Глава шестнадесета

Вече боса, тя приближи стола му. Клекна пред него, отпусна ръце върху бедрата му и се взря в лицето му. Сълзите караха очите й да искрят като отлежало вино в мъжделивата светлина на фенера.

— Той беше никой, Рос. Никой. Недостоен дори да помисли човек за него.

Тя наклони глава на една страна, сякаш спореше с някого. Косата й се плъзна по лицето и се разсипа тежко върху раменете й.

— Аз го ненавиждах. Той беше животно. Получаваше удоволствие като измъчваше другите хора, като измъчваше мен. И аз го напуснах, аз избягах от него, Рос. За да спася живота си, да спася душата си. Повярвай ми!

Тя плачеше, но само с очи. Сълзите се стичаха по бузите й в сребърни поточета, но гласът й не потрепна. Беше изпълнен с молба.

— Той беше единственият мъж, Рос, кълна ти се. Единственият мъж, който ме е притежавал. Всеки път се биех с него. Никога не ме е имал доброволно. Не исках да раждам детето му. И добре, че умря. — Пръстите й се сгърчиха. — Иска ми се никога да не го бях познавала. Така ми се иска да съм чиста и непорочна за теб.

— Лидия…

Тя поклати глава, и не му позволи да продължи. След като беше стигнала дотук, искаше да му каже как се чувства. Друг път можеше да няма този кураж.

— Ти си мислеше, че аз съм отрепка, когато Лангстънови ме намериха и ме донесоха в лагера. Вярно, аз живеех като последната отрепка, но душата ми не беше. Исках да живея сред порядъчни хора. И когато ти се ожени за мен, аз реших никога повече да не живея с миналото си. Бяха ми дали възможност да започна нов живот и оставих цялото си минало зад мен.

Тези пъти, когато бяхме с тебе заедно, нямат нищо общо с онова, което ми се случи по-рано. Ти ме научи, че това, което става между един мъж и една жена не е нещо срамно, болезнено, или ужасно.

Ръцете му се повдигнаха и обхванаха лицето й. С няколко движения на пръстите си той пресуши сълзите й. Прокара ръка по раменете й, като се наслаждаваше от съприкосновението с косата й.

— Нищо в живота ми не може да се сравнява с времето, прекарано с теб и Лий. Не мога да променя миналото, макар да бих искала да го забравя. Но те моля много да не ми го натякваш. Много те моля! Искам да бъда добра майка на Лий. Искам да съм ти добра съпруга. Аз съм невежа и не знам как да се държа, имам да уча още толкова неща. Научи ме, Рос! Ще направя всичко възможно да забравя откъде идвам. Много те моля, не можеш ли и ти да го забравиш?

Кой беше той, Сони Кларк, че да раздава присъди на когото и да било? Не беше ли мислил и за себе си като за жертва на своето минало, и си беше простил за всичките превъплъщения по ония места? Щом той можеше да се освободи от чувството за вина, използвайки като главен довод мрачното си детство, как можеше да обвини Лидия? Съвсем очевидно и тя се бе оказала жертва. И всъщност, дали наистина толкова го интересуваше какво бе представлявала в действителност, и кой е бащата на детето й?

Главата й почиваше върху едното му бедро, косата й се стелеше върху другото, подобно на сноп блестяща коприна, а той отчаяно се мъчеше да се убеди, че не я обича само заради някакъв свой отвлечен принцип. Каквото и да беше правила, преди да я срещне, нямаше никакво значение.

Той нежно повдигна главата й. Отвори по-широко колене и я примъкна близо до себе си.

— Ти си прекрасна, Лидия — изрече тихо той.

Тя поклати глава.

— Не съм.

— Ти си прекрасна!

Замрежените й очи разцъфнаха в усмивка, която окъпа лицето й.

— Станаха такава, когато те срещнах.

Зацелува я нежно. Ръцете му се смъкнаха и плъзнаха се по гърдите й. Устните му я изследваха неуморно, с все по-неукротима страст. — От седмица си мечтая за този момент — призна той върху устните й. — Толкова много те желая! — Той въздъхна. — Желаех те още от самото начало и се ненавиждах за това; изкарвах целия си гняв върху теб.

