Замъкът на лорд Валънтайн

1

От пристанището Нуминор потеглиха корабите на Господарката, седем на брой, с широки платна и високи величави носове, под командуването на хджорта Азенхарт, главен адмирал на Господарката; те бяха взели като пътници коронала лорд Валънтайн, главния му министър вруна Аутифон Делиамбър, адютантите му Карабела от Тиломон и Слийт от Нарабал, военната му адютантка Лизамон Хълтин, министрите му на разположение скандара Залзан Кавол и Шанамир от Фолкинкип, и разни други. Местоназначението на флотата беше Стоиен в края на алханроелския полуостров Стоиензар, от другата страна на Вътрешното море. Корабите плаваха вече няколко седмици, тласкани бързо от силните западни ветрове, които духаха в тия води в края на пролетта, но досега нямаше никаква следа от суша и още много дни нямаше да има.

Дългото пътуване действаше на Валънтайн успокоително. Той никак не се боеше от задачите, които му предстояха, но и не гореше от нетърпение да ги започне; по-скоро се нуждаеше от време, за да порови във възвърнатото си съзнание, да открие кой е бил и какъв се е надявал да стане. Каква по-подходяща обстановка от широката гръд на океана, където ден след ден нищо не се менеше освен формите на облаците и времето като че се бе спряло на едно място? Тъй че той стоеше с часове до релинга на флагманския кораб „Лейди Тиин“, настрана от приятелите си, и беседваше сам със себе си.

Такъв, какъвто е бил някога, той се харесваше: по-силен и по-твърд по характер от Валънтайн жонгльора, но без грозната душа, която се среща понякога у властници. Предишното му аз се струваше на Валънтайн благоразумно, здравомислещо, спокойно и уравновесено, човек със сериозно държане, но нелишен от веселост, такъв, който разбира естеството на отговорността и дълга. Той беше с добро образование, както би могло да се очаква за човек, чийто живот е преминал в подготовка за висок пост, със солидни познания по история, право, управление и икономика, не толкова солидни по литература и философия и доколкото можеше да разбере Валънтайн, само най-повърхностно владеене на математиката и физическите науки, които бяха в силен упадък на Маджипур.

Възвръщането на предишното му аз наподобяваше намирането на имане. Валънтайн все още не беше напълно споен с онова другото аз и беше склонен да мисли за „него“ и „мен“ или за „нас“, вместо да се смята за отделна единна личност; ала от ден на ден раздвоението ставаше все по-незабележимо. На съзнанието на коронала бе нанесена такава вреда при свалянето му в Тиломон, че сегашното разцепление показваше липсата на връзка между лорд Валънтайн коронала и Валънтайн жонгльора и въпреки старанията на Господарката може би завинаги щеше да остане белег по тази цепнатина. Но Валънтайн можеше да прекоси разделителната бразда винаги, когато пожелаеше, да се приближи до която и да е точка от линията на някогашния си живот, да премине в детските или младежките си години или в краткия период на управлението си и където и да погледнеше, имаше такова богатство от знания, от опит, от зрелост, каквото през простите си скиталчески дни никога не се бе надявал да притежава. Ако в момента трябваше да навлезе в тези спомени тъй, както може да се навлезе в енциклопедия или библиотека, нека бъде така; сигурен беше, че с течение на времето щеше да настъпи по-пълно спояване между едното и другото му аз.

На деветата седмица от пътуването на хоризонта се появи тънка зелена ивица суша.

— Стоиензар — обяви адмирал Азенхарт. — Виждате ли там отстрана онова по-тъмно място? Това е пристанището Стоиен.

Чрез двойното си зрение Валънтайн изучаваше брега на приближаващия се континент. Като Валънтайн той не знаеше почти нищо за Алханроел, само това, че е най-големият от континентите на Маджипур и първият заселен от човеци, място с огромно население и смайващи природни чудеса, и седалище на планетното правителство, обиталище и на коронала, и на понтифекса. Но от паметта на лорд Валънтайн сега изплуваше много повече. За него Алханроел значеше върха, на който бе построен замъкът, един почти самостоятелен свят, по чиито обширни склонове човек можеше да прекара целия си живот сред Петдесетте града и да не се надиви на техните чудеса. Алханроел беше замъкът на лорд Малибор, увенчаващ Върха — защото така го бе наричал през цялото си детство и този навик му бе останал дори през собственото му царуване. Сега виждаше мислено замъка, обгърнал Върха като някакво многоръко същество, разпростряло се над зъбери, върхове и алпийски ливади, спускащ се в обширните, граничещи с него долини и падини, една постройка с толкова хиляди помещения, че беше невъзможно да се преброят, сграда, която като че имаше свой живот, с добавени по нейно усмотрение пристройки по най-далечните й краища. Към Алханроел спадаше също голямата издутина, издигаща се над Лабиринта на понтифекса, и самият подземен Лабиринт, пълна противоположност на Острова на Господарката, защото докато Господарката живееше във Вътрешния храм на обливано от слънцето и обвявано от вятъра възвишение, заобиколено от няколко кръга открити тераси, понтифексът беше заврян като къртица дълбоко под земята, на най-ниското място в кралството си, заобиколен от криволиците на своя лабиринт. Валънтайн бе ходил в Лабиринта само веднъж, преди години, изпратен по поръчение на лорд Вориакс, ала споменът за тези лъкатушни пещери все още мъждееше смътно в съзнанието му.

Алханроел обхващаше също Шестте реки, стичащи се от склоновете на Върха, и растенията-животни на Стоиензар, които скоро щеше да види отново, и дърветата-къщи на Треймон, и каменните руини във Велализиерската долина, за които се говореше, че датирали отпреди идването на човечеството на Маджипур. Гледайки на изток тази тънка черта, която се разширяваше, но все още едва се забелязваше, Валънтайн усещаше цялата огромност на Алханроел, разгъващ се като гигантски свитък пред него, и спокойствието, овладяло душата му през време на пътуването, изведнъж се стопи. Той жадуваше да стъпи час по-скоро на брега, да започне похода си към Лабиринта.

Запита Азенхарт:

— Кога ще стигнем сушата?

— Утре вечерта, милорд.

— Тогава довечера ще пируваме и ще играем. Да се извадят най-хубавите вина, да пият и моряците. А след това — представление на палубата, малко празненство.

Азенхарт го изгледа сериозно. Адмиралът беше аристократ сред хджортите, по-строен от повечето свои съплеменници, макар и с характерната груба и грапава кожа, и имаше странно строго държане, което Валънтайн намираше за малко притеснително. Господарката го уважаваше много.

— Представление ли, милорд?

— Малко жонглиране — отвърна Валънтайн. — Приятелите ми изпитват носталгична нужда да се позанимаят пак с изкуството си, а какъв поподходящ момент за това от ознаменуването на благополучния завършек на нашето дълго пътуване?

— Разбира се — произнесе Азенхарт с тържествено кимване. Но очевидно адмиралът не одобряваше подобни работи на флагманския си кораб.

Залзан Кавол бе предложил това. Скандарът явно не можеше да си намери място на кораба; често го виждаха да движи ритмично четирите си ръце в жонгльорски жестове, макар че в ръцете му нямаше никакви предмети. Именно той най-много трябваше да се нагажда към обстоятелствата при това пътуване из просторите на Маджипур. Преди година Залзан Кавол беше цар в своята професия, майстор между майсторите на жонгльорското изкуство, който обикаляше бляскаво от град на град с чудния си фургон. Сега бе загубил всичко това. Фургонът бе станал на пепел някъде в Пиурифейнските гори, двама от петимата му братя лежаха мъртви пак там, а трети беше на морското дъно; той вече не ръмжеше властно на подчинените си и не ги караше да скачат да изпълняват заповедите му; и вместо да играе всяка вечер пред прехласната публика, която пълнеше кесията му с крони, сега бродеше от място на място по петите на Валънтайн като обикновен помагач. У Залзан Кавол се трупаха неоползотворени сили и енергии. Лицето и държането му издаваха това, защото едно време той свободно бе давал отдушник на грубостта си, ала сега изглеждаше потиснат, почти смирен, и Валънтайн разбираше, че това трябва да е признак на силно душевно страдание. Агентите на Господарката бяха намерили Залзан Кавол все още на Терасата на изпитанието в периферията на Острова, където вършеше черната си поклоннически работа вяло, влачейки се като сомнамбул, сякаш примирен с мисълта да прекара останалия си живот в скубане на бурени и фугиране на зидария.

— Ще можеш ли да изпълниш номера с факлите и ножовете? — попита го Валънтайн.

Залзан Кавол мигновено просветна.

— Разбира се. И виждате ли ония щифтове там? — Той посочи няколко големи дървени пръта, дълги близо четири стъпки, струпани на една полица близо до мачтата. — Снощи Ерфон и аз се упражнявахме с тях, когато всички спяха. Ако адмиралът няма нищо против, ще ги използваме довечера.

— Ония ли? Как можеш да жонглираш с такова дълго нещо?

— Издействайте ми разрешението на адмирала, милорд, и довечера ще ви покажа!

Цял следобед трупата репетира в едно голямо празно помещение долу в трюма. За пръв път вършеха такова нещо от Илиривойн насам — като че бе изминал половината от живота им оттогава. Но използвайки импровизираната сбирка от предмети, които скандарите тихомълком бяха събрали, бързо навлязоха в ритъма на играта.

Наблюдавайки, Валънтайн усещаше някаква топла вълна от тази гледка — Слийт и Карабела трескаво си подхвърляха пръти назад-напред, Залзан Кавол, Роворн и Ерфон измисляха сложни нови номера на размяна, защото след смъртта на тримата им братя старите не можеха да бъдат изпълнявани. За миг като че бяха настъпили някогашните безметежни времена във Фолкинкип или Дюлорн, когато нищо нямаше значение освен да те наемат за празненството или в цирка и единственият проблем в живота беше да съгласуваш ръцете и очите. Но тези дни бяха невъзвратими. Сега, въвлечени във висши интриги, в издигането и свалянето на властници, никой от тях нямаше да бъде вече такъв, какъвто е бил по-рано. Тия петимата бяха обядвали с Господарката, делили с коронала едно и също жилище и сега плаваха напред, за да се срещнат с понтифекса; те бяха вече част от историята, дори и походът на Валънтайн да не постигнеше нищо. И все пак тук отново жонглираха, сякаш жонглирането беше единственото нещо в живота.

Бяха му нужни много дни, докато събере хората си във Вътрешния храм. Валънтайн смяташе, че е достатъчно Господарката или нейните йерарси само да затворят очи и могат да стигнат до всяка душа в Маджипур, но това не беше толкова просто; връзката се оказа неточна и ограничена. Първо бяха установили местонахождението на скандарите — на най-външната тераса. Шанамир се бе добрал до Втората скала и с младежкото си простодушие напредваше бързо към вътрешността; Слийт, нито млад, нито простодушен, също бе успял да напредне до Втората скала, същото бе направил и Виноркис; Карабела се намираше точно зад тях, на Терасата на огледалата, но по погрешка първо я търсиха другаде; издирването на Кхун и Лизамон Хълтин не беше много трудно, понеже те толкова много се различаваха по външност от другите поклонници, ала трима бивши моряци на Горзвал — Панделон, Кордеин и Тесме — бяха изчезнали сред населението на острова, сякаш бяха станали невидими, тъй че Валънтайн щеше да ги изостави, ако не се бяха появили в последния момент. Най-трудно се оказа намирането на Аутифон Делиамбър. На Острова имаше много вруни, някои от тях дребни като малкия магьосник, и всички усилия да бъде издирен завършваха с грешки. Флотата вече се готвеше да отплава, а Делиамбър още не бе намерен, ала в навечерието на отпътуването, когато Валънтайн беше отчаяно раздвоен между необходимостта да тръгне на поход и нежеланието да се раздели с най-полезния си съветник, врунът се появи в Нуминор, без да дава никакви обяснения къде е бил или как е прекосил незабелязано острова. Така всички бяха събрани отново — по-право оцелелите от дългото пътуване от Пидруид насам.

Валънтайн знаеше, че в замъка Връхни лорд Валънтайн бе имал обкръжение от свои приближени, чиито лица и имена сега си припомняше наново — принцове, придворни и чиновници, негови близки от детинство, Елидат, Стазилейн, Тунигорн, най-скъпите приятели, които бе имал; и все пак, макар и да изпитваше все още вярност към тези хора, те се бяха отдалечили страшно от душата му, а тази случайна сбирка от приятели, с която се бе сдобил през време на скитанията си, сега му беше найблизка. Питаше се какво ли ще бъде, когато се върнеше в замъка Връхни и станеше нужда да примири едната група с другата.

Възвърналите се спомени го успокояваха поне в едно отношение. В Замъка не го чакаше нито жена, нито годеница, нито дори важна любовница, която да оспорва мястото на Карабела до него. Слава на Божествения, като принц и млад коронал той бе водил безгрижен и свободен живот. Без друго щеше да му бъде трудно да привикне двора с мисълта, че любимата на коронала е от неблагородно потекло, жена от равнинните градове, скитаща жонгльорка; но то щеше да бъде абсолютно невъзможно, ако сърцето му беше вече обречено и сега трябваше да заяви, че го е обрекъл наново.

— Валънтайн! — подвикна Карабела.

Гласът й го изтръгна от размишленията. Той погледна към нея; тя се изкиска и му подхвърли един прът. Валънтайн го улови, както го бяха учили толкова отдавна, между палеца и останалите си пръсти, като горницата на пръта сочеше под ъгъл. След миг долетя втори от Слийт, а после трети от Карабела. Той се засмя и запокити прътите така, че се завъртяха над главата му като при стария познат номер, хвърляне — хвърляне — улавяне, а Карабела плесна с ръце и запрати друг към него. Приятно беше да жонглира пак. Лорд Валънтайн — превъзходен атлет, с бързо око и ловък в много игри, макар и възпрепятстван малко от леко накуцване поради стара рана при езда — не бе познавал жонглирането. Жонглирането беше изкуството на по-простия Валънтайн. На борда на този кораб сега, когато носеше ореола на властта, придобит, след като майка му го излекува, Валънтайн чувстваше, че другарите му странят от него, колкото и да се стараеха да го смятат все още за някогашния Валънтайн от времето, прекарано в Зимроел. Затова му правеше особено удоволствие, когато Карабела, без да спазва етикета, му подхвърляше прът.

Доставяше му удоволствие също да борави с тези „бухалки“ — даже когато изтърва една и навеждайки се да я вземе, друга го удари по главата и накара Залзан Кавол да изсумтя презрително.

— Направиш ли така довечера — подвикна скандарът, — ще бъдеш лишен от вино за цяла седмица!

— Не бой се — отвърна Валънтайн. — Сега изпущам бухалките само за да се упражнявам да ги хващам. Тази вечер няма да видиш такива пропуски.

И действително нямаше. Целият екипаж на кораба се събра при залез на палубата за представлението. От една страна, Азенхарт и офицерите му се настаниха на една платформа, откъдето щяха да виждат найдобре; ала когато адмиралът даде знак на Валънтайн, предлагайки му почетното кресло, той отказа с усмивка. Това, изглежда, учуди Азенхарт, но изражението му не беше така напрегнато, както стана след няколко минути, когато Шанамир, Виноркис и Лизамон Хълтин задумкаха барабани и надуха извити свирки и жонгльорите излязоха от един люк с игрив спринт, а щом започнаха да вършат чудеса, сред тях се появи фигурата на лорд Валънтайн коронала, който весело хвърляше бухалки, чинии и парчета плодове като обикновен циркаджия.

2

Ако зависеше от адмирал Азенхарт, в Стоиен щеше да има голямо празненство, за да се ознаменува пристигането на Валънтайн, поне нещо равно по блясък на празненствата, състояли се в Пидруид при посещението на мнимия коронал. Но щом узна за намерението на Азенхарт, Валънтайн го пресече. Той не беше още готов да предяви претенции за трона, да отправи публични обвинения срещу човека, който се назоваваше лорд Валънтайн, или да иска някаква изява на почит от цялото гражданство.

— Докато не получа подкрепата на понтифекса — каза Валънтайн строго на Азенхарт, — възнамерявам да се движа тихомълком и да събирам сили, без да привличам внимание. Няма да има празненства за мен в Стоиен.

Така че „Лейди Тиин“ се закотви сравнително незабелязано в това голямо пристанище в северозападния край на Алханроел. Въпреки че флотата се състоеше от седем кораба — а кораби на Господарката, макар и често срещани в пристанището на Стоиен, обикновено не идваха в такъв голям брой, — те влязоха тихомълком, без да развяват крещящи знамена. Пристанищните чиновници не разпитваха много, очевидно корабите пътуваха по поръчение на Господарката на Острова и работата им не влизаше в компетенцията на митничарите.

За да се подсили това впечатление, още първия ден Азенхарт прати закупчици из пристанищния район да доставят големи количества лепило, брезент, подправки, сечива и други подобни. В това време Валънтайн и другарите му се настаниха тайно в един скромен хотел за търговски пътници.

Стоиен беше предимно морски град — внос-износ, складове за стоки, корабостроене, всички занаяти и предприятия, изискващи подходящо местоположение на бряг и великолепно пристанище. Градът, с около четиринайсет милиона жители, се простираше на стотици мили по края на големия нос, който делеше Стоиенския залив от основната част на Вътрешното море. Той не беше най-близкото до Острова континентално пристанище — такова беше Алаизор, далеч нагоре по брега на Алханроел, на хиляди мили на север, — но поради преобладаващите през този сезон ветрове и течения по-бързо се изминаваше дългият път през Стоиен, отколкото ако се поемеше по по-късия, но по-труден път на изток към Алаизор.

