Задната врата на съдбата

Глава първаМного, много отдавна

Тапънс избираше поздравителни картички. Следобедът бе дъждовен и пощата бе почти празна. Хората спираха за момент да пуснат писмата си в кутията отвън или припряно влизаха вътре да си купят марки. После бързаха да се приберат вкъщи колкото може по-скоро. Не беше един от онези шумни следобеди за пазаруване. Тапънс си помисли, че много удачно е избрала деня.

Лесно успя да разпознае Гуенда по описанието на Беатрис. Момичето с удоволствие дойде да й помогне. Тя се занимаваше с магазина, а държавната служба в пощата на Нейно Величество бе поверена на една възрастна жена с побеляла коса. Гуенда бе приказливо момиче, което проявяваше жив интерес към новопристигналите в селото и се чувстваше щастлива между картичките за Коледа, за свети Валентин, за рождени дни, тези с шеговити надписи, канцеларски материали и хартия, разнообразни шоколади и дребни изделия от порцелан за дома. Двете с Тапънс се заговориха като приятелки.

— Много се радвам, че къщата отново е обитаема. Имам предвид „Принсес Лодж“.

— Мислех, че винаги се е казвала „Лаврите“.

— О, не. Не мисля, че някога се е казвала така. Въпреки че тук често сменят имената на къщите. Струва ми се, че на хората им харесва да го правят.

— Да, изглежда е така — съгласи се замислено Тапънс. — Дори и ние си бяхме намислили едно-две. Между другото Беатрис ми спомена, че сте познавали едно момиче на име Мери Джордан, което е живяло в нашата къща.

— Не я познавам, само съм чувала да се говори за нея. Било е през войната, Първата световна война, когато са използвали цепелини.

— Чувала съм за тези цепелини — сподели Тапънс.

— Летели са над Лондон през 1915 или 1916 година.

— Спомням си, че веднъж бяхме с една моя стара леля във военните магазини и тогава чухме сирената за тревога заради цепелините.

— Понякога са идвали и през нощта, нали? Сигурно е било много страшно.

— Е, не мисля — поклати глава Тапънс. — Вярно, хората доста се плашеха, но не беше толкова страшно, колкото бомбите през Втората световна война. Човек имаше чувството, че няма къде да се скрие от тях.

— Прекарвали сте нощите в метрото, нали? Имах една приятелка в Лондон. Всяка нощ спяла в метрото, мисля че било на Уорън Стрийт. Май всички са имали свое място в метрото.

— По време на войната не бях в Лондон — обясни Тапънс. — Не мисля, че би ми харесало да прекарвам всяка нощ в метрото.

— На тази моя приятелка, Джени се казва, й харесвало в метрото. Казваше, че било много интересно. Имаш си място на стълбите, спиш там, носиш си сандвичи и разни други неща и никой не ти заема мястото. Приказваш си цяла нощ със съседите и ти е забавно. А през това време бомбардират. Влаковете на метрото вървели цяла нощ. Каза ми, че й било неприятно, когато войната свършила и трябвало отново да се върне вкъщи. Било й скучно.

— Така или иначе през 1914 година не е имало бомби, а само цепелини — напомни Тапънс.

Очевидно обаче Гуенда бе загубила интерес към цепелините и Тапънс продължи:

— Питах ви за онова момиче Мери Джордан. Беатрис ми каза, че сте знаели нещо за нея.

— Не много. Просто чух да споменават няколко пъти името й, но беше много отдавна. Имала е прекрасна руса коса, така говореше баба ми. Била е германка. Една от онези фройлайни, както са ги наричали. Грижели се за деца, били нещо като детегледачки. Работела в семейство на морски офицер, някъде в Шотландия. После дошла тук и постъпила при семейство Паркс, или беше Перкинс. Имала е по един свободен ден в седмицата. Ходела в Лондон и тогава носела там онези неща, каквито и да са били те.

— Какви неща? — попита Тапънс.

— Не зная, всъщност никой нищо конкретно не казва. Предполагам, че става дума за нещо, което е крадяла.

— Хванали ли са я да краде?

— О, не, не мисля. Започнали са да я подозират, но тя се разболяла и починала преди да я разкрият.

— От какво е починала? Тук ли е станало? Предполагам, че е постъпила в болница.

— Не, тогава не е имало болница. В онези години не е имало такива неща в селото. Някой ми каза, че станала някаква глупава грешка, която допуснала готвачката. Набрала листа от попадийно семе вместо спанак или маруля. Не, май че друг го е направил. Някой пък ми каза, че било беладона, но аз и за миг не го вярвам, защото всеки знае как изглежда беладоната, нали? Според мен са били листа от попадийно семе, които някой е набрал по погрешка. Тези листа съдържат някакво вещество, което е смъртоносно. Пристигнал докторът и направил каквото могъл, но аз мисля, че е било твърде късно.

— Имало ли е много хора в къщата, когато се е случило?

— Да, изглежда е имало, защото съм чувала, че постоянно имали гости за по няколко дни, пък и децата, и гувернантката, и прислужниците. Имайте предвид, че аз не знам много, само онова, дето баба ми е казвала. Е, и старият мистър Бодликот от време на време ми казва по нещо. Познавате ли го? Градинарят, дето все още работи. Тогава бил нает от тях и го обвинили, че той е набрал отровното растение. Но се оказало, че не е той. Бил е някой от дома, който излязъл да помогне в брането на зеленчуци от градината и после ги занесъл на готвачката. Нали разбирате, спанак, марули и разни такива неща. Предполагам, че грешката е станала, защото не са познавали растенията. Мисля, че на предварителното следствие, или каквото там е имало, са казали, че всеки е могъл да сбърка, защото спанакът и киселецът са растели близо до попадийното семе и при брането са могли да попаднат и негови листа. Както и да е, тъжна история, защото баба казваше, че момичето било истинска красавица.

— И е ходила всяка седмица в Лондон? Е, да, нали е имала един свободен ден.

— Да. Имала приятели там. Чужденци. Баба казваше, че може да е била и немски шпионин.

— А наистина ли е била?

— Не ми се вярва. Очевидно са я харесвали. Нали ме разбирате, морските офицери, а и не само те. Имала е доста приятели сред военните.

— А наистина ли е била шпионин? — повтори въпроса си Тапънс.

— Не. Баба ми казваше, че хората само така си говорели. Пък и е било много отдавна.

— Странно как се обърква човек от тези войни — отбеляза Тапънс. — Познавах един възрастен господин, който имаше приятел, участвал в битката при Ватерло.

— Да, така е. Представяте ли си годините преди 1914. Хората тук са имали детегледачки от чужбина. Наричали са ги мамзел или фройлайн, каквото и да значи това фройлайн. Баба казваше, че момичето се държало много добре с децата. Всички били много доволни от нея и я харесвали.

— Случило се е, докато е живяла в „Лаврите“, така ли?

— Тогава къщата не се е казвала така, поне на мен така ми се струва. Тя е живяла в семейство Паркинсон или Прекинс. Била е нещо като днешните момичета „au pair“. Родена била в някакво място, дето половината били германци, половината французи.

— Страсбург? — предположи Тапънс.

— Да, така беше. Умеела да рисува. Направила портрет на една от сестрите на баба ми, но тя не се харесала, защото изглеждала стара. Нарисувала и едно от момчетата на Паркинсон. Старата мисис Грифин запазила портрета. Момчето, имам предвид онова момче, дето го нарисувала, открило нещо за тази фройлайн. Мисля, че е бил кръщелник на мисис Грифин.

— Да не е Александър Паркинсон?

— Да, той е. Погребан е близо да църквата.

Глава втораЗапознаване с Матилда, Възлюблената и Кей-Кей

На следващата сутрин Тапънс тръгна да търси известния местен чешит, старият Айзак или както го наричаха при официални случаи, ако някой се сетеше — мистър Бодликот. Старият Бодликот беше една от местните знаменитости. Характерът му бе особен поради възрастта. Той твърдеше, че е на деветдесет (не беше много за вярване), но пък умееше да поправи всичко, което попаднеше в ръцете му. Ако се опиташ да си намериш водопроводчик, но не успееш, отиваш при стария Айзак Бодликот. Дали имаше квалификация да прави тези поправки, никой не знаеше, но през дългия си живот бе натрупал много знания за всякакъв вид повреди по канализацията, водопровода, бойлерите, баните и различните проблеми с електричеството. Парите, които взимаше, бяха сравними с тези на квалифициран водопроводчик, но ремонтите, които правеше, бяха изненадващо качествени. Извършваше и дърводелски услуги, оправяше брави, можеше да закачи картини на стената, понякога малко кривичко наистина, разбираше от пружините на креслата. Основният недостатък на мистър Бодликот бе досадният му навик непрекъснато да приказва, въпреки че от време на време му се налагаше да наглася изкуствените си зъби, за да направи речта си, както той се изразяваше, разбираема. Спомените му за жителите на селото сякаш бяха безкрайни. Трудно можеше да се прецени ползата от тях. Мистър Бодликот не бе от хората, които запазваха за себе си някоя пикантна история от миналото и се лишаваха от удоволствието да я разкажат. Тези негови полети на фантазията, или както той ги наричаше полети на спомените, често го спохождаха.

— Ще се изненадате, наистина ще се изненадате, ако ви разкажа всичко, което знам по този случай. Така си е. Знаете ли, онези си мислеха, че са наясно, ама грешаха. Напълно грешаха. Беше по-голямата сестра. Така си беше. А изглеждаше толкова хубаво момиче. Кучето на месаря им помогна за уликите. Проследило я до вкъщи. Да, само дето не била нейната къща. Мога да ви разкажа още много. Имаше една мисис Аткинс. Никой не знаеше, че тя държи пистолет в къщата си, само аз. Разбрах го, когато отидох да й поправям един шкаф, нали ги знаете онези високите с многото чекмеджета. Тя беше на седемдесет и пет. И какво виждам аз, докато поправям ключалката на едното чекмедже — пистолет. Да, беше скрит в кутия с дамски обувки. Размер 3 или… не съм сигурен, може да е бил 2. От бяла коприна. Едни такива мънички. Каза ми, че били сватбените обувки на пра-баба й. Може и така да е. Някой ми спомена обаче, че си ги била купила от един антикварен магазин, но не разбирам защо са й били. Така или иначе пистолетът си стоеше там при тях. Да, казваха, че синът й го бил донесъл от Източна Африка. Бил там на лов за слонове или нещо такова. Когато се върнал, го донесъл. И знаете ли какво правеше старата дама? Синът й я беше научил да стреля. Тя седеше до един от прозорците на гостната и когато някой тръгнеше по алеята към къщата, тя вдигаше пистолета и гръмваше покрай него. Човекът се уплашваше до смърт и избягваше. Казваше, че няма да пусне никой да влезе в къщата й и да смущава птиците. Много си падаше по птиците. Никога не е застрелвала птичка. Има и много истории за мисис Летерби. За малко щяха да я хванат, докато краде, но не успяха. Пипаше умно.

След като убеди мистър Бодликот да поправи прозорчето на банята, Тапънс се почуди дали да не насочи разговора така че спомените му да им помогнат да разрешат мистерията в тяхната къща. Може да има някакво съкровище или тайна, за която нищо да не подозират.

Старият Айзак Бодликот никога не отказваше, когато го викаха новите жители на селото. Да се среща с непознати хора бе едно от удоволствията в живота му. Жадувано събитие за него бе да попадне на хора, които не са чували великолепните му спомени за миналите времена. Онези, които ги знаеха, рядко го окуражаваха да ги повтаря. Но нова аудитория! Какво приятно събитие! Това вървеше в комплект с големия набор от услуги, които можеше да предложи на общността, в която живееше. С огромна радост се намесваше в чужди разговори.

— Голям късмет си беше, че старият Джо не се наряза. Щеше да му разсече лицето.

— Така ли?

— Тук има още стъкла, мадам, които трябва да се приберат.

— Зная — рече Тапънс, — но нямахме време.

— Не бива да се рискува със стъклата. Нали знаете какво става. Едно малко парченце може да направи такива поразии. Ако попадне в кръвта, можете направо да си умрете. Спомням си мис Лавиния Шотакомб. Няма да повярвате…

На Тапънс никак не й се слушаше за мис Лавиния Шотакомб. Някой вече й бе споменал за нея. Беше между седемдесет и осемдесетгодишна, почти глуха и напълно сляпа.

— Предполагам — прекъсна го Тапънс с намерение да спре излиянията му още преди да са започнали, — че знаете много за хората тук. Сигурно си спомняте за необикновени неща, които са се случили в миналото.

