Юмрукът на правосъдието

17

Изминаха две седмици.

Джейсън беше изчезнал. Можеше да е мъртъв, а можеше и да е избягал. Полицията продължаваше да го търси. Смъртта на Куентин де Биърс се разследваше като убийство. Сара и Моли се бяха затворили в къщата на Риджън Бийч и отказваха да говорят с когото и да било. Положението беше като затишие пред буря.

Нина не каза на никого, че е ходила до Райт Лейк. Трябваше й време, за да разбере защо бе взела очилата от пода на бунгалото и защо беше решила да се обади в полицията от монетен автомат и така да попречи на проследяването на обаждането.

Тя не съдействаше на полицейското разследване и прикриваше улики за възможно престъпление, а това бяха нарушения, които лесно можеха да доведат до лишаване от адвокатски права и прекратяване на юридическата й кариера. Тя се бавеше да разкаже в полицейското управление за онова, което бе видяла, и така застрашаваше себе си с всеки изминал ден. Това още повече я плашеше. Въпреки това продължаваше твърдо и инстинктивно да се бори с потока от основания, каращи я да съдейства на разследването.

Около седмица след пожара се събуди към три през нощта, а главата й гореше. Беше сънувала вълните на Алсимор.

Когато беше на петнадесет, в гимназията Пасифик Гроув, Нина се научи да кара сърф. Учеше я един приятел, който й помогна да си намери гумиран костюм и дъска. Тя продължи да кара и след края на учебната година, от Алсимор до Санта Круз, почти шестдесет мили край брега. През повечето време беше сама или с Мат. Две години живя заради студените чисти вълни, заради оня истински момент, когато се понасяше с дъската по развълнуваното море.

Карането на сърф я накара да осъзнае абсолютното безстрастие на природата. Вълните бяха могъща сила, понякога предвидима, но изцяло безразлична към мъничкото същество в гумиран костюм, опитващо се да се задържи върху тях. Когато беше възможно, тя съгласуваше движенията си с техните, наслаждавайки се на силата им, но по-често се налагаше да им се противопоставя. Научи се да ги улавя, миг преди да се разлеят, да отмерва движенията си и да влиза навътре дори когато беше твърде уморена, да кара бързо, преодолявайки онези, които бяха много големи и опасни, или да се гмурва, за да ги избягва.

Сега, посред нощ, в тихата заспала къща тя разбра, че практикуваше професията си по същия начин. Опитваше се да преценява опасностите, да овладява предпазливо всяка ситуация и пестеливо да изразходва силите си, но понякога инстинктът й подсказваше, че трябва да се бори, да се намесва, да върви срещу потока на събитията.

По време на пожара, и по-точно, когато видя очилата на пода, тя усети някаква сила — толкова незаинтересована от човешките съдби — колкото и луната от приливите и отливите, които предизвикваше. Тази сила я завладя и обърка. Спомни си как се бе чувствала в океана преди години.

Тя се съпротивляваше инстинктивно. Намесваше се, за да промени хода на събитията.

Стана и си наля чаша вода, преживявайки отново онзи момент. Не беше взела очилата, защото мислеше, че Джейсън е убил дядо си и така ще го прикрие. Намеси се, защото веднага разбра, че заради тази улика подозренията ще се стоварят върху него, а това й се струваше нечовешко. Не беше се представила на дежурния полицейски диспечер, защото като свидетел щеше да се превърне в частица от доказателствата, губейки не само възможността да участва в събитията като юрист, но и способността да влияе върху развитието на нещата.

Със сигурност беше поела огромен риск, но когато взе Сара като клиент, тя се беше съгласила да я подкрепя в нейната самотна борба, каквато и да беше тя. Юридическата форма нямаше значение. За добро или лошо, тя беше такъв тип юрист. Поемаше личността, а не делото. Оказваше се, че борбата на Сара твърде много прилича на нейната собствена — трябваше да защити децата си, да се научи да оцелява сама, да намери здрава основа, върху която да стъпи.

После в леглото, между топлите завивки малко преди да заспи, Нина откри още нещо. Имаше още една, по-сложна причина, тя да избере да не направи онова, което положението изискваше от нея.

През онзи период от живота й, ден след ден, зиме и лете, тя се хвърляше срещу вълните, за да се постави на изпитание, но и за да се опита да подчини стихията на човешките цели. Усещаше сегашната ситуация по абсолютно същия начин. Чувстваше, че се изправя срещу някаква мистерия. Играеше тази рискована игра, защото това беше единствената игра, която си струваше битката.

Боб се върна с влака от Сан Франциско, неспокоен и объркан. Беше се разделил с баща си, без да знае кога отново ще може да го види. Тя остави всичко, за да му помогне да се изправи на крака. Ден-два се заяждаха, когато той я обвиняваше, че е оставила баща му да се грижи за него, но накрая, благодарение на чудната неспособност на младите да остават ядосани повече от минути, се върна към обичайното си ведро настроение. Учебната година започна и той се потопи в еднообразието на всекидневните уроци.

Затишието се взриви почти три седмици след пожара, в началото на септември. Сенди даваше знак на Нина с пръст над бюрото си, което означаваше, че има важна новина.

— Намерили са го — каза Сенди полугласно.

Клиентът й за един часа, заядлив и нетърпелив, с червена брада, очакващ тя да поеме съмнително дело срещу работодателя му, стоеше на края на стола в чакалнята. Нина го поздрави любезно и каза:

— Извинете ме за минутка, господин Хю.

— Трябва да се връщам на работа.

— Съжалявам. Ще ви приема.

— Днес донесох всички документи. Всички до един. Както ми казахте. Това ще отнеме доста време.

Три картонени кутии, от които стърчаха оръфани, ръкописно изписани страници, стояха на пода до него. Нина ги погледна мрачно и се опита да се усмихне.

— Ще ви приема — повтори тя. Последва Сенди в кабинета си и затвори вратата.

— Кого са намерили — попита тя.

— Тук отново е твърде горещо. Няма да е зле да поговориш със собственика. Казвах ти и преди — отговори Сенди, подновявайки една добре позната тема.

— Тук почти винаги е много горещо. Или се пържа, или замръзвам. По-често замръзвам. Собственикът не може да го оправи. А сега на въпроса, кого са намерили?

— Джейсън. Жив и здрав е, но е в затвора.

Нина бавно проумяваше новината. Джейсън не беше мъртъв.

— Благодаря ти, Боже — каза тя. — Сара сигурно е много развълнувана. Но защо е бил е арестуван?

— Не си достатъчно настоятелна с него. Със собственика.

— Виж какво, Сенди. Ти говори със собственика. С моята благословия.

Сенди поклати глава. Дългите й сребърни обици проблясваха на светлината.

— Не трябваше да ми обръщаш внимание.

— А сега ми кажи за Джейсън.

— Освен това ти намерих къща, но трябва да имаш желание да я купиш и да насърчиш продавача. Купи си къща, за да не те издухат.

— За това ще говорим по-късно. Джейсън…

— Джейсън е в затвора. Напълно е обезоръжен и няма къде да избяга. Тази къща е в „Тахо Парадайз“, квартала, който предпочиташ.

— В кой затвор?

— В градския. Открили са го в Лас Вегас. Можеш да купиш това място под пазарната цена. Познавам продавача. Трябва да отидеш и да поразгледаш наоколо.

— Дай ми съобщението! — Нина го прочете и вдигна телефона. — Кажи на господин Хю, че имам нужда от още няколко минути.

— Няма да имаш време да прескочиш до затвора днес следобед.

— Сенди!

— В два трябва да вземаш показания под клетва в болницата „Болдуър“ А следобед имаш среща с още четирима клиенти.

— Сара? — Нина послуша няколко секунди и каза: — Днес следобед наистина съм претрупана… — Последва пауза. Сенди я гледаше, скръстила ръце и свила устни. След малко Нина отговори: — Добре. Ще се видим в затвора за десетина минути.

Остави слушалката и се обърна към Сенди:

— Трябва да тръгвам. Ще успея за показанията и за по-късните срещи, но трябва да отменя господин Хю.

— Той ще е много радостен да чуе това.

— Кажи му, че имам спешен случай. — Тя си взе чантата.

— Няма заден вход — отговори Сенди, — но предполагам, че можеш да излезеш през прозореца. Иначе ще трябва сама да му го кажеш.

Нина си спомни кутиите и радостното предчувствие по лицето на господин Хю. Тя действително отиде до прозореца, който гледаше към езерото и се опита да го отвори, но ключалката беше заяла.

— Ето защо е толкова горещо тук — заяви Сенди. — Казвах ти.

— По дяволите!

— Ето адреса на къщата, която се продава. Намини, след като свършиш със затвора. — Тя го пъхна в предния джоб на чантата на Нина.

— Сенди, излез и ме отърви от него. Аз ще чакам тук. Запиши му час за утре.

— О, не — каза Сенди. — Той няма да си тръгне, без да го чуе лично от теб. Той е много упорит човек и чака тази среща от две седмици.

— Това е едно от нещата, за които ти плащам, Сенди.

— Онова подаяние ли?

Нито една от двете не помръдна. Замириса на пазарлък.

— Казвай, де! — предаде се накрая Нина.

— Уиш би могъл да оправи прозореца, ако уредиш нещата със собственика — отговори веднага Сенди. — Ще го направи за двайсет и пет кинта.

Уиш, синът на Сенди, чистеше офиса и се занимаваше с доставянето на документите.

— Добре! Ще говоря със собственика. Но сега трябва да тръгвам.

— Позволи ми да изритам нежно господин Хю и ще можеш да изчезнеш.

Сенди затвори вратата и Нина я чу как съобщава лошата новина на господин Хю. Около минута неговият и нейният глас се сляха в един особен дует, нейният нисък и дълбок, неговият висок и пронизителен. После външната врата се затръшна и Сенди почука на вратата на кабинета, казвайки:

— Вече е безопасно.

— Благодаря ти. Какво му каза?

— Казах му, че си скочила през прозореца.

Нина, която беше изминала половината път до вратата, се обърна:

— Какво? Будалкаш се.

— Казала съм го и преди — аз никога не се будалкам.

Сара я чакаше пред затвора.

— Аз го видях — каза тя. — Той е в ужасно състояние. Трябва да направим нещо, за да го измъкнем веднага оттам.

Гласът й беше овладян и твърд, но краката, изглежда, не я слушаха. Тя се подпираше на стената и си помагаше за всяка стъпка.

— Хайде да отидем в моя подвижен офис и да поговорим малко. — Нина я заведе до една пейка и й помогна да седне.

— Той е отслабнал. Седял е в евтин мотел срещу някакъв стриптийз бар в Лас Вегас и е ял на вересия. Последните си петдесет долара заложил на рулетката в Съркъс. Изгубил е, разбира се. От охраната на казиното забелязали колко е млад и поискали да видят шофьорската му книжка. Когато разбрали, че е само на деветнадесет, го завели в някакъв офис и го проверили. Открили данните му в някаква тяхна компютърна програма. Той се опитал да избяга, но един от охраната го ударил и го арестували.

— Бедното дете.

— Предложили му да го свържат с адвокат от Невада, но той помолил да го върнат в Тахо. Каза, че вече е бил твърде уморен, за да се грижи за каквото и да било.

— Заради възрастта му прехвърлянето може да не е било законно. Или, вероятно, арестуването му — каза Нина. — Трябвало е да се посъветва с адвокат. На какво основание е задържан?

— За Бога, Нина, Сенди не ти ли каза? Обвинен е в убийството на дядо си. Той ме помоли да те извикам.

Мозъкът на Нина трескаво заработи.

— Каза ли дали е давал някакви показания в Невада или Калифорния?

— Той си знае правата. Досега си е държал устата затворена.

— Добре. Много добре. За съжаление нямам време. Трябва веднага да тръгвам, но ще ти се обадя вкъщи към шест. Става ли?

— Обади се по-рано, ако можеш. Изобщо, веднага щом можеш.

— Ще се опитам.

— Моли може ли да го види? Тя много иска. Тя е… Не е много добре.

— Може би утре.

— Дали ще бъде добре? Той никога не е бил на такова място. Възможно ли е да го малтретират?

— Ще видя дали мога да го прехвърля в единична килия. Той е прекалено млад и трябва да се погрижат за него.

— В единична килия. Звучи ми като евтин мотел.

— Дай ми двадесет долара, ако имаш. Ще ги предам на охраната, в случай че днес има специално снабдяване. И ще ти кажа какви лични вещи да му занесеш утре.

— Благодаря ти, Нина. Ти знаеш…

— Не се безпокой за това. Сега тръгвам. Можеш ли да бъдеш твърда заради Джейсън, Сара? Той ще има нужда от това.

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

Нина позвъни на вътрешната врата и търпеливо започна да разглежда спортните трофеи на Полицейската асоциация, които бяха наредени в стъклени витрини — единственото украшение в чакалнята на затвора. За нея беше неразбираемо защо полицията смяташе, че е нужно да демонстрира трофеите си пред задържаните, роднините им и адвокатите им. Автоматът на вратата най-после избръмча и тя премина през малкото, лошо осветено фоайе, и тръгна към охраната на последната врата.

След пет минути вече седеше срещу Джейсън в кабина, разделена от стъклена преграда. Неговата кабина беше остъклена от всички страни, за да може да бъде наблюдаван, а вероятно и подслушван, макар че досега нищо не потвърждаваше опасенията й по този въпрос.

Той носеше обичайната оранжева униформа, твърде къса за ръцете и краката му и тясна в раменете, които изпълваха плата. Русата му коса беше праснала, чувствителното му лице изглеждаше изпито. Всеки път, когато го видеше, тя си спомняше, че Боб може да изглежда по подобен начин след няколко години — едно момче, гледащо на света с мъжки очи.

Но Джейсън изглеждаше доста по-различно от младите мъже на неговата възраст. Изражението му беше мрачно. Нина никога не го беше виждала да се усмихва. Много рано върху него се беше стоварило огромно бреме. Той взе слушалката на телефона, който ги свързваше и каза:

— Майка ми беше сигурна, че ще дойдете.

— Току-що получих съобщението. Как се отнасят тук с теб?

— По-добре от ченгетата в Невада.

— Някакви поражения?

— Само върху гордостта ми.

— Добре, Джейсън. Имаш малко проблеми.

— Може да се каже.

— Изведнъж си решил да заминеш за две седмици на почивка във Вегас?

— Не. Аз избягах. Признавам това. Но не съм убил дядо.

— Преди да кажеш каквото и да било в тази посока, чуй: този разговор не е служебен. Аз не съм твой адвокат във връзка с обвиненията, заради които си тук.

Той прокара ръка през косата си. Изпитото му лице придоби страдалческо изражение, което й беше познато.

— Желаеш ли аз да поема защитата ти?

— Да. Надявам се, че ще ми помогнете.

— Говори ли с майка си за това?

— Тя ще ви плати. Каза ми, че ще го направи.

— Защо аз? Какво знаеш за мен?

За. нейно учудване Джейсън направи подробен обзор на професионалната й кариера, на петте години, прекарани в криминалното следствие на Сан Франциско, на двете сензационни дела за убийство, които беше водила в Тахо през последните две години, за работата й, свързана с други углавни и граждански процеси.

— Направих справка за вас в Интернет. Има и някои нови неща.

— Наистина ли? Ще трябва да ги погледна.

— По тази причина казах на Моли, че трябва се свържем с вас относно съдебния иск за тялото на баща ми. Аз наистина ви уважавам. Преди да се случи всичко това, се надявах, че някой ден ще запиша право. Сега вече това е невъзможно. Трябва да съм побъркан, за да мисля, че някога ще се измъкна от този град.

Докато говореше той потъркваше бузата си със свободната си ръка, гледайки някъде далече, и сякаш се опитваше да си вдъхне смелост.

— Обвинен ли си в незаконно изравяне на тялото на баща си?

— Доколкото зная, не.

— Добре. Мога да разбера нещо повече по този въпрос.

— Ще ме представлявате ли?

— Току-що го реших, Джейсън. Сега вече сме обвързани с взаимоотношение адвокат — клиент и този разговор става поверителен.

— Добре.

— Така, би ли ми отговорил на няколко въпроса? Ако реша, че не е необходимо да засягаш някаква тема, ще те спра. Разбираш ли?

Той кимна, но продължаваше да потърква разсеяно бузата си и изглеждаше отнесен.

— Къде беше в петък през нощта, преди да изчезнеш?

— Не мога да ви кажа.

Изненадана, Нина каза:

— При Кени Мангър ли беше?

— Не мога да ви кажа.

— Ходил ли си на гробището? Или в бунгалото при езерото?

— Това са въпроси, на които не мога да отговоря. Съжалявам.

— Но Джейсън, аз не мога да те защитавам, ако не ми разкажеш своята версия на историята. Това, което ми кажеш, е строго поверително и няма да бъде разгласявано, освен ако и двамата не решим, обратното. Нямам право да го кажа дори на майка ти.

— Вие няма да ме представлявате? Защо?

— Защото не мога да работя слепешката. Добре, виж, знам, че си нервен, но трябва да ми се довериш.

Някои адвокати не искаха да знаят. Някои адвокати не вярваха на нито една дума от това, което им казваха клиентите им. Някои клиенти бяха достатъчно уплашени, за да не знаят каква всъщност е истината.

Нина държеше да я чуе от клиента. Истина или лъжа от начало до край, тя трябваше да я чуе. Надяваше се, че ще разбере какво са правили очилата на пода на горящото бунгало. Нямаше значение какво ще каже той, просто това беше моментът, в който тя щеше да реши дали да го защитава, или не. Тя искаше да му помогне и заради Сара, но се чувстваше обвързана и с него. Защитата в случаите на убийство изискваше страшно много усилия от страна на адвоката. Трябваше да си струва дяволското напрежение.

— Аз наистина ви вярвам — каза Джейсън, — но просто не искам да говоря за нощта в петък. Или за събота. Съжалявам.

— Няма да ми кажеш нищо за този период, така ли?

— Не мога.

— Тогава, аз не мога да те защитавам. Нито пък, който и да е друг адвокат.

Това беше прост, безхитростен трик, който обикновено успяваше, тя стана.

— Добре — смотолеви Джейсън, — благодаря ви, че дойдохте.

— Какво смяташ да правиш?

— Нищо.

— Трябва да направиш нещо.

— Ще бъда без адвокат.

— Не можеш да се оправиш.

— Да става каквото ще — каза Джейсън.

— Дори и да си убил дядо си, ти ще се нуждаеш от юридическа подкрепа, за да е сигурно, че с теб ще се държат справедливо. — Разтревожена, Нина отново седна.

— Аз не съм го убил — каза Джейсън. Последва дълго мълчание.

— Тогава ми кажи — каза Нина, променяйки намерението си да си тръгва. Тя искаше да го разтърси. Спомни си за тънките метални рамки, за тъмните стъкла…

— Не можете ли да ми помогнете? Те ще заведат дело срещу мен, нали? Аз не съм длъжен да давам показания, нали? Не можете ли да се заемете със случая ми и да направите така, че той да бъде справедливо разгледан?

Тя обмисляше тази възможност:

— Преди същинския процес трябва да се предяви обвинение и да се разгледа пускането под гаранция, после има предварително заседание, а след това и други явявания пред съда. Знаеш ли кога ще ти бъде предявено обвинение?

— Утре, в един и половина. В градския съд. Охраната ми даде тази бележка.

Той я повдигна и я сложи на стъклото. Нина я прочете внимателно.

— Добре. Ще бъда там в един, за да те подготвя и ще се заема с предварителното заседание, дори и да не те представлявам до края. Мога ли да направя още нещо за теб сега?

— Дали ще ме пуснат под гаранция?

— Едва ли. Не и след пътешествието до Лас Вегас.

Той затвори очи, понасяйки и този удар.

— Мразя да не мога да помагам с нищо на мама и Моли. Кога ще мога да видя Моли?

— Утре в съда, а после ще може да ти дойде на посещение. Притеснен ли си, че ще ходиш там?

— Това няма значение.

Тя погледна часовника си. Трябваше да тръгва. Отново вдигна очи към Джейсън. Той й се усмихваше окуражително. Опитваше се да бъде смел.

— Майка ти и сестра ти искат да ти помогнат. Сега трябва да помислиш малко повече за себе си.

Загриженият й глас, изглежда, че го нарани. Гърлото му се сви и той се изкашля, като че ли да прикрие нещо друго, което можеше да излезе оттам.

— Благодаря ви. Не зная защо сте загрижена за мен, но ви благодаря.

18

В Кармел септември беше средата на лятото и бе най-горещият месец. Туристите бяха заминали към Сан Хосе и района на Бей. Местните хора отново можеха спокойно да отидат до пощата, без да им се налага да си пробиват път в тълпата, да разходят кучетата си край брега и дори да пазаруват в бутиците и безистените, от месеци пълни с хора.

Откакто се върна в Кармел, Пол работеше здраво, но си остави време и да кръстосва из картинните галерии, търсейки идеалния подарък за Ким.

Ким. Името й предизвикваше спомена за измамното докосване на пръстите й на светлината на камината.

След завръщането си от Тахо той беше сприхав и нервен. Ким го беше докарала дотук, възбуждайки го до полуда, каквато не помнеше от пубертетските си години, а после го беше оставила да чака напразно. Чувстваше се изигран. Беше отвратен от пълната си капитулация пред нея, от готовността, с която й се откриваше, подобно на дебел стар глупак. Той я искаше, жадуваше я, имаше нужда тя още повече да го възбужда и очарова.

Докато бе посръбвал мартини, тя някак беше успяла да го победи. Просто го беше зарязала по бели гащи. Той не можеше да я чака повече, нуждаеше се от нея, нуждаеше се да завърши това, което беше започнал. Непрекъснато мислеше за онази вечер, чудейки се какво го беше спряло да я сграбчи и да прави любов с нея, вместо да се държи като любезен господинчо, който похапва от салатата й.

Винаги беше смятал, че сексът е нещо просто и ясно. Той се смяташе за галантен мъжкар. Досега винаги леко бе преодолявал съпротивата на жените. След това ги любеше в мисионерската или кучешката поза, или направо на бюрото.

Ким беше разширила хоризонтите му. След онази нощ някои смели халюцинации, които дотогава бе потискал, изплуваха на повърхността и го обсебваха.

Досега не бе имал шанса да й покаже кой е господарят и това го влудяваше. Успееше ли веднъж да го направи, можеше да й позволи го завърже за леглото и да го чука до полудяване.

Зад тези донякъде страшни, донякъде приятни размишления лежеше спотаеният страх, че тя може би не иска да го чука до полудяване. Че може изобщо да не го допусне до себе си, че може просто да си прави майтап с него. Тези възможности караха кръвта му да кипи от чувства, прекалено объркани, за да ги анализира.

Той я беше поканил на гости в Кармел и по своя вбесяващо дразнещ начин тя му беше обещала да дойде за уикенда. Последва второ обаждане, този път до една специална дама, почистваща всичко, с особена задача в Кармел, после посещения в магазините за норвежка пушена сьомга, замразен лук, качествен джин, вермут и истинско вино, да не би случайно в сюблимния момент да му излезе с номера, че я боли главата. Беше готов с всичко, с изключение на подаръка, който трябваше да й покаже колко много държи на нея.

Реши да й купи картина и започна да обикаля из многобройните галерии в радиус от половин миля от офиса си.

Скоро разбра, че малка част предлагат онова, което Ким би нарекла изкуство. Трудно можеше да се приеме, че тукашните галерии представяха върховете в света на изкуството. Навсякъде се предлагаше вездесъщия залез над океана, игрищата за голф на Пейбъл Бийч, жалки подобия на парижкия площад Вандом и нудистки с напращели гърди. Беше се натъквал и на неонови кактуси или на блестяща абстрактна пластика, но все му се струваше, че не е това, което търси.

Искаше му се да разшири познанията си за елитарното изкуство. В една галерия откри няколко литографии на късния Дали, скъпи и упадъчни. Пол харесваше Салвадор Дали, мислеше си, че разбира защо испанецът усуква и увива часовници и други вещи и по този начин изразява усещанията си. Поне имаше чувство за хумор. За известно време мислеше да й купи една, но накрая реши, че на Ким едва ли й допада стила на Дали.

Докато обикаляше галериите, Пол споменаваше тук-там името й, но, изглежда, агентът й не беше пробил в Кармел, защото никой не беше чувал за нея.

В петък, след обичайния си обяд в „Брайт Хог“, той поднови обиколките.

На три пресечки от офиса си попадна в старомоден безистен, пълен с мънички магазинчета, в които никога не продаваха нищо полезно. В първата галерия, в която влезе, предлагаха акварели на Хенри Милър.

От всичко, което беше видял досега, Хенри Милър му беше най-познат. Той беше един от любимите му писатели. Пол беше ходил специално до Патингтън Рейдж в Биг Сю, за да види колибата, в която Милър бе живял през седемдесетте години и беше изчел всичките му произведения, защото изпитваше удоволствие от меката, небрежна екстравагантност на книгите му.

Милър беше митична фигура, страстен и злъчен до последно. Той беше написал едно изречение, което Пол запомни: „Велик творец е онзи, който е превъзмогнал романтичното в себе си.“ Самият Милър никога не беше успял да превъзмогне романтичното, поне не в степента, в която Пол можеше. Той знаеше, че Милър е започнал да рисува доста късно, но остана приятно изненадан от светлите картини, окачени на стената — небрежни, но изобразяващи с брилянтни тонове хората и природата.

Макар че картините не бяха майсторски произведения, те излъчваха ведро, младежко настроение. Дори и на стари години, Милър е бил като тях. Пол можеше да си го представи седнал отвън зад статива в съботния следобед, полуизтощен от работа или от бутилката перно, изпратена му от някой непознат почитател, да се наслаждава на морския бриз и да си тананика някаква песничка, докато нанася сини, червени и оранжеви багри върху влажното платно.

Акварелите бяха безбожно скъпи, но той беше сигурен, че на Ким ще й харесат. Купи една малка картина на момче със синя шапка и поиска да я опаковат в сребриста хартия с оранжева панделка. Докато собственичката на галерията, една дама около шейсетте, грижливо приготвяше рисунката, той каза любезно:

— Това е за моя приятелка, която е художничка в Тахо.

— Много мило.

— Разбрах, че е твърде известна художничка. Продава доста в чужбина. Сингапур и в района около него.

— Даа.

— Името й е Ким Вос. Виждала ли сте някога нещо нейно?

Жената вдигна главата си, замисли се и каза:

— Вос. Доколкото си спомням, не.

— Вижте, любопитен съм да разбера дали нещо нейно някога се е продавало тук. Имате ли каталог или нещо подобно, където мога да погледна?

— Разбира се. — Тя постави един обемист справочник върху щанда. — Потърсете тук. Подреден е по азбучен ред.

Тя извади една лента, от която започна да оформя някаква ужасна панделка с формата на гардения.

Пол прелистваше каталога, който претендираше да е нещо от типа на „Кой, кой е“ в света на американските художници. Вос, Вос…

Никаква Вос не беше спомената. Той се върна на предната страница, за да погледне датата. Каталогът беше само от преди година.

— Този не е пълен. Тя изобщо не е спомената.

— Може би наскоро е започнала да пробива.

— Не, не. Тя е много известна. Има голямо студио, много произведения…

— Ако продава изключително в Азия, а на тукашния пазар е неизвестна, може и да не е включена — каза жената. — А може и да работи под псевдоним. Това се среща често. Защо не я попитате?

— Не бих искал да си мисли, че я проверявам. Просто съм любопитен — отговори Пол.

Красиво момиче от испански произход с дълга изрусена коса, къси панталони и сандали влезе вътре, но той даже и не го забеляза. Взе пакета и каза с приповдигнат тон:

— Страхотна панделка. По-добра от картината на стария Хенри.

В първия момент жената се усмихна.

— Не разбирам обаче как може никой наоколо да не знае коя е тя — продължи Пол.

— Не ви ли стига, че вие знаете коя е тя?

— Но аз не зная. Това е проблемът. Тя е чудесна, преуспяла художничка, за която никой не е чувал.

— Вие, изглежда, сте безумно влюбен — отговори жената, гледайки го иззад дебелите стъкла на очилата си. След това му посочи вратата.

В офиса Пол грижливо прибра пакета. Телефонният секретар премигваше. Той натисна бутона за прослушване.

„Пол? — Дълбокият глас на Ким прозвуча от машината. — Няма да стане за този уикенд. Трябва да продължа да работя върху една важна поръчка. Голяма картина. Бедният Пол.“

В момента бедният Пол виждаше озверялото изражение на лицето си в малкото огледало, окачено на вратата. Тя го побъркваше. „В момента съм с дрехите, с които рисувам, но е толкова горещо, че смятам да хвърля всичко от себе си. Надявам се, че никой няма да дойде до вратата, защото наистина ще изглеждам неприлично — продължаваше Ким. — Бих искала да си тук, Пол. Да можеше да си тук. Само от мисълта за теб ми става горещо.“ Той сграбчи машинката и я стисна с всичка сила. „Аз наистина исках да дойда — продължаваше гласът. — Ще си мислиш за мен, нали? Колко жалко, че работата ни разделя. Е добре, надявам се да се видим скоро.“ Чу се сигналът. Той дишаше тежко, беше вдигнал малката машинка, за да я запокити към огледалото…

„Пол?“ Беше гласът на Нина, ясен и делови. Той се поколеба, но остана с вдигнати ръце. „Поех нов случай за убийство. Джейсън де Биърс. Обвинен е в убийството на дядо си. Спомняш ли си за мъжа, чието тяло изчезна от гробището? Това е баща му, а майка му я видя там. Надявам се, че ще имаш възможност да поемеш разследването. Аз ще поема защитата на предварителното заседание. Преди час предявиха обвинението. Току-що се връщам от съда. Имаме само десет дни. Ще трябва да започнеш в понеделник. Съжалявам, че не те открих. Обади ми се, за да зная какво да правя. Благодаря.“

Свободно. Докато машината презареждаше, Пол набра номера на Нина.

— Тук съм — каза той. — Понеделник в единадесет.

— Обичайният хонорар, нали?

Нина звучеше по характерния си начин — енергична, дяволски точна и много заета. Той чуваше хората, които говореха край нея.

— Да. Ще се видим в понеделник.

Той не можеше да прикрие нетърпението в гласа си. Искаше да се обади на Ким. Тя си въобразяваше, че може да му се обажда по такъв начин и да му се подиграва, защото точно това беше направила… Чувството за безсилие го караше да скърца със зъби.

— Казах на Сенди да ти подготви материалите, Пол…

— Аха.

— Имаш ли някакви въпроси?

— Ще съм по-наясно в понеделник. Обади се на Джинджър Хирабаяши, ако имаш нужда от добър универсален експерт по физически улики. А и тя може да каже дали ще са необходими някакви други експерти.

— Добре.

На Пол му се стори, че долови някаква меланхолична нотка в гласа й:

— Наред ли е всичко след завръщането на Боб от Сан Франциско? — попита той с малко закъсняла любезност.

— Да, вече е на училище. Прекарва си страхотно. Баща му се е прибрал във Висбаден. Боб мисли да лети дотам на Коледа, за да го види. Той е само на единадесет, Пол. Не мога да си представя, че ще го пусна. Ти какво мислиш?

— Дръж го при себе си. Толкова много си му липсвала — после продължи малко по-грубо: — Имаш нужда той да е край тебе, стига да не ти пречи на основните неща.

— Хей, както знаеш, аз си имам свой собствен живот. Аз просто мислех…

— Че на Коледа сутринта ще работиш в офиса си.

— Аз не работя през цялото време. И не трябва да ми говориш така дяволски презрително. Ще се опитам по всякакъв начин да прекратя този случай още на предварителното заседание. Не мисля, че Колиър има достатъчно доказателства, за да се стигне до процес…

Пол избухна:

— Виж нещата реално. Тук има убийство. Както знаеш, ще трябва да кажеш „сбогом“ на всичко останало през следващите шест месеца. Но тогава ще поемеш следващия случай, след него следващия. Това е всичко, което наистина правиш — работиш. Добре, това е твоят избор. Ако някога ме приберат за някое тежко престъпление, ще те наема за адвокат.

— Благодаря за доверието — отговори Нина отсечено, — но съм претрупана с проблемите на клиентите си и не мога да помогна на едно заядливо бивше ченге, в лошо настроение, да прескочи Гибралтар.

Той замълча.

— Какво става с теб, Пол? Защо така се нахвърляш върху мен?

— Изпроси си го — отговори той студено и кратко.

И отново мълчание. С безстрастния си тон, предназначен за свидетели, чиито показания не звучат особено правдоподобно, Нина отговори:

— Начеши си крастата за заяждане, преди да стъпиш в офиса ми, или изобщо не идвай.

И рязко затвори слушалката.

Пол гледаше с питащи очи телефона, като че той можеше да му обясни защо, за Бога, се бе нахвърлил върху Нина. Тя изобщо не го заслужаваше. Трябваше да си го изкара на някой друг. Той съжаляваше Нина с непрекъснатата й работа, покрай която хранеше плахи любовни надежди към Колиър, един полумъж, влюбен в службата си и в една мъртва жена. Ким не отговаряше. Той отново се озъби и затвори, за да си спести последното оскърбление — дяволското звучене на проклетия телефонен сигнал.

19

В понеделник, в единадесет преди обед, сред аромата на димящо кафе, отборът, формиран в защита на Джейсън, се събра за пръв път в офиса на Нина. Пол се бе облегнал на стола в ъгъла и четеше първата страница на „Тахо Мирър“, съобщаваща за арестуването на Джейсън, със странно изражение на лицето; Сенди се клатеше на стола си с молив между зъбите; непохватният й син Уиш Уайтфедър щеше да бъде момче за всичко и да помага за разследването и д-р Джинджър Хирабаяши, която щеше да се занимава с медицинската страна на проблема.

От поправения прозорец лъхаше студен ветрец и в кабинета не беше толкова топло. Отвън трепетликите и един чинар преливаха жълтите си и оранжеви цветове в боровата гора, която се простираше край езерото.

— Позволете ми да ви представя д-р Хирабаяши — каза Нина иззад бюрото си.

— Джинджър, моля.

Консултантката се усмихна. Уиш и Сенди я разглеждаха. Пол я поздрави с „Добре дошла“.

— Позволете ми да кажа няколко думи за тази дама — продължи Нина. — Джинджър е доктор по биохимия и лекар от института „Джон Хопкинс“, водещ експерт по съдебна медицина от центъра за изследвания на ФБР в Ленгли. Преди четири години е напуснала ФБР и работи сама. Тя е пресявала пясъците във Вако заради засегнатите семейства и е помогнала да се разреши проблемът с Руби Рейдж. Джинджър е експерт по съдебна патология и работи с група консултанти в района на Сакраменто. Чрез нея ще имаме достъп до всякаква по-специална помощ, ако се наложи, до всеки проблем от съдебната медицина и патология, който можем да си представим. Тя е напаст Божия за изпълнителната власт в Северна Калифорния. Имаме късмет, че ще работим с нея.

Джинджър носеше джинси, спортно сако, бяла блуза и черни спортни обувки „Док Мартенс“ с дебели грайферирани подметки. Имаше по три дупки и на двете уши, в тях бяха втъкнати малки неидентифицируеми неща, не носеше грим, а косата й беше оформена като козирка на военен самолетоносач. Седеше срещу Нина, преглеждаше бегло полицейските доклади и излъчваше страхотно хладнокръвие.

— Надявам се, че с вас ще свършим добра работа — каза тя. Гласът й беше плътен и самоуверен, което би й дало голямо предимство на свидетелската банка. — Случаят с убийството е сложен. Откакто дойде в Тахо, Нина успя да обърне няколко процеса с главата надолу. Надявам се да преобърнем и този. — Тя кръстоса крака и жадно изпи кафето си.

— Добре, да започваме — каза Нина. — Ще се опитаме да прекратим случая още на предварителното заседание. Джейсън де Биърс е на деветнайсет и едва ли ще му се отрази добре да прекара дълго в затворническата килия, докато се насрочи процесът. Заради напускането на щата му е отказано пускане под гаранция. Семейството му е разстроено. Майка му и сестра му се нуждаят от неговата подкрепа. Ето как виждам нещата. Мисля, че окръжната прокуратура го е обвинила в убийство малко прибързано. Колиър Хелоуел разчита на факта, че предварителните заседания почти винаги се отлагат по споразумение за седмици или месеци, за да могат и двете страни да се подготвят. Но законът позволява на адвоката да изиска такова заседание след десет дни. Аз обявих, че ние не желаем случаят да се протака.

— Така че имаме… седем дни — каза Сенди. — До следващия понеделник. Затова още в петък приготвих докладите за Пол и Джинджър.

— Няма много време, за да се преценяват нещата, нали? — попита Уиш.

— Предимството ни е в доказателството на обвинението. Вярно е, че на този етап не се изискват сериозни доказателства. Те трябва да покажат, че вероятно става дума за убийство, и че Джейсън е извършителят. Но ще трябва да си построят къщичката, а това, което трябва да направим ние, е…

— Да заложим по една бомба на слабите места — каза Уиш, а очите му блестяха.

— Е, не зная дали мога да се изразя по този начин. Единственото, което можем да направим, е да търсим недостатъци във всеки факт, на който те се осланят. Наистина чака ни много тежка работа. Пол, днес си много мълчалив. Надявам се, че не си в лошо настроение.

Последното изречение просто й се изплъзна от устата. От момента, в който той се появи, Нина усещаше напрежението между него и себе си. Тя беше огорчена, че й се бе навикал по телефона, а той явно все още й беше ядосан.

— О, щастлив съм, като риба във вода — отговори той от своя ъгъл.

Джинджър ги изгледа и двамата, и Нина се смути.

— Джинджър, след като вече имаш представа от документацията, какво мислиш? — попита бързо Нина.

— Докладът от аутопсията е достатъчно шибан, за да може човек да се опре на него — отговори тя. — Но какво друго може да се очаква в град като този. Добрият стар д-р Клаусън. Познавам го. Има добри ръце, но не може да опише даже и лайно.

— Обясни ни заключенията на д-р Клаусън относно причините за смъртта на Куентин де Биърс, а и всичко, което ти е направило впечатление в доклада.

— Разбира се. То е точно като епизод от „Аз обичам Люси“. Куентин де Биърс е човекът, който не е трябвало да умре. Според доклада е бил ударен с лопата. Ударът не е довел до фрактура на черепа. Куентин обаче е имал здравословен проблем — шестмилиметров аневризъм, разположен дълбоко в мозъка. Заключението е, че вследствие на удара, аневризмът се е разкъсал. Последвал е масивен мрежовиден кръвоизлив. Починал е в рамките на двайсетина минути. Според Клаусън може да е умрял на път за езерото или в бунгалото. Той смята, че пожарът не може да е причина за смъртта и аз съм съгласна с това. Но причината за смъртта все пак е слабото място в доклада. Не мога да го подкрепя във всичко. Успях да направя няколко бързи проучвания в тази област. Клаусън не е могъл да види почти нищо от аневризма поради многото кръв, която е открил, когато е отворил черепа. Аз не мисля, че последователността на нещата е същата.

