Завръщането на императора

Глава 1

Корабът беше огромен. Имаше форма на десетостен и всяка от стените му беше почти един квадратен километър.

На борда имаше един-единствен човек. Стоеше неподвижно, потопен в прозрачна капсула, поставена в центъра на един от отсеците. Очите му се отвориха. Сини. Безизразни като на новородено. Известно време нищо не се случи.

После някаква клапа се задейства и течността от капсулата бе източена. Полупрозрачният капак се плъзна настрани. Мъжът се изправи и пристъпи на палубата. Движеше се бавно и предпазливо, като инвалид, който се опитва да проходи отново, след като дълго време е бил прикован на легло. Палубата беше приятно топла.

Приседна. Измина миг или час, или ден, преди да прозвучи гласът; идваше отвсякъде.

— В съседната зала има храна и напитки.

Мъжът покорно се изправи. Залитна, после възвърна равновесието си. На ниска поставка до капсулата имаше син комбинезон. Мъжът му хвърли бегъл поглед, после отиде до стената. Тя беше гладка и равна, с изключение на един кръгъл панел с вдлъбнатина във формата на длан. Докосна го.

Стената се превърна в екран. Но какъв? Видео? Радар? Компютърна симулация?

Отвъд лежеше космос/не-космос. Беше черен и същевременно изпълнен с цветове. Очите го заболяха от гледката. Натисна панела още веднъж и екранът отново се превърна в стена.

Все още гол, тътрузейки нозе, мъжът мина през една от вратите.

Масата беше сервирана за един. Блюдата бяха покрити с похлупаци. Мъжът вдигна единия и загреба с пръсти малко от храната. Сдъвка я, после преглътна. Изражението му си остана непроменено.

Обърса пръсти в бедрото си и тръгна към друг отсек, където върху един наклонен стол видя блестящ стоманен шлем, от който излизаха странни израстъци.

Мъжът внимателно го сложи на главата си.

В стаята внезапно се появиха и други хора. Не. Беше някъде другаде. Носеше дрехи — някаква униформа. Хората му се усмихваха, смееха се и се опитваха да го докоснат. И той им позволи да го направят. Чу се да казва думи, които все още не разбираше.

Забеляза някакъв човек сред тълпата. Лицето му бе бледо, а очите му горяха, протягаше му ръка да се здрависат. После внезапно измъкна от дрехата си нещо метално и блестящо.

Мъжът усети ударите в корема си. Усети как пада назад. Изпита болка. Болка, която се усилваше, докато… всичко изчезна.

Свали шлема. Отново беше в отсека, в наклонения стол.

Гласът прозвуча отново:

— И-време от деактивацията: шест години, три месеца, два дни.

Изражението на мъжа се промени едва доловимо. Някаква мисъл изплува в ума му: „Грешка. Пет години закъснение.“ После мисълта беше отхвърлена като безсмислена. Какво значеше „закъснение“? Той се изправи.

— Имате десет корабни дни преди тръгване.

Мъжът кимна. Отправи се към трапезарията. Отново беше гладен.

Глава 2

Беше малка и тиха планета в безлична система около умираща жълта звезда. Системата нямаше определена история. Далече от всякакви търговски или туристически маршрути, тя бе рядко посещавана.

Преди много И-години време имперска изследователска мисия беше направила кратко рутинно проучване, но без да открие нищо интересно. Офицерът, отговарящ за научните изследвания, прилежно беше отбелязал, че планетата е с около 0,87 И-големина и съответстваща на размерите гравитация, И-нормална атмосфера и отстои на три астрономически единици от своето слънце. Климатът варираше от тропически до субарктически и на планетата съществуваха голям брой процъфтяващи форми на живот. Главният обитаващ я хищник беше всъщност боязливо, подобно на котка създание, което не представляваше заплаха за никого.

Освен това офицерът бе добавил забележка: „Не се наблюдават високоразвити същества“.

Планетата беше регистрирана като Проучен свят XM-Y–1134. И за неколкостотин години това беше единственото й име — въпреки че едва ли някой беше питал за него.

По-късно бе получила по-подобаващо име от един неуморен предприемач, който си бе построил имение в зоната с умерен климат, а после дори се бе заиграл с идеята да превърне мястото в екзотичен резерват. И за тази цел бе построил космодрум, снабден с най-новата техника. Дали идеите му са били осъществими, никой нямаше да узнае. Предприемачът бе загубил състоянието си и беше застигнат от загадъчен и особено трагичен край.

Но това не направи никакво впечатление на планетата. Тя си се търкаляше по своята орбита, както бе правила няколко милиарда години. Повърхността й биваше ожулвана от космически отпадъци на всеки неколкостотин милиона години — което водеше до изчезването на прекалено размножилите се форми на живот и даваше шанс за появата на нови видове.

Името на планетата беше Малък мост1. Основанията да бъде наречена така бяха погребани заедно с предприемача и неговата самонадеяност.

Стен харесваше планетата. Беше прекарал повече от пет години в изследване на плажовете, тресавищата, широките равнини и пустини, горите и ледените шапки на полюсите. Понякога с ентусиазирани приятели, понякога сам. Бе преживял няколко приключения — и повече от няколко тайни срещи с красиви жени. Но нищо дълготрайно. Не беше намерил никоя, която да може да се сравни с твърдата като стомана Бет от неговата младост. Или с непреклонната Лайза Хайнис. Или с избухливата комарджийка Сейнт-Клеър2.

През последната година се бе оставил на течението. Изпадна в мрачна депресия, от която не можеше да се отърси.

Когато здравият разум надделееше, Стен сякаш се пробуждаше. Започваше да се упреква. Наричаше се с всякакви обидни имена.

Разполагаше с всичко, което едно същество би могло да желае, нали? Циганката Айда, старият му партньор от „Богомолка“, се беше погрижила за това. Той и Алекс Килгър бяха напуснали таанския военнопленнически лагер с богатство, което надминаваше и най-смелите им мечти. Докато бяха в затвора „Хийт“, Айда беше влагала техните нарастващи заплати в поредица от успешни инвестиции, в резултат на което при излизането си бяха получили цяло състояние.

Освен с пари Килгър се беше сдобил и с най-модерното имение на родния си свят Единбург.

Стен пък си имаше собствена планета.

Хиляди благодарности, Айда. Но сега какво?

Стига, нямаше смисъл да вини ромката. Както Махони би казал: „Не разливай млякото, което ти дава кравата.“ Махони би напомнил на Стен, че го е измъкнал от индустриалния свят на Вулкан — докато беше все още млад отреп, спасил се на косъм от прогаряне на мозъка. Махони би се намръщил и припомнил на Стен, че е изпълзял от калта и е минал през какво ли не, за да се издигне от прост пехотинец до сеещ смърт агент на „Богомолка“, до командир на личната охрана на Императора, до герой от Таанските войни, за да стигне най-накрая чин адмирал. Би споменал за кръвопролитията, за които Стен беше лично отговорен, и би му казал, че все още е млад и само трябва да се стегне и да се захване отново за работа.

Но Махони беше мъртъв.

Старият господар на Стен, Вечният император, щеше да се пошегува с него, да му налее двоен стрегг, от който очите му щяха да кръвясат, и да го изпрати да нападне подходящ враг. Нямаше голямо значение кой ще бъде врагът. Достатъчно беше да знае, че е заплаха за мира и сигурността на цялата Империя, процъфтявала в продължение на почти три хиляди години.

Но и Императорът беше мъртъв.

При последната им среща Стен бе заявил, че се отказва от военната кариера, въпреки обещанията за нови почести и важната работа, която му предстоеше след потушаването на Таанския конфликт, за малко не довел до съсипването на Империята.

Смръщен, Вечният император беше отбелязал, че Стен е просто уморен и това е напълно разбираемо. Нареди му да го потърси, когато мирният живот му омръзне. Смяташе, че това ще стане след не повече от шест месеца.

Оказа се обаче, че това е един от онези редки случаи, в които Вечният император грешеше. Почти целите тези шест месеца Стен прекара в безметежно излежаване в своето имение в Малък мост, галеше извивките на голото тяло, сгушено до него, и прошепваше на липсващия си господар: „Няма начин“.

Седмица по-късно Вечният император беше убит.

Беше едно от глупавите недоглеждания, от които Стен се страхуваше, докато беше командир на имперските телохранители. Независимо какви предпазни мерки се взимаха, беше невъзможно да се осигури пълна безопасност за Императора. Дори свирепите гвардейци-гурки не бяха достатъчна закрила. Дребните мъже с дълги, закривени ножове, които бяха удържали враговете на Императора настрани вече близо трийсет века, при определени обстоятелства бяха напълно безпомощни.

Императорът се беше върнал на Първичен свят като герой и победител. Милиарди и милиарди същества из цялата огромна империя гледаха на видеоекраните си прякото предаване на излизането му от флагманския кораб — как тръгва по пурпурната пътека към конвоя от гравиколи, които щяха да го съпроводят до дома му в Аръндел.

Танз Суламора, големият корабостроител и най-верният от членовете на Тайния съвет, беше до него.

Стен си спомни как гледаше това на екрана във видеостаята в имението си. Гласът на мъжа, съобщаващ новините, беше прегракнал от възторжения коментар на триумфалното завръщане. По програма, обяви той с дрезгав шепот, не се предвиждат специални церемонии. Императорът щеше да се качи на чакащото возило и да се отправи към двореца за заслужена почивка. След около седмица щеше да има огромно празненство по случай победата над таанците. Поданици от всички краища на Империята щяха да дойдат да приветстват своя водач. Нямаше да се предприемат никакви наказателни мерки, нито да се отправят обвинения дори към най-съмнителните съюзници на Империята.

Стен не повярва на нито една дума от изявлението. Познаваше господаря си твърде добре. Щеше да има прочистване. Но то щеше да е бързо, точно и нямаше да предизвика особени смутове. А после Императорът отново щеше да насочи вниманието си към управлението на най-великата капиталистическа система в историята.

Но въпреки всичко щеше да организира добро представление. Императорът беше майстор на политическите интриги и не му беше чужд драматизмът на театралните жестове.

Стен несъзнателно отбеляза присъствието на малката група работници на космодрума, в далечния край на екрана. Бяха се наредили в шпалир, в очакване да се здрависат с Императора. Зарадва се, че господарят му се запъти в обратната посока. Не че съществуваше някаква реална опасност. Какъв би бил смисълът да нападат Императора сега, когато войната беше свършила? И все пак… Инстинктите му винаги надделяваха над здравия разум в такива случаи. Навлезеше ли Императорът в тълпата, щеше да е невъзможно да му се осигури пълна защита.

Тогава видя как Суламора привлича вниманието на Императора и му кимва към чакащата редица. Стен неволно простена. Танз сигурно обясняваше, че работниците чакат от часове да поздравят своя управник и не би било редно да ги разочарова.

След кратко колебание антуражът на Императора се насочи към групата. Движеха се бързо. Императорът очевидно искаше да отхвърли това задължение колкото се може по-скоро. Гурките се устремиха чевръсто напред, вдигнали щитовете си.

Императорът мина покрай редицата с плавна и изящна походка. Обаятелна бащинска усмивка грееше на младото му лице. Високата му мускулеста фигура се поспираше пред всеки от посрещачите — ръкуваше се с едната ръка, а с другата прихващаше сърдечно лакътя на човека, като същевременно го побутваше настрани, за да може да изпълни същия ритуал със следващия.

Стен долови някакво раздвижване. Какво ставаше? Чу отчетливото „бум-бум-бум“ на пистолетните изстрели. И Вечният император политна назад. Камерата отрази настъпилата паника. После всичко се проясни — но само за миг.

Видя Императора да лежи на пурпурната пътека. Сърцето му се сви. Дъхът му спря някъде по пътя към гърдите. Беше ли… мъртъв?

После екранът заблестя в ослепително бяло и Стен чу зараждането на мощна експлозия.

Предаването прекъсна.

Срещу Вечния император беше извършен атентат.

От луд, както беше съобщено. Някакъв злодей на име Шапел, който действал сам, движен от безумен мотив — отмъщение за въображаема обида или амбиция да се обезсмърти по този ужасен начин.

Заедно с неизброимите милиарди други същества, Стен беше станал безпомощен свидетел на убийството.

Не можеше да приеме мисълта, че Вечният император вече го няма. Макар че наистина малцина бяха тези, които вярваха, че едно създание може да бъде безсмъртно или поне невероятно дълговечно. Наистина, съществуваха странни едноклетъчни, които, прониквайки в приемника си, го разрушаваха, погубвайки и себе си, но на теория можеха да живеят вечно, също както някои обитатели на моретата и горните части на атмосферата. Но това беше в сферата на изключенията. Всички живи създания бяха обречени на смърт.

Това важеше с особена сила за човешките същества. А Императорът беше човек. В това нямаше никакво съмнение.

Но, от друга страна, той винаги беше властвал над Империята, никой не помнеше други времена. Дали го одобряваха, или не, Императорът беше успокояващо и постоянно присъствие. Най-заядливите и педантични учени скърцаха със зъби от яд, докато проследяваха управлението му век след век назад във времето. Не беше случайно, че думата Вечен беше официално прибавена пред императорската титла.

Имаше и нещо, над което хората не се замисляха. Обикновен човек можеше да доживее до двеста години, стига да имаше късмет. Но беше плашещо да си помислиш, че някой може да надхвърли, и то многократно, тази възраст.

Стен познаваше Императора лично и през цялото време той бе изглеждал на не повече от трийсет и пет. Очите му бяха изпълнени с младежки блясък. От време на време дори пускаше шеги за възрастта си. Но Вечният император си беше голям майтапчия. За него нямаше нищо свято, най-малко собствената му особа.

Понякога обаче Стен го беше виждал налегнат от огромна, смазваща умора. Тези пристъпи бяха зачестили към края на Таанския конфликт. Дълбоки бръчки изведнъж се вдълбаваха в лицето му, очите му гледаха отнесено и всички, станали свидетели на тази промяна, придобиваха впечатлението, че той е видял повече и е бил на повече места от което и да е друго същество, живяло някога. И по някакъв начин оставаше усещането, че ще продължи да живее още дълги години, след като споменът за всички тях се стопи в бездните на времето.

Два дена след покушението членовете на Императорския таен съвет един по един се изкачваха на платформата, издигната набързо сред просторните земи около замъка Аръндел. Само един от съветниците отсъстваше. Танз Суламора. Верен слуга до последно, той беше загинал в експлозията, изличила всичко в радиус от сто двайсет и пет метра. Защо Шапел беше намерил за нужно да задейства такова огромно количество експлозив, след като беше убил Императора, никой не успя да проумее. Ясно беше, че е дело на луд човек. Всичко останало от този безумен пъзел го потвърждаваше, защото самият Шапел беше една от първите жертви на собствените си действия.

Петимата лордове-магнати се изправиха пред многолюдната тълпа. Преди да се изкачат на платформата, на събралите се беше обяснено най-подробно кои са те и какво представляват.

Там беше Кес3 — висок, снажен и сребрист, — който контролираше повечето разработки и производства, свързани с изкуствен интелект. Той беше Грб’чев, невероятно надарена раса, и се изявяваше като главен говорител на Тайния съвет. След него идваше Малперин. Тя управляваше огромен конгломерат, включващ селско стопанство, химическа и фармацевтична промишленост. До нея беше Ловет, потомък на голяма банкерска фамилия. И най-накрая, близначките Краа — едната невероятно дебела, другата болезнено слаба, — които притежаваха основните мини, преработвателни съоръжения и леярни в Империята. Освен Суламора Съветът беше имал още един член. Но Волмер, медийният магнат, беше умрял при нелепа злополука малко преди края на войната.

Кес имаше сух и приятен глас. Звучеше сериозно, докато обясняваше как Парламентът единодушно е призовал Петимата магнати да управляват на мястото на Императора по време на създалата се ужасна криза. Никой от тях не беше искал това тежко бреме и не се чувстваше достоен за доверието, което им се оказваше.

Ала засега не съществуваше друг избор. Трябваше да бъде въдворен ред и те се наемаха да използват всичките си способности, за да управляват мъдро и справедливо, докато настъпи подходящото време — много скоро, както се надяваше, — когато ще се проведат свободни избори, за да се определи как точно ще се ръководи Империята, лишена от Негово Величество, техния трагично загинал водач.

Кес изказа убеждението си, че това е, в най-добрия случай, незадоволително решение, но сподели как всички те дълго и мъчително са умували, без да успеят да измислят алтернатива. Предстоеше сформиране на комисия — още в този момент всъщност, — която да оцени ситуацията и да предложи решения. Той и другите членове на Съвета очакваха запитванията на видните научни представители от различните светове, както и на всеки друг от присъстващите слушатели. Изрази становището си, че това, което се опитват да постигнат, никога не е правено преди и може да отнеме много време и да наложи провеждане на дълги дебати.

Кес подчерта, че е необходимо търпение, после заяви, че лично той ще се опита политиката на великия мъж, който беше спасил всички от опасността да бъдат поробени от таанците, да бъде продължена.

Един по един, останалите съветници пристъпиха напред, за да дадат подобни обещания — и за да добавят някои подробности, като датата на погребението, което щеше да надмине по блясък и разкош всички други церемонии. Беше оповестено, че Императорът ще бъде удостоен посмъртно с най-високите възможни отличия, и беше обявен едногодишен траур. Стен сложи длан върху бутона, за да изключи екрана, и седна да обмисли чутото.

Не му беше необходима психовоенната подготовка в „Богомолка“, за да разбере, че току-що е станал свидетел на узурпиране на властта.

И така. Тайният съвет щеше да управлява „с неохота“, докато стане възможно да се проведат свободни избори. Стен се беше сблъсквал с не един тиранин през живота си и знаеше, че всички повтарят подобни празни обещания. Чудеше се кога ли ще дойде и първият опит за преврат. И дали ще се окаже успешен. Вероятно щеше да го последва втори. И още, и още — докато цялата система се срути. Предположи, че до края на живота му го чакат постоянни сражения, които ще стават все по-ожесточени и все по-мащабни.

Залогът беше абсолютната власт. Този, който контролираше Империята, определяше потока на цялата Антиматерия Две — АМ2 — горивото, върху което се крепеше цивилизацията. Тя беше източник на евтина енергия, захранваше цялото основно въоръжение и правеше възможни междузвездните пътувания. Без АМ2 търговските кораби щяха да се кандилкат мудно с възхитително практичните, но болезнено бавни двигатели „Юкава“.

Но какво би могъл да направи по този въпрос Стен? Нищичко.

Вечният император беше мъртъв. Да живее Императорът.

Щеше да го оплаче. Не като приятел. Никой не можеше да твърди, че Императорът му е бил приятел. Но като другар по оръжие. Стен се напи и не изтрезня цял месец, като минаваше от скоч на стрегг и обратно — любимите питиета на Императора.

После се опита да продължи да живее.

Не обръщаше особено внимание на хаоса, който постепенно завладяваше Империята. Беше послушал инстинктите си — закупи колкото се може повече АМ2 гориво, и наистина не след дълго то стана дефицитно, а той се поздрави за предвидливостта. Причината за недостига не го интересуваше. Предполагаше, че Тайният съвет — с безкрайната си прозорливост — води подобна политика, за да продължи да пълни бездънните си джобове.

За кратко се захвана с бизнес, откри, че не му харесва особено, след което се отдаде на поредица моментни вдъхновения — също като Императора, който имаше множество хобита. Стана приличен готвач, макар да съзнаваше, че никога не би могъл да надмине изкусността на Императора. Усъвършенства уменията си в боравенето със сечива и в строителството. После за кратко се впусна в търсене на удоволствия. Когато и това му омръзна — някак твърде бързо, — започна да изследва и подобрява Малък мост.

Двамата с Алекс си пишеха, постоянно се уверяваха, че ще се съберат скоро, но това „скоро“ така и не настъпваше. И докато контролът над АМ2 се затягаше, пътуването ставаше все по-трудно и непрактично, и преди да се усети, думата „скоро“ престана да се споменава в писмата, които си разменяха.

Йън Махони — единственият му друг истински приятел — кротко се пенсионира, стана военен историк и загина в някакъв глупав инцидент. Стен дочу, че се е удавил и че тялото така и не било открито. Навярно имаше голяма доза ирония в подобна нелепа смърт на човек, който бе оцелявал безброй пъти при най-невъзможни обстоятелства. Но Стен не успя да я види или пък беше твърде потиснат, за да я оцени.

Последната година от самоналоженото му отшелничество беше най-тежката. Мрачните настроения не го напускаха, както и натрапчивата параноя. От кого трябваше да се страхува — нямаше представа. Никой не будеше подозрение. Но въпреки това стана параноичен. Всяко място, което обитаваше на Малък мост, бе снабдявано с все по-сложни и — трябваше да признае — ексцентрични устройства за сигурност, включително и ужасяващи месоядни растения, които внесе от някаква адска планета, чието име с радост забрави. Те се бяха размножили невероятно бързо в мирната среда на Малък мост и от време на време му се налагаше да подпалва терена, за да държи разпространението им под контрол.

Напоследък се задържаше най-често в северозападната част на втората по големина територия в зоната с умерен климат.

„Умерен“ беше твърде меко определение за климата на това място, закътано в близост до верига от четири огромни езера. Тук ветровете винаги вилнееха свирепо. Снегът се трупаше на огромни преспи и през по-голямата част от годината короните на дърветата се превиваха под тежестта му. Но поради някаква причина това място го привличаше силно — също както привличаше и месоядните растения, които процъфтяваха в студения и влажен климат.

Стен беше построил няколко купола от „заселнически тип“ в близост до едно от езерата. Единият съдържаше кухня и килер, където приготвяше и складираше храна, разфасоваше уловения дивеч или чистеше странните, с форма на куршум, но и доста вкусни обитатели на езерото. Отглеждаше зеленчуци в хидропонни вани, които заемаха единия край на помещението. Вторият купол бе устроен като работилница и беше претъпкан с всякакви сечива и строителни материали. Стен държеше тук и оръжията си и понякога ги модифицираше. От време на време се забавляваше с разузнавателни устройства. В последния купол бяха личните му покои и гимнастическият салон. Упражняваше се с часове в салона, а понякога и навън в хапещия студ, за да поддържа и усъвършенства уменията, придобити в „Богомолка“.

Беше облицовал стените на жилището си с истинско дърво, изсечено от собствената му гора. Обзаведе спалнята и кабинета, и другите стаи със същия материал. Когато приключи, всичко изглеждаше толкова уютно, че той се почувства доволен от себе си. И все пак му се струваше, че нещо липсва. Разрови се из паметта си, докато изведнъж прозрението го осени. Нуждаеше се от камина. След няколко неуспешни и димни опита успя. Беше огромна, можеше да побере двуметров дънер, теглеше силно и изпълваше помещението с приятна топлина и игриви отблясъци.

Една от жените, с която прекара няколко месеца, му каза, че й напомняла за нещо, но не успя да се сети какво точно. Стен настоя и тя уточни, че е някакъв предмет в магазин, където се продават „не много скъпи неща“. От тона й личеше, че става въпрос за някакъв лъскав, сантиментален сувенир.

Стен се почувства ужасно самотен и не продължи да разпитва.

Около седмица по-късно той се връщаше от експедиция в гората. Беше красив сив ден, блестящ сняг се сипеше от небесата, пудреше короните на дърветата и застилаше земята.

Стен махна към купола и жената отвори вратата, за да го посрещне. Когато я видя застанала на прага, огряна от огненото зарево на камината, Стен разбра какво бе имала предвид. Защото той също си спомни.

Много отдавна майка му беше удължила договора си с шест месеца, за да купи „жив“ стенопис. Провинциално момиче, напълно загубено и не на място в работилниците на Вулкан, тя беше отдала още половин година от живота си за нещо, което смяташе за произведение на изкуството.

То представляваше зимен пейзаж от граничен свят. Стен си спомни как снегът се сипеше над струпаните един до друг куполи, как вратите им винаги се отваряха, за да посрещнат завръщащите се от горите и полята работници, и как веселият пламък огряваше помещенията вътре и приветстваше идващите си стопани. Това беше най-голямото съкровище, което майка му притежаваше. След осем месеца обаче стенописът беше станал почти неподвижен.

Подсъзнателно Стен беше възпроизвел тази картина.

Измисли някакво извинение, за да отпрати жената. Беше глупаво да я вини за мъката, която нямаше представа, че му причинява, но вече не можеше да търпи присъствието й.

Това беше мигът, в който тъгата достигна своя връх. Месец след месец той разчопляше раната. Не му беше необходима моржоподобната психоложка Рюкор, за да разбере какво прави. Съзнаваше го. И въпреки това продължаваше да се измъчва. Дори беше кръстил четирите езера на мъртвите си роднини.

Петстотин мили по на север в небето примигна ярка светлина и после се спусна дъговидно надолу. Спря точно преди да се удари в заледената земя и се устреми с нарастваща скорост към езерата и убежището на Стен.

После се появи кълбо, което увисна между звездите. Мощни заглушителни устройства се включиха с жужене и обгърнаха Малък мост в електронен воал, който приспа алармените системи на Стен.

Подобна на първата светлина се откъсна от кълбото и се насочи по същия път.

Очуканият космически кораб се приземи на няколко метра от куполите, черно петно сред снега. Входният люк се отвори със скърцане и през него излезе тъмна фигура. След като нагласи екипировката за студено време и прикрепи снегоходките към стъпалата си, мъжът се изправи. Спря за миг и огледа внимателно небето — огромната му фигура застина неподвижно. Той душеше напрегнато въздуха за признак за опасност, подобно на мечка от далечната Земя. Внезапно съзря една светлина да се появява над хоризонта. Това беше другият кораб, приближаваше бързо.

Мъжът се обърна и с бързи крачки тръгна през снега. Движеше се като танцьор при нулева гравитация въпреки привидно тромавото си тяло. Огледа терена напред и тръгна на зигзаг, без да се опитва да прикрие следите си. Нямаше време.

Понякога — без видима причина — избягваше малки неравности в снега.

Чу как другият кораб каца зад него, заледената повърхност изхрущя и се напука.

Отвъд дърветата мъжът съзря почти незабележимия хребет. Спря. Изсумтя разочаровано, пое първо в едната посока, после в другата. Но ниският хребет явно стигаше чак до далечния край на гората. По някаква причина мъжът смяташе, че пътят му е блокиран.

Люкът на другия кораб се отвори със свистене и седем силуета изплуваха от вътрешността. Новодошлите вече бяха сложили необходимата екипировка за този терен. Пръстите им се движеха в някакъв таен код. Най-накрая постигнаха съгласие и се устремиха в същата посока като първия мъж. Движеха се в груба V-образна формация, като най-високият вървеше начело. Плъзгаха се без усилие по снега на своите грависки и поддържаха бързо, равномерно темпо.

