Задната врата на съдбата

Глава първаКнигите

— Книги! — възкликна Тапънс.

Думата бе произнесена с зле прикрита нервност.

— Какво каза? — обади се Томи от другия край на стаята.

Тапънс го погледна и още по-нервно повтори:

— Казах „книги“!

— Разбирам какво имаш предвид — рече Томас Бересфорд.

Пред Тапънс лежаха три големи кашона, от които бяха извадени няколко книги, но по-голямата част си стояха вътре.

— Колко досадно — продължи Тапънс.

— Имаш предвид мястото, което ще заемат ли?

— Да.

— Да не би да се опитваш да ги подредиш всичките на полиците?

— Не зная какво се опитвам да направя — въздъхна Тапънс. — Ето кое е най-странното. Човек понякога не знае какво точно иска да направи. О, Боже!

— Това съвсем не ти е присъщо — отбеляза съпругът й. — При теб проблемът е, че винаги знаеш прекалено добре какво точно искаш да правиш.

— Имам предвид… Ето ни нас двамата — остаряваме, започваме да ставаме малко… ами нека си го признаем… хм… пипва ни ревматизма и го усещаме особено когато трябва да се протегнем. Нали разбираш, когато се надигнеш да подредиш книгите на лавиците или да ги свалиш от там. Ако пък се наведеш да ги вземеш, откриваш, че ти е малко трудно отново да се изправиш.

— Да, да — съгласи се Томи, — дължи се на натрупаните годинки. Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Не! Не това. Искам да ти кажа, че е чудесно, че можахме да си купим нова къща… Успяхме да открием точно мястото, на което искахме да живеем и къщата, която винаги сме мечтали да имаме… е, разбира се, след малки поправки.

— Да де, малки. Само дето трябваше да съединим една-две стаи и да добавим онова, което ти наричаш веранда, а твоя строител — тераса. Въпреки че аз предпочитам да я назовавам лоджия — закачи я Томи.

— Но ще изглежда много красиво — заяви твърдо Тапънс.

— Искаш да кажеш, че не мога да я оценя, така ли?

— Съвсем не. Искам да кажа, че когато видиш всичко завършено, ще бъдеш очарован и ще ти се наложи да признаеш каква гениална, умна и артистична съпруга имаш.

— Добре. Ще запомня точно кои думички трябва да използвам.

— Няма нужда да помниш. Те ще ти избликнат спонтанно.

— Все пак какво общо има всичко това с книгите? — попита озадачено Томи.

— Ами с нас донесохме само един-два кашона книги. Имам предвид, че продадохме онези, на които не държахме. Всъщност тук пренесохме само тези, с които просто не можехме да се разделим. А после собствениците, как там се казваха, не мога да си спомня името им, хората дето ни продадоха тази къща, ни предложиха да купим повечето от вещите им, включително и книгите. Когато дойдохме и ги разгледахме…

— Им направихме свое предложение — припомни й Томи.

— Да. Не такова, на каквото те се надяваха. Някои от мебелите и предметите бяха ужасни. За щастие не се наложи да ги купуваме, но когато разгледах книгите… сред тях имаше детски книжки, сещаш ли се, онези в дневната… между тях имаше една-две от любимите ми. Имам предвид, че все още ми харесват. И си помислих, че ще ми бъде много приятно да ги имам. Легендата за Андрокъл и лъвът от Андрю Ланг. Спомням си, че я четох, когато бях на осем години.

— Я си признай, Тапънс, на осем години можеше ли да четеш?

— Да — заяви без колебание тя. — Мога да чета от петгодишна. Всички можехме да четем. Дори не си спомням как са ни научили. Искам да кажа, че някой ни четеше приказки на глас и ако много ти харесват, ги запомняш наизуст. После взимаш книгата от полицата, а това винаги ни се разрешаваше, почваш да я разглеждаш и изведнъж откриваш, че също можеш да четеш. И изобщо не те е грижа как точно се произнасят думите, нали разбираш. После обаче се оказа, че този подход не беше толкова удачен, защото не произнасях правилно думите. Ако някой ме беше научил как да ги произнасям, когато бях на четири години, наистина щеше да бъде много по-добре. Баща ми ме учеше да събирам, изваждам и разбира се, да умножавам, защото според него таблицата за умножение била най-полезното нещо, което човек можел да научи в живота си. Естествено упражнявах се и в делене.

— Колко умен човек е бил той!

— Не мисля, че беше изключително умен, но бе много, много добър — усмихна се Тапънс.

— Не се ли отклоняваме от темата? — попита съпругът й.

— Да, да. Та както казвах, когато си помислих, че мога да препрочета историята за Андрокъл и лъва… една от книжките от поредицата за животни, май от Андрю Ланг… О, толкова се зарадвах! Имаше и друга книжка, нещо като „Един ден от живота ми в Итън“ от едно момче, което е учило там. Не мога да обясня защо толкова ми се прииска да я прочета отново. Сигурно, защото на времето беше една от любимите ми книги. Имаше и някои класически детски романи, и книги на мисис Моулсуърт — „Часовникът с кукувичка“, „Фермата на четирите вятъра“…

— Всичко това е много хубаво — прекъсна я Томи, — но няма нужда да ми разказваш подробно за литературните си подвизи на младини.

— Имам предвид, че днес не можеш да намериш тези книги. Разбира се, понякога можеш да се добереш до някоя препечатка, но обикновено дори и илюстрациите са различни. Онзи ден едва успях да позная „Алиса в страната на чудесата“. Всичко беше толкова променено. Все пак би могло да се намерят някои от книгите. Тези от мисис Моулсуърт, някои от старите книги с приказки, например „Розово, синьо и жълто“ а и, разбира се доста от по-новите, които ми харесваха като романите на Стенли Уейман и други подобни. Тук май има доста от тях.

— Значи си се изкушила. Добре е за сбогом — вметна Томи.

— Да. Ама ти какво имаш предвид под това „сбогом“?

— Искам да кажа, че тази покупка е изискан жест за сбогуване с бившите собственици.

— О, аз пък си помислих, че се каниш да излезеш от стаята и тържествено ми казваш сбогом.

— Съвсем не. Разговорът ми е много интересен. А и наистина покупката е сполучлива.

— Казах ли ти, че ги взех доста евтино? И сега са тук заедно с нашите книги. Само че станаха ужасно много и не съм сигурна, че лавиците ще стигнат. А в твоето светилище има ли място за част от тези книги?

— Не, няма — отвърна Томи. — Дори за моите няма място.

— О, Боже! О, Боже! — простена Тапънс. — Тази ситуация е толкова типична за нас. Мислиш ли, че трябва да пристроим още една стая?

— Не! — отсече Томи. — Нали онзи ден се разбрахме да сме по-икономични, не помниш ли?

— То си е било за онзи ден — промърмори Тапънс. — Времената се менят. Това, което ще направя сега, е да подредя на лавиците книгите, на които много държа. А после… после двамата ще разгледаме останалите и… е, сигурно има детски болници, в които ще могат да намерят място за тях.

— Бихме могли да ги продадем — предположи плахо Томи.

— Не мисля, че са от онези книги, които хората биха искали да притежават. Пък и едва ли между тях има такива с антикварна стойност.

— Знае ли човек? Нека се надяваме, че ще открием някой екземпляр от отдавна изчерпана книга, който да се окаже дългогодишната мечта на някой букинист.

— А междувременно — продължи Тапънс — трябва да ги подредим на лавиците, като, разбира се, ще поглеждам дали е книга, която си спомням и бих искала да задържа. Опитвам се да въведа някакъв ред, нали разбираш, да ги сортирам. Имам предвид приключенски книги, приказки, детски книжки и всички онези за училищни истории, в които децата винаги са богати, като например тези от Л. Т. Мийд. Както и някои, които четяхме на Дебора, когато беше малка. Спомняш ли си колко обичахме „Мечо Пух“? Ами „Малката сива кокошчица“? Въпреки че на мен не ми допадаше много.

— Мисля, че се преумори — отбеляза Томи. — На твое място бих спрял.

— Ами може би трябва… — поколеба се Тапънс, — но си мислех да подредя лавиците на тази стена…

— Хайде, ще ти помогна.

Той се приближи, повдигна края на единия от кашоните, така че книгите се изсипаха на пода, сграбчи колкото можа с ръце, отиде и ги натика на една лавица.

— Подреждам ги по размер. Така изглеждат по-красиво — обясни Томи.

— О! В никакъв случай не мога да кажа, че това е моята представа за сортиране — възропта Тапънс.

— За момента моя подход е добър. Така печелим време. По-късно ще приложим твоята представа. Нали разбираш, ще подредим всичко наистина красиво. Ще ги сортираме в някой дъждовен ден, когато няма да има какво друго да правим.

— Проблемът е, че винаги имаме какво да правим.

— Така. В този останаха седем. А празно място има само в онзи ъгъл горе. Би ли ми донесла стола тук? Дали е достатъчно здрав да ме издържи? Ако се кача на него, ще мога да стигна до най-горната лавица?

Томи предпазливо се покачи на стола. Тапънс му подаде няколко книги и той внимателно започна да ги поставя върху лавицата. С последните три обаче се случи катастрофа. Те изтрополиха на пода, а Тапънс се отърва на косъм.

— О! — простена тя. — Дали не ги заболя?

— Нищо не можех да направя. Подаде ми твърде много наведнъж.

Тапънс отстъпи няколко крачки назад, погледна библиотеката и се възхити:

— Е, изглежда чудесно! А сега би ли сложил тези на втория ред отдолу. Там има дупка. Така ще приключим с този кашон. Всъщност книгите, с които се занимавах тази сутрин, не са от нашите, а от тези, които купихме. Сред тях може да открием някое безценно съкровище.

— Възможно е — съгласи се Томи.

— Вярвам, че ще открием. Нещо повече — убедена съм. Някоя, която ще струва много пари.

— И какво ще я правим? Ще я продадем ли?

— Да, предполагам, ще трябва — замисли се Тапънс. — Е, можем да си я запазим и да я показваме на хората. Нали разбираш, не точно да се фукаме, а просто да казваме: „О, знаете ли, ние имаме един-два много редки екземпляра.“ Томи, наистина си мисля, че ще намерим нещо много ценно.

