Във властта на морето

Болестта на АнджелаКапитанът болногледач

Беше почти полунощ.

Капитанът още не бе успял да заспи, когато из кораба се разнесе камбанен звън.

Това бе сигнал за тревога!

Той стана, светна аварийните светлини, след което по най-бързия начин облече униформата си.

Когато излезе от каютата видя, че Арчибалд Мортимър носи нещо или някого. Около него се бяха струпали всички стажанти. Той ги огледа с тревожен и неразбиращ поглед. Недоумението му нарасна още повече като видя, че Анджела не беше с тях.

Докато се вглеждаше втренчено в стажантите, някой го побутна по рамото.

Той се обърна!

Зад него стоеше Самюел и едва сдържаше сълзите си.

— Но какво е станало? — попита Севаро.

— Носят Анджела! — едва чуто отговори юнгата.

— Анджела — той се спусна към Арчибалд — стажант Мортимър, занесете я в първата каюта, която ви попадне, а аз ще потърся помощ по радиостанцията.

Гласът му трепереше, при все, че се опитваше да не го показва.

— Слушам, капитане!

Докато Арчибалд настаняваше припадналата, Севаро се опитваше да се свърже с централната кула в Неапол.

Бяха вече в Италия. Но никой не отговаряше на многократните повиквания. Тогава реши да се обади на сестра си. Беше сигурен, че няма да му откаже помощта си.

Набра номера и зачака.

Почти веднага от другата страна на линията — без никакви нотки на сънливост — се чу гласът на Фатима.

— Фатима, Антонио е!

— Тони…! — възкликна тя, но не успя да довърши.

— Моля те, не ме прекъсвай. Слушай ме много внимателно. Грабвай лекарската си чанта и се качвай на моторницата. Имам спешна нужда от помощта ти… той замълча… не аз, а Анджела — промърмори Севаро, но се окопити — тръгвай веднага, моля те.

— Идвам! След няколко минути съм на кораба. Трябва да ти кажа нещо, но то може да почака.

Връзката прекъсна. Севаро въздъхна с облекчение, но имаше още работа, преди да дойде сестра му. Той горчиво се укоряваше, че не бе проверил дали Анджела е в каютата си. Не знаеше кой и къде я е открил, но щеше да разбере това по — късно. Сега трябваше да провери състоянието й.

Той тръгна към каютата.

Вътре бяха само Арчибалд и Ребека, които се опитваха да я свестят. Всички останали бяха отвън по-тихи от всякога.

Когато влезе при Анджела, видя, че стажантът държи ръката й, а Ребека слагаше мокри кърпи на челото й.

Преди Севаро да успее да каже нещо, Арчибалд заговори:

— Аз я открих! — каза той тихо — Беше паднала до столовата. Сигурно е слязла да си налее прясна вода както направих аз, и се е подхлъзнала. Повиках останалите на помощ и тогава се появихте вие… знаете останалото.

— Да, знам! — капитанът втренчено гледаше ръката на Арчибалд, която несъзнателно (или не) галеше нейната.

Необяснимо чувство на ревност се появи в сърцето му.

— Защо не се свестява? — изстена Ребека.

Едва сега Севаро се сепна.

— Повиках на помощ сестра си. Тя е лекарка. Не можах да се свържа с Неапол…

— Далече ли сме от брега? — попита Арчибалд.

— На около петнайсетина мили! — гласеше отговорът — Защо питаш?

— Ако можех да отида… започна той, но капитанът го прекъсна.

— Никой няма да напуска кораба.

— Но…

— Това е заповед!

— Слушам, сър!

— Освен това помощта ще пристигне всеки момент… ето, чувате ли? Това е моторницата на сестра ми.

Арчибалд и Ребека въздъхнаха с облекчение.

— Преди Фатима да влезе в каютата, Анджела отвори очи и видя стажант Мортимър до леглото.

— Арчи… къде се… намирам…?

Гласът й беше толкова слаб… Фатима бе вече до нея, и проверяваше пулса й.

— Ще се оправиш, Анджи, лекарката ще ти помогне.

— Лекар… но…

— Не говори — промълви Фатима, която вече бе до нея — пести си силите.

После се обърна към стажантите:

— Моля ви, излезте, трябва да я прегледам.

