Възходът на Дерините

Десета глава

Думите на нападателя накараха двамата мъже да действат. Дънкан хвърли свещта си на земята и я стъпка, сетне подхвърли меча на Морган. Морган вече бе отпуснал изпадналия в несвяст Келсън на пода до нозете си и измъкна оръжието от ножницата си с мълниеносен жест. До него Дънкан извади меча на Келсън и също се приготви за бой.

Най-младият от тримата нападатели веднага въвлече Дънкан в битката, притискайки го до ъгъла. А останалите двама нападнаха Морган с рапира и широк меч, чиито удари прозвънтяха по острието на Морган като чукове о наковалня.

След първоначалния сблъсък Морган се хвърли напред и успя да парира двамината си врагове, лесно, методично, по-малко загрижен за това да ги победи, отколкото да се старае да бъде постоянно между тях и отпуснатото тяло на Келсън зад него. Тънката кама отново блесна в дясната му ръка и той я употребяваше като добро преимущество да отклонява случайния замах на рапирата. Но тя бе, разбира се, напълно неефикасна срещу ударите на меча, които продължаваха да се сипят върху него.

Също така се страхуваше да не се хвърли в пълна защитна маневра. Боеше се да приема предизвикателствата, което означаваше да остави Келсън открит за атаките. Още не се бе уверил кои са нападателите и не можеше да рискува живота на принца, за да разбере. Погледна встрани и разбра, че Дънкан също не може да му помогне.

Дънкан си имаше свои проблеми в ъгъла, мъчейки се да се справи с положението. Острието на Келсън бе по-късо и по-леко, отколкото оръжието, с което бе свикнал да си служи. В резултат на това беше в изключително неизгодно положение, с тънко и късо острие срещу мъжа, който го превъзхождаше по ръст, тежест, умение да борави с меча и натрупания с годините опит.

Не че му липсваше умение. Дънкан бе първият син на знатен благородник, обучен в добрите традиции на бойното изкуство и кален в многогодишни тренировки. Но сегашните условия не му се нравеха. Той притежаваше само слабото оръжие, за да се защити — но то не можеше да нанесе дори драскотина върху една метална ризница. Хората не вдигаха често оръжие срещу свещеник, особено от неговия ранг.

Той се бореше безстрашно да намери излаз — и най-сетне успя!

Очевидно съперникът му също бе усетил преимуществото му и в резултат на това силите му го напуснаха и той заотвръща на ударите с по-малка бързина, отколкото бе способен.

Това му струва живота. Дори когато осъзна грешката си, острието на Дънкан се стрелна към по-беззащитната част от ризницата му и го прониза в сърцето. Той грохна на пода и с изненадано изражение на лицето спокойно предаде богу дух.

След като захвърли окървавения меч на Келсън, Дънкан се взря в мрака, опитвайки се да прецени към кого от противниците на Морган да се насочи. Решението не се оказа трудно. Ако Морган трябваше да парира още много удари от широкия меч, нямаше съмнение какъв щеше да бъде резултатът.

Като се прокрадна тихо зад един от мъжете, Дънкан протегна пред него ръце с допрени длани, сетне бавно ги раздалечи. При това движение малка сфера от зелен огън закръжа из въздуха, след което се насочи към главата на нападателя. Щом докосна шлема му, проблесна ярка арка от зелен пламък. Мъжът изкрещя и се свлече зашеметен на пода. Падането му толкова разтревожи компаньона му, че Морган лесно го обезоръжи и го притисна до стената.

Тримата чуха шума от приближаващите се стражи извън покоите на краля, които пристигнаха и зачукаха на вратата, с викове на ужас, щом откриха съдбата на стражите, нападнати отвън от тримата нашественици. Ударите ставаха все по-настоятелни.

— Ваше Величество! — извика глас, врязващ се в суматохата отвън. — Добре ли сте? Генерал Морган, какво става? Отворете вратата, или ще я разбием!