След като постояха тук да попълнят запасите на корабите, щяха да заплават по тихия залив, движейки се покрай северния бряг на огромния полуостров Стоиензар в тропическо спокойствие към Кърсидейн, а после към Треймон, най-близкия до Лабиринта крайбрежен град. Оттам до убежището на понтифекса пътят по суша щеше да бъде сравнително къс.

На Валънтайн Стоиен му се стори изумително красив. Целият полуостров беше напълно равен, едва двайсет стъпки над морското равнище в най-високата си точка, ала жителите на града бяха измайсторили една чудна система от тухлени платформи, облицовани с бял камък, която създаваше илюзия за хълмове. Нито една от тези платформи не беше равна по височина на друга, някои стърчаха на не повече от десетина фута, други се извисяваха на стотици стъпки във въздуха. Цели квартали се издигаха върху гигантски площадки, няколко десетки фута високи и с повече от една квадратна миля площ; някои от по-значителните сгради имаха свои платформи, сякаш стояха на кокили над околностите; редуването на високи и ниски платформи създаваше главозамайващи гледки с поразителни очертания.

Това, което беше може би резултат от някаква чисто техническа приумица и бързо започваше да се струва на окото грубо или произволно, или уморително, се отслабваше и смекчаваше от тропически растения, каквито Валънтайн никога не бе виждал. В основата на всяка платформа се простираха гъсти лехи от дървета с широки корони, които преплитаха клоните си така, че образуваха непроницаеми завеси. Листати пълзящи растения се спущаха като водопади до стените на платформите. От двете страни на широките рампи, които водеха от уличното равнище до по-високите платформи, бяха наредени обемисти бетонни качета, побиращи кичести храсти, чиито тесни и тънки листа бяха изпъстрени с удивителни цветни петна — виненочервени, кобалтовосини, цинобърни, алени, виолетовосини, топазни, сапфирни, кехлибарени и нефритови краски, всички размесени в неправилни съчетания. А по големите площади на града се виждаха най-поразителните гледки: градини с прочутите растения-животни, които вирееха в диво състояние на няколкостотин мили на юг, по знойния бряг, обърнат към далечния пустинен континент Сувраел. Тези растения — а наистина бяха растения, защото произвеждаха храната си чрез фотосинтеза и прекарваха живота си вкоренени на едно място — приличаха на същества от плът, с ръце, които се движеха извиваха се и хващаха, очи, които гледаха втренчено, цилиндрични тела, които се гърчеха и олюляваха насам-натам, и макар че черпеха достатъчно хранителни вещества от слънчевата светлина и водата, те бяха твърде склонни и способни да погълнат и смелят всяка малка твар, имала неблагоразумието да се приближи до тях. Изящно подредени групи от тези растения, обградени от ниски каменни стени, които служеха и за предупреждение, и за украса, бяха посадени навред из Стоиен. Някои бяха високи колкото малки дървета, други бяха ниски и кълбовидни, а трети — храстовидни и ъгловати. Всички се намираха в постоянно движение, реагирайки на ветрове, миризми, внезапни провиквания, на гласовете на своите пазачи и на други възбуждащи фактори. Валънтайн ги намираше зловещи, но интересни. Запита се дали една сбирка от тях не би могла да бъде пренесена в замъка Връхни.

— Защо не? — каза Карабела. — Те могат да се отглеждат като странична атракция в Пидруид. Сигурно има начин да се поддържат в добро здраве и в замъка на лорд Валънтайн.

Валънтайн кимна.

— Ще наемем градинари от Стоиен. Ще разберем с какво се хранят и ще го превозваме редовно до Върха.

Слийт потръпна.

— От тези твари ме побива страх, милорд. Толкова ли привлекателни ги намирате вие?

— Не точно привлекателни — отвърна Валънтайн. — Просто интересни.

— Както, струва ми се, намирахте и устоцветите, а?

— Устоцветите, да! — възкликна Валънтайн. — Някои от тях също ще пренесем в Замъка!

Слийт изпъшка.

Валънтайн почти не му обърна внимание. Лицето му светеше от внезапно въодушевление. Като улови Слийт и Карабела за ръцете, той заговори:

— Всеки коронал е добавял по нещо към Замъка: обсерватория, библиотека, парапет, назъбени стени с призми и щитове с гербове, арсенал, банкетна зала, трофейна зала, царуване след царуване Замъкът е растял, променял се е, ставал е все по-богат и по-сложен. За моето кратко време аз нямах възможност дори да мисля с какво бих могъл да допринеса. Но слушайте: кой коронал е видял Маджипур така, както го видях аз? Кой е пътувал толкова надалеч, с толкова бурни преживявания? За да ознаменувам приключенията си, аз ще събера необикновените неща, които съм видял — устоцветите и тези растения-животни, балонестите дървета и една-две големички дуики, цяла гора огнени палми, сенситивоси и ония пеещи папрати, всички чудесии на нашето скиталчество. Сега в Замъка няма нищо от тоя род, само поставените под стъкло малки растения-къщи, построени от лорд Конфалюм. Аз ще я направя грандиозна! Градината на лорд Валънтайн! Как ви се струва това?

— Ще бъде чудесно, милорд — рече Карабела.

Слийт каза кисело:

— Не бих пожелал да се разхождам между устоцветите в градината на лорд Валънтайн даже срещу три херцогства и всички приходи на Нимоя и Пилиплок.

— Освобождаваме те от обиколки из градината — заяви Валънтайн през смях.

Но нямаше да има нито обиколки из градината, нито изобщо градина, докато Валънтайн не се заселеше отново в замъка на лорд Валънтайн. Цяла една безкрайна седмица той бездейства в Стоиен, чакайки Азенхарт да привърши запасяването. Три от корабите щяха да се върнат на Острова, носейки стоки, купени тук за потребление на Острова, другите четири щяха да продължат по-нататък като тайна охрана на Валънтайн. Господарката му бе дала повече от сто от най-яките си телохранители под командуването на страшната йерархка Лоривейд: не съвсем воини, защото на Острова на съня не бе имало насилие, откакто метаморфите бяха нахлули в него за последен път преди хиляди години, но тези бяха добре подготвени и безстрашни мъже и жени, верни на Господарката и готови да дадат живота си, ако станеше нужда, за да възстановят реда в кралството. Те бяха ядро на една лична армия — първата такава военна сила, доколкото беше известно на Валънтайн, сформирана на Маджипур от най-стари времена досега.

Най-после флотата беше готова да отплава. Корабите, чието местоназначение беше Островът, тръгнаха първи, рано едно топло утро през вториден, насочвайки се на север-северозапад. Другите почакаха до морскиден следобед, когато отплаваха по същия курс, но след смрачаване поеха на изток към Стоиенския залив.

Полуостров Стоиензар, дълъг и тесен, стърчеше като исполински палец от основното тяло на Алханроел. Откъм южната, или океанската страна беше нетърпимо горещо. По този гъмжащ от насекоми брягджунгла имаше малко селища. По-голямата част от значителното население на полуострова беше струпана по брега на залива, където на всеки стотина мили имаше по един голям град и почти непрекъснат низ от рибарски села, земеделски области и курортни градове между тях. Сега беше ранно лято и над възтоплите, почти неподвижни води на залива висеше тежка гореща омара. Флотата се спря за един ден да се дозапаси в Кърсидейн, откъдето брегът започваше да завива като широка дъга на север, и тогава се насочи към Треймон.

Валънтайн прекара много от спокойните часове по море сам в каютата си, упражнявайки се да си служи с диадемата, дадена му от Господарката. За една седмица усвои изкуството да навлиза в лек транс-дрямка — вече умееше да промъква съзнанието си под прага на съня и със същата лекота да се измъква от него, при което непрекъснато следеше развиващите се събития. В състоянието на транс можеше, макар и откъслечно и слабо, да установява контакт с други умове, да броди из кораба и да открива сиянието на някоя спяща душа, тъй като спящите са далеч по-податливи на такива нахълтвания отколкото будните. Можеше да докосва леко съзнанието на Карабела или на Слийт, или на Шанамир и да предава собствения си образ или някакво сърдечно доброжелателно послание. Достигането на не толкова познато съзнание — например това на дърводелката Панделон или на йерархката Лоривейд — все още му беше твърде трудно, свеждайки се само до най-кратки, най-откъслечни изблици, и никак не успяваше да проникне в умове с нечовешки произход, дори в добре познати му като тия на Залзан Кавол, на Кхун или на Делиамбър. Но продължаваше да се учи. Чувстваше, че умението му расте от ден на ден, както едно време, когато бе започнал да се занимава с жонгльорство; а това беше нещо като жонгльорство, защото, служейки си с диадемата, трябваше да застава в самия център на душата си, да не се разсейва с неуместни мисли и да координира всички страни на своето аз в едно-единствено усилие — установяването на контакт. Когато Треймон вече се виждаше от „Лейди Тиин“, Валънтайн бе напреднал дотам, че можеше да всажда в умовете на своите обекти наченките на сънища със събития, случки и образи. На Шанамир прати сън за Фолкинкип, за добитък, който пасе в полето, и за голяма птица гихорна, която кръжи във въздуха и се спуща със смешен плясък на мощните си криле. На другата сутрин младежът описа на трапезата съня си с всички подробности, само че птицата беше милуфта, лешоядна, с яркооранжев клюн и страшни сини нокти. „Какво значи това, да сънувам връхлитащи милуфти?“ — запита Шанамир и Валънтайн отговори: „Възможно е да не помниш добре съня си и да си видял друга птица, може би гихорна, птица, която предвещава добро?“ Но Шанамир по своя прям и наивен начин само поклати глава и рече: „Щом не мога даже насън да различа гихорна от милуфта, милорд, би трябвало да се върна във Фолкинкип да чистя оборите.“ Валънтайн извърна глава, за да скрие усмивката си, и реши да прилага повнимателно техниката си за предаване на образи.

На Карабела прати сън, в който тя жонглираше с кристални чаши, пълни със златисто вино, и тя го предаде точно, чак до източената форма на чашите. На Слийт прати сън с градината на лорд Валънтайн, чудно място с лъскави пухкаволисти бели храсти и внушителни кълбести бодливи неща на дълги стъбла, и малки тризъбести растения с мигащи игриви очи на върха — всичко това въображаемо, нямаше нито един устоцвет между тях; Слийт описа възторжено тази въображаема градина, като каза, че ако короналът пожелае да засади такава градина в замъка Връхни, той с удоволствие би се разходил из нея.

Сънища идваха и на Валънтайн. Почти всяка нощ Господарката, неговата майка, докосваше душата му отдалеч. Кротката й фигура минаваше през спящия му дух като хладен лунен лъч, вдъхваше му спокойствие и увереност. Сънуваше също и старото време в замъка Връхни, спомени за ранните си години, за турнири, надбягвания и игри, приятелите Тунигорн, Елидат и Стазилейн бяха до него, брат му Вориакс го учеше да си служи с меч и лък, а лорд Малибор, короналът, обикаляше от град на град по Върха като някой величав и бляскав полубог, и още много подобни неща, поток от образи, отприщил се от дълбините на съзнанието му.

Не всички сънища бяха приятни. През нощта, преди „Лейди Тиин“ да се приближи до сушата, Валънтайн се видя, че слиза на брега, стъпва на някакъв пуст, ветровит плаж, обрасъл с ниски и изкривени храсти, който имаше тъжен, отегчителен вид в предвечерната светлина. И тръгна пеш навътре, към замъка Връхни, извисяващ се в далечината като назъбена кула със заострен връх. Но на пътя му се изпречваше някаква стена, стена по-висока от белите скали на Острова на съня, и тази стена беше железен обръч с повече метал, отколкото имаше в целия Маджипур, тъмен и страшен железен пояс, който сякаш опасваше света от полюс до полюс, и Валънтайн беше от едната му страна, а замъкът Връхни — от другата. Когато се приближи, забеляза, че стената пращи сякаш от електричество и от нея иде слаб бръмчащ звук, а когато я огледа по-добре, видя в лъскавия метал собственото си отражение, а лицето, което се взираше в него от този ужасен железен обръч, беше лицето на сина на Краля на сънищата.

3

Треймон беше градът на прочутите дървета-къщи, известни из цял Маджипур. През втория си ден на брега Валънтайн отиде да ги разгледа в крайбрежния район точно на юг от устието на река Трей.

Дърветата-къщи не растяха никъде другаде освен в наносната равнина на Трей. Те имаха къси тумбести дънери подобно на Дуиките, макар и не толкова дебели, а кората им беше красиво бледозелена, със силна лъскавина. От тези бъчвовидни стволове стърчаха яки сплескани клони, които се извиваха нагоре и навън като пръстите на две ръце, сплетени в основата, и от клон на клон се премятаха лозовидни издънки, които се прилепваха на много места и създаваха уютно чашковидно оградено място.

Дървесните жители на Треймон оформяха своите жилища според вкусовете си, като преплитаха гъвкавите клони така, че да образуват стаи и коридори, и ги завързваха на място, докато естественото слепване на клон с клон направеше сглобката постоянна. Дърветата даваха крехки и сладки листа за салата, ароматни кремави цветове, чийто прашец беше слабо възбуждащо средство, тръпчиви синкави плодове, използвани за много цели и сладък светъл сок, който лесно се добиваше и служеше за вино. Всяко дърво живееше по хиляда години и дори повече; семействата ги пазеха ревниво; десет хиляди дървета изпълваха равнината, всички напълно развити и заселени. Валънтайн видя няколко слабички фиданки в покрайнините на района.

— Тези — му бе казано — са току-що засадени, за да заместят няколкото, които умряха през последните години.

— Къде отива семейството, когато дървото му умре?

— В града — отговори разводачът, — в така наричаните от нас жалейни къщи, докато новото дърво порасне. Това може да продължи двайсет години. Ние се боим от такова нещо, но то се случва само на едно от цели десет поколения.

— А няма ли начин дърветата да се отглеждат другаде?

— Нито на сантиметър по-далеч от мястото, където ги виждате. Те виреят единствено при нашия климат и само в почвата, на която стоите, могат да стигнат до пълна зрялост. Другаде живеят по година-две като закърнели дребосъци.

Валънтайн прошушна на Карабела:

— Във всеки случай можем да опитаме. Дали не биха могли да отделят малко от ценната си почва за градината на лорд Валънтайн.

Тя се усмихна.

— Поне едно мъничко дърво-къща — местенце, където да можеш да отидеш, когато грижите на управлението ти натежат много, да се сгушиш между листата, да дишаш аромата на цветята и да береш плодовете — ох, да можеше да имаш такова нещо!

— Някой ден ще го имам — каза Валънтайн. — И ще седиш до мен в него.

Карабела го изгледа уплашено.

— Аз ли, милорд?

— Ако не ти, кой друг тогава? Доминин Барджазид ли? — Той докосна леко ръката й. — Нима мислиш, че общите ни скитания ще завършат, щом стигнем до замъка Връхни?

— Да не говорим сега за такива неща — рече му тя строго. Към водача се обърна с по-висок тон: — А тези млади дръвчета… как се грижите за тях? Поливате ли ги често?

От Треймон имаше няколко седмици път с бърза флотерна кола до Лабиринта, който се намираше в южната централна част на Алханроел. Местността тук представляваше предимно низина, с плодородна червена почва в речната долина и бедна, сива песъчлива почва извън нея, и с придвижването на Валънтайн и свитата му навътре селищата оредяваха все повече. От време на време преваляваше дъжд, но той, изглежда, попиваше веднага в рохкавата земя. Времето беше топло и понякога потискащо горещо. Ден след ден се нижеха в приятно, еднообразно пътуване. За Валънтайн това пътуване беше напълно лишено от обаянието и тайнствеността — сега подсилвани от носталгия — на месеците, когато прекосяваше Зимроел с изящния фургон на Залзан Кавол. Тогава всеки ден му се струваше като навлизане в неизвестното, с нови проблеми на всеки завой и непрекъснатото вълнение от играта, когато спираха в непознати градове да дават представления. А сега? Всичко се вършеше от адютантите му. Той ставаше отново принц — макар и принц с всъщност твърде скромно могъщество, с едва ли повече от стотина сподвижници — и съвсем не беше уверен, че желае това.

Към края на втората седмица пейзажът рязко се промени, местността стана неравна и хълмиста, сега от сухото, дълбоко набраздено плато се издигаха черни плоски възвишения. Единствената растителност, която вирееше тук, бяха дребни постали храсти, тъмни сплетени растения с малки восъчни листа, а на по-високите склонове — бодливи, подобни на свещници израстъци, призрачно бели лунни кактуси, двойно по-високи от човешки бой. Малки дългокраки животинки с червена козина и пухкави жълти опашки припкаха неспокойно насам-натам и изчезваха в дупки, щом някой флотер се приближеше прекалено много до тях.

Делиамбър обяви:

— Това е началото на Пустинята на Лабиринта. Скоро ще видим каменните градове на древните.

