Замъкът Бландингс и други истории

ПОПЕЧИТЕЛСТВО НАД ТИКВАТА

Утринното слънце се изсипа като златен дъжд над Замъка Бландингс и заля с весели отблясъци обраслите с бръшлян стени, просторните паркове, градините, стопанските постройки, къщите и онези от обитателите му, които в този миг бяха излезли на чист въздух. Докосна зелени ливади и широки тераси, величествени дървета и пъстроцветни лехи. Докосна и провисналото дъно на панталоните на Ангъс Макалистър, главен градинар на деветия граф Емсуърт, който се беше навел, за да изтръгне с мрачна шотландска решителност някакъв гол охлюв от унеса, в който беше изпаднал върху едно марулево листо. Докосна белия спортен костюм на Достопочтения1 Фреди Трипуд, по-малкия син на лорд Емсуърт, който бързо крачеше сред ливадите. Докосна също и самия лорд Емсуърт, и Бийч, предания му иконом. Двамата бяха застанали на кулата над западното крило — първият поставил на окото си мощен телескоп, вторият — стиснал в ръка шапката, която го бяха изпратили да донесе.

— Бийч — каза лорд Емсуърт.

— Да, милорд?

— Измамили са ме. Тази проклета измишльотина не работи.

— Може би милорд не вижда много ясно?

— Аз изобщо не виждам, дявол да го вземе. Всичко е черно.

Икономът имаше наблюдателно око.

— Може би, ако сваля капачката от предната част на инструмента, милорд ще получи по-задоволителни резултати.

— Ъ? Каква капачка? Има ли капачка? Виж ти, имало. Свали я, Бийч.

— Много добре, милорд.

— Ааааа! — В гласа на лорд Емсуърт прозвуча доволство. Той позавъртя, донагласи туй-онуй и блажено се ухили. — Да, сега е по-добре. Сега е отлично. Бийч, виждам една крава.

— Наистина ли, милорд?

— Долу в ливадите. Забележително. Сякаш е на два метра от мен. Добре, Бийч, няма да ми трябваш повече.

— А шапката ви, милорд?

— Сложи я на главата ми.

— Много добре, милорд.

Извършил и това богоугодно дело, икономът се оттегли. Лорд Емсуърт продължи да съзерцава кравата.

Деветият граф Емсуърт беше завеян, добродушен старец със слабост към новите играчки. Независимо, че главният интерес в живота му бе градината на замъка, той винаги беше готов да опита и нещо странично, а последното странично нещо бе именно този телескоп. Поръчан от Лондон в изблик на ентусиазъм — резултат от прочита на статия по астрономия в едно месечно списание — той беше монтиран предната вечер. В момента се осъществяваше неговото първо изпробване.

Скоро притегателната сила на кравата започна да избледнява. Като крава тя наистина беше великолепен екземпляр, но и у нея, както у толкова други нейни посестрими, липсваше стаен драматизъм. След малко, преситен от гледката на изцъклените й очи и преживяща уста, лорд Емсуърт реши да завърти съоръжението с надежда да попадне на нещо поне малко по-вълнуващо. И тъкмо се канеше да го стори, когато в обсега на зрителното му поле се появи достопочтеният Фреди. Той пъргаво крачеше по тревата като овчар от митологията, забързан за среща със своята нимфа. Внезапен облак помрачи ведрото чело на лорд Емсуърт. Облакът неизменно се появяваше при вида на Фреди, защото с годините този младеж се превръщаше във все по-голяма грижа за притеснения си родител.

За разлика от мъжката риба треска, която — оказала се внезапно баща на три милиона и петстотин хиляди малки тресчици, бодро решава да дари с любовта си всичките, английската аристокрация е склонна да гледа накриво по-малките си синове. А Фреди Трипуд беше от онези по-малки синове, които си просеха кривите погледи. На главата на семейството й се струваше, че не съществува начин да се справи с това момче. Ако му разрешеше да живее в Лондон, той трупаше камара от дългове и вършеше щуротии; изтеглеше ли го в по-непорочните простори на Замъка Бландингс, Фреди просто се шляеше наоколо, изпаднал в блеещо униние. Присъствието на Хамлет в Елсинор сигурно се е отразявало на втория му баща както присъствието на Фреди Трипуд в Бландингс на лорд Емсуърт. И нищо чудно причината, която караше последния да го държи под око с помощта на телескопа, да бе поведението му — така загадъчно весело, така интригуващо освободено от обичайното смазващо страдание. Някакъв вътрешен глас подсказа на лорд Емсуърт, че този усмихнат скоклив младеж се кани да извърши нещо нередно и трябва да го държи под око.

Вътрешният глас се оказа прав. Само след тридесет секунди доводите му изцяло се потвърдиха. Едва милорд бе успял да си помечтае (както неизменно се замечтаваше при вида на отрочето си), че Фреди има съвсем друг нрав, поведение и външност, че е син на някой друг, който живее много, много далеч, когато от малката горичка в края на поляната изскочи момиче. А Фреди, след като хвърли предпазлив поглед през рамо, незабавно го сграбчи в пламенна прегръдка.

Лорд Емсуърт беше видял достатъчно. Когато се откъсна от телескопа си, той бе съсипан човек. Една от най-любимите му мечти беше как някое момиче от сой и с пари се явява един хубав ден и го отървава от Фреди. Само че вътрешният глас, сега по-уверен от всякога, му подсказваше, че това не е тя. Фреди не би се промъквал така потайно, за да се среща с момичета от сой, нито пък можеше да допусне, че някое момиче от сой, ако е с всичкия си, ще се метне така възторжено на врата му. Не, имаше само едно обяснение. Фреди бе успял да се обвърже в отшелническото уединение на Бландингс, далеч от столицата с всичките й предимства в това отношение. Запенен от мъка и гняв, лорд Емсуърт бързо се спусна по стълбите и излезе на терасата. Тук той се зае да дебне като застарял леопард в очакване на обеда си, докато най-сетне сред дърветата, които растяха покрай алеята, нещо се белна и бодро свирукане възвести приближаването на обвиняемия.

Погледът, с който лорд Емсуърт наблюдаваше сина си, бе навъсен и враждебен. Той намести пенснето си и с негова помощ успя да установи, че лицето на младежа е озарено от глупава усмивка на задоволство, която му придаваше вид на сияеща овца. От бутониерата му стърчеше китка полско цвете, която Фреди от време на време галеше с ласкава ръка.

— Фредерик! — изрева милорд.

Злосторникът замръзна на място. Потънал в розови блянове, той не беше забелязал баща си. Но толкова бе лъчезарно настроението му, че дори този сблъсък не успя да го помрачи. Той щастливо заприпка нагоре по стълбите.

— Здравей, папа — пропя Фреди и прерови ума си за приятна тема за разговор — нещо, което винаги му създаваше затруднения при подобни срещи. — Прекрасен ден, а?

Милорд обаче нямаше намерение да се разсейва с обсъждане на времето. Той пристъпи крачка напред, като в този миг удивително заприлича на удушвача на младите принцове в Тауър.2

— Фредерик, кое беше онова момиче? — попита той.

Достопочтеният конвулсивно потръпна и с мъка преглътна нещо едро и нащърбено.

— Момиче ли? — треперливо повтори той. — Момиче? Момиче ли каза?

— Онова момиче, с което преди десет минути се целувахте на ливадата.

— О! — каза Достопочтения Фреди. После замълча. — О, аха! — той замълча отново. — О, да! Тъкмо за това исках да поговорим.

— Искал си да поговорим, така ли?

— Естествено. Ами да, разбира се. Работата е съвсем почтена. Нищо нередно, искам да кажа. Няма такива работи. Тя ми е годеница.

Лорд Емсуърт изрева така, сякаш някоя от жужащите в лавандулата пчелички за разнообразие го бе жилнала по врата.

— Коя е тя? — изгърмя гласът му. — Коя е тази жена?

— Казва се Доналдсън.

— Коя е тя?

— Аги Доналдсън. Аги е съкратено от Ниагара. Родителите й прекарали медения си месец край водопада. Американка е и прочие. Какви шантави имена дават на децата си тия американци — лекомислено продължи да бъбри Фреди. — Ама че работа! Ниагара! Представяш ли си?

— Коя е тя?

— Ужасно е умна. Страхотен мозък. Ще ти хареса.

— Коя е тя?

— И на саксофон може да свири.

— Коя е тя? — за шести път зададе въпроса си лорд Емсуърт. — И къде си се запознал с нея?

Фреди се прокашля. Усещаше, че повече не може да укрива сведенията и същевременно до болка му беше ясно, че едва ли би могъл да ги включи в списъка на големите радостни новини.

— Как да ти кажа, папа, пада се нещо като братовчедка на Ангъс Макалистър. Дошла е в Англия на гости и е отседнала у стария. Така се запознахме.

Очите на лорд Емсуърт изхвръкнаха от орбитите и от гърлото му се изтръгна глух хрип. Много неприятни видения, свързани с бъдещето на сина му, го бяха спохождали, но никога не си беше представял, че ще влезе в църквата с нещо като братовчедка на главния си градинар.

— О — изрева той. — Така значи?

— Това е голата истина, папа.

Лорд Емсуърт вдигна ръце към небето, сякаш го призоваваше да стане свидетел как тормозят един добър човек, и в ситен тръс се изнесе от терасата. След като препуска няколко минути из парка, той изнамери жертвата си в дъното на тисовата алея.

При шума от стъпките му главният градинар се обърна. Беше среден на ръст здравеняк с вежди, които по биха отивали на високо чело, а така, в комбинация с острата рижа брада, му придаваха зловещо и безкомпромисно изражение. Това бе лице, на което не липсваха нито честност, нито интелигентност, но трудно бихме го нарекли приветливо и лъчезарно.

— Макалистър — втурна се милорд без всякакво предисловие право в същината на въпроса. — Момичето! Незабавно трябва да го отпратиш!

Израз на недоумение помрачи онази част от лицето на Макалистър, която не беше прикрита от брадата и веждите.

— Какво момиче?

— Момичето, дето е отседнало у вас. Веднага да се маха!

— Къде да се маха?

Лорд Емсуърт не беше в настроение да го занимават с дреболии.

— Къде да е — отвърна той. — Не искам да остане тук нито ден повече.

— Защо? — позаинтересува се мистър Макалистър, който обичаше винаги да е наясно.

— Няма значение защо. Незабавно трябва да я отпратиш.

Макалистър излезе с необорим довод.

— Тя ми плаща по две лири седмично — простичко рече той.

Милорд не заскърца със зъби, защото подобен начин за изразяване на чувствата не беше в стила му, но пък подскочи трийсетина сантиметра във въздуха и изпусна пенснето си. И макар че при нормални обстоятелства беше човек с широки възгледи и добре разбираше, че един съвременен граф трябва да помисли два пъти преди да се прави на феодал пред подчинените си, този път се запъна като едър земевладелец от ранния нормандски период и се зае да кастри крепостния си селянин.

— Слушай, Макалистър! Добре слушай какво ще ти кажа! Или ще изпратиш това момиче да си върви още днес, или ти самият ще си отидеш. Говоря ти съвсем сериозно.

Върху лицето на шотландеца Макалистър се появи странно изражение — като не пропуснем да изключим, разбира се, обраслите участъци. Това бе изражението на човек, който не е забравил Банскбърн3 и Робърт Брус4. В гърлото му заклокочиха шотландски звуци.

— Милорд ще получи молбата ми за напускане — изрече той със сдържано достойнство.

— Ще ти платя заплатата за един месец като компенсация за това, че не съм те предупредил, и ще си отидеш още днес следобед — непреклонно отвърна лорд Емсуърт.

— Хм! — изфуча мистър Макалистър.

Лорд Емсуърт напусна бойното поле с приповдигнат дух, все още в лапите на животинската ярост от стълкновението. Не изпита и капка угризение, че Макалистър му е служил вярно десет години, нито пък му мина през ума, че градинарят може да му липсва.

Вечерта обаче, докато лордът, пушеше последната за деня цигара, Здравият разум, така грубо прогонен, плахо се промъкна до трона си и ледена ръка стисна сърцето на лорд Емсуърт.

След като прогони Макалистър, какво ще стане с тиквата?

Може би е редно да поясним с няколко думи какво място заемаше тази тиква в живота на лорд Емсуърт. Всеки древен английски род има своя пропуск в списъка на великите си дела. Същото важеше и за рода на лорд Емсуърт. Поколения наред неговите предци бяха вършили забележителни подвизи: от Замъка Бландингс бяха излезли държавници и воини, губернатори и народни водачи, но това — според сегашния притежател на титлата — не беше достатъчно. Колкото и бляскава на пръв поглед да изглеждаше историята на рода, това с нищо не променяше факта, че нито един граф Емсуърт не беше спечелил първа награда за тикви на изложението в Шрузбъри. За рози — да. За лалета — вярно. За зелен лук — положително. Но не и за тикви. И лорд Емсуърт изживяваше дълбоко липсата. Не едно и две лета той неуморно се бе стремил да изтрие това петно от фамилния герб, само за да стане свидетел на опропастените си надежди. Тази година обаче победата като че ли най-сетне се задаваше на хоризонта, защото в земите на Бландингс бе благоволила да поникне състезателка с такива размери, че милорд, наблюдавал растежа й от семка, не можеше да допусне провал. Няма начин, казваше си той, докато наблюдаваше златистата й окръгленост, дори сър Грегъри Парслоу-Парслоу от Мачингъм Хол, победител в три последователни години, да произведе нещо, което да се сравнява с този изумителен зеленчук.

А сега, уволнявайки Макалистър, той рискуваше благополучието на тази великолепна тиква. Защото Ангъс Макалистър беше нейният старши треньор. Той разбираше тиквата и дори, макар и сдържано, по шотландски я обичаше. А сега, след като Ангъс вече го нямаше, какво ще да стане с нея?

Такива работи минаваха през главата на лорд Емсуърт, докато обмисляше новосъздалото се положение. И макар че, докато дните се нижеха, той се опитваше да си внуши, че Ангъс Макалистър не е единственият човек, който разбира от тикви и че той има пълно и непоклатимо доверие в Робърт Баркър — доскоро и помощник на Ангъс, а сега издигнат в ранг главен градинар и първи опекун на Надеждата на Бландингс, милорд много добре съзнаваше, че това бе само голо перчене. Когато си собственик на тиква и голямата победа е в ръцете ти, изискванията ти към хората неимоверно се повишават. С всеки изминат ден ставаше все по-ясно, че Робърт Баркър е само едно бледо подобие. След седмица лорд Емсуърт вече копнееше за Ангъс Макалистър.

Може би това бе плод на въображението му, но във възбуденото състояние, в което се намираше, на милорд му се струваше, че тиквата също чезне по Ангъс. Вехне и линее. Лорд Емсуърд не можеше да се отърве от ужасяващата мисъл, че е започнала да се спаружва. А на десетата нощ след заминаването на Ангъс Макалистър сънува нещо много странно. Беше тръгнал с крал Джордж да покаже на Негово Величество тиквата, като му обещаваше, че ще изпита едно от най-големите удоволствия в живота си; но когато пристигнаха, там, в ъгълчето ги чакаше нещо сбръчкано, с големината на грахово зрънце. Събуди се облян в пот, а разочарованите крясъци на неговия повелител още кънтяха в ушите му. След този сън Гордостта потръпна в последни конвулсии и се предаде. Да възстанови правата на Ангъс означаваше да признае поражението си, но трябваше да го направи.

— Бийч — каза лорд Емсуърд по време на закуска, — случайно…, ъ-ъ-ъ… да имаш адреса на Макалистър?

— Да, милорд — отвърна икономът. — Той е в Лондон. Живее на номер единайсет в „Бъкстън Кресънт“.

— „Бъкстан Кресънт“ ли? За пръв път чувам.

— Предполагам, милорд, че става дума за частен пансион или нещо подобно, недалеч от Кромуел Роуд. Когато посещаваше столицата, Макалистър винаги отсядаше там, защото е близо до Кенсингтънските градини. Той обича — добави Бийч с почтителен укор в гласа, защото Ангъс му беше приятел от девет години — да бъде близо до цветята, милорд.

Двете телеграми, преминали в следващите дванайсет часа през пощата на градчето Маркет Бландингс, дадоха храна на много приказки.

Първата гласеше:

Втората:

Лорд Емсуърт притежаваше мозък, който, ако изобщо се стигнеше дотам, можеше да подслони една-единствена мисъл, затова не му беше хрумвало, че Ангъс Макалистър ще откаже да се върне. На милорд му бе трудно да се нагоди към новия проблем, но най-после успя. Преди мръкнало беше взел решение. Робърт Баркър, тази неблагонадеждна личност, можеше да се грижи за тиквата още ден-два, а междувременно той ще отиде в Лондон и ще си намери истински главен градинар, най-добрият главен градинар, който може да се купи с пари.

Доктор Джонсън5 поддържал мнението, че в Лондон има всичко, което животът би могъл да предложи. Ако човек, твърдял той, е уморен от Лондон, значи е уморен от самия живот. Стига, разбира се, да знаеше за това твърдение, лорд Емсуърт щеше разпалено да го оспори. Той мразеше Лондон. Ненавиждаше тълпите му, миризмите, шума, омнибусите, такситата и твърдите тротоари. И като връх на всичките си други недостатъци, този нещастен град не можеше да предложи нито един свестен главен градинар. Лорд Емсуърт обикаляше агенция след агенция, разговаряше с кандидатите, но нито един от тях не се доближаваше и на миля до неговите изисквания. Не му харесваха лицата им, не вярваше на препоръките им. Жестоко беше да изрече такова нещо за когото и да било, но да пукне, ако и най-добрият от тези изобщо можеше да се сравнява с Робърт Баркър.

Ето защо, когато на третия ден от посещението си, след скромния обяд в Клуба на заслужилите консерватори милорд излезе на огряното от слънце стълбище, настроението му беше така мрачно и вкиснато. Да не говорим, че се чудеше как по дяволите да прекара и този следобед. Сутринта премина в отхвърляне на главни градинари, а следващата партида беше определена чак за другата сутрин. А какво друго може да прави един разумен човек в този безнадежден град, освен да отхвърля главни градинари?

И тогава в съзнанието му изплува забележката на Бийч във връзка с цветята в Кенсингтън. Той също може да отиде в Кенсингтънските градини и да погледа цветята.

Тъкмо лорд Емсуърт се канеше да махне на някое от спрелите край тротоара таксита, когато от хотела отсреща излезе млад човек. Този млад човек започна да пресича улицата и колкото повече се приближаваше, толкова повече на лорд Емсуърт му се струваше, че във външния му вид има нещо странно познато. Той дълго гледа преди да се довери на очите си, а после с нечленоразделен вик се юрна надолу по стълбите, тъкмо когато другият започна да ги изкачва.

— О, здравей, папа — възкликна Достопочтеният Фреди, очевидно изненадан.

— Какво… какво правиш тук? — запита лорд Емсуърт.

Говореше разпалено и с пълно право. След няколко бурни лудории, все още незабравени от бащата, който трябваше да плати сметките, Лондон беше забранена територия за Фреди.

Младежът очевидно се чувствуваше в небрано лозе. Имаше вид на човек, когото бутат към опасна и заплашително скърцаща машина, в която не му се иска да попада. Той запристъпя от крак на крак, после повдигна левия и започна да бърше обувката си в десния крачол.

— Работата е там, папа, че…

— Много добре знаеш, че ти е забранено да идваш в Лондон.

— Разбира се, папа, но работата е там, че…

— И не виждам защо изобщо човек, стига, разбира се, да не е пълен идиот, би пожелал да дойде в Лондон, когато може да си стои в Бландингс…

— Знам, папа, но работата е там, че… — Фреди положи блуждаещия си крак на земята, повдигна другия и затърка с него левия крачол. — Исках да те видя — каза той. — Да, особено държах да те видя.

Това не беше съвсем вярно. Последният човек на света, когото Достопочтеният Фреди искаше да види, бе собственият му родител. Беше дошъл в Клуба на заслужилите консерватори, за да остави една предпазливо съчинена бележка, след което намеренията му бяха да си плюе на петите. Тази непредвидена среща обаче обърка плановете му.

— Да ме видиш ли? — учуди се лорд Емсуърт — Защо?

— Имам… ъ-ъ-ъ… да ти казвам нещо. Имам новина за теб.

— Надявам се, че е достатъчно важна, за да оправдае идването ти в Лондон, въпреки изричната ми забрана.

— О, да. О, да, ами да, да. О, разбира се. Дяволски важно е. Да, откровено казано, дяволски е важно. Слушай, папа, смяташ ли, че си във форма да понесеш малък удар?

Злокобна мисъл проблесна в съзнанието на лорд Емсуърт. Тайнственото пристигане на Фреди… странното му поведение… необяснимото неудобство и колебание… можеха ли да означават…? Той трескаво сграбчи ръката на младежа.

— Фредерик! Говори! Кажи ми! Да не са я докопали котките?

Това беше фикс-идея на лорд Емсуърт, която никакъв довод не можеше да обори. Беше си внушил, че котките са в състояние да сторят непоправимо зло на тиквата му и само я дебнат ден и нощ. Затова поведението му беше оставило незаличими следи в паметта на едно от тези животни, което, бродейки из задната градина, го забелязало да съзерцава Надеждата на Бландингс и имало неблагоразумието дружелюбно да се отърка в крака му.

Фреди се втрещи.

— Котки ли? Защо? Къде? Какви котки?

— Фредерик! Случило ли се е нещо с тиквата?

В този груб, материален свят с положителност ще се намерят малцина, чиито сърца да не трепнат при споменаването на думата „тиква“. Достопочтеният Фреди Трипуд беше един от тях. Той имаше навика да се отнася подигравателно към всички тикви. Беше стигнал дотам, че най-непочтително се обръщаше към Надеждата на Бландингс с „Пърси“. Ето защо тревогите на баща му само предизвикаха у него кикот.

— Аз поне не съм чул за такова нещо — отвърна той.

— Тогава, какво означава всичко това? — прогърмя гласът на лорд Емсуърт, който бе разтърсен до дън душа от този кикот. — Защо по дяволите се появяваш тук, та да ми изкараш акъла? Какви са тези глупости, че съм щял да понеса удар?

Достопочтеният Фреди внимателно огледа разпенения си родител. Пръстите му се плъзнаха в джоба, напипаха сгушената вътре бележка и я измъкнаха.

— Виж какво, папа — притеснено измънка той — Мисля, че най-добре ще е да прочетеш това. Смятах да го оставя на портиера да ти го предаде. Това е… хвърли му едно око. Довиждане, папа. Имам среща с един човек.

И като напъха бележката в ръката на баща си, Достопочтеният се обърна и дим да го няма.

Озадачен и раздразнен, лорд Емсуърт го видя как изприпка по улицата и скочи в едно такси. Задуши го безсилен гняв. На практика поведението на сина му Фредерик винаги можеше да го раздразни, но когато на всичкото отгоре се държеше тайнствено и говореше несвързано, направо го влудяваше.

Милорд погледна писмото в ръката си, обърна го и го опипа. После изведнъж му хрумна, че ако иска да разбере какво пише вътре, най-добре ще е да го прочете, затова разкъса плика.

Бележката бе кратка, но затова пък съдържателна.

Клубът на заслужилите консерватори е здрава, масивна постройка, но когато, след прочитането на писмото, лорд Емсуърт вдигна поглед, определено му се стори, че тя се е понесла във вихрен танц. Всъщност, милорд имаше чувството, че вибрира целият квартал, обвит в гъста мъгла. Беше втрещен. Дори няма да преувеличим, ако кажем, че писмото го разтърси до дъното на душата. На никой баща не му е приятно да бъде пренебрегван и предизвикван от сина си; да не говорим, че е крайно неоснователно да очакваме ведро отношение към живота от човек, застрашен до края на дните си да издържа по-малък син, съпругата на същия, а вероятно и няколко внучета.

Лорд Емсуърт дълго стоя като вкопан насред тротоара. Минувачи се бутаха в него или, мърморейки, го заобикаляха, за да избегнат сблъсъка. Кучета душеха глезените му. Опърпани субекти се опитваха да насочат вниманието му към себе си, за да го запознаят с финансовите си проблеми. Той никого не забелязваше. Стоеше на мястото си, зеещ като риба на сухо, докато изведнъж разумът му като че ли отново се върна.

Милорд почувствува жизнена необходимост от цветя и зелени дървета. Шумът на уличното движение и нажежените от слънцето камъни на уличната настилка го измъчваха като кошмар. Той енергично замаха на минаващото такси.

— Кенсингтънските градини — каза и се отпусна върху тапицираната седалка.

След като плати на шофьора и потъна в прохладните сенки на градината, в душата на лорд Емсуърт плахо пропълзя нещо като спокойствие. Още от улицата бе зърнал ободрителните жълти и червени багри, а когато зави по асфалтовата алея, цветните лехи се ширнаха пред погледа му с цялото си умиротворително великолепие.

— А-а-а! — възторжено въздъхна милорд и поспря пред пламтящ килим от лалета. Някакъв човек с вид на парков служител (носеше униформа и фуражка) се приближи, когато чу възклицанието и го изгледа с одобрение, дори с обич.

— Чудесно време, нали? — отбеляза той.

Лорд Емсуърт не отговори. Не беше чул. Има нещо в една добре подредена цветна леха, което действува като наркотик на хората, които обичат градините си, и той беше изпаднал в транс. Вече напълно бе забравил къде се намира и му се струваше, че отново се е върнал в рая на Бландингс. С вид на сетер, открил дивеч, милорд пристъпи още една крачка напред.

Одобрителното отношение на парковия служител се засили. Човекът с фуражката беше пазачът, упълномощен да раздава правосъдие в тази част на градината. Той също обичаше цветните лехи и му се стори, че в лорд Емсуърт е открил сродна душа. Повечето хора, унесени в личните си грижи, бяха склонни да ги подминават и това често го наскърбяваше. Затова сега реши, че лорд Емсуърт е човек на място.

— Чудесно… — започна той.

Наложи се да прекъсне изказването си и да нададе пронизителен писък. Ако не беше видял със собствените си очи, никога нямаше да повярва. Уви, грешка нямаше. Трябваше да понесе ужасен удар, защото изведнъж прозря, че този симпатичен непознат го е заблудил. Прилично, макар и небрежно облечен, чист и почтен на пръв поглед, в действителност непознатият се оказа опасен престъпник, най-страшният злосторник в класацията на пазача. Това беше Крадец-на-цветя. Защото, още докато произнасяше думата „чудесно“, онзи бе прекрачил ниската оградка, прегазил тревната ивица и преди пазачът да успее да каже „време“, вече се бе заловил за тъмното си дело. В краткия миг, в който гласните струни на пазача отказваха да му служат, той го бе изпреварил с две лалета и посягаше към трето.

— Ей!!! — изрева пазачът, който рязко си възвърна дар слово. — Ей, ти там!!!

Лорд Емсуърт стреснато се обърна.

— О, Господи! — засрамено продума той.

Разумът му, доколкото изобщо го имаше, си дойде на мястото, така че той напълно осъзна мащабите на своето деяние и съкрушено потътри крака назад към алеята.

— Драги човече… — разкаяно започна милорд.

Пазачът заговори скорострелно и обстоятелствено. От време на време лорд Емсуърт раздвижваше устни и правеше умолителни жестове, но не можеше да заприщи пороя. Речта на пазача ставаше все по-гръмка и реторични, а бързо увеличаващата се тълпа от зяпачи — все по-гъста и любопитна. И тогава, насред словесния порой, се разнесе друг глас.

— К’во става тук?

Властта се бе материализирала във внушителната фигура на здравеняк-полицай.

Пазачът безпогрешно отгатна, че е изместен. Той все още не млъкваше, но вече не беше баща, който гълчи съгрешилия си син. Сега поведението му по-скоро напомняше за по-голям брат, призоваващ за справедливо наказание на извършилия нарушение хлапак. В един-единствен прочувствен пасаж той успя да изложи случая.

— Значи — безпристрастно обобщи полицаят, като натъртваше началото на всяка дума, сякаш насреща си имаше малограмотен чужденец. — Значи Вие Късахте Цветята.

— С очите си го видях. Бях на две крачки от него.

— Той Ви Е Видял — разясни полицаят. — Стоял Е Съвсем Наблизо.

Лорд Емсуърт се чувствуваше омаломощен и объркан. Без да има намерение да обиди или стори някому зло, той бе отприщил разбунтувалите се страсти на една същинска Френска революция; и в същия миг си рече, че е несправедливо именно той — човек и без това смазан от бреме, по-тежко от това на библейския Йов, да понесе поредния удар на съдбата.

— Трябва да запиша името и адреса ви — рече полицаят малко по-делово.

Огризък от молив потъна за миг в неумолимата му уста и увисна, обилно и прилежно наплюнчен, над все още девствената страница на тефтерчето му — това всяващо ужас тефтерче, при вида на което шофьори на таксита се смаляват, а закоравели кондуктори ги втриса.

— Аз… аз… драги човече… искам да кажа, старши… аз съм граф Емсуърт.

Много нещо е изписано за психологията на тълпата с цел да се докаже колко странна и неподлежаща на обяснение е тя, но в повечето случаи това са преувеличения. Обикновено тълпата се държи съвсем естествено и понятно. Когато например тя види как човек в измачкан костюм и шапка, от която би трябвало да се срамува, го насапунисват за кражба на цветя от парка и същият този несретник твърди, че е граф, тя се смее. Така че тълпата избухна в смях.

— Ами? — полицаят не падна толкоз ниско, че да се присъедини към веселбата на простолюдието, но устните му язвително трепнаха. — Да имате визитна картичка, милорд?

Никой познат на лорд Емсуърт не би задал такъв глупав въпрос. Визитните картички бяха второто нещо след чадъра, което той губеше веднага след пристигането си в Лондон.

— Ами аз… боя се, че…

— Аха! — каза полицаят, а тълпата се закикоти като стадо хиени. Толкова оскърбително прозвуча това, че милорд повдигна глава и събра сили да хвърли един възмутен поглед. В същия миг изражението на преследвано животно изчезна от очите му.

— Макалистър! — изрева той.

