Завръщането на нинджата (Част II)

Тринадесета главаТокио | Вашингтон

Наохиро Ушиба, дайжинът на МИТИ, беше чувал, че наричат Томоо Козо „Лудият оябун“. За него се носеха какви ли не легенди. Според една от тях пенисът му бил напълно изрисуван с „иризуми“ — изящните цветни татуировки, които си правят всички членове на Якудза. Техниката на това изкуство, останала непроменена от векове, беше доста болезнена, тъй като боите се нанасяха върху кожата с помощта на остро бамбуково връхче.

Ушиба вдигна глава и заби тежък поглед в лицето на Козо:

— Самоволното ви решение да поставите под наблюдение съпругата на Никълъс Линеър ни принуди да поемем по този доста опасен път!

Козо дръпна от цигарата си, малките му черни очички опипаха лицето на Ушиба.

— Решението ми беше правилно — отвърна той. — Линеър изчезна в мрака, очевидно потърсен от Оками. Нима трябваше да стоим със скръстени ръце?

— А Нанги?

— Жената беше връзката — поклати глава Козо.

— И винаги е била. Можете да ми повярвате Линеър никога не би споделил появата на Оками в живота си точно с Танцан Нанги! Винаги е демонстрирал омраза и презрение към Якудза, а сега изведнъж отива да слугува на самия Кайшо! Изключено!

Ушиба запали цигара и закрачи редом с Козо, който неуморно обикаляше около големия стъклен аквариум.

— Може би сте успял да заблудите останалите оябуни от Вътрешния съвет, но мен няма да успеете! — твърдо изрече той. — Убеден съм, че сте организирал тази атака срещу Оками с единствената цел да се изправите очи в очи с Линеър! — винаги беше предпочитал директното нападение пред заобиколните действия. А ако Козо действително е луд, той може би ще разкрие мотивите за решението си да отстрани Кайшо. — Прав ли съм? Никога не бихте се отказал от такова предизвикателство!

— Глупости! — процеди Козо и продължи да се движи като хищно животно в клетка. — Не по-зле от мен знаете каква опасност представлява Оками! Вече от доста време се стараем да го неутрализираме! Времената са такива, че място за Кайшо няма! Твърде опасно е в ръцете на един човек да бъде концентрирана толкова голяма власт! Казано накратко, неговите функции вече са иззети от „Годайшу“. Нашата мрежа обхваща целия свят, тя несъмнено ще работи по-ефикасно и под по-добър контрол, отколкото, ако всичко зависи от решенията на един човек! — издуха дим по посока на капандурата и добави: — Сега аргументите на Оками срещу „Годайшу“ приличат на вишневи цветчета, попаднали в кална локва… Той вероятно отдавна е предвидил своето поражение като Кайшо и е взел всички необходими мерки да остане в историята. На негово място и аз бих постъпил така.

— Но без неговите тесни връзки с мафията „Годайшу“ никога не би получила право на живот! — възрази Ушиба. — Той е бащата на тази организацията не вие или аз!…

— Още по-жалко, че се е обърнал срещу нас — сви рамене Козо. — Карма. Сам избра този път, никой не го е принуждавал…

— Но вие направихте всичко възможно в това отношение нали?

— Всички знаят, че някога аз бях най-близкият му сътрудник. Може би именно затова пръв забелязах промяната у него и започнах да ставам подозрителен. В крайна сметка се оказах прав и се превърнах в най-яростния му противник. И с пълно право. Той не вярваше в целите на „Годайшу“, предаде както организацията, така и нас… Сключи сделка с Доминик Голдони зад гърба на всички, сега сами трябва да се оправяме с последиците…

— И двамата умеехме да се оправяме с американците, но трябва да призная, че той ги познаваше по-добре от мен…

— Това скоро ще се промени — поклати глава Козо — Аз самият работя упорито в тази насока, мисля че скоро ще разбирам отлично психологията на „итеки“.

— Разбирате ли защо споменавам за предизвикателствата? — вдигна глава Ушиба. — Вие просто не можете да им устоите. Но решението ви да унищожите Линеър е лишено от смисъл, нещо повече — то е направо опасно!

— Не е лишено от смисъл — възрази Козо. — Започнах да действам, след като се добрах до изключително ценна информация — Линеър е „Нишики“, тайнственият осведомител на Голдони и Оками!

— Това е смешно! — извика Ушиба. — У Линеър съществуват силни морални задръжки, той не би…

— Японската история ни учи, че увереността в собствената правота е най-удобното гнездо за корупцията! — поклати глава Козо, на лицето му се появи усмивка: — Помислете върху това, Ушиба-сан… Линеър притежава достатъчно опит и ум, за да ни унищожи.

— Но това са само част от причините за вашето решение, нали?

— Не желая да правя лични признания, дайжин — твърдо отвърна Козо. — Нима не разбирате, че преследвайки Оками, ние ще ударим с един куршум два заека? Единодушни сме по въпроса, че времето на Кайшо е безвъзвратно отминало. Давайки му възможност да разбере, че дните му са преброени, ние автоматически го притискаме в ъгъла. Той се принуждава да потърси помощ от сина на полковника — така, както е било уговорено преди години. Линеър изпълнява волята на баща си и ние получаваме възможност да диктуваме условията за времето и мястото на сблъсъка… Убеден съм, че ще победим Линеър само ако го ликвидираме физически. Това именно е нашето предимство, така ни учи и великият Сун Тцу…

— Имате предвид себе си, а не всички нас — продължително го изгледа Ушиба. — Вие сте този, който иска да унищожи Никълъс Линеър!

— Не само иска, дайжин — усмихна се Козо и леко поклати глава. — А вече е и на път да го стори!

— Прави ми впечатление, че напоследък проявявате склонност към дейност, която няма нищо общо със служебните ви задължения…

Червената кралица се протегна, гърбът му се изпъна, пръстите му под тънката кожа на ръкавиците леко пропукаха.

— Тази дейност струва доста пари на американското правителство, то едва ли ще бъде склонно да ги оправдае… Кажете защо?

— Знаете защо — отвърна Лилехамър. — Доминик Голдони беше премахнат буквално под носа ни! — Червената кралица мълчеше и невъзмутимо го гледаше, това го ядоса. — По дяволите, очистиха го въпреки Програмата за защита на свидетелите!

— Голдони действаше в рамките на ФПЗС, нали? Какво друго сте очаквали?

Лилехамър гледаше как Червената кралица спокойно унищожава остатъците от двойния хамбургер с бекон и сирене, положен върху голяма порция пържени картофи. Защо, по дяволите, винаги трябваше да се срещат из разни закусвални и да плюскат като прасета, гневно се запита той.

— Очаквам да не позволим на копелето да се измъкне, което и да е то! — троснато отвърна той. Струваше му се абсурдно да обсъждат проблеми от подобно естество сред шумни хлапета, строителни работници, хапващи на крак, и куп скучаещи комарджии, които чакат отварянето на залата за залагания оттатък улицата.

Червената кралица отмести картонената чиния и доволно въздъхна:

— Имам нужда от още една кока-кола…

Стана и тръгна да прекосява просторното помещение, обзаведено с ярки жълто-червени столове и масички. Беше облечен в отлично, скроен костюм от скъп английски туид със строга жилетка, единствено крещящо ярката вратовръзка издаваше американския му произход.

След малко се върнал обратно, в ръката му имаше голяма картонена чаша.

— Няма защо да се правите на свенлив — рече. — Внимателно разгледах снимките на Голдони, напълно съм убеден, че До Дук му е видял сметката… И зная колко много искате да вкарате топките му в месомелачката! — щракна с език да почисти зъбите си от сиренето, после поклати глава: — Именно затова заповедта ми е кратка и категорична: забранявам ви всякакви волности в тази посока!

Лилехамър стоеше напълно неподвижен. Имаше чувството, че най-сетне е настъпил моментът, в който гранитът в душата му започва да се пропуква.

— Ще трябва да получа много убедителни аргументи в полза на тази заповед! — процеди през стиснати устни той.

Лицето на Червената кралица стана мрачно.

— Как мислите, дали да си поръчам една мелба? — въздъхна той.

— Тук?! Мелбите в тези закусвални имат вкус на пластмаса, като всичко останало!…

— Нима? Никога не бих допуснал… — Червената кралица сви рамене и потупа корема си: — Е, хубаво… Мисля, че оставихме добро впечатление, всичко ометохме… — извади няколко дребни банкноти, подхвърли ги на пластмасовата масичка и започна да се надига: — От проявата на лично отношение полза няма… Вашият гняв може да доведе до две неща — погрешно изпълнение на служебните задължения или преждевременна смърт… Искам да ми обещаете, че ще оставите До Дук и ще се заловите с изпълнението на текущите задачи! Бог ми е свидетел, че искам да забравя целия този кошмар!

Лилехамър проследи с поглед едно хлапе, което беше оплескало лицето си със сладолед, главата му бавно кимна:

— Обещавам, че няма да преследвам До Дук — тихо промълви той. — Това достатъчно ли е?

— Искам да държите под око Дейвис Мънч. От Бейн разбрах, че са го видели в компанията на онзи Харли Гоунт малко преди да се появи в дома ви… Бейн може да е параноик, но съвсем не е глупав.

Минаха покрай изцапаното хлапе, Червената кралица го потупа по главата. На няколко крачки от входа изведнъж спря и съучастнически се наведе към ухото на Лилехамър.

— Лудостта се ражда от прекомерното желание за отмъщение — прошепна той. — Не забравяйте това, ще ви бъде от полза.

Когато звънецът издрънча, Мани Манхайм гледаше дебелия кафяв плик пред себе си. Обърна се стреснато и бързо го тикна на лавицата, под която държеше заредената пушка е отрязана цев. На фона на решетките се очерта фигурата на висок мъж.

Беше облечен в дълго черно палто с вдигната яка и очевидно не бързаше да влезе в контакт е Мани. Спря се пред стената, до която беше струпана камара стари пещи, и се зае да ги оглежда. Там имаше какво ли не: блестяща електрическа китара, пълен комплект куфари „Луи Вюитон“ сребристозелен велосипед тип БМХ, двойка китайски вази от син порцелан, блестящ с хромираните си части мотоциклет „Харли Дейвидсън“, върху чиято седалка Джони Кеш4 беше оставил автограф на собственика — някой си Фърди Франсиз…

Посетителят не бързаше и Мани получи възможност да го разгледа. Това, което видя, го направи още по-нервен. Започна де се притеснява още когато Харли Гоунт се появи за втори път и му предаде за съхранение дебелия жълт плик, инструктирайки го подробно какво да направи, ако не се чуят или видят след двадесет й четири часа.

Това беше преди два дни и Мани разбра, че нещо е станало с приятеля му. Не искаше да си представя точно какво, но нощем му се присънваха всички ужасяващи възможности.

Мъжът, който влезе в заложната къща, беше едър и здрав, с огромни юмруци. Бавно се приближаваше до тезгяха, зад чиято телена мрежа Мани го наблюдаваше с нарастващо безпокойство, умните му очи внимателно оглеждаха, изложените стоки, не пропускаха нито един от недостатъците им. Мани пък гледаше грозните белези по лицето му, деформирания от многобройни счупвания нос и усещаше как по гърба му се плъзна хладна струйка пот. Пристъпваше от крак на крак и мълчеше, дясното рамо нетърпимо го засърбя.

В какво се е забъркал Харли, питаше се той. Нима наистина е възможно да са го убили? В душата му се бореха любопитство и ужас. След изтичането на 24-часовия срок на няколко пъти вземаше плика в ръце. Веднъж дори реши да го отвори, но ужасът скова действията му и той се отказа.

Тази сутрин оглеждаше посетителите си с напрегнато внимание. Просто защото в главата му се беше появило ужасно подозрение. Ами ако някой е проследил Харли и е видял, че му предава обемистия плик?! Мъжът опипа един от куфарите, раменете му леко се повдигнаха. Очите му се стрелнаха по посока на входа, после се преместиха върху Мани, застинал на мястото си зад решетката. Силните мазолести пръсти щракнаха ключалката, големият куфар се отвори. Вътре спокойно би се побрал човек, стига да свие ръцете и краката си.

Първата мисъл на Мани беше да изгори плика, да се освободи от доказателството за посещението на Гоунт, да се освободи от бремето на тежката отговорност, която приятелят стовари отгоре му, без дори да го попита. Оказа се обаче, че не може дори да драсне клечката кибрит. Може би не беше достатъчно подъл за подобен жест, но сега, наблюдавайки как странният посетител затваря куфара й пристъпва към мотоциклета — само на крачка от гишето, — душата му се изпълни със съжаление за проявената слабост, вече беше убеден, че е направил фатална грешка.

Но как да предаде единствения си истински приятел? Макар че се срещаха рядко, Мани държеше на връзката си с Гоунт. И двамата бяха в състояние да разтоварят така, сякаш месеците и годините между срещите им нямат никакво значение, сякаш едва вчера се бяха разделили… Подобно приятелство се създава рядко, един път в живота… Особено пък в живота на човек като Мани, който протичаше монотонно и скучно.

Мъжът с тъмното палто се прокашля и Мани подскочи. Дясната му ръка автоматично се насочи към приклада на рязаната пушка под тезгяха, пръстът му напипа спусъка.

— Да? — въпросително вдигна глава той.

— Нищо, нищо — промърмори мъжът, поглеждайки бегло в негова посока. — Питах се колко ли ще искате за това…

— Дванадесет хиляди — отвърна Мани. — Моделът е класически…

— Чопър… — довърши вместо него посетителят. — Познавам го добре… — пъхна ръце в джобовете на палтото си и се обърна: — Никога ли не излизате от тая клетка?

Ужас скова душата на Мани. Тоя тип изобщо не се интересуваше от мотоциклета. Беше дошъл да прибере плика на Гоунт и междувременно да изпрати Мани на оня свят!…

— Чухте ли какво ви попитах?

Мани целият се тресеше, езикът му правеше отчаяни опити да се отлепи от небцето.

— Ф-р-т… — това беше всичко, което излезе от устата му.

— Какво?

— Имах… а-а… някои сериозни неприятности… — изпелтечи Мани. — Затова предпочитам да…

Мъжът пристъпи към гишето.

— Пищов ли стискате там, отдолу?

— Не се приближавайте! — изръмжа Мани, отчаяните му опити да събере малко слюнка в устата си продължаваха.

Мъжът смаяно се втренчи в късото дуло на пушката, насочило се изневиделица в гърдите му.

— Искате да кажете, че ще ме гръмнете, ако ви предложа за чопъра десет бона и половина в брой?!

— А? — объркано го погледна Мани, адамовата му ябълка помръдваше като жива.

— Искам чопъра — поясни мъжът, извади ръце от джобовете и ги обърна с дланите нагоре. В едната имаше дебела пачка банкноти. — Ще ми го продадете ли, или ще ме гръмнете?

Мани усети сърцето си в гърлото. Не можеше да реагира, предчувствието за близко нещастие беше все така силно.

— Хайде, приятел — усмихна се мъжът насреща му. — Разбрах, че си имал неприятности, но това си е твоя работа… Успокой се и се вземи в ръце… Искам да купя шибания мотор и това е всичко!

Мани избърса лицето си с трепереща ръка. Господи Исусе, това не е живот, въздъхна в себе си той. Вече навсякъде виждам призраци! Още малко и хоп — я инфаркт, я нервен припадък!… Свали пушката и я остави настрана. Мускулите му трепереха неудържимо, принуди се да стисне тезгяха с две ръце, припика му се… — Мъжът размаха пачката над главата си.

— Хайде, донеси ключовете и да правим сделката!

Мани отключи вратата на клетката и пристъпи прага:

— Имате ли книжка?

— Разбира се — отвърна мъжът, свободната му ръка се плъзна към задния джоб.

В същия миг Мани разбра, че е мъртъв. Сякаш сънуваше кошмар. Виждаше ясно какво става, но не беше в състояние да реагира. Мозъкът му се превърна в желе, сред него лениво проблеснаха най-логичните въпроси на света: Защо излязох от клетката? Защо оставих пушката? Защо не се вслушах в инстинктите си?

Стоеше на място, очите му облещено гледаха как мъжът измъква портфейла от задния си джоб, оставя пачката на седалката на мотоциклета и започва да рови за книжката си.

— Ето — подаде документа той, но Мани не беше в състояние да реагира. Сърцето блъскаше в гърдите му като влак без спирачки в тунела на подземната железница, не можеше да си поеме дъх.

— К’во ти става бе, човек? — изгледа го непознатият. — Не искаш ли да изкараш някой долар? Да не би всеки ден да ти предлагат по десет бона и половина за тоя стар чопър?

Мани вдървено протегна ръка, книжката се изплъзна от безчувствените му пръсти и падна на пода. Наведе се да я вдигне, после се зае да попълва договора. Действаше като сомнамбул, почти не чуваше какво говори клиентът — Мак Дивайн според шофьорската книжка в ръката на Мани. Написа разписка за сумата десет хиляди и петстотин долара, без да ги брои, тъй като Дивайн вече го беше сторил пред него.

— Комшията направо ще се насере, като види това бебче пред къщата ми! — ухили се посетителят. — Вече трета година търси тоя модел!

После хвана кормилото на мотора и го изтика навън, придържайки го с нежно внимание. Облегнат на рамката на вратата, Мани все още не можеше да си поеме дъх. Цялото му тяло плуваше в пот. Най-сетне събра сили, втурна се обратно в клетката и навлече палтото си. Напъха дебелия плик отдолу, после излезе и спусна ролетката. Заключи я с тежък катинар и с омекнали крака се отправи към банката си. Беше едва три следобед, но за днес му стигаше. Прибави парите на мистър Дивайн към нищожния си оборот за деня, вкара го на срочен депозит и тръгна да върши това, което трябваше да свърши още предишната сутрин, да изпълни инструкциите на Гоунт.

Камбанният звън ехтеше дълбоко в гърдите му, примесен със странен стържещ глас, появил се в ранните утринни часове, по време на най-дълбокия сън… Необичайната комбинация омекотяваше сетивата, караше ги да тръпнат в онова меланхолично вцепенение, което обикновено се появява след бурни душевни вълнения…

Звънките удари на метал върху метал съвпадаха с тупкането на сърцето му, едновременно с това звучаха някак далечно и неясно, като пърхането на ято врабци след залез-слънце…

Не знаеше дали все още е жив, на какво може да бъде оприличено състоянието, в което се намираше. Мислите му, все още разпокъсани и хаотични сред кипящата магма на вселената, сякаш съществуваха сами за себе си, без връзка с мозък и тяло — самотен лъч светлина, проблясващ несигурно в мрака на космическата нощ…

В тях не присъстваше нито миналото, нито бъдещето. Изпразнени от съдържанието на логиката, те изглеждаха леки и неустойчиви, като полъх на съновидение… Около тях нямаше нищо — нито дишане, нито движение на кръвта, нито стремеж към движение… Но как може да съществува то, когато отсъстват тялото и мозъкът, когато няма какво да придаде плът и кръв на ефимерните мисли?

Камбанният екот обаче не секваше. Не беше звук, тъй като нямаше уши, за да го чуе. Беше по-скоро някаква пулсация, неземен глас, непринадлежащ нито на човек, нито на машина… Внушение, че някъде сред необятната космическа пустош нещо съществува…

Светлина, сянка върху душата… Значи все пак нещо съществува и това нещо е самият той.

Ражда се в метална клетка. Някъде дълбоко под земята — просторно помещение във формата на конус, изпълнено със сапфирена светлина и машинен грохот. В ноздрите го удари миризмата на метал. Отначало гореща и аморфна, след това — хладна и мазна… Но вече дишаше.

Очите му бавно се учеха да се фокусират, пред тях се появиха странни образи. Някакви огромни същества, очевидно извънземни роботи, създадени от отделни, напълно автоматизирани елементи. Ръце, крака, торс, пръсти с хидравлично задвижване, инфрачервени очи… Съвършени зверове, оформящи се направо пред очите му, все още несвикнали със странностите на това, което ги заобикаля… Сякаш беше свидетел на самото Сътворение, станало възможно благодарение волята на Бога и ковашките умения на Вулкан…

А може би това беше обикновен завод за роботи. Как би могъл да знае със сигурност, след като дори не беше уверен, че все още е жив? Имаше усещането, че не е мъртъв и се намира в Токио. Едно абсурдно усещане, разбира се. Месулетът не би могъл да го пренесе на другия край на света!

