Замъкът Бландингс и други истории

ПОРЕДНАТА МАГАРИЯ НА БИФИ

— Джийвс — казах, докато се измъквах от старото корито, — ела тук.

— Да, сър.

Ощастливих го с блага усмивка. От две седмици бях в Париж, а в този град има нещо, което винаги ме кара да се чувствувам преизпълнен с еспиегльори, сиреч дяволитост, и жоа дьо вивр, което ще рече жизнерадост.

— Приготви за господаря средно елегантна одежда, подходяща за бохемски гуляи — рекох. — Ще обядвам с един художник от другата страна на реката.

— Много добре, сър.

— И ако някой ме потърси, Джийвс, кажи, че ще се прибера в тихата привечер.

— Да, сър. Докато бяхте в банята, мистър Бифен се обади по телефона.

— Мистър Бифен? Боже господи!

Странно как човек постоянно налита на познати, когато е в чужбина, и то на хора, които не си виждал цяла вечност и можеш да се закълнеш, че са на другия край на света. Париж беше последното място, където очаквах да поникне старият Бифи. Имаше време, когато, като светски момчета, двамата бяхме неразделни. Обядвахме и вечеряхме заедно кажи-речи всеки ден. Само че преди година и половина старата му кръстница умря и му остави имение в Херифордшър, където се беше оттеглил да ходи по гамаши, да ръга кравите в ребрата и изобщо да се прави на провинциален аристократ и едър земевладелец. Оттогава почти не се бяхме виждали.

— Старият Бифи в Париж? Че какво прави тук?

— Не ми се довери, сър — отвърна Джийвс, малко хладно според мен. Човек оставаше с впечатлението, че не харесва Бифи, въпреки че навремето бяха в дружески отношения.

— Къде е отседнал?

— В хотел „Авенида“ на Рю дю Колизе, сър. Уведоми ме, че излиза на разходка и ще намине следобед.

— Добре, ако дойде докато ме няма, кажи му да почака. А сега, Джийвс, ръкавиците, или както казват тук — ме ган, мон шапо и льо бастун дьо мосю! Трябва да изчезвам.

Денят беше един път, а свободно време — бог дал, затова при Сорбоната слязох от таксито и реших да продължа пеша. Но не бях изминал още три крачки и половина, когато на тротоара пред себе си съзрях не кой да е, а стария Бифи. Ако бях довършил последната си крачка, щях да връхлетя отгоре му.

— Бифи! — извиках. — Виж ти!

Той се опули, като премигваше глуповато. Досущ като херифордшърска крава от имението му, неочаквано ръгната в ребрата, както си преживя обяда.

— Бърти! — изхълцука всеотдайно. — Слава богу! — И се вкопчи в ръкава ми. — Не ме изоставяй, Бърти. Загубен съм!

— Как така, загубен?

— Излязох на разходка и изведнъж разбрах, че изобщо не знам къде се намирам. Вече няколко часа обикалям в кръг.

— Защо не попита някого?

— Не знам дума френски.

— Добре де, защо не повика такси?

— Установих, че съм оставил всичките си пари в хотела.

— Можеш да вземеш такси и да му платиш чак в хотела.

— Да, но съм забравил и името на хотела.

Ето, това е накратко Чарлс Едуард Бифен и надали някога се е раждал по-завеян лентяй от него. Господ ми е свидетел, а леля Агата ще го подкрепи, че и аз не съм мъдрец, но в сравнение с Бифи съм велик мислител и същински Соломон.

— Бих дал цял шилинг — замечтано каза Бифи, — само да можех да науча името на този хотел.

— Дължиш ми го. Хотел „Авенида“, Рю дю Колизе.

— Бърти! Това е невероятно. Как, за бога, разбра?

— Този адрес си оставил сутринта на Джийвз.

— Вярно. Бях забравил.

— Ела да пийнем по нещо. После ще те кача на едно такси и ще те изпратя по живо, по здраво. Канен съм на обяд, но имам много време.

Преместихме се в едно от кафенетата, с които улицата изобилствуваше, и аз поръчах подкрепление.

— Какво, за бога, правиш в Париж? — попитах.

— Бърти, стари приятелю — тържествено отвърна Бифи, — дойдох, за да забравя.

— Виждам, че си успял.

— Нищо не разбираш. Работата е там, Бърти, че сърцето ми е сломено. Ще ти разкажа цялата история.

— О, не! — запротестирах. Но вече никой не можеше да го спре.

— Миналата година — започна Бифи, — тръгнах за Канада да половя пъстърва.

Поръчах си още едно. Ако историята се окажеше рибарска, имах нужда от сериозна подкрепа.

— В парахода за Ню Йорк се запознах с едно момиче.

Бифи преглътна някак особено, като булдог, който бърза да погълне половин котлет, за да е готов за другата половина.

— Бърти, стари приятелю, не мога да ти я опиша. Просто не мога.

Тук поне имах късмет.

— Тя беше прекрасна! Разхождахме се по палубата след вечеря. Беше човек на изкуството или нещо подобно.

— Какво значи „нещо подобно“?

— Ами, позирала на художници, била е и манекен в големите модни къщи, такива работи, нали разбираш. Както и да е, спестила някоя и друга лира и тръгнала за Ню Йорк да види дали не може да си намери работа там. Разказа ми всичко за себе си. Баща й бил млекар в Клапам. Или май беше в Крикълуд. Но така или иначе, беше или млекар, или обущар.

— Лесно е да ги объркаш.

— Това, което се опитвам да ти внуша — рече Бифи, — е че момичето произхожда от добро, солидно и почтено семейство. В нея нямаше нищо префърцунено. Съпруга, с която всеки мъж ще се гордее.

— И чия съпруга беше?

— Ничия. Там е цялата работа. Исках да стане моя и я загубих.

— Скарали сте се, искаш да кажеш?

— Не, не сме се скарали. Загубих я в буквалния смисъл на думата. За последен път я видях на митницата в Ню Йорк. Бяхме зад една купчина сандъци и аз тъкмо й направих предложение за женитба, тя тъкмо прие и всичко беше прекрасно, когато един нахален тип с фуражка дойде да ме разпитва за някакви цигари, които открил на дъното на куфара ми и бях забравил да декларирам. Междувременно беше твърде късно — акостирахме чак след десет и половина, затова казах на Мейбъл да се прибере в хотела си, а аз ще мина на другия ден да я заведа на обяд. Оттогава не съм я виждал.

— Нима я нямаше в хотела?

— Може би е била там, но…

— Само не ми казвай, че ти не си отишъл.

— Бърти, стари приятелю — изнервено рече Бифи, — не се опитвай да ми внушиш какво да кажа! Остави ме да ти го разправя със свои думи, защото ще се объркам и ще трябва да започна отначало.

— Разкажи го със свои думи — побързах да се съглася.

— Та, с една дума, Бърти, забравих името на хотела. След един час сложни пререкания за тези цигари, в мозъка ми цареше пустош. Въртеше ми се из главата, че някъде съм записал името, но явно не съм, защото го нямаше по хартийките из джобовете ми. Нямаше смисъл да търся. Тя беше изчезнала.

— Защо не предприе издирване?

— Там е работата, Бърти, че бях забравил името й.

— О, не, по дяволите! — извиках. Това ми се видя прекалено дори и за Бифи. — Как си могъл да забравиш името й? Освен това ти ми го каза само преди една минута. Мюриел или нещо подобно.

— Мейбъл — хладно ме поправи Бифи. — Бях забравил фамилното й име. Затова зарязах всичко и заминах за Канада.

— Чакай малко — рекох. — Ти трябва да си и казал твоето име. Щом ти не си могъл да я откриеш, тя е можела да открие теб.

— Точно така. Затова всичко изглежда така дяволски безнадеждно. Тя знае и името ми, и къде живея, но изобщо не ми се обади. Предполагам, че е изтълкувала неявяването ми в хотела като деликатен намек от моя страна, че съм променил решението си.

— И аз това предполагам — рекох. Не виждах какво друго можех да предложа. — Е, май не ти остава друго освен да се развъртиш и да опиташ да изцериш раната. Какво ще кажеш да вечеряме заедно, а после да заседнем в „Абе“, или друго подобно местенце?

Бифи поклати глава.

— Няма да ми помогне. Вече опитах. Освен това, заминавам с влака в четири часа. Утре съм се уговорил да вечерям с един човек, който проявява интерес към имението ми в Херифордшър.

— Нима се опитваш да го продадеш? Мислех, че ти харесва.

— Харесвах го. Но мисълта, че ще продължа да живея в онази огромна самотна къща след всичко, което се случи, ме ужасява, Бърти. Затова, когато сър Родерик Глопсън се появи…

— Сър Родерик Глопсън! Дали не е оня, дето лекува откачени?

— Прочутият невролог, да. Защо, познаваш ли го?

Денят беше топъл, но аз потръпнах.

— Една-две седмици бях сгоден за дъщеря му — отвърнах приглушено. — При спомена за това как се измъкнах на косъм винаги ми прималява.

— А, дъщеря ли има? — разсеяно попита Бифи.

— Има. Чакай да ти разправя…

— Не сега, старче — рече Бифи и стана. — Трябва да се връщам в хотела да си стягам багажа.

След като бях изслушал цялата му история, това бе доста подло от негова страна. Но с течение на времето човек осъзнава, че старият спортсменски дух — услуга за услуга — отдавна вече не е сред нас. Затова го натъпках в едно такси и отидох да обядвам.

Не минаха и десет дни след това, когато една сутрин, както се справях е чая и препечените филийки, ми беше нанесен страхотен удар. Английските вестници тъкмо бяха пристигнали и Джийвс излизаше от стаята, оставил „Таймс“ до леглото ми. Аз пък лениво прехвърлях страниците, за да намеря спортната рубрика, когато изведнъж попаднах на параграф, който ме цапардоса като камък.

— Боже господи! — възкликнах.

— Сър? — обърна се Джийвс на вратата.

— Джийвс, спомняш ли си мис Глосъп?

— Много живо, сър.

— Сгодила се е за мистър Бифен!

— Наистина ли сър? — рече той и без нито дума повече се измъкна навън. Спокойствието на този негодник ме изненада. Постъпката му говореше и за наличието на безсърдечие. А в края на краищата, той познаваше Хонория Глопсън.

Прочетох повторно съобщението. Изпитвах смесени чувства. Не знам дали ви се е случвало да видите обява за годежа на ваш приятел и момичето, за което вие самият не сте се оженили единствено с помощта на провидението. Все едно да се разхождате с приятел из джунглата и да налетите на тигрица или ягуарка. Вие се изкатервате на близкото дърво, но, поглеждайки надолу, виждате как приятелят от детинство изчезва в храсталака здраво захапан от олигавената паст на животното. Изпитвате огромно облекчение, ако ме разбирате, но в същото време примесено с чувство на съжаление. Та всичко това го разправям, за да разберете: въпреки облекчението, че не аз ще се оженя за Хонория, страдах, като виждах как едно добро старо приятелче като Бифи ще си изпати. Сръбнах чай и се замислих.

Разбира се, на този свят сигурно има мъже — силни, корави юначаги с квадратни челюсти и мятащи мълнии очи, които биха могли да се сгодят за Хонория и окото да не им мигне, но аз знаех много добре, че Бифи не е от тях. Хонория е от онези силни, енергични момичета с мускули на борец и смях като кавалерийски ескадрон, препускащ по железен мост. Човек припада при мисълта, че може цял живот да сяда срещу нея на масата за закуска. На всичкото отгоре и умна. Ще те направи на пихтия след шестнайсет сета тенис и няколко рунда голф, а после ще слезе на вечеря свежа като маргаритка и ще очаква от теб да водиш разговор за Фройд. Ако бях останал неин годеник само една седмица още, баща й щеше да прибави нов пациент към списъците си. А Бифи е същата кротка хрисима душа като мен. Бях потресен, казвам ви, направо потресен.

Но, отново повтарям, онова, което най-силно ме впечатли, бе пълното отсъствие на всякакво съчувствие от страна на Джийвс. И понеже така се случи, че в същия миг той цъфна в стаята, дадох му последна възможност да прояви нормална човешка отзивчивост.

— Нали разбра за какво става дума, Джийвс? — рекох. — Мистър Бифен ще се жени за Хонория Глопсъп, дъщерята на оня дръвник с голата глава и рунтавите вежди.

— Да, сър. Кой костюм желаете да ви приготвя тази сутрин?

И това, забележете, от човека, който, докато аз самият бях сгоден за Глопсъпката, напрегна и последната клетка на мозъка си, за да ме измъкне.

— Синият на червени райета — отговорих хладно. Поведението ми беше подчертано високопарно, с което исках да му покажа колко ме е разочаровал.

След една седмица се върнах в Лондон и едва се бях настанил в апартамента, когато Бифи се изтърси. Само един поглед ми бе достатъчен да разбера, че замърсената рана е започнала да гнои. Видът му не беше ведър. Не, няма какво да се лъжем, за ведрина и дума не можеше да става. По-скоро насреща си зърнах изцъкленото, мъртвешки застинало изражение, което наблюдавах в огледалото по време на краткотрайния си годеж с Хонория Глосъп. Обаче, ако човек не иска да се озовава в небрано лозе, трябва да спазва условностите, затова топло го поздравих.

— Е, старче — рекох. — Честито.

— Благодаря — отпаднало отвърна Бифи; след което се възцари тежко мълчание. — Бърти — обади се след като бяхме мълчали около три минути.

— Да?

— Вярно ли е, че…?

— Какво?

— Нищо — промълви той и разговорът отново замря. След около минута и половина: — Бърти.

— Още съм тук, старче. Какво има?

— Слушай, Бърти, вярно ли е, че си бил сгоден за Хонория?

— Вярно е.

Бифи се прокашля.

— Как се измъкна… искам да кажа, от какво естество беше трагедията, която попречи на женитбата?

— Джийвс беше майсторът. Той съчини всички подробности.

— Струва ми се, че преди да си тръгна — замислено рече Бифи, — ще намина през кухнята да си поприказвам с Джийвс.

Почувствувах, че моментът изисква пълно откровение.

— Бифи, стари приятелю, като мъж на мъж — искаш ли да се спасиш?

— Бърти, стари мошенико — искрено отвърна Бифи, — като приятел на приятел — искам!

— Тогава защо, по дяволите, се навря там?

— Не знам. Ти защо се навря?

— Аз ли… ами… така се случи.

— С мен също се случи. Нали знаеш, като му е разбито на човек сърцето… Изпадаш в летаргия. Ставаш разсеян, сваляш гарда и докато се усетиш, вече е късно. Не знам как стана, старче, но годежът е факт. Затова бих желал да ме уведомиш каква е процедурата.

— Питаш как да се измъкнеш?

— Точно. Не искам за засегна никого, Бърти, но не мога и да понеса това. За около ден и половина си мислех, че нещата може да потръгнат, но сега… Нали си спомняш смеха й?

— Много добре.

— А навика й да не те оставя на мира и по цял ден да усъвършенствува познанията ти?

— Знам. Знам.

— Добре тогава. Какво предлагаш? Какво имаше предвид, когато каза, че Джийвс е свършил работата?

— Виж какво, дъртият сър Родерик, който лекува откачени, колкото и да го наричаш невролог, откри, че в рода ми има луд. Нищо сериозно. Някакъв вуйчо. Гледал зайци в спалнята си. Тогава дъртият довтаса тук на обяд, за да ме поогледа, а Джийвс така нареди нещата, че той си отиде твърдо убеден, че дъската ми хлопа.

— Ясно — замислено изрече Бифи. — Бедата е там, че в рода ни няма откачени.

— Нито един?

Струваше ми се невероятно човек да е гламав колкото скъпия стар Бифи без чужда помощ.

— Нито едно куку в списъка — мрачно каза той. — Да си имам късмета! Дъртият пристига утре на обяд, очевидно да ме провери, както е направил с теб. А аз никога не съм се чувствувал по-нормален.

Позамислих се. Перспективата да се срещна още веднъж със сър Родерик ме обливаше със студена пот, но когато трябва да се притечем на помощ на другаря, ние, Устърови, сме самото себеотрицание.

