Завръщането на нинджата (Част II)

Осма глава (Продължение)Олд Уестбъри | Венеция (Продължение)

Магазинчето на майстора на маските беше само на една пряка от Канале Гранде — малко, задушно и тайнствено. От тавана висяха хиляди маски с лицата надолу, наблъскани една до друга, ярките окраски на места се сливаха в прекрасна хармония, а на други напълно се отблъскваха. Един истински океан от емоции, полюшващ се на телени кости, картонена плът и емайлирана кожа. Трептящи и живи, те накараха Никълъс неволно да си спомни за митичната Цирцея, вселявала духовете на своите гости в животински тела, превръщала ги по този начин в живи произведения на изкуството.

Майсторът се казваше Марино Форново. Беше дребен мъж на средна възраст с разсеяното държание на творец, за когото са тесни границите на реалния свят. Косата му беше започнала да изтънява, но все още имаше наситен пшеничен цвят. Непрекъснато подскачаше около стария си тезгях от напукан мрамор, отрупан с материали — купи със сгъстено с вода брашно, намотки тел, купички лак, и инструменти за тяхното разбъркване. Златните рамки на очилата му проблясваха, от цялата му фигура се излъчваше нещо гротескно, като от комикс…

— Челесте, bellissima! — провикна се Форново, размести бъркотията пред себе си, за да се наведе през тезгяха за топла целувка по двете бузи. — Няма ден да не си спомням за баща ти, много ми е мъчно за него… Без него Венеция стана по-лошо място за живеене — говореше бавно и отчетливо, сякаш беше съдебен заседател във Великия съд на дожите, оцелял през вековете.

Челесте представи Никълъс, човечецът внимателно го огледа, на лицето му се появи бледа усмивка. После отново насочи вниманието си към нея:

— В какви неприятности си се забъркала, мила моя?

— От теб нищо не мога да скрия! — въздъхна с усмивка Челесте.

— И баща ти също — поклати глава Форново. — Още съжалявам, че в онзи ужасен ден той не послуша съвета ми. Ако беше го сторил, положително и днес щеше да е жив и здрав.

— Това с минало…

— Е, да, минало… — въздъхна Форново. — Но миналото крие нашите грехове, а в крайна сметка именно греховете ни водят до гибел… — звучно щракна език в небцето си и добави: — Не е зле да помниш това, което забрави баща ти, дете мое… Не искам да последваш съдбата му.

— Ще помня, обещавам.

Дребният човечец недоверчиво изсумтя.

— Имаме нужда от помощта ти, Марино — каза Челесте. — Помниш ли маската, която наскоро изработи за Оками-сан?

— Доминото — кимна Форново. — Разбира се, че го помня — отлична изработка. — На лицето му се появи загрижено изражение: — Защо? Да не би да е причинило нещо неприятно?

— Необходима ни е информация за самата маска — избегна прекия отговор Челесте. — Май не беше типично венецианско изображение, пали?

— Не, разбира се — кимна Форново и механично започна да разбърква съдържанието на някаква купичка. — Доминото се появява във Венеция през втората половина на XVI век. Родината му е Франция, там с това име са наричали дългите пелерини от дебел плат, носени от монасите. Във Венеция са пренесени от френските благородници и търговци.

Веществото в купичката започна да придобива яркосин, почти лазурен цвят, сякаш излъчващ своя собствена светлина.

— Но самата маска е нещо като шега — продължаваше Форново. — Венецианците винаги са проявявали склонност към подигравки по отношение на Папата и духовенството — повдигна бъркалката и внимателно огледа ярката, подобна на перла капчица на върха и: — Именно едни от папите в Рим обявил града за заплаха на човешката цивилизация… — замахна и положи боята върху бузата на полуготовата маска върху тезгяха. — Недостойна постъпка! Но ние, венецианците, никога не обръщаме внимание на миналото, ако то не съдържа някакъв тайнствен ритуал. И именно това ни прави велики!

Мацна и другата буза, докосна краищата на очните дупки и устните. Изведнъж, сякаш с помощта на тайнствен алхимичен процес, маската се превърна в лице.

— Morte ai tirani! Това е нашият боен вик в течение на векове. Смърт на тираните от Рим! Независимо дали са Папи или Цезари! Единствено нашата република е оцеляла след падането на Римската империя и това съвсем не е случайно!

Внимателно премести маската и намигна на Никълъс.

— Тук, във Венеция, хората винаги са били свободни. Ето защо и евреите емигрираха тук, далеч от мракобесието. Във Венеция е създадено първото гето, още в началото на XV век. После, в продължение на столетия, градът е бил център на еврейската схоластическа мисъл за цяла Европа.

Взе друга купа и започна да разбърква в нея смес с алени оттенъци.

— Истината е, че ние разбираме евреите и те разбират нас. Защото сме като тях — загадъчни, умни и страхотно практични, особено когато става въпрос за търговия. Феодалните порядки са ни били чужди, точно това мислене е привлякло евреите… Защото открай време ние сме си били капиталисти.

Цветът стана съвсем определен — яркочервен, като прясна кръв. Очите на Форново одобрително пробягаха по маската, главата му леко кимна.

— Разбира се, евреите трябваше да си платят за убежището — продължи той. — И защо не? Можеха да си го позволят, а и нямаше къде другаде да идат… Заповядахме им да носят червени кепета, за да можем да ги отличаваме…

Започна да нанася алената боя с пестеливи, някак особени въодушевени движения.

— Жестоко ли беше това? Кой би могъл да каже подобно нещо? Отнасяхме се с тях точно както със своите дожи. Изолирахме ги в гетото, докато дожите вкарахме във великолепния карцер на площад Сан Марко… Върховният държавен глава произнасяше все по-дълга клетва при встъпването си в длъжност, просто защото ние прибавяхме нови и нови точки към задълженията му — вдигна пръст и го размаха пред лицата на посетителите си: — Разбира се, от време на време плащахме висока цена за своите успехи. Подобно на евреите, и ние бяхме обект на завист и омраза. Когато през 1605 година Папа Павел V ни обвини в еретизъм, ние отговорихме, че сме по-добри християни от него! А кой отиде да се сражава с турците в името на Христа, докато Рим се спотайваше? Венеция, разбира се!

— Марино — тихо се обади Челесте. — Говорехме за доминото…

— Да, да — почти ядосано кимна той и остави готовата маска да съхне. — Ще стигна и до него. Да не мислиш, че съм забравил? — хвърли още един остър поглед на Никълъс и продължи: — Ние, венецианците, имаме една поговорка: Когато историята мълчи, мястото й се заема от митовете… — усмихна се на неизвестен за присъстващите каламбур, после тръсна глава: — Ето какво гласи митът относно въвеждането на доминото като част от карнавалните атрибути: тази иронична и безбожна маска е пренесена във Венеция не от френските благородници, а от евреите, прогонени от френския антисемитизъм!

Дребният мъж рязко се обърна и изчезна зад завесата, която скриваше задната част на магазинчето. Миг по-късно се появи отново, в ръката си крепеше нещо с такова внимание, сякаш носеше току-що родено дете.

— Доминото! — възкликна Челесте. — Но това е невъзможно!

— Напротив, мила моя, напротив — усмихна се Форново. — Ето го, стои пред теб… Но това е оригиналът — най-старата маска в личната ми колекция. Показах я и на Оками…

— А той знаеше ли нещо за произхода на доминото? — обади се за пръв път Никълъс.

— Разбира се — свъси вежди Форново. — Нима мислите, че ще му продам една от най-ценните си маски, без да се запозная с нейната история? За какъв ме вземате? — лицето му се разкриви в гримаса: — Още повече, че това домино е много специално. Произведено е във Франция, по-точно в Париж. И е пренесено тук от бягащите евреи…

Внимателно обърна маската и им показа вътрешната й страна.

— Ето го името на майстора — А. Алоан… А тук, точно под подписа, е положен печатът на компанията, за която е работел мосю Алоан. Тя е най-старата компания за производство на маски във Франция и сам по себе си този факт вече значи много. Особено ако се има предвид, че съществува и до днес…

Вдигна маската и Никълъс прочете името на компанията:

АВАЛОН ЛТД.

В настъпилата тишина трясъкът на изпуснатата от някакъв келнер чиния проехтя като пушечен изстрел. Но очите на Маргарет не помръднаха от лицето на Кроукър. В тях се четеше предизвикателство, той остана с впечатлението, че за пръв път споделя с някого ужасите на личния си живот.

— Биеше ме — прошепна. — Но най-лошото беше, че аз му го позволявах… Не се оплаквах, не търсех закрилата на Дом, не избягах заедно с дъщеря си… Стоях и търпях.

— Защо?

Тя се усмихна, изражението й отново стана несигурно, крехко, някак чупливо. Кроукър имаше чувството, че ако я разтърси, тялото й ще се разпадне на хиляди късчета.

— Страхотен въпрос — поклати глава и докосна устните си със салфетката. — Може би защото се чувствах виновна, че се омъжих против волята на брат си…

— Доминик е бил против брака?

— Да.

— Защо?

— Може би е познавал Тони по-добре от мен — сви рамене Маргарет. — Но аз бях страхотно упорита, въобразявах си, че зная всичко… Или просто бях решила да наложа волята си… Казва ли ти някой?

— Но въпреки това Дом е определил за свой наследник именно Тони…

Маргарет го изгледа хладно с раздалечените си очи:

— Май пак ще започна да ви наричам „детектив“…

— Това е професията ми, мадам — усмихна се той. — Да си пъхам носа в чуждите дела е част от живота ми…

Тя се разсмя. Собственикът донесе ново панерче с пресен хляб, по и двамата отказаха. Разчисти масата и отиде да направи еспресо.

Кроукър мислеше, че тя няма да отговори на предишния му въпрос и мина на следващия:

— Ако разрешите, бих ви запитал какво е сегашното състояние на брака ви?

Тя се замисли, очите и го гледаха прямо и открито. Едва сега Кроукър успя да улови истинския им цвят — стар, невероятно чист кехлибар…

— Търпим се — промълви Маргарет. — Така, както живеят хиляди двойки по света…

В заведението нахлу група гимназисти с тесни джинси и слушалки на уокмени през главите, шумът видимо се усили. Еспресото пристигна, придружено от две малки чашки самбука1. Маргарет вдигна глава и изпрати въздушна целувка на собственика за проявената любезност. Онзи отвърна с най-широката усмивка, която Кроукър беше виждал в живота си.

Тя отново насочи вниманието си към него.

— Според мен Дом едновременно обичаше и мразеше Тони — рече. — Искрено се възхищаваше на адвокатската му репутация, но едновременно с това виждаше и недостатъците му…

— Кои по-точно?

— Тони е импулсивен, а често и открито агресивен — отвърна тя и докосна чашката си. — Има прекалено голямо самочувствие.

— А какви бяха недостатъците на брат ви?

— Питайте ченгетата — сви устни тя. — Всички агенти на ФБР, с които съм разговаряла, са убедени, че го познават много по-добре от мен!

— Значи аз съм по-зле от тях — поклати глава Кроукър.

Кехлибарените очи го дариха с топъл поглед.

— Вие сте първият човек след Дом, който държи да чуе мнението ми — прошепна Маргарет, извади с пръсти зърното кафе от своята самбука и го схруска, без дори да се намръщи. — Дом беше ангел, едновременно с това и дявол… Бяхме изключително близки, никога не съм го приемала като син на мащехата си… Баща ми официално го осинови и толкоз — имах си брат. Фактът, че беше тринадесет години по-голям от мен, също нямаше никакво значение…

Очите й погледнаха някъде зад рамото му, изражението им стана някак особено. Кроукър внимаваше да не извърне глава по посока на погледа й. Миг по-късно до масата им застана някой.

— Здравен, мамо.

Момичето беше червенокосо и красиво, също като Маргарет. Стройно и дългокрако създание, от което се излъчваше онази неповторима грациозност, която обладават единствено тийнейджърите. Това трябва да е Франсин, рече си той, някак смаян от факта, че е дъщеря на Маргарет. На колко години е била, когато е родила това ангелче? Деветнадесет, най-много двадесет. Замисли се за брака й.

— Франси, какво правиш тук?

— Отбихме се с Дъг, Ричи и Мери — отвърна момичето и махна с ръка към останалите младежи, които вече се настаняваха в едно сепаре.

— Нали ти казах да не излизаш сама?

— Не съм сама, мамо — направи гримаса Франси. — Момчетата са с мен, освен тава бащата на Ричи е…

— Знам всичко за бащата на Ричи — побърза да я прекъсне Маргарет.

Кроукър забеляза, че в съседното сепаре се беше настанила още една горила. Вече цялото заведение гъмжеше от тях.

— Кой е този? — попита Франси и го погледна право в очите.

— Франси, това е… един от моите делови познати — съобразително отвърна Маргарет. — Лю Кроукър.

— Моите почитания, мис — шеговито избоботи той и момичето се изкиска. После протегна ръка и очите и станаха кръгли от учудване.

— Но какво ви се е случило?

— Франси! — предупредително повиши тон Маргарет.

— Всичко е наред — промърмори Кроукър и вдигна глава към момичето: — Изгубих си ръката по време на битка. Една сабя я отсече. А после ми направиха тази, в Токио. Харесва ли ти?

Франси предпазливо я пое, очите й светеха от любопитство. Той се усмихна и я покани да седне за малко при тях.

— Не мисля, че това е добра идея — обади се Маргарет.

Франси я стрелна с поглед и се настани на скамейката редом с нея.

Кроукър с любопитство установи, че Маргарет видимо се притеснява от присъствието на дъщеря си.

Франси облегна лакти на масата и си поръча двоен сандвич с бекон и шунка, голяма порция пържени картофи и диетична кока-кола. С типично детско безгрижие беше забравила напълно за протезата на Кроукър. Наведе се напред и отпи глътчица от самбуката на майка си. Маргарет не каза нищо, притеснението й видимо се увеличаваше.

— С какъв бизнес се занимавате? — попита Франси и закова светлите си очи в лицето на Кроукър.

— Има ли значение?

— Разбира се — кимна момичето. — Вие карате мама да се смее…

Очите му пробягаха по лицето на Маргарет и се плъзнаха встрани.

— Всъщност аз дойдох да поговоря с майка ти за твоя вуйчо Доминик — каза.

Кока-колата пристигна, Франси остави самбуката на майка си и се залови за сламката. Малко по-късно донесоха и сандвича, тя се нахвърли отгоре му така, сякаш не беше яла цяла седмица.

— Ти би ли ми разказала нещо за него?

Безпокойството на Маргарет стана неудържимо.

— Мисля, че това няма да е…

— Мъчно ми е за него — отговори с пълна уста Франси. — Той беше добър…

„Не като татко“… — прозвуча продължението в главата на Кроукър.

— Често ли го виждаше?

— Разбира се — кимна Франси и поля картофите си с кетчуп. — Мама винаги ме вземаше, когато му ходеше на гости. Фризерът му беше пълен с няколко вида сладолед, сам го правеше и беше чудесен…

— Бас държа, че е бил чудесен — кимна Кроукър и озадачено се питаше от какво се притеснява Маргарет. До появата на Франси поведението й беше спокойно и сдържано. Не, не съвсем, поправи се той. Беше проявила известна нервност при споменаването на мъртвия ротвайлер Цезар, самообладанието я напусна и когато разглеждаше снимките от смъртта на брат и… — Значи си седяхте и нагъвахте сладолед, а?

— Тц — поклати глава Франси с издути от картофите бузи. — Сладолед нагъвах само аз, а мама и вуйчо Дом си приказваха в библиотеката.

Кроукър стрелна с поглед Маргарет, но вниманието й беше приковано изцяло от Франси.

— А баща ти не идваше ли с вас?

— Тц — отново поклати глава момичето, избърса мазните си устни със салфетка и започна да се измъква от сепарето: — А сега ще трябва да ме извините…

Прекоси с бърза крачка заведението, мина покрай масата на приятелите си и изчезна в тоалетната. Маргарет не сваляше очи от нея.

— Мисля да си понапудря носа, Лю — изправи се в следващия миг тя. — Моля да ме извините за момент — лицето й беше видимо пребледняло.

Изчезна в дамската тоалетна след дъщеря си, нещо прещрака в главата на Кроукър. В следващата секунда беше на крака и почти тичаше през ресторанта.

На прага на дамската тоалетна спря за миг, промърмори едно „какво толкова, по дяволите“ и решително блъсна вратата.

Маргарет беше на колене в една от кабинките, до нея, превита на две, Франси обилно повръщаше.

Маргарет усети присъствието му и лицето й стана още по-тревожно.

— Излезте оттук, моля ви!

Кроукър стори точно обратното — пристъпи напред и остави вратата да се захлопне зад гърба му.

— Не е болна, нали? — попита. — Не е настинала, няма инфекциозно заболяване… По-скоро страда от булимия2…

Маргарет не отвърна нищо, заета да придържа дъщеря си. След известно време вдигна глава и попита:

— Ама вие още ли сте тук?

— Мисля, че мога да й помогна.

— Оставете ни!

— Не вярвам да искате това, Франси също…

Пристъпи напред, подхвана момичето под мишниците и му помогна да се изправи. Заведе го до умивалника и пусна студената вода. Зад гърба му се чу изпразването на казанчето. Маргарет се появи от вратата на кабинката и втренчи поглед в тях.

— Баща й не знае — рече. — Не би могъл да го понесе…

— А вие? — попита Кроукър и помогна на момичето да облее главата си с вода.

— Тя има булимия, Лю. Как бих могла да не го понасям? Водих я на лекар, предписано й е лечение…

— Помага ли?

— Тези неща изискват време… — каза го унило, без вяра в гласа.

— Маргарет, това е борба на Франси, а не ваша! Тя трябва да пожелае да оздравее, иначе нищо няма да се получи!

Издърпа момичето изпод струята и подсуши косата и със снопче хартия. Лицето й беше толкова бледо, че ясно се виждаха синкавите венички по слепоочията.

Той приклекна, извърна я към себе си и попита:

— Франси, какво…

Не успя да довърши въпроса си, защото чертите на момичето се разкривиха, вените на шията и изпъкнаха и тя неистово изкрещя:

— Ще умра! Зная, че ще умра!

Изтощен от интензивния, протекъл на няколко рунда секс с Дъг — неговата дълбоко засекретена слабост, Лилехамър потъна в непробуден сън. Дъг беше див и непредвидим, точно това беше големият му чар. Не знаеха нищо един за друг в нормалния свят, нямаха абсолютно никакви обществени или делови контакти. Виждаха се само когато телата им имаха нужда от звънката възбуда на опиянението, задоволяваха страстта си по различни начини, колкото по-необичайни, толкова по-добре… За тази цел Дъг беше идеален партньор. По природа неспокоен и търсещ, той изпитваше истинско щастие да открие нещо ново и да го приложи при поредната им среща. Нямаше никакво значение дали то е грозно, болезнено, гротескно…

Аромата на тялото на Дъг постепенно изчезна, на негово място дойде мракът. А от него, бавно и незабележимо, изплува огъня и съзнанието на Лилехамър потъна във влажните му дълбини.

Рядко сънуваше. И когато това все пак ставаше, то неизменно беше свързано със Съня. Или с това, което беше свикнал да нарича така… Сънят никога не беше едни и същ, но някои важни, фундаментални неща в него, присъстваха винаги.

На първо място джунглата — вечна като живота. От гъстите корони на тропическите дървета капеше влага, зрели плодове и отровни змии. Без съмнение това беше Райската градина, но изопачена и страшна, превърнала се в кошмар. Лилехамър беше сигурен, че ако беше разказал за нея на служебната психоложка, при която му заповядаха да се яви веднага след завръщането си от Виетнам, тя щеше да тълкува картината най-малко два пълни работни дни. Но той, разбира се, не и каза нищо. Това просто беше изключено.

Сънят беше нещо като пътешествие отвъд земното притегляне — падаше нагоре, вместо надолу, блъскаше темето си в клетка от втвърдени на огън бамбукови пръти. Това бе втората му фундаментална, вечно присъстваща страна — чувството, че е попаднал в зоологическа градина с всичките и трудни за понасяне миризми и ограничени пространства. Но най-вече с противното чувство, че се намира под неотклонно наблюдение.

В Съня, а и в спомените си, той крачеше напред-назад по мръсния под на клетката — толкова тясна, че не би могъл дори да се протегне, в нея. Беше принуден да спи седнал, разбира се, тогава, когато успееше да задреме. Това беше част от кошмара. Мрак, монотонно унасящо жужене на насекомите, после в очите му се забиваше ослепителен лъч и той подскачаше от ужас. Това се повтаряше безконечно, както в Съня, така и в спомените му. И накрая превръщаше спането в неразделна част от отнетата му свобода.

Целта беше абсолютно ясна, доказана по време на хиляди разпити: да се лиши обектът от чувство за време и пространство, а в крайна сметка и от чувство за собствено съществувание. Крайният резултат беше податливостта. Мъчителите искаха да пречупят психиката му, да я направят мека и гъвкава като тестото, което хлебарят оформя с ръце, преди да го хвърли в пещта.

Никога нямаше да разбере доколко са успели. И това беше най-тежкото — да не знае…

Когато Сънят се появи за пръв път, Лилехамър беше обзет от надеждата, че най-сетне ще намери отговор на въпроса, който го измъчваше след завръщането от Виетнам: дали са успели да го пречупят? В болницата, докато раните му бавно зарастваха, разполагаше с много време за размисъл. С още повече време разполагаше, когато се върна в Щатите и отгоре му се нахвърли онази психоложка.

На практика той я хареса, дори мъничко се влюби в нея. Това е в реда на нещата, обясни му един ден тя. Казваше се Мадлен и беше първият човек, който го дари с истински грижи след пленничеството в бамбуковата клетка. Там, някъде в пущинаците на Лаос…

Господи, какъв огромен провал! Това беше единствената мисъл, която се въртеше в съзнанието му. Но Мадлен не беше съгласна с него и в крайна сметка успя да го убеди, че е сторил точно обратното. Не са успели да го пречупят, тъй като разузнавателната мрежа е останала непокътната и след попадането му в плен. Врагът не беше заловил нито един от хората му, не беше разшифровал нито един от кодовете. Не се тревожи от спомените, съветваше го тя. В случаи като твоя, спомените са нещо, на което човек изобщо не бива да се доверява. Задачата й беше именно тази — да се зарови в спомените, да открие това, което е покрито с дебелия пласт на изопачените преживявания.

Вече си окей, съобщи му тя след последния сеанс. Здрав и готов за действие. Спокойно можеш да се заловиш за работа. Всичко преживяно дотук е минало.

Той много искаше да й повярва. И несъмнено би го сторил, ако не беше сънят. На практика се увери, че не го е излъгала, веднага разбра, че продължава да се ползва с доверието, а вече и с уважението на своите сънародници с елитни умения. Но Сънят тежеше в душата му като воденичен камък.

Винаги беше придружен от вонята на кръв и изпражнения, студената пот на страха обвиваше тялото му като втора, злокачествена кожа. Те идваха в зоологическата градина и вършеха с него такива неща, които не би споделил с никого, дори с Мадлен, на която вярваше и дори мъничко обичаше…

Доколкото беше способен да вярва, разбира се. Според обясненията на Мадлен онези не са успели да го пречупят, но все пак са го лишили от нещо важно — от доверието в ближния, отнето му окончателно, веднъж завинаги.

В Съня, а и в спомените, винаги беше сам, изоставен от всички. Дори от тези, с които се бяха клели във вечно приятелство. Клетката беше препятствието, което трябваше да преодолее сам. Никой не дойде да му хвърли стълбичка от жилави клонки, никой не се промъкна в нощния мрак, за да го спаси…

Продължаваше да съществува сред бамбуковите решетки, обект на инквизиции и безкрайни унижения. Страданията се прекратяваха само когато започваше да халюцинира. За кратко време го оставяха на спокойствие, изчакваха да се завърне в действителността и всичко започваше отначало.

Подложен на невероятен натиск, духът му престана да отчита времето в реални граници, то се изкриви и изчезна. Намери отново себе си едва когато беше зачислен към „Огледалото“ — тайната организация, която щеше да полага братски грижи за него до момента, в който вече нямаше да има полза от уменията му…

Но сега беше по-различен — вече можеше да гледа себе си и околните през свое собствено огледало, да прави разлика между реалното и нереалното, да усеща истината, скрита зад фасадата на лоялност и лицемерно приятелство, да си дава сметка, че хората от „Огледалото“ му пробутват лъжи като на всички останали. Един страшен свят, скрит зад модерната фасада на „Огледалото“ — ето какво виждаше Лилехамър. Който, в крайна сметка, не беше чак толкова различен от света на Луна Карол, създаден преди повече от век и половина…

Доста по-късно, когато отдавна се беше прибрал във Вашингтон и се занимаваше с обичайните задачи, той си даде сметка за един прост факт. Ако не бяха го захвърлили безцеремонно пред прага им там, във Виетнам, те несъмнено щяха да вземат необходимите мерки. Вероятно щяха да изпратят самотен снайперист със заповедта да му пръсне мозъка и по този начин да погребе завинаги техните тайни.

Донякъде ги оправдаваше. На тяхно място положително би постъпил по същия начин. Но, от друга страна, не можеше да не ги обвинява — та те бяха негови кръвни братя, но въпреки това го бяха излъгали и предали! Урокът беше горчив. Едва тогава разбра на какво са способни хората в своите отношения. И откри, че вече не ги харесва особено. Всички хора.

Забрави Мадлен. Всъщност забрави любовта си към нея. Беше акт на самосъхранение, на инстинктивно отдалечаване от болката. Превърна се в нещо като робот. Познаваше отлично всичките десет хиляди ритуала на своята професия това му носеше облекчение. Изпитваше удоволствие от факта, че е успял да се огради в невидима, но здрава мрежа; че всички наоколо го мислеха за непоколебим мъж, истински професионалист, герой… Получи повишение, дадоха му пълна свобода на действие, беше далеч по-независим във вземането на решения от времето, когато беше във Виетнам под командата на Бърборкото.

В онези години беше известен като Лудия шапкар — прякор, който днес положително би му подхождал повече.

Много неща от този период бяха безвъзвратно отпратени в миналото, но в съзнанието му се запази прозвището Червената кралица. Двамата с Червената кралица се блъскаха до пълно изтощение под зоркия поглед на Бърборкото, изпълняваха всякакви мисии, имаха и големи провали. Като онзи с Майкъл Леонфорте.

Червената кралица някак успя да се изплъзне от последиците на този провал, кариерата му изобщо не пострада и днес вече заемаше най-високия възможен пост. Същият, който Бърборкото беше заемал десетилетия.

Но как успя да го стори? Беше заел мястото на човек, който, по дълбокото убеждение на Лилехамър, щеше да напусне службата си само с краката напред. Говореше се, че Червената кралица има могъщо тайно оръжие — агент на име Нишики. Разполагал е толкова точна информация, придобита от най-високи места, че тя се превърнала в меч. Червената кралица не пропуснал шанса да го размаха над главата си, да посече преките си врагове, да затвори устните на неверниците. И никой не бе посмял да се противопостави на стремителния му възход към властта…

В хода на този процес, Лилехамър, макар и опортюнист по природа, кротко вървеше по течението. В онези дни той беше окото и ухото на Червената кралица, единственият човек, на когото новоизгряващото величие имаше пълно доверие. Червената кралица твърдеше, че не познава Нишики, дори не е сигурен в националността му. Получавал информацията си чрез тайници, в нередовни интервали, винаги на различни места. Но какви отношения е имало тогава между тях? Какво ги е свързвало? Каква е била мотивацията на Нишики, за да го залива с поток от изключително важни секретни сведения?

Всъщност Лилехамър не беше сигурен дали наистина иска да знае отговорите на тези въпроси. В онези дни се беше превърнал в робот, нощите му тежаха от кошмарите на Съня, предпочиташе сляпо да изпълнява заповеди, вместо да се замисля за политическите игри. Отдавна беше избрал на чия страна да бъде — или по-скоро страната го беше избрала… Затова не се интересуваше от моралната страна на проблемите, действаше според обстановката — грубо, безскрупулно, понякога дори жестоко. И това, също понякога, му носеше определено удоволствие…

Действаше в пълна изолация, следователно не можеше да бъде засегнат от последиците на своите постъпки. Летеше високо в нощното небе на различни самолети, обикаляше всички континенти и раздаваше това, което Червената кралица наричаше правосъдие. Не се интересуваше от нищо, изобщо не допускаше, че на този свят може да има и друг живот… Беше херметически затворен в своя скафандър, светът извън него не можеше да го развълнува с нищо.

Но човек не може да се наслаждава на удовлетворението си сам. Дори човек като това, в което се беше превърнал Лилехамър. Пълното откъсване от света не означаваше, че е освободен от нормални реакции. В крайна сметка беше жив. Наранен, безвъзвратно повреден, но жив.

На практика изгуби доста време, докато намери определение за това, което го тласкаше към новия начин на живот. В това отношение доста му помогна и Сънят, превърнал се в пътека към миналото. Сънят му показваше защо продължава да диша, защо не беше си прерязал вените в онази филипинска болница, защо не беше се хвърлил от прозореца на вашингтонския си офис. Защото благодарение на Съня, на неговите приливни вълни, той започна да вижда ясно лицата на своите мъчители в онази зоологическа градина насред джунглата. Подобно на следи от киселина върху метал, тези лица бяха завинаги гравирани в съзнанието му. Виждаше ги всеки миг, виждаше и фигурите им, в различни фази на действие. Надвесени заплашително над него с бамбукови пръти в ръце, извили крайниците му, пронизвани от нетърпима болка. Бяха неизменно до него. Когато се хранеше и правеше опит да заспи, дори когато засипваше пода на клетката с редки изпражнения.

В крайна сметка Лилехамър стигна до заключението, че е бил изтръгнат от лапите на смъртта с една-единствена цел: да открие своите мъчители и да ги унищожи. По жестокия начин, по който те бяха унищожили него. Дишаше с тази мисъл, в такт с нея беше всеки удар на сърцето му.

Девета главаПариж | Олд Уестбъри

Пристигането в Париж приличаше на завръщане в бистрите води на лагуната след силна буря. Божествената тайнственост на Венеция се стопи в ярките светлини на огромния град, над който бяха надвиснали ниски облаци.

Парижката нощ представляваше букет от блестящи фасади, широки булеварди и внушителни фонтани, охранявани от лъвове, богове и крилати ангели от бял, блестящ на ярката светлина мрамор.

От площад Етоал тръгваха дузина широки булеварди, в средата му се издигаше внушителната грамада на Триумфалната арка, осветена отлъчите на прожекторите. Ослепителни гейзери светлина заливаха площад Конкорд — мястото, на което личности като Луи XVI и Мария Антоанета, Дантон и Робеспиер бяха усетили последната целувка на революционната гилотина; площад Вандом, където бяха издигали и разрушавали паметници на Наполеон. Една от най-натоварените градски артерии, пресичаща Сена от левия към десния бряг, мигаше със светлините на безброй автомобили; от едната и страна се издигаха Гранд и Пти Пале, от другата блестеше внушителният позлатен купол на Инвалидите. Между тях, обшит с бродерията на уличното осветление, се издигаше мостът, носещ името на руския император Александър. Трети.

Никълъс и Челесте, току-що пристигнали от летище Шарл де Гол, бавно се плъзгаха сред този океан от светлина. Имаха чувството, че до този момент са изтърпявали наказание за неизвестен, но тежък грях. Наказанието беше изтекло и те най-сетне се завръщаха в люлката на западната цивилизация.

Прекосиха Сена по посока на левия бряг и изведнъж се озоваха в едни бохемски свят, изпълнен с художествени галерии, скъпи модни бутици и заведения от най-различен калибър. Един свят, значително по-млад и жизнен от този, който се беше настанил на десния бряг на реката.

Отседнаха в хотел с черна мраморна фасада и врати от ковано желязо на пряка и половина от булевард „Сен Жермен“. Стаите бяха малки, но обзаведени с вкус, от прозорците се разкриваше прекрасна гледка към прочутите покриви на Париж и Айфеловата кула, облени от златисто сияние.

В стаята работеше видеокасетофон, на екрана играеха черно-белите образи на Хъмфри Богарт и Лорин Бакал в епизоди от прочутата екранизация на „Големият сън“ от Реймънд Чандлър. По стените скачаха сиви, фосфоресциращи отблясъци.

Сън…

— Компанията „Авалон ЛТД“ има интересна история — започна да им разказва Марин Форново. — Започнала с костюми за пътуващи театрални групи, тя постепенно се специализирала в производството на ритуални маски. На даден етап, неизвестен за историята, тя преминава в ръцете на самите работници. Това вероятно е станало по времето на революцията, а истинските собственици — представители на стара благородническа фамилия, са били екзекутирани на площад Вандом. Наименованието било променено на „Авалон и синове“, тъй като майсторите започнали да мислят за нея като за свой дом.

— Всичко останало такова, каквото било преди векове. Но преди няколко години компанията изпаднала в дълбока криза и била продадена на чужденци. Името й станало „АВАЛОН ЛТД“.

— Кои са били купувачите? — попита Никълъс.

— Там е работата, че никой не знае — отвърна Форново.

Никълъс се събуди от ярките слънчеви лъчи, проникнали през прозореца. Извърна се и видя заспалата до него Челесте. Не беше свалила дрехите си, лицето й — изключително красиво и спокойно в съня, беше наполовина огряно от слънцето. Телевизорът продължаваше да работи, екранът беше изпъстрен с бледи точици, тъй като касетата отдавна беше свършила.

Сведе поглед към тялото си и откри, че той също е спал с дрехите. Дори не помнеше кога е легнал. Изтощението, тотално и благословено, ги беше настигнало внезапно и без предупреждение.

Остана неподвижен, изпитваше дълбоко задоволство от пълното отпускане. Знаеше, че трябва да стане и да позвъни в офиса, Сейко положително се беше побъркала от безпокойство. Но защо пък трябва да й съобщава къде се намира? Тя несъмнено гори от нетърпение да го запознае с последното развитие на събитията в Сайгон, по той не изпитваше никакво желание да ги чува. Двамата с Нанги спокойно могат да се оправят и сами.

Даваше си сметка, че тези извинения са стари и изтъркани от употреба. Истината се спускаше над него бавно и болезнено, като настъплението на смъртоносна болест. Той бягаше. Бягаше от един разпадащ се брак; от една връзка, която никой вече не беше в състояние да заздрави. Чувството за вина в душата му беше направило всичко възможно да скрие тази истина, да я замени с фалшиви картонени кули, които изглеждаха смешни на ярката дневна светлина.

Истината имаше и друго лице, нещата отиваха по-далеч от обикновено бягство и той го съзнаваше. Душата му се изпълваше с копнеж за промяна. Брак, семейство, спокойна работа и дребни ежедневни грижи — всичко това полепваше по него като тънка паяжина, погребваше го жив…

Чувството за свобода, обзело го в момента, в който си сложи маската Баута, беше могъщо и опияняващо. Искаше да го задържи завинаги, искаше предишния си живот.