— Е, виждате ли, вече не съм толкова млад. Над осемдесет и пет съм, гоня деветдесетте. Но винаги съм имал добра памет. Нали разбирате, има неща, които човек не забравя. Когато нещо ти го напомни, без значение колко отдавна е било, то отново се появява в главата ти. Мога да ви разкажа такива неща, че няма да ми повярвате.

— Чудесно! — зарадва се Тапънс. — Само като си помисля колко много знаете за всякакви интересни хора.

— Ами! Какво ще говорим за хората. Понякога те се оказват не такива, за каквито ги мисли човек, а пък понякога вършат работи, на които не бихте повярвали, че са способни.

— Предполагам, че имате предвид шпионите или криминалните престъпници? — погледна го с надежда Тапънс.

Старият Айзак се наведе, вдигна едно мъничко парченце стъкло и каза:

— Ето, виждате ли? Как ще се почувствате, ако това с забие в ходилото ви?

Тапънс започна да подозира, че работата, която Айзак свърши в банята, няма да е достатъчна, за да го предразположи да й разкаже някои вълнуващи истории от миналото. Спомни си, че до прозореца на столовата, долепена до къщата, имаше оранжерия, която се нуждаеше от поправка и подмяна на стъкла. Помоли го да погледне дали си струва да се поправи или ще е по-добре да се събори. Айзак с удоволствие се прехвърли на следващия проблем. Те слязоха долу и излязоха навън. Обиколиха къщата и стигнаха до въпросното място.

— Аха, имате предвид това ли?

— Да — кимна Тапънс.

— Кей-Кей — изломоти Айзак.

Тапънс го погледна недоумяващо, защото нищо не разбра.

— Какво казахте?

— Казах Кей-Кей. Така я наричаше старата мисис Лоти Джоунс.

— О! И защо я е наричала така?

— Знам ли. Ами нещо като име на такива подобни неща. Тази тук е малка. Големите къщи имат къде-къде по-големи оранжерии, в които държат и саксийки с богородички.

— Да — кимна Тапънс и също се отнесе в спомени за миналото.

— Сега вие може да си го наричате оранжерия, но старата мисис Лоти Джоунс си му казваше Кей-Кей. Не знам защо.

— А в тази гледаха ли богородички в саксийки?

— Не, не се използваше за това. Децата си прибираха играчките в нея. Като споменах играчки, се сетих, че те може да са още тук, ако някой не ги е взел. Ама тя почти се е разпаднала. По едно време почнаха да я поправят, май нещо по покрива, но се съмнявам, че сега е годна за ползване. Децата си прибираха счупените играчки, столове и изобщо разни непотребни вещи. Но тук криеха също и кончето-люлка и Възлюблената. Ей там в онзи ъгъл.

— Можем ли да влезем? — попита Тапънс, като надникна през малкия процеп на прозореца. — Сигурно вътре има много интересни неща.

— Предполагам, че ключът си е на старото място.

— И къде е това място?

— Ей там е скрит, в бараката.

Те тръгнаха по една пътечка. Дори названието барака бе много за тази постройка. Айзак ритна вратата, разбута купчината изсъхнали клони и изгнили ябълки и взе от един пирон на стената халка, на която висяха четири ръждясали ключа.

— Тези са ключовете на Линдоп — обяви той. — Един от това семейство беше градинар тук, а преди това бил плетач на кошници. Не го биваше за нищо. Ако искате да влезете в Кей-Кей…

— О, да — каза с надежда в гласа си Тапънс. — Много бих искала да я разгледам. А как точно се пише?

— Кое как се пише?

— Кей-Кей. Само с две букви ли, КК?

— Не. Струва ми се, че беше по-различно. Мисля, че бяха две чужди думички. Май си спомням. Кей-Кей или пък Кеи-Кеи. Така или иначе произнасяха го Кей-Кей. Мисля, че е японска дума.

— Да не би тук да са живели и японци?

— Ами! Няма такова нещо. Имаше чужденци, но не бяха японци.

Айзак сложи малко масло, което намери в бараката на най-ръждясалия от ключовете. То подейства вълшебно. Айзак го пъхна в ключалката и го превъртя. Разнесе се стържещ звук, но вратата се отвори и двамата с Тапънс влязоха вътре.

— Ето. Май няма нищо друго освен боклуци — рече той, очевидно безразличен към предметите вътре.

— Това конче е много красиво! — възкликна Тапънс.

— Това е Макилда — съобщи Айзак.

— Мак-илда? — повтори Тапънс.

— Да. Женско име. Една от кралиците се е казвала така. Някой каза, че била жената на Уилям Завоевателя, но ми се струва, че нещо се беше объркал. Кончето е от Америка. Американският кръстник го донесе на едно от децата.

— На едно от…

— Едно от децата на семейство Басингтън. Те бяха преди Паркинсон. О, май ги обърках. Вече не си спомням. Ама май съвсем е ръждясало.

Тапънс се сети, че името на кралицата, а значи и на кончето беше Матилда. Въпреки ръждата то изглеждаше добре. Беше с размерите почти на истинско конче. От гривата му бяха останали само няколко косъма. Едното му ухо бе счупено. Изглежда някога цветът му е бил сив. Краката му обаче си бяха здрави, но опашката бе съвсем излиняла.

— Не прилича на нито едно люлеещо се конче, което съм виждала досега — рече изненадано Тапънс.

— Не, нали? — кимна Айзак. — Другите се клатят напред-назад, а този тук, виждате ли, сякаш подскача. Ето, първо предните крака се вдигат. Хоп! После задните. Виждате ли колко е интересно? Ако се кача, мога да ви покажа…

— Внимавайте — посъветва го Тапънс. — Може да има някой стърчащ пирон, който да ви одере или може да паднете.

— Ами! Яздил съм Матилда преди петдесет или шейсет години, но още си спомням как става. Знаете ли, все още си го бива. Не се е разпаднало.

С рязко и неочаквано, почти акробатично движение, той яхна Матилда. Кончето се придвижи напред, после назад.

— Върви, а?

— Да, наистина върви — изненада се Тапънс.

— Да знаете колко им харесваше! Мис Джени го яздеше по цял ден.

— Коя е мис Джени?

— Най-голямата. На нея й го подари кръстника. И Възлюблената.

Тапънс го погледна въпросително. Тя не знаеше за кой предмет от намиращите се в Кей-Кей се отнася това наименование.

— Разбирате ли, така й казват. Онази каручка с малкото конче в ъгъла. Мис Памела се возеше на нея надолу по хълма. Тя беше много сериозно дете. Качваше се нагоре по хълма, после слагаше краката си тук, виждате ли, има педали, но сега не работят, и така тя се качваше горе на хълма и после се спускаше надолу, а като спирачки ползваше краката си. Доста често се прекатурваше в треволяка.

— Не звучи много приятно, искам да кажа, да се прекатуриш в треволяка — рече Тапънс.

— Е, тя можеше да спре преди да падне. Беше упорито момиче. Правеше го по три-четири часа на ден. Тогава оправях лехите за розите и често я наблюдавах как се спуска по хълма. Не съм говорил с нея, защото тя не обичаше да я заговарят. Искаше да продължи с това, с което се е захванала.

— И с какво се е била захванала? — полюбопитства Тапънс, защото изведнъж мис Памела й се стори по-интересна от мис Джени.

— Ами не знам. Понякога казваше, че е принцеса, която бяга, а понякога че е Мери, кралицата на… Ирландия или Шотландия.

— Мери, кралицата на Шотландия — помогна му Тапънс.

— Да, така беше. Тя май заминала или избягала… Отишла в някакъв замък, не му помня името.

— Разбирам. Значи Памела си е мислила, че е Мери, кралицата на Шотландия, която бяга от враговете си, така ли?

— Точно така. Щяла да се хвърли в краката на кралица Елизабет и да проси за милост, но аз не мисля, че кралица Елизабет е била много милостива.

— Да, много интересно — опита се да скрие разочарованието си Тапънс. — А как беше фамилията на това семейство?

— Листърс.

— Чували ли сте нещо за някоя си Мери Джордан?

— Аха, знам за коя ми говорите. Не. Била е преди мен тук. Имате предвид германската шпионка, нали?

— Изглежда всички знаят за това момиче — изненада се Тапънс.

— Да. Казват й Фроу Лайн или нещо такова. На мен звучи като име на железница.

— Така е — съгласи се Тапънс.

— Ха-ха-ха — разсмя се изведнъж Айзак. — Ако беше железница, съвсем не е вървяла по права линия, нали? Не, наистина не е. — Той продължи да се смее.

— Каква чудесна шега — отбеляза любезно Тапънс.

Айзак засия от удоволствие.

— Вие смятате ли да прибирате някакви зеленчуци тук? Знаете ли, ако искате боба ви да върви добре, трябва да го сложите тук, а после да се подготвите и за граха. Ами ранните марули? Можете да отгледате чудесни марули, малки, но крехки и вкусни.

— Струва ми се, че доста сте се занимавали с градинарство тук. Нямам предвид само тази къща, но и в много други.

— Да, работил съм най-различни работи. Ходил съм в повечето от къщите. Някои от градинарите не бяха добри и аз обикновено им помагах от време на време. Преди години се случи едно нещастие. Сбъркали със зеленчуците. Не е било по мое време, но съм чувал.

— Нещо с листа на попадийно семе, нали?

— Виж ти! Странно е, че вече знаете. Било е много отдавна. Доста хора са пострадали. Някой дори починал, поне така съм чувал. Е, нали знаете, речено-казано. Един стар приятел ми го каза.

— Струва ми се, че е била Фрой Лайн — каза Тапънс.

— Какво! Фрой Лайн е тази, която е умряла! Никога не съм чувал.

— Е, аз може и да бъркам. Защо не вземете Възлюблената и не я закарате на онова място на хълма, на което Памела я е качвала? Ако все още този хълм съществува.

— Ама, разбира се, че си е там. Вие какво си мислите? Вярно е, че целият е обрасъл в бурени. Вие внимавайте. Не знам ръждата доколко е повредила Възлюблената. Май ще е по-добре първо да я почистя.

— Добре — съгласи се Тапънс, — а после ще си помислите с кои зеленчуци да се заемем.

— Хубаво, но ще се погрижа попадийно семе да не се окаже близо до спанака. Не искам да ви се случи нещо точно сега, когато сте се нанесли в нова къща. Мястото е добро, само дано имате парички да си го постегнете.

— Много ви благодаря.

— Ще се погрижа също и Възлюблената да не се счупи, когато се качите на нея. Много е стара, но въпреки това ще проработи. Един мой братовчед онзи ден извади едно старо колело. Човек не би помислил, че ще тръгне. Никой не го бе ползвал четирийсет години. Но като му сложихме малко масълце, то запя. Само като си помисли човек какви чудеса прави масълцето.

Глава третаШест невъзможни неща преди закуска

— Къде за Бога… — започна Томи.

Беше свикнал да намира Тапънс на невъзможни места из къщата, когато се прибираше, но този път се впечатли повече от обикновено.

В къщата нямаше и следа от нея, въпреки че навън бе започнало леко да ръми. Досети се, че може да е потънала в някоя част на градината и затова излезе навън. В този миг възкликна:

— Какво за Бога!

— Здравей, Томи — поздрави го Тапънс. — Връщаш се по-рано, отколкото те очаквах.

— Какво е това?

— Имаш предвид Възлюблената?

— Какво каза?

— Казах Възлюблената. Така се нарича.

— Да не би да си решила да се качиш на това нещо? Не е ли малко малко за теб?

— Е, може и да е. Детска играчка е. Предполагам, си имал такава, преди да ти купят колело, когато си бил малък.

— Наистина ли върви?

— Е, не съвсем, но ако я качиш горе на хълма, тя сама си тръгва, защото има наклон.

— И предполагам, че долу се разбива. С това ли се занимава досега?

— Съвсем не — възмути се Тапънс. — Спираш я с крака. Искаш ли да ти демонстрирам?

— Не — заяви решително Томи. — Започва да вали по-силно. Просто исках да разбера защо… защо го правиш. Имам предвид, че едва ли е толкова забавно.

— Всъщност е доста страшно. Но виждаш ли, исках да разбера и…

— Искаш да разбереш какъв е този треволяк в ръката ти, нали?

— Точно така. Колко си досетлив!

— Разбира се, че съм. Познавам ги тези треви.

— Аз също.

Те се спогледаха.

— Само че в момента забравих как се казва — призна си Томи.