— Например някоя от твоите любими стари детски книжки, които си позабравила?

— Е, не точно. Имам предвид нещо изненадващо, нещо фамозно. Нещо, което изцяло ще промени нашия живот.

— О, Тапънс! — възкликна Томи. — Какво невероятно въображение имаш! Но ми се струва много по-вероятно да претърпим пълен провал.

— Глупости! — възмути се тя. — Да не губим надежда. Тя е най-великото нещо, което човек има в живота си. Надежда! Да не би да си забравил? Аз винаги съм изпълнена с надежда!

— Зная — увери я Томи и въздъхна. — За съжаление често ми се случва да си го припомням.

Глава втораЧерната стрела

Мисис Томас Бересфорд постави „Часовникът с кукувичка“ от мисис Моулсуърт на едно свободно място на третата лавица отдолу. Там бяха подредени всички романи на тази писателка. Тапънс извади „Стаята с гоблените“ и замислено я повъртя в ръцете си. Дали да не препрочете „Фермата на четирите вятъра“? Не си я спомняше така добре, както другите две. Пръстите й погалиха корицата… Томи всеки момент щеше да се върне.

Напредваше с подреждането. Наистина напредваше. Само ако можеше да се въздържи да не чете старите си любими книги. Беше изключително приятно, но отнемаше твърде много време. Когато Томи се връщаше вечер и я питаше докъде е стигнала, тя му отговаряше, че всичко е наред, но трябваше да използва много такт и въображение, за да не допусне той да се качи горе и да види как всъщност стои въпросът с подреждането на книгите. За всичко й трябваше време. Нанасянето в нова къща изискваше време и то много повече, отколкото човек си представя. А и тези досадници, които се мотаят навсякъде. Например електротехниците. Когато се появяваха, обикновено установяваха, че онова, което са свършили предишния път, не е удовлетворително и издълбаваха още дупки в пода. С грейнали лица поставяха нови клопки за невнимателните домакини, в които да се спъват, а някой от жичкаджиите, който дълбокомислено проучва пода, да ги спасява в последния момент.

— Понякога си мисля, че не трябваше да напускаме Бартънс Акр — промърмори Тапънс, но се сети за разговора с Томи.

„Спомни си столовата, таванските помещения и какво се случи с гаража — беше й казал той. — Почти се стовари върху колата.“ „Да, ама можехме да ги поправим“ — беше му отговорила тя. Но той й бе припомнил, че е трябвало да ремонтират основно сградата или просто да се преместят. „Някой ден тази къща ще стане много хубава — я бе уверил той. — Сигурен съм. Ще има достатъчно място за всичко.“ „Когато казваш, че ще има достатъчно място за всичко, имаш предвид, че ще можем да запазим и подредим всичките ни вещи ли?“ — бе попитала тя. „Да — й бе отвърнал Томи. — Понякога ми се струва, че човек събира твърде много вещи, но тук ще имаме достатъчно място.“

Тогава тя се бе запитала дали някога ще успеят да направят нещо повече с тази къща, освен да се нанесат в нея. Изглеждаше й съвсем просто, но се оказа доста по-трудно. Разбира се, известна роля изиграха и книгите.

— Ако бях едно обикновено съвременно дете — промърмори си Тапънс, — нямаше да се науча да чета толкова лесно още съвсем малка. Днешните четири, пет или шестгодишни деца не могат да се справят с четенето, докато не станат на десет или единайсет. Не разбирам защо на нас ни беше толкова лесно. Всички можехме да четем. Аз, съседчето Мартин, Дженифър от къщата в края на улицата, а също и Сирил и Уинифред. Всички. Не искам да кажа, че можехме добре да произнасяме думите, но можехме да разчитаме всичко, което пожелаем. Не зная как се научихме. Предполагам, че сме питали. Четяхме рекламите за хапчета за черен дроб на доктор Картър и всички табели, когато влакът приближаваше Лондон. Беше много вълнуващо. Постоянно се чудех за какво служат тези хапчета. О, Боже! Трябва да се съсредоточа върху работата си.

Тя размести няколко книги. Загуби четвърт час погълната първо от „Алиса в страната на чудесата“, после от една книжка на Шарлот Йънг. Накрая пръстите й погалиха дебелата изтъркана корица на „Венецът от маргаритки“.

— О, трябва да я прочета отново! — възкликна на глас Тапънс. — Като си помисля колко години минаха, откакто съм я чела. О, Боже! Беше толкова завладяващо да се питаш дали на Норман ще му разрешат първо причастие или не. И Етел… а как се казваше онова място? Коксуел или нещо подобно… и бъбрицата Флора. Чудя се защо по онова време героите от книгите бяха големи бъбривци, а в живота това се считаше за много лошо качество. Питам се днес какви сме? Мислиш ли, че сме бъбриви?

— Моля? Не ви чух, мадам? — обади се Албърт.

— О, нищо — отвърна Тапънс и се обърна към предания си „оръженосец“, който току-що се бе появил на вратата.

— Помислих, че ме повикахте, мадам. Позвънихте, нали?

— Ами, не — смути се Тапънс. — Просто се хванах за шнура, когато се качих на стола, за да взема една книга.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да, бих искала — призна си Тапънс. — Постоянно падам от тези столове. Краката на някои от тях са доста разнебитени.

— Някоя конкретна книга ли искате?

— Ами… не съм се справила с третата лавица, а ми остават още две до тавана. Не зная кои книги са там.

Албърт се качи на стола и започна да ги подава на господарката си, като изтупваше всяка книга от праха. Тапънс ги поемаше с възторжени възклицания.

— О! Я виж ти! Май наистина съм ги забравила. Ето „Амулетът“, това пък е „Псамаят“. А, ето и „Новите търсачи на съкровища“. Колко обичам тези книги! Не, Албърт, не ги подреждай още. Мисля, че първо трябва да ги препрочета. Е, искам да кажа една-две като начало. Тази пък коя е? Нека да погледна. „Червената кокарда“. О, да, от историческите романи. Колко съм се вълнувала от нея. А, ето и „Под червената мантия“. Да, има много книги от Стенли Уейман. Чела съм ги, когато бях на десет или единайсет. Няма да се изненадам, ако попадна и на „Затворникът в Зенда“. — Спомените й изтръгнаха дълбока въздишка на блаженство. — „Затворникът в Зенда“. Първото докосване до романтичните истории. Любовта на принцеса Флавия. Кралят на Руритания. Рудолф Расендил, май така му беше името, героят от детските ми сънища.

Албърт й подаде следващата книга.

— О, да! — възкликна отново Тапънс. — Тази е още по-добра. И пак е стара. Трябва да ги съберем всички на едно място. Чакай да видя. Тази коя е? „Островът на съкровищата“. Колко хубаво! Обезателно трябва да я препрочета, въпреки че, струва ми се, съм гледала два филма по нея. Не обичам да гледам филми по книги. Обикновено в тях нещо не е наред. О! Ето и „Отвлеченият“. Винаги съм я харесвала.

Албърт се протегна, взе твърде голяма купчина книги и „Катриона“ се стовари на главата на Тапънс.

— О, извинете, мадам! Много съжалявам!

— Няма нищо. Случва се — успокои го Тапънс. — „Катриона“. Дали горе има още от романите на Стивънсън?

Албърт й подаде още книги, но този път по-внимателно. Тапънс щастливо извика:

— „Черната стрела“! О, Боже! „Черната стрела“. Тя е една от първите книги, които съм прочела. Ти, Албърт, май не си я чел? Искам да кажа, че сигурно тогава не си бил роден. Нека да си помисля. „Черната стрела“. Да, картината от стената с очи… истински очи… които те гледат от картината. Беше прекрасно, толкова ужасяващо. „Черната стрела“. За какво се разказваше? Май за… кучето, котката? Не! „Котката, плъхът и кучето Лъвъл управляват цяла Англия по времето на Гърбушко.“ Така беше. Гърбушкото е Ричард III. Въпреки че напоследък постоянно пишат, че той всъщност бил чудесен и съвсем не бил жесток. Но аз не вярвам. Нито пък Шекспир. Не случайно е започнал пиесата си с думите на Ричард: „Аз съм предопределен да бъда жесток.“ О, да, „Черната стрела“.

— Да свалям ли още, мадам?

— Не, благодаря ти, Албърт. Струва ми се, че съм твърде уморена, за да продължа.

— Добре. Между другото господарят се обади и каза, че ще закъснее с половин час.

— Нищо — каза Тапънс, после седна в едно кресло, взе „Черната стрела“, отвори я и се зачете.

— Мили Боже, колко е прекрасна! — възкликна Тапънс. — Май съвсем съм я забравила, след като я чета с такова удоволствие. Спомням си колко се вълнувах.

Настъпи тишина. Албърт се върна в кухнята, а Тапънс се облегна назад, погълната от книгата. Времето минаваше. Сгушена в креслото, мисис Томас Бересфорд се бе отдала на удоволствието, което й доставяше историята на Робърт Луис Стивънсън.

В кухнята времето също течеше. Албърт свещенодействаше около печката. Отвън се чу шум от кола. Албърт отиде до страничната врата, отвори я и попита:

— Да я прибера ли в гаража, сър?

— Не, аз ще я прибера — отвърна Томи. — Предполагам, че си зает с вечерята. Много ли закъснях?

— Не, сър. Точно, колкото казахте. Дори се връщате малко по-рано.

Томи се погрижи за колата, сетне влезе в кухнята, разтривайки ръце.

— Навън е студено. Къде е Тапънс?

— О, госпожата е горе при книгите.

— Какво? Още ли се занимава с тези книги?

— Да. Цял ден ги подрежда, но май повечето време чете.

— Мили Боже! Добре, Албърт, какво ще вечеряме?

— Филе с лимонов сос, сър. След малко ще съм готов.

— Нека да е след четвърт час. Искам първо да си измия ръцете.

