Завинаги

Осемнайсета глава

— Значи това е магическото местенце, а? — попита Коул. — Ще си облечеш ли трикото?

Намирахме се пред задния вход на „Изкривеният рафт“ книжарничката, която понякога се превръщаше в мой дом. Бях спал лошо заради бурята и снощните новини, така че изобщо не ми се идваше на работа, но нямаше как да отменя смяната си без никакво предизвестие. Трябваше да призная, че завръщането към ежедневната рутина мъничко бе притъпило безпокойството ми. Е, беше рутина, като се изключи присъствието на Коул. Във всеки друг ден бих го оставил вкъщи, когато тръгна за работа, без изобщо да се замисля за това. Днес обаче бях вдигнал очи, докато си събирах нещата, и го бях видял да ме наблюдава безмълвно. Попитах го дали иска да дойде с мен. Все още не съжалявах за това си решение, но от друга страна, утринта беше още млада.

Коул ме гледаше отвисоко, застанал на ниското стълбище и хванал с ръце перилата от двете си страни. Косата му беше в съвършен безпорядък, а слабата сутрешна светлина го караше да изглежда спокоен и обезоръжаващо чаровен. Пълна заблуда.

— Трикото ми? — повторих.

— Да, бе, шибаната ти униформа на супергерой. Сам Рот, върколак през нощта и специалист по продажба на книги през деня. Не ти ли трябва пелерина за тази работа?

— Така си е — отговорих, докато отключвах вратата. — Интересът към литературата е плачевен; човек има нужда от пелерина на супергерой, дори и за да продаде готварска книга. Ти ще отидеш в задната стаичка, ако някой влезе, нали?

— Никой няма да ме разпознае в книжарница. Между другото, това място толкова лайняно ли изглежда отпред, колкото и отзад?

Всички магазини на главната улица споделяха една и съща задна алея, натъпкана с нашарени със спрей контейнери за боклук, бурени с размерите на недорасли палмички и найлонови пликчета, заплели се в основите на стълбищата. Никой не идваше тук, като изключим собствениците и хората от персонала; самият аз харесвах тази отчайваща занемареност, защото нещата вече бяха безнадеждни и не се чувствах гузен, задето не се опитвам да поразчистя.

— Никой от клиентите не вижда това място, така че е без значение дали е хубаво.

— Ясно, нещо като шестата песен от албума.

Коул се ухили на някаква шега, която само той си разбираше.

— Е, какъв е планът, шефе?

Отворих задната врата.

— Планът? Трябва да работя до обяд. Изабел вероятно ще дойде по някое време да ми каже какво е научила снощи. След това може би ще ти метна чувал на главата и ще отидем да хапнем някъде.

В задната стаичка цареше бъркотия от книжа и кашони, които очакваха да бъдат изхвърлени. Аз не бях особен чистник, а Карин — собственичката — имаше някаква мистериозна система за подреждане на документите, в която единствено тя намираше смисъл. Първия път, когато Грейс беше видяла безпорядъка, видимо се бе ужасила. Коул от своя страна просто замислено разглеждаше един макетен нож и пакет с кожени ленти за отбелязване, докато аз включвах осветлението.

— Остави тези неща, където си ги намерил — казах му.

Докато се занимавах с процедурите, свързани с отварянето на книжарницата, Коул се мотаеше около мен с ръце зад гърба, подобно на момченце, на което му е било казано да не чупи нищо. Той изглеждаше ужасно не на място тук, лустросан, агресивен хищник, крачещ сред огрените от слънцето рафтове, които изглеждаха пошли в сравнение с него. Запитах се дали арогантното му излъчване беше съзнателен избор или просто отражение на личността му. Запитах се и как подобна яростна супернова като него би могла да оцелее в Мърси Фолс.

Напрегнатият поглед на Коул, следящ всяко мое движение, ме караше да се чувствам неловко, докато отключвах предната врата, нагласях касовия апарат и включвах музикалната система. Съмнявах се, че той действително би могъл да оцени естетиката на книжарничката, но въпреки това чувствах искрица гордост, докато се оглеждаше наоколо. Бях оставил толкова много от себе си на това място.

Вниманието на Коул беше привлечено от покритите с килим стълби в задната част на помещението.

— Какво има горе? — попита той.

— Поезия и разни специални издания.

Също и спомени за мен и Грейс, които бяха твърде разтърсващи, за да се връщам към тях в момента.