— И аз не се сещам.

— Какво смяташ да правиш с тази развалина?

— Ами… когато слезеш долу от хълма, но не използваш добре краката си, за да се спреш, попадаш в този треволяк.

— Не се ли казваше урти… уртикария? Не! Това беше изприщване, нали? Е, всеки се забавлява по свой начин.

— Правих разследване по последния проблем — обясни Тапънс.

— Твоя проблем? Моя проблем? Чий проблем?

— Не знам. Надявам се, че проблемът е общ.

— И не е някой от проблемите на Беатрис?

— О, не. Просто се зачудих какви още неща може да има скрити из къщата, така че отидох и разгледах играчките, които са прибрани в една странна стара оранжерия отпреди много, много години. Там намерих Възлюблената и Матилда, която е конче-люлка и има дупка в корема.

— Дупка в корема?

— Ами да. Предполагам, че децата са си крили разни неща там. За забавление. Пълна е със стари мръсни хартийки и всякакви парцалчета. Някои от тях са мазни. Изглежда са ги ползвали за чистене.

— Хайде да влизаме вкъщи — подкани я Томи.

— Е, Томи, нека да чуем какво ново при теб — каза Тапънс, като протегна краката си към приятния огън в камината, който бе запалила малко преди завръщането му. — Ходи ли в галерията на хотел „Риц“?

— Не. Нямах време.

— Как така не си имал време? Нали заради това отиде?

— Е, нещата не винаги стават така, както си ги намислил.

— Все пак сигурно си ходил някъде и си правил нещо.

— Открих ново място за паркиране на колата.

— Не е зле. И къде е? — позаинтересува се тя.

— Близо до Хаунслоу.

— И за какво, за Бога, си ходил до Хаунслоу?

— Не ходих точно там. Просто наблизо има паркинг. Оттам взех метрото.

— Какво? С метро до Лондон.

— Да. Стори ми се, че така е по-удобно.

— Изглеждаш виновен — заяви Тапънс. — Само не ми казвай, че имам съперница, която живее в Хаунслоу.

— Не! По-скоро трябва да си доволна от онова, което съм свършил.

— О! Да не би да си ми купил подарък?

— Не, боя се, че не. Никога не знам какво да ти купя.

— Понякога имаш много добри попадения — похвали го с надежда Тапънс. — Какво си свършил, Томи, че аз трябва да бъда доволна?

— Проведох разследване.

— Напоследък всички нещо разследват. Нали разбираш, тинейджърите, племенниците, братовчедите, синовете, дъщерите, всички разследват. Всъщност не знам какво толкова разследват. Не разбирам защо го правят и после изведнъж го прекратяват. Те започват, забавляват се, доволни са от себе си, а сетне… е, аз всъщност не знам какво става сетне.

— Бети, нашата осиновена дъщеря, е заминала за Източна Африка — каза Томи. — Имаш ли вести от нея?

— Да. Харесва й там. Изглежда й е приятно да си завира носа в африканските семейства и да пише статии за тях.

— Мислиш ли, че тези семейства одобряват интереса й?

— Не ми се вярва. В енорията на баща ми всички мразеха посещенията на журналистите. Наричаха ги „ноузи паркърс“4.

— И са имали основание — съгласи се Томи. — Ти определено искаш да ми посочиш трудностите, които ме очакват при разследването ми.

— Какво разследване? Надявам се, че не става дума за тревокосачки.

— Не разбирам защо споменаваш тревокосачките?

— Защото непрекъснато разглеждаш каталози за тях — обясни Тапънс. — Просто си откачил на тази тема.

— В тази къща провеждаме историческо разследване. Опитваме се да разгадаем престъпления, които са се случили преди шейсет-седемдесет години.

— Добре, Томи, хайде сега ми разкажи.

— Отидох в Лондон, за да задействам разни неща.

— Аха! Задействал си разследването. Постъпил си точно като мен, въпреки че методите ни са различни, пък и времето, от което се интересувам е доста отдавна.

— Да не би да искаш да кажеш, че наистина си се захванала с проблема Мери Джордан? Нали така се изразявате в днешно време? — подкачи я Томи. — Значи вече е реален? Мистерията или проблемът Мери Джордан.

— Толкова обикновено име. Ако е била германка, едва ли би се казвала така. А хората говорят, че е била немски шпионин. Предполагам, че може да е била англичанка.

— Мисля, че тази шпионска история е нещо като местен мит.

— Моля те, Томи, продължи. Все още нищо не си ми разказал.

— Ами използвах някои… някои… някои…

— Престани да повтаряш някои — скара му се Тапънс. — Нищо не разбирам.

— Понякога е трудно да се обясни. Искам да кажа, че има различни начини да се проведе едно разследване.

— Имаш предвид за минало време?

— Да. Има неща, които можеш да откриеш. За други можеш да получиш информация и то не като се возиш на стари играчки или разпитваш възрастни дами, или подлагаш на кръстосан разпит един стар градинар, който вероятно не си спомня кое как точно е било, или пък да наобикаляш пощата и да разстройваш служителките, като ги разпитваш какво са казали пра-пра-прабабите или лелите им някога.

— Да, но от всички тях научих по нещо — нацупи се Тапънс.

— Аз също имам резултат.

— Ти си разпитвал? И на кого зададе въпросите си?

— Не беше точно разпитване. Не бива да забравяш, Тапънс, че съм имал контакт с хора, които знаят как се правят тези неща. Нали разбираш, има хора, на които плащаш някаква сума и те провеждат разследването вместо теб, така че получаваш достоверна информация.

— За кои неща става дума? И къде търсят тази информация?

— Например можеш да наемеш някой, който да проучи смъртните актове, кръщелните и брачните свидетелства.

— Предполагам, че си изпратил някой в Съмърсет Хаус. Там за всичко ли може да се търси?

— Да. Можеш да не ходиш лично, просто намираш някой, който да свърши работата вместо теб. Можеш да разбереш кога е починал някой, кога се е родил, какво е било завещанието му, кога се е женил и в коя църква, и така нататък.

— Много пари ли похарчи? — попита Тапънс. — Мисля, че бяхме решили да пестим, след като се нанесем тук.

— Като имам предвид твоето отношение към възникналия проблем, счетох, че подобен разход би бил уместен.

— Е, откри ли нещо?

— Още не. Трябва да почакам да приключи проучването. И ако намерят…

— Искаш да кажеш, че някой ще дойде и ще ти каже, че момичето Мери Джордан е родено еди-къде си и ти ще отидеш на място да продължиш разследването, така ли?

— Не съвсем. Има още много неща, които могат да се разберат като например данни от преброяване на населението, смъртни актове и причините за смъртта, и какво ли още не.

— Звучи ми интересно, а това е добре като начало.

— В издателствата на вестниците има папки, които също могат да се преровят.

— Искаш да кажеш, че оттам могат да изскочат съобщения за убийства или съдебни процеси?

— Не непременно. Но от тях можеш да се подсетиш за хора, с които някога си имал контакти. Можеш да ги издириш, да им зададеш въпроси, да подновиш старото приятелство. Да постъпим така, както едно време, когато имахме частно детективско бюро в Лондон. Надявам се, че ще открием хора, които да ни дадат необходимата информация или да ни кажат къде да я потърсим. Връзките с определени хора не са без значение.

— Вярно е. Знам го от опит.

— Нашите методи не са еднакви. Но мисля, че твоите са толкова добри, колкото и моите. Няма да забравя деня, в който ненадейно пристигнах в онзи пансион и първото нещо, което видях, беше ти, седнала отпред с плетка, представяща се за мисис Бленкинсоп.

— Само защото не позволих на някой да проведе вместо мен разследването.

— Не! — отсече твърдо Томи. — Беше се пъхнала в гардероба на стаята, в която ме разпитваха и разбра съвсем точно къде ме изпращат и какво трябва да свърша, но успя да стигнеш там първа. Подслушвачка! Ни повече, ни по-малко! Колко непочтено от твоя страна!

— Но резултатите бяха много задоволителни.

— Все още имаш чувството, че ти си победител. Изглежда често ти се случва.

— Е, някой ден ще разберем всичко и за случилото се тук, въпреки че е станало толкова отдавна. Не мога да се отърва от мисълта, че нещо наистина важно е скрито наоколо. Нещо, което е принадлежало на някой, нещо, което е свързано с къщата или с хората, които са живели в нея. И все пак ми е трудно да го повярвам. Вече ми е ясно каква трябва да е следващата ни стъпка.

— Каква? — попита съпругът й.

— Да повярваме в шест невъзможни неща преди закуска — каза загадъчно Тапънс. — О, станало е единайсет без петнайсет. Искам да си лягам. Уморена съм. Спи ми се, а съм ужасно мръсна, защото се рових из тези прашни стари играчки. Предполагам, че има още много неща на онова място, което наричат… между другото защо ли се нарича Кей-Кей?

— Не зная. Как се пише?

— И аз не знам. Струва ми се, че не са само двете букви една до друга.

— Защото ти звучи по-мистериозно ли?

— Звучи ми по японски — промърмори колебливо Тапънс.

— Не разбирам защо. На мен не ми звучи така, по-скоро като нещо за ядене. Може би някакъв вид ориз?

— Лягам си. Но първо ще се измия старателно, за да махна всички паяжини от себе си — рече тя.

— И помни, шест невъзможни неща преди закуска — напомни й Томи.

— Мисля, че в това ще съм по-добра от теб — закачи го тя.

— Понякога си непредсказуема.

— На теб ти се случва по-често, отколкото на мен. От време на време това ме ядосва. Е, Господ ни изпраща изпитания. Кой ни го повтаряше?

— Няма значение. Върви и отмий от себе си прахта на отминалите години — изрече философски Томи, сетне додаде: — Айзак става ли за градинар?

— Той смята, че да. Можем да го пробваме…

— За съжаление ние самите не разбираме много от градинарство. Ето ти още един проблем.

Глава четвъртаЕкспедиция с Възлюблената. „Оксфорд“ и „Кембридж“

— Наистина шест невъзможни неща преди закуска — каза си на глас Тапънс, след като пресуши чашката си с кафе и замислено се загледа в пържените яйца и двете апетитни бъбречета, останали в чинията на страничния плот.

— Закуската е къде-къде по-смислено занимание от разсъждаването за невъзможни неща. Томи е този, който хукна след невъзможните неща. Разследване. Чудя се дали ще открие нещо. — Тя си взе още едно пържено яйце и едно бъбрече. — Приятно е човек да закусва с разнообразни неща — заключи тя.

От дълго време бе свела сутрешната си закуска до чашка кафе и сок от портокал или грейпфрут. Бе успяла да реши проблемите си с теглото и се отнасяше с пренебрежение към обилните закуски. Но топлите блюда на страничния плот възбудиха апетита й.

— Предполагам — продължи да си говори тя, — че Паркинсонови са закусвали по подобен начин. Бъркани яйца или яйца на очи, бекон и може би… — Тя се опита да си спомни какво пишеше в романите. — Да, може би и студено пилешко. Вкусно! О, да, спомням си. Разбира се, на децата са давали кълките. После те са си играели с кокалчета. — Изведнъж тя замръзна с последната хапка бъбрече в устата си.

Зад вратата се чуха странни звуци.

— Какво ли е това? — продължи да си мърмори Тапънс. — Звучи ми като музикант, който свири фалшиво.

Тя отново се заслуша с парче препечена филийка в ръка. Вдигна глава, когато Албърт влезе в столовата.

— Какво става, Албърт? — попита го тя. — Само не ми казвай, че някой от майсторите е решил да свири.

— Пристигна един господин да акордира пианото — обясни Албърт.

— Да направи какво на пианото?

— Да го акордира. Поръчахте ми да намеря човек.

— Мили Боже! — възкликна Тапънс. — Вече си успял? Ти си чудесен.

На Албърт му стана приятно, въпреки че добре си знаеше, че се справя успешно с изпълнението на понякога невъзможните желания на Тапънс или Томи.

— Казахте, че пианото е в ужасно състояние — продължи той.

— Сигурно е така — съгласи се Тапънс.

Тя допи втората чашка с кафе, излезе от стаята и отиде в дневната. Един млад човек се бе надвесил над пианото. Капакът му бе отворен и отвътре се виждаха всичките му части.

— Добро утро, мадам — поздрави я той.

— Добро утро. Много се радвам, че успяхте да дойдете.

— Наистина се нуждае от акордиране.

— Да, зная. Виждате ли, току-що се нанесохме, а за едно пиано никак не е добре да се мести. Пък и отдавна не е акордирано.

