Забравената градина - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Кейт Мортън (ч. 9)

— Тя била неомъжена, млада, тяхна роднина, следователно и тяхна отговорност. А забременяла. Не изглеждало добре в очите на хората.

— А кой бил бащата?

Крисчън сви рамене.

— Някой местен младеж? Имала ли е приятел?

— Не знам. Била е близка с брата на Мери, Уилям, така пише в дневника на Нел. Били близки, но по някое време се скарали. Дали не е бил той?

— Кой знае? И всъщност май няма значение. — Той я погледна. — Има, разбира се, за Нел и за теб, но всъщност по-важното в случая е, че тя е забременяла, а Роуз не.

— Значи, са убедили Елайза да даде бебето си на Роуз.

— Така щяло да бъде по-лесно за всички.

— Спорно е.

— Имам предвид за пред обществото. А после Роуз умира…

— И Елайза си взима детето. Има логика. — Касандра загледа как мъглата се носи на талази сред високата трева отстрани на пътя. — Но защо не се е качила на кораба за Австралия заедно с Нел? Защо една жена ще си вземе детето, а после ще го изпрати сам-само на дълго и опасно пътуване до далечна страна? — въздъхна тежко Касандра. — Сякаш колкото повече се доближаваме до разгадаването на тайната, толкова по-заплетена става историята.

— Може и да е заминала заедно с нея. Може нещо да й се е случило на път, да се е разболяла от нещо. Клара ми се стори сигурна, че Елайза е заминала.

— Обаче Нел си спомняше, че Елайза я качила на кораба и й поръчала да чака, а после я оставила и повече не се върнала. Това бе единственото, в което беше сигурна. — Касандра задъвка нокътя на палеца си. — Чувствам се страшно безпомощна. Мислех, че днес ще научим някои отговори, а не че ще възникнат нови въпроси.

— Едно е сигурно: в „Златното яйце“ не се разказва за Мери. Елайза е написала приказката за себе си. Тя е девойката в горската къща.

— Горката Елайза! — възкликна Касандра, докато обгърнатият от мъглата свят прелиташе край колата. — Животът на девойката, след като дава яйцето си, е толкова…

— Злочест.

— Да — потръпна Касандра. Тя познаваше загубата, която отнема смисъла от живота на човек и го прави бледо копие на самия него, по-лек, по-празен. — Нищо чудно, че си е взела Нел обратно, когато получила такава възможност. — Какво ли не би дала Касандра, за да може и тя да получи втори шанс.

— Попадаме в омагьосан кръг: след като току-що е успяла да си върне дъщерята, защо не се е качила заедно с нея на кораба?

Касандра поклати глава.

— Не знам, струва ми се нелогично.

Подминаха табелата, която ги поздравяваше с добре дошли в Триджина, и Крисчън се отклони от главния път.

— Знаеш ли какво предлагам?

— Какво? — попита Касандра.

— Да спрем за късен обяд в кръчмата и да го обсъдим. Да опитаме да разплетем загадката. Сигурен съм, че бирата ще ни бъде от полза.

Касандра се усмихна.

— Обикновено бирата само заплита още повече мислите ми. Имаш ли нещо против да се отбием в хотела да си взема якето?

Крисчън мина през гората и спря пред входа на хотел „Блакхърст“. Още имаше мъгла и влага в канавките край пътя, затова караше много внимателно.

— Ей сега се връщам — увери го Касандра и бутна вратата зад гърба си. Изтича нагоре по стълбите и влезе във фоайето. — Здравей, Сам — махна тя към служителката на рецепцията.

— Здрасти, Кас. Имаш посетителка.

Касандра се закова на място.

— Робин Джеймисън те чака във фоайето вече час и половина.

Касандра погледна назад. Крисчън се опитваше да настрои радиото в колата. Можеше да почака още минутка. Касандра не се сещаше какво би могла да има да й казва Робин, но надали щеше да отнеме много време.

— Здравей — поздрави я Робин, когато я видя да приближава. — Едно птиченце ми каза, че днес сутринта сте разговаряли с моята втора братовчедка Клара.

Мрежата на селските клюки беше наистина впечатляваща.

— Да, така е.

— Надявам се посещението да е било приятно.

— Да, благодаря. Дано не ме чакаш отдавна.

— Ни най-малко. Нося ти нещо. Можех да го оставя и на рецепцията, обаче си помислих, че е по-добре да ти обясня.

Касандра изви вежди и Робин продължи:

— През почивните дни ходих при баща си в дома за възрастни хора. Той обича да научава новините от градчето — някога работеше като директор на пощата — и аз му споменах, че си тук и че възстановяваш къщата горе на скалата, която баба ти е завещала. Да знаеш само колко странно изражение доби татко! Може да е възрастен, но умът му е като бръснач, точно както на неговия баща. Хвана ме за ръката и каза, че има писмо, което трябва да ти бъде върнато.

— На мен ли?

— По-скоро на баба ти, но понеже нея вече я няма, на теб.

— Какво писмо?

— Преди да си тръгне от Триджина, баба ти отишла да се срещне с баща ми. Казала му, че ще се върне в града и ще се настани за постоянно в Клиф Котидж, и го помолила да й пази пощата. Желанието й било недвусмислено, затова, когато пристигнало писмо, той постъпил според желанието й и го задържал при себе си в пощата. През няколко месеца отнасял писмото до къщата на възвишението, но там било все така празно. Храстите избуявали, трупал се прах и къщата все повече заприличвала на необитаема. Накрая престанал да ходи, понеже го болели коленете и понеже смятал, че баба ти ще го потърси, когато се върне. Обикновено такива писма се връщали обратно на подателя, обаче желанието на баба ти било много конкретно, затова той го изпълнил и задържал писмото при себе си. Поръча ми да отида в мазето, където се съхраняват вещите му, и да извадя кутията с изгубените писма. Сред тях съм щяла да намеря и едно адресирано до Нел Андрюс, „Триджина Ин“, от ноември 1975 година. И се оказа прав. Писмото си беше там.

Робин извади от чантата си малък сив плик и го подаде на Касандра. Хартията беше евтина и много тънка, почти прозрачна. Адресът беше написан със старовремски и доста нечетлив почерк. Писмото беше изпратено най-напред до хотел в Лондон, а после беше препратено към „Триджина Ин“. Касандра обърна плика.

От задната страна със същия почерк пишеше: подател: госпожица Хариет Суиндъл, Батърси Чърч Роуд 37, Лондон.

Касандра си спомни какво пишеше в тетрадката на Нел. Хариет Суиндъл беше жената, която Нел беше посетила в Лондон, възрастната жена, в чиято къща бе живяла известно време Елайза. Защо ли е писала на Нел?

Касандра отвори плика с треперещи пръсти. Тънката хартия леко се разкъса. Разгърна писмото и се зачете:

„3 ноември 1975 г.

Скъпа госпожо Андрюс,

Трябва да призная, че откакто ме посетихте и попитахте за авторката на приказките, мислите ми все около това се въртят. Сама ще видите, когато станете на моите години — миналото се превръща в нещо като стар приятел. Приятел, който идва неканен и отказва да си тръгне! Наистина си я спомням, прекрасно си я спомням, само че посещението Ви ме свари неподготвена — дойдохте най-неочаквано точно когато се канех да пия чай. Не бях сигурна дали искам да разговарям за миналото с една непозната. Обаче дъщеря ми Нанси смята, че съм длъжна да го сторя, че всичко се е случило толкова отдавна, че вече надали има значение, затова реших да Ви пиша, както ме помолихте. Защото Елайза Мейкпийс наистина се върна и отново посети майка ми. Само веднъж, държа да подчертая, но си го спомням чудесно. По онова време бях на шестнайсет години, така че трябва да е било през 1913 година.

Помня, че още отначало ми се стори малко странна. Може и да беше издокарана спретнато като дама, обаче поведението й никак не се връзваше. Дори повече — нещо у нея ми се струваше по-скоро близко до хора като нас, от Батърси Чърч Роуд 35. Нещо, което я отличаваше от другите изискани дами, които можеха да се видят по улиците по онова време. Влезе в магазина и ми се стори малко притеснена, като че бързаше и не искаше никой да я види. Малко подозрително. Кимна на мама, като че се познаваха, а мама пък й се усмихна — гледка, която не съм виждала никак често. Която и да беше тази дама, казах си, майка ми явно беше сигурна, че ще припечели от познанството си с нея.

Жената заговори с ясен и мелодичен глас — той първи ме подсети, че май съм я виждала и преди. Гласът ми се стори някак познат. Децата обичат да слушат такива гласове, които им разказват за феи и елфи и не оставят никакво място за съмнение, че такива създания наистина съществуват.

Жената благодари на мама, че се е съгласила да се видят, и каза, че напуска Англия за няколко години. Помня, че много държеше да се качи горе в стаята, където беше живяла някога — ужасно стайче на тавана на къщата. Там беше студено, камината никога не бе палена, а и беше тъмно, понеже нямаше прозорци. Ама тя искаше да отиде заради едно време.

По онова време с мама нямахме наематели — бяхме се скарали ужасно с последния за цената на храната, — затова оставихме дамата да се качи горе. Мама й каза да остане колкото иска и сложи чайника да ври. Абсолютно нетипично за нея.

Мама я проследи с поглед, докато тя се качваше по стълбите, после бързо ми даде знак да я последвам и да се постарая да не слиза бързо долу. Бях свикнала с нарежданията на мама и с наказанията, ако не й се подчинявах, затова последвах дамата на горния етаж.

Когато се качих на площадката, тя вече беше затворила вратата зад гърба си. Можех само да остана да чакам отвън и да се постарая тя да не реши да се върне долу много бързо, обаче и любопитството ме гризеше. Изобщо не се сещах защо й е да затваря вратата. Както ви казах, в стаята нямаше прозорци и единствената светлина идваше от коридора.

