Защото те обичам

Глава двадесет и втора

Рос се втренчи в ботушите си и мръсния под, върху който бяха стъпили. Самият той не беше по-чист. Небръснат, неизмит, целият вонеше на пот. На засъхнала кръв. Кръвта й бе оставила големи петна по ризата му. Четири дни, помисли си той, сплел ръце между коленете си. Четири прокълнати от бога дни беше преседял в килията и се измъчваше от въпроса дали е жива, или мъртва. Къде ли се намираше тя, Лий? Предполагаше, че Мозес се грижи за бебето, макар че не можеше да бъде сигурен.

Изглежда, ребрата му бяха само натъртени, а не счупени. Първите два дни бе лежал неподвижен и се бе надявал, че ще зараснат сами. Сега го пробождаха само от време на време, но болката от тях не можеше дори да се мери с душевните му терзания.

Не беше виждал други хора, освен останалите затворници, довеждани обикновено по обвинения в пиянство и причиняване на безредици. И след като изпразнеха стомаха и мехура си в ъгъла и проспиваха нощта, вонящи на евтино уиски, биваха освобождавани. Дебелият заместник-шериф, носещ ядене, от което стомахът му се обръщаше с хастара навън, не искаше да му каже нищо.

Той самият знаеше само, че детективът от Пинкертън и Ванс Джентри са открили кой е в действителност Рос Коулман и са тръгнали по следите му. Щеше да бъде осъден на присъда, за която не беше трудно да се досети човек. Щяха да го обесят.

Той се изправи от дървения нар и закрачи из квадратното парче пространство, внимателно избягвайки локвите, чиито произход предпочиташе да не разпознава. Защо не беше умрял преди три години от онези рани, които трябваше да го убият? Лидия най-вероятно бе загинала при опита си да го запази от куршума на Джентри. Можеше ли да иска един мъж повече любов от една жена? И тя бе умряла с мисълта, че той я ненавижда.

— Коулман.

Обърна се мигновено. Беше заместник-шерифът — една свиня, и по мръсотия, и по поведение. Рос не му отговори.

Той му подхвърли чифт белезници през решетките. Рос ги хвана още във въздуха.

— Сложи ги — заповяда му той през кафявата пяна от тютюна, процеждаща се от двата края на дебелата му уста.

Рос направи както му заповядваха. Дали нямаше накрая да дойде детективът да го разпита, да запише признанията му? Но той нямаше и думичка да им продума докато не му кажеха как е Лидия. И ако тя беше… починала, той нямаше да си отвори устата, докато не му позволят да види тялото й.

Тъмничарят отключи вратата и му кимна да излиза. Закрачиха по тесния коридор. Въздухът в офиса, въпреки застоялостта си и лятната жега, беше значително по-добър, отколкото онзи в килиите, и Рос пое с пълни гърди, за да прочисти дробовете си от вонята.

— Хайде — обади се тъмничарят, нахлупвайки шапката на Рос на главата му. — И без номера — предупреди го той.

Той го поведе по дървените тротоари на града. Хората бягаха по работа и само отделни пешеходци удостояваха с поглед мъжа с белезниците. Изглежда, Мейджърс не бе обявил кого държат в ареста. Името му едва ли щеше да е известно по тия места, но всички бяха чували за Франк и Джеси Джеймс. Пълната липса на любопитство беше направо озадачаваща.

Минаха няколко квартала, преди дебелакът да се обади:

— Насам — и да свърне по каменния тротоар, водещ към приветлива, едноетажна къща.

Рос се остави да го побутнат в приемна, където един древен часовник отброяваше звънко секундите.

— Докторе? — повика заместник-шерифът.

От стая в дъното на къщата излезе един мъж и затвори вратата след себе си. Той опъна жилетката над шкембенцето си и пристъпи напред, изглеждайки злобно заместник-шерифа изпод настръхналите си разрошени вежди.

— Благодаря ти, Ърни — произнесе докторът, втурвайки се покрай Рос да отвори входната врата пред заместник-шерифа. Беше явен жест, че не иска той да остава по-дълго тук.

