Загадката на остров Тьокланд

Двадесет и два дни отсрочка

Двадесет и два дни след привидното предаване на Натаниел Марис и изгонването му от Тьокланд, международният конкурс следваше същата линия на напрегнато очакване, без да бяха настъпили значителни промени. От новините, които пристигаха в Европа, се научаваше, че и други изследователи са влизали в лабиринта и не са могли да го обиколят дори отчасти. Човекът, издържал най-много, е бил само шестнадесет часа във вътрешността му. От това напливът от участници в конкурса не беше намалял, макар че малцина преминаваха през пробните изпитания.

Въпреки че бе доста обезпокоено от настаналата бъркотия, правителството на Дондрапур продължаваше да не се намесва в работата. Нямаше „конкретни“ доказателства, че компанията е нарушила закона или условията в договора. Чудатостта на мистър Казацкян и великолепието на неговия лабиринт не бяха достатъчен повод, за да се изгони наемателят. В съобщенията на постоянния надзирател винаги се споменаваше едно и също — няма нищо ново.

Някои от несполучилите изследователи, ядосани от своето поражение, се опитаха да се оплачат от компанията, като привеждаха усърдно търсени причини, но това не им помогна — подписаният от тях договор им връзваше ръцете.

Носеха се най-различни слухове, някои наистина смайващи, относно загадките и зрелищата в лабиринта. Но никой не посочваше ясни следи, описанията бяха мъгляви и вероятно изопачени. Напусналите не желаеха да облекчават задачата на идващите подир тях. Така очевидните затруднения, които предлагаше подземната обиколка на Тьокланд, бяха достигнали почти митически отзвук.

Марис беше единственият, който правдиво бе дал гласност на своите наблюдения в Тьокланд. Но тъй като престоят му в природната гробница бе много кратък, разкритите загадки представляваха само малка част от съществуващите в лабиринта.

Все пак произведението му „Един журналист в пещерата на дракона“ имаше огромен успех. И то по две причини. На първо място заради смелостта да заяви открито, че изработва план, за да открие истинските намерения на мистър Казацкян и тайните на неговия лабиринт. Вестта за този двубой непременно щеше да стигне до ушите на компанията и каквато и да беше идеята на Марис, трудностите при един нов опит биха се увеличили, тъй като хората от компанията щяха да бъдат нащрек.

Второто нещо, което развълнува световното обществено мнение, беше случаят Свановски. Никой не беше виждал шахматния гений подир предполагаемото му завръщане от Тьокланд. Публикуването на статията предизвика безброй издирвания. Всичко беше напразно. Подозренията на Натаниел Марис явно се потвърждаваха. Но за кой ли път особени обстоятелства пак предпазиха мистър Казацкян. Компанията успя да се изплъзне от насочените срещу нея обвинения благодарение на чудатостите на нейната предполагаема жертва.

Юрий Свановски беше човек със странни привички. Великият майстор на шаха обичаше да се оттегля в непознати места, за да провежда тренировките си. Откъсваше се напълно от света и играеше безкрайни партии сам срещу себе си, потънал в отшелнически живот на монах. Появяваше се на обществено място единствено по време на състезание. Така че фактът да не бъде намерен никъде, не беше достатъчно доказателство, че никога не се е връщал от Тьокланд.

Разбра се също, че компанията разполага само с две лодки, но според хората от канторите в Дондрапур Марис правел грешка, като смятал, че потегляйки от острова, на котва стояла друга моторна лодка. Не можело да бъде, казваха, защото малко преди това тя била тръгнала със Свановски. Също не допускаха преждевременното връщане на джипа да е било сигнал за безпокойство — на излизане от лагера колите били разменени.

През това време Казацкян отказваше да даде изявления. Никога не ходеше в Дондрапур, стоеше си на своя редут в Тьокланд, недостижим за всеобщото любопитство. На острова бяха допускани само малкото участници в конкурса, които преодоляваха пробните изпитания. Никой друг нямаше достъп до него, с едно-единствено изключение за правителствената лодка, която вземаше оскъдните и сухи сведения от постоянния надзирател.

Явно създателят на лабиринта не искаше да привлича погледите на хората, което предизвикваше не малко учудване, защото той много лесно можеше да го постигне, ако не тръбеше наляво и надясно… Напротив, стремеше се да се усамоти колкото се може повече, единствено, изглежда, го интересуваше как върви конкурсът и старателно ли се подбират изследователите.