Валънтайн се бе приближил до Лабиринта от другата страна, от север, по времето, когато бе ходил в него през прежния си живот. Там също имаше пустиня и се намираше големият град Велализиер, из чиито развалини бродеха духове; но той се бе спуснал от замъка Връхни с речен кораб, избягвайки всички злочести мъртви земи около Лабиринта. Тази сурова и неприветлива област беше нещо ново за него. Отначало я намери за привлекателно странна, особено при залез слънце, когато необятното безоблачно небе се изпъстряше с причудливи ивици в теменужен цвят и обгорената земя придобиваше зловещ метален облик. Но след няколко дни голотата и суровостта престанаха да му доставят наслада и станаха обезпокоителни, смущаващи, заплашителни. Нещо в този остър пустинен въздух може би действаше неблагоприятно на сетивата му. Той никога преди не бе навлизал в пустиня, защото такива нямаше в Зимроел, нямаше ги и в добре напоявания Алханроел освен това вътрешно гнездо на сухота. Пустинните условия той свързваше със Сувраел, който твърде често бе спохождал в неспокойните си сънища; и сега не можеше да се отърси от мисълта, колкото и глупава и чудновата да беше, че отива на среща с Краля на сънищата.

След известно време Делиамбър каза:

— Ето ги развалините.

Трудно беше отначало да се отличат от пустинните скали. Валънтайн виждаше само натъркаляни тъмни монолити, сякаш разпръснати презрително от ръката на някой великан, образуващи малки петна на всяка една-две мили. Но постепенно започна да различава форми: това беше част от стена, това — основа на някакъв каменен дворец, а това — може би олтар. Всичко беше строено в титанични мащаби, макар че отделните групи развалини, полупокрити от движещ се пясък, бяха невзрачни усамотени предни постове.

Валънтайн подвикна на кервана да спре на едно необикновено обширно пространство, осеяно с развалини, и поведе разузнавателен отряд към мястото. Докосваше камъните внимателно, страхувайки се да не извърши някакво светотатство. Камъкът беше студен, гладък на пипане, покрит с тънка кора от твърди като кожа жълти лишеи.

— Дело на метаморфите ли е всичко това? — попита той.

Делиамбър повдигна рамене.

— Така смятаме, но никой не знае.

— Чувал съм да се говори — забеляза адмирал Азенхарт, — че първите заселници човеци построили тези градове скоро след Кацането и че те били разрушени през време на гражданските войни, преди понтифексът Дворн да установи властта си.

— Разбира се, малко летописи са оцелели от ония времена — каза Делиамбър.

Азенхарт погледна накриво вруна.

— Значи вие сте на противоположно мнение?

— Аз ли? Аз? Но аз нямам абсолютно никакво мнение за събития отпреди четиринайсет хиляди години. Не съм толкова стар, колкото смятате, адмирале.

Йерархката Лоривейд произнесе със сух, дебел глас:

— Първите заселници едва ли са строили толкова далеч от морето. И едва ли са се мъчили сами да мъкнат такива огромни каменни блокове.

— Значи и вие смятате, че това са градове на метаморфите? — запита Валънтайн.

— Метаморфите са диви варвари, които живеят в джунглите и танцуват, за да докарат дъжд — каза Азенхарт.

Лоривейд, явно ядосана от намесата на адмирала, със сприхава решителност се произнесе:

— Според мен това е съвсем вероятно. — И добави към адмирал Азенхарт: — Не са варвари, адмирале, а бежанци. Всъщност може да са паднали от по-високо положение.

— По-право изтикани — вметна Карабела.

— Правителството трябва да предприеме проучвания на тези развалини, ако вече не е направило това — рече Валънтайн. — Нужно е да научим нещо повече за предчовешките цивилизации на Маджипур и ако тези места са принадлежали на метаморфите, може да помислим да им дадем за попечител някакъв крал. Ние…

— На развалините не им трябват никакви други попечители освен тия, които вече имат — обади се внезапно нов глас.

Валънтайн се обърна изненадан. Иззад един монолит бе изскочила чудновата фигура — мършав, почти безплътен мъж на шейсет или седемдесет години, със свирепо святкащи очи, разположени в изпъкнали костеливи орбити, и с тънка, широка, почти беззъба уста, сега изкривена в подигравателна усмивка. Беше въоръжен с дълъг тесен меч и облечен в необикновена дреха, направена изцяло от червената кожа на пустинните животни. На главата си имаше шапка от пухкава жълта кожа, която свали с тържествен жест, правейки дълбок, широк поклон. Когато се изправи, ръката му лежеше върху дръжката на меча.

Валънтайн запита учтиво:

— Да не би да се намираме пред един от тези попечители?

— Не само един — отвърна непознатият. И от скалите тихомълком слязоха осем или девет подобни причудливи същества, сухи и костеливи като първото и, подобно на него, всички пременени в мъхнати кожени гамаши и куртки и със смешни кожени шапки на главата. Всички носеха мечове и всички до един изглеждаха готови да ги употребят. Зад тях се появи втора група, сякаш се материализира от въздуха, а после трети, доста многочислен отряд, общо трийсет-четирийсет на брой.

Отрядът на Валънтайн се състоеше от единайсет души, повечето невъоръжени. Другите бяха назад, във флотерите, на двеста ярда от главното шосе. Докато стояха тук и обсъждаха тънкостите на древната история, бяха се оставили да попаднат в обкръжение.

Главатарят запита:

— С какво право минавате оттук?

Валънтайн чу как Лизамон Хълтин се прокашля глухо. Видя също как Азенхарт се наежи. Но Валънтайн им даде знак да кротуват.

— Може ли да зная с кого разговарям? — попита той.

— Аз съм херцог Насимонт от Ворнек краг. Господар на Западните покрайнини. Около мен виждате най-знатните благородници на моето царство, които ми служат вярно във всички отношения.

Валънтайн не си спомняше за провинция, известна под названието Западните покрайнини, нито за такъв херцог. Сигурно бе забравил отчасти географските си познания, когато са се ровили в съзнанието му; но смяташе, не чак до такава степен. И все пак не се осмели да се шегува с херцог Насимонт.

Произнесе тържествено:

— Нямаме намерение да нарушаваме границите ви, ваша светлост, като минаваме през вашите владения. Ние сме пътници, отиваме в Лабиринта по работа с понтифекса и ни се стори, че това е най-прекият път от Треймон до там.

— Така е. Но по-добре да бяхте отишли при понтифекса по не толкова пряк път.

Лизамон Хълтин внезапно ревна:

— Я не ни се пречкайте! Имате ли представа кой е този човек?

Ядосан, Валънтайн щракна с пръсти на великанката, за да я накара да млъкне. Насимонт отвърна вежливо:

— Ни най-малка. Но ако ще да е самият лорд Валънтайн, пак не може да мине лесно оттук. Всъщност за лорд Валънтайн ще бъде по-трудно, отколкото за всеки друг.

— Имате ли някаква особена разпра с лорд Валънтайн? — попита Валънтайн.

Разбойникът се изсмя дрезгаво.

— Короналът е най-омразният ми враг.

— Но тогава вие би трябвало да се опълчите срещу цялата цивилизация, защото всеки е дал клетва за вярност на коронала и в името на реда трябва да се противопостави на неговите врагове. Наистина ли сте херцог и не признавате властта на коронала?

— Не — на този коронал — отвърна Насимонт. Той прекоси невъзмутимо откритото пространство, което го делеше от Валънтайн, ръката му продължаваше да лежи върху меча, и се взря внимателно в него. — Ти носиш разкошни дрехи. Миришеш на градски удобства. Сигурно си богат, живееш в голяма къща някъде високо на Върха и имаш слуги, които угаждат на всичките ти изисквания. Какво би казал, ако някой ден всичко това ти бъде отнето, а? Ако по прищявка на някой друг бъдеш хвърлен в нищета?

— Вече съм препатил такова нещо — каза Валънтайн спокойно.

— Нима, сега? Ти, който пътуваш с тази кавалкада от флотери, заобиколен от свитата си? Кой си ти впрочем?

— Лорд Валънтайн, короналът — отговори Валънтайн без колебание.

Горящите очи на Насимонт пламнаха от гняв. За миг изглеждаше като че ще изтегли меча си; после, сякаш това му се стори шега, твърде допадаща на собствения му свиреп нрав, той се успокои и каза:

— Да, ти си коронал толкова, колкото аз съм херцог. Е, добре, лорд Валънтайн, твоята любезност ще ме възнагради за досегашните ми загуби. Таксата за минаване през зоната на развалините днес е хиляда рояла.

— Нямаме такава сума — рече Валънтайн кротко.

— Тогава ще трябва да лагерувате с нас, докато лакеите ти я донесат. — Насимонт махна на хората си. — Хванете ги и ги вържете. Пуснете един — тоя, вруна да бъде пратеникът. — И каза на Делиамбър: — Вруне, занеси вест на ония във флотерите, че задържаме тия хора тук срещу откуп от хиляда рояла, които трябва да ни се предадат в едномесечен срок. И ако се върнеш с войска вместо с пари, е, имай предвид, че ние познаваме тези хълмове, а на блюстителите на закона не са познати. И повече няма да видите никого от хората си жив.

— Почакай — рече Валънтайн, когато хората на Насимонт пристъпиха напред. — Разкажи ми каква разпра имаш с коронала.

Насимонт се навъси.

— Миналата година той мина през тази част от Алханроел на връщане от Зимроел, където извършваше голямата обиколка. Тогава аз живеех в предпланините на връх Еберсинул, който е обърнат към езерото Айвъри, отглеждах рика, туйол и милайл и плантацията ми беше най-хубавата в провинцията, защото родът ни я обработва от шестнайсет поколения. Короналът и свитата му отседнаха у мен, понеже аз можех да го посрещна най-добре. И тъй в разгара на жътвата на туйол той дойде тук със стотиците си хрантутеници и лакеи, неизброимите си придворни, с добитък колкото да опасе до оголване половин континент, и от един звездоден до следващия пиха така, че пресушиха избите ми, буйстваха из полята и изпогазиха посевите, като пиянска шега подпалиха с факли фамилната къща, разрушиха яза и наводниха нивите ми, разориха ме напълно за собствено развлечение и после си отидоха, като дори не съзнаваха какво са сторили, а и не ги беше грижа. Сега всичко е в ръцете на лихварите, а аз живея сред скалите на Ворнек краг с благосклонното позволение на лорд Валънтайн и приятелите му, и къде е справедливостта? Ще ти струва хиляда рояла да се измъкнеш от тези древни развалини, странниче, и макар да нямам лоши чувства към теб, ще ти прережа гръкляна така хладнокръвно, както хората на лорд Валънтайн пробиха яза ми, и като тях няма да ме е грижа, ако не си получа парите. — Той се извърна и каза пак: — Вържете ги.

Валънтайн пое дълбоко дъх с дробовете си, затвори очи и, както го бе учила Господарката, се остави да потъне в буден сън, в транса, който задействаше диадемата му. И понесе съзнанието си към мрачната и огорчена душа на господаря на Западните покрайнини, и я обля с обич.

Това усилие наложи да напрегне всичката сила, която имаше у себе си. Той се олюля, стегна краката си и се облегна на Карабела, като сложи едната си ръка на рамото й, зачерпи допълнителна енергия и жизненост от нея и я препращаше към Насимонт. Чак сега разбра колко скъпо струваше на Слийт сляпото жонглиране, защото това изсмукваше цялата му жизненост. И все пак дълги минути поддържа преливането на душата си.

Насимонт стоеше като смразен, извил тялото си така, че беше полуизвърнат от него, приковал очи в очите на Валънтайн. Валънтайн държеше душата му в неотслабваща хватка и я обливаше със съчувствие, докато най-сетне непоклатимите неприязнени чувства на Насимонт омекнаха, отрониха се и се смъкнаха от него като черупка, и тогава в този внезапно станал уязвим човек Валънтайн вмъкна видение на всичко, което го бе сполетяло след свалянето му в Тиломон толкова отдавна, всичко това съсредоточено в една-единствена ослепително светла точка.

Прекъсна контакта и олюлявайки се, политна силно към Карабела, която го задържа здраво.

Насимонт гледаше Валънтайн втренчено като човек, току-що докоснат от Божествения.

После падна на колене и направи звездния знак.

— Милорд… — произнесе той пресипнало, с едва доловим звук, изтръгнат дълбоко от гърлото му. — Милорд… простете ми… простете…

4

Валънтайн се учудваше и смущаваше, че в тази пустиня може да бродят разбойници, защото историята почти не познаваше такава анархия из благонравния Маджипур. Смущаваше се също от това, че разбойниците са заможни земеделци, докарани до сиромашия от безсърдечието на сегашния коронал. Не беше обичайно за Маджипур управляващата класа да използва така безогледно положението си. Ако Доминин Барджазид мислеше, че може да се държи по такъв начин и да запази задълго трона си, значи беше не само злодей, но и глупак.

— Ще свалите ли узурпатора? — попита Насимонт.

— След време — отговори Валънтайн. — Но има много да се прави, докато настъпи този ден.

— Аз съм на ваше разположение, ако мога да бъда полезен с нещо.

— Има ли други разбойници от тук до входа на Лабиринта?

Насимонт кимна.

— Много. В тази провинция става модно да се вилнее из планините.

— А имате ли влияние над тях, или херцогската ви титла е само шега?

— Подчиняват ми се.

— Добре — каза Валънтайн. — Тогава те моля да ни преведеш през тези земи до Лабиринта и да наредиш на твоите приятели-разбойници да не ни задържат по пътя.

— Ще наредя, милорд.

— Но никому нито дума за това, което ти показах. Смятай ме просто за служител на Господарката, посланик при понтифекса.

За миг в очите на Насимонт проблесна слаба искрица на подозрение. Той каза смутено:

— Значи не мога да ви провъзглася за истинския коронал? Защо?

Валънтайн се усмихна.

— Това, което виждаш тук, в тези няколко флотерни коли, е цялата ми армия. Аз няма да обявя война на узурпатора, докато силите ми не пораснат. На това се дължи тази потайност; на това се дължи и посещението ми в Лабиринта. Колкото по-скоро спечеля подкрепата на понтифекса, толкова по-скоро ще започне истинският военен поход. Колко бързо можете да се приготвите за път?

— За един час, милорд.

Насимонт и неколцина от хората му се качиха с Валънтайн на челния флотер. Пейзажът ставаше все по-унил: сега той представляваше кафява и почти безжизнена пустош, където острият горещ вятър вдигаше прашни вихрушки. От време на време се виждаха хора в грубо облекло, които яздеха на групички от по трима-четирима далеч от главното шосе, спираха се да се взрат в пътниците, но не станаха никакви сблъсквания. На третия ден Насимонт предложи да поемат по пряк път, който щеше да им спести няколко дена до Лабиринта. Без да се колебае, Валънтайн се съгласи и керванът се понесе на североизток по едно огромно сухо езерно дъно, а после се заспуща по нагъната местност с дълбоки клисури и плосковърхи подровени хълмове, мина покрай верига заоблени планини от син песъчлив камък и най-сетне пое през обширно ветровито плато, което изглеждаше съвсем еднообразно, просто широко пространство от пясък и чакъл, запълващо целия хоризонт. Валънтайн забеляза, че Слийт и Залзан се спогледаха тревожно, когато флотерите навлязоха в това сурово, негодно за нищо място, и предположи, че мърморят скришом за предателство и измяна, ала собствената му вяра в Насимонт оставаше непоклатима. Той бе докоснал съзнанието на разбойническия главатар със собственото си съзнание посредством диадемата на Господарката и това, което бе усетил в него, не беше душа на предател.

Още един ден и още един, и още един минаха по този път през неизвестното, и сега Карабела се мръщеше, йерархката Лоривейд изглеждаше по-мрачна от обикновено и най-после Лизамон Хълтин дръпна Валънтайн настрана и каза тихо, доколкото тихо можеше да говори:

— Ами ако този човек Насимонт е наемник на лъжливия коронал, комуто е платено да те залута из място, където никой никога вече няма да те намери?

— Тогава сме загубени и костите ни ще лежат тук вечно — отвърна Валънтайн. — Но според мен такива опасения са неоснователни.

И все пак у него се появи известна нервност. Той запазваше вярата си в честността на Насимонт — струваше му се невероятно агент на Доминин Барджазид да избере такъв отегчителен и банален способ да го премахне, когато можеше да свърши това с един-единствен удар на меча още там, при метаморфските развалини — но всъщност не беше съвсем убеден, че Насимонт знае къде го води. Това място беше безводно и дори добичетата, свикнали да превръщат всякаква органична материя в енергия, слабееха, както казваше Шанамир, и мускулите им линееха, тъй като сега единствената им храна бяха пръснатите тук-там хилави бурени. Ако се случеше нето лошо тук, нямаше надежда за спасение. Но пробен камък на Валънтайн беше Аутифон Делиамбър; магьосникът притежаваше силна способност за самосъхранение, а Делиамбър изглеждаше безгрижен, напълно спокоен, докато се нижеха еднообразните дни.

И най-после Насимонт спря кервана на едно място, където две вериги стръмни голи възвишения се съединяваха, за да ги затворят в тесен каньон с високи стени. Той каза на Валънтайн:

— Нима мислите, че сме загубили пътя, милорд? Елате да ви покажа нещо.

Валънтайн и неколцина от другите го последваха до началото на каньона, отстоящ на петдесетина крачки. Насимонт протегна ръце към обширната долина, която започваше оттам, където каньонът се разтваряше.

— Гледайте — рече той.

