КНИГА ВТОРАИМПЕРАТОР

Глава 13

Час след зазоряване службите за сигурност пуснаха петимата членове на Тайния съвет да излязат от защитените бункери. Имението бе обгърнато в мъгла. Те се вгледаха в кратерите, изровени от снарядите, разкъсали убийците, подредените в два реда трупове на защитниците от Тайните служби, покрити с платнище, разкъсаната бодлива тел и надупчената от шрапнели сграда. Върхът на хълма, откъдето Н’Ран бяха изстреляли ракетите, не се виждаше, скрит от кълба дим. Корабът, взривен от „Гоблините“, изстреляни от Алекс, се беше превърнал в радиоактивен облак, който отравяше всичко по пътя си, докато пълзеше към сушата. Четирима от тях бяха разгневени — как беше възможно това да се случи? Петият, Кес, се опитваше да определи какво точно чувства. През целия му живот никой не се беше опитвал да му навреди физически. Да унищожи кариерата и да вгорчи живота му да, но това бяха безкръвните похвати, свойствени за създанията от неговата среда.

Всички бяха вбесени. Кой и защо би им посегнал?

Близначките Краа, като по-обръгнали на физическо насилие, излъчваха чист гняв, примесен обаче и с още нещо — инстинктивното им лукавство.

— Трябва да разберем кои са водачите. Нападението е следствие от добре организиран заговор, а не случайно хрумване на група изперкали командоси.

— Съгласен съм — вметна Кес.

— Истинският водач може да почака — заяви слабата Краа. Тя беше разбрала точно какво искаше да каже сестра й. — Поне до понеделник. Злите създания, планирали този чудовищен акт, със сигурност трябва да се търсят сред Хонджо.

— Майната му на тактическия кораб — поде дебелата. — Сега разполагаме с истински трупове.

Ловет, както винаги, обобщи:

— Заговор. Разбира се. Това е далеч по-добре от някакво си нарушаване на териториалните граници.

— Ще дам заповедите на флота — въодушеви се Малперин и влезе вътре.

— Правилно — одобри едната Краа. — Първо ще отмъкнем АМ2, а после ще убием — бавно — онези, които в действителност ни заплашват.

— И тях — съгласи се сестра й, — и някои други. Сега разполагаме с оправдание да предприемем сериозно прочистване.



Любопитна особеност на социалните групи е, че те си изграждат характерен облик, който остава неизменен в продължение на много години, въпреки че съществата, формирали поведенческата линия на групата, отдавна са мъртви и забравени. За психоисториците подобна организация беше „Айснър“. Същото важеше понякога и за военните подразделения. Един от най-известните примери беше Седма кавалерия. Тя още от създаването си беше некадърно ръководена и винаги даваше много жертви по време на бой. Като връх на всичко веднъж всички нейни бойци бяха избити до крак. През следващите сто И-години подразделението беше участвало в три последователни войни и въпреки че бе превъоръжено с модерни оръжия, то пак не случи на командири и отново често загиваха войници.

По-нов пример беше Имперският двадесет и трети флот, който току-що беше получил заповедта да атакува световете на Хонджо и да заграби запасите им от АМ2. Когато Таанските войни започна, Двадесет и трети флот беше разбит и почти напълно унищожен, най-вече благодарение на некадърността на командващия го адмирал, който поне прояви благоприличието да загине по време на битката.

Беше сформиран нов флот. Той се сражава през останалата част от войната, командван не по-малко бездарно, и дори имперските военни подхвърляха, че е идеалната част за всеки, който изпитва интерес към прераждането.

Поради някаква незнайна причина Двадесет и трети остана действащо военно формирование след края на войната, въпреки че далеч по-боеспособни, по-известни и „по-късметлийски“ подразделения бяха разпуснати, а знамената им — прибрани в складовете.

Неговият адмирал — доскоро вицеадмирал на флота — беше някой си Грегор.

Той бе заел поста на адмирал Мейсън, който бе отказал да изпълни заповедите на Тайния съвет и подаде оставка.

Колкото и странно да беше, и единият, и другият бяха пресичали пътя на Стен. Мейсън го бе измъчвал брутално по време на обучението му за пилот и бе негов командир на смъртоносен изтребител по време на Таанските войни. Беше безмилостен човек и не проявяваше състрадание нито към своите подчинени, нито към врага, но беше един от най-добрите висши военни, с които Империята разполагаше.

Грегор, от друга страна, беше започнал военната си кариера с провал. Служеше в основното имперско гвардейско поделение на Стен, откъдето го изхвърлиха за сляпо следване на неправомерни заповеди по време на учение — атаката беше очевидно самоубийство, като по учебник. Наложи му се да се върне на туристическия свят, където баща му беше важна клечка — не чак толкова, колкото Грегор се хвалеше, но все, пак имаше завидно влияние. Възрастният мъж посрещна поредния провал на сина си просто с въздишка и го назначи на работа, в която се надяваше, че няма начин да обърка нещо. Но явно беше твърде голям оптимист. Когато започнаха Таанските войни, Грегор пожела да напусне — и без това беше съсипал отдела и обтегнал отношенията си с баща си — и да изчезне надалеч.

По време на война в армията приемаха почти всеки. Така и Грегор постъпи на служба. Този път обаче бе твърдо решен да успее и откри разковничето: Първо обмисли добре заповедите. Ако не те вкарват в очевидна неприятност, следвай ги сляпо. Създай си репутация на корав мъж. По време на война никой не любопитства особено какво е отношението към затворниците и какви репресивни мерки се предприемат. Грегор беше повишен.

Реши, че Имперските служби са подходящо място да се окопае, така че задвижи политическите връзки, които старателно си беше изградил. Поради недостига на АМ2 напливът към туристическите светове намаля и Грегор не виждаше смисъл да се връща у дома.

Когато постъпи във флота, репутацията му на суров командир вече беше известна. На Мейсън, един наистина корав мъж, му бяха необходими две седмици, за да прецени, че Грегор е не само некомпетентен, но и предопределен да пресъздаде версия на унищожението на ацтеките от Кортес в бъдещето.

И щеше да се окаже прав. За съжаление времето на Мейсън бе изтекло.

Тайният съвет внимателно подходи към избора на най-подходящия адмирал, който да оглави атаката над системата на Хонджо. В общи линии изборът им беше правилен. Мейсън щеше да изпълни заповедта и щеше да поведе достатъчно внушителен флот, за да убеди Хонджо, че разполага както с числено превъзходство, така и с подобри оръжия.

Но членовете на Съвета бяха отишли прекалено далече. Близначките Краа си бяха въобразили, че освен другите си заложби, имат и внезапно пробудил се талант на военни стратези.

Представата им за добра тактика беше толкова фина, колкото и начина, по който уреждаха споровете с работниците в мините.

Мейсън поиска да бъде освободен от длъжност. Искането му беше удовлетворено. Отвратен, той реши да замине на дълга почивка и да помогне на някои пенсионирани приятели да реставрират стар космически кораб за музей. Това спаси живота му.

Секунди след промяната в заповедите на Тайния съвет Грегор нареди Двадесет и трети флот да потегли. Корабите му изглеждаха внушително, макар че повечето оръжейни системи бяха извън строя, в очакване на резервни части, които изобщо нямаше да дойдат. Самите кораби разполагаха с около седемдесет процента или дори по-малко от необходимия екипаж и оборудване, така че командата „Пълна резервна мощност“ щеше да бъде посрещната от всеки инженер в двигателния отсек по същия начин като заповед, гласяща например: „Пълна публична содомия“.

Мирът не се беше отразил добре на Имперските армии. Особено по отношение на личния състав. Тайният съвет не правеше нищо друго, освен да окуражава желаещите да напуснат службата си. И мнозина го направиха. Твърде малко бяха хората наистина отдадени на флота. Тежките времена и ширещата се безработица бяха довели известен брой квалифицирани моряци. Но екипажът на Двадесет и трети флот беше такъв, какъвто можеше да се очаква: неудачници, изхвърлени отвсякъде поради некадърност, и авантюристи, които търсеха начин да се измъкнат от цивилния живот.

Още по-лошо, повечето от тях си даваха сметка, че са на ръба. Плащанията бяха непостоянни, наказанията случайни, а привилегиите бяха давани и отнемани произволно. Морал беше просто дума от речника.

Десет свята бяха избрани за първата атака — като „пример за назидание“. Два от тях бяха „складове“ за АМ2. На другите осем бяха главните градове на системата. И за двете цели обаче се предвиждаше една и съща стратегия. И едни и същи оръжия.

Неутронни бомби бяха хвърлени над градовете и областите на „складовите“ светове. Животът там беше мигновено изличен, но взривовете не засегнаха запасите от АМ2. Нито Грегор, нито Тайният съвет бяха сметнали за нужно да отправят предупреждение или да обявят началото на войната.

След атаката Грегор излъчи съобщение до Хонджо с искане да се предадат. Първа грешка: беше изпарил водачите им, които имаха пълномощията да преговарят с Империята. Втора грешка: беше уплашил здравата Хонджо, поне така си мислеше, и ги беше парализирал от страх.

Понякога чудовищната ярост, поне в началната й фаза, можеше да бъде сбъркана с уплаха.

Флотът на Грегор се настани на стационарна орбита и изпрати патрули около планетите с АМ2. После докараха пленените транспортни кораби, които щяха да образуват „космическия влак“.

Съветът беше подценил големината на запасите. Конвоят щеше да е дълъг поне двадесет километра.

А после кошмарът започна — Хонджо се вдигнаха на борба.

Нямаха водачи, нямаха ръководство. Просто — съпротива. Работниците, докарани, за да натоварят АМ2, вместо да работят, пребиваха някой от пазачите до смърт и се усмихваха, докато той береше душа. Саботираха всеки кран или подемна машина, до която имаха достъп. Разбиваха роботизираните системи и компютри.

Грегор се опита да вземе заложници, да налага наказания.

Но това не направи никакво впечатление на Хонджо.

Ако беше жив, Императорът щеше да предупреди Тайния съвет, че нещата ще се развият точно така. Хонджо бяха търговци до мозъка на костите си и макар да вярваха, че договорът е по-остър от меч, не пренебрегваха нито острите предмети, нито частните разрешавания на споровете.

Поробените работници Хонджо — тези, които бяха оцелели — бяха върнати на родните им светове. Моряци от флота бяха спуснати на планетите и използвани като работна ръка.

Положението се влошаваше все повече.

Долитаха и се приземяваха малки групи от съпротивата — отряди, взводове, роти и нередовни доброволчески части, които подеха партизанска война. Имперските войници и моряци не смееха да открият огън в градския лабиринт, където всяка сграда представляваше чудовищна бомба. Хонджо не изпитваха подобни угризения.

Флотът беше атакуван от патрулните кораби на Хонджо — леки, правоъгълни корабчета с трима смели мъже или жени на пулта за управление и бомба в товарния отсек. Камикадзе — божественият вятър — връхлиташе.

Сякаш цялата раса Хонджо беше затаила дъх за миг, за да чуе през вековете шепнещия глас на един пълководец: „Винаги можете да повлечете още някого със себе си…“

Това беше и не беше обсада. Имперските сили се втурваха в атака и загиваха. Беше битка и не беше битка. Несекваща поредица от убийства из тесните улички. Като че ли нямаше начин да ги спрат. Да изключат защитните екрани на разрушителите, за да предпазят себе си? Добре, но Хонджо пък щяха да атакуват разрушителите. Дори космическа яхта с кабина, натъпкана с експлозив, беше достатъчна, за да изкара разрушителя от строя. Три… или шест… или десет подобни малки корабчета… и ето, че оцелелите продължаваха към тежковъоръжените кораби.

Грегор се примоли за подкрепления.

Но нямаше кого да му пратят.

Всъщност имаше и кораби, и хора, но те чакаха на единия от складовите светове Ал-Суфи. Не можеха да помръднат без гориво. След като го получеха, можеха да подкрепят Грегор. А горивото беше у Грегор…

И мъжете, и корабите загиваха.

Грегор беше наясно, че не бива да се предава. Флотът трябваше да се завърне с АМ2.

И тогава офицерите му и старите космически вълци започнаха да дочуват разни слухове. Слухове от самата Империя. Някои добре познати им командири били освободени от длъжност и изправени пред съд. Понесоха се мълви за екзекуции. Моряците по палубите на Двадесет и трети флот не можеха да сторят нищо друго, освен да работят трескаво и да се молят, че и последният товар ще бъде качен, преди всички да измрат. Избор, така или иначе, нямаше.



Мейвис Симс не очакваше награда за предаването на участващите в заговора офицери — смяташе го за свой дълг към Империята.

В най-добрия случай с кариерата й щеше да е свършено и приятелите й щяха да я пратят в Ковънтри.

Но се случи нещо далеч по-лошо.

Трябваше да го предположи. Разкриването, разследването и наказанието за заговор за цареубийство следват собствени закони, ограничени само от милосърдието, което царят реши да прояви. Съдбата на Робер Франсоа Дамиен5, измъчван, завързан на четири коня и разкъсан, би могла да й подскаже какво я очаква. Самият Вечен император не се бе интересувал особено от участта на участниците в заговора „Хаконе“ след неговия провал и не бе проявил снизхождение. А тайните съветници бяха далеч не така благодушни, като Вечния император или упадъчния Луи XV.

Когато Симс взе решение да разкрие заговора на Махони, тя уведоми високопоставен офицер от разузнаването, неин познат, за плана за убийство и мястото и времето на изпълнението му. Нищо повече.

Какво щеше да се случи по-нататък… дори не й се мислеше.

Това, което наистина се случи, беше, че Симс бе арестувана, а съзнанието й беше щателно разровено от мозъчния скенер. Експертите следователи изобщо не се интересуваха дали Симс ще оцелее — като мислещо човешко същество или с увреден мозък.

„Да… има десет офицери на масата. Запишете лицата. Знае ли Симс имената им? Запишете ги. Следваща среща. Да. Точно тук. Амфитеатърът. Прояснете образа. Кой говори?“

Един от разпитващите знаеше:

— Проклетият Махони! Но той е мъртъв?!

„Продължете сканирането… това ще бъде докладвано. Сега. Ха, някакво празненство. По дяволите… Групата в ъгъла изобщо не поглежда към нея. Няма значение. Най-вероятно ще ги има и другаде.“

— Триста дяволи! Това отново е Махони.

— Кой е дребният в цивилни дрехи до него?

— Не знам. Виж, той говори, а Махони слуша.

— Имаме ли звук?

— Не. Симс тъкмо е минавала пред тази стая, когато някой е излязъл и е затворил вратата.

— Разберете кой е дребният. Щом може да накара вашия Махони да млъкне и да слуша внимателно, то със сигурност Съветът ще желае да узнае всичко за него.

Когато всичко приключи, близо осемстотин от почти хиляда конспиратори и техните помощници, присъстващи на военните игри, бяха разпознати със сигурност. Сред тях бяха Махони и Стен.

Когато приключиха, тялото на Симс беше кремирано. Фишът й изчезна от Имперските архиви. Пет поколения, отдали живота си в служба на Империята, потънаха в нощна мъгла.



Такова беше и кодовото име на операцията по задържането — „Нощна мъгла“. Списъците с набелязаните имена бяха разпратени. За тях щяха да се погрижат не само от корпус „Меркурий“ и „Богомолка“, но и от частните армии на Съвета.

Някои от заговорниците бяха арестувани и съдени публично. Други, подтикнати от заплахи за семействата им или просто обработени с медикаменти, признаха, че Хонджо наистина са организирали заговора с посредничеството на генерал отстъпник на име Махони. После им беше позволено да умрат.

Трети просто изчезнаха.

Поголовните арести разтърсиха Имперския офицерски корпус — помръкна престижът му, страх и параноя завладяха всички. Бяха наясно, че може да има нови „Нощни мъгли“.

В оригиналния списък фигурираха осемстотинте имена, изтръгнати от мозъчното сканиране на Симс.

В последствие оценките се разминаваха, но бяха избити поне седем хиляди същества.

Хората си имаха лични врагове. Всеки от членовете на Тайния съвет, с изключение на Кес, разреши част от личните си проблеми, докато списъкът се предаваше от ръка на ръка и постепенно нарастваше.

Когато списъкът с осъдените на смърт стигна до службите за сигурност, избрани да извършат задържането, за офицерите и местните командващи не беше проблем да добавят по още някое име. Или две. А защо не и шест.

Разбира се, ставаха и грешки.

Детски писател на име Уайт, много обичан и уважаван, имаше нещастието да живее в същото предградие като пенсионирания генерал-майор Уайт. Посред нощ вратата на писателя беше разбита. Той самият беше завлечен в хола и застрелян там. Съпругата му се опита да спре убийците. Застреляха и нея.

Когато грешката се разкри, водачът на наказателния отряд, служител на корпус „Меркурий“ на име Клайн, реши, че станалото е изключително забавно.

Глава 14

Алекс видя звяра да надига глава от разкъсаната плът и да вторачва кървясалите си очи в Стен. Огромните вежди потрепнаха и му придадоха убийствено изражение. Съществото избърса съсирената кръв от устата си с дългата си храстовидна брада и споходено от някаква зловеща мисъл, оголи едрите си жълти зъби.

Пристъпи тежко на тромавите си крака, бронята му проскърцваше под тежестта на многото оръжия. Направи три крачки напред, изтупа се, косматите му лапи за кратко обърсаха пода. Беше широко около метър от врата надолу и тежеше страховитите сто и трийсет килограма. Макар и високо само метър и половина, то притежаваше невероятна сила. Мускулните му клетки бяха с почти същата гъстота като тези на Килгър, макар че той произхождаше от свят с по-висока гравитация. Гръбнакът му беше извит, а масивното туловище завършваше с крака като дънери.

