Загадката на остров Тьокланд

Корнелиус Берцот срещу Анастасе Казацкян

Пристигането на Корнелиус в Тьокланд означаваше, че планът, замислен в далечния парижки кабинет, започва да действува. В същото време „Дедал“ лавираше на разумно разстояние около острова, насочвайки се към противоположната страна на пристанището, което използуваха хората от компанията.

Противно на очакванията, докато пътуваше с джипа към средата на островчето, Корнелиус не мислеше за предстоящото си влизане в лабиринта. Цялото му внимание бе съсредоточено върху неприятната среща, която може би щеше да има с високомерния вдъхновител на загадките. На нея искаше да опита част от предварително възприетата стратегия.

Пристигнаха на площадчето с бараките. Берцот забеляза разтревожен, че колата спря пред вратата „Проверка, преди излизане на изследователите“.

— Сега ще бъде прегледана екипировката ви, ще ви дадем някои вещи и първата дажба храна — рече властно шофьорът, като гледаше на друга страна. — После ще ви отведа до входа на лабиринта. Побързайте!

— Преди това искам да говоря с директора на компанията — възрази твърдо Корнелиус, без да слиза от джипа, и скръсти ръце, за да придаде по-голяма тежест на думите си.

— Нашият президент е неразположен — сухо отвърна служителят. — Нямате право да искате това, договорът не ни задължава да.

— Това, което трябва да съобщя на вашия шеф, е от жизнено значение за развоя на конкурса. Не се инатете!

Берцот бе говорил с подобаващ тон, за да впечатли слушателя си, който не бе очаквал такава съпротива и не знаеше какво да каже. За да наклони везните в своя полза, Корнелиус отсече:

— Крайно наложително е да видя мистър Казацкян. Ако не удовлетворите молбата ми, отказвам да вляза в лабиринта. Така че решавайте веднага!

Объркан от нахалството на новопристигналия, служителят напразно се опитваше да намери отговор, за да му смачка фасона.

Корнелиус не изчака резултата от мъчителните му колебания, скочи от колата и бързо се запъти към бараката на Казацкян. Благодарение на описанията на Марис, той я разпозна мигом. Шофьорът изтича подире му и го настигна точно пред вратата на президента.

— Спрете за малко — рече с по-смирен глас и влезе в неугледната барака.

Докато чакаше, Корнелиус забеляза, че други служители на компанията, около шест или седем души, надничат от прозорците на съседните къщички и го наблюдават. Явно бяха присъствували на разправията с шофьора. Като ги видя, той изпита неприятно усещане. На изпитите им лица можеше да прочете силно безпокойство. Приличаха му на затворници в изправителен лагер, втренчили недоумяващ поглед в някого, осмелил се да предизвика властта, която ги държи в покорство. В същото време обаче той предугади, че тези хора са заплаха за него, сякаш бяха някаква надъхана шайка, готова да изпълни всяка заповед колкото и безразсъдна да е тя.

От постоянния надзирател на правителството в Дондрапур нямаше и следа. Той нито за миг не даде признаци на живот. Корнелиус не можа да отгатне и дали заема някоя от бараките в лагера. За това нямаше никакви предположения.

Защо не се явява, щом пристигне някой участник в конкурса? Поне това би могъл да направи. Отсъствието му е доста странно… — мислеше си Берцот.

В кабинета на Казацкян се чуваше приглушен шепот и припряна шумотевица. Докато се мъчеше да проумее какво става там, Корнелиус забеляза, че от задната седалка на джипа е изчезнала раницата му. Вече се канеше да открие причината, когато вратата за кабинета на мистър Казацкян се отвори бавно.

— Президентът ви дава една минута… неподлежаща на отлагане — рече с безочлива неприязън шофьорът. — Минете и кажете наведнъж каквото имате да казвате!

— Трябва да говоря насаме с него — добави Корнелиус, отстрани служителя и се промъкна в бараката, като затвори вратата подир себе си.

Описаните от Натаниел Марис маси все още си стояха там. Ала по тях нямаше нищо. Планове, карти, стари книги и ръкописи не се виждаха, но Берцот се досети, че са били махнати набързо малко преди това. Навярно бяха скрити в няколкото дървени сандъка, струпани в един ъгъл.

Казацкян бе седнал на обикновен стол. По лицето му по-скоро бе изписано голямо отчаяние, отколкото болка. Все пак, като спотайваше колкото може недоверието си, гласът му, макар и неясен, отекна приветливо и спокойно.

— Надявам се, че ще извините лошите обноски на моите хора, но подготовката на конкурса е твърде сложна работа и се налага да съблюдаваме известни правила. От друга страна, днес не се чувствувам много добре, все не мога да свикна с този климат…

Последното прозвуча като оправдание. Лесно можеше да се отгатне, че Казацкян се преструва на болен. И ако наистина беше болен, то причината за болестта му беше много по-сериозна, отколкото неприспособяването към обстановката. На Корнелиус му се искаше да намери своя събеседник в друго състояние. Това падане духом не отговаряше на плановете му. Ала като нямаше друг избор, той почна да хвърля въдицата без повече заобикалки:

— Не бива да смятате, мистър Казацкян, че съм като останалите участници в конкурса — рече, като се престори на много сигурен в себе си.

— Да, разбира се, всички си мислят, че ще спечелят. Но за да се стигне до тази победа, се изисква почти свръхчовешка издръжливост, не го забравяйте нито за миг, ако искате да отидете по-далеч от останалите. Досега в лабиринта са били трийсет и четирима изследователи и никой от тях не сполучи. Кой по-рано, кой по-късно се признаха за победени. Какво си мислеха? Толкова лесно ли смятаха, че ще се сдобият с наградата? Не! Това е най-мъчното нещо на този свят. Обаче е нужно, крайно наложително е някой да извърши невиждания подвиг. В противен случай цялото ми усилие ще отиде на вятъра.

Тогава за пръв път Анастасе Казацкян погледна Корнелиус Берцот. Приличаше на бог, който праща лъч с вдъхновяваща сила на своя любим пророк, и същевременно на потъваща фрегата, съгледала в Корнелиус подводна скала, която не може да се избегне.

— Вашата биография е много интересна, наистина необичайна — продължи Казацкян. — От всички пристигнали тук кандидати вие ми изглеждате най-способен да сполучите. Може би сте прав, като смятате, че се различавате от другите…

— Когато казах, че не съм като останалите участници, нямах предвид това — намеси се Берцот. — Не съм дошъл да диря успех, не ме интересува наградата; да си кажа правата, не вярвам в нея. Що се отнася до лабиринта, след малко ще го видя с удоволствие, но не сега — сега има нещо друго, нещо, което искам да разбера почти толкова, колкото и вие, и което оправдава присъствието ми на Тьокланд. При всички случаи ще бъде по-добре да не губим време.

Докато слушаше дръзките думи на Корнелиус, Казацкян ставаше все по-сериозен. Явно не очакваше подобно нещо. Опита да се надигне от стола, но не успя — в този миг приличаше на почитан стар звяр от девствена тропическа гора, уловен в мрежите на ловец, който е дошъл чак до затънтената му бърлога, за да го предизвика. Когато изрече следните думи, лицето му приличаше на парче лед, което, стопи ли се, би изгубило очертанията си и би станало мъртвешки бледо и гладко.

— Не ви интересува успехът, не вярвате в наградата, нямате желание да видите веднага лабиринта… За какво сте дошли тогава?

— Дойдох, защото знам причините, които са ви накарали да поставите тук вашия музей на загадките — рече Корнелиус, който лъжеше като цигании. — Не ви ли се струва достатъчен повод?

Владетелят на Тьокланд се бореше между неверието и ужаса. Подозренията на съзаклятниците, изглежда, се потвърждаваха. Самата помисъл, че някой би могъл да узнае причините, за които намекна Берцот, видимо го разтревожи. Значи споменатите причини съществуват!

Щеше ли Корнелиус да ги измъкне от Казацкян, преди да стъпи в лабиринта?

Когато нашият герой бе почти убеден, че Анастасе Казацкян всеки миг ще се издаде, нова промяна на изражението възвърна спокойствието на измъченото му лице.

— Не съществува друга причина освен тази, която обявих в началото на конкурса. Лабиринтът представлява гениално художествено творение, най-прекрасният паметник на изкуството на загадките. За неговото бойно кръщение се изисква присъствието на необикновен посетител, който да го разбере и разтълкува напълно, някой, който да изкатери високия връх на моето изобретение. Ако това не се случи, човечеството ще загине, а аз ще изпреваря излишно времето си… Но аз искам да вкуся приживе плодовете на моята победа! Трябва да намеря този необикновен зрител-актьор, който да потвърди смисъла на моето произведение.

Докато произнасяше тази дълга реч, Казацкян беше възобновил блясъка на своите най-хубави мигове. Корнелиус повдигна отново въпроса:

— Това обяснява само частично произхода на компанията. Настоявам, че вашата тайна не ми е непозната. Много добре разбирам защо я криете от останалите. Но с мене не е нужно да се преструвате, осъдени сме да се спогодим, преди да е станало твърде късно!

С твърдостта на човек, решен да приложи докрай своята тактика, предварително приел възможните опасности, президентът заключи:

— Моята единствена тайна е лабиринтът, най-величественият конгломерат от загадки в историята. Това не ви ли се струва достатъчно? Само онзи, който успее да го преброди, ще може да твърди, че знае тайната ми. Тепърва ще се види дали сте способен да намерите изхода. Стига вече безполезни приказки. Пригответе се да започнете обиколката, хилядите капани, които ви очакват, не допускат никакво закъснение. От този миг всяка секунда струва… Морето дебне, вълнението се усилва, оттук го усещам, ако пристигнем късно, никой не ще преживее, а великият сън ще престане да бъде сънуван веднъж завинаги!

С тези последни думи Казацкян навлезе в ново състояние на видимо бълнуване. По лицето му сякаш се наслагваха изкривените от ужас лица на всички удавници, шепнеше несвързани и неразбираеми думи, докато заспа:

— … империята на подземния свят е единственият залог за бъдещето… мрак и прилепи, прилепи и мрак, а там, в най-дълбокия мрак, накрая… когато всичко се събуди отново… ще почервенее ли небето и ще почернеят ли водите на океана?… Късно е, много късно, животът напуска бавно света и остава само пространство, пространство, пространство…

Корнелиус разбра, че няма смисъл да стои повече там. Да остане и да чака дали побърканият старец, говорейки насън, ще посочи скритите подбуди на своя замисъл, беше разточителство, което не можеше да си позволи. Сигурно щеше да чуе разпокъсани и несвързани неща, които само биха объркали собствените му мисли. От друга страна, хората от компанията явно бяха нащрек и можеха да влязат всеки миг. Не знаеше как ще постъпят, щом разберат, че той се опитва с подлост да измъкне тайните на техния съкрушен шеф. Оставаше само един път — да тръгне към лабиринта и там да се помъчи да открие ключа на цялата загадка.

В „Проверка, преди излизане на изследователите“ той намери раницата си. Докато склададжията привършваше с подготовката, Берцот обобщаваше мислено своите заключения.

— У Казацкян имаше минути на съмнение, значи неговата „тайна“ съществува. Той не беше сигурен дали лъжа, макар че го предполагаше. Постъпи умно, като ме изпрати в лабиринта, сякаш всичко е „нормално“. Веднага щом се озова вътре, той ще има възможност да ме наблюдава и да разбере от поведението ми дали знам, или само имам смътна представа за нещо. Всъщност аз съм изцяло в ръцете му, но и той е в моите, има нещо, което ни Казацкян, ни хората му могат да направят, и се надяват аз да го извърша. Що ли за дяволщина е то? Мисля, че тук е клупът на тая работа.

Условностите и прегледите приключиха мигновено. Задържаха му само един силен бинокъл. Останалите неща заедно с фенерчето и другите вехтории му върнаха обратно. После го отведоха пред входа на прочутия лабиринт. И тъй, без никаква тържественост, тайно, както се случи и с Натаниел Марис, Корнелиус начена своя поход из подземните пещери и коридори на Тьокланд.

Там, на дъното, в скритото под земята сърце, една отдавнашна тайна, стотици пъти по-ослепителна от всички, които знаеха прадедите му, очакваше пристигането на смелия пътешественик Корнелиус Берцот, кандидат номер тридесет и пети и… последен!

Спускане към загадките на подземния свят

Нашият приятел веднага стигна до първото разклонение на тунела и до пещерата с музикантите роботи. Не загуби нито секунда за тези две първи задачи. Знаеше, както и ние, решението и на двете.

Когато се намираше близо до мястото, където Марис бе решил да напусне, зъбите му почнаха да тракат. Прибързано ли го бе обзел страх? Не. Челюстите или по-скоро зъбите му потракваха по негова воля според един предварително установен и подробно разработен шифър. Концертът в устата му бе посветен на „Дедал“.

Корнелиус бе влязъл самичък в лабиринта. Ала той не беше чак толкова откъснат от външния свят, както можеше да се предполага. Посредством твърде изобретателна система от сигнали — непознат вариант на морзовата азбука — и миниатюрен предавател на импулси, поместен в счупен преди години кътник, той можеше да се свърже с яхтата на своите „съучастници“ чрез потракване със зъби. Използуваната честота от миниатюрното електронно съоръжение беше извън обсега на обичайните диапазони, така че уредите, с които разполагаше компанията, трудно щяха да засекат тайните предавания.

По този начин, без да се издава външно, Берцот съобщаваше на пътниците от „Дедал“ как е преминал разговорът му с Казацкян и колко път е извървял досега в лабиринта. С помощта на трептенията в кухия кътник, отговорът на нарочените моряци не закъсня:

„Прието. Намираме се на предвиденото място. Всичко готово според плана. Чакаме сигнали. Сполука. Край на предаването.“

През това време Корнелиус продължаваше да върви с фенерче в ръка. Силно сияние в далечината го предупреди, че скоро ще се натъкне на нови препятствия. Тунелът се разширяваше и завършваше с огромна зала. Преди да влезе в нея, на пътя му се изпречи надпис:

Наистина страхотна пропаст прекъсваше по-нататък пътя. Като гледаше над бездната, Берцот видя отсреща чудна гора. Дърветата й бяха различни и блещукала. Всичко можеше да се очаква в тези дълбини, ала не и чудати и вълшебни дървета, които излъчват собствена светлина. Гледката на блещукащата гора обаче не изненада Корнелиус: изглежда, тази картина бе видял Марис, когато реши да се предаде, картина, която напълно го бе уверила, че Анастасе Казацкян е съградил лабиринта, за да скрие нещо по-съществено, отколкото собствените си загадъчни творения. Най-добрият начин да скриеш едно дърво е да го поставиш в гора, да го заобиколиш с дървета, за да остане незабелязано. Според нашите приятели тъкмо с това се обясняваше причината за построяването на лабиринта, метафората, която им помагаше да предположат действителната неизвестност — неизвестност, забулена с дузина други неизвестности.

Но каква, какво, къде, защо, на кого, за какво, докога? Заедно с налучкването на някои страни от загадката на Тьокланд, все повече растеше и купчината от въпросителни.

Но нека не изоставяме Корнелиус. Изживявайки секунда по секунда своето приключение, отсега нататък той няма да даде нито на нас, нито на себе си макар и миг почивка. Да го последваме тогава, ако не искаме да се загубим в големия лабиринт.

Берцот се вглъби в загадката, която почваше на педя от краката му — „мостът на самоубийците“ беше единственият начин да премине над бездната, ако „това“ изобщо беше някакъв начин. Ставаше дума за „мост от светлина“! Различни мощни прожектори, насочени към отсрещния ръб на пропастта и захранвани от акумулатор, образуваха с източените си успоредни снопове светлина една диря във въздуха, един нематериален мост, широк около два метра, по който не би посмял да мине дори най-смелият лунатик. Блестящ и дълъг около петдесетина метра, той стигаше до другия ръб на бездната. Зрителната измама за мост беше съвършена. Пълна беше, изглежда, и сигурността за неминуема гибел.

Насочените от прожектора силни лъчи като че бяха от твърдо вещество. Но кой би посмял да мине по тях, без да е загубил разсъдъка си? Разбира се, изследователят номер трийсет и пет не беше човек, който пада духом пред трудностите. Напротив, те го подтикваха да бъде още по-усърден и храбър. По всичко личеше, че мостът е смъртоносен капан за непредвидливите или непреодолима пречка за страхливите. Корнелиус не знаеше как, но беше убеден, че ще го премине.

Като начало той запрати едно камъче по дирята от светлина. То прекоси лъжливия мост, който не го задържа нито миг върху себе си, пито пък му оказа и най-малка съпротива. Там имаше само пустота, залята от лъчи.

Корнелиус насочи снопа светлина от мощното си фенерче към бездната. Дъното й дори не се виждаше — сигурно имаше най-малко двеста метра под него. Обходи с фенерчето стените и свода на огромната пещера. Нямаше човешки път до другия край. Влажните гладки и почти отвесни стени можеха да послужат само като пързалка за онзи, който би искал целият да се изпотроши.

Следователно мостът от светлина беше единственият „използваем“ път, единственият начин да продължи към следващите загадки. Но как да върви по осветен въздух? Как да стъпи върху нещо, което не може да издържи и най-малката тежест?

В този миг на трескаво и дейно колебание Берцот изпита за пръв път усещането, че през следващите чайове това ще се повтаря много пъти. Усети, че скришно в мрака го наблюдават някакви очи. Но както се досещаше, това не беше обичайният проверяващ поглед на някой служител, който внимава за развитието на даден конкурс, а на жадно дебнещ човек, който следи от прикрита наблюдателница важни за него жестове и движения.

Тогава, като плод на случайна мисловна връзка, споменът за може би изчезналия Юрий Свановски изникна в главата на Корнелиус. Не толкова защото го смяташе за притежател на погледите, а защото сега, когато всички тайни на Тьокланд висяха над главата му, възможната загадка около местонахождението на шампиона по шах се присъединяваше коварно към общия сбор.

Веднага, както бе предвидено в плана за общи действия, Корнелиус съобщи за положението си на „Дедал“, където чакаха новини от него. От тайното си място в открито море, недалеч от островчето, ала на достатъчно разстояние, за да не бъде забелязана от Тьокланд, яхтата очакваше всяка секунда посланията на Берцот. Отговорът дойде почти мигновено.

