Завоевателят

1.

Бурята ръмжеше над Каракорум, дъждът плющеше в мрака и се стичаше на поточета по улици и алеи. Хиляди овце се бяха скупчили в кошарите извън дебелите градски стени. Маста в руната им ги предпазваше от дъжда, но не бяха извеждани на паша и гладът ги караше да блеят тъжно една на друга. От време на време някоя се качваше тъпоумно на някоя от другарките си, като образуваха хълмче от ритащи крака и облещени очи, преди да се разпаднат на гърчеща се маса.

Ханският дворец беше осветен с лампи, които пращяха и съскаха по външните стени и портите. Вътре дъждът се чуваше като глух рев, който ту се усилваше, ту затихваше и скриваше като с плътна завеса вътрешната галерия. Слугите се взираха към дворове и градини, погълнати от немия унес, който можеше да донесе единствено пороят. Стояха на групички, вонящи на мокра вълна и коприна, зарязали задълженията си, докато бурята премине.

Звукът от дъжда просто засилваше раздразнението на Гуюк, досущ като някой, който тананика наоколо и ти пречи да мислиш. Той наля внимателно вино на госта си и се дръпна от отворения прозорец, чийто каменен перваз вече бе потъмнял от водата. Мъжът, който беше дошъл по негово искане, оглеждаше нервно залата за аудиенции. Гуюк предполагаше, че размерите й ще предизвикат страхопочитание у всеки, свикнал с ниските гери от степите. Спомни си своята първа нощ в притихналия дворец, потиснат от мисълта, че цялата тази маса камък и керемиди със сигурност ще се изсипе отгоре му и ще го смаже. Сега се подсмиваше на подобни образи, но забеляза как погледът на госта час по час се стрелка към тавана. Гуюк се усмихна. Баща му Угедай беше имал наистина велики мечти, когато създаваше Каракорум.

Мисълта накара устните му да се свият в тънка линия. Той остави каменната кана с вино и се върна при госта си. На баща му не се беше налагало да ухажва принцовете на държавата, да подкупва, умолява и заплашва само за да получи титлата, която си беше негова по право.

— Опитай това, Охир — каза Гуюк и подаде на братовчед си едната чаша. — По-меко е от айрага.

Мъчеше се да се държи приятелски с човек, когото почти не познаваше. Охир обаче беше един от стотината племенници и внуци на хана — онези, с чиято подкрепа Гуюк трябваше да разполага. Хаджиун, бащата на Охир, беше голямо име, военачалник, чиято памет все още се тачеше.

Охир прояви любезността да пие без никакво колебание, изпразни чашата на две големи глътки и се оригна.

— Като вода е — каза той, но подаде чашата си за още.

Усмивката на Гуюк замръзна. Един от другарите му се изправи мълчаливо, донесе каната и напълни двете чаши. Гуюк се настани на дългия диван срещу Охир, като полагаше сериозни усилия да се отпусне и да бъде любезен.

— Сигурен съм, че нямаш представа защо те поканих тази вечер, Охир — рече той. — Ти си от добро семейство, с влияние. Бях на погребението на баща ти в планините.

Охир се наведе напред, както седеше. Трудно му бе да скрие интереса си.

— Щеше да съжалява, че не е видял земите, до които стигна ти — рече той. — Аз не… не го познавах добре. Имаше много синове. Но знам, че искаше да участва във Великия поход на запад със Субодай. Смъртта му е ужасна загуба.

— Разбира се! Беше мъж на честта — с лекота се съгласи Гуюк. Искаше Охир на своя страна, а празните комплименти не вредяха никому. Пое дълбоко дъх. — Именно баща ти е една от причините да те поканя да ми гостуваш. Онзи клон на родовете следва твоята дума, нали така, Охир?

Охир се извърна и се загледа навън през прозореца. Дъждът още барабанеше по широкия перваз, сякаш нямаше намерение никога да спира. Беше облечен в прост дел върху туниката и гамашите. Ботушите му бяха износени и без украшения. Дори шапката му не подхождаше на разкоша в двореца. Изцапана с мас от косата му, тя спокойно можеше да принадлежи и на някой прост пастир.

Той внимателно постави чашата си на каменния под. Лицето му излъчваше сила, която напомняше на Гуюк за покойния му баща.

— Знам какво искаш, Гуюк. Казах на хората на майка ти същото, когато дойдоха при мен с дарове. На събора ще гласувам с останалите. Не преди тях. Няма да позволя да ми вадят душата или да давам обещания. Опитах се да го кажа ясно на всеки, който ме е питал.

— Значи няма да положиш клетва пред сина на самия хан? — Гласът на Гуюк беше станал груб. Червеното вино изби на бузите му и Охир се поколеба от този знак. Другарите на Гуюк се размърдаха около него като кучета, разтревожени от някаква заплаха.

— Не съм казал това — внимателно отвърна Охир. Чувстваше се все по-неприятно в тази компания и реши да се маха колкото може по-бързо. Когато Гуюк не отговори, той продължи, за да обясни: — Майка ти управляваше добре като регент. Никой не може да отрече, че задържа народа като едно цяло, докато при друг можеше да се разпадне.

— Една жена не бива да управлява народа на Чингис — рязко отвърна Гуюк.

— Може би. Макар че тя го направи, при това добре. Планините не се срутиха — усмихна се на собствените си думи Охир. — Съгласен съм, че рано или късно трябва да има хан, но такъв, който да обедини всички. Не бива да има борба за власт, Гуюк, както имаше между баща ти и брат му. Държавата е твърде млада, за да преживее една война между принцове. Когато се появи само един, който е предпочитан, ще дам гласа си за него.

Гуюк почти се изправи от мястото си, като едва се сдържаше. Да го наставляват, сякаш не разбира нищо! Сякаш не беше прекарал цели две години в безсилно очакване!

Охир го наблюдаваше и сведе глава пред онова, което видя. Отново погледна крадешком останалите в залата. Четирима. Той беше невъоръжен след грижливата проверка на входа. Беше сериозен млад мъж и не се чувстваше удобно сред другарите на Гуюк. Гледаха го особено, точно както тигър би гледал вързана коза.

Гуюк бавно се изправи и пристъпи към каната на пода. Вдигна я, като преценяваше тежестта й.

— Намираш се в града на баща ми, в неговия дом, Охир — рече той. — Аз съм първородният син на Угедай хан. Аз съм внук на великия хан, а ти не ми даваш клетвата си, сякаш се пазарим за някаква кобила.

Протегна каната, но Охир постави длан върху чашата си и поклати глава. По-младият мъж бе видимо нервен, че Гуюк стои пред него, но въпреки това отказа да бъде сплашван и гласът му прозвуча твърдо:

— Моят баща служеше вярно на твоя, Гуюк. Аз също съм внук на Чингис, макар че няма да бъда хан. Има обаче и други. Байдур на запад…

— Който управлява свои земи и няма претенции тук — озъби се Гуюк.

Охир се поколеба, след което продължи:

— Ако беше посочен от баща си, всичко щеше да бъде много по-лесно, приятелю. Половината принцове вече щяха да са положили клетвата си.

— Това е остаряла повеля — рече Гуюк. Гласът му стана едва доловимо по-дълбок, а зениците му се разшириха, сякаш виждаха само тъма. Дишането му се ускори.

— А също и Бату, най-старият от потомците — продължи Охир с все по-напрегнат глас. — Или дори Монгке, най-големият син на Толуй. Има други претенденти, Гуюк. Не можеш да очакваш…

Гуюк вдигна каменната кана. Кокалчетата му бяха побелели от стискането на тежката дръжка. Охир уплашено погледна нагоре.

— Очаквам вярност! — изкрещя Гуюк. Стовари с огромна сила каната върху Охир, като улучи главата му отстрани. Кръвта бликна от зейналата рана над очите на младия мъж и той вдигна ръце, за да се предпази от нови удари. Гуюк стъпи на ниския диван, за да го задържи. Отново стовари каната. От втория удар каменният съд се спука и Охир извика за помощ.

— Гуюк! — с ужас възкликна един от другарите му.

Всички бяха наскачали на крака, но не смееха да се намесят. Двамата мъже на дивана се бореха. Ръката на Охир се добра до гърлото на Гуюк. Пръстите му бяха хлъзгави от кръвта и той не можеше да задържи хватката си, а каната се стоварваше отново и отново, докато внезапно не се пръсна и Гуюк се оказа стиснал само дръжката с назъбените остри ръбове. Дишаше тежко, възбудено. Със свободната си ръка изтри кръв от бузата си.

Лицето на Охир се бе превърнало в червена каша и само едното му око можеше да се отвори. Ръцете му отново се вдигнаха, но в тях вече нямаше сила. Гуюк ги отблъсна с лекота и се разсмя.

— Аз съм синът на хана — заяви той. — Кажи, че ще ме подкрепиш. Кажи го.

Охир не можеше да говори. Кръвта го давеше и той се разкашля силно, а цялото му тяло се разтресе. От разцепените му устни се чу гъргорещ звук.

— Не? — рече Гуюк. — Няма да ми дадеш дори това? Нещо толкова малко? В такъв случай приключих с теб, Охир.

Замахна с назъбената дръжка пред ужасените погледи на другарите си. Шумът утихна и Гуюк се изправи, като пусна парчетата камък. Погледна надолу към себе си с отвращение, изведнъж осъзнал, че целият е окървавен — от пръските по косата до широката червена ивица по дела му.

Погледът му се фокусира, сякаш се връщаше някъде отдалеч. Видя увисналите челюсти на другарите си. Трима от тях стърчаха като глупци пред него. Само един стоеше замислен и сериозен, сякаш беше станал свидетел на спор, а не на убийство. Погледът на Гуюк се спря върху него. Гансух беше висок млад воин и се славеше като най-добрия стрелец под неговото командване. Той заговори пръв, със спокойно изражение и глас:

— Господарю, ще го търсят. Позволи да го махна оттук, докато все още е тъмно. Ако го оставим в някоя уличка в града, семейството му ще си помисли, че е бил нападнат от крадец.

— Още по-добре изобщо да не го откриват — каза Гуюк. Разтърка кървавите петна по лицето си, но без да показва раздразнение. Гневът му беше изчезнал и чувстваше пълен покой.

— Както заповядаш, господарю. В южния квартал са изкопани нови отходни ями…

Гуюк вдигна ръка, за да го спре.

— Не искам да знам. Направи така, че да изчезне, Гансух, и ще ти бъда благодарен за това. Обърна се към останалите. — Е? Гансух ще се справи ли сам? Някой от вас трябва да отпрати слугите ми. Питат ли ви, Охир си е тръгнал по-рано.

Усмихна се през размазаните петна кръв.

— Кажете, че ми е обещал гласа си на събора, че се е заклел най-тържествено. Може би глупакът ще ми бъде от полза в смъртта, ако не приживе.

Другарите му се задействаха, а Гуюк ги остави и тръгна към банята, до която можеше да стигне, без да пресича главния коридор. Вече цяла година или повече не се беше къпал без слуги, но кожата го сърбеше от кръвта и искаше да бъде чист. Проблемите, които го бяха вбесили по-рано тази вечер, сякаш изчезнаха и той вървеше с лека крачка. Водата щеше да е студена, но Гуюк се беше къпал в ледените реки от дете. Студената вода стягаше кожата и го ободряваше, напомняше му, че е жив.

Стоеше гол в желязната дзинска вана, украсена по ръба с гърчещи се дракони. Не чу как вратата се отваря, тъй като точно в момента изливаше вода върху главата си от дървената кофа. Студът го накара да изпъшка и потрепери, кожата му настръхна и мъжеството му се сбърчи. Отвори очи и се сепна, когато видя майка си. Озърна се към купчината дрехи, които бе захвърлил на пода. Кръвта по тях вече се бе смесила с водата и по дървения под се стичаха червени струйки.

Гуюк внимателно остави кофата. Торогене беше едра жена и сякаш изпълваше малкото помещение.

— Ако искаш да се видиш с мен, майко, след мъничко ще бъда чист и облечен.

Видя как погледът й се спира върху кръвта по пода и се извърна, взе отново кофата и я напълни с розовата вода от ваната. Дворецът имаше собствена канализация, изградиха я дзински специалисти от специално изпечени плочки. Когато махнеше тапата, издайническата вода щеше да изчезне под града, за да се смеси с тинята и нощната мръсотия от кухните. През Каракорум минаваше канал и Гуюк предполагаше, че водата ще се излее в него или в някоя отходна яма, за да попие в земята. Не знаеше и не се интересуваше от подобни подробности.

— Какво си направил? — попита Торогене. Пристъпи с пребледняло лице и вдигна мократа му, смачкана на топка туника.

— Каквото трябваше — отвърна Гуюк. Още трепереше и не беше в настроение да го разпитват. — Това не те засяга. Ще заповядам да изгорят дрехите.

Вдигна отново кофата, но му писна от изпитателния поглед на майка му. Пусна дървения съд и излезе от ваната.

— Поръчах чисти дрехи, майко. Вече трябва да са ги отнесли в залата за аудиенции. Може да идеш да ми ги донесеш, освен ако не смяташ да стоиш тук и да ме зяпаш цял ден.

Торогене не помръдна.

— Ти си мой син, Гуюк. Направих какво ли не, за да те запазя, да ти намеря съюзници. А ти успя да съсипеш целия този труд само за една нощ! Да не мислиш, че не знам, че си поканил Охир? И че не са го виждали да си тръгва? Такъв глупак ли си, Гуюк?

— Значи си ме шпионирала — отвърна Гуюк. Опита се да се изправи и да си придаде нехаен вид, но само се разтрепери още повече.

— Моя работа е да знам какво става в Каракорум. Да знам за всяка сделка и спор, за всяка грешка като тази, която направи днес.

Гуюк престана да се преструва. До гуша му беше дошло от неодобрителния й тон.

— Охир никога нямаше да ме подкрепи, майко. Той не е загуба за нас. Изчезването му дори може да се окаже от полза след време.

— Така ли мислиш? — остро попита тя. — Смяташ, че си улеснил работата ми? Нима наистина съм отгледала глупак? Неговите семейства и приятелите му ще научат, че е дошъл при теб невъоръжен и е изчезнал.

— Не разполагат с труп, майко. Ще си помислят…

— Ще си помислят истината, Гуюк! Че си човек, на когото не може да се има доверие. Че си единственият сред народа, чието гостоприемство не може да накара никого да се почувства сигурен. Че си бясно куче, способно да убие човек, който е пиел чай с теб в собствения ти дом.

Обхваната от гняв, Торогене излезе. Гуюк едва има време да се замисли над чутото, когато тя се върна и му хвърли сухите дрехи.

— Вече повече от две години не минава ден, в който да не се мъча да спечеля онези, които биха те подкрепили — продължи тя. — Привържениците на старите порядки, към които мога да се обърна с довода, че си най-големият син на хана и затова трябва да поемеш властта. Подкупвах хора със земи, коне, злато и роби, Гуюк. Заплашвах да разкрия тайните им, ако не получа гласовете им на събора. Направих всичко това, защото почитам баща ти и всичко, което построи. Неговите потомци трябва да го наследят, а не децата на Сорхатани, Бату или някой от другите принцове.

Гуюк бързо се облече, наметна небрежно дела върху туниката си и закопча колана на кръста си.

— Да не искаш да ти благодаря? — попита той. — Твоите планове и кроежи още не са ме направили хан, майко. Може би ако бяха, нямаше да ми се наложи да действам лично. Да не мислиш, че ще чакам вечно?

— Не мислех, че ще убиеш един добър човек в бащиния си дом. Тази нощ никак не ми помогна, синко. Толкова съм близо до целта. Още не знам какви поразии си направил, но ако това се разчуе…

— Няма.

— Ако се разчуе, само ще си подкрепил претенциите на всички други от рода. Те ще кажат, че нямаш повече права над този дворец и над града от Бату.

Гуюк стисна юмрук в безсилен гняв.

— Все той. Не минава ден, без да чуя името му. Иска ми се да беше тук тази вечер. Така щях да премахна един камък от пътя си.

— Той никога няма да дойде при теб невъоръжен, Гуюк. Каквото и да си му казал по пътя на връщане, то само ме затруднява в опитите ми да ти осигуря наследството.

— Нищо не съм му казвал. И наследството не е мое! — озъби се Гуюк. — Колко по-лесно щеше да е всичко, ако баща ми ме беше назовал в завещанието си! Това е в основата на всичко! А вместо това той ме остави да се дърля с всички останали като с глутница кучета, биеща се за парче месо. Ако не беше станала регент, щях да бъда навън при герите и да гледам със завист към града на собствения си баща. А ти продължаваш да го почиташ. Аз съм първородният син на хана, майко! А трябва да се пазаря и да давам подкупи, за да получа онова, което е мое по право. Ако той бе наполовина мъжът, за когото го мислиш, щеше да се замисли над това преди смъртта си. Имаше достатъчно време, за да ме включи в плановете си.

Торогене видя болката в очите му и омекна, гневът й се изпари. Прегърна го съвсем импулсивно, за да го утеши.

— Той те обичаше, синко. Но беше обсебен от града си. Дълго време живя рамо до рамо със смъртта. Борбата с нея го изтощи. Не се съмнявам, че е искал да направи повече за теб.

Гуюк положи глава на рамото й, а в ума му прелитаха сурови и неприятни мисли. Все още се нуждаеше от майка си. Народът се беше научил да я почита през годините на регентството й.

— Съжалявам, че изгубих самообладание днес — промърмори той. Изхлипа насила и тя го прегърна още по-силно. — Просто искам толкова много всичко това. Не мога да го понеса, майко. Всеки ден ги виждам да ме гледат и да се чудят кога ще свикаме събора. Виждам ги как се усмихват при мисълта за поражението ми.

Торогене погали мократа му коса и я приглади.

— Шшш. Ти си различен от тях — рече тя. — Никога не си бил обикновен човек, Гуюк. Подобно на баща си, ти мечтаеш за по-големи неща. Знам го. Заклех се да те направя хан и съм по-близко до целта си, отколкото предполагаш. Вече имаш на твоя страна Монгке, сина на Сорхатани. Постъпи много умно да получиш клетвата му на бойното поле. Братята му не ще посмеят да не послушат майка си. Това е в основата на успеха ни. И Байдур на запад е приел пратениците ми. Сигурна съм, че също ще се застъпи за теб, когато му дойде времето. Сега разбираш ли колко сме близко? Когато Байдур и Бату кажат истинската си цена, ще свикаме народа.

Усети го как се стяга при споменаването на името, което му беше станало омразно.

— Бъди спокоен, Гуюк. Бату е просто човек и не е напуснал земите, които му бяха дадени. След време принцовете, които се обърнат към него, ще видят, че е доволен да бъде господар на русите и че няма амбиции за Каракорум. Тогава ще се обърнат към теб да ги поведеш. Обещавам ти, синко. Никой друг няма да стане хан, докато съм жива. Само ти.

Той се дръпна и погледна надолу към лицето й. Торогене видя, че очите му са зачервени.

— Още колко, майко? Не мога да чакам вечно.

— Изпратих отново пратеници до лагера на Бату. Обещах му, че ще признаеш земите и титлите му, докато е жив и за следващите поколения.

Лицето на Гуюк се изкриви от гняв.

— Не ги признавам! Волята на баща ми не е написана на небето! Нима трябва да оставя човек като Бату да броди свободен по границите ми? Да се тъпче богато с храна и да язди спокойно бели кобили? Нима трябва да оставя воините от Златната му орда да затлъстеят и да си народят деца, докато аз воювам без тях? Не, майко. Бату или ще признае властта ми, или ще бъде унищожен.

Торогене го зашлеви. Ударът беше силен и главата му отлетя настрани. Бузата му почервеня и Гуюк погледна майка си зашеметен.

— Точно затова ти казах да не увещаваш сам принцовете, Гуюк. Казах ти да ми се довериш. Слушай. И чуй със сърцето и главата си, не само с ушите. Щом станеш хан, ще имаш цялата власт, всички войски. Думата ти ще бъде закон. В този ден обещанията, които съм направила от твое име, ще бъдат прах, ако решиш да не им обърнеш внимание. Сега разбираш ли?

Макар да бяха сами, тя засъска тихо, за да не ги чуят:

— Бих обещала на Бату и безсмъртие, ако това може да го накара да дойде на събора. Вече две години намира извинения да не дойде в Каракорум. Не смее да ми откаже открито, а ми праща измислици за болежки или наранявания, които му пречели да пътува. А през цялото време следи да види какво ще стане в Белия град. Той е умен, Гуюк, никога не го забравяй. Синовете на Сорхатани нямат и половината от неговата амбиция.

— Тогава се пазариш със змия, майко. Внимавай да не те ухапе.

Торогене се усмихна.

— Всяко нещо и всеки човек си има цена, синко. Просто трябва да разбера неговата.

— Можеше да се обърнеш към мен за съвет — докачливо рече Гуюк. — Познавам добре Бату. Ти не си яздила на запад с него.

Торогене тихо цъкна с език.

— Не е нужно да си в течение на всичко, Гуюк. Достатъчно е да знаеш, че ако се съгласи, Бату ще дойде за събора през лятото. Ако приеме предложението, зад нас ще застанат достатъчно принцове, за да те направят хан. Сега разбираш ли защо не биваше да действаш на своя глава? Разбираш ли кое те поставя в опасност? Какво е животът на глава на семейство в сравнение с това?

— Съжалявам — отвърна Гуюк и сведе глава. — Не си ме държала в течение и бях ядосан. Трябваше да ме включиш в плановете си. Но сега вече знам повече и мога да ти помогна.

Торогене изгледа замислено сина си с всичките му слабости и недостатъци. Въпреки това го обичаше повече от града около тях, повече от собствения си живот.

— Имай вяра в майка си — рече тя. — Ти ще бъдеш ханът. Обещай ми, че няма да има други окървавени дрехи за горене. Че няма да има повече грешки.

— Обещавам — отвърна Гуюк, а умът му вече се беше насочил към промените, които щеше да направи, когато стане хан. Майка му го познаваше твърде добре, за да се чувства удобно край нея. Щеше да й намери някаква малка къща далеч от града, където да изживее последните си дни. Усмихна се при мисълта и сърцето на Торогене подскочи от радост, когато видя отново малкото момче, което бе някога синът й.

2.

Бату си подсвиркваше, докато се носеше в тръс през зеленото поле към малкия гер в гънките между хълмовете. Очите му непрекъснато шареха за съгледвачи. Не беше обявил за посещението си в родината на монголския народ, а можеше да посочи някои, които биха проявили голям интерес към присъствието му там. Сорхатани бе наследила родното място на Чингис хан от съпруга си преди години. Беше върнала туманите обратно в степите — десетки хиляди семейства, които искаха единствено да живеят по начина, по който бяха живели винаги — на открито, в сянката на планините.

Нищо не будеше подозрение около гера на Субодай. Старецът се беше оттеглил без никакви привилегии на властта, като отхвърли всички почести, които се бе опитала да му натрапи Торогене. Бату беше доволен, че го е намерил, макар че старият орлок не се местеше толкова много, колкото някои други. Нямаше голямо стадо, което да се нуждае от нови пасища на всеки няколко месеца. Докато приближаваше, Бату успя да различи само няколко дузини овце и кози, които свободно пасяха наоколо. Субодай си беше избрал хубаво място покрай един поток, на стара заливна тераса, изгладена и изравнена от хилядолетията. Слънцето блестеше ярко и Бату откри, че отново се възхищава на стареца. Субодай беше командвал най-голямата войска на народа, повече от сто хиляди воини, стигнали с бой чак до северните хълмове на Италия. Ако смъртта на хана не ги беше накарала да се приберат у дома, сигурно щяха да изградят империя от море до море. Бату се намръщи на спомените и изпита срам, че навремето беше злорадствал над неуспеха на стареца. По онова време си мислеше, че неговото поколение може да загърби дребнавата политика и караниците, които опетняваха света, който познаваше.

Приближи бавно — знаеше, че не е добра идея да изненадва Субодай. Не бяха точно приятели, макар че уважението му само се беше увеличило през годините след Великия поход. Въпреки това Бату се нуждаеше от съвета на онзи, който вече не участваше в игрите на властта и на чиято дума можеше да се довери.

Още беше далеч, когато чу лай на куче. Сърцето му се сви при вида на огромната хрътка, която излезе зад гера, спря и надигна глава. Бату по принцип не обичаше кучета, а това беше грамадно и черно. Извика: „Нохой хор!“, за да предупреди да задържат звяра, но Субодай или жена му не се виждаха никъде. Кучето подуши въздуха, като въртеше глава. Погледна към него през равния участък, изръмжа и се хвърли напред. Кожата на муцуната му се изтегли назад, оголвайки бели зъби и очи. Докато звярът приближаваше, ръката на Бату посегна към лъка, но не го взе. Шансовете му за приятелско посрещане щяха да намалеят, ако убиеше кучето на Субодай.

Понито му изтанцува настрани и Бату изкрещя диво на кучето, като опитваше различни команди. Огромното животно продължаваше да напада и Бату се принуди да смушка коня и да препусне в голям кръг, следван от кучето. Виждаше избилата на устата му пяна, докато звярът ръмжеше и виеше при вида на опитващия се да избяга натрапник.

С крайчеца на окото си Бату видя от гера да излиза жена. Окаяното му положение явно я забавляваше и тя се преви на две от смях. На него пък не му оставаше друго, освен да препуска в кръг, като се мъчи да избегне щракащите челюсти.

— Нохой хор! — извика отново той към жената и тя се изправи и го погледна, наклонила глава настрани. След малко сви рамене, пъхна пръсти в уста и рязко изсвири два пъти. Кучето незабавно легна в тревата, но тъмните му очи не се откъсваха нито за миг от конника, дръзнал да навлезе на негова територия.

— Стой — каза му Бату, като го заобиколи отдалеч. Никога не беше виждал толкова грамадно куче и се чудеше къде ли го е намерил Субодай. Звярът го наблюдаваше и Бату нито за миг не отклони вниманието си от него, докато се спешаваше бавно, стараейки се да не прави резки движения.

— Търся орлок Субодай — каза той.

Чуваше басовото ръмжене зад себе си и едва се сдържаше да не се озърне през рамо. Жената го изгледа и на лицето й заигра подобие на усмивка.

— Може пък да не иска да те види, безименни — жизнерадостно отвърна тя.

Бату се изчерви.

— Познава ме добре. Бях с него на запад. Името ми е Бату, син на Джучи.

През лицето на жената пробяга сянка, сякаш беше чувала неведнъж това име. Вгледа се изпитателно в очите му.

— Ако съм на твое място, не бих докоснала оръжието. Кучето ще ти разкъса гръкляна.

— Не съм дошъл да си отмъщавам — каза Бату. — Намерих мир преди много време.

— Радвам се, че поне един от двама ви е успял — отвърна тя. Погледът й се стрелна някъде покрай него и Бату се обърна.

Убеден беше, че хрътката се промъква към него. Вместо това видя Субодай, който водеше коня си пеша от рехавата редица дървета недалеч от гера. Бату се изненада от залялата го вълна на облекчение. Някога беше мразил този човек, но пък тогава мразеше мнозина. С времето се беше научил да го уважава. Той не изследваше особено старателно чувствата си, но в много отношения приемаше Субодай като баща. Не че някога би признал подобно нещо. Просто да види Субодай жив и както изглеждаше, здрав, беше като слънчев лъч в помраченото му в момента настроение. Нищо не изглеждаше чак толкова трудно, ако Субодай е до теб. Стига да е до теб, разбира се. Бату все още не знаеше как точно ще бъде приет.

Всички тези мисли преминаха бързо през главата му, докато Субодай приближаваше. Старецът подсвирна на кучето и Бату загледа как свирепият звяр скача и тича към него, внезапно изпълнен с радостния ентусиазъм на пале, клатещо цялото си тяло, вместо да размахва само късия остатък от опашката си. Субодай вървеше, увил небрежно повода около едната си ръка, а с другата чешеше кучето по главата. Не се усмихна, когато погледът му се премести от Бату към жена му.

— Предложи ли му чай?

— Още не — отвърна тя. — Реших да оставя това на теб.

— Добре. Тогава си върви по пътя, Бату. Нямам какво да говоря с теб.

Бату изчака, но за Субодай разговорът явно беше приключил. Старецът мина покрай него, като цъкаше с език, за да накара кучето да го следва.

— Изминах много път да те видя, орлок — рече Бату.

— Тези титли са минало — кратко отвърна Субодай през рамо. — Вече съм обикновен човек.

— Не съм дошъл да те моля да водиш войската, старче, а само за съвета ти.

Субодай тъкмо се нареждаше да влезе през ниската врата на гера, но спря.

— Сбогом — каза той, без да поглежда нагоре.

Бату гледаше безсилно как старецът изчезва в полумрака вътре, следван от кучето. Обърна се безпомощно и се озова срещу жената на Субодай, която още стоеше с онази своя крива усмивка. Със сигурност от години не можеше да има деца, но у нея се долавяше нещо майчинско, докато погледът й се плъзгаше по разочарования млад мъж.

— Не обичам гост да бъде отпращан просто така — рече тя. — Ще приемеш ли купа солен чай?

Откъм гера се разнесе раздразнено сумтене. Стените бяха съвсем тънки и Субодай с лекота чуваше всяка дума.

— За мен ще бъде чест — отвърна Бату.

Още беше там, когато настъпи вечерта. Субодай като че ли не беше особено притеснен от присъствието му. Старецът се задоволи да го гледа начумерено и мълчаливо да поправя лъка си, докато Бату водеше любезни разговори в продължение на няколко часа. Поне беше научил името на домакинята. Ариуна беше приятна жена и след като се отпусна, остана запленена от новините, които беше донесъл гостът. Дори Субодай изсумтя, когато Бату говореше за земите, които бе получил според завещанието на Угедай. Само с едно движение на четчицата с мастило ханът го бе дарил с огромно владение в Русия. Знаейки, че Субодай слуша внимателно, Бату разказа на Ариуна, че част от онези земи били навремето на баща му, след като изоставил Чингис. Усети погледа на Субодай върху себе си — знаеше, че онези спомени на стареца си остават все така ярки. Бату не погледна към него и след известно време Субодай отново насочи вниманието си към гърнетата с вряща вода, рог и лепило.