На горния етаж Тапънс продължаваше да чете „Черната стрела“, потънала в износеното кресло. Челото й бе леко смръщено. Бе попаднала на нещо, което й се стори много странно. Нещо, което й привлече вниманието. На страници… погледна номерата… 57 до 60 някой беше подчертал думички. Последните петнайсет минути Тапънс се бе отдала на изучаването им. Не вървяха последователно, не бяха отбелязани и като цитати. Изглежда бяха само отделни думи, подчертани с червено мастило. Тя започна да чете на глас изреченията с подчертаните думи:

— „Мечем изпитваше ужасна болка в крака. Коне с окървавени седла без ездачи препускаха редом с другите. Лицето на Дик се помрачи. Още по-важно беше, че разпозна знамената на граф Райзинхъм и разбра, че битката е свършила с поражение на привържениците на ланкастърската роза…“1 — Тапънс поклати глава. — Няма никакъв смисъл! Съвсем никакъв!

Тя отиде до масата, на която бяха принадлежностите й за писане и взе няколко листа от тези, които наскоро една фирма за печатане на бланки им бе изпратила, за да си изберат хартията, на която да отпечатат новия им адрес: „Лаврите“.

— Глупаво име — отбеляза Тапънс, — но ако човек смени името на къщата, със сигурност писмата му ще започнат да се губят.

Тя започна да преписва думите и изведнъж откри нещо, което не бе забелязала преди.

— Така вече е друго! — възкликна тя и продължи да проследява буквите по страниците.

— Ето къде си била — чу се гласът на Томи. — Вечерята е почти готова. Докъде стигна с книгите?

— Това тук е много озадачаващо — рече тя. — Ужасно объркващо.

— Кое е толкова объркващо?

— Тази книга е „Черната стрела“ от Стивънсън. Исках да я прочета отново и я започнах. Всичко вървеше добре, докато изведнъж попаднах на нещо странно. На някои страници има думи, подчертани с червено мастило.

— Е, случва се. Нямам предвид червеното мастило, а това, че понякога човек си подчертава разни работи. Нали разбираш, нещо, което искаш да запомниш, или някой цитат например — рече Томи.

— Разбирам. Но не става дума за това. Тук са подчертани буквите.

— Как така буквите?

— Ела да видиш.

Томи отиде до нея и седна на страничната облегалка на креслото. Започна да чете на глас:

— „Мечем изпитваше ужасна болка в крака. Коне с окървавени седла без ездачи препускаха редом с другите. Лицето на Дик се помрачи. Още по-важно беше, че разпозна знамената на граф…“ Но това е някаква дивотия! — възмути се той.

— Да. И аз така си помислих в началото. Наистина изглежда дивотия, но не е, Томи.

Отдолу се чу звукът на камбанка.

— Вечерята ни е сервирана — каза Томи.

— Няма значение, първо искам да ти покажа това — махна нетърпеливо с ръка Тапънс. — Бихме могли да го обсъдим и по-късно, но е толкова необикновено, че ми се иска веднага да го видиш.

— Добре, добре. Май пак някоя от твоите измишльотини.

— Не, не е! Виж, преписах само подчертаните букви. Ето, от тази страница буквата „М“ от Мечем. Както виждаш, само „М“ е подчертана, а останалите букви не са, както и следващите думи. Няма последователност. Според мен са избирани конкретни букви. Ето тук има друга — „е“ от ездачи, „р“ от препускаха, „и“ от други, „Д“ от Дик, „ж“ от важно, „о“ от разпознаха, „р“ от роза, „д“ от дърветата, „а“ от аз, „н“ от нахвърлих…

— За Бога, спри! — възкликна умолително Томи.

— Почакай! Трябва да разбера. Сега е по-ясно, защото съм извадила буквите и съм ги написала една до друга. Виждаш ли какво се получава? Искам да кажа, че ако продължа да вадя подчертаните букви от думите, ще можем да прочетем нещо. Първите са — М-е-р-и. Тези четири букви бяха подчертани.

— И какво се получава?

— Получава се име — Мери.

— Добре, Мери. Някоя, наречена Мери. Предполагам, че е била дете с доста богато въображение и е искала да отбележи, че книгата си е нейна. Обикновено хората си надписват книгите — опита се да намери обяснение Томи.

— Дотук добре. Мери. А от следващите подчертани букви се получава думата Д-ж-о-р-д-а-н.

— Виждаш ли! Мери Джордан — заяви доволно Томи. — Нищо необикновено. Сега знаеш цялото й име. Казвала се е Мери Джордан.

— Да, но книгата не е нейна. На първата страница с доста необработен детски почерк е написано Александър, Александър Паркинсон.

— Всъщност какво значение има?

— Разбира се, че има значение — възмути се Тапънс.

— Хайде, гладен съм — простена Томи.

— Прояви малко търпение — помоли го тя. — Ще ти прочета останалите подчертани букви, които са на четирите страници. Буквите са в произволно избрани думи и са от различни изречения. Мисля, че думите нямат никакво значение, а само буквите. Вече разгадахме Мери Джордан. Така. А знаеш ли какво се получава от следващите букви? „Н-е у-м-р-я о-т е-с-т-е-с-в-е-н-а с-м-ъ-р-т“. Очевидно са имали предвид „естествена“, но не са знаели как точно се пише. И какво се получава? „Мери Джордан не умря от естествена смърт“. А сега следващото изречение: „Беше някой от нас. Мисля, че знам кой.“ Това е всичко. Нататък в книгата не намерих други подчертани букви. Доста вълнуващо, нали?

— Виж какво, Тапънс, надявам се не възнамеряваш да дадеш воля на въображението си.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами да си изфантазираш някаква мистерия.

— Да, но на мен ми изглежда мистериозно — заяви твърдо Тапънс. — „Мери Джордан не умря от естествена смърт. Беше някой от нас. Мисля, че знам кой.“ О, Томи, трябва да признаеш, че е страшно интригуващо!

Глава третаПосещение на гробището

— Тапънс! — провикна се Томи щом влезе вкъщи.

Отговор не последва. Леко ядосан, той се изкачи нагоре по стълбите и прекоси коридора на първия етаж. От бързане кракът му попадна в една от дупките, издълбани от електротехниците и той яростно изруга:

— Проклети некадърници!

Преди няколко дни му се бе случило същото. Електротехниците бяха дошли изпълнени с оптимизъм и ентусиазирано бяха започнали работа. Не след дълго казаха, че всичко върви добре и им остава малко работа. После си тръгнаха, като обещаха, че ще се върнат същия следобед. Но не се върнаха. Не може да се каже, че Томи бе особено изненадан. Вече бе свикнал, че строителните работници, техниците по поддръжка и ремонт на електрическите и газовите инсталации, и изобщо всички от този род, имаха подобен маниер на работа. Идват, демонстрират компетентност, правят оптимистични прогнози и отиват да си вземат нещо. Сетне повече не се появяват. Човек започва да звъни по телефона, но обикновено номерът се оказва грешен. Ако пък е верен, оказва се, че съответният човек вече не работи там. Просто нещата се свеждат до това — човек да внимава да не попадне в някоя от издълбаните дупки и да си изкълчи глезена. Изобщо да се пази да не се нарани по един или друг начин. Томи се боеше повече за Тапънс, отколкото за себе си. Той все пак имаше повече опит от нея. Беше убеден, че тя е подложена на по-голям риск от злополуки от него. Например можеше да се изгори от някой тиган или от печката… Но къде е тя сега? Той отново се провикна:

— Тапънс! Тапънс!

Разтревожи се. Тя беше от хората, за които човек без да иска се тревожи. Когато излизаш, й даваш мъдри съвети, а тя ти обещава да изпълни точно онова, което си й поръчал — да не излиза, освен ако не се наложи да купи например малко масло. „Е, никой не би нарекъл това опасно, нали?“ — беше му казала Тапънс. „За теб може да се окаже опасно“ — й бе отвърнал той, а тя възмутено бе възкликнала: „Не се дръж като идиот!“ „Не се държа като идиот, а просто съм разумен и внимателен съпруг, който се грижи за едно от най-ценните си притежания. Чудя се защо ли…“, а тя го бе прекъснала: „Защото аз съм най-очарователната, най-привлекателната и най-добрата съпруга. И защото и аз много се грижа за теб.“ „Може да е така, но имам още цял списък от неща, които би могла да правиш за мен“ — бе й казал той. „Не мисля, че ще ми допадне — бе възроптала Тапънс. — Не, не мисля. Струва ми се, че имаш цял поменик от оплаквания. Но не се тревожи, всичко ще бъде наред. Ще те чакам да се прибереш.“

Тогава къде е?

— Малко дяволче! — каза си на глас Томи. — Къде ли е отишла?

Той влезе в стаята, в която преди я беше намирал. Предположи, че навярно разглежда поредната детска книжка. Сигурно пак се е въодушевила от онези думи, които някое глупаво дете е подчертало с червено мастило. По следите на Мери Джордан, която не е починала от естествена смърт. Той се замисли. Хората, от които купиха къщата, се казваха Джоунс. Бяха я обитавали само три-четири години. Не, детето, което си е поиграло с книгата на Робърт Луис Стивънсън, е живяло тук преди тях. Но така или иначе Тапънс не беше в стаята. Нямаше разхвърляни книги, по което да си личи, че е проявила интерес към тях.

— Къде по дяволите се е дянала? — възмути се гласно Томас Бересфорд.

Слезе долу и я извика още един-два пъти. Отново не последва отговор. Погледна към закачалката. Шлиферът й го нямаше. Значи е излязла навън. Къде е отишла? И къде е Анибал? Томи отново си пое дъх и високо извика името на кучето:

— Анибал! Анибал! Ела Анибал, момчето ми.

От Анибал нямаше и следа.

— Е, все пак е взела Анибал със себе си — каза си на глас Томи.

Не можеше да реши дали е по-добре за Тапънс, че кучето е с нея. То, разбира се, не би допуснало някой да й причини зло. Въпросът бе дали няма да стори зло на другите хора? Винаги се държеше приятелски, когато го водеха на разходка, но ако някой пожелаеше да влезе в къщата, Анибал задължително го посрещаше с недоверие. Ако сметнеше за необходимо, се раздираше от лай, а понякога дори налиташе да хапе. Къде, за Бога, са отишли?

Той излезе от къщата и тръгна надолу по улицата. Повървя малко, но не забеляза черно куче да придружава средна на ръст жена, облечена в яркочервен шлифер. Накрая се ядоса и се прибра вкъщи.