Тълпата току-що се беше попълнила с двама новодошли и тъй като бяха едри и яки, вече бяха успели да заемат по-предни позиции. Единият беше висок, хубав, гладко избръснат господин с властна външност и ако не носеше очила, щеше да прилича на римски император. Другият беше по-нисък и набит, с остра рижа брада.

— Макалистър! — жално изстена милорд. — Макалистър, скъпи, кажи, моля ти се, на този човек кой съм.

След случилото се между него и бившия му работодател, някой по-дребнав от Ангъс Макалистър би погледнал на затрудненото положение, в което беше изпаднал лорд Емсуърт, като на заслужено възмездие. Някой не толкова великодушен би изпитал злорадство.

Но не и този доблестен шотландец.

— Да — каза той. — Това е лорд Емсуърт.

— Кой сте вие? — изпитателно попита полицаят.

— Бях главен градинар в замъка.

— Точно така — проблея лорд Емсуърт. — Съвсем вярно. Моят главен градинар.

Полицаят беше потресен. Лорд Емсуърт може и да не приличаше на граф, но видът на Ангъс Макалистър беше поразително главноградинарски и по това две мнения не можеше да има. Верен почитател на аристокрацията, полицаят прозря, че усърдието му този път го е вкарало в заблуда.

Но и в този кризисен миг той се оказа на висотата на полагаемото се на един полицай умение властно и същевременно тактично да се справя с положението. Свъси вежди срещу заинтригуваната тълпа и изкомандува строго:

— Разотивайте се, моля! Разотивайте се! Стига сте задръствали движението! Разотивайте се!

И отмина, като побутваше тълпата пред себе си.

Римският император с очилата се приближи до лорд Емсуърт, протегнал напред едра десница.

— Радвам се най-после да се запозная е вас, лорд Емсуърт — каза той. — Казвам се Доналдсън.

Известно време името не будеше асоциации у милорд. След малко обаче неговото значение се стовари с цялата си тежест върху му и той високомерно се натопорчи.

— Надявам се, ще ни извините, Ангъс — продължи мистър Доналдсън. — Крайно време е да си поприказваме, лорд Емсуърт.

Милорд се канеше да отговори, но улови погледа на събеседника си. Той имаше властни, проницателни, спокойни сиви очи. Необикновено твърдият поглед накара лорд Емсуърд да изпита необяснимо чувство за малоценност. Нищо чудно мистър Доналдсън да бе изкарал онези курсове за изграждане силата на личността, които, според рекламите в списанията, само след десет урока, изпратени по пощата, даряват ученика със способността с един поглед да накара шефа си да посърне. Мистър Доналдсън погледна лорд Емсуърт в очите и лорд Емсуърт посърна.

— Много ми е приятно — немощно издума той.

— Вижте какво, лорд Емсуърт — продължи мистър Доналдсън. — Няма смисъл, след като вече сме роднини, да се гледаме накриво. Доколкото разбирам, вече сте научили, че вашето момче и моето момиче бързо-бързо уредиха работата? Лично аз много се радвам. Момчето е чудесно.

Лорд Емсуърт премигна.

— За сина ми Фредерик ли става дума? — попита недоверчиво.

— За сина ви Фредерик. В момента несъмнено се чувствувате засегнат. Не ви обвинявам. Имате пълно право да сте дори по-засегнат. Но не бива да забравяте, че това е млада кръв. Сигурен съм, че до края на живота си този чудесен младеж с мъка ще си спомня отношението ви…

— Все още за сина ми Фредерик ли говорите?

— Да, за Фредерик. Както казах, мисълта, че си е навлякъл гнева ви, ще е мъчителен спомен за него. Трябва да му простите, лорд Емсуърт. Нужна му е вашата подкрепа.

— Как няма да му е нужна! — съкрушено отвърна милорд. — Не мога да го оставя да умре от глад.

Ръката на мистър Долалдсън описа широка величествена окръжност.

— За това не се безпокойте. Тук грижата ще имам аз. Не съм богат човек, но…

— О! — мрачно възкликна лорд Емсуърт. Нещо в широтата на жеста бе подхранило надежди у него.

— Съмнявам се — откровено продължи мистър Доналдсън, защото вярваше, че за тези неща трябва да се говори искрено, — че ако направим сметка на капиталите ми, ще се съберат и десет милиона.

Лорд Емсуърт се олюля като фиданка, огъната от вятъра.

— Десет милиона ли? Десет милиона? Десет милиона ли казахте?

— Някъде между девет и десет. Не повече. Не бива да забравяте — каза мистър Доналдсън с нотка на извинение, — че напоследък положението в Америка много се измени. Преживяхме тежки времена, дяволски тежки времена. Доста мои приятели пострадаха по-зле и от мен. Но всичко се връща на мястото си. Да, сър, нещата се връщат на мястото си. Аз съм твърд привърженик на Президента Рузвелт и Новия курс6! При Новия курс американското куче започна да яде повече бисквити. Може би трябваше да спомена, че това е моята специалност. Аз съм „Кучешките бисквити на Доналдсън“.

— „Кучешките бисквити на Доналдсън“? Наистина ли? Я виж ти! Да не повярва човек!

— Чували ли сте за „Кучешките бисквити на Доналдсън“? — развълнувано попита техният собственик.

— Никога — чистосърдечно си призна лорд Емсуърт.

— О! Е, както и да е. Това съм аз и както казах, след депресията бизнесът започна бързо да се съвзема. Търговските ми пътници от цялата страна носят вести, че американското куче отново обръща поглед към бисквитите. Ето защо имам възможност, с ваше съгласие естествено, да предложа на Фредерик солидна и най-вероятно доходна работа. Предлагам, винаги с вашето съгласие, разбира се, да го изпратя в Лонг Айланд Сити, където ще започне да се учи на занаят. Не се съмнявам, че след време ще бъде много полезен за фирмата.

Лорд Емсуърт не проумяваше по какъв начин Фреди би могъл да бъде полезен на фирма за кучешки бисквити, освен може би като дегустатор, но нищо не каза, за да не охлади ентусиазма на събеседника си. Впрочем мисълта, че младият човек на практика сам ще изкарва прехраната си и то на три хиляди мили от Замъка Бландингс и без туй го бе лишила от дар слово.

— Пращи от желание за работа. Но, според мен, за да може да даде най-доброто от себе си и изведе „Бисквитите на Доналдсън“ до необходимите висоти, той трябва непременно да чувствува моралната ви подкрепа, лорд Емсуърт, бащината ви подкрепа.

— Да, да, да — сърдечно отвърна милорд. Беше го завладяло чувство на дълбоко възхищение от мистър Доналдсън. Той самият не бе успял да се отърве от Фреди цели двадесет и шест години, а този богоподобен производител на кучешки бисквити го постигна за по-малко от седмица! Какъв човек! — мислеше си лорд Емсуърт. — О, да, да, да! — повтори той. — Да, разбира се. Категорично!

— Те заминават в сряда.

— Отлично!

— Рано сутринта.

— Превъзходно!

— Значи мога да предам поздравите ви? И бащината ви благословия?

— Разбира се, разбира се, разбира се. Кажете на Фредерик, че му желая всичко най-добро.

— Ще му кажа.

— Споменете му, че ще наблюдавам бъдещото му развитие с огромен интерес.

— Естествено.

— Уведомете го, че се надявам да работи упорито и да си спечели добро име.

— Точно така.

— И — завърши лорд Емсуърт с бащинско вълнение, което беше в унисон с тържествения миг, — предайте му… ъ-ъ-ъ… да не бърза да се прибира у дома.

И стисна ръката на мистър Доналдсън с чувство твърде силно, за да се изрази с думи. После пъргаво заприпка към Ангъс Макалистър, който стоеше замислен край лехата с лалетата.

— Макалистър!

Брадата на главния градинар мрачно се поклати. Той вдигна към бившия си работодател хладен взор. Никак не е трудно да се направи разлика между огорчен шотландец и слънчев лъч, и лорд Емсуърт, който се взираше в намусената му физиономия, веднага разбра към коя категория спада Ангъс Макалистър. Езикът сякаш залепна за небцето му, но той направи усилие и заговори:

— Макалистър… иска ми се… питам се…

— Дааа?

— Чудя се… много ми се иска… Искам да кажа — смутено заекна лорд Емсуърт, — започнал ли си вече работа на друго място?

— Все още обмислям две предложения.

— Върни се при мен! — примоли се милорд с треперещ глас. — Робърт Баркър е по-скоро вреден, отколкото полезен. Върни се при мен!

Ангъс Макалистър бе втренчил безжизнен поглед в лалетата.

— Добре… — най-сетне изрече той.

— Ще се върнеш значи? — щастливо извика лорд Емсуърт. — Чудесно! Отлично! Превъзходно!

— Не съм казал, че ще се върна.

— Стори ми се, че каза „добре“ — сломено промълви лорд Емсуърт.

— Не казах „добре“, а „добре…“ — неотстъпчиво настоя Макалистър, — което значи, че може да се върна, а може и да не се върна.

Лорд Емсуърт постави разтреперана ръка върху рамото му.

— Макалистър, ще ти повиша заплатата.

Брадата потрепери.

— Ще я удвоя, по дяволите!

Веждите се повдигнаха.

— Макалистър… Ангъс… — тихо промълви лорд Емсуърт. — Върни се! Тиквата има нужда от теб!

Във век, припрян и забързан като днешния, когато времето никому не стига, е възможно тук-там, из средите на прочелите тази хроника, да се намерят един-двама, които по най-различни причини не са успели да посетят Селскостопанската изложба в Шрузбъри. Заради тях се налага да добавя някои разяснения.

Сър Грегъри Парслоу-Парслоу от Мачингъм Хол беше там, разбира се, но от окото на по-внимателния наблюдател не би убягнал фактът, че в изражението му липсваше високомерната надменност, тъй характерна за него през изминалите години. От време на време, докато кръстосваше шатрата, в която бяха изложени зеленчуците, той хапеше устни и имаше замислен вид, какъвто сигурно е имал и Наполеон при Ватерло.

Но сър Грегъри не беше замесен от какво да е тесто. Той беше джентълмен и спортсмен. В традицията на рода Парслоу нямаше нищо подло и дребнаво. Той спря насред шатрата, с бърз, мъжествен жест протегна ръка и дрезгаво продума:

— Поздравявам ви, Емсуърт.

Лорд Емсуърт, който беше потънал в дълбок размисъл, стреснато вдигна поглед.

— Ъ? О, благодаря. Благодаря, драги, благодаря, благодаря. Много ви благодаря. — Той се поколеба. — Ъ-ъ-ъ… не може и двамата да сме първи, нали?

Сър Грегъри се замисли над думите му и се убеди, че е прав.

— Така е — каза той. — Разбирам какво искате да кажете. Не можем и двамата да сме първи. Няма две мнения по въпроса.

Той кимна и отмина, разяждан кой знае от какви терзания. А лорд Емсуърт, край когото беше застанал Ангъс Макалистър — този безмълвно клатещ брада свидетел на току-що разигралата се сцена — отново се обърна и с благоговение се вторачи в онова, което лежеше върху покритото със слама дъно на най-голямата щайга, появявала се някога в град Шрузбъри.

От външната й страна беше закачено картонче със следния лаконичен надпис:

ЛОРД ЕМСУЪРТ ДЕЙСТВУВА С ДОБРИ НАМЕРЕНИЯ

Стаята на домоуправителката в Замъка Бландингс — Генералния щаб на прислугата, която се грижеше за нуждите на граф Емсуърт, — при обикновени обстоятелства беше приятно и приветливо помещение. Следобедното слънце обилно проникваше вътре, а тапетите, покрили стените, бяха избирани от веселяк, твърдо убеден, че е изключено окото да съзира деветдесет и седем розови птички накацали едновременно върху деветдесет и седем сини рози, без да се отмори и ободри. Въпреки всичко обаче, когато Бийч, икономът, влезе вътре, в стаята заедно с него пропълзя и ледена печал; а домоуправителката, мисис Туемлоу, отпусна плетката на колене и го изгледа стреснато.

— Какво се е случило, мистър Бийч?

Икономът бе втренчил мрачен взор през прозореца.

Лицето му беше измъчено, а дишането тежко, като на човек страдащ едновременно от силно вълнение и запушен нос. Слънчевият лъч, който весело се плъзгаше по килима, зърна лицето му и сконфузено се изниза навън.

— Взех важно решение, мисис Туемлоу.

— За какво?

— Още откакто милорд започна да я пуска, имах предчувствие за наближаващото нещастие, а сега вече решението ми е окончателно. Щом милорд се върне от Лондон, ще си подам оставката. Осемнадесет години служа в това домакинство. Започнах като лакей и се издигнах до сегашното си положение, но краят настъпи.

— Не е възможно да си отидете само защото милорд си е пуснал брада!

— Няма друг начин, мисис Туемлоу. Тази брада разклаща авторитета на милорд в цялата околност. Знаете ли, например, че на последния пикник на Неделното училище чух възгласи „Козльо! Козльо“!?

— Не може да бъде!

— Да! Неуважението и подигравките ще се разпространяват. Нещо по-лошо — брадата започва да отчуждава най-доблестните елементи на графството. Аз лично видях с какво неодобрение я гледаше сър Грегъри Парслоу-Парслоу, когато вечеря у нас миналия петък.

— Не е красива — призна домоуправителката.

— Не е. И милорд трябва да бъде уведомен за това. Докато съм на служба при него обаче, ми е невъзможно да изказвам мнения. Затова ще си подам оставката. Направя ли го, езикът ми вече няма да е вързан. Това там препечени филийки с масло ли са, мисис Туемлоу?

— Да, мистър Бийч. Вземете си. Това ще ви поободри.

— Да ме поободри! — глухо като погребален звън се изсмя икономът.

За щастие, по време на този разговор лорд Емсуърт седеше в пушалнята на Клуба на заслужилите консерватори в Лондон и нищо не подозираше за непоправимото бедствие, което щеше да се стовари върху него; защото и без туй тревогите му бяха не една и не две.

През последните дни всичко като че ли вървеше наопаки. Ангъс Макалистър, главният градинар, бе докладвал за застрашителното нашествие на листната въшка сред розите. Една от любимите му крави, към която хранеше дълбоко уважение и обич заради състезанието по млеконадой на предстоящата Селскостопанска изложба, беше пипнала някакво тайнствено заболяване, останало загадка за местния ветеринар. И на всичкото отгоре се получи телеграма от по-малкия му син Фредерик Трипуд, в която Достопочтеният го известяваше, че се е върнал в Англия и желае незабавно да се види с баща си. Както си мислеше лорд Емсуърт, докато гледаше накриво щастливата групичка заслужили консерватори отсреща, това беше най-големият удар. Какво, по дяволите, правеше Фреди в Англия? Преди осем месеца се беше оженил за единствената дъщеря на „Кучешките бисквити на Доналдсън“ от Лонг Айланд Сити в Съединените щати; и именно в Лонг Айланд Сити трябваше да бъде и усърдно да допринася за производството на кучешки бисквити. Вместо това, той се намираше в Лондон и, съдейки по телеграмата, беше закъсал.

Лорд Емсуърт разсеяно докосна брадичката си с цел да стимулира своя мисловен процес и изпита смътно раздразнение от препятствието, което срещнаха пръстите му. Съсредоточи всичките си способности, доколкото изобщо ги имаше, и стигна до извода, че това е брадата му. Изпита силна досада. Доскоро, в подобни тежки мигове, досегът с гладко избръснатата кожа винаги му бе носил облекчение. А сега имаше чувството, че е заврял ръка във водорасли и съвършено несправедливо — защото младият човек нямаше нищо общо с решението му да си пусне брада — раздразнението, което изпитваше по адрес на Достопочтения Фреди, се засили.

В същия миг забеляза и чедото си, задало се с бърза стъпка насреща му.

— Здравей, папа — каза Фреди.

— Е, Фредерик? — рече лорд Емсуърт.

Последва мълчание. Фреди си мислеше, че не е виждал баща си от деня, когато напъха в ръката му бележката със съобщението за женитбата си с момиче, което лорд Емсуърт беше виждал само веднъж, и то през телескоп — когато той, Фреди, я целуваше на поляната в Замъка Бландингс. От своя страна лорд Емсуърт разсъждаваше върху словосъчетанието „в беда“, заемащо толкова важно място в телеграмата на сина му. Петнадесет години с неохота беше измъквал Достопочтения от всякакви беди и сега, когато му се струваше, че завинаги се е отървал от него, всичко започваше отначало.

— Седни де — сприхаво каза милорд.

Фреди стоеше на един крак и смутеният му вид дразнеше лорд Емсуърт.

— Готово — рече Достопочтеният и взе един стол. — Откога тази растителност, папа?

— Какво?

— Брадата. Не можах да те позная.

Нова вълна на раздразнение заля лорд Емсуърт.

— Ти не се занимавай с моята брада!

— Няма, няма — сговорчиво отвърна Фреди. — Страшно мило от твоя страна, че така бързо довтаса в града.

— Дойдох, защото в телеграмата ти пишеше, че си в беда.

— Постъпка на истински англичанин — с одобрение отбеляза Фреди.

— Макар че в каква беда може да си изпаднал, умът ми не го побира. Надявам се, че не става въпрос за вари?

— О, не. Не е за пари. Иначе щях да се обърна към драгоценния си тъст. Старият папа Доналдсън е цар. Мисли ме за голяма работа.

— Така ли? Срещал съм мистър Доналдсън само веднъж, но ми направи впечатление на разумен човек.

— Нали и аз това ти разправям. Смята ме за истинско чудо. Ако ставаше въпрос за мангизи, мигом щях да го издоя. Но бедата не е в парите, а в Аги. Между другото, така се казва жена ми.

— Е?

— Напусна ме.

— Напуснала те е!

— Сто процента. Заминала и забучила бележка на игленика. Сега е в „Савой“ и не ми разрешава да се доближа до нея, а аз съм наел апартамент в една къща на Кинг Стрийт и си хапя задника, ако разбираш какво искам да ти кажа…

От гърдите на лорд Емсуърт се отрони дълбока въздишка. Гледаше мрачно сина си и не можеше да проумее как един млад човек като Фреди, колкото и тясно да е специализиран по забъркването на каши, успява с такава последователност да си обърква живота. По някакво чудо безценната му рожба бе съумяла да подлъже милионерска щерка да се омъжи за него; а сега, както по всичко личеше, я беше изтървал. На времето, когато беше млад и както повечето младежи, романтичен, милорд понякога съжаляваше, че родът Емсуърт, макар и древен, няма своето Семейно проклятие. Но изобщо не подозираше, че не след дълго сам ще му бъде баща.

— Предполагам — глухо изрече милорд, — че вината е твоя?

— Донякъде, да. Но…

— Какво точно се случи?

— Ето как стана всичко, папа. Нали знаеш, че си падам по киното? Гледам всички филми и прочие. Та една нощ, както си лежах буден, изведнъж ме осени идеята сам Да напиша сценарий. При това страхотен. Беден човек претърпява злополука и ония от болницата казват, че ще остане жив само ако му се направи операция. Само че отказват да го оперират, ако не внесе предварително петстотин долара. Той обаче няма пари. Тогава жена му докопва някакъв милионер…

— Какви са тия щуротии, дето ми ги разправяш? — прекъсна го лорд Емсуърт.

— Как щуротии, бе папа? — засегна се Фреди. — Нали ти разказвам сценария.

— Не желая да го слушам. Това, което искам да науча и то по възможност сбито, е причината за раздялата между теб и жена ти.

— Нали това ти разправям. Всичко започна от сценария. След като го написах, естествено пожелах да го продам на някого. Точно тогава Полин Петит пристигна от Холивуд и нае къща в Грейт Нек, а един мой приятел ме представи…

— Коя е тази Полин Петит?

— Божичко, папа! — Фреди не можеше да повярва на ушите си. — Нима искаш да кажеш, че не си чувал за Полин Петит! Кинозвездата! Не си ли гледал „Роби на страстта“?

— Не съм.

— А „Копринени окови“?

— Не.

— А „Страст в мораво“? „Златни окови“? „Съблазън“? Господи, папа, ами че ти не си живял!

— Та какво общо има тази жена?

— Един приятел ни запозна и аз започнах да си плета кошницата. Трябваше да я накарам да се заинтересува от сценария ми. Защото, хареса ли го тя, работата е в кърпа вързана. По тази причина трябваше често да се срещаме, нали разбираш, но една вечер, както си хапвахме в една кръчма, насреща ми, не щеш ли, Джейн Йорк!

— Боже всемогъщи!

— Спокойно, папа! Всичко си беше съвсем често и почтено. Чисто делови контакт. Бедата е там, че не бях казал на Аги, защото исках да я изненадам. Исках да отида при нея с вече приетия сценарий и да й докажа, че не съм такъв глупак, какъвто изглеждам.

— Жена, способна да повярва на това…

— За нещастие й бях казал, че същата вечер заминавам за Чикаго по работа. Та като сметнеш две и две… С една дума, както вече ти казах, тя е в „Савой“, а аз…

— Коя е Джейн Йорк?

Черен облак забули ведрото лице на Фреди.

— Досадница, папа. От най-зловредните. Чистокръвна пепелянка. Ако не беше тя, щях да се справя с положението. Тя обаче се лепна за Аги, отмъкна я и я насъска срещу мен. Тази жена, папа, има брат и искаше Аги да се омъжи за него. Убеден съм, че се опитва да я накара да отскочи до Париж за развод, та да даде на проклетото си братче още една възможност, мътните го взели. Така че, папа, сега е време да действуваме. Трябва да обединим усилията си. Разчитам на теб.

— На мен? Какво, по дяволите, очакваш да направя?

— Как какво? Ами да отидеш и да се застъпиш за мен. Така правят във филмите. Гледал съм хиляди филми, където беловласият стар баща…

— Дрън-дрън! — прекъсна го лорд Емсуърт дълбоко засегнат, защото като повечето запазени мъже на зряла възраст и той живееше с убеждението, че косата му е само леко прошарена. — На каквото си си постлал, на такова ще легнеш.

— Ъ?

— Искам да кажа, че ще си сърбаш попарата, която си надробил. Сам си си навлякъл беда с малоумното си поведение, сам ще си носиш и последствията.

— Нима няма да се застъпиш за мен?

— Няма!

— Искаш да кажеш „да“?

— Искам да кажа „не“.

— Няма да се застъпиш за мен? — повтори Фреди, за да няма двусмислици.

— Отказвам да бъда въвлечен в тази история.

— Дори няма да й се обадиш по телефона?

— Няма.

— О, папа, хайде, не се опъвай. Номерът на апартамента й е шейсет и седем. Само срещу два пенса можеш тутакси да го набереш и да ме защитиш. Моля ти се, врътни една шайба.

— Не.

Фреди се изправи. Върху лицето му беше изписана решимост.

— Много добре — развълнувано каза той. — При това положение, папа, съм длъжен да ти заявя, че за мен животът вече няма смисъл. Бъдещето с нищо не ме привлича. Песента ми е изпята. Ако Аги отиде в Париж и получи развод, аз ще се оттегля в някое тихо местенце, за да изживея малкото, което ми остава. Защото сега аз съм само една клета развалина. Сбогом, папа.

— Сбогом.

— Би-бийт! — мрачно се отзова Фреди.

Като правило лорд Емсуърт си лягаше рано и спеше непробудно. Едно от малкото качества, което го сродяваше с Наполеон Бонапарт, бе способността му да заспива в мига, в който главата му докосне възглавницата. Тази нощ обаче, сломен от тревоги, той напразно търсеше забрава в съня, докато най-после, в ранните часове на утринта, се изправи разтреперан в леглото. Внезапно го бе осенила, зловеща мисъл.

Фреди беше заявил, че ако жена му получи развод, ще се оттегли до края на живота си в някое тихо местенце. Ами ако под „тихо местенце“ имаше предвид Замъка Бландингс? При тази възможност лорд Емсуърт се разтресе като от малариен пристъп. Фреди и друг път беше посещавал Бландингс за по-дълги периоди от време, в резултат на което милорд бе останал с непоклатимото убеждение, че момчето е по-страшна напаст за безметежното съществувание на провинциална Англия от паразитните червеи, листните въшки и шапа по говедата. Възможността синът му да пребивава в Бландингс постоянно подействува на милорд като шамар по тила.

Мислите му затекоха в съвършено нова посока. Беше ли, питаше се той, достатъчно мил по време на последния разговор с Фреди? Не беше ли се държал малко рязко? Не беше ли проявил известна липса на съчувствие? Беше ли изпълнил докрай бащиния си дълг?

Отговорите на въпросите по реда на задаването им, бяха следните: Не. Да. Да. И не.

След като се събуди от късно споходилия го сън и докато пийваше първата чаша чай за деня, лорд Емсуърт се почувствува преизпълнен с решимост. Вече бе променил мнението си. Сега намеренията му бяха да отиде при тази своя снаха и да й се моли, като никой тъст не се е молил.

Човек, прекарал неспокойна нощ, не е в най-добра форма на другата сутрин. Преди да се наобядва, лорд Емсуърт усещаше, че главата му е твърде мътна, за да се покаже в добра светлина като просител. Но една разходка сред цветята на Кенсингтънските градини и фантастичният котлет, полят с половин бутилка бордо в „Риджънт Грил“, възвърнаха добрата му форма. Тежестта изчезна от главата му и той се почувствува бодър и прозорлив.

Така например, при пристигането си в хотел „Савой“, милорд прояви съобразителност, на каквато и не подозираше, че е способен. Тъкмо се канеше да съобщи името си на администратора, когато се сепна. Ами, помисли си, ако снаха му, преизпълнена с враждебни чувства към всички представители на рода Емсуърт, откаже да го приеме, след като чуе, че чака долу? Та нали по този начин ще попари в зародиш цялата му програма. По-добре да не рискува, реши той. И като се отдалечи от администрацията, милорд се упъти към асансьора и не след дълго се озова пред шейсет и седми апартамент.

Почука на вратата, но отговор не последва. Почука повторно и след като отново не получи отговор, изпадна в известно затруднение. Милорд не се отличаваше с особена далновидност и вероятността снаха му да не си е в къщи изобщо не му беше минала през ума. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато забеляза, че вратата е открехната. Побутна я и тя взе, че се отвори. Вмъкна се и се озова в уютна всекидневна, отрупана с всевъзможни цветя, което никак не е учудващо за една женска стая.

Цветята винаги го бяха привличали като магнит и той прекара няколко щастливи минути, като обикаляше от ваза на ваза и ги душеше.

Чак след двайсетото подушване у милорд се зароди впечатлението, че в стаята има някакво странно ехо. Имаше чувството, че при всяко негово подушване някой друг също започва да души. От друга страна стаята очевидно беше празна. За да подложи акустиката на последва проверка, лорд Емсуърт подуши още веднъж. Този път обаче, ехото, което последва, бе от по-зловещо естество и поразително прозвуча като ръмжене.

Такова си и беше. При случаен поглед надолу милорд незабавно установи, че в непосредствена близост до глезените му се намира дамски маншон. Но тъй като този следобед мозъкът му работеше с особена пъргавина, в следващия миг лорд Емсуърт съобрази, че това не е никакъв маншон, а миниатюрно кученце от ония, които жените са склонни да ръсят из всекидневните си.

— Боже Господи! — възкликна той, като побърза набожно да повери безопасността си в сигурни ръце, както бяха правили многобройни негови мъжествени прадеди по средновековните бойни полета.

Милорд разтревожено заотстъпва назад. Кучето го последва. То очевидно нямаше крака и се придвижваше с помощта на провидението.

— Чиба, сър! — подкани го лорд Емсуърт.

Той ненавиждаше малките кученца. Те хапеха. Само да си отместиш погледа и току те заръфали за глезена. В същия миг милорд установи, че в резултат на ловките си маневри, се бе озовал до някаква врата, така че реши да я използува за прикритие. Отвори я чевръсто и дим да го няма. Кръвта вода не става. Друг един Емсуърт се беше изпокрил вдън земя при Аженкур7.

Беше попаднал в спалня и като преценяваше как се развиват събитията, очевидно скоро нямаше да я напусне. Пухкавото кутре, измамено от един висш интелект, вече не правеше опити да скрие разочарованието си. Бе свалило маската на неутралитета и пронизително джафкаше със зловеща настойчивост, а от време на време, задавено от ярост, дращеше с нокти по вратата.

— Чиба, сър — прогърмя храбро гласът на лорд Емсуърт.

— Кой е там?

Милорд подскочи като опърлен. Убеждението му, че апартаментът е празен, бе толкова дълбоко, че гласът, прозвучал там, където не би трябвало да се чуе глас, взриви като шрапнел нервната му система.

— Кой е?

Загадката, която вече граничеше със свръхестественото, се разбули. Отсреща имаше врата и именно иззад нея се обаждаше гласът. Лорд Емсуърт тъжно заключи, че това е поредното проявление на обичайната злонамереност на Съдбата — да направи своето официално посещение на добра воля точно когато снаха му се къпе.

Приближи се до вратата й и заговори успокоително.

— Моля ви, не се вълнувайте.

— Кой сте вие? Какво правите в стаята ми?

— Няма никакъв повод за тревога…

Милорд рязко млъкна, защото в същия миг се оказа, че думите му не съдържат и капка истина. Причина за тревога имаше, и то основателна. Вратата на спалнята се беше отворила и маншоноподобната топка от квичаща омраза препусна безкрако право към глезените му.

При смъртна опасност човек е способен на неподозирани подвизи. Лорд Емсуърт не беше акробат, но подскокът, който направи при тези кризисни обстоятелства, би сторил чест на всеки професионален циркаджия. Издигна се във въздуха като пощенски гълъб, литнал да изпълни куриерската си задача. Леглото се намираше на съществено разстояние, но той мигом го достигна и разтреперан кацна на самия му ръб. Под него пухкавото кутре се пенеше и бушуваше като океан о скалист бряг.

В този миг милорд си даде сметка, че на прага на вратата, през която току-що беше влязъл, стои млада жена.

Критичното око на един познавач на женските прелести би открило у нея доста несъвършенства. Беше твърде ниска, твърде ъгловата и твърде набита. Извивката на брадичката й бе твърде решителна. И косата й бе с неприятен рижав оттенък. Но онова, което лорд Емсуърт най-много не хареса у нея, бе пистолетът, който бе насочила към главата му.