— Слушай, Бифи — рекох. — Ще ти кажа нещо. Пиши и мен в списъка на поканените. Нищо чудно като разбере, че си мой приятел, незабавно да се противопостави на бракосъчетанието.

— Току-виж си прав — пооживи се Бифи. — Ужасно мило от твоя страна, Бърти.

— Дребна работа — отвърнах. — А междувременно ще се посъветвам с Джийвс. Ще му разкажа всичко и ще го помоля за съвет. Досега не е имало случай да се провали.

Бифи се изнесе доста обнадежден, а аз отидох в кухнята.

— Джийвс — рекох. — Отново се нуждая от помощта ти. Току-що имах мъчителен разговор с мистър Бифен.

— Наистина ли, сър?

— Ето как стоят нещата — рекох аз и му разправих цялата история.

Странно, но усетих как се стегна от самото начало. По принцип, когато обсъждаме с Джийвс подобни дреболии, той е изтъкан от съчувствие и блика гениални хрумвания, но не и днес.

— Опасявам се, сър — каза той, когато свърших, — че не е моя работа да се намесвам в интимни проблеми, засягащи…

— Я, стига!

— Не, сър. Това би било нетактично от моя страна.

— Джийвс — притиснах го аз до стената. — Защо си настроен срещу стария Бифи?

— Аз ли, сър?

— Да, ти.

— Но, моля ви, сър!

— Е, добре, щом не желаеш да се включиш в спасяването на себеподобния, не мога да те карам насила. Но ще ти кажа следното. Сега се връщам във всекидневната и се отдавам на сериозен размисъл. Ще се почувстваш ужасно глупаво, когато дойда да ти съобщя, че съм измъкнал Бифен от кашата без твоя намеса. Ужасно глупаво ще се почувствуваш!

— Да, сър. Да ви донеса ли уиски със сода, сър?

— Не. Кафе! Силно и черно. И ако някой ме търси, казвай, че съм зает и не искам да ме безпокоят.

След един час натиснах звънеца.

— Джийвс — казах високомерно.

— Да, сър?

— Бъди така любезен да се обадиш на мистър Бифен по телефона. Кажи, че мистър Устър го поздравява и въпросът му е уреден.

Когато на другата сутрин се запътих към дома на Бифи, бях повече от доволен от себе си. По правило гениалните хрумвания, които те осеняват вечер, имат навика да не изглеждат чак толкова неотразими на дневна светлина. Това обаче и на закуска ми се видя точно толкова сполучливо, колкото и преди вечеря. Огледах го от всички възможни ъгли и не видях как би могло да се провали.

Преди няколко дни Харолд, синът на леля Емили, беше празнувал шестия си рожден ден и тъй като бях изправен пред необходимостта да се явя с подарък, случайно зърнах в един магазин на „Странд“ хитроумна джунджурия. Според мен добре изчислена едновременно да забавлява детето и да предизвиква умилението на околните. Представляваше букет цветя, в чиято дръжка ловко бе прикрита гумена помпичка. При натискане тя изстрелваше около литър чешмяна вода в лицето на всеки, проявил глупостта да помирише цветята. Реших, че подаръкът е изключително подходящ за напълващия интелект на шестгодишно хлапе, та го закупих.

Когато обаче отидох у тях, заварих Харолд седнал насред такава камара скъпи и луксозни подаръци, че просто не събрах сили да чу поднеса нещо, за което бях дал само единайсет пенса и половина. Затова със завидно самообладание — и ние Устърови можем да съобразяваме при нужда — измъкнах визитната картичка на чичо Джеймс от едно самолетче, на нейно място сложих моята, а църкалото си прибрах в джоба. Оттогава се търкаля из апартамента и сега ми се стори, че най-сетне му е дошло времето.

— Е? — нетърпеливо попита Бифи още щом престъпих прага на всекидневната му.

Клетникът направо бе позеленял от притеснение. Разпознах симптомите. Аз самият се чувствувах по този начин, докато чаках сър Родерик да обядва с мен. Как хора, които и без това не са добре с нервите, събират смелост да разговарят с този човек, умът ми не го побира. Въпреки това откачените се тълпят при него. Едва ли минава ден без да му се наложи да позвъни на санитаря за усмирителна риза. В резултат на този постоянен контакт с хора, които чоплят трески от хлопащите си дъски, той гледаше с предубеждение на всички, без оглед на пол и възраст, затова бях убеден, че Бифи трябва само да натисне църкалото, а природата ще свърши останалото.

Потупах го по рамото и рекох:

— Всичко е наред, старче.

— Какво препоръчва Джийвс? — нетърпеливо попита той.

— Джийвс не препоръчва нищо.

— Но ти току-що каза, че всичко е наред.

— Джийвс не е единственият мозък в дома на Устърови, момчето ми. Аз лично се нагърбих с малкия ти проблем и бързам да те зарадвам, че държа положението в ръцете си.

— Ти ли?

Тонът му далеч не беше ласкателен. В него по-скоро личеше липса на вяра в способностите ми, затова реших, че нагледността ще свърши повече работа от цял ден обяснения.

— Обичаш ли цветя, Бифи? — попитах.

— Ъ?!

— Я помириши.

Бифи разсеяно протегна човка, а аз натиснах църкалото, според указанията в упътването.

Обичам когато купя нещо, то да си струва парите. Единайсет пенса и половина дадох за това чудо, но и два пъти повече да ми бяха поискали, пак щеше да е евтино. Рекламата на кутията гласеше, че резултатът бил „неописуемо комичен“ и мога да свидетелствувам, че в това твърдение нямаше грам преувеличение. Клетият Бифи рипна като газела и строши една масичка.

— Видя ли! — рекох.

В първия миг старият ми приятел изгуби дар слово, но много скоро си го възвърна и започна да се изразява твърде цветисто.

— Успокой се — изчаках го да млъкне, за да си поеме дъх. — Това не е начин да убия скуката, а демонстрация. Вземи туй нещо, Бифи, с дружеската ми благословия, напълни помпичката, заври го под носа на сър Родерик, стисни силно и останалото остави на него. Гарантирам ти, че незабавно ще го осени колко не си му необходим в семейството.

Бифи се облещи насреща ми.

— Нима предлагаш да напръскам сър Родерик?

— Точно така. Добре го напръскай. Пръскай както никога досега не си пръскал.

— Но…

Той още пелтечеше насреща ми, когато на вратата се позвъни.

— Олеле! — извика Бифи, разтреперан като желе. — Ето го! Приказвай с него, докато си сменя ризата.

Едва успях да напълня помпичката и да я тикна до чинията на Бифи, когато вратата се отвори и в апартамента нахълта сър Родерик. Вдигах съборената масичка, когато той бодро се разприказва зад гърба ми.

— Добър ден. Надявам се, че не съм… Мистър Устър!

Признавам, че не се чувствувах много спокоен. В този човек има нещо изчислено да всява ужас и в най-мъжествените сърца. Има огромна плешива глава, като всички косми, които би трябвало да са на нея, са слезли във веждите, а очите му пронизват като нажежени остени.

— Как сте, как сте, как сте? — рекох, преодолявайки обзелото ме спонтанно желание да рипна заднешком през прозореца. — Отдавна не сме се виждали.

— И все пак спомените ми за вас никак не са избледнели, мистър Устър.

— Това е чудесно — отвърнах. — Старият Бифи ме покани да споделя трапезата му.

Той зашава с вежди насреща ми.

— Вие да не сте приятел на Чарлс Бифен?

— Ами да, ние сме стари приятели.

Сър Родерик рязко си пое дъх и разбрах, че акциите на Бифи чувствително са спаднали. Очите му се заковаха в пода, където бяха изпопадали вещите от преобърнатата масичка.

— Случило ли се е нещо? — попита.

— Нищо сериозно — обясних. — Старият Бифи току-що получи пристъп и събори масичката. А може да беше и припадък.

— Пристъп!

— Или припадък.

— Друг път получавал ли е такива пристъпи?

Тъкмо се канех да отговоря, когато Бифи нахлу задъхан в стаята. Беше забравил да се среши, което му придаваше обезумял вид. Видях как дъртият изпитателно впи поглед в него. Реших, че така наречената подготвителна работа е извършена задоволително и изобщо не трябва да се съмнявам в успеха на добрата стара помпичка. Влезе прислужникът на Бифи с първия поднос и тримата седнахме да обядваме.

Отначало по всичко личеше, че обедът ще премине в ледено мълчание — нещо, което неминуемо се случва на човек, който постоянно обядва навън. Бифи, изключително слаб домакин, не допринасяше с нищо за духовното извисяване на гостите си, освен с някое и друго изхълцукване, а всеки път, когато се опитвах да пусна някое остроумие, сър Родерик ме приковаваше с такъв поглед, че думите замръзваха на устните ми. За щастие обаче второто беше пилешко фрикасе с такива неописуеми вкусови качества, че дъртият, след като изгълта порцията си, подаде копаня да му сипят повторно и почти се разнежи.

— Днес съм дошъл при теб, Чарлс — започна той почти сърдечно, — с нещо, което би могло да се нарече мисия. Да, мисия. Това пиле е изключително.

— Радвам се, че ви харесва — измънка старият Бифи.

— Извънредно вкусно — потвърди сър Родерик и си допълни чинията. — Та както ти казах, мисия. Знам, че вие младите днес се задоволявате да живеете в центъра на най-красивата столица, която светът е виждал, слепи и безразлични за многобройните й чудеса. Ако бях човек ла хазарта, само че не съм, щях да заложа значителна сума, че никога в живота си не сте посетили дори такава историческа забележителност като Уестминстърското абатство. Прав ли съм?

Бифи смънка нещо в смисъл, че отдавна се канел да отиде.

— Нито Тауър?

Не, оказа се, че тъкмо се канел да посети и Тауър.

— А в същия този миг на не повече от двайсет минути път с такси от Хайд Парк Корнър се намира възможно най-интересната и поучителна колекция от предмети, както одушевени, така и неодушевени, събрани от четирите краища на империята. Имам предвид Британското имперско изложение в Уембли.

— Вчера ми казаха един виц за Уембли — обадих се, за да допринеса за бодрия тон на разговора. — Ако сте го чували, кажете. Някакъв се приближава до един глух, застанал пред вратите на изложението, и го пита: „Това Уембли ли е?“ „Ъ?“ — рекъл глухият. „Това Уембли ли е?“ — повторил оня. „Ъ?“ — отвърнал глухият. „Това Уембли ли е?“ — пак попитал оня. „Не, четвъртък14“ рекъл глухият. Ха-ха, к’во ще кажете, а?

Веселият смях замръзна на устните ми. Сър Родерик само шавна с вежда и веднага ми стана ясно, че дрънкам врели-некипели. Не съм срещал друг човек, който така ловко да те кара да се чувствуваш като боклук.

— Ходи ли вече в Уембли, Чарлс? — попита той. — Не? Така и предполагах. Е, точно това е и мисията, с която съм дошъл тук днес следобед. Хонория иска да те заведа в Уембли. Казва, че това ще обогати културата ти — мнение, което напълно споделям. Тръгваме веднага, щом се наобядваме.

Бифи ме изгледа с отчаяна молба.

— И ти ще дойдеш, нали Бърти?

В очите му имаше толкова страдание, че само миг се колебах. Приятелят си е приятел. Освен това подозирах, че ако помпичката оправдае големите надежди, които й възлагах, веселият излет неминуемо ще отпадне от програмата.

— Да, разбира се — рекох.

— Няма защо да злоупотребяваме с доброто сърце на мистър Устър — каза сър Родерик с кисела физиономия.

— Няма нищо — великодушно го успокоих аз. — И без това отдавна се канех да посетя изложението. Ще отскоча до вкъщи да се преоблека, а после ще дойда да ви взема с колата.

Настъпи мълчание. Бифи беше онемял от облекчение, че няма да му се налага да прекара следобеда насаме със сър Родерик, а сър Родерик мълчаливо неодобряваше. В същия миг погледът му се спря на букета до чинията на Бифи.

— Ааа, цветя — каза той. — Благовонни секирчета, ако не греша. Прекрасно растение — удоволствие както за окото, така и за обонянието.

Погледнах към Бифи. Очите му се бяха изцъклили и в тях проблясваха странни пламъчета.

— Обичате ли цветя, сър Родерик? — изхриптя той.

— Изключително.

— Помиришете тези.

Сър Родерик завря нос в китката и задуши. Пръстите на Бифи бавно се сключиха около помпичката. Аз затворих очи и стиснах здраво масата.

— Много приятно — чух гласа на сър Родерик. — Наистина много приятно.

Отворих очи. Бифи се беше облегнал назад с мъртвешка физиономия, а букетът лежеше на покривката до него. Разбрах какво се е случило. В този кризисен за живота му миг, когато цялото му бъдеще зависеше от едно стягане на пръстите, това клето безгръбначно Бифи беше изгубил самообладание. Гениалната ми идея беше отишла по дяволите.

Когато се прибрах, Джийвс се въртеше край сандъчетата с мушкато на перваза на прозореца.

— Красива гледка, нали сър? — каза той и ги изгледа бащински.

— Не ми говори за цветя — рекох. — Джийвс, сега вече знам как се чувствува един пълководец, когато планира големи маневри, а войниците му го подведат в последната минута.

— Наистина ли, сър?

— Да — отвърнах и му разказах какво се случи. Той замислено ме изслуша.

— Мистър Бифен е колеблив и непостоянен млад джентълмен — беше заключението му, когато завърших. Ще имате ли нужда от мен до довечера, сър?

— Не. Отивам в Уембли. Дойдох само да се преоблека и да взема колата. Намери ми някакви поносими дрехи, които да издържат натиска на многолюдието, Джийвс, а после се обади в гаража.

— Много добре, сър. Смятам, че костюмът от сив шевиот ще е подходящ за целта. Ще бъде ли твърде нахално, ако ви помоля да ме вземете в колата, сър? Аз също бях решил да ходя днес следобед в Уембли.

— Ъ? Да, разбира се, заповядай.

— Много ви благодаря, сър.

Облякох се и отидохме до апартамента на Бифи. Те двамата със сър Родерик седнаха отзад, а Джийвс се настани на предната седалка до мен. Настроението на Бифи бе толкова неподходящо за следобедни развлечения, че сърцето ми се раздираше, като го гледах. Направих последен опит да размекна душата на Джийвс.

— Трябва да ти кажа, Джийвс — рекох, — че съм дяволски разочарован от теб.

— Съжалявам да го чуя, сър.

— Да, така е. Дяволски разочарован. И мисля, че трябва да се притечеш на помощ. Видя ли лицето на мистър Бифен?

— Извинете, че ви го казвам, сър, но ако мистър Бифен се е нагърбил с брачни обещания, които не са по вкуса му, той би трябвало да благодари само на себе си.

— Говориш глупости, Джийвс, Не по-зле от мен знаеш, че Хонория Глосъп е Наказание Свише. Все едно да обвиняваш някой, че го е сгазил камион.

— Да, сър.

— Естествено, че да! Освен това клетият шаран не е бил в състояние да се съпротивлява. Той всичко ми разказа. Загубил е единственото момиче, което някога е обичал, а ти знаеш какво представлява човек в такива случаи.

— Как е станало това, сър?

— Влюбил се в някакво момиче на кораба на път за Ню Йорк. Разделили се на митницата, като се уговорили да се срещнат на другия ден в нейния хотел. Да, ама нали го знаеш Бифи. Често не помни и собственото си име. Не записал адреса й и той изцяло се изличил от съзнанието му. После се помотал известно време като зашеметен, докато един прекрасен ден се събудил сгоден за Хонория Глосъп.

— Не знаех това, сър.

— Никой освен мен не го знае. Разказа ми го в Париж.

— Предполагам, че е било възможно да направи издирвания, сър.

— Същото казах и аз. Но той забравил името й!

— Това е удивително, сър.

— И аз това му казах. Но е факт. Единственото, което си спомня, е собственото й име — Мейбъл. Е, човек не може да прерови цял Ню Йорк за момиче на име Мейбъл, нали?