От своя страна Марис също не се появи на обществени места, въпреки че бе станал много известен с отпечатването на статията си в „Имажинасион“. Подготовката за новото му пътуване до Тьокланд се извършваше много тайно и някои хора даже помислиха, че се е отказал от него. Дори не настоя за изясняване на случая Свановски, когато отговорът на компанията опроверга наблюденията му. Несъмнено Натаниел се надяваше бъдещите събития да изяснят поне едно от двете му изявления.

Така, без други забележителни случки, изтекоха двайсет и два дни, след които щеше да се направи решителната крачка към първото стъпало в тази история. През това време загадките, охранявани от компанията в недрата на Тьокландския лабиринт, чакаха удобен случай да разбулят неизвестното си съдържание пред изследователя, който би дръзнал да стигне до тях.

Трите изпитания в Дондрапур

Този ден беше като всички останали. Гъмжилото от кандидати, привлечени от петмилионната награда и от жаждата за приключения, се навърташе около канторите на компанията в очакване на мечтания миг, когато ще бъдат известни имената на приетите. Сред подадените същия ден заявки имаше и една, подписана от някой си Корнелиус Берцот. Присъствието на този участник в конкурса беше първият доловим сигнал, че един остроумен план влиза в действие под самия нос на хората на Казацкян.

Господарят на Тьокланд, човекът с непрекъснато променящото се лице, без да може да се досети в какво се състои съзаклятието, беше все пак нащрек. Отлично беше запознат със статията на Марис и бе убеден, че написаното от Марис по един или друг начин ще стане действителност. Беше ли тази увереност на Казацкян повод за страх или за надежда? Ще го узнаем само ако се озовем в лабиринта.

И наистина, когато неговите хора му прочетоха по радиото заявката на Корнелиус Берцот, както правеха с всички останали, лицето му се проясни като лицето на корабокрушенец, на когото му се привижда на хоризонта „пушекът“ на презокеански кораб.

Щом приключи предаването, мистър Казацкян се отзова така въодушевено, че собствените му сътрудници останаха изненадани:

— Приет! На този не прилагайте редовните хитрини, не се опитвайте да го сплашите с необичайните си обноски. Нека мине през трите изпитания и нищо друго. Сигурно ще ги преодолее! Този човек е може би последната ми надежда да стигне до Тьокланд и накрая да може…

Познатата вече картина с прочитането на приетите кандидати се повтори и Берцот бе отведен във вътрешността на злокобните за някои кантори. Ведно с мъничката група на „временните“ за деня, той дойде на мястото, което се намираше зад червената завеса.

Там стояха двамата мъже от компанията, странните обитатели на помещението, станало сцена на безчетни отстранявания. Мъжът с почти винаги напевния глас — макар че в действителност шепнеше — се обърна безпогрешно към Корнелиус и рече:

— Изпитанията ще бъдат еднолични и измервани по часовник. Кой иска да почне?

— Да, аз, ако никой не е против — отвърна Корнелиус, намеквайки за приятелите си по съдба.

Те не помръднаха дори с мускул. Несъмнено възможността някой от тях да стане опитно зайче, като се подложи пръв на страшните изпитания, никак не им допадаше. Докато вторият мъж от компанията отвеждаше мълчаливите кандидати в една съседна стая, до която не можеше да стигне никакъв шум, мъжът, известил началото на изпитанията, накара Берцот да прекоси втора, този път черна завеса.

Мрачната неприветливост на това място сякаш бе замислена, за да внушава страх. На Берцот обаче тя не правеше никакво впечатление. За него беше обикновена приемна. Безпокоеше се единствено от по-сетнешните препятствия, които вече започваха.

В ограниченото от втората завеса пространство имаше надпис:

Разхвърляните сандъци се сториха на Корнелиус в полумрака като изправени ковчези. Тутакси разбра, че първото впечатление го лъже — това бяха всъщност часовници. Като ги огледа отблизо, видя, че са спрели, а от циферблатите им — бледи безизразни лица — бяха изтръгнати стрелките. Видимото им сърце, махалото, висеше неподвижно и чертаеше отвесна възчерна линия. Гъста и отчайваща тишина се наслагваше на тази сцена, докато Корнелиус наблюдаваше наоколо, като се опитваше да не пропусне и най-малката подробност и се мъчеше да отгатне откъде иде заплахата. Когато разгледа добре каквото трябваше да разгледа, той се обърна към невъзмутимия служител, като искаше да се впусна колкото може по-бързо в действие:

— Какво трябва да направя тук? — попита.

