Възмездие

1

Юни 1988 г.

Ню Йорк

Както винаги Клои Ларсън панически бързаше. Разполагаше само с десет минути, за да облече нещо подходящо за „Фантомът от операта“ — най-нашумялото представление на „Бродуей“ с разпродадени билети за цяла година напред — да се гримира и да хване влака в шест и петдесет и две от Бейсайд за центъра. До спирката имаше три минути път с кола, така че всъщност й оставаха само седем. Разрови претъпкания дрешник, който се канеше да подреди още миналата зима, и грабна набързо черна пола от креп заедно с подходящ жакет и розова блуза. Хванала една лачена обувка в ръка, тя повтаряше под нос името на Майкъл и разхвърляше купчината в дъното на дрешника, докато намери най-сетне втората от чифта.

Прекоси тичешком коридора към банята, докато се обуваше. Не трябваше да става по този начин, помисли си, докато набързо разресваше с пръсти дългата си руса коса, а с другата ръка миеше зъбите си. Трябваше да е спокойна и безгрижна, трепетно очакваща, съзнанието й да не е обременено с нищо, когато чуе въпроса, който щеше да сложи край на всички други въпроси. А не както сега — тичала цял ден след безсънна нощ от упражнения на лекции заедно с други също толкова изнервени студенти, а мисълта за предстоящия тежък държавен изпит не я напуска нито за миг. Изплю освежителната вода, пръсна се набързо с „Шанел 5“ и изхвърча от входната врата. Четири минути. Само четири минути, иначе щеше да остане за влака в седем и двайсет и две и вероятно да изпусне началото на представлението. За миг си представи докарания Майкъл как нервничи пред театър „Маджестик“ с роза в ръка и кутийката в джоба и все поглежда часовника си.

Не трябваше да става така. Можеше да е по-добре подготвена.

Изтича през двора към колата си, като едновременно се мъчеше да си сложи обеците, грабнати от нощното шкафче в спалнята. И отново както всеки ден, усети погледа на своя странен и саможив съсед от втория етаж, който я следеше иззад прозореца на хола си. Гледаше я как прекосява двора и се отправя към забързания свят и своя живот. Тя отхвърли неприятното смразяващо чувство с бързината, с която то се появи, и влезе в колата. Сега не можеше да мисли за Марвин. Нито за държавния изпит и специалните курсове и лекции. Трябваше да се съсредоточи върху отговора, който щеше да даде на Майкъл тази вечер, когато той сигурно щеше да й зададе въпроса, който щеше да сложи край на всички въпроси.

Три минути. Остават само три минути, помисли си тя, засили се, без да се съобразява със стоп-знака и едва успя да префучи през кръстовището към Северния булевард, преди да светне червено.

Свирката на влака почти я оглуши, докато изкачваше по две стъпалата към перона. Вратата на вагона се затвори веднага след нея и тя махна с благодарност на ватмана, който я беше изчакал да влезе. Седна на протритата седалка, запъхтяна след тичането от паркинга по стълбите нагоре. Влакът се изтегли от станцията и пое към Манхатън. Успя на косъм.

Сега се отпусни и се успокой, каза си, загледана в стрелкащите се край нея здания на квартала Куинс и избледняващата светлина на гаснещия ден. Защото въпреки всичко тази нощ щеше да е много важна. Не се съмняваше в това.

2

Юни 1988 г.

Ню Йорк

Вятърът се усили и гъстите вечнозелени храсти, които криеха неподвижното му тяло, се разлюляха и зашумяха. На запад блесна светкавица и начупените ивици бяла и лилава светлина очертаха внушителния силует на манхатънския хоризонт. По всичко личеше, че ще се излее порой, и то съвсем скоро. Скрит ниско под храстите, той стисна челюсти и се стегна при грохота на мълнията. Това ще е черешката на сладоледа! Да връхлети гръмотевична буря, докато чака кучката най-после да се прибере вкъщи!

Долу под гъстия плет, обикалящ сградата, не се долавяше и полъх от вятъра, а горещината под тежката клоунска маска, която бе надянал, беше тъй нетърпима, че кожата на лицето му сякаш се разтапяше. Смрадта на гнили листа и влажна пръст надделяваше над зелената свежест отгоре и той се стараеше да не диша през носа. Нещо дребно се стрелна край ухото му и той с усилие си наложи да не си представя какви гадини може да пълзят в този миг нагоре по ръкавите му и в тежките обувки. Опипа неспокойно през ръкавицата си назъбеното острие на ножа.

В пустия двор нямаше никакъв признак на живот. Освен шума на вятъра, лашкащ тежките клони на дъбовете, и непрекъснатото бръмчене на десетина, че и повече климатика, закрепени неблагонадеждно по прозорците над главата му, всичко беше спокойно. Гъстият жив плет заобикаляше почти цялата сграда и той знаеше, че никой не може да го види, дори от прозорците на апартамента точно над него. Килимът от бурени и гнили листа меко изхрущя под тежестта на тялото му, докато се измъкваше изпод храстите и си запробива бавно път към нейния прозорец.

Беше оставила щорите вдигнати. Отблясъците на уличните лампи се процеждаха през живия плет и хвърляха матови ивици в спалнята. Извън това всичко беше тъмно и неподвижно. Не беше оправила леглото си, а една от вратите на дрешника зееше отворена. Най-различни обувки — с високи токчета, сандали, гуменки — бяха разхвърляни по дъното му. Върху тоалетната масичка до телевизора беше наредена цяла колекция от плюшени мечета. Стъклените им очи святкаха, отразявайки на тънки снопчета към него кехлибарената светлина, струяща откъм улицата. Червените цифри на будилника показваха 12:33.

Погледът му знаеше точно къде да се насочи. Огледа бързо скрина и облиза пресъхналите си устни. В отвореното чекмедже бяха нахвърляни безразборно цветни сутиени и дантелени гащички.

Усети началото на ерекция и ръката му се плъзна под колана на джинсите. Очите му се насочиха към люлеещия се стол, върху който бе метнала бялата си дантелена нощница. Примижа и започна да се потрива по-енергично, спомняйки си сцената от миналата нощ. Твърдите и едри гърди се люлееха, докато тя се чукаше с приятеля си, облечена в същата бяла прозрачна нощница. Отмяташе назад глава в екстаз, разтваряше сочните си устни от удоволствие. Лошо, много лошо момиче, да оставя щорите отворени. Ръката му се задвижи още по-бързо. Представи си дългите й крака в найлонови чорапи до средата на бедрото и обувки с високи токчета от дрешника. А той, хванал здраво токчетата, повдига нагоре краката й, високо, после ги разтваря широко, докато тя крещи. Най-напред от страх, след това от наслада. Буйната й руса грива разпиляна по леглото и ръцете й здраво вързани за таблата. Елегантните дантелени гащички и русото валмо на слабините й разтворени щедро пред устните му. Ммм, ммм. Той изстена във въображението си и дъхът му излезе със съскане през тясната цепнатина на червените клоунски устни. Миг преди да се изпразни спря и отвори очи. Вратата на спалнята зееше отворена и се виждаше, че апартаментът е празен и тъмен. Отпусна се отново в скривалището си в храстите. По лицето му се стичаше пот и гумата на маската се впиваше плътно в кожата му. Отново прегърмя и той усети, че пенисът му бавно се свива в панталоните.

Тя трябваше да си е вкъщи още преди няколко часа. Всяка сряда се прибираше не по-късно от десет и четирийсет и пет. Точно тази вечер ли намери да закъснее! Прехапа устни, раничката, която сам си беше причинил преди час, се отвори отново и той усети соления вкус на кръвта в устата си. Едва се въздържа да не изкрещи.

Проклетата шибана кучка! Беше страшно разочарован. Толкова беше развълнуван, толкова възбуден, докато отброяваше минутите до връщането й. В десет и четирийсет и пет тя трябваше да мине само на метър от него, облечена в прилепналите до тялото й спортни дрехи. После над него щеше да светне, а той бавно щеше да се надигне до прозореца. Тя нарочно нямаше да спусне щорите и той щеше да я гледа. Да попива с очи как тя съблича потната фланелка и смъква стегнатите шорти надолу по голите си бедра. Щеше да гледа как се приготвя за леглото. Всъщност за него!

Хилеше се блажено в храстите като изгубил ума гимназист пред първата си среща. Докъде ще стигнем тази вечер, скъпа? До първа база? До втора ли? Или до финала? Но тези първи възбуждащи минути бяха отлетели и ето го след цели два часа — продължава да клечи в храстите като бездомник, а безброй невъобразими гадини пълзят по него и кой знае, може и да се плодят в ушите му. Омаята на чакането, която го бе подгрявала и бе подхранвала фантазията му, вече премина. Бавно разочарованието се превръщаше в яд, който растеше с всяка измината минута. Стисна зъби и изсъска — не, не е възбуден вече. Не е развълнуван. Вбесен е.

Стоя в тъмното, хапейки устната си, още като че ли цял час, а всъщност само броени минути. Светкавиците и гръмотевиците зачестиха и той си даде сметка, че е време да си тръгва. Неохотно смъкна маската, взе си торбата с фокусите и се заизмъква от храстите. Знаеше, че ще има и следващ път.

Точно в този момент фарове осветиха тъмната улица и той бързо клекна обратно. Сребристо шикозно беемве се плъзна пред сградата и паркира само на десетина метра от скривалището му.

Минутите се точеха като часове, но най-накрая вратата откъм пътника се отвори и два дълги съблазнителни крака, обути в лачени обувки с високи токове, се показаха навън. Веднага разбра, че това е тя, и го обзе необяснимо усещане за покой.

Явно така е било писано.

Клоунът се сниши още повече в храстите. Да чака.

3

Въпреки че минаваше полунощ и беше най-обикновена сряда, „Таймс Скуеър“ и 42-ра улица сияеха с неонов блясък и кипяха от живот. Клои нервно гризеше ноктите си и гледаше през страничното стъкло, докато беемвето се провираше по оживените улици на Манхатън към 34-та улица и тунела „Мидтаун“.

Знаеше си, че не трябва да излиза тази вечер. Тънък тревожен гласец й го бе нашепвал през целия ден, но тя не го послуша и ето че само четири седмици преди държавния изпит пропиля една нощ на сериозно учене заради романтичните си увлечения. Достойна причина може би, само дето вечерта не се оказа толкова романтична и сега я обземаха паника и ужас пред наближаващия изпит. Майкъл не спираше словоизлиянията си за своя ден в корпоративния ад, без да забелязва безпокойството и уплахата й, още по-малко нейната разсеяност. Или ако ги забелязваше, просто не му пукаше.

Майкъл Декър беше приятелят на Клои. Вероятно съвсем скоро щеше да стане бивш. Търсен съдебен адвокат, той бе на крачка да стане партньор в престижната уолстрийтска юридическа кантора „Уайт, Хюи и Ломбард“. Срещнали се бяха преди две лета, когато Клои постъпи като стажантка при Майкъл в отдела по търговско право. Тя много скоро научи, че той не приема „не“, когато очаква отговорът да е „да“. В първия работен ден й се разкрещя, че не е проучила добре делото си, а на втория вече я обсипваше със страстни целувки в копирното помещение. Беше красив и блестящ и излъчваше някаква романтична загадъчност, непроницаема, но и неустоима за Клои. Така тя си намери нова работа, мечтанията разцъфтяха, а тази вечер отбелязаха втората годишнина от първата си любовна среща.

През последните две седмици Клои молеше Майкъл да отложат празнуването за след държавния изпит. Но той й се обади този следобед и я изненада с билети за „Фантомът от операта“ за същата вечер. Майкъл познаваше слабостите на другите или поне лесно ги откриваше. Когато Клои първоначално отказа, той веднага атакува чувството й за вина, оня дълбоко заровен в съзнанието й ирландско-католически вътрешен компас. Но ние почти не се виждаме напоследък, Клои! Ти вечно учиш. Заслужаваме малко време заедно. Имаме необходимост. Поне аз. И все в този стил. Накрая й каза, че почти откраднал билетите от някакъв клиент в нужда и тя склони от немай-къде да се видят в града. Наложи се да се откаже от участие в учебната група в Куинс, набързо се преоблече след занятията и се втурна към Манхатън, опитвайки се да заглуши тревожния глас в главата си, който изведнъж стана доста настойчив.

