Замъкът на лорд Валънтайн

1

Изкачването от дълбините на Лабиринта стана далеч по-бързо, отколкото слизането; защото при безкрайното спираловидно спущане Валънтайн беше неизвестен авантюрист, който си пробива път с нокти покрай непоклатимо равнодушни бюрократи, а при пътуването си нагоре беше властник на кралството.

Сега не му подобаваше да се изкачва лъкатушно от ниво на ниво, от кръг на кръг, обратно през всички плетеници на обиталището на понтифекса, Дома на летописите, Арената, Мястото на маските, Залата на ветровете и всичко останало. Сега той и сподвижниците му се издигаха бързо и безпрепятствено, използвайки пътя, предназначен единствено за властници.

Само след няколко часа Валънтайн достигна външния кръг, оная ярко осветена и гъсто населена сграда по средата на пътя, в периферията на подземния град. Въпреки бързината на изкачването вестта за истинската му самоличност бе пропътувала още по-бързо. Кой знае как из Лабиринта бе плъпнала мълва, че короналът е тук, тайнствено преобразен коронал, но все пак коронал, и когато той излезе от имперския коридор, на изхода се бе насъбрали голяма навалица, която гледаше така, като че ли бе изскочило някакво същество с девет глави и трийсет крака.

Множеството мълчеше. Някои направиха звездния знак, неколцина извикаха името му. Но повечето се задоволяваха просто да зяпат. В края на краищата лабиринтът беше територията на понтифекса и Валънтайн знаеше, че преклонението, с което един коронал би бил посрещнат другаде в Маджипур, едва ли щеше да му бъде засвидетелствано тук. Благоговение, да. Уважение, да. И най-вече любопитство. Но нямаше да ги има овациите и ръкомаханията, с които, както лично Валънтайн бе видял, възнаграждаваха лъжливия лорд Валънтайн, когато минаваше по улиците на Пидруид през време на голямата си обиколка. Толкова подобре, помисли си Валънтайн. Той бе отвикнал да бъде обект на преклонение, а и впрочем никога не бе държал особено на това. Достатъчно беше — дори предостатъчно, — че сега го признаваха за личността, за която се представяше.

— Дали всичко ще бъде толкова лесно? — запита той Делиамбър. — Просто да преминавам през Алханроел и да се провъзгласявам за истинския лорд Валънтайн, и всичко ще пада в ръцете ми?

— Много се съмнявам. Барджазид все още носи образа на коронала. Все още държи атрибутите на властта. Ако министрите на понтифекса тук долу заявят, че вие сте короналът, гражданите ще те приветстват като коронал. Ако бяха казали, че вие сте Господарката на острова, вероятно щяха да ви приветстват като Господарка на острова. Мисля, че навън ще бъде друго.

— Аз не искам никакво кръвопролитие, Делиамбър.

— Никой не иска. Но ще се лее кръв, преди да се качите отново на трона на Конфалюм. Няма друг изход, Валънтайн.

— Почти предпочитам да отстъпя властта на Барджазид, отколкото да хвърля тази земя в кръвопролитни размирици — каза, Валънтайн мрачно. — Аз обичам мира, Делиамбър.

— Мир ще има — произнесе малкият магьосник. — Но пътят към мира не е винаги мирен. Погледнете там — твоята армия вече се събира, Валънтайн!

Валънтайн видя недалеч отпред куп хора, някои познати, други непознати. Всички, които бяха влезли в Лабиринта с него, се намираха там, дружината, която бе насъбрал при пътуването си из света — скандарите, Лизамон Хълтин, Виноркис, Кхун, Шанамир, Лоривейд, телохранителите на Господарката и останалите. Но под пряпореца на понтифекса вече се бяха насъбрали и още няколкостотин други: първият отряд от… какво? Не беше войска — понтифексът нямаше войска. Тогава гражданско опълчение? Така или иначе, армията на лорд Валънтайн.

— Моята армия — произнесе Валънтайн. Тази дума нагарчаше. — Армиите са отживелица от времето на лорд Стиамот, Делиамбър. От колко хиляди години не е имало война на Маджипур?

— От дълго време цари спокойствие — отвърна врунът. — Но все пак съществуват малки армии. Телохранителите на Господарката, слугите на понтифекса — а какво да кажем за рицарите на коронала? Как бихте ги нарекли, ако не армия? Те носят оръжие, обучават се по плацовете на замъка Връхни — какво са те, Валънтайн? Лордове и Знатни дами, забавляващи се с игри?

— Така мислех и аз, Делиамбър, когато се числях към тях.

— Време е да мислите другояче, милорд. Рицарите на коронала образуват ядрото на една военна сила и само наивник може да мисли обратното. Както неминуемо ще се убедиш, Валънтайн, когато се приближиш повече до замъка Връхни.

— Може ли Доминин Барджазид да хвърли моите рицари в бой срещу самия мен? — попита Валънтайн ужасен.

Врунът го изгледа продължително, студено.

— Човекът, когото наричате Доминин Барджазид, е в момента лорд Валънтайн, короналът, с когото рицарите на замъка Връхни са обвързани чрез клетва. Или сте забравили това? С късмет и хитрост може да успееш да ги убедиш, че са дали клетва пред душата и духа на лорд Валънтайн, а не на лицето и брадата му. Ала някои ще останат верни на човека, когото смятат за вас и ще вдигнат мечове срещу вас от негово име.

Тази мисъл го отвращаваше. Откакто бе възвърнал паметта си, Валънтайн често мислеше за другарите от предишния си живот, за ония благородни мъже и жени с които бе отраснал, с които в по-щастливи дни бе усвоявал подобаващите на принц изкуства; тяхната обич и дружба бяха най-важни в живота му до деня, в който узурпаторът бе разбил този живот. И смелият ловец Елидат от Морвол, и светлокосият и ловък Стазилейн, и Тунигорн, който действаше така бързо с лъка, и толкова много други — сега за него те бяха само имена, призрачни фигури от едно далечно минало, и все пак за миг на тези призраци можеше да се вдъхне живот, окраска и сила. Дали сега те щяха да воюват срещу него? Приятелите му, любимите му някогашни другари — ако трябваше да се бие с тях в интерес на Маджипур, нека бъде така, но самата тази вероятност го ужасяваше.

Той поклати глава.

— Може би ще успеем да избегнем това. Да вървим — каза той. — Време е да се махаме от това място.

Близо до вратата, известна като Отвора на водите, Валънтайн се събра радостно със своите сподвижници и се срещна с офицерите, придадени му от министрите на понтифекса. Те изглеждаха способни хора, чийто дух бе приповдигнат забележимо от възможността да напуснат мрачните дълбини на Лабиринта. Предводител им беше един дребен, стегнат човек на име Ерманар с ниско подстригана червеникава коса и къса островърха брадичка, който по ръст, движения и прямота би минал за брат на Слийт. Той веднага се понрави на Валънтайн. Ерманар направи звездния знак набързо, небрежно, усмихна се топло на Валънтайн и рече:

— Аз ще бъда до вас, милорд, докато Замъкът отново стане ваш.

— Дано пътят ни на север бъде лек — каза Валънтайн.

— Избрали ли сте вече път?

— С речен кораб по Глейдж ще стигнем най-бързо, нали?

Ерманар кимна.

— През всяко друго време на годината, да. Но есенните дъждове започнаха, а те бяха извънредно проливни. — Той извади малка карта на Централен Алханроел, на която върху парче тъмна материя бяха отбелязани в яркочервено местностите от Лабиринта до замъка Връхни. — Виждате ли, милорд, Глейдж се спуща от върха и се влива в езерото Рогхоиз, а останалата й част излиза оттук и продължава към Отвора на водите пред нас. Точно сега реката е придошла и е опасна от Пендиуейн до езерото — сиреч на стотици мили разстояние. Аз предлагам да пътуваме по суша поне до Пендиуейн. Там можем да уредим превозването ни с кораб до извора на Глейдж.

— Това ми се струва разумно. Познавате ли пътищата?

— Доста добре, милорд. — Ерманар посочи с пръст на картата. — Много зависи от това, дали долината на Глейдж е наводнена толкова, колкото говори мълвата. Според мен по-добре да се придвижим през долината на Глейдж по този начин, като просто заобиколим северната страна на езерото Рогхоиз, без да се отдалечаваме прекалено от реката.

— Ами ако долината е наводнена?

— Тогава можем да използваме пътищата по̀ на север. Ала земята там е суха, неприветлива, почти пустиня. Трудно ще се снабдяваме с провизии. А и ще се приближим твърде много до това място, което ме плаши.

Той потупа картата в една точка точно на северозапад от езерото Рогхоиз.

— Велализиер ли? — попита Валънтайн. — Развалините? Защо изглеждате толкова разтревожен, Ерманар?

— Това е нездравословно място, милорд, злокобно място. Там бродят духове. Въздухът вони от ненаказани престъпления. Не ми харесват нещата, които се разправят за Велализиер.

— Наводнения от едната страна, развалини с призраци от другата, а? — Валънтайн се усмихна. — Тогава защо не вървим само южно от реката?

— Южно ли? Не, милорд. Спомняте ли си за пустинята, през която минахте пътьом от Тримойн? Там е още по-лошо, много по-лошо; нито капчица вода, нищо за ядене освен камъни и пясък. Аз бих прекосил направо през средата на Велализиер, вместо да се опитвам да минавам през южната пустиня. — Значи нямаме избор? Тогава ни остава пътят през долината на Глейдж и да се надяваме, че наводнението не е толкова голямо. Кога потегляме? — Вие кога желаете да потеглим? — попита Ерманар. — Преди два часа — отвърна Валънтайн.

2

Рано следобед войските на лорд Валънтайн излязоха от Лабиринта през Отвора на водите. Тази порта беше широка и разкошно украсена, какъвто би трябвало да бъде главният вход за града на понтифекса, през който по традиция минаваха властниците. Цяла тълпа обитатели на Лабиринта се събра да гледа отпътуването на Валънтайн и другарите му.

Приятно беше да се види отново слънцето. Приятно беше да се диша пак чист, истински въздух — не сухия, горещ пустинен въздух, а благия, мек, свеж въздух в по-ниската част от долината на Глейдж. Валънтайн се возеше в първата от дългото шествие флотерни коли. Той заповяда прозорците да се разтворят широко.

— Същинско младо вино! — възкликна, вдишвайки дълбоко. — Ерманар, как можеш да търпиш да живееш в Лабиринта, като знаеш, че навън е така хубаво?

— Аз съм роден в Лабиринта — отвърна офицерът спокойно. — Моят род служи на понтифекса от петдесет поколения. Свикнали сме с условията.

— Нима свежият въздух ти е неприятен?

— Неприятен ли? — Ерманар изглеждаше потресен. — Не, не, едва ли може да се каже неприятен! Аз ценя качествата му, милорд. Само ми се струва — как да се изразя? — струва ми се ненужен.

— А на мен не ми се струва ненужен — засмя се Валънтайн. — Я погледни колко зелено е всичко, колко свежо, колко ново!

— От есенните дъждове е така — отвърна Ерманар. — Те носят живот на тази долина.

— Май прекалено много живот са донесли тази година, както подразбирам — обади се Карабела. — Знаете ли какви пакости е причинило наводнението досега?

— Пратих напред разузнавачи — отговори Ерманар. — Скоро ще имаме сведения.

Керванът се движеше през мирна и спокойна местност точно на север от реката. Тук Глейдж не изглежда толкова буйна, мислеше си Валънтайн, а спокоен криволичещ поток, който сребрееше под късното слънце. Но, разбира се, това не беше истинската река, само нещо като канал, построен преди хиляди години, за да свърже езерото Рогхоиз с Лабиринта. Спомняше си, че самата Глейдж беше далеч по-внушителна, бърза и широка, величествена река, макар и само ручейче в сравнение с исполинската Зимър на другия континент. Предишния път, когато беше в Лабиринта, Валънтайн бе пътувал по Глейдж през лятото, и то сухо лято, и тогава тя му се струваше доста спокойна; но сега беше друго годишно време и Валънтайн не искаше вече да вижда придошли реки, защото спомените му за буйната Стейче бяха още живи. Нямаше нищо против, ако трябваше да повървят на север; дори да се наложеше да минат през развалините на Велализиер, това нямаше да бъде чак токова лошо, при все че може да станеше нужда да успокояват суеверния Ерманар.

Тази нощ Валънтайн почувства първия пряк контраудар на узурпатора. Докато спеше, получи послание от Краля, злокобно и смразяващо.

Най-напред почувства топлина в мозъка, бързо натрупваща се горещина, която се превърна в бушуващ пожар и притискаше с бясна сила пулсиращите стени на черепа му. Усещаше как някаква игла от ярка светлина рови в душата му. Усещаше туптене на болезнени пулсации под челото си. И с тези усещания дойде нещо още по-мъчително, засилващо се чувство за вина и срам, просмукващо душата му, съзнание за провал, за поражение, обвинения, че е предал и измамил народа, когото е бил избран да управлява.

Валънтайн приемаше посланието, докато не можеше да търпи повече. Накрая извика и се събуди, облян в пот, разтреперан, потресен; никога досега сън не бе го разтърсвал толкова.

— Какво има, милорд? — прошепна Карабела.

Той седна на леглото, закри лицето си с ръце. За миг беше неспособен да говори; Карабела го притисна към себе си и загали главата му.

— Послание — успя най-после да каже той. — От Краля.

— Минало е, мили, свършено е, всичко е свършено. — Прегръщайки го, тя се заклати назад-напред и постепенно ужасът и паниката му се уталожиха. Той вдигна глава.

— Най-лошото — рече. — По-лошо от онова в Пидруид, през първата ни нощ.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не. Мисля, че не можеш — поклати глава Валънтайн. — Те са ме открили — прошепна той. — Кралят е проникнал в душата ми и сега никога вече няма да ме остави на мира.

— То е било само кошмар, Валънтайн…

— Не. Не. Послание от Краля. Първото от много други.

— Ще потърся Делиамбър — каза тя. — Той ще ни каже какво да правим.

— Стой тук, Карабела. Не ме оставяй.

— Сега няма нищо страшно. Не можеш да получиш послание, докато си буден.

— Не ме оставяй — прошепна той.

Но тя го успокои и го накара да си легне пак; а после отиде да доведе магьосника, който изглеждаше сериозен и смутен и докосна Валънтайн, за да заспи, без да сънува.

През следващата нощ изобщо не смееше да заспи. Но най-после сънят дойде и с него пак послание, по-ужасно от предишното. Из главата му се въртяха образи — светли мехури със страшни лица, и цветни петна, които се подиграваха, присмиваха се и обвиняваха, и стрелкащи се валма гореща светлина, които го пронизваха. А после метаморфи, газообразни, зловещи, които кръжаха около него, махаха му с дълги тънки пръсти, кикотеха се с пискливи глухи гласове, наричаха го страхливец, мекушав, глупак, сополанко. И гнусни мазни гласове пееха, като изопачено подражаваха детската песничка:

Смях, неблагозвучна музика, шепоти, които едвам долавяше… дълги редици танцуващи скелети… мъртвите братя скандари, грозни и обезобразени, които го зовяха по име…

Валънтайн с усилие се събуди и дълги часове крачи напред-назад, измъчен и изнурен, из тесния флотер.

А на следващата нощ дойде трето послание, по-страшно от предишните две.

— Никога ли вече няма да спя? — запита той.

Докато седеше приведен, пребледнял, изтощен, дойде да го види Делиамбър с йерархката Лоривейд.

— Чух за неприятностите ви — каза Лоривейд. — Не ви ли показа Господарката как да се браните с диадемата си?

Валънтайн я погледна неразбиращо.

— Какво искаш да кажеш?

— Един властник не може да напада друг, милорд. — Тя докосна сребърната лента на челото му. — Това ще отбива нападение, ако го използвате както трябва.

— А как именно?

— Когато се приготвяте за сън — отвърна Лоривейд, — обградете се със силова стена. Отделете се от себе си; изпълнете въздуха около вас с душата си. Тогава никакво послание не може да ви причини зло.

— Ще ме научите ли как да го правя?

— Ще се опитам, милорд.

Изсмукан и уморен, единственото, което можа да направи, бе да хвърли сянка на сила; не успя да използва цялата си мощ на коронал, и макар че Лоривейд го учи един час как да си служи с диадемата, през тази нощ дойде четвъртото послание. Но то беше по-слабо от другите и Валънтайн можа да избегне най-лошите му въздействия и най-сетне го обгърна спокоен сън. През деня се чувстваше почти възстановен и няколко часа се упражнява с диадемата.

През следващите нощи му се явиха и други послания — смътни, изучаващи, опипващи да открият някаква пролука в бронята му. Валънтайн ги отблъскваше с растяща увереност. Чувстваше напрежението на постоянната бдителност и то го изтощаваше; а малко бяха нощите, когато не усещаше пипалата на Краля на сънищата, опитващи се да се промъкнат в спящата му душа; ала стоеше винаги нащрек и оставаше незасегнат.

Още пет дни се придвижваха на север по долното течение на Глейдж, а на шестия разузнавачите на Ерманар се върнаха със сведения за териториите, простиращи се пред тях.

— Наводнението не е толкова сериозно, колкото бяхме чули — каза Ерманар.

Валънтайн кимна.

— Отлично. Тогава ще продължим към езерото и ще вземем кораб оттам, нали така?

— Между нас и езерото има вражески сили.

— На коронала ли са?

— Вероятно, милорд. Разузнавачите казаха само, че се изкачили на Луманзарския рид, откъдето се открива гледка към езерото и околната равнина, и видели войска, разположена на лагер там, и значителен брой молитори.

— Най-после война! — извика Лизамон Хълтин.

Тя никак не изглеждаше недоволна.

— Не — отсече Валънтайн мрачно. — Още е много рано за такова нещо. Ние сме на хиляди мили от замъка Връхни. Едва ли ще можем да започнем да се бием толкова далеч на юг. Освен това все още има надежда да избегнем напълно войната — или поне да я отлагаме до последната минута.

— Какво ще правите, милорд?

— Ще продължим като досега на север през долината на Глейдж, но ще започнем да завиваме на северозапад, ако тази армия предприеме някакво придвижване към нас. Възнамерявам, ако мога, да я заобиколя и да поема с кораб по реката в тила й, като по такъв начин я оставя да си седи при Рогхоиз и да ни чака да се появим.

Ерманар замига.

— Да я заобиколим ли?

— Ако не греша, Барджазид я е разположил там да пази подстъпа към езерото. Няма да ни преследват много надалеч към вътрешността.

— Но във вътрешността…

— Да, зная. — Валънтайн сложи леко ръка върху рамото на Ерманар и каза тихо, с цялата топлота и отзивчивост, които имаше в душата си: — Прости ми, приятелю, но мисля, че ще трябва да се отклоним от реката чак до Велализиер.

— Тези развалини ме плашат, милорд, и не само мен.

— Вярно. Ала сред нас има един могъщ магьосник и много смелчаци. Какво могат да направят един-два духа на такива като Лизамон Хълтин или на Кхун от Кианимот, или на Слийт, или на Карабела? Или на Залзан Кавол? Достатъчно е да накараме скандара да им изреве и те ще търтят да бягат чак до Стоиен!

— Милорд, вашата дума е закон. Но още като дете съм чувал страшни неща за Велализиер.

— Бил ли си някога там?

— Естествено, не.

— Познаваш ли някого, който да е бил?

— Не, милорд.

— Тогава можеш ли да кажеш, че познаваш, че наистина познаваш опасностите на това място?

Ерманар подръпна къдриците на брадата си.

— Не, милорд.

— А пред нас стои армия на нашия враг и цяла орда страшни военни молитори, нали? Ние нямаме представа какво могат да ни сторят духовете, ала сме напълно сигурни, че войната ще ни донесе беди. Аз предлагам да избегнем боя и да опитаме късмета си с духовете.

— Аз бих предпочел обратното — отвърна Ерманар с пресилена усмивка. — Но ще бъда до вас, милорд, дори и да ми поискате да мина пеш през Велализиер в безлунна нощ. Можете да разчитате на това.

— Вярвам ти — рече Валънтайн. — И ще се измъкнем от Велализиер, без призраците му да ни сторят нещо лошо, Ерманар. Можеш да бъдеш напълно спокоен.

Засега продължаваха по досегашния път, като Глейдж беше от дясната им страна. С придвижването им на север местността постепенно се издигаше — Валънтайн знаеше, че това не е още голямото нагорнище, от което започваха предпланините на замъка Връхни, а само малко стъпало, външна гънка на оня огромен тумор върху кожата на планетата. Скоро реката се озова на сто крачки по-долу в равнината, тънка ярка ивица, обградена от гъст див храсталак. Сега пътят лъкатушеше зигзаговидно по склона на едно стръмно възвишение, както каза Ерманар, Луманзарския рид, от върха на който се виждаше необикновено надалеч.

Валънтайн заедно с Делиамбър, Слийт и Ерманар отиде до билото на рида, за да прецени положението. Долу местността придобиваше очертанията на естествени тераси, по които постепенно ридът се спущаше в обширната долина, в средата на която стоеше като украшение езерото Рогхоиз.

Езерото изглеждаше грамадно, почти като океан. Валънтайн го помнеше такова голямо, каквото и трябваше да бъде, защото в Глейдж се отцеждаше целият северозападен склон на върха около замъка и реката вливаше почти всичките си води в това езеро; но размерите, които помнеше, не можеха да се сравняват с днешните. Чак сега разбираше защо всички градове по брега на езерото бяха построени нависоко, на пилони: днес тези градове не стояха вече на брега на езерото, а дълбоко в неговите предели и сигурно водата плискаше долните етажи на постройките, опрени за дъното като на кокили.

— Много се е увеличило — каза той на Ерманар.

— Да, мисля, почти двойно повече от обичайната му площ. Но слуховете, които се носеха, го изкарваха още по-голямо.

— Често става така — рече Валънтайн. — А къде е армията, която са забелязали вашите разузнавачи?

Ерманар дълго изучава хоризонта с далекогледа си. Възможно е, мислеше си Валънтайн с надежда, да са вдигнали лагера си и да са се върнали на Върха, или пък разузнавачите да са сбъркали, да няма тук никаква армия, или може би…

— Ето там, милорд — проговори Ерманар най-после.

Валънтайн взе далекогледа и се взря надолу под рида. Отначало видя само дървета, ливади и тук-там разливи на езерото; ала Ерманар насочи далекогледа и изведнъж Валънтайн забеляза. С просто око войниците изглеждаха като струпване на мравки близо до брега на езерото.

Но не бяха мравки.

До езерото се бяха настанили на бивак може би хиляда бойци, а може би хиляда и петстотин — не огромна армия, ала достатъчно голяма в свят, където понятието война беше почти забравено. По численост те превъзхождаха неколкократно силите на Валънтайн. Наблизо пасяха осемдесет-сто молитора — едри бронирани създания от старо време, синтетични по произход. При рицарските игри в замъка Връхни молиторите често се използваха като бойно средство. Те се движеха с изумителна бързина на късите си дебели крака и бяха способни на големи разрушителни дела, като подаваха тежките си глави с черни челюсти от непробиваемите си брони, за да чупят, мачкат и разкъсват. Валънтайн ги бе виждал да разорават цяло поле със свирепите си закривани нокти, сновейки тромаво назад-напред, блъскайки се един в друг и мушкайки с глави в тъпа ярост. Една дузина от тях, препречили някой път, биха представлявали здрава като стена преграда.

Слийт каза:

— Можем да ги изненадаме, ако изпратим един отряд да подплаши молиторите, а после да ги нападнем от другата страна, когато…

— Не — отсече Валънтайн. — Ще бъде грешка да се бием.

— Ако си въобразявате — упорстваше Слийт, — че ще си възвърнете замъка Връхни, без някой дори да си пореже пръста, милорд, вие…

— Предполагам, че ще има кръвопролитие — отвърна Валънтайн рязко. — Но искам да го сведа до минимум. Ония войници там долу са войници на коронала; помни това и помни кой е всъщност коронал. Те не са врагът. Единственият враг е Доминин Барджазид. Ще се бием само когато е нужно, Слийт.

— Тогава да променим набелязания маршрут? — запита Ерманар кисело.

— Да. Ще тръгнем на северозапад, към Велализиер. После ще завием от другата страна на езерото и ще поемем по долината към Пендиуейн, ако няма други армии, които да ни причакват от тук до там. Имате ли карти?

— Само на долината и на пътя за Велализиер, може би половината път. Останалото е само пустош, милорд, и картите показват много малко.

— Тогава ще минем без карти — заяви Валънтайн.

Когато керванът се спусна обратно по Луманзарския рид към кръстопътя, откъдето щяха да се отдалечат от езерото, Валънтайн повика разбойническия херцог Насимонт в колата си.

— Ние се насочваме към Велализиер — каза той — и може да се наложи да минем направо през него. Познавате ли тази местност?

— Бил съм там само веднъж, милорд, когато бях много по-млад.

— Духове ли търсеше?

— Търсех съкровища на древните, за да украся семейната къща. Но намерих съвсем малко. Сигурно това място е било плячкосано, когато е паднало.

— Значи не те е било страх да разграбваш един обитаван от духове град?

Насимонт повдигна рамене.

— Знаех преданията. Бях по-млад и не толкова плашлив.

— Говори с Ерманар — рече Валънтайн — и се представи като човек, който е бил във Велализиер и е останал жив, за да разправя за него. Можеш ли да ни преведеш през града?

— Спомените ми за това място са отпреди четиридесет години, милорд. Но ще направя всичко възможно.

След като изучи разпокъсаните, непълни карти, дадени му от Ерманар, Валънтайн заключи, че единственият път, който нямаше да ги приближи опасно до чакащата при езерото армия, всъщност щеше да ги доведе почти до покрайнините на разрушения град, ако не и в самия него. Той нямаше да съжалява за това. Развалините на Велализиер, колкото и да ужасяваха суеверните, според всички очевидци бяха величествена гледка; и освен туй Доминин Барджазид едва ли е оставил там войски да го причакват. Отклонението можеше да се окаже в тяхна изгода, ако лъжливият коронал очакваше Валънтайн да поеме по безопасния път срещу течението на Глейдж: в случай че пътуването през пустинята не се окажеше много трудно, може би щяха да успеят през голяма част от пътя на север да се движат далеч от реката и да скроят някаква изненада, когато най-сетне свърнат към замъка Връхни.

Нека Велализиер измъква духове колкото си ще, мислеше си Валънтайн, по-добре да вечеряш с призраци, отколкото да се спуснеш по Луманзарския рид право в устата на вражеските молитори.

3

Пътят от езерото минаваше през все по-пустинна местност. Дебелата тъмна наносна почва на наводнената равнина се замени с рохкав, песъчлив керемиденочервен слой, който поддържаше оскъдна съковита и бодлива растителност. Тук пътят стана по-неравен, нямаше вече настилка, а представляваше само неправилна чакълеста пътека, виеща се постепенно нагоре към ниските възвишения, които деляха областта на Рогхоиз от пустинята на равнината Велализиер.

Ерманар разпрати разузнавачи с надежда да открие проходим път откъм обърнатата към езерото страна на възвишенията и по този начин да избегне приближаването до разрушения град. Но такъв път нямаше, само няколко ловджийски пътечки, които пресичаха твърде неравна за колите им местност. Така че не им оставаше нищо друго, освен да се прехвърлят през възвишенията и да се спуснат отвъд в обитаваните от духове места.

Късно следобед започнаха спускането от другата страна. Трупаха се гъсти облаци — навярно вилнееше буря сега в горната част на долината Глейдж. При залез те се разпростряха на западния склон като голямо кърваво петно. Точно преди смрачаване в облачната покривка се появи пролука и бликна троен лъч тъмночервена светлина, която озари равнината, обливайки със странно фантастично сияние просналите се необятни развалини на Велализиер.

