Дванадесета глава

Смехът със сигурност маскира разтревожената душа

Рано сутринта тишината бе нарушена от леки удари по вратата и Морган, моментално нащрек, напрегнато отвори едно око. Светлината в стаята показваше, че е време за ставане и бърза преценка на собственото му състояние го увери, че краткият му сън е достатъчен. Каквото и да се случеше, сега бе подготвен за него.

Стана от леглото, пристъпи към вратата и внимателно постави ръка на бравата, улавяйки с бързо движение дръжката на камата. Застана плътно до вратата и с нисък глас извика:

— Кой е там?

— Родри, камерхера на двореца, Ваше Благородие — отвърна глас отвън. — Кралските гардеробиери искат да знаят кога Негово Величество ще бъде готов за банята си и пробата. Времето вече напредва.

Морган пъхна обратно камата в ножницата си и повдигна резето. На вратата се показа достолепен, белокос джентълмен в наситено бургундско червено, който незабавно се поклони в почтителен поздрав.

— Ваше Благородие.

— Колко е часът, лорд Родри? — попита тихо Морган.

— Минава пет, Ваше Благородие. Трябваше да се отбия по-рано, но си помислих, че с Негово Величество се нуждаете от повечко сън. Има още цял час до започването на церемонията.

Морган се усмихна.

— Благодаря ви, лорд Родри. Кажете на гардеробиерите, че Келсън скоро ще отиде при тях. И вижте също дали можете да намерите помощника ми, лорд Дери. Ако се появя на коронацията в този си вид, за никого не ще има съмнение, че съм същият нехранимайко, за когото се разнасят какви ли не слухове.

Той многозначително прокара ръка по наболата златиста четина на брадичката си и камерхерът скрито се подсмихна. Той и Морган бяха приятели отдавна, още от дните, когато Морган бе влязъл за пръв път в кралския дворец като паж. Родри беше камерхер дори тогава и времето, което прекарваха заедно бе довело до дълбока дружба с течение на годините. Малкото момче със златисти коси бе грабнало сърцето на Родри тогава и сега той му оставаше предан приятел.

Очите му блеснаха от разбиращо съчувствие, щом погледна Морган право в лицето.

— Никога не е съществувало и съмнение по въпроса, нали, Ваше Благородие? — сухо промълви той с тон, неизискващ отговор. — Има ли нещо друго, което Ваше Благородие би пожелал?

Морган отрицателно поклати глава, после щракна с пръсти, като се досети за една неотклонна молба.

— Да. Изпратете хора да повикат монсиньор Маклейн. Келсън ще иска да го види, преди да потегли към катедралата.

— Добре, Ваше Благородие — поклони се Родри.

Щом Морган затвори вратата и спусна резето, внезапно осъзна, че в стаята бе станало отново студено, така че прошляпа с боси нозе по пода, за да разръчка остатъците от въглени в камината и да накладе огън с повече дърва. Доволен, че отново се е разбумтял, той прекрачи бързо до балконските врати, стъпвайки внимателно на пръсти, щом голите му пети докосваха студените плочи.

Когато дръпна тежките сини сатенени завеси, за да пропусне бледите лъчи на слънчевата светлина, той забеляза, че е наблюдаван. Осъзна се и се усмихна на Келсън, щом оправи завесата, после се приближи до леглото на момчето и седна до него.

— Добро утро, мой принце — бодро го поздрави той. — Как се чувстваш?

Келсън седна на леглото и се зави до брадичката с одеялата.

— Хмм, студено е. И съм гладен. Кое време е?

Морган се засмя, протегна се и погали Келсън по челото, после взе ранената му ръка и заразвива превръзката.

— Не е чак толкова късно, колкото си мислиш, мой принце — засмя се той. — Твоите телохранители приготвят банята ти, след броени секунди ще бъде затоплена. И знаеш още, че нямаш право да се храниш преди коронацията.

