За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството

II. Гоненията на чортелеците

Звън на счупено стъкло я събуди късно сутринта.

„Станали-нестанали от сън и захванаха да трошат“– й мина през ума в просъница. Долови предпазливи стъпки, тиха музика и се разсъни съвсем. Леглото на Матев беше празно. „Почнали са закуската без мен“ — констатира тя и се надигна.

Докато се къпеше, гласовете в трапезарията станаха гръмки, от време на време заглушавани от гласа на Борис. Марта облече кадифена, обвезана със сърма домашна роба и се появи, подобна на Савската царица.

Мария се хвърли на колене пред нея:

– О, господарко на сънищата, звездите бледнеят пред красотата ти.

– Добро утро, Мартичка — скромно поздрави Матев и я целуна.

– Добро утро, госпожо — почтително каза прислужницата.

А Борис вдигна майка си с една ръка, завъртя я около себе си и провъзгласи:

– Ура! Най-после ти се събуди! Ела ми на помощ, майко, тази тълпа тук се е побъркала. Убеждават ме, че Маца снощи е разговаряла с вас.

– И какво от това? — неопределено каза Марта.

– Как — какво? От час и половина те опитват да я интервюират относно някакви си чортелеци, а тя си лочи млякото, катери се по завесите, стои, гледа ги и навярно им се чуди на ума.

– Мадам Писанска! — строго подзе Марта. — Ще беседваш ли с нас или не?

Никакъв отговор. Борис се разсмя наново, а Марта отсече:

– Ако щеш! — и седна да закусва.

Матев с укор погледна котката:

– И това, след като цяла нощ ме увещаваше да напръскам камината с антикомарин? Да запаля огън и да хвърля в него сушена комунига, тинтява и вратика? Да изтичам до най-близката църква, да се снабдя със светена вода и да облея цялата къща?

Мълчание. И усмивки от страна на Борис.

Малката Матева избра най-сериозния си тон:

– Батко, известно ти е, че точно аз съм най-положителният човек в това семейство. И аз ти заявявам най-отговорно, че Маца употребяваше членоразделната реч почти литературно, с известни заемки от речника и словореда на мама.

Борис се замисли:

– Едно не мога да се досетя — qui prodest — кого ползва това.

– Кое? — не разбра сестра му.

– Представлението. Разигравате ми някакъв водевил или цирков реприз… Да не би да си показвате артистичните възможности и да се надявате, че ще ви дам по някоя роля в моя филм?

– Умрели сме ти за филма и за ролите! — изфуча малката Матева. — Освен това, татко вече си е свършил работата като сценарист и едва ли копнее да се показва из твоите филми, а мама и с бъклица няма да я калесаш!

– Ох, стана ми ясно. Ти ми се сърдиш!

И братът и сестрата подхванаха бурно обяснение, от което се разбра, че отначало Борис е ангажирал сестра си за изпълнителка на една крайно интересна роля, а след това е поканил за същата роля годеницата си. Малката Матева била изместена „малко вляво“, предложена й била друга роля, която не й харесвала, но всичките тези разправии нямали нищо общо с твърдението на семейство Матеви, че тяхната обичана котка госпожа Маца-Бубастис Писанска е проговорила. Никой не желае да будалка Борис, просто му се съобщава един факт, а пред фактите и боговете мълчат.

– Аз съм бог! — тържествено обяви Борис и млъкна.

Закуската завърши сред мълчание.

Борис стана пръв, извини се, че закъснявал, и излезе.

Малката Матева се зае да помага на прислужницата да вдигне по-скоро приборите, защото точно тази маса й трябвала за нещо много важно.

Матев запали лулата си.

Марта допиваше кафето и мечтателно се взираше през прозореца.

Тогава довтаса Маца Писанска и нададе глас:

– Отиде ли си онзи?

Всички зарязаха заниманията си.

– А, значи нарочно си мълчала заради Борис? — попита Марта. — И защо?

– Сърдя му се.

Малката Матева я награби:

– Дай да му се сърдим колективно! Ти — по какви причини?

– Смърди на парфюм.

– Оле-ле, ще ме попилееш! — разсмя се Мария и притисна Маца толкова силно, че тя съвсем по котешки й каза:

– Ххх!

– Смърдял на парфюм! — не преставаше Мария и майка й се почувства задължена да й напомни:

– Не забравяй, че котките имат много по-силно обоняние от нашето. Одеколонът на Борис сигурно я дразни…

– Ха! На Борис! — гневно измърмори госпожа Писанска.

– Ау! Ау! — премрежи очи малката Матева. — Ти си ми станала една сплетница, една клюкарка и интригантка. Значи, не ти харесва парфюмът на Снежанка?

– Смърди на чуждо. Не се трае!

– Я да не говориш така за годеницата на Борис.

– Каквото си искам, това ще говоря.

– Леле, че опако добиче ни се случи!

– Вие всички сте опаки! — твърдо изложи преценката си Маца.

– Това не е далеч от истината — се съгласи Матев и погледна Марта. — Мила моя, не е ли по-добре да се оттеглим в моя кабинет?

Оттеглиха се.

– От какво си обезпокоен? — го запита Марта. — Надявам се, не от Мацините брътвежи за разни феи, таласъми и чортелеци.

– Не. Имали сме и по-необичайни посетители. Отнася се до годеницата на Борис. Знаеш, че е „получена“ по особен начин, и аз се чудя дали тя все пак е човек като всички, или госпожица Вещицата ни е подарила някакво подобие, само за да може Борис да види въплътен своя естетически идеал?

– Това е въпросът — мрачно каза Марта. — Не парфюмът дразни Маца, а „чуждото“, тоест нечовешкото. А на този „парфюм“ вече ухае и Борис. Я, моля, намери ми онова твое съчинение за госпожица Вещицата, сегашната госпожа У., което тя самата одобри като истинно и проникновено. Искам да си го припомня, докато ти правиш обичайната си предобедна разходка.

– За мене е чест и удоволствие — се поклони с прикрита ирония Матев. — Моля, заповядай. Но с какво ли ще ни помогне това?

– Не се знае — отвърна разсеяно Марта и зачете:

„Аз и досега вярвам, че нищо подобно нямаше да ми се случи, ако не бях мълчал толкова. И то принудително. Защото съм музикант. Когато човек свири по седем часа дневно, не може да приказва. Тези, които са си мълчаливи по природа, карат някак, някои пък свикват, но аз имам в главата си толкова мисли, че ако не ги извадя и покажа на някого, те се притискат, деформират се и накрая черепът ми заприличва на нар със сплескани зрънца. Те и при най-малкия удар могат да се пукнат и да размесят сока си. А от размесени мисли, чувал съм, се полудява.

И тъй, докато свирех сонатите на Вивалди, Корели, Тартини и други пиеси от стари майстори, у мен се затаи мисъл, която не на всеки мога да разясня. Виждах във въображението си, и то много ясно, как вървях по коридорите на някакъв замък и носех на рамо старинен инструмент, лютня, струва ми се. И че ме водеха да посвиря на умиращата дъщеря на краля, защото тя бе пожелала това. Въвеждаха ме в просторна полутъмна стая. Там на високо легло, подпряна на възглавници, лежеше тя и очите й ме чакаха. Аз свирех, гледах я и се мъчех да попия чертите й, да скрия образа й под клепките си, защото тя беше прекрасна. Сребристорусите й коси бяха потекли по възглавниците чак до пода и от безнадеждните й зеници и от горчивата чупка над посинелите й устни вееше непостижима красота.

Исках да усладя смъртта й, свирех песни, които никой не е слушал, и виждах пречупени през сълзите си как някакви думи трептяха върху устата й, но от тях различавах само една. Не знаех дали това е ласкаво название или името ми, чувствах, че смъртта е някъде наблизо, и свирех…

А когато видението ми се явеше на концерт, ръкоплясканията ме сепваха и караха да изпитвам някакво отвращение от това варварско събуждане. Мисля, че в такъв миг получих тоя малък тик, който понякога разтегля лявата ми буза.