Създанието се изправи в цял ръст и размаха огромен рог, пълен със стрегг. В голямата зала виковете му прозвучаха като могъща и оглушителна експлозия.

— Кълна се в брадата на майка си. Това е непоносимо.

Съществото се заклатушка към масата и се извиси над Стен. Пиянски сълзи се изливаха от зеещите дупки, които Бор наричаха очи. Циврейки като разглезено дете, Ото се стовари до Стен. Дъхът му бе толкова пропит със стрегг, че можеше да свали обшивката на товарен космически кораб.

— Обичам те като брат — каза Ото през сълзи.

Вождът на Бор се обърна към пируващите си поданици, направи широк жест с пълния рог и разплиска цяла локва стрегг, в която спокойно можеше да се удави някой дребосък.

— Всички те обичаме като брат — изрева пак Ото. — Кажете му, братя и сестри. Не сме ли Бор? Крием ли искрените си чувства?

— Нееее — разнесе се вик от гърлата на повече от стотината събрани воини.

— Закълнете се, братя и сестри — заповяда Ото. — В името на замръзналите задници на дедите ни, ние те обичаме, Стен.

— В името на замръзналите задници… — дойде ответен вик, изтръгнат от повече от сто гърла. Ото прегърна Стен и захленчи.

Алекс потрепери. Изобщо не завиждаше на популярността на приятеля си сред тези същества.

В другия край на огромната зала, сред воините Бор имаше и неколцина човеци. Всички бяха вперили възхитени погледи в Стен — завърналия се герой, — но едни очи го гледаха с особен интерес. Името на притежателката им беше Синд. Много млада и много красива. С онази неустоима красота, която те сграбчва за сърцето през слабините. Освен хубавица, Синд беше и една от най-добрите снайперистки.

Личното й оръжие беше модификация на имперски снайпер. Стреляше с обичайните за Империята заредени с АМ2 и обвити в империум куршуми, но вместо лазер като изтласкващ механизъм използваше линеен ускорител. Самонагласящият се визьор задаваше разстоянието до целта. Визьорът можеше да се нагласи и на най-разнообразни честоти — в случай че набелязаната цел се е скрила зад нещо. Това беше оръжие, което буквално можеше да стреля иззад ъгъла. То никога не беше пускано на свободния пазар, не беше предоставяно на съюзници, получили имперско снаряжение. Синд се беше снабдила със своята от черния пазар, а след това беше направила допълнителни модификации според собствените си вкусове — приклад с дупки, конструиран специално за нея, увеличено тегло на дулото за по-добър баланс и по-малък откат, двоен спусък, двунога и още няколко нововъведения. Оригиналната пушка сама по себе си не беше лека, а модификациите на Синд я бяха направили още по-тежка. Но въпреки крехката си фигура тя я носеше с часове почти без усилие. Съвсем в разрез с предполагаемата неспособност на жените да упражняват сила с горната част на тялото си без употребата на хормонални импланти.

Основното неудобство на това оръжие беше, че боеприпасите за него, както и всяка друга форма на АМ2, в настоящия момент бяха изключително оскъдни. Така че Синд беше започнала да тренира с всякакви други достъпни оръжия, с които можеше да убива от голямо разстояние — от арбалети до ракетни оръжия.

Като повечето от воините на Бор, тя беше обучавана и в други бойни похвати. На кораб, например, беше абордажен специалист, и то доказал се при няколко трудни сблъсъка.

Младата жена беше Джан, по-скоро бивша възпитаница на Джан. Джан беше военен орден на отдадени до смърт адепти, поразяващата ръка на таламейнската теокрация, която някога бе управлявала купа Лупус със средствата на терора. Вълчите светове, както бяха преименувани системите, сега контролирани от Бор, открай време бяха дребно неудобство за Вечния император. А единствената причина неудобството да е дребно се коренеше във факта, че се намираха в покрайнините на Империята. Но от гледна точка на Бор нещата не изглеждаха така. Те възприемаха тези светове като смъртоносна заплаха. Военно-търговската им култура беше систематично унищожавана от ксенофобните Джан и Бор вече бяха почти на изчезване.

Но много години преди Синд да се роди беше направено важно откритие отвъд Вълчите светове. Намерени бяха нови залежи на империум X, материал, използван да изолира, а следователно и да контролира АМ2. Хората на Таламейн и убийците джанисари обаче се намираха на кръстопътя, през който минаваха доставките на империум X. Подклаждани от убийствената си религия — боготворенето на Таламейн, — Джан се бяха превърнали в запушалка на една изключително важна бутилка.

Стен и Алекс бяха оглавили отряд на „Богомолка“, изпратен да издърпа запушалката. В кървавата сеч, която последва, Стен успя да се възползва от дълбокото разцепление в таламейнската теополитика, като въвлече двама съперничещи си първосвещеници в смъртоносна надпревара. И двамата загинаха. За удивление на Стен непосредственият резултат беше издигането на трети религиозен водач, колкото могъщ, толкова и склонен към предателство. Беше и красив, и героичен — като пословичния „рицар на бял кон“ — с което привличаше фанатиците дори повече, отколкото с преклонението си пред Таламейн. Но кой знае как този последен водач реши, че е самият Таламейн, отрече се от собствената си вяра, заяви, че е бил греховно подведен, призова към мир и после се самоуби. Голям късмет. Късметът в този случай бе значително подпомогнат от прецизно изпълнена атака на крепостта на пророка, последвана от внимателно обмисленото юмручно убеждаване на мъжа и инжектирането на хипнотичен разтвор във вените му, а след това от програмирането, речта и мъченическото самоубийство.

С неохотно дадената благословия на Вечния император Ото и подчинените му Бор бяха обявени за нови владетели на Вълчите светове.

Повечето историци бяха съгласни, че до този момент това е доста добро решение. Бор оставяха другите създания да мислят и правят каквото желаят, стига да не застрашават стабилността в купа Лупус и да не подемат нови разпри.

Странно, но вярата в Таламейн загина заедно с последния си жрец. Въпреки древните си корени тя беше станала прекалено потискаща и оцелелите вярващи бяха благодарни, че главите им вече не са притиснати към грапавото каменно колело на Таламейн. Принос за отвръщането от нея имаше и припирнята между двамата първосвещеници. Тя беше толкова абсурдна, че дори селяните, обработващи далечните си ниви, се почувстваха засрамени.

Самите джанисари се превърнаха в кръстоносци без кръст, най-истинските ронини. Откриха други, миролюбиви занимания, които напомняха както за срама, така и за славното им минало.

Синд беше израсла в такъв дом. Разказваха й историите от миналото в тихо уединение, около семейната камина, украсена със стари оръжия, или понякога на висок глас при семейни и кланови събирания, провеждани на тайни места.

Синд беше израсла обсебена от миналото — тя беше една от старите Джан и споделяше тяхната любов към битката. Още от дете презираше обикновените играчки на другите млади Джан. Играчките-оръжия й бяха любими. Видеокнигите, посветени на големите битки и героичните подвизи я вълнуваха повече от всякакви приказки. И затова не беше изненадващо, че когато порасна, тя се записа като доброволец в армията на Бор. Те бяха старите врагове на собствената й култура, но единствените воини наблизо.

Невероятното й умение да си служи с пушката бързо й спечели слава сред Бор. При всеки конфликт, изискващ употребата на сила, Синд беше сред първите доброволци. Младостта й в никакъв случай не беше недостатък. По-скоро беше предимство. Бор обичаха битката почти повече от стрегга, тази мощна и зла отвара, към която Стен се беше пристрастил, а после я беше занесъл и на Вечния император. Бор насърчаваха инстинкти като тези на Синд у собствените си деца и се хвалеха с тях на пищните си пиршества и състезания по надпиване.

Докато Ото говореше през сълзи и потупваше видимо смутения си приятел, Синд се взираше с обожание във великия Стен. Той беше съществото, чиито подвизи бяха възхвалявани повече от всичко друго на пировете на Бор. Никой Бор, поне малко свързан с неговите дела, не можеше да не привлече възхитените погледи и коментари на останалите, когато минаваше по улиците. Историята се разказваше отново и отново, и всеки път славата на Стен и Алекс сияеше все по-ярко. Особено на Стен. Той беше по-млад, отколкото си го беше представяла. Очакваше, че ще е древен и белобрад, излъчващ мрачно достойнство. Намери го за много привлекателен.

Ото се беше отдалечил и говореше с Алекс Килгър. Синд видя Стен да оглежда стаята с празен поглед. Помисли си, че никога не е виждала толкова самотно същество. В сърцето си се зачуди какви ли незнайни ужаси измъчват великия Стен. Искаше да ги прогони, да го утеши. Очите му се плъзнаха покрай нея… после… О, боже… Погледът му се върна обратно. Към нея! Тя почувства как я залива гореща вълна, после очите му продължиха нататък. О, ами ако се бяха задържали? Щеше ли да я оцени по достойнство? Щеше ли да разбере страстта й към единствения й истински приятел — далекобойното оръжие? Разбира се, че да. Велик воин като Стен веднага щеше да прозре чувствата й. Синд реши, че все някога, по някакъв начин те ще се видят отново.

Тя се съсредоточи върху яденето, без да съзнава колко голям недъг може да бъде младостта.

Алекс пресуши рога и го протегна към Ото да го напълни. Вождът на Бор го дръпна настрани и поде пиянски разпит. Държанието на Стен е тревожно, сподели Ото. Настроението му е мрачно, а Ото не може да го разведри. Видял само подобие на усмивка, когато напомнил на Стен за първите им срещи, по времето, когато Бор водеха Джан пленници на всички кораби и ги екзекутираха безмилостно според древния си, веселяшки ритуал на „Благославянето“.

— Спомняш ли си лицето на онзи проклет Джан, когато го вкарвахме във въздушната камера? — Алекс кимна. — Кълна се в брадата на майка си, не беше ли забавна гледка. Беше толкова уплашен, лицето му се изкриви, сякаш бяхме усукали носа му дванайсет пъти. А всъщност го направихме само два или три пъти. Почти не сме го измъчвали. После го изстреляхме навън, за да замръзнат вътрешностите му, и вдигахме наздравица душата му да се продъни в ада! Ех, хубави времена бяха…

Той тупна Алекс по гърба с лапа като половинтонна цепеница. Килгър се олюля леко и отвърна кротко:

— Да. — Но за да не реши Ото, че и той страда от същото лошо настроение като Стен, побърза пусне и гръмотевичния си смях в чест на онези славни времена.

— Какво му е на нашия Стен? — попита Ото. — Огънят в него сякаш е угаснал. Посочи ни съществото, което му е причинило това, и аз се заклевам, че ще го посечем още сега!

Алекс би се зарадвал, ако проблемите бяха толкова прости и дилемата на Стен можеше да се разреши със старомодната „благословия“ на Бор. В момента дори мисълта за реещи се из космоса вътрешности изглеждаше много по-весела от терзанията, които занимаваха ума му след бягството от Земята.



Килгър беше излетял, сякаш вратите на ада се бяха разтворили и всички демони го следваха по петите. Всъщност това сравнение доста добре описваше ситуацията. Бе пратил по дяволите и предпазливостта, и законите на физиката. Беше описвал почти невероятни траектории с малкия тактически кораб, докато той не се раздрънка съвсем и не нададе измъчен рев. Използва всеки номер, който знаеше, и измисли няколко нови, за да се измъкне. След като се отърваха, изпрати съобщение на Махони: „Бягай като проклет дракх!“, после изключи комуникационната система и продължи като призрак.

Махони трябваше да се погрижи сам за себе си. Старият негодник е свикнал, помисли си Алекс, но не с озлобление. Всъщност харесваше Махони. Смяташе го за келтски родственик. Надяваше се, че ще се измъкне невредим, но не можеше да направи нищо за него. Ако всички оцелееха — а това определено беше твърде условно „ако“, — имаха тайно убежище, резервно място за среща. Не Пападжо. Бяха се съгласили, че ако мисията се провали, няма да насилват късмета си да отиват втори път там. Но всичките им планове щяха да се осъществят или провалят в много съмнителното бъдеще.

Килгър предположи, че гневът на Тайния съвет ще бъде безграничен и членовете му ще си послужат с всякакви средства, за да ги притиснат до стената. И така — къде да се скрие? Къде можеха да се приземят? Скривалището им трябваше да отговаря на две важни условия. Първо, да е малко вероятно някой да ги потърси там. Второ — и далеч по-важно, — ако някой все пак реши да ги потърси, двамата със Стен да не бъдат предадени.

Отне му известно време, докато се сети. Стен въобще не му помагаше. Как би могъл? Определено се беше разминал на косъм. Алекс го завърза за медицинската маса в лечебния център на тактическия кораб и включи програмата за травми. Чуваше тихите просъсквания и бълбукания на медицинските роботи. Те изглеждаха твърде заети, за да се почувства спокоен. Накрая, докато влизаше и излизаше от хиперпространството, за да заблуди евентуалните преследвачи, те започнаха да се успокояват. Той надникна в малката кабина и видя Стен да лежи на медицинската маса. Не изглеждаше толкова блед, колкото в началото. Но все още беше доста зле.

И най-накрая го озари идеята за съвършеното скривалище. Нямаше други същества в цялата вселена, които да дължат повече на Стен. Той избра курс към купа Лупус — и Бор.

Бяха изминали около половината път, когато Стен най-накрая успя да се изправи, едва-едва. Като компания беше направо непоносим. Каменно лице. Пълно мълчание. Рядко говореше, а когато го правеше, само изръмжаваше по няколко думи. Отначало Алекс реши, че просто още не се е възстановил напълно. После медицинският компютър го информира, че лечението е приключило и че Стен е напълно здрав. Килгър осъзна, че раната на приятеля му е много по-дълбока и състоянието му изобщо не се дължи на физическите рани.

Нямаше никаква идея какво да направи, нито даже как да повдигне въпроса. Затова само стисна зъби и остави нещата така.

След няколко дни обаче Стен сам подхвана темата.

Вечеряха в пълно мълчание. Стен беше придобил навика да гледа право в чинията си, докато ядеше. Никога не продумваше, никога не извръщаше глава настрани. И определено никога не вдигаше поглед от чинията и тъпчеше храната в устата си така, сякаш тя беше просто гориво, а не нещо, което би могло да има приятен вкус. Килгър го наблюдаваше с крайчеца на окото си.

Стен отхапа голямо парче. Започна да дъвче. Преглътна. Още едно парче. Същото механично повторение. Внезапно замръзна. Лицето му потъмня от сдържана ярост. Изплю храната сякаш беше отрова, отдръпна се рязко, изправи се и шумно излезе навън. Този път Алекс реши да не пренебрегва инцидента. Изчака няколко мига и отиде до каютата на Стен. Вратата беше отворена, а Стен крачеше напред-назад, за да се освободи от натрупания гняв. Алекс изчака на вратата, докато бъде забелязан. Стен го видя, спря, после поклати глава и рече:

— Съжалявам, Алекс.

Килгър реши да поеме топката и да се опита да повдигне духа приятеля си.

— И с пълно право — отвърна, насилвайки се да звучи раздразнено. — С пълно право.

После продължи с упреците. Заяви, че за пореден път е развалил вечерята му. И е толкова ужасна компания, че го докарва до мисълта за убийство или самоубийство. Държи се като тийнейджър и вече е време да се стегне и да помисли как поведението му се отразява на другите, като например на стария му и верен приятел Алекс Килгър.

Алекс се чувстваше като дракх, когато започна да го обвинява, защото виждаше, че е зле. Но сетне започна да се настървява. По дяволите, той го беше вбесил! Имаше право да му го каже. Но тогава видя, че Стен не го слуша. Главата му беше наведена, а юмруците — свити, с побелели кокалчета.

— Провалих се — просъска Стен, — мамка му, провалих се.

— Да — съгласи се Алекс — Провалихме се, момко. С гръм и трясък. Но добре знаеш, че не ни е за първи път. Няма да е и за последен.

През цялото време беше наясно какво измъчва Стен. А с откровението, което току-що беше чул, се опита да разгледа нещата в перспектива. Започна да говори за всички останали мисии, които се бяха объркали, за камарите от трупове, които оставаха след тях. Бяха изстрадали далеч по-страшни неща в миналото, бяха ставали свидетели на много по-големи ужаси и бяха донякъде отговорни за много повече смърт. Знаеше, че си губи времето. Но въпреки всичко трябваше да опита.

Това не беше просто внезапен изблик на чувство за вина. Стен се връщаше към причините, довели го преди повече от шест години до решението му да се откаже от кариерата си. Таанският конфликт със сигурност беше най-скъпата война — както като загуба на животи, така и на кредити, в сравнение с която и да е друга война. Дори от своето не особено отговорно място, Стен и Алекс бяха принудени да жертват толкова много животи, че отвратителният вкус на кръвта никога нямаше да изчезне. Беше му омръзнало да е касапин — това беше и причината не само да напусне, но и да обърне гръб на единственото семейство, което бе имал. Единственото живо семейство.

По същите причини бе напуснал и Килгър. Но той имаше Единбург, семейство и многобройни приятели.

Този път за Стен беше още по-трудно да преглътне вината си за състоялата се касапница и заради дългото самоналожено усамотение. Нямаше начин, независимо колко усилено беше продължил да тренира, да не обвини за провала на мисията собствените си ръждясали умения. От гледна точка на почтеността, ако бе имал подобни съмнения, трябваше да отхвърли предложението на Махони да ръководи мисията и да му помогне да открият някой подходящ за целта — някой по-жизнен, не толкова уморен и озлобен.

Алекс отрече всичко това. Похвали го. Наруга го. Но нищо не помагаше. Как би могло? В същото положение и той би се тормозил така.

И отново се възцари тишината, която продължи до края на пътуването. И след това.