Това признание му струваше огромно усилие. Лидия дори не можеше да си представи колко далеч бе отишъл Рос, за да признае някому тази си слабост. Едва ли някой можеше да разпознае в мъжа, галещ бузата на любимата си съпруга, сприхавия и избухлив млад стрелец, който вадеше револвера по-бързо от всеки друг.

— Мислех, че ме ненавиждаш — прошепна тя.

Тя раздвижи няколко пъти глава, за да се наслади на устните му. На Рос! Беше мисъл, която така я разтърси, че стомахът й се сви, а дишането й за миг секна.

— Опитах се. Не можах. Изтощих се да наказвам непрестанно и двама ни.

И агресивността му изведнъж се възвърна. Устата му захлупи съвсем собственически нейната, докато ръцете му я обгърнаха здраво и я притиснаха неподвижно. Устните й бяха покорни и податливи на езика му, който се вмъкна между тях и връхчето му започна да гали влажната, мека вътрешност. Тя простена и вдигна ръце да обгърне врата му.

Те се отдаваха на желанията си, разпъвали ги на кръст през последните два дни. Празнуваха с устни в любовна схватка.

Най-накрая Лидия се отдръпна и прошепна тихичко:

— Никога не съм предполагала дори какво могат да правят хората с устните си.

Той повдигна брадичката й и се усмихна дяволито:

— Е, не са чак толкова много тия, дето знаят.

— Защо?

Той повдигна рамене.

— И аз не мога да си го обясня.

— Радвам се, че ти можеш. Че можеш да го правиш, искам да кажа.

Той се изсмя, богат и вибриращ смях, изпълнил целия му гръден кош.

— Наистина ли се радваш? — Тя закима енергично. — Е, тогава да се върнем на него — добави той в нежен шепот, преди да я придърпа за поредната, секваща дъха, целувка.

С впити устни, той леко се отдръпна от нея и в така освободеното пространство ръцете му намериха копчетата на високия корсет. На млади години нетърпението му не му беше позволявало да проявява майсторството си. Години по-късно, като беглец от закона, времето никога не му беше стигало, а и не беше се налагало, защото курвите намираха напористостта му за страшно възбуждаща. Сковаността на Виктория го беше направила нервен и неловък. Беше изпитвал панически страх при всяка негова ласка — да не бъде изтълкувана съвсем погрешно. Но с Лидия…

След като разкопча всичките й копчета, той приведе уста към шията й, захапа я нежно, докато смъкваше роклята от раменете й.

— Дъхът ти винаги ме възбужда.

Неговият дъх караше кожата й да настръхва, а тялото й сякаш изпадаше в безтегловност.

Тя повдигна ръце към главата му и ги зарови в чернотата на косата му.

Той се вгледа в нея. Фенерът светеше слабо, за да се избегнат издайническите сенки по брезента, но блясъкът му беше достатъчен, за да открои златистото сияние на кожата й. Поръбеното с дантела деколте на ризата й се беше смъкнало почти под полукълбата на гърдите й. Засенчената гънка между тях го привлече с кадифената си мекота.

Показалецът му обходи горната част на ризата от едната до другата страна, после обратно, бавно, като очите му следваха пътя на пръста му. Той вдигна поглед към замрежените й очи и се усмихна на насладата изписана в тях. Разкопча ризата си я и измъкна. Последва я коланът му, а после и панталоните му. Тя не отделяше поглед от очите му. Нейните бяха широко отворени и тъмни.

— Плаша ли те, Лидия?

Тя поклати глава.

— Не. На времето, да. Но вече не.

— Е, ти също ме плашеше на времето.

Той се изсмя леко.

— Аз?

Не можеше да проумее, че той може да изпита страх от каквото и да било.

— Не разбираше ли тогава колко трудно ми беше през нощите във фургона с теб, особено когато се грижеше за Лий, да не се пресегна и да не те докосна?