Ниският, плешив мъж се вгледа в брадясалото лице на Рос.

— Аз съм доктор Хансън. — Той посочи към вратата, през която току-що беше излязъл. — Вашата съпруга е вътре.

Сърцето на Рос слезе до дъното на душата му. Беше оловно. Сигурно беше мъртва. В противен случай едва ли щяха да го изведат от ареста. Ако беше жива, по-скоро щяха да доведат нея при него.

Той пое дълбоко дъх и тръгна към вратата. Не беше лесно, но успя да отвори дръжката на вратата с прикованите си в окови ръце. Мина през вратата и я затвори след себе си, все така с гръб към стаята. Бавно се обърна и се огледа.

Беше очаквал да види Лидия облечена в най-хубавата й рокля, с ръце скръстени върху гърдите й. Вместо това върху тясното легло имаше само един юрган с ярки шарки и бродирана възглавница в края до таблата.

Очите му пронизващо огледаха непознатата стая, докато накрая я откри седнала в един стол-люлка, близо до отворения прозорец, гледана в него с широко отворени, немигащи очи. Седеше абсолютно неподвижна. Беше облечена в блуза и пола. В стаята всичко бе застинало, с изключение на косите й, които лекият вятър ритмично повдигаше и оставяше да падат върху бузите й, които вече не бяха смъртно бледи, макар все още да не бяха възвърнали обичайния си цвят.

Човекът от Пинкертън седеше край нея.

Той забеляза белезниците.

— Тая тъпа свиня заместник-шерифът — изръмжа той.

Извади малък ключ от джоба си, приближи се бързо до него и ги отключи, след което ги пъхна в джоба си.

— Моля да ме извините, мисис Коулман, загдето по моя вина доведоха съпруга ви като престъпник при вас — произнесе той почти жизнерадостно.

Рос си помисли, че или вече не може да чува, или още сънува кошмар, който не иска да свърши. Наистина ли беше нарекъл мъжът Лидия мисис Коулман?

Лидия дари детектива с блага усмивка. Рос жадуваше да изпие образа й, но Мейджърс го заговори.

— Разбира се, че всички смехотворни обвинения срещу вас от страна на мистър Джентри бяха оттеглени.

Рос се втренчи в мъжа с неприкрито недоверие. Очите му излъчиха милион въпроси за миг.

Мейджърс се изкашля шумно и извърна поглед от тези пронизващи очи. Не искаше да му се напомня, че се канеше да извърши нещо нечувано. Изправяше се срещу всеки принцип, който беше следвал неотклонно през дългата си кариера. До този момент всичко беше бяло или черно, правилно, или престъпно. До преди няколко дни изобщо не му беше идвало на ум, че може да има област, където понятията за добро и зло, за дълг и отговорност бяха преплетени от емоции и първични инстинкти.

Но през последните два месеца той беше съжителствал с Ванс Джентри. Видя догматичния начин на мислене на мъжа, непоклатимото му увереност в неща, които никога не бе подлагал и на най-малко съмнение. Той бе станал свидетел как мъжът, когото хората познаваха като Рос Коулман, падна върху жена си с молбата да не умира. Той беше прекарал часове с момичето, разпитвайки я за миналото, за мъжа, за когото се беше омъжила при толкова необичайни обстоятелства.

Беше спорил със себе си в продължение на дни, но в ранните часове на днешния ден той вече знаеше как ще постъпи. Правотата на постъпката му беше твърде относителна и зависеше единствено от гледната точка на човека, но той нямаше да се откаже.

Отиде до другия прозорец в стаята и дръпна завесата настрани, за да се наслади на късните летни рози на мисис Хансън. Но всъщност го направи, за да остави двамата насаме.

— Според мен, мистър Коулман, Джентри усещаше, че дъщеря му го е напуснала. Той беше ядосан и на двама ви, че сте се измъкнали потайно. Като баща не мога да го обвинявам за това, което изпитва. Но една съпруга не извършва криминално деяние, когато тръгва нанякъде със съпруга си, без да извести родителите си.