— Какво е аневризъм? — попита Уиш.

— Разширен кръвоносен съд, най-често в мозъка — отговори Джинджър. — Кръвоносният съд се подува по незнайни причини, стените му се опъват и все повече изтъняват. И някой ден се спукват, а кръвта се излива в мозъка. Спуканият аневризъм често е фатален.

— Как се появява това нещо за пръв път? — продължаваше да пита Уиш.

— Някои хора са предразположени да развиват аневризми по рождение. Около един на всеки двайсет души цял живот си носи по някой аневризъм. Може да живее дълго, и заболяването да се открие едва при аутопсия. Или пък кръвоносният съд се запушва от някоя атеросклерозна частица и прераства в аневризъм. Куентин е имал напреднала атеросклероза. Сърцето му се е нуждаело от троен байпас. Ето какво подразбрах от този шибан доклад.

— Добре — каза Нина. — Точка първа — можем ли да атакуваме доклада, доказвайки, че смъртта не е настъпила по начина, който посочва д-р Клаусън? Джинджър и аз мислим, че можем.

— Другият голям проблем е този за пръстовите отпечатъци. Нека го наречем втора точка. Клаусън разполага с лопатата, върху която има отпечатъци от нашето момче. Сенди, къде е доклада от лабораторията? Кръв, кръв, даа… а ето го. Кръвта върху лопатата е от кръвната група на Куентин. Както изглежда, извършителят не се е наранил. Те ще трябва да направят допълнителни изследвания, за да се определи безспорно, че кръвта е на жертвата. Важното е, че не могат да обвинят Джейсън въз основа на кръвни доказателства. Ключови ще бъдат отпечатъците от пръстите. На дръжката на лопатата има два ясни отпечатъка от палеца и показалеца на дясната му ръка. Но наред с тях има още един куп, които засега не са идентифицирани. Аз ще поработя по този проблем с моя консултант по отпечатъците в Сакраменто.

— Това звучи страхотно. Отпечатъци върху лопатата — въодушеви се Уиш.

— На пръв поглед това никога не звучи страхотно, Уиш — каза Джинджър. — Ако звучеше страхотно, никога нямаше да арестуват клиентите ни. Схващаш ли? Работата ни е малко по-проста от тяхната. Те трябва да устроят процеса. А що се отнася до нашата роля, ще цитирам Нечаев, великия нихилист: „Нашата задача се свежда до ужасно, тотално, универсално и безмилостно разрушаване.“ Много по-лесно е да се разруши нещо построено, а може би и по-забавно — тя се обърна към Нина: — Засега това е всичко, до което съм се добрала.

— Благодаря ти, Джинджър. Пол, ти поемаш разследването. Какво мислиш? — Нина с облекчение забеляза, че се бе отърсил от апатията си, тя наблюдаваше проницателните му очи, които никога не пропускаха нищо. Може би наистина отдавна не беше се вглеждала в него. Беше му поникнала тридневна брада, която тя свърза с новата му приятелка. Мускулестото му тяло изглеждаше в идеална форма.

— Прегледах някои от показанията, взети от полицията на другата сутрин — започна той. — Майката, Сара де Биърс, е казала, че Джейсън не е прекарал нощта вкъщи. Напоследък живеел в града при едно момче на име Кени Мангър. Кени също не може да му осигури алиби, тъй като Джейсън е прекарал нощта другаде. С Уиш ще поговорим с майката, сестрата, съдружника във фирмата, Лео, или както там му е името, и с Кени, с когото ще започнем.

Гласът му не беше равнодушен, изглежда, се бе пооживил.

Обоснованата увереност на Джинджър подейства добре на всички. Изглеждаше невъзможно тя някога да е губила дело. А и Пол хвърли светлина върху начина нещата да се подредят и да не изглеждат толкова непреодолими. Той продължи:

— Точка трета е алибито. Джейсън няма такова, както и всички останали. Знам, че не е прието да разпитваме клиентите си, когато са виновни. А даже и да кажат нещо, ние не им обръщаме внимание. Това е добрият, стар американски маниер — не питай и не казвай нищо. Аз обаче трябва знам, щом съм решил да измъкна това дете. Ако Нина има намерение да отвърне на обвинението, да пледира за непредумишлено убийство или нещо такова, аз трябва да знам, за да мога да поставя верните въпроси.

— Ще ти кажа това, което той ми каза — отговори Нина. — Абсолютно поверително е. Джейсън твърди, че не е убил дядо си и аз му вярвам.

— Чудесно! Много по-приятно е да се опитваш да спечелиш едно дело, а не просто да го претупаш — каза Джинджър.

— Но има проблем. Той няма да ми каже какво е правил от петък вечер до събота сутрин.

— И ти все още смяташ да поемеш случая? — попита скептично Пол. — Това ни връзва ръцете.

— Засега можем да не обръщаме внимание на нещата, без които можем да минем. Аз се съгласих да поема Джейсън на предварителното заседание. Но ако и след това не ми каже нищо, ще се оттегля.

Около една минута никой не проговори. След това Уиш се обади развълнувано:

— Но това е толкова важно.

— Той казал ли е нещо в полицията? На майка си? На някой друг?

— Нито дума — отговори Нина. — Той се държи добре, Пол. Само на деветнадесет е, на възрастта на Уиш, но мисля, че е достатъчно зрял.

— Полицията се скъсва да търси колата на Куентин — каза Пол. — Както и извършителят да е стигнал до гробището, до бунгалото трябва да е карал колата на Куентин, поради което и тя е изчезнала. В тази кола има някакви улики, нещо, което ще идентифицира извършителя.

— Пол е прав. Телесните улики могат да проникнат от покрива до багажника — каза Джинджър. — Ще има и пръст от гробището. По шофьорската седалка, по волана, в багажника, навсякъде може да има фибри, косми, отпечатъци, нещо, което идентифицира шофьора.

— А защо, мислите, настоявам заседанието да се състои до десет дни? — каза Нина. — Идеята е полицията да не успее да открие колата.

— Евтина тактика — вметна Пол.

— Ако сме прекалено евтини за теб, вратата е ей там.

Както стенографираше, Сенди вдигна поглед и каза:

— Ей, престанете. — Тя изгледа и двамата. — Може ли да кажа нещо?

Нина престана да гледа гневно към Пол и каза с престорена любезност:

— Давай.

— Кой се е обадил в полицията?

Последва дълга, многозначителна пауза.

— От твоята уста, гадже… — изтананика Пол, подхилвайки се. Сенди изрита стола му и почти го събори.

— По всяко време, голямо момче. Аз ще бъда твоето гадже — отвърна тя.

— Знаеш ли, Сенди, че не бях се сещал за обаждането в полицията. Това само показва колко лесно можем да се изгубим в подробностите — каза Пол. — Извършителят е жена. Така всичко си идва на мястото. Джейсън прикрива някого. Майка си или сестра си. Ще трябва да се заема с това.

— Ето, мамо. Ти разреши случая. И Джейсън не е виновен — каза Уиш.

— А какво става със защитата? — не спираше Пол. — Cherchez la femme?

Всички се вторачиха в Нина. Тя се молеше да запази самообладание.

— Нека всеки да се захваща с работата си. За момента не можем да решим този въпрос. Нека не забравяме, че все още не знаем много неща. Той казва, че не го е извършил. Засега аз приемам думите му за чиста монета. Не забравяйте кои сме ние. Заели сме се с тежката задача да спасим свободата му, а може би и живота му. Ние сме единствените хора в цялата система на правосъдието, които му вярват. Срещу нас са изправени могъщи сили. Ние сме всичко, което той има.

— Не се тревожете, Нина. Ще го спасим — каза Уиш и тя видя, че думите й са го развълнували.

Пол естествено не се трогваше толкова лесно, просто гледаше през прозореца с празен поглед.

— Ей, Пол — каза Нина, след като другите излязоха, — трябва да ти кажа нещо, за да не поемеш по грешна следа. За обаждането в полицията.

Пол я погледна изненадано и каза:

— Мамка му.

Тогава тя му разказа за всичко, защото трябваше да го направи. За всичко, но не и за очилата.

20

Върху накриво закачената бележка на вратата беше написано: „Ще се видим по-късно.“ Уиш не й обърна внимание и силно заблъска по апартамента на Кени Мангър. Напразно.

— Какво ще правим сега? — обърна се той към Пол.

В отговор Пол седна на пода в средата на единственото снопче слънчева светлина, проникващо в мръсното фоайе. Уиш се присъедини към него.

Мина около час. Пол размишляваше върху много неща: цената на газта в Тахо (висока), начинът, по който го гледаше Нина тази сутрин (потайно), прическата на Джинджър Хирабаяши (преградна стена), Ким (още малко мечтания за легло с балдахин). Обзет против волята си от последното, той притвори очи и потъна в лека дрямка.

От време на време някой от обитателите на сградата се промъкваше край тях, като ги побутваше. Килимът във фоайето беше кафяв, Пол се любеше с Ким направо на пода.

— Ей, Пол.

Опита се да не обръща внимание на гласа. Разсъбличаше Нина, дрехите й разкриваха…

— Пол?

— Какво!

— Искаш ли да поиграем на карти или на нещо друго? — Уиш беше извадил тесте карти, перфорирани по средата.

— Не!

Измина цяла вечност. Левият крак на Пол беше изтръпнал. Той предпазливо отвори едното си око. Уиш, седящ на отсрещната страна на хола, го гледаше втренчено.

— Какво мислиш да правим?

Пол се изкашля.

— Идвал съм тук и преди — каза Уиш. — Няма проблем, нали? Само, моля те, не ме гони.

Пол бързо фокусира и двете си очи:

— Да те гоня ли? За какво говориш?

— Е, аз познавам Кени. Познавам и Моли, и Джейсън. Идвал съм в този апартамент, на купон. Миналата година, когато бяхме абитуриенти. Ти знаеш, че мога да бъда обективен. Не се тревожи за мен.

Пол се изправи, подпирайки се леко на вратата:

— За какво говориш?

— Ние всички учихме заедно в гимназията „Кит Карсън“. Не исках да ти казвам нищо, за да не решиш, че съм предубеден и няма да се справя с разследването — каза Уиш.

— Не ставай глупак. Защо поставяш така въпроса? Ако познаваш тези хлапета, това може само да помогне.

Той разглеждаше Уиш, изпружил тънките си крака, обути в конфекционни панталони, и се чудеше какво общо би могъл да има той с хора като Моли и Джейсън де Биърс:

— И ти си на деветнайсет, нали? И сте завършили заедно гимназията?

— Всичко е наред, нали? Аз просто ти казвам.

— Аха, но ми звучи налудничаво.

— Не съм луд!

— Тогава как викаш по мачовете?

Уиш го погледна по същия флегматичен начин, по който майка му понякога поглеждаше Нина. Дали беше предназначеното специално за бледоликите отношение на учения естествоизпитател към бръмбара, забоден с карфица, който се каталогизира като нелепо творение? Ако е така, не беше чудно защо заселниците се бяха опитали да ги избият.

— Хайде да започнем отначало.

— Добре.

— Ти познаваш клиента?

— Джейсън, Моли и Кени. С Джейсън и Моли бяхме четири години в един клас.

— Тогава се налага да те поразпитам.

Без да промени изражението на лицето си, Уиш показа, че приветства идеята.

— Пълен напред, сър.

— Защо не ми каза за това по-рано?

— Защото можеше да помислиш, че съм предубеден.

— За или против Джейсън?

— О, за. Джейсън е голяма работа.

— И сега ли? Разкажи ми за гимназията, Уиш.

Докато Уиш говореше, Пол си спомняше собствените си години в гимназията, смъртта на баща си и майка си, която се опитваше да опази семейството от тъмната страна на живота в Сан Франциско. И той, като Уиш, беше беден; а гимназията, изглежда, все още продължаваше да е голямото изтрезняване по отношение на онова, което действително се ценеше в американското общество: пари за подходящи дрехи, пари за къща, в която да поканиш приятелите си и тя да ги впечатли, пари, за да излезеш с момиче или за да си купиш кола.

Уиш нямаше пари и беше на път да се превърне в един от онези непохватни и вечно ухилени типове, които се шляят по улиците и никога нямат собствено мнение, толерантни, защото са абсолютно безобидни. Беше започнал работа на четиринайсет, поддържайки вместо собственика един клозет в търговската част на града. Отваряше в шест и половина сутринта. Никога не се беше домогвал до кръговете на известните и уважаваните. Мотаеше се наоколо, винаги снизходителен, когато някой разказваше все същите изтъркани и глупави вицове за индианци.

Джейсън и Моли са били в същия клас, но толкова далече от него, колкото и звездите.

— Около тях винаги се въртеше народ, тяхната компания. — Той продължаваше да разказва на Пол. — Джейсън играеше футбол. Беше преден защитник. През последната година постави рекорд в щата по дължина на паса. Всички мислехме, че ще постъпи в някой от колежите по Източното крайбрежие. Моли винаги беше начело на училищните игри, главна клакьорка и разни такива. Те и двамата получаваха добрите си бележки с лекота. А аз трябваше да работя толкова много.

— Умните хора учат, Уиш, макар че някои не могат да си го представят.

Пол познаваше добре хора като Джейсън. Неговият стар приятел и другар в катеренето Джак, бившият съпруг на Нина, произхождаше от средите на привилегированите и обикновено постигаше всичко толкова леко. Той разбираше нещата, които, погледнати отвън, невинаги изглеждаха толкова лесноразбираеми.

— Сигурно са им завиждали — каза Пол.

— Има хора, на които можеш да завиждаш. Но всички харесваха Джейсън и Моли. Те не бяха на онова ниво, където е възможна завистта. Те стояха над тези неща.

— Хм. А Кени? Какво беше неговото място? — попита Пол.

— Никой не го забелязваше, когато дойде. Мисля, че дойде през третата година. Беше по-слаб ученик, дори и от мен. Свиреше реге и се мотаеше със загубеняците. След това се пусна слух, че Кени е гений. Приказваха, че е постигнал толкова висок коефициент за интелигентност на тестовете, че направо не беше за вярване.

— А после? Стана ли по-популярен?

— О, не. Щом имаш мозък, направо си мъртъв. Стана още по-голям аутсайдер. Това беше по времето, когато започна да се прави на шут. След това и Джейсън, и Моли, а и другите започнаха да го забелязват. Но той всъщност не е шут, той е…

— Какъв е?

— От онези хора, които уж постъпват глупаво, но в действителност много добре знаят какво вършат. Той направи някакво изобретение и го приеха в Техническия в Калифорния, но той не се записа.

— Защо?

Уиш потърка палеца и показалеца си и погледна Пол многозначително.

— Пари ли е нямал? Би трябвало да са му отпуснали стипендия.

— Таксата му за обучение беше платена, но какво облекчение е да не можеш да си платиш спането. Майка му няма пари да го издържа. А той не би могъл да работи, защото програмата е доста натоварена, и би му било трудно да бъде сервитьор или нещо подобно.

— Това пък защо?

— Ще разбереш, когато го видиш.

— И така, миналата година ти си идвал тук на купон?

— Аха. Тогава видях за последен път Моли и Джейсън. Точно преди дипломирането. Имаше много бира и трева. Кени живееше сам вече повече от година. Тъй като всички останали все още живеехме с родителите си, бърлогата му се беше обърнала на пушалня и подходящо място да се правиш на лош. Дойде половината клас. Кени приготвяше напитките и въртеше джойнт. Бандата се забавляваше наистина добре, докато той пускаше самоделни пиратки по паркинга. Той се отряза като за световно. Обикновено не се напиваше, така че му стана доста зле. Той и Моли се бяха отделили.

— Тя гадже ли му беше?

— О, не. Не и Моли. На никого не е била гадже. Ходеше по срещи, но като че ли държеше само на Джейсън. А и Кени е загубеняк. Ще видиш. Но тя го харесваше, не знам защо. Джейсън и Моли го търпяха… Охоо, говорим за вълка…

През фоайето закуцука дребничко момче, наподобяващо буре, поставено на клечки, носеше чанта от магазин за деликатеси. Уиш стана и отиде да го посрещне, и да му помогне с торбата, докато Пол разтриваше стъпалото си.

— Това е Кени — каза Уиш.

— Здрасти. — Облегнат на вратата, Пол се опитваше да изглежда равнодушен, макар че му се искаше да подскача и да крещи.

— Почитания, господарю — каза Кени Мангър. Беше нисък, плещест и рус, носеше фланелка без ръкави, която му стигаше почти до коленете. Широките му рамене и дълги ръце странно контрастираха със слабите крака. На болните си ходила имаше сандали. Бродирана ямайска шапка на червени, жълти и зелени райета украсяваше голямата му глава. Погледът му беше ясен и язвителен.

— Почитания и на теб — отговори Пол. — Благодаря за бележката.

— Донесох обяд. Моли намина да ми каже, че ви изпращат от офиса на адвокатката. Как й беше името?

— Нина Рейли.

— Адвокат с цици — каза Кени. — Гадже с чанта. Видях я във вестника. Джейсън със сигурност я одобрява.

Той се зае да отключва резето и секретната брава — обичайните мерки за предпазване от неканени гости. Най-накрая вратата се отвори. Кени влезе пръв, куцукайки, последван от Пол, който също куцукаше и му се струваше, че участва в пародия на Монти Пейтън. Кени каза:

— Шефе, остави чантата ей там върху тезгяха. Добро момче. Днес ще оставя на мира твоята индианка.

— Ох, Кени.

— Да, шефе? — Кени светна лампите, след което прекоси дневната, стигна до един голям аквариум и почука по стъклото. — Аз съм, сладурчета — каза той на рибите вътре.

— Това не е шега. Джейсън наистина има неприятности.

— Мислиш ли, че не знам. Но вие, хора, ще го измъкнете, нали? Не е като наистина да е убил дядо си. Ей, време е за кльопачка. Хайде да ядем.

Той закуцука обратно към Уиш и извади от чантата пастърма, няколко франзели и двулитрова бутилка бира с джинджифил.

— Ще бъдете ли така добри да споделите обяда ми? — попита той с ефектен английски акцент. — Позволете ми да ви предложа Грей Поупън.

Докато Кени цвъркаше горчица върху хляба, без да спира да приказва, Пол се поогледа. Усещаше, че Кени не го изпуска от очи, но не можеше да улови погледа му. Той и Уиш си разправяха някаква история, станала на онзи купон.

Дневната, която Нина му беше описала, вече не беше същата. Диванът беше грижливо покрит с чиста индианска покривка в зелено и черно. В ъгъла беше поставен голям телевизор. Списанията с мацки бяха грижливо подредени върху масичка за кафе. Точно срещу телевизора, върху изцапания килим, имаше бамбуков стол. На стената висеше плакат на Боб Марли, до знаме на зелени, жълти и червени ивици. Пол се опита да отвори банята, но вратата се оказа заключена.

При посещението си след опита за самоубийство на Моли Нина беше забелязала прибори, химически принадлежности и разни други приспособления, които не беше успяла да идентифицира. Кени Мангър явно беше разчиствал и докарал подобие на дневна, лишавайки се даже от компютъра си.

— Да похапнем, татенце — провикна се Кени през стаята. Седнаха на високите столчета край кухненския плот, а Кени се правеше на любезен домакин познавач, показа им етикета върху бутилката, наля на всекиго по капка бира в картонените чашки, помириса я и опита, задържайки за малко глътката в устата си.

— Чудесна реколта, 1997-а — каза той и напълни догоре чашите, надигна своята и я изпи до дъно.

— Би трябвало да кажеш „според моето скромно мнение“ — каза Уиш. — Никога ли не си посещавал светски събирания?

Кени захапа един сандвич, отмятайки кичурите, паднали върху лицето му, подкани ги да го последват и те се нахвърлиха върху пастърмата.

Докато ядяха, Кени не спираше да бърбори. Пол не можеше да прецени дали е притеснен, или просто поласкан от посещението. Кени беше Робин Уилямс, но без таланта, плъзгаше се от тема на тема, без да успее да напипа смешната нишка. Вероятно хуморът дълго време беше служил за компенсация на неговия недъг.

— Откога живееш сам? — попита Пол между две хапки.

— Стегнете се, интервюто започва! — каза Кени с глас на официален говорител през пълната си уста. Изтри устата си с ръка, облиза устни, направи някаква гримаса и с декламаторски тон каза:

— Официално декларирам следното: преместих се тук преди две години, когато майка ми се премести в Уейлнът Крийк при новия си приятел. Кой би могъл да отхвърли подобно предложение: аристократично общество, в лицето на обслужващия ме стар чудак господин Ла Сю, моя многообичан хазаин, и от време на време блестящи посетители като вас. Наемът естествено е висок, но кой би се пазарил за такова качество? — Той посочи кухненския бокс. — Мъж като мен, вероятно е склонен да ухажва жените. За мен бе важно да имам местенце, в което да задоволявам ненаситната си страст, така че оттогава съм тук.

— Не си ли имал проблем с училищните власти? Тогава си бил едва на седемнадесет.

— Всеки държеше на своето, а аз бях почти на осемнайсет по това време. Следващия въпрос.

— Откога познаваш Джейсън де Биърс? — попита Пол, сдържайки раздразнението си. Кени беше изгълтал първия си сандвич и сега нагъваше втория. Уиш дъвчеше бавно, въртейки глава наляво-надясно между двамата, като че ли гледаше тенис.

— Откак съм тук. Изглежда, че съм го познавал цял живот. Изглежда, че сме пораснали заедно. Поправка. Той порасна.

Аз раста в различни посоки. Краката ми насам, а гърбът натам. Ай, ай, ай.

— Приятели ли сте?

— Обичам си дружките. Изхвърлям пачаврите. Тъпите парчета, вън на боклука! Повтори го три пъти и ще получиш още един сандвич.

— Не, благодаря, но ми позволи да ти платя този. — Пол извади банкнота от двадесет долара и Кени я прибра.

— Дружката ти има неприятности. Не си ли струва да говорим направо? — попита Пол.

— Вървя направо, говоря направо. И в двете не ме бива.

— Въпреки това имаш хиляда и шестстотин точки на общообразователния тест, както ми каза Уиш.

— Голям Шеф има голяма уста.

— Кени… — каза Уиш.

— Хиляда петстотин и деветдесет. Не си струва да се хваля с това.

— Къде беше в нощта срещу събота, когато беше убит Куентин де Биърс?

Кени издиша силно:

— Труден въпрос, няма що. Бях в Уейлнът Крийк на последната сватба на майка си. Аз бях кумата. Ще ви оставя сами да си представите на какво прилича младоженеца. Ай, ай, ай.

— Кой е телефонният номер на майка ти? — попита Пол, чудейки се, как е могъл Джейсън да живее при този мухльо, дори и временно.

След още няколко подканяния Кени му даде телефонния номер на майка си.

— Джейсън е живял известно време при теб. Защо?

— Просто искаше да се усамоти след смъртта на баща си. Харесваш ли Бийвъс и Бътхед?

— Не — каза Пол. — Какво чувстваше той към баща си?

Кени стрелна Пол, после бързо погледна настрани, но все пак излезе от ролята си и в първия момент му стана неудобно.

— Не съм запознат с подробностите.

Уиш се пресегна и го мушна в ребрата. Кени подскочи и тихичко извика.

— Сега отговори на Пол — каза той.

— Толкова съжалявам. Просто не мога да си спомня. Сигурно са се разбирали чудесно. Както по времето, когато той за малко не уби майка му. Инцидент, а може би не?

— Кога беше това? — Пол беше заинтригуван.

— Преди три години. Горката Сара. Горката, горката Сара.

— Смяташ, че той умишлено е предизвикал инцидента? — попита Пол, без да е сигурен дали трябва да вярва и на една дума, казана от Кени.

— Аха, аха, ахааа. — Сега той имитираше Гуфи, поклащаше глава с дебилна физиономия, а русите му коси се тресяха. На Пол му дойде до гуша.

— Джейсън ми каза за това — продължи Кени. — Всички обичат Джейсън.

— Спомням си, че наричаше Джейсън с някакво друго име — каза Уиш. — Не беше ли Феб? А на купона наричаше и Моли по друг начин.

— Артемида. Богинята на лова.

— Но и те, те наричаха по друг начин.

— Не, няма такова нещо — каза Кени, а челото му се ороси от пот. По някакъв начин Уиш беше успял да му свие сърмите. Пол изчакваше удобния момент, дъвчейки сандвич.

— Не трябва да ядеш прекалено много от това… — каза Уиш, обръщайки внимание на Пол.

— Онази дрога може да е била смъртоносна. — Това беше отправено към Кени. — Аха. Наричаха те Хаф или нещо такова. Защото ти правиш дрога. Каза ми го на купона.

— Никога не съм ти казвал подобно нещо, шефе.

— Беше пиян — отговори Уиш, разчитайки, че ще преодолее пропастта, зейнала между тях. — Мен можеш да ме дразниш колкото си искаш. Но не мога да понасям циркаджийските ти изпълнения, когато Джейсън има нужда от помощ. Или чакаш да се моля.

Но Кени остана безучастен. Премяташе небрежно ключовете си, като че те можеха да го предпазят от Уиш. Гледайки отстрани, Пол разбра, че Уиш има някаква власт над Кени. Може би идваше от физическото превъзходство на Уиш. Уиш беше едър, не можеше да се отрече.

— А какво ще кажеш за Моли? Все още ли си готов да умреш заради нея? — не се отказваше Уиш.

— Напълно отричам всичко това. Моли и аз сме просто добри приятели — отговори Кени.

— Като че ли — каза Уиш, но вече не изглеждаше толкова ентусиазиран.

Кени набързо изпи онова, което беше останало от бирата, оригна се шумно, което, изглежда, му подейства успокоително и каза:

— Мили Боже, ужасно съм закъснял. Трябва да отивам на маникюр. Бихте ли ме извинили, господа?

— Само още едно нещо, Кени — каза Пол. — Къде си прибрал цялата апаратура, която госпожица Рейли е видяла тук? Върху какво работиш сега?

Кени размаха пръста си пред Пол като метроном и каза:

— Не си точен. Това са два въпроса. Едно, две. Заседанието приключи.

Пол преценяваше разстоянието между пръста на Кени и собствените си зъби, чудейки се, дали да не го захапе.

— Онова, което той имаше предвид, е дали можем да отидем в задната стая, където държиш всичките си фойерверки и дрогата, Кени? — каза Уиш. Кени не можеше да се сдържа повече. Смъкна се от стола, разклащайки ключовете подчертано враждебно, заподскача на един крак около надраскания барплот, мърморейки нещо в стила на любимите си Бийвъс и Бътхед.

— Кени, какво е „захарна ракета“? — попита Пол, влизайки отново в играта.

Кени спря изведнъж по средата на изречението.

— Захарна ракета ли? — попита той. Маниерниченето му се изпари и грозноватото му лице се изопна.

— Защо искаш да знаеш? — попита той.

— Госпожица Рейли го е видяла върху една от твоите книги, преди да я скриеш. Какво е това?

— Какво е видяла? Моя книга? Не мога да си спомня такова нещо.

— Добре де, какво е захарна ракета? Ясно е, че си запознат с това понятие. Аз просто съм любопитен.

— Трябва да си вървите. Вече се уморих — каза той. Приповдигнатото му настроение изчезна така бързо, както се беше появило. Той бавно се върна на стола си до барплота и подпря главата си с ръце:

— Уморен съм. Толкова съм уморен. Сега се махайте.

Пол отстъпи и кимна към вратата. Веднага щом затвориха, чуха спускането на резето и превъртането на ключа.

— Заключи, залости. Какво прави той? — попита Пол, докато вървяха към паркинга.

— Това е просто неговият начин. Доколкото знам, не взема никаква твърда дрога. Можеш само да го съжаляваш. Много е умен, но същевременно адски загубен.

— Чудя се какво му е. Физически недъг, предполагам. Деформиран по рождение крак, който не е могъл да се коригира изцяло. Изглежда, заболяването е прераснало в психически проблем. Какво общо е можел да има Джейсън с него? Защо Моли е отишла на купона му?

— Мисля, че той е направил нещо за тях — каза Уиш. — Направил им е нещо. Иска ми се да мога да си спомня как го наричаше Моли през онази нощ.

— Хареса ми начинът, по който го извади от равновесие, Уиш.

— Добре ли постъпих?

— Да. И така, какво научихме?

— Наистина няма кой да потвърди, че Джейсън е прекарал онази нощ в апартамента.

— Точно така. Ще се обадя на майката на Кени, но съм сигурен, че той не лъже. Такива са правилата. Всичко трябва да се потвърди. Какво друго?

— Че Джейсън не се е страхувал чак толкова от баща си. Но той не е обвинен в убийството на баща си.

Пол запали колата.

— Накъде сме?

— Казино „Приз“. Лео Терънт го реконструира. Той е следващият в списъка. Интересно, колко сдържан беше Кени относно дрогата в задната стая.

— Голяма част от нещата вероятно са незаконни — каза Уиш и в гласа му се промъкнаха тънки нотки на ужас. — Както и фойерверките. Вероятно подлежат на конфискуване или нещо такова.

— От какво живее? Не учи в колеж. Семейството му няма пари. Изглежда, се издържа сам, макар че явно не сече монети.

— Това беше! Най-после си спомних. Той наричаше себе си „Лефест“ Това беше някаква игра между тях тримата. В училище изучавахме гръцката митология. Феб Аполон, Артемида и Хефест.

Казиното „Приз“ не беше затворено заради втория етап на реконструкцията. Обичайните му посетители изглеждаха напълно безучастни към ремонта, тълпяха се около масите за двадесет и едно, стъпваха весело по разпраните килими и пръскаха пари като конфети, като че ли за да подпомогнат общата бъркотия. Пол и Уиш с мъка си пробиваха път през тълпата, покрай редицата от шумни игрални автомати и рулетките с ловките крупиета. Уиш стана разноглед, нямаше двадесет и една и явно никога не беше влизал в казино. Временни конструкции обграждаха бара, скривайки работниците, които скрибуцаха вътре.

Барът, който от години се гушеше под един сламен покрив в псевдоиндонезийски стил, приютяваше и огромен аквариум с тропически риби. Сега аквариумът беше празен, по стените му личаха следи от мръсна пяна, а тръстиковият покрив беше превърнат в купчина слама, захвърлена върху пода, нямаше ги и напитките. Двама работници носеха пясък, внимавайки да не повредят наскоро полираната настилка.

Откриха Лео Терънт наведен върху някакви чертежи на мястото, където обикновено стоеше барманът. Когато видя двамата мъже, той се изправи и се приближи към тях с протегната ръка.

— Вие сте от офиса на Нина Рейли, нали? — каза той.

Пол представи себе си и Уиш. Трябваше да се запознае с единствения останал жив съдружник в „Де Биърс Кънстръкшън“, за когото Нина подозираше, че е любовник на Сара де Биърс. Досега Лео Терънт оставаше надалеч от смъртните случаи наоколо, но Пол беше толкова подозрителен по отношение на бъдещото му благополучие, колкото и Нина.

Въпреки това първото впечатление беше добро. Ръката, която поздрави Пол, беше силна и мазолеста. Лицето му бе слабо, кожата — загрубяла от годините, прекарани по строежите, а ръцете му явно умееха да си служат с чук. Лео беше работяга, а не човек, роден за началник.

— Може ли да говорим тук? — каза той задъхано. — След няколко минути имам среща с управителя. Цялата реконструкция, която Рей прави две години, се разпада на части. Не е укрепена. Трябва да поработим върху покрива и да укрепим противопожарната стълба.

— Няма проблем. Познавам управителя — каза Пол, — едва ли ще има нещо против, ако се видим по-късно.

— Познавате Стив?

— Как е жена му? А бебето? Отдавна не съм ги виждал.

— О, Мишел е добре. Видях я снощи. Айвън се е метнал на нея. Изглежда, че всеки момент ще проходи. Но откъде познавате Стив и Мишел? О, разбира се, вие работихте по случая Петерсън.

— Струва ми се толкова отдавна — каза Пол. — Сега, да не губим време. Нина иска да изясни няколко неща преди предварителното заседание.

— Както й казах, ще направя всичко, което е по силите ми.

Лицето на Терънт изглеждаше открито и честно. Пол реши да започне направо.

— Вие отдавна познавате семейство Де Биърс. Ако сме разбрали правилно, вие се интересувате от Сара де Биърс.

— Така е. Наистина обичам Сара. Отдавна я харесвам. Но едно нещо трябва да е напълно ясно — Лео пристъпи напред: — тя никога не ме е окуражавала. Беше съпруга на Рей и остана такава докрай.

— Разбирам — каза Пол. — Но предполагам, че след смъртта му отношенията ви са се променили.

— Не. Сара е полудяла около неприятностите на Джейсън. Аз също се тревожа за него. Познавам го от дванайсетгодишен и единственото, което мога да кажа, е, че в полицията явно са се побъркали, щом го обвиняват в убийство. Джейсън е чудесно момче. Може би се е случило нещо… сбиване или нещо подобно, не зная. Те и двамата имаха силни характери. Но убийство…

Гласът на Терънт заглъхна.

В съзнанието на Пол се надигаха толкова много въпроси, че му беше нужно малко време, за да ги подреди. Най-накрая каза:

— Засега само се предполага, че Джейсън е бил онази нощ на гробището и че е изкопал тялото на баща си. Все още нищо не е доказано.

— Но отпечатъци от пръстите му са открити върху лопатата, която е използвана… срещу Куентин — каза Терънт. — Четох за това във вестниците.

— Не е необходимо всичко да се е случило така, както пише във вестника — каза Пол. — Там има и други отпечатъци, които все още не са идентифицирани. Но ако за момент допуснем, че това е истината — едно момче, което е способно да извърши такова странно нещо, може да извърши почти всичко, нали?

— Не и Джейсън. Да нарани съзнателно Куентин? Не мога да го повярвам.

— Той обаче не е щастлив, нали? Какво го потискаше?

— Рей беше взискателен родител. Децата му трябваше да бъдат идеални. Привлекателни, умни, известни — всичко. Никога не ги оставяше на мира. И те наистина бяха дяволски безупречни, но той не можеше да види това. Страхотни деца са и затова ме болеше, когато виждах колко са нещастни. Рей винаги намираше някакви тъпи поводи да ги критикува. Никога не беше доволен. Така и не им позволи да пораснат и да отлетят, както обикновено се случва с децата. Правеше всичко възможно, за да предотврати това. Колкото повече растяха децата, толкова повече проблеми възникваха. Те започнаха да му се противопоставят. Вероятно Рей е бил възпитаван по същия начин. Това се предава по наследство. Мога да си представя как е било — каза Терънт, усмихвайки се унило. — Куентин беше страшен човек, мога да гарантирам за това. Дълго време беше педантично взискателен към Сара. Тя се опитваше да бъде подкрепа на Рей.

— Между другото, тя обичаше ли съпруга си?

— Не ме разбирайте погрешно, Сара се опитваше да бъде възможно най-добрата съпруга; но не, не го обичаше. Рей беше твърде арогантен. Сигурно сте чули за инцидента със Сара преди три години. Близнаците обвиняваха Рей, че не е подсилил достатъчно онази греда, и след това тръгнаха със Сара.

— Имаха ли основание да го обвиняват? Вие сте строителят — каза Пол.

— Със сигурност имаха. Но не мисля, че беше умишлено. Рей беше немарлив към по-голямата част от проблемите. А най-лошото беше, че никога не поемаше отговорност. Държеше се така, сякаш винаги Сара беше виновната и трябва да поеме всичко. Във всички случаи дотогава близнаците издържаха на терора, но след това започнаха да се държат така, като че ли го мразеха. Постъпвайки по този начин, те се доближиха до него. Той ставаше все по-груб и по-груб и нещата още повече се влошаваха.

— А вие? Какво стана с чувствата ви?

— След инцидента със Сара, се скарахме с Рей. Бях бесен. Тогава за пръв път проумях колко силни са чувствата ми към нея. Мисля, че и Рей го разбра, но не успя да накара Куентин да се раздели с мен. Куентин пазеше равновесието и държеше изкъсо Рей след този случай. Аз останах във фирмата заради Сара.

— Не разбирам защо не е напуснала Рей — каза Пол. — Изглежда ми мазохистично.

— Тя искаше да запази семейството. Но близнаците растяха. Тя нямаше да остане при него завинаги.

— Добре. Между другото, какви бяха отношенията между Рей и Моли?

— Лоши. Тя имаше остър език и не се съобразяваше с него. Той не можеше да го понесе, заемаше все по-крайни позиции и за двамата ставаше все по-зле. Но преди онзи ден в планината никога не бях виждал да я удря.

— Имате ли някакво предположение, защо Джейсън би изкопал…

— Добре. Сара сбърка. Тя искаше да приключи изцяло с погребението и то да бъде в тесен кръг. Всичко беше готово. Но Куентин не можеше да се върне от Сингапур. Имаше дизентерия, хранително отравяне или нещо подобно, и беше на легло. Не го изчакахме и продължихме. Когато се върна, беше решил, че нещо съмнително се е случило с Рей. Опитах се да поговоря с него, но той…

— Бил е упорит. Зная за това.

— Не искаше да слуша. За Бога, искаше сам да види Рей. Джейсън и Моли казаха на Сара — сега или никога. Или трябваше да се противопостави на Куентин, или да се остави да й се налага. Щеше да си има нов надзирател. Ако му позволеше да изровят Рей, никога повече нямаше да е способна да вземе самостоятелно решение. Убеждаваха я, че това е единственият начин да покаже на Куентин, че оттук нататък сама ще управлява живота си. Ето защо Сара се противопостави на искането за ексхумация.

— Струва ми се, че чух, че и вие сте били против ексхумацията.

— Така беше. Никога не ми се е доверявал напълно. Смяташе, че има шанс да раздуха някаква невероятна история около смъртта на Рей и нещата да се провлачат с години. Беше убеден, че аз имам нещо общо със смъртта му. Вероятно защото Рей толкова много ме мразеше. Бях изненадан, че Рей не прекрати договора си с мен.

Пол реши да остави този многозначителен коментар за по-късно:

— Какво се случи, след като Куентин разбра, че Сара и децата ще се противопоставят на ексхумацията? И защо тя промени решението си?

— Куентин разчиташе на старите номера и успя. Натякваше й непрекъснато, докато тя спря да се съпротивлява. Тук има нещо, което мога само да гадая. Започвам да мисля как ли е реагирал Джейсън. Трябва да е бил ядосан и да е решил да се противопостави на дядо си. Както ви казах, това е нелепа мисъл, защото Джейсън почти никога не се противопоставяше открито на Рей или на Куентин. Доколкото можеше, се опитваше да им въздейства по косвени начини. Но Джейсън е млад, силен, упорит и горд. Може да е решил, че е време Куентин да престане да върши каквото си поиска и да е отишъл на гробището, за да вземе тялото.

