Възмездие

65

Си Джей откри Мани и Доминик в „Пикъл Баръл“, седнали пред своите cafes con leche. Тя си взе своето от плота на самообслужване и придърпа един стол до тях.

— Как мина конференцията? — попита Доминик.

Днес беше 13-ти декември — датата, на която защитата и обвинението трябваше да се срещнат със съдията, водещ процеса, за да уточнят процедурите по делото, евентуалните споразумения по вината и да се уговорят окончателно за графика през следващите седмици.

— Защитата нямаше никакви претенции. Изглежда, в понеделник ще започнем подбора на съдебните заседатели.

— Наистина ли? — учуди се Мани. — Бях готов да се закълна, че този перко ще измисли сто и една причини да отложи произнасянето на присъдата преди празниците. Щом е така — чудесно! Ще приключим бързо.

— И аз съм изненадан — предпазливо добави Доминик. — Само два месеца подготовка за углавно дело, тук, в Маями — рая на съдебните протакания и колебливите съдии? Защитата нямаше никакви претенции? Това да не е някаква тактика, да не ни кроят проблеми на края, Си Джей?

— Искате да кажете, че подготвят основания за обжалване? Не мисля. Самият Бантлинг настоява за бърз процес, не Рубио. Предполагам, че държи делото да се води в Маями, а не в някой по-северен окръг, където средната възраст е шейсет и пет години, а думата на полицая тежи като злато. Не може да се говори за пропуск на неговата защита. Часкъл се погрижи да се впише в протоколите, че Бантлинг е уведомен за правото си да се запознае с доказателствата на обвинението, и че отказът е изрично негов, с което сам се лишава от основание да обжалва по-късно присъдата след нейното произнасяне. Така се изключва тактиката „Ама господин съдия, никой не ми е казал…“. Освен това Часкъл ме накара да му предоставя всичко предварително, защото не иска делото да даде заден ход. Лурдес от своя страна не е поемала ангажименти към нови клиенти след Бантлинг. Тя е опитна адвокатка, водила е защитата в шест углавни дела досега, така че знае какво прави и не допуска да я пришпорват. И в други случаи е отказвала да се запознае с доказателствата на обвинението. Понякога защитата предпочита тактиката „Вие не ми показвате вашите доказателства, но и аз не разкривам моите“. Може би готви изненада. Дано да се лъжа.

— Защо, по дяволите, се е разбързал толкова Бантлинг? Да не би да си въобразява, че ще излезе на свобода навреме, та да си напазарува за Коледа? — попита Мани.

— За нас е по-добре да мине бързо. Много мразя, когато такива дела се протакат като безкраен ад. Свидетелите започват да забравят, губят се доказателства, всякакви неприятности могат да се случат — обади се Доминик.

— Съгласна съм — каза Си Джей, — но евентуалното отсрочване можеше да ни осигури повече време. — Замълча нарочно, преди да продължи. — Тиглър ми се обади тази сутрин. Де ла Флорс се е заел с убийството на Сайбан и с кражбите и ще ги представи следващата седмица пред съдийския състав. Ако загубим делото за Прадо, той ще ни измъкне Бантлинг изпод носа и няма да можем да кажем дори „бау“. Ще се наложи да чакаме ред на опашката, докато той осъди Бантлинг по всяко отделно федерално обвинение.

— Това ще му осигури време и реклама, за да се докопа до федералното съдийство, към което се е устремил — каза Доминик.

— Точно така — потвърди и Си Джей.

— Тогава защо не го прецакаме, като внесем обвинения и по останалите убийства? — попита Мани. — Имаме достатъчно време. Процесът не е след седмица.

— Защото освен кордата за въдица, която намерихте при тялото на Морган Уебър, не разполагаме с никаква друга физическа връзка между него и останалите жертви. А кордата съвсем не е достатъчна. И освен това нямаме осъдителна присъда за Прадо. — Тя се обърна към Доминик. — Трябват ми сърцата. Намерете трофеите му.

— Не казахте ли, че те не са нужни, за да го осъдят? — попита Мани.

— Така е. Но нали видяхте как се държа Виктор Чавес на свидетелската трибуна? Уклончив, наперен и арогантен.

— Задник! — възкликна Мани.

— Така е. Той е несигурен свидетел, но не мога без него. Просто гледам да не настройва заседателите така, че да повярват във версията на защитата, че на Бантлинг му е била устроена клопка. Ако го изтървем по делото за Прадо, следващият съдия няма да разреши на следващите заседатели даже да изслушат фактите за нея. И ние оставаме на сухо.

— Си Джей, търсихме къде ли не — каза Доминик. — Разговаряли сме с триста свидетели и сме анализирали стотици веществени доказателства. Не знам какво повече мога да направя.

— Може би докторът му от Ню Йорк ще ни подсети къде ги е скрил. Разговаряли ли сте с този д-р Файнбърг?

— Не. Бантлинг не пледира невменяемост и според Лурдес това ми забранява достъп до медицинските протоколи. Не мога да поискам да бъдат прегледани и от щатската медицинска служба. Ръцете ми са вързани. Каквато и информация да се съдържа в тях, тя е лична и неприкосновена. Докторът няма да каже нищо, дори Бантлинг да е заровил сърцата в собствения му двор.

— Може пък Бауман да е прав и той да ги е изял, като оня Джефри Дамър? — намеси се Мани. — Никога няма да разберем истината.

— Не вярвам, Мечо. Мисля, че Си Джей е права. И преди сме разследвали серийни убийци. Те винаги пазят трофеи. В нашия случай това може да са сърцата. Той вероятно иска ние да ги търсим. Бантлинг ни дразни, като ни кара да се питаме къде са. Положил е толкова големи усилия да ни ужаси с нагласените сцени на местопрестъпленията, сигурно е подготвил същия ефект и ако ги намерим.

— Прегледайте отново всички доказателства. Прочетете протоколите. Може просто да сме пропуснали нещо — каза Си Джей. — Някоя мижава разписка или ключ от трезор. Не зная. Трябва да опитаме. Очаквам процесът да продължи поне три седмици. Ако тогава успея да предявя обвинения и по другите убийства, няма съдия, който би го дал в ръцете на федералните и процесът ще обхване и останалите случаи.

— Три седмици! — въздъхна Мани. — Е, няма да има весела Коледа и Щастлива Нова година този път. Нито екскурзия до Северния полюс! Независимо колко сме го заслужили.

66

Мани изчака Си Джей да се отдалечи на път за кабинета си и каза:

— Много ми харесва госпожа прокурорката, но идеята да търсим тези сърца, и то толкова късно в играта, ми се струва малко налудничава. Ако Бантлинг няма някъде таен фризер, те досега сигурно напълно са се разложили.

— Ами тогава да намерим фризера.

— Вечният оптимист. Откога между вас с прокурорката има нещо? — попита той неочаквано, наблюдавайки внимателно Доминик между две хапки пастелито.

Доминик едва не се задави.

— Толкова ли си личи?

— За мен, да. Познавам жените. И мога да ти гарантирам, че и госпожа прокурорката си пада по теб.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно! Та откога е тази работа между вас двамата?

— От няколко месеца.

— И?

— Това е. Аз я харесвам, тя също ме харесва, но не ме допуска много близо до себе си. Никакви планове.

— Жени. Те винаги искат нещо сериозно, сериозно, сериозно. Като отстъпиш, винаги искат още. За това съм се женил три пъти. Въпреки това не мога още да ги разгадая напълно. Но колкото пъти и да съм се клел, винаги съм готов да кривна за нещо ново и вкусно. Също както с пастелитото, после получавам разстройство и се питам кога най-сетне ще поумнея.

— Виж какво, тя не иска това между нас да се разчуе, затова си затваряй устата, независимо какво ти казва твоята прочута интуиция. Много ще се притесни, ако усети, че хората подозират нещо. Най-много я е страх от Тиглър и пресата.

— Млъквам. Само не го правете в патрулната кола.

— Мисля, че тя е права, Мани, сигурен съм в това — каза Доминик съвсем бавно, колебаейки се дали да продължи, или да запази мислите си за себе си. Огледа се наоколо, за да се убеди, че никой не слухти, но „Пикъл Баръл“ беше почти празен и те бяха съвсем сами в задната част на кафенето. — Виж, Мечо, прегледал съм безброй пъти полицейските доклади и снимките от местопрестъпленията. Не спирам да търся какво сме пропуснали и всеки път стигам до един и същ въпрос. Защо няма никакви физически следи? Защото Купидон не е искал да открием нещо? Тъкмо обратното. Ако такова е било неговото намерение, нямаше да намерим и телата. Според мен той е много лукав, Мечо. Поел е големи рискове с всяко от момичетата. Излизал е с тях от баровете под носа на техните приятели, на охраната в заведенията. Убивал ги е дълго, забавлявал се е с телата им, аранжирал е сцените. Всичко е било извършено с хладна пресметливост. Той иска ние да видим какво е направил. Да разберем какво е правил с тях, преди да ги убие. А и този опиат, мивакрона. Иска да ни ужаси, да ни обърка, да ни изуми с хитростта си. И да ни покаже, че въпреки откритите му зверства, ние не можем да го хванем. Всяка сцена, с изключение на Ана Прадо, е предварително планирана. Кога и как ще убие жертвата си и кога и как ние да я открием. Всичко до най-малката подробност.

— Добре. Много е хитър. Планира всичко, дори как да открием престъплението. Накъде ни води това? Каква е връзката? — попита Мани.

— Спомни си Марилин Сайбан в изоставената военна база. Той е знаел, че полицаите я използват за тренировки. Очаквал е да я намерим там и най-закоравелите от нас да започнат да се питат за смисъла на работата си. Ами Николет Торънс, на която попаднаха хлапета в оная изоставена къща? Като че ли по съвпадение, точно тази къща е била в полезрението на полицейското управление в Корал Гейбълс заради разпространение на дрога. Ами Хана Кордова — открита в празна фабрика за тръстикова захар, която само няколко седмици преди това е била претърсвана от граничната служба по сигнал за складиране на хероин. И Кристъл Пиърс — намерена в изоставен супермаркет, където шест месеца преди това е било извършено тройно убийство. Разследва го полицейското управление на Маями-Дейд. Почти всички места, където са открити жертвите, имат някаква далечна връзка с полицейските управления, митниците и други правозащитни органи.

— Какво излиза тогава, Дом? Да не мислиш, че Бантлинг е имитатор? Да не се хванеш на въдицата, че му е била устроена клопка? Глупости! Тия далечни връзки с полицията може да са чиста случайност. Според блеещите защитници на човешките права, почти всяка къща в Маями е била претърсвана от полицията по един или друг повод. Знаеш как федералните плъзват като хлебарки, щом надушат дрога. Съгласен съм, че телата не са намерени на изискани места, но къде обикновено намираме трупове?

— Не, не мисля, че е имитатор. Той си е оригиналът. Разрезите по гръдната кост са едни и същи. В кръвта на Ана Прадо имаше същата дрога, като при останалите жертви. Един имитатор не може да знае тези подробности, особено за дрогата. Но съм убеден, че има някаква връзка с полицията.

— Може би Бантлинг е искал да стане полицай и е бил отхвърлен, или полицейска кола е убила котката му? Хората имат най-различни основания да не обичат полицията. Ние бодем в очите на всички.

Доминик кимна и отпи още една глътка кафе, преди да продължи.

— Щом казваш. Специално за Ана Прадо, убеден съм, че е имал други планове. Които не е реализирал, защото го заловихме преди това. Ако разберем какви са били намеренията му, може да открием и мястото на трофеите.

Мани поклати недоверчиво глава.

— Не знам, Дом. Полицейска връзка. Ако е имало такова нещо, как е разбрал за претърсванията, тренировките и всичко останало?

Доминик замълча.

Мани продължи мисълта на своя приятел:

— По дяволите, Дом! Ти си мислиш, че той има съучастник? Партньор, който ни се смее в този момент? Да не би да предполагаш, че е някой от нас?

67

Пет дни! Си Джей разполагаше само с пет дни до най-големия процес в нейния професионален път. Повече от година тя беше живяла, дишала, спала с това дело и като юрист знаеше, че се е подготвила за всичко, което може да се предвиди. Познаваше свидетелите, изучила бе доказателствата, знаеше всичко за жертвите. Отвън и отвътре. Напред и назад. Откакто я прикрепиха към оперативната група като обвинител, тя почти всеки ден си повтаряше наум заключителната си реч, аргументирайки я с всеки нов факт, с всяко ново тяло на жертва, а след септември можеше вече да прибави и името на обвиняемия. Да го посочи с пръст в пълната зала на разгневените и жадни за мъст съдебни заседатели.

А сега обвиняемият можеше да стане обвинител. Минаха шест седмици, откакто за първи път видя Бантлинг в препълнената зала, и вече бе възможно той да я посочи с пръст, да я изобличи пред колегите й и пред общественото мнение. Съдия Часкъл несъзнателно го възпря, адвокатката му го укроти, моментът припламна, но експлозия не последва. Той мълча шест седмици, през които Си Джей очакваше всеки ден съдия Часкъл да я извика при себе си, защото е постъпил иск, а вестниците да гръмнат на първите си страници: „Прокурорката изнасилена от Купидон! Нейният план за отмъщение провален!“. Колко време още ще бъде удържан Бантлинг? До встъпителните речи ли? Или до показанията на Чавес и на Доминик? До заключителните пледоарии? Или може би бурята ще връхлети, когато той реши да поеме защитата си в собствени ръце? Не да отхвърли обвиненията, а да обвини своя обвинител. Всеки ден в съдебната зала ще се точи като цяла вечност и напрежението в главата и гърдите й непрекъснато ще се покачва под наглия му поглед, докато най-сетне сърцето й няма да издържи и ще се пръсне.

Тя знаеше, че точно това е неговата цел. Със светла усмивка той щеше да развее черната й тайна, а тя щеше да се облива в пот, опитвайки се да се овладее. В това отношение контролът му върху нея беше пълен и това му носеше удоволствие. Тази игра беше предварително спечелена, той можеше да я води даже от затворническата си килия зад решетките и стоманените врати.

Трябваше да го победи в това дело. В противен случай той ще излезе на свобода. Вероятно не веднага — федералните ще го задържат известно време, докато се опитват да го обвинят в кражби, за които, също както за убийствата, липсваха преки доказателства. След това той ще е свободен, а тя няма да знае къде се спотайва. Докато един ден изникне я като съсед в блока, я в асансьора в съдебната палата, я в ресторанта, където влиза да вечеря. Също както в Ню Йорк, той може да е навсякъде и ще бъде. Но този път всичко ще е различно, защото дори да го открие, тя няма да може нищо да предприеме. Ще си пищи, пищи, пищи на улицата, когато мине покрай нея, в автобуса, когато се появи на съседната седалка, в ресторанта, когато кавалерски й отвори вратата, но никой на тоя свят няма да може да й помогне. Не и докато не я докосне отново. А тогава ще е твърде късно.

Синкавата светлина на компютърния екран в полутъмната стая я прикани да се върне отново към черновата на своето обръщение към съдебните заседатели. Сама в кабинета си нощем, тя вече държеше щорите спуснати, за да се запази от хищния поглед на своя съсед от другата страна на улицата. На масата бяха разпилени трите чернови на встъпителната й реч. Различни варианти в зависимост от това кога очакваше да изригне вулканът. И в зависимост от това дали Доминик и неговата оперативна група ще са открили допълнителни веществени доказателства. Отговорът беше някъде навън, знаеше го, и тя нямаше да спре да го търси, докато…

Ами ако Бантлинг не е убиецът?

Не можеше да допусне това в мисълта си, но все пак? Ами ако не открият сърцата, нито нови улики, просто защото такива не съществуват? Ако някой друг е извършил престъпленията? И докато тя се бори да задържи дявола зад решетките, той точи ножа си, за да я издебне в някоя тъмна улица? Ами ако е нанесъл нов удар, а те не знаят, защото са престанали да търсят? Мозъкът й отказваше да изследва тази възможност. Всяко доказателство, събрано от тях, сочеше неотменно към Бантлинг. С едно-единствено изключение.

Си Джей прехвърли няколко пъти в ръце касетата, преди да я пъхне в касетофона на бюрото си.

— Тук девет-едно-едно. Спешен център. Говорете.

— Черна кола, последен модел ягуар XJ8. В момента се движи на юг по „Уошингтън“. В багажника има две кила кокаин. Пътува към летището. Ако я изпуснете от „Уошингтън“, ще тръгне по моста „Макартър“ към магистрала 1А.

— Как се казвате, сър? Откъде се обаждате?

Следваше само бученето на телефонната линия.

След като получи копието от полицейското управление, Си Джей го прослуша поне трийсет пъти. Гласът беше приглушен като с носна кърпа върху устата. Но беше басов и определено мъжки. Говореше спокойно, без бързане и паника. Като фон се чуваше някаква тиха музика, може би откъс от опера.

Защо някой ще подаде фалшив сигнал за кола, пренасяща дрога? Кой е искал ягуарът да бъде спрян и претърсен? Сърдит шофьор от яд, че е бил засечен на пътя? Гласът обаче беше спокоен и нямаше помен от гняв или притеснение. Освен това не приличаше на обаждане от мобилен телефон. В цялото полицейско разследване не се откри нищо, което да подсказва, че Бантлинг е притежавал незаконни опиати или се е занимавал с разпространението им.

Кой е искал да бъде претърсен багажникът?

Имаше един-единствен възможен отговор и той смразяваше Си Джей от ужас.

Някой, който е знаел какво ще открие полицията вътре.

68

Аромат на печено пиле с лимон и пресни топли хлебчета я облъхна, щом отвори входната врата. Люси се втурна да открие източника, като отчаяно се опита да се промуши между краката на Си Джей, която обаче ловко я задържа. Тиби Втори веднага откри кой е приносителят на вкуснотиите и мазно се отърка в краката на Доминик, сякаш е бил държан гладен цяла седмица.

— Носиш вечеря? — поздрави го тя.

— Не можем да обсъждаме на гладно — каза Доминик, докато влизаше в апартамента. — Нищо специално. Минах през закусвалнята. Но после се отбих и за топли хлебчета. — Измъкна иззад гърба си бутилка вино, увита в кафява хартия, и я подаде на Си Джей. — Бива ли вечеря без бутилка шардоне?

Наведе се и погали Люси по главата.

— Ей, Люси, мама още ли не те е нахранила? Има изненада и за теб. — Тиби от своя страна измяука жално. — И ти ли, Бруте? Не съм те забравил, Тиби. — Извади още една пластмасова торба, в която имаше кутия с топли пилешки дробчета. Люси я посрещна с радостен лай, а Тиби за малко да се покатери на главата му. — Хайде, къде са ви паничките?

Застанала до кухненската маса, Си Джей наблюдаваше цялото представление, докато подреждаше чиниите и приборите.

— Ще вие от радост поне двайсет минути, а после ще се наложи отново да я извеждаме на разходка.

— Няма страшно. Ще я изведа по-късно. — Доминик се протегна за бутилката с вино и застана зад Си Джей, която поставяше чашите на масата. — И за мен ще има нещо — каза й той, когато тя обърна лице към него. Притисна я леко към масата и нежно я целуна по устата, ръката му намери нейната и я погали. — Кой е гладен?

— Добре, Казанова. Покажи си мускулите и отвори виното.

— Лесна работа.

Притиснат към нея, той я обгърна с ръце и намери на масата бутилката и тирбушона. Устните им се срещнаха отново и езикът му потърси нейния. Тя плъзна длани по стегнатите му гърди към силните рамене, докато ръцете й се сключиха около врата му. През тънката копринена блуза усещаше прохладата на бутилката, опряна отзад на талията й. Влагата от нея приятно разхлаждаше кожата й, докато той измъкваше тапата. Доминик остави отворената бутилка на масата и измъкна блузата от панталоните й, а студената му и влажна длан зае мястото на мократа коприна. Прохладните му ръце погалиха раменете, след това се спуснаха надолу, разкопчаха сутиена и нежно се сключиха върху стегнатите й гърди, които се втвърдиха още под нежните му ласки, а дишането й се учести.

