Заговор в смъртта

Първа глава

За някои хора смъртта не беше враг; за тях животът беше по-безмилостен противник. За наркоманите със зачервени клепачи и треперещи ръце, които напускаха бърлогите си само нощем, животът беше мъчително пътешествие, започващо и завършващо с приемането на поредната доза наркотик; пътешествие, което в повечето случаи беше изпълнено с болка и отчаяние, а понякога с ужас.

Беше 2059 година, но човечеството още не беше успяло да премахне язвите на обществото. Болката, отчаянието и ужасът бяха постоянни спътници на бедните и бездомните, които бяха намерили приют в търбуха на Ню Йорк. Огромният град беше затвор за хората с умствени и физически увреждания, отхвърлени от обществото. Разбира се, в тази епоха на технологичен напредък съществуваха различни социални програми. Привържениците на либерализма призоваваха за създаване на приюти за бездомни, предлагащи по-добри условия за живот, на нови училища и болници за бедните, на центрове за обучение и рехабилитация, но не посочваха откъде ще се вземат средствата за съществуването на идеите им. Консерваторите пък с удоволствие съкращаваха бюджетите на вече съществуващите програми, после произнасяха затрогващи речи и възхваляваха високия жизнен стандарт и придобивките на всяко американско семейство.

Все пак имаше приюти за бедняците, които не отблъскваха съсухрената, мършава ръка на Благотворителността. Създадени бяха специални програми за обучение и преквалификация, стига отчаяният безработен да запазеше разума си, опитвайки да преодолее бюрократичната машина, която в повечето случаи прегазваше нещастниците, вместо да ги спаси.

Дори сега, в началото на XXI век, имаше гладуващи деца, жени, които продаваха телата си и мъже, готови да убиват срещу няколко долара.

Въпреки напредъка на обществото човешката природа оставаше непредсказуема като смъртта.

Януари беше тежък месец за онези, които спяха по тротоарите; жестокият студ не можеше да бъде прогонен с помощта на бутилка долнопробен алкохол или на наркотиците. Някои бездомници забравяха гордостта си и търсеха подслон в приютите, където спяха на легла с провиснали пружини и се завиваха с протрити одеяла, а студенти по психология — доброволци, им раздаваха по чиния с рядка супа и филия безвкусен соев хляб. Други оставаха на улицата, защото почти бяха загубили разума си или се страхуваха да не бъдат изместени от „територията“ си. Мнозина се разделяха с живота през тежи ужасяващо студени нощи.

Градът ги беше убил, но никой не смяташе, че смъртта им е била насилствена.

Зазоряваше се, огромният град беше скован от студ. Докато шофираше към центъра, лейтенант Ив Далас нервно барабанеше с пръсти по волана. По принцип в задълженията й не влизаше разследването на смъртта на някакъв бездомник. Това беше работа за „чираците“ в отдел „Убийства“ — събирачите на трупове, които обикаляха районите, обитавани от скитници, и закарваха в моргата мъртъвците, за да бъдат аутопсирани и разпознати от близките им (каквито в повечето случаи липсваха). Работата беше неприятна и „чираците“ бяха хора, които още се надяваха да станат детективи в полицията, или пък вече не вярваха, че ще направят кариера. В подобни случаи не се налагаше присъствието на служител от отдел „Убийства“, освен ако беше очевидно, че смъртта е била насилствена. Детективите се редуваха при изпълняването на това неприятно задължение. Ив мрачно си мислеше, че ако не беше неин ред да дежури, в тази студена утрин още щеше да бъде в топлото легло, в обятията на съпруга си.

— Навярно повикването е от някое изплашено начинаещо ченге, надяващо се да пипне сериен убиец — промърмори Ив.

Пийбоди, която се беше сгушила на седалката до нея, се прозина и изпод око погледна началничката си.

— В такъв случай присъствието ми е абсолютно излишно, лейтенант. Ако ме оставите на автобусната спирка, след десет минути отново ще бъда в леглото си.

— Щом се налага да мръзна и ти ще мръзнеш с мен.