Човешко присъствие не се забелязваше. Прецизно движение на метални цилиндри, редуване на тъмно и светло. Равномерен грохот на машини, наподобяващ жуженето в пчелен кошер. Пулсация на 10 000 сърца, освободени завинаги от своята тленна обвивка. Звънка, щастлива песен на изкуствен живот, създаден от стомана и титан, високо устойчиви пластмаси и силициеви чипове, кабели от фибростъкло и благородни метали…

Бавно си пое дъх, изпита дълбока наслада от поредното доказателство, че все още е жив. Прекаран през тройна филтрираща система и съвършена климатична инсталация, въздухът беше стотици пъти по-чист от планинския, но въпреки това някак мъртъв от особената миризма на машините. Сякаш тежеше от електрически заряди, някъде в далечината мрачно проблясваха светкавиците на приближаваща се буря…

Изведнъж светлината и звуците изчезнаха, на тяхно място се появи интензивен световъртеж. Светът се превърна в яркосива, болезнена точица. Клепачите му потрепнаха и инстинктивно се затвориха.

Съзнанието му се върна от остра, почти непоносима болка.

— Събуди се! Спа достатъчно дълго!

Гласът звучеше обезпокоително познато. Стреснато се надигна, позна собственото си лице, надвесено заплашително над него, по гърба му пробягаха тръпки на ужас. Собствените му устни се разтегнаха в злорада усмивка, собствените му очи доволно проблеснаха.

— Добре дошъл в новия живот! — поздрави го собственият му глас, потрепващ като при халюцинация. — Той няма да бъде особено дълъг, но в замяна на това ще бъде изпълнен с куп изненади!

Никълъс отново припадна.

Четиринадесета главаМонтаук | Вашингтон | Токио

Кроукър гледаше фигурата на Маргарет под душа. Виждаше само неясно очертания силует на тялото й зад найлоновата завеса, но въпреки това не можеше да отдели поглед от него. Взеха обща стая в занемарен мотел на Монтаук, тъй като тя отказа да спи сама. От кого ли се страхуваше повече от завръщането на Робърт или от съпруга си?

Веднага след като тя влезе в банята, Кроукър отиде да надникне през прозореца. Асфалтираната, изцапана с петна от автомобилно масло площадка на паркинга беше почти пуста, паркираните коли можеха да се преброят на пръсти. През лятото тук несъмнено е задръстено от автомобили, положението сигурно е същото и в странната на вид закусвалня с пластмасово обзавеждане оттатък улицата, над която светеше неонова жълто-червена реклама с надпис:

— Именно на тази светлина Кроукър успя да зърне едрата фигура на един тип с месесто издължено лице, който се появи на входа с картонена кутия в ръка. Вътре имаше две чаши кафе и сандвичи, другата му ръка висеше свободна, близко до тялото, готова да измъкне оръжието при първия признак на опасност. Вмъкна се в паркирания на няколко метра по-нататък „Форд-таурус“, лампичката в купето светна за кратко време, достатъчно, за да очертае втория седящ вътре мъж.

Кроукър беше сигурен, че тези двамата са от горилите на Тони де Камило и това не го учуди. Засичането им не е било кой знае колко трудна работа, особено за човече с възможностите на Тони Д. В крайна сметка пътуваха със спортния лексус на Маргарет, колата беше от рядко срещана марка и с редовни номера, нямаше как и къде да се скрият за по-продължително време.

Маргарет надникна откъм банята, когато Кроукър вече беше обърнал гръб на тауруса и двамата мъжаги в него. Температурата в стаята беше висока, кран за регулирането й липсваше. В банята положително не можеше да се диша, въздухът тежеше от аромата на водорасли и есенции. Горилите няма да мръднат до пристигането на Тони Д., а това едва ли ще стане преди настъпването на утрото, помисли си Кроукър. Дотогава ще трябва да открие начин за измъкване от предстоящата конфронтация без никой да пострада…

Насочил поглед към неясните очертания на Маргарет зад завесата, той си даде сметка, че до настъпването на утрото има над какво да размишлява. Все още не можеше да свикне с мисълта, че наследник на Доминик Голдони и неговата империя е Маргарет, а не Тони Д. В нейните ръце беше съсредоточена огромна власт, на заповедите й бяха готови да се подчиняват губернатори и полицейски началници, съдии и конгресмени…

Вече виждаше как Голдони е успял да надхитри всички — както Федералното бюро, така и своите лични врагове. Подхвърляйки непълна, но въпреки това важна информация на хората от ФПЗС и оставяйки се на тяхно разположение, той ги беше накарал да повярват, че има искреното желание да им сътрудничи за унищожаването на могъщата си империя. Едновременно с това обаче не им беше разкрил механизмите, чрез които управлява тази империя, не им беше разкрил дори частица от себе си. Привидно примирен с живота в нелегалност, той беше продължил да дърпа конците на всички важни операции. А кланът Леонфорте беше насочил вниманието си към Тони Д. — една подставена фигура без никаква реална власт.

Ако трябваше да бъде откровен пред себе си — а тази нощ очевидно щеше да бъде нощта на истината, — той трябваше да признае, че е възхитен и едновременно с това уплашен от интелигентността на Маргарет. Никога не беше срещал жена като нея, дори не беше допускал, че такава жена може да съществува… Може би се поддаваше на чувствата и грешеше, но през цялото време на общуването си с нея имаше усещането, че се докосва до представител на незнайна космическа сила, на извънземен интелект…

Тя излезе от банята, увита в тънка хавлиена кърпа. Не изпитваше никакво смущение от голотата си.

Преди малко, когато започна да се съблича пред него, тя му хвърли изпълнен с любопитство поглед и каза:

— Не виждам смисъл да крия тялото си от теб, след като вече познаваш душата ми… — после на лицето й се появи бледа усмивка: — А Тони винаги настояваше да се любим на тъмно…

Може би копелето е било практично и не е искало да гледа синините и белезите по тялото й, мрачно си помисли Кроукър.

Очите му пробягаха по фигурата на Маргарет, в душата му се промъкна подозрението, че би могъл да я обича далеч по-пламенно, отколкото бе обичал Гелда и Аликс… Веднага го прогони, беше достатъчно възрастен, за да знае, че мъжете често объркват любовта със страстта, особено в началото на интимна връзка… Сладостното потрепване, което изпитват, не е в гърдите им, а няколко сантиметра по-надолу…

Хората казват, че мъжът търси красотата в партньора си, а жената — силата. Но колко бяха мъжете, привлечени от силата на жената до себе си? През дългите години, прекарани в отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция, Кроукър не беше се срещал с такива. Просто защото в случая се задейства едни инстинктивен рефлекс, който той самият никога не беше изпитвал, и това го правеше особено любопитен… Истинската сила у една жена е нещо изключително рядко и привлекателно, душата му се отваряше към нея по инстинкт, нищо не можеше да стори… Може би това също допринасяше за чувствата, които се надигаха в гърдите му.

Нощта и Маргарет.

— Защо ме гледаш така? — очите й, проблясващи на луминесцентната светлина откъм банята, изглеждаха толкова чисти и невинни, че той за момент попадна в плен на илюзиите. Сякаш днешният им разговор не беше се състоял, сякаш тя беше просто една обикновена съпруга. Красива, съблазнителна и самотна, изпитваща остра нужда от закрила и спокойствие… Ех, ако беше така! Тогава всичко щеше да бъде просто и ясно, решенията щяха да бъдат вземани без задни мисли, без заплахата на реалния живот…

Той прочисти гърлото си и тръгна към банята.

— Имам нужда от един душ…

Гласът му беше дрезгав и малко несигурен.

Тя се изпречи на пътя му и го прегърна. В ноздрите го удари ароматът на фин сапун и здраво женско тяло.

— Още е рано да вземаш душ — прошепна, рамото й леко помръдна и хавлията се плъзна на пода. Влагата от голото й тяло започна да прониква през тънката материя на ризата му. Притегли главата му надолу, устните й едва чуто се раздвижиха: — Миришеш на див звяр…

Устата й, мека и топла, се разтвори под натиска на неговата, езичето й пробяга по зъбите му. Трябва да кажа „не“, помисли си той. Трябва да я отблъсна! Сега, иначе ще стане късно… Но ръцете му се обвиха около раменете й и здраво я притиснаха.

От устата й се откъсна гърлено стенание, краката й се отлепиха от пода и се сключиха около таза му. Леглото им се стори безкрайно далеч, някак изведнъж станало излишно… Гърдите й се притиснаха в неговите, от меката им заобленост струеше топлина.

Устните им се разделиха за миг и той успя да прошепне:

— Тони…

— Не искам Тони — обля го е горещия си дъх Маргарет, ръцете й започнаха да разкопчават колана му. — Искам теб!

С последните остатъци от разсъдъка си той си напомни, че трябва да бъде много внимателен с нея, независимо от страстта й. Инстинктивно усещаше, че това е важно, също така инстинктивно знаеше, че Робърт вече е бил близък с нея… Робърт — човекът, който беше убил брат й по най-зверски начин; човекът, който й беше върнал живота…

Тя натисна с пети, панталоните му се смъкнаха към глезените, пръстите й трескаво започнаха да късат копчетата на ризата му. Ръцете го боляха от усилията да я притиска до себе си, слабините му бавно започнаха да натежават от притока на кръв.

Откъсна я от себе си, внимателно я положи на пода и се надвеси над нея. В продължение на един безкраен миг гледа блестящите й очи. В тях имаше всичко — страст към него самия, спотаено желание отново да бъде с Робърт, нетърпение да влезе във владение на новата си империя. Всичко това, придружено от още хиляди неуловими емоции, накара Кроукър да тръсне глава и да забрави действителността. Единственото му желание беше да потъне в тази жена, да се остави на горещите тласъци на кръвта в жилите си…

Сведе глава към гърдите й, очертани като ясен контур на светлината от банята. От тялото й струеше възбуждащ аромат, той го вдъхна с пълни гърди. Устните му се плъзнаха по окаменелите от възбуда зърна на гърдите, после продължиха надолу, към меката извивка на корема, която конвулсивно се надигаше и отпускаше.

Тя изстена, ръцете й стиснаха главата му и бавно я насочиха надолу към пламтящата паст на нейната женственост. Краката й се вдигнаха нагоре, спазми разтърсиха тялото й, разпокъсаното й дишане го доведе до полуда. Само то нарушаваше тишината в мотелската стая. Ритмично, натежало от страст, близко до ридание, откъснало се от дълбоката същност на душата й.

— Господи, о, Господи!…

Главата й се въртеше наляво-надясно, коремните й мускули се превърнаха в стегната топка. Тазът й се повдигна нагоре и се притисна в него, искаше да го усеща дълбоко в себе си. Краката й се увиха около гърба му…

После дойдоха спазмите, могъщи като приливна вълна. Долната част на тялото й се отлепи от пода, женствеността й разцъфна като роза, потта й се смеси с други, по-интимни течности. Дишаше тежко, ръката й покри устата, стенанията й зазвучаха приглушено, сякаш идваха отдалеч…

Леко започна да се извърта, след миг се оказа коленичила срещу него, тежките й гърди съблазнително се поклащаха. Той неволно посегна да ги докосне, а тя притисна изкуствената му ръка към потната си плът. Наведе се към него, езичето и пробяга по лицето му. После главата й започна да се спуска надолу, устата й докосна зърната на гърдите му и продължи пътя си. Опиянението беше толкова силно, че той не беше сигурен дали няма да се стовари по гръб. Напрегна волята си и внимателно я отдръпна. Усещаше белезите по тялото й, знаеше причината за тяхното присъствие, не искаше да я гледа в тази поза — покорна, смирена и някак безпомощна… Искаше да я вижда в по-друга светлина, себе си също…

Отпусна се по гръб и я притегли върху себе си. Скоро по тялото му се плъзна нова, доста по-различна влага. Извила гръб с изпъчени напред гърди, тя потръпна от очевидно необичайната поза, после бавно започна да навлиза в ритъм…

Усещането беше невероятно, Кроукър никога не беше изпитвал такова чувство на пълнота. Ръцете му се увиха около гърдите й, очите му жадно пиеха лицето й, изглеждащо загадъчно и странно на студената луминесцентна светлина, натежало от тайните, които носеше в сърцето си…

Въздухът напусна дробовете й с остро свистене, пръстите й отлепиха ръцете му от гърдите и ги разпънаха на пода. Торсът й се притисна в него с цялата си тежест, движението на бедрата й стана мощно и неудържимо, пръстите й несъзнателно стискаха изкуствената тъкан на протезата му…

Очите й бяха широко разтворени, лицето й увисна на сантиметри от неговото. Той нежно я целуна, после езикът му пробяга по влажната й кожа.

— Ох, пак ще го направя… — прошепна тя, гласът й беше натежал от страст и някакво непонятно учудване. — Не мога повече!… Това е… — звуците замряха в гърлото й, пръстите й пуснаха ръцете и се вкопчиха във врата му.

— Моля те!… Моля те!…

Той нито можеше, нито искаше да се въздържа повече. Бедрата му се стегнаха, цялата сила на тялото му се концентрира в една точка, облекчението на изпразването нахлу в душата му като пълноводен поток…

Покатериха се в леглото и моментално заспаха. Телата им останаха здраво преплетени, превърнали се в едно цяло. Без начало и без край, без спомени от миналото и мисли за бъдещето…

Събудиха се в зори, в стаята бавно нахлуваше бледата светлина на утрото.

— Моят детектив — усмихна се Маргарет и нежно го целуна. Откъснаха се един от друг бавно и с нежелание, сякаш се стремяха да отложат сблъсъка с действителността, груба и сурова като настъпващия ден.

Влязоха заедно под душа, Маргарет вдигна глава към него, помълча малко, после промълви:

— Постоянно си повтарям, че отминалата нощ не беше нищо повече от внезапен изблик на чувства, нещо като утоляване на глада, предизвикан от притеснение, а може би и от благодарност…

— И вярваш ли си?

— Не — поклати глава тя и започна да мие сапуна от тялото си. — Макар че много бих искала… Така бъдещето би изглеждало далеч по-просто.

Понечи да се отмести от душа, но той сложи ръце на раменете й и я обърна с лице към себе си. Здравата му ръка покри голям синкавочерен белег на бедрото й. Тя сведе очи към протезата му, погледа я за момент, после я притисна към гърдите си.

Нямаха дрехи за смяна и бяха принудени да навлекат старите. Пръснатите из цялата стая копчета от ризата на Кроукър доказваха, че страстта им от отминалата нощ не е била сън.

— Дано някъде в това градче се продават джинси и ризи — усмихна се Маргарет.

Кроукър я гледаше как се облича.

— Нямаш намерение да се връщаш у дома, нали? — попита той.

— Как бих могла? — вдигна глава тя. — Предишната Маргарет е мъртва…

— Само дето Тони още не знае това и май ще ми е трудно да го убедя — поклати глава Кроукър.

— Недей да береш грижа за Тони — отвърна тя и нахлузи обувките си.

— Няма как — въздъхна Кроукър. — Две от горилите му прекараха нощта ей там, отсреща…

Маргарет зашляпа с подпетени обувки към прозореца, а той поясни:

— Черният таурус вляво от закусвалнята…

— Аха — кимна тя. — В момента зад него паркира едни „Линкълн Таункар“… — обърна се и добави: — Ако си готов, можем да тръгваме…

Навън духаше студен и влажен ветрец, косата на Маргарет прилепна към страните й. Вратите на черния таурус се отвориха и на асфалта изскочиха двете горили, които Кроукър вече познаваше. С удоволствие установи, че дрехите им са измачкани не по-малко от неговите, макар че едва ли бяха успели да си починат.

— Онзи, който беше ходил за кафе и сандвичи, пристъпи към линкълна и отвори задната врата. Тони де Камило слезе от колата, обърна се към тях и зачака. Очите му бяха опасно присвити, стойката — леко разкрачена, ръцете бавно навиваха ръкавите на ризата.

Кроукър изпита странното, почти сюрреалистично усещане, че е герой от каубойски филм и голямата пукотевица всеки момент ще започне.

Горилите изчакаха да стигнат средата на улицата и понечиха да тръгнат напред. Но Тони Д. опря длани на гърдите им, те се спряха и заслушаха това, което им шепнеше. Леко прегънати в лактите, ръцете им висяха в близост до джобовете, от навъсените им мутри личеше, че считат именно Кроукър виновен за дългото си и изпълнено с неудобства висене пред мотела.

Маргарет се обърна към него и каза това, което вероятно и мъжът й беше казал на горилите:

— Стой тук. С Тони ще се оправя сама…

Пристъпи напред с чувството, че действа не толкова от смелост, колкото от обикновена практичност. Даваше си сметка, че в никакъв случай не бива да допуска пряка конфронтация между двете групички, тъй като тогава неизбежно ще се стигне до насилие. Мъжете са си мъже, нещата трябва да бъдат овладени, преди да е станало късно.

— С тоя клоун ли прекара нощта, скъпа? — попита Тони, присвитите му очи се местеха от лицето й към фигурата на Кроукър и обратно.

— Какво значение има това за теб?

— Как какво? — изръмжа той. — Нали ми се водиш за шибана съпруга, да те вземат мътните?

Не каза „защото сме мъж и жена“ и това обясняваше съвсем точно отношенията между двамата.

— Тогава гледай мен, а не него! — остро отвърна Маргарет.

— Първо трябва да изясним някои неща! — заплашително изръмжа Тони.

— Ще ги изясниш с мен!

— Ти ме напусна! Покри някъде хлапето и…

— Франсин! — изпусна нервите си Маргарет, викът й достигна както до Кроукър, така и до горилите, които моментално наостриха уши. — Нашата дъщеря си има име и то е Франсин!

— Добре де — сви устни Тони. — Да не би да си въобразяваш, че няма да открия къде си я покрила?

Маргарет изпитваше дълбоко удивление от промените, които усещаше в душата си. Познатата заплаха, която се излъчваше от поведението му, сега само засилваше вътрешната й решителност.

— О, в това изобщо не се съмнявам! — отвърна тя. — Но малко преди това аз вече ще съм я преместила и това ще се повтаря безкрай… — поклати глава и добави: — Няма значение какво си мислиш в момента, Тони. Повече няма да я видиш и ще бъде по-добре, ако се примириш с този факт… Защото колкото повече я търсиш, толкова по-силно ще те мрази тя… И накрая ще загубиш всичко!

Ясно чуваше напрегнатото му дишане в настъпилата тишина, изведнъж се запита до какви стойности се е вдигнало кръвното му налягане. Зад гърба й бавно се пробуждаше уличният трафик, песъчинки леко поскърцваха под краката на Кроукър, който очевидно беше напрегнат до крайност.

Тони се приведе напред, лицето му се приближи на сантиметри от нейното. Не беше се бръснал, но въпреки това от него силно вонеше на одеколон. Тя с удоволствие установи, че са го вдигнали направо от леглото за дългото пътуване до тази част на Америка.

Когато проговори отново, тонът му беше далеч по-примирителен. Сега вече беше Мекият Тони…

— Вършиш глупости, бебчо… Не зная какво искаш да постигнеш, но ме излагаш пред момчетата… Особено сега, когато се говори, че онези бандити Леонфорте се готвят за атака… Искам те обратно у дома, бебчо. Мястото ти е до мен.

— Я престани с цирковете! — хладно го изгледа Маргарет. — Тони Бабаита, Тони Доброто момче… Това са единствените роли, които можеш да играеш, репертоарът ти се изчерпа… Признавам, че осъзнаването на този факт ми отне много време, но сега е твой ред да погледнеш истината в очите.

Той я огледа с присвити очи, очевидно не знаеше какво да я прави.

— Стига глупости — промърмори. — Каквато и муха да ти е влязла в главата, не бива да ме превръщаш в свой враг…

— О, Тони, не искам да сме врагове — въздъхна тя. — Просто трябва да разбереш, че с досегашния ни живот е свършено…

— Точно това искам и аз, скъпа! — възкликна той, избрал третата си и последна роля — на Тони Разкаяното момче. — Земята ще преобърна за подобно нещо!

— Не си прави този труд, тъй като не възнамерявам да поискам развод — хладно го отряза тя. — Поне за момента. Все още имаме нужда един от друг, но тази нужда е строго дефинирана. Именно на нея разчиташе и Доминик. Ти трябва да бъдеш прикритие за мен, моята мъжка фасада. Иначе не бих могла да продължа делото на брат си. Без мен ще бъдеш лишен и от контактите на Дом, което означава, че най-много след шест месеца фамилията ще те изхвърли на улицата и ще се превърнеш в просяк!

— Да имаш да вземаш! — кресна извън себе си той.

Тя замълча, даваше си сметка, че ще му трябва време да осъзнае горчивата истина, да прибегне до поредната поза за спасяване на остатъците от достойнството си.

— По дяволите! — сподавено изруга той, от гърдите му се откъсна тежка въздишка. — Вече си имам неприятности с определени хора от фамилията… Особено с рода на Инфанте, който се е наежил срещу Деларко… Но мога да те уверя, че зная как да се оправям с вътрешните противоречия, това е игра, която обичам… Тези мръсни копелета ще…

Млъкна, очите му останаха заковани върху лицето на Маргарет. После и двамата избухнаха в смях — нещо, което отдавна не бяха правили.