Когато слънцето се спусна към хоризонта, Субодай стана, протегна се и изстена.

— Трябва да проверя животните — каза той на жена си.

Бату заби поглед в земята и едва след като Ариуна му каза: „Хайде, иди при него!“, стана и тръгна ухилен. Стигнеше ли се до говорене, жените понякога бяха безценни.

Намери Субодай с кучето, което се обърна и заръмжа с оголени зъби, докато господарят не му заповяда да млъкне. Заедно провериха оградата на малката кошара, след което опипаха корема на една коза, която съвсем скоро щеше да ражда. Мълчанието беше удобно и за двамата, много по-приятно, отколкото докато седеше в дома на Субодай като нежелан гост. Отвън старецът като че ли се отпусна малко и направи знак на Бату да прегледа козата. Бату проследи очертанията на плода и кимна.

— Още малко остава — отсъди той. — А и тя изглежда щастлива.

— Така е — рече Субодай и се изправи. — Аз също съм щастлив. Животът е труден, Бату, но поне може да бъде прост. Тук е точно такъв.

Годините бяха направили Субодай по-мършав, отколкото го помнеше Бату, но около стареца продължаваше да се долавя сила. Никой не би могъл да го вземе за пастир, независимо къде ще го срещне. Очите му бяха виждали издигането и падането на империи. Бяха виждали Чингис като млад мъж.

Бату не отговори. Накрая Субодай въздъхна и постави ръце върху дървената порта на кошарата.

— Е, кажи какво те е накарало да биеш толкова път. Предупреждавам те, не знам нищо за политиката в Каракорум. Вече не разполагам с шпионска мрежа, ако се надяваш на подобно нещо.

— Не е това. Просто търся съвет от човек, на когото мога да се доверя.

Подобно на Ариуна по-рано, Субодай се вгледа изпитателно в очите му и накрая омекна, а напрежението му изчезна.

— Питай, момче. Но не знам дали ще харесаш отговора ми.

Бату пое дълбоко дъх.

— Познаваш Гуюк не по-зле от всички останали.

Субодай не отговори, така че той продължи:

— Знаеш ли, че новият хан още не е избран?

Старецът кимна.

— Не живея в пустинята. Поне дотолкова съм чувал.

— Трябва да е Гуюк, Монгке, Байдур… или аз. Ние сме единствените четирима пълноправни наследници, а Монгке положи клетвата си преди години, когато чу за смъртта на Угедай. Той ще подкрепи Гуюк.

Субодай се почеса по бузата.

— Значи е решено. Присъедини се към Монгке и Гуюк. Байдур ще ви последва, щом научи, че сте заедно. Гуюк ще бъде хан, а аз ще бъда оставен на мира.

— Ти така ли би постъпил? — сериозно попита Бату.

Субодай се изсмя, но смехът му прозвуча горчиво и неприятно.

— Аз? Не. Но аз не съм ти и вече съм направил всичките си избори, добри и лоши.

— Тогава защо ми казваш да го подкрепя? Какво би сторил, ако беше на моето място?

Субодай не отговори веднага. Загледа се към притъмняващата равнина, погледът му се зарея над потока и далечните хълмове. Бату чакаше.

— Не съм на твоето място — най-сетне рече Субодай. — Не зная какво те движи. Ако искаш да постигнеш най-добрата сделка, сдържай се колкото можеш по-дълго и прецени момента, когато е възможно даровете му да се превърнат в заплахи. Укрепи собствените си земи и може би ще живееш достатъчно дълго, за да им се радваш.

— А ако не ме е грижа за най-добрата сделка? — попита засегнатият Бату. — А ако мисля, че Гуюк не бива да поведе народа?

— В такъв случай не мога да ти помогна. Ако се изправиш на пътя му, със сигурност ще бъдеш унищожен.

Старецът като че ли беше на път да каже още нещо, но си затвори решително устата.

— Какво има? Говориш с гатанки, старче. Казваш ми, че ти не би го последвал, но че аз ще бъда унищожен, ако не го направя. Що за избор е това?

— Прост — с усмивка отвърна Субодай. Едва сега се обърна с лице към Бату. — Не си дошъл при мен за отговори. Знаеш всичко, което ти е необходимо. Да не би да си смутен от онези, които споделят леглото на Гуюк? Това ли е? Другарите му с гняв ли те изпълват или със завист? — разсмя се Субодай.

— Не ме интересува, ако ще да си ляга и с мъртви кози — с отвращение отвърна Бату. — Важното е, че е малък човек, човек без никакви мечти. У него има само коварство, а народът се нуждае от ум. Не можеш да твърдиш, че от него ще излезе добър хан.

— От него ще излезе ужасен хан — отвърна Субодай. — Под властта на Гуюк ще видиш как държавата отслабва или се разпада. Но ако ти не се изправиш срещу него, кой ще го направи? Както и да е, вече е късно. Вече си тръгнал за събора. Ще положиш клетва пред Гуюк и той ще стане хан.

Бату примигна изненадано. Воините му го чакаха в една долина на повече от ден път. Субодай нямаше как да го знае, освен ако твърдението му, че няма шпиони, беше лъжа. Може би наоколо живееха и други старци, които от време на време се отбиваха на чай и приказки с орлока.

— Знаеш доста неща за човек, който твърди, че е просто обикновен пастир.

— Хората приказват. Също като теб. Винаги приказват, сякаш нямат по-добри неща за вършене. Да не искаш да ти кажа, че правиш правилния избор? Може би е така. А сега ме остави на мира.

Бату сподави раздразнението си.

— Дойдох да попитам какво би направил Чингис. Ти го познаваше.

Субодай се ухили и показа зъбите си. Отстрани липсваха два, така че бузата му на това място беше хлътнала. Лесно можеше да се види формата на черепа му, кожата се беше опънала върху костта.

— Дядо ти беше безкомпромисен човек. Разбираш ли какво означава това? Мнозина казват „Вярвам в това“, но дали ще се придържат към вярването си, ако децата им бъдат заплашени? Не. Чингис обаче щеше. Ако му кажеш, че ще убиеш децата му, той би ти отвърнал да го направиш, но ще ти даде да разбереш, че цената ще бъде ужасна, че ще съсипе градове и държави и че тази цена никога няма да бъде изплатена. Той не лъжеше и враговете му знаеха това. Думата му беше желязо. Така че ти ми кажи дали би подкрепил човек като Гуюк за хан.

— Не — промърмори Бату.

— За нищо на света, момче. Гуюк може да следва, но не и да води. Имаше време, когато подтичваше дори след теб. Това не е слабост на някой дърводелец или майстор на керемиди за покрива. Светът не може да бъде пълен с кучета водачи, защото глутницата би се разпаднала.

Почеса кучето си зад ушите и то изсумтя доволно.

— Нали така, Темуджин? — каза той на хрътката. — Не могат всички да са като теб, нали?

Кучето отново изсумтя и се излегна по корем, като изпружи лапи напред.

— Нарекъл си кучето си на Чингис? — втрещи се Бату.

Субодай се изкиска.

— Защо не? Идеята ми хареса — и отново го погледна. — Човек като Гуюк не може да се промени. Не може един ден просто да реши, че ще застане начело, и да бъде добър водач. Това не му е в природата.

Бату се облегна на оградата. Слънцето беше започнало да залязва, докато говореха, и сенките около тях се сгъстяваха и сливаха.

— Но ако се изправя срещу него, ще бъда унищожен — тихо рече той.

Субодай сви рамене в сумрака.

— Може би. Нищо не е сигурно. Това не попречи на баща ти да отведе хората си от народа. За него нямаше среден път. И той беше от същото тесто.

Бату погледна към стареца, но едва различи чертите му в здрача.

— Но това не е приключило особено добре.

— Твърде млад си, за да разбереш — отвърна Субодай.

— Опитай — подкани го Бату. Усещаше погледа на стареца върху себе си.

— Хората винаги се страхуват, момче. Може би трябва да живееш дълго само за да го разбереш. Понякога си мисля, че аз живях прекалено дълго. Всички ще умрем. Жена ми ще умре. Аз ще умра, ти, Гуюк, всички, които някога си познавал. Други ще стъпват върху гробовете ни и няма да подозират, че сме се смели и сме се обичали или мразели едни други. Мислиш ли, че изобщо ще ги е грижа? Не, те ще живеят собствения си сляп, кратък живот.

— Не разбирам — отчаяно рече Бату.

— Не разбираш, защото си твърде млад — сви рамене Субодай. Бату чу как старецът тихо въздъхна. — Нищо чудно в тази долина да има кости на мъже и жени, които някога са се смятали за важни. Ние мислим ли за тях? Споделяме ли страховете и мечтите им? Разбира се, че не. Те са нищо за живите и не знаем дори имената им. Навремето си мислех, че би ми се искало да не ме забравят, да споменават името ми и след хиляда години, но вече не ме е грижа дали ще го правят, защото ще бъда прах и дух. Може би само прах, но все се надявам и за духа. Когато натрупаш години, ще разбереш, че единственото нещо, което има значение, единственото е, че си имал храброст и чест. Изгуби тях и няма да умреш по-бързо, но ще бъдеш по-нищожен и от пръстта под краката си. Пак ще станеш прах, но ще си пропилял краткото си време на светло. Баща ти се провали, вярно, но той беше силен и се опита да направи добро за хората си. Не пропиля живота си. Това е всичко, на което можеш да се надяваш.

Дългата реч като че ли измори стареца. Той прочисти гърлото си и се изхрачи небрежно на земята.

— Не можеш да пребъдеш на този свят. Тези планини ще си останат тук след мен, както и след теб.

Бату дълго мълча, преди да заговори отново:

— Така и не го познавам. Баща си. Дори не съм го виждал.

— Аз пък съжалявам, че съм се срещнал с него — отвърна Субодай. — Така разбирам честта, момче. Едва след като я изгубиш, разбираш колко е ценна, но вече е твърде късно.

— Ти си човек на честта, ако изобщо разбирам нещо.

— Може би съм бил някога, но трябваше да откажа онази заповед на дядо ти. Да убие собствения си син? Беше лудост, но аз бях млад и благоговеех пред него. Трябваше да замина и изобщо да не търся Джучи в руските равнини. Ти не би ме разбрал. Убивал ли си човек?

— Много добре знаеш, че съм убивал!

— Не в битка. Отблизо, бавно, когато можеш да погледнеш в очите му.

Бату бавно кимна. Субодай едва различи движението и изсумтя.

— Прав ли беше да го направиш? Да му отнемеш всички години, които е имал да живее?

— Да. Поне тогава смятах така — отвърна смутено Бату.

— Още си твърде млад. Навремето си мислех, че мога да направя от грешката си нещо добро. Че вината ми ще бъде силата, която да ме направи по-добър от другите. В силните си години си мислех, че ще се поуча от нея, но каквото и да правех, тя винаги си беше тук. Не можех да върна нещата, Бату. Не можех да залича греха си. Чувал ли си тази дума? Християните говорят за черно петно върху душата. Много уместно.

— Казват също, че петното може да се махне с изповед.

— Не, това не е вярно. Що за човек ще съм, ако можех просто да изтрия простъпките си с приказки? Човек трябва да живее с грешките си и да продължи напред. Може би това е неговото наказание.

Субодай се изсмя, когато си припомни стар спомен.

— Знаеш ли, дядо ти просто забравяше лошите си дни, сякаш изобщо не ги е имало. Навремето му завиждах. И сега понякога му завиждам.

Видя, че Бату го гледа, и въздъхна.

— Просто си пази думата, момче. Това е единственият съвет, който имам за теб.

Повя вятър и Субодай потръпна.

— Ако си ти, Чингис, не ме интересува — промърмори той толкова тихо, че Бату едва различи думите му. — Момчето може да се грижи за себе си.

Загърна дела си.

— Вече е твърде късно да се връщаш при хората си — каза той с по-висок глас. — Добре си дошъл в дома ми, утре ще те изпратя след закуска. Идваш ли?

Не изчака отговор. Луната се издигаше над хоризонта, а Бату гледаше как старецът се връща към гера си. Беше доволен, че е дошъл, и вече мислеше, че знае какво трябва да направи.

Ям станцията беше изненадваща гледка — постройка насред нищото. Разположена на триста мили северно от Каракорум, тя имаше една-единствена цел — да бъде брънка от съобщителната верига, простираща се чак до земите на Дзин, до Русия на запад и до Кабул на юг. По същия маршрут пътуваха и бавните каруци с продоволствия и оборудване, така че станцията процъфтяваше. Там, където някога имаше само един гер и няколко резервни коня, сега се издигаше сграда от сив камък с червен керемиден покрив. Все така я заобикаляха гери, най-вероятно за семействата на ездачите и неколцината осакатени войници, които бяха останали да живеят тук. Бату се запита разсеяно дали един ден станцията няма да се превърне в село насред пустошта. Ям ездачите не можеха да се местят според сезона, както бяха правили предците им.

Беше избягвал пътните станции при пътуването от новите си земи насам. Само видът на тумана му беше достатъчен някой вестоносец да препусне в галоп по веригата. Никой не пътуваше по-бързо от ям ездачите през суровия терен и новината за идването му щеше да стигне много преди него до Каракорум. Дори за това съобщение бе оставил воините си в една гора от борове и брези, твърде далеч, за да бъдат открити. Беше препуснал напред само с двама съгледвачи, докато не стигнаха до един хребет, където можеше да върже коня си и да ги прати нататък без него.

Бату лежеше по корем под лъчите на слънцето и гледаше как спътниците му приближават ям станцията. От комина й се виеше пушек и в далечината се виждаха мъничките очертания на пасящи коне. Когато видя съгледвачите да влизат в сградата, той се обърна по гръб и се загледа в синьото небе.

Имаше време, когато искаше да бъде хан. Ако тогава му бяха предложили, щеше да приеме без никакво колебание. Тогава, докато яздеха на запад със Субодай, животът беше по-прост. Смъртта на Угедай бе сторила повече от това да спре Великия поход към западните държави. Ханът беше направил много, за да измъкне Бату от нищетата и да го прекара нагоре по стълбицата, докато не застана начело на десет хиляди подбрани мъже. Нямаше нищо чудно, че Угедай го е включил в завещанието си, но все пак Бату остана изненадан. Не беше очаквал нищо. Докато пътуваше за новите си земи, попадна на останки от монголски лагер с разтурили се гери и груби дървени постройки. Претърси ги всичките и в една откри гниещо седло със знака на тумана на баща си. Угедай му беше дал земите, които бе избрал баща му, когато избягал от Чингис. Бату беше притиснал седлото до гърдите си и бе плакал за човека, когото никога не бе срещал. Знаеше, че в онзи момент нещо се беше променило у него. Докато гледаше към бездънната синева, затърси в себе си сърбежа на желанието и амбицията, но не го откри. Нямаше да бъде хан. Единствената му цел бе да се увери, че най-добрият от тях ще застане начело на държавата. Ръката му се плъзна по земята, откъсна няколко стръка трева и взе пръст. Стри ги на прах в покоя на топлия ден и остави ветреца да го отвее.

Високо над него кръжеше ястреб, вероятно заинтересуван от човека, който лежеше по гръб в тревата насред степта. Бату вдигна ръка към него. Знаеше, че птицата може да забележи всеки детайл дори от такава височина.

Слънцето се беше преместило в небето, докато съгледвачите се върнат. Бяха добре обучени и с нищо не показаха, че го виждат, докато не се скриха от евентуалните погледи от ям станцията. Поведоха понитата си покрай него и Бату ги последва, като от време на време се оглеждаше назад. Не беше нужно да ги пита дали съобщението е заминало. Ям станциите бяха прочути с ефективността си. Някой ездач сигурно вече препускаше към следващия пост, намиращ се на около двайсет и пет мили в посока към Каракорум. Само след три дни Торогене щеше да държи запечатаното му писмо в ръцете си.

Бату яздеше замислено през буйната зелена трева. Знаеше, че Гуюк ще изгуби самообладание, когато съборът се провали. Другото съобщение на Бату щеше да стигне Байдур горе-долу по същото време и ако той предприемеше нещо след обещанието за подкрепа, много неща щяха да се променят. Байдур щеше да е по-добър хан от Гуюк, в това нямаше съмнение. За миг му се стори, че чува шепот на стар глас, който му казваше, че той, първородният син на първородния син на Чингис, също може да е добър хан. И щеше да е подобаващо, тъй като народът трябваше да бъде вкаран отново в правия път след толкова много време.

Тръсна глава и пропъди гласа от главата си. Баща му беше искал да намери свой собствен път, далеч от ханове и стада. Разговорът със Субодай беше дал на Бату усещане за безкрайността на времето, поглед към десетилетията и дори вековете през очите на стареца. Мъчеше се всякак да го задържи.

Опита се да помисли за всички възможни разклонения на бъдещето, но накрая се отказа. Никой не може да планира всичко. Запита се дали понито му не стъпва върху костите на отдавна мъртви мъже и потръпна леко при мисълта, въпреки топлите слънчеви лъчи.

3.

От много години Каракорум не беше виждал подобно сборище. Докъдето стигаше погледът, земята беше покрита с гери и коне. Семействата се събираха да видят полагането на клетва пред новия хан. Байдур беше довел два тумана воини от запад, двайсет хиляди мъже, които си направиха лагер при река Орхон и пазеха ревниво границите. Недалеч беше и лагерът на четиримата синове на Сорхатани с още трийсет хиляди семейства. Зелените равнини не се виждаха от тях, гери бяха накацали дори високо по хълмовете и на закъснелите им беше трудно да намерят добро място да отседнат.

Нямаше никаква надежда за тишина при подобно множество. Огромни стада блеещи овце и кози, ревящи камили и якове сновяха около града и всяка сутрин излизаха на открито да пасат и да пият. Бреговете на реката се бяха превърнали в кафява кал през седмиците и имаше установен ред за ползването на водата. Вече имаше сбивания и дори убийства. Невъзможно беше да се съберат толкова много хора на едно място и никой да не извади оръжие. Въпреки това дните минаваха в относителен мир и всички чакаха търпеливо, тъй като знаеха, че светът е голям. Някои от първенците на народа идваха чак от Корио1, източно от териториите на Дзин. Други бяха тръгнали от новите селища в Персия в отговор на призива от Каракорум. За свикването на всички курултаи бяха нужни почти три месеца. До деня на полагането на клетвата народът живееше от храната, която му осигуряваше градът.

Торогене почти не помнеше кога бе спала истински за последен път. Беше успяла да открадне няколко часа сън вчера, а може би завчера. Мислите й бяха мудни и всички стави я боляха. Знаеше, че трябва скоро да поспи, иначе рискуваше да стане абсолютно ненужна. Понякога й се струваше, че единствено вълнението я държи на крака. Години работа бяха посветени на този събор и въпреки това имаше хиляди неща за вършене. Само за изхранването на народа от огромните складове беше нужна цяла армия от слуги. Зърното и сушеното месо се разпределяше на всеки принц или глава на род, общо повече от четиристотин души.

Прокара длан по челото си и погледна с обич Гуюк, който се взираше през отворения прозорец. Стените на града бяха по-високи, отколкото в началото, но въпреки това той виждаше морето от гери, които се сливаха в плътно петно, стигащо до хоризонта.

— Толкова са много — промълви тихо.

Торогене кимна.

— Остават само още няколко. Чулгетай още не е пристигнал, но май именно той трябва да измине най-много път. Бату не може да е далеч. Може би още дузина по-маловажни имена още пътуват насам, синко. Изпратих съгледвачи да ги подканят да побързат.

— А имаше моменти, когато си мислех, че това никога няма да се случи — рече той. — Не биваше да се съмнявам в теб.

Торогене се усмихна и лицето й се озари от обич и задоволство.

— Е, научи се на малко търпение. Това е добро качество за един хан.

Изведнъж й се зави свят и осъзна, че през целия ден не е сложила нищо в устата си. Изпрати слугите да намерят нещо за хапване.

— Байдур е ключът — каза Гуюк. — Сигурен съм, че именно неговото присъствие е променило мнението на Бату за него. Сега ще ми кажеш ли какво си обещала на скъпите ми братовчеди?

Торогене се замисли за момент, но накрая кимна.

— Когато станеш хан, ще трябва да знаеш всичко — рече тя. — Предложих на Байдур десет хиляди кюлчета сребро.

Гуюк се облещи към нея. Подобна сума се равняваше на добива на всички познати им мини, може би за цели години.

— А за мен оставила ли си нещо? — остро попита той.

Торогене сви рамене.

— Какво значение има? Среброто ще продължи да излиза от земята. Няма смисъл да го държим в заключени стаи под двореца.

— Но това са десет хиляди кюлчета! Не знаех, че в целия свят има толкова.

— В такъв случай бъди любезен, когато ти се заклева, Гуюк — отвърна тя с уморена усмивка. — Той е по-богат от теб.

— А Бату? Ако съкровищниците са празни, какво е поискал той в замяна на безценната си клетва?

Торогене видя презрителната усмивка на лицето на сина си и се намръщи.

— Ще трябва да се държиш достойно и когато се срещаш с него. Не му позволявай да прочете нищо в очите ти, синко. Един хан не бива да показва на дребните хора, че те означават нещо за него.

Въздъхна, а той продължи да се взира с очакване в нея.

— Разменихме писма по ям ездачите. Не можеше да откаже, когато му казах, че Байдур е обещал да ти се закълне. Нямаше нужда да му предлагам каквото и да било, предполагам. Но все пак го направих, за да не засегна гордостта му.

— У него има твърде много гордост, но това е без значение. Ще го видя пречупен пред целия народ.

Торогене вдигна отчаяно очи към тавана. Колко пъти трябваше да обяснява нещо на сина си, преди да започне да схваща?

— Ако го направиш, ще имаш поданик и враг.

Пресегна се и го хвана за рамото, когато той понечи да се извърне.

— Трябва да разбереш това, освен ако не мислиш, че съм управлявала Каракорум единствено на късмет. Когато станеш хан, трябва да ухажваш хората с власт. Ако унизиш някого, но го оставиш жив, той ще те мрази до края на дните си. Ако отнемеш гордостта му, той няма да пропусне възможността да си отмъсти, ако му се отвори такава.

— Чингис изобщо не се е интересувал от подобни политики — отвърна Гуюк.

— Но баща ти се интересуваше. Той разбираше много по-добре от Чингис как се управлява държава, Чингис можеше само да извоюва империя. Никога нямаше да бъде сигурната ръка, която й е нужна след създаването й. Аз бях тази ръка, Гуюк. Не подминавай с такава лекота това, което ти казвам.

Синът й я погледна с изненада. Торогене беше управлявала държавата повече от пет години, още от смъртта на баща му. Близо две от тях бе сама със Сорхатани, а войската беше в далечни земи. Гуюк изобщо не се беше замислял колко тежко й е било.

— Слушам те — каза той. — Предполагам, отново си му обещала, че ще уважа териториите, които е получил. Или си му предложила да стане орлок на войската?

— Предложих му и двете, но той отказа второто. Тогава разбрах, че няма да стане хан. Той не гори от амбиция, синко, затова не е заплаха за нас. Не зная дали е от слабост или страхливост, но това няма значение. Когато получиш клетвата му, можеш да го отпратиш със скъпи дарове. Повече никога няма да чуем за него.

— Той е единственият, от когото се страхувам — каза Гуюк почти на себе си. Беше рядък момент на честност и майка му го стисна за рамото.

— Той е прекият наследник на Чингис, първороден син на първородния син. Прав си да се страхуваш от него, но вече не е нужно, разбираш ли? Когато и последният от тях пристигне, ще събереш принцовете и военачалниците в шатрата си в равнината, в това число и Бату. Ще вземеш клетвите им, а през следващата седмица ще посетиш всеки лагер и ще ги оставиш всички да коленичат пред теб. Половин милион души ще видят това. Твърде много, за да могат да влязат в града. Ето това ти давам, синко. Ето това заслужи с търпението си.

Сорхатани слезе внимателно от седлото зад най-големия си син. Монгке протегна ръка да й помогне и тя му се усмихна. Радваше се да види отново Каракорум. Домът й в планините Алтай беше далеч от центъра на властта, но това не означаваше, че не беше следила всяка стъпка от пазарлъка на Торогене и Гуюк за ханството. Докато гледаше към Монгке, й се прииска да не беше положил толкова рано клетвата си, но това вече бе минало. Най-големият й син беше видял как баща му Толуй държи на своята дума дори с цената на живота си. Монгке не можеше да стане клетвопрестъпник след това; просто не беше такъв. Сорхатани го гледаше как се спешава с достойнство и отново съзря традиционния монголски воин във всяко негово движение. А и той си беше такъв с широкото си лице и яки рамене. Носеше проста броня и вече бе известен като човек, който не търпи дзински неща. Тази вечер в герите няма да има изискана храна, печално си помисли Сорхатани. Синът й боготвореше простотата и виждаше в нея благородство, което тя не можеше да разбере. Ироничното бе, че сред народа имаше мнозина, които биха последвали такъв син, особено по-старите военачалници. Някои шепнеха, че Гуюк не е мъж сред мъжете, че играел ролята на жената в двореца на баща си. С още по-голямо отвращение говореха за начина, по който бе продължил практиката на баща си да се огражда с парфюмирани дзински многознайковци с техните неразбираеми драсканици. Ако Монгке вдигнеше ръка, можеше да събере половината народ под знамето си, преди Гуюк изобщо да разбере, че е заплашен. Думата на сина й обаче беше желязо, а клетвата бе положена преди години. Той вече дори не говореше с майка си по въпроса.

Сорхатани се обърна, чула радостен вик, и разпери ръце, когато другите й синове препуснаха към нея. Кублай я стигна пръв и тя се разсмя, когато той скочи от понито, прегърна я и я завъртя. Беше странно да види момчетата си като пораснали мъже, макар че Хулегу и Арик-Боке все още бяха млади воини.

Долови деликатен аромат на ябълки от Кублай, докато я пускаше на земята и отстъпваше, за да й позволи да прегърне братята му. Това бе поредният знак за дзинското влияние върху него и контрастът с Монгке едва ли можеше да е по-силен. Кублай беше по-висок и жилав като телосложение, макар раменете му да бяха заякнали през последните няколко месеца. Носеше косата си в дзински стил, с дълга опашка на гърба и късо подстригана отгоре и отстрани. Тя се клатушкаше от движенията му като опашка на разгневена котка. Поне беше облечен в прост дел, но никой, който погледнеше към Кублай и Монгке, нямаше да познае, че двамата са братя.

Сорхатани отстъпи назад, изпълнена с гордост при вида на четиримата млади мъже, всеки от които обичаше по свой начин. Видя как Кублай кимна на Монгке, а най-големият й син едва отвърна на жеста. Той не одобряваше маниерите на Кублай, макар че това сигурно се отнасяше за всички братя, които са близки по възраст. Кублай пък на свой ред се възмущаваше от мнението на Монгке, че като най-голям има власт над останалите трима. Сорхатани тихо въздъхна и доброто й настроение се поизпари.

— Има гер за теб, майко — каза Монгке и вдигна ръка да я упъти.

Сорхатани му се усмихна.

— После, Монгке. Изминах дълъг път да видя полагането на клетвите, но още не съм уморена. Кажи ми как стоят нещата в лагерите.

Монгке се забави, за да прецени думите си. Докато се маеше, Кублай пое инициативата.

— Байдур е тук, абсолютно скован и официален. Носят се слухове, че ще се закълне на Гуюк. Повечето принцове си затварят устите за намеренията си, но усещането е, че Гуюк и Торогене са свършили достатъчно добра работа. Когато пристигнат Бату и останалите, май ще си имаме нов хан.

Монгке изгледа свирепо брат си за нахалството да заговори първи, но Кублай като че ли не го забеляза.

— А ти, Кублай? — попита майка му. — Ще му се закълнеш ли?

Кублай сви с отвращение устни.

— Както нареди, майко. Не защото мисля, че е правилно, а защото не искам да бъда сам срещу него. Ще изпълня волята ти.

— Трябва да го направиш — отсечено каза Сорхатани без следа от приповдигнатото й досега настроение. — Един хан няма да забрави онези, които са застанали до него — или срещу него. Има клетвата на брат ти. Ако Бату и Байдур коленичат пред него, аз също ще му се закълна заради земите на баща ти. Не бива да бъдеш самотен глас. Това може да бъде… опасно. Дори онова, което казваш, да е истина, подозирам, че няма да се появи сериозен съперник. Народът ще се обедини в избора си.

— Много жалко, че Монгке се закле да го следва по време на Великия поход — каза Кублай и хвърли поглед към брат си. — Това беше първото камъче от лавината.

Видя, че Монгке го гледа свирепо.

— Стига, братко. Нямаше как да си доволен от своя човек! Скочи рано, веднага щом научи, че старият хан е мъртъв. Всички го разбираме. Но все пак, кажи ми честно — ако можеше, пак ли би го избрал?

— Той е синът на хана — отвърна Монгке и се извърна сковано, сякаш обсъждането е приключило.

— Хан, който дори не посочи сина си като наследник в завещанието си — незабавно отвърна Кублай. — Това е много показателно, не мислиш ли? Кълна се, Монгке, ти си онзи, който събра всички ни тук днес. Ти се закле прибързано, преди някой от нас да разбере. Гуюк започна тази надпревара с една крачка преднина заради теб. Надявам се да си доволен. Както и да се покаже Гуюк като хан, отговорността е твоя.

Монгке се бореше със самия себе си и се мъчеше да реши дали е под достойнството му да оспорва подобни доводи. Както винаги, Кублай успяваше да го жегне доста добре.