Местността беше осеяна с големи блокове син камък. Величествена стена от издялани монолити, по на два и на някои места по на три пласта един над друг, се опасваше повече от миля от западната периферия на града, завършвайки внезапно в купчина натъркаляни каменни кубове. По-наблизо все още се виждаха очертанията на големи порутени сгради — цял форум от палати, дворове, базилики и храмове, полузаровени под движещите се пясъци на равнината. На изток се издигаше редица от шест гигантски заострени пирамиди с тясна основа, разположени близо една до друга в права линия, и останките от седма пирамида, която явно е била съборена с огромна енергия, защото отломките й бяха пръснати в обширна дъга около нея. Точно отпред, където планинският път навлизаше в града, имаше две просторни каменни платформи, издигащи се на осемдесет стъпки над равнината и достатъчно широки, за да маневрира една значителна армия. В далечината Валънтайн забеляза огромната яйцевидна форма на нещо като арена с високи стени и с много прозорци, в единия край на която зееше грубо нащърбен отвор. Размерите на всичко бяха изумителни, изумителна беше и огромната площ. В сравнение с това място безименните развалини от другата страна на Лабиринта, където херцог Насимонт за пръв път ги бе срещнал, изглеждаха съвсем нищожни.

Пролуката в облаците внезапно се затвори. Изчезнаха и последните лъчи дневна светлина; а когато се спусна нощта, разрушеният град се превърна просто в място на безформена неразбория, на хаотични издатини на пустинния хоризонт.

— Пътят, милорд, минава, между тези платформи, през групата постройки точно зад тях и около шестте пирамиди и излиза от северната страна — каза Насимонт. — Трудно ще ни бъде да се движим по него на тъмно, дори при лунна светлина.

— Няма и да се опитваме да се движим на тъмно. Ще се разположим на лагер тук и ще потеглим чак на сутринта. Аз възнамерявам да изследвам развалините тази нощ, докато сме тук. — Това накара Ерманар да изсумти и да се прокашля глухо. Валънтайн погледна дребния офицер, чието лице беше посърнало и унило. — Кураж — прошепна той. — Мисля, че духовете ще ни оставят на мира тази вечер.

— Милорд, за мен тая работа не е шега.

— Аз съвсем не се шегувам, Ерманар.

— Нима ще навлезете в развалините сам?

— Сам ли? Не, нямам такова намерение. Делиамбър, ще дойдеш ли с мен? Слийт? Карабела? Залзан Кавол? А ти, Насимонт — веднъж си се измъкнал жив оттук; ти имаш по-малко основание да се страхуваш тук, отколкото който и да било от нас. Какво ще кажеш?

Разбойническият главатар се усмихна.

— Аз съм на ваше разположение, лорд Валънтайн.

— Добре. А ти, Лизамон?

— Разбира се, милорд.

— Значи имаме отряд от седем изследователи. Ще тръгнем след вечеря.

— Осем изследователи, милорд — каза Ерманар тихо.

Валънтайн се намръщи.

— Едва ли ще има нужда от…

— Милорд, заклех се да не се отделям от вас, докато Замъкът не стане отново ваш. Ако вие влезете в мъртвия град, аз също ще вляза с вас в мъртвия град. В случай че опасностите са въображаеми, няма от какво да се боим, ако ли пък действително съществуват, моето място е до вас. Моля ви, милорд.

Ерманар изглеждаше напълно искрен. Лицето му беше изопнато, изражението му — напрегнато, но, помисли си Валънтайн, повече от безпокойство, че може да не бъде допуснат да участва в похода, отколкото от страх, че вероятно нещо се спотайва в развалините.

— Отлично — рече Валънтайн. — Осемчленен отряд.

Тази вечер луната, беше почти пълна и студената й ярка светлина открояваше града до най-малките подробности, разкривайки безпощадно последиците от хилядогодишна запуснатост така, както не бе ги разкрило по-мекото, по-фантастично червено сияние на здрача. На входа една изтъркана и почти нечетлива плоча известяваше, че Велализиер е кралски исторически резерват съгласно заповед на коронала лорд Симинейв и понтифекса Калинтейн. Но те бяха управлявали преди около пет хиляди години и, изглежда, оттогава това място едва ли е било поддържано както трябва. Камъните на двете големи платформи от двете страни на пътя бяха напукани и грапави. В цепнатините между тях растяха малки бурени с тънки стъбла, които с непоколебимо търпение разбиваха огромните блокове: на някои места между един и друг блок вече зееха процепи, достатъчно широки, за да се вкоренят големи храсти. Вероятно след един-два века цяла гора от сплетена дървовидна растителност щеше да превземе тези платформи и грамадните квадратни блокове щяха да се загубят от очите.

— Всичко това трябва да се разчисти — рече Валънтайн. — Аз ще наредя развалините да се възстановят такива, каквито са били, преди да започне да ги обрасва тази растителност. Как е могло да се допусне подобно занемаряване?

— Никой не се интересува от това място — каза Ерманар. — Никой няма да си помръдне дори пръста за това място.

— Поради духовете ли? — запита Валънтайн.

— Понеже е на метаморфите — обади се Насимонт. — Това го прави двойно прокълнато.

— Двойно ли?

— Не знаете ли преданието, милорд?

— Разкажете ми го.

— Във всеки случай с тази легенда съм отрасъл — подзе Насимонт. — Когато метаморфите управлявали Маджипур, Велализиер бил столица, е, преди двайсет, двайсет и пет хиляди години. Той бил най-големият град на планетата. Два-три милиона метаморфи живеели тук и от цял Алханроел идвали хора от далечните племена да отдадат почит. Преобразяващите се уреждали празненства на тези платформи, а на всеки хиляда години устройвали специално празненство, свръхпразненство, и за да отбележат всяко от тях, строели по една пирамида, тъй че градът е най-малко на седем хиляди години. Но грехът пуснал корени. Не знам какви неща смята за грях метаморфът, но каквито и да са били, те се разпространили тук. Велализиер станал столица на всякакви пороци. И метаморфите от провинциите се отвратили, а после се възмутили и един ден дошли тук, разбили храмовете, съборили повечето от градските стени, разрушили местата, където се вършели греховете, и отвели гражданите в заточение и робство. Знаем, че не са ги избили, понеже тук е много разпространено иманярството — както знаете, аз самият съм се занимавал малко с това — и ако е имало заровени няколко милиона скелета тук, непременно щяха да бъдат намерени. И тъй, градът бил разрушен и изоставен дълго преди първите човеци да дойдат на това място, и върху него тегнело проклятие. Реките, които напоявали града, били преградени с язове и отклонения. Цялата равнина се превърнала в пустиня. И от петнайсет хиляди години тук не е имало жива душа освен духовете на ония, които загинали при разрушаването на града.

— Разкажете докрай — обади се Ерманар.

Насимонт повдигна рамене.

— Това е всичко, което зная, колега.

— Духовете — повтори Ерманар. — Тия, които витаят тук. Знаете ли колко време им е писано да бродят из развалините? Докато метаморфите не започнат отново да управляват Маджипур. Докато не си възвърнат планетата и последните от нас не станат роби. И тогава Велализиер ще бъде построен пак на старото място, по-величествен отпреди, и ще бъде провъзгласен отново за столица на преобразяващите се, и душите на умрелите най-после ще излязат изпод камъните, които ги притискат там.

— Значи още дълго ще стоят под камъните — рече Слийт. — Ние сме двайсет милиарда, а те — само една шепа и живеят в джунглите — че каква заплаха е това?

— Те чакат вече осем хиляди години, откакто лорд Стиамот сломил силата им — отвърна Ерманар. — И ще чакат още осем хиляди, ако е нужно. Но мечтаят Велализиер да се възроди и няма да се откажат от тази мечта. Понякога насън съм ги чувал да кроят планове за деня, когато кулите на Велализиер ще се извисят отново, и това ме плаши. Затуй не ми е приятно да остана тук. Усещам, че бдят над това място… чувствам омразата им навред около нас като нещо витаещо из въздуха, нещо невидимо, но реално…

— Значи този град е прокълнат от тях и същевременно свещен за тях — каза Карабела. — Нищо чудно, че трудно можем да разберем как работят мозъците им!

Валънтайн се заспуща по пътечката. Градът му вдъхваше благоговение. Опита се да си го представи такъв, какъвто е бил някога, нещо като предисторически Ни-моя, място на величие и богатство. А сега? Гущери с мънистени мигащи очи припкаха от камък на камък. Бурени бяха обрасли нагъсто по величествените церемониални булеварди. Двайсет хиляди години! Как ли би изглеждал Ни-моя след двайсет хиляди години? Или Пидруид, или Пилиплок, или Петдесетте големи града по склоновете на върха? Дали тук, на Маджипур, изграждаха цивилизация, която щеше да трае вечно, колкото, разправяли, щяла да трае цивилизацията на стария матерен свят Земята? Или, питаше се той, някой ден облещени туристи ще обикалят порутените останки на Замъка, Лабиринта и Острова и ще се мъчат да отгатнат какво значение са имали те за древните? Досега сме карали добре, рече си Валънтайн, мислейки за хилядите години на мир и стабилност. Ала напоследък възникваха раздори; нормалният ред беше нарушен; кой знае какво щеше да се случи. Метаморфите, победените и прокудени метаморфи, имали нещастието да владеят свят, до който се е домогвал друг, по-силен народ, може би още не бяха казали последната си дума.

Внезапно Валънтайн се спря. Какъв беше оня звук отпред? Стъпки? И пробягване на сянка по скалите? Валънтайн се взря напрегнато в мрака пред себе си. Сигурно е някакво животно, помисли си той. Нощна твар пълзи наоколо да търси храна. Нали духовете нямат сенки? А може би имат? Но тук няма духове, мислеше си Валънтайн. Никъде не съществуват духове.

И все пак…

Той се промъкна предпазливо няколко крачки напред. Тук беше твърде тъмно, имаше твърде много улици с порутени постройки, водещи във всички посоки. Той се бе присмивал на Ерманар, ала страховете на Ерманар някак се натрапваха на въображението му. Представяше си неприветливи, тайнствени метаморфи, промъкващи се между съборените сгради извън зрителното му поле — призраци от незапомнени времена… безтелесни силуети, невеществени образи…

И после стъпки, несъмнено стъпки зад него…

Валънтайн се обърна рязко. Просто Ерманар потичваше подире му.

— Почакайте, милорд!

Валънтайн го остави да го настигне. Насили се да се отпусне, макар че пръстите му странно трепереха. Сложи ръце зад гърба си.

— Не трябваше да се отдалечавате — каза Ерманар. — Зная, че гледате леко на опасностите, които си въобразявам, че ги има тук, но все пак такива опасности може да съществуват. Вие сте задължен пред всички нас да се грижите повече за сигурността си, милорд.

Другите се присъединиха към тях и бавно и мълчаливо продължиха напред през осветените от луната развалини. Валънтайн не спомена нищо за това, което му се бе сторило, че вижда и чува. Сигурно е било просто някакво животно. И наистина скоро се появиха животни: особен вид малки маймуни, може би сродни на горските братя, които се приютяваха в срутените сгради, и няколко пъти ги стреснаха, лазейки по камъните. Из полумрака се стрелкаха бързо насам-натам и нощни млекопитаещи от по-низш вид, минтуни или дроли. Но, запита се Валънтайн, дали маймуните и дролите вдигат шум, подобен на стъпки?

Повече от час осмината навлизаха все по-навътре и по-навътре в развалините. Валънтайн надничаше предпазливо във вдлъбнатините и процепите, изучаваше внимателно всяко тъмно кътче.

Когато минаваха през останките от една рухнала базилика, Слийт, който вървеше сам малко по-напред, уплашено се върна обратно, за да каже на Валънтайн:

— Чух нещо особено от онази страна, ей там вътре.

— Дух ли, Слийт?

— Може и да е, доколкото разбирам. Или просто разбойник.

— Или пък скална маймуна — подхвърли Валънтайн небрежно. — Аз вече чух какви ли не шумове.

— Милорд…

— Да не би да си се заразил от страха на Ерманар?

— Мисля, че достатъчно се повъртяхме тук, милорд — каза Слийт с тих, напрегнат глас.

Валънтайн поклати глава.

— Ще внимаваме в тъмните кътчета. Но тук има да се види още много.

— По-добре вече да се връщаме, милорд.

— Кураж, Слийт.

Жонгльорът повдигна рамене и се извърна. Валънтайн се взря в мрака. Той не подценяваше острия слух на Слийт, който жонглираше със завързани очи, ориентирайки се само по звука. Но да избягат от това място на чудесии, понеже чуват странни прошумолявания и стъпки в далечината — не, не толкова скоро, не толкова прибързано.

Все пак той започна да се придвижва по-предпазливо, стараейки се да не предава безпокойството си на другите. Духовете на Ерманар може да не съществуваха, но все пак е лудост да не бъдеш внимателен в този необикновен град.

И докато изследваха една от най-богато украсените сгради в централната част — място на дворци и храмове, Залзан Кавол, който вървеше начело, внезапно се спря, когато един скален къс, блъснат отгоре, с трясък се търколи почти в нозете му. Той изруга и изръмжа:

— Тези смрадливи маймуни…

— Не, според мен това не са маймуни — каза тихо Делиамбър. — Там горе има нещо по-голямо.

Ерманар освети с фенерче надвисналия корниз на една съседна постройка. За миг се мярна някакъв силует, може би човешки; после изчезна. Без да се колебае, Лизамон Хълтин затича към другата страна на сградата, следвана от Залзан Кавол, който размахваше енергомета си. Слийт и Карабела поеха в обратната посока. Валънтайн понечи да тръгне с тях, но Ерманар го улови за ръката и го задържа с неочаквана сила, като каза извинително:

— Не мога да ви позволя да се излагате на опасност, милорд, когато нямаме представа…

— Стой! — долетя мощният гръмлив глас на Лизамон Хълтин. В далечината се чу шум на боричкане, а после като че някой се закатери по купищата изпадала зидария по не твърде призрачен начин. Валънтайн гореше от нетърпение да узнае какво става, ала Ерманар беше прав: короналът на Маджипур нямаше право да се впуща подир неизвестен враг в мрака на такова непознато място.

Чуваше пъшкания, викове и писък на болка. След няколко минути Лизамон Хълтин се появи отново, влачейки някакъв човек, който имаше на рамото си звездната емблема на коронала. Тя го бе обгърнала с една ръка през гърдите, а краката му висяха на една педя от земята.

— Шпиони — обяви тя. — Дебнат там горе, следят ни. Мисля, че бяха двама.

— Къде е другият? — попита Валънтайн.

— Може да е офейкал — отвърна великанката. — Залзан Кавол тръгна по петите му. — Тя изтърси пленника си пред Валънтайн и го задържа на земята, притискайки го с крак през кръста.

— Пусни го да стане — каза Валънтайн.

Човекът се изправи. Той изглеждаше ужасѐн. Ерманар и Насимонт го претърсиха грубо за оръжия, но не намериха нищо.

— Кой си ти? — запита Валънтайн. — Какво правиш тук?

Отговор не последва.

— Можеш да говориш. Няма да ти направим нищо лошо. Имаш звездния знак на ръката си. От войските на коронала ли си?

Кимване.

— Пратен си тук да ни следиш?

Пак кимване.

— Знаеш ли кой съм аз?

Човекът се вторачи безмълвно във Валънтайн.

— Можеш ли да говориш? — попита Валънтайн. — Имаш ли глас? Кажи нещо. Каквото и да е.

— Аз… ако аз…

— Добре. Значи можеш да говориш. Питам те повторно: знаеш ли кой съм аз?

Със слаб шепот пленникът отвърна:

— Казват, че искате да откраднете трона на коронала.

— Не — рече Валънтайн. — Грешиш, приятелю. Крадецът е тоя, който седи сега в замъка Връхни. Аз съм лорд Валънтайн и искам да ми се закълнеш във вярност.

Човекът гледаше втренчено, объркан, недоумяващ.

— Колко бяхте там горе? — попита Валънтайн.

— Моля ви, сър…

— Колко?

Мрачно мълчание.

— Позволете ми да му поизвия ръката — помоли Лизамон Хълтин.

— Не е нужно. — Валънтайн се приближи повече до свилия се от уплаха човек и каза благо: — Сега ти не разбираш нищо, ала след време всичко ще ти се изясни. Аз съм истинският коронал и в името на клетвата да ми служиш те моля сега да отговориш. Колко бяхте там горе?

Душевна борба бе изписана върху лицето на човека. Бавно, неохотно, смутено той отвърна:

— Само двама, сър.

— Да повярвам ли?

— Кълна се в Господарката, сър!

— Двама. Добре. Откога ни следите?

— От… от Луманзар насам.

— С какви нареждания?

Пак колебание.

— Да… да следим движенията ви и да се върнем в лагера на сутринта.

Ерманар се намръщи.

— Което значи, че сега другият е вероятно на половин път до езерото.

— Така ли мислиш?

Беше грубият, рязък глас на Залзан Кавол. Скандарът се промъкна помежду им и изтърси пред Валънтайн като чувал картофи тялото на втора фигура със звездната емблема. Енергометът на Залзан Кавол бе пробил дупка в него от гърба до гърдите.

— Гоних го около половин миля, милорд. Бързокрак дявол, да му се не види! Движеше се по-пъргаво от мен по купчините камъни и искаше да ми се изплъзне. Заповядах му да спре, ала продължаваше да тича, и тогаз…

— Заровете го някъде по-далеч от пътеката — отсече Валънтайн.

— Милорд! Сгреших ли, като го убих?

— Нямал си друг изход — изрече Валънтайн с по-мек тон. — По-добре да беше го уловил жив. Но не си могъл, тъй че не си имал друг изход. Отлично, Залзан Кавол.

Валънтайн се извърна. Убийството го бе потресло, не можеше да се преструва на равнодушен. Този човек бе умрял само защото беше верен на коронала или на човека, когото смяташе за коронал.

Гражданската война бе взела първата си жертва. Кръвопролитието бе започнало тук, в този град на мъртвите.

4

Сега не можеше и да се мисли да продължават обиколката. Върнаха се с пленника в лагера си. А на сутринта Валънтайн даде заповед да минат през Велализиер и да поемат на североизток.

Денем разрушеният град не изглеждаше толкова вълшебен, макар и да беше не по-малко внушителен. Трудно можеше да се проумее как един такъв крехък и немеханизиран народ като метаморфите е придвижвал тия грамадни каменни блокове; но преди двайсет хиляди години той може да не е бил толкова немеханизиран. Навъсените преобразяващи се от пиурифейнските гори, тези хора, които обитаваха плетени тръстикови колиби и кални улици, бяха само разбитата останка от расата, която някога е управлявала Маджипур.

Валънтайн се закле да се върне тук, щом свършеше работата си с Доминин Барджазид, и да изследва подробно древната столица, като разчисти храсталака, направи разкопки и я възстанови. Ако е възможно, мислеше си той, ще покани метаморфски вождове да участват в тази работа — при все че се съмняваше дали ще се съгласят да съдействат. Необходимо беше нещо, което да възстанови връзката между двете населения на планетата.

— Ако стана отново коронал — каза той на Карабела, когато кавалкадата минаваше покрай пирамидите и напущаше Велализиер, — възнамерявам…

— Когато бъдеш отново коронал — рече тя.

Валънтайн се усмихна.

— Добре, когато бъда отново коронал. Възнамерявам да проуча изцяло проблема с метаморфите. Да ги влея пак в руслото на маджипурското общество, ако това е възможно. Дори да ги включа в управлението.

— Стига да приемат.

— Искам да надмогна озлоблението им — каза Валънтайн. — Ще посветя царуването си на тази цел. Цялото наше общество, чудното ни, сговорно и вярно царство се основава на една кражба и неправда, Карабела, и сме се научили да се примиряваме с това.

Слийт вдигна глава.

— Преобразяващите се не са използвали пълноценно тази планета. На цялото това огромно място те не са наброявали и двайсет милиона, когато нашите предци дошли тук.

— Но то е било тяхно! - извика Карабела. — С какво право…

— Спокойно, спокойно — каза Валънтайн. — Няма смисъл да спорим за деянието на първите заселници. Стореното е вече сторено и трябва да нагодим живота си към него. Но във възможностите ни е да променим този начин на живот, и ако стана отново коронал, аз…

— Когато - поправи го Карабела.

— Когато — повтори Валънтайн.

Делиамбър каза меко, с оня замечтан вид, който веднага привличаше вниманието на всички слушатели.

— Сегашните смутове в кралството може да са началото на възмездие за потискането на метаморфите.

Валънтайн го изгледа втренчено.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто че сме напреднали много тук, на Маджипур, без да изкупим с каквото и да било първоначалния грях на завоевателите. Както знаете, в сметките се натрупва лихва. И сега това присвояване на трона, злодеянията на новия коронал, изгледите да ни сполети война, смърт и разрушение, хаос — може би най-после миналото започва да ни праща сметката си.

— Но Валънтайн не е имал нищо общо с потискането на метаморфите — възрази Карабела. — Защо тъкмо той да страда? Защо са решили да свалят от власт именно него, а не някой своеволен коронал от миналото?

Делиамбър повдигна рамене.

— Такива неща никога не се разпределят справедливо. Какво ви кара да мислите, че само виновните биват наказвани?

— Божественият…

— Вярвате ли, че Божественият е справедлив? В края на краищата всички неправди се поправят, всеки минус се балансира с плюс, колонките се събират и полученият сбор се оказва верен. Но това става в далечното бъдеще. Ние трябва да живеем с настоящето, а тогава нещата са често несправедливи. Компенсиращите сили на вселената изравняват всички сметки, ала при това смилат и добрите, и лошите.

— Нещо повече — обади се Валънтайн внезапно. — Възможно е аз да съм избран за оръдие на компенсиращите сили на Делиамбър и е било необходимо да страдам, за да успея.

— Как така?

— Ако нищо особено не ми се бе случило, можех да управлявам като всички други преди мен в замъка Връхни, самодоволен, добродушен, приемайки нещата такива, каквито са, понеже от мястото, на което съм седял, не съм виждал нищо лошо в тях. Ала тези мои приключения ми дадоха представа за света, каквато никога нямаше да имам, ако си бях живял уютно в замъка. И може би сега съм готов да изпълня ролята, която трябва да изиграя, в противен случай… — Гласът на Валънтайн секна. След малко той каза: — Всичко това са празни приказки. Най-напред трябва да си възвърнем Замъка. Тогава ще обсъждаме естеството на компенсиращите сили на вселената и тактиката на Божествения.

Той погледна назад към разрушения Велализиер, прокълнатия град на древните, хаотичен и все пак величествен сред запуснатата пустинна равнина, а после се обърна, седна и започна мълчаливо да съзерцава променящата се местност пред тях.

Сега пътят завиваше рязко на североизток, изкачваше и преваляше планинската верига, която бяха прекосили на юг, и се спущаше в плодородната наводнена равнина на Глейдж близо до най-северния край на езерото Рогхоиз. Излизаха на стотици мили северно от полето, където лагеруваше армията на коронала.

Ерманар, обезпокоен от присъствието на двамата шпиони във Велализиер, бе пратил разузнавачи да проверят дали армията не се е придвижила на север, за да ги пресрещне. Валънтайн сметна това за разумна мярка; но чрез Делиамбър предприе свое разузнаване.

— Направи магия — заповяда той на магьосника, — тъй че да видиш къде ни причакват вражеските армии. Можеш ли да го направиш?

Големите бляскави златисти очи на вруна трепнаха насмешливо.

— Дали мога да го направя? Все едно да питаш може ли добиче да яде трева. И морски дракон да плува.

— Тогава направи го — рече Валънтайн.

Делиамбър се отдръпна, замърмори някакви думи и размаха пипалата си, извивайки и преплитайки ги в най-сложни фигури. Валънтайн подозираше, че магьосничеството на Делиамбър е предназначено главно за зяпачи, че при истинската работа няма никакво размахване на пипала или мънкане на заклинания, а само насочване на проницателното и чувствително съзнание на Делиамбър така, че да улови трептенията на далечни реалности. Но какво от това. Нека врунът устройва малкото си зрелище. Валънтайн признаваше, че известна показност е важна смазка в много дейности на цивилизацията, не само в дейността на магьосниците и жонгльорите, но и на коронала, понтифекса, Господарката, Краля на сънищата, съногадателите, преподавателите на тайнства, може би дори на митничарите по границите на провинциите и продавачите на наденички по уличните сергии. Когато упражняваш занаята си, не бива да бъдеш прекалено шаблонен и банален; трябва да обличаш това, което вършиш, в магия, в театралност.

— Войската на коронала, изглежда, си стои на мястото, където се е разположила на лагер — каза Делиамбър.

Валънтайн кимна.

— Добре. Дано да лагеруват там дълго, чакайки да се върнем от разходката си до Велализиер. Можеш ли да откриеш други армии северно оттук?

— Не на голямо разстояние — отвърна Делиамбър. — Усещам присъствието на рицарски отреди, събрали се в замъка Връхни. Но те си стоят в него постоянно. Откривам малки военни части тук-там в петдесетте града. Но и в това няма нищо необикновено. Короналът разполага с много време. Просто ще си седи в замъка и ще чака да се приближите. И тогава ще започне голямата мобилизация. Какво ще правите, Валънтайн, когато от замъка Връхни към вас се спуснат един милион воини?

— Смяташ ли, че не съм мислил по този въпрос?

— Знам, че почти за нищо друго не мислите. Но трябва да се замислите сериозно: срещу стотиците наши има милиони техни.

— Едномилионна армия би била тежкоподвижна — каза Валънтайн спокойно. — Много по-просто е да жонглираш с бухалки, отколкото с дънери на дуикови дървета. Плашиш ли се от бъдещето, Делиамбър?

— Ни най-малко.

— И аз — заяви Валънтайн.

Но, разбира се, Валънтайн знаеше, че в такива приказки винаги има показно перчене. Плашеше ли се? Не, фактически не; рано или късно смъртта сполетява всички и е глупаво да се страхуваш от нея. Валънтайн знаеше, че малко се бои от смъртта, защото я бе срещал и в гората близо до Авендройн, и в буйните бързеи на Стейче, и в търбуха на морския дракон, и когато се бореше с Фарсал на острова, и в никой от тия случаи не бе изпитвал нещо, което би могло да се нарече страх. Ако армията, чакаща го в замъка Връхни, сразеше малобройните му войски и победеше, щеше да бъде жалко — също както щеше да бъде жалко, ако се бе разбил в камъните по Стейче, — но тази вероятност никак не го плашеше. Това, което изпитваше — а то беше по-важно от страха за собствения си живот, — беше известен страх за Маджипур. Ако се провалеше поради колебание, глупост или просто недостатъчна сила, Замъкът щеше да остане в ръцете на Барджазидите и ходът на историята щеше да се промени завинаги, и в последна сметка милиарди невинни същества щяха да страдат. Да предотврати това беше голяма отговорност и той усещаше тежестта й. Ако загинеше храбро, опитвайки се да се изкачи на Върха, поне изпитанията му щяха да свършат; ала мъките на Маджипур тепърва щяха да започнат.

5

Сега пътуваха през мирни селски области, периметъра на големия земеделски пояс, който опасваше Върха и снабдяваше Петдесетте града с продукти. Валънтайн избираше все главните пътища. Вече нямаше смисъл да се пази тайна; такъв очебиен керван едва ли би могъл да се скрие, а и бе дошло време светът да узнае, че е на път да се започне борба кой да владее замъка на лорд Валънтайн.

Така или иначе светът вече научаваше за това. Разузнавачите на Ерманар, завърнали се от град Пендиуейн, разположен нагоре по течението на Глейдж, донесоха вести за първите контрамерки на узурпатора.

— Между нас и Пендиуейн няма никакви армии — докладва Ерманар. — Но из града са разлепени афиши, които те заклеймяват като бунтовник и подривен елемент, обществен враг. Изглежда, че изявленията на понтифекса в твоя полза още не са получили гласност. Гражданите на Пендиуейн биват призовавани да образуват опълчение, за да бранят законния си коронал и установения ред срещу вашето въстание. И се ширят послания.

Валънтайн се намръщи.

— Послания ли? Какви послания?

— На Краля. Очевидно веднага щом някой заспи нощем, кралят нахлува в сънищата му, шепне за вярност и предупреждава за страшни последици, в случай че короналът бъде свален.