— Думите ви подсказват топлите ви чувства към мен.

Ив се поусмихна, въпреки че изобщо не й беше до смях. Хрумна й, че не познава мъж или жена, на които да разчита повече, отколкото на Пийбоди. Въпреки ранния час униформата на сътрудничката й беше идеално изгладена, металните копчета лъщяха, черните обувки бяха излъскани до блясък. Пийбоди не беше изключителна красавица, имаше квадратно лице, обрамчено от тъмна права коса, но винаги беше спретната и притежаваше неизчерпаема енергия. Дори и сега, когато беше станала преди зазоряване, не изглеждаше сънена — Ив беше сигурна, че може да разчита на помощта й.

— Ако не ме лъже паметта, снощи трябваше да присъствате на някакво тузарско празненство — обади се Пийбоди.

— Да, в източен Вашингтон. Рурк беше организирал благотворителен бал с много важна задача — предотвратяване изтребването на молците. Поднесените блюда бяха в такова изобилие, че с тях биха могли да се изхранват всички бездомници в Йист Сайд в продължение на цяла година.

— Бедната лейтенант Далас! Сигурно е отвратително да обличате скъпа рокля, да пътувате с частния самолет на Рурк и да пиете скъпо шампанско.

Ив се престори, че не долавя ироничните нотки в гласа на подчинената си, а отвърна:

— Не знаеш колко си права. — Тя не криеше, че още не може да свикне с блестящия светски живот, в който беше въвлечена като съпруга на Рурк. — Единственото ми утешение беше, че много пъти танцувах с мъжа си.

— Питам се дали е бил в смокинг — замечтано произнесе Пийбоди. Беше виждала Рурк във вечерно облекло и картината завинаги се беше запечатала в паметта й.

— Разбира се — отговори Ив и си спомни как след като се бяха прибрали у дома, беше побързала да разсъблече съпруга си. Не възнамеряваше да сподели със сътрудничката си, че и гол Рурк беше невероятно привлекателен.

— Господи! — Пийбоди затвори очи и си представи с най-малки подробности човека, за когото говореха — тази техника беше научила като малка от родителите си, последователи на религията Нова ера.

— Господи! — прошепна отново.

— Нима не те е страх, че ще се разгневя като разбера, че сътрудничката ми копнее да се люби със собствения ми съпруг? Всяка друга на мое място би се вбесила.

— Но вие не сте като другите, лейтенант. Именно затова ви харесвам.

Ив престорено изстена и с усилие сви рамене. Беше спала едва три часа, но сама си беше виновна, тъй като не беше успяла да овладее страстта си. А сега трябваше да се съсредоточи, чакаше я работа.

Огледа полуразрушените сгради, напомнящи тумори и мръсните улици, които бяха като белези на лицето на огромния град.

От близката шахта със свистене излизаше пара — в тунелите под улицата се намираха станциите на метрото и много магазини. Когато колата навлезе сред облаците пара, на Ив й се стори, че преминават сред гъста мъгла, стелеща се над мръсна река.

Откакто се беше омъжила за Рурк, живееше в свят съвсем различен от този. Домът й беше обзаведен с прекрасни мебели, картини и други произведения на изкуството, навсякъде ухаеше на ароматизирани свещи и парникови цветя. Тя с ирония си помисли, че богатството има специфичен аромат.

Ала знаеше какво чувстват онези, които са родени в бедняшките квартали. Във всеки град тези квартали бяха еднакви — изпълнени бяха с отвратителни миризми, а жителите им водеха монотонно и нерадостно съществуване.

Улиците бяха почти пусти. Малцина от обитателите на жалките сгради рискуваха да излязат толкова рано. Наркопласьорите и проститутките бяха привършили „работата“ си и още призори се бяха прибрали в квартирите си. Собствениците на магазини, които се осмеляваха да въртят търговия в този квартал, още не бяха вдигнали ролетките от витрините. Тук подвижните павилиони за скара се обслужваха от по-двама души, въоръжени с малки електрошокови палки.

Ив забеляза черно-бялата полицейска кола и се намръщи като видя, че униформените не са отцепили напълно района.