Ако някой ги видеше, едва ли би се заблудил за естеството на заниманието им. Това бяха ловци на хайка за едър дивеч.

Преследваният коленичи до една от преспите, свали ръкавици и започна да копае внимателно в подножието на хребета. Скоро юмруците му се превърнаха в тежки, тромави сечива. Спря за миг и с няколко удара възстанови кръвообращението в изтръпналите си длани. Онези зад него продължаваха напред.

Най-накрая в снега проблесна сребърна нишка, толкова тънка, че на изработката й би могъл да завиди всеки паяк. Снежен прашец беше полепнал отгоре й. Мъжът дъхна върху нея, изпускайки малко облаче пара, което я обгърна и мигновено замръзна. Когато реши, че е станала достатъчно дебела, извади малко, тънко устройство с едва видими клещи. Отвори задната му част с нокът и се разкриха няколко дупчици, програмирани за управление. Вкара карфица в няколко от тях, докато устройството не изписука, сигнализирайки, че е активирано.

Мъжът затвори капака, мълчаливо се помоли и бавно… много бавно… насочи устройството към нишката.

Лазерен изстрел разцепи мразовития въздух и проби снега на милиметри от едното му коляно. Мъжът потръпна, но се пребори с желанието да се отдръпне или да се разбърза. Знаеше, че ако сбърка, го очаква нещо далеч по-ужасно от обгорена дупка в тялото.

Трябваше да се добере до Стен, преди Стен да му е видял сметката.

Малките клещи се сключиха около нишката. Мъжът затаи дъх в очакване. Проехтя още един лазерен изстрел. Петата на едната му снегоходка експлодира, когато лазерният АМ2 снаряд се взриви. Най-накрая малкото устройство изписука в знак, че всичко е наред.

Мъжът се прехвърли през жицата към гората, докато стрелците се прицелваха отново. На мястото, където беше стоял допреди миг, зейна дупка, а снегът завря и се изпари.

След като плячката им изчезна, ловната дружина се понесе още по-бързо напред. Плъзгайки се покрай малките неравности, които тяхната жертва беше избегнала, те прескочиха жицата и се приземиха безшумно от другата страна. Водачът им махна с ръка и V-то се раздели. Ловците се разпръснаха и изчезнаха между дърветата.

Стен сновеше нервно из стаята. Беше неспокоен. Взе една древна книга с кожена подвързия и се вгледа в заглавието. Не му говореше нищо. Остави я обратно на масата. С широка крачка стигна до камината и разбута дървата, докато пламъците не се разгоряха силно. Все още му се струваше хладно, затова добави още един дънер в огнището.

Имаше нещо нередно, но не можеше да определи какво. Продължаваше да се взира в мониторите на охранителната система, но всички светлини бяха зелени. Защо го мъчеше чувството, че го мамят? Косъмчетата по врата му настръхнаха. Част от съзнанието му казваше, че се държи като дете: страхува се от тъмното и подскача при всеки шум. Не обръщай внимание, нашепваше му разумът. Но тънкият и пронизителен глас на инстинкта за самосъхранение продължаваше да пищи.

Стен превключи контрола на мониторите на ръчно сканиране. Все още зелено. Провери сектор след сектор. Нищо. Отвратен от себе си, той превключи пак на автоматично сканиране. Само за миг лампичките като че ли примигнаха в жълто, после отново засветиха в зелено. Какво ставаше? Стен включи отново на ръчен контрол. Зелено, по дяволите! Обратно на автоматичен. Този път нямаше жълто потрепване — лампите останаха смарагдовозелени през цялото време. Сигурно му се бе привидяло.

Отиде до входната врата, прилепи се до стената, открехна и надникна навън. Виждаше само обсипания със сняг двор, сребрист на лунната светлина. Бе поставил отражателни устройства, скрити в няколко дървета наблизо. Огледа ги добре. Виждаше своя силует, който се подаваше през процепа на вратата. Но встрани от купола нямаше никого.

С чувството, че е безнадежден глупак, той измъкна миниуилигъна от скривалището му в една ниша близо до вратата, махна предпазителя и пристъпи навън.

Всичко изглеждаше нормално. Стен огледа всичко наоколо, милиметър по милиметър. Нищо смущаващо. Вдигна отново предпазителя. Беше така изнервен, че като нищо можеше да изпусне проклетото нещо и откосът да отнесе коляното му. И все пак старите навици умираха трудно, а понякога изобщо не умираха. Стен затъкна оръжието в колана си и заднешком се прибра в купола. Дръпна тежката врата и се обърна към огъня, докато инерцията я завърташе върху смазаните панти.

Застина.

Не беше доловил изщракването на ключалката, нито тъпия удар от затръшването. Навярно не беше дръпнал достатъчно силно. Да. Може би.

Изпъна пръстите на дясната си ръка. Мускулите, покриващи ножницата, която приютяваше хирургически имплантирания му нож, се свиха, и тънкото, смъртоносно острие се плъзна в дланта му. Пръстите му се сключиха около дръжката.

Понякога, за да се поддържа нащрек и във форма, Стен играеше една игра — представяше си, че зад него има някой. Дъхът на непознатия щеше да го издаде или някое дребно движение, прошумоляването на дрехите му. Но ако подобно нещо не се случеше, Стен трябваше да се осланя на указанията, които инструкторите от „Богомолка“ му бяха набивали в главата. Всяко ново присъствие променяше някак пространството. Изкривяваше го. Увеличаване на топлината. Изменение в налягането. Нямаше значение каква точно е промяната. Просто сетивата трябваше да я доловят.

Стен се завъртя и се гмурна настрани, за да избегне евентуален удар. В същото време замахна нагоре с ножа си. Острието беше с дебелина едва петнайсет молекули. Можеше да среже стомана, сякаш минава през масло. Плътта не можеше да окаже никаква съпротива. Ако нечия ръка насочеше оръжие към него, тя щеше да бъде прерязана мигновено. Щеше да тупне на пода под опуления поглед на притежателя си, докато кръвта шурти от срязаните артерии. Врагът щеше да умре за секунди.

Междувременно, докато падаше, Стен щеше да огледа за друго заплашително присъствие. Накъде щеше да се претърколи, зависеше от ъгъла на следващата атака, ако имаше такава.

Ножът изсвистя в празното пространство. Докато падаше, Стен си представяше първото убийство. Сетне второто. Още замахвания в празното пространство. Изправи се задъхан, с леко разкрачени крака. Взираше се в открехнатата врата. Разбира се, там нямаше никого. Ножът потъна обратно в ръката му.

Като се подсмихваше и клатеше глава, Стен се приближи към вратата, за да я затвори, дори се зачуди какво да си сготви за вечеря.

В мига, в който пръстите му докоснаха дръжката, вратата литна към него, блъсна го и го отхвърли назад. Той се опита да запази равновесие, но не успя. Когато се стовари на пода, се изви, за да освободи ръката с ножа. Сви се на кълбо и се претърколи настрани, отблъсна се от стената и се изправи. Замахна, преди ножът да се е открил съвсем.

— По дяволите, Стен! — изкрещя мъжът. — Спри.

Стен замръзна с отворена уста. Какво ставаше, по дяволите! Не можеше да бъде. Но беше…

— Стегни се, приятелю — каза бившият флотски маршал Махони. — По петите ми е отряд от „Богомолка“. И ако продължаваме да стоим тук, скоро ще сме трупове. Мърдай! Веднага.

И Стен го послуша.

Стен и Махони пропълзяха бързешком в тунела, който започваше от тайника зад камината и излизаше сред малка група дървета на около осемдесет метра от главния купол. Тунелът беше слабо осветен — умишлено. Имаше много извивки и завои — също нарочно. Чуваха как някой разбива камъните на камината, за да си пробие път към тях. Стен се опита да не мисли за месеците, които му бяха нужни, за да я изгради, нито за всичките тежки камъни, които беше пренесъл от брега на езерото.

Беше истински благодарен на боговете на параноята, които му бяха заповядали да построи таен проход, макар да изглеждаше напълно невероятно някога да му потрябва. Когато — не ако — ловците си пробиеха път, Стен и Махони щяха да са опасен дивеч за преследване. Тъмнината щеше да направи прицелването трудно, а многото завои и извивки — почти невъзможно. Те биха намалили и мощта на възможните взривове, а в тясното пространство численото превъзходство губеше предимствата си.

Разбира се, възможно бе да използват газ. Но воят на мощните вентилатори, които постоянно вкарваха свеж въздух, караше Стен да се чувства спокоен и пред тази заплаха. Въздухът в целия тунел се подменяше за секунди.

Най-накрая стигнаха хранилището, където можеха да стоят изправени. Дрехи за спешни случаи, екипировка и оръжия бяха натрупани по лавиците от едната страна. Изходът беше съвсем близо. С натискането на бутон вратата се отваряше безшумно. Отвън тя беше изкусно замаскирана с храсти, пръст и скали. Тунелът излизаше сред гъста горичка близо до едно от езерата.

Стен бързо започна да събира каквото му трябваше. Направи знак на Махони да вземе чифт грависки. Лека експлозия разтърси тунела и им даде да разберат, че ловците най-накрая са проникнали през камината.

— Сигурно са поставили хора и на този изход — каза Махони.

— Знам — кимна Стен. Натисна с длан бутона. Облъхна ги вълна от леден въздух, докато вратата към изхода се отваряше. Щеше да се затвори автоматично зад тях. Стен постави калъпче експлозив под бутона. Неприятна малка изненада.

— Ще го открият — подхвърли Махони.

— Знам — отвърна Стен, — но ще ги забави.

— Може би трябва…

Стен вдигна ръка и Махони млъкна.

— Без да се обиждаш, но едва ли има нещо, което да не знам за тунелите. И за излизането от тях. Имам малко опит, ако си забравил.

Махони не каза нищо. Стен беше прекарал най-кошмарната част от живота си в копаене на тунел под военнопленическия лагер в Колдезе.

— Хайде, помогни ми малко — помоли той.

Свали покривалото на един поочукан снегорин, чиято горивна система бе приспособена да изгаря отпадъци. Двамата го избутаха до изхода. Стен започна да натиска някакви бутони по него, докато всички светнаха „включено“, и въведе програма за криволичещо движение в навигационната система. После каза на Махони да се отдръпне и запали двигателя.

Ярък проблясък и облаци пушек блъвнаха навън. Махони се закашля и се задъха.

— Значи няма да ги причакваме? — попита сухо, когато най-сетне успя да си поеме дъх. Стен му хвърли свиреп поглед и той замълча.

Стен включи снегорина на скорост и отскочи встрани. Машината се втурна напред със силен рев и за миг профуча извън тунела. Стен я проследи с поглед. Веригите вдигаха огромни облаци сняг, докато снегоринът летеше право към едно дърво. От двигателя му хвърчаха искри, ярки и зловещи на фона на нощта. В последната минута машината се плъзна встрани. Лазерни изстрели прорязаха мрака и в корпуса й зейнаха няколко дупки.

— Сега — извика Стен.

Хвърлиха се навън. За частица от секундата Стен зърна как единият от стреснатите ловци се извръща от снегорина и вдига оръжието си към тях. После се сгърчи, а на челото му се появи дупка. Докато той се свличаше, Махони успя да стреля по спътничката му, която се претърколи и избегна изстрела, но преди да се опомни, Стен и Махони бяха изчезнали. Възпитаницата на „Богомолка“ тръгна напред, като дрезгаво инструктираше отряда в купола. Откри стъпки, които водеха навътре в гората. Нямаше да е трудно да ги проследи. Виждаха се отчетливо — изглеждаха синкави на лунната светлина.

После усети нещо зад себе си. Напрегна се, вдигна оръжието и понечи да се извърти. След миг се озова в снега. От гърлото й пръскаше кръв.

Стен изтри острието в дрехите й.

— Аз ли остарявам — подхвърли на Махони, докато излизаше иззад едно дърво, — или тези нови хлапета просто не са толкова добри, колкото някогашните?

Махони се вгледа в тялото на мъртвата. Като бивш шеф на корпус „Меркурий“ — а следователно и на „Богомолка“, — изпитваше смесени чувства при вида на трупа на един от своите. После се взря в Стен. Беше поостарял, нови бръчки се бяха вдълбали в лицето му, но изглеждаше някак си по-корав. По-твърд. Тъмните му очи бяха потънали дълбоко в орбитите. Гледаха малко по-тъжно, но все още в тях припламваха искрици циничен хумор. Видя как тънкият кортик изчезва обратно в ръката му Стен.

Колкото до въпроса на Стен: Не. Не бяха по-бавни.

Махони потръпна и рече:

— Тренирал си. Остават още петима, но се съмнявам, че ще се справим толкова лесно с тях. Предполагам, че имаш план?

— Имам — отвърна Стен, качи се на грависките, включи ги и ги нагласи така, че да са само на няколко сантиметра над снега. Тръгна към гората, като забиваше щеките силно, просто за да е сигурен, че преследвачите няма да изгубят следата.

Махони беше ставал свидетел на много невероятни неща през дългия си живот, но гъстата гора, към която Стен го водеше, щеше да заеме едно от челните места в списъка му.

Дърветата изобщо не бяха дървета, макар че имаха същата форма. Извисяваха се над нещо, което отдалече изглеждаше като огромна плетеница от корени, висока поне три метра, преди да се прелее в главния ствол. Отблизо обаче кореновата система приличаше повече на огромни грудки. Бяха толкова масивни, че Махони реши, че трябва да са минали векове, за да се образуват такива големи луковици, събиращи вода и хранителни вещества. По-късно разбра, че това е станало само за няколко години.

Клоните бяха мъхести и изглеждаха почти мускулести — ако растенията можеха да имат мускули. Извиваха се наоколо като пипала, макар че на вид бяха твърди и сравнително плътни, като на дърво. Листата бяха дълги, иглоподобни и поръбени с остри шипове, обгърнати от тънък слой влага. Невероятно странно предвид климата. Защо влагата не замръзваше?

Протегна ръка, за да я докосне.

— Недей — излая Стен, но, като видя обърканото изражение на лицето на Махони, се смили. Донякъде. — Не обичат да ги докосват.

И без да дава повече обяснения, продължи напред. Доколкото Махони можеше да прецени, от известно време обикаляха в широк кръг. Реши, че се приближават към езерото. Голяма бяла птица внезапно се устреми към небето с яростен писък и закръжи над тях на лунната светлина.

— Идват — наруши мълчанието Стен. — Най-накрая. За миг се уплаших, че сме ги изпуснали.

— Едва ли — рече Махони. — Сигурно са говорили с майка си.

Той посочи към нощното небе. Говореше за командния кораб, вероятно на стационарна орбита — много ниско и много близо.

— Ще трябва да направим нещо и по този въпрос — заяви Стен.

Преди Махони да успее да попита какво точно, ножът отново се плъзна в ръката на Стен. Той се приближи предпазливо към едно от странните дървета. Избра един от ниските клони и се пристъпи напред, острието проблесна. Махони можеше да се закълне, че вижда как клонът леко помръдва към Стен. Но движението беше толкова леко, че не беше сигурен. Капките влага започнаха да се уголемяват, падаха надолу като слюнка и листата се завъртяха така, че шиповете щръкнаха навън.

Стен скочи напред и замахна с ножа. От разреза бликна влага и клонът се устреми към Стен в опит да се увие около него. Но той отстъпи назад, беше на косъм. Махони почувства как кръвта му се смразява. Течността, изляла се от раната, съскаше и бълбукаше в снега.

— Това ще го разяри сериозно — каза тихо Стен, без да добави каквито и да било обяснения, а продължи напред. Махони го последва.

Стен повтори действията си поне десетина пъти. Всеки път със същия резултат: дърветата замахваха в агония и Стен се измъкваше на косъм от клоните им. За няколко мига клоните се разлюляваха сякаш от болка. Извививащи се крайници, търсещи възмездие; избликваща разяждаща течност. Но раните сякаш зарастваха веднага и след няколко секунди дървото отново застиваше неподвижно.

Когато за пръв път се сблъска с тези растения по време на пътуванията си, Стен беше отвратен от външния им вид и привлечен от природата им. Те притежаваха защитен механизъм, в който всеки бивш възпитаник на „Богомолка“ щеше да се влюби. Явно нещо на времето ги беше сметнало за изключително апетитни — и в отговор на това се бяха развили режещите листа и разяждащата течност. Когато биваха нападани, от раните им се изливаха дори още по-гадни течности. Това траеше около петнайсетина минути. Някои създания се изхитряха да обикалят наоколо през това време и просто отхапваха по малко, преди растението да успее да реагира. Пък и бяха развили поносимост към отделяната течност. Растенията напомняха малко на зелки или на домати на вкус.

Но развитието им не беше спряло дотам. Може би рязка промяна в климата ги беше накарала да търсят нови източници на храна. Като например съществата, които ги ядяха. Със свръхефективната си система от грудки за основа, видът беше еволюирал до хищен. Разбира се, можеше да издържи с години, извличайки полезни вещества от почвата и водата, но плътта и кръвта на живите същества бяха предпочитаното му меню.

И сега, след като Стен беше привлякъл вниманието на растенията със своите атаки, те щяха да са нащрек и да се нахвърлят на всеки, попаднал в обсега им. Като отряда от „Богомолка“ например.

Махони чу ужасяващ писък, който не заглъхна веднага, продължи да се носи и ставаше все по-пронизителен и зловещ. Проехтяха лазерни изстрели. Последва тишина. Махони потръпна.

— Сега вече са само четирима — промърмори Стен.

Махони не отговори.

Те коленичиха в края на леда. Прикриваше ги надвисналата отгоре скала. Беше сумрачно, малко преди зазоряване. Но Махони можеше да различи линията на дърветата от другата страна на езерото. Малко по-малко от километър. С помощта на грависките щяха да са там за една-две минути, стига нещо да не се объркаше.

Оцелелите ловци ги бяха преследвали през цялата нощ. Понякога на Махони му се струваше, че Стен иска да им се измъкне, но друг път забавяше темпото и скоро чуваха приближаването на преследвачите. Трябваше вече да са уморени. По дяволите! Той със сигурност беше започнал да се уморява.

Единственото хубаво в цялата ситуация беше, че отрядът от „Богомолка“ все още не бе получил подкрепление, а за това имаше само едно обяснение — на командния кораб нямаше достатъчно хора.

За малкото време, с което разполагаха, Махони успя да обрисува грубо положението. Не каза нищо за себе си, само най-важното за момента.

Тайният съвет беше отчаян. Бяха разпратили подобни групи из цялата Империя. Мисията им бе да заловят и отведат за разпит всеки, който е бил достатъчно близо до Императора, за да знае най-скритите му тайни.

Стен беше изумен.

— Какво, по дяволите, бих могъл да знам аз? Вярно е, че бях началник на охраната му и имах всякакви разрешителни по време на Таанската криза. Но това са минали работи. Нищо, което да си заслужава да се раздухва. За какво вдигат толкова шум? Можеха да си спестят труда и просто да ме попитат.

— Става въпрос за АМ2 — поясни Махони. — Не могат да открият къде го е скътал господарят.

Стен зяпна.

— Но аз мислех — имам предвид, всички смятахме…

— Точно така, приятелю — потвърди Махони — И всички сме грешали. Сега АМ2 се изчерпва.

Стен се замисли за миг, докато гризеше суха хранителна пръчка. После каза разтревожен:

— Алекс! Ще преследват и него. Трябва да…

— Вече се погрижих — успокои го Махони. — Изпратих му предупреждение. Надявам се да го е получил. Нямах много време. — Посочи в тъмнината по посока на ловците. Нямаше нужда от допълнителни обяснения. Явно бе бил само на крачка пред тях, преди да открие Стен.

— Ще трябва да пратим известие на Килгър, когато се измъкнем — додаде Махони. — Да му кажем къде може да ни намери.

Стен се засмя.

— Няма нужда. Алекс знае къде да ни намери.

Махони понечи да попита как би могъл да знае, но нещо изпука сред дърветата.

Тръгнаха.

Намираха се на брега на езерото Амос. Скоро щяха да започнат прекосяването му, но Стен искаше да изчакат да се зазори. Махони изруга, проклетото копеле искаше да го видят.

Стен прихвана леко китката му.

Беше време.

Докато се изправяха, Махони зърна малко черно кълбо в ръката на Стен. В центъра му имаше голяма червена точка — бутон за възпламеняване.

Двамата се понесоха над леда. Вятърът беше попътен, така че почти не им се налагаше да използват щеките, за да поддържат скоростта. Мразовитият въздух проникваше през дрехите им с ледените си пръсти, промъкваше се през несъществуващи пролуки и хапеше с острите си зъби.

Махони имаше чувството, че дробовете му са толкова крехки, че няма начин някоя уважаваща себе си молекула кислород да се докопа до тях.

Ледът се взриви точно отпред, вдигна се гъст облак от частици, които задавиха Махони, щом потъна в него. Пукот на лазер последва взрива. Лошо, бяха ги открили. Но пък още бяха далече.

Отсрещният бряг се приближаваше шеметно към тях. Махони вече различаваше обсипаните със сняг дървета. Хвърлиха се върху скалистата земя. Махони почувства как въздухът излита от дробовете му, но остана легнал, прегърнал замръзналата земя като любовница.

Видя как Стен се претърколва и застава с лице към враговете им. Махони с мъка си пое дъх, осмели се да хвърли бърз поглед към езерото, но бързо залегна, когато АМ2 снаряд разтроши скалата пред него. Успя да зърне обаче, че ловците напредват в разпръсната формация, за да са трудна мишена. Едва ли щеше да успее да се прицели добре, но вдигна оръжието си.

Стен отново хвана китката му и прошепна:

— Не сега.

Махони намери по-безопасен ъгъл и надникна.

Отрядът от „Богомолка“ наближаваше средата на езерото. Стен още стискаше твърдото черно кълбо, палецът му лежеше върху червения бутон. Кокалчетата на ръката му побеляха от усилието, докато го натискаше.

Махони инстинктивно погледна към езерото, видя ловците. После се разнесе невероятен тътен и ледът в средата на езерото хвръкна нагоре. Парчета с размерите на къща се разхвърчаха на всички страни. Блестящ бял кораб изплува от водата и се издигна. Видя тела — поне си мислеше, че са тела, заради начина, по който се движеха — да се завъртат нагоре, после да се гмурват в ледената вода.

Не знаеше дали смъртта им е била мигновена, или дълга и мъчителна. Дори и да крещяха, не би могъл да ги чуе заради шума от издигането на космическия кораб.

Обърна се и видя Стен да се изправя и да измъква още една хранителна пръчка от торбата си.

Махони простена. Погледна разтревожено небето.

— Вече няма да искат просто да ни пленят — заключи той. — И няма да рискуват още един отряд, дори да разполагат с такъв. Командният кораб ще ни преследва и ще ни обстрелва докрай. Аз поне бих постъпил така.

— И аз си мислех същото — каза Стен, — но имаме това… — И посочи към белия кораб, увиснал послушно над езерото. — Както и два резервни. Твоят и на отряда. Би трябвало да е достатъчно, за да им отклони вниманието, не мислиш ли?

Махони схвана идеята му. Можеше и да се получи. Понечи да се изправи. Стен му махна да спре и заяви:

— Умирам от глад. Може да мине доста време, преди да имаме друга възможност. Нека хапнем.

Махони усети раззинатите челюсти на глада в собствения си стомах. Беше успокоително чувство — все още беше жив. Какво толкова, по дяволите!

Започнаха да ядат.

Глава 3

Господарят Килгър от Килгър — бивш главен подофицер Алекс Килгър (Първа гвардейска имперска дивизия, пенсиониран), още по-преди главен подофицер А. Килгър, отдел „Специални задачи“ към Имперските служби, още по-преди редник, а малко по-късно сержант Килгър от секция „Богомолка“, изпълнявал различни длъжности: от експерт по взривовете и снайперист до диверсионно проникване, което включваше всички особено кръвопролитни задачи, които Вечният император искаше да бъдат изпълнени в пълна тайна — в момента говореше:

— … И тъй, дъждът се леел ли, леел, ден след ден се сипел безспир. И съседите рекли на дребната баба: „Време е вече да се махаме оттука, да вървим на високото.“ „Не — викнала тя. — Имайте вяра. Бог ще се погрижи за мен. Господ ще помогне.“

Беше красива вечер. Набитият мъж се беше излегнал на дивана, краката му почиваха на малко столче, шотландската му поличка беше затъкната благоприлично между краката. На удобно място от дясната му страна бяха разположени любимите му оръжия: калаена гарафа, пълна с „Олд Шипдип“, внесен с цената на баснословни — за всеки, който не беше богат като Алън Килгър — разходи, и литър светла бира.

Огънят пламтеше в огромната камина. Навън зимната буря се блъскаше в стените на кръчмата „Дякон Броуди“ с цялата ярост на силните полярни ветрове, които раждаше планетата Единбург — родният дом на Алекс с три пъти по-силна гравитация от земната.

Прекрасна вечер. Килгър беше на четвъртото, не, на петото питие. Насреща му седяха добри приятели. Приятели, които все още не бяха изслушали пълния репертоар от истории на Килгър. Дребната сервитьорка свенливо се чудеше дали господарят Килгър ще намери време по-късно да я изпрати до вкъщи по разкаляните улици.

Беше спокойно, тихо и мирно. Само по навик Килгър беше седнал с гръб, опрян на стената, а лявата му длан, легнала на коляното, се намираше на сантиметри от миниуилигъна, закачен на бедрото му.

— И дъждът се сипел ли, сипел, и водата се надигнала. И отнесла пищящите й свине, и кравите заплували в търсене на убежище. Тогаз по пътя се задала гравикола. „Майко — разнесъл се вик. — Наводнение. Требе да се махаме.“ „Не — запънала се бабата. — Нийде не отивам, Господ ще помогне.“ А дъждът се сипел ли, сипел, водата се покачвала ли, покачвала. Кокошките се скрили на тавана. Първият етаж на къщата се наводнил. Задала се лодка. „Госпожо, време е да се махате. Ние ще ви откараме.“ А възрастната жена отвърнала: „Не, не, Господ ще ми помогне.“ Ала дъждът продължил да се лее. Водата се покачила още — заляла и втория етаж. И докато стояла прегърбена на тавана заедно с пилетата, се приближил гравилет. Зареял се над покрива и се дочул призив: „Майко, тук сме, за да те спасим.“ Но тя си останала непреклонна. Все повтаряла: „Не, не, Господ ще ми помогне.“ И дъждът продължил да вали, и водата да се покачва. И тя се удавила. Умряла. Изкачила се в Небесата. И ето ти го Господ — чака я. А дребната бабка била наистина вбесена. Отишла право при добрия Господ и изкрещяла: „Как можа, Господи! Един-единствен път поисках помощта ти — и ти нищо не направи.“

Комуникационната уредба изжужа. Съдържателят вдигна.

