Забравената градина

Беше я купила през 1961 година, след като Ал умря и те двете с Лезли се върнаха от Америка. Къщата беше занемарена, но местоположението й на падингтънските възвишения зад стария театър „Плаза“ създаде у Нел най-близкото подобие на усещането за дом. Къщата наистина оправда доверието й и дори й осигури нов източник на доходи. В тъмното мазе се бе натъкнала на цяла стая, пълна със счупени мебели, една маса сред които й се видя хубава — с усукани крака тип „ечемичен клас“ и падащо крило за разтягане. Беше в доста окаяно състояние, обаче Нел изобщо не се поколеба, купи шкурка и шеллак и се зае да вдъхне нов живот на масичката.

Човекът, който я научи да реставрира мебели, беше Хю. След завръщането му от фронта, когато започнаха да се раждат по-малките сестри на Нел, тя го следваше по петите през почивните дни. Стана негова помощница, научи се на различните сглобки, започна да различава шеллак от обикновен лак, изпита радостта от това да върнеш целостта на счупена вещ. Само дето отдавна не го беше правила и беше позабравила, докато не видя онази маса и не си даде сметка, че знае как да извърши тази операция и че е забравила колко много й бе харесвала работата навремето. Идеше й да заплаче, докато втриваше шеллак в усуканите крачета на масата, докато вдишваше познатите изпарения — само дето не беше от ревливите.

Вниманието й привлече повехнала гардения близо до куфара й и Нел изведнъж си спомни, че е забравила да помоли някой да полива градината. Момичето, което живееше отзад, се бе съгласило да храни котките, а една жена щеше да прибира пощата й от магазина, обаче растенията пропусна. Което пък показваше как хвърчат мислите й — да забрави така за своята гордост и радост! Щеше да помоли някоя от сестрите си, щеше да звънне от летището или дори от другия край на света. Щеше да ги изненада здравата, както вече бяха свикнали да очакват от голямата си сестра Нел. Тъкмо да има за какво да си шушукат.

Трудно й беше да повярва, че някога са били толкова близки. Едно от многото неща, които изповедта на баща й беше отнела — загубата на сестрите й беше най-дълбоката й рана. Нел беше вече единайсетгодишна, когато се роди първата й сестра, но мигновено установилата се близост помежду им я слиса. Още преди Лил да й го каже, тя си знаеше, че грижата за по-малките е нейна отговорност, че трябва да осигури тяхната безопасност. Черпеше удовлетворение от тяхната всеотдайност, от настойчивото им желание да се гушнат тъкмо при нея, когато им е зле, притиснали телцата си към нейното, след като са сънували кошмар и са се промъкнали в леглото й, за да прекарат там дългата нощ.

Ала тайната на татко промени всичко. Думите му запокитиха във въздуха книгата на живота й, страниците се разпиляха и вече бе невъзможно да ги подредиш така, че да разказват същата история. Нел установи, че погледне ли сестричките си, веднага се сеща колко всъщност им е чужда, но въпреки това не може да им каже истината. Направеше ли го, щеше да унищожи нещо, в което те сляпо вярваха. Тя реши, че по-добре да я мислят за странна, отколкото да узнаят, че им е чужда.

Черно-бяло такси зави по улицата и Нел му махна. Шофьорът натовари куфара й, докато тя се настаняваше на задната седалка.

— Накъде, мила? — попита той, затръшвайки вратата си.

— Към летището.

Човекът кимна и колата потегли, криволичейки през лабиринта от улички на Падингтън.

Хю й разказа всичко, когато Нел навърши двайсет и една, а направеното му шепнешком признание я лиши от самоличност.

— Но коя съм аз? — попита тя.

— Ти си си ти, каквато си била винаги. Ти си Нели, моята Нели.

Нел усещаше колко много му се иска да е точно така, но знаеше, че не е възможно. Реалността се бе изместила с няколко градуса и тя вече не беше в синхрон с никого. Човекът, който беше или който си мислеше, че е, вече не съществуваше. Нел О’Конър я нямаше.

— Коя съм аз всъщност? — попита тя отново няколко дни по-късно. — Моля те, татко, кажи ми.

Той поклати глава.

— Не знам, Нели. С майка ти така и не узнахме, а и никога не е имало значение.

Тя се постара за нея също да няма значение, но истината бе, че имаше. Нещата се бяха променили и Нел не бе способна да гледа баща си в очите. Не че го обичаше по-малко, просто непосредствеността помежду им се стопи. Обичта й към него, дотогава невидима и безусловна, бе добила тежест и глас, който й нашепваше: „Всъщност не си негова“, всеки път, когато Нел погледнеше баща си. Колкото и разпалено да настояваше той, че я обича точно колкото обича сестрите й, тя не му вярваше.

— Разбира се, че те обичам — отговаряше той, когато тя го попиташе. Очите му издаваха смайването му, болката му. Вадеше кърпичката си и изтриваше уста. — Теб опознах първа, Нели, теб обичам най-дълго.

Обаче за нея не беше достатъчно. Тя беше една лъжа, беше живяла в лъжа и отказваше да продължава да го прави.

Само за няколко месеца животът, който бе градила двайсет и една години, започна систематично да се руши. Нел напусна работата си в новинарската агенция на господин Фицсимънс и се хвана като разпоредителка в новия театър „Плаза“. Събра дрехите си в два малки куфара и си уреди да живее на квартира с приятелката на своя приятелка. Освен това развали годежа си с Дани. Не го направи веднага, липсваше й смелост да скъса отведнъж. Просто остави връзката им да се разпада месеци наред, през повечето време отказваше да се среща с него, а когато се виждаха, се държеше неприятно. Намрази се още повече заради проявената страхливост — успокоителна омраза, която потвърди подозрението й, че заслужава всичко, което й се случва.

Отне й много време да превъзмогне раздялата с Дани. Очарователното му лице, честните му очи и непосредствената усмивка. Разбира се, той настояваше да узнае каква е причината, но тя не беше в състояние да му я каже. Не намираше думи да му обясни, че жената, в която той е влюбен и за която се надява да се ожени, вече не съществува. Нима би могла да очаква от него да я цени, да продължи да я желае, след като узнае, че е човек, от когото лесно можеш да се отървеш? Че собственото й истинско семейство я е изхвърлило?

Таксито зави по „Олбиън“ и се понесе към летището.

— За къде пътувате? — попита шофьорът и погледна Нел в огледалото за обратно виждане.

— Лондон.

— Имате близки там ли?

Нел зарея поглед през изцапаното стъкло на колата.

— Да — отговори. Може би.

Дори на Лезли не беше казала, че заминава. Обмисляше го, представяше си как вдига слушалката и набира номера на дъщеря си — последният на реда, който се точеше под показалеца й и завиваше по полето на страницата, — но накрая винаги се отказваше. Най-вероятно щеше да се прибере още преди Лезли изобщо да узнае за отсъствието й.

На Нел изобщо не й се налагаше да се чуди къде се крие проблемът й с Лезли — прекрасно знаеше отговора. Общуването между двете се обърка още в самото начало и повече не се оправи. Раждането беше същински шок — неистово връхлетелият я плач, врещящото живо вързопче с онези крачета и ръчички, голите венци и уплашените пръстчета.

Много нощи Нел лежа будна в американската болница, в очакване да усети прословутата връзка, за която говорят хората. Да разбере, че е силно и всецяло свързана с човечето, което бе отгледала в утробата си. Това чувство обаче така и не се появи. Колкото и да се стараеше, колкото и да си нареждаше, Нел си остана чужда на дивото коте, което смучеше, хапеше и дращеше гърдите й и винаги искаше повече, отколкото тя можеше да му даде.

Ал обаче беше като омагьосан. Обладан. Той сякаш не забелязваше, че бебето е същинска напаст. За разлика от повечето мъже от своето поколение, той обожаваше да прегръща дъщеря си, да я гушка върху извивката на ръката си и да се разхожда с нея по широките улици на Чикаго. Понякога Нел наблюдаваше, лепнала на устните си любезна усмивка, как той се взира обичливо към дъщеричката си. Когато Ал вдигнеше поглед, в замъглените му от сълзи очи тя съзираше отражението на собствената си празнота.

У Лезли имаше нещо диво по рождение, но смъртта на Ал през 1961 година я прекърши. Още докато съобщаваше новината на дъщеря си, Нел видя как в очите на Лезли се спуска измъчена гибел. През следващите няколко месеца момичето, което открай време си беше загадка за Нел, се затвори още по-плътно в своя пашкул на младежка увереност, че ненавижда майка си и повече не желае да има нищо общо с нея.

Разбираемо, макар и неприемливо — все пак беше на четиринайсет, когато децата са силно чувствителни, а и обичаше баща си повече от всичко на света. Връщането им в Австралия не помогна, но това ставаше ясно едва сега. Нел прекрасно знаеше, че не бива да допуска мигове от миналото в съдебната зала на самообвиненията. Беше постъпила така, както навремето й се бе сторило най-уместно: не беше американка, а майката на Ал беше починала няколко години по-рано, така че двете с Лезли бяха самички. Чужденки в чужда страна.

Когато на седемнайсет Лезли си тръгна и стигна на автостоп до източния хълбок на Австралия, а после се плъзна по бедрото до Сидни, Нел с радост я остави да замине. Сега, когато Лезли вече не живееше у дома, Нел можеше най-сетне да се избави от черното куче, яхнало гърба й цели седемнайсет години, което й шушнеше, че е лоша майка, че собствената й дъщеря не може да я понася, че това й е в кръвта, че изобщо не е заслужавала да има деца. Колкото и сърдечно да се бе държала Лил, традицията свързваше Нел с лоши майки, които с лекота изоставят децата си.

В крайна сметка събитията не се развиха толкова зле. Дванайсет години по-късно Лезли живееше по-близо до дома, на Голд Коуст, заедно с настоящия си приятел и дъщеря си Касандра. Нел беше виждала момиченцето само няколко пъти. Един бог знае кой беше баща му, Нел и не питаше. Който и да бе, явно е имал малко здрав разум, понеже внучката й не беше необуздана като майка си. Тъкмо обратното. Касандра беше дете, чиято душа сякаш бе остаряла преждевременно. Мълчалива, търпелива, замислена, предана на Лезли — наистина прекрасно дете. Беше някак зряла, със сериозни сини очи с извити надолу ъгълчета и красива уста, която Нел подозираше, че ще стане прекрасна, ако момичето някога се усмихне с необуздана радост.

Черно-бялото такси спря пред Куонтъс и докато подаваше на шофьора парите, Нел прогони мисълта за Лезли и Касандра.

Достатъчно дълъг период от живота си беше прекарала в обсадата на угризенията, давейки се в неистини и несигурност. Беше настъпил моментът да получи отговори, да открие коя е. Излезе от колата и погледна към небето, докато някакъв самолет прелетя ниско с рев.

— Приятно пътуване — пожела й шофьорът, докато отнасяше куфара й към една количка.

— Да, така ще бъде.

Наистина щеше да бъде така, най-сетне щеше да получи отговори. След като цял живот беше сянка, сега щеше да се сдобие с плът и кръв.

* * *

Разковничето беше малкият бял куфар или по-точно неговото съдържание. Книжката с приказки, издадена в Лондон през 1913 година, снимката на заглавната страница. Нел тутакси разпозна лицето. Имената изникнаха от някаква дълбока и извечна част от мозъка й, още преди да се намеси съзнанието — имена, които бяха част единствено от детска игра. Онази жена. Писателката. Нел не само знаеше, че жената е истинска, а си спомняше и как се казва. Елайза Мейкпийс.

Естествено, първата й мисъл бе, че Елайза Мейкпийс е майка й. Отиде да направи справка в библиотеката и зачака резултата със стиснати юмруци, надявайки се библиотекарката да установи, че Елайза Мейкпийс е изгубила дете и през целия си живот е търсила своето изгубено момиченце. Разбира се, такова обяснение би било твърде просто. Библиотекарката откри съвсем малко информация за писателката, но и това бе достатъчно, за да стане ясно, че авторката с това име е била бездетна.

Списъкът на пътниците не изясни нещата много повече. Нел провери всеки кораб, отплавал от Лондон за Мерибъро в края на 1913 година, но името на Елайза Мейкпийс не се появи никъде. Разбира се, имаше вероятност Елайза да е писала под псевдоним и да е резервирала билета си за кораба с истинското си име или дори с измислено, обаче Хю не бе казал на Нел с кой кораб е пристигнала, а без тази информация нямаше шанс тя да стесни кръга на вероятностите.

Въпреки това Нел не се обезсърчи. Елайза Мейкпийс беше важна личност, беше играла роля в миналото й. Тя помнеше Елайза. Не ясно, спомените бяха стари и отдавна потиснати, но си бяха истински. Как пътува с кораба. Чака. Крие се. Играе. Започваха да изплуват и други неща. Сякаш споменът за Писателката повдигна някакъв похлупак. Занизаха се откъслечни проблясъци: лабиринт, възрастна жена, която я плаши, дълго пътуване по вода. Съзнаваше, че чрез Елайза ще открие себе си, а за да намери Елайза, трябваше да замине за Лондон.

Благодареше на Бога, че има достатъчно пари за полета. Всъщност бе признателна на баща си, тъй като това се дължеше по-скоро на него, отколкото на Бога. В белия куфар до книжката с приказките, четката за коса и момичешката рокличка Нел откри писмо от Хю, привързано с една снимка и с чек. Сумата не беше огромна — той не беше богат, — но все пак беше съществена. В писмото си й пишеше, че иска тя да разполага с нещо допълнително, без другите момичета да знаят. През целия си живот ги беше подпомагал финансово, обаче Нел винаги бе отказвала помощ. Затова решил, че така няма как да му откаже.

След това Хю й се извиняваше, изразяваше надежда тя някой ден да му прости, макар той да не е успял да прости сам на себе си. Допускаше, че ще й бъде приятно да узнае, че така и не е могъл да се отърси от чувството си за вина и че това го е осакатило. До края на дните си съжалявал, задето й е казал, а ако бил по-смел, изобщо нямало да я задържи при себе си. Само че това би означавало да изхвърли Нел от живота си, затова предпочитал да се чувства виновен, отколкото да се откаже от нея.

