Заговор в смъртта

Шеста глава

— Жертвата се нарича Спиндлър и е бивша проститутка. Сега се занимава със сводничество — обясняваше Фийни. — Била е пристрастена към скъпия наркотик „джаз“. До четирийсетата си годишнина работела като момиче на повикване, после започнала да обикаля улиците в търсене на клиенти.

— Кога е била убита?

— Преди шест седмици. Нейна колежка я открила в жилището й на Дванайсета улица.

— И нейното сърце ли е било извадено?

— Не. Липсвали са бъбреците й. — Ирландецът се обърна и поиска още информация от компютъра. — Сградата, където е живеела, не е оборудвана с охранителна система, поради което не разполагаме с видеозапис на хората, които са влизали и излизали. В рапорта си следователят съобщава, че му е било невъзможно да прецени дали жертвата е пуснала убиеца в жилището си или той е съумял да отключи бравата. Нямало следи от влизане с взлом, жената не била изнасилена, на пръв поглед не липсвали никакви вещи. Жертвата била намерена в леглото й, бъбреците й липсвали. Според патолога смъртта била настъпила дванайсет часа преди да открият нещастницата. Случаят се смята за приключен — допълни той.

— Не може да бъде! — избухна Ив.

— Знаех си, че това ще те заинтересува. — Ирландецът неодобрително стисна устни и се загледа в монитора, където се появиха нови данни. — Следователят — някакъв тъпанар на име Росуел, служител в Сто шейсет и втори участък — решил, че жената е била убита от някой смахнат клиент. Постановил, че случаят не заслужава вниманието на полицията.

— Сто шейсет и втори участък ли? Там се подвизава и Бауърс. Струва ми се, че този участък е развъдник за кретени. Пийбоди! — извика, но сътрудничката й вече беше извадила портативния си видеотелефон.

— Лейтенант, свързвам се с въпросния следовател. Вероятно, ще искате да дойде колкото е възможно по-бързо в управлението за… консултация.

— Кажи му, че го искам тук най-много след час. Благодаря ти, Фийни. Обади ми се, ако се натъкнеш на други подобни престъпления.

— Засега сме проучили само убийствата, извършени в нашия град. Макнаб работи върху допълнителната справка.

— Предупреди го да ми се обади, ако открие нещо. Можеш ли да прехвърлиш информацията на компютрите в кабинета ми и в дома ми?

— Вече съм го направил. — Ирландецът лукаво се усмихна и подръпна ухото си. — Напоследък ми липсват забавления. Имаш ли нещо против да присъствам, докато правиш на пух и прах този Росуел?

— Напротив. Всъщност ми е необходима помощта ти.

Фийни въздъхна.

— Страхувам се, че няма да ми го предложиш.

— Ще го разпитаме тук. Свърза ли се с него, Пийбоди.

— Росуел ще се яви след един час, лейтенант. — Подсмихвайки се, тя прибра видеотелефона си и добави: — Мисля, че до смърт се страхува от вас.

Ив мрачно се усмихна.

— Признавам, че има основание. Отивам в канцеларията си. Повикайте ме, когато онзи глупак благоволи да се появи.

Щом влезе в миниатюрния си кабинет, дочу звъненето на видеотелефона. Разсеяно го включи, докато ровеше из чекмеджетата за някое забравено шоколадче.

— Здравей, лейтенант.

Тя примигна към монитора, видя лицето на Рурк и отново се залови да тършува в бюрото, като мърмореше, че някой й краде сладкишите.

— Човек никога не бива да се доверява на ченгетата — промълви Рурк, сетне присви очи и й нареди: — Приближи се към екрана.

— Какво искаш? — Умът й беше зает с липсващото шоколадче.

— От какво ти е тази синина?

— Синина ли? А, ето го! Не сте успели да го намерите, а, крадливи копелета? — Тя победоносно измъкна шоколадчето изпод купчина формуляри.