— Алекс, за теб. От хотела ти.

— Проклятие — изруга Алекс, но се изправи. — Запомнете докъде съм стигнал. Малко е дълга, но си я бива, така че почакайте малко.

Мина зад бара. Разпозна лицето на екрана — един от свързочните оператори в хотела, в който отсядаше, когато идваше в града.

— Тук е Алекс — каза той.

Операторът беше объркан:

— Господарю Килгър, това съобщение беше препратено от замъка ви. Текстово съобщение. Но, изглежда, е повредено.

— Дай го насам, човече. Може би двамата с теб ще можем да го разшифроваме.

Операторът натисна няколко клавиша. На екрана в центъра изплува следното съобщение: ИТРМ МП ИРТВ и цяла страница все в тоя дух.

Лицето на Алекс стана безизразно.

— Съжалявам, Господарю. Но това е всичко, което е написано.

— Безсмислица. Ще дойда до хотела. И ще се обадя оттам — насили се да се усмихне и прекъсна връзката. — Проклета буря! Връзката се разпадна.

— Ще опитат отново.

— Да. Със сигурност — съгласи се Алекс. — Кажи им да ме почакат. Ще ида отзад. Трябва да пусна една вода. Налей на всички по още едно питие.

С усмивка на лице той се отправи към задната част на заведението. Погледът му пробяга по лицата на неколцината посетители на кръчмата. Не. Все познати лица. Освен ако не беше дългосрочна постановка. Реши да използва артистична несигурна походка, докато се придвижваше към тоалетната.

После се задейства. Постави крак на мивката — щеше да издържи тежестта му. Добре. Надигна се към високия, привидно зазидан прозорец. Ръждясалите на пръв поглед панти се завъртяха безпроблемно и металните пръти паднаха настрани. Килгър се провря с главата напред и излезе на тесния перваз над улицата. Избираше кръчмите си — или ги променяше — не само заради веселата компания, вежливите сервитьорки и добрата пиячка.

За миг застина. Хапещият вятър, бръснещият сняг и невероятният студ бяха изключени от ума му. Потърси с поглед някакво движение. Нищо. По-голямата част от съобщението беше наистина безсмислица. Нарочно, за да скрие истинското съобщение. Важните кодови групи бяха втората и третата. Бяха стари сигнали от „Богомолка“ и се превеждаха като:

„Мисията провалена. Изтегли се към резервния транспорт веднага.“

Съобщението предизвикваше няколко много интересни въпроса. Килгър вече не беше военен. Определено нямаше връзки с Империята или със строго секретната секция „Богомолка“ след бързото си пенсиониране, последвало покушението срещу Императора.

Така че: Кой се опитваше да се свърже с него?

Второ: Защо си служеха с обикновен, общ код? Такъв, какъвто се използваше в стандартните оперативни сигнали от толкова години, че със сигурност беше разсекретен?

Дали го търсеха от „Богомолка“? А искаше ли му се да бъде открит?

Наруга се наум. Беше станал небрежен и немарлив. През последните няколко дни беше усещал зловещи тръпки да лазят по гърба му. Трябваше да послуша гласа на инстинктите си: Някой те наблюдава. Някой те следи. Близо до теб има хора със зли намерения.

„Но не, човече. Трябваше да ходиш наперен като петел по улиците. Да тръбиш наоколо за присъствието си. Смяташ, че единствените очи, които те следят, са тези на жените, възхитени от твоята мъжественост.

Достатъчно, Килгър.

Майка ти още на времето ти каза, че не струваш повече от сляп бик. Ха сега, опитай да се измъкнеш от примката.“

След още миг изстена отново. „Приятелите ми така и не чуха финала:

И Господ я погледнал, направо шашнат: «Бабче, как можеш да кажеш, че не съм ти помогнал? Пратих ти кола, лодка и гравилет».“

Като се засмя тихо, той тръгна към Горната улица. Първите няколко метра извървя близко до високата сива стена, после изскочи внезапно, сякаш излизаше от някоя врата — като мъж, тръгнал да върши важна работа по късна доба, мислещ само за крайната си цел и колко ужасно е времето.

Раздвижване. Нещо беше помръднало в сенките от другата страна на улицата.

Първият въпрос: Кой беше по петите му?

Килгър разполагаше с предимство, което в случая не можеше да използва пълноценно. На нормален И-свят мускулите му, развили се при тукашната силна гравитация, щяха да са достатъчни, за да разреши нещата бързо — било с проливане на кръв, било с акробатично бягство. Но на родната си планета той беше просто един от многото. Разбира се, неговите преследвачи навярно бяха в неизгодна ситуация, освен ако и те не идваха от свят с по-силна гравитация.

Хвърли поглед назад.

Преследвачът му се беше качил на обикновен гравислед. Следът се беше издигнал и пълзеше надолу по улицата след него. Килгър направи гримаса. Ако се опитваха да го убият, следът щеше да даде на пълна скорост, да се плъзне над тротоара и да го блъсне в каменната стена. Нещастна злополука. Заслуша се, но маклийновите генератори не засилиха воя си.

Да видим кои са тези хубавци, рече си той.

Три кръстовища по-надолу зави по тясна уличка. Много тясна. Проход всъщност — толкова стръмен, че не беше полегат, а представляваше дълго стълбище. Алекс ускори крачка.

Проходът свършваше в малко дворче, от което се разклоняваха нови четири алеи. Килгър избра една, шмугна се сред сенките и замръзна за миг. Двама души се спускаха по стълбите. За миг бурята утихна и Килгър ги огледа. По дяволите. Нямаше никакво предимство в силата. Или го преследваха двойка хипертиреоидни земни горили, или преследвачите му носеха бойна броня. Бойните костюми бяха подсилени с АМ2 машини за убиване, които превръщаха добре обучен пехотинец в нещо далеч по-смъртоносно от танк. Подсилената по този начин мускулатура даваше на носителя си в пъти повече мощ и издръжливост от нормалното. Бронята беше непробиваема за обикновени оръжия и дори за среден по големина шрапнел.

Срещу подобен костюм Алекс беше далеч по-безпомощен, отколкото някой, израснал в свят без гравитация, би бил срещу него.

И на всичкото отгоре двама. Просто прекрасно. Е, какво пък. „Господ ще помогне…“

Килгър хукна трескаво на зигзаг из алеята. Съзнанието му работеше трескаво.

Как го бяха проследили? Бяха ли сложили нещо по него? Имаше ли предавател в полата му? Или пък този локатор? Не му се вярваше, но за всеки случай реши да го изхвърли. После размисли.

Най-накрая стигна до улица. Беше много късно и наоколо беше спокойно. На известно разстояние пред себе си видя да се приземява гравислед, от който се изсипаха други три чудовища, които тръгнаха нагоре към него. Той се шмугна в друга алея.

Кой го беше взел на мушка? Обикновено бойните костюми попадаха в ръцете на големите частни войнолюбци, но тези, реши Алекс, бяха нови имперски модификации от нова партида. Какво можеше да значи това? Кой знае как беше засегнал някакви сили — не планетарните представители на Единбург, с тях Алекс поддържаше добри връзки, — а някъде навън.

В най-лошия случай ставаше дума за Империята — или тези проклети гнусни крадци, които я бяха узурпирали след смъртта на Императора. Приеми, че е така, Килгър. Каквато и да е незнайната причина на Тайния съвет, приеми, че е така.

Добре, помисли си. Какво биха могли да искат от него? Ако просто искаха да го убият, бяха имали на разположение хиляди възможности през последните няколко дни, седмици или месеци. Все още имаше достатъчно хора на служба, които знаеха как да поставят експлозив или да използват снайпер.

Значи го искаха жив. Жив.

„Ако са прочели досието ми — истинското, — няма да пратят момчета да вършат мъжката работа. Значи хубавците в красивите костюми са от «Богомолка». И ме търсят. Но не точно по начина, по който си мислех. И не са облечени така, защото гравитацията е непоносима за крехките им кости. А за да стане отвличането бързо, с минимум шум и счупени глави. А после мозъчно сканиране.

Няма да го бъде. Няма да оставя някакви гнусни безплътни пръсти да опипват съзнанието ми. Но хич не ми се ще да се опра в някоя стена, да се изплюя на меча си и да се нанижа с вик на острието като някакъв си викинг или каквито са били тези, които са се набучвали.“

Бурята се усили.

„Двама зад мен — на грависледи. Още трима за подкрепление. А и сигурно има още един отряд в резерв. Решение: да убия и петимата, преди да успеят да извикат помощ.“

Петима мъже. Петима от най-добрите оперативни агенти на Империята, облечени в костюми, с които можеха да минат и през най-дебелите стени в замъка на Алекс, без да получат и драскотина.

„Няма проблеми, момко. Абсолютно никакви проблеми.“

Килгър продължаваше да се движи — достатъчно бързо, за да не могат да го стигнат, но и не прекалено, за да не решат, че може им избяга, и да се задействат.

Пътят му криволичеше през страничните улички на града. Преследвачите му може и да бяха облечени в костюми, но Алекс познаваше добре калдъръмената настилка, която вманиачените в традициите строители на града — Бог да ги благослови до девето коляно — бяха поставили, когато Единбург е била колонизирана.

„Първо мъничко въже…“

Откри го — намотана петмилиметрова жица, висяща от една строяща се сграда. Сграбчи я и дръпна. Беше почти шейсет метра. Май прекалено дълга.

Пътят му стана по-праволинеен, насочи се обратно към сърцето на града. Калдъръмът беше подгизнал и хлъзгав от калта. Алекс поведе преследвачите си отново към Горната улица и най-накрая излезе на открито. Преви се надве в средата на улицата, спря и се обърна. Сега и преследвачите му се намираха на открито.

„Ще решат, че съм въоръжен. Но не толкова добре, колкото тях — имперски костюми с модификации и така нататък.“ Той коленичи, с пистолет в дясната ръка, поддържана от лявата, с лакът върху коляното… издишване… вдишване… задържане… натискане.

Уилигънът изтрещя. Куршумът беше едномилиметрово топче от АМ2, обвито в империум. АМ2 — горивото на космическите кораби. Снарядът улучи един от мъжете в крака и го взриви. АМ2 не беше обикновен пехотен снаряд. Костюмът не можеше да го спре.

„Проклет да съм — помисли си Алекс. — Повече от сто метра и го уцелих. Стен нямаше да повярва… Още четирима. Сега вече ръкавицата е хвърлена.“

Проехтя ответен огън. Килгър предположи, че противниците му използват по-обикновени оръжия — все още се опитваха да го пленят жив. Една пресечка по-нагоре започваше „неговата“ улица.

Жицата беше завързана здраво за стълба на една от уличните лампи на половин метър над земята. Агентите от „Богомолка“ се хвърлиха напред, извисявайки се на десет метра с всеки скок, и се устремиха към него. Алекс се спусна надолу по „своята“ улица в бесен бяг. В бясно хлъзгане, по-скоро.

Тясната алея имаше наклон от петдесет градуса и беше заледена. Нямаше начин някой да върви, камо ли да тича по нея. Килгър също не можеше, но използваше кабела като обратното на ски влек, за да не се пребие. Изруга, когато изолацията раздра ръцете му. Спря, залитна, едва не падна, но възвърна равновесието си.

Двама от агентите на „Богомолка“ се устремиха след него. Приземиха се от скока на заледената наклонена повърхност. Дори с помощта на псевдомускулатурата, която се включи и ги изстреля нагоре, краката им изгубиха опора. Един се заби в стена и се свлече неподвижен към Килгър. Другият се завъртя във въздуха, загубил контрол.

Килгър го простреля през лицевото стъкло, докато падаше. После тръгна обратно нагоре, като се изтегляше по жицата и редуваше ръцете си.

Чу реактивните двигатели на един от бронираните костюми, хвърли се на земята и се превъртя по гръб. Агентът се появи на покрива. „Паникьосал си се и си мислиш, че костюмът ще те спаси, момко. Увиснал си там като прекрасен облак.“ Алекс простреля облака три пъти. Двигателите на костюма останаха включени и изстреляха тялото нагоре и настрани в снежния вихър.

„Още един. Още един. Покажи се, приятелче.“

Нищо.

Без да знае — или да се интересува — дали последният агент се е изплашил, отишъл е да помага на падналите си другари, или е загубил контрол над костюма си, Алекс се изкачи до Горната улица. Сега трябваше да изчезне от града, да напусне планетата и да стигне до тайно място за среща, известно само на още едно живо същество във вселената.

— С лявата си ръка, с лявата ръка в съня си. С лявата ръка в съня си, люлея люлката на младенеца.

И Алекс Килгър изчезна от планетата Единбург.

Глава 4

Придобиването на власт винаги е било труднопостижима цел, зад която стоят разнообразни подбуди. Социоисториците са изписали цели библиотеки по въпроса, анализирайки отново и отново миналото, в търсене на съвършената формула, като отбелязват правилните начини за постигането й и изтъкват очевидните грешки.

Родственици сключваха бракове помежду си, за да получат власт, и създаваха неспособни наследници на своя трон. Опасността от подобно наследяване понякога осигуряваше на родителите дълго царстване.

Родственици също така се избиваха взаимно или биваха хвърляни в тъмници за десетилетия.

Геноцидната война беше друг от любимите номера, един от малкото безотказни методи за постигане на власт. Трудността при геноцида, според социоисториците, беше, че трябваше да се прилага непрекъснато, за да се запази превес.

Политическите игри без убийства бяха друга предпочитана тактика — при определени обстоятелства. Властта се печелеше в този случай на основата на непрекъснати компромиси. Много гласове трябваше да бъдат чути и много мнения да бъдат взети под внимание. Едва след това можеше да се взимат решения. Какво пък — малко изкусни лъжи и всички вярваха, че исканията им са задоволени. Дори започваха да се смятат, че са от определящо и важно значение. Водачът трябваше само да подхранва въображението им с илюзията, че постигат достатъчно голям напредък, за да се възползва от подкрепата им. Правилото тук беше, че ако някой притежава твърде малко, перспективата за придобиване на повече винаги е съблазнителна.

Имаше и други методи, но те, общо взето, се подчиняваха на същите принципи.

Най-сигурният начин, съгласяваха се историците, беше да се притежава ресурс, който създанията желаят повече от всичко останало. В древни времена това са били водата и храната. Един подходящо прокаран път може да постигне същата цел. Сексът работи във всяка епоха при наличието на подходящи обстоятелства. Какъвто и да е ресурсът обаче, той трябва да се крие на потайно място и да се защитава от всички възможни посегателства.

Вечният император бе разполагал с АМ2. Най-съвършеното гориво и крайъгълният камък на огромната империя. В миналото беше необходимо само да завърти кранчето, за да осъществи пълен контрол. Политиката му беше подкрепяна от най-мащабната военна сила, съществувала някога. Императорът, освен това, бе скрил АМ2 много добре.

Повече от шест години след покушението неговите убийци все още не бяха успели да го намерят — и бяха на път да загубят властта, заради която бяха извършили ужасното престъпление.

Но дори и да притежаваше ключа към хранилищата за АМ2 на Императора, Тайният съвет изглеждаше застрашен от провал.

Времената бяха неспокойни.

Равносметката след Таанските войни — най-мащабния и скъпоструващ конфликт в историята — сочеше, че Империята е заплашена от настъпването на икономически хаос. Хазната на Вечния император беше почти празна. Дефицитът от огромните военни разходи беше толкова невъобразим, че дори при изключително благоприятните лихви, които Императорът с труд беше успял да издейства, щяха да минат векове, преди дълговете да се намалят, камо ли да се изплатят.

Когато императорът беше все още жив, Танз Суламора и другите членове на Съвета настоятелно бяха предложили собствено решение на проблема. То включваше замразяване на заплатите на по-ниско ниво от предтаанския период и умишлено създаване на недостиг на определени продукти, предизвикващ бързо покачване на цените на стоките.

И допълнително облагане на АМ2.

С такива и други подобни средства дългът щеше да бъде изплатен много бързо и корпоративното благоденствие щеше да бъде подсигурено за години напред.

Императорът обаче беше отхвърлил тези проекти като недопустими. А когато Императорът отхвърлеше нещо, това беше закон. Без право на обжалване.

Следвоенните планове на Негово Величество изискваха точно обратния подход.

Покойният и не особено оплакван господин Суламора беше разкрил подробно плана на Императора пред съучастниците си, без да добавя нищо от себе си:

Заплатите да се оставят да растат до естествените си нива. Войната беше скъпа — водеше до загуба на човешки ресурс, особено на квалифициран персонал. Това веднага щеше да доведе до оскъпяване на бизнеса.

Цените, от друга страна, ще останат постоянни, стоките ще стават все по-достъпни за забогатялото население.

Разбира се, войната беше намалила драстично съществуващите запаси. За да облекчи положението, Императорът имаше твърдото намерение да намали временно таксите върху АМ2 — веднага — като по този начин свали цените на стоките и превоза.

Той вярваше, че след известно време ще се постигне баланс.

И така пред лордовете-магнати стоеше не бъдеще с постоянно нарастващи възможности, а дълъг период на затягане на коланите и внимателен мениджмънт на ресурсите им. Незаслужените печалби и големите премии щяха да останат в миналото. Бизнесът щеше да е принуден да се съревновава при равни условия и да очаква печалби едва в дългосрочен план.

Това беше неприемливо за Тайния съвет. Гласуваха против — с пистолетен изстрел.

Вотът не беше единодушен. Волмер, младият медиен магнат, беше ужасен от техния план. Не желаеше да участва в него, въпреки че възгледите му се различаваха от тези на Императора, както и на всеки друг от Съвета. Макар да нямаше талант, Волмер беше ревностен привърженик на изкуството на убеждаването. Но той винаги беше разполагал с цели взводове репортери, политически експерти и учени в областта на връзките с обществеността, които непрекъснато захранваха огромната му медийна империя. Всичко това беше наследено, така че дарбите му не бяха от значение.

Като повечето наследници, Волмер се смяташе за гений. Това беше трагичният му недостатък, причината за смъртта му. Дори такъв слабоумник като него би трябвало да съобрази какви ще са последствията от скъсването на отношенията му с другите заговорници. Но заслепен от ярката светлина на въображаемия си интелект, той не бе съзрял очевидното.

Заплетеният план взе първата си жертва — Волмер. Архитектът на заговора беше любимият ласкател на Императора, Танз Суламора.

През по-голямата част от службата си Суламора се беше подмазвал всячески на Императора. Десетилетия наред той бе гледал на владетеля като на създание без видими недостатъци. Определено не вярваше, че е светец, питаещ сантиментални чувства към подчинените си. По-скоро го определяше като студен и пресметлив изпълнителен директор от гигантски мащаб, който ще използва всички възможни средства, за да постигне поставените цели. В това си разбиране Суламора беше напълно прав.

Беше сгрешил само в това, че го бе довел до крайност. Бизнесът беше религията на Суламора, а Императорът — нейният главен жрец. Той вярваше, че Императорът е непогрешим — същество, което бързо пресмята възможностите и действа без колебание. И резултатът винаги е правилен. Също така предполагаше, че целите на Императора съвпадат с неговите, както и с тези на всеки друг капиталист в Империята.

Всъщност мнозина други бяха стигнали до същия извод. Но играта на Вечния император си беше негова собствена. Това беше неговата дъска. Неговите правила. Неговата победа. Единствено негова.

А що се отнася до непогрешимостта, дори Вечният император нямаше подобни илюзии. Всъщност, когато планираше, той предвиждаше вероятността от грешки — и свои, и чужди. Това беше една от причините нещата да се подреждат в негова полза. Вечният император беше майстор на дългосрочните прогнози.

— Става лесно — обясняваше шеговито на Махони, — особено след първите хиляда години.

Таанските войни бяха резултат от една от най-големите грешки на Императора. Той разбираше това по-добре от всеки друг. Но конфликтът беше толкова яростен, че се наложи да бъде откровен — със Суламора и редица други. Започна да разсъждава на глас, обясняваше заключенията си на най-доверените си съветници. Как другояче би могъл да чуе тяхното мнение? Същевременно изрази съмнение в себе си и призна множество свои грешки.

Това беше тежък удар за Танз Суламора. Оказа се, че неговият герой стои на глинени крака. Корпоративният ореол помръкна. Суламора загуби вярата си.

Убийството беше неговото отмъщение.

За да се защити, той държеше съществените подробности на плана в тайна. Искаше да се застрахова, като настоя съзаклятниците му да поемат в равна степен вината за извършеното. Всички бяха сложили отпечатъците от пръстите си под документи, които издаваха участието им. Всеки получи копие от тях, така че предателството беше немислимо. Но подробностите за убийството на Волмер, наемането на Шапел и последвалата смърт на Императора останаха неизвестни за другите заговорници.

Членовете на Тайния съвет наблюдаваха развитието на събитията на видеоекраните си заедно с цялата Империя. И нямаше по-запленени зрители от тях. Видяха императорската свита да се насочва към редицата от посрещачи на космодрума. Приветстваха Суламора като герой. Очакваха с нетърпение смъртоносния изстрел. Напрежението беше невероятно. След миг щяха да се превърнат в крале и кралици. После Императорът умря. Мисията бе изпълнена!

Експлозията, която последва, ги учуди колкото и всички останали. Дали бомбата беше финален щрих? От друга страна, беше немислимо Суламора да се самоубие. Предположиха, че лудият Шапел е искал да бъде напълно сигурен в успеха си. Е, какво пък. Бедният Суламора. Понякога става дракх.

Макар смъртта му да означаваше, че ще си поделят и неговият дял от баницата, те наистина скърбяха за човека. Като шеф на всички транспортни операции и основната част от корабостроителството, Танз Суламора не можеше да бъде заменен. Освен това остро се нуждаеха от ловкия му ум, както и от знанията му за начина на водене на имперската политика. Смъртта му означаваше, че ще им се наложи да се учат в движение.

Не успяха да се научат особено добре.

Императорът беше складирал АМ2 в големи депа, стратегически разположени из цялата Империя. Те захранваха огромни танкери, които сновяха напред-назад, според нуждите и заповедите на Императора. Само той контролираше количеството, качеството и редовността на доставките на гориво.

Ако някоя система или индустрия му се противопоставеше, той щеше да я постави на колене. Който му се подчиняваше, получаваше винаги стабилни цени, каквито Императорът сметнеше за справедливи.

Членовете на Тайния съвет веднага видяха недостатъците на тази система, особено защото тя засягаше оцеляването им. Никой от тях не би получил подобен абсолютен контрол.

Затова те разделиха АМ2 на равни дялове и така подсигуриха евтино гориво за собствените си индустрии. Освен това го използваха и да наказват личните си врагове, да даряват приятелите си или да създават нови съюзници. Силата, с други думи, беше разделена на четири.

Понякога всички се съгласяваха, че има една-единствена заплаха за бъдещето им. Тогава се събираха, обсъждаха и действаха.

В началото харчеха като подивели. С толкова много безплатно гориво разшириха владенията си — закупиха сгради, нови фабрики, — поглъщаха конкурентите си или залъгваха корпорациите, чиито печалби желаеха.

Императорът беше разделил АМ2 на три ценови равнища: най-евтиното гориво отиваше в развиващите се системи. Следващото беше за обществени потребности, за да може правителството да задоволи основните нужди на различните популации. Най-скъпото беше за търговия.

Тайният съвет премахна това разделение и постави само една цена — доста висока, която трябваше да бъде заплащана от всички, освен от тях и техните приятели. Резултатът беше натрупването на богатство, което надхвърляше и най-смелите им мечти.

Съществуваше обаче червеят на съмнението, който дълбаеше голямата си дупка в увереността им. Червей, който бяха пренебрегвали твърде дълго.

Огромните складове трябваше да бъдат захранвани. Но от кого? Или с какво?

В миналото вериги от кораби-роботи — навързани заедно в невъобразимо дълги композиции — бяха пристигали към складовете, натъпкани догоре с Антиматерия Две. Много векове бяха изтекли, без някой да си зададе въпроса, откъде биха могли да идват. Предположението беше изместило този въпрос — важните хора знаят, важните хора, които изпълняват заповедите на Императора.

Като всички необосновани предположения, то си проправи път и срита колективния задник на Съвета.

След смъртта на Императора корабите-роботи престанаха да идват. Оказа се, че разполагат само с наличното АМ2. И то никога нямаше да се увеличи.

Мина доста време, преди да го осъзнаят. Тайният съвет беше прекалено зает да се справя с лавината от проблеми — както и с чувството си на вина, — затова просто прие, че ситуацията е временна. Пратиха подчинените си да разпитат бюрократите в отдела за гориво. Бедните създания ги изгледаха озадачено.

— Вие не знаете ли? — попитаха. За известно време Тайният съвет се страхуваше да признае невежеството си по този въпрос.

Бяха мобилизирани още служители. Всяка фактура, всеки документ, всяка драсканица, която Императорът беше написал, бяха издирени и щателно прегледани.

Нищо.

Такова тревожно развитие на нещата би трябвало да предизвика паника или поне пестеливост. Но те се уплашиха съвсем малко и изобщо не започнаха да се ограничават.

Бяха потайни и опитваха да намерят изход. Всеки беше довел до съвършенство някакъв свой талант по пътя си към успеха. Логично бе да се допусне, че Императорът е бил най-потайното същество, съществувало някога. Доказваха го дългото му царуване и неспособността им да разгадаят системата му на управление.

Направиха още много усилия, всяко все по-сериозно и по-отчаяно от предишното.

Бяха на ръба на паниката.

Най-накрая сформираха проучвателна комисия от най-способните администратори. Целите й бяха две. Първо: да открие АМ2. Второ: да определи количеството налични запаси и да препоръча план за изразходването им до постигането на цел номер едно.

За нещастие втората цел забави разглеждането на първата с повече от година. Ако Императорът беше жив, със сигурност би се разгневил на тяхното безхаберие.

— Опитаха номерата на Седемте сестри4 — би извикал той. — Колко петрол имате всъщност, сър? Недейте да ни лъжете. Не е в интерес на нацията.

Съветът едва ли знаеше за Седемте сестри, нито пък го беше грижа за нещо толкова безполезно и широкоразпространено като петрола. Но щяха да схванат намека.

Когато им задаваха въпроси, всеки от членовете на Съвета лъжеше — неумело, както биха казали старите интриганти. Всеки път изопачаваха данните все повече. Отговорите се определяха от политическите ветрове и нямаха нищо общо с действителността.

Ами поданиците на Империята? След като се бяха отнесли толкова скъпернически с тях, какво ли щеше да сполети Съвета след разгласяването на истината?