Посрещна го апетитна миризма. Бързо отиде в кухнята и завари Тапънс до печката. Тя се обърна и му се усмихна за добре дошъл.

— Много се забави — каза Тапънс. — Това е задушено. Мирише чудесно, нали? Този път сложих малко необичайни подправки. Набрах ги от градината. Надявам се наистина да са подправки.

— Ами ако си сложила татул или попадийно семе? — пошегува се Томи. — Къде, за Бога, се загуби?

— Водих Анибал на разходка.

В този миг се появи Анибал. Стрелна се към Томи и така скочи отгоре му, че едва не го събори. Беше малко черно куче, много рунтаво и имаше петна със странен цвят по гърба и отстрани на муцуната. Беше чиста порода манчестърски териер и очевидно се мислеше за по-голям аристократ от всяко друго куче, което срещаше.

— О, Боже! Търсих те наоколо. Къде беше? Времето не е приятно за разходка.

— Не, не е. Пада мъгла и е влажно. Пък и се поизморих.

— Докъде ходи? Надолу по улицата до магазините ли?

— Не. Днес ги затварят рано. Не… ходих до гробищата.

— Звучи потискащо — рече Томи. — Защо си ходила там?

— Исках да разгледам някои от гробовете.

— Не ми се струва приятно занимание. На Анибал хареса ли му?

— Ами трябваше да го водя с каишката. От църквата се появи някакъв човек, май църковен служител, и аз си помислих, нали си го знаеш Анибал, можеше да не го хареса. И не исках още с пристигането ни заради него хората да си създадат лошо мнение за нас.

— Какво искаше да видиш в гробищата?

— Ами… просто да видя какви хора са погребани там. Оказаха се много, искам да кажа, че гробището е препълнено. Явно е много старо, още от началото на миналия век. Дори ми се стори, че имаше един-два гроба още по-стари. Но надписите им са доста изтрити и не могат да се разчетат.

— Все още не разбирам защо си ходила там.

— Провеждах разследване — заяви Тапънс.

— Какво разследване?

— Исках да видя дали там са погребани някои Джорданови.

— За Бога, Тапънс! — възкликна Томи. — Продължаваш ли да мислиш за това? Да не би да си търсила…

— Мери Джордан е починала. Знаем, че е така, защото в книгата бе написано, че тя не е умряла от естествена смърт. Но тя трябва да е погребана някъде, нали?

— Безспорно — съгласи се Томи, — освен ако не е погребана в градината.

— Не ми се струва много вероятно — възрази Тапънс, — защото мисля, че само онова момче… момче ли беше… да, разбира се, че беше момче, Александър… очевидно е бил доста умен, щом е разбрал, че тя не е починала от естествена смърт. Но ако той е бил единственият човек, който е стигнал до този извод или, който е открил истината… искам да кажа, че тя просто е починала и е била погребана и никой не е…

— И никой нищо не е заподозрял — продължи вместо нея Томи.

— Ами да, нещо такова. Може да е била отровена или ударена по главата, или бутната от някоя скала, или прегазена от кола, или… мога да измисля още хиляди начини.

— Сигурен съм, че можеш. Слава Богу, Тапънс, че поне имаш добро сърце. Не би екзекутирала някого само за удоволствие.

— Но в гробищата нямаше Мери Джордан. Изобщо нямаше Джорданови.

— Какво разочарование за теб — пошегува се Томи. — Дали яденето, което готвиш, е вече готово, защото съм ужасно гладен. Ухае много приятно.

— Готово е, така че щом си измиеш ръцете, ще обядваме.

Глава четвъртаПаркинсонови

— Има много Паркинсонови — сподели Тапънс, докато се хранеха. — Още от миналия век. Впечатляващо много. Стари, млади, женени. Пълно е с Паркинсонови, както и с Кейпови, Грифинови, Ъндърудови и Оувърудови. Странно е, че има и двете фамилии, нали?

— Имах приятел, който се казваше Джордж Ъндъруд — отбеляза Томи.

— И аз познавах Ъндъруд, но не и Оувъруд.

— Мъж или жена? — попита Томи с нараснало любопитство.

— Момиче, мисля, че се казваше Роуз Ъндъруд.

— Роуз Ъндъруд — повтори замислено Томи, заслушан в звученето на името. — Не ми се струва, че двете имена си подхождат. — Помълча малко, после добави: — Трябва да се обадя на електротехниците. Бъди много внимателна, Тапънс, иначе може да се нараниш, ако кракът ти попадне в някоя дупка.

— Ако последиците са фатални, това естествена или неестествена смърт ще бъде?

— Ще бъде смърт от любопитство — отвърна й Томи. — Нали знаеш поговорката, че любопитството не води към добро.

— А ти съвсем ли не си любопитен? — попита го тя.

— Не виждам причина. Какво имаме за десерт?

— Пудинг със сладко.

— Е, Тапънс, трябва да призная, че обядът беше много вкусен.

— Радвам се, че ти хареса.

— Какъв е онзи пакет до задната врата? Да не би да е виното, което поръчахме?

— Не, луковици.

— О! Луковици значи — изненада се Томи.

— Лалета. Луковици на лалета. Ще си поговоря със стария Айзак за тях.

— Къде смяташ да ги посадиш?

— Покрай пътеката в градината.

— Бедният старец, изглежда така сякаш всеки миг ще умре — рече Томи.

— Съвсем не — възрази Тапънс. — Той е много издръжлив. Знаеш ли, установих, че с градинарите е така. Те достигат върха, когато са над осемдесет. Ако наемеш някой силен и млад човек на около трийсет и пет, който ти казва, че винаги е искал да работи като градинар, можеш да бъдеш напълно сигурен, че не става за нищо. Единственото, което може да върши, е да откъсне някое изсъхнало листо от време на време, а когато го накараш да свърши нещо, ти обяснява, че сезонът не е подходящ. Пък аз съм от хората, които не са съвсем наясно кой сезон за какво е подходящ. И може да ме измами. Но Айзак е чудесен. Той разбира от всичко. В пакета трябва да има и луковици на минзухари. Чудя се дали са ни ги изпратили? Ще отида да проверя. Днес градинарят ще дойде и ще си поговорим.

— Добре, може и аз да се присъединя към вас.

Срещата между Тапънс и Айзак бе много приятна. Разопаковаха луковиците и се впуснаха в обширна дискусия къде ще е най-добре да ги посадят. Първо, ранните лалета, които трябваше да се покажат в края на февруари. После онези с островърхите листенца и накрая по-късните лалета, които цъфтяха през май и началото на юни и Тапънс ги намираше за изключително красиви. Тъй като стъблата им бяха в странен пастелнозелен цвят, двамата се договориха да ги посадят в по-закътана част на градината, за да може да ги бере и да прави букети за вазите в дневната, които да предизвикват завистта на гостите. Освен това, така щяха да внушават естетични възприятия в търговците, които им доставят продукти от магазините.

В четири часа Тапънс приготви пълна кана със силен чай, сложи на подноса захарница с бучки захар и каничка мляко и покани Айзак в кухнята да се ободри преди тръгване. Сетне отиде да потърси Томи.

„Предполагам, че е задремал някъде“ — каза си Тапънс, докато влизаше от стая в стая. С радост установи, че вече няма пирони, зловещо стърчащи от пода.

— Всичко е наред, мадам — успокои я електротехникът. — Вече няма нужда да внимавате, като ходите. Поправихме всичко. — После добави, че на следващия ден ще започнат работа в другата част на къщата.

— Надявам се, че наистина ще дойдете — усмихна се Тапънс. — Да сте виждали мистър Бересфорд?

— Имате предвид съпругът ви? Мисля, че е на горния етаж. Като че ли изпусна нещо. Май беше тежко, като че ли книги.

— Книги?! — възкликна Тапънс. — Не бих допуснала!

Електротехникът продължи работата си, а Тапънс се качи и влезе в стаята, която сега бе превърната в библиотека за детски книжки.

Томи стоеше на последното стъпало на една стълба. Около него на пода бяха разпръснати книги, а по лавиците имаше празни места.

— Ето къде си бил — каза Тапънс. — А се правиш, че не те интересуват. Май доста книги си прегледал. Разбъркал си всичко, което така старателно бях подредила.

— Много съжалявам — извини се Томи, — но… просто ми се прииска да поразгледам.

— Намери ли други книги, в които да има подчертани букви с червено мастило?

— Не, не намерих.

— Колко досадно.

— Сигурно само Александър го е правил, Александър Паркинсон — рече Томи.

— Да, един от многото Паркинсонови.

— Трябва да е бил мързеливо момче, въпреки че е доста досадно да подчертаваш по този начин буквите. Така или иначе няма допълнителна информация за Джордан.

— Попитах стария Айзак — рече Тапънс. — Той познава хората тук и твърди, че не си спомня да е имало Джорданови.

— Какво смяташ да правиш с месинговата лампа до входната врата? — попита Томи, когато слязоха долу.

— Ще я занеса на разпродажбата в „Белият слон“ — обясни Тапънс.

— Защо?

— Ами, защото тук ми пречи. Купихме я от чужбина, нали?

— Да. Трябва да сме били съвсем луди. Ти никога не си я харесвала, дори каза, че я мразиш. Пък и е ужасно тежка. Занеси я.

— На мис Сандърсън много й се понрави. Дори предложи да дойде да я вземе, но аз й казах, че ще й я оставя с колата. Разпродажбата е днес.

— Ако искаш, мога аз да я оставя — предложи Томи.

— Не, предпочитам сама да го направя.

— Добре. В такъв случай мога да дойда с теб, за да я нося.

— Е, мисля, че ще се намери някой да ми помогне.

— Може и да не намериш. А не бива да се натоварваш.

— Няма.

— Май имаш други причини да искаш да отидеш сама, нали?

— Ами помислих си, че там ще мога да си побъбря с хората — обясни Тапънс.

— Никога не се сещам какво точно възнамеряваш, Тапънс, но познавам по погледа ти, че се каниш да направиш нещо.

— Ще изведеш Анибал на разходка, нали? Не мога да го взема със себе си на разпродажбата. Не искам да предизвиквам кучешка свада.

— Добре. Искаш ли да ходим на разходка, Анибал?