— Разбирам затруднението му, сър.

— Е, видя ли сега!

— Разбирам, сър.

Междувременно пред самото изложение бяхме навлезли в гъст поток превозни средства — обстоятелство, което изискваше от мен майсторско кормуване, затова трябваше да прекратим разговора. Най-сетне успях да паркирам и четиримата слязохме. Джийвс се отдалечи, а сър Родерик оглави компанията. Упъти се към Палатата на промишлеността, а ние с Бифи затътрихме крака подире му.

Не си падам много по изложенията. Гражданството като маса винаги ме е отблъсквало и след като се влачих подир множеството около четвърт час, имах чувството, че стъпвам по нажежени тухли. Милиони хора пищят от възторг при вида на препариран морски таралеж или буркан със семена от западна Австралия — но не и Бъртрам Устър. Когато се измъкнахме от Палатата на машиностроенето, всичко говореше в полза на кротка забежка по посока на симпатичния „Бар на Плантаторите“ в павилиона на Антилските острови. Сър Родерик ни беше прекарал покрай него на висока скорост — барът очевидно не докосна струна в душата му. Аз обаче успях да забележа зад тезгяха един жизнерадостен юначага, който смесваше съдържанието на разни бутилки и ги разбъркваше с пръчица във високи чаши, в които май подрънкваше лед. Закопнях да го опозная. Тъкмо се канех да дезертирам, когато усетих, че ме дърпат за ръкава. Беше Бифи с вид на човек нагледал се на всичко.

Има мигове в живота, когато думите са излишни. Аз погледнах Бифи. Бифи погледна мен. Пълно разбирателство. Две души в хармонично съзвучие:

— ?

— !

Три минути по-късно бяхме при Плантаторите. Никога не съм бил в Антилските острови, но авторитетно мога да твърдя, че в разбиранията си за живота са изпреварили съществено нашата европейска цивилизация. Човекът зад тезгяха — по-любезен тип трудно може да се срещне — като че отгатна въжделенията ни в мига, в който влязохме в зрителното му поле. Лактите ни още не бяха докоснали полираното дърво, а той вече подскачаше делово насам-натам, като с всеки подскок сваляше от лавицата нова бутилка. Очевидно плантаторът е човек, комуто не забъркаш ли поне седем вида алкохол в чашата, все една че си го държал на сухо. Е, аз съм последният човек, който ще го упрекне. Барманът ни каза, че питиетата се наричали Зелени коктейли. Ако един ден се оженя и имам син, Зелен Коктейл Устър ще бъде името, с което ще влезе в регистрите — в чест на деня, когато животът на баща му бе спасен в Уембли.

След третата чаша Бифи блажено въздъхна.

— Къде мислиш, че е сър Родерик? — попита той.

— Бифи, стари приятелю — отвърнах откровено, — въобще не ме интересува.

— Бърти, дърти мошенико — рече той, — и мен.

[???] ше да прекратим разговора. Най- [???] После въздъхна отново и наруши възцарилото се мълчание, за да си поиска от бармана сламка.

— Бърти — обади се Бифи след малко. — Току-що си спомних нещо много странно. Познаваш ли Джийвс?

Отвърнах, че го познавам.

— Та като влизахме тук се случи нещо много особено. Старият Джийвс се приближи до мен и ми каза… Никога няма да се сетиш какво.

— Не, никога няма да се сетя.

— Джийвс каза — добросъвестно започна Бифи, — цитирам думите му буквално — Джийвс каза: „Мистър Бифен“ — обръщаше се към мен, нали разбираш…

— Разбирам.

— „Мистър Бифен“ — каза, — „горещо ви препоръчвам да посетите…“

— Какво? — попитах, когато замлъкна.

— Бърти, стари приятелю — разтревожено отвърна Бифи, — забравих!

Вторачих се учудено в него.

— Хич не мога да проумея — рекох, — как успяваш да се грижиш за имението си дори един-единствен ден. Как, за бога, не забравяш да издоиш кравите и да нахраниш прасетата?

— Имението е лесна работа — наоколо се мотае сума ти народ — ратаи и слуги, нали разбираш, — които вършат цялата работа.

— А! — рекох. — Е, щом е така, дай по още един от Зелените и да се понесем към Луна парк.

Искам дебело да подчертая, че когато изрекох онези скверни слова по адрес на изложенията, нямам предвид тяхната забавна част. И никому не бих позволил да ме вини, задето одобрявам онези институции, които само срещу един шилинг ти позволяват да се пързаляш и люлееш до насита, а на летни кънки съм готов да изпреваря всички за пари, марки или орехи.

Но колкото и искрено да се забавлявам в подобни случаи, не мога да кацна и на малкия пръст на стария Бифи. Дали причината беше в Зелените коктейли, или просто в облекчението, че се е измъкнал от сър Родерик, не знам, но Бифи се хвърли във вихъра на простолюдните развлечения с плам, който почти ме уплаши. С мъка успях да го откъсна от стрелбището, а що се отнася до Влакчето на ужасите, той очевидно смяташе да прекара в него остатъка от живота си. Най-после успях да го измъкна и докато бродеше из тълпата с грейнал поглед и се двоумеше дали да му гледат на ръка или да се повърти на виенското колело, изведнъж ме сграбчи за ръката и нададе пронизителен животински рев.

— Бърти!

— Сега пък какво има?

Той сочеше голям надпис над една постройка.

— Гледай! Дворец на красотата!

Опитах се да го отклоня. Бях започнал да се поуморявам. Пък и не съм вече толкова млад.

— Няма какво да влизаш там — рекох. — Един в клуба разправяше, че не било нищо особено, просто много момичета на едно място. Нали не ти се гледат много момичета?

— Напротив! Гледат ми се! И колкото повече, толкова по-добре! — твърдо отвърна Бифи. — Стотици момичета! Важното е да не приличат на Хонория. Освен това изведнъж си спомних, че Джийвс ми каза на всяка цена да посетя точно това място. Да, всичко си спомних. „Мистър Бифен“ — рече той, — „горещо ви препоръчвам да посетите Двореца на Красотата“. Какво е имал предвид и от какви подбуди се е ръководел не знам, но питам те, Бърти, мъдро ли е, безопасно ли е, разумно ли е да пренебрегваме и най-незначителната думичка, излязла от устата на Джийвс? Влиза се от вратата вляво.

Не знам дали ви е известен този Дворец на Красотата. Това е нещо като аквариум, който наместо с риби е пълен с представителки на нежния пол. Влизаш вътре и насреща си виждаш нещо като стъклена клетка, от която ти се блещи жена. Издокарана е в неподходящи за сезона дрехи и над клетката има надпис „Хубавата Елена“. Преминаваш към следващата, където друга жена демонстрира хватки със змия. Заглавието е „Клеопатра“. Загрявате идеята. Прочути жени през вековете. Не мога да кажа, че останах очарован. Смятам, че хубавата жена губи много от чара си, ако трябва да я гледаш през стъкло. Освен това през цялото време имах странното чувство, че съм нахълтал в чужда спалня, така че препуснах напред под пара, изгарящ от нетърпение да се измъкна, когато Бифи изведнъж откачи.

Или поне така изглеждаше. Нададе пронизителен крясък и внезапно сграбчи ръката ми с такава сила, че се уплаших да не ме е ухапал крокодил. После заломоти нещо.

— Въх! — викаше той, или нещо в този смисъл.

Наоколо се събра тълпа от любопитни. Според мен си мислеха, че ще хранят момичетата. Бифи обаче не им обръщаше внимание, а като побъркан ми сочеше една от клетките.

Забравих коя беше, но момичето вътре носеше рюш, следователно трябва да е била кралица Елизабета, или друга нейна съвременничка. Беше мило същество, само дето много се блещеше на Бифи.

— Мейбъл! — избухна Бифи като бомба в ухото ми.

Не мога да кажа, че ми беше много весело. Драмата е чудесно нещо, но ме замесваха в нея на обществено място. Чак сега осъзнах колко е обществено това място! През последните минути тълпата сякаш се беше удвоила и докато повечето съзерцаваха Бифи, не един и двама се бяха втренчили в мен, сякаш ме смятаха за главно действуващо лице.

Бифи подскачаше насам-натам като агне на пролет. Като малоумно агне.

— Бърти, това е тя! Това е тя! — Той диво се оглеждаше наоколо. — Къде, по дяволите, е вратата на това нещо? Къде е управителят? Незабавно искам да видя управителя!

А после неочаквано се юрна напред и заблъска по стъклото с бастуна си.

— Слушай, старче — започнах аз, но той ме изтика настрани.

Провинциалисти като Бифи мятат из ръце внушителни тояги вместо леките бастунчета, които елегантният светски мъж употребява в столицата; а в Херифордшър очевидно предпочитат цели цепеници.

Още с първия удар Бифи пръсна стъклото. Следващите три му разчистиха пътя, та да може да се вмъкне в клетката без да се нареже.

Преди още тълпата да е осъзнала какво чудесно представление получава срещу входния си билет, той беше вътре, потънал в дълбок разговор с момичето. В същия миг се появиха и двама огромни полицаи.

Не можеш да разчувствуваш полицията с романтични сцени. Тези двамата например не пророниха дори сълза. Влязоха в клетката, измъкнаха Бифи и го повлякоха през тълпата преди да съм успял да мигна. Забързах след тях, за да направя каквото е по силите ми и да облекча последните му мигове, а клетникът обърна към мен сияйна физиономия.

— Чизуик 60873 — изрева той с глас, разтреперан от вълнение. — Запомни го, Бърти, защото ще го забравя. Чизуик 60873. Телефонният й номер!

А после изчезна, следван от около единайсет хиляди зяпачи. В този миг чух до себе си глас:

— Мистър Устър! Какво… какво означава всичко това?

До мен стоеше сър Родерик, чиито вежди бяха по-рунтави от всякога.

— Всичко е наред — отвърнах. — Само дето клетият стар Бифи се побърка.

Той залитна.

— Какво?

— Получи нещо като пристъп. Или припадък.

— Отново! — Сър Родерик шумно си пое дъх. — А аз щях да разреша на този човек да се ожени за дъщеря ми!

Чух го как си мърмори под нос. Любезно го потупах по рамото. Това ми струваше доста усилия, но забележете, че все пак го направих.

— На ваше място — рекох, — бих отменил церемонията. Задраскайте датата. Изтрийте я от съзнанието си — това е моят съвет.

Той ме изгледа мръсно.

— Не се нуждая от съветите ви, мистър Устър! И сам бях стигнал до същото решение. Мистър Устър, вие сте приятел на този човек — факт, който сам по себе си би трябвало да ми е предостатъчен като предупреждение. Вие — за разлика от мен — ще го видите отново. Бъдете така любезен да го уведомите, че може да смята годежа си за невалиден.

— Разбира се — рекох и забързах след тълпата.

Имах чувството, че ще се наложи да освобождавам Бифи от пандиза.

Един час по-късно успях да се добера до мястото, където бях паркирал колата. Джийвс седеше на предната седалка и съзерцаваше космоса. Той почтително се изправи, щом се приближих.

— Тръгвате ли си, сър?

— Да.

— Ами сър Родерик, сър?

— Няма да дойде. Не издавам кой знае каква тайна, Джийвс, като ти кажа, че ние с него скъсахме дипломатическите отношения. Вече не си приказваме.

— Наистина ли, сър? А мистър Бифен? Ще го изчакате ли?

— Не. Той е в затвора.

— Нима, сър?

— Да. Опитах да го освободя, но те настояват да прекара нощта в пандиза.

— Какво престъпление е извършил, сър?

— Спомняш ли си неговото момиче, за което ти разказвах? Откри я в един от аквариумите в Двореца на Красотата и се добра до нея по най-краткия път — през стъклото. Полицията съответно го подбра и отведе.

Изгледах го странешком. Не е лесно да хвърляш пронизващи погледи с ъгълчето на окото си, но аз се справих.

— Джийвс — рекох, — тук има нещо. Ти си казал на мистър Бифен да отиде в Двореца на Красотата. Знаеше ли, че момичето ще бъде там?

— Да, сър.

— По дяволите, ти всичко ли знаещ?

— О, не, сър — отвърна Джийвс със снизходителна усмивка, за да направи удоволствие на младия господар.

— Все пак, откъде знаеше?

— Случайно познавам бъдещата мисис Бифен, сър.

— Ясно. Тогава си знаел всичко за онази работа в Ню Йорк?

— Да, сър. И точно по тази причина не бях благоразположен към мистър Бифен, когато първоначално бяхте така любезен да ми предложите да окажа помощ. По-точно си мислех, че той се е подиграл с чувствата на момичето, сър. Когато обаче ми разказахте как стоят нещата в действителност, осъзнах несправедливостта, с която се бях отнесъл към мистър Бифен, и положих усилия да поправя грешката.

— В такъв случай той с положителност ти е много задължен. Луд е по нея.

— Приятно е да се чуват такива констатации, сър.

— А и тя трябва да ти е доста благодарна. Старият Бифи има доход от петнайсет хиляди на година, да не говорим за кравите, свинете, кокошките и патиците, които не знае къде да дява. Дяволски полезен зет за всяко семейство.

— Да, сър.

— Кажи ми, Джийвс — рекох, — откъде познаваш това момиче?

Джийвс занесено се загледа в колите пред себе си.

— Тя е моя племенница, сър. Ако позволите да забележа, сър, не бих извъртял кормилото така внезапно. Едва не се блъснахме в този автобус.

ВУЙЧО ФРЕД ОТСКАЧА ДО ГРАДА

Симпатягата бе поканил госта си в по-малката и не така често посещавана пушалня на клуба „Търтеите“, за да изпият на спокойствие следобедното си кафе. В другата, поясни той, макар и разговорите да достигат удивителни висоти на интелигентност, посетителите имат неприятния навик да се замерят с бучки захар.

— Буйна кръв — отзова се гостът с разбиране. — Друго нещо си е младото животно.

— Тук животни не липсват — съгласи се Симпатягата.

— Доколкото виждам обаче, оплакването ти не важи за всички.

— Ъ?

Гостът посочи вратата, където току-що се беше появил младеж с впит в тялото спортен костюм от туид. Изглеждаше направо съсипан. Очите му безумно блуждаеха, а от устата му стърчеше празно цигаре, от което той безрезултатно се опитваше да всмукне. Целият му вид говореше за изтерзан ум, макар че в „Търтеите“ трудно можеше да се говори за наличието на какъвто и да е ум. Когато Симпатягата го повика да седне при тях, той само объркано поклати глава и изчезна яко древногръцки герой, подгонен от орисници.

— Клетият Понго! — въздъхна Симпатягата.

— Понго ли?

— Това беше Понго Туистълдън. Съсипан е заради вуйчо си.

— Умрял ли е?

— Де тоя късмет! Утре отново пристига в Лондон. Сутринта Понго получил телеграма.

— Това ли го тревожи?

— Естествено. Споменът за предишното гостуване на вуйчото още му държи влага.

— Какво се е случило?

— С право питаш.

— Разкажи, моля те.

— Хм! — каза Симпатягата.

Клетият стар Понго (започна Симпатягата) често със сълзи на очи ми е разправял за вуйчо си. Цялата му титла е граф Икнъм, от имението Икнъм, графство Хампшър, където си и живее през по-голямата част от годината. От време на време обаче има отвратителния навик да се издокарва в градски дрехи и да бяга от имението. В такива случаи се натриса на Понго в апартамента му в Олбани15. И всеки път младият нещастник е подложен на някое опъващо нервите изпитание. Защото вуйчо му, макар и шейсетгодишен, пристигне ли в столицата, променя възрастта си право пропорционално на духа си, което съответствува на ненавършени двадесет и две. Не знам дали си наясно с думата „изстъпления“, но тя точно пасва на действията на Понговия вуйчо Фред от провинцията, щом се озове в Лондон. Това нямаше да е страшно, ако той ограничаваше безобразията си в рамките на клуба. Ние в „Търтеите“ сме хора с широки разбирания и стига да не трошиш пианото, едва ли с нещо ще предизвикаш дори повдигане на вежди. Бедата е там, че той настоява да измъкне Понго на открито и там, пред хорските очи, да вилнее само както той си знае.

