-спокоен. След като го закарах у тях, имахме дълъг разговор. Всъщност той е очарователен човек. Сподели, че искал да напише есе за историята на изследванията на мозъка и за понятията „награда“ и „наказание“.

— Но той искаше да ни убие!

Изидор маха небрежно с ръка.

— Също като в шахмата. След приключването на партията противниците си стискат ръцете.

— Той е убиец!

— Не, той не е убил Финшер. Най-многото, в което можем да го обвиним, е, че е искал да го награди в момент, в който някой друг е имал същото желание. Два акта на любезност, които са прегорили бушона на получателя. Мартен нито за миг не е искал да убива. Освен това, как да го накажем? Като го тикнем в затвора? Нека бъдем разумни. Не е лош човекът. И той като всички нас търси нови решения. Искал е да спаси света по свой начин. Като го мотивира. Не си е давал сметка за последиците от постъпките си.

Изидор се обръща към делфините и вземайки от една кофа няколко херинги, им ги подхвърля високо, високо. Любимците му подскачат, за да ги хванат във въздуха.

— Мисля, че Жан-Луи Мартен е щастлив, че се върна при близките си. Простил им е, че го бяха позабравили.

Люкрес се настанява на шезлонга и отпива от бадемовото мляко.

— Одисей се върна при Пенелопа. Красива любовна история. А „Света Маргарита“?

Изидор е свършил с херингите.

— Отново е болница като всяка друга. Новото ръководство „стандартизира“ сградите. Стените отново са боядисани в бяло, болните прекарват дните си пред телевизора или в игра на карти, пушат й си вземат успокоителните.

— А какво стана с охранителните системи „Крейзи Сикюрити“? Носеха приходи, трябва да си идиот, за да изпуснеш най-продаваната марка на пазара, а и най-доходоносната от експортната листа!

— Основният им конкурент откупи логото и Марката. Чрез тях ще привлече и клиентелата им. Системите ще бъдат произвеждани в нормални заводи и работниците ще бъдат мотивирани със заплати.

— Но в даден момент хората ще видят, че качеството вече не е същото.

— Е, дотогава ще мине известно време…

— А порнофилмите „Крейзи Секс“?

— Същото се отнася и за тях. Марката е продадена. Във филмите ще се снимат актриси, мотивирани единствено от размера на хонорара.

Люкрес се обръща към дървото на бъдещото човечество. Забелязва, че Изидор е записал, сетне задраскал възможността бъдещето да бъде унищожено от познаването на Върховната тайна.

— Тогава на въпроса: „Какво ни мотивира?“, получаваме следното:

1. Отстраняването на болката.

2. Отстраняването на страха.

3. Задоволяването на първичните нужди за оцеляване.

4. Задоволяването на вторичните нужди от удобство.

5. Дългът.

6. Гневът.

7. Сексът.

8. Наркотиците.

9. Личната страст.

10. Религията.

11. Приключението.

12. Обещанието за достъп до Върховната тайна.

— Извинете, че ви прекъсвам, но забравяте самия достъп до Върховната тайна, който, изглежда, стои над всичко останало.

— Да, значи 13: Достъпът до Върховната тайна.

Люкрес посочва с брадичка стъкленицата с мозъка на Финшер, поставена върху една колона.

— С една дума, цялото разследване беше проведено, само за да разберем това…

Журналистът лапва един бонбон.

— Не е толкова зле. Освен това си изяснихме какво представляваме всъщност.

— Слушам ви.

— Това, което определя човека, е онова мъничко, почти неназовимо нещо, което дори най-сложните машини няма да успеят да имитират. Финшер го наричаше мотивация, аз си мисля, че е нещо средно между хумора, мечтата и лудостта.

Изидор се доближава до Люкрес и започва да разтрива раменете й. Тя се отдръпва изненадана.

— Какво ви става, Изидор?

— Не ви ли харесва?

— Да, но…

— Тогава се отпуснете.

Той я разтрива по-нежно.

Люкрес хвърля поглед на часовника си.

— Ще закъснеем. Хайде, пригответе се бързо. Трябва да тръгваме.

147.

Музика от Менделсон. Присъстващите хвърлят шепи ориз върху младоженците, които излизат от кметството.

Люкрес и Изидор изглеждат умилени.