Затова не беше кой знае колко изненадана, когато десетина минути след вдигането на завесата, един разпоредител с любезно изражение й подаде съобщение от Майкъл, в което се извиняваше, че не може да мръдне от някакво извънредно заседание и ще закъснее. Трябваше да си тръгне още тогава, на мига, но… не го направи. И сега гледаше разсеяно през прозореца как беемвето се насочва към Ийст Ривър и жълтите светлини на тунела се втурват шеметно край нея.

Майкъл я чакаше след края на представлението с роза в ръка и я заля с потоп от извинения, преди тя да успее да го прекъсне. След още милион обяснения успя някак си да я придума да вечерят заедно и без сама да усети как, в следващия миг пресичаха улицата към „При Кармин“, а тя се питаше кога и как гърбът й е омекнал. Ужасно мразеше ирландско-католическата си природа. Чувството й за вина отново надделя над разума.

Щеше да бъде що-годе поносимо, ако вечерта бе приключила само с това. Но след като им сервираха телешкото и бутилката вино, Майкъл й нанесе финалния удар. Тъкмо бе започнала да се отпуска и да се наслаждава на шампанското и романтичната обстановка, когато Майкъл извади една кутийка, и тя веднага осъзна, че кутийката не е достатъчно малка.

— Честита годишнина — усмихна й се нежно той с неговата бленуваща усмивка, кафявите му съблазнителни и топли очи засияха на светлината на свещите. Цигуларите, обикалящи масите, се приближиха като акули към мърша.

— Обичам те, скъпа.

Но не достатъчно, за да се ожениш за мен, помисли си тя, втренчена в сребристата опаковка с огромна бяла фльонга и изтръпнала при мисълта да отвори подаръка. От страх да не види какво няма вътре.

— Хайде, отвори го.

Той доля в чашите шампанско и усмивката му стана още по-самодоволна. Очевидно си мислеше, че с едно какво да е бижу и малко алкохол ще замаже гафа със закъснението си. Изобщо не подозираше как точно в този момент е толкова далеч от целта си, че щеше да му трябва карта и екипировка за оцеляване, за да се върне на изходната си позиция. А може би тя греши? Дали нарочно не го е сложил в голяма кутия, за да я заблуди?

Уви, не. Вътре на тънка златна верижка висеше медальон от две преплетени сърца, съединени с искрящ диамант. Прекрасен. Но не беше кръгъл и не беше за пръста й. Бясна на себе си, че се е залъгвала, тя преглътна бликналите сълзи. Преди да се усети, той скочи от мястото си и се озова зад нея, отметна дългата руса коса от раменете й и закопча верижката. Целуна я по тила, явно сбъркал сълзите й за знак на щастие. Или просто не ги беше видял. Прошепна в ухото й:

— Страшно ти отива!

После седна на стола си и поръча тирамису, което пристигна след пет минути, придружено от свещ и трима италиански певци. Цигуларите не закъсняха и скоро всички засвириха и запяха на италиански „Честита годишнина“. Колко съжаляваше, че не си остана в къщи.

Колата вече се движеше по магистралата на Лонг Айланд към Куинс, а Майкъл продължаваше да не забелязва нейното мълчание. Навън започна да припръсква и светкавици прорязаха небето. Клои наблюдаваше в страничното огледало как се смалява панорамата на Манхатън, докато накрая съвсем изчезна зад очертанията на Лефрак Сити и Рего Парк. След двегодишна връзка Майкъл знаеше какво иска тя и то не беше колие. Да върви по дяволите! Напрежението пред държавния изпит беше достатъчно голямо и този емоционален срив й беше точно толкова нужен, колкото и дупка в главата.

Приближаваха изхода от магистралата Клиървю за нейния квартал и тя най-сетне реши, че е по-добре обсъждането на общото им бъдеще или липсата на такова да почака, докато си вземе изпита. Последното, от което се нуждаеше сега, бяха сърдечни терзания заради пропаднала любов. По едно напрежение наведнъж. Все пак, надяваше се, леденото й мълчание в колата може да му подскаже нещо.

— Въпросът не е само в клетвените показания — продължаваше Майкъл, видимо недолавящ равнодушието й. — Ако трябва да тичам при съдията за всяка дреболия като рождени дати и номера на осигуровки, делото ще се затлачи с купища разрешения, които ще трябва да искам.

Той излезе на Северния булевард и спря пред светофара. В този час по улицата нямаше никакви коли. Едва тогава млъкна, усети, че тя не издава нито звук, и предпазливо погледна към Клои.

— Добре ли си? Не си проговорила, откакто излязохме от ресторанта. Да не се сърдиш още, задето закъснях? Нали ти се извиних. — Хвана здраво с две ръце коженото кормило и се стегна за предстоящата разправия, която буквално надвисваше във въздуха. Тонът му беше арогантен и отбранителен. — Знаеш как е в юридическите фирми. Не мога да изляза, когато си поискам, такива са правилата. Сделката зависеше от моето присъствие.

Тишината в колата стана направо оглушителна. Преди тя да успее да отвърне, той смени тона и темата. Протегна ръка и погали верижката на медальона около врата й.

— Поръчах го специално за теб. Харесва ли ти? — Гласът му премина в подканящ чувствен шепот.

Не, не, не. Не се хващай на тази въдица! Не и тази нощ. Отказвам да отговоря, Ваша чест, защото това може да бъде използвано срещу мен.

— Малко съм разсеяна. — Тя докосна тила си и сухо добави: — Прекрасен е.

В никакъв случай няма да му позволи да си помисли, че е някаква сантиментална кокошка, разстроила се, че не е получила очаквания годежен пръстен, за който е разтръбила на всичките си приятели и цялата си рода. Да бъде така добър да се задоволи с това, което му казва, и да си помисли няколко дни. Сигналът на светофара се смени и те потеглиха отново в пълно мълчание.

— Зная каква е причината. Зная и какво терзае мислите ти. — Той изпусна една пресилена въздишка, облегна се назад, удари силно с длани по кормилото. — Държавният изпит, нали? За бога, Клои, ти зубриш вече два месеца без прекъсване и аз показах разбиране! Не можеш да се оплачеш! Поисках само да излезем една вечер… Една-единствена вечер. Имах ужасно тежък ден, а през цялата вечер между нас тегне напрежение. Хайде, отпусни се! Разбери най-сетне, имам, наистина имам нужда от теб! — Беше раздразнен, че изобщо води подобен разговор и тя изпита желание отново да го скастри. — Повярвай ми, минал съм по тоя път — продължи. — Престани да се тревожиш за държавния изпит. Ти си най-добрата в групата, очертава ти се страхотна възможност за работа, ще се справиш!

— Съжалявам, че моята компания тази вечер не те разведри след тежкия ти ден, Майкъл. — Сарказмът в тона й беше леден. — Но ми се струва, че страдаш от внезапна загуба на памет. Не помниш ли, че бяхме заедно снощи? Нямаш право да твърдиш, че те пренебрегвам. Ще те подсетя още, че аз не исках да празнуваме тази вечер и ти го казах направо, но ти не се съобрази с мен. Що се отнася до настроението ми, то сигурно щеше да е по-ведро, ако не беше закъснял с цели два часа.

Чудесно. Сега, освен чувството за вина, което присвиваше стомаха й, започна да я боли и глава. Разтърка слепоочията си.

Той забави пред сградата, в която се намираше жилището й, и се огледа къде да паркира.

— Можеш да ме оставиш тук — отсече тя.

Изненадан, той закова спирачките точно пред входа.

— Какво, не искаш ли да се кача? — Звучеше учуден, наранен.

Добре. Така са квит.

— Просто съм много уморена, Майкъл, а този разговор започва… ами… да се изражда. И то много бързо. Освен това пропуснах часа си по аеробика и смятам да го взема утре рано преди упражненията.

В колата се възцари тягостно мълчание. Той гледаше навън през своя прозорец, а тя взе сакото и чантата си.

— Клои, съжалявам за тази вечер, наистина съжалявам! Исках да е специална, но не се получи, за което се извинявам. Разбирам, че си неспокойна за изпита. Не трябваше да си изпускам нервите.

Тонът му беше искрен и много по-топъл. Тактиката на „чувствителния мъж“ я хвана неподготвена.

Той се наведе към нея и прокара пръст по шията към лицето й. Погали я по скулата, докато тя ровеше в чантата си за ключовете и се опитваше да не реагира на докосването му. Зарови ръка в русата й коса, привлече я към себе си и докосна с устни ухото й. Прошепна:

— Нямаш нужда от гимнастика. Остави аз да те упражня.

Майкъл винаги я караше да омеква. Още от онзи ден в копирното помещение. И рядко имаше сила да му откаже. Усещаше топлия му дъх и силната ръка, която се спускаше надолу по гърба й. С разума си съзнаваше, че не трябва да се примирява с неговите глупости, но със сърцето… е, това беше друга история. По някаква безумна причина тя го обичаше. Но тази нощ, точно тази нощ, нямаше да стане. Дори безгръбначието си има граници. Клои отвори рязко вратата и излезе навън, затаила дъх. Когато се обърна към него, тонът й беше напълно равнодушен.

— Няма да стане, Майкъл. Изкушавам се, но е почти един часът. Мари ще дойде да ме вземе в осем и половина и този път не трябва да закъснявам. — След което хлопна вратата.

Той изгаси двигателя и излезе от колата.

— Добре, добре. Разбирам. Ама че тъпа вечер! — промърмори нацупено и тресна в отговор своята врата.

Тя го изгледа ядно, обърна се и тръгна през двора към входа си.

— Мамка му, мамка му, мамка му! — заломоти той и хукна след нея. Настигна я на тротоара и я сграбчи за ръката. — Спри, почакай! Виж, и аз съм разстроен. Грубиян съм. Признавам. — Търсеше в очите й някакъв знак, че може да продължи. Прочете явно недоверие, но понеже тя не се отдръпна, той се окуражи. — Казах го вече. Аз съм мухльо и цялата бъркотия тази вечер е по моя вина. Хайде, прости ми, моля те, — прошепна. — Да не приключваме вечерта така! — Обви ръце около нея и я привлече към себе си. Усети сладкия вкус на пълните й устни.

Тя направи крачка назад и докосна с ръка устните си.

— Добре, прощавам ти. Но въпреки това не оставаш тази нощ. — Думите й прозвучаха хладно.

Искаше да остане сама. Да помисли. Накъде води цялата тази история, освен към леглото? Уличните лампи хвърляха плътни сенки върху тротоара. Вятърът се усили и дърветата и храстите край тях се разлюляха и зашумяха. В далечината се чу кучешки лай, небето тътнеше.

Майкъл се огледа.

— Май ще завали — отбеляза той разсеяно и стисна отпусната й ръка в своята. Стигнаха до входната врата в мълчание. На прага той се усмихна и подхвърли небрежно. — По дяволите. Мислех, че постъпвам много благодушно. Нали чувствителността ви въздейства на вас, жените. Мъжът, който не се срамува да плаче, да показва чувствата си. — Засмя се, очевидно си просеше поне усмивка, след това погали ръката й и леко я целуна по бузата, придвижи устни по бузата към нейните. Тя бе затворила очи и разтворила устни. — Толкова си хубава тази вечер, няма да го понеса да не бъдеш моя. — Ако не успееш от първия път… опитвай, опитвай отново. Ръката му се плъзна бавно надолу под кръста. Тя не помръдна. — Не е късно да промениш решението си — шепнеше той, докато пръстите му се движеха по тялото й. — Само трябва да паркирам колата.