След това спусна едната си ръка надолу по корема й, без да обръща внимание на грозните белези, докато намери копчето на панталона. Тя не можеше да се освободи от целувката му и само след миг копчето се разкопча, ципът бе смъкнат и ръката му се спусна надолу, където тя го очакваше топла и влажна от желание. Черните панталони паднаха на пода. Той я повдигна леко и я сложи да седне на масата. През плата на дрехите му тя усети твърдостта на пениса му, който се опираше в бедрото й.

Знаеше какво ще последва и с мъка откъсна устни от неговите. Отвори очи и ярката светлина в кухнята я заслепи.

— Доминик, нека отидем в спалнята — прошепна тя.

Пръстите му си проправяха път все по-бързо и по-навътре, дълбока тръпка разтресе тялото й.

— Нека правим любов тук. Остави ме да те видя, Си Джей. Ти си толкова красива — шепнеше в ухото й той. С другата ръка започна да разкопчава останалите копчета на блузата й.

— Не, недей. Моля те, Доминик, да отидем в спалнята. — Спазми на удоволствие пробягаха по цялото й тяло и тя затрептя. Оргазмът бе съвсем близо.

— Искам да те гледам. Обичам тялото ти. Искам да виждам как се любим.

С една ръка той смъкна гащичките й и те също паднаха на пода. Само бялата коприна на разкопчаната блуза все още криеше голотата й.

— Не. Моля те.

Той се отдръпна леко и я погледна в очите. Без да каже нищо повече, я повдигна нежно в силните си ръце и я отнесе през хола към тъмната спалня, като остави зад тях издайническата светлина.

69

Лежаха дълго в тъмната спалня, свити един в друг като две лъжици от един комплект. Единствената слаба светлина идваше от червената лампичка на будилника и той нежно си играеше с русите къдри на врата, докато тя спеше. Винаги, когато прегръдката им свършваше, тя бързо обличаше фланелка, преди да се сгуши до него в леглото. Той плъзна леко ръка под нея, наслаждавайки се на топлата кожа, деликатните кости и добре очертаните мускули, които ги покриваха. Ръката му усещаше лекото повдигане и отпускане на заспалото й тяло в ритъма на спокойното й дишане.

Както често му се случваше, и този път мислите му се върнаха към Натали и му се стори, че слабата светлина на будилника осветява нейните тъмни кичури, разпилени по раменете и гърба. Неговата годеница, единствената друга жена в живота му, която беше обичал толкова силно и от която бе имал такава голяма необходимост. Само да е край нея и да я гледа как спи. Спомни си непоносимата болка, когато тя се изплъзна от него и накрая я загуби. Мъката напълно го обсеби. С нейната смърт бе умряла и част от него, като че ли някой бе издълбал гърдите и изтръгнал сърцето му. Смъртта й му показа какво чувстват близките на жертвите по делата, които разследваше, и какво имат предвид, когато му говорят за огромната мъка от загубата на любимите си. Мъка, която прониква навсякъде, до дъното на душата. Тогава проумя последната жестока тайна на членуващите в клуба на скръбта: времето невинаги лекува.

Няма да намери сили да преживее втори път подобна мъка. Спомни си, че дори минаването през празния апартамент и докосването до многобройните щастливи спомени, които го изпълваха, се превръщаше в истинско мъчение — картина или масичка, която са купили заедно, любимата й чаша за кафе. Тази всекидневна агония така го бе потиснала, че накрая той се закле никога да не позволи друга жена да влезе в живота му. Опитваше се да избута спомените назад, да ги заключи дълбоко в паметта си, но после някое познато усещане ги отприщваше и те изплуваха ярки, настойчиви, търсещи внимание. Непрекъснато виждаше красивото лице на Натали и нейната усмивка.

Лежеше до Си Джей и ароматът на косата й го подлудяваше. Въпреки всички доводи на разума, той копнееше все по-силно за нея, искаше да знае всичко за тази красива, тайнствена и неспокойна жена.

Целуна врата й, тя се размърда и се притисна към него.

— Колко е часът? — промърмори сънено.

— Дванайсет. Спала си около час.

— Дано не съм похърквала.

— Този път не си.

Тя се обърна към него и сложи глава на гърдите му.

— Умирам от глад. — Погледна към затворената врата на спалнята, под чийто праг се процеждаше тънка ивица светлина. Всичко беше спокойно. — Интересно дали нещо е останало от пилето?

— Много се съмнявам.

— Също като в лошите филми на ужасите. След като са правили любов, той я праща да му донесе бира от кухнята, но се оказва, че всичко е унищожено от любимите малки чудовища.

— Добре, че затворих вратата — продължи той в същия дух. — Иначе тлъстият котарак щеше да ме заплаши със собствения ми пистолет за още храна. Нали е лидерът!

— Май имам замразена пица. Може би и малко супа. Какво ще кажеш?

Полежаха още малко в тъмната стая, преди Доминик да се обади отново.

— Какво означават инициалите Си Джей? — попита той внезапно. — Никога досега не съм те питал.

Тялото й се стегна. Въпросът я завари неподготвена.

— Клои — прошепна. — Клои Джоана.

— Клои. Харесва ми. Защо не използваш това име?

— Не ме наричай така, моля те.

— Няма, щом не искаш, но поне ми кажи защо.

— Не мога да говоря за това. Прекалено е лично. — Тя се обърна настрана.

Той изчака малко и отново попита с въздишка:

— Ти си пълна с тайни. Защо не ми се довериш?

— Това име е част от миналото ми. Не искам да си го припомням.

— Но миналото ти е също част от теб — каза тихо той. — Аз искам да съм част от теб.

— Миналото е каквато съм била, а не каквато съм днес. Това мога да ти дам, Доминик. — Тя седна решително в леглото.

Той също седна и започна да се облича.

— Добре, добре. Щом предпочиташ така — каза примирено. — Да забъркам ли един омлет? Има ли яйца?

Тя замълча, преди да продължи:

— Виж, Доминик, трябва да ти кажа нещо и се надявам, че ще ме разбереш правилно. — Седеше на леглото в тъмната стая с гръб към него. — Процесът започва след няколко дни и докато тече, не мисля, че е… редно да се виждаме. И двамата ще бъдем под зоркото наблюдение както на пресата, така и на нашите шефове, а моите чувства към теб са изписани на лицето ми. Трябва да запазим известна дистанция.

Той прие думите й като шамар в лицето.

— Си Джей, какво значение има дали хората ще разберат за нашите отношения?

— За мен има значение. Не искам да изложа на риск делото. Не мога. Бантлинг трябва да отиде на мястото, което заслужава.

— Съгласен съм и мисля, че точно така ще стане. Обещавам ти. — Той седна до нея на леглото. — Ще направим всичко, което е по силите ни. Делото е стабилно. Ти си чудесен прокурор. Той ще си получи своето. — Обърна лицето й към себе си и я погледна право в очите. — Кажи ми защо толкова силно ти въздейства? Какво друго е направил, Си Джей? Кажи ми, моля те!

В този дълъг миг вярваше, че тя ще му каже. Устните й потрепваха и по лицето й се стичаха сълзи. Но след това се стегна.

— Не! — Избърса сълзите с опакото на ръката. — Доминик, наистина държа на теб. Повече, отколкото предполагаш, но ние с теб трябва да се държим на разстояние един от друг по време на процеса. Искам да виждам нещата в перспектива и ти трябва да ме разбереш. Моля те.

Доминик посегна към ризата си и се облече в пълно мълчание, докато тя продължаваше да седи на ръба на леглото с гръб към него. Отвори вратата и в стаята нахлу светлина. Гласът му прозвуча хладно.

— Не. Не искай повече от мен да те разбера, защото не мога.

Взе ключовете и пистолета, които беше оставил на масичката в хола, и излезе.

70

Вратата на съдийската стая рязко се отвори и съдия Часкъл влетя в залата, развял черна тога.

— Всички да станат. Заседанието се открива. Ще го ръководи почитаемият съдия Леополд Часкъл — обяви тържествено съдебният пристав Ханк.

Публиката в залата замлъкна, съдията сложи очилата си и започна да разглежда списъка на кандидатите за съдебни заседатели, поставен пред него от секретарката на съда Джанин. Отделението за заседателите беше празно, както и цялата дясна страна на залата, отделена от останалата част с въже. Докато течеше подборът, там щяха да седят кандидатите. Многобройната публика и представителите на пресата изпълваха останалата част. Беше понеделник, девет и десет сутринта, осемнайсети декември.

— Добро утро на всички. Съжалявам, че малко се забавих. Имаше предпразнична закуска за съдиите и ме задържаха. Такъв е сезонът. — Прикрепил очила на върха на носа си, той огледа залата. — Независимо от сезона, не се допуска носенето на шапки в залата — каза той на секретарката и посочи с поглед червено-бялата коледна шапчица, която тя беше сложила на главата си. Стресната, тя моментално я смъкна и я пъхна под бюрото. — Така, днес ще гледаме Щатът Флорида срещу… — започна съдията и спря, втренчен в подсъдимата скамейка. — Къде е обвиняемият? — попита намръщено.

— В затвора. Водят го към залата — отговори Ханк.

— Трябваше да е на мястото си. Като съм казал девет, това не значи девет и петнайсет. Само съдията има право да закъснее.

— Да, господин съдия, но, изглежда, че е имало проблеми с него тази сутрин — поясни Ханк. — Не се е подчинил на надзирателите.

Съдията поклати ядосано глава.

— Не искам обвиняемият да бъде въвеждан насила в залата пред очите на заседателите. Това може да ги предубеди. Задръжте ги, докато той заеме мястото си. Колко са кандидатите, Ханк?

— Двеста.

— Двеста? Преди празниците? Хубава работа. Да започнем с първите петдесет и да видим как ще потръгне. Ще кажа няколко думи на господин Бантлинг, преди да започне изборът. — Той изгледа Лурдес над очилата си. — Госпожице Рубио, вашият клиент си е създал репутация на размирник както в залата, така и извън нея.

Лурдес изглеждаше притеснена, като че ли носеше вина за поведението на клиента си дори когато не е до него. На срещата при съдията миналата седмица Си Джей я видя за пръв път след Хелоуин и забеляза, че тя избягва погледа й.

— Съжалявам, господин съдия — започна тя, но я прекъсна отварянето на вратата към ложата на заседателите. Трима яки надзиратели въведоха окования Бантлинг. Беше облечен в скъп черен италиански костюм, бяла риза и дизайнерска копринена връзка. Въпреки че според Си Джей бе смъкнал поне десет килограма, все още изглеждаше добре, с изключение на лявата страна на лицето му, която бе зачервена и ожулена. Надзирателите го накараха насила да седне до Лурдес, която едва забележимо отдръпна стола си.

— Не сваляйте все още белезниците. Искам да си поговорим с господин Бантлинг — каза строго съдията. — Защо закъсняхте?

— Имахме си разправия с него, господин съдия — отговори надзирателят. — Започна да крещи и да ни ругае, защото не му разрешихме да се появи в залата с всичките си бижута. Нарече ни крадци. Трябваше да го усмиряваме, за да го извадим от килията.

— Защо не му разрешавате да си носи бижутата?

— От съображения за сигурност.

— Че каква заплаха за сигурността може да е един часовник? Да не се занимаваме с глупости. Разрешавам да си носи бижутата в залата.

Съдия Часкъл присви очи и се обърна към Бантлинг:

— А сега ме чуйте добре, господин Бантлинг. Виждал съм избухванията ви в тази зала и съм чувал за буйствата ви другаде, така че запомнете: не съм нито толерантен, нито търпелив. Още едно нарушение и сте вън, вече имате две. Ако се наложи, ще наредя да ви вържат и да ви запушат устата и ще присъствате всеки ден на заседанията в червения затворнически костюм. Ясен ли съм?

Бантлинг кимна, без да сведе очи под изпитателния поглед на съдията.

— Да, Ваша чест.

— Така, ако няма друго, готови ли сме да пристъпим към избора на съдебните заседатели?

През това време Бантлинг съсредоточи вниманието си изцяло върху Си Джей.

Съдията изчака, преди да продължи:

— Да започваме. Свалете оковите от господин Бантлинг, а вие, Ханк, доведете първите петдесет щастливци. Искам да приключим с избора преди края на седмицата. Да не проточваме нещата за след Коледа.

Въпреки че не й достигаше въздух и залата леко се въртеше, Си Джей успя да отговори предизвикателно на погледа на Бантлинг. Той прокара език по устните си и на лицето му изгря многозначителна усмивка.

Тя знаеше, че днес той няма да наруши мълчанието си. Ще я остави да се гърчи в очакване и ще пази тайната си като смъртоносно оръжие, което ще извади в избран от него момент и ще нанесе своя бърз и силен удар. Право в целта.

А тя няма дори да види как го насочва към нея.

71

Съдебните заседатели, които избраха — пет жени и седем мъже — положиха клетва в петък, точно в два и четиридесет и две следобед, само осемнайсет минути преди съдът да бъде разпуснат за Коледните празници. Според законите на Флорида, те не подлежаха на изолация и бяха оставени да се приберат при семействата си. Четирима латиноамериканци, двама афроамериканци и шестима бели трябваше да решат дали Уилям Бантлинг е виновен. Най-младият беше на двайсет и четири години, инструктор-водолаз, а най-възрастният — на седемдесет и шест, пенсиониран счетоводител. Всички живееха в Маями и макар да бяха чували и чели за убийствата на Купидон, заявиха, че нямат предварително мнение за вината му и се заклеха да бъдат честни и обективни в преценката си.

Докато Си Джей събере всичките си книжа и документи, съдът напълно опустя. Дори представителите на пресата прецениха, че изборът на съдебни заседатели е досадна и скучна процедура, която едва ли ще заинтересува читателите им.

Щатската прокуратура беше пуста като съда. Тиглър официално бе разпуснал персонала в три следобед, но повечето си бяха тръгнали още преди това. Си Джей премина край празните бюра на секретарките, украсени с шарени коледни картички, а кошчетата край тях бяха препълнени с разкъсана червена, зелена и бяла опаковъчна хартия. Една голяма количка, с която обикновено се пренасяха досиета, беше зарязана до ксерокса, препълнена с празни пластмасови чаши и чинии, останали от коледното празненство, на което тя не можа да присъства. Повечето от прокурорите бяха заминали още в понеделник на двуседмична ваканция, опитвайки се да използват докрай останалите от отпуската дни и сега техните кабинети бяха също тъмни и пусти.

Си Джей се зае с купчината кореспонденция, насъбрала се през седмицата на процеса. След няколко часа приключи и подреди документите, които щяха да й трябват за встъпителната реч, а останалите заключи в шкафа. Взе палтото си от облегалката на стола, чантата и куфарчето и се запъти бавно към асансьорите. Беше чувала, че броят на самоубийствата е по-висок около Деня на благодарността, Коледа и Нова година. Празниците бяха не само най-приятните дни в годината, можеха да са и най-самотните.

Излезе на пустия вече паркинг и закопча палтото си. Дори толкова на юг в слънчева Флорида по това време на годината нощем ставаше доста хладно, особено когато задухаше декемврийският вятър от поречието на река Маями.

Всички имаха планове за празниците, как да прекарат времето с приятели и любими. Не и тя. Си Джей нямаше план и дните щяха да се изнижат като всички Коледи досега — без обичайната размяна на пожелания за здраве, щастие и късмет, дето се мъдрят по всички честитки. Разбира се, можеше да отиде при родителите си в Калифорния, ако изобщо си струваше да лети за два дена до Западния бряг, но тъжните и неприятни спомени, които оставяха у нея подобни пътешествия, я възпираха да ги предприема. Майка й старателно избягваше всякакви сериозни теми за разговор и се ограничаваше само до времето и музиката, а баща й я гледаше тъжно, очаквайки всеки момент тя да се разпадне. Едва се справяше емоционално със седмица ваканция през лятото и определено нямаше да издържи сега дори една празнична вечеря. Бантлинг й бе отнел и близостта с родителите й. Тази година ще се задоволи с компанията на Люси и Тиби и с домашно приготвена пуйка. В самотата на своята кухня ще пише отново и отново своята встъпителна реч и ще се готви за кръстосаните разпити, ще се посвети изцяло на усилието да убие един убиец.

Точно от седмица не бе виждала и чувала Доминик и се питаше как ли ще прекара той Коледните празници. В семейство? С приятели? Сам? Осъзна колко малко всъщност го познава, макар да бе искала да научи повече. Залъгваше се с мисълта, че когато процесът приключи, ще продължат отношенията си оттам, където ги бяха оставили, но се страхуваше, че вече е невъзможно. Когато си тръгна от нейния дом, а тя го изпрати до вратата, Доминик сякаш взе решение.

Още една жертва в името на справедливостта. А тази не беше никак малка.

Стигна до джипа си и натовари в него папките и чантата, махайки за довиждане на пазача, който я наблюдаваше от топлата си осветена будка на входа на сградата „Греъм“. След това подкара към Форт Лодърдейл и пуйката, без да забележи в сенките на дърветата познатото лице, което мълчаливо я наблюдаваше.

Дебнеше. Чакаше.

72

— Ако остана на мястото си и не кажа нито дума, ако си замълча, вие ще приемете, че той е виновен, въпреки че законът повелява да го смятате за невинен до доказване на противното. — Лурдес започна своята встъпителна реч от мястото си. Тя бе с лице към съдията, но говореше на съдебните заседатели, сякаш споделяше с тях нещо лично.

Си Джей току-що беше приключила своята обвинителна реч — логично, аргументирано и точно изложение, което не остави никакво място за съмнения. А сега беше ред на Лурдес.

Тя помълча известно време, след което се обърна към заседателите с изражение на съмнение и разочарование.

— За вас моят клиент сега изглежда като касапин. Вие очевидно сте разтърсени и уплашени от твърде ярката и кървава картина, която прокурорът нарисува пред вас. Без съмнение Ана Прадо е красива млада жена, зверски убита от един луд човек. Въз основа на твърденията на прокурора, вие сте готови да приемете неговата вина. Дори самият вид на Уилям Бантлинг започва да ви плаши, въпреки че здравият разум ви говори, че този добре изглеждащ, образован и преуспяващ бизнесмен едва ли заслужава подобна реакция. — Тя потупа с ръка рамото на Бантлинг в знак на доверие към него и поклати глава. — Това, което прокурорът изложи в своята обвинителна реч, не е доказателство. То не е улика. Не е факт. А предположение. Конюнктура. Спекулация. То е предположение, че доказателствата и фактите, които се надява да представи пред съда и вярва, че ще успее да го стори, ще се свържат в уличаваща последователност. Тя се опитва да ви накара да стигнете до заключение, което тя предварително е подготвила за вас, а именно, че моят клиент е виновен в предумишлено убийство. Предупреждавам ви обаче, дами и господа, че реалността невинаги е това, което ни изглежда. И фактите — без значение колко са ужасни — наредени един до друг невинаги образуват последователност.

Лурдес се изправи пред заседателите, огледа ги един по един. Някои извръщаха поглед, засрамени, че са стигнали до изводите, за които Лурдес ги обвиняваше, и така са нарушили клетвата, положена миналия петък.