Всъщност мълвата се пусна скоро след това. Започна паническо запасяване. Имаше все по-малко достъпно АМ2.

В допълнение към дилемата на Съвета се добавяха и редица други проблеми.

По време на Таанските войни Императорът беше принуден непрекъснато да преговаря с непостоянни съюзници и със страни с твърдо заявен неутралитет. Когато ситуацията се обърна, всички те му се заклеха във вечна вярност. Това обаче не премахна причината за предишното им недоволство. Водачите на много от тези системи трябваше да се справят с бунтовното си население: създания, които не изпадаха във възторг от Имперската система и с напредването на войната все повече се разочароваха от нея.

Мирът не премахваше автоматично подобни съмнения. Преди да загине, Вечният император се канеше да насочи вниманието си към тези проблеми. Те бяха сложни за разрешаване при всяко положение. А това важеше с двойна сила за самопровъзгласилите се негови наследници. Ако несигурните съюзници не вярваха, че Вечният император мисли за техните интереси, то какво оставаше, по дяволите, за тези новите? Съветът управляваше по силата на указ, издаден от Парламента, но повечето от поданиците на Империята гледаха с недоверие на тази институция. В Парламента виждаха просто един инструмент за узаконяване на императорските заповеди. Вечният император никога не беше отричал подобно мнение.

Това беше една от основите на неговото мистично обаяние.

Императорът се възхищаваше на някои от политическите похвати на древните царе и се учеше от тях. Те бяха сред последните управници на Земята, властвали по Божия повеля. Царствали са над милиони селяни, които са живеели при ужасни условия. Благородниците пък са били използвани като непосредствените изпълнители на политическата воля. Те са размахвали камшиците и пак те намалявали дажбите храна и са предизвиквали повсеместен глад. Селяните невинаги се подчинявали. Историята беше пълна с яростните им бунтове. Но винаги са винили благородниците за своите беди. Бесели ги по стълбовете, а царят е оставал недосегаем.

Нещо повече — той е бил бащинска фигура, загрижен единствено за благостоянието на бедните си поданици, а благородниците винаги са се възползвали от великодушието му и са крили злите си дела от него. Ако само можеше да научи колко ужасно е народното страдание, той ще го прекрати веднага. Във всичко това нямаше и грам истина — но винаги бе действало.

Освен при последния цар, който се е отнасял с открито презрение към собствения си народ.

— Заради това е бил последен — каза веднъж Императорът на Махони.

Просто един от малките уроци на историята, за които Тайният съвет нямаше никаква представа. Но дори и да го знаеха, едва ли биха го разбрали. Много малко добри бизнесмени разбират от политика — което беше и причината да са ужасни управници.

Другият сложен и наболял проблем беше какво да се прави с таанците.

За Кес, близначките Краа и останалите решението беше просто. Таанците бяха победени. Победителят получаваше всичко.

Воден от такива разбирания, Тайният съвет ескплоатираше безжалостно всичките им системи. Присвоиха фабриките, поставиха под контрол всички ресурси и насила караха местното население да работи като роби. Изхарчиха огромно количество кредити, които не притежаваха, за да поставят гарнизони и да държат в подчинение бившите си врагове. Разграбването на Таанската империя донесе бърза печалба. Но преди да имат време да се поздравят за своята гениалност, членовете на Тайния съвет видяха как всичките им печалби главоломно се стапят.

Вечният император щеше да им каже, че тиранията не е икономически ефективна.

Той беше замислил реализирането на икономическо чудо. Поне щеше да го представи по този начин. Определено възнамеряваше да предприеме наказателни мерки. Прочистването щеше да е мащабно и пълно. Щеше да изличи всички останки от културата, създадена от тази войнолюбива раса.

Но щеше да я замени с нещо друго. Желанието да се бият щеше да се превърне в желание да се състезават. Щеше да им предложи помощ, съответстваща по мащаби на прочистването. Според него подобни целенасочени създания като таанците щяха бързо да започнат да произвеждат кредити в такова изобилие, че малко след това биха превърнали родината си в един от най-важните капиталистически центрове в неговата Империя.

Щяха да станат прекрасни потребители на АМ2.

Което отново повдигаше въпроса за затруднението, в което Тайният съвет беше изпаднал.

Къде се намираше АМ2?

Глава 5

Кес видя признаците за надвисналата буря, преди корабът му да се приземи на Соуард.

Главният космодрум на Първичен свят беше почти празен. Петкилометров участък беше запълнен с разтоварващи машини и ако се съдеше от ръждата по корпусите им, те бяха бездействали с месеци.

Няколкото космически лайнера, които Кес видя, бяха нашарени от следите на лющещ вирус, който нападаше всички кораби в дълбокия космос и постепенно прояждаше обшивката им, ако не се вземеха мерки. Не се виждаха работещи екипи. Някогашното жизнено, шумно сърце на Империята бе помръкнало като дърта вещица, загубила дори спомена за някогашните си любовници.

Очакваше го блестяща редица военни коли, които рязко изпъкваха на фона на общата разруха, обхванала Соуард. Високото сребристо същество с червено петно, пулсиращо гневно на гладкия череп, се настани на седалката на официалната гравикола и махна с ръка на шофьора да кара напред.

Гравиколата и съпътстващият я ескорт се отправиха към изхода и минаха покрай зеещия, ограден с черно въже кратер, издълбан от експлозията, последвала убийството на Императора. Беше направено предложение да се издигне паметник на Вечния император. Кес беше подкрепил идеята — в края на краищата нали на него дължаха сегашната си власт. Спорове нямаше. Веднага бяха отделени пари и беше избран скулптор. Решението бе взето по време на последното му посещение, преди повече от година, а работата по проекта не беше напреднала изобщо.

Гледката, която го посрещна на излизане от космодрума, беше още по-окаяна. Празни складове. Затворени магазини, висящи накриво табели, празни витрини, където някога блестящи стоки бяха привличали благоденстващото население. Просяци и тълпи от безработни следяха с мрачни погледи преминаването му. Тромаво и едро създание в дрехи на товарач гневно изгледа официалните знамена, които се вееха над колата на Кес, погледна го право в очите, после се изплю ядно на разбития паваж.

Кес се наклони към шофьора.

— Какво е станало тук?

— Не се тревожете, господин Кес — отвърна му жената. — Тези са просто са шайка лентяи. Има достатъчно работа, но те не искат да вършат нищо. Предпочитат да смучат наготово от обществото. Сега се оплакват и злобеят, защото почтените, трудолюбиви хора им казват: „Без работа няма кредити“. Ако Вечният император — Бог да го благослови — беше жив, щеше набързо да ги стегне.

Жената млъкна за миг, притесни се, че последните й думи могат да се изтълкуват като критика към Тайния съвет. После се окопити. Угодническа усмивка се разля по широкото й лице:

— Не че вие не правите всичко по силите си. Времената са ужасни. Ужасни… Не бих се захванала с вашата работа, дори пари да ми дават. Вчера разправях на моичкия…

Тя продължи да бърбори. Снизхождението прозираше през принудителната й смиреност. Кес я накара да замълчи. Изобщо не възрази на думите й, нито даде израз на възмущението си от езика, който използваше. Те ясно показваха, че е на заплата при двете Краа. Близначките си правеха труда да прикриват твърде малко неща.

Кес беше дошъл на Първичен свят след толкова дълго отсъствие заради свикването на извънредно заседание на Тайния съвет. Председателят на комисията, занимаваща се с въпросите на АМ2, беше готов да оповести пълните резултати от направените проучвания за ситуацията с горивото. И, което беше още по-важно, щеше да посочи сроковете, в които скритото гориво на Императора трябваше да бъде открито.

Кес се надяваше, че тук ще чуе по-добри новини, отколкото в потискащия доклад, който беше получил, преди да се отправи към Първичен свят.

Най-важната мисия се беше провалила. Фактът, че голям брой специални агенти бяха загинали в нея, не го вълнуваше особено. Важният довереник на Вечния император — някой си адмирал Стен — и дългогодишният му помощник Алекс Килгър се бяха изплъзнали от мрежата, подготвена за тях.

Идеята да се заловят всички, които са били в обкръжението на Императора, не принадлежеше на Кес. Най-вероятно инициаторите бяха близначките Краа. Не че имаше значение. Кес веднага бе разбрал, че осъществяването й ще разреши бързо и собствените му тревоги. Хвани ги, подложи ги на мозъчно сканиране и готово! Всички тайни на Императора щяха да излязат на бял свят.

Оказа се, че са нужни доста месеци, за да се приведе идеята в изпълнение. Кес беше задвижил нещата. Неговата потребност беше далеч по-належаща от тази на другите. Все още го изумяваше колко трудно се работи с управително тяло от петима души. Той, както и сподвижниците му, бяха свикнали да управляват собствения си бизнес, без да им се налага да правят компромиси или да провеждат консултации. Но най-накрая екипите на „Богомолка“ бяха разпратени и се върнаха бързо с плячката си. Резултатът: една голяма нула. Нищо. Никакъв намек или поне загатване за източника на АМ2… или за каквото и да е друго.

Кес беше анализирал дългия списък приближени и все повече и повече се възхищаваше от потайността на Императора. Стана му напълно ясно, че малцина от тях биха били полезни. Ала нито един не беше сред пленените от екипите на „Богомолка“. Две от имената се набиваха на очи.

Единият беше пенсионираният флотски маршал Йън Махони. Официално се водеше мъртъв. Кес обаче се съмняваше в това, по ред причини. Най-важната от които беше, че инстинктите му подсказваха обратното.

Досиетата на корпус „Меркурий“ разкриваха Махони като невероятно изобретателен мъж, който без особено усилие би могъл да инсценира собствената си смърт и да изчезне от сцената. Единственият недостатък, който Кес съзираше у него, беше непоклатимата му лоялност към Императора, недостатък, който правеше Махони потенциална заплаха — ако беше жив. Но ако смъртта му е била инсценировка, то имаше едно-единствено обяснение за постъпката му: флотският маршал подозираше, че Тайният съвет е организирал покушението срещу бившия му работодател.

Вторият най-вероятен източник на достоверна информация беше адмирал Стен, човекът, оглавявал някога Имперската гвардия — гурките, които, странно защо, бяха напуснали постовете си след смъртта на Императора и се бяха завърнали в родния си Непал на Земята. Стен беше важна, но останала в сянка фигура по време на Таанския конфликт. Кес беше прегледал доста подробно и неговото досие. Установи големи празнини. Много странно. Особено като се имаше предвид, че липсващите данни бяха заличени по пряка заповед на Императора. Подозренията на Кес се задълбочаваха и от факта, че мъжът изведнъж се бе сдобил с огромно богатство, както и неговият сподвижник Килгър. Откъде идваха всички тези пари? Награди? От самия Император? Но с каква цел?

Кес събра едно и едно и уцели шестицата: Стен беше един от малцината, на които Императорът беше доверил тайните си. Когато адмиралът беше открит на далечната си планета, Кес настоя за залавянето му да бъде изпратен елитен отряд. Беше получил сериозни уверения, че ще бъдат подбрани най-добрите. Очевидно го бяха излъгали. В края на краищата, що за подготовка имаха тези агенти на „Богомолка“? Да ги избие един-единствен човек. Проклятие!

Кес се беше подготвил за скандал на предстоящата сбирка. Със сигурност здравата щяха да се изпохапят.

Щом излязоха на улицата, той забеляза три босоноги създания, облечени в мръснооранжеви роби. Те си проправяха път през гъстата тълпа, раздаваха наляво-надясно брошури и проповядваха. Не можеше да чуе думите им в уютната, шумоизолирана кола, но и не му беше необходимо. Знаеше кои са: членове на Култа към Вечния император.

Навсякъде из Империята имаше неизброимо много създания, които твърдо вярваха, че Вечният император не е умрял. Някои от тях твърдяха, че всичко това е заговор на неговите врагове: Императорът е отвлечен и го държат заключен под строга охрана. Други бяха убедени, че по-скоро е хитър ход на самия Император: умишлено е инсценирал собствената си смърт и се укрива, изчаква поданиците му да разберат колко отчаяно им е необходим, а след известно време ще се появи и ще въдвори ред.

Членовете на Култа бяха доста крайни в своите убеждения. Твърдо вярваха, че Императорът е наистина безсмъртен, че е свят пратеник от Свещените селения, приел тяло само за удобството да разнася наоколо блестящата си душа. Смъртта му, проповядваха те, беше саможертва, дар за Всемирния етер, изкупление на всички грехове на смъртните му поданици. Също така убедено очакваха и възкресението му. Вечният император, говореха те, скоро ще се върне, ще продължи своето плодотворно управление и всичко ще се оправи.

Кес беше съгласен донякъде с членовете на Култа. Той също вярваше, че Императорът е жив и ще се завърне. Кес беше рационално същество, което някога гледаше с презрение на всякакъв вид мислене, основан на емоции, вместо на логика. Характерна особеност на и интелектуално, и икономически по-слабите му съперници. Но вече не мислеше така. Ако Вечният император беше наистина мъртъв, Кес беше загубен. И поради тази причина той вярваше — обратното би го довело до лудост.

Съществуваха древни легенди на собствения му вид, които разказваха за безсмъртието или поне за невероятно дълголетие. Бяха подобни на легендата за Матусал и вероятно бяха породени от фаталния недостатък на тяхната раса.

Кес — както и всички Грб’чев — беше резултат от сливането на две различни форми на живот. Едната беше тялото, с което Кес се разхождаше наоколо. Високо, привлекателно, сребристо създание, чиито главни достойнства бяха издръжливост, почти изумително здраве и способността да се адаптира и да поглъща всяка заплашваща живота му сила, но пък така невероятно глупаво.

Другата беше видима само благодарение на червения проблясък, който пулсираше през черепа му. Някога е представлявала само обикновена, устойчива форма на живот — нещо като вирус. Да се нарече вирус обаче не би било точно. Силните й страни бяха изключителната способност да прониква през защитните протеини на клетките, с които се сблъскваше, и потенциалът за развитие на интелект. Главната й слабост беше генетичният часовник, който спираше средно след около сто двадесет и шест години.

Кес трябваше вече да е „мъртъв“, а прекрасният му мозък — превърнат в малка, потъмняла топка от загниващи клетки. Неговото тяло — красивата рамка, която осъществяваше всички естествени функции на Грб’чев — можеше да продължи да функционира още около век след това, но щеше да е само празна обвивка.

Когато Кес се присъедини към другите заговорници от Тайния съвет, той не търсеше власт, а спасение. Богатствата не го вълнуваха. Искаше живот. Интелигентен живот.

Не се интересуваше от АМ2, макар че предпазливо криеше това от сподвижниците си. Да разкрие своята слабост би означавало да се осъди на смърт. Когато Императорът беше убит и се започна отчаяното издирване на източника на постоянните запаси от гориво, Кес вече бе започнал своето жизненоважно търсене — какво правеше Вечния император безсмъртен?

Отначало вярваше, че ще открие отговора в засекретените архиви на Императора, със същата убеденост, с която другите смятаха, че ще намерят извора на АМ2. Но и той удари на камък.

Когато убийството беше извършено, Кес беше на сто двадесет и една години. Което значеше, че му остават още около пет. Бяха минали малко повече от шест години оттогава, но Кес беше все още жив.

През тези последни години той живееше в постоянен ужас за умствените си способности, изпадаше в истерия, че времето изтича. Дори най-малкият пропуск в паметта предизвикваше у него пристъпи на паника. Забравена среща го хвърляше в мрачни настроения, които трудно скриваше от другите съветници. Това беше и основната причина да стои настрана от Първичен свят толкова дълго.

Нямаше ясна представа защо продължава да живее, също както си оставаше в неведение за най-голямата тайна на Императора. Никое създание от неговия вид не беше преминавало отвъд естествената граница от сто двадесет и шест години.

Е, това не беше напълно вярно. Според легендите съществуваше един, който беше успял — легендата за грб’чевския Матусал.

В нея се разказваше за древните времена, когато се слели двете форми на живот. По време на тази дълга и мрачна епоха царял хаос. Тогава се появил мъж, който силно се различавал от другите. Името му било забравено, което поставяше верността на легендата под силно съмнение, но я правеше и по-въздействаща.

Според мита той обявил своето безсмъртие още в юношеска възраст, а в последвалите сто или повече години станал известен като странстващ мислител и философ, който превъзхождал най-големите умове на своето време. В годината, в която трябвало да умре, цялото кралство започнало всекидневно бдение в очакване глашатаите да обявят кончината му. Годината минала. После още една. И още една. Докато накрая безсмъртието му било прието за факт. Първият — и единствен — дълговечен Грб’чев станал владетел на кралството. Настъпила ера на просветление, продължила много векове, може би дори хилядолетия. От този миг нататък бъдещето на расата било осигурено. Поне така гласеше легендата.

Последната й част най-много вълнуваше Кес — това бе пророчеството, че някой ден друг Матусал ще се роди и този безсмъртен Грб’чев ще поведе вида им към още по-големи успехи.

Напоследък Кес се чудеше дали не е избраният.

Но това ставаше само по време на най-истеричните му и налудничави фантазии. Най-вероятно допълнителното време, през което беше оцелял, се дължеше на някакво генетично изменение. В действителност можеше да „умре“ във всеки момент. Ако искаше да има някакво бъдеще, Кес трябваше да предприеме нещо, да открие тайната и да се превърне в новия спасител на своя вид.

Зарея поглед през прозореца. Колата се движеше през работнически квартал с високи, сиви блокове от двете страни на широкото шосе. Повечето жители ходеха пеша. Ограничаването на АМ2 не позволяваше да се поддържа обществен транспорт, да не говорим за малките правоъгълни превозни средства, които средната класа толкова обичаше. Кес видя дълга опашка да се извива пред един магазин за соя. Нащърбена табела заковаваше цената на десет кредита за унция. Състоянието на табелата беше подигравка, а цената беше възмутителна.

Двама бронирани полицаи охраняваха изхода на магазина. Кес видя отвътре да излиза жена с малък вързоп в ръка. Тълпата мигновено изрева, ръце се замятаха в опит да сграбчат пакета, който тя стискаше. Едър полицай пристъпи колебливо напред. Колата на Кес отмина, преди той да успее да проследи развитието на събитията.

— … Положението е такова от бунтовете за храна насам — обясняваше жената, която караше. — Разбира се, разходите по охраната са големи, така че цените трябва да се вдигат, нали така? Но не можеш да го набиеш в главите на хората. Обяснявах аз на моичкия…

— Какви бунтове за храна? — прекъсна я Кес.

— Не знаете ли? — тя зяпна от изненада, че един от членовете на Съвета изобщо няма представа какво се е случило.

— Беше ми докладвано за размирици — додаде Кес. — Но не и… бунтове.

— О, размирици — махна с ръка шофьорът. — Звучи много по-добре от бунтове. Такива бяха, наистина. Размирици. Сигур’ е имало двайсет-трийсет хиляди мързеливи, мръсни типове, забъркващи дракх навсякъде. Полицаите действаха внимателно. Не убиха повече от петдесетина. Разбира се, три или четири хиляди бяха ранени в престрелките и…

Вбесен, Кес не изслуша останалото. Беше изложил възгледите си съвсем ясно пред останалите членове на Съвета. Към Първичен свят и всички създания на него трябваше да се отнасят с особено внимание. Той беше сърцето на Империята и в него не биваше да се появява какъвто и да било недостиг. Когато научи за „размириците“, обясни това още по-ясно. Но близначките Краа и другите го увериха, че всичко е наред — появили се известни технически проблеми със системата за доставки, но били разрешени. Имало достатъчно провизии и мирът бил възстановен. Как не! Не лъжите притесняваха Кес толкова много — той самият беше майстор на задкулистните игри, — а погрешният подход към проблема.

Ако Тайният съвет не можеше да контролира положението на няколко километра от собствените си врати, как тогава ще управлява огромната Империя? Кес знаеше, че ги при провал ги чака нещо далеч по-ужасно от всеки ад, който можеха да си представят.

Имаше и още едно изключително дразнещо притеснение: Ако нещата бяха наистина толкова ужасни, че на местното население се раздаваха хранителни помощи, защо тогава членовете на Съвета се перчеха със собственото си благосъстояние?

Изсумтя, когато видя кулата, извисяваща се над високите сгради във финансовия квартал. Това беше новопостроеното представителство на Тайния съвет.

— Дяволски внушително, нали? — обади се жената, която сбърка изсумтяването му с възглас на възхищение. — Можете наистина да се гордеете с това здание. На Първичен свят няма нищо подобно. Особено след като старият замък на Императора беше сринат от бомбардировките. Знам, че още не сте го видели, но изчакайте, докато влезете вътре. Има фонтани и всякакви неща. С истинска оцветена вода. И в центъра му расте огромно дърво. Казва се рубигиноза или… абе нещо такова беше. Може и да не го казвам правилно. Огромна плодоносна смокиня. Само че от вид, който не може да се яде.

— Чия беше идеята? — попита Кес сухо, безчувствено.

— Не зная. На архитекта сигур’. Как й беше името? О… Зтиво май. Но, божке, как ли са се оправили? Само дървото е петнайсет — двайсет метра високо. Изкопаха го някъде от Земята, но се бояха, че ще се свие и ще се разпадне, ако го донесат направо тук, затова постепенно го привикнаха към атмосферата. На три или четири планети. Изхарчиха добра сума кредити за това. Сигур’ е свършило работа. Расте като диво вътре. Добавило е още два метра за последните два-три месеца. По дяволите, проклетото дърво е гордостта и радостта на Първичен свят, казвам ви. Питайте, когото щете.

Докато гравиколата спираше, Кес видя тълпа от просяци да тръгва напред. Група въоръжени с палки полицаи ги отблъсна. Разбира се, помисли си. Попитай, когото щеш. Как не!

Докладът на председателя на комисията за АМ2 звучеше като бръмчене на муха, удряща се в стъкло. На масата пред него се издигаше висока метър и тридесет купчина отчети — плодът на много месеци труд. Той четеше влудяващо бавно — сричка по сричка — от резюме, което също не беше особено тънко. Името на председателя беше Лагут. Но от ядните погледи, които членовете на Съвета му хвърляха, беше очевидно, че го наричат с далеч по-обидни имена.

Кес и другите бяха насядали около масата и се поглеждаха нетърпеливо. Това можеше да се окаже най-важното изслушване в живота им. Затова никой не възрази, когато помощниците на Лагут донесоха нови тонове хартия, нито пък се оплакаха, че предисловието се проточи цял час.

Вторият час беше започнал да тече преди малко — втори час за група създания, които изискваха от подчинените си да съберат всичките си мисли най-много в три изречения. Ако им харесат трите изречения, подчиненият можеше да продължи. Ако ли не, уволнението не бе недопустима възможност. След първия час председателят на комисията за АМ2 се беше спасил от уволнение. Затова пък го заплашваше екзекуция. Самият Кес обмисляше няколко зловещи възможности.

Но внезапно долови нещо различно в монотонното мърморене. Зад досадното бръмчене се криеше истински страх. Усети го по нервните запъвания и появата на някои тикове. Кес престана да чака заключението и се заслуша в думите. Те бяха безсмислени. Бюрократични брътвежи. Това беше просто начин да се забави отговорът. Реши да запази наблюденията за себе си и се замисли как би могъл да се възползва.

Близначките Краа избухнаха първи.

Дебелата прочисти гърлото си — звукът напомняше далечен гръм, — придвижи огромното си туловище напред и вирна масивната си като юмрук брадичка.

— Ти си бил адски гадно копеле, приятелче — поде тя. — Хемороидите ми прокървиха от това кудкудякане. Задникът на сестра ми издълба дупки в стола. Приключвай вече или намери някой друг да движи нещата.

Лагут зяпна. Изглеждаше ужасно объркан. Надушваше, че не му се пише нищо добро, но просто не разбираше къде е сгрешил.

— Карай по същество човече. Каква е прогнозата? — намеси се Ловет.

Лагут въздъхна дълбоко. После бледа усмивка разтегли устните му.

— Толкова съжалявам, благородни създания — замънка той, — ученият в мен… тц… тц… колко несъобразително от моя страна. За в бъдеще ще се постарая…

Слабата Краа изръмжа. Беше пронизителен — и не особено приятен звук. Зловещ като на гладен всеяд.

— Тринадесет месеца — изплю Лагут. — И това е приблизителна оценка.

— Искаш да кажеш, че макар твоят отдел да не е имал късмет в откриването на АМ2, сега разполага с приблизителна оценка, кога ще го намери? Правилно ли разбирам? — Ловет имаше невероятен талант да посочва очевидното.

— Да, господин Ловет — отвърна Лагут. — Не може да има съмнение. До тринадесет месеца ще го имаме. — И потупа дебелия куп документи.

— Определено звучи обещаващо, стига да е вярно — намеси се Малперин и спря инстинктивния опит на Лагут да защити становището си, като махна с ръка. Тя управляваше огромен индустриален конгломерат със затворен цикъл. Не се справяше добре, но беше добила достатъчно решителност, за да го задържи, докогато й харесва.

— Какво е вашето мнение, господин Кес? — попита тя. Обичаше да включва повече хора в дискусиите, като запазваше своите собствени виждания в тайна колкото е възможно по-дълго. Кес подозираше, че всъщност Малперин няма собствено мнение и изчаква да види накъде ще задуха вятърът, преди да реши на чия страна да застане.

— Най-напред искам да задам на господин Лагут един въпрос — каза Кес. — Много съществен според мен.

Председателят на комисията кимна.

— С колко АМ2 разполагаме в момента?

Лагут запелтечи, после започна дълга и абстрактна лекция. Кес го прекъсна, преди да се задълбочи.

— Нека перифразирам: като имаме предвид сегашното ниво на употреба и ограничения — за колко време ще ни стигне наличното АМ2?

— Две години — отвърна Лагут — Не повече.

Отговорът разтърси стаята. Не защото беше неочакван. Но сякаш бяха осъдени на смърт и сега им съобщаваха точно кога ще бъде изпълнена екзекуцията. Само Кес не се впечатли, за него това не беше нещо ново.

— Значи, ако грешите за тринадесетте месеца… — започна Малперин.

— Тогава всичко е свършено, след по-малко от година — намеси се слабата Краа.

Лагут само кимна. Единствено Кес знаеше защо мъжът е толкова уплашен. Защото лъжеше.

Не, не за двугодишния запас от АМ2. Това беше напълно измислена оценка. Тринайсет месеца. Дракх! По-скоро никога. Лагут и неговият отдел в момента нямаха по-добра представа къде Императорът държи горивото си, отколкото когато бяха започнали проучванията си преди шест години. Но защо ще лъже? За да задържи проклетата си глава на раменете. Не беше ли това достатъчен мотив?