Докосванията му я наелектризираха. Но тя събра сили, отдръпна се и отвори вратата. По дяволите, тази вечер трябва да му даде да разбере и дори либидото няма да й попречи.

— Лека нощ, Майкъл. Ще ти се обадя утре.

Все едно го фраснаха в корема. Или на друго място.

— Честита годишнина! — успя да издума, докато тя се шмугна във фоайето и стъклената врата се затвори с леко скърцане след нея.

Запъти се бавно към колата, държеше ключовете в ръката си. Лошо! Всичко обърка тази вечер. Лошо се получи. Седнал в колата, видя на прозореца на дневната Клои, която му даде знак с ръка, че всичко е наред горе. Но още изглеждаше сърдита. След това пердето се спусна и я скри. Той подпали беемвето и пое обратно към магистралата и Манхатън, питаше се какво да направи, за да я спечели отново. Може би утре да й изпрати цветя. Точно така. Червени рози с извинение и „Обичам те“. Това ще го извади от немилост и ще го върне в леглото й. С грохота на гръмотевиците и напиращата буря по петите си той излезе на магистралата Клиървю и остави след себе си Бейсайд.

4

През пролуките в храста клоунът жадно дебнеше как от беемвето се подават разкошните й крака. Дълги и бронзови с тен, вероятно придобит в някакъв луксозен солариум. Беше с къса и тясна, ах, колко тясна, черна пола и розова копринена блуза без ръкави, подчертаваща едрите й щръкнали гърди. През ръка беше преметнала черен жакет. Розовото очевидно беше любимият й цвят — за него също — и той беше много доволен, че го е избрала точно тази вечер. Ммм, ммм… розовата хубавица! По лицето му се разля усмивка и той си помисли, че може би тази нощ… защо не, точно тази нощ никак няма да е зле. Всъщност, нещата започваха да се подреждат много добре. Заглуши с ръка напиращият в него кикот.

Дългата й руса коса падаше като водопад от нежни къдрици чак до кръста и той усети сладкия й възбуждащ парфюм, особено силен във влажната нощ. Позна го веднага — любимия й „Шанел 5“. Пот рукна от врата му, гърбът и подмишниците му подгизнаха.

Бърборенето с нафуканото хлапе — гаджето й — нямаше край. Не изглеждаше особено щастлива. Бъра, бъра, бъра… Не знаят ли колко е часът? Време е да се прибира. Време е да си ляга в леглото. Пръстите му нетърпеливо барабаняха по черната найлонова торба. Неговата торба с фокусите.

Тя хлопна вратата. Гаджето също изскочи бързо от колата и затръшна своята. Куче залая нататък по улицата. Коленете на клоуна се подкосиха. Ами ако събудят някой любопитен съсед?

Никакъв съсед не се показа обаче, а хлапето я настигна на тротоара. Сграбчи ръката й и си размениха думи, които той не чу. После оня я целуна яко. Ръка за ръка стигнаха до входната врата. Високите й токчета изтракаха по цимента толкова близо до него, че ако протегнеше ръка, можеше да докосне глезена й. Отново се паникьоса. А ако хлапакът се качи при нея? Тогава всичко рухва. Та нали той си направи кефа миналата нощ — сега е негов ред!

Под козирката пред фоайето те се целунаха отново, но след това тя мина през вратата сама. Е, пич, тази вечер не ти се отвори парашутът! Клоунът се изкиска сподавено.

Гаджето си тръгна бавно с наведена глава, подрънквайки с ключовете на колата. Като примерно момче, преди да отпраши обратно с колата той изчака да светне в апартамента и тя да му махне от прозореца на хола.

Клоунът се ухили. Колко са старомодни. Възпитаният любовник я изпраща до прага и я целува за лека нощ. Никакви креватни сърбежи! Даже се забавя, докато се увери, че тя е на сигурно вкъщи и вътре не се е спотаил някой вампир. Да пукнеш от смях!

След пет минути лампата в спалнята се запали и освети храстите. Той се сви в ниското на плета. Климатикът над главата му се включи с бръмчене и капки кондензат закапаха през храстите във врата му. Видя сянката й да подскача по зеления гъстак над него успоредно с движенията й в стаята, после тя пусна щорите и светлината помръкна.

Изчака напълно неподвижен още двадесетина минути, докато изгаснат всички светлини. Гръмотевица изтрещя съвсем наблизо. Дъждът започна. Отначало леко, но той знаеше, че скоро ще се засили. Вятърът се разбесня и храстите се залюляха в странен танц под бледата светлина на уличните лампи. Бурята връхлиташе. Тя се бе прибрала у дома точно навреме.

Грабна торбата с фокусите, промъкна се край ъгъла на зданието и стигна под прозореца със счупената заключалка на нейния хол. Точно в един и трийсет и две след полунощ клоунът намести маската плътно до лицето си. Изправи се, избръска внезапно отеснелите си джинси, безшумно повдигна нагоре тъмното стъкло и се вмъкна вътре на сухо.

5

Застанала на прозореца, Клои изпрати с поглед Майкъл, който бавно вървеше към колата, отхвърлен, с наведена глава. Махна вяло с ръка и нарочно дръпна пердето, докато той й отвръщаше. Още един знак.

Огледа се наоколо, застанала сама насред хола. Апартаментът беше тих, пуст и непоносимо горещ. Чувството за удържана победа моментално се изпари. Вече почти съжаляваше, че не го задържа за през нощта.

Извинението с фитнеса беше изсмукано от пръстите. Кого лъже? Изключено е да стане в шест сутринта, за да отиде на аеробика. А щом няма да повдига още две седмици въпроса накъде отива връзката им, какво пречи да го пусне при нея през нощта?

Ядосана си, че не получи от него онова, което очакваше за честитата годишнина, затова го наказваш.

Браво, дори нейната раздвоена съвест й подсказваше, че е постъпила като същинска кучка. Знаеше, че ако Майкъл бе останал, към три часа сутринта тя пак щеше да се самосъжалява, но този път за това, че е безволево мекотело в ръцете му. Каквото и да бе направила, все щеше да е зле. Всичко това беше толкова уморително и потискащо, че имаше нужда от няколко таблетки тайленол, за да потисне главоболието.

Апартаментът беше като пещ. През целия ден прозорците бяха стояли затворени и всичко вътре се беше напекло — дори мебелите бяха топли на пипане. Тя вдигна пощата, натрупана под входната врата и се запъти към кухнята.

Щракна ключа и кухнята ярко се освети. Клои въздъхна при вида на масата, затрупана с чинии от закуската, чинии от вечерята предната нощ, семена за папагала и пера от него. Папагалът Пийт, заслепен от силната флуоресцентна светлина, тупна от пръчката си на пода на клетката.

Тя наблъска чиниите във вече препълнената мивка, изстиска върху тях зелен препарат и обля с вода от крана порцелановата планина. Междувременно Пийт си възвърна малко от загубеното достойнство, покатери се на пръчката и закрещя гневно към Клои, ръсейки във въздуха и по масата малки зелени и бели перца. Клои му скръцна със зъби и метна една кърпа върху клетката. Хвърли един последен поглед на кухнята, загаси лампата и си каза, че първата й работа сутринта ще бъде да се обади на „Мери Мейдс“ — службата за спешно почистване по домовете. С малко минерална вода погълна два тайленола и се отправи към климатизирания рай на спалнята си.

Хвърли пощата на леглото, завъртя на максимум климатика и разрови чекмеджетата, за да намери любимата си розова пижама, избутвайки настрани купчината прозрачно бельо от магазина на улица „Виктория“, което Майкъл й беше подарявал през последните две години. Намери пижамата си набутана в най-долното отделение — памучна и грамадна страстоубийца. Отвън клоните на живия плет жално стържеха по прозореца на спалнята, дъждовните капки трополяха по стъклото. Прогнозата обещаваше силна гръмотевична буря за тази нощ. Погледа малко как напорите на вятъра огъват като сламки дърветата, сетне пусна щорите и включи телевизора за компания. На екрана се появи стар епизод от сериала „Брейди Бънч“.

Хвърли се на леглото до купчината писма и натисна копчето на телефонния секретар. Сметки, квитанции, реклами, поредният брой на „Пийпъл“ и още сметки. Няма край.

Електронният женски глас на телефонния секретар изрече: Няма нови съобщения в гласовата ви поща.

Тя погледна апарата. Странно. На дисплея примигваше в червено цифрата 3 — значи има три съобщения. А тя самата беше изтрила всичко, преди да излезе. Натисна отново копчето на апарата.

Имате три съобщения в гласовата ви поща.

Първо съобщение днес в седем и деветнайсет. След това прозвуча умореният глас на майка й:

Клои, мама е. Нали щеше да учиш тази вечер. (Стомахът на Клои наново се преобърна от чувство за вина.) Звънни ми, щом се прибереш. Трябва да говоря с теб за гостуването ни следващия месец. С татко ти си мислим дали не е по-добре да отседнем в хотел — при теб е прекалено тясно. Намери адресите на няколко хотела в Манхатън, да са хубави, но не много скъпи и в добър квартал. Обади се!

Да, бе. Как се намират такива хотели в Ню Йорк!

Разрови отново пощата. Още една сметка. Кога намира време да купува всички тия неща, за които й изпращат сметки?

Предложение да си открие нова кредитна карта. Тъй де, че да получава още повече сметки.

На дъното на купчината накрая излезе един кремав плик с характерния почерк на баща й — драсканици като пилешки крака. Клои се усмихна. Откакто напусна Калифорния и се премести да следва право в Ню Йорк, баща й редовно й пишеше поне веднъж седмично и топлите му забавни писма бяха нейната отмора. Понякога й пращаше дълги страници, друг път само няколко реда, но винаги започваха с обръщението: „Здрасти, Бобче! Как я кара моето голямо момиче в големия град?“. Лепна й прякора Бобче, когато беше петгодишна заради слабостта й към желираните бобчета. Дори на двайсет и четири години тя си оставаше неговото малко момиченце. Захвърли писмото настрани за по-късно и разлисти „Пийпъл“.

Второ съобщение днес в осем и десет. Беше Мари. Благодаря ти, Клои, че ни върза всички тази вечер. Направо ни разби. Пропусна турнира по норми срещу вечното имотно право. Да знаеш, че е много по-забавно от „Фантомът от операта“. Ей, да не забравиш, че упражнението по междущатско право е утре, ще дойда да те взема в осем и половина вместо в девет без петнайсет. Не закъснявай! Хъм… дали да не дойда още в осем. Чао.

По дяволите. Съвсем беше забравила за този тест. Още една причина да е сърдита на Майкъл.

Трето съобщение днес в единайсет и трийсет минути. Последва дълго мълчание. Като фон се чуваше някакво шумолене или приглушено късане на хартия. След това мъжки глас ехидно и напевно прошепна тихо: „Клои, къде си Клои?“. Ново хрущящо мълчание. За миг тя като че ли долови някакво дишане, после линията прекъсна.

Странно. Загледа се в апарата.

Край на съобщенията.

Трябва да е някое от момчетата в учебната група. Упражненията често продължаваха до малките часове. Вероятно Роб или Джим си правят шеги с нея. Сигурно са изчислявали кога трябва да се е прибрала и за да й го върнат, задето метна групата, като отиде да си отбелязва хубавичко годишнината от старата любов и ги заряза да учат без нея, просто й отмъщават със съобщение, надявайки се да я свари в компрометираща поза. Сигурно е това. И натисна клавиша.

Съобщенията са изтрити.

Пъхна се под завивките и изправи възглавниците зад гърба си, за да прочете писмото от баща си. Беше единствено дете и заминаването й да учи в „Сейнт Джон“ засегна тежко родителите й. Те се наскърбиха още повече, когато неотдавна им съобщи, че няма да се върне при тях. Не харесваха Ню Йорк и определено се страхуваха. Клои беше израснала в малко градче в Северна Калифорния. Да разхождаш кучето си по циментовите тротоари и да живееш петдесет етажа над земята, само на десетина метра от съседа в отсрещния блок беше толкова неприемливо за тях, както да прекарват дните си в иглу. Всъщност ако се наложеше да избират, родителите й вероятно щяха да предпочетат иглуто. Майка й се обаждаше два-три пъти седмично само да се увери, че Клои не е окрадена, изнасилена, обрана или плячкосана в този голям град, където върлуват три милиона крадци, насилници, обирджии и плячкаджии. Баща й пък й пишеше своите писма.