В долната част на вратата имаше дупка, проядена от плъховете, затова легнах по корем, прилепих се плътно към дъските на пода и се заех да я наблюдавам. Застана посред стаята и започна да се върти и да се оглежда на всички страни, а после се приближи до старата развалена камина. Седна на перваза и пъхна ръка в комина, а после остана така като че ли цяла вечност. Накрая извади ръката си и в нея държеше малко глинено гърненце. Явно съм издала някакъв звук — много се изненадах, — понеже тя погледна нагоре ококорено. Притаих дъх и след малко жената отново насочи вниманието си към гърнето, вдигна го към ухото си и го разклати. По изражението и отсъдих, че е доволна от чутото. После го пъхна в специален джоб на дрехата си, пришит за целта, и се запъти към вратата.

Тогава бързо слязох долу и предупредих мама, че дамата се връща. Учудих се, че малкото ми братче Том стои на вратата задъхан, като че ли е тичал, но нямаше време да го попитам къде е ходил. Мама гледаше към стълбите и аз сторих същото. Дамата слезе, благодари на мама, че й е позволила да се качи в стаята, но не можела да остане за чай, понеже времето я притискало.

Когато жената стигна до последното стъпало, забелязах, че в тъмното зад стълбите се крие някакъв човек. Мъж със смешни очилца — дето нямат дръжки, а само извита рамка, която се слага върху носа. В ръката си държеше гъба и когато жената слезе долу, той притисна гъбата към носа й и тя припадна. На мига, просто се отпусна в ръцете му. Явно в този момент съм извикала, защото мама ме шамароса през лицето.

Без да ми обръща внимание, мъжът издърпа дамата до вратата. С помощта на татко я качиха в каретата, после той кимна на мама, извади плик от вътрешния си джоб и потегли с каретата.

По-късно здравата ми издърпаха ушите, когато разказах на мама и на татко какво съм видяла. Защо не ми каза, глупаво момиче, питаше мама. Щеше да ми е от полза. Можехме да го вземем като компенсация за трудностите, които ни причиниха. Нямаше полза да напомням на мама, че човекът с черните коне вече хубавичко й беше платил за дамата. Мама обаче никога не смяташе, че парите са достатъчно.

Повече не съм виждала въпросната дама и не знам какво е станало с нея, след като си тръгна от нас. На нашия завой на реката вечно се случваха разни неща, които не искахме да си спомняме.

Не знам дали писмото ще Ви помогне във Вашите търсения, но моята Нанси смята, че е по-добре да Ви кажа тези неща. Така и направих. Дано да намерите каквото търсите.

Ваша:

г-ца Хариет Суиндъл“

Брисбън, 1976 г.

Вазата „Феъриланд Ластър“ открай време й беше любимата. Нел я откри на една вехтошарска сергия преди десет години. Всеки свестен търговец на антики знаеше, че всяко нещо си има цена, но с тази ваза нещата стояха другояче. Не материалната й стойност имаше значение, макар че и тя беше доста висока, а онова, което символизираше вазата: Нел за пръв път намираше ценен предмет в необичайна среда.

Държеше вазата увита в кърпа и напъхана на сигурно място в тъмния ъгъл в гардероба точно над спалното си бельо. От време на време я изваждаше и я развиваше само за да й се полюбува. Красотата й, тъмнозелените листа, нарисувани отстрани, златните нишки, които пронизваха рисунката, феите в стил ар нуво, скрити сред листака, някак охлаждаха кожата й.

Въпреки това Нел беше категорична: беше стигнала на такъв етап от живота си, когато можеше да живее и без своята ваза. Без всичките си ценни притежания. Беше направила избор и толкова. Уви вазата в още един вестник и нежно я постави в кашона до другите предмети. В понеделник ценният предмет заминаваше за търговския център и щеше да бъде обявен за продан. Дори да изпитваше съжаление, Нел трябваше просто да се съсредоточи върху крайния резултат: нуждаеше се от достатъчно средства, за да започне на чисто в Триджина.

Копнееше да се върне. Загадката ставаше още по-объркана. Най-накрая беше получила вест от детектив Нед Мориш. Той провеждаше разследването и й беше изпратил справка. Нел беше в магазина, когато докладът пристигна, и един нов клиент, Бен някой си, внесе писмото на влизане. Когато зърна чуждестранните марки и четливия спретнат почерк в долната част на плика, сякаш адресът беше написан върху линийка, усети как кожата й пламва. Едва се сдържа да не го разкъса веднага със зъби. Обаче запази самообладание, извини се, когато прецени, че вече е учтиво, и занесе писмото отзад в кухничката си.

Справката беше кратка и Нел я прочете за броени минути, а съдържанието й я обърка повече от всякога. Според проучванията на господин Мориш Елайза Мейкпийс не била заминала никъде през 1909 и 1910 година. През цялото време била в къщата на скалата. Той беше изпратил няколко документа в подкрепа на думите си — разговор с човек, който твърдеше, че работел в „Блакхърст“, кореспонденцията на Елайза с лондонски издател, — изпратени и получени през Клиф Котидж, обаче тях Нел прочете едва неотдавна. Беше твърде изненадана от новината, че Елайза не е заминавала никъде. Че през цялото време си е била там, в къщата. Уилям й се стори толкова сигурен. Каза, че никой не я бил виждал цели дванайсет месеца. Нел не разбираше защо спомените на Уилям не отговарят на откритието на господин Мориш. Веднага щом се върнеше в Корнуол, щеше отново да поговори с Уилям, да види дали не му хрумва нещо.

Нел прокара опакото на дланта си по челото. Горещ ден, но такъв си беше Брисбън през януари. Небето лъщеше яркосиньо като купол от фино и изящно стъкло, но по-късно вечерта със сигурност щеше да се разрази буря. Нел живееше тук отдавна и прекрасно знаеше кога сърдитите облаци се скупчват невидими някъде отстрани.

Малко по-надолу по улицата Нел чу някаква кола да намалява ход. Не беше на никой от съседите й: беше твърде шумна, за да е минито на Хауард, твърде писклива, за да е големият форд на Хоган. Разнесе се ужасен трясък, когато автомобилът се качи на тротоара твърде бързо и рязко. Нел поклати глава — добре че така и не се научи да шофира, никога не й беше трябвала кола. Автомобилите, изглежда, изваждаха на преден план най-лошото у хората.

Уискърс се изправи и изви гръб. Котките щяха наистина да й липсват. Разбира се, щеше да организира транспортирането им, обаче от митницата й казаха, че трябва да останат под карантина шест месеца, преди да й разрешат да си ги вземе в новата къща.

— Здравей, любопитке — поздрави я Нел и почеса котето под муцунката. — Не се притеснявай, това е само шумна стара кола.

Уискърс измяучи, скочи от масата и погледна към Нел.

— Какво? Да не мислиш, че някой идва при нас? Не се сещам кой може да бъде, скъпа моя. Ние не сме точно център на светския живот, ако този факт случайно ти е убягнал.

Котката се стрелна по пода и излезе през задната врата. Нел остави купчината вестници.

— Добре, госпожичке, печелиш. Ще погледна. — Почеса гърба на Уискърс, докато минаваше по тясната бетонна алея. — Мислиш се за много умна, че ме накара да ти се вържа на…

Нел спря до задния ъгъл на къщата. Колата, голямо комби, наистина беше спряла пред нейната къща. По циментовите стълби се качваше жена с тесни шорти и големи слънчеви очила с бронзови рамки. Зад нея се влачеше кльощаво хлапе с прегърбени рамене.

Трите спряха и известно време се измерваха с поглед.

Накрая Нел успя да проговори, макар да не каза това, което й се искаше:

— Струва ми се, че се уговорихме първо да се обаждаш.

— Радвам се да те видя, мамо — каза Лезли и завъртя очи, както правеше като петнайсетгодишна. Навикът й вбесяваше Нел и тогава, и сега.

Нел усети как старите болки изплуват на повърхността. Тя не беше добра майка на Лезли, съзнаваше го, но вече беше твърде късно да поправи нещата. Стореното — сторено, но пък Лезли се оказа нелоша. Е, оказа се някаква.

— В момента подреждам кашоните за един търг — заяви Нел и преглътна бучката в гърлото си. Моментът не беше подходящ да споменава, че се мести в Англия. — Пръснала съм вещи навсякъде и няма място за сядане.

— Ще се оправим някак. — Лезли махна с пръсти по посока на Касандра. — Внучката ти е жадна, а навън е адски горещо.

Нел смъкна поглед към момиченцето, към внучката си. Дълги крайници, кокалести коленца, предпазлив поглед. Нямаше никакво съмнение — на някои деца на този свят са им отредени повече трудности, отколкото би трябвало.

Кой знае защо в този момент в съзнанието й изникна образът на Крисчън — момчето, което завари в градината в Корнуол. Сирачето без майка със сериозните кафяви очи. Внучката ти харесва ли градините, беше я попитал той, а Нел не знаеше отговора.

— Хайде тогава, по-добре да влезем.

Имението „Блакхърст“, 1913 г.

Конски копита чаткаха по студената и суха земя и се носеха на изток, към „Блакхърст“, обаче Елайза не ги чуваше. Гъбата на господин Мансел беше свършила работа и Елайза потъна в мъгла от хлороформ, а тялото й се отпусна в тъмния ъгъл на каретата…

Гласът на Роуз, тих и пресеклив:

— Нуждая се от нещо, което само ти можеш да направиш. Тялото ми изневерява, както винаги, но твоето, братовчедке, е силно. Моля те да ми дадеш дете, дете от Натаниъл.

И Елайза, която бе чакала толкова дълго, която отчаяно копнееше някой да се нуждае от нея, която открай време се усещаше като половинка, търсеща другата си половинка, изобщо не се замисли.

— Разбира се — каза тя, — разбира се, че ще ти помогна, Роуз.

Той идваше всяка нощ в продължение на една седмица. С помощта на д-р Матюс леля Аделайн изчисли датите и Натаниъл направи каквото поискаха от него. Прекосяваше лабиринта, заобикаляше покрай къщата и заставаше на прага на Елайза.