— Естествено — промърмори Валънтайн. — Той ще накара Краля да работи за него с цялата си разполагаема енергия. Сигурно денонощно пращат такива послания в Сувраел. Но ние ще обърнем това в негова вреда, нали? — той погледна Делиамбър. — Кралят на сънищата разправя на народа колко ужасно е да бъде свален един коронал. Е, добре. И аз искам да мислят точно така. Искам да разберат, че нещо ужасно вече се е случило на Маджипур и че на народа се пада да оправи нещата.

— Пък и самият Крал на сънищата не е съвсем незаинтересована страна в тази война — вметна Делиамбър. — Ние трябва да им дадем да разберат и това — че печели от предателството на сина си.

— Така и ще направим — заяви йерархката Лоривейд решително. — Сега посланията на Господарката идват от Острова с удвоена сила. Те ще противодействат на злотворните сънища на Краля. Нощес, докато спях, тя ми се яви и ми показа какво послание ще разпрати. То представя упояването в Тиломон, смяната на коронала. Тя ще им покаже новото ви лице, лорд Валънтайн, и ще ви обкръжи със сиянието на коронала, звездния знак на властта. И ще обрисува лъжливия коронал като предател, подлец с черна душа.

— Кога ще започне това? — запита Валънтайн.

— Тя чака вашето одобрение.

— Тогава още днес разтвори душата си пред Господарката — рече той на йерархката — и й кажи, че посланията трябва да започнат.

— Колко чудно ми се струва това — обади се тихо Кхун от Кианимот. — Война със сънища! Ако някога съм се съмнявал, че се намирам на чужд свят, тази стратегия ще ме убеди.

— По-добре да се сражаваме със сънища, отколкото с мечове и с енергомети, приятелю — отвърна Валънтайн с усмивка. — Това, към което се стремим, по-добре да бъде постигнато с убеждение, отколкото с убийства.

— Война със сънища — повтори Кхун замислено. — На Кианимот ние постъпваме другояче. Кой може да каже кой начин е по-разумен? Но аз мисля, лорд Валънтайн, че преди всичко да е свършило, освен послания ще има и боеве.

Валънтайн погледна мрачно синьокожото създание.

— Боя се, че сте прав — рече той.

След пет дена вече бяха в най-външните покрайнини на Пендиуейн. В това време вестта за напредването им се бе пръснала из селата; земеделци спираха работата на нивите си, за да гледат минаващата кавалкада от коли, тълпи се трупаха по пътя им през по-гъстонаселените райони.

Валънтайн смяташе всичко това за добър признак. Досега никой не бе вдигнал ръка срещу тях. Гледаха ги като куриоз, а не като заплаха. Повече и не би могъл да желае.

Ала когато бяха на един ден път от Пендиуейн, авангардният отряд се върна с новината, че въоръжена сила се е събрала да ги пресрещне близо до западната порта на града.

— Войници ли? — попита Валънтайн.

— Гражданско опълчение — отговори Ерманар. — Както личи, набързо организирано. Не носят униформи, само ленти със звездната емблема около ръцете си.

— Отлично. Звездният знак е посветен на мен. Ще отида при тях и ще поискам да ми се закълнат във вярност.

— А какво ще облечете вие, милорд? — обади се Виноркис.

Смутен, Валънтайн посочи простите дрехи, с които бе пътувал от Острова на съня до тук — бяла препасана туника и лека блуза върху нея.

— Ами… това, предполагам — отговори той.

Хджортът поклати глава.

— Според мен трябва да носите разкошни одежди и корона. Настоявам така да бъде.

— Аз пък смятах да не се явявам прекалено демонстративно. Ако видят човек с корона, чието лице не е лицето на тоя, когото знаят като лорд Валънтайн, първата мисъл, която ще им дойде в главите, ще бъде узурпатор, не е ли така?

— А аз съм на друго мнение — отвърна Виноркис. — Ще отидете при тях и ще кажете: „Аз съм вашият законен крал.“ Ала нямате вид на крал. Просто облекло и непринудено държане могат да ви спечелят приятели в спокоен разговор, но не и когато са се събрали големи сили. Добре ще е да се облечете по-внушително.

— Аз разчитах на простотата и искреността, както правех винаги от Пидруид насам — рече Валънтайн.

— Простота и искреност, разбира се — каза Виноркис. — Но също и корона.

— Карабела? Делиамбър? Дайте ми съвет!

— Малко показност май няма да навреди — изказа се врунът.

— И това ще бъде първото ти публично явяване като претендент за Замъка — вметна Карабела. — Мисля, че ще имаш полза от известен царствен блясък.

Валънтайн се засмя.

— Боя се, че през тия дълги месеци на скитания съм отвикнал от такива одежди. Мисълта за корона сега ми се струва просто смешна. Нещо от осукан метал, което стърчи над черепа ми, скъпоценна джунджурия…

Той се спря. Видя, че всички го гледат с отворени уста.

— Короната — произнесе Валънтайн с не толкова небрежен тон — е само нещо външно, дреболийка, украшение. Такива играчки може да направят впечатление на деца, ала възрастни граждани, които…

Пак се спря.

— Милорд — обади се Делиамбър, — помните ли какво чувствахте първия път, когато дойдоха при вас в Замъка и сложиха на челото ви звездната корона?

— Трябва да призная, тръпки полазиха по гърба ми.

— Да. Вярно, короната може да е детско украшение, глупава джунджурия. Но тя е също символ на власт, който отличава коронала от всички други и превръща обикновения Валънтайн в лорд Валънтайн, приемник на лорд Престимион и на лорд Конфалюм, и на лорд Стиамот, и на лорд Декерет. Ние живеем с такива символи. Милорд, вашата майка Господарката направи доста, за да възвърне самоличността ви отпреди Тиломон, но дори сега у вас все още има много от Валънтайн жонгльора. И то не е лошо. Но според мен тук е нужна повече внушителност и по-малко простота.

Валънтайн мълчеше, мислейки си как Делиамбър бе мънкал и бе размахвал пипала и как той бе осъзнал, че понякога човек трябва да прибягва до театралничене, за да постигне целите си. Те бяха прави, а той грешеше.

— Добре — каза Валънтайн. — Ще нося корона, ако може да ми се изработи навреме.

С парчета метал от една развалена флотерна машина — единствения излишен метал, с който разполагаха — един от хората на Ерманар му направи веднага корона. Макар и стъкмена на бърза ръка, тя беше добър образец на коронно майсторство, реши Валънтайн — сглобките не бяха чак толкова груби, звездните лъчи бяха разположени горе-долу на еднакво разстояние, вътрешните орбити на арматурата — правилно извити. Разбира се, тя не можеше да се сравнява с истинската корона, с нейните инкрустации и релефни украшения от седем различни скъпоценни метала, с орнаментните шпилове от редки камъни, с трите блестящи камъка диниаба, монтирани на челната ивица. Но онази корона — направена през великото царуване на лорд Конфалюм, който сигурно се е радвал от все сърце на всички атрибути на императорското великолепие — в момента се намираше другаде, а тази, щом заемеше мястото си на това осветено чело, по всяка вероятност щеше да се обкръжи като по магия с подобаващото величие. Валънтайн дълго я държа в ръцете си. Въпреки презрението към такива неща, което бе изразил предния ден, сега сам изпитваше известно благоговение.

Делиамбър каза спокойно:

— Пендиуейнското опълчение чака, милорд.

Валънтайн кимна. Той беше пременен във взети на заем одежди — зелен жакет, който принадлежеше на един от другарите на Ерманар, жълта мантия, дадена му от Азенхарт, тежка златна верижка, собственост на йерархката Лоривейд, високи лъскави ботуши, подплатени с бяла кожа от северен стийтмой — принос на Насимонт. След злополучното пиршество в Тиломон, когато се бе намирал в съвсем друго тяло, той никога не се бе обличал толкова пищно. Изпитваш странно чувство, когато си натруфен толкова предвзето. Липсваше само короната.

Валънтайн понечи да си я сложи, но се спря внезапно, съобразявайки, че моментът е исторически, независимо дали това му харесваше или не: за пръв път през това второ свое превъплъщение той се увенчаваше със звездния символ. Изведнъж това събитие започна да му прилича поскоро на коронация, отколкото на маскарад. Валънтайн се огледа неловко.

— Не бива да я слагам сам на главата си — каза той. — Делиамбър, ти си моят главен министър. Направи го ти.

— Милорд, аз не съм достатъчно висок.

— Мога да коленича.

— Няма да бъде прилично — отвърна врунът малко рязко.

Делиамбър явно не искаше да го извърши. После Валънтайн погледна към Карабела. Но тя се отдръпна ужасена, шепнейки:

— Аз съм обикновена гражданка, милорд!

— Какво общо има това с… — Валънтайн поклати глава. Започваше да се дразни. Те придаваха прекалено голямо значение на случая. Огледа групата и забеляза йерархката Лоривейд, тази студеноока внушителна жена, и каза: — Вие сте представителка на Господарката, моята майка, в тази група и сте жена с ранг. Може ли да ви помоля…

Ала Лоривейд отвърна сериозно:

— Короната, милорд, се предава на коронала с разрешение на понтифекса. Струва ми се по-подходящо да ви я сложи Ерманар като найвисш служител на понтифекса между нас днес.

Валънтайн въздъхна и се обърна към Ерманар.

— Смятам това за правилно. Ще го направите ли?

— Ще бъде голяма чест за мен, милорд.

Валънтайн подаде короната на Ерманар и смъкна сребърната диадема на майка си колкото е възможно по-ниско от темето си. Ерманар, който не беше много висок, взе короната в двете си шепи, като малко трепереше, и се повдигна на пръсти, мъчейки се да протегне ръце. Много внимателно спусна короната върху главата на Валънтайн и я намести. Тя прилегна отлично.

— Готово — каза Валънтайн. — Радвам се, че…

— Валънтайн! Лорд Валънтайн! Привет, лорд Валънтайн! Да живее лорд Валънтайн!

Те коленичиха пред него, правеха му звездния знак, викаха името му, всички — Слийт, Карабела, Виноркис, Лоривейд, Залзан Кавол, Шанамир, всеки от тях, Насимонт, Азенхарт, Ерманар, дори — колкото и да е чудно — чуждоземецът Кхун от Кианимот.

Валънтайн замаха протестиращо, смутен от всичко, това, искаше да им каже, че то не е истинска церемония, че го вършат само за да направят впечатление на гражданите на Пендиуейн. Но думите не излязоха от устата му, защото знаеше, че са неверни, че тази импровизирана демонстрация е фактически второто му коронясване. И усети студенина по гърба си, тръпка на прехлас.

Стоеше с протегнати ръце и приемаше почестите.

После каза:

— Хайде. Изправете се всички. Пендиуейн ни очаква.

Според съобщението на разузнавачите опълчението и големците на града лагеруваха от няколко дена пред западната порта на Пендиуейн, чакайки пристигането им. Валънтайн се запита в какво ли състояние са нервите на гражданите след толкова дълго, и несигурно бдение и какъв ли прием му готвят.

Сега до Пендиуейн оставаше само един час път с кола. Движеха се бързо през местност с приятни гори и обширни, вълнисти, прогизнали от дъжд ливади, които скоро отстъпиха място на приветливи жилищни квартали, малки каменни къщи с конусовидни покриви с червени керемиди в преобладаващия стил. Градът пред тях беше голям, столица на своята провинция, с дванайсет-тринайсет милиона население; Валънтайн си спомняше, че той представляваше преди всичко търговски склад, през който минаваше земеделската продукция от долната част на долината на Глейдж, за да се отправи нагоре по реката към Петдесетте града.

Най-малко десет хиляди бойци от опълчението чакаха на портата.

Те задръстваха пътя и се разливаха по уличките на пазарището, приютено до външната стена на Пендиуейн. Бяха въоръжени с енергомети, макар и не в голямо количество, и с по-прости оръжия, и тези на предната линия стояха напрегнато, сковано, заели неловко войнствени пози, положително абсолютно непривични за тях. Валънтайн заповяда флотерните коли да спрат на няколкостотин ярда от най-близките бойци, така че на пътното платно помежду да остане обширно празно пространство, нещо като буферна зона.

Той пристъпи напред, с корона, одежди и мантия. Йерархката Лоривейд вървеше точно от дясната му страна, облечена в блестящата премяна на висш министър на Господарката, а Ерманар беше от лявата му страна, носейки на гърдите си искрящата емблема на понтифекса — Лабиринта. Зад Валънтайн се намираха Залзан Кавол и страшните му братя, навъсени и едри, следвани от Лизамон Хълтин в пълно бойно облекло, а от двете й страни бяха Слийт и Карабела. Аутифон Делиамбър бе яхнал ръката на великанката.

Бавно, спокойно, с очебийно царствен вид Валънтайн влезе в откритото пространство пред себе си. Видя, че гражданите на Пендиуейн се размърдаха, споглеждаха се смутено, облизваха устни, пристъпяха от крак на крак, потриваха гърдите и ръцете си. Страшна тишина се бе възцарила.

Той се спря на двайсет ярда от първата редица и заговори:

— Добри хора на Пендиуейн, аз съм законният коронал на Маджипур и ви моля да ми помогнете да си възвърна това, което ми бе дадено по волята на Божествения и с указ на понтифекса Тиеверас.

Хиляда изумени очи бяха приковани в него. Той се чувстваше напълно спокоен.

— Призовавам да ми се яви херцог Холмсторг Глейджски — каза Валънтайн. — Призовавам да ми се яви Редвард Халигорн, кмет на Пендиуейн.

В тълпата настъпи раздвижване. После се отвори пролука и от средата на множеството изскочи един закръглен човек в синя туника, украсена с оранжево, чието пълно лице изглеждаше сиво от страх или напрежение. През широките му гърди беше препасан черният кметски шарф. Той направи няколко крачки към Валънтайн, поколеба се, замаха яростно зад гърба си така, че стоящите пред него да не видят този знак, и след миг петима или шестима по-нисши общински служители, които изглеждаха сконфузени като деца, принудени против желанието си да пеят на училищен сбор, излязоха плахо иззад гърба на кмета.

Дебелият заговори.

— Аз съм Редвард Халигорн, херцог Холмсторг е повикан в замъка на лорд Валънтайн.

— Вече сме се срещали с вас, кмете Халигорн — рече Валънтайн вежливо. — Спомняте ли си? Беше преди няколко години, когато брат ми милорд Вориакс беше коронал, а аз отивах в Лабиринта като пратеник при понтифекса. Отбих се в Пендиуейн и вие ми устроихте угощение във високия палат до брега на реката. Спомняте ли си кмете Халигорн? Беше лято, сушава година, реката бе много спаднала, не каквато е днес.

Халигорн прокара език по устните си. Подръпна челюстта си.

— Наистина — отвърна дрезгаво той, — този, който стана лорд Валънтайн, идва тук през сушавата година, но той беше мургав и брадат.

— Вярно. Извършена е ужасна магия, кмете Халигорн. Сега предател се е настанил в замъка Връхни, а мен преобразиха и изхвърлиха. Но аз съм лорд Валънтайн и по силата на звездната емблема, която носите на ръкава си, ви призовавам да ме признаете за коронал.

Халигорн гледаше смутено. Явно предпочиташе в този момент да бъде почти където и да било другаде, дори и в заплетените коридори на Лабиринта или в палещите пустини на Сувраел.

Валънтайн продължи:

— До мен е йерархката Лоривейд от Острова на съня, най-близка другарка на майка ми, вашата Господарка. Мислите ли, че тя ви мами?

Йерархката произнесе студено:

— Това е истинският коронал и Господарката ще лиши от възвишената си любов ония, които му се противопоставят.

— А тук е застанал Ерманар, висш служител на понтифекса Тиеверас — рече Валънтайн.

По грубия си, прям начин Ерманар каза:

— Всички чухте указа на понтифекса, че русокосият мъж трябва да бъде приветстван като лорд Валънтайн коронала. Кой измежду вас би се опълчил против указа на понтифекса?

Лицето на Халигорн изразяваше ужас. Сигурно Валънтайн по-трудно би се справил с херцог Холмсторг, защото той беше от благородно потекло и много високомерен и може би нямаше да се остави да бъде уплашен така лесно от човек, който се явяваше пред него със саморъчно направена корона и начело на шепа такива странно подбрани сподвижници. Ала Редвард Халигорн, обикновен избран служител, който от години не бе се занимавал с нещо по-трудно от официални банкети и спорове около данъци за обуздаване на наводненията, чувстваше, че това не е по силите му.

Почти мънкайки, той каза:

— Дойде заповед от замъка на лорд Валънтайн да ви арестуваме и да ви предадем на съд.

— Много заповеди са идвали напоследък от замъка на лорд Валънтайн — рече Валънтайн — и много от тях неразумни, несправедливи или ненавременни, нали, кмете Халигорн? Те са заповеди на узурпатор и не струват нищо. Чухте гласовете на Господарката и на понтифекса. Получили сте послания, приканващи ви да ми се закълнете във вярност.

— Но и послания от друг род — едва промълви Халигорн.

— От Краля на сънищата, да! — Валънтайн се засмя. — А кой е узурпаторът? Кой открадна трона на коронала? Доминин Барджазид! Синът на Краля на сънищата! Разбирате ли сега тия послания от Сувраел? Виждате ли сега какво е сторено на Маджипур?

Валънтайн изпадна в транс и обля злочестия Редвард Халигорн с цялата сила на душата си, с цялото въздействие на едно пробуждащо послание от коронала.

Халигорн залитна. Лицето му почервеня и се покри с петна. Той се олюля и се залови за другарите си, за да се задържи, но и те бяха облени от Валънтайн и сами едва можеха да стоят на краката си.

— Дайте ми подкрепата си, приятели — каза Валънтайн. — Отворете ми града си. Оттук аз ще започна похода си за завладяване на замъка Връхни и Пендиуейн ще пожъне голяма слава като първи град на Маджипур, въстанал срещу узурпатора!

6

Така падна Пендиуейн, без да бъде нанесен нито един удар. Редвард Халигорн с изражението на човек, който току-що е глътнал стоиензарска стрида и усеща как тя се гърчи в гърлото му, падна на колене и приветства Валънтайн със звездния знак, а после и двама от помощниккметовете сториха същото и изведнъж това се разпространи като зараза — хиляди души отдаваха почит и викаха, отначало не много убедено, но после по-енергично, решили да свикнат с тази мисъл: „Валънтайн! Лорд Валънтайн! Да живее короналът!“ И вратите на Пендиуейн се разтвориха.

— Много лесно стана — прошепна Валънтайн на Карабела. — Дали ще мога да продължа така до самия замък Връхни! Да сплаша някой и друг шишкав кмет и да си възвърна трона с акламации?

— Дано да можеш — отвърна тя. — Но Барджазидът чака там горе с телохранителите си и не ще успееш да го сплашиш само с думи и внушителни театрални ефекти. Ще има битки, Валънтайн.

— Тогава дано да бъде само една.

Тя докосна леко ръката му.

— Заради теб се надявам, че ще бъде само една, и то малка.

— Не заради мен — каза той. — Заради целия свят. Не искам никой от хората ми да загине, когато поправяме това, което Доминин Барджазид ни е причинил.

— Не предполагах, че може да има толкова благородни крале, мили — рече Карабела.

— Карабела…

— Сега изглеждаш толкова тъжен!

— Боя се от това, което ми предстои.

— Предстои ти — каза тя — неотложна борба, щастлива победа и възстановяване на реда. И ако искаш да бъдеш добър крал, милорд, ръкомахай на народа си, усмихвай се и заличи от лицето си това трагично изражение. Права ли съм?

Валънтайн кимна.

— Ти говориш истината — рече той и като улови ръката й, прокара устни бързо, но нежно по малките остри кокалчета на пръстите й. И като се обърна, загледа множеството, което викаше името му, и вдигна ръце към тях, за да приеме приветствията им.

Струваше му се удивително познато да навлиза в един голям град по булеварди с акламиращи тълпи от двете страни. Валънтайн си спомни, макар и то да приличаше на спомен от сън, началото на злополучната си голяма обиколка, когато през пролетта на царуването си бе пътувал по река до Алаизор на западния бряг и през Острова, за да коленичи до майка си във Вътрешния храм, а после голямото пътешествие по море на запад към Зимроел и приветстващите го тълпи в Пилиплок. Велатис и Нарабал, там, в пищните зелени тропици. Ония паради, ония пиршества, вълнението, блясъкът и носле в Тиломон пак тълпи, пак викове: „Валънтайн! Лорд Валънтайн!“. Спомни си също за една изненада в Тиломон: Доминин Барджазид, синът на Краля на сънищата, бе дошъл от Сувраел да го поздрави и да му поднесе почитанията си на едно пиршество, защото Барджазидите обикновено стояха там, в слънчевото си кралство, живееха далеч от хората, занимаваха се със своите машини за сънища, пращаха нощните си послания, с които даваха указания, заповядваха и наказваха. И банкета в Тиломон, и манерката с вино от ръката на Барджазид, и следващото нещо, което Валънтайн помнеше, беше, че гледаше надолу към град Пидруид от един варовиков рид, с объркани спомени в главата си, че е отрасъл в Източен Зимроел и е пребродил някак целия континент чак до западния бряг. А сега, толкова месеци покъсно, отново викаха името му по улиците на един голям град след дълго и необикновено прекъсване.

В кралския апартамент в кметството Валънтайн повика кмета Халигорн, който все още изглеждаше замаян и залисан, и рече:

— Искам от теб флотилия речни кораби, която да ме закара нагоре по Глейдж до извора. Разходите ще бъдат покрити от кралската хазна след възвръщането на трона.

— Добре, милорд.

— А колко бойци можеш да ми дадеш?

— Бойци ли?

— Бойци, войници, въоръжени хора. Разбираш ли какво искам от теб, кмете Халигорн?

Кметът гледаше слисано.

— Ние, пендиуейнци, не се славим с умението си да водим война, милорд.

Валънтайн се усмихна.

— Ние също не се славим с умението си да водим война където и да било на Маджипур, слава на Божествения. И все пак, колкото и да сме миролюбиви, ние се бием, когато сме застрашени. Узурпаторът заплашва всички ни. Не сте ли усетили през току-що изтеклата година бремето на необикновени нови данъци и странни наредби?

— Разбира се, но…

— Какво но? — попита Валънтайн рязко.

— Предполагахме, че по този начин новият коронал просто изпробва властта си.

— И ще позволите смирено да бъдете потискани от тоя, чието задължение е да ви служи?

— Милорд…

— Нищо, нищо. Виждате ли, че вие ще спечелите не по-малко от мен, когато възтържества правдата? Дайте ми армия, кмете Халигорн, и хиляди години в баладите ни ще бъде възпявана храбростта на пендиуейнци.

— Аз отговарям за живота на хората си, милорд. Не бих допуснал да ги избиват или…

— Аз пък отговарям за живота на вашите хора и за още двайсет милиарда други — каза Валънтайн разпалено. — И ако се пролеят пет капки нечия кръв, докато се придвижвам към замъка Връхни, за мен това ще бъдат шест капки. Но без армия аз съм твърде уязвим. С армия ставам кралска особа, имперска сила, която отива да се разплати с врага. Разбирате ли, Халигорн? Свикайте хората си, кажете им какво трябва да се направи, призовете за доброволци.

— Добре, милорд — отвърна Халигорн разтреперан.

— И гледайте доброволците наистина да са доброволци!

— Ще бъде сторено, милорд — прошепна кметът.

Събирането на армията мина по-бързо, отколкото очакваше Валънтайн — само няколко дена бяха нужни за подбор, въоръжаване и осигуряване на припаси. Халигорн съдействаше всячески — сякаш искаше да види Валънтайн час по-скоро на път за някоя друга област.

Гражданското опълчение, събрано, за да брани Пендиуейн от нахлуване на претендент, сега стана ядро на сформираната набързо лоялистка армия — около двайсет хиляди мъже и жени. Град с тринайсет милиона жители би могъл да даде значително по-големи ефективи; но Валънтайн не искаше да разстройва повече живота в Пендиуейн. А и не бе забравил максимата си, че е по-добре да жонглираш с бухалки, отколкото с дуикови дънери. Двайсет хиляди бойци бяха за него горе-долу сносна военна сила, а от дълго време стратегията му беше да постигне целта си с постепенно привличане на подкрепа. Дори огромният Зимър, разсъди той, започва като малки струйки и поточета някъде в северните планини.

Тръгнаха по Глейдж в ден, дъждовен преди зазоряване, възхитително ясен и слънчев след това. Всички речни кораби на петдесет мили разстояние от двете страни на Пендиуейн бяха реквизирани за превозване на войските. Голямата флотилия се движеше спокойно на север, вятърът развяваше зеленозлатните знамена на коронала.

Валънтайн стоеше близо до носа на флагманския кораб. До него бяха Карабела, Делиамбър и адмирал Азенхарт от Острова. Измитият от дъжда въздух ухаеше приятно и чисто — хубавият свеж въздух на Алханроел, който повяваше към него от замъка Връхни. Чудесно беше чувството, че най-после е на път към дома.

Тези речни кораби от Източен Алханроел бяха по-аеродинамични, по-малко фантазьорски причудливи от ония, които Валънтайн бе видял по Зимър. Те бяха големи, прости плавателни съдове, високи и тесни, с мощни машини, способни да ги придвижват срещу силното течение на Глейдж.

— Реката тече бързо срещу нас — каза Азенхарт.

— Така и би трябвало да бъде — отвърна Валънтайн. Той посочи някакъв невидим връх далеч на север и високо в небесата. — Тя извира от долните склонове на върха. По протежение на своите хиляди мили спада почти с десет мили и цялата тежест на водата се устремява срещу нас, докато се движим към извора й.

Хджортът моряк се усмихна.

— Като си помислиш, че трябва да преодоляваш такава сила, плуването по океана изглежда като детска игра. Реките винаги са ме учудвали — толкова тесни, толкова бързи. Дайте ми открито море, дракони и прочие, тогава съм щастлив.

Но Глейдж, макар и стремителна, беше кротка. Едно време по нея е имало много бързеи и водопади, била е буйна и почти неплавателна на стотици мили разстояние. За четиринайсет хиляди години, откакто на Маджипур се бяха заселили човеци, всичко това се бе променило. С помощта на язове, шлюзи, околовръстни канали и други приспособления Глейдж, подобно на Шестте реки, които се спущаха от върха, бе впрегната да служи за нуждите на своите господари почти по цялото си течение. Само в по-долното течение, където поради равната околна долина обуздаването на наводненията беше постоянен проблем, имаше известни трудности, и то само през периоди на проливни дъждове.

Провинциите от двете страни на Глейдж също бяха спокойни: пищно раззеленена земеделска област, в която тук-там имаше големи градски центрове. Присвил очи срещу ярката светлина на утрото, Валънтайн гледаше в далечината и търсеше някъде напред сивата грамада на замъка Връхни; но колкото и голям да беше върхът, дори той не можеше да се види от две хиляди мили разстояние.

Първият важен град по реката над Пендиуейн беше Макропрозопос, известен със своите тъкачи и художници. Когато корабът се приближи, Валънтайн видя, че крайбрежният район на Макропрозопос е украсен с огромни знамена на коронала, вероятно изтъкани набързо, и дори в момента още продължаваха да се окачват.

Слийт каза замислено:

— Питам се какво означават тези флагове: предизвикателна изява на вярност към мургавия коронал, или капитулация пред вашите претенции?

— Сигурно засвидетелстват уважението си — обади се Карабела. — Знаят, че напредваш по реката — затова са сложили знамена да те приветстват!

Валънтайн поклати глава.

— Мисля, че тези хора са просто предпазливи. Ако положението в замъка Връхни се развие в моя вреда, винаги могат да твърдят, че това са били символи на вярност към другия. А ако падне той, ще могат да кажат, че втори след Пендиуейн са ме признали. Смятам, че не бива да им позволяваме удоволствието да бъдат толкова двулични. Азенхарт!

— Да, милорд?

— Вкарай ни в пристанището на Макропрозопос.

За Валънтайн това беше нещо като хазарт. Всъщност нямаше нужда да слизат тук и най-малко на тоя свят желаеше да се бие в някакъв си град без значение далеч от Върха. Но се налагаше да изпробва ефикасността на своята стратегия.