Снимката беше виждала и преди, макар и за малко. Беше черно-бяла фотография — по-скоро кафеникаво-бяла, — направена преди няколко десетилетия. Хю, Лил и Нел, преди да се появят сестрите и да огласят семейството със смях, викове и момичешки писъци. Беше от онези снимки, правени във фотографско ателие, на които хората изглеждат някак стъписани. Сякаш са изтръгнати от реалния живот, смалени до миниатюрни размери и пъхнати в куклена къща, пълна с непознати декори. Взирайки се в снимката, Нел с абсолютна сигурност знаеше, че си спомня кога е заснета. Не помнеше много неща от детството си, но несъмнено не бе забравила мигновената неприязън, която изпита към онова ателие, към химическата миризма на проявителите. Остави снимката и отново взе писмото на баща си.

Колкото и пъти да го препрочиташе, все я озадачаваше думата, която беше подбрал: вина. Допускаше, че Хю се чувства виновен, задето е предизвикал безпорядък в живота й с признанието си, обаче въпреки това думата беше някак неуместна. Съжаление може би, разкаяние, но вина? Странен избор. Понеже колкото и да копнееше Нел това да не се е случвало, колкото и да й се струваше невъзможно да продължава да живее фалшив живот, тя нито за миг не смяташе родителите си за виновни. В крайна сметка те бяха постъпили, както са сметнали за най-правилно, както наистина беше най-правилно. Обезпокоително бе, че баща й се е мислел за виновен и е допускал, че тя също го мисли за виновен. Ала вече бе твърде късно да го попита какво е имал предвид.

9

Мерибъро, 1914 г.

Нел живееше при тях от шест месеца, когато писмото пристигна в канцеларията на пристанището. Някакъв човек от Лондон търсеше четиригодишно момиченце. Червена коса. Сини очи. Беше изчезнала преди осем месеца и човекът — Хенри Мансел, както пишеше в писмото — имаше основания да смята, че се е качила на кораб, най-вероятно пътуващ за Австралия. Издирваше я от името на клиентите си, семейството на детето.

Застанал до бюрото си, Хю усети коленете му да се подгъват и мускулите му да омекват. От този момент се беше страхувал, знаеше, че рано или късно той ще настъпи. Понеже каквото и да смяташе Лил, децата, особено децата като Нел, не изчезваха просто ей така, без някой да вдигне тревога. Хю седеше на стола, помъчи се да успокои дишането си и хвърли поглед към прозорците. Внезапно му се стори, че го наблюдава непознат враг.

Прокара ръка през лицето си, после обхвана с длан шията си. Как да постъпи, по дяволите? Беше само въпрос на време колегите му да дойдат на работа и да видят писмото. И макар че той единствен беше виждал Нел самичка на пристана, това нямаше да осигури безопасността им задълго. В града щеше да се разчуе — винаги се разчуваше — и някой щеше да събере две и две. Щеше да стане ясно, че момиченцето е у семейство О’Конър на Куин Стрийт — онова момиченце, дето говори странно и страшно прилича на изчезналото англичанче.

Не, не можеше да рискува друг да прочете писмото. Хю се позамисли, ръката му леко потрепваше. Прилежно сгъна писмото на две, после още на две и го прибра във вътрешния джоб на палтото си. Засега това решаваше въпроса.

Седна. Ето, вече се чувстваше по-добре. Нуждаеше се само от малко пространство и време да помисли, да измисли как да убеди Лил, че трябва да върнат Нел. Вече подготвяха преместването си в Брисбън. Лил беше съобщила на хазяина им, че освобождават квартирата, беше започнала да събира малкото им вещи и беше разгласила в града, че в Брисбън са се отворили възможности за Хю, които би било глупаво да пропуснат.

Плановете обаче можеха да се променят, трябваше да се променят. Понеже сега, след като знаеха, че някой търси Нел, всичко се променяше, нали?

Знаеше какво ще отговори Лил: че те — онези хора, Хенри Мансел — не заслужават Нел, след като са я изгубили. Щеше да го умолява, да го увещава, че не могат да предадат Нел на човек, който е толкова небрежен. Хю обаче щеше да й обясни, че нямат избор, че Нел не е тяхна и никога не е била тяхна, че е дете на друг. Тя дори вече не беше Нел — собственото й име я търсеше.

Следобед Хю се изкачи по стълбите и поспря за малко да събере мислите си. Докато вдишваше острия пушек от комина, приятен, понеже идваше от огъня в домашното му огнище, някаква невидима сила го накара да се закове на място. Изпита смътното усещане, че е застанал на прага на нещо и че ако премине отвъд, всичко ще се промени.

Пое си дълбоко въздух, отвори вратата и двете му момичета се извърнаха към него. Седяха до огъня — Нел в скута на Лил с провесена на мокри кичури дълга червена коса, която Лил решеше.

— Тате! — възкликна Нел, а вълнението озари лицето й, вече порозовяло и затоплено.

Лил му се усмихна над главичката на малката. С онази усмивка, която винаги го разтапяше. Още откакто я зърна за пръв път, докато Лил навиваше въжетата в навеса за лодки на баща си. Кога за последен път беше виждал тази усмивка? Преди бебетата, знаеше го. Техните бебета, които не искаха да се родят.

Хю отвърна на усмивката на Лил, после пусна чантата си и бръкна в джоба, където писмото сякаш прогаряше дупка в плата, и усети гладката му повърхност под пръстите си. Извърна се към печката, където къкреше най-голямата тенджера.

— Вечерята ухае вкусно. — Проклета пресипналост!

— Вкусната каша на майка ми — отговори Лил, вчесвайки сплетените кичури на Нел. — Да не се разболяваш?

— Така ли мислиш?

— Ще ти приготвя лимон и овес.

— Не е нищо сериозно, не се главоболи — увери я Хю.

— Не е главоболие, щом е за теб — отново му се усмихна тя и потупа раменете на Нел. — Готово, миличка, мама трябва да стане и да направи чай. Ти стой тук, докато косата ти изсъхне, да не изстинеш като татко. — Докато говореше, тя погледна към Хю с такова задоволство в очите, че го прониза право в сърцето и той извърна поглед.

* * *

Докато вечеряха, писмото тежеше в джоба му, неумолимо напомняйки за себе си. Привличаше ръката му, както магнит привлича метал. Оставеше ли ножа, пръстите му се плъзваха към сакото и потъркваха гладката хартия — смъртна присъда за тяхното щастие. Писмо от човек, който познаваше близките на Нел. Е, така поне пишеше…

Изведнъж Хю изпъна гръб и се запита как така бе приел незабавно твърденията на този човек. Отново премисли съдържанието на писмото, измъкна редовете от паметта си и потърси доказателства. Тутакси го заля хладно облекчение. Писмото не съдържаше нищо, нищичко, което да подсказва, че вътре пише истината. По света има всякакви хора, които кроят какво ли не. Хю знаеше, че в някои страни се търгува с момиченца, че белите робовладелци не спират да търсят деца за продан…

Но това беше нелепо. Макар да се вкопчи в тази възможност, прекрасно съзнаваше колко слабо вероятна е тя.

— Хюи?

Той сепнато вдигна поглед. Лил се взираше озадачено в него.

— Беше се отнесъл някъде — положи тя топлата си длан на челото му. — Дано да нямаш треска.

— Добре съм — увери я той по-рязко, отколкото смяташе. — Добре съм, Лил, скъпа.

Тя стисна устни.

— Просто отбелязвам. Ще сложа тази малка госпожица да си легне. Днес беше вълнуващ ден за нея, капнала е.

И сякаш по даден знак, Нел се прозя широко.

— Лека нощ, тате — каза тя доволно след това. И после мигом се озова в скута му, сгушена като топло котенце и увила ръце около шията му. С небивала яснота той осъзна колко груба е кожата му, колко бодливи са бакенбардите му. Обгърна с ръце крехкото гръбче като на птиче и затвори очи.

— Лека нощ, скъпа Нели — прошепна в косата й.

После ги проследи с поглед, докато излизаха от стаята. Неговото семейство. По някакъв необясним за него начин това дете, тяхната Нел с дългите плитки, донесе стабилност на тях двамата с Лил. Вече бяха семейство, трима неразделни, а не само две души, решили да скрепят съдбите си в едно.

А ето че той седеше и мислеше как ще развали всичко това…

Шум в коридора го накара да вдигне очи. Лил стоеше под резбованата греда и го наблюдаваше. Игра на светлината придаваше червеникав оттенък на тъмната й коса, запалила бе пламъче дълбоко в очите й и бе нарисувала черни луни под дългите й мигли. Връвчицата на някакво вълнение подръпваше ъгълчето на устните й и устата й бе разтеглена в усмивка, изразяваща чувство, което бе твърде дълбоко, че да го изразиш с думи.

Хю отвърна колебливо на усмивката й, а пръстите му отново се мушнаха в джоба и безшумно се плъзнаха по повърхността на писмото. Устните му тихичко се раздалечиха, изтръпнали от думите, които той не искаше да изрече, но не беше сигурен, че ще успее да възпре.

Лил се приближи до него. Пръстите й докоснаха китката му и към шията му плъзнаха горещи тръпки, топлата й длан легна на бузата му.

— Ела в леглото.

О, има ли други толкова блажени слова? В гласа й се криеше обещание и той просто ей така, тутакси взе решение.

Плъзна длан в нейната, стисна я силно и последва съпругата си.

Докато минаваше покрай огнището, хвърли плика вътре. Хартията просъска, пламна и с периферното си зрение Хю долови краткия й укор. Ала не спря, продължи и повече не погледна назад.

10

Брисбън, 2005 г.

Много преди да стане антикварен център, сградата била театър. Театър „Плаза“, внушителен експеримент от трийсетте години на двайсети век. Обикновена отвън — грамадна бяла кутия, изсечена в склона на възвишението, — сградата имаше необикновен интериор. Сводестият таван, тъмносин с очертани по него облаци, първоначално бил осветен отзад, за да създава илюзията за лунна светлина, стотици малки лампички блещукали като звезди. Десетилетия наред в сградата кипяла оживена дейност, още по времето, когато по терасирания склон с грохот минавали трамваи, а в долината процъфтявали китайски градини, но макар постройката да устояла на безмилостни противници като пожари и наводнения, през шейсетте години тя неусетно и шеметно бързо станала жертва на телевизията.

Магазинчето на Нел и на Касандра се намираше точно под арката на авансцената, отляво. Лабиринт от полици, отрупани с най-различни джунджурии, вехтории, стари книги и разнородна сбирка от стари предмети. Другите търговци отдавна бяха започнали да наричат на шега мястото „при Аладин“ и прозвището си остана. Малка дървена табела със златни букви оповестяваше, че магазинчето се нарича „Съкровищата на Аладин“.

Касандра седеше на трикрако столче навътре в лабиринта и все не успяваше да се съсредоточи. За пръв път влизаше тук след смъртта на Нел и се чувстваше странно сред съкровищата, които бяха събирали заедно. Странно й беше, че стоката още е тук, а Нел я няма. Кой знае защо се чувстваше като предател. Лъжици, които Нел беше излъскала, етикетчета с цени, изписани с нейния нечетлив почерк, подобен на паяжина, книги и пак книги. Те бяха слабостта на Нел, всеки търговец си имаше слабост. Нел обичаше най-вече книгите, написани в края на деветнайсети век. Късните викториански издания с превъзходно отпечатан текст и черно-бели илюстрации. А ако книгата имаше послание от дарител към получател на подаръка, още по-добре. Свидетелство за миналото на книгата, намек за ръцете, през които е преминала, преди да стигне до нея.

— Добро утро.

Касандра вдигна поглед и видя Бен с кафе в картонени чашки.

— Инвентаризация ли правиш? — попита той.

Тя отметна няколко кичурчета коса от очите си и пое предложената й напитка.

— Местя разни неща от тук-там и най-често отново ги връщам обратно.

Бен отпи от кафето и я погледна над чашата.

— Нося ти нещо. — Бръкна под плетената си жилетка и извади сгънат лист от джоба на ризата си.

Касандра го разгърна и приглади хартията. Стандартен бял лист за принтер, в средата на който имаше неясна снимка на някаква постройка. Всъщност беше каменна селска къща, доколкото успя да види, с някакви петна по стените — може би пълзящи растения. Покривът беше керемиден, а зад върха му се виждаше висок комин. Отгоре един бог знае как се крепяха две гърнета.

Знаеше чия е къщата, разбира се, не се налагаше да пита.

— Поразрових се малко — осведоми я Бен, — не се сдържах. Дъщеря ми в Лондон успя да се свърже с някакъв човек в Корнуол и ми изпрати тази снимка по електронната поща.

Значи, така изглеждаше голямата тайна на Нел. Къщата, която беше купила по силата на някаква приумица и през цялото време беше пазила в тайна. Снимката й въздейства по необикновен начин. Касандра беше оставила нотариалния акт на масата в кухнята през целия уикенд, хвърляше му по един поглед всеки път, когато минеше оттам, и не мислеше за почти нищо друго, обаче къщата стана реална едва когато тя видя снимката. Изведнъж всичко й се проясни — Нел, която отиде в гроба, без да узнае коя е всъщност, беше купила къща в Англия и я беше завещала на Касандра, понеже смяташе, че тя ще узнае причината.

— Руби открай време умее да открива разни неща, затова я накарах да изрови информация за предишните собственици. Реших, че ако научим от кого е купила къщата баба ти, това може да хвърли някаква светлина върху причината да го стори. — Бен извади тефтерче на спирала от предния си джоб и намести леко очилата си, за да вижда страницата ясно. — Имената Ричард и Джулия Бенет говорят ли ти нещо?

Касандра поклати глава, все още загледана в снимката.

— Според Руби Нел е купила имота от господин и госпожа Бенет, които пък са го придобили през 1971 година. Купили и съседното голямо имение и го превърнали в хотел. Хотел „Блакхърст“. — Бен погледна Касандра обнадеждено.

Тя отново поклати глава.

— Сигурна ли си?

— Никога не съм чувала за него.