— Веднага го разбрах — кимна младежът.

Той дръпна няколко струни, после натисна няколко клавиша и възкликна:

— Чудесен инструмент, мадам!

— Да. „Ерард“.

— Много е трудно да се купи подобен в днешно време.

— Това пиано е преживяло доста — отбеляза Тапънс. — Оцеля при бомбардировките в Лондон. Една бомба улучи къщата ни. За щастие ние не си бяхме у дома, а пианото бе повредено само отвън.

— Да. Добре са го поправили. Явно не е пострадало много.

Разговорът продължи в същия приятен тон. Младежът изсвири една прелюдия от Шопен, после валса „На хубавия син Дунав“. Не след дълго той обяви, че е приключил и я предупреди:

— След известно време бих искал да дойда и да го проверя отново, защото човек може… не зная как точно да ви го кажа… може да съм пропуснал нещо. Разбирате ли, нещо дребно, което сега не съм забелязал.

Разделиха се след още малко коментарии относно музиката и свиренето на пиано. Сбогуваха се любезно като двама души, които споделят еднаква идея, а именно радостта, която музиката носи в живота.

— Предполагам, че имате много работа по къщата — отбеляза младежът, когато излязоха навън и той се огледа.

— Дълго време не е била обитавана.

— Да. Често е сменяла собствениците си.

— И има дълга история, нали? — рече Тапънс. — Интересни неща са ставали тук в миналото.

— Предполагам, че говорите за случилото се преди много, много години. Не си спомням дали е било през последната война или предишната.

— Изглежда е било свързано с някакви тайни на военноморския флот — продължи с надежда Тапънс.

— Може и за това да е било. Чувал съм, че се е вдигнал голям шум, но аз лично нищо не знам.

— Е, било е доста преди вие да се родите — усмихна му се одобрително Тапънс.

Когато той си тръгна, тя седна на пианото.

— Ще изсвиря „Дъждът по покрива“ — обяви на глас Тапънс, защото младежът бе извикал в съзнанието й спомените за мелодиите на Шопен. След като свърши, засвири мелодията на една песен като си затананика тихичко:

„Май я свиря в грешна гама, но така или иначе пианото отново е наред — помисли си Тапънс. — Много ми е приятно отново да свиря. «Къде се скита моята възлюблена», «Кога ще се върне възлюблената ми…» Възлюблена! Възлюблена? Май е някакъв знак? По-добре да изляза и да направя нещо с Възлюблената.“

Тя обу груби обувки, сложи си пуловер и излезе навън в градината. Възлюблената беше прибрана в празната конюшня, а не на предишното й място в Кей-Кей. Тапънс я изнесе, изтегли я нагоре по хълма и старателно почисти паяжините с парцал, който носеше със себе си. После се качи, сложи си краката на педалите и се опита да я подкара, пренебрегвайки годините и ръждата й.

— А сега Възлюблена моя, тръгваме надолу по хълма, но няма да бързаш.

Тя вдигна краката си от педалите и се приготви да ги използва като спирачка, ако се наложи.

Възлюблената не се забърза много, въпреки че поради наклона от нея не се изискваха никакви усилия. Но изведнъж стана доста стръмно. Възлюблената се засили и Тапънс се опита да използва краката си като спирачки. Когато стигнаха основата на хълма и двете се отзоваха в треволяка, в съвършено различно положение от първоначалното.

— Боли! — възкликна Тапънс, докато се изправяше.

След като се поизтупа, Тапънс се огледа наоколо. Беше стигнала до една обрасла пътека, която водеше към срещуположния хълм. Отстрани имаше рододендронови храсти и хортензии. Тапънс си помисли, че сигурно в друг сезон изглежда много красиво. В момента мястото не беше особено привлекателно. Просто една обрасла пътека, която се губеше между храстите, но все пак посоката й се забелязваше. Тапънс счупи няколко клончета и се промуши през храстите, опитвайки се да не загуби ориентира си към хълма. Пътеката се виеше нагоре. Очевидно от години никой не бе минавал по нея и не беше почиствана.

— Чудя се накъде ли води? — запита се на глас Тапънс. — След като има пътека има и причина, поради която е направена.

Пътеката направи няколко резки завоя наляво-надясно и Тапънс си помисли, че от този зиг-заг съвсем ясно може да почувства какво точно има предвид Алиса, когато попада в Страната на чудесата и казва, че „пътят се залюля и смени посоката си“. Храстите пооредяха. Появиха се лаврови дървета, вероятно за да обяснят името на къщата. Пътеката продължаваше между тях, но стана камениста и трудна за ходене. Изведнъж Тапънс се отзова пред четири стъпала, покрити с мъх, които водеха към нещо като ниша. Приличаше на олтар. В средата имаше пиедестал, а на него — доста изронена каменна статуя. Представляваше фигура на момче с кошничка на главата. Завладя я чувството, че статуята й е позната.

— Определено ми напомня на нещо — промърмори си тя. — Май в градината на леля Сара имаше подобна статуя, а също и много лаврови дървета.

Мислите й я отнесоха назад във времето към леля Сара, която бе посещавала от време на време като дете. Спомни си, че си играеше на една игра, наречена „конче“. За нея трябва обръч. Тогава Тапънс бе на шест години. Обръчът й изпълняваше ролята на конче — бяло конче с развята грива и опашка. Във паметта на Тапънс изплува спомена как тя препуска на кончето си по точно такава пътека, обрасла с трева, перата, украсяващи главата й се развяват, тя снишава глава, когато минава под дърветата и стига до една ниша със статуя на момче с кошничка. Винаги му носеше някаква дреболия като подарък. Слагаше го в кошничката и си пожелаваше нещо. Доколкото си спомняше, желанието й обикновено се сбъдваше.

Тя седна на най-горното стъпало и се замисли. „Сбъдваше се, защото всъщност аз послъгвах. Искам да кажа, че обикновено си пожелавах нещо, което със сигурност щеше да стане. Но когато ставаше, аз си представях, че е станало чудо. Струваше ми се, че е съвсем справедливо да поднеса подарък на божеството, а то да ми изпълни желанието. Въпреки че всъщност не беше божество, а едно дундесто момченце. Колко беше забавно. Измисляхме си разни неща, вярвахме в тях и си играехме.“

Тя въздъхна и тръгна надолу по пътеката. Не след дълго стигна мистериозната Кей-Кей.

Вътре бъркотията си беше същата. Матилда изглеждаше изоставена и забравена, но две нови неща привлякоха вниманието на Тапънс. Бяха порцеланови столчета, украсени с фигури на бели лебеди. Едното столче беше в тъмносиньо, а другото — в бледосиньо.

„Ама, разбира се — зарадва се Тапънс. — Спомням си ги от детството. Слагах ги на верандите или в градините. Мисля, че една от лелите ми имаше такива. Наричаше ги «Оксфорд» и «Кембридж». Много приличаха на тези. Нейните обаче бяха с патици… не, бяха с лебеди. Да, бяха украсени с лебеди. И имаха същото странно нещо на седалката, дупка под формата на «S». Можехме да си пускаме разни неща вътре в столчето. Мисля, че ще накарам Айзак да вземе тези две столчета и добре да ги измие. Ще ги сложим на верандата или лоджията, или както там Томи реши, въпреки че на мен веранда ми звучи по-добре. Ще им се радваме, когато времето се стопли.“

Тя се обърна и тръгна към вратата. В този миг се спъна в Матилда.

— О, Боже! — възкликна тя. — Сега пък какво направих?

В желанието си да запази равновесие, бе закачила с крак тъмносиньото столче. То се претърколи и се счупи.

— Господи! Убих „Оксфорд“. Ще трябва да се задоволим само с „Кембридж“. Не мисля, че ще може да се залепи. Има много парченца.

Тя въздъхна и се почуди какво ли прави Томи сега.

Томи седеше и разговаряше с един стар приятел.

— Странно се измени света — отбеляза полковник Аткинсън. — Чувам, че двамата с твоята съпруга, как й беше името, Прудънс… не, имаше прякор… Тапънс, точно така, та чувам, че сте отишли да живеете в провинцията, някъде близо до Холоукуей. Чудя се защо сте отишли там. По някаква специална причина ли?

— Намерихме сравнително евтина къща — обясни Томи.

— Голям късмет. Има ли име? Трябва да ми дадеш адреса.

— Мисля, че можем да я наречем „Къщата с Кедрите“, защото в градината има много хубави кедрови дървета. Но сегашното й име е „Лаврите“. Типична проява на викториански лош вкус, нали?

— „Лаврите“. „Лаврите“, Холоукуей. Какво целиш? За Бога, какво целиш?

Томи се втренчи изненадано в застарялото лице с пищни побелели мустаци.

— Отново по следите на нещо, а? — попита полковник Аткинсън. — Да не би все още да работиш в полза на държавата?

— О, твърде съм стар вече — рече Томи. — Пенсионирах се.

— Може и да е така. Или са ти казали така да отговаряш. В крайна сметка не разкриха много неща по онази работа.

— Каква работа? — попита Томи.

— Сигурно си чел или чул за нея. Скандалът Кардингтън. Случи се след другата история… писмата… и онази работа с Емлин Джонсън за подводницата.

— Смътно си спомням — призна Томи.

— Не се оказа свързано с подводницата, но точно тя привлече вниманието. Имаше едни писма. Дадоха политически оттенък на нещата. Да, писма. Ако бяха успели да ги намерят, всичко щеше да бъде различно. Щяха да се разкрият редица хора, които по онова време бяха едни от най-уважаваните членове на правителството. Странни неща се случват, нали? Предателите се оказват много уважавани и приятни хора извън всякакво подозрение… А през цялото време… Е, така и не ги хванахме. — Той примижа и продължи: — Да не би да са те изпратили там, за да се поогледаш, а, момчето ми?

— Да се поогледам за какво?

— Ами за тази твоя къща, „Лаврите“, както я нарече, по едно време имаше много забавни истории за нея. Имай предвид, че хората от службите за сигурност добре я претърсиха. Бяха убедени, че някъде в нея са скрити важни доказателства. Имаше предположение, че вече са ги изпратили в чужбина… май в Италия… точно преди собствениците да се сменят. Но други пък мислеха, че те са още тук. Нали разбираш, в такава къща има мазета, тавани и какво ли още не. Значи, Томи, момчето ми, отново си на лов.

— Уверявам те, че вече изобщо не се занимавам с такива неща.

— Да, преди човек можеше и да ти повярва, докато работеше на онова там място. В началото на войната. Съсипа онзи германец. Като и жената с книжките с детски стихчета. Да. Биваше си те. А сега вероятно са те пуснали по друга следа.

— Глупости! — възмути се Томи. — Не си въобразявай подобно нещо. Сега съм само един старец.

— Ти си едно старо хитро куче. Обзалагам се, че си по-добър от повечето младоци. Да. Седиш си тук и гледаш невинно… Предполагам, че не бива да ти задавам въпроси? Не бива да искам от теб да издаваш служебни тайни, нали? Бъди внимателен с половинката си. Обича да се пъха навсякъде. Едва се отърва последния път.

— Е, струва ми се, че Тапънс просто се интересува от историята на къщата. Кой е живял там и кога. Разглежда портретите им и разни такива неща. Вълнува се от градината. В днешно време всички се интересуваме от градините. Градините, каталозите с луковици и всякакви други каталози.

— Може и да ти повярвам, ако мине една година и нищо не се случи. Но аз те познавам, Бересфорд, а познавам и мисис Бересфорд. Двамата сте чудесна двойка и съм готов да се обзаложа, че ще откриете нещо. Уверявам те, ако тези документи се появят на бял свят, ще имат огромен ефект в политическите среди и много хора няма да са доволни. Сигурен съм. А тези, които няма да са доволни, сега се считат за стълбовете на обществото. Някои от тях са и опасни. Не го забравяй. Освен това онези, които не са опасни, са във връзка с тези, които са опасни. Така че бъди внимателен и пази съпругата си.

— Какви ми ги наговори! — рече стреснато Томи. — Караш ме да се плаша.

— Е, продължавай да се плашиш, но пази мисис Тапънс. Аз я харесвам. Добро момиче е. Такава си беше и такава ще си остане.

— Едва ли е вече момиче — отбеляза Томи.

— Не говори така за жена си. Не бива да ти става навик. Тя е една на хиляда. Но ми става мъчно за всеки, който й падне на мушката. Сигурно вече е тръгнала на лов.

— Не мисля. По-вероятно е да е на чай при някоя възрастна дама.