— Да приемем първата оценка — рече Кес. — Няма нужда да мислим за скока над пропастта, когато все още не сме стигнали ръба.

Близначките Краа се взряха в него. Въпреки грубите им черти погледите не бяха заплашителни. Бяха започнали да разчитат на Кес. Нямаше как да знаят, че от самото начало неговата лична дилема го принуждаваше да действа като посредник.

— Господин Лагут вярва, че ще му трябват тринайсет месеца, за да открие източника на АМ2 — продължи Кес. — Това може да е вярно, а може и да не е. Но знам как бихме могли да постигнем по-голяма степен на сигурност.

— И как по-точно? — попита Ловет.

— Имам нова процесорна система, която скоро ще бъде активирана. Моите учени я разработват години наред. Създали сме я специално за обработка на архиви.

— И какво? — намеси се дебелата Краа, по-глупавата от двете, ако това изобщо беше възможно.

— Смятаме да я продадем на различни правителства. Би трябвало да редуцира времето за обработка на документи с около четиридесет процента, дори повече.

Стаята се изпълни с мърморене. Схванаха мисълта на Кес и повярваха на думите му. А и по същество информацията беше вярна. Ако беше излъгал за нещо, то това беше за истинската му цел.

— Предлагам ние с господин Лагут да обединим силите си — хвърли мрежата Кес, — за да сме сигурни, че ще постигнем поставената цел. Какво мислите? Готов съм да изслушам и други предложения.

Нямаше такива. Сделката беше сключена.

Колкото до другите въпроси — провалът на мисията на агентите от „Богомолка“ да хванат адмирала, ужасите, които Кес беше видял по улиците на Първичен свят, — те си останаха необсъдени. Кес беше получил каквото искаше.

Само още едно нещо изникна, и то съвсем случайно.

— За тази скапана двугодишна история със запасите — поде слабата Краа.

— Да?

— Аз и сестра ми мислим, че можем да се опитаме и да удължим срока.

— Още ограничения? — изуми се Ловет. — Мисля, че почти сме достигнали…

— Недей да ми слагаш думи в устата.

— Какво тогава?

— Трябва да си набавим гориво.

— От кого? — не успя да се въздържи Кес.

— На кого му пука? — изсумтя дебелата Краа. — От някой, който има повече. Едва ли са много.

— Имаш предвид да го откраднем? — попита Малперин почти замечтано. — Просто така?

— Защо не? — отсече слабата Краа.

Да. Всички се съгласиха. Защо не, наистина?

Глава 6

Първата стъпка на Стен след напускането на Малък мост беше да се скрие. Махони имаше идея за убежище — но Стен я отхвърли, той разполагаше със свое много сигурно укритие. Място, където се надяваше, че и Килгър, стига да беше получил известието навреме, ще дойде.

Скривалището беше Далекозападен и там за пръв път Стен видя ефекта от намаляването на запасите от АМ2 и неспособността на Тайния съвет да разпредели рационално наличното гориво.

Далекозападен беше — и донякъде все още продължаваше да е — корабно сборище и оживено пристанище за космически кораби близо до центъра на галактиката. Там имаше всичко, което космическите вълци биха могли да желаят — от докове до продоволствени депа, развлекателни центрове, огромни складови помещения, хотели и всякакви услуги — всичко събрано в огромен конгломерат от космически приспособления. „Приспособления“ беше може би най-точната дума, тъй като различните предприемачи на Далекозападен използваха всичко — от малки астероиди до бракувани и разоръжени имперски бойни кораби, за да развиват разностранните си дейности. Почти всичко легално и абсолютно всичко нелегално можеше да се намери на Далекозападен, включително и анонимност.

Преди години Стен и Алекс, по време една от мисиите на екипа им от „Богомолка“, бяха минали оттук. Веселата анархия, която цареше на пристанището, им беше допаднала, но бяха си паднали най-много по един малък астероид, наречен Пападжо, собственост на двама крадци, Морети и Манети. Натрупали богатството си някъде другаде при доста неясни обстоятелства, те бяха открили Далекозападен и бяха решили, че това ще е новият им дом. Бяха си задали въпроса каква услуга, която никой друг не осигурява, биха могли да предложат. Отговорът беше — лукс и незабележимост.

Бяха съобразили, че оттук ще минават създания, които биха желали да намерят удобства и същевременно биха предпочели присъствието им да не се разгласява. Това се отнасяше както за престъпници, така и за изпълнителни директори, които подготвяха сключването на сделка и държаха да я запазят в тайна, докато борсовите игри приключат.

И така, Морети и Манети кротко преуспяваха. През последните години бяха удвоили благосъстоянието си, но бяха настъпили по-тежки времена. Не чак толкова, че да ги разорят, но носещи неприятния привкус на несигурност. Оцеляха, защото твърде много създания — от магнати до странстващи капитани на кораби — се ползваха от услугите им и бяха готови да се отплатят.

Все още имаше хора, които се нуждаеха от сенките, а Морети и Манети се грижеха за тях. Всички стаи имаха отделни входове. Гостите можеха да се хранят в общата зала или да останат в апартаментите си. Уединението беше гарантирано. Все още предлагаха най-хубавата храна, която можеше да се намери — вкусна и проста, от земна пържола до желиран хипурнин, сервиран при характерната за него атмосфера и гравитация.

Когато Стен и Килгър се натъкнаха на Пападжо, те си дадоха негласно обещание, че ако нещата някога „загрубеят“, това ще бъде тайното им място за среща.

Корабът на Стен започна да навлиза в системата Далекозападен. Нито той, нито Махони приличаха особено на военни. Всъщност никой от тях нямаше определен облик.

Създанията често полагат излишен труд, когато не желаят да бъдат разпознати. А всъщност е нужно много малко — освен ако по нещастно стечение на обстоятелствата човек не е надарен с лице на известна личност или необичайно уродливо тяло — да се държиш не така, както си свикнал, и да не изпъкваш с нищо. Не бива да се обличаш нито твърде семпло, нито особено пищно. Трябва да ядеш каквото ядат и другите. Не бива да пътуваш нито в първа, нито в трета класа. Целта е да се превърнеш в митологичния средностатистически гражданин. Корпус „Меркурий“ по неизвестни причини наричаше тази тактика „Великият Лоренцо“.

Стен и Махони сега се представяха за бизнесмени, достатъчно преуспяващи, та корпорацията да им осигури кораб и гориво, но не чак толкова, че да имат собствен пилот, а и корабът имаше малко занемарен вид. Тридневна работа в контрабандистка работилница превърна блестящата бяла яхта на Стен в поредния обикновен кораб — стига, разбира се, някой да не се загледаше в двигателите или комуникационната зала, или да не забележеше, че някои от отсеците са далеч по-малки, отколкото би трябвало, и че зад допълнителните стени са скрити достатъчно оръжия за екипирането на малка армия.

Махони се безпокоеше, че корабът може да бъде проследен по идентификационните номера и Стен развеселено си отбеляза, че бившият му наставник далеч не знае всичко. Корабът, както и всеки предмет със сериен номер на него, беше щателно стерилизиран — още една проява на професионалната параноя на Стен, която даваше своите плодове.

Когато пристигнаха на Пападжо, те бяха посрещнати от господата Морети и Манети така, сякаш бяха едновременно завърнали се от странство братовчеди и напълно непознати, но уважавани люде.

Пападжо може и да беше оцелял, но с целия Далекозападен нещата не стояха така. Търговски пътувания почти нямаше. След появилия се дефицит на гориво и съкращенията в армията дори имперските кораби бяха рядкост. Повечето орбитални станции бяха затворили космодрумите си и хората, които ги обслужваха, се бяха приютили на някоя от планетите в системата или се бяха прехвърлили на друго място.

— Но ще се справим — приключи разказа си Морети. — Ние сме като старите миньорски градчета, които изведнъж забогатяват. Група емигранти се заселила в такова градче и установила, че никой не обича да се пере сам и веднага предложили тази услуга. По някое време рудата се изчерпала и миньорите се отправили към други мини, но перачите останали — и всички станали милионери, тъй като винаги имало чии мръсни дрехи да перат.

Явно намираше историята за изключително забавна. Но Стен не се развесели. Наблюденията му след бягството им с Махони от Малък мост сочеха, че Империята бавно се разпада. Беше го подозирал още докато живееше в изолацията на планетата си, но да го види с очите си беше съвършено различно. Поданиците й се отдръпваха от нея или бяха принудени да го правят. Като термодинамично понятие ентропията имаше право на съществуване, но като социален феномен си беше откровено плашеща.

Махони се беше опитал да очертае колкото се може по-обстойна картина на ставащото — която обаче съвсем не беше пълна, както самият той признаваше. Светове, системи, купове, дори някои галактики бяха прекъснали връзките си с Империята. По собствен избор, за да отхвърлят безумното управление на Тайния съвет? Заради война? Заради — но едва ли — разпространила се болест?

Както Стен добре разбираше, АМ2 беше спойката, която държеше целостта на Империята. Без енергията на Антиматерия Две беше почти невъзможно да се предприемат междузвездни пътувания. И, разбира се, тъй като АМ2 не бе била особено скъпа — цените бе определял Императорът — и сравнително достъпна — отново по негово решение, — беше лесно да се поеме по мързеливия път и всички производства да разчитат единствено на нея. Междузвездни комуникации… оръжия… фабрики… производства… списъкът беше безкраен.

Когато Императорът беше убит, доставките на АМ2 бяха спрели. Стен трудно повярва в това, когато Махони му го каза, и все още имаше съмнения. На Малък мост той бе изказал предположението, че Тайният съвет — движен както от личен интерес, така и поради пълна некадърност — нарочно поддържа доставките занижени до минимум.

— Не е вярно — възрази му Махони. — Те си нямат и понятие къде е горивото. Затова и искаха да те приберат — както и всеки друг, оставал насаме с Императора, — после щяха да изтръгнат ноктите на краката ти един по един, докато им разкриеш Тайната.

— Значи са напълно откачени.

— Такива са. Помисли си върху това, момче. Всички във вселената са се побъркали — продължи Махони. — Освен нас двамата. Хе… хе-хе-хе… Пък и аз скоро ще лудна, ако не намериш някоя бутилка.

Стен изпълни молбата му и отпи голяма глътка, преди да връчи бутилката на Йън, който каза:

— Поръчай още една. Ако програмните ти вериги прегреят, ще стане още по-лошо.

Стен поръча, после се обърна към приятеля си:

— Е, Махони, значи с теб сме в доста неприятно положение.

— Доста — изкикоти се Махони, — но продължавай.

На вратата се потропа.

— Вашата поръчка, господине.

Махони рипна на крака, а от ръкава му изскочи пистолет.

— Малко прекалено експедитивно — промърмори той и се отправи към вратата.

— Спокойно, маршале — каза Стен сухо. — Отключено е, господин Килгър.

След миг вратата се отвори и Алекс влезе, бутайки количка с питиета. На лицето му беше изписано огромно разочарование.

— Не те ли заблудих поне за миг? — попита той с надежда.

— Трябва да поработиш върху акцента си, човече.

— Някои го намират за очарователен — престори се на обиден Алекс.

Спогледаха се.

— Успяха ли да се доберат до теб? — попита Стен.

Килгър им разказа за почти успялата засада и битката по заледените улици.

— Предполагам — обърна се той към маршала, — тъй като кодът беше общият, а не този, който аз и Стен ползваме, че ти си подал сигнала.

— Аз бях — потвърди Махони.

— Също така ми се струва, че за това има по-дълбока причина от пленителното ми присъствие и хубавичките ми крачета. Кой трябва да бъде очистен?

— Имаш бърз ум, господин Килгър. Седни сега. Ти също, адмирале. Инструктажът, както и излагането на плана ще отнемат известно време. Ще разпознаете целта — по право целите, — докато говоря. Малко неизвестност ще направи разказа ми по-интересен.

Махони започна със случилото му се в деня на погребението на Императора. Когато видял петимата от Тайния съвет да застават край затревената могила, която представляваше гробът на Императора, осъзнал, че гледа петима убийци.

Поколеба се за миг, после им разкри невероятната част. След погребението отишъл в кабинета на Императора, измъкнал една бутилка от силното питие, което господарят му бе наричал скоч, и решил да вдигне безмълвен прощален тост. Но тогава на бутилката видял надраскана на ръка бележка:

„Навъртай се наоколо, Йън. Ще се върна скоро.“

Почеркът бил на Вечния император.

Махони млъкна за миг и ги изгледа, явно очакваше да се отнесат с пълно недоверие към думите му. Забеляза съмнението по лицата им, напрегнати от жив интерес, както лекото преместване на Стен към ръката на Махони, в която беше пистолетът.

— Това е много интересно, маршале. И как мислиш, че се е озовала там? Да не би да смяташ, че убитият е бил двойник?

— Не. Беше Императорът.

— Значи някак си е оцелял, въпреки че е бил прострелян десетина пъти и после е бил взривен?

— Не говори глупости, Стен. Беше мъртъв.

— Да не би да се е ’дигнал от гроба, за да драсне тая любовна бележчица?

— Отново не. Сигурно е оставил инструкции на някой от гурките или на дворцов прислужник. Поразпитах, но никой не знаеше нищо.

— Да оставим настрана как бележката е попаднала там. Йън, чуваш ли се какво говориш? Или си се побъркал, или си станал част от сектата, която броди навсякъде и проповядва, че Императорът е жив и ще живее вечно. А и ако трябва да сме точни, шест години са доста време да се навърташ наоколо. А точно толкова са минали оттогава.

— Може и да съм луд, но ще ме изслушате ли?

— Що не. Не е като да имаме спешна работа — подхвърли Килгър. Наля си чаша от алка, но очите му зорко следяха Махони.

Маршалът продължи. Онзи ден замислил план, насочен срещу Тайния съвет.

— Не ти ли хрумна, че за тях ти си сред потенциалните врагове? — запита Стен.

— Разбира се. Затова покрих следите си.

Беше подал молба за преждевременно пенсиониране. Тайният съвет в лудото си бързане да се отърве от невероятно скъпоструващата войска, набъбнала допълнително заради Таанския конфликт, освобождаваше с радост всеки, който искаше да напусне, и рядко задаваше въпроси за мотивите. Стен кимна, той и Килгър също бяха избрали да се оттеглят и да потънат в неизвестност.

Съветът беше особено щастлив да се освободи от Махони, който беше не само най-обичаният флотски маршал, архитект на победата, но също и бивш командир на корпус „Меркурий“ — Имперските разузнавателни служби — в продължение на много години.

— Но не исках да си помислят, че се каня да им слагам прът в колелата. Нуждаех се от благовидно прикритие.

Махони беше обявил на всеослушание, че възнамерява да напише подробна биография на Вечния император, най-великия мъж, живял някога. Този план се съчетаваше идеално с мъченическия образ, който Съветът искаше да си изгради.

— Най-напред, разбира се, трябваше да си опека работата. Задължително.

И Махони се беше потопил в архивите — беше планирал да прекара около година в разучаване на Ранните години. Беше предположил, че дотогава Съветът ще е загубил интерес към него и той ще може да се посвети на истинската си цел. Малко засрамено призна пред Стен и Алекс, че винаги е обичал историческите проучвания. Може би, ако обстоятелствата се били стекли различно и той не произхождал от военно семейство, щял да прекара живота си сред архивите в опит да напише Пълна история на вилицата, например, или нещо подобно.

Не беше първият, стотният или дори милионният човек, тръгнал да пише биография на Императора. Ала беше открил нещо любопитно — всички биографии бяха пълни безсмислици.

— Е, и? — изсумтя Стен, загубил интерес. — Ако и ти беше стъпил върху дясната ръка на Бог, нямаше ли да искаш всички да пишат хубави неща за теб?

— Не това имах предвид — отвърна Махони. Той беше съзрял повтарящ се мотив. Биографите са били окуражавани да пишат за Императора. Обикновено те били от типа хора, които търсят следи от дълбоко скрито милосърдие у Тамерлан или правят психологически портрет на поета Омир. — Истината е, че е имало голям брой немарливи историци, но все пак тяхната работа е била насърчавана. Печелили са големи договори. Фишовете им са били филмирани и така нататък. Но от друга страна, приятели, никой всъщност не е бил насърчаван да проучи автентичните извори — онова, което по някакъв начин не е успяло, цитирам: да изчезне в мъглата на времето. Край на цитата.

— И какво се е опитвал да скрие покойният ни водач?

— Почти всичко — откъде е дошъл и как е стигнал до мястото, което заема. Можеш да прекараш цяла вечност, да се побъркаш, докато се мъчиш да намериш някакъв смисъл в седемнайсетте или осемнайсетте хиляди версии на събитията, всяка от които е получила одобрението на самия Император. Ще спомена накратко двата най-съмнителни пункта, като се изключи източникът на АМ2. Първият е, че кучият му син е — или поне беше, безсмъртен.

— Дракх! Това не е възможно.

— Повярвай ми. И второто е, че е бил убиван и преди.

— Но ти току-що каза…

— Знам какво казах. Умирал е преди. Убивали са го. По различни начини. Няколко злополуки. Поне две покушения.

— И не вярваш, че е имал двойник?

— Не. Но ето какво се е случило, поне според документите, които успях да издиря. Първо, Императорът умира. Второ, почти веднага след това гръмва експлозия, която унищожава тялото и всичко наоколо. Също като бомбата, която избухна, след като Шапел го застреля.

— Всеки път?

— При всеки инцидент, който успях да намеря. После АМ2 изчезва. Край. Просто така. После Императорът се връща, АМ2 потича отново и нещата се нормализират.

— Йън, май ни будалкаш нещо — подхвърли Стен. — Добре. За колко време изчезва обикновено? Не че вярвам и на една дума от това, което каза току-що.

Махони изглеждаше разтревожен.

— При злополука — три или четири месеца. След убийство — около година-две. Може би само за толкова време, колкото хората да осъзнаят колко много им е необходим.

— Този път са минали повече от шест години — изтъкна Алекс.

— Знам.

— Но все още вярваш, че Вечният император ще се спусне от някой розов облак или ще излезе от някоя захвърлена на брега мида и светът отново ще заживее мирно и щастливо? — изръмжа Стен.

— Не ми вярваш — поклати глава Махони, докато си наливаше питие. — Ще се почувстваш ли по-добре, ако сам прегледаш файловете? Скрил съм ги на сигурно място.

— Не. Пак няма да ти повярвам, но да оставим това настрана. Какво друго откри?

— Съставих си план. И имах късмет, наистина. Помниш ли приятелката си Хайнис?

Стен я помнеше. Тя беше полицай от отдел „Убийства“ и двамата бяха разследвали странния опит за убийство, който беше дал тласък на назрелите Таански войни. Освен това бяха и любовници.

— Все още е полицай и не е напуснала Първичен свят. Вече оглавява отдела — осведоми го Махони.

Беше отишъл при нея за разрешение да прегледа файловете, свързани с Шапел, убиеца на Императора. Имаше най-надеждното разрешително, разбира се — том първи от биографията беше публикуван и получил всеобщо одобрение.

— Пълни безсмислици, естествено — увери ги той. — Както и да е, твоята Хайнис все още е пряма, както винаги. Каза, че ми помага само защото си й говорил добри неща за мен. Помниш ли един младеж на име Волмер?

Стен се сети. Волмер беше издателски магнат — или по-скоро слабоумен наследник на медийна империя. Член на Тайния съвет. Бил убит една нощ пред евтин бордей в градчето край космодрума Соуард. Според официалната версия жертвата планирала редица тайни сделки, свързани с военните операции. По-циничната и популярна версия гласеше, че Волмер обичал грубия и извратен секс, но попаднал на погрешна уличница.

Хайнис имала свое виждане. По това време следяла наемен убиец от около година — професионалист. Но я интересувал предимно кой го е наел. Най-накрая го открила и събрала достатъчно доказателства за странното изчезване на шеф на банда, за да се предяви поне обвинение.

Убиецът очевидно се беше съгласил с Хайнис, че уликите са тежки, затова предложил да сключат сделка. На Хайнис това й се сторило добра идея. Не се вълнувала особено, че престъпниците от подземния свят се избиват помежду си, но щом оставят телата на улицата и смущават спокойствието на гражданите, трябвало да се вземат мерки.

Мъжът й предложил нещо по-добро. Признал, че е убил Волмер. Казали му, че перверзникът е агент под прикритие. Представили му непопълнен договор. Убиецът го подписал — и едва после разбрал кого е убил.

Хайнис настояла да разбере кой е платил. Мъжът назовал бос от подземния свят, който вече не бил между живите. Хайнис го завела до килията му, казала му да размисли какви допълнителни сведения може да даде и се опитала да схване какво значи всичко това. Убиецът „се самоубил“ същата нощ.

— Само с това ли е разполагала?

— Само с това.

— И кой е поръчал смъртта на Волмер?

— Вероятно неговите сподвижници от Тайния съвет. Може би Волмер не е бил съгласен с плановете им. Все още не съм сигурен. Но това е първият мъртъв член на Съвета.

— После Суламора. Загинал при взрива след смъртта на Императора.

— Има нещо интересно за Шапел. Работел е в Космически контрол. Направих малко проучване и за него. Изглежда е смятал, че Императорът му е вдигнал мерника.

— Да, гледах живиното. Откачалка.

— Със сигурност. Но някой го е превърнал в такава. Някой, който си е поиграл с кариерата му — навирал е всеки път в лицето му името на Императора, когато е сгафел нещо. И до днес никой не знае защо внезапно е загубил работата си и се е озовал на опашката за безработни.

— Космически контрол. Космодруми, доставки — това беше ресорът на Суламора в Тайния съвет. А сега и той е мъртъв.

Стен стана да си налее още една чаша, но размисли, приближи се до зрителния панел и се вгледа навън.

— Добре, Махони. Това е интересно. Може би. А може и ти да си откачалка като Шапел. Е, добре, запълнил си празните места. Какво се случи после? А и според теб какво ще се случва оттук насетне?

Махони им каза. По времето, когато говорил с Хайнис, започнал да се чувства леко застрашен. Разбрал, че Съветът няма никакво понятие за местоположението на източника на АМ2. Затова решил, че е въпрос на време да потърсят обичайните заподозрени и да започнат да сканират мозъците им, за да се доберат до тайната, която все някой трябваше да знае.

— Мозъчното сканиране е доста неприятно, както разбрах. Често и с фатални последици. Затова „умрях“. Изпрах инвестициите си, като някак си се оказах „измамен“. Платих на измамника десет процента от изпраните пари. После се „удавих“. Глупава злополука с лодка. Плъзнаха слухове, че съм предпочел смъртта, защото съм загубил цялото си състояние.

Мъртъв и невидим, Махони се захванал за работа. Част от разследването му била свързана с издирването на всичките му стари приятели от службите, всеки, който би могъл да знае нещо за Императора.

— Много от тях са все още на служба и повечето са убедени, че ни чака пълен хаос, ако Съветът не бъде отстранен.

Стен и Килгър размениха погледи. Отстранен. Да.

— Имаме достъп до всичко, което Императорът е оставил на Първичен свят. Познавам — познавах — този мъж. Със сигурност е скрил тайната си някъде. По дяволите, като нищо може да е в някое от онези залепени гърнета, с които се опитваше да направи звънец.

— Звукоизлъчвател — поправи го разсеяно Стен.

— Това е единственият шанс, който имаме — продължи Махони. — Вероятно си прав. Може би съвсем съм откачил, като вярвам, че Императорът ще се завърне или че въобще някога го е правил. Но простете дребните странности на стария човек. Така или иначе, ако не се предприеме нещо, тази Империя, която може и да е причинявали злини и извършвала несправедливости, но все пак е запазила цивилизацията две хилядолетия, че даже и повече, ще изчезне в рамките само на няколко поколения.

Стен наблюдаваше внимателно Махони — не особено дружелюбно.

— Значи ми помогна да се измъкна и изпрати съобщение на Килгър, а в замяна искаш да убием петте същества, които в момента управляват познатата ни вселена?

Махони предпочете да пропусне сарказма:

— Именно. Никакви дискредитирания. Никакви съдебни процеси. Никакво объркване. Точно затова избрах теб, Стен. Това е най-съществената част от цялата операция. Правил си го и преди. Влизаш и излизаш чисто. Оставяш пет трупа зад себе си.

Стен и Алекс стояха безмълвни и се взираха през зрителния панел към дълбокия космос. Бяха казали на Махони, че трябва да обсъдят чутото, и го изхвърлиха от стаята. Ала не бяха разменили и дума. Затвориха бутилката с алк и поръчаха каф.

Стен се опита да сложи в ред мислите си. Можеше ли наистина да премахне Тайния съвет? Да, нашепваше арогантността, придобита в „Богомолка“. Може би. „Излизаш чисто“ беше частта, която го тревожеше. Стен винаги се беше съгласявал с първия си сержант-инструктор, който често повтаряше, че са му нужни бойци, които „да помогнат на противниковите войници да умрат за страната си“.

Тайният съвет се беше опитал да го убие и вероятно бе заграбил цялото му имущество, оставяйки го без пукната пара. И какво от това? Кредитите не бяха важни. Можеха да се натрупат отново. Колкото до убийството — неведнъж след като битката свършеше, Стен, който се гордееше, че е професионалист, бе черпил с наркобири много от бившите си врагове.

Бяха ли членовете на Съвета зли — нещо, което донякъде би оправдало тяхната смърт. Но какво означава да си зъл? Злото е…

Имаше и още въпроси:

Беше ли Тайният съвет некадърен? Със сигурност. Особено ако можеше да се вярва на казаното от Махони. И още веднъж: какво от това? Световете, в които Стен беше живял — от Вулкан до постъпването му в Имперските военни сили, често бяха управлявани от некадърници.

Империята беше застрашена. За трети път: и какво от това? Стен, ветеран от стотици сражения на хиляди светове, не можеше да си представи безформеното нещо, наречено Империя.

Още един списък въпроси, този път по-кратък:

Единственият владетел, когото Стен познаваше — както и баща му, и неговият баща преди това, — беше Вечният император. Именно него си представяше Стен, когато мислеше за Империята.

Беше положил клетва. На два пъти всъщност: „… да защитаваш Вечния император и Империята с цената на живота си… да изпълняваш законните заповеди, които са ти дадени, и да почиташ и следваш традициите на имперски гвардеец, както Империята го изисква.“

Беше я дал за първи път, когато Махони го зашемети, преди цяла вечност, на Вулкан, но я изрече отново, когато го назначиха на служба.

И наистина вярваше в думите.

Ако съветниците се бяха опитали да убият Императора — и се бяха провалили, — щеше ли да сметне за свой дълг да ги издири и ако се налага, да ги убие? Разбира се. А вярваше ли, че Тайният съвет е убил Императора? Да. Несъмнено.