— А! — възкликна Бен и раменете му сякаш увиснаха. — Добре тогава. — Затвори тефтерчето си и се облегна на най-близката лавица. — Опасявам се, че това е върхът на детективските ми способности. Явно не съм улучил — почеса се по брадата той. — Съвсем присъщо е на Нел да ни остави такава загадка. Ама че чудесия — къща в Лондон, нали?

Касандра се усмихна.

— Признателна съм ти за снимката. Благодари и на дъщеря си от мое име.

— Можеш да й благодариш лично, когато отидеш на другия бряг на голямото езеро. — Бен разклати стиропорената си чашка и надникна в отвора на капачето, за да се увери, че не е останало нищо. — Кога мислиш да заминеш?

— За Англия ли? — ококори се Касандра.

— Снимката не е лоша, но е съвсем друго да видиш мястото с очите си, нали?

— Смяташ, че трябва да отида в Англия ли?

— Защо не? Двайсет и първи век е, можеш да отидеш и да се върнеш за една седмица и ще добиеш много по-ясна представа какво искаш да правиш с къщата.

Въпреки нотариалния акт на масата Касандра размишляваше предимно теоретично над постъпката на Нел и беше изпуснала от вниманието си чисто практическата страна на въпроса: в Англия имаше една къща, която я очакваше. Потърка с крак тъмния дървен под и погледна към Бен иззад бретона си.

— Май трябва да я продам?

— Сериозно решение, а дори не си стъпвала вътре. — Бен хвърли чашата си в препълненото кошче до кедровото бюро. — Няма да навреди да хвърлиш един поглед, нали? Явно къщата е значела много за Нел, след като я е запазила толкова дълго.

Касандра се замисли над думите му. Да лети за Англия сама толкова внезапно.

— Ами магазинчето…

— О, служителите от центъра ще се погрижат за продажбите ти, а и аз ще съм тук — посочи той към рафтовете. — Има предостатъчно стока поне за десет години напред. — Бен смекчи тона: — Защо не заминеш, Кас? Няма да ти навреди да се откъснеш за малко. Руби живее в една кибритена кутийка в Южен Кензингтън и работи за музея „Виктория и Албърт“. Тя ще те разведе, ще се погрижи за теб.

Да се погрижи за нея — хората все предлагаха на Касандра да се погрижат за нея. Някога, сякаш преди цяла вечност, самата тя беше зрял човек с отговорности и се бе грижила за другите.

— Какво губиш?

Нищо, нямаше нищо и никого за губене. Касандра внезапно се отегчи от темата. Издокара лека и отстъпчива усмивка и добави едно „ще си помисля“ за по-голяма убедителност.

— Така те искам — потупа я той по рамото и се надигна да тръгва. — А, за малко да забравя, открих още една интересна дреболия. Не хвърля светлина върху Нел и къщата й, но съвпадението въпреки това е любопитно, като се има предвид опитът ти като художничка и рисунките, които правеше преди време.

Удивително бе да чуеш как някой толкова нехайно описва години от собствения ти живот, истинската ти страст. Касандра успя да съхрани слабата си усмивка.

— Имението, в което се намира къщата на Нел, е било собственост на семейство Монтраше.

Името не й говореше нищо и Касандра поклати глава.

Бен изви вежди.

— Дъщерята Роуз се омъжила за някой си Натаниъл Уокър.

— Художникът… Американецът? — намръщи се Касандра.

— Точно той. Рисува предимно портрети, знаеш. Лейди еди-коя си и любимите й шест пудела. Според дъщеря ми е рисувал портрет дори на крал Едуард през 1910 година, точно преди да умре. Върхът на кариерата на Уокър, бих казал, но Руби не беше впечатлена. Каза, че портретите не били най-хубавите му творби, били някак безжизнени.

— Аз от доста време не съм…

— На нея й харесали повече рисунките. Такава си е Руби, най-щастлива е да плува срещу течението на общоприетото мнение.

— Какви рисунки?

— Илюстрации, рисунки за списания, черно-бели скици.

Касандра рязко си пое дъх.

— Илюстрациите на „Лабиринтът и лисицата“?

Бен вдигна рамене и поклати глава.

— О, Бен, те бяха невероятни, наистина невероятни, удивително детайлни. — Касандра толкова отдавна не се бе занимавала с история на изкуството, че този властен прилив я учуди. — С Натаниъл Уокър се занимавахме за кратко по време на курса върху Обри Биърдзли и неговите съвременници — поясни тя. — Доколкото си спомням, беше противоречив творец, обаче не съм сигурна защо.

— Така каза и Руби. Двете ще се разбирате чудесно. Когато го споменах, тя много се оживи. Имали няколко негови илюстрации в новата експозиция на „Виктория и Албърт“ — явно са много редки.

— Не е нарисувал много такива — спомни си Касандра. — Сигурно е бил твърде зает с портретите и илюстрациите са му били по-скоро хоби. В същото време онези илюстрации, които все пак е успял да направи, се ценят високо. — Касандра се сепна. — Мисля, че може би имаме една в книга на Нел. — Стъпи върху преобърнатата каса за мляко, прокара показалец по книгите на горния рафт и спря върху виненочервено гръбче с избледнели златни букви.

Разгърна книгата и без да слиза от касата, внимателно разлисти цветните страници отпред.

— Ето я. — Касандра слезе на пода, без да откъсва поглед от страницата. — „Лисича печал“.

Бен застана до нея и нагласи очилата си далеч от светлината.

— Сложна работа, а? Не си падам по това, но за теб е изкуство. Разбирам на какво се възхищаваш.

— Красиво е и някак тъжно.

— Тъжно ли? — приведе се по-наблизо той.

— Наситена е с меланхолия, с копнеж. Не мога да ти обясня по-добре, но е нещо в изражението на лисицата, някакво отсъствие, отнесеност. — Касандра поклати глава. — Не мога да го обясня.

Бен стисна ръката й, промърмори, че ще й донесе сандвич за обяд, и си тръгна. Затътри се към своето магазинче и по-точно към клиента там, който подрънкваше с елементите на един полилей „Уотърфорд“.

Касандра продължи да разглежда рисунката, чудейки се откъде е толкова сигурна, че лисицата жалее. Разбира се, точно в това се изразяваше умението на художника, способността му да изтегля прецизно тънките черни линии, за да предизвиква такива сложни чувства…

Касандра присви устни. Рисунката й припомни деня, в който беше намерила книжката с приказките, убивайки времето на долния етаж на къщата на Нел, докато майка й се канеше да я изостави. Връщайки се назад, Касандра осъзна, че тази книжка е породила любовта й към изкуството. Беше я разгърнала и беше попаднала в света на тези чудни, плашещи и магични илюстрации. Запита се какво ли е да избягаш от строгите ограничения на думите и вместо с тях да се изразяваш с този плавен език.

Известно време, като по-млада, тя познаваше алхимичното привличане на молива, блаженото усещане как времето губи смисъл, докато тя рисуваше, приведена над статива си. Любовта й към изкуството я бе отвела да учи в Мелбърн, беше я накарала да се омъжи за Николас и да направи всичко, което бе последвало. Озадачи я мисълта, че животът й би могъл да е коренно различен, ако не беше видяла онзи куфар, ако не бе усетила любопитната принуда да го отвори и да надникне вътре…

Касандра ахна — как не се беше сетила по-рано! Изведнъж разбра какво трябва да стори, точно къде да потърси. Единственото място, където можеше да открие необходимия ключ към загадъчния произход на Нел.

* * *

Хрумна й, че Нел може и да е изхвърлила куфара, но доста уверено отпъди тази мисъл. Първо, баба й беше търговка на антики, колекционерка, същинска беседкова птица² в човешки облик. Напълно неприсъщо за нея би било да разруши или да изхвърли нещо старо и рядко.

И което е по-важно, ако казаното от лелите й беше вярно, куфарът не беше просто исторически артефакт, а същинска котва. Беше единствената връзка на Нел с миналото й. Касандра разбираше важността на котвите, прекрасно знаеше какво се случва с човек, когато бъде срязано въжето, свързващо го с неговия живот. Тя на два пъти беше губила своята котва. Първия път беше десетгодишна и Лезли я изостави, а втория беше вече млада жена (наистина ли минаха десет години?), когато за части от секундата животът й се преобърна с главата надолу и тя отново се оказа захвърлена без посока.

По-късно, обърнеше ли се назад към случилото се, Касандра знаеше, че всъщност куфарът я беше намерил, точно както се бе случило първия път.

След като цяла нощ рови в претъпканите необитаеми стаи в къщата на Нел и против волята си се отвличаше заради една или друга вещ, навяваща спомени, тя се почувства невероятно изтощена. Не просто до мозъка на костите, а до дън душа. Умората от уикенда си казваше думата. Връхлетя я бързо и разрушително — изтощението от приказките, вълшебното желание да се предаде на съня.

Вместо да слезе в стаята си, Касандра се сгуши под завивките на Нел, както си беше с дрехите, и главата й потъна в пухената възглавница. Мирисът й беше смайващо познат — талк с ухание на лавандула, полир за сребро, прах за пране „Палмолив“, — сякаш бе положила глава върху гърдите на Нел.

Спа като мъртвец — мрачно и без сънища. Когато се събуди на следващата сутрин, имаше чувството, че е спала много по-дълго от една нощ.

Слънцето струеше в стаята през пролуката между завесите — като светлина от фар — и както си лежеше, Касандра започна да съзерцава вихрещите се прашинки. Можеше да се протегне и да ги докосне с върховете на пръстите си, но не го стори. Вместо това проследи слънчевия лъч с поглед и изви глава към мястото, накъдето сочеше той — високо в горната част на гардероба, където през нощта вратите се бяха открехнали и вътре на горната лавица под купчина найлонови торби с дрехи за сиропиталището се виждаше стар бял куфар.

11

Индийският океан, деветстотин мили отвъд нос Добра надежда, 1913 г.

Пътуването до Америка беше дълго. Татко й разказваше, че е по-далеч от Арабия, и момиченцето знаеше, че за да стигнеш до там, ти трябват сто дни и нощи. Беше объркала бройката на дните, но със сигурност се бе качила на кораба доста отдавна. Всъщност толкова отдавна, че бе привикнала с усещането, че никога не спира да се движи. Явно и тя бе свикнала с моряшкия живот, както пишеше в „Моби Дик“.

Мисълта за „Моби Дик“ много натъжи момиченцето. Напомни й за баща й, за историите, които той й четеше за прочутия кит, за рисунките му, които й позволяваше да разглежда в ателието — рисунки на тъмни океани и огромни кораби. Момиченцето знаеше, че се наричат илюстрации, харесваше й да изговаря наум дългата дума и знаеше, че един ден рисунките ще се озоват в книжка, в истинска книжка, която другите деца ще четат. Понеже точно това правеше нейният татко — поставяше рисунки в книжките с приказки. Или поне веднъж го бе направил. Рисуваше и картини на хора, но на момиченцето те не му харесваха — онези очи, дето те следват навсякъде в стаята.

Долната й устна затрепери, както ставаше понякога, когато се замисли за мама и татко, и тя я прехапа. Отначало много плачеше. Не можеше да се сдържи, родителите много й липсваха. Но вече спря да плаче, а и никога не го правеше пред другите деца. Щяха да решат, че е прекалено малка, за да си играят с нея, и тогава какво? Пък и мама и татко скоро щяха да бъдат с нея. Знаеше, че ще я очакват, когато корабът пристигне в Америка. Дали и Писателката щеше да бъде там?

Момиченцето се намръщи. През цялото време, докато тя свикваше с моряшкия живот, Писателката така и не се върна.

А това озадачаваше момиченцето, понеже Писателката й беше дала много строги нареждания, че трябва непрекъснато да са заедно и в никакъв случай да не се разделят. Може би тя се криеше. Може би и това беше част от играта.

Момиченцето не беше сигурно. Просто бе признателна, че още първата сутрин се беше запознала с Уил и Сали на палубата, иначе едва ли щеше да знае къде да спи и как да се снабдява с храна. Уил, Сали и техните братя и сестри — бяха толкова много, че момиченцето не им знаеше бройката — знаеха всичко необходимо за намирането на храна. Бяха й показали всички места на борда на кораба, където човек можеше да се снабди с допълнително солено говеждо. (Вкусът му не й допадна особено, обаче момчето се засмя и заяви, че дори да не е свикнала, месото е много подходящо за кучешкия им живот.) През повечето време се държаха мило с нея. Разсърдиха се само когато отказа да им издаде името си. Обаче момиченцето обичаше да играе на разни игри, умееше да спазва правилата, а Писателката й бе казала, че това е най-важното правило.

Семейството на Уил имаше няколко койки на долните палуби заедно с още много мъже, жени и деца — момиченцето никога преди не бе виждало толкова много хора, събрани на едно място. Майка им също пътуваше с тях, но те й казваха „маме“. Тя изобщо не приличаше на майката на момиченцето, нямаше красиво лице като нейното, нито прекрасна тъмна коса, която Попи всяка сутрин събираше на кок на темето й. Мамето приличаше повече на жените, които момиченцето беше виждало понякога в селото, когато минаваше оттам с каретата — жени с оръфани боти и дрипави поли и с ръце със загрубяла кожа като градинските ръкавици на Дейвис.

Когато Уил за пръв път заведе момиченцето долу, мамето седеше на долната койка и кърмеше едното бебе, а другото плачеше до нея.

— Тази пък коя е? — попита тя.

— Не си казва името. Чакала някого, трябвало да се крие.

— Да се крие, значи? — Жената даде знак на момиченцето да се приближи. — От кого се криеш, дете?

Момиченцето обаче не искаше да каже, само поклати глава.

— Къде са техните?

— Мисля, че си няма никого — отговори Уил. — Така предполагам. Намерих я да се крие.

— Така ли е, дете? Самичка ли си?

Момиченцето обмисли въпроса и реши, че е по-добре да потвърди, отколкото да говори за Писателката. Кимна.

— Така, така. Мъниче като теб само по моретата — поклати глава мамето и смушка ревящото бебе. — Това твоят куфар ли е? Дай го насам тогава, та мамето да го разгледа.