Синд не пропускаше нито един от многобройните пирове, които Бор организираха в чест на завърналите се герои от някогашната война с Джан. Нямаше как да знае, че една от основните причини за банкетите бяха недодяланите опити на Ото да изтръгне Стен от мрачното му настроение и самообвиненията. Но не можеше да не забележи колко отнесен изглежда почетният гост, колко е разсеян, как не обръща внимание на нищо, сякаш беше потънал в някаква неизмерима мъка. Струваше й се невероятно трагично — но и романтично.

Най-накрая обаче събра смелост да се изправи пред великия Стен. След като размисли как ще е най-добре да се представи, тя си купи толкова дързък костюм, че се изчервяваше дори при мисълта, че ще стои в гардероба й. Когато го облече и се погледна в огледалото, понечи да издърпа чаршаф и да се закрие. Подчерта безукорните си черти с най-екзотичния и скъп грим, който успя да намери, после се поръси с парфюм, за който продавачът беше казал, че ще накара силните мъже да паднат в нозете на всяка жена, която е достатъчно умна, за да избере точно това ухание.

После отново се осмели да хвърли поглед в огледалото. Реши, че прилича на евтина курва. Ако мъжете харесваха подобно нещо, можеха просто… не можа да измисли какво трябва да направят, но беше сигурна, че ще е нещо доста неприятно. Това се отнасяше и за Стен. Майната му. Трябваше да я приеме такава, каквато е.

Взе си душ и отми грима, после изхвърли оскъдната дрешка, която беше опозорила гардероба й. Вместо нея избра една от любимите си униформи. Беше ушита от фина кожа и й стоеше така, сякаш създанието, от което бе одрана, е било генетично селекционирано специално, за да облече красивото й младо тяло. Лицето й беше свежо и сияйно, бузите й порозовяха от смелите мисли, които се въртяха из главата й.

Погледна се в огледалото. Какво пък. Трябваше да е достатъчно.

Не можеше да направи по-добър избор. Някога Стен беше имал любовница от тази част на Империята. Името й беше София. Лейди София беше жена с амбиции — искаше да се озове в Имераторския двор. Стен й беше помогнал да ги осъществи. Беше минало дълго време преди той и София да се срещнат отново. Случило се на специално празненство, организирано от двама от най-великите имперски домакини, Мар и Сен.

Гримът и парфюмът на София не били по-различни от тези на Синд — макар и далеч по-скъпи. Колкото до роклята — София не носела нищо, освен малко блестящ прах.

Изправен пред цялото това великолепие, Стен направил онова, което София най-малко очаквала. Хвърлил се в обятията на лейтенанта от отдел „Убийства“ Лайза Хайнис, чийто стил много повече му подхождал.

Синд знаеше, че тазвечерният банкет ще е полуофициален, поне за Бор. Преди да започне обичайният разгул, щеше да се оформи шпалир от посрещачи, които да приветстват почетните гости. Помоли един от приятелите си Бор да й намери място в края на редицата.

Ото поведе Килгър и Стен към залата и покрай посрещачите. След службата си като шеф на дворцовата гвардия на Императора Стен знаеше какво да очаква. Подаде ръка на всяко от създанията, погледна ги в очите и се усмихна. Не беше много весела усмивка, но трябваше да свърши работа. Когато стигна до Синд, вече му се искаше да се озове на масата. Стисна ръката й механично, усмихна се и понечи да се отдалечи.

Тя задържа ръката му. Само за миг, но достатъчно, за да накара Стен да спре, за да не се покаже груб. И тогава откри, че пред него стои невероятно красива млада жена със зашеметяващо тяло, лъчезарно като самата природа лице, невинни и ясни очи, и трезвото сериозно изражение, което само младите можеха да си позволят и пак да си останат чаровни.

Синд заговори бързо, за да каже всичко, което си беше наумила, преди Стен да отмине:

— Адмирал Стен, искам да знаете, че това е най-голямата чест в живота ми. Изучих подробно всичките ви действия по време на конфликта с Джан и бих искала да знаете какво огромно вдъхновение бяхте за мен.

Стен не можа да се въздържи. Засмя се. Но това не беше смях, който би могъл да обиди някого — особено Синд, в него нямаше присмех.

— Благодаря — отвърна. И наистина беше трогнат. Понечи да тръгне, но Синд още не беше свършила.

— Ако някога имате свободно време — продължи тя. — Много ще се радвам, ако ми позволите да открадна малко от него. Има толкова много въпроси, които бих искала да ви задам. Всеки воин би искал. Макар че, предполагам, ще ви отегча.

После на лицето й изгря най-хубавата усмивка. Не беше хладно официална или просто любезна. Беше от усмивките, които озаряват цели зали. Стен си даде сметка, че в нея се крият хиляди други обещания.

Трябваше да е мъртвец, за да не разбере, че тази млада дама го намира за много привлекателен и ще се радва да сподели леглото му. Този път не се засмя. Вместо това й изказа най-искрените си благодарности и попита как се казва. Когато научи името й, обеща, че със сигурност ще я запомни и ще се радва на компанията й, ако някога му остане време. Последните думи изрече с тъжна усмивка, която трябваше да изрази съжаление, че време няма да се намери. Но, е, какво толкова…

После продължи нататък. Когато стигна до масата, почти беше забравил за нея — но не напълно. Въпреки че момичето беше прекалено младо за вкуса му, Стен не беше направен от лед. Беше поласкан. Стъпваше малко по-леко.

Синд го гледаше как се отдалечава. Доколкото можа да прецени, срещата беше минала съвършено. Беше ужасно доволна. Помисли си, че отблизо Стен е дори по-красив. Мисията беше изпълнена. Поканата беше отправена. Поканата беше приета.

Сега трябваше да се погрижи Стен да има време.



Стен се въртеше насън, тънкото одеяло бе увито около краката му. Намираше се отново на Вулкан, седемнайсетгодишен отреп, криещ се от социопатрулите на барон Торесен. Беше намерил убежище при Орон, краля на отрепите с изпепеления мозък. Беше уморен от дългото, безкрайно бягство. Усети стройно тяло да се плъзва на мекия матрак. Бет. Също на седемнайсет. Гола и прекрасна. Жадуваща го. Прелестна. Толкова прелестна.

Изтръгна се от бездната на съня и усети топлата и извиваща се фигура в ръцете си. Какво ставаше, по дяволите? Много нежно избута жената настрани. Определено не беше Бет! Но беше красива. Младата жена изстена и отново се протегна към него. За миг той почти се поддаде. Все още беше твърде обсебен от съня — оказал се много истински — и не се възпротиви.

После се запита, коя е тази жена, всъщност? Мммм. Още целувки и ласки. След това си спомни откровената млада жена в редицата на приветстващите. Каки беше… Синд. О, боже! Внимателно, адмирале. Това не е жена, с която ще спиш и ще забравиш. Веднъж влязла в леглото му, тя щеше да стане негова отговорност. Още милувки. Още целувки. Да, но… Но аз… Никакво но, проклет да си! Това са сериозни неща. Искаш ли тази прекрасна и мила жена да тежи на съвестта ти? Ооо… я стига.

Стен отново отмести Синд. Тя понечи да възнегодува, но той нежно покри устата й с длан. Опита се да й обясни, че намерението й определено не е добра идея. Беше поласкан наистина, продължи да й говори, и беше сигурен, че тя е най-прекрасната жена от човешки тип в цялата Империя, но в момента не можеше да си позволи да започва каквато и да е връзка. Така че, въпреки че ще съжалява за този пропуснат миг до края на живота си, може ли тя да се облече и да си отиде?

Мина известно време, но накрая Синд се подчини. Когато тя си тръгна, Стен изби всичкия дракх от възглавницата. И тази нощ не спа. Но този път безсънието нямаше нищо общо с кошмарите от провалената мисия.

Колкото до Синд, тя, разбира се, беше наранена. И със сигурност още по-влюбена отпреди. За нея Стен от герой се беше превърнал в бог — щом се тревожеше за нейното благополучие толкова, че да се откаже от ласките й.

Синд се успокои. Щеше да има други възможности и резултатът щеше да е далеч по-различен.

Така да бъде!



Килгър не присъстваше на срещата, но я беше уредил. Ото беше подготвен и почти трезвен.

Вождът на Бор беше помолил Стен да го съпроводи на разходката покрай малкото езеро в долината, близо до главния му щаб. Неслучайно езерото, което беше избрал, бе паметник на загиналите Бор по време на войните с Джан.

Докато се шляеха, Ото се правеше, че търси съвета на Стен относно развитието на купа Лупус. Не беше случайно, че всичките му планове предполагаха бъдеще с изобилие от АМ2. Ото преувеличаваше, точно както Алекс го беше подучил. Негова беше и идеята да се опишат — в големи подробности — трудностите, с които жителите на Вълчите светове се сблъскваха под управлението на „онези боклуци от Тайния съвет“. Изключителните лишения бяха предизвикани от недостига на АМ2 — за който Ото предполагаше, че е нарочно създаден от Съвета, — но и нещо повече — бе замряла цялата работа по добиването и износа на империум X. Изобщо не преувеличаваше, когато каза, че след не повече от година купът Лупус може да престане да съществува като обединение. Една по една планетните системи щяха да се откъсват, докато всяка не останеше сама, както в примитивните дни, когато никое същество не знаеше със сигурност дали други живи създания съществуват отвъд атмосферата на собствената им планета.

Стен слушаше не само от учтивост. Всичко, което Ото говореше, беше истина. Но какво би могъл да направи той по въпроса? Е, поне можеше да го изслуша. Докато обикаляха покрай малкото езеро, Стен забеляза, че повърхността му блести някак странно. Оказа се, че на дъното е поставена огромна черна плоча, излъскана като огледало. По нея обаче имаше малки неравности. Отначало не успя да ги различи добре. Помисли, че са водорасли. После разбра, че са имена, имената на мъртвите Бор, почетени от братята и сестрите им, майките и бащите им, любовниците и приятелите им.

В очите му се появиха сълзи, когато осъзна значението на езерото. Ото се направи, че не забелязва.

— Трябва да бъда откровен с теб, приятелю — поде вождът на Бор. И без да чака отговор, продължи: — Не е тайна, че страдаш. Ако ти кажа, че това е само онова чувство за опустошение, което обзема стария войник, няма да помогне. Разбирам. Ако ти кажа, че то не е по-болезнено от болките в ставите, които фермерът си докарва след дългите години борба с плуга, ще е също толкова безполезно. Ще направя още едно глупаво сравнение. То е свързано с изповедта. Разбираш, че не всички Бор избират… пътя на воина.

Стен свъси вежди, но не каза нищо.

— Имах чичо, който беше шивач. Не се смей! В името на замръзналия задник на баща ми, не е имало живо същество, което толкова да е обичало да шие дрехи, колкото този мой чичо. Минаха много години. Приятни и хубави години. А после започнаха да го болят ръцете. Кокалчетата му станаха на възли. Толкова дебели и болезнени, че едва свиваше пръсти. Разбираш ли каква трагедия беше това за него?

Стен кимна. Разбираше.

— Но отказа ли се той? Спря ли да върши работата, която му носеше толкова много радост? Или проклинаше духа на стрегга и пиеше, докато вече не усещаше болката, и тогава — едва тогава — продължаваше своята работа?

Стен каза, че предполага второто. Предполагаше, че стреггът, наречен на името на древния враг на Бор, е могъщо средство за освобождаване от болката.

— Обаче грешиш! — изрева Ото. — Не го направи. Предаде се. Умря огорчен и разбит. И това е позорът на моето семейство, който, кълна ти се, не съм разказвал никому. Или поне не и трезвен. Никога!

Стен се почувства неловко. Приятелите му се държаха с него така, сякаш беше безпомощно дете. Е, може и да бяха прави. Може би наистина имаше нужда от един хубав ритник. Бедният Ото толкова много се стараеше.

— Какво искаш? — изстреля изведнъж Ото.

— Моля?

— Какво искаш? Тези… същества, които управляват на мястото на Императора. Не трябва ли да им го върнеш тъпкано? Не са ли твои врагове? Не заслужават ли омразата ти? Защо си толкова безучастен към тях? Направи им удоволствието! Убий ги!

— Опитах — пророни Стен.

— Опитай отново. Не ставай като чичо ми.

Стен искаше да обясни, че убийството им няма да го задоволи. Ни най-малко. Но не знаеше как да го каже на грубоватия си приятел.

— Искаш да им причиниш нещо по-лошо от смърт? Така ли е? — попита Ото.

Стен се замисли. Колкото по-навътре се устремяваха мислите му, толкова повече се разпалваше гневът му.

— Те са убийци — просъска той. — Дори нещо по-лошо. Когато убиха Императора, все едно убиха всички ни. Скоро ще заживеем като животни. Ще се подслоняваме в пещери. Ще удряме парчета кремък, за да запалим огън.

— Добре. Бесен си — изрева доволно Ото. — А сега си помисли как да им го върнеш.

— Не искам да им го връщам — отвърна Стен.

— В името на брадата на майка ми! Пак стигнахме до това. Какво искаш? Изплюй камъчето. После ще се качим на корабите и ще пратим душите им да горят в ада.

— Искам… справедливост — изрече Стен след дълго мълчание. — По дяволите! Искам всяко същество в Империята да узнае за престъпленията на Съвета. Ръцете им са окървавени. Справедливост, по дяволите, справедливост!

— Аз лично не вярвам в справедливостта — каза тихо Ото. — И никой истински Бор не вярва. Това е просто приказка, измислена от по-слаби същества, които търсят нещо възвишено, защото собственият им живот е доста нещастен. Но аз съм толерантно създание. Ако справедливостта е твоето ястие, тогава напълни чинията си, приятелю. И двамата ще ядем. Решавай. Как точно ще бъде въздадена тази справедливост? В името на замръзналия задник на баща ми, ако пак потънеш в тази емоционална помия, лично аз ще ти изтръгна крайниците. Един по един.

Стен нямаше нужда от подобно насърчаване. Той внезапно бе осъзнал точно каква точно справедливост му трябва. Каза:

— Да натоварим корабите, приятелю.

Ото изръмжа от възторг.

— В името на огромната, гъста брада на майка ми, усещам, че това ще е хубава „благословия“. Ще вдигаме наздравици душите им да се продънят в ада!

Глава 15

Компютърът беше мечтата на всеки бюрократ. Като център за съхранение имаше едва няколко съперника на открития пазар. Но истинската му красота се криеше в начина на извличане на информация.

Шефът на отдела за изследване и разработка беше дошъл при Кес с концепцията на проекта преди десет години. Кес прекара четири месеца с групата, посочваше всяка мислима пречка и задаваше цели серии от „предположения“, за да изследват теоретичните граници на модела. Не можа да намери и една пробойна, която да не може да бъде отстранена с добавянето на няколко символа към съставящото уравнение.

Така че нареди проектът да бъде пуснат за разработка. Беше толкова скъп, че в друга епоха Кес би потърсил финансови партньори, за да намали риска. За кратко беше обмислил и тази възможност. Но компютърът — ако бъдеше пуснат на пазара — щеше да донесе такива огромни печалби, че той се отказа да привлича съдружници.

Ала по-важно от приходите беше потенциалното влияние.

Компютърът беше уникално по рода си устройство, патентът бе така защитен, че никое създание не би могло дори да си мисли за направата на копие, без да рискува загубата на състоянието, семейството, репутацията и благополучието си, когато му се нахвърлят батальоните адвокати на Кес. От момента, в който проектът беше предложен за пръв път, той разбра, че тази уникална машина ще замени всяка система, използвана от което и да е правителство в Империята. А условията за продажбата щяха да бъдат определени само и единствено от него.

Щом този компютър бъдеше внедрен, влиянието на Кес щеше да расте успоредно с богатството му. В края на краищата само една фирма — неговата — щеше да има разрешение да го поддържа и периодично осъвременява. Накратко, ако някой се противопоставеше на Кес, бюрократичната му система щеше да се срине, а цялата държава бързо щеше да я последва.

Почти всяко действие на всяко социално същество се записваше. Веднага възникваше въпросът как да се открие такъв запис, ако някой поиска да го види. Ако записът беше само един, всичко беше ясно. Можеше да бъде класиран по някакъв начин, мястото на съхранение да бъде маркирано и упълномощеното лице можеше да го извлече, когато пожелае. Но записите се умножаваха по-бързо и от хлебарки. В древността ловците запълвали стените на пещерата с рисунки и после сменяли пещерата; писарите изпълвали цели библиотеки с документи; чиновниците задръствали кабинетите си с папки, докато чекмеджетата започнат да преливат. И дори в зенита на Империята бе имало трудности със съхранението на всички данни.

Но този проблем не беше нерешим. Можеха да се добавят още бази данни, още памет или допълнителни връзки помежду им. Модерните системи бяха напреднали доста от времената на светлинната оптика, скоростта не беше съществен проблем.

Имаше една граница обаче, която никой не беше успял да прекоси: Как да се открие малък байт информация в толкова огромни масиви. Легендарната библиотека в Александрия според преданията била обслужвана от неколкостотин чиновници, които търсели по лавиците свитъците, поискани от учените им клиенти. Можело да минат дни и дори седмици, преди определен свитък да бъде намерен. Това не се харесвало на учените, които обикновено идвали с оскъдни средства. Техните горчиви оплаквания бяха надживели библиотеката, погълната от пожара. А това се беше случило в древните времена, когато познанието не е било толкова много.

Във времето на Стен проблемът бе достигнал мащаби, които биха смаяли и математик, пресмятащ мястото на центъра на вселената.

Да разгледаме следния пример: На отговарящия за кухнята сержант е наредено да подобри храната във военния клуб. Тъй като смятат отговорника за некадърен, началниците го засипват с предложения. И сержантът трябва да обърне света, но да достави всичко поискано. Едно от предложенията е в клуба да се предлага наркобира. Но не коя да е наркобира. Командирът си спомня една марка — чието име не може да се сети, — която е пил със своите другари на някакво отдавна забравено бойно поле преди век или повече.