— Може би ако беше командвал в битка, малки братко, щеше да знаеш колко са важни авторитетът и чинът. Гуюк е първороден син на Угедай. Той е наследникът на ханството. Не ми трябва някой от дзинските ти документи, за да разбера това.

Това беше болезнена тема между двамата и Монгке не се сдържа да не отвърне на удара, докато той се бе сражавал редом със Субодай, Бату, Гуюк и останалите, Кублай беше учил дипломация и езици в града. Двамата бяха много различни и Монгке се отнасяше с презрение и присмех към уменията на брат си.

— А баща му също ли е бил първороден, щом това е толкова важно? — отвърна Кублай. — Не, Монгке, бил е третият син. Ти ще се закълнеш за нещо, което ние дори не признаваме. Защо? Защото си първородният в семейството ли? Да не мислиш, че това те прави баща на нас, останалите?

Монгке пламна.

— Ако се налага, да. Теб те нямаше, когато баща ни жертва живота си.

Двамата вече бяха лице в лице и гневът им растеше.

— А баща ни заръча ли ти да поведеш малкото ни семейство, Монгке? Каза ли ти: „Заеми се с братята си, синко?“. Досега не си споменавал подобно нещо.

— Той ми даде другите си жени — сковано отвърна Монгке. — Мисля, че е ясно…

— Изобщо не е ясно, глупако — озъби му се Кублай. — Нищо не е така просто като теб.

Монгке беше готов да го удари. Ръката му трепна към меча на кръста и Кублай се напрегна, а очите му блеснаха предизвикателно. Бяха се били хиляди пъти като момчета, но годините бяха променили и двамата. Ако отново се стигнеше до размяна на удари, като нищо нямаше да останат само синини.

— Спрете веднага — заповяда Сорхатани. — Да не искате да се биете пред очите на народа? Да посрамите баща си и името си? Назад! И двамата.

Последва момент на абсолютна тишина, после Монгке скочи напред, вдигайки ръка да просне Кублай с един удар. Кублай прецени разстоянието и изрита брат си с все сила в слабините. Там нямаше броня и Монгке рухна без звук, като се блъсна тежко в земята. Ударът беше силен и наоколо се възцари пълна тишина. Докато Сорхатани се обръщаше яростно към Кублай, очите на сина й се разшириха. Монгке изпъшка и започна да се надига. Болката несъмнено беше ужасна, но яростта на брат му я заглушаваше. Краката му се подгънаха в агония, докато се изправяше с олюляване. Кублай преглътна нервно, когато той направи несигурна крачка към него и ръката му посегна към дръжката на меча.

Сорхатани пристъпи между двамата и постави голите си ръце върху бронираната гръд на Монгке. За миг той едва не я блъсна настрани. Едрата му лява ръка се вдигна към яката й и сграбчи плата, но не можа да я избута въпреки заслепяващата болка. Задъхан се загледа свирепо над главата й към Кублай с кървясали и насълзени очи.

— Казах да спрете — тихо рече Сорхатани. — Или ще ме събориш на земята, за да се добереш до брат си? Нима вече не слушаш майка си?

Очите на Монгке започнаха да се проясняват. Погледна надолу към нея, после отново към Кублай, който стоеше готов да посрещне атаката. Устата на Монгке се изкриви презрително, когато позна дзинската бойна поза, преподавана на момчетата от стария съветник на хана. Ръката му пусна яката, а Сорхатани сложи длан на бузата му, настоявайки за вниманието му.

— Няма да се биете, Монгке. Всички вие сте мои синове. Що за пример ще дадете с това на Хулегу и Арик-Боке? Виж как ви гледат.

Твърдият поглед на Монгке се плъзна към братята му, които стояха с увиснали ченета. Той изпъшка отново и най-сетне се овладя и отстъпи назад.

— Гуюк ще бъде хан — рече той. Гласът му бе дрезгав, но се чуваше ясно. — Баща му управлява добре, а майка му запази държавата като едно цяло. За никого другиго не може да се каже същото. Ти си глупакът, Кублай, ако мислиш, че някой друг трябва да поведе народа.

Кублай предпочете да не отговаря. Брат му беше като побеснял бик и не си знаеше силата. Не искаше да го влудява отново. Вместо това сви рамене и се отдалечи. Веднага щом се махна, Монгке се отпусна и едва не падна. Опита се да се изправи, но болката минаваше на вълни от слабините към стомаха му и от нея му се гадеше. Само присъствието на майка му го спираше да се превие и да зареве като малко дете.

— Понякога се отчайвам — тъжно рече Сорхатани. — Да не мислиш, че ще живея вечно? Ще дойде време, когато ще ти останат само братята ти, Монгке. Те ще са единствените хора, на които ще можеш да се довериш безусловно.

— Държи се и се облича като дзинска курва — изтърси Монгке. — Как мога да се доверя на подобен човек?

— Кублай е твой брат, твоя кръв. Баща ти е в него, Монгке, също като в теб.

— Предизвиква ме при всеки удобен момент. Не съм глупак, майко, само защото не зная двайсетте и седем стъпки на безсмислените му дзински ритуали.

— Разбира се, че не си глупак! Двамата се познавате достатъчно добре, за да се нараните дълбоко, когато сте ядосани, това е всичко. Довечера ще вечеряте заедно и ще вдигнете чаша айраг. Ще бъдете отново приятели. Заради майка си.

Монгке се намръщи, но не отговори, така че тя продължи:

— Защото ми е болно да мисля за синовете си, които така враждуват един с друг. Ще реша, че съм се провалила като майка. Сдобри се с него, Монгке, ако изобщо те е грижа за мен.

— Разбира се, че ме е грижа — отвърна той. Знаеше много добре, че тя го манипулира, но въпреки това отстъпи. — Добре, но можеш да му кажеш…

— Никакви закани и заплахи, Монгке. Ако ме обичаш, ще сключиш мир с него. След няколко дни или седмици ще имаш хана, когото искаш. Кублай може само да преклони глава пред тази необходимост. Бъди достоен в победата си.

Изражението на Монгке се отпусна, когато се замисли над думите й. Можеше да прояви великодушие.

— Обвинява мен за издигането на Гуюк — промърмори той.

— А други мъже ще те почетат. Когато Гуюк стане хан, несъмнено ще те награди като първия, застанал под знамето му. Помисли си за това следващия път, когато двамата с Кублай се дърлите като малки деца.

Монгке се усмихна и потръпна леко от болката в слабините, която премина в тъпо парене.

— Добре, майко. Ще стане твоето, както винаги.

— Добре. А сега ще ми покажеш ли къде е герът ми? Май все пак съм уморена.

Ям ездачът беше покрит с прах. Докато следваше слугата през коридорите на двореца, усещаше тежестта й във всяка гънка и шев на дрехите си, дори по кожата си. Леко се препъна на един ъгъл — умората най-сетне бе взела връх. Беше препускал здравата целия ден и кръстът го болеше. Запита се дали ще му позволят да се измие в някоя от баните на двореца. В продължение на няколко крачки се поглези с фантазията за гореща вода и млади слугини, които го изсушават с кърпи, но това щеше да си остане фантазия. Пред ездачите от ям станциите се отваряха всички врати. Ако кажеха, че имат лично съобщение за самия хан, щяха да бъдат допуснати до него дори в разгара на битка. В същото време обаче ездачът бе сигурен, че вечерта ще се изкъпе в реката, преди да се разположи на оскъден лагер с мъничък огън. Ям ездачите не носеха шатри, малки гери или каквото и да било, което би ги забавило. Щеше да лежи по гръб под звездите, прибрал ръце в широките ръкави на дела си. След двайсетина години ставите щяха да го болят през влажните дни, обещаваха му старите ездачи. Лично той тайно смяташе, че подобно нещо няма да му се случи. Беше млад и в отлична форма, животът се бе ширнал пред него. При пътуванията си бе видял достатъчно, за да знае за какви неща жадуват хората. Само след няколко години може би щеше да спести достатъчно, за да се включи в някой керван до Бухара. Нямаше да има възпалени стави. Щеше да натрупа богатство. Потръпна леко и погледна към засводения таван над главата си. Не мечтаеше за дворец. Може би някоя къща в града можеше да му допадне, с жена, която да му готви, няколко деца и конюшня с добри коне, с които да тренира синовете си за ям станциите. Животът не беше лош.

Слугата спря пред блестящи медни врати. Двама дневни стражи от полка на стария хан стояха безизразни в червено-черните си брони, подобно на някакви грамадни цветни насекоми.

— Ям съобщение за регента — обяви слугата.

Единият от гвардейците сякаш оживя и завъртя глава към прашния млад ездач, който още вонеше на коне и стара пот. Претърсиха го грубо и му взеха кутийката с прахан и малкия нож. Когато се опитаха да вземат пакета, той го дръпна рязко и изруга под нос. Съобщението вътре не беше за техните очи.

— Искам си нещата на излизане — заяви той.

Гвардеецът го изгледа мълчаливо и прибра нещата, а слугата почука на вратата и я отвори. В сумрачния коридор се изля светлина.

От другата страна имаше стаи в стаите. Ям ездачът бе идвал и преди в двореца, но никога не беше влизал толкова навътре в него. Забеляза, че всяка външна стая си има прислужници, един от които стана и го отведе до следващото помещение. Не след дълго ездачът видя дебела жена, заобиколена от съветници и писари, които бързаха да запишат думите й. Тя вдигна поглед, когато той влезе. Ездачът се поклони дълбоко и остави последния си водач, за да се приближи. За своя изненада видя двама мъже в групата, които се оказаха ям ездачи като него. Погледите им се срещнаха и другарите му кимнаха леко.

Някакъв друг слуга протегна ръка за пакета.

— Трябва да го предам лично на регента — повтори инструкцията ездачът.

Слугата сви устни, сякаш беше вкусил нещо горчиво, но отстъпи. Никой не можеше да възпрепятства ям ездач.

Торогене беше подновила разговора си, но спря, когато чу думите му, и взе пакета. Беше съвсем тънък, увит в кожа. Тя бързо развърза връзките и извади единствения сгънат лист. Ездачът гледаше как очите й се стрелкат напред-назад, докато чете. Можеше да се оттегли незабавно, но беше любопитен. Едно от проклятията на занаята му беше, че носеше интересни вести, но почти никога не научаваше какво гласят те.

За свой ужас видя как лицето на Торогене пребледнява. Тя вдигна очи и с внезапно раздразнение видя младия мъж, който стоеше пред нея, сякаш очакваше да сподели новината с него.

— Достатъчно за днес — каза тя на групата. — Оставете ме. Всички. Синът ми да дойде. Събудете го, ако се налага.

После сви пръсти и смачка листа на топка.

4.

Нощта беше безоблачна и изгрялата луна осветяваше огромното гъмжило пред Каракорум. В герите вече беше оживено — носеха се слухове, викове и шепоти летяха като ветрец. Градските порти се отвориха в мрака и група конници препусна бързо по западния път. Носеха факли и се движеха като светло петно през трептящия пейзаж, осветявайки хиляди обърнати към тях лица и мръсни гери, докато си проправяха път напред. Гуюк яздеше в центъра в богато украсена броня, блестяща фигура с меч с вълча глава на кръста. Още по-изненадващо за любопитните бе, че до него яздеше Торогене. Седеше в седлото като мъж, с изправен гръб, а дългата й коса бе прибрана в дебела плитка. Осветеното златно око измина цяла миля в лек галоп, преди Торогене да даде знак на гвардейците. Те отбиха наляво от главния път и продължиха през равнината между герите. Ездата нощем винаги беше опасна и стадата се пръснаха панически пред тях. Много блеещи животни бяха стъпкани под копитата или се затъркаляха настрани. Чуха се разтревожени викове и навсякъде по хълмовете около тях се появиха светещите точки на факлите, а мнозина наскачаха от леглата си с мечове в ръка.

Гуюк изсвири рязко и посочи към един сумрачен лагер, белязан със знамената на Сорхатани и синовете й. Трима от нощните му стражи дръпнаха рязко поводите и препуснаха в новата посока. Останалите продължиха напред, следвайки пътеките през герите, а хората пред тях бързаха да се дръпнат от пътя им. При липсата на прави пътища в морето от гери Гуюк напрегна очи, за да намери знамената, които му трябваха. Знаеше разположението на събралото се множество, но трудно се ориентираше в тъмното.

Ездачите изругаха, когато се озоваха на открит участък, който никой не разпозна, но в следващия миг един от гвардейците извика и посочи. Всички обърнаха конете и рязко спряха пред лагера на Байдур. Осветените му от факли знамена се развяваха на нощния вятър над главите им. Докато помагаше на майка си да слезе от коня, Гуюк забеляза колко много хора са се събрали да видят какво става. Редици и редици чакаха с извадени оръжия. Гуюк си спомни, че бащата на Байдур, Чагатай, бе опитал да направи преврат в Каракорум преди години точно в една такава нощ. И от всички хора Байдур бе човекът, от когото най-много можеше да се очаква предателство.

Гуюк видя мъжа, когото навремето бе наричал приятел и който се бе отдалечил от вълненията в държавата и убийството на баща му. Байдур стоеше, сякаш очакваше да бъде нападнат, с изваден и вдигнат на рамото меч. Жълтите му очи бяха студени на светлината на факлите и Гуюк му показа празните си ръце. Заради никого нямаше да извади меча с вълчата глава, който носеше. Байдур беше хан на огромен район на запад и Гуюк преглътна горчивината си и осъзна, че трябва да заговори пръв, като молител. Нямаше значение, че той бе белязаният за гурхан, върховен владетел над по-малките ханства. Тази нощ беше просто наследник.

— Идвам с празни ръце, Байдур. Още помня нашето приятелство, когато бяхме едва ли не момчета с мечове.

— Мислех, че между нас всичко е приключило — рязко отвърна Байдур. — Защо си дошъл да нарушаваш съня ми и да вдигаш по тревога хората ми?

Гуюк примигна и погледна с други очи мъжа пред себе си. Едва не се обърна към майка си за съвет, но знаеше, че с това ще се покаже като слабак. За последен път бе видял Байдур да заминава към дома си със своя туман, вцепенен от мисълта, че смятат баща му за предател. Имаше време, когато Байдур можеше да бъде хан в Каракорум, стига бащата небе да бе пожелал щастието да се усмихне на неговото семейство. Вместо това той бе наследил и бе живял мирно в западното ханство. Гуюк почти не мислеше за него като за заплаха, но властта бе променила Байдур. Говореше като човек, свикнал останалите да скачат при всяка негова дума, сякаш не можеше да има алтернатива. Гуюк се запита дали и около него се носи подобна атмосфера. Намръщи се в сумрака, обхванат от съмнение.

— Помолих и Монгке да се присъедини към нас… господарю — прехапа устна той. Видя, че Байдур е забелязал колебанието му, но се намираха пред Каракорум! Беше почти болезнено да се обръща към този човек с титлите му, когато самият Гуюк нямаше такива. Усети как майка му пристъпва от крак на крак до него и си спомни думите й. Още не беше хан. Дотогава трябваше да бъде смирен.

Вместо да отговори, Байдур също реагира на раздвижването и се поклони дълбоко на Торогене.

— Моите извинения, господарке. Не очаквах да яздиш през нощта. Добре си дошла в дома ми. Чаят е изстинал, но ще наредя да сварят нов.

Гуюк кипеше вътрешно. Поздравът към майка му просто подчертаваше липсата му на статус. Запита се дали Байдур не го е пренебрегнал нарочно, или показваше искрено уважение към най-високопоставената жена в държавата. Тръгна след майка си към гера на Байдур и загледа нетърпеливо как тя навежда глава, за да влезе. Воините на Байдур се взираха в него. Не, не в него, а в меча на кръста му. Гуюк настръхна от опита им да го сплашат. Сякаш беше достатъчно глупав, за да извади оръжие, когато собствената му майка е в гера.

За негово изумление един от гвардейците на Байдур пристъпи към него и се поклони дълбоко. Хората на Гуюк се събраха наоколо, за да го защитят, но той им махна да се дръпнат.

— Какво има? — попита, без да успее да скрие напълно раздразнението си.

— Господарю, питах се дали ще ми позволиш да докосна меча ти, само дръжката. Това е нещо, за което ще си заслужава един ден да разказвам на децата си.

Гуюк внезапно разбра втренчените погледи на воините на Байдур и се усмихна снизходително. Мечът с вълчата глава бе принадлежал на баща му Угедай, а преди него и на Чингис. Беше виждал и друг път как го гледат с благоговение и трепет. Не искаше обаче да бъде докосван от прости воини. Самата мисъл за това го накара да потръпне.

— Имам да обсъждам много неща с господаря ти… — започна той.

Ядоса се, когато воинът се пресегна, загледан като омагьосан в дръжката, сякаш бе някаква християнска реликва. Направи крачка назад. Представи си как отсича ръката, за да покаже на воина, че е изгубил търпение, но много добре си даваше сметка за взиращите се в него лица, повечето от които бяха верни на Байдур, а не на него.

— Друг път — рязко рече и се вмъкна в гера на Байдур, преди воинът да успее да му досади още повече.

Байдур и Торогене бяха седнали заедно. Беше минало доста време, откакто Гуюк бе виждал за последен път домовете от плъст и сплетени пръти. Струваше му се ужасно тясно и усети с нови сетива колко малко е пространството, как вони на влажни вълнени одеяла и овнешко. В средата съскаше очукано старо котле под надзора на млада слугиня, която се суетеше с чашите и те дрънчаха от нервните й движения. В един гер нямаше много място, където да покажеш символите на богатството и властта си. По-лесно бе да живееш просто, вместо на всяко обръщане да се препъваш в разни скъпи дзински гърнета. Гуюк за момент се поколеба. Изглеждаше му като натрапване да седне от другата страна на Байдур, но ако заемеше мястото до майка си, щеше да остане подчинен в разговора. Колкото и да не му се искаше, той се настани на леглото до нея.

— Това не променя нищо — казваше тихо Торогене. — Целият народ се е събрал при Каракорум — всеки мъж и жена с власт, с изключение на един. Има достатъчно хора за полагането на клетвите.

— Ако продължите, ще е рисковано — отвърна Байдур. — Добре познавам Бату, Торогене. Най-добре е да не го оставяш извън държавата.

Изражението му бе замислено и разтревожено. Гуюк наблюдаваше внимателно по-възрастния мъж, но не видя никаква следа от задоволство или коварство.

Всички чуха приближаващите коне и Байдур стана. Погледна към котлето, което всеки момент щеше да заври.

— Останете тук. Поднеси им солен чай, Ерден.

Байдур ги остави сами, макар че Гуюк не беше толкова наивен, за да повярва, че не могат да ги подслушат. Мълчаливо прие купата с чай от момичето. Ерден му я поднесе като робиня, с наведена глава между протегнатите напред ръце. Гуюк едва не се пресегна, но осъзна, че купата е предназначена за майка му. Стисна зъби и зачака своята. Отново всичко опираше до статус. Е, това скоро щеше да се промени. Нямаше да позволи на Бату да съсипе шанса му да стане хан, независимо какво бяха замислили останалите.

Байдур се върна с Монгке и Гуюк се изправи да ги поздрави. Торогене си остана на мястото, като отпиваше от чая си. Герът и без това беше тесен, а след появата на Монгке изглеждаше направо претъпкан. Раменете му бяха ужасно широки и някак беше намерил време да облече бронята си. Гуюк се запита дали не е легнал да спи в нея. Нищо не можеше да го изненада в нощ като тази.

Монгке поздрави най-напред Торогене и после Гуюк, като се поклони дълбоко, както подобава на човек, положил клетва пред господаря си. Жестът нямаше да остане незабелязан от Байдур и духът на Гуюк се приповдигна. Той отвори уста да заговори, но за негово раздразнение майка му се обади, докато още поемаше дъх.

— Бату няма да дойде на събора, Монгке — рече тя. — Получих вест от него.

— Каква причина е посочил? — попита Байдур, докато Монгке мълчеше като зашеметен.

— Има ли значение? Твърди, че е бил ранен по време на лов и не може да пътува. Това не променя нищо.

— Това променя всичко — рече Монгке. Говореше бавно и замислено. Гуюк откри, че се е навел напред, за да не пропусне нито дума. — Това означава край на събора. Какво друго ни остава? Бату не е глава на някой малък род. Гласът му се чува сред народа, макар да не използва влиянието си. Ако Гуюк стане хан в негово отсъствие, това може да доведе до междуособици в бъдеще. Никой от нас не иска това. Ще се върна при туманите и семействата си. Ще им кажа, че няма да е тази година. Обърна се към Гуюк:

— Имаш клетвата ми, господарю, не съм забравил. Но ще ти е нужно повече време, за да върнеш Бату, преди да продължим напред.

— Не ми е нужно повече време! — рязко отвърна Гуюк. — Всички обещахте да положите клетва пред мен. Е, сега ви призовавам да го направите. Почетете думата си, а по-късно ще се оправя с Бату. Не може един човек да всява хаос в държавата, независимо от произход или име.

Торогене видя, че синът й е на път да им заповяда да му се подчинят, и заговори бързо, преди да е успял да засегне някого от силните мъже в гера.

— Всички положихме много усилия полагането на клетвите да мине без предизвикателства, да имаме един хан без разногласия. Това вече е невъзможно, но трябва да се съглася с Гуюк. Народът е готов за нов хан. Минаха почти пет години от смъртта на съпруга ми. Колко нови земи са били завзети за това време? Николко. Народът чака, а враговете ни отново трупат сили. Вече изгубихме твърде много влияние и власт. Нека полагането на клетвите да стане сега, само с един отсъстващ. Щом имаме хан, Бату може да бъде призован да се закълне отделно, по заповед на единствения истински водач на държавата.

Монгке кимна бавно, но Байдур се извърна и почеса петното от пот на подмишницата си. Никой друг в гера не знаеше, че е получил лично съобщение. Ако разкриеше, че Бату е обещал да го подкрепи като кандидат за хан, това щеше да означава смъртна присъда за стария му приятел, в това почти нямаше съмнение. Освен ако самият Байдур не се включеше в борбата. Точно тази нощ Гуюк, Торогене и Монгке бяха в ръцете му, заобиколени от воините му. Можеше да вземе всичко, точно както се надяваше Бату.

Стисна юмрук за миг, после отпусна ръце. Баща ми Чагатай нямаше да се поколебае, помисли си той. Кръвта на Чингис течеше във всички тях, но Байдур бе видял твърде много болка и смърт, причинени от безмилостната амбиция. Взе решение и тръсна глава.

— Добре тогава. Обявете полагането на клетвите по новолуние, след четири дни. Народът трябва да има хан и аз ще удържа на думата си.

Напрежението в тесния гер беше почти болезнено, когато Гуюк се обърна към Монгке. Едрият мъж кимна и сведе глава.

Гуюк не се сдържа и се усмихна с облекчение. Освен присъстващите в гера и самия Бату, нямаше друг, който би могъл да го предизвика. След толкова години очакване най-сетне бе на една ръка разстояние от титлите на баща си. Едва чу гласа на майка си — някакво неясно обещание, че Бату ще бъде принуден да се яви в града, когато народът е изразил волята си. Запита се дали наистина вярват, че ще посрещне Бату като приятел след всичко това. Може би майка му очакваше от него да се държи като великодушен господар, показващ милост към онези, които са опитали да го съсипят и не са успели.

Напрежението се стопи в смях, Байдур извади мях с айраг и чаши. Монгке го тупна по гърба за поздрав и Гуюк се засмя, замаян от внезапната промяна на съдбата. Бату едва не бе унищожил дългогодишния труд, но каквито и да бяха намеренията му, те бяха осуетени. Гуюк вдигна чаша с другите и се наслади на парливото питие в гърлото си. Щеше да си разчисти сметките с Бату. Това беше клетва, която можеше да даде убедено, макар и в тишината на мислите си.

При първата светлина на новия ден народът вече беше готов. Бяха прекарали много седмици в подготовка за клетвата, от събирането на огромни количества храна и пиене до поправяне, закърпване и излъскване на всяка дреха и броня. Воините бяха строени в идеални правоъгълници и стояха мълчаливо, докато портите на Каракорум се отваряха. Нямаше и помен от суматохата и паниката преди четири дни. Гуюк излезе начело на колоната, яхнал с достойнство коня си. Беше облякъл дел в сиво и тъмносиньо, нарочно избирайки простотата пред пищните или чуждите одежди.

От първия събор, свикан от Чингис, беше имало толкова малко други, че почти нямаше традиции, които да се следват. Пред града бе издигнат огромен павилион и докато слънцето се откъсваше от хълмовете на изток, Гуюк се спеши и подаде поводите на слугата си. Тръгна към мястото си и застана пред копринената шатра, докато първата група приближаваше към него. Освен ако мехурът му не се напълнеше до пръсване, нямаше да влезе в павилиона през целия ден, нито да седне, независимо колко горещ заплашваше да бъде денят. Народът трябваше да види как става хан.

Байдур и Монгке се отличаваха в първата група, както и Сорхатани, Кублай и другите й синове. Първите четиристотин бяха главите на големите родове, като никога без да бъдат заобиколени от приближени, слуги и роби. Повечето бяха облечени в разноцветни коприни или в съвсем прости брони, в зависимост от усещането си за случая. Беше им забранено да носят каквито и да било знамена. Трябваше да приближат Гуюк с проста смиреност, да подгънат коляно и да изрекат клетвата си.

Дори в тази група имаше йерархия. Торогене излезе първа, следвана от Сорхатани. Двете жени бяха управлявали държавата сами и я бяха запазили непокътната след смъртта на Угедай хан. Гуюк видя единствено задоволство на лицето на майка си, докато тя коленичеше пред него. Едва й позволи да докосне земята, преди да я вдигне и да я прегърне.

Не беше толкова бърз със Сорхатани. Макар клетвата да гарантираше верността й, той никога не се бе чувствал удобно с жената, която контролираше родината. След време щеше да прехвърли титлите й на Монгке, както би направил баща му. Тя беше оцеляла, така че бе късметлийка, но жените бяха твърде непостоянни и бе много вероятно да направят някаква огромна грешка. Монгке никога нямаше да действа, без първо да помисли, това поне беше сигурно. Гуюк го гледаше с удоволствие как идва след майка си и повтаря вече дадената в онази далечна земя клетва — първия камък от лавината, която сега ги беше събрала на това място.

След това дойде ред на Кублай и Гуюк бе поразен от острия интелект в очите на младия мъж, който коленичи и изрече думите за гери, коне, сол и кръв. След време той също трябваше да получи някакъв важен пост. Гуюк започваше да се наслаждава на подобни решения. Най-сетне можеше да мисли като хан, а не просто да си мечтае.

Денят продължи с върволица от лица, докато накрая едва правеше разлика между тях. Хиляди дойдоха при павилиона — глави на родове, владетели на земи на хиляди мили оттук. Някои вече показваха признаци на смесване — например най-големите деца на Чулгетай имаха чертите на корейци. На Гуюк му хрумна идеята да им заповяда да поддържат монголската раса чиста, преди да е била погълната от морето подчинени чужденци. Самата мисъл за упражняването на подобна власт му подейства като айраг в кръвта и сърцето му се разтуптя силно. След този ден думата му щеше да е закон за милиони — и други милиони под тяхната власт. Народът се бе разраснал отвъд всичко, за което би могъл да си помисли Чингис навремето.

Привечер Гуюк обиколи големите лагери. Нямаше един-единствен момент, в който да стане хан под възгласите на всички. Вместо това яздеше от място на място, а хилядите мъже коленичеха и припяваха клетвите си. Воините му бяха готови да поразят всеки, който откаже, но тревогите му се оказаха напразни. Накрая светлината започна да помръква и бяха запалени първите факли. Гуюк хапна и се върна в двореца навреме, за да се преоблече и да облекчи червата и надутия си до пръсване мехур. Преди зазоряване бе отново навън, като обиколи и последните от онези, които щеше да управлява — семействата на кожарите и множеството работници от всякакви народности. Те възкликваха благоговейно при единствения си шанс да зърнат лицето на хана и напрягаха очи в полумрака да видят картината, която щяха да запомнят през целия си живот.

Докато слънцето изгряваше отново, Гуюк се почувства изпълнен със светлината му, приповдигнат и опиянен. Беше хан и народът вече се приготвяше за пиршествата, които предстояха през следващите дни. Дори мисълта за Бату в руските му владения се превърна в маловажна досада. Днес бе денят на Гуюк. Народът най-сетне бе негов. Помисли си за празненствата с растящо вълнение. Дворецът щеше да е в центъра им — ново поколение от млади, дръзки и красиви хора, изтръскващи прахта на миналото.

5.

Торогене се отпусна на пейката в градинския павилион. Усещаше духа на съпруга си навсякъде около себе си. Лятото се беше проточило и градът изнемогваше от горещина. Месеци наред рядката жега се трупаше, докато не се разразят бури, после настъпваха един-два дни сладка прохлада, след което всичко изсъхваше и процесът започваше отначало. Самият въздух в подобни моменти бе тежък и обещаваше дъжд. Кучетата лежаха задъхани по ъглите на улиците. Всяка сутрин се намираха един-два трупа за разчистване или плачеща жена. На Торогене вече й, липсваше властта, с която бе свикнала. Преди Гуюк да стане хан, тя можеше да прати дневната стража да изтръгне с бой признания от дузина свидетели или да прогони семейство крадци, като ги изхвърли на пътя извън градските стени. А само за една нощ бе лишена от тези правомощия и можеше единствено да се обръща с молби към сина си редом с хиляди други.

Докато седеше сред листата, Торогене потърси покой, но не успя да го намери дори в компанията на Сорхатани.

— Не ми казвай, че се радваш да напуснеш града — рече Сорхатани.

Торогене потупа мястото до себе си, но на приятелката й не й се седеше.