И все нещо не ми достигаше, а привидно имах всичко — признание, слава, пари, хубава приятелка, заради която ми завиждаха, и затова може би тя се гордееше с някакви си свои качества, които аз и досега не съм смогнал да открия, и честна дума, не знам защо тя си въобразява, че е нещо повече от всички други. Обсипваше ме с грижи, а според мен няма по-жалко положение от това — жена да те обсипва с грижи, да ти носи плодови сокове през антрактите, да те пита не си ли изпотен, удобен ли ти е новият фрак… и все такива. Какво я засягаше удобен ли ми е фракът.

Не, наистина, нещо не ми достигаше и след концертите, когато идваха да ме поздравят и ми говореха, че съм свирел неизказано прочувствено, аз изпитвах неизразима скръб и все си мислех, че ето, ще умра някой ден, след години ще ме забравят и никой няма да знае как нещо не ми е достигало, колко съм бил тъжен, и никой няма да изплаче една сълза от съжаление към мен. А, интересно, аз не понасям съжаленията. Обиждам се дълбоко, ако ме съжаляват. Излизаше, че докато съм жив, не искам да ме съжаляват, а като умра, искам, и то след много години. Също както аз сега съжалявам Перголези, защото умрял тъй млад, или Моцарт, защото бил нещастен в любовта.

И други странни неща изпитвах. Когато слушах «Дон Жуан» от Рихард Щраус, ми се струваше, че препускам на кон към нови приключения, че се катеря по копринени стълбички към будоарите на непознати красавици и потъвам в дантелените им обятия, а живописта понякога ми въздействаше още по-силно. Измъчвах се страшно от това, че не мога да поговоря с кардинал Иполито Медичи, да целуна Лусинда Бермудес или да се потопя в моретата на Айвазовски.

Това състояние, съгласете се, не е нормално и аз наумих да се посъветвам с лекар, но тъкмо когато през главата ми мина тая мисъл, чух някаква особена музика отдалече. Че това беше траурен марш, не се усъмних нито за момент, но защо звучеше така подигравателно? И покъртително, и подигравателно. Като че ли някой се шегуваше и със смъртта, и с тъгата, и с всичко, достойно за уважение на тоя свят. Звуците идеха от много далече, но имаха невероятна притегателна мощ и аз тръгнах към тях, както се тръгва насън — без да можеш да дадеш обяснение за действията си.

В началото ми се счуваше, че музиката се отдалечава, после — че се носи някъде около мен, и тъкмо се спрях разколебан, от края на улицата се зададе шествието. Ковчегът беше открит и отдалеч (аз имам остро зрение) видях, че мъртвата е с черна превръзка на очите, когато наближиха — че е млада и е много красива, и когато се изравниха с мен — че мъртвата носи чертите на моето видение — на умиращата дъщеря на краля. Сигурно съм пребледнял и съм се люшнал, защото някакъв минувач ме подкрепи и запита:

– Вероятно господинът познава покойницата?

– Не. Коя е тя?

– Хм. За нея говорят особени неща, не е хубаво да ги повтарям…

– Кажете, моля ви се!

– Невероятно е. Невероятно е даже това, че тая млада и красива жена е била доктор по биология и професор-психиатър. Носят се слухове, че правела експерименти, на които никой учен не би се решил, че изследванията й били във вреда на човечеството. Загинала при последния си опит, което ясно говори за това, че опитите й са пакостни. Останала с отворени очи и всички имали чувството, че е жива, и затова задържали трупа й няколко дни. Той не давал признаци на разлагане. Аутопсирали я, но тя пак продължавала да гледа със съвсем живи очи…

Може и да е говорил още нещо, но за мен това беше достатъчно. Чувствах се на дъното на ада. Бях мечтал стотици пъти за тая жена и за пръв път видях своя блян мъртъв, обкичен с цветя и понесен към гробищата. Струва ми се, че се огледах за нещо, с което бих могъл да се самоубия…

И тогава, на края на процесията, я видях отново. Без съмнение! Тя беше! Жива! Траурът лошо прикриваше коварната й усмивчица. Загледа ме и аз почувствах, че ми каза: «Не слушай брътвежи, аз съм жива! Жива съм и примирам от смях, като гледам печалните им физиономии».

Веднага ми дойде наум: сестра-близначка! Може би скръбната й гримаса напомня усмивка, а може би е мразила сестра си. И това се случва между близначки. Почувствах, че живея отново и че никакво значение нямат всички тия комедии на смъртта. Че съм открил спасението си.

Тръгнах след шествието. Не след шествието! След нея! Тя от време на време извиваше глава, като да се увери, че я следвам, или за да ми даде кураж, и по лицето й блуждаеше усмивка. Аз се взирах през разветия траурен воал, учудвах се на необяснимата й веселост и тогава изведнъж ми се стори, че е с брада, а друг път ми се мярна индианско украшение на носа й.

Шествието навлезе в гробищата. Мисля, че държаха речи, но не съм сигурен, защото гледах само нея. Спуснаха ковчега. Тя хвърли шепа пръст, както много други, и се отдалечи. Последвах я. Вървеше бавно, но аз, колкото и да се силех, не можех да я настигна. Бяхме излезли извън града. Затичах след нея, но и това не помогна. А вървеше бавно! Чувствах, че около мен се затяга някаква тайнствена примка, че нещо непознато ме носи към голямата неизвестност.

И ето, стигнахме високи стени с плътни двукрили врати, от тези, които поставят на гаражите. Вратите се разтвориха сами. Не се зачудих, има и такива механизми. Тя спря и ме покани с жест. Отвъд вратите имаше полукръгъл зид, тъй че никой минувач не би могъл да хвърли случаен поглед оттатък тези стени. Зад тях се ширеше градина. Отначало ми се видя обикновена, но после с непривична уплаха установих, че дърветата са изродени или са от непознати на Земята видове, или са просто… изкуствени. Зад тях се стелеха цветни лехи. Но в тези лехи не вирееха цветя, а… кристали. Разноцветни, искрящи, във фантастични комбинации.

Сигурно съм бил поразен от тая гледка, щом чак по-късно забелязах дома. А той надхвърляше рамките на всяко въображение. Защото… защото нямаше нито един прав ъгъл. Беше умопомрачаваща композиция от дъги, полумесеци, сфери и полусфери, форми, наподобяващи птичи крака, слонски зъби, медузи… Не беше дом, а бълнуване на шизофреник или модерен художник. Стъписан спрях, но тя ми кимна и аз влязох, забравил начаса колебанията си.

Когато стъпих в просторния кръгъл хол, подът се размърда под нозете ми. Сякаш ходех по тресавище. Дали беше необикновено мек килим или мозайка, направена от неизвестна материя, и досега не знам, защото винаги, когато минавах, се удивявах на новите й форми и цветове, които се сменяха в някакво хаотично безредие. Всред хола блестеше басейн, приличащ на огромно човешко око с фосфоресцираща зеница, а водата там имаше странно поведение. Тя беше изпъкнала в средата. Можете ли да си представите нещо подобно?

Дамата в траур ми посочи нещо, което би могло да се вземе за диван, ако не приличаше досущ на гигантски октопод. Със страх се доближих. Веднага най-близкото пипало се уви около мен и аз се почувствах седнал на необичайно удобно кресло, меко, пружиниращо, заемащо очертанията на тялото ми. Когато по-късно опитах да сменя позата си, то се превърна в лежанка, в люлка, сякаш предугаждаше желанията ми. За око на «октопода» служеше цветен телевизионен екран и по него се плъзгаха фантастични картини, но и те не бяха по-необикновени от рисунките по стените — някаква смесица от древното изкуство на ацтеките, маите и най-модерната живопис. Никъде не се виждаха лампи. Стенописите излъчваха светлина.