Споглеждат се заговорнически. Толкова са доволни, че успяха за самолета. Времето им стигна точно да отидат до Орли-Запад и да вземат самолета, който на всеки час има полет до Лазурния бряг. Тъкмо навреме за церемонията.

Ръцете им потъват в торбичката, докосват се и… хвърлят шепи ориз по младоженците.

— Красива е, нали? — казва развълнувано Миша.

— Прекрасна е — потвърждава Изидор.

Наташа Андерсен, под ръка с Жером Бержерак, пристъпва бавно в бялата си булчинска рокля, специално създадена, за да открива краката й отпред, докато отзад децата носят дългия й шлейф. Младоженецът поглажда мустак в знак на върховно задоволство.

— Трети брак и за двамата — уточнява Миша. — Третият обикновено се оказва сполучлив.

Майката на Наташа, с превързано рамо, бурно ръкопляска, когато младоженците минават покрай нея.

Няколко минути по-късно лимузините потеглят, за да отведат множеството към МАЕС, където празненството ще продължи в голямата зала, преименувана наскоро в зала „Самюел Финшер“.

Люкрес и Изидор се настаняват на една странична масичка. Тя изпива на един дъх диетичната оранжина, сервирана в чаша за шампанско. За сватбата е облякла едно от многобройните си любими сака с офицерска якичка и с разголени рамене.

Сакото е в бяло и синьо с мотив във формата на пеперуда. Закопчава се с множество позлатени мънички копченца. Девойката е издължила с плътна черта черен туш големите си изумруденозелени очи, а през миглите е прекарала лека спирала. За устните е избрала червило с прозрачен блясък. Носи нефритена огърлица с едри зърна.

— Не разбирам какво толкова се прехласвате всички по тази Наташа. На мен ми изглежда по-скоро безцветна. Освен това краката й са доста кльощави. Ако искате моето мнение, прилича малко на анорексичка. Не разбирам тази мода.

Ревността на партньорката му развеселява журналиста.

Старата вражда между дребните рижави жени със зелени очи и високите синеоки блондинки.

Оркестърът подхваща „Хотел Калифорния“ на групата Ийгълс.

— Вие сте най-красивата, Люкрес. Хайде. Това е слоу — единственият танц, който умея да танцувам.

Двамата се оставят на сладостната мелодия да ги носи из залата. Бяло-синьото копринено сако на Люкрес е плътно долепено до взетия под наем смокинг на Изидор.

— Най-сетне си спомних седемте смъртни гряха — неочаквано заявява той. — Лакомия. Разврат. Гняв. Леност. Скъперничество. Гордост. Завист.

— Аха, ето че паметта ви се връща — отбелязва тя, докато оглежда новобрачната двойка.

— Какво не ви харесва в тази сватба? — пита Изидор.

— Намирам, че не си подхождат.

Покрай тях танцуващите се притискат и бавно се движат под звуците на музиката.

— Кажете, как разкрихте загадката на Циклопа?

— Бях мотивиран.

— От перспективата да се докоснете до Върховната тайна ли?

— Не, да ви спася.

— Да ме спасите!

— Вие сте най-голямата досадница, въобразявате си, че винаги сте права, но много държа на вас, Люкрес.

Той се навежда и нежно целува младата жена по рамото, непокрито от коприненото сако.

— Хм… вие…

За да я накара да млъкне, той отново я целува, но този път по устните.

— Какво си мислите, че правите?

Изидор пъха хладните си ръце под коприната и докосва гърба на Люкрес. Тя се отдръпва стресната, но после се отпуска, смаяна от дързостта на жеста. Ръката на Изидор слиза надолу към бедрата й…

— Има една по-силна мотивация от достъпа до Върховната тайна…

Другата ръка следва пътя на първата. Люкрес е изненадана от изключително приятния допир.

— Обичта, която изпитвам към вас, след като предпочетох да ви спася, вместо да се добера до Върховната тайна.

Целувката му става по-продължителна. Устните им нежно се докосват. Нейните леко се разтварят, за да проверят какви са намеренията на партньора. Те са ясни. Той преминава отвъд бариерата на устните и на зъбите. Езикът му търси езика на Люкрес. Малко по-плътните папили в основата на езика са и меки, и грапави, но усещането е прекрасно. И двамата откриват вкуса на устите си с всичките им петстотин хиляди вкусови рецептори.