— По дяволите, защо не са свършили работата си до край? Измъкнаха ме от леглото посред нощ, а дори не са обградили местопрестъплението. Нищо чудно, че са „събирачи на трупове“. Тъпаци с тъпаци!

Пийбоди мълчаливо наблюдаваше как началничката й паркира зад черно-белия автомобил и гневно изскочи от колата. Изобщо не завиждаше на „тъпаците“ — лейтенант Далас щеше да ги постави на мястото им. Тя последва Ив, която бързо крачеше към полицаите, привели глави срещу пронизващия вятър. Като видяха началничката й двамата веднага застанаха мирно — обичайната реакция на всички подчинени на Ив, която очевидно внушаваше респект.

Навярно причината не беше само в красотата й — Ив Далас беше висока и стройна, в късо подстриганата й кестенява коса проблясваха златисти и червеникави кичури; нищо не убягваше от зорките й очи с цвета на отлежало ирландско уиски. Брадичката й беше волева, с малка трапчинка, устните й бяха плътни, но когато гневно ги стиснеше, се превръщаха в тънка линия.

Според Пийбоди началничката й беше изключително привлекателна и чарът й донякъде се дължеше на факта, че изобщо не бе суетна.

Но дори красотата на Ив да й беше спечелила възхищението на униформените, те мигом застанаха мирно, защото знаеха, че тя беше едно от най-добрите ченгета в Ню Йорк. От онези, мислеше си Пийбоди, с които без колебание ще атакуват престъпниците, и които защитават живите и отмъщават заради убитите. „Лейтенантът изобщо не си поплюва“ — каза си по-младата жена, когато се доближи достатъчно, за да чуе края на „лекцията“.

— Да обобщим казаното досега — с леден тон произнесе Ив. — Обаждате се в отдела, измъквате ме от леглото преди изгрев слънце, а когато пристигам, откривам, че не сте отцепили района на местопрестъплението и не сте подготвили рапорта си. Не ме зяпайте като кретени — остава само да засмучете палците си! Нали сте полицаи — действайте като служители на закона!

— Слушам, лейтенант — с треперещ глас произнесе по-младият униформен. Беше почти юноша и Ив очевидно го беше съжалила, в противен случай на двамата нямаше да им се размине толкова лесно. Другият полицай беше жена и по всичко личеше, че не е начинаеща. Ив гневно я изгледа, при което жената през зъби процеди:

— Слушам, лейтенант. — Тонът й беше толкова пренебрежителен, че Ив наклони глава.

— Притеснява ли ви нещо, полицай… Бауърс?

— Не, лейтенант.

Лицето й беше като издялано от черешово дърво, върху него се открояваха бледосините й очи. Черната й коса под фуражката беше късно подстригана. Едно копче на куртката й липсваше, обувките й бяха в печално състояние и очевидно никога не бяха виждали боя. Ив можеше да й направи забележка за неугледния вид, но реши да не се заяжда — прибирането на мъртъвците от нюйоркските улици едва ли беше професия, подтикваща една жена да се грижи за външния си вид.

— Радвам се. — Тя кимна, но погледът й предупреждаваше униформената да не злоупотребява с търпението й. После извърна очи към младичкия полицай и внезапно й дожаля за него. Младежът беше блед като платно и целият трепереше — по всичко личеше, че наскоро е завършил полицейската академия.

— Полицай Трухарт, сътрудничката ми ще ви покаже как се отцепва района на местопрестъплението. Постарайте се да запомните всичко.

— Слушам, лейтенант.

— Пийбоди! — Още не беше изрекла името й, а нейната сътрудничка вече й подаваше чантичката с най-необходимите принадлежности. — И тъй, какво сте открили, Бауърс?

— Бездомник. Бял, от мъжки пол. Подвизавал се е под името Снукс. Това е „квартирата“ му.

Тя посочи към огромния кашон, който беше умело изрисуван със звезди и цветя, а върху него вместо покрив се мъдреше продупченият капак от уред за рециклиране на сметта. На входа беше окачено одеяло, проядено от молци, а над него висеше табелка с лаконичен надпис: „Снукс“.