Келсън ядосано се хвърли обратно в леглото, после се наведе, за да види как Морган сваля превръзката му. Освен две розови следи от убождане нищо друго не издаваше ритуала от предишния ден. Морган сгъна ръката му и Келсън бе поразен, че не бе останала и следа от очакваната болка при движение.

Той разтревожено се взря в Морган, щом той освободи ръката му и свали превръзката.

— Всичко наред ли е?

Морган успокоително потупа момчето по рамото.

— Няма проблеми. Здрав си като камък.

Келсън се усмихна, после се хвана за рамката на леглото и стана от него.

— Значи няма нужда да съм на легло, така ли?

— Ни най-малко.

Морган се пресегна, вдигна наметалото на Келсън от нозете му в леглото и го задържа така, че момчето да се пъхне в него. Келсън се загърна по-плътно, бързо пришляпа до камината и се тръсна на кожата пред нея, за да се постопли.

— Ъмм, така е по-добре — измърмори той, потърка бързо ръце и приглади разчорлената си коса. — Сега какво следва?

Морган се присъедини към него и разръчка огъня.

— Първо, трябва да се изкъпеш. Вече трябва да са готови с банята. После ще изпратя да повикат гардеробиерите ти, за да те облекат.

Келсън спря да потрива ръце и сбърчи неодобрително носле.

— Дяволите да го вземат, мога да се облека и сам.

— Един крал трябва да притежава гардеробиери в деня на коронацията си — засмя се Морган, хвана момчето за ръка и му помогна да се изправи. — Така е по традиция. Освен това, не е необходимо да затормозяваш мозъка си с механиката на слагане на странни плащове, когато трябва да мислиш за отговорностите си към кралството.

Той побутна Келсън към вратата, водеща към тоалетната стая, ала момчето се закова и отправи към Морган подозрителен поглед.

— Значи, трябва да имам гардеробиери, така ли? И колко на брой?

— О, не повече от шест-седем, да речем — отвърна Морган, невинно повдигайки вежди.

— Шестима! — негодуващо възкликна Келсън. — Морган, нямам нужда от шестима гардеробиери!

— Това бунт ли е? — скара се престорено Морган, неспособен да сдържи усмивката си.

Знаеше как се чувства Келсън пред личната си прислуга — той също мразеше излишната суматоха. Ала имаше моменти, когато това не можеше да бъде избегнато. Келсън знаеше това и изражението му подсказваше, че го осъзнава. Но съществуваха и други признаци, че Морган не е произнесъл последната си дума.

Щом момчето открехна вратата и надникна в съседното помещение, то внезапно се обърна и се взря в Морган с изражение на комично възмущение.

— Все пак си мисля — рече разгорещено то, — че си планирал умишлено всичко това.

— Умишлено планирах да те направя крал — скара му се Морган, тъй като търпението му се изчерпваше. — А сега влизай вътре!

Той направи жест, сякаш искаше да сграбчи момчето и Келсън бързо се вмъкна през вратата. Тя се затвори с трясък, но малко след това момчето провря глава и се изплези на Морган.

Морган извърна очи към небето в мълчалива молба към който и да било светец, упражняващ власт над прищевките на кралските принцове. Зрелостта на Келсън от вчерашния ден и нощта сякаш напълно се бе изпарила. Надяваше се принцът да не продължава в същия дух през целия ден.

Преди да се замисли за следващото си действие, на вратата отново някой почука.

— Кой е там?

— Дери, милорд — отвърна познатият глас.

Морган се приближи до вратата и дръпна резето, за да пропусне Дери. Той бе придружен от двама оръженосци, които носеха гореща вода, кърпи и чисто бельо. Самият Дери изглеждаше отпочинал и освежен в новичката си ливрея. Разрезът от лявата му ръка бе изчезнал, мълчалив свидетел на предишната вечер.

— Радвам се да те видя напълно възстановен — посрещна го Морган.

