Яростта на Мулгарат

Глава пета

Джерард погледна назад по навик, но гоблините вече ги нямаше. Грифинът кацна върху една кола и покривът й хлътна под тежестта му. Той се отърси и веднага започна да се чисти като котка. Саймън, който все още се държеше здраво за врата му, махна на Джерард и се усмихна.

Джерард се обърна към Мелъри, но тя се беше вторачила в кравата. Животното беше привързано с верига към забит в земята кол и тихичко мучеше. Очите му бяха отворени широко. Върху вимето се бяха струпали някакви черни змии или някакви неща, които приличаха на змии. Те се гърчеха, виеха се, блъскаха се и се мъчеха да се докопат до зачервените бозки на нещастното животно. Ламарината, върху която беше стъпила кравата, също гъмжеше от змии, които образуваха черен мърдащ килим. Джерард изведнъж осъзна, че съществата не са змии, а по-големи гущери.

— Господи! Какво правят тия неща? — прошепна Мелъри.

Окървавената сабя увисна безпомощно в ръката й и на Джерард му се прииска да я вземе и да я изчисти, преди сестра му да е забелязала кръвта. Вместо това той пристъпи по-близо до кравата.

— Мисля, че бозаят мляко.

— Мили боже, погледнете това! — посочи Саймън от гърба на Байрон и присви очи, за да вижда по-добре.

Сред боклуците, с които беше осеяна земята, се виждаше група гущероподобни същества със сивкави, сякаш обезцветени люспи. Те се гърчеха и извиваха безспирно, сякаш нещо им пречеше. Бяха доста по-големи от гущерите, които Мелъри и Джерард видяха сред пламъците. Онези бяха не по-големи от палец.

— Хвърлят кожата си! — прошепна Саймън. — Какво, за бога, представляват тези същества?

— Гущери, които издържат на огън… — Джерард замислено поклати глава. — Не би трябвало да стават толкова големи като тези тук. Приличат много на…

Той не можеше да се сети на какво точно му приличат. Нещо се мяркаше в паметта му, но му се изплъзваше и той не можеше да го улови.

В този миг Байрон се стрелна и сграбчи в човката си едно от виещите се черни създания. Подхвърли го във въздуха и го нагълта. Сграбчи още едно, и още едно. После се насочи лакомо към най-едрото, което се беше навило на кълбо и се припичаше на слънце. То беше колкото ръката на Джерард. Обърна се, изсъска заплашително и Джерард изведнъж се сети в какво се е вторачил.

— Това са дракони! Всички те са дракони!

В същия миг с ъгълчето на окото си той зърна, че към него лети нещо черно с бързината на светкавица. Моментално се сви, но нещото го блъсна силно в гърдите. Джерард залитна. Докато падаше, успя само да вдигне ръце и да предпази лицето си от ноктите на дългия колкото автобус дракон, който се стовари върху него. Главата му тупна на земята и пред очите му притъмня.

— Джерард! — изпищя Мелъри и това го върна в съзнание.

Драконът се беше надвесил над него, устата му зееше, пълна със стотици зъби, остри като игли. Джерард не смееше да мръдне от ужас. На местата, където хлъзгавото тяло на чудовището го беше докосвало, кожата му пламтеше като изгорена от огън.

Мелъри стовари сабята върху опашката на дракона. Бликна фонтан от черна кръв, чудовището потръпна и се извърна към момичето. Джерард едва успя да се изправи на крака. Виеше му се свят, по тялото му преминаваха конвулсии. Кожата му беше червена, раната пулсираше болезнено.

— Внимавай, Мелъри! Отровен е! — простена той, скърцайки със зъби от болка.

— Байрон! Дръж! — заповяда Саймън и посочи дракона, който се носеше към Мелъри.

Грифинът нададе остър крясък и заедно със Саймън се издигна към небето. Къде отиваше? Джерард се ужаси. Мелъри беше загубена! Драконът беше много бърз и я настигаше. Тялото му зловещо се огъваше, острите му нокти свистяха във въздуха, а устата му зееше като страшна бездънна бездна. Можеше да глътне Мелъри наведнъж. Тя смело размахваше сабята, но нямаше да издържи дълго.