— Да направите така, че всички тези часовници да показват точно шест часа. Разполагате с три минути. Ако успеете за по-малко време, останалите секунди ще ви бъдат добавени за следващото изпитание. Помъчете се да го сторите, ще са ви необходими…

След това той се дръпна настрани и се втренчи в Корнелиус. В дясната си ръка държеше хронометър, на който хвърляше чести погледи.

Освен часовниците в стаята нямаше нищо друго. Невъзможно бе да намери някакъв материал, за да замести липсващите стрелки. Корнелиус провери бързо вътрешността на сандъците — дали в тях не са нещата, от които толкова се нуждаеше. В часовниците също нямаше нищо, ни най-малка следа от машинария; сандъците бяха съвсем празни. Кутиите бяха само видения, призраци на часовници.

Той се опита да откачи махалата, но беше невъзможно. С голи ръце нищо не можеше да стори, освен да си напакости. Да направи на трески някой от сандъците, изискваше много усилия и много повече време, отколкото предоставеното му за изпитанието.

— Изтече една минута! Остават само две! — предупреди мъжът от своя ъгъл.

Беше изхабил една трета от времето и не намираше никакъв отговор на въпроса.

Единствено съм изключил вероятностите, все е нещо, но съм на същия хал, както в началото — казваше си Берцот, докато обикаляше часовниците като животно в клетка.

Високите дървени сандъци се издигаха около него като празни шкафове, които не искат да разкрият тайната си. Корнелиус разместваше наум /данните на изпитанието с надежда да открие сред тях някаква важна връзка, която да го изведе на търсената следа.

— Часовници, часовници без стрелки, без нищо вътре, дървени мебели, лакирани, има тринайсет стари часовника… — тук се спря: — Тринайсет часовника, тринайсет часовника! Разбира се, един е повече…

— Изтекоха две минути. Остава само една! — рече неподвижният съдник.

— Мисля, че ще мога да го направя — промърмори Берцот и се хвана за работа.

Той се втурна подобно вихър да размества часовниците. Едни остави там, където си бяха, но повечето бяха пренесени на няколко метра от първоначалното им положение.

Като следваше една крива линия, той ги поставяше на еднакво разстояние един от друг, докато се получи окръжност. Когато фигурата бе очертана, по средата остана един часовник, който Корнелиус не помръдна.

— Разбира се, този е в повече! — повтори си той и го наклони да легне на пода.

В същия миг служителят на компанията спря хронометъра си.

— Готово, показват шест часа — добави Берцот и излезе от кръга.

— Правилно. Намерихте едно от възможните решения. Имате спестени дванайсет секунди. Да минем към второто изпитание.

Наистина Корнелиус бе решил първата задача — тринайсетте часовника показваха шест часа. По въображаемата окръжност той бе изправил дванайсетте часовника, които гледаха към средата, сякаш бяха дванайсетте цифри от циферблата на великански часовник. Излишния бе оставил да легне така, че средата му да съвпадне приблизително с центъра на окръжността, наподобявайки две големи стрелки — едната бе продължение на другата, — които да показват шест часа. Съставил беше огромен часовник, като използува немите часовници вместо цифри и стрелки.

Но Корнелиус не можа да се порадва на победата си. Други две изпитания с нови трудности го очакваха в подземията.

Широка вита метална стълба ги отведе в една подземна зала. Когато стигнаха до нея, на Корнелиус му се стори, че вижда насочено срещу себе си артилерийско оръдие. Беше готов да залегне на земята, но възможността в този миг да бъде засегнат от залпа му се стори толкова немислима, че почти незабележимото потрепване на мускулите му секна внезапно.

Оръдието представляваше около пет метра дълъг цилиндър с диаметър най-малко метър. Поставено беше в хоризонтално положение и видимо висеше във въздуха. Ала тази голяма цев не бе произведена да изстрелва ни снаряди, ни картечи. Той пристъпи и забеляза, че е свързана с оста на мотор, който хем я поддържаше, хем я караше бавно да се върти. И нещо по-любопитно — от единия край на цилиндъра сякаш се сипеха досущ светлинни залпове от пъстри сияния и отблясъци.

