Възпоминание за чуждите нрави в София. Дон Жуан

IV

Супругите влязоха у Х., който чукаше и ковеше нещо като ковчег сред двора. А. остави жена си да влезе в къщата сама, а сам остана при Х.

— Ти си бил пророк и всезнайко, бе приятелю!

— Само че след Христа пророци се наричат… А защо и отгде на къде?

— Имал си право за разговора на шосето.

— А що?

— Свърши ли кованието си?

— Свърших.

Те влязоха в стаята. А. му приказа срещата си с мадам.

— Разгеле не вярваше. Но ти не ми казваш още нищо. Има още да видиш.

— Аз съм поразен и от толкова и се чудя как началството търпи такива маскари да личат начело? Види се у нас никой не обръща внимание на морала на тия паразити!

— Лъжеш се, приятелю! Началството знае всичко, но не обича да прави скандали.

— И затова не им дава пътя?

— Та то й е дало вече пътя по един деликатен начин.

— Слава богу! Да се махат!

— И тий ще се махнат сами, бъди спокоен. Тий няма да чакат да ги сюргунисват.

— Сега си обяснявам какво означаваше оня косвен памфлет и одевешната ми среща на безобразието.

— Това беше извикано от нашето съглядателство на полето.

— Нима тий ни съзряха?

— Като ястребите. И сега ни правят на пук, присмиват ни се по своему. Не си само ти, на когото е направила тя такова бляскаво впечатление. Ако поседиш повечко под тоя прозорец, ще видиш, че и нам прави същото по двадесет пъти на деня. Как мислиш сега, ще ли се венчават? Вярваш ли още, че тий са две сърца, които са се срещнали на една почва в живота и си съчувстват искрено за живота же, обичат се платонически и искат да се съединят във вечна връзка, или като се полъжат и наситят до изтощението на срока, ще се напустят доброволно, за да си търси всякой колая.

— Сумнително.

— Ето пак какво ти пророкувам сеги.