— Много добре. Старите дами понякога могат да ти дадат ценна информация. Старите дами и петгодишните деца. Получава се така, че можеш да научиш истината от хора, от които най-малко очакваш. Мога да ти разкажа такива неща…

— Сигурен съм, че можеш, полковник.

— Добре де, знам. Не бива да издавам тайни — поклати глава полковник Аткинсън.

На път за вкъщи Томи се загледа през прозореца на купето, наблюдавайки бързо сменящите се картини на провинциалния ландшафт. „Чудя се — замисли се той. — Този мой стар приятел. Обикновено знае много. Но за какво може да става дума сега? Всичко е в миналото. Не може да е останало след войната. Не и до днес.“ Дойде му наум, че нови идеи завладяха Европа. Общият пазар. И все пак някъде дълбоко в съзнанието му се загнезди една странна мисъл. Сега живееха внуците и племенниците, новото поколение, младите членове на фамилии, които винаги са били фактори в обществото. Децата се издигат, заемат важни постове, придобиват власт, защото са били родени за това. Но ако случайно те не се окажат лоялни, някой може да ги използва. Могат да повярват в някои нови идеи или да се опитат да възродят стари. Сега Англия е странна държава. Различна от онова, което бе преди. Или пък не е? Винаги под гладката повърхност има черна тиня. Между камъчетата не тече чиста вода. На дъното на морето има утайка. Нещо се раздвижва и утайката се вдига. Нещо трябва да бъде намерено и да бъде унищожено. Но, Господи! Не и в място като Холоукуей. Холоукуей си е такъв, какъвто винаги е бил. Първо, рибарско селце, а после нещо като английската Ривиера. Сега е само един летен курорт, доста оживен през август. Въпреки че все повече хора предпочитат да почиват в чужбина.

— Е, беше ли забавно? — попита Тапънс, когато станаха от вечеря и отидоха в дневната да пият кафе. — Как са старите момчета?

— Ами стари — отвърна Томи. — А как е твоята стара дама?

— Дойде акордьорът за пианото — съобщи му тя. — А освен това цял следобед валя и не съм се виждала с нея. Жалко, можеше да ми разкаже интересни неща.

— А моят стар приятел ми разказа — рече важно Томи. — Много се изненадах. Тапънс, какво мислиш за това място?

— Имаш предвид къщата?

— Не, имам предвид Холоукуей.

— Мисля, че мястото е хубаво.

— Какво имаш предвид под хубаво?

— Че определението е подходящо. Обикновено хората избягват да го използват, но на мен ми харесва. Струва ми се, че едно място е хубаво тогава, когато в него нищо не се случва, не искаш да се случва и си доволен, че не се случва.

— Сигурно е от възрастта.

— Не мисля, че това е причината. Според мен е приятно да знаеш, че има места, където нищо не се случва. Въпреки че трябва да отбележа, че днес едва не стана нещо.

— Какво едва не е станало? Да не би да си извършила някоя глупост, Тапънс?

— Разбира се, че не съм.

— Тогава какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че едно от стъклата в оранжерията онзи ден се клатеше и едва-едва се държеше. Е, днес за малко да падне на главата ми. Можеше да ме нареже.

— Но изглежда се е уплашило — пошегува се Томи.

— Да. Извадих късмет. Но като се сетя, кръвта ми замръзва.

— Значи ще трябва да извикаме онзи старец, който прави разни поправки. Как се казваше? Айзак? Ще го накараме да прегледа всички стъкла. Нали не искаме да пострадаш, Тапънс?

— Предполагам, че когато човек си купи стара къща, винаги има нещо не наред.

— Мислиш ли, че в тази къща има нещо не наред?

— Какво искаш да кажеш?

— Днес чух разни странни неща за нея.

— Какво? Странни неща за нашата къща?

— Да.

— Изглежда ми невероятно.

— Как така невероятно? Защото ти се струва хубава и благонадеждна? Добре боядисана и поправена?

— Не. Това, което изброи се дължи на нас. Когато я купихме, изглеждаше овехтяла и едва се крепеше.

— Разбира се, затова беше евтина.

— Томи, държиш се странно. Какво има?

— Ами старият мустакатко Монти.

— Я виж ти! Прати ли ми много поздрави?

— Разбира се. Каза ми да ти поръчам да се пазиш, а и аз да те пазя.

— Той винаги казва така. Въпреки че не разбирам защо трябва да се пазя.

— Изглежда мястото е такова, че ще трябва да внимаваш.

— За Бога, Томи, какво искаш да кажеш?

— Тапънс, какво ще си помислиш, ако ти кажа, че той ми подметна или намекна, приеми го както искаш, че сме тук не защото сме пенсионери, а защото имаме задача? Че след последния случай отново са ни възложили нещо. Изпратени сме от Секретните служби, за да открием нещо. Да открием какво е станало на това място.

— Не зная дали си сънувал, Томи, или стария мустакатко Монти, но това ми звучи като бълнуване.

— Той го каза. Изглеждаше напълно убеден, че сме тук със задача да открием нещо.

— Да открием нещо? Какво?

— Нещо, което може да е скрито в къщата.

— Нещо, което може да е скрито в къщата? Томи, ти си откачил! Или по-точно той!

— И аз си помислих същото, но май не е.

— Какво може да се открие в тази къща?

— Предполагам, нещо, което някога е било скрито тук.

— Да не би да говориш за скрито съкровище? Скъпоценностите на руския царски род, скрити в нашето мазе?

— Не. Не съкровище. Нещо, което би могло да стане опасно за някой.

— Странно.

— Защо? Намерила ли си нещо?

— Не, разбира се, че не съм. Но изглежда преди много, много години тук се е разиграл скандал. Никой не си спомня точно, но можеш да го дочуеш от някоя баба или клюките на слугите. Беатрис има приятелка, която изглежда знае малко. Оказва се, че Мери Джордан е била замесена в скандала, но всичко е било потулено.

— Тапънс, да не би да си измисляш? Да не би да си си спомнила за онези славни дни от младостта си, когато един мъж дал на едно момиче от кораба „Лузитания“ секретен документ и ние се впуснахме в първото си приключение — да търсим неуловимия мистър Браун?

— Колко отдавна беше! Бяхме се нарекли „Младите любители на приключения“. Сега ми се струва като сън.

— Не, не е сън. Съвсем не е. Всичко си беше истина, въпреки че сега не ти се вярва. Случи се преди шейсет или седемдесет години. А може и повече.

— Какво точно ти каза Монти?

— Писма или някакви документи — обясни Томи. — Нещо, което е щяло, а и сега би могло да предизвика голямо политическо сътресение. За някой, който е бил във властта или е щял да бъде във властта, писма или документи, или нещо, което би унищожило този човек, ако излезе на бял свят. Интриги. Стари, стари интриги.

— По времето на Мери Джордан? Звучи ми невероятно. Томи, ти сигурно си задремал във влака и си го сънувал.

— Не съм, въпреки че всичко изглежда много невероятно.

— Предлагам да поразгледаме наоколо, все пак живеем в тази къща.

Тапънс обшари с поглед стаята.

— Не мисля, че тук може да има нещо скрито, а ти, Томи?

— И на мен не ми се вярва, че в такава къща някой може да се реши да скрие нещо. Много хора са живели след това тук.

— Да. Семейство след семейство, както научих. Но все пак може да има нещо скрито на тавана или в мазето, или пък заровено в градината. Както и да е, ще се позабавляваме. Нали разбираш, когато нямаме какво друго да правим и гърбовете ни се схванат от садене на луковици на лалета, можем за разнообразие да поогледаме наоколо. Представи си само, ще започнем с отговора на въпроса: „Ако аз искам да скрия нещо, къде бих го сложила? И къде би останало неоткрито?“

— Струва ми се, че тук нищо не може да остане неоткрито — рече Томи. — Не и след като толкова градинари са ровили навсякъде, различни семейства са се нанасяли и са се изнасяли, да не говорим за агентите по недвижими имоти.

— Е, човек никога не знае. Може да е скрито в някой чайник.

Тапънс стана и отиде до камината. Над нея имаше полица. Тя придърпа един стол, качи се на него и взе един китайски чайник. Свали капачето и погледна вътре.

— В него няма нищо.

— Съвсем необичайно място. — Очите на Томи блеснаха шеговито.

— Мислиш ли, че някой се е опитал нарочно да ми причини зло, като е разхлабил онова стъкло в оранжерията, така че да падне отгоре ми? — попита Тапънс, а в гласа й имаше повече надежда, отколкото страх.

— Струва ми се пресилено — отвърна Томи. — Но може да е било предназначено за стария Айзак.

— Разочарована съм, че го казваш — рече Тапънс. — Бих предпочела да си мисля, че съм се отървала на косъм.

— По-добре бъди внимателна и се пази. И аз ще те пазя.

— Постоянно се суетиш около мен.

— Ами много мило от моя страна, че го правя — закачи я Томи. — Трябва да си много доволна, че имаш съпруг, който се суети около теб.

— Никой ли не се опита да те застреля във влака или да го накара да дерайлира, или нещо такова?

— Не, но ще е добре да преглеждаме спирачките на колата, преди да тръгваме за накъде. Господи, това е пълна лудост! — възкликна възмутено Томи.

— Така е — съгласи се Тапънс. — Пълна лудост. И все пак…

— Все пак какво?

— Ами забавно е просто да си го мислиш.

— Да не намекваш, че Александър е бил убит, защото е знаел нещо — попита Томи.

— Той е знаел кой е убил Мери Джордан. „Беше някой от нас.“ — Лицето на Тапънс просветна. — Трябва да разберем всичко за тези Нас. Кои са били тези НАС? Станало е престъпление, което ние трябва да разкрием. За да го направим, трябва да се върнем в миналото — тогава, когато се е случило и да разберем защо се е случило. Никога не сме правили подобно нещо преди.

Глава петаМетоди на разследване

— Къде си била, Тапънс? — попита съпругът й, когато на следващия ден се прибра в семейното огнище.

— Последното място, където бях, бе мазето — отвърна тя.

— Личи си. Да, наистина си личи. Знаеш ли, че косата ти е цяла в паяжини?

— Сигурно. В мазето ги има много. Но там не открих нищо — каза разочаровано Тапънс. — Само няколко бутилки бръснарски спирт.

— Бръснарски спирт? — изненада се Томи. — Интересно.

— Нали? Той става ли за пиене? Струва ми се малко вероятно.

— Не, ароматизиран е. Правили са го от листата на някакво американско дърво, приличащо на мирта и някога хората са го използвали за косите си. Имам предвид мъжете, а не жените.

— Сигурно си прав — кимна Тапънс. — Спомням си, че чичо ми… да, имах чичо, който използваше бръснарски спирт. Носеше му го един приятел от Америка.

— Нима? Струва ми се интересно — отбеляза Томи.

— Какво толкова интересно има? — попита Тапънс. — Изобщо не ни помага. Не можеш да скриеш нищо в бутилка с бръснарски спирт.

— Значи ето какво си правила.

— Все трябва да се почне от някъде. Ако е вярно онова, което ти е казал приятелят ти, много е възможно да има скрито нещо в тази къща, въпреки че ми е доста трудно да си представя къде и какво би могло да бъде. Виждаш ли, когато продаваш къща или умираш, или просто я напускаш, тя се изпразва, нали? Искам да кажа, че ако някой я наследи, той продава мебелите или пък ако ги остави, следващият обитател ще ги продаде, така че онова, което сега е останало, принадлежи на последния обитател, при това от последните години.

— Тогава защо някой ще се опитва да нарани теб или мен, за да ни принуди да напуснем къщата? Освен, ако тук има нещо, което някой не иска ние да открием.

— Въобразяваш си — рече Тапънс. — Може изобщо да не е така. Както и да е, денят не мина напразно. Открих някои работи.

— За Мери Джордан?

— Не точно. Както ти споменах, в мазето нямаше нищо особено. Само някакви стари фотографски пособия. Нали разбираш, лампа за проявяване от червено стъкло или нещо подобно, което са използвали в онези времена и бръснарския спирт. Но нямаше от онези плочи на пода, които можеш да повдигнеш и да откриеш нещо под тях. Наоколо се въргаляха няколко ръждясали консервени кутии, бидони и два стари куфара. Но така или иначе в тях не може нищо да се скрие. В момента, в който ги докоснах, те се разпаднаха.

— Жалко — изрази мнението си Томи.

— И все пак открих нещо интересно. Казах си… човек винаги трябва да има какво да си казва… че ще е по-добре да се кача горе и да почистя паяжините от себе си.