— Никой млад хан не се нуждае от майка, която да следи всяко негово действие и грешка. Старото трябва да направи път на новото — изговори думите с неохота, повтаряйки помпозната реч на Гуюк от сутринта. — Имам чудесен дворец, построен ми от Угедай. Ще ми бъде добре там. И съм стара. Направо не мога да повярвам колко уморена се чувствам някои дни.

— Той се отървава от теб — рече Сорхатани и вдигна тънка клонка от пътеката. Сигурно беше паднала тази сутрин, иначе дзинските градинари отдавна да бяха я махнали. Огъна я в ръце като шибалка. — Синът ти трябва да почете това, което постигна, че успя да удържиш държавата да не се разпадне. Къде беше той тогава?

— Дори и така да е, той е хан. Години наред работих за това. Трябва ли сега да се оплаквам, че желанието ми се сбъдна? Що за глупачка ще съм тогава?

— Майка — каза Сорхатани. — Всички ние сме глупачки, когато стане дума за синовете ни. Мием ги, кърмим ги и единственото, което очакваме от тях, е да ни бъдат благодарни до края на дните си.

Разсмя се, настроението й се промени за миг. Торогене също се усмихна, макар всъщност да бе болезнено засегната от заповедта на сина си.

— Той не заплаши да отпрати теб, Сорхатани — рече тя.

— Само защото все още обръща огромно внимание на Монгке. Орлок на войските. Това е повече, отколкото синът ми някога е желал. Кълна се, че изобщо не бяхме помисляли за такова нещо.

— Зная. Гуюк поне веднъж се вслуша в съвета ми. В Монгке тече кръвта на Чингис и туманите ще го последват. Синът ми му има пълно доверие, Сорхатани. Това е важно.

Сорхатани замълча. Вярно беше, че Монгке бе издигнат през първия сезон от управлението на Гуюк, точно както беше предвидила. Кублай обаче никога нямаше да поведе войска под властта на Гуюк. Нещо у двамата извеждаше на преден план най-лошите им черти. На два пъти беше пращала Кублай по някакви задачи, но той не се сработи с хана. Двамата се дразнеха един друг като котараци и нито тя, нито Кублай можеха да дадат задоволително обяснение за това. Имаше моменти, в които й се искаше Гуюк да я беше изпратил обратно в родината, далеч от жегата, вонята и тълпите на града, далеч от политиката, която разваляше всеки мирен ден. Дори в това отношение имаше подозрения. Не мислеше, че Гуюк я цени като съветник, а един спомен за баща му така и не й даваше покой. Преди години Угедай я беше помолил да се ожени за сина му. И сега идеята я караше да потръпне. Угедай беше твърде добър човек, за да упражни принуда, но Гуюк нямаше подобни скрупули. Както стояха нещата, след смъртта й родината на Чингис щеше да бъде наследена от Монгке или от някой от другите й синове, ако остави завещание и то бъде почетено. Можеше само да се надява, че Гуюк ще се задоволи да управлява отделните ханства. Той обаче като че ли нямаше подобни намерения. Всъщност приличаше й точно на онези алчни глупаци, които ще се опитат да си присвоят всичко. Сърцето й се късаше, че един такъв красив млад мъж има толкова много тъмни страни в себе си. Властта изкарваше у едни най-добрите качества, но Гуюк не показваше развитие в тази посока.

Това бе още едно от нещата, които нямаше да обсъжда с Торогене. Тя още оплакваше съпруга си и беше поставила сина си начело на държавата. Не беше работа на Сорхатани да й посочва слабостите му. Само преди седмица Гуюк беше отказал да приеме делегация първенци от Корио, а бе предпочел да излезе на лов с другари. Сорхатани несъзнателно се намръщи при спомена за напрегнатата среща с корейците. Беше се опитала да намали обидата с думи и дарове, но виждаше гнева им в мълчаливите погледи, които си разменяха. Когато се върна няколко дни по-късно, ханът изпрати съветника си Яо Шъ да изслуша молбите им. Сорхатани също можеше да го стори, ако Гуюк й бе позволил.

От спомена бузите й почервеняха от гняв. Този път беше пренебрегнала разфучалите се слуги и бе влязла насила при него. Надяваше се да го накара да разбере, че животът му не може да бъде безкраен гуляй или лов с приятели. Един хан трябваше да управлява всеки ден и да взема решенията, които другите не можеха да вземат без него.

Гуюк изобщо не се разкая, когато чу думите й. Тъкмо обратното, изсмя й се и я отпрати по начин, който можеше да се прецени като оскърбление. Това също нямаше да бъде споменато пред Торогене, не и точно когато си заминаваше, след като бе завършила делото на живота си. Сорхатани осъзна, че приятелката й ще й липсва, но винаги беше имало теми, които не се бе осмелявала да повдигне пред нея.

Ако не беше Кублай, тя сигурно щеше да полудее сред това гъмжило от глупаци, лъжи, интриги и тайни съюзи. Поне синът й я слушаше. Направо попиваше новата информация, а проницателността му продължаваше да я изумява. Кублай сякаш знаеше всяко нещо, което ставаше в града, и тя дори заподозря, че разполага с шпиони, способни колкото нейните собствени. Но дори той бе разтревожен напоследък. Гуюк замисляше нещо и между туманите и двореца непрекъснато препускаха вестоносци. Воините се упражняваха всеки ден в равнината и се обучаваха на стрелба, докато целият град не се изпълни с противната миризма на барут. Сорхатани имаше човек сред вестоносците, който беше готов да чете посланията, но те често бяха запечатани. Можеше да ги отвори, ако му наредеше, но това щеше да му коства живота, а тя не искаше да го жертва с лека ръка. Самият факт, че нещо се пазеше в тайна, вече говореше достатъчно, но Сорхатани имаше чувството, че се лута в мъгла. Кублай може и да научи нещо, помисли си тя, или най-малкото да излезе с по-добро предположение. Реши да поговори с него вечерта.

Двете с Торогене вдигнаха очи, когато чуха стъпките на дневните стражи на Гуюк. Торогене се изправи с въздишка и се загледа в далечината, сякаш искаше да отнесе със себе си спомена за града. Двете със Сорхатани се прегърнаха пред безстрастните погледи на гвардейците. Каруци, коне и слуги чакаха, за да я откарат в далечния дворец на брега на Орхон. Лятото също свършваше и Сорхатани не мислеше, че на приятелката й ще бъде позволено да се върне. Гуюк не бе в състояние да скрие удоволствието си от дадените заповеди, макар да ги бе украсил с изискани думи и ласкателства.

— Ще ти дойда на гости — рече Сорхатани, като се бореше с напиращите чувства. Не можеше да обещае на Торогене, че ще я държи в течение, не и пред хора, които щяха да докладват всяка чута дума. Торогене се усмихна, макар в очите й да блестяха сълзи. Беше издигнала сина си на ханския престол и наградата й бе изгнание, независимо как го наричаше Гуюк. Лъжи и интриги, сякаш това бе единственото, което градът можеше да роди от безплодните си камъни. Сорхатани гледаше как Торогене се отдалечава с мъжете — уязвима прегърбена фигура на фона на младите им силни снаги. Изведнъж се уплаши, че един от собствените й защитници е бил отстранен. Въпреки любовта си към лова и разврата Гуюк беше твърдо решен да консолидира властта си. Сорхатани не можеше да намери покой при мисълта за бъдещето. Не можеше дори да се върне в земите си без разрешението на Гуюк. Беше все едно да спи в една стая с раздразнен тигър, който всеки момент може да скочи и да я разкъса на парчета.

Чу в далечината трясъка на оръдията и леко трепна. Монгке несъмнено беше на полето и ръководеше воините си, които се упражняваха в уменията на войната. Сорхатани мълчаливо се помоли за синовете си да бъдат в безопасност под властта на новия хан.

Гуюк крачеше по празните коридори. Знаеше, че е всял ужас у дворцовите слуги със заповедта си да не се мяркат пред очите му. Дни по-рано се беше блъснал в някаква млада жена, която закъсня да се махне от пътя му. Бе издал заповедта, без изобщо да се замисля. Всички бяха твърде свикнали с достолепното ходене — темпото на по-възрастните и особено на баща му. Имаше намерение да остави заповедта си в сила само за няколко дни, докато се научат да скачат като на пружини, когато го видят. Откри обаче, че му е страшно весело да вижда как мъже и жени се спасяват на всеки завой, уверени, че животът им е в опасност, ако дори само ги зърне.

Ускори крачка и се ухили, когато слугите се втурнаха към страничните стаи далеч пред него и бързо разнесоха вестта, че ханът е тръгнал да обикаля. Без да спре, бутна обкованите с мед врати и влезе в залата за аудиенции.

Сорхатани беше там заедно с Яо Шъ, стария съветник на баща му. Дузина други чакаха реда си и се опитваха да не показват, че са прекарали в помещението половината ден, докато ханът си направи труда да се появи. Гуюк не им обърна внимание и тръгна по каменния под към позлатения стол, инкрустиран с лазурит, който блестеше на светлината от прозорците. Поне въздухът беше свеж от лекия вятър отвън. Беше свикнал с дзинския навик да се къпе редовно и от вонята на немита плът в затворени помещения му се повръщаше.

Сорхатани следеше внимателно всяко негово движение, докато влизаше, като контролираше изражението си. Щеше да заговори първа, но с Яо Шъ се бяха уговорили за реда през дългите часове на чакане. Обидата отново я жилна, сякаш нямаше друга работа, освен да чака Гуюк, докато се наиграе със слугите. Нищо от това не биваше да излиза наяве. Трябваше да помни, че думата му е закон, че може да отнеме земите или живота й при първия признак на гняв на лицето й. Може би беше по-добре, че Яо Шъ ще открие събранието. Старецът владееше до съвършенство дворцовите маниери и много рядко се случваше да показва емоциите си.

— Господарю хан — започна Яо Шъ, като пристъпи към Гуюк и се поклони дълбоко. Държеше наръч листи и Гуюк ги изгледа с отвращение. — Има много въпроси, които единствено ханът може да реши. — Гуюк сякаш се канеше да отговори, но Яо Шъ продължи, преди да успее да си отвори устата. — Губернаторът на Източно Корио моли да му бъде изпратен туман, който да се справи с морските разбойници, нападащи бреговете му. За трети път изпраща пратеници в Каракорум.

Яо Шъ млъкна за момент, но Гуюк просто се настани по-удобно на стола си.

— Продължавай, Яо Шъ, какво друго има? — малко шеговито попита той.

— Имаме тумани на дзинска територия, господарю. Да пратя ли вест по ям станциите, че могат да му се притекат на помощ?

Гуюк махна с ръка.

— Много добре, изпрати два. Друго?

Яо Шъ примигна, когато откри, че Гуюк е в онова негово странно настроение. Продължи бързо, твърдо решен да се възползва от ситуацията колкото се може повече.

— Ъъъ… губернаторът на Си Ся твърди, че данъците са твърде високи за района му. В провинцията имало чума и е изгубил близо половината си работна ръка на полето. Моли за една година без данъци, за да може да се възстанови.

— Не, той е мой васал.

— Господарю, ако можем да направим жеста, той ще ни бъде по-силен съюзник в бъдеще.

— И ще се стигне дотам всеки дребен управител да ми реве на прага. Казах не, съветник. Продължавай нататък.

Яо Шъ кимна и бързо направи справка с листата си.

— Имам над осемдесет молби за женитба, господарю.

— Остави ги настрана. Ще ги прочета в покоите си. Има ли нещо специално в тях?

— Не, господарю — отвърна Яо Шъ.

— Тогава продължавай нататък.

Сорхатани виждаше, че Яо Шъ започва да се обърква. Преди Гуюк беше мързелив и едва успяваше да скрие досадата си, докато слушаше съветниците. Вземането на решения с такава скорост беше толкова необичайно за него, че тя неволно се чудеше какво се опитва да им покаже. Отвращението й към Гуюк караше стомаха й да се свива. Баща му не би подминал вестта за чумата с такава лекота, сякаш хилядите мъртви нямаха никакво значение, сякаш болестта нямаше да се разпространи. Слушаше как Яо Шъ говори за нуждата да се строят кораби и презрителния отказ на Гуюк да отпусне средства за подобно начинание. В същото време владееха брегови участъци на дзинска територия, а отвъд тях имаше народи, които яздеха вълните с майсторство, за което монголите не можеха и да си помислят.

Яо Шъ повдигна десетки теми и на всички получи бързи отговори. Сорхатани мислено стенеше при някои от тях, но поне това бе по-добро от бездействието от предишните дни. Светът нямаше да стои на едно място, докато Гуюк ловува с красивите си птици. Светлината отвън се промени и той си поръча храна и пиене, но не обърна внимание на нуждите на останалите присъстващи. Минаха часове, преди Яо Шъ най-сетне да приключи и да дойде нейният ред.

Когато Сорхатани пристъпи напред, Гуюк потисна прозявката си.

— Мисля, че за днес е достатъчно — обяви той. — Утре ще бъдеш първа, Сорхатани.

— Господарю — промълви тя ужасено, докато множеството в залата замърмори недоволно. Имаше и други, които ханът не можеше да си позволи да игнорира — важни хора, които бяха изминали дълъг път, за да застанат пред него. Събра кураж и продължи: — Господарю, денят е все още млад. Можеш ли поне да кажеш дали Бату е отговорил на повикването? Ще дойде ли в Каракорум, за да положи клетвата си?

Запътилият се към изхода Гуюк спря и се обърна към нея.

— Това не е работа на съветниците ми, Сорхатани — каза с неодобрителен тон. — Аз ще се справя с това.

Усмивката му беше противна и Сорхатани се запита за първи път дали изобщо е изпратил заповедта на Бату.

— Продължавайте с работата си — нареди Гуюк през рамо, когато стигна вратата. — Държавата никога не спи.

На следващата сутрин по зазоряване Сорхатани бе събудена от слугите. Продължаваше да държи покоите в двореца, които бе получила, докато помагаше на Торогене през тежките години след смъртта на Угедай. Гуюк все още не смееше да й ги отнеме, макар тя да предполагаше, че и това ще стане, след като съсредоточи властта в ръцете си. Седна в леглото, когато слугата почука на вратата и влезе с ниско наведена глава, за да не гледа към господарката си. Никой от народа не спеше гол, но Сорхатани беше възприела дзинския обичай да облича съвсем тънка копринена роба за сън и отначало имаше смущаващи сцени, докато слугите свикнат с навиците й.

Разбра, че нещо не е наред, веднага щом видя мъжа вместо някое от момичетата, които й помагаха да се изкъпе и облече всяка сутрин.

— Какво има? — сънено попита тя.

— Синът ти Кублай, господарке. Твърди, че трябва да говори с теб. Казах му да дойде, когато се облечете, но отказва да си тръгне.

Сорхатани потисна усмивката си от зле прикритото раздразнение на човека. Кублай можеше да въздейства така на хората. Единствено присъствието на лична охрана би го спряло да нахлуе тук.

Наметна по-тежка роба и я завърза на кръста, докато влизаше в стаята, осветена от меката сивкава светлина на утрото. Потръпна, когато видя Кублай, облечен в тъмносиня копринена роба. Когато тя влезе, той вдигна очи и погледна през прозореца към изгряващото слънце.

— Най-сетне, майко! — възкликна, макар да се усмихна, когато я видя разрошена и все още сънена. — Ханът извежда туманите от града.

Посочи към прозореца. Сорхатани го последва и се загледа към равнината. Покоите й бяха достатъчно високо, за да вижда надалеч, и успя да различи тъмната маса конници, яздещи в строй. Гледката й напомни на сянката, която хвърля облак върху земята през лятото, но устните й се стегнаха и главата й внезапно се проясни.

— Гуюк каза ли ти накъде потегля? — попита Кублай.

Майка му поклати глава, макар да й беше болно да признае, че ханът не е споделил с нея.

— Това е… странно — тихо отбеляза Кублай.

Сорхатани го погледна в очите и с жест отпрати слугите да приготвят чай. Двамата ги гледаха как излизат, а когато останаха сами, Кублай леко се отпусна.

— Ако това е някаква демонстрация на сила или просто тренировка, сигурно щеше да знаеш — продължи той. — Гуюк е наясно, че половината град ще наскача от топлите си легла, за да го гледа как заминава. Няма начин да поведеш тайно армия. Той знае това.

— Ще ми кажеш ли тогава какво прави?

— Говори се, че ще потегли на запад да изпита новите воини, да ги привърже към себе си в планините с тежки походи и учения. Всички търговци от пазара са чули едно и също, което буди подозренията ми. Сякаш слухът е пуснат нарочно, при това доста умело.

Сорхатани сдържа нетърпението си, докато синът й премисляше всички възможности, преди да се спре върху една. Познаваше го достатъчно добре, за да бъде сигурна в заключението му.

— Бату — каза най-сетне той. — Трябва да е той. Бърз удар за премахване на човека, който не е положил клетвата пред хана.

Сорхатани затвори очи за момент. Още бяха сами, но наоколо винаги имаше слухтящи уши и тя пристъпи плътно до сина си.

— Бих могла да го предупредя — едва чуто прошепна.

Кублай се дръпна от нея и я погледна изпитателно в очите.

— Ще изложиш на риск живота на всички ни — каза той, като наведе глава до нейната, сякаш я утешаваше. Дори скрит наблюдател не можеше да е сигурен какво й шепне, докато вдъхва аромата на косата й.

— Нима трябва да стоя със скръстени ръце и да гледам как убиват братовчед ти? — отвърна тя.

— Ако такава е волята на хана, какъв избор имаш?

— Не мога просто да стоя и да бездействам, щом мога да му дам шанс да избяга. Ям ездачите могат да изпреварят войската.

Кублай поклати глава.

— Ще бъде опасно. Ездачите ще запомнят, че са отнесли съобщението. Ако Бату се измъкне, Гуюк ще започне разследване назад по веригата, докато не стигне до теб. Не ще позволя подобно нещо, майко.

— Мога да поръчам на някой слуга да изпрати съобщението до станцията в града.

— На кого би могла да се довериш, когато ханът се върне разярен и започне да търси виновника? Слугите могат да се купят, но ще се пречупят и ще проговорят.

Замълча за момент и погледът му се зарея нанякъде.

— Може да бъде направено от човек, готов да използва конете на ям станциите, без да е един от ездачите. Няма друг начин да се предупреди навреме Бату. Стига да си сигурна, че наистина го искаш.

— Той трябваше да е ханът, Кублай — рече тя.

Синът й така стисна ръката й, че я заболя.

— Майко, не бива да казваш подобно нещо дори на мен. Дворецът вече не е безопасно място.

— Именно, Кублай. Вече навсякъде има шпиони. Само преди година нямаше да ми се налага да си меря думите, в случай че някакъв парфюмиран придворен се втурне да шепне в ухото на господаря си. Ханът отпрати Торогене. Аз също няма да се задържа още дълго, особено щом ме следи. Нека му попреча в това, синко. Искам да го направя.

— Аз ще отнеса съобщението — каза той. — Няма да има нищо писано.

Беше очаквал от нея да възрази, но тя разбираше, че няма кой друг да го направи, така че кимна и отстъпи назад. Очите й блестяха от гордост.

— Добре тогава, Кублай — каза тя с нормален глас. — Излез в степта и ги гледай как заминават. Разкажи ми, когато се върнеш довечера. Искам да знам всичко.

Подслушваните не биха чули нищо тревожно, макар и двамата да знаеха, че той няма да се върне.

— Монгке трябва да е с хана — рече той. — Страшно му завиждам.

— Той е орлокът на хана, най-верният му човек — отвърна тя. Не беше нужно да изрича предупреждението. Монгке не биваше да научи, че се опитват да спасят Бату. Подобна тайна не можеше да се разкрие пред най-големия брат.

6.

Гуюк знаеше, че представлява чудесна гледка на коня си — бял жребец от ханския табун, който бе наследил. Въпреки среднощните пиршества с вино и обилна храна, младостта го поддържаше слаб и изгаряше всичко излишно. Не беше взел огромния обоз каруци и материали, нужен на войската за дълга кампания, за да поддържа мита за учения в планините колкото се може по-дълго. Въпреки това всеки от воините имаше два или три резервни коня. Благодарение на тях Гуюк бе осигурил достатъчно продоволствия и удобства, които да направят отпътуването удоволствие вместо неприятна задача.

Не бе трудно да си представи как дядо му е препускал през същите земи със съгледвачи отпред и войската зад него. Самият Гуюк имаше спомени за Великия поход на запад със Субодай, почти изпитваше носталгия по онова време и се радваше, че отново е с войската. Вярно, потеглиха късно сутринта вместо по зазоряване, тъй като му трябваше време, за да спре главоболието и стомахът му да се успокои. Яздеше с кървясали очи, но физическото усилие прочисти главата му и не след дълго отново изпитваше глад. Докосна кръста си и с ужас напипа първите гънки тлъстина там. Не се съмняваше, че изминаването на две хиляди мили ще го върне във форма и ще стегне мускулите на корема.

Настроението му се вгорчи, докато оглеждаше степите отпред. Трябваше да бъде дискретен, макар понякога да си мислеше, че всичките му военачалници знаят тайните му. Въпреки това не беше напълно откровен, колкото и да му се искаше. Монгке не беше много далеч отзад с туманите, а в неговото сериозно, сякаш непознаващо усмивката лице Гуюк виждаше всички останали, които биха го осъдили заради апетитите му. Помисли си отново за майката на Монгке, онази усмихната лисица, която бе въртяла баща му на пръста си. Гуюк искаше да се отърве от нея, но не можеше да пропъди просто така майката на толкова високопоставен човек. Умът му заработи, докато яздеше, потъна във фантазии, в които можеше да прошепне желанието си на някой доверен воин и Сорхатани просто да изчезне. Имаше такива, които щяха да изпълнят безпрекословно думата на хана, макар това да би струвало собствения им живот. Това бе опияняваща власт, но въпреки всичко той беше предпазлив. Правеше всичко по силите си да си мери приказките, докато напрежението не станеше непоносимо.

Рязко излезе от унеса си, когато чу рева на бойните рогове отляво. Обърна се и видя два тумана да се носят устремно с пики, както бяха правили вече дузина пъти от сутринта. Туманите препуснаха две-три мили, после оставиха конете си да пасат, докато останалите ги настигнат. Това бе публичното лице на маневрите му и не можеше да се оплаква, че трясъкът и виковете го дразнят. Всеки път, когато спираха, хиляди воини издигаха мишени и се упражняваха в стрелба от галоп, като пускаха и събираха безброй стрели. Изглеждаха внушително и отначало Гуюк бе обхванат от радостна тръпка, че командва подобна сила. След първата седмица обаче започна да му писва, макар понякога да си представяше Бату, завързан за някоя от мишените.

Само при мисълта за това бузите му поруменяха. Изградил беше мрежа от шпиони, в сравнение с която онази на баща му приличаше на детска занимавка. В града хиляди разговори се докладваха по веригата, за да бъдат събрани в края на деня от началника на шпионите и предоставени на Гуюк. Дори във войската онези, които проявяваха глупостта да критикуват хана си, биваха изправяни пред него да отговарят за необмислените си думи. Не се чуваха обаче никакви критики към Бату. Казваха, че бил любимецът на Субодай, внук на Чингис, който отказал да цапа ръцете си с политика и интриги. Гуюк кипна, когато си припомни подробностите. Простите воини се бяха научили да внимават с приказките дори когато се намираха сред приятели. Постъпващата информация почти пресъхна след първите публични наказания, но Гуюк продължаваше да слуша. Беше наредил провинените да бъдат връзвани на стълб и бичувани. Двама бяха екзекутирани по обвинение, че са призовавали за бунтове срещу хана. Гуюк лично гледа как езикът на един бе изтръгнат с клещи, преди да го убият. Усмихна се леко на спомена. Вече нямаше да има подобни приказки.

Сигурен бе, че такива събития не могат да засегнат авторитета му. Ако не друго, лично според него наказанията го бяха засилили. Нямаше нищо лошо хората да знаят, че ханът им ще наложи волята си толкова безмилостно, колкото го бе правил и Чингис. Воините се страхуваха от него и това беше в реда на нещата. Нямаше да побягнат от врага, ако Гуюк ги гледа.

Измина двеста или повече мили на запад, като спря за два дни, за да упражняват яздене в строй и атака. На третата сутрин поведе войската на север към руските земи, които баща му така глупаво беше дарил на враг. Това бе опетнена кръвна линия, осъзнал беше Гуюк. Бащата на Бату е бил предател и потомъкът му бе наследил тази черта. Помежду им никога не можеше да има доверие, дори да беше призовал Бату в Каракорум и да бе приел клетвата му. Този род можеше да отрови новата държава и не му оставаше друго, освен да го съсече и изгори до корен. Помисли си за майка си и за Сорхатани, които бяха като сестри в манипулирането. Нито едната, нито другата разбираха нуждата му да премахва враговете си. Да остави Бату на мира не беше постъпка на силен, а на слаб хан, който се страхува от предизвикателствата. Гуюк се усмихна. Щеше да даде пример, който да очертае пътя напред и да бъде урок за онези, които дръзнат да изпитат силата на новия хан. Нека всички да видят! От принцовете на Корио до арабите и народите на запад. Нека чуят за смъртта на Бату и да си помислят хубаво, преди да се осмелят да се изправят срещу монголите. Участта на Бату щеше да бъде ужасна и показна. Мълвата щеше да се предава от уста на уста през пустини, планини и зелени равнини. За Гуюк Бату щеше да бъде сигналният огън на върха на планината, посланието му до всички васални държави. В тази си роля Бату щеше да послужи чудесно на хана.

Кублай наблюдаваше от две мили минаващата армия — огромна прашна колона от мъже и коне. Беше опасно да се приближава толкова, но познаваше отлично начина, по който се движеха съгледвачите, и се промъкваше между тях, като продължаваше да следва ханската войска. Помагаше му и обстоятелството, че не беше единственият жив човек в степта. Движението на толкова много воини и коне събуждаше интереса на пастири и бедни семейства, които излизаха от домовете си и в далечината често се виждаше как бързат да се махнат от пътя на хана. Самият Кублай беше облечен в опърпан стар дел, а лицето и ръцете му бяха почти черни от мръсотия. Надяваше се, че може да мине за един от тях, ако го открият.

Докато лежеше във високата трева, прокара ръка по тъмната муцуна и бърните на коня. Животното лежеше, опряло буза в земята, както беше научено. Въпреки това се нуждаеше от докосване, за да остане в тази неестествена поза. Влажните кафяви очи го гледаха и Кублай не можеше да попречи на опашката да спре да пъди мухите и да разваля прикритието му. Никой не бе в пълна безопасност в близост до туманите и техните съгледвачи, но трябваше да знае какво става. Посланието, което бе научил наизуст, щеше да донесе смърт за мнозина, ако ханът научеше за него. Знаеше, че трябва да е сигурен дали изобщо има нужда от него. Ако ханът поведеше войската си далеч от земите на Бату, Кублай можеше просто да се върне тихомълком в Каракорум. И никой нямаше да спомене за това пътуване.

Тази сутрин туманите бяха завили на север. Каракорум остана далеч зад тях и Кублай ги наблюдаваше с растящ гняв. Най-сетне нямаше съмнение каква е истинската цел на хана. Въпреки това той беше изчакал, за да се увери, че няма да обърнат обратно или да спрат при някое езеро за водопой. Имаше извара и месо в дисагите си и за един ден можеше да измине почти два пъти по-голямо разстояние от туманите, ако се наложеше. В най-добрия случай войската на хана изминаваше по четирийсет мили на ден, като потегляше почти по пладне и се движеше, без много да бърза. Кублай ги следеше, искаше му се да греши, но вече не можеше да отрича истината. Когато и последните редици се скриха от погледа му, той потупа коня си по муцуната, за да го накара да се изправи. Беше почивал цял ден, но не можеше да препуска лудо през нощта. Ако конят му си счупеше крак в тъмното, никога нямаше да ги настигне и Бату нямаше да бъде предупреден.

Следващото утро го завари само на шестнайсет мили северно от войската, недалеч от малко село, разположено до поток в подножието на ниски хълмове. Водата му привършваше и той реши да спре и да си купи продоволствия от селото. Хълмовете наоколо бяха голи и Кублай знаеше, че ще му се наложи да препуска здравата през целия ден.

Подкара коня си бавно, за да видят пастирите, че е сам. Селото се състоеше само от четири малки гери, подсилени с дърво и превърнати в по-постоянни постройки. Мина покрай вонящата отходна яма и кимна на себе си. Семействата бяха бедни, но поддържаха чистота.

Появата му накара едно стадо кози да се пръсне пред него, а тревожното им блеене свърши работата на куче пазач и вдигна обитателите на крак. Миг по-късно двама мъже се изправиха пред него с опънати лъкове.

— Искам да купя храна и да напълня мяха си с вода от потока — каза на висок глас той.

Мъжете се спогледаха и единият кимна с неохота. Кублай потупа малката кесия със сребърни монети на кръста си, с което привлече погледите им към меча. И двамата зяпнаха оръжието и той се запита дали са виждали през живота си толкова дълго острие. Алчността пролича в очите им и стомахът на Кублай се сви, когато видя как се споглеждат. Нищо чудно тези хора да припечелваха по някоя и друга монета, като ограбваха всеки, сторил глупостта да мине по пътя; двамата все още държаха лъковете си в готовност, а неговият собствен си оставаше на гърба му. Реши да не слиза от коня, за да не му се нахвърлят.

— Донесете достатъчно храна за няколко дни и ще ви оставя — рече той.

Бръкна в кесията и извади две сребърни монети. Двамата мъже свалиха лъковете и единият пристъпи напред да вземе парите, докато вторият наблюдаваше внимателно, все така изпълнен с подозрение.