Това изпробване стана почти веднага. Той чу виковете, когато се намираше още далеч от брега: „Да живее лорд Валънтайн! Да живее короналът!“

Кметът на Макропрозопос притича на кея да го приветства, носейки дарове, големи, обемисти топове от най-изящните тъкани на неговия град. Той почти се просна, правейки реверанси, и с радост обеща да мобилизира осем хиляди свои граждани, за да се присъединят към въстаническата армия.

— Какво става? — попита Карабела тихо. — Нима са готови да приемат за коронал всеки, който крещи до небесата, че е претендент за трона, и размахва някой и друг енергомет?

Валънтайн повдигна рамене.

— Това са мирни боязливи хора, които обичат комфорта и лукса. От хиляди години те познават само благоденствие и единственото им желание е то да продължи още хиляди години. Мисълта за въоръжена съпротива им е чужда, затова отстъпват бързо, когато дойдем при тях.

— Така е — каза Слийт — и ако Барджазидът довтаса тук идущата седмица, и на него ще се кланят така раболепно.

— Може би. Може би. Но аз набирам сили. Когато тези градове се присъединят към мен, другите по-нататък не ще смеят да ми откажат своята вярност. Ще има истинска надпревара, нали?

Слийт се намръщи.

— И все пак всичко, което вършите сега, някой друг би могъл да го върши в друго време, а това не ми харесва. Ами ако догодина се появи някой червенокос лорд Валънтайн и заяви, че той е истинският коронал? Или пък някой лииман се изтъпанчи и поиска всички да коленичат пред него, твърдейки, че съперниците му са обикновени магьосници? Този свят ще полудее.

— Има само един миропомазан коронал — отвърна Валънтайн спокойно — и жителите на тези градове, независимо от подбудите им, просто се прекланят пред волята на Божествения. Върна ли се веднъж в замъка Връхни, няма да има повече нито узурпатори, нито претенденти, обещавам ви това!

И все пак в душата си признаваше, че Слийт говори умно. Колко слаба е, мислеше си той, основата, на която се крепи нашето управление! Крепи се само на добрата воля. Сега Доминин Барджазид показваше, че с предателство може да се прекърши добрата воля, и Валънтайн започваше да се убеждава — поне в момента, — че на предателството може да се противодейства само със заплаха. Но, питаше се Валънтайн, дали Маджипур ще си остане същият, когато цялата тази борба завърши?

7

След Макропрозопос дойде Апокрюн, а после Стангард Фолс и Нимиван, Треиз, Саут Гейлс и Митрипонд. Всички тези градове с общо около петдесет милиона население побързаха да признаят властта на русокосия лорд Валънтайн.

Ставаше така, както Валънтайн бе очаквал. Тези речни жители нямаха вкус към войната и никой град не искаше да се бие само за да се определи кой от съперниците е истинският коронал. Сега, след като Пендиуейн и Макропрозопос бяха се предали, останалите с готовност се присъединяваха към тях; но Валънтайн знаеше, че тези победи са нищожни, защото речните градове щяха да се отметнат със същата готовност, ако видеха, че везните клонят към тъмнокосия властник: законност, миропомазване, воля на Божествения — всички тези неща имаха далеч по-малко значение в реалния свят, отколкото би предполагал човек, израсъл в дворовете на замъка Връхни.

Все пак по-добре да има формалната подкрепа на речните градове, отколкото да се надсмиват над претенциите му. И във всеки от тях той обявяваше нова мобилизация на бойци — но малко, само по хиляда души от град, защото армията му ставаше прекомерно голяма прекалено бързо и Валънтайн се опасяваше, че тя няма да бъде достатъчно маневроспособна. Той искаше да разбере какво мисли Доминин Барджазид за събитията по Глейдж. Дали се спотайваше в Замъка, уплашен, че всички милиарди жители на Маджипур са се насочили гневно към него? Или пък просто изчакваше, организирайки вътрешната си отбранителна линия, готов да хвърли цялото кралство в хаос, преди да отстъпи Върха?

Пътуването по реката продължаваше.

Сега теренът се издигаше стръмно. Намираха се на границите на голямото плато, където планетата се издуваше и нагъваше, образувайки мощно изпъкнало възвишение, и имаше дни, когато Глейдж като че се изпречваше пред тях като отвесна водна стена.

Сега това беше позната на Валънтайн територия, защото през младежките си години на Върха често бе ходил към изворите на всяка от Шестте реки на лов и риболов с Вориакс или Елидат, а понякога просто за да избяга за малко от тегобите на образованието си. Паметта му беше почти напълно възстановена, тъй като оздравителният процес продължаваше непрекъснато от престоя му на Острова насам, и гледката на тези добре познати места изостряше и избистряше образите от онова минало, което Доминин Барджазид се бе опитал да му открадне. В град Джерик, тук, в горното течение, където Глейдж беше по-тясна, Валънтайн бе играл цяла нощ на комар с един стар врун, който много приличаше на Аутифон Делиамбър, макар че, доколкото си спомняше, не беше толкова дребен. При това безконечно търкаляне на зарове Валънтайн бе загубил кесията си, меча си, ездитното си добиче, благородническата си титла и всичките си земи с изключение на едно малко блатисто място, а после си бе възвърнал всичко, преди да се зазори — макар и непрекъснато да подозираше, че партньорът му е сметнал за по-благоразумно да обърне късмета си, отколкото да се опита да задържи печалбите си. Във всеки случай това беше полезен урок. А в Гизелдорн, където хората живееха в палатки от черно кече, той и Вориакс бяха прекарали една блажена нощ с една тъмнокоса магьосница най-малко на трийсет години, която на сутринта ги смая, като им гледа със семена на пингла и обяви, че и на двамата е писано да бъдат крале. Вориакс се бе смутил много от това предсказание, спомняше си Валънтайн, защото то явно показваше, че ще управляват заедно като коронали така, както заедно бяха прегръщали магьосницата, а такова нещо беше нечувано в историята на Маджипур. Никому от двамата не бе му дошло наум да изтълкува предсказанието й в смисъл, че Валънтайн ще бъде приемник на Вориакс. А в Амбълморн, най-югозападния от Петдесетте града, на още помлади години Валънтайн падна лошо, докато препускаше с Елидат от Морвол през гората от дървета-пигмеи, и си счупи голямата кост на левия крак, болеше го ужасно и нащърбеният край се подаваше през кожата, но Елидат, макар че сам едва не припадна от шока, намести счупеното, преди да успеят да потърсят помощ. След това Валънтайн все понакуцваше с този крак — но, мислеше си той с някакво особено задоволство, сега и кракът, и накуцването принадлежаха на Доминин Барджазид, а това тяло, което му бяха дали, беше здраво и безупречно.

Всички тези градове и още много други сами му се предаваха, щом пристигнеше в тях. Сега около петдесет хиляди бойци крачеха под знамето му тук, в покрайнините на замъка Връхни.

Армията можеше да пътува по вода само до Амбълморн. Реката на това място се превръщаше в лабиринт от притоци, с плитко корито и непреодолим наклон. Валънтайн бе пратил Ерманар с десет хиляди бойци напред да осигурят сухоземни коли. Сега името на Валънтайн притежаваше толкова голяма сплотяваща сила, че Ерманар без съпротива успя да реквизира почти всички флотери в три провинции и когато главната част от войските пристигна в Амбълморн, там чакаше същински океан от коли.

Командуването на такава голяма армия представляваше задача, с която Валънтайн вече не можеше да се справя сам. Заповедите му се спущаха чрез Ерманар, неговия фелдмаршал, до петима висши офицери, всекиму от които бе поверена по една дивизия: Карабела, Слийт, Залзан Кавол, Лизамон Хълтин и Азенхарт. Делиамбър стоеше неотлъчно до Валънтайн със съвети; а Шанамир, който вече съвсем не беше юноша, а много заякнал и пораснал от времето, когато гледаше добитък във Фолкинкип, служеше като главен офицер за свръзка, поддържащ съобщителните канали.

Три дена бяха нужни, за да завърши мобилизацията.

— Готови сме да започнем да се придвижваме, милорд — доложи Шанамир. — Да дам ли заповед?

Валънтайн кимна.

— Кажи на първата колона да потегля. Ако тръгнем веднага, до обед ще сме отминали Бимбак.

— Слушам, сър.

— И освен това… Шанамир!

— Да, сър?

— Зная, че това е война, но не си придавай през всичкото време толкова сериозен вид. Чуваш ли?

— Толкова ли сериозен вид имам, милорд? — Шанамир се изчерви. — Но това е сериозна работа! Под нозете ни е земята на замъка Връхни! — Самото изричане на тези думи изпълваше с благоговение селския момък от далечен Фолкинкип.

Валънтайн разбираше какво чувства Шанамир. Зимроел изглеждаше на един милион мили далеч. Той се усмихна и рече:

— Я ми кажи, Шанамир, правилно ли пресмятам? Сто тегла правят една крона, десет крони правят един роял, онези наденички струват…

Шанамир гледаше озадачен; после се ухили, с мъка се сдържа да не се разсмее и най-сетне смехът му се отприщи.

— Милорд! — извика той.

По крайчетата на очите му блеснаха сълзи.

— Спомняш ли си, там, в Пидруид? Когато исках да купя наденички с монета от петдесет рояла? Помниш ли, когато ме смяташе за глупак? „Лековат“, точно с тази дума си послужи. Лековат. Предполагам, че съм бил глупак през ония първи дни в Пидруид.

— Това беше много отдавна, милорд.

— Вярно. И може още да съм глупак, щом се катеря така към замъка Връхни, за да се опитам да си възвърна оная съсипваща, изнурителна управленческа длъжност. Но може и да не съм такъв. Дано не съм, Шанамир. Просто не забравяй да се усмихваш по-често. Кажи на първата колона да потегли.

Младежът изтича. Валънтайн го проследи с очи. Пидруид беше толкова далеч, толкова отдалечен във времето и пространството, на един милион мили, на един милион години. Така поне му се струваше. А всъщност само преди една година и няколко месеца седеше на оная издатина от бял камък през оня зноен душен ден, гледаше към Пидруид и се чудеше какво да прави по-нататък. Шанамир, Слийт, Карабела, Залзан Кавол! Всички тия месеци на жонглиране на провинциални сцени и спане на сламеници в гъмжащи от бълхи селски странноприемници! Какво чудесно време беше тогава, мислеше си Валънтайн — колко волен, колко лек бе животът. Важното е да си осигуриш ангажимент в следващия град по пътя и да внимаваш да не изпуснеш бухалките върху крака си. Никога не бе се чувствал толкова щастлив. Какво голямо добро му бе направил Залзан Кавол, че го взе в трупата си, колко радушно го бяха учили Слийт и Карабела на изкуството си! Коронал на Маджипур сред тях, а те да не знаят! Кой от тях би могъл да си представи тогава, че скоро няма да бъдат вече жонгльори, а генерали, предвождащи една освободителна армия срещу замъка Връхни.

Първата колона вече се раздвижи. Флотерните коли потеглиха напред по безкрайните необятни склонове простиращи се между Амбълморн и Замъка.

Петдесетте града около замъка Връхни бяха пръснати като стафиди върху пудинг, в приблизително концентрични кръгове, спускащи се радиално от върха на замъка. В най-външния кръг влизаха една дузина — Амбълморн, Перимор, Морвол, Канзилейн, Бимбак Ист, Бимбак Уест, Фурибъл, Дийпънхау дейл, Норморк, Казказ, Стипул и Дундилмир. Тези така наречени Градове на Склона бяха центрове на промишленост и търговия и най-малкият от тях, Дийпънхау дейл, имаше седеммилионно население. Тези градове, основани преди десет-дванайсет хиляди години, по строеж клоняха към старинен стил, с улична мрежа, която някога може да е била рационална, ала отдавна бе станала претъпкана и объркана в резултат от произволни реконструкции. Всеки град имаше свои присъщи хубости, с които се славеше из цял свят. Валънтайн никога не бе ги посещавал — докато живееше в замъка Връхни, нямаше време да се запознае с всичките Петдесет града, — но бе виждал много от тях: Бимбак Ист и Бимбак Уест с двете им високи една миля кули от лъскави кристални тухли, Канзилейн, където статуите говореха, Дундилмир с Огнената долина. Между тези градове имаше кралски паркове, резервати за флора и фауна, ловни полета и свещени гори, всичко това обширно и просторно, защото заемаше хиляди квадратни мили — достатъчно пространство за развитието на една непретъпкана и небързаща цивилизация.

Сто мили по-високо бе разположен кръгът от девет Свободни града — Сикал, Хюйн, Бибирун, Стий, Ъпор Сънбрейк, Лоуър Сънбрейк, Касолторн, Гимкандейл и Вюгел. Между учените се спореше за произхода на названието свободни градове, защото никой град на Маджипур не беше повече или по-малко свободен от който и да било друг; но според най-общоприетото схващане някъде около царуването на лорд Стиамот тези девет града били освободени от данък, с какъвто облагали другите, като отплата за специални услуги, направени на коронала. Знаеше се, че до ден днешен Свободните градове претендират за такова освобождаване, често с успех. Най-големият от Свободните градове беше Стий на реката със същото име, с трийсет милиона жители — сиреч град колкото Ни-моя, а според слуховете дори още по-голям. Валънтайн трудно можеше да си представи място, което толкова много да прилича на Ни-моя по великолепие; ала през годините, прекарани в замъка Връхни, никога не бе успявал да посети Стий и сега дори нямаше да се приближи до него, защото той се намираше далеч от другата страна.

Още по-нависоко се намираха единайсетте Стражеви града — Стеринмор, Коуани, Грийл, Минимул, Стрейв, Хоикмар, Ертсуд Гранд, Реноск, Фа, Лоуър Сигла, Хайър Сигла. Всички те бяха големи, с население от седем до тринайсет милиона. Тъй като на тяхната височина обиколката на Върха не беше толкова голяма, Стражевите градове бяха разположени по-наблизо един до други отколкото по-долните и се смяташе, че след още няколко века те може да образуват непрекъснат пояс с градско население, опасващ средните склонове на Върха.

В този пояс влизаха деветте Вътрешни града — Габел, Чи, Хаплиор, Хресм, Бангълкод, Бомбифейл, Гуанд, Перитол и Тентаг — и деветте Горни града — Мулдемар, Хюйн, Госиф, Тидиас, Лоу Морпин, Хай Морпин, Сипермит, Франгиор и Халанкс. Това бяха големите градове, найдобре известните на Валънтайн от младежките му години. Халанкс, град с великолепни имения, беше родното му място; в Сипермит бе живял през царуването на Вориакс, защото той се намираше близо до Замъка; Хай Морпин беше любимото му място за почивка, където често бе ходил да играе на огледалните пързалки и да се вози на колесниците. Това беше толкова отдавна, толкова отдавна! Сега, когато нашественическата му армия се движеше по пътищата към Върха, той често поглеждаше към изпъстрената със слънчеви петна далечина, към обвитите в облаци височини, надявайки се да зърне горната местност, да му се мярнат за кратко някъде далеч напред Сипермит, Халанкс. Хай Морпин.

Но беше още твърде рано да очаква такива неща. От Амбълморн пътят им минаваше между Бимбак Ист и Бимбак Уест, а после завиваше рязко около невъобразимо стръмния и назъбен Норморкски хребет към самия Норморк с прочутата каменна външна стена, построена — според преданието — по подобие на голямата стена на Велализиер. Бимбак Ист посрещна Валънтайн като законен монарх и освободител. Приемът в Бимбак Уест беше очебийно не толкова сърдечен, макар че нямаше прояви на съпротива: населението му явно още не бе решило на чия страна ще има изгода в необикновената борба, развиваща се сега. А в Норморк голямата Декеретова порта беше затворена и запечатана, може би за пръв път от издигането й насам. Това изглеждаше недружелюбен акт, но Валънтайн реши да го изтълкува като обявяване на неутралитет и отмина Норморк, без да се опитва да влезе в него. В момента никак не искаше да пилее силите си за обсаждане на един непристъпен град. Смяташе, че далеч по-лесно ще му бъде просто да не го смята за свой враг.

След Норморк пътят минаваше през Толингарската бариера, която не беше никаква бариера, а само огромен парк, четиридесет мили фризирано изящество за развлечение на гражданите на Казкас, Стииул и Дундилмир. Тук като че всяко дърво, всеки храст беше подрязан, окастрен и превързан с тел така, че да придобие грандиозна форма. Нямаше нито една крива вейка, нито едно несъразмерно клонче. Ако всичките един милиард жители, заселени на Върха около замъка, бяха служили като градинари в Толингарската бариера, те не биха могли да постигнат такова съвършенство, дори и да работеха денонощно. Валънтайн знаеше, че то бе постигнато чрез програма за управляем растеж преди четири хиляди и повече години, започвайки от царуването на лорд Хавилбов и продължавайки през царуването на трима от приемниците му: тези растения сами се оформяха, сами се подкастряха, непрекъснато управляваха сами симетричността на формите си. Тайната на тази градинарска магия беше забравена.

А сега освободителната армия встъпваше на нивото на Свободните градове.

Тук, на Бибирунската кривина над Толингарската бариера, погледът можеше да се плъзга обратно надолу по склоновете и гледката все още беше леснодостъпна, макар и вече невъобразимо обширна. Чудният парк на лорд Хавилбов се извиваше като зелен език точно отдолу, криввайки на изток, зад него като обикновени сиви точки се виждаха Дундилмир и Стипул, а отстрани смътно се мержелееше тайнствената грамада на оградения със стена Норморк. По-нататък бяха главозамайващото нанадолнище към Амбълморн и изворите на Глейдж. А на хоризонта, неясни като мъгляв сън, сякаш изрисувани единствено от въображението, се открояваха реката и многолюдните й градове — Нимиван, Митропонд, Треиз, Саут Гейлс. От Макропрозопос и Пендиуейн нямаше и следа, макар че Валънтайн виждаше как жителите на тези градове гледат дълго и напрегнато, сочат оживено и си казват един на друг, че това баирче или онази издатинка е техният дом.

Шанамир, застанал до Валънтайн, каза:

— Аз пък си мислех, че от замъка Връхни се вижда чак до Пидруид! А не можем да забележим дори Лабиринта. Дали отвисоко не се вижда по-надалеч?

— Не — отвърна Валънтайн. — Всичко под Стражевите градове е закрито от облаци. Понякога там горе може да забравиш, че останалият Маджипур съществува.

— Не е ли много студено там горе? — попита младежът.

— Студено ли? Не, никак не е студено. Меко е като тук. Дори по-меко. Вечна пролет. Въздухът е благ и лек и винаги цъфтят цветя.

— А се простира толкова високо към небето! Планините на Кхинторския хребет не могат да се мерят по височина с тази — не са дори колкото едно петънце на Върха — и все пак са ми разправяли, че по Кхинторските върхове пада сняг и понякога се задържа през цялото лято. Сигурно в Замъка е тъмно като нощ, Валънтайн, и студено, студено като смъртта.

— Не — каза Валънтайн. — Машините на древните създават непрекъсната пролет. Те имат корени дълбоко в планината, смучат енергия — нямам представа как — и я превръщат в топлина, светлина, приятен, мек въздух. Виждал съм машините в дълбините на Замъка — метални грамади, с толкова метал може да се построи цял град, и гигантски помпи, и огромни месингови тръби, и тръбопроводи…

— Кога ще бъдем там, Валънтайн? Близо ли сме вече?

Валънтайн поклати глава.

— Не сме изминали дори половината път.

8

Най-прекият път нагоре през Свободните градове минаваше между Бибирун и Ъпър Сънбрейк. Това беше широко, постепенно издигащо се разклонение на Върха с толкова слаб наклон, че малко време се губеше за лъкатушене насам-натам. Когато приближиха до Бибирун, Валънтайн научи от скандара Горзвал, който служеше като главен интендант, че запасите на армията от пресни плодове и месо са на изчерпване. Явно най-благоразумно беше да се запасят на тази височина, преди да започнат изкачването към Стражевите градове.

Бибирун беше град с дванайсет милиона жители, разположен внушително на дълъг сто мили хребет, сякаш надвиснал от Върха. Имаше само един подстъп до него — откъм Ъпър Сънбрейк, през толкова стръмна и тясна клисура, че сто войника биха могли да я бранят срещу цял милион. Валънтайн никак не се учуди, когато се приближи до клисурата и видя, че тя е заета, и то от малко повече от сто войника.

Ерманар и Делиамбър отидоха напред да преговарят. След малко се върнаха с новината, че херцог Хейтлуиг Чоргски, на чиято провинция Бибирун беше столица, командува войските в клисурата и е готов да разговаря с Валънтайн.

— Кой е този Хейтлуиг? — попита Карабела. — Познаваш ли го?

Валънтайн кимна.

— Слабо. Спада към рода на Тиеверас. Дано ми няма зъб.

— Той би могъл да спечели щедрото благоразположение на Доминин Барджазид — подхвърли Слийт мрачно, — като те разбие в този пролом.

— И после да се измъчва за това във всичките си сънища? — попита Валънтайн, смеейки се. — Може да е пияница, но не и убиец, Слийт. Той е един от благородниците на кралството.

— Такъв е и Доминин Барджазид, милорд.

— Самият Барджазид не е посмял да ме убие, когато е имал такава възможност. Нима трябва да очаквам убийци винаги, когато преговарям? Хайде, губим време в приказки.

Валънтайн отиде пеш до устието на клисурата, придружен от Ерманар, Азенхарт и Делиамбър. Херцогът и трима от приближените му чакаха.

Хейтлуиг беше широкоплещест, мощен на вид човек с гъста, корава, къдрава бяла брада и червендалесто, месесто лице. Той гледаше напрегнато Валънтайн, сякаш търсеше в чертите на този русокос непознат някаква следа от душата на истинския коронал. Валънтайн го поздрави така, както бе общоприето коронал да поздравява провинциален херцог — с ласкав поглед и обърната навън длан, и веднага постави Хейтлуиг в затруднение, тъй като той явно не знаеше как е най-подходящо да отговори. След малко каза:

— Носи се слух, че вие сте лорд Валънтайн, сменен чрез магия. Ако е така, приветствам ви с добре дошъл, милорд.

— Повярвайте ми, Хейтлуиг, това е истина.

— Имаше послания в такъв смисъл. А също и в обратния.

Валънтайн се усмихна.

— Посланията на Господарката са достоверните. Тия на Краля струват горе-долу толкова, колкото бихте очаквали, като имате предвид какво е направил неговият син. Получихте ли нареждания от Лабиринта?

— Да. Че трябва да ви признаем. Но сега времената са необикновени. Щом не бива да вярвам на това, което чувам от Замъка, как мога да имам вяра на заповедите, идващи от Лабиринта? Те може да са фалшификации или измами.

— С нас е Ерманар, висш служител на вашия дядо понтифекса. Той не е тук като мой пленник — рече Валънтайн. — Може да ви покаже печатите на понтифекса, които му дават власт.

Херцогът повдигна рамене. Очите му продължаваха да изучават Валънтайновите.

— Загадъчна работа е това, че коронал може да бъде сменен по този начин. Ако такова нещо е вярно, значи всичко може да се окаже вярно. Какво търсите в Бибирун… милорд?

— Имаме нужда от плодове и месо. Предстоят ни още стотици мили път, а на гладни войници не може да се разчита.

Бузата на Хейтлуиг трепна, когато каза:

— Сигурно знаете, че сте в Свободен град.

— Зная. Но какво от това?

— Традицията е много стара и възможно е другите да са я забравили. Но ние от Свободните градове считаме, че не сме длъжни да даваме на правителството продукти извън законно определените данъци. Разходите за снабдяване на армия с размерите на вашата…

— … ще бъдат поети изцяло от имперската съкровищница — отсече Валънтайн. — Ние не искаме от Бибирун нищо, което би му струвало дори колкото една монета от пет тегла.

— А с вас ли се движи имперската съкровищница?

Валънтайн избухна за миг:

— Имперската съкровищница се намира в замъка Връхни още от времето на лорд Стиамот и когато се добера до там и сваля узурпатора, ще изплатя напълно всичко, което купим оттук. Или честната дума на коронала вече не се приема в Бибирун?

— Да, честната дума на коронала все още се приема — произнесе Хейтлуиг предпазливо. — Но съществуват съмнения, милорд. Ние тук сме пестеливи хора и голям срам ще падне върху ни, ако излезе, че сме повярвали на честната дума на… на човек, който ни е излъгал.

Валънтайн се мъчеше да запази търпение.

— Вие ме наричате „милорд“, а говорите за съмнения.

— Да, не съм уверен. Признавам това.

— Хейтлуиг, елате настрана да си поговорим малко насаме.

— А?

— Дръпнете се на десет крачки! Нима мислите, че ще ви прережа гърлото, щом се отделите от телохранителите си? Аз искам да ви прошушна нещо, което може би не искате да кажа пред други.

Херцогът със смутен и неспокоен вид кимна неохотно и последва Валънтайн. Валънтайн заговори тихо:

— Когато дойдохте в замъка Връхни на коронясването ми, вие, Хейтлуиг, седяхте на трапезата с роднините на понтифекса и изпихте четири-пет бутилки мулдемарско вино, спомняте ли си? И когато се насмукахте здравата, станахте да танцувате, но се препънахте в крака на братовчеда си Елзандир, проснахте се по лице и тутакси щяхте да се сбиете с Елзандир, ако не бях ви прихванал с ръка през кръста и дръпнал настрана. Е, така ли беше? Това възражда ли някакъв спомен у вас? И щях ли да зная нещо за тази случка, ако бях някакъв си парвеню от Зимроел, който се опитва да заграби замъка на лорд Валънтайн?

Лицето на Хейтлуиг бе почервеняло.

— Милорд…

— Сега го казвате донякъде с известно убеждение! — Валънтайн прегърна сърдечно херцога през рамото. — Добре, Хейтлуиг. Дайте ми помощта си и когато дойдете в Замъка да отпразнуваме връщането ми на трона, ще получите още пет бутилки хубаво мулдемарско вино. И се надявам, че ще бъдете по-въздържан от предишния път.

— Милорд, с какво мога да ви бъда полезен?

— Казах ви. Имаме нужда от плодове и прясно месо и ще уредим сметката, когато стана отново коронал.

— Добре. Но ще станете ли коронал?

— Какво искате да кажете?

— Армията, която чака горе, не е малка, милорд. Лорд Валънтайн — имам предвид тоя, който се представя за лорд Валънтайн — свиква стотици хиляди граждани за отбраната на Замъка.

Валънтайн се намръщи.

— А къде се събира тази армия?

— Между Ертсуд Гранд и Бомбифейл. Той докарва сили от всички Стражеви градове и от всички градове над тях. Реки от кръв ще потекат надолу от Върха, милорд.

Валънтайн се извърна и за миг затвори очи. Болка и ужас раздираха душата му. Това беше неизбежно и никак не го учудваше, точно такъв развой бе очаквал още от началото. Доминин Барджазид щеше да го остави да се придвижва свободно през по-долните склонове, а после да окаже ожесточена съпротива на по-горните, използвайки срещу него личната си кралска охрана, рицарите от аристократичен произход, с които бе отрасъл. На предните линии срещу него щяха на бъдат Стазилейн, Тунигорн, братовчед му Миригант, Елидат, Дивис, синът на брат му…

За миг решителността на Валънтайн се разколеба още веднъж. Заслужава ли да навлече размирици, кръвопролития, страдания на народа си, за да стане коронал за втори път? Може пък да е бил свален по волята на Божествения. Ако престъпеше тази воля, дали нямаше да предизвика само някакъв страшен катаклизъм на равнините над Ерстуд Гранд и да остави белези върху душите на всички, а това би изпълвало нощите му с мрачни обвинителни сънища, които щяха да гризат съвестта му, и името му щеше да бъде завинаги прокълнато.

Все още имаше възможност да се върне обратно, можеше да се откаже от сблъсък със силите на Барджазид, можеше да приеме присъдата на съдбата, можеше…

Не.

Това беше борба, която бе водил и спечелил вътре в себе си по-рано, и не искаше да я води повторно. Мним коронал, безчестен, подъл и опасен, заемаше най-висшия пост в страната и управляваше безскрупулно и незаконно. Не биваше да се допуска това да продължава. Всичко друго беше без значение.

— Милорд? — каза Хейтлуиг.

Валънтайн погледна отново херцога.

— Само от мисълта за война ме заболява сърцето, Хейтлуиг.