— Добра идея — съгласи се Томи. — Предпочитам да те гледам, когато нямаш подобни неща по себе си.

— Когато ме погледнеш, винаги трябва да си убеден, че независимо от възрастта, съпругата ти изглежда прекрасно.

— Мила моя Тапънс, ти винаги ми изглеждаш прекрасна. А в момента под лявото ти ухо има една паяжинка, която те прави особено привлекателна. Прилича на буклите, които си е слагала императрица Юджиния, когато са я рисували. Нали се сещаш, покрай врата й. Изглежда в твоята паяжинка има и паяче.

— О! — уплашено възкликна Тапънс и махна с ръка паяжината. После се качи горе, но не след дълго се присъедини отново към Томи.

Той я чакаше с чаша в ръка. Тя го погледна с подозрение и попита:

— Нали няма да ме караш да пия бръснарски спирт?

— Не. Аз също не бих искал.

— Сега мога ли да продължа да ти разказвам?

— Бих искал. Ти, така или иначе, ще го направиш, но мен ми се ще да изглежда, че го правиш, защото аз съм те помолил.

— И така, аз се запитах къде бих скрила нещо в тази къща, което не искам никой да намери? Какво място бих избрала?

— Логично — поощри я Томи.

— Къде може да има подобни места? Едно от тях, разбира се, е корема на Матилда.

— Моля?

— Корема на Матилда. Кончето-люлка. Казах ти за нея. Донесена е от Америка.

— Тук изглежда много неща са от Америка — отбеляза Томи. — Бръснарският спирт също.

— Та това конче има дупка в корема. Старият Айзак ми я показа. Вътре бяха натикани доста странни неща — хартийки, парцалчета и тем подобни. Нищо интересно. Но на такова място човек може да реши да скрие нещо, нали?

— Твърде вероятно.

— Разгледах и Възлюблената отново. Знаеш ли, има седалка, направена от нещо като мушама, която е съвсем изгнила, но под седалката нямаше нищо. Нямаше никакви тайни неща. Отново се замислих. Оставаха книгите и шкафовете за книгите. Понякога хората използват книгите за скривалища. А ние още не сме свършили с подреждането на библиотеката, нали?

— Мислех, че сме — каза с надежда Томи.

— Не съвсем. Останаха ни долните рафтове.

— Но те нямат особена нужда. Искам да кажа, че не е необходима стълба при подреждането им.

— Прав си. Така че аз се качих горе, седнах на пода и разгледах най-долния рафт. Повечето от книгите са религиозни. Проповеди от едно време, според мен, писани от някой методистки свещеник. Както и да е. Не бяха интересни, а и в тях нямаше нищо. Свалих всички тези книги на пода и тогава открих, че зад книгите някой е направил дупка, в която е пъхал какво ли не. Най-вече скъсани книги. Имаше една по-големичка. Беше подвързана с кафява хартия и аз я извадих, за да я разгледам. Човек никога не знае, нали? И какво си мислиш, че беше?

— Нямам ни най-малка представа. Може би първото издание на „Робинзон Крузо“ или нещо също токова ценно?

— Не. Беше Споменник за рожден ден.

— Споменник за рожден ден? Какво е това?

— Използвали са ги отдавна. Струва ми се, че този е от времето на Паркинсонови. А може и от преди тях. Съвсем е разкъсан и овехтял. Според мен никой не си е направил труда да го пази. Но си помислих, че след като е толкова стар, можем да открием нещо в него.

— Разбирам. Имаш предвид, че някой случайно може да е записал нещо вътре.

— Да. Но за съжаление не се оказа така. Не е толкова просто. Аз обаче продължавам внимателно да го проучвам. Още не съм свършила. Може да са споменати интересни имена или пък други работи.

— Предполагам — каза Томи, но гласът му прозвуча скептично.

— Е, това е единственото, което намерих там. На най-долния рафт нямаше нищо друго. Остана да прегледаме шкафовете.

— Ами останалите мебели? — попита Томи. — Може да има тайни чекмеджета или нещо подобно.

— Не, Томи, не разсъждаваш правилно. Сега всичките мебели в къщата са наши. Нанесохме се в празна къща и донесохме мебелите с нас. Единствените много стари неща, които намерихме тук, са онези боклуци в Кей-Кей — стари счупени играчки и порцелановите столчета. В къщата няма мебели от онова време. Който е живял тук след Паркинсонови, е взел цялата мебелировка или пък я е продал. После тук са живели различни хора и следователно не можем да очакваме нещо да се е запазило. Но аз все пак намерих нещо! Не зная дали ще ни е от полза.

— Какво е то?

— Карти с менюта.

— Карти с менюта?

— Да. В стария шкаф, който не можахме да отключим. Онзи под стълбата. Ключът беше изгубен. Е, аз го намерих в една кутия. Беше в Кей-Кей. Сложих му малко масло и успях да отключа шкафа. Но в него нямаше нищо. Мръсен шкаф с остатъци от счупени порцеланови сервизи. Мисля, че са принадлежали на последните обитатели. Но на най-горното рафтче имаше цяла камара от карти с менюта. От викторианско време са, използвали са ги по време на вечери. Ядели са впечатляващи неща. Вечерите им са били изключително обилни. Ще ти изброя едно меню. Наистина впечатляващо. Два вида супи, бистра и гъста, след тях два вида риба, после два ордьовъра и салата. Следва месото… какво беше след него, мисля че сорбет — това беше сладолед, нали? След него салата от омари. Можеш да си представиш?

— Стига Тапънс. Не мога да слушам повече!

— Помислих си, че ще ти бъде интересно. Тези менюта са много стари, наистина много стари.

— И какви изводи правиш от всичките си разкрития?

— Надявам се да науча нещо единствено от Споменника за рожден ден. Забелязах там името Унифред Морисън.

— Е, и?

— Доколкото знам, то е моминското име на старата мисис Грифин. Онази, при която бях на чай онзи ден. Тя е един от най-възрастните обитатели на селото и знае, и помни много от събитията, които са ставали тук. Помислих си, че може да са й познати някои от имената отбелязани в Споменника. Кой знае, може да изскочи заек.

— Може — каза колебливо Томи. — Все още мисля…

— Какво?

— Ами не знам какво да мисля — изстреля Томи. — Нека сега да вървим да спим. Не мислиш ли, че е време да се откажеш от цялата тази работа? Защо ни трябва да разбираме кой е убил Мери Джордан?

— Ти не искаш ли?

— Не, не искам — заяви сърдито Томи. — Поне… О, предавам се. Проклет да съм! Вече ме завербува.

— А ти откри ли нещо? — попита го мило тя.

— Днес нямах време. Но имам нови източници на информация. Възложих на една жена, за която ти споменах, нали си спомняш, онази, която се справя много добре с търсене на данни, та й възложих да свърши някои работи.

— Е, да се надяваме на най-доброто. Може и да се окаже глупост, но пък е забавно.

— Само дето не съм сигурен, че ще е чак толкова забавно, колкото си мислиш — поклати глава Томи.

— Няма значение. Поне ще знаем, че сме направили всичко, което зависи от нас.

— Моля те, не продължавай да правиш сама всичко, което зависи от теб. Точно това най-много ме тревожи, когато съм далеч от теб.

Глава шестаМистър Робинсън

— Чудя се какво ли прави Тапънс сега — въздъхна Томи.

— Простете, не чух какво казахте?

Томи обърна глава и погледна към мис Колодън. Тя беше слаба, почти мършава жена със сива коса, по която личеха следи от изрусяване, очевидно целящо да я подмлади, но резултатът не беше сполучлив. Сега тя опитваше различните нюанси на сиво — от артистично тъмно сиво през опушено сиво, метално синьо до други интересни нюанси, подходящи за дама между шейсет и шейсет и пет години, изцяло отдадена на страстта си да събира сведения. Нейното лице излъчваше смесица от аскетизъм, чувство за превъзходство и върховна увереност в собствените способности.

— О! Не, нищо, мис Колодън — отвърна Томи. — Просто… се бях замислил.

Като много внимаваше да не изрече мислите си на глас, Томи отново се върна към Тапънс притеснен какво ли прави тя в момента. „Обзалагам се, че е нещо глупаво. За малко не се уби на онази невъзможна детска каручка, която всеки миг може да стане на парчета, докато се спуска с нея надолу по хълма. Вероятно накрая всичко ще завърши със счупен крак или ръка. Изглежда в днешно време се чупят най-вече бедрените кости, въпреки че не разбирам защо те са по-уязвими от останалите.“ Беше убеден, че в момента Тапънс върши нещо безразсъдно или пък още по-лошо — нещо много опасно. Да, опасно. Беше му изключително трудно да предпазва Тапънс от опасности. В главата му изплуваха множество произшествия от миналото. Изведнъж в ума му се появи стих, който той изрецитира на глас:

Мис Колодън реагира светкавично и стресна Томи.

— Флекър! — възкликна тя. — От Флекър е и продължава така:

Томи се втренчи в нея, после осъзна, че тя е приела думите му като поетична загадка, на която трябва да намери отговора и му дава пълна информация от коя поема е този стих и кой е авторът. Проблемът с мис Колодън беше, че способностите й за проучване се простираха в най-разнообразни области.

— Просто се безпокоях за съпругата си — обясни извинително Томи.

— О! — смути се мис Колодън.

Тя погледна Томи и на лицето й се изписа съвсем ново изражение. Очевидно заключи, че става дума за семейни проблеми. Би могла веднага да му предостави адреса на бюро за семейни съвети, където да потърси съдействие за решаване на домашните си неприятности.

— Успяхте ли да намерите нещо по въпроса, за който ви говорих онзи ден? — попита Томи.

— Да. Не беше трудно. В Съмърсет Хауз човек може да намери всичко, което търси. Открих имената и адресите, както и рождени дати, сватби и кончини. Дано да ви бъдат от полза.

— Какво? Всички сведения ли са за Мери Джордан?

— Да, за Джордан. Има една Мери, една Марая и една Поли Джордан. Да, има също и Моли Джордан. Не мога да преценя дали някоя от тях е момичето, което търсите. Ще ви дам листа, на който съм ги написала? — Тя му подаде един лист, ситно изписан на машина.

— О, благодаря. Много ви благодаря.

— Намерих адресите, за които ме помолихте. Не успях обаче да открия адреса на майор Долримпъл. В днешно време хората често сменят местожителството си. Мисля, че ми трябват още два дни и ще мога да ви дам и тази информация. Тук е адресът на доктор Хезелтайн. Сега живее в Сърбитън.

— Много съм ви благодарен. Сигурно ще почна с него — рече Томи.

— Искате ли още нещо?

— Да. Нося един списък с още шест заявки. Някои от тях може да не са по вашата специалност.

— Е, ще трябва да станат моя специалност — увери го тя. — Първо, трябва да се разбере къде да се търси и чак тогава да се пристъпи към самото търсене. Моля да ме извините за малко глупавия начин на изразяване. Но, разбирате ли, подходът е такъв. Спомням си… о, беше много отдавна, когато започнах да се занимавам с този вид дейност, открих колко полезно може да бъде бюрото „Селфридж“. Можех да им задам най-невероятните въпроси за най-невероятните неща, а те винаги намираха по нещичко за онова, което ме интересуваше или пък ме насочваха откъде мога бързо да получа информацията. Днес вече не правят подобни услуги. Виждате ли, понастоящем повечето проучвания се правят за… е, нали разбирате, за случай, когато някой иска да се самоубие. Хората от онова бюро бяха самаряни. Даваха официална информация за завещания, за наследници, за куп други неща като работа в чужбина, имиграционни проблеми и така нататък. О, да, аз наистина съм специалист по проучванията в много области.

— Сигурен съм, че е така — съгласи се Томи.

— Разбирам и от това как да се помага на алкохолици. Има много дружества, които се занимават сега с тази дейност. Някои от тях са добри, други не толкова. Имам един внушителен списък… от който…

— Ще го запомня — увери я Томи, — ако в някой момент имам нужда от такава помощ. Зависи докъде ще стигна днес.

— Но мистър Бересфорд, не виждам никакви признаци на алкохолизъм у вас.

— Носът ми не е ли червен? — попита Томи.

— С жените е по-сложно — продължи мис Колодън. — По-трудно могат да бъдат излекувани. Мъжете по-лесно се отказват и по-рядко се пристрастяват отново. Някои жени обаче изглеждат съвсем наред и само ви се струва, че малко прекаляват с лимонадата, но изведнъж, една вечер в разгара на тържеството… разбирате, че са започнали отново. — Тя погледна часовника си и възкликна: — О, Боже! Трябва да тръгвам за следващата си среща. Дано имам време да стигна до Ъпър Гросвенър Стрийт.