— Ив, кой ти насини лицето?

— За какво говориш? — Младата жена разкъса опаковката и неволно се усмихна, като забеляза тревогата на съпруга си. — О, това ли? Играх билярд с момчетата и се поувлякох.

С усилие на волята Рурк отпусна стиснатите си юмруци. Не можеше да понася мисълта, че някой е ударил любимата му жена.

— Никога не си ми казвала, че имаш слабост към билярда. Трябва да изиграем няколко партии.

— С най-голямо удоволствие. Когато кажеш, приятел.

— Само не и тази вечер. Обаждам се, за да те предупредя, че ще се прибера много късно.

— Така ли? — Тя още не можеше да свикне с мисълта, че съпругът й имаше навика в последния момент да я уведомява за ненадейните си пътешествия. — Заминаваш ли за някъде?

— Всъщност вече съм в Ню Лос Анджелис — възникна малък проблем, който трябваше лично да разреша. Бъди спокойна, до довечера ще се върна.

Ив мълчеше. Знаеше, че той се опитваше да я успокои, да я увери, че няма да спи сама и да сънува кошмари. После ни в клин, ни в ръка го попита:

— Как е времето там?

— Прекрасно. Слънчево е, температурата е около двайсет и пет градуса. — Усмихна се и добави: — Но ще се преструвам, че страдам, защото ти не си до мен.

— Да не забравиш. До скоро.

— Стой по-далеч от залите за билярд, лейтенант.

— Ще се постарая. — Екранът потъмня, а Ив се опита да потисне разочарованието си, че Рурк няма да си бъде у дома, когато тя се прибере. Въпреки че бяха женени по-малко от година, вече беше свикнала с присъствието му.

Разгневи се на себе си заради проявата на мекушавост и побърза да включи компютъра. Беше толкова разсеяна, че дори пропусна да го удари както й беше обичай.

Поиска файловете на Снукс и Спиндлър, после нареди на компютъра да постави снимките им една до друга и да раздели съответната информация в две колони. Старецът и проститутката изглеждаха похабени, бяха хора, които не бяха обръщали внимание на здравето си, дори го бяха съсипвали с употребата на наркотици. Все пак лицето на Снукс беше някак благородно и дори благо. Спиндлър пък изглеждаше изключително сурова и непривлекателна и беше поне с двайсет години по-млада от стареца. Бяха от различен пол, произхождаха от различни социални среди.

— Искам снимките, направени на убитата Спиндлър — нареди тя на компютъра.

Жената беше живяла в малка, претъпкана с мебели стаичка, с един-единствен тесен прозорец. Но Ив забеляза, че помещението беше чисто и подредено.

Спиндлър беше просната върху леглото, върху избелелите, пропити с кръв чаршафи. Клепачите й бяха спуснати, устата й беше отворена. Беше гола и гледката не бе особено привлекателна. Сгънатата нощница на жертвата беше върху масичката до леглото. Човек би помислил, че жената е заспала, ако не бяха окървавените чаршафи.

Навярно убийците я бяха упоили, после я бяха рязали. Човекът, който се е потрудил да сгъне нощницата, е бил прецизен и методичен.

Как ли бяха избрали тази жена, питаше се Ив. И защо?

На следващия кадър полицейските служители бяха обърнали мъртвата, която изглеждаше жалка, загубила остатъците от достойнството си. Беше кожа и кости, гърдите й бяха отпуснати, лицето й — покрито с бръчки. Очевидно не беше давала пари за поддържане на тялото си, сякаш беше предчувствала, че няма да живее дълго.

— Искам едър план на разреза — нареди Ив на компютъра. Противно на очакванията й разрезът не беше голям, сякаш хирургът не беше искал да загрози жената. Въпреки че раната не беше затворена, престъпниците бяха използвачи специално замразяващо покритие, за да предотвратят кръвоизлива.