„Затули прожекторите и наблюдавай. Край на предаването.“

За тази възможност, може би поради нейната очевидност, Корнелиус не се бе досетил. Принципът, на който почиваше общата стратегия, почваше да действува — няколко мозъка, работейки съгласувано, могат да решат по-лесно една задача, отколкото един, макар той и да е най-добрият специалист по загадките.

Берцот съблече част от дрехите си и почна да затуля един по един прожекторите, тъй като не можеше да открие бутона за изключване на акумулатора. Скоро мостът от светлина беше угасен. Над пропастта легна мрак. Единствено на отсрещната страна продължаваше да блести странният лес.

Берцот запали отново джобното си фенерче и обиколи с могъщия му сноп осветеното преди това от прожектора пространство. Над бездната се появиха, опънати и почти невидими, два гъвкави кабела от прозрачни найлонови нишки. Поради естеството им те не можеха да се видят, когато ги заливаха потоците светлина, сливаха се с тях.

След като направи това важно откритие, изискваше се само безстрашие и физическа ловкост, за да премине над бездната. Той се облече отново — нещо уместно, понеже студът и влагата се усещаха доста силно, — завърза се за по-сигурно с колана си за единия кабел и като се държеше с ръце за другия, започна да лази над бездната, която го отделяше от светещата гора.

Когато, уморен от усилието, стъпи невредим на другия бряг, той се упрекна, че не се е сетил да закрие прожекторите. Макар че това може би беше една от хитростите на лабиринта — да вмъква от време на време лесни за разрешаване задачи, които тъкмо по тази причина се струваха трудни на изследователя и той се опитваше да намери по-сложни решения. В края на краищата „мостът на самоубийците“ не беше точно една от загадките на лабиринта, а само препятствие, малка хитрост с великолепен замисъл, която бе показала каква голяма полза ще има от подкрепата на „Дедал“.

При тези размишления обаче Корнелиус не загуби нито секунда. Той вече се придвижваше с най-голяма предпазливост и безкрайно любопитство сред загадъчните дървета на блещукащата гора. Отблизо видя, че те са съвсем твърди и приличат на кристални статуи. Това разточително засаждане на земята с вълшебство съставяше внушителна сбирка от над петстотин вида. Там имаше палми, липи, кестени, великански дъбове, араукарии3, тамаринди, смокини, тополи, африкански лотоси, абаносови дървета, салкъми, баобаби, евкалипти, кленове, ясени, букове, брястове, кедри, рожкови, махагонови дървета, череши, брези орехи, кипариси, лавъри и най-различни други дървета.

Каменната им неподвижност и зеленикавият отблясък се дължаха на това, че всички бяха покрити с особено стъкловидно вещество, което им придаваше форма и крехкост на дървесни чудеса от кристал. В тази вледенена и вечна гора, досущ съня на скулптор, посветил се да извайва дънери и листовини от дървовидно стъкло, за да ги скупчи в най-красивия лес, се таеше своеобразният дъх на загадката.

Въпреки заробващото пластично въздействие на бляскавото видение, което затрогваше до дън душа и разкриваше необикновената дарба на мистър Казацкян, Корнелиус Берцот не забрави истинската си цел. Красотата не можеше да го слиса. В този миг гората представляваше само препятствие, което трябваше да преодолее, тайна за разгадаване. Несравнимата прелест на чудноватите дървета сякаш бе замислена, за да накара пътника да изпадне в състояние на съзерцание, но Корнелиус вече си даваше сметка за всички обстоятелства, които съпътствуваха новата загадка.

Нямаше никакъв изход. Където свършваше гората, започваше непристъпна скала. Никъде ни най-малка следа от тунел или проход. Отзад зееше дълбоката пропаст със своите опънати кабели. Но Берцот не вярваше решението да се състои във връщане назад. Тайната как да излезе оттам беше явно в гората. Един надпис, издълбан с длето в каменистата почва, там, където не се виждаха спасителни пътища, подкрепяше тази увереност:

Корнелиус запомни в миг изречението и се накани да огледа усърдно стъкловидните дървета, за да потърси нещо, което би му помогнало да разбере значението на изсечените в скалата думи.

Приказните дървеса бяха своеобразно подредени. Това, което отдалече приличаше на гъста гора, гледано отвътре беше като странно разположен лес. На някои места огромните растителни видове бяха доста струпани, върховете им почти се допираха, докато другаде се разреждаха и дори се виждаха тук-таме полянки. Общият изглед имаше малко или повече закривена форма, макар че, като се има предвид размерът й, не можеше да се определи точно.

Със своята блестяща стъкловидна кора дънерите бяха така здраво вградени в скалата, че всяко намерение да се помръднат беше безполезно. Изключваше се възможността да се намери изход в ямата, останала след падането на някое дърво. Това застинало вълнение от светещи клони, които сякаш потапяха Корнелиус в езеро от кристална зеленина, надвисваше над нашия изследовател с угрозата да се превърне в гроб на необичайното му приключение.

За пръв път от влизането си в лабиринта Берцот се чувствуваше сграбчен за гърлото от неразрешима загадка. Мисълта, че ще стане играчка в ръцете на мистър Казацкян, го ожесточаваше силно. С оглеждането на гората не постигаше нищо. Бродеше помежду дърветата като заблуден в мъглата ловец, без да вижда по-далеч от носа си. Въпреки че все още не се признаваше за победен, той реши, че няма друг начин, освен да поиска помощ от „Дедал“. В края на краищата не беше сам. С по-голямото си спокойствие и отдалеченост поради тяхното местонахождение, те може би щяха да му помогнат. Потракващите зъби съобщиха на приятелите му, че е изпаднал в затруднение.

На скритата яхта се проведе бързо съвещание. Разбрали бяха, че изоставен за миг от железния си дух, Корнелиус се страхува да не се провали. Отговорът, ясен и вдъхновен от вярата в крайния успех, даде на Берцот потребното — следа, по която да върви, действие, което да извърши веднага.

„Опитай да се отдалечиш от гората. Изкачи се и погледни под друг ъгъл. Кураж, щастието ще се усмихне. Край на предаването.“

— Разбира се, трябва да я видя отгоре! — възкликна Корнелиус, сякаш бе вдъхнал сили за нов живот.

За щастие в този край на бездната стените, макар и стръмни, не бяха толкова гладки и хлъзгави, както на отсрещната страна. Корнелиус свали рапицата си, за да не му тежи, и започна да се изкачва по стената на високата пещера. С голяма лекота изкатери десетина метра. Погледна оттам гората. Не видя нищо. Все още беше доста ниско. Реят да не поглежда повторно, докато не се изкачи по-нагоре. Каменната стена беше висока най-малко сто и петдесет метра.

Продължи да се изкачва, обзет от стремежа на човек, който покорява някакъв склон с надеждата, че като се озове на върха, ще съзерцава великолепна гледка. Колкото по-високо се издигаше, толкова катеренето ставаше по-опасно, но това не го интересуваше. Сега имаше цел и вярата, че ще получи съвършено ясен отговор.

Когато беше изпълзял повече от сто метра над фантастичната гора, той сметна, че е дошло време да я погледне отново. Приготви се за този подвиг с трепетното чувство, че се намира пред вратите на велико откритие. Мислете, че е застрахован срещу всякаква изненада, която би могла да му предложи гледката, и все пак…

Погледна надолу и по гърба му премина тръпка на ужас — блещукащата гора бе изчезнала!

На нейно място там, в сумрачните дълбини, стоеше и го гледаше втренчено и настойчиво мистър Казацкян, уголемен до необясними размери, сякаш чакаше смъртоносното му сгромолясване в пустотата.

Това беше първото впечатление на Корнелиус. Но то трая само част от секундата. Тутакси една по-смислена и по-точна представа за действителността накара сърцето му да подскочи от радост.

Необикновената картина под краката му наистина беше образът на президента на компанията. Ала не ставаше дума за някакво чудовищно превъплъщение. Ни повече, ни по-малко това беше вълшебната гора, която, гледана от високо, образуваше великанската фигура. От равнището на земята или от някое по-малко издигнато място бе невъзможно тя да се различи. Обаче оттам брадясалото лице и разрешената коса на стария ковач на чудеса, така както и всички подробности по лика му, бяха изобразени с удивителна точност.

Съзрял вече следата, по която да върви, Корнелиус си спомни посланието, издълбано в края на голямата гора:

Разбира се, мистър Казацкян не беше устоял на изкушението да си сътвори автопортрет, както са правили преди него безброй художници, а не по-малко ще правят същото и занапред. Но както всичко в работите на компанията, той носеше белезите на неизмеримост и загадъчност, проникнати от безумието за гениалност и от величавото опиянение на стария президент.

Ала въпреки прекалената пищност на великанския автопортрет, от него лъхаше истинска сценографична дарба. Казацкян си беше отдал тази зрелищна почит, това извънмерно увековечаване на своя образ може би като отплата за преживените от него ужасни и големи тревоги. Не беше за учудване подобна величава творба от страна на човек, който се вижда пред прага на невероятни събития. Това, което в очите на посетителя можеше да изглежда нелепо, в тъмните намерения на владетеля на Тьокланд може би имаше здрав смисъл.

Защото от далечното си скривалище в Индийския океан Анастасе Казацкян беше гледал безкрая…

От своята вишка Корнелиус отбеляза мислено разположението на дърветата, които образуваха очите на портрета. Не биваше да сбърка, като се върне. Без да губи време, той започна да слиза по стената, която бе изкатерил. Докато се спускаше, съобщи за разкритието си на „Дедал“. Беше сигурен, че е попаднал на вярна следа. Когато наближаваше началото на кристалната гора, кътникът му започна да трепти. Помощната група му отговаряше:

„Изход около очите. Решението наблизо. Край на предаването.“

Корнелиус прекоси тичешком омагьосаната гора и стигна до „очите, които бяха гледали безкрая“. След подробен оглед установи, че гората лабиринт няма да му разбули толкова лесно тайната си. Ни най-малък признак не му посочваше пътя или начина, по който да се измъкне оттам.

Нова промяна в обкръжението утежни неговото положение: разпръсваната от стъкловидното вещество светлина, в която дърветата се бяха къпали, постепенно отслабваше. Посредством непозната химична реакция създателите на лабиринта успяха да ограничат фосфоресценцията. Превръщането на светлината в мъждукащ зеленикав отблясък, въпреки че ставаше бавно, заплашваше след няколко минути да го остави на тъмно.

Изгледите да остане сам, загубен и в безпътица в осеяната с призрачни дървета мрачна долина, почти го докараха до отчаяние.

В този решителен миг, подчинявайки се слепешката на някакво светкавично прозрение и сразен от умора, Корнелиус се просна на земята между дърветата. Погледна нагоре в полумрака на свода. При това положение посоката на погледа му съвпадаше с посоката на предполагаемия поглед на дърветата очи, отиваше право към небето, към безкрая на тъмната и вечна нощ. И тогава подобно на избликнал внезапно извор се случи тъй очакваното!

Там, притихнали и величествени, досущ ледени и изумрудени корони, стояха и гаснеха върхарите на дърветата, които също чакаха този миг. И един от върхарите, този със зеницата на дясното око, пусна чудото във въздуха.

През пролуките между листата, през оскъдната кристална плътност Корнелиус съзря неочаквано това, което за него се равняваше на появата на ослепителен архангел. Огромен като приказен кондор, чудна комета на подземния свят, един смайващ бял прилеп се катереше към свода на пещерата и му известяваше, че последният час на неговото приключение още не е прозвучал.

Как това чудо с дълги бели криле и от съвсем лека оризова хартия бе успяло да се издигне? Защо досега бе стояло спокойно?

Призрачният прилеп се скри в мрака на височината. Корнелиус се обърна по очи и допря лицето си до каменния под. Скалата бе осеяна с множество тънички като топлийки твърди влакънца, които пронизваха лицето му. От мъничките им връхчета струяха потоци топъл въздух!

Когато се беше проснал върху тях, Корнелиус ги бе затулил и бе спрял изтичането им. Въздухът бе потърсил друг път, през вътрешността на един дънер, и бе стигнал до върха му, където чакаше сгънатият и невидим прилеп, готов да се издигне с първия полъх и да покаже пътеката към сърцето на лабиринта.

Когато нашият изследовател разбра всичко, красивата комета вече падаше. Макар че беше толкова лека, та дъхът на дете би могъл да я издигне, тънкият въздушен стълб не я удържа.

Корнелиус я хвана с ръце като ловец, който, вместо да убива, получава живот от уловения дивеч. Мнимият прилеп му отваряше вратата към следващите тайнствени помещения в подземния свят.

Дърветата продължаваха да избледняват. Бляскавата чернилка на подземното му изгнание постоянно се увеличаваше. Мракът не позволяваше вече ни минута бавене.

Берцот се надигна и се покатери на дървото, откъдето бе изскочило бялото видение. Там в стъкловидната листовина, така както очакваше, към вътрешността на кухия дънер водеше тесен канал. Изходът, единственият възможен изход от кристалната гора, беше тук. Той привърза с ремък фенерчето за главата си, защото ръцете му трябваше да бъдат свободни. Слезе по вътрешността на дървото. Щом дървото свърши, той продължи да се спуска. Кухият ствол бе свързан с малко по-широк естествен комин в същата скала, който проникваше надолу в следващите подземия и се отдалечаваше от бездната със светлинния мост.

Когато отвесното каменно гърло се поразшири и той вече не можеше да се спуска, подпирайки се с краката и гърба, една пратена от провидението въжена стълба направи невъзможното възможно и му помогна да продължи пътя си към дълбините. От стените на конусовидния кладенец започваха множество водоравни тунели, високи колкото човешки бой, които явно водеха към безброй криволичещи коридори. Но за пръв път създателите на лабиринта с помощта на стълбата посочваха на изследователя вярна следа и му спестяваха опасността да се заблуди може би завинаги.

Подир неколкоминутно спускане, след като напипваше под краката си само мрак, снопът светлина от мощното фенерче най-после се отрази от черното дъно като че ли от далечна диамантена повърхност.

Корнелиус разбра веднага — приближаваше се към подземно езеро. И внезапно, сякаш лъчът, излязъл от фенерчето на главата му, бе задействувал механизъм с фотоелектричен ефект, водата започна да искри, цялото езеро заприлича на жарава от светлина. Стълбата свършваше до брега на голямо блестящо езеро. А в него имаше не само вода. Множество неправилни форми, съзирани благодарение на осветената прозрачна течност, издаваха, че нови чудеса на дъното, посети от непредвидимата ръка на мистър Казацкян, поставят загадката си пред слисания пътник.

Берцот се спусна бързо по останалата отсечка и се приготви да съзерцава ослепителната картина.

Езерото бе осветено по такъв начин от непромокаеми изкуствени огньове, че се виждаше цялото му водно богатство. Потопените в него безброй каменни картини, макети и храмове, палати и замъци от всички времена и цивилизации образуваха чудновато подводно поселище.

Там имаше готически катедрали, японски погребални храмове, индийски светилища, жилища от Възраждането, ислямски джамии, скандинавски крепости, доколумбовски пирамиди, бирмански пагоди, китайски императорски гробници, романски базилики, турски мавзолеи, европейски манастири… и много други необясними постройки, навярно по-стари от паметта на хората или може би хрумвания на архитекти фантасти, решили да предизвикат разума.

Тази сбирка от епохи и стилове, тази почит към всички времена, дори към неизвестните, тази внушителна Атлантида в Тьокланд съдържаше загадка, която думите не могат да предадат.

Под въздействието на непознати причини водата бе надиплена от игрови водовъртежи. Потопените форми непрекъснато потрепваха, сякаш всеки миг щяха да се разпилеят, да станат по-големи или да се превърнат в нещо друго.

Едно ново препятствие го тревожеше най-много. От галерията с езерото тръгваха безчетни коридори, повече от двайсет, в различни посоки. Явно повечето от тях, ако не всичките, водеха към лъкатушни и задънени разклонения. Да се впусне наслуки по някой от тях, щеше да бъде направо безумие. От друга страна, чудните пъстроцветни факли, които пламтяха дори потопени, нямаше да осветяват дълго. Налагаше се да действува бързо и сигурно.

Въпреки притесненото си положение и обезкуражен от неизпитвано дотогава чувство, Корнелиус, смазан от несравнимата красота на новото творение на Анастасе Казацкян, се питаше за кой ли път вече какви скрити подбуди таи създателят на лабиринта.

Какво го бе накарало да сътвори такива странни чудеса? Не беше възможно самото удоволствие от направата им да е достатъчен повод. Не беше възможно единствената преследвана цел да бъде възхищението на хилядите вероятни посетители. Въпреки всичко трябваше да има друга причина, която го бе вдъхновила да се захване с едно почти свръхчовешко дело.

Обаче преди върховния миг, когато истинската тайна на Тьокланд, каквато и да беше тя, ще се появи пред него, Корнелиус можеше само да се придвижва загадка подир загадка към най-заплетените места на лабиринта.

Когато се канеше да установи връзка с „Дедал“, за да предаде, че с излязъл от кристалната гора и се е спуснал в околностите на фантастичен потънал град, изпревари го съобщението на приятелите му:

„Внимание. Опасност. Моторницата на компанията приближава към нас. Съобщи веднага положението си. Край на предаването.“

„Намерен изход кристална гора. Сега нова загадка — езеро с потънали сгради. Ще опитам да продължа междувременно сам. Край на предаването.“

„Прието. Напредвай. Прекъсваме предаванията. Може да бъдем проверени. Ще съобщим по-късно. Сполука. Край на предаването.“

Макар че известената неприятност не се отрази особено на пъргавото въображение на Корнелиус Берцот, след като знаеше, че е съвсем сам, дори и за кратко, стори му се, че загадката на езерото става по-голяма.

Докато това усещане се въртеше още в главата му, той забеляза, че сиянието на подводните огньове отслабва. Ако угаснеха, само с помощта на фенерчето си едва ли щеше да види нещо под водата. Създалото се опасно положение изостри способността му да действува.