Това е единствената следа. Няма повече информация.

Отговарящият за кухнята сержант се задейства. Включва верния си компютър и му дава задачата да намери въпросната бира. Списъкът, който компютърът ще предостави, почти сигурно ще съдържа марката, харесвана от командира. Но почти толкова сигурно е, че тя ще фигурира сред милион или повече други марки и няма никакъв начин да се разпознае търсената сред тях — освен да се поръча от всеки вид и командирът да ги опитва една по една. Но за това ще отидат години. Въпреки приятната си страна подобно решение има очевидни недостатъци.

С компютъра на Кес такова нещо нямаше да се случи. Той беше проектиран да взема под внимание факта, че живите умове имат определени ограничения. Компютърът действаше по лъкатушни пътища с големи и малки логически скокове. Всяко елементарно описание на подобен компютър щеше да включва в себе си сериозна грешка.

По същество той беше проектиран да действа като гросмайстор, който си има работа с талантлив любител. Майсторът знаеше, че може да разгледа много ходове и огромен брой комбинации много по-точно от противника си. Но в някоя игра аматьорът имаше доста добър шанс да спечели. Ограничените му способността можеха да се превърнат в предимство при определени обстоятелства. Гросмайсторът може със същия успех да хвърля зар в опит да разгадае каква точно глупава уловка е намислил аматьорът.

Творението на Кес щеше да повика командира от примера — или поне записите му. Серия въпроси щяха да получат отговор — при проучването на дадената биография би могло да излязат евентуални подробности за отдавна отминалата разпивка например, от медицинския картон биха могли да се определят реакциите на вкусовите рецептори на съществото. И готово! Наркобирата ще бъде открита и репутацията на клуба ще се подобри. Сержантът ще бъде награден, а командирът ще се наслаждава на любимата си бира. Щастлив край, осигурен от електрониката.

Когато Кес представи на господин Лагут, председателя на комисията за АМ2, на своето творение, той се влюби почти веднага в него. С подобна машина можеше да намери пътя и на отклонил се електрон, летящ през звездна буря.

Последвалата информация обаче го накара да го разлюби почти толкова бързо.

— Забрави за АМ2 — каза Кес. — То не е важно.

Лагут запелтечи, че това е задачата, поставена му от Тайния съвет, че цялото бъдеще на Империята е заложено на откриването на АМ2 — Златното руно на Вечния император. Дори след присвояването на запасите на Хонджо, взетото гориво щеше да отложи неизбежното за още най-много седем месеца — без да се брои огромният разход, за да се довърши заграбването.

— Все още ли не си разбрал? — попита Кес. — Тайната на Императора е умряла с него. Никога няма да я открием. Поне не и по досегашния начин.

После обясни на Лагут какво има предвид.

Господин Лагут запротестира яростно. Не изрази съмненията си, че Кес е луд — макар че определено би могъл да го намекне. Но заяви, че веднага ще докладва въпроса пред останалата част на Съвета и само с тяхното одобрение ще изостави сегашното си разследване, за да се заеме с новото.

Кес не избухна, нито го заплаши, нито намекна, че е глупак. Вместо това позвъни и след минута-две се появи служителка, която буташе количка с огромна купчина документи. Бяха копия от доклада, изнесен неотдавна от Лагут пред Тайния съвет, този, в който беше заявил, че АМ2 ще бъде открито до тринайсет месеца.

Кес обикаляше стаята, докато Лагут се взираше в доклада, размишлявайки над многото си грехове.

— Желаеш ли да промениш заключенията в доклада? — попита Кес най-накрая.

Лагут остана безмълвен.

— Възложих на екип от мои хора да го проучат. Намериха го за… интересен — добави Кес.

Устата на Лагут се разтвори — сякаш да проговори, но после се затвори. Какво можеше да каже? Всяка страница в доклада беше измислица. Със същия успех можеше да предвиди и успех след два, шест месеца или никога.

— Ще опитаме ли по моя начин? — измърка Кес.

Логиката беше необорима. Господин Лагут се предаде.



Старата жена беше много симпатична. Сивата й коса беше разпусната и изящно се спускаше до кръста й. Лицето й сияеше от здраве. Пронизителният й смях пленяваше Кес, особено след като тя го оставяше да звънти и след най-малките му шеги. Но в него нямаше престореност. Въпреки възрастта й, която според шпионите му беше сто петдесет и пет години, фигурата й беше запазена и тялото й под оранжевата роба беше приятна гледка. От това, което му беше известно по въпроса, Кес предполагаше, че ако беше човек, би я намерил за все още привлекателна. Името й беше Зоран. Тя беше избраният водач на Култа към Вечния император.

Зоран и нейните сподвижници бяха следени от шпионите му от известно време. Бяха озадачаваща групичка. Повечето от тях водеха обикновен живот и имаха обикновена работа. Докато я изпълняваха, те се обличаха и се държаха като всички останали. Единствената съществена разлика беше в отношението им към нещата. Те бяха изключително весели създания. Не ги смущаваха никакви препятствия, нищо не можеше да ги разочарова. Главният му шпионин се закле, че ако бъде оповестен неизбежният край на Първичен свят, те ще се засмеят диво и после ще продължат с заниманията си. Вероятно щяха да добавят нещо като: „Последен шанс за света“, да облекат робите си, да събуят обувките си и да излязат да скитат по улиците, проповядвайки странните си вярвания.

Зоран опроверга част от заблудите за техния начин на мислене, като се кикотеше през цялото време.

— О, ние определено не смятаме Вечния император за бог… кис-кис-кис… Поне не е бог, сам по себе си… кис-кис-кис… По-скоро е нещо като пратеник — нали разбирате… кис-кис-кис… представител на Свещените сфери.

Кес се поинтересува какво представляват Свещените сфери.

— Много добър въпрос — отвърна тя. — Те са, ами, кръгли, предполагам. Кис-кис-кис. И свещени. — (Трийсет секунди непрекъснато кикотене.) — Всъщност това е просто понятие. Или го приемате, или не. Ако го приемете — можете да го видите. В съзнанието си. Но ако го отхвърлите — (силен кикот)… — е, разбира се, тогава няма да го видите никога.

И Кес се засмя, истински — за първи път от години.

— Предполагам, че съм един от слепите — каза той.

— О, не. Съвсем не. Или поне не напълно — отвърна Зоран. — Иначе не бихме разговаряли сега.

Кес се замисли над думите й. Как бе възможно да е толкова доверчива? Неговите мотиви далеч не бяха безкористни. За един безумен миг — кикотенето явно му влияеше — той почти бе изкушен да го признае. Но в крайна сметка не го направи.

— Разбира се, ще се намерят и такива, които биха казали, че искате да ни използвате — каза старата жена. Този път, когато тя се засмя, Кес подскочи. — Но как бихте могли? Всичко, с което разполагам, е този беден съсъд — тя драматично очерта с ръце облеченото си в роба тяло. — И той е изпълнен с радостта на свещените сфери. — (Тих кикот.) — Използвай ни, ако желаеш. — (По-силен кикот.) — Има достатъчно радост за всички.

— Но няма ли радостта да бъде дори по-голяма — поде Кес, опитвайки се да избегне твърде плавния преход, — ако повече същества изповядват същата вяра като вас?

Този път Зоран не се засмя. Погледна го изучаващо. Очите й бяха остри и проницателни. Кес усети, че го преценява.

— Бяхте права в предположението си, че моите чувства не са твърде различни от вашите — продължи той. — Не знам нищо за Свещените сфери. Нито за боговете. Или божествените представители. Но вярвам в едно. Непоклатимо. И то е, че Вечният император е все още сред нас.

Зоран замълча. После изстреля бързо:

— Защо ти е необходимо да вярваш в това?

Кес не отговори. Поне не направо. Струваше му се, че долавя истинската същност на тази жена.

— Спряхте да се смеете — каза само.

— Какво имахте предвид, когато казахте, че искате да помогнете на другите да чуят мислите ни? — попита старата жена. — Да ни дадете пари?

Кес отвърна, че орденът й ще получи пари.

— Временна подкрепа?

Кес поясни, че като член на Тайния съвет, неговата подкрепа едва ли би могла да се разглежда по друг начин.

— Какво ще поискате в замяна? — попита тя.

— Само това, което бихте ми дали, дори без да ви подкрепа — отговори Кес. — Информация. Искам да бъда уведомен, когато някой от членовете на ордена ви — независимо къде се намира из Империята — докладва за появяването на Императора.

— Прав сте — кимна Зоран. — Никой от нас не би скрил подобна информация. В крайна сметка, нали се опитваме да убедим другите точно в това?

Кес не сметна за нужно да отговаря.

— Ще бъдете залят — каза тя след малко. — Нашата религия — ако може да се нарече така — привлича много индивиди, с, да кажем, луди умове.

— Наясно съм — заяви Кес.

Зоран го гледа дълго време. После се разнесе смехът й — див и звънтящ.

Сделката беше сключена.



Кес продължаваше да разгръща мрежата си над мътните води. Докато го правеше, не можеше да се въздържи да не се взира в тъмнината с надеждата да съзре величествената сребърна сянка на Вечния император, стаена в дълбините. Упражнението беше безсмислено и мъчително. Струваше му се, че прилича на умиращо от глад същество, купило си лотариен билет. Надеждата засега му даваше опора. Поне имаше нещо, за което да помечтае известно време. Но надеждата беше просто тънко покритие на трагична участ.

Ала Кес умееше да се владее. Разпозна истинската природа на здрача, но не потъна в него, а продължи нататък. Докато неговите колеги трескаво продължаваха с грабежите у дома и в световете на Хонджо, той изплиташе брънките на тайната си игра.

Остана да добави само още една брънка, да получи само един ключ. И това беше най-трудната и най-опасната от всички задачи — да привлече полковник Пойндекс, шефа на корпус „Меркурий“, на своя страна. Когато накрая установи каква ще бъде цената, Кес не се поколеба дори за миг.

На живо полковникът изглеждаше също толкова невъзмутим, колкото и на екрана, когато обяви предстоящия опит за атентат. Слушаше внимателно всяка дума на Кес. Не мигаше, не се усмихваше, дори не помръдна на стола си.

Кес внимателно излагаше разсъжденията си и подчертаваше логиката им. Императорът е бил обявяван за изчезнал — той не каза „умрял“ — и преди. И винаги се беше завръщал. От друга страна, запасите от АМ2 винаги следваха същия курс: намаляваха по време на отсъствието на Императора и се изливаха в изобилие, когато той се появеше отново. Тази част от аргументите беше доказана — от екипа на Лагут и компютъра на Кес. Възникването на дефицит от АМ2 съвпадаше с периодите, за които митовете и слуховете твърдяха, че Императорът е изчезвал.

Най-накрая Кес приключи и се отпусна в креслото със същото безизразно изражение като това на шефа на разузнаването.

— Чудех се защо сте се срещали с онази жена, Зоран — подхвърли Пойндекс. — Сега всичко си идва на мястото. Изглеждаше ми напълно необяснимо в началото.

Кес потисна инстинкта си да зяпне от изненада, при шокиращия факт, че Пойндекс, очевидно, следи всеки член на управляващия Съвет. Знаеше, че подобни подхвърляния са любимата тактика на полковника — да спечели предимство с привидно случаен словесен удар.

— Допуснах, че това може да ви озадачи — отвърна Кес. — Затова реших, че трябва да поговорим.

Загатваше, че шпионите са били следени от шпиони, действащи по негова заповед. Беше лъжа, но си я биваше. Пойндекс си позволи одобрително кимване.

— За съжаление… — полковникът умишлено удължи паузата — не виждам как бих могъл да помогна. Ресурсите на моя отдел… — отново пауза, за да се подчертае липсата им. — Пък и се опасявам, че ще надхвърля правомощията си.

Не беше необходимо да описва подробно тежките задължения на ръководената от него служба и допълнителното бреме, което му се бе струпало в резултат на оценяването на Хонджо като лесна мишена.

Ловет би обобщил позицията на Пойндекс веднага. Сделката — ако трябва да бъде сключена — трябваше да предвижда незабавно увеличаване на ресурсите и даване на по-голяма власт. Кес не беше глупак. Беше подготвен да направи едно-единствено предложение. Вярваше, че е толкова добро, че никой, най-малко шефът на разузнаването, не може да му устои.

— Аз и колегите ми от известно време обсъждаме един въпрос — поде Кес. — Загрижени сме, че определени гледни точки — важни гледни точки — никога не попадат на нашето внимание. Накратко, усещаме липса на задълбоченост в Тайния съвет.

Пойндекс повдигна вежда. Първият знак на емоция! Особено предвид факта, че шефът на разузнаването нямаше никаква идея накъде го води Кес. Веждата се върна обратно на мястото си — малко раздразнено. Полковникът приличаше на котка, която гневно приглажда непокорно косъмче от козината си. Кес беше доволен. Можеше да се справи с Пойндекс. Нямаше да има проблеми.

— Какво ще кажете — каза гласно, — ако ви предложа да се присъедините към нас? Като шести член на Тайния съвет.

Изпадна във възторг, когато шефът на разузнаването зяпна като риба, изхвърлена на брега.

Глава 16

Господин Еку се рееше над езерото. Слънцето топлеше, а издигащите се влажни пари от паметника на Бор му позволяваха да се носи без усилие: леки махвания с крилцата, за да придобие стабилност, потрепване с края на триметровата опашка, за да не отклони погледа си от малкото същество, което се приближаваше към него през тревата.

При други обстоятелства създанието Манаби щеше да се наслаждава на момента. Топлият въздух и слънцето бяха приятни, обстановката съвършена. Той оценяваше — както само Манаби са способни да оценят — контраста между тъмното си тяло, с поръбените с червено криле и чисто белите сетивни мустаци, с огледалното езеро, малкия чакълест плаж и наситеното синьо-зелено на моравата.

Беше се съгласил със срещата неохотно. За него по-нататъшните контакти с някой от оцелелите конспиратори бяха не само безполезни — свидетелство за провала на флотския маршал Махони, — но и изключително опасни. Пренебрегването на поканата обаче можеше да бъде не по-малко опасно.

Една изтървана от конспираторите дума — умишлено, или не — можеше да уличи Манаби, независимо колко несигурно беше предишното им участие. Не бе необходимо особено въображение, за да се предвиди реакцията на Тайния съвет. А въображението беше едно от нещата, с което Манаби бяха благословени — или прокълнати.

Стен направи всичко по силите си да изглежда непринудено. Не искаше да личи неувереността, която го владееше. Цяла седмица беше преминала в предварителни дискусии с господин Еку. Дипломацията беше влудяващо изкуство. И все пак той правеше усилия и използваше всичко, на което беше обучен. В началото провеждаха най-общи разговори, в които се преценяваха и опознаваха взаимно. После започнаха първоначалните обсъждания — но нищо по същество.

Самочувствието му не растеше от факта, че е изправен пред един от най-изкусните дипломати от расата на въздушните същества. Всички те ставаха специалисти в дипломацията още в детските си години, дори преди да загубят млечното си жило.

Беше се посъветвал с Килгър и Махони дълго преди пристигането на господин Еку. Сега двамата му приятели правеха усилия да подготвят главната операция в неговия план. Събираха оръжия, боеприпаси, гориво и продоволствие. Бор също се подготвяха, а търпението на Ото беше на път да се изчерпи. Когато Стен беше казал „да натоварим корабите“, той се бе изразил символично. Докато успее да обясни това на буквално мислещия вожд на Бор, Ото вече беше готов да се изстреля със събран от кол и въже екипаж на борда на несигурен боен кораб. Самоубийството не е безболезнено, повтаряше му Стен, докато накрая успя да го убеди.

Стен изпита огромно облекчение, когато най-накрая се срещнаха с Махони. Със своя седемдесет и пет годишен опит като шеф на корпус „Меркурий“, за Йън не беше особено трудно да се изплъзне от преследвачите си.

През цялото време се местеше. Понякога се скриваше на някоя планета за кратко, после се появяваше отново, за да види какво става наоколо, и се преместваше пак, преди да събуди подозрение. До мига, в който Стен и Алекс го потърсиха чрез Джон Уайлд, той вече се бе укривал на десетина наистина отчайващи места, използвайки фалшиви самоличности. Колкото по-бързо и по-често се движиш, обичаше да казва Йън, толкова по-малко изкусност се изисква да се приготвят фалшиви документи. Ролята е важната част, добавяше той, както и способността да мислиш в движение и да захвърляш ролята като стара, непотребна кожа.

Старият командир на Стен веднага оцени плана и настоя да го приведат в изпълнение. Ключът към успеха му бяха Манаби и безупречната им репутация на абсолютно честни същества. Без тяхното съгласие планът имаше малък шанс. С оглед на скорошния си провал Махони подтикна Стен да се заеме с обсъжданията, а той щеше да се появи по-късно, ако се наложеше. Стен се съгласи, но не се чувстваше в свои води. Едно нещо беше сигурно обаче — каквото и да излезеше от преговорите, Стен беше решен да продължи. И все пак му се щеше господин Еку да се присъедини. Наистина му трябваше.

Днес беше големият ден. Всичко щеше да се реши след малко. Целта му беше проста и не изискваше пълна победа. Трябваше само да успее да разбие леда дотолкова, че да блесне слънчев лъч.

Стен можеше да подходи към задачата само по един начин. Трябваше да впечатли Манаби. Но първо, както казваше баща му, трябваше да привлече вниманието на господин Еку. В този случай обаче предложената от баща му бухалка нямаше да свърши работа.

Помаха за поздрав, когато стигна на няколко метра, и коленичи на тревата. Постави малък черен куб на земята, внимателно натисна стените му и отстъпи назад. Кубът започна да се разгъва. Стен усети лек полъх във въздуха. Господин Еку долетя. От съществото се излъчваше любопитство. Стен не се обърна. Вместо това задържа вниманието си съсредоточено върху разгъващия се куб. Време за шоу, приятели.