Долината беше предимно пустиня, огромно ветрилообразно пространство от светлокафяв пясък, разпростряло се навън, на север и на юг, най-малко на сто мили. И точно в средата на тази долина Валънтайн видя един по-тъмен кръг, сам по себе си с колосални размери, който се издигаше малко над равната повърхност на долината. Той го познаваше от по-рано, когато го бе видял от другата страна: това беше гигантската могила от кафява пръст, която покриваше Лабиринта на понтифекса.

— Ще стигнем до Отвора на сабите вдругиден — каза Насимонт.

Имаше общо седем отвора, спомни си Валънтайн, разположени на еднакво разстояние по огромната постройка. Когато бе идвал като пратеник на Вориакс, той бе влязъл през Отвора на водите, от противоположната страна, където река Глейдж се спущаше от замъка Връхни през плодородните североизточни провинции. Това беше почетният път за влизане в Лабиринта, използван от висши чиновници, когато имаха работа с министрите на понтифекса; от всички други страни Лабиринтът беше заобиколен от далеч по-неугледни местности, чиято най-неприветлива част беше пустинята, през която Валънтайн се придвижваше сега. Но той се утешаваше с мисълта, че дори и да се наложеше да влезе през тази мъртва земя, щеше да излезе от Лабиринта през по-приветливата му страна.

Лабиринтът заемаше огромна площ и тъй като беше построен на много равнища, спущайки се спираловидно все по-надолу и по-надолу, етаж по етаж, към недрата на планетата, действителното му население беше неизчислимо. Самият понтифекс заемаше само най-вътрешната част, до която едва ли някой бе имал достъп досега. В следващата зона, която беше обиталището на държавните министри, множество загадъчни посветени души прекарваха целия си живот да вършат под земята непонятни за Валънтайн работи — архиварство, събиране на данъци, преброяване на населението и други подобни. А около правителствената зона в течение на хиляди години се бе развил предпазният външен пояс на Лабиринта, плетеница от кръгообразни галерии, обитавани от милиони призрачни фигури — бюрократи, търговци, просяци, чиновници, джебчии и кой знае какви други — самостоятелен свят, където никога не се усещаше благодатната светлина на слънцето, хладните чисти лъчи на луната не можеха да проникнат и всички красоти, чудеса и радости на гигантския Маджипур бяха заменени с бледите удоволствия на подземния живот.

Около един час флотерните коли се движиха по очертанията на външната могила и най-после стигнаха до Отвора на сабите.

Той представляваше просто едно отверстие с покрив от греди, през което се влизаше в тунел, чезнещ в земята. В предната му част бяха зациментирани старинни ръждясали саби, които образуваха бариера, поскоро символична, отколкото действителна, тъй като бяха раздалечени много една от друга. Колко ли време е нужно, питаше се Валънтайн, за да ръждясат саби при този сух пустинен климат?

Пазачите на Лабиринта чакаха точно от вътрешната страна на входа.

Те бяха седмина — двама хджорти, един гхайрог, един скандар, един лииман и двама човеци — и всички маскирани по общоприетия за служителите на понтифекса начин. Маската също беше по-скоро символична, обикновена лента от някакъв лъскав жълт плат, препасана през очите и носната кост на човеците и на съответните места у другите; но тя създаваше впечатление за голяма чудатост на тия хора, каквото и беше предназначението й.

Пазачите се изпречиха в безстрастно мълчание пред Валънтайн и свитата му. Делиамбър му прошепна:

— Ще поискат откуп, за да ни пуснат. Такава е традицията. Приближете се до тях и кажете по каква работа идвате.

Валънтайн се обърна към пазачите:

— Аз съм Валънтайн, брат на покойния Вориакс, син на Господарката на острова, и дойдох да поискам аудиенция с понтифекса.

Дори това толкова необикновено и предизвикателно съобщение не предизвика особена реакция у маскираните. Гхайрогът каза само:

— Понтифексът не пуска никого при себе си.

— Тогава искам аудиенция с неговите висши министри, които могат да занесат посланието ми на понтифекса.

— Те също няма да ви приемат — отвърна един от хджортите.

— В такъв случай — рече Валънтайн — ще отправя молба до министрите на министрите. Или, ако се наложи, до министрите на министрите на министрите на министрите. Искам от вас само да ме пуснете с другарите ми в Лабиринта.

Пазачите се посъвещаваха със сериозен вид, разговаряйки с тихи, монотонни гласове, очевидно изпълнявайки някакъв чисто машинален ритуал, защото, изглежда, почти не се слушаха един друг. Когато мънкането им замря, гхайрогът, техен говорител, се обърна към Валънтайн и запита:

— Каква ще бъде наградата?

— Каква награда?

— Входната такса.

— Посочете я и ще я платя. — Валънтайн даде знак на Шанамир, който носеше кесия с монети. Но пазачите изглеждаха недоволни, клатеха глави, някои от тях дори обърнаха гръб, когато Шанамир извади няколко монети от по половин роял.

— Не пари — каза гхайрогът презрително. — Награда.

Валънтайн се обърка. Погледна смутено към Делиамбър, който движеше пипалата си, размахвайки няколко от тях нагоре-надолу в ритмичен подхвърлящ жест. Валънтайн сбърчи вежди. После разбра. Жонглиране!

— Слийт… Залзан Кавол…

От една от колите те донесоха бухалки и топки. Слийт, Карабела и Залзан Кавол застанаха пред пазачите и по даден от скандара знак започнаха да жонглират. Седмината маскирани гледаха неподвижни като статуи. Цялата тази процедура се струваше на Валънтайн толкова глупава, че с мъка запазваше сериозността на лицето си и няколко пъти трябваше да сподавя смеха си; ала тримата жонгльори изпълняваха номерата си спокойно и с най-голямо достойнство, сякаш това беше някакъв важен религиозен обред. Изиграха три изкусни номера на размяна и се спряха едновременно, кланяйки се студено на пазачите. Гхайрогът кимна почти незабележимо — единствената благодарност за представлението.

— Можете да влезете — каза той.

5

Вкараха флотерите между остриетата на сабите в нещо като вестибюл, тъмен и плесенясал, който извеждаше на широк полегат път. Спуснаха се малко по него, пресякоха един лъкатушен тунел, първият от обръчите на Лабиринта.

Той беше с висок таван, ярко осветен и можеше да мине за пазарна улица във всеки оживен град, със сергии, дюкяни, пешеходно движение и носещи се по нето флотерни коли с всякакви форми и размери. Но след кратък внимателен оглед ставаше ясно, че това не беше нито Пидруид, нито Пилиплок, нито Ни-моя. Хората по улиците бяха зловещо бледи, с призрачен вид, който показваше, че целия си живот прекарват далеч от слънчевите лъчи. Облеклото им беше чудновато, старинно по стил и в убити, тъмни цветове. Имаше много маскирани индивиди, служители от администрацията на понтифекса; незабележими в Лабиринта като цяло, те се движеха с тълпите, без да привличат ни най-малко внимание с маскировката си. И, мислеше си Валънтайн, всеки, маскиран или немаскиран, имаше напрегнато и измъчено изражение, особена плахост около очите и устата. Навън, в света на чистия въздух, под топлото и светло слънце, жителите на Маджипур се усмихваха волно и непринудено, и то не само с устата си, но и с очите, с бузите, с цялото си лице, от дън душа. Долу в тази катакомба душите бяха съвсем други.

Валънтайн се обърна към Делиамбър:

— Можеш ли да се ориентираш на това място?

— Никак. Но лесно ще намерим водачи.

— Как?

— Като спрем колите си, слезем и се повъртим с объркан вид — отвърна врунът. — След минута ще имаме водачи колкото щете.

Това стана дори по-бързо. Когато Валънтайн, Слийт и Карабела слязоха от колата си, моментално едно момченце на не повече от десет годинки, което тичаше по улицата с няколко по-малки деца, се извърна и подвикна:

— Искате ли да ви разведа из Лабиринта? Една крона за цял ден!

— Нямаш ли по-голям брат? — попита Слийт.

Момченцето го изгледа сърдито.

— Мислиш, че съм много малък? Вървете си сами тогава! Сами се оправяйте! След пет минути ще се загубите!

Валънтайн се засмя.

— Как се казваш?

— Хисун.

— През колко равнища трябва да минем, Хисун, за да стигнем до правителствения сектор?

— Там ли искате да отидете?

— Защо не?

— Всички там са смахнати — каза момчето, хилейки се. — Работа, работа, по цял ден се ровят из книжа, мънкат и мърморят, трепят се като откачени с надежда да ги повишат и да слязат по-надолу. Заприказвате ли ги, няма дори да ви отговорят. От много работа мънкат като луди. Това е седем нива по-надолу. Първо има Колонни дворове, Зала на ветровете, Място на маските, Двор на пирамидите, Двор на сферите, Арена, а после стигате в Дома на летописите. Ще ви заведа там. Но не за една крона.

— А за колко?

— Половин роял.

Валънтайн подсвирна.

— Какво ще правиш с толкова много пари?

— Ще купя на майка си пелерина, ще запаля пет свещи на Господарката и ще набавя нужното на сестра ми лекарство. — Момченцето смигна. — И може би ще има и нещичко за мен.

През време на този разговор се бе събрала цяла тълпа — най-малко петнайсет-двайсет деца, не по-големи от Хисун, няколко по-малки и няколко възрастни; всички те се струпаха в плътен полукръг и следяха с интерес дали тази работа ще бъде възложена на Хисун. Никой от тях не извика, но с крайчеца на окото си Валънтайн виждаше, че се мъчат да привлекат вниманието му, повдигайки се на пръсти и стараейки се да си придават осведомен и надежден вид. Ако отхвърлеше предложението на момчето, в следния миг щеше да бъде затрупан с петдесет други, сред дива врява и гора от махащи ръце. Но Хисун, изглежда, си знаеше работата, и дори в прямия му, хладнокръвно безочлив подход имаше известен чар.

— Добре — рече Валънтайн. — Заведи ни в Дома на летописите.

— Ваши ли са всички тия коли?

— Тази, онази, онази… да, всички.

Хисун подсвирна.

— Важна личност ли си? Отде си?

— От замъка Връхни.

— Май си важна личност — отсъди момченцето. — Но ако идваш от замъка Връхни, какво търсиш в Лабиринта откъм страната на Сабите?

Момченцето не беше никак глупаво. Валънтайн отговори:

— Пътуваме. Току-що пристигаме от Острова.

— Аха. — Очите на Хисун се разшириха само за миг, първият пробив в напереното му улично хладнокръвие. Несъмнено Островът беше почти митично място за него, далечно като най-отдалечените звезди, и Хисун изпитваше неволно благоговение в присъствието на човек, който наистина е бил там. Той облиза устни. — А как да те наричам? — попита след малко.

— Валънтайн.

— Валънтайн — повтори момченцето. — Валънтайн от замъка Връхни. Много хубаво име. — То се качи на първата флотерна кола. Когато Валънтайн се настани до него, Хисун възкликна: — Наистина ли? Валънтайн?

— Наистина.

— Много хубаво име — каза той пак. — Дай ми половин роял, Валънтайн, и ще те разведа из Лабиринта.

Валънтайн знаеше, че половин роял е безбожна цена, няколкодневна заплата на опитен занаятчия, и въпреки това не възрази: струваше му се недостойно човек с неговото положение да се пазари с едно дете за пари. Хисун навярно бе разсъдил по същия начин. Във всеки случай таксата се оказа полезно капиталовложение, защото момчето излезе добър познавач на извивките и завоите на Лабиринта, водейки ги с учудваща бързина към по-долните и по-вътрешни серпентини на това място. Спускаха се надолу, надолу и кръгом, правейки неочаквани завои и попреки отклонения през тесните, едва проходими улички, спускайки се по скрити наклонени плоскостта, които като че минаваха през невероятни бездни в пространството.

Колкото по-надолу слизаха, толкова по-тъмен и по-заплетен ставаше Лабиринтът. Само най-външното ниво беше добре осветено. Вътрешните кръгове бяха мрачни и зловещи, с полутъмни коридори, които се разклоняваха лъчеобразно от главните в невероятни посоки, и със смътни очертания на странна скулптура и архитектурна украса, която едва се виждаше в плесенясалите мрачни ъгли. Това място смущаваше Валънтайн. То миришеше на плесен и история; притежаваше хладната влажност на невъобразима древност; тук нямаше слънце, въздух, радост, представляваше просто голяма пещера на безнадеждна, тягостна мрачина, из която сновяха навъсени фигури със суров поглед по задачи, загадъчни като самите им мрачни силуети.

Надолу… надолу… надолу…

Момченцето бъбреше непрекъснато. То беше удивително разговорливо, живо и забавно, някак нетипична рожба на това ужасно място. Разправи за някакви си туристи от Ни-моя, които се загубили между Залата на ветровете и Мястото на маските за един месец, препитавайки се с остатъци от храната на обитатели на по-долни нива, но от гордост не искали да признаят, че не могат да намерят пътя. Разправи за архитекта от Двора на сферите, който подредил всички сфероиди в това претрупано помещение по някаква монументално сложна система за номериране, но установил, че работниците, загубили ключа на таблиците му, са разположили всичко по някаква своя импровизирана система; разорил се, докато преустрои всичко както се полага на свои разноски, ала накрая открил, че изчисленията му са погрешни и системата е невъзможна. „Погребали го там, където се строполил“ — каза Хисун. Момченцето разправи и за понтифекса Ариок, който, когато длъжността на Господарката се овакантила, се обявил за жена, настанил се на Острова и се отказал от трона си: бос и облечен в широки надиплени одежди, каза момчето, Ариок излязъл открито от дълбините на Лабиринта, следван по петите от свита най-високопоставени свои министри, които отчаяно се мъчели да го разубедят да не постъпва така.

— На това място — съобщи Хисун — Ариок свикал народа си и му заявил, че сега той е неговата Господарка, и поръчал колесница да го закара в Стоиен. А министрите не могли да сторят нищо. Абсолютно нищо! Ще ми се да можех да видя физиономиите им.

Надолу…

Цял ден керванът се спущаше. Минаха Колонния двор, където хиляди огромни сиви стълбове стърчаха като гигантски гъби и застояли локви с мазна черна вода покриваха каменния под на дълбочина три-четири фута. Прекосиха Залата на ветровете, ужасно място, където студени струи въздух бликаха необяснимо от изящно гравирани каменни решетки в стените. Видяха Мястото на маските, виещ се коридор, в който гигантски безтелесни лица със слепи празни цепки вместо очи стояха на мраморни цокли. Разгледаха Двора на пирамидите, гора от застинали бели многостенни фигури, разположени толкова близо една до друга, че беше невъзможно да се движиш между тях, островръх лабиринт от монолити, някои идеално четиристенни, но повечето странно удължени, източени, злокобни. На едно ниво по-долу бродиха из прочутия Двор на сферите, още по-сложна постройка, дълга миля и половина, където сферични предмети, някои по-големи от юмрук, а други — колкото грамадни морски дракони, висяха тайнствено, окачени за нещо невидимо и осветени отдолу. Хисун не пропусна да посочи гроба на архитекта — една плоча от чер камък без надпис под най-голямата от сферите.

Надолу… надолу…

При предишното си посещение Валънтайн не бе видял тези неща. От Отвора на водите човек се спущаше бързо през ходове, използвани само от коронала и понтифекса, до кралските покои в центъра на Лабиринта.

Някой ден, мислеше си Валънтайн, ако пак съм коронал, може да наследя Тиеверас като понтифекс. И когато този ден дойде, ще известя на народа, че не желая да живея в Лабиринта, а ще си построя палат на някое по-приветливо място.

Той се усмихна. Запита се колко ли коронали преди него, виждайки страшната огромност на Лабиринта, са дали същия обет. И все пак всички те, рано или късно, някак са се оттеглили от света и са се заселили тук долу. Сега, когато беше млад и кипящ от жизненост, такива решения се вземаха много лесно — много лесно беше да си мисли как понтифексът ще напусне окончателно Алханроел и ще се настани далеч на някое подходящо място на по-младия континент, в Ни-моя може би или в Дюлорн, и ще живее сред красоти и удоволствия. Трудно можеше да си представи, че ще се затвори доброволно между стените на този фантастичен и противен Лабиринт. И все пак, и все пак всички преди него бяха направили така — и Декерет, и Конфалюм, и Престимион, и Стиамот, и Киникен, и другите от едно време са се преместили от замъка Връхни в тази тъмна дупка, когато им дошло времето. Може пък да не беше толкова лошо, колкото изглеждаше. Когато човек бъде коронал достатъчно дълго време, може би с радост се оттегля от висотата на замъка Връхни. „Ще мисля пак по тези въпроси — рече си Валънтайн, — когато им дойде времето.“

Керванът от флотерни коли мина един остър завой и се озова на още по-долно равнище.

— Арената — обяви тържествено Хисун.

Валънтайн се взря в едно огромно празно помещение, толкова дълго и широко, че не можеше да види стените му, а само блещукането на далечни светлини в засенчените ъгли. Таванни подпори не се виждаха. Удивително беше да си представи човек страшната тежест на по-горните нива, ония милиони хора, ония безкрайни извиващи се улици и улички, ония сгради, статуи, коли и всичко друго, притискащо покрива на Арената, и тази обширна пустота, устояваща на колосалния натиск.