Първата ми мисъл, когато се посъвзех, беше: «Къде съм попаднал? Коя е тая жена в траур?».

Тя се усмихна:

– Попаднали сте в моя дом. Аз съм вещица. Можете да ме наричате госпожица Вещицата.

«Но тя чете мислите ми! Това е ужасно!»

– Нищо ужасно. Даже е удобно. Не е нужно да се трудите да обличате мислите си с думи.

«Но аз ще се чувствам винаги разголен. Всеки човек има право и на скрити мисли.»

– Хората крият мислите си от страх пред себеподобните си, ако мислите им са грозни. От мен няма защо да се страхувате или срамувате. Аз познавам всякакви човешки мисли и, уверявам ви, самото чудо — мисленето, е в състояние да оправдае и най-срамната мисъл. Материята, раждаща мисъл, е толкова велико съвършенство, че и най-уродливият й продукт буди възхищение.

«Има ужасяващи, отвратителни мисли…»

– И те са достойни за възхищение, защото са създадени от нещо неизмеримо по-долно от тях — материята.

«Това само вещица може да измисли!»

– Великолепно! Вече свикнахте с названието, което ви предложих. А и няма нищо обидно да си вещица. Даже е ласкателно. Думата вещица произлиза от вещина — умението да се справя с природните сили. Умение, далеч надхвърлящо възможностите на обикновените хора. А завистта поражда ненавист. В миналото изгаряли вещиците на клада. Щом някой пожелае да научи малко анатомия и посегне към тялото на мъртвородено дете — на кладата! Някой се стреми да добие нови лекарства, събира билки, изпробва свойствата им… — на кладата! Някой прави примитивни химични или физични опити — на кладата! Някой вижда в бъдещето — в огъня! Хората винаги пращат в огъня тия, които ги тласкат напред. Ленивите умове не могат да прозрат целите на тези, които крачат пред тях. Човешкият прогрес всъщност е дело на вещиците — на вещите, на знаещите хора. А прогресът, казват, е настоящето, само че с няколко години напред. Днес никому не би минало през ума да съди някого за аутопсия на мъртвородено или за химични опити в общоприетите рамки. Но щом тези опити надхвърлят общопризнатото, с теб започват да се отнасят като с вещица. И да крещят за хуманност и идеали. Какво разбират те под хуманност и идеали? И как могат да си позволят да ме съдят? Пак ми става весело, като си спомня как ги изиграх. Обработих един труп тъй, че да добие пълна прилика с мен, и го оставих в лабораторията си, като инсценирах нещастен случай при експеримент. И те ме погребаха! Ах, как тържествуваха, като ме погребваха и колко тъжни се стараеха да изглеждат! А аз, като истинска вещица, вървях след погребението си и ловях мислите им. И се давех от смях пред нищожните продукти на техните тъй старателно образовани и възпитавани мозъци. Вас взех със себе си, защото вие имате красиви мисли. Познавам ви отдавна, слушала съм ви и съм се удивявала на това как майсторски умеете да възкресявате бляновете на композитори, измрели преди столетия. Но съм уверена, че вие все още не познавате себе си. Време е да престанете да съживявате мъртви мисли, време е да извадите на бял свят тези, които дремят във вашата черепна кутия, смачкани от теснотията. Ето този апарат (тя посочи окото на октопода-диван), ако желаете, ще записва вашите мисли…

«Хм. Станах опитно зайче.»

– Че защо? Нима е под достойнството ви да бъдете опитно зайче? Колко са надменни животните от човешки род. Приемат, че в името на науката, която служи на хората, могат да бъдат изтезавани всякакви живи същества с изключение на самите хора. Защо?

«Тя е провеждала експерименти върху хора!»

– Да. И върху себе си. В името на висшата хуманност. Убедена съм, че десет души могат да бъдат пожертвани за благото на милиони. Защо на разни военачалници се разрешават експерименти, тоест учения, при които могат да се пожертват до две на сто от войниците, а на учените не се разрешават дори съвсем безопасни опити над хора? Кое е по-важно за човечеството — ученията за превземане на някаква си кота или голямата наука за нравственото издигане на цялото човечество? Няма да крия, аз се занимавам с това. Искам да подобря мисленето на хората. Искам високоорганизираната мозъчна материя да престане да произвежда мисли от ниска проба. Но вие сте уморен и трудно възприемате това, което ви говоря. А може би и обстановката ви угнетява. Ще ви отведа във вашата стая, за да си починете.

Част от стената се отмести и откри заспало езеро. Всред водни лилии и водорасли плаваха двойка огромни лебеди. Около тях топяха клони във водата плачещи върби. Вещицата тръгна по водата. Последвах я и не потънах. Водата беше просто… под. А лебедите се оказаха изключително удобни легла.

Събудих се с приятното чувство, че съм спал в лодка сред тихи води, и видях, че лебедът бе променил мястото си, значи наистина ме е люлял върху гърба си.

Една стена се отмести и аз се намерих в градината, гдето под дърветата, върху огромна гъба пачи крак, беше сервирана закуска. Плодове, мед, мляко, топчета масло… Едва бях почнал да се храня, когато към масата се приближи лъскав черен котарак, кимна любезно, поне аз така изтълкувах жеста му, приглади мустаци и се настани на съседния стол.

«Е, вещица не може без черен котарак. Липсва само летящата метла.»

– Тя е вдясно от вас — се чу гласът на госпожица Вещицата.

Подпряна на едно дърво, се мъдреше проскубана метла с дълга дръжка. Засмях се. Гласът — също.

– Реквизит. А котаракът е възпитан и би ви правил компания.

Поднесох към котарака зелевия лист, върху който бе сервирано маслото. Той взе с лапа едно топче и го заблиза, както децата — сладолед. Беше забавна гледка.

Закусих.

«А сега какво ще правя?»

Гласът се обади:

– Съжалявам, заета съм, не мога да ви развличам, но ще ви представя една дама, с която вие отдавна желаете да се запознаете. Вървете след котарака.

Той ме отведе в една стая със старинни мебели. Докато гледах картините по стените, влезе… Лусинда Бермудес. Същата. Слязла от портрета на Гойа. Аз не знаех какво да кажа на тая загадъчна и иронична Лусинда, но тя с рядък финес поведе разговор и за няколко часа научих от нея за Гойа повече, отколкото някои от изследователите му научават за цял живот. Спомних си, че някога изпитвах желание да целуна тая тайнствена Лусинда, но сега това ми изглеждаше нещо отминало и маловажно.

Обядвахме заедно. Масата бе подредена по стар испански обичай, блюдата — с подправки…

Когато Лусинда се оттегли за следобедната си почивка, поисках час по-скоро да изляза на въздух.

Около най-високото дърво в градината се виеше стълбичка, а горе, в короната му, се забелязваше къщичка-наблюдателница. Качих се. От високо домът на вещицата изглеждаше като недостроена вила. Даже при нисък полет от самолет не би могла да се види необикновената му архитектура.

Доста по-късно попитах вещицата защо й е бил нужен подобен налудничав дом.

– Нищо налудничаво. Копирана е природата, а в природата всичко е много мъдро измислено. Природата не търпи абсолютно правите черти и ъгли и ги разрушава много по-бързо от формите, които тя самата е създала. В архитектурно отношение един кокоши крак е далеч по-съвършен от най-изящната йонийска колона, а пред простия житен клас трябва да се преклонят най-гордите кули, вдигнати от човешка ръка.

В края на градината белееше покривът на мраморна беседка. Запътих се нататък. До малкия фонтан в беседката Леопардовата Цецилия държеше своя хермелин, както е на портрета. И тази дама е будила любопитството ми и аз помислих, че ако Вещицата реши да ме запознае с всички отдавна измрели красавици, от които съм се възхищавал, това ще й струва доста труд. Помислих още, че ако и Цецилия поиска да ми говори за Леонардо да Винчи, ще заприличам на студент по история на изкуствата. Но Цецилия каза:

– Аз не го познавах много добре. Той ме рисува по поръчка и на сеансите винаги присъстваха слугите на моя любим, а пред слуги не е приятно да се говори. Обаче един от тези слуги…

И ми разказа една тъжна и безкрайно увлекателна история, в която един от слугите беше предрешен благородник от Братството на свети Вем. Членовете на това братство наказвали престъпниците, избегнали правосъдието.