Иззад вратата на банята долетя жалостив глас.

— Кой е там?

— Един мъж — отвърна момичето с пистолета.

— Знам, че е мъж. Вече говорих с него. Кой е той?

— Не знам. На вид е отвратителен. Видях го да се навърта из коридора, грабнах пистолета и дойдох. Хайде, излизай!

— Не мога. Мокра съм.

Никак не е лесно за човек, покачен върху легло е вдигнати нагоре ръце, да говори с достойнство, но лорд Емсуърт се постара да го стори.

— Уважаема госпожо!

— Какво търсите тук?

— Видях, че вратата е открехната…

— И влязохте да проверите дали няма открехната и някоя кутия с бижута. Според мен — заключи младата жена, като повиши глас, за да я чува и невидимата къпеща се, — това е Доупи Смит.

— Кой?

— Доупи Смит. Същият, дето се опита да задигне бижутата ти в Ню Йорк. Сигурно те е последвал и тук.

— Не съм никакъв Доупи Смит — възмути се милорд. — Аз съм граф Емсуърт.

— Така ли?

— Да, така!

— Аха! Как ли не!

— И дойдох да се срещна със снаха си…

— Е, ето я и нея.

Вратата на банята се отвори и отвътре се появи прелестна фигура, загърната с кимоно. Дори в този изпълнен с напрежение миг лорд Емсуърт се улови, че с недоумение си задава въпроса как е могло такова момиче да се омъжи за син му Фредерик.

— Та кой казваш е този? — попита снаха му и като улови здраво рошавото куче, предизвика у милорд още по-силно чувство на одобрение.

— Твърди, че е граф Емсуърт.

— Аз наистина съм граф Емсуърт.

Докато милорд слизаше от леглото, момичето в кимоното внимателно се взираше в него.

— Знаеш ли, Джейн — каза с нотка на известна неувереност, — може и да е. Много прилича на Фреди.

Тази злощастна нападка срещу външния му вид накара лорд Емсуърт да онемее. Като всеки друг и той бе имал своите черни мигове, когато външността му не го бе задоволявала изцяло, но никога през ум не бе му минало, че в лицето си има някаква, дори бегла прилика с Фреди.

Момичето с пистолета нададе смразяващ писък.

— Господи! Нима не виждаш?

— Какво да виждам?

— Ами че това е самият Фреди! Опитва се да се добере до теб по този начин. Точно такъв номер от киното би му допаднал. Свали брадата, измамнико — познах те!

Тя протегна ръка, сграбчи с железни пръсти брадата на милорд и задърпа с всичката сила на едно съвременно момиче, тренирало от дете хокей, тенис и гимнастика.

Само миг преди туй лорд Емсуърт бе твърдо убеден, че нищо не е в състояние да направи положението му по-неприятно. Сега разбра, че дълбоко се е лъгал. Болка, надхвърляща и най-страшните му кошмари, прониза сгърченото му тяло.

Момичето го изгледа озадачено.

— Хм! — каза разочаровано. — Май че е истинска. Освен ако — в гласа й се прокрадна оптимистична нотка — не е използувал специално лепило. Я да опитам отново.

— Недей — обади се снаха му. — Не е Фреди. Веднага щях да го позная.

— Тогава наистина излиза, че е мошеник. Бъдете така любезен да влезете в този долап, докато позвъня на полицията.

Лорд Емсуърт подскочи няколко пъти.

— Няма да влизам в никакви долапи! Настоявам да бъда изслушан. Не знам коя е тази жена…

— Името ми е Джейн Йорк, ако това ви интересува.

— Аха! Жената, която насъсква съпругата на сина ми срещу него! Знам всичко за вас! — Той се обърна към момичето в кимоното. — Вчера синът ми Фредерик с телеграма ме помоли да дойда в Лондон. Срещнахме се В моя клуб. Накарайте това куче да млъкне!

— Защо да млъква? — обади се мис Йорк. — То е в собствения си дом.

— Та той ми каза — продължи лорд Емсуърт, като повиши глас, — че между вас е възникнало недоразумение.

— Недоразумение е добре казано — прекъсна го мис Йорк.

— Поканил онази жена на вечеря с определена цел.

— И още щом ги видях — додаде мис Йорк, — ми стана ясно каква е целта.

Достопочтената мисис Трипуд погледна разколебано приятелката си.

— Мисля, че е вярно — каза тя. — Той наистина е лорд Емсуърт. Очевидно знае какво се е случило. Откъде ще го научи, ако не от Фреди?

— Ако е мошеник, дошъл от Америка, разбира се, че ще знае. Та нали цялата история излезе в „Бродуейски шушукания“ и „Градски клюки“.

— И все пак…

Телефонът рязко издрънча.

— Уверявам ви… — започна лорд Емсуърт.

— Така! — каза неприятната мис Йорк в слушалката. — Кажете му да се качи. — Тя изгледа милорд победоносно, с блеснали очи. — Нямате късмет, приятелю. Лорд Емсуърт току-що е пристигнал и се качва по стълбите.

Има мигове, когато на разсъдъка човешки е простено да се замъти. В този миг разсъдъкът на лорд Емсуърт не само се замъти, а направо прокисна. По природа замечтан и завеян, той и без това не се беше чувствувал удобно в грубата житейска неразбория, но изпитанието, на което бе подложен този следобед, спокойно можеше да изкара от релси и най-практичния човек. Ето защо това необикновено съобщение, стоварило се като капак на всичко преживяно, му дойде твърде много. Той се дотътри сломен до всекидневната и се срути в един стол. Беше убеден, че сънува кошмар.

И действително фигурата, която влезе след малко, с нищо не допринесе за промяна на мнението му. Тя можеше да се вмести във всеки кошмар и да се чувствува там като у дома си.

Фигурата бе на висок слаб човек с бяла коса и развята дълга брада в същата достолепна окраска. Колкото и да бе невероятно, явно притежателят на подобна външност не е бил застрелян на място още в началото на жизненото си поприще и очевидно затова бе достигнал тази изключително напреднала възраст. Той или беше на сто и петдесет години, но младолик, или на сто и десет, но съсипан от тревоги.

— Мило дете! — заскърца фигурата с немощен треперлив гласец.

— Фреди! — възкликна момичето в кимоното.

— О, по дяволите! — съкруши се фигурата. Възцари се тишина, нарушавана единствено от хълцукащите стенания, изтръгнали се от гърдите на лорд Емсуърт. С всеки изминат миг милорд рухваше от напрежението.

— Боже господи, папа! — извика фигурата, която чак сега го забеляза.

Жена му посочи към лорд Емсуърт.

— Фреди, това баща ти ли е?

— Ами да. Естествено. Разбира се. Абсолютно. Само че той каза, че няма да дойде.

— Промених решението си — обади се лорд Емсуърт с тих, отпаднал глас.

— Аз нали ти казвах, Джейн! — рече снахата. — През цялото време бях сигурна, че е лорд Емсуърт. Е, сега вече не може да не забележиш приликата.

От устата на милорд се изтръгна вопъл.

— И аз ли изглеждам така? — съкрушено попита той. Погледна снаха си още веднъж и затвори очи.

— Е — обади се мис Йорк с отвратителния си заповеднически глас, като обърна властна осанка към новодошлия, — след като така и така си дошъл, Фреди Трипуд, издокаран като Дядо Коледа, кажи поне какво си намислил? Аги те предупреди никога повече да не се доближаваш до нея.

Всеки по-мекушав мъж панически би си плюл на петите при подобно нападение, но очевидно Любовта беше вляла желязо във вените на Фреди Трипуд. Той отлепи вежди и брада и хвърли на мис Йорк изпепеляващ поглед.

— Не желая да разговарям с теб — каза. — Ти си скорпион в пазвата. Искам да кажа — змия под възглавницата.

— О, така ли?

— Да, така. Ти отрови съзнанието на Аги, като я насъска срещу мен. Ако не беше ти, щях да седна с нея на четири очи и да си кажем всичко като истински мъже.

— Добре де, да го чуем сега. Имал си достатъчно време да го изрепетираш.

Фреди се обърна към жена си с широк жест.

— Аз… — той замълча. — Хей, Аги, страхотна си в това кимоно.

— Не се отплесвай от въпроса — обади се мис Йорк.

— Точно това е въпросът — каза мисис Фреди и в гласа й се промъкнаха по-меки нотки. — Щом като мислиш, че съм страхотна, защо търчиш подир разни кино актриси с оранжеви коси?

— Златисто червени — подсказа Фреди благоговейно.

— Оранжеви!

— Вярно, оранжеви са. Права си. Никога не са ми харесвали.

— Тогава защо вечеря с нея?

— Да, защо? — заразпитва и мис Йорк.

— Стига си се месила! — сприхаво рече Фреди. — Не разговарям с теб.

— Хайде да чуем какво ще кажеш, макар че това няма да ти помогне.

— Млъкни, Джейн! Е, Фреди!

— Аги — започна достопочтеният — всичко стана така…

— Никога не вярвай на мъж, който започва по този начин — намеси се мис Йорк за пореден път.

— Ако обичаш да не се обаждаш, Джейн. Е, Фреди?

— Опитвах се да пробутам на оранжевото създание един сценарий и не ти казах, защото исках да те изненадам.

— Фреди, скъпи, това вярно ли е?

— Нима искаш да кажеш… — с недоумение започна мис Йорк.

— Самата истина. И за да поддържам добри отношения с тази жена — макар че, да си призная, от самото начало никак не ми беше симпатична, — трябваше от време на време да я поя и храня.

— Разбира се!

— С тези хора не може иначе.

— Естествено.

— Съвсем друго си е, ако ги натъпчеш с храна преди да им заговориш за работа.

— Разликата е от тук до небето.

Мис Йорк, която от известно време трудно си поемаше дъх, постепенно си възвърна дар слово.

— Само не ми казвай, че вярваш на тези врели-некипели — отчаяно извика тя, като се обръщаше към измамената съпруга.

— Разбира се, че вярва — каза Фреди. — Нали, съкровище?

— Естествено, сладурче.

— А да не говорим — продължи Достопочтеният, като измъкваше от вътрешния си джоб жълтеникав лист хартия с вида на човек, извадил от ръкава си петото асо, което ще преобърне хода на крайно оспорваната партия покер, — че мога да го докажа. Тази телеграма пристигна сутринта от филмовата компания „Супер-Ултра-Арт“. Предлагат ми цели хиляда долара за сценария. Така че, друг път се въздържай от злобни оценки и не съди за хората единствено въз основа на гнусното си въображение.

— Да — подкрепи го и жена му. — Трябва да ти заявя, Джейн, че ти напакости с каквото можа. Ако обичаш в бъдеще да не се бъркаш в хорските работи.

— Казано сбито, но с много чувство и здрав разум — одобри Фреди. — Аз пък бих искал да добавя…

— Ако питаш мен — не се предаваше мис Йорк, — това е лъжа и измама.

— Кое е лъжа и измама?

— Телеграмата.

— Как така? — възмути се Фреди. — Прочети я сама.

— Нищо по-лесно от това да получаваш телеграми, изпратени до теб, като телеграфираш на някой приятел в Ню Йорк да ти телеграфира.

— Не ми стана много ясно — недоумяваше Фреди.

— На мен пък ми е ясно — обади се жена му, а в очите й светеше пламъчето, което свети само в очите на съпруги, които, повярвали веднъж в оправданията на мъжете си, негодуват срещу разрушителната критика на другите. — Не желая повече да те виждам, Джейн Йорк!

— Аз също — подкрепи я Фреди. — Ако беше в Турция, щяха да те напъхат в чувал и да те хвърлят в Босфора.

— Тогава по-добре да си вървя — каза мис Йорк.

— И не се връщай — добави Фреди. — Вратата е зад теб.

Състоянието на транс, в което беше изпаднал лорд Емсуърт по време на гореописаната размяна на реплики, постепенно се разсейваше. И сега, забелязал, че останалите от компанията изпитват същата липса на симпатия към мис Йорк, както и той самият, бавно започна да се съживява. Възстановяването му бе ускорено от затръшването на вратата и от поведението на Фредерик, сграбчил в обятията си съпругата, за която милорд нито за миг не забравяше, че е щерка на единствения милионер в света, проявил необяснимото желание да го отърве от сина му. А това в неговите очи беше най-благородното качество, на което е способен един милионер.

Той се надигна и немощно запримигва. Макар и да се чувствуваше много по-добре, все още беше отпаднал.

— За какво се разказва в сценария ти, сърчице мое? — попита мисис Фреди.

— Ще ти кажа, ангелче. Само че дали да не събудим папа? Изглежда ми оклюмал.

— По-добре го остави да си почине. Тази Джейн го разстрои.

— Тя е в състояние всекиго да разстрои. На този свят най-много мразя нахалниците, които се пъхат между мъж и жена с цел да ги скарат. Искам да кажа, че не е редно да се застава между съпрузи. Та сценарият ми е за двама съпрузи. Мъжът е беден — няма пари, ако загряваш какво имам предвид, но претърпява злополука и ония катили от болницата заявяват, че няма да го оперират, ако не им пусне преди това пет стотака. Откъде обаче да ги вземе? Положението ти е ясно, нали?

— О, да.

— Силно, а?

— Страхотно силно.

— Това е нищо. Ти да видиш какво става по-нататък. Жената пипва някакъв милионер, съблазнява го и го кара да й обещае, че ще снесе мангизите. Междувременно следват телефонни разговори с лекаря от болницата. Тя се смее весело, за да не може оня, милионерът, да загрее, че сърцето й се къса. Забравих да ти кажа, че операцията трябва да се направи незабавно, иначе нашият човек ще хвърли топа. Драматично, а?

— Ужасно.

— И така, идва време милионерът да си поиска своето. Смятам да го нарека „Цената на една жена“.

— Чудесно.

— Следва най-големият удар. Влизат в спалнята и… О, здрасти, папа! По-добре ли си?

Лорд Емсуърт се беше изправил. Малко замяташе крак, като вървеше, но на душата му бе спокойно.

— Много по-добре, благодаря.

— Мисля, че се познаваш с жена ми?

— Ах, лорд Емсуърт — извика мисис Фреди, — така ужасно съжалявам. За нищо на света не бих допуснала да се случи такова нещо, но…

Лорд Емсуърт бащински я потупа по ръката. И отново изпадна в недоумение как синът му Фредерик е успял да спечели сърцето на толкова красиво, симпатично и тъй чудно богато момиче.

— Вината беше изцяло моя, мило дете. Но… — той млъкна. Ясно беше, че нещо го тормози. — Кажи ми, когато Фредерик беше с онази брада… когато Фредерик беше… беше… беше с онази брада, наистина ли приличаше на мен?

— О, да. Много.

— Благодаря ти, мила. Това исках да знам. А сега ви оставям. Сигурно искате да бъдете сами. И при първа възможност трябва да ми дойдеш на гости в Бландингс, мило дете.

След което милорд замислено излезе от стаята.

— В този хотел има ли бръснарница? — попита той момчето от асансьора.

— Да, сър.

— Тогава би ли ми показал къде е.

Лорд Емсуърт седеше в библиотеката си в Замъка Бландингс и блажено отпиваше от последното за деня уиски със сода. През отворения прозорец нахлуваха ароматът на цветя и кроткото шумолене на лятната нощ.

На душата му би трябвало да е спокойно, защото откакто се бе върнал, много неща подсладиха живота му. Ангъс Макалистър беше докладвал, че листните въшки се поддават успешно на унищожение с разтвор на китова мас, а заболялата крава изведнъж тръгна към подобрение и според последните сведения се бе изправила на крака и се хранеше почти с предишния си апетит. Да не говорим, че погладеше ли се по гладко избръснатата брадичка, милорд не само се чувствуваше по-добър, но и някак олекотен, сякаш от плещите му се бе стоварил тежък товар.

Но въпреки всичко лорд Емсуърт седеше, а челото му беше сбърчено от размисъл.

Той разклати звънеца.

— Да, милорд?

Лордът изгледа с одобрение предания си иконом. Дяволски дълго бе служил Бийч в замъка и несъмнено щеше да служи още много години. Когато се завърна, милорд остана много доволен от начина, по който очите на иконома заблестяха, сякаш видът на господаря му бе донесъл огромно облекчение.

— Бийч — каза лорд Емсуърт, — ще бъдеш ли така добър да поръчаш междуградски разговор с Лондон.

— Много добре, милорд.

— Свържи се с шейсет и седми апартамент в хотел „Савой“ и говори с мистър Фредерик.

— Да, милорд.

— Кажи му, че силно се интересувам как завършва сценарият му.

— Сценарий ли казахте, милорд?

— Да, сценарий.

— Много добре, милорд.

Лорд Емсуърт отново потъна в съзерцание. Мина известно време. Икономът се върна.

— Говорих с мистър Фредерик, милорд.

— И какво?

— Каза да ви предам поздравите му и че когато милионерът и жената на вашия човек влезли в спалнята, за крака на леглото бил завързан черен ягуар.

— Ягуар ли?

— Ягуар, милорд. Госпожата заявила, че той бил там, за да брани честта й, при което милионерът се размекнал, дал й парите и двамата запели дует. Вашият човек се възстановил напълно след операцията, милорд.

— Уф! — облекчено въздъхна лорд Емсуърт — благодаря ти, Бийч. Това е всичко.

ГУЦ-КОО-О-О-О-О-У!

Благодарение на гласността, дадена от вестниците „Бриджнорт“, „Шифнъл“ и „Олбрайтън Аргус“ (който е обединен със „Зърнопроизводителски глас“ и „Животновъдско ехо“) днес целият свят знае, че сребърният медал за най-гойно прасе в Осемдесет и седмата ежегодна селскостопанска изложба в графство Шропшър бе спечелен от Императрицата на Бландингс — черната бъркширска свиня на лорд Емсуърт.

Малцина обаче си дават сметка, че само косъм делеше в един момент това великолепно животно от лелеяната чест.

Сега вече историята може да бъде разказана.

Тази кратка глава от Тайните архиви на Замъка Бландингс най-вероятно е започнала през нощта на осемнайсети юли, когато Джордж Сирил Ненагледния (двадесет и девет годишен), свинар на работа при лорд Емсуърт, бил арестуван от полицая Еванс в селото Маркет Бландингс, защото в нетрезво състояние нарушавал обществения ред в кръчмата „Козел и перушина“. На деветнайсети юли, след като първо направил опит да се извини, после обяснил, че имал рожден ден, а накрая си измислил и алиби, Джордж Сирил съвсем справедливо бил осъден на четиринайсет дни затвор без право да бъде освободен под гаранция.

На двайсети юли Императрицата на Бландингс, известна с огромния си, да не кажа, необуздан апетит, за пръв път в живота си обърнала гръб на всякаква храна. А на двайсет и първи юли сутринта ветеринарният лекар, повикан да постави диагнозата и да се справи с тази необяснима въздържаност, бил принуден да признае пред лорд Емсуърт, че случаят надхвърля професионалното му умение.

Нека прели да минем нататък се уверим, че не сме допуснали грешка в датите.

18 юли — Празнична оргия на Сирил Ненагледния

19 юли — Същият хвърлен в затвора

20 юли — Свинята отказва насъщния

21 юли — Ветеринарният лекар вдига ръце.

Така.

Въздействието от съобщението на ветеринарния лекар върху лорд Емсуърт бе съкрушително. По принцип житейските несгоди на нашето съвремие оставят съвършено незасегнат този завеян, добродушен пер. Стига да грее слънце, храната му да се поднася редовно и по-малкият му син Фредерик да го освободи от присъствието си, той е спокоен и щастлив. Но и в неговата броня има уязвими брънки и ето, че една от тях бе уцелена онази сутрин. Зашеметен от току-що получената вест, той стоеше до прозореца на голямата библиотека в Бландингс и се взираше навън с незрящи очи.

Междувременно вратата се отвори Лорд Емсуърт се обърна и след като премигна веднъж-дваж, както правеше винаги, когато нещо се изпречеше насреща му, съобрази, че току-що влязлата красива и властна жена е сестра му — лейди Констанс Кийбъл. И нейното поведение, подобно на неговото, издаваше дълбоко безпокойство.

— Кларънс! — извика тя. — Случи се нещо странно!

Милорд поклати безнадеждно глава.

— Знам. Той току-що ми каза.

— Как? Той е бил тук?

— Няма и минута откакто излезе.

— Как можа да го пуснеш! Нима не знаеш, че искам да го видя?

— Каква полза от това?

— Поне можех да му изкажа съчувствието си — рязко отвърна лейди Констанс.

— Да, вярно — съгласи се лорд Емсуърт, след като добре обмисли тази възможност. — Само че, това говедо не заслужава никакво съчувствие. Тъп е като галош.

— Нищо подобно. Той е изключително интелигентен за годините си младеж.

— Младеж? Смяташ ли, че може да мине за младеж? Ако питаш мен, петдесетте не му мърдат.

— Ти да не си се побъркал? Хичъм на петдесет!

— Не Хичъм. Смидърс.

Както често й се случваше, когато разговаряше с брат си, лейди Констанс усети, че й се завива свят.

— Ще бъдеш ли така любезен, Кларънс, с прости думи да ми обясниш за какво, според теб, става дума?

— За Смидърс. Императрицата на Бландингс отказва да яде, а Смидърс заяви, че нищо не може да направи. И това ми било ветеринарен лекар!

— Тогава значи не си чул? Кларънс, случи се нещо ужасно, Анджела развали годежа си с Хичъм.

— А селскостопанската изложба е другата сряда!

— Но какво общо има това, за бога? — извика лейди Констанс и отново усети познатия световъртеж.

— Какво общо ли? — разпалено отвърна милорд. — Моята рекордьорка, на която й остават по-малко от десет дни да се подготви за изключително тежко състезание с целия свински елит в графството, изведнъж отказва да се храни…

— Ще престанеш ли най-после да бръщолевиш за това отвратително прасе и ще обърнеш ли внимание на нещо наистина важно? Казах ти, че Анджела — племенницата ти Анджела — е развалила годежа си с лорд Хичъм и е заявила, че ще се омъжи за онзи безнадежден пройдоха Джеймс Белфърд.

— Синът на стария Белфърд, енорийския свещеник?

— Да.

— Не може да го стори. Той е в Америка.

— Не е в Америка. В Лондон е.

— Не — настоя лорд Емсуърт и мъдро поклати глава. — Грешиш. Спомням си, че преди две години срещнах баща му на пътя край двайсетакровата нива на Мийкър и той съвсем членоразделно ми каза, че на следващия ден момчето заминава за Америка. Би трябвало вече да е стигнал.

— Толкова ли не можеш за проумееш? Той се е върнал.

— Ами? Върнал се е. Значи ясно. Върнал се е, казваш.

— Нали помниш, че навремето имаше нещо между него и Анджела, но една година след заминаването му тя се сгоди за Хичъм и аз реших, че всичко е приключено. Сега обаче излиза, че миналата седмица е ходила в Лондон, срещнала се е с този Белфърд и историята е започнала отначало. Заяви ми, че е писала на Хичъм и е развалила годежа.

Настъпи мълчание. Брат и сестра останаха известно време потънали в размисъл. Лорд Емсуърт заговори пръв.

— Опитахме с жълъди — каза той. — Опитахме с обезмаслено мляко и картофени обелки. Не и не. Не ще да ги погледне.

Усетил с чувствителната си кожа изпепеляващия поглед на две сестрински очи, милорд стреснато се върна към действителността.

— Абсурдно! Нелепо! Смешно! — бързо занарежда той. — Да развали годежа! Тц-тц-тц! Каква глупост! Аз лично ще поговоря с този младеж. Ако смята, че може да си разиграва коня, както си иска и да зарязва племенницата ми без да…

— Кларънс!

Лорд Емсуърт премигна. Като че ли нещо не беше наред, само че не можеше да проумее какво. Беше убеден, че с последните си думи е уцелил верния тон — силни, убедителни, властни думи.

— Ъ?

— Годежът е бил развален от Анджела!

— А, от Анджела?

— Този Белфърд й е замаял главата. Въпросът е как да постъпим сега?

Лорд Емсуърт се замисли.

— Дръж твърда политика — решително посъветва той. — Няма да се съгласяваш с никакви глупости. Не им изпращай сватбен подарък.

След време лейди Констанс несъмнено щеше да намери подходящите жлъчни слова, с които да съкруши това малоумно предложение, но тя още си поемаше дъх, за да даде воля на езика си, когато вратата се отвори и в стаята влезе едно момиче.

Беше красива девойка с руса коса и сини очи, които в по-благоприятни времена вероятно са навеждали тоз или онзи на мисли за две задрямали под южното слънце лагуни. Сега обаче, за съжаление, времената не бяха такива. При среща с погледа й лорд Емсуърт получи усещане за досег с оксиженова горелка и доколкото нещо, нямащо отношение към сина му Фредерик, изобщо бе в състояние да го разтревожи, може да се твърди, че този поглед го смути. Стори му се, че Анджела е разстроена и му домъчня. Той обичаше Анджела. За да разведри наелектризираната атмосфера, милорд каза:

— Анджела, мила, разбираш ли нещо от прасета?

Момичето се изсмя. Смехът й беше рязък и горчив — особено неприятен непосредствено след закуска.

— Да, разбирам. Ти си именно прасе.

— Кой, аз?

— Да, ти! Леля Констанс каза, че ако се омъжа за Джими, няма да ми дадеш парите.

— Пари ли? Пари, казваш? — лорд Емсуърт беше леко озадачен. — Какви пари? Ти никога не си ми давала пари.

Чувствата на лейди Констанс намериха излаз в звук, силно наподобяващ гъргорене на прегрят радиатор.

— Убедена съм, че прословутата ти разсеяност е просто отвратителна преструвка, Кларънс. Много добре знаеш, че след смъртта на клетата Джейн ти стана настойник на Анджела.

— И докато не навърша двадесет и пет години, не мога да докосна парите си без твое съгласие.

— Добре де, на колко си години?

— На двадесет и една.

— Тогава за какво се тревожиш? — недоумяваше лорд Емсуърт. — Няма повод за тревоги още цели четири години. Господ ми е свидетел, че парите ти са непокътнати и на сигурно място.

Анджела тропна с крак. Вярно — жест неподобаващ на една дама, но все пак за предпочитане пред ритника, с който нисшите й инстинкти я подтикваха да дари вуйчо си.

— Казах на Анджела — обясни лейди Констанс, — че щом не можем да я принудим да се омъжи за лорд Хичъм, можем поне да опазим парите й от онзи пройдоха, с когото си е наумила да се зачерни.

— Той не е пройдоха! И си има предостатъчно пари да се оженим, само че му трябва известен капитал, за да влезе в съдружие с…

— Пройдоха е. Нима не го изпратиха в чужбина, защото…

— Това беше преди цели две години. Сега…

— Мила Анджела, можеш да спориш до…

— Не споря. Просто ти казвам, че ще се омъжа за Джими, та ако ще и двамата да умрем от глад на улицата.

— На коя улица? — попита лорд Емсуърт, като с мъка откъсна блуждаещите си мисли от проблема с жълъдите.

— Коя да е.

— Виж какво, Анджела, моля те да ме изслушаш.

Лорд Емсуърт имаше впечатлението, че около него ужасно много се говори. Чувствуваше се като жалка отломка, подхвърляна от женски гласове сред разбунтувала се стихия. По всичко личеше, че и племенницата му, и сестра му, имаха да си казват много неща и ги казваха едновременно и фортисимо. Очите му с копнеж се обърнаха към вратата.

Направи го изключително елегантно. Леко завъртане на дръжката и вече беше далеч от тези гласове, там, където имаше покой. Милорд весело заприпка надолу по стълбите и се втурна навън, където грееше слънце.

Веселието му обаче не бе дълготрайно. Най-после получили възможността да се съсредоточат върху истински сериозните жизнени проблеми, мислите му станаха тъжни и мрачни. Облакът, помрачаващ настроението му преди да започне цялата Хичъм-Анджело-Белфърдска история, отново скри слънцето от взора му. Всяка стъпка, която го приближаваше към кочината с линеещата вътре Императрица, му тежеше повече от предишната. Милорд стигна до кочината, облегна се на перилата и кахърно се вторачи в необятната свинска маса пред себе си.

Защото въпреки диетата напоследък, Императрицата на Бландингс не бе изпосталяла. Тя наподобяваше огромен балон с уши и опашка и беше точно толкова кръгла, колкото може да е едно прасе, без да се пръсне. Независимо от това лорд Емсуърт я съзерцаваше и неутешимо тъгуваше. Още малко да се понатъпче и нито едно прасе в цялото графство Шропшър няма да може да остане в нейно присъствие с гордо вдигната глава. А сега, точно защото отказваше да погълне това „малко“, изумителното добиче щеше да бъде вписано в обидно безразличната графа „И други“. О, колко жестоко, колко жестоко!

Постепенно милорд осъзна, че някой му говори и като се обърна, забеляза редом със себе си сериозен младеж с бричове за езда.

— Аз такова… — издума младежът.

Милорд предпочиташе самотата, но все пак с облекчение установи, че нашественикът не е от противоположния пол. Жените са склонни да пилеят мислите си разнопосочно, докато мъжете са практични и на тях може да се разчита, че ще се придържат към главното. Освен това младият Хичъм вероятно също отглеждаше прасета и нищо чудно да го изненада с някой полезен съвет.

— Аз такова… наминах да видя дали не мога да направя нещо във връзка с тази ужасна история.

— Изключително предвидливо и мило от ваша страна, приятелю — затрогнат отвърна лорд Емсуърт. — Боя се, че работата е доста безнадеждна.

— За мен е пълна загадка.

— За мен също.

— Та само миналата седмица нищо й нямаше.

— До онзи ден нищо й нямаше.

— Изглеждаше съвсем бодра, весела и прочие.

— Прав сте.

— И изведнъж това — като гръм от ясно небе, така да се каже.

— Точно. Необяснимо. Направихме всичко възможно да събудим апетита й.

— Апетита й? Нима Анджела е болна?

— Анджела? Не, едва ли. Преди няколко минути изглеждаше съвсем здрава.