— Слушайте — каза Хисун. Той изпълзя от колата, сложи ръце на устата си и нададе пронизителен вик. И ехото отвърна с резки, остри звуци, които отскачаха ту от тази, ту от онази стена, първите няколко засилени, останалите по-приглушени, докато се превърнаха в чуруликащо цвърчене на дроли. Той нададе нов вик и още един подир него, тъй че звуците громоляха и отскачаха навред около тях в течение на повече от една минута. После, ухилено самодоволно, момчето се върна в колата.

— За каква цел служи това място? — попита Валънтайн.

— За никаква.

— За никаква ли? Абсолютно никаква?

— Това е просто празнина. Понтифексът Дизимаул искал тук да има голямо празно пространство. Никога нищо не се случва в него. Никому не е позволено да строи тук, а и никой не би пожелал. То просто си стои така. Образува се хубаво ехо, нали? Единствено за това служи. Хайде, Валънтайн, предизвикай ехо.

Валънтайн се усмихна и поклати глава.

— Друг път — рече той.

Прекосяването на Арената, изглежда, щеше да им отнеме цял ден. Вървяха напред и все напред, като нито веднъж не видяха стена или колона; човек би помислил, че пресича открита равнина, ако не беше смътно забележимият таван високо горе. Валънтайн не можа да усети кога започнаха да излизат от Арената. След известно време забеляза, че подът на това място се превръща някак си в наклонена плоскост и че са преминали неусетно на по-долно ниво, което се оказа познатата клаустрофобна теснота на извивките на Лабиринта. Колкото повече напредваха по този нов полукръгъл коридор, толкова по-ярко осветен ставаше той и скоро беше почти толкова добре осветен, колкото онова ниво близо до входа, където се намираха магазините и пазарищата. На невероятна височина точно пред тях се възправяше някаква завеса, на която се виждаха надписи в ярки фосфоресциращи цветове.

— Пристигаме в Дома на летописите — каза Хисун. — Аз не мога да продължа с вас по-нататък.

И наистина пътят свършваше на един петстранен площад пред голямата завеса, която — чак сега Валънтайн забеляза това — беше нещо като летопис на Маджипур. От лявата й страна бяха имената на короналите, толкова дълъг списък, че едва можеше да разчете горните му редове. Отдясно беше съответният списък на понтифексите. До всяко име бяха годините на царуването.

Очите му затърсиха из списъците. Стотици и стотици имена, някои познати, великите гръмки имена от историята на планетата — Стиамот, Тимин, Конфалюм, Декерет, Престимион и някои, които представляваха само безсмислени поредици от букви; Валънтайн бе виждал тия имена, когато като дете прекарваше дъждовните следобеди в четене на списъците на властниците, но единственият им смисъл беше, че фигурираха в списъка — Пранкипин, Хунзимар, Мейк, Струин, Скаул, Спурифон, хора, които са държали властта в замъка Връхни, а после в Лабиринта преди хиляда години, три хиляди, пет хиляди, намирали са се в центъра на всички разговори, били са обект на всякакви почести, играли са на имперската сцена, изпълнили са малкото си представление и са изчезнали в историята. Лорд Спурифон, мислеше си той. Лорд Скаул. Кои са били те? Какъв цвят е имала косата им, какви игри са обичали, какви закони са издавали, дали спокойно и смело са посрещали смъртта си? Какво влияние са имали върху живота на милиардите жители на Маджипур, или пък са нямали никакво? Валънтайн виждаше и такива, които са управлявали като коронали само няколко години и след смъртта на някой понтифекс са преминали бързо в Лабиринта. А други са обитавали замъка Връхни за цяло едно поколение. Този лорд Мейк например е бил коронал трийсет години и понтифекс — Валънтайн прегледа бързо главозамайващите списъци понтифекс още двайсет. Петдесет години върховна власт, а кой знае днес нещо за лорд Мейк и понтифекса Мейк?

Погледна към долния край на списъците, където те постепенно се губеха. Лорд Тиеверас… лорд Малибор… лорд Вориакс… лорд Валънтайн…

Тук, разбира се, списъкът отляво завършваше. Лорд Валънтайн, царуване три години и незавършено…

Лорд Валънтайн поне ще бъде запомнен. Няма да изпадне в забрава като Спурифоновци и Скауловци; защото бъдните поколения на Маджипур щяха да разправят за тъмнокосия млад коронал, който бил преместен чрез коварство в светлокосо тяло и загубил трона си в полза на сина на Краля на сънищата. А какво щяха да говорят за самия него? Че е бил наивен глупак, комична фигура като Ариок, който се обявил за Господарка на Острова? Че е бил слаб човек, който не е съумял да се предпази от зло? Че е изживял поразително падение и храбро е възвърнал поста си? Как ще бъде разказвана историята за лорд Валънтайн след хиляда години? За едно нещо се молеше, докато стоеше пред големия списък в Дома на летописите: дано не се разказва, че лорд Валънтайн е възвърнал трона си с възхитителен героизъм, а после петдесет години е управлявал мекушаво и безцелно. По-добре да остави замъка на Барджазид, отколкото да стане известен по такъв начин.

Хисун го дръпна за ръката.

— Валънтайн!

Той го погледна стреснато.

— Тук ви напускам — каза момчето. — Скоро хората на понтифекса ще дойдат за вас.

— Благодаря ти, Хисун, за всичко, което направи. Но как ще се върнеш сам?

Хисун смигна.

— Няма да бъде пеш, обещавам ви това. — Погледна сериозно нагоре и след кратко мълчание каза: — Валънтайн!

— Какво?

— Не трябва ли да имаш тъмна коса и брада?

Валънтайн се засмя.

— Нима мислиш, че аз съм короналът?

— О, зная, че си! Изписано е на лицето ти. Само… само че лицето ти е друго.

— Не е лошо лице — рече Валънтайн весело. — Малко по-приветливо от предишното ми лице и може би по-красиво. Смятам да си го запазя такова. Мисля, че този, на когото е принадлежало преди, вече не се нуждае от него.

Момчето се облещи.

— Значи си замаскиран?

— Може да се каже, че е така.

— Така си и мислех. — То пъхна малката си ръчица във Валънтайновата. — Е, желая ти успех, Валънтайн. Ако някога дойдеш отново в Лабиринта, потърси ме и аз пак ще ти стана водач, този път безплатно. Запомни името ми: Хисун.

— Довиждане, Хисун.

Момчето пак смигна и изчезна.

Валънтайн гледаше към голямата завеса на историята.

Лорд Тиеверас… лорд Малибор… лорд Вориакс… лорд Валънтайн.

И може би някой ден лорд Хисун, помисли си той. Защо не? Момчето изглеждаше най-малко толкова кадърно, колкото мнозина, които бяха управлявали досега, и вероятно щеше да има достатъчно благоразумие да не пие от упойващото вино на Доминин Барджазид. Не бива да го забравям, рече си той, не бива да го забравям.

6

В този момент от една врата от другата страна на площада пред Дома на летописите излязоха три фигури — една хджортка и двама човеци — с маски на служителите от Лабиринта. Те закрачиха бавно към мястото, където стоеше Валънтайн с Делиамбър, Слийт и неколцина други.

Хджортката огледа внимателно Валънтайн, който, изглежда, не й направи особено впечатление.

— По каква работа сте тук? — запита тя.

— Да поискам аудиенция с понтифекса.

— Аудиенция с понтифекса — повтори хджортката учудено, сякаш Валънтайн бе казал: „Да поискам чифт крила. Да поискам позволение да изпия океана.“ — Аудиенция с понтифекса! — тя се засмя. — Понтифексът не дава аудиенции.

— Вие ли сте главните му министри?

Смехът стана по-гръмогласен.

— Това е Домът на летописите, а не Тронната зала. Тук няма никакви държавни министри.

Тримата служители се обърнаха и тръгнаха обратно към вратата.

— Почакайте! — извика Валънтайн.

Той премина в сънно състояние и отправи към тях спешно видение. То нямаше определено съдържание, само широк и общ смисъл, че здравият ред е в опасност, че административната власт е сериозно застрашена и че единствено те могат да отблъснат силите на хаоса. Продължаваха да вървят и Валънтайн удвои мощта на посланието си, докато се изпоти и затрепери от напрежение. Спряха се. Хджортката погледна назад.

— Какво търсите тук? — попита тя.

— Да бъдем допуснати до министрите на понтифекса.

Посъветваха се шепнешком.

— Какво да правим? — запита Валънтайн Делиамбър. — Да им пожонглираме ли?

— Старай се да бъдеш търпелив — прошепна врунът.

Трудно му беше, но все пак Валънтайн стискаше езика си. След няколко минути служителите се върнаха и казаха, че може да влезе с петима от спътниците си. Другите ще трябва да се настанят на по-горно ниво. Валънтайн се намръщи. Но явно нямаше полза да спори с тези маскирани. Той избра Делиамбър, Карабела, Слийт, Азенхарт и Залзан Кавол да продължат по-нататък с него.

— Къде ще се настанят останалите? — попита Валънтайн.

Хджортката повдигна рамене. Това не я засягаше. От полумрака от дясната страна на Валънтайн долетя висок ясен глас:

— Нуждае ли се някой от водач за по-горните нива?

Валънтайн се засмя под мустак.

— Хисун, ти ли си? Още ли си тук?

— Сметнах, че ще ви потрябвам.

— Трябваш ни. Намери свястно място за настаняване на моите хора във външния кръг, близо до Отвора на водите, нека ме почакат там, докато свърша тук долу.

Хисун кимна.

— Искам само три крони.

— Какво?! Та нали и без туй желаеш да стигнеш до върха! И преди пет минути каза, че следващия път, когато ми станеш водач, няма да ти плащам!

— То ще бъде за следващия път — отвърна Хисун сериозно. — За сега не се отнася. Нима ще лишиш едно бедно дете от препитание?

С въздишка Валънтайн каза на Залзан Кавол:

— Дай му три крони.

Момчето скочи в първата кола. След малко целият керван зави и потегли. Валънтайн и петимата му спътници минаха през входа на Дома на летописите.

Във всички посоки се виеха коридори. В лошо осветени кабинки чиновници бяха наведени ниско над купчини документи. Въздухът тук беше сух и миришеше на мухъл, а общият вид на мястото — дори по-отблъскващ отколкото на предишните нива. Валънтайн разбра, че това е административният център на Маджипур, мястото, където се вършеше истинската работа свързана с управляването на двайсет милиарда същества. Съзнанието, че тези сновящи насам-натам гноми, тези ровещи в земята къртици държат действителната власт в света, го смразяваше.

Досега бе мислил, че короналът е истинският крал, а понтифексът — само фигурант, защото всички виждаха, че короналът беше този, който действително командуваше силите на реда при опасност да възникне хаос, енергичният, динамичен коронал, докато понтифексът стоеше затворен дълбоко долу и излизаше от Лабиринта само когато го изискваха най-висши държавни интереси.

Но сега не беше толкова уверен.

Самият понтифекс може да беше просто един смахнат старец, ала фаворитите на понтифекса, тези стотици хиляди невзрачни бюрократи с необикновените си малки маски, можеха колективно да упражняват поголяма власт над Маджипур, отколкото помпозният коронал и всичките му високопоставени помагачи. Тук долу се определяха данъците, тук се регулираше търговският баланс между една и друга провинция, тук се координираше поддържането на пътищата, парковете, учебните заведения и всички други дейности, намиращи се под контрола на провинциите. Валънтайн никак не беше убеден, че истинско централно правителство е възможно в свят, голям като Маджипур, но поне основните му форми, структурните контури съществуваха и докато се движеше през вътрешната плетеница на Лабиринта, виждаше, че управляването на Маджипур съвсем не се свежда само до големи обиколки и послания на сън. Могъщият скрит административен апарат тук долу вършеше по-голямата част от работата.

И той бе попаднал в нейната мрежа. На няколко нива под Дома на летописите имаше жилищни помещения за провинциалните чиновници, които идваха в Лабиринта по държавна работа; там му дадоха апартамент със скромни стаи и няколко дена престоя в него, без никой да му обръща внимание. Изглежда, нямаше начин да се придвижи по-нататък. Разбира се, като коронал би имал право да бъде пуснат незабавно при понтифекса; но не беше коронал в никакъв действителен смисъл и ако заявеше, че е такъв, придвижването му по-нататък вероятно щеше да стане абсолютно невъзможно.

След като порови из паметта си, Валънтайн си спомни имената на главните министри на понтифекса. Освен ако положението не се е променило напоследък, Тиеверас държеше близо до себе си петима служители с широки пълномощия — Хорнкаст, висшия му говорител; Дилифон, частния му секретар; Шинаан, гхайрог, министър на външните работи; Сепултров, министър по научни въпроси и негов личен лекар; и Нарамир, съногадателката му, според мълвата най-влиятелната от всички, съветничката, която бе избрала за коронал Вориакс и после Валънтайн.

Но да се добере до някого от тази петорка му изглеждаше толкова трудно, колкото да се добере до самия понтифекс. И те като Тиеверас бяха забутани в далечните, недостъпни дълбини. Умението на Валънтайн да си служи с дадената от майка му диадема не стигаше дотам, че да установява контакт със съзнанието на непознат, намиращ се на неизвестно разстояние.

Скоро той научи, че двама по-второстепенни, но все пак важни чиновници служат за пазачи на централните нива на Лабиринта. Те бяха имперските икономи Дондак-Саджамир, по произход су-сухерис, и Гитаморн Суул, човек.

— Но — каза Слийт, който бе разговарял с пазачите на хотела — тия двамата враждуват от година и повече. Сътрудничат си колкото е възможно по-малко. А ще трябва да получите одобрението и на двамата, за да се срещнете с по-високопоставените министри.

Карабела изсумтя ядно.

— До края на живота си ли ще събираме прах тук долу! Валънтайн, защо изобщо се занимаваме с Лабиринта? Защо не се ометем оттук и не тръгнем направо към замъка Връхни?

— Точно така мисля и аз — заяви Слийт.

Валънтайн поклати глава.

— Подкрепата на понтифекса е необходима. Така ми каза Господарката и аз съм съгласен с нея.

— Необходима за какво? — попита Слийт. — Понтифексът спи дълбоко под земята. Той не знае нищо за каквото и да било. Има ли понтифексът армия, която да ви отстъпи? Изобщо съществува ли понтифексът?

— Понтифексът има армия от дребни чиновници и служители — изтъкна Делиамбър спокойно. — Те ще ни бъдат крайно полезни. Не от войниците, а от тях зависи равновесието на силите в нашия свят.

Слийт оставаше непреклонен.

— Аз казвам: вдигнете звездното знаме, надуйте тръбите, ударете барабаните, тръгнете през Алханроел, обявете се за коронал и нека цял свят узнае за малката хитрост на Доминин Барджазид. Във всеки град по пътя си ще срещате най-важните хора и ще спечелвате подкрепата им с вашата топлота и искреност, а може би и с малка помощ от диадемата на Господарката. Когато стигнете до замъка Връхни, десет милиона души ще маршируват зад вас и Барджазидът ще се предаде без борба!

— Хубаво видение — рече Валънтайн. — Но мисля, че все пак ни е нужно съдействието на понтифекса, преди да се опитаме да отправим някакво открито предизвикателство. Аз ще се срещна с тези двама икономи.

Следобед бе заведен в седалището на Дондак-Саджамир — учудващо неугледен малък кабинет, дълбоко сред неразбория от миниатюрни чиновнически кабинки. Повече от един час държаха Валънтайн да чака в един тесен и претъпкан вестибюл, докато най-после го пуснаха при иконома.

Валънтайн не беше напълно уверен как ще се справи с този су-сухерис. Дали едната глава не е Дондак, а другата — Саджамир? И към двете едновременно ли трябва да се обърне, или да разговаря само с главата, която му заговори? Прилично ли е да насочва вниманието си ту към едната, ту към другата, докато разговаря?

Дондак-Саджамир гледаше Валънтайн сякаш от голяма височина. В кабинета цареше напрегната тишина, докато четирите студени зелени очи на чуждоземеца изучаваха равнодушно посетителя. Су-сухерисът беше слабо, удължено същество, без коса и с гладка кожа, цилиндрично по форма и без рамене, с прътовидна шия, която се издигаше като пиедестал на десет-дванайсет инча високо и се раздвояваше, за да осигури подпора на двете тесни вретенообразни глави. По високомерното му държане лесно можеше да се помисли, че длъжността иконом на понтифекса е далеч по-важна от длъжността на самия понтифекс. Но Валънтайн знаеше, че донякъде тази ледена надменност беше просто присъща на расата на икономите: естествено е за един су-сухерис да има надут и презрителен вид.

Най-после лявата глава на Дондак-Саджамир произнесе:

— Защо сте дошли тук?

— За да помоля за аудиенция с главните министри на понтифекса.

— Така се казва и в писмото ви. Но каква работа имате е тях?

— Крайно належаща работа, държавен въпрос.

— А именно?

— Едва ли очаквате да го обсъждам с някого, стоящ под най-високите стъпала на властта.

Дондак-Саджамир обмисля безкрайно дълго този аргумент. Когато заговори пак, извърши това с дясната си глава. Вторият глас беше много по-плътен от първия.

— Ако пропилея времето на главните министри, зле ще си изпатя.

— А ако ми попречите да се срещна с тях, в края на краищата пак зле ще си изпатите.

— Заплаха ли е това?

— Съвсем не. Мога да ви кажа само, че ако не получат сведенията, които нося, последиците ще бъдат много сериозни за всички нас — а несъмнено ще се огорчат доста, като узнаят, че вие сте попречили тези сведения да стигнат до тях.