Клои захвърли останалата поща върху купчината правни учебници и сложи очилата. Взе плика и изтръпна.

Горният му ръб беше акуратно разрязан. Писмото липсваше.

6

Изпъна гръб в леглото си смразена. По ръцете й плъпнаха нагоре тръпки и пробягаха по врата й, тя моментално си помисли за Марвин. Погледна неспокойно към тавана, като че ли оттам я дебнеха очите му, и придърпа около себе си завивките.

Марвин беше странният й съсед, който обитаваше апартамента точно над нейния. Безработен и саможив, той живееше тук дълго преди Клои да се нанесе и тя отдавна знаеше, че е доста особен. Всички го знаеха. Всяка сутрин заставаше на прозореца на хола и следеше какво става на двора под него. Карираният му халат беше винаги широко разтворен, развързаният колан се полюшваше ненужен от едната му страна, нищо не прикриваше косматия му корем и кой знае още какво, скрито под перваза на прозореца. Слава богу, че имаше перваз. Топчестото му сплескано лице вечно бе с набола сива брада, зад пластмасови черни очила криеше близко разположените си очи. Винаги държеше в едната си ръка чаша кафе. В другата… Клои не искаше дори да си представи.

В общата пералня на блока се говореше, че Марвин е емоционално нестабилен, че живее от социални помощи и от средствата на възрастната си майка. Зад гърба му обитателите го наричаха Норман и гадаеха какво ли е станало с неговата майка, която отдавна не се бе мяркала. Дълго време за Клои той беше чудат, но безобиден. От време на време го срещаше на входа или в коридора, той никога не се усмихваше, а само изръмжаваше нещо като поздрав.

Преди два месеца обаче, когато прекосяваше двора към колата си, бе направила фаталната грешка да махне приятелски с ръка на Марвин, докато той дебнеше от своя наблюдателен пост. Същата вечер той я причака във входа, държейки пощата й в ръка. Усмихна й се с кривата си усмивка, която разкри дребни пожълтели зъби и измърмори „пощаджията нещо е объркал“, преди да се затътри към горния етаж, за да шпионира отново владенията си от прозореца.

Оттогава загубеният пощаджия обърка на три пъти писмата им, а Марвин си намери ново хоби да полива цветята в коридора точно по времето, когато Клои се прибираше от упражнения. Тя усещаше как погледът му лепне по нея, когато вървеше сутрин към колата си и когато се сблъскваше с него във фоайето на връщане. Яйцевидната му глава се поклащаше нагоре и надолу като евтин амулет в кола, а очите му я опипваха от главата до петите. Тогава тя започна да използва задния вход през пералнята, за да влиза и излиза от блока.

От две седмици започнаха странни телефонни обаждания — някой затваряше веднага щом тя отговореше. А затвореше ли, паркетът отгоре веднага почваше да скърца под стъпките на Марвин. Може би съобщението на телефонния й секретар тази нощ да е било от него, най-после е набрал кураж да каже нещо.

Само преди ден, когато остави изпраното бельо в сушилнята и прескочи до апартамента да вземе още монети, мина покрай Марвин, който се правеше, че полива цветята във фоайето. След това, подреждайки изпраното, установи, че й липсват два чифта бельо.

Сега пък писмото беше отворено и взето. Догади й се при мисълта, че Марвин опипва гащичките и чете писмата й, изтегнал тлъстото си туловище в леглото над главата й. Като вземе изпита ще се огледа за нов апартамент, което в Ню Йорк никак не беше лесно. Не може повече да живее под този извратеняк. До тази вечер си мислеше, че дори би могла да се пренесе при Майкъл, но сега…

Главата я заболя от прекалено много мисли. Дали да не да глътне още някой тайленол? Стана от леглото и се запъти през хола да провери още веднъж входната врата. Надникна през шпионката, едва ли не очаквайки да види дебелия Марвин гол отвън с чаша кафе в едната ръка и растение в другата. Нямаше никой и коридорът тънеше в мрак.

Убеди се, че е завъртяла два пъти резето и залепи широка лента скоч върху процепа за пощата, така че шишкавите пръсти на Марвин да не могат да надигат капака и шарещите му очи да надничат вътре. Утре сутринта ще закове дъска на отвора и ще си наеме кутия в пощата.

Върна се към прохладата на спалнята и затвори вратата. Огледа тавана да провери дали Марвин не се е захванал с дърводелство като ново хоби. Не откри дупки по тавана, нито други странности, позяпа още няколко минути телевизия, докато главоболието й малко се притъпи. Навън тресна гръмотевица и светлините примигаха. Бурята май щеше да е много силна — тази нощ може и токът да прекъсне. Угаси телевизора и лампата и се намести в леглото, заслуша трополенето на дъжда по прозореца и кутията на климатика. Шумът беше мек, успокояващ, но Клои усещаше, че скоро небето ще се продъни. Хубаво. Дано се захлади — напоследък жегата е непоносима.

Изтощена физически и душевно накрая заспа дълбоко. Сънуваше някакъв странен и объркан сън за предстоящия изпит, когато чу току над себе си дрезгав глух глас.

— Здрасти, Бобче. Как е мойто голямо момиче в големия град? Ще си направим ли кефа?

7

Той се вмъкна много лесно в апартамента през прозореца на хола със счупената ключалка. Навън дъждът изведнъж рукна като из ведро и го измокри до кости. Зад спуснатите пердета в стаята цареше пълен мрак и нищо не се виждаше. Това не му пречеше, защото познаваше отлично нейния апартамент. През две стаи се чуваше тиктакането на часовника в кухнята. Предпазливо заобиколи острите ръбове на високата метална масичка до канапето и ниската стъклена масичка, затрупана с вестници от три дни.

Бе влизал много пъти тук. Беше стоял в хола и чел вестниците, разлиствал списанията и докосвал учебниците по право. Прослушвал бе телефонните й съобщения, преглеждал бе пощата и сметките й и знаеше например, че масата, закупена от „Пиър I Импортс“, не беше още изплатена. Научил бе, че носи най-малкия номер дрехи, беше пипал роклите й, мачкал копринените блузи и мирисал бельото й, ухаещо на ароматни препарати. Тайно бе отгризвал от останалата пица в хладилника — тя я обичаше със салам, кайма и много сирене. Знаеше, че използва шампоан „Пантен“, сапун „Дайъл“, а любимият й парфюм е „Шанел 5“. Стоял бе пред огледалото в нейната баня в бледозелено и жълто и бе втривал по цялото си тяло пълни шепи от сластния й лосион с дъх на фрезия, представял си бе как ще се почувства, когато тя най-сетне стисне пениса му в ръцете си. Оставяше нейната козметика по себе си с дни — постоянно и вълнуващо напомняне за нея. Открил бе, че моминското име на майка й е Марлин Таунзенд, а баща й е издател на малък местен вестник. С две думи, знаеше всичко възможно за Клои Джоана Ларсън.

А сега, притихнал насред хола, вдишваше мирисите на тялото й. Прокара пръсти по кушетката и докосна малките възглавнички по нея. Грабна захвърления на облегалката жакет, който бе носила тази вечер, опипа го, подуши го през тесните отвори на маската. Бавно тръгна към спалнята.

Внезапно папагалът Пийт запляска с крила откъм кухнята и в тишината на апартамента металните пръчки на клетката му звъннаха. Той се закова на място и се ослуша за шумове от спалнята. По лицето му под маската избиха капки пот. Дишането му се учести, гърдите му изсвистяха, но се овладя. Изненадата беше най-важният елемент в замисъла му и ако в този момент тя излезеше, всичко щеше да се провали. Нямаше да стане според предварителния план. Голямата стрелка на евтиния сив часовник в кухнята отброяваше шумно всяка секунда, а той стоеше все тъй вкаменен. Изтече цяла вечност, но апартаментът си остана тих.

Вратата на спалнята беше в края на хола. Той вече едва се сдържаше — моментът най-сетне бе настъпил. Чуваше бръмченето на климатика вътре, ту се усилваше, ту отслабваше с превключването на режимите. Хвана старата стъклена топка на бравата, задържа я няколко дълги секунди, през които усещаше във вените си да препуска електричество.

Боби, каквото има зад тази врата, е твое!

Лицето под маската се изкриви в похотлива усмивка, Клоуна просто отвори врата с леко скърцане и безшумно влезе в стаята.

8

Цялото тяло на Клои се сгърчи от паника. Сънуваше някакъв кошмар, че закъснява с пет минути за държавния изпит и се кара с квесторите, които не я пускат да влезе. Очите й все още не можеха да се отворят, а съзнанието й отчаяно се опитваше да свърже току-що чутите думи с действието, разиграващо се в съня й.

В следващия миг усети допир на гладка гума по кожата на лицето си и вкус на талк от гумени ръкавици върху устните си. Огромна тежест притисна гърдите й и изкара въздуха от дробовете й. Опита се да извика, но не излезе никакъв звук. Нещо меко и гладко бе напъхано в устата й чак до гърлото и предизвикваше напъни за повръщане. Широко отворените й от ужас очи опитваха да се приспособят към пълния мрак в стаята. Насочи ръце към лицето си, но в същия миг някой ги сграбчи, вдигна ги нагоре и бързо и здраво ги завърза със силно притегнато въже за металната рамка на леглото. Краката й след това бяха грубо разтворени и завързани за металните колони в двата ъгъла на леглото.

Това не може да бъде. Сигурно е кошмар. Боже, моля те, нека се събудя. Събуди ме, Господи!

За по-малко от четирийсет секунди беше напълно обездвижена. Очите й свикнаха с тъмнината и тя въртеше отчаяно глава наляво и надясно, за да види нападателя си.

Различи неясна фигура с наведена глава, която затягаше възела на въжето около левия й глезен. Стомахът й се сви от ужас. Лицето и главата се белееха призрачно на слабата светлина от електронния будилник. Две червени снопчета коса стърчаха от двете страни на темето. Той погледна към нея и Клои видя яркочервената уста и топчестия нос. Лице на клоун, маска. В дясната си ръка държеше голям нож.

Може би иска пари. Моля те, моля те, вземи телевизора, вземи стереоуредбата! Портмонето ми е на масичката в хола! Искаше да изкрещи това, но заради запушената уста не можа да каже нищо.

Обикаляйки леглото, той бавно прокара пръсти през ръкавиците по острието на ножа. Очите му не се отделяха от нея, втренчени през черните отвори на маската. Тя усещаше погледа му върху себе си, чуваше дишането, долавяше мириса на потта му. Обезумяла, Клои рипна с ръце и крака, опитвайки се напразно да скъса вървите, но не можа дори да помръдне. Тънките корди се впиваха в нежната кожа на глезените и пръстите й започнаха да изтръпват поради затрудненото кръвообращение. Опита се да изплюе запушалката от устата си, но езикът й не помръдваше. Тялото й се извиваше безпомощно, а той се приближаваше все повече, докато застана в долния десен край на леглото.

Плъзна пръст съвсем бавно нагоре по прасеца, коляното и бедрото й, докато стигна до долния ръб на пижамата. Клои се гърчеше от допира му, но беше напълно безпомощна. Чуваше бясното туптене на собственото си сърце.

Климатикът смени режима и бръмченето утихна. Навън дъждовните капки тропаха силно по стъклото на прозореца и по металната кутия на климатика. Бурята се беше развихрила. Удари оглушителна гръмотевица, отекна надалеч, светкавици прорязаха небето, светлината им проби в стаята през щорите и очерта фигурата му. Тя видя ясно рунтавите червени вежди и разтегнатата клоунска усмивка. По оголения му врат бяха провиснали бяло-руси кичури.