След малко колебание той реши да направи опит на своя отговорност, тъй като засега приятелите му не бяха в състояние да му помогнат. В тази решителна минута усети с още по-голяма сила поглъщащия пламък на някакви очи, които, дебнейки и най-малкото му движение, не само че не намаляваха самотата му, но я правеха дори по-жестока и непоносима. Но Корнелиус, който небе отстъпил, а и сега нямаше да отстъпи, щеше да стигне до края.

Напрежение в открито море

Наистина „Дедал“ се беше оказал внезапно в обезпокоително положение — една от моторниците на Казацкян току-що бе открила местонахождението му в открито море срещу бреговете на Тьокланд.

В лодката на компанията пътуваха четирима мъже, навярно въоръжени. Сътрудниците на Корнелиус се намираха в териториалните води на острова. Там компанията имаше върховна власт по договор, сключен с правителството на Дондрапур. Следователно „Дедал“ можеше да бъде задържан и никой не би могъл да му се притече на помощ.

Разполагаме с малко време, докато се приближи моторницата, за да научим кои са членовете на групата (имената на пътниците на „Дедал“), която помагаше на Корнелиус отдалеко.

Норберт Дип — опитен спелеолог, световна величина по подземни изследвания.

Пиер Паоло Манцони — археолог, изтъкнат специалист в тълкуването на загадки, послания и надписи, принадлежащи на древни цивилизации.

Валентина Маркулова — професор по логика и превъзходна познавачка в областта на занимателната математика, езиковите загадки и първоизточниците на таланта.

Изидор де Маливерт — вещ криминолог и директор на прочута агенция за частни детективи.

Марлен Баумгартен — знаменит психолог и психиатър, специалистка по нервни разстройства, от каквото навярно страдаше мистър Казацкян.

Фулхенсио Фабрегас — разностранен спортист и борец, отличен алпинист и подводничар, запознат с най-необикновените техники за бой и персонална защита.

Минос Тахтер — специалист по микроелектроника и създател на прибора, който позволяваше да се осъществява връзката между Корнелиус и хората от „Дедал“.

Експедицията попълваше журналистът Натаниел Марис, когото вече познаваме, същият, който убеди останалите, че загадката на Тьокланд си струва приключението.

Те по един или друг начин бяха участвували в действията на Корнелиус като част от групата му. Ала никога дотогава не бяха пътували заедно. Предвид сложността на случая Тьокланд, опитът и познанията на всички можеха да бъдат от полза, за да се разкрие цялата тайна.

„Дедал“ се намираше близо до брега на мрачното островче, но отдалечен от обичайния път на моторниците, които плаваха за Дондрапур. Беше точно на противоположната страна, за да се избегне всяка възможна среща. Случайно или не, една от лодките на компанията, които патрулираха около Тьокланд, откри присъствието на съзаклятниците и се насочи право към тях.

За краткото време, с което разполагаха, изненаданите пътници пуснаха в действие плана за извънредно положение, предвиден с надеждата, че няма да става нужда да го прилагат. Те обявиха „маскировъчна уборка“, като скриха предавателните уредби, специализираната литература на борда, камерите за подводно снимане и всички материали и сечива, които, ако бяха намерени, лесно щяха да издадат предназначението на тяхната експедиция.

С бързи, но точни движения, те успяха да придадат на „Дедал“ горе-долу убедителен вид на развлекателно корабче, управлявано от няколко богати туристи, отклонили се от курса, които случайно проявяват любопитство в тези негостоприемни води.

Натаниел Марис се скри зад едно буре, понеже, ако го познаеше някой от хората на компанията, измамата щеше да излезе наяве веднага. Мушнаха се в бъчви Фабрегас и Дип, останали като резерва, ако положението стане опасно. Другите, напрегнати и угрижени, чакаха на палубата и се стараеха да изглеждат колкото се може по-усмихнати и равнодушни, все едно че нищо не се е случило.

Когато моторницата на компанията беше вече толкова близо, сякаш се готвеше да ги удари с носа си, тя внезапно изви и спря с десния борд до тях.

— Сигурно ще ни проверяват — прошепна Минос Тахтер така, че можеха да го чуят само приятелите му.

— Никой да не губи самообладание. Може да хвърлят само един поглед — добави Валентина Маркулова, като казваше половината от това, което си мислеше.

— Най-малкото ще ни заповядат да обърнем и да отплаваме оттук с пълна скорост — рече мрачно Минос Тахтер, най-черногледият в групата.

— Няма да се отърват толкова лесно от нас — подхвърли Изидор Маливерт. — Не можем да оставим Корнелиус сам. При всички случаи ще се престорим, че си заминаваме, а по-късно ще се върнем.

— Вижте, те са четирима. Гледат ни, сякаш сме мишени на стрелбище. Какво ли им дава този Казацкян, за да ги държи в такова покорство? — не разваляше доброто си настроение Манцони дори в най-лошите мигове.

Един от агентите на компанията взе мегафон, който бе скрит дотогава.

— Мистър Анастасе Казацкян, президент на Компанията наемател на повърхността и недрата на остров Тьокланд, има честта да ви покани днес в девет часа вечерта в лагера на островчето. Голямото уважение, с което е удостоен нашият президент от присъствието на такива знаменити пътници в териториалните води на компанията, може да се сравнява единствено с удоволствието вие да му окажете чест, като приемете гостоприемството му.

След като изкряска посланието, онзи тип изчака известно време, без да престава да ги гледа. Тримата му приятели вършеха същото, като угодливи пирати, готови за изненадващо нападение.

Накрая с по-мрачен и безличен глас, почти заповеднически, този с мегафона попита:

— Какъв е отговорът?

На „Дедал“ бе настанал смут. Поканата по всичко напомняше на клопка, миришеше на съблазнителна отрова. Можеха да дадат само стратегически отговор. Подир кратко съвещание със своите приятели Изидор де Маливерт взе думата.

— Разбира се, ние сме възхитени от поканата, макар че не знаем на какво се дължи тази чест, нито кой е знаменитият президент. Но винаги е приятно, когато пътуваш, да се запознаеш с най-известните личности на всяка страна…

Като прекъсна последните му думи, агентът на Казацкян им посочи пътя към малкия пристан.

— … там ще хвърлите котва в девет без четвърт и ще бъдете откарани в лагера с нашите коли. Молим за пълна точност, нашият президент е много строг в това отношение.

Тозчас, без да се размени между двата плавателни съда ни дума повече, моторницата се обърна и потегли с пълна скорост, оставяйки пътниците на „Дедал“ в море от съмнения.

— Това означава, че те знаят кои сме и какво правим тук — изпъшка Минос, леко разтревожен.

— Разбира се, нашето присъствие е било забелязано — потвърди Марлен Баумгартен. — Моторницата знаеше, че ще ни намери тук.

— Сигурно са засекли нашите сигнали с Корнелиус — пошушна Натаниел Марис, който в този миг напускаше скривалището си ведно с Фабрегас и Дип.

— Това е почти невъзможно — отсече Минос, докачен и угрижен. — Използуваме съвсем непривични честоти. За да ги прехванат, трябва да разполагат с невъведени още устройства, невъзможно е да ги имат на Тьокланд! Конструираните съоръжения са последната новост в свръхминиатюрната електроника, само няколко страни са способни да ги разработят, все още са официална тайна. Как Казацкян би могъл да има подобно нещо? Това е глупост!

— Да, но постоянният надзирател на правителството в Дондрапур, тази загадъчна личност, която никой не е виждал, може да разполага с някакво много мощно съоръжение — намеси се Фулхенсио Фабрегас.

— Въпреки всичко, уверявам те, без да съм го виждал — Тахтер искаше да премахне от своите уреди всяко засягащо ги подозрение, — то дори не може да помирише нашите вълни!

— Тогава как са научили, че се намираме тук? — попита Норберт Дип. — От острова не могат да ни видят, закрива ни хребетът му. Не са минавали ни хеликоптери, ни самолети, никакъв друг кораб не ни е пресичал пътя… Може би компанията има радарно устройство!

— Ако е само това, няма причина за тревога. — Вечният оптимист Натаниел все пак не забравяше, че той е виновникът за експедицията; ако нещата свършеха зле, нямаше да си го прости. — Единствено са открили нашето присъствие, но не могат да знаят на какво се дължи…

— Обаче ще се опитат да разберат. Странен човек като Казацкян е способен да подозира най-лошото. Възможно е като предястие преди вечерята да ни подложи на подробен разпит — наруши мълчанието си Валентина Маркулова.

— Те ни го напомниха — намираме се в техни териториални води. Дори биха могли да ни предадат на правителството в Дондрапур — подхвърли Манцони със страх, че всичко ще отиде на вятъра, преди да е настанал върховният миг.

— Не, похватът на Казацкян не е такъв. Сигурно той най-много е заинтересуван правителството да не си пъха носа в работите му — следвайки привичките на своята професия, Маливерт се мъчеше да внесе ред в новите данни. — Ще видите как ще се опита да разбере всичко сам, с помощта на копоите си. Само от тях трябва да се пазим.

— Сега вярвам, че трябва да се пазя от тях! Тези типове са готови на всичко, достатъчно е да ги погледнеш — все така неспокоен, Минос предаваше тревогата си и на останалите.

В течение на няколко минути те продължиха да обсъждат положението. Поканата беше уловка. Постоянният надзирател на правителството беше уплашен и не проверяваше нищо. Имаше ли възможност да отхвърлят неприятната вечеря, без да излагат на опасност Корнелиус? Ще могат ли да подновят връзката подир всичко това? Докъде беше готов да стигне мистър Казацкян? Да вдигнат тревога в Дондрапур, би могло да бъде погрешна стъпка, все още нямаха точни доказателства срещу компанията. Щеше ли Тьокланд да стане тяхна гробница?

Накрая, като обобщи всички мнения с помощта на опита си да прилага логиката към сложните въпроси, Валентина Маркулова набеляза план за действие през следващите часове.

— Пред нас е почти целият подиробед. После, предвид новите събития, ще решим дали да отидем, или не на срещата с мистър Казацкян. Отсега нататък ще действуваме с удвоена предпазливост, моторниците на компанията могат да се появят всяка минута. Няма да променяме местонахождението си, за да не събудим подозрение. Веднага ще пуснем в действие втората част от предначертания план, макар че предвиждахме да го направим по-късно. Натаниел, Фулхенсио и Норберт ще слязат от яхтата още сега. Те единствени могат да го сторят, тъй като хората от моторницата не знаят за присъствието им. Изидор ще ги придружи, за да се върне после с лодката, защото онези от острова биха забелязали, че я няма. Ако слезлите ги грози опасност да бъдат открити, указанието е да се разпръснат. Ако някой бъде заловен, ще настоява да го заведат при постоянния надзирател. Ако той не е на работа или е изчезнал, а положението е много сериозно, ще стреля със сигналния пистолет, който всеки от нас носи със себе си. Тогава останалите ще предприемат окончателно нападение. Нужно е обаче да не избързваме и да не се поддаваме на паниката — нашият главен неприятел. Трябва да се пазим от някое прибързано решение, за да не разкрием играта си преждевременно. Сполука на всички и нека това приключение скоро да има добър завършек.

Членовете на спешно събраната изследователска група се разшетаха отново, макар че повечето от тях не бяха свикнали на преки действия; възбудени бяха от силното влияние, което загадката на Тьокланд упражняваше над тях, и от общото желание да помагат на Корнелиус до краен предел на силите си.

Докато лодката с определените четирима пътници се отправяше към островчето със скалистия бряг, който се спускаше отвесно над водата, останалите на яхтата включиха отново предавателя и пратиха ново съобщение:

„Пречката преодоляна. Пречката преодоляна. Засега никакви спънки. На борда всичко наред. Подновяваме връзката. Съобщи положението. Край на предаването.“

Вместо очаквания отговор, по веригата за приемане се настани мрачно мълчание.

— Не отговаря! — забеляза ненужно Минос, защото всички си даваха сметка, че дешифраторът не отбелязва нищо.

— Повтори предаването два, три пъти, колкото е необходимо! — настоя Манцони.

„«Дедал» вика Корнелиус. «Дедал» вика Корнелиус. Съобщи положението. Край на предаването.“

Все по-начесто и по-настоятелно посланието се носеше в ефира. Нямаше и помен от отговор.

Преварвайки всякаква забележка от страна на приятелите си, Минос от своя гледна точка направи бърза диагностика.

— Не е възможно микропредавателят му да се е повредил. Има постоянен капацитет на действие при всякакви изпитания в продължение на пет хиляди часа. Нещо сериозно трябва да се е случило с Корнелиус.

— Настоявай, изпращай му съобщението всеки трийсет секунди — невъзмутимо рече Валентина.

— Да, но ако не отговаря? — Минос имаше определена слабост да смята всичко за загубено.

— Ако не отговаря — взе най-сериозно думата Марлен, — ако Казацкян е предизвикал някакво огромно нещастие, нека знае отсега нататък, че всеки, който опетни нашето миролюбиво приключение с кръв или смърт, накрая ще бъде стъпкан от собствената си лудост. Няма да си тръгнем оттук, докато по един или друг начин не бъде въдворена справедливост.

— Корнелиус си е Корнелиус, а освен това е и един от нас. Случи ли му се нещо, компанията ще отговаря пред света — извика, макар и без да губи контрол, Валентина, като че искаше да я чуят от острова.

Като добави нови черни краски към отчаяното положение, спокойният досега участник в действието, океанът, разтърси с първия си щурм разнебитения „Дедал“. Зараждащата се ярост на вълните и смрачаващото се навремени небе известяваха опасността от надигаща се буря.

Тьокланд — земя на клопки

Малката групичка, която пътуваше в лодката, беше открила сред стръмните скали не съвсем непристъпно заливче. С намерение да не удължават завръщането на Маливерт, вече доста застрашено от нарастващата ярост на вълните, Марис, Фабрегас и Дип предпочетоха веднага да слязат и да се изкатерят, вместо да търсят по-безопасно място за изкачване.

Докато Изидор пое мъчителния си обратен курс към яхтата, тримата набедени нашественици почнаха да се катерят с най-голяма предпазливост по хлъзгавите крайбрежни канари.

Целта на малката бойна група, колкото и безумна да изглеждаше, бе съвсем ясна на всеки един от тях — да намерят достъп право към сърцето на лабиринта.

Норберт Дип бе убеден, а беше уверил в това и приятелите си, че огромната система от подземни галерии в Тьокланд има безбройни естествени входове, разпръснати по цялото островче. Кандидатите изследователи, както сега Корнелиус, се движеха по път, за който не се знаеше дали е свързан пряко с повърхността; според предположението на Дип обаче, подкрепено от немалко външни белези и от познанията му по геология, се смяташе, че е напълно възможно през някои пещери или дупки на повърхността да се влезе в различни участъци от лабиринта.

Въпросът беше да се стигне до тях, без да бъдат разкрити. Намерението не беше безразсъдно — малко на брой, хората от компанията не смогваха да наблюдават непрекъснато всички кътчета на Тьокланд, нито да пазят безкрайните подземни коридори.

Не по-малко вярно беше, че операцията „Дедал“ — Корнелиус неминуемо ще се провали, ако ги изненадат или заловят.

При осъществяване на намерението си те можеха да се приближат до крайната цел, но същевременно излагаха на опасност почти всичко. В началото мислеха да прибегнат към това само „in exstremis“4, ако Корнелиус претърпи несполука или види, че не може да продължи поради някаква неразрешима загадка, ала неотдавнашните събития ги бяха принудили да слязат веднага на брега и да действуват.

С голяма доза храброст тримата решителни катерачи успяха да изкачат неприветливите скали. Щом стигнаха до върха над морската бездна, с радост откриха, че мястото позволява да навлязат скришом в острова.

— Чудесно! Неравна камениста местност, хълмиста… възможни скривалища на всяка крачка! Мъчно ще ни видят. — Фулхенсио Фабрегас не преувеличаваше. — Тук може да се прикрие цял полк.

— Колко голяма е разликата между тази извънземна пустош и чудесиите, които се спотайват долу. Тук всичко е безизходност, дори камъните изглеждат измъчвани от съдържащите се в тях загадки. — Натаниел Марис никога не пропускаше да прецени положението от литературна страна. Мисълта му почти автоматически нахвърляше основните бележки за бъдещите му статии в „Имажинасион“.

— Ще напредваме към средата на островчето. На известно разстояние от морския бряг възможностите да намерим вход на пещера ще се увеличат — рече пещернякът Норберт Дип и малката експедиционна редица се размърда.

Въпреки ранния подиробед дивият релеф на островчето приличаше на погребално видение посред гъстата мъгла. Бурята надвисваше бавно и отлагаше минутата, когато щеше да се развихри неудържимо. Черните облаци не пропускаха никаква светлина. Наоколо почти не се виждаше — като посред нощ.

Нашите настойчиви търсачи на приключения, като не знаеха за напрежението на „Дедал“, причинено от тревожното мълчание на Корнелиус, вървяха насърчени от надеждата, че докато те крачат по повърхността, Берцот напредва под земята и всички се приближават към незнайната цел, която Казацкян бе направил почти недостижима.

Ненадейно, с дълбоката увереност на злокобно предчувствие, и на тримата приятели им се стори, че нещо враждебно витае около тях и дебне в уединеното място. Без да разменят дума, те бързо се разпръснаха. Сгушили се всеки в своето укритие, затаили дъх, те се ослушаха и се огледаха. Само далечният ропот на бурята, която вече бушуваше в открито море, нарушаваше мълчанието. Подир малко, след като се убедиха, че няма причина да се безпокоят и потиснали страха си, те се уговориха със знаци да се покажат отново.

— Може да е от атмосферата, заредена е с електричество, дори изглежда, че дъхът скърца…

— Да не губим повече време, Натаниел — измънка Фулхенсио. — Трябва да намерим подслон, ако завали дъжд.

— Възможно е да намерим нещо повече, ако обиколим скалите. Хайде!

С удвоена предпазливост, почти хлъзгайки се с ботушите си по скалистите издатини, те продължиха да навлизат в острова. В разредения въздух вече не витаеше усещането, че някой ги дебне. Единствената им грижа беше да се доберат до близката цел.