— Много съм ви задължен за всичко, което направихте — каза Томи и любезно й отвори вратата. Сетне й помогна да си облече палтото и се върна в стаята. Промърмори си на глас: — Не бива да забравям да кажа на Тапънс тази вечер, че благодарение на нашите издирвания, един специалист по проучванията е останал с впечатлението, че съпругата ми пие и нашият брак се разпада. Мили Боже! А сега какво ми предстои?

Онова, което му предстоеше, беше среща в едно малко непретенциозно ресторантче на Тотнъм Корт Роуд.

— Не мога да повярвам! — избоботи един възрастен мъж, скачайки от стола си. — Рижият Том! Едва те познах.

— Предполагам. Не е останало много рижо по главата ми. Сега вече съм Белокосия Том.

— Е, всички сме така. Как си със здравето?

— Както винаги съм бил. Въпреки че, знаеш ли, разпадам се постепенно.

— От кога не сме се виждали? Две години? Осем години? Единайсет години?

— Е, не чак толкова отдавна — възнегодува Томи. — Миналата есен се видяхме на онази официална вечеря в „Малтийските котки“, не помниш ли?

— Да, да, вярно. Жалко, че заведението пропадна, въпреки че винаги съм смятал, че така ще стане. Залите му бяха хубави, но храната — отвратителна. Е, стари приятелю, с какво се занимаваш? Все още ли си в шпионажа?

— Не. Вече нямам нищо общо с него.

— Каква загуба! Да се откажат от такова способно момче като теб!

— Ами ти, Бакенбарде? Как си?

— О, вече съм твърде стар, за да служа на страната.

— Няма ли шпиони в днешно време?

— Сигурно ги има много, но предполагам, че с тях се занимават умните момчета. Тези, които излизат от университетите и отчаяно се нуждаят от работа. Къде живееш сега? Изпратих ти картичка за Коледа. Всъщност пуснах я през януари, но се върна с надписа „Непознат на този адрес“.

— Живея в провинцията, близо до морето. В Холоукуей.

— Холоукуей. Холоукуей? Като че ли си спомням за това място. Май нещо по твоята част се беше разиграло там, нали?

— Не е било по мое време — отвърна Томи. — Научих едва когато отидохме да живеем там. Легенди от миналото. От преди шейсет години.

— Не беше ли свързано с подводница? Нещо за плановете на една подводница, които били продадени на някого. Не помня тогава на кого продавахме. Може да е било на японците, или руснаците, или… о, на всеки. Тогава се срещахме с чуждите агенти в Риджънтс Парк. Нали разбираш, с някой от ранга например на трети секретар в посолство. Струва ми се, че в днешно време няма много красиви дами, заети с този бизнес, както беше на времето.

— Исках да те попитам някои неща, Бакенбарде.

— А! Давай. Знаеш ли, животът ми премина без особени събития. Марджъри… помниш ли Марджъри?

— Разбира се, че я помня. Дори бях тръгнал за сватбата ви.

— Спомням си. Но бе ти се случило нещо. Като че ли бе сбъркал влака. Вместо на този за Саутхол, се бе качил на този за Шотландия. Така или иначе не дойде. То и без това не стана.

— Не се ли ожени?

— О, ожених се. Но някак си не тръгна добре, не се получи. Бракът ми продължи година и половина. Тя се омъжи повторно. Аз не, но се справям добре. Живея в Литъл Полън. Има чудесно игрище за голф. Живея заедно със сестра си, която е вдовица. Наследи от съпруга си известна сума и двамата се справяме добре. Тя малко оглуша и не чува какво й говоря, но не ми пречи особено. Просто трябва да й говоря по-високо.

— Спомена, че си чувал за Холоукуей. Наистина ли е било свързано с шпионаж?

— Да ти кажа право, приятелю, беше толкова отдавна, че не си спомням подробностите. По онова време доста разбуни духовете. Разбираш ли, един чудесен млад морски офицер извън всякакво подозрение, стопроцентов англичанин, с максимални оценки за надеждност, изведнъж се оказва предател. За пари… вече не помня кой му е плащал. Сигурно са били германците. Беше преди войната през 1914. Да, струва ми се, че за това става дума.

— Мисля, че е била замесена и жена — обади се Томи.

— Като че ли се споменаваше името Мери Джордан. Имай предвид, че и тогава не бях наясно със случая. Писаха по вестниците, че май му била съпруга… искам да кажа на морския офицер. Тя се свързала с руснаците и… не, не, говоря ти за нещо друго, обърквам случаите. Понякога се получава така, те всичките толкова си приличат. Съпругата си мислела, че той не получава достатъчно пари, което предполагам означава, че тя не е разполагала с достатъчно пари и така… Ама защо искаш да разровиш тази стара история? Какво общо имаш ти? Спомням си, че някога се бе замесил с човек от „Лузитания“ или с някой, който бе потънал с този кораб, или нещо такова. Ето виждаш ли, когато става дума за събития, случили се толкова отдавна, човек се обърква. Не си спомням кой от двама ви бе замесен? Ти или жена ти?

— И двамата — напомни му Томи. — Беше преди толкова години, че вече и аз не мога да си спомня подробностите.

— Имаше и някаква жена, нали? Името й беше Джейн Фиш или… Не беше ли Джейн Уейл?

— Джейн Фин — поправи го Томи.

— Къде е тя сега?

— Омъжи се за американец.

— Разбирам. Радвам се за нея. Приятно е да си говори човек със старите приятели и да си спомни за миналите времена. Разговорът винаги се завърта около това. Но напоследък се случва така, че старите приятели или са починали, което страшно те изненадва, защото не можеш да го допуснеш, или пък са си живи и здрави, което те изненадва още повече. Странен свят.

Томи се съгласи и замълча, защото към тях се приближи келнерът с обичайния въпрос какво ще поръчат. Преминаха на гастрономическа тема.

Същият следобед Томи имаше уредена още една среща. Този път беше с един тъжен човек с побеляла коса, който очевидно бе недоволен, че Томи му отнема от времето.

— Наистина не мога да кажа. Разбира се, че знам за какво говорите, но само в общи линии… по онова време много се шумеше… предизвика политически скандал… но, разбирате ли, наистина не разполагам с информация по този случай. Виждате ли, такива неща не се помнят дълго. Забравят се в мига, в който пресата се захване със следващия сочен скандал.

Позволи си обаче да сподели, че в живота му имало интересни случаи, когато съвсем неочаквано за него на бял свят се появява нещо или пък някоя дреболия предизвиква подозренията му.

— Е, ще се опитам да ви помогна. Идете на този адрес. Уредил съм ви среща. Човекът е приятен. Знае всичко. Той е от върховете, нали разбирате, от най-високо. Една от дъщерите ми му е кръщелница. Ето защо той се държи особено любезно с мен и с удоволствие би ми направил услуга. Попитах го дали иска да се срещне с вас. Обясних му, че искате да получите сведения от най-високо ниво. Казаха му няколко хубави думи за вас и той се съгласи. Оказа се, че е чувал за вас. Иска да се запознаете. Ще отидете при него в четири без петнайсет. Ето ви адреса. Това е една кантора в Сити. Познавате ли го?

— Не мисля — поклати глава Томи, вперил поглед във визитната картичка. — Не, не го познавам.

— Може и да сте го виждали. Няма как да не го запомните. На пръв поглед не бихте допуснали, че може да знае толкова много. Той е един такъв голям и жълт.

— О! Голям и жълт.

Тези думи не му подсказаха нищо.

— Той е от върховете — повтори сърдитият господин. — От най-високо. Отидете и се срещнете с него. При всички случаи ще ви каже нещо. Късмет.

Томи успешно се добра до въпросната кантора в Сити. Посрещна го един мъж между 35 и 40 и преценяващо го огледа. Държанието му съвсем не би могло да се нарече доброжелателно. Томи се почувства заподозрян в какво ли не — че носи скрита бомба, или че се готви да отвлече някого, или да заплаши с пистолет служителите. Притесни се.

— Имате среща с мистър Робинсън? За колко часа? Да, четири без петнайсет. — Той погледна в един бележник и продължи: — Мистър Томас Бересфорд?

— Да — отвърна Томи.

— Моля подпишете се тук.

Томи се подписа и погледна въпросително.

— Джонсън! — провикна се мъжът.

Сякаш от нищото се появи един младеж, около двайсет и три годишен, който изглеждаше много нервен.

— Да, сър?

— Заведи мистър Бересфорд на четвъртия етаж в кабинета на мистър Робинсън.

Младежът поведе Томи към асансьора. Това техническо устройство изглежда искаше да изрази личното си отношение към онези, които го ползват. Вратата му се отвори. Томи едва успя да влезе, когато зад него тя започна да се затваря и едва не защипа дрехите му.

— Хладен следобед — обади се Джонсън, очевидно изпълнен с желание да демонстрира приятелско отношение към посетителя, на когото бяха разрешили да се доближи до един от най-висшите.

— Да — съгласи се Томи, — напоследък следобедите са хладни.

— Някои казват, че причината е в замърсяването на въздуха, други — че е природният газ, който извличат от Северно море — продължи компетентно Джонсън.

— Така ли? Не съм чувал — смути се Томи.

— Струва ми се малко вероятно — рече младежът.

Минаха втория етаж, после третия и накрая стигнаха на четвъртия. Томи едва успя да избегне хватката на затварящата се врата. Джонсън го поведе по коридора. Спряха пред една врата и младежът почука. Отвътре се чу покана да влязат. Той отвори вратата и прекрачи прага.

— Мистър Бересфорд, сър — обяви мазно Джонсън. — По предварително уговорена среща.

После излезе и затвори вратата след себе си. Томи пристъпи напред. В стаята имаше огромно бюро, което сякаш я изпълваше цялата. Зад него седеше един внушителен мъж както на височина, така и на тегло. Лицето му беше много едро и жълто. Отговаряше точно на описанието, което бяха дали на Томи. Зачуди се от каква ли националност е? Можеше да е от всяка. Накрая реши, че със сигурност е чужденец. Германец, може би? Или австриец? Може би дори японец? А пък можеше да си е чист англичанин.

— А! Мистър Бересфорд!

Мистър Робинсън стана и му подаде ръка. Томи я пое и каза:

— Моля да ме извините, че ще ви отнема малко време.

Имаше чувството, че все пак е виждал мистър Робинсън преди. Някой му го беше показал. Както и да е, изглежда тогава Томи доста се бе притеснил, защото очевидно мистър Робинсън е бил много важна личност, а както изглежда и сега продължаваше да бъде. Веднага го почувства.

— Останах с впечатлението, че искате да научите нещо, както ме информира накратко вашият приятел, как му беше името…

— Надявам се… Искам да кажа, че вероятно не биваше да ви тревожа за това.. Едва ли е толкова важно. Просто… просто…

— Просто едно предположение?

— Предположение на съпругата ми.

— Чувал съм за нея. За вас също. Спомням си последния ви случай. Как беше? „М и Н“ или „Н и М“. Добре си спомням фактите. Успяхте да хванете онзи офицер, който уж беше английски морски офицер, а всъщност бе швабски шпионин. Аз все още ги наричам шваби. Е да, зная, че сега нещата са по-различни. Вече сме заедно в Общия пазар. Както се казва, в една каруца сме. Тогава вие много добре се справихте. Свършихте чудесна работа, както и съпругата ви. Сетихте се за онази книжка с детски стихчета. Добре си спомням. — Той издекламира едно стихче. — От него започна всичко. То ви помогна да разплетете цялата история.

— Странно, че си го спомняте — рече с дълбоко уважение Томи.

— Разбирам изненадата ви. Човек винаги се изненадва, когато и някой друг помни факти, свързани с него. Стихчето ми изплува в съзнанието сега. В него се криеше ключът към загадката, а пък е толкова глупаво, че едва ли някой би допуснал.

— Да, добре го бяха измислили.

— А сега за какво става дума? С какво сте се захванали?

— Всъщност с нищо особено — промърмори Томи. — Просто…

— Хайде, разкажете ми. Не бива да се притеснявате. Разкажете ми цялата история. Седнете, отпуснете се. Опънете краката си. Сигурно не знаете или вече знаете, че когато човек навлезе в години, много е важно да щади краката си.

— Вече съм достатъчно стар, за да го знам — каза Томи. — От бъдещето няма какво друго да очаквам освен, когато настъпи моментът, бял саван.

