Заека богат

III

На Уайзър стрийт е отворен нов магазин в една от онези разнебитени пресечки между моста и пазара, срещу издържалия какво ли не стар смесен магазин, в който се продават вестници от други окръзи, топли небелени фъстъци и порнографски списания както за хетеросексуални, така и за хомосексуални. Ако се съди по вида му, новият магазин също ще продава боклуци, тъй като голямата му витрина е напълно скрита от дълги венециански щори с тънки бледожълти лентички, надписът на прозорците му е впечатляващо дискретен. Малки златни букви, обточени с черен контур, гласят ПАРИЧНИ АЛТЕРНАТИВИ, а под тях с още по-дребен шрифт пише: СТАРИ МОНЕТИ, СРЕБЪРНИ И ЗЛАТНИ, КУПУВА И ПРОДАВА. Хари минава с колата оттам всеки ден и един път, понеже на платения паркинг има две свободни места, където може да се вмъкне, без да спира движението, той паркира и влиза вътре. На следващия ден след някаква работа в банка „Брюър Тръст“ две пресечки по-нататък той излиза от „Парични алтернативи“ с трийсет златни монети Кругеранд20, закупени за 377,14 долара всяка, с включена комисиона и данък продажба, на обща стойност 11 314, 20 долара. Тези цифри бяха пресметнати в магазина от момичето с платиненоруса коса; явно дългите й алени нокти не й пречеха да работи с компютъра. Тя бе единственият човек, който се виждаше в магазина пред дългото бюро със стъклен плот и бежови странични плотове и въртящ се стол в същия цвят. Но от другите стаи, например от задната стая, в която тя изчезна и после се появи с монетите му, долитаха гласове и нечие контролиращо присъствие ясно се усещаше.

Монетите бяха опаковани по петнайсет в привлекателни пластмасови цилиндърчета с кръгли, оцветени в синьо капачета, които приличаха на тоалетна чиния от кукленска къщичка. Всъщност късчета от нещо, прилично на тоалетна хартия, бяха втъкнати в отвора на това капаче, за да може да прилегне плътно и да прикрие дори блясъка на свещения метал. Неочаквано тежки, цилиндрите заплашваха да откъснат джобовете на палтото на Хари, докато прескача стъпалата пред къщата на мама Спрингър, за да се изправи пред семейството си. Вътре Пру седи на сивия диван и плете, мама Спрингър е превзела креслото, за да си повдигне краката, докато някакъв говорител от Филаделфия чете новините в шест часа като скоропоговорка. „Кметът Франк Ризо отново е отрекъл обвиненията за полицейско насилие“, казва бързо говорителят със сух глас, който изсмуква емоционалните нюанси на всяка дума. Навремето Филаделфия беше отдалечено място, което никой не се осмеляваше да посети, но телевизията я направи по-достъпна и докара зловещите й убийства и политика току пред прага им.

— Къде е Дженис? — пита Хари.

Мама Спрингър казва:

— Шшшт.

Пру пояснява:

— Дженис отиде с Нелсън в клуба, за да замести някого в тениса по двойки, а след това май щяха да ходят да му купят костюм.

— Мислех, че това лято вече си купи костюм.

— Това беше бизнес костюм. Решиха, че за сватбата му трябва костюм от три части.

— Боже, сватбата. Как ти се струват срещите с онзи, как му беше името.

— Нямам нищо против да ходя. Нелсън обаче го ненавижда.

— Така си говори само за да дразни баба си — обажда се мама Спрингър, извъртайки се, за да се чуе гласът й иззад облегалката за глава на креслото. — Мисля, че наистина са му от полза.

Нито една от жените не забелязва увисналото му сако, въпреки че на него му се струва сякаш волски топки опъват джоба му. Има нужда от Дженис. Качва се на горния етаж и пъхва два цилиндъра на дъното на нощното си шкафче. В чекмеджето държи резервни очила за четене и гумения накрайник на пластмасовата дръжка, с която би трябвало да масажира венците си, за да се изплъзне от хватката на пародонтозата, и восъчните тапи за уши, които си слага понякога, когато не може да се абстрахира от шума наоколо. В същото това чекмедже навремето държеше презервативите, когато Дженис заяви, че хапчето е вредно за нея, но още не беше отишла да й завържат тръбите. Но това беше много отдавна и той ги беше изхвърлил всичките, цялата спретната метална кутийка, след като беше решил, като видя недобре затворения капак, въпреки че може и да си въобразяваше, че Нелсън или някой друг е ровил в кутията и е задигнал няколко. От този момент нататък започна да се чувства притиснат от съжителството с хлапето. Докато Нелсън бе погълнат от бейзболните статистики или онази китара и дори плочите с рокмузика, които изпълваха всяка фибра на къщата със своите звуци, присъствието му в стаята в дъното на коридора не бе по-неудобно от упоритото съществуване на детството на Заека в някаква част на мозъка му. Но когато се започнаха историите с хормоните, момичетата, колите и бирите, Хари искаше да се откаже от родителството. Два бегли спомена определят границите на удобството по отношение на хората, произлизащи от други хора. Когато бе на дванайсет или тринайсет, той влезе в спалнята на родителите си в дома им на Джексън стрийт, без да предполага, че баща му е там, и възрастният мъж стоеше пред бюрото си само по чорапи и долна риза, невинно ровейки в едно от чекмеджетата за долните си гащи, онези боксьорски гащета, които и без това винаги изглеждаха на Хари тъжни и жалки, и пред него лъсна голият задник на баща му, толкова бял, отпуснат и неокосмен, една безмълвна и безпомощна плът. Другият му спомен беше, когато Нелсън бе горе-долу на същата възраст, но май трябва да е бил една година по-голям, защото вече живееха в тази къща, а те се преместиха в нея, когато хлапето беше на тринайсет; Хари беше влязъл в банята, без да знае, че тъкмо тогава Нелсън излиза изпод душа, и бе видял детето отпред: то имаше косми по пубиса и въпреки че тялото му все още беше слабо и дребно, членът му беше като на голям мъж, тежък и заоблен, не като кръглия пенис на Заека, и вероятно затова му изглеждаше брутален и огромен. Огромен. Това бе много години преди презервативите да бъдат откраднати. Чекмеджето издрънчава, нещо се е заклещило и Хари се опитва да го затвори плавно, когато чува, че Дженис и Нелсън влизат вкъщи и на долния етаж започват разговори за тенис и магазини, за дрехи и за външния свят. Хари иска да запази новините си за Дженис. Да я зашемети с тях. Изведнъж чекмеджето плавно се затваря и той се усмихва, предвкусвайки смаяния й поглед, когато научи за безценната, лъскава, оловно тежка тайна.

Както в много случаи на дългоочаквана радост, и тази не се получава така, както човек си я представя. Когато най-после се качват заедно по стълбите, вече е по-късно, отколкото трябваше, и двамата са неспокойни и превъзбудени. Трябваше да вечерят по-рано, тъй като Нелсън и Пру щяха да ходят при Супи, както и двамата наричат Кампбел, за третата си порция съвети. Върнаха се към девет и трийсет и Нелсън бе толкова вбесен, че се наложи да махнат виното от вечерята, докато с бутилка бира в ръка той разигра пародия на младия свещеник, насърчаващ нахлуването на църквата в интимното пространство между тях двамата.

— Постоянно повтаряше, че църквата е булката на Христос. Все ми се искаше да го попитам: „А ти чия малка булка си?“.

— Нелсън! — предупреждава го Дженис, поглеждайки към кухнята, където майка й си приготвяше чай.

— Искам да кажа, че е неприлично — настоява Нелсън. — Какво точно прави той? Чука църквата.

Хари забелязва, че Пру се засмива. Нелсън ли я беше променил така? Това беше единственото нещо, което донякъде не бе обичайно за тези хлапета. Напоследък го раздухваха из всички списания, твърдяха, че му дават гласност. Даже имаше и филм — „Шампоан“, в който Джейл Кристи, която човек свързва с театрални драми, докарана с боне, обявява направо от екрана, че би духала на Уорън Бийти, направо си го каза, а филмът дори не беше категория „Х“, а „Р“. Всички тийнейджъри с гаджета седяха в салона и се държаха за ръцете така невинно, сякаш гледаха повторение на „Шоубоут“ с Катрин Грейсън и Хауърд Кийл, а момичетата се смееха заедно с момчетата. По притихналото тяло на Пру не може да се разбере какво прави в леглото, нито пък по бледите й устни, които, когато са застинали, са сухи и стиснати. Вероятно това се учи в училището за секретарки. Страхотна е в леглото, беше казал Нелсън.

— Извинявай, мамо, ама наистина ме вбесява. Кара ме да казвам куп неща, в които не вярвам, и после се хили и се радва, като че ли всичко е някаква нелепа шега. Мамче, как изобщо го търпите с останалите възрастни дами.

Беси е излязла от кухнята, а от чашата й с чай, в която се беше втренчила, се издига пара. Косата й е силно опъната, покрита с мрежичка, готова за лягане.

— О — казва тя, — по-добър е от някои и по-лош от други. Поне не ни задушава с тамян, както онзи, дето после стана гръцки православен свещеник. А и свърши добра работа като накара твърдоглавците да приемат новия ред. Езикът ми още лепне от някои от реакциите.

Пру се намесва:

— Супи изглежда доста се гордее, че в новата служба не се споменава за подчинение.

— Хората и без това никога не са се подчинявали, така че спокойно могат да минат и без тази дума — казва мама.

Дженис явно бе решила също да се заяде с Нелсън:

— Наистина, Нелсън. Не бива да се съпротивляваш толкова. Човекът прави всичко възможно да ни уреди църковна служба и като гледам как се държи с теб, мисля, че наистина те харесва. Има подход с младите.

— Така ли? — промърморва Нелсън, достатъчно тихо, за да не го чуе мама Спрингър, след което започва да го имитира на висок глас:

— Скъпите ми майка и татко бяха наистина престарели. Цяло чудо е, че изобщо съм се родил. В случай че се чудите защо изглеждам като жаба.

— Не трябва да се подиграваш на външния вид на хората — укорява го Дженис.

— О, но, мамо, всички го правят.

Продължиха в този дух още известно време, беше досущ като по телевизията — Нелсън имитираше нежния глас на Супи, а Дженис го умоляваше да прояви повече разум и доброта, мама Спрингър витаеше в някакъв свой свят, в който начело на самото създание стоеше Епископалната църква. Хари се чувстваше, като че ли е издигнат над всички, златен мъж, който чака да отведе жена си на горния етаж и да й покаже тяхното съкровище. Когато шегата се изтърка и по телевизията започна повторение на някакъв мач, който Нелсън искаше да гледа, седнали на дивана, двамата изведнъж придобиха уморен и измъчен вид, сякаш някой насила ги е слял в едно цяло. И двамата вече си имаха любими места: Пру в отдалечения край до малката черешова масичка, на която слагаше ментовия си ликьор и плетка, а Нелсън — върху средната възглавница на дивана, вдигнал крака върху масичката в стил „Коблер“. Сега, когато не ходеше във фирмата, той не си правеше труда да се бръсне всеки ден и върху брадичката и горната му устна имаше червеникава четина, но бузите му все още бяха покрити само с мъх. По дяволите, това мърляво хлапе. Заека взе решение най-после да живее за себе си, колкото и да беше егоистично.

Когато Дженис излиза от банята, гола и влажна под хавлиения халат, той е заключил вратата и се е излегнал по долни гащи върху леглото. Обажда се дрезгаво и многозначително:

— Хей, Дженис, виж. Днес купих нещо за нас.

Тъмните й очи са светнали от алкохола и нравоучителстването долу, беше се изкъпала, за да си проясни главата. Очите й бавно се фокусират върху доволното изражение на лицето му и тя изглежда озадачена.

Той издърпва заяждащото чекмедже и сам се стряска при вида на двете цветни цилиндърчета, които се плъзгат към него все така изправени, все така на мястото си. Човек би предположил, че нещо толкова ценно трябва да излъчва някакви сигнали, които да привлекат крадците като кучета след разгонена кучка. Той повдига един от цилиндрите и го поставя в дланта на Дженис; ръката й поддава под неочакваната тежест и незавързаната й хавлия се разтваря. Слабото й, загоряло, изхабено тяло е по-примамливо в тази оскъдна обвивка от груба ярка материя, отколкото тялото на момиче. Той иска да протегне ръка и да докосне мястото, където сенките пазят свежа влажната й кожа.

— Какво е това, Хари? — пита тя, а очите й се разширяват.

— Отвори го — казва й. И когато тя неуспешно се опитва да разлепи прозрачната лентичка, която придържа малкото капаче с форма на тоалетна чиния, той я отлепя вместо нея с широките си нокти. Маха тапата от лигнин и изсипва петнайсетте кругеранда върху ватираната покривка на леглото. Цветът им е по-червен, отколкото си беше представял.

— Злато — прошепва той, вдигайки към лицето й две сгушени в дланта му златни монети, и й ги показва от двете страни. На едната е гравиран профилът на някакъв стар бур, а от другата има изображение на антилопа. — Всяка струва около триста и шейсет долара. Не казвай на майка си, на Нелсън, нито пък на някой друг.

Дженис наистина изглежда като омагьосана. Докато взема една монета, ноктите й драскат дланта му. Кафявите й очи отразяват точици жълта светлина.

— Истински ли са? — пита. — Откъде, за бога, ги взе?

— Срещу магазина за фъстъци на Уайзър стрийт има нов магазин, в който продават благородни метали. Продават и купуват. Трябва само да им представиш валиден чек до двайсет и четири часа след обявяване на цената. Дават и гаранция, че във всеки момент ще ги изкупят обратно на тогавашната цена, така че губиш само шест процента — тяхната комисиона и данъка покупка, който ще съм избил до другата седмица, с темповете, с които златото се покачва. Ето, купих две купчинки.

Той изважда другия въодушевяващо тежък цилиндър от чекмеджето, маха капачката и плавно изсипва петнайсетте антилопи върху покривката, удвоявайки богатството. Покривката е лека пенсилванска кувертюра от малки квадратни парчета плат, зашити едно за друго от търпеливи женици. Преливат от бледи в тъмни цветове и създават нещо като триизмерен ефект от четири големи кутии с по-светла и по-тъмна страна. Той ляга върху тази илюзия и поставя по една монета върху очите си. Изпод студеното червено удоволствие на златото чува Дженис да казва:

— Божичко, мислех, че само правителството може да притежава злато. Не ти ли трябва разрешително или нещо такова?

— Трябват само пари. Само шибани пари, вълшебнице.

Сляп, той чувства как сред непорочното присъствие на златото членът му се втвърдява.

— Хари, колко плати за това?

Опитва се да й внуши да смъкне гащите му и да смуче, да смуче, докато се задави. Когато тя не успява да прочете мислите му и да го направи, той маха монетите и се втренчва в нея с широко отворени очи, като мъртвец, върнат към живота. Не тъмнината на ковчега посреща взора му, а лицето на жена му, обрамчено от тъмната коса, влажна и сплетена от водата, с падащ над челото й бретон, и пред погледа му изниква образът на Мани Айзенхауер.

— Около единайсет хиляди и петстотин — отговаря й. — Скъпа, парите просто стояха в спестовната ни сметка и носеха жалките шест процента. При шест процента в днешно време направо си на загуба с тази инфлация, която почти стана дванайсет процента. Красотата на златото е, че обича лошите новини. Доларът пада, златото скача. Арабите обръщат доларите си в злато. Уеб Мъркет ми обясни всичко оня ден, когато не искаше да дойдеш в клуба.

Тя все още разглежда монетата, поглаждайки финия релеф, докато той иска вниманието й да се насочи към него. Не си спомня откога не му се беше случвало ерекцията просто да разцъфне в гащите му. От времето на Лоти Бингмън.

— Красива е — признава Дженис. — Редно ли е обаче да подкрепяш южноафриканците?

— Защо не? Така черните имат работа, докато копаят това нещо. Предимството на наполеона, както ми обясни момичето в оня магазин за парични алтернативи, е, че тежи точно една тройунция и лесно се разменя. Можем да си купим мексикански песети или канадски монети с кленови листа, но тя каза, че те са толкова тънки, че златният прах остава по ръцете. Освен това ми харесва еленът на гърба. А на теб?

— И на мен. Много е вълнуващо — признава Дженис и най-после го поглежда легнал, набъбнал сред разпиляното злато. — Къде ще ги държиш? — пита тя. Езикът й се промъква навън и се опира в долната й устна, докато седи замислено. Обожава я, когато се опитва да мисли.

— В теб — казва той и я придърпва за реверите на хавлията. От уважение към останалите в къщата — само една стена отделя мама Спрингър от тях, телевизорът й неясно боботи, превръщайки войната в Корея в някаква шега.

Дженис се опитва да потисне пъшканията си, докато той сваля хавлията й от желаното й тяло, а монетите върху покривката докосват кожата й. Жилите на врата й се изпъват, лицето й потъмнява, докато се извива в хватката на възмущение и ликуване. Със свалени слипове членът му стърчи като отломка от розова развалина на все още запалената лампа. Той я успокоява, докато не притихне неподвижно, поставя по една монета върху всяко зърно, една върху пъпа й и няколко върху издутината на хълма й, за да покрие окосмяването й с триъгълник от поклащащи се монети, които се припокриват като люспи на змия. Ако се засмее и коремът й помръдне, цялата конструкции ще рухне. Приклекнал край бедрата й, Хари хваща един кругеранд за края, като че ли ще го пъхне в отвора на автомат.

— Не! — протестира Дженис достатъчно високо, за да стресне и да събуди мама Спрингър през стената, достатъчно високо, за да разклати монетите така, че няколко се изсипват върху краката й. Той запушва устата й със своята и започва да придвижва устни на юг през пустинята от оазис след оазис, докато достига папратовия храсталак, който жена му разтваря пред него, потръпвайки с бедра. Някакъв интерес се надига в него, виждайки само червеното разпиляно злато, притиснато в челото му, и той търси с език клитора й. Улавя правилния ритъм, но не усеща ефекта му и решава, че ярката светлина над главите им вероятно я разсейва. Рискувайки да загуби ерекцията си, подскача от леглото до вратата, за да я изгаси. Обръщайки се в полумрака, вижда, че тя също се е извърнала, изправила се е на колене и лакти — неговото четирикрако лунно дете, мекият й задник с трапчинки е повдигнат високо към него в мрака, а лицето й надзърта зад рамото й. Той я чука нежно в тази поза, пъшкайки от усилието, оставяйки мислите си да се носят волно. Сеща се за знаменцата на шампионата, за скорошното покачване на основните цени на королите във фирмата. Гали беззащитната отпусната плът на корема й, докато собственият му корем натежава. Гърбът й изглежда така крехък и тесен, но в същото време смел — дългата вдлъбнатина на гръбнака й, бледата вертикална ивица, където горнището на банския й не е допуснало слънцето. Зад него босите му крака излъчват далечен тъжен мирис. Монетите подрънкват, хлъзгайки се към коленете им във вдлъбнатините, които общата им тежест образува в дюшека. Той потупва задника й и я пита:

— Искаш ли да се обърнеш?

— Ъ-хъ. — И след кратък размисъл казва: — Искаш ли първо да съм върху теб?

— Ъ-хъ. — И след кратък размисъл: — Не ме карай да свърша.

Когато ляга по гръб, Хари има чувството, че сякаш кожата му се докосва до лед — монетите. По-лошо е от трохи. Толкова влажна, че не усеща почти нищо, Дженис го възсяда, необятна и кръгла на светлината на уличното осветление, която се процежда на петна през листата на големия червенолист бук. Тя взема една търкулнала се монета и я поставя върху окото си като монокъл. Насочвайки се към него, придържайки го като пленник, тя търка влажните си бедра в него, плът до плът, мида и грудка, в крайна сметка всичко се свежда до това.

— Не свършвай — казва тя стреснато и фалшивият й монокъл тупва глухо върху напрегнатия му корем.

— По-добре да минеш отдолу — изпъшква той.

Тялото й се повдига, тънко и черно, очертано на фона на пръснатите кръгли късчета, които се отразяват под ъгъла, в който са застанали. Като богове, излегнали се сред звездите, той пъшка в ухото й, а тя в неговото.

След тази награда, успокоявайки дишането си, те успяват да преброят в полумрака само 29 кругеранда върху смачканата покривка, върху повърхността й от назъбени зелени кръпки. Той включва лампата. Светлината й ги заслепява. На суровия й блясък телата им също изглеждат смачкани. Паника завладява изцеденото тяло на Хари, той не може да се успокои, докато гол, на колене върху килима, с една закъсняла капка сперма, процеждаща се от зачервения му пенис, не намира заклещената в пролуката между дюшека и страничната табла на леглото безценната трийсета монета.

Заека стои с Чарли, взирайки се в неприветливата септемврийска светлина. Дървото зад паркинга на вагон-ресторанта е изтъняло и пожълтяло по върха, над оголените клони небето е привлякло няколко перести облака, прилични на ивиците сланина в бекон, вещаейки дъжд през утрешния ден.

— Бедният стар Картър — казва Хари. — Видя ли как за малко да се убие, тичайки по някаква планина в Мериленд?

— Напъва се — отговаря Чарли. — Кенеди му диша във врата.

Чарли се е върнал от двуседмичната си почивка във Флорида с лек загар, който бързо избледнява покрай проблемите със слабото му сърце и изминалите дни. Не се бе върнал директно от Флорида. Едновременно със завръщането му в понеделник в „Спрингър Мотърс“ пристига картичка с остро наклонения му счетоводителски почерк, изпратена от Охайо и гласяща:

Шегата, насочена най-вече към Хари, беше на гърба на картичката — снимка на голяма сграда с плосък покрив, подобна на четвъртинка от пай, която всъщност беше студентският комплекс на университета в Кент, приютил най-голямата открита библиотека в щата Охайо.

— Нещо май си даваш доста зор напоследък, а? — пита го Хари. — Как беше Мелани през цялото това време?

— Кой казва, че съм бил с Мелани?

— Ти самият, с онази картичка. Господи, Чарли, младо момиче като нея да се вихри върху топките ти, това може да те убие.

— Какъв начин да си отидеш, а, приятелю? Ти също много добре знаеш, че не момичетата ни изстискват топките, а на ония мацки на средна възраст им изтича времето.

Заека си спомня епизода с Дженис и тяхното злато, но въпреки това завистта си остава:

— Какво правихте във Флорида с нея?

— Пътувахме. Сарасота, Венеция, Сейнт Пийт. Не можах да я разубедя за Атлантическия бряг, така че отидохме до Неапол по магистрала 75, по старата Алигаторска алея и оттам — Корал Гейбълс, Оушън булевард, до Бока и Чест Палм. Щяхме да отскочим и до Кейп Канаверал, но не ни стигна времето. Тази щурачка даже не си беше взела бански костюм. Купихме й от онези новите, изрязани отстрани. Страшна фигура, не знам защо не ти хареса.

— Не можеше да ми хареса, нали Нелсън я доведе вкъщи. Все едно да чукаш собствената си дъщеря.

Чарли си е запазил една оцветена във виолетово клечка за зъби от обяда в центъра на града и бодва с нея долната си устна, докато зяпа през уморения прозорец.

— Има и по-лоши неща — заявява суховато. — Как са Нелсън и бъдещата булка?

— Пру. — Хари усеща, че Чарли е решил да пази подробностите от пътуването си, за да го накара да ги изкопчва от него една по една. Южнячки на всеки километър. Майната му. Заека също си има тайни, но докато си мисли това, си представя единствено една ферма със сгради, разположени ниско в долината.

— Мелани ми разказа доста неща за Пру.

— Какво например?

— Например мисли, че е странна. Впечатлението й е, че колкото и свита да изглежда, си е кораво хлапе с наистина сурово възпитание и не си е стъпила здраво на краката в емоционално отношение.

— Е, да, някои биха казали, че момиче, на което му прави удоволствие да чука стара гарга като теб, също е доста странно.

Ставрос откъсва поглед от прозореца и го поглежда право в очите, а неговите зад цветните очила изглеждат доста насълзени.

— Не бива да ми говориш така, Хари. И двамата остаряваме. Мъже на доизживяване като нас би трябвало да са любезни един към друг.

Хари се чуди дали това показва, че Чарли знае колко несигурно е положението му с дишащия във врата му Нелсън. Чарли продължава:

— Питай ме каквото искаш за Мелани. Както казах, тя е добро дете. Емоционално стабилна. Проблемът при теб, приятелю, е, че си мислиш само за чукане. Най-голямото ми удоволствие беше да покажа на тази млада жена една страна от света, която не беше виждала досега. Направо беше ненаситна. Кипарисите, онази кула с камбаните. Каза, че въпреки всичко предпочита Калифорния, обаче Флорида е твърде равна. Каза, че ако по Коледа успея да си завлека задника до Кармел, с удоволствие ще ме разведе наоколо. Ще ме запознае с майка си и с който е там. Нищо сериозно.

— Колко… колко бъдеще мислиш, че имате двамата?

— Хари, нямам кой знае какво бъдеще с когото и да е — гласът му пада до едва доловим шепот. Заека би искал да го прочисти с телена четка.

— Никога не се знае — успокоява той дребния мъж.

— Знае се — настоява Ставрос. — Знаеш кога времето ти изтича. Ако животът ти предложи нещо, вземи го.

— Добре, добре, ще взема. Взимам. Какво правеше бедната ти стара Manna mou, докато вилнееше с щурачката в Евърглейдс?

— Ами — отговаря той. — Нещо странно се случи там. Една моя братовчедка, около пет години по-млада, явно доста е хойкала и това лято съпругът й я изритал и задържал децата. Живееха в Нористаун. Така че Глория живее сама в един апартамент в Янкуист и с удоволствие наглеждаше старата дама, докато ме нямаше. Каза, че би го направила пак по всяко време. Ето защо сега имам малко свобода, каквато нямах по-рано.

Навсякъде, мисли си Хари, семействата се разпадат, а отделните части се събират като оцелелите в някаква огромна спасителна лодка, докато той и Дженис продължават да си седят там, в сянката на мама Спрингър, извън времето.

— Няма нищо по-хубаво от свободата — казва на приятеля си. — Недей да я пропиляваш. Питаше за Нелсън. Сватбата тази събота. Само най-близките роднини. Съжалявам.

— Леле! Бедният малък Нели! Подписан, подпечатан и доставен.

Хари пропуска тази забележка:

— От това, което подочух от Дженис и Беси, майката май ще се появи. Бащата е сърдит.

— Трябва да видиш Акрън с очите си — казва му Чарли. — И аз щях да съм ядосан, ако трябваше да живея там.

— Там някъде нямаше ли голф игрище, където Никлаус всяка година провеждаше турнир?

— Това, което видях, съвсем не приличаше на голф игрище.

Ставрос се е завърнал от приключенията си разнежен, като че ли изпълнен с носталгия към живота си, докато все още го живее. Изглежда толкова остарял и философски настроен, че Хари се осмелява да го попита:

— Какво мисли Мелани за мен, каза ли ти?

Една много дебела двойка кръстосва паркинга и оглежда малките коли. Изпробват ги според телата си, приклякват до шофьорската врата, за да преценят кои модели ще са достатъчно широки за тях. Чарли наблюдава как тази двойка се движи между блестящите покриви и капаци, преди да отговори:

— Каза, че си готин, само дето жените те командват. Минало й е през ум да се изчукате, но останала с впечатлението, че с Дженис сте много сплотени.

— Избави ли я от заблуждението й?

— Не можех, хлапето е право.

— Да, бе, а преди десет години?

— Онова беше просто цимент.

Хари обожава начина, по който прелъстителят на Дженис пренебрегва онази случка, обожава този всезнаещ грък с нежно сърце под лятното карирано сако. Двойката се е изморила да изпробва колите за подходящ размер, качват се в стария си понтиак гранпри, модел 77-ма с неподвижен бежов покрив и си тръгват. Хари внезапно пита:

— Как ти се струва? Мислиш ли, че ще можем да живеем с Нелсън тук?