Анибал веднага реагира в знак на съгласие. При него винаги можеше да се познае кога е съгласен и кога не е. Дойде при Томи, загърчи тялото си и размаха опашка. Вдигна едната си лапа, докосна Томи по крака, после я свали и започна да търка главата си в него.

„Разбира се, че искам — очевидно искаше да каже той, — ти затова съществуваш, скъпи ми робе. Сега ще си направим една дълга хубава разходка по улицата. Надявам се, че ще има какво да подуша.“

— Хайде — подкани го Томи. — Ще ти сваля каишката, но няма да тичаш по улицата, както направи миналия път, нали? Един от онези огромни ужасни камиони щеше да ти види сметката.

Анибал го гледаше, сякаш му казваше: „Аз винаги се държа като добро куче и правя точно онова, което се иска от мен.“ Беше си чиста лъжа, но често успяваше да подведе дори хората, които бяха в тесен контакт с него.

Томи сложи месинговата лампа в колата, като мърмореше колко е тежка. Тапънс се качи и потегли. След като я видя, че зави зад ъгъла, Томи сложи каишката на кучето и двамата тръгнаха по улицата. После поеха по алеята към църквата. Той му свали каишката, защото по алеята почти нямаше движение. Анибал оцени предоставената му свобода и със стръв започна да души из тревата, която бе израснала между оградата и тротоара. Ако можеше да говори, сигурно щеше да възкликне: „Страхотно! Какви миризми! Тук е минало голямо куче. Бас държа, че е онзи елзасец. — Последва леко изсумтяване. — Не ги обичам елзасците. Ако срещна отново онзи, дето ме ухапа, този път няма да му се размине. О! Великолепно, великолепно. Оттук е минала някоя малка красавица. Да… да… бих искал да се срещна с нея. Чудя се дали живее наблизо. Дано се появи от тази къща. Дали пък…“

— Дръпни се от тази врата! — заповяда му Томи. — Няма да влизаш в чужда къща.

Кучето се престори, че не го чува.

— Анибал!

Той обаче се затича и зави зад ъгъла на къщата.

— Анибал! — изкрещя отново Томи. — Чуваш ли?

„Дали те чувам, господарю? — мислеше си Анибал. — Мен ли викаш? О, да, че кой друг.“

От къщата се чу рязко излайване и Анибал бързо се обърна и се затича към Томи. После последва послушно господаря си, като вървеше плътно зад него.

— Добро момче! — похвали го Томи.

„Добър съм, нали? — рече си Анибал. — Когато имаш нужда от защита, аз съм до теб, за да те пазя.“

Стигнаха до една от страничните врати в оградата на църковния двор. Анибал притежаваше необикновената способност да променя размерите си, когато пожелае. Можеше така да изпъчи гърдите си, че да изглежда много по-голям, а в следващия момент да се удължи и изтъни като връв. Сега той направи точно това и без затруднение се промуши през пръчките на вратата.

— Върни се, Анибал! — повика го Томи. — Не можеш да влизаш в двора на църквата.

Ако можеше да отговори, Анибал би му казал: „Че аз вече съм вътре, господарю.“ Той радостно се защура, сякаш се намираше в собствения си двор.

— Ужасен си! — скара му се Томи, после отвори вратата, влезе вътре и подгони Анибал.

Кучето бе стигнало най-далечния ъгъл на двора и полагаше огромни усилия да се промъкне през вратата на църквата, която бе леко открехната. Томи обаче го стигна навреме и му сложи каишката. Анибал вдигна поглед към него и го изгледа така, сякаш това бе чакал през цялото време. „Слагаш ми каишката, чудесно. Престижно е. Показва, че съм много ценно куче.“ Той размаха опашка. Тъй като нямаше кой да възрази на разходката им из църковния двор, Томи си помисли, че няма да е зле да повтори разследването на Тапънс.

Първо обърна внимание на изронената надгробна плоча близо до страничната врата на църквата. Реши, че сигурно е от най-старите. Наоколо имаше и други, датите по които бяха от миналия век. Погледът му обаче бе привлечен само от една.

— Странно. Дяволски странно — промърмори си той.

Анибал вдигна очи към него. Не разбра думите на господаря си. За едно куче няма нищо интересно в надгробните плочи. Той седна и продължи да гледа с питащ поглед стопанина си.

Глава петаРазпродажбата в „Белият слон“

Тапънс бе приятно изненадана, че месинговата лампа, която двамата с Томи намираха за отблъскваща, бе приета с изключително одобрение.

— Колко мило от ваша страна, мисис Бересфорд, да ни донесете толкова красив предмет. Много е интересна. Предполагам, че сте я купили от чужбина по време на някое от пътуванията ви.

— Да. Купихме я от Египет — отвърна Тапънс, въпреки че в момента бе изпълнена с дълбоко колебание за верността на твърдението си, защото оттогава бяха минали осем или десет години.

Помисли си, че може да е било от Дамаск, но със същата вероятност би могло да бъде от Багдад или Техеран. Но каза Египет, защото в момента той бе на мода. Освен това лампата си изглеждаше много египетска. Така или иначе, независимо откъде я бяха купили, тя много приличаше на египетска.

— Всъщност е доста голяма за нашата къща и си помислих…

— О, убедена съм, че трябва да я разиграем на томбола — възкликна мис Литъл.

Мис Литъл отговаряше за организацията. Прякорът й бе „Всезнайка“, главно защото бе изключително добре информирана за всичко, което ставаше в енорията. Фамилията й подвеждаше2. Всъщност беше огромна дебела жена. Малкото й име бе Дороти, но всички й казваха Доти.

— Надявам се, че ще присъствате на разпродажбата, мисис Бересфорд?

Тапънс я увери, че непременно ще бъде и заяви, че няма търпение да си купи нещо.

— О! Радвам се, че сте така настроена.

— Смятам, че това, което вършите, е много полезно — продължи Тапънс. — Идеята ви е чудесна. Онова, което е ненужно за един, за друг може да се окаже безценна перла.

— Ха, непременно трябва да го кажем на викария — обади се мис Прайс-Кидли, една кокалеста дама с много зъби. — Сигурна съм, че тази фраза ще му хареса.

— Ето например този леген от папие-маше — продължи Тапънс и повдигна предмета.

— Но вие наистина ли мислите, че някой ще го купи?

— Аз ще го купя, ако се продава — заяви твърдо Тапънс.

— Но в днешно време има толкова красиви легени от пластмаса.

— Не обичам пластмасата — каза Тапънс. — А този леген е наистина много хубав. Имам предвид, че е голям и в него може да сложите цял сервиз, без да го счупите. А и тази старомодна отварачка за консерви също е много интересна. Дръжката й завършва с глава на бик, а в днешно време вече не правят такива.

— Така е, но тази отварачка изисква много усилие. Не мислите ли, че електрическите са по-удобни?

Разговорът продължи в този дух още известно време. Сетне Тапънс попита дали би могла да бъде полезна с нещо.

— О, мисис Бересфорд, може би бихте могли да подредите рафта с антиките. Вие сте толкова артистична.

— О, едва ли — рече скромно Тапънс. — Но с удоволствие ще подредя рафта, а вие ще ми кажете дали съм се справила добре.

— Чудесно е, че ще ни помогнете. Много ни е приятно, че се запознахме с вас. Предполагам, че вече сте се устроили в къщата?

— И аз си мислех, че досега всичко ще е готово, но се оказа, че има още много неща за правене. Толкова е трудно с електротехниците и дърводелците и всички останали майстори. Те винаги оставят нещо недовършено.

Тази реплика на Тапънс предизвика бурна реакция и всички изразиха възмущението си от поведението на майсторите.

— Тези от газовата компания са най-лоши — обади се мис Литъл, — защото идват чак от Лоуър Стамфорд. А електротехниците идват от Уелбанк.

Пристигна викарият, за да каже няколко окуражителни слова на организаторките и те смениха темата. Той изрази радостта си от срещата с новия си енориаш, мисис Бересфорд.

— Знаем всичко за вас — каза той. — О, да, наистина. И за съпруга ви. Онзи ден ви споменаха в един разговор. Имали сте много интересен живот, но сигурно не бива да се говори за това. Имам предвид работата ви по време на войната. Чудесно сте се справили и двамата.

— О, разкажете ни — подкани го една от дамите, като се отдели от рафта, на който подреждаше бурканите със сладко.

— Казаха ми, че е поверително — извини се викарият. — Струва ми се, че вчера ви видях да се разхождате в двора на църквата, мис Бересфорд?

— Да — кимна Тапънс. — Разглеждах църквата. Видях, че има два прозореца с много красиви витражи.

— О, да. От четиринайсети век са. По-точно този, който е от северната страна. Другите са от викторианската епоха.

— Докато се разхождах из двора на църквата — продължи Тапънс, забелязах, че много от погребаните там носят фамилията Паркинсон.

— Така е. В тази част на страната тази фамилия е много разпространена, въпреки че лично аз не познавам никой от тях. Мисля, че мисис Лъптън ги помни.

Мисис Лъптън, възрастна дама, която се придвижваше с помощта на два бастуна, се зарадва на думите на викария.

— Да, да. Спомням си мисис Паркинсон. Старата мисис Паркинсон, онази която живееше в „Манърхауз“. Беше наистина чудесна жена.

— Видях и плочи на фамилиите Съмър и Чатъртън — обади се Тапънс.

— Както забелязвам, опитвате се да усетите духа на нашето село — отбеляза викарият.

— Мисля, че чух нещо за една от Джорданови. Дали беше Ани или Мери Джордан?

Тапънс ги погледна въпросително. Името Джордан не предизвика никакъв интерес.

— Някой имаше готвачка с фамилия Джордан. Струва ми се, че беше мисис Блекуел. Доколкото си спомням, казваше се Сюзан Джордан и остана само шест месеца. Това наистина бе много неприятно.

— Отдавна ли беше?

— О, не. Преди осем или десет години, не повече.

— Сега има ли живи от фамилията Паркинсон?

— О, не. Всички починаха отдавна. Сякаш имаше едно момиче, което се омъжи за свой братовчед и замина да живее в Кения.

