Юмрукът на правосъдието

Епилог

Мъжът и жената достигнаха билото на високата планина малко преди два следобед.

Октомври беше донесъл студ, тих, безветрен студ. Нямаше да се забави и снегът. Те спряха на голото било до една голяма купчина камъни, оставиха раниците си и легнаха на земята, дишайки тежко разредения въздух.

Нина погледна нагоре към небето точно както в деня преди два месеца, когато заедно с Колиър изкачваха планината, насред гръмотевичната буря. Сега небето беше чисто и ясно, лунният сърп се носеше като дух ниско в небето.

Зад нея Пол постави раницата си под главата си и затвори очи.

Беше изминал цял месец. Пол уреждаше задълженията си в Кармел, а и Нина не бе стояла със скръстени ръце. Когато той й се обади и й предложи да се качат в планината, тя отказа. Но той й каза най-невероятното нещо — че могат да научат нещо ново за смъртта на Рей де Биърс на билото. През целия дълъг път нагоре избягваха да говорят за семейство Де Биърс.

Сега, отново на билото, Нина усети как спокойствието на природата се предава и на нея. Планината си почиваше.

— Пол…

— Тук съм — сънливо промърмори той.

— Защо дойдохме?

— Почакай минутка.

Той отново замълча, черпейки сила от слънцето. В далечината два орела се гмурнаха в сребърните отблясъци на езерото Тахо и се изгубиха в небето.

— Калифорния ще ми липсва — каза той. — Никога не съм работил във Вашингтон. Три месеца са много време. Но ще ми се отрази добре след тази работа.

— Надявах се, че няма да приемеш предложението.

— Всички имаме нужда от почивка. Нали ще се опиташ да не се забъркваш в неприятности?

Нина го побутна леко с обувката си:

— Ще се постарая — каза тя. — Сега, не искаш ли да знаеш какво се случи с тях? С Джейсън и другите?

— Добре. Вече съм готов.

— Първо за Колиър.

— Как минаха нашите показания?

— Перфектно. Имах възможност да поговоря с Джейсън, Моли и Кени. За тях историята приключи. Колиър замина. Взе си отпуск и оттегли кандидатурата си за окръжната прокуратура. Обадих му се точно преди да замине и той не знаеше къде отива. Каза само, че ще е на някое топло и слънчево място. Жал ми е за него, Пол. Чудя се, дали някога ще го видя.

— Ще се върне, когато се почувства по-добре — каза Пол.

— Проблемът не е свързан само с Ана. Търсенето на нейния убиец беше един симптом на болестта му. Той е свършен човек, Пол. Благодаря на Бога, че не уби Джейсън.

— Щеше да убие невинен човек — каза Пол. — Но след разговора със Сара наистина помислих, че момчето го е направило.

— Кени ми разказа останалата част от историята. Рей подписал чека и платил на Рубен, за да убие Лео — каза Нина. — Рей е бил параноик. Бил е обладан от фикс идеята, че Лео иска да му отнеме всичко — парите, властта, фирмата, съпругата. Толкова силно го е мразел, че се е опитал да го убие. Когато Рубен му е казал, че е признал всичко на Ана, Рей е трябвало да действа бързо, за да покрие нещата. Удушил го е, после блъснал Ана и откарал колата на Ал Баруки. Помолил Джейсън да каже на майка си, че той е взел парите и колата естествено, без да му обяснява какво е направил. Наистина е невероятно, че Джейсън се е съгласил, но явно въпреки всичко е обичал баща си.

— Как децата са разбрали всичко това? — попита Пол.

— Благодарение на разговора ни с Люси и Джо, нали си спомняш? Когато е отишъл на работа в къщата, Джо е казал на Моли как изчезналата му кола е убила Ана. При посещението си в затвора Моли е казала на Джейсън. Той не е знаел какво да прави. За него това е бил поредният удар след толкова други.

— Появи ли се някакво твърдо доказателство за това?

— Джинджър наново съпостави отпечатъците, открити в колата. Там нямаше отпечатъци от Джейсън. Рей го е направил, Пол. Няма съмнение.

— Кажи ми за семейство Де Биърс.