— Точно така — кимна Маргарет. — Мръсните копелета ще трябва да бъдат озаптени, преди да е станало късно…

— Значи наистина имаме нужда един от друг — въздъхна той, но очите му бяха все така неспокойни. — Идваш ли си у дома?

— Още не — отвърна тя. — Трябва да свърша една работа.

— С него ли? — махна той по посока на Кроукър.

— Той е част от нея.

— Не зная какво да мисля, бебчо… Накарах да го проверят до девето коляно… Не е федерално ченге, само това мога да ти кажа…

— Знам, той ми каза — кимна Маргарет. — Бивше ченге от отдел „Убийства“ на нюйоркското полицейско управление. Бил е дори нещо като легенда там…

— Всемогъщи Боже! — възкликна Тони Д. — Надявам се, че знаеш какво вършиш, бебчо!

Маргарет усети как сърцето и пропуска един такт.

— Зная.

— Брат ти постоянно ме предупреждаваше да стоя по-далеч от клоуни като този — промърмори Тони, понечи да я докосне, но в последния момент отдръпна ръката си. — Искам да бъдеш много внимателна!

— Не се безпокой.

— Как да не се безпокоя? Като те гледам в компанията на тип като него, направо ми настръхват косите! Така се чувствах, когато разбрах, че „Уорнър Брадърс“ се готвят да измъкнат от Еди Ментър онзи седемцифрен договор! Тогава успях да спася милионите на Еди, но сега… — главата му мрачно се поклати: — Сега направо не знам!

— Мога да се грижа за себе си.

— Да, вече ми го показа…

Изведнъж й се прииска да му каже „благодаря“, но знаеше, че все още е рано за подобни жестове. Този човек й беше тровил живота прекалено дълго време. В сърцето й се промъкна съжаление към него, горкият, едва ли си даваше сметка, че това време е безвъзвратно отминало…

— Ще ти дам известна информация относно родовете, които те безпокоят — рече тя. — Синът на Инфанте Джоуи се среща тайно с Кейт, дъщерята на Деларко. Обичат се истински, твоята работа ще бъде да уредиш женитбата им…

— Пресвета Дево! — възкликна Тони. — Тези двамата са брутални „капо“, положително ще се изпотрепят! Ако преди това не ми видят сметката и на мен!

— Точно това прави тази женитба наложителна — отвърна Маргарет. — Любовта на децата ще изглади всички противоречия. В рамките на един месец двете фамилии ще бъдат дълбоко влюбени една в друга — погледна го право в очите и тихо добави: — Така би постъпил Дом…

Готвеше се да му обърне гръб, когато той попита:

— А детето?

Изгледа го продължително и бавно поклати глава:

— Остави я на мира, Тони. Франси е болна, ние с теб сме виновни за нейната булимия… Това, което ставаше между нас, не ставаше във вакуум, а се стоварваше върху нейната глава… Мисля, че е време да й дадем малка почивка.

— Е, хубаво — въздъхна той, главата му се сведе надолу: — Шибана история…

— Определението ти е точно — кимна Маргарет и му обърна гръб.

Кроукър я гледаше как се приближава. Не се обърна назад нито веднъж, но за разлика от нея Тони Д. остана да я гледа дълго време. После се обърна, излая някаква команда към горилите и влезе в просторната лимузина. Двигателите тихо забоботиха.

— Как се оправихте? — прочисти гърлото си Кроукър.

— Оправихме се и толкоз — въздъхна Маргарет. Изглеждаше някак уморена, от решителността, с която се беше насочила към Тони, не беше останала дори следа.

— Да идем да закусим — рече той и я поведе надолу по улицата. — А когато свършим, онзи универсален магазин насреща сигурно вече ще е отворен…

Тя мълчаливо кимна с глава, а Кроукър се запита как ли й се беше отразил разговора с Тони Д. Спомни си онзи странен миг, в който и двамата се бяха засмели, откри, че се опитва да разбере каква е била причината за внезапното завръщане на интимността помежду им. Много му се искаше да я попита, но знаеше, че не трябва да го прави. А мълчанието й по време на закуската му даде да разбере, че тя едва ли ще сподели нещо сама…

Във Вашингтон пристигнаха с полета в четири следобед. Лилехамър беше там и ги чакаше. Изглеждаше чистичък и свеж, сякаш току-що беше напуснал своя фитнес център. Беше облечен в отлично скроен черен костюм, бялата му риза потрепваше от чистота. Върху вратовръзката му беше изрисувано око на бик.

— Добре ли пътувахте? — попита, пронизителните му сини очи не слизаха от лицето на Маргарет.

— Не можем да се оплачем — отвърна Кроукър. — Това е Маргарет Голдони де Камило.

— Очарован съм — галантно се поклони Лилехамър и каза името си. — Страшно съжалявам за това, което се случи с брат ви…

— Черна точка в досието ви, нали? — хладно го изгледа Маргарет.

— Нищо подобно — невъзмутимо се усмихна Лилехамър. — Просто съм един от държавните служители, които познаваха Доминик и искрено се възхищаваха на куража му. Не е малко да се решиш на подобна стъпка, да започнеш да назоваваш имена и да разкриваш далаверите на организацията си. Аз съм войник и зная какво значи смелост…

Интересна реч, отбеляза мислено Кроукър. Но едва ли ще успее да заблуди Маргарет.

— Много ви благодаря — сладко се усмихна тя.

Приключиха с любезностите и Лилехамър започна да си проправя път през тълпата. Отвън ги чакаше лимузина с държавни номера и работещ двигател. От приглушеното му мъркане и начина, по който се захлопнаха вратите, Кроукър стигна до заключението, че колата е бронирана.

— Няма да се преструвам, че разбирам колко ви е било трудно да приемете поканата за тази среща, госпожо Де Камило — каза Лилехамър, в гласа му прозвуча неподправена искреност. — Но моят колега е убеден, че вие сте единствената ни връзка с убиеца на Доминик… Аз пък няма да скрия, че горим от желание да го пипнем!

— Защо?

— Моля? — с недоумение я погледна Лилехамър.

— Попитах ви защо, господин Лилехамър — погледна го право в очите Маргарет. — Защо горите от желание да заловите убиеца на Доминик? Въпрос на професионална чест или… как да кажа… нещо като алтруизъм по отношение на човека, от когото сте се възхищавали, докато сте го разпъвали на кръст?

Кроукър с мъка удържа да не се усмихне, а Лилехамър почервеня като рак.

— Проклет да бъда! — възкликна той, после направи, опит да се овладее и бързо добави: — Извинете, госпожо… Но вашият брат държеше в ръцете си строителната дейност по цялото Източно крайбрежие, производството и продажбата на месни продукти, службите по чистотата, хазарта, проституцията и Бог знае още какво! Кметът на Ню Йорк не можеше дори да пръдне — извинете за израза, — без да поиска разрешение от Доминик Голдони! Затова не мога да приема вашия сарказъм. С риск да ви засегна, ще кажа че брат ви умря заради греховете си, а ние нямаме абсолютно нищо общо с тях!

Кроукър мълчаливо я наблюдаваше. Маргарет прехапа устни и покри лицето си с длан.

След няколко минути колата спря и те слязоха. Намираха се във Вашингтон, но Кроукър нямаше никаква представа точно къде. Лилехамър ги поведе към страничния вход на монументална сграда от гранит и сив варовик, подобна на хиляди свои посестрими, разпръснати из столицата. Подаде на всеки от тях по един жълт пластмасов пропуск, получен от униформения служител на входа, после ги поведе към асансьора. Никой не ги придружаваше. Влязоха в безлична просторна стая на един от етажите, тишината наоколо се нарушаваше единствено от мекото потракване на невидими компютърни клавиши.

В стаята имаше металическа маса, шест стола с твърди облегалки, охладител за вода, няколко бележника и моливи. Малкото прозорче гледаше към тъмна вътрешна шахта.

— Прекрасно — промълви Маргарет с поглед, отправен към Кроукър. — Почти като в затвор.

Пристъпи към масата и откри пачката черно-бели снимки от сцената на престъплението, което беше отнело живота на Доминик Голдони и някогашната му любовница Джини Морис.

— Гледката не е особено приятна — промърмори Лилехамър. — Но аз бях принуден да гледам тези снимки чак докато очите започнаха да ме болят…

Исусе, въздъхна в себе си Кроукър, макар че отлично разбираше накъде бие Лилехамър. Той просто искаше отново да разтърси Маргарет, да я накара да забрави за всякакво увъртане, да засили готовността й за сътрудничество.

Маргарет с нищо не показа, че го е чула, ръцете й механично прехвърляха снимките. Кроукър забеляза, че вниманието й е привлечено от тези, върху които беше запечатано симетрично насеченото тяло на Джини Морис с перото, затъкнато в пъпа й. Стоеше напълно неподвижна и мълчеше.

Очевидно разтревожен, Лилехамър напълни една картонена чаша с вода от охладителя, постави я на масата до Маргарет и каза:

— Ще ни бъде по-удобно, ако седнем… — изчака ги да се настанят, притегли един от бележниците и продължи: — Моят колега вече ме информира за това, което се е случило в навечерието на убийството, но сега искам да го чуя и от вас — извади портативен магнетофон от джоба си: — Имате ли нещо против да запиша вашите показания?

Маргарет поклати глава.

— Бихте ли го казали на глас, пред микрофона?

Тя се подчини, после, без да чака нова покана, започна да разказва за това, което беше преживяла с човека, когото познаваше под името Робърт. Разказът й беше кратък и сух, напълно лишен от демонстрацията на чувства, които Кроукър вече познаваше. Държеше се така, сякаш мислите й са някъде далеч, гласът й беше монотонен и скучен. Лилехамър едва ли забеляза това, напълно погълнат от важните подробности на събитията, предхождащи двойното убийство. Но той не познаваше Маргарет като Кроукър и поведението му беше напълно обяснимо.

Когато разказът свърши, Лилехамър сведе поглед към кратките си записки и започна да задава въпроси. Маргарет им отговаряше точно и сухо, със същия монотонен глас.

Най-накрая той остана доволен, на лицето му се появи нещо като усмивка.

Сега ще ви помоля да направите нещо изключително трудно — рече. — И много опасно. От вашия разказ и това, което сами успяхме да открием, можем да направим само един извод — имаме работа с изключително умен престъпник, единственият начин да го заловим е да ви използваме за примамка…

— Чакай малко! — надигна се Кроукър още преди Маргарет да успее да отговори. — Никога не съм обсъждал подобни налудничави идеи с теб!

— Хм… — промърмори Лилехамър и очевидно се замисли върху причините за протеста му. — От краткия ни разговор по телефона останах с впечатлението, че няма да имаш нищо против… — после почука по магнетофончето до себе си: — Този разговор е записан, мога да го пусна на дамата…

— Онова, което съм имал предвид тогава, вече няма значение — тръсна глава Кроукър. — Категорично съм против да поставяме живота на невинни хора в опасност!

Лилехамър заби тежък поглед в лицето му:

— Май искаш да кажеш, че никога не си прибягвал до тази тактика по време на полицейската си кариера, а?

Кроукър рискува да стрелне с поглед Маргарет. Очите й гледаха надолу, към снимките с обезобразените трупове на Доминик и любовницата му, които Лилехамър великодушно беше оставил на нейно разположение. Ясно си представяше какви чувства се борят в душата й. Отвращение от животинската жестокост на Робърт, примесено с привличане и благодарност за новата роля в живота си… Никак не й завиждаше.

— Не мога да кажа, че никога не съм използвал живи хора за примамка — най-сетне отговори той. — Но винаги съм се чувствал притеснен, нито веднъж това не е ставало в мое отсъствие…

— Май ще трябва да уточним за какво става въпрос, иначе дамата няма да ни разбере — въздъхна Лилехамър и се извърна към Маргарет: — Когато полицията прибягва до жива примамка, там винаги трябва да има официален неин представител. Той има грижата примамката да е жива и здрава, докато щракне капанът…

Маргарет с нищо не показа, че го е чула Лилехамър отново погледна към Кроукър и добави:

— Ще признаеш, че тази тактика почти винаги се е увенчавала с успех…

— Но само когато сме били притиснати до стената! — изръмжа Кроукър, без да го е грижа за светлината, в която го представяше партньорът му. — Само когато всички други възможности са били напълно изчерпани!

— Е, и? — разпери ръце Лилехамър.

— Тук става въпрос за смъртен риск! — избухна Кроукър. — Нима не си даваш сметка какво предлагаш?

— Стига!

Гласът на Маргарет, висок и пронизителен, изведнъж ги накара да замръзнат по местата си.

— Млъкнете, вие двамата! — очите й, потъмнели от гняв, бавно се местеха от единия към другия. — Говорите за мен така, сякаш ме няма, сякаш съм стока, на която трябва да лепнете етикет! — рязко скочи на крака и добави: — Лю, имам нужда от малко чист въздух!…

— Разбирам — изправи се и Кроукър, Лилехамър неуверено стори същото. — Изобщо не трябваше да повдигаме въпроса за участието ти в бъдещите операции!

— Не! — тръсна глава тя. — Господин Лилехамър е абсолютно прав!

— Какво? — смаяно я изгледа Кроукър. — Да не би да си готова на…

— Мога да го направя. Вече ти казах, че Робърт няма да ми стори нищо лошо… Но решението ще бъде мое, а не на някой от вас или на федералните ченгета!

— Съвсем справедливо — кимна Лилехамър. — Не бих поискал от вас нищо повече… — отвори вратата, хвърли кратък поглед към Кроукър, на лицето му се появи усмивка и белезите от двете страни на устата му заприличаха на драсканиците, с които хлапетата изпълват стените: — Благодаря за времето, което ни отделихте, госпожо Де Камило!

Маргарет прекрачи прага, изчака Кроукър, после изведнъж се извърна назад.

— Между другото, казахте една неистина, господин Лилехамър — на лицето й се появи сладка усмивка: — Вие и тези като вас сте пряко свързани със смъртта на брат ми. Ако сред вас нямаше ченгета расисти, нямаше да има нужда от хора като Доминик Голдони. Ако сред вас нямаше толкова корумпирани служители, Доминик Голдони нямаше да има кого да подкупва… Ако сред вас нямаше жадни за слава кариеристи, той никога нямаше да умре преждевременно и по толкова жесток начин!

Когато аларменото устройство в ухото на Нанги започна да писука, той дълбоко спеше. Отвори очи, наоколо цареше непрогледен мрак. Протегна се, ръцете му потърсиха дръжката на бастуна. Беше заспал в креслото в хола, листовете хартия се плъзнаха от скута му и паднаха на пода. Наведе се да ги събере, остра болка прониза сакатия му крак. Листовете бяха запълнени е колони от цифри и кратки коментари за дейността на „Авалон ЛТД“. На пръв поглед те не съдържаха нищо особено.

Но за събирането на тези няколко листа с данни беше извършена огромна дейност, бяха сторени немалко ответни услуги. „Авалон“ беше частна компания, никой закон не я задължаваше да дава публичност на своята дейност.

Събра листовете на снопче, облегна се на драконовата глава и бавно се изправи. Прибра документите в сейфа, после излезе в антрето и започна да облича палтото си.

Настани се в колата и включи вентилатора за размразяване на стъклата. Очите му следяха тънкото ръбче лед на нивото на чистачките, което бавно се стопяваше. Реши да не буди шофьора си, изчака, докато писукането в ухото му промени своя тон и бавно потегли. След малко слушалката смени интензивността на сигнала, той даде газ и последва посоката му.

Информацията за „Авалон ЛТД“ все пак съдържа нещо полезно, помисли си той, докато излизаше на един от широките токийски булеварди. От нея ставаше явно, че тази компания поддържа активни търговски отношения в много области, но печалби нямаше. Кой бизнес може да търпи подобен баланс? Само фиктивният — онзи, който се използва като параван за пране на мръсни пари и преливане на капитали…

По торпедото на колата тичаха сребърно розовите отблясъци на неоновите реклами, лицата на редките пешеходци — главно туристи, зяпащи футуристичните електронни играчки и античните кимона по витрините, изглеждаха като лакирани… Тези хора не искаха да губят времето си в сън, за броените дни на престоя си искаха да видят всичко, което заслужаваше да бъде видяно.

Нанги потъна в дълбок размисъл, ръцете му въртяха волана напълно механично. Очевидно „Авалон ЛТД“ не е това, за което се представя, но най-важният за момента въпрос беше не какво в действителност представлява тя, а защо го насочиха именно към нея? Тайнственият непознат, представил се за брат на Винсънт Тин, посочва именно „Авалон ЛТД“ за своя компания… Защо? Не е ли било далеч по-лесно да каже името на някоя фиктивна фирма и разследването да приключи дотук? Всеки на негово място би постъпил така, включително и самият Нанги… Защо тогава този човек е решил друго?

Пред очите му пробягваха лица на млади момичета и рок звезди с платиненоруси коси, високи колкото неколкоетажна сграда и рекламиращи безалкохолни напитки или козметика… Присъствието им в огромната железобетонна джунгла на града изглеждаше някак сюрреалистично и странно, придаваше нови измерения на нощта…

Писукането в слушалката отново смени ритъма си, Нанги завъртя волана и напусна широкия булевард. Навлезе в квартал с тесни улички, които постепенно ставаха все по-мръсни и по-зле осветени. По тротоарите бяха струпани камари боклуци, жълтеникави песове с изхвръкнали ребра се ровеха сред тях с надеждата да открият нещо за ядене.

Някой искаше Нанги да направи връзка между „Авалон ЛТД“ и смъртта на Винсънт Тин, да го насочи в определена посока… Но дали това беше вярната посока, или всичко беше организирано така, че да прикрие убийството на Тин?

Нанги спусна страничното стъкло и усети особената, солено-горчива миризма, с която бяха напоени кварталите около река Сумида. Тя се дължеше предимно на старите дървени къщички покрай реката, полузатънали във влажната земя. Много от тях вече бяха съборени, на мястото им се издигаха бетонните кутии на складове със слепи стени, проблясващи като странни влечуги под сребърните лъчи на луната. Високите кули на строителните кранове се издигаха като туловищата на праисторически чудовища, безнадеждно оплетени сред кабели и стоманени релси.

Прекалено много въпроси чакат своите отговори, въздъхна Нанги. А аз трябва да открия пътя сред този лабиринт. Път, който положително ще се окаже тесен и несигурен… Аларменото устройство в ухото му започна да пищи пронизително, той пусна педала на газта и колата почти спря. Отдавна беше изключил фаровете, ориентираше се единствено по светлината на уличните лампи, слаба и разсеяна.

Между два бетонни правоъгълника блеснаха водите на Сумида, леко накъдрени от вълните на преминаваща баржа. Електронното устройство в ухото му пищеше нетърпимо, той отби до тротоара и спря. Наоколо цареше мрак, въздухът тежеше от миризмата на гнило. На стотина метра пред себе си видя стоп светлините на стар модел кола, които примигнаха и угаснаха. Беше спряла пред самотна къща, която изглеждаше не на място сред околните складове. Вратичката се отвори, от колата изскочи Сейко и бързо се насочи към входа. Възрастна жена в традиционно кимоно отвори още след първото й почукване. Черната й коса беше сплетена в сложен кок, прикрепял от дълги кокалени фиби. Сейко се огледа, после пристъпи прага и вратата се затвори след нея.

Нанги извади миниатюрния приемник от ушната си мида, отвинти драконовата глава от горната част на бастуна си и го пусна в кухата му вътрешна част. Предавателят беше вграден в капачето на сребърната кутийка за хапчета, която той подари на Сейко след погребението на Джъстин.

Какво го беше накарало да изпита подозрение към тази жена? Едва ли само фактът, че беше живяла известно време във Виетнам и, според съвсем достоверни сведения, беше имала бурна любов с един от местните търговци на недвижима собственост… Това би било в разрез с християнските му убеждения, които изключваха и още един, често срещащ се в Япония начин на мислене. А именно, че народите, населяващи Югоизточна Азия, са второ качество, не могат да се сравняват по нищо с безспорния лидер в тази част на света…

Подобен вид предразсъдъци бяха дълбоко вкоренени в психиката на японците. Техните противници и привърженици бяха единодушни по въпроса за произхода им — дълбоки културни различия. Но Нанги беше на друго мнение. Според него всичко се дължеше на страха. Жителите на островната държава просто се страхуваха, че могат да изпаднат в суровинна зависимост от изостаналите континентални страни, радващи се на щедростта на природата.

Обидно му беше да мисли, че не проявява достатъчно християнска хуманност, макар дълбоко в себе си да знаеше, че един от признаците на тази хуманност са именно човешките грешки.