— Чудя се — обърна се Тапънс към мисис Лъптън, опитвайки се да привлече вниманието й, защото бе дочула, че дамата се занимава с местната детска болница, — чудя се дали имате нужда от още детски книги. Имам предвид стари детски книги. Сдобихме се с тях, когато купихме къщата заедно с част от мебелите.

— Много мило от ваша страна, мисис Бересфорд. Ние, разбира се, имаме доста хубави книги, нали разбирате, подарени са ни. В днешно време има специални издания за деца и ми се струва, че би било жалко да караме децата да четат стари книги.

— О, така ли мислите? — възкликна Тапънс. — Аз пък толкова обичам книгите, които съм чела като дете. Някои от тях бяха на баба ми и като че ли те ми харесват най-много. Никога няма да забравя как се вълнувах от „Островът на съкровищата“, от „Фермата на четирите вятъра“ на мисис Моулсуърт и от книгите на Стенли Уейман. — Тя отново огледа дамите наоколо, после погледна часовника си, възкликна колко бързо лети времето, взе си довиждане и си тръгна.

Тапънс се прибра и вкара колата в гаража. Заобиколи къщата и влезе от главния вход. Вратата бе отключена. Албърт се показа от кухнята и леко й се поклони.

— Ще пиете ли чай, мадам? Сигурно сте много изморена?

— Не съм, а и вече пих чай. Почерпиха ме организаторките на разпродажбата. Кейкът им беше много вкусен, но кифличките бяха ужасни.

— С кифличките е трудно. Те се правят толкова мъчно, колкото и поничките. Ах, какви чудесни понички правеше Ейми — въздъхна Албърт.

— Спомням си. Никой не можеше да ги направи като нея.

Ейми беше съпругата на Албърт. Бе починала преди няколко години. Според Тапънс обаче тя беше майстор на пудинга със сладко, а не на поничките.

— Поничките са ужасно трудни — отбеляза тя. — Аз никога не се научих да ги правя.

— Иска се талант.

— Къде е мистър Бересфорд? Излязъл ли е?

— О, не, горе е. В онази стая, нали се сещате, библиотеката или както там й казвате. Аз все още не мога да отвикна да не я наричам таван.

— Какво прави там? — изненада се Тапънс.

— Ами сигурно разглежда книгите, или ги подрежда.

— Наистина съм изненадана. Той така ми се подиграваше за тези книги.

— Е, господата са си такива, нали? Най-много обичат дебелите книги. Нещо научно, в което да се задълбочат.

— Ще се кача горе и ще го изгоня — заяви Тапънс. — Къде е Анибал?

— Мисля, че е горе при господаря.

Точно в този миг се чу яростният лай на Анибал очевидно за да покаже, че е добър пазач, но бързо се поправи, като разбра, че е любимата му стопанка, а не някой нахалник, дошъл да краде чаените лъжички или да се заяжда с господарите му. Втурна се надолу по стълбите с изплезен език и размахана опашка.

— Какво? Радваш се да видиш мама?

Разбира се, Анибал бе доволен да види мама. Той така скочи върху нея, че за малко не я събори на земята.

— По-полека, Анибал — смъмри го Тапънс. — Нали не искаш да ме убиеш?

Единственото нещо, което Анибал искаше да покаже, бе, че изключително много я обича.

— Къде е татко? Горе ли е?

Анибал разбра. Той се втурна нагоре по стълбите, като се обръщаше към Тапънс, за да види дали ще тръгне след него.

— Мили Боже! — възкликна Тапънс, когато леко задъхана от изкачването на стълбите, влезе в така наречената библиотека и видя Томи, възседнал една стълба, да вади книга след книга. — Какво правиш? Мислих, че си извел Анибал на разходка.

— Разходихме се — отвърна Томи. — Ходихме до църковния двор.

— И защо си водил Анибал там? Сигурна съм, че не биха одобрили в двора на църквата да влизат кучета.

— Водих го на каишка — обясни Томи, — пък и не аз го заведох там, а той мен. Изглежда дворът му харесва.

— Дано не му стане навик. Нали го знаеш какъв е като му хареса някъде? Ще има да ни тегли към църковния двор всеки ден и бая зор ще видим, докато го отучим.

— Държа се много интелигентно — защити го Томи.

— Когато казваш интелигентно имаш предвид, че е правил каквото си поиска, нали?

Анибал обърна глава към Тапънс и потърка носа си в крака й.

— В момента ти казвам, че е много умно куче — обясни Томи. — По-умен от нас двамата.

— Какво искаш да кажеш? — попита учудено Тапънс.

— Ти забавлява ли се? — смени темата Томи.

— Е, не бих се изразила така. Хората бяха много любезни и внимателни с мен, но се надявам, че ще се науча да ги различавам. В началото е трудно, нали разбираш, защото ти се струват еднакви, облечени са по еднакъв начин и не можеш да разбереш кой кой е, освен ако някой е много красив или много грозен. Пък на село като че ли такива крайности няма, нали?

— Както ти споменах, двамата с Анибал се проявихме като умници — рече Томи.

— Струва ми се, че го каза само за Анибал — припомни му Тапънс.

Томи се пресегна и взе една книга от лавицата пред него.

— „Отвлеченият“ — прочете той. — Още един от романите на Робърт Луис Стивънсън. Явно тук е живял някой, който е бил голям негов почитател. „Черната стрела“, „Отвлеченият“, „Катриона“ и още две. Всичките са подарени на Александър Паркинсон от любящата му баба, с изключение на една подарена му от щедра леля.

— И какво от това?

— Намерих гроба му — рече Томи.

— Намерил си какво?

— Всъщност Анибал го откри. Точно в ъгъла срещу една от страничните врати на църквата. Мисля, че е вратата на църковната канцелария или нещо такова. Надписът на плочата е почти изтрит и едва се разчита. Починал е на четиринайсет години. Александър Ричард Паркинсон. Анибал си хареса нещо за душене около гроба му. Когато отидох да го прибера, забелязах надписа и успях да го прочета.

— На четиринайсет години… — замисли се Тапънс. — Бедното момче.

— Тъжно наистина и…

— Хрумнало ти е нещо — досети се Тапънс. — Ще ми кажеш ли?

— Ами чудя се. Предполагам, че си ме заразила. Това е най-лошото у теб, Тапънс. Когато се вкопчиш в нещо, никога не искаш да си сама, винаги намираш някой, когото да заинтересуваш.

— Не те разбирам.

— Чудя се коя е причината и кое е следствието.

— Какво имаш предвид, Томи?

— Поразсъждавах за Александър Паркинсон. Направил си е труда да измисли нещо като шифър, нещо като секретно съобщение, скрито в книга. Безспорно му е било забавно. „Мери Джордан не умря от естествена смърт.“ Ами ако е истина? Ами ако Мери Джордан, която и да е била тя, наистина не е починала от естествена смърт? Не разбираш ли, че ако това е така, най-вероятното, което е могло да се случи, е Александър Паркинсон да умре.

— Да не би да искаш да кажеш… да не мислиш…

— Е, човек си задава въпроси — рече Томи. — Впечатли ме възрастта, на която е починал — четиринайсет години. Не се споменава от какво е починал, но предполагам, не биха го написали на надгробна плоча. Имаше епитафията: „Радостта е пълна само в твое присъствие“, или нещо такова. Но причината за смъртта му може да е бил фактът, че е знаел нещо, което е било опасно за някой друг. И за това той е умрял.

— Искаш да кажеш, че е бил убит? Мисля, че фантазираш — сряза го Тапънс.

— Ти първа започна. Започна да си задаваш разни странни въпроси, да си фантазираш, да се чудиш. Сега и аз го правя.

— Е, предполагам, че ще продължим заедно — усмихна се Тапънс. — Но май ще останем само с чуденето, защото едва ли ще успеем да открием нещо. Било е толкова отдавна.

Те се спогледаха.

— Било е по времето, когато се опитвахме да разгадаем случая с Джейн Фин — рече Томи.

Отново се спогледаха, спомняйки си за миналото.

Глава шестаПроблеми

Когато човек се мести в нова къща, обикновено преди това си мисли, че ще е много приятно и ще му достави радост. Но не винаги се оказва така.

Трябва да се включи тока в къщата, да се наемат строители, електротехници, бояджии, дърводелци, да се повика майстор за хладилника, за газовата печка, за другите електрически уреди, да намери шивач за завесите, майстор да постави корнизите, закачалките, линолеума и какво ли още не. Освен планираните за деня задачи, всеки път се случва да се правят между четири и дванайсет допълнителни неща от някой майстор, когото съвсем са забравили, че ще идва или от някой, когото чакат много отдавна.

Но имаше моменти, когато Тапънс въздъхваше с облекчение и обявяваше, че това или онова е готово.

— Наистина ми се струва, че кухнята ни е почти съвършена, но не мога да измисля в какво да съхраняваме брашното — оплакваше се тя.

— Има ли някакво значение? — питаше Томи.

— Ами има. Искам да кажа, че обикновено го купуваме в пакети по три фунта и не се побира в кутиите, които имаме. Те са толкова изящни, но са малки. Нали се сещаш комплекта, в който на едната кутия има нарисувана роза, а на другата — слънчоглед. Не събират повече от един фунт. Какъв проблем!

Сега Тапънс имаше друго на ум.

— „Лаврите“! Какво глупаво име за къща! Не разбирам защо са я нарекли така. Та тук изобщо няма лаврови дървета. Можеха да я нарекат „Чинарите“. Щеше да е по-добре. Чинарите са толкова красиви.

— Казаха ми, че преди да я нарекат „Лаврите“, името й е било „Дългия Скофилд“ — обясни й Томи.

— Че то пък съвсем нищо не означава — възмути се Тапънс. — Тогава кои са живели в нея?

— Мисля, че семейство Уадингтън.

— Човек се обърква. Уадингтън, Джоунс, хората, от които я купихме. А преди тях Блекмор. Предполагам, че преди тях са били Паркинсонови. Много са тези Паркинсонови. Постоянно се натъквам на тях.

— Какво имаш предвид?

— Сигурно, защото непрекъснато питам — оправда се Тапънс. — Искам да кажа, че ако мога да открия нещо за Паркинсонови, можем да продължим с нашия… ами с нашия проблем.

— В днешно време едва ли не всичко наричаме така. Проблемът Мери Джордан имаш предвид, нали?