— Изкопал е тялото на баща си, за да ядоса дядо си? А после се е сбил с него? Някак не го виждам — каза Пол.

— И аз не мога да си представя да се бият. Не мога да си представя, че внукът удря дядо си над тялото на баща си! Отвратително е.

— Така ли виждате нещата?

— Ако Куентин е изненадал Джейсън, а Джейсън по някакъв начин го е победил, изглежда възможно да са се били. Но трудно може да се приеме. Джейсън уважаваше стария човек. Знаете, че винаги е по-лесно да се разбереш с дядовците, отколкото с родителите. — Раменете на Терънт се отпуснаха. — Харесвам Джейсън. Винаги съм го харесвал. Ходехме заедно на лов и за риба. Всичко това е прекалено отвратително за него, а какво да кажем за сестра му? А Сара…

Пол беше потресен. Примиреният със съдбата Терънт почти го беше убедил, че Джейсън е изкопал тялото на баща си и е убил дядо си. Трябваше да си напомни, че случаят все още не е приключил. Терънт стоеше търпеливо, явно за момент беше забравил за следващата си среща, ръцете му висяха отпуснати, чакаше Пол да продължи разговора.

Уиш слушаше, без да каже нито дума.

— Станало е, както е станало — каза Пол. — Нямам намерение да ви обиждам, но нелепата смърт на мъжете от семейството разчиства полето в бизнеса, нали?

Терънт стисна устни и каза:

— Добре разбирам, че е на шега. На практика, отдавна работя сам, но сега съм единственият останал съдружник.

— Различни интереси?

— Може и така да се каже.

Пол продължаваше да чака, но Терънт, изглежда, не беше в настроение да коментира различните си виждания за бизнеса с Де Биърсови, и мълчеше.

— Какво ще стане сега с компанията?

— Ами Рей остави своя дял на Сара, и аз вече говорих с нея да го откупя в рамките на две години, ако… ако всичко се оправи. „Де Биърс Кънстръкшън“ е частно акционерно дружество, което никога не е продавало акции чрез фондовата борса.

— А какво става с частта на Куентин? Той е основният акционер. Колко голям е неговият дял?

— Петдесет и един процента. Рей имаше тридесет процента, останалите са мои. Куентин не е променял завещанието, което направи преди години, оставяйки почти цялото си имущество на Рей. В случай че Рей умреше преди него, собствеността трябваше да се раздели по-равно между Джейсън и Моли. В момента нещата са доста объркани. Сара е започнала процедурите по легализирането и е посочена като изпълнител и на двете завещания. Аз управлявам целия бизнес, докато всичко това се изясни.

— Сара не е ли наела Нина за легализирането?

— Тя мисли, че Нина вече е прекалено заета — отговори Терънт с крива усмивка. — Надявам се, че ще успея да откупя дяловете на наследниците и на приятелката на Куентин…

— Коя е тази приятелка?

— Тя получава само един процент. Беше много ядосана, след като го разбра. Вероятно бих могъл да го откупя за петнадесет хиляди. Вече й направих предложение и я оставих да го обмисли.

— Значи Куентин е имал приятелка.

— Да. По времето, когато се запознахме, тя изглеждаше като всички интелигентни, млади жени, само дето не всички са така вкопчени в кариерата си. И двамата бяха много дискретни. Куентин се стараеше връзката им да не се афишира, макар че от дълги години беше вдовец и можеше да прави каквото си иска. Естествено всички знаехме за нея. Името й е Ким. Ким Вос. Само за минута, някъде тук е номерът й. Предположих, че ще поискате да поговорите с нея. Е, искате ли го?

Лео на няколко пъти се опита да постави листчето в ръката на Пол, чиито пръсти бяха омекнали. Изписаните цифри съживиха болката и обидата в сърцето му. Той с усилие успя да го хване. „Аз съм старомодна“, беше казала тя с дрезгавия си глас. А той беше вярвал на всяка една нейна дума.

Това беше внезапен удар под пояса, Пол не можеше да диша…

— Струва ми се, че е по-добре да седнете — каза Терънт. Той домъкна един стол от бара. — Ето тук.

— Казах ти да внимаваш с пастърмата — каза Уиш. — Сега ще донеса малко вода.

На Пол му беше студено и му се гадеше.

21

— Здравей, Ким.

Тя обви ръце около врата му и го целуна дълго и разтърсващо.

— Картината е толкова изискана. Колко мило от твоя страна. Поставих я на видно място. Ела да видиш.

Те отново вървяха към студиото и Пол отново гледаше картините й. Малкият, пъстър акварел на Милър, който й беше изпратил, висеше съвсем сам на стената, водеща към вътрешния двор. Той с горчивина си спомни цената му.

Картините й, които по-рано беше гледал през розови очила, сега му се струваха груби и себични. Истинска художничка ли е, или не? Вече не знаеше. Чувствата му, лишени от магията, също не бяха толкова силни. Беше останала само похотта. Тя беше фалшива, лъжеше, а може би и криеше нещо.

В момента самият той се чувстваше груб и себичен. Ким беше част от два негови случая, които трябваше да изясни, но преди това искаше да получи онова, което смяташе, че му се полага.

Ким носеше дълга жълта рокля, която подчертаваше стройните й крака и фините боси ходила. Излъчваше сладост и желание. Очите й блестяха върху загорялото от слънцето лице. Той я смъкна на килима, близо до канапето, а тя му позволи да я гали от главата до петите. Ръцете й се движеха по тялото му твърде умело, забеляза той. Той издърпа грубо роклята й и постави ръката си между краката й…

Бедрата й се сключиха като Сцила и Харибда.

— Все още е твърде рано, любов моя — прошепна тя.

Той премести ръката си върху крака й и каза:

— Хайде да се любим. Сега.

— Ще видим. Хайде първо да пийнем по нещо.

Той я притисна още веднъж до себе си, пак грубо, но тя се изплъзна от прегръдката и каза:

— Лошо момче. Ела.

Подскочи с лекота и му подаде ръка, но той не помръдна, мислейки: „тя никога няма да стигне до края; сега пак ме прави на глупак“ Все още я искаше, но по някакъв нов, противен начин.

Мислите му пронизваха съзнанието: аз съм по-силен от нея. Знаеше, че трябва да се овладее, преди да е направил нещо, за което да съжалява.

Изражението върху лицето му трябва да я беше предупредило, че му е омръзнало. Тя се отдръпна, а усмивката, която трябваше да го заслепи, му помогна да възвърне в някаква степен контрола над чувствата си.

— Казах ти, че съм се обрекла на безбрачие, Пол.

— Как ли пък не.

— Истина е. Харесвам мъжете, но нищо повече. Предпочитам свободата пред страстта.

— Какво трябва да означава това?

— Не мисля, че ще разбереш.

— Претенциозни дрънканици на евтина мръсница — каза Пол.

Тя прехапа устни, поглеждайки го учудено.

— Куентин де Биърс.

— Ох. Това ли било? — Гледаше го спокойно и ведро без следа от изненада. Притежаваше дяволско хладнокръвие. — Имам нужда от една цигара. Хайде, Пол, не ставай дете. Можеш да си тръгнеш или пък остани. Избирай.

Седяха на двора, тя приготвяше мартини, умело и грациозно, както предния път, но представлението не го развълнува, а вкусът му се стори същия, както преди да я срещне — като препарат за химическо чистене. Ким запали къса пура, издухвайки дима със замислено лице.

Липсата на реакция от нейна страна и растящото му любопитство го поохладиха. Ако намерението й беше да го цивилизова, беше успяла. Свещите горяха. Нощта беше безлунна, но изпълнена със звезди. От дървените въглища на грила лъхаше лека топлина.

— Ти ме заблуди. Излъга ме, че си сама, излъга ме за твоето изкуство.

— Имаш ли дори бегла представа колко е трудно да се пробие в света на изкуството, Пол. Особено за жена без препоръки и връзки. Почти невъзможно. Но аз опитвам. Аз съм много добра художничка, Пол. Зная го. Един ден ще бъда известна.

— Продала ли си някога нещо? Дори една картина?

— На Куентин. На теб. Как разбра за Куентин?

— Работя за защитата на Джейсън де Биърс.

— О, разбира се. Би трябвало да има следовател.

— Как ще ми обясниш всички онези глупости за галериите или за колекционерите в Сингапур? Аз проверих. Никой от агентите, с които говорих, не е чувал за теб.

Ким се усмихна, топло и ясно:

— Представих ти историята така, както ми я представи на мен Куентин.

— За какво говориш?

— Срещнах Куентин преди четири години, когато дойдох в Тахо. Тогава живеех в неугледно бунгало, с развален водопровод и лошо осветление. Непрекъснато рисувах. Запознахме се в един зимен ден на панаира на изкуствата в Тахо Сити. Той похвали картините ми и ме покани на вечеря.

— Какво намерихте един в друг?

— Куентин беше самотен. Нуждаеше се от компанията на жена, с която да може да говори. Моите мотиви бяха ясни — бях останала с тридесет и пет долара.

— И стана негова метреса.

— Метреса. — Тя се замисли. — След смъртта на жена си Куентин наистина си е търсил метреса, но не е открил. Харесваше младите жени, но те се интересували само от парите му и не умеели да се грижат за него. Проблемът е, че професията „метреса“ вече не съществува. Куентин е търсил някакъв анахронизъм.

— Открил е теб.

— Той ме опозна. Реши, че компанията ми му харесва, а и виждаше, че съм без пукната пара. Искаше му се да ми дава пари, но се страхуваше да не ме обиди, като ми предложи да ме издържа в замяна на изключителната ми компания. Следващия път, когато се върна от Сингапур, ми каза, че бил взел няколко мои картини със себе си. Каза, че познавал някакъв собственик на галерия, даде ми някакви фалшиви разписки за картините, които уж били продадени на богат китайски колекционер. Даде ми парите. Аз бях много благодарна… — Тя се засмя със своя специфичен дрезгав смях и дворът се изпълни с веселие. — Бях получила твърде добра цена. Това продължи около две години. Един ден ми позвъни един „колекционер“ — местният боклукчия, забавно нали? Видял картините ми на сметището на Кеунтин, но решил, че вероятно е станала някаква грешка. Името ми било изписано в ъглите и той ме намерил в телефонния указател. Милото старо копеле не е знаело какво да прави с картините ми и просто ги е изхвърлило.

— Това друга история ли е, Ким? Защото…

— Истинската. Кълна се. Всяка дума. И така трябваше да реша какво да правя. Куентин беше свиня, но пък аз бях свикнала да живея приятно. Просто не можех да му кажа, че зная всичко и се отказвам от парите му, а и той не заслужаваше да се отърве толкова лесно. Никога не му казах за обаждането. Той продължаваше да ми дава пари, а аз засипвах „сингапурския си агент“ с картини. Правех си доста шеги с тях. Пръсках бои върху големи платна, всеки път в различни тонове, хвърлях отгоре пръст, клечки, листа, изобщо всичко, което можех да намеря през съответния ден в градината. После ги размазвах с метлата и казвах на Куентин, че работя върху една серия, която нарекох, „Вариации на синхронността“ „Създаването“ на всяка „вариация“ продължаваше около пет минути. Той играеше своята игра — аз моята. Между другото продължавах да рисувам сериозно и се опитвах да пробия на пазара в Сан Франциско. И двамата бяхме доволни.

— Вие сте се мамили взаимно.

— Аз играех, Пол. Играта е важна за творческите личности. Но освен това е едно от онези неща, които управляват взаимоотношенията. Мисля, че разбираш колко важна може да бъде тя за някои хора. — Тя изпи чашата си до дъно. — Обичаш ли риба меч? С ким и лимон е страхотна. Ще останеш, нали?

— За нищо на света не бих изпуснал останалата част на приказката.

Поуспокоен, Пол метна рибните филета на скарата, а тя му разказа за детството си в едно неописуемо ранчо, близо до Албъкърки. Още я желаеше, но сега виждаше и другата част от нея, за която дотогава не си бе давал сметка. Вероятно мъжете в живота й са се интересували само от секса. Може би затова тя потискаше инстинктите си.

Те завършиха със сирене и портвайн. След това Ким приближи стола си до неговия и седна с лице към него.

— Може би се чудиш какво сме правили с Куентин, след като толкова упорито отказвам да правя любов? Вечеряхме. Той ми разказваше как е минал денят му, за проблемите с профсъюзите и съдебните дела, за тромавите подизпълнители. След това ме къпеше, а аз го масажирах. Понякога му позирах и той ми правеше снимки. После го рисувах. Имам няколко негови портрета. Той много обичаше да се гледа отстрани.

Пол се почувства объркан.

— Куентин беше импотентен. Онова нещо го имаше само за украса, не можеше да направи нищо с него. Устройвахме си разни глупави игри. Той беше смешен.

— Говорили ли сте за смъртта на сина му?

— Само веднъж, след като се случи. Куентин беше потресен до мозъка на костите си. Беше бесен и искаше реванш. Смяташе, че неговият съдружник има нещо общо с това.

— Лео Терънт?

— Да, Лео. Повече не съм говорила с него за това. Каза, че за известно време няма да идва да ме вижда, а след няколко дни прочетох във вестника за смъртта му. — Изражението й беше сериозно. — Бях привързана към него. Бедният Куентин. Не умря добре.

— Ти ли го уби?

— Чудех се кога ще ме попиташ за това, Пол. Всъщност имаше защо да го убия.

Пол подскочи, събаряйки стола. Тя не помръдна.

— Бих го убила, за да разчистя пътя за теб. Той беше пречка за нашата любов и…

— Проклета да си, Ким! Карала ли си се с него? Той изостави ли те, отказвайки ти издръжка? Мразила ли си го заради номера с картините ти?

— Не. Куентин беше моят покровител. Приятел. — Тя премести стола си, за да може да вижда лицето му. — Съжалявам, че умря. Заради него и заради себе си. Защото сега имам неприятности. Куентин ми остави малко пари, които ще ми стигнат за няколко месеца. Имам нужда от нов покровител.

— Така ли му казваш на това? Покровител, а? Как мислиш, че ще намериш някой друг, който хем да се грижи за теб, хем да не иска мръсни работи?

— Вероятно няма да е лесно. — Тя потопи леко показалеца си в соса в чинията си и го облиза с бавно, възбуждащо движение на езика. — Не предполагам, че ти ще проявиш интерес.

Пол поклати глава и почеса брадата си. Усмихна се. Тя отново го беше изненадала:

— Аз? Предлагаш ми да стана твоето сладко деденце? Бъди малко по-конкретна.

— Мога да се задоволя с около три хиляди на месец.

— И какво получавам в замяна?

— За това можем да се споразумеем.

— Баня, масажи, вечеря и безкрайни разходки наоколо?

— И компанията ми. Изглежда, ти харесва.

— Да. Но това не ми е достатъчно.

— Аз не искам да се обвързвам.

— Конкретизирай се.

— Съпружеският инстинкт ще се прояви и ще ни обсеби. Ще се влюбим. Ти ще ме ревнуваш от всички. Аз ще се чувствам ужасно, когато не си тук. Ти ще искаш да се оженим. Ще се караме. Ти ще решиш, че съм твоя собственост. Аз ще преспя с друг, за да ти покажа, че не съм. Това е модерната любов в Америка, нали?

— Не, за мен не е така.

— Лъжеш се. Аз не мога да живея по този начин. Не бих могла.

— Ти си невероятно цинична. Не те разбирам и това ме безпокои.

— Не съм цинична, Пол. Просто стоя над тези неща. Нищо не мога да направя. Аз живея по този начин. Това е обратната страна на таланта, с който съм надарена. Превръщам инстинктите си в изкуство, използвам физическата енергия за творчески цели. Безбрачието е извор на страстта, която влагам в творбите си. Все още не ме разбираш, нали?

— Звучи като празни приказки, но знам, че говориш сериозно. Смяташ, че имаш талант и в името на този талант си готова да жертваш всичко — доброто мнение на другите за теб, нормалните взаимоотношения, всичко, което за другите хора има смисъл. Но има един проблем — засега ти си единствената, която виждаш този талант. А ако никой никога не го забележи? А ако ти грешиш?

— Признанието е хубаво нещо. Но аз ще продължа, със или без него.

Тя гледаше през него, някъде към кактусите, с крака, удобно свити върху стола и кристална чаша пред себе си. На слабата мъждукаща светлина изглеждаше като еталон за жена — цялостна и загадъчна в своята завършеност. Пол разбираше само едно: тя не би допуснала нито него, нито който и да е друг мъж до единственото, което според него имаше значение.

— Не искам да те разочаровам, но не мисля, че мога да си те позволя. Нещо ми подсказва, че ще се оправиш. Продай Милър.

— Не бих си го и помислила. Хайде, Пол, за не повече от две години.

— Нищо не мога да направя.

— Жалко — каза тя.

— Милър може да ти послужи за пример. Напомняш ми за него. Дълго време е бил издържан от Анаис Нин.

— Точно така. Вероятно без нейната помощ едва ли е щял да публикува някога.

— Но той е оценявал това. Обичал я е и я е чукал. Ти не го оценяваш.

— Наистина ли? Мислех, че харесваш мен и моето изкуство.

— Просто се опитвам да ти смъкна гащите.

Тя се изсмя нервно. Изглежда, той не можеше да я засегне.

— Ти явно мислиш с фалоса си, Пол — каза Ким и допи питието си.

— Всъщност съм частното ченге, носещо призовка — отговори той. — На единадесети септември в съда. Не съм сигурен дали ще те извикат като свидетел, но е по-добре да си подготвена. Тя пое призовката и прочете ясно отпечатаното съдебно известие с интерес.

— Повярвай ми, не съм убила Куентин. Нямам алиби естествено…

— Естествено. В случая „Де Биърс“ никой няма алиби. Добре дошла в отбора.

— За теб трябва да е твърде странно, че съм едновременно свидетел в случая с Ана и толкова близо до Куентин. Това трябва да е пример за синхронизация — вариация на синхронността. Може би тази претенциозна фраза все пак има някакъв смисъл.

„Което не бих могъл да кажа за картините ти“, мислеше си Пол. Той стана. Чувстваше се като пребит.

— Благодаря за вечерята.

— Не спирай да идваш. Поне за известно време.

— Само че ще спра. Наистина. Ти си заета. А и не можеш да ми дадеш онова, което искам.

— Какво всъщност искаш, Пол?

— Нещо истинско. Искам да бъда обичан. Това искам. Не ме изпращай.

— Надявам се да намериш това, което търсиш.

Пол поклати глава:

— А аз се надявам заради теб, че следващият, който ще почука на вратата ти, ще се е наял здравата и ще е с измръзнали топки.

Докато караше към шосето, се обърна и погледна белите стени на къщата. През всичките тези години, в които разпитваше хората и се ровеше в живота им, той беше срещал малцина, които да не може да разбере. За него Ким беше непроницаема. Беше свързана и с двата случая, но той не мислеше, че е убила някого. Тя беше откровена с него, но колкото повече говореше, толкова по-малко я разбираше.

Лъжеше ли, беше ли фалшива? Беше ли свързана по някакъв начин със смъртта в семейство Де Биърс? Вече не беше сигурен, но сега поне знаеше едно, че тя не е за него. Той искаше да бъде обичан — толкова просто и естествено желание. След два развода и дузина връзки все още не беше открил онова, което търсеше. Беше спотаил надълбоко мъката си, там, където рядко се осмеляваше да достига и където се спотайваха най-съкровените му чувства.

Върна се в „Сийзърс“ към десет, облече спортен екип и слезе във фитнес салона. Четиридесет и пет минути по-късно краката му отмаляха, болното му рамо прещракваше, гърбът го заболя и той се върна в стаята си. Тренировката беше възвърнала обичайната му жизненост, разсейвайки мъката. „Когато се съмняваш, просто поиграваш“ — помисли си той. Римата му напомни за Ал Баруки и навика му да се изразява в рими.

Влезе в банята, хвърли шортите в коша за пране, пусна душа и се отпусна под горещата струя. Все още не можеше да си изясни ролята на Ким и в двата случая.

Нямаше в какво да я подозира. Единствената й връзка със смъртта на Ана Мийд беше като очевидец. А ако историята за Куентин беше вярна, със смъртта му тя беше изгубила кокошката със златните яйца. И нещо по-важно, тя имаше една-единствена страст в живота си — да се утвърди като художник. Нищо друго не я интересуваше, нямаше чувства и това я бе направило цинична. Донякъде й се възхищаваше, защото тя знаеше какво иска и се стремеше да го постигне, но амбицията й изглеждаше обречена. Колко велики художнички имаше? Мари Касат? О’Кийф? Фрида Кало? Не можеше да се сети за други. Какъв шанс имаше Ким? Почти никакъв. Той сапуниса и изплакна косата си. Нямаше късмета да се е родил четиридесет години по-рано, когато жените изобщо не са надигали глава, за да сервират някоя не особено приятна изненада.

Излезе от банята и видя, че червената лампичка на телефона свети. Натисна бутона, беше съобщение от Хелоуел: „Относно Ана. Сержант Чейни е открил нещо за колата. Преди три години е била регистрирана на името на Хосе Маркес. Той отдавна е напуснал този адрес и в момента няма кола, регистрирана на негово име. Продължаваме да го търсим. Нашите лаборанти продължават да обработват колата. Благодаря, Пол. Скоро ще го пипнем.“

Пол вече беше до масата на балкона. Извади полицейските рапорти за смъртта на Куентин де Биърс. Чувстваше се напрегнат, двата случая прекалено много се вплитаха един в друг.

Той откри свидетелските показания, които търсеше. Градинарят на Де Биърс, който беше видял Куентин да говори със Сара на ливадата в деня преди смъртта му. Джо Маркес.

Вече беше късно, но какво от това? Хелоуел никога не спеше. Все още на мястото си, с капеща мокра коса, той набра номера.

— Хелоуел.

— Пол ван Уегънър е. Току-що получих съобщението ти.

— Добра новина, а? — гласът му беше сънлив.

— Така мисля. Особено след като и двамата познаваме този човек. Макар че ти може да не си го виждал. Слушай внимателно. Този човек е градинарят на Де Биърс от години насам. Ти ни изпрати свидетелските му показания.

— Сериозно ли?

— Сериозно.

— Сега разбираш колко съм изостанал в подготовката на предварителното заседание следващата седмица. Не зная дори кои са собствените ми свидетели. При показанията му има ли домашен адрес?

— Със сигурност.

— Колко е малък светът.

— Ще го прибереш ли?

— Трябва да помисля. — В паузата, която последва, Пол чу женски глас, който питаше нещо.

— Това не е ли Нина?

— Всъщност, да.

— Кажи й, че утре трябва да я видя.

— Разбира се. Пол, веднага щом го приберем, той ще млъкне и ще си наеме адвокат и ние може никога да не научим нищо за Ана. Мисля, че е по-добре първо да го проверим.

„Говори за Ана, сякаш е жива, сякаш просто е изчезнала“, помисли си Пол. На Нина едва ли й харесва.

— Тази седмица ще съм ангажиран със защитата на Де Биърс и няма да мога да напредна много по този въпрос. Имай го предвид — каза Пол.

— Доколкото обвинението на Де Биърс е поверено на мен, имам същия проблем. Всичко е наред, Пол. Чейни е зад гърба ти. Ти ни даде време да отдъхнем, но вече е време да се действа според закона.

— Освобождаваш ли ме?

— Трябва.

— Мисля, че все още не е подходящо да се намесва полицията. Някой плати на Ал Баруки да напусне страната. Маркес може да направи същото, ако някой му подшушне нещо. А обикновено изтича информация.

— Не мога да ограничавам повече случая до нивото на частно разследване, Пол.

Пол разбираше. През дългите години на детектив в отдела за убийства той се беше възмущавал много от намесата на частните детективи. Но се беше захванал със случая и искаше да го завърши. Искаше да разбере защо е умряла Ана Мийд, а единственият човек, на когото можеше да позволи да се намесва, беше самият той.

— Мога да намина към Маркес във връзка с другото разследване.

— Да, така може — отговори Хелоуел.

Това беше мълчаливото съгласие, от което Пол се нуждаеше.

— Не задържай Нина дотолкова късно и тя е претоварена с работа — каза той. Затвори, поздравявайки се за своята сдържаност. Преди да заспи, премисляйки отново деня си, разбра, че се чувства засегнат не заради разговора в белия двор на Цирцея, а от привързаността на Нина към Хелоуел.

22

В петък сутринта Хичкок събуди Нина, като скочи в леглото й и облиза няколко пъти лицето й, преди тя да успее да вдигне ръце и да се защити. Киселият му дъх я изненада и тя инстинктивно затвори устата. Докато си миеше зъбите, в банята влезе Боб, за да й каже, че днес е неучебен ден.

Учителите в Америка се бяха примирили със скандално ниското си заплащане, но бяха извоювали чрез профсъюзите правото си да работят едва 180 дни в годината. Тя лично ги беше преброила върху училищния календар.

Колкото повече се бавеше с намирането на къща, толкова повече се засилваше напрежението и обхващаше всички. Дори Сенди й го беше казала направо, обвинявайки я, че явно умишлено бездейства, след като не отиде да види къщата, която тя, с много усилия, най-после беше намерила.

Ако ставаше въпрос за неща, които отдавна чакат разрешение, тя имаше огромна купчина от документи върху бюрото си. И ако не се заемеше скоро с тях, щеше да се наложи да проведе археологически разкопки. Имаше поне шест срещи плюс случая „Де Биърс“ в понеделник, а Боб питаше дали ще отидат да поиграят боулинг.

— Добре — каза тя. — Сутринта ще вземем някакъв филм, който ще гледаш в библиотеката до офиса ми, след това ще си взема работа за вкъщи, така че следобед ще можеш да излезеш с колелото. А довечера може би ще успеем да поиграем боулинг.

Смяташе да прегледа досиетата в леглото, след като Боб си легне. Как беше озаглавил биографията си Греъм Грийн? „Начин на живот“, ето това е…

„Разбира се, мислеше тя, докато се бореше с чорапогащника си, предната вечер беше прекалила. Беше ходила у Колиър. Начин да прекараш вечерта…“

Беше позвънила на Колиър, по изключение го намери вкъщи и си изпроси поканата. Апартаментът му беше истинска бърлога, подът беше зарит с документи и книги, по ъглите имаше прах, а мивката сивееше от плесен и разсипано кафе. Едва се сдържа да не измъкне прахосмукачката и да почисти всичко.

Седнаха един до друг на дивана и тя му разкри всичко, прекъсвана два пъти от телефонните обаждания от полицията и от секретарката му: как се е надявала изкачването на Талак да предизвика нещо между тях, как според нея те много си приличат и наистина биха се разбирали; колко много харесва чувството му за хумор и разговорите им по най-различни теми; и как всички тези надежди и интереси се провалят поради общата им небрежност. Усети, че говори като адвокат, регулираше тембъра си, подбираше внимателно думите си, без да е доволна от обмислените технически похвати и дикцията си. А той изглеждаше невероятно далечен. Какво повече би могла да направи?

Проблемът беше, че и двамата бяха твърде предпазливи. Тя не можеше да му покаже спонтанните си чувства, ако и той не беше готов да откликне емоционално.

— Имаш ли нещо за пиене? — попита тя, мислейки си гузно, че биха се разбрали доста по-добре, ако си пийнат малко.

— О, Боже, съжалявам — каза той и донесе от кухнята две бутилки минерална вода. Ето защо разговорът протичаше така — студен, трезвен, пропадащ с всяка секунда.

Колиър започна добре, разказвайки й колко много му се иска също да обича живота, но когато разговорът засегна кандидатирането му за окръжната прокуратура, около което имаше проблеми, той стана апатичен. Беше загубил важно дело и се страхуваше, че това ще затрудни избирането му. А и работеше усилено със сержант Чейни и Пол върху случая със съпругата си. Той наистина мислеше, че е възможно да се открие шофьорът. А и обучаваше новата помощничка в офиса, Барбара Бенинг. А сега и случаят с убийството на Де Биърс… Всичко това ги накара да млъкнат и да си спомнят, че са противници в делото, и че трябва да внимават какво говорят. Колиър отчаяно се нуждаеше заседанието по делото Де Биърс да мине без засечка, а нейната работа беше да представи случая като достатъчно объркан, за да накара съдията да вдигне ръце и да го прекрати.

За Нина имаше и допълнителен проблем. Тя знаеше нещо и беше длъжна да му каже, ако искаше да бъде толкова честна и пряма, колкото очакваше да бъде той при подобни обстоятелства. Трябваше да каже и на него, и на полицията. Само че тя не мислеше да казва на никого за очилата, освен ако не трябваше да се закълне, под страх от лъжесвидетелстване.

— Нищо повече няма да се случи между нас, нали — каза тя накрая. — Два влака, разминаващи се в нощта и това е всичко.

— Около Коледа напрежението ще отслабне.

— Но сега е едва септември! За Бога, Колиър, нека да оставим обвиненията там, където им е мястото. Ако аз не те привличам, просто ми кажи.

— Напротив, Нина, привличаш ме. — Изглежда, за да подсили думите си, той най-после я докосна, погали косата й и спусна ръка по врата й.

— Не те моля да живеем заедно или да се женим, Колиър. Просто искам да…

— Зная, Нина. — Той въздъхна уморено. — Не мога да разбера що за късметлия съм, щом съм предизвикал интереса ти. Не го заслужавам. На теб ти харесва образът, който виждаш в съда. Но я ме виж сега. Огледай се наоколо. Срам ме е, но все още нямам стимул, за да се стегна и да се опитам да те спечеля. Вниманието ми е обсебено от толкова много неща. Не би било честно да ти давам аванси.

— Хрумвало ли ти е някога, че любовта стимулира? Благодарение на нея бихме имали време и енергия за всички останали неща.

— Ти си чудесна — каза Колиър, продължавайки да гали косата й, но погледът му блуждаеше, а гласът му беше вбесяващо апатичен. Тогава Нина взе изненадващо решение. Тя бавно разкопча блузата си и я свали. Наведе се към него, обви ръце около рошавата му глава и нежно го притисна към себе си.

— Помниш ли, когато ме целуна в планината? — попита тя тихо.

Той реагира, както би реагирал всеки очарован мъж. Прегърна я и започна да целува гърдите й, а тя затвори очи и се опита да не мисли. Лежаха един до друг на дивана и нежно се целуваха. Очите му бяха затворени. Тя усещаше лекото му, топло и равномерно дишане над лицето й.

— Колиър. Колиър? — прошепна тя. Устата му беше леко отворена.

Той спеше.

Тя тъкмо се измъкваше на пръсти, когато телефонът отново иззвъня и го събуди. Той започна да говори с Пол, като й посочи с ръка да се върне на дивана. Лицето му беше засрамено.

Тя промърмори нещо и изчезна. Беше разбрала, че просто няма смисъл…

В единадесет и половина преди обед Нина седеше зад стъклената преграда, очаквайки Джейсън. Целият затвор миришеше на понички. Зад пазача, който прегледа служебната й карта, тя виждаше помещението, в което бяха разположени килиите и задържаните, които си бъбреха нехайно. Дори и в затвора, всекидневният живот продължаваше.

След няколко минути доведоха Джейсън. Той наведе глава, за да влезе през ниската врата и изпълни кабинката с ръста си. Някак бе успял да среше косата си и да се изкъпе. Тя си спомни, че задържаните имат право на душ два пъти седмично. Може би днес беше такъв ден.

Въпреки че лицето му беше бледо и угрижено, той не приличаше на наплашеното момче, което тя очакваше да види. Пред нея стоеше един млад мъж, който излъчваше уравновесеност и зрялост. Нина въздъхна с облекчение, вече нямаше усещането, че ще защитава дете. Тя осъзна, че все повече го харесва.

Джейсън се бе запознал със съдържанието на всички документи и около час и половина обсъждаха предстоящото предварително заседание. Нямаше да се налага той да дава показания.

— Кой е съдията?

— От градския съд на окръг Алпин. Обикновено е Флеърти, от нашия съд, но сега е отстранен, защото е познавал дядо ти.

— Той може да даде на новия съдия преднамерени сведения.

— Не. Това е недопустимо.

— Може да съм млад, но някои неща ги разбирам. Целият град е убеден, че аз съм го направил. Вестниците непрекъсната пишат по случая. Дядо ми познаваше всекиго, който има някакви пари тук. Дори и съдията от Алпин ще е подочул нещо.

Джейсън изгуби самообладание само веднъж, когато стана въпрос за семейството му. Той не желаеше майка му и сестра му да свидетелстват, но Нина не можеше да му обещае, че ще избегнат това.

— Така можем да противодействаме на обвинението — обясняваше тя. — Не бива да пропускаме и най-дребния шанс да отхвърлим колкото се може повече от основните обвинения, дори ако се наложи Сара и Моли да бъдат намесени. Между другото, и двете получиха призовки от прокурора. Това не означава непременно, че ще ги разпитват, но има такава възможност.

— Но те нищо не знаят — избухна Джейсън, сви юмруци и удари по стъклото в изблик на безпомощност.

— В това отношение нямаме никакъв избор. Сега се успокой. Овладей се. Трябва да ти кажа нещо, което едва ли ще ти хареса.

Той отпусна ръце. Наклони глава и няколко минути диша дълбоко. След това отвори очи и каза:

— Готов съм.

— Аз искам да те защитавам, но като имам предвид малкото, което ми каза, едва ли ще успея. Трябва да ми помогнеш, Джейсън. Трябва да ми кажеш дали прикриваш някого. Може би се надяваш, че и без това ще спечеля заседанието и няма да ти се наложи да ми кажеш, но нещата не стоят по този начин.

— Не съм убил дядо. Какво повече искате?

— Може би ще ми помогнеш да си обясня един факт, който сам по себе си е достатъчен, за да те осъдят — отпечатъците от пръстите ти по лопатата, намерена до гроба.

— О, не. — Той простена и закри лицето си с ръце. — О, Боже.

— Отпечатъците са единственото сериозно основание на обвинението. По лопатата има и кръв. Кръвта на дядо ти.

— Никога не съм го докосвал.

— Беше ли там? Ти ли изкопа гроба? Защо Джейсън? Защо?

— Не мога да ви кажа! — Извика той. — Не ме питайте!

Нина започна да се ядосва.

— Ти не си единственият застрашен. Кой мислиш, се обади в полицията от Райт Лейк, в нощта на пожара?

— Откъде мога да знам?

— Аз го направих.

— Вие?

Ужасеният му поглед я накара отново да си спомни онази нощ и особено мига, когато прибра очилата от пода.

— Търсих те.

Искаше й се да му разкаже цялата история. Ако той наистина не можеше да й помогне с онова, което знаеше, поне щеше да се почувства ангажиран с борбата, която тя водеше.

— Майка ти беше разтревожена, след като разбра, че не си прекарал нощта при Кени. Тя ми се обади. Имам основания да смятам, че може да си бил в бунгалото.

— Мили Боже! Тя ви е изпратила да ме търсите?

— Не знаеше къде си. Мислеше, че Джо Маркес може би знае. Разбрах за бунгалото от него.

— Джо ви е казал, че съм отишъл там?

— Каза, че може да си там, и аз отидох да те търся. Пожарът току-що беше започнал.

— Какво видяхте? — той питаше настоятелно.

— Влязох в бунгалото, но пожарът беше обхванал всичко. Успях да изляза навреме. Не съм видяла кой го е запалил.

— Но в такъв случай вие сте свидетел, нали?

— Да. И вероятно ще стана, ако стигнем до процес, защото отказвам да съдействам на криминалното разследване. Аз преча на правосъдието.

— Полицията досеща ли се?

— Не. Ще бъда с теб на предварителното заседание. Полицията скоро ще разбере, че аз съм открила тялото. Когато ми поискат показания под клетва, не мога да лъжесвидетелствам. Ще трябва да им кажа, че съм била там. Ще трябва да им кажа всичко, което знам. Но сега искам да го кажа на теб.

Джейсън барабанеше с пръсти по масата.

— Не казах на полицията, защото на пода на бунгалото имаше нещо, което взех със себе си.

— Какво?

— Чифт слънчеви очила „Вюрнътс“.

Барабаненето секна отведнъж. Джейсън я погледна ужасен. После се поокопити.

— Всеки може да носи слънчеви очила. Кой може да каже чии са. — Ръцете му трепереха, по челото му изби пот. — Възможно е да съм ги оставил през лятото, когато ходих там.

— Майка ти ми каза, че според собственика бунгалото не е използвано през това лято. В деня, когато те видях в планината, ти носеше същите очила. Ако са у теб, ще ми ги покажеш и ще ме убедиш, че онези не са твои.

Джейсън не отговори.

— Според майка ти ти си носил такива очила през всичките години в гимназията. Никога не си излизал без тях. Можеш ли да си спомниш кога ги видя за последен път?

— Нямам представа.

— Джейсън, моля те. Помогни ми.

— Не знам какво да кажа. Страшно съм загазил и съм много объркан. Но… вие, нали не сте казала на никого?

— Никой, освен мен не знае за това.

— Шокиран съм.

— За днес е достатъчно. Трябва да тръгвам. Трябваше да ти кажа, Джейсън, дори и да се изложа на опасност.

— Много смело от ваша страна. Вие ме прикривате, рискувайки себе си. Аз бих направил същото за семейството си независимо какво ще ми струва. Аз не съм ви син, баща или нещо подобно… Един непознат прави такова нещо за мен… Ще мога ли да ви се отплатя. Нина…

— Да?

— Аз обичах дядо си. Не съм го убил. Не съм убил дядо си. Заклевам се!

— Вярвам ти — каза Нина.

Сенди ядеше бъркани яйца, купени от отсрещното заведение.

— Изглежда вкусно — каза Нина.

— Закусвала ли си?

— В затвора си бяха купили понички. Не можах да им устоя. На идване се отбих при Уинчел и изядох две.

— Имаш нужда от протеин.

— Имам нужда от чудо.

Тя влезе в кабинета си и започна да прослушва телефонния секретар. Сара де Биърс беше звъняла два пъти. Съобщенията й бяха настойчиви.

Вдигна Моли.

— Майка ти вкъщи ли е?

— Иска да говори с вас. Чудеше се дали ще можете да дойдете вкъщи към дванадесет.

Единственият свободен час на Нина беше между дванадесет и един и тя мислеше да се поразходи край езерото, но отговори веднага:

— Разбира се. Ще дойда.

— Видяхте ли Джейсън тази сутрин? Секретарката ви каза, че сте в затвора.

— Да.

— Как е той? — Гласът на Моли беше напрегнат и загрижен.

— Държи се много смело — отговори Нина. Поговориха още малко и Моли се поуспокои.

Преди да излезе, успя да прегледа голяма част от книжата, натрупани върху бюрото й, така че купчината понамаля.