— Той вътре ли е?

— Да. Задължени сме да надничаме в бърлогите им и да прибираме мъртъвците. Този тук напълно се е вдървил — добави Бауърс и след миг Ив осъзна, че полицайката се опитва да се пошегува.

— Познах по миризмата — промърмори Ив — беше се приближила и вятърът не успяваше да прогони вонята.

— Аз също. Тези хора винаги смърдят на пот и на какво ли не още, но мъртвецът има особена миризма.

Ив също познаваше тази сладникава и някак лепкава воня. А тук, сред зловонието на урина и гноясала плът, се долавяше миризмата на смърт, примесена с друга, по-остра — миризмата на кръв.

— Намушкали са го с нож, а? — Тя с въздишка извади флакона с безцветна течност, с която щеше да напръска ръцете си, за да не оставя отпечатъци. — Питам се защо. Тези бездомници не притежават нищо, което би могло да съблазни крадците.

За пръв път Бауърс се поусмихна, но очите й останаха студени, в тях се четеше горчивина.

— Но все пак този е бил ограбен. — Тя отстъпи назад с доволно изражение. Надяваше се, че тази нафукана лейтенантка ще запее друга песен като види какво има зад прокъсаното одеяло.

— Обадихте ли се на полицейския лекар? — попита Ив, докато пръскаше със спрея дланите си и подметките си.

— Като полицай, пристигнал първи на местопрестъплението, имам право на избор — заяви Бауърс и тържествуващо изгледа Ив. — Реших да оставя служителите на отдел „Убийства“ да действат по свое усмотрение.

— Престани да увърташ и кажи дали човекът е мъртъв! — извика Ив, чието търпение се беше изчерпало. Пристъпи към „колибата“, наведе се и повдигна одеялото.

Както винаги изпита ужас от гледката, въпреки че не припадна, както се беше надявала полицайката. Беше виждала прекалено много мъртъвци, но така и не беше свикнала с мисълта, че хората могат най-хладнокръвно да избиват събратята си. Неизменно изпитваше към мъртъвците съчувствие, което жената до нея никога нямаше да усети или да проумее.

— Горкичкият — промълви тя и приклекна, за да огледа трупа.

Бауърс беше права само за едно — Снукс напълно се беше вдървил. Дългата му, мръсноруса коса се беше разпиляла по земята, жълтеникавите му очи и устата му бяха широко отворени, повечето му зъби липсваха — очевидно не се беше възползвал от специалните здравни програми, предназначени за бедните. Навярно беше на около сто и дори да не го бяха убили, едва ли щеше да доживее до сто и двайсетгодишна възраст, която през XXI век се смяташе за средна, и която би достигнал, ако се хранеше добре и беше под лекарско наблюдение.

Ив забеляза, че макар ботушите му да бяха поизносени, още бяха здрави, също като одеялото, което беше захвърлено в другия край на „колибата“. Нещастникът се беше опитал да украси „жилището“ си — върху сандък бяха подредени глава на кукла, джобно фенерче във формата на жаба, счупена чаша, в която бяха поставени грижливо изработени цветя от хартия. Стените бяха покрити с изображения, също изрязани от хартия — дървета, кучета, ангели, звезди и цветя.

Ив огледа мъртвеца. По лицето му нямаше драскотини и синини, които да подсказват, че старецът се е съпротивлявал. Онзи, който го беше убил, си е знаел работата.

„Действал е с прецизността на хирург“ — помисли си тя, докато се взираше в дупката в гърдите на бедния човек, която беше голяма колкото юмрук. При изваждането на сърцето на Снукс най-вероятно беше използван лазерен скалпел.

Ив излезе от „колибата“ и отново закри входа с одеялото. Погледна към Бауърс и като видя самодоволната й усмивка, гневно стисна юмруци.