Замисли се за старата таанска поговорка: „Дългът е тежък като олово, смъртта е лека като перце“. Не му помогна.

Клетвата все още го обвързваше. Както и дългът. Почувства се леко засрамен. Погледна към Килгър и се прокашля. Подобни неща не биваше да се казват на глас.

Килгър отбягна погледа му, а после внезапно каза:

— Разбира се, можем да се пъхнем в некоя дълбока дупка, да си наврем главите в пясъка и да оставим вселената да се оправя както знае.

— Не ми се ще да прекарам остатъка от живота си в непрекъснато озъртане.

— Липсва ти самочувствие, момко. Можем да се оправим. Няма проблем. Но ако се заемем, ще има с какво да се хвалим после, когато дойде времето за пиршества. И така. Ще разтърсваме Империята, значи? А, Стен?

Стен се усмихна. По-добре така. Нека истинските причини да останат тайна. Протегна ръка.

— Сега можем да се напием с чиста съвест — въздъхна Килгър и посегна към бутилката. — Хич не мяза на живино филми. Чудничко решение взехме — в хотелски апартамент, от дебеланко, облечен като търговски агент, и момък, издокаран като джойбой. Няма мечове, бляскави брони или веещи се знамена около нас. Що за свят!

Алекс също отпи:

— Ама хич. Е, колко гадно ще удушим тези копелета?

И така, Стен и Килгър влязоха в съглашение с бивш флотски маршал, когото и двамата тайно смятаха за леко побъркан.

Глава 7

Мъжът се взираше в екрана. Ръцете му бяха сгънати в скута.

— Не си започнал теста — обвини го Гласът.

— Какво ще се случи, ако не се подчиня?

— Няма да ти бъде предоставена информация. Започни теста.

— Няма.

— Има ли причина за отказа?

— Вече съм го правил. Преди три, не, четири периода на сън.

— Правилно. Тестът е приключен.

Екранът почерня.

— Всички резултати са анализирани. Субектът попада в допустимите граници — каза Гласът. Много странно. Това беше първият път, когато говореше сякаш на някой друг, а не на мъжа.

— Готов си за следващия етап? — изрече Той.

— Имам въпроси.

— Можеш да питаш. Отговорите ще ти бъдат дадени или отказани.

— Намирам се на кораб. Има ли още някой на борда?

— Не.

— Ти си синтезиран глас.

— Очевидно.

— Преди секунди каза, че съм в допустимите граници. Какво би станало, ако не бях?

— Отговорът е определен като неподходящ.

— Нека опитам по друг начин. Какви ограничения в избора е заложил създателят ти?

— Отговорът е определен като неподходящ.

— Благодаря. Все пак ми отговори. Още един въпрос. Кой те е създал?

Настъпи кратка тишина.

— Скоро отговорът ще стане очевиден — каза Гласът. — Край на въпросите.

Един панел се отвори.

— Ще тръгнеш по коридора. В края му ще откриеш кораб. Ще се качиш и ще се приготвиш за излитане. Можеш да дадеш две заповеди, ако мислиш, че знаеш отговорите. Ако не знаеш, ще ти бъдат дадени препоръки. Първо, трябва ли машините да се реактивират?

— Кои машини?

— Препоръчва се да бъдат реактивирани, предвид скорошните събития.

— Препоръката се приема, предполагам.

— Второ, трябва ли прехвърлянето да започне? Препоръката е да се задържи, докато не напреднеш достатъчно.

— Прието. Прехвърляне на какво? И каквото и да е, как да установя връзка с теб?

— И двата отговора ще станат очевидни. Отправи се към кораба.

Мъжът тръгна надолу по коридора. В края му, както беше обещано, се намираше входът към малък кораб. Той влезе.

Корабът беше предназначен за един човек. Седна в наклоненото кресло. Входният люк се затвори. Усети движение — междузвездният двигател се включи.

— Това е последното съобщение — обяви внезапно Гласът. — На този кораб има четири автоматични навигационни системи. Всяка от тях е нагласена за различна дестинация. При достигането й съответната система ще се разруши и ще се активира следващата. Не се страхувай. Не се опитвай да пречиш на зададената програма. Крайната ти цел и времето за напускане на кораба ще станат очевидни. Сбогом. Късмет.

Мъжът потрепери. Тънките косъмчета по тила му настръхнаха.

Машина му пожелаваше късмет!

Глава 8

Хонджо бяха малка, но доста сплотена общност на търговци. Предците им се бяха специализирали в този занаят още през ранните дни на Империята. Населяваха система на няколко светлинни години от Дюрер, където се бе водила една от известните битки в Таанските войни. Домът им се намираше сред незабележителен с нищо звезден куп и планети с твърде малко полезни ресурси.

Но това не беше пречка за Хонджо. Техните далечни предци бяха кръстосвали океаните и поддържали търговията между островите. Те бяха древните майстори-посредници в предлагането на всякакви видове стоки и услуги. Корабите им бяха конструирани по техен проект, макар и изработени в някога притежаваните от Суламора фабрики. Имаха олекотена конструкция, правоъгълна форма и като компенсация за малката скорост, можеха да летят във всяка атмосфера, благодарение на което успяваха да бъдат навсякъде, където беше възможно да се търгува.

Хонджо бяха и едни от най-пестеливите създания в Империята. Тъй като ресурсите им по принцип бяха доста ограничени, те ги трупаха и пазеха ревниво. Особено АМ2.

От време на време скъперничеството им дразнеше Вечния император. Тъй като цената се определяше от доставките — които сам контролираше, — той винаги беше малко докачлив по отношение на големите количества, с които те се запасяваха. Когато оставяше цената да падне, Хонджо бяха първи на опашката, за да купят още. Но това беше всъщност дреболия и след като нахока няколко пъти дебелоглавите създания, той остави нещата така. Императорът беше научил, че е най-добре да се избягват ексцентриците. Хонджо бяха добри търговци, честни, а системата им беше толкова малка, че не можеше да окаже съществено влияние.

Още нещо за Хонджо — те бяха ужасно докачливи. Особено чувствителни бяха към неща, които смятаха за своя собственост. Накратко, ако бъдеха притиснати, щяха да се бият, без да се замислят особено за шансовете си.

Когато Тайният съвет набеляза Хонджо, всички се съгласиха: ставаше ли въпрос за кражба, близначките Краа винаги правеха добър избор.

— Със сестра ми го обсъдихме — каза дебелата Краа. — Стиснатите отрепки държат горивото складирано на едно място. Така че просто трябва да изпратим флота и да им видим сметката. А после обратно насам с достатъчно АМ2, за да ни поддържа доста дълго време.

— Не мисля, че трябва да сме толкова директни — възрази Малперин.

— Защо не, по дяволите? Тези Хонджо са истински копелета и всички го знаят!

— Добър план, но му липсва малко дипломатичност — засмя се Ловет.

Кес забеляза, че са доста по-оживени от миналия път. Дали защото се обмисляше план за действие? Или пък мисълта за въоръжен грабеж беше толкова вдъхновяваща? Кес и неговите съмишленици бяха участвали в безброй кражби, но те винаги бяха извършвани на хартия. Самите те бяха стоели на разстояние, скрити зад маска на почтеност, създадена от легионите им юридически съветници. А това беше истинско и Кес трябваше да признае, че е невероятно възбуждащо! Затова се обади:

— Защо не го направим така — обади се той. — Да изпратим достатъчно кораби, за да свършат работата, както нашите колеги предложиха. Само че най-напред да изпратим малък кораб, слабо въоръжен и не особено скъп… който нарочно да премине границите на системата на Хонджо.

— Това със сигурност ще ги вбеси — изхили се слабата Краа. Харесваше й начинът му на мислене. — После просто ще ги подразним и ще ги предизвикаме да стрелят…

— Отвръщаме и бум! Горивото е наше! — довърши Ловет.

Всички бяха доволни от плана. Колкото и да бе странно, именно Краа обаче направиха важната забележка.

— Имаме нужда от алиби — каза дебелата. — За да не възникнат подозрения, че ние сме го планирали, ако схващате какво искам да кажа.

Е, схващаха.

— Може би трябва да организираме нещо като икономически събор? — предложи Малперин. Никога не бяха правили такъв — не беше останала много икономика за обсъждане, — но всички разбираха връзката. — Така и ще направим — продължи тя. — Пък и по този начин с един куршум ще убием два заека. Време е за малко добри новини.

Около масата се понесе одобрителен шепот. Ситуацията се влошаваше толкова бързо, че ги беше страх да я погледнат в лицето, и докато система след система се изплъзваха от хватката им, тя винаги оставаше на ръба на полезрението им, като повтарящ се кошмар.

Малперин предложи да разпространят нагласено проучване, показващо, че стабилно спадащата крива на икономиката вече е достигнала дъното и най-накрая отново бележи растеж. Едновременно с това щяха да съберат Тайния съвет за икономически събор, който според твърденията им щеше да определи курса на Империята за следващите шест или седем години.

Щяха да провъзгласят събора за най-важното събитие след смъртта на Императора. Пълно медийно огласяване. Абсолютно никакви тайни. Малперин предложи и най-подходящото за събитието място, за да има максимален интерес. Щяха да го организират на Земята, в стария рибарски лагер на Танз Суламора, сега превърнат в квартира на Съвета, където осъществяваха най-тайните си срещи.

Там щяха да се съберат и да обсъждат нещо от огромна и свещена значимост — общественото благо. В този миг Хонджо щяха да извършат непредизвиканото с нищо нападение над беззащитния имперски кораб.

Краа изчислиха, че плячката ще запълни космически влак, дълъг десетина или петнайсет километра.

— Това е добро количество от проклетото АМ2 — отбеляза тънката Краа.

Кес се съгласи. Наистина беше доста от проклетото АМ2.

Махони сновеше из апартамента на Стен и весело тананикаше каквото си спомняше от една средновековна балада: „Нека очите ми… да… да… да-да-да ден, по зелените хълмове на Земята…“

Приближи се до видеодисплея на Стен и разгледа обявените новини:

и по-подробно:

Стен прочете информацията внимателно, а Алекс надничаше над рамото му.

— Изглежда, ще имаме прекрасна възможност да си свършим работата.

Махони се оживи:

— Така и не можех да разбера защо управниците си мислят, че са в безопасност на някое забутано място. Може би защото обикновено са бивши пройдохи от големите градове?

— И аз не знам — отвърна Килгър, — но дай ми поля с малко скали, зад които да се скрия, и върви да си почиваш. Ще бъда щастлив като месар с нов сатър.

— Точно така — каза Стен. — Сега… хайде да убием малко политици.

Глава 9

Обявата на Тайния съвет постави началото на последната среща на „конспираторите“ на Йън Махони. Целта беше една-единствена и времето беше настъпило.

„Конспирацията“ беше подготвяна твърде дълго, за да се чувства Махони сигурен в успеха й. По принцип, краткото време и редките срещи на участниците за обсъждане на тайните планове намаляваха неимоверно вероятността операцията да се провали. Мислено беше поставил и конспирация, и конспиратори в кавички. Защото, извън това, че всеки от тях си рискуваше главата, ако бъдеха разкрити, не ги сплотяваше кой знае какво.

Махони беше издирил при своите „разследвания“ много от старите си колеги, както беше казал и на Стен. След мнимата му смърт тайните му бродения от галактика в галактика бяха зачестили. Целта му беше проста. Когато влезеше в контакт с някой от старите си познайници от службата, започваше опити да го поведе по сладкия път към убийството. Така постъпваше с всички.

Съгласни ли бяха, че нещата се влошат още повече? Ако да, смятаха ли, че нещо може да се направи по въпроса? Трябваше ли да се предприеме нещо? Можеха ли те самите да го извършат? Желаеха ли да вземат участие?

Цялото това „ухажване“ отнемаше време. И то доста. Често в параноичното съзнание на Махони присветкваха сигнали за опасност и той прекъсваше връзката.

От всички високопоставените офицери на служба или от цивилните длъжностни лица искаше да разбере общо взето едно — какво би направил, ако Тайният съвет внезапно стане безсилен? В идеалния случай Махони искаше от офицера да мобилизира всички сили под негово командване за:

Горе-долу нещо такова. Махони не спираше да повтаря „първо трябва да уловим рибата“. И разговорите общо взето спираха дотам. Малцина проявяваха интерес как точно Тайният съвет ще бъде „обезсилен“. Тъй като познаваха кръвожадния нрав на бившия шеф на разузнаването, с доста голяма доза сигурност можеха да допуснат, че начинът едва ли ще е толкова цивилизован като поставянето под домашен арест например.

Когато — и ако — се справеха с Тайния съвет, правителството, което щеше да го замести, трябваше да реши две много ясни задачи: първо, да забави, доколкото е възможно, потъването на Империята в хаоса и, второ, да открие източника на АМ2.

Махони имаше едно-единствено изискване за временното правителство: да не бъде военно. Не, че Йън Махони ще бъде лош крал или пък някой от старите му приятели щеше да се справи зле, но тъкмо това беше причината, поради която военните не биваше да припарят до правителството. Не и щом самият той усещаше лекото плъзване на пипалата на ламтежа за власт в собствената си глава.

Но организирането на подобен заговор отнемаше време. Скланянето към действия, които в края на краищата си бяха държавна измяна, трябваше да се извършва предпазливо, но освен това и огромната бюрократична машина правеше труден достъпа до високопоставените му познати. Махони винаги се беше гордял със своето праволинейно и ефективно командване, докато ръководеше разузнаването. Всеки от подчинените му можеше да се срещне с него по всяко време. Сега се чудеше, докато прекарваше часове, че дори и дни в чакалнята, преди някой от старите му приятели изобщо да бъде уведомен за посещението му, дали конспиративната организация, която изгражда, е толкова добре смазана.

С всеки миг опасността от провал на операцията се увеличаваше. Опита се да не вини хората, които не се бяха включили. Някои например смятаха, че военните нямат място в политиката. Други вярваха, че проблемите са временни, че постепенно Тайният съвет ще подобри положението. Според тях сегашното състояние беше неизбежно, като се вземат предвид настъпилият в края на войната хаос и смъртта на Императора. А имаше и такива, които мислеха, че Тайният съвет не се справя толкова зле — с оглед на обстоятелствата. Разбира се, намираха се и вербувани от Съвета, а също и страхливци, дори сред военните, както Махони си мислеше с яд.

Пред никого, освен пред Стен и Килгър, Махони не беше разкрил тайното си убеждение, че Императорът ще се завърне. Начинанието, с което се нагърбваха, и без това изглеждаше твърде налудничаво, така че нямаше нужда да се добавят и подозрения за остра психоза.

Беше успял да привлече в съзаклятието около хиляда същества, на които смяташе, че може да вярва. Сега щеше да се състои последната — а за повечето от тях и единствена — среща, за да уточнят последните подробности.

Събирането им криеше ужасен риск, но Махони знаеше, че трябва да впечатли сподвижниците си с действителните размери на конспирацията, тъй като досега те си бяха разменяли само кодирани съобщения и се бяха срещали единствено с него. Беше се постарал да намали риска от разкриване — поне така се надяваше, — като уреди срещата не само пред очите на всички, но и кажи-речи в самото леговище на звяра. Щеше да се състои в системата Клисура — изцяло военизирана група от светове. Самият Стен, преди много години, се беше обучавал за имперски гвардеец на главния свят на системата.

От няколко века един по-малък свят в близост се използваше за военни игри. Военни игри без войници, без кораби — Махони бе чувал, че в древния свят ги наричали „кригсшпил“. Замисляне на бойни операции по карти, което сега се проиграваше с компютри и бойни симулации. Конкретно тази игра беше предложена от флотски маршал Уентуърт, стар и доверен съмишленик на Йън.

За да може всички сподвижници на Махони от разпръснатите из цялата Империя постове да се присъединят към нея, без да предизвикват съмнение, играта трябваше да бъде универсална. Тя изглеждаше така:

ДАДЕНОСТИ: Текущото състояние на военните сили (радикалното разоръжаване, последвало Таанските войни); моментната икономическа обстановка (недостиг на АМ2 гориво); и сегашната политическа ситуация (изразеното в по-деликатна форма мнение, че Тайният съвет е неспособен да раздели правилно сеното и на две магарета).

СИТУАЦИЯ: Внезапна, широкомащабна заплаха за Империята с възможност за прерастване в открита война.

ЗАДАЧА: Възможните военни отговори през първите две И-години от подобен конфликт.

Накратко, в играта щеше да се проиграе началото на Таанските войни, но при отсъствието на Императора и при силните ограничения на АМ2.

Това широкомащабно упражнение, въпреки че в него участваха само военни командири, бе привлякло вниманието на Тайния съвет. Идеята за нов мощен враг, който да изплува от нищото, им се стори донякъде абсурдна, но имаше смисъл в това военните им водачи да свикват с мисълта за все по-големите ограничения в бъдеще. Отначало бяха приели неохотно, че играта ще се развива по реалистичен логистичен сценарий, но накрая решиха, че не е зле войниците им да знаят — въпреки че беше изключително неприятно — колко много е намаляло количеството на АМ2.

Затова решиха да се заемат с организацията и самата игра да бъде проведена при най-строги мерки за сигурност, което напълно съвпадаше с желанията на Махони. Кес дори сметна, че може да се разработят някои интересни, макар и без особено значение, концепции по време на играта.

Надеждата им укрепна, когато научиха, че Уентуърт е предложил да се включат цивилни наравно с военните. Цивилните — всеки от които, разбира се, беше получил необходимите разрешителни — бяха пенсионирани военни, експерти по логистика и дори неколцина технопророци с отнесен поглед. Кес беше донякъде приятно изненадан, че военните, които винаги беше смятал за закостенели, са способни да приветстват външен принос.

Така адмиралите и генералите, флотските маршали, специалните разузнавачи и техните помощници се събраха на Клисура XII. Също и цивилните, както и един възрастен мъж, който твърдеше, че е специалист по морала. Махони беше избрал да се скрие под името Стивън Потър.

Играта в действителност щеше да бъда разиграна на няколко нива — с различни участници. В първото щяха да участват заговорниците на Махони, а в следващите — други участници, които изобщо нямаше да подозират, че предлагат идеалното прикритие за заплетените му схеми. Щеше да е най-добре, ако можеше да се изиграе само веднъж, като невинните овце осигурят прикритие за вълците. Но твърде много хора познаваха Йън Махони и той си даваше сметка, че няма начин да задържи колебливите, несигурните, скептичните или недотам отдадените на каузата, ако не присъства лично, за да сподели риска.

Пристигнаха и сиви, мълчаливи същества без лица. Бивши служители на корпус „Меркурий“ — агенти и техници, вербувани от Махони. Тяхното присъствие трябваше допълнително да засили сигурността.

Махони предположи, че когато светът е бил одобрен от Съвета, навсякъде са били поставени подслушвателни устройства. И се оказа прав. Но за неговите техници не беше трудно да ги намерят и пренастроят. Нищо не беше унищожено — Махони сметна за уместно да докладва за някои от тях на местните власти. Управителите изразиха пълно недоумение и веднага ги изключиха.

Останалите бяха оставени по местата им и захранваха Съвета с фалшива информация. Някои показваха само един кадър — сякаш нищо не се случва точно в тази стая. Други излъчваха записи на фалшиви срещи, предварително режисирани и после възпроизведени със синтезирани гласове — уж генерал Хикс обсъжда с екипа си дали ще разполага с необходимия превоз за транспортиране на войските и каква част от основната им екипировка може да бъде пренесена. Докато по същото време въпросният генерал докладваше на Махони доколко може да се разчита на войските му, когато бъде обявен денят за действие, да се придвижат и да овладеят казармите на частните охранители на близначките Краа и колко от тях трябва да бъдат пуснати и колко задържани.

Имаше съвсем малко агенти от контраразузнаването. Те бяха бързо разпознати и следени непрекъснато. Само един от тях надуши нещо подозрително и беше обезвреден, преди да успее да докладва или да се измъкне от планетата.

Махони беше разочарован от враговете си. Беше командвал по-добри контраразузнавачи, още когато беше помощник-водач на патрул в Имперския младежки корпус.

Стен и Алекс се вписваха добре в обстановката. И двамата бяха доста опитни — особено Стен.

Заговорниците бяха уведомени кога ще бъде проведена операцията. Бяха им дадени допълнителни инструкции да държат войските си в готовност на тази дата, а заповедите да бъдат издадени, без да се вдига излишен шум.

Неколцина от тях настояваха за повече гаранции. Не че не вярваха на Махони, но единствено вярата не стигаше. Появата на Стен възприеха като добър знак. Повечето го познаваха най-вече като герой от ранните етапи на Таанските войни. Но фактът, че един адмирал лично ще води набега към Земята, явно ги успокояваше.

Най-подозрителни бяха високопоставените служители от разузнавателните служби. Те обаче бяха чували за Стен или го познаваха — поне по репутацията му — и в техните очи той беше напълно приемлив водач в тази опасна мисия.

Към края на игрите Стен намери Махони и го заведе в напълно обезопасена срещу подслушване стая. Без заобикалки запита флотския маршал дали наистина вярва, че всички тези същества ще се задействат според уговорката, и то в уреченото време.

— Разбира се, че не — сопна се Махони. — Както питомният ти главорез би казал, аз може и да съм луд, но определено не съм малоумен. Да предположим, че ти изпълниш твоята част… Ето каква е прогнозата: ако седемдесет и пет процента спазят уговорката, не само ще видим сметката на убийците, но и смяната на властта ще стане безболезнено. Ако се решат само петдесет процента… ще се пролее малко кръв, но мисля, че ще се справим. Стига, разбира се, тези, които се уплашат, да не се опитат да ни спрат. Ако пък на наша страна останат по-малко от половината… При по-малко от половината, приятелю, ще ти трябва целият късмет във вселената и отлично подготвено бягство. Това е, адмирале. Ти си на ход. Събери си хората и започни да ги тренираш както намериш за добре.

Докато с Алекс напускаха планетата, Стен направи собствена прогноза. Той вярваше дори по-малко и от Махони, че конспирацията ще постигне успех. Твърде много хора бяха замесени, твърде много време беше минало, а и Стен хранеше дълбоко недоверие към всяко съзаклятие, чиито участници имат интереси — независимо колко яростно се отричаше това — в държавата. От генерали и адмирали не излизаха добри дисиденти.

А шансът те двамата с Алекс да успеят… в покушението… беше дори по-малко от петдесет на петдесет.

По дяволите, за агент на „Богомолка“ това означаваше почти стопроцентова вероятност. Много добре тогава. Ще елиминира Тайния съвет, а какво ще стане след това тепърва ще се разбере. Това щяха да решат други — след като телата изстинеха.

Беше наистина жалко, че Стен никога не беше срещал бригаден генерал Мейвис Симс — и никога нямаше да има тази възможност.

Глава 10

Стен беше в отвратително настроение. Изключи шлема и го свали от главата си. Потисна желанието да го запрати в стената и се взря мрачно в дъжда навън.

Как да подготви такава скапана мисия? Това си е направо самоубийство. Беше бесен — информацията от разузнаването, която вкара в интерактивната „жива“ машина, му даде сходна картина с тази, която вече си бе изработил въз основа на опита от многото изпълнени мисии.

Гадното му настроение може би се дължеше и на дъжда. Тук, в залесената провинция, наречена Орегон, слънце като че ли нямаше. Промените във времето варираха от облачно през ръмеж и порой до „ето я поредната буря“. Адски му се искаше да гаврътне едно питие, но всички членове на екипа спазваха принудително въздържание до приключването на мисията.

Килгър успя малко да го разведри. Блъсна вратата на взетата под наем къща, за която Стен предполагаше, че е направена от истинско дърво, и ревна:

— Ставай да излизаме, шефе. Ще надебелееш и ще се скапеш от лежачка. Време е за една старомодна разходка.

Стен измъкна чифт спортни обувки, грабна дъждобран и двамата се заскитаха из улиците на Куус Бей.

Може би самото място депресираше Стен. Древните — на няколко хиляди години — руини бяха едно, но да се рушат сгради, строени едва преди няколко века, беше нещо съвсем друго. Тук бяха живели много хора, преди мястото да се превърне в полуизоставено селище, осеяно с порутени здания и разбити улици.

Бяха разказали на Стен, че населението наброявало двадесет хиляди жители — фермери, дървари, корабоплаватели. Ала вероятно това е било много отдавна. Сега бяха останали по-малко от хиляда. Някои се занимаваха с риболов, други бяха хора на изкуството, които получаваха кредитите си от други светове. Съществуваха и няколко племенни групи, които се изхранваха от собствените си затворени стопанства. И накрая, имаше и хотелиери, които предлагаха подслон на малкото туристи, пристигнали настървени за улов на тукашния дивеч — риба, която наричаха сьомга. Тя беше нещо като местна забележителност. Почитателите й възхваляваха бойния дух и предпазливостта й.

Отначало Стен реши, че говорят за някой горски хищник, после разбра грешката си. Намери сьомгата за много вкусна, също както и местните раци, стриди, костури и една ужасно грозна риба с името есетра. Риболовът може и да е благодатно занимание, помисли си той. Хвърляш малко експлозив в езерото и ето ти ядене за цял взвод. Но тези хора използваха корда, тънка като жица, но здрава като осигурително въже, изработени ръчно пластмасови насекоми и дълга гъвкава пръчка. Обикновено се снимаха с улова си и после пускаха рибата обратно в езерото. Много странно.

— Накъде сме днес, шефе?

— Няма значение. Руини, скали и дървета има навсякъде.

Килгър махна с ръка в някаква посока и те се устремиха натам — изкачвайки се по хълм, естествено.

Тичаш един километър, после ходиш един и продължаваш с бягане още десет километра. Половин час упражнения, после бегом наобратно. Стандартна имперска тренировка за бойни звена.

Стен се замисли отново за потискащата провинция Орегон. Беше прочел, че винаги е била място на мечти за бъдещето и угнетеност от настоящето. За сегашното състояние на упадък имаше три причини: нечовешкият — поне според Стен — климат; непрекъснатият поток от напускащи планетата млади хора, които не можеха да намерят работа в родния си свят, и най-накрая, Вечният император.

Последният фактор оказваше влияние едва през последните триста години. На около двайсет и пет километра северно от Куус Бей се намираше устието на река Умпкуа. Императорът се беше запалил по риболова, и то на сьомга. Беше използвал политическото си влияние над местните управници, за да му преотстъпят реката за вечни времена — от извора до мястото, където се вливаше в океана. Това му беше струвало огромна сума за подкупи и безброй обещания.