След като те излязоха, тя се обърна към брат си:

— Тони, имам нужда от помощта ти.

— Но аз не разбирам нищо от медицина, как ще ти помогна? — гласът му бе по-тих от обикновено, а държането му подсказваше, че е вцепенен от случилото се.

— Тони, съвземи се — тя го плесна лекичко по бузата — Анджела има нужда от нас.

Едва сега Севаро се окопити и започна да прави компреси на стажантката. Тя имаше температура и постепенно тялото й започна да се тресе.

— Какво става? — попита уплашено Севаро.

— Треската става все по-силна. Какво ти обясниха стажантите?

— Стажант Мортимър предположи, че се е подхлъзнала и така е изгубила съзнание…

— Да, но е сгрешил…

— Какво значи това?

— В момента не мога да ти обясня, премери й температурата.

Когато Севаро постави термометъра, езичето бързо се покачи на 39 градуса.

През това време Фатима й даваше лекарство, но като видя, че стажантката не го поема, предпочете да й сложи инжекция.

— Каква е температурата? — попита тя, докато приготвяше иглата.

— 39 градуса.

— Лошо! Много лошо!

— Защо?

— Някой трябва да я наблюдава през цялата нощ. Можеш да избереш някой от стажантите, ако…

— Аз ще остана — прекъсна я Севаро.

— Сигурен ли си?

— По-сигурен съм от всякога.

— Добре. Сега ме слушай внимателно. Оставям ти антибиотик и сироп, който ще й дадеш само ако видиш, че се влошава. Разбра ли?

— Разбрах! И така, върви да си починеш и бъди сигурна, че Анджела вече е в добри ръце.

Фатима излезе, а капитанът придърпа един стол и се настани близо до леглото на стажантката. Преди да заспи, Севаро си припомни как Арчибалд държеше ръката й, и отново изпита ревност. Но бързо се отърва от този спомен и уморен затвори очи.

Нощта щеше да бъде дълга…

… Капитанът сънуваше онази буря, в която изчезна Куинси. Той викаше, търсеше го, но момчето го нямаше. Вместо него от мъглата излезе Анджела.

„Дойдох да те отведа — каза тя. — Ние заедно ще открием Куинси, защото го обичаме много, защото за нас той е жив и ще живее вечно в сърцата ни.“

Капитанът застина в съня си.

„Коя си ти, Анджела де Каста? Защо винаги се появяваш в съня ми?“

Той се мяташе на стола. В съня си той я молеше да му каже коя е, и защо търси Куинси. Може би всичко щеше да се разкрие много бързо, ако не беше силният писък на изгарящата от треска стажантка:

— Куинси…

Севаро подскочи като ужилен и се приближи до Анджела.

— По дяволите! — изруга той — Как можах да заспя?

Погали я по челото и изтръпна. Тя гореше и по всичко личеше, че температурата й се е покачила. Капитанът й даде сиропа, тъй като прецени, че точно сега е моментът да го изпие.

Преценката му се оказа вярна.

Анджела спря да бълнува и се усмихна в съня си.

Какво сънуваше тя?

Сънуваше онзи ден, в който се сбогува с Куинси.

„Сбогом, Анджи! Тръгвам на път и ще се върна като офицер. Спомняй си за мен и не забравяй, че те обичам!“

Внезапно на лицето и се изписа болка.

Болката от новината във вестника. На първа страница с големи букви бе изписано:

Тя почти скочи, но някой я погали по челото. Усети топлината на ръката, която галеше нейната. Някой, който бе близо до нея, й говореше. Тя не знаеше кой е, но почувства как топлината му сгрява сърцето й. После потъна в дълбок, спокоен сън.

Севаро не можа да заспи повече!

През цялото време той държеше ръката й, а мислите му бяха объркани.

Чувствата също!

Отново се запита защо изпита ревност, когато видя Арчибалд да гали ръката й.

Възможно ли бе да се е влюбил в нея, или това бе просто заблуда?

„Не, не може да съм се заблудил! — помисли си той. — Напоследък постоянно мисля за нея. Всъщност тя завладя сърцето ми още щом стъпи на борда на този кораб.“

— По дяволите! — изруга той. — Сигурно полудявам.

Вратата внезапно се отвори и той се обърна.