Така или иначе, той си направи труда да провери бившия любовник на Сейко. В замяна получи няколко доста любопитни сведения. Например, че този човек е бил в дъното на една от най-големите измами на хонконгската стокова борса, донесла милиони долари печалба на неговите клиенти и тлъст процент за него самия. По-нататъшните проучвания разкриха, че тези клиенти са от средите на търговски холдинг, с който самият Нанги беше вършил бизнес и знаеше, че принадлежи на Якудза. В друг случай бившият любовник на Сейко се беше оказал замесен в скандал с покупко-продажбата на японска държавна собственост, подозрително снижила стойността си броени дни преди сделката.

Разбира се, Сейко би могла да бъде напълно невинна. В подобни случаи жените последни разбират за машинациите на своите любовници. Но Нанги се съмняваше в това, както се съмняваше и в истинската самоличност на някогашния й приятел… От опит знаеше, че жените преценяват мъжкия характер много по-точно и по-добре, отколкото допускат самите мъже край тях. Дори да е била временно заслепена от своята любов, жена като Сейко едва ли би останала дълго време в подобно състояние — сляпа, глуха и няма…

Искрено желаеше да й даде всички шансове — колкото заради самата нея, толкова и заради Никълъс. Но дълбоко в себе си съзнаваше, че тя е подложена на изпитание, след което може би ще му се наложи да действа. Пръв конкретен израз на това действие беше предавателят в чантичката и, подозренията му вече бяха напуснали сферата на абстрактното и се нуждаеха от потвърждение или окончателно отхвърляне.

Може би никога нямаше да стигне дотук, ако тя не беше злоупотребила с доверието, което й беше оказал Никълъс. Работата й за компанията беше от най-високо качество, в това нямаше абсолютно никакво съмнение. А опитът й в Сайгон — направо безценен.

Грешката й беше, че си позволи претенции по отношение на Никълъс. Може би не е била в състояние да се въздържи, Нанги отдавна беше забелязал, че Сейко е една изключително чувствена млада жена. Но проявената безчувственост по отношение на Джъстин и особено по отношение на самия Никълъс несъмнено доказваше наличието на някои тъмни черти в характера й. Към това трябваше да се прибави и фактът, че инвестициите на „Сато Интернешънъл“ във Виетнам, макар и одобрени напълно от Никълъс, очевидно имаха нещо общо и с нейното някогашно присъствие в тази страна…

Дълбоко в себе си Нанги усещаше ума и желязната практичност на тази жена. Безпогрешно доловила семейните затруднения на Никълъс, тя беше направила първите си ходове към спечелване на душата му — всички до един безпогрешни, плод на внимателна преценка. Бавно и неусетно заемаше място в съзнанието на желания мъж.

А когато Никълъс замина, тактиката й беше насочена към Нанги. Той си даде сметка за деликатното й присъствие в живота си и поклати глава в знак на уважение. Да, човек рядко може да срещне такъв изключителен, чисто макиавелски ум, при това у жена. Не я мразеше, но вече започваше да се пита какво да прави с нея. Дали трябва да я прогони, или да я остави близо до себе си? Една истинска змия в пазвата си…

— Не искам да ме лъжеш, Лю — каза Маргарет. — Не ми казвай, че не си мислил за възможността да ме използваш за примамка на Робърт, особено след като ти разказах всичко…

— Да мислиш за такива опасни неща и да действаш за тяхната реализация, са две съвсем различни неща — поклати глава Кроукър.

— Прав си. Но нали ти си падаш по опасните неща?

Той замълча, нямаше смисъл да отрича. Седяха край една маса в „Тераца“ — италиански ресторант на Кинг стрийт в Александрия. Правителствената лимузина ги беше откарала до близкия хотел, където Лилехамър им беше ангажирал стаи. Шофьорът каза, че е на тяхно разположение по време на целия им престой във Вашингтон, но Маргарет не беше въодушевена и Кроукър го освободи. Тя много държеше да хапне италианска храна, администраторът на хотела им препоръча „Тераца“. До Александрия отидоха с такси.

Отпуснал се срещу нея, Кроукър се усмихваше.

— Какво е толкова смешно?

— Не знам — отвърна той и си отчупи късче хрупкав хляб. — Просто си спомних как приключи интервюто на Лилехамър с теб…

— Преди да продължим… преди да реша дали да поставя живота си във ваши ръце, аз трябва да зная на кого си верен ти… Дължиш ли нещо на Лилехамър?

Появи се млад келнер, наведе се към масата и зачака поръчката им. Кроукър посегна към менюто, но Маргарет нетърпеливо го отпрати.

— Лю, искам да си помислиш хубаво, преди да ми отговориш!

— Работя за него — рече Кроукър. — Той разчита на мен за приключването на случая…

— Чуй какво ще ти кажа — не изпускаше очите му тя. — ФБР позволи на Дом да управлява своята организация от ФПЗС, прибягвайки до услугите на Тони. Това беше част от сделката — веждите й леко се повдигнаха: — Внимаваш, нали? Добре. Агентите, с които контактуваше Дом, бяха далеч по-безскрупулни и по-корумпирани от обикновените общински ченгета. Просто защото са по-близо до властта, до истинската власт… Целият този град е създаден да обслужва именно нея…

— Приятни заключения — промърмори Кроукър.

— Хората от сорта на Лилехамър са различни, Лю. Разполагат с достатъчно власт, за да правят всякакви мръсни трикове. Вече си видял част от това, на което е способен, но се питам, доколко разбираш психологическите му игри. Вземи оная килия, в която ни заведе. Стори го с едничката цел да ми покаже кой командва парада… Дом ме предупреди да внимавам с хората, които опитват психологически номера, сега аз предупреждавам теб…

— Не се съмнявам, че брат ти е знаел какво приказва — отвърна Кроукър, истински смаян от влиянието на мъртвеца върху живота им. Започна да харесва Доминик Голдони, съжаляваше, че не е имал шанса да го опознае.

— Зная някои неща за Лилехамър, бих могъл да понауча и още нещичко — рече. — Бил е военнопленник във Виетнам, белезите около устата му са получени от изтезания. Един Бог знае колко време е бил под натиск и при какви обстоятелства е успял да избяга… — поклати глава: — Струва ми се, че пътят пред хора като него не е отрупан е рози… Нещо в душата им е безвъзвратно пречупено. Може би не това, което е искал врагът — Лилехамър твърди, че нищо не е издал… Но след подобни изпитания човек се променя. Познавам хора, преживели подобни премеждия. След които обаче напълно са изгубили способността си за вярна преценка…

Отчупи си ново парче хляб, но откри, че вече не му се яде. Не знаеше какво да прави с него и започна да го мачка с титановите си пръсти.

— Твърдението, че затворничеството се превръща в съучастничество, вероятно ще ти се стори твърде лековато, но в него има голяма доза истина. Жертвата неизбежно попада в клопка и започва ревниво да пази онзи отрязък от време, през който психиката й е била подложена на натиск. В крайна сметка възприятията й се изкривяват, всичко се подчинява на тази фикция. На практика жертвата и нейните мъчители се превръщат в съюзници, просто защото заедно са създали споменатата фикция…

— Ясно е, че той отчаяно иска да открие Робърт — каза Маргарет. — Робърт се докопа до Дом чрез мен, но откъде е можел да знае, че Дом ще ми се обади, при това в точно определен час?

— Предателство отвътре, може би… Лилехамър призна, че след убийството на Доминик вече не може да вярва на хората си, убеден е, че ФПЗС се е пропукала… — Кроукър затвори очи: — Каза го само веднъж, после сякаш забрави за опасенията си… — очите му рязко се отвориха: — Ами ако познава Робърт?

Маргарет вече клатеше глава.

— Няма логика. Ако го познава, отдавна да е тръгнал по дирите му. Ще знае какви са навиците му; местата, които посещава; хората, с които се среща… Ще го открие за нула време!

— Но не и ако не го е виждал отдавна — отвърна Кроукър. — Например от Виетнамската война насам…

— Какво?

— Ти каза, че Робърт е приличал на ориенталец… Не е бил японец или китаец, а нещо средно… Бронзова кожа, като на полинезиец… Твърде вероятно е да си описвала виетнамец — Кроукър бавно кимна с глава: — Да, нещата започват да придобиват смисъл, колкото и извратен да ти се струва той… — механичният му пръст почука по масата: — Кой е изтезавал Лилехамър? Виетконг. Може ли Робърт да се окаже един от мъчителите му? Може. Ако приемем, че това наистина е така, Лилехамър никога не би тръгнал да го издирва сам. Просто защото е добър войник и знае правилата. Ако Робърт го зърне дори за миг, ще потъне толкова дълбоко, че вече никой няма да бъде в състояние да го открие. Докато при мен нещата не стоят така. Робърт никога не ме е виждал. Бивше ченге от отдел „Убийства“, проверено от ФБР. Най-подходящият изпълнител за ролята на ловеца…

Маргарет се контролираше напълно.

— Не ми харесва тоя Лилехамър! Напрежението се излъчваше от тялото й на горещи вълни.

— Тук не става въпрос само за Лилехамър, нали? — промърмори Кроукър.

— Не — въздъхна тя. — Става въпрос и за гадните снимки, които ми подхвърли в килията си… Ти не ми показа какво е сторил с Джини…

— Не виждах смисъла…

— Разбирам — кимна тя. — Но след като видях тези снимки, вече съм сигурна, че трябва да се видим с един човек, тук, във Вашингтон… Човек, който ще ни каже всичко за начина, по който Робърт е нарязал тялото и… — очите й потъмняха: — Знаеш ли, Лю, смъртта на Джини е част от древен ритуал… Почти нищо не зная за него, но познавам една жена, която знае… Мисля, че когато я изслушаме, ще се окажем на крачка от Робърт… Толкова близо до него, че ще усетим дъха му върху лицата си!

Специалният следовател на Пентагона Дейвис Мънч, временно прикрепен към Комисията на сенатора Рене Бейн, изобщо не се връзваше с описанието, което Мани Манхайм беше получил от Гоунт.

— Ако не се върна за този плик до едно денонощие, ще го занесеш на Дейвис Мънч — каза му Гоунт в следобеда, в който направи повторно посещение в оказиончето. Същата вечер беше отишъл на посещение в дома на Лилехамър. — А той ще го изпрати в токийския офис на моята компания, адресиран лично до Никълъс Линеър…

— По дяволите — беше изругал Мани, вече здравата изплашен за съдбата на приятеля си. — Мога да направя това за теб, Харл… Но дано не се стига до там!

— Виж какво, Мани — беше отвърнал с нетърпение в гласа Гоунт. — Мънч е специален агент на Пентагона, професията му е да оправя бъркотиите, причинени от провалени шпиони… Той знае как да постъпи… Аз просто не мога да пратя всичко това по пощата, не искам дори да си представя, че попада в ръцете на някой друг. Пликът трябва да бъде отворен лично от Никълъс, или в най-лошия случай — от Танцан Нанги. Обещай ми, че няма да направиш някоя глупост и ще го занесеш на Мънч! Той ще намери начин да го изпрати в Токио, дори и по дипломатическата поща!

— Но само ако стане нещо с теб, нали?

— Обещай ми, Мани!

И Мани обеща. Затова в момента се намираше насред Вашингтон, в дъждовната нощ, а пред него се въртяха ослепително червените лампи на половин дузина патрулни коли, препречили улицата.

Разнесе се вой на сирена. Полицаите размахаха ръце да направят път на линейката, бялата кола закова на метър от трупа. Скрит в сянката на близкия вход, Мани напрягаше очи по посока на инцидента. Виждаше кръв, много кръв… Тръпки разтърсиха тялото му, загънато в тънък дъждобран. Пресвети Боже, Харл!… В какво си се забъркал?!

Позвъни на домашния телефон на Дейвис Мънч, остави послание на автоматичния секретар и затвори. Може би не трябваше да го прави, може би телефонът на Мънч се подслушва… Но от кого? Мънч е специален агент, следовател в Пентагона. Кой ще подслушва един от тях, за Бога?! Мани поклати глава и насочи вниманието си към медицинския екип на улицата, който се беше заловил за работа. Дори от това разстояние си личеше, че присъствието им тук е лишено от смисъл. Мънч беше мъртъв, прострелян в главата от едрокалибрен куршум. Мани отчаяно затвори очи.

Гоунт го беше предупредил в никакъв случай да не дава своя номер, дори ако се свърже лично с Мънч. Затова Мани реши да използва номера на автомата в бара оттатък улицата. Поръча си вечеря и започна да се храни в очакване на обаждането. Изпи няколко бири, напрежението му растеше.

— Кажи му, че се обаждаш от името на боксьора със златните ръкавици — беше казал Гоунт. — Той ще те разбере.

И се беше оказал прав. Мънч се обади малко след вечеря, без да използват имена, се разбраха да се видят на Девета улица, близо до сградата на ФБР, откъм страната на някогашната кланица „Лоун Стар“, превърната през седемдесетте години в скъпо кабаре с персонал от полуголи момичета. Федералното правителство се беше принудило да затвори заведението и да откупи сградата от някогашните собственици…

Какъв е тоя куршум, който пръска човешкия череп като диня, ударена с всичка сила в тротоара, питаше се Мани, докато екипът на Бърза помощ вадеше пластмасов чувал от линейката, а няколко цивилни ченгета щракаха с фотоапаратите си. Двама от тях дори коленичиха на мокрия тротоар, за да направят снимки в близък план. Мани почувства как червата му се преобръщат, пое въздух с пълни гърди в опит да предотврати пристъпа на повръщане. Отново затвори очи, но не успя да прогони ужасната гледка от съзнанието си. Все така ясно виждаше мозъка на Мънч, разпилян по тротоара на няколко метра от тялото. Когато проехтя изстрелът, Мани все още беше от другата страна на улицата, добре прикрит в сянката на някакъв вход. По пътя насам таксито му попадна в тежко задръстване, причинено от пожар. Наложи му се доста да обикаля, последната част от разстоянието Мани измина тичешком, но въпреки това закъсня с около петнадесет минути.

Ченгетата приключиха със снимките, един от тях се разписа в някакъв бележник и екипът на Бърза помощ се зае да прибира трупа в найлоновия чувал. Там май е по-безопасно, отколкото на улицата, въздъхна в себе си Мани.

Пожарът беше спасил живота му. Обърна се и започна да се отдалечава. Убийството на Мънч правеше присъствието му тук напълно безсмислено. Дали обаче наистина беше така? Ръцете му под дъждобрана продължаваха да стискат обемистия плик…

Прибра се у дома колкото да нахвърля малко дрехи в един сак и да измъкне пачка стотачки изпод една от дъските в спалнята си. Имаше чувството, че е забравил нещо, но какво? А, да — паспортът! Търси го цели петнадесет минути, обърна цялото жилище с краката нагоре, когато най-накрая го откри, тялото му плуваше в пот. Оказа се, че си стои във външния джоб на евтината пътна чанта, която беше получил като подарък от авиокомпанията, откарала го преди година до Израел. Натъпка няколко лични вещи в чантата, преметна я през рамо и излезе. След убийството на Дейвис Мънч не изпитваше никаква сигурност. Не само в жилището си, но и във Вашингтон като цяло…

Прекара нощта на международното летище. Зяпаше отражението си в опушените стъкла на затворените магазинчета и се опитваше да успокои нервите си. Не постигна особен успех.

Маргарет и Кроукър пристигнаха точно в полунощ. Къщата в грегориански стил беше кацнала като гарван на върха на един от многобройните хълмове, издигащи се сред изумрудената равнина. Кроукър свали прозорчето и пое дълбоко чистия въздух, напоен с аромата на сено и коне. Това беше Потомак, Мериленд — царството на ловците и дивеча.

Извади петдесетдоларова банкнота, наведе се към шофьора на таксито и каза:

— Ще ни почакате, нали?

— Разбира се, сър — отвърна човекът. — Никакъв проблем — прибра банкнотата, кръстоса ръце на гърдите си и почти моментално заспа.

На алеята, в близост до входа, бяха паркирани пет-шест коли, все скъпи марки — ягуари, ролсове, БМВ-та от големите серии. Шофьори не се виждаха, вероятно ги бяха прибрали на топло.

— Чия е тази къща? — попита Кроукър.

Маргарет продължаваше да гледа към безоблачното небе, по което шестваше сърпът на месечината, бледожълт и тържествен като катафалка. Потръпна, но не се помръдна от мястото си, притисната от тежките мисли, които идването й на това място неизбежно пораждаше.

— Маргарет?

— Ш-т-т! — сложи пръст на устните си тя. — Не говори и не мърдай, иначе ще трябва да се замисля за това, което следва… То вероятно е толкова неизбежно, колкото идването на една секунда след друга, но искам поне за миг да си представя, че сме само двамата в тази вълшебна нощ!

Ароматът на тялото й се смеси с миризмата на коне. Кроукър с учудване откри, че лесно може да си я представи просмукана от тежката миризма на жребците, преметнат през стремето ботуш… Стори му се, че чува призрачното проскърцване на кожено седло, подрънкването на юзди, тихото пръхтене на животното… После примигна и всичко изчезна. До ушите му достигаше дълбокото и равно дишане на шофьора, накъсано от лекото пропукване на изстиващия мотор.

— Тук яздех — прошепна с пресъхнали устни Маргарет. — Преди много години, когато бях млада…

Той забеляза, че тя се концентрира като шахматист в края на сложна партия, неволно се запита към какви ли странни светове е насочено въображението й.

Тялото й се наклони и докосна тапицерията на вратата, сякаш уморено от виденията. Ръката й потърси дръжката, след миг вече беше навън и токчетата й заскърцаха по ситните камъчета на алеята, бели като сняг под ярките лъчи на луната. Кроукър я последва.

Къщата беше построена от червеникави тухли, капаците на прозорците бяха в кремаво, а около внушителната входна врата имаше красива мозайка от опушено стъкло, най-малко на сто години. Извитата алея зад гърба им се очертаваше от: редици стройни вишневи дръвчета, от отсамната страна, покрай тухлената стена, се виеха стари лози, магнолиеви храсти със заострени листа чезнеха по посока на полегатия покрив. Тухлените стъпала към входа бяха разделени от цветни лехи, оголени по това време на годината. Черната почва беше посипана с тор, който имаше цвят на слама. Слаб, но щипещ ветрец свиреше сред яркозелените клонки на кипариси-джуджета, изправени като стражи встрани на стъпалата.

Кроукър беше нащрек. Започна да се оглежда още в Александрия, веднага след като напуснаха италианския ресторант. Не забравяше, че им го беше препоръчал администраторът на хотела, следователно местонахождението им лесно можеше да бъде установено. Вероятно и Маргарет беше обзета от подобни мисли, тъй като настоя да походят пеш и да не се качват на първото свободно такси, което мине край тях. А указанията, които даде на шофьора, свидетелстваха за твърдото й намерение да заблуди евентуалните преследвачи.

Маргарет спря пред солидната дървена врата е красива резба и се обърна да го погледне.

— Искам едно да ти е ясно, Лю — рече. — Тук аз не нося отговорност за нищо. Това място е нещо повече от обикновена частна собственост.

Той я гледаше и се опитваше да разбере същността на неуловимата промяна в нея. Тя беше настъпила в момента, в който видя снимките на Джини Морис върху бюрото на Лилехамър.

Маргарет леко докосна китката му, направи опит да се усмихне, после използва бронзовото чукче. След миг вратата се отвори и на прага застана красива жена, облечена в черен вълнен панталон, кремава копринена блузка и силно вталено испанско жакетче с бродерии. Тези дрехи подчертаваха стегнатата й стройна фигура, положително нямаше да изглеждат демоде дори ако ги носеше някоя — манекенка, три пъти по-млада от жената на прага.

— Маргарет! Слава Богу, че дойде! Усмивката й беше желязна, Кроукър неволно си спомни за изстиващата кола зад гърба си, очите му изпитателно пробягаха по лицето й. Бръчиците бяха навсякъде — около очите и устата, над горната устна, по шията. Тази жена не беше пощадена от хода на времето, но при нея старостта някак не личеше, прикрита от неукротимия блясък на сините очи — умни, умеещи да прикриват мислите и едновременно е това сияйно ярки…

Само усмивката му стигаше. Кроукър веднага усети опасния огън, който се излъчваше от тази жена, едва сега си обясни страха и нежеланието на Маргарет да се връща отново тук…

— Влизай, скъпа — продължи домакинята, затвори вратата зад тях, прегърна Маргарет и я разцелува по двете бузи — така, както го правеха в Европа. — Много се радвам да те видя! След смъртта на Дом вече нищо не е както преди… Направих всичко възможно да разбера какво се е случило, притиснах дори един сенатор от Минесота, който ми дължи купища услуги, но нищо… Каменна стена.

— Мисля, че в това отношение можем да бъдем полезни една на друга — някак сковано отвърна Маргарет.