Все под настоятелния поглед на пазача Корнелиус приближи лицето си до дулото на лъжливото оръдие, затулено с прозрачно стъкло. Той се възхити от приказното редуване на образи, които следваха отмереното въртеливо движение на цевта. Повече не се съмняваше. Цевта беше грамаден калейдоскоп!

Благодарение на своеобразното отражение от огледалата, присъщо на съоръжение от този род, пъстроцветните и с различни форми късчета кристали, които се движеха в противоположния край, съответно се умножаваха и образуваха такива необичайни фигури, че пред тяхната красота дори розетките и витражите на големите катедрали биха бледнели. Чудният калейдоскоп бе снабден със собствена светлина. Съчетанията, които се появяваха всеки миг, се виждаха съвсем ясно.

Без да може да се откъсне напълно от очарованието на оптическата цев, Корнелиус беше нащрек и си отбелязваше наум всички подробности на нейното действие, за да спечели време. Всеки миг представителят на Казацкян щеше да пусне неумолимия хронометър и да даде знак за решаване на загадката.

— Отсега нататък светлината на калейдоскопа ще почне бавно да се усилва — обади се той. За три или по-малко минути тя ще стане толкова ослепителна, че никое човешко око не би могло да издържи. Докато можете да гледате, опитайте се да отгатнете какво крият подвижните фигури на магическия фенер.

Щом изрече последните думи, той превъртя един електрически ключ. Тутакси бавно, почти недоловимо, светлината в дъното на цевта започна да се усилва.

— През първите сто секунди — пресметна Корнелиус — ще мога да гледам. После ще бъде трудно да видя нещо.

Долепил лице до стъклото визьор, той се мъчеше да долови в бясното въртене на фигурите някакво послание. Обаче пластичното великолепие на виденията, изглежда, не съдържаше знаци, които биха имали някакво значение.

Как да измъкне тайната на това изобилие от цветове, което заставяше да избуят хиляди недействителни пролети и есени? Как да открие, без да ослепее, загадката на кристалните форми?

Вътрешните стени на цилиндъра бяха черни, напълно непрозрачни. По тях нямаше никакво указание или важен сигнал. Същото беше и с външната обвивка. Все пак единствено в кристалните късчета, източник и основа на обаятелното зрелище, можеше да бъде ключът към загадката.

Корнелиус разбра, че ако продължава да гледа натам, никога не ще успее да отговори на въпроса. Фигурите в цевта можеха да се изтълкуват по безброй начини — оказваха такова въздействие на наблюдателя, че бе напълно безполезно да се опитва да ги преброи дори приблизително. Не, това не можеше да бъде правилният подход.

— Разбира се! — рече си Берцот, когато поради усилващата се светлина от очите му бликнаха сълзи. — Онзи тип бе казал „… какво крият подвижните форми…“. Дирята ще бъде в движещите се кристални късчета, а не във фигурите, които те съставят!

Променливите картини на оптическото съоръжение оставяха често лъжливи следи. Объркваха кандидатите със своята смайваща въртележка и те падаха в капана. Тези, които не се отдръпваха навреме, пропиляваха секундите за изпитанието, като се опитваха да определят неопределимото.

Подобно мълния Корнелиус се спусна към противоположния край на калейдоскопа. Не се изненада много, когато откри, че задното стъкло може лесно да се махне. Силната светлина бе го нагорещила толкова, че ако искаше да го пипне, щеше да си опари пръстите.

Щом извади стъклената пластинка от дъното, разбра, че стратегията му е правилна. В краката му падна малък пергамент. Той се наведе и видя следния надпис:

Сега поне знаеше към какво да се стреми, на какво да отговори.

Той бързо извади всичките кристални късчета и ги разпръсна по пода. Цилиндърът продължаваше да се върти и ставаше все по-ярък, но душата му беше опразнена, приличаше на безплодно поле, където вече не никнат фигури. Когато видя кристалчетата отблизо и неподвижни, Берцот си даде сметка, че нямат произволни геометрични форми. Подчиняваха се на здрава логика, бяха части от букви. С четири от тези късчета можеше да се състави една ясно очертана гласна или съгласна буква.

— Изтекоха две минути. Остава ви само една и дванайсет секунди! — предупреди служителят на компанията от един тъмен ъгъл на залата.