Той е сладък.

Тя е солена.

Сякаш избликнали от пропукана язовирна стена, половите хормони се разливат по тялото на Изидор, пръскайки фонтани от тестостерон и андростерон.

При Люкрес присъствието на женските хормони — естрадиолът и прогестеронът, е по-дискретно.

Продължават да се целуват. Към първия хормонален коктейл се прибавя един по-рядък хормон — лулиберин, познат като хормона на любовта от пръв поглед. Потта им неусетно променя мириса си. Парфюмът „О“ на Исе Мияке се изпарява и на негово място се настанява един по-наситен аромат. Изидор разпръсква феромони с мускусен дъх. Сега вече са свързани и обонятелно.

Той я притиска съвсем малко по-силно, като че ли се опасява да не счупи финото порцеланово творение. Тя се отпуска, проявява слабост за първи път в живота си.

— Взех решение — изрича той. — Ще се опитам да изкарам един ден, без да гледам новините по телевизията, без да слушам радио и да чета вестници. Един цял ден, в който земята ще се върти, без да се притеснявам за нея. Хората ще могат да се убиват, да вършат несправедливости, диващината ще може да се шири, а аз ще стоя настрана цели двайсет и четири часа.

— Много смело. След това ще трябва да удължите двойно срока на четирийсет и осем часа. И аз взех решение — пак ще пропуша, но без чувство за вина… до утре, след което окончателно ще откажа цигарите.

Музиката внезапно спира и Миша обявява:

— Скъпи приятели, току-що научихме нещо ужасно. Точно преди пет минути Дийп Блу V е победил Леонид Камински. Така световната шампионска титла по шахмат се връща при компютрите.

Освирквания и дюдюкания в залата.

Изидор се пита за миг дали, в знак на отмъщение, няма да се намерят изкушени, които да повредят джобния си компютър или факса си.

Миша успокоява присъстващите.

— Предлагам да запазим минута мълчание в памет на Самюел Финшер, който за известно време ни спести подобно унижение. Нека това поражение породи у нас желание да надминем себе си, за да не могат някой ден машините да ни победят и в други области…

Пълна тишина. Люкрес шепне в ухото на приятеля си:

— Дийп Блу V спечели… Питам се дали не направихме огромна глупост.

— Не, то е като при спортистите, които вземат допинг. Трябва да се печели честно, защото в противен случай не се зачита.

След като минутата изтича, Миша дава знак на музикантите да засвирят. Звучи финалът на „Хотел Калифорния“. Оркестърът не се спира пред нищо, за да накара танцуващите да забравят всякакви задръжки.

Изидор и Люкрес се целуват на фона на оглушителните акорди, изтръгнати от две електрически китари.

— Аз ви…

— Какво?

Дали и той мисли това, което мисля аз?

Дали и тя мисли това, което мисля аз?

— Нищо.

Той почти го е казал.

Тя се притиска до него.

С нея се чувствам по-силен. Не трябва да се страхувам от нея. Защо ли винаги съм таил подозрения към жените?

Той я притиска по-силно.

С него се чувствам по-силна. Не трябва да се страхувам от него. Защо ли винаги съм таила подозрения към мъжете?

Тя решава да изведе приятеля си от залата „Самюел Финшер“.

— Къде ме водите, Люкрес?

С шперца — нейния „сезам“, тя отваря вратата на МЕС — Музея на епикурейството и свободомислието. Минават покрай гигантската клетка, покрай Адам, Ева и Ной, покрай нощниците, вилиците и портретите на великите философи.

Люкрес води Изидор към един отдел, който не бяха посетили, но който беше забелязала при първото им посещение — легло с балдахин, над което се четеше надпис:

„Легло, принадлежало на Моцарт, на което ощастливявал певиците в тайната си стаичка преди представленията.“

Тя се надига на пръсти, искайки нова целувка. Той остава безучастен.

— Трябва да ви предупредя за нещо — промълвява загрижено.

— За какво?

— Никога не правя любов от първия път.

— Ама ние се познаваме от три години!

— За пръв път ви целувам истински. Следователно за днес е невъзможно да стигна по-далеч.

Тя отстъпва с наведена глава.