Той им хвърли бегъл поглед през рамо. Мъжът не бе помръднал, но го гледаше с безмълвно подозрение. Жената гледаше съпруга си. Той отново се обърна към прозореца.

— Последните няколко дни направих подробно разследване. Виктория Джентри Коулман е починала по време на раждане. Можехте да си спестите много неприятности, млади човече, ако бяхте регистрирали смъртта й по надлежния начин.

Устата на Рос се раздвижи, без да пророни и дума. Да не беше това някакъв капан? С каква цел? Този човек знаеше прекалено добре кой стои насреща му. Рискува и хвърли един въпросителен поглед към Лидия. Тя едва доловимо поклати глава в отговор, давайки му да разбере, че знае точно колкото него.

— Свещеникът, дошъл да произнесе надгробното слово при погребението на Виктория, ме увери, че ще провери в регистрите.

Мейджърс поклати глава.

— Той не го е направил, но всички от кервана, които успях да открия, и с които разговарях, потвърдиха историята разказана ми от вашата съпруга, от настоящата ви съпруга. — Той отново се обърна към Рос. — Между другото, много съжалявам, че се наложи да престоите в ареста, докато успея да изясня всички тези неща.

Рос не каза нищо. Нито Лидия. Тя не беше проговорила и дума, откакто той беше влязъл. Дали не изпитваше силни болки? Или беше още в шок? Защо го гледаше със същата предпазливост, както тогава, през онази нощ, когато я бяха довели във фургона му да накърми Лий?

Мейджърс извади нещо от джоба си и го подхвърли на леглото. Беше черната торбичка от кадифе.

— Джентри ви обвини, че сте откраднали тия скъпоценности.

— Те са на Виктория. Аз не ги искам — отвърна грубо Рос.

Ако до този момент Мейджърс бе имал някакви съмнения, то те вече окончателно се разсеяха. Сони Кларк не би проронил и сълза над ранена жена. Сони Кларк би си проправил път сред дъжд от куршуми в напрегната ситуация. Сони Кларк имаше репутацията на мъж, който се измъква и от най-бдително охраняваните арести, имащи лошия късмет да му предложат подслон. Рос Коулман бе прекарал последните няколко дни втренчен безмълвно в стените, мълчалив и очевидно погълнат от скръбта си.

Рос Коулман бе мъж, уважаван и почитан от всички, с които бе пътувал през тези два месеца. Можеше с чиста съвест да застреля Джентри в законна самоотбрана. Но не го беше направил. Беше се оставил съвсем покорно да бъде арестуван, без да прояви дори враждебност. Единствената му грижа бе съпругата му. Не беше поискал никакво облекчение за себе си, а вместо това бе настоял незабавно да я закарат на лекар. Не беше дори направил опит за бягство.

Сега пък се отказваше от едно малко съкровище. Не, този човек не беше вече Сони Кларк. Той беше Рос Коулман, и Мейджърс щеше да го остави на спокойствие. Сигурно ставаше сантиментален. На тези години. Но пенсионирането му, което започваше с тези два погубени млади живота, които да тежат на съвестта му, не беше особено приятна перспектива.

— На вас може и да ни ви трябват, но те принадлежат по право на вашия син, мистър Коулман. Не мислите ли, че трябва да ги запазите докато порасне?

Рос бавно кимна. Мейджърс му връчи торбичката, а той на свой ред неловко ги подаде на Лидия.

— Тленните останки на мистър Джентри са вече на път за Тенеси. Известих адвоката му, който ми телеграфира в отговор, че ще се погрижи за всички подробности около погребението. — Мейджърс се изкашля в шепата си и се разтъпка пред прозореца, преди да проговори отново. — Разпитах съпругата ви за загиналия й заварен брат и…

— Загинал?

— А, да, забравих да ви кажа. Няма откъде да го знаете. Намерих го мъртъв онази сутрин, докато тичах да настигна Джентри. Бях му наредил да не ви предявява никакви обвинения в кражба и отвличане без мен. Когато се пробудих, намерих стаята му празна.