Затова, когато онзи път, за който ти разказвам, вуйчо Фред застанал, розов и жизнерадостен, на килимчето пред камината, издут до пръсване от Понговия обяд и забулен в дима на една от Понговите пури, и казал:

— А сега, момчето ми, предлагам ти един приятен и поучителен следобед, — веднага ще разбереш защо младият нещастник се изцъклил, сякаш насреща му съскала динамитна шашка със запален фитил.

— Един какво? — попитал той, а коленете му омекнали и лицето му пребледняло дори и под слънчевия загар.

— Един приятен и поучителен следобед — повторил лорд Икнъм, като изговарял думите с наслада. — Предлагам ти да оставиш всичко в мои ръце.

И тъй като обстоятелствата често принуждават Понго да влиза под кожата на дъртия негодник, за да изкрънка безкрайно необходимата десетачка, той не е в състояние да пипа с желязна десница. При тези думи обаче така го втресло, че почти се противопоставил.

— Нали няма да ме водиш пак на кучешките надбягвания?

— Не.

— Помниш какво се случи през юни.

— Много добре — доволно отвърнал лорд Икнъм. — Много добре. Макар да продължавам да твърдя, че един що-годе свестен съдия би се задоволил само с порицание.

— И нямам намерение…

— Разбира се! Нищо подобно! Просто ти предлагам да посетим дома на твоите деди.

Понго не разбрал.

— Мислех, че Икнъм е домът на моите деди.

— Това е един от домовете им. Живели са и доста по-близо до пъпа на света, в имението Мичинг Хил.

— Някъде из Лондонските предградия, искаш да кажеш.

— Е, да, сега това са предградия. Преди доста години ливадите, по които играех като дете, бяха раздробени на строителни парцели и разпродадени. Но когато аз бях малък, Мичинг Хил се намираше далеч извън града. Беше обширно хълмисто имение, собственост на дядо ти Мармадюк — човекът с най-невероятните бакенбарди. Отдавна изпитвам сантиментално любопитство да разбера как, по дяволите, изглежда сега старото имение. Сигурно ужасно! И все пак мисля, че си струва да извършим това благочестиво поклонение.

Понго сърдечно приветствувал начинанието. От душа и сърце подкрепил идеята. От плещите му се смъкнал огромен товар. На бърза ръка си направил сметката, че и най-шантавият вуйчо не може да предизвика кой знае какви сътресения в едно предградие. Знаеш какви са предградията. Не предлагат достатъчно възможности. И човек естествено е склонен да се съгласи с него.

— Чудесно! — възхитил се той. — Великолепно! Страхотно!

— Тогава нахлузвай шапката и чепиците, момчето ми, и да потегляме. Предполагам, че дотам се ходи с автобус или нещо подобно.

Понго не хранел надежди, че при вида на Мичинг Хил ще хлъцне от възхита и се оказал прав. Слезеш ли от автобуса, разправяше по-късно той, попадаш сред стройни редици долепени една до друга досущ еднакви къщи. Продължаваш да вървиш, за да се насладиш на още долепени една до друга досущ еднакви къщи. Но той не се оплаквал. Била ранна пролет, но денят явно не знаел това и си бил направо зимен. А наш Понго се бил издокарал според календара, сиреч без палто. Освен това се канело да вали, а той нямал и чадър. Което не пречело на душата му да ликува. Часовете минавали, а вуйчо му все още нямал в актива си дори една магария. На кучешките надбягвания през юни му стигнали десет минути, за да попадне в ръцете на полицията.

В мечтите си Понго вече виждал как с малко късмет ще успее да накара дъртата напаст безобидно да пропилее времето до вечерта, когато ще го натъпче с обилна вечеря и положи в леглото. И тъй като лорд Икнъм изрично подчертал, че жена му, Понговата вуйна Джейн, недвусмислено изразила намерението си да го скалпира с тъп нож, ако не се прибере у дома в замъка на другия ден до обяд, по всичко личало, че този път гостуването можело да се размине без съществени издевателства над лондонската общественост. Тук няма да е зле да отбележим, че при тази мисъл Понго взел, че се усмихнал, а това била последната му усмивка за деня.

През всичкото това време лорд Икнъм се спирал сегиз-тогиз и като куче, надушило следа, разнежено споделял, че май точно тук бил надупчил със стрела задника на градинаря, а ей там повръщал след първата си пура. Най-после застанал пред една вила, която по неизвестни причини се наричала „Кедрите“. Лицето му било тъжно и замечтано.

— Ако не греша, точно на това място — казал той и леко въздъхнал — точно на това място, преди петдесет години на първи август, аз… Да го вземат мътните!

Последната забележка била предизвикана от факта, че дъждът, който дотогава се въздържал, внезапно шурнал отгоре им. Без повече приказки, те скочили чевръсто на верандата на вилата, където се подслонили в компанията на сив папагал, провесен в клетка на прозореца. Не че подслонът бил кой знае какъв. Вярно, че отгоре не ги валяло, но затова пък сега водните капки с въртеливо движение нахлували косо под навеса и не на шега ги подмокряли. Понго тъкмо си бил вдигнал яката и се гушел до вратата, когато същата се отворила. На прага стояла жена с вид на прислужница и той се досетил, че вуйчо му е натиснал звънеца.

Жената била облечена в дълъг дъждобран и лорд Икнъм приветливо засиял насреща й.

— Добър ден — излъгал той.

Жената му отвърнала със същата безочлива лъжа.

— Това е вила „Кедрите“, нали?

Да, потвърдила жената, това било вила „Кедрите“.

— Стопаните вкъщи ли са?

Вкъщи нямало никой, рекла жената.

— Ами? Е, няма значение. Дошъл съм — заявил лорд Икнъм и се запромъквал навътре, — да подрежда ноктите на папагала. Това е асистентът ми, мистър Уолкиншоу. Той слага упойката — добавил лордът и посочил Понго.

— Вие от магазина за птици ли сте?

— Откъде другаде? — учудил се вуйчото.

— Никой не ме е предупредил, че ще дойдете.

— Изглежда доста неща крият от вас — съчувствено рекъл лорд Икнъм. — Лошо, лошо.

И продължил да се промъква все по-навътре, докато се добрал до всекидневната. Понго го следвал като на сън, а жената следвала Понго.

— Ами тогава предполагам, че всичко е наред — казала тя. — Тъкмо излизах. Днес е почивният ми ден.

И не след дълго, макар все още да изпитвала известни съмнения, жената се изнесла, а лорд Икнъм запалил газовата камина и придърпал един стол.

— Ето ни и нас, момчето ми — споделил той с Понго. — Малко такт, малко добри обноски и вече сме на сухо и топло, вън от всякаква опасност от бяла смърт. Слушай ме и няма да сбъркаш.

— По дяволите, та ние не можем да останем тук! — възмутил се Понго.

Лорд Икнъм повдигнал вежда.

— Така ли? Да не би да ми предлагаш да изляза на дъжда? Мило момче, ти и представа си нямаш за тежките последствия от подобна постъпка! Тази сутрин на тръгване между мен и вуйна ти възникна жесток спор. Тя твърдеше, че времето е променливо и трябвало да си взема вълнения шал. Аз отвърнах, че времето не е променливо и по-скоро ще пукна, отколкото да си увия вълнен шал около врата. В крайна сметка, упражних желязната си воля и надделях, но те моля, момчето ми, да си представиш какво ще ме споходи, ако се прибера подсмърчащ. Край на доброто ми име и следващия път, когато тръгна за Лондон, ще трябва да мъкна грейка и респиратор. Не! Оставам тук да си препичам краката на този прекрасен огън. Не съм допускал, че газовите камини така добре греят! Целият пламтя!

Същото усещал и Понго. Челото му било оросено от честна пот. Той следва право и макар открито да си признава, че тайните на английското законодателство си остават неразбулени за него, нещо му подсказвало, че да се вмъкнеш в чужда вила под претекста, че ще подрязваш ноктите на папагала, е правонарушение и подлежи на съдебно гонение. Но дори и да пренебрегнем юридическата страна на въпроса, да не забравяме другите усложнения, като известното неудобство. Когато става дума за възпитание и какво не бива да се върши, от Понго по-вещ няма, затова положението, в което изпаднал, го карало да дъвче долната си устна и да се къпе в пот.

— Ами ако се върне собственикът на тази ужасна къща? Нали преди малко ме караше да напрегна въображението си? Защо сега ти не опиташ?

И както става обикновено, още не бил изрекъл тези думи и звънецът на външната врата вече дрънчал.

— Ето на! — огорчил се Понго.

— Не викай „Ето!“, момчето ми — укорил го лорд Икнъм, — защото така казва и вуйна ти. Не виждам повод за паника. Очевидно е неканен гостенин. Данъкоплатецът би използувал собствения си ключ. Надникни внимателно през прозореца и виж дали се вижда нещо.

— Някакъв тип с розови бузи — докладвал Понго, изпълнил заръката му.

— Колко розови?

— Порядъчно.

— Ето, видя ли, аз какво ти казах! Няма начин да е стопанинът. Обитателите на подобни къщи са бледи и изпити, защото по цял ден седят затворени в разни канцеларии. Иди виж какво иска.

— Ти иди виж какво иска.

— И двамата ще идем да видим какво иска — обобщил лорд Икнъм.

И така те дружно отворили вратата, а там, както казал Понго, стоял някакъв дребен, млад, розово бузест индивид с прогизнали рамене.

— Извинявайте — казал, — тук ли е мистър Родис?

— Не — отвърнал Понго.

— Да — опровергал го лорд Икнъм. — Не говори глупости, Дъглас. Разбира се, че съм тук. Аз съм мистър Родис — обяснил той на розовия индивид. — А това, за добро или за зло, е синът ми Дъглас. А вие кой сте?

— Името е Робинсън.

— Чие име?

— Моето.

— О, значи се казвате Робинсън? Най-после се разбрахме. Щастлив съм да се запозная с вас, мистър Робинсън. Събувайте си галошите и влизайте.

Всички се изнизали към салона, като пътем лорд Икнъм запознал новодошлия с по-забележителните предмети в къщата, а Понго преглъщал като риба на сухо и се опитвал да влезе в крак с настъпилия обрат в сценария. Сърцето му все повече се изпълвало с черна мъка. Не му допадало да бъде анестезиолог на име Уолкиншоу, но още по-малко искал да е Родис младши. С една дума се страхувал от най-лошото. Вече не хранел съмнения, че вуйчо му се гласи да се наслаждава на един голям свой следобед и за кой ли път се питал как ще свърши всичко.

В салона розовият индивид продължил да стои на един крак и да гледа свенливо.

— Тук ли е Джулия? — попитал той и както твърди Понго, възглупаво се ухилил.

— Тук ли е? — обърнал се лорд Икнъм към Понго.

— Не — отвърнал Понго.

— Не — повторил лорд Икнъм.

— Телеграфира ми, че пристига днес.

— Чудесно, значи ще направим четворка за бридж.

Розовият индивид прехвърлил тежестта си на другия крак.

— Предполагам, че никога не сте виждали Джулия. Доколкото разбрах от нея, семейството е доста разтревожено.

— Както винаги.

— Тази Джулия, за която ви говоря, е вашата племенница Джулия Паркър. Или по-скоро племенница на жена ви.

— Всяка племенница на жена ми е и моя племенница — сърдечно отвърнал лорд Икнъм. — В нашето семейство няма мое, няма твое.

— Ние с Джулия искаме да се оженим.

— Ами женете се, де!

— Но те няма да ни разрешат.

— Кой няма да ви разреши?

— Майка й и баща й. И чичо Чарли Паркър, и чичо Хенри Паркър, и останалите. Мисля, че не ме одобряват.

— Разпуснатият морал на съвременната младеж не е тайна за никого.

— Имам предвид произхода си. Много са надути.

— Че за какво толкова се надуват? Графове ли са?

— Не, не са графове.

— Тогава, защо по дяволите се надуват? — разпалено попитал лорд Икнъм. — Само графовете имат право да се надуват. Защото графовете са надута работа.

— Освен това си разменихме остри реплики. Аз и баща й. От дума на дума се стигна дотам, че го нарекох мухлясал дърт… Олеле! — неочаквано извикал младежът и прекъснал разказа си.

И понеже стоял до прозореца, така чевръсто отскочил в средата на стаята, че Понго, чиито нерви вече били изопнати до скъсване и изобщо не очаквал подобна акробатика, прехапал до кръв езика си.

— Те са тук, пред вратата! Джулия, майка й и баща й. Не знаех, че всички се гласят да пристигнат.

— Нямате ли желание да се срещнете с тях?

— Никакво!

— Тогава гмур зад дивана, мистър Робинсън — посъветвал го лорд Икнъм, а розовият индивид преценил съвета му, намерил го за добър и незабавно го последвал. Тъкмо бил изчезнал и на вратата се позвънило.

Лорд Икнъм отново извел Понго в антрето.

— Слушай! — рекъл Понго и всеки по-наблюдателен събеседник би забелязал, че се друса като желе.

— Слушам те, мило момче.

— Искам да кажа… какво?

— Какво какво?

— Надявам се, че нямаш намерение да ги пуснеш вътре.

— Напротив. Ние Родисови държим вратите си широко отворени. И понеже те очевидно са наясно, че мистър Родис няма син, предлагам ти да се върнем на старата версия. Ти, момчето ми, си тукашният ветеринарен лекар, дошъл да навести папагала ми. Когато се върна, искам да те намеря до клетката. Разглеждай птицата с професионално око, от време на време почуквай с молив по зъбите си и се опитай да миришеш на йодоформ. Това ще те направи особено убедителен.

Понго незабавно се инсталирал до клетката и съсредоточено се вторачил в птицата. Осъзнал, че не е сам в стаята, чак когато чул глас. Обърнал се и видял, че Проклятие номер едно на графство Хампшър се било върнало и довлякло цялата компания.

А тя се състояла от: слаба жена на средна възраст със сурова осанка, мъж на същата възраст и едно момиче. Човек може да разчита на Понговата преценка за жените. Щом като твърди, че момичето било „муцка“, значи е употребил думата в най-точния смисъл. Според него младата дама била около деветнайсетгодишна, с черно таке, тъмнозелено кожено манто, възкъса поличка, копринени чорапи и обувки на висок ток. Очите й били големи и блестящи, а лицето като росна пъпка при изгрев слънце. Това са Понговите думи. Не че някога е виждал росна пъпка по изгрев слънце, защото няма сила, която да го изрита от леглото преди девет и половина и го само за закуска.

— Е — рекла жената, — сигурна съм, че не знаете коя съм. Аз съм Кони, сестрата на Лора. Това е моят съпруг, Клод, а това — дъщеря ми Джулия. У дома ли си е Лора?

— Много съжалявам, но я няма — отвърнал лорд Икнъм.

Жената го гледала така, сякаш не отговарял на очакванията й.

— Мислех ви за по-млад.

— По-млад от какво? — заинтересувал се лорд Икнъм.

— По-млад, отколкото сте.

— За съжаление, никой не може да е по-млад, отколкото е — казал лорд Икнъм, — но правя усилия и трябва да ви кажа, че напоследък отбелязвам добри резултати.

Жената съзряла Понго, чийто вид също не я удовлетворил особено.

— Този пък кой е?

— Местният ветеринарен лекар. Преглежда папагала ми.

— Не мога да говоря пред него.

— Не се безпокойте — успокоил я лорд Икнъм. — Нещастникът е глух като пън.

И като махнал повелително към Понго, най-вече за да му внуши да зяпа по-малко момичетата и повече папагалите, той поканил компанията да седне.

За миг се възцарила тишина, а после се разнесло приглушено хлипане, което според Понго идвало откъм момичето. Той не можел да види, разбира се, защото бил с гръб към тях и гледал папагала, който също го гледал и то много нагло, както само тези птици умеят — с едно око.