Първата нощ Елайза чакаше вътре и крачеше в кухнята, чудейки се дали той ще дойде, дали не е редно тя да приготви нещо. Питаше се как се държат хората в такъв момент. Без колебание се съгласи да изпълни молбата на Роуз и през следващите седмици почти не мислеше какви ще бъдат последиците от обещанието й, просто преливаше от признателност, задето Роуз най-сетне има нужда от нея. Замисли се какво ще се случи, ако намеренията им се осъществят, едва когато уговорената дата наближи.

Но въпреки това бе готова на всичко за Роуз. Повтаряше си отново и отново, че действията й завинаги ще скрепят връзката помежду им, колкото и отвратителен да се окаже непознатият за нея акт. Това се превърна за нея в нещо като молитва, в заклинание. Двете с Роуз щяха да останат свързани завинаги. Роуз щеше да я обича дори повече от преди и нямаше отново да се отчужди от нея с такава лекота. Всичко това вършеше заради Роуз.

Когато на вратата й се похлопа през първата нощ, Елайза си повтори молитвата, отвори и пусна Натаниъл да влезе.

Той се позабави в коридора — по-едър, отколкото го помнеше, и по-мургав, докато Елайза не му посочи закачалката за палтото. Той свали връхната си дреха и й се усмихна почти признателно. И тя разбра, че той е не по-малко смутен от нея.

Последва я в кухнята, предпочете сигурността, стабилността на масата и се настани в крайчеца на един стол.

Елайза застана от отсрещната страна, избърса ръцете си в полата на роклята и се зачуди какво да каже, как да процедира. Най-добре да направят каквото трябва и да приключват. Нямаше смисъл да протакат още повече неловкото положение. Тя понечи да каже нещо, но Натаниъл я изпревари:

— … реших, че сигурно ще искаш да ги видиш. Цял месец работя над тях.

Елайза забеляза, че той носи със себе си кожена папка.

Постави я върху масата и извади отвътре купчина листове. Рисунки.

— Започнах с „Лов на феи“ — подаде й един лист и когато тя се пресегна да го вземе, забеляза, че ръцете му треперят.

Погледна към илюстрацията: черно-бяла рисунка с щриховани сенки. Бледа слаба жена беше полегнала в помещение от речен камък в студена и тъмна кула. Лицето на жената беше нарисувано с дълги и изящни линии. Беше красива, магическа, неуловима, точно каквато я описваше приказката на Елайза. Но в изражението на феята Натаниъл беше вложил и още нещо, което порази Елайза. Жената на рисунката приличаше на майка й. Не буквално, ставаше дума за нещо повече от извивката на устните, от хладните бадемови очи, от високите скули. По някакъв неописуем и вълшебен начин Натаниъл беше вложил чертите на Джорджиана в безжизнените крайници на феята, в нейното изтощение, в нетипичното примирение, изписано по лицето й. А най-странното от всичко бе, че Елайза едва сега си даде сметка, че в своята приказка за феята пленница всъщност описва майка си.

Тя вдигна поглед към него и се взря в тъмните очи, които проникваха дълбоко в душата й. Той срещна погледа й и неочаквано двамата усетиха по-силно топлината на огъня.

* * *

Обстоятелствата усилваха всичко. Гласовете им звучаха твърде силно, движенията им бяха твърде резки, въздухът — твърде хладен. Актът не беше отблъскващ, както се бе опасявала тя, но и не беше обикновен. Освен това в поведението му имаше нещо, на което тя не можеше да не се наслади. Близост, интимност, от които прекалено дълго бе лишена. Елайза се почувства като едната от две свързани части.

Разбира се, всъщност не беше нищо подобно и дори мимолетната мисъл в тази посока беше предателство спрямо Роуз, обаче… Пръстите, докосващи гърба й, бузата й, бедрата й. Топлината на слетите им тела. Дъхът му на шията й…

В един момент тя отвори очи и започна да съзерцава лицето му, по което се нижеха изражения и истории. А когато и той отвори очи, погледът му прикова нейния и тя внезапно и напълно неочаквано се усети като физическо същество. Здраво стъпила на земята, материална, реална.

И после всичко свърши и двамата се откъснаха един от друг, а връзката от физическата близост се изпари. Облякоха се и тя го изпрати до долу. Застана до него пред вратата и двамата се заговориха за прилива и за вероятността през следващите седмици времето да се развали. Учтиво бъбрене, все едно той просто се беше отбил да вземе книга назаем.

Накрая той се пресегна да свали резето на вратата и помежду им увисна мъчително мълчание. Бремето на стореното. Той отвори вратата и после отново я затвори. Извърна се с лице към нея.

— Благодаря ти — каза.

Тя кимна.

— Роуз иска… Нуждае се…

Тя отново кимна и той леко се усмихна. Отвори вратата и потъна в нощта.

* * *

С напредването на седмицата необичайното стана обичайно и помежду им се установи известна привичност. Натаниъл носеше последните си рисунки и двамата заедно обсъждаха сюжетите и илюстрациите. Носеше и молива си и нанасяше поправки, докато си говореха. След като той завършеше рисунките, разговорът им често се насочваше към други теми.

Разговаряха и докато лежаха в тясното легло на Елайза. Натаниъл й разказваше за семейството си, което тя бе смятала за мъртво, за трудната си младост, за доковете на баща си и за напуканите от прането ръце на майка си. Елайза също усети, че му разказва неща, които не е споделяла с никой друг, тайни от миналото й: за майка си, за баща си, когото не познаваше, за мечтата си да го последва и да замине да плава в открито море. Толкова силна и необяснима близост породи връзката им, че тя му разказа дори за Сами.

Така измина седмицата, а последната вечер Натаниъл дойде по-рано. И като че не му се искаше да правят каквото трябваше. Седнаха един срещу друг на масата като първата вечер, но не си продумаха. И после най-неочаквано Натаниъл се пресегна и повдигна кичур от дългата й коса и червеното стана златно на светлината на свещите. Съсредоточено се взираше в кичура между пръстите си. Тъмната му коса падна и засенчи бузата, а черните му очи изглеждаха още по-големи от неизречените мисли. Нещо топло неочаквано стегна гърдите на Елайза.

— Не искам това да свършва — най-сетне промълви той. — Знам, глупаво е, но чувствам…

Той замълча, когато Елайза изпъна пръста си и категорично натисна устните му. Накара го да замълчи. Нейното сърце блъскаше като обезумяло под роклята и тя се молеше той да не забележи. Не биваше да го оставя да довърши изречението си — колкото и силно да копнееше за това някаква издайническа частица от нея, — защото думите притежаваха сила, Елайза го знаеше по-добре от всеки друг. Бяха си позволили да почувстват твърде много, въпреки че в уговорката помежду им място за чувства нямаше.

Тя леко поклати глава и най-сетне той кимна. Известно време не я погледна, не каза нищо повече. Докато Натаниъл седеше и рисуваше мълчаливо, Елайза едва успя да овладее порива си да му каже, че е променила мнението си, че е прибързала с отговора.

След като той си тръгна онази нощ и тя се върна обратно в къщата, стените й се сториха необикновено притихнали и безжизнени. Намери на масата парче хартия, обърна го и съзря собственото си лице. Скица. И този път нямаше нищо против, че е станала пленница на хартията.

* * *

Елайза разбра, че са успели още преди да мине първият месец. Изпитваше необяснимото усещане, че не е сама, дори когато беше убедена, че няма никого наблизо. А когато не получи и месечното си кървене, вече беше сигурна. Мери, която бе изгубила бебето си, бе върната временно на работа в, „Блакхърст“ и бе инструктирана да действа като посредник между голямата къща и къщата на скалата. Когато Елайза й каза, че да, в тялото й расте още един живот, Мери въздъхна, поклати глава и отнесе новината на леля Аделайн.

Къщата беше оградена със зид, така че когато коремът на Елайза започне да расте, никой да не я вижда. Разчу се, че тя е заминала, и светът просто забрави за нея. Най-простичките лъжи са най-достоверни, а конкретно тази свърши чудесна работа. Желанието на Елайза да пътува беше всеизвестно. На хората не им беше трудно да повярват, че тя е заминала без предизвестие и ще се върне, когато си поиска. Всяка вечер Мери й носеше провизии, а лекарят на леля Аделайн, д-р Матюс, я преглеждаше през две седмици под укритието на нощта, за да се увери, че бременността протича нормално.

През деветте месеца на своето затворничество Елайза не се срещаше с почти никого, но въпреки това нито веднъж не се почувства самотна. Пееше на все по-големия си корем, шепнешком разказваше приказки, имаше необикновени и много живи сънища. Къщата сякаш се смали и я обгърна като старо топло палто.

А градината, място, където сърцето й винаги пееше от щастие, стана по-красива от всякога. Цветята ухаеха по-приятно, изглеждаха по-ярки и растяха по-бързо. Един ден, докато седеше под ябълковото дърво и усещаше край себе си как се движи топлият слънчев въздух, Елайза заспа дълбоко. И както си дремеше, сънува една приказка — толкова ясно, сякаш някой непознат беше коленичил до нея и я беше прошепнал на ухото й. Беше история за млада жена, надмогнала страховете си и пропътувала огромно разстояние, за да разкрие истината за свое остаряващо любимо същество.

Елайза се събуди сепнато, напълно сигурна, че сънят е важен и че трябва да се превърне в приказка. За разлика от повечето получени насън вдъхновения, историята се нуждаеше от малка обработка. Детето, бебето, което Елайза носеше, също беше важна част от разказа. Елайза не можеше да обясни как е разбрала това, но изпитваше необяснима увереност, че бебето е свързано с историята по някакъв начин и й е помогнало историята да бъде толкова жива и цялостна.

Елайза написа приказката още същия следобед, озаглави я „Очите на магьосницата“ и през следващите седмици мислите й нерядко се връщаха към тъжната старица, чиято истина е била открадната от нея. Елайза не беше виждала Натаниъл от нощта на последната им среща, но знаеше, че той продължава да работи над илюстрациите за книгата й, и копнееше да види за какво ще го вдъхнови новата й приказка. През нощта, когато Мери донесе провизии, Елайза попита за него възможно най-равнодушно и помоли Мери да му предаде да я посети скоро. Мери обаче само поклати глава.