Мейджърс облиза устните си при спомена за гнева си в онзи момент. Беше излетял от хотела и се бе затичал към конюшнята, където държеше коня си, когато забеляза проснатото тяло на Кланси до хотела. Той бе предположил, че Джентри е убил Кланси, за да не се разгласи историята за брака на дъщеря му със Сони Кларк.

— Убийството на Кланси остана неразкрито — изрече той замислено. Коулман не можеше да го е извършил. При разпита му Мозес бе казал, че Рос е бил с него целия следобед до сутринта, когато Джентри ги е разбудил. А момичето? Мейджърс отново я изгледа. Ако тя се бе измъкнала тихомълком и бе убила заварения си брат, в което Мейджърс се съмняваше, то тогава бе постъпила напълно оправдано от гледна точка на закона.

Лидия седеше мълчаливо, като се надяваше, че Мейджърс не ще успее да прочете мислите й. Тя никога и при никакви обстоятелства нямаше да спомене какво знаеше за убийството на Кланси. Дори и на Рос. Буба искаше да запази тайната й. Тя щеше да запази неговата.

— Чували ли сте някога за един стрелец на име Сони Кларк? — запита изведнъж Мейджърс.

Очите на Лидия се сблъскаха светкавично с тези на Рос, преди двамата да погледнат детектива. Рос рязко поклати глава в потвърждение. Нямаше обаче да каже и дума на глас, докато не разбереше каква играе Мейджърс.

Сърцето на Лидия се качи в гърлото й.

— Чух, че бил убит — произнесе бавно детективът, без да отделя поглед от лицето на Рос. — Чух, че умрял преди няколко години от огнестрелни рани, които получил при обира на една банка. Какво мислите по този случай?

— Той е мъртъв — изрече Рос недвусмислено.

— Сигурен ли сте в това?

— Да.

Без да отделя острия си поглед от Рос, Мейджърс кимна.

— Ако е мъртъв, това означава, че ние не можем да получим от него никакви сведения за това, къде се намират в момента братята Джеймс.

— Кълна се в Господ, че не знам нищо за това — отговори искрено Рос.

Всички инстинкти на Мейджърс му говореха, че мъжът пред него казва истината.

— Да — каза той, излизайки от замисленото си състояние. — И аз мисля така. — Почеса се по ухото, сякаш бяха разменили думи за нещо съвсем незначително. — Последното ми служебно задължение като служител на Пинкертън ще бъде да пусна циркуляр с вестта, че Сони Кларк е мъртъв. — Той леко се изсмя. — Сигурен съм, че много служители на закона и ловци на глави ще бъдат страшно разочаровани при тази вест. Наградата за главата му ще им се изплъзне.

Колкото и да им беше трудно, и Рос и Лидия останаха с каменни лица. Единствено адамовата ябълка на Рос се раздвижи в гърлото, когато преглътна с усилие.

Мейджърс се приближи до вратата и я отвори.

— Не виждам причина да ви задържам повече.

И той направи широк жест с ръка, че са свободни.

Другите двама души, които знаеха истинската самоличност на Рос Коулман, бяха мъртви. Ванс Джентри и Кланси Ръсел. Мадам Ла Рю щеше да получи писмо от Мейджърс, в което той щеше да й съобщи, че престъпникът е починал от огнестрелните си рани. Датата неволно щеше да бъде пропусната.

Мейджърс бе въртял на шиш Мозес, запитвайки го дали въобще му е известно мистър Коулман да е проявявал признаци на агресивност. Освободеният роб се бе заклел, че мистър Коулман е един от най-прекрасните хора, който някога е имал щастието да познава. Той не знаел нищо за миналото му.

Разбира се, че мъжът лъжеше. Мозес бе чул всяка дума, изречена от Джентри онази сутрин. Но Мейджърс знаеше, че Мозес щеше да занесе тайната в гроба си. Лидия Коулман никога не би проговорила и думичка за бурното минало на съпруга си. Човек трябваше само да види как го гледа, за да разбере, че тя го обичаше отвъд границите на обичайното.

