Яростта на Мулгарат

Епилог

Джерард седна на пода в библиотеката на Артър Спайдъруик и се облегна на крака на леля Лусинда. Мелъри коленичи до него. Докато майка им наливаше горещ чай, Саймън прелистваше стара книга с избелели от времето черно-бели снимки.

Всичко това би изглеждало съвсем обикновено, ако не беше Хогскуил, който седеше на една табуретка и играеше на дама с намусения Малчо, омотан в бинтове.

Леля Лусинда разглеждаше една рисунка — малко момиченце, сгушено в мъж с очила. Тя и баща й.

— Не знаех, че татко е рисувал толкова хубаво…

Беше минал месец откакто бяха победили Мулгарат и Джерард започваше да мисли, че от сега нататък всичко ще бъде наред. Гоблините бяха изчезнали. Когато излязоха от дворец, Байрон също го нямаше. Беше си тръгнал, след като беше излапал всички дракони, дори и най-малките, дребни като мушици дракончета.

Джерард, Саймън, Мелъри и майка им извървяха пеша целия път от сметището до дома. Вървяха дълго и се прибраха толкова уморени, че се сринаха сред купчините перушина и раздърпани чаршафи и заспаха непробудно. Беше тъмно, когато Джерард най-после се събуди. На възглавницата до главата му се беше свил Малчо, а срещу него се беше настанило котето на Саймън. Джерард се усмихна щастливо, пое дълбоко въздух и се задави с перушина.

Долу майка му чистеше кухнята. Щом го видя, тя го прегърна и силно го притисна до себе си.

— Съжалявам, Джерард!

Той също я прегърна и дълго остана така, макар че може би изглеждаше бебешко или момичешко.

В края на седмицата майка им уреди леля Лусинда да напусне болницата и да заживее с тях. Един ден Джерард се върна от училище и завари във всекидневната леля Лусинда с нова прическа и нов костюм. Със смъртта на Мулгарат беше изчезнала и неговата черна магия — леля Лусинда ходеше с бастун, но гърбът й беше прав, сякаш никога през живота си не бе имала гърбица.

Госпожа Грейс не можа да постигне чудеса в училището на Джерард и той беше изключен. Тя не се разстрои и записа и него, и Саймън в близкото частно училище. Там имаха чудесна програма по рисуване и биология. Мелъри реши да остане в досегашното училище. Имаше какво още да покаже на училищния отбор по фехтовка.

Джерард заключи „Книга за духовете“ в стария сандък, в който я бе намерил, но се страхуваше. Може би духовете все още ги наблюдаваха?

През библиотеката внезапно духна вятър и изтръгна Джерард от мислите му. Саймън скочи и се опита да настигне разпилените от вятъра листове.

— Ти ли отвори прозореца, лельо Лусинда? — попита майка им.

— Не, не си спомням да съм го отваряла — отвърна леля Лусинда.

— Аз ще го затворя — изправи се Мелъри.

И тогава в стаята влетя едно самотно листо. То кръжеше във въздуха, сякаш танцуваше, докато накрая падна право пред Джерард. Беше зелено-кафяво, от кестен. На едната му страна беше написано името на Джерард. Той го обърна на другата страна и прочете:

— Не пише къде е срещата — отбеляза Мелъри, която четеше през рамото на Джерард.

— Сигурно е в гората.

— Надявам се, че няма да отидеш там, нали? — разтревожи се Саймън.

— Напротив, ще отида — каза Джерард. — Обещах. Трябва да им дам книгата на чичо Артър. Не искам ужасът, който преживяхме, да се повтори отново.

— Тогава с Мелъри ще дойдем с тебе — каза Саймън.

— И аз ще дойда — каза майка им.

Децата се спогледаха изненадани.

— Шушумиги! Да не ме оставите! — писна Хогскуил.

— Да не ни оставите! — поправи го Малчо.

Леля Лусинда почука с бастуна по пода.

— Надявам се, че не е много далече и аз също ще мога да стигна дотам.