Жената подновила атаката си:

— Въпреки, че Лора не благоволи да ме покани на сватбата си, поради което вече пет години не поддържам връзки с нея, днес нуждата ме кара да престъпя прага й. Има времена, когато обидата отстъпва на заден план и роднините трябва да застанат рамо до рамо.

— Много добре ви разбирам — рекъл лорд Икнъм. — На времето и ние на фронта се поддържахме.

— Според мен, каквото било, било. Никога не бих ви обезпокоила, но неволята ме принуди. Слагам черта на миналото и се осланям на вашето милосърдие.

На Понго му замирисало на сълзи и е убеден, че и папагалът си мислел същото, защото премигнал и прочистил гърло. И двамата обаче не познали. Жената продължила:

— Бих искала вие с Лора да приютите Джулия в дома си за около една седмица, докато успея да й уредя друго жилище. Тя учи пиано и изпитът й е след две седмици, затова дотогава трябва да остане в Лондон. Бедата е там, че се е влюбила, или поне така си въобразява.

— Сигурна съм — обадила се Джулия.

Гласът й бил тъй прекрасен, че Понго не издържал и се обърнал да я погледне още веднъж. Очите й, казва, блестели като две звездици, а лицето й било толкова одухотворено, че честно казано въобще не можел да проумее какво, по дяволите, толкова се е залетяла по онзи розов индивид, който дори не бил чак толкова розов. Честно казано, умът му не го побирал и той напразно се опитвал да вникне в тази тайна.

— Вчера пристигнахме с Клод от дома ни в Бексхил, за да изненадаме приятно Джулия. Естествено, отседнахме в нейния пансион, където е вече от шест седмици. И какво мислите открихме?

— Дървеници.

— Никакви дървеници! Писмо! От млад мъж. За мой най-голям ужас установих, че някакъв млад мъж, за когото не знам нищо, се готви да се жени за дъщеря ми. Незабавно й наредих да го извика и заключих, че не е за нея. Той желира змиорки!

— Какво прави?

— Работи в магазин за желирани змиорки.

— Но моля ви — възразил лорд Икнъм, — това говори много добре за него. Според мен, желирането на змиорки изисква забележителна интелигентност. Далеч не всеки е в състояние да върши тази работа. Аз например, знам, че ако някой дойде и ми каже: „Желирай тази змиорка!“, ще изпадна в затруднение. Същото, ако не греша, ще се случи и на Уинстън Чърчил.

Жената не споделяла неговото мнение.

— Тц! — рекла тя. — Какво ще каже братът на съпруга ми, Чарли Паркър, ако се съглася племенницата му да се омъжи за човек, който желира змиорки?

— А-а-х! — въздъхнал Клод, който, преди да продължим нататък, бил висок и унил екземпляр с червеникави мустаци като цедка за супа.

— Или братът на моя съпруг, Хенри Паркър.

— А-а-х! — повторил Клод. — Или братовчедът Алф Робинс например.

— Именно. Братовчедът Алфред би умрял от срам.

Джулия хълцала така сърцераздирателно, че Понго едва се сдържал да не изтича при нея, да сграбчи ръката й и да я потупа утешително.

— Сто пъти ти казах, мамо, че Уилбърфорс желира змиорки само докато намери нещо по-подходящо.

— Че кое е по-подходящо от змиорката? — учудил се лорд Икнъм, който внимателно следял разговора. — За желиране, искам да кажа.

— Той е амбициозен. Няма да мине много време — казало момичето — и Уилбърфорс изведнъж ще изскочи в обществото.

И да искала, нищо по-вярно не можела да каже. Защото в същия миг розовият изскочил иззад дивана като планинска пъстърва.

— Джулия! — извикал той.

— Уилби! — откликнало момичето.

И Понго твърди, че никога в живота си не бил виждал нещо по-отблъсващо от начина, по който се хвърлила в обятията му и се провесила от врата му като бръшлян върху стара градинска ограда. Не че имал нещо против розовия индивид, но момичето му било направило дълбоко впечатление и никак не му било приятно, че така се беси по вратовете на хората.

Майката на Джулия, на която й било необходимо точно толкова време, колкото на една жена да се съвземе от естественото си учудване при вида на внезапно изскачащи иззад диваните змиоркожелировачи, пъргаво се размърдала и я изтръгнала от прегръдката му като рефер, разтърваващ боксьори.

— Джулия Паркър! — извикала. — Аз се срамувам от теб!

— Аз също — казал Клод.

— Червя се заради теб!

— Аз също — отново се присъединил Клод. — Как можеш да прегръщаш и целуваш човек, който нарече баща ти „мухлясал дърт никаквец“?

— Аз съм на мнение — налял масло в огъня лорд Икнъм, — че преди да продължим нататък, трябва да обсъдим този въпрос. Щом ви е нарекъл „мухлясал дърт никаквец“, трябва да решим дали има основание за подобно твърдение и откровено казано, аз мисля, че…

— Уилбърфорс ще се извини.

— Разбира се, че ще се извиня. Не е честно да се хваща човек за дума, изречена насред разгорещен спор.

— Мистър Робинсън — прекъснала го жената, — много добре знаете, че думата няма никакво значение. Ако ме слушахте какво говоря, щяхте да разберете…

— О, зная, зная. Чичо Чарли Паркър и чичо Хенри Паркър, и братовчеда Алф Робинс, и всички останали. Сбирщина от сноби!

— Какво?

— Надути и превзети сноби! До гуша ми дойде от класовите им предразсъдъци! Само защото имат пари! Бих искал да знам обаче как са се сдобили с тях!

— Какво искате да кажете!

— Няма значение какво искам да кажа.

— Ако намеквате за…

— Много добре знаеш, Кони — кротко се обадил лорд Икнъм — че той е прав. Има неща, които не могат да се скрият.

Не знам дали сте виждали бултериер вчепкан в ягдтериер и тъкмо когато нещата вече се нареждат в негова полза, изневиделица се появява ирландски териер, който се промъква незабелязано и го заръфва по задните части. Когато това се случи, бултериерът пуска ягдтериера, рязко се извръща и заковава натрапника на място с изпепеляващ поглед. Точно така постъпила и Кони, когато лорд Икнъм се намесил в разговора.

— Какво!

— Нали не си забравила как Чарли Паркър натрупа паричките си?

— За какво говорите?

— Знам, че истината е неприятна — настоял лорд Икнъм, — и по принцип тази тема се отбягва, но понеже се отвори дума, трябва да признаеш, че даването на заем с 250% лихва не е обичайно явление в изисканите среди. Ако си спомням, това бяха думите на съдията по време на делото.

— Не знаех за това! — извикала Джулия.

— Ааа… — рекъл лорд Икнъм. — Значи сте крили от детето? И правилно, правилно…

— Това е лъжа!

— Когато Хенри Паркър имаше неприятности с банката, затворът му се размина на косъм. Между нас да си остане, Кони, но редно ли е банков чиновник, пък бил той и брат на мъжа ти, да отмъкне петдесет лири от касата, за да ги заложи на конни надбягвания? Не е почтено, Кони. Не е джентълменско. Съгласен съм, че Хенри спечели пет хиляди и си оправи веднъж завинаги положението, но колкото и да хвалехме тогава прозорливостта му, не можем да си затваряме очите пред финансовите му похвати. Колкото до братовчеда Алф Робинс…

От гърлото на жената излизало странно пресекливо клокочене. Понго ми каза, че навремето имал една стара бричка, която издавала същите звуци, когато й се налагало да изкачи бърчинка.

— В това няма дума истина! — изхъркала тя, след като най-сетне успяла да си разплете гласните струни. — Нито една думичка! Според мен, вие сте полудели.

Лорд Икнъм свил рамене.

— Както искаш, Кони. Но нека все пак спомена, че макар съдебните заседатели да бяха принудени да оправдаят братовчеда Алф Робинс поради липса на доказателства в делото за контрабанда с наркотици, ние всички знаехме, че с това се занимава от години. Забележи, аз не го обвинявам. Щом като някой може да контрабандира кокаин и да се измъкне сух и невредим от водата, моите поздравления. В случая просто се опитвам да ти внуша, че надали ние сме семейството, което да си позволи лукса да се надсмива над почтените кандидати за ръцете на дъщерите ни. Ако питаш мен, трябва да сме щастливи, че имаме възможност да ги омъжим дори в средите на желиращите змиорки.

— Аз също — решително се обадила Джулия.

— Нали не вярваш на този човек!

— Вярвам на всяка негова дума.

— Аз също — присъединил се розовият.

Жената изфучала. Била обезумяла от гняв.

— Бог ми е свидетел — рекла, — че никога не съм обичала Лора, но за нищо на света не бих й пожелала съпруг като вас!

— Съпруг ли? — учудил се лорд Икнъм. — Кое ви дава основание да мислите, че ние с Лора сме женени?

Възцарило се тягостно мълчание, по време на което папагалът излязъл с обща покана всички да си вземат орехче. След това проговорила Джулия.

— Сега вече ще трябва да ми разрешиш да се омъжа за Уилбърфорс. Той знае твърде много за нас.

— Поддържам твоето мнение — обадил се лорд Икнъм. — Така ще му запушим устата.

— Нали нямаш нищо против да станеш член на това морално разложено семейство, скъпи? — попитала девойката с нотка на притеснение в гласа.

— Никое семейство не е разложено, съкровище, щом е твое — отвърнал розовият индивид. — В края на краищата, не е необходимо да се виждаме с тях.

— Точно така.

— Роднините нямат значение, само ние двамата…

— Това също е вярно.

— Уилби!

— Джулия!

И те повторили сцената с бръшляна и градинската ограда. Понго твърди, че изпитал същото неприятно чувство, както и първия път, но отвращението му изобщо не можело да се сравнява с това на Кони.

— И от какво, ако смея да попитам, възнамерявате да се издържате, след като се ожените? — сръфала ги тя язвително.

Това като че ли смутило младите. Те се разделили. Спогледали се. Момичето изгледало розовия и розовият изгледал момичето. Очевидно темата била неприятна и за двамата.

— Един ден Уилбърфорс ще бъде богат!

— Е, да. Един ден!

— Ако имах сто лири — обадил се розовият, — още утре можех да стана съдружник в една от най-добрите фирми за разнасяне на мляко в южен Лондон.

— Ако! — рекла жената.

— Ако! — присъединил се Клод.

— Откъде ще ги вземете?

— Откъде? — подкрепил я Клод.

— Откъде? — настояла майката, очевидно доволна от сполучливото попадение. Не желаела да го остави да отзвучи без да го повтори. — Откъде ще ги вземете?

— Там — казал Клод — е въпросът. Откъде ще вземете сто лири?

— Как откъде? — бодро се обадил лорд Икнъм — От мен, разбира се. Откъде другаде?

И пред оцъклените очи на Понго изровил от дълбините на костюма си шумоляща пачка банкноти и им я връчил. Мъката от прозрението, че дъртият пръч през цялото време е разнасял толкова пари в себе си, а той не му издрънкал нито пени, била тъй непоносима, че преди да усети какво става, от гърдите му се изтръгнало пронизително квичене, което отекнало в стаята като вой на настъпено куче.

— Аха! — казал лорд Икнъм. — Ветеринарният иска да ми каже нещо. Да, докторе?

Това като че поозадачило розовия.

— Доколкото си спомням вие ми казахте, че този човек е ваш син.

— Ако имах син — засегнал се лорд Икнъм, — той щеше да изглежда далеч по-добре. Не, това е местният ветеринарен лекар. Може би съм казал, че го имам като мой син и това ви е заблудило.

Той се приближил до Понго и въпросително замърдал с пръсти. Понго зинал насреща му и чак когато една от ръцете на лорда ловко го смушква в ребрата, си спомнил, че е глух и също зашавал с пръсти в отговор. Само не мога да разбера защо, след като не е бил ням, а само глух, е трябвало да ръкомаха, но очевидно в живота настъпват мигове, когато на човек не му остава нищо друго, освен да шава с пръсти. Понго имал чувството, че цяла вечност е подложен на огромно психическо напрежение и следователно не трябва да го обвиняваме за проявената неразговорчивост.

— Не ми стана много ясно какво казва — обявил лорд Икнъм, — защото тази сутрин си изкълчил единия пръст и сега малко заеква. Но, доколкото разбирам, иска да си поговорим насаме. Може би на папагала му има нещо, което не му е удобно да спомене дори с езика на знаците в присъствието на млада неомъжена девойка. Нали ги знаете папагалите. Ще излезем навън.

— Не, ние ще излезем навън — казал Уилбърфорс.

— Да — съгласила се Джулия. — Искам да се поразходя.

— А вие — обърнал се лорд Икнъм към жената, наречена Кони, чието изражение поразително напомняло за Наполеон пред Москва, — ще се присъедините ли към любителите на разходки?

— Аз ще остана и ще си приготвя чаша чай. Надявам се, че няма да ни откажете чаша чай?

— Напротив — любезно отвърнал лорд Икнъм. — Чувствувайте се като у дома си. Стойте тук и се наливайте до пръсване.

Отвън Джулия, която повече от всякога приличала на росна пъпка, здравата се заумилквала около дъртака.

— Просто не знам как да ви се отблагодаря — казала тя.

Розовият също казал, че не знае.

— Няма за какво, мила, няма за какво — отвърнал лорд Икнъм.

— Според мен вие сте направо чудесен. — Ами, ами…

— Наистина, направо сте великолепен.

— Хайде, хайде — рекъл лордът. — Повече не мислете за това.

Той я целунал по двете бузи, по брадичката, челото, дясната вежда и върха на носа, а Понго гледал объркан и гневен. Излизало, че всички освен него целуват това момиче. В крайна сметка унизителната сцена приключила и двамата млади се оттеглили, което най-после, дало възможност на Понго да отвори дума за онази стотачка.

— Откъде — рекъл, — имаш толкова много пари?

— Наистина, откъде? — потънал в размисъл лорд Икнъм. — Спомням си, че вуйна ти ми ги даде за нещо. Но за какво? Сигурно да платя някоя сметка.

Това поободрило Понго.

— Тя ще ти даде да се разбереш — казал той с огромно задоволство. — За нищо на света не бих желал да съм на твое място, когато кажеш на вуйна Джейн — убедено, продължил Понго, защото добре познавал емоционалния характер на вуйна си, — че си връчил цялата й пачка на някакво момиче, и обясниш, защото ще се наложи да обясниш, че момичето е било като картинка. Мисля, че ще откачи от стената някое наследствено бойно топорче и ще те халоса с него по кратуната.

— Не се вълнувай, мило момче — отвърнал лорд Икнъм. — Познавам доброто ти сърце и разбирам твоята загриженост, но не се вълнувай. Ще й кажа, че съм бил принуден да ти дам парите, за да откупиш пачка компрометиращи писма от една испанска куртизанка. Едва ли ще й даде сърце да ме обвини, задето съм отървал любимия й племенник от лапите на опасна авантюристка. Е, отначало може да ти се поразсърди и ще се наложи да изчакаш да мине време, преди отново да се веснеш в Икнъм, но понеже и без туй няма да ми потрябваш, преди началото на акцията за унищожаване на плъховете, всичко е наред.

В този миг до портата на „Кедрите“ дотопурка едър червендалест мъжага. Тъкмо се канел да влезе, когато лорд Икнъм го повикал.

— Мистър Родис?

— А?

— С мистър Родис ли разговарям?

— Да, аз съм мистър Родис.

— Аз съм мистър Булстроуд. Живея малко по-надолу — рекъл лорд Икнъм. — Това е Пърси Фрешнам, девер на сестра ми. Занимава се с внос на свинска мас.

Червендалестият казал, че му е много приятно да се запознаят. Попитал Понго дали търговията с мас е оживена, Понго отвърнал, че всичко е наред, а червендалестият му рекъл, че се радва да го чуе.

— Ние не се познаваме, мистър Родис — продължил лорд Икнъм, — но мисля, че като съсед съм длъжен да ви уведомя, че преди малко забелязах в къщата ви две подозрителни лица.

— В моята къща? Че как, по дяволите, са влезли?

— Несъмнено през някой заден прозорец. Приличаха ми на крадци. Ако надникнете предпазливо, може би ще ги видите.