— Госпожа Уокър няма да му позволи — снижи глас Мери, макар че двете бяха сами в къщата. — Чух я да плаче пред господарката за това и тя каза, че не е редно той да минава през лабиринта и да ви посещава. Не и след случилото се. — Мери погледна към издутия корем на Елайза. — Твърди, че положението може да се обърка.

— Но това е нелепо — възрази Елайза. — Направихме всичко това заради Роуз. И двамата с Натаниъл я обичаме, затова изпълнихме молбата й и й осигурихме онова, което иска повече от всичко.

Мери, която съвсем ясно беше изразила мнението си относно стореното и онова, което Елайза възнамеряваше да направи след раждането на детето, замълча.

Елайза въздъхна безсилно.

— Искам да поговоря с него за илюстрациите на приказките.

— Госпожа Уокър не е много доволна и от това — каза Мери. — Не й харесва, че той прави рисунки за книжката ви.

— Но защо е против?

— Завижда, затова, направо е позеленяла от завист. Не може да понесе мисълта той да отделя време и сили, мислейки за вашите приказки.

След това Елайза престана да мисли за Натаниъл, изпрати ръкописната версия на „Очите на магьосницата“ в „Блакхърст“ по Мери, която се съгласи — както сама изтъкна, против здравия си разум — да отнесе приказката.

Няколко дни по-късно по куриер пристигна подарък — статуя за градината на Елайза, момче с ангелско лице. Елайза се досети, дори без да прочете придружаващата статуята бележка, че й я праща Натаниъл, имайки предвид Сами. В писмото си той се извиняваше, че не я посещава, питаше как е със здравето, а после бързаше да премине към новата й приказка и я уверяваше, че вълшебствата са завладели мислите му, че има толкова много идеи за илюстрации, че не може да мисли за почти нищо друго.

Роуз идваше веднъж месечно, но постепенно Елайза започна да се отнася предпазливо към посещенията й. Те винаги започваха добре и Роуз се усмихваше широко, когато видеше Елайза, питаше я как е и веднага искаше да докосне корема й и да усети движението на бебето. Но в даден момент Роуз най-неочаквано се отдръпваше необяснимо, започваше да кърши ръце и да не иска да докосва повече корема на Елайза, отказваше дори да я погледне в очите. Пръстите й започваха да мачкат собствената й рокля, подплатена, уж че самата тя е бременна.

След шестия месец Роуз съвсем престана да идва. Елайза напразно я чакаше в уговорения ден и озадачена се питаше дали не е объркала датата. Но не, беше си я записала. Отначало се уплаши да не би Роуз да се е разболяла, понеже едва ли нещо друго можеше да й попречи да дойде. Но когато пристигна Мери с кошницата с продукти, Елайза тутакси я нападна с въпроси.

— Мери! — поде тя и изви гръб, за да накара бебето да се премести, за да не се притиска от едната й страна. — Зле ли е Роуз? Не се мъчи да ме предпазваш. Ако Роуз не е добре…

— Нищо подобно, госпожице Елайза. Само че госпожа Уокър намира посещенията си тук за твърде разстройващи.

— Разстройващи ли?

Мери не погледна Елайза в очите.

— Чувства провала си още по-силно от преди. Тя за нищо не става, а вие изглеждате свежа като праскова. Когато се прибира от тук, лежи болна дни наред. Не иска да вижда господин Уокър, сопва се на господарката, не се храни.

— В такъв случай очаквам с нетърпение раждането на това дете. След като родя, след като Роуз стане майка, тя ще забрави тези чувства.

И отново се озоваха в познати води: Мери клатеше глава, а Елайза защитаваше решението си.

— Не е редно, госпожице Елайза. Една майка не може да се откаже от детето си.

— Това дете не е мое, Мери. То е на Роуз.

— Друго ще мислите, когато настъпи моментът.

— Няма.

— Не знаете…

— Няма да се чувствам по-различно, понеже не мога. Дала съм дума. Ако променя намерението си, Роуз няма да го понесе.

Мери изви вежди.

Елайза се постара тонът й да прозвучи още по-категорично:

— Ще й дам детето и Роуз отново ще бъде щастлива. Ще бъдем щастливи заедно като преди. Не разбираш ли, Мери? Детето, което нося, ще върне Роуз при мен.

Мери погледна Елайза в очите и се усмихна тъжно.

— Може би имате право, госпожице Елайза — каза тя, макар да не звучеше никак убедено.

* * *

Сетне, след като минаха месеци, през които времето сякаш бе спряло, дойде краят. Една седмица по-рано от очакваното. Болка, ослепителна болка, а тялото й досущ като машина, която със скрибуцане се разбужда за живот, за да изпълни онова, заради което е създадена. Мери разпозна признаците на предстоящото раждане и се постара да бъде там, за да помогне. Майка й израждаше бебета през целия си живот и Мери знаеше какво се прави.

Раждането премина гладко и се роди най-красивото същество, което Елайза беше виждала някога — момиченце с нежни ушета, красиво прилепнали към главичката, и с бледи пръстчета, които току се стряскаха от въздуха, който преминаваше помежду им.

Макар че от Мери се очакваше незабавно да съобщи в „Блакхърст“, когато раждането започне, тя не обели дума през следващите няколко дни. Разговаряше само с Елайза, подтикваше я да премисли участието си в отвратителното съглашение. Защото не беше редно, шептеше й Мери отново и отново, една майка да изостави собственото си дете.

Три дни и три нощи Елайза остана самичка с бебето. Колко необикновено усещане бе да опознае човечето, живяло и расло в тялото й! Да гали ръчичките и крачетата, които бе докосвала отвън, когато я ритаха отвътре. Да наблюдава малките устнички, стиснати, сякаш ей сега ще продумат. И изражението на безмерна мъдрост, сякаш през тези първи дни живот миниатюрното човече е съхранило знанието за един току-що изминал живот.

А после, на третата нощ Мери дойде в къщата на скалата, застана на прага и съобщи ужасната новина. С наближаването на деня на раждането леля Аделайн ставала все по-напрегната и се притеснявала дали всичко ще се развие по план, затова уговорила посещение на д-р Матюс за следващата нощ. Мери снижи глас и стисна ръцете на Елайза: ако частичка от нея копнеела да задържи бебето, трябвало да го направи сега, настойчиво заяви Мери. Трябвало да вземе детето и да избяга.

Но макар предложението за бягство да се върза на здрав възел в сърцето на Елайза, да я подръпна силно и да я призова към действие, тя побърза да го развърже. Пренебрегна острата болка в гърдите и увери Мери, както бе сторила и преди това, че прекрасно познава желанията си. Погледна детето си за последен път, взря се до болка в съвършеното личице, помъчи се да проумее, че тя го е създала, че тя е създала това прекрасно същество, докато туптенето в главата, в сърцето и в душата й стана нетърпимо. А после, сякаш наблюдавайки се отдалеч, тя направи каквото беше обещала: подаде малкото момиченце и позволи да го отведат. Затвори вратата след Мери и се върна самичка в притихналата и пуста къща. А когато зората се разля над градината и стените на къщата отново се отдръпнаха, Елайза осъзна, че никога досега не е изпитвала истински черната болка на самотата.

* * *

Макар да презираше Мансел, човека на Лайнъс, макар да проклинаше името му, когато той доведе Елайза в живота им, Аделайн не можеше да оспори факта, че този тип умееше да намира хора. Беше го изпратила в Лондон преди три дни и днес следобед, докато се преструваше, че бродира в сутрешния салон, я извикаха на телефона.

От отсрещната страна Мансел, за щастие, беше дискретен. Никога не се знае дали някой не слуша от деривата.

— Лейди Монтраше, обаждам се да ви съобщя, че някои от нещата, които поискахте, са намерени.

Дъхът на Аделайн секна. Толкова бързо? Очакването, надеждата и изопнатите й нерви накараха връхчетата на пръстите й да изтръпнат. Преглътна мъчително.

— Може ли да попитам по-голямата ли намерихте, или по-малката?

— По-голямата.

Клепачите на Аделайн се затвориха. Тя заличи от гласа си облекчението и радостта.

— Кога ще направите доставката?

— Тръгваме от Лондон незабавно. Ще пристигна в „Блакхърст“ довечера.

И така, Аделайн чакаше. Крачеше по бесарабския килим, заглаждаше полите си, караше се на слугите и през цялото време кроеше как да се отърве от Елайза.

* * *

Елайза се съгласи никога да не припарва до къщата и точно това направи. Но наблюдаваше. И установи, че дори когато вече беше спестила достатъчно пари, за да си купи билет за някой кораб и да отплава за далечни земи, нещо я спираше. Сякаш с раждането на бебето котвата, която Елайза диреше през целия си живот, се заби в земята на „Блакхърст“.

Детето я привличаше по някакъв магически начин, затова тя остана. Но спази обещанието си към Роуз и странеше от къщата. Намираше други места, където да се крие и да наблюдава. Точно както правеше като малко момиче и лягаше на полицата в тясната стаичка на горния етаж у госпожа Суиндъл. Наблюдаваше светът да се движи покрай нея, а самата тя стоеше неподвижно и не участваше в това.

Защото след загубата на детето Елайза установи, че е пропаднала през центъра на предишния си живот, на някогашната си същност. Беше се отказала от рожденото си право и така бе изменила на житейското си предназначение. Рядко пишеше, създаде само една приказка, която смяташе достойна да включи в сборник. За млада жена, която живее сам-сама в тъмна гора, взема неправилно решение, макар и по основателна причина, но така се самоунищожава.

Безличните месеци се проточиха в дълги години и после, една сутрин през 1913 година, издателят й изпрати книжката с приказките. Елайза веднага я внесе вътре, разкъса хартията на опаковката и отдолу се показа подвързаното с кожа съкровище. Тя седна на люлеещия се стол, отвори на титулната страница на книгата и я вдигна близо до лицето си. Миришеше на прясно мастило и на лепило, съвсем като истинска книга. Тук бяха отпечатани нейните приказки, творенията на фантазията й. Разгърна дебелите недокоснати още страници приказка след приказка, докато стигна до „Очите на магьосницата“. Прочете цялата приказка и докато го правеше, си спомни необикновено живия си сън в градината, всеобемащото усещане, че детето в утробата й е важно за разказа.