— О, скъпа, това е най-добрата новина, която чувам от седмици насам! — възкликна Рената. — Много ми се иска да знаеш отговора на въпросите, които си задавам! Дом винаги е споделял е теб!

Ръката й остана под мишницата на Маргарет, на лицето й изведнъж се появиха нови бръчки. Сякаш някой беше потопил написано със симпатично мастило послание в проявяващ разтвор…

— Но ти си в компанията на непознат човек, скъпа… Къде е Антъни?

Маргарет се обърна към него, по очите и личеше душевната борба.

— Лю Кроукър — рече тя. — Моля, запознайте се с моята втора майка Рената Лоти.

Рената любезно се усмихна, ръката й стисна Кроукър с изненадваща сила.

— Моля, заповядайте. Дъщеря ми прояви необичайна любезност. Използвала съм много имена, но във Вашингтон съм известна като Рената Лоти… Някога ме наричаха Фейт Голдони, това име ви е познато, нали, мистър Кроукър?

Господи, та това е майката на Доминик Голдони, смаяно си помисли Кроукър.

Не ги покани да се съблекат, обърна се и ги поведе през просторното антре, облицовано в крушова ламперия. Кроукър забеляза лекото й накуцване. Не беше споменала нищо за него, от начина, по който се движеше, ясно личеше, че не го счита за недъг. Напротив — беше се нагодила към него и походката й изглеждаше съвсем естествена. Минаха край затворена двойна врата, зад която се долавяха звуците на сдържано светско събиране.

— Тази вечер основните помещения са пълни с гости — подхвърли Рената. — Но аз познавам добре дъщеря си и съм сигурна, че ще предпочете спокойствието.

Прекосиха килер, наситен с приятни аромати, и се озоваха в просторна кухня с излъскани до блясък уреди. Там свещенодействаше млад готвач с бяла престилка, приведен над плодов пай, въздухът тежеше от миризмата на зехтин, червено вино и прясно запарен чай.

Рената свали от закачалката подплатен с кожа шлифер и го наметна на раменете си. Задната врата водеше към, малка градинка, засадена с билки, вляво се виждаше дървен навес с тухлени стени, обвит е лози и бръшлян, които даваха надеждна закрила срещу хладната ноемврийска нощ.

Сладките кухненски аромати отстъпиха място на острата миризма на конска пот, сено и оборски тор. Рената светна една лампа и отвори вратата на конюшнята.

Животните пръхтяха и пристъпваха от крак на крак, Кроукър отново си спомни за онзи изпълнен с халюцинации миг в колата, когато сякаш подслушваше спомените на Маргарет… Към тях се насочиха огромни, воднисто кафяви очи, в погледа им се четеше нервно недоверие. Конете усетиха миризмата им, някои от тях тихо процвилиха.

Очите на Кроукър внимателно обходиха помещението.

— Странно — рече той. — Там има пистолет…

Рената се извърна към кобура от груба кожа, окачен на насрещната стена.

— Това е колт, поддържам го в безупречно състояние — обясни тя. — Купих го в годината, в която построих конюшнята. На около две мили оттук видях кон, със счупен крак, чийто собственик напразно търсеше оръжие, за да прекрати мъките му… Тогава си дадох дума моите коне никога да не страдат по този начин…

Кроукър внимателно я наблюдаваше, умът му съпоставяше току-що получената информация с безспорно елегантното й женско излъчване.

— Честно казано, вие ме изненадахте — промърмори след известно време той.

— О, така ли?

— Бях останал с впечатлението… също като агентите на ФБР, че Фейт Голдони е починала… С очите си видях ксерокопие от смъртния акт, приложен към досието на фамилията Голдони…

— Това е абсолютно вярно — отвърна Рената. — Аз действително умрях преди няколко години… По-скоро умря Фейт Голдони. Роди се Рената Лоти, установи се тук, на хвърлей място от Капитолийския хълм и влиянието й несъмнено се чувстваше… — облегна се на една от клетките, гъвкавите й пръсти докоснаха главичката на забит в гредата пирон. Тялото й очевидно не познаваше артрита. — Смяната на самоличността не е нещо ново за мен. По време на Втората световна война бях в армията под името Фейт Соухил…

— Ако всичко това е истина, защо го споделяте с мен? — поклати глава Кроукър. — Федералните агенти може и да не са в течение, но аз все пак работя за тях…

— Първо, защото вие не сте федерален агент — отвърна Рената. — Второ — защото аз зная кой сте вие! — блестящите сини очи се преместиха върху лицето на Маргарет. — Трето, защото дъщеря ми ви е довела тук… — издаде тих гърлен звук, конете наостриха уши: — Нещо, което не си е позволявала дори със съпруга си.

На Маргарет очевидно й дойде до гуша от тези приказки. Извади от чантата си навита на руло дебела хартия и я подаде на Рената. Кроукър видя, че това е снимка.

По-възрастната жена пое снимката и надникна в очите на доведената си дъщеря, очевидно истински заинтригувана от причината за неочакваното й посещение.

— Джини Морис — сковано поясни Маргарет. — Трупът й е бил открит редом е този на Дом… На челото й е изрязан вертикален полумесец…

— Велики Боже! — тихо възкликна Рената. — Сега разбирам защо си дошла! — тялото й се отдели от дървения стълб, пръстите забързано започнаха да разгъват фотографията.

— Предполагам, че знаете коя е Джини Морис — подхвърли Кроукър.

— Синът ми нямаше тайни от мен — отвърна Рената с глас, в който се долавяше тежестта от споделеното доверие. — Той беше изключителен човек, във всяко едно отношение… — очите й проблеснаха по посока на Кроукър: — Не зная какво мнение сте си създали вие, но той беше човек, за когото думата вярност означаваше всичко! Сексуалните му забежки нямаха никакво значение! — на лицето й се появи лека усмивка: — Но за кого от нас имат?

Кроукър я гледаше по начина, по който го бяха учили да наблюдава потенциалните заподозрени. По гърба му пробяга странна тръпка, някак изведнъж беше убеден, че тази жена знае за сексуалната му близост с Маргарет.

— Върху тялото има и други особени следи — промълви Маргарет.

Рената извади снимката и заби поглед в обезобразения труп, насечен на седем хоризонтални части. От най-долната рана стърчеше перото на рядко срещащата се бяла сврака.

— Познато ли ви е нещо на тази снимка? — попита Кроукър.

Рената продължаваше да гледа трупа, изражението на лицето й беше напълно непроницаемо. Конете усетиха напрежението в атмосферата и неспокойно се размърдаха. Вероятно надушваха предстоящата буря.

— Стълбицата на Душата… — промълви най-сетне тя.

— Моля? — приведе се напред Кроукър.

— Част от ритуал, извършван от хора, които наричат себе си „месулети“ — поясни Рената. — Магьосници, използващи особена форма на хипноза, съществували още преди появата на китайската цивилизация… Според някои учени те са били циклади5, други твърдят, че са преки наследници на Титаните… — сви рамене и посочи снимката: — Виждате, че има седем срязвания… Според митологията на месулетите, човешката душа преминава през седем жизнени фази, преди да премине в отвъдното. Техните жреци прибягвали до тези срезове върху телата на тежко болни, Стълбицата трябвало да помогне на душите им да продължат пътешествието си в живота.

Облиза устните си, това беше единственият признак за наличието на някакво вълнение.

— В тежки времена — по време на суша или други природни бедствия, свидетелстващи за нарушение в космическия баланс, месулетите са принасяли в жертва диви животни, чиито тела са били насичани точно по този начин…

— Значи това е някакъв ритуал, подобен на вуду, така ли?

Устните на Рената иронично се присвиха.

— Това е „Нго-мей-юхт“ — отвърна. — Което на един от древните китайски диалекти означава буквално „полумесец“… Естествено значението му тук е съвсем друго — изразът е почти синоним на друга китайска думичка — „Гим“, която означава сабя с двойно острие. Гимът е символ на месулетския жрец. Вертикален полумесец, боядисан в индигов цвят…

Кроукър слушаше със затаен дъх.

— Но откъде, за Бога, сте научили всичко това? — попита той.

Рената сви рамене.

— Когато човек живее във Венеция, когато съществува някъде между морето и сушата, увиснал над лагуната, натежала от мъглите на магията, той проявява естествен интерес към корените на живота, мистър Кроукър… Особено ако този човек не е бил роден във Венеция и това постоянно му се натяква… — не гледаше към доведената си дъщеря, но Кроукър остана с впечатлението, че този отговор беше предназначен за нея.

— Бих казала, че аз по природа съм жадна за знания — продължи възрастната жена, очите й странно потъмняха: — Интересът ми към древните легенди несъмнено се дължи и на влиянието на покойния ми съпруг — бащата на Маргарет… Той беше венецианец, в жилите му е текла кръвта на цикладите, в тези на Маргарет — също… — отново сви рамене, съумявайки да придаде особено значение на този иначе напълно банален жест. — Много древни култури претендират да са основатели на Венеция, сред тях е дори последната научна школа на Троя, разпаднала се по време на битката между братята Менелай и Агамемнон…

Кроукър слушаше с подчертан интерес, но не изпускаше Маргарет от погледа си. Направи му впечатление, че предпочита да държи лицето си в сянка, сякаш искаше да се скрие от думите на Рената. Имаше чувството, че двете жени са водили продължителна психологическа битка, с променливо надмощие… Това ли беше причина за нежеланието на Маргарет да се завърне тук?

— Едва ли сте чували за племето Нунги, населяващо високите плата по границата между Северен Виетнам и Китай. Именно то използва символиката на Нго-мей-юхт, достигнала Бог знае как до тях. Тези хора не са нито главорези, нито човекоядци. Те просто вярват, че същността на това, което наричаме „душа“, се крие в скелета на човека или животното; че запазят ли този скелет цял, те ще успеят да възкресят мъдростта на душата, помагайки си със съответните молитви и ритуали.

Рената притежаваше дарбата да говори по начин, който придаваше достоверност дори и на най-фантастичните приказки. Това не означаваше обаче, че би говорила по този начин на всеки, Кроукър беше дълбоко убеден в това.

— Жреците на нунгите са вярвали, че Нго-мей-юхт е единственият път към нирвана. Според някои изследователи обаче те са прибягвали до този ритуал, за да заздравят своите привилегии… — Рената изви глава, Кроукър остана с чувството, че очите й пронизват стените и гледат в друг свят, в друго време…

— Като човека, убил Доминик и Джини, нали?

Рената мълчаливо кимна.

— Ще ви бъда много задължен, ако ме осведомите и за някои подробности — продължи той. — Например какво означава перото от бялата сврака?

— Значи все пак сте извършили някои проучвания — размърда се с непонятно притеснение тя. Жребецът зад преградата тропна с крак и изцвили, сякаш примитивният му ум беше доловил неясна заплаха. — Да ви кажа какво означава перото, така ли? — въздъхна, очите й се проясниха: — Е, след като съм почнала, трябва и да свърша, нали? — извърна глава към Кроукър, погледът й го опари.

Какво ли си мисли Маргарет, запита се той и погледна към лицето й, потънало в лепкавата паяжина на сенките. Тя трябва да е знаела всичко, защо иначе ще ме води тук? Разбрала е всичко в момента, в който е видяла перото и седемте прорезни рани. „Може би това е неизбежно, като идването на една секунда след предишната…“ Нали нещо подобно беше прошепнала, преди да влязат в този дом?

— Бялата сврака се радва на особени привилегии в ритуала Нго-мей-юхт — започна Рената. — Вероятно знаете, че всички световни култури отделят особено внимание на способността да се лети, полетът неизбежно се свързва със свръхестествените способности… Птицата е символ не само на полета, но и на превръщането на човека в Бог…

Кроукър се замисли. Благодарение на приключенията си с Никълъс, той беше склонен да приема и най-фантастичните неща. Вече знаеше, че дори и зад най-баналната действителност може да се крие странен и непознат за никого свят. Подобно на опитен мореплавател усещаше подводните течения, които бавно, но сигурно свързваха думите на тази жена е тревожната аура, излъчваща се от местопрестъплението. Приличаха на мигрена — неясна, необяснима, но с тежко и неподлежащо на съмнение присъствие.

— А как се връзва това превъплъщение с нещастната Джини Морис? — попита на глас той.

— Не се връзва — поклати глава Рената. — То е… как да кажа… нещо като подпис.

— Подпис ли?

— Да. Бялата сврака е свързана с жреца, а не с обекта на жертвоприношението.

Кроукър направи крачка напред, сърцето развълнувано блъскаше в гърдите му.

— Искате да кажете, че по перото можете да откриете самоличността на убиеца?

— Точно, така — кимна Рената. — Всички жреци на нунгите имат собствен символ, избран сред представителите на животинския свят… Не допускам, че някой новопокръстен е решил да избере бялата сврака точно сега… — прехапа горната си устна със ситни бели зъбчета и започна да му обръща гръб.

— Ако знаете кой е убиецът на сина ви, трябва да ми кажете! — настоя Кроукър.

— Рената прокара пръсти по челото си, сякаш искаше да отметне невидими кичурчета коса.

— Бялата сврака е символ на изключителна власт сред нунгите — промълви тя. — Чрез нея Бог разговаря с жреците, тя е свещена… А онзи, който използва нейните пера…

Думите й увиснаха във въздуха, тежки, лепкави, заплашителни… Кроукър се готвеше да каже нещо, но погледна Маргарет и стисна устни. Тя беше затворила очи, сякаш искаше да ги предпази от заслепяваща светлина.

Рената изпусна въздуха от гърдите си и продължи, вече напълно под контрол:

— Както казах, бялата сврака е символ на огромна власт. Но тази власт е опасна, почти неминуемо води до катастрофа онзи, който посмее да се възползва еднолично от нея — ноздрите й потръпнаха, сякаш доловили непозната миризма: — Според преданията на нунгите всеки, който иска да чуе гласа на Бога посредством нея, се превръща в…

— Луд — довърши изречението й Кроукър.

На лицето й отново се появи странната сърповидна полуусмивка.

— Дори в нещо по-лошо — рече, обърна се към жребеца и погали с пръст кадифените му ноздри.

— Какво може да бъде по-лошо от лудостта? — удиви се Кроукър.

— Изслушайте ме и ще откриете логиката — отвърна тя, вниманието й продължаваше да е насочено изцяло към коня. Сякаш докосването до меките ноздри й помагаше да се измъкне от мрачните предчувствия, връщаше спокойствието в душата й. — Онези, които искат да се превърнат в богове, постепенно губят своите човешки качества, губят всички чувства, които ги свързват със света на обикновените хора… Бавно и незабелязано затъват в света на сенките, оттам все още могат да влияят върху съдбата на живите хора, но самите те остават безчувствени… Превръщат се в живи мъртъвци… — очите й се спряха върху лицето му: — Тук опираме до мистичните имена, с които хората назовават подобни същества: вампири, зомбита, призраци…

Очите на Рената блестяха като скъпоценни камъни, Кроукър имаше чувството, че отвъд тях се очертават контурите на един непозната опасен свят…

— Човекът, извършил тези убийства, няма нищо общо с обикновените хора — приключи тя, поколеба се за миг, после добави: — Затова не може да бъде открит е обикновени средства…

— Аз искам не само да го открия, аз искам да го спра! — тръсна глава Кроукър.

— Страхувам се, че това е невъзможно.

— Не съм съгласен!

— Вие не сте го виждали — иронично се усмихна Рената. — Ние с вас и Маргарет поддържаме живота си благодарение на животинската плът и семената, които посаждаме в земята. Но този човек е съвсем различен от нас, в това можете да бъдете сигурен. Той черпи сили отдалеч по-ефимерни източници…

— Но е смъртен, нали?

Рената не отговори веднага, очите й отново изгубиха цвят.

— Ако вкарате куршум в мозъка му или пронижете сърцето му с нож, той ще умре… В този смисъл наистина е смъртен. Но той е месулет, а това означава, че ако не успеете да го убиете веднага, с вас е свършено…

— Искате да кажете, че и ранен може да действа по-добре от мен…

— Искам да ви кажа само едно — никога не забравяйте това, което ви разказах за бялата сврака и нейната тайнствена сила… — очите на Рената се сведоха към снимката със Стълбицата на душата, после отново се заковаха върху лицето на Кроукър: — Не ми изглеждате настроен скептично…

— Така е — кимна Кроукър, спомни си за Никълъс и добави: — Имам един приятел, който притежава подобен контрол над тялото си…

Рената беше престанала да гали коня и го наблюдаваше с неприкрит интерес.

— Как се казва този човек? — остро попита той.

— Използва много имена — поклати глава тя. — Чакайте да видим… В родината си е бил известен с две — Доналд Трък и Робърт Ашуко…

РОБЪРТ! Кроукър стрелна с поглед Маргарет, но главата й беше отпусната на гърдите, а лицето й — скрито под кичури коса.

— Майка му е била виетнамка и го е кръстила До Дук — леко потръпна Рената. — Напуснал Сайгон, след като убил работодателя си — някакъв френски трафикант на оръжие, който малко или много помогнал да го отгледат… Тогава приел японското фамилно име Фуджиру, един Бог знае как всъщност се казва… Баща му е неизвестен, До Дук решил, че е японец, и толкоз…

Кроукър се замисли, информацията беше обилна и зашеметяваща.

— Мога ли да ви запитам откъде знаете толкова много неща за този човек? — вдигна глава той.

— Във Виетнам е бил близък с Майкъл Леонфорте — отвърна Рената. — Двамата са се занимавали с много лош бизнес там, в компанията име имало и трети — някакъв тип на име Рок… — вдигна ръка, за да изпревари следващия му въпрос: — Моля, не ме питайте откъде получавам информацията си за фамилията Леонфорте.

— Но вие сама казахте, че знаете кой съм — възрази Кроукър. — Уверихте се, че Маргарет достатъчно ми вярва, иначе идва ли би ме довела тук…

— Съвършено вярно, мистър Кроукър — кимна Рената. — Но докладвате на Уилям Джъстин Лилехамър, нали?

— И какво от това?

Рената изтръска космите на коня от ръцете си и хладно го погледна:

— Питам се доколко мога да ви се доверя…

— Искате да кажете, че Лилехамър действа по свой собствен план, за който аз нямам представа, така ли?

— Защо трябва да ви го казвам? Вие очевидно вече сам сте го разбрал…

— Имам известни подозрения и това е всичко — отвърна Кроукър и сви рамене: — Каквито и да са плановете на Лилехамър, аз вече съм затънал твърде дълбоко, за да се върна назад… Освен това трябва да се грижа и за Маргарет.

— Маргарет е омъжена жена — хладно го изгледа Рената.

— Пропуснахте да добавите „щастливо“ омъжена…

— Наистина ли? — небрежно попита тя, без окото да й мигне.

Кроукър усещаше магнитното поле на някаква тайна борба между двете, но не можеше да схване нито мащабите, нито съдържанието й. Каква роля играе по-възрастната жена, ако се изключи — естествено, баналната роля на загрижена майка? Интуитивно усещаше, че трябва да действа изключително умно, иначе този безкрайно интересен разговор бързо щеше да приключи.

— Тя има нужда от Тони Д. — добави той. — И в името на общите интереси аз нямам намерение да я откъсвам от него.

Сега Рената вече примигна и той отчете точка в своя полза. Важна точка.

— Защо не излезем на въздух? — подхвърли тя. Бледият сърп на месечината светеше ярко, нощта беше ясна, хапливият ветрец не достигаше до навеса. Стояха близо един до друг, лунните лъчи пред тях приличаха на сребърна завеса.

— Съдбата на Маргарет е решена, смъртта на сина ми я подпечата завинаги — промълви Рената. — До Дук положително го е убил по заповед на Чезаре Леонфорте, но изборът не е бил случаен… Чезаре е искал нещо повече от смъртта на Дом. Искал е това, което е криел в главата си…

Маргарет бавно се обърна, по лицето й блестяха сълзи. Сърцето на Кроукър се сви от състрадание.

— Искате да кажете, че е бил изтезаван?

— В това няма никакво съмнение — кимна Рената, очите й бяха заковани върху Маргарет. — Въпросът е дали синът ми е издържал…

— Вие познавате До Дук далеч по-добре от нас — въздъхна Кроукър. — И вероятно можете да…

Прекъсна го Маргарет.

— Можете да бъдете сигурни, че Робърт е измъкнал всичко, което му е било нужно! — някак сковано изрече тя.

Лицето на Рената пребледня, Кроукър забеляза, че запази равновесие с цената на доста усилия.

— Ти си била с него! — почти безгласно прошепна тя.

— Да.

С това се приключи. Нито Маргарет предложи повече обяснения, нито Рената й ги поиска. Странно, помисли си Кроукър. Изтекоха няколко безкрайно дълги секунди. Тишината се нарушаваше единствено от пръхтенето на конете зад дървената стена.