Беше много интересно, но когато тя ми напомни, че вероятно вече ме чакат за вечеря, аз се сбогувах с чувството, с което човек излиза от музей. Забързах към вилата, като си казах:

«Само дано не ми натрапят за сътрапезник инквизитора на Ел Греко.»

– Не се безпокойте, не ви грози тая опасност — се обади Вещицата и се надигна от октопода-диван.

Тя беше в дрехите на мащехата на Снежанка. Гледали сте филма «Снежанка» на Уолт Дисни? Мащехата е покрита с черно кадифе от глава до пети, светлее само лицето й. И златната корона.

– Разходката из миналите векове не ви се понрави съвсем. А сантименталният пейзаж на стаята ви? Отегчава. Всеки човек се чувства добре само във времето си. А ние, вещиците — в бъдещето.

«Защо постоянно напомняте, че сте вещица?»

– Това бе в тон с вашите мисли. Вие живеехте с миналото. Видяхте, че то не е толкова привлекателно.

«Но откъде извадихте тези портретни дами? Или бях жертва на внушение?»

– Не. Дамите са истински. Доколкото истинска може да бъде една реставрирана икона. Аз реставрирам хора. Достатъчен ми е един добър портрет. Лицата на хората са пълно отражение на техните мисли. Ако някой греши при определянето на мислите според лицето, то за това не е виновно лицето, а неопитността на наблюдателя. Абсолютно неверен е изразът «ангелско лице, дяволско сърце». Просто наблюдателят се е излъгал от съразмерните черти и не е прочел уродливите мисли, които могат да се таят в някое ъгълче на окото или зад презрително стиснатите устни, или в деформираните уши. И тъй, аз вземам един не особено сполучлив човешки екземпляр, насаждам му мислите, които са присъщи на… Перикъл например, и неговото лице се изменя и добива чертите на Перикъл. И ако от някой престъпник, осъден на смърт, аз възпроизведа Джовани Бокачо и този нов Бокачо подари на човечеството своя нов «Декамерон», какво лошо има в това? На пръв поглед би трябвало и престъпникът, и човечеството да ми благодарят. Но не! Оказва се, че всеки човек, дори най-несъвършеният пропаднал тип, държи да е това, което е. И не желае да бъде подменен нито с Шекспир, нито с Айнщайн, нито даже с Хера Людовизи или Херкулес. И съм принудена да действам против волята им. Защото никоя наука не може без жертви. А моите жертви не са много и понякога, след като свърша опитите си, аз връщам обичайния им вид. Но и това не задоволява ревнивите ми съперници, които не могат да се примирят с това, че са по-неспособни от мен. И се стараят да ме обвържат с разни закони на хуманността, и то във век, в който същите тия учени глави помагаха на неуравновесени политици да преработват в сапун милиони човешки трупове. Излиза, че да превърнеш хора като Хари Бор в сапун е позволено, а да направиш от престъпника нов Якоб ван Хоф е противочовешко. Звучи парадоксално. Наистина, от промяната при експеримента моите «опитни зайчета» може би ще живеят по-малко, но аз съм убедена, че е по-добре да живееш една година като Емил Фишер, отколкото двадесет — като затворник или разносвач на разхладителни напитки.

«Това не е много окуражително за мен. В кого ли ще пожелае да ме превърне?»

– Не се плашете. Вас нямам намерение да преработвам. Достатъчни ми са вашите собствени красиви мисли. Съгласете се, че даже една вещица има нужда от някой човек с красиви мисли, който да й вдъхва увереност в доброто начало у хората.

Съвсем не твърдя, че предавам точно думите й. Нима човек може да улови хода на мислите у личност, която сама твърди, че е вещица? Аз подреждам думите според собствения си начин на мислене. Не ми се удава да възпроизвеждам главозамайващите скокове на фразите й, чиято логичност разбирах доста след произнасянето им. Беше ми нужно време, за да ги свържа и възприема.

Тази нощ за спалня ми бе отреден ъгъл край селска ограда. Трева по пода, три прецъфтели глухарчета — легло и фотьойли, и едно цъфнало — масата.

«Ще се чувствам като джуджето, което си е направило канапе от глухарче.»

– Нали като дете завиждахте на това джудже?

«Тя знае и това, което някога съм си мислил!»

– Всяка мисъл издълбава печата си върху лицето.

«А вие като заличавате белезите от мислите на своите „опитни зайчета“, не смятате ли, че изтривате и нещо, което никога не се е срещало в природата? И най-грубият и прост човек може поне веднъж да измисли нещо необикновено.»

– Аз усърдно търся за експериментите си хора, които никога не са измислили нещо оригинално, или такива, които и без това са осъдени на смърт. Тази, която превърнах в Цедилия, бе повехнала уличница, която се готвеше за самоубийство. Намирам, че постъпих хуманно, като се възползвах от нейния жив труп, вместо да го предоставя на земните червеи.

«А Лусинда?»

– Тя беше смъртно болна от рак.

«Нима смъртта може да се спре, ако на човек се насадят чужди мисли?»

– Както виждате! Истинската Лусинда не е боледувала от рак. Приемайки новия си вид, тялото на болната изхвърли неприсъщата за новата си форма болест.

«Но това са истински чудеса! Защо не ги направите достояние на хората?»

– Ха! Те толкова държат на своята «хуманност»! Лека нощ.

Мирисът на окосено сено ме приспа. Вероятно и това беше един от «парфюмите» на вещицата, за които ще спомена по-късно.

Събудих се, защото някой гъделичкаше носа ми със сламка. А този някой беше момиче в модни дрехи, с разпуснати коси и сандали. Трябваше да потрия очи, за да се уверя, че е самата Вещица.

– Ставайте! Днес имам почивен ден. Ще ходим на разходка.

Това бе най-веселият ден в живота ми. Скитахме из някакви гори, къпахме се, обядвахме и вечеряхме в някакви селски ресторантчета.

Тя се смееше, размахваше сандалите си, вдигаше прах с босите си крака и се подиграваше на моя «начин на живот».

– Възхитителна биография! Родителите ти те влачеха на безкрайните си турнета по света и те затваряха в хотелските стаи, за да свириш. След това започнаха твоите безкрайни турнета. Хотели, концерти, договори, кратки почивки и пак отначало. Роднините ти измряха, приятели не можа да намериш, тая особа, която се мъкне след теб в качеството си на официална приятелка, те продава от импресарио на импресарио, без ти да забележиш. И взема големи проценти, за да те склони да свириш на някой извънреден концерт. Ти минаваш за разсеян глупак, защото си изцяло погълнат от музиката. Но тя не ти е достатъчна. Другите музиканти по време на изпълнение мислят дали ще им излезе някой труден пасаж, как ще завършат фразата, а по-неподготвените — и с какъв пръст ще изсвирят даден тон. За теб музиката е средство за неизпитани преживявания. Нещо като опиум. Твоята неукротима фантазия прескача рамките на обикновеното музициране и те довежда до образно виждане. За теб гамите имат цветове, пиесите са наситени с видения. Ти се опияняваш от музиката и съзнанието ти създава нови светове, но те отлитат след свършването на творбата. А аз бих искала да останат. Да имат право на живот.

«Значи, подлежа на преработка!»

– Не бъди подозрителен. Искам да постигнеш сам себе си. Освен това не си въобразявай, че мога да превръщам хората в когото си поискам и от някой едър месар мога да направя Езоп. Трябва да се потърсят близки по костен строеж типове…

– И тогава?