И внезапно Елайза осъзна, че детето, нейното дете, трябва да има тази приказка, че то и приказката са някак свързани. Уви книжката в кафява хартия, издебна сгодна възможност и направи тъкмо онова, което беше обещала да не прави: мина през портата в края на лабиринта и закрачи към къщата.

* * *

Прашинки, стотици прашинки танцуваха на сребристата слънчева светлина, бликнала между двете бурета. Момиченцето се усмихна и Писателката, скалата, лабиринтът и мама излетяха от мислите й. Протегна пръстче и се помъчи да улови някоя прашинка с него. Посрещна със смях начина, по който прашинките се приближаваха съвсем близко, преди отново да се разлетят.

Шумовете зад скривалището й се промениха. Момиченцето долови оживлението от раздвижване, гласове, в които звънтеше вълнение. Наведе се към булото от светлина и притисна личице към хладното дърво на буретата. С едно око надникна към палубата.

Крака, обувки и подгъви на фусти. Пъстри хартиени лентички, които пърхаха насам-натам. Лукави чайки, търсещи трохи по палубата.

Мощен тласък и големият кораб изстена тихо и издълбоко откъм търбуха си. Трептенията минаха през палубите и стигнаха до връхчетата на пръстите на момиченцето. Миг на очакване и тя притаи дъх, долепила длани до земята, после корабът се люшна и се оттласна от пристана. Сирената изрева и избухнаха възгласи: „На добър път!“. Потеглиха.

* * *

Пристигнаха в Лондон посред нощ. Тъмнината се бе провесила гъста и тежка в гънките на улиците, докато се придвижваха от гарата към реката. Момиченцето беше изморено — наложи се Елайза да я събуди, когато пристигнаха на местоназначението си, — но не се оплакваше. Стискаше ръката на Елайза и я следваше по петите.

Вечерта двете вечеряха супа и хляб в стаята си. И двете бяха изтощени от пътуването и почти не си говориха, само се измерваха с поглед предпазливо над лъжиците си. Момиченцето попита веднъж за майка си и баща си, но Елайза отвърна само, че те ще ги чакат в края на пътуването. Беше лъжа, но необходима, реши Елайза: нуждаеше се от време, за да реши как ще е най-уместно да съобщи на малката новината за смъртта на Роуз и Натаниъл.

След вечеря Айвъри почти веднага заспа на единственото легло в стаята, а Елайза седна на канапето до прозореца. Гледаше ту тъмната оживена от минувачи улица, ту спящото дете, съзерцаваше личицето му още по-отблизо и накрая коленичи до леглото толкова близо, че усети дъха на момиченцето в косата си, можеше дори да преброи луничките по спящото личице. Наистина съвършено лице, с великолепна кожа с цвят на слонова кост и с розови устни. Елайза си даде сметка, че това е същото лице, същото мъдро изражение, което бе съзерцавала през първите дни от живота на детето. Същото лице, което подир това толкова често бе виждала в сънищата си.

И тогава я обзе копнеж, нужда — любов, май това беше, — толкова неистова, че всяка частица от съществото й се изпълни с категорична увереност. Сякаш собственото й тяло разпозна детето, на което бе дала живот, като реалност, както Елайза разпознаваше собствената си ръка, собственото си лице в огледалото, собствения си глас в тъмното. Тя внимателно легна на леглото и обгърна с тялото си телцето на спящото дете. Беше си у дома.

Едва когато свещта изгоря и по стените се проточиха тъмни сенки, тя най-сетне затвори очи. И се понесе в периферията на съня, усещайки тихото ритмично дишане до себе си, Елайза се пренесе в друго време, в друга стая само на няколко километра от тази, където самата тя спеше като дете, сгушена до топлото тяло на брат си Сами.

Елайза най-сетне си бе у дома.

* * *

В деня, в който трябваше да отплава корабът, Елайза и момиченцето излязоха рано, за да напазаруват. Елайза купи малко дрешки, четка за коса и куфар, в който да ги сложи. Куфарът беше подходящо голям за дете и Айвъри много му се зарадва. Стискаше го здраво, докато Елайза я водеше по претъпкания с хора пристан.

Навсякъде цареше оживление и шумотевица: свирещи локомотиви, бълващи пара, кранове, които качваха на борда бебешки колички, велосипеди и грамофони. Айвъри се засмя, когато минаха покрай върволица блеещи кози и овце, които пастири водеха към кораба. Беше облечена в по-хубавата от двете роклички, които Елайза й купи, и изглеждаше точно като богато момиченце, дошло да изпрати леля си на дългото й пътуване по море. Когато стигнаха до мостика, Елайза подаде на служителя билета.

— Добре дошли на борда, госпожо — поздрави я той и кимна така, че униформеното му кепе подскочи.

Елайза също кимна в отговор.

— Радвам се, че ще пътувам на прекрасния ви кораб — каза тя. — Племенницата ми е на седмото небе от радост за леля си. Вижте, дори си е взела куфарче наужким.

— Харесват ли ти големите кораби, малка госпожице? — сведе поглед към Айвъри служителят, а тя кимна и се усмихна мило, но не отговори. Точно както я беше инструктирала Елайза.

— Господине, брат ми и снаха ми чакат малко по-надолу на пристана — махна тя към растящата тълпа долу. — Имате ли нещо против да кача племенницата си на борда за малко и да й покажа каютата си?

Служителят изгледа Айвъри, после погледна към редицата чакащи пътници, която вече се бе извила на пристана.

— Няма да се бавим — каза Елайза. — Ще означава много за детето.

— Ами може, струва ми се. Но на всяка цена я доведете обратно — намигна той на Айвъри. — Имам чувството, че много ще липсва на родителите си, ако замине без тях.

Елайза хвана Айвъри за ръчичката и тръгна нагоре по мостчето.

Имаше хора навсякъде, делови гласове, плискане на вода, сирени за мъгла. На палубата корабният оркестър свиреше весела мелодия, а камериерките се суетяха във всички посоки, пощаджийчета разнасяха телеграми, а наперени пикола носеха шоколади и подаръци за заминаващите пътници.

Елайза обаче не последва стюарда към вътрешността на кораба, а поведе Айвъри по палубата и спря едва когато стигнаха до няколко дървени бурета. Пъхна момиченцето зад тях и коленичи, а полата й се провеси върху дъските на палубата. Момиченцето беше разсеяно, никога не беше виждало такова оживление и не спираше да върти глава.

— Трябва да почакаш тук — каза Елайза. — Опасно е да мърдаш. Скоро ще се върна. — Поколеба се и погледна към небето. Горе се стрелкаха чайки с бдителни черни очи. — Чакай ме, чу ли?

Момиченцето кимна.

— Можеш ли да се криеш?

— Разбира се.

— Ще поиграем на една игра. — Докато изричаше думите, в мислите й изникна Сами и кожата й изстина.

— Обичам да играя.

Елайза преглътна и прогони образа. Това момиченце не беше Сами. И нямаше да играят на „Изкормвача“. Всичко щеше да бъде наред.

— Ще дойда да те взема.

— Къде отиваш?

— Трябва да се срещна с един човек. И да взема нещо, преди да отплава корабът.

— Какво?

— Моето минало — отвърна Елайза. — Моето бъдеще. — Усмихна се мимолетно и додаде: — Моето семейство.

* * *

Докато каретата летеше към „Блакхърст“, Елайза започна да идва на себе си. Постепенно се опомни: усети клатушкането, калното тупкане на копитата, мириса на мухъл.

Отвори очи и примигна. Черните сенки се разтвориха в кръпки прашна светлина. Когато погледът й се избистри, тя замря.

Срещу нея седеше някой, някакъв мъж. Главата му беше наклонена и облегната на кожената седалка, а равномерното му дишане бе съпроводено с леко похъркване. Беше нисък и набит, а на носа му беше кацнало пенсне.

Елайза притаи дъх — отново стана дванайсетгодишна и един човек я водеше към неизвестното бъдеще. Заключена в карета със злия човек, за когото говореше мама. Мансел.

И все пак… нещо не беше наред. Елайза забравяше нещо, някакъв тъмен облак витаеше в покрайнините на съзнанието й. Нещо важно, нещо, което трябваше да направи.

Ахна. Къде е Сами? Трябваше да е с нея, длъжна беше да го защитава…

Отвън се чуваше чаткането на конски копита. И този звук я плашеше и тревожеше, макар тя да не знаеше защо. Тъмният облак се раздвижи. Приближаваше се.

Елайза сведе поглед към полата си, ръцете й останаха сключени в скута. Ръцете й… но и не точно нейните.

Ярка светлина разкъса облака — тя изобщо не беше дванайсетгодишна, беше зряла жена.

Но какво се бе случило? Къде се намираше? И защо беше с Мансел?

Къща на скалата, градина, морето…

Започна да диша по-рязко и по-шумно.

Жена, мъж, бебе…

Паника плисна по кожата й.

И още светлина… облакът избледняваше, разпадаше се…

Думи, откъслечни значения: Мерибъро… кораб… дете, но не Сами, а момиченце…

Гърлото на Елайза пламна. В нея се отвори дупка, която тутакси се изпълни с черен страх.

Момиченцето беше нейно.

Осъзна го с яснота, която прогори съзнанието й: момиченцето беше самичко на един заминаващ кораб.

Паника обзе всяка нейна пора. Сърцето й туптеше неистово в слепоочията. Трябваше да се измъкне, трябваше да се върне.

Елайза погледна настрани към вратата.

Каретата се движеше бързо, но тя не даваше пет пари. Корабът щеше да отплава днес, а момиченцето беше на борда. Детето, нейното дете, сам-самичко.

С раздирани от болка гърди и пулсираща от болка глава Елайза протегна ръка.