— Още ли искаш да ме докоснеш?

Той притвори очи като при силна болка.

— Много.

Тя пое ръката му в своята и я прекара по гърдите си, като ги притисна.

— Така ли?

— Господи, да.

Той простена. Присъедини и другата си ръка. Масажираше леко едрите полукълба с любов, повдигаше ги, триеше ги едно в друго, раздалечаваше ги, после ги стисваше и изпълваше шепите си с тях. Тя прошепна името му, когато връхчетата на пръстите му обхванаха зърната й. Властно и нежно, той ги изучава дотогава, докато те не се втвърдиха.

— Ти разтвори ризата ми първата нощ — прошепна тя смаяно.

Невероятно зелените му очи я стрелнаха.

— Бях пиян — изрече с дрезгав глас.

— О — отвърна тя, привеждайки глава от срам. По израза му разбра, че е изрекла нещо, което не трябваше. — Съжалявам много. Аз… не знам за тия неща. Помислих си, че ти би искал…

— Да, бих искал, но…

По дяволите, даже и жена му да беше една от малкото на целия шибан континент, която нямаше да се сгърчи от ласките на съпруга си, той пак нямаше да й признае.

Изпсува ситните копчета, докато пръстите му се мъчеха с тях. Тя нежно захлупи длани върху ръцете му и леко ги отмести. Движенията й бяха бавни и неосъзнато изкусителни, докато ги разкопчаваше едно по едно.

В първия момент се показа само ивица от кожата й, после вътрешните очертания на гърдите й, и накрая хлътналата ивица по средата на стомаха й. Тя се приведе напред докато сваляше ризата си. Косата й се разсипа напред.

Рос не бе изпитвал такъв шум в ушите от момента, в който бе обладал първата жена в живота си преди толкова много години. Беше още момче, но си спомняше пресъхналата си уста, овлажнените си длани и покритата с бисерни капчици пот горна устна, бумкането на сърцето. Сега беше същото.

Той отметна косите й и се взря в гърдите й. Бяха пълни, с коралови връхчета, чудесно оформени, високи, заоблени, привличащи. Гърди на мадона — гърди на любовница. Спомни си първата нощ, когато я видя, с напращели от мляко гърди и жадната уста на сина му, впита в тях. Пресен прилив на кръв изпълни члена му до такава степен, че започна да изпитва болка.

Той положи ръка върху нея, пронизан за миг от хиляди усещания, които преляха от ръката му право в нейното сърце. Погали гъвкавата плът, щастлив.

Лидия усети първо копринения допир на мустаците му, сетне влажната целувка. Тя положи длани върху бузите му и ги задържа. Главата й се отметна назад. Езикът му заигра отново и отново. После се вкопчи с всички сили в нея, стисна силно в менгемето на устните си и засмука здраво.

Останала без дъх от невероятното наслаждение, тя се притисна още по-плътно в него, като инстинктивно нагласяше тялото си към неговото. Накъсан стон се изтръгна от устните му. Ръцете му образуваха опора зад гърба й и тя се изви в дъга върху тях. Той се наслаждаваше с пълна мяра, попивайки всяка частица от плътта й, за която мечтаеше от седмици. Зърната й набъбнаха от влагата, с които ги беше напоил, а после ги подсуши с мустаците. Устата му беше гореща и ненаситна, когато издърпа устните й между своите и ги опари с пламтящ дъх.

Диво желание ги разкъсваше. Рос знаеше, че ако не утоли жаждата си сега, следващият път пак щеше да я обладае насила. Той я повдигна и разлюля главата й под брадичката си, търкайки голите си гърди в твърдите й полукълба.

— Лидия, Лидия — повтаряше непрекъснато, докато и двамата се отпуснаха. Не искаше този път да свърши бързо и грубо, а да бъде нежен и внимателен.

Тя го отблъсна леко.

— Гъделичкаш — заяви тя, като набърчи смешно нослето си.

— Съжалявам, ще я обръсна.

— Не! — каза тя.

Внезапната й тревога го накара да избухне в смях, но той изведнъж изтрезня при спокойната й забележка:

— Имаш толкова много белези.