— Сенди ми каза, че Сара и Лео ще се женят по Коледа. Кени ще бъде кум. От пролетния семестър той постъпва в Техническия факултет в Калифорния. Това е чудесно, нали? Джейсън и Моли са приети заедно в Колумбийския университет.

— Какво стана с обвиненията в палеж и разкопаването на гроба?

— Не можех да пледирам, че е невинен. Той наистина е изкопал тялото — все още не знам защо — и е подпалил пожара. Но Имейджисън взе предвид многото смекчаващи вината обстоятелства. Джейсън беше признат за виновен, но и двете не се счетоха за углавни престъпления, и беше заставен да завърши пълния юридически курс от програмата на Колумбийския университет, като част от изпитателната му програма. Каза, че никога повече няма да си затваря очите пред собствените си проблеми.

— Добро адвокатстване — каза сънливо Пол, а Нина се почувства стоплена от слънцето и от комплимента му.

— О, щях да забравя — плесна се тя по челото. — Колиър се е срещнал с Люси Лаура и й разказал какво смятаме, че се е случило в действителност. Макар че никога не може да бъде доказано. Както и да е, вчера разбрах от Сенди, че Люси е изровила тялото на Рубен от гробището, където е бил погребан, и го е погребала в католическото гробище в Рино. Сега вече спокойно може да се омъжи за Джо.

— Добре — каза Пол. — Джо е добре. Откриха ли мерцедеса на Куентин?

— Не — каза Нина. — Вероятно е някъде наоколо, на дъното на някоя пропаст. Джейсън няма да каже къде.

— Вечна му памет — каза Пол. — Разбра ли се кой е взел очилата?

— Моли. Джейсън й е казал за тях. Тя се опитала да го защити, нямала ми е доверие. Вмъкнала се в къщата един следобед, докато Андреа е прибирала децата от училище.

— Трябваше да е тя. Тийнейджърка, русокоса и безопасна, съседите не биха се усъмнили.

— Няма да познаеш какво чух за Ким Вос — дяволито вметна Нина.

— И какво?

— Видях статия за нея, на страницата за култура в „Сан Франциско Кроникъл“ Серията й „Вариации на синхронността“ е била изложена в една известна галерия на Сетър стрийт. Тя е откритието на сезона. Станала прочута за една нощ. Във вестника пише, че я открил някакъв собственик на галерия от Кармел, който се заинтересувал от нея, понеже хората го питали къде могат да открият нейни картини.

Пол се разсмя от сърце.

— Оказа се, че зеленият нюанс в картината не са очилата на Джейсън.

— Мислих за това — каза Пол. — Значи тук Ким е сбъркала?

— Не, Пол, и за това е била права. През онзи ден в планината Рей носеше масленозелена шапка за голф. Така картината завършва цялата случка. Това е всичко. Това е моят доклад.

— Пропусна едно нещо. Помниш ли, че те помолих да се опиташ да откриеш, кой е платил на Ал Баруки да напусне страната? Това е единственото нещо, което наистина ме безпокои — каза Пол.

— Това беше лесно. Работата се свърши с едно телефонно обаждане в редакцията на „Мирър“ Дадох името на репортерката и след пет минути тя ми се обади с информацията. Мунир Ал Баруки е спечелил милион и шестстотин хиляди долара от калифорнийската лотария „Бърз удар“ ден, преди да замине за Египет.

Пол се надигна:

— Поднасяш ме…

— Истина е! Кълна ти се!

— Неведоми са чудесата на вселената — каза Пол. — Вероятно си е купил оръжеен магазин в Кайро… Да го вземат мътните, такива неща се случват веднъж, най-много два пъти в кариерата на един следовател.

— Какви неща?

— Такива, които ни водят за носа. Истинските мистерии. Когато се случват странни съвпадения, и то по начин, недостъпен за човешката логика.

— Е, проклета да съм, Пол — каза Нина, — но ще си признаеш ли, че има нещо в идеята за…

— Предопределеността? Синхроничността? Признавам го. Но такива неща се случват рядко, наистина много рядко. Определено мога да кажа, че през всичките тези години, в които съм разследвал убийства, никога не съм виждал толкова ясно присъствието на съдбата. Това ме кара да се чувствам…

— Малък — вметна Нина. — Колиър го каза веднъж за бурята.