Другият мъж вдига рамене с кратко отривисто движение:

— А той може ли да живее с мен? Иска да бъде едно равнище над Джейк и Руди, а в бизнес като нашия няма толкова много равнища.

— Казал съм им, Чарли, ако ти напуснеш, напускам и аз.

— Ти не можеш да напуснеш, шефе, ти си от семейството, а аз съм от едно време.

— Ти познаваш бизнеса най-добре, ето това има значение за мен.

— А, това не върви вече. Сега е като при супермаркетите: подреждане по рафтовете и чукане по касовия апарат. Когато работехме само с коли втора употреба, се опитвахме да намерим най-подходящия автомобил за всеки клиент. Сега не ни пука дали ще си купи или не. С това огромно търсене няма възможност за импровизации. Твоето момче има добри идеи — да се захванем с падащите гюруци, с антиките, с нещо, което да е малко по-оригинално. Не мога да ги приема насериозно тези японски буболечки. Това ново чудо, наречено „Терсел“, дето трябва да го предлагаме от следващия месец, виждал ли си му показателите? Двигател 1,5 литра, четирийсетсантиметрови гуми. Та то е като онези малки колички, които имаше навремето по въртележките за децата, които ги е страх да се качат на кончетата.

— Седемдесет километра на галон по магистралата. Този показател интересува хората, както е тръгнал светът.

Чарли казва:

— Във Флорида не се срещат много-много буболечки. Възрастните хора още си карат големите таратайки континентали или торнадо, боядисват ги бели и си ги карат навсякъде. Пътищата им са различни, естествено, няма нито един хълм в целия щат и никога не пада слана. Мислех си за Слънчевия пояс. Идеш ли там, няма да ти пука за сметките за парното. След това те изненадват с климатика. Не можеш да се измъкнеш.

Хари казва:

— Натриеви батерии — това е решението. Електричество направо от слънцето. След пет години ще стане, така пише в „Консюмър Рипортс“. Тогава ще можем да кажем на арабите да си вземат шибания петрол и да си смазват камилите с него.

Чарли отбелязва:

— Смъртните случаи по пътищата зачестяват. Искаш ли да знаеш защо? По две причини. Първо, децата, общо взето, вече се отказват от наркотиците и се връщат към алкохола. И второ, всички са луднали по малките коли, а те се мачкат като хартиени пликове.

Той се подсмихва и завърта ароматизираната клечка за зъби по долната си устна, докато и двамата зяпат през прозореца към реката от мръсна ламарина. Едно ниско старо комби без дървен багажник на покрива спира на паркинга. Сърцето на Хари прескача, но не е дъщеря му. Комбито прави едно-две кръгчета и се насочва обратно към шосе 111, само оглежда. Обирите са се увеличили. Хари пита Чарли:

— Мелани наистина ли си е мислела да… — той се препъва в думата „чукане“, тя не е от неговото поколение — да си легне с мен?

— Така каза дамата. Но нали ги знаеш днешните хлапета — изтърсват всичко, което ние навремето запазвахме за себе си. Не значи, че има нещо повече. Вероятно даже по-малко. Докато станат на двайсет и пет, вече са прегорели.

— Тя така и не ми се стори особено привлекателна, да ти кажа честно. Виж, това, новото момиче на Нелсън…

— Не искам да слушам. — Чарли се обръща да се върне на бюрото си. — Та те ще се женят, за бога!

Тича. Хари продължава да тича, откакто започна в Поконос, опитвайки се да си възвърне тялото от онези проклети години, когато изобщо не се замисляше за него, просто ядеше и правеше каквото си искаше — обеди в ресторантите в центъра на Брюър и в Ротарианския клуб всеки вторник, но вече започна да му се трупа. Градът, през който тича, е тъмен, изпълнен с полегати улички и тротоари, напукани и начупени отдолу, цели циментови блокове, изтръгнати от корените като надгробни плочи във филм на ужасите, мъртвите се протягат и посягат към краката му. Той продължава да се движи, поддържа темпото, заглушава протеста на дробовете си и превръща напрегнатите си мускули и изнурената си кръв в нещо като машина, която върви, накъдето я насочва мозъкът — нагоре по хълма покрай къщата с широки стрехи, почти като китайска, където живеят лесбийките. Предните им прозорци никога не светят, явно гледат много телевизия или пък се гушкат и правят каквото там правят рано-рано, или пък пестят електричество; жените няма да получават същите заплати като мъжете, докато не наложат равноправието. По-добре те да свиват гнездо тук, отколкото чернокожите или пуерториканците, те поне не се размножават.

Норвежки кленове засенчват улиците. Не са пораснали много от времето, когато бе момче. Хващаш се за някой нисък клон, издърпваш се до гнездото на стършела, разцепваш семената на две и завираш половинките в носа си, за да се превърнеш в носорог.

Дишайки тежко, той пресича сянката им. Остра болка прорязва лявата му страна. Дръж се, сърце. Старият Фред Спрингър изгърмял в лумнало яркочервено, или поне Заека винаги си е представял, че последното нещо, което се вижда при инфаркт, е яркочервена светкавица. Невероятно колко са тъмни тези американски къщи в девет часа вечерта. Като призрачен град, по тротоарите няма никой друг, всички кокошки са в кокошарниците, само тук-там кафеникаво мъждукане през някоя цепка в прозорците, нощна лампа в детска стая. Умът му потъва в бездънна тъга, като се замисли за деца. Малкият Нели в стаята си малко след като се преместиха във „Виста Кресънт“, плюшените му играчки, наредени в редица зад него, очите му като техните не могат да се затворят, страхува се да не умре, докато спи, мисли си за бебето Беки, което действително пропадна. Наистина умря. Много часове по-късно водата продължаваше да стои във ваната, прах бе покрил неподвижната сива повърхност, трябваше само да се повдигне малката гумена запушалка, а Бог с цялото си всемогъщество не направи нищо. Сухи листа шумолят и пукат под краката му — звукът на есента, въодушевление във въздуха. Папата идва, а сватбата е в събота. Дженис го пита защо сърцето му е толкова студено към Нелсън. Защото Нелсън е погълнал момченцето, което беше някога, и го е заменил с един по-амбициозен светски мъж с космати китки и голям пенис. На света няма достатъчно място. Хората се преместили на север от Слънчевия пояс, в Египет, и живеели в отоплени къщи, а сега топлината свършва, само горивото за изложбения автосалон, офисите и гаража се е удвоило от 74-та, когато за първи път видя счетоводните книги, и ще се удвои още веднъж през следващите една-две години. Когато се опиташ да намалиш разхода, момчетата от гаража почват да се оплакват, защото трябва да работят с голи ръце върху парче бетон. Могат да обуят дебели чорапи и обувки с плътни подметки, даже в един момент бе решил да купи на всички от онези ръкавици за голф, в които можеш да си пъхнеш и пръстите, но трудно щеше да намери подходящия номер за всички. Момчетата под трийсет вече не искат да работят без всички удобства и екстри — цяла нова етика, моля, социализъм. Топлината има склонност да се издига нагоре в такова голямо пространство, и увисва между гредите. Ако бяха построили сградата сега, щяха да сложат поне четирийсетина сантиметра изолация. Щом папата е толкова луд по бебета, защо не се опита той да ги топли?

Вече тича по булевард „Потър“, още нагоре, оставя си спускането за връщане към къщи, покрай канавката, където навремето течеше водата от фабриката за лед. Ръбът й е покрит със зеленикава тиня, животът се опитва да се прихване навсякъде по Земята, тоест не на Луната. Това е още една причина да не харесва идеята за пътуване до звездите. Веднъж, когато се правеше на интересен на път за училище покрай изсъхналата сега канавка, той се подхлъзна на лигавата й стена, падна вътре и си намокри чорапите и панталоните, от онези панталони от рипсено кадифе, които ги караха да носят. Шляп-шляп. Чудно колко назад във времето си спомня. Спомня си момичетата в първи клас, които носеха обувки с каишка: Маргарет Шоелкопф — тя беше толкова пълна с живот, че носът й започваше да кърви без никаква причина. Когато падна в канавката, пълна с вода от фабриката за лед, панталоните му бяха толкова мокри, че трябваше да тича вкъщи разплакан, за да се преоблече, а мразеше да закъснява за училище. Или за където и да било. Това беше нещо, което мама му беше набила в главата. Не я беше много грижа къде ходи, но трябваше да си бъде вкъщи навреме, и през по-голямата част от живота му това чувство внезапно го застигаше в съблекалнята, в автобус №16, по време на чукане, чувството, че закъснява за някъде и го чакат ужасни проблеми. В ума му се разтваря нещо като тунел, в края на който стоеше мама с пръчка в ръка. „Бой ли искаш, Хаси?“ Сякаш го питаше дали иска десерт. Пръчката беше от дънера на малкото крушово дърво в тесния заден двор на Джексън Роуд, а сърдити птици прелитаха над падналите гниещи плодове. Напоследък няма усещането, че закъснява за някъде, в този етап от живота му го е обзело странно спокойствие: хвърлената топка застива в най-високата точка от кривата на полета си. Златото му покачва стойността си горе-долу с по десет долара на ден, поне така пише във вестниците. Десет по трийсет прави триста кинта, без дори да си помръдне пръста, а като си помисли как само се мъчеше татко. Дженис го изненада, като си сложи онази монета, единственият проблем с нея в леглото е, че още не обича да му духа. В устата й има нещо стиснато, което винаги е било там. Мелани имаше от онези интересни сочни, нацупени устни с цвят на череша. Чудно как Чарли не си е спукал аортата в някой мотел някъде сред пясъците. Колко е прекрасно, когато някоя жена се отпусне и отвори устата си, за да се засмее или да възкликне толкова широко, че виждаш цялата пещера на устата й, набръчкания розов таван и езика като килим в коридора, а отзад чернотата с формата на пеперуда, която отива надолу към гърлото. Пру се засмя така оня ден в кухнята на нещо, което мама Спрингър беше казала, усмивката й е по-широка от едната страна и леко предпазлива, като че ли може да се опари, но в днешно време всички подрастващи момичета правят свирки, то си е част от културата, приемат се за даденост филми с „чукане“ и „духане“, така ги наричат съвсем открито. Водиш гаджето си на филм за възрастни в петък вечерта в старото кино „Багдад“ в горната част на Уайзър стрийт, където по времето на Заека Роналд Рейгън играеше помощник-пилот срещу японците. Нелсън е късметлия в известен смисъл. Все пак не му завижда. Беше се озовал в доста гнусен свят. Странна работа, с устата трябва да правят толкова много и не казват какво е влязло в тях, дори минута след това. Едно от нещата, които наистина ненавижда, е да види остатъци от храна — ориз или каша, или каквото и да е — полепнали по фините косми на лицето по време на хранене. Като бедната мама през последните години. Коленете му треперят. Големият му корем се тресе. Всяка вечер се опитва да удължи бягането сред мъгливите тъмни къщи, сред конусите на уличното осветление, под леденостудената килната Луна, която оная вечер, шофирайки към къщи случайно бе зърнал през осветената горна ивица на предното стъкло и за секунда му бе минало през ума: „Божичко, наистина е зелена“. Тази вечер се опитва да стигне до Кегърайз стрийт, която е нещо като алея, завиваща надолу по „Холмс“, покрай почернелите малки фабрики с тайнствени нови имена като „Линекс“ и „Дейта Дивелопмънт“ и една стара фермерска къща, която през всичките години на детството му беше със заковани прозорци и двор, обрасъл с бурени, млечка и тръни, и ограда с изпочупени летви. Сега обаче беше съвсем стегната, с малка спретната табела отвън, гласяща: ЧИФЛИК АЛБЪРТ ЩАМ, с автентични, ръчно изработени мебели и старинно кухненско обзавеждане, което разкриваше какво са представлявали фермите около 1825 г., а в коридора снимки в рамки показваха какви са били първите къщи в Маунт Джъдж преди началото на века, но не и на нивите, когато голяма част от града е била част от фермата на Щам… Явно тогава не са имали фотоапарати или пък не са ги насочвали към празни ниви. Навремето старият Спрингър беше член на управата на Историческото дружество на Маунт Джъдж и помагаше да съберат парите за реставрацията, и когато той умря, Дженис и Беси решиха, че може би Хари ще бъде избран в управата, но това не стана — пъстрото му минало го преследваше. Въпреки че на горния етаж живее млада хипи двойка, която развежда посетителите, за Хари старата къща на Щам е пълна с призраци, някогашните фермери са живели един различен начин на живот, заключвали са лудите сестри на тавана и са удушавали бременните прислужнички в пристъп на демонично алкохолно опиянение, криели са телата им в сандъци за картофи, така че скелетът да излезе на бял свят чак след петдесет години. В съседство някога се намираше спортната асоциация „Съншайн“ и като момче Хари си мислеше, че е пълна със спортисти, и се надяваше някой ден да членува в нея, но когато преди двайсет години най-после влезе, вътре миришеше на фасове и бира, вкиснала се на дъното на чашата. След това през 60-те години тя затъна в упадък и лоша слава, а момчетата, които пиеха и играеха на карти там, ставаха все по-стари, все по-малко на брой и все по-мрачни. Така че, когато сградата бе обявена за продан, Историческото дружество я купи и събори, и на мястото й построиха паркинга за посетителите, които се отбиваха в чифлика на Щам на път за Ланкастър, където искаха да погледат квакерите, или за Филаделфия — за Камбаната на свободата. Човек не би предположил, че ще успеят да го намерят скрит в бившата Кегърайз стрийт, но удивителен брой все пак успяваха и при това повечето от тях бяха белокоси. История. Колкото повече имаш, толкова повече трябва да я преживяваш. След известно време се натрупва прекалено много, за да бъде запомнена, и може би в този момент империите започват да западат.

Сега вече наистина е ускорил темпото, уличката тръгва надолу покрай магазина за козметика и един кокошарник, превърнат в малка работилничка за кожени изделия. Тези хипита са навсякъде, опитват се да оцелеят, изпуснали са влака, но поне са се забавлявали. Превъзмогва първата вълна на умора, когато си мислиш, че не можеш да накараш тялото си да направи дори една крачка, а бедрата пулсират от болка. Тогава изпадаш в състояние, в което тялото ти сякаш се движи от само себе си, сякаш се вози в машина, а умът ти е като космонавт в ракета и мислите ти просто летят. Да можеше само Нелсън да се ожени, да замине и да се върне забогатял след двайсет години. Защо тези хлапета не могат да се оправят сами, а вечно пълзят обратно? Твърде е пренаселено там навън. Папата, Исусе, дано не го застрелят, напълно в стила на Америка е някоя откачалка да го гръмне само за да види името си във вестниците, като онзи писклив Фом, който чукаше каубоите в ранчото на Менсън. Човек би предположил, че всичките тези задници, които Менсън бе изредил, са го направили по-добронамерен, нали именно сексуалната ярост предизвикваше войните, беше го чел някъде. Знае какво мисли папата за контрацептивите, обаче той самият никога не е харесвал презервативите, дори в казармата, където ги раздаваха безплатно. В този брой на „Консюмър Рипортс“ има статия за тях, дълга няколко страници. Някои хора явно ги предпочитаха оцветени ярко, оребрени или с миниатюрни пъпчици, за да осигурят на жената допълнително дразнене отвътре, нима всички служители на списанието предлагат на секретарките да се чукат, или какво. Някои хора дори харесвали от онези, направени от овче черво. От самата мисъл го побиват тръпки там долу. Не можа да прочете статията докрай от погнуса. Чуди се какво ли използва дъщеря му — селските методи, на които някога се подиграваха в училище, като да клекнеш върху царевично стъбло. Тя му изглеждаше доста невинна, когато й хвърли онзи един-единствен бегъл поглед, а и кой ли не би изглеждал невинен сред селяндури? Рут ще й обясни всичко, какви свине са мъжете. А и онова лаещо куче ще бъде доста обезкуражаващо.

Има и по-дълъг път до вкъщи, надолу по „Джексън“ до „Джоузеф“ и нататък, но днес решава да мине напряко през моравата на голямата каменна баптистка църква, харесва му да усеща тревата под краката си, фасадата на църквата е толкова тъмна до стъпалата, които водят надолу до Мъртъл стрийт, а още по-нататък до червено-бяло сините пощенски фургони, паркирани в редица покрай черната платформа, американското знаме виси отпуснато и ярко над предната фасада с фалшивия фронтон. Навремето знамето не можеше да се развява нощно време, но сега всички градове го осветяваха с прожектор — чисто прахосничество на електричество, всмукващ и последната капчица енергия, за да развее знамето. „Мъртъл“ стига до „Джоузеф“ от другия край. Те ще седят и ще го чакат, ще гледат телевизия или ще обсъждат сватбата, стават все по-сантиментални сега, когато датата наближава и Супи е задействал всичко. В крайна сметка поканиха Чарли Ставрос и Грейс Стул заедно с още няколко жени и няколко приятели от „Летящия орел“. Оказа се, че Пру, или Тереза, както са я записали в обявата, която искат да пуснат, има леля и чичо в Бингамтън, Ню Йорк, и те ще дойдат, въпреки че бащата е някакъв раздразнителен тип, който иска да удуши дъщеря си и да я сложи в сандъка за картофи. Той ще влезе и Дженис ще пусне обичайната остроумна забележка как ще си докара инфаркт. Вярно, че бялото му лице почервенява, виждал се е в огледалото във фоайето, със сините си очи е като Дядо Коледа без мустаците. Трябва да се наведе над облегалката на някой стол и известно време да диша тежко, докато се успокои, но това е част от веселбата, от желанието да я стресне. Бедната глупачка, какво ли би правила без него. Ще трябва да се откаже от клуба и от всичко, и да се върне да продава ядки в „Крол“. Той ще влезе и Пру ще седи на дивана плътно до Нелсън, като полицай, който придружава престъпник от един затвор до друг във влака и внимава белезниците да не се виждат. Единственото нещо, от което Хари се страхува сега, когато Пру е част от семейството, е да не вмирише стаята с потта си. Тотеро миришеше така онзи път в „Съншайн“, киселата тъжна, телесна миризма на възрастен човек и понякога, когато става сутрин от леглото, Хари с изненада я усеща върху себе си — онзи лек дъх на труп, който тъкмо започва да се разлага. Средната възраст е прекрасно време, когато всички неща, които си мислел, че никога няма да се случат, се случват. Когато беше на шестнайсет, четирийсет и шест му се струваха далечни като другия край на дъгата и никога няма да стигне дотам. Ако в живота има някакъв смисъл, човек би предположил, че досега би трябвало да се е изяснил.

И все пак на моменти сякаш смисълът се е оформил, но липсват думи, с които да се опише, това не е нещо, за което трябва да ровиш, а си стои на масата като неотворена запотена кутийка бира. Не само папата идва, а и Далай Лама, когото изритаха от Тибет преди двайсет години. Обикаля Америка, изнася беседи в богословските училища и се появява като говорител по телевизията. Хари винаги се е чудел какво ли е усещането да си самият Далай Лама. Топка в най-високата част от дъгата на полета си, листо върху повърхността на езеро. В известен смисъл водната бълха е като съзнанието, тези трапчинки под краката й, където съвсем не нарушава повърхността на водата. Когато Хари беше малък, Бог се разперваше в тъмнината над леглото му по същия начин, а по-късно, когато леглото започна да става странно и момичето от другата страна на пътечката в църквата започна да се окосмява под мишниците, той влезе в кръвта му, в мускулите и нервите като странен командир, а сега се бе оттеглил, отдавайки на Хари уважението, което един преуспял джентълмен дължи на друг, но е стоварил визитката си в стомаха на Хари като късче олово, което го тегли към всички онези оловни мъртъвци в кухата земя под него.

Лампите в предната част на голямата сенчеста къща на мама Спрингър греят ярко, всички са развълнувани от сватбата, Пру непрекъснато е зачервена от вълнение, а Дженис не е играла тенис от няколко дни. Беси явно става посред нощ, за да гледа стари холивудски комедии на големия телевизор, в които мъже с широкополи шапки и тънки мустачки и жени с рамене, по-широки от ханша си, разменят остроумия във вестникарски редакции и луксозни фоайета. Мама сигурно е гледала тези сериали за първи път, когато косата й е била черна, а центърът на Брюър е бил широк бял път. Хари тича на място, изчаквайки една кола да го задмине, една от онези откачени мазди с двигател „Ванкел“, с твърдо кормило. Мани казва, че така и няма да успеят да доизкусурят хидравликата. Хари прекосява до другия бордюр под уличното осветление и забелязва, че мустангът на Дженис не е паркиран отпред, спринтира по тухлената алея и нагоре по стъпалата към верандата и най-накрая спира да тича на самата веранда под изписания отгоре номер „89“. Инерцията му е толкова голяма, че за секунда-две светът продължава да се движи, сякаш запокитва всичките си дървета и покриви навън към осеяната със звезди необятност.

В леглото Дженис казва:

— Хари.

— Какво? — След като си тичал, в мускулите си усещаш едно изцяло ново, стегнато, облицовано чувство и сънят идва лесно.

— Трябва да си призная нещичко.

— Че се чукаш със Ставрос.

— Не бъди толкова груб. Не. Забеляза ли, че мустангът не беше паркиран отпред, както обикновено?

— Забелязах. Помислих си, колко мило.

— Нелсън го е паркирал отзад в алеята. Наистина някой ден трябва да разчистим гаража от всички тези стари колела, които никой не използва, фуджито на Мелани още стои там.

— Добре. Браво на Нелсън. Хей? Цяла нощ ли ще ми говориш? Като пребит съм.

— Той го вкара там, защото не искаше да видиш предната броня.

— О, не! Това копеле. Това малко копеленце.

— Вината не била изцяло негова. Другият човек просто е продължил да кара напред, въпреки че, предполагам, знакът „Стоп“ е бил откъм улицата, по която се е движел Нелсън.

— О, Господи!

— За щастие и двамата ударили спирачки, така че се е получил съвсем лек удар.

— Другият ударен ли е?

— Ами споменал нещо за контузия на врата си след сблъскването, но в днешно време всички са обработени да казват така, преди да говорят с адвокат.

— И бронята е счупена?

— Ами, хлътнала е. Единият преден фар не е на същата височина като другия. Всъщност е само една малка драскотина.

— Петстотин долара. Поне. Маскираният разбивач на брони удря отново.

— Ужасно се страхуваше да ти каже. Накара ме да обещая, че и аз няма да ти казвам, така че не показвай, че знаеш.

— Така ли? Тогава защо ми каза? Как да заспя сега? Главата ми пулсира. Сякаш е стегната в менгеме.

— Защото не исках сам да го видиш и да направиш скандал. Моля те, Хари, поне изчакай да мине сватбата. Наистина много се срамува.

— Да, бе, срамува се. По-скоро страшно се забавлява. Сложил е главата ми в менгеме и върти ръчката. А това, че е блъснал твоята кола, след като се трепеш за него, ето това наистина е благодарност.

— Хари, та той ще се жени, притеснен е.

— Е, мамка му, сега аз съм притеснен. Къде са ми дрехите? Трябва да отида да видя щетите. Оня фенер в кухнята, някой сложи ли му нови батерии?

— Съжалявам, че ти казах. Нелсън беше прав, като каза, че няма да го понесеш.

— О, така ли каза? Нашият личен господин Хладнокръвие.

— Така че само се успокой, аз ще се погрижа за застрахователните формалности и за всичко.

— А кой мислиш, че плаща за увеличението в застрахователните ставки?

— Ние — отговаря тя. — Двамата.

Епископалната църква „Сейнт Джон“ в Маунт Джъдж е малка църквичка, която не бе имала честта да бъде разширявана. Строена е през 1912 година в традиционния стил с ниски стени и стръмен покрив от тъмносив камък, донесен от северната част на местността, докато лютеранската църква е построена от местния червен варовик, а реформаторската в съседство до пожарната — от тухли. Бръшлянът избуява около заострените прозорци на „Сейнт Джон“. Вътре между скамейките от възлест орех е тъмно, а между прозорците с витражи, изобразяващи Исус, облечен в пурпурна роба в различни пози, има мраморни плочи в памет на мъртвите богаташи, които щедро са дарявали Църквата в дните, когато Маунт Джъдж е бил само едно модно предградие. МАЙТЛОУ. СТОУВЪР. ЛЕГЕТ. Английски имена в една немска околия, отишли си, за да придадат стил в царството на мъртвите, след като приживе прекарали по трийсет години като пазачи и черковни настоятели. Старият Спрингър бе направил своя принос, но дотогава местата между прозорците вече били запълнени.

Въпреки че сватбата е скромна, а булката е дъщеря на работник от Охайо, все пак в очите на някой случаен минувач събитието сигурно представлява ярка смела шумотевица пред ръждивочервените врати на църквата около четири часа на този двайсет и втори септември. Хората, минаващи оттам в този съботен следобед на път за Минит Март, биха изпитали силно желание да бъдат сред гостите. Органистът, преметнал червената си роба през ръка, се шмугва в една странична стаичка. Има козя брадичка. Дребен дрипав човечец в зелен гащеризон като горски дух чака Хари да се появи, за да му плати цветята. Мама беше казала, че от приличие трябва да украсят поне олтара; Фред би умрял, ако види, че Нелсън се жени в „Сейнт Джон“ пред неукрасен олтар. Двата букета с хризантеми излязоха 38,50 долара. Заека ги плаща с две нови двайсетачки, лош знак е, когато банката започне да изплаща с двайсетачки вместо с десетачки, и въпреки това банкнотата от два долара все още не се приема. Хората са суеверни. Това не трябваше да е голяма сватба. Но всъщност струва доста скъпо. Трябваше да наемат три стаи в мотела „Четирите сезона“ на шосе 422, една за госпожа Любел — дребна наплашена душица, която изглежда така, сякаш всички ще се нахвърлят с вилици върху нея, ако се откаже дори за секунда от леката си усмивка; една за Мелани, която дойде с госпожа Любел с автобус от Акрън, и за Пру, която се премести от стаята си — старата стая на Мелани, в която преди стоеше шивашкият манекен — заради пристигането на Мим от Невада. Беси и Дженис изобщо не я искат в къщата си, но Хари успя да се наложи, тя е единствената му сестра и единствената леля на Нелсън. Третата стая е за онази двойка от Бингамтън, чичото и лелята на Пру, които трябваше да пристигнат с кола днес, но в три и половина още не са пристигнали, докато Хари взе с королата двете момичета и майката, за да ги доведе в църквата. Главата му ще се пръсне, тази майка го притеснява, усмивката й е стояла толкова дълго върху лицето й, че е заприличала на хербаризирано цвете и тя сякаш изобщо не е от неговото поколение, прилича на стар вестник, който някой е използвал, за да покрие дъното на чекмедже, и после, докато разчиства къщата, се опитва да прочете. Пру явно е наследила хубостта си изцяло от баща си. В мотела жената непрекъснато се притесняваше, че бележките, които оставят за закъснелите й брат и сестра, не са достатъчно ясни, и започна да плаче, така че усмивката й се развали. Един кашон с почти най-доброто шампанско „Мъм“ чака отзад в кухнята на Джоузеф стрийт скромното събиране след сватбата, което никой не би нарекъл прием. Дженис и майка й решиха някакъв внук на Грейс Стул да сервира сандвичите. Той щеше да доведе и приятелката си в сервитьорска униформа. Освен това бяха поръчали торта от някакъв италианец от Единайсета улица, който взимаше по сто осемдесет и пет американски долара за една торта. За една торта; Хари не можеше да повярва. Всеки път, когато Нелсън се обърне, баща му олеква с цяла пачка.

Хари се спира за миг във високото, набраздено от редиците скамейки пространство на празната църква, чете плочите, слуша кикотенето на Супи в поздрав на трите нагласени жени в страничната стаичка, една от онези тайни стаички в църквите, в които хората се преобличат в дълги роби, а дяконите броят съдържанието на подносите с волни пожертвования, където се съхранява виното за причастието, за да не го изпият църковните прислужници, и където се подготвя цялото странно представление. Били Фознахт трябваше да е кум, но е заминал за Тофтс, така че техен приятел от Лейд Бек-Слим стои с карамфил на ревера, готов да посрещне гостите. Чувствайки се неловко от начина, по който косият му поглед бегло се спира върху него, Заека излиза навън и застава до вратите на църквата, чиято ръждивочервена боя, напечена от септемврийското слънце, излъчва топлина и му напомня как стоеше в новичката си кафеникава униформа през един ветровит ден в Тексас отстрани на бараките, на завет от вятъра, онзи постоянен вятър, който се изливаше от огромното топлото небе върху голата земя като носталгично хленчене на този войник, който никога не бе напускал Пенсилвания.