— Да. Странна работа, нали, милорд — сухо продума Дери. — Не мисля, че бихте желали…

— Да оставим това за по-късно, Дери — прекъсна го Морган, леко поклащайки глава. — Точно сега изпитвам неотложна потребност от земни удоволствия — като една гореща баня например.

— Да, милорд — отвърна Дери, схванал намека и кимна на двамата оръженосци да го придружат. — Само ако ме последвате, джентълмени, ще ви покажа как Негово Благородие обича нещата да са изпипани.

Морган поклати глава и се разсмя, щом Дери пое нещата в свои ръце, после ги последва в стаята. Поне нямаше да се представи на коронацията като легендарния Дивак от Торент. А обяснението за Дери щеше да отложи, докато не останеха насаме.



На друго място в двореца друг мъж, чийто ден бе започнал няколко часа по-рано на едно далечно място, също бе погълнат от важна задача. Той бе дошъл от обятията на една изумително красива и зла жена, носен върху крилете на магията на Дерините, за да изпълни една специална задача и да се върне обратно.

Той очакваше в нишата на един от главните коридори да дойде някой. Мина голяма група от пажове и оръженосци в официални ливреи, натоварени с плащове в бяло и златисто, предназначени вероятно за Келсън. Но не тях очакваше той тази сутрин.

Когато свитата минаваше покрай него, той се престори, че е увлечен в пристягане на златната катарама на наметалото си. Ала след като остана сам, поднови своето бдение.

Може би десетина минути след тази му хитрина и след още три повтаряния на номера с пристягането на плаща, въжделеният обект на очакването му се появи, както знаеше предварително: двамина кралски оръженосци, носещи прекрасно наметало от червено кадифе и лъскава дървена кутия със скъпоценности.

Ян идеално програмира срещата, пристъпвайки пред тях точно в момента, когато се появиха в нишата срещу него. При маневрата му един от тях се препъна, както беше предвидено. Ян се впусна в обстоятелствени извинения и помогна на младия мъж да стъпи здраво на крака, присъединявайки се към събирането на дрънкулките и верижките, които се бяха разсипали от дървената кутия.

Младият мъж така и не провери съдържанието й след инцидента; изобщо не си бе и помислил, че също така младият лорд Ян може да е заменил една изключително красива значка с друга — тази на кралския Шампион.



В покоите на Келсън Морган се погледна критично в огледалото, докато избърсваше последните следи от сапун по брадичката и ушите си. След банята и бръсненето той се почувства нов човек. Да седиш с чиста риза и бричове бе по-голям лукс, отколкото си бе представял от месеци насам. Това бе почти достатъчно да се наслади на щастието на благородническото си потекло.

След като Дери освободи двамата оръженосци, помагащи му до този момент, през вратата се промуши Дънкан с мълчалив знак към младия лорд на Покрайнините да не предупреждава за появата му. Пристъпвайки тихо зад Морган, той размени мястото си с това на Дери и продължи да изчетква мъхнатата кърпа, подаваща се изпод бялата му ленена яка.

— Добре, добре! Блудният син търси начин да поправи външността си!

Морган рязко се извъртя на място от изненада, после си отдъхна и се усмихна, когато разбра, че това е Дънкан. Той освободи Дери с махване на ръка и го отпрати да се захване с другите си задължения, сетне се настани на стола, а Дънкан го заобиколи и застана пред камината.

— Друг път недей да ме изненадваш така — отправи му забележка Морган. — Ако Дери не беше тук, можех да ти отсека главата, преди да съм разбрал, че това си ти.

Дънкан се усмихна и се отпусна нехайно на облегалката на друг стол.

— Щеше да разбереш навреме — тихо възрази той. — Предполагам, че си прекарал спокойна нощ без повече събития, така ли е?

Морган кимна.

— Какво друго би могло да се случи?