— Това е друг феномен — каза Пол. — Нещо, което надхвърля разбирането ми.

— Да. И аз го чувствам така — каза Нина. — Понякога усещаш, че можеш да промениш обичайния път, по който стават нещата.

— Да се направим на богове и да сритаме здравия разум по задника — засмя се Пол.

— Виждам, че си си взел пистолета. Какво мислиш да правиш с него, по облаците ли ще стреляш?

— Той си върви с мен — отвърна Пол. — Може и да нямам кой знае колко власт над останалото, но в него поне съм напълно сигурен.

Извади бутилка вода и отпи няколко глътки.

— Онова, което не мога да разбера, е, какво имаше предвид Джейсън с лошите неща, които бил направил, за които говореше у Кени точно преди да се намеси Колиър. И защо, за Бога, беше изровил тялото на баща си? — каза Нина.

— Е, хайде да свършим онова, за което дойдохме — каза Пол. — Ставай, бейби. Разследването започва. — Той започна да обръща камъните, ровеше нещо, ниско наведен, обикаляйки в кръг около скалата.

— Мълнията е паднала точно тук. Трябва да са останали някакви следи.

Заинтригувана, Нина вървеше след него. Тя не можеше да разбере какво прави той.

Близо до края на скалата, където каменният склон леко се извиваше, образувайки импровизирания заслон, в който тя и Колиър се бяха скрили през онзи ужасен следобед, Пол каза:

— Ела тук.

— Какво е това?

Двамата оглеждаха една скална вдлъбнатина, пълна с малки парченца. Пол отвори раницата си и извади някакъв инструмент, подобен на лопата с остри краища. Сложи си кожени ръкавици и започна енергично да разкопава парченцата.

— Виж — каза той, бръкна и извади странно кристализирано тяло, дълго около десет сантиметра. Постави го внимателно зад себе си и продължи да търси.

Извади още две продълговати каменни парченца, тънки и кухи. Приличаха на червеи. Нина никога не беше виждала подобно нещо. Изглеждаха необичайно, като че ли бяха изровили нещо от друга планета.

— Какво е това, Пол?

— Следи от мълнията — отговори доволен той. — Точно тук светкавицата е ударила Рей де Биърс. Като е паднала, буквално е стопила камъка, на около тридесет сантиметра дълбочина, а това кухо, продълговато тяло показва пътя, по който е минала през земята. Всички останали следи са заличени от атмосферните условия.

— Как научи всичко това?

— Интернет — каза той. — Сайта „светкавица“. Подобно на Магелан, се опитах да се възползвам от постиженията на науката. Но поговорих и със съдебен експерт по въпросите на електричеството, който ме насочи към едно предаване на обществената телевизия, което, бас държа, и Кени е гледал някоя нощ в самотния си апартамент. А някои хора си мислят, че обществената телевизия е досадна. — Той пъхна едно от продълговатите парченца в найлоново пликче и внимателно го прибра в раницата си. Добре. Хайде да продължаваме. — Отново коленичи и започна да души наоколо като куче.

— Какво търсим?

— Обгоряла жица. Дори само парченце е достатъчно — каза Пол.

Те се движеха в кръг около мястото, където беше умрял Рей, ровеха се из отломките по голото било, и търсеха нещо подобно на обгоряла жица.

На около метър и половина оттам Нина забеляза нещо и извика:

— Открих!

Пол дойде при нея и двамата се втренчиха в неколкосантиметровата черна жица.

— Това е — каза той. — Дай ми го. Я да опитаме да открием още малко.

След около петнадесет минути усилена работа успяха да открият още няколко парчета от същата почерняла жица. Пол внимателно ги прибра в джоба си.

След дългото изкачване и пълзенето наоколо, и двамата бяха много уморени.

— Достатъчно — най-после каза той.

Отпуснаха се тежко на земята. Вече беше около три часът и върху далечните планини на Невада падаха сенки.

— Трябва да се връщаме, Пол — каза Нина.

— Да. Веднага щом успея да си поема дъх.

— Открихме ли онова, което търсехме?