Момиченцето загледа как мамето отваря закопчалките и повдига капака. Избута настрани книжката с приказките и другата й нова рокля и отдолу се показа пликът. Мамето пъхна пръст под печата и го отвори. Измъкна отвътре някакви хартийки.

Уил се ококори.

— Банкноти! — Измери с поглед момиченцето. — Какво ще правим с нея, маме? Да съобщим ли на отговорника на спалното?

Мамето пъхна банкнотите обратно в плика, сгъна го на три и го пъхна под предницата на роклята си.

— Няма смисъл да съобщаваме на никого на борда — заяви тя накрая, — така го виждам аз. Тя ще остане при нас, докато стигнем на другия край на света, а там ще видим кой я чака. Да видим как ще ни се отблагодарят за усилията. — Жената се усмихна и между зъбите й зейнаха тъмни празнини.

Момиченцето нямаше много вземане-даване с мамето и толкова по-добре. Жената беше заета с бебетата, едно от които неизменно беше вкопчено в гърдите й. Бяха сукалчета, така казваше Уил, макар че момиченцето не беше чувало за подобно нещо. Поне не при хората, беше виждала само как малките животни по фермите бозаят. Бебетата на жената приличаха на две прасенца, които само квичаха, смучеха и пълнееха. И ако те ангажираха мамето, останалите деца се грижеха сами за себе си. Уил й обясни, че са свикнали, понеже същото било и у дома. Бяха от град, който се казваше Болтън, а когато нямала бебета, за които да се грижи, майка им по цял ден работела във фабриката за памук. Затова кашляла толкова. Момиченцето разбираше — и нейната майка беше болна, макар да не кашляше като мамето.

Вечер момиченцето и останалите деца сядаха на едно място и слушаха как горе свири музика и стъпалата на хората се плъзгат по излъсканите подове. Точно това правеха и в момента — седяха в тъмното и слушаха. Отначало на момиченцето му се искаше да отиде и да надникне, но другите деца се засмяха и й казаха, че горните палуби не са за хора като тях. Че не могат да се приближат до палубата на богаташите повече от това място в основата на стълбата за екипажа.

Момиченцето се умълча — дотогава не се бе натъквала на такива правила. У дома имаше право да ходи където си пожелае. Забранен й беше само лабиринтът, който водеше към къщата на Писателката. Обаче това не беше същото и тя не можеше да проумее какво има предвид момчето. Хора като тях ли? Деца? Може би на горната палуба не беше разрешено да ходят деца.

Не че й се ходеше там тази вечер. Беше изморена, чувстваше се така от дни. Усещаше краката си натежали като пънове и стълбите й се струваха двойно по-високи. Освен това й се виеше свят и усещаше как дъхът й преминава горещ между устните.

— Хайде — подкани я Уил, на когото музиката му беше омръзнала, — да отидем да се огледаме за земя.

Настана бъркотия и всички се изправиха. Момиченцето също стана и се помъчи да запази равновесие. Уил, Сали и останалите си бъбреха и се смееха, а гласовете им се носеха вихрено край нея. Опита се да разбере какво говорят, но краката й трепереха и ушите й бучаха.

Изведнъж лицето на Уил цъфна съвсем близо до нейното и гласът му прозвуча силно:

— Какво има? Добре ли си?

Момиченцето отвори уста да отвърне, но в този момент коленете й се подгънаха и тя политна надолу. Последното, което видя, преди главата й да се удари в дървеното стъпало, беше пълната луна, озарила небето.

* * *

Момиченцето отвори очи. Над нея се беше надвесил някакъв мъж със сериозно лице, пълни бузи и сиви очи. Изражението му не се промени, когато се приближи към нея и извади малка плоска лопатка от джоба на ризата си.

— Отвори уста!

Преди да се усети какво става, лопатката притисна езика й и мъжът се зае да оглежда устата й.

— Да, добре — каза той, извади лопатката и изпъна жилетката на костюма си. — Дишай.

Тя се подчини, той кимна.

— Добре е — повтори мъжът. Направи знак на по-млад мъж със сламеноруса коса, когото момиченцето бе мернало предишния път, когато се свести. — Тук има една жива. За бога, махни я от зоната на карантина, преди и тя да си замине.

— Но, сър — възпротиви се задъхано другият мъж, — тази си е ударила главата, когато е паднала. Може да си отдъхне малко…

— Не разполагаме с достатъчно легла, та да си почива. Ще си отдъхва в каютата.

— Не съм сигурен къде е настанена.

— Ами тогава я попитай, човече! — завъртя ядосано очи лекарят.

Сламенорусият тип снижи глас:

— Сър, за нея ви разказвах преди. Изглежда, си е изгубила паметта. Сигурно е заради удара при падането.

Лекарят сведе очи към момиченцето.

— Как се казваш?

Тя се замисли. Чу думите му, разбираше какво я пита, но не можеше да отговори.

— Е? — настоя мъжът.

— Не знам — поклати глава момиченцето.

— Нямам време и свободни легла за това — въздъхна отчаяно лекарят. — Температурата й спадна, а съдейки по миризмата й, явно пътува в трета класа.

— Тъй вярно, сър.

— Тогава? Все някой трябва да я потърси.

— Тъй вярно, сър, навън има едно момче. То я доведе онзи ден. Тъкмо дойде да пита как е тя, сигурно й е брат.

Лекарят погледна към вратата и изгледа високомерно момчето.

— Къде са родителите?

— Момчето казва, че баща им е в Австралия, сър.

— А майката?

Другият мъж се прокашля и се приведе към лекаря.

— Най-вероятно храни рибата някъде край нос Добра надежда, сър. Изгубихме я на излизане от пристанището преди три дни.

— Треска ли?

— Тъй вярно.

Лекарят се намръщи и изпусна кратка въздишка.

— Е, тогава го пусни да влезе.

Пред него застана слабо като глист момче с черни като въглен очи.

— Това момиче с теб ли е? — попита лекарят.

— Да, господине. Тя е…

— Достатъчно, не ми разказвай живота си. Треската й премина и цицината на главата й спадна. Засега не говори много, но не се съмнявам, че скоро ще се оправи напълно. Като имам предвид случилото се с майка ви, най-вероятно просто се опитва да привлече внимание. Така става понякога, особено с децата.

— Но, господине…

— Стига толкова, взимай я. — Лекарят се обърна и нареди на моряка от екипажа: — Настани друг на леглото.

* * *

Момиченцето седеше край перилата и съзерцаваше водата. Сини възвишения, увенчани с бяло, които се нагъваха от допира на вятъра. Морето беше по-бурно от обикновено и тя се остави на клатенето на кораба. Чувстваше се странно — не зле, просто странно. Сякаш бяла мъгла изпълваше главата й и не се разнасяше.

Така беше, откакто се бе събудила в лазарета, откакто онези странни мъже я бяха прегледали и я бяха отпратили с момчето. То я заведе долу на някакво тъмно място, пълно с койки и матраци и с толкова много хора, колкото не бе виждала през живота си.

— Ей! — разнесе се глас до рамото й. Беше момчето. — Да не си забравиш куфара.

— Куфара ли? — погледна момиченцето към белия кожен куфар, който момчето й подаваше.

— Айде де! — изгледа я странно момчето. — Ама ти наистина си откачила, а аз си мислех, че се преструваш заради онзи доктор. Не ми казвай, че си забравила за собствения си куфар! Пазиш го като зеницата на окото си през целия път и си готова да разкъсаш всеки, който го погледне. Да не би да разсърдиш безценната си Писателка!

Странните думи прошумолиха помежду им и момиченцето усети странно боцкане под кожата си.

— Писателката ли? — попита тя.

Момчето обаче не й отговори.

— Земя! — провикна се той, хукна да се облегне на парапета, а после обиколи тичешком палубата. — Земя! Виждаш ли?

Тя застана до него, стиснала в ръка дръжката на малкия бял куфар. Изгледа предпазливо луничавия му нос, после се обърна натам, накъдето сочеше пръстът му. В далечината тя зърна ивица земя и бледозелени дървета по цялото й протежение.

— Това е Австралия — оповести момчето, приковало поглед към далечния бряг. — Татко ни чака там.

Австралия, помисли си момиченцето. Още една дума, която нищо не й говореше.

— Там ще започнем нов живот, ще си имаме наша къща и всичко останало, дори малко земя. Така пише татко в писмата си. Пише, че ще обработваме земята и ще си изградим нов живот. И така ще стане, нищо че мамето вече я няма. — Последните думи момчето изрече по-тихо. Смълча се за малко, после се извърна към момиченцето и кимна с глава към брега. — Твоят баща там ли е?

Момиченцето се позамисли и попита:

— Моят баща ли?

Момчето отчаяно завъртя очи.

— Татко ти — поясни той. — Мъжът на майка ти, нали разбираш. Баща ти.

— Баща ми — повтори момиченцето, обаче момчето вече не я слушаше. Беше забелязал една от сестрите си и хукна към нея, крещейки, че е видял земя.

Момиченцето кимна, когато момчето се отдалечи, макар още да не беше сигурна какво точно иска да каже той.

— Баща ми — повтори тя неуверено. — Там е баща ми.

Възгласът „Земя!“ се разнесе по палубата и докато хората се тълпяха наоколо, момиченцето отнесе белия си куфар до една купчина варели, които кой знае защо привлякоха погледа й. Седна и отвори куфара с надеждата да намери някаква храна. Обаче храна нямаше и тя посегна към книжката с приказки, сложена най-отгоре.

Когато корабът се приближи към брега и точиците в далечината се превърнаха в чайки, тя разгърна книжката в скута си и впери поглед в красивата черно-бяла рисунка на жена и сърна, застанали една до друга в просека насред трънлива гора. И кой знае защо, макар да не можеше да прочете думите, момиченцето осъзна, че знае за какво разказва рисунката. За млада принцеса, която преплавала далечни морета, за да намери нещо безценно, принадлежащо на неин любим човек.

12

Над Индийския океан, 2005 г.

Касандра се облегна на студената твърда пластмаса на кабинката и погледна надолу към ширналия се син океан, покрил земята докъдето ти поглед стига. Същият океан, който малката Нел бе прекосила преди толкова много години.

Касандра за пръв път излизаше в чужбина. Е, веднъж беше ходила до Нова Зеландия и беше гостувала на семейството на Ник в Тасмания, преди да се оженят, но не беше пътувала по-далеч. Двамата с Ник обсъждаха да поживеят във Великобритания няколко години: Ник щеше да пише музика за британската телевизия, а в Европа имаше колкото искаш работа за изкуствоведи. Но така и не бяха успели да го сторят и Касандра погреба тази мечта отдавна, под купчината други.

И ето я сега самичка в самолета на път за Европа. След разговора си с Бен в антикварния магазин, когато той й даде снимката на къщата и след като Касандра намери куфара, вече не бе в състояние да мисли за почти нищо друго. Загадката сякаш се прилепи към нея и тя просто не можеше да я отърси от себе си, колкото и да се опитваше. Честно казано, не искаше да се отърсва, харесваше й упоритата мисъл. Приятно й беше да мисли за Нел, за другата Нел, момиченцето, което не познаваше.

Всъщност дори след като намери куфара, не възнамеряваше да заминава за Англия. Много по-разумно й изглеждаше да изчака, да види как ще се чувства след месец и може би да планира пътуване за по-късно. Не можеше просто ей така да отпраши за Корнуол. Но тогава я споходи сънят, същият, който я навестяваше от време на време вече десет години. Застанала бе насред полето и на хоризонта никъде не се виждаше нищичко. В съня нямаше заплашителност, само безкрай. Обикновена растителност, нищо разпалващо въображението, светъл треволяк, висок като тръстика почти до върховете на пръстите й, а също светлина и несекващ вятър, от който тревата шумолеше.

Отначало, преди години, когато сънят започна да я спохожда, тя знаеше, че търси някого и трябва само да поеме в правилната посока, за да го намери. Ала колкото и пъти да сънуваше тази сцена, все не успяваше да открие въпросния човек. След всяко възвишение се появяваше ново, а Касандра отместваше поглед в неподходящ момент или пък внезапно се събуждаше.

С течение на времето сънят се промени. Толкова неусетно и постепенно, че отначало тя не усети. Обстановката си остана същата. Промени се усещането от съня. Увереността й, че ще намери каквото търси, се изплъзна и една нощ тя вече знаеше, че там няма нищо, че никой не я очаква. Знаеше, че колкото и далеч да отиде, колкото и да търси, колкото и да копнее да открие човека, когото диреше, всъщност е сама…

На следващата сутрин усещането за изоставеност още го имаше, обаче Касандра беше свикнала с неговата мрачна безутешност, затова се залови с работата си както обикновено. Нямаше признаци денят да излезе от обичайното си русло, докато тя не отиде в съседния търговски център да купи хляб за обяд и не спря пред една туристическа агенция. Странно, досега не я беше забелязвала. Без да съзнава как или защо, Касандра отвори вратата, стъпи на рогозката и се озова пред редица консултанти, готови да я изслушат.

По-късно си спомни, че в онзи момент изпита смътна изненада. Явно в крайна сметка тя си е истински човек, същество от плът и кръв, чиято орбита се пресичаше с орбитата на други същества. Макар често да й се струваше, че живее половинчато, че е в полусянка.

У дома си припомни събитията от сутринта, помъчи се да открои момента, в който бе взела решението. Тръгна да купи хляб, а се върна с билет за самолета. Сетне влезе в стаята на Нел, издърпа куфара от скривалището му и извади всичко отвътре. Книжката с приказки, рисунката с надпис „Елайза Мейкпийс“ на гърба, тетрадката, чиито страници бяха изписани с нечетливия почерк на Нел.

Приготви си кафе с мляко, седна в леглото на Нел и се помъчи да разчете ужасните драскулки и да ги препише на чисто. Касандра умееше доста добре да разчита бележки от отминали столетия — всеки търговец на антики се нуждае от това умение, — но старите текстове са друго нещо, имат си свои особености. А почеркът на Нел беше просто нечетлив. Положението се влошаваше допълнително от факта, че по някое време от своята история тетрадката се бе намокрила. Страниците се бяха слепили и ако Касандра действаше прибързано, имаше опасност да ги разкъса и да повреди текста безвъзвратно.