Съпругът й помогна да стане от стола, макар да не размениха и думичка. Мейджърс видя сълзи на благодарност във вълшебните й очи, когато приближи. Тя внимателно подбра думите си.

— Бяхте много мил. Много ви благодаря.

Тя излезе от стаята, оставяйки Рос насаме с детектива. Очите на Рос се впиха в тези на човека от Пинкертън и ги задържаха. Устата му се отвори, но Мейджърс посегна към ръката му и го изпревари.

— Най-добре ще е и за двама ни да не ми благодарите.

Една изразена благодарност щеше да е равна на пълно самопризнание. Нито единият, нито другият искаха това.

Рос стисна с всички сили ръката на мъжа. После се обърна бързо и се присъедини към жена си. Хауърд Мейджърс го проследи с поглед. Той се усмихна при мисълта, че е постъпил към него великодушно като бог… или като стар, размекнат глупак.

Доктор Хансън ги откара до мястото, където Мозес бе отседнал с двата фургона. Той ентусиазирано ги поздрави и им подаде Лий. Лъки и кобилите бяха получили същите грижи, както и при Рос. Новата млечна крава не отстъпваше с нищо на предишната. След като Лидия и Рос благодариха на стария доктор, той потегли обратно към града. Рос впрегна фургоните.

Този ден пропътуваха само няколко мили, следвайки реката, която, по всичко личеше преминаваше през земята на Рос. Той беше подал молбата си в земеразделната кантора същия ден, когато продаде фургона на семейство Причардс. Всичко беше наред и вече можеха да навлизат в своите владения.

Скоро след като направиха лагера за нощта, Мозес тактично се отдалечи.

— Мисля да тръгна по течението надолу да се опитам да хвана някоя по-голяма риба за вечеря.

Той усещаше неспадащото напрежение между Рос и Лидия, които не бяха си проговорили и дума. Рос бе управлявал открития фургон, а Мозес — покрития. Лидия остана отзад с Лий.

— Благодаря ти, Мозес — изрече Рос, като разпрягаше конете. — Това е действително хубава идея.

— Ще взема Лий с мен. Може да си дремне в сенките, а ако се събуди, мога да го науча на някои по-тънки номера при риболова.

— Ако си сигурен, че няма да ти пречи.

— Няма. Ние вече сме големи приятели. — Тъмните му очи погледнаха Рос с пълно разбиране. — Всеки случай не ни очаквайте много скоро.

Рос приключи с работите около лагера, накладе огън, и после се изкъпа в реката. Търкаше се безмилостно, изстъргвайки вонята на ареста от себе си. След като се подсуши на брега и облече чисти панталони, той обръсна четиридневната четина и отново се почувства човешко същество.

Тъкмо се връщаше, когато видя Лидия до стълбичката на фургона на Мозес. Тя замря за миг като го видя, после решително пое надолу.

— Във фургона е много горещо. Мисля малко да поседна до реката на хладина.

Беше свалила блузата си, но си беше оставила полата. Краката й бяха боси. Видът на снежнобялата превръзка около рамото й беше жестоко напомняне за почти състоялата се трагедия. Рос остана безмълвен.

Тя мина покрай него, без да срещне очите му. Когато той отиде при нея, завари я седнала на наклонения тревист бряг на реката, втренчена в бавно течащата вода. Лъчите на залязващото слънце се изливаха върху нея като разтопено злато. Изглеждаше почти неземна и ефирна, за да бъде докосвана. Почти.

Рос седна до нея. След дълго мълчание той нежно докосна превръзката с пръст.

— Защо го направи, Лидия?

— Кое? — запита тя с дрезгав глас.

Когато се бе появил в стаята на докторската къща целият бледен, изтощен, брадясал и мръсен, тя едва се бе сдържала да не скочи от стола в прегръдките му. Но също така си бе спомнила израза на омерзение върху лицето му, когато Джентри го бе принудил да я види такава, каквато е. Щеше ли дори и сега да я накара да се оправдава за Кланси?

— Защо застана между мен и онзи куршум?

Тя повдигна глава. Очите им се срещнаха. Устните й едва се раздвижиха, докато промълви:

— Защото те обичам. И защото бих направила всичко, за да те спася.