— Тя никого не привлича, милорд.

— И все пак идва време, когато трябва да се воюва, за да не се случат още по-лоши неща. Мисля, че сега е тъкмо такова време.

— Така изглежда.

— Признавате ли ме за коронал, Хейтлуиг?

— Мисля, че никой претендент не би могъл да знае, че съм се напивал на коронацията.

— А ще се биеш ли рамо до рамо с мен над Ерстуд Гранд?

Хейтлуиг го гледаше спокойно.

— Разбира се, милорд. Колко бибирунски бойци ще искате?

— Да речем, пет хиляди. Там горе не ми трябва голяма армия — само да бъде вярна и храбра.

— Пет хиляди бойци са на ваше разположение, милорд. Ще ви дам и повече, ако пожелаете.

— Пет хиляди са достатъчни, Хейтлуиг, и ви благодаря за доверието. А сега да се погрижим за пресните плодове и месото!

9

Престоят в Бибирун беше кратък, колкото Хейтлуиг да събере силите си и да снабди Валънтайн с необходимите припаси, а после поеха нагоре, нагоре и все нагоре. Валънтайн се движеше в авангарда, близо до него бяха скъпите му приятели от Пидруид. Приятно му беше да вижда погледа на благоговение и захлас в очите им, да вижда пламналото от вълнение лице на Шанамир, да чува как Карабела ахка тихо от възторг, да забелязва как дори суровият Залзан Кавол мърмори и боботи от удивление, докато чудесиите на Върха се разкриваха пред тях.

А той — колко радостен се чувстваше при мисълта, че се връща у дома!

Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-приятен и по-чист ставаше въздухът, защото все повече и повече се приближаваха до големите машини, които поддържаха вечната пролет на Върха. Скоро се показаха покрайнините на Стражевите градове.

— Толкова много… — шепнеше Шанамир с пресипнал глас. — Такава величествена гледка…

Тук Върхът представляваше голям сив гранитен щит, който се виеше към небесата постепенно, но неумолимо и чезнеше в бялата облачна пелена, обвиваща горните склонове. Небето беше ослепително синьозеленикаво, по-тъмно от небето над маджипурските низини. Валънтайн помнеше това небе, колко го бе обичал, колко мразеше да слиза в обикновения свят на обикновените цветове оттатък Върха. Сега сърцето му се свиваше, като го гледаше. Всеки хълм и рид сякаш беше очертан от искрящ ореол с тайнствен блясък. Самият прах, развяван по краищата на пътя, като че блестеше и сияеше. Виждаха се градове-спътници и по-малки селища, изпъстрили тук-там далечния пейзаж, блещукащи като величествени, вълшебни места, а високо горе вече се открояваха няколко от главните градски центрове. Ертсуд Гранд лежеше право отпред, огромните му черни кули едва се очертаваха на хоризонта, а на изток се мержелееше нещо тъмно — вероятно град Минимул; Хоикмар, прочут с тихите си канали и улици, едва се забелязваше в най-западния край на пейзажа.

Валънтайн замига, за да прогони неочакваните и неприятни сълзи, с които внезапно се бяха налели очите му. Той потупа джобната арфа на Карабела и каза:

— Попей ми.

Тя се усмихна и взе малката арфа.

— Пяхме това в Тиломон, където замъкът Връхни беше само място от приказките, романтичен блян… Това е край далеч на изток, що няма да съзрем дори; там никнат хълмове лъчисти и градове по три, по три. Тез властници на замък Връхни турнири правят всеки ден…

Тя се спря, подрънка бързо и нервно на струните нещо нехармонично, свали арфата. Извърна лицето си от него.

— Какво има, любов моя? — попита Валънтайн.

Карабела поклати глава.

— Нищо. Просто забравих думите.

— Карабела!

— Нищо няма, казах!

— Моля те…

Тя погледна към него, прехапала устни, с плувнали в сълзи очи, и прошепна:

— Толкова чудно е тук, Валънтайн. И толкова необикновено… толкова страшно…

— Чудно, да. Но не и страшно.

— Красиво е, знам. И никога не съм си представяла, че ще е толкова огромно, всички тия градове, тия планини, които са част от голямата планина, всичко е чудно. Но… но…

— Кажи ми.

— Ти се прибираш у дома си, Валънтайн! При всички твои приятели, при твоите роднини, при твоите… твоите любовници, предполагам… Щом спечелим войната, те ще те наобиколят, ще те помъкнат по банкети и празненства и… — Тя помълча. — Бях се заклела да не говоря за това.

— Кажи го.

— Милорд…

— Не бъди толкова официална, Карабела. — Той я улови за ръцете. Забеляза, че Шанамир и Залзан Кавол са се отдръпнали в друга част на флотерната кола и са седнали гърбом към тях.

Думите сякаш бликнаха от устата й:

— Милорд, какво ще стане с малката жонгльорка от Тиломон, когато бъдете отново сред принцовете и знатните дами в замъка Връхни?

— Давал ли съм ти основание да мислиш, че ще те изоставя?

— Не, милорд. Но…

— Наричай ме Валънтайн, ако обичаш. Какво но?

Бузите й поруменяха. Тя издърпа ръката си от неговата и я прокара нервно през тъмната си лъскава коса.

— Твоят херцог Хейтлуиг вчера ни видя заедно, видя, че си ме обгърнал с ръка… Валънтайн, ти не забеляза усмивката му! Като че аз съм някаква хубава играчка, някакво галено животинче, някаква дрънкулка, която можеш да захвърлиш, когато му дойде времето.

— Струва ми се, че четеш прекалено много в усмивката на Хейтлуиг — отвърна Валънтайн спокойно, макар че и той я бе забелязал и се бе смутил. Знаеше, че на Хейтлуиг и други с неговия ранг Карабела ще се стори просто една неочаквано появила се държанка от невъобразимо нисшо потекло, към която трябва да се отнасят в най-добрия случай с презрение. През предишния му живот в замъка Връхни такива съсловни различия се смятаха за нещо неоспоримо, естествено и общоприето; ала той отдавна бе слязъл от Върха и сега виждаше нещата в друга светлина. Опасенията на Карабела бяха основателни. И все пак това си оставаше проблем, който можеше да се реши, когато дойдеше времето. Преди него имаше да се справя с други проблеми.

— Хейтлуиг е твърде пристрастен към виното и душата му е груба — каза той добродушно. — Не му обръщай внимание. Ти ще намериш място сред високопоставените в Замъка и никой не ще посмее да те обиди, когато аз бъда отново коронал. Хайде, сега довърши песента.

— Обичаш ли ме, Валънтайн?

— Да, обичам те. Но те обичам по-малко, когато очите ти са зачервени и подпухнали, Карабела.

Тя изсумтя.

— Такова нещо се казва на дете! За дете ли ме смяташ?

Валънтайн повдигна рамене и отговори:

— Смятам те за жена, и то умна и очарователна. Но какво да отговоря, когато ме питаш обичам ли те?

— Че ме обичаш. Без никаква друга украса.

— Извинявам се тогава. Трябва по-внимателно да репетирам тия неща. Ще попееш ли пак?

— Щом желаеш — рече тя и взе джобната си арфа.

Цяла сутрин се движиха все по-нагоре и по-нагоре, към откритите пространства оттатък Свободните градове. Валънтайн избра Пиниторския път, който се извиваше между Ерстуд Гранд и Хоикмар през пуста селска местност — каменисти плата, прошарени само тук-там с редки горички от гхазанови дървета с дебели пепелявосиви стъбла и криви преплетени клони — дървета, които живееха по десет хиляди години и издаваха тих звук на въздишка, когато им дойдеше краят. Това беше сурова и тиха земя, където Валънтайн и бойците му можеха да си поемат дъх за предстоящите усилия.

През цялото време никой не попречи на изкачването им.

— Те няма да се опитат да ви спрат — каза Хейтлуиг, — докато не се изкачите над Стражевите градове. Светът там горе е по-тесен. Земята е пресечена и нагъната. Има места, където биха могли да ви устроят засада.

— Има достатъчно простор — рече Валънтайн.

В една гола долина, опасана от назъбени върхове, отвъд която само на двайсетина мили на изток можеше да се види Ерстуд Гранд, той спря армията си, за да се посъветва с командирите си. Разузнавачи вече бяха отишли напред да огледат, вражеските сили и донесли новина, която натежа на Валънтайн като оловна плащеница: докладваха, че огромна армия, цяло море от воини, изпълва обширната плоска равнина, заемаща стотици квадратни мили под Вътрешния град Бомбифейл. Състоеше се предимно от пехотинци, но бяха насъбрани и флотерни коли, и един кавалерийски полк, и цял корпус от големи трополящи молитори, наймалко десет пъти по-многобройни от бойните животни, огромни като танкове, които ги причакваха в бивака край бреговете на Глейдж. Но той не показа ни най-малък признак на обезсърчение.

— Те ни превъзхождат по численост двадесет пъти — рече Валънтайн. — Според мен това е окуражително. Много жалко, че не са още повече — но армия с такива размери ще бъде толкова тежкоподвижна, че лесно ще се справим с нея. — Почука по картата пред себе си. — Те са разположени тук, в Бомбифейлската равнина, и сигурно виждат, че ние се насочваме право към тази равнина. Ще очакват да се опитаме да се изкачим през Перитолския проход, западно от равнината, затова ще поставят там най-силна охрана. Ние наистина ще тръгнем към Перитолския проход. — Валънтайн чу как Хейтлуиг изохка от ужас, а Ерманар го изгледа с внезапно обидено учудване. Валънтайн продължи невъзмутимо: — И докато ние напредваме, те ще пратят подкрепления в тази посока. Щом започнат да навлизат в прохода, трудно ще им бъде да се прегрупират и пренасочат. Когато вземат да се придвижват, ние ще завием обратно към равнината, ще се врежем право в сърцето на лагера им, ще ги прегазим и ще продължим към самия Бомбифейл. Над Бомбифейл е пътят за Хай Морпин, който ще ни изведе безпрепятствено до Замъка. Има ли въпроси?

— Ами ако разполагат с втора армия, която ни причаква между Бомбифейл и Хай Морпин? — обади се Ерманар.

— Попитай ме пак за това — отвърна Валънтайн, — когато отминем Бомбифейл. Други въпроси?

Огледа се. Никой не проговори.

— Добре. Тогава напред!

След един ден, когато навлязоха в големия зелен пояс около Вътрешните градове, земята стана по-плодородна. Сега бяха в облачната зона, студена и влажна, където все още се виждаше слънцето, но съвсем смътно, през виещи се валма мъгла, която никога не се вдигаше. В тази влажна област растенията, достигащи долу само до коленете, придобиваха гигантски размери, с листа като подноси и стъбла като дървесни дънери и всичко лъщеше от слой бляскави капчици вода.

Местността тук беше пресечена, със стръмни планински вериги, издигащи се рязко от дълбоки долини, и пътища, които опасно лъкатушеха около сурови конусовидни върхове. Трудно можеше да се избере път: на запад бяха Бангълкодските върхове, област на непроходими назъбени планини, които едва ли са били изследвани някога, на изток — широкият и леснодостъпен скат на Бомбифейлската равнина, а право напред, обградени от двете страни със стръмни каменни стени, бяха редицата гигантски естествени стъпала, известни като Перитолския проход, където — ако предположенията на Валънтайн бяха правилни — чакаха в засада най-добрите бойци на узурпатора.

Без да бърза, Валънтайн поведе войските си към прохода. Четири часа напред, два часа лагеруване, пътуване още пет часа, настаняване на лагер за нощувка, тръгване късно сутринта. След ободряващия въздух около замъка Връхни лесно би могло да се пътува по-бързо. Но нямаше съмнение, че врагът следи отвисоко придвижването му, а той искаше да му даде предостатъчно време да наблюдава пътя му и да вземе необходимите контрамерки.

На другия ден ускори темпото, защото сега се виждаше първото от огромните високи стъпала на прохода. Делиамбър, пренасяйки душата си чрез магия, се върна с вест, че отбранителната армия действително е завзела прохода и че от Бомбифейлската равнина към запад прииждат допълнителни войски, за да й окажат подкрепа.

Валънтайн се усмихна.

— Още малко остава. Те падат право в ръцете ни.

Два часа преди здрач заповяда да се разположат на една приятна морава до студен буен поток. Колите се строиха в отбранителен ред, фуражири отидоха напред да съберат дърва за огньовете, интендантите започнаха да раздават вечерята — а когато настъпи нощ, внезапно из лагера се разнесе заповед да стават и да се приготвят отново за път, като оставят всички огньове да горят и много от колите все още наредени както досега.

Валънтайн усещаше как у него се надига бурна възбуда. Видя как очите на Карабела отново заблестяха, а старият белег на Слийт изпъкна рязко на бузата, когато сърцето му заби ускорено. Шанамир пък сновеше насам-натам, но не безцелно, а изпълняваше множеството свои малки и големи задължения с вещина и сериозно лице, едновременно смешен и възхитителен. Това бяха незабравими часове, изпълнени с напрежението на големи бъдещи събития.

Карабела каза:

— Едно време на Върха сигурно си изучавал задълбочено военното изкуство, щом можеш да скроиш такава хитрост — каза Карабела.

Смеейки се, Валънтайн отвърна:

— Военно изкуство ли? Каквото и военно изкуство да е било известно на Маджипур, то е било забравено, преди да минат и сто години от смъртта на лорд Стиамот. Аз не разбирам нищо от война, Карабела.

— Ала сега…

— Въпрос на догадки. Късмет. Жонглиране в гигантски мащаб. Аз импровизирам според случая. — Той смигна. — Но не казвай това на другите. Нека мислят, че военачалникът им е гений, и може наистина да го направят такъв!

На облачното небе не се виждаха никакви звезди, а луната хвърляше само слаби червеникави отблясъци. Армията на Валънтайн се движеше по пътя на Бомбифейлската равнина при светлината на едва мъждеещи осветителни глобуси, а Делиамбър седеше до Валънтайн и Ерманар в дълбок транс, лутайки се напред да търси прегради и препятствия пред тях. Валънтайн мълчеше неподвижен, чувствайки се странно спокоен. Това е наистина нещо като жонглиране в гигантски мащаб, мислеше си той. И сега, както бе правил толкова много пъти с трупата, Валънтайн се движеше към онова тихо кътче в центъра на съзнанието си, където можеше да обработва сведенията за постоянно менящия се ход на събитията, без да чувства осезаемо, че обработва или че има сведения, или че стават събития: всичко се вършеше в подходящия момент, със спокойно съзнание за единствения успешен развой на нещата.

Един час преди зори стигнаха до мястото, където пътят завиваше нагоре към входа на равнината. Валънтайн пак свика командирите си.

— Искам от вас само три неща — каза им той. — Запазете плътен строй. Не убивайте излишно. Продължавайте непоколебимо напред. — Обърна се поред към всеки от тях с някоя и друга дума, ръкостискане, усмивка. — Днес ще обядваме в Бомбифейл — каза той. — А утре ще вечеряме в замъка на лорд Валънтайн, обещавам ви!

10

Това беше моментът, от който Валънтайн се страхуваше от месеци: трябваше да предвожда граждани на Маджипур във война срещу граждани на Маджипур, да заложи кръвта на другарите от скитанията си срещу кръвта на другарите от юношеството си. И все пак сега, когато бе настъпил този момент, той се чувстваше твърде спокоен духом.

Под сивата светлина на зората нашественическата армия се движеше по края на равнината и при утринните мъгли Валънтайн съзря за пръв път легионите, изправени срещу него. Равнината изглеждаше пълна с черни палатки. Навред имаше войници, коли, добичета, молитори — объркана и хаотична човешка вълна.

Силите на Валънтайн се бяха строили клиновидно, като в челните коли на фалангата се намираха най-храбрите му и най-предани сподвижници. Войските на херцог Хейтлуиг съставляваха средната колона на армията, а хиляди членове на гражданското опълчение от Пендиуейн, Макропрозопос и другите градове по Глейдж образуваха ариергард, повнушителен със своята маса отколкото със силата си. В освободителната армия бяха представени всички раси на Маджипур — взвод скандари, отряд вруни, цяла орда огнеоки лиимани, много хджорти и гхайроги, дори малък елитен корпус су-сухериси. Самият Валънтайн стоеше с колата си в един от трите върха на предната част на клина, но не на централното място: там беше Ерманар, готов да поеме главния удар на контраофанзивата на узурпатора. Колата на Валънтайн се намираше на дясното крило, колата на Азенхарт — на лявото, а колоните, предвождани от Слийт, Карабела, Залзан Кавол, и Лизамон Хълтин — точно зад тях.

— Хайде! — извика Валънтайн и битката започна.

Колата на Ерманар се устреми напред, надувайки сирените, святкайки с фаровете си. След миг я последва Валънтайн и като погледна към другия край на бойното поле, видя, че Азенхарт също не изостава. В сгъстен строй нахълтаха в равнината и тутакси всяха безредие сред огромната маса на защитниците. Фронтовата линия на силите на узурпатора рухна с изумителна бързина, като че ли това беше умишлена стратегия. Изпаднали в паника войници тичаха насам-натам, блъскаха се един в друг, оплитаха се, боричкаха се за оръжия или просто бързаха да се изпокрият. Голямото открито пространство на равнината стана океан от отчаяно мятащи се фигури, без ръководство, без план. Нашественическата фаланга пореше напред през тях. Престрелка почти нямаше; от време на време някой енергомет хвърляше зловещия си блясък върху пейзажа, ала в повечето случаи врагът изглеждаше твърде объркан, за да организира някаква свързана отбрана, и атакуващият клин, врязвайки се свободно напред, нямаше нужда да взема жертви.

Делиамбър, който стоеше до Валънтайн, каза тихо:

— Те са се разгърнали на огромен фронт, на сто и дори повече мили. Ще им бъде нужно време, за да съсредоточат силата си. Но след първоначалната паника ще се прегрупират и нашето положение ще се затрудни.

И наистина това вече ставаше.

Неопитното гражданско опълчение, което Доминин Барджазид бе набрал от Стражевите градове, може да беше изпаднало в безредие, ала ядрото на отбранителната армия се състоеше от рицари на замъка Връхни, приучени на военни игри, ако не и на самата военна техника, и сега те се съсредоточаваха, обграждаха от всички страни малкия клин от нашественици, забил се дълбоко между тях. Събраният набързо взвод молитори вече настъпваше срещу фланга на Азенхарт, челюстите им тракаха, огромните им ноктести крайници търсеха жертви. От другата страна едно кавалерийско отделение бе намерило ездитните добичета и се мъчеше да образува някакъв строй; а Ерманар се бе натъкнал на непрекъснат огнен бараж от енергомети.

— Запазете строя! — крещеше Валънтайн. — Продължавайте напред!

Все още напредваха, но темпото забележимо отслабваше. Докато в началото силите на Валънтайн се бяха врязали във врага като горещо острие в масло, сега като че ли по-скоро се мъчеха да пробият стена от гъста кал. Много от колите бяха обкръжени, а някои съвсем спрени. Валънтайн зърна Лизамон Хълтин, която пеш си пробиваше път през цяла тълпа защитници и ги мяташе като вейки наляво и надясно. В боя участваха и трима исполини-скандари — те можеха да бъдат само Залзан Кавол и братята му, — които сееха страшно опустошение с многото си ръце, всяка от които размахваше някакво оръжие.

Изведнъж колата на Валънтайн бе погълната, но шофьорът й даде заден ход, зави рязко и отхвърли настрана неприятелските войници.

Напред… напред…

Навсякъде се търкаляха трупове. Безумие беше от страна на Валънтайн да се надява, че завладяването на Върха може да стане без кръвопролитие. Изглеждаше, че вече стотици са мъртви, хиляди ранени. Той се намръщи, прицели се с енергомета си в един висок мъж със сурово лице, който налиташе към колата му, и го повали. Валънтайн замига, когато въздухът около него изпращя от изстрела на енергомета му, и стреля пак, пак и пак.

— Валънтайн! Лорд Валънтайн!

Викът беше всеобщ. Но той излизаше от гърлата на бойци от двете сражаващи се страни, и всяка страна имаше предвид своя лорд Валънтайн.

Сега настъплението изглеждаше напълно спряно. Настанал бе явен обрат: защитниците предприемаха контранападение. Те като че ли не бяха съвсем подготвени за първоначалния щурм и просто бяха позволили на армията на Валънтайн да се вреже в тях; но сега се прегрупираха, събираха сили, възприемаха нещо като стратегия.

— Изглежда, имат ново ръководство, милорд — докладва Ерманар. — Военачалникът, който ги предвожда сега, държи положението здраво в ръцете си и ги пришпорва яростно към нас.

Образувала се бе редица от молитори, която поведе контраатаката, а зад нея се придвижваха многочислените войски на узурпатора. Но тъпоглавите непокорни животни причиняваха повече пакости с огромната си маса, отколкото с ноктите и челюстите си: цял проблем беше дори само да се изплъзнеш от исполинските им гърбати туловища. Сега много от офицерите на Валънтайн бяха слезли от колите си — той съзря пак Лизамон Хълтин, Слийт и Карабела, които се биеха ожесточено, а групички техни бойци правеха всичко възможно да ги защитят. Самият Валънтайн също искаше да напусне колата, ала Делиамбър му заповяда да стои настрана от боя.

— Вашата особа е свята и необходима — каза рязко врунът. — Воините ще трябва да водят ръкопашен бой без вас.

— Но…

— Налага се.

Валънтайн се намръщи. Разбираше логиката в думите на Делиамбър, но тя не му харесваше. Все пак се подчини.

— Напред! — изрева той отчаяно в тъмната тръба от слонова кост на своя боен комуникатор.

Но не можеха да напредват. Сега от всички страни прииждаха рояци воини-бранители, които изтласкваха назад силите на Валънтайн. Новата сила на армията на узурпатора, изглежда, беше съсредоточена недалеч от Валънтайн, точно зад една височина в равнината, и се разпростираше лъчевидно оттам навън на кръгове с почти невидима мощ. Да, някакъв нов пълководец, мислеше си Валънтайн, някакъв влиятелен военен командир вдъхваше плам и сила, сплотяваше войските, които бяха така паднали духом. Както би трябвало да направя и аз, помисли си той, тук, на бойното поле, сред тях. Както би трябвало да направя и аз.

До него долетя гласът на Ерманар:

— Милорд, виждате ли онова ниско хълмче от дясната ви страна? Зад него е неприятелският команден пост — главнокомандуващият им е там, в разгара на боя.

— Бих искал да му хвърля едно око — рече Валънтайн, давайки знак на шофьора си да се изкачи по-нависоко.

— Милорд — продължи Ерманар, — трябва да съсредоточим атаката си там и да го премахнем, преди да е спечелил още по-голямо предимство.

— Разбира се — промърмори Валънтайн разсеяно. Той гледаше вторачено, с присвити очи. Там долу пред очите му като че цареше пълна бъркотия. Но постепенно различи сред множеството един силует. Да, сигурно това беше той. Висок човек, по-висок от Валънтайн, със силно лице, широка уста, пронизителни тъмни очи, гъста, буйна, лъскава черна коса, сплетена отзад. Той му се струваше странно познат — толкова познат, безспорно познат, човек, когото Валънтайн е познавал, и то познавал добре, през времето, когато е живял в замъка Връхни, но съзнанието му беше така объркано от хаоса на битката, че за миг му се стори трудно да се добере до запаса си от възобновени спомени и да определи самоличността му…

Да. Разбира се.

Елидат Морволски.

Как бе могъл да забрави дори за миг, дори сред цялата тази ярост приятеля си от младежките години, Елидат, който понякога му беше поблизък даже от брат му Вориакс, Елидат, най-скъпия му приятел, участвал в толкова много от най-смелите му младежки подвизи, най-близък до него по способности и темперамент, Елидат, когото всички, дори самият Валънтайн, смятаха за следващия по ред коронал…

Елидат предвождаше неприятелската армия. Елидат, опасният военачалник, който трябваше да бъде премахнат.

— Милорд! — обади се Ерманар. — Чакаме вашите разпореждания, милорд.

Валънтайн се колебаеше.

— Обкръжете го — отвърна той. — Обезвредете го. Пленете го, ако е възможно.

— Бихме могли да съсредоточим огъня си върху…

— Искам го невредим — изкомандува Валънтайн рязко.

— Милорд…

— Невредим, казах.

— Добре, милорд.

Но отговорът на Ерманар не звучеше много убедено. Валънтайн знаеше, че за Ерманар врагът си е просто враг, и този военачалник щеше да причини по-малко злини, ако го убиеха незабавно. Но Елидат…!

Напрегнат и тъжен, Валънтайн гледаше как Ерманар обърна силите си кръгом и ги поведе към стана на Елидат. Нямаше нищо по-просто от това да нареди Елидат да остане невредим; но как можеше да го провери в разгара на боя? Именно от това се бе опасявал най-много Валънтайн: че някой негов любим другар ще предвожда вражеските войски — но да знае, че е Елидат, че Елидат е в опасност на бойното поле, че Елидат трябва да падне, за да може освободителната армия да напредне — какво мъчение беше това!

Валънтайн се изправи. Делиамбър заговори:

— Не трябва да…

— Трябва — отвърна той и скочи от колата, преди врунът да успее да му направи някаква магия.

Тук, във вихъра на боя, всичко беше объркано: силуети тичаха насам-натам, не можеше да се различи враг от приятел, навред шум, врява, крясъци, сигнали за тревога, прахоляк и безумие. Развоят на битката, който Валънтайн можеше да следи от флотерната си кола, оттук не се виждаше. Струваше му се, че войските на Ерманар напират от една страна и някъде по посока на Елидатовия стан се води объркан и безреден бой.

— Милорд — подвикна му Шанамир, — не бива да стоите така на открито! Вие…

Валънтайн му махна и се насочи към най-гъстите редици на сражаващите се.

Изглежда, пак бе настъпил обрат, този път със съсредоточена атака на Ерманар срещу стана на Елидат. Нашествениците се врязваха във врага и отново сееха безредие. Неприятелите отстъпваха и рицари, и граждани бягаха в кръг както им завърне, мъчейки се да се изплъзнат от безпощадните настъпващи нападатели, докато някъде далеч напред шепа защитници се държеше здраво около Елидат, самотна яка скала сред беснеещия поток.

Дано Елидат остане невредим, молеше се Валънтайн. Дано го пленят, да го пленят бързо, но да остане невредим.

Той напираше напред, почти незабележим на полесражението. Победата отново му изглеждаше близка: но тя щеше да струва твърде скъпо, прекомерно скъпо, ако се купеше със смъртта на Елидат.

Валънтайн виждаше Лизамон Хълтин и Кхун от Кианимот точно отпред, рамо до рамо; те пробиваха път, за да могат да минат другите, и помитаха всичко пред себе си. Кхун се смееше, сякаш цял живот бе чакал този миг на ожесточена схватка.

Изведнъж вражеска стрела удари синьокожия чуждоземец в гърдите. Кхун се олюля и завъртя. Виждайки, че залита да падне, Лизамон Хълтин го подхвана, подкрепи го и го положи внимателно на земята.

— Кхун! - извика Валънтайн и се втурна към него.

Дори от двайсет ярда виждаше, че чуждоземецът е сериозно ранен, Кхун дишаше тежко; мършавото му лице с остри черти изглеждаше като покрито с петна, почти сиво; очите му бяха потъмнели. Като съзря Валънтайн, той се посъживи малко и се опита да седне.

— Милорд — каза великанката, — тук не е място за вас.

Без да й обръща внимание, Валънтайн се наведе над чуждоземеца.

— Кхун! Кхун! — шепнеше той настойчиво.

— Добре съм, милорд. Знаех си аз… имало е причина… да дойда във вашия свят…

— Кхун!

— Жалко… ще изпусна победния пир…

Безпомощен, Валънтайн сграбчи острите рамене на чуждоземеца и го задържа така, ала животът на Кхун бързо и тихо угасна. Дългото му необикновено пътуване беше в края си. Най-после той бе намерил цел и спокойствие.

Валънтайн се изправи и се озърна; гледаше яростта на бойното поле като насън. Заобикаляше го кордон от негови хора и някой — позна Слийт — го дърпаше, мъчейки се да го отведе на по-безопасно място.