— Съжалявам. Това е принцип. Винаги съм се придържал към него. И не искам да му изневеря. В противен случай ще се получи прекалено… прибързано.

След тези думи той се поклонява и си тръгва. Тя остава сама в пустия музей. Разочарована е. Мъчи се да проумее. Никога досега не са я изоставяли по този начин! Винаги тя си е тръгвала първа, с дежурното извинение: „Съжалявам, не ми е приятно вече с теб.“

Люкрес Немрод получава удар по самолюбието си, но в същото време е очарована от романтичната постъпка на Изидор Каценберг.

Поглежда към гигантската клетка.

Представя си някъде дълбоко в себе си…

148.

Преди.

— петнайсет милиарда години: раждане на Вселената;

— пет милиарда години: раждане на Земята;

— три милиарда години: появата на живота на Земята;

— пет милиона години: появата на първите нервни системи;

— три милиона години: появата на човека;

— два милиона години: човешкият мозък изобретява оръдието на труда, което го прави десетократно по-ефикасен;

— сто и трийсет хиляди години: хората започват да рисуват по стените недействителни събития, които си представят, затваряйки очи;

— петдесет години: човешкият мозък изобретява първите програми за изкуствен интелект;

— пет години: компютрите започват да разсъждават самостоятелно, представяйки се като възможни наследници на хората в случай, че човечеството изчезне;

— една седмица: Люкрес Немрод и Изидор Каценберг осуетяват опита на един човек, подпомогнат от компютър, да разпространи един изключително приятен начин за стимулиране на мозъка, който би могъл да доведе до изчезването на човечеството, отдадено без задръжки на удоволствието;

— пет минути: един мъж току-що й е казал „не“, оставяйки я неудовлетворена.

Мисълта изцяло завзема съзнанието й.

За какъв се мисли той!

Малко след това:

Каква деликатност! Каква чувствителност. Какъв психологически усет…

Люкрес броди сред галерията от изображения, сътворени в прослава на удоволствието.

Всъщност той има най-красивите ръце от всички мъже, които съм познавала досега.

За успокоение си поръчва чаша шампанско на бара.

Той хърка.

Пресушава чашата на един дъх.

Притежава блестящ ум. Културен е. Необвързан. Има смелостта да напусне журналистиката, за да бъде напълно свободен.

Затваря очи.

Целувката му…

Връща се обратно в музея и се изтяга на леглото на Моцарт. Дръпва завесите и заспива разочарована и очарована.

Сънува Изидор.

149.

Една ръка гали лицето й. Сънува ли? Отваря очи.

Изидор. От плът и кръв.

— Стана полунощ. Не е първият ден. Вторият е — казва той с усмивка.

Тя го гледа с огромните си изумруденозелени очи и на свой ред се усмихва съзаклятнически.

Той мълчаливо я хваща за брадичката и я целува.

Бавно, с треперещи пръсти разкопчава коприненото сако… и съзерцава младата жена.

Зад окото — оптичен нерв, тилно зрително поле, мозъчна кора. Активирани неврони. По цялото им протежение се спускат микроскопични токови удари. Раждат се бързи и ярки мисли, които препускат, същински обезумели мишлета, из огромния лабиринт на мозъка.

Няколко минути по-късно и двамата са съвсем голи, потните им тела са плътно прилепени.

Хипофизата в мозъка на Изидор е свръхвъзбудена. Тя отделя тестостерон над нормата, а той ускорява ритъма на сърцето, което изпраща кръв навсякъде, където има нужда от нея.

Хипоталамусът в мозъка на Люкрес отделя естроген над нормата, предизвиквайки повишено отделяне на млечни хормони, от които чувства гъдел в корема, в зърната на гърдите и я избива на плач.

Той попива всеки неин образ. Ако можеше да премине на ускорен режим на запаметяване! Да накара мотора на камерата да се върти по-бързо, за да заснеме повече от двайсет и пет кадъра в секунда, да стигне до сто, до двеста, които по-късно да може да забавя, да спира, когато му се прииска да си спомни момента.

Вълните на лулиберина, естрогена и тестостерона се смесват в артериите, вените и капилярите. Хормоните плуват обратно на артериалните течения като разгневени сьомги.

Сърцата ускоряват ритъма си. Дишането — също.

Нещо приижда, издига се.