Същата вечер те излязоха от къщи, въоръжени с ветроупорни фенери и с джобни фенерчета. Носеха и справочника за духове на Артър Спайдъруик. С майка им и с леля Луси, която Саймън подкрепяше, групата изглеждаше доста чудновата.

Гората беше осветена от дузини духчета, които като светулки кръжаха във въздуха, и седяха по тревите и клоните на дърветата. Елфите седяха на земята. Бяха много, всички облечени в дрехи с жълто-кафявите цветове на есента, сякаш искаха да се слеят с гората. Всички притихнаха, когато малката групичка хора тръгна към средата на горската полянка. Там стоеше елфата със зелените очи. Лицето й беше непроницаемо. Зад нея се усмихваше червенокосият елф Лоренгорм.

Джерард си спомни какво бе направил Малчо и се поклони, макар и несръчно.

— Донесохме книгата — каза той.

Зеленооката елфа се усмихна.

— Това е добре. Ние винаги изпълняваме казаното и ако не беше донесъл книгата, рано или късно Саймън щеше да се озове тук и да остане много, много дълго с нас.

Саймън потръпна и приближи до Мелъри. Джерард се намръщи.

— Но тъй като ти удържа обещанието си — продължи елфата, — ние ще ви върнем книгата.

— Какво! — извика неволно Мелъри.

— Не се учудвайте! Вие доказахте, че хората могат да използват знанията от книгата в полза на доброто. Затова ви я връщаме.

Лоренгорм пристъпи напред.

— Освен това искаме да ви благодарим за възстановяването на мира в тези земи. В знак на признателност ще изпълним най-голямото ви желание.

— Ще изпълнявате желания? — Хогскуил изсумтя и пристъпи напред. — А аз какво ще получа? Защо тези пъзльовци и хапльовци ще получават награди, след като аз съм този, който победи Мулгарат!

Някои елфи започнаха да се смеят, а Малчо изгледа Хогскуил строго и многозначително.

— Добре, какво искаш, малък хобгоблин? — попита зеленооката елфа.

Хогскуил засмука показалеца на дясната си ръка и се замисли.

— Амии… При всички случаи искам някакъв медал. Златен, с надпис. Например: „Безжалостен убиец на великани“, или „Велик изтребител на чудовища“. Как ви се струва, а? Или…

— Това ли е всичко? — прекъсна го Лоренгорм.

— Трябва да му дадат медал с надпис „Велик фукльо“! — прошепна Саймън на Джерард.

— Не, това не е всичко — тросна се хобгоблинът. — Искам триумфален пир в моя чест. Трябва да има яйца от пъдпъдъци — много ги обичам, гълъби печени в тесто, гълъби на барбекю, яребици…

— Ще обмислим твоите молби — прекъсна го зеленооката елфа и едва успя да скрие усмивката си. — Но сега трябва да попитам децата кое е онова, които искат от цялото си сърце.

Джерард погледна Мелъри и Саймън. Те се замислиха. Погледна и към леля Лусинда. По лицето й проблясваше плаха надежда.

— Искаме чичо Артър Спайдъруик да може да избере дали да остане във вашия свят.

Лоренгорм поклати глава.

— Надявам се, разбирате, че ако реши да се върне към света на смъртните, в мига, в който докосне земята, Артър ще се превърне в прах и пепел.

— Разбираме — кимна Джерард.

— Очаквахме тази молба — каза зеленооката елфа.

Тя махна с ръка. Дърветата се отдръпнаха и на пътеката между тях се появи Байрон. На гърба му седеше Артър Спайдъруик. Джерард чу как всички зад гърба му ахнаха. Сега той забеляза колко много очите му приличаха на очите на леля Лусинда — едновременно остри и добри.

Чичо Артър седеше непохватно на гърба на грифина и от време на време го галеше със страхопочитание. Когато приближи, той вдигна глава и спря поглед на Мелъри и Саймън.