Кублай извади крак от стремето, докато се навеждаше с монетите. Почти то очакваше, но все пак се изненада, когато мъжът сграбчи дългия му ръкав и се опита да го свали от седлото. Кублай го изрита силно, улучи го под брадата и го отхвърли назад. Устата на мъжа изведнъж се обагри в кръв — беше прехапал езика си. Другият зяпна изненадано и вдигна лъка си, но Кублай препусна напред, като извади меча и насочи върха му към гърлото на мъжа.

В същия миг се чу нов глас, който рязко попита нещо. Осмели се да откъсне очи от ужасения човек и сърцето му се сви. Двама от съгледвачите на Гуюк бяха приближили бавно малката група гери от другата страна, докато той беше зает с двамата.

Кублай прибра меча и незабавно се спеши от другата страна на коня, а мислите му бясно препускаха. Не можеше да избяга от тези мъже. Те бяха много по-привикнали от него на далечни разстояния и щяха да го настигнат преди настъпването на вечерта. Наруга се за грешката си, после реши да я забрави и намери пълен покой, както се беше научил, докато седеше в краката на ханския съветник преди години. Нямаше полза от паника и той взе бързо решение, докато стоеше и ги чакаше да приближат.

Съгледвачите бяха предпазливи, но виждаха само трима спречкали се мъже, единият с окървавена уста. Подкараха в тръс и Кублай леко отпусна рамене и се прегърби, за да скрие височината си, докато се суетеше около коня си. Беше мръсен като другите двама, дрехата му беше по-скоро дрипа. Единствено мечът го отличаваше и той се надяваше, че няма да му обърнат прекалено внимание. Двамата кандидат-крадци се поклониха дълбоко на ханските съгледвачи и Кублай ги имитира, сякаш изпитваше трепет от срещата с толкова важни хора.

— Не мърдайте — остро заповяда единият съгледвач.

Другарят му остана няколко крачки назад, но първият ги приближи. Кублай предположи, че той е старшият, отдавна свикнал с авторитета на хански човек.

— Какво става тук? — попита съгледвачът. Беше по-възрастен, отколкото очакваше Кублай, но слаб и жилав като камшик, въпреки годините.

— Просто спречкване, господарю — побърза да отговори Кублай, като сведе глава. — Разправия заради няколко кози, които исках да купя.

С крайчеца на окото си видя как онзи с прехапания език го зяпва. Един съгледвач би се изкушил да даде хубав урок на крадците по пътищата и дори да ги заведе при хана, за да си понесат заслуженото. Нямаше интерес да урежда някакъв си местен спор. Кублай само се молеше двамата да си държат устите затворени и да го оставят да говори.

— Дупча левите уши на животните си, по две дупки, както можеш да видиш ето там — продължи той и посочи. Съгледвачът не се обърна — беше твърде опитен, за да си позволи да се разсейва. — Братовчедите ми правят същото и им казах, че това ще доведе до… ъъъ… разногласия като това, господарю. Животните са мои, бих ги познал навсякъде. Ти си хански човек, господарю. Ако решиш спора, ще съм ти благодарен.

Продължи да дърдори и съгледвачът се отпусна, след което се обърна ухилен към другаря си.

Пастирът с прехапания език понечи да се обади, но Кублай рязко се завъртя към него.

— Затваряй си устата, Хахан, ти си виновен за всичко. Познавам онази кафявата, сякаш ми е дете.

Двамата пастири зяпаха изумени побъркания, който се обръщаше към тях по такъв начин, но съгледвачите вече губеха интерес. С все така сведен поглед Кублай продължи да играе ролята си.

— Господарю, ако можеш да останеш само докато събера моите животни, ще отправя сто молитви на бащата небе за теб. Жена ми пак е бременна. Нямаме много и не мога да си позволя да изгубя някои от най-добрите си кози родилки.

— Хайде — каза по-възрастният съгледвач на другаря си. Беше изгубил интерес към тримата парцаливи мъже, които се караха на пътя. Кублай продължи да умолява съгледвачите, докато се обръщаха да си тръгнат, но вече беше изпълнен с облекчение. Накрая остана отново сам с двамата пастири. Те се взираха в него, сякаш беше някакво побесняло куче. Онзи с окървавената уста изплю червена храчка и заговори, макар усилието да му струваше много.

— Кой си ти? — успя да попита той.

— Просто пътник — отвърна Кублай. Мускулите му твърде дълго бяха напрегнати в очакване на атака и ръцете му трепереха, когато отпусна юмруци. — Както казах, трябва ми храна и вода. И ако още имате намерение да ме оберете, втория път няма да съм така милостив. Един вик и онези двамата ще се върнат.

Пастирите инстинктивно погледнаха в посоката, в която бяха изчезнали съгледвачите. Идеята сякаш изобщо не им допадаше. Насред степите правосъдието беше рядкост. Дори далечното присъствие на ханските хора беше достатъчно да всее ужас в сърцата им.

Вместо да обърне гръб на двамата, Кублай отново яхна коня си и го подкара зад тях, докато пълнеха мяха му и приготвяха малък вързоп прясно опечено агнешко и хляб от едро смляно брашно. Миришеше превъзходно, но нямаше да си позволи да му се наслади, докато войската на хана не остане далеч зад него. Земите на Бату се намираха на повече от хиляда мили на север, но не беше достатъчно да стигне до него малко преди хана. Кублай мрачно продължи нататък, като се оглеждаше за най-малкия признак от съгледвачи в далечината. За да избяга, Бату се нуждаеше от цялото време, което можеше да му осигури.

7.

За три дни здраво препускане Кублай докара коня си до пълно изтощение. Горкото животно пасеше в съня си, но така и не му оставаше време да се възстанови, преди да бъде яхнато отново. Кублай беше скован от болка, когато се качи в седлото на четвъртия ден. Нямаше мазолите на съгледвачите и голяма част от кожата на задника и кръста му се беше протъркала. Всяка сутрин беше агония, докато коричката падаше, след което започваше тъпа болка, която продължаваше през целия ден. Не знаеше колко далеч е стигнал, но едно беше сигурно — войската на хана бе далеч зад него. Бату беше взел цял туман воини и семействата им, когато замина за новите си земи. Хората му вече се бяха увеличили и такова множество не можеше да се скрие лесно. Кублай очакваше да открие следи от тях, макар че това бе предизвикателство за някой следващ ден.

Непосредственият му проблем бе, че конят му губеше тегло с тревожна бързина, потеше се и на устата му избиваше жълта пяна. Време беше да изпробва ям линиите според плана, който му се бе сторил така прост в Каракорум. Той извади от дисагите си парчето плат със зашити за него звънчета. Метна го през седлото и отново се ориентира по околните хълмове. Наоколо не се виждаше жива душа, но беше забелязал ям станция на двайсетина мили назад и излезе на пътеката, прокарана от ездачите. Прегледа се още веднъж и се намръщи на собственото си изтощение. Никой ям ездач не пътуваше с багаж. Теглото беше всичко. Намръщен, Кублай разкопча ремъците на дисагите и остави запасите си да тупнат на земята. Лъкът ги последва и той задържа дълго меча си, преди да го постави върху малката купчинка кожа и плат. Намираше се на вражеска територия и се чувстваше безпомощен като новородено без него, но нямаше друг избор. Запази единствено малката кожена чанта, от онези, които носеха ям ездачите — можеше да я закрепи на гърба си. Дори беше написал невинно писмо до измислен получател и беше готов да го покаже, ако го спрат и претърсят, макар това да бе малко вероятно. Никой не се месеше на ям ездач.

Внезапно му хрумна да нареже дисагите на ивици и да увие в тях канията на меча. Получи се вързоп, който можеше да скрие. Оръжието бе ценно и макар да се съмняваше, че ще го види отново, не можеше просто да го остави да се търкаля на земята, за да бъде намерено от някой скитник или което бе по-лошо, от съгледвачите на хана, които щяха да минат оттук.

Откара коня си под някакви дървета и зачака настъпването на вечерта. Оставаха му само още няколко мили, а искаше да пристигне в ям станцията по залез-слънце или дори през нощта. Самият Чингис бе определил разстоянието между отделните станции да бъде двайсет и пет мили. Някои от тях работеха толкова отдавна, че помежду им вече имаше широки пътища и около тях бяха изникнали кирпичени къщи за семействата. Кублай опря гръб на едно дърво, увил повода около юмрука си.

Когато се събуди, дърветата тънеха в мрак. Нямаше представа колко време е спал и изруга, докато ставаше и посягаше към седлото. Конят изцвили и отстъпи назад, така че се наложи да го плесне през муцуната, за да го накара да стои мирен.

Миг по-късно беше отново на пътя, като се ослушваше за признаци на живот. Луната току-що беше изгряла и Кублай бе благодарен, че нощта тепърва настъпва. Не след дълго видя светлини пред себе си и отново препусна в галоп. Звънчетата на седлото зазвъняха високо в мрака.

Ям станцията беше малка, построена от варовик насред пустошта, само с няколко допълнителни пристройки и покрит с калдъръм двор. Бяха запалили факли, когато го чуха да приближава, и Кублай влезе уверено. Чакаха го двама мъже. Единият държеше дебел мях, а другият носеше паница с димящо месо, от което още капеше вода от гърнето вътре. Докато се спешаваше, от конюшнята изведоха отпочинал кон.

— Кой си ти? — ненадейно попита мъжът с паницата.

— Идвам от Каракорум и нося спешни съобщения — рязко отвърна Кублай. — А ти кой си?

— Извинявай — отвърна мъжът. Още изглеждаше подозрителен и Кублай видя как погледът му се спира върху коня, с който беше пристигнал. Не беше първият сетил се да открадне ям пони по този начин, но качеството на конете, които водеха крадците, обикновено ги издаваше. Забеляза, че мъжът кима неохотно. Въпреки това отново заговори, докато Кублай награби агнешкото и задъвка лакомо.

— Щом си от Каракорум, значи знаеш кой е ям началникът там.

— Териден ли? — отвърна Кублай с пълна уста. — Едрият християнин с червената брада? Добре го познавам.

Това бе лесно изпитание за млад мъж, който е израснал в града, макар че сърцето му бясно затуптя при мисълта, че може да бъде разкрит. Като се мъчеше да скрие колко е натъртен, Кублай яхна отпочиналия кон, намести малката чанта на раменете си, прие мяха и отпи глътка айраг, разреден с вода. Беше некачествен и кисел, но го стопли и той изпръхтя, докато хвърляше мяха обратно. Оттук нататък за храна щеше да разчита единствено на ям станциите.

— Ще му кажа, че поддържаш добре поста — каза той, докато вземаше поводите и подкарваше коня към каменната порта. Хората от станцията вече бяха заети да разседлаят предишното му пони и да го изтъркат. От животното се издигаше пара на светлината на факлите и никой не си направи труда да му отговори. Кублай се усмихна, сръга коня с пети и продължи на север. Планът бе проработил и щеше да проработи отново. Трябваше да бъде така, ако искаше да запази преднина. Никое съобщение не можеше да пътува по-бързо от носеното от ям ездачите. Докато не говореше лично с Бату, той щеше да бъде в пълно неведение за грозящата го заплаха.

Докато Кублай се отдалечаваше, служителят от станцията се взираше замислено след него. Никога досега не беше виждал такива жълти очи. Твърдеше се, че Чингис имал такива. Мъжът почеса ухапване от бълха по бузата си, унесен в мисли. Накрая сви рамене и продължи работата си.

Четиримата мъже следяха пътя три дни, като ловуваха на двойки, така че всяка вечер да имат зайци за вечеря. Недалеч имаше огромен развъдник и никак не бе трудно да залагат клопки пред дупките. Имаха добър изглед към пътя през планините и затова прекарваха времето си в приказки, игра на ашици и поправка на старо снаряжение. Знаеха, че ще ги сменят след два дни и краят на дежурството им наближава. Нямаха много поводи за вълнения. Беше минало само едно семейство амбулантни търговци, но мъжете не се интересуваха от евтините стоки в малката им каруца, теглена от древно еднооко пони. Бяха ги изпратили по пътя им с груб смях и ритник.

— Някой идва — каза Парих, най-младият от групата.

Останалите трима забързаха към ръба на малкия лагер и се загледаха към пътя долу, като внимаваха да не показват главите си. Лъковете бяха увити, за да ги предпазят от влагата, тетивите не бяха опънати. Въпреки това оръжията им бяха подръка. Само след няколко мига можеха да пуснат първите си стрели. Взираха се надолу, като ругаеха сутрешната мъгла, която сякаш излизаше от самите скали, преди да се разсее.

Въпреки мъглата различиха самотния мъж, който вървеше бавно, водейки куц кон. Главата му беше наведена, той приличаше на беден воин, който се връща уморено у дома след много нощи ловуване или търсене на изгубено животно. Въпреки това наблюдателите бяха поставени на пътя като първа линия на защитата и се отнасяха подозрително към всички. Най-възрастният, Тариал, беше видял предостатъчно засади и битки. Само той имаше белези по ръцете и останалите очакваха от него да взема решенията. Звуците се разнасяха далеч в планините и Тариал даде безмълвно знак на Парих да тръгва. Момъкът можеше да разузнае дали някой друг не се прокрадва отзад, както и да стреля от засада, ако нещата не тръгнат на добре. Останалите го изчакаха да заеме позиция, от която можеше да вижда половин миля в посоката, от която идваше непознатият. Младежът вдигна длан към тях. Всичко е чисто.

Тариал се отпусна.

— Само един е. Останете тук и да не сте посмели да ми крадете храната. Слизам при него.

Не направи опит да се скрие, докато се спускаше по каменистия сипей. Всъщност вдигаше колкото се може повече шум, за да не изнерви излишно непознатия. Преди години видя как ягун командирът му изгуби живота си по време на патрул в Самарканд. Беше се спотайвал в сенките, докато някакви крадци обираха дюкян. Докато единият от тях минаваше покрай него, командирът се приближи и постави тежко ръка на рамото му с идеята, че ще го уплаши до смърт. Замисълът успя, но в страха си крадецът заби камата си между ребрата му. Тариал се усмихна с тъга, когато си спомни физиономията на командира.

Щом стигна пътеката, непознатият беше достатъчно близо, за да може Тариал да различи чертите му. Беше висок, необичайно висок. Изглеждаше изтощен и едва тътреше крака. Понито беше прашно като него и стъпваше предпазливо с предния си десен крак.

Кублай усети погледа на Тариал и рязко вдигна глава. Ръката му посегна към кръста, но там нямаше меч. Намръщи се и вдигна свободната си ръка, за да покаже, че е невъоръжен.

— Ям ездач? — извика Тариал.

— Да — отвърна Кублай. Беше бесен на себе си, че е навлязъл така слепешком между хълмовете. Беше изгубил броя на дните и дори на конете, които бе сменил на ям станциите по пътя. А сега всичко постигнато можеше да бъде пропиляно заради неколцина разбойници. За пореден път съжали, че е изоставил оръжието си.

— За кого е съобщението? — попита Тариал. Нещо у този човек събуди инстинктите му, макар да не знаеше какво точно. Светложълтите очи пронизваха Тариал през мръсотията и ръката на непознатия неведнъж посягаше към кръста, сякаш беше свикнал да носи меч. Странно за прост вестоносец, който винаги пътува невъоръжен.

— Никой не спира ям ездач — рязко рече Кублай. — Съобщението не е за теб, който и да си.

Тариал се ухили. Непознатият едва ли беше много по-голям от Парих, но говореше като човек, свикнал да заповядва. Това също беше странно за един ям ездач. Не се сдържа да сондира още мъничко само за да види каква ще бъде реакцията му.

— Като се замисля, един шпионин би казал същото — рече той.

Кублай завъртя очи към небето.

— Шпионин на кон на вестоносец и с кожена чанта? При това без нищо ценно по него, ако мога да добавя.

— О, ние не сме разбойници, момче. Войници сме. Има разлика. Невинаги, ако трябва да съм откровен, но по принцип.

За негова изненада Кублай като че ли се поизправи и погледът му стана по-остър.

— Кой е мингхан командирът ти? — отсечено попита той.

— Намира се на трийсетина мили оттук, момко, така че не ми се вярва да му досаждам с теб. Не и днес.

— Името му — рязко каза Кублай. Всеки туман се състоеше само от десет мингхана. Кублай знаеше името на почти всеки мъж с такъв ранг в държавата.

Тариал настръхна от тона му, въпреки че в същото време остана учуден. Непознатият бе сам, невъоръжен, на стотици мили от където и да било, но въпреки това около него витаеше нещо, което караше Тариал да премисли първите си думи.

— Не приличаш на ям ездачите, които съм виждал досега — предпазливо рече той.

— Нямам време за празни приказки — изгуби търпение Кублай. — Кажи ми името му или се махай от пътя ми.

Преди войникът да успее да отговори, Кублай дръпна поводите и отново закрачи, насочвайки се право към него.

Тариал се поколеба. Изкушаваше се да просне ездача на земята. Никой нямаше да го обвини, но някакъв инстинкт за самосъхранение спря юмруците му. Още от първите думи нищо в тази среща не беше наред.

— Името му е Куилдар — каза той. Сигурен бе, че ще може да повали ездача, ако се опита да мине покрай него. Вместо това непознатият спря, затвори очи за момент и кимна.

— В такъв случай съобщението е за господаря му, Бату Борджигин. Лично за него и много спешно. По-добре да ме заведеш при него.

— Трябваше само да кажеш, момко — отвърна Тариал, като продължаваше да се мръщи.

— Веднага.

8.

Не разговаряха много, докато Тариал и Парих водеха Кублай през планината. Бяха оставили само един човек да следи пътя, а останалите трима поеха обратно да уведомят командира си. Куцият кон на Кублай остана да почива, а той получи най-малкото пони на съгледвачите, раздразнително животно, което все се опитваше да захапе пръстите му.

Парих делеше мяха си със странния ям ездач, но нито Кублай, нито Тариал изглеждаха в настроение да разговарят и първите му опити да завърже приказка останаха напразни. С Тариал начело тръгнаха по широка пътека, която се виеше нагоре към възвишенията. Кублай виждаше планини в далечината, но имаше само смътна представа къде се намира, въпреки картите, които беше запаметил. Въздухът бе чист и студен, а от мястото, през което минаваха, се откриваше гледка на много мили наоколо.

— Вече изгубих един ден с онзи куц кон — обади се най-сетне Кублай. — Трябва да яздим по-бързо.

— Това пък защо? — незабавно попита Тариал. Изгледа свирепо загадъчния пътник, който раздаваше заповеди на хората, сякаш му бяха лични слуги. Направо не можеше да повярва как Парих едва ли не заставаше мирно всеки път, когато непознатият го погледнеше. Никой ям ездач не се държеше така властно. Тариал знаеше, че този трябва да е някакъв офицер, може би тръгнал по своя работа и използващ ям станциите без разрешение. Помисли си, че Кублай няма да отговори — но той го направи, макар и неохотно.

— Зад мен идва войска. Ще бъде тук след седмица, най-много след десет дни. Господарят ти трябва да бъде уведомен колкото се може по-скоро.

Парих се опули, дори Тариал престана да се мръщи и внезапно се разтревожи.

— Колко голяма войска? — попита той.

В отговор Кублай заби пети в хълбоците на коня си.

— Питай господаря си, когато му предам съобщението — извика той през рамо.

Тариал и Парих се спогледаха за момент, после препуснаха в лек галоп, за да го настигнат.

Докато яздеше, Кублай се опитваше да прецени защитните качества на терена около него. Бату като че ли си беше направил лагер в долините между веригата възвишения, освен ако съгледвачите не го лъжеха за разстоянията. Помисли си отново за описанията, които беше чел в библиотеката в Каракорум. По времето на Чингис туманите унищожили крепост на хашишините, като я сринали до последния камък. Никое укрепление на Бату не би могло да издържи повече от онова. Кублай носеше възможно най-лошата новина, но Бату трябваше да изтегли хората си. Трябваше да бяга пред идващата ханска войска и да продължи да бяга, ако иска да се възползва от нищожния шанс хората му да не бъдат заловени и избити.

Вече с по-бързо темпо съгледвачите го поведоха през поредица хребети и долини. Повечето бяха покрити с гъсти гори. Имаше тесни животински пътеки и те ги следваха, но горите щяха да забавят войската на Гуюк и да я принудят да се придвижва в колона. Щяха да очакват засади и капани, а това щеше да ги забави с дни. Кублай поклати глава, докато яздеше през сумрака под балдахина от клони, които скриваха слънцето. Беше изгубил представа за време и разстояние, но слънцето залязваше, когато стигнаха един вътрешен кръг лагери на съгледвачи и Тариал спря да напълни мяха си, да изпразни мехура си и да смени конете. Кублай се спеши да направи същото. Костите му като че ли скърцаха. Усещаше враждебните погледи на воините на Бату, които кимаха на Тариал и Парих. Може би дузина мъже живееха на това влажно място и се редуваха на постоянна стража. Съмняваше се, че някой може да приближи Бату, без той да научи, но това нямаше да му помогне.

Кублай уморено яхна новото пони и последва Тариал и Парих, оставяйки лагера зад гърба си. Нощта се спусна малко след това и той изгуби всякаква ориентация. Знаеше, че без водач като Тариал щеше да се заблуди като едното нищо. Гората изглеждаше безкрайна и той започна да подозира, че Тариал нарочно го води по обиколни пътища, за да не може да намери обратния път или да доведе някого.

Яздиха цялата нощ, докато Кублай не задряма в седлото, а конят пристъпваше бавно и клюмаше от време на време. Никога не се бе чувствал толкова уморен. Последните пътеки бяха изчезнали и той започна да се чуди дали пък Тариал не се е изгубил. Не можеха да се ориентират по звездите и сякаш пътуваха насън, докато конете преодоляваха невидими препятствия и си пробиваха път през храсталаците, подчинявайки се на резките команди на тримата мъже. Клони и тръни драскаха дрехите и кожата им, докато навлизаха все по-дълбоко в планината.

Утрото дойде бавно, сивата му светлина върна гората в действителността. Кублай беше подгизнал от кисела пот и едва можеше да вдигне глава. Гърбът го болеше ужасно и той се изправяше и прегърбваше на интервали, като се мъчеше да облекчи пристъпите на болка. Тариал го наблюдаваше с едва скрита презрителна усмивка, но пък съгледвачът не беше препускал цял месец, изгаряйки мазнините си и хапвайки само по залък на ден, докато не остане кожа и кости. Кублай беше стигнал до състоянието да негодува горчиво срещу Бату, без да има причина за това. Знаеше, че той никога няма да оцени през какво беше минал, за да му донесе новината за войската на Гуюк, и раздразнението му се засилваше заедно със светлината на новия ден. На моменти гневът беше единственото, което му даваше сили.

Докато слънцето изгряваше, дърветата сякаш престанаха да образуват непроходимата плетеница, през която мъжете бяха минали през нощта. Пътуването в мрака вече се превръщаше в странен спомен с откъслечни картини. Кублай вдигна лице към топлите лъчи на слънцето, отвори кървясалите си очи и откри, че най-сетне са излезли от гората.

Пред тях се простираше красива долина. Кублай напрегна очи и видя в далечината нова стена от дървета. Откритото пространство не беше естествена поляна, а резултат от дългогодишната работа на хиляди хора, които бяха разчистили терена, за да осигурят място, където семействата на Бату да намерят спокойно място за заселване. Гората се простираше във всички посоки на много мили около тях. За първи път Кублай се запита как Гуюк би успял да намери подобно място. Докато беше между дъбовете и брезите, той не бе доловил ни най-слаба миризма на дим от огньовете им.

Пристигането им не остана незабелязано. Веднага щом тримата мъже изведоха конете си иззад дърветата, се чуха викове, които отекнаха надалеч. От скупчените гери и къщурки наизлизаха воини и препуснаха към тях. Кублай се отърси от умората — знаеше, че трябва да е с буден ум за предстоящата среща. Взе мяха си и насочи струята топла вода към лицето си, като разтърка енергично четината над горната си устна и брадичката. Можеше само да предполага колко парцалив и мръсен изглежда. Маскировката му на беден ям ездач вече беше съвсем реална.

Воините препускаха на отпочиналите си коне и изглеждаха отвратително бодри. Докато приближаваха, Кублай разтърка слепоочия, за да пропъди главоболието. Знаеше, че скоро трябва да хапне нещо, иначе можеше да припадне по някое време следобед.

Когато ягун командирът отвори уста да заговори, той вдигна ръка.

— Казвам се Кублай Борджигин, братовчед на Бату и принц на държавата.

Усети как Тариал и Парих едва ли не подскачат в седлата си. Не им беше казал името си досега.

— Заведи ме незабавно при господаря си. Трябва да чуе онова, което имам да му кажа.

Офицерът така затвори уста, че зъбите му изтракаха. Мъчеше се да съчетае представата за принц с мръсния скитник пред него. Жълтите очи го изгледаха свирепо през мръсотията и командирът си спомни описанията на Чингис, които бе чувал. Кимна.

— Ела с мен — каза той и обърна коня си.

— И храна — промърмори със закъснение Кублай. — Не бих отказал храна, а може би и малко айраг или вино.

Воините не отговориха и той препусна след тях. Тариал и Парих го гледаха опулени как се отдалечава. Чувстваха се отговорни за него и не им се искаше да поемат обратно към самотния си пост сред хълмовете.

След известно време Тариал въздъхна раздразнено:

— Няма да е зле да останем и да разберем какво става. Най-малкото трябва да разквасим гърлата си.

Когато влезе в самия лагер, Кублай видя широки улици, минаващи покрай домовете. Някои от постройките бяха познатите традиционни гери, но имаше и много дървени, вероятно изградени от огромните стволове, които е трябвало да изсекат, за да разчистят терена. Бяха хиляди. Първоначалните десет хиляди семейства на Бату бяха отгледали деца през годините в пустошта. Беше очаквал да попадне на самотен лагер, а виждаше пред себе си зачатъка на един нов народ. Дървесината бе в изобилие и сградите бяха високи и яки. Погледна с интерес онези на два етажа и се запита как ли жителите им ще се спасят при евентуален пожар. Камъкът беше рядкост наоколо и целият лагер миришеше на бор и дъб. Осъзна, че от умората мислите му са се зареяли, когато командирът спря пред голяма къща недалеч от центъра на лагера. С огромно облекчение Кублай видя Бату да стои пред дъбовата врата, облегнал се на един стълб със скръстени на гърдите ръце. Две едри кучета надникнаха да видят непознатия и едното изръмжа, но Бату се наведе и почеса ушите му.

— Беше още момче, когато те видях за последен път, Кублай — каза той и около очите му се появиха весели бръчки. — Добре дошъл в дома ми. Ти си мой гост.

Докато се спешаваше, краката на Кублай се подгънаха и той едва не падна. Нечии яки ръце го подхванаха и той измърмори благодарност на някакъв непознат.

— Вкарайте го вътре, преди да е изгубил съзнание — чу се гласът на Бату.

Домът на Бату се оказа по-голям, отколкото изглеждаше отвън, може би защото не бе разделен на много помещения. По-голямата част представляваше открито място с дървена стълба, водеща към платформа за спане в единия край, почти като плевник. Подът беше покрит с безразборно разхвърляни дивани, маси и столове. Кублай влезе, следван от двама воини, като спря на прага, за да могат кучетата да подушат ръцете му. Те като че ли приеха присъствието му, въпреки че едното го следеше толкова внимателно, колкото и двамата мъже зад него. Изчака търпеливо да го претърсят за оръжия, макар да знаеше, че няма да намерят нищо. Докато чакаше, видя деца да надничат от втория етаж. Усмихна им се и те изчезнаха.

— Изглеждаш изтощен — каза Бату, когато воините приключиха работата си.

Носеше дълъг нож на кръста си и Кублай забеляза, че беше готов да го извади при първия признак за борба. Бату никога не се бе проявявал като глупак, а сред народа се носеше легендата, че навремето Чингис убил човек с подострена люспа от бронята си, когато всички си мислели, че е невъоръжен. Подобна заплаха едва ли можеше да се открие в дел, вонящ на стара урина и пот.

— Не е важно — отвърна Кублай. — Нося съобщение от Каракорум. От майка ми до теб.

Беше огромно облекчение да каже думите, които бе пазил толкова дълго.

— Мога ли да седна? — попита той.

Бату леко се изчерви.

— Разбира се. Ела.

Нареди да донесат чай и храна и единият от воините излезе тичешком да изпълни заповедта. Другият беше дребен жилав мъж с дзински черти и сляпо бяло око. Зае позиция до вратата и Кублай го видя как намига с мъртвото си око към децата горе, преди да се загледа право напред.

— Благодаря — каза той. — Беше дълго пътуване. Иска ми се новината да беше по-добра. Майка ми поръча да те предупредя, че Гуюк идва. Изведе войската от града. Следвах ги няколко дни, докато се уверя, че потеглят на север. После ги изпреварих, но са на не повече от седмица път зад мен, ако има и толкова. Съжалявам.

— С колко тумана разполага? — попита Бату.

— Десет, с по два или три резервни коня на човек.

— Катапулти? Оръдия?

— Не. Пътуват като ударен отряд, само че много по-голям. Всички продоволствия са на резервните коне, поне доколкото видях. Братовчеде, майка ми предприе огромен риск, като изпрати мен. Ако се разчуе…

— Няма да излезе от мен, имаш клетвата ми — отвърна Бату. Погледът му се отнесе, докато обмисляше чутото. Под мълчаливия натиск на погледа на Кублай се върна в реалността и се съсредоточи.

— Благодаря ти, Кублай. Няма да го забравя. Иска ми се да разполагах с повече от седмица за подготовка, но и толкова ще бъде достатъчно.

Кублай примигна.

— Той има сто хиляди воини. Да не мислиш да се сражаваш?

Бату се усмихна.

— Мисля, че е по-добре да не обсъждам това с теб, братовчеде. Почини няколко дни, яж и си върни силите, преди да поемеш обратно към града. Ако оцелея, ще ти засвидетелствам своята благодарност. Предай много поздрави на майка си.