Къщата и градината на Де Биърс бяха така изрядни и спретнати, като че ли се очакваше сватба. Всички пейки бяха прясно пребоядисани, живият плет — окастрен, моравата — подравнена. Джо явно здравата беше поработил. В момента градинарските инструменти бяха прибрани, а и самият той не се виждаше никъде.

Моли отвори вратата. Косата й беше вързана на опашка, носеше джинси и къса, прилепнала блуза, която откриваше пъпа й. Беше толкова слаба, че ръстът й не изглеждаше необикновен. Едва когато тръгнаха редом, Нина разбра, че Моли е висока над метър и осемдесет. С Джейсън сигурно затрудняваха движението, когато вървяха заедно.

— Приличаш на скиорка — каза Нина.

— Карам сноуборд — отговори учтиво Моли. — През зимата ходим с Джейсън по планините.

— Как се чувстваш?

— Аз ли? Предполагам, по-добре от Джейсън. Вземам лекарствата, които ми предписа д-р Лий. Чувствам се по-добре. Съжалявам, че видяхте всичко това. Не знаех, че сте отвън.

— За всички ни беше голям удар. Особено за майка ти.

— Беше глупаво. Няма да си позволя да се повтаря. — Моли погледна настрани. Тя имаше същата лъчезарна усмивка и естествено държание, като Джейсън, но изглеждаше по-млада и по-уязвима от него. — Сега наистина съжалявам, че се опитах да се самоубия. После Джейсън ми каза, че това е бил най-ужасният момент в живота му. Ако бях умряла, сега нямаше да мога да съм край него точно когато той толкова се нуждае от мен.

— Защо го направи, Моли?

— Просто… не можех да си представя, че ще продължавам да живея така.

— Как?

Моли не отговори.

Качиха се по широката вита стълба до втория етаж и влязоха в малък кабинет.

Сара гледаше втренчено навън към езерото. Изглеждаше така, както Нина я беше видяла за пръв път в планината, облечена небрежно и без грим.

— Благодаря ти, че дойде — каза тя. Двете седнаха, а Моли се облегна на вратата към коридора. Държанието й показваше, че стои заради майка си, но същевременно иска да се дистанцира и от двете.

— Предполагам, че искаш да поговорим за призовките, които сте получили. Добре е, че са пристигнали; можем да се заемем с това днес вместо през уикенда — каза Нина.

— Какво искат от мен? — попита Сара.

— Пред полицията си казала нещо, което съдържа информация за процедурата по ексхумацията. Мотивите на Джейсън да убие дядо си далеч не са първото нещо, което трябва да бъде доказано, и дори може да не се вземе предвид на предварителното заседание. Само че в случая прокурорът явно иска да изтъкне мотивите пред съдията. Твоите показания ще послужат да стане ясно, че Джейсън и дядо му са имали различни позиции по отношение на ексхумацията.

— Това се вижда и от съдебната преписка.

— Да, но даването на показания на живо се предпочита пред изчитането на документите и помага да се изяснят евентуални неясноти.

— Аз няма да свидетелствам срещу собствения си син! Няма да им позволя да ме завлекат в съда, за да навредя на Джейсън. Това е низост.

Нина поклати глава. Не беше мислила за реакцията на Сара, в случай че бъде призована. Проблемът не беше юридически, а емоционален, а на нея не й беше останало време да мисли и за това.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Позволи ми да ти обясня. Първо, може и да не те разпитват. Призоваването на свидетелите е стандартната процедура, която трябва да се премине. Това е заседание, а не процес. Ако съдията е склонен да приеме главния мотив на обвинението от съдебните документи, може и да не те безпокоят. — Сара слушаше намръщено. — Второ, ти всъщност нямаш избор.

— Мога да се разболея.

— Така ще ги накараш да заподозрат, че криеш нещо и ще привлечеш вниманието върху себе си. Ако свидетелят е болен, заседанието просто се отлага. А това ще навреди на нашата стратегия — да не позволим на обвинението да се подготви добре и да спрем делото.

Сара въздъхна примирено.

— И трето, ще те разпитвам аз. Когато прокурорът те попита дали Джейсън се е карал с дядо си, трябва да отговаряш ясно и убедително. Сега мога да ти задам въпросите и да ти покажа правилната посока на отговорите ти. Например известно ли ти е дали Джейсън е отправял някакви заплахи срещу дядо си?

— Никога. Джейсън и Куентин се обичаха. Винаги са се разбирали. Куентин често се застъпваше за него пред Рей.

— Известно ли ти е някога да е имало физическа разправа между Джейсън и дядо му?

— Разбира се, че не.

— Не ти ли е казвал Джейсън, че този проблем може да бъде разрешен чрез съдебна процедура?

— Да. Това беше негова идея.

— Той и дядо му бяха ли в добри отношения?

— Много повече от това. Миналия месец той купи подаръка за рождения ден на Куентин.

— Виждаш ли? — попита Нина.

Сара отново кимна.

— Можем да променим някои неща, за да помогнем на Джейсън.

— Премисли много грижливо показанията си, много е важно да не си противоречиш с предишните твърдения. Прегледай датите и уточни кога са станали събитията, за да не се объркаш. Отговаряй на въпросите точно, ако е необходимо, обяснявай отговора си, но не казвай нищо излишно. Моли, слушаш ли внимателно? Ти също си призована, макар че вероятността да те разпитват е още по-малка.

— А какво ще стане, ако искат да отговарям само с да или не? — попита Моли.

— Аз ще протестирам. Свидетелят има право на цялостен отговор. Не се притеснявай. Ще бъда там и няма да го допусна.

— Ще се постарая да се справя — каза Сара.

На Нина изказването й хареса. Сара се беше окуражила.

— Ще успееш.

— Могат ли да ме питат и за други неща? Имам предвид, засягащи Джейсън, но без връзка с делото?

— Например?

Моли рязко вдигна ръка.

— Не й казвай за онези неща, мамо.

— Но, скъпа, ако не кажа на Нина, тя може да остане изненадана, когато излезе наяве…

— Нищо няма да излезе наяве, освен ако ти не го направиш.

— А ако полицията разбере, Моли? За боя с дядо…

— Това не беше бой! Дядо го удари, а Джейсън просто се опита да се защити!

— Съжалявам, че повдигнах този въпрос, Моли. Хайде, ела.

Сара протегна ръце, но Моли не помръдна от вратата, лицето й беше пребледняло, а гласът й трепереше:

— Не. Слушай! Не разказвай за Джейсън и за дядо, защото това няма нищо общо с неговата смърт, а само ще навреди на Джейсън. Не се прави, че знаеш за какво говориш, защото не е така, особено онова, което засяга Джейсън и мен. Ти полагаше толкова усилия, за да не научаваш нищо. Ти беше заета с коктейлите си, с гаджето си и с имитациите на сплотено семейство. Не се опитвай да ме целуваш и да поправяш нещата, защото не можеш! Вече е твърде късно! — Моли изкрещя последните думи и изхвръкна от стаята.

Сара скочи, за да я последва, но Нина я спря:

— Почакай, Сара. Просто минута.

— Тя е права — каза Сара, отпускайки се тежко на вратата. — Изглежда, е твърде късно.

— Никога не е…

— Не мога да им помогна. Защо останах при Рей? Чувствам се толкова виновна.

— Някой ден те ще разберат.

— Толкова е тъжно. Мислех, че през последните две години най-после съм пораснала и съм станала по-силна. — Тя замълча.

— Сара, има ли нещо важно, за което не си ми казала?

— Не.

— Мислиш ли, че Джейсън е убил дядо си, Сара? — Това беше опасен въпрос, но тя трябваше да го зададе, преди да го е направил някой друг.

— Понякога си мисля — кой друг би могъл да го направи?

— Разполагаш ли с някакви факти, които трябва да знам, и които биха показали, че той го е направил?

— С нищо, което да не знаеш. Само ако можеш да го измъкнеш, Нина. Ще започнем наново, ще се научим да бъдем семейство. Но като че ли съдбата е против нас.

— Не може просто да седим и да чакаме ситуацията да ни управлява. Трябва сами да си създаваме възможностите и да си търсим късмета. Трябва да се стегнеш, Сара. Не разчитай на мен.

— Оценявам идването ти. Ти ни помогна страшно много.

— Не още, но се опитвам. Ако искаш да помогнеш, не бива да се отпускаш. Не се обиждай, но трябва да стоиш далече от шейкъра за мартини. И повече никакви хапчета. Наспивай се. Грижи се за Моли. Ще минеш през това независимо дали го искаш, или не, и ще откриеш другата страна. Също така не е зле да престанеш да прахосваш ценна енергия във вайкане, че е можело да бъде и другояче.

За нейна изненада Сара я прегърна. В очите й имаше сълзи.

— Възхищавам ти се — каза тя. — По-добре да отида при Моли. Няма да те изпращам.

23

Следваща стъпка — Джо Маркес. Следобед започна да вали студен дъжд.

Нина се обади на Пол в „Сийзърс“ от телефона в колата.

— Джо сигурно си е отишъл да обядва вкъщи. Сенди каза, че все още не си говорил с него. Уморих се да обикалям тихомълком наоколо. Искам да го гледам в очите, докато обяснява, че по една щастлива случайност ме е изпратил в бунгалото, сред пламъците и дима.

— Да се видим там след десет минути.

— Знаеш ли къде живее Джо?

— О, да. Ако нямаш нищо против, ще се опитам да улуча с един куршум два заека. — И той й каза, че по време на смъртта на Ана понтиакът „Каталина“ е бил регистриран на името на Джо.

— Не е възможно да има връзка — каза Нина.

— Е да, вероятно е съвпадение — съгласи се Пол.

Нина сви вдясно, за да изпревари колата, която караше пред нея, и отново се върна в лявата лента:

— Или е синхронност — каза тя.

— Чакай малко! Думата ми е позната… така се казва едно парче на „Полис“ Слушай: „Много, много надалече, нещо се влачи през тинята…“

— Мисля, че просто създавам нови думи.

— Но какво означава това? Винаги слушам само ритъма. Парчето е страхотно, макар че най-любимо ми е „Роксан“.

— Означава поредица от събития или обекти, които не са свързани по логически или каузален начин, но въпреки това имат връзка…

Колата вляво от нея изведнъж реши да мине вдясно, а в същото време един малък пикап отстрани изведнъж наду газта. Бяха на косъм от катастрофа. Нина сви рязко вляво и гумите й прескочиха разделителния бордюр. Шофьорът на пикапа намали, забелязвайки лудата й маневра, точно колкото колата, сменила внезапно лентата, да може да се отдалечи, без пикапът да я удари. Шофьорът намали още повече и сърдито наду клаксона, но и двете коли бяха невредими.

Тя се върна отново на шосето и продължи по пътя си:

— Гадняри — промърмори тя.

— Дай ми пример — каза Пол. — Как могат да бъдат свързани по друг начин?

— Точно сега не мога да мисля за това. Прекалено съм заета с шофирането в дъжда. Но връзката не е произволна.

— Тогава каква е тази връзка?

— Не зная! Мистерия! Връзката надхвърля възможностите на човешкото разбиране.

— Звучи ми като „извинявай, че те попитах“. Логическа връзка и случайност са две различни неща. Разбира се, аз не чета Юнг преди заспиване. Предпочитам оръжейните каталози.

— Показва как боговете си вършат работата. Може да се каже по този начин: Какво се влачи през тинята? Освен мен и вън оттук?

— Джо знае. Мини покрай къщата и паркирай. Ще бъда там.

След двайсетина минути Нина започна внимателно да се спуска по един изоставен път в долината Кристмъс. Гъстата борова гора, притиснала шосето от две страни, създаваше впечатление, че се свечерява. Клоните бяха надвиснали като черни, сплъстени бради. По пътя се сипеха едри дъждовни капки. За неин късмет това беше единственият път в долината, така че нямаше опасност да се изгуби.

Тя подмина пощенската кутия на Маркес и продължи нататък. Съседският дакел започна да вие и се опита да настигне колата с късичките си крачета. Колата на Пол я задмина плавно и тихо, избягвайки ловко малкото кафяво животинче, после спря. Нина се шмугна край него и паркира отзад.

— Скачай вътре. — Пол отвори вратата. — И кажи на твоя обожател да понижи тона. Желателно е да се промъкнем незабелязано.

Преди Нина да успее да затвори вратата, кучето я настигна, лаейки силно, с вдигната право нагоре твърда опашка. Тя му поговори нежно, после се протегна, помилва го зад ушите и получи благодарствено приятелско близване, преди да затвори вратата.

Пол взе куфарчето й и го сложи на задната седалка.

— Винаги изглеждаш готова за разходка или вечеря в скъп ресторант.

— Толкова работа ми се събра напоследък. През уикенда си взех за вкъщи едни документи, които все още си седят така.

— Хм. Както се сещаш, подобни идеи са характерни за определен тип хора.

— Е, със сигурност не и за теб, дори ако злобните слухове по твой адрес са верни.

— А? — Пол се намръщи. — Какви слухове?

— Не мога да повтарям клюки.

— Тогава хайде да се захващаме със случая — каза той прекалено ентусиазирано. И Нина му позволи да излезе от играта.

Докато Пол наблюдаваше мрачната улица, Нина отново си помисли, че в живота му има друга жена.

— Как мислиш, дали си е вкъщи? — попита Пол.

През дърветата се процеждаше слаба матова светлина от една градинска лампа и подсилваше унинието, което излъчваше къщата.

— Ще отида първа. Мисля, че в къщата има някой.

В колата беше уютно. Носеше се музиката на Джон Колтрейн, любимия саксофонист на Пол. Миришеше на прясно кафе, на афтършейв и влажна кожа. Старото му кафяво авиаторско яке беше хвърлено на задната седалка до куфарчето му, което той наричаше „моя работен несесер“, а тя винаги се беше чудила за какво го използва.

За разлика от анонимната атмосфера на хотелските му стаи й дори от апартамента му, колата го разкриваше по-отблизо, показвайки смесица от момчешки приумици и сурова мъжественост. Той кръстосваше прашните пътища на Калифорния със същия авантюристичен дух, с който някогашните каубои са препускали на своите коне.

— Преди да започнем, нека да поговорим за минута — каза той, дърпайки ръчната спирачка. Дакелът, явно успокоен от милувката, се затътри към една кучешка вратичка в оградата на другата къща и изчезна. — Случаят „Мийд“ и случаят „Де Биърс“ се преплетоха. Стана прекалено внезапно, за да мога да го контролирам. Джо Маркес е притежавал колата, която е убила Ана Мийд. Джо Маркес ти е казал да отидеш до езерото в нощта на пожара. Ти все още ли не си казала на полицията, че ти си се обадила тогава?

— Все още.

— Наясно си какъв риск си поела, нали? Могат да те обвинят, че възпрепятстваш правосъдието. Дори ако имаше влиятелни приятели в този град — а ти нямаш, — защо трябва да рискуваш? Ако не им кажеш, че Джо те е изпратил на езерото, никой няма да го заподозре като потенциално опасен.

— Ако дам показания сега, ще трябва да им кажа цялата истина. Още не съм готова за това.

— Ей! — Пол постави ръката си върху раменете й и я обърна така, че да може да го гледа в очите. — Ти знаеш нещо, което не си ми казала? Не искаш ли да ми се довериш?

— Не виждам защо трябва да поемаш такъв риск, освен заради удоволствието да ми правиш компания в пандиза.

Той помисли малко, после продължи:

— Знаеш нещо, което може да уличи Джейсън, нали?

— Съжалявам, Пол. Дори наистина да знам нещо повече, не мога да ти го кажа. Не съм сигурна, че не е служебна информация.

— И заради това аз блъскам на сляпо. Инатът ти ме вбесява понякога! Както и да е… Кажи ми нещо друго — само ние ли знаем, че Джо има връзка, колкото и косвена да е, и с двата случая?

— Да. Но не можем да сме сигурни, че той знае какво се е случило край езерото. Той просто предположи, че Джейсън може да е отишъл там. Това е всичко.

— Джо може да е изкопал тялото и да е предизвикал пожара, независимо как е умрял Куентин. Единственото нещо, което не мога да разбера е защо — каза Пол.

— Джо не би могъл да запали бунгалото. Аз тръгнах натам веднага след като го видях в къщата на Сара. Няма начин да ме е изпреварил.

— Може да е бил там, преди да се видиш с него, и да е запалил слаба искра, която да е тляла известно време, преди ти да пристигнеш там. Мислила ли си за това?

— Не — каза тихо Нина. Спомни си лицето на Джо през онази вечер, бавните му, обмислени движения, гневния му изблик… — Предполагам, че е възможно. Но мисля, че щях да забележа нещо в поведението му. Най-многото да знае кой е запалил огъня.

— А ако наистина е така? А ако ни каже, че е бил Джейсън? Мислиш ли, че можем да измъкнем някаква истина от него? Не трябва ли да спрем да си търсим белята?

— Аз ще поема риска, Пол. Не вярвам, че Джейсън е убил дядо си.

— Продължаваш да държиш на своето. ОК, бейби, но поне веднъж допусни, че и ти може да сбъркаш.

Забележката засегна самоувереността й и тя побърза да се защити:

— Не ми викай „бейби“!

— Извинявай, шефе.

— И не ме наричай „шефе“.

Пол вдигна ръце в знак на помирение.

— Добре. Какъв е планът за действие? — попита тя поуспокоена.

— Не е точно план, но съм намислил нещо. Преди това обаче трябва да ти кажа нещо. За онази жена, Ким Вос.

— Единствената свидетелка по делото „Ана Мийд“?

— Точно така. Оказа се, че е имала връзка Куентин. Той я е издържал в продължение на четири години. Отношенията им, в известен смисъл, са били доста странни. Това имах предвид, когато ти казах, че двата случая се преплитат.

Нина се опитваше да осмисли информацията.

— Тя твърди, че са били в добри отношения, и че с неговата смърт е изгубила източника си на доходи. Според Лео Терънт Де Биърс й е завещал малък дял от бизнеса, за около петнайсет бона. Съмнявам се да е убила Кунтин заради това. Всъщност изобщо не смятам, че има нещо общо с неговата смърт или с тази на Ана, но все пак — ето я, стои в центъра и на двата случая точно като Джо Маркес.

— С какво се занимава тя?

— Художничка, която едва си изкарва хляба. Изцяло посветена на изкуството. Няма други интереси. Умна и привлекателна.

На Нина не й хареса фалшивата му незаинтересованост. В края на краищата това беше жената, по която Пол толкова въздишаше. Художничка. Защо тя не можеше да бъде художничка? Творчески тип, сигурно готви хубаво, с дълга гъста коса и ексцентрични обеци, ухаеща на екзотични аромати, с ленив и свободен дух, способна да разговаря с еднаква лекота за Пикасо, Силвия Плат и Джак Никълсън. Би трябвало да е странно съблазнителна, доколкото нямаше абсолютно нищо общо с обичайния кръг от познанства на Пол.

Беше идиотско, но Нина почувства силна болка:

— Може би Ким и Джо се познават — каза тя. — Може и тя, и Ана, и Куентин, и Джо да са играели покер в „Приз“ всеки четвъртък. Ким е убила Ана, защото й е завиждала, че има истинска работа, а Куентин, защото не е уважавал изкуството й.

— Добра теория или поне не по-лоша от всяка друга — каза Пол, който, изглежда, се забавляваше.

— Знаеш, че ако тя има и друга връзка с двата случая, ще трябва да я заподозрем, нали?

— Хайде да видим как вървяха нещата, преди да започнем да обвиняваме за всичко Ким — каза Пол, а Нина забеляза двусмислеността на коментара му. — Приготви се за основното представление.

Пол подкара смело по изровения път. Посрещна ги нов лай, този път кучето беше голямо, то се спусна към колата и започна да скача около нея.

— Още един твой почитател. Кучетата май ти имат зъб.

Едно босо момче слезе от разнебитената веранда, прескачайки пъргаво локвите, хвана нашийника на кучето, плесна го и то млъкна. Кучето клекна, а момчето се провикна:

— Частна собственост.

— Ей, здрасти — извика Нина. — Бихме искали да поговорим с господин Маркес.

— Него го няма.

— Търсим го по работа. Важно е — каза Пол.

Момчето им каза да почакат и влезе в къщата. Те стояха напрегнати около минута, после хлапето отново се появи.

— Обадих му се — каза то с малко неприветлив глас.

Телефонът в къщата иззвъня. Момчето отиде да вдигне, после ги пусна да влязат, посочвайки им дневната.

Вътре беше още по-тъмно и неприветливо от буренясалото сечище, сред което беше построена къщата.

Насред овехтялата стая имаше голям телевизор. Момчето беше изключило звука и екранът хвърляше пъстри отблясъци. Срещу него имаше канапе, тапицирано с бял плюш, а по олющените стени тук-там се мъдреха изображения на Иисус, Светата Дева и някакви светци. Нина взе слушалката:

— Аз съм Нина Рейли. Господин Маркес?

— Познах ви по описанието. Какво търсите в моя дом?

— Трябва да говоря с вас.

— Зает съм. Нямам време.

— Това синът ви ли е? Много е учтив.

Настъпи тишина, а после неохотният глас на Джо:

— Той е добро момче. Но вижте, мадам, вие не можете да останете там. Това е моят дом.

— Синът ви съвсем сам ли е вкъщи?

— Ще се обадите на социални грижи или на някой друг? Той не е добре, съвзема се от грип, но вие няма защо да се безпокоите. Какво искате?

— Само няколко думи, Джо. Можем да почакаме тук.

— Не, не можете. Не мога да позволя разни хора да ме чакат в къщата ми.

— Кажете ми къде мога да ви видя? Или се страхувате да говорите с мен?

— Не се страхувам.

— Тогава какъв е проблемът?

— Да се срещнем в града, след половин час, става ли? — И той даде някакъв адрес, който Нина запомни.

— Ще дойдем.

— Дайте ми момчето.

Докато излизаха, можеха да чуят мъмрещия глас на Джо през слушалката и виждаха детето, което кимаше и казваше: „Да, тате, да, тате…“

На шосето се разделиха. По обратния път към града Нина се обади на Боб, който беше поверен на Сенди:

— Боби?

— Здрасти, мамо.

— Какво правиш?

— Уиш ме учи да поправям радио. Донесъл е тук едно, цялото на части. А Сенди ни купи китайска храна.

— Съжалявам, скъпи, но ще закъснея. Ще трябва да останеш сам още известно време.

— Какво друго? — Гласът на Боб звучеше жизнерадостно.

— Дай ми Уиш.

— Уиш? Ще можеш ли да се погрижиш за Боб малко по-дълго? Ще закъснея.

— Ние ще сме тук. Това нещо трябва отново да проработи. Сигурно има един милион части.

— Ясно. Намерил си някакво старо разглобено радио?

— Да, в предния кабинет.

— Радиото ми от колежа? Онова, което държа в шкафа до вратата? Добре ще направиш да го сглобиш отново!

— Това и правя — отговори Уиш с глас на оскърбена невинност.

Недалеч от мястото, където живееше Кени Мангър, на „Блек Барт Роуд“, Нина забеляза камиона на Джо, паркиран пред една къща с огромен клен в двора. След малко Пол паркира зад нея и двамата бързо изкачиха влажните стъпала. Дъждът беше намалял, а боровите иглички и листата на клена по земята блестяха.

Едно момиче с дълга коса, вързана на опашка, отвори вратата.

— Господин Ван Уегънър! — каза тя удивена.

— Какво за Бога… госпожо Лаура?

Пол и жената се гледаха поразени. Накрая Нина попита:

— Може ли да влезем?

— Разбира се — каза младата жена, без да сваля очи от Пол.

След като избърсаха грижливо краката си в изтривалката, те влязоха. Отвътре къщата беше тъмна, като тази на Джо, но миришеше на лук и пържен боб, а в камината гореше огън. Едно детенце се беше вкопчило за джинсите на момичето и се опитваше да се скрие зад гърба й. Пред огъня, върху дрипав фотьойл, седеше Джо с малко момченце на скута си.

— Съжалявам, че не мога да стана, но днес паднах от покрива и си ударих гърба. Кой сте вие? — попита той Пол и остави детето на пода до себе си.

— Това е човекът, който ме покани на обяд, Джо — отговори госпожа Лаура. — Искаше да разговаряме за Рубен и госпожа Мийд. — Тя се обърна към Пол. — Изненадана съм, че ви виждам тук.

— Аз съм не по-малко изненадан от вас. Нина, младата дама е Люси Лаура. Била е омъжена за Рубен Лаура, условно освободения, който е посетил Ана Мийд в деня на смъртта й.

Нина се представи.

— Радвам се да се запознаем — отговори госпожа Лаура и им посочи дивана.

Докато гледаше милата семейна сцена, Нина си спомни за момчето, което седеше съвсем само в къщата на Джо. То беше по-голямо. Може би не му се играеше с малки деца и предпочиташе спокойствието и тишината. А може и наистина да беше болно. Вероятно се страхуваха, че и другите деца могат да се заразят.

— Какво има? — попита Джо. — Защо идвате с него?

— Той работи с мен за защитата на Джейсън. Но работи и по случая „Ана Мийд“. Искаме да говорим с теб — и за двата случая.

— Нямам какво да крия — каза Джо, подхвърляйки една червена топка, която малкото дете хващаше. Не изглеждаше напрегнат. — Моето момче добре ли е? След малко тръгвам за вкъщи.

— Изглежда чудесно — каза Нина.

— Добре тогава, хайде да приключваме.

— Госпожо Лаура, как се запознахте с Джо? — попита Пол.

Тя погледна към Джо, който й кимна, и каза:

— Джо и аз скоро ще се женим. Мисля, че на обяда ви споменах за това.

— Поздравления. Но как се запознахте?

— Аз ще отговоря вместо теб — каза Джо. — Чрез Рубен. Той беше мой братовчед.

Нещата трябваше да се изясняват, но Нина имаше объркано чувство, че под привидните случайности фактите отново се преплитат.

— Влюбихме се един в друг след смъртта на Рубен. Скоро ще се женим.

Госпожа Лаура пристъпи към фотьойла и обви с ръце облегалката, като че ли беше продължение на Джо. Той помилва ръката й, без да сваля очи от Нина и Пол.

— Нина ми спомена, че ти си я насочил към бунгалото при езерото, когато е търсила Джейсън в нощта на убийството на Куентин де Биърс.

— Това беше просто предположение. Ходихте ли там? — той се обърна към Нина.

Без да му обръща внимание, Пол продължи:

— Опитвам да разбера, откъде си предположил, че Джейсън може да е там?

— Защото той каза, че ще следи дядо си. А това беше скривалището на Куентин. Момчето знаеше къде е бунгалото. Миналото лято хвана там близо трикилограмова пъстърва.

— Майка му не ми спомена за това — намеси се Нина. — Тя беше много разтревожена заради него. Защо не ми е казала, че има вероятност Джейсън да е там?

— Как бих могъл да знам? Може би не е искала да ви го каже тя самата.

Нина схвана идеята. Възможно ли беше? Всъщност Сара наистина й го каза косвено, изпращайки я при Джо, от когото тя научи за бунгалото. По този начин излизаше, че Сара няма как да не знае къде са телата.

Можеше ли Сара, преструвайки се на загрижена за Джейсън, да е изпратила Нина до бунгалото, за да открие и телата, и слънчевите очила? Така картината придобиваше завършен вид. Сара също не желаеше тялото на Рей да се ексхумира и сигурно е била притеснена от постоянния натиск на Куентин. Но дали тя можеше да използва голямата и тежка изкопна машина? Пък и какъв човек трябва да си, за да изкопаеш мъртвия си благоверен и — още по-лошо — да натопиш собствения си син!

Освен ако не е помагала на някой друг, упражнявал натиск върху нея. Лео?

Пол беше вдигнал вежди въпросително, Джо и госпожа Лаура я гледаха изненадано, но всичко, което можеше да измисли беше: Лео, заради компанията; Сара, за да се освободи напълно от властта на мъжете Де Биърс.

Или да ги оправдае, защото не е сигурно, че е извършено хладнокръвно убийство. Куентин изравя тялото на сина си, лопатата е все още топла и от нея падат парченца от пръстта от гроба, тежкото дишане, докато изгребва пръстта с ръце, на които има ръкавици… след това идват Лео и Сара. Сбиване…

Тя си даде сметка, че ако Сара е оставила очилата, за да натопи Джейсън, и е избрала нея, за да ги открие, сега трябва да е бясна, че все още не ги е предала на полицията.

— Имам копие от показанията, дадени в полицията — каза Пол. — Ти казваш, че си бил вкъщи, когато…

— Да, със сина ми.

— Други свидетели?

Джо се разсмя. Той разроши косата на момченцето и попита:

— Защо ми е да убивам стария човек?

— През последните два месеца внасял ли си по-голяма сума в някоя банка?

Госпожа Лаура първа разбра въпроса:

— Джо не е убиец — извика тя.

— Добре, нека продължим — каза Джо. — Мислите ли, че ще ядем боб и ориз всеки ден, ако аз имам пари настрана? Мислите ли, че ще се трепя да ви кося ливадите на вас, богатите англосаксонци, ако можех да стоя вкъщи и да живея от банковата си сметка? Ще кажете ли още нещо, преди Люси да ви е изритала през вратата?

— Издирвам понтиак „Каталина“, модел 1959-а, бял или кремав, номер JOK6SSG. Притежавал ли си някога нещо подобно?

Усмивката на Джо изчезна. Госпожа Лаура изглеждаше неприятно изненадана. Нина, която витаеше в собствените си мисли през последните пет минути, също се сепна.

— Имах подобна кола, но беше доста отдавна, не мога да си спомня номера — отговори внимателно Джо.

— Колко отдавна?

— Преди години.

— Три години?

— Може би.

— Къде е сега?

— Беше открадната. Този ден работех в къщата на Де Биърс. Бях оставил ключовете си в колата, паркирана на алеята. Когато я потърсих след работа, видях, че е изчезнала.

— Съобщихте ли в полицията?

— Тя беше просто стара бричка, предполагам към тридесетгодишна и се разпадаше. Не си струваше да си правя труда да съобщавам. Дори не беше застрахована. Щях само да си създам главоболия.

— По-добре щеше да е, ако беше съобщил, Джо — каза Пол.

— Не му говорете по този начин — заповяда госпожа Лаура. — Мислех, че сте приятен и разбран човек. Сега виждам, че и вие сте от онези, които се опитват да ни мачкат, защото сме латиноамериканци.

— Имай търпение, Люси — каза Джо и отново взе детето на коленете си. — Защо ме питате за старата бричка?

— Защото тази стара бричка е убила Ана Мийд.

Последва тишина, нарушавана единствено от движенията на децата. Огънят беше загаснал и в стаята захладня. Госпожа Лаура донесе дърва и ги хвърли в огнището. После взе дъщеря си, която беше започнала да хленчи.

Джо бутна фотьойла настрана и седна на стола, потрепервайки. Госпожа Лаура отново запали огъня. Беше толкова миниатюрна, че на Нина й изглеждаше почти невероятно тя да е майка на двете деца. Лицето й беше мрачно.

— Не им казвай нищо повече, Джо — каза тя.

— Няма. Няма смисъл. Как може колата ми да е убила служителката от пробацията?

— Ако не си я карал ти, го е направил някой друг — каза Пол.

— Люси, възможно ли е Рубен да е взел колата? — попита Джо. — Веднъж, когато се опитвах да му помогна да си намери работа, го водих до имота на Де Биърс. Знаеше къде се намира. Спомням си, че по това време ти си ме молила…

— Чуваш ли се какво говориш? Рубен да е блъснал тази жена! Това е невъзможно! Той се самоуби два часа преди нейната смърт!

— Така е — каза Джо, успокоен. — Рубен имаше големи неприятности, но никога не би направил подобно нещо.

Той се протегна и притвори очи, потрепервайки отново.

— Чуй ме, Хосе — каза госпожа Лаура, — никога не съм вземала колата ти. Няколко пъти съм ти я искала, да, видях, че си спомни за това. Но никога не съм я вземала без твое знание. Защо ми е на мен да наранявам Ана? Помниш ли какво казваше Рубен за нея? Казваше, че тя има сърце. Мили Боже, това беше достатъчно да разплаче човек, при цялото недоверие и враждебност наоколо.

— Никога не съм те подозирал, Люси — Джо поклати глава.

— Разкажете ми за неприятностите на Рубен — каза Нина, предугаждайки въпроса, който се въртеше в главата на Пол.

— Е, не знам за какво точно става дума — каза Джо. — Не мисля, че съм замесен по някакъв начин. Люси и аз не сме направили нищо лошо, така че ще се радвам, ако мога да ви помогна. Рубен и аз бяхме втора година в гимназията, когато той започна да краде разни неща, дреболии. Всички около нас искаха да имат все повече неща. Мен това не ме вълнуваше, но Рубен следеше рекламите по телевизията, като че ли хората, които можеха да си позволят скъпи вещи, бяха хора като нас. Той знаеше какви трябва да са ти обувките, сакото, всичко. Хванаха го да краде един часовник в Мервин и го изпратиха за шест месеца в младежки поправителен лагер. Той се промени. След няколко месеца намушка един човек. Имаше късмет, че го третираха като непълнолетен. Прекара една година в поправителен център. Когато го освободиха, всички се преместихме в Тахо. Баща ми получи работа в лесничейството. Рубен искаше да започне работа повече от всичко на света. Тъкмо се беше оженил за Люси, искаше по-добра работа, искаше да се издигне, но вече имаше досие. Никой в Съединените щати нямаше да наеме човек с досие, като неговото. Тогава той отново започна да се влачи с разни отрепки, да пие и да се забърква в тъмни сделки. Опита се да открадне едно портмоне и го вкараха в затвора.

— Искаше да се грижи по-добре за нас — каза госпожа Лаура, — но когато излезе никой не го вземаше на работа заради досието, а и защото го смятаха за ненадежден, за пияница. Той се отчая. Хосе тъкмо беше започнал работа като градинар и се опитваше да му помогне, но Рубен… никога не положи усилия да се справи с проблемите. Никога няма да забравя как винаги когато можеше, ти се отбиваше, за да ни донесеш нещо за ядене — обърна се тя към Джо.

Седеше на страничната облегалка на стола му и се накланяше към него, сякаш черпеше увереност от близостта му.

Той й се усмихна в отговор. Нина виждаше колко са влюбени един в друг. Подобна силна връзка между мъж и жена се срещаше изключително рядко.

— Рубен беше добър човек — каза госпожа Лаура. — Не си мислете друго. Неудачник и пияница, да. Това променя човека. Човек прави глупави неща, които никога не би вършил. Но той беше млад и му беше трудно да продължи да се бори. Всяка седмица ходехме заедно на църква. Той правеше всичко, което му казваше госпожа Мийд. Боготвореше я. Вслушваше се в съветите й.

— Мисля, че трябва да им кажем, Люси. Може да помогне за случая на госпожа Мийд — каза Джо.

— Добре, ако мислиш, че ще помогне — отговори тя.

— Да ни кажете какво? — попита Пол.

— Точно преди да умре, Рубен ми каза, че имал доста пари — отговори Джо. — Така и не разбрах откъде ги е взел. Беше изпил няколко бири и се хвалеше. За последен път го видях сутринта, в деня на смъртта му…

— Същия ден умря и госпожа Мийд — вметна Люси.

— Той беше много, много зле. Каза ми, че има неприятности, и че отива при госпожа Мийд, за да я пита какво да прави. Това е всичко, което успях да разбера от него. Казах му: братовчеде, каквото и да се е случило, аз съм от семейството, можеш да се довериш на мен или пък на Люси, но той преиграваше — преструваше се, че е достатъчно силен, за да споделя с нас каквото и да било, или пък че е много засрамен. За него тези две неща се смесваха. В деня след смъртта му Люси сгъвала сакото му и открила в джоба пачка пари.

— Колко? — попита Пол.

— Десет хиляди долара — отговори мрачно Джо.

Това трябва да е била съдбата на Рубен Лаура.

— Задържах парите — каза госпожа Лаура — заради разноските по погребението. А и баща му беше болен. Втората ми бременност беше трудна. Не можех да работя. Остатъкът от парите ни стигна за около шест месеца след смъртта му. — Тя гледаше горящите дърва. — Трябваше да направя нещо. Ако просто бях поговорила с него — може би щях да го спра.

Това е историята с парите на Рубен. Той плати за тях с живота си. Не се срамувам, че ги взех, откъдето и да са дошли.

— Кой откри тялото? — попита Пол.

— Някакви деца от квартала. Недалеч от пътя за Зефир Коув, близо до брега. Понякога там е доста оживено.

— Какво е използвал, въже ли? — попита Пол.

В съзнанието на Нина изплува сцената с Моли, гърчеща се на въжето в къщата на Де Биърс, ужасния звук от гърлото й…

— Кабел, телефонен кабел.

— Правиха ли аутопсия?

— Какъв смисъл би имало? — попита Джо, отпускайки ръце.

Пол обмисляше последните му думи. Отвън дъждът пак почукваше кротко върху покрива. Нина усещаше насоката на мислите му и мълчеше. Накрая Пол попита направо:

— Мислили ли сте някога за възможността, Рубен да е бил убит?

— Той се обеси — каза твърдо госпожа Лаура, като че ли самите думи бяха достатъчно доказателство за това.

— Понякога, макар и много рядко, но понякога се инсценира самоубийство.

На лицето й се появи болезнена, студена усмивка, която не подхождаше на младостта й:

— Значи вие смятате, че има възможност съпругът ми да е бил убит. И през цялото това време, докато аз плачех, като глупачка, заради душата на Рубен, която гори в ада, неговият убиец се е разхождал свободно наоколо. Ако това е истина, мога само да проклинам собствената си глупост.

— Люси! — опита се да я спре Джо.

— По-добре е да си вървите — каза тя на Нина и Пол. — Ще ви кажа само едно: ако някой е убил Рубен, аз ще го открия и ще го убия. Не само заради Рубен. Заради мен и заради децата. Заради гладните нощи и сълзите. — Устните й трепереха, но погледът й беше леденостуден.

В блестящите й очи Нина виждаше ключа към нейния характер. Последните три години трябва да са били за нея истински кошмар. Тя беше оцеляла, но само за да продължи да се бори в свят, в който мъжете воюваха, а жените правеха нечовешки жертви заради децата си. Толкова жесток и студен свят, че беше опустошил душата й.

Отвън дъждът беше спрял така внезапно, както и беше започнал. Улиците и дърветата бяха обгърнати в изпарения. От асфалта се вдигаше пара и подсилваше усещането за нереалност. На паркинга Нина и Пол се облегнаха на влажния капак на колата й.

— Време е по някакъв начин да се прегрупираме. Аз ще се заема с него, но… — каза Пол.

— Той е замесен твърде много в цялата история. Но не мисля, че е могъл да организира нещата.

— Трябва да е направил нещо. Свързан е с всички. Ще се опитам да открия дали е имал причина да убие Куентин. Проблемът е в мотива.