— Всички кинопродуценти си приличат и целите им са еднакви. Те искат да приемете на доверие техния филм. Хвърлили са милиони долари и месеци труд. Те искат да ви убедят колко велик е филмът, преди още да сте влезли в салона. Да ви зарибят с двеминутните рекламни откъси и да ви накарат да кажете на приятелите си, че това е голям филм, преди още да сте го видели. Да ви накарат да си купите плакати и фланелки и всякакви други сувенири, даже да гласувате за „най-добър актьор“, преди да сте седнали на мястото си. Само защото двеминутната реклама твърди, че филмът е велик. Фантастичен. Бъдещият носител на „Оскар“. Дами и господа, госпожица Таунзенд си свърши добре работата днес. Тя ви представи своята реклама, изпълнена с кръв, ужасни сцени и много специални ефекти. Изглеждаше убедително. Звучеше убедително. Предупреждавам ви обаче, не бързайте да си купите билет. Защото както една серия от страхотни кадри, монтирани от талантлив режисьор — Лурдес се обърна към Си Джей и ефектно замълча за миг — не са гаранция за хубав филм, така сбор от кървави жестоки факти не правят непременно първокласно обвинение. Независимо колко специални ефекти са хвърлени, за да ви впечатлят. Лошият филм си е лош филм. Моят клиент е невинен. Той не е убиец. Още по-малко сериен убиец. Той е способен преуспяващ бизнесмен, чието най-голямо нарушение досега е глоба за паркиране. Алиби? Господин Бантлинг не е бил вкъщи през часовете, когато според съдебния лекар се предполага, че Ана Прадо е била убита в бараката зад неговата къща. Той може да го докаже, въпреки че по закон не е длъжен. Оръжието на убийството? Господин Бантлинг е известен препаратор и негови творения са изложени в различни местни музеи и сбирки. Скалпелът, намерен в бараката, фактически е инструментът, който използва за своето хоби, а не оръжие на убийството. Микроскопичните следи от кръв по него са от животински произход. Това също ще докажем, макар че не сме длъжни. Кръвта? Капките кръв, които госпожица Таунзенд така живо описа като „опръскали цялата барака“, според теста с луминол също са от животински, а не от човешки произход. Искам да ви обърна внимание, че три — Лурдес издигна три пръста, разходи се пред заседателите и се взря внимателно в очите на всеки един, — повтарям, три микроскопични капчици, отговарящи на ДНК-то на Ана Прадо, са намерени в бараката, където според обвинението е била прерязана нейната аорта. Открити са обаче само три микроскопични капчици. Те са намерени, дами и господа, от един отчаян специален агент, който спешно се нуждае от име и лице за търсения от него в продължение на цяла година сериен убиец Купидон. Агентът, чиято кариера зависи изцяло от намирането на това лице и име. Багажникът? Ягуарът е бил оставен за два дена в сервиз, преди господин Бантлинг да го вземе на деветнайсети септември. Колата не е била под негов надзор и контрол. Той изобщо не е погледнал в багажника, хвърлил е сака си на задната седалка и е потеглил към летището по отдавна запланувано служебно задължение. Ще докажем и това, въпреки че не сме длъжни. Моля обърнете внимание на факта, че върху тялото на Ана Прадо не е намерен нито отпечатък, нито влакно, косъм, петно или каквото и да е друго доказателство, което да свързва нейната смърт с господин Бантлинг. И въпреки че днес той не е подсъдим за убийството на други жени и не е обвинен в такива убийства, няма никакви физически доказателства, които да го свързват поне с една от тези десет жени. Нито един отпечатък, косъмче, влакно, петно или драскотина. Нито капка ДНК. Никакви следи. Нищо.

— Възразявам! — скочи Си Джей от мястото си. — Фактите от други разследвания не са част от това дело. Те не се отнасят до него.

— Приема се.

Вредата обаче беше нанесена. Лурдес успя да втълпи на съдебните заседатели, че между Бантлинг и останалите убийства не съществува никаква връзка. Абсолютно никаква.

Лурдес улови погледа на една от жените, която досега беше отбягвала да я гледа. Тя кимаше леко с глава при всяка дума на адвокатката и гледаше към Бантлинг с подчертано любопитство. Си Джей можеше буквално да прочете мислите й. Не прилича на сериен убиец. Бантлинг се усмихна дискретно на жената и тя отвърна на усмивката му.

— Зловещата верига не е толкова зловеща, дами и господа. Филмът не е добър. Не се впечатлявайте от специалните ефекти, от кървавите доказателства и от едрите заглавия СЕРИЕН УБИЕЦ на челната страница на „Маями Хералд“. Припомнете си клетвата, която положихте като съдебни заседатели… и не си купувайте още билети.

При тези думи Лурдес седна на мястото си сред гробната тишина на поразената аудитория. Клиентът й сложи ръка върху нейната в знак на признателност, а по бузата му потече съвършено режисирана крокодилска сълза.

Си Джей разбра, че ще има сериозни проблеми с това дело.

73

— За бога, как се случи така, че не знаехте това, Си Джей? — Тиглър нервно се разхождаше из нейния кабинет и приглаждаше с ръка косата си. — Заприличахме на студенти по право на първия си стажантски процес!

— Не зная, Джери. Те се отказаха от предварителния преглед на доказателствата. Ние бяхме сигурни, че всичко е в кърпа вързано, а явно не е било така.

— Колата му е била на сервиз цели два дена преди убийството, а оперативната група с опитните детективи, представете си, не е разбрала, та трябваше някой друг да им го каже! — Тиглър беше почервенял от гняв.

Си Джей не помнеше да го е виждала такъв.

— Обстоятелството, че колата е била в сервиз, не го оневинява. Той все пак е карал труп в багажника си.

— Да, но заради това обстоятелство ние сега изглеждаме като кръвожадни прокурори, които не са си свършили работата, затова се опитват да набедят първия хванат за сериен убиец и да го хвърлят на ужасената публика като изкупителна жертва. Приличаме на любители, а това никак не ми харесва, особено в година на избори.

— Ще оправя нещата, Джери. След десет минути имам среща с инспекторите Алварес и Фалконети. Ще намерим изход.

— Надявам се, Си Джей. Дори федералните не искат вече да имат нищо общо с това дело. Като чу новината, Том де ла Флорс оттегли обвиненията си. Смята, че случаят се нуждае от ново разследване, за да не бъде обвинен невинен човек въз основа на косвени факти. — Спря да се разхожда и избърса длани в панталоните си. — По дяволите. Станахме за смях.

— Ще оправя нещата, Джери.

— Доверих ти се за това дело, Си Джей. Добре ще е да оправиш нещата, само толкова ще ти кажа. — Приглади косата си и посегна към дръжката на вратата. — Трябва земята да обърнем, но да сме сигурни, че не пращаме на смърт невинен човек.

Вратата тресна след него. След няколко секунди леко се почука и отново я отвориха. Мани провря глава.

— Шефът ви не изглеждаше добре. Помислих си, че ще припадне.

— Няма да е сам.

Мани влезе в кабинета, последван след миг и от Доминик. Тримата се спогледаха.

— Какво, по дяволите, става, момчета? — попита накрая Си Джей, опряла ръце на бюрото си в пълно отчаяние. — Как пропуснахте тази история със сервиза? Къде точно се е намирал той в десетте часа преди откриването на трупа на Ана Прадо?

— Си Джей, знаеш, че той отказа да разговаря с нас. Още щом го пипнахме на моста, започна да скимти за адвокат. Освен това отказа да се запознае предварително с доказателствата. — Доминик правеше усилия да овладее раздразнението си. — Разпитахме над триста души. Не е бил с никого от тях на осемнайсети и деветнайсети септември. А ягуарът беше чисто нов, как да допуснем, че се е нуждаел от сервиз?

— Това е било план. Да ни пусне да стигнем до този етап и да ни направи на глупаци пред заседателите. Трябваше да го предвидя, Лурдес и преди е прилагала тази тактика — устройва засади в хода на процеса. Но не допусках, че ще го направи при толкова висок залог. Уликите уж изглеждаха безспорни…

— Я чакай, тя направо ме обвини, че съм манипулирал доказателствата, за да стигна до арест. Да не мислиш, че ми е много приятно, Си Джей? — избухна Доминик и гласът му прокънтя в кабинета. — Не си мисли, че само ти се скъсваш от работа, за да остане тоя тип зад решетките.

Мани се опита да заглади нещата и каза с най-кроткия глас, възможен за един мечок:

— Госпожо прокурор, обикаляме всички гаражи в радиус от пет километра…

— Направете ги десет. Трябва да открием тоя сервиз и да видим какво ще ни кажат.

— Добре. Десет. Ще разпитаме отново свидетелите. Всички негови познати в Маями…

— И не губете време, защото съдия Часкъл е решил да придвижи делото бързо. Започва рано сутрин и свършва в полунощ. Нямаме много време.

— Може да почакаме да видим с какви аргументи ще представи своята теза — каза Доминик.

— Дотогава ще е твърде късно, Доминик. Ако заседателите повярват, че нямаме твърди доказателства, и, още по-лошо, премълчаваме нещо, направо ще го пуснат да си излезе. А това няма да стане. Няма да го позволя! — Както и преди, тя отново почувства как многобройните пукнатини по нейната крехка фасада, слепявани досега с години лечение, започват да се разширяват и да се разклоняват във всички посоки. Прекара ръка през косата си в опит да събере мислите си.

Доминик я наблюдаваше внимателно.

Гледаше я как се разтрошава. Гледаше я как рухва направо пред очите му.

— Трябва отново да прегледам всичко. Абсолютно всичко. Да открия какво още може да ни сервира, преди да го е направил — каза тя на глас, но очевидно говореше на себе си.

Вдигна поглед от бюрото към двамата, те я наблюдаваха. Мълчанието подейства отрезвяващо.

— Не разбирате ли? Всичко е било отдавна планирано — дрезгаво и разтреперано прошепна тя. — Той ми е устроил засада. А аз дори не разбрах…

74

Мелодичният сигнал на мобилния му телефон моментално изтръгна Доминик от дълбокия му сън. Филмът по телевизията, който бе гледал, преди да заспи на дивана, бе сменен с реклама за обезкосмяване. Той погледна телефона, мигайки, за да се увери, че не сънува все още.

— Фалконети слуша.

— Какво е ДР? — попита гласът от другата страна.

— Какво? Си Джей, ти ли си? — разтърка очи и се огледа за часовник. — Колко е часът?

— Един през нощта. Какво и ДР? Кой е ДР?

— За какво говориш? Откъде се обаждаш?

— В кабинета съм. През последните четири часа прегледах дневниците на Бантлинг и служебните му записки, които сте иззели, и забелязах, че инициалите ДР се появяват от време на време през цялата 1999-та и настоящата година, без никакви пояснения. Всъщност ДР се появява един ден преди изчезването на Ана Прадо и един ден преди арестуването на Бантлинг. Направи ли ви впечатление?

— Да, разбира се. Проверихме. Разпитахме всички, които издирихме с тези инициали. Нищо не излезе. Нямаме престава какво означават.

— Същото се среща поне при три от останалите жертви. Дни до седмица преди изчезването им отново се появява ДР. Какво може да значи това?

— Всичко. И нищо. Не зная. Какво, Мани не е ли вкъщи?

— Какво искаш да кажеш?

— Не си ми се обаждала от две седмици, а зная, че когато ти трябва нещо, се обаждаш първо на него. Затова си помислих, че ме търсиш, защото не си го намерила.

Сарказмът му беше посрещнат с мълчание от другата страна.

— Питах се дали това ДР не означава нещо — нарочно избягна тя да отговори на подмятането му. — Нещо, което сме пропуснали досега. Някакво място, където може би е довършвал жертвите си…

— Минали сме вече по този път, хващаш се за сламка. Късно е вече.

Отново мълчание. Това беше удобна възможност за нея да приключи разговора. Но за негова изненада тя остана на телефона и добави по-меко:

— Съжалявам за вчера в моя кабинет. Не трябваше да си го изкарвам на теб. Явно се притеснявам за следващите стъпки на Лурдес.

— Виж какво, ясно е, че той е откачен. За него е вълнуващо да ни разиграва. Прави си тръпка. Затова не поиска да се запознае предварително с доказателствата. Целта му е да ни направи смешни, да покаже, че е по-умен от нас. Ако беше наистина невинен, още от първия ден щеше да ни засипе с оправдаващи го данни. За него всичко е игра, не забравяй това, Си Джей. И не му позволявай да ти влезе под кожата, защото точно такава е целта му.

— Ти се справи чудесно днес, както в прекия, така и при кръстосания разпит. Лурдес не успя да те извади от равновесие.

— Но здраво се опита. Успя обаче да ме обрисува като отчаян полицай, който се страхува за кариерата си, ако не разкрие този случай. Кажи ми, на такъв ли ти приличам?

— Не. Ти пък не забравяй, че аз те извиках да свидетелстваш.

Той се засмя.

— Според теб заседателите повярваха ли на Лурдес?

— Не. Всъщност ти се държа много добре.

— А Чавес? — Свидетелите на двете страни не бяха допускани да слушат другите, за да не бъдат повлияни от техните показания.

— Не беше по-добър от предишния път. Все пак след онова, което Лурдес го накара да преглътне, е свалил перченето с няколко градуса. Този път показанията му бяха по-гладки, но си личеше, че много е репетирал, така че накрая нищо не спечелихме.

— Какво е впечатлението на заседателите?

— Че е или прикрит, или глупав. А вероятно и двете. Те явно уловиха напрежението. Двамата с Лурдес бяха като куче и котка.

Си Джей не сподели с Доминик как Лурдес отново вкара Чавес в опасните води на предишното му показание с няколко намека за истинските причини, накарали новака да спре ягуара. И как в този момент Си Джей усети как я облива пот, а сърцето й да се качва в гърлото, докато чакаше следващия въпрос. Въпросът, който щеше да сложи край на всичко.

Анонимният сигнал. Знае ли Лурдес за обаждането или само блъфира? Ще го използва ли? Притежава ли и тя копие от записа на 911? И което е по-важно, знае ли кой се е обадил? Можеше ли Си Джей да очаква всеки момент притежателят на дрезгавия глас да влезе в съдебната зала и със своите изненадващи показания да разбие на пух и прах обвинението?

Лурдес отново тласна упорития Чавес само до тази точка, спря внезапно и остави у членовете на журито усещането, че в показанията на новака се крие още нещо. Тогава Си Джей усети, че от гърдите й пада тежкият товар на страха.

— Какво ти остава да минеш още?

— Съдебните медици, находките на местопрестъплението, Мастерсън с порнокасетите. Може би два, най-много три дни. Вероятно процесът ще приключи веднага след Нова година, но при този съдия човек никога не може да е сигурен. Спокойно може да свърши и утре.

— Ти беше права, че Часкъл е бързак. За една седмица отупа повече работа, отколкото други съдии за един месец. И то по углавно дело. В колко часа започвате?

— В осем. А вчера и днес заседанията продължиха до девет вечерта. Съдебните заседатели са бесни. Той им провали празниците. Дано не хвърлят вината върху мен, защото аз никога не бих се опитала да съдя убиец през най-прекрасното време на годината.

— Как мина твоята Коледа? — Тонът на разговора им се смекчи и се върна към обичайната близост. Тя му липсваше почти болезнено.

— Чудесно — излъга го. — Тиби ми подари топка от косми. И то голяма. А твоята?

— Добре — излъга я на свой ред. — Мани не ми подари нищо. Но пък си има смучка. И напълно в духа на Коледа, е подарил две.

— Така ли? Не на теб, надявам се.

— Не. Но твойта секретарка през следващите седмици ще носи поло с висока яка.

— Всички мъже ли са слепи?

— Да. Всички сме слепи.

Тя не каза нищо, но се чу, че се подсмихва.

— Тиглър продължава ли да е бесен? — попита той и веднага съжали за нетактичността си.

— Не. Поне докато спечеля. Но това става все по-малко вероятно.

Той усети, че гласът й потреперва, както преди два дни, когато ги извика с Мани в кабинета си.

— Как си? — попита почти нежно. — Всичко наред ли е? Искаш ли да дойда?

Тя обаче го прекъсна решително, защото знаеше какво ще последва.

— Хайде, връщай се в леглото си — каза бързо, защото сълзите й напираха. — Извинявай, че те събудих. Лека нощ.

Тя затвори телефона, но той знаеше, че плаче. Сама в тъмнината на пустия кабинет. Напълно буден, стана и закрачи из апартамента.

Тя беше на ръба. Усещаше го в гласа й, виждаше го в очите й, все по-често през последния месец, особено през последните дни. Още едно препятствие, още една изненада…

Погледна през прозореца към центъра на града, където тя беше сама и много объркана.

Само да можеше да е до нея и да я подкрепи, когато рухне.

75

ДР. Тези инициали се появяваха тук и там в почти всички тефтерчета на Бантлинг. За различни дни на седмицата и за различни часове. През деня и през нощта. Последното вписване беше един ден преди трупът на Ана Прадо да бъде открит в багажника му. Какво означаваха те? Място? Човек? Предмет? Идея? Или нищо?

Главата я заболя от мислене. Отпи от изстиналото кафе, но не искаше да зареже всичко и да се прибере вкъщи. Ако останеше още малко, нямаше да има смисъл да се връща. Процесът започваше в осем сутринта, а вече беше два и половина. Бюрото й буквално бе затрупано с книжа. Кутии, пълни с търговски книги, данъчни декларации, дневници, адресници, банкови документи и квитанции, намерени в къщата на Бантлинг или предоставени на оперативната група от „Томи Тан“. Всичко, което се отнасяше до Бантлинг, беше разтворено пред нея като книга. Тя прегледа дневниците, бележниците с адреси и бизнес срещи, прелисти данъчните му декларации и квитанциите. Знаеше, че за някои ровенето в тия баналности изглежда безполезно, защото едва ли би довело до открития със стойност за съда. Особено след като всички тези документи вече бяха най-внимателно прегледани от опитни следователи с трениран поглед. Но тя трябваше сама да разбере как е живял нормален живот при своите извратени инстинкти. А може би именно тренираният поглед пропуска нещо…

Тя откри личния му адресник, намерен в сака на задната седалка на ягуара. Беше подвързан с черна кожа, доста протъркана, и буквално преливаше от листчета с адреси, парченца от кибритени кутии и ресторантски салфетки, на които бяха нахвърляни имена и телефонни номера. Започна да ги чете едно по едно, затруднена от почти нечетливия почерк на Бантлинг, надявайки се да открие нещо, каквото и да било. Сама не знаеше какво търси. Навремето един графолог й бе казал, че по почерка може да се различи нормалният човек от лудия. Спомни си това, докато се питаше как би оценил експертът драскулките на Бантлинг от коженото тефтерче.

Имаше стотици имена, често само първи, и почти всички бяха на жени, а към тях — телефонни номера. Бяха невероятно много, вероятно бе записвал имената на всички жени, които е срещал. Някои от тях й бяха познати от протоколите на оперативната група. Други не означаваха нищо. Докато четеше тези имена, започна да усеща, че я побиват тръпки и веднага обърна на буквата „Л“, за да се убеди, че собственото й име не фигурира там. Прегледа всичко, но не откри Ларсън. След това обърна на „К“, почти сигурна, че ще прочете написано с пилешкия му почерк: „За хубаво прекарване да се обадя на Клои. 202–18, апартамент 1Б, Роки Хил Роуд, Бейсайд, Ню Йорк“. Със свито сърце прегледа едно по едно всички вписвания. За щастие нямаше такова и тя облекчено въздъхна.

Това облекчение обаче беше кратко, защото в черното тефтерче на Бантлинг откри друго име, записано с дребни, забързани и почти нечетливи букви. Име, което страшно я изненада. Никога не бе очаквала, че ще го намери и в никакъв случай не би искала да го види тук.

Чеймбърс, Г.

Алмерия стрийт 22

Корал Гейбълс, Флорида

76

Грег Чеймбърс. Защо името му е в тефтерчето на Бантлинг? Откъде са се познавали? Познавали ли са се изобщо или Бантлинг е открил някъде това име, може би в някой справочник, и го е записал за всеки случай?

Си Джей сновеше из кабинета си и в главата й минаваха какви ли не мисли. Ако са се познавали, защо Грег не й е казал? Нямаше начин да не й каже. Вероятно той дори не е подозирал, че името му фигурира в това тефтерче. То беше доста старо, повечето записвания са били правени преди години. Връзката може да е била от някакъв професионален справочник, или познанството им да е било толкова бегло, че той го е забравил. Навярно Грег ще е също толкова изненадан да види името си тук. Сигурно.