Тя напредваше бавно, но и не беше нужно да чете дълго, за да разбере, че Нел се е опитвала да разгадае тайната на своята самоличност.

„Август 1975 година. Днес ми донесоха белия куфар. Щом го зърнах, разбрах какво е.

Придадох си небрежен вид. Дъг и Филис не знаят истината, затова не исках да забележат, че съм се разтреперила. Искаше ми се да си помислят, че това е просто стар куфар на татко, който той завещава на мен. След като си тръгнаха, постоях, вперила поглед в куфара, и се мъчех да си спомня коя съм, откъде съм. Разбира се, беше безполезно, така че накрая го отворих.

Вътре намерих бележка от татко, своеобразно извинение, а отдолу — други неща. Детска рокличка — сигурно моя, — сребърна четка за коса и книжка с приказки. Тутакси я познах. Отгърнах корицата и я видях — Писателката. Думите изплуваха ясно в съзнанието ми. Тя е ключът за моето минало, сигурна съм. Ако я намеря, най-сетне ще намеря себе си. Защото точно това възнамерявам да направя. В тази тетрадка ще описвам всички етапи на търсенето си, а накрая ще знам името си и защо съм го изгубила.“

Касандра предпазливо разлистваше мухлясалите страници, обзета от напрегнато очакване. Беше ли успяла Нел да постигне намисленото? Открила ли беше коя е? Затова ли беше купила къщата? За последен път беше писала в дневника си през ноември 1975 година, когато Нел тъкмо се бе върнала у дома в Брисбън:

„Ще се върна веднага щом уредя нещата тук. Ще ми е мъчно да напусна къщата си в Брисбън и магазина, но нима това може да се сравни с удовлетворението най-сетне да науча истината за себе си? Толкова съм близо. Знам го. Сега, след като къщата е моя, усещам, че ще последват и окончателните отговори. Това е моето минало, моята самоличност и аз почти съм ги разбулила.“

Нел е възнамерявала да напусне Австралия завинаги. Защо не го е сторила? Какво се е случило? Защо е престанала да пише в тетрадката?

Касандра отново погледна датата — ноември 1975 година — и кожата й настръхна. Два месеца, преди тя, Касандра, да бъде поверена на грижите на Нел. Обещаните от Лезли седмица-две се бяха проточили цяла вечност.

Касандра остави тетрадката с все по-засилваща се убеденост. Нел беше поела родителските задължения, без да й мигне окото, беше се намесила и бе осигурила на Касандра дом и семейство. Майка. Касандра така и не бе узнала за плановете, които пристигането й е осуетило.

* * *

Касандра се извърна от прозорчето на самолета, измъкна от чантата си книжката с приказките и я положи в скута си. Не знаеше откъде е толкова сигурна, че иска да вземе книжката в самолета. Сигурно се дължеше на връзката с Нел, защото това беше книжката от куфара, връзката с миналото на Нел, една от вещите, съпровождали момиченцето по целия път до Австралия. А имаше и нещо в самата книжка… Въздействието й върху Касандра беше точно толкова силно, колкото и когато бе десетгодишна и я бе изнамерила в мазето на Нел. Заглавието, илюстрациите, дори името на писателката. Елайза Мейкпийс. Касандра го прошепна и усети как по гръбнака й пробягва странна тръпка.

Океанът продължаваше да се шири долу, а Касандра се зачете в първата приказка, озаглавена „Очите на магьосницата“, която й беше позната от онзи горещ летен ден преди много години.

Очите на магьосницата

от Елайза Мейкпийс

Едно време в страна отвъд искрящото море живеела принцеса, която не знаела, че е принцеса, защото когато била мъничка, царството й било опустошено, а царското семейство — избито. Случило се така, че през онзи ден невръстната принцеса си играела извън крепостта на замъка и не подозирала за нападението, докато нощта не започнала да се спуска към земята и тя прекъснала игрите си, прибрала се и заварила дома си в развалини. Малката принцеса скитала някое време и стигнала до къщурка в края на тъмна гора. Докато хлопала на вратата, небето, разгневено от разрухата, на която е станало свидетел, се разкъсало от ярост и върху земята ливнал проливен дъжд.

В къщурката живеела сляпа магьосница, която съжалила момиченцето и решила да му даде подслон и да го отгледа като свое дете. Работата в къщурката на магьосницата била много, но принцесата нито веднъж не се оплакала, понеже била истинска царкиня с чисто сърце. Най-щастливи са хората, заети с работа, тъй като съзнанието им не разполага с време да намира злочестини. Затова принцесата растяла щастлива. Обикнала смяната на сезоните и познала удовлетворението от това да сееш семена и да се грижиш за реколтата. И макар да растяла истинска красавица, принцесата не го знаела, понеже магьосницата нямала нито огледало, нито суета, та и принцесата не се сдобила с тези неща.

Вечерта на шестнайсетия рожден ден на принцесата двете с магьосницата седели в кухнята и вечеряли.

— Какво се е случило с очите ти, скъпа магьоснице? — попитала принцесата, понеже отдавна се чудела.

Магьосницата се обърнала към принцесата — на мястото на очите й имало само сбръчкана кожа.

— Отнеха ми зрението.

— Кой?

— Когато бях девойка, баща ми толкова ме обичаше, че отне зрението ми, за да не виждам смъртта и разрухата по света.

— Но, скъпа магьоснице, така не можеш да се любуваш и на красотата — възразила принцесата и си помислила с каква наслада съзерцава златистите си цветя.

— Не мога, а много ми се иска да можех да гледам как растеш, красавице моя.

— Не може ли да потърсим някъде очите ти?

Магьосницата се усмихнала тъжно.

— Пратеник трябваше да ми върне очите, когато навърша шейсет години, но точно във въпросната нощ пристигна ти, красавице моя, а по петите те следваше страхотна буря, затова не успях да се срещна с пратеника.

— Не може ли да го намерим сега?

Магьосницата поклатила глава.

— Пратеникът не можеше да чака и отнесе очите ми в дълбокия кладенец в Страната на изгубените неща.

— Защо не заминем там?

— За жалост, е много далеч, а пътят е пълен с опасности и лишения.

Сезоните се сменяли, а магьосницата линеела и ставала все по-бледа. Един ден принцесата отишла да бере ябълки, за да ги сложи в килера за зимата, но намерила магьосницата да нарежда печално, седнала на чатала на едно дърво. Принцесата сепнато се заковала на място, тъй като никога не била виждала магьосницата тъжна. Заслушала се и разбрала, че старицата говори на една сиво-бяла птица с опашка на ивици.

— Очите ми, очите ми — нареждала тя. — Краят ми наближава, а няма да възвърна зрението си. Кажи ми, мъдра птицо, как ще намеря пътя към отвъдния свят, ако не виждам?

Принцесата побързала тихомълком да се върне в къщурката — знаела какво трябва да направи. Магьосницата пожертвала очите си, за да осигури подслон на принцесата, и вече било време добрината й да бъде възнаградена. Принцесата не се поколебала, макар че никога не била излизала извън гората. Обичта й към вещицата била толкова дълбока, че дори всички песъчинки в океана да се натрупат една върху друга, пак нямало да стигнат до такава дълбочина.

Принцесата станала с първите утринни лъчи и поела през гората. Спряла едва когато стигнала брега. Оттам отплавала по безбрежния океан към Страната на изгубените неща.

Пътят бил дълъг и труден и принцесата се удивила, понеже гората в Страната на изгубените неща била съвсем различна от гората, с която тя била свикнала. Дърветата били сурови и назъбени, зверовете — страховити, дори птичите песни я карали да тръпне боязливо. Колкото повече се страхувала, толкова по-бързо тичала, но накрая спряла с лудешки разтуптяно сърце. Загубила се, не знаела накъде да поеме. Тъкмо да се отчае, и пред нея се появила сиво–бялата птица.

— Магьосницата ме изпрати — обяснила птицата, — за да те отведа невредима до Кладенеца на изгубените неща, където ще намериш съдбата си.

Принцесата изпитала огромно облекчение и последвала птицата, но коремът й къркорел, понеже не успяла да намери храна в тази необикновена страна. След време срещнала старица, която седяла на повален дънер.

— Как си, красавице? — попитала старицата.

— Много съм гладна — отговорила принцесата, но не знам къде да потърся храна.

Старицата посочила към гората и не щеш ли, по клоните на дърветата и храстите се появили плодове.

— О, благодаря ти, добра жено — възкликнала принцесата.

— Не съм направила нищо — отвърнала старицата, — само ти отворих очите и ти показах онова, което ти знаеше, че си е тук.

Принцесата продължила да следва птицата, вече по-доволна, но времето започнало да се променя и задухал студен вятър.

След време принцесата се натъкнала на друга старица, седнала на един пън.

— Как си, красавице?

— Много ми е студено, но не знам къде да намеря дрехи.

Старицата посочила към гората и не щеш ли, принцесата видяла храсталаци диви рози с меки като коприна листенца. Покрила се с тях и се сгряла.

— О, благодаря ти, добра жено — възкликнала принцесата.

— Не съм направила нищо — отвърнала старицата, — само ти отворих очите и ти показах онова, което ти знаеше, че си е тук.

Принцесата продължила след сиво–бялата птица, заситена и стоплена, но толкова път била изминала, че краката започвали да я болят.

След време принцесата се натъкнала на трета старица, която седяла на дънер.

— Как си, красавице?

— Много съм изморена, а не знам къде да намеря превоз.

Старицата посочила към гората и не щеш ли, в просеката принцесата видяла лъскав кафяв елен със златна каишка на шията. Еленът примигнал към принцесата с тъмните си замислени очи и тя, блага по душа, протегнала ръка. Еленът се приближил и свел глава, за да може тя да го яхне.

— О, благодаря ти, добра жено — възкликнала принцесата.

— Не съм направила нищо — отвърнала старицата, — само ти отворих очите и ти показах онова, което ти знаеше, че си е тук.

Принцесата и еленът последвали сиво-бялата птица още по-навътре в горските дебри и с всеки изминал ден принцесата все по-добре разбирала нежния и благ език на елена. Двамата разговаряли нощ след нощ и принцесата узнала, че еленът се крие от вероломен ловец, изпратен от зла вещица да го убие. Принцесата била толкова признателна на елена за проявената добрина, че обещала да го пази от неговите мъчители.

Добрите намерения обаче са сигурен път към разрухата. И наистина: когато се събудила на следващата сутрин, принцесата установила, че еленът не е на обичайното си място до огъня. Горе в клоните на дървото сиво-бялата птица чуруликала тревожно, затова принцесата скокнала на крака и последвала птицата. Докато навлизали по-навътре в храсталаците, чула елена да плаче. Принцесата забързала към него и видяла стрела да стърчи от хълбока му.

— Злата вещица ме намери — продумал еленът. — Докато събирах плодове и семена за пътуването ни, тя нареди на стрелците си да стрелят. Хукнах възможно най-бързо и най-надалеч, но щом стигнах до тук, не можех да продължа.

Принцесата коленичила до елена, завладяна от дълбока мъка заради неговата болка, заронила сълзи над тялото му, а от истината и светлината в тях раната му заздравяла.

През следващите няколко дни принцесата се грижела за елена, а след като здравето му се възстановило, двамата продължили пътя си до края на огромната гора. Когато най-сетне се показали измежду последните дървета, пред тях се ширнали брегът и искрящото море.

— Малко по на север се намира Кладенецът на изгубените неща — обяснила птицата.

Денят свършил, здрачът се превърнал в мрак, но песъчинките на брега светели като сребърни и очертавали пътя им. Вървели на север, докато накрая, на върха на черна назъбена канара съзрели Кладенеца на изгубените неща. Сиво-бялата птица се сбогувала с тях и отлетяла, изпълнила дълга си.

Когато принцесата и еленът стигнали до кладенеца, девойката се извърнала и погалила своя благороден спътник по шията.

— Не можеш да се спуснеш заедно с мен в кладенеца, скъпи елене — рекла тя, — това трябва да свърша сама.

Събрала цялата си смелост, натрупана по време на пътешествието, принцесата скочила в кладенеца и полетяла към дъното му.

Принцесата непрекъснато заспивала и се събуждала, докато не се озовала да броди насред поле, където тревата била позлатена от слънцето и дърветата пеели.

Изведнъж сякаш от нищото се появила прелестна фея с дълга къдрава коса, сияйна като чисто злато, и с лъчезарна усмивка. Принцесата мигом изпитала покой.

— Идваш отдалеч, изморена броднице — рекла феята.

— Идвам, за да взема очите на своя скъпа приятелка. Виждала ли си клъбцата, за които говоря, фейо?

Без да продума, феята отворила длан и там се показали две очи — красивите очи на девойка, която не била виждала нито една световна злина.

— Можеш да ги вземеш, но твоята магьосница никога няма да ги използва — казала феята.

И още преди принцесата да успее да я попита какво иска да каже, се събудила и се озовала легнала до скъпия си елен горе, до гърлото на кладенеца. В ръцете си държала пакетче с очите на магьосницата.

Цели три месеца се връщали пътниците от Страната на изгубените неща и плавали по дълбокото синьо море, преди да стигнат в родината на принцесата. Когато наближили къщурката на магьосницата в околностите на познатата тъмна гора, един ловец ги спрял и потвърдил предсказанието на феята. По време на пътуването на принцесата до Страната на изгубените неща старата магьосница с мир отпътувала в отвъдното.

Щом научила тази новина, принцесата избухнала в сълзи заради безсмислието на тъй дългото странстване, но еленът, който бил колкото добър, толкова и мъдър, помолил красавицата да спре да плаче.

— Няма значение, тъй като магьосницата не се нуждаеше от очи, за да знае коя е. Разбираше го от твоята обич.

Принцесата изпитала такава силна благодарност заради добрината на елена, че се пресегнала и погалила топлата му страна. В този миг еленът се преобразил в красив принц, златната му каишка се превърнала в корона и той разказал на принцесата как зла вещица го омагьосала и го затворила в тяло на елен, докато някоя красива девойка не оплаче клетата му участ.