Кубът се превърна в основа на малък холографски проектор: движеща се, почти жива форма на изкуство, с което Стен беше убивал свободното си време цял живот. Холограмата, която беше избрал за дипломата Манаби, не беше чак толкова изпипана. Стен беше създавал копия на древни мелници, фабрики и цели градове, чиито жители сновяха насам-натам, изпълнявайки многобройните си задачи. Тази холограма беше направена от готов комплект за по-малко от шест часа. Разбира се, Стен вече беше станал доста добър в хобито си.

Но не трудността на изработването по принцип го привличаше. А това, че беше приятно за гледане, движеше се по странен начин, или показваше нещо важно. Подаръкът за господин Еку имаше по нещо и от трите.

Кубът изчезна и на негово място се появи морава, оградена от дървени рампи, изпълнени с тълпи от хора. Техните костюми бяха от ранния двадесети век на Земята, и ако човек се вслушаше внимателно, такива бяха и коментарите им. Търговци минаваха през тълпата, продаваха различни храни и сувенири. Групички малки момчета тичаха наоколо и правеха пакости. След като всичко това се отдръпна, вниманието на наблюдателя се съсредоточаваше в малкия предмет, разположен в центъра.

Внезапно предметът потръпна и избълва облак дим. Последван от остър и тракащ звук. Стен усети как Манаби идва още по-близо. Сетивните мустаци докоснаха рамото на Стен, докато господин Еку се преместваше, за да получи по-добър изглед. При звука бандата малчугани изоставиха заниманията си и се затичаха към оградата около полето.

Звукът се разнесе още веднъж и изображението стана по-ясно.

Момчетата гледаха древна летателна машина. Двойни криле, скрепени с метални пръти. Стабилна конструкция. Мощна малка перка отпред. Дребен пилот седеше в кабината. Друг мъж, облечен в комбинезон, завъртя перката, сетне отскочи настрани и отново се чу бумтенето. Само че този път перката продължи да се върти, моторът малко се давеше отначало, бълваше кълба дим с мирис на машинно масло — автентичността на миризмата се гарантираше от производителя на модела. После звуците на двигателя станаха по-гладки и мъжът в комбинезона махна трупчетата пред колелетата. Малкият самолет тръгна през полето.

С внезапен рев се стрелна напред. Пистата не беше достатъчно дълга, за да набере необходимата скорост за излитане от малкия стадион. Стен чувстваше напрежението, което изпитваше крилатото създание до него. Пилотът изтегли лоста назад и самолетът рязко се издигна във въздуха. Тълпата ахна. На Стен му се стори, че дочу ахване.

Остани още малко, господин Еку, помисли си. Още нищо не си видял.

Пилотът на биплана започна представлението си с дръзка серия от завои, преобръщания и превъртания.

— Не е възможно да се постигне това с подобна машина — промърмори господин Еку.

Стен не отговори.

После самолетът направи дълбоко гмуркане — право към земята. Тълпата извика от ужас. Господин Еку, който знаеше всичко за гравитацията, не можа да удържи едно от крилцата си да не трепне. Това издигна тялото му на няколко сантиметра. И все пак бипланът се спускаше право надолу. В последната секунда, когато господин Еку вече не можеше да удържа напрежението си, пилотът се плъзна настрани — почти отърквайки се в земята, на косъм от смъртта. Тълпата въздъхна облекчено, после се изправи и избухна в гръмки ръкопляскания.

— Забележително — промълви господин Еку.

Пилотът поздрави почитателите си с още една дълга поредица от превъртания, гмуркания и преобръщания. После звукът на двигателя се промени и самолетът се стрелна грациозно в небето. Зад него оставаше бяла диря. Постепенно димните линии образуваха определен мотив.

Той пишеше в небето!

— Какво значи? — господин Еку беше станал емоционален пленник на Стен, поне до края на представлението. Стен отново не каза нищо.

Най-накрая пилотът приключи. Буквите от дим увиснаха над полето като разгънато знаме. Беше изписано:

ВСЕКИ МОЖЕ ДА ЛЕТИ ВЪВ…

ВЪЗДУШНИЯ ЦИРК

Стен пристъпи бързо напред и натисна две от стените на излъчвателя и той отново се превърна в малък куб. После го вдигна и го поднесе на господин Еку.

— Какво мислите?

— Наистина ли са правили такива неща? — попита господин Манаби. Не дочака отговора. Беше очевиден. — Знаете ли, никога до този момент не се бях замислял какво ли е да си завинаги прикован към земята заради гените си. Боже мой, колко отчаяно са искали да летят.

— Всички същества са готови да рискуват за малко свобода — каза Стен.

Манаби замълча за дълго. С леко махване на крилете се плъзна бавно над езерото. Стен знаеше, че се чуди на имената от плочата на дъното, имената на завинаги прикованите към земята Бор. Още един мах и той се завърна.

— Откъде го взехте? — попита Манаби.

— Направих го — обясни Стен. — Само съдържанието всъщност. Но беше забавно.

— Кога?

— Миналата нощ.

— Значи наистина сте го направили за мен — това беше констатация, а не въпрос.

— Да.

Манаби не помръдна.

— Аха… — каза накрая. — Значи започнахме… Много добро начало, адмирале.

— Благодаря. Напълно сте прав. Започваме. Но преди това искам да кажа нещо. Готвех се да изразя становището си в най-дипломатичната форма, която бих могъл да си представя, но после реших да я пратя по дяволите. Искам просто да изкажа мислите си. Да кажа нещата такива, каквито са.

— Продължавай.

— Между нас липсва единомислие. След цяла седмица все още не знам как да изложа виждането си пред вас. А вие все още се опитвате да измислите най-добрия начин да кажете „не“ и да приключите с това. С други думи, и двамата сме приковани. Никой от нас не може да се придвижи напред, камо ли да излети от стадиона.

— Доста точно.

— Работата е, че… вие сте по-прикован към земята от мен — каза Стен.

Създанието помръдна изненадано.

— Виждате ли, според мен, вие все още се ръководите от предишните си действия — допълни Стен, — които сега оценявате като не дотам успешни. Проблемът е, че не можете да ги върнете обратно. Поне не напълно. Сигурно се чудите дали не смятаме да ви изнудваме. Дали няма да размахаме бухалката на предателството, за да си осигурим продължителната ви подкрепа?

— Е? Така ли е?

Стен не отговори веднага на нетърпеливия въпрос.

— Не. Не е така. — Заяви го твърдо. Прозвуча като обещание.

— Можете ли да говорите от името на всички?

— Да.

— Защо сте толкова… великодушен? Или това е само временно?

— Ако се провалим, всички ще се окажем в същия дракх. Това включва и привържениците на Тайния съвет. Когато всичко приключи, ако остане нещо за оправяне, ще почивам по-леко в гроба си, ако знам, че наоколо има Манаби, които могат да помогнат. А на втория ви въпрос отговорът е „не“. Решението не е временно поради същата причина. Най-важна е лоялността. Веднъж вие напуснахте неутралния си ъгъл, за да подкрепите Императора. Заради това и сте говорили с Махони, когато е дошъл при вас. Отново от лоялност. Всъщност логика е по-подходящата дума сега. Същата логика, която някога ви е накарала да застанете на страната на Императора — тоест невъзможността да си представите каквото и да е бъдеще без него, — ви е позволила да бъдете убедени от Йън. Не е ли така?

— Прав сте и за това.

— Сега видяхте, че планът на Махони се провали. С гръм и трясък. Междувременно навсякъде из Империята хиляди същества се подлагат на мозъчно сканиране и после се екзекутират. Не е чудно, че сте притеснен. Аз също бих бил на ваше място.

— Представяте моята позиция по-ясно, отколкото вашата собствена — каза господин Еку. — Това ме навежда на мисълта, че ще последват още много допълнителни разяснения.

— Именно — потвърди Стен. — Като за начало, случилото се е по моя вина. Не на Махони. Той командваше, но аз бях там, лично, и със сигурност не се изтеглих навреме. Аз разбих този самолет, не Махони.

— Достойно за уважение е, че поемате така вината, но това само допълнително засилва моето нежелание дори само да се срещам с вас. Имате ли — как беше фразата, която вашият вид обича — някакъв коз, скрит в ръкава си?

— Може би. Това, което със сигурност имам, е вашето внимание. Нека ви кажа какво ще се случи по-нататък, ако решите да се отдръпнете. Ние няма да обърнем внимание. Но дали така ще постъпи Тайният съвет? Колко време ще мине, преди тяхната параноя да обхване и Манаби? Ако това не стане, тъй като ситуацията с АМ2 продължава да се влошава, те ще започнат да търсят различни възможности. Хонджо бяха само първите. Ще последват и други. Колко АМ2 има вашият куп в складовете си? Достатъчно ли е, за да ги изкуши?

Не беше необходимо господин Еку да отговаря. И двамата знаеха, че Манаби имаха повече от достатъчно запаси.

— А ще можете ли да ги спрете? Разполагате ли със средства или с боен дух? Не говоря за смелост. Говоря за чиста злоба. Да можете да се противопоставите като Хонджо. Да сте готови да умрете за всяка педя земя. Можете ли да го направите? Искате ли да се стигне дотам?

И тези въпроси нямаха нужда от отговор. Манаби бяха дипломати, а не воини.

— Какво предлагате? — попита господин Еку. Това не значеше, че е склонен да се съгласи, а само, че е готов да чуе.

Но сега, след като беше хванал Манаби на въдицата си, Стен искаше да си поиграе малко. Нямаше начин да остави тази огромна летяща риба да се измъкне просто така.

— Искам само да наблюдавате и да чакате — каза Стен. — Има нещо, което трябва да направя, за да ви покажа, че имаме необходимите воля и средства. В замяна…

— Да? — нетърпеливо рече господин Еку. Беше налапал здраво стръвта.

— В замяна… Ще поискам да поговоря с вас отново. Или по-скоро Махони, ако така се случи. Възможно е да бъда зает. Разговорът сигурно ще проведе Йън. Ако се съгласите. Склонни ли сте да направите поне това?

Как би могъл да му откаже? Не го направи. Вместо това помоли да види подаръка си още веднъж. Искаше да посети въздушния цирк, където всеки можеше да лети.



Всичко се случи точно според предвижданията на Стен. Господин Еку едва се беше прибрал у дома, когато откри, че член на Тайния съвет е отправил молба да се види с него. Всъщност не беше молба. Беше нареждане.

Членовете на Съвета бяха обсъдили надълго и нашироко как е най-добре да постъпят с Манаби. Все още не ги подозираха в нищо. Но чистката, както и особено дългата, проточила се инвазия в суверенната територия на Хонджо бяха предизвикали недоволство из цялата Империя. Отчаяно се нуждаеха от умиротворяване, поне за малко. За целта им бе необходима подкрепата на Манаби. И то много.

Бяха обсъждали кого да пратят. Беше предложена Малперин, най-вече защото притежаваше известни дипломатически умения, поне доколкото отдадено на бизнеса създание може да ги притежава. Но дори тя виждаше недостатъците на подобно решение. Ако господин Еку откриеше и най-малкия знак колко са объркани, щяха да бъдат загубени. Трябваше да действат от позицията на силата. Имаха нужда от майстор на обобщенията.

Така че изпратиха Ловет.

Това значеше, че нямаше да има предварителни словесни заигравания.

Ловет нарочно избра малък и обикновен парк за срещата. Нямаше много място, където да лавира елегантният Манаби. Той едва успя да прелети над оградата, когато прахолякът и мръсотията полепнаха по деликатните му сетивни мустаци. Ловет изчака достатъчно дълго, за да накара господин Еку да се почувства неудобно. Наситеният черен цвят по гърба на Манаби преля в убито сиво. Прелестните червени багри станаха болнаво оранжеви. Едва тогава Ловет започна да говори.

— Искаме изявление от вас — каза той. — Нося списък с нашите искания. Одобрете го сега. Можете да го прочетете по-късно. Когато пожелаете.

— Колко предвидливо от ваша страна — отвърна господин Еку. — Но първо… може би е най-добре, ако ми кажете за какво точно даваме съгласието си. Така… ще ме просветите.

— Става въпрос за опита за атентат — изръмжа Ловет. — Нали знаете… да заявите, че го осъждате — и прочие, и прочие.

— Определено го осъждаме — съгласи се господин Еку. — Това „и прочие“ всъщност ме тревожи.

— О… нищо особено, става дума за виновниците. Призоваваме да бъдат наказани. О… да, Хонджо. Решихме, че всяко разумно същество ще ни подкрепи за освобождаването на скритото от тях АМ2. Не можем да оставим такива ненормалници да разполагат с толкова гориво. И да правят каквото си пожелаят. И когато си пожелаят. Искам да кажа, че е напълно законно. Действията ни, имам предвид. Ние издаваме лиценз за АМ2, следователно точно ние трябва да осигурим правилното му ползване.

— Разбирам — кимна съществото Манаби. И определено го мислеше.

— Е, да говорим направо. Има ли проблем с някоя от тези точки? — Ловет говореше колкото се може по-заплашително. Не искаше да остане и грам съмнение какво ще се случи, ако господин Еку има възражения. Затова продължи в същия дух. — Защото, ако има, значи всички имаме проблем. Моите колеги от Съвета искат да знаят със сигурност кой на чия страна е. Времената са тежки. Необходими са сурови мерки. Или сте с нас — или с Хонджо. Ясно?

Господин Еку не мислеше, че е ясно. Но не беше такъв глупак, че да го заяви. Вместо това обясни, че толкова е бързал за срещата, та не е успял да получи пълномощия от правителството си. Голямо недоглеждане от негова страна, за което се извиняваше. Но беше необходима формалност. Иначе не би могъл да говори от името на всички Манаби. А не беше ли точно това, което искаше Ловет?

— Настоявам въпросът да се реши. Не желая никакви неуредици, които някой изпечен адвокат по-късно би могъл да използва. Добре. Вземи каквито пълномощия ти трябват. Направи го добре. Направи го както трябва, и то бързо. Ясно ли се изразих?

Господин Еку отвърна, че Ловет се изразява с безупречна яснота.



Ултиматумът на Тайния съвет постави Махони в нещо, което Килгър наричаше гнездото на дрозда. Йън имаше съвсем смътна представа какво е дрозд, но изобщо не знаеше какво място би обитавало такова създание. Нещо нависоко сигурно. Махони разбра, че правилно е пресметнал развитието на ситуацията, след като дългият политически танц, който Стен беше изтърпял, му беше спестен при началните преговори с Манаби.

И ето че господин Еку сам повдигна въпроса. Без встъпителни думи, той описа невъзможния избор, пред който Ловет ги беше поставил. И двете възможности бяха неприемливи.

Йън не каза: „Предупредихме ви“. Нито се опита да губи времето на господин Еку с утешения. Вместо това подходи директно, също като него. Накратко обрисува основния план на Стен.

Младият адмирал си беше наумил провеждането на публично дело за убийство. Делото щеше да се гледа от независим трибунал, съставен от най-уважаваните същества в Империята. Не трябваше да има никакво съмнение в честността им. За да се осигури безупречността на заседанията, Стен предложи господин Еку да бъде неутрален арбитър. Само на него щяха да бъдат дадени правомощия да наблюдава дали всички улики и доказателства се разглеждат с пълна безпристрастност.

По време на заседанията на трибунала Стен и Махони щяха да направят всичко по силите си, за да осигурят безопасността на участниците.

— А възможно ли е това? — попита господин Еку.

— Не напълно. Затова казвам, че ще направим всичко по силите си. Нищо повече.

— Съвсем разбираемо — кимна господин Еку. — И честно.

Махони не беше изненадан от отговора. Беше далеч по-добро предложение от ултиматума на Тайния съвет. Продължи с уверението, че със Стен ще се постараят всеки миг от процеса да бъде излъчен колкото се може по-далеч. Имаха намерение всяко същество в Империята да получи възможността да научи безпристрастно изложените факти по време на процеса. Не се налагаше да обяснява, че Тайният съвет ще си послужи с всякакви средства, за да попречи на подобна публичност.

— Ще ги поканите ли да се защитят? — попита господин Еку.

— Разбира се.

— Те ще откажат.

— И какво от това?

Еку се замисли за момент.

— Наистина, какво от това.

Не беше нужно да обяснява, че ако трибуналът ги признае за виновни, това не означава, че членовете на Съвета доброволно ще се предадат на съдниците си. Стен търсеше моралната тежест на присъдата, за да наклони везните. Ако бъдеше обосновано както трябва, решението щеше да всее толкова много разногласия и страхове сред поддържниците на Тайния съвет, че всичките им съюзници щяха да се отдръпнат от тях. Какво друго можеха да предложат освен АМ2? А бяха доказали, че са неспособни да го доставят.

— Кой ще избере членовете? — беше следващият въпрос на господин Еку.

Махони заяви, че подобно доверие може да се гласува само на някой Манаби. Същото се отнасяше и за провеждането на срещите с потенциалните кандидати. Господин Еку трябваше да поеме още един свръхсекретен проект, да снове от една система към друга, като през цялото време внимава да не оставя никакви следи. Щеше да има пълна свобода в това отношение, не само заради доверието и секретността, но и от практически съображения. Като се изключи Вечният император, кой друг притежаваше подобни умения?

Господин Еку имаше някои свои виждания относно Вечния император, но не ги сподели с Махони. Ако го беше направил, щеше да се изненада, че Йън мисли по почти същия начин. А Махони щеше да е още по-изненадан, ако узнаеше, че тъкмо това бе накарало съществото да вземе решение.