Но докато кръстосваше стаята в безуспешни опити да подреди мислите си, усети, че тънките, добре познати пръсти на параноята отново пълзят към гърлото й. И безброй въпроси „ами ако“ напират да бъдат чути.

Ами ако са се познавали? Ако са били приятели? И дори близки? Опита се да овладее парализиращият страх, който нахлуваше в нея. Страхът, който той всяваше в нея дори от своята килия. Ужасът, че думите, които бе прошепнал преди години, могат да се окажат верни.

Винаги ще те дебна, Клои. Винаги. Не можеш да избягаш от мен, защото винаги ще те намеря.

Страхът, че той е постоянно около нея, наблюдава я и диктува дори най-ирационалните й мисли.

Тя погледна към затрупаното с книжа бюро, чашата изстинало кафе, спуснатите щори на кабинета, осветяван само от слабата настолна лампа и синкавия екран на компютъра. Беше три сутринта, а процесът започваше в осем. От септември насам не беше спала повече от четири часа нощем.

Бързаш със заключенията. Не мислиш разумно. Този процес е обсебил съзнанието ти. Бантлинг те е превзел. Изяжда те отвътре. И ти му го позволяваш.

Стресът е решаващ фактор при всяко заболяване, било то физическо или психично. Тя знаеше много добре, че това доведе до последната й криза. Трябва да го овладее, преди да излезе от контрол, преди животът й да стане неуправляем. Връзката й, кариерата й — всичко се завихри във водовъртеж, както по-рано. Също както по-рано. Паралелът беше ужасяващ.

Тя смачка последната си цигара и трескаво подреди чантата си, като напъха в нея и адресника. Обади се на нощния пазач и го събуди, преди да тръгне към асансьорите.

Трябваше да се махне оттук. Да се отдръпне за малко. Трябваше да премисли, да си почине.

Преди водовъртежът да засмуче всичко.

Също както по-рано.

77

Когато Си Джей почука на стъклото, Естел бе заета да подрежда голямата си сламена чанта. Беше четвъртък, седем часът вечерта, само три дни преди Нова година.

— О, госпожице Таунзенд! — вдигна тя изненадано поглед от чантата си. — Уплашихте ме. Не ви видях.

— Съжалявам, Естел. Тук ли е доктор Чеймбърс?

— Да — каза тя, докато прелистваше книгата за посещения. — Той има пациент в момента. — Погледна с учудване към Си Джей. — Извинете, но вие нямате записан час за днес.

Си Джей усети, че Естел е готова да й зададе въпроса, който я сподиряше през целия ден: „Как сте? Не изглеждате много добре“. Дори съдия Часкъл я бе повикал настрани, за да се увери, че всичко е наред. Не можеше повече да прикрива тъмните кръгове под очите си. Само за седмица отслабна поне с три килограма и тревожните бръчки по бледото й чело се врязваха по-дълбоко. Обясняваше го на другите с липса на сън, защото не вярваше, че някой ще разбере истината, ако я каже — просто беше на ръба да полудее. Деляха я дни от лудницата. Естел обаче всеки ден се срещаше с такива хора и беше тренирана да не задава някои въпроси.

— Нямам уговорена среща, Естел. Налага се да видя доктор Чеймбърс по спешност. Той ще разбере.

— О, добре тогава. Почакайте да свърши. Той не обича да го безпокоя, когато има пациент. — Погледна отново към часовника. — Аз трябва да тръгвам. Имам среща с мъжа ми. Канени сме на вечеря.

— Не се притеснявай, Естел. Ще почакам докторът да свърши. Трябва на всяка цена да говоря с него тази вечер.

Естел тихичко попита:

— Във връзка с процеса ли е? Гледам ви всяка вечер по новините. Винаги с това започват в единайсет.

— Просто трябва да говоря с него.

Естел помисли малко.

— Добре, вие сте приятели. Предполагам, че той няма да има нищо против. Защо не седнете? Това е последният му пациент и вероятно ще се освободи към седем и половина.

— Чудесно. Благодаря, Естел.

Естел взе чантата и сакото си и излезе в приемната.

— Бих останала, но излизаме с шефа на Франк и жена му, нали знаете как е в такива случаи. Не бива да закъснявам.

— Няма проблем.

Естел се спря на вратата.

— Наистина ли мислите, че го е направил, госпожице Таунзенд? Наистина ли?

— Нямаше да го обвинявам, ако не бях уверена, че е виновен. — Даже нещо повече, Естел. Зная, че е виновен. Не съм обаче толкова сигурна, че е убиец.

— Никога не знаем какви може да са хората — поклати тя глава. — Лека нощ, госпожице Таунзенд.

— Така е — промълви Си Джей, след като Естел излезе.

Седна в празната чакалня и се опита да подреди мислите си. Тази вечер не беше във форма. Това беше първата й възможност да говори с Грег Чеймбърс след откритието, което направи снощи. Обмисляше какво да каже, как да го формулира. Не искаше да прозвучи налудничаво, макар че май така изглеждаше.

Вратата към офиса на Естел беше леко открехната. Вероятно тя я бе забравила. Си Джей се изправи и започна нервно да се разхожда, стискайки в потните си длани стар брой на „Ентъртейнмънт Уикли“. Видя, че лекарският кабинет е плътно затворен, както винаги, когато докторът работеше с пациент. Погледна към бюрото на Естел, където лежеше разтворена регистрационната й книга. Въпросът „ами ако?“ отново забръмча в главата й.

Бутна тихичко открехнатата врата и спря да се ослуша. Нищо не се чуваше. Вратата на кабинета беше все така плътно затворена. Погледна към часовника над главата си. Показваше седем и двайсет и две.

Без много да мисли, тя отвори вратата и влезе в малката неприкосновена стаичка на Естел. Книгата бе разтворена на страниците за тази седмица от понеделник, двайсет и пети декември, до петък, двайсет и девети. Последната страница за 2000-ната година. Колебливо се докосна до книгата, след което енергично я разлисти назад през страниците за ноември и октомври и спря на седмицата между понеделник осемнайсети септември и петък двайсет и втори.

Очите й пробягаха по записванията за понеделник. Ето, последният ред за деня, осемнайсети септември. Денят, преди да открият тялото на Ана Прадо.

Дъхът й спря, когато видя, че най-ужасното предположение се потвърждава.

Часът в седем вечерта бе запазен за У. Бантлинг.

78

Тя бързо разлисти назад към седемте дати, които си бе записала от тефтерчето на Бантлинг. Всички съвпадаха. Същите дни, същите часове, същото име: У. Бантлинг.

Това не беше съвпадение. ДР. Инициалите добиваха смисъл. ДР… Д-р… Доктор. Чеймбърс беше неговият лекар. Чеймбърс беше лекарят на Бантлинг.

Си Джей отстъпи назад от бюрото и от книгата, от истината, която е била пред очите й през цялото време. Стаята се залюля и тя усети, че ще повърне. Какво е това? Как е възможно? Той ги е лекувал и двамата. Лекувал е нейния насилник. Колко време? Години? Спомените бушуваха в нея като ураган. Срещала ли е Бантлинг? Може да е седяла до него в същата тази чакалня, да са си разменяли усмивки, списания или коментар за времето, докато всеки е чакал своя ред при доктора? Какво знае Чеймбърс? Какво е споделял Бантлинг с него? Какво знае Бантлинг? Какво му е казвал Чеймбърс? Мисълта, която снощи отхвърли като налудничава, отново нахлу в съзнанието й и заплаши да го блокира. Въздухът натежа, не можеше да диша.

Не биваше да се случи отново. Не отново. Боже мой, не. Колко може да понесе човек в живота си? Аз не мога! Трябваше да се махне. Да помисли. Блъсна се в стола на Естел, той удари стената, една картина падна и се счупи с трясък на пода. Тя се обърна и изтича през чакалнята, грабвайки чантата си от стола.

Зад нея се чу приглушен глас:

— Естел, какво става там? — и звук от отваряне на врата.

Вече беше все едно. Тя отвори тежката дъбова врата и изтича покрай красивите саксии с жълти, червени и бели цветя, обточили пътеката от червеникави тухли. Далеч от красивата испанска къща на улица „Алмерия“ в спокойния богаташки квартал Корал Гейбълс. Далеч от внимателния и разбиращ доктор, на чиято помощ бе разчитала през последните десет години, за да се справи с реалността на своя живот. От когото очакваше съвет и напътствие, а сега бягаше с всички сили от него. Скочи в джипа и потегли рязко под носа на внезапно изскочилия пред нея колоездач, който изруга уплашено.

Спусна се надолу по „Алмерия“ към магистралата точно когато д-р Грегъри Чеймбърс влезе в празната чакалня да види каква е тази суматоха.

79

— Първият разрез започва от гръдната кост и се спуска надолу до пъпа. Той е чист и гладък, без разкъсвания на кожата. — Джо Нилсън трепна неволно, докато илюстрираше думите си върху пластмасовия манекен, поставен пред съдебните заседатели. — Вторият е прокаран хоризонтално под гърдите, започва под дясната и стига до лявата. Отново един, чист и гладък.

— Можете ли да ни кажете с какъв инструмент са направени разрезите? — попита Си Джей.

Залата беше притихнала и попиваше всяка дума.

— Мога. Със скалпел. Разрезите са дълбоки, преминават през трите пласта кожа, мастна тъкан и мускули и стигат до костите. Няма никакви следи от разкъсвания и кръвонасядания. Бяха направени тестове върху кожата на госпожица Прадо с един скалпел №5, открит в резиденцията на обвиняемия. Дълбочината и ширината на разрезите съвпадат напълно. Те са идентични.

На едно табло до манекена бяха окачени две снимки. Едната показваше в увеличение петдесет пъти резеца на въпросния скалпел, а другата — същото увеличение на разреза върху кожата на Ана Прадо.

— След разрезите, гръдната кост или стернумът, който поддържа гръдния кош и защитава дробовете и сърцето, е бил строшен и разтворен.

— Имате ли престава с какъв инструмент може да е направено това?

— Не. Но най-вероятно с костни щипки.

— Била ли е жива в този момент Ана Прадо?

— Да. Приема се, че времето на смъртта е моментът, в който спира сърцето. Тогава прекъсват останалите функции на тялото, включително дишането, и процесите застиват в състоянието, в което ги е заварило спирането на сърцето. По тях можем да определим каква храна е била приета преди смъртта или какви токсини са поели кръвта или черния дроб. Когато стернумът на госпожица Прадо е бил счупен, белите дробове са били изложени на външното въздушно налягане и би трябвало да се свият. При това положение кръвта престава да снабдява с кислород сърцето и мозъка и в рамките на две до пет минути настъпва смърт от задушаване. При аутопсията обаче открихме въздух в левия бял дроб на госпожица Прадо, откъдето правим извода, че смъртта й не се дължи на задушаване. Да, била е жива, когато…

Остър писък прекъсна думите му. Беше майката на Ана Прадо. Тя виеше в ръцете на близките си, които се опитваха да я удържат.

— Чудовище! Чудовище!

— Запазете ред! — провикна се съдия Часкъл, лицето му бе почервеняло. — Ханк, моля изведете госпожа Прадо навън, докато мине това показание. Простете, госпожо Прадо, но изблиците са недопустими в съдебната зала.

— Той уби момичето ми! — крещеше тя, докато семейството й я извеждаше под погледите на съдебните заседатели. — Изродът уби детето ми, наряза го, а сега седи тук и се надсмива!

Вратата се затвори и заглуши нейните писъци.

— Заседателите да се абстрахират от случилото се — заяви строго съдията, още докато Лурдес се изправяше да възрази.

Дванайсетте члена на журито се втренчиха в Бантлинг, който разстроен се бе хванал за главата и се клатеше.

Тежка тишина увисна в залата, докато писъците на госпожа Прадо бавно заглъхваха по коридора към асансьорите.

— Продължаваме, госпожице Таунзенд, можете да поемете свидетеля — каза съдията.

— Коя е причината за спирането на сърцето, докторе?

— Прерязването на аортата, артерията, която доставя кръв в сърцето. Веднага след строшаването на стернума, аортата е била срязана и сърцето извадено, преди още дробовете напълно да се изпразнят от въздуха. Смъртта е настъпила мигновено.

Показалката се насочи към друго табло със снимка на посивялото тяло на Ана Прадо и показа тъмната кухина, в която се е намирало сърцето.

— Била ли е в съзнание в този момент?

— Невъзможно е да се определи с точност, но както вече казах, следите от мивакуриум хлорид, който е намерен в тялото й, не могат да причинят загуба на съзнание. Този препарат има парализиращо действие. Той отпуска скелетната мускулатура и предотвратява или забавя настъпването на шок, който е естествена реакция на подобна травма. Мога само да кажа, че съществува възможност тя да е била в съзнание, когато сърцето е било извадено.

През залата премина всеобщ стон.

— Благодаря ви, доктор Нилсън. Нямам повече въпроси.

— Добре. Госпожице Рубио, имате ли въпроси към свидетеля?

— Да, няколко. Докторе, вие заявихте пред съдията, че разрезите по тялото на госпожица Прадо са съвместими със скалпел №5, нали така?

— Да.

— И може да са направени с кой да е скалпел от същия размер. Така ли е? Не само с намерения в къщата на мистър Бантлинг?

— Да. Всеки скалпел №5.

— Този размер скалпели не са някакъв специален инструмент, нали? Всъщност се използват често в медицинската практика и при препарирането на животни?

— Не мога да кажа нищо за таксидермията, но в медицинската практика са широко разпространени. Могат да се купят от всеки специализиран магазин.

— Благодаря ви, докторе. — Лурдес се запъти към мястото си, но по средата спря, сякаш изведнъж се е сетила нещо. — И кой ви донесе за тест този скалпел, предполагаемото оръжие на убийството? Кой от инспекторите?

— Специален агент Доминик Фалконети.

— Така ли! — замислено възкликна тя. — Нямам други въпроси.

— Има ли обвинението допълнителни въпроси към свидетеля? — попита съдията.

Беше шест и десет, петък, двайсет и девети декември, последният работен ден от календарната 2000-на година. Си Джей бе в залата от сутринта след поредната безсънна нощ с тъмни сенки под очите и вдълбани бръчки по челото. Около нея всичко се пропукваше, заплашваше да се срути, в този момент тя не можеше да направи нищо повече, а не биваше да подава топката на противниковата страна.

Въпросите на Лурдес направиха всичко двусмислено и всеки свидетел — подозрителен. Отговорите повдигнаха нови въпроси. Онова, което бе абсолютно сигурно, взе да се размива. Започна да й се изплъзва контролът както върху личния, така и върху професионалния й живот. Нейните свидетели се оказваха по-полезни за другата страна. Доктори, които трябваше да потвърдят нейната теза, спомогнаха за обратната. Доверените вече можеше да са издайници. Пукнатините се врязваха още по-дълбоко и се разклоняваха във всички посоки. Също както преди.

— Не, господин съдия. Нямам допълнителни въпроси. Обвинението приключи — каза тя.

Джо Нилсън трябваше да остане нейния последен свидетел, той постави болезнен финал, като описа последните мъченически мигове от живота на Ана Прадо.

— Така да бъде. Това е подходящият момент да закрием за празниците — обяви съдията Часкъл.

След това се обърна към съдебните заседатели и им изреди обичайните напътствия, преди да ги разпусне.

Си Джей погледна към Бантлинг, който седеше до Лурдес. Той продължаваше усърдно да крие глава между ръцете си от журито и да се клатушка. Но едва сега видя защо.

Смееше се.

80

— Опитал ли си се да се свържеш с нея, Дом? — попита Мани, нахлупил на една страна лъскава златна новогодишна шапчица. Празненството бе в разгара си и той, както и всички останали, вече бе направил главата.

— Да. Но ми отговаря само гласовата поща. Малко съм притеснен, Мани.

— Знам, че си притеснен, амиго. Я пийни още една бира. Мари! — извика през навалицата към другия край на претъпкания хол на Еди Боуман, където се бяха събрали полицаи, криминалисти, агенти и детективи. Всички бяха с лъскави шапчици на главите и пиеха шампанско от пластмасови чаши. — Донеси на Дом още една бира.

Марисол прекъсна разговора си с останалите жени. Тя беше издокарана от главата до петите в лилави пайети, които най-очебийно и преднамерено липсваха около корема. Марисол хвърли на Мани раздразнен поглед и цъкна с език.

— Добре де, добре. Моля, донеси на Дом още една бира. — Мани се обърна към Доминик. — Жените винаги държат на добрите обноски. Май ще се върна към ергенските си навици. И ти не се захващай с никоя, Дом.

— Така или иначе, не искам повече пиене. Ще се прибирам, Мани.

— Хайде де, наближава полунощ. Не можеш да си тръгнеш, преди да ударят камбаните. А тя може да не е в града. Заминала е някъде за празниците.

— Възможно е. Но колата й стои пред блока.

— Значи дебнеш, а? Обикаляш блока?

— Много се притеснявам. Не изглежда никак добре. Отслабнала е, не яде нищо, а явно и не спи. Няма да се обади на никого от нас. Дори на теб. Този Бантлинг я е обсебил напълно. Явно я държи с нещо. Ти я познаваш от години. Виждал ли си я някога такава?

— Не, никога. Аз също се притеснявам. Май това дело й идва нагорно. Може да е решила да се отпусне през почивните дни — замълча и отпи глътка бира. — А може и да си има някой друг?

— Ако беше така, щях да се оттегля. Не мисля, че има друг. Захванала се е с нещо, което се оказва прекалено голям залък за нея и не иска да сподели с никого. Не иска помощ и това я разкъсва. Виждам го в очите й. Когато ми позволи да погледна в тях.

— Сега като приключи обвинението, какво предстои през следващите дни?

— Само защитата.

— Там е проблемът. Никой не е в състояние да предположи какво ще говори психарят и дали изобщо ще поиска думата. От сервиза нищо не излезе, така ли?

— Абсолютно нищо. Проверихме навсякъде. Даже тази сутрин Еди тръгна по някаква следа, но и от нея нищо не изскочи. Ще трябва да изчакаме и да видим какво ще предприеме Бантлинг.

— Адвокатката му е голямо лайно — повиши Мани глас: — „Ще докажем, че кръвта е животинска. Ще докажем, че не е знаел какво има в багажника. Въпреки че не сме задължени да го правим“. Глупости! Луминолът не показва от кой тип е кръвта, оплискала цялата барака. Позволява само да я видим. Тя знае това прекрасно и затова увърта. Както и Бантлинг, който твърди, че кръвта по тавана е от птица. Как ще го докаже? Каква е тая птица, дето пръска кръв като фонтан. Но това няма значение за Рубио. Води за носовете съдебните заседатели, както си поиска.

— Или за нещо друго.

Мани поклати глава отвратен.

— Чу ли какво ми каза приставът на Часкъл? Глупачката от първия ред на заседателите продължава да върти мили очи на Бантлинг. Дори след кървавите показания на Нилсън! Толкова ли е загоряла тая жена?

Като по сигнал в този момент се появи Марисол с две бири.

— Ето, Мечо — изчурулика тя и подаде шишетата, — само защото каза „моля“.

— Добре, Мани. Трябва да тръгвам. Искам да свърша две-три неща утре. Ще поразпитам още няколко души, преди Бантлинг да изпълни номера си другата седмица.

— На връх Нова година?

— Луд умора няма. Така се спасявам от мрачни мисли.

— Потърси я утре пак, Дом. Вече му се вижда краят, не я оставяй.

— Кого да потърси? — полюбопитства Марисол.

Доминик тръгна към вратата, сбогувайки се с останалите.

— Пет, четири, три, две, едно… Честита Нова година! — извика Дик Кларк от екрана на телевизора и в стаята избухнаха възгласи, пожелания, свирки и крясъци. — Каква хубава Нова година ще бъде! — надвикваше говорителят оглушителната новогодишна музика.