— А какво ще кажеш за Люси? — попита Нина. — Тя е страхотна. Не би се поколебала да убие някого, който заплашва децата й, например.

— Не ми приличат на хора, които лъжат — отговори Пол. — Нито се объркват, нито се колебаят. Но в действителност ми се иска да обвиня Джо в убийство. Или в убийствата.

— Чакай да видим. Колко смъртни случая имаме тук?

— Къде тук?

— Кръжащи наоколо. Разбираш ме. — Тя измъкна от чантата си бележник, постави го върху влажния капак и енергично очерта върху страницата четири взаимно свързани кръга, написа последователно във всеки Ана, Рубен, Рей и Куентин.

— О, не — простена Пол. — Стига с твоите метафизични схеми.

— Съжалявам, но с химикалка в ръка мисля по-добре.

Тя започна да чертае стрелки от един кръг към друг, пренебрегвайки протестите на Пол, който ясно си даваше сметка какво ще последва.

— Пол, погледни. Това няма да те убие. Виждаш ли? Ана е свързана с Рубен, който е свързан с госпожа Лаура и Джо Маркес. Но тя е свързана и с Ким Вос, която е свързана с Куентин.

— Проблемът е точно в тази дума — свързан. Ким е видяла смъртта й, но какво от това? Това е случайна връзка.

— Случайна връзка?

— Инцидентна! Съвпадение!

— Аха. Съвпадение. Добре, обаче Куентин е свързан с Джо и Ким от страната на Ана. Но той е свързан и със Сара, Моли, Джейсън и Рей. Сега, виж това. Ако просто свържеш линиите, всички смъртни случаи се оказват свързани.

— Чакай. Пропуснах да разбера как стана така, че Рей и Рубен се оказаха част от цялото това нещо.

— И двамата са мъртви — отговори Нина просто. — Това е връзката. И смъртните случаи стават по двойки. Преди три години Рубен и Ана умират в един и същи ден. Рей умира броени дни преди Куентин, а тялото му изчезва в същата нощ, когато умира и Куентин.

— Но те всички умират по различен начин! Рей го удря светкавица, Куентин е убит с лопата, Рубен се самоубива, а Ана е блъсната от кола!

— Е, и? — каза Нина. — Начинът, по който умират, е различен. Признавам, че е така. Проблемът е защо са умрели. Защо? Какво седи в центъра на този лист?

Нина прехапа горната си устна, размисляйки върху написаното върху листа, който беше омекнал от влагата.

— Вината не е твоя — каза Пол. — Това са тъпотиите на Ню Ейдж и останалите шарлатани… Трябва да си много устойчив, за да не допуснеш да ти промият мозъка. Зомбират те с идеята, че всичко, което се случва, е свързано по някакъв начин.

— Древногръцкото понятие за съдбата. Синхроничност. Будистката идея за предопределеното съвпадение — отговори тя меко.

Пол отвори уста и каза с преправен глас:

— Всепроникваща философия.

— Това засяга и теб, както всепроникващият секс — отговори тя сухо.

— Не. Ситуацията прилича повече на една игра, която се играе по Интернет — играта на Кевин Бейкън. Целта е да свържеш всички с Кевин Бейкън, в определен брой връзки, или степени. Например, Кевин Бейкън играе в един филм с Лесли Нилсен, който в друг филм играе с Кърк Дъглъс, който пък се жени, не съм сигурен, но май през 1940 г. за Бети Дейвис. Фокус-бокус и Кевин Бейкън е свързан с Бети Дейвис. Това е външно съвпадение, а не предопределено.

Нина сгъна листа.

— Кърк Дъглъс никога не е бил женен за Бети Дейвис — заяви тя. — Трябва да се връщам в офиса. През останалата част от деня ще работя вкъщи. Ще работя и през уикенда. Ще работя и когато човешката раса изчезне и започне господството на мравките. Намини утре сутринта към офиса, ако откриеш нещо ново.

— Знаеш ли какво правиш, Нина? — Гласът му беше толкова сериозен, че тя се сепна.

— Разбира се. Мозъкът ми е препълнен с информация и сега я чакам да се утаи. Миналата година Боб създаде научен проект. Имаше един пластмасов макет на човешки мозък и взе, че го напълни с малиново желе и още няколко суперсъставки, обаче прекали с пълнежа, та мешавицата не изглеждаше особено добре, изсипана върху дъската за хляб.

— Ако продължаваш в същия дух, и на теб пълнежът ще ти дойде малко в повече — каза Пол. — Пък и ми е интересно как ще се чувстваш, когато ченгетата разберат какви си ги вършила.

— Пол? Ще ми направиш ли една услуга? Изпрати ми копие от полицейското досие на Рубен Лаура.

24

В съботната вечер Нина преглеждаше материалите, събрани след десетдневна усилена работа. Върху скрина стоеше кутия, пълна с писмените изложения на страните и съдебните разследвания; в банята имаше две кутии с доклади, свидетелски показания, описания на доказателствата и разни други относно смъртта на Куентин; на пода, край леглото, имаше друга кутия, пълна със собствените й копия от съдебни становища, извадки от закони и съдебни процедури относно всеки аспект от свидетелските показания, който можеше да се прояви по време — на предварителното заседание; до нощното й шкафче беше струпана импровизирана медицинско-юридическа библиотека.

Тя седеше в леглото по копринена нощница, подготвяше бележките си и търсеше други гледни точки сред материалите, разпръснати навсякъде. Телефонът звънна и тя бързо грабна слушалката, като че ли очакваше някой да й се обади.

— Пол? — каза тя.

— Съжалявам, но ще те разочаровам. Джинджър е.

— Здрасти.

— Съботната нощ е любимото ми време за работа. — Гласът на Джинджър беше плътен и приятен. — Единственото време от седмицата без напрежение. Целият останал свят си тъпче съзнанието с глупости, докато ние, познавачите, седим в някоя мансарда на целомъдрието и мислим за велики неща.

— Предполагам, че разполагаш с някоя велика мисъл, която искаш да споделиш с мен.

— О, да — каза Джинджър. — Слушай ме, Нина, защото това решава нашия случай. Според мен причината за смъртта е аневризмът. Куентин де Биърс е починал от естествена смърт. Аневризмът се е спукал преди удара с лопатата, а не след това.

— Какво? Сигурна ли си? Как стигна до този извод?

— Направих доста допълнителни проучвания върху констатациите от доклада за аутопсията. Местоположението и типът на аневризма са били от решаващо значение. Нарича се зърнест аневризъм заради формата му. Появява се понякога като гроздовидно образувание в основата на мозъка, на едно място, наречено „Кръга на Уилис“, и е много устойчив на травми. От моите проучвания мога да докажа, че е почти невъзможно тези зрънца да се спукат вследствие на външна травма. Друг тип аневризъм може би, но не и зърнестият.

— Чакай. Позволи ми да го осмисля. Куентин е получил удар…

— Това не е правилната дума. Той е претърпял разкъсване на аневризма.

— Което може да доведе до виене на свят?

— Със сигурност. Или изпадане в безсъзнание.

— И е ударен с лопатата, след като е бил в безсъзнание?

— Не може да се докаже, че някой го е ударил. По лопатата има негови следи и това е всичко, което може да се каже. Това е моето мнение на експерт, честен човек и патолог.

— А какво ще кажеш за отпечатъците от пръсти върху лопатата?

— Да се действа внимателно.

— Ако това е така, просто трябва да отида там в понеделник сутринта и да спечеля делото.

— Не бързай толкова. Мненията на специалистите могат да са различни. Според д-р Клаусън спукването на аневризма е причинено от травма. В медицинската литература мненията се разделят на две. Разбира се, по-второстепенните специалисти са от другата страна.

— Значи трябва да се концентрираме върху разпита ми на Клаусън — отговори Нина замислено. — Всички останали са незначителни. Случаят ще бъде прекратен тогава, когато убедим съдията, че е точно толкова вероятно Куентин да е умрял от естествена смърт, колкото и да не е. Кога ще пристигнеш? Искам да се приготвя, за да мога да ти задам подходящите въпроси.

— Утре следобед добре ли е? Ще донеса да видиш проучванията.

— Чудесно. В офиса ми в два. Страхотна работа, Джинджър!

Тя затвори телефона, скочи от леглото и затанцува из спалнята. Сигурни медицински свидетелства в полза на Джейсън! Съдията Имейджисън направо ще падне от тяхната простота.

Тази нощ щеше да заспи, което си беше забележително събитие. Обикновено при заседания като това, по време на почивката се вмъкваше пълзешком в колата си, за да проспи няколко скъпоценни минути. Сега Джинджър й беше осигурила страхотна почивка.

Отпусна благодарствено глава върху възглавницата и затвори уморените си очи, а мислите й продължаваха да витаят около допълнителните обстоятелства по делото. Все още не можеше да си представи какво се е случило на гробището. Как можеше да обясни отпечатъците на Джейсън? А очилата? Той трябва да е бил там. Но какво се е случило? Как се беше озовал Куентин в горящото бунгало, заедно с тялото на Рей? Защо телата на двама мъже, умрели от естествена смърт, трябваше да бъдат изгорени? Защо е бил изкопан Рей?

Дали Джейсън е направил всичко това? Отпечатъците върху дръжката на лопатата показваха, че е той. Очилата в бунгалото показваха, че е той.

Сега тя спокойно можеше да разгледа тези възможности. „Ако допуснем, че е направил всичко това, какво престъпление всъщност е извършил? Разкопал е един гроб и е обезпокоил един труп? Той е член на семейството, млад е, бил е объркан — един психиатър спокойно би могъл да го обясни. Дотук няма проблем. Изгорил е бунгалото? Е, това беше по-трудно. Бил е много, наистина много объркан“, мислеше Нина цинично.

От обърканите факти и документи изникваше сложната конструкция, която щеше да освободи Джейсън, семейството му щеше да започне нов живот, а тя — да се освободи от вината, страха и съмненията, които я тормозеха.

„Пледирай, че е невинен, накарай го да си мълчи, прибери очилата в кутията си за бижута, за да ти напомнят, че винаги е възможно едно човешко същество да се намеси и да попречи на предопределеното от боговете.“

В просъница тя протегна ръка и я мушна под матрака, където, в пластмасова кутия, беше скрила очилата. Всяка нощ седяха точно там, под главата й, но сега бяха изгубили силата си да я тормозят и да тровят сънищата й…

„Сигурно са се плъзнали настрани“ — помисли тя, измъкна се от леглото, коленичи и вдигна матрака, разрови всичко, вдишвайки и издишвайки на пресекулки, докато ужасът я обгърна с лепкавите си ръце. Разпори долната покривка, разхвърля възглавниците, махна матрака и пружините.

Очилата бяха изчезнали. Някой ги беше взел.

25

„Народът срещу Джейсън Томас де Биърс“.

Гласът на съдията Имейджисън беше любезен и спокоен. Нина седна внимателно на мястото си, на адвокатската маса до Джейсън.

В началото Имейджисън винаги беше любезен и спокоен, обаче после минаваше през непредсказуем спектър от настроения — раздразнение, досада, нетърпение, бяс, изтощение, досада, порой от обиди. Номерът беше да се наблюдава лицето му, чийто цвят се менеше от бяло до пурпурночервено. И въпреки че е бил обществен защитник в последната либерална ера на Калифорния, а убежденията му бяха леви, много адвокати избягваха да се явяват пред очите му, защото ги беше обявил за безусловно неправоспособни. Либералните му убеждения нямаха никакво значение за оня адвокат, когото Имейджисън наругаваше пред собствения му клиент.

Нина го харесваше, независимо от темперамента му на пуйка преди Деня на благодарността, и въпреки че не пропускаше случай да се зазяпа в краката й, и упорито я наричаше „госпожа Рейли“ вместо „госпожица“3. Абсолютната му безпристрастност компенсираше дребните прегрешения.

Като за предварително заседание, съдебната зала беше необикновено пълна. Журналистите нямаше как да пропуснат случая заради известността на семейство Де Биърс и провокиращата история с изравянето на мъртвец. Призованите като свидетели чакаха отвън, за да не могат да чуват показанията си, с изключение на главния следовател на Колиър, Дан Бийти. Пол, облечен с кремаво спортно сако и кафяв памучен панталон, седеше от другата страна на Джейсън.

В случай че се наложеше, Джинджър беше готова да пристигне от Сакраменто за два часа. Капаните бяха заложени.

Джейсън изглеждаше улегнал и спретнат в тъмносин костюм и червена вратовръзка.

Минути преди началото Нина набързо му съобщи добрите новини от Джинджър, след което попита:

— Можеш ли да ми обясниш наличието на отпечатъците от пръстите си?

Той поклати глава.

— Добре, но има и още нещо. — Тя се наклони към него, за да избяга от дългото ухо на пълномощника Кимура. — На кого си казал за слънчевите очила?

— Хм?

— Знаеш. Очилата, които…

— Не съм казвал на никого. На кого бих казал? — Той се надигна, Кимура постави ръка върху кобура си и го изгледа предупредително.

— Внимавай, момче — каза той.

Джейсън седна.

— Някой ги е намерил. Изчезнали са.

— Изчезнали!

— Хайде, Джейсън! Моментът не е подходящ да криеш нещо от мен. На майка си ли каза? Или на Моли?

— Аз… не мога да ви кажа.

— Какво се е случило? На Моли ли каза? Тя споменавала ли ти е, че ги е взела от къщата ми?

— Моля ви! — Лицето му беше толкова измъчено, че на нея й дожаля да го притиска повече. Ясно беше, че и той е също толкова изненадан от изчезването на очилата, но вероятно все пак знаеше кой може да ги е взел, ала не искаше да каже.

— Добре — въздъхна примирено Нина. — Добре, успокой се. Ще поговорим за това по-късно.

Докато Имейджисън произнасяше стандартната си реч, за целите на предварителното заседание, тя се опитваше да овладее страха си, но той пронизваше цялото й същество. Нямаше представа какво да предприеме заради изчезналите очила. Кражбата от собствената й стая се стовари като допълнително бреме. С всяка следваща минута тя се бореше с отчаяния импулс да хване най-близко стоящия човек и да му разкаже всичко.

— Предварителното следствие не може да бъде използвано за целите на обвинението — говореше Имейджисън, като си оправяше тогата. — Ние сме тук, само за да преценим каква е вероятността подсъдимият да е извършил углавно престъпление. Господин Хелоуел, вашата задача е по най-ясен и недвусмислен начин да ни убедите, че е извършено углавно престъпление, и че обвиняемия тук е извършителят. Напомням и на двете страни, че правилото за свидетелските показания4 не се прилага при тези заседания. Разследващият офицер може да използва полицейските рапорти и друга информация в рамките на закона, което би било недопустимо при един процес, като позоваване на слухове. Колко време ви е необходимо, господин Хелоуел?

— Два дни, ваша милост. Но разбрах, че защитата би искала да включи някои свидетели след края на моя разпит. Ако е така, аз моля госпожица Рейли първо да докаже необходимостта от такива свидетели, а също и че тези показания отговарят на специфичните изисквания в Наказателния кодекс, член 866, б.

— Процес ли искате да устройвате, госпожо Рейли? Това е необичайно — попита остро Имейджисън.

— Аз наистина имам един свидетел експерт, но може да се наложи да призова и други в хода на обвинението, ваша милост — отговори Нина от мястото си.

— Гледайте да се вместите в два дни — каза Имейджисън. — Трябва да се връщам обратно в Маркълвил за процеса в сряда. Ще направя всичко възможно, за да помогна.

Съдебният ден продължаваше около шест часа, без почивките. Времето беше малко и Колиър се намръщи. От друга страна, тъй като нямаше съдебни заседатели, а правилата за свидетелските показания и за доказателствата не се прилагаха, можеха да форсират нещата.

— Извикайте първия си свидетел — нареди Имейджисън.

Колиър призова сержант Раш Балсъм.

Пълномощникът Кимура въведе ниско подстриган полицай от участъка на Тахо. Сержант Балсъм беше бивш служител на въоръжените сили. Пол беше споменал на Нина, че е имал проблем с хазарта, и това го принудило да се премести в полицията, където иначе не би отишъл. Балсъм гледаше заплашително, сякаш искаше да прати всички наоколо да вървят по дяволите или в затвора.

След представянето Колиър попита:

— Бяхте ли извикан на гробището „Хепи Хоумстед“ на булевард, „Джонсън“, на 23 август тази година, около седем часа сутринта?

— Да — изръмжа сержантът, отвори бележника си и каза: — В седем часа и шест минути пазачът, Джон Игърз, се обади и съобщи, че един от гробовете е разрушен. Двамата с полицай Блек отидохме там в седем часа и осемнадесет минути.

— Кого видяхте там?

— Пазачът ни чакаше отвън, после пристигна и управителят, господин Рикапито. Господин Игърз застъпил на смяна в седем часа и две минути. Първо видял, че складът за машините е разбит, и първо отидохме там. След това ни заведе до гроба.

— Какво видяхте?

— Гробът на Реймънд де Биърс е близо до източния край на гробището, където са разположени повечето от новите гробове, отляво на алеята за коли. До една от плочите, или както там се наричат онези неща, върху които са изписани имената на починалите, беше оставена машина. По нея беше полепнала пръст, а ключовете бяха на таблото, до нея лежеше лопата с дървена дръжка. Гробът беше разкопан. Дупката беше голяма и на дъното видяхме капака на ковчега. Навсякъде около парцела имаше пръст. Работата не беше чиста.

Той погледна бележките си за случая. Нина следеше показанията му по собственото си копие.

— Ковчегът отворен ли беше, или затворен?

— Затворен. Игърз слезе долу и го отвори. Той ми каза, че по време на погребалната церемония капакът не се заковава. Било стара традиция, един вид суеверие, в случай че погребаният не е наистина мъртъв. Когато той дръпна капака и го отвори, видяхме, че е празен.

— Някой идентифицира ли за вас името на починалия, който се предполага, че е бил в този ковчег?

— Да, господине. Реймънд де Биърс. Бил е погребан в този ковчег само преди няколко дни.

— Забелязахте ли някакви следи в района на местопрестъплението? — Колиър направи крачка напред.

Нина си помисли, че ако бяха на процес, движенията му щяха да имат страхотен ефект върху съдебните заседатели.

— Имаше роса, така че наоколо ясно личаха следи от стъпки, но бяха утъпкани и не можеха да се използват за идентификационни цели. Откъм алеята за коли не личаха следи, което ни наведе на мисълта, че който е изкопал гроба, вероятно се е върнал с машината през тревата. Освен това надгробните плочи са разположени достатъчно нагъсто, и човек може да мине, като стъпва по тях. На около метър и половина от гроба забелязахме тъмно петно, което приличаше на засъхнала кръв. По-късно разгледах лопатата и забелязах по нея подобни петна.

— Взехте ли проби и бяха ли те изследвани?

— Да, сър. И двете кръвни проби са от една и съща група А, отрицателен резус фактор. Рядко срещан тип. Около петнадесет процента от хората са с такава.

— Научихте ли впоследствие коя е кръвната група на Куентин де Биърс?

— Съгласно пробите, взети при аутопсията, група А, отрицателен резус фактор.

Ако се водеше процес, трябваше да призоват един куп свидетели, за да потвърдят тази информация и това щеше да отнеме най-малко един ден. Но сега Балсъм имаше възможност да използва цялата информация, събрана в другите рапорти.

Законодателната власт в Калифорния беше съкратила обичайните процедури за представяне на показания, за да е сигурно, че тези сесии няма да се превръщат в минипроцеси. Както повечето последни промени, и тази работеше срещу защитата. Сержант Бал съм не представяше фактите ефективно, както искаше съдията, макар че за това имаше и технически причини. Имейджисън си водеше бележки. Нина нямаше основание да го провокира.

— Аз попитах пазача за машината… Мога ли да продължа?

— Продължавайте.

— Той ме уведоми, че нощно време ключовете обикновено се оставял при машините, в заключения склад. Никога преди това складът не е разбиван. Тук те са допуснали малка небрежност. — Той хвърли още един смразяващ поглед, като че търсеше виновника за това.

— Какво направихте, след като забелязахте петната по лопатата?

— Поставихме лопатата в чиста торба за веществени доказателства, прибрахме я в багажника на полицейската кола и отидохме направо в участъка, където я оставихме в чекмедже за доказателства.

— Имаше ли на местопрестъплението нещо друго, което да показва следи от сбиване?

— Възразявам. Няма достатъчно основания — рязко каза Нина. — Дотук с нищо не беше загатната вероятността да е имало сбиване. Няколко отпечатъка от стъпки, засъхнала кръв — това не означава непременно сбиване.

— Перифразирайте въпроса — каза Имейджисън.

— Забелязахте ли нещо друго на местопроизшествието — попита Колиър.

— Както вече казах, парцелът е много близо до източния край на гробището. Оградата, която го отделя от откритата блатиста местност отзад, е просто символична. Точно от другата страна има храсти, високи около метър и половина, където човек може да се скрие. Полицаят Блек огледа района и откри много следи в меката пръст зад храстите. Те бяха пресни. Тревата е била утъпкана, но вече започваше да се изправя.

Колиър извади снимки и установи разположението на гроба, лопатата, алеята за коли, оградата и багера. След това показа на сержант Балсъм фотографии на следите зад храстите и след няколко възражения от страна на Нина се установи, че според Балсъм следите зад храстите са отпечатъци от колене.

— А какви бяха атмосферните условия в ранните съботни часове, преди да пристигнете?

— Възразявам — каза Нина. — Аз разбирам, че полицаят може да се опре на твърденията на други, но ми се иска да зная откъде има тази информация от новините по телевизията в десет вечерта или от по-точен източник. Разбирам, че се опитваме да вървим напред, но…

— Аз обявих пред съда, че съм извел кучето си в два през нощта — каза сержант Балсъм и се завъртя, за да говори към съдията. — Живея на две мили от гробището. Забелязах какви бяха атмосферните условия през нощта.

— Е, адвокат? Трябва ли да призовем и метеоролог? — попита Имейджисън.

— Оттеглям възражението си въз основа на тези твърдения.

Имейджисън кимна и сержант Балсам обобщи:

— Нощта беше ясна и тиха. Нямаше превалявания или нещо подобно.

— В такъв случай възможно ли е човек, който седи зад храстите, да вижда какво става наоколо? — попита Колиър.

— Да, сър.

— Забелязахте ли следи от тялото на Реймънд де Биърс в гробището?

— Не, сър. Тялото беше изчезнало.

— Забелязахте ли следи от влачене по тревата или по пръстта?

— Да, сър, две.

Имейджисън вдигна глава и Нина усети как Джейсън настръхна на мястото си.

— Казвате, че на две места има следи от влачене — каза Имейджисън. — Нарисувайте ни схема. Искам да имам по-добра представа за тези неща.

Балсъм слезе от свидетелската банка, отиде до голям триножник до масата на Колиър и започна старателно да чертае с флумастер? Докато чакаха, Пол й подаде зад гърба на Джейсън окуражителна бележка: „Горе главата!“

Балсъм обърна триножника, така че да го вижда и съдията, и защитата. Схемата показваше правоъгълното гробище, разполовено от алеята за коли, склада за машините и инструментите, гроба, разположен отляво на алеята, близо до задния край на гробището. Малки кръгове показваха храстите точно покрай граничната линия отляво.

— Тук съм отбелязал следите от влаченето — каза Балсъм, посочвайки знаците на схемата. — Обозначил съм ги като номер едно и две.

— Добре — каза Колиър, — опишете ни следа номер едно.

— Следата започва от тази страна на гроба, ето тук — той посочи мястото, — заобикаля тази голяма купчина пръст, после върви на юг, около шест метра, и стига до алеята. По време на влаченето част от изкопаната пръст се е разнесла, стигнала е до алеята и някъде около средата на асфалта.

— Какви са приблизителните размери на следа номер едно?

— Около дванадесет метра дължина, до края на алеята. Ширината е приблизително шестдесет-осемдесет сантиметра в сравнително постоянна плътност. Каквото и да е дърпано, завлякло е със себе си много пръст. Както вече казах, следите от влачене са много ясни. Обектът трябва да е бил твърде тежък.

— На какво ще оприличите следите, вие… — Колиър погледна към Нина, видя отворената й уста, готова да възрази, и додаде — като следовател със седемнадесет години стаж в системата на правосъдието, който обучава други полицаи как се извършва оглед на местопрестъпление?

— Оприличавам ги на следи от човешко тяло, което е било влачено от гроба до кола, паркирана на алеята.

— Възразявам. Липсва информация за кола, паркирана на алеята. Нямате основание.

— Добре, но тялото не се е изпарило във въздуха — каза съдията.

— Обектът може да е довлечен до ръчна количка например или нещо подобно — отговори Нина.

— Не е възможно. Тогава там щеше да има драскотини, следи от стържене по асфалта — каза свидетелят. — По асфалта има бледи следи от гуми…

— Които може да са били оставени по всяко време. Може някой просто да е взел трупа — каза Нина.

Балсъм притисна с пръсти носа си и каза:

— Тяло на мъртвец, починал преди седмица? Едва ли.

— Добре — каза Имейджисън, — ще поставя отговора под съмнение, а вие можете да разпитате свидетеля, госпожо Рейли. Сега обаче искам да чуя мнението на свидетеля относно това, какво се е случило. Той е бил там, опитен следовател е. Сержант Балсъм? Мислите, че това е било тялото на Реймънд де Биърс?

— Да, ваша милост. Тялото не беше в гроба, има слели от влачене на труп, започващи от гроба и свършващи на алеята. Било е достатъчно тежко, щом човекът или хората, които са го влачили, е трябвало да заобиколят купчината пръст. Това е било тялото от гроба.

— И според вашата хипотеза тялото е било качено в кола?

— Точно така, ваша милост.

— Продължете, господин Хелоуел.

— Разкажете ни за следа номер две, сержант — каза Колиър.

Балсъм отново вдигна показалец, като гимназиален учител по геометрия, и каза:

— Тази следа, както можете да видите, започва от другия край на гроба, заобикаля същата купчина пръст от другата страна, почти успоредно на първата следа, и поема в южна посока към края на алеята. Ширината й също е около шестдесет-осемдесет сантиметра.

— И каква е вашата преценка?

— Второ тяло. Влачено от камъка, покрай гроба, до алеята и до същата кола или най-малко до кола, паркирана на същото място. Тъй като и в този случай се е разнесла много пръст, трябва да се приеме, че е влачено след изкопаването на гроба.

— Можете ли да кажете кое от телата е влачено първо?

— Не. Линиите изобщо не се пресичат. Единственото, което мога да твърдя, е, че и двете следи са направени след разкопаването на гроба.

— Вие разполагате с улики, разпознати като утъпкани следи от стъпки, нали?

— Да, сър.

— В района между храстите и надгробния камък ли са направени тези следи?

— Да, сър. Най-вече около камъка, но някои частични отпечатъци идват от храстите. Също така, зад храстите има двоен кръгъл отпечатък, за който смятам, че е от колене.

— Как разбрахте, че стъпките идват от храстите, а не от камъка?

— Видяхме следи от обувки, водещи към камъка. Мъжки обувки, бих казал.

— Възразявам.

— Полицай, бихте ли обяснили защо мислите, че обувките са мъжки?

— Заради дължината на стъпката. По-дълга е от моята например, а аз нося четиридесет и шести номер. Една жена би трябвало да има слонски стъпки.

— Оттеглям възражението си — каза Нина. Колиър се усмихваше.

— И твърдите, че около камъка стъпките се объркват?

— Да, така е. Дълбоките отпечатъци от токове говорят за произволни движения, като че ли някой е изгубил равновесие. Тъй като земята е обрасла с трева, а и беше влажно, не можахме да направим снимки или отливки, които да ни свършат работа.

— В момента се позовавате на резултатите от проучванията на останалия персонал, зает в изследването, нали?

— Да, сър.

— Добре, нека обобщим. Според следите от стъпки между храстите, отпечатъците от колене, както и множеството стъпки около камъка можете ли да ни представите някакво предварително мнение за това, как са се появили тези отпечатъци?

— Възразявам. Въпросът подтиква към спекулация. Подтиква към окончателност.

— Отхвърля се — каза Имейджисън. — Оставете ме да чуя какво мисли той.

— Мога ли да отговоря? — попита Балсъм. Съдията кимна и той продължи. — Според мен зад храстите е клечал човек и е наблюдавал как друг изкопава тялото от гроба. След това първият е излязъл иззад храстите и е отишъл до гроба. Точно около камъка е станало сбиване. Единият е ударил другия с лопатата. Удареният е паднал на около тридесет до шестдесет сантиметра от камъка. Другият е завлякъл двете тела до кола, паркирана на алеята, и е заминал.

Нина обмисляше реконструкцията на Балсъм.

Колиър спря, за да позволи на Имейджисън да подреди бележките си.

— Добре, сержант Балсъм, разполагате ли с доклада за отпечатъците от пръсти, изготвен от лаборантите на полицейския участък в Тахо? Предполагам, че вие също имате копие? — обърна се той към Нина.

— Да, ваша милост.

— Някакъв проблем по отношение на разглеждането им като доказателство? Ще ми се да имам възможност да се позова на тях, ако е необходимо — каза Имейджисън.

Нина се поколеба. За тях не беше добре, че Балсъм се позовава на заключенията на колегите си, още по-лошо щеше да е Имейджисън да се опре на доклада, след като не може да разпита лаборантите, които са го писали.

Тя се надигна и каза с възможно най-смирения тон, на който беше способна:

— Съжалявам, ваша милост. Но аз не мога безусловно да приема този предварителен доклад, без да съм имала възможността да разпитам специалистите, които са го изготвили.

След възражението й лицето на Имейджисън леко потъмня, но го забелязаха само онези, които го очакваха.

— По-късно извикайте лаборантите, щом искате — каза съдията. — Изглежда, че по всякакъв начин се опитвате да увеличите броя на свидетелите.

— Аз не мога да използвам полицейските служители за свидетели на защитата — каза Нина. — Последния път, когато се опитах да го направя, ми беше наложено кои свидетели да призова, вместо да избирам сама, дори и за предварителното заседание.

— Вие възразявате срещу това, че съдът се доверява на показанията от служебните доклади? Аз винаги ги вземам вкъщи и ги чета. Не мисля, че ми вреди.

— Бих възразила срещу това, ваша милост. Ако всяка хартийка, отнасяща се до случая, се превърне в доказателство, това означава да се наруши правилото, забраняващо да се вземат предвид свидетелски показания, основани на чужди проучвания.

В последвалата пълна тишина, публиката видя как лицето на Имейджисън стана пурпурночервено, а очите му се изцъклиха. Пол сви рамене и скри главата си между тях, като костенурка. Колиър също застана нащрек. Джейсън се втренчи в нея с нарастваща паника.

Съдията пусна бавно молива си на масата, той издрънча и падна зад банката на съдията. Звукът наподобяваше шум от падащо дърво, което се сгромолясва с оглушителен трясък.

— Сега ще направим почивка — каза Имейджисън с кадифен глас и хвърли настойчив и недружелюбен поглед към Нина. — Госпожо Рейли, предполагам, че през почивката ще преосмисляте позицията си.

Съдебната зала се опразни за петнадесетминутната почивка, Кимура дойде да отведе Джейсън.

Нина и Пол излязоха да се поразходят под мекото есенно слънце. Нина избухна:

— Проблемът никога не е там, където го очакваш. Как да се боря с изнервен и раздразнителен съдия? По принцип е благосклонен към мен. Но как да му попреча да вземе от Колиър всички полицейски доклади и да си ги занесе вкъщи. Те са пълни с необосновани предположения, откровени глупости, спекулации и така нататък… Какъв е смисълът Джейсън да има адвокат, щом съдията се готви да изчете докладите, които на бърза ръка са го обявили за виновен?

— Мисля, че имаш право. Написаната дума тежи повече от казаната, при вас, хората на закона. А в случая има много доклади. Ти ще посочиш един, те ще те затапят с останалите. Малко кафе?

— Трябва да прегледам някои бележки.

— Ще ти донеса кафе. Това е най-малкото, което мога да направя. Тук не мога да ти помогна много. С мляко, без захар, нали?

Пол слезе по стълбите, а Нина отиде до дамската тоалетна.

В кабината, последното убежище на адвокатите жени, тя оправи дрехите и лицето си. След това си изми ръцете и среса дългата си коса пред огледалото. Привичните движения малко я поуспокоиха.

Колиър беше преживял напрежението също толкова тежко. Ако тя успееше да прокара своята линия, той никога нямаше да спечели заседанието, а като се има предвид и характера и публичността на делото, вероятно трябваше да каже сбогом на мястото в окръжната прокуратура. Щеше да остане в съдебните окопи поне няколко години. Щеше да й каже, че всичко е наред, но нямаше да е така. Щеше да я обвинява. А защо не? Тя щеше да спечели една битка, но да изгуби друга, също толкова важна.

— Преди да се безпокоиш за всичко, което ще изгубиш, ако ударът ти успее, по-добре се върни там и спечели — мърмореше си тя. Навън попадна на репортера на „Мирър“, от когото я спаси Пол.

— Госпожо Рейли? Вашата позиция по отношение на допускането на докладите за отпечатъците от пръсти като доказателства? — каза Имейджисън веднага щом седна на мястото си.

— Ваша милост, аз нямам доклади, които да мога да ви дам — започна Нина. — Не разполагам с полицейското управление, нито имам в офиса си екип от експерти, на които да плащам. Аз не съм разговаряла с полицая, изготвил докладите, защото господин Хелоуел не му е връчил призовка и доколкото зная, той няма да бъде дори свидетел. Сержант Балсъм, господин Хелоуел и аз сме на една и съща спорна площадка. Той представя същността на предварителния доклад, а Съдът трябва да го оцени като такъв, т.е., като доклад за предварителни проучвания. Но ако Съдът приеме и разгледа подробно писмения доклад, той естествено ще има по-голямо въздействие. Това е въпрос на фундаментална справедливост, ваша милост. Разбира се, и аз, и моят клиент знаем, че можем да разчитаме на безусловната справедливост на този Съд, но ако господин Хелоуел е решил да използва за основа на това дело отпечатъците от пръсти, тогава той ще трябва да призове свидетеля по тези отпечатъци, ваша милост. Така би било справедливо.

Тя знаеше, че Имейджисън се гордее с репутацията си на справедлив съдия, и реши да използва думата колкото се може повече пъти. В началото той я слушаше нетърпеливо, но постепенно думите го увлякоха и задържаха вниманието му.

— Господин Хелоуел, защо не сте призовал лабораторния специалист, изготвил доклада за отпечатъците? — попита той.

— Защото ние все още проучваме възможност за престъпление, ваша милост — спокойно отговори Колиър. — Може би госпожица Рейли обича да се представят всички, заети в разследването, за да може тя да се намесва, търсейки грешки, аз обаче не смятам, че трябва да ги призова. За разлика от нея аз имам доверие в този Съд, във възможността му да прецени доклада критично, с разбирането, че това е един предварителен документ…

— От друга страна, предполагам, че нещо, което чета точно преди да загася лампата нощно време, може да ми се стори по-маловажно, отколкото е в действителност. — Имейджисън говореше, като че ли на себе си. — Мисля, че ще… да, заради справедливостта Съдът ще продължи нататък без доклада. Продължавайте, господин Хелоуел.

Нина въздъхна дълбоко, Пол се усмихна, Джейсън наклони глава към нея и каза:

— Браво, Нина!

Сержант Балсъм беше заел отново мястото си и Колиър, свивайки рамене, каза:

— Добре, сержант, вие имате ли доклада за отпечатъците от пръсти, взети от мястото на престъплението и анализирани от специалистите, свързани с полицейското управление на Тахо?

— Да, сър, разполагам с този доклад.

— Според този доклад открити ли са някакви отпечатъци от пръсти на мястото на престъплението?

— Намерени са отпечатъци от пръсти върху лоста на машината, дръжката на лопатата и ключа на склада. Ключът на склада не подлежи на идентификация, повърхността му не е удобна за работа и е извън местопрестъплението.

— Беше ли направен ускорен анализ на отпечатъците, снети от лоста на багера и дръжката на лопатата?

— Да, сър. Останаха няколко частични, за които не ни стигна времето, но върху дръжката има два ясни отпечатъка от палец и показалец. С багера нямахме късмет — попречи ни мръсната и неравна повърхност. Между другото върху отпечатъците върху лопатата няма кръв.

— Някои от отпечатъците бяха ли идентифицирани?

— Да, сър. Те бяха съпоставени с отпечатъците на заподозрения, Джейсън де Биърс, в отдела за моторни превозни средства. Те са приложени към шофьорската му книжка в деня, когато е навършил шестнадесет и когато са били взети.

Джейсън промърмори нещо, а Нина предупредително постави ръката си върху неговата.

— Колко дълго продължи процесът на идентификация?

— Два дни. Ние бързахме. Шерифската служба беше открила телата на Куентин де Биърс и Реймънд де Биърс в горящо бунгало на брега на езерото…

— Тези неща ще ги уточним със следващия свидетел — каза Колиър. — Каква беше следващата стъпка на полицейския участък?

Колиър формулира въпроса неясно, обаче Нина беше задължена на Имейджисън и го знаеше, щеше да възразява, само когато станеше абсолютно необходимо. Сега замълча.

— Аз бях запознат със ситуацията и се опитах да открия извършителя. Отидох на адреса, посочен в документите за шофьорска книжка, и говорих с майката, Сара де Биърс. Тя ме информира, че Джейсън живее при свой приятел — Кени Мангър. Открих адреса на Кени Мангър и говорих с него, но той заяви, че не е виждал заподозрения от деня преди инцидента на гробището. Изглежда, никой не знаеше къде е заподозреният. Колата на Куентин де Биърс липсваше. Пуснах за издирване колата и заподозрения. Заподозреният беше намерен от полицията на Лас Вегас, докато се опитвал да играе на рулетка, на втори септември. Отказал е адвокат в Невада и е поискал да бъде екстрадиран. Беше прехвърлен в ареста на Елдорадо и му беше предявено обвинение.

— Благодаря ви, сержант. Нямам повече въпроси.

— Госпожо Рейли?

Нина погледна към бележките си и каза:

— Засега нямам въпроси.

Приятно изненадан от факта, съдията Имейджисън се усмихна широко и каза:

— Добре тогава, полицай, свободен сте.

Пол подаде на Нина бележка, на която пишеше: „Сега си официално реабилитирана.“ Нина надраска отдолу, за да могат и Пол, и Джейсън да го видят: „Следващият е наш.“

— Да се яви помощникът Даниел Бийти — каза Колиър, и докато свидетелят заемаше мястото си, Нина прегледа бележките, които си водеше, докато Балсъм даваше показания и написа бързо: 1. Стъпки. Едър мъж. 2. Двете паралелни следи от влачене на телата към алеята. 3. Кръвта на Куентин по дръжката на лопатата. 4. Отпечатъците на Джейсън по дръжката на лопатата.