„Този човек действа така, сякаш се намира в операционната. Освен това е много горделив“ — помисли си тя. Прочутите хирурзи винаги оставяха затварянето на разреза на някого от асистентите си — не беше присъствала на операция, но бе гледала много видеофилми за лекари.

— Компютър, анализирай хирургическата интервенция при двамата мъртъвци. Интересува ме каква е възможността операциите да са извършени от един и същи човек.

— Добре. — Тя стана, приближи се до прозореца и се загледа навън. Небето беше почерняло. Както обикновено въздушното движение беше претоварено. Някакъв минихеликоптер подскачаше нагоре-надолу, понесен от ураганния вятър. До вечерта щеше да завали сняг и пътуването до дома й щеше да бъде кошмарно.

Ив си представи, че в момента Рурк се намира на пет хиляди километра от заледения Ню Йорк и се разхождаше под палмовите дървета.

Спомни си и за бездомниците, скупчени около огъня в ръждясалия котел, които се опитваха да стоплят премръзналите си ръце. Къде ли щяха да се скрият тази нощ, когато снегът щеше да затрупа града, а вятърът да вие като обезумял човек из пустите улици?

Тя машинално докосна стъклото и студът прониза пръстите й.

Внезапно в съзнанието й изплува спомен, който отдавна беше погребан заедно със спомените за беззащитното момиченце, което някога беше самата тя. За слабичкото дете с хлътнали очи, затворено в поредната отвратителна хотелска стая със счупени прозорци, през които вятърът фучеше, разтърсваше стените и забиваше в тялото му хиляди ледени иглички.

Това момиченце вечно беше премръзнало и гладно, живееше в непрекъснат страх и самота, сгушено в мрака. Защото знаеше, че мъчителят му щеше да се върне. И може би нямаше да бъде толкова пиян, че да се строполи на леглото и да я остави на мира. Може би щеше да я измъкне иззад изтърбушеното, вонящо на дим и пот кресло, където тя се опитваше да се скрие от него и от нетърпимия студ.

През онази нощ беше заспала, докато наблюдаваше как облачетата пара, излизащи от устата й, се разсейваха в мрака.

Ала когато баща й се прибра, не беше достатъчно пиян и тя не успя да се скрие от него.

— Чикаго! — възкликна Ив, сякаш думата беше киселина, която разяждаше гърлото й. Дойде на себе си и осъзна, че притиска юмруци към сърцето си… и че трепери както някога, в онази леденостудена стая.

„Откъде ли ми хрумна това?“ — запита се тя, докато дишаше дълбоко, опитвайки се да не повърне. Защо беше толкова сигурна, че ужасяващата сцена се е разиграла в Чикаго?

Всъщност сега това нямаше значение. Ив заудря с юмрук по перваза на прозореца. Отдавна беше забравила миналото.

Трябваше да го забрави.

За миг младата жена затвори очи и потърка пресъхналите си устни. Отдавна беше обърнала гръб на кошмарното си детство и беше посветила живота си на професията си… на защитата на безпомощните и слабите.

Въздъхна и си каза, че е крайно време отново да се залови за работа и да не се поддава на мрачни настроения. Най-добре беше преди срещата със следователя да проучи досието му. Оказа се, че Росуел беше влюбен в хазартните игри, които не му отвръщаха със същото. Страстта му към комара го правеше за посмешище, най-вече защото изобщо не го биваше като играч. Но той продължаваше да залага. Живееше в мизерен апартамент, намиращ се близо до полицейския участък и на две минути път от залата за хазартни игри. Когато щастието беше на негова страна, плащаше със спечелените пари старите си дългове, а през останалото време се криеше от кредиторите и се пазареше с „горилите“, които бяха изпратени да го пребият от бой.

Ив тежко въздъхна и тръгна към залата, където вече чакаше Росуел. Когато го зърна, първото, което й хрумна, беше, че този човек отдавна се е простил с мисълта да направи кариера и с нетърпение очаква да го пенсионират.