— Значи сте я виждали тази сутрин? Каза ли нещо за тази ужасна история?

— Не. Говореше за някакви пари.

— Всичко е толкова неочаквано.

— Като гръм от ясно небе — съгласи се лорд Емсуърт. — Такова нещо досега не й се е случвало. Започвам да се боя от най-лошото. Според рецептурника на Улф и Лемън здравото прасе трябва да приема на ден храна, съдържаща петдесет и седем хиляди и осемстотин калории, от които два килограма и сто и петдесет грама протеин, дванадесет килограма въглехидрати…

— Какво общо има това с Анджела?

— С Анджела ли?

— Дойдох да разбера защо Анджела е развалила годежа ни.

Лорд Емсуърт се съсредоточи. Имаше смътната представа, че беше чувал някой да споменава нещо подобно. Постепенно си припомни всичко.

— Ами да, разбира се. Развалила е годежа, нали? Предполагам, защото обича друг. Да, да, сега се сещам, че недвусмислено го заяви. Спомням си съвсем ясно. Анджела е решила да се омъжи за друг. Бях сигурен, че има разумно обяснение. Кажете ми, драги приятелю, как гледате на лененото кюспе?

— Това пък с лененото кюспе как да го разбирам?

— Ами, как… ленено кюспе — поясни лорд Емсуърт, който не беше в състояние да намери друго определение. — Като храна за прасета.

— О, по дяволите всички прасета!

— Какво! — В гласа на лорд Емсуърт прозвучаха едновременно ужас и недоверие. Младият Хичъм по принцип не му беше особено симпатичен, защото милорд не беше от хората, които с лекота се привързват към по-младите, но никога не бе допускал, че е способен на подобни анархистични изказвания. — Какво казахте?

— Казах „По дяволите всички прасета!“ Непрекъснато ми говорите за прасета. Какво ме интересуват прасетата? Не желая да разговарям за прасета. Да пукнат дано всички прасета!

Той си тръгна, а лорд Емсуърт се загледа подире му със смесени чувства. Възмущение, че един земевладелец и син на негов приятел е способен да произнесе подобни кощунствени слова, и облекчение, че човек, способен да произнесе такива кощунствени слова, няма да се ожени за член на неговото семейство. По свойствения си завеян начин милорд винаги бе обичал племенницата си Анджела и сега му стана приятно, че детето е толкова проницателно и трезвомислещо. Много момичета на нейна възраст биха се заслепили от бляскавото обществено положение и богатство на младия Хичъм; тя обаче, с необикновена за годините си интуиция, бе прозряла, че възгледите му за прасетата са крайно погрешни и се бе отдръпнала преди да стане късно.

Приятна топлинка се разля в гърдите на лорд Емсуърт, за да изстине миг по-късно при вида на сестра му Констанс, която връхлетя отгоре му. Лейди Констанс бе красива жена, но имаше моменти, когато очарователното й лице се загрозяваше от доста странно изражение. От най-ранно детство лорд Емсуърт беше разбрал, че това изражение му носи неприятности. Тъкмо то бе изписано върху лицето й и сега.

— Кларънс — изсъска тя. — Мисля, че достатъчно търпях глупостите на Анджела и младия Белфърд. Това повече не може да продължава. Трябва да заминеш за Лондон с влака в два часа.

— Какво? Защо?

— Ще се срещнеш с този Белфърд и ще му кажеш, че щом Анджела държи да се омъжи за него, няма да получи нито пени още четири години. Много ще се изненадам, ако тази вест не сложи край на цялата история.

Лорд Емсуърт замислено се зае да почесва Императрицата по необятния гръб, но върху добродушното му лице се изписа бунтовен израз.

— Не виждам защо да не се омъжи за него — промърмори той.

— Да се омъжи за Джеймс Белфърд?

— Не виждам защо не. По всичко изглежда, че го обича и прочие.

— Никога не си имал капка мозък в главата си, Кларънс. Анджела ще се омъжи за Хичъм.

— Не мога да го понасям. Схващанията му за прасетата са напълно погрешни.

— Кларънс, не желая повече разсъждения и спорове. Ще заминеш за Лондон с влака в два часа. Ще се срещнеш с мистър Белфърд и ще му кажеш за парите на Анджела. Ясно ли ти е?

— Добре де, добре — мрачно отстъпи милорд. — Добре, добре, добре.

Чувствата, които изпитваше на следващия ден, докато седеше срещу госта си, Джеймс Бартоломю Белфърд, в централния салон на Клуба на заслужилите консерватори, не бяха особено ведри. Не стига, че изобщо се намираше насред Лондон в такъв прекрасен слънчев ден, ами го бяха натоварили и със задачата да зачерни любовта на двама млади, към които хранеше най-топли чувства. Това му беше особено неприятно.

Защото сега, след като беше отделил известно време, за да размисли над въпроса, лорд Емсуъртси спомни, че младият Белфърд винаги му е харесвал. Мило момче, с подчертан вкус към селския начин на живот, който толкова допадаше и на него самия. Не би седнал да ругае и да говори с пренебрежение за прасетата като класа, и то в присъствието на Императрицата на Бландингс. Тогава на милорд му хрумна, както бе хрумвало на не един или двама преди него, колко неправилно са разпределени парите на този свят. Откъде накъде свинемразецът Хичъм ще получава от аренда десетки хиляди, а напълно заслужаващият ги младеж да няма нищо?

Тези мисли не само натъжиха лорд Емсуърт, ами го накараха да се почувствува и неловко. Мразеше неприятностите, а изведнъж прозря, че при спомена колко сигурно е скътан капиталът на Анджела зад четири врати, откъдето няма вероятност и пени да се измъкне, разговорът с младия човек неминуемо ще придобие нежелана окраска.

Милорд намисли ла отложи момента. По време на обяда, реши той, приветливо ще побъбри за туй-онуй, а подир това, докато се сбогува с госта си, ще му изплюе камъчето на бърза ръка и ще се гмурне обратно в дебрите на клуба.

Значително ободрен, че така изкусно е разрешил проблема, той се разприказва:

— Градините на Бландингс са особено привлекателни това лято. Главният ми градинар, Ангъс Макалистър, е човек, с когото не винаги сме на едно и също мнение, особено по въпроса за ружите, където намирам възгледите му дори до известна степен пагубни; но никой не може да отрече, че разбира от рози. Розариумът…

— Много добре си спомням този розариум — отрони лека въздишка Джеймс Белфърд и си сипа още малко от брюкселското зеле. — Там в летните вечери обичахме да се срещаме с Анджела.

Лорд Емсуърт премигна. Началото не беше обнадеждаващо, но династията Емсуърт се отличава с борбената си природа. Той опита пак:

— Рядко съм виждал такива великолепни цветове, каквито се наблюдават там през юни. Двамата с Макалистър единодушно възприехме твърда политика срещу голите охлюви и листните въшки. В резултат, градината стана за чудо и приказ. И дамаските рози, и еърширските, и…

— За да оцени истински розите — прекъсна го Джеймс Белфърд, — човек трябва да ги види като фон за момиче като Анджела. С прекрасните си руси коси, искрящи сред зелените листа, тя превръща розариума в истински рай.

— Несъмнено — рече лорд Емсуърт. — Несъмнено. Радвам се, че сте харесали розариума ми. В Бландингс, разбира се, се радваме на естествена глинеста почва, богата на хранителни вещества и хумус; но, както често повтарям на Макалистър и по този въпрос също не сме имали разногласия, само глинестата почва не е достатъчна. Необходим е и оборски тор. Ако всяка есен лехите се наторяват обилно и буците се раздробяват напролет преди прекопаването…

— Анджела каза — обади се Джеймс Белфърд, — че не ни давате да се оженим.

Лорд Емсуърт се задави с пилешкото. На такава прямота, рече си той с парещо самосъжаление, младите англичани се научават в Америка. Дипломатическите извъртания процъфтяват само сред по-ленивите цивилизации, а в онези енергични и силни среди човек се научава да Говори Прямо и Да Го Прави Сега, и на всякакви други работи, дето поставят човек в затруднено положение.

— Ами… да, понеже отворихте дума, трябва да ви кажа, че се взе такова неофициално решение. Разбирате ли, приятелю, сестра ми Констанс е твърдо убедена, че…

— Разбирам. Смята ме за прахосник.

— Не, не, драги приятелю. Никога не е казвала такова нещо. Думата, която употреби, беше пройдоха.

— Хм, в началото може би наистина бях такъв. Но от мен да го знаете — озовеш ли се на работа в някоя ферма в Небраска, собственост на спиртосан от ябълкова ракия старец с яки разбирания за работата и солен речник, на бърза ръка се сдобиваш с положителни навици.

— Във ферма ли работите?

— Работех.

— Прасета? — с тих, развълнуван глас попита лорд Емсуърт.

— Покрай останалото.

Милорд преглътна. Пръстите му конвулсивно замачкаха покривката.

— Тогава, млади приятелю, може би сте в състояние да ми дадете съвет. От два дни моята свиня-рекордьорка Императрицата на Бландингс отказва да приеме храна. А селскостопанската изложба е другата сряда. Направо ще откача от тревога.

Джеймс Белфърд замислено свъси вежди.

— Какво смята свинарят ви по въпроса?

— Свинарят ми от два дни е в затвора. От два дни!

За пръв път значимостта на съвпадението порази лорд Емсуърт.

— Мислите ли, че това може да има нещо общо със загубата на апетит?

— Разбира се. Вероятно тъгува по него.

Милорд беше поразен. Съвсем бегло познаваше Джордж Сирил Ненагледния, но доколкото го беше виждал, трудно можеше да му се припише чак такъв фатален чар.

— Може би й липсва обедният му зов.

Милорд отново изпадна в недоумение. Не бе допускал в мислите си, че свинете се придържат толкова педантично към светските условности.

— Зов ли?

— Все трябва по някакъв начин да я е викал на обяд. Това е едно от първите неща, които човек научава във фермата — да зове. Прасетата са чувствителни животни. Не ги ли позовеш, готови са да умрат от глад, но няма да сложат и троха в уста. Позовеш ли ги обаче правилно, ще те следват с проточени лиги до края на света.

— Боже всемогъщи! Виж ти какви работи!

— Самата истина, уверявам ви. В различните краища на Америка зоват различно. В Уискънсин например, думите „Грух, грух, грух“ докарват свинското вкъщи и в прекия и в преносния смисъл. В Илиноис мисля, че им викат „Тц, тц, тц“, докато в Айова предпочитат „Гуц, Гуц, Гуц“. Ако продължим към Минесота, ще чуем „Праси, Праси, Праси“ или пък „Гъци, Гъци, Гъци“, докато в Милуоки, където заселниците са предимно от немско потекло, ще чуем доброто старо тевтонско „Ойларипи, майне швайне!“ О, да, свинският зов варира в широки граници. От „Гуц-Гуц-Гуц“ в Охайо, до „Грух-праси, грух-праси“ в Масачузетс, без да броим различните местни подходи, като чукане по консервени кутии с брадва, или подрънкване на камъчета в куфар. Познавах един човек в Небраска, който зовеше прасетата си като им чукаше по копанята с дървения си крак.

— Сериозно?

— Случи му се обаче голямо нещастие. Една вечер, като чули някакъв кълвач, те се опитали да се покатерят на дървото и когато човекът излязъл, намерил ги натръшкани наоколо с прекършени вратове.

— Моментът не е подходящ за шеги — засегна се лорд Емсуърт.

— Не се шегувам. Стопроцентова истина. Всеки в Америка го знае.

Лорд Емсуърт прокара ръка по пламналото си чело.

— Но щом разнообразието е толкова голямо, няма начин да разберем точно кой зов е използувал Ненагледния…

— О! — прекъсна го Джеймс Белфър. — Не бързайте. Още не съм ви казал всичко. Има и универсален зов.

— Какъв зов?

— Повечето хора не го знаят, но аз го чух лично от устата на Фред Пацел, шампион на свински зов в Западните щати. Какъв човек само! Виждал съм го да кара пържолите да изскачат от чиниите. Той ми довери, че независимо дали животното е научено да откликва на илинойското „Тц, Тц“ или на минесотското „Праси“, то винаги ще реагира незабавно на тази магическа комбинация от звуци. За свинята то било като притегателната сила на масонството за хората. „Тц, Тц“ в Минесота или „Праси“ в Илинойс и животното само повдига вежди и гледа непроницаемо. Но в който и щат да извикате „Гуц-коо-о-о-оу!“…

Върху лицето на лорд Емсуърт се изписа изражението на удавник, зърнал спасителната сламка.

— Това ли е универсалният зов, за който споменахте?

— Да.

— Гуц…!

— … коо-о-о-оу!

— Гуц-коо-о-о-оу!

— Не е точно така. Първата сричка трябва да бъде произнесена кратко и стегнато, втората да се удължи и извиси във фалцет — високо, без фалш.

— Гуц-коо-о-о-оу!

— Гуц-коо-о-о-оу!

— Гуц-коо-о-о-оу! — изквича лорд Емсуърт, като отметна глава назад и от гърлото му излезе висок пронизителен тенор, който накара деветдесет и тримата заслужили консерватори, които обядваха наоколо, да замръзнат от ужас и негодувание.

— Повече живот в „коо“ — посъветва го Джеймс Белфърд.

— Гуц-коо-о-о-оу!

Клубът на заслужилите консерватори е едно от малкото места в Лондон, където посетителите не са свикнали на музика по време на хранене. Финансисти с бели бакенбарди впиха сурови погледи в олисели политици, сякаш безмълвно ги питаха как трябва да се постъпи. Плешиви политици отвръщаха на погледите на бакенбардести финансисти, с което се опитваха да им внушат, че представа си нямат. Из въздуха обаче витаеше смътно оформилата се единодушна решителност да протестират пред Управителния съвет.

— Гуц-коо-о-о-оу! — провикна се лорд Емсуърт. В същия миг погледът му попадна върху часовника над камината. Стрелките сочеха два без двайсет.

Той конвулсивно потръпна. Най-удобният влак през деня за Маркет Бландингс тръгваше от гара „Падингтън“ точно в два часа. Сетне нямаше друг чак до пет и пет.

Милорд не беше мислещ човек, но затова пък случеше ли му се да мисли, за него това означаваше и да действува. Миг по-късно той вече ситнеше към вратата, извеждаща на широкото стълбище.

Сега вече залата взе единодушното решение да протестира със силни думи пред Управителния съвет. Но от мозъка на лорд Емсуърт, доколкото изобщо го имаше, миналото — с изключение на този единствен зов „Гуц-коо-о-о-оу!“ — бе напълно изличено.

Като шепнеше магическите звуци, той забърза към гардероба и взе шапката си. Изричайки ги отново и отново, скочи в едно такси. Все още ги повтаряше, когато влакът излезе от гарата; и несъмнено щеше да продължава да ги повтаря по целия път до Маркет Бландингс, ако не беше паднал жертва на непоклатимите си навици и не бе заспал още в първите десет минути от пътуването.

Когато влакът спря в Суиндън Джънкшън, милорд стреснато се събуди. Надигна се и както имаше навик в подобни случаи, започна да се чуди кой е и къде се намира. Паметта му се възвърна, но уви, това не беше вече една пълна памет. Спомни си как се казва. Спомни си, че се прибира у дома след посещение в Лондон. Но какво трябва да кажеш на прасето, когато го поканиш на софрата, беше напълно изтрито от съзнанието му.

Според мнението на лейди Констанс Кийбъл, облечено недвусмислено в словесна форма в кратките мигове по време на вечерята, когато бяха сами, и посредством телепатията, когато икономът Бийч допринасяше с достолепното си присъствие към церемонията, при експедицията си в Лондон с цел да постави ребром въпроса пред Джеймс Белфърд, брат й Кларънс се бил държал като формен идиот.

Изобщо не било необходимо да кани този Белфърд на обяд; но след като вече го е поканил, само един слабоумен кретен би го оставил да си седи спокойно, без да му заяви категорично, че Анджела няма да види нито пени още четири години. Още от дете лейди Констанс не бе хранила никакви илюзии, че брат й има мозък поне колкото една…

Тук Бийч влезе, за да надзирава сервирането на последното блюдо, та тя трябваше да се въздържи от по-нататъшни констатации.

Подобен разговор не е никак приятен на една чувствителна натура и милорд се оттегли от взривоопасната зона при първа възможност. Сега той седеше в библиотеката, отпиваше си портвайн и напрягаше мозъка си, непригоден от природата за такива тежки натоварвания. Опитваше да си спомни магическите заклинания, от които го бе лишил отвратителният му навик да дреме във влака.

— Гуц…

Само това си спомняше, но каква полза имаше от една единствена сричка? Да не говорим, че колкото и немощна да бе паметта му, нещо му подсказваше, че същината, гвоздеят бе в онова, което следваше. „Гуц“ беше само едно просто встъпление.

Лорд Емсуърт допи чашата си и се надигна. Беше му притеснено и душно. Струваше му се, че лятната нощ го зове тъй както сладкоглас свинар вика своето прасе. Нищо чудно, рече си, глътка свеж въздух да се отрази благотворно на мозъчните му клетки. Милорд се спусна по стълбите и след като изрови от дрешника някаква оскърбителна за човешкия взор капела, укривана там, за да не може сестра му Констанс да я конфискува и изгори, той излезе с натежали стъпки в градината.

Тътреше безцелно крака недалеч от задния вход на замъка, когато пътят му бе препречен от крехка женска фигура. Разпозна я без особено задоволство. Всеки непредубеден съдник би рекъл, че така, както се открояваше в мекия здрач, племенницата му Анджела приличаше на ефирна пратеница от Луната. Лорд Емсуърт обаче не беше непредубеден съдник. На него Анджела му приличаше по-скоро на куп Неприятности с голямо „Н“. Цивилизацията бе дарила съвременната девойка с богат речник и способности да го използува, каквито баба й никога не бе притежавала. Поради тези причини милорд би предпочел да срещне баба й.

— Ти ли си, мила? — притеснено смутолеви той.

— Аз съм.

— Не те видях на вечеря.

— Не ми се вечеря. Ако сложа нещо в уста, сто на сто ще се задавя. Не мога да ям.

— И с моето прасе е така — рече милорд. — Според младия Белфърд…

Във величественото презрение на Анджела внезапно проблесна искрица оживление.

— Ти си се видял с Джими? Какво каза той?

— Точно това не мога да си спомня. Започваше с „Гуц“…

— Имам предвид, след като сте говорили за твоите работи. Не спомена ли, че ще идва?

— Доколкото си спомням, не.

— Сигурно не си слушал добре. Отвратителен навик имаш, вуйчо Кларънс — майчински го порица Анджела. — Просто изключваш и докато хората ти говорят, блееш нанякъде. Да знаеш, че ужасно дразниш всички. Джими не каза ли нещо за мен?

— Сигурно. Да, почти съм сигурен, че каза нещо.

— Добре де, какво?

— Не помня.

Нещо рязко изтрака в тишината. Горните предни зъби на Анджела се срещнаха с долните. Последва и безсловесно възклицание. По всичко личеше, че любовта и уважението, които една племенница трябва да храни към вуйчо си, в този миг бяха силно подкопани.

— Никак не ми е приятно като правиш така — жално се оплака лорд Емсуърт.

— Какво правя?

— Тракаш със зъби.

— Ще тракам! Да знаеш, вуйчо Кларънс, че се държиш като бохункус.

— Като какво?

— Бохункусът — хладно обясни племенницата му, — е нисш червей. Не като онзи, който се среща из ливадите и е достоен за уважение, а една крайно деградирала твар.

— Защо не се прибереш, мила? От нощния въздух може да настинеш.

— Няма да се прибера! Излязла съм да гледам луната и да си мисля за Джими. А ти какво правиш тук, ако не е тайна?

— Дойдох да си помисля. Много съм разтревожен за моята свиня Императрицата на Бландингс. От два дена отказва да се храни и младият Белфърд твърди, че няма да прояде, докато не чуе определен вик или зов. Той беше така любезен да го сподели с мен, но за зла чест аз го забравих.

— Чудя се с какви очи си карал Джими да те учи на свински зов, като се има предвид как се отнасяш с него.

— Но…

— Като с прокажен! Но ще ти кажа, че ако си спомниш този зов и Императрицата вземе да прояде, редно е да се засрамиш, че не ми даваш да се омъжа за него.

— Мила моя — развълнувано рече лорд Емсуърт, — ако със съдействието на младия Белфърд убедим Императрицата отново да прояде, нищо не бих му отказал. Нищо!

— Честна дума?

— Обещавам ти най-тържествено.

— И няма да допуснеш леля Констанс да те разубеди?

— В никакъв случай — гордо отвърна милорд. — Винаги съм готов да се вслушам в мнението на леля ти Констанс, но има случаи, когато държа да действувам според собствените си убеждения. — Той млъкна и се замисли. — Започваше с „Гуц“…

Отнякъде наблизо се чу музика. Прислугата, привършила работата за деня, се забавляваше с грамофона на домоуправителката. За лорд Емсуърт обаче тези звуци бяха само допълнителен дразнител. Напомняха му за по-малкия му син Фредерик — посредствен, но неразубедим певец както в уединението на банята, така и извън нея.

— Да, дотук си го спомням съвсем ясно. Гуц… Гуц…

— Кой…

Лорд Емсуърт подскочи като ударен от електрически ток.

— „Кой открадна моето сърце?“ — виеше грамофонът. — „Кой…“

Победоносен крясък разтърси лятната нощ.

— Гуц-коо-о-о-оу!

Отвори се прозорец и навън се подаде едра плешива глава. Нечий глас попита с достойнство:

— Кой е там? Кой вдига този шум?

— Бийч! — изкрещя лорд Емсуърт. — Веднага слез долу!

— Да, милорд.

Не след дълго чудната лятна нощ стана още по-прекрасна, обогатена от неотразимото присъствие на иконома.

— Бийч, чуй това.

— Да, милорд.

— Гуц-коо-о-о-о-оу! Хайде, сега ти!

— Аз, милорд?

— Да. Така се зоват прасета.

— Аз не зова прасета, милорд — хладно възнегодува икономът.

— Защо караш и Бийч да вика? — попита Анджела.

— Две глави струват повече от една. Ако и двамата го научим, няма да е страшно, ако го забравя отново.

— Ами да, разбира се! Хайде, Бийч! Напъни жилите! — развълнувано го подкани момичето. — Това е въпрос на живот и смърт. Давай, Бийч, напълни дробовете и зови!

Икономът възнамеряваше първо да заяви, че вече осемнадесет години служи в замъка, а сетне сдържано да обясни на лорд Емсуърт, че не му подобава да се блещи срещу луната и да упражнява свински зовове. Щеше да добави, че ако милорд вижда нещата от друг ъгъл, но тогава той, Бийч, смята за свой мъчителен дълг да си подаде оставката, която да влезе в сила един месец след днешна дата.

Намесата на Анджела обаче направи всичко това не по силите на един мъж с рицарско сърце. Бащинската обич, която хранеше към момичето, го накара да преглътне думите, които пареха на езика му. Та нали още в най-невръстните й години бе лазил на четири крака, за да изобрази — и то много сполучливо, защото фигурата му бе напълно подходяща за целта — хипопотам, с цел да я забавлява. А сега тя го гледаше с искрящите си очи, пред които дори издаването на свински звуци беше съвсем нищожна саможертва.

— Много добре, милорд — каза той тихо, а лицето му бе бледо и решително на лунната светлина. — Няма да щадя сили, за да останете доволен. Само бих се осмелил да ви предложа, милорд, за се отдалечим малко от помещението на слугите. Ако случайно ме чуе някой от низшата прислуга, това съществено ще подрони авторитета ми и ще се отрази пагубно на дисциплината.

— Какви сме глупаци! — вдъхновено извика Анджела. — Най-добре да застанем пред кочината на Императрицата. Тогава, ако има резултат, ще можем да проверим въздействието на този зов на дело.

Известно време смисълът на предложението остана неизяснен за лорд Емсуърт, но постепенно проникна до съзнанието му.

— Анджела — каза той, — ти си изключително интелигентна девойка. Интересно откъде си наследила толкова мозък? Положително не е по моя линия.

На лунна светлина будоарът на Императрицата на Бландингс изглеждаше крайно уютен и спретнат. В живота обаче дори и в най-красивите неща често се таи прикрита печал. В конкретния случай тази печал се олицетворяваше от дългото ниско корито, преливащо от сочна помия и жълъди. Постите недвусмислено продължаваха.

Кочината се намираше на известно разстояние от стените на замъка, така че лорд Емсуърт можа да направи репетиция с малкия си хор. И когато се наредиха покрай оградата, двамата му сътрудници владееха партиите си като по вода.

— Едно, две, три! — изкомандува милорд. Лятната нощ се разцепи от странен и сложен звук, който накара задрямалите птички да изхвръкнат като попарени от гнездата си. Чистият сопран на Анджела звънко ехтеше в тишината. Пригласяше му дрезгавият тенор на лорд Емсуърт. А басовият рев на Бийч може би извади птичките от равновесие повече от останалите номера в програмата.

Замълчаха и се заслушаха. От будоара на Императрицата долетя шум на размърдало се туловище. До слука им достигна и озадачено грухтене. В следващия миг зеблото, покриващо входа, бе избутано встрани и благородното животно се подаде навън.

— Сега! — отново изкомандува лорд Емсуърт.

Благозвучният зов повторно разтърси притихналата нощ. Но Императрицата не откликна. Тя стоеше неподвижно, с вирната муцуна, провиснали уши, а погледът й се рееше навсякъде другаде, но не и в коритото, където по всички правила вече трябваше да е заровила зурла. Грозно разочарование пропълзя в душата на лорд Емсуърт, последвано от бурен изблик на гняв.

— Трябваше да се досетя — ядосано каза той, — че този млад негодник ме заблуждава. Той просто се е подиграл с мен.

— Не! — възмутено извика Анджела. — Нали, Бийч?

— Не познавайки обстоятелствата, мис, не се осмелявам да взема отношение по въпроса.

— Добре де, защо тогава не дава резултат? — питаше лорд Емсуърт.

— Не можем да очакваме да й подействува веднага. Нали не отричаш, че я размърдахме? Че я накарахме да се замисли? Следващият път номерът ще мине. Готов ли си, Бийч?

— Напълно, мис.

— Тогава започваме, когато кажа „три“. И този път, вуйчо Кларънс, недей да виеш, за бога. Само това е достатъчно да отблъсне всяко прасе. Нека гласът излиза елегантно и леко. А сега — готови. Едно, две, три!

Постепенно ехото заглъхна. В същия миг се обади някакъв глас.

— Хорово пеене, а?

— Джими! — извика Анджела и се обърна.

— Здравей, Анджела, Здравейте, лорд Емсуърт. Здрасти, Бийч.

— Добър вечер, сър. Щастлив съм да ви видя отново.

— Благодаря. Дойдох за няколко дни да видя баща си. Пристигнах с влака в пет и пет.

Лорд Емсуърт раздразнено сложи край на размяната на любезности.

— Младежо — сурово рече той, — какво целеше, когато ми каза, че прасето ще откликне на този зов? То изобщо не реагира!

— Сигурно не сте го изпълнили както трябва.

— Повторих го точно според указанията. Освен това ми помагаха Бийч и племенницата ми Анджела…

— Нека да го чуя.

Лорд Емсуърт прочисти гърло.

— Гуц-коо-о-о-о-оу!

Джеймс Белфърд поклати глава.

— Нищо подобно. Започва с „Гуц“ ниско, миньорно, върху две четвъртини ноти в такт четири четвърти, след което извисяваш постепенно до кресчендо, докато накрая при фа бемол заехтява в пълно форте и след като се колебае в ритерданто върху две половинки ноти, се излива като душ от случайни фиуритури.

— Боже всемогъщи! — ужасено извика лорд Емсуърт. — Никога не ще го мога!

— Джими ще го направи вместо теб — каза Анджела. — Сега, след като вече сме сгодени, той става член на семейството и непрекъснато ще прескача насам. Може да го прави всеки ден, докато мине изложбата.

Джеймс Белфърд кимна.

— Мисля, че този план е много разумен. Съмнявам се дали някой аматьор изобщо може да постигне резултат. Тук трябва глас, трениран в откритите прерии, придобил дълбочина и сила в ръкопашна схватка със стихиите. Нужен е мъжествен, обветрен и обгорял от слънцето глас, в който се долавя пукотът на царевична шума и шепотът на вечерния бриз във фуража.

И като постави ръце на перилата пред себе си, Джеймс Белфърд се заиздува пред очите им като нов балон. Мускулите на лицето му изпъкнаха, челото му се сбърчи и чак ушите му затрептяха. В следващия миг, когато напрежението беше достигнало връхната си точка, той нададе своя зов, който се издигна като величествено алелуя, както е казал поетът.

— ГУЦ-КООООО-ООО-ООО-О-О-ОУ!

Всички го зяпнаха със страхопочитание. Постепенно заглъхвайки над хълмове и долини, необятният вик замря. И внезапно в настъпилата тишина се чу друг, по-приглушен звук. Нещо като мляскане, гвачкане, преглъщане и бълбукане, нещо като хиляда гладни мъже, сърбащи супа в чуждестранен ресторант. Лорд Емсуърт изквича възторжено.

Императрицата се хранеше.

КОМПАНИЯ ЗА ГЪРТРУД

Достопочтеният Фреди Трипуд, женен за очарователната дъщеря на „Кучешките бисквити на Доналдсън“ от Лонг Айланд Сити, щата Ню Йорк, и изпратен в Англия от тъста си да стимулира търговията на фирмата в тази страна, веднага се сети за леля си Джорджина. В нейно лице, разсъждаваше той, всеки би видял един невъздържан консуматор на кучешки бисквити. При последното си посещение в Англия я беше забелязал в компанията на четири пекинеза, два шпица, един фокстериер, пет кокершпаньола, една руска хрътка и един бултериер, до един нейна собственост. Ако това не беше перспективен пазар за „Кучешката радост на Доналдсън“ („Накарайте кучето си да мисли ала Доналдсън“, гласеше рекламата), тогава кое беше? Според него, всяка седмица тази негова кръвна роднина би трябвало да купува поне десет опаковки от по два и половина шилинга едната.