Застанал на това спокойно местенце, за да поеме глътка въздух, той се оказва в ролята на посрещач, когато гостите внезапно започват да прииждат. Величественият тъмносин крайслер на мама Спрингър спира отпред, стържейки гуми в бордюра, и трите възрастни дами вътре посягат към дръжките на вратите, за да излязат. На брадичката на Грейс Стул се вижда брадавица, но тя не е забравила как да показва трапчинките см:

— Обзалагам се, че с изключение на Беси аз съм единствената тук, която е била и на твоята сватба — казва тя на Хари на площадката пред църквата.

— Не съм сигурен, че аз самият бях там — отговаря той. — Как се държах?

— Много изискано. Всички си казахме: „Какъв висок съпруг за Дженис“.

— И си е запазил външния вид — добавя Ейми Герингър, най-тантурестата от трите жени. Лицето й е съживено с руж и някакво ронливо вещество с цвят на заливка за руска салата.

Тя силно го мушва в корема.

— Даже е добавил малко към вида си — остроумничи старата дама.

— Опитвам се да го сваля — казва той, сякаш й дължи обяснения. — Тичам почти всяка вечер. Кажи, Беси.

— О, и така ме плаши — подхваща Беси — след това, което се случи с Фред. А знаеш, че по него нямаше нищо излишно.

— По-полека, Хари — предупреждава Уеб Мъркет, който идва зад тях със Синди. — Казват, че от тичането можеш да увредиш червата си. Всичката кръв нахлува в дробовете.

— Хей, Уеб — раздразнено изрича Хари, — познаваш ли тъща ми?

— Приятно ми е — казва той, представяйки себе си и Синди на всички. Тя носи черна копринена рокля, с която изглежда като вдовица. Де да беше, Исусе. Косата й е бухната със сешоар, така че е загубила онзи вид на мокра видра, който Хари харесва. Горната част на роклята й се придържа от брошка с формата на пчела в най-ниската част на дълбокото V-образно деколте.

Приятелките на Беси зяпат галантния Уеб така омагьосано, че Хари им напомня:

— Влизайте направо, вътре има човек, който ще ви настани по местата.

— Искам да седна най-отпред — заявява Ейми Герингър, — за да мога да виждам онзи млад свещеник, за който Беси говори с такъв възторг.

— Май ще отложим голфа за днес — извинява се Хари на Уеб.

— О-о — обажда се Синди, — Уеб вече си вкара своите осемнайсет точки, отиде на игрището към осем и половина.

— Кого взехте на мое място? — пита Хари, изпълнен с ревност, неспособен да се довери на очите си, че няма да се насочат към загорялото деколте на Синди. Горната част на гърдите е най-хубавата, понякога зърната могат да са отвратителни. Точно над брошката пчела се вижда бяло петно, което дори горнището на банския скрива от слънцето. Малкото кръстче виси по-нагоре, точно под сексапилната вдлъбнатина на гръдната кост. Какъв бюст!

— Младият асистент игра с нас — признава Уеб. — Седемдесет и три, Хари, седемдесет и три, с топка в езерото на петнайсетата, толкова далеч удря.

Заека се чувства обиден, но трябва да поздрави семейство Фознахт, които напират отзад. Дженис не искаше да ги кани, особено след като решиха да не канят Харисънови, за да запазят тесния кръг, но след като Нелсън искаше Били за кум, Хари реши, че нямат друг избор, а освен това, въпреки че Пеги се е запуснала, винаги има някаква аура около жена, която някога е свалила всичките си дрехи заради теб, колкото и несполучливо да се е оказало.

Какво пък, по дяволите, това е сватба, така че се навежда и целува Пеги от едната страна на голямата влажна жадна уста, която добре помни. Тя е изненадана, лицето й е по-широко, отколкото си спомня, очите й влажно се вдигат към него след целувката, но тъй като едното е кривогледо, той така и не знае в кое да търси израз.

Ръкостискането на Оли е отпуснато и скъперническо — стиснат, жалък неудачник със стърчащи уши и мръсна като слама коса. Хари леко стиска кокалчетата на ръката му.

— Как върви музикалната история, Оли? Още ли свирука? — Оли е един от онези слаби типове, често срещащи се в Брюър, които са в състояние да уловят мелодии с всякакъв инструмент, но никога не успяват да изкарат пари от това. Работи в музикалния магазин „Плочи и акорди“, преименуван на „Фиделити Аудио“ на Уайзър стрийт близо до старото кино „Багдад“, където сега показват филмите за възрастни.

— Давай, Оли, ти ще бъдеш Елтън Джон на осемдесетте. Не, сериозно, как сте вие двамата? С Дженис все си казваме, че трябва да ви поканим на гости. — Само през трупа на Дженис.

Странно, само това единствено невинно чукане и на Дженис още й е криво, докато той е толкова дяволски опрощаващ по отношение на Чарли, който на практика е най-добрият му приятел в целия свят. А, ето го и Чарли.

— Добре дошъл на сливането — шегува се Хари.

Чарли се подсмихва и леко повдига рамене. Знае, че с този брак течението тръгва срещу него. Все пак запазва някаква резервираност, някакво солидно философско самообладание, което не му позволява да изпадне в паника.

— Видя ли кумата? — пита го Хари. — Мелани.

— Не още.

— Тримата отишли в центъра на Брюър снощи и се напили като порове, ако съдя по Нелсън. Как ти се струва това като поведение в нощта преди сватбата?

Главата на Чарли бавно се извърта в учтиво възмущение. Това старческо движение е нарушено от появата на Мим, облечена в някакъв крепиран тоалет с плисиран резедав панталон. Тя го сграбчва през гърдите и не иска да го пусне. Лицето на Чарли се напряга от страх, а Мим, за да не я познае той, притиска лице в гърба му и Хари се притеснява, че гримът й ще се размаже по гърба на Чарли. Мим вече излиза по всяко време на деня гримирана като вариететна актриса, всеки нюанс и всяка къдрица са точно на мястото; но всъщност всички кремове и боички в този свят на бурканчета не могат да прикрият отпуснатата кожа, а очертаването на очите с черен молив може и да е подходящо за онези съвсем зелени девойчета, но придава на тази четирийсетгодишна жена измъчен, втренчен вид на очите, сякаш шията й е впримчена в ласо. Зъбите й са оголени, докато продължава да държи Чарли, борейки се с него изотзад като единайсетгодишна хлапачка с лепенки по коленете. „Исусе“ — пъшка Чарли, виждайки ръцете й върху гърдите си с дълги като скакалци цикламени нокти, но не може да се сети коя от всички жени, които познава, е тази.

Смутен заради нея, притеснен заради него, Хари я моли:

— Хайде, Мими.

Тя не желае да го пусне, лицето й с дълъг нос и провокиращ грим е размазано и разкривено, но тя продължава да го стиска в хватката си.

— Хванах те — казва. — Гръцкият разбивач на сърца. Търси се за транспортиране на малолетна през щатските граници и за измами с употребявани коли. Сложи му белезниците, Хари.

Вместо това Хари слага ръце върху китките й, напипва гривни, които не би искал да огъне, върху ръцете й има злато на стойност хиляди долари, и разтваря прегръдката й, използвайки собственото си тяло като лост, докато Чарли, който добива все по-сериозен вид с всяка изминала секунда, стои изправен, закривайки с ръка крехкото сърце в гърдите си. Мим е жилава, винаги е била. Най-после откъсната насила, тя бързо се докосва тук-там, нагласявайки всеки косъм и гънка по себе си.

— Изплаши се, а, Чарли — подиграва му се тя.

— Коли на старо — казва й Чарли, изпъвайки ръкавите на сакото си, за да възстанови достойнството си. — Вече никой не ги нарича употребявани коли.

— На запад ги наричаме сандъци с лайна.

— Шшт — настойчиво шепне Хари, — вътре ви чуват. Ще започнат всеки момент.

Все още въодушевена от боричкането с Чарли и развеселена от изпълнения с възмущение съвестен мъж, в който се е превърнал брат й, Мим увива ръце около врата на Хари и го притиска силно. Воалите и плисетата на шикозния й тоалет шумолят, смачквайки се в гърдите му.

— Невъзпитаната сестричка си е останала невъзпитана сестричка — казва тя в ухото му.

Чарли се е вмъкнал в църквата. Затворените клепачи на Мим блестят на слънцето като петна върху асфалта след катастрофа на лъснати с вакса автомобили — Хари често вижда по магистралите тъмни извити следи от гуми и парчета смачкан метал, останали да показват мястото, където нещо немислимо внезапно се е случило на някого. И въпреки че се е случило, ежедневното движение по пътищата продължава. „Дръж ме, Хари“ — викаше тя някога — малката Мим в своята качулка, седнала между коленете му, когато шейната им се удари в купчината въглища в края на Джексън стрийт и около тях се разлетяха оранжеви искри. Няколко години преди това едно дете бе умряло, след като камионът с млякото го беше блъснал, докато се спускало с шейната си на същото място, и всички деца помнеха случая: безизразното лице на това дете се надвесваше над тях при всяка снежна буря. Сега Хари вижда влажния блясък по клепачите на Мим като по гърбовете на японските бръмбари, които се събираха върху големите тъмни листа на лозата около градинската беседка на семейство Болгър зад къщата. Вижда също как меката част на ушите й се е разтеглила от обиците й и как воланите й се тресат, докато диша тежко след глупавата си шега. Той вижда, че тя запада след всичките си прегрешения и тежки нощи и се превръща в жалка вещица, в една от онези жени, за които човек не може да повярва, че някога са били обичани, и единствено плътните кости на лицето, които е наследила от мама, я спасяват. Той се поколебава, преди да влезе вътре. Градът се вижда от църквата като широко стълбище от смесени покриви и стени, като развалина, върху която са измрели мнозина американци.

Чува, че се отваря страничната врата, през която органистът беше влязъл забързано, и поглежда да не би това да е Дженис, която го търси. Но излиза Нелсън. Нелсън в бежовия сватбен костюм от три части с тясна талия и широки ревери, който изглежда, сякаш му е голям, тъй като разкроените панталони почти покриват токовете на обувките му. Триста долара и дали някога ще го облече пак?

Както винаги, когато неочаквано види сина си, Хари чувства угризения, горната му устна помръдва като за поздрав, но момчето не поглежда към него, а сякаш души въздуха, оглежда тревата наоколо, поглежда надолу към къщите на Маунт Джъдж и после нагоре към небето над ръба на планината. Бягай, иска да извика Хари, но от устата му не излиза никакъв звук, усеща само силната миризма на парфюма на Мим, когато си поема дъх. Детето тихичко затваря вратата след себе си, без да разбере, че е било видяно.

Зад открехнатите ръждивочервени врати църквата мълчаливо се пълни за своето вечно дело. Светът ще се раздели между малцината събрали се в неделната атмосфера и всички останали разпръснати, неделно настроени щастливци, делничният ден продължава да се занимава със своето. Още от дете Хари ненавижда церемониите. Докосва ръката на Мим, за да я заведе вътре, и над златните нишки, вплетени в прическата й, вижда ниския мръсен стар форд комби с хромирания багажник на покрива, укрепен с груби зелени дъски да пълзи по улицата. Не успява да се обърне достатъчно бързо, за да види пътниците, зърва само едно сърдито лице, което зяпа през задния прозорец. Мъжествено лице, което принадлежи на жена.

— Какво има? — пита Мим.

— Не знам. Нищо.

— Изглеждаш, сякаш си видял призрак.

— Притеснявам се за хлапето. Ти какво мислиш за всичко това?

— Аз? Леля Мим? Струва ми се, че всичко е наред. Момичето ще поеме ръководството.

— Това хубаво ли е?

— За известно време. Трябва да го пуснеш, Хари. Животът на момчето си е негов. Ти живееш своя.

— И аз това си повтарям, но ми се струва, че така се опитвам да се измъкна.

Влизат. Жалка групичка глави стърчат отпред в дъното. Този тайнствен Слим с полегатите очи, сякаш е професионален разпоредител, придружава Мим по пътеката до втората редица и посочва на Хари с грациозен жест къде да седне — на първия ред, до Дженис. Мястото му го чака. От другата страна на Дженис седи другата майка. Госпожа Любел е бледа; и тя е червенокоса като дъщеря си, но нейната коса е изплакната до безцветни ситни къдрици; освен това тя не е висока, стройна и дългокрака като Пру. Хари не може да се освободи от мисълта, че изглежда като чистачка. Тя му хвърля своята изсушена, но странно съвършена усмивка, като тези от старите черно-бели филми, свенлива и в същото време уверена, като тънка нишка чиста музика. С тази усмивка вероятно е можела да води съвсем различен живот от този, който има. Дженис е отметнала глава назад и шепне нещо на майка си на реда зад нея. Мим се е озовала в същата редица с мама Спрингър и дружките й. Ставрос седи до семейство Мъркет на третия ред и може да гледа в деколтето на Синди, когато му доскучае, нека в крайна сметка види как изглеждат истинските клубни цици след всичките онези лозови сърми. Семейство Фознахт умишлено са настанени или са се настанили от другата страна на пътеката, където би трябвало да седят роднините на булката, ако имаше достатъчно роднини, и се карат шепнешком помежду си — множество категорични изсъскани реплики от страна на Пеги и стоическо, втренчено напред мърморене от страна на Оли. Органистът играе по скалата на някаква фуга, за да даде на всички възможност да се изкашлят и да прекръстосат крака. Върхът на яркочервената му козя брадичка достига почти до клавишите по време на по-нежните акорди. Начинът, по който докосваше копчетата на регистъра на органа, напомня на Хари за старата линотипна машина, която ползваше, лоста за определяне на разредката и как горещото олово изскачаше. Днес всичко се прави с компютърни ленти. Отляво на олтара един от големите бели панели с объл горен край се отваря, това е тайна вратичка като във филм на ужасите и от нея излиза Арчи Кампбел в черно свещеническо расо и бял стихар и епитрахил. За миг се усмихва със своята усмивка, изразяваща: „Кой? Аз да се притеснявам?“, с внезапно показващите се развалени зъби.

Нелсън го следва от вратата със сведена глава, без да поглежда към някого.

Слим се плъзга по пътеката, гъвкав като котка, и застава до него. Сигурно в свободното си време е крадец, на ръст е поне десет сантиметра по-висок от Нелсън. И двамата са с къси пънкарски прически. Косата на Нелсън се завива по особен начин отзад на врата, който Хари толкова добре познава, че гърлото му пресъхва, сякаш се е задавил с нещо.

Последният яден шепот на Пеги Фознахт утихва. През това време органът е утихнал. Повдигайки пълничките си ръце, Супи ги приканва да се изправят. На фона на шумоленето Мелани повежда Пру от друга странична врата покрай перилата на олтара. Тайната й бременност, която е всеобщо достояние, допълва красотата й. Облечена е в дълга до земята рокля от креп, чийто цвят мама Спрингър нарича овесена каша, а Дженис и Мелани — шампанско, с кафяв пояс около талията, който бяха решили да махнат, да не би да се окаже, че трябва да го вържат прекалено високо. Сигурно Мелани е сплела малките венци от полски цветя, вече поувехнали, които булката носи вместо диадема. Няма шлейф или було, само едно невидимо победоносно излъчване. Лицето на Пру е зачервено, морковената й коса гладко се спуска по гърба й, пригладена зад ушите, разкривайки нагъната мека мидена форма с мънички златни обици. Хари би могъл да я спре с ръка, докато минава покрай него, но тя не го поглежда. Мелани весело оглежда всички възрастни, дългите пръсти на Пру със зачервени кокалчета предават треперенето си на малкия й букет от маргаритки. Осанката, когато се изправя пред свещеника, е тежка, с онова величествено бавно спокойствие на жените, които носят не само себе си. Супи ги нарича „Скъпи възлюблени“. Гласът, бликащ от този дребен човечец, е удивителен, Хари беше забелязал това още вкъщи, но тук, в полупразната църква, отеквайки от неравните орехови повърхности, паметните плочи и високите извити покривни греди, под високия централен прозорец, изобразяващ Исус, излитащ в небето с групичка пастелни на цвят апостоли от ракетна площадка, гласът му се удвоява, обогатен от някаква тъжна плътна нотка, която Заека не бе доловил до този момент. Той сплотява и притиска разпръснатите гости в истинско паство, успокоявайки всякакъв страх, че тази церемония може да е някакъв фарс. Колкото и да се смеем на свещениците, те казват думите, които имаме нужда да чуем, онези, изречени от мъртвите. „Съюзът между съпруг и съпруга — обявява той със своя внушителен глас — е предвиден от Бог за тяхна обща радост.“ Сричките се сипят върху тях на пластове като маскираща пудра: охолство, беди, създаване на потомство, отглеждане. Единственият недостатък на Супи е, че примигва между фразите. Хари чува слабо изпъшкване зад гърба си — мама Спрингър е стояла на крака твърде дълго. Госпожа Любел от другата страна на Дженис е извадила мръсна кърпичка от чантичката си и попива лицето си с нея. Дженис се усмихва. В ъгълчето на устните й има тъмна вдлъбнатина. С малката бяла шапка, кацнала върху главата й като цвете, тя прилича на полинезийка.

Супи звънливо се обръща към гредите по тавана:

— Ако някой от присъстващите може да заяви причина, поради която двамата не могат да бъдат бракосъчетани, да говори сега или да замълчи завинаги.

Мълчание. Една скамейка изскърцва. Двойката от Бингамтън. Мъртвият Фред Спрингър. Рут. Заека се бори със собственото си налудничаво желание да се разкрещи. Гърлото го боли.

Сега свещеникът се обръща към двойката. Нелсън, застанал неловко отстрани с потъмнели очи и изкривен на ревера карамфил, се премества по-близо до Пру. Висок е колкото нея. Вратът му над яката изглежда толкова слаб и гол.

Към Пру е отправен въпрос. С изключително тихичък глас тя отговаря: „Да“.

Сега въпросът е насочен към Нелсън и желанието на баща му да изкрещи, да се превърне в разрушителния клоун се е трансформирало в нещо друго, в сърбеж в основата на носа, в напрежение в двата малки канала, намиращи се там.

„Съгласен ли си да обичаш, утешаваш, почиташ и пазиш тази жена и твоя съпруга в здраве и болест, отказвайки се от всички други, докато смъртта ви раздели?“

С глас, който прозвучава като нещо средно между гласа на Пру и този на Супи, Нелсън казва: „Да“.

И паренето в слузните му канали, и болката, стържеща в гърлото му, стават непреодолими, всички изоставени, болнави, презрени свидетели на този брак се търкулват напред в съзнанието на Хари сред кълба от ужасно осъзнаване, една горчива на вкус, внезапно осъзната маса от човешка тъга, изгарящо събрала се върху врата на Нелсън, докато той и момичето стоят мълчаливо, а останалите търсят и шумолят с дебелите си нови молитвеници, след като името и номерът на псалма са обявени. Супи извисява ангелски глас над разпилените им отговори. Съпруга, плодоносна мида. Заека не може да каже нищо — човекът, който се страхува от Бога — защото плаче, плаче, измивайки думите върху страницата, която е станала бяла и празна като бедната, безмълвна, крехка шия на Нелсън. Дженис го поглежда изненадана изпод бялата си шапка, а госпожа Любел му подава мръсната си кърпичка с тъжната си усмивка на чистачка. Той поклаща глава. Не, прекалено голям е, ще намокри плата със сълзите си, след това я взима и се опитва да попие този унищожителен прилив. Сълзите са отключили някакво безкрайно богато място, някакъв бездънен извор.

— Дано доживеете да видите децата на своите деца — казва Супи със своя богат мек, всеопрощаващ, вълшебен глас. — Нека има мир за Израел — добавя той.

А навън, когато всичко е приключило, пръстените са разменени, обетите — дадени с треперещи млади гласове под надвисналия великденски оцветен прозорец с космическата снимка на Христос и „Отче наш“ е промърморен докрай, и бедната двойка се е извърнала след задължителната целувка (бедният Нели, не можеше ли да е поне пет сантиметра по-висок?), за да се изправят вече като законно и мистично цяло пред малката тълпа, носеща тяхната кръв, тяхното племе, облаците са дошли заедно с лекия ветрец, който подухва привечер. Абсурдните сълзи са изсъхнали в дълги бразди по лицето на Хари и Мим отново идва, за да го утеши с една сестринска прегръдка. Всякакъв вид семейни нещастия са се случили от времето, когато бе държал малката й ръчичка. Не бяха предполагали какво мрачно бъдеще ще ги сполети, единственото му семе се оженва, встъпва в брак, в тази ежедневна обреченост, която те няма как да познават. Мим е слаба и крехка в прегръдката му, тя наистина се превръща в стара мома, дори една курва може да бъде стара мома. Като си помислеше само какво е трябвало да преглъща през всичките тези години. Малката му сестричка, която плаче заради неговите сълзи, там навън, където вятърът бързо ги пресушава, докато църковните усмивки на останалите гости пърхат около тях като пеперуди, родени да живеят един-единствен ден.

Ах, този ден, този празник, който са създали само заради себе си, тази обикновена събота, този последен ден на лятото. Карането един след друг до къщата на мама Спрингър през полегатите улици на града му се струва излишно прахосване на бензин. Хари и Дженис в королата следват синия крайслер на Беси, в случай че старата дама се блъсне в нещо, а зад тях Мим вози госпожа Любел в мустанга на Дженис с все още изкривен преден фар.

— Какво те накара да плачеш толкова? — пита Дженис. Свалила е шапката си и е изравнила бретона си с пръсти в огледалото за обратно виждане.

— Не знам. Всичко. Как Нели изглеждаше отзад. Просто не ти се вярва. Искам да кажа, че на тях наистина им хареса, на тази наша глупава малка тълпа, събрала се да гледа.

Тя мълчи и той поглежда косо към нея. Крайчето на малкия й език се е опряло в долната й устна — не иска да каже нещо неподходящо.

— Щом си толкова чувствителен, можеш поне да опиташ да не си толкова гаден с него във фирмата.

— Не съм гаден с него. На него не му пука за фирмата, иска само да се мотае наоколо, а ти и майка ти да го издържате, и най-лесният начин да замаже това е да се прави, че върши нещо във фирмата. Знаеш ли колко струва на фирмата онази негова авантюра с колите кабрио? Познай.

— Той каза, че така си го ядосал, че направо е полудял. Каза също, че си го направил нарочно.

— Четири хиляди и петстотин долара — толкова ни струваха онези сандъци с лайна, плюс всички части, които Мани трябваше да поръча, и времето, за да се монтират, и ето ти още една хилядарка.

— Нелсън каза, че моделът TR се е продал добре.

— Това беше имитация, вече не произвеждат такива модели.

— Той твърди, че тойотите са изгубили пазара и че датсуните и хондите се продават много повече на изток.

— Виждаш ли, ето затова с Чарли не щем хлапето във фирмата. Заради негативното мислене.

— Чарли казвал ли е, че не иска Нелсън във фирмата?

— Не точно с думи. Той е твърде готин като човек.

— Не съм забелязала да е чак толкова готин. Поне не в това отношение. Ще го попитам, като стигнем.

— Сега да не вземеш да се заяждаш с бедния Чарли само защото се е насочил към Мелани. Не знам какво е казвал за Нелсън.

— Насочил се към Мелани! Хари, минаха десет години. Трябва да спреш да живееш в миналото. Ако Чарли е решил да се прави на глупак, тичайки след някаква двайсетгодишна, това никак не ме вълнува. Щом веднъж си постигнал близост с някого, изпитваш към него само добри чувства.

— Какво значи това постигнал близост? Гледаш прекалено много телевизионни сериали.

— Това е просто фраза, която хората използват.

— Онези глупачки, с които се виждаш в клуба — Дорис Кауфман. Майната й.

Жегна го, че тя мисли, че живее в миналото. Защо той да е единственият, който плака на сватбата? Господин Добродушен. Господин Питомния. По дяволите всички!

— Е, поне Чарли е избегнал брака, което го прави по-малко глупак от Нелсън — казва той и включва радиото, за да сложи край на разговора им. Новините в четири и трийсет: земетресение в Хавай, отвличане на двама американски бизнесмени в Ел Салвадор, съветски танкове патрулират по улиците на Кабул след тайнствената смяна на ръководството на Афганистан миналата неделя. В Мексико — договор за природен газ, сключен с Америка, сочи вероятно дългосрочно облекчаване на енергийната криза. В Калифорния десетдневни горски пожари са унищожили повече декари, отколкото който и да било пожар от 1970 година насам. Във Филаделфия издателският магнат Уолтър Аненберг е дарил петдесет хиляди долара на католическата епархия на архиепископа, за да помогне при покриването на разходите за строителството на сцена, от която е планирано папа Йоан Павел Втори да води литургията на трети октомври. Аненберг, сериозно казва говорителката накрая, е евреин.

— Това пък защо ни го казват? — пита Дженис.

Божичко, толкова е глупава! Това осъзнаване го утешава. Той й обяснява:

— За да накарат нас, така наречените християни, да се почувстваме гадно, че сме такива скъперници по отношение на платформата на папата.

— Трябва да кажа — рече Дженис, че действително изглежда екстравагантно да се строи подобно нещо, което ще се ползва само веднъж.

— Такъв е животът — заключава Хари, спирайки до бордюра на Джоузеф стрийт. Пред номер 89 има толкова много коли, че той трябва да паркира почти до следващата пресечка, пред къщата, в която живеят лесбийките. Една от тях, тромава млада жена, облечена в армейски дъждобран, влачи по предната веранда голяма розова ролка изолационен материал с основа от фолио.

— Синът ми се ожени днес — импулсивно се провиква към нея Хари.

Съседката лесбийка примигва и след това вика:

— Желая й късмет.

— На него.

— Имам предвид булката.

— Добре, ще й предам.

Изражението на жената с присвити очи като на индиец в магазин за пури поомеква. Тя вижда Дженис да излиза от колата от другата страна и й подвиква:

— Джен, а ти как се чувстваш от тая работа?

Жена му толкова се забавя с отговора, че Хари отговаря вместо нея:

— Мисли, че е прекрасно, как иначе?

Това, което не може да проумее при тези лесбийки, е не защо не го харесват, а защо му се иска да го харесват. Защо само далечният звук от ударите на чуковете им го наранява, кара го да се чувства изолиран.

Някак си онзи Слим, шофиращ яркожълта кола, марка „Ле Кар“ с името й, отпечатано отстрани, е пристигнал от църквата с булката, младоженеца и Мелани преди Хари и Дженис; Оли и Пеги, също в техния канелено кафяв додж „Дар“, модел 73-та, с кръпка от фибростъкло върху бронята; дори Супи ги е изпреварил, тъй като пъргавият му малък черен опел „Манта“ със специален регистрационен номер „Сейнт Джон“ също е паркиран край бордюра от онази страна на клена, която мама Спрингър е гледала от предната спалня в продължение на трийсет години. Тези гости вече са изпълнили всекидневната, докато притесненото дребно пълно момиче, облечено в подобие на сервитьорска униформа, се опитва да разнася ордьоврите, струващи на Хари цяло състояние. Хари се промъква покрай тях, вдигнал лакти по стар навик от баскетбола, в случай че някой се опита да го парира, за да вземе шампанското от кухнята. Бутилки с шампанско „Мъм“ по дванайсет долара всяка на цена на едро запълват целия втори рафт на хладилника, подредени в поза 69 — обвити във фолио глави до тежки хлътнали дъна, красота. ШАМПАНСКО, ОСИГУРЕНО ЗА СВАТБА ПО СПЕШНОСТ, мисли си той. Енгстръм покрива сметката. Внукът на Грейс Стул, който се оказва едро хлапе — едва ли тежи по-малко от сто и петнайсет килограма, с гъста пиратска брада, пържи някакви дреболии в един тиган на печката и пече нещо, увито в бекон във фурната. Върху разклатения плот е отворена една бира, която е извадил от хладилника. Шумът от всекидневната продължава да се усилва и предната врата не спира да се отваря. Ставрос и семейство Мъркет следват Мим и квачките на мама в стаята и всички глупаци започват да се лигавят, когато гръмва първата тапа.