Той я видя, но остана седнал, облегнал лакти на масата. Ив мълчаливо се втренчи в него, докато човекът се изчерви и изправи.

Пийбоди беше права — изражението на Росуел беше невъзмутимо, но погледът му издаваше страха му.

— Вие ли сте лейтенант Далас?

— Да. — Тя му направи знак да седне, сетне замълча и се втренчи в него. От опит знаеше, че тишината изнервя разпитваните и често казват онова, което са възнамерявали да премълчат.

Росуел се изкашля, присви жълтеникавите си очи, последователно изгледа Фийни и Пийбоди, сетне отново се обърна към Ив.

— Защо ме повикахте, лейтенант?

— Защото не си свършил докрай работата си. — Човекът смаяно примигна, а тя приседна на ръба на масата. — Разкажи ми всичко за убийството на Спиндлър.

— Спиндлър ли? — Той вдигна рамене и неразбиращо я изгледа. — Господи, непрекъснато си имам работа с убийства. Невъзможно е да помня имената на жертвите.

„Добрият полицай ги помни“ — помисли си Ив.

— Ще се опитам да опресня паметта ти. Ерин Спиндлър е бивша проститутка, на която са били извадени някои вътрешни органи.

— А, сега се сетих! — удари се той по челото. — Пречукали я бяха в леглото. Смешно, нали, след като това е било „работното й място“. — Ив не се засмя, а той се изкашля и продължи: — Случаят беше ясен, лейтенант. Жената беше известна с това, че тормозела своите момичета и клиентите им. Не минавал ден, без да се надруса. Не се намери човек, който да каже добра дума за нея, камо ли да я оплаче. Сто процента е сигурно, че на някое от момичетата или на клиент му е писнало от номерата й и са я очистили. Голяма работа. — Той отново вдигна рамене. — Смъртта й не е загуба за обществото.

— Глупостта ти ме нервира, но може би си тъп по рождение. Ала щом са ти дали полицейска значка, нямаш право да се отнасяш небрежно към задълженията си и да решаваш, че няма смисъл да си губиш времето с даден случай. Изобщо не си се потрудил да разследваш убийството на Спиндлър, а си скалъпил някакъв идиотски рапорт, „блестящ“ с тъпи умозаключения.

— Направих всичко необходимо за откриването на извършителя.

— Нищо не си направил! — Тя нареди на компютъра да се включи, натисна няколко клавиша и на монитора се появи разрезът в плътта на Спиндлър. — Как смееш да твърдиш, че някаква проститутка е направила това? В такъв случай тя е великолепна лекарка и би спечелила състояние, ако оперираше в някоя частна болница. Още по-невероятно е убиецът да е клиент, тъй като Спиндлър вече не е приемала мъже в леглото си, поне не срещу заплащане. Защо е била убита? Как престъпникът се е добрал до нея? Защо е откраднал бъбреците й?

— Не знам какво се върти в главата на някой смахнат престъпник?

— Ето още една причина да бъдеш уволнен от отдел „Убийства“.

— Чакай малко! — Той скочи на крака и се изпъчи като пуяк. Пийбоди изпод око погледна Фийни и забеляза лукавата му усмивка. — Нямаш повод да ме клеветиш пред шефа. Докато разследвах онзи случай, стриктно се придържах към правилника.

— Очевидно в твоя правилник липсват няколко страници — заяви Ив с леден тон. — Не си направил справка в центровете за трансплантация на органи, не си се заинтересувал дали някой хирург има мотив да извърши престъплението, нито си проверил какви вътрешни органи се търсят на черния пазар.

— Притрябвало ми е да го правя! — Той се приведе към нея. — Някакъв психар е разрязал една дърта кранта и си е взел сувенири. Случаят е приключен. На кого му пука за тази курва?