Когато накрая стигнаха до една висока скала, разбраха, че предсказанието на Норберт излезе вярно. Спелеологът не можа да сдържи едно радостно възклицание:

— Знаех си го! Мястото отговаря на всички изисквания.

Без никакви препятствия и ненаблюдавано, в основата на скалите зееше каменно гърло.

— Ама ти си бил прав! И като си помислиш, че оттук можем да се проврем в лабиринта без „Договор за изследване“, ха-ха-ха! — засмя се звучно Фулхенсио, забравил за неотдавнашната си предпазливост.

— Не викай толкова силно! Да влизаме. Тепърва ще видим дали пещерата е задънена, или продължава под земята — настоя Дип, който гореше от желание да провери как стоят нещата.

Докато приятелите му претърсваха вътрешността, Натаниел все се оглеждаше подозрително, привидно напълно спокоен.

— Преди да влезем, трябва да се уверим, че наоколо няма никой. От онова баирче ще мога да огледам известна площ. Връщам се веднага. През това време се скрийте до входа и следете за всеки даден от мене сигнал.

Норберт и Фулхенсио одобриха благоразумието на Натаниел и почакаха, докато той се отдалечаваше, но нетърпението им беше голямо — струваше им се, че тайната на лабиринта е почти на педя от тях.

Натаниел, напротив, беше много подозрителен.

Леснината, с която досега навлизаха в острова, му приличаше на нож е две остриета.

— Понякога спокойствието е наметка, която прикрива клопка — повтаряше си той, докато се придвижваше към избраната наблюдателница, сякаш самата мисъл за това му служеше като предпазен талисман.

Въпреки черните предвиждания, които минаваха през главата му, той не забави ход. След малко изпълзя на скалите, които хем го прикриваха, хем му позволяваха да разгледа широк пояс от каменистата местност.

Никакъв човек не се появи в зрителното му поле. Все пак нещо привлече погледа му — недалеч, полускрит сред скалите, лежеше изоставен някакъв метален сандък, надписан с условните знаци на компанията.

— Макар че в него би се побрал човек, не вярвам някой агент на Казацкян да го използува за караулна будка — рече си на шега той. — Нито пък има вид на експлозив. Едва ли е оставен нарочно, но не би било зле да проверя дали има нещо в него. Макар че, ако после излезе, че с празен…

Марис искаше да се убеди, че не си струва труда да се излага на опасност. Но при вероятността сандъкът да съдържа нещо насочващо или полезно за плановете им, той не пожела да се откаже. Във владенията на президента на Тьокланд всяко нещо можеше да бъде следа или знак, който би помогнал да намерят пътища към лабиринта.

С помощта на гримаси и жестове, които всички много добре знаеха, Натаниел показа на двамата си приятели, че няма повод за тревога наоколо. После ги осведоми, че ще направи малко разследване, което ще му отнеме най-много три-четири минути.

Норберт и Фулхенсио отвърнаха по същия начин, като му препоръчаха да бъде благоразумен. Мракът в пещерата зад гърба им продължаваше да ги изкушава. Желанието им колкото се може по-бързо да я изследват растеше с всеки изминал миг и те не можаха да устоят на повика на една неизвестност, тъй склонна да се разсее. Навлязоха припряно няколко метра в спускащия се надолу тунел, двамата наведнъж…

Навярно един опитен патрул, тръгнал на разузнаване, не би допуснал подобна грешка. Ала те, въодушевени преследвачи на загадки, по случайност в разузнавателна акция, я извършиха.

Слиса ги силен грохот от сгромолясващи се скали, който съвпадна със страхотен гръм — предпоследен предвестник на бурята. Ако беше възможно, сред трясъка на камъните и природните стихии щяха да чуят победоносен кикот. За миг малкият вход на галерията бе задръстен от огромни скални отломъци.

В отчаянието си Фулхенсио се помъчи да ги отстрани. Но само напъните на десетина или дванайсет снажни мъже биха могли да ги помръднат.

— Проклети да са! Ние сме хванати! — възкликна Фулхенсио.

— Някой отвън е причинил срутване. Хората от компанията са ни разкрили — заключи мрачно Норберт.

— Ако, предупреден от шума при срутването, Натаниел дойде насам, ще бъде беззащитен пред тях — предсказа Фабрегас.

— От трясъка на гръмотевицата едва ли е чул нещо. Но все едно е. При всички случаи ще го нападнат — проговори Норберт с горчивата прозорливост на човек, който се смята безвъзвратно загубен.

— С нищо не можем да му помогнем. Нито даже да го предупредим! — въртеше се ядосан от безсилието си Фулхенсио.

— Стой тук, може да чуеш нещо. През това време ще проверя дали тази бърлога води нанякъде, макар че подир случилото се много се боя, че не стига доникъде.

Долепен до току-що падналата стена, Фулхенсио остана да дебне. Норберт тръгна към дъното да търси отговора.

В това време Марис, който изобщо не знаеше какво се бе случило, се канеше да отвори с голяма предпазливост загадъчния метален сандък. Погълнат от своето начинание, той не усети, че сега съвсем близо зад гърба му една заплашителна и потайна сянка, която преди това бе издала победоносния смях, се готвеше да срине окончателно последните надежди на слезлите от яхтата пътници.

Опасното решение на Анастасе Казацкян

През това време обстановката на „Дедал“ бе непоносима. Непрестанните повиквания до Корнелиус оставаха все така без никакъв отглас. Разбушувалото се яростно море заплашваше да преобърне всеки миг яхтата. Изидор де Маливерт не се върна. Хората от яхтата сметнаха, че огромните вълни са му попречили и са го заставили да се присъедини към групата на Натаниел Марис. Нищо не знаеха за съдбата му — бързината, с която бе вкаран в действие планът за нахлуване, не позволи да бъде пренастроен главният предавател на друга честота. Нямаха никаква връзка с Тьокланд.

В тази съдбоносна минута Минос успя да хване неочаквано последния осведомителен бюлетин, предаван от радио Дондрапур във всекидневната му програма.

„… съвсем изненадващо публикуваното комюнике днес в пет часа подиробед Компанията наемател на повърхността и недрата на остров Тьокланд съобщи, че нейният президент мистър Анастасе Казацкян, подтикнат от наложителни съображения, се е видял принуден да закрие международния конкурс, провеждан под негово шефство. В такъв случай баснословната парична награда няма да бъде дадена никому. Вследствие на това пробните изпитания и приемането на кандидати са прекратени. Всички, които са добили право да участвуват и очакват да бъдат натоварени тази вечер на лодката, никога няма да заминат за Тьокланд.

Веднага след като новината на компанията бе разпространена, канторите й в Дондрапур бяха опразнени и затворени. Нейните служители са изчезнали и нищо не се знае за местонахождението им.

По тази причина не ни беше възможно да допълним съобщението с повече данни. Засега не се знае какво становище ще вземе нашето правителство относно престоя на постоянния надзирател в Тьокланд или относно другите страни на този въпрос.

Нашата предавателна станция ще дежури непрекъснато. Щом получим нови сведения и подробности, ще ви осведомим своевременно.“

— Давате ли си сметка? — възкликна Валентина Маркулова. — Часът на посланието на компанията съвпада почти напълно с времето, когато бе прекъсната връзката ни с Корнелиус!

— Голямата упоритост на Казацкян може да бъде пречупена само от непредвидено събитие, което той не може да контролира — рече Марлен, като влагаше огромно старание да изтълкува действията на президента. — Нещо много сериозно трябва да се е случило!

В този миг великанска вълна подхвърли „Дедал“ няколко метра над развълнуваното море, запращайки го после в бездна от разпенена вода. По чудо яхтата не се преобърна, но пътниците й се изпотъркаляха по пода, докато успяха да се хванат за нещо устойчиво.

Това може би беше последното предупреждение на морето, готово да ги погълне завинаги. Сред грохота, който предвещаваше подводен земетръс, четиримата мокри до кости „моряци“, като плюеха вода, стигнаха бързо до решение, наложено им от обстановката.

— Ако преди това не потънем, ще се подслоним в пристана — извика Манцони. — Щом стъпим на острова, ще видим какво може да се направи.

— Да, разбира се, ще ни посрещнат с отворени обятия, вместо вечеря, ще ни дадат „лека закуска“. По-добре да изпия цял литър солена вода, отколкото да опитам „ястията“ на мистър Казацкян — рече Минос, който явно се боеше повече от хората на Тьокланд, отколкото от жадния за корабокрушенци океан.

— Дори да нямаше буря, трябваше да отидем на всяка цена — уточни Марлен, вкопчила се в някакви въжета. — Закриването на конкурса и мълчанието на Корнелиус променят всичко.

— Сигурно се нуждае от бърза помощ. Трябва да се намесим, преди да е станало прекалено късно, макар и да разкрием по този начин играта си — добави Валентина Маркулова, като нарочно не спомена морските усложнения и даде последното, единствено възможно наставление.

И тъй вдъхновените изследователи, пристигнали в Индийския океан с намерението да приложат научните си знания и силата на въображението си в най-невероятното изпитание, обречени на отчаяна борба да оцелеят, започнаха своето сражение с вълните, с надеждата да не се издавят и в същото време — да помогнат приключението на Берцот да не завърши с гибелен край.

Ала бурята, стигнала най-връхната точка на яростта си, издигаше хиляди клопки между тях и целта им.

Точно в тези минути, чувствувайки се разнищен от неуправляеми сили, които нямаха нищо общо с Корнелиус и приятелите му, Анастасе Казацкян бе започнал в кабинета си трескава разрушителна работа.

Натрупало енергия, изнемощялото му тяло, изглежда, се готвеше за последната си битка. В една застрашително нарастваща клада той хвърляше всичките си планове, ръкописи и книжа.

Отвън, смутени и гневни, неколцина от хората му, чийто вид сега бе по-отблъскващ от всякога, спореха на глас, обаче не смееха да се намесят.

Вътре, задушен от топлината и пушека, без да прекъсва работата си, исполинският мършав президент шепнеше с горчивина, почти плачейки, незавършени изречения:

— … ако дойде страшният миг, невероятното зазоряване, денят на безкрайната прозрачност, нека стане наведнъж, без предварително известие, без страх и без страдание… може всичко да продължи известно време както винаги, без страхът от съмнението…

Лицето му вече не се променяше така внезапно. Сега той приличаше на старец, който е на границата на силите си.

— … всичко вече е загубено, направих всичко възможно, но не стигна… Корнелиус Берцот беше най-голямата ми и последна надежда… сега съм сигурен, жестоко и пагубно сигурен, че той никога няма да стигне дотам…

След като изгори книжата, Казацкян пристъпи към прага, като се опитваше да се измъкне от стаята, в която вече не можеше да се диша.

— … би могъл да бъде най-красивият миг в историята, денят на утвърждаването на нашия свят… можеше…

Когато вече се канеше да излезе, той видя, че вратата е обсадена — разбунтуваните мъже, които бяха спорили, му препречваха пътя.

Разгорещен и предизвикателен, от тълпата се отдели един мъж. Не носеше като останалите работна дреха, облечен беше във военна униформа, разкопчан и небрежен, със звездички на полковник от войската на Дондрапур. Виждаше се съвсем ясно, че е главният подбудител на размирицата. Той се нахвърли грубо срещу мистър Казацкян:

— Стига вече съзерцания и преструвки, стара лисицо! Тази комедия не може да продължава нито миг повече. Престанете да се правите на луд и кажете веднъж завинаги за какво сте дошли на Тьокланд или в противен случай…

Тонът му беше заплашителен. Не се шегуваше. Останалите типове мълчаливо подкрепяха дързостта на военния.

Изненадващо Анастасе Казацкян превъзмогна явната си слабост, гласът му се издигна и отекна оглушително над наглите думи на разгневения водач.

— Разбирам в известна степен неверността на моите хора, но вие, проклет глупако, сте единственият, който няма никакво право да иска нещо. Погълнете отровния си език, предател такъв! — изплющя като камшик отговорът. — Вашето правителство не ви е изпратило тук, за да насърчавате безсмислени бунтове, „господин постоянни надзирателю“! Вие трябва да наглеждате само как се спазва договорът, а в това отношение не е имало нарушение. Така че… назад!

Макар и изненадан от убедителния довод, подстрекателят изкрещя заповеднически:

— Това е последната ви възможност! Що за дяволии искате да измъкнете от острова? Залежи ли има скрити тук? Или съкровища, заровени от пиратите? Минерали с несметна стойност? Каквото и да е, кажете го най-после. Няма да постигнете своето, искаме си нашия дял. Говорете или ще ви убия тук на място!

По лицата на размирниците премина тръпка — мистър Казацкян бе избухнал в ужасяващ смях.

— Ха, ха, ха! Залежи, съкровища, минерали!… Кръгъл глупак, не си разбрал нищо. Нямаш и най-далечна представа какво се крие на острова. Никога не ще го узнаеш. А дори да го узнаеш, жалки заговорнико, никога то не ще стане жертва на твоите грабителски стремежи… Но да не губим повече време за низости, а да влезем в последното действие на великата трагична опера. Твоята задача на Тьокланд е приключена. Махай се от очите ми!

За изненада на всички мистър Казацкян така силно блъсна полковника, че го събори.

Когато безочливият представител на властта понечи да отвърне и измъкна револвера от кобура си, хората на президента, подчинени на необузданата сила на своя шеф, го обезоръжиха и укротиха.

През това време кладата в бараката бе угаснала, без огънят да се разпространи.

Размирниците навън поутихваха. Мистър Казацкян използува почивката, за да нареди на хората си:

— Това ще бъде последната ми заповед и е сигурно, че вие всички ще я изпълните, както е сигурно, че светът съществува. Трябва да успеем, ако все още стигнем навреме, Корнелиус Берцот да излезе жив от лабиринта. Не мога да позволя този проклет остров да погребе най-добрия от всички влезли в него! Напред!

Към дълбоката бездна

Според всички признаци Изидор де Маливерт би трябвало по това време отдавна да е в списъка на множеството удавници, които през цялата история на човечеството не са устоявали пред морската стихия.

Положението му стана толкова мрачно и безнадеждно, че в тези най-трудни мигове на своето премеждие той бе готов да се сбогува с живота. Забележителните му способности на криминален следовател не струваха нищо сред беззащитната самота, в която се намираше.

Малко след като бе оставил приятелите си да превземат устремно стръмния бряг, той разбра, че яростта на океана не ще му позволи да стигне здрав и читав до „Дедал“, и направи опит да се приближи отново към отвесните скали, за да догони слезлите преди него. Но и за това намерение беше твърде късно. Изцяло беше във властта на вълните.

Люшкана неспирно от напиращите вълни, крехката лодка бе отвлечена за кратко време на значително разстояние от целта му, макар и недалеч от брега. Сигналният пистолет не служеше за нищо. Проникналата в лодката вода бе разкашкала барута. Не можеше да сигнализира на „Дедал“ за своето местонахождение. Освен това трябваше да впрегне всичките си сили да изгребе водата, за да отдалечи угрозата от потъване.

Всеки път, когато надигаше глава, за да се огледа, той виждаше все по-близо брега, наежен от рифове и остри скали.

— Само внезапно безветрие, уви, невъзможно по тези краища, би попречило да се разбия о подводните скали! — помисли мрачно Изидор.

Наистина нещата вървяха от зле по-зле. Ако се хвърлеше във водата, не след дълго щеше да го погълне някой водовъртеж. Ако останеше в лодката и я удържеше да не се обърне — нещо много трудно, — щеше да се приближава безвъзвратно към брега, докато някой тласък на морето го запрати срещу скалите и го направи на пихтия.

— Ще се оставя да ме носят вълните и когато бъда на няколко метра от брега, ще скоча. Все ще се намери някоя скала, за която да се вкопча! — рече си Маливерт, решен на тая смела постъпка, защото, докато беше жив, никога нямаше да се предаде. И той продължи да се бори, като изгребваше водата. Вече бе на няколко метра от острите скали. Но когато настъпи решителният миг да скочи, той разбра, че няма смелост да го стори, и слепешката понечи да запази за още една секунда люлеещата се опора под краката си, предопределена може би съвсем скоро да стане символичен негов ковчег.

И по някаква странна случайност тъкмо тази последна нерешителност го спаси.

Изидор неволно затвори очи в очакване на неизбежния сблъсък. След като бе тласнат грубо от вълните, той забеляза смаян, че бурята е утихнала, а лодката си е възвърнала устойчивостта. Грохотът на северняка се отдалечаваше, а вилнеенето на бурята, която заплашваше да го прекатури, беше замряло почти напълно.

— Дали това затишие не е на другия свят? — промърмори той, докато отваряше недоверчиво очи.

Наоколо бе паднала нощ — не успя да види нищо. В същия миг съгледа зад гърба си тъничък процеп светлина. Тогава започна да разбира какво се е случило. Вместо да бъде премазан о скалите, той бе имал огромното щастие да бъде тласнат във вътрешността на някаква пещера, чието гърло зееше в основата на отвесния бряг.

Тутакси нещо, което дотогава не беше имало стойност, придоби решителна важност. Пъхнато в плътна пластмасова калъфка, на пояса си носеше фенерче. Провери състоянието му. Работеше. Така видя, че се намира в нещо като вътрешно езеро, свързано с ревящото море.

Макар че по време на бурята веслата бяха изчезнали, той се придвижи из наводнената пещера, като гребеше с ръце. Недалеч водата се укротяваше в малко каменисто заливче, което се разклоняваше в различни естествени тунели към подземието на острова. След няколко минути успя да стигне дотам и подир много премеждия стъпи на твърда земя. Ужасната случка завършваше щастливо. Побъркан от радост, Маливерт си мислеше:

— Ех, че невероятен късмет! Ето че съм проникнал на острова незабелязан от досадни пазачи и часови. Ами ако сега излезе, че през тези тунели мога да стигна до вътрешността на лабиринта? Ако и занапред щастието продължава да ме съпровожда, всичко е възможно.

И така Маливерт, преди малко сигурен кандидат за безславна смърт в океана, сега се намираше едва ли не в благоприятно положение, което му позволяваше пръв от съзаклятниците на „Дедал“ да се добере до замлъкналия Корнелиус и до потайното лице на голямата загадка на лабиринта.