Джерард трябваше да направи нещо. Той сграбчи някаква желязна пръчка и я запокити по дракона. Чудовището отново се обърна към него, изсъска и побесняло се стрелна напред.

В това време от небето като светкавица се спусна грифинът. Сграбчи дракона и заби човка в гърба му. Драконът изрева, усука опашката си около Байрон и започна да затяга пръстените й в смъртоносна хватка. Байрон почна да се задушава и за да се отскубне, замаха с крила. Саймън отчаяно се вкопчи в перата му, за да не падне. В това време драконът се наведе и зъбите му потънаха в шията на грифина. Грифинът потръпна конвулсивно, тялото му се сгърчи, Саймън се изпусна, плъзна се и полетя към земята.

Докато брат му се премяташе във въздуха, Джерард се втурна към него. Саймън падна върху купчина стъкла и лявата му ръка се изкриви под необичаен ъгъл. Като стенеше тихо, той се подпря с другата ръка и успя да седне. Лявата му буза и лявата страна на врата му бяха зачервени от отровата на дракона, но иначе беше восъчноблед.

— Добре ли си? — прошепна Джерард, а Мелъри предпазливо докосна ръката му.

Саймън потръпна от болка и едва се изправи на крака. Над главите им драконът и грифинът се бяха вкопчили в смъртоносна прегръдка — премятаща се топка от перушина и люспи. Драконът беше забил зъби във врата на Байрон и той се мяташе като луд.

— Ще загине! — изкрещя Саймън и скочи към кравата, от чието виме висяха снопове дракончета, не по-големи от детски пръсти.

— Какво правиш? — извика Джерард след него.

Саймън се извърна. По страните му се стичаха сълзи. И тогава се случи нещо необикновено — Саймън, който никога не бе убивал живо същество, Саймън, който винаги изнасяше паяците навън и ги пускаше на свобода, същият този Саймън сега стъпи върху главата на едно от малките дракончета и я размаза под подметката си. Дракончето изписка, кръвта му обагри земята и малки капчици опръскаха петата на Саймън.

— Гледай! — извика той към дракона. — Гледай какво правя с твоите бебета!

Драконът се извърна и Байрон веднага се възползва от това — заби човка във врата на противника си и го разкъса. Драконът потръпна и тялото му се отпусна в ноктите на грифина.

— Саймън, ти успя! — заекна Мелъри.

Байрон кацна недалеч от тях. Перата му бяха изцапани с кръв и той се отърси. После пусна на земята тялото на големия дракон и се зае да гълта малките.

— Нещата не вървят така, както ги планирахме — каза Саймън.

— Така е — съгласи се Джерард, — но все пак сега сме по-близо до двореца. Мама трябва да е някъде там.

— Мислиш ли, че ще се справиш, Саймън? Можеш ли да издържиш? — попита Мелъри, макар че и тя самата не изглеждаше добре. Бузата й беше разсечена, а рамото на якето й беше разкъсано.

Саймън кимна.

— Мога, но не съм сигурен за Байрон.

— Да го оставим тук — предложи Джерард. — Мисля, че е добре и може да се оправи сам. Отровата на дракона май не го е засегнала.

Байрон глътна още един виещ се черен саламандър и впери в децата странните си златисти очи. Саймън предпазливо го погали по перушината.

— Хм… Тия дракони май му харесват повече от всичко, с което съм го хранил.

— Дай да видя какво мога да направя за ръката ти — пристъпи Мелъри. — Струва ми се, че е счупена.

Тя съблече бодито си и с него превърза ръката на Саймън така, че той вече не можеше дори да я мръдне.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш? — попита Саймън, потръпвайки от болка.

— Разбира се, че знам. А ти по-добре мълчи! — скастри го тя и стегна още по-здраво възела на бялото трико.