— Не е само той. Имаме проблем с Паркинсонови, с Мери Джордан и с още много други неща. Какво още се казва в съобщението: „Беше някой от нас.“ Дали е имал предвид някой от семейство Паркинсон или пък някой, който е живеел тук. Да допуснем, че семейството е било от двама или трима души, сигурно и някоя баба или някой дядо, може да е имало и други родственици, които не са носили фамилията Паркинсон, но са били лели или племенници, или племеннички на Паркинсонови. Предполагам, че са имали прислужничка, може дори и камериерка, готвачка, вероятно гувернантка и… не момиче au pair, защото е било твърде отдавна и тогава още не е имало такива момичета, но „някой от нас“ означава, че е човек, живял в къщата. За разлика от сега по онова време къщите са били пълни с хора. Е, Мери Джордан би могла да бъде прислужничката или камериерката, или дори готвачката. И защо някой ще иска тя да умре, при това не от естествена смърт? Искам да кажа, че сигурно някой е искал тя да умре, в противен случай смъртта й би била естествена, нали? — Тапънс замълча. Сетне смени темата: — Вдругиден отивам на матине — обяви тя.

— Струва ми се, че ти постоянно ходиш на матинета.

— Това е най-добрият начин да опозная съседите си и жителите на селото. В крайна сметка не е толкова голямо. А пък хората обикновено говорят за старите си лели и какво ли още не. Ще се опитам да започна с мисис Грифин. Изглежда е голям чешит. Според мен управлява селото с желязна ръка. Правила си е майтап с викария, с лекаря, дори с медицинската сестра.

— Тази сестра не може ли да ни бъде полезна?

— Не може. Починала е. Имам предвид жената, която е работила по времето на Паркинсонови. Сегашната медицинска сестра е отскоро тук. Струва ми се, че никак не се интересува от хората и едва ли е чувала за Паркинсонови.

— Колко ми се иска… О, колко ми се иска да мога напълно да забравя за тези Паркинсонови — простена Томи.

— Имаш предвид, че тогава не бихме имали проблем?

— О, Боже! Пак ли за проблеми ми говориш?

— Точно като Беатрис — сподели Тапънс.

— Коя е Беатрис?

— Беатрис е тази с истинските проблеми. Както и Елизабет. Чистачката, която имахме преди Беатрис. Постоянно идваше при мен с думите: „О, мадам, мога ли да говоря с вас? Знаете ли, имам проблем.“ После Беатрис започна да идва и в четвъртък и сигурно го е прихванала от Елизабет. И тя започна да има проблеми. Струва ми се, че то е просто начин на изразяване. Всичко наричаш с думата проблем.

— Добре де — съгласи се Томи. — Признавам, че е така. Ти имаш проблем, аз имам проблем, ние и двамата имаме проблеми. — Той въздъхна и излезе.

Тапънс бавно слезе по стълбите, като клатеше глава. Анибал се спусна към нея с надежда, размахал опашка. Очевидно очакваше награда за тази бурна радост.

— Не, Анибал — смъмри го Тапънс. — Вече беше на разходка. Получи си сутрешната порция.

Анибал сякаш се опитваше да я убеди, че тя греши и той изобщо не е излизал.

— Ти си един от най-ужасните лъжци — рече Тапънс, уловила настроението му. — Беше на разходка с татко.

Анибал направи втори опит, който целеше да демонстрира, че едно куче може да има още една разходка, ако стопанката му погледне на въпроса по друг начин. Разочарован, че усилията му отиват напразно, той слезе по стълбите и продължи да лае високо. Явно искаше да покаже, че възнамерява да захапе къдрокосото момиче, което беше завладяло прахосмукачката. Не обичаше прахосмукачки, а освен това никак не му харесваше, когато Тапънс говореше дълго с Беатрис.

— О, кажете му да не ме хапе! — проплака Беатрис.

— Няма да те ухапе — успокои я Тапънс. — Само плаши.

— Мисля си, че някой ден ще го направи — продължи да мърмори Беатрис. — Между другото, мадам, дали мога да поговоря с вас за момент?

— Искаш да кажеш…

— Ами… виждате ли, мадам, имам проблем.

— Така си и знаех — въздъхна Тапънс. — И какъв ти е проблемът? Впрочем чувала ли си дали в тази къща е живял някой с фамилията Джордан?

— Нека да си помисля. Джордан… ами… не мога да си спомня. Имаше едни Джонсънови и имаше… о, да, един от полицаите се казваше Джонсън. Както и един от пощальоните. Джорж Джонсън. Беше ми приятел — ухили се тя.

— Никога ли не си чувала за някоя си Мери Джордан, която е починала?

Беатрис доби озадачен вид. След кратък размисъл тя поклати глава и се върна отново към собствените си грижи.

— За моя проблем, мадам…

— О, да. Твоят проблем.

— Надявам се, че нямате нищо против, че ви питам, мадам, но, виждате ли, намирам се в странно положение и не ми харесва…

— Не можеш ли да ми го кажеш по-бързичко — подкани я Тапънс. — Трябва да тръгвам. Канена съм на матине.

— О, да. При мисис Барбър, нали?

— Да. А сега кажи какъв е проблемът ти?

— Ами… палтото. Такова хубаво палто. В магазина на Саймъндс. Влязох, пробвах го и ми стоеше чудесно. Е, има малко петънце на единия пеш, близо до подгъва, но то не ме разтревожи. Както и да е… ами… ъъъ…

— Е какво?

— Ами заради него не беше много скъпо и си го купих. Дотук всичко беше наред, но когато се прибрах вкъщи, открих, че на етикета пише шест лири, вместо три и седемдесет, колкото ми поискаха. Е, мадам, виждате ли, не исках да постъпя непочтено, но не знаех какво да направя. Върнах се обратно в магазина, като взех палтото със себе си. Реших, че ще е по-добре да го върна и да обясня, че не бих могла да постъпя подло. После момичето, което ми го продаде, едно много приятно момиче, казва се Гладис, не й знам фамилията, много се разстрои. Аз й казах: „Няма нищо, ще доплатя.“ Тя обаче каза, че вече го е маркирала. Разбирате ли какво имам предвид?

— Да, струва ми се, че разбирам — кимна Тапънс.

— И тогава тя ми обясни, че ще й създам неприятности.

— Защо ще й създадеш неприятности?

— Ами и аз не разбирам. Продадоха ми го за по-малко, отколкото струва и аз го върнах. Не разбирам с какво й създавам неприятности. Тя ми каза, че ако някой прояви подобно невнимание и не забележи точната цена, написана на етикета и продаде нещо на грешна цена, ще си изпати.

— О, не мисля, че ще стане така — заяви Тапънс. — Смятам, че си постъпила правилно. Не виждам какво друго би могла да направиш.

— Да, обаче май не стана така. Тя вдигна такава врява, разплака се и въобще… така че аз си взех палтото. А сега не зная дали съм измамила магазина или… не зная какво да правя.

— Аз наистина мисля, че съм твърде стара, за да давам съвети как човек да постъпи, защото в днешно време в магазините всичко е толкова странно. Цените са странни и всичко ми изглежда трудно. Но ако бях на твое място и мога да платя остатъка, е, тогава бих дала парите на онова момиче, как й беше името, Гладис. Тя може да ги сложи в касата или да измисли нещо друго.

— Не съм сигурна дали искам да постъпя така, защото, виждате ли, тя може да си ги прибере. Искам да кажа, че няма да й е трудно да го направи. Така и мен ще забърка. Като че ли и аз ставам крадла, въпреки че Гладис ще е тази, която ще е взела парите. Не мисля, че мога да й се доверя. О, Боже!

— Животът е труден, нали? — отбеляза Тапънс. — Много съжалявам, Беатрис, но съм убедена, че ти сама трябва да вземеш решение. Ако не можеш да се довериш на приятелката си…

— О, ама тя не ми е приятелка. Аз просто често влизам в този магазин. А тя е приказлива и ми е приятно да си говоря с нея. Само толкова. Не ми е приятелка. Струва ми се, че е имала неприятности на предишната си работа. Казваха, че прибирала пари от нещата, които продавала.

— В такъв случай на твое място не бих направила нищо — каза Тапънс с малко рязък тон.

Твърдостта в гласа й накара Анибал да дойде, за да разбере какво става. Той отново се разлая срещу Беатрис и се опита да се пребори с прахосмукачката, която за него очевидно бе един от главните му врагове. „Не обичам тази прахосмукачка — ръмжеше той. — Иска ми се да я ухапя.“

— О, тихо, Анибал. Спри да лаеш. Да не си посмял да хапеш — скара му се Тапънс. — Боже, ужасно закъснявам! — Тя забързано излезе.

— Проблеми — промърмори си Тапънс, докато слизаше надолу по хълма по Орчард Роуд. Всеки път, когато вървеше по тази улица, си мислеше дали името3 й идва от това, че някога къщите са имали овощни градини. Сега никъде не се забелязваха такива.

Мисис Барбър я посрещна радостно. Поднесе й еклери, които изглеждаха много вкусни.

— Чудесни са! — възкликна Тапънс. — От „Батърби“ ли ги взехте?

„Батърби“ беше местната сладкарница.

— О, не, леля ми ги направи. Тя приготвя превъзходни сладкиши.

— Еклерите се правят трудно — отбеляза Тапънс. — Аз никога не съм успявала да ги направя.

— Трябва да използвате точно определен вид брашно. Мисля, че в това се крие тайната им.

Дамите пиха кафе и се разговориха за трудностите при приготвянето на някои домашни ястия.

— Онзи ден мис Боланд спомена за вас, мисис Бересфорд.

— Така ли? Боланд?

— Тя живее до къщата на викария. Фамилията им отдавна живее в селото. Разказа ни как е идвала тук като дете и как с нетърпение очаквала следващото си идване, защото в градината имало чудесно цариградско грозде и сливи ренклот. В днешно време човек не може да намери никъде такива сливи. По пазарите може да види нещо подобно, но те съвсем нямат същия вкус като ренклота.

Дамите продължиха разговора си на тема плодове за това как сега те нямат вкуса на едновремешните плодове, такъв какъвто си го спомнят от детството си.

— Един от чичовците ми имаше в градината си такива сливи — рече Тапънс.