Ръцете на Корнелиус се движеха необичайно бързо, като се опитваха да разрешат извънредно мъчната главоблъсканица. Скоро, като изпробваше чевръсто, той разбра как да натъкми отделните късчета — буквите се образуваха от парчета с един и същи цвят и всяка частица пасваше единствено на съответната буква.

Тозчас първото стъпало бе прескочено — съставил беше една по една буквите. Оставаше само да ги групира в думи и да образува от тях изречение-отговор. Като постави на карта цялата си досетливост, на която бе способен, налучквайки и отгатвайки, без да даде почивка на ръцете си, той получи следните думи от кристал: ГОЛЯМАТА, РАЗКРИЕ, НАПРАВИ, ТАЙНАТА, ВРЕМЕНА, ЗАГАДКА и ЧЕ.

Ала имаше още парчета за групиране. Секундите, определени за изпитанието, се изнизваха много бързо. Като разместваше подобно трескав лунатик останалите късчета, подир няколко несполучливи опита Берцот можа да изчопли другите части на изречението: НАЙ, ДА, СИ, НА, ТАКА, ДА и ВСИЧКИ.

И тъй три секунди преди да изтече срокът, въпросът „Каква е задачата на изследователя на Тьокланд?“ намери нужния отговор:

Корнелиус бе успял да състави шестдесет и шест букви с извадените от калейдоскопа двеста шестдесет и четири кристала. От буквите се получиха думите, а от тяхното подреждане — цялото изречение. Щом изречението се открои на пода, Берцот се просна в цялата си дължина, за да си отдъхне няколко секунди. Усилието беше огромно!

След като провери дали решението е правилно, строгият съдник осведоми Корнелиус Берцот, че трябва незабавно да се захване с третото изпитание. Спуснаха се отново по една вита стълба. Във въздуха се носеше прокобата, че трудностите при последния опит ще бъдат може би непреодолими, така че Тьокланд да стане един непрекъснат сън, недостижим в далечината на океана.

Влязоха в някакво подземие. Там, в средата, огряна от тънки лъчи светлина, плътна, съвършено кръгла, без поричка или прашинка по нея, неподвижна и недоверчива като запокитена полупрозрачна планета, една огромна кристална топка очакваше най-храбрия от всички участници в конкурса.

Сложена беше върху мраморна черна поставка насред зала с тъмни стени. Беше като обикновената топка с гатанките, само че много по-голяма, повече от един метър в диаметър. В мрачното подземие проблясваше единствено сферата от дебел кристал благодарение на няколкото електрически крушки, които чертаеха по нея гъсти линии от светлина.

Без никакви заобикалки суровият съдник на изпитанията промърмори:

— Какво е посланието на топката? За да го откриете, разполагате с три минути плюс трите спестени секунди от предишната задача.

Тозчас, без да мигне, навъсен и високомерен, той пусна в ход хронометъра си.

Корнелиус пристъпи към кълбото и предпазливо го побутна. Съпротивата му бе същата като на парче олово. Тежеше страшно много, почти не можеше да го помръдне, и той не допусна, че това ще му послужи за нещо. Загадките на Казацкян не изискваха физическа сила от участника, те имаха друга особеност, друго обяснение. Топката беше бляскаво полупрозрачна, вътре в нея се виждаше само стъкло, окъпано в светлина. Тя бе толкова поразителна, колкото и най-големият диамант. Съвършената й закръгленост сама по себе си говореше по-скоро за непроницаема загадка, която няма да разкрие никаква тайна, дори да я разглеждаш векове наред.

— Какво е посланието на топката? Какво е посланието на топката? — докато го повтаряше объркан, без никаква следа, Корнелиус накрая сметна въпроса за нелеп. — Ами ако в края на краищата тази сфера изобщо няма послание!

Усещаше в главата си опасна пустота. Поради своето трайно и чудесно естество топката можеше да се тълкува по най-различни начини, към нея можеха да се отнесат стотици находчиви изречения, купища мъчнопроизносими думи, дузини игрословия, всички еднакво далечни на скритото решение. И в това се състоеше голямата опасност — да се объркаш във въображаеми съзерцания и да изразходваш времето си напразно.

Берцот не биваше да се отдава на неясни съновидения. За нищо нямаше да му послужат разните миражи в една топка, която не показваше нищо друго. Отговорът беше тук, точен като теорема, невидим като мисълта, и го гледаше подигравателно, без той да може да го съзре.