Докато Манаби все повече се убеждаваше, че трябва да приеме предложението, Махони се замисли за втората част на плана на Стен. Не беше дал никакво обяснение за отсъствието на Стен. Не липсата на доверие го караше да мълчи, а старото нерушимо правило на корпус „Меркурий“ за пазенето на информацията. Пък и ако беше казал за мисията, не беше сигурен дали няма да разколебае господин Еку. Ако Стен се провалеше и този път, всички усилия пропадаха. Независимият трибунал щеше да е едно напразно усилие.

— Един последен въпрос — каза господин Еку. — Каква е законовата основа за този трибунал? Какъв е смисълът да го провеждаме, ако нямаме зад гърба си силата на законите?

— Не знам — отвърна Махони. — Стен обаче беше сигурен, че ще попитате. И каза да предам, че няма никаква представа. Не разполагаме с полкове от адвокати под наше командване.

— Така е наистина — съгласи се господин Еку. — Боя се, че не мога да си представя обстоятелства, при които Императорът би позволил подобно нещо. Не би дал на никого подобна власт. Не и над него самия. А проблемът, пред който сме изправени сега, е, че Съветът управлява от негово име. Със същите прецеденти и същата сила на закона.

— О, не съм сигурен в това — възрази Махони. — Като се има предвид колко стара е Империята, нещо подобно трябва да се е случило поне веднъж.

— Навярно сте прав — каза господин Еку. — Един прецедент ще ни свърши работа… Много добре, ще го направя.

Флотски маршал Йън Махони почувства силно облекчение. Той и създанието Манаби доуточниха още някои подробности и стана време да си тръгват. На сбогуване господин Еку добави нещо, което доста учуди Махони.

— О… да… имам послание за нашия млад адмирал — бяха думите на господин Еку.

— Да?

— Кажете му, че с каквато и мисия да се е заел — ако тя се провали…

— Да? — гласът на Махони потрепна от напрежение.

— Кажете му, че все още очаквам да се видим отново. Независимо от изхода. И само се надявам, че ще е на място, където всички същества могат да летят.

— А той ще разбере ли посланието ви? — попита Махони.

— О, да… ще разбере.

Глава 17

Мъжът, който наричаше себе си Рашид, погледна към табелата: ТЪРСИ СЕ ОПИТЕН ГОТВАЧ, ДЪЛГИ ЧАСОВЕ, НИСКА ЗАПЛАТА, МАЛКО ПОЛЗИ, ТЕЖКА РАБОТА, БЕЗПЛАТНА ХРАНА. Мъжът се усмихна леко. Най-малкото беше честно.

Над нестабилната сграда блестеше многоцветна табела, заслепяваше погледа: ПОСЛЕДЕН ВЗРИВ, ЧАЙНА — СТАЯ И ВЕЧЕРЯ. Под него: СОБСТВЕНИК: ДИНГИСУАЙО ПАТИПОНГ.

Трима подпиращи се един на друг моряци излязоха от съседния бар и тръгнаха надолу по разбития тротоар. Рашид се усмихна дружелюбно и им направи място да минат. Един от моряците го погледна със съчувствие, но подмина, без да каже нищо.

Рашид отново се усмихна и усмивката му стана още по-широка, когато чу воя на двигателя „Юкава“ на кораба, който излиташе от полето отвъд оградата. Шофьорът на грависледа се беше оказал прав — космодрумът беше пълен с кораби, които бяха закотвени там от известно време и едва ли щяха да излетят скоро. Но трафик имаше.

Рашид влезе в закусвалнята.

Мъжът, който го поздрави, беше много нисък и силно мургав. В помещението имаше около десет маси и бар. Освен дребния мъж нямаше никого.

— Господин Патипонг?

— Ти полицай?

— Не. Търся работа.

— Ти готвач?

— Да.

— Не. Не готвач. Може би готвач, където хора не вадят ножове, ако поръчката им объркана. Твърде хубав, за да бъде готвач тук.

Рашид премълча.

— Къде готвил последно?

Рашид промърмори нещо неразбираемо.

Патипонг кимна.

— Може би готвач. Готвач никога не казва къде готвил последно. Твърде много жени… алк… деца… полиция. Ела. Ще видим.

Патипонг поведе Рашид към кухнята. Наблюдаваше лицето му внимателно и кимна, когато другият възкликна изумен.

— Да. Не добре. Построил място за добър готвач. Книдарии. Остават две, почти три години. После… напускат. Оставят ме с басейн за кухня.

Книдариите бяха интелигентни водни коралоподобни полипи, които се срастваха заедно, докато съзряваха… във взаимна омраза. Те… то сигурно е бил много, много добър готвач, защото Патипонг беше построил кухнята специално за него. Сега кухнята представляваше суха вана, с всички необходими уреди и плотове, наредени в кръг около нея.

— Не добре. Ще взема добър готвач, който знае как използва.

Рашид влезе в басейна.

— Яйца на очи. Леко рохки — нареди Патипонг.

Рашид включи печката и сложи тигана над огъня. Пусна в него бучка рафинирано масло от една купа, хвана две яйца в едната си ръка и с едно-единствено движение ги разби и изсипа в тигана, изхвърляйки черупките. Патипонг кимна инстинктивно.

Рашид намали огъня и зачака, докато яйцата зацвърчаха. Патипонг наблюдаваше китките му внимателно. Точно в нужния момент Рашид подхвърли яйцата, те плавно се обърнаха.

Патипонг се усмихна.

— Ти готвиш. Никой друг не прави това правилно.

— Искаш ли нещо друго с яйцата?

— Не, не обичам яйца. Мразя яйца. Яйцата ме карат…

Патипонг посочи с ръка към задника си.

— Всички други обичат яйца. Аз сервирам яйца. Имаш работа. Сега готвиш.

Рашид огледа доста мръсната кухня.

— Готвя по-късно. Обядът след час. Чистя сега.

Начинът на говорене на Патипонг явно беше заразителен.

Патипонг помисли, после кимна.

— Чисти сега. Готви по-късно. Аз помага.

И така започна легендата за яйцата на Патипонг.



Патипонг ги добави в менюто под името „Имперски яйца «Бенедикт»“. По някаква причина името притесняваше Рашид. Опита се да протестира, но не особено настойчиво. Патипонг му нареди да се върне в кухнята.

— Имперски — добро име. Тайланд… най-добрите слонове са кралските слонове. Така съм чувал.

Започна от скука. Почти никой не идваше за обяд, а до вечеря оставаха часове. На Рашид не му се спеше достатъчно, за да се върне в малката стая, която използваше да подремне. Не му се пиеше и нямаше желание за разходка. Започна с печенето. Рашид изпитваше към печенето чувства, подобни на тези, които Патипонг хранеше към яйцата. Беше твърде непредвидимо и никога не успяваше да разбере кои точно продукти трябва да се подменят, за да съответстват на температурата, влажността, барометъра или каквото там караше хлябовете му да изглеждат толкова безквасни.

Беше подготвил закваска преди седмица или повече — топла вода, равни количества брашно, малко захар и мая. Сложи сместа в неметална купа и я остави, докато не се размириса.

Използва я за печиво, което все още се наричаше английски кифлички с масло. Бяха лесни за приготвяне. За около осем кифлички той кипна каничка мляко, после я свали от печката, добави щипка сол, чаена лъжичка захар и две чаши от предварително смесено бисквитено брашно. След като го размеси хубаво, го остави да бухне два пъти над първоначалния си обем. После добави нова чаша с брашно и остави тестото да бухне още малко.

Отворените цилиндрични съдове бяха наполовина пълни с тесто. Рашид не споменава, че късите цилиндри са били консерви за храна за домашни любимци, чиито краища са били отрязани. Дори в този квартал някой би могъл да се погнуси.

Намаза с масло загретия грил и сложи цилиндрите отгоре. След като единият край придоби кафеникав цвят, той обърна цилиндъра, за да се запече и от другата страна, после го вдигна и опари пръстите си. Добави още масло и остави кифличките да станат почти черни, преди да ги издърпа и да ги остави на лавицата, за да изстинат. Щеше да продължи обработката им след около четири часа — щеше да ги разтвори с вилица и да ги препече.

След това откри най-хубавата пушена шунка, която той, или, по-скоро, Патипонг можеше да си позволи. Наряза я на тънки парчета и я натопи в смес от вино, масло и кимион.

— Най-хубава е шунката от Земята. От Вирджиния. Или Кери.

Патипонг се ококори.

— Не знаех, че някога си бил на Земята.

Рашид придоби объркан вид.

— Не съм бил. Струва ми се.

Сега беше негов ред да се ококори:

— Дингисуайо, как говореше току-що?

— Нормално, имаш предвид? Подведох се. Нормално, голяма беля. Говорене, голяма беля. Като яйца. Само горещ въздух. Освен това… говори кратко, хора мислят, че ти не разбира. Не внимават какво казват, когато мислят, че ти не разбира. А тук — продължи нормално Патипонг — се нуждаеш от всяко възможно предимство.

Това беше вярно. Космическият трафик може и да не беше натоварен, но въпреки това имаше докери, моряци, проститутки, обикновени пройдохи, които търсеха забавление, като да организират залагания колко време ще мине, преди някой да умре от кръвозагуба в канавката. Патипонг държеше дълъг и остър нож под барплота.

Рашид се върна към рецептата си. Кафявата шунка беше сложена във фурната, за да се притопли. Сипа в миксера лимонов сок, червен пипер, щипка сол и три жълтъка. Стопи мъничко масло в малък тиган. После мисловният му часовник се задейства.

Кифличките бяха препечени… яйцата — пуснати във врящата вода, за да се сварят… кифличките бяха готови… шунката беше сложена върху кифличките… точно след две и половина минути и яйцата бяха поставени върху шунката.

Той включи миксера и добави разтопеното масло към сместа. Преброи до двайсет, спря миксера и заля яйцата с холандския сос.

— Готово, господин Патипонг.

Патипонг опита предпазливо.

— Не лошо — призна нехотно — Но яйца.

Рашид ги предложи на клиент — един достатъчно пиян моряк, за да се осмели да експериментира. Мъжът ги опита, остана изненадан, после набързо омете чинията и поръча още една порция. Кълнеше се, че го отрезвила — сега беше готов да започне отначало.

— Като хапче за изтрезняване? Може би велико изобретение. Лекува болести. Продаваме по пощата.

— О, я се разкарай — изръмжа Рашид.

Морякът се върна на следващия ден с шестима приятели.

Полицаите от космодрума започнаха да се появяват около обяд. По някаква причина Рашид се чувстваше некомфортно — без да знае защо. Ядяха, разбира се, в обедната си почивка. Около обяд започна да става натоварено.

Рашид измисли и други ястия: нещо, което наричаше чили, и нещо, което нарече „ядрена кокошка“. Убеди Патипонг, че клиентите искат нещо повече от безличните стандартни ястия, които Патипонг беше включил в менюто.

— Ти говори. Аз слуша. Правя го. Правя къри. Къри като правено от мама. Клиентите опитват — аз се смея. Получавам възмездие за всички обидни подмятания.

Кърито на Патипонг може и да не беше чак толкова смъртоносно, но си го биваше.

— Знаеш ли защо те слушам? — попита Патипонг.

Той махна с ръка към вътрешността на заведението. Рашид погледна натам.

Беше пълно. Патипонг беше изкарал дори маси и столове на тротоара. Рашид знаеше, че клиентите са се увеличили, но едва сега си даде сметка колко. Тълпата беше разнолика. Все още имаше биячи и побойници, но тук-там се мяркаха и костюми, както и няколко униформи на космодрумните власти. Имаше дори двама облечени в оранжеви роби членове на Култа към Вечния император. По някаква незнайна причина те го накараха да се чувства също толкова неловко, колкото и полицаите преди това.

— „Последен взрив“ сега модерно място за ходене. Отиди на диво място… похапни добре. Ще продължи известно време. После ще намерят ново място. Случвало се е преди. Ще се случва отново. Трудно е да се запомни. Да не се разшириш. Да не прогониш старите клиенти. Тези хора като… като насекоми, които жужат… жужат… от цвете на цвете. После изчезват.

— Пеперуди.

— В пепелта няма руди, Рашид. Работи. Стига вече шеги.

Рашид се върна към печката си. Още една поръчка за проклетите императорски яйца. Беше започнал да споделя омразата на Патипонг към яйцата.

Радваше се, че Патипонг печели пари. Но за него това нямаше значение.

Имаше чувството, че… сякаш чака. Някого? Нещо? Не знаеше.



Другите също забелязаха благополучието. „Последен взрив“ отваряше рано и затваряше късно — но това вече ставаше абсурдно. Около полунощ се изсипа навалица гости, всички в официални дрехи. „Театралната“ тълпа.

Рашид беше изтощен. В мига, в който приключи с чистенето на печката, той се отправи към стаята си, тоалетната, питието преди лягане и бездните на съня. Дойде да го събуди новият помощник-пекар, един от многобройните роднини на Патипонг. Рашид трябваше да го обучи — явен случай на сакат, преподаващ балет.

Чу неразборията и караницата от вратата. Още един проклет обир. Патипонг имаше тайник близо до барплота — почти всички пари отиваха в запечатан сейф с времеви заключващ механизъм. Тъй като щяха да загубят само няколко долара при обир, беше далеч по-лесно да дадат на бандитите парите от касата, отколкото да се противопоставят. И много по-безопасно. На следващата сутрин Патипонг щеше да уведоми космодрумната полиция, щяха да залови крадеца и да го накарат да върне парите, а пък ако ги беше похарчил, просто щяха да го спукат от бой.

Но този път беше различно.

Рашид взе тежкия касапски нож и се приближи към вратата на кухнята. Постави оръжието на лавицата и надзърна през вратата. Веднага разбра — но не, нямаше идея откъде дойде това знание — какво става. Четири едри тела. Разточителна показност на дрехи и украшения. Фалшиви усмивки и истинска заплаха. Рашид се отправи към Патипонг.

— Връщай се обратно, готвачо. Не те засяга — нареди един от главорезите.

— Защита? — попита Рашид, без да обръща внимание на мъжа.

Патипонг кимна.

— Ще платим. Няма караме. Мебели не потрошени. Клиенти защитени.

— Имат ли връзки?

— Хей, казахме ти да стоиш настрана.

— Не виждал преди. Нови. Няма връзки сега. Стар шеф в дранголника. Млади шефове все още бият се.

— Стига с този дракх. Отправихме ви предложение. Възпитаните хора отговарят.

Патипонг погледна Рашид:

— Мислиш, трябва да платим?

Рашид леко поклати глава — и запрати тежката стъклена лампа от барплота в лицето на мъжа.

Патипонг изрита втория, който беше висок почти два метра, точно под брадичката. Мъжът политна назад и падна в несвяст.

Третият нападател сграбчи един стол и го вдигна… Рашид се гмурна отдолу и го блъсна с глава. Мъжът изпусна стола и се преви. Рашид го зашемети с двоен юмручен удар в тила.

Патипонг вече почти беше измъкнал дългия си нож, когато ситуацията изведнъж се промени. Ръката на последния мъж се плъзна към колана му. Пистолет.

Рашид, който сякаш разполагаше с цялото време на света, се устреми надясно… Две стъпки към кухнята, ръката му се протегна през вратата. Завъртане… пистолетът се вдигаше. Пръстите докоснаха спусъка. Рашид хвърли касапския нож. Той се заби дълбоко в черепа на главореза с тъп звук, също като брадва, врязваща се в изгнило дърво.

Патипонг изтича към вратата.

— Никакви полицаи.

Върна се обратно и поклати глава, загледан в падналите тела и шуртящата кръв.

— Не добре.

— Съжалявам. Но той…

— Не разбираш. Не лошо той мъртъв. Лошо той мъртъв не чисто. Разхвърляно. Трябват два, може три часа, за да се почисти. Дълъг ден. Спеше ми се. — Упъти се към комуникационната уредба. — Ще се обадя на братовчед ми. Той вземе тела. Остави може би пред полицейско управление. Нека тримата обяснят за мъртвия, като се свестят.

Натисна копчетата.

— Не лошо бие се за готвач.

Рашид се вгледа за миг в нападателите. Единият стенеше, двама бяха в несвяст, а четвъртият лежеше мъртъв. Имаше усещането… че зад него стои любопитен наблюдател. Почувства… почувства… няма значение… нищо особено. Това беше необходимо.

Захвана се да помага на Патипонг.



Двама мъже седяха на бара на Патипонг. И двамата носеха дрехи, които след старателно изпиране, изглаждане и закърпване можеха да минат за униформи.

Освен това единият имаше капитански шинел със златни шевици на пагоните. Рашид беше виждал шевиците да позеленяват или дори да стават черни с времето, но тази беше първата, която изглеждаше сякаш обрасла с полипи. Шапката можеше да подскаже поста на мъжа. Той не беше просто мръсен дребен човечец с потреперващи крайници.

Другият, едър и силен, носеше на ръкава си избеляващите шевици на корабен офицер, а на гърдите си имаше значка „Квалифициран командир“. На рамото му можеше да различи кръгъл знак: „Превоз «Пийз»“.

И двамата пиеха каф и спореха. Капитанът, ако наистина беше такъв — гледаше с копнеж към редицата бутилки с алк на бара. Другият мъж — помощник-капитан? — поклати глава. Дребният въздъхна и продължи да се оплаква. Рашид долови само част от думите му:

— Твърде малко екипаж… скапаният агент… конвертерът тече… договорен превоз… фиксирана крайна дестинация… клиент, от който не съм чул нищо повече. Не е добре, господин помощник-капитан. Никак не е добре.

Рашид, се приближи, като се правеше, че бърше плота.

— Договорът добър ли е? — попита помощник-капитанът.

— Платиха тази сутрин — процеди дребният през зъби.

— Тогава защо се притесняваш? Няколко скапани товара и гарантирано гориво. Защо да ни пука какво превозваме?

— Ще е ужасно неприятно да завърша кариерата си като долен контрабандист.