— Дори и това да означаваше да тръгнеш с Ръсел?

Спазъм на отвращение сгърчи за миг лицето й, но в очите й нямаше никакво колебание, когато тихо отвърна:

— Дори и това.

— Лидия! — Името й беше пресекнат вик. — Мислех, че си мъртва. Не ми казаха нищо. Господи, какво преживях само като си мислех, че си пожертвала живота си заради мен.

Ръцете й се заровиха в косите му, все още влажни след банята. Тя ги приглади нежно, страхуваща се да повярва на чутото.

Той взе лицето й между дланите си и го наклони назад. Палците му леко разтвориха устните й.

— Помислих си, че съм те загубил, преди да разбереш колко съм те обичал.

— Рос! — възкликна тя. — Мислех си, че ме презираш. Видях очите ти. Видях лицето ти…

— Прости ми, прости ми — зашепна той, докато обсипваше лицето й с горещи целувки. — За миг си го помислих, но после проумях какво ти е струвало да кажеш, че би се върнала обратно при Ръсел. Знам колко се отвращаваше от него. И тогава проумях колко ме обичаш.

И той я целуна. Ръката му я обви около врата и я придърпа. Той притисна устата й със своята.

Когато накрая се отдръпнаха разгорещени един от друг, тя залюля главата му между ръцете си и се вгледа в очите му.

— Съжалявам много, че трябваше така да научиш, че Виктория е взела скъпоценностите с нея. Аз се опитвах да накарам мистър Джентри да не стреля, иначе никога не бих казала.

— Тя нямаше вяра в мен, Лидия. Не ми се доверяваше.

— Аз съм сигурна, че ти е имала доверие. Просто е имала навик да притежава само красиви вещи. — Той не споделяше мнението й, но кимна с тъга. — Аз знам колко си я обичал, Рос, в това няма нищо лошо.

Той огледа устата й се зачуди дали някога щеше да се отегчи да я целува. «Няма», помисли си.

— Обичах Виктория за това, което направи за мен. Винаги ще я обичам, защото ми роди Лий. Но — добави той знаменателно, прокарвайки устни по нейните, — ти си моята любов. Моята най-скъпа любов, без която не бих могъл да преживея и ден.

Тя едва има време да прошепне името му, преди устните му да захлупят отново нейните. Постепенно се отпуснаха върху студената, зелена трева. Когато най-сетне устните му оставиха нейните в покой, те останаха да лежат един до друг. Показалецът му проследи дантеления ръб на ризата й и възбуди токове на желанието у нея, които я разтърсиха.

— Защо мислиш, че го направи, Лидия?

Ръката му беше като застинала.

Пръстите й, които се бяха наслаждавали на твърдите черти на лицето му също застинаха.

— Не знам.

— Четири дни не знаех жива ли си, или мъртва. От ума ми не излизаше как лежиш там, обляна в кръв, докато ме издърпваха от теб. Господи! — Той притисна лице в долчинката между гърдите й. — Ако Мейджърс ме прекара през ада, защото не знаеше какво ти се е случило, защо ме пусна?

Тя прокара пръсти през гарвановочерната му коса.

— Мисля, че той разбра, че ти вече не си онзи човек, който си бил, че си вече съвсем друг. Но той беше длъжен да се увери. И стигна до заключението, че не е честно да кара Рос Коулман да плаща за греховете на Сони Кларк.

— А какво ще кажеш за греховете на Рос Коулман? Можеш ли някога да ми простиш, че съм се съмнявал в теб?

Усмивката й беше дяволита.

— Ако ме обичаш сега.

Очите му блеснаха от освободената и дълго потискана страст.

— Не можем. Ще ти причиня болка.

Той целуна превръзката.

— Това е повърхностна рана. Докторът каза, че аз съм припаднала повече от шока, отколкото от куршума. — Тя видя болката в очите му и неправилно я изтълкува. — Много е грозно. Ще ми остане белег — изрече стеснително.

Той простена и целуна горните извивки на гърдите й.