— Не само аз — отвърна су-сухерисът. — Има втори иконом и ние трябва да действаме общо, когато удовлетворяваме такива молби. Вие още не сте говорили с колежката ми.

— Не съм.

— Тя е душевно болна. От много месеци умишлено и злонамерено отказва да ми сътрудничи. — Сега Дондак-Саджамир говореше и с двете си глави едновременно, и то с гласове, неразличаващи се дори с една октава. Ефектът беше необикновено смущаващ. — И да ви дам одобрение, тя пак ще го отхвърли. Никога не ще успеете да се срещнете с главните министри.

— Но това е невероятно! Не можем ли някак си да я заобиколим?

— Ще бъде незаконно.

— Но щом тя пречи на всякаква законна работа…

Су-сухерисът изглеждаше безразличен.

— Отговорността пада върху нея.

— Не — отсече Валънтайн. — Пада върху двама ви! Не можете просто да кажете, че щом като тя не иска да ви сътрудничи, не мога да продължа по-нататък, когато оцеляването на самото правителство е застрашено!

— Така ли мислите? — попита Дондак-Саджамир.

Този въпрос смути Валънтайн. Дали събеседникът му оспорваше намека за заплаха срещу кралството, или просто схващането, че носи еднаква отговорност за възпрепятстването на Валънтайн? След малко Валънтайн попита:

— Как предлагате да постъпя?

— Да се върнете у дома си — отвърна икономът, — да живеете плодотворно и щастливо и да оставите проблемите на управлението на ония от нас, които са предопределени да се занимават с тях.

7

И с Гитаморн Суул не постигна по-добър резултат. Другият иконом не се оказа толкова високомерен, колкото су-сухерисът, но едва ли поотзивчив.

Той беше жена, с десет-дванайсет години по-възрастна от Валънтайн, висока и тъмнокоса, практична и способна на вид. Ни най-малко не изглеждаше душевно болна. На писалището й, в кабинет, забележимо по-приятен и привлекателен, макар и не по-голям от кабинета на Дондак-Саджамир, имаше папка с молбата на Валънтайн. Тя я потупа няколко пъти и рече:

— Знаете ли, не можете да се видите с тях.

— Може ли да попитам защо?

— Защото никой не ги вижда.

— Никой ли?

— Никой отвън. Това вече не се прави.

— Поради търканията между вас и Дондак-Саджамир ли?

Устните на Гитаморн Суул се свиха раздразнено.

— Този идиот! Но не… дори и да изпълняваше задълженията си както трябва, пак щеше да бъде невъзможно да се доберете до министрите. Те не желаят да бъдат обезпокоявани. Имат си тежки отговорности. Знаете, че понтифексът е стар. Той отделя малко време за държавни работи, тъй че бремето на хората около него се увеличава. Разбирате ли?

— Аз трябва да се видя с тях.

— Не мога да ви помогна. Не бива да бъдат обезпокоявани дори по най-належаща причина.

— Ами ако короналът е свален и лъжеуправник се е настанил в Замъка? — изрече Валънтайн бавно.

Тя повдигна маската си и го изгледа учудено.

— Това ли искате да им съобщите? Ето. Молбата се отхвърля. — И като стана, замаха енергично с ръце, сякаш да го пропъди. — И без туй достатъчно луди си имаме вече в Лабиринта, та не е нужно нови да изскачат от…

— Почакайте — каза Валънтайн.

Той потъна в състоянието на транс и призова силата на диадемата. Отчаяно се мъчеше да достигне душата на жената със своята, докосваше я, обгръщаше я. Не бе възнамерявал да разкрива много на тези второстепенни чиновници, но явно не му оставаше нищо друго, освен да сподели тайната си с нея. Поддържа контакта, докато почувства, че започва да му се вие свят и да отмалява; тогава прекъсна връзката и премина бързо към напълно будно състояние. Тя го гледаше втренчено, зашеметена; бузите й пламтяха, очите й блуждаеха, гърдите й се повдигаха от вълнение. Мина цяла минута, докато успее да проговори.

Най-после каза:

— Що за фокус е това?

— Не е фокус. Аз съм син на Господарката и самата тя ме научи на изкуството да пращам послания.

— Лорд Валънтайн е тъмнокос.

— Беше такъв. Сега вече не е.

— Искате да повярвам…

— Моля — рече той. Вложи в тази дума цялата сила на душата си. — Моля. Повярвайте ми. Всичко зависи от това, дали ще мога да разкажа на понтифекса какво се е случило.

Но подозренията й бяха твърде дълбоки. Гитаморн Суул нито коленичи, нито отдаде почит, нито пък направи с ръка звездния знак, само изглеждаше навъсена и някак озадачена, сякаш склонна да повярва на необикновения му разказ, но искаше той да го стовари върху главата на някой друг чиновник.

— Су-сухерисът ще наложи вето на всичко, което предложа — рече тя.

— Даже ако му покажа това, което показах на вас?

Тя повдигна рамене.

— Упорството му е пословично. Не би одобрил моя препоръка дори ако от нея зависеше животът на понтифекса.

— Но това е лудост!

— Да, лудост е. Говорихте ли с него?

— Говорих — отвърна Валънтайн. — Изглеждаше неприязнен и като че щеше да се пръсне от гордост. Но не е луд.

— Ако си имате малко по-дълго време работа с него — посъветва го Гитаморн Суул, — ще можете да си съставите окончателно мнение.

— А какво ще кажете, ако фалшифицираме одобрението му, за да вляза там, без да узнае?

Тя изглеждаше ужасена.

— Искате да извърша престъпление?

Валънтайн се помъчи да запази самообладание.

— Престъпление вече е извършено, и то не дребно — произнесе той с тих, твърд глас. — Аз съм коронал на Маджипур, свален от власт с вероломство. Вашата помощ е жизнено необходима за връщането ми на власт. Не стои ли това над всички тия дребнави правилници? — Валънтайн се наклони към икономката. — Времето лети. В замъка Връхни се е настанил узурпатор. Аз тичам насам-натам между подчинени на понтифекса когато би трябвало да водя през Алханроел освободителна армия. Дайте ми одобрението си и ме пуснете и ще получите награди, когато всичко на Маджипур стане отново такова, каквото би трябвало да бъде.

Студените й очи внезапно станаха мрачни.

— Вашият разказ поставя на тежко изпитание възможностите ми да повярвам. Ами ако всичко това е лъжа? Ако вие сте платен агент на Дондак-Саджамир?

Валънтайн изпъшка.

— Моля ви…

— Не. Напълно вероятно е. Това може да е клопка. Вие, вашият фантастичен разказ, някаква хипноза, всичко това цели да ме унищожи, да остави су-сухериса безпрекословен господар тук, да му даде върховната власт, за която толкова отдавна ламти…

— Заклевам се в Господарката, моята майка, че не ви лъжа.

— Всеки истински престъпник би се заклел в майката на когото и да било… Но какво правите?

Валънтайн се поколеба, после смело се протегна напред и улови ръцете на Гитаморн Суул. Взря се напрегнато в очите й. Това, което се готвеше да направи, му беше неприятно, но неприятно му беше и всичко, което вършеха с него тези дребнави бюрократи. Дошло бе време за малко дързост, иначе щеше да остане завинаги оплетен тук долу.

Взирайки се по-внимателно, той каза:

— Дори и да бях платен агент на Дондак-Саджамир, никога не бих предал красива жена като вас.

Тя го гледаше надменно. Но бузите й отново пламнаха от руменина. Той продължи:

— Доверете ми се. Повярвайте ми. Аз съм лорд Валънтайн, а вие ще бъдете един от героите на моето завръщане. Зная какво най-много желаете на този свят и то ще бъде ваше, когато Замъкът отново стане мой.

— Нима знаете?

— Да — прошепна Валънтайн, галейки ръцете, които сега лежаха отпуснато в неговите. — Да се разпореждате самовластно във вътрешния Лабиринт, нали? Да бъдете единствената икономка?

Тя кимна като насън.

— Това ще стане — заяви той. — Съюзете се с мен и Дондак-Саджамир ще бъде лишен от ранга си загдето ми пречи. Ще го направите ли? Ще ми помогнете ли да се добера до главните министри, Гитаморн Суул?

— Ще бъде… трудно…

— Ала може да се направи! Всичко, може да се направи! И когато стана пак коронал, су-сухерисът ще загуби поста си! Обещавам ви.

— Закълнете се!

— Заклевам се — произнесе Валънтайн пламенно, чувствайки се непочтен и покварен. — Заклевам се в името на майка си. Заклевам се във всичко свято. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се — изрече тя със слаб, треперлив глас. — Но как ще стане това? На вас ви трябват и двата подписа на пропуска и ако моят бъде на място, той ще откаже да прибави своя.

— Напишете ми пропуск и го подпишете — каза Валънтайн. — Аз ще отида пак при него и ще го убедя да приподпише.

— Той никога няма да стори това.

— Оставете на мен да го обработя. Аз умея да убеждавам. Получа ли веднъж подписа му, ще мога да вляза във вътрешния Лабиринт и да постигна това, което трябва да постигна. Когато изляза, ще имам пълната власт на коронала — и ще сваля Дондак-Саджамир от длъжността му, обещавам ви.

— Но как ще се сдобиете с подписа му? От месеци той отказва да приподписва каквото и да било!

— Оставете това на мен — рече Валънтайн.

Тя извади от писалището си тъмнозелено кубче от някакъв гладък, лъскав материал и го пъхна за малко в една машина, която хвърляше бляскаво жълто сияние върху него. Когато го извади, повърхността на кубчето бе придобила нова лъскавина.

— Ето. Това е пропускът ви. Но ви предупреждавам, че без неговата заверка той е невалиден.

— Ще я получа — рече Валънтайн.

Той се върна при Дондак-Саджамир. Су-сухерисът не искаше да го приеме, но Валънтайн беше настойчив.

— Сега разбирам защо мразите Гитаморн Суул — каза той.

Дондак-Саджамир се усмихна хладно.

— А тя не е ли противна? Предполагам, че е отхвърлила молбата ви.

— О, не — отвърна Валънтайн, като извади кубчето изпод пелерината си и го сложи пред иконома. — Даде ми го много охотно, тъй като знаеше, че вие сте ми отказали и нейното разрешение ще бъде невалидно. Другият й отказ ме засегна толкова дълбоко.

— А какъв беше той?

Валънтайн заговори спокойно:

— Може да ви се стори глупаво и дори противно, но бях поразен от нейната красота. Трябва да ви заявя, че за човешки очи тази жена притежава необикновена физическа привлекателност, благородно държане, бляскава еротична сила, онова… е, няма значение. Коленичих пред нея така наивно, че се смутих. Саморазкрих се и станах уязвим. А тя ми се подигра жестоко. Така ми се присмя, че сякаш нож разкъсваше вътрешностите ми. Можете ли да разберете това? Че ще бъде толкова безмилостна, толкова надменна към един чужденец, който изпитва само найгорещи и най-дълбоки страстни чувства към нея.

— Дали е красива, не знам — каза Дондак-Саджамир. — Но познавам много добре студенината и високомерието й.

— Сега и аз като вас я мразя — заяви Валънтайн. — Ако желаете, поставям се на вашите услуги, за да можем да работим дружно за нейното унищожаване.

Дондак-Саджамир изрече замислено:

— Да, сега е тъкмо удобно време да я свалим. Но как?

Валънтайн потупа кубчето, което лежеше върху писалището на иконома.

— Прибавете вашия подпис към този пропуск. Тогава ще мога да вляза свободно във вътрешния Лабиринт. Докато съм там, вие започнете официално разследване на обстоятелствата, при които съм бил допуснат, като твърдите, че не сте ми давали такова разрешение. Когато се върна от работата си с понтифекса, призовете ме да свидетелствам. Аз ще заявя, че сте отхвърлили молбата ми и че съм получил пропуска, вече напълно заверен, от Гитаморн Суул, без да подозирам, че той може да бъде фалшифициран от някого, който е искал да ви напакости, като ме пусне. Вашето обвинение, че е извършена фалшификация, съчетано с показанията ми, че сте отказали да удовлетворите молбата ми, ще бъде гибелно за нея. Какво ще кажете?

— Великолепен замисъл — отвърна Дондак-Саджамир. — По-добър и не би могъл да ми дойде наум!

Су-сухерисът пъхна кубчето в една машина, която му придаде силен розов блясък, положен върху жълтия отблясък на Гитаморн Суул. Сега пропускът беше валиден. Цялата тази хитрост, мислеше си Валънтайн, подлагаше душата на почти толкова силно напрежение колкото криволиците на самия Лабиринт; но тя бе извършена, и то много успешно. Сега нека тия двамата заговорничат и интригантстват един срещу друг колкото си искат, докато той се придвижва безпрепятствено към министрите на понтифекса. Имаше опасност да се разочароват от начина, по който изпълняваше обещанията си към тях, защото той възнамеряваше, ако можеше, да свали от власт и двамата враждуващи съперници. Но не искаше чиста и пълна святост от своя страна в отношенията си с ония, чиято главна роля в управлението, изглежда, беше да спъват и да пречат.

Валънтайн взе кубчето от Дондак-Саджамир и се поклони с глава в знак на благодарност.

— Дано се сдобиете с цялата власт и престиж, които заслужавате — каза Валънтайн мазно и си тръгна.

8

Пазачите на най-вътрешния Лабиринт изглеждаха учудени, че някой отвън е съумял да получи достъп до тяхното владение. Но въпреки че подложиха кубчето-пропуск на старателен оглед, те неохотно признаха, че е законен, и пуснаха Валънтайн и спътниците му напред.

Една тясна кола с вирната предна част ги понесе безшумно и бързо по коридорите на този вътрешен свят. Маскираните служители, които ги придружаваха, изглежда, не я управляваха сами, пък и това не би било лесно, защото на тези нива Лабиринтът се разклоняваше многократно, завиваше ту насам, ту нататък. Всеки, проникнал тук без разрешение, бързо би се объркал безнадеждно сред тия хиляди чупки, криволици, завои и плетеници. Но колата очевидно летеше над скрита насочваща релса, която я направляваше по един бърз, макар и не особено прав път, все по-навътре и по-навътре по извивките на уединените улици.

На всеки контролен пункт Валънтайн беше разпитван от недоверчиви служители, които почти не можеха да си представят, че външен човек е дошъл на посещение при министрите на понтифекса. Безконечните им усилия бяха уморителни, но безполезни. Той им размахваше своето кубче-пропуск, сякаш то беше магическа пръчица.

— Дошъл съм с крайно важна задача — повтаряше той всеки път — и ще разговарям само с висшите членове от двора на понтифекса.

Въоръжавайки се с цялото достойнство и самообладание, с които разполагаше, Валънтайн отхвърляше всяко възражение, всяко противопоставяне.

— Няма да видите добро — предупреждаваше той, — ако продължавате да ме разтакавате.

И най-после — чувстваше като че са минали сто години, откакто бе проникнал с жонглиране в Лабиринта през Отвора на сабите — Валънтайн се озова пред Шинаам, Дилифон и Нарамир, трима от петимата велики министри на понтифекса.

Те го приеха в едно мрачно, хладно и влажно помещение, иззидано от огромни блокове чер камък, с висок таван и украса от заострени арки. То беше тягостно, потискащо място, по-подходящо за тъмница, отколкото за заседателна зала. Влизайки в него, Валънтайн усети като че цялата тежест на Лабиринта се стоварва върху него — ниво по ниво. Арената, Домът на летописите, Дворът на сферите, Залата на ветровете и всичко останало, тъмните коридори, тесните кабинки, множеството трудещи се чиновници. Някъде далеч горе слънцето светеше, въздухът беше свеж и прохладен, духаше южен вятър, който носеше благоуханието на алабандини, елдирони и танигали. А той стоеше тук, притиснат под огромна могила от пръст и цели мили лъкатушни тунели, в едно царство на вечна нощ. От пътуването си надолу и навътре в Лабиринта беше възбуден и измъчен, сякаш не беше спал от седмици.

Докосна с ръка Делиамбър и врунът му предаде разтърсващ прилив на енергия, който попълваше изчерпващите му се сили. Погледна Карабела — тя се усмихна и му прати въздушна целувка. Погледна Слийт — той кимна и се усмихна мрачно. Погледна Залзан Кавол — и суровият побелял скандар направи бързо жонгльорско движение с всичките си ръце, за да го насърчи. Негови спътници, негови приятели, негова опора във всички тези дълги и необикновени тегоби.

Погледна към министрите.

Те седяха без маски един до друг на такива великолепни кресла, че биха могли да служат за тронове. В средата беше Шинаам, министърът на външните работи, гхайрог по рождение, влечугоподобен, със студени очи без клепки, бързо въртящ се раздвоен червен език и корава змиевидна коса, която се гърчеше бавно. От дясната му страна беше Дилифон, частен секретар на Тиеверас, крехка, призрачна фигура, с бяла коса като Слийтовата, съсухрена и повехнала кожа, святкащи очи, които сякаш хвърляха огнени струи от старческото лице. А от другата страна на гхайрога се намираше Нарамир, имперската съногадателка, стройна и елегантна жена сигурно в напреднала възраст, защото бе свързана с Тиеверас отдавна, още от времето, когато е бил коронал. Ала на вид изглеждаше едва на средна възраст. Кожата й беше гладка и без бръчки, кестенявата й коса — лъскава и буйна. Единствено във вглъбеното и загадъчно изражение на очите й Валънтайн можа да открие някаква следа от присъщата й мъдрост, опитност, натрупаната с десетилетия властност. Явно тук има някаква магия, реши той.