Червендалестият отишъл да надникне предпазливо и като се върнал, не че бил запенен в устата, но малко му трябвало.

— Прав сте. Седят си в салона ми, сякаш са си у дома, лочат чая ми и нагъват препечени филии с масло.

— Така си и мислех.

— И са отворили буркан сладко от малини.

— Е, така по-лесно ще ги хванете на местопрестъплението. На ваше място бих извикал полиция.

— Непременно ще го сторя. Благодаря ви, мистър Булстроуд.

— Радвам се, че можах да ви направя тази малка услуга, мистър Родис — отвърнал лорд Икнъм. — Трябва да тръгвам, че ме чакат. Много е приятно след дъжда, нали? Хайде, Пърси.

И той забутал Понго пред себе си.

— Ето така, момчето ми. По време на моите отскачания до столицата винаги си поставям за цел да пръскам благост и радост. Оглеждам се наоколо — дори в такава мръсна дупка като Мичинг Хил — и се питам как бих могъл, когато си тръгна от тази мръсна дупка, тя да бъде една по-добра и по-щастлива мръсна дупка? И видя ли възможност, вкопчвам се в нея. Ето го и нашият автобус. Скачай вътре, момчето ми, а по пътя ще нахвърлям планове за вечерта. Ако старата „Лестър Грил“ още съществува, можем да надникнем вътре. Сигурно има двайсет и пет години, откакто за последен път ме изхвърлиха оттам. Интересно кой е новият им бияч.

Ето, приключи Симпатягата, такъв е Понговият вуйчо Фред от провинцията и сигурно вече се досещаш защо пристигането на телеграмата, оповестяваща неизбежната му поява в големия град, кара Понго да бледнее и да се тресе.

Цялата работа, казва Понго, била много сложна. Погледнато от една страна, добре че човекът живее в провинцията през по-голямата част от годината. В противен случай непрекъснато щял да бъде край него. От друга страна обаче, като живее в провинцията, той акумулира, така да се каже, запас от щуротии, който се отприщва със страхотна сила по време на редките му посещения в Лондон. В крайна сметка ето до какво се свежда всичко — дали е по-добре да имаш смахнат вуйчо, чиято смахнатост църцори тънко, но непрестанно, или пък друг, който си кротува в далечно имение триста и шейсет дни в годината, но пък здравата си наваксва, когато дойде в Лондон през останалите пет? Дяволски въпрос, разбира се, и Понго до ден днешен не му е намерил отговор.

Естествено, най-добре би било, ако някой завърже дъртата напаст и от първи януари до трийсет и първи декември я държи там, където и да иска не би могъл да напакости — сиреч при селяните и мотиките. Но това, признава Понго, е утопична мечта. Никой не е преследвал тази цел по-упорито от вуйна му Джейн, а тя до ден днешен не е успяла.

БЕЗ ПРАВО НА ОБЖАЛВАНЕ

Свидетелските показания бяха изслушани. Машината на закона се беше задействувала без засечка и съдията, след като закачи на клюна си пенсне, което всеки миг щеше да се плъзне надолу, се прокашля като заболяла овца и сподели с нас лошата вест:

— Подсъдимият Устър — каза той и как да ви опиша срама и мъката на Бъртрам при подобна характеристика? — ще плати глоба от пет лири.

— Разбира се! — извиках. — На всяка цена! Като едното нищо!

Бях дяволски щастлив, че се отървах на такава разумна цена. Взрях се в така нареченото море от лица, докато съзрях Джийвс, седнал на последния ред. Браво, беше дошъл да крепи морално младия господар в часа на несгодата.

— Хей, Джийвс — пропях, — имаш ли петарка, че съм позакъсал.

— Тишина! — изрева някакво служебно говедо.

— По-спокойно — рекох, — просто уреждах финансовата страна на въпроса. — Платежоспособен ли си, Джийвс?

— Да, сър.

— Ти си голяма работа!

— Приятел ли сте на задържания? — попита клюнестият.

— На служба съм при мистър Устър, ваша милост, в качеството на личен камериер.

— Тогава платете глобата на чиновника.

— Много добре, ваша милост.

Клюнестият кимна хладно в моя посока, колкото да покаже, че вече могат да свалят белезниците от ръцете ми; и след като отново окачи пенснето, метна към клетия Сипи един от най-мръсните погледи, отправяни някога в полицейския съд на Бошър Стрийт.

— Случаят със задържания Лев Троцки — име, за което — каза той и отново впи поглед в Сипи, — имам основания да храня подозрението, че е фиктивно — е по-сериозен. Обвинен е в разпуснато поведение и оказана съпротива на полицията. Според показанията на полицая, задържаният го ударил в корема, с което му причинил силна болка като и по други начини му пречил да изпълнява служебните си задължения. Знам, че през нощта след ежегодното състезание по водни спортове между университетите на Оксфорд и Кеймбридж, властите по традиция се отнасят по-благосклонно към лудориите на младежите, но прояви на грубо хулиганство, като тези на подследствения Троцки, не могат да бъдат пренебрегвани или омаловажавани. Ще излежи присъда от трийсет дни със средна степен на затворнически режим без право на обжалване.

— Не, ама слушайте… хей, как така… по дяволите! — запротестира клетият Сипи.

— Тишина! — изрева същото служебно говедо.

— Следващият! — рече клюнестият и с това въпросът приключи.

Цялата история беше крайно злополучна. Спомените ми не са кристално бистри, но доколкото успявам да събера две и две, случи се горе-долу следното:

Аз съм общо-взето умерен човек. Има обаче една нощ в родината, когато отлагам всички други ангажименти и съм склонен да се поотпусна и да си припомня отминалата младост, така да се каже.

Става дума за нощта след ежегодното състезание по гребане между университетите на Оксфорд и Кеймбридж, или с други думи нощта след „Гребните Гонки“.

Ако изобщо някога Бъртрам попада изцяло във властта на алкохола, това е тази нощ. Честно си признавам, че в нашия случай яко се бях натряскал. Така че когато налетях на стария Сипи при кино „Емпайър“, от мен струеше добрина и милосърдие. В подобно състояние сърцето ми не можеше да не се преобърне при вида на Сипи — обикновено един от най-дейните гуляйджии. Сега той беше далеч от обичайното си слънчево разположение на духа. Имаше вид на човек, разяждан от скрита мъка.

— Бърти — каза той, докато вървяхме към площад Пикадили, — „Сърцето, що от мъка е сломено, от най-плахата надежда е окрилено“. — Сипи си пада малко поет, макар че насъщният му зависи от дотациите на старата му леля, която живее в провинцията. Това оправдава възвишения тон на речта му. — Бедата е там, — продължи той, — че за мен няма надежда, нито плаха, нито някаква друга. Здравата закъсах, Бърти.

— В какъв смисъл, момчето ми?

— Утре трябва да замина, за да прекарам три седмици с някакви дол… не, ще отида по-далеч и ще ги нарека низши твари, или приятели на леля ми Бърта. Тя е уредила всичко и дано проклятието на племенника й настигне и последната розова пъпка в градината й.

— Кои са тези дяволски изчадия? — попитах.

— Някои си Прингъл. Не съм ги виждал от десетгодишната си възраст, но си спомням, че дори тогава ми правеха впечатление на видни английски досадници.

— Кофти късмет. Нищо чудно, че нямаш настроение.

— Целият свят ми е черен. Как да се отърва от тази страшна орисия?

Тогава ме осени една от онези гениални идеи, които спохождат човека щом наближи 12 часът в нощта на „Гребните гонки“.

— Всъщност, стари приятелю, имаш въпиюща нужда — казах, — от полицейска каска.

— Наистина ли, Бърти?

— На твое място просто щях да прекося улицата и да си взема онази там.

— Но под нея има някакъв полицай. Съвсем ясно го виждам.

— Че какво от това? — учудих се аз. Направо не разбирах за какво ми го казва.

Сипи потъна за миг в размисъл.

— Мисля, че си прав — най-после каза той. — Интересно как не съм се сетил досега. Ти наистина ли ми препоръчваш да взема каската?

— Разбира се!

— Тогава ще я взема — каза той с променено, далеч по-ведро настроение.

Ето как стоят нещата и вече сигурно ви е ясно защо, напускайки подсъдимата скамейка като свободен човек, вътрешно ме разяждаха угризения. На двадесет и пет години, когато целият живот беше пред него и прочие, Оливър Рандолф Сипърли бе заврян в пандиза и то по моя вина. Аз бях този, който завлече на дъното едва напъпилата негова юност, така да се каже, и сега изникваше въпросът как да изкупя вината си.

Преди всичко трябваше да вляза във връзка със Сипи и да разбера какво е последното му желание. Пообиколих насам-натам, поразпитах и скоро се озовах в малка тъмна стаичка с бели стени и дървена скамейка. На скамейката седеше Сипи, стиснал глава в ръце.

— Как си, друже? — продумах приглушено, както се говори на болник.

— С мен е свършено — отвърна Сипи. Видът му бе на препикано мушкато.

— Хайде, хайде — рекох, — нещата не са толкова зле, колкото изглеждат. Нали съобрази да не им дадеш истинското си име. Поне във вестниците няма да пише за теб.

— Вестниците са ми последна грижа. Не ми дава мира единствено мисълта как да прекарам три седмици с Прингълови, броено от днес, когато се налага да гния В затвора, окован във вериги и с топуз на крака?

— Но нали не искаше да заминеш?

— Тук не става въпрос какво искам, тъпако. Трябва да отида. В противен случай леля ми ще разбере къде съм. А разбере ли, че излежавам присъда от трийсет дни без право на обжалване в най-дълбокия зандан под крепостния ров — хм, представяш ли си каква съдба ме очаква?

Схванах мисълта му.

— Този проблем не е по силите ни — рекох мрачно. — Налага се да го поверим в ръцете на висш интелект. Човекът, до когото трябва да се допитаме, е Джийвс.

И след като изкопчих още няколко необходими подробности, аз му стиснах ръката, потупах го по гърба и се понесох към къщи при Джийвс.

— Джийвс — казах, след като гаврътнах живителната течност, предвидливо забъркана още преди пристигането ми. — Трябва да ти кажа нещо важно, което засяга жизнените интереси на човек, когото винаги си възприемал като… абе с една дума мистър Сипърли.

— Да, сър?

— Джийвс, мистър Сипърли е сгазил лука.

— Наистина ли, сър?

— И то благодарение на мен. Аз бях този, който в миг на криворазбрано милосърдие, ръководен единствено от желанието да го развеселя и да вдъхна смисъл на съществуванието му, предложих да свие онази полицейска каска.

— Нима, сър?

— Бъди така добър да вникнеш в същността, Джийвс. Историята и без това е ужасно объркана за човек с моя главобол и ако ме прекъсваш, ще изпусна нишката. Затова, не се обаждай, а просто кимай от време на време, за да знам, че следиш мисълта ми.

Затворих очи и се съсредоточих.

— Като начало, Джийвс, може би знаеш, а може би не, че на практика мистър Сипърли е напълно зависим от леля си Бърта.

— Това да не е мис Сипърли от имението Падок до село Бекли-он-дъ-Муър, в графство Йоркшър, сър?

— Да. Само не ми казвай, че я познаваш!

— Не лично, сър. Но имам братовчед, който живее в същото село и бегло познава мис Сипърли. Описва ми я като властна и избухлива възрастна дама… Извинявайте, сър, трябваше само да кимна.

— Правилно, трябваше да кимнеш. Да, Джийвс, трябваше да клюмнеш. Но сега вече е твърде късно.

И аз клюмнах. Предната нощ не се бях насладил на обичайните осем часа сън и от време на време бях склонен да изпадам в нещо като летаргия.

— Да, сър? — обади се Джийвс.

— Ъ… о,… да — стреснах се аз. — До къде бях стигнал?

— Казвахте, че мистър Сипърли е изцяло зависим от мис Сипърли, сър.

— Така ли?

— Да, сър.

— Прав си, така беше. Е, тогава лесно ще разбереш, Джийвс, че той трябва дяволски да внимава да не си разваля отношенията с нея.

Джийвс кимна.

— Сега забележи: онзи ден тя изпратила на Сипи писмо, в което му съобщава, че трябва да пее на нейния селски концерт. Това било равностойно на кралска заповед, така че за отказ от негова страна и дума не можело да става. Той обаче бил пял и преди на неин концерт и съвсем недвусмислено бил освиркан, затова нямал намерение това да се повтори. Дотук ясно ли е?

Джийвс кимна.

— И какво мислиш направил той, Джийвс? Нещо, което за момента му се струвало хитроумно. Казал й, че макар да е очарован от възможността да пее на селския концерт, по нещастно стечение на обстоятелствата някакъв издател му поръчал да напише серия статии за колежите в Кеймбридж. Това го задължавало веднага да замине за там и да отсъствува за около три седмици. Дотук ясно ли е?

Джийвс отново кимна.

— В резултат на което, Джийвс, мис Сипърли му писала в отговор, че и според нея работата трябва да се поставя пред удоволствието — под удоволствие тя изглежда имала предвид песнопението в Бекли-он-дъ-Муър и осмиването на племенника й от местното селячество, — но щом заминавал за Кеймбридж, непременно трябвало да отседне при нейните приятели Прингълови. Имали къща извън града. После им драснала няколко реда, с които ги уведомила да го очакват на двайсет и осми и те й драснали в отговор, че всичко е окей. Мистър Сипърли обаче е в дранголника и никой не знае как ще свърши цялата работа. Джийвс, това е достойно предизвикателство за огромния ти интелект. Разчитам на теб.

— Ще направя всичко възможно да оправдая доверието ви, сър.

— Действувай тогава. Междувременно спусни завесите, донеси още няколко възглавници и придърпай онова столче, да мога да си вдигна краката. После отиди да размишляваш и ми се обади след… да кажем два или може би три часа. Ако някой ме търси, кажи му, че съм умрял.

— Умрял ли, сър?

— Умрял. Няма да си далеч от истината.

Трябва да наближаваше привечер, когато се събудих с известно скърцане във врата, но иначе общо-взето поосвежен. Натиснах звънеца.

— Надникнах на два пъти, сър — уведоми ме Джийвс, — но и в двата случая спяхте, затова не ви обезпокоих.

— Правилно, Джийвс… Е?

— Сериозно мислих по въпроса, който ми поставихте, сър, и виждам един-единствен изход.

— Един е достатъчен. Какво предлагаш?

— Да заминете за Кеймбридж вместо мистър Сипърли, сър.

Облещих се насреща му. Вярно, че се чувствувах доста по-добре, отколкото преди няколко часа, но това съвсем не означаваше, че вече съм във форма да слушам дивотии.

— Джийвс — скастрих го остро, — стегни се. Дрънкаш врели-некипели.

— Боя се, че не мога да предложа друг план за действие, който да избави мистър Сипърли от тежкото му положение.

— Но помисли! Напрегни си мозъка! Че дори аз, въпреки прекараната нощ и последвалата я мъчителна сутрешна схватка с тъмничарите, съм в състояние да прозра колко е щура идеята ти. Да вземем само тази подробност, че Прингълови не искат да домакинстват на мен, а на мистър Сипърли. Ами че те изобщо не ме познават.

— Толкова по-добре, сър, защото ви предлагам да заминете за Кеймбридж като се представите за мистър Сипърли.

Това вече беше прекалено.

— Джийвс — рекох и не съм съвсем сигурен, че в очите ми нямаше сълзи, — не може да не виждаш, че всичко това са пълни дивотии. Не ти отива да дрънкаш безотговорно пред един болен човек.

— Струва ми се, че предложеният от мен план е крайно осъществим. Докато спяхте, успях да разменя няколко думи с мистър Сипърли и той ме уведоми, че професорът и мисис Прингъл не са го виждали от невръстната му десетгодишна възраст.

— Не са, това е вярно. Казвал го е и на мен. Но дори при това положение те с положителност ще го разпитват за леля ми — имам предвид неговата леля. Какво ще правя тогава?