Без да се изненадва от мрачния вид на подземието, решителен и непредпазлив, той предприе втората част от приключението си. Лодката остави в малкото заливче, за да се подсигури в случай на извънредно положение. Обаче разбушуваното море вън в неспирното си търсене на жертви не позволяваше никакво отстъпление.

За пътниците на „Дедал“ нещата също не вървяха по мед и масло.

Неизправната яхта, блъскана от природните стихии, бе успяла да измине голяма част от пътя си към пристана благодарение на неочакваната сръчност на четиримата смели „моряци“. Ала напорът на бурята беше толкова силен, че възможностите й да плава намаляваха с всяка минута — имаше гибелна пробойна във ватерлинията.

Деляха ги само три мили от жадуваното пристанище, но преодоляването и на това късо разстояние представляваше неизпълним подвиг — с пробития корпус и изтощените мотори щяха да потънат незабавно.

Единствената лодка, с която разполагаха, бе използувана при първото слизане на брега и я смятаха за изгубена. Малките спасителни пояси нямаше да им послужат срещу огромните вълни.

Тогава като дар от съдбата недалеч се появи спасителна сянка!

Една от моторниците на компанията, която развълнуваното море явно бе изтръгнало от пристана, бързо се приближаваше към тях, полюшвана от вълните, с угаснали светлини и без пътници в нея.

— Погледнете! Трябва да я хванем на всяка цена — надвил страха си в сериозната обстановка, се обади Минос Тахтер. Като най-боязлив обаче, той не се реши да направлява смелостта на останалите.

Моментът беше подходящ, тъй като вятърът бе сменил посоката си и приближаваше моторницата встрани от тях.

— Ако не я хванем, ще ни отмине! — извика силно Манцони, превърнал се в сноп от нерви.

Всички си даваха сметка, че спасението им зависи от тяхната ловкост. Налагаше се да действуват бързо.

Мигом двете жени на борда подадоха на своите приятели завързаните с въжета котви, с които щяха да си послужат като с абордажни куки.

Когато дойде сгодният миг, моторницата беше само на пет метра и препускаше лудо, подгонена от ветрищата. Минос и Пиер Паоло едновременно метнаха котвите. Тази на Манцони не улучи целта. Хвърлената от Тахтер се закачи здраво за металния борд на морската плячка.

От придърпването с куката и от надигналата се огромна вълна двата плавателни съда се удариха. Сблъсъкът беше силен, по-силен, отколкото „Дедал“ можеше вече да понесе — нови потоци вода го наклониха тутакси на една страна. Но важното бе постигнато.

С маймунска ловкост Минос хвана крайчеца на въжената стълба, която висеше откъм левия борд на пленената моторница.

— По дяволите, това е по-мъчно, отколкото да ловиш китове! — възкликна високо Марлен, засияла като човек, готов да извърши нещо необикновено.

Всичките заедно привързаха стълбичката за кабината на „Дедал“, така че, преди да потъне, яхтата да им послужи за последен път — да опъне стълбата и да я превърне в набързо стъкмен мостик. Моторницата, едва засегната от бурята и много по-устойчива от старата яхта на нашите приятели, бе излязла почти невредима от силния сблъсък.

Когато четиримата се озоваха на борда на морската единица на компанията, те откачиха бързо бордажната котва, да не би „Дедал“ в безвъзвратното си крушение да потопи и тях.

С чувството, че загубват верен и безстрашен приятел, те гледаха как водите поглъщат плавателния съд, който бе предназначен и оборудван за по-спокойни води и не беше устоял на внезапната ярост на Индийския океан. Припряно и с големи мъки, блъскани от ураганната стихия, те овладяха моторницата. Машините бяха в изправност. Най-после можеха да стигнат до пристана.

— Поне този мистър Казацкян ще има за нещо да ни благодари, ще му върнем лодчицата цяла. Ако не бяхме ние, не би му оставало нищо друго, освен да я забрави — рече Минос, който я управляваше, доволен като дете от новата си играчка.

— Не бъди сигурен! — отвърна подигравателно Марлен. — Все едно ще ни нарече пирати!

Не без трудности, тъй като бурята не спираше, те насочиха лодката към пристана. Там вълните не бяха толкова яростни. Тозчас съзряха с облекчение, че никой от хората на компанията не стои на пост. Малкото естествено пристанище беше пусто и както обикновено един покрит с платнище джип, който едва се виждаше в нарастващата чернилка, чакаше пътниците.

Като превъзмогнаха последните пречки, те спряха до брега и завързаха здраво, колкото можаха, моторницата, да не би вълните отново да я изтръгнат.

— Кой знае дали след няколко часа от нея няма да зависи последната ни възможност за бягство? — предсказа Валентина.

— А-а, това вече не! — живо възрази Минос. — Докато не спре бурята, не ме търсете в морето. Сравнени с великанските вълни, типовете от компанията ще ми приличат на ангелчета.

Няколко минути по-късно четиримата седяха в джипа.

— А сега всичко е заложено на една карта. Напред към лагера! — рече Манцони и потегли.

И така, без да имат и най-малката представа за развръзката, която щеше да предложи историята на Компанията, без да знаят нищо за съдбата на останалите си приятели, те навлязоха в Тьокланд, последното владение на загадката и крепост на бленувания лабиринт.

Сянката, дебнеща Натаниел Марис, се движеше съвсем тихо, явно познаваше особеностите на местността. Само едно шесто чувство, внезапното усещане за враждебно присъствие наблизо накара Марис да се обърне бързо в момента на нападението.

Когато двамата мъже застанаха един срещу друг, лицата им светнаха и еднакво се издължиха в крайна изненада.

— Юрий Свановски! — възкликна Натаниел, сякаш пред него беше се изпречило призрачно видение.

— Но, вие, значи… да, разбира се, тогава, в лагера… Вие бяхте в бараката на Казацкян!

— Да, чаках да се напъхам под земята и да изпробвам късмета си в лабиринта. Има вече близо месец. Ние се погледнахме за миг, аз помислих, че искате да напуснете островчето колкото се може по-скоро. Затова, като нямаше доказателства по-късно за вашето връщане в Дондрапур, сметнах, че сте срещнали спънки…

— Значи вие сте журналистът, който вдигна такъв шум около моето изчезване! — рече Свановски с явни признаци на благосклонност, забравил вече всяко подозрение. — Когато преди малко ви видях да слизате на брега, взех ви за повиканите от полковник Бонкар престъпници. Каква голяма грешка щях да направя, ако ви бях ударил, приятелю!

Като изрече последните думи, той пусна на земята тежък чук за трошене на камъни, който размахваше като оръжие.

— Юрий Свановски! — повтори Натаниел все още слисан. — Значи аз бях прав да подозирам…

Световният шампион по шах не му позволи да довърши и го засипа с куп въпроси.

— Защо се върнахте в Тьокланд? Кои са придружителите ви? Колко време стояхте в лабиринта? Докъде стигнахте? Направихте ли някакво важно откритие? Какви са плановете ви?…

Натаниел веднага разбра, че тази среща е сякаш пратена от провидението. Несъмнено Свановски беше в отлично физическо и умствено състояние, въпреки усамотението му на островчето, и вероятно знаеше много неща, неизвестни на хората от експедицията. Като се сдържаше да не разпитва първи, с най-голямо доверие той задоволи обяснимото любопитство на прочутия шахматист.

Простичко, като не забрави нищо съществено, той му разправи за всичките си догадки, за стратегическото си предаване в лабиринта, за съдружието Корнелиус Берцот — „Дедал“, изложи причините за преждевременното слизане на брега и последните цели, които те преследват.

Излязлото отново на сцената действуващо лице го изслуша жадно, като често кимаше одобрително. Когато на свой ред Марис се накани да разпитва, той си даде сметка, че Дип и Фабрегас не дават признаци на живот.

— Би трябвало да се присъединим колкото се може по-скоро към двамата ми приятели. Ще се безпокоят за закъснението ми. Странно, че не дойдоха да ме потърсят.

— Опасявам се, че не са в състояние да го сторят. Попаднаха в една от клопките, които приготвих, с надеждата да отстраня от битката поддръжниците на Бонкар. Няма лесно да ги измъкнем оттам. Но по-добре да отидем, за да им обясним случилото се. Хайде!

Свановски и Марис тръгнаха обратно. Натрапващата се безлюдност на местността навяваше мисли, че двамата са единствените обитатели на прокълнатото островче. Силният вятър ги заставяше да вървят приведени, бавно и много предпазливо. Въпреки това те подновиха по пътя прекъснатия си разговор.

— Полковник Бонкар? Това измислено име на Казацкян ли е? — запита Натаниел.

— Не. Става дума за постоянния надзирател на държавата Дондрапур. Зад гърба на своето правителство той крои да се домогне до някакви баснословни богатства, които смята, че са скрити в Тьокланд. Подлецът му неден не може да си представи, че тайните подбуди на президента са от друго естество. Мечтае само за плячкосване, грабежи и контрабанда. Предизвиква хората от компанията да не се подчиняват, за да му помогнат да затвори Казацкян. Но и тях се кани да измами. Щом се сдобие с въображаемото съкровище, ще избяга със съучастниците си, които чака. Мисля, че за да избяга с плячката, е способен на истинска касапница. Но подобно нещо няма да се случи — убеден съм, че такава плячка не съществува.

— Казацкян не е ли доложил за Бонкар на правителството в Дондрапур?

— Не, положението е опасно, твърде опасно и той не може да се занимава с тази работа. Освен това пристигането на длъжностни лица би могло да усложни много нещата и да провали последните възможности всичко да стигне до желания от него край. Казацкян явно предпочита да се опълчи сам срещу бунтовниците, отколкото да вдига шум, който не приляга на плановете му.

След като установиха, че пещерата няма друг изход към повърхността, нито продължава към подземието, Норберт и Фулхенсио зачакаха с нетърпение завръщането на Натаниел.

Когато двамата герои на ненадейната среща дойдоха до обречената пещера, те запознаха пленниците с действителното положение. Те до известна степен се зарадваха, тъй като в своята тъмница бяха имали вече опасения за най-мрачна развръзка.

— Само едно средство може да освободи приятелите ви и ще го използуваме. Динамитът! — реши Юрий Свановски.

— Но взривът ще издаде присъствието ни на Бонкар и на хората от компанията — възрази Марис.

— Вече няма значение. Мисля, че най-главното в тази история е толкова близо, че няма да им остане време да се занимават с нас. Освен това островът е пълен с тунели и пещери. Лесно ще намерим скривалище, ако решат да ни преследват.

— Тези тунели водят ли към вътрешността на лабиринта? — попита Норберт с глас, приглушен от преградата на тъмницата им.

— Да, някои. Скоро ще се уверите, ако решите да ме последвате. Елате с мене, Марис. Недалеч оттук компанията държи склад с боеприпаси, който изобщо не пазят, и в него още има фишеци в добро състояние. Ще ни потрябват няколко.

Буреносните облаци продължаваха да сипят мрак върху Тьокланд и надвисваха над островчето като плътна грамада, срещу която дори ураганният вятър нямаше никаква власт. Но по сляпата милост на случайността още не беше заваляло.

— Трябва да побързаме. Както се готви да плисне дъжд, не ще запалим фитилите — каза Свановски ненадеен актьор в тази трагедия, който неволно предусещаше, че последната сцена наближава, и не искаше да отсъствува в края на драмата.

Двамата с Натаниел отидоха да търсят експлозивите. Високо, за да се чува сред воя на урагана, гениалният шахматист му разправи най-главното от своите похождения и разкрития през седмиците на доброволно изгнание в Тьокланд.

— Аз също помислих, след като влязох в лабиринта, че странният музей със загадки пази някаква тайна, около която Казацкян не иска или не може да даде указания. Стигнах до езерото с потопените храмове, но наистина не знаех как да продължа. Напуснах принудително, а не стратегически. Но бях против да замина от островчето със загубена партия. Изведоха ме навън, за да ме изхвърлят от Тьокланд. Тъкмо тогава ние се видяхме набързо. А аз вече кроях планове как да остана близо до голямата загадка, но трябваше да изчакам сгодния случай. На излизане от лагера ме прехвърлиха на друга кола. Пазеха строго. После подкараха с голяма скорост, изглежда, бързаха. Да скоча в движение, би било лудост. Като стигнахме на пристана, разбрах, че имам само една възможност — да избягам пеша. Така и направих. Издебнах разсейването на онези типове, докато приготвяха моторницата за отплаване. Когато усетиха, аз все още бях наблизо, но на онова място има толкова възможности да изчезнеш, че те не можаха да ме открият. От друга страна, не бяха подготвени за подобен случай. Имаха указания почти за всичко, но бягство на участник в конкурса не бе предвидено. Уморени от напразното търсене, допуснаха грешката да отидат до лагера и да вдигнат тревога. Това ми позволи да проникна навътре в острова и да намеря по-добри скривалища. През следващите часове ме диреха отчаяно. За щастие нямаха кучета, иначе щяха да ме открият много лесно. — Свановски прекъсна за малко разказа си и после продължи. — Казацкян явно се безпокоеше от присъствието на един непредвиден гост, който души насам-натам из островчето. Но диренето не можеше да продължи дълго. Компанията не разполагаше с достатъчно хора, за да претърсва непрекъснато цялото островче, ако не искаше да занемари поддържането на лабиринта и работата по приемането и проверката на изследователите. Привечер наличните сили, хвърлени за моето преследване, намаляха много. След шест-седем дни търсенето спря напълно. Сигурно са си помислили, че съм умрял от глад. Компанията реши да премълчи станалото и да отхвърля всяка отговорност. И действително мнозина биха умрели от глад при подобни обстоятелства. На този остров няма ни животно, ни зеленина или корен — няма какво да набодеш на зъба си. Но аз съм свикнал да издържам на принудителни условия. Винаги когато се подготвям за шампионати по шах, се оттеглям в необитаеми места и спазвам много строг режим на хранене. Това ми създава необикновена умствена яснота при тренировките.

Натаниел си помисли, че дори и така, трябва да е било много трудно да преживееш на острова.

— Както винаги — продължи шахматистът — носех скрити в колана изобилни запаси от витаминозни хапчета и белтъчини, каквито вземат космонавтите. По-късно открих, че един рядък вид птици гнезди на Тьокланд — нужен им е само за да снесат яйцата си. После те отлитат и ги изоставят, сякаш островът е прокълната земя, където инстинктът не им препоръчва да мътят. Тези наистина вкусни яйца бяха цялата ми прехрана. За пиене нямах никакви пречки — дъждовната вода образува многобройни локвички във вдлъбнатините по камъните.

Когато чу това, Натаниел даде на Свановски част от своите припаси — сирене, сухари, фурми и печени бадеми. Прекарал толкова дни, без да вкуси нормална храна, световният шампион задъвка с наслада, без да спира, нито да намали ход.

— При нашето положение това е почти разкош. Благодаря ти — рече Свановски, като ядеше лакомо. — Вярно е, че се напатих доста, но откакто престанаха да ме търсят, аз се радвах на голяма свобода на действие, много по-голяма, отколкото бях си представял. Дори съм извършвал набези в лагера!

Бурята виеше с още по-голяма сила и ги накара да млъкнат, за да продължат по-бързо напред. Подир няколко секунди Свановски извика:

— Стигнахме. В оная пещера са.

Пипнешком те намериха целта си. От благоразумие не запалиха фенерчетата, докато не се озоваха вътре. Взеха оттам най-различни фишеци, фитили и ракети и веднага се върнаха обратно. Долепен до Свановски, за да може да чува, Натаниел не го оставяше на мира с въпросите си.

— Проникнахте ли в лабиринта през някой от страничните коридори?

— Само колкото да узная кои водят към него. Решителната крачка, слизането чак до сърцето му, е последното нещо, което се канех да предприема, когато ви съзрях.

— Какво открихте в лагера?

— Успях да прегледам книжата на Казацкян. Всеки подиробед президентът отиваше в лабиринта с неколцина от хората си и в лагера не оставаше почти никой. За нещастие ръкописите му са шифровани и не успях да ги разчета. Явно вършеше това, за да се предпази от прекаленото любопитство на хората си и от непрестанното следене от страна на полковник Бонкар, който злоупотребяваше с правата си. Там имаше също голямо количество оръфани книги и стари ръкописи, но аз не разбирам кой знае колко от библиография и освен това не разполагах с толкова време, че да ги прелистя всичките и да намеря някакво указание. Все пак успях да направя няколко заключения, които поддържам твърдо. Първо, вън от всяко съмнение е, че Казацкян е предприел приключението с лабиринта поради някаква извънредно важна причина, която не е разкрил на никого от сътрудниците си и дори на кандидат-изследователите. На второ място, Бонкар не е единственият разбойник, който дебне в Тьокланд. Повечето от типовете на компанията са престъпници, които са се съгласили да изпълняват заповедите на Казацкян и да подкрепят явните му щуротии с надеждата, че като работят здраво по преустройството на подземието, ще заграбят накрая предполагаемите съкровища, които президентът търси. На трето място, знам всичките машинации на Бонкар, защото случайно чух съобщението до копоите му в Дондрапур. Когато той, злоупотребявайки подло с предавателната станция, предоставена му от министъра на вътрешните работи, извика мошениците от своята шайка, аз стоях и дебнех под прозореца на бараката му. За щастие той се обърна към тях на английски и аз не изпуснах нито думичка… И накрая, въпреки всичко най-голямата опасност иде от там, че една част от лабиринта може да се срути всеки миг.

— И като си помисля, че Корнелиус е там! Какво е предизвикало опасността от срутване? — попита със свито сърце Натаниел.

— Казацкян е майстор на сценографията, по познанията му по минно инженерство са много оскъдни. Той е разчитал, че ще намери техници сред наетите от него хора, по те са го измамили, за да влязат в компанията. Сега всички са много ядосани — боят се, че „съкровището“ ще бъде затрупано и загубено завинаги. Вярно е, че въодушевен от величието на своя проект и излъган от неопитността на хората си, президентът бе наредил да извършат многобройни изследвания под земята, за да приспособи естествения лабиринт към изискванията си и да може да вкарат и поставят нужните материали. Това е отслабило структурата на подземието до такава степен, че често се случват малки срутвания. Досега главната конструкция е издържала, но си мисля, че е достатъчен един лек земетръс и централната, най-дълбоката част ще се сгромоляса.