— Изтече една минута! — извести от мрака безпощадният служител на Казацкян.

— Посланието на сферата… Може би е извън нея! — помисли внезапно предполагаемата жертва.

Той се хвана веднага за това хрумване, минало през главата му. Всеки друг път му се струваше непреодолим. Ала когато се накани да търси, разбра, че всичко е както в началото. Не беше напреднал нито крачка, а половината от предоставеното време се изпаряваше между ръцете му. Беше заслепен от съзерцаването на осветената топка. Слабият отблясък, разпръскван от сферата, засилваше полумрака наоколо. Затвори за малко очи, за да премахне временната си слепота. Подир няколко ценни секунди той погледна отново. Сега помещението се виждаше по-ясно.

Провери пак какво бе видял, като влезе в помещението: в пустата стая нямаше нищо, нищо друго освен самотната и величествена топка, неподвижната поставка и чудните отблясъци. Отчаяно заопипва наоколо. Никакъв успех. Усещаше, че е на крачка да изгуби възможността да замине за Тьокланд. Опипа и поставката, за да потърси някаква дупка, пружина или двойно дъно, и пак не сполучи. Подпорката, където стоеше топката, нямаше ни пукнатини, ни прозирки, черната й лъскавина изключваше всякаква следа или ожулване, което би могло да се „прочете“ по някакъв начин, твърда беше като скала. Нищо не можеше да се направи.

— Две минути вече — изръмжа почти доволен строгият служител, който разбираше объркването на Берцот и усърдно пазеше ключа към загадката.

Степите и таванът бяха облицовани с грубо черно платно, което придаваше още по-голямо безмълвие и тайнственост на надвисналия полумрак. Циментовият под беше съвсем гладък, по него не се виждаше никакъв надпис, белег или диря. Корнелиус потропа с крак по него — беше удивително устойчив. Всичко там беше нямо, трайно, чудно. Откъде да измъкне тогава ключа към тайната на топката? Откъде?

Погледна я отново. Ни най-малък признак, който би го отвел към отговора. В този миг се убеди за сетен път, че трябва да търси извън нея. Но къде, къде? — питаше се непрекъснато.

— Времето ви изтича. Срокът не подлежи на отлагане. Помнете!

Потресен от предупреждението, Корнелиус се окопити. Имаше чувството, че е потънал до шията във вода. Още една минута и всичките му надежди щяха да отидат на вятъра — цял един подробно обмислен план щеше да се провали малко след влизането му в действие!

С нов жар той се впусна да опипва бързешком стените. Движеше се толкова чевръсто, че ръцете му приличаха на перки на хеликоптер, който потъва в блато с подвижни пясъци.

Смяташе, че стените може да не са истински, че зад платното се крие някаква врата или прозорче. Ала под черната тъкан му оказваше съпротива все една и съща гладка и твърда повърхност. Не откри ни пружина, ни дупка.

Стоеше на един кръстопът, може би безсмислен. Поколеба се за част от секундата, като знаеше, че безспорно залага последната си карта. След това дръпна силно черното платно — възнамеряваше да го изтръгне. Ако в този съдбоносен миг го бяха попитали какво дири, нямаше да може да отговори. Най-много очакваше да намери някакъв белег или указание, издълбано в стената…

За негово голямо изумление цялото платно, което покриваше стената, се откъсна много лесно. Тутакси с известен страх отскочи крачка назад. Пред него се изпречваше невероятно разкривено и чудовищно същество, което също както и той отстъпи назад.

Тогава за пръв път от влизането си в подземието той повярва, че е близо до решението. С удивителна бързина изтръгна платната, които обвиваха останалите три стени; едното от тях, падайки, повлече със себе си и това от тавана. Разкривените същества ставаха все повече и повече, не можеха вече да се преброят. Но сега Корнелиус Берцот не се безпокоеше — той бе намерил отговора!

— Посланието на топката е ДОБРЕ ДОШЪЛ В ТЬОКЛАНД — заяви напълно сигурен, когато му оставаше само половин секунда до определеното време.

— Ще отпътувате още тази вечер — потвърди мъжът от компанията.