— В такъв случай трябва да се примирим с най-лошото — въздъхна най-сетне Рената. — Мистър Кроукър, вие трябва да отлетите за Токио по най-бързия начин!

— Защо? — попита той, очите му се местеха от затвореното лице на едната жена към тайнствената усмивка на другата. — Информаторът на Доминик ли живее там?

Рената бавно кимна с глава, а той отново си помисли за Никълъс. Постоянно го правеше, особено след ритуалното убийство на Доминик Голдони. Е, добре. Никълъс е в Токио, положително ще му окаже помощ. Сърцето му потръпна от радост, че ще се види с приятеля си.

— Трябва да докладвам на Лилехамър — рече на глас той.

— Не ви съветвам! — отсече Рената. — Той едва ли ще прояви вашата разсъдливост и самообладание!

— Сигурно, но на мен ще ми трябват средства, връзки и паспорт. Без подкрепата на Лилехамър ще бъда напълно загубен в непозната и чужда страна като Япония.

— Аз мога да ви доставя всичко необходимо — отвърна Рената, изведнъж останала почти без дъх. От това Кроукър разбра колко важна за нея е промяната в официалния му статут. — Освен това ще ви пазя от него…

— От кого, от До Дук ли? Мисля, че и сам мога да се пазя от него, особено след това, което ми разказахте…

— Имах предвид Уил Лилехамър — поклати глава Рената, после измъкна изпод шлифера си днешен брой на „Вашингтон поуст“ и му го подаде.

Гласеше тлъстото заглавие на първа страница, под него имаше снимка на Харли Гоунт, генерален директор на Никълъс за Съединените щати. Според неназован правителствен източник, гласеше текстът на материала, който Кроукър четеше с нарастващо чувство на ужас, Никълъс Линеър и неговата компания „Сато-Томкин“ са обект на разследване от комисията на сенатора Бейн, а генералният директор на американския й филиал Харли Гоунт вече приел да бъде разпитан. Бруталното му убийство може би повдига капака на една голяма афера, още повече, че президентът на компанията Линеър, с постоянно местожителство в Токио, е отказал да приеме призовката. Внушението беше ясно — забъркан в незаконни сделки с лицемерните японци, Линеър е наредил да бъде затворена устата на един от най-близките му сътрудници…

Вдигна глава и срещна блестящите очи на Рената. Какво се четеше в тях? Не беше ли някакво дълбоко вътрешно задоволство, грозно и оголено, лишено от всякакъв свян?

— Мистър Гоунт ме посети в нощта, преди да бъде убит — каза с лека въздишка Рената. — Предоставих му известно количество компрометираща информация относно човека, от когото се интересуваше… Този човек беше Уил Лилехамър. — За пръв път от началото на разговора в гласа й се долови известна несигурност: — Но аз… Аз нямах никаква представа, че всичко това ще доведе до смъртта на мистър Гоунт!

— А защо сама не използвахте компрометиращата информация, с която сте разполагала? — вдигна вежди Кроукър.

— Исках да помогна на мистър Гоунт. Той беше… Беше много отчаян, а аз притежавах лекарството, което му трябваше…

Настъпи кратка пауза, Кроукър я наблюдаваше с вниманието, с което лекарят разчита кардиограмата на пациента си.

— Как стана така, че Гоунт се обърна именно към вас? — тихо попита той.

— Чрез съответните препоръки — отвърна Рената. — Знаете как се върши работа в град като Вашингтон. Връзките са всичко и Господ да ви е на помощ, ако ги смесите с приятелските си чувства!

— Съобщих на мистър Гоунт, че Лилехамър е таен сътрудник на комисията на сенатора Бейн. Изглежда това беше всичко, от което той се нуждаеше… Въоръжих го със съответните…

— Ако наистина мислите, че сте го въоръжили, би трябвало да му предоставите гаубица! — хладно я прекъсна Кроукър. Гледаше я така, както се гледа отровна змия, подала глава от кошницата със закуски. — С арсенала на свое разположение, би трябвало сама да се разправите с Лилехамър!

— Ако ставаше въпрос само за него, положително бих го сторила — поклати глава Рената. — Но моите врагове са на много по-високи позиции…

— Значи сте използвали Гоунт, за да…

— Стига! — извика Маргарет и се изправи между двамата. Блестящите й очи се забиха в лицето на Кроукър. — Не те доведох тук, за да си издерете очите!… — гневът я напусна толкова рязко, колкото се беше появил, устните й едва чуто се раздвижиха: — Всички имаме свои лични мотиви… Нали така, Лю? — очите й блестяха като скъпоценни камъни: — Сам виждаш, че дори детективите могат да изпитват чувства…

— Няма да е зле, ако се вслушате в думите й — отбеляза Рената. — Тя притежава мъдростта на своите предци… — на лицето й се появи странно свенлива усмивка, Кроукър изведнъж изпита чувството, че я вижда такава, каквато вероятно е била в годините на своята младост. Една прекрасна двадесетгодишна жена, от чиято красота всички са оставали без дъх…

Докосна ръката му, гласът й прозвуча по-тихо дори от шепота на листата над главите им:

— Ще споделя с вас последната тайна на сина си… Ще ви кажа името на човека, който му е предавал безценна информация в течение на години… — пристъпи напред и долепи устни до ухото на Кроукър: — Дори Маргарет не го знае… Обещах на Доминик, че никога няма да споделя тази негова тайна, но обстоятелствата ме принуждават да го сторя… Ако не изрека името му на глас, този човек ще бъде мъртъв!… Под псевдонима „Нишики“ се крие Микио Оками. Притежател на титлата „Кайшо“ — върховен шеф на Съвета на оябуните на могъщата японска мафия Якудза.

Петнадесета главаТокио | Вашингтон

Когато До Дук положи маската от силикон и поликарбонати върху лицето си, той изпита чувството, че се докосва до нещо живо, до нещо от плът и кръв, дало живот на ефимерни мечти. Изпита сигурност.

Искам да чувствам, каза си той.

Защото именно чувството беше отнел от него Ао — шаманът на нунгите, по време на тежкия ритуал в планините на Виетнам. Младият До Дук не можеше да го разбере. Но дори и да можеше, дали би му се противопоставил? Дали би отхвърлил блестящия нов свят, който се разкриваше пред очите му? Едва ли. Въпросът беше прекалено метафизичен за един младеж като него.

В крайна сметка именно чувствата искаше да изсмуче докрай от своите жертви, особено от последните две — покойната Джини Морис и Маргарет Голдони де Камило. Макар и твърдо решен да си разчисти сметките с всички, той беше принуден да признае и един друг факт — Маргарет се оказа по-различна. Не можеше да я убие. Не искаше да я убие. За пръв път се сблъска с една от фундаменталните истини на живота, макар за него тя да беше свързана единствено с личността на Маргарет — да убиеш човешко същество означаваше, по някакъв тайнствен и неясен начин да лишиш природата от венеца на нейното творение, да унищожиш частица от собствената си душа.

В дните след раздялата си с нея, той често имаше чувството, че продължават да са заедно. Усещаше меката й кожа под ръцете си, аромата на тялото й, особено под мишниците и сгъвките на коленете, кораловите гънчици между бедрата й. В началото все още можеше да се убеждава, че подобно усещане съществува благодарение на това, което беше отмъкнал незабелязано от нея; това, което беше скрил дълбоко в душата си по начина, по който мидата прибира под черупката си малка песъчинка и започва да я превръща в прекрасна перла.

Именно като перла блестеше в съзнанието му споменът за общуването помежду им, душата му болезнено се свиваше от това, което беше изтръгнал от нея — неуловимо и плъзгаво, граничещо с паническото усещане, че започва да губи разума си.

— Той не се страхуваше нито отливите зверове, нито от магията. Но растящото усещане за привързаност към Маргарет определено го плашеше. Преди всичко, защото вече не се чувстваше сам сред Вселената, а също и защото от време на време мислите му за нея ставаха толкова натрапчиви, че забравяше всичко друго на света. Тези аспекти на реалността му бяха напълно непознати, ужасяваха го така, както собствените му магически способности ужасяваха околните.

Повдигна ръце и намести маската. Лепилото беше негово собствено производство и имаше свойството да слепва изцяло полимерите и кожата. Толкова плътно и здраво, че, пипайки маската, той оставаше с чувството, че докосва направо лицето си. Така и трябваше да бъде. Каква полза от маска, която не те променя напълно?

Изплези език, обърна се към огледалото и облиза устните си. Или устните на маската. Всъщност устните на Никълъс Линеър. Ще измъкне от него информацията, която искаха господарите му, после ще може да го прави каквото си поиска. Какъв късмет, че попадна на човек, владеещ изкуството на Тао-тао! В момента, в който откри способностите на Линеър, душата му потръпна от нетърпение да се докосне до непознатото, да открие пътя, който дори мъдрият Ао не познаваше.

До Дук ще потърси помощта на свещената бяла сврака, ще съумее да отвори забранената Шеста врата. След това ще захвърли обречената си душа, ще я замести с тази на Линеър, зад гърба му ще остане единствено суха кожа, запазила чертите на лицето му.

По този начин ще унищожи и собственото си минало.

Но чувството на тържество бързо го напусна, на негово място отново се настани призрачното присъствие на Маргарет.

— О, Буда, помогни ми! — отпусна се на колене той, думите излетяха от устни, които вече не бяха негови. Какво можеше да стори? Споменът за тази жена не го напускаше, безсилни бяха и чудотворните му способности. Това не беше само спомен, беше нещо далеч по-могъщо.

Нуждата му от нея беше по-силна от страстта, от плътското желание. Влудяващото чувство на отделеност от човешкия род постепенно отстъпваше място на нещо далеч по-опасно: нарастващата увереност, че без нея не може да съществува, не може дори да диша…

Беше крайно време да се отдалечи от огледалото. Стана, с върховно усилие на волята прогони от душата си аромата на Маргарет, закрачи с вдървени крака към металната клетка, която беше изградил в един от цеховете на фабриката за роботи.

В момента, в който отключи металната врата и пристъпи прага, в главата му нахлуха обърканите видения, проблясващи в съзнанието на Никълъс.

Включи халогенните прожектори, насочи ги в лицето на Никълъс, после му зашлеви два силни плесника. Няма нищо чудно, че сънува разпокъсани видения, рече си той. Токсините, които му беше инжектирал в Париж, бяха достатъчни да повалят дори бик. Нямаше обаче друг избор — душевните сили и специалните умения на този човек бяха толкова всеобхватни, че не можеше да рискува. По-добре прекомерно силна, отколкото слаба доза опиати…

Докосна челото и страните му, проверявайки как е прилепнала маската. Възможностите на съвременните компютри бяха наистина смайващи. Захранени със серия от триизмерни холографски снимки, те обработваха изображението чрез сложна комбинация от нули и единици, после го прехвърляха на специалния софтуер и оттам се появяваше съвършено автентично копие на оригинала. От него се изработваше маската, родила се в електронния мозък по начина, по който вероятно Атина се е появила от мозъка на Зевс…

Прилепването беше безупречно, специалните компоненти на лепилото държаха отлично. Всичко си беше тук — пори, корени на косъмчета, ситни бенчици, безупречно оцветяване… Повърхността на маската беше толкова истинска, че дори любовница не би открила фалшификацията. С нея човек може да се къпе и плува, да прави любов. Единственото условие е да не прониква въздух в специалния микроскопичен отвор, който служеше като запечатваща пломба.

Клепачите на Никълъс потрепнаха, очите му започнаха да се избистрят. До Дук постави огледалото така, че пленникът да вижда собственото си лице.

В момента, в който тъмните очи на Никълъс се спряха върху лицето му, До Дук изпита остър пристъп на световъртеж, успя да се задържи на крака само защото навреме впи пръсти в бицепсите на пленника. В ноздрите го удари миризмата на Маргарет, сякаш изведнъж тя се бе превърнала в кон, а той бе заровил глава в гривата му. Пред очите му се появи фигурата й, той стисна зъби и напрегна всичките си душевни сили. Дисциплината, на която го бе учил Ао, успя да му помогне да я привърже здраво към един от дебелите колове на самоконтрола, забити завинаги в съзнанието му. Ако в този момент някой го бе пронизал с нож в гърдите, болката едва ли би била по-силна. Чувстваше се като прокажен, който наднича в огледалото и открива, че се е превърнал в разкапан, но все още жив труп…

Обзет от пристъп на агония, той проговори с гласа на Никълъс:

— Вече разбра, че си жив, сега е време да разбереш и в чия кожа си влязъл! — отстъпи крачка встрани, за да му позволи да види създадената от компютъра маска. Онзи подскочи така, сякаш до тестисите му опряха оголени проводници. Ръцете му се впиха една в друга, мускулите окаменяха в спазъм. Това му позволи да се върне в действителността, да се увери, че има някакво място във Вселената — допреди миг една огромна черна дупка…

До Дук се наведе над него:

— Виж в какво си се превърнал! — прошепна той, гласът му прозвуча остро като крясък на ястреб над задрямалата гора. — Можеш ли да повярваш? Да, можеш… Ти си се превърнал в мен, а аз — в теб!

По кожата на Никълъс избиха ситни капчици пот, До Дук ги докосна с върха на пръстите си, ноздрите му потръпнаха от удоволствие. Допрял ухо до гърдите на врага си, той чуваше как сърцето му пърха като птичка, попаднала в стъклен кафез. Този звук го стопли, имаше чувството, че костите му се разкършват под лъчите на пролетното слънце, най-сетне пробило студената сивота на зимата…

После Никълъс отново припадна и До Дук остана насаме с роботите. Черното мастило на спомените се топеше като пролетен сняг, образът на Маргарет се надвесваше над него с невероятна сила, душата му се изпълваше с вцепенение.

Спомни си една приказка, която беше чувал от майка си, още като съвсем малко момче. Млад селянин срещнал момичето на своите мечти в едно съседно селце. Било сираче, но невероятно красиво. Оженили се и заживели радостно и спокойно. За съжаление щастието им било кратко — през зимата момичето се разболяло и въпреки усилията на мъжа си, който направил всичко възможно да го спаси, починало. Той я погребал под едно от вишневите дръвчета пред дома си, голите му клони тъжно се поклащали под сивото небе.

Селянинът бил толкова погълнат от мъката си, че не искал да живее. С настъпването на мрака излязъл навън и въпреки протестите на приятели и роднини легнал върху пресния гроб на жена си. Не искал да се разделя с нея, пролял много горчиви сълзи.

После, в онзи особен, наситен със седефена светлина час преди разсъмване, когато светът е замрял сред невидимите изпарения на земната гръд, той изведнъж чул леко драскане в корените на дървото. След миг пред очите му се появила червена лисица с разкошна опашка, изскочила сякаш направо от влажната земя.

Била толкова красива и нежна, толкова тайнствена и властна, че селянинът забравил нещастието си и я загледал като омагьосан. Но мигът на изненадата отлетял, красотата на лисицата му напомнила за изгубената съпруга, той отново избухнал в сълзи.

Лисицата седнала на земята до него, кръстосала предните си лапи като човек, после го погледнала в очите и го попитала защо плаче.

Селянинът, отгледан с легенди за магическите способности на лисиците, които изобилствали в този край, с готовност й разказал за нещастието си.

— Говориш за съпругата си така, сякаш тя е била самата любов — отбелязала лисицата.

— Наистина беше така — отвърнал с тъжна въздишка селянинът. — С нея умря и любовта, а без любов аз не мога да оцелея…

— Любовта е навсякъде около теб — опитала се да го окуражи лисицата.

— Може би, но тя не е за мен — клател глава младият мъж.

— Значи трябва да получиш обратно жена си и така ще имаш цялата любов на света!

— За съжаление това е невъзможно.

Лисицата вдигнала една от предните си лапи и кратко заповядала:

— Спи! Скоро ще настъпи утрото, с него ще се върне и жена ти.

Селянинът се подчинил, скрил лице в дланите си. Сигурен бил обаче, че едва ли ще заспи. Но заспал непробудно в момента, в който затворил очи.

Събудил се с първите лъчи на слънцето, очите му механично се насочили към клоните на вишната, под която била погребана жена му.

Премигнал веднъж-дваж, после рязко скочил на крака. Сърцето му лудо заблъскало. Бил съвсем сам, от лисицата нямало следа. Дали не сънувал срещата си със звяра, целия онзи фантастичен разговор? Сигурно е било така, казал си той, после започнал да чисти сухите листа от дрехите си.

Изведнъж усетил присъствието на любимата си. Не до себе си, а вътре в душата си. Жена му е жива! Значи не е сънувал срещата с лисицата! Тя наистина е дошла И е направила една от своите великолепни магии!

Усещал духа на жена си, сърцето му се изпълнило с радостно очакване. Бил убеден, че между двамата ще се установи истинската близост — онази, за която човек дори не може да мечтае в реалния живот. Всичко ще бъде прекрасно, защото любовта им ще бъде заключена дълбоко в душата му, а оттам никой не може да я измъкне и унищожи!

Изминал един месец и близките на младия мъж го открили мъртъв върху гроба на жена си. Бледите му ръце стискали дръжката на дълъг нож, забит дълбоко в корема му. Земята около гроба била странно набраздена, сякаш някой я бил прекопавал като градина. Местните полицаи дълго се чудили на какво може да се дължи това. Накрая стигнали до заключението, че преди да се самоубие, селянинът се е опитал да изрови тялото на жена си, вероятно окончателно побъркан от мъка. Погребали го редом с нея и скоро забравили за случката.

През следващите дни и месеци около гробовете било пусто. Веднъж седмично при тях се отбивали близки и роднини, оставяли букетчета с цветя и си отивали. В нощта на пълнолунието от гората излизала лисицата и присядала край гроба с тъжно лице.

Само тя знаела истината — младият мъж опознал любовта далеч повече, отколкото било допустимо. Да обичаш някого било нещо повече от спомените за някого, за близостта с някого. Да споделяш общ покрив с някого съвсем не означавало да споделяш душата му. При втория вид близост няма тайни, няма почивка, няма тишина…

Тишината, нарушавана единствено от приглушените механични звуци на роботите в цеха, беше единствената компания на До Дук.

Защо именно сега си беше спомнил за приказката от детството? Винаги се беше ужасявал от нея, не можеше да заспи, струваше му се, че потъне ли в сън, в главата му ще се промъкне демонът на някои, който обича… В крайна сметка ставаше и отиваше да се сгуши в леглото на Французина. Никак не го беше грижа дали господарят е сам, или в женска компания. А той го приемаше, без да каже нито дума, протягаше ръка и му позволяваше да се сгуши до едрото му, топло тяло…

Но защо не съм търсел мама, запита се До Дук сред приглушените звуци на автоматизираното производство. Защо отивах при Французина? Заби поглед в собственото си лице, залепено за главата на Никълъс, въздъхна и зададе последния, най-важен въпрос: Защо убих единствения човек, който ми предлагаше…

Обърна гръб на жертвата си, сграбчи стоманените пръти на решетката и заби глава в нея. Пред очите му изскочиха ослепителни искри.

Нима можеше да произнесе тази дума? Дори пред себе си? Нима приказката за младия селянин и съпругата му наистина ще се окаже вярна? Нима животът му, изпълнен с кръв и насилие, в крайна сметка ще докаже нейната правота?

Любовта е смърт.

Да, но той обича Маргарет.

Ето, произнесе тази дума. Значи е обречен. От гърлото му се изтръгна горчиво стенание.

Механичният живот продължаваше неумолимия си ход оттатък стоманените решетки на килията. Оформяха се цилиндрични, плъзгави от машинно масло тела, към тях се прикачаха предварително изпробвани електронни компоненти. Инфрачервени очи се втренчваха в безкрайността, погледите им прекосяваха границите на време и пространство и достигаха до една друга действителност. Мрачна, но чиста и спокойна. Напълно освободена от болка и ужас. И най-вече от любов.

А Никълъс, дано душата му потъне в ада, продължаваше да лежи в безсъзнание, нехаещ за ужаса в сърцето на До Дук, за неспособността му да прогони образа на Маргарет от въображението си. Подобно на мъртвата съпруга на онзи млад фермер, този образ отказваше да се стопи, върху него не действаха нито времето, нито разстоянието… Маргарет го стискаше здраво в ноктите си, разкъсваше тайнственото було на миналото, разглеждаше греховете му като музейни експонати и все пак го обичаше…

Това беше непоносимо.

Отметна главата си назад, от устата му се откъсна дрезгав вик, изпълнен с животинска мъка и дълбоко отчаяние. Стоманените слуги продължаваха да се раждат оттатък решетката в последователност, която влудяваше.

Сграбчи раменете на Никълъс и се опита да го върне в съзнание. Разтърсването не помогна и той заби зъби дълбоко в рамото му. Никълъс се раздвижи, очите му се отвориха, сапфирената светлина в тях потрепна и сякаш се сви.