Тя докосна изпъкналия белег над лявата му гръд. После връхчетата на пръстите й обходиха всяка драскотина и белег по гърдите и раменете му.

— Имаш право.

— От войната ли са?

Той отмести ръката й и целуна връхчетата на пръстите й.

— Някои от тях, да.

Произнесе го с глас, който тя познаваше много добре и знаеше, че повече няма да пророни и дума. Наблюдаваше гърдите й, следеше как се поклащат и при най-слабото й движение и как кичурите коса, разсипали се отпред, флиртуваха със зърната. Лидия не изглеждаше ни най-малко смутена от откритото му любопитство, но беше срамежлива като дете в своето любопитство към него.

— Хайде да си лягаме — изрече той дрезгаво.

Вече бе взел решение да не спи с бричовете си. Беше също така дяволски сигурен, че в никакъв случай нямаше да си облече някоя от ония идиотски пижами, за които Виктория бе настоявала да слага, когато си лягаха. Щеше да спи така, както го беше създал Господ, а ако това не се харесаше на Лидия… Е, нямаше къде да мърда. Той изу ботушите и чорапите си, измъквайки се от панталона си.

Лидия припълзя до постелята и остана неподвижна върху нея, докато той угаси фенера. Потънаха в мрак. Ушите й вече бяха свикнали да разпознават всяко негово движение в тъмнината и тя знаеше, че когато легнеше до нея, ще е гол.

При тая мисъл тя изпитваше едновременно и трепетен възторг, и ужас. Разбира се, Рос беше красив. Не можеше да си представи, че би изглеждал отвратително без дрехи. И все пак остана напрегната и тревожна, когато се изтегна до нея.

Ръцете му не срещнаха никаква съпротива, когато я придърпа към себе си и я обгърна здраво. Полуотворената й уста в мрака го очакваше и под опитните му пръсти на любовник Лидия усети как страхът й бавно изчезва.

Голите й пети докосваха краката му и усещането съвсем не беше ужасно, а предизвикваше сладостен трепет. Рос беше прекрасен и тя разбра, че няма от какво да се страхува.

Ръцете й го обгърнаха и се плъзнаха по мускулите на гърба му. Тя ги остави да слязат по-надолу. Дланите й подминаха ямичката на кръста му и се спряха върху напрегнатите като струна седалищни мускули.

— Велики Боже! — простена той и обърна по гръб.

Добре, че имаше луна, която му помогна да развърже коланчето на корсета. Той загреба цялата рокля и бельото наведнъж и в краката й се оформи нежна купчинка.

Очите му обходиха с възторг тънките й, но силни крака, формата на прасците, гъвкавите очертания на бедрата. Дъхът му за миг секна при вида на гнездото от нежни косъмчета. Тъмното триъгълниче го привличаше неудържимо. Той не отдели поглед от нея продължително време, потопен изцяло в съвършенството й.

Лидия не беше се разголвала напълно пред никого, дори и пред майка си. Рос изглеждаше толкова огромен, че направо я плашеше. Дали и тя не се различаваше от другите жени? Дали не беше ужасно грозна дотам, че да не го съзнава? Дали всичко с нея беше наред?

— Рос? — прошепна тя в мрака с разтреперан глас и покри тръпнещото триъгълниче с ръка.

Той излезе от транса, в който беше изпаднал, и се изтегна до нея. Притисна грубото си тяло в коприната на нейното, за да усети остро еротичния копнеж.

— Господи! — въздъхна той, намествайки глава върху гърдите й.

Минаха няколко минути, през които той я държеше изтръпнал, невярващ, че съдбата го е дарила с такъв дар. Това, че я бе смятал за груба и нескопосна, сега му изглеждаше като спомен от някакъв далечен кошмар. Беше вълшебна и красива… и негова.

Той се облегна на лакът и се приведе. Остави езика си лениво да проникне в сладката кухина, като бавно го прокара по меките очертания на устните. Лидия погали главата му.