– Ха-ха-ха! Ти си представяш някаква кухня, в която нещастниците се преваряват всред страшни мъки. Няма що, фантазията ти е старомодна. А нещата са далеч по-прости — няколко дни приятен сън всред моите хубави «парфюми»… Засега опитите ми са единични. Но са достатъчни само слуховете за тях, за да ме преследват. Много държави искат да ме спечелят… И мен не ме тревожат нападките на моите колеги (те вдигат глас в защита на хуманизма, защото подозират как могат да бъдат използвани моите открития от недобросъвестни хора), а именно тези — на недобросъвестните, които си въобразяват, че трябва да господарстват над планетата. Аз съм по-силна от тях, макар че действията им сериозно ме заплашват. Но, струва ми се, можем да поживеем спокойно още десетина дни в тая вила.

И тя ме въведе в градината през някаква врата, която съвсем не се забелязваше.

Отнякъде се носеше музика. Първата балада на Шопен. Спрях и се заслушах. Изпълнението беше съвършено. Такова, каквото съществуваше само в представите ми.

– Кой свири? — се сепнах, след като звуците затихнаха.

Тя се засмя:

– Мислиш ли, че би се намерил пианист, който да изпълни по тоя начин Шопен?

– Електронна уредба?

– Не, това е твоята собствена представа. Материализирана. Ти не си пианист и винаги се дразнеше от това, че пианистите свирят Шопен твърде недодялано. Ти знаеш как трябва да звучат творбите му, но не владееш пианото. Моите апарати записаха твоите представи и ето ги — достойни за възхищение.

А това, което чух отпосле, ме разплака. Това бяха моите мечти, моите сънища, заговорили с гласовете на непознати инструменти.

Когато божественото видение от звуци изчезна, тя каза:

– Ето музиката, която бе изтръгната от твоя събуден от летаргията мозък. От твоя затлачен от тежкия товар на чуждата музика мозък. От днес ти си творец! Нека отпразнуваме твоето раждане!

И тоя път се разместиха някакви стени и откриха зала, прилична на пещера, издълбана в ледена планина. Всичко блестеше — от ледените висулки по тавана, до пода, застлан с искрящ сняг. Прозрачни статуи, поставени на най-неочаквани места, издаваха тих звън, който се сливаше в някаква небесно чиста хармония. Всред залата бяха наредени, или по-скоро пръснати в безредие, ниски маси, а край тях, излегнали се на лежанки като древни римляни, пируваха двайсетина мъже и четири жени. Всички облечени в бяло. Две от жените — Лусинда и Цецилия — познавах, останалите две не бяха тъй красиви, но въпреки това мъжете им оказваха далеч по-голямо внимание. Мъжете бяха на най-различна възраст, с най-разностилни облекла. Струваше ми се, че някои от тези лица бях виждал някъде, но къде и кога, не помнех.

– Само на портрет! — усмихна се на мислите ми госпожица Вещицата (междувременно бе успяла да надене някаква сребристобяла мантия) и се обърна към присъстващите: — Дами и господа, представям ви — и тя спомена името ми. — Тази вечер ще празнуваме неговото раждане като творец.

Господата ме поздравиха шумно, а дамите ми кимнаха приветливо.

После всичко беше като във вълшебен сън: красивите и умни думи, които тези хора си разменяха, ястията и питиетата — всички в бял цвят, независимо от вкуса, снежинките, които прехвърчаха, без да се топят, танците, в които и аз взех участие… Такава чудна белота навярно има само в душите на новородените. А над всичко звънеше кристална музика като капки вода над тънък лед.

Когато всички захванаха да се разотиват, госпожица Вещицата се приближи до мен:

– Е, как ти харесаха моите реставрирани гении?

Тръснах главата си, за да пропъдя зашеметяващата мисъл. През цялото време не ми беше дошло наум, че може да вечерям с Рьонтген или мадам Кюри, макар и реставрирани. Всъщност, признайте си честно — ако ви дадат истинска всепризната картина и копието й, ще ги различите ли? Даже ако сте специалист, няма да минете без химична и кой знае още какви експертизи. Изведнъж ме завладя страх. Дали и аз не приличах вече на някой мъртъв гений?

– Ето ти огледалото — ми отговори Вещицата. — Надявам се, че все още помниш лицето си.

Лицето в огледалото беше моето, но аз вече се съмнявах във всичко из тоя дом.

«Огледалото може да не отразява истинския ми образ.»

– Огледай се в басейна или в езерото в градината.

Езерото в градината люлееше отразената луна, а някъде около него въздишаха еолови арфи. Огледах се. Бях аз, сякаш малко променен, но на лунна светлина всеки би изглеждал по-различен. Докато гледах лицето си в рамката от лунни лъчи, нещо бе станало с еоловите арфи. Те свиреха втората част от квартета на Шуберт «Смъртта и момичето»! Не знам дали имате понятие от еолови арфи — това са обтегнати струни, които потрепват и звънят от вятъра. Те не биха могли да свирят «Смъртта и момичето» и все пак това, което чувах, бе Шуберт, втора част, анданте кон мото! Потърсих с поглед Вещицата, за да ми обясни. Тя се беше излегнала на мраморната ограда край езерото, косите й се пилееха и водата мокреше краищата им. Изглеждаше мъртва. Изтичах към нея, докоснах ръката й. Студена. Закрещях, сграбчих я. Тогава усетих топлината й. Ръцете й бавно се вдигнаха, за да ме прегърнат.

От тоя миг сякаш потънах в забрава, която трая може би една нощ, може би десет. Не помня. Помня, че проклинах светлината и чаках здрача, за да се втурна към градината и да я търся. Намирах я на най-неочаквани места — под бурените до оградата, на гърба на лебеда-лодка всред езерото, а понякога я свалях от клоните на някое от тези чудовищни дървета. Бях замаян. Но въпреки това отрезнях за секунда, когато веднъж видях, че златистото украшение-гущерче, закрепено над челото й, оживя и се скри в тревата.

Тя се усмихна:

– Толкова ли е странно, че една вещица се кичи с гущери?

– Но това е отвратително!

– Гущерчето е част от природата, както и аз. Може и аз да му се струвам отвратителна. Ние, хората, не сме свикнали да се съобразяваме с мнението на животните и всичко друго, което ни окръжава. Аз съм частица от космоса и нищо от целия безкраен космос не ми е чуждо — нито гущерите, нито съзвездията, нито глоговете по синорите, нито най-долния изверг от човешки произход.

– Тогава защо искаш да ги промениш тези изверги?

– Винаги по-силните, по-висшите, по-добре устроените видове спомагат за еволюцията на по-низшите. Ако не го преследваха, заекът нямаше да бяга тъй бързо, ако антилопите бяха бавни и глупави, лъвът нямаше да се научи да им прави засади. Всъщност видовете взаимно се усъвършенстват. Само че едни видове са еволюирали по-бързо. Те спомагат за развитието на следващите и изчезват. Всичко изгрява и залязва. От взрива на мъртвите звезди се раждат нови светове. Световете отглеждат живот, който със смъртта си поддържа новия живот. И всички видове и светове в крайна сметка са равни. Направени са от една и съща звездна маса.

– Защо тогава, повтарям, с всички сили се стремиш да направиш хората по-умни и добри?

– Спомагам за усъвършенстването на видовете.

– И аз влизам в тези «видове»! И сигурно ще възпроизведеш от мен някой мъртъв гений.

– Не ставай глупав. Нима мислиш, че бих развалила Коперник, за да направя от него Юго? Казах ти, гении правя от отпадъчни материали, а не от други гении.

– Но аз не съм уверен, че съм аз. Може да си отнела паметта ми, може да си ми насадила чужди мисли, може… всичко може. От теб всичко бих очаквал.