Боже, все едно свършваш — пяната не спира. Пластмасовите чаши за шампанско с кухи столчета, които Дженис бе намерила в „Акме“, са на кръглия китайски поднос върху шкафа зад бирата на внука на Грейс Стул — твърде далеч, за да може Хари да се пресегне, без да разлее малко жълтеникавокафява пяна по балатума. Чашите, докато ги пълни, му напомнят за златните монети, които векове са съхранявали ценността си, и вътре в него нещо отприщва тъгата му. По дяволите, какво пък, всички се носим заедно по течението. Междувременно във всекидневната мама Спрингър, изправена пред скрина, нервно предлага малък тост, завършващ с типичния за Пенсилвания немски: „Dir seid nur eins: halt es selle weg“.

— Какво значи това, мамо? — пита Нелсън, уплашен, че заговорничат за него, такова дете до пламенната зряла жена, за която налудничаво се ожени.

— Исках да кажа — отговаря Беси раздразнено, — че сега вие сте едно, запазете така нещата.

Всички надават одобрителни викове и отпиват, ако не са го направили вече. Грейс Стул се плъзга крачка напред в кръглото пространство, освободено пред скрина, сигурно е била страхотна танцьорка преди петдесет години — определен тип възрастни жени запазват глезените си тънки, и тя е от тях.

— Или както винаги са казвали — вдига тост тя: — Bussie waürt ows, koch dut net — целувките се изхабяват, готвенето — не.

Възгласите са още по-шумни. Хари отваря още една бутилка и се заема със задачата да се напие. Този топящ се царевичен чипс не е толкова зле, ако успееш да го поднесеш до устата си, преди да се разпадне в ръцете ти, а дребното пълно момиче има невероятен бюст. Всичките тези задници — поне от това няма недостиг — продължават да прииждат. Струва му се, че е минала цяла вечност, откакто лежеше буден, объркан от появата на Пру Любел в тази къща, понастоящем Тереза Енгстръм. Хари се оказва изправен до майка й. Той я пита:

— Идвали ли сте и преди в тази част на света?

— Само сме минавали от време на време — гласът й е тих повей и той трябва да се наведе, за да я чуе, като над леглото на смъртник. Колко тихо бе повторила обета си Пру по време на церемонията! — Родът ми първоначално е дошъл от Чикаго.

— Е, трябва да се гордеете с дъщеря си — казва й той. — Ние вече сме влюбени в нея.

Изричайки това, сам на себе си звучи като изпълнител на някаква роля; животът, както първоначално си мислехме, се състои само в това да си играем на възрастни.

— Тереза се опитва да постъпва правилно — изрича майка й, — но невинаги й е лесно.

— Така ли?

— Метнала се е на рода на баща си. От тези хора, които винаги стигат до крайности.

— Наистина ли?

— О, да. Упорити са. Човек не смее да им противоречи.

Очите й се разширяват. С тази жена има чувството, сякаш той и тя са предопределени да образуват заедно хартиена верига, но лепилото е слабо и брънките непрекъснато се разлепват. Не е лесно да се чуват в тази стая. Супи и онзи Слим в момента се кикотят заедно.

— Съжалявам, че съпругът ви не можа да присъства — казва Хари.

— Нямаше да съжалявате, ако го познавахте — спокойно отговаря госпожа Любел и разклаща чашата си, сякаш за да демонстрира колко е празна.

— Я дайте да ви налея още — Заека с ужас осъзнава, че тя би трябвало да е подходяща за него партньорка, колкото и възрастна да изглежда, тази жена е горе-долу на неговите години и че вместо да се сънува гол в някакъв измислен свят, пълен с момичета като Синди Мъркет и гаджето на внука на Грейс Стул, би трябвало наум да си ляга с подобни на госпожа Любел. Той се оттегля в кухнята, за да нагледа запасите от шампанско, и открива, че Нелсън и Мелани се занимават с бутилките. Плотът е покрит с онези малки телени мрежички, в които се оказва хваната всяка коркова тапа.

— Татко, може да не стигнат — проплаква Нелсън.

Тези двамата.

— Защо вие, деца, не минете на мляко — предлага той и взима бутилката от момчето. Тежка, зелена и студена като пари. Етикетът е гравиран върху стъклото. Неговият беден мъртъв татко никога не е пил такова шампанско през целия си живот — седемдесет години бира и ръждива вода. На Мелани казва:

— Онова твое скъпо колело още е в гаража.

— А, знам — казва тя, гледайки го невинно. — Ако си го взема обратно в Кент, някой ще го открадне.

Изпъкналите й кафяви очи не показват да е усетила, че е бил рязък. Чувствайки се предаден от нея, той й казва:

— Би трябвало да отидеш да поздравиш Чарли.

— О, ние вече си казахме здрасти.

Дали не е напуснала мотелската стая, за която той плащаше, и да е отишла да живее при Чарли. Хари не може да разбере. Сякаш за да оправи нещата, Мелани казва:

— Ще кажа на Пру, че може да ползва колелото, ако иска. Чудесно упражнение за онези мускули.

За кои мускули? Връщайки се във всекидневната, Хари открива, че никой не е бил така любезен да заеме мястото до майката на булката. Докато пълни подадената й с готовност чаша, той казва:

— Благодаря за кърпичката там в църквата.

— Сигурно е трудно — казва тя, поглеждайки към него вече по-свойски, — когато е едно дете.

Не е единствено, иска му се да й каже, но е по-пиян, отколкото възнамеряваше. Има една мъртва малка сестричка, погребана под хълма над нас и едно дългокрако момиче, бродещо из фермерския юг на Галилий. На кого му напомня тази госпожа Любел, която накланя така глава, поглеждайки нагоре? На Телма Харисън, до басейна. Може би трябваше да поканят семейство Харисън, но тогава щяха да се забъркат в разни истории, че ще обидят Бъди Ингълфингър, а и Рони щеше да се държи отвратително. Органистът с брадичката — него пък кой го покани? — се е присъединил към Супи и Слим и нещо в тяхното веселие кара свещеника да си спомни за дълга си към останалите. Той идва и се присъединява към Хари и майката — проява на християнско милосърдие.

— Е — внезапно изтърсва Хари пред него, — станалото, станало, а?

Беки вече е скелет, странно е като си помислиш. Нощничката, с която я погребаха, се е превърнала в паяжина. Малките ноктенца на ръцете и краката й — в късчета конфети, пръснати върху сатена.

Множеството потъмнели от тютюна зъби на преподобния Кампбел се показват в самодоволна усмивка.

— Булката беше прекрасна — казва той на госпожа Любел.

— Взела е ръста от рода на баща си — казва тя. — Както и правата си коса. Моята се къдри естествено, а на Франк стърчи нагоре, никога не успява да я накара да прилепне. Тереза не е чак толкова своенравна, защото е момиче.

— Направо е прекрасна — казва Супи, а усмивката му замръзва.

Хари се обръща към мъжа:

— Колко вдига този ваш опел?

Той изважда лулата от устата си, за да отговори:

— Надолу-нагоре по тези хълмове няма да е оптимално. Бих казал петдесет-шейсет километра в час най-малко. Непрекъснато спирам и тръгвам и само с тези кратки пътувания въглеродът се натрупва.

Хари му казва:

— Знаете ли, че японците правят тези коли, въпреки че „Буик“ ги продава. Чувам, че няма да внасят други след модела от 1980 г. Това ще затрудни намирането на части.

Супи се развеселява, блестящите му очи говорят на госпожа Любел. Към Хари той се обръща с привидна сериозност и пита:

— Да не би да се опитвате да ни продадете тойота?

Като се замисли, мама също се превръща в скелет. Онези едри кости в пръстта, като кости на динозавър.

— Ами — казва Хари — имаме един нов малък модел с предно предаване, наречен „Терсел“. Не знам откъде ги измислят тези имена, но няма значение. Прави над седемдесет километра на галон по магистралата и си е достатъчно голяма кола за сам човек.

Чакат Възкресението. Ами ако никога не настъпи?

— Ами ако се оженя? — протестира дребният мъж. — И се сдобия с огромно потомство?

— Точно това трябва да направите — неочаквано се обажда госпожа Любел с тънък гласец. — Свещениците се отказват от църквата на тълпи, защото ги хваща краста. Всичкият този секс във филмите, в книгите, навсякъде, даже по телевизията в късните часове — нищо чудно, че не могат да устоят. Трябва да сте благодарен, че не чувствате такова противоречие.

— Често съм си мислел — казва й Супи с приглушен вариант на великолепния си глас от сватбената церемония. — От мен би излязъл чудесен поп. Обожавам структурата.

Заека се обажда:

— Току-що в колата чухме, че във Филаделфия Аненберг е дал на католиците петдесет хиляди, за да построят платформата за папата без цялото „квичене“ от страна на Движението за граждански свободи.

Супи изсумтява:

— Знаеш ли колко публичност ще му спечелят тези петдесет хиляди? Това е истинската сделка.

Слим и органистът като че ли обсъждат дрехи, опипвайки ризите си. Ако му се наложи да разговаря с органиста, Хари може да го попита защо не е изсвирил „Ето идва булката“. Госпожа Любел се обажда:

— Те искаха папата да дойде до Кливланд, но предполагам, че все някъде е трябвало да спре.

— Чувам, че щял да ходи в някаква забутана ферма — казва Хари.

Супи докосва майката на булката по китката и накланя главата си, сякаш да покаже на Хари начеващото си плешиво петно.

— Господин Аненберг е нашият бивш посланик в двореца на Сейнт Джеймс в Англия. Носи се слух, че когато представял акредитивните си писма на кралицата, тя подала ръка, за да я целуне, а той вместо това се здрависал и казал: „Как сте, кралице?“.

Добре докарва провлечения говор. Госпожа Любел внезапно се изсмива, от нея се откъсва хихикане, което явно страшно я засрамва, тъй като бързо прикрива устата си с юмрук. На Супи смехът й му допада и той й отвръща с дълбок смях. Ако така ще продължават, Заека смята, че може да ги остави да се забавляват, и използвайки Супи като спасителен пояс, се измъква. Надзърта над скупчените глави, търсейки празно пространство. Във всекидневната винаги е тъмно, независимо колко лампи светят и кое време на деня е; дърветата и верандата отнемат от слънчевата светлина. Един ден би искал да има къща с много светлина, която пада върху елегантни квадратни плоскости. Защо да се погребваш жив?

Мама Спрингър е приклещила Чарли в интимен разговор при скрина, лицето й е подпухнало и лилаво като гроздово зърно от напрежението на недоловимите думи, които поднася в ухото му; той учтиво клати глава, някога голяма като на овен, а сега смалена като на стар козел; той кима почти алчно, като кокошка, която кълве царевични зърна. Отпред, очертани на фона на матирания прозорец, семейство Мъркет са хванали Фознахтови, старият Оли несъмнено уведомява тези непознати хора колко находчив музикален човек е, а Пеги ентусиазирано говори, допълва го, запазвайки за себе си факта какъв некадърен плъх е той вкъщи. Семейство Мъркет принадлежат към новия кръг в живота на Хари, а Фознахтови към стария и на него му става неприятно, като гледа как те влизат в допир, и въпреки че чукането с Пеги онзи път бе доста добро, той не иска тези стари лепки от гимназията да пропълзяват в компанията му от клуба, и все пак вижда как ласкателствата вършат работа — ласкателствата и шампанското. Оли гледа влюбено Синди (не смей да я пожелаваш!), а Пеги се лигави с Мъркет с кравешки очи. Тя би се сложила на всекиго, Оли сигурно не успява да я задоволи, вероятно има от онези много тънки издължени пениси.

Хари се чуди дали няма да е по-добре да отиде да развали постановката, но предчувства стена от подигравки, през която е твърде омаломощен да си пробива път след всичките тези сълзи в църквата и спомените за Беки и татко, и мама, и дори стария Фред, които не са тук. Мим седи на дивана с Грейс Стул и онази другата възрастна женица — Ейми и — Божичко! — те като че ли наистина се забавляват тихичко, докато двете напомнят на Мим каква е била като дете, а диалектът на провинция Даймънд и начинът им на изразяване непрекъснато я разсмиват. Цялата гримирана и издокарана като обвита във фолио за саксии, тя им напомня за фльорците, които денонощно гледат телевизия, бедните душици, те дори не знаят, че те самите са фльорци, тези прочути жени, които играят в „Да изпреварим часовника“ и „Холивудски площади“, или намигат на Мърв или Майк, или Фил, седейки в малките кресла на телевизионните предавания, докато коленете им стърчат нагоре. Всички те са стигнали дотам по гръб, но на никого вече не му пука. Времето е настигнало Мим и я е сложило на сивия диван редом до хората, които посещаваха църквата. Нелсън и Мелани и внукът дебелак на Грейс Стул още са в кухнята, а приятелката му, след като е обиколила с почерпката в неудобен малък съд за притопляне, който държеше под циците си с приставка за сос от кетчуп, явно се е отказала и се е присъединила към тях. Те са си занесли там малкото портативно телевизорче „Сони“, на което Дженис понякога гледа повторенията на Карол Бъркет, докато приготвя вечерята, и от звуците — насърчителни викове, оркестър — става ясно, че тези безполезни пияни хлапета са включили мача „Пен Стейт“ срещу „Небраска“. Междувременно Пру в сватбената си рокля с цвят на шампанско, малкият венец вече свален от главата й, стои сама до тройната лампа и разглежда онази тежка зелена стъклена топка на мама Спрингър с капката въздух, запечатана в нея, като я върти под бледата светлина с дългите си порозовели ръце, където сега проблясва венчална халка. Сред групичката на Фознахтови и Мъркетови, към които сега се е присъединила Дженис, избухва смях. Уеб се промъква към Хари на път за кухнята с пластмасови чаши в ръце:

— Какво ще кажеш за този откачен Роуз? — пита той, колкото да каже нещо.

Пит Роуз напоследък е вкарал около шестстотин и му трябват още само четири попадения, за да стане първият играч на всички времена, успял да постигне двеста попадения в десетте важни сезона на лигата. Но това няма чак такова значение, отборът на Филаделфия е с дванайсет и половина гейма напред.

— Такъв позьор — казва Заека, както някога, преди близо трийсет години, говореха за него.

Вероятно поради очевидната си бременност Пру се стеснява да си проправи път между тълпата, за да се присъедини към останалите от нейното поколение в кухнята. Хари отива до нея и се навежда да целуне скромната й топла буза, преди да се е осъзнала; шампанското улеснява нещата.

— Нали трябва да целунем булката? — казва той.

Тя обръща глава и му отправя онази усмивка, която в началото се колебае и след това внезапно се разширява. Очите й са добили зелен оттенък от взиране в стъклото, това лъскаво яйце, което Хари неведнъж е смятал за добра идея да разбие в черепа на Дженис.

— Разбира се — казва Пру. Опряно в корема й, украшението излъчва от капката в центъра си блед лъч светлина. Той осъзнава, че тя е усетила приближаването му с периферното си зрение, но е застинала неподвижно като изплашена сърна. Сред тези странни хора и съдбата й, подпечатана в църквата, разбира се, че ще се страхува. Заекът се опитва да успокои снаха си:

— Обзалагам се, че си уморена. Не ти ли се спи ужасно? Доколкото си спомням, на Дженис непрекъснато й се спеше.

— Чувствам се неловко — споделя Пру и връща зелената стъклена сфера върху масичката, която е с формата на дървено листо около стъблото на високата лампа. Внезапно пита:

— Мислите ли, че ще направя Нелсън щастлив?

— О, разбира се. С хлапето веднъж дълго си говорихме. Той те обожава.

— Не се ли чувства хванат в капан?

— Ами, честно казано, и аз това се чудех, защото на негово място аз може би щях да се чувствам така. Но честен кръст, Тереза, това явно не го притеснява. Още от малък винаги е притежавал чувство за справедливост, а в този случай явно смята, че справедливото е правилно. Слушай, недей да се тормозиш. Единственото, което притеснява Нелсън в момента, е собственият му баща.

— Той ви обожава — казва тя, а гласът й е много тих да не би повтарянето на думите му да прозвучи безочливо.

Хари изсумтява; обича, когато жените му отговарят дръзко, а той приема с благодарност всякакъв признак на живот конкретно от тази жена.

— Всичко ще се нареди — обещава той, въпреки че уплашеното излъчване на Тереза остава все така наситено и заплашва да обхване и него. Когато момичето се осмелява да се усмихне истински, той вижда, че зъбите й са имали нужда от шини, но не са ги получили. Вкусът на шампанското постоянно му напомня за бедния татко. Бира и ръждива вода, и консервирана гъбена супа.

— Опитай се да се забавляваш — казва на Пру и прекосява претъпканата стая, заобикаля шумната компания на Мъркетови-Фознахтови-Дженис и стига до дивана, където Мим седи между двете възрастни дами.

— Да не влияете лошо на сестричката ми? — пита той Ейми Герингър.

Докато Грейс Стул се смее на думите му, Ейми се опитва да се изправи.

— Не ставай заради мен — казва й Заека. — Просто дойдох да видя дали нямате нужда от нещо.

— Това, от което се нуждая — изпъшква Ейми, все още мъчейки се да се изправи, така че той я издърпва, — трябва сама да си го взема.

— И какво е то? — пита той.

Тя го поглежда със стъклен поглед, като Мелани, когато й каза да пие мляко.

— Повикът на природата — отговаря жената, — би могло да се каже така.

Грейс Стул протяга ръка и когато той я поема, за да я издърпа от стола, тя му се струва странно топла, като износен камък, обвит във фина суха хартия.

— Най-добре да кажа довиждане на Беки — казва тя.

— Тя е ето там, прогаря ушите на Чарли Ставрос от приказки — показва й Хари.

— Да, и вероятно вече е казала твърде много.

Тя като че ли е наясно с темата, или пък така си въобразява. Той се свлича уморено на дивана до Мим.

— Е? — пита тя.

— Остава ми само да омъжа и теб — отговаря той.

— Всъщност са ми предлагали един-два пъти.

— И ти какво отговаряш?

— На моята възраст ми се струва твърде ангажиращо.

— Добре ли си със здравето?

— Гледам да съм добре. Вече не пуша, забеляза ли?

— А това късно лягане, да стоиш будна до среднощ, за да гледаш „Старите сини очи“. Между другото знаех, че му викат „Старите сини очи“, но не знаех за кои точно става въпрос. Мислех, че може да са се появили други.

Когато й се беше обадил с междуградски разговор, за да я покани на сватбата, тя му беше казала, че има среща с много скъп приятел, за да гледат „Старите сини очи“, и той я беше попитал: „Кой е Старите сини очи?“. Тя отговори: „Синатра, глупако, къде си проспал целия си живот?“. И той й беше казал: „Знаеш къде, точно тук“, а тя му отговори: „Да, личи си“. Божичко, обича я тази Мим, в края на краищата никой не те разбира така добре, както собствената ти кръв.

Мим пояснява:

— Отспивам си през деня. Както и да е, вече не съм на скоростното платно, вече съм бизнесдама. — Тя посочва към другия край на стаята. — Какво се опитва да направи Беси? Май е решила да не ми позволи да говоря с Чарли. Вече цял час го тормози.

— Нямам представа какво става.

— И никога не си имал. Всички те обичаме заради това.

— Засрами се. Хей, как ти се струва новата Дженис?

— Какво й е новото?

— Не забелязваш ли? По-самоуверена е. Някак по-женствена.

— Костелива е като орех, Хари, и винаги ще си остане такава. Винаги си я съжалявал. Напразно.

— Липсва ми татко — внезапно казва той.

— Все повече заприличваш на него. Особено в профил.

— Никога не е имал корем като моя.

— Нямаше зъби да дъвче всички тези лакомства, които ти обичаш.

— Забелязваш ли, че тази Пру прилича малко на него? Има мамините големи червени ръце. Искам да кажа, че прилича на Енгстръм повече, отколкото Нелсън.

— Вие мъжете харесвате корави жени. Извъртяла му е номер, който мислех, че вече не минава.

Той кима, представяйки си как през нейните очи беззъбият профил на баща му се приближава към неговия.

— Ужасно е изплашена.

— А ти как си? — пита Мим. — Ти какво правиш напоследък, за да си храниш душата?

— Играя голф.

— И още чукаш Дженис.

— Понякога.

— Вие двамата. С мама не ви давахме повече от шест месеца, така както те хвана в капана.

— Може би аз сам се хванах. А с теб какво става? Как си с парите, там във Вегас? Наистина ли имаш козметичен салон или това е просто параван за големите риби?

— Притежавам трийсет и пет процента. Това получих, задето съм параван на големите риби.

Той кима отново:

— Звучи познато.

— Чукаш ли някоя друга? На мен можеш да кажеш, утре се качвам на самолета. Какво мислиш за широкия задник там, онази с дръпнатите очи?

Той клати глава:

— Не и след Джил. Онова наистина ме разтърси.

— Добре, но минаха десет години, не е нормално, Хари. Оставяш се да те превърнат в глупак.

— Спомняш ли си — пита той — как ходехме да се пързаляме с шейна по Джексън стрийт? Често се сещам за това.

— Било е един-два пъти, тук никога не вали сняг, за бога. Ела при мен на езерото Тахо, ето там има сняг. Ще идем до Алта или Таос, трябва да ме видиш как карам ски. Ела сам, ще те уредим с някоя наистина готина мацка. Руса, брюнетка, червенокоса, каквато искаш. Добро, чистоплътно провинциално момиче. Нищо вулгарно.

— Мим — казва той, изчервявайки се. — Ти си невъзможна.

Иска да й каже колко я обича, но при входната врата настъпва някакво оживление.

Слим и органистът си тръгват заедно и на вратата се сблъскват с възрастна двойка, която от известно време звъни на изключения звънец. Изглеждат сякаш продават енциклопедии, само че хората не го правят по двойки, или пък обикалят от врата на врата да събират пожертвования за „Свидетелите на Йехова“, само че вместо „Стражевата кула“ държат голям сватбен подарък в сребриста опаковка. Това е двойката от Бингамтън. Завили са по грешната пресечка от Североизточното шосе и се загубили в Западна Филаделфия. Веднъж влезли във фоайето, жената рони сълзи на облекчение и умора.

— Квартал след квартал чернокожи — казва мъжът, описвайки приключението им, все още объркан.

— О, — провиква се Пру от другия край на стаята. — Чичо Роб! — И се хвърля в прегръдките му.

Мама Спрингър е осигурила на младата двойка къщата в Поконос за медения им месец през тези последни златни седмици на хубаво време — брезите започват да жълтеят, саловете и канутата са изтеглени на брега на езерото. Нищо от това няма да бъде оценено от хлапето, ще извадят късмет, ако не изгори вилата до основи, унищожавайки мозъка и гените си с марихуана. Но това някак не засяга Хари. Сега, когато Нелсън се ожени, в съзнанието му сякаш се затвори някаква врата, все едно най-накрая е изплатил някакъв дълг и мислите му отново се насочват към онази ферма на юг от тук, където друго негово дете вероятно броди, броди и чака животът му да започне.

Една вечер, когато по телевизията не дават нищо, което да й хареса, мама Спрингър свиква малък съвет във всекидневната, вдигнала краката си, увити в бинтове с телесен цвят — нещо ново, предписано от лекаря й — върху възглавничката, оставяйки креслото за мъжа в къщата. Хари се опитва да си представи цяло създание, направено от плътта, която производителите на бинтове се опитват да пресъздадат — това би направило даже Хълк21 да изглежда здрав. Дженис седи на дивана с вечерното си питие — някаква бяла кремообразна отрова, ферментирала от кокосово мляко, която децата са донесли вкъщи. Прилича на момиче до майка си, подгънала крака под себе си. Хубави, стегнати крака. Запазила ги е и затова й сваля шапка, пияна или не през повечето време. Пък и какво повече можеш да искаш от жена си, освен да стои до теб и да чака с теб какво ще се случи по-нататък? Мама Спрингър обявява:

— Сега трябва да решим какво ще правим с Нелсън.

— Да го пратим обратно в колежа — заявява Хари. — Тя си била взела апартамент там, така че сега двамата могат да се преместят.

— Той не иска да се връща — казва им Дженис не за първи път.

— И защо, по дяволите? — въпросът все още го вълнува, макар да знае, че е победен.

— О, Хари — уморено изрича Дженис, — никой не знае. Ти не си ходил в колеж, защо той трябва да ходи?

— Точно затова. Виж мен. Не искам да живее моя живот. Аз го живея и това е достатъчно.

— Скъпи, казах го от негова гледна точка, а не за да споря с теб. Разбира се, че с мама предпочитаме да завърши „Кент“ и да не се беше захващал с тази секретарка. Но нещата не стоят така.

— Не може да се върне в колежа със съпруга, сякаш нищо не се е случило — заявява Беси. — Там я познават като една от служителките и мисля, че той би се притеснявал. Трябва му работа.

— Чудесно — казва Хари. Доставя му удоволствие да упорства, да остави жените да се справят с конструктивното мислене.

— Може би тъстът му ще му намери работа в Акрън.

— Нали видя майката? — казва мама Спрингър. — Оттам не може да се очаква нищо.

— Чичо Роб обаче беше наистина съвременен човек. Какво прави там в обувната фабрика? Пробива дупки за връзките?

Дженис имитира равния, решителен глас на майка си:

— Хари, Нелсън трябва да дойде да работи във фирмата.

— О, Господи. Защо? Защо? Тази страна е огромна. Има стари фабрики, нови фабрики, ферми, магазини, защо не може мързеливият досадник да си намери работа някъде в тях? През всичките тези лета, когато беше във ваканция от колежа, никога не си е намирал работа. Не е работил нищо, откакто продаваше онези вестници, когато беше на четиринайсет и искаше да си купи плочи на „Бийтълс“.

Дженис се обажда:

— Отиването в Поконос за по един месец всяко лято означаваше, че не може да си намери нищо кой знае колко сериозно, често се оплакваше от това. Освен това е вършил разни работи. Известно време гледаше деца там и помагаше на онзи учител от гимназията, който си строеше къща със слънчеви батерии и мазе, пълно с камъни да му съхраняват топлината.

— Защо тогава не се захване с нещо такова? Ето там е бъдещето, не в продажбата на коли. Колите приключиха. Купонът свърши. След двайсет години ще има само обществен транспорт. Даже след десет. Защо не се запише на вечерен курс и не се научи да програмира на компютър? Ако погледнеш обявите за работа, само това се търси — компютърни програмисти и електронни инженери. Спомняш ли си как Нелсън монтира всичките онези хай-фай компоненти и даже свърза колоните на верандата? Някога ги можеше тези работи, какво стана?

— Стана, че порасна — отвръща Дженис, довършвайки кокосовия ликьор, като накланя глава толкова силно назад, че разкрива бледите пръстени по шията си, които, когато главата й е в нормално положение, са бръчки. Езикът й тършува из дъното на чашата. Сега, когато Нелсън и Пру са част от семейството, Дженис пие по-свободно, те седят и се напиват, докато чакат да започне „Джони Карсън“ или „Сатърдей Найт Лайв“, започнала е пак да пуши повече от кутия на ден, въпреки че Хари я тормози да ги откаже. Сега в този разговор тя се държи сякаш той е някаква природна аномалия, която с отегчение трябва да оставят да следва естествения си ход.

Вбесява се все повече:

— Предложих му да му намеря работа в сервиза, там има отдел, в който винаги могат да намерят място за нов човек, а Мани за нула време щеше да го обучи за напълно квалифициран механик. Знаеш ли по колко печелят вече механиците на час? По седем кинта, а на мен ми струват по осем, с всичките тези надбавки. Щом започнат да си надвишават нормата, получават бонуси. Най-добрите ни момчета носят вкъщи по над петнайсет хиляди годишно, а двама-трима от тях не са по-големи от Нелсън.