Морган бързо насочи върха на острието си към пленника и се отправи към вратата след успокоителното кимване на Дънкан. Преди мъжът да успее да реагира, Дънкан се плъзна край него и го докосна по челото, заповядвайки му нещо с тих глас. Мъжът зарея поглед в далечината и отпусна ръце, неспособен да устои на чародейството на свещеника.

— Не си ме виждал — прошепна Дънкан и погледна мъжа дълбоко в очите. — Видял си само принца и Негово Благородие. Разбираш ли какво ти казвам?

Мъжът бавно кимна.

Дънкан пусна ръката му и се отправи към балконските врати, кимвайки на Морган. Мъжът нямаше да издаде присъствието му за нищо на света, бе сигурен в това. Би било трудно да обясни как се е озовал в покоите на принца в този късен час.

Щом Морган повдигна резето на вратата, поставил камата в ножницата й, чу глухо стенание от ъгъла, където лежеше Келсън — сигурен знак, че принцът идва на себе си. Щом вратата се отвори с трясък, той пристъпи в средата на стаята и мислено отправи сила и увереност към Келсън. Стаята се изпълни с въоръжени стражи.

Капитанът на стражите — същият, когото бе срещнал рано следобед, се огледа из стаята, докато хората му се погрижиха за затворника на Морган, после се приближи до него със заканително протегнат меч.

— Стойте на мястото си, генерал Морган, и свалете оръжието — отсече той, следвайки с острието си всеки жест на високия, рус лорд. — Къде е Негово Величество?

Морган нямаше защо да се оглежда наоколо, за да разбере, че е заобиколен от многочислен отряд. Извинително вдигна рамене и насочи меча си към пода, после се обърна и пристъпи към лежащия Келсън. Никой не го спря, щом коленичи до момчето.

— Добре ли си, мой принце? — попита той и му помогна да се изправи.

— Добре съм — измърмори той, дишайки дълбоко, за да успокои вълнението си и подреди мислите си. — Само че не съм свикнал да ме нападат по време на сън.

Обходи с поглед стаята, схващайки от пръв поглед ситуацията и инстинктивно почувства, че е по-добре засега да премълчи истината. Тези мъже нищо нямаше да разберат. Точно сега бе най-добре да следва разпорежданията на Морган.

Той си пое още веднъж дълбоко дъх и се обърна към капитана на стражите.

— Как влязоха тези хора тук, капитане?

Капитанът веднага зае отбранителна позиция.

— Не зная, Ваше Величество. Очевидно са нападнали стражите вън. Трима са мъртви и поне четирима са тежко ранени.

Келсън кимна. Сега всичко му стана ясно.

— Разбирам. Кои са нашите нападатели, Морган?

Морган се приближи до останалия жив разбойник, все още на колене, и свали шлема и качулката му. Лицето отдолу му отвърна с гневен поглед и внезапно се изкриви от ярост.

— Лорд Едгар от Мателуейт! — възкликна Келсън.

— Не е ли той един от вашите васали, генерал Морган? — попита капитанът, отново вдигайки меча.

Морган долови заплашителната нотка в гласа му и предпочете ръцете му да са свободни, когато се извърна да отговори.

— Да, от моите хора е, капитане. — Той се обърна и търпеливо се втренчи в Едгар. — Имаш ли нещо против да ни обясниш какво бе това, Едгар? Обзалагам се, че имаш основателни причини да извършиш предателство срещу нашия крал.

Едгар изглеждаше объркан за миг, после виновно вдигна очи към Келсън.

— Ние само следвахме заповедите ви, Ваше Благородие.

— Чии заповеди, Едгар?

Едгар се заизвива на пода.

— В… вашите заповеди, милорд.

— Моите заповеди…

— Морган ли ви заповяда да убиете краля? — негодуващо просъска капитанът и насочи меча си към гърлото на Морган.

— Достатъчно! — заповяда Келсън, като отблъсна оръжието на капитана настрана. — Лорд Едгар, бихте ли могли да бъдете малко по-обстоятелствен.