Двамата с принцесата се венчали и живели заедно, трудейки се щастливо в къщурката на добрата магьосница, а очите й неспирно ги наблюдавали от един буркан на полицата над камината.

13

Лондон, 1975 г.

Той беше като ченгелче. Крехък, деликатен и прегърбен заради шип някъде по изкривения си гръбнак. Бежовите панталони с мазни петна прилепваха към кокалестите му колене, тънките като клонки глезени стоически се възправяха от възшироките обувки, а от плодородните места на иначе гладкия му череп бяха прораснали бели кичури коса. Приличаше на герой от детска приказка. Вълшебна приказка.

Нел се дръпна от прозореца и погледна адреса в тетрадката си. Ето, написан собственоръчно с грозноватия й почерк: Антикварен магазин на господин Снелгроув, Сесил Корт номер 4, пресечка на Чаринг Крос — най-известният лондонски специалист по авторите на вълшебни приказки и въобще на стари книги. Дали няма да знае нещо за Елайза?

Библиотекарките в Централната библиотека й бяха дали неговото име и адрес предния ден. Не успяха да изровят информация за Елайза Мейкпийс, до която Нел вече да не се е добрала, но я увериха, че ако има човек, който може да й помогне в издирването, това е господин Снелгроув. Вярно, не бил особено общителен, обаче знаел за антикварните книги повече от всеки друг в Лондон. Бил стар като света, пошегува се една от по-младите библиотекарки, и сигурно бил прочел въпросната книжка с приказки още щом е излязла от печат.

Хладен порив докосна голата й шия и Нел се загърна по-плътно с палтото си. Пое си дъх дълбоко и решително и отвори вратата.

От рамката издрънча пиринчено звънче и възрастният мъж се обърна и я погледна. Пенснето му отрази светлината и стъклата проблеснаха като две кръгли огледалца, а отстрани на главата му стърчаха невероятно големи уши, обрасли с бели косми.

Мъжът наклони глава и отначало Нел си помисли, че той се покланя — някаква реликва от старите обноски, — ала когато светлите му изцъклени очи се показаха над горното ръбче на очилата, тя се досети, че просто се опитва да я огледа по-добре.

— Господин Снелгроув?

— Да — отговори той с тон на раздразнителен училищен директор, — несъмнено. Е, влизайте де, пускате вътре ужасния въздух.

Нел пристъпи напред и усети как вратата се затваря зад гърба й. След като полъхът секна, топлият и застоял въздух отново се успокои.

— Име? — попита старецът.

— Нел. Нел Андрюс.

Той примигна.

— Името на книгата, която търсите — старателно произнесе той.

— Да, разбира се. — Нел отново надзърна в тетрадката си. — Всъщност става дума не толкова за книга.

Господин Снелгроув отново примигна бавно, същинска пародия на търпението.

Нел усети, че вече му омръзва от нея. А това я свари неподготвена, защото обикновено неговата роля изпълняваше самата тя. От изненада започна да заеква дразнещо.

— Т-т-тоест… — Замълча и се постара да се овладее. — Аз вече имам въпросната книга.

Господин Снелгроув рязко си пое въздух, широките му ноздри се затвориха.

— В такъв случай, госпожо, бих допуснал, че след като вече притежавате въпросната книга, не се нуждаете от скромните ми услуги. — Кимна й. — Приятен ден.

С тези думи той се отдалечи, тътрузейки крака, и насочи вниманието си към високата лавица с книги до стълбите.

Отпрати я. Нел зяпна. После затвори уста. Обърна се да си ходи. Спря се.

Не. Идваше отдалеч, за да разплете една загадка, загадката на собствения си живот, а този човек тук беше най-добрата й възможност да хвърли някаква светлина върху Елайза Мейкпийс и причината тя да изпрати Нел в Австралия през 1913 година.

Нел се възправи в целия си ръст, прекоси помещението и застана пред господин Снелгроув. Прокашля се доста красноречиво и зачака.

Той не извърна глава, а само продължи да оглежда лавиците с книгите си.

— Още сте тук. — Просто го установи.

— Да — категорично отвърна Нел. — Идвам отдалеч да ви покажа нещо и не възнамерявам да си тръгна, преди да го направя.

— Госпожо, опасявам се, че сте си изгубили времето, както губите и моето. Не продавам срещу комисиона.

Гняв жегна гърлото на Нел.

— Не искам да продавам книгата си. Моля ви само да я погледнете, за да получа експертно мнение. — Бузите й пламнаха, непознато усещане за нея. Обикновено не се изчервяваше.

Господин Снелгроув се обърна и я измери със светлите си, хладни и предпазливи очи. Устната му потръпна едва забележимо от някакво чувство (не пролича кое точно). Безмълвно и с пестеливи жестове я покани в тясната канцелария зад касата.

Нел влезе със стегната крачка. Съгласието му беше от онези дребни прояви на добронамереност, способни да пробиват решителността на хората. Сълза от облекчение заплашваше да се промуши през защитната й преграда и Нел бръкна в чантичката, търсейки кърпичка, за да възпре предателката. Какво й ставаше, за бога? Тя не изпадаше под властта на емоциите, умееше да се контролира. Поне така беше доскоро, докато Дъг не донесе онзи куфар и тя не откри вътре книжката с приказките и илюстрацията на заглавната страница. Започна да си спомня неща и хора като Писателката например, откъслеци от миналото си, надникна през дупчиците в тъканта на спомените си.

Господин Снелгроув затвори стъклената врата зад тях и се затътри по персийския килим с помътнели от дебелия слой прах цветове. Промуши се между пъстрите купчини книги, натрупани като лабиринт на пода, и се стовари в коженото кресло от другата страна на бюрото. Измъкна цигара от един измачкан пакет и я запали.

— Е, хайде тогава — понесоха се думите му по струята дим. — Дайте да хвърля поглед на тази ваша книга.

На тръгване от Брисбън Нел беше увила книгата в кърпа. Разумна идея — книгата беше стара и ценна, трябваше да бъде предпазена, — обаче тук, в сумрака на магазинчето на господин Снелгроув, тя се почувства неловко от домакинския вид на пакетчето.

Развърза връвта, разтвори плата на червени и бели карета и едва се сдържа да не го натъпче дълбоко в чантата си. След това подаде книгата през масата в очакващите пръсти на господин Снелгроув.

Възцари се тишина, накъсвана само от тиктакането на невидим часовник. Нел чакаше неспокойно, докато антикварят разгръщаше страниците една по една.

Той обаче не продумваше.

Може би се нуждаеше от допълнителни обяснения.

— Надявах се…

Тишина — вдигна се бледа ръка, а вклинената между два пръста цигара заплашваше да се лиши от пепелявия си връх.

Думите заседнаха в гърлото на Нел. Той несъмнено беше най-грубият човек, с когото бе имала нещастието да общува, а предвид характера на някои от колегите й в търговията с антики, това говореше много. Въпреки това Снелгроув беше най-добрата й възможност да открие нужната информация. Нямаше голям избор, освен да седи смирено, да наблюдава и да чака, докато бялото тяло на цигарата се превръща в невероятно дълъг цилиндър от пепел.

Накрая пепелта се откъсна и падна лекичко на земята. Присъедини се към другите пепелни трупчета, покосени от същата безшумна гибел. Нел, която не се славеше като безукорна домакиня, потръпна.

Господин Снелгроув всмукна за последен път жадно от цигарата си и натисна фаса в един препълнен пепелник. Стори й се цяла вечност, преди той да попита, кашляйки:

— От къде имате това?

Въобразяваше ли си, че е усетила трепета на заинтересованост в тона му?

— Дадоха ми го.

— Кой ви го даде?

Как да отговори на този въпрос?

— Самата авторка, струва ми се. Не помня, получих книжката като дете.

Той вече се взираше в нея с интерес. Стисна устни и те леко потръпнаха.

— Разбира се, чувал съм за книгата, но признавам, че през всичките тези години не съм виждал нито една бройка.

Книжката вече лежеше върху масата и господин Снелгроув леко прокара длан по корицата. Притвори клепачи и въздъхна дълбоко и със задоволство, както би въздъхнал странник в пустинята, който най-сетне се добира до вода.

Учудена от промяната в отношението му, Нел се прокашля и се вкопчи в думите:

— Значи, е рядкост, така ли?

— О, да — отвърна той тихо и отново отвори очи, — да. Изключителна рядкост. Има едно-единствено издание. А илюстрациите са на Натаниъл Уокър! Това вероятно е единствената книжка, която изобщо е илюстрирал. — Антикварят разгърна корицата и се загледа в заглавната страница. — Наистина рядък екземпляр.

— Ами авторката? Знаете ли нещо за Елайза Мейкпийс? — Нел затаи дъх, когато той сбърчи разкривения си старчески нос. Осмели се да се надява.

— Тя е доста мътна личност. Успях да се добера до съвсем оскъдни подробности за нея.

Господин Снелгроув се изправи и впери пълен с копнеж поглед към книгата, после се обърна към дървена кутия на рафта зад себе си. Кутията имаше чекмедженца и когато той отвори едно от тях, Касандра установи, че е пълно догоре с правоъгълни картончета. Мъжът ги прегледа, мърморейки си, и накрая измъкна едно.

— Така. — Устните му се движеха, докато оглеждаше картончето, и след малко гласът му зазвуча по-силно. — Елайза Мейкпийс… приказки, публикувани в различни периодични издания… Само един издаден сборник — потупа той с пръст по книжката на Нел, — който е ето тук… много малко научни изследвания върху творчеството й… освен… а, да!

Нел се изпъна.

— Какво има? Какво открихте?

— Една статия, книга, в която се споменава за вашата Елайза. Доколкото си спомням, там има и нейна кратка биография. — Снелгроув се зарови в библиотека, висока до тавана. — Относително нова, само отпреди девет години. Според бележките ми трябва да е каталогизирана някъде… — Прокара пръст по четвъртата лавица, поспря се, продължи, спря. — Ето. — Изсумтя, докато сваляше някаква книга, и издуха праха от корицата. После я обърна и примижа срещу гръбчето. — „Създатели на приказки и разкази в края на деветнайсети и началото на двайсети век“ от д-р Роджър Макнаб. — Близна пръст, отгърна на азбучника и проследи надолу по списъка. — Ето, Елайза Мейкпийс, четирийсет и седма страница.

Побутна книгата по масата към Нел.

Сърцето й препускаше като лудо, вените ясно нашариха кожата й. Стана й топло, много топло. Разлисти до четирийсет и седма страница и най-отгоре прочете името на Елайза Мейкпийс.

Най-сетне, най-сетне някакъв напредък, биография, която би могла да дари с плът единствения човек, с когото бе свързана някак.

— Благодаря ви — каза Нел и думите заседнаха на гърлото й. — Благодаря ви.

Господин Снелгроув кимна, смутен от признателността й. Наклони глава към книгата на Елайза.

— Едва ли търсите хубав дом за тази книга?

Нел се подсмихна и поклати глава.

— Опасявам се, че не бих могла да се разделя с нея. Семейна ценност е.

Звънчето дрънна. От другата страна на стъклената врата на канцеларията стоеше млад мъж и несигурно се взираше във високите огънали се под тежестта на книгите лавици.

Господин Снелгроув кимна отсечено.

— Е, ако промените решението си, знаете къде да ме намерите. — Погледна над очилата към новия си клиент и изсумтя. — Защо винаги оставят вратата отворена? — зачуди се той и се затътри към магазина. — „Създатели на приказки“ струва три лири — уточни той, минавайки покрай стола на Нел. — Може да поостанете, а на излизане оставете парите до касата.

Нел кимна, докато вратата се затваряше зад гърба му, и се зачете с разтуптяно сърце:

„Елайза Мейкпийс твори през първото десетилетие на двайсети век, а най-запомнящите се нейни творби са вълшебните приказки, отпечатани в различни периодични издания през периода 1907–1913 година. Смята се за автор на трийсет и пет приказки, но списъкът не е пълен и истинският обем на творчеството й може да остане неизвестен. Илюстриран сборник с приказки от Елайза Мейкпийс е издаден от лондонското издателство «Хобинс и Сие» през август 1913 година. Книжката се продава добре и отзивите за нея са хубави. Вестник «Таймс» определя приказките като «необичайна наслада, която съживява у автора на този отзив очарователни и понякога плашещи усещания, свързани с детството». Особено висока е оценката за илюстрациите на Натаниъл Уокър — някои специалисти ги окачествяват като най-добрите му творби³. Те са своеобразно отклонение от маслените портрети, с които е най-известен.

Житейската история на Елайза започва в Лондон, където е родена на 1 септември 1888 година. Архивите от тази година сочат, че е имала близнак и е прекарала първите дванайсет години от живота си в скромна къща на Батърси Чърч Роуд номер трийсет и пет. Родословието на Елайза е много по-сложно, отколкото предполага скромният й произход. Майка й Джорджиана е родена в аристократично семейство, притежавало имението «Блакхърст» в Корнуол. Джорджиана Монтраше предизвиква светски скандал, когато седемнайсетгодишна бяга от семейното имение с млад мъж от по-ниските социални слоеве.

Бащата на Елайза, Джонатан Мейкпийс, е роден в Лондон през 1866 година в семейството на беден лодкар по Темза и съпругата му. Той е петото от девет деца и отраства в бедняшкия квартал зад доковете. Макар да е починал през 1888 година, преди раждането на Елайза, нейните публикувани произведения като че ли интерпретират събития, вероятно преживени от младия Джонатан Мейкпийс през детството му на брега на реката. Например почти сигурно е, че сцената с мъртъвците, провесени от вълшебните бесилки в «Проклятието на реката», се основава на видяното от Джонатан Мейкпийс като момче на пристана за екзекуции. Основателно е предположението, че разказите за тези събития Елайза е чула от майка си Джорджиана, вероятно доста поукрасени, и ги е съхранявала в паметта си, докато не започнала да пише.