Изведнъж той се отдръпна от нея и остави ножа на нощното шкафче. Отвори чекмеджето и извади оттам две свещи с кокосов аромат и кутия кибрит. Тя го наблюдаваше, докато той ги палеше, пламъчетата разпръснаха мек блясък и нежен мирис в стаята. Няколко минути той я гледа мълчаливо, запъхтян зад тесния отвор на гумената маска. В светлината от свещите сянката се извисяваше грамадна и разкривена на стената.

— Здрасти, Клои. — Широко усмихнатата маска се наведе над нея. Думите излетяха със свистене през тесния отвор. Стори й се, че вижда студени сини очи през малките дупки, зад които се криеха. — Много ми липсваше, Клои. Страхувах се, че няма да се прибереш тази нощ. — Обърна се, взе ножа от шкафчето и отново се наведе над нея. — Пропусна часа си по гимнастика, само за да прекараш нощта с гаджето? Немирница такава, тц, тц.

Обля я студена пот. Той знаеше името й. Знаеше, че е пропуснала часа си по аеробика. Да не би да работи в спортния център? Умът й отчаяно се блъскаше да разпознае гласа му — нисък и приглушен от маската. Май леко фъфли или се опитва да прикрие акцент? Британски ли?

Той се наведе и коленичи до нея. Приближи маската по-близо до ухото й и отмахна косата от бузата й. Тя усети миризмата на гумата, примесена с леко ухание на „Куорум“, парфюмът, който бе подарила на Майкъл за Коледа. Лъхна я дъхът му на застояло кафе.

— Знаеш ли, наистина трябваше да го оставиш при теб тази нощ — прошепна клоунът в ухото й.

Нова светкавица изтрещя навън, озари ярко спалнята и във внезапно вдигнатата му ръка на сантиметри от корема й тя видя да проблясва нож. Очите й щяха да изскочат. Той се засмя и се изправи. Пръстът му полази по тялото й, по ръката и рамото до гърдите под пижамата. Ножът следваше по въздуха отгоре движението на ръката му.

— Хубавица като моята Клои не бива да остава сама.

Рязко спусна ножа и отряза долното копче на пижамата.

— Защото не се знае какво може да се случи на едно голямо момиче в големия град.

Ножът отсече следващото копче. Мощен тътен и нов блясък на светкавица се разнесоха вън. В далечината писна аларма на кола.

— Не се притеснявай, Бобче. Аз добре ще се погрижа за моето голямо момиче. Ще те накарам да се усмихнеш.

Отхвърча още едно копче.

Тялото й потрепери. Боже мой, знае и прякора й.

Той подигравателно взе да души въздуха през отворите за носа.

— Ммм. „Шанел 5“. Обичам този мирис. Напръскала си се за мен, нали? И на мен ми е любим парфюм.

Знаеше и кой парфюм употребява.

— Какво още си облякла за мен тази нощ? — Отиде и последното копче, изтърколи се настрани и падна на пода, тупна меко и глухо на килима. Върхът на ножа се плъзна под пижамата и започна да я разтваря. Преднамерено и бавно избута встрани първо едната, после другата предница, докато се покаже оголеният й корем. Мина по пъпа нагоре, разтвори останалата част на пижамата и откри двете гърди. Впиваше жадни очи в нея. Дишането му се учести.

Прокара бавно ножа по едната и другата гърда, по щръкналите им зърна и го плъзна към шията. Клои усещаше как студеното острие се допира до нежната й кожа, притискайки дълбоко плътта, без още да я реже. Той спря на медальона с форма на сърце върху гърлото й и се поколеба за миг. Пъхна острието под верижката и с рязко движение я скъса. Медальонът също се хлъзна до тялото й. Той застина. Клои усети как погледът му прониква в нея, нагоре и надолу по цялото й тяло.

О, Боже Господи Исусе, недей!

Ножът гневно се спусна по крака й и отхвърли последните остатъци от розовата пижама. Голите й крака се гърчеха и дърпаха с всичка сила въжетата, пристегнали глезените. Той прекара острието на ножа по тях, започна от върха на пръстите нагоре по глезените и вътрешната страна на бедрата, натискаше все по-силно и дълбоко, но още не режеше. Пъхна острието под ивичката плат на ханша и сряза гащичките й, оставяйки я напълно гола.

— Толкова си хубава, иска ми се да те изям — изръмжа прегракнал.

О, боже, не, не, не! Това е някакъв кошмар. Дано да е кошмар. Почти чуваше гласа на баща си. Внимавай много, Клои. Ню Йорк е голям град, там има всякакви хора и не всичките са свестни.

Клои се бореше отчаяно да изплюе парцала, натикан в устата й. Сърцето й щеше да се пръсне. Извиваше неистово ръце, докато вървите режеха кожата на китките й.

Той я наблюдаваше как се гърчи и извива в леглото. След това остави ножа на шкафчето и съблече черната си тениска. Кожата му беше загоряла и без косми, имаше добре очертани мускули и прибран стегнат корем. Разкопча сините си джинси и бавно ги смъкна надолу, най-напред извади единия крак, след това другия, акуратно ги сгъна и ги преметна върху облегалката на стола. Клои забеляза, че над лявата китка има грозен изпъкнал зигзаговиден белег, заприлича й кой знае защо на пътния знак „Опасни завои“.

— Имаш късмет, Клои, че не закъсня много — каза той. — Можем да си прекараме достатъчно време заедно. — Последно свали слиповете, излагайки на показ ерекцията си.

Подробностите. Забелязвай отличителните му белези, Клои. Запомни гласа му. Дрехите. Огледай се за знаци, за татуировки. Всичко, каквото и да е.

— За малко да забравя. Донесъл съм торбата с фокусите. Знам някои хватки, които можем да опитаме. — Протегна се към пода и отвори една черна найлонова торба. Извади нещо, което приличаше на изкривена кука, тъмна стъклена бутилка и парче кабел. Озърна се наоколо. — Май ще ми трябва някакъв извод.

В съзнанието си тя започна да пищи, тялото й се мяташе в леглото.

— Сега, ако си послушно момиче, Клои, господин Клоуна добре ще те обслужи — просъска той.

Покатери се върху нея и я насилва до първите лъчи на слънцето.

9

Той си подсвиркваше, докато миеше кръвта от ножа в чистия бял умивалник на нейната баня. На едното крило на мивката в зелена порцеланова чаша бяха поставени техните четки за зъби, неговата и нейната, а на другото стоеше нейният лосион с аромат на фрезия. Водата се стичаше като червен ручей от острието към канала. Клоуна гледаше хипнотизиран въртенето на избледняващите кръгове в мивката, отначало светлочервени, после розови, накрая съвсем бистри.

Усещаше сила. Нощта мина много успешно и двамата наистина си прекараха чудесно. Дори и тя го призна. Е, по едно време, когато махна копринените гащички от червената й сладка уста, вместо да му благодари, кучката се разхленчи и взе да пищи. Това ужасно го ядоса. Но като заигра ножът отново, остави номерата. Даже замоли за още. После пак се разскимтя, а на него му беше писнало и се наложи отново да й запушва устата с гащичките.

Избърса ножа в хубавата ментовозелена кърпа за гости и внимателно го прибра в торбата при другите почистени играчки. Свали маската, изми старателно ръцете си, както бяха в ръкавиците, наплиска обилно със студена вода лицето и врата си и се избърса в кърпата. Одобри образа си в огледалото — стегнато и твърдо тяло. Изтърка набързо зъбите си с нейната четка и провери добре ли ги е почистил. После отново надяна маската и се върна в притихналата спалня.

Тя лежеше мирно на прогизналите от кръв чаршафи. Очите й — затворени като на ангел. Той нахлузи джинсите и тениската и си затананика, докато обуваше тежките си боти и пристягаше връзките им. Гащичките й все още бяха напъхани в устата, но тя не издаваше ни звук, ни стон. Странно, сега май му липсваха воплите й.

Духна догарящите свещи. Наведе се над лицето й и я целуна по бузата, като издаде устни през тесния процеп на маската и пусна език, за да вкуси още един път нейната мека, леко солена кожа.

— Чао, Бобче, скъпа моя. Моята хубава, хубава Клои. Беше голям кеф.

На чаршафа до нея се търкаляше скъсаният медальон. Той го взе и го пъхна в джоба си.

— За спомен от хубавото преживяване.

Изпрати й въздушна целувка и тихо затвори след себе си вратата на спалнята. Грабна от банята найлоновата торба и мина за последно през хола по коридора до кухнята. Забеляза върху конзолната масичка малка фигура от нефрит на трите мъдри маймуни, закриващи с лапи очи, уши и уста — Зло не виждам, Зло не чувам, Зло не казвам. Знаеше, че е подарък от баща й и майка й от неотдавнашната им екскурзия из Далечния Изток. Чувал бе легендата, че маймунките закриляли дома, който ги подслонявал. Но не и тази нощ, помисли си Клоуна и се засмя. До фигурката имаше снимка на щастливата Клои и нафукания й мухльо пред Емпайър Стейт Билдинг. Спря и прокара пръсти по нея, преди да запечата в мислите си картината на тази специална нощ.

Тихо като църковна мишка открехна прозореца на хола и скочи в гъстите храсти, все още мокри след отминалата проливна буря. Незабелязан от никого, Клоуна потъна в моравия полумрак, точно когато първите оранжеви проблясъци озариха небето и над пустите улици на Ню Йорк се спусна денят.

10

Мари Катрин Мърфи стоеше пред вратата на апартамент 1Б и знаеше със сигурност, че нещо не е наред. Вече беше девет без десет, тя самата закъсня, днес имаше упражнение за изпита по междущатско право, а Клои не отговаряше на звънеца. Макар че Клои типично закъсняваше и отчасти тъкмо заради това се разбираха толкова добре, тя поне винаги отваряше вратата. Често я посрещаше по пижама и с безброй извинения, с две големи чаши горещо кафе и кутия шоколадови бисквити. От три години се редуваха с колите си до университета „Сейнт Джон“ и Мари не си спомняше един случай Клои да не я е дочакала, независимо колко е закъсняла.

Възрастна жена й бе отворила външния вход и от пет минути Мари звънеше на вратата на Клои. Знаеше, че е излизала с Майкъл предната вечер, затова най-напред реши, че той е останал през нощта и двамата са се успали.

При тази мисъл дръпна ръка от звънеца, притеснена Майкъл да не й отвори по долни гащи. С кафе или без кафе, Мари определено нямаше желание да вижда тая гледка. Но след още пет минути, без никой да отговори на звънеца, Мари се разтревожи. Опита се да надникне през отвора за писма във вратата, но той беше запушен с нещо отвътре.

Излезе на двора и запали цигара. От прозореца на горния етаж я зяпаше странният съсед на Клои с чаша кафе в ръката. Гаден, полугол, с дебели очила и зловещо ухилен. Побиха я тръпки. Видя, че пердетата в хола на Клои са спуснати, а капаците на спалнята — затворени. Колата й не беше на обичайното си място, а го нямаше и беемвето на Майкъл.

Без паника. Едва ли е нещо страшно.

Изтича от другата страна на зданието, където гледаше кухненският прозорец на Клои. Той беше затворен, но пердетата бяха дръпнати. Долният ръб на прозореца се издигаше около две педи над главата на Мари. Тя въздъхна. Следобед беше на работа и затова бе сложила пола и високи токове. Остави чантата си и се прокле наум, че не е с панталони и ниски обувки, после смачка цигарата. Покатери се на тухления цокъл, който опасваше цялото здание и минаваше под кухненския прозорец. Стъпила на кофа за боклук за опора и здраво хванала перваза на прозореца тя изправи едрата си фигура и надникна вътре. Точно пред нея на кухненската маса беше клетката на папагала Пийт, покрита с кърпа. Отляво се виждаше препълнената мивка с мръсни съдове. През отворената кухненска врата зърна в хола ниската маса, отрупана с вестници. Мари се поуспокои. Ако апартаментът беше чист и подреден, щеше да означава, че се е случило нещо лошо. А така изглеждаше, сякаш Клои изобщо не се е прибирала през тази нощ.