Едгар неспокойно се размърда, после падна на колене и сведе глава, вдигайки ръце в молба за пощада.

— Моля ви, Ваше Величество, простете ми! — захленчи той. — Не исках да го сторя! Той… той упражнява особено въздействие върху хората. Може да ги накара да направят всичко, което пожелае. Той…

— Престани! — изстреля думите си Келсън с горящи от гняв очи.

— Ваше Величество — настоя капитанът, опитвайки се да се приближи до Морган — позволете ми да го арестувам, моля ви! Вие сам знаете, че това, което слуховете говорят за него, е самата истина — той е чудовище, убиец…

— Лъжеш — отсече Келсън, обръщайки хладните си Халдейнови очи към капитана. — Морган не е предател!

— Ваше Величество, кълна ви се — започна Едгар с ужасен, умоляващ поглед.

— Млък!

В стаята настана тишина, с изключение на тежкото, дрезгаво дишане на Едгар и дълбокото равно дишане на Келсън. Той погледна изкосо Морган, очаквайки някакъв знак за действие, ала го видя само едва доловимо да поклаща глава. Сам трябваше да намери начин да се справи с положението. Всичко, което би могъл да произнесе или стори Морган в този момент, само щеше да утежни нещата.

Келсън погледна отвисоко Едгар.

— Ставай.

Щом Едгар се подчини, Келсън обгърна с поглед всяко лице поотделно около себе си.

— Въобразявате си, че Морган лъже, така ли? И мислите, че го закрилям и че ме е измамил, както и вас? — Той стрелна гневно с поглед Едгар. — Ала аз твърдя, че това е човекът, който лъже. Твърдя също така, че Морган никога не е молел някого да отнеме живота ми. Той е дал тържествена клетва на баща ми да ме пази и е човек, който държи на думата си.

Той продължи, като се взря право в очите на Морган.

— Не, Едгар е лъжецът. И сега трябва да открием защо е извършил това зло и за кого. Ще помоля Морган да го разпита. Всички вие знаете за Деринийската му сила и за това, че може да упражни натиск, за да изкопчи истината. И тъй като не му вярвате, винаги може да възникне подозрение, че упражнява контрол над отговорите.

Той свали очи от Морган и се приближи до Едгар. В тишината, възцарила се в стаята, той отправи поглед към обвиняемия.

— Господа, като истински син на баща си добре мога да отгатна кога един човек лъже! И също така мога да открия истината!

Той долови погледа на Едгар и прикова очи в него.

— Лорд Едгар от Мателуейт, погледнете ме! — заповяда той. — Кой съм аз?

Едгар сякаш не можеше да откъсне очи от лицето на момчето и Морган слисан го изгледа. Дънкан навярно го бе научил да чете мисли!

— Кой съм аз? — повтори Келсън.

— Вие сте принц Келсън Синил Рис Антъни Халдейн, наследникът на моя господар крал Брайън — отвърна Едгар с равен глас.

— А кой е този? — попита Келсън и посочи към Морган.

— Лорд генерал Аларик Антъни Морган, мой господар, Ваше Величество.

— Добре — отвърна Келсън, присвивайки очи в съсредоточение. — Лорд Едгар, наредил ли ви е Морган да ме убиете?

Едгар отвърна прямо, без да трепне с очи.

— Не, Ваше Величество.

Стражите неловко се размърдаха и глухо мърморене изпълни стаята. Капитанът наблюдаваше невярващо сцената.

— Тогава кой ви заповяда да ме убиете, лорд Едгар?

Очите на Едгар се разшириха, сякаш в него се разиграваше мъчителна вътрешна борба. Той избъбри:

— Не вас дойдохме да убием, Ваше Величество, а лорд Аларик! Такава смърт трябва да сполети всички убийци, които нападат беззащитни хора в тъмнината.