— Нелсън не иска — отсича Дженис — да бъде мръсен механик като теб.

— Най-щастливите дни в живота ми — лъже той — бяха, когато работех с ръцете си.

— Не е лесно — решава мама Спрингър да сподели с тях — да си стара и да си вдовица. За всичко, което правя, след като съм се помолила на Бог, се питам: „Сега какво би искал Фред?“. И знам с абсолютна сигурност, че в този случай той би искал малкият Нели да дойде да работи във фирмата, щом такова е желанието на момчето. Много от днешните млади мъже не биха искали такава работа, те не притежават дебелокожието, нужно на един търговец, а и работата не е толкова лъскава, освен ако не започнеш да следваш задницата на коня по цял ден, както правеха хората от моето поколение.

Заека се наежва, изпълнен с нетърпение:

— Беси, всяко поколение си има своите проблеми, всички започваме от самото начало. Погледни фактите. Колко ще плащаш на Нелсън? Каква заплата, каква комисиона? Знаеш каква е границата на печалбата на дилъра. Три процента, три мизерни, нищожни процента, а и те са сведени до нула от купищата нови постоянни разходи, които не можеш да прехвърлиш при тези фиксирани цени на тойотите. Увеличаването на цените на петрола влияе върху всичко през петте години, откакто съм началник, разходите за отопление са се удвоили, цената на електричеството се увеличава, разходите за доставка растат и всички тези увеличения за социалните осигуровки и вноските за безработни, които трябва да се плащат, за да могат всички лентяи в тази държава да запазят яхтите си, или каквото имат там. Половината млади хора в тази държава ходят на работа, колкото да покрият разходите за безработните, а сега лихвата върху инвентара направо стига небесата. Точно като онази история във Ваймар, спестяванията на хората отиват на боклука, всички са наясно, че се задава такава рецесия, че ще ти се накъдри перуката. Икономиката пропада, мамо, не можем да се справим, липсва ни дисциплината на японците и германците. На всичкото отгоре искаш да наема тази мъртва тежест, която по някаква случайност е мой син.

— В отговор на въпроса ти — казва мама, пъшкайки, докато премества болния си крак върху възглавничката — минималната надница ще бъде три и десет на час, така че, ако работи по четирийсет часа седмично, ще трябва да му даваш по сто двайсет и пет долара на седмица, а бонусите ще трябва да изчислиш по обичайната формула. Сега те не са ли около двайсет процента от общата печалба от сделката и след определен минимум стават на двайсет и пет? Спомням си, че бяха фиксирани пет процента от чистата сума от продажбата, но Фред беше казал, че по някаква причина така не може да се прави с чуждестранните коли.

— Беси, с цялото ми уважение, и знаеш, че те обичам, но ти си луда. Ще плащаш на Нелсън по петстотин долара на месец като начало и освен това му определяш комисиони. Та той ще печели по хиляда долара на месец за това, че ще носи на фирмата само две хиляди и петстотин долара печалба. За да плащам на Нелсън толкова пари, той ще трябва да продава в зависимост от съотношението между нови и употребявани коли между седем и десет коли месечно, и то във фирма, която не успява да продаде и двайсет и пет коли месечно.

— Е, може би с Нелсън ще продавате повече.

— Мечтателка — казва й Хари. — Детройт най-накрая успя да оборудва цеховете си да произвеждат малки коли за без пари, а всеки момент ще излязат по-строги данъци за внос. Двайсет и пет коли месечно е максимумът, честна дума.

— Хората, които помнят Фред, ще се радват да видят Нелсън там — настоява тя.

Дженис се обажда:

— Нелсън казва, че базисната цена на новите тойоти е поне хиляда долара.

— Това е луксозен модел с всички екстри. Хората, които купуват тойоти, не се интересуват от екстри. Продаваме предимно базови короли — една на всеки четири. И дори при по-големите модели транспортните разходи стигат двеста долара. На бройка, както са тръгнали да хвърчат парите, по дяволите!

Тя е упорита и тъпа:

— По хиляда за кола — казва — означава, че ще трябва да продава само по пет коли месечно, както го изчисляваш.

— А Джейк и Руди? — вика той. — Как би могло хлапето да продаде дори пет коли, без да открадне частта на Джейк и Руди? Слушайте, ако вие двете искате да знаете кои са верните ви служители, това са Джейк и Руди. Работят по всяко проклето време, когато ги накараш, по цели нощи и събота и неделя, лежат на пода, работят на две места, за да компенсират нископлатените часове, които ги карате да работят. Руди държи малка работилничка за колела в гаража си, в днешно време всички се молят за помощи, а те все още взимат по седемдесет и пет основна заплата и по долар и петдесет отгоре. Не можете да изгоните такива момчета на улицата.

— Не мислех точно за Джейк и Руди — обажда се мама Спрингър и с гримаса намества единия си глезен върху другия. — Колко изкарва Чарли?

— А, тази няма да я бъде. Това вече сме го обсъждали. Ако Чарли си отиде, тръгвам си и аз.

— Просто информативно.

— Ами Чарли успява да си изкара по сто и петдесет на седмица. Излиза малко над двайсет хиляди годишно с бонусите.

— Е, тогава — произнася мама Спрингър, отпускайки глезена си обратно в предишното положение — всъщност ще спестиш пари, ако наемеш Нелсън вместо него. Той се интересува от коли втора употреба, а това е специалността на Чарли, нали така?

— Беси, не мога да повярвам. Дженис, говори й за Чарли.

— Говорили сме, Хари. Преиграваш. Мама говори с мен и аз си мисля, че малко промяна може да е от полза за Чарли. Тя също така е говорила с Чарли и той е съгласен.

Хари не вярва:

— Кога си говорила с Чарли?

— На сватбеното тържество — признава мама Спрингър. — Видях, че ни поглеждаш.

— Е, бога ми, и какво му каза?

„Ега ти възрастната дама — мисли си Хари, — гуменки, бинтове, памучната й рокля се е вдигнала над коленете, пухкава шия, смешни очила със сребърни рамки и всичко останало.“

От време на време през някоя зима, след като Фред умря, тя идваше във фирмата, облечена в палтото си от норки, което той й беше подарил за двайсет и пет годишнината от сватбата. Космите по палтото й блестяха като стоманени игли, като сигнал, пропукващ от контролна кула.

Тя отговаря:

— Попитах го как е със здравето.

— Така сме се разтревожили за здравето на Чарли, че човек би решил, че е в инвалидна количка.

— Дженис ми каза, че дори преди десет години е пиел нитроглицерин. За мъж, който тогава е бил едва трийсетинагодишен, това не е добре.

— Е, и какво каза той, как е със здравето?

— Горе-долу — отговаря мама Спрингър, разтегляйки сричките по местния изговор. — Горе-долу. Самата Дженис твърди, че се оплакваш, че вече не си върши работата и само седи сгушен зад бюрото си, което би трябвало да остави на Милдред.

— Аз ли съм казал това? — Той поглежда към Дженис — предателката му. Винаги е смятал мургавата й кожа за типична черта на Спрингърови, но, разбира се, старият Спрингър беше русоляв, с тънка розова кожа. Кръвта на майка й, на Кьорнерови е определила тена й.

Тя нетърпеливо тръска цигарата си в пепелника.

— Неведнъж — отсича.

— Е, не съм имал предвид, че майка ти трябва да уволни човека.

— Думата „уволнявам“ не е използвана — казва мама Спрингър. — Фред никога не би уволнил Чарли, освен ако личният му живот напълно не излезе от контрол.

— Човек трябва доста да се изхвърли, за да излезе от контрол. — Хари негодува, че нещата стоят така. Опитал се бе да се забавлява твърде рано. Мама Спрингър тромаво премества тежестта си на дивана:

— Е, трябва да кажа, че тичането след онова момиче до Охайо…

— И до Флорида я заведе — добавя Хари толкова бързо, че и двете жени зяпват в него с черните си като копчета очи. Вярно е, това го дразни повече, отколкото е редно, тъй като самият той така и не бе харесал Мелани особено, а не би имал къде да я заведе така или иначе.

— Говорихме и за Флорида — казва мама Спрингър. — Питах го дали не би се чувствал по-добре там на юг през идващата зима. Зетят на Ейми Грингър, който работеше в азбестовата фабрика в Ню Джърси, докато не стана онази страшна работа, се е пенсионирал там с обезщетението, а няма и петдесет. Тя казва как той й разказал, че сега там ходели много млади хора, за да печелят от петролната криза, а не само старци като във вицовете, така че може да се намери работа. Чарли е умен, Фред разбра това още от самото начало.

— Той има майка, мамо. Възрастна гъркиня, която не говори английски и почти не е излизала от Брюър.

— Е, може би е време да излезе. Знаеш ли, хората си мислят, че ние, възрастните сме инертни, но сестрата на Грейс Стул, която е по-възрастна от нея и имай предвид, е погребала двама съпрузи в района, отиде да види сина си във Финикс и там толкова й харесало, че си купи собствена къща, и даже Грейс ми разправяше — собствен парцел в гробищата. До такава степен е преместила корените си.

— Чарли не е като теб, Хари — обяснява Дженис. — Той не се страхува от промяна.

Би могъл да вземе онова зелено стъклено яйце и само с една крачка да стигне дивана и да й го тресне в дебелия череп. Вместо това не й обръща внимание и казва на мама:

— Все още не чувам какво точно си казала на Чарли и какво ти е отговорил той.

— О, припомняхме си миналото. Говорихме си за старите дни с Фред и се съгласихме, че Фред би искал Нели да си намери място във фирмата. Фред винаги е държал на семейството, дори когато то го предаде.

Това явно бе насочено към него, мисли си Заека. Това, че е разочаровал онзи хитър дребен търговец на коли, най-малко му тежи на съвестта.

— Чарли държи на семейството — вметва Дженис с онзи мазен майчински глас, който възприема в момента, имитирайки майка си. — През цялото време, докато, така де, се виждах с него той бе напълно готов да отстъпи и да ме остави да се върна.

Да се хвали за изневярата си пред собствената си майка. Светът явно бързо се разпада.

— И така — въздиша мама Спрингър, явно се отегчава от разговора, краката я болят и болките не намаляват, старите хора се нуждаят от усамотението си. — Опитахме се да разберем какво би искал Фред и стигнахме до идеята Чарли да си вземе отпуск за шест месеца на половин заплата и след това ще видим как се справя Нели. Междувременно, ако пред Чарли изникне някакво предложение за работа, той ще е свободен да го приеме и в такъв случай тогава ще приключим с двумесечна заплата като бонус и какъвто там следва да бъде бонусът му за Коледа за цялата 1979 година. Всичко това не беше решено на празненството, ходих при него днес, докато ти играеше голф.

Беше вкарал осемдесет и три в последната дупка и след това заби в потока и взе осем. Явно никога няма да удари деветдесет там, освен насън. Спокойните удари на Уеб Мъркет му лазят по нервите.

— Подло — казва той. — Мислех, че се притесняваш да караш крайслера в това движение в Брюър.

— Дженис ме закара.

— Аха. — Той пита жена си: — Как се почувства Чарли, като те видя тръгнала на тази милостива мисия?

— Беше много мил. Всичко това си е между него и мама. Но той осъзнава, че Нелсън е наш син. Което е повече от твоите собствени чувства.

— Не, не, аз знам, че ни е син, и точно това е проблемът — отвръща й Хари, а на старата Спрингър казва: — Значи ще плащаш на Чарли хиляди долари, за да дадеш на Нелсън работа, която той вероятно не може да върши. Как точно ще спестява пари фирмата по този начин? А и без Чарли ще загубиш сделки, аз самият нямам и половината връзки, които той има. И не само гърци. Понеже не е женен, ходи в много барове, а точно там се печели доверието на хората в този град.

— Е, може и така да е. — Мама Спрингър се изправя и леко потупва с крака върху килима, проверявайки дали не са изтръпнали. — Може и да се окаже грешка, но в този живот не бива винаги да се страхуваш от грешки. Никога не съм харесвала в Чарли липсата му на желание да се ожени. Знам, че и Фред се притесняваше от това. Сега трябва да се замъкна горе и да се видя с ангелите ми. Въпреки че не е същото, откакто Фара напусна.

— Аз нямам ли право на глас? — пита Хари, почти крещейки. Чувства се като вързан за креслото. — Аз съм против. Не искам да ме ангажира присъствието на Нелсън там.

— Е — отвръща мама Спрингър и в дългата пауза, която прави, той има време да оцени колко е едра, колко е широка, гледана от определен ъгъл, като дънер на дърво, което внезапно е видяно от гледната точка на всички клечки за зъби, които могат да се направят от него, от всички тези обеди и отминали дни, които са отишли в тази маса, тромавото тежко поклащане на ханша й и изпъстрената с лунички лой на ръцете й — доколкото разбирам завещанието на Фред, той остави фирмата на мен и Дженис, и мисля, че в случая ние сме на едно мнение.

— Във всеки случай, двама срещу трима, Хари — казва Дженис с подкупваща усмивка.

— О, майната ви! — ругае той. — Майната на „Спрингър Мотърс“. Предполагам, че ако не си кротувах, двете щяхте да изгоните и мен.

Не го отричат. Докато стъпките на мама тежко отекват по стъпалата, Дженис, започнала да придобива онова размазано изражение, което се появява, когато изпитият през деня алкохол я застига, се изправя на крака и му доверява:

— Мама мислеше, че ще го приемеш по-зле. Искаш ли нещо от кухнята? Човек наистина се пристрастява към това питие.

Първи октомври се пада в понеделник. Есента започва да показва лошата си страна: от ниските облаци като от съдрани дюшеци сивият дъжд брули листата едно по едно от дърветата. Самотният клен зад вагон-ресторанта от другата страна на шосе 111 вече е оголен до най-долните си клони, които висят като бретон на монах. Не е ден за клиенти. Хари и Чарли заедно зяпат през дебелото стъкло на прозореца, върху който плакатите вече гласят: СКОРО ЧИСТО НОВИ КОРОЛИ, НОВИ 1,8-ЛИТРОВИ ДВИГАТЕЛИ. НОВ АЕРОДИНАМИЧЕН ДИЗАЙН. АЛУМИНИЕВИ ДЖАНТИ НА SR5 МОДЕЛИТЕ. ПАДАЩ ПОКРИВ. НАЙ-ДОБРЕ ПРОДАВАНАТА КОЛА В СВЕТА! Друг хартиен плакат обявява: КОРОЛА ТЕРСЕЛ — ПЪРВИЯТ МОДЕЛ НА „ТОЙОТА“ С ПРЕДНО ПРЕДАВАНЕ. НАЙ-НИСКАТА ЦЕНА НА „ТОЙОТА“ И НАЙ-ИКОНОМИЧНИЯТ МОДЕЛ. ПЕТДЕСЕТ И ПЕТ КИЛОМЕТРА ЗА ГАЛОН. ШЕЙСЕТ И ПЕТ КИЛОМЕТРА НА ГАЛОН СПОРЕД АГЕНЦИЯТА ЗА ОПАЗВАНЕ НА ОКОЛНАТА СРЕДА.

— Е — казва Хари, прочиствайки гърлото си, — отборът на Филаделфия се изложи.

Изключвайки „Експо“ от Монреал в последния ден на сезона с 2 на 0, те бяха дали възможност на „Питсбърг“ да спечели шампионата на националната източна лига.

— Аз бях за „Експо“ — отговаря Чарли. — Да, не е приятно „Питсбърг“ пак да спечели. Те са едни тъпи балами. Всичките тези глупости за семейството.

Ставрос вдига рамене:

— Е, такъв отбор от чернокожи си има нужда от лого. Всички са израснали с телевизионни реклами. Телевизорът е единствената майка, която са имали. Това е трагедията на черните днес.

За Хари е облекчение да слуша Чарли да говори. Беше дошъл, очаквайки да го завари донякъде съкрушен.

— Поне „Орлите“ смазаха „Стийлърс“ — казва той. — Това беше добре.

— Извадиха късмет. С онази бъркотия в крайната зона. От Брадшоу може да се очаква да пресрещне топката, но никой не очакваше Франко Харис да я изпорти, влизайки в крайната зона.

Хари се разсмива с глас, радвайки се на спомена.

— Какво ще кажеш за онзи бос новобранец, когото са взели „Ийгълс“? Не беше ли прекрасно?

— Ритането не е футбол — отговаря Чарли.

— Център-нападател с четирийсет и осем ярдово подаване и при това бос! Сигурно палецът на крака му е от камък!

— Залагам си парите, че могат да върнат всички стари играчи на европейския футбол обратно в Аржентина. Контактът на границата — ето това е футболът. В дупката. Ето къде в крайна сметка „Стийлърс“ ще ви разкажат играта. Не се притеснявам за тях.

Хари надушва гняв и сменя темата, обръщайки внимание на времето. Капките по стъклото се увеличават, а после внезапно ловко се стрелват надолу, оставяйки следи. Както той плаче.

Още от най-ранно детство, когато разумът му се пробуждаше в старата къща на Джексън Роуд, за Хари винаги бе вълнуващо да стои до прозореца, когато вали, лицето му само на сантиметри от стъклото, на сухо, докато отвън всичко е мокро.

— Чудя се дали ще намокри папата.

Папата пристига в Бостън със самолет същия следобед.

— В никакъв случай. Той просто ще размаха ръце и небето ще се изпълни с пойни птички. Пойни птички и конски фъшкии.

Въпреки че не е католик, на Хари това му се струва малко грубо; няма съмнение, че Чарли е доста раздразнителен тази сутрин.

— Видя ли тълпите по телевизията? Ирландците пощуряха. Казаха, че една от тълпите била над един милион души.

— Ирландците са тъпи — казва Чарли и се обръща. — Трябва да се захвана с едни ведомости.

Хари не иска да го пусне да си върви:

— А и вчера върнаха стария канал.

— Да, повръща ми се от новини. Тази държава е жалка, всеки може да ни мачка.

— Ти си този, който искаше да я измъкне от Виетнам.

— И това беше жалко.

— Хей.

— Да?

— Чувам, че си имал разговор с мама Спрингър.

— Последният от дълга поредица. Тя не е толкова жалка. Корава е.

— Мислил ли си къде ще отидеш? Нелсън и Пру трябва да се върнат от Поконос в петък.

— Никъде, за известно време. Ще гледам някой и друг филм, ще отида в някой и друг бар.

— А Флорида? Все говориш за Флорида.

— Хайде де. Не мога да искам от старата да се мести там. Какво ще прави там, покер ли ще играе?

— Нали каза, че имаш някаква братовчедка, която се грижи за нея сега?

— Глория. Не знам, нещо става там, тя и съпругът й може би ще се съберат. Не му е приятно сам да си бърка яйцата сутрин.

— О, съжалявам. — Хари прави пауза. — Съжалявам за всичко.

Чарли вдига рамене:

— Ти не можеш да направиш нищо.

Ето това иска да чуе. Облекчението го облива като топъл душ. Когато се чувстваш по-добре, виждаш по-добре. Той вижда всички хартийки, опаковки и капачки от пластмасови чашки, издухани от другата страна на магистралата от вагон-ресторанта, които лежат в храстите току пред прозореца.

— Може и аз да напусна — изрича.

— Това е луда работа, шефе. Какво би правил? За мен — аз мога да продавам навсякъде — това не е проблем. Вече имам няколко предложения. Новините бързо се разнасят в този бизнес. Това е напорист бизнес.

— Казах й: „Мамо, Чарли е душата на «Спрингър Мотърс»“. Половината от клиентите идват заради него. Повече от половината.

— Оценявам, че си казал добра дума. Но ти знаеш, винаги ти идва времето.

— Предполагам. — Но не и за Хари Енгстръм. Никога. Никога.

— Ами Джен? Какво каза тя за това, че ми показаха вратата?

Труден въпрос:

— Ами, аз не чух кой знае какво. Нали знаеш, че не може да се опълчи срещу старата, никога не е могла.

— Ако искаш да знаеш какво си мисля, че ми е изяло хляба, това беше онова пътуване с Мелани. Това наистина влоши нещата и с двете Спрингърови момичета.

— Мислиш ли, че на Дженис все още й пука толкова?

— Никога не спира да ти пука, братле. Продължава да ти пука за малкото момиченце, на което си видял гащичките в детската градина. Щом веднъж ти е пукало, винаги ще ти пука. Ето колко сме глупави.

Образът, който тези думи предизвикват в съзнанието на Заека, е на скала в Космоса. Той се интересува от Космоса и всеки ден преглежда вестниците за повече информация за тези титанични квазери на ръба на нищото, а в неделната притурка внимателно изучава новите снимки на Юпитер от близък план, очаквайки да открие нещо, което всички онези учени са пропуснали. Бог може би има какво още да каже. Любовта се разпростира завинаги във вакуума на сърцето. Дженис да ревнува Чарли. Човек развива някаква фиксидея и не може да се освободи от нея. Минаха двайсет години, откакто спа с Рут, но всеки път, когато види някоя жена в магазините в центъра или по Уайзър стрийт, чиято червеникава коса е небрежно вдигната с няколко измъкнали се кичура, сърцето му подскача. А Нелсън, той беше млад по това време, но човек никога не е твърде млад, за да се влюби. Той обичаше Джил и като се замислиш, Пру донякъде имаше същия хипи стил — дълга коса, спусната по гърба, и онзи безчувствен поглед, който те предизвиква да я нараниш, въпреки че Джил, разбира се, беше от по-добра класа, а не дъщерята на някакъв бачкатор от Акрън. Хари казва на Чарли:

— Е, сега поне можеш да тичаш до Охайо от време на време.

Чарли отговаря:

— Там няма нищо за мен. Мелани ми е по-скоро като дъщеря. Тя е умна, между другото. Трябва да я чуеш как говори за трансцендентална медитация и за онзи откачен руски философ. Иска да продължи да учи и да вземе докторска степен, ако успее да изкопчи парите от баща си. Той е някъде по Западния бряг, чука индиански девици.

„От бряг до бряг — мисли си Заека, — ние сме една голяма ферма. Навсякъде е еднакво.“

— Все пак — казва той на Чарли, — ще ми се да имах част от твоята свобода.

— Ти имаш свобода, която дори не използваш. Защо ти и Джен все още живеете в тази стара плевня с майка й? Това не е добре за Джен, остава си едно голямо дете.

Стара плевня? Хари никога не е смятал къщата на Спрингър за плевня. Старомодна, може би, но с големи стаи, пълни с най-новите и най-добрите неща, точно както я бе видял първия път, когато започна да излиза с Дженис през лятото, когато и двамата работеха в „Крол“. Всичко изглеждаше толкова ново и миришеше на чисто, а в страничната стая до всекидневната имаше дълга маса от ковано желязо, върху която имаше цял куп тропически растения, беше тяхната собствена джунгла, която му се струваше върха на лукса. Сега масата си стои там празна, оставила ръждиви петна по дървения под. Той се сеща за сивия диван и за тапетите и акварелите, които не са се променили, откакто извеждаше Джен вечер, прекарана в обилни ласки на задната седалка на стария наш, който си беше купил в казармата. Може би наистина е стара плевня. Мама вече няма енергията, която имаше навремето, а какво прави с всичките си пари, никой не знае. Определено не купува нови мебели. А и сега, когато дойде зимата, червенолистият бук пред прозореца на спалнята им ръси плодовете си, малките триъгълни жълъди се пръскат и с всичкото това шумолене и пукане не е лесно да се спи. Тази стая никога не е била идеална.

— Едно голямо дете, а?

— Говорейки за дете — казва Чарли, — спомняш ли си онези две хлапета, които дойдоха в началото на лятото и дето ти хареса момичето? Момчето се върна пак в събота, докато ти беше на голф игрището, не се сещам за името му.

— Нунемахер.

— Купи онази оранжева корола със сгъваемия покрив със стандартно предаване. Отпред на паркинга. Без замяна с доплащане, а и с всичките тези нови модели, които пристигат, му дадох цена с двеста долара по-ниска от ценоразписа. Реших, че би искал да съм мил с него.

— Точно така. Момичето с него ли беше?

— Доколкото видях, не.

— И не искаше да замени онзи стар кънтри скуайър?

— Знаеш ги тези фермери, обичат да държат боклуци в дворовете си. Сигурно ще я държи до някоя дъскорезница.

— Божичко! — реагира Хари. — Дейми е купил оранжевата корола.

— Е, хайде де, не е чак такова чудо. Питах го, защо чака толкова дълго и той каза, че мислел, че ако изчака до есента, цените на моделите от 79-та ще паднат малко. А и доларът ще има по-ниска стойност. И цената също, както се оказва.

— Кога ще си я вземе?

— Утре около обяд.

— Ето това е една от ведомостите, които трябва да довърша.

— По дяволите. Точно тогава съм в Ротарианския.

— Момичето не беше с него, какво ти пука. А ми говориш на мене. Тя беше по-малка от Мелани. Сигурно е на около шестнайсет-седемнайсет.

— На деветнайсет трябва да е — уточнява Заека. — Но си прав. Не ми пука.

Дъждът навсякъде около тях дърпа сърцето му нагоре като с конец и той като Чарли има други възможности.

Във вторник след Ротарианския, докато питиетата все още оказват въздействие върху него, Хари се връща във фирмата и вижда, че оранжевата корола я няма, и едва успява да се съсредоточи от радост. Бог го е целунал от висините. Около четири и трийсет. Руди е на пода, а Чарли — в Аленвил, за да уреди една сделка с употребявани коли с някакъв тамошен дилър за поразчистване на сметките, преди Нелсън да поеме. Хари се измъква от кабинета си по коридора и през работилницата, където момчетата на Мани все още удрят по метала, но гласовете им се усилват с приближаването на края на работното време, и после през задната врата, като внимава да не изцапа ръкавелите на ризата си, и излиза на въздух. Парагвай. Върху тази част на асфалта меркурият със смачканата си лява броня, калник и решетка все още чака да бъде взето решение. Оказва се, че Чарли е успял да пробута поправения роял за три хиляди и шестстотин на някакъв млад лекар от Ройерсфорд, който дори не бил обикновен лекар, а един от онези хомеопатични или холистични лекари, както ги наричаха сега, които оглеждаха обрива ти от морбили и ти казваха да ядеш моркови или да си тананикаш с определен тон по три пъти дневно. Явно печели добре, защото захапал онзи стар олдсмобил, казал, че някакъв тип, на когото се възхищавал в колежа, карал такъв и че винаги бил искал такъв в точно този цвят — ярко цикламено като лак за нокти. Хари се напъхва в королата си с цвят на застояла доматена супа, тихичко се измъква от паркинга и се отправя по шосе 111 извън Брюър към Галилий.