Мансел се размърда. Воднистите му очи се отвориха, светкавично приковаха ръката на Елайза, стиснала дръжката.

Жестока усмивка плъзна по устните му.

Тя стисна лостчето, той се стрелна да я спре, но тя се оказа по-бърза. В крайна сметка нейната нужда беше по-силна.

* * *

Докато падаше, вратата на клетката се отвори и тя полетя — летеше, летеше, летеше — към студената тъмна земя. Времето се нагъна: всички мигове се сляха в едно, миналото стана настояще и бъдеще. Елайза не затвори очи, а гледаше как земята приближава, усети мириса на пръст, на трева, на надежда…

… И летеше ли, летеше вече с разперени криле над земята и по-нависоко, носеше се на вятъра с охладено лице и бистро съзнание. Елайза знаеше къде отива. Летеше към дъщеря си, към Айвъри. Към съществото, което диреше цял живот, към другата си половина. Най-сетне беше цяла и си отиваше у дома.

Клиф Котидж, 2005 г.

Най-после отново беше в градината. Заради лошото време, пристигането на Руби и посещението в къщата на Клара минаха дни, преди Касандра да успее да се промъкне под стената. Обзело я беше странно безпокойство, което едва сега започна да се разсейва. Странна работа, помисли си тя, надявайки ръкавицата на дясната си ръка: никога не се бе смятала за бог знае каква градинарка, но това място беше различно. Чувстваше се длъжна да се върне, да зарови ръце в пръстта и да възроди градината. Докато оправяше пръстите на другата ръкавица, Касандра спря и отново забеляза ивицата бяла кожа на пръста си, на безименния пръст, от който беше свалила брачната си халка. Прокара палец по кожата. Беше много гладка, по-еластична, отколкото на съседните пръсти, сякаш е била кисната в топла вода. Бялата ивица беше най-младата част от нея, петнайсет години по-млада от останалата част на тялото й. Скрита от мига, в който Ник постави пръстена на пръста й; това бе единствената част от нея, която не се бе променила, не бе остаряла.

— Е, доволна ли си, достатъчно ли застудя? — попита Крисчън, който тъкмо се беше промушил под стената, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на джинсите си.

Касандра сложи ръкавицата и му се усмихна.

— Не знаех, че в Корнуол застудява. В брошурите пише, че климатът е умерен.

— Умерен в сравнение с Йоркшър — отговори той с крива усмивка. — Вече се усеща вкусът на зимата. Ти поне няма да се наложи да преживееш това.

Помежду им се възцари мълчание. Крисчън се обърна да огледа дупката, която бе започнал да копае предишната седмица, а Касандра се престори, че цялото й внимание е насочено към греблото за скубане на бурените. Двамата избягваха да обсъждат завръщането й в Австралия. През последните няколко дни, когато разговорът се завъртеше около темата, един от двамата веднага се опитваше да го насочи другаде.

— Размишлявах за писмото на Хариет Суиндъл — каза Крисчън.

— Така ли? — Касандра прогони тревожните мисли за миналото и бъдещето.

— Каквото и да е имало в керамичното гърненце, което Елайза е взела от комина, трябва да е било много важно. Нел вече е била на кораба, така че Елайза е поела огромен риск, като се е върнала за него.

Предния ден бяха разговаряли по въпроса. В едно топло сепаре в кръчмата, с бумтящ в, ъгъла огън и с една местна група, която свиреше в другия край на помещението, двамата отново бяха обсъдили всяка известна им подробност. Търсейки извода, който и двамата съзнаваха, че сигурно ще им извади очите.

— Изобщо не е допускала, че онзи мъж — който и да е той — ще я отвлече. — Касандра заби греблото в лехата. — Иска ми се Хариет да ни беше казала името му.

— Сигурно е бил изпратен от семейството на Роуз.

— Смяташ ли?

— Кой друг ще иска толкова отчаяно да ги върне?

— Да върне Елайза.

— Моля?

— Не са върнали Нел. Само Елайза.

Крисчън престана да копае.

— Да, това е странно. Сигурно не им е казала къде е Нел.

Ето това беше напълно нелогично според Касандра. Почти през цялата нощ лежа будна и прокарва различните нишки през мислите си, но все стигаше до едно и също заключение. Елайза може и да не е искала Нел да остане в „Блакхърст“, но няма съмнение, че би желала да спре кораба, когато е научила за отплаването му. Тя беше майка на Нел и явно много я е обичала, след като я е отвела от имението. Нима не би направила всичко възможно да предупреди хората, че Нел е самичка на кораба? Не би си мълчала и не би оставила скъпото си четиригодишно момиченце да пътува само до Австралия. Греблото на Касандра се удари в един много упорит корен.

— Според мен не е можела да им каже.

— Какво имаш предвид?

— Ами това, че ако е можела, е щяла да ги предупреди. Нали така?

Крисчън кимна бавно и изви вежди, докато осмисли последиците от тази теория. Заби лопатата си в дупката.

Коренът беше много жилав. Касандра изскуба другите бурени и проследи растението малко по-нависоко. Усмихна се. Макар да беше почти опоскано от листа, тя разпозна растението, беше виждала подобни в градината на Нел в Брисбън. Беше жилав стар розов храст, който растеше от десетилетия, ако не и по-отдавна. Стеблото му беше дебело колкото ръката й, а клонките му бяха покрити с гневни бодли. Обаче розата още беше жива и с малко грижи пак щеше да разцъфти.

— О, боже!

Касандра вдигна поглед от розата си. Крисчън беше коленичил и се взираше в изкопа.

— Какво? Какво има? — попита тя.

— Намерих нещо. — Гласът му звучеше странно, трудно беше да го разгадае човек.

Ток плъзна под кожата на Касандра.

— Страшно ли е или вълнуващо?

— Според мен е вълнуващо.

Касандра коленичи до него и надникна в изкопа. Погледна накъдето й сочеше той.

Дълбоко във влажната почва от пръстта стърчеше нещо. Нещо малко, кафяво и гладко.

Крисчън се пресегна и разрови предмета, който се оказа керамично гърненце, в каквито навремето са продавали горчица и други неща. Избърса пръстта и го подаде на Касандра. Погледите им се срещнаха.

— Мисля, че градината ти току-що издаде тайната си.

Пръстите й усещаха хладната повърхност на учудващо тежкото гърненце. Сърцето на Касандра биеше като лудо в гърдите.

— Сигурно го е заровила тук — отбеляза Касандра. — След като онзи човек я е отвлякъл в Лондон, явно я е върнал тук.

Но защо Елайза ще заравя гърненцето, след като се е изложила на такава опасност, за да си го вземе? И защо ще рискува отново да го изгуби? Ако е имала време отново да зарови гърнето, защо не се е свързала с кораба? Защо не е намерила малката Айвъри?

И внезапно осъзна. Нещо, което отдавна дремеше в съзнанието й, мигом се проясни. Касандра рязко си пое дъх.

— Какво има?

— Мисля, че не тя е заровила гърненцето — прошепна Касандра.

— Как така? А кой?

— Според мен е било погребано заедно с нея.

И цели деветдесет години тя е лежала тук в очакване някой да я намери. В очакване Касандра да я открие и да разбули тайната й.

Крисчън се втренчи ококорен в изкопа. И кимна бавно.

— Това обяснява защо не се е върнала за Айвъри, за Нел.

— Не е можела, била е тук през цялото време.

— Но кой я е заровил? Човекът, който я е отвлякъл ли? Вуйчо й или леля й?

Касандра поклати глава.

— Не знам. Едно нещо обаче е сигурно — който и да го е направил, не е искал никой да разбира. Няма надгробен камък, нищо не бележи мястото. Искали са Елайза да изчезне и истината за нея да остане скрита навеки. Забравена точно като градината й.

Имението „Блакхърст“, 1913 г.

Аделайн се извърна от камината и си пое дъх толкова рязко, че талията й се стегна.

— Как така нещата не се развиха по план?

Вече се беше спуснала нощта и покрайнините на гората сякаш бяха стегнали обръча си около къщата. По ъглите на стаята висяха сенки, а светлината от свещите дразнеше студените им ръбчета.

Господин Мансел оправи пенснето си.

— Тя падна. Хвърли се от каретата. И конете полудяха.

— Лекар — отсече Лайнъс. — Трябва да се обадим на лекар.

— Лекарят няма да помогне — категорично заяви Мансел. — Тя вече е мъртва.

— Какво? — ахна Аделайн.

— Мъртва е — повтори той. — Жената… племенницата ви е мъртва.

Аделайн затвори очи и коленете й омекнаха. Светът се завъртя пред очите й — тя стана безтегловна, болката изчезна, освободи я. Как е възможно такова огромно бреме, такъв товар да падне от плещите ти толкова мигновено? Че само с един замах тя се оказа свободна от неизменния си отколешен враг — наследството на Джорджиана?

Аделайн не даваше пет пари. Молитвите й се бяха сбъднали, светът се беше поправил. Момичето беше мъртво. Нямаше го. Само това имаше значение. За пръв път след смъртта на Роуз Аделайн можеше да диша. Топли филизи на доволство плъзнаха по вените й.

— Къде? — чу се тя да пита. — Къде е?

— В каретата.

— Довели сте я тук?

— Не можех да сторя друго.

— Момичето… — разнесе се гласът на Лайнъс от креслото, което го бе обгърнало. Дишането му беше леко и учестено. — Къде е момиченцето с рижата коса?

— Жената каза няколко думи, преди да падне. Беше изтощена и говореше тихо, обаче ми се струва, че говореше за някакъв кораб. Беше притеснена, настояваше да се върне, преди корабът да отплава.

— Вървете — остро нареди Аделайн, — чакайте при каретата. Ще се разпоредя и ще ви повикам.

Мансел кимна отривисто и излезе, отнасяйки със себе си малкото топлинка в стаята.

— Ами детето? — изблея Лайнъс.

Аделайн не му обърна внимание, понеже трескаво търсеше решение. Естествено, слугите не биваше да научават. Засега знаеха, че след като е научила за преместването на Роуз и Натаниъл в Ню Йорк, Елайза е напуснала „Блакхърст“. Добре че момичето толкова често повтаряше колко много иска да пътува.