— На ваше място не бих говорил така. Уверявам ви, че когато минете определена възраст, можете да продължите да живеете едва ли не вечно. За какво става дума?

— Накратко, двамата със съпругата ми си купихме нова къща. Около преместването настъпи голяма суматоха и…

— Зная — прекъсна го мистър Робинсън. — Зная какво се получава. Електротехниците лазят по пода и дълбаят дупки, в които после се спъваш…

— Хората, които ни продадоха къщата, имаха много книги и предложиха да ни оставят част от тях. Повечето са детски книжки. Нали разбирате, от онези, които сме чели като малки.

— Спомням си ги.

— В една от книжките, която съпругата ми започна да чете, открихме подчертани букви. Когато ги съединихме, се получиха изречения. И… онова, което ще ви кажа, ще ви се стори ужасно глупаво…

— Звучи ми обнадеждаващо. Ако ми кажат, че нещо звучи глупаво, в мен винаги изниква желание да го чуя.

— Изреченията са: „Мери Джордан не умря от естествена смърт. Беше някой от нас. Мисля, че знам кой.“

— Много интересно — отбеляза мистър Робинсън. — Досега никога не съм попадал на подобна загадка. „Мери Джордан не умря от естествена смърт“. И кой го е написал? Успяхте ли да разберете?

— Очевидно едно момче. По-точно юноша. Фамилията му е Паркинсон. Това семейство е живяло в къщата. Предполагаме, че е бил едно от децата им. Александър Паркинсон. Погребано е в двора на църквата.

— Паркинсон… — промърмори замислено мистър Робинсън. — Чакайте малко. Нека си помисля. Паркинсон… да, знаете ли, преди години това име бе свързано с един случай. Но човек не винаги си спомня кой точно, за какво и къде.

— Ние полюбопитствахме да научим коя е Мери Джордан — продължи Томи.

— Защото не е починала от естествена смърт. Да, предполагам, че това е по вашата част. Но изглежда много странно. Какво открихте за нея?

— Абсолютно нищо — отвърна Томи. — Като че ли в селото почти не я помнят. Все пак някой спомена, че тя е била нещо като днешните момичета „au pair“ или пък е била гувернантка. Никой не си спомня дали е била мамзел или фройлайн. Както виждате, доста е трудно.

— И е починала. От какво?

— Някой е набрал от градината листа от попадийно семе заедно с тези на спанак. Станало е случайно. Те са ги изяли. Количеството им обаче не е било такова, че да умъртви човек.

— Сигурно е било така — съгласи се мистър Робинсън. — Но ако после сложите в кафето на Мери Джордан или в коктейла й определена доза дигиталисов алкалоид, впоследствие всички ще решат, че листата от попадийно семе са причината и е било нещастен случай. Но Александър Паркър, или както там се казваше момчето, се е досетило. Умно дете е било, а? Нещо друго, Бересфорд? Кога се е случило всъщност? Първата световна война, Втората или преди тях?

— Преди. Сред старите жители на селото се носи мълвата, че тя е била немска шпионка.

— О, да! Сетих се за този случай. Предизвика голям скандал. За всеки германец, който е работил в Англия преди 1914 година се е говорело, че е шпионин, а за всеки замесен английски офицер, че бил „извън всякакво подозрение“. Винаги се отнасям скептично към човек, който е „извън всякакво подозрение“. Случило се е отдавна и не мисля, че през последните години нещо е писано по този повод. Имам предвид, че от време на време, за радост на читателите, в пресата се появяват статии, написани въз основа на секретни архивни документи.

— Да. Но обикновено са доста повърхностни — вметна Томи.

— Така е. Този случай бе свързан с някакви планове за нова подводница, които били откраднати. Имало нещо и за авиацията. По онова време много се работеше в тази насока. Както се досещате, общественият интерес е бил силно изострен. Имало е и политическа страна. Били замесени известни политици. Разбирате ли, някои хора казват: „Той е напълно почтен човек.“ В политиката определението „напълно почтен човек“ е точно толкова опасно, колкото „извън всякакво подозрение“ в армията. „Напълно почтен“! Ами как ли пък не! Спомням си през последната война, че някои хора съвсем не се оказаха толкова почтени, колкото ги мислехме. Имаше един човек от нашите среди, които живееше някъде близо до вас. Струва ми се имаше една малка виличка на брега на морето. Възхваляваше Хитлер и имаше доста последователи. Твърдеше, че единственият шанс за нас е да се съюзим с него. Представяте ли си! А изглеждаше толкова благороден. В същото време имаше и някои прекрасни идеи. Искаше да премахне бедността и несправедливостта. Все такива възвишени неща. Дааа… Свиреше на струната на фашизма, без да го нарича фашизъм. Свърза се с испанците, с хората на Франко. И, разбира се, с милия стар Мусолини. Да, преди всяка война стават такива работи. Неща, които не се появяват на бял свят и малко хора ги знаят.

— Вие изглежда знаете всичко — отбеляза Томи. — Моля за извинение. Изразих се малко грубо. Но наистина е много вълнуващо да попаднеш на някой, който знае всичко.

— Е, може да се каже, че винаги съм бил в центъра на събитията. Научавал съм това онова. Човек какво ли не научава! А дочувах по нещичко и от хора, които бяха вътре в играта и доста знаеха. Предполагам, че вече сам започвате да го разбирате, нали?

— Да — кимна Томи. — Срещам се със стари приятели, които са се виждали с техни стари приятели, които пък знаят много и така онова, което те казват, стига до мен. Докато работехме активно, нямахме време за такива разговори, но сега понякога дочуваме доста интересни истории.

— Да — кимна мистър Робинсън. — Виждам накъде сте тръгнали… искам да кажа, накъде биете. Наистина е интересно, че сте попаднали на това.

— Проблемът е — продължи Томи, — че аз не съм сигурен… всъщност струва ми се, че двамата със съпругата ми се държим като глупаци. Купихме тази къща, защото ни хареса. Точно в такава къща искахме да живеем. Преустроихме я по наш вкус и се опитваме да придадем на градината нов облик. Никак не ми се ще отново да се забъркваме в подобни случаи. От наша страна е просто проява на любопитство. Преди много години се е случило нещо и човек просто не може да се въздържи да не мисли за него и да не се опита да разбере. Но няма смисъл. Няма да помогнем на никого.

— Зная. Вие просто искате да знаете. Е, така е устроен човек. Това ни кара да правим научни изследвания, да летим до Луната, да изследваме морското дъно, да търсим природен газ в Северно море, да търсим начин да добиваме кислород от морската вода, а не да използваме само това, което ни дават растенията и горите. И толкова много други неща. И всичко — само защото сме любопитни. Предполагам, че без любопитството човек би се превърнал в костенурка. Тя води изключително удобен живот. Цяла зима спи и, доколкото зная, не се храни с нищо друго освен с трева и то само през лятото. Сигурно животът й не е интересен, но пък е много спокоен. От друга страна…

— От друга страна може да се каже, че човекът прилича повече на мангуста.

— Четете Киплинг. Радвам се. Според мен днес Киплинг не се оценява достатъчно. Беше прекрасен човек и е много забавно да се четат неговите книги. Разказите му са впечатляващи. Не мисля, че достатъчно го ценим.

— Вижте, не искам да се правя на глупак — заяви Томи. — Не искам да се замесвам в неща, които не са моя работа. Освен това, бих казал, че те вече нямат значение за никого.

— Не можете да знаете — вметна мистър Робинсън.

— Трябва да знаете, че не аз се опитвам да открия нещо — запелтечи Томи, обзет от чувството за вина, че отнема времето на една толкова важна личност.

— Предполагам, че просто искате да задоволите любопитството на съпругата си. Чувал съм за нея, въпреки че, струва ми се, не съм имал удоволствието да се запознаем. Тя е прекрасен човек, нали?

— Да — съгласи се Томи.

— Приятно ми е да го чуя. Харесвам хората, които държат един на друг и се радват на брака си до дълбока старост.

— Сигурно ви приличаме на костенурки — пошегува се Томи. — Вече сме стари и уморени и въпреки че се радваме на добро здраве за нашата възраст, не искаме да се забъркваме в нищо. Просто…

— Зная, зная — закима мистър Робинсън. — Престанете да се извинявате. Искате да научите. Точно като мангустата. Мисис Бересфорд също. Пък и от онова, което съм чувал за нея, тя ще намери начин да научи.

— Мислите, че тя има по-голям шанс от мен?

— Мисля, че не сте толкова любопитен, колкото нея, но съм убеден, че можете да доведете нещата докрай, защото сте професионалист. Умеете да намирате източници. А не е лесно да се намерят източници за събития от преди толкова години.

— Ето защо се чувствам ужасно, че ви притеснявам. Но сам не бих се решил. Беше Бакенбарда. Имам предвид…

— Знам кого имате предвид. Има бакенбарди, които приличат на агнешки котлети и някога много се гордееше с тях. Затова го нарекоха така. Приятен човек. Навремето вършеше добра работа. Изпратил ви е при мен, защото е знаел, че аз бих се заинтересувал от подобен случай. Знаете ли, много отдавна започнах да се ровя в това-онова и да разкривам кое как е.

— Да. И сега сте по върховете.

— Кой ви го каза? — сопна се мистър Робинсън. — Пълни глупости!

— Не мисля, че са глупости — усмихна се Томи.

— Е, някои достигат до върховете, а други усещат натиска на върховете. Бих казал, че повече или по-малко последното важи за мен. Повечето от случаите, с които съм се занимавал, ми бяха наложени.

— Като онзи в… Франкфурт, нали?

— О, значи мълвата е стигнала до вас? Така или иначе вече не мисля за тях. Едва ли някой още ги помни. Няма да откажа да ви дам информация. Сигурно знам отговора на повечето от въпросите ви. От онова, което е станало толкова отдавна, може да изникне нещо, което да се окаже интересно днес. Човек може да си обясни някои събития, които се случват сега. Не бих пренебрегнал тази възможност. И все пак бих ви посъветвал — струва си да се тревожите. Струва си да търсите хора, които помнят за тези събития. Струва си да откриете какво се е случило преди толкова години. Ако се доберете до сведения, които според вас могат да ме заинтересуват, просто ми се обадете. Ще си измислим парола. Така ще се почувстваме отново млади, ще почувстваме, че нещо зависи от нас. Какво ще кажете за „Желирани киселици“? Ще ми кажете, че жена ви е направила желирани киселици и дали не бих искал да ги опитам. А аз ще знам за какво става дума.

— Искате да кажете, ако открия нещо за Мери Джордан. Не мисля, че има смисъл да продължаваме. Все пак тя е мъртва.

— Да. Мъртва е. Но… виждате ли, понякога човек си изгражда погрешни представи за хората само защото е дочул някаква мълва или пък е прочел нещо.

— Искате да кажете, че аз съм си изградил погрешна представа за Мери Джордан? Искате да кажете, че тя изобщо не е важна?

— О, тя може и да е била много важна — рече мистър Робинсън и погледна часовника си. — Боя се, че трябва да приключваме. След десет минути очаквам един приятел. Ужасен досадник е, но е във висшите правителствени среди, а нали знаете какъв е животът днес. Правителството! Трябва навсякъде да се съобразявате с него. В службата, вкъщи, в магазина, показват ви го по телевизията. В днешно време имаме нужда от повече личен живот. Тази малка забавна игра, която двамата със съпругата ви си устройвате, е в личния ви живот и можете да гледате на нея от тази позиция. Кой знае, може и да откриете нещо интересно. Е, може и да не откриете. За сега не мога да ви кажа нищо повече. Зная някои факти, които вероятно никой друг не знае и с течение на времето ще ви ги кажа. Но всички са мъртви и не съм сигурен, че си струва. Все пак ще ви съобщя един факт, който може да ви помогне в разследването. Чел сте за онзи случай, делото срещу офицер, как му беше името… забравил съм го… беше съден за шпионаж, получи строга присъда и я излежа. Бе предател и си получи заслуженото. Но Мери Джордан…

— Да?

— Искате да знаете нещо за Мери Джордан? Както ви казах, ще ви съобщя един факт, който ще повлияе на гледната ви точка. Мери Джордан беше… е можете да я наречете шпионин, но не беше немски шпионин. Не беше шпионин на противника. Чуйте ме, момчето ми. Не мога да се въздържа да не ви кажа „момчето ми“. — Мистър Робинсън сниши гласа си и се наведе напред през бюрото си. — Тя беше наш човек.