Когато „Спрингър Мотърс“ остава на прилично разстояние зад него, той включва радиото и тежкият електрически диско ритъм заплашва да унищожи колоните. Метални звуци, свистящи звуци, звуци от детска свирка, излизаща като от телефонна слушалка, връхлитат върху него от четирите ъгъла на тапицираната с винил вътрешност, карайки онова изпълнено с надежда ядро между ребрата му да звънти. Той си спомня за обяда в Ротарианския и Еди Пасторели от Недвижими имоти „Пасторели“ с огромния му гръден кош и вдървените му слаби криви крачета, който навремето пробягваше четиристотин метра за по-малко от петдесет секунди. Той им беше направил презентация с диапозитиви за предложеното планирано развитие в горната част на Уайзър стрийт, която в тези дни беше заета предимно с паркинги, барове и малки фирмички за ремонт на прахосмукачки и храна за домашни любимци, които не са имали средствата да се преместят в търговския център. Еди се опитваше да им внуши, че няколко големи стъклени кутии и бетонен паркинг със спираловидна мантинела ще върнат купувачите, въпреки всички мексиканчета, които бродят наоколо със залепени за ушите слушалки и ножове в ръкавите. Напушва го смях, спомняйки си за Еди, който беше второразреден защитник в отбора на гимназията на Хамингтън, едва ли друга злобна лоена топка е била изключвана от поправителното училище. Дона Съмър запява по радиото: „Приглуши всички светлини, скъпи мой“. На снимките се оказва, че не е толкова черна, колкото си я представя, слабо жълто лице, нахално втренчено в теб. Странното при тези ротарианци е, че ако си ги познавал като дете, не можеш да спреш да виждаш хлапето в тях, обвито в сланина, плешивост и пари, като картонен костюм в пиеса от училищно представление. Как можеш да уважаваш света, когато виждаш, че се управлява от една сюрия деца? Ето това винаги е забавлявало Заека в Ротарианския. С няколко мартинита в стомаха си дори и Еди може да бъде дяволски забавен, особено когато разказваше онзи виц за петимата мъже в самолета и върхът на носа му се изви надолу, сякаш бе закачен за някакъв конец, а смехът му прозвуча като хриптене на стара жена. Хи-хи-хи. Заека трябва да се опита да си го припомни и да го имитира пред тайфата в клуба. Петима мъже: едно хипи, един свещеник, един полицай и Хенри Кисинджър, най-умният мъж в света. Но кой беше петият? Дона Съмър казва да превърнат кафявото й тяло в бяло или поне така му се стори, че казва. Човек не може да е сигурен с всичкото това диско виене, някой надрусан музикален режисьор си е играл с копчетата, за да създаде това звучене. Думите нямат значение, а само ритъмът, който се врязва в ребрата като нож, карайки душата да звънти.

Къщи от варовик. Табела, съобщаваща за някаква естествена пещера. Чуди се кой ли ходи там в днешно време; естествените пещери са отживелица като водопадите. Природни чудеса. Нахаканата млада говорителка — от известно време не я беше слушал, беше решил, че може би са я уволнили от радиостанцията, защото е станала прекалено нахална или е забременяла — се появява и казва, че папата е говорил пред ООН и че ще се отбие в Харлем на път за Янки Стейдиъм. Хари беше видял дръзкия дребен човечец по телевизията снощи, вир-вода в Бостън в белите си роби, човек не можеше да не се възхити на английския му, който май беше седмият му език, а кой ли беше безизразният тип до него, държащ чадъра над главата му? Някоя ватиканска клечка, но Пру явно не знаеше повече от него, каква полза, че е била възпитана като католичка. В Европа златото днес отново бе поскъпнало и вече бе 444 долара за унция, а доларът бе паднал още по-ниско. Гарата се появява и изчезва, докато пътят се вие покрай нивите; Хари изчислява, че покачването с осемдесет долара за по-малко от три седмици прави трийсет по осемдесет две хиляди и четиристотин. Когато си богат, ставаш още по-богат, както казваше татко. В някои от нивите царевицата е израснала, други са само стърнища. Той минава през грозния дълъг град Галилий, озъртайки се за оранжевата корола. Този път няма нужда да пита в пощата. Сергията за зеленчуци е затворена за през зимата. В езерото има няколко диви гъски, тях не си ги спомня, те вече отлитат. Може би затова онзи лекар… Той изключва радиото. Бланкенбилър, Мут, Байър. Паркира на същото разширение на червеното неасфалтирано аварийно платно. Сърцето му бие учестено, ръцете му са отпуснати върху волана, подути и безчувствени. Изключва от контакт и се смъква надолу на седалката. Не че върши нещо незаконно. Когато излиза от колата, във въздуха липсва миризмата на кочина, вятърът духа в друга посока. Жуженето на насекоми също липсва. Измрели са, с милиони. Тишината е прорязана от далечното виене на дърворезачка. Новият национален химн. О-хо, кажи, можеш ли да сечеш… Гората е на осемстотин метра разстояние и едва ли е част от фермата на Байър. Той навлиза в чужда територия. Плетът, който е погълнал каменната стена, има по-малко листа, прикрива го по-малко. Слаб хладен ветрец повява през сплетените клонки на черния клен и дивата череша и близва ръцете му. Отровните листа на бръшляна са станали червени, някои от тях само наполовина, сякаш са били потопени в боята. Докато се промъква през старата овощна градина, той настъпва паднали ябълки, настлани в плътен килим в изсъхналата трева. Трябва да внимава да не навехне глезен, да не остане да лежи тук и също да гние. Бедните дървета, които безсмислено предлагат всички тези проядени от червеи плодове, а може би от тяхна гледна точка не е безсмислено; когато хората не са съществували, те са вършели същото. Странна представа. Хари вече вижда фермерската къща долу, зелената врата, басейнчето за птици до бледосинята колона. От комина се издига дим, изпълнената с носталгия миризма на горящо дърво достига до него. Вече твърде близо, той се скрива зад едно загиващо ябълково дърво с удобно разклонение на височината на главата му. В кадифената светлокафява гниеща сърцевина на дънера енергично се движат мравки, докосват носове, обменят новини, припряно отминават. Дънерът на дървото е разцепен като разкопчано палто, но все още носи живот. През грубата си кора до малките кръгли листа, които трептят там, където клоните са млади и гладни. Пространството сякаш пропада не само пред него, но и от всички страни, дори през твърдата почва, и той се чуди какво прави тук в хубавия си бежов костюм; задните му части са открити за всеки фермер с ловна пушка, който би могъл да се разхожда в нивата зад него, и с лице, разположено в това разклонение като ламаринена кутия за упражнение по стрелба в мишена, ако някой погледне нагоре от сградите долу. Той, който има кабинет с името си на вратата, и визитната картичка, на която пише: ГЛАВЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ ПРОДАЖБИ, и който преди няколко часа забавляваше други мъже в костюми с разходите и усложненията по сватбата на сина си, с историята за органиста, който си тръгна с онзи Слим, и за двойката, която се бе появила толкова късно, че бе помислил, че са от „Свидетелите на Йехова“. Не може да си отговори какво прави тук, обзет за няколко секунди от паника. Тук на открито, безименен, той се чувства истински жив. След това си спомня — надява се да зърне дъщеря си. А какво би станало, ако събере смелост, слезе долу и почука на зелената врата, дълбоко хлътнала в стената, и тя се отвори. Тя ще е облечена в дънки по това време на годината и риза или пуловер. Косата й няма да е толкова разпусната и влажна, колкото през лятото, може би ще е пригладена назад и вързана с ластик. Раздалечените й очи ще бъдат като малки бледи, сини огледалца.

Здрасти. Ти не ме помниш.

Разбира се, че те помня. Ти си търговецът на коли.

Мисля, че съм нещо повече от това.

Какво например?

Случайно името на майка ти да е Рут Байър?

Ами… да.

А говорила ли ти е някога за баща ти?

Баща ми е мъртъв. Бил е шофьор на училищните автобуси за жителите на града.

Това не е бил баща ти. Аз съм баща ти.

И тогава широкото бледо лице, в което вижда своето, ще се втренчи в него, ядосано, невярващо, уплашено. Ако накрая все пак я накара да повярва, тя ще е бясна, задето й е отнел живота, който е живяла и който е заменил с друг, какъвто никога вече не ще може да живее. Той вижда, че тези ниви, където семето му можеше да покълне, не съдържат никакъв урожай за него, а единствено, ако се възползва, те са мястото зад гърба му, където да избяга. И въпреки това стои в измачкания си летен костюм — време е да го занесе да го почистят и да го опакова в голямата найлонова торба с дрехи за следващия април — хипнотизиран от гледката долу, неподвижна, с изключение на виещия се дим. Сърцето му започва да бие по-бързо от ужаса, че се е отклонил толкова много от обичайното. Човек има собствен живот и от двете му страни има области, които не посещава; някой ден, скоро, както се е забързал светът, той ще лежи под земята, върху която сега е стъпил, мъртъв като онези насекоми, които вече не чува, а тревата ще продължава да расте, дива и сляпа.

Блуждаещото му сърце подскача при някакво шумолене от градината зад него. Вече е вдигнал отбранително ръце и е съчинил първите думи на обяснение, когато вижда, че другото присъствие не е човек, а куче, старо на вид коли с едно червено око, а козината му е цялата на възли. Заека никога не се е чувствал спокойно с кучета, а знае, че колитата са особено нервни и склонни към нападение, обратно на образа, наложен от Ласи. Това куче е по-черно от Ласи. Стои на разстояние по-дълго от един удар със стика, с наклонена глава, а козината зад ушите му е настръхнала, готово да се разлае.

— Здрасти — казва Хари, а гласът му е дрезгав. По-висок от шепот, да не би да бъде чут в къщата.

Колито накланя тясната си глава под още по-остър ъгъл, сякаш пази болното си око, а дългата бяла козина, подобна на лигавник около врата му, потрепва, докато лекият ветрец я приглажда.

— Ти добро кученце ли си? — пита Хари. Представя си разстоянието до колата, вижда се как тича, как след две секунди кучето захапва краката му, разцепването на плата, острите жълтеникави зъби, начина, по който кучетата повдигат черната си разцепена горна устна, оголвайки ситните предни зъби от омраза. Усеща как глезенът му е приклещен, сякаш между две остри зъбни колела, представя си как пада с вдигнати в отчаян опит да предпази лицето си ръце.

Но в тесния си череп кучето взима решение. Увисналата му опашка предпазливо се поклаща и то притичва напред в тревата в градината с онази ужасяваща безмълвна пъргавина на четириногите. Подушва коленете на Хари и след това обляга лапи на краката му, позволявайки му да го почеше по гърба, докато Хари продължава да му говори шепнешком:

— Хубаво момче, добро момиче, откъде са ти тези възли? Лоооши възли.

Не им позволявай да надушат страха ти. Човек разбира, че действително е в провинцията, когато вижда кучета без нашийници да тичат наоколо, досущ като мечки. В далечината се затръшва врата на кола, звукът рикошира в стената на плевнята така, че първоначално той поглежда в грешната посока. След това вижда през разклонението на ябълковото дърво на известно разстояние надолу по склона, в голямото голо пространство между къщата и гаража, зад който се вижда жълтата черупка на училищния автобус, оранжевата корола.

Следователно една несигурна надежда се потвърждава, но по-голяма част от вниманието му остава съсредоточено върху непроницаемия вързоп от зъби и мускули в коленете му, как да не му позволи да се разлае, да не му разреши да го ухапе. Бегли мисли, които се променят за секунда, едно коли, което принадлежеше на госпожа Цуг в долната част на Джексън Роуд и живееше в един варел, веднъж го бе захапало, когато никой не бе очаквал. Хари все още има белег върху средния и безименния си пръст. Усещането, когато ги бе издърпал от устата му, беше като белене на морков, все още го чувстваше. Кучето също чува затръшването на вратата на колата и, прилепвайки уши към главата си, се втурва надолу през градината. Около королата се разлайва бясно, но лаенето е далечно, забавено от ехото и разстоянието. Хари използва момента, за да хукне назад към едно по-отдалечено дърво. Оттам вижда как шофьорът на колата излиза, дългунестият Джейми, който вече не е облечен в мръсния дочен комбинезон, а в розовеещи чарлстонки и червено поло. Колито подскача, поздравявайки, извинявайки се, че се е разлаяло срещу непозната кола. Провлеченият говор на момчето се носи през градината, докато напевно говори на кучето, но думите не се разбират. За миг Заека свежда очи към земята, където две птичета кълват една изгнила ябълка. Когато отново поглежда нагоре, едно момиче, неговото момиче, не би могъл да сбърка кръглото й бяло лице, косата й, по-къса, отколкото през юни, слиза от мястото до шофьора и кляка до кучето, завирайки се в козината му, и извръща лице от напора на кучешката муцуна и се втренчва нагоре, точно към мястото, откъдето Хари замръзнал гледа. Когато тя се изправя, той вижда, че е спретнато облечена в тъмнокафява пола и ръждивочервен пуловер. Късичко карирано сако оформя раменете й така, че тя изглежда елегантна, по колежански, като градско момиче. Въпреки това, докато прави няколко крачки към къщата, в походката й има известна отпуснатост. Гласът й се извисява, когато се провиква. И двете им млади лица са обърнати към къщата; така че Заека използва възможността да се оттегли към още по-отдалечено дърво, по-тънко от предишното. Но сега е близо до преплетения жив плет и вероятно не се вижда на фона му в светлокафявия си костюм, прикрит сред късчета небе.

Долу, ехтящи между стените от хоросан и циментови блокчета, виковете на приветствие и радост звучат меланхолично, чуждо. От къщата след краткото затръшване на вратата й се е появила дебела възрастна жена, която се движи под собствената си тежест толкова предпазливо, че колито с инстинкта на овчар я побутва напред, въртейки се около краката й. Това може би е жената, която бе зърнал в старото комби, когато бе минало покрай църквата в деня на сватбата, но не може да е Рут, тъй като косата й, която някога беше като мек, многоцветен жилав огън, сега е като желязна сива шапка, положена плътно върху главата й, а тялото й е огромно, толкова голямо, че от това разстояние дрехите й изглеждат широки като корабно платно. Облечена в панталон и риза, тази личност приближава тежко, за да се възхити на новата кола. Не си разменят целувки, но от начина, по който всички се въртят и се плъзгат един покрай друг, е явно, че и тримата се познават добре. Гласовете им се носят към Хари неразбираеми.

Момчето демонстрира подвижния покрив. Момичето потупва възрастната жена, сякаш й казва: „Давай; де“. Явно я закача. След това измъкват от колата два големи кафяви хартиени плика с покупки и кучето, отегчено от тези действия, вдига глава и насочва носа си в посоката, в която Хари с разтуптяно сърце стои толкова неподвижно, като човек, скрит в преплетените линии в рисувания ребус, който навремето прибавяха към неделните вестници.

Кучето започва да лае и се втурва в градината към него. Хари няма друг избор, освен да се обърне и да хукне. Може би ще успее да се промъкне през плета, преди хората да погледнат нагоре и да го видят. Те викат кучето: „Фрици, Фрици!“. Два женски гласа. Клони драскат ръцете му, камъни, отронили се от старата стена, едва не го препъват и издраскват обувката му. Кафявата пръст, набраздена от тракторни вериги, се носи под краката му. Въпреки това кучето, вижда той, когато хвърля бърз поглед назад, ще го застигне, преди да стигне до колата; животното с козина и уши, пригладени назад от скоростта, вече е прелетяло през плета и се носи покрай царевичното стърнище. Божичко! Заека спира, сплита ръце пред лицето си и чака. Къщата не се вижда от едно възвишение на терена, той е съвсем сам. Чува как драскащите нокти на кучето го подминават в устрема, а лаят му замира в тихо ръмжене в гърлото му. Чувства как души краката му през панталоните и след това се обляга на тях. Кучето не иска да го събори, а да го прибере, да поведе и него.

— Хубав Фрици — казва Хари, — добър Фрици. Хайде да отидем до моята кола. Хайде да припкаме.

Внимателно полагайки крак до крак, той изминава краткото разстояние до аварийното платно, а кучето се блъска в него и го души през целия път. Виковете от невидимата къща продължават нестройно, опашката на кучето, поклащайки се неуверено, потупва прасците на Хари, докато издълженият му череп въпросително е вдигнат нагоре с болното червено око. Хари издърпва ръце до височината на реверите си. Мръсните жълти олигавени зъби биха раздрали пръстите му като ренде за моркови. Той казва на Фрици:

— Ти си чудесно момиче, прекрасно момиче. — И се промъква покрай задницата на королата. Дърворезачката продължава да стърже. Той отваря шофьорската врата и се вмъква вътре. Затръшва я. Колито стои върху обраслия насип червена пръст с озадачен вид, овчарските му функции внезапно са приключили. Хари намира ключа от колата в джоба си и запалва двигателя. Сърцето му все още бие учестено. Навежда се към прозореца на мястото до него и драска с пръсти по стъклото.

— Хей, Фрици — вика той и продължава да драска, докато кучето не започва пак да лае. Бау-бау-бау. Смеейки се, Заека отпуска съединителя и потегля, а онова нещо в гръдния му кош е крехко и многоцветно като огромен сапунен мехур. Нека се спука. Не е изпитвал толкова силно желание да избяга от действителността, откакто Нелсън изпотроши онези коли.

Уеб Мъркет проявява сръчност у дома — има мазе, пълно със скъпи електрически инструменти, и е абониран за списания със заглавия като „Изящно дърводелство“ и „Домашно изкуство“. Във всеки ъгъл на колониалния гарнизон, който той и Синди делят през седемте години на своя брак, има ръчно изработени изящни допълнения от заоблено, боядисано и лакирано дърво — рафтове, шкафове, вградени въртящи се подноси с многобройни отделения като раковина, изразяващи търпението и любовта на господаря на дома към къщата. Има начин гнилото дърво да се обработи така, че да стане твърдо като мрамор и също като мрамора със спираловидни и многоцветни ивици. Това изкуство е заложено в основата на няколко лампи и в една малка купичка, съдържаща недокосната спирала от цигари върху бюфета, който също изцяло е направен от Уеб, чак до блестящите му медни панти с форма на пеперуди. Някои от тези предмети явно са дошли от къщите от предишните бракове на Уеб и Хари се чуди какво ли са задържали тези жени фантоми, че да останат толкова много предмети. Предишните бракове са представени в неговата огромна дълга всекидневна единствено чрез цветни снимки в подходящи рамки с необичайни размери, които самият Уеб е изрязал, сглобил и залепил; снимки на Лусит, на деца, които са твърде големи, за да са негови, и на Синди, уловени в някой слънчев момент в покритото преддверие на друга извънградска къща или на платноходка на фона на синевата на някое езеро, което химикалите на „Кодак“ са позволили да избледнее до жълто, или по време на брачна церемония, или на дипломиране. Някои от децата на снимките вече са възрастни, по-големи от Нелсън, а бебета от третото поколение са се втренчили сериозно в камерата, подпрени на много възглавници или държани в стегнати млади ръце сред щастливи усмивки в тези семейни събирания. При предишните си гостувания в къщата на Уеб Хари на няколко пъти крадешком разглеждаше тези снимки, за да зърне някоя бивша съпруга, но въпреки че на снимките има няколко жени, „обезглавени“ или „отрязани“ само като ивица от ръба на рамката или от друга снимка, а тук-там се вижда някоя неидентифицирана зряла длан или ръка, която се протяга зад група детски главички, явно нито едно от лицата на изчезналите господарки на всичкото това мимолетно семейно щастие не е запазено.

Когато Уеб и Синди канят гости, вградените високоговорители къпят стаите на долния етаж с постоянна сладост на инструментална музика и безхарактерни версии на стари мелодии или укротени рок класики, безгласни и незапомнящи се, натрапчиво напомнящи на Хари за зъболекарски кабинет. Зад махагоновия бар, който Уеб е спасил от ресторанта на разрушения хотел на някакъв фермер от Брюър и след това транспортирал заедно с месинговите му перила за всекидневната си, той е устроил нещо като олтар на алкохола — две високи врати със заоблени горни ръбове, които се събират в една точка, и рафтове, които стърчат. Барът е пълен не само с основните питиета като уиски, джин и водка, но и с екзотични напитки като ром, текила и саке, и всички екстри, които би могъл да желае човек, от битерликьори до стари коктейли на прах в малки пликчета. Колкото и да се възхищава на Уеб, Хари си мисли, че когато се сдобие със своята бленувана къща, ще мине и без чуруликащата музика и такова претенциозно хранилище за алкохола.

Банята обаче го очарова с малките си емайлирани поставки за сапун във формата на розови пъпки, с косматия син калъф върху капака на тоалетната чиния и ослепителното огледало, обрамчено с голи електрически крушки, каквито имат актьорите в гримьорните си. Вътре всичко, което не блести, е цветно и ароматизирано. Тоалетната хартия, много фина, е с отпечатани стари ленти от комикси, всяко отделно късче е различен кадър. Бедният Попай яде лайна вместо спанак. А върху кърпите има преплетени букви „У и М“ и „Л“ за Лусинда с такъв голям твърд монограм, че не иска да се замисля какво би станало със сладките интимни части на Синди, ако забрави и се разтърка силно. Но Хари се чуди дали тази баня на долния етаж въобще се използва от Мъркетови и малките им деца с доста болнав вид или е нагласена най-вече заради гостите. Някои загадъчни предмети има в нея: голяма бяла купа като за захар с топка върху капака, на която са изрисувани две жени, облечени в полупрозрачни рокли, седнали върху облаци или върху някакъв диван, който избледнява в нищото. Те са с розови балетни пантофки, глезените им са кръстосани и пръстите на краката на едната жена докосват тези на другата, ръцете им са сплетени над топката, но когато повдига капака, купата е празна, толкова празна, че човек остава с чувството, че никога нищо не е слагано в нея; розова пластмасова дръжка на пръчка, вероятно предназначена за чесало за гръб; буркан с формата на яйце, пълен с лавандулови кристали за баня, и някакъв миниатюрен контейнер за мляко с нещо, което предполага, че са масла за баня, и гъвкав пластмасов цилиндър, пълен с пастелна дъга от пухчета за пудра като планина от палачинки. Всичко това изглежда, сякаш е било поставено там, върху откритите рафтове, по-скоро за да бъде видяно, отколкото използвано. Но като си помисли как малката Синди излива това масло във ваната и после просто се излежава в нея, заиграла се с чесалото за гръб, а зърната й стърчат през покривката от сапунени мехури, Хари се възбужда. В огледалото, което прави нещата твърде отчетливи, очите му се взират с бледност, която е почти бяла, като малките цветчета скреж, които се появяват върху ламарината на колата сутрин, а устните му изглеждат синкави. Пиян е. Изпи две текили с тоник преди вечерята, после пи вино, колкото можа да докопа по време на храненето, след това чаша и половина бренди. По време на второто бренди нуждата да уринира го обзе като още една радостна тежест в добавка към здравето и благоденствието му и привилегията да седи тук, от другата страна на масичката за кафе срещу Синди, и да гледа как тялото й се върти в странната груба материя на екзотичната й, прилична на арабска, дреха, с която е облечена. Китките й и стъпалата й със сандалите са така възбуждащи в това облекло, колкото вътрешната част на бедрата й, когато е по бански. Освен него и Дженис Мъркетови са поканили и Харисънови, заради тръпката от разнообразието, и мрачните Фознахтови, с които се запознаха едва на сватбата на Нелсън преди две седмици. Хари не мисли, че Мъркетови знаят, че двамата с Пеги са имали кратка връзка преди много години, по време на едно от кръшканията на Оли, но може пък и да знаят, хората знаят повече, отколкото човек си мисли, но накрая се оказва, че всъщност това няма голямо значение. Я виж какво пише всяка седмица в списание „Пийпъл“ и въпреки това човек продължава да гледа телевизия и актьорите прелюбодейци, всички пристрастени към наркотици. Чувства непреодолимо желание да надникне в шкафа зад огледалото, обрамчено с обръч от вариететни крушки, и чака, докато от пияната групичка във всекидневната избухне смях, за да заглуши всякакво евентуално изщракване, когато отваря вратичката на огледалото. Щрак. Шкафът съдържа повече неща, отколкото предполагаше — бурканче от дебело млечнобяло стъкло с крем за лице и оцветени в телесен цвят шишенца с лосион, както и кафяви тубички с масло за изкуствен тен. Парапектомин срещу диария, деброх за контрол на ушната кал, ментов хлорасептик, от онази течност за уста, наречена „Целакол“, аспирин на „Байер“, анацин, и тиленол, които не дразнят стомаха, и голяма тебеширена бутилка с течен малокс, чуди се кой ли от Мъркетови има нужда от малокс, и двамата винаги изглеждат толкова отпуснати и спокойни. Лепкавият розов сироп от бръшлян би трябвало да е на долния етаж, за да е подръка на децата, както и лейкопластът, но защо им е малката плоска жълта кутийка с „Препарейшън Х“ срещу хемороиди? Картър, разбира се, има хемороиди, нали е от онези сухи и свръхмотивирани типове, които искат да свършат всичко по план, независимо дали е готов или не, и напъва, напъва. Но старчето Уеб Мъркет със своя сериозен глас и лекия замах в голфа, който певците на сантиментални песни демонстрират по турнирите за знаменитости, да развива някоя от онези малки восъчни свещички и да я вкарва в собствения си задник? Трябва да се клекне, а и мястото не се намира лесно; Заека си спомня от личен опит, отпреди много години, когато седеше по цял ден пред линотипа на онази твърда стоманена пейка, напрегнат, а матриците дрънчаха в отговор на докосването на пръстите му, всяка грешка, всеки провален ред, всички около него нещастни, детето малко, собственият му живот сведен до размер, до който душата му все още не се бе свила достатъчно, че да пасне. Ами тези кехлибарени шишета с хапчета с името Лусинда Р. Мъркет, напечатано с бледосини букви върху етикета с упътването? Бели хапчета, смъртоносно дребни. Трябваше да си вземе очилата за четене. Хари се изкушава да вземе едно от тези шишенца от рафта, надявайки се да разшифрира какво ли заболяване би могло да си проправя път в това закръглено, стегнато, възхитително тяло, но суеверно чувство на страх да не остави отпечатъци го възпира. Шкафовете в банята са трагични, той вижда това на тази сурова светлина и затваря вратичката толкова тихо, че никой не би могъл да чуе щракването. Връща се във всекидневната. Те обсъждат посещението на папата на висок глас.

— Видяхте ли — крещи Пеги Фознахт — какво каза вчера за секса!

Годините, през които Хари я познава, са я освободили така, че тя е престанала да носи тъмни очила, за да прикрива кривогледото си око и е станала немарлива както по отношение на собствената си личност, така и по отношение на възгледите си. Превърнала се е в онези жени, които постоянно изглеждат разхвърляни като вид протест.

— Той каза, че всичко извън брака е грешно, не само ако си женен, но и преди да се ожениш. Какво ли разбира този човек? Той не знае нищо за живота, който трябва да се живее.

Уеб Мъркет вметва с тих глас, опитвайки се да успокои гостенката си:

— Хареса ми какво каза преди няколко години Ърл Бъц, който не играе играта, не бива да пише правилата. — Уеб е облечен със старо сиво-зелено поло под груб сив вълнен пуловер, който има нещо общо, мисли си Заека, със скандинавските рибари. Може би от начина, по който е оформено деколтето. Хари и Рони дойдоха с костюми, а Оли бе достатъчно в час, за да знае, че в събота вечер вече не се носят костюми. Беше дошъл с тесни избелели дънки и бродирана риза, с която изглеждаше като каубой, но е твърде дребен, за да бъде пуснат на пасището.

— Да не играе играта! — крещи Пеги Фознахт. — Я да видим, ако си бременна майка от гетото и не можеш да абортираш законно, дали ще си мислиш, че е такава играта.

Заека й казва:

— Уеб всъщност е съгласен с теб.

Но тя не го чува и продължава да бърбори, лицето й е пламнало от виното и вълнуващата класа на компанията, косата й се развява като карамел, омекнал на слънчевите лъчи.

— Някой друг, освен мен гледа ли — не мога да спра да гледам, така побеснявам — представлението, което разигра във Филаделфия, в което категорично каза „не“ на жените свещеници? И продължаваше да се усмихва, това наистина ме потресе, продължаваше да се усмихва, докато изливаше цялата тая антифеминистка помия, как само мъжете могат да са свещеници и как това било убеждението на църквата и Божие решение, и всякакви такива. Толкова е мазен по тая тема, май именно това ме вбесява. Хората като Никсън и Хитлер поне имаха достатъчно почтеност да бъдат ненормални.

— Той си е един мазен стар поляк — обажда се Оли, обезпокоен от избухването на жена си. Той е самото хладнокръвие, видите ли.

Музика, наркотици. Всякакви крайности.

— Може да ги целуне всички онези негърски бебета — вметва Рони Харисън, вероятно опитвайки се да помогне:

Хари винаги се е шокирал от дължината на тези кичури, които Рони сресва върху плешивото си петно напоследък. Ако човек издърпа един от тях в обратната посока, ще стигнат до под ухото му. В днешно време защо да се бори срещу плешивостта? Тя дори е модерна, нека следва модата. Гладко, розово и извито като задник. Всеки обича задници. Онези восъчни свещи в жълтата кутия — възможно ли е да са били за Синди? Изранена там, но дали Уеб е такъв човек? Хари бе чел някъде, че мъжете хомосексуалисти имат много проблеми с хемороиди. Опитват се да си вкарват невероятни неща — юмруци, електрически крушки. Той се свива върху възглавницата си.

