Във властта на морето

Една нощ в МексикоПопътен вятър

— Ренато Санчес — директор на ВВУ „Санта Катерина“. Добре дошли в Мексико. Чувствайте се като у дома си.

— Антонио Севаро — капитан на кораба „Герой“. Радвам се, че най-после се запознахме.

— Чухме, че имало буря — каза Санчес — има ли ранени?

— Не, всички сме живи и здрави. Аз лично се отървах доста леко — усмихна се Севаро. — Момчетата отидоха до хотела, за да оставят нещата си, а аз дойдох направо при вас.

— Момчетата — усмихна се весело Санчес — Те са вече мъже, полковник, при това достойни офицери, сочени за пример в нашия град.

— Да — въздъхна Севаро — Колко бързо минава времето.

Този разговор се водеше в кабинета на директор Ренато Санчес.

Корабът успешно хвърли котва на брега, където екипажът бе посрещнат от всички кадети, които се намираха в училището, включително и от приятелите на Доминик и Куинси.

Двамата лейтенанти бяха посрещнати с почести и възторжени викове.

Еуфорията достигна върха си, когато засвириха тържествения марш в чест на двамата приятели.

Докато капитанът и Ренато Санчес разговаряха, Куинси и Доминик оставиха багажа в ръцете на Анджела и Фатима и се запътиха към училището. Влязоха в директорската стая с гръм и трясък, при което капитан Севаро се обърна към директора усмихнат:

— Виждате ли, синьор Санчес, дори и на тази възраст си остават деца.

— Да — въздъхна Санчес — имате право, капитане — Доминик — обърна се той към сина си — колко време възнамерявате да останете в Мексико?

— Мисля, че вие трябва да отговорите на този въпрос, капитане, — обърна се той към Севаро.

Капитанът не отговори веднага.

Сега, когато наближаваше времето да се срещне с брат си, той не беше толкова сигурен, че тази среща трябва да се състои.

И все пак…

— Да — каза той решително — Ще останем само тази вечер. Утре потегляме към остров Барбада. Когато вземем хората от там, ще потеглим към родна Испания.

— Значи няма да останете при нас? — тъжно попита Санчес.

— Не, синьор — намеси се Куинси — Испания ме зове и искам по-скоро да се върна в родината си.

— Добре, лейтенант — той му подаде ръка, която Куинси пое веднага — Ти направи много за нашия град и ние ще сме ти вечно благодарни. Постигна мечтите си, откри своето семейство и приятелите си. Може да се каже, че си един щастлив младеж, нали така?

— Да, синьор. Искам да ви благодаря за всичко, което направихте за мен.

— Аз също ви благодаря, Синьор Санчес! — каза Севаро — Възпитали сте Куинси по най-добрия начин.

— Винаги можете да разчитате на мен, както вие, така и Доминик — намеси се Куинси.

— Останете със здраве, приятели, и попътен вятър — каза Санчес.

С това разговорът приключи.

На следващата сутрин капитанът стана рано и се зае с приготовлението на „Герой“. Корабът трябваше да бъде добре оборудван с всичко необходимо. Все пак бяха минали много години, откакто Куинси бе напуснал острова, и не се знаеше какво ще открият там.

Въпреки че всички бяха на крак от ранни зори, корабът успя да потегли едва към обяд.

Морето беше удивително спокойно, попътният вятър бе добре дошъл за всички, изобщо, по всичко личеше, че времето не би могло да забави това пътуване.

През целия ден Куинси остана в каютата на Севаро, където двамата усилено разговаряха. Управлението на „Герой“ бе оставено изцяло в ръцете на Доминик. Той вече се бе доказал като опитен моряк.

— Какво мислите за това пътуване, капитане? — попита Куинси — Изглежда, не сте много доволен, че отиваме на острова.

— Не е това, Куинси — въздъхна тежко Севаро. — Изминаха години, откакто брат ми ни напусна, и не знам как ще ме посрещне сега.

— Но, капитане — погледна го недоумяващо Куинси. — Да не искате да кажете, че Синята мечка ще откаже да се върне с нас у дома?

— Не зная — той замълча — Просто се страхувам от тази среща, това е.

— Вие се страхувате? — Куинси не разбираше. — Винаги съм мислил, че няма по-смел човек от вас.

— Лесно е да бъдеш смел пред другите — Севаро стана от мястото си, и започна да се разхожда нервно из каютата. — Трудно е да застанеш сам срещу себе си и да признаеш, че това, от което се страхуваш, е вътре в теб.

— И какво е това, което ви кара да се страхувате, сър? — попита Куинси — От какво се страхувате?

— От страха, Куинси — Севаро внезапно спря и се вгледа в лицето на младежа. — Това, което в момента ме плаши, е страхът, който ме кара да мисля, че на острова вече няма никого.

— Разбрах, сър — промълви Куинси. — Вие се страхувате, че след толкова години няма да откриете брат си, нещо повече, страхувате се, че дори островът е изчезнал и никога вече няма да видите близките си.

Севаро кимна. Дълбоко в себе си той се молеше островът да е на мястото си и обитателите му да не са го напуснали. Възхищаваше се на бързия ум на своя някогашен възпитаник. От все сърце се радваше за успехите му.

— Къде остави кораба си, Куинси? — попита той внезапно.

— Не се тревожете, сър. Акостирахме във Венеция. Когато приберем Толедо и баща му, вие ще се върнете в Испания, а аз и Доминик ще отидем да си приберем кораба.

— Това е хубава идея — засмя се Севаро. — Но ще можете ли да се справите сами по пътя?

— Не ни подценявайте, капитане — отговори на шегата му Куинси. — Забравяте, че съм прекосил океана съвсем сам, покатерен върху обикновен дънер. Освен това ще си имам спътник, а това е вече много. А вие ми по-добре ми кажете какво става между вас и сестра ми.

— Не знам, Куинси — отговори след кратко мълчание Севаро. — Понякога наистина не я разбирам. Мечтата и бе да те открие на всяка цена, а сега, когато завръщането ти е реалност, тя сякаш се отдалечава от мен. Моля те, не ме питай за това. Струва ми се, че когато се върнем в Испания, ще се разделим завинаги.

— Може би, капитане — изгледа го замислено Куинси — може би…

Така в шеги и сериозни разговори премина денят. Вече бе започнало да се свечерява, когато наближиха залива. Решиха да вечерят и веднага след това да си починат, като Севаро останеше на пост за през нощта.

Рано сутринта щяха да стъпят на острова.