— Съмнявам се, Дик — измърмори на себе си Доминик, докато затваряше вратата. — Силно се съмнявам.

81

Лурдес Рубио започна своята защитна реч във вторник в девет сутринта. Първият й свидетел беше собственикът на сервиза за боядисване на коли „Луис Хаус“ в Норт Маями Бийч, след това призова един след друг председателя на Американската асоциация на таксидермистите и завеждащия катедрата по патология в Медицинския колеж „Алберт Айнщайн“. Само в един ден Си Джей стана свидетел как нейното дело бе прекроено в планина от основателни съмнения.

Ягуарът на Бантлинг е бил на боядисване два дни — понеделник, осемнайсети, и вторник, деветнайсети септември. Луис потвърди, че през нощта е бил оставен на неохраняем паркинг, а през деня до колата са имали достъп поне десетина работници. Никой не бил отварял багажника, след като Бантлинг оставил колата в сервиза на осемнайсети. Нямало причини за това.

Уилям Бантлинг бил известен препаратор, цитиран многократно в изданията на Американската асоциация на таксидермистите. Скалпел №5 се използвал често при препариране. Обикновено това се извършвало с умрели животни, но в някои случаи се използвали живи за постигане на „по-реалистичен вид“, особено за очите. Това би могло да обясни многобройните кръвни петна, открити с луминоловата проба.

Следите от кръв по скалпел №5, открит в бараката на Бантлинг, били прекалено оскъдни за извършване на ДНК-тест. Но пробите показвали присъствие на животинска, най-вероятно птича кръв. Червените кръвни клетки, открити по скалпела, имали ядра, докато човешките били безядрени. Петната от кръв, за които се твърдяло, че съвпадат с кръвната група на Ана Прадо, вероятно са били „манипулирани“, също както трите капки кръв на пода, твърдеше шефът на катедрата по патология от „Алберт Айнщайн“.

Си Джей знаеше, че винаги може да се намери експерт, готов да твърди каквото и да е и убедено да отрича дори най-неоспоримите факти, стига да му е платено достатъчно. Психолози, които доказват, че хладнокръвното убийство, извършено от юноша, е в резултат на сбиване, а смъртта, причинена от пиян шофьор, е настъпила вследствие на инфаркт. На съответната цена може да се намери свидетел за всяка защитна стратегия и за всяка правна теория. И много често това вършеше работа. Но да наблюдава как нейното дело се сгромолясва и пука по шевовете, а усмивката на Бантлинг става все по-широка, как членовете на журито кимат с разбиране след всеки негов свидетел, как жената от първия ред все по-често кокетно се кокори към него, това беше вече прекалено… Си Джей съзнаваше, че със своите въпроси към същите свидетели не успява да ги опровергае и тонът й започваше да става все по-отчаян. Очевидно не бе подготвена, беше изненадана, отново й беше устроена засада и доверието на журито й се изплъзваше.

Почти не спа по празниците. Кошмарната картина как Бантлинг излиза на свобода смени кошмарите с изнасилването. Зловещо разкривената кървавочервена усмивка на клоунската маска подигравателно й се хили пред цялата зала. Приставът Ханк сваляше от ръцете и краката му белезниците и го пускаше. Той тръгваше към нея, а всички наоколо просто безмълвно гледаха. Доминик, Мани, Лурдес, родителите й, Майкъл, съдията Часкъл, Грег Чеймбърс, Джери Тиглър, Том де ла Флорс. Всички наблюдаваха мълчаливо как той я хвърля на прокурорската маса, запушва устата й със собствените й гащички и реже едно след друго с лъскав нож копчетата на блузата й.

Тя съзнаваше, че видът й е ужасен. Тъмните кръгове под очите на бледото лице и изгризаните от притеснение нокти не можеха да се скрият. Костюмът й висеше на нея като на закачалка в евтин магазин за дрехи.

„Днес да мине, утре нещата ще се оправят“, опитваше се да си дава кураж, но й беше ясно, че е невъзможно. От опит знаеше, че спиралата винаги се върти в една посока. Ако оправдаят Бантлинг, с нея е свършено. Край. А сега тази възможност като че ли беше само въпрос на време.

В шест без петнайсет съдия Часкъл освободи съдебните заседатели.

— Госпожице Рубио, колко още свидетели смятате да призовете? Питам ви, за да направя графика за следващите дни.

— Не повече от двама или трима, господин съдия.

— А вашият клиент ще свидетелства ли?

— Все още не мога да отговоря на този въпрос.

— Добре, ако той все пак се реши, смятате ли, че това ще бъде утре?

— Да, господин съдия. Разбира се, всичко зависи и от въпросите на обвинението към свидетелите ми. — Тя погледна към Си Джей.

— Нека оставим графика сам да се нареди. Не зная колко ще ми отнеме кръстосаният разпит. Освен това вероятно ще ми е нужно време да се подготвя, ако обвиняемият реши да свидетелства — каза уморено Си Джей. Ако той свидетелства, сигурно ще ми отнемат правата, господин съдия. А после ще дойдат и белите престилки.

— Разбирам. Е, общо взето се движим добре. Ще се радвам да приключим до четвъртък, освен, разбира се, ако нямате нужда от повече време да се подготвите, госпожице Таунзенд. В такъв случай съдебните заседатели ще разполагат с петъка и може да изготвят присъдата до края на седмицата.

Всичко ще свърши до края на седмицата! Ще приключи. Ей, така. Навреме за баскетболния турнир и фестивала на изкуствата в Коконът Гроув.

Съдбата ще отсъди до края на седмицата.

82

Тя седеше в кабинета си зад спуснатите щори зад бюрото, затрупано с безброй книжа. В дъното малкият портативен телевизор тихо излъчваше новините на Канал 7, а пред нея стояха недокоснати купичка изстинала супа и поредното, вече пето кафе. Естествено, новините започваха с процеса „Купидон“, после следваха съобщения за разкрити измами от инвестиционни компании, ограбили с милиони лековерните граждани на Южна Флорида и накрая няколко думи за изчезналата студентка от Форт Лодърдейл. На Си Джей не й се прибираше вкъщи. Не й се стоеше и тук. Но спасение нямаше. И това беше проблемът. Поне до края на седмицата. Защото тази седмица всичко ще приключи.

На вратата леко се почука и преди да успее да отговори, тя леко се отвори. Очакваше побеснелия Джери Тиглър или дори загрижените Доминик Фалконети и Мани Алварес, които избягваше от седмица. Изобщо не очакваше, че на вратата ще се появи усмихнатият Грегъри Чеймбърс.

— Може ли да вляза? — попита той, въпреки че вече влизаше в кабинета й.

Тя се стегна и поклати глава, но не можа да каже нищо, преди той да седне на свободния стол пред нея.

— Как си? — повдигна вежди със загрижен израз на лицето. — Бях на семинар на долния етаж и реших да ти се обадя. Не се яви на последните два сеанса и съм разтревожен за теб. Подложена си на голямо напрежение.

— Добре съм, добре съм — отговори тя, все още потреперваща. — Нямаше защо да се отбивате.

— Напротив, не изглеждаш добре, Си Джей. Имаш вид на болна. Гледах те по телевизията и много се безпокоя за теб.

— За мен ли се безпокоите? За мен? — не можа да сдържи тя гнева, болката и объркването си. — Обърнах се към теб за помощ, Грег, доктор Чеймбърс, като към лекар и приятел, а вие сте ме мамили през цялото време!

На лицето му се изписа изненада и обида.

— Какво говориш, Си Джей?

— Идвах при вас. Във вашия кабинет — изкрещя тя.

— Да, Естел ми каза, че си се появила миналата седмица — започна той да се оправдава, — но когато излязох от кабинета си, теб те нямаше. Точно това поведение много ме тревожи…

Тя го прекъсна, задавена от сълзи.

— И видях. Видях всичко в регистрационната книга.

— Надничала си в моята регистрационна книга? Си Джей, как е възможно…

— Вие лекувате и него. Това копеле Бантлинг. И нищо не сте ми казали. Знаели сте през цялото време, че той ме изнасили, и сте ме премятали като пълна глупачка.

Смаяното лице на Грег Чеймбърс потъмня от възмущение при това обвинение.

— Няма такова нещо! Чуй ме, Си Джей, наистина лекувах Били Бантлинг, вярно е…

— И не ми казахте нищо! Как можахте? Защо не ми казахте?

— Не ти дължа нито извинение, нито обяснение по този въпрос, но заради нашето приятелство ще разясня накратко. — Гневът в гласа му се надигна и въпреки че направи усилие да се овладее, тонът му я преряза, а тя се почувства нищожна и несигурна. — Като юрист знаеш отлично, че нямам право да огласявам факта, че лекувам някого. Това е поверителна и лична информация. И никога не бих я разкрил. Никога. Клел съм се. Никому и по никакъв повод, освен с изричното съгласие на пациента. Аз не знаех, че съществува такава връзка, докато ти не дойде и не ми каза, че арестуваният по делото „Купидон“ е твоят изнасилвач. А по това време вече нямах никакъв контакт с Бантлинг, защото той беше арестуван. Естествено, няма да споделя с теб нито един факт от сеансите ми с Бил, така че не настоявай. Запомни само, че никога няма да компрометирам свой пациент. Никога. И колкото и да ти изглеждам безчувствен, Си Джей, съмненията относно моя професионален морал дълбоко ме засягат и обиждат. Намирах се в трудно положение, но постъпих според изискванията на етиката. Дойдох да те видя как си и да ти помогна, ако мога. Но май идеята не е добра. Като твой лекуващ лекар обаче ти препоръчвам да продължиш терапията с друг специалист, защото показваш ясни признаци на криза — завърши той и стана да си тръгва.

Внезапно и необяснимо я обзе срам. Мислите се блъскаха в обърканото й съзнание.

— Не зная какво да правя — прошепна. — На кого да вярвам и в какво да вярвам. Всичко се разпада и нищо не мога да управлявам. Изглежда нереално. Вече не зная къде е истината, доктор Чеймбърс. — От очите й отново рукнаха сълзи, макар да смяташе, че отдавна се е изплакала.

Беше късно. Грег Чеймбърс беше ядосан и нямаше как да вземе думите си назад.

— Предупредих те да не се заемаш с това дело, защото си твърде обвързана с него, Си Джей. Най-вероятно липсата на дистанция е замъглила погледа ти за личните отношения. Може би връзките ти са неподходящи, след като нямаш доверие никому. Решенията, взети под напрежение и в объркано състояние, най-често са неправилни.

— Доминик? Него ли имате предвид?

— Само ти давам съвет, както преди няколко месеца. Дистанцията дава перспектива, а ти имаш нужда точно от това. Продължи терапията и сама ще се убедиш. Довиждане.

Той хлопна вратата и тя остана отново сама в кабинета.

Хлипаше, скрила лице в длани, усещаше трошенето под напора на отчаянието, а отварящите се все по-широки пукнатини застрашаваха да разрушат всичко, което се бе старала да възстанови през последните десет години.

Не видя снимката на двайсет и една годишната студентка Джули ла Трианка от Атлантическия университет на Флорида, която се мярна на екрана, и не чу коментара на нахаканата водеща с гълъбовите очи, която определи изчезването на тъмнокосата красавица от един бар във Форт Лодърдейл в нощта на Новата година като „мистериозно“.

83

Само двайсет минути след като Грег Чеймбърс излезе от кабинета й, телефонът на бюрото й иззвъня. Отначало не му обърна внимание, но той продължи и след десетото позвъняване избърса сълзи с опакото на ръката си и вдигна слушалката.

— Таунзенд. Щатска прокуратура.

— Си Джей, аз съм, Доминик.

В далечината се чуваха полицейски сирени, примесени с викове и заповеди от различни гласове.

— Доминик, моментът не е много подходящ. Ще ти се обадя по-късно…

— Напротив. Моментът е много подходящ, повярвай ми. Току-що ги намерихме и ти трябва веднага да дойдеш.

— Какво сте намерили? Къде да дойда?

— Обаждам се от един жилищен фургон в Кий Ларго до магистрала №1. Бил е на покойната леля на Бантлинг Виола Траун. Намерихме сърцата. Всичките. В един фризер в кухнята. И ужасно много снимки. Купища снимки от всички жертви, правени на тъмен фон, докато ги е измъчвал на металната количка. Даже на някои се вижда как ги убива. Снимките са качествени. Прилича да са правени в неговата барака. Имаме всичко.

— Как ги открихте? — Сърцето й щеше да се пръсне. От облекчение, възбуда, страх и паника. Емоциите претовариха тялото й.

— Попаднахме на заповед за арест на Бантлинг, издадена от съдия в окръг Мънро преди няколко седмици. Тя е по гражданско дело, затова не е стигнала до нас. Бантлинг бил пълномощник на леля си, докато била жива, но след като починала, не попълнил в определения срок от два месеца някакви тъпи документи и съдията издал постановление, предполагам, без да включи, че Бил Бантлинг е същият Уилям Бантлинг, обвинен в убийство на процеса в Маями. Научих за фургона и пристигнахме с Мани, а пазачът на паркинга ни пусна да влезем. Господи, какво място! Снимките бяха във фризера при сърцата. Не се тревожи, всичко е по правилата, защото къщата ще се конфискува за неплатен наем на терена. Собственикът разполага с всички документи. Проверил съм. Но ни трябва заповед за обиск, за да действаме нататък. Не искам тоя път да изтървем работата заради някоя процедурна измишльотина.

— Боже мой! — Тя едва си пое дъх. — Добре. Тръгвам веднага.

— Пипнахме го, Си Джей — възбудено промърмори Доминик. — Този път ни е в ръцете.

84

Когато в сряда сутринта Си Джей обяви, че повдига нови обвинения, номер пети от съдебните заседатели спря да върти очи на Бантлинг, а неговата подигравателна усмивка изчезна. По обяд, след продължилите близо два часа показания на специален агент Фалконети, никой от заседателите не смееше дори да погледне в посока на обвиняемия и цялата зала замръзна от ужас. В края на свидетелските показания този ден двама заседатели, мъже, избухнаха в сълзи, а три от жените повърнаха, когато в прозрачна торбичка бяха показани сърцето на Ана Прадо и злокобните снимки, открити във фризера на Виола Траун. Сред жените бе и заседателка номер пет, която навярно си представи себе си след няколко месеца, заснета по сходен начин от Бантлинг. Майката на Ана Прадо отново получи истеричен припадък и я изведоха от залата, след което съдията даде обедна почивка. Вълната се обърна в обратната посока.

През почивката Доминик обвини Уилям Рупърт Бантлинг в десет предумишлени убийства и връчи на затворническите власти десет нови розови заповеди за арест, в случай, че съдебните заседатели решат да го освободят, което вече изглеждаше съвсем невероятно. Лурдес съобщи на съдията, че клиентът й се отказва от предварително изслушване, а в края на следобедното заседание обяви, че той няма да дава показания в своя защита. Дръзкото хилене на Бантлинг се смени с нервно и предизвикателно гримасничене, а лицето му пребледня и се изопна. С Лурдес си разменяха сподавени ядни реплики.

Заключителните пледоарии приключиха в петък, но в речта на Лурдес вече липсваше убедеността, с която бранеше Бантлинг във встъпителното си слово. След заседанието двамата резервни съдебни заседатели бяха разпуснати и мигновено погълнати от боричкащите се в коридорите кореспонденти на телевизии и вестници. Останалите дванайсет заседатели получиха напътствията по закона. Накрая, в четири и двайсет и седем следобед, заседателите се оттеглиха да решат съдбата на обвиняемия.

По-малко от час след това, в пет и деветнайсет, на вратата, зад която заседаваше журито, се почука и Ханк предаде на съдията една бележка.

Решението беше взето.

85

— Това ли е вашето решение? — попита съдия Часкъл председателя, гледайки го строго над очилата си, докато публиката бързо пълнеше залата. Никой не бе очаквал, че заседателите ще се произнесат толкова бързо по дело за убийство. Особено Си Джей, която едва успя да стигне до автомата за кафе на първия етаж с намерението след това да го изпие в кабинета си, докато чака присъдата. Точно в този момент Еди Боуман я настигна в асансьора и извика, че съдебните заседатели са готови.

Докато четеше решението, по лицето на съдията не се изписа никакво вълнение. Всички в залата стояха прави — прокурори, адвокати, представители на пресата, зрители и роднини на жертвите. Възбудата жужеше като високоволтово електричество.

— Да, Ваша чест, това е — отговори притеснено председателят, четирийсетгодишен служител по чистотата в Маями. Той се опитваше с все сили да не обръща внимание на камерите и микрофоните, които регистрираха всяко негово вдишване и снимаха всеки нервен тик. По горната му устна избиха капчици пот и той я избърса с опакото на ръката си.

— Добре тогава, можете да седнете. Обвиняемият да стане! — Съдия Часкъл подаде листа с решението на Джанин, секретарката на съда.

Облекчен, че вече не е център на вниманието, председателят зае мястото си сред останалите единайсет заседатели, които се бяха втренчили в съдийския подиум и избягваха дори бегъл поглед по посока на Бил Бантлинг.

— Госпожо писар, моля прочетете решението. — Съдията се издърпа по-напред в креслото си с висока облегалка, здраво стиснал чукчето в ръка.

— Днес, на петия ден от месец януари, две хиляди и първа година, ние, съдебните заседатели на окръг Маями-Дейд, Флорида, решихме, че обвиняемият Уилям Рупърт Бантлинг е виновен в предумишлено убийство първа степен.

Виновен. Виновен в предумишлено убийство. В залата се чу задавено хлипане, което Си Джей допусна, че идва от майката на Ана Прадо.

— Да се запази мълчание и всеки да остане на мястото си! — заповяда съдията, привличайки вниманието на свръхвъзбудената нервна публика. — Госпожице Рубио, искате ли да чуете поименното гласуване на заседателите?

— Да, Ваша чест — каза Лурдес след моментно колебание, стиснала ръба на масата за опора.

Бантлинг гледаше напрегнато съдията, сякаш не беше чул решението.

— Дами и господа съдебни заседатели, ще ви попитам един по един, за да се убедя, че решението ви е взето самостоятелно. Съдебен заседател номер едно, каква е вашата присъда?

— Виновен! — каза през сълзи пенсионираната секретарка от Кендъл.

— Заседател номер две?

— Виновен.

И така до последния. Очите на някои заседатели бяха зачервени от плач, други видимо изпитваха облекчение, трети се споглеждаха с погнуса и гняв, докато произнасяха кратките си отговори.

След като и дванайсетият съдебен заседател потвърди вината на обвиняемия, залата изригна в хаос. Госпожа Прадо заплака на глас, роднините на останалите жертви на Купидон, които присъстваха в залата, крещяха и се поздравяваха, репортерите се втурнаха навън, за да предават информациите си на своите агенции, а Си Джей отправи мълчалива благодарствена молитва до Бога, в чието съществуване вече бе почнала да се съмнява.

Всичко свърши. Най-сетне всичко свърши.

86

Точно в този момент Уилям Рупърт Бантлинг се разкрещя.

Същият смразяващ кръвта гневен писък, който Си Джей чу за пръв път, когато бе заключена с него и с Лурдес в окръжния затвор. Разбунената публика млъкна изведнъж и всички очи и камери се обърнаха към него.

Въпреки белезниците той си скубеше косите и яростно клатеше глава. Лицето му беше моравочервено, а от широко разтворената уста излизаше ужасният писък. Обърна се към Си Джей и я посочи с пръст.

— Ти, мръсна курво! — изсъска. — Трябваше да те убия, гадна кучко. Заслужаваше си да те изтърбуша. Но няма да се отървеш така.

— Ред! Искам ред и тишина в залата. Веднага! — изрева съдия Часкъл, зачервен от гняв не по-малко от Бантлинг. — Господин Бантлинг, чувате ли какво ви казвам? Млъкнете и се успокойте!

Лурдес хвана ръката на Бантлинг, опитвайки се да го успокои, но той бясно я отхвърли и едва не я събори назад.