– За да се убедиш в моята добросъвестност, ще ти предложа нещо твърде рисковано за мен. Ще отидем в града, където най-много те познават. Там, в банката, имаш касета. Тя се отваря само ако бъде докосната от твоите пръсти. Отпечатъците на пръстите все още никой не е успял да промени. Ще се увериш, че си ти, ще представиш творбите си, за да получиш признание и като композитор, а аз междувременно може би ще успея да свърша малко работа.

И ние потеглихме. Тръгнахме пеша. Край някакво поточе спряхме да починем. Аз сложих глава на коленете й… и съм заспал. Когато се събудих, главата ми все още беше на коленете й, но се намирах в луксозна стая със спуснати завеси.

– Е, хайде! — каза тя. — Вече е единадесет, а твоят професор има часове в консерваторията до дванадесет. Не е зле да му се обадиш.

Професорът ме посрещна с прегръдки и нескрита радост:

– Къде потъна, по дяволите! Бива ексцентричност, но всичко има граници! Полицията те търси.

Засмях се. Усетих, че съм станал хитър и съобразителен, иначе не бих отговорил:

– Една очарователна дама. Най-после истинската любов. А имах нужда и от пълна почивка.

– Слава богу! — възкликна професорът. — Най-после си се отървал от тая пиявица, дето те използваше. Знаеш ли, че тя води дело за твоето наследство?

– Ще припадне, като чуе, че съм жив. Да вървим в полицията.

Там се отнесоха с мен като с любимо дете, което прави пакости. Помолиха ме друг път да им се обаждам, когато реша да изчезна. Те щели да пазят в пълна тайна къде съм.

Професорът ме покани на обяд. У тях забелязах, че през цялото време съм носил някаква чанта, без да знам какво има в нея. Отворих я. Партитури на две симфонии, четири соло цигулкови сонати, един квартет и някакво голямо произведение за мъжки и детски хор, оркестър, попълнен с особени инструменти и алт.

Показах ги на професора. Той започна да вика, да ругае, нарече ме идиот и говедо, задето досега съм пазил всичко това, зазвъня по телефона и събра елита на музикалния свят. Веднага най-известните диригенти се скараха кой да вземе партитурите; цигулковите сонати бяха поделени между най-именитите ми колеги, единствен квартетът получи по-малко внимание, но най-сетне и Чайковски не всеки ден е писал шедьоври.

Междувременно бях нападнат от журналистите и вечерните вестници излязоха със сензационни заглавия. «Изчезналият виртуоз се връща като композитор» и тям подобни.

Следобед отидох в банката. Изтеглих голяма сума, извадих от моята касетка стар индийски пръстен, баснословно скъп, и тръгнах да се прибирам. Но къде? В залисията не бях запомнил къде живея. Или това беше трик на госпожица Вещицата? Направи от мен това, което искаше, и ме пусна да се саморазвивам! Тая мисъл ме влуди. Значи няма да я видя повече!

– Добър вечер, Неверни Тома!

Едно такси спря до мен. Тя беше в него. Прегърнах я, като че ли не съм я виждал от години, и поставих индийския пръстен на ръката й. Отправихме се към нашата квартира. Една къща с висока ограда на края на града. Вещицата беше в траур, забулена с дълъг воал. Като останахме сами, тя хвърли воала.

– Кого жалиш?

– Пропуснах да ти дам наставления — отвърна тя. — Аз съм твоя годеница. Жаля сестра си, чието тяло чакам да пристигне от Южна Америка, за да го погреба на родна земя. Ще се появявам винаги в траур. За мен е опасно да показвам лицето си.

– Защо не го промениш?

– Нали ще променя и мислите си.

– Една пластична операция не променя мисли.

– Месарските работи, тоест операциите, ме отвращават. И освен това, не намирам, че видът ми е лош. А ти огледа ли се в огледало, което не буди съмнения?

– Да. И да ти призная, струва ми се, че съм станал красив! Уж съм същият, а съм красив. Всички го забелязаха.

– И жените? Внимавай, красавецо, ревнива съм.

– Не се шегувай! Знаеш, че за мен ти си най-важното нещо в живота. Ти си… Ти си самият ми живот. Кажи, нали няма да изчезнеш и да ме оставиш да полудея?

– Даже ако се наложи да изчезна, помни, че си мой и че когато дойде времето, ще те повикам при мен. И не допускай и сянка от отчаяние, а чакай. Аз ще те повикам, ако ще между нас да стоят огромни разстояния, хорската ненавист, даже и смъртта.

Бях пиян от щастие. Какво разбирах аз дотогава от слава, любов и признание? Сега Фортуна ме засипваше с благосклонността си. Навсякъде срещах очаровани погледи, може би ми завиждаха, но не го забелязвах. Твърде много искаха да знаят коя жена ме е преобразила до такава степен. Узнах, че преди това съм бил стеснителен, нацупен, занесен, нервен и неприятен. Изведнъж намерих приятели — умни, сърдечни и искрени. Канеха ме непрестанно, но аз гледах час по-скоро да се измъкна, за да бъда сам с моята вещица. Тя не се показваше в обществото и това караше по-любопитните да не спят от мъка.

А аз спях ли? Струва ми се — не. Имах чувството, че ако заспя, тя ще се изтаи като съновидение.

Тя също не спеше. Може би защото знаеше какво ще се случи, и чакаше.

Питах я:

– От какво се пазиш? Ти си почти всемогъща. Кой може да те застрашава? Ще ти взема охрана.

– Излишно. Никоя полиция не би ме опазила от тези, които ламтят за световно господство чрез моите постижения.

– Кои са? Гангстери, шпиони?…

– И гангстери, и агенти на много държави. Твърде са силни и твърде са много. Трябва да заминем. Тялото, което чакам, пристигна от Южна Америка.

– Само още една седмица! В сряда ще чуя изпълнението на първата си симфония, а в четвъртък ще отпътуваме.

– Късно е — отговори тя. — Слушай!

Долу, в хола, се прокрадваха стъпки.

– Те са — каза тя. — Не се плаши. Завий се и се преструвай, че спиш. И помни, че ще те повикам. Каквото и да се случи, чакай! Не вярвай на очите си и чакай!

Целуна ме и притвори вратата.

След няколко минути откъм хола се чуха изстрели. С трепереща ръка завъртях телефона на полицията. За мое учудване отговориха. Мислех, че кабелите са прерязали. Полицаите пристигнаха веднага. Намериха я простреляна на осем места. Откриха и следи от присъствието на четирима души. Започнаха безкрайни полицейски разпити. Аз не умея да лъжа. Казах всичката истина и затова попаднах при вас, господа психиатри.

Да, моля, изследвайте психичното ми състояние! Не се обиждам. Аз самият на ваше място бих обявил за луд всеки, който твърди, че тая фантастична история е чиста истина! Но, надявам се, скоро ще се уверите в моя непокътнат разум! Даже прекалено скоро. Не чувате ли тая странна погребална музика — откъс от «Смъртта и девойката», примесена с откъс от Прокофиевия концерт за виолончело — и всичко това във вид на траурен марш, изпълнен от духова музика! И как подигравателно звучи! Тя се надсмива над смъртта. Ето и погребението. Тя го прекарва нарочно под прозорците на клиниката ви. Гледайте, уважаеми професори и доктори, как ви се вижда изражението на мъртвата? А как ви изглежда стройната дама накрая на процесията? А пръстенът, който блести и под траурния воал? Това е тя! Госпожица Вещицата отново върви след собственото си погребение. И ако пак я убият, тя ще върви и след следващото си погребение. Тя с безсмъртна, Ескулапови жреци, защото е частица от космоса и защото е вещица, а думата «вещица» произлиза от вещина, знание, умение да вижда по-далеч от вас, верните слуги на науката. Въобще, господа, това не е толкова необичайна история — някой да върви след погребението си. Херцог Алба удави в кръв Нидерландската революция, но тя тръгна след собственото си погребение. Сервет и Ян Хус, Бруно и Везалий също вървяха след ковчезите си. Не е възможно търсещият човешки дух да бъде напълно погребан. Не е възможно да бъдат изгорени вещиците. Но къде хукнахте, уважаеми професори? Да гоните госпожица Вещицата? Да, тя е ваш стар конкурент! Не се трепете напразно, господа. Няма да я настигнете, колкото и да тичате, тъй като никога простосмъртният няма да стигне гения, макар и той да крачи бавно. Важни са крачките, господа професори, а не бързината. А сега мога да си ида, нали?