— Но в такъв случай загадката на лабиринта би била погребана завинаги — рече Марис.

— Много се боя, че тъкмо това ще се случи. През този сезон земните трусове, макар и леки, са чести тук. Развихрилата се в океана буря е предвестник, че опасността е неизбежна, и Казацкян явно го знае. Какво ще направи, ако настане катастрофата? Ще се реши ли да разбули това, което толкова го измъчва, или ще издъхне при страхотното бедствие? Не можем да гадаем, приятелю Марис.

На това място разговорът бе прекъснат отново. Стигнали бяха до пещерата с Фабрегас и Дип. Наслагаха бързо фишеците и свързаха фитилите.

— Вървете навътре и залегнете. Взривната вълна едва ли ще стигне до вас, ако се притулите добре — нареди Свановски на пленниците.

С треперещи от вълнение ръце, лично Натаниел Марис подпали фитила, който трябваше да освободи приятелите му. Тозчас двамата набедени бомбаджии изтичаха на безопасно разстояние в очакване на експлозията.

Последицата от взрива беше очакваната. Когато се натроши основата й, грамадата от скали се слегна и в горната й част се появи широка пролука. Няколко секунди по-късно четиримата мъже се събраха пред победената бариера.

В същата минута, сякаш безвъзмездният срок на благородните търсачи на приключения бе изтекъл, върху островчето се изля проливен дъжд, съпроводен с гръмотевици и мълнии.

— На четиристотин метра северно оттук има вход, който е свързан с лабиринта. Да бягаме! — извика Свановски между два страхотни трясъка.

Когато накрая, мокри до кости, те се подслониха в пещерата, посочена от Юрий Свановски, Натаниел запозна двамата си приятели със заключенията на шахматния майстор. После, пришпорван от обстоятелствата, Свановски взе думата:

— Все още съм готов да вляза в лабиринта. Сега имам нова причина, дори по-важна — да спася Корнелиус Берцот и да узная какви открития може би е направил. Навярно сега той се намира съвсем близо до голямата загадка на лабиринта.

— Да, възможно е. Но има вероятност и да е изправен пред някоя сериозна пречка. Кой знае дали нашата помощ не му е необходима колкото се може по-рано — рече Норберт Дип.

— Едно е ясно, трябва да го намерим — добави Фулхенсио, готов да се втурне мигом навътре в пещерата.

Говореха на тъмно, с угасени фенерчета, за да не изтощават батериите, които по-късно можеха да им бъдат нужни.

— Всички сме съгласни с това — продължи Свановски. — Загадката на Тьокланд така силно ме притегля, че няма значение дали ще изложа на опасност живота си. Искам да стигна до края, какъвто и да е той. Мисля, че вашето състояние на духа е същото. Ала не бива да забравяме сега, когато сме в безопасност, че това приключение може да завърши зле, много зле.

— Да, вярно с. Но може да има и чудесна развръзка, ако стигнем до същността на загадката — подметна неуморимият търсач на фантастични явления Марис, който все още живееше с надеждата да намери нещо необикновено и неочаквано в края на приключението.

— Що се отнася до опасността от срутване — намеси се Норберт Дип, — няма да е толкова голяма, ако е само частично. Вярвам, че опитът ми при разкопките ще ми помогне да разпозная подпорките и скалистите стени, които са по-издръжливи, за да ни послужат за убежище в случай на земетръс. Разбира се, че освен опасността да бъдем премазани, има още една — да останем пленени под земята, ако срутванията ни препречат пътя било напред, било назад…

— И това също би могло да се случи, но по-опасно е да не се срути всичко — уточни Свановски. — Има безброй галерии и тунели, които са свързани помежду си, и мисля, че все някъде ще намерим спасение. Прекалено голямо злощастие би било всички проходи да се окажат запушени.

— Е, да тръгваме! Сигурен съм, че победата ще бъде паша — превъзмогвайки съмненията, закри съвещанието поривистият Фабрегас, като стана изразител на желанията на всички.

— Напред! — извика силно Свановски. — На шестстотин метра оттук има само един тунел. После ще видим по кое разклонение да тръгнем. Всички водят към лабиринта!

Подир няколко секунди, докато навън плющеше поройният дъжд и Тьокланд бе разкъсван от светкавици, четиримата смели изследователи поеха към мрачните подземни зали.

Гласът, които разплита загадката и всява ужас

В онзи славен час всички вече бяха във вътрешността на лабиринта, оставили зад себе си урагана на повърхността, за да се срещнат с най-страшните бури под земята.

Командваният от Анастасе Казацкян патрул, който познаваше подземните пътеки, бе напреднал към централните зали. Хората от компанията хич не ги беше грижа за съдбата на Корнелиус Берцот. Причината за привидното им послушание бе съвсем друга — надяваха се в последния миг президентът да им разкрие местонахождението на желаната, ала несъществуваща плячка.

Изидор де Маливерт, неуморим като детектив, който е попаднал на следа, също бе извървял огромен път, прорязан от тунели и пещери. Обаче не знаеше дали се приближава към истинското ядро на лабиринта, или се лута по външните разклонения, отдалечени от главната сцена на драмата.

И понеже не му беше известна грозящата опасност от срутване, не вземаше никакви предпазни мерки. Най-много се боеше да не се заблуди в плетеницата от безкрайни разклонения.

Валентина, Марлен, Тахтер и Манцони намериха лагера напълно изоставен и опустошен от бурята. Разбраха, че се е случило нещо сериозно, и взеха единственото възможно решение — да влязат в лабиринта. Нямаха време, пито средства, за да търсят посред нощ странични входове. Въоръжени с фенерчетата, те се запътиха към главния вход, който използуваха изследователите от закрития конкурс, тъп като него най-лесно можаха да намерят. Влезеха ли вътре, щяха да подирят преки пътеки, за да се приближат колкото се може по-бързо към най-дълбоките места в лабиринта.

Сигурен, че съзаклятниците му засега няма да могат да пристигнат — бурята би осуетила всеки опит за слизане на брега, — полковник Бонкар в пристъп на отчаяние реши да изиграе последния си коз. И самичък, тласкан от страха, че ако издирят тайното скривалище, към което се стремеше, хората на Казацкян ще го измамят, той също проникна през входа, използуван обикновено от служителите по поддръжка на лабиринта.

Както добре знаем, в недрата на Тьокланд беше и групата на Свановски с останалите трима приятели на Корнелиус Берцот. Благодарение на достъпния тунел, по който крачеше тази група, без да знае, тя беше много по-близо до желаната цел, отколкото останалите. По пътят им нямаше все да върви по права линия — неизброимите криволичения на разклоненото подземие можеха да ги забавят с часове, дори с дни, докато пристигнат до горещата точка на мрачното царство.

А там, с неизвестна съдба, в най-дълбокото, сражавайки се със загадките на тъмните помещения, вероятно се намираше и най-храбрият изследовател Корнелиус Берцот.

Прави ли бяха онези, които не искаха да изтълкуват дългото му мълчание като сигурен признак, че е издъхнал? Не беше ли се превърнал лабиринтът в негов гроб? Имаше ли тогава смисъл да полагат толкова усилия, за да го спасят?…

Президентът и неговите привидно подчинени хора вървяха успоредно на пътя, по който минаваха участниците в конкурса. От различни наблюдателници те можеха да следят „официалната“ пътека. Така предишните седмици наглеждаха и проверяваха изследователите и включваха в действие разните приспособления по пътя на търсачите на приключения. Сега всичко им позволяваше да напредват по-бързо.

Макар и да крачеше неуморимо, мистър Казацкян даваше видими признаци на задушаване в светлината на факлите и фенерчетата на придружителите си. Ъгловатото му лице приличаше на жива маска, подкрепяно единствено от желанието да осъществи едно последно паметно дело, подир което вече нищо не би имало значение.

Изведнъж, сякаш подтикнат от внезапно предчувствие, президентът спря и заговори гръмко, а гласът му се разнесе по тунели и проходи:

— Корнелиус Берцот, за бога, отговорете ми. Където и да се намирате, съобщете ми за вашето присъствие… Идваме да ви спасим!

След като заглъхна многобройното ехо от призива, мълчанието се възцари без никакъв отговор или признак на живот.

Сподирян от хората си, които ставаха все по-недоволни, Казацкян се запъти към следващата наблюдателница. Оттам гласът му щеше да се чуе по-далече. Щом стигна целта си, той извика отново:

— Корнелиус Берцот, говори ви Анастасе Казацкян. В думите ми няма ни коварство, ни клопка, говоря ви направо от все сърце. Ако ме чувате, повярвайте ми! Трябва да излезете от лабиринта колкото се може по-скоро, ако уважавате поне малко живота си. Минутите на лабиринта в Тьокланд са преброени, след това не може да избягате.

Без да отслабва ни най-малко силата на гласа си, президентът произнесе последните две изречения почти хълцайки.

Призивът му успя само да ожесточи още повече типовете, които го заобикаляха. Ядосани, че доскорошният им шеф пропилява ценни минути, като се опитва да намери Корнелиус, вместо да поведе експедицията към съкровището на Тьокланд, те съвсем престанаха да му се подчиняват.

Защото, колкото и глупаво да изглежда, тези клети наивници все още вярваха, че ще могат да се измъкнат от островчето с някоя много търсена на международните черни пазари стока. До преди малко даваха вид, че приемат водачеството на Бонкар, по от страх, че той, като се осланя на служебния си пост, би могъл да им отнеме цялата заграбена плячка, го зарязаха. Сега полковникът предател не влизаше вече в плановете им.

Готови бяха да прибегнат до мъчения, за да научат истината от устата на бившия си президент. Нищо не би им попречило да подложат Казацкян на физически насилия, по-присъщи на зверовете, нищо… освен заплашителният глас, който скова движенията им.

Той се чу съвсем ясно. Идеше от близките до повърхността пещери, изпълнен със заплаха и наглост:

— За какво си се развряскал толкова, Казацкян? Какво значение има вече този жалък урод Корнелиус Берцот, или как там се казва? Ако е станал жертва на твоята лудост, така му се пада. На кого би скимнало да се пише изследовател в тези препълнени с глупости катакомби? Получил си е заслуженото, глупакът му с глупак. Търси го, да, търси го и сложи наградата в нозете му, ако го намериш, но преди това…

Гласът, макар и малко провлачен поради далечината, можеше да се различи точно — говореше Бонкар от някакво не много далечно място.

Акустиката на подземието в Тьокланд бе още една от особеностите на лабиринта. Чрез поредици еха, отгласи и бързи отражения звукът изминаваше големи разстояния под земята почти непроменен. Така хора, намиращи се в различни и отдалечени една от друга галерии, можеха да се чуят, без да знаят точно кой къде е. Защото не можеше да се открие веднага от кое място иде звукът, след като е прекосил толкова дупки и пещери.

Мистър Казацкян се капеше да отвърне на Бонкар, по в пристъп на отчаяние се отказа. Повторното появяване на полковника предател в тези решителни минути можеше да бъде капката, която да препълни чашата на нещастието. Президентът съжали, че не е взел действени мерки, за да го отстрани от битката до следващия ден.

Зловещият глас разтресе отново мрачните дълбини.

— Изслушай моя ултиматум, Казацкян. Искам това, което търся, и го искам сега. Тъй като всичко е чиста лудост, ще видим кой е способен да иде по-далеч по пътя на лудостта. Слушай внимателно, няма да повторя пито думичка. До себе си имам, готово да избухне, необходимото количество динамит, за да превърне цялото това подземие в огромна лавина — няма нужда да чакам земетръса, аз самият съм достатъчен да подпаля фитила. Може да не отнеса нищо от това проклето островче, но поне ще замина с удоволствието, че съм си отмъстил. Трябва да извлека някаква полза от дългите месеци мръсно съществование в очакване на това, което ти искаш да ми откажеш. А между другото ще изтрепя неудобните свидетели. Пред моето правителство ще заявя, че всичко е било „нещастен случай“… Никой няма да може да ме опровергае. Ха-ха-ха! Така че или ще ми кажеш още сега как да измъкна оттук това, което толкова усърдно криеш, или ще отприщя яростта на динамита. Познаваш ме добре, Казацкян, и знаеш, че съм способен да изпълня заплахата си. Нещо повече желая да я изпълня. Ето го първото и последно предупреждение.

Бонкар взриви един от фишеците с динамит. Въздухът в подземието потрепна, а после се чу грохотът от много срутени камъни. Ясно беше, че ако употреби наведнъж целия заряд, бедствието би било неминуемо.

Косите на придружителите на Казацкян настръхнаха. Явното им числено превъзходство пред Бонкар не чинеше засега нищо, напротив, щяха да дадат по-голям брой жертви, които не биха могли да се припишат на злодея.

Уплашени, те повярваха, колкото и невъзможно да изглеждаше, че мистър Казацкян ще пробие отново обсадата на полковника. Трудно можеше да се отгатне, като го видеше човек, дали президентът е поразен от съдбовността на обстоятелствата, или е наясно с някаква отбранителна стратегия. Подир напрегнати минути на мълчание, без да се помръдне от мястото, където стоеше, Казацкян заговори още по-силно от преди. Но вместо, както всички очакваха, да се обърне към Бонкар, той упорито продължи посланието си в мрака към Корнелиус Берцот:

— Като творец, който се страхува да види как загива най-любимото му творение, с цялата сила на душата си, с обич моля за твоя отговор, Дихание на зората. Отговори в каквото и състояние да се намираш. Отговори ми, синко, отговори ми, дори да си в отвъдния свят!

Думите на Казацкян, вълнуващи и силни, бяха произнесени с такава тържественост и нежност, че за миг престъпниците, които стояха близо до стареца, се трогнаха.

Затова пък крясъкът на Бонкар, прозвучал отново сред тъмнината, показа, че стопанинът му е безчувствен към онова, което е далечно на неговите стремежи.

— Всички ще се озовете много скоро в отвъдния свят или по-скоро ще бъдете погребани живи в тази преизподня. Да, ти, проклети Казацкян, и страхливците, които са с тебе и се поколебаха, когато трябваше да ме послушат, за да те накарам да говориш, а сетне решиха да водят битката за своя сметка. Ха-ха-ха! Жалки глупаци! Всички ще бъдете смазани под тоновете скали, ако не изпълните желанията ми. Ще броя до десет. Няма да дам никаква отсрочка. Много си мисля, че това ще са последните десет секунди от вашия кучешки живот. ЕДНО… ДВЕ… ТРИ…

Пътечките от барут чакаха нетърпеливо мига на запалването. Жадна за жертви, смъртта бродеше из гъстия мрак на лабиринта. Гласът на палача пронизваше ушите им. Само Казацкян запазваше нужното приличие със своята неподвижност и с вярата, която излъчваше погледът му.

— … ЧЕТИРИ… ПЕТ… ШЕСТ…

И в този злокобен миг един мощен непознат глас, силен и далечен едновременно, излитайки от най-дълбоките галерии, трептящ като лъч на надеждата, се чу съвсем ясно:

— Реших да се върна, за да те накарам да млъкнеш, противен грак, омразен дърдорко, изтъкан от предателство и скъперничество. Аз, когото приживе наричаха Корнелиус Берцот, Диханието на зората, се надигам от моята ослепителна гробница, за да запуша змийската ти уста, за да изтръгна с корен безчестната ръка, която напразно се мъчи да изкриви неразгадаемия път на съдбата.

Този почти задгробен глас зашемети докрай ужасените типове на компанията. В блясъка на факлите, мъртвешки бледен и изпит, президентът бе обзет от силно вълнение.

В скритата си наблюдателница Бонкар замлъкна вцепенен. Не смогваше ни да промълви дума, ни да се бунтува срещу непредвидимото.

Тутакси призрачният глас на този, който се представи за Корнелиус Берцот, прокънтя сега невероятно близо в гъстата чернилка:

— Докато ти, злокобни изнудвачо, беше обгърнат само от ужас, аз напредвах, за да дойда насреща ти. Ти си на досег ръка от мене. Сега разстоянието няма значение за мене. Моята сила е над всякаква човешка власт. Ще те премахна по най-страшния начин. Ще изтрия завинаги от земята досадното ти присъствие. Приготви се, Бонкар. ПРИСТИГАМ ЗА ТЕБЕ!

Бонкар нададе вик на ужас. Хората от компанията заговориха бързо един през друг:

— Преди гласът идеше от по-дълбоко…

— Сега, изглежда, е до сами нас…

— Аз не вярвам в живи мъртъвци, но… Кой ще обясни това?

— Вече е навсякъде, навсякъде. Не може да избяга! — рече Казацкян, като ги гледаше с очи, досущ жарава.

— Да се махаме оттук! Нищо не можем да сторим…

— По-добре да напуснем. Призраците са лошо нещо!

— Какво да правим с Казацкян?

— Оставете го тук с неговите магии.

Тогава президентът нададе вик, от който настръхваха косите:

— КОРНЕЛИУС, КОРНЕЛИУС, ПОЧАКАЙ МЕ, АКО ТОВА Е ПОСЛЕДНИЯТ МИ ЧАС!

Групата, която го заобикаляше, полудяла от страх, се изниза в трескаво и безредно бягство. Отнесоха със себе си всички фенерчета и факли. Останал в още по-голяма тъмнина, президентът избухна в силен смях.

Бързото бягство на бандитите получи неочаквано обезщетение. Малко преди да стигнат до един от изходите, те съзряха скривалището на Бонкар, който, сгушил се до купчината взрив, се опитваше да остане незабелязан.

Възбудата на престъпниците, които смятаха, че едва са се отървали от задгробния свят, се срина с дива жестокост върху този, който преди малко така сериозно бе заплашвал живота им. С изпокъсани дрехи и премазано от бой лице, те го повлякоха навън, с намерение там да довършат суровото линчуване.

А горе развълнуваното море продължаваше своите набези срещу островната крепост, скалите на повърхността очакваха земетръса, който щеше да ги срине, ураганът шибаше крехките сенки на размирниците. Но за нищо на света нито те, нито глупакът, когото бяха заловили, не биха посмели да се върнат в лабиринта.