— На мен! И ако не се отдръпнеш, ще разглася какъв некадърник си.

Росуел стисна зъби, но се подчини.

— Стриктно изпълних задълженията си при онова разследване. — Отчетливо произнасяше всяка дума, сякаш говореше на слабоумен. — Нямаш право да си пъхаш носа в моите случаи и да ми създаваш неприятности.

— Ти си пълен бездарник. А когато пътищата ни се пресичат и разбирам, че навремето не си си свършил работата, направо се вбесявам. Наскоро беше убит някакъв бездомник, сърцето му беше извадено. Въведох в компютъра информацията за двете убийства — излезе, че са извършени от един и същ човек.

— Чух, че си се издънила при това разследване. — Той ехидно се ухили — беше като впримчено животно и страхът го правеше безочлив.

— С Бауърс сте приятелчета, нали? — не му остана длъжна Ив и също се усмихна. Усмивката й го втресе.

— Тя не си пада по теб.

— Направо съм сломена. Освен това се чувствам оскърбена, а когато ме обидят, винаги си го изкарвам на някого. — Приведе се и изсъска: — А сега ти си ми под ръка.

Росуел навлажни с език пресъхналите си устни. Ако беше сам с Ив, моментално щеше да отстъпи. Но в залата присъстваха още две ченгета, които щяха да разгласят наляво и надясно за малодушието му. Ето защо възкликна:

— Само да си посмяла да ме удариш! Ще подам оплакване срещу теб, също като Бауърс. Макар да си любимка на Уитни, ще бъдеш изправена пред дисциплинарната комисия.

Ив неволно сви юмруци. Жадуваше да смаже нахалната му физиономия, но успя да се въздържи и продължи да се взира в него. Сетне се обърна към ирландеца:

— Чу ли? Росуел щял да ме обади на учителката.

— Виждам, че си изплашена до смърт, Далас — бодро възкликна Фийни и пристъпи към масата. — Позволи ми да дам урок на този тлъст тъпанар.

— Много мило от твоя страна, но ми се иска да разрешим проблема като зрели хора. Росуел, повдига ми се от теб. Може би преди години си бил добро ченге, но сега не заслужаваш значката на детектив. Негоден си дори да събираш труповете на бездомниците. Точно това ще напиша в моя рапорт. Междувременно се смятай освободен от длъжността си. Предай на сътрудничката ми всички материали по делото „Спиндлър“.

— Подчинявам се единствено на разпорежданията на моя началник — с треперещ глас заяви Росуел, който напразно се опитваше да запази достойнството си. — Не съм ти подчинен, Далас, и хич не ми пука, че имаш по-висок чин и че мъжлето ти е червиво с пари.

— Ще го имам предвид — спокойно каза Ив. — Пийбоди, свържи ме с капитан Дизъвръс в Сто шейсет и втори участък.

— Слушам, лейтенант.

Ив привидно успя да запази спокойствие, но главоболието й се усили, а стомахът й се сви на топка. Все пак изпита известно удовлетворение, докато наблюдаваше как Росуел се поти, докато тя обясняваше на началника му колко некадърен служител има, сетне поиска разследването на този случай да бъде поверено на нея.

Дизъвръс я помоли да му се обади след един час под предлог, че искал да се запознае с материалите по случая, но за всички беше ясно, че съдбата на Росуел е решена, освен това му предстоеше да изслуша още по-жестоки упреци от шефа си.

След като приключи разговора с капитана, Ив прибра папките и дисковете и се обърна към Росуел.

— Свободен си, детектив.

Той скочи на крака, беше пребледнял от яд.

— Права беше Бауърс, като твърдеше, че си мръсница. Дано тъпкано да ти го върне!

Ив дори не го погледна, а невъзмутимо повтори:

— Свободен си, детектив. — Сетне се обърна към сътрудничката си: — Пийбоди, свържи ме с доктор Морис и го уведоми, че има още едно убийство, което е дело на същия престъпник. Фийни, трябва да пришпорим Макнаб. Надявам се вече да е открил нещо.