— Да не си посмяла да ме докосваш, двуличнице! Съюзи се с нея, знам аз!

— Господин Бантлинг, няма да търпя такива изблици в моя съд. Ако не млъкнете веднага, ще наредя да ви запушат устата. — Съдията се обърна към Ханк. — Ханк, изведете заседателите! Веднага!

Ханк забърза към тях, а те стояха, зяпнали от смайване при избухването на Бантлинг, и го наблюдаваха до звукоизолиращата врата на своята работна стая.

Бантлинг обърна поаленялото си лице към съдията.

— Искам друг адвокат, Ваша чест. Още сега.

— Господин Бантлинг, току-що бяхте признат за виновен в предумишлено убийство. Можете да наемете всеки адвокат, който пожелаете, да ви защитава на апелативните дела, стига да можете да си го позволите. Ако не можете, съдът ще ви назначи служебен защитник. Но това не може да стане сега.

— Господин съдия, вие не разбирате. Аз не съм извършил тези неща и те и двете го знаят.

— Успокойте се и се овладейте.

— Прокурорка я чуках преди години. Чуках я здраво в нейния апартамент в Ню Йорк и сега тя ми го връща с тия убийства. Искам нов процес и нов адвокат.

Съдия Часкъл повдигна вежди.

— Господин Бантлинг, сега не е нито моментът, нито мястото за нелепи изявления. Когато обжалвате, можете да възприемете каквато си искате тактика с вашия нов адвокат.

— Попитайте я само. Тя ще каже! Ще признае, че е била изнасилена. И много добре знае от кого. Моята адвокатка също знае, но съчувства на прокурорката. Мъчно й е за бедната Клои. И затова не се бори за мен както трябва. Тя трябваше да поиска прекратяване на делото.

— Госпожице Таунзенд? Госпожице Рубио? Имате ли представа какви са тия приказки? — Съдия Часкъл изглеждаше напълно объркан.

Ето го, дойде. Моментът, който я бе ужасявал. Отдавна го очакваше, но днес й се стори, че се е разминал. Как ще се чувстваш, когато всичко това ти се стовари на главата?

Си Джей преглътна и се изправи пред съдията.

— Ваша чест — започна бавно тя. — Наистина бях жертва на брутално изнасилване преди години, когато бях студентка в Ню Йорк.

Залата изстена като един човек. Някой извика:

— Боже мой!

А тази вечер Си Ен Ен щеше да пусне горещ надпис: Очаквайте пряко от Маями — шокиращи признания на прокурора по делото „Купидон“!

Тя прочисти гърлото си и продължи с най-твърдия глас, който успя да изкара от гърлото си.

— Ваша чест, обвиняемият се е добрал до тази информация по стари полицейски доклади и вестникарски архиви и отлично знае, че моят насилник никога не бе заловен. В желанието си да заблуди съда и да прекрати съдебното разследване с фалшиви обвинения в неморалност и сблъсък на интереси, той направи пред мен и пред госпожица Рубио признание, че ме е изнасилил. Трябва да ви уверя, господин съдия, че това не е вярно. Господин Бантлинг не е човекът, който ме нападна и изнасили и аз своевременно изказах тази своя увереност пред неговия адвокат в предишна наша среща. Вярвам, че тя също не отдава значение на неговото обвинение.

Съдията гледаше смаян от своя стол. Не му харесваше да го поставят в такова положение. Току-що бе извел до край един изрядно изпипан с доказателства процес.

— И аз чувам за това едва сега? — обърна се той към Лурдес. — Госпожице Рубио, имате ли становище по въпроса?

Лурдес Рубио се изправи пред съдията, като се стараеше да не среща погледа на Си Джей.

— Господин съдия, говорих с моя клиент и се запознах с полицейските доклади относно нападението срещу госпожица Таунзенд. Разговарях и лично с нея. — Направи малка пауза и продължи. — Обвиненията на моя клиент срещу госпожица Таунзенд са необосновани и аз не ги поддържам.

Съдия Часкъл помълча, обмисляйки собствената си реакция и думите, които трябваше да произнесе. Залата беше затаила дъх. Когато проговори, думите му звучаха искрено, но явно бяха много внимателно подбрани заради съдебните репортери.

— Госпожице Таунзенд, съжалявам, че бяхте принудена да разкриете толкова интимен факт от вашия живот тук пред този съд. Мога само да се надявам, че присъстващите медии, за които информацията стана достояние, ще се отнесат с подобаваща дискретност.

— Глупости! — извика Бантлинг и събори масата на защитата, при което книжата на Лурдес се разпиляха във всички посоки. — Всичко това са глупости! Вие искате да ме убиете, защото съжалявате тая лъжлива кучка. — Трима надзиратели го сграбчиха отзад за ръцете и краката, а той яростно се съпротивляваше. Докато се опитваха да му надянат белезниците, той се зъбеше към Си Джей, очите му святкаха от омраза, от устата му излизаше пяна.

Съдията почти изкрещя.

— Имате право вашият адвокат да подаде обжалванията ви на по-горна инстанция. Но тук въпросът е приключен. Запушете му устата, Ханк!

— Лъжлива курво, Клои, ще те пипна! — ревеше Бантлинг.

Виковете му заглъхнаха едва когато приставът му запуши устата.

87

Тя не можеше да се прибере вкъщи. Медиите бяха открили нейния грижливо пазен в тайна адрес и се бяха разположили на паркинга в Порт Роял, очаквайки завръщането й. Вероятно бяха платили на пазача да гледа настрани, докато край него минава бледосиният камион на Канал 7. В десет и трийсет вечерта тя все още се намираше в кабинета си и звънеше на разни хотели, за да си намери стая за няколко нощи, докато на новинарите им омръзне да я дебнат, освободят паркинга и махнат камерите от входа на жилището й. Когато той застана в сянката на вратата, тя дори не го забеляза, докато не й се обади.

— Си Джей?

Тя се обърна, очакваше отново да е щатският прокурор, но вместо него видя Доминик.

— Здравей — единствено успя да каже.

Той беше в залата, когато произнесоха присъдата.

— Какво правиш?

— Търся си хотел. Госпожа Кромсби, възрастната дама от апартамента под мен, която наглежда Люси и Тиби, докато съм на работа, ме посъветва да се скрия за няколко дни. Пълен цирк. — Не смееше да погледне към него.

Той влезе в стаята, заобиколи и седна на ръба на бюрото й. Тя усещаше изпитателния му поглед върху себе си, искаше й се той просто да си тръгне.

— Каза ми, че белезите са от автомобилна катастрофа. Не са, нали?

Устните й потрепериха.

— Не, не са.

— Защо не ми каза?

— Защото не исках да знаеш. Не исках никой да знае. И точно затова моето изнасилване днес е горещата новина. Преведена на двайсет и четири езика! — Прокара пръсти през косата си и отпусна глава. — Не исках да знаеш, това е всичко.

— Мислиш ли, че сега, след като знам, нещо ще се промени между нас? Това ли те тревожи?

— Нямам нужда от съчувствието ти, Доминик.

— Това не е съчувствие, Си Джей. Мисля, че е нещо много повече. За толкова повърхностен ли ме мислиш?

— Виж, не става дума за теб. Разбираш ли? Това е моето минало. Моето! И продължавам да се боря с него, както мога. Днес не ми се удаде.

— Не отклонявай въпроса.

— Не можем да имаме деца, Доминик. Ето, казах ти го. За теб може да не е важно, не зная, но аз не мога да имам деца. Сега знаеш.

В стаята настъпи дълго мълчание. Евтиният часовник на стената отмерваше времето, но никой не проговори. Накрая Доминик наруши мълчанието с тих глас.

— Той ли е? Бантлинг?

Само след часове медиите щяха да разпространят подробности за изнасилването на Си Джей. А сега той си припомни гласа на Мани по телефона, когато му съобщи, че току-що е намерил клоунската маска в гардероба на Бантлинг. После пред очите му изплува образът на уплашената Си Джей, когато я изненада в залата на работната група с оставените без надзор веществени доказателства. Всичко беше ясно. Само трябва да знаеш къде да търсиш.

Тя се замисли. Усещаше, че сълзите й се стичат като горещи поточета по бузите, но не можеше да ги спре. Вдигна глава и срещна изпитателния му поглед. Най-сетне отговори с едва чут шепот.

— Не! Не беше той.

Той я гледаше внимателно. Красиво лице, загорял тен, кестеноворуса коса, по-светла в корените като на дете. Дълбоки изумрудени очи с тъмни тревожни кръгове около тях. Представи си за момент какво е направил с нея Бантлинг, за да й остави такива белези. Представи си лицето, което обичаше, разкривено от ужас и страдание под това чудовище. Знаеше, че тя го излъга. Но вече нямаше значение.

— Затвори книгата.

— Какво?

— Затвори телефонния указател. И остави слушалката.

— Защо?

— Защото идваш с мен. Вземам те у дома.

Хвана ръката й и я накара да стане от стола. След това я прегърна и я целуна по тила. Държеше я плътно до себе си, слушаше риданията й и галеше косата й. Нямаше да я изпусне, никога.

88

След няколко дни репортажите за процеса срещу Купидон минаха на вътрешните страници на вестниците, а след седмица изчезнаха дори и кратките материали във вечерните издания. Пресата се пренасочи да разнищва други убийства, пожари, наводнения. Мъчителните подробности от нейното изнасилване и спекулациите около мотиви и възмездие отначало изпълниха уводните рубрики, но бързо ги измете вълната на общественото мнение, което защити правото на неприкосновеност на личната тайна и порица информационното мародерство на пресата.

Си Джей бе взела кратка отпуска, за да премисли и подреди нещата, докато медиите загубят интерес към личността й. Обвинението срещу Бантлинг по останалите десет убийства мина спокойно и без фанфари в пресата и за нейна изненада само с един-два намека за изнасилването. Това обаче нямаше вече никакво значение. Обвинението за тези убийства се водеше от Роуз Харис, а на нея й предстоеше само едно последно заседание, една-единствена среща с чудовището и с любопитната преса. С това работата й приключваше.

Си Джей замина с Доминик за няколко дни в Кий Уест, докато се уталожи възбудата в Маями. Прекараха заедно спокойни дни и вечери, изпълнени с безкрайни разговори на бутилка вино във великолепните залези. Удивляваше я новото чувство на пълно облекчение, което я обзе. Облекчение, че най-сетне има пред кого да разкрие онази самотна част от своята личност, която беше държала заключена дванайсет години. Всъщност двамата с Доминик не говореха за изнасилването, но за нея беше разтърсващо преживяване това, че той знае, че този факт нищо не променя и че я обича. Беше окрилена и го обичаше още по-силно.

Заседанието за определяне на наказанието се състоя след шест седмици. По нареждане на съдия Часкъл, Бантлинг присъстваше със запушена уста и окован. Съдията беше провел една предварителна среща с него, за да разбере дали ще може да се държи спокойно, но още в първата минута Бантлинг бе пратил на майната си и него, и прокурора. Затова съдията заповяда да се вземат необходимите мерки. Не искаше в никакъв случай съдебните заседатели да станат отново свидетели на гневните му и невъздържани изблици, още повече, че процесът на практика бе приключил. Беше позволил на обвиняемия да се изкаже и собственият му адвокат бе отрекъл неговите нелепи твърдения. Нека Третият апелативен съд търпи буйствата му. След като заседателите определяха наказанието, това щеше да е техен проблем, не негов.

При углавни дела определянето на наказанието е своеобразен мини процес, в който страните имат право да призовават свидетели. Но вината на обвиняемия вече не подлежи на обсъждане. Оставаше да се реши дали ще живее или ще бъде екзекутиран за своите престъпления. В продължение на три дни Си Джей представи аргументите на обвинението в подкрепа на смъртната присъда. Тя изнесе останалите доказателства, намерени във фургона на Виола Траун. Заседателите видяха снимки от сърцата на Ана Прадо и другите десет жертви, открити във фризера, както и снимки на зловещите трофеи. Изслушаха фактите за десетте отвличания и десетте жертви, намерени с отворени гърди и извадени сърца. Тези доказателства не можеха да променят присъдата за виновност, но можеха да се вземат предвид при определяне на наказанието. През цялото време Бантлинг седеше до Лурдес Рубио, предизвикателно изпъчен и със запушена уста.

На четвъртия ден, след като обвинението приключи и преди да дойде ред на защитата да представи своите аргументи, съдия Часкъл нареди да изведат от залата съдебните заседатели.

— Госпожице Рубио, имате ли намерение да призовете свидетели в полза на вашия клиент?

— Само един, Ваша чест. Господин Бантлинг изяви желание да свидетелства в своя защита.

Съдията изпусна дълга въздишка.

— Добре. Има това право. Но трябва да се уверим дали е в състояние да спазва правилата. Ханк, отпушете му устата.

Сърцето на Си Джей задумка. Успокой се. Ще има само налудничави думи. Не съществуват никакви доказателства. Нали се погрижи за това. Тя се обърна настрани и забеляза, че Доминик внимателно я наблюдава от дъното на залата. Кимна й, че всичко ще е наред.

Съдия Часкъл гледаше втренчено Бантлинг над очилата си, присвил очи нащрек.

— Господин Бантлинг, вашият адвокат поиска да свидетелствате в своя полза, което е ваше право. Но нямате право на изказване, нарушаващо реда в този съд и няма да ви позволя да говорите, ако не се контролирате — каза строго той. — Уверявате ли съда, че няма да избухнете, както при произнасянето на решението за вашата виновност? Ако обещаете това, ще ви разреша да говорите. Предупреждавам ви обаче, че няма да търпя непристойно поведение в този съд. Ако не можете да обещаете, няма да позволя да свидетелствате и отново ще ви бъде сложена лепенка на устата. Какво решавате, господин Бантлинг?

— Непристойни избухвания? — крясна Бантлинг. — Вървете по дяволите вие и вашия подставен съд. Устроиха ми клопка! Тая мръсна курва ме вкара в капан!

Лепенката отново запуши устата му.

На съдебните заседатели бяха необходими само двайсет и пет минути да стигнат до единодушно мнение за наказание. Смърт.

След това нямаше никаква причина процесът да се влачи още един ден. Съдията веднага осъди Бантлинг на екзекуция със смъртоносна инжекция. После нареди да го изведат от съдебната зала, закри заседанието и се оттегли в кабинета си. Трима надзиратели извлякоха Бантлинг, който крещеше под превръзката. Журналистите се втурнаха навън да предадат новината и да интервюират заседателите на излизане от залата. Доминик, Мани, Крис Мастерсън и Еди Боуман също попаднаха в прегръдките на репортерите, които очакваха от тях подробности на живо за своите предавания. В залата останаха само секретарката, Си Джей и Лурдес, и трите заети с прибиране и подреждане на обемистите папки по делото „Щатът Флорида срещу Уилям Рупърт Бантлинг“.

На излизане от залата Лурдес се приближи до Си Джей, бутайки пред себе си метална количка с две големи кутии с папки. За първи път след сцената в затвора, тя я погледна в очите.

В знак на примирие Си Джей протегна ръка и каза:

— Добре работихме заедно, Лурдес.

Лурдес не обърна внимание на протегната ръка и на помирителните думи.

— Ти ли ще водиш процесите за убийствата на другите десет жени?

— Не, не. Нямам такива намерения.

— Това е много добро решение.

Си Джей се направи, че не чува намека и продължи да подрежда книжата си.

— В този процес има доста неща, които ме смущават, Си Джей. За някои нося вина аз и ще си понеса отговорността за тях. Дали целта оправдава средствата? Не зная. Не съм сигурна. — Тя огледа за последен път опразнената сцена на току-що завършилата драма. — Има едно нещо обаче, което не мога да пренебрегна и то продължава силно да ме тревожи. Вероятно и теб, предполагам.

Си Джей не откъсваше поглед от папките, надявайки се, че Лурдес ще я остави на мира и ще си тръгне.

— Посред нощ, точно преди заключителните пледоарии, агент Фалконети изведнъж открива къщата на покойната леля на Бантлинг. Бантлинг — човека, когото е обследвал под микроскоп. Какъв късмет да направи това откритие едва часове преди приключването на делото, след като е разполагал с месеци и не е успял преди това. Истински герой. И каква досетливост да разрови криминалното досие на Бантлинг отново преди края на процеса. Блестяща полицейска работа или странно съвпадение? Да не би същата птичка да го е подсетила? Ето това май няма никога да разбера.

Си Джей вдигна очи от папките и срещна погледа на Лурдес. Сега вече разбираш, че зная. Знаех го през цялото време.

Тя се обърна, мина покрай съдийската трибуна, празната свидетелка ложа и по пътеката между опустелите банки към вратата. Преди да я отвори, се спря и се обърна за последно към Си Джей.

— Казват, че Темида е сляпа, но си мисля, че понякога това е защото тя нарочно решава да си затвори очите. Запомни го.

89

— Дължа ви извинение — започна Си Джей. — Вероятно и на още няколко души, но вие сте първият.

Тя стоеше в жълто-синята чакалня, докато Грег Чеймбърс беше от вътрешната страна в офиса на приемната. Разделяше ги квадратно бронирано стъкло и тя беше принудена да говори по интеркома.

— Освен това — добави тя с напрегната усмивка — имам определен час за днес.

Той беше изненадан, че я вижда. Но не прекалено. Кимна с глава и ключалката избръмча. Очакваше я на вратата.

— Доктор Чеймбърс, прибързах със заключенията и сега разбирам, че не е трябвало да го правя. Вие бяхте не само мой лекар, но и близък приятел в продължение на десет години и…

— Моля, Си Джей. Няма нужда от извинения, но оценявам жеста ти. Заповядай, влез. — Той я поведе към своя кабинет и запали лампите. — Седни, моля. И аз съжалявам за онази случка. Не сме говорили оттогава и откровено казано, не те очаквах тази вечер. Бяхме отстъпили твоя час на една депресирана домакиня от Стар Айланд. Но тя току-що тръгна с мерцедеса си да се разведри на вечеря във „Форж“ — каза той шеговито.

— Радвам се, че продължавате да полагате грижи за цялото общество — поде тя неговия тон с усмивка. Нямаше го напрежението, което бе очаквала.

— Чух за присъдата. Значи приключи? Или ще изкараш докрай и останалите дела?

— Не. Стига ми толкова. Роуз Харис поема десетте убийства. Не искам повече да съм звезда.

— Чудесно. Поздравявам те за това решение. В хладилника пазя бутилка шампанско за специални случаи. За пациенти, които се справят със състоянието си и приключват лечението. Предвидил съм я за теб, надявах се един ден да я отворим. Мисля, че дойде моментът. Ти успя.

Тя кимна усмихнато. Досещаше се накъде бие. След последния им разговор беше немислимо той да продължи да я лекува. Нямаше да е добре и за двамата.

— Само ако ми разрешите да запаля цигара. Справям се със зависимостите си, но една по една и моят психиатър ще трябва да се жертва тази вечер.

— Имам още сирене и солени бисквити. Нека те нахраня, преди да те напия — засмя се той.

— Не си правете излишен труд.

— Никакъв труд не си правя. — Той стана и се отправи към барчето и хладилника зад нея. — Как се справи с натиска на пресата, Си Джей?

— Да си призная, избягах и се скрих. Заедно с Доминик. После, когато темата престана да е номер едно, се върнах вкъщи. Стана по-бързо, отколкото очаквах. Общественото мнение е на моя страна. Бантлинг е злодеят, а аз съм неговата невинна жертва. — Прозвуча й странно да споменава името на Бантлинг пред него и си помисли да внимава повече. Той разговаряше с нея като приятел, а не като лекар, но това не променяше факта, че е имал някакви отношения с този човек. — Тиглър ме повиши и ми даде три седмици отпуска. Добре се чувствам, като не ходя на работа. — Зад нея се чу шум от отваряне на бутилката.

— С агент Фалконети все още ли сте заедно?

— Да. Бяхме прекъснали за кратко, но сега отново сме заедно. С него ми е добре.