С наближаването на върховния час на развръзката трагичната опера се беше избавила от второстепенните неудобни лица. Голямото последно действие щеше да премине гладко, без затруднения.

Легендата за Южната вселена

Вече без да се притеснява от нежеланите свидетели, мистър Казацкян заговори на току-що дошлия.

— Корнелиус, твоята хитрост беше страхотна! Чу ли уплашените им викове? Но нека забравим дребните неща. Кажи, беше ли там? Успя ли да стигнеш до най-дълбоката зала?

Междувременно невидимият събеседник на президента се беше приближил. Сега стоеше до сами него. Не носеше фенерче или поне не си служеше с него. Двамата мъже бяха обгърнати в мрак.

— Да, бях там, в сърцето на лабиринта. Бях там и направих необходимото. Дори аз самият не знам как успях, по твоето дело е завършено — нищо не е било напразно. Чувствувам се, като че ли съм се събудил подир дълъг сън. Макар че не бих могъл да обясня нищо…

Без да се усъмни в тези думи, на които толкова му се искаше да повярва, мистър Казацкян го прекъсна.

— Много скоро ще разбереш дълбокия смисъл на твоя подвиг. Сега вече това, за което толкова мечтаех, е завършено и мога да разкрия причината за голямата потайност. Сега ще я узнаеш. Моля те да слушаш много внимателно. Гласът ми вече е слаб и скоро ще издъхна. Боя се, че не ще стигна до края…

— Превърнат съм целият в слух.

— От младини моето тайно и голямо желание, за което почти не знаят и най-близките ми приятели, беше изучаването на легендите и митовете от всички епохи на познатата ни история. Заниманието на прадедите ми, което стана и мое призвание, ми позволи да имам винаги достъп до стари книги, ръкописи и папируси. Разлиствах ги неуморно и търсех митологични данни. На тази дейност, ведно със силното ми влечение към загадките и изобретенията, посветих по-голямата част от живота си, а през последните години и всичките си часове, всички подир важното откритие, създадено от моите ръце…

В този миг на безкрайна мъка и надежда земните сили пожелаха да пратят първото си заплашително предупреждение. Лекичко, само за няколко мига, подземието потрепери. Предварителният, първоначалният напън на неминуемия трус току-що би тревога.

Мъжът, който слушаше предсмъртните признания на мистър Казацкян, усети съвсем ясно потръпването и бученето под земята. Сърцето му се сви разтревожено. Ала не каза нищо. Старият президент, като че не беше ги забелязал, продължи да говори с мъка. Потиснал страха си, свидетелят на изповедта сметна за уместно да не го прекъсва, нито да всява суматоха и да издържи някоя и друга секунда.

— … изучих задълбочено, доколкото може да го стори човек, преданията и митовете на най-различните цивилизации и култури: финикийските суеверия, библейската история на сътворяването на света, законника на Хамурапи, етиката на Заратустра, прорицателите на древен Израел, келтските митове, гръко-римските религии, егейската и критско-микенската култура, индийските традиции, етруската археология, повествованията от времето на Карл Велики, устните предания в Япония, космогоничната китайска митология, боговете на древен Египет, индианските крале на Слънцето в Америка, германските средновековни литератури, светотатствените тайнства на Възраждането… и така постепенно чак до великите писания от наше време. Пълното изброяване би било безкрайно и няма време за това. Важното е, Корнелиус, какво избрах от тази баснословна грамада.

В този миг, сякаш вярваше, че така би могъл да се сближи повече с мълчаливия си слушател в тъмното, мистър Казацкян стисна силно китките му.

— Във всички изучени от мене култури успях да открия за пръв път в историята на анализа, неочаквани, скрити и даже преиначени, следите на една велика световна легенда, обща за всички епохи, която макар и видоизменена винаги съвпадаше с основната. Като взех от всеки период най-леснодостъпните откъси, успях да съставя чудната загадка. Получил веднъж пълния й израз, аз направих нужните проверки във всички и във всяка поотделно от изучаваните епохи: моят текст винаги пасваше точно! Постигнах го подир петдесетгодишен труд. Извадих на бял свят великия мит, невероятното познание от всички времена — ЛЕГЕНДАТА ЗА ЮЖНАТА ВСЕЛЕНА!

Тъмнината не позволи на мистър Казацкян да забележи какво ужасно въздействие оказаха неговите разкрития на мъжа, представил се за Корнелиус Берцот. Въпреки че присъствуващият се бранеше да не изпадне под влиянието на пламенните думи, известието на президента си врязваше силно във въображението му и го подготвяше да чуе небивали заключения.

— Ще ти доверя с малко думи, простичко, какво се казва в легендата. Същността й може да се предаде с няколко оскъдни изречения. И недей да мислиш, че съм изгубил разсъдъка си, моята глава е изпитала големи тревоги, но винаги съм притежавал съвсем бистър ум, можеш да ми повярваш…

Сякаш да постави драматичен контрапункт на спокойствието, излъчвано от мистър Казацкян, подземието пак забоботи застрашително, а грамадата от скали отново се разтърси. Този път старецът почувствува опасността и побърза да завърши разкритието си.

— За да ме разбереш отведнъж, ще ти кажа следното: вселената, сборът от всичко съществуващо, е като приказно живо „същество“ с размери и сила практически безгранични. Сред многото други способности, това необхватно „същество“ има и способността да мечтае. Ала неговите мечти са трайни. Благодарение на това, ние съществуваме — НИЕ СМЕ КАТО ЕДНА МЕЧТА НА ВСЕЛЕНАТА!

На това място предполагаемият Корнелиус Берцот не се сдържа повече.

— Но тогава ние не съществуваме ли? Нашите тела, нашата планета, Слънчевата система, пашата галактика само видение ли са?

— Всичко това, а и някои други галактики, близки до нас, в легендата се знаят като ЮЖНА ВСЕЛЕНА.

— И всичко това не съществува? — настоя с явно недоверие събеседникът на Казацкян.

— Естествено, че съществува. Тоест, то е действително от нашата гледна точка за действителността. Но в сравнение с най-плътните места на вселената, с това, което бихме нарекли нейно сърце и неин мозък, ние сме само подобни на мираж, който се повтаря през вековете — толкова е малка плътността на нашата материя. Съществуват други действителни обекти, невероятно по-плътни от нашия. Обаче сега, след като се е изпълнило предвещанието на легендата, хората, дори без да се помръднат от собствената си планета, ще имат достъп до тях. След твоя подвиг вече нищо няма да попречи. Макар и бавно, ще се научим да правим в пас необикновени преобразования.

— Но как? Какви преобразования? Докъде ще ни отведат те? — попита разтреперан невидимият слушател, сякаш се боеше, че премълчаването на някоя дума би заплело още повече загадката.

— Човекът, без да престава да бъде човек, сиреч, като бъде човек повече от всякога, още е способен да достигне фантастични върхове на творчество и щастие, породени от порива на любовта, волята и въображението. По този начин действителността ще се разкрива пред пас като прекрасна и материална истина, е хиляди нови и ослепителни страни, подсилвана непрекъснато от безстрашието на хората.

В този миг, когато изглеждаше, че Казацкян е привършил със своите разкрития, макар че и това не можеше да се сметне за сигурно, първата лавина от големи скални отломъци сложи началото на края.

— Не ще имам сили да избягам от природните стихии! — извика Казацкян. — Тялото ми не издържа повече. Обаче ти, който най-много заслужаваш да живееш, трябва да се опиташ на всяка цена. Остави ме и се опитай да се спасиш. Моят живот вече е получил очакваната награда.

Близката до тях галерия се сгромоляса напълно със страхотен трясък — срутването на лабиринта започваше. Неволно, слепешката, двамата мъже се хвърлиха един към друг. Казацкян падна безчувствен в прегръдките на своя другар. Тогава последният се реши да запали фенерчето, нещо, което бе избягвал да направи поради стратегически съображения. Напразно подири признаци на живот в умореното тяло — Анастасе Георги Казацкян бе издъхнал.

— Ако знаеше… ако знаеше, че не съм този, за когото ме смяташе… ако знаеше, че онзи, когото назоваваше любими синко, не е бил тук до тебе, подхранвайки с надежда предсмъртните ти мъки… обаче никога не ще го узнаеш, почивай в мир.

Оцелелият прошепна тези думи, прегърнал с уважение и обич бездиханното тяло. После стана светкавично и се приготви да извърши най-трудното — да излезе жив от преизподнята, която се сриваше.

Ала нещо го задържа за малко. Като се обърна, за да види за последен път тленните останки на президента, забеляза, че той бе издъхнал с повдигната дясна ръка към горната част на дрехите си. Сякаш ръката му не бе довършила движението си, сякаш търсеше нещо. Следейки този посочен след смъртта знак, единственият свидетел пъхна там ръката си и намери нагъната папка със следния надпис:

Без да се задържа ни секунда повече, мъжът, който бе намерил посмъртното завещание, грабна малката папка и хукна да бяга през единствения тунел, незатрупан още от скорошните срутвания. Докато тичаше, изпълнен с огромно вълнение, той се провикна:

— Корнелиус! Корнелиус! Ако още съществуваш, прекрачи последния праг и влез в сърцето на лабиринта. Каквото и да е, каквото и да те чака в последната зала, трябва да го посрещнеш твърдо. Тази част тук се срива, но оная, където се намираш ти, както си мисля, още ще издържи благодарение на силата на легендата. Сега вече знам, сега не се съмнявам повече — Казацкян не бе луд! Той се беше добрал до някакъв тайнствен лост на света. В твоите ръце е възможността да го раздвижиш и да направляваш хода на времето. За бога, ако още си жив, не падай духом сега. Нашето приключение трябва да завърши. Направи така, че смъртта ми да не е напразна, ако, както се опасявам, настъпи скоро. Това е последната молба на твоя приятел — Изидор де Маливерт… направи го за мене, направи го за всички мас… сигурен съм, че ако успееш, няма да съжаляваш. Пази те легендата за Южната вселена!

Страстните призиви на Изидор де Маливерт бяха внезапно заглушени. Трусът, разбеснял се на мястото, откъдето се опитваше да избяга, причини падането на множество скални отломъци, а умоляващият глас замря, без да знае, че ни една негова дума няма никаква възможност да стигне до слуха на този, за когото бяха казани.

Защото в тази минута Корнелиус Берцот, безстрашният изследовател на Тьокланд, не можеше да чуе вече нищо. Той беше толкова далеч от виковете, толкова невероятно далеч от всяко нормално усещане, че дори оглушителното бучене на земетръса нямаше за него ни смисъл, ни облик.

През това време екипът, съставен от Свановски, Марис, Фабрегас и Дип, благодарение на геоложките познания на последния бе успял изненадващо да напредне към дълбините, почти без да попадне в многобройните клопки, които криеше подземието.

Навлезли бяха в участъка, където цареше пълно мълчание, вече съвсем близо до сърцето на лабиринта, като не се натъкнаха на нито една от галериите на Казацкян, украсени с неговите мъчно разрешими сцени. Бяха следвали един отвесен път покрай музея със загадките, като се бяха приближили до последната му част, без да се наложи да преодоляват нито едно препятствие.

До това страшно дълбоко място не стигаха отраженията на звуците, които идваха от останалите подземни пластове. По тази причина те също не знаеха нищо за току-що станалите събития в съседните галерии. И не защото не обръщаха внимание на шумовете. От няколко минути насам те вървяха по една звукова диря, която идеше от най-дълбокото. Беше някакво особено дишане, възбудено и красиво едновременно, изпълнено с очарованието, присъщо на необяснимите неща.

Те бяха на път да се заблудят безвъзвратно в плетеницата от тунели, когато го чуха за пръв път, като почти недоловимо за ухото шумолене. Този звук им възвърна надеждата и те се устремиха да търсят източника му на всяка цена. Свистенето на дробовете им сочеше невидима следа, ясна и звучна, която обаче не съвпадаше с другите пътеки. Като наостряха слух, те успяваха на всяка кръстовка да налучкат верния път.

Почти не разбраха как влязоха в една широка галерия. Там дишането ехтеше по-силно. Сякаш го отронваше самата пещера. По пода на залата бяха безредно разхвърляни и гледаха свода различни по големина статуи, неподвижни и величествени, подобни на тези от остров Пасха.

Изведнъж Натаниел Марис възкликна:

— Погледнете! Някой скоро е бил тук! — Снопът светлина от фенерчето му откри пресни следи от кръв до сами основата на една от статуите.

— Ако са на Корнелиус, значи е ранен — прошепна Фабрегас.

— Дано все пак са негови — рече Свановски.

— Вижте там! — рече Норберт и освети с фенерчето си част от стената близо до купола.

Всички видяха горе, над главите на каменните същества, издълбан в стената надпис:

Освен процепа, през който проникнаха чак до дъното на музея със загадките, те не откриха по каменните зидове никаква друга пукнатина.

— Корнелиус се намира в последното укрепление. Сигурно е! — рече Фулхенсио, предвкусвайки вече победата.

— Да, но как да влезем там? — възкликна Натаниел. — Тази пещера не води наникъде.

— Трябва да има начин за излизане оттук. Корнелиус го е направил! — увери го Свановски.

— Вероятно решението на загадката се крие в някоя от фигурите — допусна Норберт, като ги разглеждаше, макар и без да изясни нещо.

— Нямаме време да решаваме загадки според предписанията на конкурса — напомни излишно Натаниел, понеже всички много добре знаеха, че не бива да чакат последния трус.

— В края на краищата пие не сме изследователи на мистър Казацкян, задачата ни е извънредна — потвърди Фулхенсио Фабрегас.

— Ще ни води дишането, да долепим уши до степите — посъветва накрая Норберт.

Изведнъж ново и мощно бучене на земетръса постави естествените основи на лабиринта в такова несигурно равновесие, че само по чудо всичко не се сгромоляса за миг. Неминуемо обаче това нямаше да се забави много — в зидовете, където бяха долепили уши, вече се бяха появили застрашителни пукнатини.

Ала те им посочиха накъде да тръгнат; от разтърсването в скалата се открои люлеещ се каменен отломък, зад който се виждаше някаква дупка. Шмугнаха се в нея без повече въпроси.

Като се спуснаха надолу по един тунел, те влязоха в най-дълбоката пещера на лабиринта в Тьокланд. Най-после се намираха в истинското му сърце!

Последната пещера имаше кълбовидна форма. Стените и сводът бяха излъскани и блестяха в светлината на фенерчетата като вълшебно огледало. В началото останаха заслепени. Дишането вече ехтеше с учудваща сила, дори беше непоносимо. Нямаше съмнение, че идеше от някого съвсем близо до тях.

Натаниел го видя пръв. Ужасен, той нададе покъртителен вик, докато тримата му придружители неволно отстъпиха назад.

— Корнелиус! Какво страшно зло е изкривило така тялото ти? Как си загубил до такава степен човешкия си облик. Какво е останало от човека, когото познавахме, от човека, когото обичахме? По-добре беше да не те намерим никога, отколкото да те видим такъв!

Подир първото объркване, обяснимо както с голямото напрежение на четиримата другари, така и с особения вид на тялото, облечено в дрехите на Корнелиус Берцот, те разгледаха по-спокойно този, който така гръмко дишаше.

Беше се увил на кравай около себе си по необясним начин. Дори най-гъвкавият йога не би могъл да наподоби стойката му. Неподвижен, но обзет от някакъв вътрешен съвсем лек трепет, той образуваше нещо като кълбовидно тяло, в чийто център може би се намираше главата. Ала въпреки ненормалния усукан вид, ако човек малко се вгледа, щеше да открие, че тялото излъчва извънредно блаженство и захлас. Като че вкусваше вълшебна наслада на огромно разстояние от загадъчното укрепление.

— На гърба си има рана! Кръвта, която видяхме преди малко! — доближи се Фабрегас до тялото.

— Само одраскване е, не вярвам да има значение… — Думите на Свановски бяха прекъснати от възклицанието на Норберт.

— Погледнете, друг надпис. Издълбан е кръгообразно на пода.

— Прочети го, прочети веднага — подкани Марис.

— Малко е объркан… Дайте повече светлина. Да, сега го виждам добре…

— Приятели, намираме се пред самия праг на голямата загадка — извика Натаниел, който въпреки всичко не можеше да скрие радостта си.

— А може би Корнелиус вече го е прекрачил! — каза Свановски, като сочеше кълбовидното тяло.

— Но как може да се види небосводът от „обсерватория“, затрупана стотици метри под земята, без отдушник и без комин?

— Не знаем още, Фулхенсио — отвърна Натаниел. — Но би трябвало да има начин. Корнелиус вижда някакъв сън, по-дълбок от самата смърт, сигурен, съм в това.

Последното изречение не беше излязло още от устата на Марис, когато ново разклащане на подземието увеличи пукнатините, набраздили подобно жили каменните зидове. В необикновеното си положение Корнелиус, изглежда, ни най-малко не бе усетил друса нето.

— Внимание! Ще започне окончателното срутване, след няколко секунди земетръсът ще се отприщи напълно. Трябва да излезем оттук, сега се намираме на най-опасното място. Цялата конструкция на лабиринта почива върху пас. Съвсем скоро тук няма да остане ни педя свободно пространство. Всичко ще се превърне в купища натрошени скали!

— Да, Норберт. Но преди това трябва да накараме Корнелиус да дойде на себе си. Не можем да го изоставим! — крещеше до сами тялото Фулхенсио, колкото се може по-близо до него, ала не смееше да го докосне.

— Нека опитаме да го отнесем някак си… на ръце, ако е нужно — настоя отчаян Натаниел.

— Но така никога няма да стигнем до повърхността — не преглътна истината Свановски. — Единствената ни надежда е да излезем тичешком, ако налучкаме пътя, без да се изгубим.

— Приятели — заключи Норберт, — вече е късно за бягство. Ослушайте се как бучи земята!

Неудържим рев продъни недрата на острова. Скоро тунелите и галериите в Тьокланд щяха да изчезнат завинаги и всичко в тях щеше да бъде смачкано от хиляди топове камък.