Остава загадка как синът на беден лондонски лодкар се е запознал с аристократката Джорджиана Монтраше и се е влюбил в нея. Съвсем в духа на тайния си брак Джорджиана не е оставила никаква информация относно събитията, довели до заминаването й. Опитите истината да излезе на бял свят са затруднени допълнително от старанията на семейството й да потули цялата история. Сведенията в пресата са оскъдни, затова се налага човек да поразрови по-надълбоко в писмата и дневниците на съвременници, за да открие нещо относно този голям за времето си скандал. В смъртния акт на Джонатан в графата професия е отбелязано «моряк», но не е ясно точно с какво се е занимавал. Може само да се предположи, че животът на Джонатан по моретата го е отвел за кратко на брега на Корнуол и че дъщерята на лорд Корнуол — прочута със своята красота дама с огнена коса — се е запознала с младия Джонатан Мейкпийс вероятно в залива на семейното имение.

Каквито и да са обстоятелствата около запознанството им, двамата несъмнено са се обичали. За жалост, не е отредено младата двойка да се радва дълго на щастието си. Внезапната и донякъде необяснима смърт на Джонатан по-малко от десет месеца след бягството им несъмнено е тежък удар за Джорджиана Монтраше, останала сама в Лондон, неомъжена, бременна, без семейство и финансова сигурност. Джорджиана обаче не се отчайва. Избягала е от ограниченията на своята класа, а след раждането на децата се отказва и от името Монтраше. Започва работа като преписвачка на документи за правната кантора «Блакуотър и съдружници» в Линкълнс Ин, Холбърн.

Има свидетелства, че красивият почерк на Джорджиана е дарба, която тя използва многократно в младостта си. Семейните дневници на Монтраше, дарени на Британската библиотека през 1950 година, съдържат няколко театрални афиша, написани с красив почерк и снабдени с илюстрация. В ъгъла на всеки афиш «художничката» е написала името си с дребни букви. Аматьорските театрални представления са разпространена практика в редица имения, но театралните афиши на «Блакхърст» през 80-те години на деветнайсети век са създавани по-редовно и с по-сериозно отношение от обичайното.

За детството на Елайза в Лондон не се знае почти нищо, освен къщата, в която е родена и е прекарала първите години от живота си. Можем да допуснем обаче, че бедността и борбата за оцеляване са определящи. Най-вероятно в средата на 90-те години Джорджиана вече е проявявала първите признаци на туберкулоза, която в крайна сметка ще причини смъртта й. Ако болестта се е развивала по обичайния начин, през последните години на десетилетието затрудненото дишане и общата слабост не са й позволили да работи. Архивите на адвокатската кантора «Блакуотър» потвърждават влошаването на състоянието й по онова време.

Няма данни Джорджиана да е потърсила лечение, но страхът от лекарска намеса е характерен за периода. През 80-те години на деветнайсети век туберкулозата е едно от най-опасните заболявания, затова лекарите са задължени по закон да докладват на властите за всеки новопоявил се случай. Хората от бедните прослойки обаче се страхували да съобщават за болестта си, за да не бъдат изпратени в санаториуми (които в повечето случаи приличали на затвори). Болестта на майката явно оказва силно влияние върху Елайза както в чисто битово, така и в творческо отношение. Няма почти никакво съмнение, че тя е пожелала да подпомогне финансово домакинството. Във викториански Лондон момичетата биват наемани за всякаква черна работа — като прислужници, продавачки на плодове, цветарки, а от описанията на преси и корита, на които се натъкваме в някои от приказките на Елайза Мейкпийс, може да се съди, че тя е познавала добре работата на перачките. Подобните на вампири същества в «Лов на феи» вероятно са отражение на типичното за началото на деветнайсети век убеждение, че болните от туберкулоза страдат от вампиризъм заради чувствителността им към силна светлина, подутите им зачервени очи, бледата кожа и кашлицата с кървави храчки.

Не е известно дали Джорджиана е направила опит да се свърже със семейството си след смъртта на Джонатан и след влошаването на собственото й здраве. По мое мнение обаче това е слабо вероятно. Писмо на Лайнъс Монтраше до негов колега от декември 1900 година показва, че той едва наскоро е научил за Елайза, своята невръстна племенница в Лондон, и е шокиран, че тя живее в тези ужасни условия цели десет години. Вероятно Джорджиана се е страхувала, че семейство Монтраше няма да й простят бягството. Съдейки по писмото на брат й, тези страхове са били неоснователни:

«След като толкова години я търсихме в чужбина и обикаляхме къде ли не, научих, че скъпата ми сестра е била съвсем наблизо. И е била подложена на такива лишения!

Ще разбереш, че говоря истината, когато ти разкажа за характера й. Явно не я е интересувало особено, че я обичаме толкова много и искаме само да се завърне у дома на сигурно място…»

Макар че Джорджиана така и не се завръща в семейното лоно, Елайза явно го прави. Джорджиана Монтраше умира през юни 1900 година, когато Елайза е на единайсет години. Според смъртния акт причината за смъртта й е туберкулозата, а възрастта, на която е починала, е трийсет години. След кончината на майка й Елайза е изпратена да живее при семейството й на брега на Корниш. Не се знае как е постигнато това семейно събиране, може основателно да се предположи, че предвид злополучните обстоятелства, които са го предшествали, промяната на местоживеенето е изключително благоприятна за малката Елайза. Сигурно си е отдъхнала след преместването си във величественото имение «Блакхърст», където се е почувствала на сигурно място след опасностите по лондонските улици. И наистина в приказките й морето се превръща в символен мотив на обновлението и на възможното изкупление.

Знае се, че Елайза е живяла със семейството на вуйчо си до двайсет и петата си година, но къде е отишла след това остава загадка. Има различни теории за живота й след 1913 година, но нито една не е доказана. Някои историци предполагат, че тя най-вероятно е станала жертва на епидемията от скарлатина, избухнала по крайбрежието на Корниш през 1913 година. Други, озадачени от излизането през 1936 година на последната й приказка «Полетът на кукувицата» в списание «Литературни съдби», допускат, че се е отдала на пътешествия в търсене на приключенията, за които се разказва в приказките й. Тази интригуваща идея тепърва трябва да бъде удостоена с внимание от страна на учените, но въпреки тези теории съдбата на Елайза Мейкпийс и датата на нейната смърт остават литературна загадка.

Запазен е един портрет с въглен на Елайза Мейкпийс, нарисуван от известния портретист от Едуардовата епоха, Натаниъл Уокър. Открита след неговата смърт сред недовършените му произведения, скицата, озаглавена «Писателката», в момента е изложена в галерия «Тейт» в Лондон. Макар да е издаден само един сборник с приказки от Елайза Мейкпийс, произведенията имат богато метафорично и социално съдържание и заслужават сериозно научно изследване. Ако в ранните приказки като «Подмененото дете» се долавя силно влияние от европейската приказна традиция, по-късните като «Очите на магьосницата» намекват за по-самобитен и дори, може да допуснем, автобиографичен подход. Подобно на много писателки от първото десетилетие на този век обаче Елайза Мейкпийс става жертва на културния обрат след знаменателните световни събития в началото на столетието (две от които са Първата световна война и борбата за избирателно право на жените) и изчезва от читателския кръгозор. Много от приказките й са изгубени през Втората световна война, когато цели течения от по-малко известни периодични издания са откраднати от Британската библиотека. Вследствие на това Елайза Мейкпийс и нейните приказки са относително неизвестни днес. Творбите й и самата авторка сякаш изчезват от лицето на земята подобно на много други призраци от първите десетилетия на двайсети век.“

14

Лондон, 1900 г.

Над магазинчето за вехтории на господин и госпожа Суиндъл в тясната им къща на брега на Темза имаше малка стаичка. Беше тъмна и тясна и миришеше на мухъл (естествена последица от лошата канализация и липсата на вентилация), избелели стени, които се напукваха през лятото и течаха през зимата, и камина с толкова отдавна запушен комин, че да предположиш обратното би било направо невъзпитано. Въпреки лошите условия обаче стаята над магазинчето на Суиндъл беше единственият дом, който Елайза и нейният брат близнак Сами познаваха, капчица безопасност и сигурност в един живот, иначе лишен и от двете. Бяха родени през есента на страха, сковал Лондон, и колкото повече растеше Елайза, толкова повече се убеждаваше, че този факт я е направил такава, каквато е. Изкормвача беше първият противник в живота й — живот, който щеше да изобилства с такива като него.

Онова, което най-много допадаше на Елайза в таванската стаичка — всъщност единственото, което й допадаше, — беше процепът между две тухли високо над старата чамова полица. Тя беше изключително признателна, че немарливостта на някогашния строител в съчетание с упорството на местните плъхове са създали тази хубава широка пролука в мазилката. Ако легнеше по корем и се изпънеше върху полицата, притиснала очи към пролуката и наклонила глава, виждаше близкия завой на реката. От тайната си наблюдателница можеше да разглежда незабелязана приливите и отливите на всекидневния живот. Така Елайза постигаше и двете си мечти — да вижда, без да я виждат. Защото макар собственото й любопитство да не познаваше граници, Елайза не обичаше да бъде наблюдавана. Тя разбираше, че е опасно да те забелязват, че определен вид вглеждане много прилича на кражба. Знаеше го, понеже й беше любимо да прави точно това — да съхранява в паметта си образи, които да превърта, преозвучава и преоцветява колкото си поиска. Да ги преплита в палави истории, в полети на въображението, които ужасяваха хората, станали неволно неин източник на вдъхновение.

А имаше толкова много хора, измежду които можеше да избира. Животът на брега на Темза, където живееше Елайза, никога не секваше. Реката беше животворната кръв на Лондон, прииждаше и спадаше заедно с несекващите приливи и отливи, прокарваше и полезното, и вредното навътре към града и извън него. Елайза обичаше времето, когато с прилива пристигаха лодките и лодкарите гребяха и развеждаха хората насам-натам, а лихтерите докарваха стоки от товарните кораби, ала всъщност реката се оживяваше истински по време на отлива. Когато водата спаднеше достатъчно, за да може господин Хакман и синът му да започнат да претърсват с драга дъното за трупове, чиито джобове да изпразнят. Когато препитаващите се от калта започнат да оглеждат вонящата маса за въжета, кости или медни пирони — каквото и да е, само да могат да го заменят за монети. Господин Суиндъл имаше своя банда калтаци и свой участък в калта — вонящ квадрат, който той охраняваше, все едно там се пази кралското злато. Онези, които се осмеляха да преминат границата на владенията му, най-вероятно щяха да се озоват сред мъртъвците, чиито подгизнали джобове ще претърсват господин Хакман и синът му при следващия отлив.

Господин Суиндъл все притискаше Сами да се присъедини към калтаците. Твърдеше, че дълг на момчето е при всяка възможност да се отплаща на хазяина си за неговата щедрост. Защото макар Сами и Елайза да успяваха да припечелват достатъчно за наема, господин Суиндъл не ги оставяше да забравят, че свободата им зависи от неговото благоволение да не осведомява властите за неотдавна настъпилата промяна в семейното им положение.

— Доброжелателите, които се навъртат и душат наоколо, ще се радват да научат, че две сирачета като вас са останали сам-самички на белия свят. Ама наистина много ще се зарадват — обичаше да повтаря той. — Би трябвало да ви отпратя веднага след кончината на майка ви.

— Да, господин Суиндъл — отговаряше Елайза, — благодаря ви, господин Суиндъл, и много мило от ваша страна.

— Хммм… Не го забравяйте. Тук сте само защото аз и госпожата имаме добро сърце. — После той навеждаше треперещия си нос и очите му се присвиваха дори само заради злонамерения му нрав. — Ако момчето, което адски го бива да намира разни неща, намери пътя към моя кален участък, може и да се убедя, че си струва да ви задържа. Не познавам друго хлапе с толкова добър усет.

И беше вярно. Сами имаше дарбата да открива съкровища. Още откакто бе съвсем мъничък, красивите неща сякаш сами се полагаха в нозете му. Господин Суиндъл твърдеше, че се дължи на небесната закрила над всеки идиот, че Бог се грижи за глупаците и за лудите, но Елайза знаеше, че не е вярно. Сами не беше глупак, той просто виждаше по-ясно от повечето хора, тъй като не си губеше времето с приказки. Не продумваше нито дума, никога. Нито веднъж през всичките дванайсет години от живота си. А и не се налагаше, поне според Елайза. Тя винаги знаеше какво мисли и чувства брат й, открай време беше така. В крайна сметка бяха близнаци, двете половини на едно цяло.

Така беше узнала, че той се страхува от речната кал, и макар да не споделяше този негов страх, тя го разбираше. Близо до водата въздухът се променяше. Нещо в изпаренията от калта, в бръснещия полет на птиците, в странните звуци, които отекваха между бреговете на реката…

Елайза съзнаваше, че трябва да се грижи за Сами, и то не само понеже мама непрекъснато й го повтаряше. (Мама имаше необяснимата теория, че някакъв лош човек — така и не каза кой — ги дебне, твърдо решен да ги намери.) Дори докато бяха съвсем малки, Елайза съзнаваше, че Сами се нуждае от нея повече, отколкото тя от него, още преди да се разболее от скарлатина и за малко да го изгубят. Нещо у него го правеше уязвим. Другите деца го знаеха, докато близнаците бяха малки, а сега го знаеха и големите. Някак усещаха, че Сами не е като тях.

И той наистина не беше, тъй като бе подменено дете. Елайза знаеше всичко за подменените деца. Беше чела за тях в една книжка с приказки, която се задържа известно време във вехтошарския магазин. Имаше и картинки. Феи и елфи, които изглеждаха досущ като Сами с тънката му рижа коса, дългите тънки крайници и кръглите сини очи. Майка им твърдеше, че Сами бил различен от другите деца още като бебе: притежавал някаква невинност, покой. Разказваше, че докато Елайза намръщвала личицето си и реввала за храна, Сами изобщо не плачел. Лежал си в кошчето и слушал, все едно вятърът довява прелестна музика, която само той чува.

