Завинаги

Четвърта глава

Ето кой съм сега, когато съм върколак: аз съм Коул Сейнт Клеър, а някога бях НАРКОТИКА.

Някога си мислех, че от мен няма да остане нищо, ако човек махне туптящия бас на НАРКОТИКА, писъците на няколко хиляди фенове и календара, почернял от отметките на дните, в които имахме концерти. Ето ме тук, обаче, месеци по-късно. Оказа се, че под струпеите на множеството рани, които бях обелил, имаше нова кожа. Сега бях почитател на простичките житейски удоволствия: печени сандвичи със сирене без черни петна от загоряло по коричката, дънки, които не се впиват в най-важните части от анатомията ми, два пръста водка, между десет и дванайсет часа сън.

Не бях сигурен как точно Изабел се вписва във всичко това.

Работата бе там, че през повечето време можех да не мисля за запечено сирене и водка. Само дето не можех да кажа същото за Изабел. При това не ставаше дума за някакви фантастични блянове, които да те дразнят по приятния начин. Ставаше дума по-скоро за нещо като възпаление на слабините. Ако си наистина зает, почти можеш да забравиш за него, но щом веднъж спреш да се движиш, проклетият сърбеж направо те убива.

Бяха минали почти два месеца, а от нея нямаше ни вест, ни кост. Цялата ни комуникация се ограничаваше до серия от извънредно забавни съобщения, които бях оставил на гласовата й поща.

Съобщение №1: „Здрасти, Изабел Кълпепър. Лежа си в леглото и зяпам тавана. Общо взето, съм гол. Мисля си за… майка ти. Обади ми се“.

И сега тя се беше обадила?

Нямаше начин.

Не можех да стоя в къщата под обвинителния взор на телефона, така че си взех обувките и се отправих на следобедна разходка. Откакто бях извел Грейс от болницата, бях започнал да се ровя по-дълбоко в причините, които ни превръщаха във вълци. Тук, насред пущинака, нямаше как да не изследвам под микроскоп, за да получа истински отговори. Въпреки това бях запланувал няколко експеримента, които не изискваха лаборатория — само късмет, собственото ми тяло и известно количество кураж. А един от въпросните експерименти определено щеше да протече по-добре, ако успеех да се докопам до някой от другите вълци. Така че се мотаех из гората. Или по-точно казано — извършвах набези. По този начин двамата с Виктор наричахме среднощните отскачания до магазина, за да си купуваме разни полуфабрикати с вкус на пластмаса, поръсена с изсъхнал кашкавал. Извършвах набези в Пограничната гора в името на науката. Изпитвах необходимостта да завърша това, което бях започнал.

Съобщение №2: първите минута и трийсет секунди от „Имам съобщение за теб“ на Бий Джийс.

Днес времето беше топло и можех да подуша абсолютно всяко живо същество, което се беше изпикало в гората. Поех по обичайния си маршрут.

Коул, аз съм.

Божичко, полудявах. Това не беше гласът на Изабел, а този на Виктор. В главата ми ставаше малко пренаселено. Ако не си представях как свалям сутиена на Изабел, се надявах телефонът да звънне, а ако не правех и това, си спомнях как бащата на Изабел хвърля трупа на Виктор насред алеята за коли. Освен със Сам живеех и с три призрака.

Съобщение №3: „Скучно ми е. Имам нужда от някой, който да ме забавлява. Сам мие пода. Обмислям дали да не го убия със собствената му китара. Така хем ще си намеря занимание, хем ще го накарам да каже нещичко. С един куршум — два заека! Между другото, намирам всичките тези стари изрази за ненужно брутални. Като например «Ринги ринги рае». Това е песничка за чумата, нали знаеш? Разбира се, че знаеш. Чумата ти е нещо като първа братовчедка. Абе Сам говорили си с теб? Защото с мен думичка не обелва. Леле, колко ми е скучно. Обади ми се“.

Примки. Щях да мисля за експеримента си вместо за тези глупости. Да хванеш вълк се оказваше невероятно сложно начинание. Изрових огромен набор от примки, капани, сандъци и примамки от мазето на Бек и с тяхна помощ хванах еквивалентно голям брой животни. Сред тях обаче нямаше нито един представител на вида Canis lupus. Беше ми трудно да определя кое е по-вбесяващо — да хвана поредното безполезно животно или да измисля начин да го измъкна от капана или примката, без да загубя ръка или око.

Започвах да ставам адски бърз.

Коул, аз съм.

Не можех да повярвам, че след всичкото това време тя най-сетне се беше обадила и първите й думи не бяха някакво извинение. Всъщност може и да беше тръгнала да се извинява, но аз бях пропуснал тази част, като й затворих.