Телата им танцуват. Скъпоценният миг се изживява на множество нива. Гледани отдалеч, двамата приличат на странно двуглаво животно с осем крайника, някакъв розов октопод, който подскача и се извива.

По-отблизо, на нивото на кожата, се е развихрил истински пожар. Половите им органи — слепени, плътно проникнали един в друг, омекотени от природната си окосменост — са оста, превърнала ги в неразделени сиамски близнаци.

Отдолу, под кожата, мускулите изискват повече захар и кислород, за да се покажат на нужната висота. Таламусите в мозъка се стараят да координират дейността на клетките.

Хипоталамусът контролира всичко.

Най-сетне горе, в кортексите, се заражда мисълта.

Обичам я, мисли той.

Обича ме, мисли тя.

Двамата мислят, после вече не мислят.

Пълно затъмнение.

Струва му се, че ще умре. Сърцето спира… Като насън му се явяват двете енергии — на олимпийските богове Ерос и Танатос, обвити в мъгла гиганти, вкопчени един в друг. Втора секунда сърцето е неподвижно. Той затваря очи. Червена завеса. Кафява завеса. Черна завеса. Бяла завеса.

Слетите им тела се превръщат в електрическа батерия, излъчваща осемхерцово „човешко електричество“. Честотата на сърдечния ритъм е също осем херца. Двете полукълба са в пълен синхрон — мозъчната вълна е изравнена със сърдечната, а тя на свой ред — със сексуалната.

Активираната пинеална жлеза отделя ендорфин, кортизон, мелатонин и естествен диметилтриптамин.

Микроскопичната точица, наречена от Финшер и Мартен „Върховна тайна“, на свой ред е стимулирана. В този миг усещането е десетократно по-силно.

Така откриват съществуването на трите вида любов, описани от древните гърци:

— Ерос: плътската любов, сексът;

— Агапи: любовта на чувствата, на сърцето;

— Филия: любовта на ума, на мозъка.

Когато трите се слеят, се получава нитроглицеринов взрив, който се разпространява на вълни с честота осем херца.

Любовта с главно „Л“, за която се разказва в легендите и която се опитват да пресъздадат творците. Сексът, сърцето, мозъкът — в неразривна хармония.

Чакра 2, чакра 4, чакра 6.

Осемхерцовата вълна, създадена от тези три предавателя, тръгва от мозъка, преминава през материята и се разпространява наоколо. Вълна от любов. Те не са просто сливаща се двойка, те са малък енергиен предавател на космическа енергия с честота осем херца.

В мозъка им съзнанието е леко променено.

Вече не съществувам.

За миг пред Изидор се разкриват някои тайни на света.

Кой съм аз, за да заслужа това, което ми се случва?

За миг пред Люкрес се разкриват други тайни на света.

Да не бълнувам?

Долавя, че вселената е прорязана от дълги фини нишки, както и че мозъкът е изграден около едно влакнесто ядро.

Арфа.

Навсякъде линии, които водят от една точка до друга и се преплитат в здрава тъкан.

Космически нишки. Във вселената съществуват нишки, които трептят като струни на арфи. Струните трептят с честота осем херца и от тях се сипят звезди, напомнящи прашинки.

Нишки, влакна, възли. Вселената е тъкан. Платно. Картина. Образите се размиват и се променят. Вселената е мислена рисунка.

Звучи нотата „си“…

Някой сънува нашия свят, а ние си въобразяваме, че той наистина съществува. Времето е част от този сън. То също е илюзия, но ако се осмелим да помислим, че не е непрекъснато, то тогава ще престанем да възприемаме хората и събитията с тяхното начало, среда и край. Аз ще се видя едновременно като зародиш, млада жена и дребна старица. Или в по-широки граници — като сперматозоид в семенната торбичка на баща ми и труп, погребан в гробищата с надпис върху плочата: „Люкрес Немрод“. Или в още по-широки граници — като желание в главата на майка ми и спомен в главата на тези, които са ме обичали.

Люкрес се чувства прекрасно.

Аз съм много повече от едно „аз“.

Двамата продължават да се издигат. Без никакъв страх. Достигнали едно ниво, сърцата им престават да бият.

Какво става? — се пита той.

Какво става? — се пита тя.

Усещането трае няколко секунди, които обаче им се струват години.