— Този белег винаги ще ми напомня за твоята любов.

— Дори и когато се бием?

— Дори и тогава. По дяволите, всяка наша разправия ми доставяше страшно удоволствие. Ти ме възбуждаш. — Той повдигна глава и се засмя в лицето й. — Пък ако започнем да си сравняваме белезите, имаш още доста, докато ме догониш.

Ръцете му се спряха върху коланчето от панделки и го развързаха.

— Сигурна ли си, че се чувстваш достатъчно добре?

— Да — изрече тя замечтано, като му помогна да разкопчее ситните копченца и смъкна ризата от раменете си.

След като пак се отпусна на тревата, той се вгледа в гърдите й.

— Всеки път забравям колко са едри. И всеки път сякаш откривам отново съкровище.

Плътта й изпълни ръцете му; галеше я, целуваше я.

— Още имаш вкус на мляко. Помня, когато те доведоха първата нощ, как зърнах това — пръстът му очерта тъмния кръг около зърното — обсипано с мляко. Желаех те дори и в онзи момент. Нека ми прости Господ това.

— Рос, моля те.

Той отговори на молбата в гласа й и се изправи. Бързаше да се съблече. Бързаше да си навакса за загубените дни и нощи.

Повдигайки към Рос пламналите си тъмни очи, тя помести ръце върху стомаха му.

— Нека аз да ти ги сваля.

Устните й се плъзнаха по окосмената ямичка на пъпа му. Пръстите му се сключиха около главата й. Тя разкопча копчетата на панталоните му едно по едно, като устните й деликатно поздравяваха с целувка всеки инч. Едва доловимата ласка на дъха й, на устните, го влудяваха.

Дланите й го прегръщаха. С кратък замах, тя отметна дрехите от него. Каменното му съвършенство беше доказателство за любовта му и красив израз на мъжествеността. Тя го целуна с нежно благоговение.

— Ах, любов моя.

Той изстена шумно като се освободи от бричовете си. Нежно я положи върху тревата, усмихвайки се.

Косата й се беше разпиляла върху тревата, а багрите на залеза оцветиха тялото й в алено, златно и пурпурно. Естественият отблясък на плътта й придаваше особено излъчване. Снежнобялата превръзка с нищо не намаляваше съвършенството й. Дори напротив, подчертаваше го. Той легна до нея и я взе в прегръдките си, като я обърна към себе си.

— Ти си толкова красива — изрече той. — Обичай ме, Лидия, не мога без теб.

Погали гърдите й, целуна ги, после ръката му се плъзна по бедрата.

— Рос, Рос — простена тя пресекнало и посегна към него.

Той се върна обратно до лицето й и повдигна леко бедрото й.

— Не искам да те заболи — прошепна той в ухото й. — Остави на мен.

И с леко движение се намести в нея. Притисна я нежно до гърдите си и започна да прониква все по-надълбоко с всеки тласък. Тя се люлееше с бедра около него и когато той въздъхна с върховна наслада, тя повтори движението.

Насладата я връхлетя неудържимо както винаги, макар че всеки път беше различно. Отначало — усещане за кадифена мекота и нежност, после — стремителен полет, при който времето спира и остават само чувствата. Най-накрая идваше просветлението с нажежения поток, който слънцето на Рос изливаше в нея щедро. То изпълваше утробата й, цялото й тяло с любов. И със сигурност.

— Обичам те — прошепна тя и целуна грапавия белег от лявата му страна.

— И аз, и аз. Ти ме освободи от миналото ми и от зловещите му сенки.

Тя въздъхна.

— А ти мен, Рос. И сега имаме едно бъдеще.

Останаха притиснати един в друг дълго. В падащия здрач като ситни звездички прелитаха светулки. Червеният диск на слънцето неохотно увисна на хоризонта, сякаш не желаеше да отстъпва владенията си на нощта. Небето над тях бавно потъмняваше в индиговочерно. Залезът ги заключи в обятията си и те го приветстваха мълчаливо, вдъхвайки гъстата му, ленива сладост.

А след този ден зората щеше да бъде също тъй сладка.