Сигурно е останала при Майкъл и е забравила да ми се обади. Тази сутрин той я е откарал до университета, тя е изпила кафето си и изяла поничката си в колата, сега се упражнява за изпита по право и как да стане юристка, а аз въртя дебелия си задник тук на вятъра и надничам в кухнята и като последна тъпачка.

Мари вече се ядоса. Ще закъснее и за контролното. Тъкмо взе да слиза внимателно от боклукчийската кофа, когато я преряза една мисъл. Ако Клои не се е прибирала вкъщи, кой тогава е покрил клетката на Пийт? Застина, разтревожена и от още нещо, което й се стори, че е зърнала на пода в коридорчето пред кухнята. Някаква подсъзнателна команда я накара да се обърне, за да погледне по-внимателно, изправи се на кофата отново и залепи лице до стъклото. Засенчи отстрани очите си с длани и се взря напрегнато.

Трябваха й няколко секунди да осъзнае, че тъмните петна по пода са следи от стъпки. И още няколко, за да разбере, че са от кръв.

В този миг Мари Катрин Мърфи падна от кофата и се разпищя.

11

Някакъв глас извика от мрака:

— Има пулс! Чувам сърцето!

Друг глас:

— Диша ли?

— Едва-едва! Сложих й кислородна маска. Тя е в шок.

Още един глас:

— Боже господи! Тук е потънало в кръв. Откъде тече?

— Искаш да попиташ откъде не тече. Цялата е подгизнала. Но като че ли главно е от вагината. Сигурно има кръвоизлив. Психарят добре я е наредил.

— Срежи въжетата, Мел.

Четвърти глас. Силен, властен нюйоркски акцент.

— Полека, момчета. Въжетата са веществени доказателства. Не ги режете. Пипайте само с ръкавици. Това е местопрестъпление, всичко ще се описва и прибира в пликчета.

В стаята очевидно имаше много хора.

— Боже мой, китките й са съвсем разкъсани! — Гласът прозвуча потресен, ужасен.

Полицейски радиоапарати пращяха и предаваха нареждания. Приближаваха виещи сирени. Щракаха фотоапарати, бляскаха светкавици.

Сърдити гласове:

— Внимавайте, вдигайте я леко! Ей, Мел, ако ще ти прилошава, марш навън. Тук не е за слаби нерви.

За миг настъпи мълчание, после отново се чу първият глас.

— Веднага да й се влее разтвор, дайте й морфин. Тя е около един и шейсет. Почнете с една десета, даже с една петнайсета. Обадете се в травматологията на болница „Джамайка“ и им кажете, че караме двайсет и четири годишна бяла жена с многобройни прорезни рани, вероятен вътрешен кръвоизлив, вероятно сексуално насилие и в шок.

— Така, така, леко я повдигнете сега. Внимателно! Слушайте мен. Едно, две, три.

Остра и раздираща болка мина като вълна през тялото й.

— Боже, горкото момиче! Знае ли някой как е името й?

— Приятелката й отвън каза, че е Клои. Клои Ларсън. Студентка по право в „Сейнт Джон“.

Гласовете затихнаха и я обгърна черна пелена.

12

Клои бавно отвори очи и я заслепи ярка светлина. За миг си помисли, че може би е умряла и се намира в рая пред своя Създател.

— Моля, следвай с поглед светлината.

Лъчът на малкото фенерче зашари по лицето й. Миришеше силно на дезинфектанти и белина и тя разбра, че се намира в болница.

— Клои, Клои? — Младият лекар с бяла престилка отново светна с фенерчето в очите й. — Радвам се, че се събуждаш. Как се чувстваш?

Клои прочете табелката на гърдите му: Д-р Лорънс Броудър. Въпросът му й прозвуча съвсем глупаво. Опита се да отговори, но езикът й беше надебелял и сух. Успя само да прошепне:

— Не съм добре.

Всичко я болеше. Погледна ръцете си — дебело омотани в марли, отвсякъде излизаха тръбички. Коремът й пулсираше от раздираща болка, която се усилваше.

В ъгъла на стаята седеше Майкъл. Наведен напред с ръце под брадичката и лакти, опрени на скута. Лицето му — тревожно. През прозореца розовото и оранжевото в небето гаснеха. Май беше залез.

Друг мъж в зелена престилка стоеше мълчаливо до вратата. Клои реши, че и той е лекар.

— Ти си в болница, Клои. Претърпяла си тежка травма. — Д-р Броудър замълча. Тримата мъже си размениха неловки погледи. — Знаеш ли защо си тук? Помниш ли какво ти се е случило?

Очите на Клои се наляха, потекоха й сълзи. Тя кимна леко. Лицето на Клоуна блесна в паметта й.

— Миналата нощ си била нападната и изнасилена. На сутринта те е открила твоята приятелка и екип на бърза помощ те докара тук, в болница „Джамайка“ в Куинс. — Той замълча, пристъпи от крак на крак, видимо притеснен. После заговори по-бързо: — Имаш много и сериозни наранявания. Матката ти беше разкъсана и имаше вътрешен кръвоизлив. Беше загубила много кръв. За съжаление д-р Рубенс е бил принуден да направи спешна хистеректомия, за да спре кръвоизлива. — Той се обърна към лекаря в зелената дреха до вратата, който бе навел глава и избягваше погледа й. — Това е най-тежкото увреждане и дотук е лошата новина. Имаш също прорезни рани по тялото, но извикахме пластичен хирург да ги зашие, за да сведем до минимум белезите. Тези рани обаче не са опасни за живота ти и добрата новина е, че очакваме напълно да се възстановиш.

Дотук е лошата новина. Дотук било. Само толкоз. Тя изгледа тримата мъже в стаята. Те, Майкъл също, криеха очите си от нея, или разменяха погледи помежду си, или се взираха в пода.

С едва доловим шепот тя попита:

— Хистеректомия? — Думите излизаха с болка от гърлото й. — Значи ли това, че не мога да имам деца?

Д-р Лорънс Броудър пристъпи на другия си крак и се намръщи.

— Боя се, че да, няма да можеш да износиш плод.

Пролича си колко много иска д-р Броудър разговорът да приключи. По възможност веднага. Той продължи на един дъх, въртейки малкото фенерче в пръстите на дясната си ръка.

— Хистеректомията е сериозна хирургична интервенция и ще трябва да останеш в болницата още малко. Възстановителният процес обикновено трае от шест до осем седмици. Ще започнем от утре с някои терапии и постепенно ще ги увеличаваме. Имаш ли болки в коремната област?

Клои трепна и кимна утвърдително.

Д-р Броудър повика навъсения д-р Рубенс. Двамата дръпнаха завесите около леглото, като оставиха Майкъл навън, и повдигнаха болничните чаршафи. Клои видя, че коремът и гърдите й са бинтовани. Д-р Рубенс много внимателно опипа корема й, но огнени болки пронизаха тялото й.

Той кимна, не към Клои, а на д-р Броудър.

— Отокът е в границата на нормата, шевовете са в добро състояние.

Д-р Броудър на свой ред кимна и се усмихна на Клои.

— Ще наредя на сестрата да увеличи дозата морфин в интравенозния разтвор. Това ще облекчи болките. — Покри я със завивките и отново пристъпи от крак на крак. — Вън чакат няколко полицейски инспектори, искат да говорят с теб. Ще можеш ли?

Клои се поколеба, но кимна утвърдително.

— Добре, ще ги пусна да влязат. — Разтвори завесите около леглото. Видимо облекчени, че са приключили разговора, двамата лекари с все още наведени погледи се запътиха бързо към вратата. Д-р Броудър натисна дръжката и спря. — Минала си през ужасно изпитание, Клои. Всички те подкрепяме. — Усмихна се мило и излезе.

Жертва на сексуално насилие. Хистеректомия. Няма да има деца. Значи кошмарът е бил истински. Думите се сипеха прекалено бързо, твърде много информация за смилане. През съзнанието й пробяга лицето на Клоуна с разкривената усмивка, голото му тяло, острието на ножа. Той знаеше всичко за нея. Прякорът й. Любимият й ресторант. Знаеше, че е пропуснала часа си по гимнастика. Каза, че я следял непрестанно.

Не се тревожи, Клои. Винаги ще съм наблизо. Гледам те. Чакам.

Тя затвори очи и си спомни ножа, спомни си болката, погълнала тялото й, когато за първи път усети, че я реже. Майкъл приближи и взе ръката й.

— Всичко ще се оправи, Клои. Аз съм до теб — говореше й нежно. Тя отвори очи и забеляза, че той не гледа нея, а някъде встрани или нагоре, в някаква точка на стената. — Говорих с майка ти, родителите ти пътуват насам. Ще пристигнат довечера. — Гласът му се задави и изхриптя. — Само да ме беше оставила при теб снощи! Само да бях останал при теб! Щях да го убия тоя психясал тип. Щях… — Прехапа устни и погледът му се плъзна по очертанията на тялото й под снежнобелите завивки. — Боже, какво е направил… тоз перверзен гад… — Гласът му секна, той стисна ръце в юмруци и се обърна към прозореца.

Само да ме беше оставила при теб снощи.

Прекъсна ги леко почукване и вратата бавно се открехна. В коридора цареше силно оживление. Сигурно е часът за посещения. В стаята влезе нисичка жена със ситно къдрава червена коса и демодиран костюм в червено и черно. Не носеше грим, освен светъл фон под очите, с който се бе опитала да скрие тъмните си сенки, мрежата от бръчки по лицето не съответстваше на възрастта й, около трийсет и пет, както си помисли Клои. По петите я следваше мъж на възраст, с евтин син костюм, който стърчеше над нея поне с една глава. Изглеждаше в предпенсионна възраст, беше сресал рядката си посивяла коса така, че да прикрива лисината на темето му. От него лъхаше на застоял цигарен дим. И двамата имаха уморен вид и образуваха странна двойка, нещо като хотдог и хамбургер.

— Здравей, Клои. Аз съм инспектор Ейми Харисън от Специалния отдел за жертвите на насилие към окръг Куинс. Това е партньорът ми, инспектор Бени Сиърс. Знаем, че ти е много трудно, но се налага да ти зададем няколко въпроса за случилото се миналата нощ, докато всичко е все още свежо в паметта ти.

Инспектор Харисън погледна към Майкъл, който стоеше до прозореца. Настъпи неловка пауза.

Майкъл се приближи и протегна ръка.

— Аз съм Майк Декър, приятелят на Клои.

Инспектор Харисън стисна ръката му и кимна. След това се обърна към Клои:

— Ако смяташ, че ще ти е по-леко, Клои, Майк може да остане. Но само, ако ти искаш.

— Разбира се, че ще остана с нея — отсече Майкъл.

Клои кимна бавно.

Инспектор Сиърс се усмихна по посока на Майкъл в знак, че го приема, подсмръкна, премлясна и извади бележник с химикалка. Остана в долния край на леглото, а след като инспектор Харисън придърпа един стол и седна до Клои, вече изглеждаше с две глави по-висок от партньорката си.

— Да започнем тогава — каза инспектор Харисън. — Познаваш ли лицето, което ти причини това?

Клои поклати глава.

— Един ли беше или няколко души?

Бавно:

— Само един.

— Ще го разпознаеш ли, ако го видиш? Мога да доведа полицейски художник да скицира по твоя разказ…

По бузите на Клои потекоха сълзи. Тя поклати глава и промълви едва доловимо:

— Не. Носеше маска.

Майкъл изхриптя под нос:

— Гадното копеле…

— Моля ви, господин Декър… — прекъсна го строго инспектор Харисън.

— Каква маска? — попита с каменно изражение Сиърс.

— Гумена клоунска маска. Не можах да видя лицето му.

Харисън продължи внимателно:

— Няма нищо, Клои. Кажи ни какво си спомняш. Не бързай.