Захлупвайки ръката й с длан, той започна бавно да я обсипва с целувки в кръг, който непрестанно се свиваше докато до гърдите й. После леко се отдръпна. Езикът му усещаше нейната сладост и я изпращаше към помътеното съзнание.

Лидия потръпна и гърбът й се изви в дъга, след което отново рухна върху постелята. Дълбоко в себе си, между бедрата, тя усети познатото размърдване, този тъмен и неясен копнеж по незнайното и скритото.

Ръката му беше върху ханша й, и той я стисна леко, преди да плъзне длан по очертанията на бедрото. Кожата наподобяваше затоплена коприна. Пръстите му се плъзнаха по-надолу по бедрото й, и сърцето му за миг спря, преди да спре върху коприненото триъгълниче.

Той не усети никакви възражения, само един лек стон върху устните на Лидия. Натисна силно бедрата й, принуждавайки ги да се разтворят. Гладка, тръпнеща плът, усетиха пръстите му.

— Лидия.

Гласът му с усилие се изтръгна между стиснатите устни.

— Рос! — извика тя силно.

Той мигновено издърпа ръката си и я отпусна върху коляното й.

— Извинявай, ще спра. Исках само да те погаля.

— Трябва ли? — попита тя трескаво.

— Не — прошепна той успокояващо. — Не трябва. Никога повече няма да те докосна така, ако ти…

— Не — изрече тя малко истерично. — Искам да кажа, трябваше ли да спираш?

Викът спря на устните й миг преди да ги покрие за целувка. Ръката му този път беше по-смела, но все така нежна.

Наблюдаваше как лицето й приема онова благоговейно изражение, което беше виждал да я спохожда, когато кърмеше Лий. Боготвореше това изражение и искаше само той да бъде причина за него. Усети как зърната й се напрягат и втвърдяват, как рязко взе да се свива и разпуска коремът й, как се ускорява дишането й и без малко щеше да избухне в кулминацията на своето наслаждение, което трескаво жадуваше.

Членът му запулсира и откри мястото на своето освобождение. За миг той застина върху нея, дишайки тежко, потънал в нея докрай. После погледна в очите й.

— Никога не съм се чувствала така преди, Рос. Така ли трябва да бъде винаги? — прошепна тя, прокарвайки пръст през устните му.

Той притвори очи и поклати глава, не желаейки да ускорява нещата.

— Не. Не може да бъде толкова хубаво.

После загуби контрол върху себе си и бедрата му подкараха в луд ритъм срещу плътта й. Той направи всичко, за което беше чувал из бардаците и нощем около лагерния огън. Излизаше от нея, за да се забие след миг до дъно.

Дразнеше връхчетата на гърдите й с гръдния си кош, масажираше корема й с мощните напъни на своя, галеше бедрата й със силните си ръце. Беше разтворен в нейното лоно, в сладостта й, и искаше никога да не се връща обратно.

Лицето й изразяваше екстаз и това още повече усили неговия. И когато освобождението дойде, той усети с цялото си тяло пронизалата я и разтърсваща тръпка. Останаха вплетени един в друг сякаш някакъв безименен и щедър бог беше ги захвърлил в небесата, а после нежно и внимателно ги бе върнал долу.

Лидия лениво прокара пръсти по лъсналия му от пот гръб, докато почиваха изтощени в обятията си. Рос накрая събра сили, повдигна се от нея и се обърна по гръб, гълтайки жадно въздух.

Остана неподвижен доста и Лидия попита колебливо:

— Рос, добре ли си?

Беше събрал достатъчно сили, за да се изсмее гръмогласно:

— Лидия, как можеш едновременно да си толкова опитна и толкова невинна?

Претърколи се до нея и я загледа нежно. Къдрави кичури бяха залепнали по изпотените й бузи. Кожата й блестеше със сиянието на удовлетворението. Полупритворените й очи гледаха доволно и сънливо. Господи, толкова е красива, помисли си той. Прегърна я нежно.

— А сега да поспим.