— Не съм се престарал — каза той, докато поставяше на масичката пред креслата поднос с шампанско, чаши и чинии с мезета. — Това са остатъци от празненството за рождения ден на Естел. — Разположи се срещу нея и продължи. — Той реши делото, нали? Обърна вълната, така да се каже.

— Да. Голям детектив. Откри трофеите. И тези ужасни снимки. Не съм виждала такива досега.

— Наистина са ужасни.

— Треперя при мисълта какво щеше да стане на процеса, ако не беше ги намерил.

— Или не се беше сетил къде да търси. Радвам се, че разговарях с него след онази конференция. Иначе нямаше да открие следата.

— Каква следа? — Обзе я необяснимо тревожно чувство.

— Къде да търси. Посъветвах го да погледне и в друго криминално дело. Защото човек никога не знае какво може да излезе оттам. Шампанско?

Мозъкът й забръмча от въпроси. На които не беше сигурна, че иска да чуе отговорите. Припомни си и последните думи на Лурдес в залата на съда.

— Съжалявам за онази вечер — каза бавно, сменяйки темата, за да спечели време и да обуздае мислите си. — Бях в шок. Обвинението ми се разпадаше. Казах неща, които не трябваше.

— Ти беше под силно напрежение.

— Да, вярно.

С движение на ръката той я подкани да си сипе шампанско. Тя обаче не можеше да отхвърли от себе си вледеняващото усещане, което я сковаваше. Инстинкт, че нещо не е в ред.

— Надявам се, че разбираш трудното ми положение тогава с Бил Бантлинг като мой пациент и всичко останало — каза той. — И още по-трудното положение, в което ме поставяш сега.

Тя поклати леко глава, докато изваждаше бутилката френско шампанско от старинния съд за лед, изработен от оловно кристално стъкло. На дъното на съда имаше някакъв тъмночервен предмет.

— Затруднението, което изпитвам, защото силно желая да те изчукам — каза той.

Остър писък разкъса тишината на кабинета, отразявайки се многократно в стените. Той седеше срещу нея, кръстосал небрежно крака и се усмихваше с вида на човек, който се забавлява.

Трябваше да минат няколко мига, преди да осъзнае целия ужас, мозъкът й да проумее немислимото и тя да се озове на ръба на бездната. Преди да разбере, че тъмночервеният предмет на дъното на кристалния съд е човешко сърце, а писъкът, който кънти в ушите й, е нейният собствен.

90

Стиснала в ръка бутилката шампанско, тя скочи от креслото и го бутна назад така рязко, че то падна с трясък на пода. Вратата! Бързо навън! Втурна се към затворената врата, но усети ръката му да стиска яката на сакото й и да я дърпа назад. Обърна се и го удари с всичка сила по лицето с бутилката.

Той беше по-бърз. С дясната си ръка блокира удара и тя го чу да изръмжава, когато бутилката се счупи от удара в костта. Шампанското експлодира и обля всичко, стичайки се по лицето и косата й. Обърна се към вратата, но пръстите му я държаха здраво и той я дръпна назад към себе си. Извъртя се бързо, измъкна ръце от ръкавите и го остави да стиска сакото. Хвана дръжката на вратата, отвори я и успя да стигне до средата на празния и тъмен кабинет на Естел. Още малко и щеше да излезе в чакалнята, но той я настигна, усети запъхтяния му дъх до ухото си. Дръпна я силно надолу за раменете, пръстите й се изплъзнаха от дръжката на входната врата и тя се стовари под него върху мексиканските плочки.

Усети остра, пареща болка в крака си, а гърбът й бе силно натъртен от удара в коравия под. Стаята се замъгли за миг и тя помисли, че е счупила крака си при падането.

Чеймбърс седеше на пода до нея и се опитваше да си поеме дъх, а тя се мъчеше да освободи затиснатия от тялото й крак. Гледаше я и се усмихваше. Защо се смее?

Погледна към крака си, който я болеше силно като прободен с нож и очакваше да види локва от собствената си кръв. Тогава забеляза спринцовката, която стърчеше празна от бедрото й. Стаята отново се завъртя, мислите й се заблъскаха несвързано. Опита се да изтръгне спринцовката от крака си, но ръцете й отказваха да се подчинят. Остана да лежи на пода, тялото й тежеше неимоверно много. Той беше седнал до нея и я наблюдаваше внимателно, но постепенно усмивката му се размаза и излезе от фокус. Флуоресцентните лампи на тавана бляскаха в такт с нейното мигане. Опита се да каже нещо, но не можа да изрече и дума. Езикът й беше надебелял. Последното, което чу, бе музиката на Бах, идваща от кабинета на Естел. Класическа музика за успокояване на лудите. След това всичко потъна в мрак.

91

Тя отвори бавно очи, очаквайки да види заслепяващото флуоресцентно осветление на кабинета, но вместо това видя себе си. Собственият й образ я гледаше, легнал на металната количка с вързани до тялото ръце и опънати надолу и стегнати с ремъци крака. Примига и разбра, че това е огледало. Лежеше по гръб и се виждаше в огледалото на тавана. Цялата стая беше боядисана в черно и се осветяваше ярко от флуоресцентните лампи, разположени около огледалото. От това, което можеше да види, стаята беше малка и без прозорци. Близо до количката бе монтиран триножник с камера. Тихо звучеше Моцартовата „Алилуя“.

Тялото й все още тежеше неимоверно, а крайниците й бяха като откъснати от торса. Опита се да помръдне с пръст, но не беше сигурна, че е успяла. Нямаше никаква сетивна чувствителност. Бавно отвори и затвори клепачи и при всяко мигане трябваше да положи усилия да фокусира погледа си. Косата й миришеше на шампанско. Опита се да проговори, но езикът не й се подчини и от устата й излезе само гъргорене.

Обърна глава надясно и видя, че той стои в ъгъла с гръб към нея и тихо си тананика. Чу шум от течаща вода и дрънкане на метални инструменти. Звуците кънтяха в ушите й, ту по-силно, ту отслабваха като спазми при главоболие.

Той се обърна към нея и поклати глава намръщено.

— Явно имаш по-висока поносимост. Не очаквах да се събудиш още няколко часа.

Тя отново се опита да каже нещо, но издаде несвързани звуци. Зад него се виждаше малка метална количка, върху бялата покривка на таблата бяха подредени остри сребристи инструменти, които блестяха на ярката флуоресцентна светлина. Сред тях забеляза ножиците за кости.

— Може и препаратът да е остарял. Но това няма значение. Ти си тук и това е важното. Как се чувстваш, Си Джей? — Той светна в очите й с неврологичното си фенерче, при което клепачите с труд се затвориха. — Не много добре, бих казал. Не се опитвай да говориш, няма да мога да те разбера. — Разкопча ремъка от китката й и сложи пръсти на пулса. — О, трябваше да спиш, дори да си в кома, а пулсът ти е като на състезание. Борческа натура си!

Пусна ръката й и я проследи как пада с тупване върху металната платформа на количката. Тя забеляза превръзката на неговата ръка и си спомни за удара с бутилката.

— Не се бори. Не се напрягай. Това ускорява пулса и засилва кръвообращението, което ще доведе до лоши последици. Не че имам нещо против да бъда окъпан от кръв, но нали след това трябва да се почисти всичко.

Тя направи още едно усилие да повдигне глава.

— Вече всичко ти е ясно, нали? Знаеш какво предстои. — Той се усмихваше и я наблюдаваше как постепенно осъзнава ужаса, който я очаква. Въпреки упоителните. — И не си мисли, че ще ти разкрия старата семейна рецепта или ще направя подробни признания, които ще обяснят всичко. Не, няма. За някои неща ще има да се чудиш и в гроба. — Той въздъхна и докосна косата й. — Стига ти да знаеш, че съм джентълмен, а джентълмените предпочитат русите жени. Имах си едно на ум още откакто те видях за пръв път преди десет години. Красавицата Си Джей Таунзенд, изключителният прокурор, която полага усилия да не е толкова красива и забелязвана и се бори за всеки свой ден. Крие своята тъжна тайна, но решава да я повери на един човек. На своя психиатър. Живее самотно, измъчвана от спомени, от които сън не я хваща и не може да се сближи с някого, за да не е толкова тъжна и самотна. Типичен случай на посттравматичен стрес. А празници като Коледа и Свети Валентин я хвърлят в истинска клинична депресия. Звучи ти познато, нали, Си Джей? Това е напълно естествено. Седемдесет и пет долара хонорар на час в продължение на месеци? На години? Мога да те опиша само с няколко изречения.

Той галеше косата й, отстраняваше кичурите, залепнали на потното й лице. Наведе се и доближи лице до нейното, а сините очи, в които тя някога виждаше състрадание, сега я оглеждаха съжаляващо. Може би с презрение?

— Ще те успокоя за твоето състояние, Си Джей — прошепна той в ухото й. — Ти никога не си била болна. Не повече от средностатистическата домакиня от Стар Айланд, измъчвана от скуката на луксозния си живот. Просто ти трябваше време да проумееш, че животът ти се е объркал и за нещастие, избра мен да ти помогна. — Изправи се и тя видя, че вади от джоба си спринцовка и малко шишенце. — Обещавам да не ти досаждам със среднощни изповеди за моите подли дела. Но вие двамата с Бил бяхте идеален случай за изследване. Чудесна тема. Жертвата на изнасилване и насилникът. Какво би станало, ако си размените местата? Ако жертвата стане преследвач? Какъв път ще избере, ако има възможност? Кое ще надделее, етиката или справедливостта? Колко далеч ще стигне тя в търсенето на възмездие? И какво ще означава това? Колко ще трябва да плати Били за своите престъпления на страстта? Ще трябва ли да изплати дълга с живота си? Ще ти призная, Си Джей, беше много забавно да ви наблюдавам. Особено безпомощния Били, чийто единствен проблем беше, че не може да контролира оня в панталоните си и, разбира се, своя гняв също. — Чеймбърс се придвижи към корема й, пълнейки спринцовката с бистрата течност от стъкленото шишенце. — Видях какво ти е сторил, докато ти спеше. Права си. Това е варварство — каза той, изкривил устни от отвращение. — На всичкото отгоре беше сигурен, че ще се измъкне. И през цялото време те подценяваше. Изкушавах се да го оставя да се спаси. И да запазя трофеите си. Всичките, до един. Бях много любопитен да видя как ще постъпиш, когато му отворят вратата на затвора и му дадат пет долара за автобус да се прибере вкъщи. Щеше ли да се скриеш и да го причакаш в сенките с пистолета на татко, готова да го натъпчеш с олово? Реших обаче, че това е евтин финал. Сега ти се изправяш пред твореца на цялата история и знаеш, че заради теб ще бъде убит невинен човек. Как ще го обясниш пред Бога? А ще се стигне ли дотам? Кой знае, Били може да спечели обжалването. И тогава ще излезе на свобода. Каква ирония! Ти си мъртва, а той е съвсем жив и отново преследва горките жени с големия си грозен нож.

Тя каза нещо, но думите отново бяха неразбираеми.

— Си Джей, не се плаши. Ще те оставя за малко. Скоро ще се върна. Исках само да ти дам повод за размисъл. А сега трябва да си изкарвам прехраната. В девет имам пациент, който ме очаква с нетърпение — има обсесивна психоза — а Естел е попаднала в задръстване. Трябва да се върна в кабинета си. — И той заби спринцовката в ръката й.

— Това ще те успокои. Чувала ли си за него? Халоперидол? Дремни си хубаво, след малко ще дойда да те видя. Ще си направим снимки, ще се посмеем.

Тя чу подрънкване на ключове и шум от отваряне на врата.

Черната стая започна отново да се замъглява. Клепачите й се отпуснаха, стиснатият юмрук се разтвори. Тя чувстваше, че тялото й пада все по-надолу, до безкрайност.

— До скоро — беше последното, което чу.

92

Дъхът на Доминик спря от вълнение, когато най-сетне чу познатия глас от другия край. Само след миг обаче разбра, че му отговаря телефонният секретар и безпокойството отново задълба стомаха му.

Къде е тя? Къде, по дяволите, е тя? Не се появи снощи на вечеря, както бе обещала, а днес я нямаше и на работа. Не беше вкъщи и никой не я бе виждал след произнасянето на присъдата.

Пак ли нещо се е объркало в отношенията им? Избягала е, за да бъде сама, и не му е казала?

Не можеше да се освободи от лошото предчувствие, което го измъчваше. Някакво дълбоко, подсъзнателно усещане за нещо много лошо. Не спа цяла нощ от притеснение къде може да е. Катастрофа? Той провери всички болници, а и в полицейските рапорти нямаше нищо.

Мина повече от денонощие, откакто изчезна. Не можеше повече да чака. Вдигна телефона и се обади на дежурния в полицейското управление на Флорида да обявят колата й за издирване и да подадат сигнал номер 8. Изчезнало лице при съмнителни обстоятелства.

93

Тя отвори отново очи, но този път всичко наоколо беше абсолютно черно. Мъртва ли е?

Усети, че обръща глава, първо наляво, после надясно. Никъде не се виждаше светлина. Може би е мъртва. След това бузата й се допря до студения метал на платформата и тя си спомни, че цялата стая е черна и няма прозорци. А той угаси светлината, когато излизаше.

Колко часа са минали? Или, може би, дни? Той тук ли е? В стаята? Дали я наблюдава? Опита се да размърда пръсти, но те тежаха като олово. Помръдна пръстите на краката, но не можа да прецени дали е успяла. Устата й беше суха, езикът — надебелял от опиата. Колко ли й беше дал?

Грег Чеймбърс. Купидон. Блестящият психиатър. Довереният приятел. Неуловим сериен убиец! Защо? Как? Нямаше никакъв смисъл. А лечението й, продължило с години, за него е било само игра. Забавна, развлекателна игра. Наблюдавал е как се бори да преодолее разрушителните последици от изнасилването. После срещнал извратения Бил Бантлинг и си е играел с двамата като с пионки. До самата смърт.

Стаята беше ледена като болнична операционна. Тя усети, че трепери и зъбите й тракат. Знаеше коя е, какво бе направил той с нея и помнеше думите му.

Не се съпротивлявай… откровено казано, много се цапа.

Чие беше сърцето в купата с леда? Сърцата на единайсетте жертви на Купидон бяха открити и идентифицирани с ДНК-тестове. Значи има още жертви. След нейната смърт ще се прибави още една, но никой няма да е в състояние да направи връзка. Защото никой няма търси в тази посока. Серийният убиец ще остане още дълго време неизвестен. Ако изобщо някога бъде открит.

Той ще я убие. Тя знаеше точно как ще го направи. След като е била единайсет пъти свидетел на неговите деяния, слушала бе показанията на съдебния експерт, чела бе протоколите от аутопсиите и бе гледала зловещите трофейни снимки, тя можеше да опише всичко с точни медицински термини.

Знаеше, че ще я накара да гледа. Припомни си следите от скоч по клепачите на Ана Прадо. Ще фиксира очите й в отворено състояние и ще я накара да гледа всичко в голямото огледало на тавана на тази стая на смъртта. И никой няма да чуе писъците й.

От гърлото й се изтръгна скимтене. Опита се да извика, но още не можеше. Сълзи се стичаха от бузите й надолу по врата и образуваха локвичка върху плота.

Спомни си за металната количка в ъгъла и острите блестящи инструменти върху нея. За миг видя лицето на д-р Джо Нилсън и си припомни думите му, когато демонстрираше върху манекен заключенията си пред съда.

— Използван е скалпел. Разрезите са дълбоки. Преминават през пластовете на кожата, подкожната тъкан и мускулите чак до костите.

Знаеше точно какъв ще бъде краят й. Дори какво ще чувства.

Кога ще настъпи смъртта? Може би той е вече тук и наблюдава безмълвно в тъмнината? Гледа я как плаче и чува скимтенето й. Вижда как се бори и се надява, че сърцето й ще издържи на натоварването…

Можеше само да стои в пълния мрак. И да чака.

94

— Извинете за безпокойството, доктор Чеймбърс, но имате посещение. — Гласът на Естел прозвуча внезапно от интеркома на бюрото му. — Специален агент Фалконети от полицейското управление на Флорида.

— Добре. Поканете го за няколко минути в чакалнята, докато привърша — отговори той пред микрофона. След това прегледа бележките, които си беше водил при последния пациент за деня.

Естел погледна през прозорчето си видимо разтревожения Доминик Фалконети. Помнеше го от телевизионните предавания на процеса, но там той беше винаги уверен и спокоен. Днес изглеждаше невероятно притеснен. Сигурно заради новината, помисли си тя.

— Агент Фалконети, докторът ще ви приеме след няколко минути, заповядайте, седнете в чакалнята — кимна тя по посока на кожените кресла.

— Благодаря ви — каза Доминик.

Естел продължи да го наблюдава с любопитство. Направи й впечатление, че той изобщо не седна. Разхождаше се из чакалнята и на два пъти си погледна часовника.

В този момент д-р Чеймбърс влезе в приемната. Мина покрай Естел и отвори вратата на чакалнята.

— Агент Фалконети, моля заповядайте. — И го поведе към своя кабинет.

Доминик тръгна след него по мексиканските плочки и влезе в спокойната жълто-синя стая. — С какво мога да ви бъда полезен, Дом? — попита Чеймбърс, след като затвори вратата след тях.

— Сигурно сте чули — започна Доминик.

— За Си Джей Таунзенд ли? Да, разбира се. От два дни върви по новините. Има ли някакво развитие?

— Не. Абсолютно нищо. Затова съм тук — поколеба се той, преди да продължи. — Не зная дали ви е известно, но ние се срещаме. Тя ми е казвала, че ви посещава като пациентка. Затова искам да ви задам няколко въпроса.

— Разбира се, Дом. Готов съм да ви помогна с каквото мога, но не бива да ме питате какво обсъждаме с нея. Това е лекарска тайна, нали знаете.

— Разбирам много добре. Искам само да ви попитам кога я видяхте за последен път.

Грег Чеймбърс го погледна изпитателно. Беше мислил за възможността да бъде потърсен от него. Но ако великият специален агент знаеше или подозираше какъв би могъл да бъде отговорът на този въпрос, той щеше да звънне на вратата му още преди два дни. Очевидно е, че не знае и за другите от списъка на специалната му клиентела. Си Джей е била дискретна.

— Не съм я виждал от процеса. Това беше преди седмици, нали?

— Разговаряли ли сте с нея?

— Оттогава — не. Тя вече не идва при мен за лечение. Съжалявам, но не зная с какво мога да ви помогна — повдигна той рамене.

— Имате ли някакви предположения? Къде може да е? Крие ли се? Може би от някой, от когото се страхува?

Ясно, в полицията нямат никаква представа. Абсолютно никаква. Те дори не знаят дали в случая има изчезнало лице или лице, което иска да се крие. Тъжно е да наблюдаваш как великият детектив се измъчва при мисълта, че любимата може да го е зарязала. Хукнала с някой друг.

— Не, Дом. Не мога да помогна. Освен, може би… — Той замълча, като че ли се колебаеше дали да продължи мисълта си. — Си Джей е малко своенравна. Ако ме питате за предположения, не бих изключил възможността да е почувствала нужда от чист въздух и малко свобода. — Гледаше Доминик право в очите и разбра, че това е отговорът, който той очакваше, но не искаше да чуе.

Доминик бавно кимна. След това подаде на доктора визитната си картичка и му каза:

— Благодаря. Ако установите контакт с нея, моля ви, обадете ми се веднага. Ще ви напиша и домашния си телефон, макар че имам постоянна връзка със служебната линия. Просто ако по някаква причина не ме откриете…

— Разбира се. Съжалявам, че не мога да ви бъда по-полезен.

Доминик се обърна и се запъти към изхода с наведена глава. Езикът на тялото му беше красноречив. Доктор Чеймбърс го проследи как мина край Естел, как й кимна едва забележимо, докато преглъщаше с мъка онова, което добрият чичо доктор му бе казал и което беше премълчал.