Целият този суров материал щеше да се сведе до няколко факта. Тя ги разбърка и преподреди в главата си, след това ги раздели един от друг и ги остави да чакат следващия свидетел, който щеше да допълни историята.

26

— Кажете за протокола името и длъжността си — каза Колиър.

— Даниел Алън Бийти, помощник-шериф, назначен в управление Прейсервил на шерифската служба на окръг Елдорадо.

В следващите няколко минути Колиър поясни, че Бийти е специално подготвен за проучване на местопрестъпления през дванадесетте години в шерифската служба и е специалист по палежите. Бийти предразполагаше с вида си. Младееше за възрастта си, имаше дълбоки очи, изпъкнала челюст и бели зъби, които проблясваха, когато се усмихваше, а той го правеше често. Когато не ловеше риба на езерото Тахо, играеше триатлон на Хаваите. Според Пол той сваляше всички добре изглеждащи жени в шерифската служба, а те, изглежда, нямаха нищо против.

Дан можеше да стане голям следовател, но според Пол му липсваше усет. Неговото участие беше другата основна причина, да се избърза с предварителното заседание. Бийти се объркваше много, ако трябваше да приготви цялостен доклад относно свое разследване, особено пък за кратко време. Нина беше получила копие от доклада му едва в събота и го оцени като слаба работа — любимия й тип полицейски доклад.

Сега тя слушаше с увеличено внимание всяка негова дума, търсейки пропуски и грешки. Бийти беше стигнал до пожара.

— В два и трийсет и четири през нощта на 911 се получи съобщение от автомат от къмпинга Райт Лейк. Жена. Записваме всички обаждания на 911, така че имаме запис.

Нина усети как копринената блуза залепва за тялото й. Как, за Бога, беше пропуснала факта, че ще разпитва полицая, който толкова пъти бе чувал гласа й?

— Тя представи ли се?

— Затвори, преди дежурният да може да разбере коя е. Беше много развълнувана. Нося записа. Или просто да прочета записаното.

Колиър започна:

— Добре, нека продължим и чуем…

— Както постанови Съдът — прекъсна го Нина, — тук не се прилага правилото за свидетелските показания. Но днес, не е необходимо цялото това оборудване, ще отнеме време и…

— Наистина няма проблем — каза Бийти и й отправи поглед, който не предвещаваше нищо добро, или може би просто разкриваше вълненията на един бой скаут около принадлежностите му. Той измъкна старомоден червен касетофон:

— Зареден е за прослушване.

— Нека не губим време за тези неща, ваша милост — каза бързо Нина. — Достатъчно е да се прочете.

Бийти продължаваше да я гледа по начин, който не й харесваше. Но не смееше да отмести погледа си, и го гледаше, докато накрая, преодолявайки страха си, с облекчение разпозна във втренчения му поглед преданите очи на неотдавнашните си кучешки почитатели. Бийти сигурно мислеше, че е хубавичка. Ако извадеше късмет, той щеше да се окаже поне два пъти по-глупав от нея.

— Защо просто не се прочете и да вървим напред? — Тя молеше настойчиво съдията.

— Не, предпочитам да го чуя — каза Имейджисън. — Няма да ни забави.

Ако продължаваше да диша така тежко още минута, всички щяха да се усетят.

Пол протегна крак и я ритна по глезена. Върху смачканата бележка, която й изпрати, беше надраскал: „Млъкни“ Нина се облегна назад, опитвайки се да си поеме въздух и разтри глезена си. Бийти пусна касетофона.

— Тук е дежурният — говореше неясен, обикновен глас.

— Пожар — крещеше женски глас. — На Райт Лейк. Двама души в бунгалото. Бързо! — Гласът беше по-висок от нейния, с пискливи нотки и звучеше истерично. Това трябва да беше друго обаждане. Нина винаги е била абсолютно рационална…

— Моля, кажете ми името си…

— Не! Не мога! Мога да го видя оттук! Цялото гори! — Чу се някакъв далечен трясък. — О, Боже мой!

Това беше тя, да. Нина погледна наоколо със страх.

— Необходимо е да кажете името си.

— Райт Лейк! Райт Лейк!

— Прекъсна! Установено е, че обаждането е направено от монетен автомат на езерото — продължи безстрастният глас на дежурния.

Нина разтвори пръстите си, вплетени отчаяно един в друг, и с усилие ги накара да легнат абсолютно спокойни върху документите на масата пред нея.

— Пожарната Плейсървил, обадете се — записът продължаваше, — обаждане за горяща сграда на Райт Лейк.

— Дежурният, извикайте подкрепление — обади се нов глас.

— Викам в момента. Може да възникне горски пожар; наоколо е много сухо. Да се свържа ли с горската служба?

— Дежурен, кажи им да изпратят хеликоптер, за да видим дали няма и други пожари.

— Край.

— Това е — каза Бийти, натисна бутона и прибра касетофона.

— Чуха ли добре всички? — попита Имейджисън.

Главата на Джейсън се допря до нейната и той промърмори:

— Това сте вие, нали.

— Шшт — каза Нина.

— Жената, която се е обадила, идентифицирана ли е? — попита Колиър, отправяйки въпроса, докато сядаше на мястото си.

— Все още не, но продължаваме да я издирваме. Имаме няколко отпечатъка от телефонната кабина. Все още ги съпоставяме.

— Какво се случи след обаждането на 911?

— Две отделения на пожарната тръгнаха към езерото. Отговорността за района е обща, защото е на еднакво разстояние от Плейсървил и Тахо. Отделението от Плейсървил пристига в два и петдесет и седем, а от Тахо в три и три минути. Хеликоптерът вече е кръжал над сградата. Тук, пред мен е докладът ми.

— Продължавайте.

— Пожарникарите от първото отделение влизат вътре и откриват във всекидневната телата на двама възрастни мъже. И двамата са силно обгорели. Тъй като пожарът продължава, не е възможно да се направят снимки на местоположението на телата. Полагат се много усилия да се съживи единият мъж, но безуспешно. Другото тяло изглежда частично разложено и мирише на препарат за балсамиране. Очевидно е, че е мъртво от няколко дни. И двете тела са закарани до моргата на Тахо според инструкциите на д-р Клаусън. Пожарникарите продължават да гасят, и след около час вече контролират положението. Други пожари не са възникнали.

— Благодаря ви, помощник. Кога бяхте извикан, за да разследвате обстоятелствата около този пожар?

— Бях измъкнат от леглото в четири и петнайсет и ми бе наредено да се явя на мястото на пожара заедно с партньора ми в пет часа. То е на около тридесет минути от Плейсървил. Отделението от Плейсървил все още беше там, но хеликоптерът и отделението от Тахо си бяха тръгнали. Аз се приготвих и влязох.

— Какво видяхте лично вие?

— Тук е докладът ми.

Докато Бийти го преглеждаше, съдията Имейджисън каза многозначително:

— Далеч съм от мисълта да ви питам за него.

Нина се усмихна едва забележимо.

— Това е обикновено лятно бунгало, с две спални, баня, кухненски бокс и всекидневна с каменна камина, която е останала непокътната. Стените и таванът на всекидневната са претърпели най-големи поражения. Тапетите на едната стена висяха на парцали. Покривът, близо до кухненския бокс, беше изгорял дотолкова, че можеше да се види небето. Макар че стените на спалните бяха почернели от саждите и дима, огънят не беше проникнал през затворените врати. В един участък, близо до кухнята, около метър и двайсет на метър и двайсет, където дървеният под беше напълно изгорял, открих ето това. — Той вдигна широк, обгорял буркан от запалителна течност.

— Имаше ли течност в буркана?

— Не, сър. Мога да ви кажа, че е бил празен преди началото на пожара, защото иначе е щял да експлодира от горещината. Вместо това е обгорял само отвън, но е останал цял.

— Индикация?

— Тази част от пода и оставеният там буркан са пламнали първи, преди основния пожар. Можах да усетя миризмата от запалителната течност, разляна по цялата дневна и върху телата.

— Въз основа на тези наблюдения достигнахте ли до някакво заключеше за причината за пожара?

— Заключих, че запалителната течност е била разлята в дневната и около телата, а после подпалена. Не намерих запалка или кибрит, но един кибрит лесно би изгорял напълно. Пробите, които взехме от изгорелия участък, все още се анализират.

— Възможно ли е пожарът да е започнал случайно?

— Не, сър. Пожарът от случайно разлята запалителна течност щеше да обхване много по-малък участък.

— Каква беше следващата стъпка в хода на вашето разследване, помощник? — попита Колиър. Той беше отпочинал и уверен, и работеше с бързина, придобита от дългите години изслушване на показания. Изтъкваше важните неща, а оставяше неяснотите за процеса, когато, за седмици или месеци, всичко щеше да бъде подредено. Нина чувстваше и завист, и възхищение, гледайки самоуверените му движения. Никога не го беше чувала да каже нещо неуместно или да зададе въпрос, на който тя можеше да възрази, освен ако не го правеше преднамерено. Как можеше да е толкова съвършен в работата си, а такава развалина извън нея? Тя с усилие се съсредоточи върху показанията.

— Заедно с партньора ми направихме опис на всички вещи, които се намираха в бунгалото, както и на състоянието им. След като стана достатъчно светло, открихме участък със следи от гуми. На алеята открихме много следи от гуми. Зад бунгалото всичко е в дървета, затова има само по пътя.

— Направихте ли снимки и чертежи на следите?

— Разбира се. Изпратихме информацията на съответния експерт в Камерън парк, който в момента я обработва.

— Имате ли някакъв доклад от този експерт?

— Не, сър. Той каза, че току-що е започнал. Спомена, че едните са от по-тежък автомобил с малка мощност, от типа на масовите спортни автомобили, като форд експлориър или нещо подобно.

„Или бронко“ — мълчаливо го поправи Нина.

— Открихте ли някакви отпечатъци от пръсти?

„На ти сега!“ — мислеше Нина. Беше направила ужасен фал.

— Саждите много ни затрудниха. Взехме отпечатъци от двете спални, които бяха относително запазени. Тук са предварителните резултати. Някои са на Куентин де Биърс. Останалите все още не са идентифицирани.

— Някакви следи по буркана със запалителна течност?

— Нямахме такъв късмет — каза Бийти със съжаление.

Всички бяха напрегнати и гладни, но Нина знаеше, че докато часовникът не покаже точно дванадесет, Имейджисън няма да разпусне заседанието. Оставаха още единадесет минути.

— Беше ли получена някаква информация от собственика на бунгалото? — Колиър продължаваше да работи.

— Единствен собственик на бунгалото от двадесет години е човек на име Ноел Гънт. Той беше разпитан. Каза, че е оставил бунгалото на разположение на господин Де Биърс, да ходи там, когато иска. Говорихме и със съседите, но никой от тях не е бил там през онази нощ. Те казаха, че господин Де Биърс често ходел там през лятото, за да лови риба с кануто, което открихме зад бунгалото. Нерядко е водил приятели или семейството си, включително и най-младия господин Де Биърс, който присъства тук. — Бийти посочи към Джейсън, който замръзна на мястото си. Това беше първата връзка между Джейсън и бунгалото, която не беше много убедителна. Ходил е там един-два пъти като дете. И какво от това?

— Според съседите — продължаваше Бийти — през последните две години заподозреният е ходел понякога и сам. Дядо му му е дал ключ.

— Кога разбрахте, че полицията е идентифицирала двете тела, извадени от горящата къща.

— Рано сутринта научих, че тялото на… покойника Реймънд де Биърс е било извадено от гроба му в града. Тялото на Куентин де Биърс първоначално беше идентифицирано от представител на фирмата му, а по-късно и от членове на семейството.

— Имахте ли достъп до доклада за разследване на инцидента на гробището през тази нощ?

— Беше ми изпратен от сержант Балсъм. Имах възможност да го прочета.

— Сега, позволете ми да ви попитам… — подхвана Колиър, а Нина разпозна фразата, с която обикновено представяше важните факти — вие, като висококвалифициран следовател, разгледахте ли поотделно всички доклади, които са били съставени до тази сутрин? Бяха ли ви изпратени?

— Е, не зная дали всички са били изпратени…

— Бяха.

— Да, мисля, че освен с доклада от аутопсията разполагам също и с гражданския иск за ексхумация на тялото на Реймънд де Биърс, където Джейсън де Биърс и дядо му явно са били от срещуположни страни.

— Гражданските пледоарии по този случай са налице след уговорка и са достъпни за Съда за четене преди лягане — каза Колиър на Имейджисън, който игнорира тази информация и отговори:

— Много добре.

— Имахте ли възможност до този момент, въз основа на вашия опит и на въпросните доклади, да реконструирате какво се е случило на въпросното гробище, а впоследствие, и в бунгалото на езерото през нощта на двадесет и втори август?

— Възразявам! — извика Нина. — Въпросът изисква разсъждения и заключение. Неясен, двусмислен и неразбираем. Липса на основания. Подвеждащ. Цялата история се базира върху доклади от втора и трета ръка. Едно е да се представят фактите по този начин, защото заседанието е предварително, но съвсем друго е да се вадят заключения относно безусловни факти по делото.

— Позволете ми да се противопоставя на тези възражения — каза Колиър. След това започна да анализира възраженията й, най-вече от гледна точка на това, че Дан Бийти е експерт, на когото е позволено да изказва становище, включително и да реконструира сцената на престъплението. След това Нина отново имаше думата, после Имейджисън го накара на два пъти да преформулира въпросите си, докато най-после формата им му допадна. Стрелката на часовника наближаваше дванадесет, толкова неумолимо, колкото и Колиър, който отново питаше Бийти за мнението му за цялата тази история.

— Аз бих приел мнението на следователя, че смъртта на Куентин де Биърс е резултат от престъпление — каза Бийти.

— Ще припомня на свидетеля и на Съда, че точно същото заключение е направено и ще бъде разгледано, когато д-р Клаусън бъде призован — каза Колиър. — Продължавайте.

— Ще повторите ли въпроса? Извинете — каза Бийти.

— Можете ли сега, въз основа на опита си в разследването на криминални деяния и като имате предвид докладите и информацията, която току-що разгледахте, да дадете професионалното си мнение относно случилото се на гробището?

— Ето какво мисля — каза Бийти. — Заподозреният е изровил тялото на баща си на гробището. Той не е бил съгласен дядо му да получи достъп до него. Не съм обмислял ситуацията в семейството, но е ясно, че то се е противопоставило на дядото по този въпрос. Било е нещо решаващо, един вид символ за това, дали дядото ще се пребори за бащата, починал преди няколко дни…

— Ваша милост — каза Нина, — моля да не се вземат под внимание показанията след думата „гробище“ дори ако свидетелят е изчел от кора до кора трудовете на Зигмунд Фройд. Той е полицай, а не психиатър.

— Нека приключим с това — каза Имейджисън. — Свидетелят смята, че заподозреният е извършил изравянето. Продължете.

— Заподозреният е изравял тялото, а дядото е наблюдавал зад храстите — продължи Бийти. — Как дядото е научил, все още не е установено. Заподозреният почти е приключил със задачата си, когато дядото е излязъл от прикритието си и се е опитал да го спре. В борбата, която е последвала, заподозреният е грабнал лопатата и е ударил с нея дядо си. Куентин де Биърс или е изпаднал в безсъзнание, или е умрял, по този въпрос не съм сигурен. След това заподозреният е завлякъл двете тела до колата на дядо си, качил ги е в багажника и е отишъл в бунгалото на Райт Лейк. Трябва да е бил шокиран от този обрат на събитията, а там се е чувствал на сигурно място, но може и отпреди това да е бил решил да отиде там. Оставил е двете тела в дневната и е решил да запали постройката, за да прикрие деянието. Това е, в общи линии.

— Какво мислите за гласа, който се е обадил на 911 — попита Колиър.

— Не мисля, че гласът на един мъж може да бъде толкова пронизителен. Наистина вярвам, че това е жена, така че не е бил заподозреният. Там е имало жена. Очевидец, а може би и съучастник. Има вероятност заподозреният да е помолил някого за помощ. Но поради отпечатъците от стъпки и другите доказателства не мисля, че на гробището е имало и трети човек.

— Благодаря ви, помощник — каза Колиър. Бийти слезе, като се усмихваше на всички.

Стрелката на часовника показа точно дванадесет.

— Идваш с мен — каза Пол, после прошепна в ухото й — пронизително нещо — и продължи с нормален глас: — Имаме на разположение час и половина. На връщане ще хапнем сандвичи. Дай ми това. — Той взе чантата й и я хвърли отзад в колата.

— Не зная…

— Ако продължаваш да се взираш в книжата си, няма да можеш да мислиш. Хайде да тръгваме. — Той я настани на седалката, сложи й колана и потегли рязко, зави наляво по булевард „Ал Тахо“, а после надясно по „Пайнер Трейл“.

— Къде отиваме?

— Съвсем наблизо.

Пресякоха тихите улички в центъра и минаха гъсто засадения национален парк. Багрите на есента трепкаха в оранжево и жълто, слънцето грееше в уморените й очи; те се затвориха, а следващото нещо, което тя разбра, беше, че са паркирали на алея за коли пред къща в швейцарски стил. На малката синя табела пишеше: „Кулей“ 90. Тя се намръщи, опитвайки се да си спомни откъде знаеше името на улицата.

— Какво е това? — каза тя.

— Къщата, която Сенди се опитваше да те накара да видиш. — Той държеше ключ. — Посредничката ми го даде за днес следобед. Казах й, че си нахакана адвокатка в разгара на съдебен процес, но ще откраднеш няколко минутки, за да дойдеш да я видиш по обед.

— Със Сенди ли скалъпихте всичко това?

Пол ококори очи и я погледна невинно:

— Просто мислехме, че е добре да хвърлиш едно око.

Още беше замаяна от краткото отпускане в колата. Тя се огледа, видя високите дървета, тихата улица с няколкото къщи тук и там, нито прекалено близо една до друга, нито твърде помпозни, нито твърде важни, всяка различна от останалите. А самата тази — о, беше красива, с изпъкналия фронтон, с топлия кафяв цвят…

— Ела.

Тя се запъти към верандата, но Пол я хвана за ръката и я поведе в обратна посока. Къщата беше обградена от чамова ограда в същия топъл кафяв цвят, задният двор беше голям, а непосредствено зад него започваше горичка. Дивите шубраци, високите дървета, мекият килим от борови иглички подсилваха чувството, че е попаднала в истинско, диво кътче. Разходиха се из двора и откриха, че в края му извира малка рекичка.

Нина не можеше да каже и дума, просто вървеше след Пол. Той отиде до предната врата и я отвори към антрето, по чиито стени имаше извити, дървени куки.

— Виждаш ли? — каза той, показвайки й как могат да се спуснат надолу. — През зимата тук ще можеш да си закачаш вълнените жилетки.

Тя влезе в просторната дневна. Недалеч от камината един панорамен прозорец, висок най-малко метър и осемдесет, откриваше гледка към оградата и гората зад нея.

— Кухнята — обяви Пол и отвори вратата към малка, добре оборудвана стая, през чиито прозорци се откриваше съвсем друга гледка. Тя застина за миг, със скръстени ръце, а очите й не се откъсваха от дърветата, огрени от слънцето и потопени в кристалния въздух, от който всяко листенце и борова игличка трептяха.

Нина продължи да влиза от стая в стая като омагьосана.

— Чудесно е — въздъхна тя.

— Сега последното по ред, но не и по значение.

Качиха се по стълбището от антрето. Пол я подкрепяше, като че ли не можеше да се справи сама. В края на горната площадка влязоха в просторна мансарда, цялата в чамова ламперия, с малък прозорец с панти, подобен на европейските еркерни прозорци, издаден над улицата. Пол я остави да се любува на гледката и слезе по стълбите.

Когато най-после и тя се върна долу, намери го да се прилича на слънцето, седнал с кръстосани крака на пода в дневната. Тя седна до него.

— Не е толкова лесно с пола като тази — отбеляза Пол. — Но ти се справяш добре.

— Боб може да си избере една от долните спални — каза тя. — А от другата ще стане кабинет. Половината ми книги седят в кашони в гаража на Мат.

— Боб ще поиска мансардата.

— Не е познал — отговори Нина. — Колко й искат?

Сумата беше по джоба й, по-ниска от цените на стандартните къщи в Тахо.

— Никак не е зле — каза тя.

— За такова нещо в Кармел трябва да платиш три пъти повече — каза Пол.

— Кой е посредникът?

— Една от лелите на Сенди, с орлов нос и рогови очила, чиста случайност естествено!

— А ние случайно ще открием, че собственичка на имота е Сенди.

И двамата се усмихнаха. Нина започна да се смее, докато накрая напрежението изби и смехът й премина в плач. Тя остави сълзите си да текат.

Пол не я безпокоеше. Продължаваше да стои облегнат на стената, гледаше отнесено, но в същото време беше напрегнат.

— Пол, изплашена съм до смърт. Направих едно нещо.

— Зная.

— Къщата ми харесва, но не мога да я купя. Не мога да правя никакви планове.

— Добре, аз имам търпение. Виждам, че се измъчваш. Готова ли си да ми разкажеш какво е станало? Какво, по дяволите, си направила?

— Когато влязох в бунгалото, то вече гореше. На пода имаше чифт зелени слънчеви очила. Взех ги. Не разполагах с повече от секунда, за да размисля, просто знаех, че са на Джейсън. Прибрах ги.

— Взела си улика от местопрестъпление?

— Не знаех, че някой е бил убит. Не знаех, че това е местопрестъпление. Майка му ми беше клиент. Него също го чувствах близък, защото случаят засягаше цялото семейство. Реших, че толкова явно са поставени, като че ли е било планирано някой да ги намери.

— Не толкова явно — каза Пол. — Планът щеше да отиде на вятъра, ако бяха изгорели.

— Сега вече го знам. Ако просто ги бях оставила там да изгорят…

— Какво си направила с тях? Хвърлила си ги в гората, като се връщаше обратно?

Нина въздъхна:

— Реших, че трябва да ги запазя, Пол. Не можех да унищожа доказателство — не исках да усложнявам нещата.

— И къде са сега?

— Прибрах ги в една кутия и ги мушнах под матрака.

— Охо, първото място, където ровят ченгетата.

— Не точно ченгетата. Някой. Търсих ги през целия уикенд. Изчезнали са. Някой е влязъл и ги е взел. Мислех, че мога да контролирам това, което върша, Пол. Дори се гордеех с това, чувствах, че мога да предизвикам съдбата, а после да й се измъкна безнаказано. Но тогава очилата изчезнаха, извън моята власт, откраднаха ги…

Пол се размърда:

— Някое от децата?

— Не, говорих с всички. Някой се е вмъкнал…

— Мога да се закълна, че ти ми каза, че след последния ти случай Мат е настоявал да поставите аларма…

— О, вече имаме алармена инсталация, но с три деца, тичащи из къщи и трима възрастни, къщата невинаги е сигурна. Освен това съм убедена, че някой е ровил и в чекмеджетата ми.

Той се втренчи в нея. Беше го шокирала.

— Каза ли на Мат? — попита той след минута.

— Не.

— Нина!

— Той се опитва да ме накара да се изнеса оттам, Пол. В началото наистина беше търпелив, но откак отворих дума за преместване, той започна да чака продължението. Като видя, че не търся сериозно, започна да се ядосва. Опитах се да поговоря с него през уикенда, да му разкажа за случая. Той каза, че винаги има някакъв случай. Аз не мога просто да му заявя, че някой е влизал в дома му. Страх ме е, че ще побеснее, макар че има пълното право. Мат е безкрайно добър към мен и Боб, но е готов да застреля всекиго, който заплашва семейството му. Прав е да ме вижда като основен рисков фактор.

— Казала си на Джейсън, нали? Грешка номер две.

— Исках да разбера дали има някакво обяснение. Помолих го да не казва на никого, че съм взела очилата. Той ми се закле, че няма.

— Може да си била подслушвана, случайно или нарочно, в затвора.

— Това е незаконно.

— Моля?

— Не вярвам, че в къщата на Мат е влизала тайно полиция. Не вярвам, че съм била незаконно подслушвана. Колиър щеше да знае и щеше да намери начин да ми го каже. Но някой друг знае за очилата, а това означава, че освен Джейсън още някой знае какво съм направила.

— Яко си загазила, Нина.

Тя поклати глава:

— Ти чу днес записа на обаждането на 911, чу го и Колиър. Удивена съм, че не казах истината още там, пред съдията Имейджисън или пред онзи репортер от „Тахо Мирър“, който вечно се влачи след мен. А може точно сега, в този момент, някой да си свърши работата по отношение на следите от гумите или на отпечатъците от пръсти по телефона. Времето ми изтича. Колиър ще разпознае гласа ми или следите от гумите и ще се чуди дали аз съм била там онази нощ, и дали аз съм се обадила по телефона. Когато ме попита, няма да мога да го излъжа.

— Ако той има някакви съмнения, ще те остави да продължиш.

— Аз просто не исках да видя един невинен човек осъден. Но колко невинен наистина е Джейсън? Не мога да спра да се питам. Той ли е изкопал гроба на баща си? Той ли е подпалил бунгалото?

— По някакви причини ти си убедена, че не е убил дядо си. Това е всичко, за което сега трябва да се безпокоиш. Другите обвинения просто ги остави настрана.

Тя не можеше да се отпусне. Фактът, че разказа на Пол, и че небето не се сгромоляса върху нея, я караше да трепери:

— Заболя ме за Сара и за нейния син. Трябваше да се намеся. Мисля, че… все още не съжалявам. Джейсън загиваше, Пол.

Той се пресегна, взе ръцете й и ги потърка между своите:

— Студено ти е.

Тя се остави на слънчевата топлина и на ръцете му.

Пол галеше леко и стеснително коленете й. Там, на пода беше толкова топло. Изтощена от усилията, които положи, за да разкаже истината, тя облегна главата си на раменете му и притвори очи.

— Ти си по-близо до пандиза, отколкото предполагах. Не е трябвало да се намесваш. Може да влезеш в затвора. Това е съвсем реална възможност.

— Бях арогантна, Пол. Бях започнала да мисля, че мога да спася всекиго. Какво мислиш, че трябва да направя?

… Ако живея тук, ще паля огън в каменната камина, ще поставя един стол точно в това слънчево петно, с пухени възглавници по земята и табуретка за краката. Точно тук, до новия стол, ще сложа масичка, затрупана от вестници и чаша кафе. И тогава, отдадена на абсолютната леност, ще дремя като Хичкок, нехайна и щастлива, на музика, точно като тази, която звучи сега някъде навън, мека и приятна…

Унасяше се дълбоко, защото чу гласът на Пол, заглушаващ музиката, натрапчив като хрущенето на чакъл под тежки обувки, да казва:

— Сега не се безпокой за това, Нина, случая поемам аз. Първо, ще кажа на Сенди, че ще приемеш предложението. Второ…

Но тя вече не го чуваше.

27

— Помощник Бийти. — Нина наклони глава. Преди час Пол я беше оставил да поспи десетина минути и сега тя се чувстваше като новородена.

— Госпожице Рейли.

Нина преглеждаше бележките си. Независимо от горещината в залата Имейджисън изглеждаше пъргав и енергичен. Косата му беше влажна, като че ли беше ходил да плува. Всички останали изглеждаха потиснати, особено Джейсън, който едва й промърмори нещо в петте минути, които имаха преди началото на следобедното заседание. Тя започна направо:

— Помощник Бийти, открихте ли някакви отпечатъци от пръсти на Джейсън де Биърс на мястото на пожара, на Райт Лейк?

— Все още не са излезли всички резултати.

— Мисля, че казахте, че единствените отпечатъци, които сте открили, са от спалните и са на Куентин де Биърс.

— Не казах точно това. Казах, че отпечатъците на Куентин де Биърс са сред онези, които сме снели. От спалните има още отпечатъци, които не са идентифицирани. Това, че нямаме отпечатъци от дневната, се дължи на факта, че стените и обзавеждането са почти изцяло повредени от дима или са изгорели. Ние имаме и няколко, все още неидентифицирани, от външната врата.

Можеше ли да чуе как бие сърцето й?

— Вие имате две групи отпечатъци от пръстите на Джейсън де Биърс, снети при издаване на шофьорската му книжка и при задържането му, така ли?

— Да.

— Сравнихте ли тези отпечатъци с неидентифицираните отпечатъци, взети от спалнята и антрето?

— Да.

— И?

— Не съвпадат.

— Там няма отпечатъци от заподозрения?

— Няма.

Тоя младок със сигурност има късмет с отпечатъците, говореше лицето на Бийти.

— Благодаря ви. — Тя погледна бележките си, за да даде възможност този факт да проникне в главата на съдията. — Вие сте говорили с някои от съседите, които твърдят, че са виждали Джейсън де Биърс в бунгалото на Райт Лейк. За кое време се отнасят тези показания?

— Бяха твърде неясни. През летата.

— През кои лета?

— По този въпрос не бяха много ясни.

— Може би преди десет години?

— Във всеки случай, през лятото.

— Но той може да е бил петгодишно дете?

— Определено доста по-скоро.

— През миналия месец?

— Не е уточнено. Летният сезон приключва в началото на септември, а след това бунгалата рядко се използват.

— Значи никой не е виждал заподозрения в бунгалото през миналия месец?

— Не е уточнено.

— Помогнете ми, помощник. Кое точно веществено доказателство показва, че на двадесет и трети август Джейсън де Биърс е бил в бунгалото на Райт Лейк?

Бийти усърдно напрягаше мозъка си и потъркваше подметката на скъпите си обувки по крака на стола.

— Това е логическа дедукция — каза той. — Заподозреният е бил на гробището, отпечатъците от пръсти по лопатата са неоспорими. Бил е въвлечен в борба с дядо си. Тялото на дядо му стига до бунгалото. То не е отишло там само.

— Така ли? И как разбрахте това?

— Защото Куентин де Биърс е бил в безсъзнание.

— Откъде знаете дали е бил в безсъзнание. Откъде сте сигурен, че не се е съвзел и не е отишъл с колата до езерото с тялото на собствения си син в багажника? — попита Нина.

— Ако той е карал, къде е сега колата му? И ако е решил да изгори тялото на сина си, защо е изгорил и себе си? Това е безсмислено.

— Къде е колата на Куентин де Биърс?

— Все още я издирваме.

Ваша ли е теорията, че Джейсън де Биърс е карал колата до бунгалото?

— След като тя липсва, възможно е и да е така, но не зная със сигурност. Знаем, че не е взел джипа, който карат той и сестра му.

— Много черупки, а къде е ядката?

— Моля?

— Разполагате ли със солидно доказателство, че Джейсън де Биърс е бил в бунгалото?

— Аз мисля, че основното веществено доказателство, че заподозреният е свързан със смъртта на Куентин де Биърс, е намерено на гробището.

— С други думи, няма никакви веществени доказателства, че Джейсън де Биърс е бил онази нощ в бунгалото. Права ли съм?

— Засега не.

„Кажи само не“ — мислеше си Нина. Чувстваше се като зъболекар, вадещ си поука от особено твърда челюст. Спомни си за миг нещастния си, занемарен клиент зъболекар, злоупотребил със служебното си положение.

— Нека да поговорим за веществените доказателства, открити на гробището. Нека поговорим за отпечатъците от пръсти, открити върху лопатата. Вие присъствахте ли в залата, на масата на господин Хелоуел, когато тази сутрин сержант Балсъм даваше показания?

— Да.

— И вие сте прочели доклада на сержант Балсъм, засягащ разследването на престъпление на гробището „Хепи Хоумстед“?

— Да, имам копие от него.

— Знаете ли, че бащата на заподозрения, Реймънд де Биърс, е починал предишната седмица и е бил погребан в това гробище.

— Да, въз основа на доклада.

— А че там се е състояла погребална церемония, а на погребението е присъствало семейството му?

— Предполагам, че така е станало. Но лично, не съм го видял…

Колиър, който намръщено следеше въпросите й, каза:

— Възразявам. От помощника Бийти се изисква да чете между редовете на доклада на сержант Балсъм. Защо адвокатът не изясни тези въпроси със сержант Балсъм?

— Спестявам време в интерес на правната икономия, ваша милост — каза Нина. — Позволявам си да питам този офицер за доклада на друг офицер съгласно член 872 (б) от Наказателния кодекс. Зная, че в окръжната прокуратура смятат, че този член е постановен единствено за тях, но…

— Но сержант Балсъм беше тук — каза Колиър.

— За господин Хелоуел нямаше пречка да разговаря със сержант Балсъм за доклада, изготвен от експерт, когато това му беше необходимо, ваша милост. Аз просто правя същото — каза Нина.

Онова, което всъщност правеше, беше да вдига излишен шум, за да се опита да привлече вниманието на Имейджисън върху следващия важен проблем.

— Какво мислите, че ще постигнете тук, госпожо Рейли? — попита Имейджисън.

Нина заобиколи масата, съзнавайки, че всички очи са вперени в нея. Тя се изви пред съдията и направи движение, като че ли хвърля с лопата.

— Това, ваша милост — каза тя. — На погребение често се случва членовете на семейството да хвърлят по лопата пръст.

— Но този свидетел не може да каже дали това наистина се е случило — протестира Колиър.

— Точно така — каза Нина. Тя се подпря на несъществуващата лопата, погледна Колиър, чиято уста беше останала отворена, и се обърна към Имейджисън.

— Сега показания дава съдебният защитник, ваша милост! Няма доказателства, че заподозреният е използвал същата лопата преди седмица!

— Но няма и доказателства, че не е — отговори Нина. — Ясното обяснение, че заподозреният наистина е пипал лопатата на погребалната церемония от преди няколко дни, не е било отхвърлено от обвинението. Полицията не знае кога точно са оставени отпечатъците върху лопатата. Как може да се опитват да пробутват такова доказателство? — Тя се обърна и доволна седна на мястото си. Беше накарала Имейджисън да запомни това.

— Помощник Бийти, доколкото знаете, направени ли са някакви проучвания относно възможността заподозреният да е пипал лопатата на погребението на баща си? — попита Имейджисън.

Бийти повдигна въпросително веждите си към Колиър, който му кимна студено:

— Ваша милост — отговори той, — нямахме време да довършим всички аспекти на разследването. Ако мога да припомня на Съда, адвокатът настояваше да упражни правото си за провеждане на предварително заседание в рамките на десет дни. Всички ние все още сме на ниво събиране на доказателства.

— Значи все още търсите вашите основания за вероятно престъпление — каза Имейджисън. — Госпожо Рейли?

— Благодаря, ваша милост — каза тя. — И така, помощник Бийти, какви са другите законови основания, засягащи веществените доказателства, освен отпечатъците от пръсти, които свързват заподозрения с някакво вероятно престъпление на гробището?

— Освен отпечатъците от пръсти? Факт е, че той е избягал от правосъдието. Факт е, че не е прекарал нощта вкъщи и никой не го е виждал. Ясният мотив.

— Вие съзнателно ме разбирате погрешно, нали, помощник?

— Да ви разбирам погрешно? — премигна Бийти.

— Нито едно от тези неща не е веществено доказателство. Нито едно не е пряко доказателство. С изключение на отпечатъците от пръсти вие не разполагате с никаква пряка връзка между заподозрения и…

— Възразявам. Аргументативен въпрос. Пита и отговаря.

— Приема се.

Нина отново погледна бележките си, използвайки няколкото секунди, за да се съсредоточи. Струваше й се, че атмосферата в съдебната зала, се е променила. Тя контролираше положението и не трябваше да го изпуска.

— Добре. Вие твърдите, че заподозреният се е укрил от правосъдието.

— Той е арестуван в Лас Вегас. Имам доклада на полицията от Лас Вегас.

— И аз го имам — каза Мина. Не е ли вярно, че заподозреният не е оказал съпротива?

— Да.

— И че е поискал екстрадиция?

— Да, но…

— Не му ли се е наложило даже да се бори за екстрадиция?

— Така мисля и аз.

— Така, той е заминал в Лас Вегас — каза Нина. — По какъв начин това означава бягство?

— Той е търсен за разпит.

— Знаел ли е за това?

— Как би могъл да знае? Той е избягал от правосъдието.

— Може би той изобщо не го е разбирал така. Не е ли в същата степен вероятно заподозреният, който е скърбял за загубата на баща си, просто да е решил да се махне за няколко дни?

— Моята интерпретация не би била същата — каза Бийти.

— Разбира се, че не — отговори Нина. — Добре тогава. В смисъла, в който е използвал правото си да не говори, а вие не можете да посочите нито един свидетел, който да го е видял някъде другаде, дори и на гробището, Джейсън де Биърс няма алиби. Намирате ли това за съмнително?

— Това показва, че той е имал възможност. Хората, които не са намислили някоя беля, обикновено са си в леглата в три часа сутринта. Къде е бил той?

— Според вас, ако той имаше алиби, щеше ли да избегне обвинението?

— Със сигурност.

— Какво ще кажете за правото му да мълчи, докато обвинението не докаже, че е виновен. Предполага се, че той не може да бъде наказан заради упражняването на това свое конституционно право, нали?

— Той има това право — каза Бийти със стиснати устни.

— Но, изглежда, че е по-добре да не го използва, защото иначе ще си изпати — каза Нина.

— Ваша милост! — каза Колиър.

— Не се увличайте в силогизми, адвокат — каза Имейджисън.

— Съжалявам, ваша милост — каза тя. — Дали е възможно да продължа?

Имейджисън кимна.

— Добре, помощник Бийти, последният фактор, който споменахте беше мотивът. Какво имате предвид?

— Аз се запознах с гражданското дело, в което заподозреният се противопоставя на дядо си. „Де Биърс срещу окръг Елдорадо“ Чрез вас заподозреният е представил декларация, че е против ексхумацията на тялото, каквито и да са целите за това. Той изразява убеждение, че дядо му използва един претекст, а всъщност иска да удовлетвори параноичната си подозрителност, че Реймънд де Биърс не е починал от естествена смърт.

— И къде тук, според вас, е мотивът?

— И така, майката на заподозрения, Сара де Биърс, променя решението си, което означава, че вероятно е щяло да се получи разрешение за ексхумация. Заподозреният смята, че дядо му е упражнил натиск върху майка му, за да преодолее съпротивата й. Той е бил много ядосан на дядо си.

— Откъде научихте това?

— Неговата майка ни каза.

Джейсън, който дотогава седеше тихо, промърмори нещо.

— Сара де Биърс твърди, че когато заподозреният разбрал, че тя ще оттегли несъгласието си, заявил, че никога няма да допусне това. Такова е нейно твърдение.

Сега Нина изпадна в недоумение. Ако атакуваше твърдението на Сара, Колиър щеше да я призове като свидетел и така щеше да му се придаде особено значение. Ако не го атакуваше, щеше да стане ясно, че Джейсън е имал мотив, колкото и изсмукан от пръстите да беше. Тя реши да продължи.