— Искам да уточним нещо, полицай. Очевидно антипатията ни е взаимна — необяснимо защо, но се случва понякога. Препоръчвам ти да запомниш, че мога да превърна живота ти в ад, докато ти ще бъдеш безпомощна да ми се противопоставиш. — Тя пристъпи напред и настъпи крака на Бауърс, сякаш за да подчертае думите си. — Бъди умно момиче, престани да се хилиш самодоволно и се постарай да не се мяркаш пред очите ми.

Присмехулната усмивка на Бауърс помръкна, тя враждебно изгледа Ив и заяви:

— Правилникът забранява на висшестоящите офицери да обиждат униформените полицаи.

— Не думай! Съветвам те да се оплачеш от мен в рапорта си: искам го в три екземпляра и да бъде на бюрото ми преди десет часа. Отдръпни се — добави тя, като снижи гласа си почти до шепот.

В продължение на десет секунди те се гледаха враждебно, сетне Бауърс сведе очи и отстъпи встрани. Ив й обърна гръб и извади комуникатора си.

— Говори лейтенант Далас. Извършено е убийство.

Ив влезе обратно в „колибата“ и докато повторно оглеждаше трупа, се питаше кому е притрябвало сърцето на стареца. Спомняше си, че веднага след приключването на Градските войни откраднатите човешки органи бяха най-търсената „стока“ на черния пазар; имаше случаи, когато в нетърпението си мародерите дори не изчакваха лекарите да удостоверят смъртта на донора. Ала това се случваше преди много години, преди изкуствените органи да бъдат усъвършенствани.

Донорството и „посредничеството“ в тази област все още бяха популярни. Ив си спомни, че някъде беше прочела за създаване на органи от човешки клетки, макар да избягваше медицинските списания.

Нямаше доверие на лекарите.

Предполагаше, че супербогаташите отказваха да им бъдат присаждани изкуствени органи. Навярно биха дали астрономически суми за сърцето или бъбрека на млад човек, загинал при нещастен случай, но не и за органите на някакъв болнав старец.

Наведе се още по-ниско и сбърчи нос от непоносимата смрад. Внезапно долови още нещо — миризмата на дезинфектант, която ненавиждаше, тъй като й напомняше за омразните болници.

Намръщи се, приклекна до трупа и се замисли. При предварителния оглед беше установила, че смъртта е настъпила малко след два. Кръвната проба и заключението на токсиколога щяха да покажат дали Снукс е вземал наркотици, ала тя вече беше разбрала, че старецът е бил алкохолик.

В ъгъла беше захвърлена кафява бутилка, която беше почти празна. В сандъка, служещ като нощно шкафче, Ив откри жалък запас от наркотици: тънка, ръчно свита цигара с марихуана, няколко розови капсули, навярно съдържащи възбуждащи вещества, както и мръсна торбичка с бял прах. След като го помириса, тя реши, че това е хероин, примесен със „Зевс“.

Лицето на мъртвеца беше покрито с издайническа мрежа от спукани кръвоносни съдове и с рани, подсказващи някаква кожна болест. Старецът беше кожа и кости — личеше, че не се е хранил редовно. Кому ли беше притрябвало да убива този жив труп?

— Лейтенант — Ив не вдигна поглед към сътрудничката си, която отметна завесата. — Пристигна специалистът по съдебна медицина.

— Защо е извадил сърцето му? — замислено промълви тя, сякаш не беше чула гласа на Пийбоди. — Защо го е отстранил чрез операция? Ако беше обикновено убийство, жертвата щеше да се съпротивлява. Ако са искали да обезобразят горкия старец, защо не са го направили? Операцията е извършена образцово.

Сътрудничката й огледа трупа и направи кисела гримаса.

— Не съм присъствала на сърдечни операции, но съм склонна да ви вярвам…

— Погледни огромната рана — нетърпеливо я прекъсна Ив. — Би трябвало кръвта му да е изтекла. Но извършителят е поставил клампи, за да предотврати кръвоизлива, както би постъпил хирург. Очевидно е знаел какво прави… гордеел се е с работата си — добави тя, отметна одеялото жадно вдъхна чистия въздух. — По всичко личи, че е опитен, може би е следвал медицина. Освен това смятам, че сам човек не би могъл да се справи. Изпрати ли двамата полицаи да потърсят свидетели.