Помощник-капитанът огледа дребния мъж от главата до петите.

— Кариера? Още каф!

Патипонг напълни чашите.

— Къде тук може да се наемат неколцина местни? — попита помощник-капитанът.

— За вас? За „Превози «Пийз»“? Опитайте в затвора на космодрума.

— Благодаря ти, Пати. И аз те обичам.

— Какви места предлагате? — попита Рашид.

Помощник-капитанът го огледа внимателно:

— Механик, готвач, свързочник. Помощник-инженер. Стига да имаш документи.

— Каква е комуникационната ви уредба?

— Най-старата на света. Ве Хикс–314. Дядо ти може и да е чувал за нея. Ние я наричаме „Пелтечещата Сузи“.

— Колко плащате?

— Стандартното. Триста на месец. Като основа. Имаме договорена дестинация. Можеш да си вземеш парите там или да останеш, когато си вземем товар и се отправим към друг космодрум.

— Триста се плаща на новак.

— Такива са условията.

Патипонг му правеше знаци от кухнята.

— Съжалявам — промърмори Рашид. Не знаеше защо, но му се струваше, че трябваше да се съгласи.

Капитанът се канеше да каже нещо. Помощник-капитанът го спря и каза:

— Колко добър готвач си?

— Поръчай нещо.

— Ами какво ще кажеш за комуникационното оборудване?

— Хващам се на бас, че последният идиот, когото сте наели, не е направил тройно заземяване на кутията — заяви Рашид. — Това ще накара „Векси“ да хълца през цялото време.

Влезе обратно в кухнята.

— Ти пиян? Наркотици? Какво не наред с работа? — изгледа го смръщено Патипонг.

— Нищо, Дингисуайо. Просто… време е да вървя.

— Виж, ще ти увелича заплатата. Ще ти дам четвърт дялово участие, не една осма. Ако останеш.

Двамата търговски офицери продължаваха да спорят.

— Тези двамата… Джарвис и Моран. Лоши. Той слаб. Пие. Моран… понижен от капитан. Убивал мъже. Кораб… „Сантана“. Гробище. Рециклиран. Всички кораби на „Пийз“ са такива. Боклуци. Подправени разрешителни. С изтекъл срок. Взимат товар откъде могат. Не интересува къде отиват. Не интересува убие ли екипаж, загуби ли кораб. Застраховки винаги изплащани веднага.

— Звучи като приключение.

— Ти пълен хахо. Приключение някой друг, в живино. Гледаш — приключение. Правиш — голям, голям дракх.

— Ей, готвачо — изгъргори Моран. — Ще ти дадем четиристотин и петдесет.

— И работни инструменти? — настоя Рашид. — Моите останаха на борда на последния кораб.

— Ще стане, като се качиш на кораба.

Чакането приключи.

Глава 18

Всички кошмари все някога свършват. Накрая и последната партида от заграбеното АМ2 беше натоварена и Двадесет и трети флот можеше да зареди корабите, чакащи при Ал-Суфи, и после да се завърне у дома.

Но дори и при заминаването си продължиха да дават жертви. Хонджо им бяха заложили клопка — взривно устройство, залепено за един от корабите. Когато той се издигна, бомбата избухна и експлозията унищожи още два товарни кораба и един от разрушителите, които надзираваха цялата операция.

Едва бяха напуснали атмосферата, и една имперска корвета беше улучена. Лихтер на Хонджо, дошъл от космоса, с единствена ракета на товарната си палуба, беше успял да премине незабелязано през прикриващите кораби на флота и беше изчакал своя миг. Ракетата унищожи корветата, а един от крайцерите на Грегор изпрати лихтера и екипажа му в небитието. Но по това време избиването на Хонджо — в по-големи или по-малки мащаби — вече не носеше привкуса на победата. Беше просто дълг, който можеше — но най-вероятно нямаше — да отложи собствената им смърт с няколко часа.

Адмирал Грегор подреди флота в стандартна конвоираща формация. Точно по учебник, а и от тактическа гледна точка нямаше съществени недостатъци. Изглеждаше като триизмерна гъба с основа. „Пънчето“ на гъбата беше транспортният влак. „Шапката“ бяха тежковъоръжените кораби, разрушителите и крайцерите, които сканираха пътя напред. Основата бяха две ескадри от тежковъоръжени крайцери, техните екраниращи щитове подсигуряваха задната част. Не би трябвало да са нужни, но можеха да се окажат жизнено важни.

Това беше само част от лошите новини, които Грегор мрачно разглеждаше на бойния си компютър. Цялата информация беше неприятна, с едно изключение: имаха гориво.

АМ2-резервоарите на флота му бяха пълни догоре — вероятно единствените напълно заредени с гориво кораби в космоса. На теория това означаваше, че би могъл да пренебрегне заповедите на Съвета за икономии и да се устреми с пълна бойна скорост към Ал-Суфи. Е, ако не с пълна бойна скорост, то поне с максималната скорост, която транспортните кораби можеха да поддържат.

Но не можеше да си го позволи. Флотът му беше понесъл твърде много щети при партизанските набези на Хонджо. Пораженията варираха от разкъсвания на корпуси и повредени хиперпространствени двигатели до взривени капсули и какво ли още не. Хонджо бяха проявили невероятна изобретателност при осакатяването на имперските сили. Дори се наложи два крайцера да бъдат скрепени един към друг и да им се подава допълнителен тласък с помощта на снабдителен кораб.

Флотът му се влачеше — наистина с огромна скорост, но все пак се влачеше. Което значеше, че Двадесет и трети флот е уязвим за внезапна атака. Грегор обмисляше да изостави всички единици, които не можеха да поддържат максималната скорост на транспортните кораби. После тръсна глава и реши, че това не е правилно. И така щеше да му е достатъчно трудно.

Реши, че единственото спасение за кариерата му ще бъде да стигне до Ал-Суфи с непокътнат товар от АМ2. Така щеше да запази чина си. Може би.

Прегледа данните отново. Обсадата — която всъщност не беше никаква обсада — се бе оказала изключително скъпа:

Жертви от екипажа, всички категории: двайсет и седем процента.

Загуби на кораби, всички категории: трийсет и пет процента.

И като се добави всичко това към ниската бойна готовност още отпреди нахлуването…

Не му се пресмяташе даже.



И друг адмирал изпитваше не по-малко недоволство от състоянието на вселената.

Военното подразделение на флотски маршал Фрейзър беше заело позиции на три от четирите свята на Ал-Суфи. Заповедите бяха ясни. Да остане там, докато Двадесет и трети флот пристигне. Да зареди с АМ2 от транспортните кораби. Да обедини сили с Двадесет и трети флот и да поеме командването. Да продължи мисията към сектора на Първичен свят. Там щяха да я очакват по-нататъшни инструкции.

Тя имаше доста добра представа в каква форма се намира Двадесет и трети флот. В докладите си Грегор се беше опитал да представи положението във възможно най-благоприятната светлина, но въпреки всичко нямаше как да излъже. Затова сега тя очакваше една разбита и осакатена армия.

Фрейзър, доста агресивна по природа, споделяше убеждението на Нелсън, че човек не може да се забърка в твърде голяма неприятност, ако бързо откликне на шума от стражението. На драго сърце би променила заповедите си и би издигнала корабите си в опит да подкрепи ранения флот на Грегор.

Но не можеше да го стори. Наличното АМ2, с което разполагаше, щеше да стигне за не повече от половин И-ден летене.

Фрейзър не беше щастлив адмирал.



Двадесет и трети флот се прибираше у дома. Навигационният отдел беше предложил обиколен път от сектора Хонджо към Ал-Суфи, но Грегор го отхвърли.

Имаше няколко причини за това: състоянието на корабите му, неспособността на повечето от служителите на навигационната палуба да следват предложения многостъпков маршрут и най-накрая — страхът му от неопитността на офицерите, които трябваше да поддържат формацията на конвоя. Не, реши той, няма нужда от допълнителни неприятности — като сблъскали се крайцери например.

А и вече беше започнал да си възвръща присъщото поведение. Наричаше го самоувереност; подчинените му предпочитаха да го определят като арогантност.

Кой в тези времена би дръзнал да предизвика Имперския флот? Дори в сегашното му състояние на понижена бойна готовност? Почти никой. Кой разполагаше с гориво, за да рискува подобна битка? Нужна беше власт, за да заграбиш власт. Курсът им си остана праволинеен — доколкото навигационните траектории можеха да бъдат праволинейни при двигатели, задвижвани с АМ2.

Вахтите се сменяха. Грегор се почувства по-уверен.

Никакви срещи, с две изключения.

Докладваха му за малка лековъоръжена ескадра от бойни кораби. Патрул от системата? Грабители? Грегор не знаеше, но и не му пукаше. Двадесет и трети флот беше твърде силен, за да се осмелят да го атакуват.

Втората среща беше направо смешна.

Търговски кораб по погрешка се бе озовал на пътя на Двадесет и трети флот. Един разрушител се оказа на същата орбита. Но нищо тревожно — просто търговец от някаква неизвестна култура, наречена Бор. Корабният шеф на разузнаването — който отговаряше също така и за пощата, цензурата, спорта и забавленията — отдели малко време, за да прегледа един фиш. Бор? Подсвирна от изненада. Търговците доста се бяха отдалечили от родния си дом.



Стен се вгледа в образа на гъбата. Завъртя го няколко пъти на 360 градуса, измърмори нещо, после насочи фокуса по-навътре, доколкото „търговският“ му шпионски кораб му позволяваше. Не погледна повторно към оценката за категорията на силите на другия екран. Вече я беше запомнил.

Трети екран просветна:

БОЙНИЯТ АНАЛИЗ ЗАВЪРШЕН.

Стен отново не му обърна внимание.

Изправи се и започна да крачи напред-назад. Имаше на разположение четири дни, ако скоростта на имперския флот останеше постоянна, за да измисли план, да разположи войските си и да атакува.

Килгър и Ото стояха наблизо. Алекс се беше навел над своя компютър. Ото поглаждаше брадата си и гледаше „гъбата“.

— Врязваме се в тях и ги атакуваме. Няма да го очакват — предложи вождът на Бор.

— Така е — съгласи се Стен. — И аз не бих го очаквал. Но съм сигурен, че мога да измисля нещо по-добро, преди да се приближим достатъчно.

— Беше само предложение.

— Разгледано и отхвърлено.

Хвърли поглед към екрана на Килгър. Там се изписваше последната информация за флота на Стен.

Флот. Осемдесет и три кораба. Повечето от тях бойни, но никой по-лек от имперски крайцер. Повечето бяха създадени специално за опазващи сигурността мисии из купа. Други бяха въоръжени търговски и продоволствени кораби. Оръжията, електрониката и бойните костюми бяха изостанали поне с пет поколения от имперските. Лоша работа.

Но имаше и нещо още по-лошо: СЪСТОЯНИЕ НА ГОРИВОТО. Максимален запас при пълна скорост: единайсет И-дена. Събирането на гориво за набега беше оставило купа Лупус почти без запаси. Понастоящем флотът беше „паркиран“, а всички системи, които не бяха от жизнена необходимост, бяха изключени. Бяха невидими за придвижващия се имперски флот, скрити зад колапсираща звезда.

Екранът избеля, после добави допълнителни тревоги:

МАКСИМАЛНО ВРЕМЕ ПРИ СЕГАШНИТЕ ОБСТОЯТЕЛСТВА… което значеше, че ако останат „паркирани“, имат еквивалента на два И-века. ПРИ НОРМАЛНА СКОРОСТ… Единайсет корабни часа… ПРИ БОЙНА СКОРОСТ…

Стен не погледна числото. Концентрира се върху „гъбата“. Не би избрал подобна конвоираща формация — тежките кораби бяха концентрирани най-отпред. По-разумно би било да се разположат близо до центъра, за да имат възможност за действие във всяка посока, ако атакуващият използва лъжлива маневра. Лъжлива маневра. Хмм. Да, адмирале. Каква ще бъде уловката ти? Не забравяй — осемдесет и три кораба. Срещу… твърде много.

На екрана „шапката“ на гъбата започна да се плъзга напред-назад по „пънчето“, като побъркал се жироскоп. Килгър му се ухили.

— По дяволите, Алекс! Стига си си играл!

— Играта, както я нарече, е друго предложение, шефе. Или нямам право да давам предложения?

Ото се изправи.

— В името на въшливата брада на майка ми, трябва да излекуваме това заяждане. — Хвърли поглед към близкия екран. — Най-скорошен контакт… О, имаме време. Време за стрегг, дори и за махмурлук. Ще донеса роговете.

Сложи длан върху един от скенерите, вратата на отсека се плъзна настрани и той излезе.

— Съжалявам, Алекс — извини се Стен.

— Не се коси. Искаш ли да чуеш какво съм намислил? Само една малка идея, шефе. Нямам цялостен план.

Раздвижването на гъбата, продължи Алекс, се беше получило, след като беше „насочил“ почти едновременни атаки от различни посоки срещу имперските сили.

— Удряй отстрани, удряй отстрани и рано или късно ще загубят съгласуваност. За осъществяването на този план обаче ми трябват още двеста-триста кораба.

Ото се завърна със стрегга. В главата на Стен се въртеше идея. Той отмести рога, без да отпие, и каза:

— Мой ред е. Първо, знам къде да ги ударим.

Докосна една точка върху изображението на имперския флот.

— Тук.

— Добре. Няма да го очакват.

— Дори знам как ще го направим. Забравете оръжията. Забравете корабите. Забравете факта, че имат всичкото АМ2 гориво във вселената. Помислете за хората. Срещу кого се бием?

— Ти да не мръдна? — заяви Ото. — Бием се срещу Империята. Явно ти липсва стрегг. Пийни си малко.

Стен не му обърна внимание и продължи. Какви имперски войски имаха насреща си? Времената бяха тежки, но мирни. Екипажите най-вероятно бяха познатата сбирщина — опитни ветерани, бездарни кариеристи и нови попълнения от набързо обучени доброволци.

— Историческите факти те подкрепят — съгласи се Алекс.

— Второ. Техният адмирал, който и да е. Има на главата си правила и разпоредби.

— Оценка, направена на базата на недостатъчно данни. Само теория.

Стен се озъби на дребния си приятел, който явно беше намерил ново забавление в това да се изразява като говорещ боен компютър с шотландски акцент.

— Виж им формацията. А също и реакцията им на нашия кораб. Екраните на разрушителите се отместиха… това едно. Тежките кораби се приближиха към мястото на заплахата… това второ. Реакция — един кораб да приближи неизвестното, два излязоха пред екрана за подкрепление. Също както на фиш от военното училище.

— Само теория.

Така беше.

— Второ, Алекс, ако ти дам… четири кораба, можеш ли да организираш две лъжливи нападения?

Алекс се замисли.

— Мога. Но няма да се получи кой знае какво. Нямаме достатъчно време, не сме добре оборудвани за добра „илюзия“.

— Помисли още веднъж за войниците.

— Е, и?

— Няма ли това да раздвижи гъбата?

— Може би. — Килгър остави рога си и се изправи. — Но трябва да ги ударим силно и внезапно. Извинете ме, ама трябва да изляза по технически причини.

И излезе.

Ото потрепери силно. Това значеше с пълна мощност. А сетне щяха останат завинаги в космоса, ако не успееха да пленят товарните кораби.

Стен забеляза изражението му.

— Не се бой. Ако загубим — и все още сме живи, но нямаме гориво, — ще накараме Килгър да разбие люковете, да раздаде гребла и ще гребем до дома.

Ото се засмя гръмогласно. Битката обещаваше да е бърза и гадна. После се сетиха още нещо. Имаше ли този флот обща линия за връзка с адмирала? Много вероятно. Можеше ли тя да бъде засечена? Почти сигурно. Можеше ли да бъде анализирана, прехваната и заглушена? С комуникационно оборудване с достатъчна мощност… да.

— Най-малко четири от корабите ми имат достатъчно силни излъчватели, за да изкрещят оттук до Хадес шепнешком. Това не е проблем — каза Ото.

Изкрещят… шепнешком? Стен остави настрана сложните метафори на Ото и го попита какво има предвид. Той му обясни. Когато приключи, Стен седна, започна да пие стрегг и да премисля идеята. Беше брутална. Кървава. Практична. Такава, каквато можеше да се очаква от воин Бор — или възпитаник на „Богомолка“.

— Войниците на редовна служба — изказа мислите си на глас Стен — ще жадуват за отмъщение. Запасняците също… особено ако са имали неприятности с Хонджо, както се говори. Да. Напълни отново рога ми, приятелю. Умът ми започва да работи. Трябва обаче да внесем една лека промяна в идеята ти. Ще ни трябват шест, може би осем от най-добрите ти и кръвожадни…



Синд избухна една наносекунда след като получи заповедта от командващия си офицер. Беше разпределена в отряда за специални задачи и й беше наредено да предаде всичките си оръжия с изключение на пистолета и бойния нож. После й връчиха оръжието за тази битка — битка, която щеше да бъде предвождана от самия адмирал Стен. Битка, която щеше да донесе слава на всички.

Нейното оръжие се оказа малка камера с прикачен предавател. Шега? Не. Да не би, защото беше човек, а тези проклети Бор никога… Не. Другите седем същества бяха Бор — и бяха бесни не по-малко от нея.

Тя отказа да се подчини. Офицерът сви рамене и нареди да бъде поставена под стража. Тогава отстъпи, но изрази несъгласие със задачата.

— Няма да ти помогне, жено.

— Защо не? Имам права.

— Подай оплакване, ако желаеш. Наредено ми беше да избера осем от най-добрите си бойци. Които най-вероятно ще се озоват в сърцето на битката. И които имат шанс да оцелеят в сражението. Избрах ви съгласно нареждането.

— Зарежете комплиментите, искам да изразя несъгласие.