Той се отскубна от стражите и се нахвърли върху Морган, опитвайки се да вкопчи ръце в гърлото му, но Морган спокойно отстъпи встрани и го укроти, връщайки го към охраната на стражите. Едгар продължи да се боричка в ръцете им и Келсън вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Обяснете ми, Едгар — изплющяха като камшик думите му и той се приближи до пленника, — кой убива безпомощни люде по тъмните ъгли? За какво става дума?

— Морган знае! — просъска заловеният. — Попитайте го как младият Майкъл Дефорест предаде Богу дух, пронизан от кама, докато бдеше на стража в тъмните коридори на двореца. Попитайте го знае ли, че след като си е свършил работата надве-натри, Дефорест все още е имал достатъчно сила да изпише знака на убиеца върху пода с кръвта си — изображението на Грифона на Коруин!

— Какво? — зяпна капитанът.

Стаята отново се огласи от мърморене, този път по-възбудено. Слисан, Келсън още веднъж прикова поглед към Морган!

— Знаеш ли за какво говори? — прошепна момчето.

Обсъжданията около него се прекратиха и всички напрегнаха слух, за да чуят отговора на Морган. Около десетина меча се бяха насочили сега към генерала и всеки от стражите пристъпи по-близо при последните думи на Едгар.

Морган поклати глава.

— Как ли пък не — чу се тих глас отзад.

Келсън впери остър поглед в посоката на коментара, обърна се към Едгар и го прониза с очи, като задълго ги задържа върху лицето му.

— Лорд Едгар, откъде знаете, че това е истина?

Едгар се поуспокои от погледа на Келсън.

— Видях го със собствените си очи, милорд. Лорд Лорънс и Харълд Фицмартин бяха с мен.

— Истинският убиец ли видяхте или само трупа? — настоя да узнае Келсън.

— Трупа.

Келсън смръщи вежди и замислено прехапа устни.

— И как направихте откритието си, Едгар?

— На… На нас…

— Продължавайте — заповяда Келсън.

— На нас… ни казаха да отидем на това място в коридора — неохотно изломоти Едгар.

— И кой ви нареди да отидете там? — упорстваше Келсън. — Кой е бил осведомен за убийството и ви е наредил да отидете на местопрестъплението?

Раменете на Едгар потрепериха.

— Моля ви, Ваше Величество, не ме принуждавайте да…

— Кой ви нареди да отидете там? — заповеднически запита Келсън и очите му блеснаха.

— Ваше Величество, аз…

Изведнъж, преди някой да го спре, Едгар се завъртя и измъкна кама от пояса на един от стражите. Докато Морган съумее да реагира, хвърляйки се напред, той вече знаеше какво ще се случи и че няма да може да го предотврати.

Докато ръцете на Морган достигнат Едгар, вече бе твърде късно. Камата се бе забила дълбоко в корема на мъжа и той се олюля и се свлече на пода. Морган и смаяните стражи изправиха тялото му на земята и капитанът загледа ужасен това, което се бе случило.

— Той… предпочете да загине от собствената си ръка, вместо да издаде името на покровителя си, Ваше Величество — прошепна капитанът и хвърли разтревожен поглед към Морган. — Каква ли нечиста сила може да накара човек…

— Изведете го оттук — нареди кратко Келсън. — И отведете приятелите му с него. Да се надяваме, че тази нощ няма вече да ни безпокоят.

Щом стражите се подчиниха, той се извърна, сигурен, че ред изплашени очи следят всяко негово движение. Морган застана встрани, докато стражите извършваха щателен оглед на покоите на принца, опитвайки се да изглежда по-малко подозрителен. После се прокрадна в коридора.

Дери, Бог да му е на помощ, беше някъде там. Ако бе следвал инструкциите, а нямаше съмнение в това, той трябваше да е сред стражите, нападнати от похитителите. Трима мъртви и четирима тежко ранени, бе казал капитанът. Дано Дери да беше сред живите!

Сцената в коридора приличаше на кланица. Навсякъде лежаха тела: някои бездиханни, други заобиколени от стражи или хирурзи. Помощниците отнесоха двама и Морган втренчи поглед в минаващите, но не зърна Дери.