— Недей — шепнеше Валънтайн. — Остави ме да се бия…

— Но не тук, милорд. Нима искате да ви сполети съдбата на Кхун? Какво ще стане с всички нас, ако загинете? Вражеските войски прииждат към нас от Перитолския проход. Скоро боят още повече ще се ожесточи. Вие не бива да стоите на бойното поле.

Валънтайн разбираше това. В края на краищата Доминин Барджазид не се виждаше никъде на полесражението и вероятно нямаше и да се вести. Но как можеше той да си седи удобно във флотера, когато други умираха за него, когато Кхун, който не беше дори същество от неговия свят, вече бе дал живота си за него, а обичният му Елидат, точно зад онова възвишение сред равнината, беше може би сериозно застрашен от войските на самия Валънтайн! Той се колебаеше в нерешителност. Слийт с мрачно лице го пусна, но само за да повика Залзан Кавол: исполинът скандар, размахвайки мечове в трите си ръце и действайки с енергомет в четвъртата, не беше далеч. Валънтайн видя, че Слийт говори сериозно с него и Залзан Кавол, отблъсвайки защитниците почти пренебрежително, започна да си проправя път към Валънтайн. Валънтайн подозираше, че след миг скандарът може да го отмъкне насила от бойното поле, без да го е грижа дали е коронован властник или не.

— Чакайте — каза Валънтайн. — Възможният престолонаследник е в опасност. Заповядвам ви да ме последвате!

Слийт и Залзан Кавол изглеждаха учудени от непознатата, титла.

— Възможният престолонаследник? — повтори Слийт. — Кой е…

— Елате с мен — каза Валънтайн. — Това е заповед.

Залзан Кавол избоботи:

— Вашата безопасност, милорд, е…

— … не е единственото важно нещо. Слийт, застани от лявата ми страна! Залзан Кавол, ти от дясната!

Те бяха толкова объркани, че веднага се подчиниха. Валънтайн повика също Лизамон Хълтин; и пазен от приятелите си, пое бързо през хълма към предната линия на врага.

— Елидат! - викна Валънтайн, крещейки с все сила.

Гласът му стигна на половин левга, поне така му се струваше, и звукът на този мощен рев прекрати за миг всякакви бойни действия около него. Плъзгайки поглед между две редици неподвижни воини, Валънтайн се обърна към Елидат и когато очите им се срещнаха, видя, че чернокосият мъж се спря, изгледа го навъсено и повдигна рамене.

Валънтайн кресна на Слийт и Залзан Кавол:

— Хванете този човек! Доведете ми го… невредим!

Мигновеното затишие свърши; грохотът на боя започна наново с удвоена ярост. Войските на Валънтайн се нахвърлиха пак върху здраво притиснатия отстъпващ враг и за секунда Валънтайн съзря Елидат, който, заобиколен от щит свои хора, ожесточено се бранеше. След това престана да го вижда вече, защото пак настъпи всеобща бъркотия. Някой го дърпаше — може би Слийт или Карабела? — настоявайки да се прибере отново на безопасно място в колата си, но той изръмжа и се отскубна.

— Елидат Морволски! — подвикна Валънтайн. — Елидат, ела да преговаряш!

— Кой произнася името ми? — бе отговорът.

Вилнеещото множество пак отвори път между него и Елидат. Валънтайн протегна ръце към навъсената фигура и понечи да отвърне. Но Валънтайн знаеше, че думите щяха да бъдат твърде мудни, твърде тромави. Изведнъж изпадна в състояние на транс, влагайки цялата сила на волята си в сребърната диадема на своята майка, и насочи през пространството, което го делеше от Елидат Морволски, цялата енергия на душата си за една-единствена кратка частица от секундата, изпълнена със съновидения, със силата на сънищата…

… двама млади мъже, по-скоро юноши, яздят охранени бързи добичета през гора от закърнели дървета-джуджета…

… дебел изкривен корен се вдига като змия от земята напряко на пътеката, едното добиче се препъва, единият юноша се премята презглава…

… ужасен звук на пращене, бяло парче назъбена кост стърчи страшно през разкъсана кожа…

… другият юноша дръпва юздите, връща се обратно, подсвирва от смайване и уплаха, когато вижда колко тежко е нараняването…

Валънтайн не можа да задържи съновиденията по-дълго. Мигът на контакт бе свършил. Изтощен, капнал от умора, той се върна обратно в будната действителност.

Елидат го гледаше втренчено, смутен. Сякаш само те двамата се намираха на бойното поле и всичко, което ставаше около тях, беше просто шум и мъгла.

— Да — рече Валънтайн. — Ти ме познаваш, Елидат. Но не под това лице, което имам днес.

— Валънтайн, ти ли си?

— Никой друг.

Те закрачиха един към друг. Опаса ги обръч бойци от двете армии, мълчаливи, замаяни. Когато ги деляха само няколко стъпки, те се спряха и застанаха един срещу друг неуверено, сякаш се готвеха да се вкопчат в двубой. Елидат изучаваше чертите на Валънтайн някак зашеметено, учудено.

— Как може да бъде? — запита той най-сетне. — Възможна ли е такава магия?

— Ние яздехме заедно в пигмейската гора под Амбълморн — каза Валънтайн. — Никога не съм изпитвал такава болка, както през оня ден. Спомняш ли си, когато хвана костта с ръце, намести я и извика, като че кракът беше твой?

— Как е възможно да знаеш такива неща?

— И после няколко месеца седях и се ядосвах, докато ти, Тунигорн и Стазилейн обикаляхте Върха без мен? И как окуцях и това ми остана дори след като се излекувах? — Валънтайн се смееше. — Доминин Барджазид наследи това накуцване, когато открадна тялото ми! Кой би очаквал такава добрина от човек като него?

Елидат приличаше на сомнамбул. Той клатеше глава, сякаш да отмахне паяжини.

— Това е магия — каза той.

— Да. И аз съм Валънтайн!

— Валънтайн е в Замъка. Та аз го видях вчера, той ми пожела всичко хубаво и говореше за едно време, как сме се забавлявали…

— Откраднати спомени, Елидат. Той рови в мозъка ми и намира някогашните случки, скрити там. Не си ли забелязвал нищо особено у него през последната година? — Очите на Валънтайн се взираха дълбоко в Елидатовите и оня трепна, като че се боеше от магия. — Не ти ли е правило впечатление, че твоят Валънтайн е странно разсеян, замислен и загадъчен напоследък, Елидат?

— Да, но смятах… че е такъв от тегобите на трона.

— Значи си забелязал разликата! Промяната!

— Да, малка. Известна студенина… отчужденост, някакъв хлад лъхаше от него.

— И продължаваш да ме отричаш?

Елидат гледаше втренчено.

— Валънтайн — прошепна той, все още невярващ. — Ти, наистина ли си ти в този необикновен образ?

— Никой друг. И оня, който е там горе, в замъка, те е измамил.

— Това е толкова странно.

— Хайде, прегърни ме и стига си мънкал, Елидат! — Ухилен до уши, Валънтайн сграбчи другия, притисна го до себе си и го държа така, както приятел държи приятел. Елидат настръхна. Тялото му беше твърдо като дърво. След миг той отблъсна Валънтайн и отстъпи крачка назад, разтреперан.

— Няма защо да се страхуваш от мен, Елидат.

— Ти искаш прекалено много от мене. Да повярвам на такава…

— Повярвай.

— Вярвам, поне половината. Топлотата на очите ти… усмивката… нещата, които помниш…

— Повярвай и на другата половина — молеше Валънтайн пламенно. — Господарката, моята майка, ти праща сърдечен привет, Елидат. Ти ще я видиш отново в Замъка в деня, когато празнуваме възвръщането ми на трона. Върни войските си обратно, скъпи приятелю, и се присъедини към нас в похода ни срещу Върха.

По лицето на Елидат се четеше вътрешна борба. Устните му се движеха, един мускул на бузата му трепкаше силно. Той седеше пред Валънтайн и мълчеше.

После изведнъж каза:

— Може да е лудост, но те приемам за такъв, за какъвто се представяш.

— Елидат!

— И ще се присъединя към теб, и Божественият да ти е на помощ, ако ме заблуждаваш.

— Обещавам ти, че няма да съжаляваш за това.

Елидат кимна.

— Ще пратя вестоносци при Тунигорн…

— Къде е той?

— Държи Перитолския проход срещу нападението, което очаквахме от теб. Ядосах се, че ме остави да командувам войските тук в равнината, защото смятах, че ще пропусна възможността да се бия. Ох, Валънтайн, ти ли си наистина? Със златиста коса и това благо, невинно изражение на лицето?

— Истинският Валънтайн, да. Аз, който се измъкнах с теб и запрашихме към Хай Морпин, когато бяхме десетгодишни; взехме колесницата на Вориакс и препускахме с нея цял ден и половин нощ, а после наказаха и двама ни…

— … три дена на корички хляб от стаджа, вярно…

— … а Стазилейн ни донесе скришом паница месо, но го хванаха и на другия ден също яде с нас корички…

— … бях забравил тази подробност. А помниш ли как Вориакс ни накара да излъскаме всички части на колесницата, която бяхме изкаляли…

— Елидат!

— Валънтайн!

Те се смееха радостно и се тупаха един друг с юмруци.

Изведнъж Елидат помрачня.

— Но къде беше? — попита той. — Какво ли ти се е случило през цялата година? Страда ли, Валънтайн! Какво…

— Това е много дълга история — отвърна Валънтайн тъжно — и мястото не е подходящо да ти я разказвам. Ние трябва да спрем този бой, Елидат. Невинни граждани умират за Доминин Барджазид и не бива да допущаме това. Събери войските си, насочи ги обратно.

— Няма да бъде лесно в тази лудница.

— Разпореди се. Извести на другите командири. Клането трябва да спре. А след това тръгни с нас, Елидат, напред към Бомбифейл, а после покрай Хай Морпин към Замъка.

11

Валънтайн се върна в колата си, а Елидат изчезна в обърканата и разпокъсана редица на защитниците. Чак сега Валънтайн узна от Ерманар, че докато траеха преговорите, хората му бяха напреднали много, плътният им клин бе проникнал дълбоко в равнината, хвърляйки почти в пълно безредие огромната, но безформена армия на мнимия коронал. Сега този неумолим клин продължаваше да дълбае през безпомощните войници, които нямаха нито воля, нито желание да го възпират. Сега, когато Елидат им липсваше с водачеството и внушителното си присъствие на бойното поле, защитниците бяха обезсърчени и неорганизирани.

Но именно поради тази паника и бъркотия сред защитниците беше почти невъзможно да се спре опустошителната битка. Докато стотици хиляди воини се придвижваха на безредни потоци през Бомбифейлската равнина и хиляди други прииждаха от прохода, когато се разнесе вестта за нападението на Валънтайн, нямаше начин да се командува цялото това множество. Валънтайн видя, че звездното знаме на Елидат се развява сред тази лудница, в средата на бойното поле, и разбра, че той се опитва да се свърже с другите военачалници и да им съобщи, че е преминал на противниковата страна; но армията му беше вече неуправляема и войниците умираха напусто. Болка пронизваше Валънтайн при всяка жертва.

Той не можеше да направи нищо в това отношение. Даде знак на Ерманар да продължава напора напред.

През следващия час в битката започна да настъпва необикновен обрат. Валънтайновият клин пореше напред почти без да среща съпротива и сега една втора фаланга, предвождана от Елидат, се придвижваше успоредно на неговата в източна посока, напредвайки със същата леснота. Останалата част от огромната армия, която бе заемала равнината, беше разпокъсана и объркана и в неразборията се биеше сама срещу себе си, разделяйки се на малки групички, които с крясъци бранеха малки части от равнината и отблъскваха всеки, който се приближеше.

Скоро тези безсилни орди останаха далеч в тила на Валънтайн и двойната колона нашественици вече навлизаше в горната половина на равнината, където теренът започваше да се извива чашковидно към хребета, на който се намираше Бомбифейл, най-старият и най-красивият от Вътрешните градове. Беше рано следобед и колкото повече се изкачваха по склона, толкова небето ставаше по-ясно и светло и въздухът по-топъл, защото започваха да оставят зад себе си облачния пояс, опасващ върха, и да навлизат в долните склонове на зоната на върха, които за вечни времена лежаха окъпани от трептяща слънчева светлина.

И ето че съзряха Бомбифейл, извисяващ се над тях като видение на старинно величие: големи фестонирани стени от тъмнооранжев пясъчник, облицовани с огромни ромбовидни плочи от морски шпат, донесен от бреговете на Голямото море по времето на лорд Пинитор, и високи, остри като игла кули, разположени по назъбените стени на точно еднакви промеждутъци, стройни и изящни, хвърлящи дълги сенки в равнината.

Душата на Валънтайн затрептя от напираща радост и възхита. Зад него на стотици мили се бе разпрострял върхът, на който се намираше Замъкът, кръг по кръг величествени многолюдни градове — градовете на склона, Свободните градове и Стражевите градове далеч долу. Самият Замък беше на по-малко от един ден път нагоре, и армията, която трябваше да попречи на изкачването му, бе рухнала в жалко безредие зад него. И въпреки че нощем все още усещаше далечните застрашителни пристъпи на посланията на Краля на сънищата, сега те бяха само слабо гъделичкане по краищата на душата му, и неговият любим приятел Елидат се изкачваше към върха рамо до рамо с него, а след малко щяха да се присъединят и Стазилейн, и Тунигорн.

Колко хубаво беше да съзерцава шпиловете на Бомбифейл и да знае какво има зад тях! Тези хълмове, този град с кули отпред, тъмната гъста трева на моравите, червените камъни на планинския път от Бомбифейл за Хай Морпин, осеяните с цветя омайни поля, които свързваха големия калинтейски път от Хай Морпин с южното крило на Замъка — той познаваше тези места по-добре, отколкото якото, но все пак някак чуждо тяло, което притежаваше сега. Намираше се почти у дома си.

А после?

Да се справи с узурпатора, да, и да възстанови реда — но тази задача беше толкова грамадна, че не знаеше откъде да започне. Той бе отсъствал от замъка Връхни почти две години, през повечето от това време лишен от власт. Въведените от Доминин Барджазид закони трябваше да се преразгледат и по всяка вероятност да се отменят с общ указ. А имаше и един друг проблем, върху който едва ли се бе замислял досега: да включи другарите от дългите си скитания в някогашното имперско чиновничество, защото непременно трябваше да намери високи постове за Делиамбър, Слийт, Залзан Кавол и останалите, но трябваше да се съобрази с Елидат и другите, които бяха заемали най-важно място в двора му. Едва ли можеше да ги пренебрегне само защото се връщаше от изгнание с нови любимци. Това го объркваше, но се надяваше да намери някакъв начин да се справи така, че да не възбуди негодувание и да не предизвика…

Делиамбър каза внезапно:

— Боя се, че ни очакват нови неприятности, и то немалки.

— Какво имаш предвид?

— Виждате ли някакви промени на небето?

— Да — рече Валънтайн. — Колкото повече се измъкваме от облачния пояс, то става все по-ярко и все по-тъмносиньо.

— Погледнете по-внимателно — каза Делиамбър.

Валънтайн се взря нагоре по склона. Всъщност се бе изказал лекомислено и твърде прибързано, защото просветляването на небето, което бе забелязал преди малко, сега се бе променило по странен начин: над главата му то имаше лека тъмна отсянка, сякаш наближаваше буря. Облаци не се виждаха, ала зад синевата се прокрадваше чудновата и зловеща сива окраска. И знамената, издигнати на флотерите, развявани досега от лек западен вятър, бяха променили посоката си и показваха право на юг, разлюлявани от ветрове с внезапна сила, спускащи се от върха.

— Промяна на времето — рече Валънтайн. — Сигурно ще завали дъжд? Но защо се безпокоиш?

— Някога да сте забелязвали внезапни промени на времето на тази височина около замъка Връхни?

Валънтайн се навъси.

— Не, едва ли е имало чести промени.

— Никога не е имало промени — каза Делиамбър. — Милорд, защо климатът на тази област е толкова мек?

— Ами защото се контролира от Замъка, изкуствено се създава и направлява от големите машини, които…

Той млъкна внезапно, гледайки ужасено.

— Именно — каза Делиамбър.

— Не! Такова нещо е немислимо!

— Разсъдете, милорд — каза врунът. — Върхът пронизва надълбоко студения мрак на пространството. В Замъка над нас се крие един уплашен човек, заел трона чрез коварство, но току-що е видял как най-доверените му военачалници го напущат и преминават на страната на неговия враг. Сега към върха се изкачва безпрепятствено една непобедима армия. Как може да й попречи да стигне до него? Просто като изключи климатичните машини и замрази този мек въздух в дробовете ни, като спусне нощ следобед и ни обгърне с мрака на космическото пространство, като превърне отново този връх в безжизнена зъбата скала, какъвто е бил преди десет хиляди години. Погледнете небето, Валънтайн! Погледнете знамената, които плющят на вятъра!

— Но на върха живеят един милиард души! — извика Валънтайн. — Спре ли климатичните машини, ще унищожи не само нас, но и тях! А и себе си… освен ако не е намерил някакъв начин да изолира Замъка от студа.

— Мислите ли, че сега го е грижа за собственото му оцеляване? Така или иначе той е обречен. Но по този начин може да ви повлече със себе си — вас и всички други на върха. Погледнете небето, Валънтайн! Погледнете как потъмнява!

Валънтайн усети, че трепери, но не от страх, а от гняв, че Доминин Барджазид иска да унищожи всички градове на върха чрез този чудовищен последен катаклизъм, да убие деца и кърмачета, и майки с рожби, и земеделци из полята, и търговци в дюкяните им, милиони и милиони невинни хора, които не са имали нищо общо с тази борба за Замъка. И защо е тая касапница? Е, просто за да излее яда си, че е загубил нещо, което никога не му е принадлежало по право! Валънтайн гледаше към небето с надежда да намери някакъв признак, че в края на краищата това е само някакво природно явление. Но това беше наивност. Делиамбър имаше право: времето около замъка Връхни никога не е бивало природно явление.

Разтревожен, Валънтайн рече:

— Ние сме все още далеч от Замъка. След колко време ще започне замръзването?

Делиамбър повдигна рамене.

— Отначало, когато климатичните машини били конструирани, милорд, са били нужни много месеци, докато въздухът се сгъсти достатъчно, за да поддържа живота на тези височини. Машините работели денонощно, а е трябвало да минат месеци. Прекъсването на тази работа вероятно ще стане по-бързо отколкото започването й: но смятам, че ще бъде нужен повече от един миг.

— Можем ли да стигнем до Замъка навреме, за да прекъснем този процес?

— Трудно ще бъде, милорд — отвърна врунът.

С мрачно, навъсено лице Валънтайн заповяда колата да спре и свика военачалниците си. Виждаше, че колата на Елидат вече прекосява напречно равнината в негова посока, изпреварвайки заповедта: явно Елидат също бе забелязал, че става нещо нередно. Когато Валънтайн слезе от колата си, той потръпна при първия досег на въздуха — макар че това беше по-скоро тръпка на страх, отколкото на студ, защото засега се усещаше само слабо захлаждане. Но и това беше достатъчно зловещо.

Елидат притича до него. Изражението му беше унило. Той посочи към притъмняващото небе и каза:

— Милорд, лудият върши нещо непоправимо!

— Зная. И ние виждаме, че започва промяна.

— Тунигорн сега е близо под нас, а Стазилейн иде откъм Бангълкод. Трябва да се придвижим колкото е възможно по-бързо към Замъка.

— Мислиш ли, че имаме време? — попита Валънтайн.

Елидат силом изобрази студена усмивка.

— Много малко ни остава. Но това ще бъде най-бързото пътуване към дома, което съм извършвал досега.

Слийт, Карабела, Лизамон Хълтин, Азенхарт, Ерманар — всички се бяха скупчили близо един до друг с крайно озадачен вид. Непознаващи върха около Замъка, сигурно и те забелязваха как се е променило времето, но не бяха си направили от това изводите на Елидат. Поглеждаха от Валънтайн към Елидат и обратно, смутени, ужасени, съзнаващи, че има нещо нередно, ала неспособни да разберат какво точно.

Валънтайн им обясни накратко. В смутените им погледи сега се четеше смайване, потрес, гняв, ужас.

— Няма да спираме в Бомбифейл — каза Валънтайн. — Насочваме се право към Замъка по хайморпинския път и от тук до там не ще има никакъв престой. — Той погледна към Ерманар. — Предполагам, че сред нашите войски може да настъпи паника. Това не бива да се случва. Уверете бойците ни, че ще бъдем в безопасност, ако стигнем до Замъка навреме, че всякаква паника е гибелна и бързото действие е единствената ни надежда. Разбрано ли е? Животът на един милиард души зависи от бързината, с която ще се придвижваме сега — животът на един милиард души и на самите нас.

12

Това не беше веселото изкачване на върха, което Валънтайн си бе представял. С победата в Бомбифейлската равнина той бе почувствал, че от плещите му пада голямо бреме, защото не виждаше други пречки между себе си и крайната си цел. Бе очаквал спокойно пътуване към Вътрешните градове, победен пир в Бомбифейл, докато Барджазидът се спотайва горе, обзет от мрачни предчувствия, после връхната точка — влизането в Замъка, залавянето на узурпатора, провъзгласяването на Валънтайн отново за коронал, всичко да се развие с грандиозна неизбежност. Ала сега тази приятна фантазия беше разбита. Те бързаха отчаяно нагоре и от минута на минута небето ставаше все по-тъмно и по-тъмно, вятърът от върха — все по-силен, въздухът — остър и щипеш. Какво ли мислеха за тези промени в Бомбифейл, Перитол, Бангълкод и още понависоко — в Халанкс, в Морпините и в самия Замък? Сигурно съзнаваха, че предстои нещо ужасно, тъй като цялата прекрасна земя около замъка Връхни страдаше от необичайни студени ветрове и благодатният следобед се превръщаше в тайнствена нощ. Разбираха ли каква участ ги очаква? Какво правеха хората в Замъка — дали полагаха неистови усилия да се доберат до климатичните машини, които техният луд коронал бе спрял, или пък узурпаторът бе наредил те да бъдат барикадирани и поставени под охрана, тъй че смъртта да порази всички, без да прави разлика?

Бомбифейл беше вече наблизо. Валънтайн със съжаление го отмина, защото след ожесточената битка хората му бяха уморени; но ако си починеха сега в Бомбифейл, щяха да почиват там завинаги.

Затова — все нагоре и нагоре в настъпващата нощ. Но колкото и бързо да се придвижваха, това беше твърде бавно за Валънтайн, който си представяше ужасените тълпи, събиращи се по големите площади на градовете — огромни безредни пълчища уплашени, разплакани хора, които се обръщат един към друг, гледат небето и викат: „Лорд Валънтайн, спаси ни!“ и дори не знаят, че мургавият човек, към когото отправят молитвите си, е виновникът за тяхното унищожение. Виждаше мислено как жителите на Върха рукват с милиони по пътищата, започват страшно паническо преселване към по-долните нива — безнадеждно, обречено, бясно, безполезно усилие да изпреварят смъртта. Валънтайн си представяше също как езици пронизителен зимен въздух се плъзгат надолу по склоновете, лижат прекрасните растения на Толингарската бариера, смразяват каменните птици на Фурибъл, попарват разкошните градини на Стий и Минимул, превръщат каналите на Хоикмар в заледени равнини. Създавано в течение на осем хиляди години, сега това чудо — замъкът Връхни — щеше да бъде унищожено само за миг от безумието на една студена и коварна душа.

На Валънтайн се струваше, че само ако се протегне, ще докосне Бомбифейл. Неговите стени и кули, съвършени и сърцераздирателно красиви дори при тази необикновена гаснеща светлина, го канеха. Но той продължаваше напред, напред и все напред, вече бързаше по стръмния планински път, застлан с много стари блокчета от червен камък. Колата на Елидат беше близо до неговата отляво, тази на Карабела — отдясно, а недалеч се движеха Слийт, Залзан Кавол, Ерманар, Лизамон Хълтин и цялото многочислено пълчище от бойци, което бе събрал по дългия си път. Всички бързаха подир господаря си, без да разбират каква участ ще сполети света, но съзнаваха, че това е апокалиптичен миг, когато едно огромно зло беше на път да възтържества, и единствено със смелост, смелост и бързина можеха да осуетят победата му.

Устремен напред, Валънтайн стискаше пестници и само със силата на волята си се мъчеше да накара колата да се изкачва по-нагоре. Делиамбър до него го умоляваше да бъде спокоен и търпелив. Но как? Как, когато самият въздух около замъка Връхни се изсмукваше молекула по молекула и настъпваше най-тъмната от всички нощи?

— Гледай — каза Валънтайн. — Виждате ли дърветата от двете страни на пътя — ония с пурпурните и златисти цветове? Те са халатинги, засадени преди четиристотин години. Когато се разцъфтят, в Хай Морпин се устройва празненство и хиляди хора танцуват по пътя под тях. А виждаш ли, виждаш ли сега? Листата вече се сбръчкват, почерняват по краищата. Те никога не са живели при такива ниски температури, а студът едва-що започва. Какво ли ще стане с тях след осем часа? И какво ли ще стане с хората, които са обичали да танцуват под тях? Щом листата увяхват от едно обикновено застудяване, Делиамбър, какво ли ще им се случи при един истински мраз или сняг? Сняг на замъка Връхни! Сняг и дори нещо по-лошо от сняг, когато въздухът изчезне, когато всичко под звездите се оголи, Делиамбър…

— Все още не сме загубени, милорд. Кой град е оня над нас?

Валънтайн се взря през сгъстяващите се сенки.

— Хай Морпин — градът на удоволствията, където стават игрите.

— Мислете за игрите, които ще станат там идущия месец, милорд, за да се ознаменува възвръщането ви на трона.

Валънтайн кимна.

— Да — рече той без ирония. — Да. Ще мисля за игрите идущия месец, за смеха, виното, цветовете по дърветата, песните на птиците. Няма ли начин този флотер да се движи по-бързо, Делиамбър?

— Той се носи във въздуха — каза врунът, — но все пак не лети. Имайте търпение. Замъкът е наблизо.

— Има още часове дотам — каза Валънтайн мрачно.

Той се мъчеше да възстанови душевното си равновесие. Напомняше си за Валънтайн жонгльора, за оня невинен млад човек, който се криеше някъде вътре в него, застанал сред Пидруидския стадион и превърнал се само в ръце и очи, ръце и очи, за да изпълнява току-що заучените от него номера. Спокойно, спокойно, спокойно, стой в центъра на душата си, помни, че животът е само игра, пътуване, кратко развлечение, че короналите могат да бъдат гълтани от морски дракони, да се мятат из реки, да бъдат осмивани от изпълняващи пантомима метаморфи в дъжделива гора, и какво от това? Но сега тези неща бяха жалко утешение. Вече не се касаеше за патилата на един човек, които в очите на Божествения бяха нещо съвсем дребно, макар и този човек да беше крал. Един милиард невинни живота бяха застрашени тук заедно с едно творение на блестящо изкуство, този връх, може би единствен по рода си в целия космос. Валънтайн гледаше напрегнато дълбоките бездни на притъмняващото небе, където, както се опасяваше, скоро звездите щяха да засветят посред бял ден. Там горе имаше звезди, безброй светове, но дали във всички тези светове съществуваше нещо, което би могло да се сравни със замъка Връхни и Петдесетте града? И мигар всичко това щеше да загине само за един следобед?

— Хай Морпин — рече Валънтайн. — А се надявах връщането ми в него да бъде по-щастливо.

— Спокойствие — прошепна Делиамбър. — Днес го отминаваме. Някой ден ще дойдем в него с радост.

— Да.

Бляскавата ефирна тъкан, каквото представляваше Хай Морпин, се разкри пред погледа отдясно, фантастичен град, град на игрите, целият чудо и блян, град, изплетен от златни нишки, или поне така си бе мислил често Валънтайн като дете, когато наблюдаваше прекрасните му сгради. Сега той го погледна бегло и извърна бързо очи. От Хай Морпин до покрайнините на Замъка оставаха десет мили — секунда, миг.

— Има ли име този път? — попита Делиамбър.