Тя се сгуши в тялото му, благодарна за покоя, който той излъчваше. Скоро сънят ги унесе и заспаха отпуснати един до друг, с леки усмивки върху устните.


Рос се събуди с някаква необичайна отпуснатост. Не можеше да си спомни откога не е спал толкова добре. Преди още да отвори очи, покри лицето си с косата на Лидия и дълбоко пое дъха й в себе си. Тя още спеше. Не искаше да я буди.

Очите му на воля обходиха тялото й. Кожата й беше точно толкова сладка за гледане, колкото и за целуване. Вкусът й още лепнеше върху езика му. Но очите, чиито гъсти и издължени ресници хвърляха сянка по бузите, бяха очи на жена. Блестящи от сълзи, замрежени от страст — те се променяха всеки момент и извънмерно. Възбудата го сграбчи веднага за слабините при спомена за чувствения начин, по който го бяха изгледали.

Устните й бяха леко разтворени. И в този момент не изпитваше никакво друго желание, освен да ги целува. Тя имаше най-възхитителната и сладка уста. И знаеше как да се целува.

Какво ли друго още умееше?

Гримаса свъси веждите му и мустаците му се раздвижиха гневно. По дяволите, защо се измъчваше непрекъснато с такива мисли? Та тя изглеждаше толкова невинна, макар че…

Миналата нощ се бяха сбъднали всичките му сексуални мечти. А тя не се преструваше. Беше чувал, че някои жени притежават способността да изпадат в онази малка смърт, която изпитват всеки път мъжете. Проститутките я имитираха всеки път, защото си мислеха, че мъжете го желаят. Той сериозно се съмняваше, че Виктория дори беше чувала за такова нещо. Но дори и да беше чувала, сигурно щеше да потръпне от отвращение.

Виктория. Най-силно го тревожеха спомените за нея. Липсваше му. Той все още я обичаше. Но как можеше да пази любовта към нея в сърцето си и да се наслаждава на тялото на Лидия с такава сила? Беше ли възможно да си влюбен в една жена и да си като омагьосан от друга. Ненавиждаше сравненията, които разумът му налагаше.

Докато тялото на Виктория беше студен алабастър, то това на Лидия беше като слонова кост, напоена с разтопено злато. Виктория на моменти беше толкова сдържана, та чак го докарваше до бяс. Никога не му беше позволила да я види напълно гола. А Лидия лежеше сега до него без никакви дрехи върху себе си. Прекрасна голота! Тя беше прекрачила границата на пристойността. Тя му се отдаваше цялата, без остатък. Той можеше да прави с нея каквото си поиска. Виктория щеше да припадне още в мига, в който се раздвижеше вътре в нея по начина, по който го беше сторил с Лидия. Щеше да остане неподвижна и да го приеме, но после щеше да стане от леглото, за да се измие, сякаш я беше облял с нечистотии.

Лидия се беше притискала с всички сили в него, къпейки го със своето тяло, откликвайки на всяко негово движение, издавайки ония дълбоки, гърлени звуци, които сякаш извираха от дълбините на тялото й и докарваха до бяс мъжествеността му. И когато всичко беше свършило, тя беше покрила корема с двете си ръце и се беше прегърнала, сякаш трепереше над онова, което беше излял в нея, и което беше станало част от нея.

Мисълта за нея го възбуди така, че получи ерекция. Прокле себе си и нея. Защото обожаваше чувствената й природа, защото беше омагьосан. Кой бог я беше надарил с тези дарби за любов, които го бяха отвели в рая на плътските наслаждения, който дори и той, с толкова много опит, не знаеше до днес?

Той загледа гърдите й. Дори и в покой, те зовяха. Коремът й се вдигаше и спадаше равномерно.

Искаше отново да прекара пръсти през коприненото триъгълниче между бедрата й.

Коя си ти, Лидия…

Той не знаеше дори фамилното й име.

Но и тя не знаеше неговото.

Той не можеше да отдели поглед от прекрасното тяло и знаеше, че е в състояние да прости миналото й, както го беше помолила. Ако само не го лъжеше, че иска да го забрави. Но ако някога разбереше, че го е излъгала, че оставя всичко зад себе си, както беше постъпил той, никога нямаше да й прости.