Тримата вървяха към двореца — огромна постройка от цимент, забъркан с чакъл, счупени стъкла и консервни кутии. Изглеждаше така, сякаш сместа просто е била изсипана на купчина. На места напомняше на разлята изстинала лава. Прозорците също бяха странни, като че създателят им беше насъбрал от къщата каквито останки беше намерил и криво-ляво беше направил с тях нещо като рамки и стъкла. Вътре проблясваха светлини. Покривът беше залят с черен катран и покрит със застъпващи се парчета стъкло и ламарини, които приличаха на рибешки люспи.

Когато приближиха, Джерард забеляза, че входните врати към двореца са направени от използвани мръсни дъски от обор, които някога бяха служили за прегради на отделенията на добитъка. Дъното на дълбокия ров, който обикаляше двореца, беше покрито с натрошени стъкла, а от тях стърчаха остри, ръждясали парчета метал. Подвижният мост беше спуснат.

— Не трябва ли гоблините да го охраняват? Защо няма никой? — учуди се Мелъри.

Джерард се огледа. В далечината се виждаха струйки дим, които сигурно бяха от огньовете на гоблините.

— Скоро ще се стъмни — обади се тихо Саймън. — Трябва да побързаме.

Джерард въздъхна.

— Струва ми се, че е прекалено лесно да влезем. Толкова лесно, че ми прилича на капан.

— Капан или не, трябва да продължим — каза Мелъри.

Саймън кимна. Той все още беше много блед. Сигурно го болеше много, но поне червенината по кожата беше почнала да избледнява.

Джерард предпазливо стъпи на моста, спря и напрегна всичките си сетива, за да усети бедата предварително. Погледна и към настръхналите метални и стъклени остриета, които стърчаха от дъното на рова. После пое дъх и се втурна напред. Мелъри и Саймън го последваха.

Озоваха се в голяма зала, построена от отпадъци, забъркани в цимент. Хромирани автомобилни калници обрамчваха сивите колони. От тавана на ръждясали вериги висяха джанти от стари автомобилни гуми, които служеха за полилеи. Пламъците на налепените по тях мръсножълтеникави свещи едва-едва блещукаха. По свещите се стичаше разтопен восък и капеше на изпоцапания под. На едната стена имаше камина. Беше толкова голяма, че в нея можеше да бъде изпечен Джерард.

Цареше мъртва тишина. Стъпките им кънтяха зловещо в сумрачните зали, а уголемените им сенки се мятаха по стените и ги стряскаха. Минаха край миришещи на мухъл дивани с натрупани върху тях разнищени възглавници.

Мелъри сбърчи нос.

— Имаме ли нещо, което поне малко да прилича на план? — попита тя.

— Не — поклати глава Джерард.

— Не — повтори като ехо Саймън.

— Тихо! — обади се Малчо. — Май ще стане пак горещо! В далечината чувам нещо!

Децата спряха и се ослушаха. Доловиха слаб шум, който звучеше почти като музика.

— Струва ми се, че идва оттук. — Джерард натисна една врата, накована с дузина ламаринени капачки.

В стаята зад нея имаше висока дълга маса от груба, нерендосана дъска, закрепена върху три магарета за рязане на дърва. Почти по цялата й дължина бяха поставени дебели лоени свещи, които миришеха на опърлена коса. Върху дъската бяха наредени подноси с храна — дълги мазни плата с печени жаби, наполовина изгризани ябълки, опашки и глави от големи риби. Около останките лакомо бръмчаха мухи. Някъде от помещението се чуха писукащи звуци.

— Какво е това? — Саймън се промуши покрай голям стол и замръзна, вторачен в нещо, което Джерард и Мелъри не можеха да видят.

Те се скупчиха зад гърба му.

На пода до един отворен прозорец беше поставен голям съд с мед. В лепкавия капан на меда се мятаха рояк крилати елфчета и бавно потъваха в него като в подвижни пясъци. Писъците им бяха писукащите звуци, които децата чуха преди малко.