Беше Фатима.

— Как е тя?

— По-добре е, пулсът и е умерен, а треската вече отмина. Колко е часът?

— 5:30 сутринта.

— Време е да събудя стажантите — каза Севаро и понечи да стане.

— Самюел ще свърши тази работа, защото имам важна новина за теб, която трябва да чуеш.

— Открила си Куинси? — попита той с надежда.

— Не, открих сестра му.

— Сестра му? Но… капитанът беше удивен — Коя е тя?… Къде е?…

— В интерес на истината тя е точно зад теб — каза Фатима и посочи леглото в ъгъла.

— Анджела! — възкликна Севаро — Не… не сестричке, трябва да си се объркала. Та тя дори не носи неговото име.

— Погледни това — тя му подаде папка с документи — от археологическия институт са. Сменила си е името, когато е постъпила във военното училище.

— Господи! — простена капитанът. Тя ще ме намрази, когато разбере, че аз съм виновен за изчезването на Куинси.

— Тони, по-добре върви да си починеш. Аз ще остана при нея. Скоро ще се събуди и ще си поговорим.

— Ще й кажеш ли за мен?

— Тя трябва да знае, че правим всичко възможно, за да открием брат й. Ще се опитам да й разясня случилото се преди десет години.

— Отивам да си почина — каза Севаро — Всички тези разкрития ме изтощиха докрай.

Фатима остана при болната, докато се събуди.

Тъкмо обмисляше как да започне разговора, когато Анджела отвори очи.

— Къде съм? — попита тя.

— На сигурно място.

— Коя сте вие?

— Аз съм лекар, освен това съм сестра на полковника.

— Но какво се е случило? Защо не съм в моята каюта?

— Намериха те на стълбите в безсъзнание, имаше треска. Как се чувстваш сега?

— Добре, струва ми се — каза колебливо Анджела. — Само съм малко замаяна.

— Това е от лекарствата. Утре ще си напълно здрава.

Фатима замълча за момент, сякаш да събере мислите си.

— Виж, Анджела, трябва да говоря с теб, но не зная как да започна.

— За какво се отнася?

— Отнася се за брат ти! — на един дъх изрече Фатима.

— За брат ми? — Анджела бе крайно изненадана. — Но…

— Добре, ще говоря направо. Освен че съм лекар, аз съм и журналист…

— Какво искате да кажете? — прекъсна я рязко стажантката.

— Искам да кажа, че преди десет години аз написах статията за Куинси. А днес съдбата те изпраща при нас, за да ни помогнеш да го открием.

— Искате да кажете, че…

— Да! Аз не вярвам, че той е загинал, тъй като тялото му не бе открито. Мисля, че е оцелял по някакъв начин, и може би дори не знае кой е. Много често корабокрушенците страдат от загуба на паметта и минават години, докато бъдат открити. Ще разберем какво се е случило, когато го открием, но засега трябва да чакаме. Брат ми ще дойде по-късно и ще ти обясни всичко.

— Брат ви? Не разбирам!

— По ирония на съдбата ти се намираш на същия този кораб, на който се е качил и Куинси преди десет години. С единствената разлика, че тогава корабът носеше името „Делфин“. Също така си настанена в неговата каюта.

— Значи капитанът е…

— Същият този човек, който обучаваше Куинси. Сега знаеш всичко. Остана само да ти кажа, че днес корабът носи името „Герой“ заради брат ти. Защото за нас той е герой. Моля те не обвинявай брат ми за случилото се. Той няма никаква вина, макар че до днес не успя да преодолее това чувство, нито болката и отчаянието. За него Куинси беше по-малък брат, какъвто винаги е искал да има. Моля те единствено да му простиш и да събереш сили за по-нататъшното издирване на Куинси.

— Ще се опитам! — промълви Анджела.

Тя беше потресена от чутото.

Капитанът и сестра му се опитваха да открият брат й. Точно това целеше и тя, когато се качи на този кораб.

Но съвсем не бе очаквала, че това е същият този „Делфин“, на който някога се качи Куинси.

Не бе успяла да преосмисли всичко, когато сънят я надви. Но беше щастлива, че Фатима и разказа всичко.

Някой ден щеше да открие Куинси, а без да подозира, бе открила и голямата си любов.