Елайза беше успяла да убеди хазяина им, че Сами не бива да се присъединява към калтаците, че е по-добре той да чисти комини за господин Сатборн. Не бяха много момчетата на възрастта на Сами, които все още вършат тази работа, напомни му тя, а никой не би могъл да почисти тесните комини край Кензингтън по-добре от хилаво момченце с щръкнали лакти, сякаш създадени специално да се катерят в тъмни и прашни димоотводи. Благодарение на Сами господин Сатборн винаги имаше предостатъчно работа, а това означаваше реални пари. Дори в сравнение с надеждата, че Сами може да изрови от калта нещо наистина ценно.

Семейство Суиндъл приеха доводите й за разумни — обичаха да прибират монетите на Сами точно както и тези на мама, докато беше жива и преписваше документи за господин Блакуотър, — обаче Елайза не беше сигурна за колко време ще успее да ги укроти. И по-специално госпожа Суиндъл, която не виждаше по-далеч от собствената си алчност и обичаше да отправя завоалирани заплахи и да мърмори за ония уж доброжелателки, които душели и търсели начини да махнат боклуците от улицата и да ги изпратят в приютите за бедни.

Госпожа Суиндъл открай време се страхуваше от Сами. Тя беше човек, чиято естествена реакция към неразбираемите за нея неща бе страхът. Елайза веднъж я чу да шепне на госпожа Бейкър, жената на въглищаря, че според госпожа Тедър, акушерката, изродила близнаците, Сами се родил с увита около шията пъпна връв. Не би трябвало да изкара и една нощ, би трябвало първата му глътка въздух да е и последната, но съдбата скроила странен номер.

— Дяволска работа — казваше жената. Майката на момчето скришом се беше споразумяла със Сатаната. Достатъчно беше само да го погледне човек — колко надълбоко дълбаеха очите му, колко спокойно беше телцето му, за разлика от другите деца на неговата възраст. О, да, нещо определено не беше наред със Сами Мейкпийс.

Такива приказки караха Елайза още по-яростно да брани близнака си. Понякога нощем, докато лежеше и слушаше как семейство Суиндъл се карат, а дъщеричката им Хати се дере от рев, обичаше да си представя как с госпожа Суиндъл се случват разни ужасии. Че случайно пада в огъня, докато пере, или се заклещва в пресата и тя я премазва, или пада с главата надолу в казан с вряща мас, а костеливите й крака са единственото останало свидетелство за зловещия й край…

Елайза имаше задължението да пере дрехите, които госпожа Суиндъл донася вкъщи. Понякога, докато ги възваряваше на огъня и внимаваше да не скъса тънката като паяжина дантела, Елайза се чудеше какво ли си мислят порядъчните момиченца, когато госпожа Суиндъл размаха към тях сладкарската торба, пълна с лъскави парченца цветно стъкло. Не че момиченцата изобщо припарваха достатъчно близо до въпросната торба, та да разберат какъв е номерът. След като госпожа Суиндъл ги подмамеше самички в пресечката, тя събличаше красивите им роклички толкова бързо, че нямаха възможност дори да се разпискат. Елайза предполагаше, че след това сигурно сънуват кошмари, както тя сънуваше кошмари, че Сами се е заклещил в комина. Домъчняваше й за тях — госпожа Суиндъл на лов беше наистина страховита гледка, — но сами си бяха виновни. Не биваше да са толкова лакоми и винаги да искат нещо повече от това, което имаха. Елайза не спираше да се чуди как така момиченца, родени в изискани домове и разхождани с хубави детски колички и дантелени роклички, стават жертви на госпожа Суиндъл заради такава дреболия като торба със сладки. Имаха късмет, че губеха само някоя рокличка и част от спокойствието си. В тъмните пресечки на Лондон човек можеше да изгуби и много по-сериозни неща.

Долу се затръшна врата.

— Къде си, момиче? — Гласът изтрополи нагоре по стълбите като горещо отровно кълбо. Сърцето на Елайза спря, когато кълбото стигна до нея: ловът не беше минал добре, а това вещаеше зло за обитателите на Батърси Чърч Роуд номер трийсет и пет. — Слез долу и приготви вечерята, да не си изкараш боя!

Елайза хукна по стълбите във вехтошарския магазин. Погледът й се плъзна бързо по неясните силуети, сбирщина от бутилки и кутии, които в тъмното изглеждаха просто като геометрични фигури. Една такава фигура до плота се раздвижи. Госпожа Суиндъл се беше привела като обезумял рак и ровичкаше из чантата си, разглеждайки различните поръбени с дантела роклички.

— Е, недей да стърчиш така де, зяпнала като откачения си брат. Донеси лампата, глупаво момиче такова.

— Яхнията е върху печката, госпожо Суиндъл — съобщи й Елайза и побърза да запали газената лампа. — И роклите почти изсъхнаха.

— Така и предполагах. Ден след ден се трепя за някоя монета, а от теб се иска само да переш роклите. Понякога си мисля, че ще е най-добре да се бъхтя сама и да оставя двамата с брат ти сами да се оправяте. — Въздъхна противно и се пльосна на стола си. — Ела тук и ми свали обувките.

Докато Елайза клечеше на пода и събуваше тесните боти, вратата отново се отвори. Беше Сами, черен и прашен. Без да продума, госпожа Суиндъл протегна костеливата си ръка и леко размърда пръсти.

Сами бръкна в предния джоб на гащеризона си, извади две медни монети и ги остави там, където бе дължимото им място. Госпожа Суиндъл ги огледа подозрително, преди да изрита Елайза с потния си обут с чорап крак и да закуцука към кутията с парите. Метна кос поглед през рамо, извади ключа изпод предницата на блузата си и го завъртя в ключалката. Пусна новите монети върху другите и влажно млясна с устни, докато отброяваше колко са общо.

Сами се приближи до печката и Елайза взе две паници. Двамата никога не се хранеха заедно със семейство Суиндъл. Не било редно, твърдеше госпожа Суиндъл, да не би двамата да вземат да си въобразят, че са част от семейството. В крайна сметка били само наемници, по-скоро прислуга, отколкото наематели. Елайза започна да сипва от яхнията през цедка, както настояваше госпожа Суиндъл — така не хабели месото за двете неблагодарни нищожества.

— Изморен си — прошепна Елайза, — сутринта излезе рано.

Сами поклати глава, не искаше да я тревожи.

Елайза погледна към госпожа Суиндъл, за да се увери, че тя още е с гръб, преди да пусне малко парче месо в паницата на Сами.

Той се усмихна лекичко и колебливо, а кръглите му очи срещнаха очите на Елайза. Като го видя такъв, с отпуснати рамене след тежката работа през деня, с лице, омазано със сажди от комините на богаташите, и признателен за късчето жилаво месо, й се прииска да обгърне с ръце крехкото му телце и повече да не го пусне.

— Така, така, каква мила картинка — обади се госпожа Суиндъл и шумно затвори капака на кутията с парите. — Горкият господин Суиндъл, дето рови из калта за нещо ценно, та да има какво да сложим в неблагодарните ви усти… — размаха тя възлестия си пръст към Сами — докато вие се ширите на воля в тази къща. Не е редно, от мен да знайте, не е редно. И когато онези от службата дойдат, ще им го кажа.

— Господин Сатборн има ли работа за теб и утре, Сами? — побърза да попита Елайза.

Сами кимна.

— А за другиден?

Още едно кимване.

— Това са още две монети тази седмица, госпожо Суиндъл.

О, с какво покорно гласче успяваше да говори!

Но колко пък това нямаше значение!

— Каква наглост! Как смееш да ми отговаряш! Ако не бяхме двамата с господин Суиндъл, вие, противни червеи такива, щяхте да търкате подовете в приюта за бедни!

Елайза си пое дъх. Едно от последните неща, които мама беше успяла да стори, преди да умре, беше да изтръгне от господин Суиндъл обещание, че Елайза и Сами ще останат наематели, докато успяват да плащат наема и да помагат в домакинството.

— Но, госпожо Суиндъл, мама каза, че сте обещали… — поде Елайза предпазливо.

— Обещали ли? Обещали? — От ъгълчетата на устата й изригнаха гневни пръски слюнка. — Ще ти дам аз едно обещали… Обещала съм да ви щавя кожите, докато вече не можете да си седите на задниците. — Тя рязко стана и се пресегна към кожения каиш, който висеше до вратата.

Елайза се изправи решително с разтуптяно сърце.

Госпожа Суиндъл пристъпи напред, но спря и устните й потрепериха жестоко. Без да продума, тя се извърна към Сами.

— Ти! Ела тук!

— Не — обади се тутакси Елайза и стрелна с поглед лицето на Сами. — Не, госпожо Суиндъл, моля за прошка. Беше наглост от моя страна, права сте. Аз… ще ви възмездя. Утре ще помета магазина, ще изтъркам предните стъпала… аз ще… аз ще…

— Ще почистиш тоалетната и ще изловиш плъховете от тавана.

— Да — кимна Елайза, — ще свърша всичко.

Госпожа Суиндъл изпъна кожения каиш пред себе си — цял хоризонт от кожа. Изгледа изпод присвитите си клепачи ту единия, ту другия. Накрая пусна единия край на каиша и отново го закачи до вратата.

Заля ги вълна от шеметно облекчение.

— Благодарим ви, госпожо Суиндъл.

С леко трепереща ръка Елайза подаде на Сами паницата с яхния и взе черпака да сипе и на себе си.

— Спри веднага — нареди госпожа Суиндъл.

Елайза вдигна поглед.

— Ти — посочи госпожа Суиндъл към Сами — почисти новите бутилки и ги подреди на рафта. Никаква яхния, докато не свършиш. — Сетне се обърна към Елайза: — А ти, момиче, се качвай горе и се махай от очите ми. — Тънките й устни затрепериха. — Тази вечер няма да ядеш. Няма да хрантутя бунтовници.

* * *

Като по-малка Елайза обичаше да си представя как някой ден баща й ще дойде да ги спаси. След „Майката“ и „Изкормвача“, „Смелият татко“ беше най-хубавият разказ на Елайза. Понякога, когато очите я заболяваха от притискане в тухлите, тя се отпускаше на полицата и си представяше своя прекрасен баща. Казваше си, че мама разказва неправилно, че той не се е удавил в морето, а е бил изпратен на важно пътуване и някой ден ще се върне, за да ги спаси от семейство Суиндъл.

Макар да знаеше, че това е фантазия, която ще се сбъдне толкова, колкото феи и таласъми да се появят измежду тухлите на огнището, удоволствието, с което си представяше завръщането му, не се помрачаваше. Той щеше да се появи пред къщата на семейство Суиндъл на кон, така си мислеше тя. Щеше да дойде на кон, а не в карета, на черен кон с дълга лъскава грива и мускулести крака. Всички на улицата щяха да прекъснат заниманията си и да вперят поглед в този мъж, нейният баща, истински красавец с черния си костюм за езда. Госпожа Суиндъл с нейното измъчено мършаво лице щеше да надникне над въжето с пране, на което висят красивите рокли, откраднати от нея сутринта, и щеше да се провикне на госпожа Бейкър да дойде да види какво става. Щяха да разберат кой е този човек, че е бащата на Елайза и Сами, дошъл да ги спаси. А той щеше да ги заведе на реката, където ще го чака корабът му, и всички заедно щяха да отплават в океана към далечни места с непознати имена.

Понякога, в редките случаи, когато Елайза успяваше да убеди майка си да им разказва приказки, тя говореше за океана. Защото го беше виждала със собствените си очи и разказите й бяха пълни със звуци и миризми, които бяха вълшебни за Елайза — разбиващи се вълни, солен въздух и ситни песъчинки, бели, не черни като речната кал. Само че мама много рядко им разказваше приказки. В повечето случаи тя не одобряваше приказките, особено за Смелия татко.

— Трябва да правиш разлика между приказките и истината, скъпа моя Лиза — казваше мама. — Приказките обикновено свършват твърде рано. И никога не разкриват какво се случва след това, когато принцът и принцесата излязат от страницата.

— Какво искаш да кажеш, майко? — питаше Елайза.

— Не се знае какво се случва с тях, когато са принудени да намерят пътя си по широкия бял свят, да печелят пари и да се предпазват от злините по света.

Елайза така и не я бе разбрала. Струваше й се незначителна подробност, но не го каза на мама. Та те бяха принцове и принцеси, на тях не им се налага да си намират пътя по света, а само пътя до вълшебния замък!

— Не бива да чакаш някой да те спаси — продължаваше мама с отнесен поглед. — Момиче, което очаква някой да го спаси, никога не се научава да се брани само. Дори да разполага със средства, няма да е достатъчно смела. Не ставай такава, Елайза. Ти трябва да се сдобиеш със смелост, да се научиш да се браниш, никога да не разчиташ на другите.

Останала сама в таванската стаичка и преливаща от омраза към госпожа Суиндъл и от гняв заради собственото си безсилие, Елайза пропълзя в неизползваната камина. Предпазливо и бавно се добра възможно най-високо, опипа с длан за разхлабената тухла и я избута. В разкрилата се малка пролука пръстите й докоснаха познатия капак на керамичното гърненце за горчица, хладната му повърхност и заоблените му ръбове. Мислено си напомни да внимава движенията й да не отекнат надолу по комина в наострените уши на госпожа Суиндъл и внимателно измъкна гърненцето.

Беше на майка й и тя го бе държала в тайна дълги години. Броени дни преди смъртта си, в един от редките мигове, когато идваше в съзнание, мама разкри на Елайза скривалището. Помоли я да извади каквото има вътре и Елайза го стори: взе керамичния буркан и, ококорена от удивление заради загадъчния скрит предмет, го занесе до леглото на мама.

Връхчетата на пръстите на Елайза горяха от напрегнато очакване, докато чакаше мама да отвори буркана. Движенията й бяха станали тромави през последните дни, а и капакът беше запечатан с восък. Най-накрая се отчупи от основата.

Елайза ахна смаяна. В кутията имаше брошка, която би предизвикала порой от горещи сълзи по отвратителното лице на госпожа Суиндъл. Беше колкото монета от едно пени и цялата поръбена със скъпоценни камъни, които блещукаха червени, зелени и искрящо, искрящо бели.

Първата мисъл на Елайза беше, че брошката е открадната. Не можеше да си представи мама да направи подобно нещо, но откъде иначе ще има това прекрасно съкровище? От къде можеше да се е взело?