Росуел се изчерви от гняв, задето тя открито го пренебрегваше, бързо прекоси залата и тресна вратата след себе си. Фийни дяволито се усмихна.

— Далас, май напоследък си спечели много нови приятели.

— Навярно хората не могат да устоят на благия ми характер и на чувството ми за хумор. Господи, какъв тъпак е този човек! — Опита се да преодолее раздразнението си и добави: — Ще се отбия в клиниката на улица „Канал“, където Спиндлър се е явявала на медицински прегледи през последните дванайсет години. Има вероятност и Снукс да се е лекувал там, тъй като заведението приема хора, които живеят от социални помощи. Така или иначе все отнякъде трябва да започнем. Пийбоди, идваш с мен.

Слязоха с асансьора в гаража, но докато отиваха към колата, Фийни се свърза с Ив по комуникатора.

— Какво открихте? — побърза да го попита тя.

— Макнаб се е натъкнал на друга кражба на сърце. Жертвата е някакъв наркоман на име Джаспър Мот. Бил е убит преди три месеца.

— Преди три месеца ли? Кой е разследвал случая?

— Убийството е било извършено в Чикаго.

— Какво? — Отново я побиха тръпки, стори й се, че вижда пукнатината в стъклото на прозореца, наподобяваща гигантски паяк.

— В Чикаго — повтори Фийни и присви очи. — Далас, какво ти е?

— Нищо ми няма. — Тя се втренчи с невиждащ поглед в сътрудничката си, която вече седеше в колата и търпеливо чакаше. — Можеш ли да изпратиш на Пийбоди информация за случая? Интересува ме името на детектива, който се е занимавал с разследването. Ще помоля Пийбоди да се обади в чикагската полиция за допълнителни подробности.

— Разбира се. Между другото, няма да е зле да хапнеш нещо, малката. Изглеждаш така, като че всеки момент ще повърнеш.

— Казах ти, че съм добре. Предай поздравленията ми на Макнаб — нека продължава в същия дух.

— Нещо неприятно ли ви съобщиха, лейтенант? — поинтересува се Пийбоди, когато Ив седна зад волана.

— Не. Натъкнахме се на трето подобно убийство, но е било извършено в Чикаго, Фийни ще ти съобщи към кого да се обърнеш, за да научиш кой се е занимавал с разследването и да получиш копие от заключението му, както и по-подробна информация. Искам да действаш много бързо, но едновременно не нарушавай устава.

— За разлика от някои хора аз стриктно се придържам към правилника — заяви сътрудничката й. — Едно не ми е ясно — как некадърник като Росуел е станал детектив?

— Знаеш ли, Пийбоди, често животът ни поднася неприятни изненади.

Животът определено беше поднесъл неприятни изненади на пациентите, които се тълпяха в приемната на болницата, намираща се на улица „Канал“. Тук сякаш се бяха събрали всички страдащи и умиращи бедняци в града, загубили всякаква надежда.

Някаква жена с насинено лице кърмеше бебе, друго невръстно дете се беше хванало за полата й и пищеше. Някой непрекъснато кашляше и от време на време се изхрачваше. Шест улични проститутки с помътнели очи и безизразни лица чакаха да минат на задължителен медицински преглед, за да се заемат с нощната си работа.

Ив си проби път до гишето, което се обслужваше от дежурната сестра.

— Попълнете формуляра — монотонно заговори жената, без дори да я погледне. — Не пропускайте да отбележите номера на социалната ви осигуровка и на личната ви карта, както и настоящия ви адрес.

Ив извади значката си и я долепи до бронираното стъкло, сетне попита:

— Кой е шефът ти?

— Вероятно питате за дежурния лекар — скастри я сестрата и невъзмутимо разгледа значката. — Днес дежурна е доктор Димато, но в момента преглежда пациент.