Оттам нататък парите бяха продължили да се леят. Един след друг обитателите на всички къщи около реката и притоците й бяха убедени да се преместят. Компенсираха ги богато наистина — но все пак…

Някога при устието на Умпкуа беше съществувало малко градче — Редспърт, Рийдспорт или нещо такова. Сега беше призрачен град. Около реката се издигаха и други руини, останки от някогашни селища — Скотсбърг, Умпкуа, Роузбърг и така нататък.

Императорът си беше император, Стен си даваше сметка за това, и все пак тази демонстрация на интригантство и мощ го дразнеше. Но пък реката не беше негова, за какво да се вълнува толкова. По-важното бе, че нагоре по Умпкуа се намираше старата риболовна хижа на Императора. А няколко километра по-нататък беше целта на Стен.

В дните, когато все още боготвореше Вечния император, Танз Суламора се стараеше да подражава на всяка негова прищявка. Императорът ловеше риба… Много добре, и Танз щеше да го прави. Но докато Императорът се наслаждаваше на усамотението и секвоите и се нуждаеше от място, колкото да разпъне палатката си покрай бъкащите от сьомга бързеи, Суламора не намираше никакво удоволствие в подобна простота. Риболовният му лагер се превърна в пищно провинциално имение, снабдено с всяко изтънчено удобство, което плутократът можеше да си позволи. Суламора не можеше да понесе да стане смешен, като просто признае, че идването на Земята, риболовът и завирането в пущинака е доста глупаво. Когато организира заговора на Тайния съвет, имението му стана идеалната неутрална и същевременно безопасна територия, където да обсъждат плановете си.

Суламора се беше разпаднал на молекули, но достойнствата на неговото имение си бяха непокътнати. Там трябваше да заложат засадата, а оставаха само още няколко дни, преди Тайният съвет да пристигне. Стен беше готов да го посрещне.

След като беше наясно с целта и мястото, трябваше да сформира екипа си. Не представляваше проблем да се намерят напълно благонадеждни имперски гангстери. След края на Таанските войни подразделенията на „Богомолка“ се оказаха прекалено много. А тези войници не бяха решили да постъпят в „Богомолка“ заради миролюбивата си природа. Те търсеха приключения. За Махони не беше трудно да пресее кандидатите. Тези, които избра, бяха хора, създали си известност. Сред тях със сигурност нямаше предатели. Всички познаваха репутацията на Махони като бивш командир на корпус „Меркурий“. За повечето от тях, служили още преди войната и като по чудо оцелели в Таанското клане, Стен беше смел и почти легендарен командир.

Първият въпрос, който зададе на експерта по Земята, изпратен му от Махони, беше какво представляват местните. Земни човеци, гласеше отговорът. А някакви извънземни? Няма такива. Стен се намръщи. Това намаляваше значително възможностите за формиране на екип от разнообразни таланти.

Поинтересува се от местната фауна и получи безсъдържателния отговор: „Нормална хранителна верига, основана на кислорода“. Стен прати „експерта“ да върви по дяволите и накара Килгър да се заеме с подбора. Килгър притежаваше и други таланти, освен умението си да убива. Не биваше да се пренебрегва и обстоятелството, че на времето беше служил в почетната гвардейска част на самата Земя, преди да намери истинското си място като изпълнител на тайни мокри поръчки.

Докато чакаше Килгър, Стен започна да обмисля как да осъществи едновременното убийство на набелязаните жертви. Най-лесният начин да види сметката на Съвета беше с ракета. Ядрена, с ограничена мощност или конвенционална — за него беше без значение. Обаче нямаше да се получи. Първо, Тайният съвет сигурно щеше да напълни небето и пространството наоколо с бойни кораби. Едва ли някоя ракета би могла да се промъкне. Но дори и да успееше, убежището на Суламора най-вероятно беше защитено, а Махони не искаше да има оцелели.

Ами ракета земя-земя? Изстрелва се от безопасно разстояние, в имението се поставя насочващ механизъм и къщата се взривява. Съмнително. Едва ли Тайният съвет смяташе да изнесе публичното си представление, без да се подсигури с всички възможни видове електронни заглушаващи устройства.

Значи трябваше да се използва класическата техника в четири стъпки: удар, проникване, унищожение и изтегляне. Или както Килгър я беше модифицирал: „устрой засада, размахай брадвите и се изпарявай.“

После се задействаха рефлексите, придобити в „Богомолка“. Докато преглеждаше фиш, посветен на древните оръжия и тактики, планът блесна пред него, както често се бе случвало и преди. Отглас от миналото — съвсем буквално. Специалистите по сигурността от неговото време следяха всички възможни сложни техники и се предпазваха от тях — но често забравяха да предвидят атака с лък и стрели вместо с лазер.

Килгър дойде да докладва, помъкнал фишове, касети и няколко прашасали древни книги по естествена история. Захванаха се за работа. За два дни Стен намери достатъчно местни създания, за да започне да сформира отряда си. Всички вече бяха тук, заели постовете си по крайбрежието на Орегон. Десетима от ударния отряд, трима от разузнавателния.

Първите двама бяха И-типни хуманоиди — мъжки и женска. Прикритието им беше на пенсионирана женена двойка, закупила кафе-бар в близост до доковете. Използваха имената Лари и Фая Аркулър.

Третият беше човек, който се представяше за пътуващ артист, дошъл в Куус Бей. Захващаше се с почасова работа на един от подобните на лодка грависледове, използвани за спортен риболов, а през останалото време обикаляше хълмовете със своя триножник. Беше доста добър художник на пейзажи, запленен от дивия живот по реката. Нарекоха го Хавел.

После идваше ред на Стен и Алекс. Стен се представяше за предприемач работохолик, преживял нервен срив. Придружаваше го болногледач — Килгър. Историята, която Алекс разправяше по пивниците — като мърмореше под нос, докато пиеше каф, — гласеше, че работодателят му вярва, че предците му са родом от тази част на старата Земя. Добавяше обаче, че лично той смята подобна идея за още един от симптомите на психическото му състояние. Рано или късно щеше да му хрумне, че предците му са от някъде другаде, и тогава щяха да продължат нататък.

Като шеф на процъфтяваща корпорация, дори и в отпуск по болест, Стен трябваше да поддържа връзки със своята компания. Това оправдаваше доста сложната комуникационна уредба. Кодът беше със сравнително достъпното бизнес криптиране, което вероятно криптографите на Тайния съвет бяха разразшифровали. Но чрез подредбата на кодовите групи Стен поддържаше контакт с Махони и щаба на конспирацията. Уредбата имаше настроени по специален начин излъчватели и сигналите на Стен, за щастие кратки, се разпръсваха наоколо, за да бъдат уловени и от другите членове на отряда.

Корпорацията наистина съществуваше. Каквото и да наредеше Стен, щеше да бъде изпълнено от представителите на компанията. Освен това, кодът беше изкусно пренаписан, за да звучи достоверно. Стен, като всеки, обучен в криптирането, беше чувал примера за това как веднъж един добър код бил разкрит, когато изпращачът поискал пет слона и половина.

Докато разправяше измислената история из селото, Килгър беше успял да разпознае двама мъже от Имперските служби за сигурност. Единият беше полицаят на селото, твърде добре информиран, за да бъде наистина такъв, за какъвто се представяше. Другият беше прекалено любопитен съдържател на кръчма. Но не се налагаше да ги ликвидират.

Четирима други мъже и жени от ударния отряд живееха в руините на изоставения град близо до устието на Умпкуа. Не криеха особено присъствието си. Наричаха се Монтоя, Валдива, Корум и Акаши. Представяха се за членове на Култа към Императора, които извършват поклонение на всяко място, което Вечното Същество беше благословило с присъствието на сияйната си душа. По тази причина съвсем естествено се отправиха нагоре по реката към неговата рибарска хижа. Няколко дни по-късно един от имперските пазачи по реката ги видя да лагеруват там, където Вечният император беше хвърлил за пръв път въдицата си. При подканянето му да се махат, те твърдо отказаха да напуснат. Пазачът доведе подкрепления. Облечените в роби членове на Култа се усмихнаха, поклониха се смирено и се качиха на грависледа, за да бъдат безцеремонно свалени в Рийдспорт.

Няколко дни по-късно се завърнаха и започнаха отново да изпълняват ритуалите си. Пазачът, леко разтревожен, докладва на началството. Уведомиха го, че Култът е напълно безобиден. Покойният Вечен император ги смятал всъщност за полезни, макар и малко побъркани, тъй като техните вярвания поощрявали благотворителността и добродетелността, а освен това изтъквали Императорската божествена природа. Просто ги изгони, гласяха заповедите, които получи пазачът. Когато се върнат, ги изгони отново. Може и да ги затвориш, стига да откриеш затвор в оная пустош. Аз не бих се занимавал, продължи с наставленията началникът му. Рано или късно ще приключат с ритуалите си и ще продължат нататък. Пазачът, който мразеше да бъде взиман за нещо като полицай, реши повече да не им обръща внимание.

Получи запитване и от Имперската станция за сигурност в резиденцията на Суламора. Надземната система за наблюдение беше засякла членовете на Култа. Офицерът по сигурността изслуша обяснението на пазача, засмя се и прекъсна връзката.

Пазачът започна да свиква с четиримата. Те любезно му махаха за поздрав, когато минаваше покрай тях на редовните си обиколки. Веднъж видя очукан гравислед да напуска импровизирания им лагер, но беше празен, нямаше и признаци някой да е донесъл провизии или строителни материали, които да наведат на мисълта, че членовете на Култа смятат да се установят за дълго.

После изчезнаха. Пазачът установи, че облечените в роби мъже и жени почти му липсват, но беше твърде увлечен в опитите си да заснеме някакъв вид перконого, каквото не беше виждал преди. Тюлен? Морски лъв? Не знаеше, а малкото справочни материали, до които имаше достъп, не му даваха никаква информация. Прекарваше доста време в безуспешни опити да направи снимка, която да изпрати в музея за разпознаване.

Бозайникът като че ли обитаваше цялата площ от устието на реката до началото на имението, където пазачът нямаше право да влиза. Той се надяваше, че вечно готовите за стрелба охранители няма да „я“ застрелят — романтично беше определил пола на създанието — и че тя има достатъчно ум, за да се гмурне, ако се мерне някой от тях.

Многополовото всъщност същество притежаваше приблизително около два пъти повече интелигентност от пазача. Кодовото му име за операцията беше Ф’леса.

Пазачът не се увличаше особено по летящите създания — били те бозайници или птици. Не обърна никакво внимание на двете подобни на прилепи същества, които прелитаха около имението на Суламора, нито забеляза малките видеокамери, окачени на вратовете им. Двата „прилепа“, въпреки че бяха глупави, се смятаха за полезни от „Богомолка“ и често се използваха за въздушно наблюдение. Можеха да говорят, но езикът им се състоеше от полудуми, полуинстинктивни писъци. Имена всъщност нямаха. Получаваха заплатите си от Империята по даден им служебен номер. Войниците от „Богомолка“ ги кръщаваха както си искат — Фрик и Фрак, Гог и Магог, и т.н. Стен и преди беше работил с двойка такива. Тези двамата наричаше Дъм и Дий.

Стен използваше въздушното им разузнаване, за да си изгради „модел“ на целевата зона като част от интерактивната система на шлема. Преди да потегли към Земята, беше открил местоположението на всяка видеокамера в имението, а те не бяха много.

Килгър успя да изнамери някакви стари водачи, работили за Суламора, докато се мъчел да се убеди, че риболовът е забавен. Те им осигуриха още данни. Вече знаеха достатъчно, за да могат членовете на екипа да сложат шлема, нагласен на еднопосочна връзка, и да „упражнят“ атаката. Движенията на всяко същество бяха записани, включени в главния запис на Стен и монтирани в необходимата последователност. Въпреки че шлемът даваше многосетивна входна информация, все още имаше празноти. Затичване към оградата… Усещане за бодлива тел. Изкачване нагоре. Застрелване на пазач. Завой зад ъгъла… и всичко побелява. „Няма налични данни“. Няколко метра по-нататък симулацията започваше отново. Подобно накъсване беше смущаващо. За щастие закалените в боя агенти от „Богомолка“ се бяха научили да си служат с тези частично завършени тренировъчни схеми. Това беше най-доброто, което можеха да получат, а имаше и шанс празнините да се запълнят след постъпването на нова информация от Ф’леса, Дий или Дъм. Въпреки непълнотите си тази схема беше далеч по-сигурна от построяването на пълномащабен макет за провеждането на истинска физическа тренировка.

Членовете на Култа постепенно се отегчиха от тренировките на сухо, но нямаше какво друго да правят. Бяха станали невидими — невидими за всеки надземен наблюдател, обследващ от произволно разстояние. „Ритуалите“ на Култа бяха замислени с определена цел, а тя беше да се изкопае наклонен тунел на дълбочина десет метра и издълбаването на голям подземен бункер. Не се зарадваха особено, че пазачът бе видял следа им, но такива инциденти не можеха да бъдат избегнати.

Сега четиримата чакаха.

Подземният бункер щеше да бъде сборният пункт за нападението.

Имаше още двама членове на групата: Н’Ран, огромни — средно тристакилограмови — донякъде човекоподобни същества, които бяха най-добрите артилеристи в Империята. По време на Таанските войни някои Н’Ран, по природа любопитни и склонни към авантюризъм, бяха станали агенти на „Богомолка“. Те не само можеха да изнесат участниците в Първата фаза на атаката само с една ръка, но също така бяха и оръжейниците на групата.

Махони помълча известно време, когато Стен го уведоми, че ще използва двама Н’Ран.

— Тези маймуни ли? Не, приятелю. Няма да ги сбъркат с мечки.

Стен обаче измисли прикритие и за тях. От векове съществуваха абсурдни легенди за създание, наречено Голямата стъпка. Той се надяваше, ако бъдат забелязани, да минат за такива същества. Погрижи се, когато пристигна в Куус Бей, легендата да бъде възкресена и каза на двамата си помощници да се крият, но да оставят големи стъпки. Двамата Н’Ран чакаха притаени в неприветливата пустош около Умпкуа.

Стен се прибра запъхтян от тренировката си в съвършено друго настроение. Направи равносметка на свършеното и прецени, че не зле или поне е приемливо. Тайно реши, че шансовете може би са по-добри от петдесет на петдесет. Беше готов. После усети как по гърба му пролазва тръпка и го втриса. От времето? Може би, но веднага започна да проверява плановете си за деветнайсети път.

Четири дни преди определения ден пристигнаха и останалите съучастници на Стен — осигурени лично от Тайния съвет.

Съучастниците на Стен бяха имперските медии. Тайният съвет искаше максимална публичност, затова бяха избрали най-гръмогласните, най-безкритичните псевдожурналисти, които щяха да приемат всяко комюнике на Съвета като евангелие. Останалите репортери не бяха насърчени да се присъединят към подбрания контингент представители на пресата.

Членовете на Съвета бяха доволни от интереса и решиха, че той е плод на обърнатото обществено мнение. Не осъзнаваха, че се дължи всъщност на тяхната потайност. Когато водачът се скрие в това, което хората наричаха „Розовата градина“, всичко което той казва или прави, предизвиква любопитство без значение дали публиката го смята за ангел, или за Атила.

И така, „пресата“ се устреми към Земята, но почти веднага се разочарова. Нямаше да им позволят да влязат в имението. Настаниха ги в набързо сглобени бараки от типа на използваните при военни кампании. Началниците им започнаха да стават нетърпеливи. Искаха репортажи. Репортажи за какво? Членовете на Съвета още не бяха пристигнали. За каквото и да е.

Истински репортер или журналист можеше да изпрати материал, озаглавен „Какво би могло да означава това“, или просто да опише обстановката. Но не и изпратените да отразяват събора на Земята. Те се разпръснаха в търсене на истории. А „история“ в техните умове означаваше „пикантерия“: благостта на покойния Танз Суламора; малкоизвестното имение, което той е притежавал на Земята, където е общувал с природата и с Вечния император; трагедията на неговата смърт.

Този кладенец скоро пресъхна и те започнаха да търсят отчаяно. Красотата на Орегон (туристическият поток щеше да се увеличи). Необичайните създания на Земята. Колоритните обитатели на суровото крайбрежие и така нататък. Някакъв глупак дори поиска да интервюира Стен, без да има и най-смътна представа за какво ще пише. Стен му отказа с усмивка.

Всеки свободен гравислед — от разрушения град Сан Франциско чак до ледниците на север — беше нает. Видеооператори, инженери и репортери плъзнаха навсякъде.

Имперската служба за сигурност спря да обръща внимание на всякакви сателитни, въздушни и сензорни данни откъдето и да е, освен от самото имение. Когато Тайният съвет се появи, те щяха да се погрижат за нещата. Щяха да натъпчат тези проклети навлеци на едно място и да им предоставят само информацията, която Съветът искаше да получат. Определено нямаше никаква причина да претоварват компютърните системи за сигурност с обработката на безсмислени данни.

Трийсет и шест часа… Стен се раздвижи.

Беше излъчена една-единствена, напълно безсмислена кодова дума. Махони щеше да я получи — и да разбере, че отрядът е започнал мисията си. Отсега нататък, докато не постигнеха целта си, нямаше да има възможност за контакт. Сигналът беше засечен сред хълмовете и руините и екипът му се задейства. С едно изключение: Килгър. Тръпката отново полази по гърба на Стен. Той даде заповедите си.

Килгър беше изваден от ударния отряд. Десет същества щяха да изпълнят операцията вместо единайсет.

Алекс побесня и добре имитира взрив на многокилотонна бойна глава. Блъсна по масата и дебелото пет сантиметра дърво се разцепи. След удара си възвърна самообладанието. Лицето му постепенно изгуби червения си цвят.

— Защо?

— Искам да стоиш и да подсигуряваш отстъплението ни. Това е заповед.

— Не можеш да ми заповядваш. Не си адмирал, а аз не съм офицер. Вече не. Господарят Килгър изисква — и ще получи — обяснение.

Стен обясни. Сподели усещането си, че някой наднича над рамото му, наблюдава го.

— В такъв случай да се откажем — предложи Килгър. — Няма да се бия с някакви проклети духове. Или да направим нов план.

— Няма време за нов план — отвърна Стен. — А нямам и по-добри идеи. Не виждам грешка във всичко дотук — логически погледнато. Как да се откажем? Кога ще имаме друг шанс?

— След всичките тези години — каза Килгър разстроено — няма да ми дадеш възможност да ти пазя гърба.

После реши да опита друг похват:

— Оръжието ми ще нанесе повече щети, отколкото проклетата ракета.

Стен не отговори.

Алекс дълго го гледа.

— Имаш предчувствие, а? Силно е, нали?

Стен кимна.

Килгър въздъхна.

— Дано да си прав, момко. Ако грешиш, ще си поговорим много сериозно след изтеглянето.

Стен и другите се отправиха към бункера. Версиите за отсъствието им не бяха особено добре съчинени — щяха да изчезнат за по-малко от четиридесет и осем часа, така че кой знае колко правдоподобни измислици не бяха нужни. Иначе…

Един кораб навлезе в земната атмосфера ден по-рано, кацането на планетата беше изчислено да стане през една от неизбежните дупки на сателитното покритие. „Кораб“ не беше точно казано. Всъщност два тактически кораба бяха закачени един за друг.

Малко преди да стигнат бреговата линия на Орегон, корабите се разделиха. Единият се спусна към дъното на повече от петдесет фатома дълбочина. Управлението му беше нагласено да отговаря на предавателя, намиращ се в ръцете на ядосания, разтревожен, а сега и изплашен Килгър, скрит на брега.

Пилотът на втория кораб получи сигнал. Корабът се спусна на повърхността и люкът се отвори. Дъм и Дий се стрелнаха през входа, а секунди по-късно и Ф’леса се вмъкна вътре. Тя вече беше открила всичко, което можеше да се види във водата, а Стен не пожела да рискува с излъчване на сигнали от видеокамерите на Дъм и Дий, независимо колко полезни можеха да бъдат като въздушни устройства за предупреждение.

Тактическият кораб се потопи. По някое време през нощта, възползвайки се от друга дупка в мрежата от сателити, той щеше да напусне земната атмосфера.

Мисията беше започнала…

Глава 11

Сензорният предавател беше еквивалент на малоумник с мегафон. Той, заедно със захранващото го устройство, беше прикачен към сателит, пуснат в космоса преди цяла вечност и обикалящ на висока орбита над Земята — част от космическите боклуци, които правеха пътуването към и от планетата толкова интересно. Един техник пристигна на сателита само дни преди съборът да бъде обявен. Той постави подслушвателното устройство, включи го, спря за миг да разгледа примитивните машини — скапани светооптични компютри — и си замина.

Предавателят остана безмълвен, пренебрегвайки корабите, които приближаваха планетата — бяха твърде малки. Твърде малко.

После се пробуди. Кораби… Много кораби… Много големи кораби.

Подаде два пъти сигнал на уговорената честота, после се стопи и се превърна в солидна купчина пластмаса.

Стен свали приемника и го захвърли на купчината в центъра на бункера.

— Клиентите ни идват. Ще потегляме ли?

Отрядът нарами раниците и се устреми към наклонения тунел. Всички носеха фототропни униформи, които осигуряваха защита и срещу термичните сензори. Нарамиха екипировката си, включително и дългите, тежки цилиндри в подплатени калъфи, които преметнаха на гръб.

Хавел натисна бутон и от електронния му бележник се разля приглушена светлина, докато проверяваше разписанието на сателита.

— Чисто е за час и половина. После ще е точно над главата ни и ще има пълна видимост.

— Значи ще се осланяме на прикритието — нареди Стен.

Валдива попита шепнешком:

— Тези, ммм, мечки, за които спомена? Те нощни животни ли са?

Единият Н’Ран се разсмя.

— Не… но имат яка хватка… ако им паднеш.

Яка хватка, значи? Мечките наистина можеха да бъдат опасни. Но не повече от смъртоносните играчки, с които те се бяха натоварили, помисли си Стен — цилиндрите на ракетите с техните визьори и насочващи устройства, пък и всеки от групата беше въоръжен — носеше боен нож, малък ракетомет с един заряд, три вида гранати и тежки, късоцевни пушки с барабанен магазин, които разпръскваха силно избухливи АМ2-сачми при стрелба. Идеално оръжие за кръчмарска свада.

Стен се озърна назад към дупката на скривалището им и реши за пореден път, че от него не става подземен бозайник. Ако се налагаше да умре, предпочиташе да стане на открито.

Потеглиха в тъмното.

След десет часа детонаторът в купчината изоставена техника, провизии и цивилни дрехи щеше да се взриви. Всички членове на екипа, като се изключат Н’Ран, носеха през цялото време мембранни ръкавици, така че дори примитивната система за пръстови отпечатъци да не може да ги разкрие. Наетите в Куус Бей квартири бяха почистени, както се изискваше в „Богомолка“. Нямаше начин да са останали следи от ДНК или от каквото и да е друго, което да послужи за идентифицирането им при разследването след експлозията.

Всеки член на отряда имаше на колана си малък индикатор, който измерваше жизнените му показатели. Всяка промяна в статуса на носителя — като например смърт — водеше до взривяването му. Нямаше да остане тяло за аутопсия. С изключение на цилиндрите, цялото им останало снаряжение беше напълно обичайно за мисия на „Богомолка“.

Бригаден генерал Мейвис Симс беше положила същата клетва като Стен, но я разбираше по-различно.

Беше изгубила съня си след участието си във военната игра на Клисура XII, когато я привлякоха в конспирацията. Пет поколения Симс бяха служили на Империята. Семейният девиз, може би твърде патетичен, но прям, гласеше: „Верен до смърт“. Нито един Симс не му беше изневерявал.

Сега, дълбоко в сърцето на още една безсънна, изпълнена с размисли нощ, бригаден генерал Симс реши, че тя също не може да го стори.

Атмосферата в комуникационната зала на главната сграда премина от оживено вълнение в изнервяща скука. Военните техници сновяха напред-назад с часове, докато имперският флот наближаваше системата Хонджо. Членовете на Съвета тъкмо се настаниха на предните места, когато маневрата започна. Зашеметяващ списък от команди беше изстрелян към командира на флота. Отговорите, кратки и стегнати, заваляха обратно. По голямата комуникационна стена примигваха зелени и червени светлини, отбелязващи хода на събитията.

Беше изключително добро представление — като за начало. Но после рутинните действия, абсолютно необходими за успеха на всяко мащабно начинание, се проточиха. И се точеха. И се точеха. Имаше безкрайни обратни отброявания за всяко действие. После часовниците отново биваха нагласяни за поредната изключително важна стъпка.

По времето, когато флотът най-после се установи на позиции, пусна маскировъчните си устройства и изпрати примамката за Хонджо, Тайният съвет беше на крачка от това да отмени цялата операция, защото щеше да умре от скука.

Не за първи път през последните два часа Кес сравняваше разгръщащата се операция с няколкото бойни живина, които беше гледал. Сега напълно разбираше защо създателите им избягваха всякаква реалистичност. В живиното на военния командир му трябваха най-много три минути да определи целта. Следваха сцени, в които главните герои представяха своите цели в живота и възгледите си. Ако беше милостив и добронамерен, героят обикновено беше обречен. Ако беше циничен и мрачен, със сигурност доживяваше до края на последващото клане. След това цели легиони от флотилии се устремяваха към мястото на сблъсъка и се развихряше битката. Формулата изискваше мигновена победа, последвана от спънки, при които всичко изглежда загубено. А най-накрая смелостта и изобретателността на героите надделяваха над всичко.

Кес не харесваше живиното. Но това представление му харесваше още по-малко.

Той се размърда, когато малкият тактически кораб прекоси невидимата граница, отбелязваща територията на Хонджо. Всеки миг щеше да се излъчи предупреждение към нашественика и да се появи малък, тежковъоръжен патрул, който да накара тактическия кораб да напусне.

Планът беше тактическият кораб да пренебрегне съобщението. И ако продължеше да го игнорира достатъчно дълго, патрулът на Хонджо със сигурност щеше да открие огън. После гневът на имперския флот щеше да се излее над безпомощните Хонджо, за да ги накаже за тяхната дързост.

Близначките Краа поръчаха още храна. Огромната банкетна маса беше опразнена вече два пъти, и то предимно от тях. Те се тъпкаха, докато дори дебеланата преяде, после се извиниха и се отправиха към тоалетните. Последваха звуци от повръщане и след малко двете излязоха. Слабата, зачервена от напрежение, излъчваше сияйна радост от полученото облекчение.

Отначало Малперин, Кес и Ловет бяха отвратени. Но когато процедурата се повтори, им стана някак интересно. Със сигурност беше по-вълнуващо от ставащото на голямото комуникационно табло.