— Брат ми Монгке е с хана — продължи Кублай. — Той е орлок на войските на Гуюк и знаеш, че не е глупак. Проумей, Бату! Дойдох да те предупредя, за да можеш да избягаш.

Бату го погледна и видя ужасната умора в начина, по който Кублай се свлече до масата.

— Ако обсъдя това с теб, няма да мога да те пусна да си вървиш, не разбираш ли? Ако съгледвачите на Гуюк те заловят, и без това разполагаш с твърде много информация.

— Няма да посмеят да ме измъчват — отвърна Кублай.

Бату само поклати глава.

— А ако Гуюк заповяда? Много се надценяваш, приятелю. Предполагам, че майка ти ще оцелее заради вярната подкрепа на Монгке към Гуюк. А точно в този списък има място само за един.

Кублай взе решение, отчасти защото не можеше да си представи отново да се качи на кон, като се има предвид как се чувстваше в момента.

— Ще остана, докато не бъде безопасно да замина. А сега ми кажи, че не мислиш да атакуваш войската на хана. Същата войска, която превзе Йенкин, разруши крепостта на хашишините и посрами афганските племена! С какво разполагаш, най-много с двайсет хиляди воини, повече от които необучени момчета? Ще бъде истинско клане.

Храната и чаят пристигнаха и Кублай се нахвърли върху тях. Гладът прогони всичките му тревоги. Бату отпиваше от чашата си и го наблюдаваше внимателно. Кублай беше известен с ума си. Дори Чингис бе забелязал внука си и каза на братята му да се обръщат към него за съвет. Бату не можеше да подмине мнението на младежа дори когато беше категорично противоположно на неговото.

— Ако побягна, ще бягам завинаги — рече той. — Бях в Унгария, Кублай, на пет хиляди мили от дома. Малцина са живите, които разбират като мен, че от хана не може да се избяга. Гуюк ще ме преследва до края на света, без изобщо да се замисли.

— Тогава пръсни хората си във всички посоки. Заповядай им да навлязат дълбоко в руските степи като пастири. Кажи им да заровят броните и мечовете си, така поне ще оцелеят. Не можеш да се изправиш срещу него, Бату.

— Гората е огромна… — започна Бату.

Кублай се беше съживил от соления чай и го прекъсна, стоварвайки юмрук върху масата:

— Гората само ще ги забави, няма да ги спре. Чингис е изкачил планините около дзинската стена с хора точно като тези. Казваш, че познаваш войската. Помисли тогава. Време е за бягство. Спечелих ти няколко дни, достатъчно, за да ти осигуря преднина. Макар че дори това… Е, това е всичко, с което разполагаш.

— И аз съм ти благодарен, Кублай. Вече го казах. Но ако реша да бягам, колко хора от тази долина ще са живи след една година? Няколко хиляди? Или няколкостотин? Посветили са живота си на мен. Тези земи са мои, дадени са ми от Угедай хан. Никой няма правото да ми ги отнема.

— Защо не дойде в Каракорум? Ако беше подгънал коляно тогава, ако беше дал клетвата си, сега насам нямаше да идва войска.

Бату въздъхна и разтърка лице. За момент изглеждаше уморен почти колкото Кублай.

— Просто исках да бъда оставен на мира. Не исках воините ми да бъдат призовани за някаква безсмислена война на Гуюк. Подкрепях Байдур, сина на Чагатай, но накрая той избра да не се бори за ханската власт. Не мога да кажа, че го виня. Не очаквах съборът да продължи без мен, но така стана. Може би е суета или просто грешка. Нещата можеха да се развият другояче.

— А след това? Можеше да дойдеш и след като Гуюк бе избран за хан.

Изражението на Бату стана ледено.

— Бих сторил дори това, за да спася хората си. Бих коленичил пред онази парфюмирана жаба и бих се заклел.

— Но не го направи — посочи Кублай, смутен от кипящия гняв на домакина си.

— Той не поиска това от мен, Кублай. Ти си първият човек от Каракорум, когото виждам, откакто Гуюк стана хан. За момент дори си помислих, че идваш да ме повикаш да се закълна. Бях готов за това.

С жест обгърна целия лагер около тях, както и кучетата, децата и семействата.

— Това е всичко, което искам. Старият хан направи добър избор, когато ми даде тези земи. Знаеше ли това?

Кублай поклати мълчаливо глава.

— Когато дойдох тук — продължи Бату, — открих няколко гниещи гери и дървени къщи дълбоко в гората. Бях изумен. Какво търсеха тези останки от народа ни толкова далеч от родината? После открих разбито седло, върху което все още личеше знакът на баща ми. Това са земите, в който се е настанил Джучи, когато е избягал от Чингис, Кублай. Земите, избрани от първородния на великия хан. Духът на баща ми е тук и макар че Гуюк може никога да не го разбере, това е домът ми. Ако просто стои настрана, никога няма да бъда заплаха за него.

— Но той идва. И ще изгори лагера до основи — тихо рече Кублай.

— Точно затова трябва да се изправя срещу него — кимна замислено Бату. — Може би ще приеме личен двубой, между двама внуци на Чингис. Мисля, че нещо толкова драматично може да му хареса.

— Ще заповяда да те надупчат със стрели, преди да си отвориш устата — рече Кублай. — Не ми харесва да казвам тези неща, Бату. Но трябва да знаеш, че онзи човек никога не би рискувал собствения си живот. Зарежи тези безумни планове. Говориш в отчаянието си, разбирам! Но нямаш избор…

Кублай млъкна. Внезапно му беше хрумнало нещо. Бату видя това и бързо посегна да хване ръката му.

— Какво има? Какво изведнъж ти дойде на ума?

— Не, нищо — отвърна младият мъж и освободи ръката си.

— Нека аз преценя — каза Бату.

Кублай внезапно се изправи, при което едното куче заръмжа.

— Не. Няма да бързам с това. Дай ми време да помисля.

Закрачи напред-назад. Идеята, която му бе хрумнала, беше чудовищна. Знаеше, че е свикнал прекалено много да решава проблеми зад сигурните стени на града, без да му се налага да обмисля последиците. Ако заговореше на глас, светът щеше да се промени. Задържа си езика зад зъбите и отказа да каже каквото и да било, докато не бъде готов.

Бату го гледаше как крачи и не смееше да се надява. Като момче Кублай беше любимият ученик на съветника на хана. Когато говореше, дори високопоставените мъже млъкваха и го слушаха.

Бату чакаше мълчаливо и само се намръщи на един от синовете си, който пропълзя под масата и се уви около крака му. Малкото момче погледна доверчиво нагоре, убедено, че баща му е най-силният и най-храбрият мъж на света. Де да беше така.

Кублай установи, че му е трудно да мисли под изпълнения с надежда и нужда поглед на Бату, и излезе навън, без да каже нито дума. Воинът с бялото око излезе подире му и застана наблизо, без да сваля поглед от него. Кублай не му обърна внимание и излезе на пътя, застана в центъра и остави хората да сноват около него. Лагерът беше устроен като градче с виещи се улици, които вървяха във всички посоки. Усмихна се, когато си даде сметка, че нито една от тях не е права, за да не позволи на врага да препусне с пълна скорост. Подобно на лагерите от гери, пътеките лъкатушеха и правеха осморки, за да объркат евентуалния нападател. Мястото бе изпълнено с енергия, от високите гласове, рекламиращи стоките си, до звуците от новото строителство. Докато стоеше, Кублай видя двама мъже да мъкнат голям ствол нанякъде, прегърбени под почти непосилната му тежест. Мърляви малчугани тичаха около него, все още в блажено неведение за света на възрастните.

Ако Кублай не стореше нещо сега, Бату или щеше да атакува и да бъде разбит, или да бяга и да бъде преследван. Нима беше изминал толкова дълъг път само за да стане свидетел на унищожаването на тези семейства? Но се беше заклел на хана. Беше дал дума да му служи с гери, коне, сол и кръв. Думата му беше желязо и той бе в капан между клетвата си и необходимостта.

Изрита някакво камъче, обхванат от внезапна ярост. Едно дете извика стреснато и го изгледа намръщено, като търкаше крака си. Кублай дори не го забеляза. Вече бе заобиколил клетвата си, като предупреди Бату, но можеше да го преживее. Онова, което замисляше, беше по-лошо.

Когато най-сетне се обърна, видя Бату да стои до едноокия воин на прага. Кучетата лежаха в краката им.

Кублай кимна.

— Добре, Бату. Имам да ти кажа още нещо.

9.

Гуюк обичаше дългите летни вечери, когато светът сякаш спираше за цяла вечност, потопен в сивкава светлина. Въздухът бе по-чист и топъл и той изпитваше покой, докато гледаше как слънцето започва да клони към запад, обагряйки небето в хиляди нюанси на червено, оранжево и пурпурно. Стоеше пред малката врата на гера, обърната към лагера на туманите. Винаги беше едно и също, сякаш изграждаха същински град в пустошта. Всичко, което им бе необходимо, се носеше от резервните коне. Надушваше миризмата на месо и подправки и пое дълбоко дъх. Чувстваше се силен. Светлината щеше да се задържи още дълго и гладът вече ясно напомняше за себе си. Опита се да се присмее на собствената си предпазливост. Той беше хан. Законите на Чингис не го обвързваха с нищо.

Скочи на гърба на понито, като се наслаждаваше на енергията и младостта си. Лицето му бе зачервено. Двама мингхан командири стояха наблизо и правеха всичко възможно да гледат накъдето и да е, само не към него. Гуюк направи знак на чакащия слуга и Анар пристъпи напред с ловната орлица. И птицата, и мъжът бяха смълчани от напрежение. Гуюк вдигна дясната си ръка, на която имаше дебела кожа от пръстите до над рамото. Пое тежестта на птицата и завърза ремъците. За разлика от ястребите орлицата винаги се мъчеше да се освободи от качулката. Беше гологлава, с остри, възбудени очи. За момент птицата размаха яростно криле, разкривайки белите пера отдолу. Гуюк се извърна от надигналия се вятър, докато орлицата започна да се успокоява, като трепереше леко. Погали внимателно главата й, без да забравя силния клюн, способен да разкъса гърлото на вълк.

Когато птицата се успокои, той тихо подсвирна и един от мингхан командирите приближи със сведена глава. Сякаш предпочиташе да не вижда нищо и да не знае какво става. Гуюк се усмихна. Разбираше предпазливостта му. Животът на мъжа беше в ръцете му и можеше да му бъде отнет само заради един поглед или неуместна дума.

— Тази вечер ще ловувам на изток — каза Гуюк. — Прибрал ли си съгледвачите?

Сърцето му биеше силно и гласът на хана му се стори задавен, но мингхан командирът кимна в отговор, без да каже нищо. Седем пъти през едномесечния поход Гуюк беше правил едно и също, отдавайки се на страсти, които никога не бе изпитвал с младата си жена в Каракорум.

— Ако има нужда от мен, прати хора на изток.

Мингхан командирът се поклони, без да вдига очи. Гуюк хареса дискретността му. Без нито дума повече, ханът кимна на Анар и двамата поеха в тръс към границата на лагера. Гуюк държеше с лекота птицата, която гледаше устремено напред.

Всеки път, когато минаваха покрай воини, виждаше сведени глави. Яздеше изпъчен и излезе в обширната равнина. Наоколо пасяха десетки хиляди резервни коне — табунът бе толкова огромен, че покриваше земята като сянка и всяка вечер опасваше високата трева до последния стрък. Тук също имаше воини, стоящи на стража с животните. Един-двама го забелязаха от разстояние и приближиха, докато не видяха, че е ханът. В следващия миг станаха слепи и глухи и обърнаха конете си, сякаш не бяха видели нищо.

Вечерната светлина започна да отслабва и омеква, когато Гуюк подмина стадата. С всяка миля чувстваше как част от товара му изчезва и сякаш сяда по-изправен в седлото. Сенките се издължиха пред него и в приповдигнато настроение му се прииска да ги подгони, сякаш бе малко момче. Хубаво бе да загърби сериозните въпроси на ханския живот поне за малко. Това също бе нещо, което му липсваше, когато се връщаше в лагера. Тогава винаги чувстваше как отговорностите се трупат отгоре му като тежко наметало. Дните щяха да бъдат изпълнени с обсъждания на тактики, доклади и наказания. Въздъхна тихо при тази мисъл. Живееше за скъпоценните моменти далеч от всичко това, когато можеше да бъде самият себе си. Поне за малко.

На около половин дузина мили източно от лагера двамата с Анар попаднаха на един почти пресъхнал поток. Покрай коритото му растяха нарядко дървета и наслаждавайки се на пълния покой и уединение, Гуюк избра място, където сенките се събираха по-нагъсто. Подобни неща бяха безценни за един хан. Непрекъснато бе заобиколен от мъже и жени, от момента на събуждането си до последните срещи на светлината на факлите, преди да си легне. Само ромонът на потока и шумоленето на листата го изпълваха с чиста радост.

Развърза ремъците около краката на птицата и я изчака да се подготви, след което вдигна ръка и я хвърли във въздуха. Орлицата бързо се издигна на могъщите си криле и закръжи на стотици крачки над него. Беше твърде късно за лов и Гуюк реши, че тя няма да се отдалечи твърде много от него. Развърза примамката и завъртя въжето, като я гледаше с гордост. Тъмните й пера бяха поръбени в червено и произходът й бе благороден като неговия собствен — беше потомка на орела, уловен от самия Чингис като момче.

Започна да върти примамката около себе си на тънкото въже, описвайки все по-бързи и по-бързи кръгове. Видя как орлицата рязко зави и се спусна, изчезвайки за момент зад близкия хълм. Гуюк се усмихна. Познаваше тактиката на птицата. Въпреки това тя го изненада, като се появи от противоположната страна на посоката, в която гледаше. Той успя да зърне за миг размазаното петно, което рязко спря с разперени криле и се спусна върху примамката, за да я прикове за земята. Извика тържествуващо, за да похвали птицата. Даде й парче прясно месо с увитата си в кожа ръка и орлицата го глътна лакомо, докато Гуюк връзваше отново ремъците. Ако беше по-светло, щеше да излезе на лов за лисица или заек, но нощта наближаваше. Остави я на рога на седлото, мълчалива и бдителна.

Докато ханът упражняваше птицата, Анар беше постлал дебели одеяла от конски косъм на меката земя. Младежът беше нервен, знаеше какво предстои. Гуюк свали твърдата си кожена ръкавица и известно време остана неподвижен, като го гледаше. Накрая ханът оголи зъбите си в бавна усмивка на хищник.

Изражението му се смени, когато в далечината се чу тропот на копита и звън на звънчета. Той вдигна глава, вбесен, че му пречат. Дори ям ездачите трябваше да бъдат предупредени да не го прекъсват тази вечер. Застана със стиснати юмруци, очаквайки натрапника. Каквато и да беше причината, щеше да върне човека в лагера със заповед да изчака до сутринта. За миг се запита дали някой глупак не е решил да си направи удоволствието да обезпокои хана. Подобна проклетия допадаше на простолюдието и Гуюк си обеща, че ще научи името на ям ездача. Наказанието определено щеше да му достави удоволствие.

Отначало не го разпозна в сгъстяващия се здрач. Не го беше виждал, откакто се върнаха от запад в Каракорум, а и ездачът приближаваше в бавен тръс и приведен. Когато Бату вдигна глава, очите на Гуюк се разшириха. За миг осъзна, че е по-сам, отколкото е бил от години. Скъпоценната му войска беше твърде далеч, за да може да я извика. Видя как Бату се усмихва мрачно. Анар извика нещо, но Гуюк не го чу, а се хвърли към коня си и извади закрепения за седлото меч. Орлицата беше станала нервна заради непознатия. Съвсем импулсивно Гуюк дръпна ремъка, който държеше краката й, преди да се отдалечи от коня, за да има повече свободно пространство.

— Няма защо да бързаш, господарю — извика Бату. Изчака, докато не се увери, че Гуюк няма да се опита да избяга с коня, след което се спеши. — Този момент назрява отдавна. Още няколко мига не са от значение.

Гуюк с ужас видя, че той носи меч на кръста си. Докато го зяпаше, Бату извади оръжието и заразглежда острия ръб.

Гуюк стисна меча с вълчата глава, който бе наследил, оръжието от синкава стомана с леко извита дръжка. Предаваше се в семейството от поколения, от хан на хан. Почерпи сила от допира му и захвърли ножницата настрани.

Бату приближи бавно, като пазеше идеален баланс и стъпваше сигурно на земята. Светлината бе слаба и мракът бързо се сгъстяваше, но Гуюк виждаше как очите му блестят. Озъби се, мъчейки се да пропъди страха си. Беше по-млад от Бату и бе обучаван от майстори на меча. Леко разкърши рамене и усети първите капчици пот, избили на челото му, когато сърцето му заби по-бързо. Не беше агне, че да се остави да бъде заклан без бой. Бату като че ли усети увереността му и спря, а очите му се стрелнаха към Анар. Спътникът на Гуюк стоеше замръзнал на десетина крачки встрани, зяпнал като гладно пиле. Ханът осъзна с мъка, че любовникът му също ще бъде убит, ако Бату успее в лудостта си. Стисна зъби и вдигна оръжието.

— Нима ще нападнеш самия хан? Собственият си братовчед?

— Не си мой хан — каза Бату и направи още една крачка. — Не съм се заклевал пред теб.

— Идвах, за да приема клетвата ти, Бату — каза Гуюк.

Бату отново спря и Гуюк със задоволство видя, че е успял да го разтревожи. И най-малкото преимущество беше от значение. И двамата бяха без брони и отлично си даваха сметка, че двубоят ще продължи само няколко мига. Може би двама майстори биха могли да издържат повече време, но за обикновените воини острата като бръснач стомана в ръцете им бе смъртоносна. Един удар можеше да стигне до кост или да отсече крайник.

Бату се озова до понито на Гуюк и той се възползва от момента.

— Удряй!

Бату отскочи от животното, очаквайки то да го ритне. И двамата бяха виждали бойните коне на християнската кавалерия, обучени да бъдат оръжия в битка. Понито на Гуюк обаче не помръдна; вместо това орлицата на гърба му се хвърли с широко разперени криле. Гуюк скочи напред в същия миг, като ревеше с пълни гърди.

В страха си Бату замахна към птицата и мечът я посече, преди ноктите й да стигнат до него. Крилете скриха раната от погледа на Гуюк, но орлицата изкрещя и падна почти в краката му. Той се хвърли към гърдите на Бату и за един тържествуващ миг осъзна, че острието на противника му е твърде ниско, за да отбие удара.

Бату отстъпи настрани и освободи меча си от осакатената птица. Беше паднала по гръб и грабливите й нокти продължаваха да разсичат въздуха, опитвайки се да го докопат. За момент ръката на Бату остана изпъната, отделена от тялото. Гуюк беше вложил всичко в атаката си и едва успя да възстанови равновесието си, но успя да насочи острието нагоре и засегна Бату в ребрата с ръба, докато се отдръпваше за нов удар. Лекият дел се раздра и изпод него бликна кръв. Бату изруга и отстъпи по-надалеч от птицата и господаря й.

Гуюк се усмихна, макар вътрешно да беснееше от раната, нанесена на орлицата му. Не смееше да погледне надолу към нея, но писъците й вече отслабваха.

— Да не си мислеше, че ще бъде лесно? — предизвикателно рече той. — Аз съм ханът на народа, братовчеде. Нося духа и меча на Чингис. Той няма да позволи да падна от ръката на някакъв жалък предател.

Без да сваля очи от Бату, Гуюк извика през рамо:

— Анар! Скачай на коня и препусни към лагера. Извикай дружинниците ми. Междувременно аз ще довърша тази мърша.

Ако се беше надявал да провокира Бату да нападне, успя. Докато Анар тичаше към бялата си кобила, Бату се хвърли напред, а мечът сякаш оживя в ръката му. Гуюк вдигна оръжието си да блокира удара и изпъшка, когато усети силата на противника зад удара. Увереността му се пропука и той отстъпи крачка назад, преди да заеме отбранителна позиция. За миг си спомни първите си уроци — започнеш ли да отстъпваш, трудно можеш да спреш.

Оръжието на Бату беше толкова бързо, че не успя да го види, и само благодарение на дългогодишното обучение Гуюк успя да парира още два удара напълно инстинктивно. Мечовете звъннаха и той усети остро парене в ръката си. За свое отвращение вече дишаше тежко, докато Бату се сражаваше със затворена уста и нанасяше порой удари. Гуюк спря още една атака, която можеше да го разпори като коза, но дробовете му вече горяха, а Бату изглеждаше неуморен и сякаш ставаше все по-бърз и по-бърз. Нещо отново ухапа Гуюк, този път по крака — върхът на меча на Бату поряза дълбоко мускула на бедрото му. Той направи още една крачка назад и едва не падна, когато кракът му се подгъна. Не можеше да се обърне към Анар и не чуваше нищо освен собственото си дишане и звъна на мечовете. Надяваше се слугата му да е избягал. Започваше да мисли, че няма да победи този мъж, който въртеше меча с небрежната сила на дървар, сечащ тънка бреза. Продължаваше да се отбранява отчаяно, като усещаше как горещата кръв се стича по крака му, докато изчакваше удобен момент.

Не видя как Анар се хвърли отстрани. При отбиването на поредния удар мечът на Гуюк сочеше надясно и той бе останал уязвим. В същия миг Анар се блъсна в Бату и двамата се затъркаляха в тревата. Гуюк чу собственото си сърце да тупти оглушително, сякаш светът изведнъж беше замрял.

Анар бе невъоръжен, но се опита да задържи Бату, докато той скачаше на крака, с което даде така необходимия шанс на Гуюк. Бату заби два пъти меча си в хълбока на Анар — два свирепи удара, които изкараха въздуха и живота му. Въпреки това ръцете на младежа останаха вкопчени в дела на Бату и той не можа да запази равновесие. Гуюк пристъпи напред, обхванат от дива ярост. Първият му удар не успя, тъй като Бату завъртя Анар като щит, след което го пусна да падне. Гуюк се хвърли с намерението да улучи сърцето на противника си, но беше твърде бавен. Мечът на Бату се заби в него, преди да успее да нанесе удара. Гуюк ясно усещаше всеки пръст метал, който проникваше в гърдите между ребрата му. Завъртя се, яростта му даде сила да опита да заклещи острието. Изпъшка, когато то разкъса нещо вътре в него, но Бату не можеше да го освободи. Двамата почти се прегърнаха, разстоянието беше твърде малко, за да може Гуюк да замахне с меча си. Вместо това стовари дръжката в лицето на Бату, като счупи носа и сцепи устните му. Усещаше как силата му изчезва като изливаща се от него вода и ударите му ставаха все по-слаби, докато накрая едва можеше да повдигне ръце.

Мечът се изплъзна от пръстите му и изведнъж краката му станаха безполезни и той тупна на земята. Мечът на Бату бе все така забит дълбоко в гърдите му. Анар лежеше на земята, давеше се и пръскаше кървави слюнки. Погледите им се срещнаха и Гуюк се извърна. Изобщо не се интересуваше от съдбата на някакъв си слуга.

Пред очите му падна черно перде. Усети как Бату дърпа дръжката на меча си като някакъв далечен напън, който почти не му причиняваше болка. Когато оръжието най-сетне се освободи, Гуюк усети как червата и мехурът му се изпразват. Не беше бърз край и той се вкопчи в живота, като пъшка без капка мисъл известно време, докато дробовете му не престанаха да поемат въздух.

Бату стана и се загледа с подуващи се очи към мъртвия си братовчед. Спътникът му още не бе издъхнал и Бату мълчаливо зачака хъхренето да замлъкне, а отчаяните очи да се изцъклят мъртвешки. Когато и двамата си отидоха, той се отпусна на коляно, остави меча на земята до себе си и вдигна ръка към лицето си, за да установи пораженията. Кръвта течеше на лепкава струя от носа му и той се изплю на тревата, когато гъстата течност го задави. Погледът му се спря върху меча на Гуюк с озъбената вълча глава на дръжката. Поклати глава на собствената си алчност и затърси с очи ножницата. Със сковани движения изчисти острието, прибра го в нея и постави оръжието върху гърдите на Гуюк. Робата на хана вече бе натежала от изстиващата кръв. Нищо не пречеше на Бату да вземе меча, но не можеше да го направи.

— Моят враг ханът е мъртъв — тихо промърмори той, загледан в неподвижното лице на Гуюк. Благодарение на Кублай знаеше, че Гуюк ще зареже гвардейците си и безопасността на лагера. Беше чакал три безценни дни в криене и наблюдение, като рискуваше да бъде открит от съгледвачите. През цялото време го измъчваха съмнения, по-лоши и от жаждата. Ами ако Кублай грешеше? Ами ако беше пропилял дните, които му бяха нужни да отведе хората си на безопасно място? Беше на крачка от отчаянието, когато най-сетне Гуюк се появи.

Стана, все така загледан надолу. Лятната нощ вече беше настъпила, макар да бе сигурен, че двубоят е продължил съвсем кратко. Погледна към мъртвата орлица и изпита съжаление — знаеше, че птицата е потомка на орела на самия Чингис. Изпъна гръб, изправи се и напълни дробовете си с чист въздух. Получените рани започваха да се обаждат. Не бяха сериозни, а той беше силен. Чувстваше живота във вените си и вдиша дълбоко, като се наслаждаваше на усещането. Не съжаляваше за решението си да се изправи срещу хана с меч в ръка. Имаше лък и можеше да повали и двамата, преди изобщо да разберат, че са атакувани. Вместо това ги бе убил с чест. Изведнъж се разсмя на глас, обхванат от радост, че е останал жив след битка. Не знаеше как ще я кара държавата без Гуюк. Това нямаше значение за него. Собствените му хора щяха да оцелеят. Като продължаваше да се смее тихо, Бату избърса меча си в туниката на слугата и го прибра в ножницата, след което тръгна към коня си.

Когато Монгке пристигна, воините стояха мълчаливи и потресени около тялото на хана си. Слънцето изгряваше, от близките дървета грачеха гарвани. Долните клони бяха покрити от черните птици и много от тях скачаха на земята с разперени криле, поглеждайки към мъртвата плът. Докато Монгке слизаше от коня, един воин раздразнено ритна към особено нахален гарван, но той успя да отлети, преди да пострада.

Гуюк лежеше там, където беше паднал, с меча на баща си на гърдите. Монгке си проби път през хората си и се спря над тялото, скрил емоциите си зад студената физиономия, на която се научаваше всеки воин. Остана дълго време така и никой не посмя да се обади.

— Разбойници щяха да вземат меча — най-сетне каза той. Дълбокият му глас бе станал дрезгав от гняв. Наведе се и вдигна оръжието, извади го наполовина от ножницата и видя, че е почистено. Погледът му отново се насочи към телата и се спря върху кървавите петна по туниката на слугата.

— Никого ли не видя? — внезапно попита и се извъртя към най-близкия съгледвач. Мъжът трепереше, докато отговаряше.

— Никого, господарю — поклати глава той. — Когато ханът не се върна, излязох да го търся… после се върнах да съобщя на теб.

Погледът на Монгке го изпепели и съгледвачът се извърна, обхванат от ужас.

— Твоя задача беше да разузнаеш земята на изток — тихо рече Монгке.

— Господарю, ханът заповяда да прибера съгледвачите — каза мъжът, без да посмее да вдигне очи. Потеше се видимо, една струйка се стичаше по бузата му като сълза. Трепна, когато Монгке извади меча с вълчата глава, но не се дръпна назад и остана да стои с наведена глава.

Лицето на Монгке беше спокойно, докато се движеше. Стовари ръба на меча върху врата на мъжа с цялата си сила, отсичайки главата. Тялото падна безжизнено напред, докато Монгке се обръщаше към труповете. Искаше му се Кублай да е тук. Въпреки цялото си отвращение към дзинските дрехи и маниери на брат си, знаеше, че Кублай би му предложил добър съвет. Чувстваше се изгубен. Убийството на съгледвача дори не започна да потушава обзелите го ярост и безсилие. Ханът бе мъртъв. Като орлок на войската му, отговорността за това можеше да бъде единствено негова. Дълго време стоя мълчаливо, след което пое дълбоко и бавно дъх. Баща му Толуй беше дал живота си, за да спаси Угедай хан. Монгке беше с него в последните му мигове. По-добре от всеки друг осъзнаваше честта и изискванията на поста си. Не можеше да направи нещо по-малко от баща си.

— Не можах да защитя господаря си, пред когото дадох клетва — промърмори той. — Животът ми е обречен!

Един от военачалниците го бе приближил, докато стоеше над тялото на хана. Илугей беше стар воин, ветеран от Великия поход на Субодай на запад. Познаваше Монгке от много години и незабавно поклати глава при думите му.

— Смъртта ти няма да го върне — рече той.

Орлокът се обърна към него, пламнал от гняв.

— Отговорността е моя — рязко каза той.

Илугей предпочете да сведе глава, вместо да посрещне погледа му. Видя как мечът помръдва в ръката на Монгке, изправи се и пристъпи напред без признак на страх.

— И моята глава ли ще вземеш? Господарю, трябва да оставиш гнева. Смъртта не е избор. Не и днес. Войската има само теб за водач. Далеч сме от дома, господарю. Ако паднеш, кой ще ни поведе? Къде да отидем? Да продължаваме напред ли? За да предизвикаме един внук на Чингис? Или в родината? Ти трябва да ни поведеш, орлок. Ханът е мъртъв, народът е без водач. Останал е беззащитен, а навсякъде около него дебнат кучета. Нима искаш да настъпи хаос и гражданска война?