Внимателно извърна глава и погледна лицето на Челесте, обляно от слънчева светлина. Даде си ясна сметка, че тази прекрасна жена го вълнува, че положително би се влюбил в нея, ако не беше бракът му… А после истината, ясна като белег от прясна рана върху бяла кожа, показа още едно от лицата си: какво общо с чувствата му има бракът, по дяволите? Любовта никога не обръща внимание на странични фактори и обстоятелства. Той действително се влюбваше в нея!

Рязко се надигна, отиде на пръсти в банята и свали дрехите си. В продължение на пет минути стоя под горещия душ, после разтърка тялото си със сапунисана гъба и затвори крана на топлата вода. Ледените иглички накараха кожата му да настръхне. Вдигна лице към струята, сякаш искаше да измие не само тялото, но и съзнанието си.

Уви хавлия около кръста си и се върна в стаята. Челесте беше станала и ровеше нещо в куфара си.

— Господи, спала съм като убита! — промърмори тя.

Той мълчаливо пристъпи край нея. В този момент се страхуваше да каже дори дума, единственото му желание беше да се скрие някъде далеч.

Взела бельото си в ръце, тя изчезна по посока на банята. Лишена от присъствието й, стаята изведнъж посърна и се сви, превърна се в това, което на практика беше — една обикновена хотелска стая. Никълъс пристъпи към вратата на банята и решително я отвори.

Челесте лежеше във ваната, обвита с облак бяла, пухкава пяна. Той се насочи към малкото дървено столче до нея, отвори прозореца и седна.

На лицето й имаше маска от лечебна кал и минерали — една от екстравагантните услуги, които предлагаше този хотел. Очите й бяха затворени, тялото — отпуснато.

— Дошъл си да ме съблазняваш ли? — попита тя.

— Не — отвърна Никълъс и лъжата опари небцето му.

Очите й се отвориха, яркият им аквамаринов цвят влезе във вълнуващ контраст с тъмната кал.

— Можеш ли да усетиш нещо за Оками-сан?

— Бъдещето е неизвестно, Челесте.

Тя дълго го гледа, после леко потръпна:

— Страх ме е, Никълъс.

— Зная.

— Не съм свикнала с такива неща…

— Може би ще трябва да си помагаме, за да свикнем — поклати глава той.

Ръката й завъртя крана на топлата вода.

— Трябва да измия калната маска — рече. — Ще те измокря, ако останеш…

Излезе от банята след двадесетина минути. Косата й, все още влажна, беше прибрана на тила. Това я променяше тотално, нямаше нищо общо със свободната прическа, която носеше във Венеция — града на волностите. Изглеждаше някак по-замислена и меланхолична, докато във Венеция, считана от мнозина за меланхолично място, видът й беше коренно противоположен — весел и дързък, като слънчев лъч върху водите на канала… Какво ли ме чака тук, запита се той.

Беше облечена с черен клин, сапфиреносиня блузка от фина вълна и късо копринено жакетче е избродиран на гърба феникс. На краката си имаше меки обувки с нисък ток. Очевидно беше успяла да се възползва добре от двата часа и половина, с които разполагаха преди излитането от Венеция, издутият сак от мека кожа свидетелстваше, че вътре са повечето от необходимите и вещи.

— Готов ли си за еспресо и топли кифлички? — попита тя, докато се спускаха с миниатюрния асансьор към фоайето. Стените му бяха остъклени, пред очите им се извиваше мраморното стълбище, покрай което машината безшумно се плъзгаше. Застанал прекалено близо до Челесте, Никълъс долавяше миризмата на тялото й — странна смесица от билките на ваната и финия аромат на шампоан и дезодорант. Стори му, че нещо го тласка към нея, мощно като приливна вълна, пулсиращо в такт с тласъците на кръвта във вените му.

Нарочно се замисли за Джъстин, иначе нямаше да удържи и щеше да я стисне в прегръдките си. Отношенията им станаха ясни благодарение на разстоянието. Дълго потискани, тъгата и страданията бяха родили ненавист и гняв. Даде си сметка, че и двамата си били дълбоко наранени от смъртта на малката им дъщеря, всеки по свой собствен начин. Настояването му непременно да останат в Япония беше отнело част от нейната самоувереност, вместо да стане обратното. Но това ли е цялата истина? Каква част от нея се покрива от егоизма му, от изгарящото желание да се добере до „кокоро“ — сърцевината на фамилната му история? Още тогава си даваше сметка, че затъва дълбоко в тайнството на Тао-тао, но едва сега се изправяше срещу последиците от този акт. Цената на истината винаги е висока.

Прекосиха фоайето и се насочиха към малкия ресторант с пепелявосиви масички и ебонитови столове. Вдясно от мястото, което си избраха, имаше малък вътрешен двор, облян от слънчевите лъчи. Повърхността му беше покрита с дребни камъчета, в средата се издигаше голям къс скала, край които растяха два миниатюрни кипариса „хиноки“, очевидно пренесени от Япония. Но навсякъде личеше ръката на европейски градинар, който неволно обръщаше повече внимание на външната симетрия, отколкото на съдържанието. Въпреки всичко сърцето на Никълъс се сви от остър пристъп на носталгия по Изтока с неговите традиции, ритуали и изтънчен символизъм.

— Нещо не съм настроена за солидна закуска — промърмори Челесте. — А ти?

— Не особено.

Тя направи поръчката и за двамата, френският й беше отличен.

Истината му даде усещането за свобода. Тъгата по миналото и пропуснатите възможности бавно отстъпи място на вълнението, което неизменно се раждаше в душата му с приближаването на опасността. Пътешествието към неизвестността караше кръвта му да кипи, животът отново придобиваше смисъл.

— Далеч ли ще пътуваш?

— Какво? — стреснато я погледна той.

— Питах се накъде се отнесе…

Той се усмихна, изненадата от внезапния въпрос отмина. За миг беше останал с впечатлението, че тя чете мислите му. Гребна мармалад от купичката и го намаза върху хрупкавата кифличка.

— Май ще изпия още едно еспресо…

Усети желанието й да надникне в душата му, да достигне до най-съкровените му мисли. Само любопитство ли беше това? Най-страшното беше, че въпреки преживяното с тази жена, на моменти Никълъс я чувстваше толкова далечна и непозната, колкото и при първата им среща е венециански маски на лицата. Беше свикнал да прониква под защитната кора в душите на хората, да чете мислите и да отгатва реакциите им. Но при Челесте установи, че на всяка негова стъпка към една по-голяма взаимност, тя отговоря със съответната стъпка назад. И така съумяваше да запази дистанция.

Пусна две малки бучки захар в тъмната течност на еспресото, разбърка го и отпи с видимо удоволствие.

Тя облиза трошиците от пръстите си, сложи лакти на масата и се приведе напред:

— Наистина ли мислиш, че „Авалон ЛТД“ е нарочна следа, оставена от Оками-сан за нас?

Той си я представи на борда на корабчето-трамвай във Венеция, с разрошена коса и насълзени от студения вятър очи. Беше останал смаян от гнева й, беше си дал сметка, че не знае абсолютно нищо за нея. А сега не беше сигурен дали този гняв е минало, или продължава да клокочи в душата й.

— Трябва да следваме уликите, които открихме в кабинета на Оками-сан — отвърна той. — И да вървим по следите им, бавно и методично. Оками е педантичен и изключително умен човек. На въпроса ти бих отвърнал — да, „Авалон“ действително е нарочна следа…

— Но ако е оставена от друг, а не от Оками?

— И аз помислих за това, но ще разберем едва когато проникнем в самата фирма.

Тя сведе поглед към остатъците от закуската.

— А не мислиш ли, че вече е мъртъв, ако убиецът наистина се е добрал до него?

— Това би било факт само ако враговете му искат физическото му унищожение. На всяка цена и нищо друго.

Тялото й сякаш започна да вибрира от напрежение. Никълъс не успя да определи дали това се дължи на страх или възбуда.

— Ти каза, че Оками никога не оставя писмени следи — продължи той. — Че всичко е в главата му… Логично е да допуснем, че враговете му ще искат първо да научат какво крие, а след това да го убият…

— Сигурен ли си?

— Така бих постъпил аз, ако съм на тяхно място…

— Господи, колко си студен! — прошепна тя и отправи поглед към яркозелените храсти в градината. А той отново усети особените вълни на привличането и отблъскването, които излъчваше цялата и фигура.

— Виж какво, Челесте — рече. — Ако не мислим ясно и безпристрастно, шансовете ни да помогнем на Оками се приближават до нулата.

Тя кимна, очите й станаха тъмни и непроницаеми.

Беше време да тръгват. Във фоайето спряха и поискаха от администратора адреса на „Авалон ЛТД“. Човекът направи справка в указателя, надраска няколко думи на лист хартия и им го подаде заедно с карта на града. На корицата имаше схема на линиите на метрото, върху нея администраторът начерта маршрута, към който трябваше да се придържат.

Спуснаха се под земята на спирката Ру дьо Бак, качиха се на номер 12 и изминаха три спирки в северна посока, към площад Конкорд. Озоваха се на десния бряг на Сена, прехвърлиха се на номер 1 и поеха на изток.

— Какво знаеш за съюза между Якудза и американската мафия, за който споменаваше Оками-сан? — попита я той.

— Ако знаех за него толкова, колкото самия Оками, вероятно и моят живот щеше да е в опасност — отвърна Челесте и плъзна поглед към една реклама на универсалния магазин „Лафайет“, окачена над главата му. — Разказа ли ти за „Годайшу“?

— Да.

— Спомена ли, че „Годайшу“ е негово творение?

— Не — погледна я внимателно Никълъс.

— Наименованието „Пет континента“ е изключително подходящо за организация, която действа в целия свят — поясни тя. — Тя трябвало да бъде напълно законна, само по този начин Оками-сан виждал възможност да спаси от окончателно унищожение остатъците на Якудза. Успял да убеди съвета на оябуните да приеме идеята, главно благодарение на личния си авторитет. Но някои от главатарите проявили колебание, а други директно й се противопоставили.

— Страхували са се, че ще загубят неограничената власт, която беззаконието, им предоставя, Оками сподели това с мен — кимна Никълъс.

— Започнали да говорят, че Кайшо вече е твърде стар — продължи Челесте. — Че полза от него няма, тъй като живее в свой, въображаем свят…

— Според теб Съветът го е вземал за сенилен, така ли?

— Във всеки случай някои негови членове са поддържали подобна идея…

— Особено човекът, който в момента контролира операциите на „Годайшу“ — подхвърли Никълъс.

— Точно така — кимна Челесте, очевидно твърд противник на тази инсинуация. — Нарастващата им враждебност принудила Оками-сан да преосмисли собствената си линия на поведение. Някой съзнателно и методично провалял изпълнението на заповедите му, бил принуден да вземе съответните мерки. Започнал да сключва съюзи и споразумения зад гърба на Съвета, на практика се превърнал в негов противник, твърдо решен да унищожи подмолната му империя… И войната започна.

— Имаш ли идея кой е поискал смъртта на Оками?

— Не, и това доста ме тревожи — поклати глава тя. — Постоянно ми се явява един кошмарен сън… В него откривам, че всички оябуни на „Годайшу“ искат смъртта на Оками-сан и той, въпреки огромната си власт, не може да се справи с тях.

— А възможно ли е бойните действия наистина да са станали открити?

— Съмнявам се — отвърна тя. — Някои оябуни са по-слаби, сред тях съществуват редица тайни съюзи, базиращи се на „гири“… Не, според мен един от главатарите настоява за унищожението на Оками-сан и притиска останалите… Очевидно именно той ръководи операциите на „Годайшу“. Въпреки кошмарния си сън, аз не мога да си представя, че всички оябуни на Вътрешния съвет ще се обявят срещу своя Кайшо, независимо от несъгласията си с неговата политика!

— Логично — кимна след кратък размисъл Никълъс. — Значи враг на Оками е човекът, който държи в свои ръце стратегията на „Годайшу“.

— Да.

— От което следва, че трябва да го открия — промълви той. — За целта ще трябва да се върна в Япония, но това ще стане само след като се уверя, че Оками е жив и на сигурно място!

— Не можеш ли още сега да разбереш дали е жив? — попита тя. — Нали си психар и владееш уменията на ясновидците?

Никълъс започна да разбира какво е отношението й към него и необичайните му способности. Това даваше отговор на много от въпросите, които си беше задал преди малко.

— Дай да си изясним нещата! — тръсна глава той. — Не съм психар, не виждам бъдещето като някаква пазарска гледачка! Нямам абсолютно нищо общо с викането на призраци!

— Но имаш способността да предвиждаш нещата… или по-скоро да ги усещаш — възрази Челесте. — Знаеше, че Оками-сан не е в своето палацо, видя кървавата маска далеч преди да сме я открили…

— Това, което умея, е правилното тълкуване на някои природни закони — търпеливо отвърна Никълъс. — Те са отдалечени на светлинни години от квантовата физика, традиционната геометрия и всички останали точни науки, измислени от човечеството в опитите му да се справи с космическия хаос.

Влакът намали ход и спря на поредната станция, потокът слизащи и качващи се пътници ги принуди да прекъснат разговора. После вратите се затвориха и композицията потегли, това даде възможност на Никълъс да продължи:

— Може би Тао-тао е най-близо до математиката. Наука, която човек е създал в опита си да осъзнае могъщите пулсации на вселената, да ги преведе на език, който може да разбере… Например музиката, която е универсална за всички клонове на културата и бита, в крайна сметка също е продукт на математиката…

— Говориш за пулсациите, които усетихме там, пред онзи ужасен мост Канфа — промълви тя.

— Точно така.

Слязоха на станцията Сен Пол, изкачиха се на повърхността и се озоваха в сърцето на Маре. Челесте мълчеше, но от цялото й тяло се излъчваше безпокойство. Прилича на усещането, което човек изпитва, когато сменя скоростите на кола, помисли Никълъс. — От първа на задна, после отново на първа…

Маре имаше интересна история. През Средновековието е било прокълнато място, тъй като, разположено в мочурите край едни от ръкавите на Сена, е било източник на зарази и епидемии. Оттогава е останало и името му, което в превод означава Тресавище. През XIII век монасите открили начин да отводнят земята и районът станал напълно годен за живеене. Век по-късно Шарл V го харесал за строителство на своето ново имение, това автоматически превърнало Маре в моден квартал. По време на Първата империя благородниците се изнесли по посока на Фобур Сен Жермен и районът отново западнал. Вакуумът бързо бил, запълнен от евреите, които се нанесли тук и превърнали Маре в оживен търговски център.

Никълъс разказа това на Челесте в движение, докато бързо се приближаваха към площад Воск, който беше център на квартала.

— Откъде знаеш толкова много неща за историята на Париж? — попита тя.

— Живях една година тук, бях представител на рекламната агенция, в която работех…

— Работил си в рекламата? — учуди се тя. — Това, ми се струва невероятно!

— Понякога и на мен — усмихна се той.

Известно време крачеха в мълчание, после Челесте каза:

— Това е било трудна година за теб, нали?

Той се стресна от точността на забележката, но после си даде сметка, че наблюдателните хора могат да стигнат до верни заключения от много неща у събеседника си — тона на гласа, изражението на лицето, движенията на тялото. Без съмнение Челесте беше един от тези хора.

— Да — замислено кимна той. — Но то нямаше нищо общо със служебните ми задължения…

— Жена…

Той вдигна глава:

— Може би знаеш всичко и за нея, а?

— Не, за Бога! — засмя се тя, по бузите й изби руменина. — Нямам ни най-малка представа!

— Но беше сигурна, че става въпрос за жена…

— Женска интуиция, нищо повече — отвърна тя с някакво неясно притеснение в гласа. Намираха се на една пресечка от площад Воск, евтините, отрупани с плодове и зеленчуци сергии, постепенно отстъпваха място на бутици за модно облекло и обувки, на антикварни магазинчета.

Изведнъж Челесте се закова на място, пръстите й се вкопчиха в рамото му.

— Това е той! — дрезгаво прошепна тя. — Ето го там! Човекът, който ни следеше във Венеция! Онзи, който ни заведе до ужасния мост Канфа!

Никълъс се обърна и тръгна с бърза крачка по улицата, която сочеше ръката й. Не беше особено разтревожен, просто защото беше уверен, че се е припознала. Ако онзи мъж наистина се намираше наблизо, той несъмнено би усетил излъчванията на духа му, трениран в Тао-тао…

Уличката беше тясна и къса, задръстена от малки магазинчета. Слънчевите лъчи достигаха само до най-горните етажи на сградите, платното тънеше в дълбока сянка. Никълъс си пробиваше път сред тълпата пешеходци, очите му търсеха фигурата на месулета. Помнеше отлично лицето му — такова, каквото го беше видял, когато се наведе да вдигне шапката си. Скулесто лице на ориенталец, бронзова кожа, тънки устни с малка бенка в ъгъла. Не видя човек, който да отговаря на подобно описание, не усети нищо.

Претърси уличката в двете посоки, после се върна там, където я беше оставил. Челесте стоеше неподвижно, пръстите и, побелели от напрежение, притискаха слепоочията.

— Не го открих — рече. — А ти добре ли си?

— Имам леко главоболие — отвърна тя и разтърси глава. — Съжалявам, вероятно вече ми се привиждат призраци… — но очите й бяха потъмнели. От болка, а може би от съмнение…

Никълъс напрегна психиката си и моментално усети силата на емоциите, които я разтърсваха. Приличаха на мъгла в студена и мрачна утрин, не успя да ги идентифицира.

Хвана ръката й и я поведе към широката улица „Сен Антоан“, осветена от яркото слънце и изпълнена с весели тълпи. Виждаше ясно, че е здравата разтърсена, прииска му се да й оправи настроението. Реши да й разкаже за годината, която беше прекарал в Париж.

— Името й беше Мулен — започна. — Жената, която срещнах тук преди години… Косата й беше червена, съвсем като твоята. Влюбих се и за малко не се оженихме…

— Какво ви попречи? — вдигна глава тя и той със задоволство отбеляза, че очите й отново блестят. Все пак беше успял да прикове вниманието й.

— Връзката ни излезе от контрол — отвърна. — Никой от нас не разбираше себе си, да не говорим за другия… В резултат вършехме само две неща — или се любехме на невероятни места и по необичайно време, или се карахме. В крайна сметка се изтощихме взаимно както във физическо, така и в емоционално отношение. Просто бяхме в безизходица.

— И как свърши всичко?

Пред тях се издигаше арката в началото на площада — внушителен зелен квадрат с отлично поддържани насаждения, около които се издигаха хубави жилищни сгради с колонади в долната част. Под тях се виждаха масички на скъпи ресторанти и изящно аранжирани витрини на модерни магазини.

— Лошо — въздъхна Никълъс. — Със сълзи и обвинения, с размахани юмруци… И, разбира се, с едно грубо съвкупление… Да, точно така… Подобно нещо не би могло да бъде наречено любов — с нея бяхме приключили от доста време… Бяхме под влиянието на яростта, а вероятно и на страха. Никой от нас не знаеше какво ще прави без другия… — усмихна се, макар че събуждането на дълбоко скритите спомени беше доста болезнено: — Щяхме да продължим да живеем, разбира се… Но в онези дни това ни се струваше трудно и пълно с неизвестности.

— Звучи като филмов сценарий.

— Сигурно — сви рамене той. — Разделихме се бурно, сякаш отнесени от ураган…

— И повече не я видя?

— Не.

Навлязоха в площада през арката, която се издигаше в южния му край. В същия момент гъмжилото на Париж изчезна, сякаш се стопи в утринната мъгла. Обгърна ги величествената тишина на парка. По алеите тичаха засмени деца, група облечени в официални костюми мъже и жени гледаха сериозно в обектива на професионален фотограф. Младата двойка в средата се разсмя точно в мига, в който блесна светкавицата, последваха ги и останалите. Фотографът напразно се опитваше да привлече вниманието им.

— Виж, сватба! — възкликна Челесте. Останаха на дискретно разстояние и гледаха как младоженците се целуват набързо, отстъпили пред настояванията на фотографа. После се подчиниха на подвикванията на гостите и застинаха за миг в изкуствена прегръдка. Светкавицата неуморно проблясваше.

— Това ми напомня за брачната церемония на сестра ми — промълви Челесте. Изглеждаше доста по-спокойна, по всяка вероятност забравила за призрака на месулета. — Проведе се изцяло на открито. Помня, че сутринта валя и всички изпаднахме в отчаяние. Но малко преди началото на церемонията облаците се разкъсаха и слънцето се показа. Образува се дъга, фотографът успя да я хване в кадър на повечето от снимките…

Сватбарите си тръгнаха, Никълъс и Челесте бавно се насочиха към колонадите.

— Често си мисля за онзи щастлив следобед — продължи тя. — Струваше ми се, че всички са доволни и радостни… По-вероятно не е било така… — сви рамене и добави — Във всеки случай бракът й не беше от най-успешните… Сестра ми беше властна личност, а сам знаеш какви са италианските мъже… Те искат жената да си знае мястото, да чисти и готви, да бъде покорна робиня… „Сестра ти е твърде умна, за да бъде щастлива“, обичаше да казва баща ми…

— А какво беше мнението му за теб? — попита Никълъс.

— О, за мен казваше: „Ти си различна, Челесте. Умна си, но в днешно време мъжете вече могат да приемат една умна жена до себе си…“

Никълъс се разсмя, но веднага забеляза, че на нея съвсем не й е смешно. За пръв път му мина през главата, че отношенията на Челесте с баща й не са били съвсем гладки.

— Значи в някои отношения баща ти е бил съвсем старомоден италианец…

— Не, той беше венецианец и това коренно променя нещата. В жилите му течеше картагенска, финикийска и Бог знае още каква кръв… Доколкото зная, той винаги се е вслушвал в съветите на майка ми. Била изключителна жена, много амбициозна… — главата и се сведе към гърдите, но той успя да забележи потъмнелите й очи: — Умряла при пожар… Много хора — конкурентите на баща ми и главно суеверните им жени, които се плашели от философските възгледи за живота на мама, били абсолютно убедени, че Бог е отнел живота й с огън, точно както някога са изгаряли на клада еретиците…

— Кога се е случило?

— Около година след моето раждане.

Лицата им потънаха в сянката на колонадата, от двете им страни се редуваха малки кафенета и магазинчета. И едно от тях се помещаваше офисът на „Авалон ЛТД“.

Никълъс присви клепачи и погледна натам. Нищо особено — стъклена витрина с изписан върху нея надпис:

— Той сигурно е там! — прошепна Челесте, отправила поглед към вратата на офиса. После, след дълга пауза, попита: — Не усещаш ли нещо… ритъм, вибрации… което да ни каже дали Оками-сан все още е жив?

Доловил отчаяното напрежение във въпроса й, Никълъс понечи да я излъже, но после тръсна глава. Каква полза от подобен ход?

— Трябва да мислиш за мен като за ловец — въздъхна той. — Понякога, при насрещен вятър и още ред подходящи условия, аз действително мога да надуша дивеча, преди да съм го видял. Но това не се получава винаги, не мога постоянно да бъда в най-благоприятно положение…

— Значи може би вече е мъртъв…

— Да се надяваме на обратното. Нищо няма да спечелим, ако предадем убиеца му в ръцете на правосъдието. Започвам да мисля, че Микио Оками е знаел далеч повече за това, което ще стане с него, пък и с нас… Далеч повече от това, което е споделил с теб и мен…

Във въздуха бавно се носеха окапали листа. През една от арките се плъзна полицейска кола и започна методичната си обиколка по страничните улички. За момент спря, моторът тихо боботеше. После отново тръгна напред и изчезна. Двойка на средна възраст бавно се разхождаше в градината. Жената не отделяше очи от пътеводителя, а мъжът правеше снимки на фонтана с накацалите край него гълъби. Скоро и те потънаха под колонадите в отсрещния край на парка.

През цялото време Челесте неотклонно наблюдаваше входа на фирмата за маски.

— Време е да надникнем вътре — промърмори Никълъс.

— Страх ме е — потръпна тя. — Имам предчувствието, че там ще открием трупа на Оками-сан!…

— Дори да е така, ние трябва да бъдем сигурни…

— Дай ми още една минутка, моля те! — лицето й отново бе придобило странното изражение отпреди малко, когато й се стори, че вижда месулета сред тълпата.

Започна да си пробива път към бистрото на ъгъла, а Никълъс се замисли за загадъчния й живот. Беше дълбоко впечатлен от това, което сподели с него, но с изненада откри, че тя продължава да бъде загадка. Това му се стори много особено.

Отново си спомни за противоречивото излъчване, което долавяше от нея. Очите му уловиха фигурата й, появила се от сянката край бистрото. Без да поглежда към него, тя се плъзна покрай близкия вход.

Никълъс тръгна след нея. Напуснаха площада на малка дистанция един след друг, Челесте тръгна на север, по улица „Фран Буржоа“.

Наближаваше обяд и тротоарите бяха пълни с народ. Челесте ускори крачка и свърна зад първия ъгъл. Никълъс изведнъж усети мрачната пулсация на „кокоро“, в ушите му прозвуча далечен псалм, пърхането на муха, попаднала в мрежата на черен паяк… Забрави за всичко и се втурна след нея.

Месулетът!

Взе завоя с пълна скорост и почти се сблъска с възрастна жена, натоварена с мрежи за покупки. Механично се извини и продължи да тича. Съзнанието му усети как Челесте се приближава към мрачните пулсации, принуден беше да пусне в действие вътрешния си взор на танжин, за да проследи пътя й. Трябваше да го стори, трябваше да прибегне до Тао-тао, за да я спаси. Но това означаваше, че уведомява за присъствието си и другия танжин.

Знаеше, че играе опасна игра. На два пъти в живота си се беше сблъсквал с танжини. И двата пъти за малко не изгуби живота си. Този обаче беше по-различен. Защото към Тао-тао се бяха прибавили и уменията на месулетите, непознатата опасност зееше пред краката на Никълъс като бездънна пропаст.

Вече съвсем ясно усещаше присъствието му, безмълвната пулсация на „кокоро“ — сърцевината на всичко в този свят, бавно изпълваше съзнанието му със своята могъща сила. Този див и първобитен ритъм предопределя всичко, което трябва да се случи, кара обикновените хора да потръпват от суеверен ужас пред магическата му сила. Пулсацията на „кокоро“ вдъхва живот на сложната мрежа от психически импулси, от които Тао-тао черпи своята мощ. Ритъмът й има ефект на световъртеж, дори опитен танжин като Никълъс можеше да определи опасното му въздействие само от непосредствена близост с „кокоро“…

Очите му за миг успяха да зърнат фигурата на Челесте в далечината, умът му внезапно осъзна по какво се различава сегашният му противник: беше в състояние да поддържа ритъма на „кокоро“ за дълго време и това го правеше изключително опасен. По-неопитните танжини можеха да го вършат само за кратък отрязък от време — тогава, когато имаха нужда от него.

Ужасът от разкритието бързо се стопи. Никълъс ясно усети как невидимият противник засилва темпото на вибрациите и съзнанието му започва да блокира. Вътрешният му взор ясно видя полупрозрачните и сякаш води мети пипала на Тао-тао, плъзгащи се покрай сенките на улицата, незабележими за минувачите, незабележими и за самата Челесте, която стоеше на ъгъла и напрегнато се оглеждаше.

Втурна се напред, без да обръща внимание на ядосаните викове след себе си. Даваше си ясна сметка, че времето му изтича. Очите му уловиха фигурата на месулета, за стотна от секундата умът му блокира от изненада. Защото видя лицето на друг човек, съвсем различен от онзи във Венеция… Месулетите бяха двама!

Придвижването му стана още по-трудно, тъй като тротоарът пред него се стесняваше от дъсчен парапет, зад който няколко работници копаеха дупка около повреден кран на газовата инсталация. Започна да разблъсква тълпата с рамене и лакти, в същия миг почувства как черните пипала на Тао-тао напускат сянката и се насочват към Челесте. Зловещите пипала на злото. С отчаяние разбра, че няма да успее, че преднината на месулета е незаличима. Противна миризма на сяра го блъсна в ноздрите, това сякаш даде допълнителен тласък на душевните му сили. Даде си сметка, че е единственият човек на този свят, който може да помогне на Челесте в този ужасен миг, съзнанието му помътня от огромното напрежение.

Предпазната обвивка на собствените му пулсации обгърна тялото й миг преди черната сянка да се стовари върху нея. Тя се олюля от силата на удара, краката и се отделиха от тротоара. Но защитата му издържа.

Натискът в главата му беше огромен, пред очите му заиграха разноцветни точици, вече не виждаше нищо. Изпита неприятното чувство, че се плъзга встрани, извън контрола на времето. Същото, което беше изпитал по време на битката си с месулета върху призрачния мост.

Противникът удвои усилията си, пипалата му се насочваха директно към съзнанието на Челесте. Никълъс се олюляваше, напрежението ставаше нечовешко. Ушите му звънтяха, почти ослепя. Най-сетне усети, че вече е изцяло вътре в Акшара, времето престана да съществува.

В сърцето му потръпна неясна мечта. Ех, ако можеше да се сдобие с „корьоку“ — единствения път към постигането на „шукен“, пълното овладяване на Акшара и Кшира, върховната сила!

Звънът в ушите му премина във вой, кожата му настръхна и се покри със ситни капчици пот. Изведнъж разбра, че тази битка не може да бъде спечелена единствено с помощта на Акшара. Месулетът беше успял да повдигне вибрациите на „кокоро“ до такова ниво, че те заплашваха да го разкъсат. Разбра и друго — ако двамата с Челесте не избягат сега, още в тази секунда, с тях ще бъде свършено.

Защитната му обвивка около Челесте започна да се пропуква, скоро тя щеше да остане напълно беззащитна срещу мрачните вибрации. В главата на Никълъс се появи ужасно бръмчене, вече не можеше да разсъждава. Беше на края на силите си, не можеше да устоява срещу черната стена, настъпваща срещу него като булдозер.

Само след няколко секунди всичко ще свърши, той ясно разбираше това. Защитната му обвивка ще бъде разбита и Челесте ще умре.

Стори единственото нещо, което беше по силите му.

Отърси се от паяжината на Акшара, затвори танжинското око в съзнанието си и се върна в действителността. Клепачите му потрепнаха и се вдигнаха, пред очите му се появи лицето на месулета, потно и напрегнато от невероятните психически усилия.

Премахнал защитната обвивка около Челесте, той знаеше, че разполага с няколко стотни от секундата. После съзнанието й щеше да се превърне в прах, а тялото — в безжизнен труп.

Наведе се, ръката му повдигна къс бетон от разкопаната настилка на тротоара. Запрати го с цялата сила на мускулите си по посока на врага — така, както се хвърля шурикен — стоманената звезда с остри като бръснач ръбове.

Месулетът вероятно чу свистенето, но нямаше достатъчно време да пренасочи концентрацията си.

Реакцията му закъсня, бетонният къс го улучи в гърба, краката му се подгънаха.

Никълъс се втурна към Челесте, отпуснала се на колене върху асфалта. Едно такси отчаяно свиреше с клаксона си и връхлиташе с пълна скорост върху нея, макар шофьорът да беше скочил с цялата си тежест върху спирачката.

Миризма на изгоряла гума го удари в носа, ушите му писнаха. Стрелна се между две метални колчета, забити в асфалта срещу желаещите да паркират на ъгъла, очите му бяха заковани в блокиралите колела на таксито, оставящи черни следи по уличната настилка. Сгуши глава в раменете си и се претърколи. Един пълен оборот, ръцете му се сключиха около кръста на Челесте и рязко я подхвърлиха нагоре, самият той продължи да се търкаля към отсрещния тротоар.

Таксито с вой пресече мястото, на което допреди миг беше тялото й, закова се на място метър-два по-нататък! Но Никълъс вече беше на крака. Грабна Челесте и бързо се отдалечи от тълпата зяпачи, задръстеното движение и скования от ужас шофьор зад волана на таксито. Във въздуха остана странна миризма на озон, сякаш наблизо беше ударила гръмотевица.

— Трябва да вървя, мамо — изкиска се Франси. — Ще ми отпуснеш ли един петдесетак? Решили сме да направим една обиколка из кината…

После изведнъж се разрида, все още отпусната в ръцете на Кроукър.

— Франси, миличка!… — лицето на Маргарет се сгърчи от болка.

— Господи, Господи! — плачеше горчиво момичето. — Вече не издържам така…

— Хайде, миличка — протегна ръце Маргарет. — Да се прибираме у дома.

— Не! — извика Франси и се притисна в гърдите на Кроукър. — Не искам у дома! Там ще умра!

— Франси!… — започна Маргарет, после срещна погледа на Кроукър и млъкна. Разбираше отлично какво трябва да стори, от разговорите си с психиатъра знаеше, че понякога непознатите могат да принесат много по-голяма полза от всеки член на семейството, особено от родител…

— Франси — тихо се обади Кроукър. — Няма да върша нищо, което не харесваш… Искам просто да те вдигна, ида те изведа оттук…

— Не искам у дома! — продължаваше да плаче Франси.

— Няма да ходим там — поклати глава Кроукър. — Предлагам да идем някъде, където кажеш… И хубавичко да си поговорим. Съгласна, ли си?

Очите на Франси се плъзнаха по протезата му.

— Искам да я хвана — прошепна, очите и станаха кръгли като копчета.

Кроукър сви пръсти в железен юмрук и Франси се вкопчи в него с две ръце.

— Сега вече никой не може да ме нарани — прошепна сякаш на себе си тя. После главата й леко кимна и Кроукър я притисна в прегръдката си.

— Тук има ли заден вход? — извърна се към Маргарет той.

Тя се готвеше да протестира, но отново замълча, тъй като дъщеря й очевидно се успокояваше.

— Ей натам — посочи с глава Маргарет. — Аз ще ида да оправя сметката и да предупредя бодигардовете… Иначе като нищо ще ви счупят ръцете…

След по-малко от минута се събраха до спортния „Лексус“. Телохранителите се бяха скупчили на тротоара и не бързаха да се качат в колата си. Маргарет отключи и Кроукър седна на задната седалка с Франсин до себе си.

— Къде мислите да отидем? — настани се зад волана Маргарет.

— Нека поостанем тук — предложи Кроукър. — Имаш ли нещо против, Франси?

Момичето само се притисна до мускулестото му рамо.

— Сега ще ти задам няколко въпроса — продължи с мек глас Кроукър. — Искам от теб да запомниш само едно — не си длъжна да ми отговаряш…

Маргарет седеше напълно неподвижна, очите й не се отделяха от огледалото за обратно виждане.

— Можеш ли да ми обясниш защо преди малко ти се стори, че ще умреш?

— Аз все още се чувствам така…

— Но защо?

— Не знам сви рамене момичето. — Това е едно особено чувство…

— Какво по-точно?

— Ами, нещо като черна дупка… — замълча и затвори очи, изпод клепачите й отново се плъзнаха сълзи.

Кроукър внимаваше да не я докосва, по никакъв начин да не показва, че забелязва обърканото й състояние.

— Коя е любимата ти актриса, Франси? — попита с небрежен тон той.

— Джоди Фостър — подсмръкна момичето.

— Добре, а сега си представи, че ти си Джоди Фостър — рече Кроукър. — Играеш в някой от нейните филми… Да речем, в „Терминатор-4“…

— Глупости! — засмя се момичето. — В Т-4 трябва да играе Линда Хамилтън! — сълзите пресъхнаха, в очите й се събуди интерес.