— Да. — Пийбоди огледа безлюдната улица, счупените стъкла на прозорците, кашоните и дървените каси, скупчени в задната алея. — Едва ли щастието ще им се усмихне.

— Добро утро, лейтенант.

— Морис! — учудено възкликна Ив като видя съдебния лекар. — Не очаквах да изпратят най-добрия специалист заради убийството на някакъв бездомник.

Патологът се усмихна и очите му дяволито проблеснаха — явно беше поласкан от комплимента. Дългата му коса беше пригладена и сплетена на една плитка, той носеше червена скиорска шапка, за да се предпази от студа. Вятърът развяваше дългото му червено палто. Морис беше известен с екстравагантното си облекло.

— Бях на разположение, а случаят ми се стори интересен. Чух, че човекът нямал сърце.

— Поне аз не успях да го открия.

Патологът се засмя и пристъпи към „колибата“.

— Да погледнем, а?

Ив потръпна и за миг му завидя за дългата и очевидно топла горна дреха. Рурк й беше подарил за Коледа великолепно кашмирено палто, но тя не искаше да го носи, когато е на работа, за да не го изцапа с кръв. Отново приклекна до мъртвеца и разсеяно си помисли, че новите й ръкавици сигурно са в джоба на великолепното палто, поради което сега ръцете й замръзваха.

Пъхна ги в джобовете на коженото си яке, приведе се, опитвайки да се защити от ледения вятър и се втренчи в Морис, който правеше оглед на трупа.

— Професионална работа — възхитено изрече той.

— Убиецът е бил добър хирург, нали?

— Точно така. — Морис сложи очила с голям диоптър, които се използваха в микрохирургията, и погледна в отворения гръден кош. — Да, този човек не оперира за първи път. А инструментите му са първокласни, в никакъв случай не са саморъчно направени. Убиецът е първокласен хирург. Честно казано, дори му завиждам за умението.

— Членовете на някои секти използват за церемониите си различни части от човешкото тяло — промърмори Ив сякаш на себе си. — Но когато убиват, обезобразяват жертвата си. Освен това отнемането на човешки живот е свързано с определени ритуали, каквито очевидно не са били извършени тук.

— Не мисля, че убийството е извършено от религиозен фанатик. По-скоро съм склонен да вярвам, че престъпникът е лекар.

— И аз съм на същото мнение. Как смяташ — възможно ли е операцията да бъде направена само от един човек?

— Съмнявам се. — Морис прехапа долната си устна. — За да работи прецизно при тези условия, убиецът е имал изключително опитен асистент.

— Имаш ли представа защо са изтръгнали сърцето му, щом не са били членове на някоя сатанинска секта?

— Не ми хрумва никакво правдоподобно обяснение — бодро заяви Морис и й направи знак да излязат. Когато се озоваха навън, той облекчено въздъхна и промърмори: — Истинско чудо е, че старецът не се е задуши от тази смрад. Между другото, съдейки по общото му състояние, не са му оставали много години живот. Взе ли отпечатъци от пръстите му и ДНК проба за идентифицирането му?

— Вече са готови за изпращане в лабораторията.

— Тогава ще вземем трупа.

Ив кимна.

— Май случаят те заинтригува и заради стареца ще „прередиш“ другите мъртъвци.

— Права си. — Той се усмихна, нареди на хората си да действат и отново се обърна към нея: — Препоръчвам ти да носиш шапка, Далас. Тази сутрин студът е направо кучешки.

Младата жена подигравателно се изкиска, сетне си помисли, че би дала цялата си месечна заплата за чаша горещо кафе. Остави Морис да се занимава с работата си и се обърна към двамата униформени, които току-що се бяха върнали от обиколката на квартала.