Тя вече не можеше да спре сълзите, които рукнаха по лицето й. Цялото й тяло се разтресе, отначало леко, после неконтролируемо.

— Спях. Чух гласа му в съня си, мисля, че ме нарече Бобче. Опитвах се да се събудя, наистина се опитвах. — Вдигна ръце и видя превързаните китки. Спомни си за вървите и се сгърчи цялата. — Хвана ме за ръцете и ме върза и не можех… не можех да се помръдна, не можех да дишам, не можех да викам… натъпка нещо в устата ми. — Докосна с пръсти устните си, още усещаше на езика сухата душаща я коприна. Още й се гадеше, не можеше да си поеме дъх. — Напъха ми нещо в устата, върза ми ръцете и краката, не можех да помръдна. Не можех… — Отвърна поглед от инспектор Харисън и потърси ръката на Майкъл, за да овладее треперенето, но той отново беше при прозореца и стискаше юмруци.

Само да ме беше оставила при теб снощи.

Харисън хвърли един поглед към Майкъл, наведе се и докосна ръката на Клои:

— Много от жертвите на сексуално насилие упрекват себе си. Но бъди сигурна, че вината не е твоя. Каквото и да си направила или да не си направила, нямаше да можеш да предотвратиш станалото.

— Той знаеше много неща. Къде държа свещите си, в кое чекмедже. Запали ги, а аз… не можех да се мръдна!

— Каза ли ти нещо, Клои? Спомняш ли си какво говореше?

— О, да. Боже, това беше най-ужасното. Непрекъснато ми говореше, като че ли ме познава. — Тя не можеше да овладее треперенето си, ридания разтърсваха раменете й. — Той знаеше всичко, всичко. Каза, че непрекъснато ме следи и винаги ще бъде близо до мен. Винаги. Знаеше за почивката ми в Мексико миналата година, знаеше, че Майкъл остана при мен във вторник, знаеше името на майка ми, кой е любимият ми ресторант, знаеше, че съм пропуснала гимнастиката си в сряда. Знаеше всичко! — Силна болка проряза гърдите й и тя си спомни причината.

— Имаше нож, сряза пижамата ми и после… започна да реже мен, усещах как разцепва кожата ми и не можех да мръдна. След това легна върху мен и…

— Моля те, Майкъл, не можех да помръдна! Опитвах се, но не можех. Не можех да го отблъсна от себе си! — пищеше тя, пищя до пълно прегракване.

Инспектор Харисън въздъхна и бавно погали ръката на Клои, повтори й, че тя не е виновна. Инспектор Сиърс пое дълбоко въздух и поклати глава. Сетне обърна нова страница в бележника си.

Хълцаща, Клои потърси с поглед Майкъл, но той продължаваше да стои до прозореца, стиснал юмруци и с гръб към нея.

13

Във вторник следобед, когато изписаха Клои от болницата, валеше проливен дъжд. Само пет дни след като я докараха на носилка и в безсъзнание, д-р Броудър влезе широко усмихнат в препълнената с цветя стая и обяви, че тя вече е добре и ще си тръгне следобед. Новината я уплаши — трепереше през целия ден и с наближаването на часа сърцето й се разтупа още по-силно.

Майка й я послуша накрая да не търси из страниците на „Ню Йорк Таймс“ за квартири под наем, а да погледне в рубриката за некролозите. Само след два дни откри апартамент с една спалня на осемнайсетия етаж в един многоетажен блок в комплекса „Норт Шор Тауърс“ точно на границата между кварталите Куинс и Насау. В апартамента живеела деветдесетгодишна вдовица със седемнайсетгодишния си котарак Тиби. За нещастие на Тиби, вдовицата починала преди него. С помощта на две новички стотачки Клои получи разрешение да се нанесе веднага. Майка й каза, че за нюйоркски апартамент е доста добър.

Клои не пожела да стъпи в апартамент 1Б на „Роки Хил Роуд“. Нито веднъж. Не поиска да види отново „Бейсайд“. Освен папагала Пийт, отказа да вземе каквото и да е от стария си апартамент, особено от спалнята. Още докато беше в болницата, заяви на родителите си да продадат, изгорят или подарят всичко. Изобщо не я интересуваше, държеше само никой, в това число и Майкъл, да не се придвижва пряко от стария до новия й апартамент.

Знаеше, че Майкъл смята страховете й за налудничави. Самата мисъл, че насилникът й чака, дебне и проследява близките й, за да разбере къде се е преместила Клои, му се струваше прекалена. Съгласен беше, че тя трябва да напусне „Бейсайд“, но не разбираше защо просто не дойде да живее при него. И отказваше да напусне манхатънския си апартамент.

— Клои, имаш ли представа колко трудно се намира апартамент на нормиран наем през 80-те години? Осемнайсет месеца търсих, докато открия този.

За Клои беше почти обидно да обяснява на Майкъл съображенията си.

— Майкъл, оня знае всичко. За мен и за теб. Сигурно ме е следил до твоето жилище, или когато си идвал при мен е проследявал теб до вас. Може да е твой съсед и да ме е следил от вас. Ако ти си готов да поемаш риск заради някакъв тъп нормиран наем, аз не съм. И няма да стъпя повече там. Никога. Как е възможно да не го разбираш!

Спорът им бе разгорещен. Даже прекалено. Тя се разплака, а той въздъхна твърде шумно. За да я успокои, обеща, че „ще види какво може да направи“, но в момента било изключено да се мести. Тогава предложи да й потърсят ново жилище далеч от Бейсайд. Излезе за малко от стаята да проведе спешен телефонен разговор и когато се върна след десетина минути, обяви, че се налага веднага да отиде в офиса. Два часа по-късно пристигна букет цветя с кратка бележка „От Майкъл с любов“. Това беше в петък. После работи цяла събота и неделя.

И така, майка й й намери апартамент високо над земята в „Норт Шор Тауърс“. Той предлагаше максимална сигурност за сама жена в града — портиер, двойно заключващи се врати, алармена система с датчици, реагиращи на движение и първокласна вътрешна телефонна уредба. Още в неделя родителите й пренесоха телевизора, кухненската маса със столовете и Пийт. Всички други необходими мебели закупиха от „Сиърс“. В понеделник пред бившия й дом пристигна голям червен камион на Армията на спасението. Двама яки мъжаги не обърнаха внимание на висящите остатъци от жълта полицейска лента по вратата на апартамент 1Б и благодарни натовариха вещите на Клои. Оставиха разписката на голия под в дневната. Така в сивия следобед на този дъждовен понеделник под любопитните погледи на неколцина съседи нейният живот в Бейсайд, Куинс, тихо приключи. Баща й после й каза, че Марвин, съседът от горния етаж, й изпратил благопожеланията си.

Разбира се, родителите й се опитаха да я убедят да се върне в Калифорния. Къде да е в Калифорния. Всъщност, където и да е на Запад. Само не в Ню Йорк. Клои повдигна въпроса пред Майкъл, но той на мига изключи подобна възможност. Неговата кариера, нейната фирма, семейството му, общият им живот — всичко беше свързано с Ню Йорк. Така че тя излъга родителите си, като им каза, че и двамата обмислят идеята, но най-напред тя трябва да вземе държавния си изпит в Ню Йорк и да започне работа във фирмата, към която е поела ангажимент. Заяви много самоуверено, че твърдо е решила да не позволи на маниака да разруши живота й, да я пропъди от града и така нататък. Дрън, дрън, дрън. Клои много искаше да повярва на собствените си думи.

В действителност, тя вече не знаеше какво точно иска. Неща, които само преди пет дни изглеждаха толкова важни, сега бяха станали съвсем несъществени. Държавният изпит, новата работа, годежът. От болничното си легло тя ревниво гледаше как на телевизионния екран животът продължава да си тече както преди, все едно, че нищо не се е случило. Хора се блъскаха сутрин по превозни средства, за да отидат на работа, вечер пак по същия начин, за да се приберат вкъщи. А водещите на новините важно обявяваха всяка дреболия за събитие от световно значение.

„Ако пътувате към Лонг Айланд, заобикаляйте магистралата, по нея се извършват строителни работи, има задръстване и на Гранд Сентръл Паркуей. Том Круз се появи на премиера в Лос Анджелис, където беше препълнено с холивудски звезди. Още една лодка с кубински бежанци открита в морето край Кий Уест, Флорида. Помогнете на гладуващите деца по света. За жалост, приятели, прогнозата за края на седмицата отново предвижда гръмотевични бури. Жалко, яхтсмени, пожелаваме ви повече късмет за следващата неделя, когато има изгледи да нахлуе сух въздух.“

Направо й идваше да пищи.

Полицаят, който пазеше в първите два дни пред врата на болничната й стая, изчезна, вероятно са го изпратили при друга жертва на насилие. Инспектор Сиърс обясни, че охраната е вдигната, защото тя вече не е „в непосредствена опасност“. И въпреки че полицията „активно търси извършителя“ и „проследява всички възможни улики“, от понеделник инспектор Харисън прекрати всекидневните си посещения в болничната стая на Клои и ги замени с обаждания по телефона, за да се осведомява как се чувства. Клои имаше подозрения, че след няколко дни и обажданията ще спрат, тъй като нейният случай ще бъде изместен от нови.

Стаята й преливаше от кошници с ухаещи цветя, изпратени от доброжелателни приятели, познати и колеги, но тя все още не можеше да събере кураж да размени две думи с когото и да е по телефона. Не искаше да вижда никого от приятелите си, освен Мари. Не искаше да я виждат цялата омотана в бинтове и да си представят ужасните неща, които са й се случили. Не искаше да говори за онази нощ, но и нямаше сили да приказва празни приказки с любопитковци. Освен това нямаше какво толкова да се казва. Желаеше да върне времето назад, да си бъде старата Клои с нормалните проблеми и досадни задачи, които бяха изпълвали дните й, но знаеше, че вече е невъзможно. Заради това го мразеше най-много. Той отнесе живота й, а тя не знаеше как да си го върне.

Майкъл стоеше в работата си и в понеделник се появи в болницата само за един час по обед. Тя усещаше, че му е неловко в тази обстановка. Разбираше, че видът на превръзките и системите, лекарствата, докторите и рехабилитаторите го карат да се чувства объркан и безпомощен. Знаеше също и че злополуката, както наричаше случилото се, го изпълва с гняв. Но по някакъв начин за нея вече не беше от значение как той възприема каквото и да било. И я изпълваше ярост, че неговият живот си върви най-нормално, като че ли нищо не е ставало, а всъщност всичко бе станало и за тях двамата вече нищо нямаше да е както преди.

Дойде вторник и тя най-после можеше да се прибере вкъщи, нещо, което уж много искаше, а откакто д-р Броудър й каза, че ще я изпишат, не спираше да трепери. Майкъл трябваше да я вземе, но в последния момент се оказа, че е ангажиран с някакви сложни клетвени показания в съда. Така че се наложи майка й и Мари да я избутат с инвалидната количка до входа на болницата, където баща й я очакваше с наета кола. Тя беше в състояние да ходи, но политиката на болницата беше да придвижват пациентите с количка до колата.

Вратата на асансьора се отвори и Мари плъзна количката в оживения партер. Беше пълно с народ. Възрастни мъже и жени седяха на пейките в ъгъла, пред рецепцията се въртяха полицаи. Уплашени родители държаха на ръце плачещи деца, медицински сестри и санитари щъкаха от и към асансьорите.

Клои бързо огледа голямото помещение за следи от нападателя си. Някои хора показаха вяло любопитство към младата жена в инвалидната количка. Тя изпитателно се взря в очите на всеки, в движенията им. Едни си приказваха, други прелистваха книжа или просто зяпаха в празното пространство. Погледът й неистово шареше от един човек на друг. Сърцето й се разтупа, усети мощен прилив на адреналин. Но безнадеждната истина беше, че можеше да са очите на всеки един от присъстващите. Без маската, тя нямаше да го разпознае.