И тъй, ден-два след пристигането си, Фреди припна към „Ъпър Брук Стрийт“ за делови преговори; малко по-късно, когато разговорът бе приключил и той напускаше къщата в доста облачно настроение, Достопочтеният се сблъска с Бифи Бингъм, негов състудент от Оксфорд. Доста вода бе изтекла откакто третокурсникът Бифи, тогава нафукан млад състезател от осморката по гребане, бе препускал е велосипед край реката и бе крещял в мегафона неприлични слова по адрес на неговата (на Фреди) мъжка издръжливост, но той го позна веднага. И то въпреки факта, че неумолимият ход на годините явно бе направил от стария Бифърс свещеник. Защото внушителната фигура на Бингъм сега бе загърната в строго черно расо с една от онези яки, които се крепят на място единствено със силата на волята.

— Бифърс! — извика Фреди, чиято тъга незабавно се разсея от тази щастлива среща.

Макар че преподобният Рупърт Бингъм учтиво отвърна на поздрава му, той съвсем не преливаше от възторг. Изглеждаше унил и мрачен, сякаш сред паството му бе настъпил разкол. Когато заговори, гласът му бе на човек, разяждан от скрита мъка.

— А, здрасти, Фреди. От години не съм те виждал. Изглеждаш чудесно!

— Тип-топ, Бифърс, стари приятелю, тип-топ. А ти?

— Всичко е наред — отвърна преподобният Рупърт все със същата необяснима скръб. — Какво си правил в тази къща?

— Опитах се да продам кучешки бисквити.

— Ти кучешки бисквити ли продаваш?

— Да, когато хората имат достатъчно мозък, за да проумеят, че „Кучешката радост на Доналдсън“ е стока с ненадминати достойнства. Но мислиш ли, че успях да убедя твърдоглавата си леля? Не, Бифърс, не, макар че говорих цял час и я обсипах с рекламни брошури като…

— Леля ти ли? Не знаех, че лейди Олстър е твоя леля.

— Сериозно? Мислех, че е известно на цял Лондон.

— Тя каза ли ти за мен?

— Какво ще ми каже за теб? Боже господи! Да не би ти да си въпросният несретник без пени в джоба, който иска да се ожени за Гъртруд?

— Аз съм.

— Гледай ти, гледай ти!

— Обичам я, Фреди — призна преподобният Рупърт Бингъм. — Обичам я така, както нито един мъж не…

— Да. Разбира се. Естествено. Знам. Както обикновено. И тя също те обича, нали?

— Да. А те я изпратиха в Бландингс, за да не се виждаме.

— Подло. Много подло. Но защо си обеднял? Ами десятъка? Винаги съм знаел, че вашего брата много намазва от десятъка.

— Там, където съм аз, няма никакъв десятък.

— Как така няма?

— Ами ей-така.

— Хм. Слаба работа. Добре де, какво смяташ да правиш?

— Мислех да посетя леля ти и да се опитам да я убедя.

Фреди съчувствено улови приятеля си за ръката и го задърпа настрани.

— Загубена работа, братко. Щом една жена отказва да купи „Кучешката радост на Доналдсън“, това означава, че дъската й сериозно се е разхлопала и е безсмислено да правиш опити да я убеждаваш. Трябва да измислим нещо друго. Та казваш, че Гъртруд е в Бландингс? Естествено. За роднините Бландингс е нещо като Бастилията. Винаги когато някой от младите прегреши и се влюби в неподходяща партия, незабавно го заточават в Бландингс да се поправи. Папа често се оплаква от това. Чакай сега, остави ме да помисля.

Навлязоха в „Парк Стрийт“. Няколко работници трескаво рушаха паважа с пневматични бургии, но бръмченето в главата на Фреди успешно ги заглушаваше.

— Измислих! — най-сетне каза той и чертите му се разведриха след нечовешкото напрежение. — Голям късмет имаш, мойто момче, че снощи гледах този супер-филм „Изоставени млади сърца“ с Розали Нортън и Ото Винг. Бифърс, стари приятелю, още днес отпрашваш за Бландингс.

— Какво!

— С първия следобеден влак. За всичко съм помислил. В този супер филм „Изоставени млади сърца“ беден, но достоен младеж се влюбва в дъщерята на богати и надменни родители и те я завеждат в провинцията, за да го забрави. След няколко дни обаче се появява тайнствен непознат, спечелва благоразположението на родителите И казва, че иска да се омъжи за дъщеря им. Те се съгласяват, правят сватбата и тогава той си отлепва бакенбардите и се оказва, че е Джим!

— Да, но…

— Никакво но! Всичко е уредено. Леля ми има нужда от сериозен урок. Човек би помислил, че една жена ще рипне от щастие при възможността да подпомогне бизнеса на свой кръвен роднина, особено след като са й показани мостри и са й предложили двуседмичен изпитателен срок, при това безплатно. Но не! Упорито се е вкопчила в „Кучешката храна на Питърсън“ — далеч по-посредствен продукт, в който между другото подразбрах, че липсват основни витамини — така че отсега нататък, стари приятелю, с душа и сърце съм на твоя страна.

— Бакенбарди ли каза? — недоверчиво попита преподобният Рупърт.

— Ти нямаш нужда от бакенбарди. Папа никога те е виждал. Или те е виждал?

— Не сме се срещали с лорд Емсуърт.

— Тогава всичко е наред.

— Но каква полза ще имам, ако спечеля благоразположението на баща ти? Та той е само вуйчо на Гъртруд.

— Каква полза ли? Драги приятелю, предполагам ти е известно, че освен Бландингс папа владее и цялата околност на мили разстояние! И че има в запас всякакви средства за препитание — просто прелива от десятъци — и има властта да ги раздава на когото си пожелае? Знам, защото по едно време имаха намерение да ме правят свещеник. Само че аз не пожелах и да чуя за това.

Лицето на преподобния Рупърт се проясни.

— Фреди, в думите ти има нещо.

— Да пукна, ако няма.

— Но как бих могъл да спечеля благоразположението на баща ти?

— Много лесно. Навъртай се край него. Слушай го с отворена уста. Прояви интерес към заниманията му. Прави му дребни услуги. Помагай му, когато става от стола… Боже господи, аз бих се нагърбил да спечеля благоразположението и на Сталин, стига да имам полза от това! Отивай да си вземеш четката за зъби, а аз ще се обадя на папа по телефона.

Горе-долу по същото време, когато в Лондон се водеше този съдбоносен разговор, в далечен Шропшър, Кларънс, девети граф Емсуърт, седеше умислен в библиотеката на Замъка Бландингс. Съдбата, обикновено снизходителна към този завеян аристократ, изведнъж бе проявила невъздържаност и му бе нанесла жесток, непозволен удар под кръста.

Говори се, че Великобритания все още била сила от първа величина, която благоденствува и печели уважението на останалите нации. Ако е така, това, разбира се, е изключително приятно. Но какво да кажем за бъдещето? Ето това бе въпросът, който си задаваше лорд Емсуърт. Можеше ли настоящето безметежно състояние да продължава дълго? Според него, не. Без да е черноглед, милорд не виждаше как е възможно да оцелее страна, в която живееха хора като сър Грегъри Парслоу-Парслоу от Мачингъм Хол.

Силно? Несъмнено. Жестоко? Съгласен. Но не. Ако питате мен, не е много силно, нито пък при дадените обстоятелства прекомерно жестоко. Погледнете фактите.

Скоро след триумфа на Императрицата на Бландингс — елитната свиня на лорд Емсуърт, в клас Угоени прасета в осемдесет и седмото издание на ежегодната селскостопанска изложба в Шропшър, Джордж Сирил Ненагледния, свинар на лорд Емсуърт, изрази желание да си подаде оставката и да потърси работа другаде; добродушният граф естествено се бе нажалил, но не изпита гняв. Приписа всичко на неспокойния дух на Ненагледния. На Джордж Сирил, предположи той, му е дотегнало в Шропшър и иска да опита късмета си в някое от южните или източните графства. Несъмнено, голяма неприятност, защото в трезво състояние човекът определено се радваше на успех сред свинете. Притежаваше индивидуалност и обаяние. Прасетата го обичаха. Но щом желанието му бе да се оттегли, какво да се прави?

Когато обаче, няма и седмица по-късно, на милорд му донесоха, че вместо да замине за Съсекс, Норфък Кент или където и да било другаде, Джордж Сирил практикува само на крачка от Бландингс, в съседното село Мъч Мачингъм и служи под знамената на сър Грегъри Парслоу-Парслоу от Мачингъм Хол, капаците паднаха от очите му. Той осъзна, че е станал жертва на черно предателство. Джордж Сирил Ненагледния се беше продал за злато, а сър Грегъри Парслоу-Парслоу, доскоро смятан за великодушен приятел и колега мирови съдия, бе разкрил същността си на възможно най-низко създание човешко — прелъстител на чужди свинари.

И никой нищо не можеше да му направи.

Чудовищно.

Но вярно.

Така дълбоко бе потънал лорд Емсуърт в размишления по повод умопомрачителния развой на събитията, че почукването на вратата трябваше да се повтори два пъти, преди да достигне до съзнанието му.

— Влез — вяло се обади милорд.

Искрено се надяваше да не е племенницата му Гъртруд. Меланхолично младо създание. Точно сега не беше в състояние да преглътне присъствието й.

Не беше Гъртруд, а икономът Бийч.

— Мистър Фредерик желае да разговаря с милорд по телефона.

Докато се тътреше надолу по голямото стълбище към телефона, още един черен облак забули душата на лорд Емсуърт. От опит знаеше, че всеки контакт с Фреди е сигнал за главоболие.

Но в бодро звучащия по жицата глас на сина му нямаше и намек за беда.

— Здравей, родителю.

— Е, Фредерик?

— Как е положението в Бландингс?

Лорд Емсуърт не беше от хората, дето ще разкрият мъката, раздираща душата, на дрънкало като достопочтения Фреди. Затова, колкото и да болеше, той отвърна, че в Бландингс всичко е наред.

— Чудесно! — извика Фреди. — Развалината претъпкана ли е с народ?

— Ако имаш предвид Замъка Бландингс — хладно отвърна милорд, — засега тук няма никой освен мен и братовчедка ти Гъртруд. Защо? — добави той, давайки словесен израз на бързо обземащата го паника. — Да не смяташ да идваш?

— Опазил ме бог! — с не по-малък ужас извика синът му. — Искам да кажа, би ми било много приятно, разбира се, но точно сега съм прекалено зает с „Догджой“.8

— Кой Попджой?

— Попджой ли? Попджой? А, да… Това е един мой приятел, И тъй като ти се шириш из замъка като пет пари в кесия, бих искал да го приютиш за известно време. Свястно момче. Ще ти допадне. Съгласен, нали? Ще пристигне с влака в три и петнайсет.

Лицето на лорд Емсуърт придоби такова изражение, че Достопочтеният имаше голям късмет, задето видеотелефонът все още не беше внедрен в английските телефонни централи. Милорд тъкмо се канеше да го съкруши с отказа си, придружен от пояснението, че не желае приятел на сина му да наближава Бландингс и на петдесет мили разстояние, когато Фреди се обади отново:

— Тъкмо ще прави компания на Гъртруд.

При тези думи у лорд Емсуърт настъпи промяна, забележима дори с невъоръжено око. Демоничният блясък изчезна от погледа му.

— Ами да, разбира се! Точно така! — възкликна той. — Точно така, разбира се. В три и петнайсет, казваш? Ще изпратя колата в Маркет Бландингс да го посрещне.

Компания за Гъртруд. Приятна мисъл. Нежна, освежаваща, стимулираща мисъл. Още в мига, в който сестра му Джорджина му натресе Гъртруд, милорд бе започнал да се моли някой да го отървава сегиз-тогиз от нея.

Най-неприятното в случаите, когато се налага да забавляваш в дома си девойка, изживяваща любовна мъка, е твърдата й решимост да върши добри дела. Тя се придържа неотстъпно към възгледа, че единственото, за което си струва да се живее отсега нататък, е да бъде мила към останалите. И тя е непоколебима, че ще го прави, та ако ще това да им струва живота. От две седмици красивата му племенница се влачеше из замъка със скръбна физиономия и вършеше добрини наляво и надясно; и понеже милорд винаги й беше под ръка, най-често той беше изкупителната жертва.

Когато лорд Емсуърт излезе от телефонната кабина и съзря, че обектът на мислите му се задава насреща, на устните му грейна първата за деня искрена усмивка.

— Е, мила моя — бодро каза той. — Как прекарваш времето си?

Върху лицето на племенницата му не се появи ответна усмивка. Всъщност, ако човек я загледаше по-внимателно, той щеше да забележи, че това е девойка, забравила да се усмихва. Навяваше асоциации за някои от символите на Метерлинк.

— Подреждах кабинета ти, вуйчо Кларънс — безжизнено отвърна тя. — Вътре цареше ужасна бъркотия.

Лорд Емсуърт премигна като човек с установени навици, който неблагоразумно е допуснал чистачката да проникне незабелязана в кабинета му, но храбро продължи със същия бодър тон.

— Тъкмо говорих с Фредерик по телефона.

— Да? — Гъртруд въздъхна и сякаш през вестибюла премина леден полъх. — Връзката ти се е изкривила, вуйчо Кларънс.

— Обичам да я нося накриво — отвърна милорд и отстъпи крачка назад. — Имам новина за теб. Тази вечер пристига един приятел на Фредерик. Ще ни погостува известно време. Доколкото разбрах, името му е Попджой. Най-после ще има млад човек да ти прави компания.

— Не искам никакъв млад човек да ми прави компания.

— Е, хайде, хайде, мила.

Гъртруд го изгледа замислено с огромните си тъжни очи. От гърдите й се изтръгна поредната тежка въздишка.

— Сигурно е чудесно човек да бъде стар като теб, вуйчо Кларънс.

— Ъ? — стреснато възкликна милорд.

— Да чувствуваш, че ти остава една съвсем нищожна крачка до тихия гроб, до неизразимия вечен покой… А пред мен като дълга и прашна пустиня се простира безкраен живот. Двадесет и три! Само на толкова съм. Само на двадесет и три. А всички в рода ни живеят до шейсет.

— Как така до шейсет? — извика лорд Емсуърт с разпалеността на човек, който ще ги навърши догодина. — Клетият ми баща беше на седемдесет и седем, когато го убиха по време на лов. Чичо Робърт живя почти до деветдесет. Братовчед ми Клод беше на осемдесет и четири, когато си счупи врата, опитвайки се да прескочи една порта. Братът на майка ми, Алистър…

— Недей! — изстена момичето и потръпна. — Недей! Така всичко изглежда още по-безнадеждно.

Да. Ето каква беше Гъртруд. Според лорд Емсуърт тя определено се нуждаеше от компания.

Първото впечатление на лорд Емсуърт от младия Попджой, когато го видя в гостната преди вечеря, беше изключително благоприятно. Приятелят на сина му бе необикновено едър и силен младеж с честно, открито и простодушно лице, чийто цвят напомняше за вътрешностите на сьомга. Изглеждаше и малко притеснен. Това обаче говореше само в негова полза. Милорд се почувствува приятно изненадан от факта, че в един представител на младото поколение открива такова необикновено качество като стеснителността.

Ето защо той намираше оправдание за навика му да се смее истерично, дори когато обсъжданата тема съвсем не беше чак толкова смешна, като например разпространението на листната въшка сред розариума. Извини го и когато Попджой откри нещо неудържимо забавно в съобщението, че барометърът се покачва. А когато, скачайки на крака при влизането на Гъртруд, младежът изпълни няколко сложни стъпки в дует с масичката, отрупана с порцелан и рамкирани фотографии, милорд сам се присъедини към веселието, което това постижение предизвика не само у госта, но и у Гъртруд.

Да, колкото и да изглеждаше странно, при вида на младия Попджой племенницата му Гъртруд изведнъж неудържимо и щастливо се разсмя. Сякаш изчезна цялата й меланхолия от последните две седмици. Тя се смееше. Младежът се смееше. Вечерята премина в бурно веселие, донякъде напомнящо за хор на гуляйджии от старомодна комична опера, празнуващи хитро скроен някому номер.

Междувременно младежът разсипа супата си, счупи една винена чаша и когато се втурна да отваря вратата, изпълни поредния главозамайващ отскок. На всичко това Гъртруд се смя, и Попджой се смя, и милорд се смя — макар че може би не с искреността на младите хора, защото винената чаша беше от сервиз, който той особено ценеше.

И все пак, докато отпийваше от портвайна и претегляше на везните плюсовете и минусите, лорд Емсуърт реши, че те все пак се накланят в правилната посока. Вярно, по всичко личеше, че бе прибрал в къщата си някакъв смахнат акробат, но от друга страна подобно слабоумие се очаква от всеки приятел на сина му Фредерик и в края на краищата важното беше, че компанията на госта явно допада на Гъртруд. Милорд с блаженство си представяше поредицата от безкрайни слънчеви дни, които му предстояха, и безметежието, далеч от скъпите на сърцето му същества. Дни, в които щеше да работи в градината си без плътно преследващия го през последните две седмици страх, че ще зърне трагичната омърлушена физиономия на племенницата си, която го пита разумно ли е да бъде навън в този пек. Сега тя си имаше компания и нямаше да ходи по петите му.

Впечатленията на милорд за умствената недостатъчност на госта му се потвърдиха късно същата нощ, когато чу стъпки по терасата. Той подаде глава навън и съзря младежа, който стоеше под прозореца и му изпращаше въздушни целувки.

При вида на лорд Емсуърт като че се посмути.

— Каква приятна вечер — каза той и придружи словата с характерния си хиеноподобен кикот. — А… ъ-ъ-ъ… помислих си… всъщност… искам да кажа… Ха-ха-ха.

— Случило ли се е нещо?

— Не, не! Не! Не, благодаря, не! Не! Не, не! Аз… ъ-ъ-ъ… хо-хо-хо! Просто излязох да се поразходя, ха-ха!

Лорд Емсуърт се върна в леглото си леко замислен. Може би някакво предчувствие за онова, което щеше да последва, измъчваше подсъзнанието му, защото, докато се пъхаше между завивките, той потрепери. Постепенно обаче дрямката го налегна и самообладанието му се възвърна.

Като обмисли нещата спокойно, милорд реши, че можеше да бъде и по-зле. В края на краищата, разсъждаваше той, — а талазите на съня започваха да оказват обичайното си благотворно въздействие, — в Бландингс можеше да гостува и някой от племенниците му, или една от сестрите му, или дори — тази мисъл го смрази — по-малкият му син Фредерик.

Когато описва събитията, в които са преплетени многообразни чувства, летописецът не винаги съумява да бъде така точен, както би желал. Иска му се строго да спазва хронологията, но все не може да отдели един определен миг от времето, да го прикове за щателно проучване от Потомството и да заяви: „Това бе мигът, в който лорд Емсуърт усети, че му се иска гостът да се прекатури от някой висок прозорец и да си счупи врата“. Милорд беше убеден, че това е била постоянна негова мечта още от самото начало, но случаят не беше такъв. Когато на втората сутрин от гостуването на Попджой гонгът за обяд ги завари увлечени в разговор в библиотеката и младежът с поривист отскок протегна ръка колкото свински бут, нежно го подхвана и му помогна да се изправи, лорд Емсуърт остана много доволен от тази учтива проява на внимание.

Но когато онзи започна да прави същото ден подир ден, нощ подир нощ и общо взето всеки път, когато го заловеше седнал; когато му предлагаше ръката си, за да прекоси помещението, когато му помагаше да изкачва стълби и да пресича коридори, съпровождаше го по пътеки и в стаи, държеше му шлифера; когато изтръгваше предмети от ръцете му, за да не му тежат; когато в росни вечери изхвърчаше от къщата, натоварен с одеяла, шалове, шапки, а веднъж съвсем определено довлече и проклетия респиратор… тогава вече гордият дух на лорд Емсуърт се разбунтува. Той беше държелив старец и както повечето държеливи старци не обичаше младите да го смятат за нещо, което едва крета по земята в очакване края на земните си дни.

Когато Гъртруд играеше ролята на негова бавачка беше лошо. Но това беше сто пъти по-лошо. Очевидно Попджой изпитваше необяснима, задушаваща го привързаност и се бе лепнал за него все едно, че му беше брат. За пръв път лорд Емсуърт започна да се досеща как се е чувствувала Мери от детската песничка, възбудила подобна любов в гърдите на своето агне, което я следвало навсякъде и отказвало за миг дори да се отдели от нея. Струваше му се, че е Възрастен Гражданин, попаднал сред група бойскаути, до един извършващи Добри Дела, при това едновременно, и горко съжаляваше за това. Душевното му състояние най-добре можеше да се илюстрира със следния пример. Ако към края на гостуването го бяха накарали да избере с кого да се поразходи из гората — с Попджой или със сър Грегъри Парслоу-Парслоу, той щеше да предпочете сър Грегъри.

И тогава, като капак на всичко, му дойде премеждието със сгъваемата стълба.

Достопочтеният Фреди Трипуд, който беше решил да прескочи и лично да провери как се развиват събитията, научи подробностите за тази твърде неприятна случка от братовчедка си Гъртруд. Тя го посрещна на гарата в Маркет Бландингс и Фреди от пръв поглед отгатна, че нещо тежи на душата й. Не че се беше върнала към образа си на героиня от Метерлинк, но красивите й очи излъчваха тъга. И Фреди, напълно убеден, че щом като надарен мозък като неговия дирижира съдбата й, те би трябвало само да греят от щастие и радост, се разтревожи.

— Не ми казвай, че планът ни се е провалил — загрижено каза той.

Гъртруд въздъхна.

— Всъщност — и да, и не.

— Как така и да, и не? Ако се изпълнява както трябва, планът не може да се провали. Това говори, че е проявена небрежност. Бифърс опита ли се да спечели благоразположението на папа?

— Да.

— Съгласяваше ли се с всяка негова дума? Интересуваше ли се от заниманията му? Вършеше ли му дребни услуги? И това е продължило цели две седмици? Боже всемогъщи! Досега папа би трябвало да се е привързал към него като към свиня-рекордьорка. Защо не е така?

— Не съм казала такова нещо. До днес следобед дори мислех, че го обича. Във всеки случай Рупърт твърди, че вуйчо Кларънс често го гледал с особен стаен копнеж в очите. Само че след случката днес следобед се боя, че не е останал много доволен.

— Какво се случи?

— Историята със сгъваемата стълба. Ето как стана. След обяда Рупърт и аз излязохме да се поразходим и докато го убедя, че трябва да намери вуйчо Кларънс и да продължи да му се подмазва, вуйчо Кларънс беше изчезнал. И така Рупърт дълго време го търсил, докато най-сетне дочул шум от рязане на клони и го открил в най-отдалечения край на градината. Бил се покатерил на сгъваемата стълба и подрязвал с ножици клоните на някаква слива. Рупърт казал: „А, ето ви и вас!“, а вуйчо Кларънс отвърнал, да, ето ме и мен, и Рупърт продължил: „Мислите ли, че е редно да се изморявате? Защо не ми позволите аз да свърша тази работа вместо вас?“

— Уцелил е верния тон — одобри Фреди. — Усърдие. Старание. После?

— После вуйчо Кларънс казал: „Не, благодаря!“ Рупърт обаче чул само „Благодаря“. Та Рупърт стоял отдолу и поддържал разговора, докато изведнъж се сетил да каже на вуйчо, че си се обадил по телефона и пристигаш същата вечер. В този миг изглежда на вуйчо му изтръпнал кракът, защото според Рупърт, той хлъцнал и целият се разтресъл. Това, естествено, станало причина стълбата да се разклати. Рупърт се хвърлил да я задържи, но така и не разбрал как тя изведнъж се захлопнала като ножица. Следващото, което си спомня, е вуйчо Кларънс, седнал в тревата и според Рупърт не изглеждал много доволен. Бил се понатъртил и навехнал глезена си, и изобщо не примирал от щастие. Според Рупърт нищо чудно да е разклатил леко позициите си.

Фреди сключи вежди и се замисли. Изпитваше мъката на пълководец, съсипал се, докато планира голямата офанзива, а после установил, че войниците му са неспособни да я осъществят.

— Много жалко — продължи Гъртруд. — Съвсем наскоро лекарят посъветвал един от пасторите в околността да замине за южна Франция, а правото да назначи друг на негово място принадлежи на вуйчо Кларънс. Ако Рупърт можеше да получи това място, щяхме да се оженим. Той обаче му е купил мехлем.

Фреди се стресна. Върху изтерзаното му от грижи лице се появи по-ведро изражение.

— Мехлем ли?

— За глезена.

— Браво, че се е сетил. Освен че му е дал да разбере колко силно се разкайва, той му е подарил и лекарство, а за папа лекарството е като валерианът за котките. Душа дава за самодейното домашно лечителство. По принцип го изпробва върху някой друг — преди две години накара една от прислужниците да се намаже с някакъв илач против измръзване, та жената опищя къщата — но щом случаят е спешен, несъмнено с радост ще го изпробва и върху себе си. Старият Бифърс е улучил вярната нотка.

Когато предричаше, че лорд Емсуърт ще оцени подарения му мехлем, Фреди бе проявил безпогрешно познаване на бащиния си характер.

Господарят на Бландингс бе от ония завеяни старци, за които няма по-голяма радост от това да изпробват нови медикаменти. В една по-безкритична епоха милорд щеше да е същински Борджия. Той обаче забеляза увитото в хартия шише върху нощната си масичка, чак когато си лягаше. Тогава си спомни, че по време на вечерята онази напаст Попджой беше измънкал, че му е купил нещо за навехнатия глезен. Той разкъса хартията и заоглежда с видимо задоволство съдържанието на шишето. Течността беше мръсносива на цвят и при разклащане приятно пльокаше. Наименованието върху етикета — Балсам на Блейк — му бе непознато, което само по себе си вече беше препоръка.

Глезенът отдавна бе престанал да го боли и за всеки друг това щеше да е достатъчно основание да се откаже да го облива с балсам, но не и за лорд Емсуърт. Той отля внушителна доза от течността върху дланта си. Подуши я. Имаше остър, здрав, освежителен аромат. През следващите пет минути той старателно я втрива в кожата си. След това загаси лампата и заспа.

Банално е да се твърди, че в света, поне както понастоящем е скроен, малко неща могат да имат по-фатални последици от случайността на раждането. Нищо чудно лорд Емсуърт да бе подозирал това. Сега вече получи и преки доказателства. Ако вместо наследник на графство се беше родил кон, балсамът щеше да е тъкмо за него. Защото Блейк беше предназначил балсама си за коне, макар че преподобният Рупърт Бингам бе пропуснал да забележи тази подробност; а всеки, който има макар и повърхностна представа от коне и графове, знае, че най-съществената разлика между тях е по-нежната кожа на последните.

Когато се събуди в два без петнайсет, сънувал, че индианците го горят на клада, лорд Емсуърт установи, че страда от жестока болка в десния глезен.

Беше малко изненадан. Не бе предполагал, че падането от стълбата го е наранило толкова тежко. И тъй като самодейното лечителство беше в кръвта му, той храбро стисна зъби и взе незабавни мерки да се справи с положението. След като клати бутилката докато течността около гърлото й се запени, той втри в кожата си още една щедра доза балсам. Хрумна му, че може би първия път е действувал повърхностно и небрежно, затова сега не спести усилията си. Втрива и масажира около двайсет минути. После отново се опита да заспи.

Природата е сътворила някои хора по-досетливи от други. Лорд Емсуърт беше от онези с по-ленивите мозъци. Наближаваше четири часът, когато той най-после прозря истината. Тъкмо се канеше за пети път да втрие балсам в кожата си. Застина на място, запуши шишето, изхвърча от леглото, втурна се към умивалника и се опита да вмести колкото се може по-голяма част от телосложението си под студената струя.

Облекчението бе осезателно, макар и мимолетно. В пет се намокри отново и още веднъж в пет и половина.

В шест без петнайсет успя да задреме, но сънят му, смущаван от непрестанно ръфащи го акули, продължи до осем и нещо. Тогава скочи, сякаш стреснат от будилник, и разбра, че за повече спане и дума не може да става.

Стана от леглото и надникна през прозореца. Навън беше прелестна утрин. През нощта беше валяло и светът, сякаш току-що изваден от пералнята, искреше под благите слънчеви лъчи. Кедри хвърляха дълги сенки върху равни зелени морави. Успокоително грачеха врани. Дроздове цвъртяха по характерния си мелодичен, галещ ухото начин. Въздухът бе изпълнен с лятно жужене. От света на насекомите лорд Емсуърт съзря няколко представителни комара.

Отвъд терасата сред дърветата проблясваха и се синееха водите на езерото. Те сякаш го мамеха с тръбен зов. И въпреки че напоследък се бе позанемарил, за лорд Емсуърт нямаше нищо по-приятно от ранното утринно къпане преди закуска: да не говорим, че сега всичко, свързано с водата, особено силно го привличаше. Междувременно болките в глезена бяха затихнали до тъпи пулсации и на милорд му се струваше, че ако поплува, ще изчезнат напълно. Той си облече халата, обу чехлите, извади банския костюм от чекмеджето и слезе долу.

Прелестите на истински хубавото английско лято са толкова много, че всекиму е простено, ако пропусне да забележи всичките едновременно. Едва след като пронизващата агония от първия досег с водата попремина и лорд Емсуърт вече плуваше в средата на езерото, той осъзна, че по необясним начин е пропуснал да забележи безспорно най-доброто, което тази прекрасна утрин можеше да му предложи. Когато гледаше през прозореца си бе забелязал слънцето, сенките, птичките, дърветата и насекомите, но не бе дооценил факта, че никъде в този божествен свят, простиращ се отпреде му, няма и помен от неговия млад гостенин Попджой. По всичко личеше, че за пръв път от две седмици насам милорд е съвсем самичък и чудно лишен от присъствието му.