— Ами представи си, че не могат да открият Линда Хамилтън и канят теб — продължи Кроукър.

— Хубаво — кимна Франси.

— А сега си представи, че всичко, което стана преди малко в ресторанта, е сцена от филма… Опитай се да мислиш за онова особено чувство като за предмет, от който си се изплашила. Начертай цялата сцена в главата си и отново ми я опиши!

Франси затвори очи и тихо започна:

— Седя в кола, но не в тази, а в по-голяма… Пътувам. Навън е тъмна нощ. Би трябвало да спя, но съм будна… Лежа на задната седалка, гледам нощното небе и слушам гласове… — клепачите й леко потрепнаха: — Небето е черно, сякаш съм под дебело одеяло… Няма звезди, няма облаци… — от устата и се изтръгна кратко хълцане, очите й се разтвориха и в тях се четеше ужас.

— Всичко е наред, успокой се — прошепна Кроукър и я притисна към себе си. — Тук си в безопасност, при майка си и мен… — проследи втренчения й поглед и очите му се заковаха върху Маргарет, приведена напред с длани върху лицето си.

— Мамо… — напрегнато прошепна Франси. — Чувах твоя глас…

— Мълчи, детето ми!

— Твоят и на някакъв мъж…

Пръстите на Маргарет се свиха в юмруци, гласът й прозвуча гневно и някак задавено:

— Мой скъпи детективе, много бих желала изобщо да не бяхте се появявали в живота ни!

— … Той каза, че познава вуйчо Дом по-добре от теб, мамо! — момичето очевидно беше обзето от желание да говори, да се освободи от непонятната травми, която го измъчваше: — Той каза, че животът ми е в твои ръце, а ти отвърна: „Не е нужно да ме заплашваш, давам си сметка за положението“ А, после, малко преди да спрем в един от онези гадни крайпътни мотели, той каза: „В момента мислиш за мен като за дявола, но по-късно, месеци след като всичко свърши, ти ще разбереш истината“ Слезе от колата, а ти започна да плачеш…

Маргарет заплака и сега приведените и рамене потръпнаха, от гърлото и се изтръгнаха горчиви вопли.

Кроукър изчака малко, после зададе най-важния въпрос:

— Кой беше този мъж?

— Той ще причини смъртта ми — вдигна глава Франси. — Ще се върне и ще ме убие. Както уби Цезар и вуйчо Дом.

Десета главаТокио | Париж | Венеция | Олд Уестбъри | Вашингтон

Нанги направи опит да си спомни кога за пръв път забеляза бялата тойота. Дали, когато шофьорът му потегли от светофара при Шинжуку, или още по-рано — малко след тръгването им от офиса?

После премести поглед към Сейко и каза:

— Разкажете ми всичко, което знаете за Винсънт Тин.

— Познавам го от години — отвърна тя. — Беше приятел на моя близка, така се запознахме. На някакво събиране, май беше в Сингапур. Оттогава мина много време, но добре помня, че веднага ми направи впечатление. Беше изключително умен човек и съвсем не ми изглеждаше от доверчивите. В Югоизточна Азия умните хора не си позволяваха да бъдат доверчиви…

— Значи, малко или много, вие сте била в течение на кариерата му…

— Не беше съвсем така, но някак пътищата ни постоянно се преплитаха — поклати глава Сейко. — Името му изскачаше тук-там, свързано все с едри сделки — построяването на завод за електронни елементи в Куала Лумпур, организацията на компютърно производство във Филипините, вносно-износни операции с високотехнологични компоненти във Виетнам… Всички тези сделки бяха солидни, на високо ниво, той беше умният посредник. Останах с впечатлението, че той не само познава хората, които трябва, но и умее да се справя с тях. Ето защо, когато Линеър-сан поиска да му препоръчам някого за представителството в Сайгон, аз автоматически помислих за Винсънт…

— А чувала ли сте да се е замесвал в нещо незаконно?

— Незаконно ли? — стреснато вдигна глава Сейко.

Нанги кимна с глава.

— Полицейският инспектор от Сайгон намекна, че Тин се е занимавал с търговия на наркотици и може би това е причината за смъртта му.

— Но нали казахте, че е умрял при злополука?

— Това е официалното заключение на полицията, но старши-инспектор Ван Киет има чувството, че става въпрос за убийство.

— Много странно — поклати глава тя. — Особено тази история с член на семейството, който се явил да прибере тялото. Изпълних заръката ви и се свързах с лондонската централа на „Авалон ЛТД“. Човекът, с когото говорих, отрече да е чувал някога името на Тин.

— Това можеше да се очаква. С какво се занимава тази компания?

— Внос-износ на високотехнологични продукти.

— Значи като Тин… — проточи Нанги. — Странно, но имам чувството, че това е едно обикновено съвпадение.

Сейко наведе глава.

— Поемам цялата отговорност за Винсънт Тин, Нанги-сан — промълви тя.

— Глупости. Направили сте това, което според вас е било правилно. Още повече, че подозренията на полицията не са подкрепени от никакви доказателства.

Част от съзнанието му обаче се завърна в лабораторията, пред очите му изплуваха Масамото Гоей и неговият екип, заети с дисекцията на фалшивия компютър. При всяка среща с Гоей го обземаха мрачни предчувствия, особено след като техникът съобщаваше, че напредък в работата им няма. Бяха установили, че чуждите платки в машината са американско производство и толкоз. Никаква следа за производителя, за използваната технология.

Бялата тойота отново се появи в периферното му зрение.

— Все пак аз… — Сейко млъкна и вдигна глава: — Но какво става?

— Следят ни — кратко отвърна Нанги.

Тя бе обърна.

— Коя е колата?

— Почакайте и ще видите.

Нанги се приведе напред и почука рамото на шофьора. БМВ-то рязко излезе в най-лявото платно и направи остър завой. Гумите изскърцаха. Миг по-късно иззад ъгъла изскочи и бялата тойота.

— Ето тази — рече Нанги.

— Не можем ли да избягаме? — нервно попита Сейко.

Нанги сложи длани върху драконовата глава, която служеше за дръжка на бастуна му, и спокойно се облегна назад.

— Защо трябва да го правим?

Сейко му хвърли изпълнен с любопитство поглед, ръката й неволно хвана ръчката на вратата.

— Намаляваме ход — отбеляза тя.

— Точно така — отвърна Нанги и рязко отвори вратичката от своята страна. — Може би сега ще получим отговор на част от въпросите си…

Бялата тойота задмина спиращото БМВ и му препречи пътя с пронизителен вой на спирачките. Нанги излезе достатъчно пъргаво, за да зърне високия слаб мъж зад волана на другата кола. Беше облечен в тъмен костюм, на очите му имаше големи огледални слънчеви очила. Отворил вратата на тойотата, той чакаше. Дясната част на сакото му беше подозрително издута. Якудза, помисли си Нанги.

Противоположната врата на тойотата бавно се отвори, на тротоара стъпи широкоплещест здравеняк с надупчено от едра шарка лице и решителна уста. Пъргавите му очички шареха насам-натам и не пропускаха нищо.

Приближи се до лимузината и се представи с официален поклон, напълно в съответствие с традициите на Якудза — име, място на раждане, принадлежност към съответния клан.

Ямаучи, замисли се Нанги. Веднъж се беше срещал с оябуна на този клан, името му беше Томоо Козо. Какво ли може да иска от него?

— Моля да отпратите жената и шофьора си — каза здравенякът. — Днес ние ще се грижим за вас.

Шофьорът на Нанги направи леко движение и в ръката на онзи с тъмния костюм светкавично се появи пистолет.

— Това не е необходимо — обади се със спокоен глас Нанги.

— Имам заповед да ви прибера — подхвърли здравенякът. — А начинът зависи изцяло от вас…

Нанги кимна, наведе се да каже няколко думи на шофьора си, после затръшна вратичката.

Пребледнялото лице на Сейко се залепи за прозорчето:

— Нанги-сан…

— Идете си у дома — усмихна се Нанги. — Нищо няма да ми се случи.

— Но как можете да им имате доверие?

Той вече куцукаше към тойотата, прибягвайки до подкрепата на бастуна с драконовата глава малко повече от необходимото. Стрелецът се обърна и отвори задната врата. Нанги влезе, здравенякът се настани до него, колата рязко потегли.

Седеше спокойно, стиснал в длан топката на бастуна си.

— Къде ме водите? — попита.

Здравенякът извърна надупченото си лице към него.

— Днешният ден се различава от вчерашния — усмихна се той, в устата му проблесна златен зъб. — Вашият закрилник май вече не е между живите… Става въпрос за Микио Оками.

Челесте пищеше.

Събуди се рязко, с тласък. Сякаш някой я изтръгна от съня и я запрати в ужасната действителност със съкрушителен юмручен удар. Изправена в леглото и покрила лицето си с ръце, тя отчаяно пищеше.

Настанил се близо до нея, Никълъс се протегна и дръпна ръцете й. Застана пред погледа й, направи опит да прогони кошмара със силата на волята си, да изтрие от подсъзнанието и ужасното чудовище с огромни зъби и остра опашка…

Челесте.

Говореше й с духа си, защото беше безсмислено да се надвиква с нея. Но това само засили истерията и той се принуди да пусне ръцете й. Изчака да се увери, че го е хванала на фокус, после бавно стана и се отдалечи от леглото. Започна да диша дълбоко и равномерно. Умът й бавно се освобождаваше от жестокия шок, съзнанието й постепенно се възстановяваше.

Когато престана да пищи, той вдигна слушалката и успокои управителя на хотела. Каза, че мадмоазел просто си е спомнила още веднъж за връхлитащото такси и вече е добре. Мерси, нямат нужда от нищо. Да, ментов чай не е лоша идея… Ще успокои нервите на мадмоазел. Остави слушалката и я погледна:

— Всичко е наред, вече си в безопасност.

Главата й се тресеше, очите й бяха потъмнели от страх.

— Не е наред! — дрезгаво прошепна тя. — Ти все още си тук!

И той изведнъж разбра всичко.

— Челесте, вече е време да ми разкажеш всичко за себе си!

Тя извърна лице към стената.

— Не можеш да се скриеш от мен.

Ръцете й обгърнаха раменете, устата остана здраво стисната.

— Челесте, аз не съм врагът…

— Всички са врагове!

Разбираше отлично хода на мислите й. На вратата се почука, той стана и пое табличката от ръцете на келнера. Подписа чека, затвори вратата и пристъпи към масата.

Челесте пое чашата с ментов чай, той седна и леко въздъхна:

— Всичко е просто, нали? Знаеше, че преди години съм преживял тежки моменти в този град, знаеше и за жената…

Челесте мълчаливо допря чашата до устните си. Все още не го поглеждаше, но това вече беше без значение.

— После предусети появата на месулета в Маре… Единствената ти грешка беше, че не позна улицата.

Чашата се изплъзна от безчувствените и пръст, горещата течност заля чаршафите. Тя изглеждаше неспособна да осъзнае каквото и да било, чуваше единствено гласа му. Психическата му енергия направи опит да я обвие в предпазна обвивка, но тя потръпна и изпищя.

— Стой настрана от мен! — гласът й беше дрезгаво ръмжене. — Ние сме си лика-прилика, нали? — лицето й се сгърчи в грозна гримаса: — Пресвети Боже! Каква ирония на съдбата — да търся помощ точно от теб!

— Грешиш — тихо отвърна той и нещо в гласа му я накара да го погледне: — Ние е теб сме коренно различни. Талантите ни са…

— Таланти! — извика тя. В ъглите на очите и се появиха сълзи, тялото й се разтърсваше от нервни спазми. — Наричаш таланти това… Това!… — отново потръпна, очите й се сведоха надолу, едва сега забелязаха мокрото петно на чаршафа. — Вече си разбрал, че не ти казах цялата истина за майка си… — продължаваше да гледа пред себе си, потъваща бавно в спомените… — Умря, когато бях на шест години. Отношенията помежду ни бяха… как да кажа?… Трудни… Двамата с баща ми непрекъснато се караха, или поне така ми се струваше… По онова време… Като се връщам назад, вече разбирам каква малка кучка съм била, колко жестоко съм се отнасяла с нея. Но го разбирам сега, не тогава… Тогава знаех само едно — тя наранява баща ми — значи аз трябва да наранявам нея!

Настъпи продължително мълчание. Никълъс чуваше дишането й, долавяше голяма част от това, което ставаше в душата й. Но благоразумно мълчеше, прибрал всички психически умения дълбоко в дебрите на тренираното си съзнание.

Накрая Челесте въздъхна, очите й се затвориха. Устните й започнаха да мърдат в призрачен шепот:

— Виждах това, което я чакаше… Пожарът, смъртта, всичко! Виждах го ясно в съзнанието си, като на кино. Но не казах нищо, не сторих нищо, за да й помогна! — клепачите й потрепнаха и се разтвориха, големите й очи бяха плувнали в сълзи. — Можех да я спася, а не го направих. Защо?

Ето я истината. В душата й, освен страх, беше свило гнездо и дълбоко чувство за вина.

— Била си много малка — успокоително прошепна той и кимна в отговор на питащия й поглед: — Погледни се отстрани, Челесте. Дори сега си все още твърде млада, за да разбереш своя талант… А камо ли да го поставиш под контрол…

— Пак тази дума! — потръпна тя и затвори очи. — Човек не може да контролира дарба, получена от дявола! Тя просто е тук!

— Дяволска или не, тя е част от теб — меко прошепна той и седна на ръба на леглото. — Била си на шест години, Челесте. Можеш ли с ръка на сърцето да кажеш, че си разбирала това, което виждаш в бъдещето? Че то с положителност ще се случи именно на майка ти? Сигурна ли си, че това не е било просто част от детските ти желания?

— Точно така, желания… Аз… — думите заседнаха в гърлото й, гърдите й се разтърсиха от спазми. Той инстинктивно я притисна до себе си и благодарение на този жест успя да долови думите, клокочещи дълбоко в нея: — Може би това не е било само детско желание… Може би е било свързано с дяволската дарба… И аз съм била тази, която го е превърнала в действителност…

Отново ридаеше. Никълъс леко я люлееше в прегръдката си, почти физически усещаше как страхът и напрежението се отичат от душата й, как на тяхно място идва желанието да сподели, да разкаже, да свали тежкото бреме…

— Слушай ме внимателно, Челесте — прошепна в ухото й той. — Нито ти, нито аз, нито онзи месулет… Никой не може да изгражда бъдещето! Това, което си видяла, вече е било станало. Или е ставало в момента… Била си само на шест години, Челесте. Едно малко дете. Я се опитай да размислиш. Представи си, че беше отишла да споделиш виденията си е баща ти. Щеше ли да ти повярва? По какви причини би го сторил? Трябва веднъж завинаги да разбереш, че на шестгодишна възраст не си била в състояние да помогнеш на майка си! Точка!

— Но аз не исках да й помогна! — изстена тя и сложи глава на рамото му.

— С това чувство сама ще се оправиш — погали косата й той. — Но то няма нищо общо с другото…

— Не искам да я мразя, докато съм жива — прошепна тя, дишането й постепенно се успокояваше. — Искам да я обичам.

— За тази цел трябва да й простиш… А след това да простиш и на себе си.

Малко по-късно Челесте се сви на кълбо и заспа. По лицето й играеха отблясъците на късното следобедно слънце, зеленикави от околните покриви. Никълъс облече леко яке от черна памучна материя, отвори вратата и тихо се плъзна навън.

Маргарет караше с висока скорост, задминаваше всичко наред. Кроукър беше доволен, че е закопчал предпазния колан, но не беше доволен от отвлеченото изражение на лицето й. Много искаше да знае на какво се дължи то.

Колата свърна през отворения портал, Маргарет леко кимна на двете горили, които пушеха и лениво потриваха ръце, вероятно за да поддържат рефлексите си… От острия завой в края на алеята излетяха дребни камъчета, миг по-късно спортният „Лексус“ закова пред входната колонада на големия дом.

Двигателят заглъхна, в рязко настъпилата тишина се чуваше яростният лай на ротвайлера. Миг по-късно се появи и самият той, изпънал докрай веригата в ръцете на придружителя си. Беше се изправил на задни крака, устата му зееше. Маргарет слезе от колата, звярът се отпусна на четири лапи и я подуши. После отново започна да диша учестено и нервно да се върти в кръг.

Кроукър се облегна на покрива на ниската кола и остана така, докато Маргарет помагаше на Франси да слезе.

— Искам веднага да замине! — извърна се към него тя. — Едва сега виждам колко зле й се отразява обстановката тук. Ние с Тони буквално я унищожаваме! Имам една приятелка в Кънектикът, ще пратя Франси при нея…

— На Тони това няма да му хареса — предупреди я Кроукър.

— Тони може да върви на майната си! — отсече Маргарет и прегърна дъщеря си през кръста. Целуна косата й и вече с различен тон добави: — Миличка, влез вътре и накарай Мики да ти помогне за багажа — момичето продължаваше да се притиска в нея и тя леко го побутна: — Хайде, миличка, върви!

Франси се обърна и закова очи в лицето на Кроукър:

— Ще те видя ли пак?

— Непременно — усмихна се той.

Тя се обърна и изтича нагоре по стълбите.

— Няма да е зле и ротвайлерът да замине за Кънектикът — подхвърли Кроукър.

— Защо? — вдигна глава Маргарет. — Той вече уби едно куче, лесно ще убие и второто… Ако иска да се добере до нея…

— Искам да бъда сигурен, че няма да й се случи нищо лошо — отвърна Кроукър.

— Каква загриженост от един детектив — погледна го с ирония в очите тя.

На горния край на стълбището се появи един от пазачите.

— Казали сте на Франси да си събира багажа, госпожо Д.? — озадачено я изгледа той.

— Точно така, Мики — отвърна Маргарет. — Направете го веднага, преди господин Де Камило да се е прибрал…

Бодигардът колебливо я погледна, после кимна с глава и се прибра.

Маргарет нерешително мълчеше, в очите й проблясваха загадъчни емоции.

— Какво мога да сторя, Лю? — прошепна най-сетне тя. — Той беше тук, уби двама от хората ми, уби и Цезар…

Кроукър усети ударите на сърцето си в гърлото.

— Но това не е всичко, нали, Маргарет?

— Не — поклати глава тя, гласът й се превърна в дрезгав шепот. — Интересуваше се от Франси, заплашваше, че ще я убие… По очите му разбирах, че нито за миг няма да се поколебае… Господи, нищо чудно, че детето е толкова изплашено! — имението тънеше в напрегната тишина. Онази, в която се трупат електрическите заряди на приближаваща се буря…

— Беше я натъпкал с лекарства — продължи глухо Маргарет. — А после я беше окачил с главата надолу в стаята и, специално за да я видя… Когато това стана, отидохме в хола и седнахме да чакаме позвъняването… Каза, че Дом ще се обади и аз трябва да си уредя среща с него. Без присъствието на охраната от ФПЗС… Това беше лесно, защото и Доминик го искаше… Вече му бяха казали, че Тони бие Франси… — в кехлибарените очи се появи уплаха, зениците им придобиха стъклен блясък.

Кроукър се обади едва когато разбра, че тя няма сили да продължи:

— А после Робърт те принуди да го заведеш при брат си, нали? Чак там, в Минесота…

— Господи, ако знаеш как се чувствах! — прошепна тя и главата и безсилно клюмна. — Той ме превърна в свой съучастник! Съучастник в убийството на собствения ми брат!

Гоунт чакаше в един мръсен бар, разположен в покрайнините на Чайнатаун. Пред него имаше чаша „Джак Даниелс“, настроението му беше като на човек, готов да се хвърли в Потомак. Съществува ли наистина смърт от замърсяване, питаше се той. Разбира се, че съществува: смърт от радиацията на плутоний, радон и радарни лъчи, на микровълнови фурни и далекопроводи с високо напрежение… Кой казва, че животът в провинцията е по-здравословен от този в големия град?

Беше заел едно от сепаретата в дъното на заведението, зяпаше кафявата течност пред себе си и обмисляше положението. Пълна безизходица!

Знаеше достатъчно подробности за проекта „Чи“, за да се стресне от това, което му обясни следователят от Пентагона Дейвид Мънч. По всяка вероятност този проект все още е в началната си фаза, но това означаваше едва ли не всичко… От „намираме се в задънена улица“ до „готови сме да започнем серийно производство още следващата седмица“… Отдавна подозираше, че в общи линии проектът „Чи“ се покрива с разработките на „Хайротек“ на компютрите от поколението „Кошер“. Както винаги далновиден, Никълъс се зае с разработката на своя собствен проект още в момента, в който се разбра, че офертата му за закупуване на „Хайротек“ ще бъде отхвърлена. От ограничената информация, появила се вътре в компанията „Сато-Томкин“, Гоунт все пак разбра, че „Чи“ ще бъде далеч по-добър от първите разработки на „Кошера“.

По това време на деня — някъде между вечерята и сериозния запой, заведението беше препълнено. Въздухът тежеше от миризмата на бира и тютюнев дим, цветовете се стопяваха, чувството за време и място изчезваше. Атмосфера, особено подходяща за посетителите на дупки от тоя сорт… А настроението на Гоунт беше такова, че тук се чувстваше съвсем като у дома си…

Дали Никълъс действително е отмъкнал част от програмните елементи на „Кошера“, или някои хитро го е натопил пред Комисията за икономическа стратегия на сенатора Рене Бейн? Може би този някой е самият сенатор, а може би Никълъс просто е най-удобната жертва на една предварително избрана стратегия…

Пред извития като подкова бар се тълпяха мъже в тъмни чиновнически костюми и жени с официални рокли или строги панталони. Всички говореха едновременно, викаха и се смееха. Атмосферата беше шумна и непринудена, в сърцето на Гоунт се промъкна лека завист. Много упорито се стараеше да не мисли за майка си.

Знаеше, че в крайна сметка няма значение кой от вариантите ще се окаже верен. И в двата случая Макнотън ще бъде прав, настоявайки той незабавно да напусне „Сато-Томкин“ и да прекъсне всякакви контакти с Никълъс. Технически погледнато, той вече затъваше в бъркотията, тъй като Комисията му беше връчила призовка. Но беше достатъчно врял и кипял в света на политиците, за да дешифрира безпогрешно посланието на Макнотън: напусне ли веднага, верният приятел все още ще бъде в състояние да го измъкне. До първото заседание на комисията в началото на следващата седмица имаше малко време, но то щеше да бъде достатъчно за старата лисица да натисне където трябва. След изтичането на това време обаче Гоунт ще се окаже сам със съдбата си. Изправи ли се пред комисията, Макнотън ще бъде безсилен да му помогне. И тогава наистина ще потъне заедно с кораба.

Уж не изпускаше входната врата от очите си, но така и не забеляза влизането на човека, който се плъзна в сепарето срещу него.

— Аварийните изходи са направени специално за хора като мен — поясни с усмивка новодошлият.

— Тимъти Делакроа?

— Същият — кимна онзи, без да протегне ръка. Беше около четиридесетте, с пясъчноруса коса и прегоряло от слънцето лице, което, особено около носа и под очите, изглеждаше като червена, все още незаздравяла напълно рана. Очите му бяха толкова светли, че изглеждаха безцветни, езикът му непрекъснато изскачаше навън и облизваше устните. От цялата му осанка лъхаше някакъв безразсъден авантюризъм.

— Приятел си на Мънч, нали?

— Познаваме се — уклончиво отвърна Гоунт.

— Все едно — сви рамене Делакроа. — Дал ти е телефона ми, значи си в шибана форма…

Някъде по средата на обратния полет от Вашингтон венците му отново бяха започнали да кървят. Гоунт прибягна до услугите на кърпичката, която беше получил от Мънч, притискаше я към челюстта си и в колата, на път за дома. Нещо изпадна от нея, но движението беше толкова оживено, че той не намери време да го вдигне, преди да влезе в града. Оказа се листче хартия с име и телефонен номер — на Делакроа.

— Окей — въздъхна онзи и почука с нокът по неособено чистата покривка. — Телефонни обаждания като твоето получавам седем-осем пъти в годината… Повече, отколкото си предполагал, нали? — намигна, облиза устните си и продължи: — Няма за какво да се безпокоиш. Плащаш ли си, аз мога да направя всичко. Ама наистина всичко. Искаш транспорт, който никой не може да проследи? Нямаш проблеми. Може и да не повярваш, но разполагам с един „Локхийд СР-71“ в безупречно състояние. Достига трета свръхзвукова скорост още преди останалите самолети да са се отлепили от пистата! А какво ще кажеш за Ф-15? Да, правилно си ме чул… Един шибан Ф-15! Може да ти свърши всякаква работа — да пусне ракетка по някой азиатски баровец, току-що излетял с частния си самолет от Банкок, да вдигне във въздуха някое бетонно бункерче в Африка, да окаже подкрепа на някоя стачка в Източна Европа… Каквото и да си намислил, аз съм твоят човек!

— Моля? — смаяно го погледна Гоунт.

— Добре, добре — размаха ръце Делакроа и изведнъж заприлича на огромна птица, която се кани да отлети. — Не е по вкуса ти! На теб ти трябва нещо по-изтънчено… И това мога да ти го предложа. Например мина за ръчно изстрелване „Питон-600“ с лазерно насочване, или пък огнехвъргачка с оптически мерник и приспособление за нощно виждане? Нямаш никакъв проблем.

— Но какви ги дрънкаш, за Бога?!

— Искаш да кажеш, че Мънч не те е просветлил? — обидено го изгледа Делакроа, жълтите зъби нервно похапваха бледите устни. — Нищо не разбирам. Досега винаги ми е пращал хора, които знаят с какво се занимавам и щедро са плащали за услугите ми… — от устата му се откъсна презрително ръмжене: — Хора като мен не растат по дърветата, знаеш…

— И какъв по-точно е бизнесът ти? — попита с мъка Гоунт. Челюстта му пулсираше, в устата си имаше вкус на кръв.

— С всичко, което гърми, човече! Мога да ти доставя оръжие от всякакъв вид и калибър, с много малки изключения. Например признавам, че нямам достъп до бомбардировача „Стелт“, но и конкуренцията не може да ти го предложи…

— Но аз нямам нужда от… — започна Гоунт и изведнъж млъкна, изпитал нужда да направи точна преценка на ситуацията.

— Чудесно! — въздъхна Делакроа и вдигна ръце в знак на отвращение. — По всичко личи, че дори няма да получа една безплатна вечеря…

— Не се безпокой — побърза да го увери Гоунт. — Отиваме където кажеш, аз плащам сметката…

— Не знам, не знам… — поклати глава Делакроа и погледна часовника си с подчертано внимание. — В моя бизнес времето е пари!

— Имам пари — увери го Гоунт и изжабурка разранената си челюст с малко „Джак Даниелс“. — В момента просто трябва да избера начина, по който да ги спечелиш…

Поръча едно питие на Делакроа, чукнаха се и отпиха.

— Преди всичко работата — тръсна глава русият веднага след като се настаниха край масата на малко китайско ресторантче две преки по-нататък. Тук всички се държаха с него така, сякаш е скъп и отдавна изчезнал роднина. — Я ми кажи какъв точно ти е проблемът…

После, без да чака нито секунда, извърна глава към почтително приведения келнер и го заля с поток от неразбираеми за Гоунт слова, очевидно на кантонско наречие. Ако само допреди минута не беше ги видял да си разменят купища комплименти, Гоунт щеше де е стопроцентово убеден, че всеки момент ще се сбият.

— Казах му да подбере менюто по свой вкус, стига продуктите да са пресни — поясни Делакроа, след като келнерът най-сетне се отдалечи.

— За мен няма значение — сви рамене Гоунт. — Изобщо не съм гладен.

— Щом си на масата ми, ще ядеш! — размаха дългите си ръце онзи.

Гоунт понечи да му припомни, че плаща той, но после се усмихнат поклати глава. Ентусиазмът на този човек беше заразителен, депресията неусетно се беше изпарила.

— Ето какъв ми е проблемът — започна със сериозен тон той. — Имам четири дни, за да разбера дали моят шеф е в дъното на огромна афера за незаконно производство и пласмент на супермодерни компютри. Нещо, което, честно казано, не мога да повярвам…

— Майната му на това, дето го вярваш или не го вярваш! — размахаха се дългите ръце насреща му. — Проблемът ти е прост и ясно очертан — положението ти е такова, че не можеш да се закълнеш в почтеността на шефа ти… Нали така?

Гоунт с нежелание беше принуден да признае, че Делакроа е прав.

— Има и още една възможност — въздъхна той. — Някоя високопоставена личност в правителството на Съединените щати иска да компрометира шефа ми, като подхвърля фалшива информация където трябва…

— Ясно — поклати глава Делакроа и подпря брадичката си с юмрук. — Нямаш нужда от мен, приятел. На теб ти трябва някой опитен следовател, а аз не съм такъв… Макар че, честно казано, по време на една операция в Судан… — млъкна, ръцете отново се размахаха като криле: — Няма смисъл. Това не е по моята част. Аз си падам по по-други неща… Бум, тряс, мерси, мадам, и толкоз… Разбираш ли ме?

— Ясно, огнева мощ…

— Точно така. Падам си по малките хубави войни… Разпадането на комунистическата система се превърна в Бонанза за хора като мен… Появиха се куп етнически малцинства, дето искат да демонстрират сила, готови са да хлопнат врага по главата с всичко, което им попадне в ръцете… Там ми е мястото, приятел. Грижата ми е една — оръжията винаги да са налице. Като пример ще ти посоча един боен хеликоптер е компютърно управление. Истинско произведение на шибаното изкуство! Директна доставка от арсенала, участвал при подпалването на задника, на Саддам! Нищо общо със старите ковчези от Виетнам, които предлага конкуренцията… Има огнева мощ, достатъчна да изпепели среден по големина град!

— Добре, добре — прекъсна го Гоунт, опасяващ се от нова страховита оферта. — Едно не можах да разбера — защо Мънч ми е дал именно твоя телефон?

Сервираха храната. Изглеждаше мазна и неособено свежа. Но за разлика от това, миришеше прекрасно.

Делакроа хвана лъжицата и започна да разпределя в чиниите нещо, което приличаше на черни морски рачета, потопени в гъст сос.

— Не ти ли каза? — изви вежди той.

— Не.

— Тогава стига си кудкудякал, за Бога! Иди и го питай!

— Невъзможно — поклати глава Гоунт и с интерес наблюдаваше как чинията му се пълни с миди, скариди и гъст ориз. — Сигурен съм, че щеше да ми каже, ако можеше… Но той работи за противника, следователно ще трябва да се оправям сам.

Делакроа направи непонятен жест по посока на бара, след миг на масата кацна огромна медна купа, запълнена с лед. В нея имаше поне една дузина бутилки бира.

Русият отвори две от тях и изля съдържанието им в чинията си.

— Тоя твой шеф има ли си неприятности с федералните ченгета?

— Може би му предстоят — отвърна Гоунт с нескрито съмнение в гласа. — След четири дни се открива сесията на една специална комисия под ръководството на сенатора Рене Бейн. Има голяма вероятност да бъде прекратена дейността на всички предприятия на „Томкин Индъстриз“ на територията на САЩ!

Делакроа рязко вдигна глава. Устните му бяха мазни, от ъгълчето на устата му висеше рачешка черупка. Той я изплю и попита:

— Томкин ли каза? Като „Сато-Томкин“?

— Да. Защо?

Очите на русия станаха съвсем светли, от гърлото му се изтръгна кикот:

— Защо ли? Господи, та аз всеки ден работя с тези хора!

Единадесета главаПариж | Вашингтон

Нощ. Мъглата беше лека и едва доловима, като крилете на ангел. Капеше се да вали, въздухът тежеше от миризмата на автомобилни изпарения.

Пред себе си Никълъс виждаше подстриганите клони на кестените, наредени симетрично в ъглите на площад Воск. Небето над главата му беше бледо осветено от уличните лампи, прожекторите около Айфеловата кула хвърляха червеникави отблясъци по посока на ниско надвисналите облаци, превръщайки ги в изпоцапани с руж клоунски лица.

Дъждът скоро дойде. Беше приятел, който му помагаше да остане незабелязан. Но беше и враг, тъп като направи опасно хлъзгави зеленясалите медии керемиди на покрива.

Направи една предпазлива стъпка напред, после изведнъж приклекна и замръзна на място. На площада под него се появи полицейска кола и започна бавна обиколка. Пред бистрото на ъгъла беше по-оживено, отколкото през деня. Младежи влизаха и излизаха, около колонадите се забелязваха тъмни сенки. Мнозина от тях биха го видели, стига да вдигнат глава. Това не биваше да става.

Покривът беше под 45-градусов наклон — здрав и надежден за вътрешността на сградата, но изключително труден за придвижване без съответните помощни приспособления.

На няколко метра по-нататък, малко по-ниско от мястото, на което се намираше Никълъс, зееше черният правоъгълник на таванско прозорче. Оттам трябваше да проникне в сградата, в която се намираше кантората на „Авалон ЛТД“. Но проблемът беше сериозен, защото прозорчето беше далеч по-близо до перваза на покрива, отколкото би му се искало. Изчисли, че ще му трябват между двадесет и тридесет секунди, за да отвори прозорчето и да се спусне във вътрешността на тавана, доста повече, ако към него е прикачена и алармена инсталация. А през цялото това време ще бъде пред погледа на всички, които минават през площада. Глупаво беше да се надява, че именно в този отрязък от време никой няма да вдигне глава. Напротив, трябваше да действа с нагласата, че много хора ще го сторят. Номерът беше да им предложи силует с такава форма, че никой да не изпита любопитство към него.

Беше облечен изцяло в черно. Конфискува праха за почерняне на вежди от тоалетната чантичка на Челесте още преди да напусне хотелската стая. С него намаза лицето и ушите си, обратната страна на дланите си. От джоба си извади две малки приспособления, собствено производство. Наричаха се „некоде“ — малки късчета стоманена верига с размерите на длан, които помагаха за придвижването по гладки повърхности.

После се спусна към ръба на покрива, с главата напред. Внимателно полагаше длани по гладките керемиди, тялото му се извиваше като змия.

Дъждът трополеше по покрива, ситни капчици отскачаха от медната повърхност, проблясваха за миг на ярката светлина, идваща от площада, после изчезваха. В ноздрите го удари острата миризма на влажен метал. Придвижваше се по правилата на „кагири нишики“ — изкуство, което беше овладял още като момче. Задължително условие при него е преместването на един от крайниците, докато останалите поддържат равновесието. Разстоянието се изминава болезнено бавно, тъй като дишането трябва да бъде дълбоко и равно, а тялото — отпуснато. В това състояние човешката фигура, вече обезформена от тъмнината и необичайната околна среда, в случая — покрива бавно се превръща в нещо съвсем различно, едва ли някой би могъл да свърже в едно безразборно отметнатите крайници и неподвижния труп…

Ако някой си направи труда да погледне към покрива, той би трябвало да задържи погледа си доста продължително време в една точка, за да забележи бавните и незабележими движения на Никълъс. А дори и тогава вероятно би ги сбъркал с пърхането на гълъбите, свити на сушина под стряхата.