Бауърс стисна зъби. Беше премръзнала и гладна, освен това гневът й се беше разпалил като забеляза приятелските отношения между лейтенант Далас и главния експерт по съдебна медицина. „Сигурно се чукат“ — помисли си злобно. Знаеше колко струват жени като Ив — бяха готови да легнат с всекиго, само и само да направят кариера. Тя не беше успяла да се издигне, защото отказваше да „заработи“ повишението си в леглото.

„Това е единственият начин да спечели в тази мръсна игра“ — помисли си и сърцето й лудо затуптя, а ушите й забучаха от кръвта, нахлула в главата й. Но някой ден, рано или късно, тя щеше да бъде победителката.

„Проститутка! Мръсница!“ — Думите отекнаха в съзнанието й. Малко оставаше да ги произнесе на глас, но на време успя да се овладее. Та нали още контролираше положението.

Ив не можеше да си обясни с какво е заслужила омразата, която се четеше в бледосините очи на Бауърс. Едва ли беше предизвикана само от заслуженото „конско“, което й беше прочела. Погледът на униформената предизвикваше в нея инстинктивното желание да посегне към оръжието си, да се подготви за нападение. Успя да потисне необяснимия импулс и с леден тон попита:

— Какво научихте, полицай?

— Обитателите на саморъчно сглобените „къщурки“ твърдят, че не са чули, нито са видели нещо подозрително. Не съм и очаквала друго — тези хора се свират в бърлогите си и нямат желание да съдействат на полицията.

Въпреки че Ив гледаше Бауърс с крайчеца на окото си забеляза как „новобранецът“ нетърпеливо пристъпваше от крак на крак, сякаш изгаряше от желание да се намеси в разговора. Подчинявайки се на интуицията си, тя извади няколко монети от джоба си и ги подаде на Бауърс.

— Отиди да ми вземеш кафе.

Презрителното изражение на жената се замени от неприкрито изумление, а Ив едва сдържа усмивката си.

— Да ви взема кафе ли?

— Точно така. — Ив пусна монетите в дланта й. — Сътрудничката ми също не би се отказала от чаша кафе. Изпращам теб, защото познаваш квартала и знаеш къде се намира най-близкият денонощен супермаркет.

— Да отиде Трухарт — той е с по-нисък чин.

— Нима се обърнах към Трухарт, Пийбоди? — учтиво попита Ив.

— Не, лейтенант. Мисля, че говорехте на полицай Бауърс. — Пийбоди, която също се беше подразнила от поведението на униформената, злорадо се усмихна. — Аз пия кафето със сметана и захар, а лейтенант Далас го предпочита черно. Доколкото ми е известно, на една пряка от тук има денонощен магазин. Хайде, побързай.

Бауърс сякаш се вкамени, сетне се обърна и с нежелание се отдалечи, като промърмори:

— Гадина!

— Хей, Пийбоди, току-що те нарекоха „гадина“.

— Мисля, че „комплиментът“ беше за вас, лейтенант.

— Не може да бъде — кисело се усмихна Ив. — Е, може би си права. Хайде, Трухарт, изплюй камъчето.

— Лейтенант… — смаяно промърмори младежът и пребледня още по-силно — не можеше да повярва, че се обръщат към него.

— Какво мислиш за случилото се? Какво научи, докато разпитвахте обитателите на квартала?

— Ами… аз не…

Младокът изплашено погледна към Бауърс, която се отдалечаваше. Ив застана пред него и строго го изгледа.

— Не й обръщай внимание. Сега си подчинен на мен. Рапортувай какво научихте от разпита на обитателите на онези „колиби“.

— Аз… — отново поде той и смутено преглътна. — Те твърдят, че не са забелязали нещо необичайно… нито пък са видели някой да влиза в „жилището“ на жертвата по времето, когато е настъпила смъртта.

— Чувствам, че криеш нещо… хайде, сподели го…

— Щях да го съобщя на Бауърс — прекъсна я младежът, — но тя не пожела да ме изслуша.

— Кажи го на мен.

— Отнася се за един човек по прякор Дългуча, който живее до „колибата“ на Снукс откакто съм полицай в този квартал. Вярно е, че съм в полицията едва от няколко месеца, но…

— Обиколи ли вчера този район? — прекъсна го Ив.