Съобщение №4: цялата песен „Хотел Калифорния“ на Ийгълс, като думата „Калифорния“ навсякъде в текста е заменена с „Минесота“.

Изритах едно развалено яйце и го наблюдавах как се разбива на дузина черни парчета върху прогизналата от дъждовна вода земя. Значи така, аз бях отказал да спя с Изабел. Първото ми добро дело от няколко години насам. Някога майка ми казваше, че нито една добра постъпка не остава ненаказана. Това беше нейното мото. Най-вероятно е било породено от нуждата да ми сменя пелените.

Надявах се Изабел все още да зяпа телефона. Надявах се да е звъняла още сто пъти, откакто бях излязъл. Надявах се да се е почувствала толкова отвратително, колкото се чувствах и аз.

Съобщение №5: „Здрасти, обажда се Коул Сейнт Клеър. Искаш ли да научиш две истини? Първо, ти никога не вдигаш този телефон. Второ, аз никога няма да спра да оставям дълги съобщения. Това е нещо като терапия. Трябва да разговарям с някого. Хей, знаеш ли какво ми хрумна днес? Виктор е мъртъв. Вчера ми хрумна същото. Това е нещо, което ми хрумва всеки ден, отново и отново. Не знам какво правя тук. Чувствам се така, все едно няма никого, на когото мога…“

Проверих капаните си. Всичко беше покрито с кал заради дъжда, който ме бе принудил да стоя в къщата през изминалите няколко дни. Земята джвакаше под краката ми, а капаните ми бяха безполезни. Нищо в онзи на хребета. Миеща мечка в онзи край пътя. Нищо в онзи в дефилето. Онзи край колибата пък, представляващ нов тип примка, беше напълно разрушен: колчетата бяха изтръгнати от земята, телта, задействаща механизма, беше скъсана, клечиците бяха счупени, а всичката храна беше изядена. Изглеждаше така, все едно съм се опитал да хвана Ктхулу3.

Ако исках да постигна нещо, трябваше да мисля като вълк, което беше забележително трудна задача, когато не бях такъв.

Събрах съсипаните парчета от капана си и влязох в колибата, за да потърся нещо, с което да го поправя. На този свят няма нищо, което чифт клещи да не могат да поправят.

Коул, аз съм.

Нямаше да й се обадя пак.

Надушвах нещо мъртво. Все още не беше започнало да се разлага, но и това щеше да стане.

Не бях направил нищо лошо. Изабел можеше да върне някое от двайсетте ми обаждания.

Съобщение №6: „Хубаво де, съжалявам“. Това последно съобщение беше малко емовско. Харесва ли ти тази дума? Сам я използва онзи ден. Хей, имам страхотна теория за него. Мисля, че Сам е мъртва британска домакиня, която се е преродила в тялото на член от „Бийтълс“. Едно време познавах банда, чиято запазена марка беше да приказват с британски акцент по време на концерти. Леле, колко бяха некадърни, настрана от факта, че бяха пълни задници. Сега обаче не мога да си спомня как се казваха. Или ме наляга склерозата, или тотално съм си разкопал мозъка с нещата, които съм си причинявал. Мисля обаче, че не е честно нещата да са толкова едностранни. Винаги говоря за себе си в тези съобщения. Е, как си ти, Изабел Розмари Кълпепър? Усмихвала ли си се напоследък? Хот Тодис. Така се казваше бандата. „Хот Тодис“.

Изпсувах, когато порязах дланта си на парче тел от капана. Отне ми няколко минути да освободя ръцете си от купчината метал и дърво. Пуснах парчетата на пода пред мен и ги огледах. Нямаше шанс да превърна отново тези боклуци в действащ капан. Можех просто да си тръгна. Никой не ме беше молил да се правя на учен.

Нямаше нищо, което да ми пречи просто да си замина. Нямаше да се трансформирам отново във вълк чак до зимата, а дотогава можех да съм на стотици мили оттук. Можех дори да се прибера у дома. Само дето „у дома“ бе просто мястото, където беше паркиран черният ми „Мустанг“. Мястото ми беше там точно толкова, колкото беше и тук, при вълците на Бек.

Спомних си искрената усмивка на Грейс. Как Сам се беше доверил на теорията ми. Как Грейс бе оцеляла благодарение на мен. Имаше нещо смътно красиво в това отново да имам цел.

Опрях устни до окървавената си длан и изсмуках раната. После се наведох и събрах отново парчетата от капана.

Съобщение №20: „Искаше ми се да беше вдигнала телефона“.