За Никълъс времето престана да тече. Беше изпаднал в полусъзнателното състояние на тибетските отшелници, разхождащи се боси върху пирони и огън. При него сетивата се прибираха дълбоко навътре, ставаха напълно безчувствени.

След известно време стигна до прозорчето, инциденти нямаше. Частица от съзнанието му излезе от вцепенението, ръката му се протегна да опипа черчевето и пространството около него. В главата му светна предупредителна лампичка.

Жица!

Алармена инсталация. Беше се превърнал в слепец, върховете на пръстите му тежаха от чувствителни нерви. Благодарение на тях веднага откри цепнатината в изолацията на проводника, жицата под нея беше прекъсната, а след това тромаво прикрита с изолирбанд. Някои се беше опитал да прикрие скъсаната връзка.

Извади малък „шурикен“ — нападателно оръжие във формата на стоманен таралеж, един от бодлите е лекота отключи старомодното резе на прозорчето. После застина на място и цял се превърна в слух. Звуците на големия град бяха навсякъде около него — сподавени гласове от бистрото насреща, скърцане на подметки по покритите с чакъл ален, съскаме на коли по мокрия асфалт на околните улици, тихо гугукане на гълъбите под стряхата, близко и отчетливо…

Започна да вдига рамката на прозорчето, бавно и внимателно. Вкара главата и раменете си в процепа, после нещо във вътрешността на тавана проблесна и той замръзна на мястото си.

Остана в това положение докато зениците му свикнат с мрака, после предпазливо погледна наляво — там, където се беше появил отблясъкът. Изчака още няколко секунди и разбра всичко. Брадичката му се намираше на около три сантиметра от тънък лазерен лъч — далеч по-надежден и по-чувствителен от инфрачервените лъчи, използвани в повечето алармени инсталации. Нищо чудно, че собствениците на сградата се бяха отказали от услугите на старомодната система, чиято жица беше прекъсната отвън, на покрива…

Подът беше на около метър, дъските му смътно проблясваха. Трябваше да намери начин да се спусне дотам, а после да пропълзи под вечно будното лазерно око. Задачата не беше лесна, тъй като пространство за маневриране напълно липсваше.

Към това се прибавяше и фактът, че времето работеше срещу него. Надвесен през прозорчето, той беше почти тотално уязвим. Не можеше да се спусне надолу, не можеше да се придвижи напред, не можеше и да остане на мястото си.

Оставаше само една посока — нагоре.

Повдигна се на мускули, опрял длани в перваза. Бавно придърпа краката си напред и ги прехвърли вътре, коленете опряха в брадичката му. Тялото му се превърна в топка. Внимателно се наведе напред, тежестта му бе поета изцяло от върховете на пръстите. Това беше единствения начин да спечели още няколко милиметра, необходими на ходилата му за надежден контакт с перваза на прозорчето. Носът му почти опря в лазерния лъч, принуди се да прекрати всякакво движение. Сърцето глухо блъскаше в гърдите му, притокът на адреналин във вените беше толкова силен, че опасността от някое неразчетено движение стана съвсем реална.

Потърси помощта на „прана“ — бавното и прочистващо вдишване и издишване, което помагаше на кислорода да достигне и до най-отдалечените белодробни клетки. Затвори очи и се концентрира върху следващите си действия. Зрението беше заместено от всевиждащото око на танжина, бавно отворило се в съзнанието му. Очертанията на помещението станаха ясни и отчетливи, изчистени отсевките на мрака, които винаги пречат на нормалното зрение.

Видя носещата греда под покрива, беше на около метър над лазерния лъч. И друг път беше опитвал предстоящата маневра, но сега пространството за действие беше изключително малко. Ще трябва да се задоволи с шестдесет-седемдесет сантиметра, в противен случай челото или глезените му неминуемо ще пресекат лъча…

Стегна душевните си сили и бавно потъна в Акшара. Времето се разпадна на десетки хиляди миниатюрни частици, после потръпна и изчезна — като лунен лъч по развълнувана водна повърхност. Извика на помощ космическите сили, заключени дълбоко в душата му. Изчака миг, после усети могъщата пулсация на „кокоро“ във вените си — един изпепеляващ огън. Изчака още миг и пулсацията започна да затихва. Сега.

Тялото му се стрелна напред и нагоре. Косата му докосна покрива за частица от секундата, но това беше достатъчно за необходимата корекция на траекторията. Ъгълът на полета се промени, танжинското око незабавно регистрира опасността — единият от глезените му щеше да пресече лазерния лъч…

Ръцете му се стрелнаха нагоре, стоманените шипове на „некоде“ се впиха в носещата греда. За миг тялото му се люшна над празното пространство, краката му бяха свити и притиснати към гръдния кош. Приличаше на маймуна, заиграла се на високите гъвкави клони. После до ушите му долетя леко проскърцване, по главата му се посипа прах. Временното островче на сигурността вече потъваше…

Няма как, ще трябва да се рискува. Задържа се за гредата до последния момент, изчаквайки инерцията на махалото да отпрати тялото му максимално далеч от лазерния лъч. Едната му длан светкавично се премести няколко сантиметра по-надолу по носещата греда, това му позволи да избегне загнилата й част, която беше започнала да поддава. После мигът настъпи, той се оттласна с цялата сила на мускулите си, свитото му на кълбо тяло се отлепи от гредата и политна надолу. За частица от секундата пред очите му проблесна лазерният лъч — една тънка рубинена игла, тялото му профуча над нея, продължавайки въртеливото си движение.

Съприкосновението му с дъсчения под беше меко, главата му потъна дълбоко в раменете, тялото му се превъртя и спря до стената. Надигна се на лакти и внимателно се огледа. Беше вътре, проникването мина успешно.

Трябва да простя на баща си, а не на майка си!

Челесте се събуди с тази мисъл в главата, наоколо цареше непрогледен мрак. Изправи се в леглото, съзнанието й се люшкаше в странната лепкава празнота, която отделяше съня от действителността. Но къде е тази действителност, далеч ли е границата между нея и съня? В продължение на една дълга, изпълнена с напрежение секунда, тя не беше в състояние да определи това.

Живееше по начина, по който беше живяла преди убийството на баща си. Дали това представляваше саможертва, както твърдеше Оками-сан? Никога не беше споделила с него едни прост факт — каквото и обяснение да получи за смъртта на баща си, то нямаше да бъде достатъчно. Тя просто отказваше да приеме тази смърт, искаше го жив. И никакви обяснения не помагаха.

По характер баща и беше истински ориенталец. Оками-сан често се шегуваше, че той е повече японец, отколкото венецианец. Към проблемите подхождаше отвътре навън, решенията му често бяха толкова нестандартни, че конкуренцията изоставаше далеч назад, а той съумя да натрупа малко богатство въпреки нестабилната икономическа обстановка и нарастващата инфлация.

Челесте бавно се раздвижи в мрака на хотелската стая. Все още не желаеше да възприеме действителността, която я заобикаляше. Какво ли не би дала, за да възкреси баща си, да го има до себе си тук и сега! Всичко, абсолютно всичко! Дори живота на Оками-сан! Беше длъжна да защитава този живот, такава беше волята на баща й. Но дълбоко в себе си мразеше Оками-сан, мразеше го до смърт! Само истински венецианец можеше да разбере как успява да скрие тази омраза, да не й позволява дори за миг да покаже грозното си лице…

Оками беше човекът, втурнал се в живота им преди години. Оками беше човекът, превърнал този живот в кошмар, в гнездо на отровни змии. Наложи им собствения си свят, изпълнен с интриги и вражди, стари като вековен дъб.

Моментално се съюзи с мащехата й — интригантка по душа. Челесте никога не беше й се доверявала, страхуваше се от нея и я мразеше. Първо, защото беше сицилианка и следователно чужденка, второ — заради тайнствените сили, които я обладаваха и които й даваха възможност да оплита в паяжината на скандални интриги всеки, дръзнал да се изпречи на пътя на съпруга й.

Когато Челесте порасна, бавно осъзна, че Оками й беше помогнал. Заедно бяха успели да изградят основата на онази сила и могъщество, която баща й сам никога не би изградил.

Светът на Челесте се въртеше около баща й. Израсна с по-голямата си сестра, за известно време споделяше момичешките си тайни единствено с нея. Но по-късно усети, че това вече е невъзможно, че има неща, които са твърде сериозни и не могат да бъдат споделяни със сестра й.

Добре помнеше кога за пръв път почувства това. Двете със сестра й лежаха на плажа на Лидо, далеч от претъпкания е туристи площад Сан Марко и задухата, увиснала над тесните улички на Венеция.

Отправила поглед към ленивите облачета, сестра й започна да описва това, което вижда: грифон, влюбена двойка, галопиращ кон… Челесте напрегна взор и се опита да съзре очертанията, родени от фантазията на сестра й.

Но вместо тях видя главата на удавник, подскачаща сред оловните вълни, разкривената уста отчаяно се бореше да поеме глътка въздух. После върху й се стовари огромна вълна и Челесте неволно извика — толкова ясно беше видението.

В следващия миг беше на крака и с олюляване се понесе по плажната ивица. Зад нея се надигаха учудени, намазани с плажно масло лица, разнесоха се недоволни крясъци.

Накъде бягаше? Нямаше никаква представа. Знаеше само едно — колкото по-бързо тича, толкова по-скоро ще настъпи Събитието… Сякаш крачките й скъсяваха не разстоянието, а времето, приближаваха я все по-близо и по-близо до видението с удавника…

В далечния край на плажната ивица настъпи суматоха, млади мъже газеха в прибоя и викаха нещо, някои от тях енергично заплуваха към дълбокото. Там тъмнееше нещо. Удавникът!

Имаше чувството, че всеки миг ще повърне. Докосването на смъртта сякаш придоби плът и кръв, в продължение на една черна и безкрайно дълга секунда стана по-осезаемо от самия живот… Ориентацията я напусна, тялото й политна напред. Имаше чувството, че живее едновременно във вечността и реалния свят, без да бъде изцяло нито в едното, нито в другото… Просна се по очи, крайниците й престанаха да приемат командите на мозъка.

— Никълъс!

Ръцете й пронизаха мрака на хотелската стая, но тялото, което очакваше да напипа в леглото, не беше там. Отправи поглед в мрака и… изведнъж го видя. Знаеше точно къде се намира, тя също се озова там, тръпнеща от ужас. В последната, кристално ясна секунда на видението, успя да зърне и врага. Беше приклекнал съвсем наблизо, на някакви си два-три метра. И чакаше появата му…

— Никълъс!

Никълъс внимателно се ослушваше във вътрешността на сградата, в която се помещаваха офисите на тайнствената фирма „Авалон ЛТД“. Беше стара, но някак жива, сякаш дремеше в мрака. Инстинктивно чувстваше, че не бива да я буди, защото това несъмнено би увеличило опасността.

Бавно се измъкна от таванската стаичка и спря на тясна дървена площадка. Отвори танжинското си око и видя стръмната стълба в дъното, право пред себе си. Започна да се спуска по нея, безшумен като горски звяр. Стъпваше с цяло стъпало, отначало леко и внимателно, после с цялата тежест на тялото си. Балансираше отлично, стъпалата му заемаха максимално широка площ по тесните дъски.

В средата на стълбата спря, тялото му напрегнато приклекна. Използваше както слуха си, така и танжинското око. Дъждът барабанеше по прозорците, дървените капаци леко потропваха при някой по-силен порив на вятъра. И това беше всичко.

Представи си с нереална яснота свръхестествената сила на месулета и в сърцето му се промъкна страх. Знаеше, че не може да се сравнява с него, че последния път се беше измъкнал благодарение на изненадата и немалка доза късмет. На това обаче вече не можеше да разчита.

Преди години не се страхуваше от нищо. Но тогава още не знаеше за съществуването на Тао-тао, не беше станал жертва на опитен танжин, превърнал го в „широ нинджа“ чрез съответната обработка на мозъка. След физическото си възстановяване прояви интерес към миналото, всъщност именно благодарение на този инцидент той научи за танжините в собствения си род. Но в душата му остана неясна утайка. На млади години дори не се опита да разбере на какво се дължи тя, но сега вече знаеше на силата на Неизвестността. Някогашният му сенсей — човекът, на когото беше вярвал с цялата си душа, в крайна сметка се оказа враг. На това се дължеше утайката на неясния страх, че наученото от Канзацу все още крие своите тайни… Неизвестността.

Тя се беше превъплътила в месулета, в могъщия непознат, който дебнеше някъде там, в дъждовната парижка нощ. Сблъсъкът сутринта потвърди подозрението, оформило се в душата на Никълъс още при появата на моста Канфа в порутеното венецианско палацо: месулетът имаше друга задача.

Може би наистина е бил изпратен да убие Оками, както мислеше Челесте. Но макар възрастният японец да беше изчезнал, все още нямаше никакви доказателства за смъртта му. А месулетът беше насочил вниманието си към тях, в това не можеше да има никакво съмнение. Реакцията му, разбира се, беше съвсем логична — отстранил Оками, временно или постоянно, той беше длъжен да се заеме и с хората, които са се опитвали да го защитават…

Но инцидентът с моста Канфа вероятно е станал още преди отстраняването на Оками! Тази възможност беше доста смущаваща. Колкото повече я преобръщаше в съзнанието си, толкова по-малко логика откриваше в нея, особено на фона на общата обстановка в началото на операцията.

Да започнем отново, от самото начало, заповяда си той. Ако Оками е бил белязан за унищожение от оябун предател, защо, по дяволите, убиецът трябва да се захваща с Никълъс и Челесте? Защо да губи време и да се излага на потенциална опасност? Защо просто не премахне отвлечения Оками и работата да приключи до тук?

Предполагаемите отговори на тези въпроси бяха два, еднакво смразяващи кръвта: или задачата на месулета няма нищо общо с убийството на Оками, или не той е отвлякъл стареца… Първата вероятност означаваше, че Оками го е излъгал, а втората — че няма никаква представа за истинското състояние на нещата. И в двата случая заключенията щяха да са страшни…

Изпълнен с нетърпеливо очакване, той стъпи в коридора на най-горния етаж и се зае внимателното изследване на стаите. Доста се изненада от това, което откри там. Нямаше и помен от материалите, от които се изработват ритуални маски, нито едно от помещенията не приличаше на работилница. По-скоро имаше чувството, че е попаднал в солидна фирма, занимаваща се с финансови инвестиции.

Разсеяната светлина от площад Воск зад прозорците беше напълно достатъчна. Батареи от телефони, факсови апарати и телекси, мощни компютърни терминали — тъмни и някак призрачни в бездействието си. Бюра, настолни лампи, ортопедични столове. Обичайното офис оборудване. Но не съвсем. Липсваха документи. Нямаше дори следа от кантонерки и метални шкафове за съхраняване на папки и архиви.

Пристъпи към един от компютрите и го включи. Върху екрана грейнаха оранжеви букви и символи. За влизане в програмата трябваше да се набере кодово словосъчетание и в това нямаше нищо необичайно. Необичайното се съдържаше във факта, че всичко беше изписано на японски, с йероглифите „канджи“…

Изключи машината, вече напълно сигурен, че „Авалон ЛТД“ не е това, което би трябвало да бъде. Спомни си думите на Форново. Преди пет години компанията е била продадена на чужденци, но никой не знае какви точно са те…

С какво ли се занимава сега?

Нямаше никаква представа, но едно поне беше ясно — купувачът е японски концерн.

Изведнъж замръзна на място. Периферното му зрение долови леко движение, отразено от тъмния скрап на компютъра. Бавно се отпусна на колене, тялото му сякаш се превърна в дим. Завъртя се леко и незабележимо по посока на опасността. Не видя нищо.

Зае се с методично претърсване, проверяваше всяка сянка и отражение, преминаваше нататък едва след като беше напълно наясно с техния произход. Нито за миг не се изправи в цял ръст, остана на колене и след като приключи.

Долови движението за втори път, този път по-близо до центъра на полезрението си. Отново беше отразено в тъмния екран на близкия монитор, но това беше достатъчно за идентификацията му — оказа се кратък отблясък от фаровете на преминаваща по улицата кола. Хвана се за плота на бюрото, край което беше приклекнал, с невинното намерение да стане на крака. Но пръстите му изведнъж усетиха разликата между изкуственото покритие отгоре и повърхността отдолу.

Плъзна се под бюрото и вдигна глава. От вътрешната страна на плота стърчеше квадратен бутон. Натисна го, но нищо не стана. После видя, че редом е него, добре натикана в изкуствената материя, имаше малка секретна ключалка.

Извади стоманения „шурикен“ и вкара едно от остриетата в ключалката. Бутонът отстъпи под натиска на палеца му. Нищо не се случи. Никълъс премести стола и дръпна пластмасовата подложка от пода. В килима под нея се появи малка дупка. Бръкна и извади кутия с флопи дискове от три инча и половина, всеки един акуратно номериран.

Включи компютъра и вкара първия диск в процепа. Изчака на екрана да се изпише искането за кода и начука номера от опаковката на дискетата. Системата го отхвърли. Опита в обратен ред, но със същия ефект. После върху екрана се изписа предупреждение — ако до тридесет секунди не се вкара верния код, ще бъде включена аларма.

Никълъс изключи машината и се замисли. Реши да замени числата с букви от азбуката и отново щракна копчето.

Компютърът забуча, по екрана пробягаха разноцветни светлини. Беше забравил да извади дискетата и сега машината разчиташе нея, а не информацията върху твърдия диск. После отново се изписа поканата за въвеждане на кода. Набра цифрите, изписани върху кутията за дискети, и в отговор получи изброяването на различни директории. Поиска първата от тях и на екрана се появи дълъг списък с дати на оръжейни доставки: китайски изтребители Ф, руски бомбардировачи „Туполев-22М“, танкове Т-72, противовъздушни ракети САМ-13, американски изтребители Ф-15, разузнавателни свръхзвукови машини „Локхийд СР-71“, компютъризирани огнехвъргачки „Баджър“, мини „Питон-600“, ръчни противотанкови базуки „Дейраел“… Списъкът беше безкраен. По всичко личеше, че „Авалон ЛТД“ е разпределителен център и посредник между доставчици, скрити зад шифровани имена, и купувачи от Иран, Ирак, Афганистан и Балканите — новите горещи точки на планетата.

В края на списъка се появи любопитна редица от странни символи. Той натисна помощния бутон и символите се стопиха в един кратък израз: По поръчка. Означаваше ли това, че не са на склад?

Нагласи курсора в края на символите и натисна клавиша с надпис „ентър“. Върху екрана се изписа ТОРЧ 315.

Това пък какво е, по дяволите?

Изтекоха десетина секунди, после светът изведнъж се срути върху главата му.

Експлозията беше безшумна, изцяло вътре в съзнанието му. Не го усетих! Месулетът беше тук!

Не беше доловил пулсирането на „кокоро“, беше сигурен, че е в безопасност, поне за момента.

Претърколи се назад и разтвори танжинското си око. Напразно търсеше местоположението на противника си. Отново разбра, че единственият му шанс да победи беше да успее да се доближи на късо разстояние до месулета. На една ръка, не повече. Това би му позволило да използва някое от оръжията за близък бой.

Но противникът очевидно нямаше никакво намерение да му позволи това. Никълъс изстена и се отпусна на ръце и колене. Съзнанието му беше блокирано от черна сянка, не можеше да разсъждава. Светът се превърна в хаос, после се сви в малка бодлива топка от блестяща стомана, пронизваща черепа му.

Щеше да умре без дори да види лицето на противника си. Не знаеше името му, не можеше да отгатне причините за тази атака. Но смъртта се приближаваше. Това беше единственото нещо, което осъзнаваше със сигурност сред черния хаос в главата си.

Никълъс!

Направи опит да се концентрира, да насочи душевните си сили към „кокоро“. Но пътят беше блокиран от бодлива тел, усилията му да се доближи до мембраната в центъра на вселената бяха обречени на неуспех.

Акшара не беше достатъчна, в съзнанието му отново се промъкна съмнението, заразно като смъртоносен вирус: в самата същност на обучението, което беше получил от Канзацу, е посято семето на унищожението. Това би било съвсем в стила на стария сенсей с деформирана от Кшира душа. Канзацу беше велик измамник, майстор на интригата. Вероятно дори от гроба е успял да начертае пътя към унищожението на Никълъс…

Никълъс!

Акшара учи, че седем пътеки водят до „кокоро“. Но всички те бяха блокирани, главата му беше подложена на огромен натиск, той бавно оглушаваше и ослепяваше. В ушите му се появи пронизителен вой, сякаш от глутница гладни вълци. Мембраните им започнаха да кървят. Въздухът пареше дробовете му, имаше чувството, че се намира във вътрешността на огромна пещ.

Пред очите му се появиха алени отблясъци и странни видения. Възпалената кора на мозъка му почти не ги възприемаше, но те самите бяха достатъчно гротескни, сякаш изскочили направо от зората на човешката цивилизация. Натискът върху мозъка му ставаше непоносим.

Никълъс!

Течаща вода, камбанен звън… После отново пронизителният вълчи вой, последван от звънтяща тишина… Той направи опит да я сграбчи, но тя му се изплъзна. Воят се усили, стана нетърпим. Студената ръка на смъртта притисна дробовете му, костеливите й пръсти започнаха да измъкват…

Никълъс!

Най-накрая я чу, разбра какво се съдържа в този вик. Умът му влезе в контакт с нея, въпреки ледената хватка на смъртта…

— Ето… — това беше всичко, което успя да произнесе.

Но тънката нишка се приближи и започна да се спуска над него. Пъпна връв сред хаоса, глътка живот за вцепененото му тяло. Костеливите пръсти на смъртта разхлабиха хватката си, пропастта под пулсиращата мембрана на „кокоро“ започна да се отдалечава…

Едва сега разбра как е успял да го заслепи противникът — беше го натикал под „кокоро“. Ето защо седемте пътеки бяха блокирани. Насочи психическите си сили нагоре, бавно ги нагоди към ритъма на космическото сърце… Сега вече беше в състояние да насочва мисълта си, да я трансформира във физическо действие.

Затвори танжинското си око, накара го да заспи. Вече знаеше, че не може да разчита на него, защото именно натам беше насочена психическата енергия на месулета. Отвори очи и видя фигурата на Челесте, свита на кълбо и потръпваща от ужас. Но именно от нея се проточваше тънката нишка, която беше спасила живота му.

А зад нея заплашително се издигаше тъмната фигура на месулета.

В този кратък миг душата му се освободи от последното було на заблудата, истината блесна е цялата си съкрушителна сила: Той не може да позволи да й се случи нещо лошо, защото е парализиран от любов, от истинска, дълбока любов!

В следващия миг до слуха му достигна тънко просвирване — сякаш мушица беше попаднала в мрежата на невидим паяк. Вниманието му се раздвои, очите му успяха да уловят кратък проблясък, мозъкът му отчаяно се опитваше да дешифрира сигналите. А после от мрака излетя остър нож и полетя към гърдите му.

Рената Лоти беше внушителна жена във всяко отношение. Беше прехвърлила седемдесетте, но фигурата и беше висока и стройна, все още стегната. Гърбът й не беше приведен, ръцете й не трепереха, походката й беше сигурна и стабилна. Лекото, едва забележимо накуцване само подчертаваше необичайната й свежест.

Тя е дяволски умна, беше казал Делакроа, търговецът на оръжие. Никой мъж не може да се сравнява с нея. Специалността й е уреждането на всякакви контакти на Азиатския континент, само тя може да ти свърши работа…

Гоунт се срещна с нея на ъгъла на булевард „Конституция“ и 17-а улица, точно срещу зелената морава на Белия дом. Отново го обзе странното чувство, че е в провинцията, далеч от гъмжилото на големия град. За това допринасяше огромното открито пространство наоколо, синьото небе над внушителните бели колонади на президентската резиденция.

Зад гърба му се издигаше внушителната сграда на ОАД3, блестяща с цялото ренесансово великолепие на тронната колонада пред входа и масивния бронзов портал. Зад него се издигаше странната статуя, олицетворяваща двете Америки, подчертаваща по недвусмислен начин дълбоката културна пропаст между тях.

Рената Лоти имаше решителното лице на жена, която знае как да се придвижва в коридорите на властта. От нея се излъчваше чувство за собствено достойнство и ясна цел в живота. Ако някога е била разочарована от действителността, това положително е било много отдавна, в осанката й нямаше дори следа от цинизма, който идва заедно с разочарованията от живота. В нея не се забелязваше и обичайният за вашингтонските политически кръгове фалшив патриотизъм, което беше наистина странно… Чипият нос, високите скули, хлътналите бледосини очи и решителната брадичка излъчваха авторитет, с който несъмнено се съобразяваха… Косата й, стегната в кок, имаше цвят на стара платина. Макар и малко ярък, той също допринасяше за общото й излъчване.

Беше облечена в черно копринено костюмче, обувките и чантата й бяха от черна, отлично обработена крокодилска кожа. На раменете си беше наметнала стилно манто от скъпа вълна, също в черен цвят. Нямаше никакви бижута е изключение на пръстен с огромен рубин, заел мястото на брачната халка.

— Господин Гоунт?

Той кимна с глава, а тя се усмихна, сякаш да му демонстрира белотата на ситните си зъби.

— Благодаря, че веднага приехте поканата ми — рече Гоунт и почтително стисна ръката и.

— Познавах баща ви. Беше човек, с когото всички се гордееха… — усмивката й се разшири: — Освен това бях на една адски тъпа театрална постановка. Тъкмо се готвех да се измъквам, когато вие ме потърсихте по пейджъра… Точно навреме! — главата и беше леко наклонена над рамото, приличаше на гимназистка, която прави оглед на новия си съученик. — Казахте, че сте взели номера ми от Тимъти?

— Да, от Тимъти Делакроа — кимна Гоунт и двамата бавно поеха по тротоара. Рената посочи една пейка в градинката пред ОАД. — Каза, че вие вероятно сте единственият човек във Вашингтон, който ще може да ми помогне…

— Много съм поласкана — отвърна тя, по лицето й остана сериозно. — Отдавна познавам Тимъти, сигурна съм, че никога не преувеличава…

Гоунт сбито й разказа за интереса на сенатора Бейн към „Томкин Индъстриз“ и личността на Никълъс Линеър, после заключи:

— Разбрах, че Делакроа е поддържал тесни контакти със „Сато-Томкин“ чрез президента на сайгонския ви филиал Винсънт Тин. Ако това е вярно и ние наистина сме замесени в оръжейни сделки, аз се страхувам, че комисията на Бейн вече е в течение… Компанията ни е обречена, а Никълъс вероятно ще прекара остатъка от живота си в затвора…

— Зная много неща за Тин — кимна Рената. — Доста се учудих, когато беше назначен за президент на сайгонския филиал на „Сато-Томкин“, постоянно се питам кой е организирал тая работа…

— Какво искате да кажете? — наостри уши Гоунт.

— Името на Тин означава големи неприятности — отвърна тя. — Най-големите възможни… Той е гъвкав и умен бизнесмен, върши всичко както трябва и спазва сроковете… нещо доста необичайно за Югоизточна Азия… Истински предприемач, но в лошия смисъл на думата. Защото безогледно се залавя с всичко, от което може да получи печалба.

— За компанията?

— За себе си — поклати глава Рената, замисли се за момент, после добави: — Не познавам лично господин Линеър, но сигурно се досещате, че доста съм слушала за него… Хората твърдят, че притежава „буши но насаке“ — това, което самураите са наричали „чувствителността на боеца“… — очите й, ясни и блестящи, сякаш недокоснати от годините, замислено се насочиха към автомобилния трафик по булевард „Конституция“. — Доколкото съм осведомена, този човек притежава изключително развит нюх… Права ли съм, господни Гоунт?

— Абсолютно.

Рената кимна с глава, сякаш отдавна знаеше отговора на този въпрос.

— Струва ми се малко вероятно той лично да е назначил Тин… По-скоро му го е препоръчал доверен човек от обкръжението…

— Забележката ви е изключително интересна — развълнувано отвърна Гоунт. — Защото през цялото време имам чувството, че някой е организирал в детайли операцията по унищожението на Никълъс и неговата компания!

— Рене Бейн е като тумор, впит в тялото на обществото — каза Рената. — В момента командва парада, въпреки усилията на сенатора Брандинг и други членове на опозицията. Позициите му са непоклатими, а това означава, че и онези, които го презират, са принудени да го търпят… Затова искам да бъда сигурна, че знаете с кого говорите и какво говорите. Приятелите на Бейн във Вашингтон са навсякъде, за много от тях дори не подозирате…

— Благодаря за предупреждението — кимна Гоунт. — Но аз съм стара кримка, зная кога да си затварям устата…

— Но ако сте решен да проследите пътя на Винсънт Тин, несъмнено се намирате в опасност — каза Рената. — Тимъти не знае дори половината от машинациите му… Крадените оръжейни пратки са само върха на айсберга, ако говорим за миналото на Тин. Занимавал се е с контрабанда на наркотици, забранено химическо оръжие, секретни военни технологии… И от това е натрупал огромно състояние.

— Но защо тогава му е била нужна платената длъжност в „Сато-Томкин“? — хвърли й изпълнен с любопитство поглед Гоунт.

— Несъмнено за прикритие — отвърна Рената. — Законният бизнес е бил именно това, от което се е нуждаел… Подозирам, че го е вършил отлично и компанията е била доволна от него. В днешно време не си струва да парадираш с незаконни операции и Тин отлично го знае.

— Искам да открия кой ни е поставил динена кора — въздъхна Гоунт. — Това е единственият ни шанс да оцелеем!

Рената мълча толкова дълго, че той започна да се изнервя.

— Какво мислите?

Тя въздъхна и се обърна да го погледне:

— Чувствам прекалено много очи върху себе си. Хайде да се поразходим…

Започна да ръми, но Рената само закопча най-горното копче на палтото си и продължи да крачи. Елипсата пред Белия дом остана зад гърба им, пресякоха „Конституция“ и навлязоха в парка Западен Потомак. Теренът под краката им започна да се снижава, след известно време Гоунт си даде сметка, че вървят към Мемориала на жертвите във Виетнам. Скоро пред очите му се появи грамадата от черен гранит, в душата му нахлуха разпокъсани спомени.

Съскането на автомобилните гуми вдясно от тях постепенно заглъхна и отстъпи място на нощния ветрец, който шумолеше сред последните листа на дърветата. Рената Лоти крачеше до него с лекота, преодоляването на наклона и неравностите на терена очевидно й доставяше удоволствие. Под краката им шумоляха окапали листа, в съзнанието му се появи приятната гледка на късната есен, земята дими, листата на дърветата греят в богата палитра, съдържаща всички оттенъци на златистото…

Помисли за мъртвия си баща, за особеното му положение в този град. Беше успял да се справи с лепкавите му пипала преди те да успеят да го погълнат… Това несъмнено беше огромно постижение и той изпита голямо облекчение от факта, че се е върнал във Вашингтон не по собствено желание, а по силата на обстоятелствата.

Рената крачеше с наведена глава и ръце в джобовете, дълбоко замислена. Дъждовни капчици проблясваха в косата й като малки брилянти.

— По всичко личи, че във вашия случай ще трябва да поемете по най-прекия път… — обади се най-сетне тя. — Това означава да откриете кой е препоръчал Винсънт Тин за мястото в Сайгон… — замълча за момент, от устата й излитаха малки облачета пара: — Но работата е там, че този път е и най-опасният…

Делакроа не беше го подвел, помисли си Гоунт. Тази жена наистина е много специална. В нейна компания се чувстваше спокоен и уверен, заключенията на будния й ум му доставяха истинско удоволствие. За миг изпита нещо като завист към съпруга или любовника й, които и да бяха те…

— Мисля, че един човек във Вашингтон е в течение на нещата — продължи Рената. — Но евентуалният контакт с него ще бъде изключително опасен.

Стигнаха до първата от паметните плочи на Мемориала. Черният мрамор, изпъстрен с имената на загиналите, влажно проблясваше. Дъждът плющеше върху него, вадички, подобни на сълзи, се стичаха по гладката повърхност…

Рената се спря и отправи поглед към плочата. На метър от краката й плющеше малко американско знаме, забито направо в земята. Зад него аленееше букет свежи рози. Извърна се към него, облачето пара от устата й достигна до ревера на палтото му.

— Помните ли какво ви казах преди малко? Във Вашингтон има доста хора, които тайно подкрепят сенатора Бейн. Моят човек е един от тях… Заема висок пост в щаба на Бейн, но действа като законспириран агент и публичните му изяви са в съвсем друга насока…

Очите й, тъмни и замислени, сякаш се превърнаха в част от черния гранит зад гърба й.

— Слабото му място е личният живот, има доста свободни сексуални навици… Съвсем наскоро се сдобих с няколко отлични снимки и чаках подходящия момент, за да ги пусна в действие… Очевидно нашата среща е едно щастливо стечение на обстоятелствата.

В мрака на дъждовната нощ тя изглеждаше млада и свежа, Гоунт с изненада откри, че от фигурата й се излъчва вълнуващо желание. Неволно си спомни за портрета на Лукреция Борджия — сестрата на Юлий Цезар, който беше съзерцавал преди време. И двамата са били незаконородени, според легендата именно този факт е лежал в основата на неутолимата им жажда за власт… За миг Гоунт си представи тази жена в ролята на Лукреция Борджия, сърцето му потръпна.

— Този човек е пряко свързан с мозъчния тръст на Рене Бейн — продължи Рената. — Ако решите да се възползвате от моите материали, той положително ще ви разкаже всичко, което знае — дългият показалец, силен и чист, без следи от лак, избърса дъждовна капка от лицето й. — Кой знае, може пък именно това да сложи прът в колелата на мощната машина на сенатора…

Най-сетне! Най-сетне някакъв шанс компанията да бъде спасена! Гоунт почувства как му се завива свят от вълнение. Само преди няколко часа беше напълно отчаян и сериозно се питаше дали да не се хвърли в Потомак. Но сега нещата претърпяха коренна промяна, самотните му усилия най-накрая дадоха някакъв резултат.

— Кажете ми името на този човек — задъхано рече той.

По лицето й проблясваха ситни дъждовни капчици, на бледата светлина откъм булеварда то изглеждаше като изсечено от мрамор.

— Уилям Джъстин Лилехамър — прошепна тя.

Дванадесета главаНю Йорк | Токио | Вашингтон | Париж

— Искам да направя признания — каза Маргарет и вдигна глава към лицето на Кроукър. — Но пред теб, а не пред Федералното правителство… Защото само на теб ти вярвам! — облегна глава на рамото му и добави: — Господи, колко театрално звучи! Та аз почти не те познавам! Какво направих с живота си?…

— Нали си знаела какво искаш, когато си встъпвала в брак?

— О, да! Тогава знаех. Но какво представлявам сега? Не мога да се позная… Всичко, което исках, изведнъж изгуби смисъла си.

Пътуваха през Кънектикът с нейния „Лексус“. Бяха оставили Франси при приятелката на Маргарет — разведена жена, която предлагаше консултантски услуги в дома си и живееше в компанията на интелигентна шотландска овчарка на име Мърифийлд. Беше страстен играч на голф, обеща им, че ще запали и Франси.

— Искам да ти благодаря — прошепна Маргарет. — Отношението ти към Франси беше страхотно. Направо се страхувах, че няма да те пусне…

— Тя е силно момиче — поклати глава Кроукър. — Има желание за живот, дори след всички ужаси, които е преживяла.