— Мистър Сипърли беше така добър да сподели с мен някои данни, свързани с мис Сипърли, сър, които съм записал. С тяхна помощ и онова, което съм чувал от братовчед си за навиците на старата дама, смятам, че ще бъдете в състояние да отговорите на всеки обикновен въпрос.

Има нещо дяволски коварно в този Джийвс. Толкова пъти откак сме заедно ме е сащисвал с някое явно откачено предложение, хрумване или план за действие и след не повече от пет минути вече е успявал да ме убеди, че то не е само напълно в реда на нещата, но дори е гениално. В случая му потрябва четвърт час да ме приобщи към последното си умотворчество, което засега се оформяше като най-налудничавато, но го направи. Удържах криво-ляво фронта, когато той ме смаза с един удар.

— Искрено ви съветвам, сър, да напуснете Лондон възможно по-скоро и да се скриете за известно време някъде, където трудно биха ви намерили.

— Ъ? Защо?

— Мисис Спенсър се обади три пъти през последните няколко часа, сър, и настояваше да разговаря е вас.

— Леля Агата! — изписках, пребледнял под бронзовия загар.

— Да, сър. От думите й разбрах, че е прочела във вечерните вестници за тазсутрешната съдебна процедура, сър.

Подскочих от стола като прерийно зайче. Щом като леля Агата е изровила томахавката, налагаше се да изчезна яко дим и то незабавно.

— Джийвс — рекох, — настана време не за думи, а за дела. Събирай багажа и то бързо.

— Вече съм го събрал, сър.

— Разбери кога има влак за Кеймбридж.

— Влакът тръгва след четиридесет минути, сър.

— Повикай такси.

— Таксито чака пред вратата, сър.

— Чудесно! Води ме тогава.

Къщата на Прингълови се намираше доста далеч от Кеймбридж, на една-две мили по пътя за Тримпънртън. Когато пристигнах, всички вече се обличаха за вечеря. Така че чак когато нахлузих вечерните одежди и слязох в трапезарията, имах щастието да се срещна лице в лице с цялата глутница.

— Добър вечер! — казах, като поех дълбоко въздух. Опитвах се да говоря с ясен и звънлив глас, но настроението ми не беше от най-слънчевите. Всеки скромен и непретенциозен мъж изпитва неудобство, когато посещава за пръв път чужда къща и съвсем не му става по-леко от факта, че трябва да се преструва на друг. Осезателно усещах премаляване, за което допринесе и присъствието на Прингълови.

Сипи ми ги беше описал като видни английски досадници и по всичко личеше, че ще излезе прав. Професор Прингъл беше кльощав и плешив чичко с вид на страдащ от хронична диария и поглед на настъпена моруна, а по лицето на мисис Прингъл бе изписано безмерно страдание, сякаш през 1900 година е получила лоша вест, от която така и не се е съвзела. Още не бях възстановил душевното си равновесие след запознанството с тези двамата, когато ме представиха на две древни старици, плътно омотани в шалове.

— Сигурно помните мама — печално каза професорът, като ми посочи музеен експонат №1.

— О… а-а-а! — измучах аз, докарал нещо като усмивка.

— И леля ми — въздъхна професорът, сякаш нещата вървяха от зле на по-зле.

— Виж ти, виж ти! — казах и пуснах втора усмивка на експонат № 2.

— Интересно, но тази сутрин тъкмо си приказвахме, че много добре ви помнят — изстена професорът, простил се с всяка надежда.

Настъпи мълчание. Цялата компания, като излязла от най-мрачните разкази на Едгар Алън По, се бе вторачила в мен и аз почувствувах как моята жизнерадост предава Богу дух още в зародиш.

— Помня го Оливър — каза експонат № 1 и изпусна тежка въздишка. — Такова хубаво дете беше. Колко жалко! Колко жалко!

Тактично, разбира се, и изчислено гостът да не почувствува капка неудобство.

— Помня го Оливър — каза и експонат № 2 и ме погледна със същата погнуса, с която клюнестият изгледа Сипи преди да нахлупи черната си шапчица. — Отвратително хлапе. Дразнеше котката ми.

— Като се има предвид, че догодина прави осемдесет и седем, леля Джейн е с прекрасна памет — прошепна мисис Прингъл с погребална гордост.

— Какво каза? — подозрително я попита експонатът.

— Казах, че имаш отлична памет.

— А! — Дъртото чудовище ми метна още един белтък. По всичко личеше, че между нея и Бъртрам няма да разцъфти красива дружба. — Той преследваше моя Тиби из цялата градина и стреляше по него с лък.

В този миг изпод канапето изпълзя котка и се упъти към мен с вирната опашка. Котките много си падат по моя милост, което прави още по-тъжен факта, че трябваше да отговарям за престъпната дейност на невръстния Сипи. Наведох се да я почеша зад ухото, какъвто бе непоклатимият ми навик, но експонатът нададе пронизителен писък.

— Спрете го! Спрете го!

Тя се метна напред необичайно пъргаво за годините си и след като загреба котката, се втренчи в мен с такава злоба, сякаш ме предизвикваше на смъртен двубой. Крайно неприятно.

— Аз обичам котки — промълвих плахо.

Не мина. Симпатиите на компанията не бяха на моя страна. Разговорът съвсем се беше закучил, когато вратата се отвори и в стаята влезе едно момиче.

— Дъщеря ми Елоиз — потиснато каза професорът, сякаш това признание му тежеше като воденичен камък на душата.

Обърнах се да се изръкостискам с нея и така си останах с протегната ръка и увиснало чене. Не помня да ни е нанасян по-мръсен и подъл удар.

Предполагам всекиму се е случвало неочаквано да срещне човек, който поразително му напомня за друг ужасен човек. За да разберете мисълта ми ще ви дам пример. Веднъж, когато бях отишъл в Шотландия да играя голф, видях в хотела да влиза пълно копие на леля ми Агата. Може жената да е била много свестен човек, стига да бях изчакал да я опозная, но аз не чаках. Изпарих се яко дим още същата вечер, неспособен да издържам на гледката. Друг път напуснах страхотно забавен нощен бар, защото оберкелнерът ми заприлича на вуйчо Пърси. Е. Х. Прингъл зловещо приличаше на Хонория Глосъп.

Мисля, че и преди съм споменавал за дъщерята на сър Р. Глосъп. Той лекува откачени, а ние с нея бяхме сгодени за около три седмици, след което, за късмет, на дъртия му хрумна, че съм превъртял и сложи край на идилията. Оттогава само да се сетя за нея и скачам на сън с писък на уста. Та това момиче беше завършен неин образ и подобие.

— Ъ-ъ-ъ… приятно ми е — излъгах аз.

— На мен също.

Гласът й ме довърши. Все едно, че чух самата Хонория. Хонория Глосъп има глас на звероукротител. Това момиче по нищо не й отстъпваше. Конвулсивно отстъпих назад, но подскочих като ужилен, тъй като кракът ми потъна в нещо меко. Пронизително мяукане раздра въздуха, последвано от възмутен крясък. Обърнах се и видях как леля Джейн се опитва на четири крака да събере останките от заврялата се под канапето котка. Бабата ме погледна и ми стана ясно, че най-лошите й предчувствия са се сбъднали.

В този миг съобщиха, че вечерята е сервирана — тъкмо навреме според мен.

— Джийвс — рекох, когато го заварих сам същата вечер, — не съм със слабо сърце, но съм склонен да мисля, че тази авантюра ще ми излезе през носа.

— Не ви ли е приятно тук, сър?

— Не ми е, Джийвс. Ти видя ли мис Прингъл?

— Да, сър, от далече.

— Най-добрият начин да я гледа човек. Внимателно ли я разгледа?

— Да, сър.

— Напомня ли ти за някого?

— Струва ми се, че между нея и братовчедка в Хонория Глосъп съществува поразителна прилика.

— Братовчедка ли! Да не искаш да кажеш, че е братовчедка на Хонория Глосъп?

— Да, сър. Мисис Прингъл е бившата мис Блатъруик, по-малката сестра на съпругата на сър Родерик Глосъп.

— Боже господи! Сега вече ми е ясно.

— Да, сър.

— Каква прилика, а Джийвс! Тя дори говори като мис Глосъп.

— Наистина ли, сър? Все още не съм чул мис Прингъл да говори.

— Не е голяма загуба. От което следва, Джийвс, че макар за нищо на света да не бих зарязал стария Сипи в небрано лозе, подозирам, че това гостуване ще е тежко натоварване за нервната ми система. Все някак мога да изтърпя професора и жена му. Дори бих направил върховно усилие да понеса и леля Джейн. Но да се очаква от човек да общува ежедневно с тази Елоиз — и то на гола лимонада, защото това беше единственото пиене тази вечер, е твърде много. Кажи какво да правя, Джийвс?

— Според мен, трябва възможно повече за избягвате компанията на мис Прингъл.

— Същата гениална мисъл ме осени и мен.

Много е лесно да си дрънкаш безотговорно, че ще избягваш компанията на някоя жена, но когато живеете в една и съща къща и тя не желае да ви избягва, работата не е чак толкова проста. Странно нещо е животът. Колкото повече се опитваш да избягваш някои хора, толкова повече те се лепят по тебе. Не бяха минали и двайсет и четири часа от посещението ми, когато прозрях, че доста често ще се сблъсквам с тази напаст. Тя беше от момичетата, дето вечно се мотаят в краката ти по стълби и коридори. Нямаше начин да вляза в някоя стая и тя да не се вмъкне подире ми. А тръгнех ли да се разхождам из градината, задължително изскачаше я от някой лавров храст, я от лехата с лука. Към десетия ден вече определено страдах от мания за преследване.

— Джийвс — оплаках се аз, — тази жена не се отлепя от мен. Нито за миг не мога да остана сам. Версията на Сипи беше, че трябва да прави проучване на колежите в Кеймбридж. Само тази сутрин тя ме разведе из петдесет и седем. Следобед отидох да поседя в градината, а тя изскочи от бръшляна. Вечерта ме заклещи във всекидневната. Натам е тръгнало, че ако вляза в банята и я намеря сгушена в сапунерката, изобщо няма да се изненадам.

— Твърде досадно, сър.

— Така е. Можеш ли да ми предложиш някакъв изход?

— Не веднага, сър. Но мис Прингъл наистина изглежда силно заинтересована от вас, сър. Тази сутрин ме разпитваше за начина ви на живот в Лондон.

— Какво?

— Да, сър.

Ужасен, аз провесих чене. Порази ме зловеща мисъл. Разтреперих се като листо.

Същия ден на обяд се бе случило нещо странно. Тъкмо бяхме привършили котлетите и аз се облегнах назад да си поема дъх преди полагаемото ми се парче варен пудинг, когато случайно вдигайки очи забелязах, че онази Елоиз не откъсва от мен много особен поглед. Тогава не се замислих много, защото вареният пудинг изисква пълно съсредоточаване. Сега обаче, след думите на Джийвс целият зловещ смисъл на погледа изведнъж се разкри пред смаяното ми същество. Дори тогава ми се беше сторило, че в този поглед има нещо обезпокоително познато и сега изведнъж проумях какво е то. Същия блясък бях наблюдавал в очите на Хонория Глосъп в дните, предхождащи годежа ни — поглед на тигрица, набелязала своята жертва.

— Джийвс, знаеш ли какво си мисля?

— Сър?

Преглътнах мъчително.

— Джийвс, слушай внимателно. Не искам да оставаш с впечатлението, че се имам за неотразим хубавец, който сразява всичко живо с чара си и няма момиче, което да му устои след първата минута. Дори обратното, защото момичетата, попаднали в обсега на моя магнетизъм, са по-скоро склонни да недоволствуват. Ето защо никой не би ме обвинил, че неоправдано се отдавам на панически страхове. Съгласен, нали?

— Да, сър.

— Въпреки това, Джийвс, научно доказан факт е, че съществува особена порода жени, които наистина питаят необяснима слабост към такива като мен.

— Самата истина, сър.

— Много добре знам, че грубо казано притежавам два пъти по-малко мозък от всеки редовен човек, но появи ли се момиче с два пъти повече мозък от нормалното, то по най-прекия път се мята отгоре ми с любовен блясък в очите. Не мога да го обясня, но е така.

— Може би това е вечният стремеж на природата да осигури равновесие между видовете, сър.

— Нищо чудно. Както и да е. Случвало ми се е много пъти. Същото беше и с Хонория Глосъп. В Гъртън16 е била прочута като мозъка на своя випуск. Но ме налапа както млад булдог — пържола.

— Доколкото знам, сър, мис Прингъл е била още по-блестяща студентка от мис Глосъп.

— Ето на! Джийвс, тя ме заглежда.

— Да, сър?

— Непрекъснато я срещам по стълби и коридори.

— Наистина ли, сър?

— Препоръчва ми дълбокомислени книги, за да съм разширял кръгозора си.

— Твърде показателно, сър.

— А тази сутрин на закуска ми каза да не ям наденичката, която бях захапал, тъй като според съвременната наука в десет сантиметрова наденичка се съдържали микроби колкото в един умрял плъх. Майчинска загриженост, нали разбираш. Тревожи се за здравето ми.

— Според мен, това е най-убедителният аргумент, сър.

Стоварих се в стола като прострелян.

— Какво ще правим, Джийвс?

— Трябва да размислим, сър.

— Ти мисли. Аз нямам подходящата апаратура.

— Ще отделя на въпроса изключително сериозно внимание, сър, и ще положа всички усилия да останете доволен.

Е, това все пак беше нещо. Аз обаче не бях спокоен. Да, Бъртрам не беше никак спокоен.

На следващата сутрин посетихме още шейсет и три колежа и следобед заявих, че се оттеглям в стаята си да полегна. След като изчаках половин час, за да се изчисти теренът, пъхнах в джоба си една книга и принадлежностите за пушене, прекрачих френския прозорец и се спуснах в градината по един много удобен за целта улук. Бях се насочил към беседката, където според мен човек можеше да прекара един-два часа без някой да му досажда.

В градината цареше голяма веселба. Слънцето печеше, минзухарите се препичаха и никъде нито следа от Елоиз Прингъл. Котката се мотаеше по поляната. Подсвирнах й, тя замърка дебело и препусна насреща ми. Тъкмо я бях вдигнал на ръце и я почесвах зад ушите, когато отгоре ми се разнесе див крясък и леля Джейн увисна наполовина от прозореца. Дяволски неудобно.

— Е, добре, добре — рекох.

Пуснах котката, която изчезна нанякъде и като се преборих с изкушението да фрасна дъртата с някоя тухла, продължих към градината с храстите. Безопасно скрит от чужди погледи, аз се отправих към беседката. Не знам дали ще ми повярвате, но не бях преполовил и първата си цигара, когато над книгата ми падна сянка и кръстоската между кърлеж и репей се изпречи между мен и слънцето.

— Ето къде си бил — констатира тя.

После слезе до мен и с отблъскваща игривост измъкна фаса от цигарето ми и го запрати през вратата.

— Непрестанно пушиш! — упрекна ме като любяща млада майка, за мое добро. — Толкова ми се иска да ги откажеш. Никак не е добре за здравето ти. И не бива да седиш тук без сако. Имаш нужда от някой, който да се грижи за теб.

— Нали си имам Джийвс.

Тя се намръщи.

— Този човек никак не ми харесва — рече.

— Ъ? Защо?

— Не знам. Иска ми се да се отървеш от него.

Целият настръхнах. И ще ви кажа защо. Едно от първите неща, които направи Хонория Глопсън след като се сгодихме, беше да ме уведоми, че не харесва Джийвс и иска да го разкарам. Прималя ми от прозрението, че това момиче и Хонория си съвпадат не само физически, но и черните им души са лика-прилика.

— Какво четеш?

Тя ми измъкна книгата от ръцете и отново се намръщи. Носех си я от Лондон да се развличам във влака — сочен, енергичен опит в криминалния жанр, озаглавен „Кървавата следа“. Елоиз заобръща страниците с груба насмешка.

— Не разбирам как можеш да четеш такъв боклук. — Тя изведнъж млъкна. — Божичко!

— Какво има?

— Познаваш ли Бърти Устър?