— Прочетохме молбата ви — каза Шинаам. Гласът му беше плътен и рязък, със слаба съскаща нотка. — Историята, която ни поднасяте, ни се струва невероятна.

— Говорихте ли с Господарката, моята майка?

— Да, говорихме с Господарката — отвърна гхайрогът хладно. — Тя ви признава за свой син.

— Призовава ни да ви съдействаме — обади се Дилифон с дрезгав и стържещ глас.

— Яви ни се чрез послания — произнесе Нарамир тихо, мелодично — и ви препоръча, молейки ни да ви окажем исканата от вас помощ.

— Е, и тогава? — запита Валънтайн.

— Възможно е Господарката да е била заблудена — отвърна Шинаам.

— За измамник ли ме смятате?

— Вие искате да повярваме — каза гхайрогът, — че короналът на Маджипур е бил издебнат от един от по-младите синове на Краля на сънищата и изтръгнат от собственото ся тяло, че е бил лишен от памет и поставен — частицата, която е останала от него — в съвсем друго тяло, което за щастие се оказало подръка, и че узурпаторът е успял да влезе в празната черупка на коронала и й е наложил своето съзнание. Трудно ни е да повярваме такива неща.

— Съществува умение да се местят тела от душа на душа — каза Валънтайн. — Има и други такива случаи.

— Няма случаи на изместване на коронал по този начин — възрази Дилифон.

— Все пак това е станало — отвърна Валънтайн. — Аз съм лорд Валънтайн, с възвърната благодарение на добрината на Господарката памет и искам подкрепата на понтифекса, за да поема отговорностите, които ми възложи след смъртта на брат ми.

— Да — каза Шинаам. — Ако сте тоя, за когото се представяте, би трябвало да се върнете в замъка Връхни. Но отде да знаем? Това са сериозни неща. Те ще предизвикат гражданска война. Как можем да посъветваме понтифекса да хвърли света в хаос само заради твърдението на някакъв си млад странник, който…

— Аз вече убедих майка си в истинската си самоличност — изтъкна Валънтайн. — Душата ми беше открита за нея на Острова и тя видя кой съм. — Той докосна сребърната, диадема на челото си. — Как, мислите, съм се сдобил с този уред? Подари ми го тя, със собствените си ръце, когато стояхме заедно във Вътрешния храм.

Шинаам отвърна спокойно:

— Няма съмнение, че Господарката ви признава и ви подкрепя.

— Ала вие се съмнявате в преценката й?

— Ние искаме да подкрепите претенциите си с по-солидно доказателство — обади се Нарамир.

— Тогава позволете ми да отправя послание тук още сега, за да ви убедя, че говоря истината.

— Както желаете — рече Дилифон.

Валънтайн затвори очи и изпадна в състояние на транс.

Със страст и убеденост от него бликна лъчезарният поток на собственото му съзнание, затече буйно така, както когато трябваше да спечели доверието на Насимонт в оная сурова, осеяна с развалини пустош оттатък Треймон, и когато бе въздействал на умовете на тримата чиновници при входа на Дома на летописите, и когато се бе разкрил на икономката Гитаморн Суул. С различни степени на успех бе постигнал това, което трябваше да постигне с всички тия.

Но сега се чувстваше неспособен да превъзмогне непреклонния скептицизъм на министрите на понтифекса.

Умът на гхайрога беше абсолютно непрогледен за него, стена, отблъскваща и недостъпна като шеметно високите бели скали на Острова на сънищата. Валънтайн долавяше само най-мъгляви проблясъци на създание зад мисловния щит на Шинаам и не можеше да го пробие, въпреки че го атакуваше с всичко, с което разполагаше. Умът на съсухрения стар Дилифон също представляваше нещо недостъпно, не защото беше брониран, а защото изглеждаше шуплест, открит, восъчна пита, която не оказваше никаква съпротива; той минаваше през него като през въздух и не срещаше нищо осезаемо. Валънтайн усети контакт само с ума на съногадателката Нарамир, но и той беше незадоволителен. Тя като че попиваше душата му, поглъщаше всичко, което Валънтайн отдаваше и изцеждаше в някаква бездънна пропаст на съзнанието й, пращаше, пращаше, пращаше и все не можеше да се добере до ядрото на душата й.

Но не искаше да се предава. С бясна сила хвърли цялата си душа, заявявайки, че е лорд Валънтайн от замъка Връхни, и призовавайки ги да докажат, че е нещо друго. Пресегна се надълбоко за спомени — за майка си, за царствения си брат, за възпитанието си като принц, за свалянето си в Тиломон, за скитанията си из Зимроел, за всичко, влязло в оформянето на човека, който си бе пробил път с борба до недрата на Лабиринта, за да издейства тяхната помощ. Отдаде се всецяло, дръзко, яростно, докато не можеше да праща нищо повече, докато започна да се олюлява и да се вцепенява от изтощение и увисна между Слийт и Карабела като някаква захвърлена от собственика си разтегната и безполезна дреха.

Излезе от трансовото състояние, като се страхуваше, че не е успял.

Трепереше и се чувстваше отпаднал. Пот обливаше тялото му. Зрението му беше замъглено и усещаше жестока болка в слепоочията.

Помъчи се да възвърне силите си, затвори очи и пое въздух дълбоко в дробовете си. После погледна тримата министри.

Лицата им бяха сурови и мрачни. Очите им — студени и неподвижни. Израженията им — равнодушни, презрителни, дори враждебни. Валънтайн изведнъж се ужаси. Ами ако тези тримата бяха в съюз със самия Доминин Барджазид? Дали в такъв случай не молеше собствените си врагове?

Но това беше немислимо и невъзможно, видение на изтощения му мозък, казваше си той отчаяно. Не можеше да повярва, че заговорът срещу него е стигнал чак до Лабиринта.

С дрезгав, пресеклив глас запита:

— Е? Какво ще кажете сега?

— Аз не усетих нищо — отвърна Шинаам.

— Не съм убеден — заяви Дилифон. — Всеки магьосник би могъл да праща такива послания. Вашата искреност и пламенност може да е престорена.

— И аз мисля така — каза Нарамир. — Чрез послания могат да се пръскат и лъжи, и истини.

— Не! — извика Валънтайн. — Аз се разкрих издъно пред вас. Невъзможно е да не сте забелязали…

— Но не съвсем издъно — каза Нарамир.

— Какво имате предвид?

— Хайде двамата с вас да се позанимаем със съногадателство — предложи тя. — Тук, сега, в тази стая, пред тези хора. Нека душите ни станат наистина една. Чак тогава ще мога да съдя за достоверността на вашия разказ. Съгласен ли сте? Ще изпиете ли упойката с мен?

Разтревожен, Валънтайн погледна другарите си — и видя тревога, отразена върху лицата им, с изключение на Делиамбър, чието изражение беше благо и неопределено, като че се намираше на съвсем друго място. Да рискува ли с тълкуване на сънища? Ще посмее ли? С упойката щеше да загуби съзнание, да стане напълно прозрачен, напълно уязвим. Нямаше нищо по-лесно от това, ако тези тримата се бяха съюзили с Барджазид и искаха да го направят безпомощен. Пък и не някаква обикновена селска съногадателка искаше да проникне в душата му, а говорителката на понтифекса, жена най-малко на сто години, хитра и могъща, за която казваха, че била истинската господарка на Лабиринта, че командувала всички други, включително и самия старец Тиеверас. Делиамбър нарочно избягваше да му даде някакво указание. Лично той трябваше да вземе решението.

— Да — каза Валънтайн, впил очи в нейните. — Щом от нищо друго няма полза, нека опитаме със съногадателство. Тук. Веднага.

9

Те, изглежда, бяха подготвени за това. По даден знак адютанти внесоха принадлежностите за съногадателство: дебел килим в разкошни ярки цветове, тъмнозлатист, поръбен с червено и зелено; тънка висока гарафа от полиран бял камък; две изящни порцеланови чаши. Нарамир слезе от високото си кресло, разля собственоръчно упоителното вино и подаде на Валънтайн първата чаша.

Той я задържа за момент, без да пие. Когато бе пил вино от ръцете на Доминин Барджазид в Тиломон, с една-единствена глътка всичко се бе променило за него. Дали да изпие сега това, без да се страхува от последици? Кой знае каква нова магия му се готвеше? Къде ли щеше да се събуди, в какъв ли променен облик?

Нарамир го гледаше мълчаливо. Очите на съногадателката бяха непроницаеми, тайнствени, проницателни. Тя се усмихваше — твърде загадъчна усмивка, насърчителна ли или тържествуваща — Валънтайн не можеше да каже. Той вдигна чашата за кратка наздравица и я долепи до устните си.

Въздействието на виното беше моментално и неочаквано мощно. Валънтайн се олюля замаян. Мъгли и паяжини обвиха съзнанието му. Дали това вино не беше по-силно от онова, което съногадателката Тизана му бе дала във Фолкинкип толкова отдавна — някаква специална дяволска отвара на Нарамир? Или чисто и просто Валънтайн беше по-податлив в този момент, отслабен и изнурен от използването на диадемата? Със замъглен поглед той видя как Нарамир гаврътна виното си, подхвърли празната чаша на един адютант и смъкна бързо роклята си. Голото й тяло беше гъвкаво, гладко, младо — плосък корем, стройни бедра, повдигнати заоблени гърди. Магия, помисли си той. Да, магия. Кожата й имаше тъмнокафяв тен. Зърната на гърдите й, почти черни, го гледаха като слепи очи.

Той беше вече толкова упоен, че не можеше да се съблече сам. Ръцете на приятелите му дърпаха копчетата и петелките на дрехите му. Усети студен въздух около себе си и разбра, че е гол.

Нарамир го покани със знак на килима на сънищата.

С подгъващи се колене Валънтайн отиде до нея и тя го притегли надолу. Той затвори очи, представяйки си, че е с Карабела, но Нарамир не можеше да се сравнява с Карабела. Прегръдката й беше суха и студена, плътта й — корава, негъвкава. Липсваше й топлота, трепет. Този неин младежки вид беше само хитра проекция. Да лежиш в прегръдките й беше като да лежиш на легло от гладък студен камък.

Един всепоглъщащ вир от мрак се надигаше около него, гъста, топла, мазна течност, която ставаше все по-дълбока и по-дълбока, и Валънтайн се отпусна драговолно в нея, усещайки как тя се плъзга успокоително около краката, кръста, гърдите му.

Напомняше му за мига, когато големият морски дракон разби кораба на Горзвал и той бе всмукан от водовъртежа. Да не се противи беше толкова лесно, много по-лесно отколкото да се бори. Да предаде всякаква воля, да се отпусне, да приеме каквото му предстоеше, да се остави да бъде погълнат — толкова изкусително, толкова примамливо. Беше уморен. След дълга борба сега можеше да си почине и да остави черната вълна да го покрие. Нека други се бият храбро за чест, власт и слава. Нека други…

Не.

Тъкмо това искаха те: да го впримчат в собствените му слабости. Той беше прекалено доверчив, прекалено наивен; несъзнателно бе пил с един враг и бе погубен; щеше да бъде погубен още веднъж, ако се откажеше в момента от всякакви усилия. Сега не беше време да се гмурка в топли тъмни вирове.

Той заплува. Отначало се придвижваше трудно, защото вирът беше дълбок и тъмната течност, лепкава и гъста, притегляше ръцете му. Но след няколко загребвания Валънтайн намери начин да направи тялото си по-ръбато, острие, режещо надълбоко. Задвижи се все по-бързо и побързо, ръцете и краката му действаха плавно, като добре съгласувани бутала. Вирът, който го бе примамвал със забрава, сега му предлагаше подкрепа. Задържаше го здраво на повърхността си и не му даваше да потъне, докато Валънтайн плуваше към далечния бряг. Слънцето, ярко, огромно, голямо пурпурножълто кълбо, хвърляше ослепителни лъчи, огнена пътека по морето.

— Валънтайн.

Гласът беше плътен, еклив, звучеше като гръмотевица. Той не го позна.

— Валънтайн, защо плуваш така усилено?

— За да стигна до брега.

— Но защо ти е нужно това?

Валънтайн повдигна рамене и продължи да плува. Съзря остров, широка бяла пясъчна ивица, джунгла от високи тънки дървета, растящи едно до друго, с преплетени пълзящи растения, които съединяваха короните им в плътен навес. Но колкото и да плуваше, плуваше и плуваше, ни най-малко не се приближаваше до него.

— Виждаш ли? — произнесе силният глас. — Няма смисъл да си правиш труд!

— Кой си ти? — запита Валънтайн.

— Аз съм лорд Спурифон — чу се величествен, гръмлив отговор.

— Кой?

— Лорд Спурифон короналът, приемник на лорд Скаул, който сега е понтифекс, и ти казвам да се откажеш от тази лудост. Докъде се надяваш да стигнеш?

— До замъка Връхни — отговори Валънтайн, плувайки още поенергично.

— Но аз съм коронал!

— Никога… не съм чувал… за теб…

Лорд Спурифон издаде пронизителен писклив звук. Гладката мазна повърхност на морето се набръчка леко, а после се нагърчи, като че милион игли я пронизваха отдолу. Валънтайн се устреми напред, като вече не се стараеше да бъде ръбат, а се превръщаше по-скоро в нещо тъпо и твърдо, дънер с ръце, който цепеше вълните.

Сега брегът беше наблизо. Той спусна краката си и усети отдолу пясък, горещ, гърчещ се, въртящ се пясък, който се отдръпваше на тънки струйки от него, щом го докоснеше, и затрудняваше вървенето, но не чак толкова, че да не може да се изтласка до сушата. Изпълзя на брега и за миг падна на колене. Когато вдигна глава, един блед, слаб мъж с неспокойни сини очи го разглеждаше внимателно.

— Аз съм лорд Хунзимар — рече той с благ глас. — Коронал на короналите, който никога няма да бъде забравен. А тези са моите безсмъртни другари. — Махна с ръка и брегът се изпълни с мъже, които много приличаха на самия него — незначителни, стеснителни, невзрачни. — Това е лорд Струин — обяви лорд Хунзимар, — а това е лорд Пранкипин, и лорд Мейк, и лорд Скаул, и лорд Спурифон. Велики и могъщи коронали. Поклони им се!

Валънтайн се засмя.

— Всички вие сте напълно забравени!

— Не! Не!

— Стига си крякал! — Той посочи последния в редицата. — Ти си Спурифон! Никой не те помни.

— Лорд Спурифон, ако обичате.

— А ти — лорд Скаул. За три хиляди години славата ти се е изпарила напълно.

— Лъжете се. Името ми фигурира в списъка на властниците.

Валънтайн повдигна рамене.

— Вярно. Само че какво значение има това? Лорд Пранкипин, лорд Мейк, лорд Хунзимар, лорд Струин — днес това са само имена… нищо друго… освен… имена…

— Нищо друго… освен… имена… — повториха те с пискливи, тънки, ридаещи гласове и започнаха да се смаляват и да се свиват, докато станаха колкото дроли, дребни игриви същества, които търчаха жалко насам-натам по брега и крещяха имената си с резки слаби писукания. После изчезнаха и на тяхно място се появиха малки бели сфери, не поголеми от жонгльорски топки, които — Валънтайн разбра това, когато се наведе да ги огледа — бяха черепи. Той ги вдигна и ги подхвърли весело във въздуха, улови ги, докато се спущаха, и пак ги подхвърли, подреждайки ги в лъскава каскада. Челюстите им тракаха и чаткаха, когато се издигаха и падаха, Валънтайн се усмихна. С колко ли би могъл да жонглира едновременно? Спурифон, Струин, Хунзимар, Мейк, Пранкипин, Скаул — бяха само шестима. А е имало стотици коронали, по един на всеки десет, двайсет или трийсет години в течение на последните единайсет хиляди години или приблизително толкова. Той щеше да жонглира с всички. Улови във въздуха още някои, по-големи, Конфалюм, Престимион, Стиамот, Декерет, Пинитор, една дузина, една стотица, изпълваше въздуха с тях, подхвърляше и хващаше, подхвърляше и хващаше. Никога от времето на първото преселение не е имало такава демонстрация на жонгльорско изкуство в Маджипур! Той вече не подхвърляше черепи; те бяха станали на лъскави многофасетни диадеми, очни ябълки, всъщност хиляди кралски очни ябълки, които хвърляха искряща светлина във всички посоки. Валънтайн жонглираше с тях безупречно, знаейки кой властник представлява всяка от тях — ту лорд Конфалюм, ту Спурифон, ту лорд Декерет, ту лорд Скаул, държеше всички във въздуха, разпростираше ги из въздуха така, че образуваха голяма обърната пирамида от светлина, всички кралски особи на Маджипур танцуваха около него, всички се стремяха към русокосия усмихнат мъж, който стоеше с крака, забити здраво в топлия пясък на този златист бряг. Той крепеше всички. Цялата история на света беше в ръцете му и той поддържаше полета й.

Ослепителните диадеми образуваха с лъчите си огромен звезден знак.