Монгке с неохота се застави да се замисли за нещо повече от труповете на поляната. Гуюк не беше живял достатъчно дълго, за да остави наследник. Монгке знаеше, че той има съпруга в Каракорум. Смътно си спомняше, че е срещал младата жена, но не можеше да се сети името й. Осъзна, че то вече няма значение. Помисли за майка си Сорхатани и сякаш чу гласа й в главата си. Нито Бату, нито Байдур имаха подкрепата на войската. Като орлок Монгке беше в идеална позиция да застане начело на народа. Сърцето му се разтуптя по-бързо при мисълта и лицето му пламна, сякаш стоящите около него можеха да чуят мислите му. Не беше мечтал за това, но реалността бе стоварена отгоре му от труповете, проснати в краката му. Погледна към лицето на Гуюк, така отпуснато и бледо, останало без капчица кръв.

— Бях верен — прошепна Монгке на трупа.

Помисли си за дивите гуляи на Гуюк в града и как му призляваше от тях. Познаваше вкусовете му и никога не се бе чувствал наистина удобно в негово присъствие, но всичко това вече беше минало. Помъчи се да си представи бъдещето. Отново му се прииска Кублай да е тук, вместо на хиляди мили в Каракорум. Той щеше да знае какво да прави, какво да каже на хората.

— Ще си помисля — каза на Илугей. — Увийте тялото на хана и се пригответе за път.

Погледна към окаяния труп на слугата на Гуюк и забеляза струйката черна кръв, изтекла от устата му. Дойде му вдъхновение и заговори отново:

— Ханът е умрял храбро, в бой с убиеца си. Нека хората го знаят.

— Да оставя ли тялото на убиеца? — попита Илугей с блеснали очи. Никой не обичаше лъжата повече от монголските воини. Можеше дори да е истина, макар да се чудеше как мечът на Гуюк е успял да бъде почистен и положен така внимателно от умиращ човек.

Монгке се замисли за момент, после поклати глава.

— Не. Разсечете го на четири и хвърлете парчетата в някоя отходна яма. Нека мухите и слънцето пируват.

Илугей се поклони тържествено на заповедта. Стори му се, че вижда пламъчето на амбицията да се разгаря в очите на Монгке. Беше сигурен, че няма да се откаже от правото си да бъде хан, независимо как се е стигнало дотук. Илугей бе презирал Гуюк и мисълта за Монгке начело на държавата бе облекчение за него. Той не търпеше коварните дзински влияния, които бяха станали такава важна част от културата на народа. Щеше да управлява като Чингис, като традиционен монголски хан. Илугей се помъчи да не се усмихне, макар вътрешно да ликуваше.

— Твоя воля, господарю — със спокоен глас отвърна той.

10.

Отне му месец да върне войската в Каракорум, почти половината от времето, което им трябваше на отиване. Освободен от командването на Гуюк, Монгке вдигаше хората всяка сутрин по зазоряване, поддържаше здраво темпо и мърмореше при всяко спиране за ядене или сън.

Когато видяха светлите градски стени, настроението на мъжете трудно можеше да се определи. Носеха тялото на хана и доста от тях се срамуваха, че са се провалили в дълга си към Гуюк. Монгке обаче яздеше гордо, вече сигурен в авторитета си. Гуюк не беше обичан хан. Мнозина воини решиха да подражават на командира си и не сведоха глави.

Новината беше стигнала преди тях благодарение на ям ездачите. Така Сорхатани имаше време да подготви града за дните на траур. Мангали с кедрово дърво и черно алое бяха запалени по зазоряване, когато войската приближи. Сив дим се издигна над Каракорум и обгърна града в мъгла и тежки аромати. Като никога вонята от запушените канали не се долавяше.

Заобиколена от дневни стражи, облекли най-добрите си брони, Сорхатани чакаше при градската порта, загледана към пътя, по който щеше да се прибере войската на сина й. Кублай едва беше успял да го изпревари под прикритието на ям ездач. Сорхатани усещаше годините си, докато стоеше на вятъра и се взираше в прашния облак, вдигнат от десетките хиляди коне и хора. Един от гвардейците прочисти гърлото си и получи неудържим пристъп на кашлица. Сорхатани го изгледа предупредително да замълчи. Монгке още беше далеч, така че тя направи крачка към воина и постави длан на челото му. Гореше и Сорхатани се намръщи. Зачервеният мъж не беше в състояние да отвърне на въпросите й. Докато му говореше, той вдигна безпомощно ръка и тя раздразнено му махна да излезе от строя.

Усети сърбеж в собственото си гърло и преглътна, за да се овладее и да не се изложи. Двама от слугите й бяха на легло със същата треска, но тя не можеше да мисли за това точно сега, когато Монгке се прибираше у дома.

Мислите й се зареяха към съпруга й, мъртъв от толкова много години. Беше дал живота си за Угедай хан и никога не се бе осмелил да мечтае, че един от синовете му някога ще се въздигне. Но кой друг можеше да е хан сега, след като Гуюк го няма? Бату дължеше всичко на нея, не само живота си. Кублай беше сигурен, че той няма да бъде пречка за семейството й. Тя отправи мълчалива молитва към духа на съпруга си и му благодари за жертвата, която направи възможно всичко това.

Войската спря и се разположи около града, разтовари конете и ги пусна да тичат свободно и да пасат тревата, която бе избуяла по време на отсъствието им. Не след дълго равнината около Каракорум отново ще се превърне в гола пустош, помисли си Сорхатани. Гледаше как Монгке приближава с мингхан командирите си и се запита дали някога ще му разкаже каква роля е изиграла в смъртта на Гуюк. Нещата не се бяха развили по начина, по който ги бяха замислили с Кублай. Единственото й желание бе да спаси Бату. В същото време обаче не изпитваше съжаление за загубата на хана. Вече беше видяла как някои от любимците му се превръщат в треперещи от ужас отрепки, след като закрилникът им си беше отишъл. Трудно й бе да не се наслаждава на страха им, след като толкова дълго се бяха радвали на дребнавото си господство. Беше освободила стражите, които Гуюк бе поставил да я държат под око. Нямаше реална власт да го направи, но те вече бяха усетили накъде духа вятърът и побързаха да се ометат от покоите й.

Монгке спря и се спеши, за да я прегърне със скована официалност. Сорхатани забеляза, че носи меча с вълчата глава на кръста си, символа на властта. Не показа, че го е видяла. Той още не беше хан и му предстоеше да измине тежък път през следващите дни, докато Гуюк не бъде погребан или изгорен.

— Иска ми се да можех да се върна с по-добри новини, майко.

Думите трябваше да бъдат изречени.

— Ханът загинал от ръката на слугата си, докато бил на лов.

— Това е черен ден за народа — официално отвърна Сорхатани и сведе глава. Гърдите й се свиха от напиращата кашлица и тя преглътна гъстата си храчка.

— Трябва да има нов курултай, ново събиране на принцовете. Ще изпратя вестоносци да се съберат в града идната пролет. Народът трябва да има хан, сине мой.

Монгке я изгледа остро. Може би само той бе доловил лекото натъртване върху последните думи, но очите й блестяха. Кимна едва забележимо в отговор. Военачалниците вече бяха приели идеята, че той ще бъде следващият хан. Трябваше само да се обяви за такъв. Пое дълбоко дъх и погледна към почетната стража, събрана от Сорхатани. Заговори тихо, но уверено:

— Не в града, майко, не на това място от студен камък. Аз съм бъдещият хан, внук на Чингис хан. Решението е мое. Ще свикам народа в равнината Аврага, където Чингис е направил първия събор.

В очите на Сорхатани се появиха неканени сълзи на гордост. Тя сведе мълчаливо глава.

— Народът се откъсна много от заветите на дядо ми — извиси се гласът на Монгке, за да достигне до командирите и гвардейците. — Ще го върна отново на правия път.

Погледна през отворената порта към града, където десетки хиляди се трудеха за империята, грижейки се за всичко, от най-незначителните данъци до приходите и дворците на владетелите.

На лицето му се изписа отвращение и за първи път, откакто бе чула за смъртта на Гуюк, Сорхатани изпита тревога. Беше предполагала, че Монгке ще се нуждае от помощта й, когато поеме управлението на града. А ето че той сякаш гледаше през Каракорум с някакво вътрешно зрение, като че ли изобщо не го виждаше.

Когато Монгке заговори отново, думите му потвърдиха страховете й.

— Оттегли се в покоите си, майко. Поне за няколко дни. Донесох горяща клонка в Каракорум. Ще се погрижа този мръсен град да се изчисти, преди да стана хан.

Сорхатани отстъпи крачка назад, а той възседна коня си и тръгна през портата към двореца. Всичките му хора бяха въоръжени и тя видя мрачните им лица в нова светлина, докато следваха господаря си в Каракорум. Закашля се от прахта, която бяха вдигнали, докато на очите й не избиха сълзи.

Следобед мангалите с благоуханията вече тлееха и градът започваше официалния период на оплакване на Гуюк хан. Тялото му лежеше в прохладното мазе на двореца, готово да бъде почистено и облечено за погребалната клада.

Монгке влезе през полираните медни врати в залата за аудиенции. Старшите сановници в Каракорум се бяха събрали по негова заповед и всички коленичиха при появата му и опряха глави в дървения под. Гуюк се чувстваше добре от подобни неща, но това беше грешка.

— Ставайте — рязко им заповяда Монгке, докато минаваше покрай тях. — Ако трябва, кланяйте се, но няма да търпя подобно дзинско раболепничене в мое присъствие.

Настани се с отвратена физиономия на пищния трон на Гуюк. Присъстващите се надигнаха колебливо и той се намръщи, когато се вгледа по-внимателно в тях. В помещението нямаше нито един истински монгол — наследство от няколкото години управление на Гуюк, както и на баща му преди него. Какъв смисъл имаше да завладява държава, ако превземаха ханството му отвътре? Кръвта беше на първо място, макар тази проста истина да бе забравена от хора като Гуюк и Угедай. Присъстващите в залата управляваха империята, определяха данъци и трупаха богатства, а техните завоеватели продължаваха да живеят бедно и просто. Монгке се озъби при тази мисъл и уплаши чиновниците още повече. Погледът му спря върху Яо Шъ, ханския съветник. Изучава го известно време, припомняйки си някогашните уроци с дзинския монах. От Яо Шъ се беше запознал с будизма и бе научил арабски и мандарински. Макар да презираше много от наученото, Монгке все пак се възхищаваше на стареца и Яо Шъ вероятно бе незаменим. Той стана от трона и тръгна покрай редицата, като избираше някои от тях с кратко докосване по рамото.

— Застани до трона — казваше им и продължаваше нататък, а те бързаха да се подчинят. Избра общо шестима и накрая спря пред Яо Шъ. Съветникът стоеше изправен, макар да бе най-старият от всички в залата. Беше познавал Чингис на младини и дори само това беше достатъчно, за да бъде почетен.

— Можеш да използваш тези в екипа си, съветник. Останалите ще бъдат от народа, с монголска кръв. Обучи ги да поемат нещата по-нататък. Няма да позволя моят град да се управлява от чужденци.

Лицето на Яо Шъ стана пепеляво, но той можеше единствено да се поклони в отговор.

Монгке се усмихна. Беше облечен в бойна броня — знак за присъстващите, че дните на коприната са към края си. Държавата бе възникнала във война, а после бе управлявана от дзински придворни. Вече нямаше да бъде така. Монгке отиде при един от гвардейците си и му промърмори заповед в ухото. Мъжът се изнесе тичешком, а писарите и придворните зачакаха нервно, докато Монгке стоеше пред тях с леката си усмивка и гледаше през отворения прозорец към града.

Когато се върна, воинът носеше пръчка с ивица кожа на единия край. Монгке я взе и разкърши рамене.

— Затлъстели сте от град, който не се нуждае от вас — каза той и изплющя с бича. — Стига толкова. Махайте се от дома ми.

За момент събралите се мъже останаха потресени от думите му. Колебанието им беше предостатъчно за Монгке.

— И сте станали бавни по времето на Гуюк и Угедай. Когато някой, който и да е, от народа ми ви заповяда, ще изпълнявате!

Шибна най-близкия писар през лицето, като се постара да го удари и с пръчката. Човекът изквича и падна назад и Монгке започна да го бичува, като замахваше силно. Останалите се мъчеха да се отдалечат с панически викове. Монгке се ухили и продължи да удря отново и отново, като понякога пускаше кръв. Всички се завтекоха към изхода и той ги подгони като подивял, шибаше крака, лица — до каквото успееше да се добере.

Подкара ги по коридорите към двора на двореца, където сребърното дърво блестеше на слънцето. Някои падаха и Монгке със смях ги риташе да станат и да продължат да бягат с натъртени ребра. Беше воин сред овце и използва бича, за да ги събере на купчина, сякаш събираше агнета. Те се запрепъваха напред към градската порта под развеселените погледи на стражите от двете кули. Монгке не спря, въпреки че бе плувнал в пот. Риташе, блъскаше и дереше, докато и последният не се озова извън градските стени. Едва тогава спря задъхан в сянката на портата.

— Достатъчно живяхте на гърба на народа — извика им той. — Време е да работите за прехраната си или да умрете от глад. Влезете ли отново в града ми, ще ви взема главите.

От групата се надигна вой на страх и гняв и за момент Монгке дори си помисли, че ще му се нахвърлят. Мнозина имаха жени и деца в града, но това изобщо не го интересуваше. Жаждата да наказва го изгаряше и почти му се искаше да се осмелят да го нападнат, за да може да извади меча си. Не се страхуваше от чиновници и писари. Те бяха дзинци и въпреки цялата си ярост и остър ум не можеха да направят нищо.

Когато воят премина в безсилно мрънкане, Монгке погледна нагоре към стражите.

— Затворете портата — нареди той. — Запомнете лицата им. Видите ли някой от тях отново зад стените, имате разрешението ми да го надупчите със стрели.

Разсмя се на злобата и ужаса, изписан по лицата на опърпаните и насинени придворни. Никой не събра кураж да оспори заповедта му. Изчака да затворят портите, докато гледката към степта се стесни до цепка и накрая изчезна. Отвън се надигна вой и плач. Монгке кимна на дневната стража и най-сетне захвърли окървавения бич и тръгна сам обратно към двореца. Докато вървеше, видя хиляди дзински лица да надничат от къщите към мъжа, който напролет щеше да стане хан. Намръщи се. Гледката отново му напомни, че градът се е отдалечил много от своите корени. Е, той не беше Гуюк и нямаше да чака години наред въпреки амбицията си. Държавата беше негова.

Миризмата на алое от сутринта вече бе едва доловима. Градът отново вонеше като лечебница след битка. Помисли си кисело за забралите рани, които бе виждал, надути и пълни с гной. Нужен бе кураж и спокойна ръка за изцеждането на подобна рана — разрез и остра болка, които да дадат начало на излекуването. Усмихна се, докато вървеше. Той щеше да бъде тази ръка.

Привечер целият град потъна в хаос. По заповед на Монгке воините бяха влезли в Каракорум, обикаляха всяка улица на групи по десет-двайсет души и претърсваха домовете на хиляди семейства. При първия намек за съпротива измъкваха собствениците навън и ги пребиваха публично, като ги оставяха на паважа, докато близките им не се осмелят да ги приберат. Някои останаха да се търкалят навън цяла нощ.

Дори леглата на болните биваха претърсвани за скрито злато или сребро, заемащите ги биваха изхвърляни със завивките и принуждавани да чакат на студа, докато воините не си свършат работата. Болните бяха много, кашляха неудържимо и се тресяха от треска, с празни очи. Дзинските семейства пострадаха повече от останалите, макар че мюсюлманските бижутери изгубиха всичко само за една нощ — от материалите до завършените и готови за продан изделия. По принцип всичко събрано трябваше да се отчете, но в действителност ценните неща изчезваха в деловете, които воините носеха върху броните си.

Утрото не донесе отдих, а само разкри разрухата. На всяка улица имаше най-малко по един труп и навсякъде из Каракорум се чуваше плач на жени и деца.

Дворецът беше в центъра на всичко това. Започна се с претърсване на пищните покои, принадлежали на приближените и любимците на хана. Съпругите или бяха взети от офицерите на Монгке, или пропъдени извън градските стени при мъжете си. Всички символи на високо положение, от гоблените до будистките статуетки, бяха премахнати. Тук поне Монгке можеше да държи нещата под контрол и откритите скъпоценности бяха прилежно струпани в хранилищата долу. Далеч повече предмети бяха изгорени на големи купчини по улиците.

Вечерта на втория ден от завръщането си в града Монгке свика най-доверените си военачалници в залата за аудиенции. Илугей и Ноян бяха монголи като него, силни мъже, израснали с лък в ръка. И двамата не показваха никаква привързаност към дзинската култура, а онези, които бяха повлияни от нея, вече бяха обръснали главите си и се бяха отървали от дрънкулките на онзи народ. Волята на орлока беше недвусмислена, когато прогони с бич дзинските писари от града.

Срещата с командирите без дзински писари, които да си водят записки, вече означаваше скъсване с двора на Гуюк. Монгке знаеше, че Яо Шъ е отвън, но не можеше да пусне стареца, преди да приключат със сериозната работа. Не изгаряше от радост, че ще трябва да изплаща дълговете на Гуюк. Един бащата небе знаеше как ханът бе успял да заеме такива огромни суми при празна хазна. В двореца вече се бяха появили нервни делегации от търговци, дошли да си приберат златото срещу представените документи. Монгке се намръщи при мисълта за това. С отнетото от чужденците в Каракорум богатство можеше да изплати повечето дългове, макар че това щеше да го остави без средства месеци наред. Честта му изискваше да го направи, както и практичното съображение, че се нуждае от добри отношения с търговците. Работата на хана май не се свеждаше само до печелене на сражения.

Още не беше сигурен дали е постъпил правилно с премахването на чиновниците от топлите им местенца в двореца. Част от него подозираше, че Яо Шъ му представя всеки дребен проблем като начин да го укори за постъпката му. Въпреки това споменът за прогонването им от града му доставяше огромно задоволство. Трябваше да покаже, че не е Гуюк и че градът ще бъде управляван от монголи.

— Прати ли хора при Торогене? — попита той Ноян.

Военачалникът се изправи гордо пред него в традиционен дел, с лъщяща от прясната овча мас кожа. Не носеше броня, макар Монгке да му бе позволил да задържи меча си по време на срещата. Нямаше да се страхува от собствените си хора, за разлика от Гуюк и Угедай.

— Пратих, господарю. Ще ми докладват лично, когато приключат.

— А жената на Гуюк, Огул Хаймиш? — попита Монгке и погледът му се премести върху Илугей.

Устните на военачалника се стегнаха, преди да отговори.

— Това не е… уредено все още, господарю. Пратих хора в покоите й, но вратата била залостена и реших, че ще искаш всичко да стане тихомълком. Утре ще й се наложи да излезе.

Монгке остана съвсем неподвижен и Илугей започна да се поти под жълтия му поглед. Накрая орлокът кимна.

— Как изпълняваш заповедите ми, си е твоя работа, Илугей. Съобщи ми, когато имаш новини.

— Да, господарю — каза Илугей и въздъхна с облекчение. Докато Монгке извръщаше поглед, военачалникът отново заговори. — Тя е… популярна в града, господарю. Всички говорят за бременността й. Може да се стигне до размирици.

Монгке свирепо изгледа потящия се мъж.

— Тогава се погрижи за нея през нощта. Направи така, че да изчезне, Илугей. Имаш заповед, действай.

— Да, господарю.

Илугей задъвка замислено устна.

— Никога не се разделя с двете си спътнички, господарю. Чух слухове, че старата познава билки и древни заклинания. Чудя се дали не е заразила Огул Хаймиш със своите магии?

— Не съм чувал… — Монгке млъкна. — Да, Илугей. Това ще свърши работа. Разбери истината.

Обвинението в магьосничество се наказваше безпощадно. Никой нямаше да е склонен да се застъпи за Огул Хаймиш, ако сянката на подозрението падне отгоре й.

Монгке се почувства уморен, докато освобождаваше командирите и пускаше Яо Шъ. Дните бяха дълги за един бъдещ хан, но той беше намерил цел в живота си. Раната щеше да бъде разрязана и изчистена. Само след няколко месеца щеше да управлява монголска империя без дзинска поквара в сърцето й. Това бе чудесна мечта и очите му блестяха доволно, докато Яо Шъ се покланяше пред него.

11.

Торогене седеше в сама в притихналата зала в летния дворец на съпруга си, осветявана от една-единствена лампа, която съскаше тихо. Беше облечена спретнато в бял дел и нови пантофи от бял лен. Сивата й коса беше прибрана плътно назад, нито един кичур не бе успял да се освободи от двете фиби. Не носеше накити — беше раздала всичко. В моменти като този й бе трудно да погледне назад към живота си, но можеше да се съсредоточи върху настоящето. Макар очите й все още да бяха подути от плач по Гуюк, бе успяла да намери нещо като покой. Всичките й слуги си бяха отишли. При първата вест за войниците, приближаващи по пътя от Каракорум, сърцето й бе прескочило един удар. В двореца имаше дванайсет слуги, някои от които бяха с нея от десетилетия. Със сълзи на очи тя им даде всичкото сребро и злато, което успя да намери, и ги отпрати. Несъмнено щяха да бъдат убити от войниците, сигурна беше в това. Новината за смъртните списъци на Монгке вече беше достигнала до нея, наред с описания на екзекуциите в града. Той премахваше всички, които бяха подкрепили Гуюк да стане хан, и Торогене не беше изненадана, че е изпратил войници за нея. Чувстваше единствено умора.

Когато последният слуга пое по пътя по-далеч от Каракорум, Торогене си намери тихо местенце в двореца, от което да гледа залеза. Беше твърде стара да бяга, дори да си въобразеше, че може да се изплъзне от преследвачите си. Странно бе да очаква неизбежната вече смърт, но откри, че може да пренебрегне страха и гнева и да се изправи пред нея. Мъката по любимия й син бе все още прясна и може би твърде голяма, за да изпитва някаква тъга за самата себе си. Беше изтощена като човек, преживял буря и останал да лежи върху скалите, твърде замаян, за да прави нещо друго, освен да диша и да се взира невиждащо.

От тъмнината отвън се чуха гласовете на хората на Монгке, които слизаха от конете. Различаваше всеки звук — от стъпките им по камъка до подрънкването на снаряжението и броните. Торогене вдигна глава и се замисли за по-добрите години. Съпругът й Угедай беше чудесен човек, чудесен мъж, поразен твърде рано от безмилостната съдба. Ако беше останал жив… Въздъхна. Ако беше останал жив, нямаше да е сама и нямаше да чака смъртта в дворец, който някога бе щастлив дом. Изведнъж се сети за розите, които й бе подарил Угедай. Щяха да подивеят в градините, оставени без грижа. Умът й прескачаше от едно нещо на друго, без да престава да чува приближаващите стъпки.

Не знаеше дали Угедай би се гордял с Гуюк в последните му години. Синът й не беше велик човек. Лишена от всякакво бъдеще, тя виждаше ясно миналото и имаше много неща, за които да съжалява, много пътища, по които й се искаше да не беше тръгвала. Глупаво беше да гледа назад и да мечтае нещата да бяха различни, но не можеше да се сдържи.

Когато нечий ботуш остърга външната врата на залата, мислите й се разпиляха и тя вдигна очи, обзета от внезапен пристъп на страх. Ръцете й се свиха в скута, докато воините се вмъкваха един след друг в помещението. Стъпваха леко с извадени оръжия, готови да посрещнат всяка атака. Едва не се разсмя на предпазливостта им. Изправи се бавно и коленете и гърбът й запротестираха.

Командирът отиде до нея и я погледна озадачено.

— Сама ли си, господарке? — попита той.

За момент очите й блеснаха.

— Не съм сама. Не ги ли виждаш? Съпругът ми, Угедай хан, стои от дясната ми страна. Синът ми, Гуюк хан, стои отляво. Не ги ли виждаш как те гледат какво правиш?

Офицерът леко пребледня и погледът му се стрелна надясно и наляво, сякаш наистина виждаше духовете, бдящи над нея. Намръщи се при мисълта, че другарите му слушат и всяка дума ще бъде съобщена на Монгке.

— Имам заповеди, господарке — едва ли не извинително рече той.

Торогене вирна още повече брадичка и се изпъна.

— Убиват ме кучета — промърмори тя и презрението пропъди страха й. Когато заговори отново, гласът й бе силен. — Всяко нещо си има цена, войнико.

Погледна нагоре, сякаш можеше да види през каменния покрив над главите им.

— Монгке хан ще падне. Очите му ще се напълнят с кръв и няма да познае почивка, сън и покой. Ще живее в болка и мъчения, а накрая…

Офицерът извади меча си и преряза гърлото й с едно бързо движение. Торогене падна със стон, кръвта шурна и опръска ботушите му. Мъжете не казаха нито дума, докато я гледаха и чакаха да умре. Когато всичко свърши, излязоха тихомълком, изнервени от тишината. Възседнаха конете си и потеглиха обратно, без да се поглеждат един друг.

Докато се изправяше пред Монгке, Илугей се чувстваше странно смутен — чувство, което бе необичайно за него. Знаеше, че е благоразумно за един нов водач да премахне всички, които са подкрепяли предшественика му. Беше съвсем нормално да се премахнат и всички, които имаха кръвна връзка с предишния режим. Това гарантираше, че в бъдеще няма да има бунтове, когато забравените деца съзреят и се научат да мразят. Уроците от собствения живот на Чингис бяха добре научени и от потомците му.

Илугей бе изпитал особено удоволствие да включи собствените си врагове в списъците, които беше подготвил за Монгке — власт, на каквато не се бе наслаждавал досега. Просто изричаше името на писаря и на следващия ден верните гвардейци на хана намираха човека и изпълняваха екзекуцията. Никой не можеше да обжалва списъците.

Но онова, което бе видял тази сутрин, го беше смутило и го бе извадило от обичайното му равновесие. И преди беше виждал мъртвородени. Собствените му жени бяха родили четири такива през годините. Може би заради това от вида на мъничкото тяло му беше призляло. Подозираше, че Монгке ще съзре слабост в това, така че запази гласа си спокоен и напълно безизразен, докато докладваше.

— Мисля, че жената на Гуюк е изгубила ума си, господарю — рече той. — Говореше и плачеше като малко дете. През цялото време държеше в обятията си мъртвото новородено, сякаш е още живо.

Монгке прехапа замислено устна. Беше раздразнен, че такова просто нещо можеше да стане така сложно. Наследникът беше заплаха. Без такъв можеше да върне Огул Хаймиш при семейството й. Напомни си, че е хан по всичко освен по име. Но въпреки това новата му власт си имаше граници. Мислено наруга хората на Илугей, че са навлезли в такива подробности около престъпленията й. Публичното обвинение в магьосничество не можеше да бъде подминато с лека ръка. Сви юмрук и се замисли за хилядите други неща, които имаше да върши за деня. Четирийсет и трима от най-близките последователи на Гуюк бяха екзекутирани само за няколко дни и кръвта им още не беше засъхнала на градското игрище. Щеше да има и още, докато срязваше цирея на Каракорум.

— Обвинението остава — най-сетне каза той. — Добави името й в списъка и да се свършва.

Илугей сведе глава, скривайки собственото си смътно разочарование.

— Твоя воля, господарю.

12.

Огул Хаймиш стоеше на брега на Орхон и гледаше как тъмните води се носят покрай нея. Двама мъже стояха от двете й страни, за да й попречат да се хвърли в реката, преди да е дошло времето. Тя потръпна леко в студа на утрото, мъчейки се да овладее ужаса, който заплашваше да я лиши от всякакво достойнство.

Монгке стоеше недалеч с някои от приближените си. Видя го да се усмихва, когато един от офицерите му каза нещо. Дните, в които те щяха да представляват ярка и живописна сцена, бяха отминали. Всички до последния човек, от воините до първенците, бяха облечени в прости делове без никаква украса, ако не се броят оскъдните бродерии. Повечето бяха обръснали черепите си в традиционния монголски стил, оставяйки само една опашка. Лицата им бяха като от камък, намазан с овча мас. Единствено Яо Шъ и неколцината му оцелели дзински писари бяха невъоръжени. Останалите носеха дълги мечове, които стигаха до коленете им — тежки кавалерийски оръжия, създадени за посичане. Каракорум имаше собствена леярна, пред чиито пещи оръжейниците се потяха денем и нощем. Не беше тайна, че Монгке се готви за война веднага след като изколи и последните поддръжници и приятели на Гуюк.

Поддръжници и приятели на съпруга й. Огул не чувстваше нищо в този ден, сякаш имаше някаква защитна обвивка около сърцето си. Беше изгубила твърде много за твърде малко време и все още бе замаяна от всичко случило се. Не можеше да понесе погледа на старата си прислужница Баярмаа, вързана с десетки други, очакващи в мрачно мълчание Монгке да заповяда смъртта им.

Орлокът като че ли не бързаше. Беше солидна фигура в центъра на останалите, почти един път и половина по-широкоплещест от най-едрия воин в свитата си. Въпреки масивното си тяло той се движеше с лекота като човек, уверен в силата си и все още достатъчно млад, за да й се наслаждава. Огул стоеше и мечтаеше да го види как рухва мъртъв пред всички, но това си бяха само мечти. Монгке не обръщаше внимание на окаяното положение на скупчените пленници. Пред очите й той прие чаша айраг от един слуга, като се смееше с приятелите си. Някак това, че изобщо не го беше грижа за участта им и в последния им ден, я жегна повече от всичко. Огул видя как един от вързаните изпусна мехура си. Гамашите му потъмняха от тънката струйка урина, която се събра на локвичка в краката му. Човекът като че ли не забеляза, погледът му вече беше изцъклен. Огул се извърна, мъчейки се самата тя да събере кураж. Единственото, от което имаше да се бои този мъж, беше ножът. За нея краят щеше да е бавен.