— Голямото калинтейско шосе — отвърна Валънтайн. — Хиляди пъти съм пътувал по него, Делиамбър, до града на удоволствията и обратно. Полята около него са така подредени, че през всеки ден от годината цъфти нещо и все в приятни цветови съчетания, жълто до синьо, червено и оранжево раздалечени едно от друго, бяло и розово по краищата, а погледни сега, погледни как цветята са се извърнали от нас, клюмнали са на стъбълцата си…

— Дори и студът да ги унищожи, те могат да се посадят наново — рече Делиамбър. — Но все още има време. Тези растения сигурно не са толкова крехки, колкото си мислите.

— Аз усещам студа по тях като по собствената ся кожа.

Сега се намираха на най-горните склонове на върха, толкова високо над равнините на Алханроел, като че ли почти бяха достигнали някакъв друг свят или някаква луна, надвиснали неподвижно от маджипурското небе.

Тук всичко завършваше с фантастична панорама от извисяващи се на възбог заострени върхове и чукари. Самият връх сякаш се целеше в звездите с хиляди копия и сред тези необикновено изящни каменни остриета се издигаше причудливо заоблената гърбица на най-високото място, където преди осем хиляди години лорд Стиамот смело бе настанил имперската си резиденция, за да отбележи победата си над метаморфите, и където оттогава коронал след коронал бяха ознаменували своето царуване, добавяйки стаи, пристройки, шпилове, назъбени стени и парапети. Замъкът се простираше на хиляди акри площ необхватен, сам по себе си град, лабиринт, по-заплетен дори от свърталището на понтифекса. И замъкът се намираше точно пред тях.

Беше вече тъмно. Студената безмилостна светлина на звездите блестеше над главите им.

— Сигурно вече няма въздух — прошепна Валънтайн. — Смъртта ще настъпи скоро, нали?

— Това е истинска нощ, а не самото бедствие — отвърна Делиамбър. — Ние пътувахме цял ден без почивка и не сте усетили как минава времето. Вече е късен час, Валънтайн.

— Ами въздухът?

— Изстудява се. Разрежда се. Но още не е изчезнал.

— И значи има време?

— Има време.

Минаха последния главозамайващ завой на калинтейнското шосе. Валънтайн го помнеше добре: завоят, който опасваше като остра дъга склона на планината и за пръв път разкриваше пред зашеметените пътници гледката на Замъка.

Никога досега Валънтайн не бе виждал Делиамбър смаян.

Със сподавен глас магьосникът запита:

— Какви са ония сгради, Валънтайн?

— Замъкът — отговори той.

Да, Замъкът. Замъкът на лорд Малибор, замъкът на лорд Вориакс, замъкът на лорд Валънтайн. Отникъде не можеше да се види цялата постройка и дори някаква значителна част от нея, ала оттук поне се забелязваше един внушителен отрязък, грамада от зидария и тухли, издигаща се етаж върху етаж, плетеница върху плетеница, извиваща се спираловидно около себе си, танцуваща към върха така, че обайваше погледа, сияеща от блясъка на милион светлини.

Страховете на Валънтайн се разсеяха, мрачното му настроение премина. В замъка на лорд Валънтайн лорд Валънтайн не можеше да изпитва скръб. Той си идваше у дома и каквато и рана да бе нанесена на света, тя скоро щеше да заздравее.

Калинтейнското шосе завършваше на площад Дизимаул, който се простираше пред южното крило на Замъка — огромно открито пространство, застлано с калдъръм от зелен порцелан, със златна звездна емблема в средата. Тук Валънтайн се спря и слезе от колата, за да събере военачалниците си.

Духаше студен остър вятър, силен и пронизващ.

— Няма ли врати? — попита Карабела. — Нима ще трябва да го обсаждаме?

Валънтайн се усмихна и поклати глава.

— Врати няма. Че кой би нахлул в Замъка на коронала? Просто ще влезем през Дизимаулската арка ей оттатък. Но щом се озовем вътре, може да се сблъскаме пак с неприятелски войски.

— Охраната на Замъка е под мое командуване — обади се Елидат. — Аз ще се справя с нея.

— Добре. Да продължаваме нататък, да поддържаме връзка помежду си, да се уповаваме на Божествения. На сутринта ще се съберем да отпразнуваме победата си, заклевам ви се, че това ще стане.

— Да живее лорд Валънтайн! — провикна се Слийт.

— Да живее! Да живее!

Валънтайн вдигна ръце — и в знак на благодарност, и за да възпре врявата им.

— Ще празнуваме утре — рече той. — Тази нощ ще се бием и дано това бъде последната битка!

13

Колко странно се чувстваше, когато най-после мина под Дизимаулската арка и видя безбройните обайващи красоти на замъка пред себе си!

Като момче той бе играл из тези булеварди и алеи, бе се губил сред чудесата на безконечно преплитащите се галерии и коридори, бе гледал със захлас мощните стени, кули, оградени места и сводове. Като младеж на служба у брат си лорд Вориакс бе живял в Замъка, ей оттатък, в Пиниторския двор, където бяха жилищата на висшите чиновници, и много пъти се бе разхождал по парапета на лорд Осиър, откъдето се откриваше удивителна гледка към Морпинската падина и горните градове. А през краткото време като коронал бе заемал най-вътрешните помещения на Замъка, с възхита бе докосвал древните олющени камъни на кулата на лорд Стиамот, бе бродил сам из просторната кънтяща тронна зала на Конфалюм, бе изучавал строя на звездите от обсерваторията на лорд Киникен и бе размишлявал какво ще добави към Замъка самият той през следващите години. Сега, когато се намираше отново тук, разбираше колко много обича това място, и то не само защото беше символ на власт и имперско величие, каквито бе притежавал, а главно защото беше такова творение на вековете, такава жива, дишаща тъкан на историята.

— Замъкът е наш! — извика Елидат ликуващо, когато армията на Валънтайн нахълта през неохраняваната порта.

Но какво хубаво имаше в това, мислеше си Валънтайн, щом само след няколко часа щеше да настъпи смърт за целия връх и неговите враждуващи простосмъртни обитатели? Много време бе изтекло вече, откакто бе започнало разреждането на атмосферата. Валънтайн искаше да протегне ръце, да сграбчи с нокти бягащия въздух и да го задържи.

Засилващият се студ, който сега притискаше върха като страшна тежест, най-силно се проявяваше в самия Замък и намиращите се в него, вече зашеметени и объркани от събитията около гражданската война, стояха като восъчни фигури, немигащи и вцепенени, треперещи и неподвижни, докато отредите на нашественика нахълтваха вътре. Някои, по-хитри или по-съобразителни от другите, успяваха да изграчат: „Да живее лорд Валънтайн!“, когато непознатата златокоса фигура минаваше с колата край тях; но повечето се държаха така, като че мозъците им вече бяха започнали да замръзват.

Нахлуващите пълчища на нападателите се движеха бързо и точно, за да изпълнят набелязаните от Валънтайн задачи. На херцог Хейтлуиг и неговите бибирунски воини бе възложено да завземат покрайнините на Замъка, като разбият и обезвредят всички вражески сили. Азенхарт и шест отделения от долината пък имаха друга работа — да завардят многобройните врати на Замъка така, че никой от сподвижниците на узурпатора да не може да избяга. Слийт, Карабела и бойците им се устремиха нагоре, към имперските зали във вътрешния сектор, за да завладеят седалището на правителството. Самият Валънтайн с Елидат, Ерманар и обединените им армии пое по спираловидния надолен път към избите, където бяха настанени климатичните машини. Останалите под командуването на Насимонт, Залзан Кавол, Шанамир, Лизамон Хълтин и Горзвал настъпваха на безредни потоци, пръскайки се из Замъка да търсят Доминин Барджазид, който навярно се криеше в някоя от хилядите стаи, пък била тя и най-мизерната.

Валънтайн караше бясно надолу, докато най-сетне флотерната кола не можеше да върви по-нататък из мрачните дълбини на калдъръмения друм, а след това забърза пеш към избите. Студът вкочаняваше носа, устните и ушите му. Сърцето му думтеше, дробовете му работеха напрегнато в редкия въздух. Тези изби му бяха почти неизвестни. Той бе слизал тук само веднъж или дваж, отдавна. Елидат обаче, изглежда, познаваше пътя.

Минаха през коридори, спуснаха се по безкрайни стълби с широки каменни стъпала и влязоха в сводеста галерия с висок таван, осветена от блещукащи точици високо над главите им и през цялото време въздухът ставаше осезаемо все по-студен, неестествената нощ притискаше върха все по-здраво…

Пред тях се показа голяма сводеста дървена врата, украсена с дебели метални инкрустации.

— Разбийте я — заповяда Валънтайн. — Прогорете я, ако е нужно!

— Чакайте, милорд — произнесе мек треперлив глас.

Валънтайн се обърна рязко. Някакъв стар гхайрог с пепелява кожа и провиснали от студа змиеподобни коси, излязъл от една врата в стената, нерешително се тътреше към тях.

— Пазачът на климатичните машини — промърмори Елидат.

Гхайрогът изглеждаше полумъртъв. Той погледна объркано от Елидат към Ерманар, от Ерманар към Валънтайн; после се просна на земята пред Валънтайн и задърпа ботушите на коронала:

— Милорд… лорд Валънтайн… — Старецът гледаше страдалчески нагоре. — Спасете ни, лорд Валънтайн! Машините… те спряха машините…

— Можеш ли да отвориш вратата?

— Да, милорд. Пунктът за управление е в този пасаж. Но те завзеха избите… войниците му се разпореждат, изгониха ме… каква ли пакост вършат там вътре, милорд? Какво ще стане с всички нас?

Валънтайн вдигна треперещия стар гхайрог на крака.

— Отвори вратата — каза той.

— Добре, милорд. Само за момент…

По-скоро цяла вечност, мислеше си Валънтайн. Но се чу шум на страховита подземна машина и постепенно здравата дървена преграда със скърцане и пъшкане започна да се отмества настрана.

Валънтайн искаше пръв да се стрелне през отвора, но Елидат го улови грубо за ръката и го дръпна назад. Валънтайн плесна задържащата го ръка, като че тя беше някаква досадна гадина, някакъв дхиим от джунглата. Ала Елидат го държеше здраво.

— Недейте, милорд — каза той твърдо.

— Пусни ме, Елидат.

— Няма да ви пусна да влезете, Валънтайн, ако ще това да струва главата ми. Дръпнете се настрана.

— Елидат!

Валънтайн погледна към Ерманар. Но не намери там никаква подкрепа.

— Върхът замръзва, милорд, а вие ни бавите — каза Ерманар.

— Аз няма да допусна…

— Дръпнете се! — изкомандува Елидат.

— Аз съм коронал, Елидат.

— Аз пък отговарям за вашата безопасност. Вие можете да ръководите нападението отвън, милорд. Но вътре има неприятелски войници, отчаяни хора, които бранят последната твърдина на властта, все още държана от узурпатора. Съзре ли ви някой снайперист с остро зрение, цялата ни борба ще пропадне. Ще се отдръпнете ли, Валънтайн, или да извърша предателство спрямо вашето тяло, като ви изблъскам?

Ядосан, Валънтайн отстъпи и гледаше с яд и безсилие как Елидат и отряд отбрани воини се промъкнаха покрай него и влязоха във вътрешното помещение. Почти веднага отвътре се разнесе шум на борба; Валънтайн чуваше викове, изстрели на енергомети, писъци, стенания. Макар и пазен от бдителните хора на Ерманар, десетина пъти той понечи да се отскубне от тях и да влезе сам в избата, но все се сдържаше. После дойде пратеник на Елидат да съобщи, че непосредствената съпротива е сломена, че проникват по-надълбоко, че има барикади, клопки, групички неприятелски войници на всеки няколкостотин ярда. Валънтайн стисна пестници. Това беше просто отчайващо — да си толкова свят, че да не можеш да рискуваш кожата си, да стоиш в едно преддверие, докато войната за връщането ти на трона бушува навред около теб. Реши да влезе, пък нека Елидат вика колкото си ще.

— Милорд! — От другата посока дотича запъхтян вестоносец.

Валънтайн се поколеба пред входа на избата.

— Какво има? — тросна се той.

— Милорд, праща ме херцог Насимонт. Открихме Доминин Барджазид барикадиран в Киникеновата обсерватория. Моли ви да дойдете бързо да ръководите залавянето му.

Валънтайн кимна. Така беше по-добре, отколкото да стои бездеен тук. Обърна се към един адютант:

— Предайте на Елидат, че се качвам обратно горе. Той има пълна власт да се добере до климатичните машини както може.

Но Валънтайн бе изминал съвсем късо разстояние по коридорите, когато дойде един адютант на Горзвал да съобщи, че според сведенията узурпаторът се намирал в Пиниторския двор. А няколко минути по-късно се получи вест от Лизамон Хълтин, че го преследвала бързо по един спираловиден коридор, водещ за отразяващия басейн на лорд Симинейв.

В главната алея Валънтайн намери Делиамбър, който следеше действието с дълбоко увлечение. След като предаде на вруна противоречивите сведения, попита:

— Възможно ли е да се намира на трите места едновременно?

— По всяка вероятност на нито едно — отговори магьосникът. — Освен ако няма трима като него. В което се съмнявам, макар че усещам мрачното му и силно присъствие на това място.

— В някой определен сектор ли?

— Трудно е да се каже. Вашият враг е толкова жизнеспособен, че се излъчва от всеки камък на Замъка, и отраженията ме объркват. Но мисля, че няма да се обърквам още дълго време.

— Лорд Валънтайн!

Беше нов вестоносец — и то с познато лице, с дебели рунтави сключени вежди, изпъкнала брадичка, приятна самоуверена усмивка. Още една частица от изчезналото минало се връщаше на мястото си, защото този човек беше Тунигорн, вторият най-близък приятел от детството на Валънтайн, сега един от високопоставените министри на кралството, който гледаше непознатия пред себе си със светнали проницателни очи, сякаш се мъчеше да открие Валънтайн под чуждия облик. С него беше Шанамир.

— Тунигорн! — извика Валънтайн.

— Милорд! Елидат каза, че сте се променили, но не предполагах…

— Толкова ли съм ти непознат с това лице?

Тунигорн се усмихна.

— Ще трябва да свикна, милорд. Но това ще стане с течение на времето. Нося ви добра новина.

— Достатъчно добра е новината, че те виждам отново.

— Но аз ви нося още по-добра. Предателят е открит.

— Три пъти в течение на половин час вече ми казваха, че е на три различни места.

— Не зная нищо за тези съобщения. Ние го намерихме.

— Къде?

— Барикадирал се е във вътрешните помещения. Последен го е видял слугата му; старият Канзимар, верен докрай; видял го да бръщолеви несвързано от ужас и най-сетне разбрал, че този, който стои пред него, не е короналът. Заключил е всичките си покои, от тронната зала до съблекалните, и е сам там вътре.

— Добра новина наистина! — Валънтайн се обърна към Делиамбър: — Потвърждава ли се тя от твоите магии?

Пипалата на Делиамбър зашаваха.

— Усещам присъствието на мрачна, зла сила в оная висока сграда.

— Императорските покои — каза Валънтайн. — Добре. — Обърна се към Шанамир и рече: — Прати съобщение на Слийт, Карабела, Залзан Кавол, Лизамон Хълтин. Искам и те да бъдат с мен, когато го обградим.

— Слушам, милорд! — Очите на младежа святкаха от вълнение.

— Кои са тия хора, които назовахте? — попита Тунигорн.

— Другари в скитанията ми, стари приятелю. През време на моето изгнание те ми станаха много скъпи.

— Тогава ще бъдат скъпи и на мен, милорд. Които и да са, щом ви обичат, аз също ще ги обичам. — Тунигорн се загърна с наметалото си. — Но какво става с този студ? Кога ще започне да отслабва? Чух от Елидат че климатичните машини…

— Да.

— А могат ли да се поправят?

— Елидат отиде при тях. Кой знае каква пакост е направил Барджазидът? Но да разчитаме на Елидат. — Валънтайн погледна към вътрешния палат високо над себе си, присвивайки очи, сякаш по този начин можеше да види през величествените каменни стени уплашеното нагло същество, криещо се зад тях.

— Този студ ме тревожи много, Тунигорн — каза той мрачно. — Ала прекратяването му сега е в ръцете на Божествения — и на Елидат. Ела. Да видим дали ще успеем да измъкнем оная гад от бърлогата му.

14

Часът за окончателна разплата с Доминин Барджазид беше вече близък. Валънтайн се придвижваше бързо напред, навътре и нагоре през всички познати чудни места.

В тази сводеста сграда се помещаваше архивът на лорд Престимион: там този велик коронал бе уредил музей на историята на Маджипур. Валънтайн се усмихна при мисълта да сложи жонгльорските си бухалки до меча на лорд Стиамот и украсената със скъпоценности пелерина на лорд Конфалюм. Там се извисяваше шеметно стройната, крехка на вид наблюдателна кула, съградена от лорд Ариок, необикновена постройка наистина, може би указание за още по-чудните дела, които Ариок е щял да извърши, ако е станал понтифекс. Това — един двоен атриум с издигнат басейн в средата — беше параклисът на лорд Киникен, съединен с прекрасната белоплочеста зала, където Господарката отсядаше винаги, когато дойдеше да гостува на сина си. А полегатите затревени покриви там представляваха градинската беседка на лорд Конфалюм, любимата лична прищявка на този обичащ лукса високомерен монарх, място, където бяха събрани нежни цветя от всички краища на Маджипур. Валънтайн се молеше те да оцелеят през тази нощ на зимни хали, защото мечтаеше скоро да бъде сред тях, с помъдрели от пътуванията очи и да съзерцава отново чудесата, които бе видял в горите на Зимроел и по бреговете на Стоиензар.

Нагоре…

През наглед безкраен лабиринт от коридори, стълбища, галерии, тунели и пристройки, напред и все напред.

— Ще умрем от старост, а не от студ, докато стигнем до Барджазид! — промърмори Валънтайн.

— Още малко остава, милорд — каза Шанамир.

— Но според мен недостатъчно малко.

— Как ще го накажете, милорд?

Валънтайн погледна младежа.

— Да го накажа? Да го накажа? Какво наказание може да има за това, което е извършил той? Бой с камшик? Три дена на стаджеви корички? Все едно да накажа Стейче, загдето ни блъскаше в камъните.

Шанамир гледаше учудено.

— Никакво наказание ли няма да има изобщо?

— Не, не такова, каквото разбираш под наказание.

— Нима ще го пуснете, за да продължава да върши злини?

— И това не — отвърна Валънтайн. — Но първо трябва да го заловим, а после ще говорим какво да правим с него.

Мина още половин час — стори му се цяла вечност — и ето Валънтайн вече стоеше пред ядрото на Замъка, пред оградените със стени императорски покои, съвсем не най-старото, но далеч най-святото от всичките му крила. Тук са били залите, от които са управлявали първите коронали, но те отдавна бяха заместени с по-изящните и по-внушителни помещения на великите управници от последните хиляда години и сега представляваха бляскаво дворцово седалище на властта, отделено от всички други заплетени лабиринти на Замъка.

В тези великолепни зали с високи сводове ставаха най-висшите държавни церемонии; ала сега едно самотно жалко създание се спотайваше там зад старинни масивни врати, предпазвано от тежки, разкошно украсени резета с огромни размери и важно символично значение.

— Отровен газ — подсказа Лизамон Хълтин. — Да напомпим един цилиндър газ през стените и да го оставим, където си е.

Залзан Кавол закима енергично.

— Да! Да! Ето, да пропъхнем някаква тънка тръбичка през тия пукнатини… има един газ, с който в Пилиплок си служат за избиване на риба, той ще свърши работата за…

— Не — отсече Валънтайн. — Ще го измъкнем жив.

— Възможно ли е това, милорд? — попита Карабела.

— Бихме могли да разбием вратите — избоботи Залзан Кавол.

— Да развалим вратите на лорд Престимион, правени цели трийсет години, само за да измъкнем един негодник от скривалището му?! — възкликна Тунигорн. — Милорд, тези приказки за отровен газ не ми се струват чак толкова глупави. Не бива да губим време…

— Трябва да се стараем да не действаме като варвари — рече Валънтайн. — Няма да има отравяния тук. — Той хвана ръцете на Карабела и Слийт и ги вдигна. — Вие сте жонгльори с бързи пръсти. И ти, Залзан Кавол. Не сте ли се научили да си служите с тези пръсти и за други неща.

— Да отваряме ключалки ли, милорд? — запита Слийт.

— Да и други неща от тоя род. Тези помещения имат много входове и възможно е всички да не са залостени с резета. Хайде, опитайте си да намерите път през преградите. А докато вие се занимавате с това, аз пък ще търся друг път.

Той пристъпи към огромната позлатена врата, превишаваща двойно ръста на най-високия скандар; на всеки квадратен сантиметър от нея бяха издълбани във висок релеф сцени от царуването на лорд Престимион и на славния му предшественик лорд Конфалюм. Сложи ръце на тежките бронзови дръжки, сякаш искаше да отвори вратата с един-единствен силен замах.

Една дълга минута Валънтайн стоя така, отърсвайки съзнанието си от всякакво усещане за витаещото около него напрежение. Опита се да се приближи до спокойното кътче в центъра на душата си. Но една голяма пречка го възпря.

Съзнанието му се изпълни внезапно с непреодолима омраза към Доминин Барджазид.

Зад тази голяма врата се намираше човекът, който го бе изхвърлил от трона, който го бе прогонил, за да стане злочест скитник, който бе управлявал безцеремонно и несправедливо от негово име и — това беше най-лошото, най-чудовищното и най-непростимото — който бе решил да унищожи един милиард невинни и неподозиращи хора, когато плановете му започнаха да се провалят.

Валънтайн го ненавиждаше за това. Заради това Валънтайн гореше от желание да унищожи Доминин Барджазид.

Докато стоеше вкопчен в дръжките на вратата, в главата му нахлуха жестоки, страшни образи. Виждаше Доминин Барджазид одран жив, облян в собствената си кръв, надаващ писъци, които можеха да се чуят оттук чак до Пидруид. Виждаше Доминин Барджазид прикован за едно дърво с назъбени стрели. Виждаше Доминин Барджазид смазан под градушка от камъни. Виждаше…

Валънтайн трепереше от силата на ужасния си гняв.

Но човек в едно цивилизовано общество не одира враговете си живи и не излива гнева си чрез насилие — дори върху Доминин Барджазид. „Как мога да претендирам за правото да управлявам един свят — питаше се Валънтайн, — когато не умея дори да владея собствените си чувства?“ Знаеше, че докато този гняв раздираше душата му, и той като самия Доминин Барджазид беше неспособен да управлява. Трябваше да се пребори с него. Това пулсиране в слепоочията, този напор на кръвта, тази дива жажда за мъст — всичко трябваше да се пречисти, преди да направи каквато и да било стъпка към Доминин Барджазид.

Валънтайн се бореше. Отпусна свитите мускули на гърба и раменете си, напълни дробовете си с острия студен въздух и малко по малко напрежението се отцеди от тялото му. Зарови в душата си там, където изгарящата жажда за мъст бе лумнала така внезапно, и я прочисти. И чак след това можа най-сетне да проникне в спокойното кътче в центъра на душата си и да се задържи там така, че да се почувства сам в Замъка, ако не се смяташе Доминин Барджазид някъде от другата страна на вратата, само двамата и една-единствена преграда помежду им. Да надвие себе си беше най-голямата победа: Валънтайн знаеше, че всичко друго ще се оправи.

Той се поддаде на влиянието на сребърната диадема на Господарката, своята майка, изпадна в сънно състояние и насочи силата на съзнанието си към своя враг.

Това, което Валънтайн прати, не беше сън на мъст и наказание. То би било твърде очебийно, твърде долно, твърде лесно. Изпрати кротък сън, сън на обич и дружба, на съжаление за случилото се. Доминин Барджазид можеше да се учуди на такова послание. Валънтайн показваше на Доминин Барджазид примамливия бляскав град на удоволствията Хай Морпин и двамата крачеха един до друг по Булеварда на облаците, разговаряха радушно, усмихнаха се, обсъждаха съществуващите по между им различия, опитваха се да се разберат. Рисковано беше да започва по този начин, защото така Валънтайн се излагаше на присмех и презрение, ако на Доминин Барджазид му хрумнеше да изтълкува погрешно подбудите му. Но нямаше надежда да го победи със заплахи и гняв; може би щеше да го спечели с по-мек подход. Този сън изискваше огромни душевни резерви, защото беше, наивно да очаква да привлече Барджазид с хитрост и ако обичта, излъчвана от Валънтайн, не се окажеше искрена и оня не я почувстваше като искрена, сънят щеше да бъде напразен. Валънтайн не бе подозирал, че може да намери у себе си обич към този човек, който му бе причинил толкова злини. Но намери: насочи я; препрати я през голямата врата.

След това стисна дръжките на вратата, напрегна отново сили и зачака някакъв знак отвътре.

Ненадейно получи послание: мощен изблик на мисловна енергия, разтърсващ и непреодолим, който забуча от императорските покои като яростен, горещ сувраелски вятър. Валънтайн усещаше обгарящия порив на насмешливия отказ на Доминин Барджазид. Барджазид не желаеше нито обич, нито дружба. Той пращаше пренебрежение, омраза, гняв, презрение, войнственост: обявяване на вечна война.

Валънтайн бе потресен силно. Как така, чудеше се той, Барджазидът може да изпраща послания? Сигурно чрез някаква машина на баща си, чрез някаква магия на Краля на сънищата. Разбра, че е трябвало да предугади нещо подобно. Но няма значение, Валънтайн стоеше непоклатим пред съкрушителната сила на сънната енергия на Доминин Барджазид, хвърлена срещу него.

А след това прати друг сън, толкова непринуден и доверчив, колкото сънят на Доминин Барджазид беше груб и враждебен. Изпрати сън на помилване, на пълно опрощение. Показа на Доминин Барджазид, едно пристанище, цяла флота от сувраелски кораби, чакащи да го върне в бащината му земя, и дори тържествен парад, Валънтайн и Барджазид седяха един до друг в колесница, която ги откарваше към пристанището за церемониите около заминаването, стояха заедно на кея, смееха се, докато се сбогуваха, двама добри врагове, които бяха хвърляли един срещу друг всички разполагаеми от тях сили и сега се разделяха любезно.

Доминин Барджазид отвърна със сън на смърт и разрушение, на неприязън, на омраза, на презрение.

Клатейки глава бавно, тежко, Валънтайн се мъчеше да я прочисти от бликащата към него отровна мръсотия. За трети път събра сили и приготви послание за врага си. Все още не можеше да падне ниско като Барджазид; все още се надяваше да го надвие с топлота и доброта, при все че друг би казал, че е глупаво дори да се опитва. Валънтайн склопи очи и съсредоточи съзнанието си в сребърната диадема.

— Милорд!

Това беше женски глас, който се промъкна през съсредоточеността му точно когато изпадаше в транс.

Прекъсването беше дразнещо и неприятно. Валънтайн се завъртя кръгом, пламнал от необичаен гняв, толкова изненадан, че мина цяла минута, докато познае, че тази жена е Карабела. Тя се отдръпна от него, задъхана, уплашена за миг.

— Милорд… — заговори тя с тих глас. — Не знаех…

Той се помъчи да се овладее.

— Какво има?

— Ние… ние намерихме начин да отворим една врата.

Валънтайн затвори очи й усети как скованото му тяло се отпусна облекчено. Усмихна се, привлече я към себе си и я подържа така, треперейки, докато напрежението се отцеждаше от него. После каза:

— Заведи ме там!

Карабела го поведе през коридорите, украсени богато със старинни драперии и дебели протъркани килими. Тя се движеше учудващо уверено за човек, който никога преди не бе ходил из тия зали. Стигнаха до част от императорските покои, която Валънтайн не помнеше, сервизно междинно помещение някъде оттатък тронната зала, просто и скромно място. Слийт, яхнал раменете на Залзан Кавол, бе пъхнал горната половина на тялото си дълбоко в някаква напречна греда и се протягаше да върши деликатни манипулации от вътрешната страна на една обикновена врата.