Моите почитания, господа професори, моите уважения, господа доктори! Желая ви големи успехи, повече старание и по-малко завист, господа, по-малко завист!“

Марта затвори книгата и си каза:

„Тя вече би трябвало да е усетила, че мисля за нея и я викам, а също и това, че днес мозъкът ми не е настроен да приема по телепатичен път далечни съобщения. Ако иска да ме успокои, тя ще ми се обади по телефона.“

И зачака.

Но телефонът безмълвстваше и като че ли излъчваше недружелюбие.

– Хайде! Без мистика и отчаяние! — си заповяда Марта и реши, че ще е най-добре да въведе ред в дома си. За тази цел тя събра наличния състав и постанови: — Започвам разследване относно случая с чортелеците. Моля, потърпевшата госпожа Маца Писанска!

– Маца-Бубастис Писанска! — се обади Мария.

– Никой да не ме прекъсва! Госпожо Писанска, доколкото схванах, тъй наречените чортелеци са те оваляли в сажди и са те „напудрили“ посредством китка пера, събрани от оставките на изядена от тебе гургулица.

– Да — потвърди Маца.

– Не мислиш ли, че това е акт на отмъщение? Чортелеците са решили, че ти неправомерно си лишила от живот едно невинно създание.

– Брей!

– Дръж се прилично! Следователно, у чортелеците има някакво чувство за справедливост.

– Ами! По цяла нощ яздят пътуващите котараци, наплюват чехлите на Бояна, та да се пързалят, и гъделичкат краката на Матев, за да му се присънват страшнотии.

– Ооо! Не стига, че тормозят бедните пътуващи котаци, не стига, че искат да препънат добрата ми прислужница, ами безпокоят и любимия ми съпруг! На оръжие! Обявявам Свещена война на чортелеците. Обърнете знамената „на рат“! Напред срещу коварния враг!

– Маменце — плахо се намеси Мария — все пак, как си я представяш тази война?

– Не съвсем като война, по-скоро — като гонение. Не желая никому злото.

– Това, гонението, ще бъде трудно, госпожо — опита да я обезкуражи прислужницата. — Още миналата събота аз опитах със сърп и решето…

– А! Ти си била осведомена! Откога?

– Откак Маца ме нарече „мръхла“.

– И ти не ми се оплака!

– Защо да ти се оплаква, след като е мръхла? Вместо да се целува с водопроводчика, можеше да изпрахосмукачи тавана!

Марта като че не чу дългия апостроф на госпожа Писанска.

– И отдавна ли знаеш, че Маца е проговорила?

– Поне от две седмици.

– И не ми съобщи?!

– За да ме сметнете за луда? Освен това, още като постъпвах на работа при вас, господин Матев, а и съседите, ме предупредиха, че този дом не е като другите, че тук гостуват доктор Беля, Александър С. и дори самата госпожа Вещица, да не броим пък разните извънземни, пратениците на паралелните цивилизации на бъдещето или миналото.

– И ти все пак постъпи?

– Да. Извънредно ми е любопитно. Трябва да ви призная, госпожо Матева, че аз имам образование, което ми позволява да получа по-добра работа. Но предпочитам да се грижа за вас, да живея между добри и интересни хора, да имам възможност да се уча, да наблюдавам странни събития… А що се отнася до водопроводчика, длъжна съм да ви изясня, че той не е това, което се подразбира под понятието „водопроводчик“. Той всъщност почиства каналите на времето и е малко виновен за случилото се тук, защото, без да иска, изтърва нещо от миналото и затова къщата се пренасели с дриади, самодиви, духове и чортелеци.

– Ай-дааа! — съкрушена се просна на дивана малката Матева. — И прислужницата — не у ред! Бояна-Магьосницата!

– Защо „магьосница“?… — скромно поде тя.

– Ами, щом си служиш със сърп и решето… в смисъл — не ги използваш по предназначение, а гониш с тях чортелеци… това са магически действия. Откъде си ги научила?

– Заедно с чортелеците изпопадаха и разни знания от миналото. Аз ги посъбрах… Прецених, че някои са целесъобразни…

– Целесъобразни?! Да гониш някого чрез сърп и решето! — постара се да се „изуми“ малката Матева.

– Според древната рецепта те трябва да бъдат захлупени с решето, това ги омаломощава, после леко се повдига решетото, под него се прокарва сърпът, който отрязва коренчетата, които ги придържат към този свят, и така те се превръщат във валма от прах и косми и могат да бъдат прибрани от прахосмукачката.

– Аз казах ли да изпрахосмукачиш тавана? — напомни Маца.

– Тогава какво ни спира да започнем действия? — рече Марта. — Нали си се снабдила с решето и сърп?

– Амиии… Константин ми препоръча да не правя това.

– Кой Константин?

– Водопроводчикът — натърти Писанска.

– Константин Евр. В славянските страни — Евров. Този, който почиства каналите на времето.

– И точно в моята къща ли намери да ги чисти?

– Ами… нали когато се извика коминочистач, той не сваля комина, а го чисти на място?

– Аха. Пак съм се уредила. Не стига, че установих истината за Великата река на времето, която образува водовъртежи над Бермудския триъгълник, и си въобразих, че съм услужила на света… а то… сега се появили кой знае какви канали, и то, разбира се, точно над фризурата ми. А да ти е известно кой е продупчил тези канали и кого ползват, както се изрази моят син?

– Струва ми се, това са комуникационни канали, а кого ползват, не зная.

– Следователно имаме две задачи. Първо: обезпрашаване на чортелеците. Второ: разузнаване — кой се размотава из тези канали. Трето… трето! Аз довечера ще пея „Стабат матер“, генералната репетиция е в два часа, след двайсет минути трябва да тръгна. Къде е Матьо да ме откара? А вие двете сте задължени да прогоните, отстраните, ако се налага и да погубите скверните чортелеци, щом не са във времето и на мястото си — заповяда Марта и додаде: — Станала съм свирепа напоследък. Не ми подхожда, но не виждам друг изход от създалото се положение. А може би… ще ми запазите едно мъничко чортелече, да му се порадвам, като се върна.

И тя отиде да се преоблече.

Малката Матева нарами котката и каза на прислужницата:

– Хайде, Бояно моме, върла магьоснице, тръгвай да трепем чортелеци. И се радвай, че мама не се сети да се разприказва за един от нейните любими образи — княз Боян Магьосника, синът на блаженопочившия цар Симеон I.

– Някои твърдят, че името му е било Батбаян или Бенеамин. Боян е народната транскрипция…

– Абе, Бояно, ти всъщност откъде си толкова подозрително образована? Какво си учила?

– Народно творчество и народопсихология в исторически план.

– Опа-ла! И колко време го учи?

– Девет семестъра плюс един — за дипломна работа.

– И си заряза специалността и се внедри в нашето семейство? С каква цел?

– Благородна. Такова семейство аз със свещ да диря — няма да открия. А работата ми е лека и приятна, и я върша ей тъй — между другото.

– Кое е другото?

– Спуканите канали на времето, откъдето изпадат чисти бисери. Можеш ли да си представиш какво записах тази сутрин, докато приготвях закуската? — и тя извади от дантелената си престилчица миниатюрна касета и я постави в нещо като видеофон.

Иззад рухнала стена се чу немощен старчески глас:

– Разбираш ли какво съкровище е това? — се извърна Бояна със светнали очи. — Просяци пеят неизвестна песен за цар Иван Шишман. Най-много — петнайсети век! Жалко, че не се виждат. Какви ли са облеклата им, какви ли са лицата им?