Това, че Монгке се бе съгласил, че жената на един хан е от владетелско потекло, никак не й помагаше. Погледна към тъмния канал, прокопан от Угедай, и потръпна отново. Усещаше напъна да изпразни собствения си мехур, макар да се бе постарала да не пие тази сутрин. Лицето и ръцете й бяха ледени; кръвта се бе отдръпнала от тях, а сърцето й биеше бясно. Въпреки това Огул се потеше и дрехата на подмишниците й вече беше мокра. Съсредоточи се върху малките промени в тялото си, докато чакаше, правейки отчаяни опити да се разсее.

Монгке допи айрага си и подхвърли чашата на слугата. Кимна на един от офицерите си и онзи изрева заповед да се строят. Всички мъже застанаха мирно, дори някои от пленниците се поизпънаха, доколкото позволяваха въжетата им. Огул поклати глава, докато гледаше горките глупаци. Нима очакваха да впечатлят палачите си и да получат милост? Такава нямаше да има.

Яо Шъ също бе тук и на Огул й се стори, че долавя огромното напрежение у стареца. Беше чула, че съветникът не е присъствал на първите екзекуции, като се оправдавал с разклатено здраве. С тънкия си усет към жестокостта Монгке бе доловил неудобството му. Сега Яо Шъ играеше роля във всички смъртни наказания. Огул се заслуша в списъка и гледаше тъжно как всеки пленник вдига леко глава, когато чуе името си.

След безкрайното чакане процедурата изведнъж започна неочаквано бързо. Пленниците бяха повалени на колене, от групата на Монгке излезе един много млад воин и извади дългия си меч. Огул знаеше, че младежът е спечелил честта като награда за някаква проява пред Монгке. Много от воините желаеха тази задача, ако още не са окървавили мечовете си в битка. Тя си припомни, че Чингис бе избил десетки хиляди в някакъв чуждоземен град, само за да накара хората си да свикнат с реалността на убиването.

Не слушаше Яо Шъ, който с несигурен глас четеше обвиненията от свитъка пред себе си. Палачът зае позиция над първата коленичила фигура, твърдо решен да изнесе добро представление пред Монгке.

Когато избиването започна, Огул се извърна към реката, като се мъчеше да не обръща внимание на одобрителните викове и смеха от групата на Монгке. Баярмаа беше четвърта в редицата и Огул се насили да гледа, когато дойде нейният ред. Престъплението й бе единствено връзката й с Огул Хаймиш, беше обвинена, че е покварила съпругата на хана с черната си магия.

Баярмаа не беше свела глава или изпънала шия и палачът й заговори грубо. Тя не му обърна внимание, а се обърна към Огул. Двете се спогледаха и Баярмаа се усмихна, преди да бъде убита с два удара.

Огул отново се загледа към тъмните води, докато всичко не свърши. Когато и последният от групата беше мъртъв, тя се обърна и видя младия воин да оглежда оръжието си с изумена физиономия. Несъмнено се беше нащърбило от досега с костите. Монгке излезе напред, потупа го по гърба и пъхна в ръката му чаша айраг, докато Огул наблюдаваше с мрачна омраза. Когато орлокът я погледна, сърцето й се сви от паника и изтръпналите й ръце стиснаха въжето.

Яо Шъ изрече името й. Този път гласът му определено трепереше и дори Монгке го погледна намръщено. Чингис беше постановил народът му никога да не пролива кръвта на владетеля си, а обратното изпълваше Огул с ужас.

— Огул Хаймиш, която опозори името на хана с магьосничество и отвратителни действия, дори с… убийството на собственото си дете.

Ръцете й се свиха в юмруци при тези думи и тя затърси сили в себе си, за да се задържи на крака.

Когато приключи с четенето на обвиненията, Яо Шъ попита дали някой няма да се застъпи за нея. Миризмата на кръв изпълваше въздуха и никой не помръдна. Монгке кимна на воините от двете й страни.

Огул се тресеше, докато я вдигаха и полагаха върху дебел килим от плъст. Усети как мускулите на краката й се свиват неконтролируемо. Тялото й искаше да избяга, но не можеше. Яо Шъ неочаквано започна да припява пресекливо молитва за нея. Монгке го изгледа свирепо, но старецът не млъкна.

Воините я увиха в килима и мухлясалата тъкан се притисна в лицето й и напълни дробовете й с прах. Паниката я изпълни и тя извика, но викът й бе приглушен от килима. Усети придърпването, докато стягаха вързопа с кожени ремъци и закопчаваха катарамите. Нямаше да вика за помощ пред Монгке, но не успя да сдържи ужасения стон, който се изтръгна от гърдите й като от попаднало в капан животно. Остана неподвижна сякаш цяла вечност. Чуваше ударите на сърцето си в гърдите и ушите си, подобно на барабан. Изведнъж се задвижи и започна бавно да се върти, докато я търкаляха към канала.

Ледената вода я обгърна и тя започна диво да се съпротивлява, навсякъде около нея изригнаха сребърни мехури. Навитият килим потъна бързо. Огул задържа дъха си колкото можеше повече.

Сорхатани лежеше под съвсем тънка завивка, макар че нощта беше студена. Кублай бе коленичил до нея и когато пое ръката й, едва не се дръпна рязко назад от горещината й. Треската беше прогорила пътя си през Каракорум и всеки ден съобщаваха за все по-малко случаи. Всяко лято беше една и съща. Няколко дузини или стотици умираха от някаква болест. Най-често жертвите бяха оцелелите от предишния мор, които още бяха слаби и мършави.

Кублай усети как сълзите опариха очите му, когато майка му се закашля — отначало слабо, а после все по-силно, докато не започна да се дави, гърбът й се изви в дъга и мускулите й се стегнаха под кожата. Изчака я, докато не успя да си поеме треперливо въздух. Изглеждаше смутена, че я вижда в такова окаяно състояние, и му се усмихна немощно. Очите й бяха като стъклени от треската.

— Продължавай — рече тя.

— Яо Шъ се е заключил в покоите си. Никога не съм го виждал толкова разстроен. Смъртта не беше добра.

— Не съществува подобно нещо — изхриптя Сорхатани. — Смъртта никога не е добра, Кублай. Единственото, което можем да направим, е да не й обръщаме внимание, докато не й дойде времето.

Усилието й да говори беше огромно и той се опита да я спре, но тя махна с ръка на възраженията му.

— Хората са толкова добри в това, Кублай. Живеят със съзнанието, че ще умрат, но колкото и пъти да го казват, не вярват на думите си. Мислят, че смъртта някак ще ги подмине, че ще живеят вечно и никога няма да остареят.

Закашля се отново. Кублай трепна и я зачака търпеливо да се успокои и да си поеме дъх.

— Дори сега очаквам да… живея, Кублай. Виж само каква глупава старица съм.

— Нито си глупава, нито си стара — тихо рече той. — И все още имам нужда от теб. Какво ще правя без нашите разговори?

Видя я да се усмихва отново, но кожата й се набръчка като стар плат.

— Не смятам… да се събера с баща ти тази вечер. Бих искала да кажа на Монгке какво мисля за смъртните му списъци.

Изражението на Кублай се вкисна.

— Доколкото чувам, здравата е впечатлил принцовете и военачалниците. Те са от онези, които се възхищават на касапницата. Казват, че бил новият Чингис, майко.

— Може би… е — каза тя и се задави.

Кублай й подаде чаша ябълков сок и тя отпи със затворени очи.

— Можеше да прогони Огул Хаймиш и старата й прислужница — каза Кублай. Беше изучавал живота на дядо си Чингис и подозираше, че майка му е права, но това не премахваше горчилката му. Брат му си бе спечелил слава на безмилостен човек със смъртта на по-малко от сто души. И това определено не го злепоставяше пред народа. Хората гледаха на него като на човек, който ще положи началото на нова епоха на завоевания и разширяване. Въпреки всичките си опасения и лична неприязън Кублай чувстваше, че може би са прави.

— Той ще стане хан, Кублай. Не бива да поставяш делата му под въпрос. Той не е Гуюк, не го забравяй. Монгке е силен.

— И тъп — промърмори синът й.

Майка му се разсмя и последвалият пристъп на кашлица беше най-лошият. Продължи ужасно дълго и когато тя избърса уста с чаршафа, Кублай видя кърваво петънце по тъканта. Не можеше да откъсне очи от него.

Когато пристъпът отмина, Сорхатани поклати глава.

— Не е глупак, Кублай — едва чуто прошепна тя. — Разбира нещата далеч по-добре, отколкото предполагаш. Безчислените воини на хана не могат отново да станат пастири. Той вече е яхнал тигъра, синко. И не смее да слезе от него.

Кублай се намръщи. Беше раздразнен, че майка му сякаш подкрепяше Монгке във всичко. Искаше да сподели гнева си с нея, а не да чува извинения за действията на брат си. Преди обаче да заговори отново, изведнъж разбра. Сорхатани му беше майка и приятел едновременно, но никога не можеше да погледне ясно на синовете си. Това беше сляпо място за нея. С тъга си даде сметка, че единственото, което може да постигне, е да я нарани. Затова предпочете да си затвори устата, въпреки всичките си аргументи, и да запази мълчание.

— Ще си помисля — рече той. — А сега оздравявай, майко. Несъмнено ще искаш да си тук и да видиш как Монгке става хан.

Тя кимна едва-едва и той избърса потта от лицето й, след което я остави.

Тялото на Гуюк бе изгорено на погребална клада извън Каракорум и дните на траур достигнаха кулминацията си. Дори в прохладното мазе на двореца трупът бе започнал да се разлага и около кладата се носеше задушлива миризма на благовонни масла. Монгке гледаше как съоръжението се срутва в себе си и пламъците изригват към небето. Естествено, половината народ беше пиян, под предлог че бди да види как духът на хана се преселва в отвъдния свят. Хиляди отиваха със залитане до кладата и ръсеха айраг в огъня или го пръскаха от устата си. Не един и двама приближаваха прекалено близо и се дърпаха с писъци, когато дрехите им се подпалваха и се налагаше да ги гасят. В здрача нощни пеперуди и насекоми цвърчаха в огъня, привлечени от светлината на града и герите. Монгке си помисли за момичетата, слугите и воините, които бяха погребани с Чингис. Усмихна се при мисълта, че в смъртта му за Гуюк ще се грижат единствено мухите.

Когато огромната клада се превърна в тлееща купчина, все още по-висока от човешки бой, Монгке изпрати да повикат братята му. Кублай, Хулегу и Арик-Боке го последваха на крачка отзад по негова заповед и малката група тръгна обратно през притихналия град, оставяйки народа да продължи гуляя си. След тази нощ щяха да се народят деца. Мъже и жени щяха да загинат в пиянски сбивания, но такъв бе редът на нещата — животът и смъртта се преплитаха и вървяха вечно заедно. И това беше добре.

Градът изглеждаше пуст. Почти несъзнателно, Монгке и Кублай водеха групата — пълни противоположности като физика и външен вид. Зад тях Хулегу имаше широкото чело и масивното телосложение на Монгке, докато Арик-Боке беше най-дребният, а погледът му се стрелкаше от човек на човек, докато вървеше. Стар белег обезобразяваше най-малкия брат — дебела линия през лицето, която варираше на цвят от тъмнорозово до жълто. Една злополука преди години го беше оставила със счупен нос и се чуваше как диша през устата, докато вървяха. Всеки би познал, че са братя, но в малката група се долавяше повече напрежение, отколкото приятелство. Всички мълчаха и чакаха да видят какво е замислил Монгке за тях.

Кублай усещаше напрежението повече от другите. Само той беше отказал да изостави дзинските си навици — от косата до дрехите от фина коприна. Беше истински малък бунт, но Монгке бе избрал засега да не повдига въпроса.

Нощните стражи пазеха пред двореца под светлината на фенерите. Когато групата приближи, застинаха неподвижно като статуи. Монгке бе толкова потънал в мисли, че сякаш не ги забеляза. Пресече енергично външния двор и Арик-Боке трябваше да подтичва, за да не изостане от другите, докато вървяха през коридорите към залата за аудиенции.

До обкованите с полирана мед врати имаше още стражи. По блестящата мед нямаше нито едно зелено петно, а във въздуха се носеше силната миризма на вакса за под. Монгке може и да не беше все още хан, но заповедите му бяха закон в града и всички работеха здравата.

Кублай гледаше със скрито раздразнение как брат му влезе и прекоси помещението, махна кърпата от една кана с вино и си наля чаша, която пресуши с няколко бързи глътки. Нямаше къде да се седне. Залата беше почти празна, ако не се брои дългата маса, покрита с безразборно пръснати свитъци и карти, някои от които съшити с пъстроцветни конци. Бляскавият трон на Гуюк и Угедай беше изчезнал и несъмнено щеше да остане в някой склад през следващите сто години.

— Пийте, ако искате — каза Монгке.

Хулегу и Арик-Боке се присъединиха към него на масата, а Кублай остана сам и зачака да чуе защо са тук. Отговорът не закъсня.

— През пролетта ще бъда хан — каза Монгке. Тонът му не бе тържествуващ, той само съобщаваше простия факт. — Аз съм орлок на войската и внук на Чингис. Байдур няма да оспори избора ми, а Бату ми писа, че имам подкрепата му.

Замълча, когато Кублай леко пристъпи от крак на крак. Двамата най-важни принцове бяха получили огромни земи по силата на завещанието на Угедай. Нямаше да предизвикат брат му. Въпреки че мислеше мудно, Монгке се бе издигнал над всички тях. Приемаше положението си като нещо естествено, но истината беше, че той бе единственият, когото туманите биха приели.

— Значи ще бъдеш хан, братко — рече Кублай, приемайки неговото заключение. — Баща ни би се гордял да види един от синовете си издигнат толкова високо.

Монгке впери поглед в него, търсейки някаква подигравка. Не откри и изсумтя, доволен от господстващата си роля.

— Въпреки това няма да ви изоставя — каза той на братята си. Кублай забеляза, че се обръща към Хулегу и Арик-Боке, но все пак кимна, докато Монгке продължаваше: — Ще се издигнете с мен, както би желал баща ни. Тази вечер ще обсъдим бъдещето на нашето семейство.

Кублай се съмняваше, че ще има истинско обсъждане. Монгке бе уверен в новата си роля, раздаваше мъдрост като баща на децата си, а не като брат. Тупна Хулегу по рамото и Кублай си помисли колко си приличат двамата. Макар Монгке да бе малко по-широк в раменете, Хулегу имаше същите студени очи като неговите.

— Няма да чакам пролетта, за да започна настъпление — каза Монгке. — Светът чака твърде дълго смъртта на един слаб хан. Враговете ни натрупаха сили, докато никой не ги стискаше за гърлото или не опираше нож във вратовете им. Време е да им напомним кои са господарите им.

Хулегу изсумтя одобрително, пресуши поредната чаша червено вино и млясна с устни. Монгке го гледаше доволно. Явно виждаше у него същите качества, които бе забелязал и Кублай.

— Хулегу, написах заповед да поемеш командването на войската на Байдур на запад, с още три тумана от Каракорум. Направих те орлок на сто хиляди воини и ти давам трима от най-добрите си хора — Байджу, Илугей и Китбука.

За най-голямо смущение на Кублай Хулегу направо коленичи и сведе глава.

— Благодаря, братко — каза той и се изправи. — Това е огромна чест.

— Ще опустошаваш земите на юг и запад, като използваш за център Самарканд. Байдур няма да се противопостави на заповедта ми. Довърши делото, започнато от дядо ни, Хулегу. Стигни по-далеч и от него. Целта ми е да си създадеш свое ханство, пълно с богатства.

Монгке подаде на Хулегу свитък и загледа как брат му развива карта на района, копирана с голямо старание и белязана с извитите заврънкулки и точки от нечия отдавна изсъхнала персийска ръка. Кублай я загледа като омагьосан и приближи въпреки волята си. Библиотеката на Каракорум пазеше много чудеса, които още не бе виждал.

Хулегу разстла картата на масата и я задържа развита с чаши по краищата. С блеснали очи заразглежда изобразените земи. Монгке го потупа по гърба, наведе се и посочи със свободната си ръка.

— Най-големият град е тук, братко, на брега на реката Тигър. Самият Чингис никога не е стигал толкова далеч. Това е центърът на вярата, която наричат ислям. Ще го завладееш за мен и ще го направиш сърце на новото си ханство.

— Ще бъде направено, братко — отвърна шашардисаният Хулегу.

Монгке видя ликуването му, усмихна се и напълни отново чашата му.

— Потомците на Толуй дойдоха на власт — рече той, хвърляйки поглед към Кублай. — Няма да позволим да я изпуснем, не и сега. Пътят, започнат от Чингис, ще бъде продължен от семейството ни. Това трябва да е съдба, братя. Баща ни даде живота си за един хан, майка ни удържа града и родината обединена, когато всичко можеше да бъде унищожено.

Очите му блестяха, изпълнени с видения за бъдещето.

— Всичко досега е било подготовка за този момент. Четирима братя в една стая, а светът ни очаква като сладка девица.

Кублай гледаше мълчаливо как Хулегу и Арик-Боке се ухилват, увлечени от помпозните думи на Монгке. Не се чувстваше удобно да остане настрана от тях и импулсивно взе последната останала чаша, посегна да си сипе вино. По-младите братя му направиха място да вземе каната, а Монгке леко се намръщи. Докато отпиваше, Кублай видя със свито сърце как Арик-Боке направо трепери от очакване да чуе какво му е отредено. Белегът му бе потъмнял още повече и беше станал почти червен.

Монгке избра този момент да стисне ръката на най-младия брат.

— Арик, говорих с майка ни и тя се съгласи с мен.

Кублай рязко вдигна глава. Не мислеше, че Сорхатани е била достатъчно добре, за да обсъжда каквото и да било. Монгке продължи, без да забелязва подозренията му.

— Двамата с нея се съгласихме да наследиш ханството в родината без самия Каракорум, който ще остане собственост на хана. Не искам това разяждано от болести място, но казват, че се е превърнало в символ за народа. Останалото е твое и ще го управляваш от мое име.

Арик-Боке едва не разля виното си, докато също коленичеше и свеждаше предано глава. Когато се изправи, Монгке го хвана за тила и го разтърси приятелски.

— Тези земи бяха на баща ни, Арик, а преди него са принадлежали на Чингис. Грижи се за тях. Направи ги зелени, напълни ги със стада.

— Ще го сторя, братко, кълна се — отвърна Арик-Боке. Само с няколко думи беше получил невъобразимо богатство. Очакваха го безброй стада и милиони коне, наред с изключително висок пост в държавата. Монгке го беше направил владетел само за миг.

— Ще говоря допълнително с вас утре — продължи Монгке. — Елате сутринта и ще ви кажа всичко, което съм замислил.

Обърна се към Кублай и по-младите братя замръзнаха, долавяйки напрежението, което винаги бе съществувало между двамата. Монгке беше до мозъка на костите си монголски воин в разцвета на силите си. Кублай беше по-висок, а дзинската му роба рязко контрастираше с всичко наоколо.

— Хулегу, Арик, сега ни оставете — тихо рече Монгке. — Искам да поговоря насаме с брат ни.

Нито един от двамата не погледна към Кублай, докато излизаха. Вървяха с пружинираща стъпка, внезапно окрилени от възможността да осъществят най-големите си амбиции. Кублай почти завиждаше на увереността им и на лекотата, с която бяха получили всичко.

Когато останаха сами, Монгке внимателно напълни чашите и му подаде едната.

— А с теб какво да правя, братко?

— Изглежда, че си решил всичко. Защо просто не ми кажеш?

— През целия си живот почти не си напускал града, Кублай. Докато яздех със Субодай на запад, ти беше тук и си играеше с книги и пера. Докато превземах Киев, ти се учеше да се обличаш като дзинска жена и да се къпеш два пъти дневно.

Монгке се наведе към брат си, подуши и се намръщи на деликатния аромат около Кублай.

— Може би някой пост в градската библиотека ще бъде подходящ за човек с твоите… вкусове.

Кублай се вцепени. Много добре знаеше, че брат му нарочно го дразни, но въпреки това усети как бузите му пламват от оскърблението.

— Няма нищо срамно в учението — процеди той през зъби. — Щом ти ще си хан, може би наистина ще бъда най-щастлив тук, в града.

Монгке отпи замислено от виното си, макар Кублай да подозираше, че е взел решение много преди срещата. Брат му не беше особено интелигентен, но пък за сметка на това бе старателен и търпелив. Тези качества можеха да послужат на човек почти колкото острия ум.

— Въпреки всичко обещах на баща ни, че ще се грижа за семейството, братко. Съмнявам се да е искал от мен да те оставя сред прашни свитъци и с изцапани с мастило пръсти.

Кублай се застави да не поглежда ръцете си, макар да знаеше, че това е вярно.

— Той искаше синовете му да бъдат воини, Кублай, а не дзински писари.

Въпреки волята си, Кублай не се сдържа.

— Когато бяхме малки, братко, самият Чингис каза на хората си да идват при мен, когато имат проблем. Каза им, че мога да виждам и през най-гъстия храсталак. Да не би да ме питаш какво искам от теб?

Монгке бавно се усмихна.

— Не, Кублай. Казвам ти какво искам аз. Хулегу ще разруши твърдините на исляма, Арик-Боке ще се грижи за благоденствието на родината. Имам сто други маши в огъня, братко, чак до Корио. Всеки ден посрещам пратеници и посланици от десетина малки държави. Аз съм бъдещият хан, сърцето на народа. Ти обаче трябва да тръгнеш по друг път, който Угедай и Чингис оставиха недовършен.

Умът му моментално направи заключението и Кублай преглътна с мъка.

— Сун — промърмори той.

— Сун, Кублай. Десетки градове, милиони селяни. Това ще бъде делото на живота ти. От мое име ще довършиш онова, което започна Чингис.

— И как искаш да изпълня тази твоя голяма мечта? — тихо попита Кублай, като скри нервността си с голяма глътка вино.

— Чингис започна завладяването на Дзин с района Си Ся. Съветниците ми са открили друга порта към Сун. Искам да поведеш войската покрай югозападната граница, Кублай, в района Юнан. Там има само един град, макар да е в състояние да свика армия, равна на моята. Въпреки това мисля, че задачата не е чак толкова трудна дори за човек, който не е цапал още ръцете си с кръв.

Усмихна се на снизходителната си подигравка.

— Искам да станеш внука, когото искаше Чингис, Кублай. Монголски завоевател. Открих, че имам средството и волята да променя живота ти. Закълни ми се днес и ще ти дам да поведеш туманите. Ще те превърна в ужаса на сунския двор, в име, което няма да посмеят да изрекат на глас.

Кублай пресуши чашата си и потръпна, а кожата на ръцете му настръхна. Трябваше да изкаже първото си подозрение, в противен случай то щеше да го тормози до края на живота му.

— Да не очакваш да бъда убит, братко, като ме изпращаш срещу подобен враг? Това ли е замисълът ти?

— Още ли търсиш игри и заговори? — със смях отвърна Монгке. — Май Яо Шъ те е държал твърде дълго под крилото си, братко. Понякога нещата са прости, каквито и трябва да бъдат. Наред с теб бих изгубил ценни оръдия и най-добрите си военачалници. Нима бих пратил Уриан-Хадай на смърт? Успокой се, братко. След няколко месеца ще стана хан. Имаш ли представа какво означава това за мен? Спомням си Чингис. Да стоя на неговото място е… повече, отколкото мога да обясня. Не ми е нужно да играя игри или да кроя сложни схеми. Сун вече нахлува в територията на Дзин, при това не само на един фронт. Ако не отговоря бързо със сила, постепенно ще си върнат завладяното от Чингис. Това е единственият ми замисъл, братко. Единствената ми цел.

Кублай видя простата истина в погледа на Монгке и кимна. В момент на откровение осъзна, че брат му се мъчи да отговаря на ролята, която си беше спечелил. Един хан се нуждае от широта на погледа, да може да се издигне над дребните кавги на семейства и народ. Монгке се мъчеше да прави точно това. Беше впечатляващо и Кублай с усилие се отърси от съмненията си.

— Каква клетва искаш? — попита накрая той.

Монгке го гледаше внимателно, скрил добре чувствата си.

— Закълни ми се, че ще изоставиш дзинските навици, че по време на кампанията ще се обличаш и държиш като монголски воин, че ще се обучаваш с меча и лъка всяка сутрин, докато не останеш без сили. Закълни се, че няма да прочетеш нито една учена книга по време на похода, нито една, и ще ти дам войската още днес. Ще ти дам Уриан-Хадай, но командването ще бъде твое.

За момент устните му се свиха присмехулно.

— Ако това е твърде много за теб, можеш да се върнеш в библиотеките тук, да гледаш как годините отминават и непрекъснато да се питаш какъв ли си можел да станеш, какво ли си могъл да направиш с живота си.

Мислите на Кублай препускаха. Монгке се опитваше да бъде хан. Изглежда смяташе, че може да наложи подобна промяна и у брат си. Почти се умиляваше да види този едър здравеняк така искрен и добросърдечен. Помисли си за Яо Шъ и мирните години, които бе прекарал в Каракорум. Обичаше тишината на библиотеката, величието на проникновението. Част от него обаче винаги бе мечтала да води мъже в битка. Кръвта на баща му течеше в жилите му точно така, както и в жилите на Монгке.

— Обеща на Хулегу ханство, ако превземе Багдад — каза Кублай след размисъл, който сякаш бе продължил цяла вечност.

Монгке се изсмя и смехът му отекна в залата. Беше започнал да се тревожи, че ученият му брат ще откаже. Чувстваше се почти опиянен от способността си да прозре бъдещето, докато посягаше към купчината карти и документи.

Пръстът му спря върху огромните земи на Северен Китай.

— Тук има два района, братко. Нан-чин и Чин-чао. Мога да ги дам. Избери си някой от тях и ще бъде твой, с моята благословия. Ще имаш залог в дзинските земи, свое собствено владение. Ако се съгласиш, ще можеш да го посетиш. Преди да ти обещая повече, нека видя дали можеш да печелиш битки за мен.

Усмивката му остана, когато видя как Кублай изучава като омагьосан картите.

— Разбрахме ли се?

— Дай ми Яо Шъ като мой съветник и се споразумяваме — каза Кублай, оставяйки думите да излязат от устата му, преди да се е разкъсал в избора си. Има моменти, когато решението трябва да се вземе бързо и част от него бе изпълнена със същото вълнение и радостна възбуда, които бе видял у по-младите си братя.

— Имаш го — незабавно отвърна Монгке. — Бащата небе ми е свидетел, можеш да вземеш всички останали в Каракорум дзински книжници, стига да кажеш „да“! Ще видя как семейството ми се издига, Кублай. Светът ще запомни имената ни, кълна се.

Кублай се взираше внимателно в картите. Нан-чин се намираше близо до Жълтата река и той си спомни, че равнината често бива заливана. Районът бе многолюден и Монгке със сигурност очакваше, че ще избере него. Чин-чао беше южно от Йенкин, на границата на основната монголска територия. Там бяха отбелязани само две градчета. Прииска му се Яо Шъ да беше тук, за да каже мнението си.

— С твое позволение, ще взема Чин-чао — най-сетне каза той.

— Това ли? Не е достатъчно. Ще ти дам още… — пръстът на Монгке запълзя по картата — Хуай-мън. Владения с такива размери са почти ханство, братко. И ще има още, ако постигнеш успехи. Не можеш да кажеш, че не съм щедър.

— Даваш ми повече, отколкото очаквах — съвсем честно рече Кублай. — Добре, братко. Имаш клетвата ми. Ще се опитам да бъда онзи, който искаш да съм.

Протегна ръка и Монгке я стисна с гордост и задоволство. И двамата останаха изненадани от силата на другия.

През пролетта народът се събра в равнината Аврага, дълбоко в родината на прадедите. Най-старите мъже и жени още помнеха времето, когато Чингис бе обединил племената тук, бе сменил отделните им знамена само с един прът избелени конски опашки. Равнината беше огромна и почти плоска, виждаше се на много мили във всяка посока. През едната й част минаваше поток и Монгке се погрижи да пие от водата там, където бе стоял Чингис преди толкова много години.

Бату беше оставил руските си владения, за да дойде с почетната си стража. Удивително приличаше на баща си Джучи. Беше видимо потресен да намери Сорхатани така съсипана и отслабнала, раздирана от кашлица, която се влошаваше с всеки ден. Треската й идваше на вълни и понякога Кублай вярваше, че майка му се е вкопчила в живота само за да види как Монгке става хан.

От запад дойде Байдур, синът на Чагатай. Богатството му беше очевидно в златотканите му дрехи и прекрасните коне на хилядата му гвардейци. Като хан на родината, Арик-Боке беше уредил всичко, така че се събраха в рамките на два месеца. Един по един принцовете и военачалниците идваха и се установяваха на лагер, докато огромната равнина не почерня от хора и животни. Християнски монаси пристигнаха чак от Рим и Франция, принцовете на Корио изминаха хиляди мили да почетат мъжа, който щеше да ги управлява. Докато не дойде и последният, множеството търгуваше, разменяше стоки и коне и сключваше сделки, които щяха да направят едни богати, а други бедни за поколения напред. Айраг и вино се лееха на воля, десетки хиляди животни бяха заклани, за да послужат за храна.

Когато моментът настъпи, Монгке излезе пред множеството, всички коленичиха пред него и изрекоха клетвите си. Никой не го предизвика. Той беше внук на Чингис хан и бе доказал кръвната си линия, правото си да управлява. Горчивите години на управлението на Гуюк категорично останаха в миналото. Кублай коленичи с останалите, като си мислеше за войската, която трябваше да поведе към земите на Сун. Запита се дали Монгке наистина разбира предизвикателството, което му беше наложил. Кублай беше прекарал по-голямата част от живота си в града. Бе наточил ума си с великите философии на Лао Дзъ, Конфуций и Буда, но всичко това беше минало. Когато сред възторжения рев Монгке стана хан, Кублай потръпна, като си казваше, че това е тръпка от очакване, а не от страх.