— Да, лейтенант.

— Колибата до тази на Снукс беше ли на мястото си?

— Да, там си беше. Обаче сега той се е преместил на отсрещния тротоар и то в другия край на улицата.

— Разпитахте ли го?

— Не, лейтенант. Не успяхме да го събудим, а Бауърс заяви, че не е голяма загуба, тъй като и без това е пиян като свиня.

Ив замислено го изгледа. Вече не беше блед, по страните му бяха избили червени петна поради притеснението и ледения повей на вятъра. Понравиха й се очите му — ясни и интелигентни.

— Кога завърши полицейската академия, Трухарт?

— Преди три месеца, лейтенант.

— В такъв случай си извинен задето още не си разбрал, че жената, на която си подчинен, е вещица в униформа. — Тя наклони глава и развеселено забеляза как младежът едва прикри усмивката си. — Но чувствам, че от теб ще излезе добър полицай. Обади се в управлението, нека закарат този Дългуч в полицейското изтрезвително. Искам да разговарям с него, веднага щом дойде на себе си. Познава ли те?

— Да, лейтенант.

— Тогава ще останеш при него и ще го доведеш в управлението, когато изтрезнее. Искам да присъстваш, докато го разпитвам.

— Искате да… — Очите му се разшириха от изненада. — Назначен съм за събирач на… подчинен съм на Бауърс.

— Харесва ли ти тази длъжност?

Той се поколеба, сетне въздъхна.

— Откровено казано, не.

— Тогава защо не изпълняваш заповедите ми? — Ив се обърна и започна да дава нареждания на хората, които трябваше да отнесат трупа, а младежът усмихнато я проследи с поглед.

— Никога не съм ви виждала толкова благоразположена — кисело промърмори Пийбоди, когато седнаха в колата и отпиха от отвратителното кафе.

— Не се заяждай.

— Не отричайте, че му давате голям шанс.

— Момчето ми предостави потенциален свидетел… Освен това по този начин ще натрия носа на Бауърс. — Ив отново се усмихна, въпреки че изобщо не й беше до смях.

— Щом ти остане свободно време, проучи тази персона. Иска ми се да знам повече за хората, които се опитват да издерат очите ми.

— Ще я проверя в компютъра, когато се върнем в управлението. Искате ли разпечатка?

— Да. Проучи и Трухарт… за всеки случай.

— С най-голямо удоволствие ще се занимая с него. — Пийбоди забели очи. — Малкият е голям сладур.

Ив я стрелна с поглед.

— Не ставай смешна — прекалено възрастна си за него.

— Разликата във възрастта ни едва ли е повече от две-три години — засегна се Пийбоди. — Някои мъже предпочитат по-опитни жени.

— Мислех, че още ходиш с Чарлс.

— Понякога излизаме заедно. — По-младата жена сви рамене; чувстваше се неловко, когато обсъждаше Чарлс с началничката си. — Но не съм обвързана с него.

„Едва ли можеш да се обвържеш с жиголо“ — помисли си Ив, но не изрече на глас хапливата си забележка. Преди няколко седмици за малко не беше загубила приятелството с подчинената си, защото си беше позволила да критикува връзката й с Чарлс Мънро.

— Харесва ли ти това положение? — поинтересува се тя.

— Удобно е и за двама ни. Изпитваме взаимна симпатия, приятно ни е да бъдем заедно. Иска ми се да не се бъркаш… — Пийбоди не довърши и стисна устни.

— Не съм казала нищо.

— Но аз умея да чета мислите ви.

Ив изскърца със зъби — нямаше да позволи на подчинената си отново да я предизвика.

— Грешиш — отговори с престорено безразличие. — В момента си мисля, че трябва да закусим преди да се заемем с писмената работа.

Пийбоди сви рамене.

— Нямам нищо против. Особено ако вие черпите.

— Миналия път платих аз.

— Съмнявам се, но ще проверя в дневника си. — Пийбоди, която изглеждаше въодушевена при мисълта за закуската, извади електронния си бележник, а Ив избухна в смях.