— Да допуснем, че е бил ядосан на дядо си — каза тя. — Вие се опитвате да ни кажете, че той е отишъл на гробището и е изкопал гроба, знаейки, че дядо му ще го последва, и е замислил да го удари с лопатата?

— Не. Моето разбиране за тази сцена е различно. Аз твърдя, че е изкопал гроба, за да попречи на плана на дядо си за ексхумация на тялото. Дядо му го е проследил и се е опитал да го спре. Заподозреният го е ударил с лопатата. Всичко това е свързано с ненавист.

— Значи вие не мислите, че смъртта на Куентин де Биърс е била планирана преди събитията на гробището през онази нощ?

— В момента, не бих могъл да твърдя такова нещо, не. По-скоро така се е случило.

— Всичко това реконструкция от онова, което нарекохте доказателство за мотив, ли е?

— От всичко, споменато досега.

— Което, обаче е просто предположение, нали?

— Възразявам. Аргументативен въпрос.

— Приема се.

— Не е ли това просто един пасианс?

— Не бих казал…

— Същото възражение.

— Приема се.

— Вие не разполагате с нито едно реално доказателство, не е ли така?

— Възразявам!

— Нямам повече въпроси — каза Нина.

— Ще направим почивка — обяви Имейджисън.

Залата се опразни.

— Сега вече виждам, че имам шанс — каза Джейсън.

— Въпреки че по никакъв начин не го подпомагаш — подхвърли Нина, събирайки документите си.

— Какво искате да кажете?

— Няма значение.

Хелоуел тъкмо излизаше.

— Колиър! — Той я изчака, но, изглежда, не му беше приятно. Изглежда, бе работил с някакъв запас от енергия, който вече беше изчерпан. — Просто исках да ти кажа… Виждам, че заседанието не се развива в твоя полза…

— Не трябваше да ме притискаш с тези десет дни — отвърна той. — Знаеш колко е малък екипът ми. Независимо какво казва законът, другите съдебни защитници работят с нас, дават ни време да се подготвим, колегиалната етика го изисква, Нина. Както обикновено, теб те интересува само дали ще спечелиш, да го вземат дяволите…

— Стратегията, която предприех, се базира на ползата, която би имал клиентът ми.

— Сега това може да ти е от полза. Но в друг случай ще ти се наложи да потърсиш съдействие от нашия офис. И няма да го получиш. Такъв ще е резултатът от твоите действия.

— Единственото предимство за заподозрения е заседанието да се придвижи бързо. Всички други предимства са в твоя полза. Виж, не искам да влизаме в спорове.

— А какво искаш? Надяваш се да не го приема лично?

— Да. Ценя високо нашето приятелство.

— Извинете ме, адвокате — изсумтя Колиър и изчезна от фоайето.

28

— Да се яви д-р Стюърт Клаусън.

Д-р Клаусън, чистичък и спретнат, както винаги, пъргаво се намести на свидетелската банка. Само кутията цигари в горния джоб на сакото днес бе заменена от пакетче дъвки.

Колиър веднага подчерта, че д-р Клаусън е специалният медицински експерт за окръг Елдорадо, извършващ всички аутопсии на територията на окръга от близо четири хиляди квадратни мили; че за последните десет години е извършил повече от петстотин аутопсии, и че преподава съдебна патология в университета „Калифорния“ в Сан Франциско.

— Вие ли извършихте аутопсията на човек, впоследствие идентифициран като Куентин де Биърс, на двадесет и трети август, тази година?

— Да. Разбрах, че е той в момента, в който го сложиха на масата. Черепът му беше силно обгорял, но разпознах чертите му и конструкцията на тялото му. През последните двадесет години редовно играехме голф.

— Вие ли изготвихте доклада за аутопсията, копие, от който е изпратен на госпожица Рейли?

— На същия ще се позовавам и сега — заяви д-р Клаусън и намести очилата си.

— Опишете състоянието на покойния към момента на аутопсията.

Докато Колиър си вършеше работата, Нина оглеждаше залата, събирайки сили за следващия голям удар. Сара и Моли бяха отвън в чакалнята, където и щяха да останат през по-голямата част от заседанието. За нея беше облекчение, че нямаше да чуят това. Тя стисна ръката на Джейсън и му прошепна:

— Спокойно!

— Кожата беше силно овъглена, а голяма част от меките тъкани на ръцете и краката ги нямаше. Тялото лежеше по гръб, и двата крака бяха изпънати, вероятно поради отпускането на тъканите след смъртта. Съдържанието на корема, включително и на дебелото черво, се виждаше. С изключение на една част от кожата на обувките, всички дрехи бяха изгорели. В корема се виждаше нож от швейцарска, неръждаема стомана. Предполагам, че е паднал по време на пожара.

Клаусън преразгледа снимките от местопрестъплението, които предварително бяха одобрени да се използват като доказателство, представи и подробно описа тялото и накрая заключи:

— Това е в най-общи линии историята.

„Добре, че е в най-общи линии“, мислеше Нина.

— Моля, продължете — каза учтиво Колиър. — Вие ли извършихте аутопсия на тялото?

— Да. Продължи по-дълго от обикновено, около три часа и половина. Резултатите от взетите кръвни проби и пробите от тъканите все още не са готови, така че всичко, което мога да кажа в момента, се отнася до неща, видими от самата аутопсия.

— Ще ви помоля да запознаете накратко съда с тези открития.

— Така, първото, което открих, бяха мастни капчици в белите дробове. Те са индикатор за увреждане на меките тъкани. Всеки организъм съдържа определено количество мазнини, разположени под кожата, в коремната кухина и в костите. Ако претърпите силен удар, част от мазнините ще се изместят, ще се поемат от кръвния поток и ще достигнат до сърцето. После отиват в белия дроб, но там кръвта преминава през толкова тесни кръвоносни съдове, че мазнините се изтласкват извън тях. След като разгледах белия дроб под микроскоп, видях, че мазнините са претърпели определена деформация. Открих част от тях в белия дроб на жертвата.

— Какъв е вашият извод от всичко това?

— Тук има два важни момента. Единият е, че върху тялото на жертвата е оказано пряко насилие, с определена степен. Второто, че когато е бил нанесен ударът, жертвата е била жива.

— Възможно ли е кръвотечението, което сте забелязали, да е вследствие на пожара?

— Бих казал не, защото по време на пожара, жертвата вече е била мъртва. Това ще го изясня след минута.

— Продължавайте.

— Другото интересно нещо, което открих, беше също в областта на черепа. Констатациите са следните: жертвата е ударена отзад, в долната част на черепа. Няма счупване, но скалпът в тази област е натъртен. Под кожата открих и онова, което можеше да се очаква, област на силен кръвоизлив, с диаметър около три сантиметра. Белегът на скалпа показва взаимодействие с остър предмет, кожата не е прорязана като с нож, формата по-скоро наподобява ръб на метален инструмент. Ето и снимките.

Те бяха отвратителни. Докато Нина ги разглеждаше, Джейсън извърна главата си настрани.

Снимките на обръснатия череп показваха линията на контузията. В момента Клаусън обясняваше с присъщия си грубоват маниер, че белегът съответства на ръба на лопатата. Джинджър вече беше казала на Нина, да не си хаби силите да оспорва тази констатация. Беше абсолютно сигурно, че лопатата и черепът на Куентин де Биърс са били в контакт.

— Забелязахте ли и други наранявания по тялото на жертвата?

— Няколко допълнителни наранявания, пълни с пръст. Получени са вследствие на това, че жертвата е била влачена на определено разстояние. Жертвата определено вече е била мъртва, иначе кръвоизливите щяха да бъдат много по-силни.

— Някакви други рани?

— Други няма. Но нека да се върнем обратно към основата на черепа. Вече споменах за масивния кръвоизлив. Навътре, към мозъчната ципа, открих една по-обширна област. Точно под мястото, където е получен ударът, имаше прекалено много кръв, която оприличих на източник на друг кръвоизлив. Открих церебрален аневризъм в горната дясна част на Кръга на Уилис, обичайните зрънца. В действителност бяха грозд — имаше още два.

— Вероятно ще обясните какво означава церебрален аневризъм.

— Това е разширен кръвоносен съд. В основата на мозъка няколко артерии се свързват кръгообразно. Тази област се нарича „Кръгът на Уилис“, аневризмите обикновено са съсредоточени там. В засегнатата област стените на кръвоносните съдове се разширяват по различни причини: атеросклероза, вродена слабост и други. Зърнестият аневризъм в мозъка е нещо обичайно. От време на време го виждам при аутопсиите, които правя. Докато пациентът е на крака, обикновено не се появяват симптоми и рядко се открива. Необходимо е малко напрежение, и той се пръсва. В случая едно от зрънцата се беше спукало, откъдето и идваше масивният кръвоизлив, за който споменах. Вероятно жертвата е изпитала остри болки, и веднага след това е изгубила съзнание.

— Какво причинява спукването на аневризмите?

— Понякога няма причини. Просто се надуват и се пръсват. Друг път се получава вследствие нараняване. Твърдя, че в случая нараняването е получено почти по същото време, по което се е пръснал аневризмът. Причина и следствие. Нараняването е причината.

Той го каза толкова безцеремонно. Нараняване, спукване. Имейджисън си водеше бележки. Без съмнение пишеше, че нараняването е предизвикало спукването на аневризма. Нина си замълча.

— Възможно ли е кръвоизливът, причинен от разкъсването на аневризма, да се е оказал фатален? — попита Колиър.

— Той се е оказал фатален. Това е причината за смъртта.

— А какво ще кажете за пожара?

Клаусън поклати глава и каза:

— Смъртта е настъпила много преди началото на пожара.

— На какво по-специално се основава това заключение?

— Вижте, независимо от степента на изгарянията на жертвата аутопсията обикновено дава възможност да се определи дали жертвата вече е била мъртва, или не. Има два индикатора. Първо, ако жертвата е била жива, щеше да има следа от пушек, вдишан чрез белите дробове. В бронхите и на подобни места щяха да се отложат малки въглеродни частици. Белият дроб беше запазен в по-голямата си част и аз имах възможност да установя, че не е вдишан пушек.

Следователно, след като не е бил вдишан, жертвата вече е била мъртва.

— А вторият индикатор?

— Бързо направеният тест за наличие на въглероден окис в кръвта. Той се появява по време на горене. Ако се вдишва, равнището на въглероден окис в кръвта е много високо. Тук няма такова. Следователно налага се същото заключение — жертвата вече е била мъртва.

Нина нахвърля набързо твърденията на Клаусън в бележника си.

— Добре. Имате ли да ни кажете нещо друго, свързано с причината за смъртта? — попита Колиър.

— Куентин беше на шейсет и осем години — каза Клаусън. — Имаше синовиална торбичка на рамото поради неправилния си замах при игра на голф и прекаляваше с употребата на аспирин. По-лошото беше предразположението към кръвоизливи, както и атеросклерозата, която си докара покрай прекаляването с пържоли и коктейлите, с които се наливаше, но аз не мисля, че имат нещо общо със смъртта му.

— Нещо друго?

— Трудно е да се определи точното време на смъртта. Предполагам, че е настъпила между полунощ и два сутринта. Това е.

— Въз основа на констатациите, направени по време на аутопсията и допълнителната информация, с която сте запознат, можете ли да посочите причината за смъртта?

— Проблемът е, че все още не са готови всички лабораторни изследвания. Например за лекарства. Не зная. Но дори ако е вземал някакви лекарства на своя глава, те биха били само допълнителен фактор.

— Имайки предвид, че някои лабораторни тестове все още не са готови, и че вие не смятате, че засега те ще повлияят съществено върху вашите заключения…

— Коригирайте се.

— Какво е заключението ви за причината за смъртта в момента?

— Обилен мрежовиден кръвоизлив вследствие спукан зърновиден аневризъм, предшестван от силен удар.

— Ако не е бил нанесен ударът, имало ли е вероятност аневризмът да се спука, докторе?

Очите на Клаусън зад очилата бяха непроницаеми.

— Не — каза той.

Беше ред на Нина. Тя се чувстваше готова, въоръжена с коментарите на Джинджър върху доклада за аутопсията.

— Д-р Клаусън, с вас наскоро се срещахме извън съда, нали?

— Да, госпожо, при неофициалното ми проучване на смъртта на сина на жертвата.

— В действителност вие сте извършили аутопсия и на двете тела, открити в този пожар, нали?

— Да. Куентин де Биърс. Реймънд де Биърс.

— Как е умрял Реймънд де Биърс? — Нина попита по възможно най-невинния начин, на който беше способна, но Колиър вече беше станал и възрази, че тя излиза от границите на конкретната тема.

— Доколко е уместен този аспект на разпита? — попита Имейджисън.

— Има доказателства, че Куентин де Биърс е смятал, че синът му е бил убит — каза Нина. — Вярвам, че съдът ще иска да знае дали това е било така.

— Защо?

— Ако е бил убит, задържаният може да бъде заподозрян като извършител, и така би имал солиден мотив да изкопае тялото на баща си преди ексхумацията — каза Нина.

Джейсън я дръпна за сакото.

— За какво говорите? — прошепна той.

— Не се безпокой, знам какво правя — отвърна Нина и се изправи.

— Моята информация е, че Реймънд де Биърс е бил убит от светкавица — каза Имейджисън. — Аутопсията откри ли друга причина?

— Не, сър — каза Клаусън. — Мъжът е бил пряко поразен от светкавица. Сърцето му е спряло. Тук няма грешка.

— Това задоволява ли ви, госпожо Рейли?

— Напълно, ваша милост.

Тя погледна към Джейсън. Той се беше подпрял на стола със затворени очи.

— И така, д-р Клаусън, вие твърдите, че ударът по главата е причинил спукването на аневризма. Правилно ли съм разбрала?

— Това е очевидно. Причина и следствие.

Клаусън изглеждаше учуден, явно не очакваше, тя да се насочи към онова, което му изглеждаше напълно ясно.

— Вие твърдите също, че понякога аневризмите просто се спукват без видима причина.

— Да, но тук по същото време е нанесен удар по главата.

— По същото време? Какво точно искате да кажете? — попита изненадващо Нина. Тя усети някакъв почти кръвожаден шемет, докато произнасяше натъртено думите.

— Просто в един и същ момент.

— Само преди секунда вие използвахте фразата „причина и следствие“, твърдейки, че ударът с лопатата е бил пръв. Но сега вие използвате думите „по едно и също време“. Онова, което искам да разбера, докторе, е защо вие мислите, че знаете кое се е случило първо — ударът с лопатата или спукването на аневризма?

Клаусън гледаше към бележките си, като че ли оттам можеха да се появят нови думи.

— Дали вашите констатации са съвместими с твърдението, че покойният е изпитал непреодолима болка в главата и е паднал върху лопатата?

— Паднал върху лопатата? Не би ли било твърде голямо съвпадение да падне точно върху ръба на лопатата?

— Все пак е паднал някъде, нали? Мястото около гроба е много малко, а лопатата е била точно там, права ли съм?

— Възразявам! Аргументативен въпрос!

— Отхвърля се. Вижте, докторе, възможно ли е жертвата да е падала върху лопатата, а не да е била ударена с нея? — попита Имейджисън, навеждайки се напред.

— Би било твърде голямо съвпадение.

Лицето на Имейджисън стана керемиденочервено. Той извика:

— Не желая повече да чувам вестникарски твърдения. Отговорете на въпроса!

Клаусън се отдръпна назад и каза:

— Възможно е.

Имейджисън продължи с привидно спокойствие, което не измами никого:

— Проблемът за причината за смъртта е обезпокоителен.

Разполагаме с определени факти за удар с лопата, за спукан аневризъм, за пожар — не е лесно да се изясни какво се е случило, нали, докторе?

— Никога не съм твърдял такова нещо — каза Клаусън, облизвайки устните си. — Причината за смъртта е спуканият аневризъм. Вследствие на удара.

Имейджисън отново седна, измъкна една носна кърпа някъде изпод тогата си и избърса челото си. Лицето му преливаше в най-разнообразни тонове.

— Продължете — каза той на Нина.

— Д-р Клаусън, изглежда, че дотук изяснихме едно нещо — кръвоизливът в мозъка, причинен от спукването на аневризма, е непосредствената причина за смъртта.

— Добре, непосредствената причина за смъртта е сърдечен удар. Дължи се на внезапно намаляване на кръвното налягане вследствие на кръвоизлив.

— Остава обаче проблемът, дали ударът е причинил спукването на аневризма. Или спукването на аневризма е довел до падане.

— По-вероятно е да е бил ударен — каза Клаусън. — Лопатата е удобно оръжие за внезапно нападение. Извършвал съм редица аутопсии на смъртни случаи, причинени от удар с лопата.

— Но ние не разглеждаме редица смъртни случаи, разглеждаме конкретен смъртен случай. Проблемът е какво можете да определите от аутопсията? Струва ми се, че се опитвате да съгласувате констатациите от аутопсията с хипотезата на полицията.

— Като следовател при смъртни случаи, аз трябва да отчитам характерните обстоятелства. Гробището, късно през нощта, внукът, държащ лопатата, откриването…

— И всичко това допринася за решението ви, че ударът е причинил спукването на аневризма?

— Естествено.

— Не е ли вярно, че зърнестият аневризъм се поддава по-трудно на спукване, отколкото другите типове аневризми?

— Но не и че никога не може да се случи — каза Клаусън на пресекулки.

— Запознат ли сте със становището на големите медицински авторитети, според което дори силно сътресение на главата, каквото може да се получи при автомобилна катастрофа, обикновено не води до спукване на този тип аневризъм поради заобикалящата го предпазна структура?

— Това не е никак логично.

— Контузията на черепа, която сте проучили, не е резултат от голям, разтърсващ удар, нали? Няма счупване на черепа.

— Не.

— Как е станало така, че един от аневризмите се е спукал, а другите два са останали цели?

— Другите два не са се… не са…

— Не са били готови за удара? Не им е било дошло времето, така ли е, докторе? А времето на никого не може да се предвиди? Не е ли вярно това?

Клаусън не го свърташе на мястото му.

— Госпожо адвокат, не твърдите ли, че жертвата е починала от естествена смърт? — прекъсна я Имейджисън.

— Точно така, ваша милост.

— Независимо от обстоятелствата на насилие? Пожарът?

— Заподозреният не е обвинен в подпалване — обясни Нина. — Обвинен е в убийство. И няма основания да продължава да бъде заподозрян, ако се докаже, че смъртта не е настъпила в резултат на криминално деяние.

— Продължавайте. — Имейджисън остави молива си на масата и внимателно се заслуша.

— Като се вземат под внимание другите обстоятелства, имам предвид нараняването на главата и случката на гробището като цяло… — Клаусън се опитваше да каже нещо.

— Изчакайте да ви се зададе въпрос — каза рязко Имейджисън.

— Ще ви помоля засега да се ограничите само до медицинските обстоятелства, докторе — каза Нина. — Въз основа на аутопсията, която сте извършили, практическия ви опит и опита ви на преподавател по съдебна патология мислите ли, че е възможно нараняването на главата да е причинено по-скоро от падане върху лопатата, а не от удар с нея?

— Твърде странна случайност, няма що — отговори Клаусън.

— Вие твърдите, че когато аневризмът се е спукал, жертвата е почувствала внезапна силна болка? А после е изгубила съзнание?

— Това е обикновената последица. Но не е задължителна.

— Значи, ако жертвата е стояла права, има вероятност да е паднала?

— Не е изключено.

— И жертвата може да е паднала върху нещо, което лежи на земята, без да може да го избегне, така ли?

— Възразявам. Спекулативен въпрос.

— Ако не мога да се обърна към окръжния съдебен лекар във връзка с медицинските последици от спукан аневризъм, кого да питам тогава? — каза Нина с възможно най-хрисим тон.

— Възражението се приема. Въпросът е спекулативен. Опитайте се да го зададете по друг начин, ако можете — каза Имейджисън.

— Добре тогава — каза Нина, — позволете ми да попитам така: може ли да определите въз основа на медицинските констатации, подчертавам, на медицинските констатации, дали жертвата е ударена с лопата, или жертвата е паднала върху лопатата?

— Не! Но е съвсем ясно, че…

— И всичко, което можем да твърдим, е, че между жертвата и лопатата е имало съприкосновение? Така ли е?

— Според мен, да.

— И ние не знаем кое се е случило първо, спукването на аневризма или съприкосновението с лопатата?

— Ние трябва да отчитаме обстоятелствата — въздъхна Клаусън почти отчаяно.

— Моля ви, докторе, уточнете по възможно най-ясен начин — каза строго Имейджисън, пристъпвайки напред — вярно ли е, че двете възможности — аневризмът да се е спукал от само себе си и да е причинен от удар — са еднакво вероятни?

— В една и съща степен? — каза Клаусън.

— Това е, което искам да зная. Отчитам, че не можете да бъдете абсолютно сигурен по този въпрос. Просто искам да знам допустима ли е възможността аневризмът да се е спукал сам, без чужда намеса?

Клаусън погледна към Колиър, който седеше със скръстени ръце и мрачен поглед.

— Така изглежда — каза Клаусън.

Имейджисън седна обратно на стола си:

— Разбирам — каза той и тази единствена дума показваше колко му е трудно.

Нина беше провалила делото на Колиър. Беше спечелила.

Не трябваше да го гледа, гледаше настрани.

Той се беше навел, правейки се, че си води бележки точно както постъпваше и тя, когато претърпеше голямо поражение.

— Благодаря, ваша милост. Приключих със свидетеля — каза тя.

29

Колиър поиска прекъсване до следващата сутрин. Малко по-късно Нина видя Клаусън да пресича вътрешния двор към офиса на прокуратурата, изглеждаше смален, със смирено изражение на лицето.

Колиър не допусна никакви грешки. Той трябваше да може да разчита на заключенията на съдебния патолог, без да му се налага да прави допълнителни проучвания. Но Нина беше чувала за други два процеса, в които Клаусън беше представял тенденциозно всички факти, до най-незначителните подробности, само и само да се съгласува с обвинението.

През годините Клаусън се беше превърнал в оръдие на обвинението. Той не се задоволяваше с медицинските протоколи, а държеше да прочете всички останали доклади, и допускаше те да му влияят. В този случай, изправен срещу едно твърде сложно разследване, той направи каквото можа, за да подкрепи обвинението, но после се оттегли.

Нина знаеше от Джинджър, че Клаусън не може да достигне до медицинско заключение, че аневризмът се е спукал вследствие на удар. Здравият разум и мнението на полицията по някакъв начин бяха предрешили резултата, Клаусън, още от самото начало нямаше възможност да отстоява самостоятелното си решение.

На другия ден бяха призовани и разпитани още двама офицери, за да се реабилитира вредата, нанесена върху обвинението, но Нина беше на линия. Тя се чувстваше напълно уверена.

Същия този вторник Колиър преустанови обвинителното дело следобед. Нина имаше възможност да извика Джинджър, но не го направи. Каза на Имейджисън, че няма да включва никакви свидетели. Сара и Моли, които досега не можеха да чуят нищо от показанията, бяха допуснати да изслушат заключителните аргументи на юристите.

Нина и Колиър обосноваха противоположните си възгледи върху фактите. После използваха значението и съдържанието на закона. Макар че правдоподобната кауза беше най-ниското ниво, което обвинението трябваше да докаже, Колиър трябваше да покрие това ниво по отношение и на двете твърдения в този случай: че смъртта на Куентин де Биърс е настъпила в резултат на криминално деяние, и че Джейсън е извършителят.

Нина беше открила едно дело на Калифорнийския Върховен съд, според което там, където обстоятелствата около случая можеха да послужат както за оневиняване, така и за осъждане, правдоподобна причина не може да бъде търсена. Или всяка точка по обвинението трябва самостоятелно да покрие този стандарт, или делото трябва да бъде прекратено.

Около час те разглеждаха случая от всички страни. И двамата на няколко пъти едва не си изпуснаха нервите, Колиър вярваше, че Джейсън е убил дядо си. Нина не можеше да види обективация на неговата увереност и се позоваваше на закона.

— Добре — каза Имейджисън в четири часа, — чух достатъчно. — Той погали невидимата си брада. — Случаят е сложен. Аз съм принуден да следвам правилото, установено в Наказателния закон на Калифорния, член 871, което постановява следното — той извади и постави очилата си, после зачете: „Ако след предварителното заседание, доказателствата не сочат да е извършено обществено престъпление, или — подчертавам — или няма достатъчно основания да вярваме, че задържаният е виновен за обществено престъпление, магистратът следва да отхвърли иска и да оттегли обвинението от заподозрения.“ Обстоятелствата около смъртта на този човек са крайно подозрителни. С неговата смърт са свързани недвусмислено престъпни деяния, включващи разравяне на гроб и палеж. Ние обаче не сме тук, за да решим дали заподозреният ще бъде подведен под отговорност за тези престъпления. Ние можем да разглеждаме единствено доказателствата, отнасящи се до смъртта на Куентин де Биърс. Бих повярвал, че има достатъчно основания да заставя заподозрения да отговаря за извършено криминално деяние, ако можех да получа удовлетворение по първата точка, която трябва да представи благовидна причина, че е извършено обществено престъпление. Казано на разбираем език, ако вярвах, че е по-вероятно покойният да не е починал от естествена смърт, щях да заставя заподозрения да понесе отговорността за тази смърт. Аз, обаче, нямам такава необходима предпоставка. Не виждам как бих могъл да задържа заподозрения, когато вероятността жертвата да е била ударена от него е равна на вероятността Куентин де Биърс да е починал от естествена смърт. Ясно е, че причината за смъртта е спукване на аневризма, и че аневризмът може да се спука просто от само себе си. Аз ще цитирам медицинския доклад: „Той се пръсва, когато се пръсне.“ Следователно, постановява се следното: доколкото няма достатъчно основание да вярваме, че обвиняемият, Джейсън Томас де Биърс, е виновен за престъплението, заявено в представения тук иск, с настоящето искът е отхвърлен, а обвиняемият ще бъде освободен от ареста веднага след изготвяне на необходимата документация.

— Възнамерявам да обжалвам това решение, ваша милост — избухна Колиър. — Моля обвиняемият да остане в ареста, докато трае обжалването.

— Знаете, че не мога да допусна това, прокуроре.

— Тогава моля, заради интересите на правосъдието, обвиняемият да остане една седмица в ареста, докато приключи разследването на пожара и другите престъпления, и се изготви съдебното постановление.

— Ако направя това, присъстващата тук госпожа Рейли ще ме обори въз основа на акта, гарантиращ неприкосновеността на личността, прокуроре — каза Имейджисън. — Вие трябваше вече да сте приготвили постановлението за арестуване.

— Нямах много време, ваша милост.

— Аз ви симпатизирам, господин Хелоуел, но създателите на Американската конституция, в разбирането си за фундаментална справедливост, са счели, че е подходящо да изискват по-добри основания от тези, които ми се представиха тук, за да се хвърли един човек в затвора. Съдът е закрит.

Силен шум взриви залата. Имейджисън се шмугна между банките и изчезна в подземната бърлога, недостъпна за хората, където съдиите се скриваха по време на своя престой.

Джейсън изглеждаше зашеметен. Нина докосна ръката му и каза:

— Приблизително след четири часа ще си вкъщи. Няма да оставя на мира чиновниците, докато не се уверя, че всичко е наред с документите.

— Не мога да повярвам. Ще ме пуснат ли?

— Да! Обвиненията срещу тебе са отхвърлени.

Сара и Моли, които вече бяха при него, го прегърнаха. Моли подскочи и се качи като маймунка на гърба му.

— Ехее, супер! — викаше тя, а Джейсън, заразен от радостта й, започна да се върти в кръг, все по-бързо и по-бързо, както бяха правили, когато бяха много малки. Близнаците празнуваха заедно, без да мислят как изглеждат в очите на околните, блестящата коса на Моли се развяваше като искра, а изражението на лицето на Джейсън беше толкова открито и емоционално, колкото Нина никога по-рано не го беше виждала.

Най-накрая Моли го пусна, смеейки се запъхтяна. Сара сияеше:

— Толкова съм щастлива! Нина, Пол, заповядайте довечера вкъщи, за да празнуваме!

— Нека го отложим за друг път — отговори Нина. — Трябва да се наспя, наистина имам нужда.

— О, моля те! Просто едно питие след вечеря и те пускаме да си вървиш. Всички ще сме там. Моля те… няма да е дълго.

Пол кимна, така че Нина отстъпи, за да не развали настроението.

— Добре. Ще отида да направя кратко изявление за пресата от името на Джейсън, а после ще намина за малко при чиновниците. След това ще отида да дремна. В девет добре ли е?

— Фантастично. О, Джейсън…

Сара отново го притисна в прегръдките си, ръцете й обгръщаха кръста му, защото той беше толкова висок, но той не я прегърна. Изглежда, че собственият му миг на радост беше изчезнал така бързо, както и беше дошъл. Той наведе глава към майка си с досада, тя държеше лицето му в ръцете си и му говореше така, както го правят майките, пренебрегвайки останалия свят.

Нина проспа вечерята. Тя дори не можеше да си спомни как е стигнала до леглото. Към седем се събуди и взе душ, облече си джинсите и една червена памучна фланела и седна на дивана до Боб. Мат и Андреа искаха да разберат как е минало заседанието, но усетиха, че още не е готова да говори за това и я оставиха да помага на Боб да си напише домашното по математика.

Тя беше изцедена. Не беше сигурна, че ще намери сили да стане от дивана и да отиде някъде. Но към девет без петнадесет на вратата се позвъни и влезе Пол, с букет слънчогледи.

— Прекрасни са Пол. Трябва да са ти стрували цяло състояние.

— Ще отидем да приемем поздравления в Де Биърс, а после ще те заведа на представление в „Сийзърз“.

— Не зная.

— Ще се почувстваш по-добре, когато видиш щастливите им, усмихнати лица.

Само че нямаше нито щастливи, нито усмихнати лица, когато Сара отвори вратата, с разрошена коса и чаша в ръка.

— Моля, влезте — каза тя. — За съжаление близнаците не са вкъщи. Излязоха.

В дневната Лео приготвяше още мартини.

— Ей — каза Пол, — ще ти кажа нещо за коктейлите. Заклех се да ги откажа, когато след съда отидох на Поуп Бийч, и всичко, за което можех да мисля, беше, че мачтите на платноходките изглеждат точно като сламки за коктейли, а езерото има цвят на хубав сух вермут.

— Аха — каза Лео, — дай да оставим коктейлите. Какво ще кажеш за бира? — Той също изглеждаше разстроен. — Е, Нина, какво да бъде?

— Каквото и да е — каза Нина.

Лео донесе бутилки и чаши и всички седнаха срещу камината. Струваше й се, че е минала цяла вечност, откакто бе седяла тук за последно и бе говорила с Джо Маркес, в деня, когато Моли…

— Как е Джейсън? — попита Нина.

— Добре е, добре. Вдигам тост за теб и Пол. Толкова съм ви благодарна. И двамата бяхте страхотни.

Всички пиеха бира. Сара и Лео, изглежда, нямаха какво повече да кажат.

— За теб това беше голямо изпитание, Сара — каза Нина.

— Предполагам, че още не си се отърсила от напрежението.

— Какви са възможностите да арестуват отново Джейсън? — попита Лео.

— Не зная — каза Нина. Всъщност, не й се искаше да говори за закони. — Това ли ви безпокои?

Сара погледна към Лео и той каза:

— Не. Съжалявам, но не сме особено весели.

Сара отвори един албум, който седеше на масичката за кафе пред нея, и го подаде към Нина и Пол:

— Виждате ли? — попита тя, посочвайки им една голяма снимка, на която Джейсън и Моли бяха около четиригодишни. Играеха усмихнати отвън на поляната, сред леката мараня на летния следобед. И двамата изглеждаха изцяло незаинтересовани от фотоапарата, насочен към тях. Моли висеше на гърба на Джейсън, а той се въртеше.

— Джейсън трябваше да се върти силно като пумпал с Моли на гръб, докато паднеха. След това лягаха един до друг на тревата. Не са ли най-красивите деца? — каза Сара. Гласът й беше измъчен.

Озадачени от настроението й, Нина и Пол се съгласиха, че със сигурност е така. Лео въздъхна. Настроението беше тягостно.

— Сара, какво не е наред? — попита Нина.

— Сара… — обади се Лео.

— Всичко е наред, Лео. Нина и Пол няма да наранят Джейсън. Но не мога да седя тук просто така…

— Къде е Джейсън? — попита Пол.

— Замина си — каза Сара. — Събра два куфара и каза да дадем останалото на социални грижи. Каза ми… каза ми сбогом. Няма да се върне. Не можах да кажа нищо, което да промени решението му.

— Той не може да постъпи така — каза Нина, шокирана. Трябва да разбере, че не може. Направих каквото можах във връзка с гробището и пожара. Няма да имам възможност пак да успея. Мисля, че можем да го опазим от затвора. Но ако замине, те ще решат, че се укрива от правосъдието и…

— Той си замина завинаги — каза Сара, а лицето й беше изкривено. — И Моли тръгна с него. Не би му позволила да замине сам. Не съм и мислила да кажа нещо. Той пропада, Нина! Даже не се опита да ми обясни. Не иска да говори с мен!

Нина погледна отстрани към Пол.

— Къде точно са сега? — попита той.

— При Кени. Вие бихте ли… отишли там? Помолете ги да не тръгват. Кажете им, че той трябва да остане вкъщи, и всичко останало. Тук не става въпрос за страх, обаче, точно така е. То е като… като… той…

— Мисля, че Моли се страхува, че Джейсън иска да умре — каза Лео.

— Защо не отидеш ти? — прекъсна го Нина.

— Кени ме мрази. Няма да ме пусне да вляза. — Сара плачеше.

— Вие не можете да очаквате, че Нина ще продължи да работи на тъмно — каза Пол. — Трябва да обясните за какво изобщо става въпрос. През цялото това време тя работи на тъмно, а това не беше много лесно. Трябва да ни помогнете, да ни кажете за какво става въпрос.

— Кени ме мрази, защото съм му майка — каза Сара, а сълзите се стичаха по лицето й.

— Ти си майка на Кени?

— Неговата биологична майка. Той им е брат. Всички го знаят.

— Рей ли беше баща на Кени? — попита недоверчиво Пол, но Сара изглеждаше неспособна да отговори. Нина и Пол я гледаха, изчакваха я да се посъвземе.

— Сара е била на седемнадесет, по-млада от Моли в момента, когато е родила Кени — започна Лео, подновявайки разказа. — Рей е по-възрастен. Той я управляваше напълно. Когато се разбрало, че е бременна, той се е оженил за нея и я довел да живеят тук. Но когато Кени се родил, се е оказало, че има spina defida и изкривени крака. Рей отказал да приеме бебето. Всичко, което притежаваше, трябваше да е перфектно. Освен къщите, които строеше за другите хора, разбира се. Той беше едно проклето копеле. Занесъл бебето в Стендфорд и наел специалисти да го прегледат. Когато му казали, че дефектите могат да се коригират само частично, той се отказал от бебето.

— Трябваше да го спра — каза Сара. — Бях толкова малодушна. Трябваше да си взема детето и да замина.

— Това е станало преди двадесет години — каза й Лео. — Ти самата си била дете.

— Аз на два пъти подписах документи, които той ми представи, веднъж, след раждането и втори път, когато Кени беше осиновен. След като отведоха Кени, няколко месеца боледувах. Когато оздравях, се опитах да го открия сама, но не можах да го намеря. След това разбрах, че ще имам близнаци. Когато се раждаха, Рей трепереше.

— А какво стана с Кени? — попита Пол.

— След години открих, че Кени е израснал в района. Бей. Осиновителите му се бяха развели. Майката живеела от социални помощи. Животът му е бил доста труден. През всичките тези години не спирах да го търся.

— Когато станал на осемнадесет години, осиновителката му разказала всичко — продължи Лео. — Казала му е, че биологичните му родители са богата двойка от Тахо, и че не биха си помръднали и пръста, за да му помогнат. Да, тя знаеше. На няколко пъти се е опитвала да се свърже с Рей, за да иска финансова помощ, да разрешат медицинските проблеми на Кени, но той отказвал. Никога не е споменавал на Сара за това.

— Как разбрахте всичко това? — попита Нина.

— Кени ми каза — отговори Сара. — Той се премести тук, за да завърши училище, предполагам с надеждата да открие нещо повече за нас. Кени е много интелигентно момче, но поради физическите усложнения е тръгнал по-късно на училище и завърши в същия клас с Джейсън и Моли. Един ден той им разказал кой е. Джейсън решил, че това е блъф, но Моли дойде при мен. Веднага отидох да го видя. Той ми каза, че никога няма да ми прости и че не желае да ме вижда. Парите бяха всичко, от което се нуждаеше. Дадох му.

— Това се случи преди три години — каза Лео. — Дотогава тя не беше говорила с никого за това. Един ден ми разказа всичко. Дотогава аз бях стоял далече от къщата, защото с Рей не се погаждахме, но след това със Сара станахме приятели.

— Три години — каза замислено Пол.

— Да. Беше ужасно трудно, та чак досега. Скоро, след като ми разказа за Кени, със Сара се случи инцидентът.

— Джейсън и Моли бяха много ядосани на Рей — каза Сара. — Но той им беше баща и те все още го обичаха. Започнаха да се карат с него, особено Моли. Бяха много млади, почти деца, едва навършили шестнадесет.

— Къде е мястото на Кени във всичко това — попита Пол.

— Той беше в центъра. Близнаците започнаха да се виждат с него. Кени мразеше Рей. Толкова много беше страдал.

— Разкажи им за Моли — окуражи я Лео.

— Моли го провокираше. По време на вечеря например изтърсваше: „Кени е изобретил бомба, тате. Може би ще те вдигне във въздуха заради всичко, което си му причинил.“

— Рей не можеше да се избави от Кени — допълни Лео. — Опита се да го подкупи, за да се махне, но Сара му изпрати пари. Смяташе, че Кени го преследва. Наричаше го Гадняра.

— Аз заплатих за вината си — каза тъжно Сара. — Не можех просто да забравя, че той ми е син. Куентин беше този, който ни поддържаше. Рей смяташе, че всички, освен баща му са срещу него. Той знаеше, че Куентин би направил всичко за него, и така Куентин можеше да му влияе. Куентин го успокояваше, говореше с децата и се опитваше да им помогне да разберат, че на него самия в момента му е много трудно. Той ме убеждаваше, че Рей би се почувствал по-добре, ако стоя до него.

— Той ни раздели с Рей, но ме остави в компанията — каза Лео. — Това не беше лесно. Рей беше започнал да ме обвинява, че кроя нещо по отношение на Сара и на компанията.

— Това се нарича обективация — каза Нина. — Да прехвърляш вината и себеомразата си върху всеки друг. Изглежда, му се е върнало двойно.