След това отвори тежката дъбова врата, качи се на колата и си замина.

95

Вратата се отвори и стаята се изпълни със светлина. Чу се подрънкване на ключове.

Той се отправи към ъгловата мивка и започна да мие ръцете си с гръб към нея. До мивката стоеше металната количка, отрупана с инструменти. Скалпели с различни размери, ножици и костни клещи, игли, комплект за интравенозно вливане с торбичка, ножчета за бръснене. Той си изми старателно ръцете като хирург пред операция и след това грижливо ги изсуши с книжни кърпи. Отвори едно чекмедже в шкафа, извади кутия стерилни гумени ръкавици и акуратно измъкна от нея един чифт.

— Съжалявам, че закъснях — заговори Чеймбърс. — Имах много пациенти. Ти си мислиш, че имаш проблеми! Да беше чула другите. Седемнайсетгодишен шизофреник напада майка си с нож. Можеш ли да си представиш? Собствената си майка!

Приближи се и погледна през окуляра на камерата, нагласявайки фокуса на лицето й, което беше обърнато нагоре към тавана. Затворът щракна.

— Много си фотогенична. Имаш прекрасни черти. — Направи още една снимка, след което нагласи апарата, за да обхване цялата носилка.

Върна се обратно при количката с инструментите и се спря замислен. Бръкна под умивалника и извади пакет със зелени хирургически дрехи. В ъгъла на стаята имаше метален стол. Съблече сакото си и внимателно го постави на облегалката, след това свали връзката и ризата и събу панталона си. През цялото време, докато обличаше хирургическото облекло, си тананикаше.

— Твоят приятел се отби при мен тази сутрин — каза той и нахлузи памучни боти върху обущата си. — Доминик. Търсеше помощта ми. Дали не мога да му кажа къде си заминала и с кого. Стана му много тъжно, като чу мнението ми. Много тъжно. — Издърпа количката с инструменти до дясната страна на носилката. Взе една хирургическа шапка и си я сложи. — Навремето карах стаж по хирургия. — Погледна към нея и се намръщи. Дясната й ръка беше свободна. Беше забравил да я върже след инжекцията. Повдигна я и я отпусна рязко и тя тупна на плота.

Тя промърмори нещо неразбираемо. Някаква безсмислица. По лицето й се стичаха сълзи.

Тъжно! Толкова красив опитен материал, такова чудесно изследване! Очакваше, когато приключи, да изпита радост, удовлетворение, че е доказал хипотезата си. Но след като осъдиха Бил Бантлинг на смърт, след като играта приключи и започна последното действие, той се натъжи. Замисли целия експеримент още преди три години, от момента, в който Бил влезе в кабинета му, обременен от своите проблеми, от лошия си късмет и липсата на близка душа, с която да ги сподели. Изслуша бомбастичните хвалби на пациента си, който разказа на добрия чичо доктор за гадостите, които бе извършил през годините с всяка срещната хубава жена. Тогава се убеди, че макар съвпаденията да са рядкост в този свят, те все пак се случват. Грегъри Чеймбърс, докторът по медицина и член на Дружеството на психиатрите, разбра, че е попаднал на два изключителни екземпляра, с които може да извърши най-вълнуващия експеримент в съвременната психиатрия. Правил бе опити със смъртта и доста преди да се захване с клинично депресираната Си Джей и нарцистичния социопат Бил, но те си бяха незрели изпълнения. Обектите на неговия изследователски интерес дори не бяха потърсени. Тяхната смърт остана незабелязана, без последствия. Спомни си вълнението, което преживя, когато реши наистина да действа и израза на бедната сладка Николет, когато я разряза широко. Тя така и не разбра колко важна се оказа нейната роля. Беше първата от неговото безразсъдно проучване.

Сега всичко приключваше и му беше тъжно. Знаеше, че не може с никого да сподели големите си постижения, подвига си за света. Колегите му никога няма да разберат, а наблюденията и резултатите от неговите изследвания няма да бъдат изучавани. За всички той ще си остане анонимният доктор.

— Хайде, хайде. Без сълзи — каза съчувствено. — Иска ми се да те уверя, че няма да боли, но не е така. Както знаеш обаче, най-напред ще пристъпим към венозното вливане.

Протегна се назад и взе от количката спринцовка и гумена лента за стягане на вената.

Внезапно той се извъртя рязко и сграбчи с мълниеносно движение дясната й китка, стисна я силно и я блъсна в носилката. Наведе се съвсем близо, на сантиметри от лицето й, търсейки да срещне погледа на празните й очи, безпомощно насочени към тавана.

— Но преди да започнем — усмихна се, — бъди добро момиче и ми върни скалпела!

96

Хитро. Много хитро. Естествено, той бе забелязал липсващия скалпел още с влизането си в стаята. За толкова глупав ли го имаше? Класическа грешка, една от тези, които вършат и доста по-умни от нея. В бързината си тя го подценяваше.

В шаха победата се осигурява, ако със серия сложни, но на вид незначителни маневри примамиш противника в клопка, от която той не може да се измъкне. Нищо не може да се мери с удоволствието да кажеш шах и мат на глупака срещу теб, който само допреди миг е обмислял как със следващия си ход да елиминира царицата ти.

Тази игра не беше по-различна и удоволствието се засилваше от наличието на достоен опонент. Той се разходи из стаята, залагайки капана си под изпълнения с неоснователни надежди глупав поглед на хубавото й лице.

Видя развързаната й китка, стиснатия юмрук, треперещ в нервно очакване, преди да направи отчаян опит да спаси своя живот с цената на неговия. Наблюдаваше разширените й от ужас очи, остави я да заеме позиция. А после, бърз като светкавица, предотврати нейния удар и я постави в шахмат.

Юмрукът й беше като топка, между пръстите й бликнаха яркочервени струйки кръв, пробягаха към китката и закапаха по плота. Той разтвори дланта й с две ръце. Тя стенеше и се съпротивляваше. В ръката й видя скалпел номер 5, врязал се дълбоко в плътта й от стискането. Взе го от нея с жеста на родител, който отнема играчка на непослушното си дете.

Тя завъртя глава в признание на поражението си и сълзите отново рукнаха от очите й. Нейният последен опит се провали. Забавляваше го, че има толкова сила. Достоен противник — може би най-добрият досега. Но за съжаление, не достатъчно добър.

Първо го стресна писъкът й, а по ясно произнесените думи в ухото му разбра, че действието на халдола почти напълно е преминало. По-бързо, отколкото очакваше. В този миг пронизваща и пареща болка се вряза във врата му и той усети, че собствената му кръв се стича по престилката, а зеленото става тъмночервено.

Забавата премина в изненада. С потъмняло от гняв лице тя крещеше по него. Той вдигна ръка към врата си в безполезен опит да затисне малкия прорез, от който кръвта бликаше като фонтан. Чувстваше как се дави в собствената си кръв и от гърлото му излиза клокочене вместо глас. Животът му изтичаше по обувките и образуваше локва на пода.

Опита се да я сграбчи, за да й извие врата, но не я стигна, залитна назад и се свлече по стената. Тя седеше на носилката и от очите й струеше омраза. В лявата си ръка стискаше друго острие, от което капеха червени капчици. Неговата собствена кръв.

В този момент той се уплаши, защото разбра, че е допуснал класическата грешка.

Беше я подценил.

97

Тя знаеше, че това е последният й шанс. Една-единствена възможност той да се приближи достатъчно, за да може да забие острието в окото, ухото или врата му. Силите й бяха ограничени, а ръцете още много слаби.

Той прекоси стаята, като си тананикаше. Застана близо, наведен над нея и намръщен. Тя разбра, че нещо не е наред. Стисна ръка и притисна още по здраво скалпела до дланта си. Дали не е върнала носилката на същото място? Или е преместила твърде настрани количката с инструментите? В пълния мрак беше невъзможно да види как са разположени предметите в стаята и кой точно къде се е намирал.

Той беше близо, но не достатъчно. Явно бе разбрал, че нещо не е наред. Връзката. Видя, че ръката й не е завързана. Въпреки ледения въздух в стаята, по лицето й се стичаше пот. Хвана ръката й, повдигна я и я пусна върху платформата. Тя я остави да падне и се опита това да изглежда естествено, но без да изпуска скалпела. Не се издавай. Каквото и да става, не се издавай. Той, изглежда, остана доволен и се обърна към количката с инструментите.

Тайно в себе си тя въздъхна с облекчение. По-близо. Ела по-близо да ми сложиш венозната система. Още няколко сантиметра.

Внезапно той сграбчи китката й и я притисна с всичка сила към платформата, опитвайки се да разтвори пръстите й. Не. Не. Не отпускай ръка. Стисна още по-здраво скалпела и усети как той се врязва в кожата, сухожилията и мускулите. Въпреки това не го пускаше. Докато и последният й пръст не бе разтворен и тя бе ограбена отново. Той се усмихна самодоволно, разгадал отново нейните намерения. Пак бе провалил плановете й. По лицето й се стичаха сълзи. Боже мой, не. Всичко не може да свърши по този начин.

По-близо. Ела по-близо, копеле. Имам още една карта в ръката си. Последен опит, преди да заспя завинаги. С малко късмет, този път ще успея. Защото това е последният ми шанс.

Лицето му беше на сантиметри от нейното, а в ръката си държеше спринцовката и гумената лента.

— Пържи се в ада! — изкрещя тя в ухото му.

В лявата си ръка стискаше скалпел номер 3. С всичката сила, която можеше да събере, тя заби острието във врата му. Бликна кръв като от фонтан. Триумфалният израз в очите му внезапно се замени с шок и изненада.

Той залитна назад и хвана с ръка врата си. Блъсна металната количка и я запрати към стената. Хирургическите инструменти се разпиляха с дрънчене по черните плочки на пода. Протегна ръка към нея, като с другата държеше врата си, после се свлече по стената.

Навсякъде имаше кръв. Вероятно бе срязала каротидната артерия, защото кръвта шуртеше по зелената му престилка. Той продължаваше да я гледа вторачено и лицето му бе потъмняло от ярост. Давеше се, не можеше да диша.

Тя се прекатури от носилката и падна тежко на пода. Преряза я остра болка, хрясна счупена кост. Все още не можеше да разчита на краката си, мощното действие на халоперидола ги правеше безполезни като спукани гуми. Припълзя до боядисаната в черно врата, вдигна ръце да хване дръжката, без да го изпуска от поглед. Болката от падането беше много силна и тя едва си поемаше дъх.

Кръвта от врата му рукна по пода и му придаде още по-гладък и лъскав вид. Тя се опита да извика за помощ, но издаде само слаб и дрезгав и напълно безполезен звук. Точно в този момент от него се разнесе някакво хриптене и тя видя, че едната му ръка се опитва да вземе нещо от пода.

Бягай навън, махай се! Завъртя дръжката, но вратата не се отвори. Тогава си спомни подрънкването на ключовете.

Той беше заключил и двамата в стаята.

98

Ключовете. Проклетите ключове. Те бяха в джоба на сакото му върху стола. А той седеше на пода точно до него, облегнат на стената, а пръстите му дращеха по пода като щипки на рак. Очите му бяха отворени, но не мигаха и ако не бяха движенията на пръстите му, щеше да изглежда като мъртъв. Вероятно беше в клиничен шок и органите му изключваха един по един. Тя пропълзя по кръвта, която вече покриваше целия под, и се приближи до стола със сакото. Болката в гърдите й беше пронизваща и с всяко движение дишаше все по трудно.

Дръпна сакото на пода и започна трескаво да претърсва джобовете, без да откъсва поглед от него. Кръвта му бе навсякъде. Малкото джобче, нищо. Вътрешните, нищо. Левият — бинго. Ключовете. Грабна ги и отново се повлече към вратата. Краката й се движеха, но нямаше никаква сила в тях.

Внезапно той улови глезена й и започна да я дърпа назад към себе си. Тя изпищя и се опита да го ритне с безпомощните си крака. Обърна се и видя, че другата му ръка не е вече на врата, а държи спринцовка.

— Не, не! — изкрещя тя. — За бога, не!

Ръцете й драскаха плъзгавия под, опитвайки безуспешно да се хванат за нещо. Хлъзна се по кръвта му чак до него. Спринцовката беше пълна с бистра течност, а от върха на иглата пръснаха няколко капки. Пръстът му бе поставен на буталото и той я насочи към нейното бедро, готов да я забие в плътта й, щом я придърпа достатъчно близо. Такова количество мивакрон, инжектиран директно, със сигурност щеше да я убие. Ръцете й търсеха трескаво, но не намираха за какво да се вкопчат, а иглата беше на сантиметри от кожата й. Въпреки че съзнаваше приближаването на собствената си гибел, лицето му светеше победоносно, вероятно от мисълта, че ще умрат и двамата.

Тогава ръката й напипа нещо студено и метално на пода. Ножица. Грабна я и с всичка сила се метна към него. Ръката й замахна и ножицата се заби в гърдите му. Хватката му се отслаби внезапно и ръката му пусна глезена й. Спринцовката падна и се изтърколи по плочките. Очите му си останаха отворени и победоносното изражение застина на лицето му.

Тя пропълзя обратно до вратата и се опита да стигне до дръжката. Сграбчи я, издърпа се по-близо и намери ключалката. Дясната й ръка, хлъзгава от кръвта, изтекла от разреза на скалпела, се изплъзна и тя отново падна на пода. Силна болка прониза темето й, стаята започна да се замъглява.

Не, не! Изправи се! Не припадай! Не сега и не тук!

Тръсна глава, за да разпръсне мъглата и отново се издърпа нагоре за дръжката, напипвайки с пръсти ключалката. Връзката ключове подрънкваше в треперещата й ръка. Болката в дясната длан беше много силна и тя едва мърдаше пръстите си. При третия опит ключът най-сетне влезе в ключалката и щракна вътре. Натисна бравата, вратата леко се открехна и тя отново се свлече на пода. Бутна по-широко вратата и изпълзя в покрит с килим тъмен коридор. Чуваше се тиктакането на стар стенен часовник.

Къде съм? Къде, по дяволите, се намирам? Какви други изненади ми е приготвил?

Хвърли последен поглед назад. Той стоеше неподвижно, опрял гръб на стената с широко отворени безжизнени очи.

Тя пропълзя в коридора и започна да се оглежда за телефон. Беше тъмно почти толкова, колкото и в стаята зад нея. Нямаше прозорци.

Намери телефон. Полицията ще локализира откъде се обаждаш. Ще разберат къде си. Вероятно се намирам в неговата къща.

Беше почти невъзможно да диша. Въздухът тежеше, болката беше прекалено силна. Не тук. Не припадай, Клои!

Три метра по-нататък напипа дървени стълби и се спусна по тях, като се държеше за парапета. Отново под, покрит с плочки, но имаше повече светлина, виждаха се и прозорци. Навън беше тъмна нощ. Уличните светлини меко проблясваха през дървените щори. По-нататък по жълто-синия коридор върху старинна маса, затрупана със семейните снимки на Естел, стоеше телефонът.

Тя разбра къде е била през цялото време. В красивата испанска къща на Алмерия, сред комфорта в кабинета на своя психиатър. Легна на хладните мексикански плочки и заплака в очакване да пристигне полицията.

99

— Госпожо прокурор, вие сте жена с късмет. Онова място е като сцена от лош филм на ужасите. Навсякъде кръв — каза Мани, влизайки в стаята, както винаги раздърпан, почернял. В една ръка стискаше букет екзотични тропически цветя. В другата — кутия, пълна с пастелито. — Цветята са от момчетата. Дори стиснатият Боуман се включи. А пастите са от мен. Докторът каза, че не бива да пиете кафе, затова нося мляко.

— Късмет ли? — намръщи се Си Джей в леглото. — Ти иди да пуснеш тото, Мечо. Мен никаква ме няма. — Дишаше трудно. Говореше още по-измъчено. — Благодаря за цветята. Прекрасни са.

— Наистина, не изглеждате добре, но поне сте жива. Което не важи за чичо доктор. Хубава дупка сте му направили в гърдите. И още по-хубава във врата. Ще трябва да внимавам да не ви ядосам. Какво казва докторът? Ще се върнете ли при нас, или ще ни пратят някой друг?

— Три счупени ребра. Срязано сухожилие на дясната ръка. Натъртвания. Колабирал бял дроб. Но ще се оправи напълно — каза Доминик, който седеше в креслото до леглото и беше прекарал тук цялата нощ, от момента в който я докараха.

— Ще сложа цветята тук. До хилядата рози, които някой ви е пратил. Интересно кой? — Мани се засмя и погледна закачливо Доминик. — И ти не изглеждаш много добре, Доми. Пък нямаш и извинение. — Обърна се към Си Джей и изражението му стана по-меко. Въпреки това тя ясно виждаше изписаната по лицето му тревога. — Радвам се, че ще се оправите. Липсвахте ни. И всички много се притеснихме.

— Какво намерихте… — преглътна тя думите си, опитвайки да завърши изречението.

— Не говорете. Мъчно ми е да ви слушам така — прекъсна я Мани, неговото непринудено поведение разведри малко атмосферата. — Да ви кажа честно, нямаше кой знае какви находки. Смъртната стая на доктора прилича на полева операционна, ако се съди по инструментите и телесните течности. Не открихме обаче сърцето, което, казвате, че сте видели. Кристалната кофичка за шампанско беше чиста. Никакви трупове в къщата, претърсихме я сантиметър по сантиметър. Всичко е безупречно. Няма отпечатъци и кръв, освен на лошия доктор, тя е навсякъде. Когато го открихме, беше напълно обезкървен. Ако в стаята има нечия друга кръв, вече е невъзможно да се открие. Полицаите от Форт Лодърдейл разпитаха в клуба, откъдето е изчезнала студентката, но по това време на годината е пълно с туристи и никой не си спомни за нея.

— Не мисля, че ще намерим нещо — тихо добави Доминик.

— Какво? Да не мислите, че съм си въобразила всичко това?

Сега всичко придобиваше смисъл. Дори прекалено много. Чеймбърс имаше връзки с полицията. Ползваше се с доверието им като консултант. Вътрешният поглед. Трябва да знаеш къде да търсиш. Разбира се, всяко действие има противодействие. Ако сляпо и упорито се следва една хипотеза, отговорът може да е фатален. Той беше проявил предпазливост. Може би е най-добре да се оставят нещата каквито са.

— Не. Допускам, че е искал да ви го внуши. Той е бил обсебен от вас. Вероятно е смятал да копира другите убийства. Това е хипотезата, по която работим.

Мани кимна.

— Пипнахме психаря, добре е заключен. Тук е имало само опит. Вижте, трябва да тръгвам. Отивам в къщата на Чеймбърс, да не вземе Боуман да заспи. Беше на ергенско парти, когато го извикахме. Измъкнах го оттам в разгара на танците. Сега едва гледа от умора. Ще ви се обадя по-късно да ви кажа какво сме намерили. — Тръгна към врата, но спря за миг. — Щастлив съм, че сте с нас. Много съм щастлив.

Вратата се затвори и те отново останаха сами.

Доминик сложи ръка върху нейната.

— Всичко ще бъде наред.

Тя усети облекчението в гласа му. Но също и страха.

— Направил ли е нещо с мен… — сподавено ридание пресече въпроса й. Не смееше да го погледне в този момент и вдигна очи към тавана.

— Няма никакви следи за подобно нещо.

Той знаеше за какво го пита. Уредите за изнасилване бяха намерени чисти.

Тя кимна и сълзите й потекоха по бузите.

Той стисна ръката й още по-здраво.

Бил е в къщата, докато тя е била вътре, точно над него, хваната в мрежата на чудовището, а не я откри. Излезе си и немислимото едва не се случи. Отново.

— Този път всичко ще е наред, Си Джей. Обещавам ти. — Вдигна ръката й и я целуна. С другата си ръка леко я погали по бузата. Гласът му се давеше, но звучеше напълно убедено. — Никога не нарушавам обещанието си.