— Имате ли свободен кабинет, където да поговорим насаме с нея?

— Разполагаме с мизерна стаичка, която не може да се нарече кабинет. — Сестрата гневно изсумтя, сетне изключи кода, отвори вратата и с очевидно нежелание поведе двете посетителки към къс коридор. Пийбоди смаяно се озърна и прошепна на началничката си:

— Никога не съм попадала на такова място.

— Имала си късмет. — Самата Ив преди години беше честа посетителка на подобни болници. Сирачетата, които се издържат от държавата, нямат достъп до частни лекари или скъпи клиники.

Сестрата с жест ги покани да влязат в стаичката, която дежурните лекари използваха като кабинет. Ив хвърли поглед към бюрото с размерите на кашон, двата разнебитени стола и компютъра, който изглеждаше още по-архаичен от компютъра й в полицейското управление. Помещението беше дори без прозорец, но някой се беше опитал да го разкраси с два плаката, залепени на стената и с някакво виещо се растение, което беше засадено в нащърбена саксия.

На поличката, където бяха подредени дискове, до миниатюрния модел на човешки скелет, се мъдреше букетче от хартиени цветя.

— Снукс е идвал тук — промърмори Ив.

— Не ви чух, лейтенант.

— Това са цветя, изработени от Снукс. — Тя взе букетчето от полицата. — Съседът му сподели, че ги е подарявал само на хора, които са му били симпатични. Очевидно и той е бил симпатичен на човека, който е запазил подаръка му. Пийбоди, мисля, че най-сетне попаднахме на следа.

Още държеше букетчето, когато вратата с трясък се отвори и в стаичката нахлу млада жена. Беше дребничка и беше наметнала бяла престилка над широкия си пуловер и избелелите си джинси. Късата й златиста коса беше неравно подстригана, но бялото лице с розови страни на непознатата беше изключително привлекателно. Очите й бяха тъмносиви като буреносен облак, гласът й бе заплашителен като гръмотевица.

— Мога да ви отделя само три минути. Чакат ме пациенти и хич не ме е грижа, че сте от полицията.

Ив вдигна вежди. При нормални обстоятелства думите на лекарката щяха да я вбесят, но тя успя да забележи тъмните сенки под очите й и скованата й поза, която издаваше умората й.

Самата тя често работеше до пълно изтощение и добре познаваше признаците му, за това съчувстваше на младата лекарка. Усмихна се и подхвърли на сътрудничката си:

— Напоследък май не сме симпатични на никого. — После се обърна към непознатата: — Аз съм лейтенант Ив Далас. Необходими са ми сведения за неколцина ваши пациенти.

— Името ми е Луиз Димато и не давам сведения на никого, дори на ченгетата. А сега моля да ме извините…

— Става въпрос за мъртви пациенти — подметна Ив, когато лекарката се обърна и тръгна към вратата. — За убити хора. Работя в отдел „Убийства“.

Луиз се върна и внимателно я огледа. Видя слаба жена със сериозно лице и уморени очи.

— Убийство ли разследвате?

— Дори две. — Без да откъсва поглед от лекарката, тя й подаде цветята. — Ваши ли са?

— Да, но какво общо имат… — Внезапно замълча и погледът й стана тревожен. — Не, невъзможно е! Кой е убил Снукс? Та той е напълно безобиден.

— Пациент ли ви беше?

— Всъщност кракът му не е стъпвал тук. — Тя се приближи до старомодния автоготвач и го програмира да приготви кафе. — Веднъж седмично правим с медицинския фургон обиколка на бедняшките квартали и се опитваме да лекуваме несретниците. — От автоготвача се разнесе подозрително съскане. Луиз изруга и отвори вратичката. Вътре имаше локвичка от жълтеникава течност, която подозрително приличаше на урина. — Чашите отново са се свършили — промърмори тя и се извърна. — Бюджетът ни е направо мизерен.