Пол кимна.

— Ще ми кажеш ли за какво става въпрос?

— За книгата, която си видяла у Кени — каза Пол. — За захарната ракета. По-късно попитах Кени какво означава захарна ракета, и реакцията му ме озадачи. Но когато започнах да проучвам раздела за светкавиците в Интернет, погледнах и при ракетите. Това в някаква степен ми го подсказа Кени.

— Е, и какво е захарна ракета?

— Ако наистина искаш да знаеш точната рецепта, можеш да я намериш в Интернет, рубрика „пиротехника“ — каза Пол. — Пуснало я е някакво приятелче, под името „Скрита партизанска война“, което, изглежда, смята, че може да е от полза за човечеството. Това е малка ракета, чиито съставни части можеш да купиш от всеки магазин. Двигателната смес се прави от калиев нитрат, захар и сяра. Поставяш съставките в пластмасова кутия и я разклащаш, за да се смесят добре. Получава се нещо като жълтеникава пудра. После вземаш един щифт, увиваш около него хартия за пакетиране, подлепваш я и пломбираш края на щифта с маджун. Пълниш опаковката със сместа, вземаш, от който й да е оръжеен магазин черен барут, стриваш го и намазваш с него щифта. Можеш да го изстреляш с насочващо приспособление, направено от шиш за барбекю.

— Само едно побъркано дете би се опитало да направи такова нещо.

— Мисля, че е точно така — каза Пол. — Вероятно тримата са седял и в апартамента на Кени и са си говорили за Рей. И тогава на Кени му е хрумнала тази идея. Наскоро учените правеха опити да предотвратяват щетите, които гръмотевиците нанасят, като изстрелваха ракети в облаците, и с жица привличаха падащите мълнии. Това е нещо твърде непредвидимо, но дяволът си знае работата. Светкавицата се отделя от облака и тръгва надолу към земята, привлечена от жицата. Сигурен съм, че Кени е знаел за това.

— Ти се будалкаш — каза Нина. — Те са предизвикали светкавицата?

— Невинаги се получава — каза Пол. — Трябва да са налице един куп външни обстоятелства. Планинското било е най-подходящото място. Бурята трябва да се разрази точно отгоре, а ракетата да се изстреля в облака под прав ъгъл.

— Ти твърдиш… не мога да повярвам! Те са замислили да убият Рей с помощта на мълния? — каза Нина.

— Не смятам, че са го обмисляли сериозно — каза Пол. — Необходими са твърде много съвпадения. Сигурен съм, че е било просто лудория, която са смятали да изпробват някой ден. А небесата са ги подпомогнали. Помниш ли как се е разделила групата, когато е започнала бурята? Струва ми се, че Джейсън и баща му са продължили да се изкачват. Възможно е Рей да е паднал и да е изгубил съзнание. Мога да си представя как Джейсън го е погледнал, после е погледнал небето — Пол сам вдигна очи — и си е помислил: „Защо, по дяволите, да не опитам.“ Предполагам, че е завързал жицата за раницата на Рей, която все още е била на гърба му, и е изстрелял ракетата.

— Гърмежът — почти извика Нина. — Пол! Аз чух гърмеж. Точно преди да падне светкавицата!

— Боговете трябва да са го искали — каза Пол. — Джейсън се е оказал на подходящото място, в подходящото време. Мълнията е убила Рей в планината. Джейсън сигурно е бил направо сащисан, че идеята се е осъществила.

— Трябва да се е върнал, и да е прибрал по-голямата част от парчетата, преди Колиър да намери Рей… Пол, това е толкова страшно!

— Подходяща дума, за да опишеш станалото. Бих добавил страховито, в обикновения смисъл на тази дума.

— Той наистина е убил баща си! Ето за какво говореше през нощта, когато Колиър ги преследваше — каза Нина. — Какво… мислиш, че трябва да направим по отношение на всичко това?

— Да направим ли?

— Пол, чуй ме. Проучих онези имена от древногръцката митология, с които те са се наричали един друг. Феб е богът на слънцето, Аргемида е негова сестра близначка, богиня на лова. Римляните са ги наричали Аполон и Диана.

— Хм. А прякорът на Кени? Хеф или нещо подобно.