После всичко поема по обратния път. Сърцето се изключва от мозъка и отново забива.

Докато се приземяват, постепенно забравят. Щастието отлита, познанието се разсейва в пространството — още им е прекалено рано да се докоснат до него. Всичко се разпада.

Преминали са отвъд, макар и за кратко. Сега са като замаяни. Знаят, че никога няма да могат да изразят това усещане, защото не съществува дума, способна да го опише в пълната му сила.

Споглеждат се и избухват в смях.

Напрежението отслабва. Смеят се на изблици, на вълни, които прииждат и се оттеглят. Смеят се, за да се убедят взаимно, че всичко е подигравка. Смеят се, за да осмеят трагичното. Смеят се, защото в този миг не се страхуват от смъртта. Смеят се, защото в този миг са се изключили от заобикалящата ги човешка драма.

Смеят се на смеха си.

После се приземяват. Смехът им изхърква още няколко пъти, като стар задавен самолетен двигател.

— Какво ни подтикна към това? — шепне Люкрес.

— При мен става дума за четиринайсетата потребност — да обичам Люкрес Немрод.

— „Да обичам“ ли казахте?

— Не, мисля, че не.

Тя се смее още малко и тръска дългата си рижава, ситно накъдрена коса, мокра от потта. Големите й изумруденозелени очи с форма на бадем са станали златистожълти. Цялото й тяло е горещо и изпотено. На лицето й е изписан абсолютен покой, сякаш всички мускули под кожата й са напълно отпуснати.

Люкрес разбира сдържаността на приятеля си.

— За пръв път изпитвам подобно усещане.

— И аз. Като че ли откривах нещо съвсем ново, някакъв напълно непознат свят.

— Досега най-силното изживяване стигаше, да кажем… до шестнайсет по двайсетобалната система.

— А сега?

— Бих казала, осем хиляди пак по двайсетобалната.

— Четиринайсетата потребност, така ли беше?

— Мисля, че успяхме да стимулираме докрай Върховната тайна, при това без да прибягваме до трепанация и до имплантиране на предавател в мазолестото тяло. Успяхме ето така — казва той, целувайки отново хладната кожа на младата жена.

Люкрес се усмихва и иска един лакрицов бонбон за успокоение. Той бърка в джоба на смокинга си и й подава пакетчето.

— Не знам дали някога ще възпроизведем този „номер“, но признавам, че бях изненадана! — отвръща тя, надъхвайки в устата си няколко бонбона наведнъж.

Двамата дълго време лежат мълчаливо, опитвайки се още малко да задържат спомена за изживяното. Най-после Люкрес продумва:

— Мислите ли, че може да има още нещо, някаква петнайсета мотивация?

Той не отговаря веднага.

— Да.

— Коя е тя?

— Преди малко имах странно усещане, през мен премина вълна на чисто сладострастие. Непосредствено след това, като обратен ефект, изпитах друго чувство. На абсолютна пълнота, последвана от световъртеж, сякаш бях способен да обхвана с мисълта си безкрайността на вселената. Сякаш, достигнал нова точка на наблюдение, откривах, че имам невярна представа за измерението на нещата.

Както аз по отношение на времето. Той е доловил в пространството това, което аз долових във времето, си казва Люкрес.

Изидор Каценберг се опитва да опише по-точно усещането си.

— Като че ли всичко е много по-обхватно, отколкото изглежда. Ние не сме високи само един и седемдесет. Земята не е просто само една планета. Всичко сияе и се простира в безкрая. В действителност, всичко е пространство.

Всичко е време, мисли тя.

Взема последната си цигара, запалва я, вдишва дълбоко дима и го изпуска, чертаейки във въздуха кръгчета, после осмици, после пръстени на Мьобиус.

— А сега на въпроса: какво ни подтиква да действаме? Какъв е вашият отговор?

Той заговаря с обичайния си тон:

— Бихме могли да наречем новата мотивация „разширяване на съзнанието“. Тя е може би по-силна от всички предходни мотивации. Точно затова „успяхме“. Това понятие е доста сложно, трудно е да се обясни с думи.

Тя напрегнато се взира в него.

— Опитайте все пак.

— Може би съзнанието ни се разширява, когато осъзнаем, че океанът може да прелее от една-единствена капка вода в повече…