Чак тогава забелязах, че името ми бе написано на заглавната страница и сърцето ми три пъти се преобърна.

— О… ъ-ъ-ъ… ами… искам да кажа… да, бегло.

— Трябва да е ужасен човек. Учудвам се, че можеш да имаш такъв приятел. Като оставим всичко друго настрана, той е малоумен. По едно време беше сгоден за братовчедка ми Хонория, но работата се развали, защото се оказал невменяем. Трябва да чуеш какво говори чичо Родерик за него!

Не изгарях от желание.

— Много ли сте близки?

— Доста.

— Онзи ден четох във вестниците, че го глобили за непристойно държане.

— Да, и аз прочетох.

Тя ме изгледа по един отвратителен майчински начин.

— Този човек сигурно не ти влияе добре — рече. — Толкова ми се иска да не общуваш повече с него. Обещаваш ли?

— Виж какво, — започнах аз, но в същия миг старият Кътбърт, котаракът, комуто очевидно бе доскучало да клечи сам в храстите, се появи с дружелюбно вирнати мустаци и скочи в скута ми. Посрещнах го много радушно. Макар и само котарак, той все пак ставаше трети в компанията, а имах и повод да сменя темата.

— Големи симпатяги са това котките — рекох.

На нея обаче тези не й минаваха.

— Ще спреш ли да общуваш с Бърти Устър? — допита Елоиз, пренебрегвайки изцяло котешкия мотив.

— Ще ми бъде трудно.

— Глупости! Трябва само да проявиш малко воля. Не вярвам да е чак толкова интересен като приятел. Чичо Родерик казва, че е безгръбначно леке.

Аз също можех да се изкажа по адрес на чичо Родерик, но устните ми бяха запечатани, така да се каже.

— Толкова много си се променил, откакто се видяхме за последен път — укори ме тя. После се наведе и започна да чете котарака зад другото ухо. — Спомняш ли си, че като бяхме деца ми казваше, че за мен си готов на всичко?

— Така ли?

— Веднъж се разплака, защото ти се разсърдих и не позволих да ме целунеш.

Не го повярвах тогава, не го вярвам и сега. Сипи има странни възгледи в много отношения, но не е възможно дори и на десетгодишна възраст да е бил чак толкова загубен. Според мен момичето лъжеше, но това съвсем не облекчаваше положението ми. Поотместих се, вперих очи пред себе си и челото ми леко взе да се оросява.

И точно тогава, съвсем изневиделица… абе какво да ви обяснявам. От време на време всеки изпитва неудържимо желание да извърши магария. Например в претъпкания театрален салон нещо като че ли те подтиква да извикаш „Пожар!“ и да видиш какво ще стане. Или пък разговаряш кротко с някого и изведнъж се усещаш, че мислиш: „Ами ако ей сега го друсна по окото!“ Та мисълта ми беше, че в този миг, когато рамото й се притискаше о моето и черната й коса ме гъделичкаше по носа, изведнъж ме обзе идиотското желание да я целуна.

— Не е възможно — изграчих.

— Забравил ли си?

Тя вдигна глава и впи очи в моите. Усетих, че затъвам. Затворих очи. И тогава откъм вратата долетя най-чудният глас, който съм чувал в живота си.

— Веднага ми дай тази котка!

Отворих очи. Добрата стара леля Джейн, това украшение за своя пол, стоеше пред мен и ме пронизваше с поглед, сякаш ме бе сварила как коля любимото й животно. Как ме беше проследила тази перла сред жените, нямам представа, но фактът е, че стоеше там, Бог да благослови милата й стара душица, като спасителна команда в последния кадър на филма.

Не чаках нито минута. От магията не бе останал в помен и хукнах през глава. Докато се оттеглях, ангелският глас на доблестната столетница пак ме настигна.

— Той целеше моя Тиби със стрели!

През следващите няколко дни бях оставен на спокойствие. Почти не виждах Елоиз. Убедих се в безграничната стратегическа ценност на онзи улук до прозореца ми. Вече рядко напусках къщата по друг начин. Струваше ми се, че ако късметът ми все така работи, току-виж съм оцелял до края на заточението.

Когато след няколко дни слязох в гостната, цялото семейство беше в Наличност и всичко бе както трябва. Професорът, професоршата, двата експоната и Елоиз бяха разпръснати тук-там из стаята. Котката спеше на килима, канарчето — в клетката си. С една дума — вечер като всички останали.

— Здравейте, здравейте! — казах бодро. — Здравейте, здравейте!

Винаги когато влизам, обичам да произнасям няколко уводни слова, защото ми се струва, че това разведрява атмосферата и й придава дружелюбност. Елоиз ме изгледа укорително.

— Къде беше цял ден? — попита тя.

— След обяд се качих в стаята си.

— В пет часа те нямаше.

— Нямаше ме. След като се потрудих над добрите стари колежи, излязох да се поразходя. Ако иска да бъде в добра форма, човек трябва да се движи.

— Здраво тяло, здрав дух — отбеляза професорът.

— Не бих се учудил — съгласих се приветливо. В този миг, когато всичко вървеше като по ноти и аз се чувствувах във върхова форма, мисис Прингъл изведнъж ме цапардоса с мокър парцал през лицето. Не в истинския смисъл на думата, но със същия успех.

— Родерик много закъсня — рече тя.

Може би ще ви се стори странно, че това име ми действува като ритник в задника, но от мен да го знаете — за всеки, който е имал вземане-даване със сър Родерик Глосъп, на света вече има само един Родерик, което е с един Родерик повече от необходимото.

— Родерик? — изхриптях сподавено.

— Зет ми, сър Родерик Глосъп, пристига в Кеймбридж тази вечер. Утре има лекция в колежа „Сейнт Лукас“. Чакаме го за вечеря.

И докато стоях и се чувствувах като героя, току-що открил, че е попаднал в бърлогата на Деветимата разбойника, вратата се отвори.

— Сър Родерик Глосъп — обяви прислужницата и той нахълта в помещението.

Една от причините, поради която този тип мигновено събужда антипатии у свястната част от човечеството е фактът, че има глава като кубето на „Св. Павел“ и вежди, които плачат за подкастряне. Отвратително е да гледаш как тази плешиво-рунтава особа се приближава към теб, а ти не си подготвил стратегическия път за отстъпление.

В мига, в който сър Родерик влезе в стаята, аз се сгуших зад едно канапе и връчих душата си на провидението. Не беше необходимо да ми гледат на ръка, за да ми кажат, че ме очакват неприятности, свързани с тъмноок мъж. Отначало той не ме забеляза. Здрависа се е професора и жена му, целуна Елоиз и кимна енергично по посока на експонатите.

— Боя се, че позакъснях — каза. — Но едно малко произшествие по пътя, засегнало нещо, което шофьорът ми нарече…

В този миг ме забеляза как се спотайвам в далечината и стреснато изгрухтя.

— А това — започна професорът, като махна към мен.

— Ние вече се познаваме с мистър Устър.

— Това — продължи професорът, — е Оливър, племенникът на мис Сипърли. Помниш ли мис Сипърли?

— Какви ги дрънкаш? — Продължителното общуване с нервно болни бе придало рязък и повелителен маниер на речта му. — Това е онзи нещастник Бъртрам Устър. Какви са тия глупости за Оливър и Сипърли?

Професорът ме гледаше със съвсем естествено учудване. Останалите също. Аз се усмихнах немощно.

— Ами… всъщност… — промърморих. Професорът се бореше с новосъздалото се положение. Просто се чуваше как мозъкът му бръмчи.

— Той каза, че е Оливър Сипърли — изстена накрая.

— Ела тук! — изрева сър Родерик. — Трябва ли да разбирам, че си се натрапил в тази къща под предлог, че си племенник на тяхна стара приятелка?

Това всъщност беше твърде точно излагане на фактите.

— Ами… ъ-ъ-ъ… да — рекох.

Сър Родерик ме прониза с поглед. Той проникна в тялото ми някъде около горното копче на яката, позавъртя се малко вътре и излезе откъм гърба.

— Невменяем! Съвършено невменяем, както си знаех от самото начало.

— Какво каза той? — попита леля Джейн.

— Родерик казва, че този младеж е ненормален — изрева професорът.

— А! — рече лелята и закима. — И аз си го мислех. Той се спуска по улуците.

— Какво прави?

— Виждала съм го… о, колко пъти съм го виждала!

Сър Родерик изсумтя.

— Този трябва да го приберат. Недопустимо е да се остави човек в подобно състояние да скита на свобода. Следващия път спокойно може да убие някого.

Тогава реших, че дори и с риск да издам Сипи, трябва да отхвърля това ужасно обвинение.

— Позволете ми да обясня — рекох. — Сипи ме помоли да дойда тук.

— Какво ще рече това?

— Той самият не можа да дойде, защото го окошариха, когато вечерта след „Гребната гонка“ халоса едно ченге.

Не беше лесно да ги накарам да схванат за какво става дума, но дори и след това положението ми не стана по-розово. В атмосферата се възцари известен хлад и като съобщиха, че вечерята е готова, аз се самоизключих от компанията и скоростно се упътих към стаята си. Щеше ми се да хапна нещичко, но обстановката не предразполагаше.

— Джийвс — извиках, щом влетях вътре и натиснах звънеца, — улепиха ни!

— Сър?

— Адът трепери и играта свърши.

Той ме изслуша внимателно.

— Подобно развитие на събитията беше предвидено, сър. Сега единственото, което ни остава, е да предприемем следващата крачка.

— И коя е тя?

— Да отидете при мис Сипърли, сър.

— Това пък защо?

— Мисля, че би било разумно вие лично да я уведомите за станалото, сър, вместо да й позволите да научи за него от писмата на професор Прингъл. В случай, че все още желаете да направите всичко по силите си, за да помогнете на мистър Сипърли.

— Не мога да изоставя Сипи. Ако смяташ, че ще има някаква…

— Бихме могли да опитаме, сър. Имам известни основания да смятам, че мис Сипърли би могла да прояви снизходителност към поведението на мистър Сипърли.

— Откъде-накъде? — учудих се аз.

— Просто така ми се струва, сър.

— Е, щом смяташ, че си заслужава да опитаме… Как се стига дотам?

— Разстоянието е около сто и петдесет мили, сър. Най-добре ще е да наемем кола.

— Погрижи се веднага.

Идеята да се отдалеча на сто и петдесет мили от Елоиз Прингъл, да не говорим за леля Джейн и Родерик Глосъп, ми се стори най-добрата, която бях чувал от години.

Имението Падок се намираше на около десетина мили от село Бекли-он-дъ-Муър и на следващата сутрин, след като закусих здраво в местната страноприемница, се упътих безстрашно натам. Предполагам, че когато на човек му мине през главата всичко преживяно от мен през последните две седмици, той закоравява до степен на непукизъм. В крайна сметка, мислех си, каквато и да е тази леля на Сипи, тя не е сър Родерик Глосъп, така че от самото начало имах изгледи за успех.

„Падок“ беше средно голяма къща с просторна и ужасно подредена градина и старателно валирана чакълена алея, виеща се сред току-що излезли от химическо чистене храсти. Хвърляш, значи, един поглед на тази къща и веднага си казваш: „Тук живее нечия леля.“ Тръгнах по алеята и когато свих зад завоя, забелязах някаква жена, която човъркаше цветната леха с градинарска лопатка. Ако това не беше жената, която търсех, значи сериозно грешах, затова спрях, прочистих си гърлото и се обадих.

— Мис Сипърли?

Тя стоеше с гръб към мен и при звука на гласа ми изпълни сложен пирует с отскок, подобно на босонога танцьорка, настъпила кабарче насред партията на Саломе. След малко се приземи и доста тъпо се облещи насреща ми. Едро, яко женище с червендалесто лице.

— Надявам се, че не ви стреснах — рекох.

— Кой сте?

— Казвам се Устър. Приятел съм на племенника ви Оливър.

Дишането й бе станало по-равномерно.

— О? — каза. — Като чух гласа ви, помислих, че е някой друг.

— Не. Аз съм. Дойдох да ви кажа за Оливър.

— Какво за Оливър?

Поколебах се. Сега, когато наближавахме същината или така да се каже гвоздея на програмата, голяма част от безгрижната ми самоувереност се бе изпарила.

— Ами… вижте, трябва да ви предупредя, че работата е доста неприятна.

— Болен ли е? Или имате предвид злополука? — попита разтревожено и тази проява на човещина ме зарадва. Реших да си призная всичко без повече увъртане.

— А, не, не е болен. А що се отнася до злополуката, зависи какво разбирате под злополука. Той е в дранголника.

— Къде?

— В затвора.

— В затвора!

— Вината е моя. През нощта на „Голямата Гонка“ се разхождахме и аз го посъветвах да задигне една полицейска каска.

— Не разбирам.

— Ами, стори ми се потиснат, нали разбирате, и криво, или право, реших, че ще се разведри, ако изтича на отсрещния тротоар и свие каската. Той също прецени, че идеята ми е добра, и тръгна да я осъществява, само че полицаят се разсмърдя и Оливър го светна по…

— Светна?

— Светна го… срита го в корема.

— Моят племенник Оливър е ритнал полицай в корема!

— Право в корема. А на следващия ден го затвориха за трийсет дни в бастилията без право на обжалване.

През цялото време я наблюдавах тревожно, за да разбера как ще приеме историята и в този миг видях как от лицето й остана само уста, а после лелята запреплита крака из тревата, превиваше се от смях и буйно размахваше лопатката.

Голям късмет извади, че го нямаше там сър Родерик Глосъп. На втората секунда щеше да седи на главата й и да й надява усмирителната риза.

— Не се ли сърдите?

— Да се сърдя ли — щастливо изкряка тя. — Не бях чувала нищо по-забавно!

Зарадвах се и се успокоих. Надявах се новината да не я разстрои кой знае колко, но не бях допускал, че ще се радва на такъв успех.

— Гордея се с него — каза тях.

— Това е чудесно.

— Ако всеки млад човек в Англия ритнеше по един полицай в корема, в тази страна щеше да се живее далеч по-добре.

Не можех да схвана идеята й, но всичко изглеждаше наред, затова разменихме още по една блага дума и аз се изнесох.

— Джийвс — докладвах, когато се върнах в страноприемницата, — всичко е наред, но изобщо не разбирам защо.

— Как протече срещата ви с мис Сипърли, сър?

— Казах й, че Сипи е в пандиза за нападение срещу полицай, в резултат на което тя избухна в бурен смях, доволно размаха лопатката и каза, че се гордее с него.

— Мисля, че съм в състояние да дам обяснение за ексцентричното й на пръв поглед поведение, сър. Имам сведения, че през последните две седмици мис Сипърли е имала неприятности с местния полицай, резултат от което е и възникналото у нея известно предубеждение към представителите на властта като цяло.

— Така ли? Какво точно се е случило?

— Полицаят се попрестарал в изпълнение на служебните си задържания, сър. През последните десет дни той три пъти връчвал призовки на мис Сипърли за превишаване на скоростта, за извеждане на кучето без каишка и задето отказала да изгаси някакъв пушещ комин. И тъй като мис Сипърли е нещо като селски феодал, досега е имала навика да върши всичко това безнаказано. Ето защо усърдието на полицая я настроило зле към цялото полицейско съсловие и съответно води до благосклонно и либерално отношение към прояви като тази на мистър Сипърли.

— Какъв невероятен късмет, Джийвс!

— Да, сър.

— Откъде научи всичко това?

— От самия полицай, сър. Той ми е братовчед.

Аз се изцъклих. Така да се каже, загрях всичко.

— Божичко, Джийвс! Нали не си го подкупил?

— О, не, сър. Но миналата седмица той имаше рожден ден и аз му направих малък подарък. Егбърт винаги ми е бил много симпатичен, сър.

— Колко?

— Само пет лири, сър.

Бръкнах в джоба си.

— Заповядай — рекох. — И още пет за късмет.

— Много благодаря, сър.

— Джийвс — казах. — Неведоми са пътищата на чудесата, които вършиш. Ще имаш ли нещо против, ако попея?

— Не, разбира се, сър — отвърна Джийвс.