— Отворихме три врати по този начин и сега Слийт прониква през четвъртата — каза Карабела. — Още малко…

Слийт измъкна главата си и се огледа, прашен, мръсен, страшно доволен от себе си.

— Отворена е, милорд.

— Браво!

— Ще влезем и ще го пипнем — изръмжа Залзан Кавол. — На три парчета ли го искате или на пет, милорд?

— Не — каза Валънтайн. — Аз ще вляза. Сам.

— Вие ли, милорд? — запита Залзан Кавол, сякаш не вярваше на ушите си.

— Сам? — възкликна Карабела.

С възмутен вид Слийт извика:

— Милорд, забранявам ви… — но се спря, сконфузен от светотатствените си думи.

— Не бойте се за мен — отвърна кротко Валънтайн. — Аз трябва да свърша това сам, без чужда помощ. Слийт, дръпни се настрана. Залзан Кавол… Карабела… отстъпете. Заповядвам ви да не влизате, докато не ви повикам.

Те се спогледаха смутено. Карабела понечи да каже нещо, но се запъна, затвори уста. Белегът на Слийт пулсираше и пламтеше. Залзан Кавол издаваше странни боботещи звуци и размахваше безпомощно четирите си ръце.

Валънтайн отвори вратата и мина през нея.

Намираше се в някакъв вестибюл, може би кухненски коридор, място, което един коронал не би познавал. Прекоси го предпазливо и се озова в зала с разкошни брокати, която след кратко колебание разпозна — това беше съблекалнята; отвъд нея се намираше Декеретовият параклис, а той извеждаше в съдебната зала на лорд Престимион, величествено сводесто помещение с блестящи прозорци от матирано стъкло и великолепни полилеи, изработени от най-изкусните нимойски занаятчии. А по-нататък беше тронната зала, където над всичко се извисяваше ненадминато грандиозният трон на Конфалюм. Някъде в това крило Валънтайн щеше да намери Доминин Барджазид.

Влезе в съблекалнята. Тя пустееше и изглеждаше като че никой не я бе използвал от месеци. На каменния сводест вход на Декеретовия параклис нямаше завеса: Валънтайн надникна в него, не видя там никого и продължи през късия извит коридор, украсен с бляскави мозаични орнаменти в зелено и златно, който водеше до съдебната зала.

Пое дълбоко дъх, сложи ръце на вратата на съдебната зала и я отвори рязко.

Отначало помисли, че това огромно помещение също е пусто. Само един от големите полилеи в другия край беше запален, хвърляйки мъждиво сияние. Валънтайн погледна наляво и надясно, по редиците полирани дървени скамейки, покрай нишите със спуснати завеси, в които бе разрешено да се крият херцози и принцове докато ги съдят, към високия трон на коронала… И видя една фигура в императорски одежди, застанала в сенките до заседателната маса под високия трон.

15

От всички необикновени преживявания през време на изгнанието му това беше най-необикновеното: да стои на по-малко от сто крачки от човека, който носеше някогашния му образ. Два пъти досега Валънтайн бе виждал мнимия коронал — през оня празничен ден в Пидруид — и се бе чувствал омърсен и обезсилен, когато го гледаше, без сам да знае защо. Но това беше преди да възстанови паметта си. Сега в полумрака съзря висок, як мъж с жестоки очи и черна брада, някогашния лорд Валънтайн, с царствено държане, а не свит, бръщолевещ или ужасен, който го гледаше студено, спокойно, заплашително. „Такъв ли съм изглеждал аз? — запита се Валънтайн. — Толкова мрачен, толкова леден, толкова отблъскващ?“ Предположи, че през всички тия месеци, докато Доминин Барджазид е притежавал неговото тяло, черната душа на узурпатора е прозряла през лицето и променила чертите на коронала така, че са придобили това ужасно, противно изражение. Валънтайн бе свикнал с приветливото си, слънчево ново лице и сега, гледайки това, което бе притежавал толкова години, никак не му се искаше да го има отново.

Доминин Барджазид заговори.

— Красив съм те направил, нали?

— А себе си — не толкова — отвърна Валънтайн сърдечно. — Защо се мръщиш, Доминин? Това лице беше по-известно с усмивката си.

— Ти се усмихваше прекалено много, Валънтайн. Беше прекалено непринуден, прекалено мек, прекалено добродушен, за да управляваш.

— Такъв ли ме виждаше?

— И аз, и много други. Чувам, че напоследък си станал скитащ жонгльор.

Валънтайн кимна.

— Все трябваше да се заловя с някаква работа, след като ти ми отне предишната. Жонглирането ми допадна.

— Не ще и дума — рече Барджазид. Гласът му кънтеше в дългата пуста зала. — Ти винаги си умеел най-добре да забавляваш другите. Приканвам те да се заловиш пак с жонглирането, Валънтайн. Печатите на властта са мои.

— Печатите може да са твои, но не и властта. Охраната те напусна. Замъкът е превзет. Хайде, предай се, Доминин, и ще те върнем в бащината ти земя.

— А климатичните машини, Валънтайн?

— Те работят отново.

— Лъжа! Глупава лъжа! — Барджазид се извърна и отвори рязко един от високите сводести прозорци. Поток мразовит въздух нахлу толкова бързо, че Валънтайн в другия край на стаята го почувства почти веднага. — Машините се охраняват от най-доверените ми хора — каза Барджазид. — Не твои хора, а мои, които докарах от Сувраел. Те няма да допуснат никого до тях, докато не им наредя да ги включат, та ако ще целият връх и Замъкът да почернеят и загинат, преди да дойде това нареждане, нека бъде така, Валънтайн. Нека бъде! Ще позволиш ли това да стане?

— Няма да стане.

— Ще стане — отвърна Барджазид, — ако продължаваш да стоиш в Замъка. Върви си. Ще ти дам пропуск за слизане от върха и за безплатно пътуване до Зимроел. Жонглирай в западните градове, както си правил преди една година, и забрави тези глупави претенции за трона. Аз съм лорд Валънтайн короналът.

— Доминин…

— Името ми е лорд Валънтайн! А ти си скитащият жонгльор Валънтайн от Зимроел! Върви да се заловиш пак със занаята си.

— Изкушението е голямо, Доминин — отвърна Валънтайн спокойно. — Жонглирането ми правеше удоволствие може би повече от всичко друго, което съм вършил през живота си. И все пак съдбата изисква да нося бремето на управлението независимо от личните ми желания. Хайде, ела. — Той направи една крачка към Барджазид, после втора, трета. — Ела с мен в преддверието, да покажем на рицарите на Замъка, че е сложен край на този бунт и светът се връща в истинското си русло.

— Не се приближавай до мен!

— Аз не искам да ти сторя нищо лошо, Доминин. В известен смисъл съм ти признателен за някои необикновени преживявания, неща, които сигурно никога нямаше да ми се случат, ако…

— Назад! Нито стъпка повече!

Валънтайн продължаваше да се приближава.

— Признателен съм ти също, загдето ме отърва от онова неприятно малко накуцване, което пречеше на някои от удоволствията на…

— Нито… стъпка… повече…

Сега ги деляха едва десетина крачки. До Доминин Барджазид имаше маса, отрупана с принадлежности на съдебната зала: три тежки бронзови свещника, кралско кълбо и до него жезъл. Като нададе сподавен вик на гняв, Барджазид сграбчи с двете си ръце един от свещниците и го запокити яростно в главата на Валънтайн. Но Валънтайн се отдръпна ловко настрана и с точна хватка улови масивния метален предмет, който профучаваше край него. Барджазид захвърли втори. Валънтайн улови и него.

— Хайде още един — каза Валънтайн. — За да ти покажа как се жонглира!

Лицето на Барджазид от ярост се покри с петна; той се задъха, засъска, запръхтя ядно. Третият свещник полетя към Валънтайн. Валънтайн вече си играеше с другите два, премятайки ги леко от ръка на ръка, и никак не му беше трудно да хване третия и да го включи в поредицата, образувайки проблясваща каскада във въздуха пред себе си. Той жонглираше весело с тях, смееше се, подхвърляше ги все по-високо и по-високо и колко приятно му беше, че жонглира отново, че прилага някогашното умение след толкова време, ръка и око, ръка и око.

— Виждаш ли? — рече той. — Ето тъй. Можем да те научим, Доминин. Трябва само да свикнеш да се отпускаш. Хайде, хвърли ми и жезъла, и кълбото. Аз мога да работя с пет предмета, а може би и с повече. Жалко, че публиката е толкова малобройна, ала…

Продължавайки да жонглира, той вървеше към Барджазид, който отстъпваше назад с разширени очи, по брадата му течаха лиги.

Внезапно Валънтайн бе разтърсен и разлюлян от някакво послание, сън в будно състояние, който го блъсна със силата на удар. Спря се зашеметен, и свещниците се търколиха със звън на тъмния дървен под. Последва втори удар, който го замая, а после и трети. Валънтайн с мъка се държеше да не падне. Играта, която бе разигравал с Барджазид, вече бе свършила и бе започнал някакъв нов сблъсък, който Валънтайн никак не можеше да проумее.

Втурна се напред с намерение да сграбчи противника си, преди ударът да го порази отново.

Барджазид се отдръпваше, държейки треперещи ръце пред лицето си. От него ли идеше тази атака, или имаше в стаята скрит помощник? Валънтайн се стъписа когато тази неумолима невидима сила прониза за втори път съзнанието му, вцепени го още повече. Той трепереше. Притисна слепоочията си с ръце и се помъчи да събере мислите си. „Хвани Барджазид казваше си той, — повали го, седни върху него, повикай помощ…“

Скочи напред, хвърли се, улови мнимия коронал за ръката. Барджазид изрева и се отскубна. Като напредваше, Валънтайн се мъчеше да го притисне и почти успя, ала внезапно, с див писък на страх и отчаяние, Доминин Барджазид профуча край него и побягна през стаята. Мушна се в една от нишите със завеси в другия край, крещейки:

— Помогни ми! Татко, помогни ми!

Валънтайн се приближи и раздра завесата.

И се стъписа от изумление. В нишата се бе скрил пълен стар човек с мощно телосложение, с тъмни очи, които гледаха злобно, на челото си носеше блестяща златна диадема, а в едната си ръка стискаше някакъв уред от слонова кост и злато, нещо, съставено от ремъци, закопчалки и ръчки. Той беше Симонан Барджазид, Кралят на сънищата, страшният старец, който бе дошъл от Сувраел и се спотайваше тук в съдебната зала на коронала! Той именно бе пратил вцепеняващите мозъка сънища-команди, които едва не сразиха Валънтайн; и сега се мъчеше да изпрати нова команда, но му пречеше умопомрачението на собствения му син, който се бе вкопчил истерично в него и молеше за помощ.

Валънтайн знаеше, че не ще може да се справи сам.

— Слийт! — извика той. — Карабела! Залзан Кавол!

Доминин Барджазид хлипаше и стенеше. Кралят на сънищата го ритна, като че беше някакво досадно пале, което се влачи по петите му. Валънтайн се вмъкна предпазливо в нишата с надежда да изтръгне тази страшна машина за сънища от ръцете на стария Симонан Барджазид, преди той да е извършил нови пакости с нея.

И когато Валънтайн посегна към уреда, се случи нещо още по-изумително. Очертанията на лицето и тялото на Симонан Барджазид започнаха да трептят, да се замъгляват…

Да се променят…

Да се превръщат в нещо чудовищно странно, да стават ъгловати и тънки, с наклонени навътре очи, с нос като обикновена подутина и едва забележими устни…

Метаморф.

Съвсем не Крал на сънищата, а фалшификат, лъжлив крал, преобразяващ се, пиуривар, метаморф…

Доминин Барджазид изкрещя от ужас и пусна чудовищната фигура, отдръпна се и се тръшна на земята до стената, като трепереше и хленчеше. Метаморфът пронизваше Валънтайн с поглед, който несъмнено изразяваше неприкрита омраза, и с яростна сила запокити към него уреда за сънища. Валънтайн успя само отчасти да се предпази; машината го улучи в гърдите така, че той залитна настрана, и в този миг метаморфът профуча край него, втурна се бясно към другата страна на стаята, с див скок се прехвърли през перваза на прозореца, който Доминин Барджазид бе отворил, и изхвръкна навън, в нощта.

16

Блед, потресен, Валънтайн се обърна и видя, че залата е пълна с хора: Слийт, Залзан Кавол, Делиамбър, Карабела, Тунигорн и кой знае още колко други, които се блъскаха да се промъкнат по-бързо през тесния вестибюл. Той посочи към Доминин Барджазид, който бе припаднал от шока и лежеше свит в жалко състояние.

— Тунигорн, поверявам ти го. Откарай го на безопасно място и гледай нищо лошо да не му се случи.

— Пиниторският двор, милорд, е най-сигурното място. И една дузина подбрани хора ще го пазят непрекъснато.

Валънтайн кимна.

— Добре. Не искам да го оставяте сам. И му доведете лекар: той преживя огромен страх и мисля, че това му е навредило. — Погледна към Слийт. — Приятелю, носиш ли със себе си манерка с вино? Самият аз преживях тук необикновени минути. — Слийт му подаде манерка. Ръката на Валънтайн трепереше и той почти разля виното, докато то стигне до устата му.

Вече по-спокоен, тръгна към прозореца, през който бе скочил метаморфът. Някъде далеч долу проблясваха фенери. Височината беше сто и повече фута и там в двора видя силуети, наобиколили нещо, което лежеше покрито с наметало. Валънтайн се извърна.

— Метаморф — каза той озадачен. — Дали това не беше само сън? Аз видях Краля на сънищата застанал там… а после се превърна в метаморф… и след това се втурна към прозореца…

Карабела докосна ръката му.

— Валънтайн, ще си починеш ли сега? Замъкът е завзет.

— Метаморф — повтори Валънтайн с учудване в гласа. — Какво би могло…

— В залата с климатичните машини също имаше метаморфи — обади се Тунигорн.

— Какво?! — вторачи се Валънтайн. — Какво каза?

— Милорд, Елидат току-що дойде от избите с една необикновена история. — Тунигорн махна с ръка и от множеството в задната част на помещението изскочи самият Елидат, явно уморен от боя, с изцапана пелерина и съдран жакет.

— Милорд?

— Климатичните машини…

— Те са цели и невредими и отново разнасят въздух и топлина, милорд.

Валънтайн изпусна продължителна въздишка.

— Отлично! И имало преобразяващи се, казваш?

— Преддверието се охраняваше от войници в униформата на личната гвардия на коронала — обясни Елидат. — Извикахме им, заповядахме им да се предадат, но отказаха да се подчинят дори на мен. Тогава се нахвърлихме върху им и… ги избихме, милорд…

— Нямаше ли друг начин?

— Нямаше друг начин — отвърна Елидат. — Избихме ги и когато умираха… се преобразиха…

— Всички ли?

— Да, всички до един бяха метаморфи.

Валънтайн потръпна. Чудо след чудо в този кошмарен преврат. Чувстваше, че отмалява. Машините на живота отново работеха; Замъкът беше негов, а лъжливият коронал — пленник; светът беше спасен, редът — възстановен, заплахата от тирания — премахната. И все пак… и все пак… съществуваше тази нова загадка, а той беше толкова ужасно уморен…

— Валънтайн — рече Карабела, — ела с мен.

— Добре — отвърна той глухо. — Добре, ще си почина малко. — Усмихна се вяло. — Ще ме заведеш ли до леглото в съблекалнята, любов моя? Мисля да си отдъхна час-два. Помниш ли кога спах за последен път?

Карабела го улови под мишница.

— Като че ли са минали дни оттогава, нали?

— Седмици. Месеци. Но само един час, не ме оставяйте да спя повече…

— Разбира се, милорд.

Валънтайн се тръшна на леглото като упоен, Карабела придръпна върху него една завивка и затъмни стаята, а той се сви на кравай, отпусна изнуреното си тяло. Но през главата му се стрелкаха ярки образи: Доминин Барджазид вкопчен за коленете на онзи старец, а Кралят на сънищата се мъчи ядно да се отскубне от него, размахвайки около себе си оня необикновен уред, и после настъпи преобразяването, зловещото пиуриварско лице го гледаше злобно… Доминин Барджазид нададе ужасен вик… метаморфът се втурна към отворения прозорец… отново и отново, отново и отново, непонятни сцени, разиграващи се в измъчения мозък на Валънтайн…

И ето че сънят го овладя кротко, допълзя до него, докато лежеше и се бореше с демоните на съдебната зала.

Спа един час, както бе пожелал, и дори малко повече, защото се събуди от ярката златиста светлина на утрото, която блестеше в очите му. Седна, като премигваше и се протягаше. Тялото го болеше. Сън, мислеше той, бурен и разтърсващ сън… не, не беше сън. Не беше сън.

— Милорд, отпочинахте ли си?

Карабела, Слийт, Делиамбър. Те го гледаха. Бдяха над съня му.

Валънтайн се усмихна.

— Да, отпочинах си. И нощта е свършила. Какво стана в това време?

— Нищо особено — отвърна Карабела, — без да се смята това, че въздухът отново се затопля. Замъкът ликува и от върха се разнася вест за промяната, настъпила в света.

— Метаморфът, който скочи от прозореца… уби ли се?

— Да, милорд — отговори Слийт.

— Той носеше одеждите и емблемите на Краля на сънищата и държеше един от уредите му. Как е било възможно това според вас?

— Мога да правя само догадки, милорд — каза Делиамбър. — Аз говорих с Доминин Барджазид — който сега е почти луд и ще мине много време, докато се излекува, ако изобщо се излекува — и той ми разказа някои неща. Миналата година, милорд, баща му, Кралят на сънищата, заболял тежко и мислели, че е на прага на смъртта. Това било докато вие все още сте заемали трона.

— Нищо не помня.

— Разбира се, че няма да помните — рече врунът. — Защото го пазели в тайна. Но положението изглеждало опасно и тогава в Сувраел дошъл нов лекар, някой си от Зимроел, който твърдял, че има големи способности, и наистина Кралят на сънищата се оправил като по чудо, сякаш възкръснал от мъртвите. Именно тогава, милорд, Кралят на сънищата внушил на сина си идеята да ви поставят клопка в Тиломон и да ви свалят от престола.

Валънтайн ахна от смайване.

— Значи лекарят… е бил метаморф?

— Точно така — отвърна Делиамбър. — С помощта на изкуството си се е преобразил като човек от вашата раса. А след това, мисля, се е преобразил като Симонан Барджазид, докато най-сетне схватката в съдебната зала го обърка и докара до лудост; така метаморфозата се разклати и рухна.

— А Доминин? Нима и той…

— Не, милорд, той е истинският Доминин и се разстроил душевно, като видял съществото, което твърдяло, че е негов баща. Но, разбирате ли, именно метаморфът го подучил да си присвои трона и може да се предположи, че постепенно друг метаморф е щял да измести Доминин като коронал.

— И метаморфи са охранявали климатичните машини… изпълнявали са нарежданията не на Доминин, а на мнимия Крал! Тайна революция, нали, Делиамбър? Не завземане на властта от рода Барджазид, а начало на бунт на преобразяващите се?

— Боя се, че е така, милорд.

Валънтайн се бе вторачил в пространството.

— Сега много неща се изясняват. И много други се объркват.

— Милорд — обади се Слийт, — трябва да ги издирим и да ги унищожим навсякъде, където се крият сред нас, и да затворим останалите в Пиурифейн, където не ще могат да ни пакостят!

— Спокойно, приятелю — рече Валънтайн. — Омразата ти към метаморфите е още жива, а?

— И с основание!

— Да, може и така да е. Е, ще ги издирим и няма да допуснем скрити метаморфи да се представят за понтифекс или Господарка или дори пазач на оборите. Но мисля, че трябва също да подадем ръка на тези хора и ако можем, да излекуваме озлоблението им, иначе Маджипур ще бъде хвърлен в безконечна война. — Той стана, закопча пелерината си и вдигна високо ръце. — Приятели, предстои ни работа, и то, боя се, немалка. Но най-напред трябва да отпразнуваме! Слийт, назначавам те за ръководител на тържеството по случай връщането ми на трона, да подготвиш пиршеството, да уредиш развлеченията и да поканиш гостите. Нека из цял Маджипур се разчуе, че всичко е добре или почти добре, и Валънтайн е пак на трона си!

17

Конфалюмовата тронна зала беше най-голямото и най-внушително помещение на Замъка, с лъскави позлатени греди, разкошни гоблени и под от гладко гурново дърво от кхинторските върхове, блестяща и величествена зала, в която ставаха най-важните имперски церемонии. Но в Конфалюмовата тронна зала рядко се устройваха такива зрелища.

Високо на големия трон с многобройни стъпала седеше лорд Валънтайн короналът, а на друг трон от лявата му страна, почти толкова висок, седеше Господарката, неговата майка, сияеща в бялата си рокля, и от дясната му страна, на трон със същата височина, както тоя на Господарката, беше Хорнкаст, висшият говорител на понтифекса, защото Тиеверас бе изказал съжаленията си и пратил Хорнкаст на своето място. А пред тях се бяха наредили, почти изпълвайки помещението, херцозите, принцовете и рицарите на кралството — такова сборище, струпано на едно място, не бе виждано от времето на самия лорд Конфалюм — сановници, дошли от далечния Зимроел, от Пидруид, Тиломон и Нарабал, и Гхайрогският херцог от Дюлорн, и големци от Пилиплок, Ни-моя и петдесет други зимроелски града, и още сто от Алханроел, без да се броят петдесетте край замъка Връхни. Но сред това множество имаше не само херцози и принцове, а и по-прости хора — Горзвал, скандарът с дървената ръка, и Кордеин, кърпачката на платната му, и Панделон, дърводелката му, и Виноркис, хджортът, търгуващ с хайгусови кожи, и Хисун, момчето от Лабиринта, и Тизана, старата съногадателка от Фолкинкип, и много, много други с не толкова висок ранг, които стояха сред тези благородници със светнали от благоговение лица.

Лорд Валънтайн се изправи и поздрави майка си, поздрави и Хорнкаст и когато се поклони, екнаха възгласи: „Да живее короналът!“ А щом настъпи тишина, каза спокойно:

— Днес имаме голямо празненство, за да ознаменуваме възстановяването на държавното единство и заздравяването на реда. Подготвили сме днес представление за вас.

Валънтайн плесна с ръце и гръмна музика: хорни, барабани, свирки, изблик на жива и весела мелодия, цяла дузина музиканти, които влязоха тържествено в залата, Предвождани от Шанамир. А след тях идваха жонгльорите в неописуемо красиви костюми, костюми, достойни за велики принцове: първо Карабела и точно зад нея дребният беловлас Слийт с белег на лицето, а после — тромавият, космат Залзан Кавол и двамата му оцелели братя. Те носеха всевъзможни жонгльорски уреди — саби, ножове, сърпове, факли, готови да бъдат запалени, яйца, чинии, ярко боядисани бухалки и сума други неща. Когато стигнаха до средата на помещението, застанаха един срещу друг по лъчите на въображаема звезда, с изпънати рамене, готови за действие.

— Почакайте — каза лорд Валънтайн. — Има място за още един!

Стъпало по стъпало той слезе от Конфалюмовия трон, докато се озова на три стъпала от подножието му. Усмихна се на Господарката, смигна на малкия Хисун и даде знак с ръка на Карабела, която му подхвърли една кама. Той я улови изкусно, тя му подхвърли втора и трета, и лорд Валънтайн започна да жонглира с тях на стъпалата на трона, както се бе заклел толкова отдавна на Острова на съня.

Това беше сигнал: жонглирането започна и из въздуха засвяткаха множеството необикновени предмети, които сякаш летяха сами. Лорд Валънтайн беше сигурен, че никога в известната досега вселена не е виждано такова великолепно жонглиране. Още няколко минути той подхвърля от трона, а после слезе и се присъедини към групата, смеейки се, обзет от неизразима радост, разменяйки сърпове и факли със Слийт, със скандарите и с Карабела.

— Също както едно време! — подвикна Залзан Кавол. — Но сега сте още по-добър, милорд!

— Публиката ме вдъхновява — отвърна лорд Валънтайн.

— А умеете ли да жонглирате като скандар? — каза Залзан Кавол. — Хайде, милорд! Хващайте! Хващайте! Хващайте! Хващайте!

Сякаш от въздуха Залзан Кавол ловеше яйца, чинии и бухалки, четирите му ръце нито за миг не преставаха да се размахват и да ловят, и всяко нещо, което хванеше, запращаше към Валънтайн, който неуморно поемаше, жонглираше и подаваше на Слийт или Карабела, докато възторжените възгласи на публиката — не обикновено ласкателство, нямаше съмнение в това — кънтяха в ушите му. Да! Това беше животът! Също както едно време, да, но сега още по-хубав! Той се засмя, улови една проблясваща сабя и я запрати нависоко. Елидат смяташе, че не подобава на един коронал да върши такова нещо — да жонглира — пред принцовете на кралството, Тунигорн беше на същото мнение, ала лорд Валънтайн бе отхвърлил възраженията им, заявявайки с благост и любов, че никак не го интересува протоколът. И сега виждаше как те гледат зяпнали от почетните си места, смаяни от сръчността на това удивително представление.

Но знаеше, че е време да напусне жонгльорската сцена. Една след друга освободи ръцете си от предметите, които бе уловил, и постепенно се отдръпна. Когато стигна до първото стъпало на трона, той се спря и махна на Карабела.

— Ела — каза. — Качи се тук при мен, сега ние ще станем зрители.

Бузите й поруменяха, но без колебание тя остави бухалките, ножовете и яйцата и закрачи към трона. Лорд Валънтайн я улови за ръката и двамата се качиха заедно.

— Милорд… — прошепна тя.

— Шшт. Това е много сериозна работа. Внимавай да не се препънеш по стъпалата.

— Да се препъна ли? Аз, жонгльорката?

— Прости ми, Карабела.

Тя се засмя.

— Прощавам ти, Валънтайн.

— Лорд Валънтайн.

— Така ли ще бъде занапред, милорд?

— Всъщност не — отвърна той. — Не между двама ни. — Те стигнаха до най-горното стъпало. Двойната седалка, с лъскаво зелено и златно кадифе, ги чакаше. Лорд Валънтайн постоя за малко прав, загледан в множеството, херцозите, принцовете и обикновените хора. — Къде е Делиамбър? — прошепна той. — Не го виждам!

— Делиамбър не обича такива церемонии — рече Карабела, — та замина за Зимроел, мисля, на почивка. Магьосниците се отегчават от такива празненства. Пък и врунът, както знаеш, никога не е обичал жонглирането.

— Той трябваше да бъде тук — промърмори лорд Валънтайн.

— Когато ти потрябва пак, ще се върне.

— Дано. А сега ела да седнем.

Те заеха местата си на трона. Долу останалите жонгльори изпълняваха най-изумителните си номера, които се струваха чудни дори на лорд Валънтайн, макар че той познаваше тайните на тяхното синхронизиране; и докато гледаше, усети, че го обзема особена тъга, защото сега се бе оттеглил от жонгльорската трупа, бе се отдръпнал, за да се качи на престола, а това внасяше важна и сериозна промяна в живота му. Той знаеше извън всякакво съмнение, че времето му като скитащ жонгльор, най-волното и в някои отношения най-веселото време в живота му, вече е минало и отговорностите на властта, към която не се бе стремил, но не беше в състояние да отхвърли, отново се стоварваха върху него с цялата си тежест. Не можеше да отрече, че това му навяваше тъга. Обърна се към Карабела:

— Навярно скришом — когато дворът не гледа — от време на време ще можем всички да се събираме и да подхвърляме бухалки, а, Карабела?

— И аз мисля така, милорд. Ще ми бъде приятно.

— И ще си представяме… че сме някъде между Фолкинкип и Дюлорн, питайки се дали Постоянният цирк ще ни наеме, питайки се дали ще успеем да намерим странноприемница, дали… дали…

— Валънтайн, гледай какво правят скандарите! Можеш ли да повярваш, че са способни на такова нещо! Толкова много ръце и всяка от тях работи усилено!

Лорд Валънтайн се усмихна.

— Трябва да помоля Залзан Кавол да ми каже как изпълнява този номер — рече той. — Някой от тези дни. Когато имам време.