— Мислех, че е много секси — констатира Телма Харисън. Всичко, което казва, звучи като от учителка, произнесено ясно и отчетливо. Той я гледа през увеличителното стъкло на алкохола: тънки устни и нездрав жълтеникав тен. Хари почти никога не може да я погледне, без да си представи члена на Рони, толкова е дебел, че отгоре е плосък като дъска.

— Той е ужасно красив мъж — настоява Телма. Очите й са притворени. И тя е пийнала чашка-две в повече. Гърлото й се източва абсолютни право, като на човек, който се опитва да не хълца.

Така, както се е изпънала, погледът му неминуемо пада върху деколтето на роклята й, която е кадифена в онзи мишосив цвят на старите седалки в киносалоните. Там няма кой знае какво. Онзи дребен набит човечец в бяло с всичките онези златни копчета и различни смешни шарки да го намираш за секси трябва да си монахиня. Всъщност Рони също е така набит, тя харесва здрави мъже. Той отново поглежда в деколтето й. Може би там има повече, отколкото предполага.

Дженис се намесва. Познава Пеги от цяла вечност и се опитва да я спаси от самата нея:

— Това, което ми хареса днес, не знам дали си гледала, Пеги, беше, когато се появи на балкона на онази катедрала във Вашингтон, преди да отиде в Белия дом, пред тълпата, която крещеше „Искаме папата, искаме папата“. Той излезе на балкона, помаха с ръка и извика: „Йоан Павел Втори иска вас!“. Наистина.

„Наистина“ понеже мъжете се засмяха, това явно беше новина за тях. Трима от тях са били на голф игрището днес, лятото бе направило едно последно кръгче над областта Даймънд, изтегляйки дебели цветни пъпки в магнолията до шестото флагче. Младият асистент бе играл като четвърти в отбора, същото хлапе, което бе ударило седемдесет и три в деня на сватбата на Нелсън. Уеб беше прав — на Хари не му харесва как замахва, китката му участва твърде много. След няколко години тлъстини по талията ще удря всяка топка със свит лакът. Напоследък бяха изоставили Бъди Ингълфингър, стилът му на игра бе досаден, а жените им не харесваха префърцунените му приятелки. Обаче Оли Фознахт не би могъл да го замести. Единственото нещо, в което го бива, е синтезаторът, а мърлявата му жена не може да се спре да бърбори.

— Ще ми се да го възприемах като забавен — казва Пеги, издигайки гласа си над смеха, — но за мен въпросите, които той стъпква, са дяволски сериозни.

Синди Мъркет неочаквано проговаря:

— Той е бил свещеник в комунистическа държава. Свикнал е да взима твърдо становище. Какво толкова те обижда, Пеги, след като не си католичка и не е необходимо да се вслушваш в него?

Думите й са придружени от всеобщо мълчание, тъй като всички очакват, че Фознахтови знаят, че допреди да се омъжи за Уеб, Синди е била католичка.

Пеги вече го усеща, но като бяла тъжна юница, втурнала се в една посока, не може да се обърне в обратната.

— Католичка ли си? — пита директно.

Синди повдига брадичка, не е свикнала да бъде център на вниманието, бебето в тяхната група:

— Така съм била възпитана — отговаря.

— Както и снаха ми, както се оказа — престрашава се Хари.

Забавлява го самата представа, че има снаха, нов клон на дървото на неговото богатство. А и се надява да ги разсее. Ненавижда да гледа как се карат жени, а тези конкретно би искал да измъкне от неловката ситуация. Синди излиза от онзи басейн като мокър сън, а Пеги някога бе достатъчно мила да се чука с него, когато бе имал проблеми.

Но не успява да разсее никого.

— След като се ожених за разведен мъж — обяснява равно Синди на другата жена, — вече не можех да приемам причастието. Но все още понякога ходя на литургия. Все още вярвам. — Гласът й омеква, когато изрича това, тъй като тя е домакинята, нищо, че е по-млада.

— А използваш ли противозачатъчни средства? — пита Пеги.

Върнете се обратно в нищожеството си, Фознахтови. Хари е доволен, харесва малката си компания такава каквато е.

Синди се поколебава. Би могла да се държи като малко момиченце, да се разкикоти и да избегне въпроса или пък да остане неподвижно, изразявайки достойнство. Усмихнато, със съвсем лек израз на достойнство, тя казва:

— Не съм убедена, че това те засяга.

— Нито пък и папата, това ми е мисълта! — Гласът на Пеги звучи триумфално, но дори и тя със сигурност усеща, че започва да губи битката. Втори път няма да бъде поканена в тази къща.

Уеб, вечният джентълмен, кацва на страничната облегалка на фотьойла, в който се е настанила тромавата Пеги като анти папистка, и се навежда ловко, за да каже единствено на гостенката си:

— Мисля, че доколкото разбирам, Синди иска да каже, че Йоан Павел Втори адресира доктриналните въпроси към събратята си католици и същевременно изразява добрата си воля към всички американци.

— Що се отнася до мен, може да си запази добрата воля заедно с доктрината — заявява Пеги, опитвайки се да млъкне, но безуспешно.

Заека си спомня как при допир зърната на гърдите й бяха като бонбони и колко тъжен му се беше сторил навремето, преди десет години, фактът, че бе станала добра в чукането, след като Оли я беше напуснал.

Сега Синди леко напада:

— Но той вижда проблемите, пред които е изправена църквата след втората Ватикана. Свещениците…

— Църквата има проблеми, защото е паметник на лъжата, ръководен от шепа престарели шовинисти, които нищичко не знаят. Съжалявам — изрича Пеги, — говоря твърде много.

— Е, това е Америка — обажда се Хари, донякъде притичвайки й се на помощ. — Хайде да си го изкараме един на друг. Днес се сбогувах с единствения си приятел, когото имах — Чарли Ставрос.

Дженис казва:

— О, Хари! — Но никой друг не коментира думите му. Мъжете би трябвало да кажат, че те са негови приятели.

Уеб Мъркет накланя глава, а веждите му се повдигат в посока на Рони и Оли:

— Някой от вас видя ли днес във вестника къде най-после си е купил къща Никсън в Манхатън? Точно до Дейвид Рокфелер. Не съм особено голям почитател на лукавия Дик, но трябва да кажа, че начинът, по който не му позволиха да се обзаведе с апартаменти в един голям град, е позор за конституцията.

— Ако казваше истината право в очите — започва Рони, — всички граждански права…

— А как би ти се харесало на теб — чувства се длъжна да каже Пеги Фознахт, — ако куп агенти на тайните служби ти проверяват дамската чанта всеки път, като се върнеш от магазина?

Фотьойлът, в който седи Пеги, е масивен, квадратен и модерен, тапициран с дебела като шперплат бледа материя в тон с другия фотьойл и с един дълъг диван, аранжирани около една от онези маси, които наричат „Парсънс“ и които се сглобяват в редуващи се блокчета от светло и тъмно дърво, с виеща се възлеста жилка като това, от което правят главите на стиковете за голф. Огромното пространство на стаята, която Уеб беше достроил, когато двамата със Синди се сдобиха с тази къща в модерната част на Брюър Хайтс, е деликатно изпълнена с хармонично подбрани елементи. В тъканта на бежовите тапети има вертикални нишки като тези във вертикалните гънки на малко по-тъмните завеси, репродукциите на акварелите от Уайът, осветени отгоре от отделни, насочени към тях лампи, копират същите нишки, същите цветове, а същото осветление разкрива отблясъци като слюдени частици в пясъка в препокриващите се сводове на грубо измазания таван. Когато Хари раздвижва глава, тези отблясъци по тавана променят местоположението си, вълна след вълна от скрито сребро. Той обявява:

— Чух една донякъде забавна история в Ротарианския оня ден, в която се разказва за Кисинджър. Уеб, ти май не беше там. На един самолет, който всеки момент щял да се разбие, имало петима мъже — един свещеник, едно хипи, един полицай, още някой и Хенри Кисинджър. И само четири парашута.

Рони казва:

— И накрая хипито се обръща към свещеника и казва: „Не се притеснявай, отче, най-интелигентният мъж в света току-що скочи с моята раница“. Всички сме го чували. А като говорим за това, с Тел се чудехме дали сте видели… — Той му подава изрезка от вестник от редакторската колона на Ан Ландърс, която се публикува в брюърския „Стандарт“, уважаваният вестник, а не във „Ват“. Вторият абзац е прилежно отбелязан с химикалка.

— Прочети го на глас — настоява Рони.

Не му се нрави да получава заповеди от потни плешивци като Харисън, който е излязъл да изкара приятно в Мъркетови, но всички очи са обърнати към него и поне ги отвлича от темата за папата. Той обяснява, по-скоро на Фознахтови, отколкото на останалите, тъй като Мъркетови май че вече знаят шегата:

— Това е писмо до Ан Ландърс от някого. Първият абзац е новинарска история за някакъв тип, чийто домашен питон го захапал за корема и отказал да го пусне, и когато лекарите дошли, той им се разкрещял да се омитат от апартамента му, ако възнамеряват да наранят змията му. — Тук се чува лек смях и Фознахтови, озадачени, се опитват да се присъединят.

— Следващият абзац гласи:

Другата новина е за един лекар от Вашингтон, окръг Колумбия, който преби до смърт една канадска гъска със стика си за голф на първата дупка в един извънградски клуб (гъската се появила точно когато той щял да отбележи попадение). Причината, поради която тези писма са отпечатани, е да се демонстрира, че истината е по-странна от измислиците.

След като прочита това на глас, той обяснява на Фознахтови:

— Причината, поради която ме закачат с това, е, че миналото лято чух за същия случай по радиото и когато се опитах да им го разкажа в клуба, не искаха и да чуят. Никой не ми повярва. Ето сега доказателството, че това наистина се е случило.

— Приятелю, не това е идеята — казва Рони Харисън.

— Идеята, Хари — обажда се Телма, — е, че е толкова различно. Ти каза, че бил от Балтимор, а тук пише, че е от Вашингтон, ти каза, че топката ударила гъската случайно и че лекарят я избавил от мъките й.

Уеб изрича:

— Спомни си — милосърдно избавление или най-грозно убийство? Това направо ме разби.

— Тогава не го показа — уточнява Хари, но е доволен.

— Според Ан Ландърс значи наистина е било най-грозно убийство — казва Телма.

— На кого му пука? — отвръща Рони, ставайки груб. Тази изрезка явно е нейна идея. И почеркът с химикалката.

Дженис ги слуша с онзи стъклен тъмен поглед, който добива, когато е прекалила с алкохола. Двамата с Уеб опитваха някакъв нов вносен ирландски ликьор, наречен „Грийнслийвс“.

— Е, не и ако гъската е изкрякала — казва тя.

Оли Фознахт се обажда:

— Не мога да повярвам, че крякането на гъска може да окаже чак такова влияние при лек удар.

Всички присъстващи играчи на голф го уверяват, че би оказало.

— По дяволите — продължава той, — при музиката най-добре се работи в два часа през нощта, надрусан и при това в присъствието на неколцина пияници.

Споменаването на музика напомня на всички, че от високоговорителите на Уеб неспирно звучи музика, в момента някаква хавайска мелодия с електронна арфа.

— Може би не е било гъска — казва Хари, — може да е било момче, което носи стиковете за голф, накичено с пера.

— Ето, това е музика. — Рони сумти с пренебрежение към забележката на Оли. — Хей, Уеб, как така в тази къща няма бира?

— Има бира, има бира. „Милърлайт“ и „Хайнекен“. Какво да донеса на всички?

Уеб се държи малко нервно и Заека се притеснява, че купонът е заплашен от замиране. Липсва му човекът, за когото никога не би и помислил, че ще му липсва — Бъди Ингълфингър. Опитва се да каже нещо, което Бъди би казал, ако беше тук:

— Говорейки за мъртви гъски, забелязах във вестника онзи ден, че някакъв антрополог или нещо такова казва, че около една четвърт от животинските видове на Земята ще изчезнат до 2000 година.

— О, престани — протестира Пеги Фознахт, разтърсвайки се демонстративно, така че обилната плът в горната част на ръцете й се тресе. Носи неподходяща за сезона рокля с къси ръкави. — Не споменавай 2000 година, само от това ме побиват тръпки.

Никой не я пита защо. Най-после Заека се обажда:

— Защо? Още ще си жива.

— Не, няма — категорично заявява тя, готова да спори дори за това.

Червенината, предизвикана от развълнувания спор около папата, все още личи по шията и горната част на гърдите на Синди, които заедно с мъничкото златно кръстче са полуразкрити от разкопчаните две горни копчета или връзки на арабската роба; слабите й предмишници изглеждат по детски крехки в широките й ръкави; под бродирания край на дрехата й се виждат малките златисти сандали. В суматохата, докато Уеб взима поръчки за питиетата, а Дженис нестабилно се изправя, за да отиде до тоалетната, Хари се премества на твърдия стол до младата им домакиня.

— Хей — изрича, — мисля, че папата е доста готин. Наистина знае как да се възползва от телевизията.

С бързо и рязко поклащане на главата, като че ли е ужилена, Синди възразява:

— На мен също не ми харесват половината неща, които казва, но той е длъжен да определи границата. Това му е работата.

— Той е ужасно изплашен — предполага Заека, — както и всички останали.

Тя го поглежда, очите й са малко като на китайче, както беше казала Мими — плътните гънки на долните й клепачи им придават леко присвит вид, сякаш е бита или пък страда от сенна хрема, така че изглежда все едно се усмихва, дори когато е сериозна. Зениците й се уголемяват в този сумрачен център на стаята, отдалечен от периферното осветление.

— О, не мога да мисля за него по този начин, въпреки че вероятно си прав. Явно това мислене е насадено в мен. — Кафявият пръстен около зениците й е гладко шоколадов, без точици или пръски. — Уеб е толкова мил, никога не ме насилва. След като Беси се роди и се съгласихме, че достатъчно е ставал баща, не можех да се накарам да използвам диафрагма, струваше ми се толкова грешно, а той не желаеше да пия хапчета, след всичко, което беше чел за тях, затова предложи да си направи, нали знаеш, дето на мъжете в Индия им плащат, за да си го направят, как се казва — вазектомия. Вместо да го оставя да го направи и да си причини Бог знае какво на психиката, един ден съвсем импулсивно отидох да си поръчам диафрагма. Все още не знам дали си я поставям правилно всеки път, но бедният Уеб, знаеш, че има пет деца от другите си бракове и всички постоянно го преследват за пари. Нито една от тях не се е омъжила, въпреки че живеят с някакви мъже. Ето това бих нарекла неморално, да го използват така заради пари.

Това е повече, отколкото Хари е очаквал. Той се опитва да й отговори с подобно признание:

— На Дженис й вързаха тръбите миналата година и трябва да кажа, че е страхотно да не се притесняваш, когато ти се поиска, през деня или през нощта, без кремове и разни глупости. Все пак понякога започва да плаче без причина. За това, че е стерилна на четирийсет и три.

— Ами, разбира се, Хари, и аз бих плакала — ъгълчетата на устните й в края на всяко изречение се извиват надолу. Не беше го забелязал досега.

— Но ти си дете — отбелязва той.

Синди му отправя мъдър поглед и почти упорито му казва:

— Натам съм се запътила, Хари, този април ставам на трийсет.

Значи сега е на двайсет и девет, трябва да е била на двайсет и две, когато Уеб е започнал да я чука, хитър стар козел. Той си представя тялото й в грубата широка дреха, със сенчести местенца, в които би могъл да пъхнеш ръката си, за да може тялото да диша в тази пустинна жега. Роклята подхожда на златните нишки на сандалите й и на гривните около китките й, все още тънки и гладки като на дете. Силата на желанието пресушава устата му. Той става, за да си вземе брендито, но загубва равновесие и си удря коляното в тежкия квадратен фотьойл на Пеги Фознахт. Тя не е в него, стои на площадката над двете стъпала, водещи към изхода на всекидневната, наметнала на раменете си мрачното старомодно карирано сако, с което беше дошла. Безстрастно гледа надолу към тях, като че ли се издига над всичко.

Оли обаче седи до масата „Парсънс“ и чака Уеб да донесе бирата в пълно неведение, че жена му се е оттеглила; Рони Харисън, толкова пиян, че устните му са мокри, а дългата коса, която причесва върху плешивостта си, стърчи във формата на примка, пита Оли:

— Как върви музикалният бизнес напоследък? Чувам, че манията по китарите вече отмира, откакто революцията приключи.

— Сега на мода са флейтите, странна работа. Не само момичетата, и момчетата също искат да свирят джаз. Пълно е с чернилки. Оня ден дойде един, искаше да купи платинена флейта за осемнайсетия рожден ден на дъщеря си. Каза, че бил чел за някакъв французин, който имал такава. Казвам му: „Човече, ти си луд. Дори не ми се мисли колко би струвала подобна флейта“, а той ми отговаря: „Изобщо да не ти пука“ и ми показа една дебела пачка с банкноти от по сто долара. Или поне тези отгоре бяха стотачки.

Всяко допълнително излияние на чувства със Синди ще му дойде в повече засега. Хари сяда тежко на дивана и се включва в мъжкия разговор:

— Като онези стикове за голф със златни глави отпреди няколко години. Боже, обзалагам се, че те със сигурност са си качили цената.

Подобно на Пеги, и него не го слушат. Харисън продължава да упорства. Тези застрахователни агенти притежават онова качество да накланят глава и просто да продължават упорито напред, докато или се разкрещиш, или кажеш: „Добре, ще извадя още сега 50 000 за подновяване на застраховката си «живот»“. Рони казва на Оли:

— Ами електрическите музикални инструменти? Един тип по телевизията даже има електрическа цигулка. Тия неща сигурно струват скъпо.

— Майка си и баща си — отговаря Оли, вдигайки признателен поглед към Уеб, който поставя кутийка „Хайнекен“ върху едно от светлите квадратчета на масата пред него.

— Точно както усилвателите тръгват от хилядарка нагоре — казва той, доволен, че говори, доволен, че изглежда богат. Бедният, по-голяма част от бизнеса му е да продава плочи на тринайсетгодишни дунди, от които да си подмокрят гащите. Как им викаше Нелсън? Музика — близалка. Нелсън се занимаваше доста сериозно с китарата, онази, дето беше спасил от пожара, и после с другата, която му купиха, с голяма седефена плочка върху лицевата част, но звуците й спряха да се носят от стаята му след училище в момента, в който изкара шофьорска книжка.

Рони е наклонил глава и упорства от друг ъгъл:

— Знаеш, че се занимавам с обслужване на клиенти в „Шуикил Мючуъл“ и онзи ден шефът ми каза: „Рон, миналата година си струвал на тази фирма осем хиляди и седемстотин долара“. Това не е заплата, това са надбавките. Пенсионно осигуряване, здравно осигуряване, различни схеми за участие. Вие при вас как се оправяте с тази част? Ако в днешно време нямате финансирано от работодателя осигуряване, здравата сте загазили. Хората го очакват и отказват да работят без осигуряване.

Оли казва:

— Ами аз сам съм си работодател, един вид. Заедно с партньорите ми…

— Ами пенсионирането? Задължително ви трябва пенсионен проект.

— Опитваме се да задържим нещата простички. Когато започнахме…

— Сигурно се шегуваш, Оли. Ти просто се ограбваш сам. „Шуикил Мючуъл“ има невероятно предложение за пенсионен проект и бихме могли да те включим в корпоративната схема, така че нито един цент да не излезе от собствения ти джоб. Всичко излиза от корпоративния джоб и съответно ще остане по-малко, което да бъде облагано с данъци от Чичо Сам. Онези бедни нещастници, които плащат собствените си премии без участието на фирмата, живеят в Средните векове. Няма нищо нечестно да се уреди по този начин, просто използваш законите, които държавата е установила. Тя самата иска хората да се възползват, всичко в крайна сметка покачва брутния вътрешен продукт. Знаеш какво имам предвид под пенсионен проект, нали? Нещо не ми изглежда да си много наясно.

— Нещо като социална осигуровка.

— Хиляди пъти по-добро. Социалното осигуряване вече е само малка част от ползата на свободните предприемачи; няма да видиш и цент от това, което влагаш. Според пенсионния проект до седем хиляди и петстотин долара не подлежат на данъчно облагане всяка година; просто ги заделяш настрани с наша помощ. Обичайното ни предложение е в зависимост от обстоятелствата — колко хора зависят от твоите доходи?

— Двама, ако броим жена ми. Синът ми Били завърши колеж и е в Масачузетс, следва специализирана стоматология.

Рони подсвирва:

— Братле, ти си умен. Ограничил си се до едно дете. Аз се натоварих с три. Едва през последните години се чувствам по-свободен. Голямото ми момче Алекс се е захванал с електроника, но средният — Джорджи, от самото начало трябваше да ходи в специално училище. Дислексия. Никога не бях чувал за това, но сега, казвам ти, вече знам всичко. Не можеше да проумее нищичко от какъвто и да било писмен текст, а изобщо не си личи, когато говори. Със сигурност може да ме надговори в тази работа, но той не го вижда. Иска да бъде художник, представяш ли си? Там няма пари, Оли, ти го знаеш по-добре от мен. Но дори сам с едно дете не би искал то да умре от глад, ако ти внезапно излезеш от картинката или пък добрата ти женица. Всеки мъж в днешно време, който се застрахова за по-малко от сто, сто и петдесет хиляди долара, не е реалист. Само едно погребение струва четири-пет хиляди.

— Да, но…

— Нека да се върнем на пенсионния проект за минутка. Като цяло препоръчваме съотношение четирийсет на шейсет. Внасяш четирийсет процента от седемдесет и пет хиляди премия за застраховка „Живот“, което горе-долу стига до стоте хилядарки, ако минеш прегледа, естествено. Пушиш ли?

— От време на време.

— Хм. Нека ти дам името на един лекар, който прави такъв преглед, че всеки го минава.

Оли казва:

— Май жена ми иска да си ходим.

— Шегуваш ли се, Фостър?

— Фознахт.

— Шегуваш ли се? Та това е събота вечер, човече. Да не би да имаш концерт или нещо такова?

— Не, жена ми — тя трябва да ходи на някаква сбирка против ядрените оръжия утре сутринта в някаква университетска църква.

— Нищо чудно тогава, че се заяжда с папата. Чувам, че Ватиканът и Тримайл-Айлънд са като дупе и гащи, питай приятелчето Хари. Оли, ето визитката ми. Може ли една от твоите?

— Ами…

— Няма нищо, знам къде си. Горе до мръсното кино. Ще намина. Не се шегувам, наистина дължиш на себе си поне да изслушаш тази възможност. Хората постоянно повтарят, че икономиката се е сринала, но от моя гледна точка това изобщо не е така, направо си цъфти. Хората направо се молят за подслон.

Хари казва:

— Хайде, Рон. Оли иска да си тръгва.

— Не точно, но Пеги…

— Върви, върви си в мир, човече. — Рони се изправя и прави благославящ жест с дебелата си ръка. — Бог да благослови Америка — бавно произнася той с плътен чуждестранен акцент, така че Пеги, която до този момент е разговаряла с Мъркетови, опитвайки се да замаже нещата, се обръща с гръб. Тя също е била заедно с Рони в гимназията и знае какъв отвратителен простак е.

— За бога, Рони — укорява го Заека, когато Фознахтови вече са си тръгнали, — ама че опит за измама.

— Аха — отговаря Рони — исках да видя колко глупости може да понесе.

— Аз също не съм му голям почитател — признава Хари. — Държи се със старата Пеги като с дрипа.

Дженис, която говори с Телма Харисън за Бог знае какво, сигурно за ужасните им деца, чува това, обръща се и казва:

— Хари се чука с нея преди години, ето защо Оли го дразни.

Нищо не може да освежи стари проблеми така, както алкохолът.

Рони се засмива, за да привлече вниманието, и тупва Хари по коляното:

— Чукал си това голямо прасе със странните очи и така нататък?

Хари се сеща за онова тежко стъклено яйце с капката въздух по средата във всекидневната на мама Спрингър, гладката му тежест в ръката си и си представя как го извърта, след като го е треснал в упоритото глупаво лице на Дженис, за да завърши с втори удар, нанесен с една ръка точно върху розовото лице на Харисън.

— Навремето ми се стори добра идея — чувства се длъжен да признае, протягайки крака в подготовка за предстоящата нощ. Тръгването на Фознахтови е разведрило обстановката. Синди чурулика на Уеб, прилепва се към сивия му пуловер със своята, широка арабска дреха, като влюбена двойка, рекламираща почивки в чужбина.

— По онова време Дженис беше избягала с онзи отвратителен гръцки мазник Чарли Ставрос — обяснява Хари за всеки, който желае да го слуша.

— Добре, добре, не е нужно да ни разказваш. Всички знаем историята. Това е стара работа.

— Това, което не е стара работа, смахнат плешивецо, е, че днес трябваше да се сбогувам с Чарли, защото Дженис и майка й го уволниха от „Спрингър Мотърс“.

— На Хари му харесва да говори така — заявява Дженис, — но всъщност идеята беше колкото на Чарли, толкова и наша.

Рони не е толкова пиян, че да не разбере за какво става въпрос. Той накланя глава и хвърля на Дженис поглед, който от мястото, където седи Хари, изглежда се състои предимно от бухнали вежди:

— Уволнила си старото си гадже?

Хари пояснява:

— И то за да може бездарният ми син, който дори не иска да завърши колежа, при положение че му остава само една година, да поеме тази работа, за която не е по-квалифициран, отколкото…

— Отколкото беше Хари — завършва жена му вместо него. Навремето не би се сопнала така, и се изкикотва. Хари е принуден да се засмее дори преди Рони. Членът не е единственото плоско нещо у Харисън.

— Ето това ми харесва — изрича Уеб Мъркет със стържещия си глас. — Стари приятели. Двамата със Синди стоят начело на техния кръг, а часът клони към полунощ. — Какво да ви донеса, Хари? Още бира? Какво ще кажете за едно леко коктейлче? Скоч? Ирландско уиски?

Циците на Синди стърчат в този кафтан или каквото там е облякла като връхчетата на палатка. Пустинна тишина. Сърпът на луната. Да сложим камилата да спи.

— Дообре — въздиша Уеб с такова удоволствие, че явно усеща ефекта от онова питие „Грийнслийвс“. — Какво решаваме за Фознахтови?

— Не стават — отговаря Телма. Хари се изненадва, когато я чува да говори, толкова мълчалива беше цяла вечер. Ако си затвориш очите и си представиш, че си сляп, Телма има най-приятния глас. Чувства се тъжен и омекнал, сега, когато нападението от жалкия свят извън „Летящия орел“ бе отблъснато.

— Оли от самото начало си е бил нещастник — казва той. — Но тя никога не е била такава дърдорана, нали, Дженис?

Дженис отговаря предпазливо, защитавайки старата си приятелка:

— Винаги е имала склонност. Пеги никога не се е смятала за привлекателна и това й беше проблемът.

— За разлика от теб, така ли? — обвинява я Хари.

Тя се втренчва в него неразбиращо, лицето й е влажно като от ситен спрей.

— Разбира се — галантно се намесва Уеб. — Джен е ужасно привлекателна, особено за тази стара компания. — Той минава зад фотьойла й и поставя ръцете си на раменете й, близо до врата й, така че тя се прегърбва.

Синди отбелязва:

— Беше много по-приятна, когато просто си бъбреше с нас двамата с Уеб на вратата. Каза, че понякога просто се увлича.

Рони изрича:

— Предполагам, че Хари и Дженис доста честичко се виждат с тях. Ще пия една биричка, докато още си прав, Уеб.

— Изобщо не е така. Просто противният им син Били е най-добрият приятел на Нелсън и затова се озоваха на сватбата. Може ли да направиш бирите две?

Телма пита Хари:

— Как е Нелсън? Чували ли сте го след сватбата?