— Ами детето? — отново попита Лайнъс. Пръстите му трепереха върху яката. — Мансел трябва да я намери, трябва да намери кораба. Длъжни сме да я върнем, момиченцето трябва да бъде намерено.

Аделайн преглътна бучка на огромно отвращение, докато плъзваше поглед по спаруженото му тяло.

— Защо? — попита тя и усети как кожата й изстива. — Защо трябва да бъде намерено момичето? Каква е тя на някой от двама ни? — Говореше тихо и се надвеси над него. — Не разбираш ли? Свободни сме.

— Тя ни е внучка.

— Но не е от нашата кръв.

— От моята кръв е.

Аделайн пренебрегна плахото му твърдение. Нямаше време за подобна сантименталност. Не и сега, когато най-сетне бяха свободни. Завъртя се на пети и закрачи по килима.

— Ще кажем на хората, че детето е намерено в имението, но се е разболяло от скарлатина. Няма да задават въпроси, понеже вече и бездруго смятат, че е била болна и на легло. Ще заявим на слугите, че само аз ще се грижа за нея, понеже Роуз би желала така. След известно време, когато си дадем вид, че сме направили всичко възможно да се преборим с болестта, ще организираме опело.

И докато Айвъри щеше да получи погребение, каквото се полага на любима внучка, Аделайн щеше да се погрижи да се освободят от тялото на Елайза бързо и скришом. Нямаше да я погребват в семейното гробище, това със сигурност. Благословената земя край Роуз нямаше да бъде замърсена. Елайза трябваше да бъде погребана там, където никой няма да я намери. Където на никого дори няма да му хрумне да търси.

* * *

На следващата сутрин Аделайн накара Дейвис да я преведе през лабиринта. Зловещо влажно място. Мирисът на влажни ниски храсти, които слънцето никога не докосва, я притискаше от всички страни. Черните й траурни поли шумоляха по загладената земя и окапалите листа се закачаха за тях като бодли. Приличаше на голяма черна птица, прибрала плътно пера, за да се предпази от мразовитата зима след смъртта на Роуз.

Когато най-сетне стигнаха в Тайната градина, Аделайн избута Дейвис настрани и тръгна по тясната пътека. Ята малки птички литваха подплашени, щом ги доближеше, и, кацнали на скритите си клонки, зацвърчаваха като обезумели. Тя мина толкова бързо, колкото позволяваше приличието, нетърпелива да се измъкне от това омагьосано място и от упойващата и плодовита миризма, от която свят й се завиваше.

Аделайн спря в дъното на градината.

По тънките й устни плъзна резлива усмивка. Стана точно както се бе надявала.

Усети студена тръпка и рязко се завъртя на пети.

— Видях достатъчно — отсече. — Внучката ми е сериозно болна и трябва да се върна в къщата.

Дейвис задържа погледа й малко по-дълго и по гръбнака й пробяга ужасена тръпка. Аделайн я потисна. Той не би могъл да знае каква измама крои тя.

— Върни ме обратно.

Докато следваше едрото му и тромаво тяло обратно през лабиринта, Аделайн се стараеше да стои на разстояние. Беше пъхнала ръка в джоба на роклята си и само с връхчетата на пръстите си пускаше малки късчета кремък от колекцията на Айвъри от един буркан в детската стая.

* * *

Следобедът се точеше, нощта също едва креташе и най-сетне стана полунощ. Аделайн стана от леглото, облече се и завърза връзките на ботите си. Мина на пръсти по коридора, слезе по стълбите и излезе навън в мрака.

Имаше пълнолуние, затова тя прекоси бързо откритата морава, като се стремеше да се движи в сенките на храстите и дърветата. Вратата към лабиринта беше затворена, но Аделайн скоро се оправи с катинара. Шмугна се вътре и се усмихна, доволна от себе си, когато видя, че ситните камъчета сияят като сребро.

Следваше дирята от камъчета и накрая стигна до втората порта, до входа към Тайната градина.

Градината жужеше между своите каменни зидове. Лунната светлина посребряваше листата и те лекичко звънтяха на шепнещия вятър като късчета фин метал. Като трептяща струна на арфа.

Аделайн изпитваше странното усещане, че някой скришно я наблюдава. Огледа побелелия от лунната светлина пейзаж и рязко си пое дъх, когато забеляза чифт очи в разклонението на едно съседно дърво. След миг съзнанието й запълни празнините, забеляза перата на бухала, облото му тяло, главата, острата човка.

Но въпреки това не се почувства много по-добре. Имаше нещо странно в погледа на птицата. Нещо неземно. Такива наблюдаващи и преценяващи очи…

Аделайн отмести поглед, отказвайки да допусне някаква си птица да я разстрои.

След това откъм къщата долетя шум. Аделайн приклекна до една пейка и проследи как две облечени в тъмни дрехи фигури изникват пред погледа й. Мансел, така предположи, но кого беше довел със себе си?

Фигурите се движеха бавно и помежду им имаше нещо по-голямо. Пред погледа на Аделайн те положиха товара си от другата страна на стената, после един от мъжете прекрачи изкопа и влезе в Тайната градина.

Разнесе се пукот, когато Мансел запали клечка кибрит, после светна пламъкът: оранжева сърцевина със син ореол. Той вдигна фенера и усили пламъка, така че кръгът светлина се разшири.

Аделайн се изправи и се приближи.

— Добър вечер, лейди Монтраше — поздрави я Мансел.

Тя посочи към втория човек и попита ледено:

— Кой е този?

— Самюъл — отговори Мансел. — Моят кочияш.

— Защо е тук?

— Канарата е стръмна, а товарът ни тежък. — Той примигна срещу Аделайн и пламъкът на фенера се отрази в стъклата на пенснето му. — Може да му се има доверие, че няма да проговори. — Той насочи фенера настрани и освети лицето на Самюъл. Долната челюст на мъжа беше обезобразена. На мястото на устата му имаше само неравни издатини, покрити с кожа.

Мъжете започнаха да гребат, за да издълбаят по-надълбоко вече направения от работниците изкоп. Погледът на Аделайн се плъзна към тъмното покривало под ябълковото дърво. Момичето най-сетне щеше да бъде предадено на пръстта. Щеше да изчезне и да бъде забравено — сякаш никога не е съществувало. А след време хората щяха да забравят, че изобщо я е имало.

Аделайн затвори очи и се опита да прогони цвърченето на проклетите птици, които бяха започнали да цирикат като обезумели, и шумоленето на листата, което беше станало доста злокобно. Вместо това се заслуша в блаженото трополене на пръстта, която се сипеше върху твърдата повърхност долу. Скоро всичко щеше да приключи. Момичето щеше да изчезне завинаги и Аделайн пак щеше да може да диша…

Въздухът се раздвижи и тя усети хладината му с лицето си. Отвори очи.

Към нея приближаваше тъмен силует, точно до главата й.

Птица? Прилеп?

Тъмни криле удряха нощния въздух.

Аделайн отстъпи назад.

Внезапно клъвване и кръвта й се смръзна. После пламна. И пак се смръзна.

Когато бухалът отлетя над зида, дланта на Аделайн запулсира.

Явно бе възкликнала, понеже Мансел спря да копае и приближи фенера към нея. На танцуващата жълтеникава светлина Аделайн видя, че един дълъг филиз на розовия храст се е измъкнал от цветната леха, за да я докопа. Дебел бодил стърчеше от дланта й.

Извади го от кожата си с другата си ръка. Капка кръв бликна към повърхността — съвършена лъскава капчица.

Аделайн измъкна кърпичка от ръкава си. Притисна я към раничката и загледа как кръвта попива в тъканта.

Беше просто убождане от роза. Без значение, че кръвта бе ледена под кожата й, раната щеше да заздравее и всичко щеше да се оправи.

Само че розовият храст щеше да бъде първият, който щеше да бъде изкоренен, когато Аделайн разпореди да изравнят градината със земята.

Триджина, 2005 г.

Когато Касандра впери поглед в дълбоката яма, в гроба на Елайза, усети как я обгръща странно спокойствие. Сякаш с откриването на градината тук се беше възцарило странно спокойствие: птиците притихнаха, листата престанаха да шумолят, странното безпокойство се изпари. Отдавна забравената тайна, която градината беше принудена да пази, вече беше разкрита.

Тихият глас на Крисчън се разнесе сякаш отдалеч:

— Е, няма ли да го отвориш?

Керамичният буркан, чиято тежест Касандра усещаше в ръцете си. Тя плъзна пръсти по стария восък, с който беше запечатан съдът. Погледна към Крисчън, който й кимна насърчително, после натисна и завъртя, разчупи печата, за да отвори капака.

Вътре имаше три неща: кожена торбичка, кичур лъскава рижа коса и една брошка.

В кесийката откриха две стари монети — мръсни медни монети с познатия профил на забулена жена: кралица Виктория. Датите бяха 1897 и 1900 година.

Косата беше привързана с канапче и навита като охлювна черупка, за да се побере във вътрешността на кутийката. Тъй като години наред беше стояла в гърнето, косата беше гладка и мека, много мека. Касандра се запита чия ли е и си спомни какво пишеше в дневника на Роуз при пристигането на Елайза в „Блакхърст“: протяжно оплакване от момиченцето, което Роуз описваше като „почти дивачка“. Момиченцето с късо подстригана и щръкнала като момчешка коса.

Към брошката Касандра посегна най-накрая. Беше кръгла и се побра идеално в дланта й. Околовръст беше орнаментирана, украсена със скъпоценни камъни, а в средата имаше някаква фигура, почти като гоблен. Само че не беше гоблен. Касандра отдавна работеше сред антиквари и прекрасно знаеше какво представлява брошката. Обърна я и плъзна върха на пръста си по гравирания отзад надпис. На Джорджиана Монтраше по случай шестнайсетия й рожден ден, така пишеше. Минало. Бъдеше. Семейство.