— Казах ти, протестирай колкото щеш. Заповедите идват направо от великия Ото и от адмирал Стен.

Синд повдигна оклюмалата си глава. Стен? Защо такъв позор?

Не, престани да се държиш като дете. Стен си беше Стен.

Сигурно имаше причина.

Ако можеш да разбереш мисленето на Стен, помисли си, тогава сигурно ще си тръгнал по Пътя на воина.

Глава 19

Двадесет и трети флот беше нападнат на по-малко от един корабен ден разстояние от безопасността.

След като се свърза с Ал-Суфи и чакащите подкрепления, Грегор си отдъхна. Даде почивка на екипажа. Промени бойната готовност — остави само една трета от екипажите на бойна позиция. На останалите беше заповядано да почистят кораба и да се приведат в ред.

Грегор се възприемаше като хуманен командир и беше наясно, че войниците му няма да искат да се появят на космодрумите като прошляци. Ако пък ги посрещнеха с камери, една тълпа от мърльовци нямаше да се отрази добре и на неговата репутация.

Първата атака дойде, докато Грегор беше в тоалетната.

— До всички… До бойните постове… Нападат ни!

Грегор изхвръкна на мостика в парадната бяла куртка, с която се беше издокарал — и по долни гащи. Бързо направи анализ на ситуацията, която мониторите показваха.

— Сър, вече наредих промяна на формацията спрямо ъгъла на атаката, според инструкциите ви.

Грегор наруга дежурния офицер и блъсна с юмрук пулта пред офицера, отговарящ за електронната защита.

— Обърнете екраните към нападателите.

Мъжът го изгледа учудено, после докосна бутоните бавно, сякаш не помнеше наизуст съответстващата команда. Нищо не се случи. Нападателите продължиха напред, идваха от горния десен квадрант. Пусна друга програма… нападателите изчезнаха! Само два кораба останаха на екрана.

Грегор тъкмо щеше да се развика на флагманския си офицер и да пребие отговорника за електронната защита, когато се задейства нова аларма. Друга формация идваше отдолу и към центъра — истинската атака. Грегор пое командването и нареди бойната формация да се обърне към врага.

„Шапката“ на гъбата се завъртя, докато бойните кораби променяха строя си и екраните на крайцерите и разрушителите ги следваха. Имаше два сблъсъка — един крайцер се „отърка“ в един от разрушителите, а два разрушителя се удариха един в друг. На крайцера оцеляха малко хора.

В центъра по електронна защита офицерът продължаваше да изпълнява заповеди и да екранира нападателите. При четвъртия му опит, точно когато се беше убедил, че този път нападателите са истински, те пак изчезнаха от екрана и останаха само два кораба.

На мостика се възцари тежко мълчание. Внезапно алармата отново прозвуча и трета, по-голяма, почти с размера на флот формация се разгърна.

— Флагмански офицер!

— Сър!

— Веднага иди в центъра за електронна защита. Искам този път да съм напълно сигурен, че това не е измама.

Офицерът се затича. Грегор изчака няколко секунди, преди да издаде нови заповеди. Междувременно предишните му команди продължиха да предизвикват нагъване на „шапката“ на гъбата.

Третата атака беше съвсем истинска.



Стен изхвърли възцарилата се шумотевица от мислите си и се фокусира върху главния боен екран на мостика.

Атакуваше в сърповиден боен строй. Искаше му се да разполага с още поне стотина бойни кораба — полумесецът беше изключително тънък. И имаше причина да е такъв — Стен се надяваше, че имперските командващи ще са достатъчно глупави, за да решат, че той се опитва да ги обгради, и затова трябваше да разгърне формацията отвъд защитния купол.

Имперската „гъба“ изглеждаше леко разкривена. Част от „шапката“ й се обръщаше към нападателите. Но някаква малка група явно не беше наясно със ситуацията и се завръщаше към стандартния конвоиращ строй.

В задната част на „пънчето“ крайцерите се разгръщаха сравнително ефективно, основата се плъзгаше напред, за да прикрие транспортните кораби.

— Имаме ли връзка? — попита Стен.

— Всички кораби приемат.

— Стен до всички кораби. Задръжте пускането на торпедата — както ви е наредено.

— Чакаме… чакаме… всички кораби са готови, сър.

— Контрамерки? — обърна се Стен към друг офицер. — Какво предприемат?

— Детекторите им са ни уловили… два… шест изстрела. Пет неефективни. Един уцелил.

— Килгър. Какво става?

— Навлизаме в обсег… седем секунди… три… готово!

— Всички кораби! Огън!

Ракетите се изсипаха от флота на Бор — но не по едно и също време. Стен беше наредил последователна стрелба от най-задните към най-предните кораби, оръжейните офицери заредиха и насочиха торпедата-убийци. Не бяха изстреляни толкова много — поне не колкото се полагаше за голяма битка, — но беше пресметнато да стигнат до целите си по едно и също време.

— Алекс, искам празнината между тежките кораби да се използва. Първа секция… индивидуален контрол… прехванете и стреляйте, когато сте готови. Какви контрамерки са предприети?

— В името на Колорик… нищо особено.

— Докладвай, дяволите да те вземат!

Офицерът Бор даде всичко от себе си, за да влезе в ролята на ефективен, безстрастен имперски офицер:

— Няколко изстрела… повечето са насочени към приближаващите се ракети. Всъщност не. Стреля се масово. Основните контролни системи са претоварени.

На екрана между двата приближаващи се флота блеснаха светлинки — най-вероятно насочваните от оператори противокорабни ракети „Кали II“. Или щяха да бъдат обезвредени, или щяха да попаднат в целта. Не за тях трябваше да мисли Стен.

Изхвърли мислите от типа „ами ако излезем кутсузлии“ от ума си и се вгледа в неприятелския флот. Усмихна се и направи коментар, който би всял огромен смут в адмиралтейското училище:

— Килгър! Дължиш ми стрегг! Копелето действа като по учебник!

И така си беше. Имаше множество възможни реакции на нападението. Най-добре би било Грегор да превърне купола в клинообразен строй и да атакува центъра на флота на Стен, да пробие и да мине от другата страна, като унищожи корабите на нападателя един по един.

Но това би означавало да изостави транспортните си кораби, защитавани само от крайцери. Без съмнение имперският адмирал беше чел за Кана, но какво от това: Стен не беше Ханибал, нито Грегор разполагаше с тежка пехота, за да затвори рогата на сърпа и да плени нападателя.

Вместо това адмиралът подреждаше корабите си в линейна формация, каквото турците бяха използвали при Лепанто. Не беше зле. След известно време щеше да унищожи флота на Бор. Но след известно време.

Пролуката, съществувала, когато имперските кораби бяха все още в куполообразен строй, остана и когато те се нареждаха в новата формация. Стен щеше да се възползва от нея.

— До всички кораби — нареди той. Излъчваше направо — нямаше време да кодира съобщенията. Можеше само да се надява, че имперският адмирал ще продължи да е все така муден и няма да реагира бързо.

— Очакваме заповедите ви, сър.

— Искам изглед на дупката в имперската формация — нареди той на друг офицер — на всички корабни екрани. Веднага.

— Веднага, сър.

— Добре. До всички кораби… маневра към означената точка… херметично затваряне… дайте сигнал, когато сте готови.

— Всички единици са готови, сър.

— Започнете маневрата… сега!

Капитаните на Бор, всеки от които можеше да прекара малък транспортен кораб странично по тясна улица, започнаха да издават заповедите си. Сърпът на Стен се сгъна навътре и се превърна в клин. Беше също като акробатичен номер. Но на екраните се виждаше и още нещо — флотът му търпеше поражения. Светлините, индикиращи отделните кораби, променяха цвета си — ударен… поразена навигационна система… ударен… повредени двигатели… — или просто изчезваха.

Той не им обърна внимание. Опита се да не обръща внимание и на тихия глас на офицера до него:

— Засечени сме… самонасочващ се снаряд… девет секунди до сблъсъка… изстрелвам…

Но беше особено облекчен, когато чу:

— Попадение! Вражеският снаряд обезвреден.

Имперската формация се беше разпаднала напълно. Ракети се изстрелваха във всички посоки. Не му се искаше да попадне в центъра на калейдоскопа, който непрекъснато променяше формата си.

— Състояние на флота! — изрева той.

— Петдесет и един кораба все още са напълно…

— Достатъчно — по-нататък може би щеше да има време да се тревожи за жертвите и за спасяването на оцелелелите.

— Ото, откри ли командната им връзка?

— На екрана. Готовност за прехващане.

Появи се голям екран, встрани от главната система за управление. На него се виждаше имперският адмирал, който даваше нареждания. Ото беше заглушил звука. На Стен му се стори, че познава адмирала… Не, невъзможно.

— Отряд „Сарла“… тръгвайте! — заповяда той.

— Разбрано.

— Отряд „Джанчид“… тръгвайте!

— „Дажанчид“… атакуваме!

— Всички флотски единици. Самостоятелно командване. Прехванете цели и ги унищожете. Командването, край.

Започна истинската битка. Бор се врязаха в мелето като множество пиратски шхуни сред армада. Това беше най-добрият начин на действие. Повечето от търговците имаха голям опит точно в такива корсарски и неравни битки. Щурмуваха — и печелеха, — като винаги правеха най-неочакваното — стрелкаха се във всички посоки, безумни и непредсказуеми като предците си.

Раздвоени между заповедите на Грегор да останат на едно място и бойния опит, натрупан през Таанските войни, повечето имперски командири очакваха да се сражават срещу обикновени, подредени в строй врагове.

Но тази битка притежаваше симетрията и логиката на абсолютния хаос. Стен насочи вниманието си към следващата стъпка. Бор не можеха да спечелят — рано или късно щяха да бъдат сразени, — но не се предвиждаше да с стигне дотам.

Двата му бойни отряда бяха: „Сарла“ — два крайцера, които набързо бяха пригодени за щурм над транспортните кораби; и „Джанчид“ — единайсет леки корвети и патрулни кораби. Точно толкова, колкото според Стен бяха и охраняващите транспортните кораби. Знаеше как Империята оборудва конвоите си — съпровождащите кораби бяха снабдени с електрониката и сензорите на влекачи от дълбокия космос.

Стен беше кръстил отрядите си на стари, почти забравени богове на Бор, за да повдигне бойния дух на воините си. Ако победата бе възможна, тези два отряда щяха да я извоюват.

Сега чакаше — ако това да се опитваш да запазиш самообладание на потъналия в хаос мостик, докато самият кораб се намира по средата на мелето, може да се определи като чакане.

Отряд „Сарла“: Двата щурмови кораба се приближиха към вече повреден боен кораб, на малко повече от минималното сигурно разстояние за изстрел. Ракетата на Бор отнесе по-голямата част от кърмата му и люковете на щурмовите кораби се разтвориха. Оттам бяха изстреляни абордажни въжета и трите кораба се свързаха.

Един Бор в космически костюм премина по тях и се качи на борда на имперския кораб.

— Първата вълна стигна — гласеше докладът.

— Ото!

Екранът примигна и образът на имперския адмирал беше сменен от поредица толкова ужасяващи кадри, че дори и най-великият режисьор на живина на ужасите щеше да онемее.

След ракетните попадения имперският боен кораб се бе превърнал в истинска кланица. Много имперски войници бяха загинали, когато след взрива атмосферата на кораба беше разрушена. Някои носеха костюми със затворени шлемове и тежки ръкавици. Не е лесно да изпълняваш корабните си задължения, когато си в скафандър.

Бор започнаха да разчистват кораба. Имаха ясни заповеди: никакви затворници. Трябваше да запишат всичко с камери.

Целият екипаж беше избит, до крак. Смъртта им беше заснета от Синд и останалите „оператори“. Образите бяха подбирани за максимално въздействащ ефект на смесващия панел в контролната зала на Стен и после препредавани по имперската командна връзка.

Бойният дух на младите бойци в никакъв случай не се повишаваше, когато виждаха на корабния екран как техни другари вдигат умолително ръце, но въпреки това ги колят като прасета. Някои кораби заглушиха тази честота — но пък загубиха връзка с командването за известно време, докато се създаде втора сигурна връзка. Други капитани оставиха екраните включени, та всяка част от касапницата да се запечата в съзнанието на екипажите им и да ги настърви.

Отряд „Джанчид“: Защитниците на транспортните кораби бяха леко въоръжени и слабо бронирани. Не успяха да окажат сериозна съпротива срещу оръжията на Бор. Шест от единайсетте бяха извадени от строя, след като получиха попадения. Два продължиха да се сражават с всички сили. Другите три избухнаха и се разлетяха на парчета. Бор загубиха един от корабите си.

От шестте контролни кораба бяха изпратени техници, които поеха управлението на навигационната система на транспортните кораби. Бор ги обградиха и плениха. Но това не беше достатъчно. Ако не успееха да завладеят повече транспортни кораби с АМ2, мисията на Стен щеше да се окаже провал. Но моряците от отряд „Джанчид“ имаха инициативата.

Двата все още съпротивляващи се контролни кораба бяха принудени да се предадат. След което се качиха на бордовете им и ги овладяха. Освен това електронните специалисти бяха успели да прехванат контролните честоти на два от унищожените кораби.

Командирът на отряда издаде заповед. Постепенно конвоят — пънчето на гъбата — се изви. Бор отклоняваха транспортните кораби така, както влекач би поел управлението на повреден кораб при кацане.

Тежките ескадри от крайцери реагираха късно на атаката, но реагираха и се подредиха за контраатака.

Стен видя контраатаката на екрана, сложи още един индикатор на формацията и го изпрати.

— До всички флотски единици — изкрещя той. — Индикирани са нови цели. Първостепенни цели. Самостоятелно командване. Тръгвайте!

Не дочака потвърждение и обяви:

— Ото, влизаме във втора фаза.

Ото натисна един превключвател. На прехванатата командна честота започнаха да се излъчват предварително заснетите кадри: мрачният и тежковъоръжен Ото се извисява над камерата, до него се виждаха Стен и още един страховит Бор. Наистина, представлението беше замислено от Стен, но той съзнаваше, че не изглежда дори и наполовина така зловещо, като Ото.

Гласът на вожда на Бор изгърмя:

— До всички имперски единици! Безсмислено е да продължавате съпротивата. Нареждаме ви да се предадете. Изстреляйте сигнали жълто-синьо-жълто, за да спасите живота си. Корабите, които се предадат, ще бъдат пощадени.

Стен не беше толкова глупав да се надява, че подобна евтина уловка ще му поднесе на тепсия целия флот. Но целеше да всее допълнително объркване.

Така и се получи. Няколко кораба се подчиниха. Някои от тях бях обстреляни от други имперски кораби. На трети пък изплашените моряци се вдигнаха на бунт и това създаде на офицерите по-належащи проблеми, отколкото ставащото навън.

Трийсет и девет кораба на Бор се врязаха в строя на крайцерите и внесоха допълнителен хаос. Откраднатите транспортни кораби бяха изведени от зоната на битката. Отдалечаваха се с максимална скорост.

Сега, помисли си Стен.

— До всички единици. Изтеглете се!

Това беше повратната точка. Бе откраднал скапаното им съкровище. Имперските войници имаха два възможни избора. Помоли се — как, по дяволите, бяха имената на онези богове на Бор, по дяволите, на който и да е бог — помоли се… да му донесат късмет. И дано проклетият адмирал останеше все така последователен.

А Грегор беше точно такъв. След като най-накрая беше успял да прокара втора сигурна командна връзка към флота си, той трябваше да нареди общо преследване на нападателите, под индивидуално или ескадрено командване. Но не го направи. Може би беше чувал за битката при Хатин, където Саладин подмамил армията на кръстоносците в пустинята и после ги избил малко по малко. Доколкото можеше да прецени, не беше невъзможно някакви части да чакат в засада.

Нареди флотът да се прегрупира — по части, ескадри и после в основната флотска формация. Прегрупирането най-малко изискваше визуален стандарт, към който войниците да се придържат. Но това бойно поле нямаше обозначения. Корабите търсеха своите водачи. Комуникационните връзки бяха потънали в хаос. А невъзможните команди на Грегор допълнително утежняваха положението.

Силите на Стен се отдръпнаха встрани.

Отряд „Сарла“, тъй като нямаше кого повече да убива, се изтегли обратно на щурмовите си кораби. Синд стоеше в единия край на сборната палуба, без да чува обикновените шумове, които се разнасят след края на сражението. Беше научила доста от Стен през този ден. Оттук нататък възнамеряваше да бъде близо до него. За да се учи и… Тя се усмихна.

Планът на Стен като че ли беше осъществен. Рискува малко от човечност и нареди десет кораба да съберат оцелелите от поразените кораби на Бор. Както можеха… ако можеха.

Трябваше да възстановят мощността на всеки кораб, но да изоставят всички, които не могат да поддържат максимална скорост.

Следваше деликатната част. При пълна скорост единиците му скоро щяха да свършат горивото си.

Той даде още заповеди. Корабите на Бор се приближиха към пленения конвой. На всеки от тях бяха най-добрите им специалисти по зареждане с гориво. Само два кораба на Бор нямаха гориво да се придвижат — но Стен вече разполагаше с кораби с пълна мощност, готови да ги обслужат и заредят с енергия.

— Май току-що направихте най-големия обир в историята, адмирале — каза Килгър.

Стен се усмихна, после се отправи към другия екран.

— Жертви?

Не изпита голяма радост от победата. Беше загубил почти половината си сили. Ото се приближи до него и погледна данните.

— По-добре, отколкото очаквах, по-зле, отколкото се надявах. Но боговете решават.

Стен кимна. Може би. Но защо, по дяволите, трябваше да са толкова кръвожадни?

— Спомняш ли си езерото, Стен?

Стен помнеше. А сега имаше и горивото да започне войната си.

Загрузка...