Не си позволи да я докосне, защото тогава нямаше да му стигне волята да излезе от фургона. Обу панталоните си и се измъкна навън.

Няколко минути след това Лидия се пробуди и посегна към него. Мястото до нея беше празно. Тя чу стъпки покрай фургона. Изправи се и погледна Лий, който още спеше. После се зае да се измие и облече. Прокара студен, влажен парцал по тялото си. Бузите й пламнаха при спомена за ласките на Рос и начина, по който беше реагирала на тях.

Дали нямаше да си помисли най-лошите неща за нея?

Какво се беше случило? В един момент си беше помислила, че умира, но в същото време усещаше, че никога не се е чувствала по-жива. Насладата я беше връхлетяла като разпенен водопад. Удоволствието беше толкова силно, че мислеше, че няма да го понесе. Ревниво се беше вкопчила в него, не желаейки да го изпусне от ръцете си. Беше обвила крайниците си около Рос, за да поеме колкото се може повече от него в себе си.

Тя покри лице с две ръце и задиша тежко, като се молеше да не е направила нещо, което омъжените жени не следва в никакъв случай да правят.

Тя отметна коса назад. Не беше ли й казал Рос, че е хубава? Облече се и излезе. Рос не се виждаше наблизо и тя изпита облекчение. Не беше готова още да се срещне лице в лице с него след прекараната безумна нощ.

Той се появи зад нея, докато тя си наливаше чаша кафе.

— Добро утро — изрече той нежно.

Предпазливо повдигна очи, за да срещне погледа му. Дъхът й пресекна. Той беше най-красивият мъж, когото някога беше виждала — косата му блестеше. Светлината се пречупваше в очите му и нежната му усмивка й казваше, че всичко е наред. Сега вече беше сигурна, че е постъпила както постъпват омъжените жени. Беше се държала така, както искаше от нея Рос. Облекчението й беше огромно.

— Добро утро!

Душата й пееше.

— За мен ли е?

Той кимна към кафето.

Тя безмълвно му протегна чашката и се усмихна, затъмнявайки слънцето със сиянието си. Той пое кафето, но в същото време обви със свободната си ръка врата й и я придърпа към себе си.

Още не се беше откъснал от устните й, Мама Лангстън се появи с паницата мляко за Лий. Тя остана загледана в тях със сияеща усмивка като горд родител, и после шумно се изкашля. Да, бяха чудесна двойка.


— Още една фалшива следа — обобщи Хауърд Мейджърс, като смъкна шапката си и я метна върху закачалката в хотелската си стая в Балтимор.

— Вие не успяхте да скриете разочарованието си, че момичето в моргата не се оказа дъщеря ми, Мейджърс. Съжалявам много, че ви загубих времето.

— Господи! — изрече Мейджърс отвратен от себе си и направи нещо, което много рядко си позволяваше в ранните утринни часове.

Напълни щедро чашата си догоре.

Ванс Джентри ходеше вече по нервите му. Мейджърс започваше да разбира чувствата, които бе изпитвала младата двойка, вземайки това решение. Може би Сони Кларк съвсем не беше отвлякъл съпругата си, нито я беше принудил да открадне семейните скъпоценности. Навярно желанието на Виктория да напусне дома и тираничния си баща, е съвсем логично и обяснимо?

Държането му по време на седмицата, през която пътуваха до Балтимор, беше повече от отвратително, но Мейджърс бе проявил разбиране. В края на краищата, човекът си беше внушил, че момичето, убито в хотелската стая, ще се окаже дъщеря му, нещо, в което Мейджърс сериозно се бе съмнявал още от самото начало, макар че и двете физически описания бяха съответствали на Кларк и Виктория Джентри.

А и убийството изобщо не пасваше на стила на Кларк. Той беше безмилостен и безпощаден с револвера, когато биваше притиснат в ъгъла, но никога не бе убивал хладнокръвно. Убийството на момичето изобщо не можеше да се свърже с неговия кристален стил.