— Земетресения, наводнения, още чудеса, какво ли не — сви рамене Дънкан. — Както и да е, тази сутрин имам малка изненада за теб.

— Сигурен ли си, че ще мога да я понеса? — попита Морган със съмнение в гласа си. — След изненадите, които ми бяха поднесени през последните двайсет и четири часа, не съм уверен, че ще издържа повече.

— О, това не е нещо кой знае какво — отвърна Дънкан с комична гримаса. Той бръкна под пояса си и извади нещо, обгърнато в кадифен плат, което пъхна в ръката на Морган.

— Келсън ме помоли да се погрижа да получиш това. Изглежда, че възнамерява да те направи свой Шампион.

— Свой Шампион? — промълви Морган, като примига срещу проницателния взор на Дънкан. — Откъде знаеш това?

— Е, в края на краищата Келсън споделя с мен някои неща, за които не те уведомява — обясни Дънкан, извърнал невинно поглед към тавана. — Освен това, кой мислиш, че ще бъде назначен, ти, бесен боен кон такъв. Аз ли?

Морган доволно се засмя и тръсна русата си грива, след което охотно разгърна бархетния плат. В него бе завит масивен пръстен с герб — овален оникс, гравиран със Златния лъв на Гуинид. Морган се вгледа очарован, после духна срещу него и го потърка о ръкава си.

Скъпоценният камък блестеше като мразовита нощ, щом го постави на безименния пръст на лявата си ръка. После отпусна китките на ръцете си. Лъвът на Гуинид и Грифонът на Коруин блестяха в алено и зелено на светлината.

— Не съм очаквал това — въздъхна накрая Морган, загледан смаяно в ръцете си. — Не разбирам също защо го е направил. Кралският Шампион е бил винаги наследствена длъжност.

Той отново погледна пръстена, невярващ на очите си и все пак съзнаващ неоспоримия факт, сетне леко поклати глава.

Дънкан се усмихна и обгърна стаята с поглед.

— Между другото, къде е Келсън?

— В банята — отвърна Морган, като взе един от излъсканите си до блясък ботуши и го потърка отново с парченцето плат. — Той е малко… — трябва ли да кажа „объркан“ — с толкова шивачи и гардеробиери тази сутрин. Искаше да знае защо не може да се облече сам. Постарах се да му обясня, че това е само една от кралските процедури, с които трябва да се съобразява и това навярно донякъде го удовлетвори.

Дънкан вдигна другия ботуш на Морган и се изкикоти.

— Когато забележи какво има да облича специално за случая, няма да се гневи толкова на своите гардеробиери. Много пъти съм бил благодарен дори на един-едничък прислужник, когато съм се приготвял за важна церемония — той въздъхна отегчено. — Винаги съществуват толкова много дребни, досадни връзчици и верижки.

Морган грабна ботуша си от Дънкан и изсумтя.

— Ха! Знаеш добре, че обичаш церемониите. — Той енергично се зае да четка ботуша си. — Между другото, имаше ли някакви тревоги тази нощ?

— Само докато заспя — отвърна Дънкан. Той наблюдаваше как Морган обува ботушите си, после взе обърнатата наопаки долна риза на братовчед си и я оправи. Морган провря главата и ръцете си в ризницата и я нагласи на раменете си, поглади светлите копчета за ръкавели и бялата си риза, които беше сложил след банята.

Той облече над нея фина риза от алена коприна и започна да я закопчава отпред. Дънкан отпусна ръкавите й до китките, след което взе горен жакет от черно кадифе, обшито със златна бродерия и перли. Морган тихо подсвирна пред екстравагантността на облеклото, сетне го облече без повече коментари. Той натъкми широките цепнати ръкави така, че отдолу да се вижда алената коприна, после вдигна ръце, докато Дънкан обвиваше талията му с пурпурночервен пояс.