Лорд Емсуърт се носеше по гръб, гледаше тюркоазеното небе и преливаше от доволство. Бодро подритна в пристъп на неописуем възторг. Това обаче му се стори недостатъчно. Не изразяваше напълно безбрежното му щастие. Само чрез музиката, този мистичен език на душата, можеше достойно да възхвали прелестите на златната утрин. В следващия миг летният покой, надвиснал над градините на Замъка Бландингс, бе пронизан от внезапен треперлив крясък, който можеше да означава само едно — че нейде човешко същество е изпаднало в беда. Всъщност това бе гласът на лорд Емсуърт, извисен в химн на радостта.

Звукът смразяваше кръвта и бе способен да стресне и най-държеливия: двете пчелички, жужащи сред лавандулата, се заковаха на място като една и се спогледаха с повдигнати вежди. Но не само те бяха сред пострадалите. Охлювите се прибраха в черупките си; катеричката, демонстрираща гимнастическото си умение върху клоните на кедъра, едва не падна, и — придвижвайки се една крачка по-нагоре в животинското царство — преподобният Рупърт Бингъм, прикрит зад рододендроновите храсти и недоумяващ докога трябва да чака възлюбената му да се яви на уречената среща, се стресна, изпусна цигарата си, трескаво свали сако и се юрна към водата.

А там, насред езерото, изстъпленията на лорд Емсуърт продължаваха с несекваща мощ. Неуморните му крака изригваха гейзер от бяла пяна, късогледите му, но искрящи очи, бяха вторачени в небесната синева. От гърлото му излизаше пронизителен вой.

— Ти бъди моя любима — пееше лорд Емсуърт, — и света-а-а-а-а е за двами-и-и-на!

— Запазете самообладание — каза някакъв глас в ухото му. — Запазете спокойствие. Запазете пълно спокойствие. Всичко ще е наред.

Дори днес, в епохата на радиото, всеки глас от небето има доста стряскащо въздействие върху човешката психика. Ако беше на твърда почва, лорд Емсуърт щеше да подскочи. Но тъй като под него имаше три метра вода, той просто изчезна под нея, сякаш го бяха натиснали надолу. В същия миг почувствува, че се задушава, после болезнено бе сграбчен за месестата част на ръката и измъкнат на повърхността, пръхтящ и плюещ вода.

— Запазете пълно спокойствие — продължи да твърди гласът. — Няма никаква опасност.

Чак сега милорд позна чий бе той.

Има граница, отвъд която човешкият мозък губи родството си с твореца и се превръща в разбунена маса от разпенени пагубни страсти. Малайците, докарани отвъд тази граница, свалят старата кама от стената, излизат навън и накълцват съседите си. Жените изпадат в истерия. Графовете, ако лорд Емсуърт може да ни послужи за пример, вдигат десните си юмруци и ги размахват толкова силно, колкото им позволяват възрастта и физическите данни. Лорд Емсуърт бе търпял този прилепчив младеж с привидно самообладание, но напрежението явно си бе казало думата. Подтисканите страсти винаги са най-опасни. Малко по малко, ден след ден, милорд постепенно се бе превръщал в кипящ вулкан, който най-накрая изригна.

Той бушуваше, обзет от чувство на непоносимо оскърбление. Нима не му стигаше, че тази отвратителна лепка не се отделяше от него на сушата? Трябваше ли да го преследва и сред водната шир и да го мачка в ръце, точно когато изпитваше най-голямо удоволствие от плуването това лято? В цялата дълга и героична история на рода му нямаше самозабравил се Емсуърт, който да наруши свещените закони на гостоприемството и да насини окото на госта си. Да, но тук никога не бяха идвали и такива гости. Милорд силно изпръхтя, яростно измъкна дясната си ръка от водата, замахна и удари.

По-неразумно и недалновидно не би могъл да постъпи. Ако имаше нещо, което преподобния Рупърт Бингъм — дългогодишен плувец в отбора на Оксфорд — бе овладял до съвършенство, то бе умението да се справя със съпротивляващи се удавници. Нещо като твърд и възлест овнешки бут халоса със страшна сила лорд Емсуърт зад ухото: слънцето изгасна, на негово място изгряха звездите, много от тях с открояващата се яркост; чу се шум на прииждаща вода и той загуби свяст.

Когато дойде в съзнание се оказа, че лежи в легло. И тъй като мястото му се стори удобно и приятно, той не помръдна. Главата го цепеше, но милорд не й обръщаше внимание — толкова беше зает с мислите, които се пенеха вътре в нея. Разсъждаваше върху поведението на младия Попджой; размишляваше за сър Грегъри Парслоу-Парслоу и от време на време се чудеше кой от двамата му е по-противен. Проблемът бе прекалено необятен за човешкия ум. От една страна в продължение на две седмици ти вадят душата и накрая за малко не те убиват, но не ти крадат свинарите; от друга ти крадат свинарите, но все още не са стигнали до физическо насилие над личността ти. Кой би се наел да сложи тези двама на везните?

Милорд тъкмо си припомняше балсама и се чудеше дали няма да се окаже решителният коз в това съревнование за званието ненадмината отрепка на човешкия род, когато вратата се отвори в стаята се намъкна Достопочтеният Фреди Трипуд.

— Здравей, папа.

— Е, Фредерик?

— Как се чувствуваш?

— Безкрайно зле.

— Трябва да знаеш, че можеше да е и по-лошо.

— Ха!

— Моряшки гроб и прочие.

— Дрън-дрън! — каза лорд Емсуърт.

Възцари се мълчание. Фреди се защура из стаята, като последователно повдигаше ту някой стол, ту ваза, четка за коса, гребен, или кутия кибрит. После се върна по обратния път и повторно си поигра с тях. Най-сетне се приближи до леглото на баща си и се надвеси над него като същински звяр, разтворил паст — или поне така изглеждаше в очите на предубедения страдалец.

— Папа.

— Да, Фредерик?

— Ама едва отърва кожата, а?

— Хм!

— Не искаш ли да благодариш на безстрашния си спасител?

Лорд Емсуърт впи нокти в одеялото.

— Ако този човек само се доближи до мен — промълви той, — не отговарям за последствията.

— Ъ? — втрещи се Фреди. — Не го ли харесваш?

— Да го харесвам ли! Мисля, че това е най-отвратителният младеж, когото съм срещал.

Прието е при подобни изявления присъствуващите да се изключват, но лорд Емсуърт беше тъй развълнуван, че пропусна да го стори. Фреди, след като обяви, че е като гръмнат, се отмести от леглото, защура се отново из стаята и заопипва четката за зъби, сапунерката, една обувка, наръчника за пролетните луковици и копчето за яка.

— Папа…

— Да, Фредерик?

— Всичко това е много хубаво, папа — каза Достопочтеният, като се върна на поста си, сякаш извличаше подкрепа от досега с таблата на леглото, — но след всичко случило се ми се струва, че си длъжен да дадеш гласа си в подкрепа на този съюз, ако следиш мисълта ми.

— Съюз ли? За какво говориш? Какъв съюз?

— Между Гъртруд и Бифърс.

— Кой по дяволите е този Бифърс?

— Ах, да, забравих да ти кажа. Името на този Попджой не е Попджой, а Бингъм. Старият Бифи Бингъм. Тъкмо за него леля Джорджи не дава на Гъртруд да се омъжи.

— Ъ?

— Опитай се да си спомниш. Заточиха я в Бландингс, за да не го вижда. На мен пък ми хрумна да го изпратя тук инкогнито, за да спечели благоволението ти. Според сценария, след като го обикнеш, ще му пуснеш някоя свободна енорийка и така ще им помогнеш да се оженят. Защото Бифърс е свещеник, нали разбираш?

Лорд Емсуърт не отвърна. Всъщност, не ударът от разкритието го накара да занемее, колкото втрещяващият факт, че някой мъж би пожелал да се ожени за Гъртруд и някое момиче да вземе за съпруг този Попджой. Както много други философи преди него и той разбра, че ексцентричността на човешките вкусове е наистина безгранична. От тази мисъл чак главата му се замая.

Когато обаче престана да се мае, милорд съобрази, че това е само едната страна на въпроса. Пред него стоеше човекът, който собственоръчно му бе натресъл Попджой. С осанка, силно напомняща за крал Лир, лорд Емсуърт бавно се надигна от възглавницата. Думите трептяха на устните му, но той ги отхвърли като недостатъчно силни и трескаво затърси други.

— Знаеш ли, папа — изпревари го Фреди, — нищо не ти пречи да изпълниш дълга си и само ако пожелаеш, можеш да събереш две млади сърца в свещен съюз. Докторът е наредил на стария Брейтуейт от Мъч Мачингъм да отпътува за Южна Франция, така че се освобождава едно местенце, където ще трябва да настаниш някого.

Лорд Емсуърт се свлече отново върху възглавниците.

— Мъч Мачингъм!

— По дяволите, папа, трябва да знаеш Мъч Мачингъм. На една крачка е оттук. Там живее старият Парслоу.

— Мъч Мачингъм!

Лорд Емсуърт премигваше, заслепен от ярка светлина. Колко несправедлив, колко жестоко измамен и лишен от вяра е бил, когато в заблудата си е мислел, че съдбата не предлага средства за възмездие на невинните, чиито свинари са били придумани от Изметта на Обществото да напуснат службата си и другаде да дирят по-високо заплащане. Съвестта не можеше да принуди сър Грегъри Парслоу-Парслоу да се разкае, а законът в сегашното си несъвършенство беше безсилен да го накаже. И все пак начин имаше. Ако младият Попджой, или Бингъм, или както му беше името се засели за постоянно на не повече от сто метра от вратите на парка му, щеше ли сър Грегъри Парслоу-Парслоу отново някога да си вдъхне безгрижно и волно глътка въздух? В резултат на своето кратко, но наситено със събития познанство с младия Бингъм или Попджой лорд Емсуърт беше убеден, че това е изключено.

Наказанието беше сурово, но кой има очи да твърди, че сър Грегъри не го е заслужил?

— Прекрасна идея — приветливо се отзова лорд Емсуърт. — Разбира се, че ще дам мястото в Мъч Мачингъм на твоя приятел.

— Наистина?

— Още сега.

— Браво, папа! — извика Фреди. — Страхотен си!

ПРОБИВЕН МЪЖ

Докато кръстосваше из градините на Замъка Бландингс, върху иначе гладкото лице на Достопочтения Фреди Трипуд се забелязваше лекото, но забележимо начумерено изражение на човек, чийто дух не е спокоен. Беше разгарът на лятото, когато градините са най-красиви, но по всичко личеше, че великолепието им не му носи утеха. Калцеолариите, които биха изтръгнали възторжени възклицания от старческите гърди на баща му, го оставяха равнодушен. Взираше се в лобелиите с незрящи очи, сякаш смразяваше с поглед неприятен познат.

Онова, което тревожеше младия човек, бе продължаващата търговска неподатливост на леля му Джорджина. От мига, в който се ожени за единствената дъщеря на „Кучешките бисквити на Доналдсън“ от Лонг Айланд Сити, щата Ню Йорк, Фреди Трипуд бе вложил цялата си душа и сърце в продажбата на фирменото производство. И, изпратен в Англия да потърси евентуални пазари, той, както вече споменахме, бе съзрял в Джорджина, лейди Олстър, клиентка, която плътно се доближаваше до идеала на един производител на кучешки лакомства. Притежателка на четири пекинеза, два шпица, един фокстериер, пет кокершпаньола, една руска хрътка и един бултериер, тя се радваше на несъкрушим авторитет в киноложките среди. Осигуряването на покровителството й щеше да е от огромна полза за Фреди. Щеше да му излезе име на енергичен и предприемчив бизнесмен. Освен това тъст му щеше да остане много доволен, а собственикът на „Кучешките бисквити на Доналдсън“ и при далеч по-незначителни поводи за радост пръскаше като гейзер чекове за по пет хиляди долара.

До този момент обаче, въпреки цялото му красноречие, лейди Олстър грубо незачиташе кръвните роднински връзки и произтичащите от тях задължения и отказваше да даде подписа си. Тя предпочиташе да трови менажерията си с жалките отпадъци, наречени „Кучешка храна на Питърсън“.

Фреди мрачно изсумтя. Ехото все още заглъхваше, когато Достопочтеният установи, че вече не е сам. Към него се беше присъединила братовчедка му Гъртруд.

— Здрасти! — дружелюбно я поздрави Фреди. Той обичаше Гъртруд и не я винеше, че има майка, неспособна да оцени от пръв поглед хубавата кучешка бисквита. Между него и Гъртруд отдавна съществуваше здрав съюз. Затова, когато семейството се опита да провали годежа й с добрия стар Бифи Бингъм, тя се обърна за помощ именно към него: а той така добре й помогна, че сега годежът бе общоприет факт и нещата се развиваха чудесно.

— Фреди — рече Гъртруд — би ли ми дал за малко колата си?

— Разбира се. Съвсем естествено. При стария Бифърс ли отиваш?

— Не — отвърна Гъртруд и някой по-наблюдателен събеседник би забелязал в поведението й известно смущение. — Мистър Уоткинс иска да го закарам до Шрузбъри.

— Така ли? Нямам нищо против. Случайно да си виждала някъде майка си?

— Мисля, че седи на поляната.

— Чудесно. Благодаря.

Фреди се упъти в указаната посока и скоро съзря роднината си. Бултериерът лежеше в краката й. Един от пекинезите заемаше скута й. А тя бе втренчила невиждащи очи в далечината, сякаш и нейните грижи бяха не по-малко от тези на Племенника й.

Онзи, който би извадил подобно заключение от вида й, нямаше да сбърка. Лейди Олстър беше разтревожена.

Жена, служеща in loco parentis9 на четиринайсет кучета, с положителност има своите грижи, но не безсловесните й приятели занимаваха сега мислите й. Онова, което я тревожеше, беше обезпокоителното поведение на дъщеря й Гъртруд.

Макар и сгодена за преподобния Рупърт Бингъм, Гъртруд напоследък изглеждаше запленена от Орло Уоткинс — лиричния тенор. Той бе от онези надарени младежи, които лейди Констанс Кийбъл, домакинята на Бландингс, толкова обичаше да кани през лятото на дълги гостувания.

Що се отнася до преподобния Рупърт Бингъм, напоследък мнението на лейди Олстър за него коренно се бе променило. Първоначално вероятността да й стане зет я бе натъжила и разстроила. После, когато случайно научи, че е племенник и наследник на един от възможно най-богатите корабни магнати, той се издигна в очите й от низините до главозамайващи висини. Сега лейди Олстър беше силно про-Бингъмски настроена. Усмихваше му се сърдечно, а след като го назначиха викарий в Мъч Мачингъм, най-близкото село до Маркет Бландингс, тя доведе Гъртруд в замъка, за да могат младите хора по-често да се виждат.

Но вместо да се вижда често с годеника си, Гъртруд изглежда предпочиташе да се шляе с този Орло Уоткинс, обещаващия тенор. Дни наред вече двамата бяха неразделни.

А всички много добре знаем какво представляват тези лирични тенори. Опасни дяволи. Сядат на пианото, впиват поглед в очите на момичето и запяват с глас, който звучи като спукана тръба газ, за Любовта, Луната и Теб и докато се усетиш, момичето било дузпата на свестния и перспективен млад свещеник, за когото е сгодено, и изчезнало с човек, чийто единствен източник на препитание е по някой и друг договор с Би Би Си.

Ако една майка няма право да потръпва пред такава възможност, интересно на какво има право.

Така че лейди Олстър продължи да потръпва; и все още потръпваше, когато дремливият летен покой бе нарушен от отвратителна врява. Пекинезът и бултериерът лавнаха едновременно и като вдигна поглед, лейди Олстър видя, че насреща й се задава племенникът й Фредерик.

И тя потръпна отново, защото в погледа на Фреди безпогрешно долови познатия й делови ентусиазъм, стария блясък, неразривно свързан с кучешките бисквити.

Лейди Олстър и друг път беше притискана в кюшето от Фреди и опитът я бе научил, че може да спре отприщилия се поток само ако веднага заговори на друга тема. Тя храбро се опита да постъпи така и сега.

— Виждал ли си Гъртруд, Фреди? — попита лейди Олстър.

— Да. Взе колата ми, за да отиде до Шрузбъри.

— Сама?

— Не. С Уоткинс. Врескалото.

Лейди Олстър се раздруса от поредния спазъм.

— Фреди — каза тя, — ужасно съм обезпокоена.

— Защо?

— За Гъртруд.

— Няма какво да се безпокоиш за нея — успокои я Фреди. — По-добре се тревожи за тези кучета. Забеляза ли как лаят по мен? Нерви. Кълба от нерви. И защо? Защото неправилно ги храниш. Докато упорстваш и им даваш от „Кучешката храна на Питърсън“, в която липсват основни витамини, ще откачат при вида на човешко същество на хоризонта. А сега, за да те убедя в това, за което приказвахме тази сутрин, смятам да извърша една малка демонстрация.

— Не можеш ли да й намекнеш, Фреди?

— На кого?

— На Гъртруд.

— Да, предполагам, че мога да й намекна. За какво?

— Прекалено често се вижда с този Уоткинс.

— Аз също, между другото. Всеки, който го е видял повече от веднъж, се е виждал с него прекалено често.

— Струва ми се, че съвсем е забравила за годежа си с Рупърт Бингъм.

— Рупърт Бингъм ли каза? — изведнъж се оживи Фреди. — Ще ти кажа, нещо важно за Рупърт Бингъм. Той има едно куче на име Ботълс, което от пеленаче е захранено с „Кучешката радост на Доналдсън“. Само да можеше да го видиш! Той пращи от здраве благодарение на съставките, които подпомагат растежа на костите. Прекрасно, добре сложено куче, с очи, които искрят от радост, че живее, и с крака, здраво стъпили на земята. Гордост за стопанина си.

— Не ме интересува кучето на Рупърт!

— А би трябвало! Не можеш да не го забележиш. Защото е куче, с което трябва да се съобразяваш. Куче, което тежи на мястото си. И всичко — само благодарение на „Кучешката радост на Доналдсън“.

— Не искам да чувам повече за „Кучешката радост на Доналдсън“.

— Аз пък искам. Искам да ти направя една демонстрация. Може би не знаеш, лельо Джорджина, но ние в Америка рекламираме този толкова богат на витамини продукт по следния начин: караме демонстратора да застане на видно място пред тълпата, да извади една бисквита, да отчупи от нея парче и да го сдъвче. По този начин доказваме, че „Кучешката радост на Доналдсън“ е толкова полезна, че става и за човешка консумация. Нашият демонстратор не само яде бисквитата — той й се наслаждава. Премята я из устата си. Дъвче я и я смесва със слюнката си…

— Фреди, моля те…

— Със слюнката си — твърдо повтори Фреди. — Същото прави и кучето. То дъвче бисквитата. Наслаждава й се. Става по-голямо и по-добро куче. Сега аз също ще изям една кучешка бисквита на Доналдсън.

И пред погнусената физиономия на леля си Фреди се отдаде на противния си подвиг.

Демонстрацията беше впечатляваща, но се провали поради една малка подробност. Ако искаше да я изпълни без грешка, Фреди не биваше да се дави. Причината за злополуката бе липсата на опит. Закоравели демонстратори на „Кучешката радост на Доналдън“ се създават след дълги години на тренировки. Те започват постепенно с късчета килим, минават през гвоздеи и залежала юфка, докато най-сетне се подготвят за големия подвиг. Фреди беше новак. При опит да преметне бисквитата в устата си, тя попадна в трахеята му.

Усещането, че е погълнал смес от сажди и счукани тухли, бе последвано от дълъг и мъчителен пристъп на кашлица. И когато най-сетне очите на страдалеца се избистриха, погледът му не срещна нито една човешка фигура. Замъкът беше там. Поляната беше там. Градината беше там. Но лейди Олстър бе изчезнала.

Добре известен факт е обаче, че целеустремените мъже са като „Кучешките бисквити на Доналдсън“ — от тях трудно можеш да се спасиш, нито можеш лесно да ги преглътнеш. Петдесетина минути по-късно преподобният Рупърт Бингъм, който седеше в кабинета си, бе уведомен, че има посетител. След малко в стаята нахълта Достопочтеният Фреди Трипуд, покрит с прах от главата до петите и силно куцащ.

— Здравей, Бифърс — каза той. — Дошъл съм да ти искам Ботълс на заем.

Той се наведе към кучето, изтегнало се на постелката си край камината, и любезно го ръгна в ребрата. Ботълс добродушно махна с дългата си опашка. Беше хубаво куче, макар и със съмнително потекло. Майка му беше прочута в околията красавица със завидна доза сексапил, а въпросът за родословието на баща му би принудил цял генеалогически институт озадачено да свие рамене.

— Здрасти, Фреди — отвърна преподобният Рупърт.

Младият пастир на душите говореше разсеяно и челото му бе свъсено. Странно, но факт (което идва да покаже в какъв свят живеем): от четирите чела, описани дотук в тази хроника, три бяха сбърчени от грижи. И ако девойките изобщо имат съвест, челото на Гъртруд също би трябвало да е свъсено и по този начин да попълни бройката.

— Вземи си един стол и сядай — гостоприемно го покани Рупърт.

— Предпочитам канапето — отвърна Фреди. — Чувствувам се поизморен. Копитата ми се подбиха, докато дойда.

— Какво се е случило с колата ти?

— Гъртруд я взе, за да закара Уоткинс в Шрузбъри.

Преподобният Рупърт известно време тъна в мълчание. Лицето му, едро и червендалесто, посърна. Дори мощното му телосложение, благодарение на което за малко не получи медал за гребане в Оксфорд, като че се бе смалило. Толкова очебийна бе мъката му, че и Фреди я забеляза.

— Случило ли се е нещо, Бифърс? — попита той.

Вместо отговор, преподобният Рупърт протегна подобната си на свински бут ръка и му подаде писмо, написано е разкрачен девически почерк.

— Чети.

— От Гъртруд?

— Пристигна тази сутрин. Е?

Фреди привърши четенето и върна документа на собственика. Видът му беше угрижен.

— Изглежда ти е била дузпата.

— И аз така мисля.

— Дълго е — рече Фреди, — и объркано. Пълно е с изрази от рода на „Сигурни ли сме?“ и „Знаем ли какво искаме?“ и „Няма ли да е по-добре, ако…“, но според мен ти е била дузпата.

— Нищо не разбирам.

— Аз пък — да — каза той. — Сега ми става ясно какви ги дрънкаше леля Джорджина. Опасенията й са били основателни. Онази змия Уоткинс ти е отмъкнал Гъртруд.

— Мислиш ли, че Гъртруд е влюбена в Уоткинс?

— Мисля. И ще ти кажа защо. Той е врескало, а момичетата си падат по такива. Те крият за тях неотразима привлекателност.

— Не съм забелязал Уоткинс да има някаква привлекателност. Винаги ми е напомнял за водорасло.

— Може да е водорасло, Бифърс, но знае как да си опече работата. Не разполагам с обяснение, но определен тип лирични тенори действуват на момичетата като валериан на котките.

Преподобният Рупърт задиша учестено.

— Ясно — каза той.

— Бедата е там, Бифърс — продължи Фреди, — че Уоткинс е романтичен, а ти не си. Сериозни добродетели имаш. Романтика — нито капка.

— Значи излиза, че шансовете ми не са големи.

Фреди се замисли.

— Не можеш ли да й се представиш в романтична светлина?

— Как?

— Ами… спри в движение някой избягал кон.

— Къде е конят?

— Мммм, дааа — каза Фреди. — Като че ли това е най-голямото затруднение. Конят. Къде е той?

Известно време и двамата мълчаха.

— Е, да става каквото е писано — обади се накрая Фреди. — Мога ли да взема Ботълс?

— За какво ти е?

— За демонстрация. Искам да го покажа на леля Джорджина, за да се убеди нагледно какви висоти могат да се достигнат, когато едно куче системно се храни с „Кучешката радост на Доналдсън“. Големи главоболия си имам с тази жена, Бифърс. Опитах всички хитрости, които водят до успех в търговията, но никакъв резултат. Нещо обаче ми подсказва, че ако види Ботълс, ако го бодне в ребрата и усети коравата му мускулна тъкан, в мисленето й може да настъпи прелом. Във всеки случай, от опит глава не боли. Ще го взема със себе си, нали може?

— Добре.

— А що се отнася до твоята неприятност, ще помисля много сериозно и върху нея. Нали ще наминеш след вечеря?

— Сигурно — мрачно отвърна преподобният Рупърт.

Вестта, че лесно впечатлителната й щерка е тръгнала да се скита из околността в двуместен автомобил с този опасен Уоткинс, бе тежък удар за лейди Олстър. Затова, когато седна на терасата (един час след като Фредерик напусна Мачингам Хол и пое изнурителното пътешествие назад към къщи), сърцето й тежеше като олово.

Бултериерът беше изчезнал по свои лични работи, но пекинезът все така дремеше в скута й. Завиждаше на безметежната му незаинтересованост. За нея бъдещето бе мрачно и всичко наоколо вещаеше гибел.

Само едно светло петънце проблясваше между буреносните облаци в нейната душа. Племенникът й Фредерик никакъв не се виждаше. Всякаква друга местна напаст — комари, мухи и буболечки — беше налице, но не и Фредерик. По всичко личеше, че е извън границите на имението.

След малко обаче клетата жена беше лишена дори от тази дребна утеха. Като накуцваше леко, сякаш го убиваше обувката, Достопочтеният се измъкна от храстите и се запъти към нея по алеята, придружен от нещо, което външно наподобяваше на куче.

— Здравей, лельо Джорджина!

— Е, Фреди? — примирено въздъхна лейди Олстър.

Пекинезът отвори едно око, огледа младия човек, замисли се дали си струва да лае, очевидно реши, че е прекалено горещо и отново заспа.

— Това е Ботълс — рече Фреди.

— Кой?

— Ботълс. Животното, за което стана дума неотдавна. Погледни каква мускулатура.

— За пръв път в живота си виждам такъв мелез.

— По-добре златно сърце, отколкото златна корона — мъдро рече Фреди. — В момента ни интересува физиката, а не родословието на този пес, за което съм склонен да допусна, че не е отбелязано в хералдическите справочници. Хранено изключително с „Кучешката радост на Доналдсън“, то крачи по света с гордо вирната глава, прямо и безстрашно. Бих те помолил, ако нямаш нищо против, да дойдеш с мен до конюшните и да го видиш как действува с плъховете. Мисля, че това ще ти помогне да придобиеш известна представа за неговите неоспорими данни.

И той щеше да продължи да я убеждава, ако в същия миг, точно както и по време на предишния им разговор, не се случи нещо, което съсипа целия ефект от ораторското му изкуство.

Докато разговаряха, Ботълс любознателно се щураше насам-натам, според обичая на кучетата, попаднали в непозната обстановка. Подуши дърветата. Повъргаля се из тревата. Но сега той за пръв път забеляза, че в скута на жената лежи нещо много особено.

Какво бе то, Ботълс не знаеше. Като че беше живо. Обзе го силно желание да разбули загадката. За да сме съвсем точни, трябва да споменем, че той се доближи до шезлонга, завря любопитен нос в нещото и вдъхна дълбоко.

В следващия миг, за най-голямо негово изумление, нещото избухна като бомба, скочи на земята и бързо взе да се приближава към него.

Ботълс не се поколеба. Мъжествените схватки с равностойни противници му доставяха удоволствие. Тези схватки, ако можем така да се изразим, бяха солта на неговия живот. Но тук случаят беше различен. За пръв път в живота си срещаше пекинез и никой нямаше да остане по-изненадан от него, ако му кажеха, че това странно и всестранно окосмено нещо е куче. Той лично го възприе като наказание свише и напълно деморализиран обиколи три пъти поляната в тръс, като междувременно опита да се покатери на едно дърво. След като опитът му не успя, Ботълс подви рунтавата си опашка и скоропостижно напусна сцената.

Удивлението на достопочтения Фреди Трипуд можеше да се сравни единствено с огорчението му. Лейди Олстър беше започнала да изразява мнението си за случката и нейният присмех и подигравки, както и неприкритите й намеци, бяха просто непоносими. Ако, каза тя, постоянните консуматори на „Кучешката радост на Доналдсън“ така позорно подвиват опашка пред едно нищо и никакво пекинезче, тя била доволна, че не е допуснала слабост и не се е оставила да бъде убедена да ги даде на питомците си.

— Добре, че Сюзън не е плъх — добави лейди Олстър с жесток, подигравателен тон. — Един плъх щеше да докара инфаркт на твоя мелез.

— Ботълс — неотстъпчиво отвърна Фреди, — особено го бива с плъховете. Мисля, че елементарното чувство за справедливост те задължава да дойдеш до конюшните и да му дадеш възможност да се покаже в истинската си светлина.

— Благодаря. Това, което видях, ми стига.

— Значи няма да дойдеш да видиш как се справя с плъховете?

— Няма.

— В такъв случай — мрачно заключи Фреди, — няма какво повече да се направи. Ще трябва да го върна на собственика му.

— Къде е собственикът му?

— В Мъчингъм Хол.

— Това да не е кучето на Рупърт?

— То е, естествено.

— Тогава ти си се видял с Рупърт?

— Разбира се.

— Предупреди ли го? За мистър Уоткинс?

— Беше твърде късно за предупреждения. Вече бе получил писмо от Гъртруд, че му бие дузпата.

— Какво!

— Е, пише Сигурен ли е? и Дали двамата знаят какво искат?, но ако питаш мен, то си е чиста дузпа. И все пак, да се върнем на въпроса за Ботълс, лельо Джорджина. Според мен трябва да вземеш под внимание факта, че неотдавнашната му среща с пекинеза бе съвършено ново изживяване за него и следователно е естествено да не се прояви в най-добрата си светлина. Отново ти повтарям, че трябва да го видиш как действува сред плъховете.

— О, Фреди!

— Какво има?

— Как можеш да ме занимаваш с това окаяно псе, когато цялото бъдеще на Гъртруд е поставено на карта? Крайно наложително е да я излекуваме някак си от това опасно увлечение…

— Добре, щом искаш, ще поговоря с нея, но ако ме питаш, болестта се е разпростряла. Онова врескало Уоткинс е завладяло душата й. Но ще направя каквото мога. А сега ме извини, лельо, ще те напусна.

От съседния храст се подаваше честната муцуна на Ботълс. Той изглежда искаше да се увери, че е свирен отбой.