Обаче в оня час, предопределен да бъде последен за пашите петима търсачи на приключения, един неукротим вик на радост с фантастична сила, стотици пъти по-мощен от началния рев на земетръса, разтърси гърбовете на тези, които бдяха над Корнелиус. Секундите се нижеха с такава скорост, че всъщност се сливаха в една. Дори днес свидетелите не могат да си спомнят точно случилото се. Но трябва да се разкаже по някакъв начин.

Земетръсът отприщи цялата си сдържана мощ, но мигом тя бе скована от друга, още по-голяма сила, която действуваше в противоположна посока. Сякаш беше борба на живот и смърт между две огромни невидими чудовища. Енергията, която обуздаваше труса, произлизаше от мястото, където стояха, от самото сърце на лабиринта.

Вместо да настане очакваното общо срутване, започнаха да хвърчат нагоре големи скални отломъци и в същия миг като по чудо пред погледа на ужасените свидетели изникна невероятна картина: там високо, през огромен отвор на повърхността на островчето, те съзряха частица от осеяното със звезди небе.

Гледката бе съпроводена с обилно нахлуване на свеж въздух в дълбоката яма, където се намираха.

Мигновено си дадоха сметка за произхода на неимоверно силното изригваме. Съвсем изправен, макар и със смутено лице и несигурни движения, сякаш събудил се внезапно от ослепителен сън, зад тях стоеше здрав и читав Корнелиус Берцот, Диханието на зората.

Изводът се налагаше — чудовищният изблик на енергия бе причинен от ненадейното му завръщане в нормално състояние! Освен това всички бяха непокътнати и пътят към повърхността изглеждаше пряк и достъпен.

Без ни секунда да се впускат в догадки, четиримата търсачи на приключения започнаха да се изкачват. Корнелиус ги следваше като замаян, без да разбере, че е потушил земетръса в собствената му бърлога. Все още беше под въздействието на страшното си събуждане, но не забавяше ход. Ако се спираше за малко, приятелите му го дърпаха и Корнелиус продължаваше бягството, без да се бави повече.

След четиринайсетминутно мъчително и изпълнено с надежда изкачване, групата излезе на повърхността. Норберт Дип отново пое командуването, за да ги отведе бързо по-близо до бреговата ивица, където земетръсът не се усещаше толкова много. След като Корнелиус се отдалечи от центъра му, трусът преодоля силата, която го възпираше, и накрая стигна страхотната си връхна точка. Последиците бяха унищожителни — цялата плетеница от коридори и галерии, целият естествен лабиринт на Тьокланд се срина с кошмарен грохот. Бреговете се нацепиха и океанът заля незатрупаните подземни рудници. Една голяма част от повърхността на островчето изчезна в току-що образуваната пропаст. Лагерът на компанията и две трети от земята на Тьокланд бяха погълнати от водата. На мястото им остана великански кратер с неправилни очертания, а дълбоко на дъното му се образува мрачно езеро.

След разрушаването на лабиринта земята си отдъхна, водите на Индийския океан се укротиха, а яростта на урагана разпръсна последните си пориви в пазвата на зараждащ се лек морски ветрец.

Тъкмо тогава под закрилата на това затишие спокойно, със сияещ от щастие поглед, Корнелиус Берцот се върна в предишното си нормално състояние. Когато започна да говори, беше се проснал близо до ръба на кратера, където бяха намерили убежище. Загледан в обсипаното със звезди нощно небе, той пророни следните думи:

— Няма я вече загадката на Тьокланд, приятели мои. Наистина подобно усилие си заслужаваше цената, макар че още не разбирам напълно причината за построяването на лабиринта. Стотици пъти се усъмних дали ще го преодолея, ала в края на краищата, понеже много исках, успях. По-късно ще ви разправя всичко, но сега съм уморен, много уморен, спи ми се, много ми се спи…

Клепачите му натежаха и той се унесе в дълбок сън. Останалите сдържаха желанието си да чуят разказа за неговия подвит, време щяха да имат достатъчно. И тъй като също бяха уморени, те начаса забравиха въпросите си и заспаха край него.

Приятната нощ се изнизваше над тях и чакаше жадно новия ден…

Бъдещето е ясно — последни разкрития

Всички, които видяха величествената красота на тази утрин, ще я помнят винаги. От страшното бедствие нямаше и следа. Само огромната яма оставаше като веществено доказателство за случилото се в Тьокланд.

С първите лъчи на слънцето на острова отново настъпи оживление. До ръба на кратера, на същото място, където заспаха сломен от умората, Корнелиус и приятелите му сега се протягаха.

Също до ръба на голямата пропаст, но точно на противоположната страна, друга група, съставена също от петима души, се надигаше в зараждащия се ден. И докато членовете на всяка една от групите се питаха неспокойно каква ли съдба е сполетяла хората от другата група, те изведнъж се съгледаха.

Поради голямото разстояние отначало не можаха да се познаят ясно, макар че искаха да отгатнат кои са хората, които правят знаци на другия бряг.

Тръгнаха веднага едни срещу други. След като се приближиха, престанаха да се съмняват.

— Да, те са, те са! — рече весело Натаниел. — Но Казацкян го няма…

— Погледнете, всички са, дори Корнелиус! Но кой е петият? — рече Марлен от другата група.

Подир няколко минути двете групи се срещнаха, обзети от радост.

След като премина вълнението им от новата среща, Свановски бе представен на тези, които още не го познаваха. После всички разказаха накратко за своите приключения, освен Корнелиус, който мълчеше, но слушаше жадно.

Даденото от Изидор потвърждение за смъртта на Анастасе Казацкян бе прието с трогателна почит от страна на тези, които още не знаеха за тъжната случка.

— … земетръсът, досущ сляп и чудовищен гробар, се зае да зарови бездиханното му тяло под голямата лавина от скали — разправяше Маливерт. — Несъмнено аз също щях да си отида, ако не бяхте дошли така изневиделица вие — продължи той, като обгърна с едно движение Марлен, Валентина, Тахтер и Манцони, корабокрушенците от „Дедал“. — Когато се бях загубил, почти в безсъзнание, когато не ми достигаха въздух и воля, за да се боря по-нататък, имах щастието да ви срещна или по-скоро вие да ме срещнете. Изведохте ме в последния миг навън, почти ме влачихте. На вас дължа живота си.

— Как се изхитри да се отървеш от хората на компанията? — попита Норберт Дип.

— С един чудесен номер да говоря с корема си, който ми помага да съчетавам привидно далечни гласове с други, звучащи много близо. Като използувах още и ехото в пещерите, последицата за тях беше доста изненадваща. Ха-ха-ха! Най-хубавото от всичко беше, че така можах да остана насаме с Казацкян, като се престорих на Корнелиус, а по този начин спасих документа, който в друг случай би се загубил завинаги.

И той показа папката, която бе измъкнал от дрехите на починалия президент.

— Хайде да го прочетем веднага — рече Манцони.

— Трябва да го прочетеш ти, Корнелиус — уточни Маливерт и му протегна папката. — Явно на тебе искаше да го повери.

— Какво значение има аз или друг! — отвърна с искрена скромност Берцот. — Всички играхте решаваща роля! Аз самият например без помощ, мисля, че нямаше да стигна до повърхността… Но добре, щом така желаете, мога да прочета документа, все някой трябва да го направи.

Всички кимнаха мълчаливо. Корнелиус взе папката и развърза конците й. Извади свитък хартия, изписан набързо със ситни букви. Любопитството беше огромно…

Изведнъж откъм север се дочу бръмчене на хеликоптер. Групичката от десетина души погледна едновременно в тази посока. Не беше зрителна измама. На кръгозора се открояваше сянката на вертолет, която не можеше да бъде сбъркана с друго. Наближаваше острова с пълна скорост.

— Проклет да е! Дали не са ортаците на Бонкар? — възкликна Фулхенсио Фабрегас.

— Навярно си мислят, че сме се добрали до жадуваната от тях богата плячка — предположи Марлен, като се боеше от нови неприятности.

— Сега само едно ни липсва, нежеланите гости да ни изтребят в последния миг! — възкликна боязливо Минос.

По това време нашите герои не знаеха за местонахождението на хората от бившата компания и на полковника предател. Дори не бяха сигурни дали са живи.

— Да се подслоним някъде, преди да са ни открили — пошушна настоятелно Валентина.

— Да — отвърна Марис. — Нека уредят нещата помежду си!

По крайбрежната ивица бяха останали непокътнати още няколко пещери. Десетината души бързо намериха убежище в една от тях. Засега бяха спасени.

Пътниците в хеликоптера разгледаха с учудване страшния вид на островчето. Прелетяха няколко пъти над големия кратер. После се насочиха бързо към пристана, който за щастие бе относително далеч от мястото, където се намираха нашите приятели. Накрая вертолетът стигна до целта си и кацна на земята, вече извън зрителното поле на спотаените миролюбиво настроени хора.

— Дали пък не са открили останалите живи от компанията? — попита Манцони.

— Да, твърде е вероятно. Сигурно са на пристана и се мъчат да влязат в морето или поправят повредите по моторницата — предсказа Свановски. — Сега ще мислят само как да изчезнат колкото може по-бързо от Тьокланд. Може би ще държат Бонкар като заложник…

— Тогава ще настане голяма патърдия с тези от хеликоптера! — рече Минос, който се боеше да не би в последния час да го въвлекат в някакво опасно сражение.

— Да, уреждане на сметки между негодници, присъщо на типове от тоя род — постави диагноза Марлен, без да му придава голямо значение.

— Да не мислим за тях! Разполагаме с няколко минути почивка — намеси се Натаниел. — Нужно е всички да знаем останалото. В най-лошия случай все някой от нас ще запази после ключа към загадката и нейното значение няма да се изгуби.

Корнелиус веднага започна да чете:

„В този последен час, когато всичко, изглежда, е осъществено, аз, Анастасе Казацкян, непримирен със съдбата, която ме дебне, и насърчен от далечната надежда, че посмъртното ми послание ще стигне тази вечер в ръцете на Корнелиус Берцот, се захващам бързо да го напиша, преди моите разбунтувани хора да ме лишат от последните ми самотни минути.

Щом съчиня окончателното послание, ще унищожа всички мои книжа, папируси и документи, за да попреча да се направят от тях погрешни изводи, които не биха имали нищо общо с моето ослепително приключение.

Разбира се, текстът ще бъде сух и непълен. Той ще може да се разтълкува единствено ако Корнелиус Берцот изпълни, както аз много желая, предсказаното от легендата в сърцето на лабиринта. Ако за нещастие не стане така, ще бъде по-добре думите ми да се затрият завинаги. Може би цялото ми начинание е било само една голяма грешка. В такъв случай нека историята следва своя път и ме надари с милостта на забравата.

След прочитането на ценния документ, всички се умълчаха. После очите им се приковаха нетърпеливо в Корнелиус — краят на историята щеше да излезе от неговата уста.

Тържественият миг бе нарушен от Минос Тахтер. Нещо го безпокоеше повече от всичко друго.

— Корнелиус, възможно ли е предавателят да е отказал? Не мога да повярвам!

Леко усмихнат, Берцот започна да разказва:

— Не отказа, Минос, не отказа. Причината за моето мълчание беше направо смешна. Не разбрах как, но го глътнах! Случи се, когато стигнах в тайнственото селище с потопените макети. Сещате ли се?

Всички кимнаха — беше последното съобщение на техния приятел.

— За да реша загадката, трябваше да се гмурна и нагълтах вода. Тя отнесе апарата до гърлото ми и аз го преглътнах. После го усетих да трепти в стомаха ми, но не можах да разшифровам предаванията. Дори се опитах да го повърна, но не успях. И както се подразбира, не изчаках да излезе отдолу…

Разказът за премеждието бе посрещнат с весел смях. Корнелиус също се засмя от все сърце. После, е наближаването на последните разкрития, те отново съсредоточиха вниманието си.

— За всичко случило се насетне — продължи пътникът от легендата, — не пазя много точен спомен. Обикалях из лабиринта, изясних извънредно красиви загадки, от сложни по-сложни, от чудни по-чудни. Дори не мога да кажа колко бяха — може би повече от двайсет. Единствено остана в паметта ми усещането, че израствам, че отивам по-далече…

Тук Корнелиус спря, като да търсеше по-точни думи. Марлен му помогна.

— Искаш да кажеш, че ти приличаше на тренировка, че все по-лесно ти е било да решаваш усложняващите се загадки?

— Да, нещо подобно. С мене ставаше това, за което се разказва в легендата. По едно време помислих, че ще ми се пръсне главата. Но напротив, все по-ясно виждах, по-бързо правех заключения, представях си нещата неограничаван от нищо, както никога не съм допускал, че мога. А колко радост ми доставяше, приятели! Искаше ми се да не завърши…

— Ами стигна ли до сърцето на лабиринта? — попита Минос.

— Да. Вече бях толкова подготвен, толкова близо, че не ми струваше никакви усилия да проумея загадката. Каква друга картина освен на самия човек можех да наблюдавам от кълбовидната пещера? Погледнах към или по-точно в себе си.

Сега не бих могъл да го повторя, но в състоянието, в което се намирах след преброждането на лабиринта, аз я видях. Повярвайте ми, вътре в нас съществува толкова богата и толкова просторна Вселена, че тя почти може да се сравни с вселената, изпълнена със звезди и планети… Знам, че пътувах из нея, и знам също, че от всичко, което видях, ние познаваме досега една малка част. Можем да го предугаждаме, но то става още по-неразбираемо. И то е там, чака да го овладеем. Тогава, само тогава, ще се развие животът и всичко, казано в легендата, ще стане действителност. Най-възвишените мечти ще станат реалност. Само от нас зависи, сигурен съм, скорошното им осъществяване.

Корнелиус млъкна. Изглежда, бе свършил. Натаниел наруши мълчанието с въпроса:

— Не можеш ли да ни кажеш повече подробности? Какво друго видя през твоето пътешествие?

— Видях много неща, невероятни чудеса, които хората ще направят, любими герои… Но всичко забравих. Освен това може би не бива да си ги спомням. Всичко ще дойде, ако избухването, за което се говори в легендата, не се случи. Да дадем време на времето, без да заспиваме. Ние, нашите деца, децата на нашите деца и тези, които ще дойдат по-късно, трябва да създадем нашия рай. Видях го толкова ясно, че колкото и недостижим да изглежда, вярвам в него напълно. Макар и да са нужни големи усилия, ще дойде денят, когато хората, станали повече от всякога ярки индивидуални личности, ще се почувствуват равни. Ще се наложи да изоставят старите машини, да прогонят войната и несправедливостта, да превърнат всяка работа в творчество… трябва да се борим за това непрекъснато. Защото процъфтяването на този вътрешен свят, който видях аз, сега е в наши ръце, той ще бъде овладян от хората и ще извиси човешкия живот до фантастични предели. Но ще остане празна мечта, ако възпираме знанията си и не ги прилагаме всеки ден… Повече не знам какво да кажа, отговорът е в бъдещето… Нека великото откритие на Анастасе Казацкян и моето приключение останат като предплата за новата епоха. Имах щастието да представям цялото човечество.

Когато Корнелиус завърши разказа си, другарите му останаха малко смутени. Бяха хранили надежда да чуят нещо по-определено и ослепително, нещо по-конкретно и важно.

Но по-късно изреченото от техния приятел лека-полека проникна в съзнанието им. Без да помръднат от мястото си, те неволно си представиха хилядите начини, по които всичко предвещано можеше да се СЛУЧИ… Това, което винаги някак бяха предугаждали, току-що бе казано от Корнелиус и почваше постепенно да става истина…

И така тази история би могла почти да завърши. Всичко съществено в нея вече е изложено. Но като имаме предвид читателите, не ще бъде излишно да задоволим поне малко любопитството им.

Страшната решителна битка между мошениците не се завърза. Пристигналият хеликоптер не принадлежеше на съмишлениците на Бонкар, а на войската в Дондрапур. Няколко часа преди това в столицата бяха регистрирали странен земен трус, чийто епицентър се намирал точно в Тьокланд. Освен това известеното предния ден от Казацкян закриване на конкурса бе събудило немалко подозрения. Опитаха да се свържат с Бонкар, по той, както знаем, беше зает с други неща… Всичко това накара правителството да прати един разузнавателен хеликоптер. Намериха хората от компанията действително да поправят моторницата. Не оказаха съпротива. Що се отнася до алчния полковник, нека споменем само, че макар сломен и пребит от бой, беше жив. Останалите не бяха извършили глупостта да го убият. Бяха се задоволили да го държат като заложник, в случай че дойдат подкрепленията, на които той се надяваше.

Между другото, споменатите подкрепления изобщо не пристигнаха. Явно ги бе задържало земетресението, а също и опасността, на която се излагаха, тъй като правителството беше нащрек.

По-късно, към пладне, други три хеликоптера кацнаха в Тьокланд. Бонкар и хората от разтурената компания бяха откарани в Дондрапур, а с друг полет натам заминаха и нашите спасени приятели.

Вечерта бяха в Европа. Макар че служебните им задължения ги принуждаваха да се разделят, те си обещаха всеки на своя пост да се труди съвестно до края на дните си, за да се сбъдне пророчеството както при тях самите, така и при всички останали около тях.

Същия ден новината за бедствието в Тьокланд обиколи света. А малко след това в няколко специални издания на списание „Имажинасион“ Натаниел Марис отпечати пълния текст на историята, който в тази книга е посъкратен.

Отзивите бяха най-различни — направо подигравателни или много, или малко изпълнени с недоверие, докато се узна нещо, което разсея отчасти съмненията и даде голям простор на надеждата.

Главните международни земетръсни центрове съобщиха едновременно, че през нощта на Тьокландската епопея, точно когато Корнелиус се бе събудил от пътешествието си из „човешката вътрешна вселена“, по цялата планета бил усетен лек, почти недоловим, но истински трус.

Очевидно не е бил причинен от природното земетресение, опустошило островчето, тъй като то бе само малък местен трус, който не бе отбелязан по другите континенти.

Така че явно РЕГИСТРИРАНОТО ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ БЕШЕ ПРЕДВИДЕНОТО В ЛЕГЕНДАТА ЗА ЮЖНАТА ВСЕЛЕНА…