Щом се пресегна за меча в износената му кожена ножница, прикрепена към пояса му с малка скрита халкичка, Дънкан се отдръпна назад, за да се полюбува на цялостния ефект. Свещеникът хвърли на Морган дълъг, изпълнен с възхита поглед, сетне поклати глава и повдигна вежди в комично отчаяние.

— Не, страхувам се, че няма как да се избегне — промърмори той. — Въпреки всичко, вярвам, че ще бъдеш най-дяволски красивият Шампион, който сме имали от години.

— Абсолютно си прав! — съгласи се Морган в наперена поза.

— И ще бъдеш още най-самонадеяният Шампион! — продължи братовчед му.

— Какво?

Дънкан негодуващо размаха пръст.

— Сега, Аларик, помни. Аз съм духовният ти баща. И ти казвам истината за твое добро!

Повече не можеше да сдържа сериозното си изражение. Морган пръв разбра шегата и се заля от смях с безпомощно провиснали ръце. Почти веднага след него и Дънкан избухна в истеричен кикот и се отпусна немощно в претрупания с одеяла и възглавници стол, без да е в състояние да се овладее.

Един прислужник в червена ливрея показа главата си от тоалетната стая на Келсън. Изражението му бе укоризнено, тъй като бе дочул гръмкия смях и със студен тон се обърна към двамата млади лордове.

— Има ли нещо, Ваше Благородие?

Морган овладя смеха си, поклати глава и махна с ръка към прислужника, после напълно изтрезня и отново извика.

— Още ли не е готов Негово Величество? Монсиньор Маклейн трябва скоро да потегли към катедралата.

— Вече съм готов, отче — съобщи Келсън, връхлетял в стаята.

Морган и Дънкан се изправиха зашеметени, неспособни да повярват, че този облечен в злато и в бяло принц бе същото момче, което бе коленичило с тях толкова уплашено предишната вечер.

В коприна и сатен, той стоеше пред тях като млад ангел, а кремавото бяло на одеждите му се нарушаваше само от изкусната игра на златото и рубините в обшивките им. Бе наметнат отгоре с великолепен плащ в цвят слонова кост, чийто колосан сатен бе богато украсен със златисти и сребристи скъпоценни камъни и подплатен в пурпурночервено.

В ръцете си държеше чифт светли кадифени ръкавици и позлатени и посребрени шпори. Върху гарваново черната си коса не носеше шапка, както подобаваше на некоронованите монарси.

— Зная, че си информиран за новото си звание — съобщи момчето, оценявайки промяната във външността на Морган с възхитен поглед. — Заповядай — подаде му той шпорите. — За теб са.

Морган застана на едно коляно и приведе глава.

— Мой принце, нямам думи.

— Глупости — отсече Келсън. — По-добре да не си оплиташ езика в напразни ласкателства, когато имам най-много нужда от теб.

Той подаде шпорите на Морган и му направи знак да се изправи, после се обърна към прислужника, който стоеше все още на вратата.

— Джилс, у теб ли са другите емблеми на Морган?

Мъжът се поклони и сигнализира на други трима прислужници да влязат, като двамина от тях носеха сандъчето с емблемите, което Ян бе пресрещнал в коридора сутринта. Третият носеше през раменете широк ремък за меч от червена кожа, с ръбове, обшити в злато. Тримата зачакаха следващия знак на своя предводител.

Келсън се обърна към Морган.

— Като кралски Шампион трябва да носиш някои неща на церемонията — съобщи той и лека усмивка пробяга по лицето му. — Сигурен съм, че няма да имаш нищо против, ако гардеробиерите ми ти помогнат, докато разговарям с изповедника си.

Щом слугите заобиколиха със своите емблеми Морган, принцът направи знак на Дънкан да го последва. Те излязоха на балкона и затвориха вратите. През стъклото забелязаха как гардеробиерите се суетят около разгневения Морган. Келсън наблюдава сценката известно време, след това се обърна към Дънкан.