Без да изпуща нито един такт, Валънтайн започна да се придвижва към вътрешността, през плавно издигащите се дюни към плътната стена на джунглата. С приближаването му дърветата се разделяха, накланяха се наляво и надясно, отваряха му път, път с червена настилка, който водеше към непознатата вътрешност на острова. Той погледна напред и видя пред себе си предпланини, ниски сиви възвишения, които се надигаха постепенно и се превръщаха в стръмни гранитни склонове, отвъд които се извисяваха назъбени върхове, внушителна островърха планинска верига, простираща се до безкрайност към сърцето на континента. А на най-високия от всички върхове, на такава височина, че въздухът около нея трептеше от бледо лъчисто сияние, каквото можеше да се види само насън, се проточваха укрепените стени на Замъка. Валънтайн крачеше към него, като вървешком жонглираше. Пътьом го отминаваха фигури, идещи от противоположната посока, които махаха, усмихваха се, кланяха се. Между тях бяха и лорд Вориакс, и майка му, Господарката, и високата горда фигура на понтифекса Тиеверас, всички го поздравяваха сърдечно, а Валънтайн им махаше в отговор, без да изпусне нито една диадема, без да наруши плавния спокоен ритъм на своето жонглиране. Сега се намираше на пътеката към предпланините и без усилие се движеше нагоре, заобиколен от растяща тълпа, до него бяха Карабела и Слийт, Залзан Кавол и цялата жонгльорска трупа от скандари, Лизамон Хълтин великанката и Кхун от Кианимот, Шанамир, Виноркис, Горзвал, Лоривейд, Азенхарт и стотици други, хджорти и гхайроги, лиимани и вруни, търговци, земеделци, рибари, акробати, музиканти, разбойническият главатар херцог Насимонт, съногадателката Тизана, Гитаморн Суул и Дондак-Саджамир ръка за ръка, цяло пълчище танцуващи метаморфи, фаланга от капитани на драконови кораби, размахващи весело харпуни, припкаща и подскачаща група горски братя, които се въртяха много бързо между дърветата покрай пътеката, всички пееха, смееха се, лудуваха, следвайки го към замъка, замъка на лорд Малибор, замъка на лорд Спурифон, замъка на лорд Конфалюм, замъка на лорд Стиамот, замъка на лорд Валънтайн…

… Замъкът на лорд Валънтайн…

Той беше съвсем близо. Макар че планинският път водеше почти право нагоре и гъсти като вълна мъгли надвисваха ниско над пътеката, той вървеше напред, вече по-бързо, като подскачаше и подтичваше, жонглирайки великолепно със стотиците си лъскави джунджурии. Точно пред себе си видя три големи огнени стълба, които, когато се приближи повече, преляха в лица — Шинаам, Дилифон, Нарамир, застанали един до друг на пътя му.

Те заговориха с общ глас:

— Къде отиваш?

— В замъка.

— Чий замък?

— Замъка на лорд Валънтайн.

— А кой си ти?

— Попитайте тях — каза Валънтайн, махайки с ръка към танцуващите зад него. — Нека те ви кажат името ми!

— Лорд Валънтайн! — кресна Шанамир, който пръв го приветства.

— Той е лорд Валънтайн! — извикаха Слийт, Карабела и Залзан Кавол.

— Лорд Валънтайн короналът! — викаха метаморфите, капитаните и горските братя.

— Вярно ли е? — попитаха министрите на понтифекса.

— Аз съм лорд Валънтайн — произнесе Валънтайн спокойно и хвърли високо над главата си хилядата диадеми, и те се издигнаха, докато се загубиха от очи в мрака, който цари между световете, а после изплуваха от този мрак и полетяха безшумно надолу, блещукайки, искрейки като снежинки по склоновете на планините на север, и когато докоснаха фигурите на Шинаам, Дилифон и Нарамир, тримата министри изчезнаха мигновено, оставяйки след себе си само сребрист отблясък, и портите на Замъка се разтвориха.

10

Валънтайн се събуди.

Усети въ̀лната на килима по голата си кожа и видя заострените арки на тъмния каменен таван високо отгоре. За миг светът на съня остана толкова жив в съзнанието му, че се опита да се върне в него, тъй като никак не му се искаше да бъде на това място със застоял въздух и тъмни ъгли. После се привдигна, седна и се огледа, отърсвайки мъглата от съзнанието си.

Видя другарите си Слийт, Карабела, Делиамбър, Залзан Кавол и Азенхарт, сгушени странно един до друг на отсрещната стена, напрегнати, плахи.

Обърна се на другата страна, очаквайки да види тримата министри на понтифекса отново на троновете им. Те наистина бяха там, но в помещението имаше внесени още три от великолепните кресла и сега срещу него седяха пет фигури. Нарамир, отново облечена, седеше отляво. До нея беше Дилифон. В средата на групата се намираше един кръглолик мъж с широко сплеснат нос и тъмни сериозни очи, когото Валънтайн позна след моментно размишление — Хорнкаст, висшият говорител на понтифекса. До него седеше Шинаам, а на най-дясното кресло се намираше една личност, която Валънтайн не познаваше — мъж с остри черти, тънки устни, сива кожа, необикновен. Петимата го гледаха строго, някак хладно, загрижено, сякаш бяха съдии в таен съд, събрали се да произнесат отдавна закъсняла присъда.

Валънтайн се изправи. Не се и опита да се облече отново. Струваше му се някак редно да стои гол пред този съд.

— Бистро ли е съзнанието ти? — запита Нарамир.

— Мисля, че да.

— Ти спа повече от един час след края на съня си. Чакахме те. — Тя посочи сивокожия мъж в другия край на групата и изрече: — Това е Сепултров, лекарят на понтифекса.

— Така и предположих — каза Валънтайн.

— А този човек — посочи средния, — мисля, вече познаваш.

Валънтайн кимна.

— Да, Хорнкаст. Срещали сме се. — И чак сега схвана смисъла на подбраните от Нарамир думи. Усмихна се широко и каза: — Срещали сме се, но тогава аз бях в друго тяло. Признавате ли претенциите ми?

— Признаваме претенциите ви, лорд Валънтайн — произнесе Хорнкаст с плътен, благозвучен глас. — Голяма неправда е извършена на този свят, но тя ще бъде поправена. Хайде, облечете се. Непристойно е да се явите пред понтифекса така гол.

Хорнкаст поведе шествието към имперската тронна зала. Нарамир и Дилифон крачеха зад него, а Валънтайн беше помежду им; Сепултров и Шинаам завършваха шествието. Другарите на Валънтайн не бяха допуснати.

Коридорът представляваше тесен тунел с висок свод от някаква блещукаща зеленикава стъкловидна материя, в края на който искряха и се въртяха странни отражения, неуловими и изкривени. Той лъкатушеше насам-натам, извивайки се спираловидно по леко полегат наклон. На всеки петдесет крачки имаше бронзова врата, която преграждаше напълно тунела; на всяка от тях Хорнкаст докосваше с пръсти някаква скрита плоча и вратата се плъзваше безшумно настрана, за да влязат в следващия сектор на коридора, докато най-сетне стигнаха до една врата, по-разкошна от другите, богато украсена със знака на Лабиринта в златен релеф и имперския монограм на Тиеверас, положен върху него. Валънтайн знаеше, че това е самото сърце на Лабиринта, най-дълбоката му и най-централна точка. И когато при докосването на Хорнкаст се плъзна настрана и тази последна врата, показа се огромно светло помещение със сферична форма, голяма кълбовидна стая със стъклени стени, в която на трон седеше тържествено понтифексът на Маджипур.

Валънтайн бе виждал понтифекса Тиеверас пет пъти. Първия път Валънтайн беше дете и понтифексът бе дошъл в замъка Връхни да присъства на сватбата на лорд Малибор; после отново, след години, на коронясването на лорд Вориакс; и още една година след това, на сватбата на Вориакс; за четвърти път Валънтайн бе посетил Лабиринта като пратеник на брат си; и една последна среща бе станала точно преди три години — макар че сега те му се струваха по-скоро трийсет, — когато Тиеверас присъства на коронясването на самия Валънтайн. Още при първото от тези събития понтифексът беше вече стар, необикновено висок, слаб, неприветлив човек с резки груби черти, катраненочерна брада, хлътнали печални очи; и колкото повече старееше, тези особености ставаха все по-подчертани, тъй че у него имаше нещо мъртвешко, беше тромав, бавноподвижен, грохнал, сух като клечка старец, но въпреки това жив, буден, все още по своему енергичен, все още излъчващ, ореол на огромна мощ и величие.

Ала сега…

Тронът, на който седеше Тиеверас, беше същият, който той бе заемал при предното посещение на Валънтайн в Лабиринта — великолепно златно кресло с висока облегалка, до което се стигаше по три широки, ниски стъпала; но сега понтифексът беше изцяло затворен в сфера от леко оцветено синьо стъкло, през което минаваше обширна и заплетена мрежа от тръби, образуващи сложен, почти непроницаем пашкул, който поддържаше живота му. Тези прозрачни тръби, където клокочеха оцветени течности, тези уреди и циферблати, тези измервателни плочки, поставени по бузите и челото на понтифекса, тези жици, възли, съединители и клеми имаха фантастичен и ужасяващ вид, защото ясно показваха, че животът на понтифекса се таи не в понтифекса, а в заобикалящата го машинария.

— От колко време е така? — прошепна Валънтайн.

— Тази система се усъвършенства от двайсет години — заяви лекарят Сепултров с очевидна гордост. — Ала едва през последните две го държим постоянно в нея.

— В съзнание ли е?

— О, да, да, в пълно съзнание! — отговори Сепултров. — Приближете се. Разгледайте го.

Валънтайн закрачи неловко напред, докато най-после застана в подножието на трона и се взря в мрачния старец вътре в стъкления балон. Да, виждаше светлината, която все още мъждукаше в очите на Тиеверас, виждаше безплътните устни, все още стиснати с решителен вид. Сега кожата на понтифекса беше като пергамент на черепа му, а дългата му брада, макар и все още необикновено черна, бе оредяла и изтъняла.

Валънтайн погледна Хорнкаст.

— Може ли да разпознава хората? Говори ли?

— Разбира се. Дайте му малко време.

Очите на Валънтайн се срещнаха с очите на Тиеверас. Цареше страшна тишина. Старецът се навъси, по-размърда се, прокара бързо език по устните си.

От понтифекса се изтръгна неразбираем трептящ звук, нещо като скимтящ стон, тих и странен.

— Понтифексът поздравява своя любим син, лорд Валънтайн коронала — обясни Хорнкаст.

Валънтайн потисна тръпката си.

— Кажете на негово величество… кажете му… кажете му, че неговият син, лорд Валънтайн короналът, идва при него както винаги с любов и уважение.

Такъв беше обичаят: да не говориш направо на понтифекса, да подбираш думите си така, като че висшият говорител ще повтори всичко, макар че фактически говорителят не правеше това.

Понтифексът проговори пак, неясно като преди.

— Понтифексът изразява безпокойството си от безредието, което се шири из кралството — каза Хорнкаст. — Пита как възнамерява лорд Валънтайн короналът да възстанови добрия ред.

— Кажете на понтифекса — отвърна Валънтайн, — че възнамерявам да тръгна на поход към замъка Връхни, като призова всички граждани да ми се закълнат във вярност. Искам от него един общ указ, с който да заклейми Доминин Барджазид като узурпатор и да предаде на правосъдието всички ония, които го подкрепят.

Сега от понтифекса излязоха по-оживени звуци, резки и високи, в които се таеше необикновена властна енергия.

— Понтифексът желае да се уверя, че ще се стараете по възможност да избягвате сражения и кръвопролития — рече Хорнкаст.

— Кажете му, че предпочитам да си възвърна замъка Връхни, без нито един загинал от едната и другата страна. Но не знам дали това ще може да стане.

Чудновати гълголещи звуци. Хорнкаст изглеждаше объркан. Той стоеше с кривната глава и слушаше напрегнато.

— Какво казва? — прошепна Валънтайн.

Висшият говорител поклати глава.

— Не всичко казано от негово величество може да се изтълкува. Понякога той витае из недостъпни за нашия ум сфери.

Валънтайн кимна. Той гледаше със съжаление и дори с обич чудноватия старец, затворен в сферата, която поддържаше живота му, способен да общува само чрез това подобно на сън скимтене. Повече от един век на възраст, десетилетие след десетилетие върховен монарх на света, сега той се лигавеше и бръщолевеше като дете — и все пак някъде в този разпадащ се, размекват се мозък още бръмкаше съзнанието на нявгашния Тиеверас, затворено в разлагащата се плът. Като го гледаше сега, човек разбираше пълната безсмисленост на висшия ранг: короналът живееше в света на делата и моралната отговорност само за да замести понтифекса и накрая да изчезне в Лабиринта, изпаднал в старческа лудост. Валънтайн се питаше колко ли пъти някой понтифекс е ставал роб на своя говорител, на своя лекар и на своята съногадателка и накрая е трябвало да бъде премахнат от света, за да може голямото редуване на властниците да докара на трона по-жизнен човек. Чак сега Валънтайн разбра защо системата делеше изпълнителя от управника, защо накрая понтифексът се скриваше от света в този Лабиринт. И неговото време щеше да дойде тук долу: но дано по волята на Божествения не настъпи толкова скоро.

— Кажете на понтифекса — заговори той, — че лорд Валънтайн короналът, неговият верен син, ще направи всичко по силите си, за да запълни пукнатината в обществения строй. Кажете на понтифекса, че лорд Валънтайн разчита на подкрепата на негово величество, без която положението не ще може да се оправи бързо.

На трона цареше мълчание, а после оттам потече нещо мъчително дълго и неразбираемо, бъркотия от пискливи гълголещи звуци, които се мятаха нагоре-надолу по скалата подобно на странните мелодии по гхайрогски лад. Хорнкаст като че се напрегна, за да долови поне една смислена сричка оттук-оттам. Понтифексът млъкна, а Хорнкаст, объркан, задърпа челюстите си, задъвка устната си.

— Какво беше всичко това? — попита Валънтайн.

— Той мисли, че сте лорд Малибор — отвърна Хорнкаст унило. — Предупреждава ви да не рискувате да тръгвате по море на лов за дракони.

— Мъдър съвет — рече Валънтайн. — Но много закъснял.

— Казва, че короналът е твърде ценен, за да излага на опасност живота си в такива развлечения.

— Кажете му, че съм съгласен, че ако се върна в замъка Връхни, ще се придържам строго към задълженията си и ще избягвам такива забавления.

Лекарят Сепултров пристъпи напред и пошушна:

— Уморяваме го. Боя се, че тази аудиенция трябва да се прекрати.

— Още една минута — рече Валънтайн.

Сепултров се намръщи. Но Валънтайн с усмивка се приближи отново до подножието на трона, коленичи там, простря ръце към престарялото същество в стъкления балон и като изпадна в състояние на транс, понесе душата си към Тиеверас, предавайки чувства на уважение и обич. Дали някой бе проявявал досега обич към страшния Тиеверас? Едва ли. Но от десетилетия този човек представляваше средището и душата на Маджипур и сега, когато седеше тук, потънал в безконечен сън на управник, чувстващ само от време на време отговорностите, падали някога върху него, той заслужаваше обичта, която неговият осиновен син и бъдещ приемник можеше да му дари и която Валънтайн отдаваше с такава пълнота, доколкото беше във възможностите на диадемата.

И Тиеверас като че придоби сила, очите му заблестяха, бузите му поруменяха. Дали онова на съсухрените устни беше усмивка? Наистина ли лявата ръка на понтифекса се вдигна лекичко като за благословия? Да. Да. Да. Нямаше никакво съмнение, понтифексът усещаше прилива на топлота от Валънтайн, приемаше го с удоволствие и откликваше.

Тиеверас поговори малко и горе-долу свързано.

— Казва, че ви дава пълната си подкрепа, лорд Валънтайн — съобщи Хорнкаст.

„Да си ми жив, старче — помисли си Валънтайн, изправи се на крака и се поклони. — Навярно предпочиташ да заспиш завинаги, но аз ти пожелавам по-дълъг живот от досегашния, защото ме чака работа в замъка Връхни.“

Той се извърна.

— Да вървим — каза на петимата министри. — Аз вече постигнах каквото ми трябваше.

Излязоха тържествено от тронната зала. Когато вратата се затвори зад тях, Валънтайн погледна Сепултров и запита:

— Колко време ще може да изкара по този начин?

Лекарят повдигна рамене.

— Почти до безкрай. Системата го поддържа отлично. Бихме могли да го крепим така, с известни поправки от време на време, още сто години.

— Това няма да бъде необходимо. Но може да се наложи да остане при нас още дванайсет-петнайсет години. В състояние ли сте да направите това?

— Разчитайте на мен — заяви Сепултров.

— Добре. Добре. — Валънтайн се загледа в сияещия лъкатушен коридор, който се извиваше нагоре пред него. Достатъчно бе стоял в Лабиринта. Време беше да се върне в света на слънцето, вятъра и живите твари и да си уреди сметките с Доминин Барджазид. На Хорнкаст каза: — Заведете ме при моите хора и подгответе извозването ни до външния свят. И преди да замина, ще ми трябва подробно проучване за военните сили и спомагателния персонал, които ще можете да поставите на мое разположение.

— Разбира се, милорд — отвърна висшият говорител.

Милорд. Това беше първият признак на подчинение от министрите на понтифекса. Главната битка все още предстоеше; но след като чу тази малка дума, Валънтайн се чувстваше почти така, сякаш вече си е възвърнал замъка Връхни.