Мейджърс бе понасял безропотно непрекъснатите изблици на гняв от страна на Джентри. Но това вече надминаваше всякаква мярка.

— Това не беше губене на време, мистър Джентри — изрече той с повече дипломатичност, отколкото смяташе, че заслужава мъжът срещу него.

— Не, разбира се, щом става въпрос за моите пари.

— Поне знаем, че дъщеря ви е жива и здрава.

— Тогава къде е, по дяволите?

— Не знам.

— Не знаете. — Джентри беше бесен. — По дяволите, човече, за какво мислите, ви плащам? Плащам ви, за да откриете дъщеря ми и оня негодник и престъпник — съпруга й.

Мейджърс бавно преброи наум до десет, напомняйки си, че след като реши и този случай, излиза в пенсия.

— Можете да ме изритате по всяко време, когато пожелаете, мистър Джентри. Аз ще продължа преследването на Сони Кларк, още повече след като вече със сигурност знам, че е жив. Търсен е за пет убийства и банкови обири в няколко щати. Списъкът на престъпленията му е по-дълъг от ръката ми. И макар, че явно от няколко години не е с братята Джеймс, той може да ни помогне да ги открием. Така че, искате ли да продължа да работя с вас, или ще продължите сам?

Джентри се олюля, все още гневен. Този гняв беше насочен не толкова към човека от Пинкертън, колкото към нелепостта на ситуацията. Презираше се, че не е в състояние да се владее, но знаеше и също така, че детективът разполага с широка мрежа от информатори и връзки, които той не беше в състояние да използва, дори и да можеше да си позволи заплащането им.

— Все още ми се струва рано да се разделяме.

— Много добре, тогава ще ви помоля като джентълмен повече да не ме оскърбявате с подобни клеветнически забележки. Разбира се, че се зарадвах на факта, че намереното момиче не е вашата дъщеря.

Той гаврътна чашата си до дъно, побутвайки бутилката към Джентри — ако му се пиеше, можеше и сам да си налее.

Джентри покорно прие думите му и след като си наля солидна доза, попита:

— Сега какво ще правим?

— Предполагам, че трябва да се върнем в Ноксвил. Почваме отначало, ще задействаме всичките си връзки и ще видим какво ще излезе.

Джентри обърна чашата си на един дъх. Изгори го не по-силно от яростта, която бушуваше в дъното на стомаха му. Един път само да пипнеше в ръчичките си този Рос Коулман, или както му беше дяволското име, агенцията Пинкертън, правителствата на няколкото щати и всички останали, които искаха да го заловят жив, можеха да вървят по дяволите.

Той щеше да пръсне черепа на това мръсно копеле.


За Лидия и Рос дните се точеха със скоростта на охлюви, защото едва дочакваха нощта. Рос беше постоянно зает с конете си, или с нечии други, с лов, или с някаква друга дейност, която го възпрепятстваше от управлението на собствения му фургон. А това определено беше за добро, защото в дните, когато му се наложеше да седи до нея на предната седалка, изпитваше непоносими мъки. Всяко докосване на ръцете им, всеки допир на телата им, всеки поглед, всяка открадната целувка го караше да страда още повече.

Вечерите бяха техни. Ходеха на гости на други семейства от кервана, но сдържаността им траеше само до прага на фургона. Всяка нощ ги правеше по-близки. Постепенно се освобождаваха от всички свои предубеждения, ставаха още по-смели в своите любовни проявления.

Лидия не мислеше, че може да има по-голямо щастие. Тя не беше формулирала ясно в съзнанието си какво е за нея Рос. Съзнаваше само, че никога повече няма да бъде истинска без него. Те не даваха словесен израз на чувствата си, но на нея това не й липсваше. Стигаше й да знае как я поглежда.

Един следобед, когато наведена над легена миеше косата си, на фургона се почука. Тя се избърза бързо и закопча роклята си. Хвърли поглед по тялото си и разтвори брезента.

В същия миг се сгърчи от ужас при вида на Кланси Ръсел.


Загрузка...