— Сигурен ли си, че Морган няма да излезе от кожата си заради мен, отче?

Дънкан се усмихна и поклати глава.

— Съмнявам се, мой принце. Той бе твърде горд с теб, когато пристъпи в стаята, за да ти се сърди дълго време.

Бегла усмивка мина по лицето на Келсън и той се загледа над покривите на града, облегнат на лакти върху студения каменен корниз на балкона. Мразовитият вятър леко развяваше косите му, ала плащът му бе достатъчно плътен, за да го предпази от студа. Над главата му пробягваха буреносни облаци, заплашвайки да скрият слънцето и въздухът внезапно утежня и се изпълни с влага.

Келсън скръсти ръце на гърдите си и заби поглед в земята за дълго, след което заговори с нисък глас.

— Отче, кое е онова, което прави даден човек крал?

Дънкан се позамисли над въпроса, след това се присъедини към Келсън на перваза.

— Не съм сигурен, че някой би могъл да отговори на въпроса ти, синко — замислено отвърна той. — Може би, в края на краищата, кралете не се отличават толкова много от обикновените хора. С изключение на това, разбира се, че отговорността им е много по-голяма. Струва ми се, че няма защо да се тревожиш за това.

— Но някои крале не са обикновени хора, отче — тихо промълви Келсън. — Как съумяват да се справят с онова, което се изисква от тях? Освен това, да предположим, че даден крал открие, че съвсем не е изключителна личност? Какво прави той, когато към него се предявяват големи изисквания, когато…

— Ти не си обикновена личност, Келсън — решително отвърна Дънкан. — И ще бъдеш един изключителен крал. Не се съмнявай в това. И никога не го забравяй.

Келсън размишлява над отговора дълго време, после се обърна и коленичи в нозете на свещеника.

— Отче, дай ми своята благословия — прошепна той, навеждайки глава. — Изключителен или не, силно съм уплашен. А и въобще не притежавам самочувствието на крал.



Морган съскаше гневно и сипеше ругатни, докато кралските гардеробиери се суетяха около него. Опитваше се да стои мирно и да се подчинява на неизбежността, тъй като знаеше, че Келсън може да го забележи от балкона. При все това му бе извънредно трудно. Просто му прилошаваше при вида на множеството прислужници.

Двама оръженосци бяха коленичили в нозете му и внимателно прикрепяха сребърните шпори към ботушите му, излъсквайки ги до блясък. Този, когото наричаха Джилс, взе меча му и го връчи на един от останалите оръженосци, после пое кожения презраменен ремък и го препаса около гърдите му. Щом се докосна до меча си, Морган леко си отдъхна, тъй като без оръжието си се чувстваше като гол. Тънката кама в кожената ножница, провесена на ръката му, би му свършила слаба работа, ако тези мъже се опитаха да освободят света от още един Дерини.

Щом Морган нагласи дръжката на меча си както му харесваше, Джилс се приближи до дървената кутия със скъпоценности и измъкна от нея позлатена верига с висяща на нея значка. Ала не му бе позволено удоволствието да продължи с церемонията, тъй като Морган бързо взе верижката от него и я надяна на врата си. Колкото по-скоро свършеше с всичко, толкова по-добре.

Двамата оръженосци, коленичили в нозете му, излъскаха ботушите му до блясък с парчета плат, после се изправиха и третият нагласи жакета му за последен път.

След това го побутнаха към огледалото, което Джилс държеше и му наметнаха прекрасен червен кадифен плащ с яка от черни лисици, подплатен с пурпурночервена коприна.

При тази гледка Морган повдигна вежди, тъй като никога не бе виждал толкова разкошни одежди. Щом оръженосците наместиха плаща върху раменете му и нагласиха верижката тъй, че да не се закрива от яката, Морган трябваше да признае, че видът му бе крайно впечатляващ.