— Страхувам се, че обърках и нейния живот…

Известно време пътуваха в мълчание. После той й разказа за приятелството си с Никълъс. От самото начало, когато и двамата преследваха нинджата Сайго, оказал се братовчед на Никълъс. До самия край — премеждията в Япония, при които изгуби ръката си. Събитията бавно оживяваха в съзнанието му, сърцето му се сви от остра болка. Никълъс му липсваше…

— Завиждам ти — прошепна Маргарет. После видя, че поемат по пътя за Олд Уестбъри и тръсна глава: — Не! Не искам да се връщам у дома! Не мога!…

— Но мъжът ти…

— Мъжът ми не се брои — внимателно отвърна тя и отметна кичур коса от челото си. — Вече ясно виждам това… — извърна се на седалката и втренчи поглед в лицето му: — Ще ти кажа нещо, Лю… Нещо, което никога не съм допускала, че мога да споделя с когото и да било. Но не съм допускала и това, което се случи с мен… Толкова съм уплашена, че трябва да направя нещо… Трябва да разпръсна ужаса в душата си, иначе ще загина!

— Страхуваш се, че убиецът на брат ти ще се върне?

— Не — поклати глава тя и гласът й потрепна от силата на емоциите. — Страхувам се, че няма се върне!

Спряха пред червен светофар, от двете им страни се наредиха дълги колони коли. Кроукър изпусна въздуха от гърдите си:

— Мисля, че трябва да ми обясниш…

— Ще ти обясня — кимна Маргарет. — Това и още много други неща… Но сега карай, Лю. Натисни педала и карай! Искам да изчезнем накрай света!

През целия път до Монтаук Пойнт тя сякаш спеше, изпънала се на седалката с отметната назад глава и спусната над лицето коса. Приличаше на момичето, с което се срещаше в онова далечно лято, през което беше успял да се измъкне от жегата на Кухнята на Ада, нарочно приел да се включи в „Програмата за деца без шансове в живота“ на щатските власти. Озова се в Пенсилвания, някъде в околностите на малко градче с индианско име, което изглеждаше страхотно смешно за момче на неговата възраст. Натъкна се на момичето в прашен, оплют от мухите магазин за смесени стоки, пиха кока-кола за пет цента от стар автомат, боядисан в червено и бяло. Следобедът му се стори невероятен…

Невинността беше скъпоценна стока за хлапак като Лю Кроукър, свикнал да троши чуждите глави и да защитава своята със стара бухалка за бейзбол. Такъв беше животът на момчетата в нюйоркския Уест Сайд. Невинността беше сън, недостижима мечта. Нещо, до което не беше се докосвал, преди да срещне Ребека. Затова и не я различи — това щеше да стори по-късно, след много, много години…

Кроукър я събуди, когато наближиха Амагансет откъм изток и пътят започна да се извива покрай величествени дюни, сред които тъмнееха самотни борове и диви розови храсти. Тук сушата се превръщаше в тясна ивица, свързваща Монтаук с източния край на Хамптън. Още едно индианско име, помисли си той.

Видя, че Маргарет се размърда, и промърмори:

— Скоро асфалтът ще свърши… Гладна ли си?

— Да почакаме още малко — отвърна тя и отправи поглед към безкрайните пясъчни дюни отвъд стъклото.

Отбиха край паянтова барака в края на пясъчната ивица, която се оказа рибарска кръчма. Кроукър искаше да се свърже с Лилехамър. Да му докладва за последното развитие на събитията, но главно, за да чуе резултатите от лабораторните анализи. Насреща се обади женски глас, поиска оперативния му псевдоним и го помоли да почака. Кроукър имаше чувството, че се опитва да открие Лилехамър по радиостанцията, което означаваше, че само Бог знае къде се е запилял…

— Беше прав, като каза, че ще ни трябва магьосник — прозвуча най-сетне познатият глас. — Няма никакви отпечатъци, с изключение на тези на жертвите… — сякаш говореше през кутия за консерви, металическите нотки бяха ясно доловими. — Ако играехме в научно фантастичен филм, положително щяхме да идентифицираме мръсника по собствените му ДНК и вече щяхме да разполагаме с подробния му портрет!

— Много смешно! — сопнато отвърна Кроукър, който след събитията през деня съвсем не беше настроен за каламбури. — Кажи с какво в действителност може да ни помогне ДНК!

— Нищо. Съвременната наука ни оставя да се оправяме сами. Но перото, затъкнато в трупа на момичето, е наистина интересно. Принадлежи на бяла сврака — едно рядко срещащо се пернато, според експерта на Смитсоновия институт, когото изплаших до смърт… Толкова рядко, че трябваше да поискам мнението на шестима орнитолози, преди да го идентифицирам… Живее във високите плата на Азия, в САЩ няма нито един жив екземпляр. Нито в зоологическа градина, нито при частни колекционери! А ти имаш ли напредък?

Кроукър му предаде кратко и доста редактирано описание на премеждията си с Маргарет.

— Имаш огромен напредък, продължавай в този дух! — похвали го Лилехамър. — Значи тоя тип Робърт е от Изтока, а? Бялата сврака също е от хам… — замълча за момент, осигурената срещу подслушване линия тиктакаше като бомба със закъснител. — Виж какво, ако мадамата Де Камило е права и убиецът си пада по нея, тя е нашият най-добър приятел! Дръж се здраво за нея. Звънни ми веднага, ако мъжът й вземе да ти създава неприятности. Ще ти предам достатъчно компрометиращи материали, за да го укротиш. Тони Д. не е Доминик Голдони, с такива като него лесно се оправяме!

— Трябва да те видя веднага след като приключа с нея, а това ще стане утре. Чакам да предложиш мястото…

Лилехамър се замисли само за миг:

— Ангажирай места за първия полет до Вашингтон, и за двамата. Ще ви чакам на летището. Преди това ми звънни да кажеш точния час.

Кроукър прекъсна разговора и се върна в колата.

Прекосиха малкото селце и спряха пред „Госмънс“ — ресторант от среден калибър, кацнал на хълма над пристанището. Някога тук е било убежището на китобойните кораби, но днес мястото беше като всяко друго — изпълнено със заведения за бързо хранене и магазинчета за сувенири.

Седнаха в близост до един от панорамните прозорци. По това време на годината ресторантът беше почти празен, но гларусите — дръзки и затлъстели от обилната храна, отказваха да напуснат крайбрежните води и кръжаха над главите им с тревожни крясъци.

Пиеха си питието и мълчаха. Кроукър се контролираше добре, макар че изгаряше от нетърпение да научи нещо повече за убиеца на Голдони. Нямаше да бъде лесно. Срещу него седеше единственият човек на света, който имаше връзка с този тайнствен тип. Предчувствието, калено в многобройни схватки по улиците на Ню Йорк, ясно му нашепваше, че ако жената насреща му не успее или не пожелае да му помогне, убиецът никога няма да бъде открит, въпреки огромната машина на Лилехамър. Усещаше, че тя иска да му разкаже всичко, натрупало се в душата и след отвличането, но това бяха ужасни, трагични събития… Знае ли човек дали ще й достигне кураж (или доверието в него), за да изкара всичко на безпощадната дневна светлина? Поставяше се на нейно място и никак не беше сигурен, че би сторил това…

Маргарет опразни чашата си, очите й останаха заковани в нея.

— Когато ни пусна… когато приключи с Дом… и ние с Франси се прибрахме у дома, аз знаех, че още нищо не е свършило… — гласът й беше глух, внезапно избледнелите й очи безпомощно потърсиха неговите.

Преглътна и изведнъж му заприлича на човек, който забива пръсти в пясъка на брега на морето, решен да устои на ударите на прибоя.

— Знаеш ли… Между него и мен се случи нещо, което дори и той не е очаквал… Той се появи тук, за да ме използва и да се добере до Дом. В това успя напълно. Но после се случи нещо странно… По време на една от крайпътните ни нощувки… Не зная как да го нарека, нещо като… преливане…

— Нарочно ми даде възможност да го убия и аз не се поколебах да се възползвам от нея… Но беше обмислил всичко и бръсначът в ръцете ми се оказа ненаточен… Каза, че този факт е без значение и беше прав… Защото аз направих опит да го убия… Това беше важното. Този акт отключи нещо, което е било скрито дълбоко в душата ми… Разбрах, че притежавам вътрешна решителност, за която дори не бях подозирала…

Облиза пресъхналите си устни, Кроукър вдигна глава и поръча по още едно питие. Изчака отдалечаването на келнера и подхвърли:

— Спомена нещо за преливане…

— Да — кимна тя. — Знаеш ли, сякаш от него получих тази решителност, но в замяна на това и той взе нещо от мен…

— Какво?

— Не зная — отвърна тя и отпи от чашата си. — Или поне тогава не знаех… Сега започвам да се досещам и сърцето ми се свива от ужас — отпи още веднъж, почти несъзнателно. Кроукър реши да поръча храна в момента, в който се появи келнерът.

— Трябва да го споделя с някого — прошепна Маргарет и скри лице в дланите си. — Не мога повече да го държа в себе си… Но кой би ме разбрал? С мъжа и детето си не мога да говоря, това е просто изключено… Същото важи и за познатите ми — главата й се повдигна, очите й потърсиха неговите. За какво ли, запита се той. За съчувствие или присъда? — Оставаш ти, Лю… Защото не зная какъв си ми и какъв можеш да станеш… Ти си толкова непознат, колкото и животът край мен…

— Маргарет, какво се страхуваш, че мога да ти отнема?

— Способността да го мразя.

Видя, че се страхува да не й се изсмее в лицето — така, както без съмнение би постъпил съпругът й. Но той беше видял обезобразеното тяло на Доминик Голдони и съвсем не му беше до смях. Напротив, почувства как по гърба му пробягват ледени тръпки.

— Сякаш сме свързали душите си завинаги… Не мога да го изхвърля от съзнанието си. Не говоря за лицето или тялото му… Не… Усещам го до себе си в мрака на нощта, долавям миризмата му…

Кроукър потърси очите й:

— Маргарет, искам да ти кажа нещо, преди да продължиш… Човекът, който уби брат ти и отвлече вас с Франси, е толкова опасен, че ти буквално си единственият човек на света, който може да помогне за неговото залавяне. Без теб нищо не мога да направя. Имам чувството, че искаш да ми помогнеш, но ако това е толкова болезнено за теб, аз…

— Наистина искам да ти помогна — забързано го прекъсна тя. — Но преди това искам да бъда сигурна, че той не е… — млъкна, задавена от емоции.

Кроукър спря минаваща край масата им келнерка и поръча супа от миди и лангуста на скара. Мидите пристигнаха почти веднага — сварени в огромни купи и гарнирани със сладки водорасли. Маргарет бавно започна да се храни, лицето й постепенно възвърна цвета си.

— Непрекъснато мисля в какво отношение съм се променила, след като бяхме освободени — продължи тя, след като приключи с мидите и бутна купата настрана. Облиза пръстите си един по един, като сита котка: — Честно казано, бракът ми беше пълен провал. Ние с Тони не общуваме, сега вече съм убедена, че никога не сме го правили… Когато става въпрос за общуване с жени, Тони прибягва единствено до юмруците си и онова, което виси между краката му. С мъжете общува чрез сложните пазарлъци и в това се състои животът му. Обадя ли се, реша ли да изкажа мнение по някакъв въпрос — моментално получавам порция бой. Предполагам, че се е отвратил от мен в момента, в който се роди Франси. Какво?! Не е син? — на лицето й се появи горчива усмивка: — Такива са сицилианците…

Келнерката донесе салфетки в целофанови пликчета и се зае да събира чиниите. Маргарет каза, че иска бира, Кроукър поръча две и момичето бързо се отдалечи.

— Работата е там, че ти си го приемала — промърмори той и побърза да се поясни: — Имам предвид боя…

— Това може да го разбере само една жена — хладно го погледна тя.

— Правя всичко възможно — поощри я е усмивка той. — Слушам те е безкрайно внимание!

За момент тя остана мълчалива, очите й се насочиха към спокойните води на канала, над който бавно се спускаше мракът. В устието се появи рибарска гемия с ярки сигнални светлини, силуетът й бавно започна да пресича панорамното стъкло, изведнъж заприличало на телевизионен екран.

— Дай ръка — тихо прошепна тя. — Не тази, другата…

Той й протегна биомеханичната си протеза, очите й пробягаха по чертата, която свързваше кожата е изкуствените елементи.

— Светът на мъжете е изпълнен с насилие… — прошепна. — Докато светът на жените… Всъщност жената постоянно се пита защо насилието е неразделна част от уравнението…

— Но пасивността…

— Продължаваш да мислиш като мъж — мило му се усмихна тя. — Пасивността няма място в това уравнение. Мъжете погрешно смятат, че жените трябва да бъдат пасивни, само защото не виждат смисъл в насилието. Това е заблуда — главата й се повдигна, в очертанията на брадичката й се долови решителност: — В едно отношение мъжете са пасивният пол и това често се оказва решаващо… Защото, получили право на избор, те неизменно предпочитат завареното положение. Мразят промяната и винаги се борят срещу нея. Жените, от своя страна, търсят стабилността. Замисли ли се човек върху нея, веднага ще открие, че става въпрос за съвсем друго животно…

Келнерката донесе лангустите и бирите. После им подаде по една пластмасова престилчица, която се завързваше зад врата. Маргарет взе в ръка трошачката и се зае с твърдата розово-оранжева черупка пред себе си. Едновременно с това продължи да говори:

— Казвайки това, аз току-що разбрах, че при мен нещата са малко по-различни… Доказа ми го Робърт… Бях готова да го убия. И от онзи момент нататък нещо се промени. Мога да стоя тук и да разговарям с теб, най-сетне мога да кажа на съпруга си „майната ти“ и да бъда убедена, че съм права… Защото вече съм в състояние да видя колко шибан е бил животът ми с него, защото разбирам, че съм допуснала грешка, търсейки стабилност за себе си и за дъщеря си! Тя неслучайно страда от булимия. Не е глупава, а вече не е и дете. Вижда ясно какво става около нея, усеща нещата по-добре от възрастните… Може би именно аз съм й нанесла най-дълбоките рани… Сега можеш ли да разбереш, че именно Робърт ми даде възможност да осъзная тази важна истина?

Кроукър замълча. Стомахът му тежеше от мидите, а може би от това, което щеше да се случи тук и сега, ако, разбира се, съумее да удържи нещата под контрол.

— Ти трябва да вземеш решение, Маргарет — промълви най-сетне той. — Доколкото разбирам, вече си взела едно — да ми помогнеш за залавянето на Робърт. Но сега трябва да си отговориш на по-друг въпрос: искаш ли отново да го видиш? Какво би спечелила от това? Той е брутален убиец, умен и може би луд… Но във всички случаи — изключително опасен. Веднъж си се отървала жива, но кой може да каже дали ще успееш и втори път?

— Той няма да ми стори нищо лошо.

— Откъде си толкова сигурна?

— Чувствам го ей тук — отвърна тя и почука с пръст между гърдите си. — Естествено като дишането и храненето. Между нас съществува особена връзка, по-дълбока от рационалното мислене… Няма логика, но съм сигурна в това, което ти казвам…

Най-странното беше, че той й повярва. Надничайки в ясните и очи, виждаше истината. Една дълбока, силна и плашеща истина. Космите на врата му неволно настръхнаха. Сякаш зад него внезапно се беше изправил мъжът, наричащ себе си Робърт…

После тръсна глава, в съзнанието му отново се появи ужасната картина, която двамата с Лилехамър завариха в Марни Сен Кроа.

— Може би трябва обърнеш повече внимание на това, което Робърт е сторил на Доминик — процеди той.

— Нима мислиш, че мога да го забравя? — тя също се беше отказала от храната и Кроукър направи знак на келнерката да разчисти масата. Маргарет я изчака да се отдалечи и продължи: — В този акт има нещо повече от смъртта на Дом. Не съм престанала да мисля за него откакто се завърнах от Минесота… — избърса пръстите см от ситните розови черупчици: — Вече ти казах, че искам да направя пълни признания… Това не е театрален жест, наистина го искам! — приведе се напред, на лицето й се появи напрегнато изражение: — Нали помниш какво ти разказа Франси? За честите ни посещения у вуйчо Дом и за пълния със сладолед фризер? А не се ли запита защо толкова често съм ходила там?

— Нали сте брат и сестра… — сви рамене Кроукър.

По лицето й се разля широка усмивка.

— За Бога, Лю, точно това ми повтаряше и Дом! Все ми се смееше и викаше: „Хайде стига, bellissima, нали сме брат и сестра! Кой ще вземе да се чуди колко време прекарваме заедно? Тони или федералните ченгета?“

Прекъсна, за да допие бирата си, по Кроукър беше сигурен, че иска да събере душевни сили. И беше прав.

— Разбираш ли, Лю… Брат ми е знаел, че ще умре. В продължение на две години се готвеше за смъртта.

Предлагаше му версии, искаше да види дали може да обърне гръб на логиката, да направи онзи скок слепешком, който ще му помогне да разреши загадката. Според него не беше тъпа, а наистина имаше нужда от мъж, който да замести брат й, да разчита на умствените й способности, да не бъде заслепен от красотата на тялото и богатството на рода й. Природната й интелигентност беше така ясно изразена, че…

Пресвета Дево! Това, което му хрумна, беше толкова зашеметяващо, толкова абсурдно, диво и лишено от логика, че имаше всички шансове да се окаже истина!

— Всичко е било заради теб! — дрезгаво изрече той. — Никаква Джини Морис, никакви женкарски истории! Доминик е нарушил правилата на ФПЗС, за да бъде с теб!

— Да — кимна Маргарет, очевидно доволна от досетливостта му. — Доминик избра мен за своя наследница, признавам това. Искаше да работя зад паравана на мъжа си, когото официално провъзгласи за следващ капо на фамилията. Това беше истинският повод за нашите срещи. Усвоявах бизнеса му, превръщах моята компания в прикритие на всички делови контакти, които бяха важни за управлението на неговата империя…

— Но нима това е възможно? — учуди се Кроукър. — Нима в изцяло мъжкия свят на мафията може да управлява жена?

— Изпълнението на плана беше трудно и изискваше време. Аз трябваше да осъществявам контакти с хората на Дом в политическата, изпълнителната и финансовата власт по коренно различен начин — като съпруга на Тони, като човек, който действа зад прикритието на неговата фасада. Но именно аз бях довереницата на Дом, благодарение на мен Тони разполагаше с информацията, която му позволяваше да поддържа връзките си живи…

Макар че успя да се досети за главното, Кроукър все пак имаше нужда от известно време за усвояване на подробностите.

— Нещо не ми е ясно — промърмори той. — Аз съм ченге, а ти току-що направи признание, което…

— Просто продължавам съвсем законната консултантска практика на брат ми — иронично се усмихна Маргарет. Дай да не затъваме в юридическите лабиринти, имаме далеч по-важна работа…

— Каква е тя?

— Нека се върнем към логиката — въздъхна тя. — Вече съм убедена, че Дом е знаел всичко. Бил е белязан, знаел е, че ще умре. Аз съм на същото мнение. Придържайки се към този факт, ще видим, че той е започнал да планира бъдещето още преди две години… Избрал е мен — една жена, за своя наследница. Защо? По всяка вероятност изборът му съвсем не е бил лек. На върха на този бизнес никога не е стояла жена. Никога! Защо тогава постъпи така? Отговорът се налага сам — защото никой, абсолютно никой, не би допуснал, че лостовете и механизмите на огромната му власт ще бъдат поверени в ръцете на жена, пък била тя и родната му сестра!

Главата и се сведе към масата, гласът и се превърна в шепот:

— Води се война, Лю. Жестока война в коридорите на властта, за която обикновените хора дори не подозират. И това не е обикновена гангстерска война — кланът на Голдони срещу клана на Леонфорте, макар че именно тази вражда лежи в основата на всичко…

— Не звучи ли това прекалено мело драматично?

— Не забравяй, че имам достъп до цялата секретна информация на Дом — отвърна Маргарет. — Дъхът ти ще секне, ако можеш да видиш имената на влиятелните личности, готови да сторят всичко в подкрепа на неговата кауза. Аз ги зная, вероятно затова си давам сметка за мащабите на бойните действия…

— Защо не прибегнеш до услугите на човека, който е давал секретни сведения на Доминик? — попита Кроукър. — Той положително ще може да ни помогне.

— Не го познавам — поклати глава тя. — Получавам писмени сведения в тайник, всеки пътна различно място. Връзката е еднопосочна, нямам никаква възможност за контакт — въздъхна и добави: — Сигурна съм само в едно: войната далеч надхвърля мащабите на мафията, в нея вземат участие президенти на някои от най-големите корпорации, федерални институции, губернатори, конгресмени, а дори и висши функционери от Белия дом… Единствената ни връзка с всичко това засега е Робърт.

Дланите на Никълъс, въоръжени със стоманените възли на „некоде“, светкавично се съединиха над острието на ножа. Камбанен звън наруши тишината в тъмната, изпълнена с неясни сенки стая.

Челесте изкрещя. Острието на ножа прекрати полета си на три сантиметра от сърцето на Никълъс. Той с погнуса го захвърли на пода, сякаш беше отровно насекомо, очите му пронизаха мрака отвъд неясните очертания на Челесте. Позна лицето на противника си веднага — ориенталските черти, бенката в ъгъла на плътно стиснатите устни. Това беше мъжът, който ги следеше във Венеция. В следващата секунда образът се стопи в мрака.

Потръпващ от мощните пулсации на Акшара, Никълъс усети как тялото му се налива със сила. Скочи на крака и се понесе напред, жадуващ за сблъсък с противника. Танжинското око остана затворено дълбоко в съзнанието му — вече знаеше, че този противник умее да използва силата на Акшара като щит. Сега трябваше да се довери на усвоените преди години бойни умения, да използва ръцете си.

По-скоро усети, отколкото видя фигурата на месулета в ъгъла, скочи напред и сграбчи китката на дясната му ръка. Умът му потърси най-подходящото от бойните умения, с които разполагаше, автоматически избра „сокумен-ирими-нате“, тъй като битката трябваше да приключи по най-бързия начин. Психическата атака на месулета го беше разтърсила като електрически заряд, беше го изправила на прага на смъртта. Сега не беше сигурен колко дълго ще може да издържи.

Изви китката на противника навътре и нагоре и прибягна до прийома „сувари-ваза“ — обездвижване на пръстите: Лявата му ръка се стрелна нагоре, мазолестият ръб нанесе страхотен удар в челюстта на месулета. В ушите му се разнесе ясно пропукване, ръката му продължи движението си напред и нагоре, тялото на противника изгуби равновесие и политна към пода.

Секунда преди лицето му да се забие в мокета и да се разнесе фаталното пропукване на вратните прешлени, Никълъс завъртя китката му и я приближи до очите си.

— По дяволите! — дрезгаво изруга той.

— Какво има? — пристъпи към него Челесте.

Той й показа лявата китка на врага.

— Оказа се, че имаме работа с друг човек… Няма татуировка с полумесец, значи това не е месулетът…

— Искаш да кажеш, че тук има и някой друг? — вдигна глава тя.

— Може би вече го няма — отвърна Никълъс и пусна китката.

Върна се при монитора, но екранът беше празен. Опипа с пръст процепа за дискетата, но и там нямаше нищо.

— По дяволите! — отново изруга той. — Успял е да измъкне архива на „Авалон“!

— Това какво е? — попита Челесте и посегна към скривалището за дискети в мокета. В ръката й белееше лист хартия. Никълъс го грабна, очите му пробягаха по написаното.

Какво искаш да знаеш? Къде се намира Оками или защо трябва да умре? Кой от двата въпроса е по-важен за теб — кого контролира Оками или кой е той самият? Ще решиш сам. Утре в два часа следобед трябва да бъдеш в енорийската църква на Хълма на мъчениците. Ела сам!

Подпис, разбира се, нямаше. Никълъс беззвучно повтаряше думите, изписани с равен почерк върху листа, сякаш бяха безмълвна молитва. Ясно усещаше клопката, но изведнъж се запита, дали това има някакво значение. Важното беше, че авторът на тази бележка знае какви въпроси да задава. Което означаваше, че има голям шанс да знае и техните отговори. Но дори този шанс да беше нищожно малък, той пак щеше да бъде на Хълма на мъчениците в посочения час.

— Микио Оками е изчезнал — обяви дребният мъж. — Което означава, че вече не е между живите.

Казваше се Томоо Козо и беше оябун на клана Ямаучи. Отдавна беше минал шестдесетте, но изглеждаше много по-млад благодарение на ежедневните тренировки по бойни изкуства, с ярко изразено предпочитание към боравенето с малки оръжия и хватките с голи ръце. Лицето му беше тясно и прекомерно дълго, сякаш сплескано от ръцете на гинеколог садист в момента на раждането. Главата му беше гладко обръсната и намазана с мазнина, на тила му имаше кичур посивяла коса, стегната на опашка. Беше облечен в панталон с тиранти, бялата му риза беше разкопчана точно толкова, колкото да показва краищата на криле и извити нокти — част от неповторимата по своя колорит татуировка „иризуми“, отличителен белег на Якудза. Малките му очички, черни и пъргави като на плъх, подозрително подскачаха по лица и предмети, сякаш постоянно очакваха нов, коварен заговор…

Нанги с интерес наблюдаваше постоянното му движение из стаята. Тя беше необикновена, напълно в тон с личността на собственика си. Дъските на пода бяха безупречно полирани, като в зала за бойни изкуства. Стените бяха от сив железобетон, на височината на човешки ръст стърчаха стоманени скоби, чието предназначение очевидно имаше връзка с физическото натоварване. В центъра на помещението имаше малък аквариум с овална форма и остъклени стени. На повърхността на водата се поклащаха красиви водни лилии, сред зелените водорасли се плъзгаха великолепно оцветени рибки от изключително редкия вид „кой“. Златночерните им гръбчета проблясваха на светлината на капандура с овална форма и дебело кристално стъкло, през която слънчевата светлина нахлуваше в плътен, релефно очертан сноп. В стаята нямаше други прозорци, ъглите тънеха в полумрак.

— Не бих казал, че съм прекалено опечален от този факт — продължи Козо, обикаляйки около аквариума като котка, която се готви за скок. — Отдавна бях стигнал до убеждението, че в ръцете му е концентрирана прекалено много власт. Зад фасадата на Кайшо се крие желанието за пълна диктатура, нищо повече… А ние, оябуните, неизменно трябва да изглаждаме противоречията си на Общия съвет и да приемаме тази диктатура… — очите му се насочиха към водата и с одобрение пробягаха по ценните й обитатели. Пръстът му потъна в нея, вероятно за проверка на температурата. — Да, действително имаше разногласия… Но историята ни учи, че войните и кръвопролитията винаги са оказвали благоприятен ефект върху развитието на обществото. Естественият подбор — това трябва да бъде мотото на Якудза! — От устата му се изтръгна кратък, някак детски смях. Дланите му енергично се потъркаха една в друга. Бяха прекалено големи, Нанги имаше чувството, че са ги отсекли от някои огромен американски дървар, за да ги присадят на китките на Козо…

Очите на дребния мъж проблеснаха, краката му се заковаха на място. Сякаш едва сега си даде сметка за присъствието на друг човек в стаята.

— Изборът на Кайшо промени всичко това. Властта, която упражняваше Съветът, беше прехвърлена в ръцете на един човек: Микио Оками. И както често се случва, това доведе до големи нещастия… — сключи пръсти зад тила си и замислено кимна с глава — Упражняването на властта е умение, което човечеството се опитва да усвои от хилядолетия…

Нанги стоеше прав, ръцете му почиваха върху драконовата глава на стария бастун. Не беше поканен да седне, не му предложиха чай. Томоо Козо разговаряше по този начин е всички свои гости.

— Знае ли човек? — сви рамене Козо. — Може би Оками е получил някакво послание… — свали ръце от тила си и нервно ги потърка: — И аз имам едно послание до вас, Нанги-сан…

— Лично?

— О, не! — стреснато го погледна Козо. — Аз съм просто един обикновен пощальон, Нанги-сан…

— Но това не ви попречи да прибегнете до доста необичайна покана за срещата ни, нали? — отвърна Нанги и хвърли многозначителен поглед към двете горили, които го бяха довели тук, изправени като призраци в сенчестия край на помещението. Все още не знаеше доколко ще бъде враждебен Козо, но изчезването на Оками не вещаеше нищо добро. — Бихте могли просто да ми телефонирате…

— Да ви телефонирам? — изсмя се дребният мъж, звукът беше остър и неприятен. — Не, драги Господин Нанги, това би означавало да афишираме открито връзката си, а ние не желаем това, нали?… Освен това човекът над мен изключително много държи на сигурността…

— И кой е този човек? — попита Нанги.

— Ще ме познаете ли? — обади се един глас от сянката в ъгъла. Тъмна фигура бавно се насочи към снопа светлина от кристалната капандура, изправените й очертания излъчваха някаква неясна заплаха.

— Ушиба-сан — приглушено възкликна Нанги.

Наохиро Ушиба леко се поклони. Беше мъж, прехвърлил четиридесетте, здрав и силен, с безупречно красиво лице. В друга страна несъмнено биха го възприели с леко презрение заради очебийната му женственост. Но в Япония беше точно обратното. Красивите млади герои, истински Аполони, известни под името „бишонен“, винаги са били под могъща закрила, понякога дори от самия император.

Наохиро Ушиба беше типичен „бишонен“, но изобщо не се нуждаеше от покровител. Беше ярко изключение от правилото, че властта й могъществото в Япония са винаги колективно притежание.

Имаше титлата „дайжин“ и беше начело на могъщото МИТИ — Министерството на международната търговия и индустрия — контролен и координиращ орган на целия японски износ. Същото, в което дълги години беше работил Нанги, преди да се прехвърли в частния сектор.

На фона на екстравагантната външност на Козо, строгото облекло на Ушиба изглеждаше почти болезнено. Носеше черен костюм от фина копринена материя, обувките му бяха безупречно излъскани, бялата риза просто грееше. Стилна вратовръзка на черни и бели ивици с малка червена точка в широката част придаваше абсолютно завършен вид на облеклото, прошарената му коса беше късо подстригана.

Над всичко обаче доминираше красивото, почти момичешко лице с гладка, сякаш недокосвана от бръснач кожа. По него всичко беше съвършено — пълните устни, плавно извитите скули, сърцевидно оформената брадичка, раздалечените очи с дълги мигли.

— В МИТИ още се говори за вашите успехи, Нанги-сан — любезно промълви Ушиба. — Изминалите години не могат да ги омаловажат…

Точно в неговия стил, помисли си Нанги. Комплимент, умело примесен с предупреждение. Сякаш му казваше: Внимавай, старче. Зная, че си умен, но времето работи срещу теб…

— Радвам се, че нещо от труда ми е устояло на годините — отвърна той. Като единствен сред присъстващите си даваше сметка колко е фалшива усмивката му.

— Често си напомняхме да влезем в контакт с вас — продължи Ушиба иззад искрящия аквариум преминавайки на официалната форма в множествено число. — Искахме да ви поканим на спокоен обяд, някъде сред природата… Но програмата ни е толкова претрупана, освен това… — на лицето му се появи типичната японска усмивка само е устни: — Освен това не бяхме сигурни, че помните какво представлява животът отвътре…

Обидата беше явна, но Нанги запази самообладание. Не можеше да си позволи враждебно отношение към човека, от когото зависеше почти всичко в бизнеса.

— Човек никога не забравя какъв е животът отвътре, след като веднъж вече го е живял… — отвърна спокойно той. — Сигурен съм, че един ден това ще разбере и дълбокоуважаемият „дайжин“… Някога аз бях на вашето място и от опит зная, че невежество има както вън, така и вътре…

Усмивката на Ушиба се разшири с един сантиметър, главата му леко се склони. Така показваше, че оценява по достойнство елегантната хапливост на отговора. Може би не е мой враг, помисли си Нанги. Но очите му попаднаха на Козо, който гледаше рибките си с празен поглед, и душата му изстина.

— Не можем да не се съгласим с вашето заключение — кимна със замръзнала усмивка Ушиба. — Защото всеки ден се натъкваме на невежеството… — беше избрал мястото си е прецизността на киноартист. Светлината падаше точно отгоре, фигурата му сияеше, сякаш обвита от божествен ореол.

— Имаме много теми за дискусия — продължи министърът. — За компютъра „Кошер“ и проблемите в производството му, за обвиненията срещу вашата компания и в частност срещу съдружника ви Линеър-сан…

Говореше така, сякаш нарочно се стремеше да привлече вниманието върху себе си и Нанги добре забеляза това. Слушаше внимателно, но не изпускаше от око Козо. Даваше си сметка, че от реакциите на оябуна ще научи далеч повече, отколкото от думите на министъра.

— Намираме всичко това за безкрайно обезпокоително — продължаваше Ушиба с тона на ученичка, грубо ощипана от приятелчето си. — Даже за недостойно! Ние разчитахме на Линеър да получи лиценз за производството на американския компютър „Кошер“, а след това да закупи и „Хайротек Инк.“ Това би било успех за Япония както в технологическо, така и в дипломатическо отношение. Но сега сме принудени да променим плановете си и да не вземаме под внимание дейността на „Сато“.

— Но Линеър-сан стори всичко това, а и много повече — изтъкна Нанги.

— Защо тогава Съединените щати блокираха продажбата на „Хайротек“? Защо Харли Гоунт, вашият представител в Америка, е получил призовка от най-влиятелната и опасна подкомисия на Конгреса и ще отговаря по обвинения в незаконна дейност и предателство? Защо самият Линеър се крие, за да не получи същата призовка? — красивата глава на Ушиба бавно се поклати: — Това са сериозни въпроси, Нанги-сан. Не могат да бъдат изтрити с няколко умни фрази…

— Линеър-сан не се крие — възрази Нанги с липса на убеждение в гласа.

— Така ли? — попита Ушиба и завъртя глава по посока на слънчевия сноп.

— Неговото пътуване извън страната няма нищо общо с призовката на американците — Нанги беше сигурен, че вече никой няма да му повярва.

— О, много ми е приятно да чуя това, Нанги-сан. Кажете, моля, къде е той? Знаете ли? Можете ли да го доведете при мен днес, утре, а дори и вдругиден? — главата разочаровано се поклати: — Едва ли… Представители на американското правителство го търсят без успех, за да му връчат призовката. — Доволната усмивка накара лицето му да светне. Приличаше на момиче, което среща старата си любов в компанията на ново гадже: — Да, да, те ни държат в течение на своите проучвания. И защо не? Сигурен съм, че ще имат нужда от нашето сътрудничество при проучването на „Сато-Томкин“. И ще го получат.

Светлината придаде особена плътност на чертите на Ушиба, лицето му заприлича на двуизмерна парадигма, сякаш беше илюстрация на някое лъскаво модно списание.

— В момента водим изключително деликатна игра на разбирателство със САЩ, Нанги-сан — продължи той. — Игра, която сме твърдо решени да спечелим. Затова няма да се поколебаем да изгубим пионка-две, а ако се наложи — дори офицер или топ…

— Американците искат да унищожат „Сато-Томкин“ и Никълъс Линеър. Хубаво, нека го сторят… И защо не? „Сато“ е пълно разочарование за нас, опроверга очакванията ни и превърна в провал едно доста обещаващо начинание.

— Според мен не обръщате достатъчно внимание на задкулисните игри — отвърна с ясно доловимо отчаяние в гласа Нанги. — Линеър-сан е убеден, че правителството на САЩ…

— Убежденията му никак не ме интересуват — хладно го отряза дайжинът. — Тук става въпрос за висша политика и ние нямаме намерение да обтягаме отношенията си с американците — зае нова поза, сякаш в лицето му бяха насочени камерите на световните информационни агенции. Изправен до него, Козо наблюдаваше своите рибки „кой“ с напрегнато внимание. — Връзките с обществеността и изграждането на подходящ имидж е игра, в която сме още новаци, Нанги-сан. Но твърдо сме решени да я овладеем в кратки срокове. Затова ще бъде сторено каквото трябва, можете да бъдете сигурен… Фактически и в момента работим по този въпрос. Американският сенатор Рене Бейн ще получи всички документи, които го интересуват, при това с цялата възможна гласност… — ръката му тържествено се вдигна нагоре: — Сега гласността е важна съставна част от нашата стратегия. Показвайки своето желание да помогнем на сенатора, ние ще смекчим неговата открита неприязън към Япония, а едновременно е това ще покажем на света, че наистина се променяме.

Кръвта на Нанги изстина в жилите му. Ясно си представи какво ги очаква с Никълъс при подобно отношение от страна на официалните власти.

— Значи сте решили да хвърлите на вълците моята компания, смисъла на живота ми… — изявлението му прозвуча кухо и патетично, вътрешно се прокле за проявената слабост.

Ушиба моментално долови състоянието му.

— Думите ви звучат доста горчиво, Нанги-сан — поклати глава той. — Ние, разбира се, ще се погрижим за вас… Все пак сте бил министър на МИТИ, един от нас… Но Линеър е съвсем друго нещо!

От дайжина струеше леденото спокойствие, което се излъчва от окото на унищожителен циклон. Нанги си даде ясна сметка, че всичко отива по дяволите. Компанията, Никълъс, всичко, което им е било скъпо… Сърцето му се сви от безсилие. Знаеше, че нищо не може да направи, но все пак беше длъжен да опита.

— Какво е сторил Линеър-сан, за да заслужи такова наказание? — горчиво попита той. — Нима са забравени заслугите му в защита на японските интереси? Нима не се е борил с враговете ни както в САЩ, така и в Русия?

— Нищо не е забравено — отвърна Ушиба. — Много хора от висшите среди се опитаха да го спасят… За това, с което е помогнал на Япония, за заслугите на баща му. Но настоящето трябва да вземе превес над бъдещето. Това е нашето становище.

Сърцето на Нанги се сви от мрачно предчувствие. Усети, че настъпва моментът за най-важното — онова, което беше принудило Ушиба да го привика по този унизителен начин.

— Настоящето? — вдигна глава той. — Какво имате предвид?

— Имаме предвид проекта „Чи“ — тайната рожба на Линеър-сан. Той е приведен в действие, Нанги-сан. При това без ваше знание. Филиалът на „Сато“ в Сайгон произвежда стоката, а вашият представител там Винсънт Тин вече от няколко месеца насам я предлага на всеки, който даде исканата цена!

Нанги се олюля от изненада. Дайжинът беше осведомен за прототиповете на „Чи“!

— Не зная нищо по този въпрос — промърмори той.

— За съжаление нещата не спират дотук — хладно продължи Ушиба. — Технологията на „Чи“ се използва при ново поколение ракети с компютърно насочване, произведени по поръчка на Ирак, Сирия и Афганистан. Благодарение на нея новото оръжие е в състояние „да мисли“, на него не може да убегне и най-бързият самолет в света!… Ето какво продавате вие, Нанги-сан!

Нанги напразно се опитваше да каже нещо, от устата му не излизаше нито звук.

А Ушиба безмилостно продължаваше:

— Проектът „Чи“ се ръководи от Линеър и това е известно на всички. Вярвам, че вече разбирате какъв психологически ефект ще има нашето дистанциране от него, особено за сенатора Бейн и неговата подкомисия. Представете си само колко удобна жертва ще бъде това! Затова нашите намерения са да го предадем на американците и да им помогнем да го разкъсат!

Стиснал в ръка 38-калибровия револвер, Харли Гоунт си спомни за ловните излети, на които някога го водеше баща му. Ясни и спокойни есенни уикенди, миризма на горящи листа във въздуха, горската прохлада на Вирджиния, мекото пружиниране на златистокафявата шума под краката му.

Мани Манхайм — плешив дебелак с небръснато лице и увиснали като торба панталони, внимателно го наблюдаваше.

— Как се чувстваш, Харл? Никога не съм те виждал с патлак в ръка… Лошо ми става, като си помисля, че можеш да натиснеш, спусъка и без да искаш да се лишиш от някой пръст на крака или, не дай Боже, от някой далеч по-важен атрибут…

Гоунт бавно се огледа, на лицето му се появи усмивка. Заложната къща на Мани си беше все същата. Някога, преди много години, той се беше появил тук в компанията на майка си. Вече напълно алкохолизирана, тя беше започналата залага всичко, което притежаваше. Като например платинената огърлица с брилянти, която баща му й подари за десетгодишната от сватбата им, наследената от нейната майка брошка със сапфири, а дори и венчалната си халка… Изгуби работата си няколко месеца след като започна да пие, скоро се принуди да залага вещите си, единствената й мисъл беше никой от семейството да не разбере за порока, който я унищожаваше…

Тогава Мани все още младееше, между него и бащата на Гоунт съществуваха стриктно делови отношения, намиращи приложение главно в областта на инвестициите. Гоунт бързо се сближи с него, двамата станаха не толкова приятели, колкото добри познати, готови да си подадат ръка в тежък момент… Мани имаше грижата да не продава нищо от това, което залагаше майката на Гоунт; той пък получи възможност да му се отплати няколко години по-късно. Рекетьори бяха започнали да изнудват бащата на Мани и Гоунт се обърна към някои свои познати във ФБР. Бащата беше оставен на мира завинаги.

— Пищовът е в отлично състояние — рече Мани, примигна под слабата светлина на лампата и бутна очилата си в основата на носа, носещ следи от многобройни счупвания. — Сам съм го почистил и смазал, човек в моя бизнес и на това се научава…

Не се безпокой — отвърна Гоунт и внимателно се зае да зарежда оръжието. — Зная как се използва подобна играчка.

— Нали обещаваш, че няма да направиш някоя беля? — сбърчи нос Мани.

— Обещавам — кимна Гоунт и пъхна револвера във вътрешния джоб на сакото си. — Мисля, че едва ли ще се наложи да го използвам… Вземам го просто за психологически ефект.

Мани въздъхна, заобиколи остъкления тезгях и отвори външната врата, защитена от дебели, оплюти от мухите стъкла, и метална решетка.

— Тъй и тъй си се върнал, дай да идем да хапнем някъде — промърмори той.

С удоволствие, Мани — отвърна Гоунт и излезе на тротоара.

Над Вашингтон бавно се спускаше нощта.

Предишната нощ прекара в един мотел, разположен в Бетезда, преди това дълго време разглежда снимките на Рената, обмисляйки как да притисне с тях човека, който се наричаше Уилям Джъстин Лилехамър. Денят използва за прегледна всички вероятни ситуации, които можеха да възникнат, после се зае с подготовката. Заложната къща на Мани беше последната му спирка.

— Наричат себе си „Огледалото“ — каза Рената по време на вечерната им разходка около Виетнамския мемориал. — Не мога да кажа нито кои са, нито под чии указания работят… Страхувам се, че дори президентът не разполага с такава информация. Имат огромно влияние и дълбоки джобове, макар че аз нямам никаква представа кой и по какъв начин ги финансира. Особена активност проявяват по време на войната във Виетнам, но вероятно са действали и преди нея…

— Какви са целите им? — беше попитал Гоунт.

— Да прекроят света според собствените си представи — отвърна Рената. — Да издигат на ръководни постове свои хора, да ги държат там, докато това им изнася, а после да ги заменят с нови. Разбиранията им са консервативни и протекционистични, стигат чак до ксенофобия… Твърдо вярват в правотата си, не се смущават, когато нарушават законите…

— Някой беше казал, че от прекомерна интелигентност умът на човека се изражда… Според мен това важи и за „Огледалото“. Членовете му са работили толкова дълго и толкова упорито в лабиринтите на скритата власт, че вече не могат да различават доброто от злото, правосъдието от беззаконието…

За удивително кратко време Гоунт успя да напусне занемарените улички, на една от които се намираше заложната къща на Мани. Озова се на безупречно излъскания площад Дюпон, заобиколен от внушителни викториански сгради с високи портали от ковано желязо. Нощният дъжд беше измил асфалта, контрастът между квартала на Мани и патрицианските къщи наоколо стана още по-силен. Това беше една от загадките на големия град, в който по уникален начин съжителстваха отчаяната мизерия и разкошните, добре охранявани квартали на неговите богати жители.

Подкара по авеню „Ню Хемпшайър“, на пресечката с улица М зави надясно и пое по моста, който щеше да го отведе в Джорджтаун.

Лилехамър живееше в просторна къща, разположена на възвишението над Дъмбартън Оукс. Малко по-нагоре беше обсерваторията на Военноморския флот, а зад нея — къщата на вицепрезидента.

Дотам се стигаше по една къса отсечка на улица С, която повече приличаше на междуселски път, тъй като от двете й страни се простираха тучни морави. Автомобилно движение липсваше, пешеходци също не се виждаха. Денят гаснеше, въздухът стана хладен от хапливия ветрец.

Гоунт плъзна наетата кола покрай къщата на Лилехамър. Вътре светеше, на гранитните плочи пред входа беше паркирана голяма лимузина комби, американско производство. Паркира зад ъгъла и се върна пеш.

Къщата беше доста навътре, с масивни колони от бял пясъчник над входа. Това правеше четирите й етажа да изглеждат някак по-просторни и по-солидни, впечатлението се подсилваше и от двете стройни брадфордски круши, които растяха на метър от фасадата.

Алеята за автомобили стръмно се издигаше нагоре. Нощта беше напоена от сладката миризма на влажна пръст, Гоунт отново си спомни за ловните излети с баща си. Бавно изкачи каменните стъпала и почука на масивната, блестящо черна врата.

Наложи му се доста да почака. Най-сетне вратата се отвори и на прага застана висок, слаб мъж с хлътнали бузи, рунтави вежди и пронизителни сини очи, които го огледаха със смесица от любопитство и хладно спокойствие. Беше облечен в бяла риза е разтворена яка и тъмносин вълнен панталон, ръкавите му бяха навити до лактите.

— Какво обичате?

— Търся Уилям Лилехамър.

— Аз съм. С какво мога да ви помогна?

Гоунт се представи. Отбелязал военната стойка на домакина, той прибягна до кратки и сбити фрази, без нищо излишно.

— Надявам се да ми отделите няколко минути. Идвам отдалеч, за да поговорим. Става въпрос за сенатора Рене Бейн и атаката му срещу компанията „Томкин Индъстриз“ и нейния президент Никълъс Линеър.

Веждите на Лилехамър едва забележимо се повдигнаха.

— Да оставим настрана мотивите на Бейн — рече той. — Защо мислите, че мога да ви помогна по отношение на едно разследване, водено от Конгреса? Нямам никакви връзки със законодателната власт.

— Не може да нямате — поклати глава Гоунт и ръката му се плъзна към затъкнатия в колана револвер. — Нали сте член на „Огледалото“?

Настъпи дълбока тишина, нарушавана единствено от шумоленето на листата над главата на Гоунт и далечното съскане на автомобилни гуми по авеню „Уисконсин“.

— Моля? — примигна Лилехамър, сякаш някой беше насочил лъч на фенерче в лицето му.

— Мисля, че разбирате за какво става въпрос — процеди Гоунт и стисна ръкохватката на оръжието.

Яркосините очи пробягаха по лицето му като рентгенови лъчи, главата леко кимна.

— Да, естествено — рече Лилехамър, усмихна се и отстъпи крачка назад. — Влезте.

На лицето му нямаше никаква изненада, спокойно се обърна и поведе Гоунт покрай извитото стълбище в колониален стил от полиран клен, към просторния хол с дебел килим на пода и ловни сцени по стените.

От Рената знаеше, че Лилехамър живее сам и тази информация се потвърждаваше. Никъде и по нищо не личеше присъствието на жена в този дом. В замяна на това мебелите бяха в изобилие — кожени, тръбни и дървени, някои от тях покрити с тежки възглавници в ярки цветове.

Кабинетът гледаше към малка, безупречно поддържана градинка зад къщата. Беше просторен, с висок таван и тапицирани в горскозелено стени и кремави декоративни колони в ъглите. Самият таван беше леко извит и наподобяваше купол, в средата му имаше, красива мозайка.

Лилехамър подмина двойка дълбоки кожени кресла и спря до високото барче.

— Едно питие?

— Бира, ако ви се намира — отвърна Гоунт.

Домакинът се наведе и отвори вратичката на вградения хладилник. Извади бутилка с кехлибарен цвят, капачката тихо пропука, течността се плъзна във висока, внимателно наклонена на една страна халба. Самият той си наля уиски и сода в широка старомодна чаша.

Пристъпи към Гоунт и му подаде бирата, после се оттегли зад инкрустираното писалище и седна на стол с висока облегалка.

Оставен сам да се погрижи за себе си, Гоунт хвърли поглед към най-близкия стол — някакво ниско съоръжение с брезент вместо седалка, поколеба се за миг, после реши да остане прав.

Няколко стенни лампи с бронзови абажури хвърляха мека светлина, атмосферата беше спокойна и приятна.

Лилехамър остави чашата на плота пред себе си и вдигна глава:

— Скъпи друже, преди всичко бих искал да разбера откъде сте научили за „Огледалото“.

Гоунт се поколеба. Не беше сигурен дали трябва да възприеме тактиката на Лилехамър и да отговаря на въпросите му, или просто да го притисне с компрометиращите материали. Всъщност нещата опираха повече до неговите нерви, а не до личността на домакина.

— Хайде да си спестим глупостите — тръсна глава той и остави чашата си. — Вие сте член на „Огледалото“, а как съм го разбрал няма никакво значение!

— Има, и то голямо — отвърна Лилехамър. — През дългата си и, бих казал, нелека кариера, положително съм си създал доста врагове. Всъщност това е валидно за всички обитатели на този град… — на лицето му се появи усмивка, сякаш искаше да превърне неканения гост в свой доверен приятел: — Ако някой от тези врагове ви е разправял небивалици, аз трябва да зная кой е той. Така най-лесно ще се разберем… — ръцете му се разтвориха: — Предполагам, че няма да ме лишите от възможността да отхвърля евентуалните обвинения срещу себе си.

Гоунт твърде късно улови металния проблясък в лявата му длан. Посегна към револвера на кръста си едва когато малкият 25-милиметров куршум влезе в съприкосновение с челото му. Не усети кой знае какво, сякаш беше получил женска плесница. Объркано примигна, изведнъж забрави защо ръката му стиска дръжката на револвера.

Втренчи се в яркосините очи, които безстрастно го наблюдаваха. Във фигурата насреща му имаше нещо познато, напомняше бронзовата статуя, издигаща се над Мемориала на падналите във Виетнам. Беше я виждал съвсем наскоро, в присъствието на някого… Но на кого? Валеше дъжд и в момента усещаше студените капки върху лицето си.

Вниманието му беше привлечено от тихата експлозия, главата му се отметна назад. Олюля се и започна да се свлича на колене, сякаш теренът под краката му изведнъж беше започнал да поддава. Дъждът беше много студен, вероятно и земята е покрита с лед…

Слепоочията му започнаха да пулсират, появи се леко главоболие. Нищо повече. Единственото странно нещо беше, че престана да вижда. Не, баща му никога не би го завел на нощен лов… Беше прекалено опасно. Той постоянно напомняше на момчето за опасността, която крие оръжието. Особено когато човек е сигурен, че пее заредено…

Къде съм, запита се Гоунт. В нощната гора. Но къде е татко? Опита се да извика, но от устата му не излезе никакъв звук. Съвсем наблизо екна изстрел, тялото му се люшна назад, в носа го удари миризмата на барут, примесена със сладко-горчивите изпарения на покритата с окапали листа земя. Скоро тя щеше да бъде скована в ледената прегръдка на зимата и всичко щеше да потъне в сън — сърните и яребиците, чинарите и бориките, кленовете и…

Бум!

— За Бога, човече — въздъхна Лилехамър и се наведе над неподвижното тяло. — Нали трябва да имам някакъв шанс за защита срещу обвиненията? — кръвта се смесваше с разлятата бира и образуваше странни шарки върху килима. — Така е прието в Америка…

Монмартър. Хълмът на мъчениците. Енорийската църква се наричаше „Сен Пиер де Монмартър“ и се издигаше северно от площад Тертер — някогашният открит театър, където са гастролирали най-известните парижки актьори. Сега там гъмжеше от проститутки и сутеньори, за които туристическите автобуси бяха като горския мед за изгладнялата мечка.

На външен вид „Сен Пиер“ не изглеждаше особено добре, изобщо не можеше да се сравнява с блестящата си съседка Сакре Кьор. Но вътре гледката беше съвсем различна и Никълъс го знаеше. Църквата е била издигната върху останките на римски храм от VII век. Отначало е била женски манастир, основан от ордена на Бенедиктинците, но след няколко пожара бенедиктинците се преместили на друго място и оставили храма на местните жители.

Никълъс забеляза неясна сянка близо до входа, напрегна взор и разпозна профила на Оками. Наоколо положително имаше съгледвачи, но това в момента беше без значение. Трябваше на всяка цена да се добере до възрастния японец.

Започна да се промъква натам, използвайки за прикритие група немски туристи, които спореха кой пръв да позира пред уличните художници, заели място на тротоара. Откъсна се от групата, когато приближи на десетина метра от фасадата на „Сен Пиер“ и хукна по посока на Оками.

Преодоля разстоянието на няколко скока и го сграбчи.

— Оками-сан!

Оками направи гримаса и се отскубна с неочаквана сила. В следващия миг вече тичаше към навалицата на площад Тертер. Пред Никълъс се изпречи ухилен нигериец и му предложи да купи огромен балон, върху който беше написано „Аз обичам Париж“. Заобиколи го и последва Оками, който вече беше изчезнал сред тълпата туристи и художници със съмнителни умения. Вдигна глава и потърси Челесте на мястото, което предварително бяха уточнили. Тя беше там — на малкото хълмче над църквата, и махаше с ръка в посоката, в която беше изчезнал старецът.

Никълъс рязко се обърна и успя да зърне фигурата му сред тълпата. Впусна се да го преследва, без да обръща внимание на групите немски и японски турнети, които се тълпяха край автобусите си. Оками пое по улица „Корта“, Никълъс изскочи иззад ъгъла точно навреме, за да го види как пресича по посока на „Соулс“ — тясна уличка-стълба, която излизаше от другата страна на хълма.

Оками прескачаше стъпалата по няколко наведнъж, от двете страни на тясната уличка се издигаха внушителни жилищни сгради, ехото от стъпките му беше ясно и отчетливо. Никълъс си даде сметка, че трябва да го настигне, преди да излезе на улица „Коленкур“, която беше задръстена от ресторанти и магазини, а и спирката на метрото беше наблизо. Ако Оками успее да се смеси с тълпата там, вече никой нямаше да бъде в състояние да го открие.

Стъпките им ехтяха по каменните стъпала, ято гълъби се вдигна над главите им. Небето потъмня от плющящи криле.

Отвори танжинското си око, скоро почувства могъщата пулсация на „кокоро“. Мисълта се трансформира в действие, психическите импулси — в жива реалност.

Летеше подир фигурата на Оками, без да го изпуска от очи. Същевременно танжинското му око изследваше околността, търсеше скритата заплаха. Знаеше, че е някъде наблизо и го дебне. Пред очите му отново се появи лицето на месулета от Венеция, ясно и отчетливо, сякаш го беше виждал хиляди пъти. Но нещо в това лице му се стори обезпокоително, не на място. Като немонтиран филмов кадър…

Прелетя през малка площадка и продължи по стълбите отвъд. Разстоянието между него и Оками видимо беше намаляло, но и улица „Коленкур“ беше наблизо, задръстена от коли, автобуси и тълпи пешеходци. Там, долу, започваше огромният град със своите неизброими пътища за измъкване.

Оками се плъзна край двойка влюбени с ловкостта на маймуна, те озадачено погледнаха след него, поклащайки глави.

Но дали това беше Оками? Дори да владее „корьоку“ до съвършенство, той все пак беше твърде стар, за да се движи с такава бързина и ловкост.

В същия миг беглецът се препъна. Беше на няколко метра пред Никълъс, в средата на десетина стръмни: стъпала. Падна по лице, после се претърколи и спря на следващата площадка е глава до парапета.

Никълъс увеличи скоростта, прелетя над няколко стъпала едновременно и се приземи до проснатата фигура. Посегна да го обърне по гръб, в същия миг забеляза странната извивка на брадичката му.

Докосна я с пръст и веднага усети гъвкавостта на гумената материя. Заби пръста си по-надълбоко и кожата започна да се нагърчва като намаслена хартия. Извивката на челюстта се промени и той разбра, че гледа не човешка тъкан, а изключително гъвкава изкуствена материя. Нещо подобно на високотехнологичния силиконов поликарбонат, който хората от неговата експериментална лаборатория бяха създали за проекта „Чи“…

Настоящето се смеси с миналото, изведнъж разбра какво не е било в ред с месулета, навел се да вдигне шапката си на онази тясна венецианска уличка. Бузите му не бяха почервенели от притока на кръв, нали? Разбира се, нямаше начин да почервенеят. Защото и тогава, и сега той е носел маска!

Шокът беше огромен, последиците му несъмнено забавиха реакциите на Никълъс. Неподвижното тяло рязко се надигна, очите на Никълъс се заковаха в маската на Оками. Устните й бяха леко разтворени, сякаш искаше да каже „О“…

Танжинското му око продължаваше да бъде отворено, той вече знаеше какво ще се случи, ясно видя острите зъби на капана, които започваха да се затварят, и се приготви да реагира.

Щрак!

Реакцията му закъсня. В подобна ситуация дори стотна от секундата е прекалено дълъг отрязък от време. Мускулите му се свиха да отблъснат опасността, но късата стрела вече беше излетяла.

Улучи го в шията, гърлото му мигновено започна да се стяга в конвулсии. Посегна да нанесе ответен удар, по част от тялото му вече се бореше с насилственото разстройство на централната нервна система, мускулите му омекнаха.

Фигурата се претърколи напред, сграбчи краката на Никълъс и го бутна надолу по стълбите. Той направи опит да се задържи, но крайниците му отказаха да реагират на командите на мозъка.

В продължение на кратка секунда все още беше в състояние да мисли, после отровата разшири своето действие и съзнанието му започна да помътнява.

Слънцето се превърна в огнено кълбо, настанило се върху гърба му, лъчите му блеснаха ослепително с всички цветове на дъгата, после всичко потъна в мрак.

— Омерта, законът на мълчанието — каза Микио Оками. — Ако не разбираш този закон, значи изобщо не познаваш сицилианците.

Полковник Денис Линеър затвори очи, по скулата му се търкулна капчица пот и шльопна в горещата вода.

— Странно е да слушаш за древните сицилиански закони от един японец…

Оками бавно напълни гърдите си с ароматизираната пара, която се издигаше от ваната. Отлично знаеше, че полковникът имаше предвид оябун на Якудза, но прибягна до определението „японец“ само защото се оказа, че не е „итеки“ — варварин чужденец, за какъвто го вземаше той, преди да се срещнат по настояване на сестрата на Оками. Тя е луда по този човек и това е глупаво, въздъхна в себе си той. Първо, защото е чужденец, второ — защото е женен, при това щастливо.

— Преди известно време проучих битието на няколко сицилиански фамилии — каза на глас той и усети как също започва да се поти. — И установих простата логика, върху която се гради то. Хората са имали нужда от свободно преминаване през границите и са го постигнали. Ние трябва да направим същото, ако искаме да оцелеем в новия свят, който Япония и Америка се готвят да изградят. Якудза винаги е била вътрешна организация, ние нямаме представа за широкия свят, съвсем като страната, в която живеем…

— Омерта и кьокяку — промърмори сякаш на себе си полковникът.

Мнозина са вярвали в кьокяку — героичната армия пожарникари, създадена през XVII век от шогуна Токугава за поддържане на реда. Тази армия дава начало на митичното чувство за чест, родено първоначално сред дребни джебчии, а след това възприето и от членовете на Якудза — благородниците на престъпния свят. Обществото се развива и затъва в корупция, същото става и с кьокяку. В крайна сметка членовете на Якудза са изцяло погълнати от мрачния свят на комарджийските вертепи и проституцията.

Нищо чудно, че мафията е привлякла вниманието на Оками, помисли си полковникът.

— Споменавам омерта, защото тя е една необходимост — продължи Оками. — Усещам заплахата за моя свят и се чувствам длъжен да предприема нещо.

Полковникът беше висок и красив мъж, с пронизителни сини очи и внушителна осанка. Тялото му леко помръдна в горещата вода, разговорът им се водеше на фона на десетки подобни разговори в изпълненото с пара помещение.

— Може би това бреме трябва да бъде поето от други, по-възрастни и по-опитни от вас — промърмори той.

Оками отново беше впечатлен. Полковникът употреби японската дума „по-възрастен“, но очевидно имаше предвид „по-влиятелен“… Сестра му беше права — този човек владее тънката фразеология на местните жители не по-зле от всеки образован японец.

— Това би било вярно за всяко друго общество — призна на глас той. — Но Якудза е затворена книга. Мисленето на възрастните й членове е закостеняло, за тях бъдещето не е нищо повече от повторение на миналото. Докато аз го възприемам като настояще… — вдигна ръка да се почеше и заключи: — В това отношение ние с вас си приличаме, Линеър-сан…

Полковникът отвори очи, главата му леко се наклони:

— Много любезно от ваша страна, Оками-сан.

Оками се усмихна в себе си. „Любезно“ в случая означаваше „мъдро“…

— Приличаме си в едно по-друго отношение — уточни на глас той. — И двамата сме хора на честта. Признавам, че рядко съм се натъквал на това качество у чужденец и мисля, че то трябва да бъде оценено…

— Думите винаги се различават от действията, Оками-сан.

— Точно така — кимна Оками и почувства как пулсът му се ускорява. Този човек наистина е мъдрец! В Япония думите не означават нищо, за човека се съди единствено по постъпките му.

— Отлично разбирам как сте се почувствали, когато Кисоко е настояла за тази среща — подхвърли полковникът, замълча за миг, после добави: — Особено след като сте научили за работата ми в щаба на Окупационната армия и…

— Вие сте дясната ръка на Дъглас Макартър…

— … и след като сте разбрали какви са чувствата на сестра ви по отношение на мен — довърши мисълта си полковникът.

Оками с мъка сдържа усмивката си. Страшно много му допадаше начинът, по който този човек водеше разговора, чувстваше се отлично в неговата компания. Само преди два месеца подобно чувство би го накарало сериозно да се разтревожи. Радваше се, че притежава достатъчно гъвкавост, за да приема промяната. Както у другите, така и в себе си.

— Имали сте достатъчно основания да ме намразите — продължи полковникът. — И може би сте го сторили. Бог ми е свидетел, че не ви обвинявам…

Оками замълча. Подобно на опитен гросмайстор, той вече мислеше за следващите ходове на противника си.

— Но на този етап между нас вече съществува определено разбирателство — продължи полковникът. — Знаем какво искаме един от друг и това ни кара да се уважаваме… В общи линии това са необходимите предпоставки за едно плодотворно сътрудничество, Оками-сан.

— Сътрудничество между Якудза и армията на Съединените щати — поклати глава Оками. — Нима подобна комбинация не предизвиква скептичната ви усмивка?

По загорялото лице на полковника наистина пробяга усмивка, по тя трудно би могла да бъде наречена скептична.

— Вижте какво, Оками-сан — започна той. — Хората притежават неограничени възможности, когато става въпрос за извличане на полза от ужасни събития, непочтени действия и тайни съюзи. Но всеки трябва да знае докъде може да стигне, къде лежи чертата, която не трябва да бъде прекосявана при никакви обстоятелства…

— За себе си мога да кажа само едно — вдигна глава Оками, сякаш привлечен от блясъка на сините очи насреща си: — Подчинявам се единствено на „Бушидо“ — самурайския закон на честта. Което означава, че приемам всичко, което не противоречи на този закон!

— Това прозвуча съвсем по сицилиански — засмя се полковникът.

Оками най-сетне си позволи скъперническа усмивка.

— Значи вече можем да поговорим за Джон Ленърд, известен също и като Джони Леонфорте — подхвърли той.

— Както и за любимата ви омерта — кимна полковникът, пропуквайки със ставите на пръстите си. — Този Леонфорте превръща в пари всичко, до което се докопа: не само американско и руско оръжие, в по-голямата си част крадено, но и широка гама лекарствени материали… От невинния аспирин до силните наркотици. Проблемът е, че заловените пласьори мълчат като риби.

— Проблемът има и друга страна — поклати глава Оками. — Сред тези пласьори действат и наши бойци, активната им контрабандна дейност вероятно се дължи на известно недоволство от Якудза… Те също отказват да уличат Леонфорте, единственото, което успях да науча, е едно име — Леон Уоксман. Нищо повече, очевидно човекът зад това име се радва на могъщи протекции.

— От страна на Леонфорте?

Оками само сви рамене. Полковникът въздъхна и затвори, очи.

— Някой трябва да проведе разговор с Джони Леонфорте — тихо каза той.

Честно казано, Оками се безпокоеше само от един определен аспект на ситуацията — факта, че уличните бойци на Якудза престъпват клетвата си за вярност и се обвързват с един „итеки“. Каква е силата на Джони Леонфорте, за да успее да привлече на своя страна толкова много представители на японския подземен свят?

Това беше проблемът на Оками, преди да се срещне с капитана от Военната полиция. Естествено полковникът беше прекалено добре известен, за да си позволи нещо повече от официално посещение на Леонфорте. И двамата обаче бяха единодушни, че едно такова посещение би увеличило проблемите, вместо да ги разреши. Още повече, че най-силната страна на сключеното между Оками и полковника споразумение беше пълната му невероятност в очите на останалите. Изправен пред престъпник като себе си, Леонфорте положително би казал неща, които за нищо на света не би споделил с представител на официалната власт, какъвто се явяваше полковникът…

Голяма част от свободното си време капитан Джонатан Ленърд прекарваше в тясното и претъпкано с мебели апартаментче на жената, с която спеше — една сестра във Военната болница на име Фейт Соухил, с тънко кръстче и умни очи. В допълнение тя разполагаше с крака на манекен и знаеше как да ги показва. Благодарение на този факт не беше дала нито едно нощно дежурство в болницата и беше преотстъпена за неопределено време на един генерал с хронична язва, който я вардеше от странични посегателства с алчността на престъпил обета си отшелник.

Познавайки добре нрава на сицилианците, Оками се съмняваше, че Леонфорте споделя с любимата си своите делови ангажименти. От друга стана обаче, нейното апартаментче беше мястото, от което се издаваха заповедите — в това нямаше никакво съмнение. Следователно съществуваше вероятност от смесване на работата с удоволствието и тази вероятност трябваше да бъде проверена.

Всичко това минаваше през главата на Оками, докато стоеше и чакаше пред отворената врата. Фейт Соухил целуна Леонфорте и тръгна за квартирата на своя генерал. Плъзна се покрай Оками, в ноздрите го удари ароматът на сандалово дърво. Дари го с кратка ослепителна усмивка, потракването на токчетата и бързо заглъхна надолу по стълбите.

— Микио Оками, нали?

— Хай — отвърна Оками и леко се поклони. С периферното си зрение отбеляза, че Леонфорте не отвръща на поклона му. Е, хубаво, той беше свикнал на подобно отношение от страна на окупаторите. В дните след края на войната се научи да не проявява личните си чувства, макар именно благодарение на тях да беше взел участие в бойните действия. Не одобряваше тази война, но беше патриот и искаше да защитава родината си въпреки късогледството на нейните политически лидери. Опази се чист, не направи нищо, което да го включи в списъка на военнопрестъпниците. Затова беше доволен от предложението на Кисоко да го запознае с полковника — Денис Линеър беше единственият човек, който можеше да му помогне в разчистването на стари сметки.

— Влизай — покани го Леонфорте. — Това е Винсънт Алба… — ръката му махна по посока на едър мъжага с тъмни, близко разположени очи на хищник, късо подстригана коса и огромни космати лапи. За разлика от Леонфорте, който беше облечен в униформата на военен полицай, Алба носеше отлично скроен цивилен костюм от скъпа копринена материя. — Разполагай се свободно, чувствай се у дома си… — Леонфорте беше висок мургав мъж с типичната за Средиземноморието привлекателност. Косата му беше гъста и смолисточерна, подстригана късо, според изискванията на устава. Но Оками ясно си я представи дълга и леко накъдрена над челото, като на старите римски патриции.

Седна на крайчеца на мекия диван, а домакинът пристъпи към ниска масичка от полирано дърво, опряна в стената.

— Какво ще кажеш за една анасонлийка? Имам оригинална самбука, току-що ми доставиха и пресни зърна кафе, които се пускат вътре… — извърна се и спря очи върху лицето на Оками: — Чувал ли си за италианската самбука с кафе? Не? Значи непременно трябва да я опиташ…

Оками прие чашата с бистра течност, върху чиято повърхност се поклащаха две черни зрънца. Забеляза, че Алба не помръдваше. Не си поиска питие, а и не му го предложиха. Леонфорте се държеше така, сякаш онзи не беше в стаята.

— Наздраве — чукна чашки домакинът, половината от самбуката в неговата изчезна на една глътка.

— Какво ще кажеш? Хубава е, нали? Според мен далеч по-добра от вашето саке…

Оками не хареса вкуса на непознатото питие, но търпеливо изчака небцето му да свикне с него, на лицето му се появи пресилена усмивка:

— Чудесно е — рече. — Мога ли да получа още малко?

Леонфорте допълни чашката му, а той използва паузата, за да се поогледа. Стаята беше задръстена с книги. Преобладаващите заглавия бяха медицински, но имаше томове по международно право и икономика, в ъгъла беше разположена богата философска поредица — Ницше, Кант, Сократ… Дали Фейт Соухил чете всичко това, запита се Оками.

Леонфорте му подаде чашата, отпусна се в дълбоко кресло насреща му и кръстоса крак върху крак.

— Какво мога да направя за теб? — попита той. — Признавам, че не бях изненадан от обаждането ти… Момчета като теб често имат нужда от услуги… — дяволито намигна и добави: — Много пъти съм гледал в обратна посока, докато вашите банди обработват мирните граждани… Изобщо не ми пука с какво се занимавате, стига моето да не се губи… — остави питието си на стар скрин, който очевидно служеше за масичка: — Какъв ти е проблемът? Комарджийница, публичен дом? Или искаш протекциите ми, преди да удариш някой съперник? Напоследък до гуша ми идва от вашите битки! — на лицето му се появи усмивка: — Честно казано, това ми харесва… Колкото повече се трепете, толкова по-голяма територия остава за мен!

— Разбирам ви много добре — кимна Оками. — Всичко това ви напомня за дома, нали господин Леонфорте?

Леонфорте пое удара, без да мигне. Ако Оками не беше напрегнал всичките си сетива, едва ли щеше да, улови лекото потрепване на клепачите му.

— Защо ме наричаш така?

— А вие нима допускате, че иде дойда тук, без да си свърша домашната работа?

— Има различни домашни — промърмори домакинът и за пръв път погледна по посока на Винсънт Алба, който седеше неподвижен като стенен часовник, а зад него се виждаше картина със средновековна батална сцена. — Обикновено съм предпазлив към хората, които се ровят в миналото ми… Защото могат да се окажат опасни… — взе чашата си, Оками усети, че Алба променя стойката си. — А на опасността реагирам бързо и по инстинкт… Разбираш ли какво имам предвид, Оками? Изобщо не си губя времето и това предпазва корема ми от посещението на някой куршум…

— Изразявате се съвсем ясно — кимна Оками и бавно допи самбуката си. — Това нещо наистина е добро!

— Радвам се, че харесваш италианската стока — хладно кимна с глава Леонфорте. — А сега казвай какво, по дяволите, искаш!

— Добре — въздъхна Оками и остави чашата си на скрина. — Предлагам сделка. Имам отлична информация за стоката, с която търгуваш… — ръката му предупредително се вдигна: — Моля те, не си прави труда да отричаш… Разполагам с великолепна мрежа, хората ми познават всяка дупка в Токио. Зная къде твоята стока може да бъде продадена на най-добра цена, зная и къде изобщо не си струва да я предлагаш… Накратко казано, ние с теб можем да направим един отличен екип.

— Чуваш ли, Винсънт? — изсмя се дрезгаво Леонфорте. — Той иска да му дам част от бизнеса, проклетото тъпоносо копеле! — скочи на крака, чашите върху скрина тревожно издрънчаха: — Кой си ти бе, нещастник с дръпнати очи?! Как си позволяваш да идваш тук, да пиеш самбуката ми и да искаш част от моя бизнес?! Ако си бях у дома, хубавичко щях да ти нашаря задника! Но понеже съм в чужбина, ще трябва да се въздържам… Нали така, Вини? — от гърдите му се откърти тежка въздишка, ръката му се стрелна по посока на вратата: — Хайде, пръждосвай се по дяволите! И считай, че си извадил късмет!

— Другият човек, Винсънт Алба, е негов телохранител — каза Оками. — В това няма никакво съмнение.

— Каква двойка, а? — подхвърли полковникът и започна да пълни лулата си с тютюн. Вършеше го бавно и с удоволствие, тази лула беше негов стар талисман. През пролетта на 1945 година в Сингапур тя беше спасила живота на цялото подразделение, което командваше. Полковникът отложи прекосяването на открит терен, защото беше изгубил лулата си и трябваше да я открие. Миг след като го стори, теренът се превърна в ад от бомбардировката на противника. — С този речник на Леонфорте несъмнено му трябва телохранител…

Седяха в претъпканото вътрешно помещение на един бар в Гинза — особено подходящо място за тайните им срещи. Все пак предпочитаха да се виждат само вечер, влизаха и излизаха в бара през задния вход, който водеше към тясна и тъмна уличка. Обслужваше ги лично собственикът, тъй като полковникът му беше направил неоценима услуга — спаси заведението от затваряне, след като Военната полиция залови тук един от най-известните контрабандисти на Токио. Както винаги далновиден, той беше прозрял ползата за себе си от едно подобно свърталище — удобно и безопасно място за тайни срещи и секретни операции.

— Трябва да открия по какъв начин вербува бойци от Якудза — промърмори Оками. — Много подозрителен е фактът, че най-безцеремонно ме изхвърли от апартамента…

— Разбира се — кимна полковникът. — Бих казал, че отдавна си е осигурил тила, за да си позволи подобно поведение. Леонфорте никак не е глупав…

Оками дълго го гледа. Наоколо звънтяха чаши, до ушите им достигаха приглушени разговори, накъсани от висок смях. Появи се собственикът и мълчаливо смени празните им халби с нови.

— Ако това е вярно, проблемът ни е много сериозен — обади се най-сетне Оками. — Вие ще разберете, че Леонфорте е недосегаем, а аз — че не мога да контролирам собствената си организация. Леонфорте очевидно е сключил сделка с друг оябун, но аз би трябвало отдавна да съм в течение… Фактът, че не съм, говори само едно — някой от ръководителите на Якудза си е позволил да сключи тайно споразумение с чужденци!

— Като вас…

В забележката на полковника нямаше укор. Тя по-скоро беше деликатно напомняне, че човек никога не може да разполага с абсолютна власт, макар на пръв поглед всичко да доказва това.

— Нещо се случи, Оками-сан — промърмори Линеър, усмивката му почти не се забеляза на слабата светлина в заведението. — Докоснали сме някой оголен нерв…

— Какво искате да кажете?

— Днес ме повикаха в канцеларията на Уилоубай — отвърна полковникът. Генерал-майор Чарлс Уилоубай беше, също като полковника, един от най-близките сътрудници на Макартър. Под негово ръководство беше и Г-2 — разузнавателната секция на Окупационната армия. — Почти ме съблякоха…

Оками разтревожено го гледаше и мълчеше. Но полковникът изглеждаше спокоен и в добро настроение, повод за тревога очевидно нямаше.

— По всяка вероятност хората на Уилоубай са надушили нещо във връзка с моите разследвания… Но за вас, слава Богу, нищичко не знаят…

— Действах изключително предпазливо — отвърна Оками.

През последните три месеца двамата с полковника се бяха заели с една изключително мащабна задача. Искаха да разберат защо имената на редица висши офицери от капитулиралата имперска армия и флота не се появяват в списъците на военнопрестъпниците. Оками беше събрал изобилна информация, доказваща по недвусмислен начин, че голяма част от тези хора са вършили престъпления в широки мащаби и заслужават сурово наказание.

Полковникът предаде списъка с имената в Канцеларията на генерала, срещу всяко от тях беше изредил доказателства за извършените престъпления. И с това се приключи. Никой от офицерите не беше арестуван, в щаба отвръщаха уклончиво на въпросите му. Очевидно някой беше решен да прикрие тези хора.

Уилоубай открито се чудеше откъде намирам време за „лов на диви патици“, по собствения му израз, след като съм претрупан с работа… „С удоволствие ще ти дам препоръки за друга служба, ако тази ти е писнала“ — рече… — В сините очи на полковника се появи леден блясък: — Направи ми впечатление, че се държи изключително предпазливо и изобщо не споменавала резултатите от моето разследване… Сякаш се боеше да не покаже интереса си към тях.

Изчука студената пепел от чашката на лулата си и отново се зае да я тъпче.

— Започвам да мисля, че докато разследвах вашите военнопрестъпници, неволно съм настъпил Уилоубай по мазола. — Драсна клечка кибрит и добави: — Само някой с изключително широки правомощия би дръзнал да скрие списъците на тези офицери от очите му… — пъхна мундщука между зъбите си, от устата му излетя облак ароматен дим: — След срещата реших да се подсигуря. Изпратих му копия от вашите списъци по специален пратеник. В запечатан плик, срещу личен подпис… Сега вече разполагам с този подпис.

— Уилоубай няма да направи нищо с документацията — поклати глава Оками.

— Но това също ще е отговор, нали? Вече ще зная, че поставя под своя закрила доказани военнопрестъпници. Причините за това могат да бъдат и съвсем почтени — например, че част от тези офицери разполагат със секретна информация, която Макартър не би искал да попадне в протоколите на съда…

— Но правосъдието трябва да бъде раздадено! — ледено процеди Оками. — Аз трябва да получа своето възмездие, Линеър-сан! Това беше част от сделката ни!

— Разбирам ви много добре.

Но по-късно вечерта, пресичайки развалините на Токио, Оками беше обзет от съмнения. В крайна сметка полковникът и Уилоубай са европейци, мислят по един начин, нима човек трябва да се доверява на такива като тях? Не, спря се той. Тази пътека е опасна. Тръгне ли по нея, скоро по нищо няма да се отличава от останалите оябуни.

Понякога го обземаше истинска шизофрения, но дълбоко в сърцето си знаеше какво трябва да бъде направено. След войната в Тихия океан светът вече не беше същият. Войната го беше убедила в едно — през следващите десетилетия Япония няма да може да разчита само на себе си. Именно поради дългите години изолация тя се беше включила във военните действия на страната на губещите, беше унищожила своята икономика и народ. Не разбирахме начина на мислене на Западните страни и особено на американците, които ни победиха, рече си той. Подценихме силата им, пренебрегнахме гъвкавостта им, не обърнахме внимание на тяхната воля за победа. Това никога не трябва да се повтаря.

А собствената му решителност да разшири бизнеса си в следващите години го накара да потърси съюз с полковника. На практика този човек му харесваше. Това беше доста странно, защото и той, като повечето японци в следвоенните години, се чувстваше напълно откъснат от живота и културата на света извън границите на Азия.

Още по-странно беше, че той — един стопроцентов японец, откри у полковника това, което би трябвало да намира у своите сънародници — дълбоко разбиране на шинтоизма, дзенбудизма, конфуцианството и сложната метафизична плетеница на бойните изкуства и ритуали. Това е нещо наистина необикновено, каза си той, отправил поглед към руините на Токио, над който бавно се спускаше мракът.

Да, аз вярвам на полковника, въздъхна в себе си той. Вярвам му като на себе си. В същото време изпитваше безпокойство от факта, че партньорът му иска да сподели съмненията си с Уилоубай, да му предостави по този начин възможност за измъкване. Беше честен пред себе си и съзнаваше, че от своето положение може много по-лесно да надуши тайния заговор. От горчив опит знаеше, че човек последен разбира за неуредиците в собствения си дом.

Изпита това чувство преди седем години, в зората на своето възмъжаване. Баща му беше предаден от собствения си брат, фамилията на съперника му най-сетне успя да се докопа до съблазнителните централни квартали на Токио, контролирани от семейство Оками. Баща му беше посечен в леглото си от убийците на врага, майка му се спаси благодарение на факта, че беше заминала за Хирошима при своята болна майка. Получили подробна информация от чичото, убийците бяха проникнали в къщата, без да бъдат забелязани от охраната, сабите им потънаха дълбоко в корема на спящия оябун.

На погребението Оками стоеше между майка си и чичо си, душата му тръпнеше от мъка. Две седмици по-късно попадна случайно в един бар заедно със своята приятелка. Стана така, че дочу разговора на групичка млади бойци якудза, здравата наквасени със саке. Двама от тях се оказаха физическите убийци на баща му, които шумно се хвалеха за начина, по който бяха проникнали в къщата.

На следващата сутрин Оками откачи от стената бащината катана и я скри под дългия си шлифер. Отиде в кантората на чичо си и поиска да го види. Почака петнадесетина минути, после го поканиха да влезе. Чичо му, възбуден и доволен от току-що сключените сделки, започна да го представя на присъстващите якудза с широка усмивка на уста. Славолюбив и мнителен, той обичаше да се движи с голям антураж, представяше си, че е един от славните феодални владетели от миналото, управлявали страната с огън и меч.

Оками се поклони на присъстващите според традициите, после се насочи към чичо си, който седеше зад масивно бюро с протегната ръка. Онзи го попита какво иска, самодоволната усмивка не слизаше от лицето му.

Оками направи крачка напред, измъкна катаната изпод полите на незакопчания шлифер и отряза главата му с един-единствен, силен и точен удар, пред очите на вцепенените от ужас телохранители.

Бликна фонтан от кръв, който попречи на двама от най-близко застаналите мъже да реагират. Обезглавеното тяло на чичото се разтърсваше като от електрически ток, самата глава изтропа върху писалището. В отворените очи се четеше недоверие, устните продължаваха да се усмихват…

Оками заби дръжката на катаната в носа на първия от телохранителите, вторият получи дълбока рана в рамото. Пистолетът му изтропа на пода, от устата му се откъсна протяжен вой, тялото му се сгърчи и започна да се свлича сред локва кръв.

Останаха още двама, в ръцете им проблеснаха сабите. И дума не можеше да става за използването на огнестрелно оръжие; човекът, който би стрелял в Оками при подобни обстоятелства, веднага ще изпадне в немилост, ще бъде отстранен от достопочтеното братство Якудза и ще свърши живота си самотен, без подслон и без чест…

Оками направи светкавичен финт надясно, но тялото му полетя наляво, през писалището на чичо му. Сви крака и замахна с катаната, острието й се плъзна през гърдите на третия телохранител. Разхвърчаха се косми, парченца плат и разкъсана тъкан. Човекът изпусна сабята, парализираните му пръсти безсилно потрепваха.

В момента на приземяването си усети някакво изтръпване, извърна се към последния противник, прониза го остра болка. Беше ранен, но нямаше време за размисъл. Отскочи встрани, избягвайки повия удар, отпусна се ниско до пода и нанесе рязък ритник в коляното на противника. Едновременно е това се гмурна под обсега на сабята му и стовари дръжката на своята в слепоочието му. Дръпна се рязко настрана, острието на катаната потъна в гърдите на зашеметения бодигард, тялото му бавно започна да се свлича към пода.

Това беше начинът, по който Микио Оками стана оябун на бащиния си клан.

Преди да напусне кланицата, в която се беше превърнала канцеларията на чичо му, Микио вдигна главата за влажната коса и я отнесе със себе си. Окачи я на кожено въже пред къщата си и тя остана там в продължение на няколко седмици. Кран нея минаваха всички, които бяха повикани на среща — лейтенантите на собствения му клан, оябуните на съперниците…

Последен беше привикан Сейзо Ямаучи. Як мъжага с широки рамене и тясно, издължено лице, той беше изявен противник на вълната от млади и безскрупулни типове, която заливаше достопочтеното братство, но това съвсем не му пречеше да завзема нови и нови територии, изтръгвайки ги от ръцете на старите оябуни, обърнали се за помощ към него.

Двамата убийци, чийто разговор Оками беше подслушал в онзи бар, бяха именно от неговия клан.

Сейзо Ямаучи влезе в двора, спря се пред спаружената глава и дълго я гледа. На лицето му се появи, гримаса на отвращение, главата му леко се поклати. Сякаш наблюдаваше творбата на художник авангардист, която предизвикваше неодобрението му.

— Живеем в отвратително време — промърмори той, след като приключи с ритуалните поздрави.

— Напълно съм съгласен с вас — кимна Оками и пристъпи към печката, за да приготви чай. Усещаше напрежението на по-възрастния мъж, правеше всичко възможно да контролира собственото си безпокойство. Предстоеше сложна игра, можеше да очаква всякакви изненади…

Мълчаха, докато ситно нарязаните листенца паднаха на дъното на чашите, а горещата вода ги превърна в бледозелена течност. Оками изчака Ямаучи да опре чашата до устните си и едва тогава взе своята. Възрастният оябун кимна с глава, доволен от вниманието, което му беше оказано.

— Това е причината, поради която поисках тази среща — промълви с най-любезния си тон Оками. — Предателят на нашия клан получи своето, вече мога да поискам съюз с Клана Ямаучи… — допълни чашите и продължи: — Времената са точно такива, каквито ги определихте — отвратителни! Войната е неизбежна, чувствам приближаването й така, както старецът усеща промяната във времето направо с костите си… — Днес повече от всякога ние трябва да сме сплотени, да забравим за териториалните претенции и старите вражди… Само така ще можем да оцелеем, Ямаучи-сан.

Остави чашата на полираната масичка пред себе си, вдигна глава и добави:

— Има и друга причина за моята покана… Надявам се, че ще ми позволите да я споделя откровено с вас… — възрастният оябун кимна с глава и Оками продължи: — Аз съм млад човек… Мнозина биха казали — прекалено млад за оябун на такава могъща фамилия… Но действах според обстоятелствата и вероятно ще бъда извинен за своето… прекалено бързо издигане. Същевременно обаче си давам ясна сметка за ситуацията, мислил съм дълго… Стигнах до заключението, че ще ми бъде от полза да имам покровителството на някой по-възрастен и по-мъдър от мен човек, да се ползвам от съветите му… В замяна на това предлагам част от богатството на клана Оками… Какво мислите за тази моя идея, Ямаучи-сан?

Ямаучи се направи на дълбоко замислен, но Оками ясно усети как в душата му нахлува радостното нетърпение.

— Във вашето предложение има много достойнства — отвърна най-сетне по-възрастният оябун. — То показва, че въпреки младостта — качество, което много оябуни считат за недостатък — вие притежавате мъдростта, липсвала на много по-опитни мъже във вашия клан… — главата му тържествено кимна: — Приемам предложението ви!

— Отлично! — усмихна се Оками. — Имам една-единствена молба към вас, преди договорът ни да бъде подпечатан завинаги… — Моля ви да откриете двамата убийци на баща ми и да ги ликвидирате със собствените си ръце!

Ямаучи дълго мълча. Стоеше напълно неподвижен, чаят бавно изстиваше в чашата му. Най-сетне се размърда и промърмори:

— Стига ми толкова чай… Моля ви, донесете една бутилка „Наполеон“, длъжни сме да отпразнуваме историческия съюз, сключен между двата най-могъщи клана на Якудза в Япония!

Три нощи по-късно Оками се срещна с Мицуба Ямаучи в задното помещение не един отворен до късно бар, който служеше за щабквартира на Якудза. Освен че беше племенник на Сейзо, Мицуба изпълняваше длъжността заместник-оябун и главен екзекутор на клана Ямаучи.

Лицето му беше угрижено, на негово място Оками също би се чувствал така. Беше слаб и дългокрак мъж, почти пълната липса на таз придаваше на фигурата му нещо паякообразно. Имаше дразнещия навик да потърква с палец брадичката си, лицето му беше плоско и безизразно, украсено от прекалено пълни устни. Върху тях почти винаги играеше загадъчна усмивка, еднаква както за приятели, така и за врагове…

Размениха си ритуалните поздрави, после Мицуба разкопча якето си и седна зад малката масичка. Пред очите на Оками проблесна ръкохватката на тежък револвер 38-и калибър, затъкнат в колана му. Зад бара в съседното помещение се настаниха две от горилите на Мицуба, потрепващи от напрежение като ловни кучета. Оками беше без охрана.

В продължение на половин час двамата пиеха скъпо, доставено по контрабанден път, шотландско уиски и си разменяха незначителни реплики. Заведението беше сравнително тихо, от радиото се лееше американска поп музика. Някакъв пияница започна да му приглася, но скоро се отказа.

Оками тръсна глава и най-сетне премина върху съществената част от разговора.

— Какво с мнението ви за предстоящото обединение между нашите фамилии? — попита той.

— Говорите доста странно за нещо, което вече е факт — отвърна Мицуба.

— Може би сте прав — замислено кимна Оками, стана и отиде да включи 16-милиметровата камера, монтирана в дъното на помещението. — Все пак искам да чуя мнението ви затова филмче, Мицуба-сан…

Върна се на мястото си и закова очи върху лицето на Мицуба. Филмът беше черно-бял, заснет от професионалист. Цялата процедура, от начало до край, показваща как Сейзо Ямаучи екзекутира двама от собствените си бойци. Разбира се, онези, които бяха убили бащата на Оками.

Звук нямаше, филмчето скоро свърши. Оками стана да изключи камерата, после се върна на мястото си и допълни чашите със скоч.

— Как… — Мицуба се закашля, преполови чашата си и едва тогава зададе въпроса, който очевидно го измъчваше: — Как успяхте да се сдобиете с този документ?

— Даде ми го един познат от Тохо — отвърна Оками. Това беше наименованието на специалното полицейско подразделение, което се занимаваше с анализ на престъпността и беше толкова могъщо, че дори главатарите на Якудза се страхуваха от него.

— Значи полицията разполага с улики срещу Сейзо-сан, така ли?

Оками отбеляза, че пропусна да го нарече „чичо“, но си замълча. Искаше да види как ще му се отрази, ужилването.

— Това би довело до пълен хаос в организацията… — замислено, сякаш на себе си, промълви Мицуба. — Особено ако Сейзо-сан бъде прибран на топло… — вдигна глава и закова блестящите си очи в лицето на Оками: — Искам да ви призная нещо, Оками-сан. От известно време насам ми се струва, че дългосрочните планове на Сейзо-сан са доста… как да кажа… недалновидни… Твърдо се обявих против някои от решенията, които бяха взети напоследък… — очите му останаха заковани в лицето на Оками, и двамата знаеха за какво става въпрос — за решението да бъде премахнат старият оябун.

— Благодаря за откровението — кимна най-сетне Оками. — Все пак ми се струва, че можем да спасим част от плановете ни за бъдещото обединение… — после стана на крака и това беше знак, че разговорът е приключил.

Един час по-късно същият сценарий се повтори пред Катцуодо Козо — втория екзекутор на фамилията Ямаучи. Той беше едър мъж е груби и безцеремонни обноски, които му бяха спечелили почти толкова врагове, колкото бяха и почитателите на изключителния му ум… За разлика от Мицуба, той дойде сам.

Остани безмълвен по време на прожекцията, очевидно разбрал играта на Оками. След като камерата угасна, въздъхна и се облегна назад.

— Знаете ли, двете момчета, които застреля Сейзо-сан, са убийците на баща ви…

— Физическите убийци — натъртено рече Оками. — Но те са действали по заповед на Сейзо-сан, нали?

Козо се замисли само за миг.

— Не вярвам Сейзо-сан да е решил да ги накаже — поклати глава той. — Това очевидно е било част от сделката му с вас.

— Нов съюз се създава само когато старите сметки са уредени — отвърна Оками.

Козо преплете пръсти, очите му останаха сведени към масата.

— Очевидно Сейзо-сан е допуснал сериозна грешка — каза най-сетне той. — Не зная какво е мнението на Мицуба, но според мен фамилията Ямаучи трябва да върви по собствен път, който несъмнено е сходен с този на фамилията Оками…

Добре казано, призна в себе си Оками.

— Очакват ви бурни дни — каза на глас той. — Много от ръководните личности в клана Ямаучи несъмнено ще се обявят против вашите разсъждения… А тази буря лесно може да се разпространи и върху други кланове… Може да се стигне дори дотам, че оябуните да вземат колективни защитни мерки… Според мен това няма да бъде от полза за клана Ямаучи, особено за онзи, който иска да получи властта…

Наведе се напред и допълни чашите с уиски.

— Фамилията Ямаучи е в безпътица — добави.

— Искрено се надявам този процес да бъде прекратен, кланът отново да стане такъв, какъвто е бил винаги… В момента обаче той представлява заплаха. Не само за клана. Оками, но и за всички останали фамилии… Мога да ви уверя, че ще сторя всичко необходимо, за да възстановя старото положение на стабилност и сигурност!

Уверил се, че Козо го разбира много добре, той вдигна чашата си и я допря до неговата по западен маниер, на лицето му се появи подобие на усмивка:

— Да пием за стабилността!

Една седмица по-късно анонимно телефонно обаждане изпрати полицията в жилището на Мицуба Ямаучи. В дневната бяха открити труповете на Сейзо Ямаучи и неговия племенник. От положението им и от раните в тях полицейските експерти стигнаха до заключението, че двамата якудза са се избили взаимно, вероятно след остър спор. Една-две подробности от мястото на кръвопролитието не съвпадаха напълно е подобна версия, но никой не изпитваше особено желание да се задълбочава в тях. В крайна сметка двама бандити си бяха видели сметката, какво по-хубаво от това? Много от полицейските началници хранеха тайната надежда, че между клановете на якудза ще избухне унищожителна война, а абсолютно всички, без изключение, бяха убедени, че това е единственият начин за премахване на организираната престъпност в страната…

Последваха дни и седмици на нови кръвопролития. На различни места из Токио намираха труповете на бойци и лейтенанти от клана Ямаучи. В крайна сметка Катцуодо Козо отстрани всички свои противници, никой вече не оспорваше властта му. Оками правилно беше предвидил, че кръвопролитието ще изнерви другите оябуни, ще ги накара да обмислят съвместни действия за възстановяване на мира в рамките на Ямаучи. Но той не забрави обещанието, което беше поел пред Козо, и направи всичко възможно да му осигури достатъчно време за стабилизиране на властта.

В крайна сметка Козо получи каквото искаше, но Оками спечели много повече — подземният свят прие и двамата като неоспорими лидери на двата най-могъщи клана, а в допълнение Оками получи репутацията на човек, който може да разреши и най-заплетените ситуации.

Така беше поставено началото. Пред Оками се откри пътят, водещ към върховната власт. Властта на „Кайшо“ — оябун на всички оябуни.

Случи се така, че един от адютантите на генерал Уилоубай привлече вниманието на Оками, който, както винаги, проявяваше интерес към младите и интелигентни мъже, които биха могли да бъдат полезни за целите на подмолната му империя.

Името на този човек беше Джак Донахю, русокос хубавец с високо чело и зеленикави очи. Безупречен служител, който знаеше да си държи езика зад зъбите. Но, според информацията на Оками, съвсем различен в свободното си време, особено нощем…

Настанил се удобно на задната седалка на лимузината си, Оками гледаше светлините на Токио и мислеше за Донахю. Защо пък да не опита, рече си той, потупа шофьора по рамото и му нареди да кара към Шинжуку с редицата отворени цяла нощ и предлагащи всякакви услуги заведения.

Собственичката на „Айрън Гейт“ го, покани да влезе с толкова многобройни и толкова дълбоки поклони, че положително й се зави свят. Беше слаба жена на средна възраст, облечена в кимоно на черни и оранжеви, ивици, със сплетена в кок като на някогашните гейши коса. Придържаха я огромни фиби от черупка на костенурка. Лицето й, прорязано от дълбоки бръчки, все още носеше следи от някогашна хубост.

Разбира се, кимна в отговор на въпроса му тя и посочи към стаята в дъното на етажа. Джак Донахю е там, в мъжка компания. Странно, помисли си Оками. Американците винаги са били срещу сексуалните контакти между мъжете, докато в Япония това е вековна традиция, считана за напълно нормална.

Донахю държал винаги да бъде в тази стая, добави съдържателката. В очите й се четеше недоумение. Но Оками направи бърз оглед на сградата и разбра — прозорецът на тази стая гледаше към тясна алея, тъмна и лесна за достъп в случай на полицейска акция или други внезапно появили се усложнения.

Приключил с огледа, той влезе обратно в заведението. Готвеше се да поеме нагоре по стълбите, когато на прага се появи позната фигура. Беше Фейт Соухил — медицинската сестра, при която живееше Джони Леонфорте. Отскочи бързо в коридорчето, което водеше към кухнята, и внимателно надникна. Жената се качваше по стълбите, вървеше като човек, който знае къде отива.

Оками повика съдържателката и я попита известно ли й е нещо за американката.

— Отбива се от време на време — отвърна старицата и напрегнато сбърчи чело. — Може би веднъж на три-четири посещения от страна на Донахю… Но никога без и той да е тук… Нямам никаква представа какво върши там, в компанията на двама мъже… — сви рамене и добави: — Когато това се случи за пръв път, аз поисках допълнителна такса от Донахю… Бръкна и плати, без да се разправя.

Силно заинтригуван, Оками предпазливо започна да се качва по стълбите. В дъното на коридора спря да обмисли следващите си ходове. Наведе се и опря ухо на вратата, тънка като повечето свои посестрими в японските жилища.

— Сигурен ли си, че няма опасност? — прозвуча гласът на Фейт Соухил.

— Вече ти казах — отвърна мъжки глас, несъмнено принадлежащ на Донахю. — Той не разбира нито дума английски.

— Тръпки ме побиват от тази история.

— От коя по-точно? — с леден глас попита Донахю. — От сексуалните контакти между мъже или от службата ти на куриер при Алба?

— Държиш се прекалено самоуверено за участник в една толкова опасна игра — отбеляза Соухил. — Ако Уилоубай разбере с какво се занимаваш…

— Няма — отсече Донахю. — Малкият фашист е твърде зает да промива мозъците на своите японски полковничета. Мечтае да ги направи шпиони… — изсмя се кратко и иронично добави: — Доста трудна задача, особено когато става въпрос за закоравели военнопрестъпници…

— Тези хора трябва да са зад решетките — каза Соухил. — Чувала съм за зверствата им…

— Уилоубай също, можеш да си сигурна в това — отвърна Донахю. — Но това изобщо не пречи на съня му. Плаши се единствено от комунистите, идеята му е да използва тези японски офицери за ядрото на новия генерален щаб на страната, когато тя отново се милитаризира… Все едно и също повтаря: „Руснаците са на една плюнка разстояние оттук…“

Ушите на Оками започнаха да шумят от притока на кръв. Сърцето му блъскаше като лудо, устата му пресъхна. На какво се беше натъкнал? За Уилоубай се беше оказал прав, но каква е ролята на Фейт Соухил? Какви са тези куриерски функции между Донахю и Алба? Защо Алба, а не шефът му — Джони Леонфорте?

— Закъснявам — каза оттатък тънката преграда Соухил. — Давай стоката.

Гласът и прозвуча доста по-високо и Оками си даде сметка, че е пристъпила към вратата.

— Ето — отвърна Донахю. — Последни новини от петнадесетчленната групичка на Уилоубай… Алба положително ще си умре от кеф!

Зад вратата се разнесе шумолене, Оками се обърна и изтича към стълбата. Беше стигнал средата й, когато токчетата на американката започнаха да чукат по дъските на горния етаж.

Изчака появата й на черната лакирана скамейка в преддверието и почтително се надигна:

— Добър вечер, госпожице Соухил.

— А, вие сте Микио Оками — спря се тя. — Помня ви.

— Това е чудесно — усмихна се Оками. — Питам се дали не бихте приели да изпием по чашка някъде…

— Изключено — отвърна Фейт и несъзнателно полипа дебелия илик под мишницата си. — Страхувам се, че отдавна съм закъсняла, а Джонатан никак не обича да чака…

— Може би искахте да кажете Винсънт Алба? — присви очи Оками.

Фент видимо пребледня.

— Е, добре… — промърмори. — При създалите се обстоятелства бих могла да ви отделя няколко минути…

Оками я поведе към входа на кръчмата на отсрещния тротоар, маркиран от ярката светлина на черен фенер. Вътре беше шумно и толкова задимено, че барът в дъното на тясното помещение почти не се виждаше. Оками невъзмутимо започна да си пробива път натам, поръча два скоча, без да пита Фейт за предпочитанията и, после я побутна към единственото свободно сепаре в ъгъла.

— Двамата с Алба си имате добър бизнес, а? — попита той в момента, в който се настаниха един срещу ДРУГ.

— Моля?

— Може би си лягате заедно зад гърба на Джони…

— Може би и луната е направена от мухлясало сирене — изсмя се в лицето му Фейт. — Тоя тип е истинска маймуна!

— Но вие работите за тази маймуна.

Фейт изви глава, теменужените й очи попиха пастелните тонове на задимената кръчма.

— Или сте ясновидец, или имате страхотно дълги уши — усмихна се тя.

— Какво е това, което той има, а Джони — не? — не й обърна внимание Оками.

— Алба ли? Той е абсолютно лоялен човек и знае как да изпълнява заповеди — Фейт вдигна чашата си и отпи глътка уиски. — А Джони е избухлив тип, луда глава… Плановете му невинаги съвпадат с реалната действителност…

— Значи Винсънт Алба изпълнява ролята на укротител, така ли?

— И така може да се каже — кимна тя.

През следващите няколко минути Оками беше зает да оглежда жената насреща си. Беше изключително красива, с овално лице и котешки очи, които му напомняха за една от любимите гейши, вече покрита от пепелта на забравата. Безспорно най-силното й качество обаче беше умението да води разговор, дори несъмнената й красота отстъпваше пред него.

— За кого работи Алба?

— В момента е по-добре да не знаете това — отговори тя с такъв тон, че Оками неволно млъкна.

Изчака няколко секунди, после подхвърли:

— Може би трябва да задам този въпрос на майор Донахю…

Пое удара, без да мигне и Оками неволно и отправи поглед, изпълнен с уважение.

— Доколкото усещам от насоката на нашия разговор, ние с Винсънт май ще се сдобием с нов партньор… — веждата й едва доловимо се повдигна.

— Толкова лесно?

— След като си в Рим, трябва да се кланяш на папата… — сви рамене тя, забеляза недоумението в очите му и добави: — Работим на чужда територия, това ни поставя в неизгодно положение. А ако наистина вдигнете шум около Донахю, с нас е свършено… Логично е да стигна до най-правилното решение. По-добре две трети, отколкото нищо…

Той се замисли за момент, после попита:

— Какво прави Алба с информацията за военнопрестъпниците на Уилоубай?

— Доколкото зная — абсолютно нищо. Просто я препраща в Щатите.

— И никой от вас не знае за какво се използва тя, така ли?

— Не.

Подобно развитие на разговора нямаше да го отведе доникъде. Въздъхна и я погледна в очите:

— А какво ще стане, ако опра револвер в слепоочието на Алба и му задам същия въпрос?

— Господи, вие, бандитите, всичките сте еднакви! — презрително изсумтя Фейт и очите и потъмняха. — Въртите, усуквате и все до оръжието опирате!

Оками протегна ръка:

— Дайте да видя какво ви предаде Донахю!

Фент го погледна с интерес, сякаш едва сега си даваше сметка с кого разговаря. После въздъхна и сложи плика на масата.

— Май не ми остава друг избор…

Прегледа набързо разузнавателните материали, преписани от Донахю. Оказа се, че Уилоубай наистина е едно много заето момче. Бившият шеф на военното разузнаване към Генералния щаб генерал-лейтенант Арисуе и няколко от най-способните му офицери вече бяха преминали към прословутата разузнавателна централа Г-2 и заливаха Уилоубай е подробна информация за придвижването на съветските войски в Далечния изток и други разузнавателни сведения. Полковник Такуширо Катори — бивш началник на Първа секция към оперативното командване на Генералния щаб, в момента отговаряше за демобилизацията в цяла Япония. Тази информация беше страшна. Един военнопрестъпник отговаря за издирването на други военнопрестъпници и предаването им на правосъдието. А друг е начело на тила и ако плановете на Уилоубай за ремилитаризация на Япония се превърнат в действителност, именно той ще издава повиквателните…

Позор! Оками се принуди да прибегне до доста сериозни усилия на волята, за да не се разтрепери от ярост. Пред очите му дефилираха хора, които трябваше да бъдат хвърлени в седмия кръг на ада заради отвратителните си престъпления, но вместо това се радваха на нови почести и се готвеха отново да се разпореждат със съдбата на родината му!

— Изглеждате малко напрегнат, господин Оками — подхвърли Фент. — Може би е време да поръчам по още едно питие…

Оками с мъка се отърси от чувствата, които вълнуваха душата му. Трябваше да мисли трезво, да се опита да разбере какви ще бъдат последиците от информацията в ръцете му, как биха се възползвали от нея шефовете на Винсънт Алба в Съединените щати. Не знаеше кои са те, но нямаше никакво съмнение, че са свързани с мафията, при това на високо ниво. Защо иначе ще проявяват интерес към факта, че определени кръгове на американската армия използват в свой интерес шепа японски военнопрестъпници?

Питиетата пристигнаха, Оками пресуши чашата си на един дъх. Вече изобщо не го беше грижа какво ще си помисли за него Фент Соухил. Разкритията в доклада на Донахю я превръщаха в незначителна пионка. Въпреки красотата и ума си, тя беше само жена, ролята й в сложната игра беше съвсем ограничена. Второстепенна фигура, също като Джони Леонфорте. Как я беше нарекъл Донахю? Куриер… Двамата с полковника вече имаха отговор на въпроса, който ги измъчваше от доста време насам: Кой стои зад Леонфорте? Алба, ето кой. Тайнственият капо на американската мафия се наричаше Винсънт Алба. Вдигна глава и тихо попита:

— Каква е вашата роля във всичко това, госпожице Соухил? Игрите на мафията винаги са били игри за мъже.

— А вие сте специалист по мъжките игри, нали така, господин Оками? — каза това с мила усмивка на уста, погледната отстрани несъмнено би била възприета като жена, която разговаря с интимния си приятел. — Истината е, че съм авантюристка по природа. Пристигнах тук с твърдото убеждение да изпълня дълга към родината си.

— Но по една случайност сте попаднали на неподходящи другарчета — скептично подхвърли той.

— Влюбих се в неподходящия мъж — простичко отвърна тя, лицето й потъмня. — Признавам, че постъпих глупаво. Не би трябвало да се свързвам с Джони, още по-малко е налудничавите му идеи… — вдигна ръка, после безсилно я отпусна в скута си: — Защо се получи така? Може би заради лудостта на първите следвоенни месеци, може би заради този странен и чужд град, опустошен от войната… Някак неусетно бях… бях всмукана във всичко това… — на лицето и отново се появи обезоръжаващата усмивка: — Любопитна съм като котка, знаете… Дори хора като Винсънт и Джони не успяха дълго да крият от мен… Когато разбра, че зная всичко, Винсънт се готвеше да ме изхвърли… Но аз се усуках около Джони и той ми позволи да остана… Така се забърках в цялата работа.

Дали да й повярвам, запита се Оками. После си даде сметка, че това няма никакво значение. Личността на тази жена също. Важни бяха само разузнавателните сведения, които достигаха до канцеларията на Уилоубай.

Изправи се и взе плика в ръце.

— Ще направя копия и утре сутринта ще ви го върна.

— Винсънт ще побеснее — промълви с тревога в гласа тя.

— Нека — отвърна Оками. — Така по-бързо ще свикне с мисълта, че си има нов партньор.

— Този материал е безценен — каза Оками. — С негова помощ ще получа своето възмездие.

Бяха в парка Уено, полковникът проучваше документите и упорито отказваше да забележи бутилката коняк, от която Оками час по час отпиваше. Японецът беше доста пиян, изобщо не беше лягал от срещата си с Фент Соухил насам. Възбудата му постоянно, нарастваше, вече виждаше враговете си повалени.

Облачетата на изпаренията все още не бяха се вдигнали от повърхността на река Сумида, денят току-що започваше. Нощта бавно отстъпваше, синият порцелан на небето срамежливо надничаше между тъмните облаци. Вишневите дръвчета в Йошино бяха отрупани с розов цвят, който изглеждаше почти бял на бледата светлина.

Във въздуха се носеше аромат, който Оками винаги свързваше с детството си. В онези дни рядко виждаше баща си, но старият оябун никога не пропускаше да вземе него и брат му и да ги заведе на разходка в Йошино, сред цъфналите вишни. Сладкият аромат беше част от тази разходка, напомняше му за бащината ръка — здрава, мазолеста, вдъхваща сигурност. Изпитваше истинско щастие да крачи редом с високата му фигура.

— Погледни вишневите цветове над главата си — казваше баща му с благоговеен шепот. — Разцъфват бързо, откъсват се от дървото в апогея на своята красота, падат и умират. Обичаме ги толкова много, защото и хората са като тях… Ние носим красотата им в душите си. Думата „шизен“ означава „природа“, взели сме я от китайците… Но защо ли? Нима човек и природа не са едно неделимо цяло?

Години по-късно, когато баща му беше убит, Оками мълчаливо коленичи край леглото и зачака пристигането на майка си. Не пусна вътре никого от доверените му хора, но не можеше да им попречи да останат около къщата и да го пазят. По-късно даде заслуженото на всички, които имаха задължението да пазят баща му, но не бяха го сторили. Но в онзи миг просто стоеше с наведена глава, стискаше студената ръка на баща си в своята и въпреки неподходящия сезон усещаше в ноздрите си меката, сладка миризма на разцъфнала вишна.

Сега крачеше под разкошните цветове и вдъхваше аромата им с пълни гърди, душата му се разкъсваше от противоречиви спомени. От време на време хвърляше кратки погледи към полковника, който мълчаливо продължаваше да прелиства секретните сведения.

— Ако предадете тези неща направо на Макартър… — започна той, но полковникът рязко го прекъсна:

— А защо мислите, че той вече не е в течение на плановете на Уилоубай?

Оками нямаше отговор на този въпрос.

— Тук, сред разцъфналите вишни, ние не трябва да бързаме — тихо добави полковникът. — Нека просто се насладим на невероятната им красота… — напълни гърдите си с въздух и бавно го изпусна, а Оками отново се изпълни с уважение към този странен чужденец.

— Зная на какво са способни тези хора — тихо продължи полковникът. — Зная, че те са дали заповедта за екзекуцията на вашия брат…

— Той беше пацифист — задавено промълви Оками. — И беше по-смелият от нас двамата… Защото открито говореше за неща, които аз чувствах дълбоко в сърцето си, но нямах смелост да изкажа на глас…

— Именно там е била грешката му — поклати глава полковникът. — В онези времена е било глупаво да изразяваш собственото си мнение…

— Не, вие не разбирате — поклати глава Оками. — Той просто беше верен на себе си, истински герой… — гласът му натежа от горчивина: — А мен окичиха с ордени… Смешно, защото всичко, което вършех, беше продиктувано от страх… Моят командир несъмнено щеше да ме разстреля в гръб, ако бях отказал да изпълня заповедта му… Може би точно така трябваше да стане…

Помълча малко, а после, вероятно под влиянието на алкохола, тихо попита:

— Не се ли интересувате защо би трябвало да рискувам куршум в гърба?

Полковникът спря и взе празната бутилка от ръцете на Оками.

— Зная защо — тихо промълви той. — Заради славата…

Очите на Оками се напълниха със сълзи, сърцето му се сви. Стиховете, написани от младия пилот камикадзе мигове преди смъртта, докоснаха струни, скрити дълбоко в душата му. Можеше да си позволи тези сълзи, защото беше в компанията на истински приятел, беше и пиян… Можеше, а дори и трябваше. От време на време човек трябва да намира отдушник за напрежението и мъката, които се трупат в душата му.

— Генерал Макартър не може да намери оправдание за действията на Уилоубай — промърмори той и изтри с юмрук сълзите от лицето си. Хладният и чист въздух бързо проясняваше главата му, алкохолното опиянение изчезваше, макар че той отчаяно искаше да го задържи. — В исторически момент като този ремилитаризацията на Япония би означавала пълен дипломатически провал за вашата страна и икономическа катастрофа за моята… Ако Япония не успее да изгради нова икономическа база за своето развитие, за нас бъдеще в този свят няма!

— Съгласен съм — кимна полковникът. — Вярвам, че и Макартър си дава сметка за това… — сключи ръце зад гърба си и продължи: — Но ние все още не знаем произхода на тази информация, а също и онези, които биха я ползвали… Кой е врагът ни, Оками-сан? Аз не мога да го видя, подозирам, че и вие също… Но той несъмнено е силен, на негова страна действат стотици, дори хиляди хора…

— Не виждам смисъла от подобни разсъждения — раздразнено отвърна Оками. — Трябва веднага да идете при Макартър и…

— Не става, приятелю — поклати глава полковникът. — Действително трябва да направим всичко възможно, за да провалим плановете на Уилоубай, но по заобиколен начин… Макартър никак не обича скандалите между своите подчинени, стигат му проблемите с президента и Съюзниците… Няма да позволи да бъде хвърлено петно върху него, а и ние трябва да разберем срещу какво точно сме изправени. Я ми кажете, Оками-сан, вие бихте ли извадили своята катана, ако сте сляп, глух и ням?

— Ако се наложи, ще го сторя! — заядливо отвърна Оками. Сърцето му гореше от алкохолното опиянение и желанието за отмъщение.

Полковникът спря под старо вишнево дърво и бавно се обърна с лице към него. Над главите им сияеше прекрасен ефимерен облак, сякаш бяха богове, изправили се на връх Фуджи да обсъдят съдбата на простосмъртните в краката си.

— Вие не сте самоубиец, сигурен съм в това — поклати глава той. — Изправени сме срещу Алба и неговия „капо“ в Щатите, които действат в широк мащаб и, трябва да признаем, доста успешно… Не само в областта на контрабандата, но и сред бойците на Якудза… Евентуалният брак между Якудза и американската мафия е това, от което трябва да се опасяваме. Това е нашият основен проблем. Машинациите на Уилоубай са само част от една широка конспирация. Ние сме длъжни първо да уточним нейните мащаби, а едва след това да решим какви трябва да бъдат ответните мерки.

— Предполагам, че е дошло времето да посетя Алба…

— Не — поклати глава полковникът. — Това ще бъде грешка. Все още не знаем кой е приятел и кой — враг.

Продължиха разходката си. Слънцето изгря и започна да затопля раменете им, хладният ветрец неусетно затихна. Полковникът замълча, тъй като се разминаваха с двама въоръжени бойци. Насреща им се затича дете, шепите му бяха пълни с вишневи цветчета, събрани от тревата. Вдигна ръце над главата си, цветовете се посипаха като снежинки, смехът му беше весел и жизнерадостен…

— Най-разумната линия на поведение ще бъде една среща с Джони Леонфорте — продължи мисълта си полковникът, когато отново останаха сами. — От вашата информация стигам до заключението, че той е единствената слаба брънка в тази верига. Затова трябва да направим опит да я счупим.

— Вероятно ще се наложи употребата на сила…

Лицето на полковника беше мрачно и тържествено.

— Оками-сан — тихо, но отчетливо промълви той. — За нас е жизненоважно да разберем в каква ситуация се намираме. Защото от нея зависи бъдещето на вашата родина, а може би и на моята!

Оками се зае с избора на времето и мястото за срещата с изключително внимание. В продължение на три дни се превърна в сянка на Джони Леонфорте, разучи всичките му маршрути. В крайна сметка реши да го пресрещне по пътя за апартамента на Фейт Соухил.

Бързо откри, че Джони избягва да се ангажира вечер, очевидно запазил тъмната част от денонощието за незаконния си бизнес. Изправен в сянката на отсрещния вход, той изчака спирането на джипа, стисна дръжката на „вакизаши“ — дългия нож с леко извито острие, после притича през уличното платно.

— Джони!

Главата на Леонфорте се извъртя толкова рязко, че прешлените му пропукаха.

— Ти? — присви очи той, на лицето му се изписа заплашителна гримаса. — Нали ти казах, че…

Дясната ръка на Оками се стрелна напред, ударът попадна в слънчевия сплит на Леонфорте и блокира нервните възли, скрити под пласт от мускули.

— А-а…

Американецът се задави, тялото му политна напред. Едната му ръка се вкопчи в облегалката на джипа, другата трескаво потърси дръжката на тежкия офицерски пистолет 45-и калибър. Оками спокойно натисна с пръсти една точка близо до рамото, цялата дясна страна на Леонфорте стана безчувствена.

Измъкна го от джипа и го побутна към тясната странична уличка, ветровита и абсолютно пуста по това време на нощта. Опря го на бетонната стена, удари му няколко плесника и зачака очите му да се прояснят.

— Съжалявам, че се налага да те пообработя, приятел — промърмори и заби коляно в слабините на Леонфорте.

Този път повръщането беше неизбежно. Оками отскочи настрана. Изчака малко, после дръпна жертвата си на чисто.

— А сега ще ми разкажеш какво става — заплашително изръмжа той.

— Върви по дяволите!

Крошето улучи Леонфорте точно в скулата, главата му се отметна назад и звучно издрънча в стената. От устата му се откъсна протяжно стенание, очите му се насълзиха.

— Ще те убия! — просъска с разкървавени устни той. — Бъди сигурен в това!

— Виждам, че наистина изгаряш от желание да го сториш! — отвърна Оками, тикна пистолета 45-и калибър в ръката му и отстъпи крачка назад. Пръстите му леко докосваха дръжката на „вакизаши“. — Хайде, опитай!

Въпреки тежките удари, които получи, Леонфорте се оказа бърз като светкавица. Дулото на пистолета се стрелна нагоре, пръстът му без колебание обра луфта на спусъка. Но Оками вече беше извън обсега на оръжието, върхът на ножа му меко потъна в кожата над адамовата ябълка на противника.

— Хайде! — тихо прошепна той. — Натисни го!

Леонфорте го изгледа отблизо, очите му се проясниха като на човек, който току-що става от сън.

— Какво… — дрезгаво започна той, преглътна с мъка и добави: — Какво искаш от мен?

— Искам да науча с какво се занимава Винсънт Алба.

— Вини? — озадачено примигна Леонфорте. — Но той е един шибан бодигард и нищо повече!

— Не, момчето ми — поклати глава Оками. — Той е тук, за да не направиш някоя беля!

— Ти си се побъркал! — отвърна Леонфорте, но личеше, че започва да съобразява.

Може да е луда глава и да се пали лесно, но съвсем не е глупав, каза си Оками.

— Значи и Джак Донахю се е побъркал — рече на глас той. — Защото от него го чух…

— Мадона! — възкликна Леонфорте, после тялото му се разтърси от смях. В очите му се появиха сълзи, плюеше кръв, но се смееше. Болката от получените удари му пречеше да диша, но смехът не преставаше, скоро започна да се доближава до ръба на истерията.

Оками почувства, че това трябва да се прекрати, ръбът на дланта му се стрелна напред и улучи американеца в основата на носа. Онзи се стовари като чувал с картофи, Оками отвратено поклати глава и бързо се отдалечи по пустата уличка.

Фейт Соухил вероятно беше изненадана от посещението му, но лицето и не издаде нищо.

— О, господин Оками, заповядайте — усмихна се тя и се дръпна навътре.

Оками прекрачи прага и затръшна вратата зад гърба си. Фейт Соухил беше в униформа, очите му с учудване пробягаха по звездичките на майор върху петлиците на куртката и. Всичко в тази жена предизвиква любопитство, въздъхна в себе си той.

— Едно питие? — попита тя и тръгна към ниската масичка за сервиране. — Не знам как е при вас, но моя ден беше отвратителен… — ръцете й сръчно се заловиха за работа: — Язвата на генерала се отвори в шест часа сутринта, кървенето е такова, че сигурно става въпрос за действието на някоя амеба… Вътрешностите му са направо ужас!

Подаде му чаша уиски, чукна я със своята и подви крака на ниския диван. Преди това изрита униформените обувки от краката си.

Той усети сексуалното й излъчване, даде си сметка, че то е предназначено специално за него. Тръсна глава, за да се концентрира, после попита:

— Къде е шефът? Имам предвид Алба…

Фейт хладно го изгледа.

— Няма го.

— Ще го почакам — рече Оками и остави чашата си настрана. Ръката му изтръпна от леденото докосване. — Долу се натъкнах на Джони… Не изглежда особено добре.

Фейт напрегнато се надигна:

— Какво му сторихте?

Дали в красивите й очи не се мерна страх?

— Каквото трябваше — промърмори. — А и Джони си го просеше…

Фейт се изправи, погледът й се насочи към вратата.

— Молете се на Бога да сте го убили! — процеди тя. — Защото, ако в тялото му има дори искрица живот…

В същия миг вратата с трясък отскочи на пантите си, на прага застана Джони Леонфорте с пистолет в ръка, окървавен и потен.

— Оками, копеле мръсно! — ревна той. — Прочети си шибаната молитва!

Оками престана да мисли. Освободи тялото си, остави го да потъне дълбоко в могъщия инстинкт на самосъхранението. И то реагира светкавично, подчинявайки се автоматично на усвоените след дългогодишни тренировки защитни похвати. Полетя с главата напред и се озова зад ниския диван още преди Фейт да успее да извърне глава.

— Джони…

— Млък! — изгледа я кръвнишки Леонфорте. — Какво правите тук с тоя тип? Кроиш планове срещу мен като с онова мръсно шпионче Алба, или се готвиш да го изчукаш?

— Не ставай глупав!

Това не биваше да го казва.

— И в двата случая сметката плащам аз! — изрева извън себе си Леонфорте, от устата му се разхвърчаха слюнки. — Махай се от пътя ми, Фейт! Иначе и тебе ще те надупча!

Опитът й да го успокои беше безнадеждно закъснял.

— Джони, спри и ме изслушай! — примоли се тя. — Между Оками и мен няма абсолютно нищо! Ако се успокоиш, аз ще…

— Ще се успокоя, когато замръзне казанът на Ада! — изръмжа Леонфорте и натисна спусъка. Веднъж, втори път…

В облегалката на дивана се появиха две димящи дупки с грозно назъбени краища. Миг преди това Оками успя да дръпне Фейт зад прикритието му, но третият куршум потъна в лявото й бедро.

От устата й се изтръгна дрезгаво стенание, стиснатите й зъби изскърцаха от болка.

Оками я натисна към пода, пропълзя няколко сантиметра и предпазливо надникна иззад ръба на временното си укритие. Леонфорте стоеше широко разкрачен, стиснал е две ръце дръжката на тежкия револвер. Видя лицето на Оками и отново натисна спусъка. Куршумът бръмна на милиметри от лявото му ухо, чувството не беше от най-приятните.

— Няма да се измъкнете, скапаняци! — ревна отново Леонфорте. — Ще ви пръсна мозъците и на двамата!

Оками беше убеден, че тоя тип ще изпълни заканата си. Винаги беше избягвал да мисли за смъртта, но сега се налагаше да я погледне в очите. Не се впечатли от това, което видя, чувстваше единствено пулсирането на здравото си сърце и шепота на кръвта във вените си. Усещаше живота така, сякаш го стиска в шепа. Мълчаливо се закле никога повече да не изпада в подобно положение, разбира се, ако сега успее да се измъкне жив.

— Готов или не, ето ме!

Наложи си действие с огромно усилие на волята. Просто защото съзнаваше, че оставането му зад дивана означава сигурна смърт.

В същия миг до слуха му достигнаха гневни викове, тресна изстрел. Но куршумът не бе насочен към облегалката на дивана.

Предпазливо надникна иззад ъгъла и със смайване видя как Леонфорте забива дръжката на пистолета си в окървавената глава на Винсънт Алба. Вече беше успял да вкара два куршума в тялото му, краката на едрия мъж безсилно се подгъваха…

Оками използва момента за смяна на позициите. Стрелна се иззад дивана и се понесе под ъгъл към двамата. Правилно беше предположил, че Леонфорте ще улови движението с периферното си зрение, но едва ли ще има достатъчно време да реагира. Американецът стори това, което Оками очакваше — просто се извърна към него и стреля.

Беше готов и лесно отбягна двата изстрела, дошли в бърза последователност. Положението му стана критично, когато разбра, че в пистолета на Леонфорте има още един патрон, а дулото неумолимо се насочваше в гърдите му. Имаше само един шанс и той не се поколеба да го използва. Острието на „вакизаши“ се стрелна към гърдите на противника и потъна дълбоко между ребрата му. В същия момент Леонфорте стреля за трети път, очите му изскочиха от орбитите си, устата му се отвори за поредната ругатня, която така и остана неизречена… Коленете му се подгънаха, неволна крачка назад, препъване в неподвижното тяло на Алба, после всичко свърши сред оглушителен трясък… Леонфорте падна по гръб върху масичката с напитките, из цялата стая се разлетяха бутилки и счупени чаши, ръката му удари последен плесник на Алба, чието лице вече беше станало синкаво…

Острата воня на концентриран алкохол се смеси със сладникавата миризма на смъртта. Стиснал окървавения нож в ръка, Оками гледаше неподвижното тяло на врага и напразно търсеше чувство на някакво угризение в душата си.

Така изтекоха няколко дълги секунди, после той се обърна и отиде да отмести дивана, прекатурил се върху Фейт.

— Колко кръв?… — объркано попита тя. Очевидно искаше да попита колко кръв е изгубила.

Той се изправи, отиде в банята и се върна с тънка памучна кърпа, която здраво пристегна над раната й.

— Недостатъчно — рече.

Имаше предвид недостатъчно, за да умре.

— Не усещам крака си.

— Това не е ли нормално?

— Не знам — погледна го със съмнение тя. — Не е по моята специалност… — на лицето й се появи бледо подобие на усмивка. — Изкарах войната от начало до край, но така и не видях ранен…

— Страхотна война си изкарала — беше коментарът на Оками.

— Джони? — погледна го въпросително тя.

— Мъртъв — отвърна Оками. — Но първо видя сметката на Алба…

— Господи! — затвори очи тя. — Остави ме да помисля…

След няколко секунди очите и отново бяха отворени, в тях проблясваха алени пламъчета, по-ярки дори от кръвта наоколо…

— Искам да ме преместиш на едно място…

— Знам къде е военната болница — сви рамене Оками.

— Не, не там… — замълча за миг, изчаквайки реакцията му. Но той мълчеше и тя колебливо подхвърли — Не зная дали мога да ти се доверя…

— Едва ли имаш друг избор — въздъхна той. — И двамата трябва да изчезнем оттук, преди да са се появили ченгетата.

Затъкна ножа в колана на панталона и се наведе да я вземе на ръце. Беше изненадващо лека.

Фейт му показа пътя към задния изход, след броени секунди се озоваха на пустата уличка, където беше обработвал Леонфорте. Точно навреме, тъй като откъм пресечката вече долитаха синьо-червените отблясъци на полицейските коли и джиповете на Военната полиция.

Оками се обърна и хукна в обратна посока. Стигна ъгъла, сви наляво и скоро се озова при колата си. Отключи, натика Фейт на предната седалка, без да обръща внимание на болезнените й степания, после скочи зад волана и рязко потегли.

Тя му каза да кара на запад, към складовете край река Сумида. Кварталът беше не толкова разрушен от пожарите на пойната, колкото беден и занемарен. По-голямата част от Токио вече беше започнала да се възстановява, но тук сградите, в по-голямата си част дървени, бяха отпреди войната — гнили и мрачни покрай застоялата вода.

С изтънял от болката глас Фейт го насочи към тясна уличка, която свършваше до реката. За своя изненада Оками откри, че между две мрачни складови постройки се издигаше една съвсем прилична на вид жилищна сграда.

— Остави ме тук — каза тя и посочи тротоара пред къщата.

— Оками спря колата, остави мотора да работи и погледна първо към прозорците на къщата, след това към пребледнялото й лице. Тя се беше отпуснала на седалката, очите й бяха затворени.

— Изгубила си доста кръв, госпожице Соухил — рече. — Няма да се справиш без моя помощ…

— Ролята ти на добър самарянин приключи — отвърна тя, надигна се и направи опит да хване дръжката на вратата.

Оками слезе, отвори и внимателно я подкрепи.

— Не трябва да те виждат тук — Прошепна Фейт. Главата й безсилно се отпусна на рамото му, дишането й беше учестено. — Опасно е…

Той я взе на ръце, пренесе я до входната врата и заблъска с крак по нея. Разнесе се метален грохот, вратата очевидно беше желязна.

Отвориха му почти веднага, очевидно бяха забелязали колата. На прага застана млада японка с изящна фигура, не повече от осемнадесетгодишна.

— Оттук, моля — поклони се момичето и отстъпи да му стори път. В поведението й се долавяше деловото напрежение на лекар или медицинска сестра.

Поведе го по дълъг коридор с ламперия от черешово дърво, в дъното имаше ярко осветено помещение. Оказа се малка, но отлично оборудвана операционна. Доктор в стерилни доспехи му посочи масата, върху която трябваше да остави Фейт.

— Анако ще ви покаже къде да почакате — кратко го отпрати той и се обърна. — Аз ще дойда, когато свърша…

Младото момиче, наречено Анако, направи знак на Оками и го въведе в съседното помещение, което се оказа нещо като библиотека. Стените бяха запълнени с лавици, от средата на високия най-малко шест метра таван висеше кристален полюлей, на пода имаше дебел персийски килим в пастелни тонове. Мебелировката беше кожена, състоеше се от два широки дивана и същия брой удобни кресла. Между диваните имаше кристална масичка с бронзови крачета, върху която тиктакаше малък будилник. В противоположния ъгъл имаше изящно френско писалище с безупречно излъскан плот. Оками беше сигурен, че дори в Националния музей има повече прах, отколкото в това помещение.

Приближи се до лавиците, обзет от любопитство. С изненада откри, че повечето заглавия бяха на японски, изключение правеше само една секция в дъното, заета изцяло от военноисторическа литература на английски и френски. Преобладаваха философските трудове, макар че имаше книги и от всички други области на културата. Много от авторите му бяха напълно непознати, макар философията да беше неразделна част от обучението му по бойни изкуства.

Взе една от тези книги и се отпусна на креслото в средата на помещението. Осветлението идваше от полилея и няколко аплика със зелени абажури, окачени по стените. Дебели завеси закриваха широките прозорци, когато той стана и надникна зад тях, пред очите му се разкри висок бетонен зид.

Помнеше предупреждението на Фейт Соухил, че тук е опасно, това го държеше нащрек. Остави книгата на стола, пристъпи към вратата и предпазливо надникна навън. Вестибюлът беше тъмен и пуст, чуваше единствено тиктакането на будилника зад гърба си.

В тази част на коридора имаше три врати, той вече знаеше какво се крие зад две от тях — операционната и библиотеката. Пристъпи към третата и внимателно опря ухо в нея. Не чу абсолютно нищо.

Завъртя топката на бравата и надникна. Тази стая беше по-малка, безлична като болнична чакалня. Бели стени, сив мокет, две гравюри на стените, изобразяващи платноходи от началото на века. Обзавеждането се изчерпваше с бюро и три стола.

Пристъпи към най-близкия стол, тъй като върху него беше преметната окървавената униформа на Фейт Соухил. От това място забеляза, че в стената има друга врата, през нея вероятно се влизаше направо в операционната.

Сведе глава към униформата и се замисли. После бавно започна да проверява джобовете. Не откри нищо, с изключение на метална писалка във вътрешния джоб на куртката, пак там имаше и листче със списък на покупки.

Обърна внимание на писалката в момента, в който връщаше листчето обратно на мястото му. Беше по-дебела от обикновените пособия за писане, металното й покритие — доста странно.

Измъкна я от джоба и започна да я върти в ръцете си. Натисна копчето в горния край, отдолу се появи върхът на химикалката, съвсем обикновен на вид. Направи му впечатление, че приспособлението за закачване е доста по-широко от нормалното, върху него имаше четири леки издутини.

Натисна най-горната и до слуха му достигна леко свистене. Притисна писалката до ухото си и кимна с глава. Да, вътре нещо работеше. Натисна втората издутина, свистенето отново се появи. Третият бутон изключваше миниатюрното моторче. С разтуптяно от вълнение сърце Оками натисна най-долната издутина и от писалката прозвуча металически, тънък като жужене на комар глас. Той без съмнение принадлежеше на Фейт Соухил, а писалката, разбира се, се оказа миниатюрен магнетофон.

„Рапорт от Токио, 17 април. Добрахме се до важна информация. Получена е от Донахю, който се оказа отличен източник, справка — приложеният микрозапис. За нещастие се сблъсках с неочаквано усложнение. Един оябун от Якудза на име Микио Оками знае за нашата операция повече, отколкото трябва. Предложих му партньорство, което е най-безопасния за момента избор…“

Кратка пауза, после гласът на Фейт продължи:

„Казах му, че задачата на Винсънт е да наблюдава Джони и това в общи линии отговаря на действителността. Няма представа, че Винсънт наблюдава и мен. Джони също не знае това, но в крайна сметка Джони знае малко неща, нали? Така пожелахте вие, защото Джони се грижи главно за собствените си интереси…“

Нова пауза.

„Оками е убеден, че Винсънт командва парада. Това е смешно, но ни върши работа. Мисля, че Оками няма представа с кого работим и това е добре. Но той е умен и упорит, вероятно разчита и на известна подкрепа от американците. Това е обезпокоително, ще се наложи да го манипулирам по начин, който ще му даде основание да мисли, че той манипулира мен. Няма да е лесно, но ще се справя. Вие не бива да се безпокоите за нищо…“

Това беше всичко, магнитната жичка продължаваше да се развива с тихо жужене. Оками мрачно поклати глава. Беше допуснал огромна грешка, подценявайки Фейт Соухил. Беше се подвел от факта, че е жена, това никога повече не биваше да допуска…

Превъртя жичката до мястото, от което беше започнал прослушването, и сложи писалката обратно в джоба на куртката. После открехна вратата, внимателно огледа пустия вестибюл и се върна в библиотеката. Дълго време остана неподвижен в креслото, забравената книга лежеше разтворена в скута му. Първата му реакция беше да притисне Фент Соухил, но веднага си даде сметка, че това би било погрешен ход. Ако плановете на Уилоубай бъдат приведени в изпълнение, всичко ще отиде по дяволите. На първо място Япония, която отчаяно се нуждае от време за икономическо възстановяване и измъкване от следвоенната разруха.

Дори полковникът не би могъл да стори нищо, ако мрачният сценарий на Уилоубай се превърне в действителност. Превъоръжаването е последното нещо, от което се нуждае Япония в момент като този — когато трябва да заличи пораженията на войната и да гледа напред, в бъдещето. Превръщането на страната в американски щит срещу настъплението на комунизма в района на Тихия океан означава, че Съединените щати ще се разпореждат със съдбата й още десетилетия наред. Това не бива да се случи.

С нарастващо притеснение Оками си даде сметка, че предчувствията на полковника са се оказали верни. Решителният момент наближаваше. Независимо от това, което Фейт и загадъчният й господар планират, Оками ще бъде приет за партньор в контрабандната им дейност. Но вече ще е готов, ще бъде нащрек. Задължително трябва да държи полковника настрана, Фейт в никакъв случай не бива да разбере, че той е главният им противник. Защото, ако разбере, животът на приятеля му ще бъде в сериозна опасност.

Два бяха начините за постигане на тази цел — или да се опита да надхитри Фейт, или — не дай Боже — да постигне някакво временно примирие с нея… Нямаше никакво съмнение, че именно неизвестният работодател на Фейт е в състояние да блокира плановете на Уилоубай за ремилитаризация на Япония, за издигането на най-опасните военнопрестъпници на някогашните им постове в ръководството на армията. Той очевидно разполага не само със свръхсекретната разузнавателна информация, която може да унищожи Уилоубай, но има достатъчно връзки и влияние във Вашингтон, за да неутрализира подкрепата, която му оказват сенатори и висши военни.

Трябваше да мисли и за чисто техническата страна на въпроса. Рапортите на Фейт Соухил се записваха на магнитна лента и се изпращаха отвъд океана. Рано или късно Оками и полковникът щяха да открият начин за тяхното проследяване, а с това — и физическия образ на своя тайнствен противник.

Вратата на библиотеката се отвори и на прага се появи докторът.

— Ще се оправи — уморено промълви той. — Може би ще й остане едно леко накуцване, тъй като бяха засегнати част от нервните възли… — на лицето му се появи любезна усмивка: — Бихте ли ме последвали, моля? Тя много иска да ви види…

Фейт Соухил лежеше като мъртва върху операционната маса. Оками се приближи и отправи поглед в бледото й лице. Клепачите й потрепнаха, той е учудване установи, че очите й са станали тъмни като неговите.

— Още си тук…

— Да, при това, без да ми се случи нищо лошо.

Тя облиза напуканите си устни. Оками напълни една чаша с вода, повдигна главата й и нагласи сламката в устата й.

Фейт задоволи жаждата си, благодари му с кимване на глава и напрегнато попита:

— Видя ли някого тук?

— Само хирурга и Анако — отвърна той. — Бях в библиотеката, сам…

Тя въздъхна, по лицето и се изписа облекчение. Очите й останаха заковани в неговите.

— Готова съм да гарантирам съюза, който ти отказа Джони… — гласът й беше слаб и леко дрезгав.

Оками продължително я изгледа, после веждите му леко се повдигнаха:

— Как така изведнъж извадих късмет?

— Предпочитам да те имам за партньор, вместо за враг — бледо се усмихна тя. — Освен това ми направи огромна услуга, като ме отърва от Джони… Винсънт на няколко пъти ме предупреди, че тоя тип става все по-труден за контролиране — отново облиза устните си и тихо добави: — Той презира всички жени…

— А аз само ги подценявам — поклати глава Оками. — Което ме прави далеч по-добър партньор…

Тя направи опит да се засмее.

— Този път всичко е истинско, нали? — попита той. — Нали помниш какво каза в „Айрън Гейт“?… Тогава обаче и двамата знаехме, че става въпрос за заблуда…

— Този път всичко е истинско — потърси ръката му тя. — Какъв ще бъде отговорът ти? Двамата е теб ще бъдем чудесен екип, освен това Винсънт вече го няма и аз ще имам нужда от помощ… Един Бог знае кога ще му пратят заместник… През това време ти ще спечелиш много.

Той се направи, че обмисля предложението, после вдигна глава и попита:

— Знаеш ли приказката за шестте маймуни?

— Не — поклати глава тя и учудено го погледна.

— Имало едно време един старец — започна Оками, без да обръща внимание на озадаченото й изражение. — Бил мъдрец, много хора търсели съветите му… Най-често му задавали един и същ въпрос: „Как да разбера себе си?“

Отговорът на стареца бил неизменно един и същ — измъквал от колибата си странна на вид бамбукова клетка с шест прозорчета и затворена вътре маймуна. „Избери си едно прозорче — казвал на посетителя си той. — После повикай маймуната и внимателно наблюдавай реакцията й. Така ще видиш себе си…“

В стаята настъпи тишина, нарушавана единствено от лекото дишане на Фейт и монотонното бръмчене на медицинската апаратура.

— Трябва ли да отгатна какво се крие зад тази приказка? — попита най-сетне тя.

— И да, и не — сви рамене Оками. — Тя е рожба на дзенбудизма, чрез нея човек открива пътя към задълбочения размисъл…

— Мисля, че разбирам — въздъхна Фейт, лицето й се разкриви от напрежение. — Маймуната реагира по различен начин на глас и интонация…

— Положително.

— А ти коя от шестте маймуни представляваш? — погледна го тя.

— Това сама трябва да разбереш — усмихна се Оками, после взе ръката й в своята. Беше топла и суха, кой знае защо той изведнъж си спомни за баща си… — Междувременно, драга госпожице Соухил, нашето споразумение трябва да бъде подпечатано с по една чаша прекрасен зелен чай!

— Няма да съжаляваш за решението си… — промълви тя, странно потъмнелите й очи омекнаха, устните й тихо добавиха: — Партньоре…