В часа на вечерния аперитив Фреди за пръв път успя да проведе обещания разговор с Гъртруд. Нашият амбициозен търговец и предприемчив бизнесмен не падаше лесно по гръб. И сега, докато решеше косата си, внезапно го осени хрумването как да спечели леля Джорджина за делото. Наперено слезе в салона, където видът на Гъртруд му напомни за неговата мисия. Момичето замечтано седеше пред пианото и свиреше нежни мелодии.

— Искам да поговорим, Гъртруд — каза Фреди. — Какви са тези глупости, които научавам за теб и за Бифърс?

Лицето на момичето пламна.

— Виждал ли си Рупърт?

— Разговарях с него днес следобед. Всичко ми каза.

— О!

— Много е потиснат.

— О?

— Да, много е потиснато горкото момче и не го обвинявам, щом момичето, за което е сгоден, се развява из околностите, увлечено по разни тенори. За пръв път виждам такова нещо, по дяволите! Какво толкова намираш в този Уоткинс? Къде се крие обаянието му? Във всеки случай не във вратовръзките му, защото са направо ужасни. Същото важи и за цялото му облекло. Има вид на човек, който си купува дрехите на старо от битпазар. И не стига това, ами си е пуснал и къси, но видими с невъоръжено око бакенбарди. Не мога да допусна, че сериозно си решила да зарежеш стопроцентов симпатяга като стария Бифърс, заради някакво бакенбардесто врескало.

Настъпи мълчание. Гъртруд отново засвири замечтано.

— Нямам намерение да разговарям — каза тя. — Това не е твоя работа.

— Извинявай много! — извика Фреди. — Ще прощаваш, ама ако напрегнеш малко паметта си и се върнеш във времето, когато Бифърс те ухажваше, може би ще си спомниш, че не друг, а аз уредих цялата работа. Ако не бяха моите находчивост и изобретателност, ти и оня заплес никога нямаше да се сгодите. Затова имам пълното право да се смятам за ваш ангел-хранител и като такъв съм длъжен да разнищя историята докрай. Разбира се, — продължи Фреди, — много добре знам как се чувствуваш. Ясно ми е и защо си направила фаталната грешка. Този Уоткинс те е запленил с чара си и ти смяташ, че старият Бифърс е скучен и неромантичен мухльо. Но запомни едно, момиче…

— Не ми е приятно да ме наричаш „момиче“.

— Запомни едно, стара глупачке, — поправи се Фреди. — И го запомни добре. Бифърс е изпробван в бой, честен и доблестен. Човек, на когото може да се разчита. Докато Уоткинс, ако добре съм изтълкувал бакенбардите му, е от онези, които веднага ще те зарежат в тежък миг. И тогава, когато вече е твърде късно, ще дойдеш разревана при мен, ще рониш солени сълзи и ще кършиш ръце: „Ех, защо не го разбрах навреме?“ А аз ще ти отвърна: „Нещастно твърдоглаво създание…!“

— О, защо не вървиш да продаваш кучешките си бисквити, Фреди!

Гъртруд отново засвири. Устата й бе упорито стисната. Фреди я изгледа неодобрително.

— Има някаква нечиста примес в кръвта — констатира той. — По женска линия. И ти като проклетата си майка по рождение си лишена от способността да разсъждаваш логично. И двете сте еднакво дебелоглави. Да продавам кучешките си бисквити казваш? Ха! Като че ли не ги хвалих на леля Джорджина, докато ми излезе пяна на устата. И с какъв резултат? Засега нулев. Но почакай до довечера.

— Вече е довечера.

— Искам да кажа, малко по-късно довечера. И наблюдавай малкия ми експеримент.

— Хм!

— Какво значи това „Хм!“?

— Просто „Хм!“.

По време на вечерното кафе над Замъка Бландингс витаеха мир и покой. Повърхностният наблюдател, надникнал през френския прозорец в кехлибарения салон, щеше да си помисли, че с обитателите на този почтен английски дом всичко е наред. Лорд Емсуърт седеше в един ъгъл и четеше указания как се отглеждат болни и здрави прасета. Сестра му, лейди Констанс Кийбъл, шиеше. Другата му сестра, лейди Олстър, гледаше Гъртруд. Гъртруд гледаше Орло Уоткинс. А Орло Уоткинс зяпаше в тавана и пееше разлигавено своята песен за Розите.

Достопочтеният Фреди Трипуд липсваше от сцената. И ако човек се довери на мнението на баща му, лорд Емсуърт, това само по себе си вече бе достатъчна предпоставка за приятно прекарване.

Но под спокойната повърхност бушуваха подмолни течения. Лейди Олстър наблюдаваше Гъртруд и все повече ставаше жертва на унинието. Не й харесваше начина, по който Гъртруд гледаше Орло Уоткинс. Гъртруд от своя страна, в резултат на скорошния разговор с Фреди, изпитваше пристъпи на угризения и съмнения. Лейди Констанс още не се беше успокоила след тазвечерните откровения на лейди Олстър по повод слабоумието на домакините, които съзнателно допускат разни лигави тенори свободно да се шляят из замъците. А лорд Емсуърт бе изпаднал в онова състояние на свадлива раздразнителност, което обзема отвеяните старци, които желаят да четат за Прасета, а вниманието им се раздвоява от гласове, пеещи за Рози.

Само Орло Уоткинс беше щастлив. Скоро обаче и той щеше да се присъедини към редиците на скърбящите. Защото тъкмо беше започнал да дава воля на гласа си, за да подкара песента както си му е редът, когато иззад вратата се разнесе силен лай. Очевидно навън имаше куче. Да оставим настрана факта, че той мразеше всички кучета и се боеше от тях, но тенорите ненавиждат и конкуренцията.

В следващия миг вратата се отвори и в стаята нахълта Достопочтеният Фреди Трипуд с чувалче в ръка. Придружаваше го Ботълс, чието обичайно равновесие очевидно бе нарушено от нещо.

Върху лицето на Достопочтения беше изписано мрачното изражение, присъщо на онези, решили да изпробват късмета си на една-единствена карта — или да спечелят, или всичко да загубят. Същински Наполеон при Ватерло. Защото Фреди беше решил да заложи всичко на една-единствена карта.

Много младежи на негово място, предизвикани ОТ своя леля, категорично отказала да отскочи до конюшните, за да види как едно куче се реабилитира сред плъховете, мрачно биха се признали за победени. Но Фреди беше замесен от по-качествено тесто.

— Лельо Джорджина — каза той, като държеше високо торбата, около която възбудено подскачаше Ботълс. — Днес ти отказа да дойдеш до конюшните, за да наблюдаваш това животно в действие. Животно, отхранено с „Кучешката радост на Доналдсън“. Следователно не ми остава друга възможност, освен да извърша демонстрацията на твой терен.

Лорд Емсуърт вдигна поглед от книгата.

— Фредерик, престани да дрънкаш щуротии. И махни това куче оттук.

Лейди Констанс вдигна поглед от ръкоделието си.

— Фредерик, ако ще влизаш, влизай и сядай. И махни това куче оттук.

Лейди Олстър отмести поглед от Гъртруд и стана изразителка на значително по-малко любезност, отколкото би могло да се очаква от една любеща леля.

— О, Фреди, моля ти се, изчезвай! Ужасно си досаден. И махни това куче оттук.

Достопочтеният отмина всичко с благородно презрение.

— Тук, лельо Джорджина — настоя той, — има няколко обикновени плъха. Ако бъдеш така добра да излезеш на терасата, с удоволствие ще ти покажа нещо, което според мен би трябвало да сломи дори твоя инат.

Членовете на компанията приеха съобщението всеки по свой неповторим начин. Лейди Олстър изпищя. Лейди Констанс се метна към звънеца. Лорд Емсуърт изпръхтя. Орло Уоткинс пребледня и се скри зад гърба на Гъртруд. А Гъртруд, като го забеляза как побеля, като видя как се крие зад нея, сви устни. Израснала на село, тя беше на „ти“ с плаховете и тази проява на страх у човека, когото бе издигнала на пиедестал, определено я обезпокои.

Вратата се отвори и в салона влезе Бийч. Беше дошъл да изпълни обичайното си задължение — да изнесе чашките от кафето, но още с появата си установи, че го товарят с нови задачи.

— Бийч! — гласът беше на лейди Констанс. — Махни тези плъхове оттук.

— Плъхове ли казахте, миледи?

— Вземи тази торба от мистър Фредерик!

Бийч разбра. И да се беше учудил от факта, че по-малкият син на господаря стои насред кехлибарения салон на замъка с торба плъхове в ръка, той с нищо не го показа. Тихо му се извини, пое торбата и тръгна към вратата. В задълженията му не влизаше да разнася плъхове, но добрият иконом винаги е готов за всякакви непредвидими подвизи. Само така може да се съхрани удобното съществование в едно голямо провинциално имение.

— И гледай да не ги изтървеш проклетниците — предупреди го лорд Емсуърт.

— Много добре, милорд.

Достопочтеният Фреди се беше тръшнал на един стол и мрачно подпираше брадичката си с ръка. Като амбициозен и предприемчив бизнесмен той тежко понесе този тираничен акт, насочен срещу търговската му дейност.

Лорд Емсуърт се върна към книгата си.

Лейди Констанс се върна към ръкоделието си.

Лейди Олстър се върна към мислите си.

На пианото Орло Уоткинс се опитваше да обясни подбудите, които преди няколко мига само го бяха принудили предвидливо да потърси убежище зад гърба на Гъртруд.

— Мразя плъховете — сподели той. — Лазят ми по нервите.

— Нима? — отвърна Гъртруд.

— Естествено, не се боя от тях, но ме отвращават.

— Нима? — повтори Гъртруд.

В погледа й бе застинало странно изражение. За какво ли си мислеше това романтично девойче? Може би за онази вечер преди няколко седмици, когато, внезапно съзряла в здрача огромен прилеп, тя бе намерила в лицето на преподобния Рупърт Бингъм силен и неустрашим защитник? Дали не си го представяше такъв, какъвто го видя тогава — храбър, безстрашен, да сече въздуха с широкополата си свещеническа шапка и непрекъснато да Й вдъхва кураж с думи и дела?

Очевидно беше точно така, защото само подир миг тя попита:

— А как сте с прилепите?

— Прилепите ли?

— Да, прилепите.

— О, прилепите?

— Боите ли се от прилепи?

— Не обичам прилепи — призна Орло Уоткинс. След това изостави темата, отново седна пред пианото и запя за Юни и Аромата на Невидими Цветя.

Досега не сме споменали само за един член от компанията в кехлибарения салон.

Бидейки животно със забавени мисловни процеси, Ботълс отначало не си даде сметка какво стана с торбата. В мига, когато Бийч пое грижите за нея, той беше зает с душенето на един стол. И чак когато вратата започна да се затваря, Ботълс осъзна тежката загуба, която заплашваше да го сполети. Той заквича отчаяно и се метна напред, но беше твърде късно. Муцуната срещна коравото дърво. А когато се зае яростно да дращи дървото, преряза го остра болка. Книгата за отглеждане на прасета, болни и здрави, запратена с похвална ловкост, безпогрешно го бе улучила в ребрата. Тогава и той като своя временен настойник, достопочтения Фреди Трипуд, седна и застрада.

— Изведи оттук това проклето, отвратително, дяволско изчадие — изкрещя лорд Емсуърт.

Фреди вяло се изправи.

— Кучето е на Бифърс — рече, — а той ще дойде всеки момент. Нека сам се оправя с него.

Гъртруд се стресна.

— Нима Рупърт ще дойде тази вечер?

— Така каза — отвърна Фреди и се оттегли от сцената.

Прекалено дълго време бе престоял в компанията на кръвните си роднини и не изпитваше желание да се бави повече. Смяташе да отскочи със спортната си кола до Маркет Бландингс, да утеши изранената си душа — доколкото това изобщо бе възможно — в местното кино, да изпие една бира в кръчмата, а после да подири забрава В съня.

Гъртруд потъна в размисъл. Черен облак забулваше хубавото й младо лице. Силен смут владееше душата й. Когато предната вечер написа и пусна онова писмо, тя не бе предвидила, че преподобният Рупърт ще се появи толкова скоро.

— Не знаех, че Рупърт ще идва тази вечер — каза тя.

— Ще дойде, ще дойде — бодро отвърна лейди Олстър.

— „Като нежен зов вовек ще ме преследва онази юнска нощ със теб“ — пееше Орло Уоткинс.

А Гъртруд го гледаше и за пръв път изпита странното усещане, че не би могла да пее с този обрасъл с бакенбарди младеж. Искаше й се той да млъкне. Пречеше й да мисли.

Междувременно Ботълс бе възобновил изследователската си дейност. Кучетата са мъдри философи. Те бързо забравят. Не губят време да жалят по нещо безвъзвратно отминало. Ботълс с лекота се приспособи към промяната в условията и с добродушна любознателност тръгна да проучва обстановката. Погледна лорд Емсуърт, обмисли възможността да провери как мирише, но сметна за по-разумно да не го прави. Сетне се упъти към френския прозорец. Нещо шумолеше навън и той реши, че не би било зле да провери какво е, а чак след това да подуши крака на лейди Констанс.

И почти беше стигнал до целта си, когато бултериерът на лейди Олстър, който временно бе отскочил да зарови един кокал и затова отсъствуваше от салона, сега връхлетя вътре, изпълнил кучешките си задължения и вече готов да се впусне във водовъртежа на светския живот.

Като видя Ботълс, той се закова на място.

После двамата започнаха бавно и предпазливо да се придвижват рачешката, но напред. Когато се приближиха достатъчно, замръзнаха на място. Ноздрите им потръпваха. Очите им бяха подбелени. До слуха на присъствуващите достигна отначало слаб, нисък, гърлен звук, наподобяващ хъркането на осемдесетгодишен старец е тежка бронхиална астма.

Звукът постепенно се извиси до кресчендо. Миг по-късно враждебните действия вече се вихреха.

Когато подценяваше качествата на Ботълс и се надсмиваше над боевите му способности, лейди Олстър дълбоко грешеше. Макар да бе способен да прояви известна плахост в присъствието на женски пекинез, в характера на това достойно животно нямаше и следа от мекушавост. Беше взел страха на всички кучета в Мъч Мачингам и всеобщото мнение за него — от „Синия глиган“ на Хай Стрийт до „Кравата и гъсеницата“ на Шрузбъри Роуд — беше, че е същинско украшение за енорията и гордост за расото на господаря си. Още повече, че при сегашните обстоятелства смелостта му се подхранваше и от убеждението, че правото е на негова страна. Независимо от студенината, проявена от обитателите на замъка, и болката в ребрата — там където го бе уцелила книгата за прасетата и тяхното отглеждане, — очевидно нямаше съмнение, че този салон оттук нататък е неговият дом. И като реши, че тези прекрасни хора разчитат именно на него да закриля интересите им и да държи по-далеч всички чужди и вредни явления, Ботълс с охота се нагърби със задачата да ги отърве от натрапника.

Ала и бултериерът не бе склонен да отстъпи. Той също не се чувствуваше чужденец в този кръг. В Хайд Парк, където правеше ежедневните си разходки, познаваше всички редовни посетители и достойно се беше представял. Кучета от Мейфеър, кучета от Бейзуотър, кучета от такива отдалечени квартали като Бромтън Роуд и Уест Кенсингтън отдавна бяха наясно от какво тесто е замесен. Ботълс донякъде му напомни за един пес от Понт Стрийт, когото веднъж срази на брега на Серпантината10. Затова самоуверено се хвърли в боя.

Обитателите на провинциални имения реагират на кучешки сбивания насред гостната според индивидуалните си особености. Лейди Олстър, която в резултат на дългото съжителство с тази животинска разновидност се бе превърнала в почетно куче, запази спокойствие. Тя извади лорнет в кокалена рамка и с непоклатимо хладнокръвие се зае да наблюдава бойните действия. Единственото, което я учуди, бе определеното надмощие на Ботълс. Харесваше й как пъргаво действува с краката. Дълбоко впечатлена, тя бе принудена да признае, че ако с „Кучешката радост на Доналдсън“ може да се отгледа такъв воин, вероятно тези бисквити заслужават вниманието й.

Ала останалите в салона не бяха на нивото на нейната невъзмутимост. Двете воюващи страни създаваха впечатлението — съвсем обичайно в подобни случаи, — че са едновременно навсякъде и определено всяваха ужас у зрителите. Лейди Констанс се беше прилепила до стената, откъдето напълно безрезултатно запрати една възглавница. Лорд Емсуърт, оттеглил се в ъгъла, немощно търсеше амуниции и съжаляваше, че е изпуснал пенснето си, без което присъствието му не беше от полза в този критичен момент.

А Гъртруд? Гъртруд гледаше Орло Уоткинс, който с необичайни за младежките си години находчивост и хладнокръвие току-що се беше покатерил върху един от шкафовете, пълен с порцеланови сервизи.

Краката му бяха на нивото на очите й и тя съзря, че са глинени11.

И точно в този миг, когато девойката се взираше в душата си, вратата се отвори.

— Мистър Бингъм — оповести Бийч.

Мъже с телосложението на преподобния Рупърт Бингъм като правило не са велики мислители. От най-крехка детска възраст преподобният Рупърт бе наддавал по-скоро на мускули, отколкото на мозък. Но и най-големият дръвник, прекрачил този праг, щеше да се досети, че вътре се бият кучета. Бифи Бингъм се ориентира мигновено в обстановката и незабавно предприе съответните мерки.

Съществуват множество начини за прекратяване на подобна нездравословна дейност. Някои препоръчват обливане с вода, други предпочитат да ръсят участниците с пипер. Според една от школите добри резултати давала запалена клечка кибрит под носа на най-близкия участник в сражението.

Бифи Бингъм обаче нямаше търпение да се отдава на подобни изтънчени прийоми. За Бифи сцената не криеше свежестта на неизпитано досега преживяване. Понякога дори имаше чувството, че откакто бе станал Пастир на Душите, половината от времето му минаваше да разтървава Ботълс и кучетата, собственост на малкото му паство. Опитът го беше принудил да си изработи и съответен похват. Той сграбчи с една мощна ръка врата на бултериера, а с другата — врата на Ботълс и силно дръпна.

— Рупърт! — извика Гъртруд.

В този миг той толкова приличаше на героите от древността. Никой не можеше да отрече, че позата, която бе заел този млад човек — с изцъклен поглед и с по едно гърчещо се куче във всяка ръка — беше неимоверно внушителна. Приличаше на статуя на Доброто, вече възтържествувало над Злото.

Така поне си мислеше Гъртруд. Струваше й се, че капаците са паднали от очите й и тя се е разбудила от кошмарен сън. Възможно ли бе, питаше се, да се е отвърнала от този благороден младеж и да се захласне по човек, който макар и с многообещаващо бъдеще на алпинист, бе достоен само за презрение?

— Рупърт! — повтори Гъртруд.

Бифи Бингъм вече бе приключил героичното си дело. Беше изхвърлил Ботълс през френския прозорец и бе затворил след него. После тръшна бултериера на килима, където онзи остана да клечи замислен и да ближе раните си, а той самият извади носна кърпичка и я прокара по пламналото си чело.

— О, Рупърт! — каза Гъртруд и се хвърли в прегръдките му.

Преподобният не каза нищо. В подобни случаи свещениците не хабят думи напразно.

Не каза нищо и Орло Уоткинс. Той просто се беше изпарил. Може би там горе, от птичи поглед, бе прочел в очите на Гъртруд погледа, който всеки на негово място би изтълкувал като напомняне незабавно да се качи в стаята си и да започне да си стяга багажа в очакване на телеграмата, която неминуемо щеше да получи сутринта и която щеше да го призове спешно да се завърне в Лондон. Така или иначе, той се изпари.

Късно същата нощ Достопочтеният Фреди Трипуд се завърна в бащиния си дом. Докато се събличаше, унило и с изненада установи, че някой чука на вратата на стаята му.

Влезе леля му Джорджина. Върху лицето й безпогрешно се четеше изражението на майка, чиято дъщеря е прозряла истината и скоро ще се омъжи за перспективен млад свещеник, чийто вуйчо, стар ерген, заема високо място в корабостроителната промишленост.

— Фреди — рече лейди Олстър, — онези бисквити, за които плещиш непрестанно, забравих как се казват…

— „Кучешката радост на Доналдсън“ — отвърна Фреди. — Могат да се купят или в малки опаковки от по шилинг и три пенса, или в големи от два шилинга и половина. Всяка поръчка има гаранция. Неповторими с полезните за здравето съставки…

— Като начало ще взема два тона — прекъсна го лейди Олстър.

ЛОРД ЕМСУЪРТ И СЪРДЕЧНАТА МУ ПРИЯТЕЛКА

Денят бе тъй топъл, тъй прекрасен, такова невероятно съчетание от слънчеви лъчи, небесна синева и птичи трели, че всеки, който познаваше Кларънс, Девети граф Емсуърт, и знаеше как обича хубавото време, би си го представил сияещ и щастлив в тази лятна утрин. Вместо това, сгърбен над масата за закуска, той бе вперил такъв изпепеляващ поглед в безукорно приготвената херинга, че рибата още малко и да зацвърчи в чинията. И всичкото, защото днес бе онзи празничен ден през август, когато според милорд Замъкът Бладингс заприличваше на същинска преизподня.

В този ден паркът и градините се превръщаха в шумно свърталище на люлки, въртележки, шатри, детски балончета и книжни кесийки, а приливните вълни на селячеството и пискливите им дечурлига заливаха това убежище на вековен покой. През този августовски ден на милорд му забраняваха да скита из градините си, облечен в старото сако. Тъмни сили извън неговия контрол му нахлузваха колосана яка и цилиндър и му нареждаха да излезе навън и да бъде общителен. А паднеше ли прохладната спокойна привечер, покачваха го върху платформа и го караха да държи реч. Какво чудно тогава, че за човек, пред когото се простира подобен ден, хубавото време изглежда като злобна подигравка.

Сестра му, лейди Констанс Кийбъл, му хвърли сияен поглед над кафеника.

— Каква прекрасна сутрин! — възкликна тя.

Тъгата на лорд Емсуърт се задълбочи. Изяждаше се от мъка, че го призовават — и то не друг, а именно тази жена — да се държи, като че всичко на този свят е от весело по-весело. Ако не беше сестра му Констанс с орловия си поглед, мислеше той, можеше да се отърве поне от цилиндъра.

— Приготви ли си речта?

— Да.

— И бъди така добър този път да я научиш наизуст, за да не хъмкаш и пелтечиш като миналата година.

Лорд Емсуърт избута настрани чинията с рибата. Беше загубил всякакъв апетит.

— И не забравяй, че сутринта трябва да отскочиш до селото, за да оцениш цветните градини на селяните.

— Добре, добре, добре — сопна се милорд. — Не съм забравил.

— Мисля да сляза с теб до селото. Сега там са отседнали група деца от Лондон, дошли да дишат чист въздух, и трябва да ги предупредя да се държат прилично на нашето празненство. Нали ги знаеш тези гражданчета. Макалистър казва, че онзи ден заварил едно от тях да бере цветя в градината.

По всяко друго време вестта за подобно черно престъпление щеше да жегне лорд Емсуърт. Но сега чувството на самосъжаление бе тъй дълбоко, че той дори не потръпна. Отпиваше от кафето с вид на човек, който дълбоко съжалява, че не поглъща отрова.

— Между другото, снощи Макалистър отново ми говори за чакълестата настилка на тисовата алея. Струва ми се, че има голям мерак да я направи.

— Хлъц! — отвърна лорд Емсуърт, което, както ще ви обясни всеки филолог, е звук, който издават ранени право в сърцето перове, докато си пият кафето.

Много е писано по въпроса за Глазгоу — този голям търговски и индустриален център в графство Ланаркшир, Шотландия. Ендиклопедия Британика се отнася така лирично към това място, че описанието изпълва цели двадесет и седем страници преди да събере сили да се откъсне от него и да прехвърли вниманието си върху Глас, Гластънбъри, Глац и Глобер. Единствената особеност обаче, която интересува настоящия летописец, е фактът, че жителите на града са мрачни, намусени, упорити и неотстъпчиви хора; мъже с рижи бакенбарди, които прекрасно знаят какво искат и как да го постигнат. Такъв беше и Ангъс Макалистър — главен градинар в Замъка Бландингс.

От години вече заветната мечта на Макалистър беше да направи чакълена настилка на прочутата тисова алея на Замъка. Години наред бе излагал проекта си пред своя работодател, макар че у всеки друг не дотам бакенбардест мъж неприкритата неприязън на последния би предизвикала известен смут. И сега по всичко личеше, че градинарят отново е подновил атаките си.

— Чакълена настилка! — жилестото тяло на лорд Емсуърт се вдърви от презрение. Твърдо беше убеден, че природата е отредила тисовата алея да бъде покрита с мъх. Но независимо от възгледите на Природата, той лично по-скоро би пукнал, отколкото да допусне някакви си личности с шотландски акценти и лица като сипаничави картофи да съсипят този изумителен килим от зелено кадифе. — Чакълена настилка, как не! А защо не асфалт? Защо не и няколко реклами за чернодробен цяр, че и бензиностанция? Може би тогава най-сетне ще миряса.

Лорд Емсуърт изпитваше горчивина, а в подобни състояния той бе способен на съсипващ сарказъм.

— Защо? Аз мисля, че идеята му е много добра — безотговорно заяви сестра му. — Тогава ще минаваме оттам и в дъждовно време. Мокрият мъх съсипва обувките.

Лорд Емсуърт се изправи. Не можеше повече да издържа. Напусна масата, стаята и къщата, но когато няколко минути по-късно стигна до тисовата алея, с отвращение установи, че тя вече е окупирана лично от Макалистър. Впил поглед в мъха, главният градинар изглеждаше като върховен жрец от древността, готов да забие камата в сърцето на нещастника, отреден за жертвоприношението.

— Добро утро, Макалистър — хладно поздрави лорд Емсуърт.

— Добро утро, милорд.

Настъпи мълчание. Макалистър повдигна стъпало с размерите на калъф за цигулка и го стовари върху мъха. Символиката на жеста бе недвусмислена. Той изразяваше презрение, неприязън, с една дума антимъховото си становище. А лорд Емсуърт присви очи и огледа през пенснето човека отпреде си. Макар че рядко му се случваше да размишлява на богословски теми, сега се питаше за какъв дявол на Провидението, ако толкова му се е налагало да сътворява главни градинари, е било нужно да ги прави чак пък и шотландци. А в случая с Макалистър, ако отидем една крачка по-напред, защо изобщо го е направило човек? Всички съставни части на едно първокласно муле бяха отишли на вятъра. Милорд беше убеден, че ако Макалистър беше муле, сигурно щеше да му е много симпатичен.

— Вчера разговарях с миледи.

— О?

— Разговарях с миледи за чакълената настилка.

— О?

— Миледи смята, че идеята е добра.

— Така ли? Виж…

Лицето на лорд Емсуърт беше станало тъмномораво и той тъкмо се канеше да изрече смразяващите думи, които от само себе си се лееха от съзнанието му, когато изведнъж улови погледа на главния градинар и с трясък си затвори устата.

Ангъс Макалистър го гледаше много особено и той добре познаваше този поглед. „Само една дума“, казваха очите му — на шотландски естествено — „само една думичка и си подавам оставката“. В същия миг лорд Емсуърт бе осенен от мъчителното прозрение, че е напълно във властта на този човек.

Милорд отчаяно затъпка на място. Да, той беше безпомощен. Като изключим прищявката за чакълената алея, Макалистър беше градинар, какъвто се среща веднъж на хиляда и той имаше нужда от него. За съжаление, това бе показал и опитът. Едно време, когато отглеждаха за Селскостопанската изложба тиквата, която впоследствие се завърна в замъка като триумфален победител, той се осмели да пренебрегне Макалистър. Макалистър го напусна и той се бе принудил да му се моли, за да се върне обратно. А един работодател не може да храни надежди, че хем ще се държи по този начин, хем ще управлява с желязна десница. Кипнал от яд — по-скоро пушек, отколкото пламък — лорд Емсуърт се прокашля с кашлица, която можеше да означава само едно — бронхиално бяло знаме.

— Аз…ъ-ъ-ъ… ще обмисля предложението ти, Макалистър.

— Хм.

— Сега трябва да отида до селото. Ще се видим по-късно.

— Хм.

— Междувременно… ъ-ъ-ъ… ще си помисля.

— Хм…

Задължението да бъде съдия и оценител на цветните градинки на жителите от малкото селце Бландингс Парва беше едно от нещата, които лорд Емсуърт винаги очакваше с голямо нетърпение. Подобно задължение му доставяше същинска наслада. Но сега, дори след като успя да се измъкне от зоркото око на сестра си и се освободи от зловещото й присъствие, той се зае с работата без настроение. На гордия човек винаги му е неприятно да узнае, че вече не е господар на душата си; че неговият главен градинар-шотландец го е размазал под четиридесет и петия размер на обувката си. Обладан от тези мисли, милорд разсеяно плъзгаше оценъчен поглед из селските градинки. Чак когато стигна последната къща от списъка, в поведението му се забеляза известно оживление.

Ето тази градинка, установи той, докато надничаше през паянтовата ограда, съвсем не е лоша. Налагаше се да я разгледа по-отблизо. Милорд отвори вратата и се вмъкна вътре. Кучето, което дремеше зад кацата за вода, отвори едно око и го изгледа. Беше от онези рошави кучета с неопределено потекло, със студен, внимателен и подозрителен поглед като на борсов агент, който е убеден, че ей-сега ще го измамят.

Лорд Емсуърт не забеляза животното. Той дотътри крака до една леха с жълт шибой и се наведе да го помирише.

Като помирисване неговото бе съвсем невинно, но по неизвестни причини кучето прецени, че постъпката е от изявено криминално естество. Цялото му дремещо собственическо възмущение се разбуди. В следващия миг светът наоколо се изпълни със зловещи звуци, а лорд Емсуърт мълниеносно се отърси от разсеяността си, която се превърна в трескаво желание да отърве глезените си.