— Също като на полицията — сухо отбеляза Ив.

Младата лекарка се изсмя и прокара пръсти през косата си.

— Срещах се със Снукс, когато бях дежурна с медицинския фургон. Преди около месец го подкупих, за да го прегледам. Струваше ми цели десет долара да науча, че ако не се лекува, след шест месеца той ще умре от рак. Опитах се да му го обясня, но сякаш новината не го развълнува. Подари ми цветята и каза, че съм била добро момиче. — Тя тежко въздъхна и добави: — Мисля, че не беше слабоумен, макар да не успях да го придумам да го прегледа психиатър. Имах усещането, че изобщо не се интересува дали ще живее или ще умре.

— Изготвихте ли му картон, в който да запишете резултатите от прегледа?

— Мога да го открия в компютъра, но се питам какъв е смисълът. Нали не е умрял от рак, а е бил убит?

— Цялата информация за Снукс ми е необходима. Също и за Ерин Спиндлър, която е минавала тук на задължителните медицински прегледи.

— Спиндлър ли? — Луиз поклати глава. — Мисля, че не е от моя контингент. Ако искате сведения за пациентите, лейтенант, трябва да ми съобщите повече подробности. Как са умрели?

— Може да се каже, че смъртта им е настъпила по време на хирургическа операция. — Ив й разказа всичко.

Лекарката смаяно я слушаше, постепенно очите й станаха безизразни и студени. Замисли се, после поклати глава.

— Не зная за тази Спиндлър, но гарантирам, че органите на Снукс бяха негодни за трансплантация и дори на черния пазар никой не би се заинтересува от тях.

— Сърцето му е било извадено и то от отличен специалист. Кой е вашият главен консултант по хирургия?

— Нямаме външни консултанти — уморено промълви Луиз. — Тук аз оперирам. Ако сте решила да ме разпитате или да ме арестувате, ще се наложи да почакате, докато свърша с прегледите на пациентите.

Ив едва сдържа усмивката си.

— За сега не ви арестувам, докторе. Освен ако сте решила да направите самопризнания, че сте извършила ето това. — Тя извади от чантата си снимки на двете жертви и ги показа на лекарката.

Луиз внимателно ги разгледа, сетне подсвирна.

— Който е сторил това, е бил гениален хирург. Знам, че и мен ме бива, но изобщо не мога да се сравнявам с този човек. Знаете ли какво умение, каква сръчност се изисква, за да оперираш при подобни примитивни условия? — Тя поклати глава и подаде снимките на Ив. — Отвращавам се от онова, което е сторил престъпникът, но се възхищавам от блестящите му способности.

— Имате ли представа кой би могъл да… оперира по този начин?

— Мисля, че хирургът е бил гениален; лично аз не познавам величията в нашата професия, а този човек положително е прочут. Ще помоля сестрата да ви осигури необходимите сведения. Пациентите ме чакат. — Тя спря и отново се загледа в изкуствените цветя. В уморените й очи се четеше тъга. — Вече умеем да лекуваме почти всички болести, но все още хора страдат и умират млади, защото са прекалено бедни, прекалено страхливи или пък упорито не желаят да потърсят медицинска помощ. Но съм сигурна, че лекарите рано или късно ще успеят в своята област. Ала за хората от полицията никога не ще има пълна победа. Най-големият враг на човека винаги ще остане самият човек, който по природа е хищник. Ще продължа да лекувам онези, които са били пребити, намушкани с нож или нарязани с брадва, а за вас остава да събирате труповете.

— Аз също побеждавам, докторе, всеки път, когато пъхна зад решетките някой „хищник“. Ще отмъстя за Снукс и Спиндлър, повярвайте ми.

— Вече не вярвам в нищо — прошепна Луиз и побърза да се върне при пациентите си, за които животът беше загубил всякакъв смисъл.