— Картичка. Дженис говори два пъти по телефона с него. Мисли, че скучаят.

Жена му го прекъсва:

— Не си мисля, че скучаят, Хари, той ми каза, че скучаят.

Рони се намесва:

— Ако си изконсумирал всичкото си чукане преди брака, предполагам, че меденият месец може да се окаже скучен. Благодаря, Уеб.

Дженис съобщава:

— Каза, че в къщата било студено.

— Явно прекалено много го мързи, за да вкара малко дърва от купчината отвън — заявява Хари. — Да, благодаря.

Съскането при отварянето на металната кутийка вече съвсем не е толкова приятно, откакто сложиха обезопасителната скоба, за да не се задавят идиотите.

— Хари, той каза, че по цял ден поддържат огъня в печката с дърва.

— Изгарят всичко, за да може после някой друг да сече. Той е мамино синче.

Телма, явно отегчена от тона, който семейство Енгстръм установяват, извисява глас и накланя главата си силно назад, разкривайки удивително дълга бледа шия:

— Като говорим за студ, Уеб, вие двамата със Синди ще заминавате ли някъде тази зима?

Те обикновено ходят на някакъв остров в Карибския район. Харисънови веднъж отидоха с тях. Хари и Дженис никога не са ходили.

Сега Уеб минава зад Телма, за да направи коктейл на някого.

— Говорихме си за това — отговаря. През мъглата от бира, изпита след брендито, на Хари му се струва, че между изпънатата й назад шия и приглушения глас на Уеб има някаква очарователна конспирация. „Стари приятели — мисли си Хари. — Пасват си като части от пъзел.“ Уеб се пресяга през рамото й, за да постави висока чаша със слаб скоч и сода върху един тъмен квадрат от масата пред нея. — Ще ми се да отида някъде, където има голф игрище. Може да е много на сметка, ако се намери почивка пакет.

— Хайде да отидем всички — предлага Хари. — Хлапето поема фирмата от понеделник, хайде да се чупим оттук.

— Хари — казва Дженис, — той не поема фирмата. Държиш се неразумно. Рони и Уеб се шокират, като те слушат как говориш за собствения си син.

— Не се шокират, нали техните също ги изяждат живи. Искам тази зима да отида на Карибите и да играя голф. Хайде да се чупим, да поканим Бъди Ингълфингър за четвърти. Мразя зимата тук — няма сняг, не можеш да караш кънки, просто е скучно и студено месеци наред. Когато бях хлапе, през цялата зима имаше сняг, какво стана с него?

— През седемдесет и осма имаше купища сняг — отбелязва Уеб.

— Хари, може би е време да си вървим вкъщи — настоява Дженис. Устата й се е превърнала в цепка, челото й под бретона лъщи.

— Не искам да си ходя вкъщи, искам да замина на Карибите. Но първо искам да отида до тоалетната. До тоалетната, вкъщи и накрая на Карибите. В този ред. — Чуди се дали подобни съпруги умират от естествена смърт. Не и тези мургави, жилави жени.

Виж майка й — още ръководи шоуто. Погреба бедния Фред и изобщо не погледна назад.

Синди казва:

— Хари, тоалетната на долния етаж е запушена. Уеб току-що забеляза, явно някой е използвал прекалено много тоалетна хартия.

— Пеги Гринг, ето кой — отговаря Хари, като се изправя, чудейки се защо мокетът е извит като палубата на пропадащ кораб. — Първо напада папата, после злоупотребява с канализацията.

— Ползвай тази в нашата спалня — предлага му Уеб, — нагоре по стълбите, после вляво, покрай двете врати на дрешниците с летвичките.

— … да си бърше сълзите… — сухо отбелязва Телма Харисън, докато Заека тръгва нагоре.

По двете застлани с килим стъпала главата му се носи високо над краката. След това минава по някакъв коридор и по други стълби, застлани с килим в различен цвят — мръсно лимонено, по-износено, явно това е по-старата част на къщата. Горният етаж на чужда къща винаги е особено смълчан. Уморени нощи. Двойка, която тихичко разговаря помежду си. Гласовете долу заглъхват. Завий наляво, бе казал Уеб. Врати с летвички. Той спира и наднича. Женски дрехи, ивици в много цветове, ухаещи на Синди. Дали ще я докопа там в пясъка? Кой знае, вече му говореше за диафрагмата си. Той открива банята. Всички лампи в нея са запалени. Какво прахосничество на електричество! Потъва с всичките си лампи запалени — големият кораб Америка. Тази баня е по-малка от онази долу и е боядисана в по-тъмен цвят. Плочките по стените, тапетите, килимът и кърпите, цветният порцелан и всичко останало е в кафяво с нюанси на оранжево. Той разкопчава дюкяна си и с радостно облекчение изпълва със струя злато една от ярките чинии в помещението. Мехурчетата се увеличават като монети. Двамата с Дженис бяха отнесли своите кругеранди от чекмеджето на нощното шкафче, заедно бяха отишли в центъра, в тръста „Брюър“ и ги бяха настанили в малките им цилиндърчета, подобни на сини тоалетни чинии от кукленска къща, в солидната дълга депозитна кутия в сейфа, и бяха отпразнували с няколко питиета на обяд в „Креп Хаус“, преди той да се върне във фирмата. Тъй като не беше обрязан, обикновено задържа две-три капки и затова потупва връхчето си с лимоненожълтата тоалетна хартия, едноцветна, значи лентите с комикси бяха сложени, за да забавляват гостите. За кого ли говореше Телма, че си е бърсал сълзите? Шокиращият проблясък на дълга бяла шия с развити гълтателни мускули, явно има нещо в нея, за да задържа Харисън. Сигурно е имала предвид, че Пеги е запушила тоалетната с хартията, с която е бърсала сълзите си. Очите на Синди бяха заблестели влажно, беше прекалено стеснителна, за да се кара с бедната Пеги, и вместо това му беше разказала за диафрагмата си. Господи, да го подтиква да мисли за това, за сладките й червени, тъмни дълбини, дали това е имала предвид? „Напредва, Хари“, гласът й бе по-мъдър и по-гърлен, отколкото бе забелязал по-рано, очите й са подпухнали. Секси е, когато долните клепачи на жените са такива, надигайки се като чашки за яйце.

Долните клепачи на дъщеря му са такива, бе ги забелязал онзи ден. Навсякъде наоколо има повърхности, които са виждали Синди чисто гола. Хари гледа лицето си в това не толкова ослепително огледало, от двете му страни има флуоресцентни тръби и устните му не изглеждат толкова сини. Започва да изтрезнява за шофирането към къщи. Но в очите му все пак има синьо, което огражда малката черна точка, през която светът тече, синьо с бяло и сиво, добавено от скрежа на прадедите му, онези набити руси мъже с шлемове с рога, които смилат на каша с тоягите си косматите мамути и финландците с полегати очи сред снегове, толкова чисти и толкова безкрайни, че белотата им би била болезнена за очи, които не са толкова бледи. Очи, коса и кожа, мъртвите живеят в нас, въпреки че мозъците им са се превърнали в прах, а очните им ябълки са празни. Зениците му се увеличават, когато се накланя по-близо до огледалото, хвърля сянка, търси да види дали наистина съществува душа. Навремето си мислеше, че точно това търсят офталмолозите, когато прилепят онази малка, гореща, подобна на перископ лампичка плътно до окото му. Никога не му казваха какво виждат. Той не вижда нищо друго, освен чернота, разфокусирано, защото очите му стареят.

Измива ръцете си. Кранчето е от онези смесители на фирма „Лавомастър“ с една ръчка с топка на края като носа на клоун или голяма пъпка. Никога не може да запомни на коя страна е топлата и на коя студената вода, какво не им беше наред със старата двойка кранчета, на които пишеше „Т“ и „С“? Мивката обаче е удобна, с широк рафт с няколко грапави вдлъбнатини, които не позволяват на сапуна да се плъзга. Тези малки бразди на повечето мивки в днешно време нищо не задържат — нискокачествен, евтин, псевдомрамор. Той предполага, че ако човек е в производството на покривни повърхности, вероятно познава доставчици на водопроводни материали, които все още могат да осигурят качествени неща, въпреки че за тях няма особено голям пазар. Извитият лавандулов сапун, който държи в ръцете си, вероятно се е разделил с гравирания си надпис, докато е правел пяна върху почернялата от слънцето кожа на Синди и мехурчета по чатала й. Космите й там сигурно са катраненочерни, веждите й са такива. Трябва да се гледат веждите на една жена, а не косата, за да се прецени цветът на срамните косми. Тази баня не е наредена чак толкова като за гости, колкото онази на долния етаж. Върху сламения кош до тоалетната чиния лежи брой на списание „Популярна механика“, кърпите са метнати накриво върху пластмасовите си закачалки и са леко влажни. Мъркетови са се къпали едва преди няколко часа. Хари обмисля дали да не отвори шкафа в тази баня, както направи с другия, но забелязвайки хромирания ръб, си спомня за отпечатъците от пръсти и се отказва. Нито пък си избърсва ръцете, от страх да не използва кърпата на Уеб. Виждал е това дълго жълто тяло в съблекалнята на „Летящия орел“. Човекът има бенки върху целия си гръб и рамене, които вероятно не са заразни, но все пак.

Не може да се върне долу с мокри ръце. Онова лайно Харисън ще пусне някоя тъпа шега. „Още имаш сперма по ръцете, чекиджия.“ Заека остава за миг в коридора, вслушвайки се в увеличаващия се шум от празненството, неразбираема глъч от гласове, които са щастливи и без него. Женските гласове са по-отчетливи, в тях има нещо като буботене, като звука, който човек понякога долавя в неизправен двигател, работещ на празни обороти. Песен, която е толкова далечна, че не очакваш да различиш думи. Коридорът тук е застлан не с жълт, а с килим в убито лилаво и той проследява този цвят до прага на спалнята на Мъркетови. И тук това се случва. Мисълта какъв щастлив глупак е Уеб, дразни стомаха му и предизвиква леко гадене. Леглото е ниско, модерно, нещо като поднос със странични табли от червеникаво дърво, покривката е придърпана набързо, а не гладко опъната. Дали не са го правили току-що? Точно преди да си вземат душ за празненството, и затова кърпите в банята са влажни? Във въздуха над ниското легло той си представя влажните й съвършени пръсти на краката, онези достойни за смучене малки възглавнички, чийто отпечатък върху плочките на „Летящия орел“ често е наблюдавал. Тук краката й са били повдигнати високо, за да разтворят влагалището й, а бебешките им пръстчета се смесват с бенките по гърба на Уеб. Дразнещо е, не е честно Уеб да бъде такъв късметлия. Не само че има млада съпруга, но и няма стара Спрингър от другата страна на стената. Къде ли спят децата на Мъркетови? Хари извръща глава и вижда затворена бяла врата в далечния край на лилавия килим. Ето там. Спят. Той е в безопасност. Килимът поглъща стъпките му, докато тих като призрак, той следва цвета му навътре в спалнята. Мястото е като пещера, забранено чуждо присъствие на някаква сянка разтърсва сърцето му. Един мъж в сини панталони от костюм и измачкана бяла риза с навити ръкави и разхлабена вратовръзка, с опасно здрав вид го наблюдава. Исусе! Това е той самият, собственото му отражение в пълен ръст в голямото огледало, поставено между две еднакви бюра от дърво, което е толкова избеляло, че шарките му прозират като през слой пудра. Хей. Тези двамата. Значи не е било само във въображението му. Те наистина се чукат пред огледало. Хари рядко се вижда от глава до пети, освен когато си купува костюм в „Крол“ или в онзи малък магазин на Пайн стрийт. Дори и там човек стои близо до тристранните огледала, където това странно празно пространство, което го кара да се чувства сякаш среща самия себе си, липсва. Има раздърпан и престъпен вид като взломаджия, който е твърде дебел, за да си върши добре работата.

Удвоена от огледалото, стаята съдържа прекалено малко следи от жизнената топлина на Мъркетови. Няма разхвърлено дантелено бельо, ухаещо на Синди. Завесите са от плътна раирана червена материя, като издуващите се панталони на гигантски клоун. Сложили са си от онези затъмняващи стаята щори на прозорците, които все кара Дженис да си сложат. Сега, когато листата капят, светлината прозира през червенолистия бук право в лицето му в седем часа сутринта. Печели почти петдесет хиляди годишно, а ето как се налага да живеят. Двамата с Дженис все не успяват да се организират. Отсрещният прозорец с щори, спуснати като за следобедна дрямка, сигурно гледа към басейна и малката горичка, които имат всички къщи в този квартал. Хари не иска да влиза толкова навътре в стаята, вече и без това достатъчно наруши гостоприемството. Ръцете му са изсъхнали, би трябвало да слиза. Стои близо до един от ъглите на леглото, безмълвната му плоскост е по-ниско от височината на коленете, сатенената покривка с цвят на праскова е опъната набързо и той импулсивно, спомняйки си за презервативите, които навремето държеше на същото място, пристъпва към нощното шкафче от клен с виещи се жилки и крадешком издърпва малкото чекмедже. То и без това е отворено леко. Няма диафрагма, сигурно е в банята. Химикалка, кутия с хапчета без етикет, няколко кибрита и захвърлени разписки, малък жълт бележник с логото на фирмата за покривни материали и някакъв телефонен номер, надраскан по диагонал, една нокторезачка и няколко кламера и пластмасови стойки за топки за голф и… разтуптяното му сърце заглушава неясния шум на компанията под краката му. В дъното на чекмеджето са пъхнати няколко полароидни моментални снимки с черен гръб. Онзи фотоапарат SX-70, за който Уеб се хвалеше. Хари внимателно повдига малката купчина, обръща я и разглежда снимките една по една. По дяволите. Трябваше да си вземе очилата за четене, те са долу в джоба на сакото му, трябва да иде да ги вземе, преструвайки се, че всъщност не му трябват.

Горната снимка, направена със светкавица в същата тази стая, върху същата тази сатенена покривка, показва Синди гола, легнала с разтворени крака, окосмяването по триъгълника й е още по-тъмно, отколкото си го бе представял. От този ъгъл прилича на буквата „Т“, дългата му част се подгъва навътре в червенина, подобна на рана, а долната част на бледия й задник образува по едно бледо петно отстрани. Той държи гланцираната снимка в изпънатата си ръка, за да е по-близо до нощната лампа, очите му се насълзяват от усилието да види всичко, всяка гънка, всяко косъмче. Лицето на Синди, разфокусирано иззад гърдите й, които са отпуснати настрани, повече, отколкото се бе надявал, се усмихва на камерата с някаква нервна снизходителност. Брадичката й изглежда двойна, толкова косо е погледнала надолу. Стъпалата й изглеждат огромни. На следващата снимка е обърната обратно, разкривайки отпуснати задни части, като риба е, а през цепката й наднича подобно на око разширение. На следващите две снимки фотоапаратът е попаднал в нейните ръце и старият Уеб е застанал, жилест и глуповат, чисто гол, както Хари го е виждал да стои, след като е взел душ, но без ерекцията, която тук поддържа с ръка. Не е кой знае каква ерекция, сочи на десет часа, даже не на десет, а по-скоро малко след девет, но пък не можеше и да очаква мъж над петдесетте да сочи право дванайсет часа, това е за пъпчивите юноши. Когато Заека беше на четиринайсет години в час по социални науки му трябваше само един слънчев лъч, сянката на мишниците на Лоти Бингмън, когато повдигаше ръка, държейки молива си, и вече усещаше сладкото притискане на плат и цип в гъстата кръв. Уеб има дължина, но няма особен обем в основата, но все пак ето го, готов и спокоен с шкембето си, възлестите си кльощави крака и глупавото си изражение, някак елегантен, нито косъм от вълнистата му коса не стърчи. Следващите снимки са един вид експерименти на естествена светлина, явно щорите са били вдигнати, излагайки ги на дръзката светлина. Отрязани форми и плът, сключена една в друга, оцветени във виолетови оттенъци поради лошото проявяване. Хари разпознава бузата на Синди по една изпъкналост и след това пъзелът пасва — тя му духа, този лилавникав ствол е пенисът на Уеб, потънал в разтеглените й устни, а мъхнатият фон са космите по гърдите на Уеб, докато той прави снимката. В следващата е променил ъгъла и светлината и фокусът падат право върху извивката на черните мигли на едното й око. Зад лъскавото тъмно връхче на носа й, пръстите й, сякаш без кости, със сини кокалчета и къси нокти, придържат нещото с изпъкналите вени, а кутрето й стърчи нагоре, сякаш държи флейта. Какво говореше Оли за някакви флейти? За следващата снимка на Уеб му е хрумнало да използва огледалото. Той е застанал странично, а фотоапаратът е точно там, където би трябвало да е лицето му, а милото лице на самата Синди е нанизано, както е коленичила гола върху тази негова кука, сочеща десет часа. В профил носът й е леко сплеснат, а втвърдените й зърна стърчат. Хитрините на старото копеле са възбудили малката кучка, но главата й изглежда толкова малка и кръгла, и смела, забучена върху пениса му като захаросана ябълка. Хари очаква да види на следващата снимка сперма като паста за зъби по цялото й лице, както в порнофилмите, но Уеб я е обърнал обратно и я чука изотзад, пенисът му е изчезнал в рибено бялата извивка на задника й, той я придържа със свободната си ръка, пъхнал палец там, където би следвало да е анусът й. Гърдите й висят, крушовидни от тежестта, а краката й до тези на Уеб изглеждат набити. Натам е тръгнала. Ще надебелее. Ще погрознее. Тя гледа в огледалото и се смее. Вероятно в усилието да запази равновесие, докато едната ръка на Уеб държи фотоапарата, Синди в този момент се е разсмяла с широк червен смях като момиче от плакат с този жълт пенис в нея изотзад. Светлината в стаята явно вече е помръквала в този ден, тъй като плътта и на двамата Мъркетови изглежда златна, а мебелите, отразени в огледалото, са неясна синя сянка, сякаш са под вода. Това е последната снимка, осем са, а фотоапарат като този прави по десет. Преди известно време в „Консюмър Рипортс“ имаше подробна статия за апаратите SX-70 и камерите, но така и не пишеше какво означава съкращението SX. Сега Хари вече знае. Очите му парят.

Шумът от компанията долу е стихнал, може би се ослушват за звуци отгоре, чудейки се какво ли става с него. Той пъхва снимките обратно в чекмеджето с лице надолу, черни ръбове нагоре и се опитва да го плъзне обратно, както бе преди. С изключение на снимките, стаята е недокосната, огледалото незабавно ще изтрие образа му. Единствената следа, която остава, е, че си е докарал огромна пулсираща ерекция. Не може да слезе долу така, опитва се да се отърси от образа на отворената и смееща се уста, гледайки как я чукат. Кой би помислил, че сладката Синди е такава мръсница? Нужен е известен опит, за да осъзнаеш, че и другите момчета са като теб, същите мръсници, а за да асимилираш това, че момичетата могат спокойно да им съперничат, е нужен повече от един живот. Заека се опитва да изхвърли този смях от съзнанието си, но той остава като носна кърпичка. Опитва се да замени това, което току-що е видял, с други свои тайни. С дъщерята, със своето злато, със сина си, който утре се връща от Поконос, за да заеме мястото си във фирмата. Това върши работа и членът му клюмва. Притискайки здраво образа на мрачния Нелсън в съзнанието си, Хари отива в банята и врътва кранчето, все едно си мие ръцете, в случай че някой отдолу се ослушва и междувременно разкопчава колана си, за да си намести долните гащи. Убийственото е, че я е виждал да се смее със същия този смях край басейна на нещо, което той или Бъди Ингълфингър, или дори някой шут извън тяхната компания, е казал. Тя би духала на всекиго.

Докато слиза по стълбите продължава да има чувството, че главата му се носи на връв, дълга метър и осемдесет, която е закачена за големите му обувки. Компанията в дългата всекидневна се е преподредила в по-тесен кръг около масата „Парсънс“. За него, като че ли няма място. Рони Харисън вдига поглед:

— Божичко, кʼво си правил, бастуна ли лъска?

— Не се чувствам много добре — казва Хари с достойнство.

— Очите ти са червени — казва Дженис, — да не си плакал пак?

Твърде са развълнувани от темата, която обсъждат помежду си, за да го дразнят дълго. Синди дори не се обръща. Задната част на тила й е здрава и загоряла, мека и непроницаема. Пристъпвайки тежко към тях с пружинираща стъпка през бледия безкраен мокет, той се спира край лавицата на камината и забелязва нещо, което преди е пропуснал. Там са подредени две моментални снимки от фотоапарат „Полароид“, по една на всяко от децата на Мъркетови: петгодишното момче с твърде голяма бейзболна ръкавица на защитник, застанало унило върху тухлите на верандата им, и тригодишното момиченце в същия този сънливо ярък следобед, преди родителите им да се оттеглят за кратка дрямка, примижало с послушна и глуповата усмивка към някакъв източник на светлина, който я заслепява. Бетси е облечена с горнище и долнище на изцапан от игра бански, а сянката на Уеб, с ръце, вдигнати към главата, сякаш да я изплаши с рога, изпълва единия ъгъл от проявения квадрат лента. Това са липсващите две снимки от онзи комплект.

— Хей, Хари, какво ще кажеш за втората седмица на януари? — провиква се към него Рони.

Всички обсъждат съвместно пътуване до Карибите и жените са ентусиазирани колкото мъжете.

Когато двамата с Дженис си тръгват към къщи с колата, вече е един часът. Брюър Хайтс е квартал с парцели от по осем декара, встрани от магистралата за Мейдън Спрингс, на повече от двайсет минути от Маунт Джъдж. Пътят се вие надолу в стилни завои, строителите са оставили дърветата и когато шест часа по-рано те караха нагоре по същото шосе всяка къща бе осветена сред своето късче неотсечени дървета като украса по фасадата на дълъг сив универсален магазин. Сега всички къщи, освен тази на Мъркетови са тъмни. Опадали листа се вихрят в светлината на фаровете, есенният вятър ги сипе от дърветата като от огромни кошници. Сезоните те настигат. Небето става променливо, дърветата се оголват. Хари не може да измисли никаква тема за разговор, съсредоточен в шофирането по виещите се улици, наречени алеи и булеварди. Звездите, примигващи през голите, полюшващи се върхове на дърветата в Брюър Хайтс, избледняват около осветените от уличните лампи тротоари на Мейдън Спрингс. Дженис дърпа от цигарата си, огънчето се разгаря в страничното му полезрение и угасва. Тя прочиства гърло и изрича:

— Май трябваше повече да се застъпя за Пеги, след като ми е стара приятелка, но сметнах, че наистина говори безсмислици.

— Прекалено много свобода имате жените.

— Прекалено много. Оли, може би. Знам, че все се кани да го напусне.

— Не се ли радваш, че при нас всичко това е минало? — подхвърля той лукаво, само за да чуе как ще се заяде, дали наистина всичко е останало зад тях, но тя отговаря простичко:

— Да.

Той не казва нищо, езикът му е като в капан. Може би точно в този момент Уеб съблича Синди. Или тя него. И коленичи. Езикът на Хари сякаш е залепнал за основата на устата му като на онези бедни хлапета, които всяка зима упорито докосват железни парапети с език.

Дженис казва:

— Идеята ти да отидем заедно на почивка наистина се възприе.

— Ще бъде забавно.

— За вас мъжете, защото ще играете голф. А ние какво ще правим по цял ден?

— Ще се излежавате на слънце, ще си намерите какво да правите. Сигурно ще има тенискортове.

Това пътуване е особено ценно за него, обсъжда го предпазливо. Дженис си дръпва отново:

— Непрекъснато говорят, че излагането на слънце причинява рак.

— Не по-бързо, отколкото пушенето.

— Телма има някакво заболяване, заради което изобщо не бива да се излага на слънце, беше ми казала, че това може да я убие. Учудвам се, че е толкова ентусиазирана да дойде.

— Може би на сутринта, като поразмисли, няма да е чак толкова ентусиазирана. Не виждам как Харисън може да си го позволи, особено с това тяхно хлапе в специално училище.

— А ние можем ли, чудя се? Да си го позволим сега, когато купихме златото.

— Скъпа, разбира се, златото вече се е вдигнало повече, отколкото ще ни струва пътуването. Толкова сме неорганизирани, трябваше да започнем да пътуваме още преди години.

— Ти никъде не искаше да ходиш само с мен.

— Разбира се, че исках. Бяхме уплашени. А и имахме Поконос, където да ходим.

— Мислех си, май ще оставим Нелсън и Пру точно навреме.

— Забрави. Като гледам как се беше вкопчила в Нелсън, ще се вкопчи и в бебето до края на януари. До Свети Валентин.

— Струва ми се гадно. А и ще оставим Нелсън сам във фирмата с прекалено много отговорности.

— Нали това искаше. Сега си го получи. Какво може да се случи? Джейк и Руди ще се навъртат. Мани ще си ръководи неговата част.

Цигарата й проблясва още веднъж и след това я изгася, с онова непохватно, драскащо движение, което винаги го е вбесявало. Мрази да използва пепелника в королата, мирише с дни наред дори след като го е изпразнил. Тя въздиша:

— Някак ми се иска да заминем само ние, щом трябва да заминаваме.

— Нямаме връзки. Уеб ги има, ходил е там и по-рано. Мисля, че ходи много преди Синди, с предишните си съпруги.

— Нямам нищо против Уеб — признава тя, — той е мил. Но ако трябва да съм честна, мога да мина и без Харисънови.

— Мислех, че Рони ти е слабост.

— На теб.

— Мразя го — казва Заека.

— Харесваш го. С цялата му вулгарност. Напомня ти за баскетболните дни. Както и да е, не е само той. Телма ме притеснява.

— Защо? Тя е такава мишка.

— Мисля, че е много привързана към теб.

— Никога не съм забелязал. Как е възможно? — Стои настрана от темата за Синди, защото най-вероятно ще издаде всичко.

Опитва се отново да извика в съзнанието си онези снимки, но те вече избледняват. Как само телата им изглеждаха златисти като на богове.

Дженис казва изненадващо сковано:

— Е, не знам какво си мислиш, че ще се случи там, но няма да има нещо по̀ така. Твърде сме стари, Хари.

Един пикап с високите си ярки фарове кара опасно близо зад тях и го заслепява, след това профучава, чуват се хиляди подигравателни гласове.

— Пияниците са наизлезли — казва той, за да смени темата.

— Какво всъщност прави там горе в банята толкова дълго? — пита тя.

Той отговаря благопристойно:

— Чаках да се случи нещо, което не се случи.

— О, повърна ли?

— Натам бях тръгнал. Поне така мислех. От брендито. Затова минах на бира.

Синди до такава степен е обсебила мислите му, че той не може да проумее защо жена му пропуска да я спомене. Сигурно е умишлено. Всичкото това духане, Господи! Ето ти противозачатъчни. Бели струйки противозачатъчно напират, биват поглъщани; онези дребни кръгли зъби и здравите ниски бебешки венци, които се виждат, когато се смее. Уеб отпред и той отзад, на Хари му е все едно. Рони държи фотоапарата. Членът му отново се пробужда, отново е в живота му и когато завива по Сентрал стрийт, воланът докосва подутия му връх през плата. Дженис би оценила това, ако успее да го качи до спалнята им в този вид.

Но мислите й са твърде далеч от секса, защото когато тръгват надолу през триъгълниците, разпръсната между колоните светлина по продължение на „Уилбър“, тя казва:

— Бедният Нелсън, изглеждаше толкова млад, когато заминаваше с жена си, не мислиш ли?

Този град, който познават толкова добре, всеки бордюр, всеки пожарен кран, всяка пощенска кутия, отстъпва пред тях като воал, къщите му са тъмни, техните фарове — насочени нагоре.

— Даа — съгласява се той. — Човек се чуди, понякога се чудя — чува как гласът му продължава — колко ли ужасно изкривяваме децата си?

— Направили сме, каквото сме могли — изрича твърдо Дженис. Звучи като майка си. — Не сме Бог.

— Никой не е — казва Заека и сам се изплашва.