Саймън протегна ръка, за да освободи елфчетата, но тежкият мед полепваше по крилцата им и ги разкъсваше. Едно по едно Саймън вадеше елфчетата от смъртоносния капан и ги поставяше на масата — малки лепкави купчинки, скимтящи от болка. Едно от тях беше напълно неподвижно и лежеше като кукла, без да помръдне.

Джерард отмести поглед и се загледа през прозореца.

— Дали там, вътре, има още? — прошепна едва-едва Мелъри.

— Според мене има — отвърна Саймън. — На дъното.

— Трябва да вървим — намеси се Джерард и тръгна към вратата. От мисълта за малките удавени елфчета му ставаше лошо.

— Дворецът е подозрително тих — отбеляза Мелъри, която вървеше след него.

— Мулгарат не може да е тук през цялото време. Може пък да имаме късмет. Може просто да намерим мама и да си тръгнем.

Мелъри кимна, но не изглеждаше убедена. На една от стените висеше карта. Приличаше на старата карта на Артър Спайдъруик, но имената бяха други. На мястото на автомобилното гробище беше изписано ДВОРЕЦ НА МУЛГАРАТ, а от край до край на картата се мъдреше надпис ВЛАДЕНИЯ НА МУЛГАРАТ.

— Вижте!

Саймън спря. Стояха пред голяма зала. В центъра й имаше трон, а около него бяха застлани килими с различни шарки, изтъркани и проядени от молците. Самият трон беше скрепен от заварени едно за друго парчета метал, неравни и назъбени.

В края на залата се виеше спираловидна стълба. Стъпалата й бяха от дъски. Не бяха свързани помежду си, всяка дъска висеше на две дълги ръждясали вериги, спускащи се от тавана, който се губеше някъде високо горе в тъмното. Странната стълба приличаше на паяжина, която се полюшваше от най-слабото течение. Изглеждаше невъзможно да се качат по нея.

Мелъри се хвана за първата дъска и се изтегли върху нея. Дъската се залюля бясно напред-назад. Мелъри опита да се изкачи на следващото стъпало, но ръцете и краката й бяха прекалено къси, за да го стигне.

— Стъпалата са много далече едно от друго — възкликна тя.

— Точно като за великан — отбеляза Саймън.

Мелъри се залюля, засили се и най-после успя да улови второто стъпало, хвърли се по гърди върху него, но след това едва се изтегли.

— Саймън не може да се качи по тези стълби — каза тя.

— Ще мога… — възрази Саймън. — Вече съм добре.

Той пристъпи към стълбата и с мъка се покатери на първото стъпало.

Мелъри поклати глава.

— Ще паднеш!

— Смело напред, ще бъда с теб! — извика окуражаващо Малчо от качулката.

Джерард зяпна от учудване, когато видя как едно по едно стъпалата се люшваха към брат му, спираха да се люлеят и докато той се качи, стояха неподвижно. Само с една ръка и с помощта на Мелъри Саймън се изкачи по стълбата.

— Ти си наред, давай напред! — обади се пак Малчо.

— Добре, добре.

Джерард започна да се катери по стъпалата. Страхуваше се, макар да знаеше, че домашният дух му помага. Раната на ръката му гореше и той с мъка успяваше да се задържи за веригите, а погледнеше ли тъмната пропаст под краката си, усещаше виене на свят и му прилошаваше.

Когато най-после се изкачи, тримата тръгнаха и се озоваха пред три врати, боядисани в цветове, които не си подхождаха.

— Да опитаме със средната — предложи Саймън.

— Вдигаме доста шум, а не се появява никой — учуди се Мелъри. — Това е капан. Страх ме е!

— Трябва да продължим — настоя Джерард.

Мелъри пое въздух и натисна вратата. Тя се отвори. Помещението беше голямо. На едната му стена имаше балкон, а по протежение на другата като в катедрала минаваха огромни островърхи прозорци, скрепени от парчета стъкла, полупрозрачни от мръсотия.

На пода в единия ъгъл лежеше майка им — вързана, със запушена уста, в безсъзнание. В другия ъгъл беше баща им. Омотан с въжета, той висеше на закрепена към тавана макара.