Коул измъкна някакъв женски роман от един рафт, прегледа го набързо и го върна обратно. Бяхме тук едва от пет минути, а него вече не го свърташе на едно място. Погледнах часовника си, за да видя колко остава до момента, в който Карин щеше да дойде, за да ме смени. Изведнъж четирите часа ми се сториха ужасно дълго време. Опитах да си спомня филантропския импулс, който ме беше накарал да взема Коул със себе си.

И точно тогава, докато се извръщах към щанда, мернах нещо с периферното си зрение. Това беше един от онези мимолетни образи, които впоследствие те карат да се удивляваш от това колко много си успял да забележиш за части от секундата. Един от онези образи, които би трябвало да потънат в забвение, но наместо това се запечатват в съзнанието ти подобно на моментна фотография. Ето го и конкретния кадър: Ейми Брисбейн, майката на Грейс, която минава покрай витрината на книжарницата на път за студиото си. Едната ръка беше пред гърдите й, вкопчена в дръжката на дамската й чанта, сякаш при поредната неуверена крачка тя можеше да изпадне от рамото й. Носеше прозрачен светъл шал и имаше онова отнесено изражение, което хората надяват, когато искат да станат невидими за околните. Разбрах по изражението й точно в онзи момент, че е чула новината за мъртвото момиче в гората и се чуди дали това не е Грейс.

Трябваше да й кажа, че не е.

От друга страна, семейство Брисбейн беше извършило множество дребни престъпления. Можех лесно да извикам спомена за юмрука на Луис Брисбейн, който се забива в лицето ми насред болничната стая. Или за това как ме изхвърлиха от къщата си посред нощ. Или пък за безвъзвратно пропилените дни, в които не можех да виждам Грейс, защото те внезапно бяха открили принципите на родителството. Аз имах толкова малко, а те ми го бяха отнели.

Но изражението на Ейми Брисбейн… още го виждах ясно, въпреки че скованата й походка на марионетка вече я беше отвела далеч от книжарницата.

Те бяха казали на Грейс, че аз съм просто моментно увлечение.

Ударих с юмрук разтворената си длан, после още веднъж, разкъсван вътрешно. Бях наясно, че Коул ме наблюдава.

Това отнесено изражение… знаех, че напоследък моето също беше такова.

Те бяха превърнали последните дни на Грейс като човек в кошмар. Заради мен.

Мразех това. Мразех факта, че зная какво искам, зная какво трябва да направя и зная, че двете неща не са едно и също.

— Коул, наглеждай книжарницата.

Той се извърна и повдигна едната си вежда.

Божичко, не исках да правя това. Част от мен се надяваше Коул да ми откаже и по този начин да вземе решението вместо мен.

— Никой няма да влезе. Ще се върна след секунда, обещавам — добавих.

Той сви рамене:

— Нямаш проблеми. Отивай да правиш каквото там ще правиш.

Поколебах се още за миг. Искаше ми се да се престоря, че всъщност съм видял някого другиго на тротоара. В крайна сметка това беше просто лице, скрито наполовина от шал, което бях зърнал само за секунда. Аз обаче знаех какво съм видял.

— Гледай да не запалиш пожар! — извиках през рамо, след което бутнах вратата и изскочих на улицата. Наложи ми се да отклоня поглед, облян от ярката дневна светлина; слънцето беше надничало свенливо през витрините на книжарницата, но тук навън лъчите му се сипеха върху улицата блестящи и огнени. Огледах се, присвил очи, и видях, че майката на Грейс вече почти е стигнала до следващата пряка.

Забързах след нея по неравния тротоар, като се разминах на косъм с две дами на средна възраст, които си бъбреха над димящи чаши с кафе, после с облечена в кожено палто старица, която пушеше пред някакъв магазин с огромни табели за промоции и намаления, а след това и с някаква жена, бутаща пред себе си двойна детска количка. В крайна сметка ми се наложи да се затичам, ясно осъзнавайки, че съм поверил книжарничката на Коул, което по никой начин не можеше да мине за добра идея. Майката на Грейс дори не спря, за да се огледа, преди да пресече улицата. Аз обаче спрях, останал без дъх, за да пропусна минаващия пикап, преди да я догоня в сенчестия вход на боядисаната в пурпурно сграда на студиото й. Отблизо майката на Грейс изглеждаше като папагал, който си сменя оперението; кичури коса стърчаха във всички посоки от лентата на челото й, блузата беше вкарана накриво под колана на полата й, а шалът, който бях зърнал през витрината, се бе разхлабил и единият му край висеше по-ниско от другия.

— Госпожо Брисбейн — изграчих, докато дробовете ми поемаха жадно въздух. — Почакайте.