Разтревожен, той търсеше приятеля си сред сгърчените тела, докато накрая видя познатия син плащ край стената. Един хирург току-що се бе изправил, след като бе изследвал страничната рана на тялото под плаща и обърна мрачното си лице към Морган.

— Съжалявам, но се страхувам, че за този човек не може да се направи нищо, милорд — каза мъжът, поклащайки глава. — Той ще умре само след няколко минути. Трябва да бъда при онези, на които бих могъл да окажа помощ. — Той бързо се отстрани, очевидно неразпознал външността на ранения.

Морган коленичи до отпуснатото тяло и отдръпна част от плаща, покриващ лицето. Това беше Дери.

Щом го погледна и докосна ръката му, в главата му прокънтяха думите на жената, облечена в сиво: „Ще те накарам да си платиш… и ще направя всичко възможно да унищожа онези, които обичаш най-много, бавно, един по един…“

Пръв беше Брайън, после лорд Ралсън, младият Колин от Фиана, помощниците му. А сега умираше и Дери. И нищо не можеше да направи…

Взе отпуснатата длан на приятеля си в ръка и повдигна клепача му. В Дери все още мъждукаше слаба искрица живот. Ужасна рана бе разкъсала плътта му отстрани, може би засегнала жлъчката и Бог знае още какво. Главните артерии навярно също бяха разкъсани, защото от раната бликаше кръв с всеки удар на сърцето.

Морган измъкна кърпичка от ръкава си и я притисна силно до раната, опитвайки се да спре кървенето, макар и да знаеше, че опитите му са безсмислени. Ако можеше да направи нещо… да премахне всички последствия, сякаш нищо не се бе случило… Ако можеше да призове някоя неведома, лековита сила…

Той внезапно се изправи, стъписан от идеята, която го бе осенила. Някога, преди много години, бе чел за подобна лековита сила — сила, която Дерините владееха. В древни времена те бяха практикували това изкуство.

Но не… Онези лечители бяха изцяло Дерини, идеално обучени, упражняващи пълен контрол върху, целия арсенал от могъществото на Дерините — а не половинка като него. И времената тогава бяха различни: в епоха, в която хората вярваха в чудеса и в Божията сила, не бе трудно да се управлява. Кой знае?

И все пак, ако Дери имаше дори нищожен шанс да оживее и ако той, Морган, би бил способен по някакъв начин да повика тази забравена сила от миналото — само един Бог знаеше…

Трябваше да опита.

Той положи леко ръце върху челото на Дери и започна да се концентрира, за да прогони ненужните мисли от съзнанието си и да се успокои, доколкото е възможно, използвайки печата с грифона като точка на съсредоточаването, както бе направил преди със своето видение.

Затвори очи и започна да призовава оздравителната сила, която му бе нужна, концентрирайки се изцяло върху желанието си Дери да оцелее.

В мрачния коридор бе студено, ала капчици пот оросиха челото му и се застичаха по брадичката му. Той неясно усещаше как потта избива по топлите му длани.

И тогава чудото се случи. За миг Морган придоби усещането за друг чифт ръце върху своите, за друго присъствие, пронизващо съществото му, даващо живот и сила на отпуснатото под пръстите му тяло.

Дери отвори очи и въздъхна дълбоко. Миглите му затрептяха и дишането му се успокои, подсказващо за дълбок сън.

Очарован, Морган отдръпна ръце от челото на младия мъж и посегна към кърпичката си, която покриваше раната. Спря се за миг, полууплашен да не развали магията, после внимателно вдигна кърпичката от раната.

А тя бе изчезнала, бе излекувана — без нито един белег или драскотина, които да подсказват къде е била! Морган се взря невярващо в ръцете си, после бързо провери ръката на Дери, увита в превръзката — и тази рана беше изличена! Той застана на пети, все още не можещ да осъзнае случилото се.

Тогава чу зад себе си глас, който вледени кръвта му и от който малките косъмчета на врата му настръхнаха.

— Добре направено, Морган! — произнесе гласът.