Тъкмо се бе извърнал към огледалото, за да се полюбува на профила си, когато на вратата се раздаде силно, оглушително чукане. Морган посегна към дръжката на меча си, а гардеробиерите застинаха в изненада, след като ударите спряха за миг и сетне се подновиха отново.

— Аларик! Аларик, още ли си тук? Трябва да говоря с теб! — Гласът бе на Нигел.

Морган се озова до вратата с четири дълги крачки и освободи резето. Когато я разтвори, Нигел влетя бързо през нея и я захлопна след себе си. Кралският дук бе видимо потресен.

— Къде е Келсън? — извика той, а очите му тревожно обходиха стаята. — А вие — всички вън! — Кресна той на гардеробиерите.

Щом те се изнизаха, Морган се озова с няколко скока до балконските врати и почука на стъклото. Дънкан вдигна очи, взря се в сериозното му изражение и фигурата на Нигел зад него и кимна. Докато той помагаше на принца да се изправи на крака, Морган отвори вратите на балкона и се отдръпна встрани, за да им направи път с Келсън.

— Какво има, вуйчо? — попита разтревожен Келсън, щом зърна пребледнялото лице на Нигел и почувства, че той има да му съобщи нещо изключително важно.

Нигел прехапа долната си устна и смръщи лице. Как да каже на момчето онова, което току-що бе видял? И още по-лошо, как можеше да му съобщи за случилото се, без то да прозвучи като обвинение?

— Келсън — подхвана той, избягвайки погледа на всички. — Трябва да ти предам нещо, което не ми е лесно да изрека…

— Карай по същество — прекъснато Морган.

Нигел кимна и мъчително преглътна, после отново поде.

— Много добре. Някой е нахлул нощес насилствено в гробницата на Брайън.

Келсън бързо се спогледа с Морган и Дънкан, после впи взор в Нигел.

— Продължавай, вуйчо.

Нигел хвърли плах поглед към Келсън, после сведе очи леко огорчен, че момчето не е изненадано от новината. Възможно ли бе…

— Някой е влязъл с взлом в криптата и е извършил въоръжен грабеж, като е отворил саркофага — предпазливо продължи Нигел. — Задигнали са скъпоценностите и скъпите му одежди — на това място гласът му се прекърши, — после са го положили гол на каменния под. — Гласът му се превърна в шепот. — Намерили са двамата стражи на постовете им с прерязани гърла, чиста работа, няма следи от оказване на съпротива. А Роджиър… Роджиър е намерен мъртъв край гробницата, с ръка на собствената си кама и с ужасено изражение на лицето, сякаш яростно се е съпротивлявал на нещо, което са го принудили да извърши.

Келсън пребледня като платно и се вкопчи за помощ в ръката на Дънкан. Лицето на Дънкан също бе изгубило цвета си, а Морган бе забил от неудобство поглед в пода.

— Дошъл си да ни запиташ какво общо имаме с тази работа, така ли? — тихо прошепна Морган.

— Ти? — Нигел едва не подскочи и рязко вдигна глава. — За Бога, зная, че не си отговорен, Аларик! — Той отново наведе очи и запристъпва от крак на крак още по-неловко от преди. — Но знаеш какво ще си кажат другите, нали?

— Че прокълнатият Дерини отново е влязъл в същинската си роля — спокойно промълви Дънкан. — И би било почти невъзможно да се докаже противното, тъй като ние наистина бяхме в гробницата миналата нощ.

Нигел бавно кимна.

— Зная.

— Знаеш!? — откликна като ехо Дънкан.

Нигел изнурено въздъхна и провеси обезкуражен рамене.

— Точно така. Но се страхувам, че този път е въвлечен не само Аларик. Когато ти казах, че Роджиър е бил намерен мъртъв със собствената си кама в ръка, забравих да спомена какво е държал в другата си ръка.

Всички впериха очи в Дънкан.

— Позлатено кръстче — твоето разпятие, Дънкан!

Загрузка...