— Хефест — каза Нина. — Познат също и като Вулкан. Той е бил брат на близнаците. Всички те са деца на Зевс. Хефест е създал гръмотевицата на Зевс.

— А после е изменил на Зевс и е решил да го убие със същата тази гръмотевица — каза Пол. — Тогава не е чудно, че боговете…

— Какво?

— Не исках да кажа това… просто едно убийство, с перфектни логически мотиви, които едно добро полицейско разследване би разбрало.

Нина мълчеше. Струваше й се, че се движи в огромно, нереално пространство, без да разбира нищо. Струваше й се, като че ли упражнява професията си в някакъв друг, величествен съд, безпристрастен и непознаваем. Те се бяха намесили, но вероятно на боговете това не им беше харесало. Тя се притисна до Пол и каза:

— Хайде да си вървим.

— Само още едно нещо — каза Пол, извади парченцата обгоряла жица, които така грижливо бяха събрали, изсипа ги във вдлъбнатината на скалата и ги стри с обувката си. — Просто исках да разбера.

След три часа, в подножието на планината, Пол отвори вратата на колата, за да влезе Нина. Потеглиха по главния път, ядоха гевреци, които откриха в едно заведение на самообслужване, говориха малко, а Нина трудно държеше клепачите си отворени, на седалката до него. Преминаха през кръстовището, продължиха още няколко мили по пътя. След улиците с индиански имена те завиха към квартал „Тахо Парадайз“ и Пол спря на алеята на „Кулей“ 90. Луната беше изгряла, но къщата беше тъмна. Отвътре се чуваше яростно лаене.

— Къде е Боб? — попита Пол.

— Оставих го за през нощта при Мат. Не бях сигурна кога ще се върнем. Мили Боже, толкова съм уморена. Лаенето, което чуваш, е на Хичкок. Мат ни го повери. Боб не искаше да се премести тук без него.

— Няма ли да ме поканиш да вляза? — каза Пол. — Не съм я виждал отвътре след онзи ден в съда.

— Ако не ме беше довел тогава, едва ли щях да я купя — каза Нина. — Влизай!

Изкачиха се уморено по стълбите на верандата, Нина несръчно търсеше ключовете. Отвътре изскочи голямото черно куче, заподскача наоколо и се опита да ги събори. Пол го погали и Хичкок заскимтя от радост, докато Нина запали лампите в дневната, включи отоплението.

Пол се разхождаше из топлата къща с Хичкок по петите, видя оранжево-червения килим край камината, новото канапе и столовете.

— Много е хубаво — каза той, когато тя отново се появи.

— Нямам капка сила, Пол. Съгласна съм даже да пропусна вечерята — каза Нина, прозявайки се.

— Нека само да видя и останалата част и потеглям — каза Пол.

Тя му показа кухнята с колекцията й от стъклени бутилки и новите керамични чинии, стаята на Боб, а после се качиха по стълбата, влачейки омекналите си от катеренето по планината крака. Горе на равното Нина каза:

— Моето първокласно имение.

Вътре в мансардата, заемайки почти цялото място под прозореца, Пол видя нещо, което накара очите му да светнат — огромно чамово легло с балдахин, с покривка в зелено и бяло. Хичкок се настани отгоре, както вероятно правеше всяка нощ.

— Слизай оттам, обеснико! — скара му се Нина. — Не можах да му устоя — продължи тя. — Никога не съм мислила, че ще поискам да притежавам такова нещо, но когато го видях в магазина, просто реших, че трябва да е мое. Случвало ли ти се е някога такова нещо, Пол?

— О, да — каза Пол. — В момента.

Протегна ръцете към нея и я притисна до себе си.

— Не си тръгвай, Пол.

— Тук съм.

— Колеги и приятели?

— Шшт. Без повече разговори.

Тя явно нямаше възражения, защото през цялата нощ, докато луната следваше пътя си в непознатата тъмнина и Талак с короната си от звезди стоеше като вечен страж, единствените звуци, идващи от леглото, бяха в състояние да накарат дори боговете да спрат за малко, да погледат как мечтите стават реалност и да послушат звуците на най-съкровената радост.