Не бях сигурен какво точно изражение бях очаквал от нея, щом ме види. Предполагах, че на лицето й ще се изпише възмущение или дори гняв. Тя обаче ме погледна, все едно бях… празно пространство. Или може би някакъв незначителен дразнител.

— Сам? — каза след няколко секунди, сякаш се беше опитвала да си спомни името ми. — В момента съм заета.

Непохватно се опитваше да вкара някакъв ключ в ключалката. След няколко неуспешни опита отвори дамската си чанта и започна да рови за друг. Така наречената дамска чанта всъщност беше нещо огромно, безвкусно, разноцветно и претъпкано с всякакви боклуци; ако се нуждаех от доказателство, че Грейс нямаше нищо общо с майка си, тази чанта ми беше предостатъчна. Госпожа Брисбейн изобщо не ме удостои с поглед, докато ровеше из нещата си. Нейното пълно пренебрежение — все едно вече не заслужавах дори гнева или подозрителността й — ме накара да съжалявам, задето бях излязъл от книжарницата.

Отстъпих крачка назад:

— Просто реших, че може би не знаете. Не е била Грейс.

Тя се извърна към мен толкова рязко, че шалът окончателно се изхлузи от раменете й.

— Научих го от Изабел — казах. — Кълпепър. Онова момиче, което са открили, не било Грейс.

Моята проява на милосърдие вече ми се струваше все по-лоша идея, защото осъзнах, че всеки достатъчно подозрителен човек би могъл да разбие историята ми на пух и прах за секунди.

— Сам — произнесе госпожа Брисбейн ужасно сдържано, все едно говореше на хлапе, което обича да си фантазира. Ръката й беше увиснала над отворената чанта, напълно неподвижна и с разтворени пръсти. — Сигурен ли си, че това е вярно?

— Изабел може да потвърди.

Тя затвори очи. Усетих как ме изпълва задоволство заради очевидната болка, която й носеше липсата на Грейс, и веднага след това се почувствах отвратително заради това. Родителите на Грейс винаги успяваха да ме накарат да се почувствам като една по-лоша версия на самия себе си. Наведох се смутено, за да вдигна шала, след което й го подадох:

— Ще трябва да се връщам в книжарницата.

— Почакай. Влез вътре за малко. Имаш няколко минутки, нали?

Поколебах се. Тя отговори вместо мен:

— Уф, сигурно си на работа. Ама разбира се, че си на работа. Ти… си излязъл, за да ме догониш на улицата?

Забих поглед в обувките си.

— Изглеждахте така, сякаш не знаете.

— Не знаех.

Госпожа Брисбейн замълча и когато я погледнах, видях, че очите й са затворени и тя потрива брадичка с кранчето на шала си.

— Ужасно е, Сам. Дъщерята на някоя друга майка в момента е мъртва, а аз мога единствено да се радвам от този факт.

— Аз също — промълвих съвсем тихо. — Ако вие сте ужасен човек, значи и аз съм такъв, защото се радвам адски много.

Госпожа Брисбейн ме погледна, най-сетне ме погледна истински, право в очите:

— Предполагам смяташ, че съм лоша майка.

Не казах нищо, защото беше права. Свих рамене, за да смекча малко безмълвното си потвърждение. Това беше най-близкото нещо до лъжа, което можех да докарам.

Тя проследи с поглед една минаваща по улицата кола:

— Ти, разбира се, знаеш, че имахме голям скандал с Грейс, преди тя… да се разболее. Ти беше причината за скандала.

Госпожа Брисбейн извърна очи към мен, за да разбере дали наистина знам. Не казах нищо и тя прие мълчанието ми за утвърдителен отговор.

— Преди да се омъжа, имах много глупави гаджета. Обичах да бъда с момчета. Мразех да бъда сама. Мислех, че Грейс е същата като мен, но тя всъщност не е, нали? Защото вашата връзка е сериозна. Така ли е?

Стоях неподвижно.

— Много сериозна, госпожо Брисбейн.

— Сигурен ли си, че не искаш да влезеш? Малко е трудно да си организираме самосъжалително тържество тук, където всички могат да ни видят.

Замислих се неспокойно за Коул, когото бях оставил в книжарницата. После прехвърлих през главата си хората, които бях видял на тротоара. Две дами, които пиеха кафе. Продавачка с цигара. Една майка с количка. Шансовете Коул да се забърка в някаква неприятност ми се струваха, общо взето, минимални.

— Само за малко — казах най-накрая.