Дори едната стъпка от количката до автомобила й причини раздираща болка в корема. С помощта на Мари и майка си успя да се настани внимателно на задната седалка, стиснала в ръка торбичка с лекарства. Погледна през мокрото стъкло на колата към просторния паркинг. Щяха да минат по оживения Северен булевард и да излязат на вечно претоварената магистрала за Лонг Айланд. Толкова много непознати лица! Той можеше да е навсякъде. Можеше да е всеки.

— Добре ли се намести отзад, скъпа? — Пауза. — Бобче? — обърна се мило баща й към нея, очаквайки отговор.

— Да, татко, да тръгваме. — Поколеба се, после добави тихо. — Татко, моля те, никога повече не ме наричай така.

Той се натъжи. Но кимна и видя в огледалото как дъщеря му обръща умореното си лице към прозореца. Фордът потегли, промуши се през гъсто населения паркинг и излезе на авеню „Атлантик“. По целия път към новия й апартамент в Лейк Съксес Клои не откъсна поглед от прозореца, от безбройните коли, профучаващи край тях, от безбройните непознати лица, оставяйки болница „Джамайка“ далеч назад зад завесата от дъжд.

14

Всяка сутрин Клои се поглеждаше в огледалото и си казваше: „Само да мине днешният ден, утре сигурно ще е по-леко“. Но всяко утре ставаше само по-лошо. Страхът в нея се разрастваше неудържимо като рак, макар раните да зарастваха и белезите да избледняваха. Нощем я съсипваше безсъние, денем я довършваше затъпяваща умора.

Управителят на фирма „Фиц & Мартинели“, където трябваше да започне блестяща кариера на адвокат по медицински дела след държавния изпит, загрижено позвъни да попита как е и дали ще постъпи през септември, както бе планирано, или има нужда от повече време, за да се възстанови. Добре съм, отговори тя, оздравявам и ще си взема държавния изпит в срок, след три седмици. Благодаря за вниманието.

Вярваше в това, което казва. На всекиго и всеки ден. Сетне изведнъж, без никакво предупреждение я сграбчваше с остри нокти необясним ужас и тя замръзваше на място — напълно осезаем ужас, почти го подушваше. Дишането й блокираше, стаята се залюляваше. В метрото внезапно усещаше вкуса на плата в устата си и ледения връх на ножа по кожата си. В асансьора чуваше гласа му и в ноздрите я удряше сладникавата миризма на кокосовите свещи. В колата поглеждаше назад през огледалото и виждаше отвратителната му усмивка. Непрекъснато се връщаше обратно в онази нощ. Опита се да спазва някакъв дневен график и просто да продължи нормалния си живот отпреди. Но дните преминаваха в седмици и тя усещаше как в привидно здравата й фасада плъзват малки пукнатини, разклоняват се и се множат и разбра, че някой ден ще се пръсне на милион парчета.

След две седмици в Ню Йорк родителите й си стегнаха багажа и си тръгнаха за Сакраменто. Подвеждащата храброст на усмихнатата й фасада си изпълни ролята да ги заблуди и докато я прегръщаха и целуваха пред асансьора, отново я замолиха да се върне в Калифорния.

Добре съм. Оздравявам и ще си взема държавния изпит в срок, след две седмици.

Махна усмихната за довиждане, преди вратата на асансьора да скрие окъпаното в сълзи лице на майка й. След което Клои се обърна, втурна се в апартамента, заключи вратата, седна на пода и безутешно плака цели три часа.

Продължи да учи за изпита сама вкъщи. Предпочиташе да не рискува с лекции заради погледите на напълно чужди хора и неизбежните въпроси на добронамерени приятели. От курса й осигуриха видеокасети с упражненията. Прекарваше повечето дни на пода посред хола, заобиколена от учебници по право, с бележник в ръка, безучастно вперила поглед в екрана, гледаше как мърда устата на професора, но думите, които чуваше, нямаха вече смисъл. Не можеше да се съсредоточи и беше наясно, че няма да вземе изпита.

Вечерта, преди да се яви, Майкъл остана при нея и на другия ден точно в седем часа я остави пред центъра „Джейкъб Джавиц“ в Манхатън, където се провеждаше изпитът. Тя се записа, една от трите хиляди явяващи се, зае определеното й място и в осем часа получи дебела папка със задачата. В залата се спусна пълна тишина. В осем и пет Клои погледна напред, назад и настрани морето от непознати лица, някои наведени над листовете си, други озъртащи се нервно и отчаяно. Гледката я разтревожи, ужаси я. Главата й започна да пулсира, потръпна и я обля студена пот. Повдигна й се. Вдигна ръка и една квесторка я придружи до тоалетната. Нахълта в една кабинка и повърна. После наплиска лицето и врата си със студена вода и напусна зданието. В осем и двайсет и шест спря едно такси и повече не погледна назад.

Инспектор Харисън престана да се обажда, така че Клои започна да звъни всеки ден, за да разбере има ли нещо ново по случая. Отговорът беше все един и същ.

Уверявам ви, че разследването се води много активно, Клои. Надявам се скоро да имаме задържани. Ценим високо вашето съдействие.

Готова беше да се закълне, че инспекторът сигурно чете отговора от някое „Ръководство: как правозащитните органи да успокояват досаждащи жертви на неразкрити престъпления“. С времето на Клои й стана ясно, че нейният случай неотклонно върви към картотеката на нерешените дела. Без данни за самоличността, пръстови отпечатъци и други веществени улики, най-вероятно престъпникът никога нямаше да бъде разкрит, освен ако неочаквано не направи самопризнания или не я сполети някакъв сляп шанс. Въпреки това Клои се обаждаше всеки ден на инспектор Харисън, за да я подсеща, че няма намерение скоро да се примири.

След провала й на държавния изпит отношенията между нея и Майкъл почти се разпаднаха. Знаеше, че й се сърди, задето се отказа, без дори да опита. След злополуката, както продължаваше да се изразява, между тях нямаше и секс, но дори когато се държаха за ръце се чувстваше напрежение и неудобство. Вместо да остава при нея всяка нощ, преспиваше вече само в края на седмицата. А нейното упорито нежелание да излиза навън, дори само за една вечеря, все повече го разстройваше. Постепенно между тях се отвори някакво хладно разстояние, което непрекъснато растеше, но и двамата не знаеха как да възстановят изгубената близост. Клои дори не беше сигурна дали иска нещата да станат както преди. Чувстваше, че по някакъв начин Майкъл тайно я обвинява за случилото се. Виждаше го в очите му, когато я гледаше и когато не можеше да я погледне.

Защо не ме остави при теб онази нощ.

Клои си мислеше как и двамата знаят, че е настъпил краят, но нито той, нито тя искаше първи да оповести раздялата. Може би Майкъл се страхуваше от лавината на вината, която със сигурност щеше да го затрупа, ако изобщо събереше някога смелост да скъса. Тя пък се питаше какво ли ще почувства, ако той най-сетне й каже, че винаги ще я обича, но не може да я вземе за съпруга и затова нека си останат приятели. Облекчение, вина, яд, тъга? Така връзката им се провлече през цялото лято и съвсем се разми през есента, виждаха се все по-рядко и никой не се оплакваше.

„Фиц & Мартинели“ я насърчаваха да се яви на държавен изпит през февруари и й предложиха междувременно да я назначат като правен асистент във фирмата. Тя отказа. Щеше да е поредното място, където щяха да гледат на нея като на „изнасилената“. Дори още по-лошо, защото вече се радваше и на съмнителната слава на „изнасилената, която избяга от държавния изпит“.

При контролния преглед на третия месец след операцията, гинекологът я посъветва да потърси консултация с психолог.

— Жертвите на изнасилване носят белези, които ние не виждаме — обясни той. — Психологът може да ви помогне да се справите с преживяното.

Добре съм. Оздравявам вече, просто не можах да си взема държавния изпит. Благодаря ви за загрижеността.

Напусна кабинета му и се закле да не стъпи повече там.

През октомври започна работа в нощната смяна на бюрото за резервации в хотел „Мариот“ на летище „Ла Гуардия“ — голям оживен хотел със стотици служители, никой от които даже не знаеше името й. Тя седеше в някаква вътрешна стая със слушалки и микрофон далеч от хората и любопитните им очи. Работата й нямаше нищо общо с позицията на партньор в адвокатска фирма и родителите й никак нямаше да се гордеят, ако знаеха. Майкъл беше направо отвратен от нейната „липса на амбиции“, както се изрази. Но през ужасяващите часове на нощта това място й даваше сигурността на телефонните номера и анонимността, от която се нуждаеше, за да се спасява от натрапени разговори. А получаваше и пари. Поиска смяната от единайсет вечерта до седем сутринта.

Когато дойде онова телефонно обаждане, тя бе на работа едва от четири седмици. Телефонът иззвъня малко преди шест сутринта, последния час от смяната й.

— „Мариот Ла Гуардия“. Бюро за резервации. Какво обичате?

— Изпуснах полета си и сега от „Америкън“ не могат да ми осигурят място преди утре сутринта. Ще ми трябва стая. Има ли свободна при вас? — Някъде във фона тихо се носеше музика, разпозна пиеса от Бах.

— Ще проверя, господине. Постоянен клиент ли сте на „Мариот“?

— Не, не съм.

— Единична или двойна, господине?

— Единична.

— Пушач или непушач?

— Непушач.

— Колко души ще бъдете в стаята?

— Само аз. Освен ако не поискаш да ми правиш компания, Клои.

Сърцето й спря. Тя смъкна слушалките, захвърли ги на пода и се вторачи ужасена в тях, сякаш са хлебарки. Шефката Адел дотича, следвана от други служители.

Слаб глас подвикваше от пода:

— Госпожице? Госпожице? Ало? Има ли някой?

— Какво ти стана? — попита Адел.

Клои се дръпна като ужилена от нейното докосване.

Наистина ли чу това?

Цепнатините се разпукаха още по-големи, плъзнаха нови разклонения. Фасадата всеки миг щеше да рухне. Тя не откъсваше очи от слушалките, които Адел вдигна от пода.

— Ало, господине? Извинете. Аз съм Адел Спейтс от резервациите. С какво мога да ви помогна?

Докато Адел уреждаше запазването на стаята, Клои грабна чантата си от масата и заднешком се измъкна към вратата. Стаята се завъртя. Главата й кънтеше от гласове.

Хубаво момиче като моята Клои не бива да остава само.

Толкова си красива, че ми се иска да те изям.

Само да ме беше оставила при теб тази нощ.

Бъдете спокойна, ние продължаваме активно разследването.

Тя хукна през паркинга на хотела към колата си, сякаш самият дявол я гонеше по петите. Беше забравила палтото си и студеният есенен вятър я прониза. Подкара по магистралата към къщи със сто километра в час и обезумяла току проверяваше в огледалото дали Клоуна не й се хили от колата зад нея и не й намига с фаровете.

Паркира, пробяга към асансьора покрай пазача, който дремеше до входа. Влязла веднъж в апартамента, светна всички лампи, нагласи алармата и дръпна резето.

Сграбчи я непознат дотогава страх, цялото й тяло се тресеше. Изгубила ум, затича из стаите, обиколи всяка една, отвори дрешниците, надникна под леглото и зад завесата в банята. Грабна от нощното шкафче малкия пистолет двайсет и втори калибър, който й купи баща й, преди да си замине за Калифорния. Провери няколко пъти дали е зареден.

Датчикът в хола примигваше на червено, алармата светеше зелено.

Седна на канапето в хола с пистолет в скута, стиснала здраво дръжката в потната си ръка, показалецът й нервно играеше върху спусъка. Котаракът Тиби се намърда между ръцете й и замърка. Слънцето изгряваше и жълтите лъчи се провряха в стаята през пролуките на спуснатите завеси. Прогнозата за времето по радиото беше за хубав ден. Клои гледаше втренчено бялата входна врата и чакаше.

Фасадата най-после се разпадна. На милиони малки парчета.