Зад черните платна се криеха редица криви огледала, които покриваха изцяло четирите стени и тавана. Бяха натъкмени така майсторски, че образът на топката, като преминаваше от едно в друго и нарастваше в последователни разкривени отблясъци, образуваше на едното огледало четлив надпис ДОБРЕ ДОШЪЛ В ТЬОКЛАНД, сякаш бе странно послание от кристал, което плава в езеро от стъкловидни вълни.

Три състояния на духа завладяха Корнелиус: повишеното настроение, че се е справил с трите изпитания, огромната умствена умора, породена от голямото усилие, и преди всичко растящото възхищение от автора на трите загадки. Ако лабиринтът в Тьокланд предлагаше още по-заплетени и остроумни въпроси от току-що разрешените три, и по-мъчни, отколкото загадката със седемте музиканти, можеше да се надява без сянка от съмнение, че на този запокитен остров го чака най-вълнуващата проверка през целия му живот!

По една трета стълба те се качиха на повърхността и се озоваха направо в преддверието. Случилото се с Марис се повтори и Корнелиус се спря на улицата, като мина през шкафа без задна стена. Срещата бе също за девет вечерта на кей Изток–3. Нашият герой разполагаше с няколко часа, за да си събере багажа и да прочете и подпише договора, който му бяха пъхнали в ръката.

Морското пътуване на съзаклятниците

Недалеч от мястото, където обикновено хвърляше котва моторната лодка на компанията, една разнебитена стара яхта „Дедал“ чакаше с угасени светлини. Ала не беше празна. Ако човек се приближеше и погледнеше внимателно, можеше да различи на борда няколко човешки сенки, които по всяка вероятност стояха в напрегнато очакване.

Когато изпълни познатия ни вече обред, Корнелиус Берцот отиде на кей Изток–3 в Дондрапур и предаде, надлежно подписан, своя „Договор за изследване“ на двамата служители, които трябваше да го откарат в Тьокланд. Той отправи многозначителен поглед в пристанищния мрак, обгърнал „Дедал“.

Върху дебнещата яхта настана известно оживление, за съвсем кратко време на борда й проблесна светлина, сякаш съобщаваше нещо, и посипе угасна. Сигналът не остана незабелязан от Корнелиус, макар че той не показа да го е видял. Продължи да върви подир своите придружители, които явно не бяха забелязали нищо.

След малко моторницата на компанията напусна пристанището. Няколко минути по-късно, все още с угасени светлини, „Дедал“ се плъзна крадешком по мазните и тъмни води.

Когато излязоха в открито море, повредената яхта привидно изостави преследването на хората на Казацкян и взе малко по-друг курс. Ала всеки добър познавач на тези географски ширини изобщо не би се усъмнил, че макар по различни пътища, двете лодки се насочват към Тьокланд, огромната призрачна скала в Индийския океан.

Берцот пътуваше сам. Не можеше да се каже, че двамата намръщени и мълчаливи типа му бяха истинска дружинка. Той не попита нищо. Отлично знаеше, че кандидатите, които минаха с него през червената завеса, са попаднали един по един в опасните клопки и мигновено са били отстранени от строгите надзиратели. Чувството за другарство го накара да съжалява, че не може да им помогне, но до известна степен обстоятелството спомагаше да се проведе смелото начинание, което трябваше да осъществи ведно с пътниците на „Дедал“.

Докато Корнелиус мислеше за голямото усилие, което ще се изисква от него, за да премине лабиринта, и се унасяше в дрямка от кроткото полюшване на лодката, в Тьокланд неописуемият създател на лабиринти мистър Анастасе Казацкян, напълно буден и впил поглед в океанската чернилка, очакваше човека, който пристигаше да превземе крепостта, пазителка на неговата тайна.

Нощното пътуване преминаваше спокойно и никой не можеше да предвиди бедствието, което щеше да разтърси мъгливото островче. Унасяйки се в сън, в онова състояние на тревожна дрямка, когато нито спиш, нито си буден, Корнелиус си спомняше някои от решителните събития, които предхождаха осъществяването на тази експедиция — двайсет и два дневната отсрочка, събитията извън Дондрапур и Тьокланд, — двата основни случая в тази история непосредствено след като журналистът Натаниел Марис обяви, че се предава при първото му влизане в лабиринта.

Като съпроводим Корнелиус в спомените му, ще уловим и останалите пътеводни нишки на неговото приключение.