Докато сервитьорите внасяха още храна и напитки, в ефира се чу припукване и нечий глас заговори. От Хонджо!

— Тук центърът Хонджо, към неизвестния тактически кораб. Моля ви, идентифицирайте се.

Тактическият кораб остана безмълвен и възбудата отново се върна в комуникационната зала. Всеки от петимата се наведе напред, в очакване.

— Тук центърът Хонджо, към неизвестния тактически кораб. Нарушавате границите ни. Обърнете, повтарям, обърнете.

Все още никакъв отговор, както беше планирано. На големия екран се виждаше как тактическият кораб продължава неотклонното си движение напред. Изля се поредният порой от предупреждения, отново без никакъв резултат. Сега вече успяха да различат малкия патрул. Един от техниците прошепна на Кес, че на мониторите се вижда как от състояние на тревога минават към активиране на всички оръжейни системи. Стрелбата щеше да започне всеки миг.

Внезапно от устните на всички се изтръгна несъзнателен стон. Противно на всички предвиждания, патрулът на Хонджо се оттегляше.

— До неизвестния тактически кораб — долетя гласът на командира. — Предупреждаваме ви! Нарушението на нашия суверенитет е вече записано и ще бъде докладвано веднага на съответните власти.

— Какво става, по дяволите? — избухна едната от близначките Краа. — Защо копелетата не стрелят?

— Скапани страхливци — изкрещя другата. — Бийте се, дракх! Бийте се!

Въпреки тези окуражителни призиви Хонджо направиха точно обратното. Патрулът благоразумно подви опашка и избяга.

Съветниците бяха потресени. Техниците отбягваха гневните им погледи, да не би да стоварят отговорността на тях.

— Какво ще правим? — изсъска Ловет.

— Майната им, да продължим въпреки всичко — каза дебелата Краа.

— Не знам — намеси се Малперин. — Сигурни ли сте, че трябва? В смисъл, не се ли променя всичко така?

Кес смяташе, че е права, но пък от друга страна… Бяха толкова близо. Патрулът беше малък, флотът чакаше. А там имаше огромно количество АМ2. Може би…

В този миг комуникационният екран избеля. После стреснатите членове на Съвета се оказаха лице в лице с Пойндекс, шефа на корпус „Меркурий“.

Полковникът не се извини за прекъсването. Лицето му беше бледо, но безстрастно. Сякаш бе лишен от емоции.

— Бях уведомен, че отряд убийци се промъква насам и всеки момент се готви да нанесе удар. Уважаеми същества, оставете се в ръцете на охраната си. Няма причина за сериозно безпокойство. Ако следвате процедурите за сигурност, всичко ще бъде наред.

Членовете на Съвета бяха изпаднали почти в истерия, когато вратата се отвори и служителите от охраната с безизразните си лица нахлуха в стаята. После петимата управници, узурпирали цялата власт на Вечния император, се оставиха да бъдат изведени като малки деца, загубени в пустошта.

А някъде в далечната система Хонджо един флот очакваше заповеди.

Отрядът приближаваше към имението на Суламора. Отначало се придвижваха бързо. Все още имаше грависледове над тях, но очевидно не бяха на службите за сигурност.

На разсъмване спряха в пещера до реката, намерена от Ф’леса. Изядоха безвкусните си дажби и се опитаха да поспят. Събудиха ги земни свлачища. Бързо размениха жестове с ръце — инстинктивно, без заповед бяха спрели да разговарят, дори шепнешком. Със знаците си предаваха ненужна, очевидна информация, но така поне нарушаваха мълчаливото усамотение.

Сега всичко над земята трябваше да се смята за враждебно.

Едва когато започна да се здрачава, потеглиха отново. На десет километра от имението попаднаха на първите сензори. Бързо ги заглушиха с електронното си оборудване и продължиха нататък.

Сензорите ставаха повече и бяха раположени по-нагъсто. Но те отново успяха да ги заблудят. Следващото препятствие бе старовремски мост с патрул, който минаваше точно по времето, което записите на Дъм и Дий показваха. Рутината и добрата охрана са несъвместими. Мернаха случаен патрул от петима. Най-вероятно от „Богомолка“. Успяха да го избегнат. Един Н’Ран се приведе към Стен и направи пренебрежителен жест, който означаваше: „мога да се справя с тях“.

Продължиха напред.

На около километър от имението Стен намери възвишение със сравнително добра видимост.

— Тук. Подгответе се — нареди той.

Отвориха калъфите. Извадиха две ракети. Те изглеждаха като стандартните имперски самонасочващи се оръжия земя-земя с малък обхват. Но изобщо не бяха такива. Ракетното гориво беше заменено с бавно горящо твърдо гориво с малък обем. Ракетите щяха да бъдат изстреляни от много близко, точно изчислено разстояние. Вътре имаше повече експлозив. Насочващите механизми също бяха изхвърлени. На тяхно място беше добавен още експлозив. Близо до опашката на ракетата беше оставено малко място за примитивна управляваща система. А за основата беше запоен малък измервателен уред за налягането.

Колчетата от влизащи една в друга тръби бяха разпънати, кръстосани и забити в земята, за да образуват X-образни стойки. Семейство Аркулер свалиха раниците си и извадиха макари с двукилометрова нишка, изградена от молекулна верига. Единият й край се свързваше с ракетата, другият със светочувствителен мерник с един-единствен малък джойстик. Н’Ран бяха готови.

Останалите от отряда свалиха фототропните камуфлажи. Под тях носеха имперски бойни униформи, същите като на охраната в имението. Стен даде знак да се спуснат по хълма. Още сензори. Физически препятствия, включително и някои архаични, като бодлива тел. Капани, пасивни и активни. Пазачи.

Лесно. Никакви проблеми. Не беше ли твърде лесно?

Хайде стига. Падина. Знак — разтворена длан, спускаща се надолу. Ненужен. Отрядът залегна. Пред тях се намираха последните препятствия и зданието.

Скоро касапницата щеше да започне, дано жертвите бяха само от другата страна.

Първата фаза, планирана да започне, когато Стен даде звуков сигнал, се състоеше в изстрелването на първата ракета. Втората щеше да я последва десетина секунди по-късно. Стен правилно бе преценил, че всяка модерна система за насочване ще бъде неутрализирана или просто блокирана. Затова беше заложил на примитивните способи. Насочващата система всъщност беше нишката, която семейство Аркулер бяха донесли.

Насочване от този тип беше отхвърлено преди хилядолетия като абсурд. Недостатъците му бяха много: операторът трябваше да остане на място и да „заведе“ ракетата до целта й. За да го направи, трябваше да вижда мишената си. Врагът лесно би могъл да го открие и обезвреди. Стен обаче не възнамеряваше да се стига дотам — той действаше потайно, а не се правеше на Леонид при Термопилите.

Една нишка можеше да се разкъса или разнищи. Но не и тази.

Най-големият проблем обаче беше истински параграф 22. С каквато и скорост да се движеше ракетата, щеше да е необходим оператор с невероятни способности, за да уцели точно в целта, а не над или под нея, или по-лошо — да запрати ракетата в съвсем различна посока. Така че трябваше да я забавят. Това обаче би дало време на противника да прехване и унищожи и нея, и оператора. Но нали луксозните имения не отвръщаха на огъня — поне Стен се надяваше да е така.

Ракетите щяха да ударят една след друга целта, което щеше да доведе до хаос, пламъци и викове. Стен и неговият отряд щяха да се втурнат вътре и да се престорят на спасители, за да осъществят смъртоносната си задача. Щяха да елиминират оцелелите след взривовете членове на Съвета, после да изчезнат оттам и да се отправят към сборния пункт за изтегляне.

Звуковият маркер щеше да сигнализира на Килгър да извика тактическия кораб на повърхността, да му даде заповед да прелети ниско нагоре по реката към мястото за изтегляне.

После всички можеха да си отидат у дома и да се напият.

Стига колебания. Действай, момко.

Стен докосна бутона.

Едно…

Първата ракета беше изстреляна и, като се плъзна над земята, се насочи към главната сграда. Три секунди…

Фая Аркулер постави издължен експлозив над насочващата нишка и дръпна възпламенителния фитил.

Шест…

Първата ракета „пълзеше“ напред с малко повече от двеста километра в час.

Осем…

Зарядът експлодира, пробивайки дупка в оградата.

Десет…

Втората ракета беше изстреляна…

Единайсет…

— Гранати — изкрещя Стен. Членовете на отряда издърпаха предпазителите и запратиха гранатите към сградата.

Тринайсет…

Стен пръв се изправи и се втурна през дупката в оградата. Може би това спаси живота му.

Петнайсет…

Гранатите експлодираха — огромни пламъци сееха ужас във видимата и невидимата част на спектъра.

Осемнайсет секунди…

Имперските сили за сигурност стегнаха примката.

Появиха се два бронирани грависледа, които откриха картечен огън. Ракетна установка се подаде от силоза си и се завъртя в търсене на целта.

Двайсет и една…

Първата ракета на Стен беше само на четири секунди от целта. Сензорите на тежките картечници на грависледовете я откриха. Из въздуха заваляха масивни куршуми с уранова обшивка и ракетата се пръсна на парчета.

Двайсет и четири…

Ракетната установка прехвана целта си. Двайсет противотанкови ракети се стрелнаха в тъмнината. Двайсет и осем секунди…

Ракетите се взривиха при площадките за изстрелване на Стен. Двамата Н’Ран изчезнаха сред оглушителния тътен на експлозиите.

Втората ракета, станала неуправляема, се понесе вертикално нагоре.

Двайсет и девет…

Ботушът на Акаши закачи мина, поставена преди по-малко от час. Взривът отнесе краката му до слабините, а част от шрапнела се заби в Монтоя.

Ударната вълна завъртя Стен и го стовари върху бодливата тел, където той увисна безжизнено.

Индикаторът, измерващ жизнените показатели на Монтоя, се взриви — пурпурно зарево в нощта.

Трийсет и една…

Високо над главите им втората ракета на Стен избухна, без да нанесе никакви поражения.

Трийсет и шест…

Оръжията на грависледовете се насочиха надолу… чу се изщракване, когато барабаните с муниции се презаредиха автоматично и картечниците продължиха да стрелят.

Лари и Фая Аркулер бяха прерязани почти наполовина.

Трийсет и девет…

Снайперист държеше Хавел на прицел… загуби го за миг при експлозиите на гранатите… после натисна спусъка. Снарядът, пълен с АМ2, разкъса гръдния кош на Хавел.

Четирийсет и две…

Корум и Владива тичаха на зигзаг… претърколваха се… стреляха… Огънят на картечниците ги застигна и покоси.

Стен откри, че е напълно безпомощен. Зашеметен. Дезориентиран. Понечи да се изправи на крака и тогава инстинктите от „Богомолка“ взеха връх. Претърколи се няколко пъти. Някак си успя да не изпусне картечния си пистолет. Снаряди профучаваха на сантиметри над главата му и избухваха. Той се озова отново в падината. В безопасност. Остани тук, каза му разумът. Няма да те забележат. Няма да те открият.

Тялото му отказа да се подчини. Той свали бойните си дрехи, дръпна предпазителя на една граната и хвърли костюма обратно на бодливата тел.

Първата граната се взриви, последваха я и други в бърза серия от експлозии.

Стен се изправи, залитайки. Настрани. Открит си. Движи се! Другите! Майната им на другите — те са мъртви! Изпълнявай проклетите заповеди!

От дима изпълзя патрул от петима. Стен вдигна оръжието си и натисна спусъка — мъжете се превърнаха в кървава каша, докато зад тях АМ2-куршумите разкъсваха оградата от бодлива тел и сензорите й.

Давай през телта, нищо, че реже.

Шум на вода. Тичай, по дяволите! Не боли.

Насип. Взе го със скок — страхуваше се да не падне на скали, надяваше се да има вода. Нито едно от двете. Блъсна се в нещо кръгло… разкъсващата прегръдка на навита и ръждясала бодлива тел.

Извади ножа от ръката си, човече!

Замахни!

Нямаше по какво да замахне. Незнайно как ножът остана в „ножницата“ си, а Стен стремглаво се устреми надолу, падна във водата и потъна.

Зад него се стреляше.

Куршумите пляскаха по водната повърхност.

По-надълбоко. Гмурни се. Стигни дъното. Задръж скапания си дъх. Нямаш нужда от кислород.

Сега. Изплувай. Глътка въздух и потапяне. Плувай, ако можеш. Остави течението да те носи. Надалеч. Надолу по реката.

Едната му ръка се вмъкна под униформата, откри малка кутийка, щракна капака й и натисна бутона.

Плувай. Можеш.

Ще бъдеш в безопасност.

Плувай по течението на реката. Там е Алекс. Сборният пункт.

Стен осъзна, че няма начин да успее.

Килгър крачеше напред-назад из контролната зала на тактическия кораб, нямаше кой знае колко място за разходки — можеше да направи най-много четири-пет крачки, преди да се блъсне в нещо.

Корабът беше кацнал на брега на реката, избран за сборен пункт. Алекс беше оставил люка отворен. Заповедите бяха ясни и точни: да чака тук до час преди разсъмване или докато не бъде разкрит. Ако никой не се появи, трябваше да се завърне в океана и да не се отдалечава от устието на реката. Ако нещо в операцията се объркаше, отрядът щеше да се опита да се изплъзне от преследвачите си и да стигне до руините на Рийдспорт. Ако и там контактът се провалеше, той трябваше да напусне планетата и да докладва.

От не много далеч се чуваха звуци сякаш от ада. Алекс се надяваше, че са от нападението на отряда, а не от очакваща ги засада. Още веднъж изруга Стен, после избухна в проклятия, когато от комуникационната уредба се понесоха пронизителни писъци.

Един от екраните показваше изображение на областта около целта. Точно отвъд нея проблесна малка червена светлинка — идваше откъм реката. От средата на реката, разкри му картата.

— Мамка му! — ругатнята му дойде отвътре. Светлината — както и сигналът — се излъчваха от стандартен предавател за определяне на местоположение. Всеки член на отряда носеше такъв, заповедта бе да го активира само ако не успее да стигне до сборния пункт навреме. Но в никакъв случай в близост до целта.

Зов за помощ. Само един.

Килгър увеличи образа, за да види дали има и други. Нищо.

Пръстите му напипаха микрофон.

— Говори транспортът. Идвайте.

Нищо. Само тишина. Светлинката продължи да примигва.

На Килгър му трябваше около наносекунда, за да реши, че всичките му заповеди могат да вървят по дяволите. Миг по-късно той излетя с тактическия кораб, включи мощните двигатели „Юкава“ — нека да са проклети всички, които видят пламъците — и подкара напред срещу течението на реката.

Един от екраните проблесна. Шест грависледа.

Алекс премести едната си ръка от пулта за управление и дръпна една ръчка. Тежките картечници на тактическия кораб затрещяха. Той се отклони от курса си, бръсна върховете на първите секвои от гъстата гора и за малко да навлезе в нея, но успя да овладее управлението. Продължи да стреля през падащите отломки от грависледовете, когато по високоговорителя се чу глас:

— До неидентифицирания тактически кораб! Приземете се, или ще стреляме!

Алекс беше принуден да се издигне над пролома. Зададе на кораба курс на движение по свиваща се спирала, отстъпи три крачки от контролното табло и натисна „Изстрелване на всичко“ на отдавна активирания оръжеен панел. Осем „Гоблин XIX“ се устремиха нагоре. Надяваше се, че интелигентните самонасочващи устройства на противокорабните ракети със среден обхват са „будни“. Върна се на пулта за управление, за да спусне кораба обратно надолу. Скалите останаха назад, Килгър летеше почти над мигащата светлинка — и в зоната под тревога на врага.

Завъртя кораба, все още на пълна мощност, стабилизаторите и навигационните устройства нададоха вой. Изключи двигателя и превключи на маклийновите генератори.

Високо над него разцъфна ядрено кълбо.

Килгър се спусна долу и се озова над люка. Малко по-нататък течението носеше към него тяло. Неподвижно. После едната ръка се повдигна в опит да загребе.

Килгър се протегна… за малко да падне… но успя да докопа разкъсания комбинезон. Изтегли мъжа в кораба и се върна обратно на пулта за управление. Включи на пълна мощност, пръстите му прескачаха с невероятна скорост по таблото. Едва успя да затвори люка, преди тактическият кораб да набере височина, право нагоре през ядрения взрив, изличил имперския боен кораб, озовал се там.

Може би успя благодарение на яростната внезапност на действията си или просто заради шотландския си късмет. Но корабът напусна планетата и изчезна безмълвно с пълна АМ2-тяга.

Зад него Стен лежеше в безсъзнание. Мозъкът му беше претърпял сътресение, а тялото му, изпълнило задачата си да оцелее, възстановяваше силите си.

Глава 12

Библиотекарката и останалите членове на персонала се чудеха какво ли бъдеще ги очаква, ако — или по-скоро когато — шефът им си тръгнеше оттук. Някои мислеха, че при подобни обстоятелства самоубийството не е лоша идея, други се готвеха за пълен нервен срив. Самата библиотекарка виждаше пред себе си две възможности за нова кариера: да постъпи в компания за производство на оргиастични живина или, може би, да стане сериен убиец.

Работата й изведнъж се беше превърнала в абсолютен денонощен кошмар.

В началото не беше така, нито пък през близо петте години, през които заемаше този пост. Всъщност много хора тогава й бяха завиждали.

Определено свръхквалифицирана и свръхзаета, за да проведе собствените си проучвания и да ги публикува, тя се чувстваше донякъде неудовлетворена от предишната си работа като главен библиотекар на голям университет. И изведнъж, като гръм от ясно небе, беше потърсена от правителствена служба. Беше й предложена, както й се стори тогава, най-добрата възможна работа — с три пъти по-висока от сегашната заплата. Имаше ли нещо против да се премести в друга система? Не. Служителят не изглеждаше особено изненадан, сякаш предварително знаеше всичко за нея. Постът беше на частен библиотекар. Жената се поколеба — нямаше намерение да се зарие сред нечии прашни архиви и да загуби връзка със света.

Не става въпрос за нищо такова, беше й обяснил служителят. Предложи й да посети планетата Йонгчукл и да разгледа условията на новата си месторабота. Осигури й двупосочен билет, за да се върне, ако не й хареса. Дори предложи да я придружи. Тя отказа. Библиотекарката беше доста привлекателна — и служителят изглеждаше разочарован.

Библиотеката беше огромна — като обширно имение, и се помещаваше в една монолитна сграда. Главната къща я превъзхождаше по размери. Наоколо се простираха повече от хиляда километра строго охранявани земи. Собствените й покои бяха разкошно обзаведени. Имаше достатъчно персонал: готвачи, чистачи, градинари.

Нямаше да живее като затворница. Предоставиха й собствена гравикола, а големият модерен град беше на не повече от два часа път. Можеше да прави каквото поиска с времето си — стига системата за набиране на информация да не спира. Ако някога сметнеше, че се нуждае от помощ, имаше право да наеме допълнителни работници.

Компютри, скенери, класиращи файловете роботи — всичко беше последна дума на техниката, при това постоянно се обновяваше.

Тя запита ще й разрешат ли да продължи собствените си изследвания. Разбира се. А можеше ли да кани посетители? Стига да пожелае. Все пак при напускане на комплекса беше длъжна да носи дистанционно за връзка. Трябваше денонощно да е на разположение, ако собственикът има нужда от нея. Макар че тази възможност не изглеждаше особено вероятна.

Май беше твърде хубаво, за да е истина. Струваше й се, че е героиня от някое от готическите живина, които й бяха любими, преди да навърши дванайсет, но все още се сещаше за тях и ги „преживяваше“, макар и с чувство за вина, когато се потапяше в ароматната гореща вана.

А и как да не го прави, след като в имението не живееше никой. Само персоналът. Но никой от тях не беше срещал собственика на имението.

Първият й въпрос към служителя беше: за кого ще работи?

Мъжът обясни, че имението и прилежащите му земи са част от семейно владение. Чие? Нямал право да разкрие това. Но имението трябва да бъде поддържано. Ако указанията не се изпълняват — става дума за оказването на изключително доверие, скъпа, беше подчертал той, — цяла една търговска империя ще се срине.

Глава на семейството в момента е младият наследник на фамилията, продължи мъжът. Той е изключително зает и предпочита да живее близо до центъра на Империята. Но е необикновен човек. Не е изключено някой ден да се появи. Сам или със свита — и тогава ще има нужда от пълно уединение. Мъжът поклати глава. Сигурно е прекрасно да си толкова богат, че да можеш да нареждаш живота си така прецизно.

Тя попита дали ако приеме работата — можете да сключите седмичен, месечен или годишен договор, прекъсна я служителят, — ще трябва да я пази в тайна? Не, не е задължително, успокои я мъжът. Имението дори е любима тема за репортаж веднъж в годината по видеоновините. Имаше право да говори каквото пожелае — нямаше нищо за криене.

Във въображението й изникнаха мрачни, брулени от ветровете замъци и галантни любовници в кралски премени — и тя прие мястото.

Единайсет години беше като в рая. Всеки ден пристигаха огромни количества материали. Явно неизвестният наследник се бе абонирал за всяко научно, военно или политическо списание в Империята. Материалите се сканираха, резюмираха и подбираха (най-често отхвърляха) от компютър-скенер с доста елитарен вкус. Жената веднъж си помисли, че машината сякаш е програмирана да даде в сбит вид максимално богата информация на някой току-що станал от гроба. Компютърът имаше две системно-операционни станции. Едната беше в запечатана стая, другата беше под контрола на библиотекарката. Заключената, изглежда, съдържаше някои файлове, недостъпни за останалата система. Научи го, когато се поразрови, за да разсее налегналата я скука.

Натрупаните през годината файлове бяха изтривани в края й. После машината започваше начисто, събираше, резюмираше и запаметяваше нова информация.

И всичко това се повтаряше допреди малко повече от шест години.

По това време компютърът сякаш се превключи на нова програма и започна да съхранява всичко. Библиотекарката забеляза промяната едва в края на годината. Разтревожи се не на шега. Дали не беше допуснала някаква грешка? Не искаше да загуби мястото си. Чувстваше се напълно щастлива — срещаше се и правеше любов с красиви и любезни мъже, като същевременно публикуваше редовно собствени статии с важни анализи в своята област, с което предизвикваше завистта на колегите си, които бяха доста по-ниско платени, а и не можеха да вдигнат глава от работа. Мъжът, който вдигна, след като набра номера за извънредна връзка, я успокои. Каза й да не се тревожи. Просто да продължава. Така че тя продължи.

И тогава започна лудостта. Защото, за учудване на всички, наследникът — мъжът, когото тя смяташе за пълна измислица — пристигна. Малък кораб се приземи на площадката за кацане. От него излезе мъж и корабът веднага излетя.

Пазачите го спряха:

— Господине, това е частна…

Мъжът проговори, Каза думите — думите, които ги бяха предупредили, че шефът им ще произнесе, ако някога се появи.

Хората се объркаха, не знаеха какво ще последва. Страхуваха се да не изгубят работата си.

Мъжът помоли да го заведат до стаята му. Изкъпа се, преоблече се и помоли за просто ядене. После се оживи и поиска да му покажат библиотеката.

Когато се появи в огромната зала, тактично каза на библиотекарката, че ще се радва, ако тя бъде на разположение. Отключи вратата към втората системно-операционна станция и лудостта започна.

Преглеждаше всичко и искаше още и още. Библиотекарката трябваше да наеме помощници. Мъжът сякаш изгаряше от неутолимо любопитство. Отново й се мерна мисълта, че се държи като възкръснал от мъртвите. Не, поправи се тя, по-скоро като някой, прекарал дълго време в стаза, както са пътували в корабите през древните времена, преди да се появят АМ2-двигателите.

И така продължаваше — мъжът ядеше от време на време, спеше малко, но попиваше информация като гъба. Веднъж, когато отвори вратата, тя видя, че пет екрана са пуснати едновременно, а механичен глас дава допълнителна информация.

Библиотекарката беше толкова изтощена, че се молеше единствено за сън.

После цялата тази лудост спря. Мъжът излезе от стаята, като остави вратата отворена.

Заяви, че му се спи.

Библиотекарката кимна вяло.

Мъжът я уведоми, че ще изключи системата.

Добре. Жената и също толкова изтощените й помощници се запрепъваха към стаите си. Библиотекарката забеляза — но не успя да го осъзнае, — докато минаваше край втората системно-операционна станция, че компютърът масово обединява и изтрива файлове.

Какво ли я засягаше.

Сега най-важното беше да се наспи.

Мъжът се измъкна през една странична врата на имението, която не се охраняваше, и излезе на пътя. Тръгна нерешително напред. Носеше обикновени дрехи — просто още един от многото работници на този свят.

Обърна се веднъж. Стените на имението се издигаха внушително зад гърба му.

Изпита леко съжаление.

Компютърът го бе уведомил, че след напускането му на персонала ще бъдат изплатени големи премии. Щяха да им бъдат предложени още по-големи суми, за да се преместят на друга планета. Имението, библиотеката и всички останали сгради щяха да бъдат разрушени в рамките на две седмици. После запустелите земи щяха да бъдат дарени на планетарното правителство, за да бъдат използвани по негова преценка.

Жалко. Беше красиво.

Компютърът му беше казал, че има още десетина такива комплекса из цялата Империя.

Беше проучил шест години от съвременната история. Но все още не знаеше какво ще предприеме. Все още не. Но имаше още една задача.

Зад него проблеснаха светлини. Скърцащ гравислед, натоварен с плодове и зеленчуци, се движеше по пътя. Мъжът му махна.

Грависледът спря със свистене. Шофьорът се наведе и отвори вратата.

Мъжът се качи и грависледът се издигна.

— Не е ли малко раничко да се пътува на стоп? — подхвърли шофьорът.

Мъжът се подсмихна, но не отговори.

— Сигурно работиш за богатата откачалка, която притежава това място?

Мъжът се изсмя:

— Не. Такива като мен и богатите не говорят на един и същ език. Просто минавам. Загубих се. Много ви благодаря, че спряхте.

— Накъде?

— Към космодрума.

— Нямаш много багаж за човек, който ще пътува.

— Търся си работа.

Шофьорът се опита да сподави смеха си.

— Желая ти късмет, приятелче. Но трафикът на космодрума е бая разреден. Времената са трудни за екипажите на космическите кораби.

— Все ще открия нещо.

— Май си доста самоуверен? Харесвам хората, които не се предават. Името ми е Уинчлърс — шофьорът протегна ръка. Мъжът я стисна. — А твоето?

— Викай ми Рашид — отвърна мъжът. Облегна се на грапавата пластмасова седалка и се загледа напред, към просветляващия хоризонт, към космодрума.