Ето го. Заради това съкровище се бе върнала Елайза в дома на семейство Суиндъл, заради него се беше натъкнала на господин Мансел и не беше успяла да замине за Австралия. Керамичното гърненце, заради което Елайза и Айвъри се бяха разделили, заради което се беше случило всичко впоследствие, заради което Айвъри беше станала Нел.

— Какво е това?

Касандра погледна Крисчън в очите.

— Жалейна брошка.

Той се намръщи.

— През викторианската епоха изработвали такива от косите на членовете на семейството, минали и настоящи. Тази е била на Джорджиана Монтраше, майката на Елайза.

Крисчън кимна бавно.

— Обяснява защо е била толкова важна за нея. Защо е искала да си я вземе.

— И защо не е успяла да се върне на кораба. — Касандра сведе поглед към безценното притежание на Елайза в скута си. — Просто ми се иска Нел да можеше да я види. Винаги се е чувствала изоставена, така и не узна, че Елайза е била майка й, че е била обичана. Това бе единственото, което копнееше да узнае — коя е.

— Но тя е знаела коя е — възрази Крисчън. — Тя беше Нел, чиято внучка Касандра я обича толкова много, че е дошла отвъд океана, за да разгадае загадката на живота й.

— Тя не знае, че съм тук.

— От къде си сигурна какво знае тя и какво не? Може би и в момента те наблюдава — изви вежди той. — Била е сигурна, че ще дойдеш. Защо иначе да ти завещава къщата? И онази бележка на завещанието — какво пишеше там?

Колко странна и се бе сторила онази бележка, как изобщо не я проумяваше, когато Бен й я даде. „На Касандра, която ще разбере причината.“

— И? Разбра ли я?

Разбира се. Нел, която толкова отчаяно копнееше да се изправи пред собственото си минало, за да може да го преодолее, бе видяла у Касандра сродна душа. Поредната жертва на обстоятелствата.

— Знаела е, че ще дойда.

Крисчън кимна.

— Знаела е, че я обичаш достатъчно, за да довършиш започнатото от нея. Като в „Очите на магьосницата“, когато еленът казва на принцесата, че магьосницата не се нуждае от очи, че вече е научила коя е от обичта на принцесата към нея.

Очите на Касандра започнаха да парят.

— Мъдър е бил този елен.

— Мъдър и смел.

Не успя да сдържи усмивката си.

— И така, разбрахме коя е била майката на Нел. И защо я е оставила самичка на кораба. И какво се е случило с Елайза.

Освен това бе разбрала защо градината е толкова важна за самата нея, защо усещаше, че собствените й корени проникват в почвата, по-дълбоко и по-дълбоко, с всеки изминал момент, който Касандра прекарваше зад високия зид. Тук се чувстваше у дома, понеже по някакъв необясним начин в градината усещаше и присъствието на Нел. Както го бе усещала и Елайза. А тя, Касандра, беше пазителка на тайните и на двете.

Крисчън явно разгада мислите й.

— Е, още ли смяташ да продаваш? — попита той.

Касандра се загледа как вятърът посипва дъжд от жълти листа.

— Всъщност смятам да поостана.

— В хотела ли?

— Не, в къщата.

— Няма ли да си самотна?

Беше страшно нетипично за нея, но в този момент Касандра отвори уста и изрече точно каквото чувстваше. Не спря, не се усъмни, не се обезпокои.

— Мисля, че няма да ми е самотно. Не през цялото време. — Усети едновременно топлото и студено нахлуване на изчервяването и побърза да продължи: — Искам да завърша каквото започнахме.

Той изви вежди.

Този път руменината я спипа.

— Тук. Имам предвид в градината.

— Знам какво имаш предвид.

Погледът му прикова нейния, после се спусна към устните й. Сърцето на Касандра заблъска в гърдите, а Крисчън остави лопатата и посегна да погали бузата й. Приближи се до нея и тя затвори очи. От гърдите й се отрони въздишка, натежала от страданието на толкова много години.

Когато отвори очи, Касандра си даде сметка, че плаче. Не че беше тъжна, това бяха сълзите на намирането, на завръщането у дома след дълго отсъствие. Стисна здраво брошката. Минало. Настояще. Бъдеще. Собственото й минало беше изпълнено със спомени, един цял живот от прелестни, безценни и тъжни спомени. Цяло десетилетие тя се движеше сред тях, спеше с тях, разхождаше се с тях. Обаче нещо се бе променило. Тя се бе променила. Беше дошла в Корнуол, за да открие миналото на Нел, нейното семейство, а кой знае как бе намерила собственото си бъдеще. Тук, в тази красива градина, която бе създала Елайза и която Нел си бе върнала, Касандра откри себе си.

Крисчън я погали по косата и се вгледа в лицето й с увереност, от която тя цялата потръпна.

— Чаках те — каза той накрая.

Касандра пое ръцете му в своите. Тя също го бе чакала.

Епилог

Болница „Грийнслоупс“, Брисбън, 2005 г.

Усети хладина с клепачите си, щипеше като мънички крачета, като мравешки крачета, които шават напред-назад. И един глас, блажено познат:

— Ще повикам сестрата…

— Не — пресегна се Нел, но понеже все още не виждаше, се опита да докопа нещо, каквото и да е. — Не ме оставяй. — Лицето й беше мокро, затова допирът на климатизирания въздух до него беше студен.

— Ще се върна бързо, обещавам.

— Не…

— Всичко е наред, бабо. Ще повикам помощ.

Бабо. Значи, това беше, вече си спомни. През живота й я наричаха с много имена, толкова много, че беше забравила някои от тях, но едва когато се сдоби с последното — бабо, — разбра коя е всъщност.

Втори шанс, благословия, спасение. Внучката й.

А сега Касандра бе отишла да търси помощ.

Нел затвори очи. Отново беше на кораба. Усещаше водата под себе си, усещаше как палубата се поклаща ту натам, ту насам. Бъчви, слънце и прах. Хора, които се наместват, шепнат си, чакат…

Черно.

Тишина.

И после тя се озова другаде, на някакво тъмно и студено място. Самичка. Сред остри неща и клони от двете й страни. И усещането, че стените я притискат от двете страни, високи и тъмни. Светлината се връщаше — не много, но достатъчно, за да може тя да проточи шия и да съзре далечното небе.

Краката й се движеха. Ходеше, разперила ръце настрани, та да докосва листата и връхчетата на клоните.

Ъгъл. Зави. Още покрити с листа стени. Мирис на пръст, плътен и влажен.

И изведнъж разбра. Думата й хрумна изведнъж, стара и позната. Лабиринт. Беше в лабиринт.

Осъзна го мигновено и всецяло: в края на лабиринта се намираше най-превъзходното място. Там трябваше да отиде. На безопасно място, където да си почине.

Стигна до едно разклонение.

Зави.

Познаваше пътя. Помнеше го. Беше идвала тук преди.

Тръгна бързо, ускори крачка. Тласкана от нуждата, от увереността. Трябваше да стигне до края.

Пред себе си видя светлина. Почти бе стигнала.

Само още мъничко.

Но изведнъж от тъмното изникна нечия фигура. Писателката, протегнала ръка. И сребристият й глас:

— Чаках те.

Писателката отстъпи настрани и Нел видя, че е стигнала портата.

Краят на лабиринта.

— Къде съм?

— У дома.

Нел въздъхна дълбоко и последва Писателката — прекрачи прага и влезе в най-прелестната градина, която бе виждала някога.

Накрая магията на злата царица била развалена и младата жена, която жестокостта и злокобните обстоятелства затворили в тялото на птица, била освободена от клетката си. Вратата на клетката се отворила и кукувицата започнала да пада, да пада, да пада, докато най-накрая разперила закърнелите си крилца и установила, че може да лети. Прохладният морски бриз на родния й край тласкал крилете й и тя се понесла над ръба на канарата и над океана. Към новата земя на надеждата, на свободата и на живота. Към другата си половина. У дома.

Из „Полетът на кукувицата“ от Елайза Мейкпийс

info

Информация за текста

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6801

Издание:

Кейт Мортън. Забравената градина

Австралийска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2012

Редактор: Невена Дишлиева-Кръстева

Коректор: Елена Константинова

ISBN: 978-619-150-052-9

notes

Места и герои от книгите на британската детска писателка Инид Блайтън (1897–1968). — Б.пр.

Известна е със своите беседки (колибки), изкусно украсявани с цветове от растения, листа, крила от бръмбари, черупки от охлюви или други дребни предмети, откраднати от жилищата на хората. Птицата дори боядисва беседката си — сдъвква части от растения и нанася така приготвеното багрило с пръчица или с друг предмет като с четка. — Б.пр.

Вж. Thomas R. Collins, Sketching the Past (Hamilton Hudson, 1959), и Reginald Coyte, Famous Illustrators (Wycliffe Press, 1964). — Б.а.

Става дума за романа „Питър Пан в градините на Кензингтън“ (1906) от Дж. М. Бари (1860–1937), британски писател и драматург, известен най-вече като създател на образа на Питър Пан, герой на четири негови романа. — Б.пр.

Чарлс Лътуидж Доджсън (Луис Карол) (1832–1898) до края на живота си е бил преподавател по математика в колежа Олд Чърч в Оксфорд. — Б.пр.

Специализирано британско издателство, основано през 1769 г., което издава генеалогията на британските аристократични родове, а от 1900 г. — и поредица от книги, свързани с традиционния британски етикет. — Б.пр.

Букв. Черната катафалка (англ.). — Б.пр.

„The Lady of Shalott“, Alfred, Lord Tennyson (1809–1892). — Б.пр.

Неофициално отличие на най-бързия пасажерски лайнер, прекосяващ Атлантическия океан на редовен курс. Терминът е зает от конните надбягвания. — Б.пр.

Слонова кост (англ.) — Б.пр.

Вълшебни същества, дребни като джуджета, със сбръчкани лица като старци и с рижа коса. Облеклото им е от мъхове и лишеи, обикновено са с палав и весел нрав и помагат на слабите и старите. — Б.пр.

Герои от филма „Звукът на музиката“ (1965). — Б.пр.