Намираме се в кабинета на Корнелиус Берцот в Париж. Току-що е получил телеграма и я чете:

Корнелиус е изненадан от посланието, но веднага започва да действува. Запътва се към телефона и звъни на няколко души. Всъщност на всички, с които говори, казва едно и също:

— Обстановка за възможно разкритие на случая Тьокланд, опитай се да спреш всякаква работа в близките дни. Трябва да бъдем подготвени, ако се наложи да тръгнем. Марис ще бъде тук утре и ще може да ни обясни всичко.

На следващия ден същата сцена. Берцот и още няколко лица изслушват току-що пристигналия Натаниел Марис. Естествено разговорът се води около вълнуващото пътуване до Дондрапур и Тьокланд. Той вече завършва:

— … Напуснах, защото знаех, че рано или късно ще се натъкна на непреодолими препятствия и така може би щеше да бъде пропиляно много ценно време. От друга страна, вече бях видял достатъчно, за да имам известни предположения… Е, това е всичко. Как ви се струва?

Тук присъствуват Берцот и Марис. С появяването на Корнелиус в тази история някой сигурно бе си помислил, че става дума за журналиста, скрит зад нова личност. Не, Берцот е действително лице, също както Марис, само че не толкова познат на широката публика. Освен това всичко, което написа за своя живот и прадедите си в заявката за приемане, е вярно. Поне вярва в това, смята се за истински наследник на голям род търсачи на приключения.

— Тук се крие нещо. Сигурно е — решително отвърна Корнелиус. — Казацкян лъже или най-малкото не казва цялата истина. Не се съмнявам, че създаването на лабиринта е било за него бленувано начинание. Но щом се е впуснал в него, щом е искал да се усамоти на такова далечно и неприветливо място, наистина трябва да има други сериозни причини.

— Той би казал, че се е настанил на Тьокланд, за да използува естествения подземен лабиринт като рамка на своя замисъл — обоснова се Марис.

— Да, възможно е да го каже. Но изглежда малко вероятно. Можеше да намери много други лесни места за осъществяване на своята идея, включително и в Европа, места, много по-достъпни за големия наплив от посетители, които той казва, че очаквал след конкурса — намеси се Корнелиус. — Сигурен съм, че има нещо в Тьокланд, нещо, чието естество не мога да си представя, което е развързало налудничавите замисли на мистър Казацкян.

— Аз съм на същото мнение — потвърди Натаниел. — Само едно нещо е ясно относно желанията му: той се надява преди всичко да намери някой човек, само един, който да е способен да премине успешно лабиринта. За Казацкян това е жизнено необходимо. В непрекъснатите промени на изражението му винаги се процеждаше страх да не би този щастлив участник в конкурса да пристигне твърде късно. Така да се каже, неговата загриженост е зависима от някакъв съдбовен срок, който може да изтече всеки миг.

Подир тези думи се въдвори тягостно мълчание. То бе нарушено едва когато някой попита:

— Получи ли се вече поверителната справка?

— Да, тук е — отвърна Корнелиус. — Макар че не добавя нищо ново към известните ни вече неща, ще ви я прочета за всеки случай:

— Добре — рече Марис. — Готов ли си да набележиш някакъв план? Смяташ ли, че си струва труда да опиташ?

— Да. Всички тук сме решили да вземем участие.

Останалите присъствуващи на сбирката кимнаха утвърдително.

— Налага се да включим още някого в групата. Отнася се за толкова „специална“ работа, че сигурно ще са ни нужни всякакви специалисти — продължи Берцот.

— Подготвителната работа не трябва да ни отнеме много време. Най-много след три седмици се налага да отпътуваш за Тьокланд, ако преди това не настанат други събития — добави Марис.

— Да, смятам, че ще успеем. За всеки случай, преди да предприема пътуването — пошегува се Корнелиус, — ще трябва да мина през пробните изпитания… освен ако не ме освободят както тебе.

— Още не знам защо го направиха — сподели Марис. — Мисля, че Казацкян поиска да ме използува за нещо…

На това място спомените на Корнелиус, потеглил най-накрая за Митичното островче, дадоха път на съня и бяха прекъснати. Верни на хода на събитията, ние също няма да настояваме. Нека оставим самите събития в своето неумолимо развитие постепенно да разкрият каква е стратегията на Берцот, Марис и останалите съзаклятници, за да постигнат една почти невъзможна цел — да разбудят загадката на Тьокланд и да изследват великолепието на неговия погребан лабиринт.