– Че защо не си ги зафиксирала откъм другата страна? — наивно попита Мария.

– Ох, какиното, малкото! Не съобразяваш ли, че това са случайни отломки?

– Добре, че мама не е тук. Щеше да обяви твоите канали за колектори.

– Няма да се засегна. Ти не би ли влязла в колектор, ако знаеш, че на дъното му има рядка скъпоценност?

– Не.

– Аз пък бих се натопила в най-мръсната тиня, за да извадя жезъла на цар Калоян или едничка страница от Йоан Екзарх.

– Ами топи се, щом ти харесва. Но засега да изпълним бойното поръчение — да изметем чортелеците.

– Не се престаравай. Имам идея — намигна Бояна. — Само трябва да оставим тук госпожа Писанска, за да не й навредим.

– Ха! Загрижила се! — изсумтя Маца и скочи от рамото на Мария. — И без това си имам работа — и тя се насочи към аквариума.

– Какво ще правиш там? — се заинтересува Мария.

– Ще плаша рибките.

– Хубава работа!

– Че що? Да не е лоша? — отвърна Маца и облещи очи срещу безгрижните рибки.

Бояна подръпна малката Матева:

– Остави я. Нищо няма да им направи. Тръгвай, докато не се е появила майка ти.

– И на нея ли ще й навредим? — заяде се Мария.

– Ще дойде с нас, обзалагам се, и ще си провали репетицията.

И двете момичета заизкачваха стълбите към тавана.

– Лошо я познаваш мама. Тя никога няма да си отложи ангажиментите, дори ако тук нахлуе армия от марсианци.

Бояна отвори вратата на тавана. А там, под средния прозорец, стоеше Марта, хванала две захлупени решета, между които се блъскаше нещо и пищеше:

– Отсам решето, оттам решето. Излаз няма. Човеко, пусни ме, ще те позлатя.

Бояна сне окачения на стената сърп и се разбърза към Марта. А тя викна:

– Не! Ще го умрелиш! А то ми е едно мъничко, живичко чортелече.

– Какво ще го правите, госпожо?

– Ще му се радвам. Толкова е симпатично! Прилича на съселче — и тя издекламира:

Двете момичета смаяни отпуснаха ръце.

– А репетицията? — напомни Мария.

– Какво й е на репетицията? И без това тръгвам — и Марта понесе захлупените едно в друго решета.

След нея се зачу нещо като мише цвъртене:

– Човеко, човеко, къде носиш детето?

– В операта. Там се чувства вопиюща нужда от чортелеци, които да яздят пътуващите диригенти, да наплюват обувките на смотаните балерини и да гъделичкат дебелите певци, та дано поотслабнат.

– Ами ние…

– Какво вие? Последвайте детенцето. Аз пред вас, вие — по мене, по мене… та в операта. Дори ще ви извозя, ако обещаете да не бърникате из колата на Матьо.

– Обещаваме, обещаваме — отчаяно писнаха гласчетата.

– Тогава — напред!

И тя запя: „Напред, напред, за смелите няма предели“.

Матев закъсня и се наложи чортелеците да бъдат превозени до операта с такси. Мина без инциденти. Само дето шофьорът се дивеше за какво й са на тази елегантна дама тези захлупени цигански решета, но и той намери обяснение: „Сигурно им трябват за реквизит в някоя опера“.

А в дома на Матеви се проведе съвещание:

– Това не беше предвидено — поклати глава Бояна.

– Сега какво ще прави Константин?

– Най-много да си премести каналите — лекомислено отвърна Мария.

– Не ми мирише на добро — замисли се Бояна.

И то нямаше как да е на добро, защото в ранния следобед в кабинета на Матев нахлу един страшно разгневен, страшно червенокос и червенобрад човек с исполински ръст и гръмотевичен глас:

– Господин Матев, това не биваше да става!…

– Не ви познавам, господине — хладно отвърна Матев.

– Ще ви се представя — и гигантът втикна ръчището си в ръката на Матев. — Константин Евров. За неславянските страни — Евр. Извинете за безпокойството, но това е нечувано!

– Кое по-точно?

– Жена ви е откраднала чортелеците.

– А те да не би да ви бяха зачислени?

– По-зле! Аз се занимавам с прочистване на каналите…

– Да не би да сте същият водопроводчик, с когото се целува Бояна?

Колосът рухна върху най-близкото кресло.

– Ако държите на дискретността, успокойте се. Деянието ви е забелязано само от нашата котка, но тъй като тя проговори…

– О, богове! — едва не проплака великанът. — Само това липсваше! Не стига, че изтървах самодивите, таласъмите и чортелеците, ами и този провал!

– Кой? — предпазливо рече Матев.

– Значи, има теч не само оттам насам, ами и отсам натам! Котката се е провряла през някоя дупка и някой от бъдещето или миналото си е направил шега — дал й е дар слово! О, богове! Аз съм унищожен!

– Виждате ми се доста здрав и цял.

– Привидно е — изпъшка грамадният мъж и креслото под него плачевно заскърца. — Аз съм сломен.

– Има ли начин да съберем отломките ви и да ви възстановим?

– Не употребявайте тази дума „отломки“! Настръхвам от нея. Представяте ли си? Четиринайсет години да проправяш канали между времената и изведнъж вместо връзка — изсипват се разни парчетии и задръстват всичко, и се пилеят кой знае къде… Разбирате ли, нашето време е застрашено. Това е все едно в сладководен басейн да нахлуе солена морска вода. Всички обитатели ще изгинат!

– А може ли да има и други мнения по въпроса?

Червенокосият се сепна и като че се замисли:

– Какви например? Кой би могъл да има други възгледи? Аз съм специалистът. Никой друг не се занимава с времето.

– Възможно е и да се заблуждавате. Аз преди двайсет години публикувах нещо по този въпрос. Искате ли да го видите?

И без да дочака съгласие, Матев извади един том от библиотеката, отвори го на съответната страница и дори посочи с пръст:

– Ето, това.

Докато Константин Евр с недоумение четеше творението, писателят Матев се измъкна на пръсти и повика шепнешком дъщеря си и прислужницата.

– Там, в кабинета, стои свръхподозрителен тип. Бояно, ти с него ли се целуваш? Нямам възражения, общо казано — приятен наглед мъж. Но убедена ли си, че е добре с ума? Залисах го да чете младенческите ми разкази, докато намислим дали да позвъним в „Бърза помощ“ или в полицията.

– Тате, защо се занасяш? — се засмя малката Матева. — От три метра личи, че този тип ти е харесал, само че не знаеш какво да правиш с него.

– И какво да правя?

– Налей му едно питие, разберете се като мъже, а в това време мама ще си дойде и…

– … И ще разбърка нещата до възможния предел!

– Не е зле да изчакаме госпожата — се обади Бояна. — Искате ли да ви сервирам по един коктейл?

– За мене — сух джин и нищо повече! — строго и недоволно изрече Матев, поколеба се и добави: — Е, може и малко лед.

Върна се в кабинета и с безпокойство зачака да свърши четенето.

– Но това е художествено произведение! — с възмущение каза Евр.

– Надявам се — да — скромно се съгласи Матев.

– Виждането ви е интересно, но нищо не е подплатено с наука.

– Това са моите възгледи от онзи период. Но не искате ли да се запознаете и с по-новите? Някои идеи са ми подсказани от едно… хайде да го кажем „приключение“ на жена ми из времето.

– Щом настоявате… — унило произнесе червенобрадият.

Матев използва случая, натика под носа му друг том и отвори вратата пред Бояна, която предпазливо бе почукала.

Докато момичето сервираше, Константин уж се вглъби в четенето, но бузите му станаха червени почти колкото брадата му. Матев чукна чашата си в неговата, пожела му „наздраве“ и се измъкна от стаята заедно с Бояна, докато бедният Евр преглъщаше новелата на Матев с помощта на разредения алкохол. А тя беше такава: