Завръщането на нинджата (Част II)

ЕпилогНова година

Токио

Огромният Боинг 747 напусна пистата с оглушителен рев на моторите, зад опашката му се разстла тънка димна пелена. Дискът на слънцето потъмня, сякаш зацапан със съсирена кръв.

— Искам да бъдеш сигурен само в едно — промълви Маргарет, спряла лъчистите си очи върху лицето на Кроукър: — Престана ли да те виждам, със сигурност ще умра!

— Май наистина ще се окажеш сирената, за която те мислеше До Дук — усмихна се Кроукър в опит да обърне всичко на шега, но тя рязко извърна глава.

— Усетих смъртта му — прошепна. — Чух как вика името ми…

— Защо е направил всичко това, Маргарет? Защо е убил Дом и останалите?

— Защото само това е умеел да върши — отвърна тя. — За него животът е бил смърт. Нищо друго. Просто се е опитвал да оцелее…

— Бедният…

— Питам се какво щеше да направи, ако ти и Никълъс му бяхте позволили да ме докосне? — повиши глас тя, опитвайки се да надвика грохота на още един джъмбо, набиращ скорост по пистата.

— Кой знае — сви рамене Кроукър. — Мога само да предполагам… Мисля, че и той не е знаел, пък и не е искал да знае… Постъпи така, за да ни провокира. Просто защото нямаше друг ход… Беше прав за хрътките, които пекат да го разкъсат…

Тя отново извърна лицето си към него, от изражението и беше ясно, че за момента предпочита да оставят До Дук на мира.

— Наистина мисля това, което ти казах преди малко…

— Зная — кимна Кроукър. — Но зная и къде отиваш — при Тони Д. — помълча, после неохотно добави: — Ще ти бъда задължен, ако ми опишеш начина за връзка е Нишики…

Маргарет поклати глава:

— Това няма да стане. Просто защото е ключът към цялата власт на Дом… Дори на теб не мога да го дам… — на лицето и се появи отчаяна усмивка, протегна ръце, прегърна го и впи устни в неговите. — Бизнес…

Той я притисна към себе си, усетил соления вкус на прощалната целувка.

— Идвай си по-скоро — прошепна тя и с усилие се откъсна от прегръдката му. — На Франси сигурно вече й е мъчно за теб… — стисна чантичката под мишницата си и добави: — Ще ме изпратиш до изхода, нали?

Той напрегнато я гледаше.

— Стигнах максимално далеч, Маргарет… Дори не съм си представял, че ще съм способен на такова нещо.

Тя кимна с глава и стана. Направи крачка по посока на изхода за заминаващи пътници, после спря и се обърна.

— Кога ще се прибереш у дома?

— Когато всичко свърши — отвърна той. — Когато мога…

— А след това?

— Ще оставим нещата в ръцете на съдбата. Нали?

Тя се поколеба за миг, после на лицето и се появи усмивка.

— Мисля, че си прав — каза. — Поне за момента…

— Не би трябвало да я хвърлям там — промълви Никълъс. — Беше арогантно от моя страна… Сякаш съм зашлевил баща си през лицето.

На стената зад гърба му блестеше Ис-хогай — свещената самурайска катана, прибрана във временна кожена ножница. Беше поръчал специален калъф от скъпа лакирана кожа със сребърен обков, но той все още не беше готов. Правеше го деветдесетгодишен старец, може би един от последните майстори на традиционни ножници в страната.

— Този дом беше различен без нея — поклати глава Кроукър. Замълчаха, очите на детектива напуснаха дългата сабя и се спряха върху двете рамки, на които Никълъс беше опънал маските на До Дук. В началото му се стори странно, че приятелят му иска да запази тези гротескни спомени за един човек, който за малко не го уби… Но после си спомни думите на Маргарет, разбра, че наистина много малко неща в живота са толкова точни копия на действителността. Злото и доброто имат безброй лица!

— Ходи ли на гроба? — попита с въздишка той. Имаше предвид гроба на Джъстин.

— Още не — поклати глава Никълъс. — Трябва ми време, за да възприема смъртта й… Не искам да ходя там, преди да получа покой, преди да сключа примирие с духа й… — стисна ръце и добави: — Този дух все още витае тук, или поне частица от него… Най-ясно усещам присъствието му сутрин, когато отивам да се упражнявам в залата… Според мен тя трябва да се освободи от този дом, Лю…

Кроукър кимна с разбиране:

— Тогава й дай време, Ник — въздъхна, в гласа му се промъкна нотка на облекчение: — Добре е, че поне няма да мислим повече за сенатора Бейн… Силата му се стопи заедно със смъртта на Червената кралица. На Фейт Голдони не й беше трудно да обедини досегашните му врагове, внезапно набрали кураж…

— Но „Годайшу“ е непокътнато — поклати глава Никълъс. — Имам предчувствието, че нашите действия само са го одраскали… Къде е Оками? Какво му се е случило? Нанги е убеден, че той е жив. Опасността продължава да съществува, особено за него, затова трябва да намерим отговорите на немалко трудни въпроси…

Навън валеше сняг, изтичаше последният ден от годината. Предстоеше празничната нощ, времето на обновлението… При такива празници всичко е възможно…

— Много бих искал да зная какво са кроели Оками и Доминик Голдони — въздъхна Кроукър.

— Нямаме избор — поклати глава Никълъс. — Трябва да търсим отговор на загадката по данните, с които разполагаме.

— Ако можем…

— Мисля да започна с Тецуо Акинага, Акира Шоза и Томоо Козо — тримата оябуни от Вътрешния съвет на Якудза. Един от тях е организирал заговора за убийството на Кайшо. После ще се заема с „Авалон ЛТД“. Те търгуват с всички видове оръжие, главно от руски и китайски произход. В това няма нищо необичайно, но аз се безпокоя от факта, че в офертите им фигурира и американският изтребител Ф-15…

— Това трябва да е работа на Уоксман, тоест на Червената кралица — подхвърли Кроукър. — За него не е било особено трудно да осигурява подобни доставки…

— Точно така — кимна Никълъс. — Надявам се, че само той е бил в състояние да го прави.

Кроукър допълни чашата си с кафе от каничката-термос.

— Защо според теб Доминик е казал на До Дук, че ти си Нишики? — попита той.

— Кой знае? — сви рамене Никълъс. — Може би Оками му е внушил, че аз съм Нишики, опасявайки се именно от това, което се случи… Оками е знаел, че само аз съм в състояние да спра До Дук.

Очите му се насочиха към снега зад прозореца. Зимната тишина се промъкваше неусетно, като малки облачета, скриващи звездите под тънката си пелена…

— В момента, най-много се безпокоя от „Факел 315“ — промърмори той. — Не съм престанал да го правя от момента, в който открих този код върху софтуера на „Авалон“ в Париж…

— И аз си мисля за него — призна Кроукър. — Още като го спомена пред мен, останах с впечатлението, че става въпрос за някакво секретно оръжие, вероятно все още в експериментален стадий, до което се опитват да се докопат… Ако случаят наистина е такъв, готов съм да заложа всичките си спестявания, че става въпрос за американска техника.

— Съгласен съм — замислено кимна Никълъс. — Но има и друга вероятност, която не трябва да пропускаме… — пръстите му замислено забарабаниха по облегалката на стола: — Ами ако цифровата индикация 315 не е номер, а краен срок? Трети месец, петнадесето число… Това значи средата на март, нали? — от устата му се откъсна тежка въздишка: — Ех, защо Оками не е тук сега! Сигурен съм, че знае какво означава „Факел 315“!

— Според Нанги той се опитва да ни насочва отдалеч — отбеляза Кроукър.

— Така е. „Авалон ЛТД“ го доказва. Не трябва да забравяме и международния трафикант на оръжие Тимъти Делакроа — онзи, за когото се споменава в информацията на Харли Гоунт. Според Харли, Делакроа твърди, че „Сато“ е един от редовните му доставчици… Което значи, че в тази работа е замесен покойният Винсънт Тин.

Размениха си продължителни погледи, натежали от спомени.

— Изпрати ли Маргарет? — попита Никълъс.

— Късно снощи я качих на самолета — кимна Кроукър.

— Сигурен ли си, че постъпи правилно? — внимателно го изгледа Никълъс.

— Не съвсем — усмихна се пресилено Кроукър, въздъхна и вече сериозно добави: — Не искам да я пусна да си отиде от живота ми, Ник… Но какво друго мога да сторя? Аз съм ченге, дявол да го вземе! Винаги съм бил на страната на закона!

— А сигурен ли си, че тя е на противната страна?

— Какво искаш да кажеш? — учудено го изгледа Кроукър.

— Тя е страхотна жена, Лю…

— Тя е една шибана мафиотка, приятел! Никълъс сплете пръсти.

— Микио Оками е Кайшо на Якудза — тихо промълви той. — Преди два месеца положително бих го предал на закона, даже бих подскочил от радост… Но сега вече не съм толкова сигурен… — отмести очи от заснежената градина и ги спря върху лицето на приятеля си: — Ще ти задам един въпрос, Лю… Как мислиш, аморална личност ли е Маргарет?

— Аз… — Кроукър объркано млъкна, даде си сметка, че просто не знае какво да каже. Къде лежи истината?

— Всички ние крием под маска същността си — продължи Никълъс. — Инстинктивно пазим от очите на другите това, което е най-важно за нас.

В настъпилата тишина и двамата чуха проскърцването на снега под нечии стъпки. Никълъс се размърда и тихо добави:

— Знаеш какво трябва да сториш…

— Да. Нанги и Фейт Голдони са убедени, че под псевдонима Нишики се крие Оками… Ако това е вярно, Маргарет ще знае как да влезе във връзка с него… Дори обиколният път, избран от Оками и Голдони, е далеч по-добър от това, с което разполагаме в момента… А то е нищо.

Кроукър разклати кафето в порцелановата чашка.

— А ако грешат? Ако Оками не е Нишики?

— Пак трябва да търсим Оками. Готов ли си да го сториш?

Кроукър разглеждаше биомеханичната си протеза с интерес, сякаш за пръв път я виждаше. Прекрасно разбираше какво се иска от него: да шпионира Маргарет. При това за продължително време, докато улови всички брънки на сложната верига, която в крайна сметка ще го отведе до Нишики.

— Аз я обичам, Ник — тихо промълви той. — Но ние и двамата знаем правилата… Знаем кои сме, сами сме избрали пътя си… — надникна в тъмните очи на приятеля си и добави: — Не е просто, но това е всичко, което имаме…

Външната врата меко се захлопна, Кроукър стана и се насочи към кухнята.

— Вечеря след един час, нали?

— Отлично — кимна Никълъс и посегна към якето с дебела подплата. — Не е нужно да разчистваш, Сашико ще свърши тази работа утре сутринта…

Челесте стоеше в антрето. Мълчаливо го изчака да обуе топлите ботуши, после пъхна ръката си в неговата и го поведе навън.

Нощта беше изпълнена със синкави сенки. Около дебелото стебло на близкия кедър се беше събрала дълбока преспа, прорязана от мрежа заешки следи. Собственикът им смешно затръска задник и изчезна в храсталаците.

Заобиколиха дръвчетата гинко с призрачно оплетени голи клони, изкачиха хълмчето и започнаха да се спускат към езерото. Повърхността на водата беше замръзнала почти напълно, ледът хвърляше сребърни отблясъци.

— През пролетта ще дойда да се гмурна тук — промълви Никълъс.

— Страхуваш се, че няма да е там?

— Не. Но духът му има нужда от компания. Зная какво е, цял живот съм изпитвал подобно чувство…

— Но този човек беше хладнокръвен убиец, Ник! — стисна ръката му Челесте. — Не мога да разбера защо вие със сестра ми имате толкова особено отношение към него!

— Едва ли ще мога да ти го обясня…

— Тя също. И толкова по-добре…

Обърнаха се и отново изкачиха хълмчето. Оттук се виждаше отсрещният бряг и сгушените по него къщички. До слуха им долетя кучешки лай, неясни човешки фигури се мяркаха около плодните дръвчета и старателно увиваха стеблата им в слама. От краткия си престой тук Челесте вече беше разбрала, че японците не оставят нищо на случайността.

— Какво ще кажеш за „корьоку“ — Божествената светлина? — попита тя. — Все още ли е най-важното нещо на света?

— Ще задам този въпрос на Оками, когато се видим — отвърна Никълъс. — А аз продължавам да мисля, че е именно така. Дори сега е по-важна от всякога!

Мислеше за дарбата, която беше открил отвъд Шестата врата. Може би точно заради нея чувстваше До Дук толкова близък. Този човек беше дарил него, а и Маргарет, е безценен дар… Дар, който коренно промени живота им… Могъществото, което се крие зад Шестата врата, продължаваше да бъде загадка. Никълъс не знаеше до какво ще го доведе то. Беше сигурен само в едно наистина се промени, както беше предсказала Сейко. Рязко и безвъзвратно.

С усилие на волята прекъсна тези мисли и погледна Челесте.

— Не пожела да заминеш със сестра си…

— Ние сме две коренно различни представителки на фамилията Голдони — поклати глава тя. — Ще се успокоя едва след като открием Оками… — Откъм езерото подухна лек ветрец, кичурчето над челото й се раздвижи: — Освен това аз не бих могла да живея в Америка. Ще ми липсват водата и светлината… Тежестта на венецианската история… Сега, през зимата, цветовете са избледнели, сякаш на път да изчезнат… Облачно е, често вали… Но настъпва един вълшебен миг, обикновено в късния следобед… Тогава самотен слънчев лъч пробива облаците, площадчетата и мостовете блясват като старо византийско злато… — очите й гледаха някъде далеч. — Наближава времето за Карнавала, за новото раждане на маските…

По обратния път мълчаха.

Долу, на десетина метра от къщата, Челесте забави ход.

— Зная, че ми се сърдиш — промълви.

— Сърдя ли ти се? — изненадано я погледна той.

— Да. Защото си убеден, че още в началото трябваше да ти кажа коя съм. Но едва ли щеше да ми се довериш, ако знаеше, че съм Голдони… Нали, Никълъс? Оками те познава добре, именно той ме предупреди да не се разкривам…

— Микио Оками продължава да бъде загадка за мен — въздъхна Никълъс. — Все още не мога да обхвана детайлите на сложния му план по отношение на „Годайшу“…

Спряха пред портичката да изтръскат снега от обувките си. После Никълъс отвори вратата към антрето.

— Моля те, не ми се сърди! — прошепна тя. — Защото боли, страшно много боли!

Сенки в нощта. Нарязана от стройните бамбукови стволове, лунната светлина падаше на ивици върху футона на Никълъс. Би трябвало отдавна да е заспал, но тялото му отказваше така желаната от душата почивка. Кръвта му кипеше от копнеж към жената в съседната стая.

Знаеше, че трябва да иде при нея, да се мушне под постелята й. Тя го искаше, и двамата го искаха… Но тялото му беше като парализирано.

Образът на Джъстин отказваше да напусне съзнанието му. Никой не му го беше казал, но той знаеше.

Джъстин е мъртва, защото не е бил до нея, не е предложил своята закрила… Знаеше и друго — отчуждаването между двамата, повяхването на любовта им също се дължеше на него. На него и на Япония.

Тънката преграда от оризова хартия тихо прошумоля. В спалнята пристъпи неясна сянка, шум нямаше. Започна да се приближава към него съзнателно отбягвайки сребърните ивици лунна светлина.

Изправи се пред футона, кимоното се плъзна от раменете й е тиха копринена въздишка. Наведе се и се плъзна под завивката. В ноздрите му нахлу ароматът от тялото на Челесте, възбуждащ и желан както в онези венециански и парижки нощи… Не знаеше какво ще се случи оттук нататък, но беше сигурен, че винаги ще я помни такава, каквато я беше видял в онзи изпълнен с напрежение миг в schola cantorum на църквата Сан Белисарио — величествена и тайнствена под ритуалната маска, истинска представителка на загадъчната Венеция.

— Не мога да бъда като нея…

— Искрено се надявам да не бъдеш — прошепна Никълъс.

— Наистина ли?

— Надникни в душата ми и ще разбереш.

— Не искам да правя това. Никога вече…

Това беше едно от нещата у нея, които особено много го привличаха.

— Когато обърна поглед към лицето ти, виждам само теб и нищо друго!

Тя въздъхна и се сгуши в прегръдката му. Устните му срещнаха нейните, езиците им се преплетоха. После всичко дойде на мястото си. Телата им се сляха в едно, сякаш наистина бяха родени едно за друго.

Никълъс стана на разсъмване. Не искаше да оставя Челесте сама, но тялото и душата му имаха нужда от промяна. Нова година. Навън отново валеше сняг, гъстата му пелена скриваше всичко, с изключение на най-близките дървета.

Потъна в дълбоко съзерцание. Бавно и постепенно в душата му се възцариха покой и величествена тишина. За пръв път от мига, в който Нанги му съобщи за смъртта на Джъстин. Дишаше дълбоко и бавно. Навътре, после навън… „Прана“… С цялата дълбока същност на съзнанието си усещаше, че Джъстин не би имала нищо против присъствието на Челесте в живота му. Защо? Къде би била самата тя, ако все още беше жива? Какво би я направило щастлива? Вдишване, издишване… Това е най-тъжното, помисли си той. Фактът, че отдавна беше изгубил контакт с нещата, които биха я направили щастлива…

Част от съзнанието му улови тихото плъзгане на преградата зад гърба му. Не се обърна. Сашико идваше рано, особено по празници. Свършваше с домашната работа до обяд, после бързаше да се прибере при семейството си.

Проскърца чекмедже, вероятно жената изваждаше нещата, които и бяха необходими за почистването. Тиха, едва доловима стъпка. После втора, трета… Странен шепот изпълни съзнанието на Никълъс, тялото му потръпна и рязко се завъртя. Ръцете му сграбчиха жената и силно я дръпнаха.

Дребната фигурка се просна по гръб, перуката отлетя от главата й. Полите на кимоното се разтвориха, отдолу проблесна зловещото острие на „вакизаши“. Прозрението го връхлетя с огромна сила. Беше виждал снимки на Томоо Козо, Челесте му ги показа още преди време, във Венеция.

Опита саблен удар, но стойката с подгънати крака му попречи. Козо успя да проникне през защитата му, острието на дългия нож се оказа на сантиметри от гърлото му. Втренчените очи на оябуна гледаха злобно, той разбра, че избор няма…

Стегнати като камък, върховете на пръстите му светкавично се стрелнаха към гърдите на Козо, разкъсаха плът и кости, докоснаха горещото, туптящо сърце…

Гледаше втренчено как животът напуска бледото лице на японеца, ушите му автоматически търсеха непознати звуци в тишината на къщата. После започна да се вглъбява в себе си, изгаряше от желание да чуе отново шепота, който беше спасил живота му. Шепотът на Джъстин… Да, беше сигурен в това! Както беше сигурен, че го е чул за последен път… Че духът на Джъстин отлетя завинаги от този дом…

Бдителността бавно започна да го напуска. Знаеше, че това няма да е задълго, войната започваше… Вътрешният съвет на оябуните го беше белязал със знака на смъртта. Все пак още е жив: Както е жив и Микио Оками, дърпащ конците на странен и опасен танц…

Пое дълбоко дъх, адреналинът бавно започна да се оттича от набъбналите му мускули:

Отново се беше разминал на косъм със смъртта, в устата си чувстваше особения й, сладникаво-горчив вкус… Изпръскан с чужда кръв, той стана и бавно излезе в снега. Отпусна се на колене и отправи безмълвна молитва към първия ден на Новата година.