— Да не би да е онзи чичо, който е бил свещеник в Анчестър? Отец Хендерсън е живял там със сестра си. Нейната история е много тъжна. Един ден яла кейк с ким и едно парченце направило белята. Задавила се, започнала да кашля, кашляла, кашляла и накрая починала. Тъжно, нали? Наистина много тъжно. Един от братовчедите ми почина по подобен начин от задушаване, но от агнешко. Изглежда може лесно да стане. Има хора, които умират от хълцане, защото не могат да спрат. Не знаят старото стихче, което трябва да се казва, като задържаш дъха си. — И тя го изрецитира въодушевено. На Тапънс обаче й прозвуча като една безсмислена скоропоговорка.

Глава седмаОще проблеми

— Мога ли да говоря с вас за момент, мадам?

— О, Боже! — промърмори си Тапънс. — Нови проблеми?

Тя слизаше по стълбите от библиотеката, като изтупваше праха от дрехите си. Беше облечена в най-хубавите си сако и пола и към тях смяташе да добави една шапка с перо, за да отиде на чай. Бяха я поканили няколко нови приятелки, с които се бе запознала на разпродажбата в „Белият слон“. Помисли си, че сега не е моментът да изслуша новите проблеми на Беатрис.

— Ами… не, не, не е точно проблем. Просто нещо, за което си помислих, че може би ще искате да знаете.

— О! — въздъхна Тапънс, все още подозирайки, че става дума за проблем под прикритие. Тя внимателно слезе долу и каза: — Сега точно бързам, защото ще ходя на чай.

— Става дума за момичето, за което ме питахте. Казваше се Мери Джордан, нали? Само дето те казаха, че може да е Мери Джонсън. Знаете ли, имало е една Белинда Джонсън, която работила в пощата, но било много отдавна.

— Да. И е имало един полицай, който се е казвал Джонсън. Нали така ми каза?

— Така, така. Една моя приятелка, казва се Гуенда, нали знаете магазина, в който на единия край е пощата, а в другия край се продават пликове, пощенски картички и разни такива неща, преди Коледа дори и чаши…

— Да — каза отегчено Тапънс, — магазинът на мисис Гарисън, нали?

— Да де, само дето сега не го държи Гарисън, а някой друг. Както и да е, тази моя приятелка Гуенда реши, че може би ще ви е интересно да научите, че тя е чувала за някоя си Мери Джордан, която живяла тук много отдавна, ама наистина много отдавна. Искам да кажа, че е живяла във вашата къща.

— Тук! В „Лаврите“?

— Ами тогава не се е казвала така. Моята приятелка чула нещо за момичето и решила, че сигурно ще ви бъде интересно. Някаква тъжна история, станала злополука или нещо такова и тя умряла.

— Искаш да кажеш, че тя е починала тук в къщата? Член на семейството ли е била?

— Не. Мисля, че семейството се е казвало Паркър или май Паркинсон. Тук има много с такава фамилия. Момичето е живяло в къщата. Струва ми се, че мисис Грифин знае нещо за нея. Познавате ли мисис Грифин?

— О, много слабо — каза Тапънс. — Между другото при нея съм канена на чай. Говорих с нея онзи ден на разпродажбата. Не бях я срещала преди.

— Тя е много възрастна. По-стара отколкото изглежда, но мисля, че паметта й е съвсем наред. Като че ли едно от момчетата на Паркинсон й е било кръщелник.

— Как се е казвало?

— Май беше Алек… или пък Алекс.

— Какво е станало с него? Тук ли е израснал? Напуснал ли е селото, за да стане моряк или войник?

— О, не. Починал е. Дори си мисля, че е погребан тук. Заболял от нещо, дето името му е като на човек.

— Имаш предвид болест, кръстена на някого?

— Нещо като болестта на Хочкин. Май не беше с човешко име. Не знам, но е от онези болести, дето кръвта ти става лоша, губи си цвета. Казват, че в днешно време можело да ти източат лошата кръв и да я сменят с хубава. Но дори и тогава май си умираш. На мисис Билингс, от сладкарницата, нали я знаете, дъщеричката й почина от тази болест, а беше само на седем. Казват, че покосявала младите.

— Левкемия?

— Ама откъде знаете? Да, така се казваше болестта. Сигурна съм. Казват, че някой ден ще изнамерят лек за нея. Така, както сега лекуват от тиф, първо те заразяват, после те излекуват.

— Много интересно. Бедното малко момче.

— Не е бил много малък. Ходел е на училище. Трябва да е бил тринайсет-четиринайсетгодишен.

— И все пак е много жалко — отбеляза Тапънс, сетне замълча за момент и възкликна: — Господи, колко закъснях! Трябва да бързам.

— Мисля си, че мисис Грифин би могла да ви каже някои неща. Нямам предвид онова, на което тя самата е свидетел, а онова, което са й разказвали. Тя е израснала тук и сигурно е чувала много неща. Пък и обича да разказва на хората за семействата, които са живели в селото. Някои от работите, дето ги знае, са наистина скандални. Нали разбирате, кръшкания и такива неща. Е, всичко е било по времето, което наричат Едуардово или Викторианско. Не знам точно, вие сигурно знаете. Според мен трябва да е Викторианско, защото старата кралица май още е била жива. Значи Викторианско. Въпреки че някои му казват Едуардово или понякога дори нещо като времето на онези от „Марлбъро Хауз“. Абе висшето общество, нали?

— Да — съгласи се Тапънс, — висшето общество.

— И тези кръшкания — рече яростно Беатрис.

— Имало ги е много.

— Млади момичета са правили това дето не трябва — продължи Беатрис с надеждата, че господарката й няма да си тръгне точно когато разговорът стана толкова интересен.

— Не — отсече Тапънс. — Мисля, че тогава момичетата са водили много благоприличен начин на живот, омъжвали са се млади за някой братовчед с титла.

— Сигурно добре са си живеели — въздъхна Беатрис. — Имали са хубави дрехи, ходели са на конни надбягвания, на танци, по балове.

— Да, по балове.

— Познавах едно момиче, на което бабата е била прислужничка в един от онези големи замъци и принцът на Уелс, тогава той е бил Едуард, дето после стана Едуард VII, се държал много добре с нея. Бил много внимателен с всички прислужници. Когато напуснала, взела сапуна, с който той си миел ръцете и го запазила. Показваше ни го, когато бяхме деца.

— Колко вълнуващо. Сигурно са били много интересни времена. Дори може да е отсядал тук в „Лаврите“ — отбеляза с лека ирония Тапънс.

— Не, не съм чувала подобно нещо, защото ако се е случило, щях да чуя. Не, тук са живели само Паркинсон. Никакви графове, маркизи, лордове и лейди. Мисля, че Паркинсонови са били търговци. Богати, много богати, ама нали разбирате, няма нищо вълнуващо в търговията.

— Зависи. Все пак мисля, че трябва…

— Да, да, по-добре да тръгвате, мадам.

— Да. Е, много ти благодаря. Май няма да си сложа шапката, косата ми и без това е ужасно разрошена.

— Забърсахте една паяжина с косата си. Нека да ви почистя.

Тапънс излезе от къщата и се замисли.

„Александър си е играл тук. Сигурно доста често. И е знаел, че е бил «някой от нас». Странно… Чудя се… дори повече от преди.“

Глава осмаМисис Грифин

— Толкова се радвам, че двамата със съпруга ви дойдохте да живеете тук, мисис Бересфорд — каза мисис Грифин, докато наливаше чая. — Захар? Мляко? — Тя подаде подноса със сандвичи и Тапънс си взе. После продължи: — Знаете ли, когато човек живее в провинцията, много е приятно да има добри съседи, с които се разбира. Позната ли ви е тази част на страната?

— Не, изобщо не я познавам — призна Тапънс. — Разгледахме много къщи. Повечето от тях ни бяха предложени от агенти по недвижими имоти. Някои бяха наистина ужасяващи. Можете ли да си представите, една от къщите се казваше „Старовремски чар“.

— Мога — поклати глава мисис Грифин. — Наистина мога. Старовремски чар обикновено означава, че трябва да смените покрива и че влагата е всепроникваща. А сигурно знаете какво означава „изцяло модернизирана“ -много заврънкулки, от които човек не се нуждае и обикновено от прозорците на такива къщи изгледът е отвратителен. Но „Лаврите“ е очарователна къща, въпреки че вероятно сте имали доста работа по нея. Всеки път е така.

— Изглежда различни хора са живели там — отбеляза Тапънс.

— О, да. В днешно време като че ли хората не се задържат за дълго на едно място, нали? Кътбертсън, после Редланд, а преди тях май бяха Сеймур. Имаше и едни Джоунс.

— Чудя се защо са я нарекли „Лаврите“ — рече Тапънс.

— Е, струва ми се, че е едно от онези имена, с които хората често назовават къщите си. Разбира се, ако се върнем много назад във времето, тогава, когато в нея са живели Паркинсонови, може и да е имало лаврови дървета. Вероятно са били покрай алеята към къщата. Може да е имало и други. Никога не съм харесвала лавровите дървета.

— Съгласна съм с вас. И аз не ги харесвам. Изглежда много Паркинсонови са живели тук.

— О, да. Струва ми се, че са се задържали доста дълго.

— Но изглежда никой не може да ми разкаже нищо за тях.

— Мила моя, било е много отдавна. А и след… след неприятностите, които са се случили, се създала такава атмосфера, че хората не се изненадали, че Паркинсонови продали къщата.

— Лоша репутация? — полюбопитства Тапънс, възползвайки се от възможността. — Имате предвид, че къщата е била нехигиенична или нещо такова?

— О, не, не става дума за къщата, а за хората. Било по време на Първата световна война… опозорили се. Никой не могъл да повярва. Спомням си, че баба ми разказваше за това. Ставало дума за някакви тайни на военноморския флот. Нещо за нова подводница. Тогава у Паркинсонови живеело младо момиче, за което се говорило, че е било замесено.

— Мери Джордан?

— Да. Мисля, че така се е казвала. После са заподозрели, че то не било истинското й име. На мен ми се струва, че от известно време са я подозирали. Поне момчето, Александър я е подозирал. Добро момче, пък и доста умно.