— Някак си успяхме да преживеем това ужасно време — продължи Сара. — Малко или много забравих за инцидента, а Рей като че ли се успокои. Аз съм си такава — ти знаеш, Нина. Мир на всяка цена. Стисках зъби, търпях и мислех, че скоро Джейсън и Моли ще заминат в колеж, и Лео и аз — всичко ще се нареди от само себе си. Толкова съм грешала.

— Близнаците се дипломираха през юни, Рей знаеше, че искат да заминат да учат, но не искаше да го приеме. Отново започна да се налага, казваше, че близнаците могат да останат да учат и тук, така че Джейсън да работи на половин ден в компанията. Отново започна да превръща живота ми в компанията в ад. Всички виждахме, че отново не е на себе си, Сара се страхуваше да направи и крачка. Дори Куентин беше вдигнал ръце от него — каза Лео.

— Ето по какъв начин ви е контролирал — каза Нина. — Като е поставял себе си извън контрол. Защо всички сте се съгласили да отидете с него в планината?

— Той ме заплаши. Аз казах на Лео — отговори простичко Сара.

— Страхувах се за нея — каза Лео. — Тази работа не ми изглеждаше чиста. Но Сара настояваше, че трябва да отиде, така че аз реших, че заедно с близнаците ще отидем с тях. Когато го съобщихме и видях реакцията на Рей, разбрах, че съм бил прав, че е имало защо да се притеснявам за Сара. Близнаците имаха същото чувство.

— Не можех да повярвам, че е смятал да ме нарани.

— Никога няма да го разберем — каза й мрачно Лео.

Клетъчният телефон на Нина иззвъня в чантата й. Тя не му обърна внимание. Беше разбрала всичко, сглобявайки го парче по парче, беше разбрала онова, което досега й се изплъзваше.

— И така… Рей го няма, но това не е краят.

— Джейсън и Моли нямаха възможност да запазят равновесие — каза Лео. — Но сега, всичко е толкова близо до края. Би трябвало всички да седим тук, щастливи, освободени от болката и да говорим за бъдещето. Но сега Джейсън е този, който се отказва от това.

— Той не може просто да си тръгне, особено сега — каза Нина. — Прав си Лео. Ние сме толкова близо до целта.

— Защо го направи? — изстена Сара, удряйки с ръка по облегалката на дивана. — Винаги е бил толкова отговорен, толкова зрял! Само веднъж постъпи различно — когато нещата вървяха най-зле, точно след излизането ми от болницата, когато ти се беше карал с Рей.

— Да, сещам се за какво говориш. — Лео обясни на Нина и Пол. — Джейсън подправил подписа на Рей на един служебен чек, а на следващия ден изчезна с една крадена кола. Блъснал се близо да Карсън Сити и Рей го върна обратно вкъщи. Джейсън казал на Сара и Рей, че се е готвел да избяга, но когато изскочил от шосето и разбил колата, се отказал.

— Това беше толкова необичайно за него — каза Сара. — Да открадне пари. Да открадне кола. Едва ли щях да повярвам, ако не седеше тук срещу мен, на твоя стол, Нина, и ми разказа всичко. И Рей беше тук. За пръв път Рей постъпи правилно. Просто му каза, че е направил грешка, която никога повече не бива да повтаря.

Пол беше целия в слух. Попита:

— Кога се е случило това?

— О, трябва да е било през август. Преди три години.

— Виждали ли сте някога колата? — Гласът на Пол трепереше от вълнение.

— Не и след инцидента — каза Сара. — Всъщност, това беше старата кола на Джо. Била е паркирана на улицата зад къщата. Джо никога не разбра кой я е взел. Рей и Джейсън я изоставили в Карсън Сити. По-късно Рей спомена, че е накарал някой да я махне оттам.

— А какво стана с парите? — попита Пол, навеждайки се напред. Нина се молеше да не се окажат десет хиляди долара… Тя чакаше отговора, а страхът беше сковал сърцето й.

— Джейсън бил много разстроен и просто ги оставил в колата. Някой ги откраднал, докато е стояла отстрани на шосето — каза Сара.

— Колко са били, Сара? — прошепна Нина.

— Десет хиляди долара — каза тя. — Защо?

Пол каза:

— Много съжалявам. Страхувам се, че Нина вече е съвсем изморена. Той стана и сложи ръка на рамото на Нина. — Извинете, но трябва да я заведа вкъщи.

Изненадани, Сара и Лео също станаха.

— Ще отидете да ги видите, нали? Няма ли да опитате? — попита Сара.

— Съжалявам — каза Нина. — Не ми е добре. Трябва да тръгвам. — Без да прави излишни движения, тя се отправи към вратата, подкрепяна от Пол.

Докато стояха в къщата, над езерото се бе извила буря. На лунната светлина можеха да видят дъждовните потоци. Влажният бриз разпиля косата на Нина и малко я освежи. Когато се отдалечиха, тя каза тихо:

— Възможно ли да е станало така? Възможно ли е Джейсън да е убил жената на Колиър?

— Има ли място за съмнение? — каза Пол. — Влизай.

— Инцидент?

— За това мисля.

Потеглиха бавно по алеята, Нина продължаваше да мисли ядосано.

— След случилото се със Сара, той трябва да е решил да убие Рей. Трябва да се е опитал да наеме Рубен Лаура, да свърши тази работа. Джо е водил веднъж Рубен в къщата и е разказал на близнаците за тъмното му минало.

— А може би всички са замесени — каза Пол. — Кени, Моли и Джейсън.

— Може би. Не знам. Той е бил още дете, Пол. Рубен е взел парите, но после се е отказал. Казал е на Джейсън…

— И Джейсън се е хванал в капан. Не е бил сигурен, че Рубен няма да го издаде на полицията, или по-лошо, на Рей. Джейсън трябва да е бил ужасен от тази възможност.

— За бога, Пол, разбираш ли за какво говорим! Рубен не се е обесил. — Тя беше смаяна. — Аз… аз просто не мога да повярвам, че Джейсън е могъл…

— Разказал е на майка си някаква скалъпена история за колата и за парите, нали? — каза Пол. — Трябвало е някак да обясни за десетте бона…

— Със сигурност не е знаел, че това е колата на Джо…

— Тогава Рубен е пийнал повечко, отишъл е до офиса на Ана и й е издрънкал всичко. Вероятно после е казал и на самия Джейсън, че е ходил там — и Ана е трябвало да бъде премахната колкото се може по-скоро.

— Но това означава, че Джейсън е чудовище, Пол! Той не изглежда такъв.

— Глупаво момче! Да пожертва два живота заради своя. — Пол беше като зашеметен. Зави към улицата на Мат.

— Хей, какво правиш? — попита Нина.

— Ще те закарам вкъщи. Преуморена си.

— Но какво ще стане с Джейсън?

— Отивам там. Но първо ще кажа на Колиър. Той трябва да знае.

— Но той е прокурор! — каза Нина ужасена. — Чакай, Пол, ние все още не знаем със сигурност!

Колата спря. Къщата на Мат беше тъмна.

— Слизай — каза Пол.

— О, не, не можеш да ме накараш — заинати се Нина. — Идвам с теб. Каквото и да се случи, с Джейсън трябва да се постъпи справедливо. Ще дойда, за да съм сигурна в това.

— Казах ти да слизаш.

Той я хвана, отвори вратата и се опита да я избута навън.

— Хей! — каза Нина. — Не смей да ме докосваш! — Тя сви юмрук и без да мисли повече, го удари по ухото.

— О! — Пол се отдръпна. Кракът му се изплъзна от спирачката и колата потегли назад. Вратата все още беше отворена. — Сега ще видиш, малка…! — Той успя да овладее колата малко преди да излязат на шосето.

— Идвам с теб, чуваш ли, Пол? — едва успя да промълви Нина.

Пол държеше ухото с дясната си ръка. „О, Боже, сега ще ме удари“ — мислеше си Нина. Той я сграбчи за раменете и я завъртя към себе си, държеше я толкова здраво, че тя едва дишаше. Очите му мятаха искри, той се наведе и впи устни в нейните. Целувката беше груба и болезнена, тя се опита да се изтръгне, но не можеше да се измъкне от ръцете му, които я стискаха като менгеме. След един миг, който й се стори цяла вечност, той я пусна изведнъж и тя падна на седалката.

— Ти, кучи сине — каза тя, дишайки тежко.

— Сега изчезвай.

Тя не помръдна. Пол изруга и потегли. Не си проговориха през целия път до апартамента на Колиър.

30

Сиво око, гледащо през шпионката. Недоволно мърморене.

— Какво искате, по дяволите? — Колиър отвори вратата и им махна да влизат. Той носеше само чифт спортни шорти. Макар че беше малко след девет, очите му бяха подпухнали от сън.

— Хайде, намъквайте се! Присъединете се към празнуващия.

Те влязоха в кухнята, пълна с мръсни чинии и опаковки от замразени храни. Той разчисти част от масата пред тях, като бутна нещата на пода, хвана главата си с ръце, изкашля се и каза:

— Предполагам, че сте дошли да се насладите на тоталното ми унижение. Възможно ли е да искаш още нещо от мен, Нина?

— Трябва да поговорим.

— Да поговорим? — Той отиде до мивката, наля си чаша вода, изпи я и се обърна към тях. — Необходимо ли беше да бъда събуден? Виждам, че да. Не се отказвате. — Той пусна студената вода, опита с пръст дали се е източила, пъхна цялата си глава под крана, после се отдръпна, говорейки нещо неразбираемо, целият вир-вода. Взе сухата кърпа, която висеше на една кука до мивката и каза: — Давайте! Готов съм.

— Седни! — кротко нареди Пол.

Колиър отново седна на мястото си на масата, прозявайки се, като бършеше косата си с кърпата.

Докато Пол подбираше думите си, Нина каза:

— Аз се обадих на 911 от Райт Лейк.

— Знам — каза Колиър.

— Знаеш?

— Познах гласа ти.

— Защо не го каза в съда?

— Ще се окаже, че големият приоритет на живота ми е да те пазя от собствените ти безумия.

Той потърка косата си още веднъж и хвърли кърпата върху купчината на плота. Тя се удари в една чиния, която падна на пода и се разби на парчета. Всички гледаха към нея. Колиър каза:

— Това ли дойде да ми кажеш?

— Влязох вътре и видях тялото на Куентин. И тялото на Рей. Пламъците вече бяха започнали да обгръщат дневната.

— Учудвам се, че не си оставила отпечатъци. А може и да си оставила. Видя ли кой подпали пожара? — Колиър попита спокойно, като че ли разговаряха за времето. — А колата на Куентин?

— Не. Който и да го е направил, беше си тръгнал, преди аз да пристигна.

— Допускам, че си дошла тук, за да ми кажеш истината — каза Колиър. — Не би трябвало да прикриваш младия Джейсън, нали?

— Изобщо не съм го виждала. Той не беше там. Но… когато излязох отвън видях чифт слънчеви очила…

Пол изохка.

— Знаех си — каза той, — знаех си, че ако дойдеш, ще кажеш затова…

— Взех ги и избягах. Не мислех. Димът обгръщаше всичко и се страхувах, че съм попаднала в капан.

— Предай ги — нареди Колиър.

— Не мога. Не, не съм ги изхвърлила. Скрих ги под матрака, докато реша какво да правя с тях. Бяха откраднати от стаята ми. Не зная от кого.

— Опиши ми очилата.

— Бяха скъпи „Вюрнътс“, със зелени стъкла.

— Да познаваш някого, който да носи подобни очила?

— Не мога да ти кажа това.

— Привилегирована информация между адвокат и клиент?

— И това не мога да ти кажа.

— Боже, как мразя адвокатите! — изохка Колиър. — И веднага след заседанието ти пристигаш тук и ми се изповядваш, за да успокоиш чувството си за вина. Излиза, че си била права за обвинението в убийство. Ако Клаусън беше лоялен към мен още от самото начало, съмнявам се, че случаят би стигнал даже и до предварително заседание. Е, добре, все още имаме възможност да ги използваме, за обвинение в палеж.

— Аз… аз съжалявам — каза Нина, разбрах, че е престъпление. Какво смяташ да правиш?

— Нина е объркана — каза Пол, а очите му гледаха в очите на Колиър. — Тя е съчинила цялата тази история с очилата. Млъкни, Нина. Мой ред е да говоря. Слушай, Колиър. Джейсън е твърдо решен да напусне града, за да изпревари съдебното постановление, което ти, без съмнение, ще приготвиш утре.

— Няма да стигне далече. Това само ще му навреди.

— Почакай. Има и още нещо. Преди три години, през август, Джейсън е взел без разрешение понтиака на Джо Маркес. Претърпял е някаква катастрофа. Джо никога повече не е видял колата си, което му е било все едно, защото тя и без това е била полусчупена.

Колиър разтриваше гърдите си с ръка. Косата му беше разрошена. Щеше да изглежда смешно, ако не беше жестокото изражение на лицето му.

— Той е карал понтиака? Джейсън де Биърс е убил Ана?

— Страхувам се, че така се получава.

— Какво? Шестнадесетгодишен пикльо, с крадена кола е блъснал жена ми? Той е направил това? И аз бях с него в съда през последните два дни? — Колиър скочи, ритна стола и хвана Нина за брадичката, принуждавайки я да гледа към него. — Да върви на майната си привилегированата информация между адвокат и клиент — крещеше той. — Искам да знам, искам да знам сега. Откога знаеш това?

— Току-що научих! Честна дума!

— Хей, хей — каза Пол. — Спокойно, брато.

Колиър се вгледа за секунда в очите й, дръпна ръката си и каза:

— Не мърдай! — Отиде до телефона, който висеше на стената, и набра няколко цифри: — Хелоуел е — закри слушалката с ръка и попита: — Къде е той?

— Спри — каза Нина и ловко измъкна телефона от ръката му. — Не можеш да докажеш нищо Пол ми каза, че обратното проследяване на случая е в задънена улица.

— Искам да го арестувам. Къде е той?

Телефонът звънна. Той вдигна. Търсеха го от офиса. Очите му следяха Нина, докато неохотно им казваше, че ще се обади по-късно.

— Ела и седни. Ще ти разкажа историята — каза Пол.

Колиър седна, треперейки. Новината го беше смазала.

Продължаваше да трепери, като че ли никога нямаше да спре.

— Направи нещо — каза Пол на Нина.

Докато търсеше одеяло в спалнята, Нина оглеждаше личната обител, в която никога не беше влизала. Тя търсеше някаква нишка към Колиър, но всичко, което намери, беше една гола крушка, легло без чаршафи и купчина мръсни дрехи в ъгъла. Стените също бяха голи, но личаха дупки от гвоздеи, вероятно от картини, слагани от жена му. Цялата му личност, представена от тази стая, беше една бяла стена. Може би Колиър отново щеше да бъде личност. Но точно сега не беше така.

Когато се върна, Колиър и Пол бяха погълнати от разговора си. Той все още трепереше. Тя го зави с одеялото и седна.

— Ще отидем там, и ще го накараме да признае — обясняваше Пол. — Ще го запишем. Нина, на теб той ще ти каже.

— За Бога, той е мой клиент! И твой! Забравете за това!

— Ти си свърши работата. Срещу него няма висящи обвинения. Технически вече не е твой клиент — каза Колиър. — И ти използваш технически средства, когато ти изнася, нали?

— Аз не мога да се възползвам от него така. Би било неетично!

— Това е съвсем друго престъпление.

— Не ме интересува!

— Тогава ще ми станеш ли адвокат в моето дело? Защото, ако съдът не го пипне, страхувам се, че ще трябва да го убия — каза Колиър.

— Чакайте и двамата — каза Пол. — Не се яжте. Аз ще вляза.

— Трябва да зная, Нина — каза Колиър. — Разбираш, нали? Ако той реши да разкаже на Пол, наистина ли ще го спреш?

— Ще го запишем. Имам джобен касетофон — каза Пол.

— Никакъв запис — каза Нина. — Няма да позволя да му устроите капан. Това е абсолютно незаконно. И никакви заплахи. Това не ми харесва. Той е заподозрян. Длъжни сте да му прочетете правата.

— Знаеш ли какво, Нина? — каза бавно Колиър. — Точно сега ми се иска да ти запуша устата и да те вържа за този стол, докато ние си свършим работата. Това, за което говорим, е моята жена. Моята жена.

— Това, за което винаги сме говорили, е било твоята жена, Колиър — изстреля Нина.

— Можеш ли да извикаш две ченгета, и повярвай ми, трябва да са две, да я арестуват, за да не ни издъни? — каза Пол.

Нина разбра, че той не се шегува, а и Колиър като че обмисляше тази възможност.

— Добре — каза тя. — Колиър и аз ще чакаме на външната площадка. Вратата е тънка. Оттам ще мога да чуя всичко, което се говори в хола. Ние ще слушаме. Но без номера, Пол. Бъди справедлив.

Колиър излезе от спалнята облечен, носейки пистолета си, 45-и калибър.

— В случай че се опита да избяга — каза той. — Въоръжен ли си, Пол?

— Винаги. — Пол потупа в отговор кобура на рамото си.

— Той няма да нарани никого — протестираше Нина, но те не й обърнаха внимание.

Нина се качи в колата на Пол, Колиър запали неговата.

По пътя към апартамента на Кени Пол каза:

— Зеленият отблясък в картината на Ким. Тя го е видяла у шофьора. Същият цвят. Имаше го на платното…

Пол изключи мотора и изгаси фаровете.

— Нина, в теб ли е клетъчният ти телефон?

Тя бръкна в джоба си:

— Тук е.

Колиър паркира до тях и закрачи бързо към сградата.

— Тръгваме — изкомандва той.

Във фоайето двамата с Нина заеха тихо позициите си, в ъгъла край апартамента.

Пол почука на вратата. Из цялата площадка се носеше силна миризма на марихуана, стените вибрираха от силната музика, носеща се от уредбата. Кени открехна вратата, така че Пол можа да види веригата.

— Какво искате? — Очите му се взираха в Пол.

— Трябва да поговоря с Джейсън.

— Той не е тук.

— Хайде, Кени. Просто искам да поговоря с него, преди да замине.

— Адвокатката ли ви изпраща?

— Не. Майка му. Въпросът е личен.

— Джейсън!

Джейсън дойде до вратата.

— Майката ти се притеснява, че ще имаш нужда от пари — каза Пол и потупа портфейла в джоба си. — Помоли ме да ти донеса.

Пауза.

— Дайте ги.

— Няма начин. Трябва да ти ги предам лично заедно със съобщение от нея.

— Колко са?

— Ще ти кажа.

Пол усети някаква суматоха, после вратата се отвори и той влезе в дневната, припомняйки си какво означава да си на деветнадесет и да си толкова наивен, че хем познаваш примамките на възрастните, хем да се оставиш да те изиграят.

Една-единствена лампа беше запалена и хвърляше приглушени отблясъци по стените. Моли стоеше зад Кени, който се пресегна към уредбата да намали музиката. Куфарите бяха срещу вратата на спалнята, която беше леко открехната. Моли изглеждаше притеснена и уплашена.

— Здрасти, Моли. Здрасти, Кени — каза Пол.

— Здрасти — отговори Моли. Кени я сложи да седне на дивана.

Около минута никой не проговори. Пол попиваше атмосферата, обмисляйки начина си за действие.

— Няма чек, нали? — каза Джейсън. Изглеждаше така, сякаш беше на края на силите си. — Какво ви разказа майка ми?

Пол се настани удобно до плота, където заедно с Кени беше ял сандвичите с пастърма.

— Значи заминаваш? Това дали ще помогне на майка ти и сестра ти? Мислех те за смело момче, но, изглежда, съм сбъркал. Проиграваш си шанса в момента, в който го спечели.

— Не е точно така.

— С мама всичко ще бъде наред. Тя си има Лео. Ние трябва да заминем далече от всичко това. Не можем да останем — каза Моли.

— Обясних ти, че не можеш да дойдеш, Моли — каза Джейсън.

— Нина е загрижена за това, което става с теб, Джейсън. А майка ти? Тя те обича. Ако и сестра ти замине, не мисля, че с майка ти всичко ще бъде наред.

— Обясних ти, че задълго трябва да се разделим, Моли — каза Джейсън. — Трябва, Моли!

— Не искам да остана! Не и в тоя град, пълен със смърт. Не ме интересува, ако ще да заминем и в Тимбукту! Не искам да живея без теб!

— Ти ми обеща, Моли, никога да не се опитваш отново!

— Защо просто не останеш, и не платиш Джейсън? — попита кротко Пол. — Заминаването на заточение може да бъде по-голямо изпитание от затвора. Самотата е нещо страшно. И винаги ще се страхуваш.

— Защото не мога. Нещата са по-лоши, отколкото си мисли Нина. Тя не може да оправи всичко. Никой не може. Трябва да замина.

— Защото в края на краищата ти си убиец, Джейсън.

Моли се задъха. Кени каза:

— Ай, ай.

— Ти се справи добре. И почти се измъкна.

— Колко духовито! Какво чудесно решение на проблемите — каза Кени. — Ние всички сме много духовити.

— Защо го направи? — попита Пол, гледайки Джейсън в очите. — След като заминаваш, можеш да ми разкажеш. Все някога трябва да го разкажеш на някого.

— Наистина ли искате да разберете? — попита Кени.

— Кени, недей! — извика Моли.

— Заради Рей — каза Кени. — Той ги убиваше, убиваше ги бавно. Моли, Джейсън и Сара. И мен. Решил да ме захвърли в някаква побъркана къща, само за да се отърве от грозната ми физиономия. Щеше да убие Сара. Беше непоносимо за всички и Джейсън знаеше, че това е единствената възможност.

— Все още нищо не схващам.

— Джейсън, моля те, накарай го да замълчи — каза Моли, но брат й не помръдна. Той гледаше с онзи отнесен поглед, който Пол беше забелязал в съда, като че ли се вслушваше в някакъв вътрешен глас, обвиняващ и изпълнен с омраза. Моли стана, отиде до него и нежно го хвана за ръцете.

— Добре, Кени, продължавай — каза Пол. — Слушам те.

— Достатъчно! — почти изписка Моли. — Погледнете какво прави той! Ние не можем да му кажем. Хайде, Джейсън, тръгвай!

— Не — каза Джейсън, отдръпвайки я от себе си. — Аз ще платя. Не ти. Нито пък Кени.

— Как се стигна дотам, Джейсън? — Гласът на Пол беше строг.

— О, Джейсън — изплака Моли. — Моля те, не казвай нищо!

— Никой не може да ме мрази толкова, колкото се мразя аз самият — каза бавно Джейсън. — Мразя се. Не мога да се понасям.

— Кажи го! — настояваше Пол. — Кажи го!

— Не мога да го кажа — отговори Джейсън. — Толкова ме е срам. Толкова съжалявам. Това, което направих, никога не може да бъде забравено.

Той наведе глава. Лампата хвърляше сянка върху стената, а главата му висеше напред, като че ли чакаше гилотината. Моли каза с изтънял глас:

— Ти трябваше да го направиш, за да ни спасиш.

Отново настъпи тишина. После Джейсън отиде до куфарите и ги взе.

— Чакай — каза Пол. — Не ми каза нищо за дядо ти.

— Беше ме проследил до гробището. Скарахме се. Той се хвана за главата и каза, че има ужасно главоболие. После падна. Изтичах до него, но той вече беше в безсъзнание. Не знаех какво да правя. Не можех да повикам никого. Тогава го сложих на задната седалка…

— И Рей в багажника.

— Спомних си за бунгалото. Трябваше да реша. Когато стигнахме, той вече беше мъртъв.

— А кръвта по лопатата?

— Тя беше до камъка. Точно както каза Нина. Той падна върху нея. Аз я дръпнах далече… — Джейсън отново преживяваше всичко.

Моли взе един от куфарите и каза отчаяно:

— Хайде, аз съм готова.

— Тръгвам — каза Джейсън, гледайки в земята. — Кажете на майка ми…

— Само още нещо. Не се безпокой, няма да те спра — каза Пол. — Нещото, което според мен ни събра всички заедно: защо изкопа тялото на баща си?

— Кажете на майка ми, че съжалявам. Кажете на Нина, че й благодаря. Тя се опита да помогне. Кени…

— Довиждане, братле — каза свенливо Кени, надигна се и непохватно го прегърна.

— Довиждане, Моли.

Но Моли се вкопчи в него и не искаше да го пусне:

— Не! Не!

— Моля те, Моли — каза Кени. — Остани. Имам нужда от теб.

— Какъв е този шум? — попита Джейсън, посочвайки към вратата.

— Нищо не чувам — каза Пол. — Почакай, синко. Ще се опитаме да ти помогнем.

— Отвън има някой! — каза Кени.

Колиър нахълта, бутайки Нина пред себе си. Пистолетът му беше изваден, а той дишаше на пресекулки.

— Махни се от пътя ми — извика той, после вдигна пистолета и се прицели в Джейсън, който стоеше на не повече от половин метър от Нина.

— Не! — извика Нина, хвърли се и застана пред Джейсън. Пол също извади пистолета си.

— Свали го, приятелче — каза той на Колиър. — Не искаш да застреляш Нина, нали?

Неочаквано Джейсън замахна и събори лампата, тя се удари в пода и се пръсна на парчета, оставяйки ги в пълна тъмнина. Някой изстена, Пол хвана Нина, стисна я и замръзна на мястото си, опасявайки се, че Колиър можеше да стреля в тъмното.

Вратата на апартамента се поклащаше, отворена. Джейсън и Моли изчезнаха във фоайето. Ръката на Пол намери Колиър, но той успя да се измъкне и също изчезна.

Единствената светлина идваше откъм площадката, слабата крушка едва-едва осветяваше коридора. Пол стискаше пистолета в ръка. Две фигури се появиха в полумрака и почти мигновено изчезнаха. Колиър засега изоставаше.

Останалите изчакаха за момент, докато се уверят, че той и пистолетът му наистина ги няма.

Пол и Нина тичаха към паркинга покрай смаяните съседи, а Кени куцукаше зад тях. Стигнаха навреме, за да видят джипа, следван от колата на Колиър, която занесе на ъгъла с пълна газ, спирачките изскърцаха пронизително.

Те скочиха в колата на Пол, Кени се вмъкна в последния момент. На главен път 50 и трите коли, една след друга, взеха острия ляв завой. Пол караше, необезпокояван от слабото движение, без да изпуска от очи Колиър в неговата малка кола, преследваща джипа. Нина набираше 911 за трети път през този месец. Пол измъкна телефона от изтръпналите й пръсти и спокойно описа джипа, номера му, и колата, която го преследваше, като през цялото време караше с пълна скорост по средата на шосето.

Нямаше никаква опасност Колиър да изпусне джипа, почти се беше залепил за него. После ускори и го блъсна отзад. Джейсън занесе наляво, промени посоката, джипът се качи на тротоара и продължи по него, като едва успяваше да избягва стълбовете, стъпка няколко храста и накара няколко пешеходци да отскочат, за да си спасят живота.

— Защо се опитва да ги убие? — попита Кени, държейки се за облегалката на Пол.

— Служителката от пробацията, която е убил Джейсън — тя е негова жена! — каза Нина, извръщайки леко главата си назад, но без да изпуска от очи колата отпред.

— Ана Мийд! Той никога не е правил такова нещо.

— Но нали току-що си призна!

— Не! Вие всичко объркахте!

Джейсън успя да слезе на шосето пред Колиър с оглушителен трясък, а колата изплиска водата от полунаводнената улица. Джипът все повече криволичеше, като че ли беше останал без контрол. Колиър отново форсира, доближи ги и пак ги блъсна.

— О, Боже! Той ще убие и двамата! — извика Нина, но те някак си успяха да се отдалечат и отново водеха, а безумната им скорост поглъщаше шосето пред тях. Телефонът й звънеше, паднал някъде в краката й.

— Те се насочват направо към щатската магистрала! — извика Кени. — Спрете този човек! Това не е негова работа!

— По дяволите, Пол! По-бързо! — изкрещя Нина и Пол, скърцайки със зъби, натисна газта.

Някак си бяха успели да стигнат района на казината. Нина наблюдаваше Пол, чийто крак сигурно беше залепнал за педала, предпазливото му движение напред и се ослушваше за онова, което трябваше да последва, звукът от катастрофата. Тя затвори очи, но почти веднага ги отвори, за да види как колата на Джейсън навлезе почти под прав ъгъл в левия завой и се насочи направо към паркинга пред „Приз“.

Колиър спря рязко, направи обратен завой по средата на шосето, като за малко не удари една кола и профуча напред към паркинга, точно пред Пол. Той обиколи бързо паркинга и те можеха да видят протегнатия му врат, който разглеждаше колите. Тогава видяха джипа. Беше по средата на алеята, празен, чистачките продължаваха да работят. Колиър изкрещя, втурна се обратно към колата и подкара през локвите към ярко осветеното преддверие на казиното.

— Майната му — каза Пол, сграбчи телефона от седалката и изкрещя къде се намират.

Колата спря рязко. Всички изскочиха навън.

Блестящо и ослепително, изпълнено с хора, казиното бързо поглъщаше всичко необичайно. Заслепена от ярките светлини, Нина за миг застина на място, после успя да зърне Колиър в асансьора до вратата, размахваше пистолет, докато вратата се затваряше. Двама души от охраната на казиното натискаха бутона на другия асансьор. Двама други тичаха по стълбите с извадени пистолети. Някъде зад тях Кени се беше изгубил в тълпата. Колиър се бе качил на асансьора с експресно придвижване, който спираше само на ресторанта на покрива.

— Полиция! — извика Пол. Охраната любезно задържа вратата, докато и двамата успяха да се качат, мокри до кости и запъхтяни. — Всички нагоре! — нареди Пол. — Полицията идва насам. Той преследва млад мъж с момиче, които вероятно са малко преди него. Пистолетът му е зареден.

Вратата се отвори. Те се озоваха в преддверието на ресторанта. Управителят се беше залепил плътно до стената. Когато видя охраната, пристъпи напред и извика:

— Тръгна натам! Има пистолет!

— На покрива! — изкрещя един от гардовете. Те изтичаха след него, минаха през малка врата и стигнаха до тясна метална стълба.

Над покрива беше надвиснало дъждовното небе, натежало от неизвестност. Градът изглеждаше малък и далечен, както от върха на планината. Стените на съседните казина блестяха от окачените по тях ярки неонови надписи. Цилиндричните отвори на вентилационните шахти и квадратните бетонни стени с неясно предназначение се очертаваха в тъмнината на влажната площадка.

Те се разпръснаха, търсейки Колиър. Нина следваше Пол. Докато вървеше зад него, полунаведена, с натежали подгизнали дрехи, тя беше толкова изложена на опасност, колкото и при онази другата буря в планината, но този път не изпитваше страх. Сега чувстваше как в нея се надига твърда увереност, че може да се противопостави срещу съдбата, която я тласкаше неизбежно от събитие на събитие, без да й позволи да се опита да я измами.

Само да не бяха казали на Колиър… и за какво всъщност бърбореше Кени в колата?

Заради пълната си лоялност към Джейсън, а и към Моли, сега стоеше на пътя на куршумите. „Няма да допусна това ненормално момиче да умре!“ — мислеше тя. Но какво можеше да направи? Колиър беше откачил и тя чувстваше как ужасът го връхлита, като лавина.

С периферното си зрение долови някакво движение и изтича към края на сградата:

— Тук са — извика тя, Пол дотича с пистолет в ръка.

Бързи и леки като птици, близнаците приближава по-ниската платформа на пристройката. Джейсън стигна пръв, обърна глава към Моли и каза:

— Стой отзад.

След това се приготви да скочи от другата страна. Нина затаи дъх. Тя си представяше неизбежния край, Джейсън, който пада от небето, като птица с пречупени криле.

— Има стълба. Трябва да е там — каза Пол.

Някъде от мократа тъмнина се появи Колиър с изваден пистолет. Той се промъкваше в полумрака към ръба, където беше Моли. Тя погледна ужасена назад към мъжа, после надолу към бездната, и накрая скочи, следвайки брат си.

Колиър изтича след нея, после спря на ръба на сградата. Дъждът го удряше в гърба.

Пол беше последвал Колиър и едва сега тя видя връхлетялата ги внезапно нова опасност, неизбежна и ужасна. За да спаси Джейсън, Пол трябваше да убие Колиър.

— Не! — изкрещя тя към Пол, но гласът й се изгуби сред резкия шум от електрониката и неразбираемите гласове на хората от охраната, които тичаха към тях от другата страна на покрива.

Пол стоеше точно зад Колиър, а пистолетът му беше насочен в гърба му. Очите на Нина, изострени от напрежението, виждаха пръста му върху спусъка.

— Стой! — каза Пол, но Колиър не му обърна внимание. Нина чу дрезгав писък някъде откъм стената.

Тя се хвърли напред и сграбчи ръката, с която Пол държеше пистолета. Бяха толкова близо до ръба, трудно й беше да запази равновесие — Боже, колко дълъг беше пътят надолу. Те се сбориха яростно, накрая Пол успя да я отблъсне от себе си. Тя почувства, че губи равновесие. Политна надолу, но Пол успя да я издърпа обратно върху плочата на покрива.

Останали без дъх, те погледнаха към ръба. Колиър беше изчезнал.

Изтичаха до мястото, където беше стоял той, наведоха се и впиха очи през дъжда, за да разберат какво има от другата страна, и видяха пътя на спасението, металната аварийна стълба. Тя се спускаше надолу покрай сградата. Най-горната й платформа стигаше до равната повърхност на покрива, беше широка едва два метра. Моли бързаше надолу към брат си, на около шест метра от корниза на сградата. Колиър я следваше на ръка разстояние, движейки се тромаво. Гърбът му беше открит, превръщайки го в лесна мишена за Пол.

Чу се страшен звук, като че ли се разцепи дърво. Стълбата под Моли се откъсна и полетя към Джейсън, който вдигна ръцете си като щит.

— Мили Боже — успя да промълви Пол. — Лео спомена… че трябва да укрепи противопожарната стълба…

Горната част на парапета се откъсна и се залюля шеметно, като чудовищно махало на огромен часовник, после се откъсна и полетя надолу, с прашене и проблясване увисна върху жиците, и накрая се сгромоляса като светкавица, откриваща пътя към ада.

Джейсън! Дали падащият парапет го бе ударил? Не той все още стоеше на долната платформа и гледаше ужасено нагоре.

Моли! Сега тя беше в опасност. Висеше във въздуха, вкопчена отчаяно в последното стъпало. Освен в горния край, цялата конструкция беше изгубила опорните си точки, и стълбата се люлееше леко, недалече от стената. Краката на Моли се мятаха във въздуха.

Над нея, където стълбата все още се крепеше с едната си част за покрива, Колиър се хвана отстрани. Той извади пистолета от колана си и се прицели в Джейсън, който беше изцяло открит, както стоеше на платформата.

— Джейсън — викаше момичето към брат си, — можеш да се измъкнеш. Продължавай! Тръгвай!

Дали онова, което се стичаше по лицето й бяха сълзи или дъждовни капки? Нина не знаеше.

Момчето продължаваше да стои вкаменено на тясната площадка.

Изглежда, се готвеше да скочи към стената. С невероятна сила и ловкост, откривайки невидими пукнатини по грапавата стена, в които да пъха пръстите на ръцете и краката си, той започна да се катери по фасадата на сградата.

— Моли, идвам. Дръж се! — извика той.

— Джейсън, недей! Той ще те убие!

— Дръж се здраво!

Той се изкачваше, вече беше почти под люлеещите й се крака. Почти я достигна.

Едната й ръка се изплъзна. Тя залитна и започна да се мята, търсейки опора, точно както през онази нощ в спалнята си, когато висеше на въжето и се бореше, за да оживее…

— Моли! — изкрещя Джейсън.

Хората, заобиколили Нина и Пол, също ужасени изкрещяха, а шумът от гласовете им се сля в един дълъг, зловещ стон, който Нина никога нямаше да забрави. Дъждът разпръскваше блестящата неонова светлина на стотици парченца.

Другата ръка на Моли се изплъзна от стъпалото.

С едно невъзможно, нечовешко движение Джейсън протегна ръка, с другата се хвана за една от подпорите на стълбата, крепяща се все още като по чудо за стената, изви се, отделяйки се от сградата, разпънат…

Хвана я. С едната си ръка придържеше нея, с другата се държеше за несигурната опора.

Не можеха да слязат, не можеха и да се изкатерят. Можеха само да чакат неизбежния край. Очите на момчето бяха изпъкнали, жилите на врата му опънати, но държеше здраво сестра си. Беше направил всичко, на което беше способен.

Нина можеше да види само върха от главата на Колиър. Дъждът падаше косо върху гърба му и се пръскаше по тялото му. Пол разбра, че не може да стреля, без да изложи на опасност двамата младежи под него. Той прибра пистолета в джоба си.

Чуваше се само дъждът, плющящ върху покрива и воя на сирените. Стотици очи гледаха към тази страна на сградата, чакайки в мъчителната тишина. Нина почувства присъствието на смъртта, надвиснала във въздуха над стълбата.

Всичките й мускули се стегнаха и като че ли успя да се изправи срещу настоящето:

— Колиър! — Извика тя с дрезгав, задавен глас, който не беше нейният.

— Той уби жена ми — каза Хелоуел, погледна нагоре и срещна погледа й. Очите му бяха изцъклени, изпълнени с някаква маниакална решимост. — Техният живот за нейния. Това е справедливо. Погледни ги. Виждаш ли? Мисля, че ще паднат.

— Не — каза Нина. — Ана не би ги оставила. Ана щеше да поиска да ги спасиш. Да бъдеш милостив, Колиър. Моля те. Заради Ана.

Измина една дълга, дълга секунда.

Колиър погледна към момчето и момичето, които бяха толкова близо.

— Така няма да издържат — каза неясно той.

После слезе няколко стъпала, преви се в кръста и достигна Джейсън.

И чудото стана. Стълбата издържа.

Колиър сграбчи китката на Джейсън. Държеше го здраво, докато успяха да спуснат въже и да им помогнат.

Сред суетене и викове, предизвикани от напрегнатата ситуация, най-сетне издърпаха и тримата.

Нина обви ръце около врата на Пол и зарови лицето си в сакото му. Не можеше да повярва, че опасността е преминала. Беше й студено, толкова студено, колкото никога досега.

Кени се приближи, куцукайки към нея и изрече задъхано:

— Рей взе колата. Той излъга Джейсън. Каза му, че бил похарчил парите, и молеше Джейсън да поеме вината пред Сара. Каза, че се напил, проиграл парите на рулетка, а после се е блъснал в едно дърво. Той… той…

— Той се разплака — каза Джейсън. — Каза, че не може да погледне в очите мама и дядо. Каза, че е проиграл всичко на рулетка. — Той се обърна към Колиър. — Съжалявам за съпругата ви.

Колиър сви рамене и наведе глава.

Моли припадна, и хората се скупчиха около нея. Някой я зави с нещо.

Дъждът продължаваше да се сипе, тъмен и тих.