— Вие сте мои прапраплеменници, нали? — тихо попита той и намести очилата на носа си. — Джерард не ми е споменавал, че има брат и сестра.

Джерард се изчерви. Чудеше се дали въобще ще може да се извини на чичо си за всичко, което му бе наговорил при първата им среща.

— Аз съм Саймън — каза Саймън. — Това е сестра ми Мелъри, а това е мама.

Когато стигна до леля Лусинда, Саймън се поколеба и спря, не каза нищо.

— Радвам се да се запозная с вас — каза Артър Спайдъруик и се усмихна. — По любознателността ви съдя, че във вените и на тримата тече моята кръв. Любопитството сигурно ви е носило много неприятности и често сте съжалявали горчиво, че сте си пъхали носа където не трябва. За щастие, изглеждате много по-способни от мен да се измъквате от беди и бъркотии. — Той отново се усмихна. Този път усмивката му не беше колеблива, а широка и лъчезарна. Така почти не приличаше на строгия мъж от портрета.

— Ние също се радваме да се срещнем с тебе — каза Джерард. — Искаме да ти върнем книгата.

— Не мога да повярвам! Моят справочник за духовете… — Артър Спайдъруик пое книгата от ръцете на Джерард и започна да я прелиства. — Я виж ти! Кой е правил тези рисунки?

— Аз — обади се Джерард много тихо, почти шепнешком. — Знам, че не са добри.

— Напротив — възкликна Артър Спайдъруик. — Чудесни са. Един ден ще станеш голям художник.

— Наистина ли мислиш така? — запита Джерард.

— Разбира се — кимна чичо Артър.

Малчо приближи и се изкатери по обувките му.

— Хубаво е да се видим и да си побъбрим, стари приятелю, но има някои неща, които трябва да се поправят. Тук е твоята Лусинда, макар че не изглежда такава, каквато беше преди години.

На Джерард му се стори, че чичо Артър остана без въздух. Сигурно леля Лусинда му изглежда много стара, помисли той. Опита да си представи как майка му, млада като сега, се среща с него, когато той е старец. Стори му се ужасно — тъжно и страшно.

По лицето на леля Лусинда се стичаха сълзи.

— Татко! — прошепна тя. — Изглеждаш като в деня, в който изчезна. Изобщо не си се променил.

Чичо Артър се накани да скочи от Байрон.

— Спри! Ще се превърнеш в прах — извика леля Лусинда.

Като се подпираше на бастуна, тя докуцука до мястото, където стояха грифинът и баща й.

— Съжалявам за ужасната болка, която причиних на тебе и майка ти — каза чичо Артър. — Ужасно съжалявам, че се опитах да измамя елфите. Не трябваше да ви излагам на тази опасност. Винаги съм би обичал. През цялото това време копнеех да се върна у дома, за да сме заедно.

— Сега сме заедно — каза леля Лусинда.

Артър Спайдъруик поклати глава.

— Магията на елфите удължи много живота ми. Живях много, много повече години, отколкото ми се полагат. Време ми е да си отида от този свят, но ще си тръгна без тъга, защото те видях, Луси.

— Току-що те срещнах отново. Не може да умреш сега. Не ме оставяй! — прошепна леля Луси.

Чичо Артър се наведе към нея и заговори — тихи думи, които Джерард не чуваше. След това чичо Артър слезе от грифина и прегърна дъщеря си, но щом докосна земята, се превърна в прах и в дим. Прашинките се завъртяха във вихрушка около леля Лусинда, издигнаха се в нощното небе и изчезнаха.

Джерард погледна пралеля си. Очакваше, че тя плаче, но очите й бяха сухи. Гледаше нагоре, към звездите, и се усмихваше. Джерард хвана ръката й.

— Време е да се прибираме у дома — каза тя.

Джерард кимна. Той се замисли за всичко, което се бе случило, за всичко, което бе видял, и внезапно осъзна колко много неща трябва да нарисува. Предстоеше му много работа. Беше в самото начало.