— Събуди се! — изръмжа До Дук. — Време е да умреш!

— Ах, това копеле Мънч!

Лилехамър ядосано въздъхна:

— Запазете гнева си за някой, който може да го изпита.

Лилехамър с усилие потисна тръпката, която се канеше да разтърси тялото му. Климатичната инсталация работеше на максимален режим, в помещението цареше арктически мраз. По време на тези разговори устните му неизбежно посиняваха, а в душата му се промъкваше копнеж за влагата и жегата на Югоизточна Азия.

Червената кралица се облегна в стола на колелца, придърпа кръглите копчета на ръкавелите на няколко сантиметра от ръкавите на кашмирения си блейзър.

— Отдавна не съм натискал спусъка на истинско бойно оръжие — промърмори. — Я кажете, хубаво ли беше?

По дяволите, в тоя студ дори дъхът им се вижда, въздъхна в себе си Лилехамър. Образите им се отразяваха в многобройни никелирани повърхности, сякаш се намираха в морга.

— Божествено! — промърмори на глас той.

— Обзаложих се със себе си, че точно това ще отговорите — усмихна се Червената кралица.

Бюро, столове, работна лампа — всичко от неръждаема стомана. Шкафовете за книги и кантонерките също. Плюс бели стени — толкова ослепителни, че зъбите на Лилехамър изтръпваха. А може би изтръпваха от това, което ставаше вътре в него. Вече от доста време спеше най-много по, час, огромното напрежение от провеждането на операция, която началството не само не одобряваше, но и категорично забраняваше, изсмукваше всичките му психически сили.

— Ако бяхте изчакали…

— Какво? — приведе се напред Лилехамър.

Червената кралица го погледна право в очите.

— Ако бяхте изчакали, бихте могли да премахнете и двамата.

— Ако бях изчакал, щях да изпусна Мънч. Нещо го правеше плашлив. Тридесет секунди повече и щеше да изчезне. Знаете какви са хората като него — потъне ли веднъж, с нищо не можеш да го изчегърташ. По този начин бях сигурен, че ще бъде неутрализиран…

— Не обичам неизпипаните работи — промърмори онзи. — А тази е точно такава. Какво, по дяволите, са правили снощи двама от вашите хора в жилището на Рената Лоти?

— Колко души бяхте пуснали след тях?

— Само един, при това назначен от вас — изсмя се Червената кралица. — Знаете ли, не искам да кажа, че сте изгубили доверието ми, но… Просто не разбирам как същество като До Дук може да ви влезе толкова дълбоко под кожата!

— Ако мислите, че съм изгубил професионалната си непредубеденост…

— Не, все още не мисля такова нещо — остро отвърна Червената кралица. — Вие запазихте здрав разум през цялото време на виетнамската си одисея. Но това се отнася за времето преди клетката в „зоологическата градина“, нали? — очите му хладно проблеснаха — Имате нужда и наистина трябва да приключите с този До Дук, Уил… Но съветът ми е да не прибързвате, особено сега, когато сте толкова близо до него… Никак не ми се ще да слизам в моргата и да ви идентифицирам в един от онези найлонови чували…

— Да, сър.

— Искам да разберете какво са правили вашите хора при Рената Лоти.

— Тук трябва да се действа предпазливо, защото Лоти има влиятелни приятели на Капитолийския хълм…

— Това е вярно, но сред тях не фигурира Рене Бейн и ще й се наложи временно да скрие рогата си. Въпреки това бих казал, че тази дама притежава изключителни способности, когато става въпрос за сделки със старите сенатори… Достигала е компромиси по много законопроекти в задънена улица, при това по начин, който е бил приемлив за абсолютно всички — ръката на Червената кралица се плъзна по блестящата метална повърхност на бюрото: — Знаете какво трябва да се прави. Малко дипломация, малко ласкателства… Но внимавайте — тя е дяволски умна!

Лилехамър кимна с глава.

— Сенаторът Бейн е бесен — промърмори той. — След смъртта на Гоунт — неговия основен свидетел, а сега и на Мънч, нещата могат да тръгнат в опасна насока… Особено ако реши да направи някое от патентованите си публични изявления! Това ще значи да пуснем бика направо върху новия килим! Може би ще трябва да…

— Рене го оставете на мен — хладно го прекъсна Червената кралица. — Аз съм го захранвал с всички компрометиращи материали, които са му били нужни до този момент, аз го издигнах, аз купих необходимите гласове на електората, аз му създадох съответния авторитет и накарах старите момчета в Сената да го приемат като свой, преди да се нахвърли отгоре им като бясно куче… Сега те не знаят дали трябва да му се умилкват, като го видят, или да бягат в тоалетната… — тръсна глава и добави: — Рене Бейн е мое творение, затова го оставете на мен… Дълговете трябва да се плащат, Уил…

— Но все пак има опасност да го изтървем от контрол. Не е ли по-добре да го побутна към някой прозорец?

Червената кралица му хвърли хладен поглед.

— Понякога имам чувството, че изпитвате истинско щастие само когато сте в зоната на бойните действия, Уил… — почука с пръст носа си и добави: — Не се безпокойте. Рене Бейн не се нуждае от крайни мерки, едва ли ще се наложи да му покажем вашето сребърно чукче… Аз го изградих от три основни компонента: страх, предразсъдъци и невежество. С тяхна помощ стигна до върховете на властта, с тяхна помощ и ще падне от там. Това мога да ви го обещая. Но то ще стане, когато престане да ни бъде полезен… — на лицето му се появи решителна гримаса: — Няма да жертваме нито една пионка, преди да му дойде времето!

Лилехамър си тръгна, изпратен от хладния смях на домакина си.

В преддверието на херметично запечатаното и недостъпно за електронни подслушвателни средства помещение го чакаше Веспър. Естествено нагиздена в едно от новозакупените си модни костюмчета. Сегашното беше произведено от Армани, виненочервено с тебеширени ивици, от изключително фина вълна. Тази жена положително притежава най-богатия гардероб сред жените, които работят на заплата във Вашингтон, помисли си Лилехамър. Но какво друго да прави? През нея минаваха всички маршрути на агентите на „Огледалото“, включително личното им въоръжение, дневните пари и фалшивите документи. Във всяка минута на денонощието тя знаеше къде се намира даден агент и какви връзки трябва да осъществи, но въпреки това Лилехамър беше готов да заложи годишната си заплата, че тази жена няма и най-малка представа за общата насока на операциите. А и как би могла? Червената кралица беше такъв маниак на тема сигурност, че вероятно не казваше и на задника си кога точно ще посети тоалетната!

Известно време остана неподвижен, наслаждавайки се на дългите и стройни крака на Веспър. Седнала зад своя компютърен терминал, младата жена обработваше премиите и персоналните добавки, които той трябваше да получи от бюрократичната блъсканица, грееща със зеленикава светлина от екрана на монитора. Веднъж му беше казала, че странното собствено име дължи на баща си, който бил фанатичен почитател на Йън Флеминг. Веспър се казвала първата голяма любов на Джеймс Бонд…

Дългите й пръсти с безупречен маникюр тичаха по клавиатурата, теменужените й очи хладно го оглеждаха. Кичур коса с цвят на узряло жито падайте край едната й скула. След стерилната белота на олтара, в който Червената кралица обичаше да прекарва времето си, нейната канцелария с тапети в пастелни тонове изглеждаше истинско райско кътче. Но най-голямото й предимство беше човешката температура на въздуха.

Показалецът на Веспър натисна клавиша „ентър“, на лицето й се появи недоволна гримаса.

— По дяволите! Не мога да изтегля парите от счетоводството, проклетият им компютър отново е блокирал! Ако имахме на разположение системата „Кошер“, отдавна вече да съм забравила за вашите премии!

Под „премии“ в тази служба разбираха хонорарите за „мократа работа“, тоест за ликвидирането на поредния противник, или противници, на „Огледалото“. Червената кралица много държеше на моралните категории, в неговите очи тази, стриктно погледнато, наемническа практика беше съвсем нормална система за поощрение на персонала. До нея се прибягва от години, при това в голяма част от законния бизнес. Защо не и в този? Предимствата й бяха очевидни — всеки агент на „Огледалото“ се поддържаше във форма, допълнителните стимули му действаха като допинг.

— Няма проблеми, ще почакам — промърмори Лилехамър.

— Между другото, той отново влиза в цикъл… — подхвърли младата жена.

Лилехамър наостри уши, мисловните му процеси автоматично превключиха.

— Тая сутрин параноята в офиса беше просто непоносима. Особено след телефонен разговор с лице на име Лоти…

— Рената Лоти? — вдигна вежди Лилехамър, озадачен от факта, че Червената кралица пропусна да му съобщи за този разговор. Антената на подозрението моментално се разпъна над главата му.

— Това беше името — кимна Веспър. — Бих казала, че разговорът не беше от най-приятелските…

Веспър не за пръв път му подхвърляше трохи от трапезата на шефа. Но те винаги бяха редактирани по начин, който само засилваше уважението му към тайнствения шеф.

— Всъщност не беше разговор, а махленска кавга — допълни тя. — Не зная за какво ставаше въпрос, но чух името Дъглас Мун и „изнудване“… Точно тогава той побесня…

Лилехамър имаше чувството, че ще припадне. Рената Лоти знае за него и Дъг?! Пресвети Боже! Ръката му несъзнателно се повдигна и докосна бузата, сякаш да охлади притока на гореща кръв. Отдръпна я като опарен. Но откъде е научила? Винаги беше проявявал безкрайна предпазливост, Дъг дори се оплакваше, че сложната организация го лишава от спонтанната свежест на ласките им. Хомосексуалната връзка е смърт за всеки шпионин или таен агент. Самото й наличие съдържа в себе си един безкраен компромис по отношение на сигурността, да не говорим за това, с което се забавляваха двамата с Дъг… То беше толкова диво и необуздано, че никой не би го разбрал, а още по-малко приел… Как можа да се случи това?!

Миг по-късно в скованото му от неприятния сюрприз съзнание изплува единствената логична мисъл: На мръсното копеле Дъг е започнало да му писва и затова е ударило камбаната!

— Но доколкото успях да разбера, шефът много иска някой да затвори устата на тази жена — продължаваше да чурулика Веспър.

— Няма да е лесно… — промърмори Лилехамър. В душата му се бореха благоразумие и чувство за самосъхранение. Един евентуален провал означаваше смърт. — Тя има влиятелни приятели…

— Така ли? Чакайте да си спомня какво точно каза, когато затръшна слушалката… А, да… „Тая жена просто плаче за някоя катастрофа!“…

Лилехамър изведнъж усети кислороден глад, прииска му се час по-скоро да излезе.

— Какво стана с премиите ми? — нетърпеливо попита той.

Веспър насочи поглед към екрана, после го дари с ослепителна усмивка:

— Най-сетне! Счетоводството прие данните за обработка… В момента се печатат чековете ви…

Няколко секунди по-късно чековете изскочиха от процепа на принтера върху бюрото, Веспър ги взе и му ги подаде с любезна усмивка на уста. Лилехамър побърза да се измъкне навън, в тихия и безличен коридор на огромната сграда.

Нанги се появи пред жилището, притиснато между стените на двата огромни склада. На дневна светлина обстановката беше коренно различна. Деца тичаха по брега на реката — там, където нощем скитаха бездомни псета, деловата активност около складовете скриваше, или поне оцветяваше по различен начин грозотата на този токийски квартал.

В отговор на почукването му се появи млада жена. Беше бледа и безлична, с неумело прибрана коса.

— Да? — попита тя, без да разтваря докрай масивната врата.

Нанги любезно се поклони и й подаде една от десетките различни визитни картички, които винаги държеше на свое разположение. Този навик беше придобил преди много години, постепенно той беше станал част от съществуването му. Защото беше разбрал, че човек получава максимум информация, когато се представя за друг.

Много странно, въздъхна в себе си Нанги, докато чакаше реакцията на младата жена. Това, което хората за нищо на света не биха споделили с президента на една от най-могъщите компании в страната, те небрежно подхвърляха на търговеца на готови храни, строителния инженер или майстора в стоманодобивен завод. Просто на всеки, към когото можеха да изпитват известна доза пренебрежение…

Тази сутрин той беше Сейзо Абе — служител от Министерството на строежите, тръгнал на проверка по жилищни сгради с над двадесетгодишен живот. Тази легенда беше много удобна, почти винаги му осигуряваше достъп до вътрешността на набелязаната къща.

Поканиха го в малко кръгло антре с тежък полилей на тавана и извито стълбище в далечния край. Преобладаващите цветове бяха наситенокафяво и тъмнозелено. Върху мраморна поставка имаше ваза със свежи цветя, очевидно отгледани в парник. Младата жена пое обувките му и го поведе по коридор, облицован с ламперия от черешово дърво. Една от вратите вдясно беше отворена, Нанги успя да види високи рафтове е книги и масивен полилей — копие на онзи в антрето.

Младата жена му направи знак да влезе. Подът беше застлан е дебел, ръчно тъкан персийски килим. Вляво имаше диван и два тапицирани стола, в стъклен шкаф на отсрещната стена беше изложена великолепно запазена самурайска броня, нейното производство датираше някъде от началото на XVII век. Шкафът беше поставен редом с изящен френски секретер, очевидно така, че да се вижда добре от човека, който би седнал зад масивното писалище до прозореца.

Останал сам, Нанги се огледа. Това очевидно беше кабинет на ерудиран и изключително подреден човек.

— От картичката ти разбирам, че си сменил професията — обади се мек и приятен женски глас зад гърба му.

Той стреснато се обърна:

— Моля?

— При това не към добро…

Той се наведе напред, челото му се сбърчи. Познаваше този глас, макар да беше сигурен, че не го е чувал от години.

— Е, какво чакаш? — продължи гласът. — Чаят е готов…

Нанги закуцука към тапицираните столове с високи облегалки. Видя жената, едва когато заобиколи единия от — тях. Беше дребна, с благородна осанка и болезнено бяла кожа. Очите й бяха черни и полегати, изпълнени с ослепителен блясък. Можеше да каже, че е надхвърлила седемдесетте, само защото наистина я познаваше.

— Кисоко! — смаяно прошепна той. — Ти си последният човек на света, когото съм очаквал да заваря тук!

— Отдавна съм разбрала, че светът около нас често прилича на онзи, който е описан в „Алиса в страната на чудесата“ — отвърна жената, коприненият, обсипан с бродерии ръкав на кимоното й тихо прошумоля. Горната част на дрехата беше покрита с изящно избродирани вишневи цветчета в розов, бял и коралов цвят, самата материя беше тъмносиня коприна.

Беше успяла да задържи цялата привлекателност, която притежаваше преди десет години, Нанги неволно усети как го обзема онова странно желание за близост, което беше изпитал при първата им среща. Тогава мечтаеше да я познава млада, да може да се наслади с пълна сила на сочните, леко извити в неизказано обещание устни, на сияйните очи, на икономичните, натежали от грациозност движения на малкото стегнато тяло… Най-силно обаче го беше привличало привидното безгрижие, изписано върху това забележително лице. Безгрижие, зад което се криеше благословията… Отпуснат в леглото си в ранните утринни часове, той често си я представяше като католическа послушница… Една фантазия, скрита под дълбоката секретност на годините, и вероятно именно затова още по-приятна…

— Кисоко — промълви той, леко замаян от потока на спомените. — Научих, че Микио Оками е изчезнал. Знаеш ли нещо за тази загадка?

Черните очи, блестящи като скъпоценни камъни, бавно се спряха на лицето му.

— Нямам никакви новини за брат си — спокойно отвърна тя. — Ако искаш, седни, чаят ще бъде готов след секунда…

Той се отпусна на стола вляво и загледа като омагьосан деликатните движения на ръцете и. Тя проговори едва когато изпиха по една пълна чаша е ароматичен зелен чай.

— Не зная дали брат ми е жив или мъртъв, зная само едно — враговете му започнаха да действат. Не мога да предскажа какво ще стане оттук нататък…

Остави чашката, притисна с показалец фалшивата визитна картичка и я плъзна към него.

— Появяваш се под чуждо име, очевидно имаш своите причини за това… Какво трябва да си помисля аз, Нанги-сан?

— Не знаех чий е този дом, Кисоко — въздъхна той. — Нямах друг избор. Името ми е прекалено популярно, за да получа информацията, която мие необходима…

Кисоко мълчаливо го гледаше. Тишината се нарушаваше единствено от тиктакането на стенния часовник и едва доловимото пропукване на гредите над главите им. Отвън не долиташе никакъв шум, сякаш светът беше престанал да съществува.

— Каква информация искаше да получиш под името Сейзо Абе?

От момента, в който разпозна сестрата на Микио Оками, Нанги не преставаше да се пита какво е търсила тук Сейко. Може би подозренията му към нея са били погрешни, може би връзката и със съмнителния виетнамец съвпада случайно с предателството на Винсънт Тин и последвалото убийство… Във всеки случай не можеше да допусне, че Кисоко играе двойна игра. Не, това не можеше дори да помисли…

— Дойдох да проверя една моя служителка, Сейко Иго — промълви най-сетне той. — Срамувам се да призная, че снощи я проследих до тук. Тя е разтревожена, по всяка вероятност си има неприятности… Искам да й помогна, ако мога…

— Без тя да знае, така ли?

— Страхувам се, че няма да реагира правилно…

— Ясно — кимна с глава Кисоко и почука с пръст визитната картичка на Сейзо Абе. Нанги ясно виждаше, че се двоуми.

— Кисоко, искам да те уверя, че загрижеността ми за Сейко е съвсем искрена…

Кисоко кимна с глава.

— Тя е една от ключовите фигури в компанията, обмислям възможността да я изпратя в Сайгон за генерален представител. Сама разбираш, че трябва да бъда абсолютно сигурен в нея.

— Това е чудесна новина, Нанги-сан — усмихна се Кисоко. — Мисля, че новият пост ще бъде особено подходящ за Сейко — въздъхна, усмивката изчезна от лицето й: — Толкова тъжно създание… И едновременно с това толкова способно! Идва тук, защото мисли, че ми помага… И наистина го прави. Аз също й помагам. Тя има златно сърце, Нанги-сан… Страхувам се, че именно заради това страда…

— Да разбирам ли, че си я поела под своя закрила?

Някъде в къщата иззвъня телефон. Кисоко не помръдна, звъненето скоро престана.

— О, нещата не са толкова ясно определени — отвърна тя. — Сейко не е от хората, които биха приели подобна формулировка… Предполагам, че е свикнала да бъде сама и да прикрива личния си живот… В това отношение не се различава кой знае колко от всички нас, нали? — усмихна се и поклати глава: — Най-доброто, което мога да направя за нея, вече го правя… Искам съветите й за някои свои инвестиции, в замяна й давам малко топлина… Тя няма семейство, Нанги-сан. Няма към кого да се обърне, с изключение на мен… — сви рамене и добави: — Предполагам, че подобна размяна е честна, а и от взаимна полза… Сега успокои ли се?

— Истината е далеч от това, което си въобразявах — кимна Нанги. — Наистина се успокоих.

— Това е хубаво. Вярвам, че Сейко ще се справи с отговорностите, които я чакат в Сайгон.

— Въпросът е решен — отвърна Нанги.

Вратата на библиотеката се отвори, на прага се появи инвалидна количка, в която седеше широкоплещест мъж. Мускулите изпъваха тясно прилепналото към гърдите му поло. Кафявите очи се спряха на Нанги, в издълженото красиво лице се долавяше някаква непонятна тъга.

— Търсят те по телефона — извърна се към Кисоко той, гласът му беше дълбок и мелодичен.

— Танцан Нанги, запознай се със сина ми Кей — представи ги Кисоко.

Кен, който беше заковал поглед върху бастуна на Нанги и го разглеждаше като някаква окончателно произнесена присъда, рязко кимна с глава.

— Син? — вдигна вежди Нанги. — Никога не съм чувал, че имаш дете…

Кисоко се усмихна, той остана с чувството, че чува как се топи ледът в кухненския фризер.

— Кен не беше с мен, когато… когато ние с теб общувахме. Беше в колеж, не виждах смисъл да го споменавам.

Била е права, разбира се, въздъхна в себе си Нанги. Той имаше отношения с нея, а не със семейството й. Тя се изправи, разнесе се шумолене на коприна.

— Трябва да проведа този разговор — рече, ръката й леко докосна неговата. — Няма да се бавя…

Нанги и Кен останаха сами. Гледаха се така, както се наблюдават борци на сумо преди започването на двубоя. Нанги с мъка държеше очите си встрани от безчувствените крака на Кен, внимаваше да не показва дори следа от състрадание.

— Много години изминаха от последната ни среща с майка ви… — промълви той.

— Зная.

Нанги се огледа е пресилено оживление.

— Къщата ви е чудесна.