В нашата хроника на Замъка Бландингс веднъж вече стана дума, че пред непознати кучета лорд Емсуърт не се проявява в най-добрата си светлина. Освен да повтаря „Чиба, сър!“ и да подскача насам-натам с удивителна за годините си пъргавина, той не беше отбелязал никакъв напредък в отбранителната си техника. В това време вратата на къщата се отвори и отвътре излезе едно момиченце.

— Млък! — извика то.

В същия миг, само при звука на гласа й, злобното псе прекрати враждебните действия, заподскача насреща й, а после се затъркаля по гръб, вирнало и четирите си крака във въздуха. Гледката мъчително напомни на лорд Емсуърт за собственото му поведение в присъствието на Ангъс Макалистър.

Той премигна срещу спасителката си. Тя беше още невръстно дете, най-вероятно дванайсет или тринайсет годишно, но комбинацията от лондонски мъгли и ранни грижи беше придала на лицето й мъдро майчинско изражение, което по необясним начин накара милорд още от първата минута да я възприеме като своя връстница. Такова момиче можете да срещнете из задните лондонски улички — помъкнало бебе, тежко почти колкото него, но все още запазило достатъчно енергия, за да тътри и едно братче за ръка и да подвиква заканително на друго, някъде в далечината. Бузите й лъщяха от скорошното съприкосновение със сапуна, а кадифената рокличка, която беше облякла, очевидно беше най-официалният й тоалет. Косата, в предизвикателство със съвременната мода, беше силно опъната назад и завързана на къса опашчица.

— Ъ-ъ-ъ… благодаря — каза лорд Емсуърт.

— И аз ви благодаря, сър — отвърна момиченцето.

На милорд не му стана ясно тя пък за какво му благодари. По-късно, когато приятелството им укрепна, той щеше да разбере, че това странно благодарене й беше навик. Тя благодареше на всички и за всичко. В началото обаче тази превзетост го изненада. Той продължи да премигва насреща й през пенснето си.

Липсата на практика беше причина способностите на лорд Емсуърт да общува с противоположния пол да позакърнеят. Той трескаво търсеше тема за разговор.

— Какъв прекрасен ден.

— Да, сър. Благодаря ви, сър.

— Ти ли си… — лорд Емсуърт крадешком погледна в листа си, — ти ли си дъщерята на… ъ-ъ-ъ… Ебинизър Спрокет? — попита и за сетен път се удиви на ужасните имена, които имаха някои от неговите арендатори.

— Не, сър. Аз съм от Лондон, сър.

— О? Лондон, а? Сигурно сега там е доста горещо. — Той замълча. После припомняйки си една фраза от младежките години, продължи: — Ъ-ъ-ъ… Как бяха баловете в Лондон през този сезон?

— Благодаря, сър.

— Предполагам, че всички са се махнали в тази жега от града? От коя част на Лондон си?

— Друри Лейн, сър.

— Как се казваш?

— Гладис, сър. Благодаря ви, сър. Това е Ърн.

От къщата се беше измъкнало момченце — врял и кипял в уличния живот на Лондон екземпляр с луничаво лице, който за изненада на милорд държеше в ръка голям красив букет. Лорд Емсуърт учтиво се поклони и с присъединяването на трети към компанията неловкостта му се стопи.

— Приятно ми е — каза. — Какви хубави цветя.

С присъствието на брат й Гладис също се освободи от стеснителността си и езикът й се развърза.

— Нали са страхотни? — въодушевено се съгласи тя. — Чопнах ги от голямата къща. Леле! Да знаеш как ме гони оня дъртак, дето живее там! Сбара ме, че ги бера, развика се, а после ме погна. Аз обаче го светнах с един камък в пищяла и докато се разтриваше, офейках.

Лорд Емсуърт можеше да я поправи, като й каже, че Замъкът Бландингс и градините му не принадлежат на Макалистър, но душата му така преливаше от възторг и признателност, че се сдържа. Стоеше и гледаше момиченцето с благоговение. Не стига, че укротяваше свирепи кучета само с една дума, ами тази свръх-жена замеряше Макалистър с камъни — нещо, което той така и не събра кураж да стори цели девет години — и дори го беше улучила по пищяла. Що за глупости пишат по вестниците за Съвременното Момиче, помисли си милорд. Ако се съдеше по това тук, Съвременното Момиче беше върховното постижение, венец на своя пол.

— Ърн — каза Гладис, като смени темата, — днес си е сложил брилянтин.

Лорд Емсуърт беше забелязал тази подробност и между другото вече отстъпваше към по-проветриво място.

— За Обесването — обясни Гладис.

— Обесването? — Това му се стори малко необичайно.

— За Обесването в парка на графа днес следобед.

— О, вие ще ходите на Увеселението?

— Да, сър, благодаря ви, сър.

За пръв път лорд Емсуърт се улови, че гледа на това отвратително светско мероприятие е нещо като благоразположение.

— Надявам се да се видим там — любезно, каза той. — Ще ме познаете ли отново? Аз ще бъда с… — той преглътна, — с… цилиндър.

— Ърн ще бъде със сламената капела, дето му я подариха.

Лорд Емсуърт огледа младия щастливец с най-искрена завист. Дори имаше известни подозрения, че тази шапка му е стара позната. Тя вярно му бе служила цели шест години, след което сестра му Констанс я изтръгна от ръцете му и я предаде на жената на викария за благотворителния базар.

Милорд въздъхна.

— Е, довиждане.

— Довиждане, сър. Благодаря ви, сър.

Лорд Емсуърт излезе замислен от малката градинка, сви в уличката и съзря лейди Констанс.

— О, ето те и теб, Кларънс.

— Да — отвърна милорд, защото такива бяха голите факти.

— Привърши ли с оценката на градинките?

— Да.

— Аз тъкмо се канех да вляза в онази, крайната къщичка. Викарият ми каза, че там било отседнало едно момиче от Лондон. Искам да го предупредя да се държи прилично днес следобед. С останалите вече говорих.

Лорд Емсуърт разкърши рамене. Пенснето му беше малко накриво, но независимо от това погледът му бе изразителен и повелителен.

— Хм, да си мериш приказките — властно каза той. — Много внимавай какво ще говориш, Констанс.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш какво имам предвид. Изпитвам дълбоко уважение към гореспоменатата млада дама. Съвсем наскоро, при известни обстоятелства — при две обстоятелства — тя прояви изключителна храброст и изобретателност, затова не позволявам да я ругаеш. Ясно ли е!

Официалното наименование на оргията, която се развихряше ежегодно в първия понеделник на август в парка на Бландингс, беше „Училищен празник“. Но лорд Емсуърт, който съкрушено наблюдаваше събитията изпод периферията на цилиндъра, си мислеше, че ако в училищата подобни сцени минават за удоволствие, то разбиранията им се разминаваха като два географски полюса. Именно прояви като този „Училищен празник“ разклащаха вярата му в Човека като Висше Творение на Природата.

Почтените овце и говеда, обичайни собственици на този парк, бяха изтикани в неизвестна посока, за да освободят меката тревна шир на деца с ужасяваща жизненост и възрастни, забравили и достойнство и всички ценни добродетели, необходими на човека, за да бъде стопроцентов англичанин. Вижте например мисис Роситър, съпругата на Джон Роситър — „Хранителни стоки и домашни сладка“. През всеки друг ден от годината тя беше кротка, хрисима женица, която почтително се покланяше при среща. Днес, с пламнали бузи и килнато на една страна боне, тя създаваше впечатлението, че напълно е подивяла. Щураше се насам-натам, надигаше шише с лимонада, а когато устата й беше свободна, надуваше пронизителна пищялка.

Лорд Емсуърт беше потресен от всичката тази несправедливост. Та това бе неговият частен парк! С какво право тези хора нахлуват вътре и надават пронизителни писъци? На мисис Роситър щеше ли да й е приятно, ако някой следобед той изведнъж нахълта в спретнатата й градинка на Хай Стрийт и започне да препуска по моравата с надута пищялка?

Да не говорим, че в този ден винаги цареше адска жега. Юли можеше да завърши и със снежна буря. Но първия понеделник на август, когато той трябваше да се напъха в колосана яка, слънцето прежуряше с тропическа ярост.

Разбира се, като човек, уважаващ справедливостта, лорд Емсуърт не можеше да не признае, че всяко зло е за добро. Колкото по-горещ е денят, толкова по-бързо колосаната яка се размекваше и преставаше да реже врата му. Този следобед, например, тя незабавно се превърна в мокър компрес. Колкото и мъчителни да бяха страданията му, милорд се чувствуваше длъжен да признае, че поне тук печелеше по точки.

Властна фигура запълни зрителното му поле.

— Кларънс!

Лорд Емсуърт беше изпаднал в такова умствено и душевно състояние, че дори нашествието на сестра му Констанс не можеше да допринесе кой знае колко за страданията му.

— Кларънс, приличаш на чучело!

— Естествено. Кой няма да прилича на чучело в този карнавален костюм? Защо, за бога, винаги настояваш да…

— Моля те, не се дръж като дете. Не разбирам защо вдигаш такава врява, че един-единствен път в годината си се облякъл като нормален английски благородник, а не като бродяга.

— Да, ама този цилиндър… Много възбужда децата.

— Какво, за бога, искаш да кажеш? Как така възбужда децата?

— Ами например преди малко минах покрай мястото, където играят футбол — господи, футбол в такава жега! — и едно момченце извика нещо непочтително и го замери с черупка от кокосов орех.

— Ако разпознаеш детето — разпалено извика лейди Констанс, — веднага ще наредя строго да го накажат.

— Как, по дяволите — не по-малко разпалено отвърна милорд, — да го позная, като всичките ми изглеждат еднакви? Но ако случайно го позная, да знаеш, че ще му стисна ръката. Момче, което замеря цилиндъра с кокосови орехи, има правилни възгледи за живота. А колосаните яки…

— Колосани ли! Точно затова съм дошла. Твоята е заприличала на пачавра. Прибери се веднага…

— Но, скъпа Констанс…

— Веднага, Кларънс. Как е възможно човек да няма капка усет за външността си! Но ти винаги си бил такъв. Спомням си като деца…

Миналото на лорд Емсуърт не беше чак толкова кристално чисто, че да слуша коментари по свой адрес от една сестра с памет на слоница.

— О, добре, добре, добре — примири се той. — Ще я сменя, ще я сменя.

— Добре, но побързай. Угощението започва.

Лорд Емсуърт потръпна.

— И аз ли трябва да вляза в шатрата?

— Разбира се, че трябва. Не ставай смешен. Кога най-сетне ще проумееш, че ти, като господар на Замъка Бландингс…

Горчивият, тъжен смях на клетия роб, така нелепо охарактеризиран, заглуши края на изречението.

Често, когато си мислеше за тези забавления, на лорд Емсуърт му се струваше, че августовската вакханалия в Замъка Бландингс достига най-отблъскващата си точка в мига, когато в голямата шатра започваше угощението. След това страданията му понамаляваха, за да се увеличат още веднъж, щом стъпеше на платформата, прочистеше гърло и започваше да се чуди какво, по дяволите, се беше приготвил да каже на облещената насреща му тълпа. След това отново затихваха до следващия август.

Условията по време на така нареченото угощение — при положение, че шатрата цял ден се е пекла под безмилостните слънчеви лъчи — бяха от такова естество, че африканските пустини можеха да почерпят доста опит. Лорд Емсуърт, който се бе позабавил, за да оправи тоалета си, влезе по средата на угощението и със задоволство усети как и втората му яка незабавно взе да разхлабва желязната си хватка. Това обаче беше единственият лъч на щастие, който щеше да го споходи. Веднъж влязъл в шатрата, на опитното му око бе нужен само миг, за да установи, че настоящият ужас засенчва всички предишни оргии.

На младите възпитаници от училището в Бландингс Парва бе свойствена по-скоро жизненост, отколкото неудържима разюзданост. Всяко село, разбира се, имаше своя печен екземпляр — в случая с Бландингс Парва човек веднага се сеща за Уили Дрейк и Томас (Плъха) Бленкирон, но много рядко местните деца можеха да предложат нещо, което да не е по силите на помощник енорийския свещеник. Ала онова, което придаваше на настоящето пиршество поразителна прилика със сборище на санкюлоти в разгара на Френската революция, бе присъствието на младите лондончанчета.

Лондонското дете, израснало сред консервените кутии и зелевите кочани на Друри Лейн и Клеър Маркет, притежава онова жизнерадостно нехайство, с което селският му събрат не може да се похвали. Дългогодишните словесни размени с раздразнени родители и близки са го излекували и от всякакви зачатъци на свенливост. В резултат на това, когато иска нещо, то просто си го взема, а когато е развеселено от някоя съществена особеност във външния вид на представител на управляващата класа, то ни най-малко не се затруднява да облече мнението си в слова. Насядали по дългите маси, лондончани вече бурно обсъждаха кривогледите очи на помощник-енорийския свещеник, а предните зъби на една от учителките се бореха за второ място по популярност. Като правило мълниеносни прозрения рядко навестяваха лорд Емсуърт, но в този миг го осени мисълта, че ще е по-благоразумно да свали цилиндъра си преди гостенчетата да го забележат и да оценят по достойнство хумористичния му потенциал.

Това обаче се оказа излишно. Едва бе вдигнал ръка и една корава курабия изсвистя като снаряд и събори цилиндъра от главата му.

С това чашата на търпението преля. Дори лейди Констанс с цялото си неблагоразумие не можеше да очаква от него да стои там и блажено да се хили на гостите си при такива условия. Очевидно всички условности на Цивилизацията бяха отишли по дяволите и в шатрата царствуваше Анархията. Помощник-енорийският свещеник полагаше сетни усилия да състави временно правителство от себе си и двете учителки, но единственият мъж, който можеше да се справи успешно с положението — цар Ирод — за съжаление не беше сред присъствуващите. Чувствувайки се като аристократ от стария френски режим, измъкващ се от народното недоволство, лорд Емсуърт се добра заднешком до изхода и се оттегли.

Извън палатката, светът беше по-ведър, но само относително. Онова, за което жадуваше лорд Емсуърт, бе усамотението, а в целия огромен парк очевидно имаше само едно място, което можеше да му го предложи. Това бе навесът, покрит с червени керемиди на брега на малкото езерце, където в по-щастливи времена подслоняваха добитъка. Милорд забърза натам и тъкмо започна да блаженствува в прохладния, ухаещ на кравешка тор полуздрач, когато от единия тъмен ъгъл неочаквано долетя тихо подсмърчане и го накара да подскочи и да си прехапе езика.

Лорд Емсуърт се обърна. Това определено беше преследване. След като ги бяха оставили да вилнеят из целия парк, защо това изчадие дяволско се бе завряло в единствената тиха обител? Милорд заговори остро и гневно. Той бе наследник на славни воини и кръвта на дедите закипя в жилите му.

— Кой е там?

— Аз сър, благодаря ви, сър.

Само един човек от познатите на лорд Емсуърт беше способен да благодари, когато му говорят с такъв тон. Гневът на милорд се стопи, за да отстъпи място на разкаянието. Все едно, че по погрешка бе ритнал любимото си куче.

— Боже господи! — възкликна той. — Какво, за бога, правиш в тази кошара?

— Моля ви, сър, сложиха ме тука, сър.

— Сложиха ли те? Какво искаш да кажеш? Защо?

— Задето свивам разни неща, сър.

— А? Какво? Какво свиваш? Удивително. Какво си… ъ-ъ-ъ… свила?

— Две кифли, два сандвича, две ябълки и парче кейк.

Момичето беше излязло от ъгъла и стоеше чинно, без да помръдва. Силата на навика го бе накарала да издекламира списъка на откраднатите лакомства със същата интонация, с която в училище рецитираше таблицата за умножение, но лорд Емсуърт разбра, че е дълбоко развълнувано. По лицето му блестяха следи от сълзи, а нито един Емсуърт не е оставал равнодушен към женските сълзи. Деветият граф видимо се развълнува.

— Издухай си носа — каза той и услужливо и подаде кърпичката си.

— Да, сър. Благодаря ви, сър.

— Та какво каза, че си свила. Две кифли…

— … два сандвича, две ябълки и парче кейк.

— Изяде ли ги?

— Не, сър. Те не бяха за мен, а за Ърн.

— Ърн ли? Ах, да, да. Да, разбира се. Значи за Ърн, а?

— Да, сър.

— Но защо, по дяволите, Ърн не си ги… ъ-ъ-ъ… сви сам? Понеже е такъв як и силен младеж, искам да кажа.

Лорд Емсуърт, възпитаник на старата школа, не одобряваше тази склонност у съвременните младежи да оставят мръсната работа за жените.

— На Ърн не му позволиха да дойде, сър.

— Какво! Не са му позволили ли? Кой му каза да не идва?

— Господжата, сър.

— Коя господжа?

— Оная, дето дойде след като вие си отидохте сутринта.

Лорд Емсуърт яростно изпръхтя. Констанс! Какво, по дяволите, си въобразява Констанс и изобщо как си позволява да редактира списъка на гостите му без да… Хм, Констанс! Милорд изсумтя повторно. Един ден Констанс щеше да прекали и тогава…

— Чудовищно! — извика той.

— Да, сър.

— Стопроцентова тирания, по дяволите. Даде ли някакво обяснение?

— На госпожата не й хареса, дето Ърн я ухапа по крака.

— Ърн я ухапа по крака?

— Да, сър. Правеше се на куче. А господжата се ядоса и не му разреши да дойде на почерпката. Тогава аз обещах да му занеса нещо хубаво.

Лорд Емсуърт задиша учестено. Не беше предполагал, че в тези упадъчни времена все още може да съществува такова изумително семейство. Сестрата цели Макалистър с камъни по пищяла, братът хапе Констанс по крака… Струваше му се, че слуша величава сага за подвизите на герои и божества.

— Помислих си, че щом аз няма да ям, значи не правя нищо лошо.

— Да не ядеш ли? — Лорд Емсуърт се стресна. — Искаш да кажеш, че нищо не си яла?

— Да, сър. Благодаря, сър. Помислих си, че ако аз не ям, какво лошо има Ърн да изяде онова, което аз бих яла, ако бях яла.

Милорд, който и без туй не беше от най-схватливите, съвсем се обърка. След малко обаче главата му се поизбистри и той схвана идеята.

— Боже господи! — извика. — Та това е отвратително и чудовищно! Веднага тръгвай с мен.

— Господжата каза да стоя тука, сър.

Лорд Емсуърт даде пълна воля на най-силното си изсумтяване за този следобед.

— Господжата да върви по дяволите!

— Да, сър. Благодаря ви, сър.

Пет минути по-късно икономът Бийч, потънал влека следобедна дрямка в стаята на домоуправителката, беше разбуден от неочакваното издрънчаване на звънеца. Откликвайки на повика, той завари господаря си в библиотеката, а с него някакво странно младо създание в кадифена рокличка, при вида на което веждите на иконома потръпнаха и ако не беше желязното му самообладание, за малко да се повдигнат.

— Бийч!

— Да, милорд?

— Младата дама желае чай.

— Много добре, милорд.

— Нали знаеш, с кифлички. И ябълки, сандвичи, кейк и всичко, което се полага.

— Много добре, милорд.

— Тя има и брат, Бийч.

— Наистина ли, милорд?

— Иска да му занесе някои неща. — Лорд Емсуърт се обърна към гостенката си. — Може би Ърн няма да се откаже и от малко пилешко?

— Да, сър. Благодаря ви, сър.

— И едно-две парчета шунка?

— Да, сър. Благодаря ви, сър.

— Прекрасно! Тогава една бутилка от новата пратка портвайн, Бийч. Изпратили са ми го да го опитам — обясни милорд. — Нищо особено, нали разбираш — извини се той, — но става за пиене. Бих желал да чуя мнението на брат ти. Погрижи се всичко да бъде наредено в кошница, Бийч, и го остави на масата в салона. Ще го вземем на излизане.

Когато най-после лорд Емсуърт и гостенката му излязоха от големите врати на замъка, във вечерния въздух вече се усещаше приятна прохлада. Гладис, която с една ръка стискаше дръжките на кошницата, а с другата се държеше за милорд, въздъхна доволно. Беше се проявила добре на масата. Струваше й се, че животът нищо повече не може да й предложи.

Лорд Емсуърт не споделяше това мнение. Щедростта му още не беше изчерпана.

— Има ли още нещо, което Ърн би пожелал? — попита той. — Кажи ми без да се стесняваш. Бийч, ти можеш ли да се сетиш за нещо?

Бийч, който почтително ги следваше, не можеше.

— Не милорд. Осмелих се да добавя на своя отговорност, милорд, няколко твърдо сварени яйца и буркан с конфитюр.

— Отлично! Сигурна ли си, че нищо друго не искаш?

Очите на Гладис се изпълниха с копнеж.

— Може ли да му занеса малко цъфтя?

— Разбира се — отвърна лорд Емсуърт. — Разбира се, разбира се, разбира се. На всяка цена. И аз точно това се канех да предложа… ъ-Емсуърт даде пълна воля на най- ъ-ъ… какво е цъфтя?

Бийч, лингвистът, преведе.

— Мисля, че младата дама иска цветя, милорд.

— Да, сър. Благодаря ви, сър. Цъфтя.

— О? — каза лорд Емсуърт. — О? Цъфтя? — бавно повтори той. — О, а, да. Да, да, разбирам. Хм!

Той свали пенснето си, избърса го замислено, постави го отново и със сбръчкано чело заразглежда простиращите се отпреде му градини. Цъфтя! Не можеше да отрече, че градините бяха пълни с цъфтя; в тях грееха равнен, бегония, камбанки, напръстничета, млечка, функия, мишорка, слънчоглед, ирис, лиатрис, монарда, флокс, обичниче, пламък, зимзелен и юка. Работата беше там, че откъснеше ли дори едно, Макалистър направо щеше да припадне. Рижавите му бакенбарди пламтяха като огнен меч зад прага на този рай.

Обичайната процедура за отмъкване на някое и друго цветенце от Ангъс Макалистър беше следната. Изчакваш докато шотландецът изпадне в едно от редките си благосклонни настроения, после умело извърташ разговора към темата за украсата на интериора и накрая, след като издебнеш най-подходящия момент, плахо го запитваш дали би се лишил от няколко стръка, за да ги топнеш във вазите. Ала последното нещо, което би ти хрумнало, е да нахълташ в градината и да започнеш да си береш сам.

— Ами, таквоз… — започна лорд Емсуърт.

И замълча. Изведнъж, с ослепителна яркост, той се видя такъв, какъвто беше — безгръбначен, недостоен наследник на деди, които макар и да са имали трески за дялане, с положителност са знае ли как да се справят в подчинените си. „Хей, негоднико!“ и „Мери, ела тук, долна мръснице!“ са били обичайните обръщения на предишните графове Емсуърт. Разбира се, те са имали известни предимства пред него. Когато на теб принадлежи правото да раздаваш висше, средно и дребно правосъдие, това несъмнено облекчава взаимоотношенията ти с прислугата. Или, с други думи, ако главният ти градинар те раздразни, ти незабавно вземаш бойната секира и без повече въпроси го разцепваш на четирима градинари. Но въпреки това лорд Емсуърт съзнаваше, че предците му са били по-истински мъже от него и ако той допусне подлият страх от Макалистър да застане между него и възможността това прекрасно момиче и очарователният му брат да получат всички цветя, които желаят, то той не заслужава да е техен наследник.

Лорд Емсуърт се пребори със страха си.

— Разбира се, разбира се, разбира се — каза той, макар и не без угризения. — Набери си колкото искаш.

И така се случи, че Макалистър, приклекнал в разсадника като кръвожаден звяр в бърлогата си, видя нещо, което първоначално смрази кръвта му, а после я накара да заври. Някакво момиченце с кадифена рокличка подскачаше насам-натам из неприкосновената градина и късаше съкровените му цветя. Но онова, което го доближи с още една крачка до апоплектичния удар, бе фактът, че същото това момиченце преди два дена го беше цапардосало с камък по пищяла. Вечерната тишина се раздруса от силен рев, който избухна като парен котел и Ангъс Макалистър изхвърча от разсадника с четиридесет и пет мили в час.

Гладис не се бави излишно. Тя беше лондонско дете, тренирано от най-крехка възраст да се държи сърцато при всякакви несгоди и нападения. Това нападение обаче бе тъй внезапно, че тя за миг изгуби присъствие на духа. Метна се с ужасен писък към лорд Емсуърт, скри се зад гърба му и се вкопчи в редингота му.

— Оле-ле-еее! — пищеше Гладис.

На самия лорд Емсуърт също не му беше весело. Преди няколко минути ви показахме как черпи вдъхновение от благородството на дедите си и казва: „Така ти се пада, Макалистър!“, но сега правдивостта ни принуждава да признаем, че мъжественото му държане се дължеше до голяма степен на убеждението, че главният му градинар се намира поне на четвърт миля оттук, сред люлките и въртележките на Празненството. Видът на яростно връхлитащия го шотландец с пламтящи очи и настръхнали бакенбарди го накара да се почувствува като английски пехотинец в битката при Банокбърн. Коленете му се разтрепереха и душата му едва се побра в петите.

В този миг стана нещо, което преобърна всичко наопаки. Само по себе си, то не беше нищо особено, но имаше рядко стимулиращо въздействие върху духа на лорд Емсуърт.

А случи се това, че Гладис, която търсеше по-сигурна защита, пъхна малката си топла ръчица в неговата.

И лорд Емсуърт реши да бъде достоен за този безмълвен израз на доверие.

— Той идва — възбудено прошепна Комплексът му за малоценност.

— И какво от това? — храбро отвърна лордът.

— Дай му да се разбере! — шепнеха дедите му в другото ухо.

— Оставете го на мен — отвърна лорд Емсуърт.

Той изопна рамене и намести пенснето си. Чувствуваше се изпълнен с хладна решимост. Ако е намислил да подава проклетата си оставка, да я подава!

— Да, Макалистър? — студено каза лорд Емсуърт, свали цилиндъра и го отърка в ръкава си. — Какво има, Макалистър? — Отново постави цилиндъра на главата си. — Изглеждаш ми развълнуван, Макалистър.

И войнствено тръсна глава. Цилиндърът падна. Той го остави да лежи на земята. Освободен от противната му тежест, милорд се почувствува истински господар. Изглежда точно това е било необходимо, за да се представи в най-добрата си форма.

— Тази млада дама — продължи лорд Емсуърт, — получи моето позволение да набере колкото цветя си пожелае, Макалистър. Ако мнението ти по въпроса се разминава с моето, Макалистър, уведоми ме, за да обсъдим как ще постъпим за по-нататък, Макалистър. Тази градина, Макалистър, принадлежи на мен и ако ти… ъ-ъ-ъ… недооценяваш този факт, несъмнено ще успееш да си намериш друг работодател… ъ-ъ-ъ… който споделя възгледите ти. Високо ценя способностите ти, Макалистър, но няма да се оставя да ме командват в собствената ми градина, Макалистър. Ъ-а-ъ… таквоз! — добави милорд и изпорти цялото впечатление.

Последва дълъг миг, в който Природата замря бездиханна. Замряха равнецът, бегонията, камбанките, напръстничето, млечката, функията, мишорката, слънчогледът, ирисът, лиатрисът, монардата, флоксът, обичничето, пламъкът, зимзеленът и юката. Далеч някъде откъм парка долитаха щастливи крясъци на деца, които вероятно рушаха нещо, но дори и те звучаха приглушено. Вечерният ветрец бе стихнал.

Макалистър стоеше и гледаше кръвнишки. Държеше се като сериозно объркан човек. Навярно така би изглеждала ранобудната птичка, ако набелязаният за закуска червей неочаквано се обърне и понечи да я захапе. И през ум не му бе минало, че господарят ще му предложи да си търси друга работа и сега, след като го бе сторил, това определено не му допадна. Замъкът Бландингс беше влязъл под кожата му. Навсякъде другаде би се чувствувал като на заточение. Макалистър опипа бакенбардите си, но и от тях не получи подкрепа.

Тогава взе решение. По-добре да не е Наполеон, отколкото Наполеон на св. Елена.

— Хм! — рече той.

— Ах, да, между другото, Макалистър — каза лорд Емсуърт. — По въпроса за чакълената настилка на тисовата алея. Обмислих предложението ти и не го приемам. За нищо на света. Да съсипеш прекрасния ми мъх с този отвратителен чакъл? Да превърнеш в отвратителна грозотия най-прекрасното кътче в една от най-красивите и най-стари градини в Кралството? Категорично не. И дума да не става! И не забравяй, Макалистър, докато работиш в градините на Замъка Бландингс, че не строиш увеселителни площадки нейде в Глазгоу, Това е всичко, Макалистър. Ъ-ъ-ъ… таквоз… това е всичко.

— Хм — каза Макалистър.

Обърна се. И си тръгна. Разсадникът го погълна. Природата отново си пое дъх. Полъхна и вечерният ветрец. Из цялата градина птичките, които бяха замлъкнали, продължиха репертоара си.

Лорд Емсуърт извади кърпичка и попи чело. Беше разтърсен, но неизпитаното до днес чувство, че и той е мъж, го въодушеви. Може да беше перчене, но дори му се прииска — да, по дяволите, прииска му се, докато е в такава мъжествена форма отнякъде да се появи сестра му Констанс и да започне да му нарежда нещо.

Желанието му бе изпълнено.

— Кларънс!

Аха, ето я и нея, върви забързано насреща му по пътеката. И тя като Макалистър изглеждаше развълнувана. Очевидно бе намислила нещо.

— Кларънс!

— Престани да повтаряш „Кларънс“ като малоумен папагал — високомерно я сряза лорд Емсуърт. — Какво, по дяволите, искаш, Констанс?

— Какво ли? Ти знаеш ли колко е часът? Знаеш ли, че всички те чакат, за да чуят речта ти?

Лорд Емсуърт твърдо срещна погледа й.

— Не знам — отвърна той. — И не ме интересува. Няма да произнасям никаква проклета реч. Щом толкова искаш реч, накарай викария да я произнесе, или сама си я произнеси. Реч! Що за глупости! — Той се обърна към Гладис. — А сега, мила, ако ми дадеш малко време да се отърва от тези противни дрехи и тази гадна яка, ще облека нещо по-човешко и ще слезем в селото да си побъбрим с Ърн.