— Мама я получи в наследство.

В гласа на Кен се долови притаен гняв и Нанги учудено го погледна.

— Имала е късмет… — промърмори.

— Така ли мислите?

Нанги се притесняваше от голямото разстояние помежду им. Стана и с куцукане се приближи към инвалидната количка.

— Не зная, просто исках да кажа, че…

Нещо ставаше с лицето на Кен. Той хвърли един изпълнен с любопитство поглед към Нанги, сякаш изведнъж беше открил, че срещу него стои човек от друга раса, а може би и от друг пол. Не пропусна да отбележи и тежкото му накуцване.

— Мама никога не ми е говорила за това… — посочи бастуна той. — Много ли ви боли?

— Понякога — отвърна Нанги, доволен от начина, по който младият мъж смени темата на разговора.

— Обикновено се понася…

Кен се замисли върху отговора, после рязко вдигна глава:

— Знаете ли, много често съм ви сънувал… Да, наистина беше така. Бях убеден, че ви мразя, но сега ви гледам и не мога да усетя това чувство в душата си…

— Много благородно от ваша страна — отвърна Нанги. — Признавам, че съм наранявал майка ви, но никога не съм преставал да я обичам.

— Сигурно — сви рамене Кен. — Вие сте вторият мъж в живота й, който е успял да я нарани… Вероятно точно толкова несъзнателно, колкото и първият… — сви рамене, мускулите под тънкото поло помръднаха като живи: — Карма… Нали така, Нанги-сан? Мама очевидно е имала способността да предизвиква определени реакции у мъжете и никой нищо не е можел да стори… — очите му се затвориха — Тя все още е толкова красива! — клепачите му потрепнаха, кафявите очи отново се забиха в лицето на Нанги: — Искам да ви покажа нещо.

Нанги кимна и двамата напуснаха библиотеката. Кен спря пред модерна врата до стълбището, някак не на място в тази къща. Озоваха се в кабинката на малък асансьор, пръстът на младежа натисна бутонче, върху което беше изписана цифрата три.

Асансьорът спря, Кен отвори вратата и го поведе по дълъг коридор. Подът беше застлан с килим, тапетите на стените бяха изпъстрени със сложна плетеница от лози, между които надничаха божури, големи колкото човешка глава. Въздухът беше напоен с миризма на стомана и машинно масло.

Кен отвори вратата в дъното и вкара количката, Нанги го последва. Озоваха се в „дожо“ — салон за подготовка по бойни изкуства. Прозорци липсваха, осветлението идваше от голям полилей в центъра на високия таван. Подредена по четирите стени на височината на хълбока на човек с нормална височина, тук беше събрана изумителна колекция от хладни оръжия. Нанги никога в живота си не беше виждал подобно нещо. „Дай-катана“ с огромни размери — традиционното самурайско оръжие, беше окачена редом с поредица от различни видове „катани“ и „вакизаши“ — дългите двуостри ками, които освен за близък бой се използват и за „сепуку“ — ритуалното самоубийство на благородниците. До тях бяха окачени антични щитове с изострени като бръснач ръбове, „манрики гусари“ — специални вериги с бодливи топки накрая, всички видове „шурикен“ — малките извити ножчета за хвърляне, използвани най-често от нинджите…

Кен прекара количката си до ръба на татамито и каза:

— Мисля, че ще оцените колекцията ми — каза той. — Някои екземпляри са произведени в началото на XVI век…

Нанги си даде сметка, че количката не може да премине през татамито и понечи да каже, че не се интересува от бойни оръжия. Въздържа се само защото подозираше, че Кен ще приеме подобен отговор като лична обида.

Младежът ловко извъртя тялото си и напусна количката. Нанги гледаше с любопитство и ужас как безчувствените му крака се подгъват на татамито, а ръцете започват да го оттласкват напред. Последва пълзящия Кен, като куцаше по-силно от обикновено.

Кен спря пред стената, на която бяха окачени катаните в ножници от лакирана кожа, кафявите му очи започнаха да ги оглеждат една по една. Избра най-крайната, откачи я и нежно измъкна блестящото острие. Стоманата беше така майсторски наточена, че острието не можеше да се види с просто око, а приличаше по-скоро на струя светлина, флуидна и изменчива…

— Много странно — промълви младежът. — Когато бях здрав, дори през ум не ми минаваше за оръжия… Едва после те започнаха да значат нещо в живота ми…

Внимателно върна катаната в ножницата и я подаде на Нанги. Той я разгледа с вниманието, с което музейните експерти оценяват най-скъпите екземпляри в колекцията си.

Очевидно поласкан от този акт, Кен каза:

— Бях сигурен, че ще оцените изкуството на древните майстори…

— Те са били колкото артисти, толкова и философи — промълви Нанги, докато очите му следяха отблясъците върху финото острие, неуловими като мъгла над планинско езеро. Внимателно повдигна върха на оръжието, светлината се стече надолу към дръжката. — Катаната представя едновременно художника и картината, възвишеното у човека, любовта и волята, умението и традицията… — замахна, острието просвири във въздуха: — Единственият начин да се възстанови миналото е посредством физическото присъствие на настоящето…

По лицето на Кен се разля топла усмивка, изведнъж заприлича на момче, макар положително да беше надхвърлил четиридесетте. Пое сабята от ръцете на Нанги и внимателно, сякаш осъществяваше древен ритуал, я върна обратно на стената.

— В този дом времето сякаш е спряло — доволно промълви той. После лицето му изведнъж помръкна, вероятно от неприятен спомен. — Вие дойдохте тук заради Сейко Ито — вдигна глава той. — Нали така, Нанги-сан?

— Да, така е.

— Сериозно съм загрижен за нея — въздъхна Кен. — Тя е жена със силна воля, но има склонност към самоунищожение…

Нанги отмести поглед от блестящата катана и го спря върху лицето на младежа:

— Какво ви кара да мислите така?

— Чувства се виновна за смъртта на брат си.

— Нямам никаква представа за това…

— Това е една ужасна тайна за нея… — Живели са заедно, той бил бавно развиващ се… Оставила го сам в банята, докато се любела с приятеля си. Той току-що се бил завърнал от тримесечна обиколка из Виетнам… Брат й се удавил във ваната…

Горещи вълни обляха тялото на Нанги, сякаш изведнъж попило срама на Сейко.

— Това е станало преди шест години — добави Кен. — И оттогава насам тя е променена…

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв… Започна да се среща с опасни хора…

— Опасни?

— Хора, които не й мислят доброто… Хора, които са готови на всякакви престъпления за шепа банкноти…

Нанги стоеше напълно неподвижен, кръвта шумеше във вените му.

— И до днес ли се среща с подобни хора?

Кен кимна и мрачно добави:

— Не зная дали не я предавам, като ви казвам всичко това…

— Може би я спасявате — отвърна Нанги. — Бихте ли ми дали някакви имена?

Тъмните очи на Кен се вдигнаха към лицето му.

— Споменаваше някакъв мъж… Масамото не знам кой…

— Масамото Гоей? — попита Нанги със замряло от ужас сърце.

— Точно той — щракна с пръсти Кен. — Познавате ли го?

Гоей беше ръководителят на проекта „Чи“, който наскоро се беше обърнал към него във връзка с невронните платки на прототипа, върху който работеше. Отличен специалист в областта на електронните езици, той отдавна би трябвало да е готов със своите анализи, но Нанги все още не беше получил окончателния му доклад. Сега започваше да разбира причините за това забавяне.

Очите го смъдяха, изведнъж получи остро главоболие. Овладя се с цената на големи усилия.

— Кажете, Кен — промърмори той, — майка ви знае ли нещо за… сътрудниците на Сейко?

— Познавате мама — усмихна се иронично младежът. — Обръща внимание единствено на това, което я интересува. А останалото не съществува!

— Така е — кимна Нанги. — Тази характеристика на Кисоко е абсолютно точна… Между другото, аз трябва да се върна долу, иначе ще се чуди къде съм изчезнал… Благодаря за информацията, ще сторя всичко необходимо, за да помогна на Сейко.

Кен мълчаливо кимна, очите му бяха отправени в катаната, отпусната на коленете му. По всяка вероятност вече беше забравил за присъствието на госта си. Нанги го остави да мечтае сред безполезните си оръжия.

Кисоко го чакаше в библиотеката, търпелива като съпруга.

— Кен те уважава — промълви тя. — Рядко допуска външни хора до своето „дожо“, дори аз не ходя често там…

— Съжалявам за това, което му се е случило.

— О — кратко въздъхна тя и сведе очи към вече изстиналите чаени чашки. — Приспособи се към недъга си сравнително успешно… Ти най-добре можеш да оцениш куража му…

— Да — кимна той и очаквателно замълча. Но тя не беше способна да продължи, сърцето му се изпълни с остра жал. Очевидно беше поела грижата за Сейко с мисълта да направи от нея това, което самата тя не беше постигнала. Може би има нужда от едно здраво, поне във физическо отношение, дете… Психическите отклонения са без значение… Човек цял живот таи в сърцето си надеждата за прераждане…

— Липсваше ми — пристъпи към него Кисоко. — Сърцето ми иска… — отклони поглед, после тръсна глава: — О, не бива да се унижавам повече. Веднъж ми стига…

— Кисоко…

Тя вдигна ръка, сякаш за да му попречи да говори. Но в същия момент пръстите му стиснаха рамото й, в следващата секунда тялото й се притисна в неговото. Някога беше поискала да се оженят. Нанги не можеше да го стори, не можеше да си представи семеен живот… Нито с нея, нито с която и да било друга. Той беше от сравнително рядко срещащата се порода мъже, които предпочитат тишината и спокойствието на самотния живот. Беше убеден, че усложненията и трудностите на подобно съществуване са съвсем достатъчни, присъствието на жена в него би било непосилен товар.

Разбира се, имаше и моменти, в които горчиво съжаляваше за избрания път.

— Ако някога съм те унижил или наранил, положително съм сторил същото и със себе си — тихо промълви той.

От очите й се плъзнаха бистри сълзи.

— Господи, защо трябва да плача за теб? — запита тя, после тръсна глава: — Не, не плача за теб, не плача и за себе си… Сълзите ми са за любовта, за изгубената любов.

В годините на младостта беше преживяла голяма мъка — толкова беше успял да научи Нанги от откъслечните разговори, след като се бяха любили, от реакциите й в определени интимни ситуации… В едно обаче беше сигурен — тази мъка беше оставила дълбоки следи в душата на Кисоко, които щяха да присъстват там до края на живота й.

Според него тя беше постъпила изключително смело, търсейки повторна обич след провала в младостта си. Несъмнено беше сложил пръст в незараснала рана, но беше прекалено влюбен в нея, за да скрие истината. Разбира се, поведението, което избра, беше непростимо. Защото се беше показал хладен и равнодушен и това окончателно я съсипа. По онова време беше убеден, че резкият край е най-доброто решение. Започна да съжалява почти веднага, тъй като тя престана да му говори, а на обществени места просто му обръщаше гръб.

— Много те обичах, Кисоко — прошепна той, притиснал буза до нейната. — Но бях сигурен, че ако се оженим, тази любов бързо щеше да се превърне в горчиво разочарование. Просто така съм устроен — не мога да живея за двама, не търпя някой друг да взема решения вместо мен…

Пръстите й леко докоснаха врата му.

— Колко ли си бил самотен — прошепна, после се притисна до него и добави: — Също като мен…

— Ако бях отстъпил, щяхме да унищожим всичко, което ни беше скъпо… Така поне ни останаха спомените.

Тя затвори очи:

— Това трябваше да ми го кажеш преди години…

— Да — прошепна той.

Тя свали ръката си и се отдръпна. Сякаш искаше да му докаже, че може да стои на собствените си крака. Избърса очите си и се усмихна:

— Странно, когато човек плаче, сякаш ослепява…

После го изведе навън, в облицования с черешова ламперия коридор. Той установи, че все още се вълнува от близостта й, не знаеше до какво ще доведе това. До тихо пристанище или до бурните вълни на открития океан.

Отново му направи впечатление тишината в този дом, изолиран по невероятен начин от бурния живот, който кипеше отвъд стените му. Запита се дали Оками не е тук, после реши, че е по-добре да го няма. Мястото беше прекалено очевидно за скривалище, враговете му положително биха го потърсили тук. А представата, че Кисоко може да се намира в опасност, го накара да потръпне. После започна да се успокоява. Тя никога не беше проявявала интерес към делата на брат си, нямаше причини да се е променила точно сега…

Бавно осъзна болката, която се беше загнездила в тялото му. Сякаш беше скъсал мускул или някоя става се беше разместила. Беше остра, но не само физическа. Изведнъж му се прииска да е седнал пред чаша горещ чай и чиния с добре сварен ориз, а на масата пред него да е разтворено списание. Само така можеше да се отърве от непоносимата болка причинена от отдавнашната раздяла, все още твърде жива в душата му.

— Събра ни моето любопитство — промълви той, когато спряха в антрето. — Не мога да се отърва от чувството, че така ни е било писано…

Кисоко вдигна глава:

— Все още ли живееш на същото място?

— Да.

— Помня градинката отзад… Още ли обичаш да се грижиш за онзи клен?

— Страхувам се, че тази страст ще съществува до края на живота ми…

Блестящите й очи се заковаха в неговите:

— Преди пет години засадих същото дръвче и тук… То има отчаяна нужда от грижите на човек като теб.

— Съжалявам, но той не е тук.

— А къде е?

— Бихте ли повторили името си, моля?

— Казвам се Кроукър, Лю Кроукър. Обаждам се от Щатите, искам да говоря с Никълъс Линеър.

Мълчание, нарушено от тънкото жужене по линията. После тъничкият, официален глас каза:

— Бихте ли оставили послание за Линеър-сан?

— Искам да говоря с него веднага, много е важно! — отвърна Кроукър. — Много е важно, чувате ли?

— Моля, предайте съобщението си.

Кроукър докосна слепоочието си с пръсти, от гърдите му се откърти дълбока въздишка. Беше си обещал да не губи самообладание, но проклетите японци можеха да докарат до лудост всеки нормален човек!

— Трябва да говоря с някой, който може да ми помогне — бавно и отчетливо каза той.

— Един момент, моля.

Насочи поглед към вчерашния брой на „Вашингтон поуст“, който беше намерил подпъхнат под прага. От първа страница го гледаше Харли Гоунт. Покойният Харли Гоунт. Бедният нещастник! Кроукър не го познаваше, но добре помнеше с колко много топлина говореше за него Никълъс.

Погледна часовника си и започна да изчислява. В Токио би трябвало да е някъде около три следобед.

— Слушам — прозвуча женски глас в слушалката. — Мога ли да ви помогна, мистър Кроукър?

— Искрено се надявам да можете — отвърна Кроукър. — Аз съм приятел на Никълъс Линеър и трябва да говоря с него по спешна работа. Можете ли да ми кажете къде е?

— Страхувам се, че не мога.

— С кого разговарям?

— Казвам се Сейко Ито, помощничка съм на господин Линеър.

— И не можете да ме свържете с него, така ли? Чувала ли сте името ми?

— Да, мистър Кроукър — отвърна гласът, поколеба се малко, после добави: — Истината е, че никой не знае къде се намира в момента Линеър-сан… Тук всички сме много разтревожени.

Кроукър отново въздъхна. Исусе Христе!

— А Нанги? — попита на глас той. — Мога ли да говоря с Танцан Нанги?

— Страхувам се, че и това е невъзможно, мистър Кроукър. Нанги-сан е на съвещание и не желае да бъде обезпокояван. Ако ми дадете вашия номер, аз ще…

— Оставете! — сопнато отвърна Кроукър и насочи поглед към Маргарет, изправена до прозореца на хотелската стая. Осветена от студената светлина на уличната лампа през полуспуснатите жалузи, фигурата й наподобяваше зебра. Осветлението в стаята беше изключено. — Моля ви да предадете на Нанги, че Лю Кроукър пътува за Токио. Ще кацна на летище Нарита утре следобед в четири, бих искал веднага да се срещна с него. Включихте ли?

— Моля?

— Нищо, нищо — разтърка челото си Кроукър. — Просто му предайте това съобщение…

— Да, сър. Ще го предам на Нанги-сан веднага след като излезе от съвещанието и…

Но Кроукър побърза да прекъсне връзката. Стана и пристъпи към Маргарет, тялото й се разтърси от докосването му.

— Усещам присъствието му — прошепна тя. — Сякаш е тук, в стаята… — извърна глава към него, луминесцентната светлина се отрази в очите й: — Не, не… Прегърни ме, притисни ме здраво до себе си! Не зная дали ми е горещо или студено… — отпусна глава на рамото му и проплака: — Той е вътре в мен, Лю! Има само един начин да го изтръгна оттам…

По платното просъскаха гумите на такси, иззад ъгъла изскочи влюбена двойка. Привели рамене срещу вятъра, мъжът и жената забързаха към входа на хотела. Появи се полицейска кола с включена червена лампа, но без сирена. Микроскопични прашинки блеснаха във въздуха като алени пламъчета, после изчезнаха.

— Трябва да го видя отново!

От квадратните, покрити с метални решетки дупки в тротоара се извисяваха стволовете на стройни чинари, голите им, наподобяващи нокти клони тъжно напомняха за едно отдавна отминало лято. Той ги гледаше с напрегнато внимание, вероятно защото не искаше да чуе думите, които щяха да последват…

— Мисля да приема плана на Лилехамър… Ще приема ролята… Ние с теб ще се превърнем в примамка и ловец, който дебне край нея…

Ръцете му доловиха потръпването на тялото й.

— Бих желал да помислиш още веднъж — рече.

— Нищо няма да се промени, Лю — въздъхна тя. — Станалото — станало… Връзката между Робърт и мен не може да бъде разкъсана по друг начин.

— Той ще знае за твоето идване, поне това стана ясно от думите на Фейт… Но аз не мога да си представя какво ще стане, когато те види…

— Ти ще го убиеш.

— Задачата ми е да го заловя.

Главата й се поклати в знак на отрицание.

— Не, ще го убиеш. Или той ще убие теб… — обърна се в прегръдката му, лицето й се приближи до неговото: — Това са двете единствени възможности.

Той напрегнато я погледна, сякаш искаше да надникне дълбоко в душата й.

— Животът е доста по-сложен…

— Не този път. Не с него.

Той прие преценката й. Изцяло и безрезервно, както беше приел и двойственото й отношение към До Дук.

— Утре заминаваме за Япония, там всичко ще се изясни…

Тишината се нарушаваше само от тихото бучене на хотелското отопление. Черчевето на прозореца потропна, вероятно от вятъра, тялото й се стегна в прегръдката му, главата й светкавично се завъртя. После от устата й се откъсна лека въздишка. На облекчение или на разочарование, запита се Кроукър.

— Я кажи защо прие помощта на втората ми майка? — вдигна глава тя.

— Нали ти искаше това?

— Наистина е така, но за мен е важно да зная какви бяха твоите мотиви да я приемеш.

На метър под прозореца плющяха разноцветни знамена. Символи на власт и влияние, търсещи нещо необяснимо в нощния мрак.

— Страхувам се, че не мога да ти дам рационален отговор — въздъхна Кроукър. — В момента имам чувството, че не мога да се доверявам на никого и това е всичко… Предчувствието, че Лилехамър ме лъже, или поне ми спестява част от истината, вече се превърна в твърда увереност. Вече ти казах, че нито за миг не повярвах в необходимостта да наеме за изпълнението на задачата човек извън службите за сигурност… Не ми се вярва никой с неговия пост и влияние да остане без доверени и опитни оперативни работници… Никак не ми се вярва.

— А повярва на моята втора майка, така ли?

— Да, на това, което ми каза…

— Но?

Той се усмихна в мрака, доволен от изострената й чувствителност.

— Наистина има едно „но“… Няма да се изненадам, ако се окаже, че и тя преследва определени цели в тази игра…

— Всъщност защо трябва да гоним До Дук? Защо просто не си тръгнем, зарязвайки и него, и Лилехамър, и мащехата ми?

Очите й изпитателно се забиха в лицето му. Това не бяха очи на омъжена жена. Благословен ще е този, който завладее сърцето й, помисли си Кроукър.

— Причините са толкова много, че не бих се наел да ги изброявам — каза на глас той. — Приех предложението на Лилехамър с ясното съзнание, че историята съвсем не е такава, каквато ми беше представена. Но той правилно беше предположил, че съм отегчен до смърт от живота на наемен лодкар. Бях започнал да омеквам, пиех прекалено много. Трябваше ми промяна. — Долавяше дишането й в мрака, тихо и равномерно като на хищен звяр в джунглата. — Лилехамър успя да ме заинтригува. Със себе си и с убийството на Доминик. Интересуваше ме не толкова личността на убития, колкото начинът, по който беше извършено престъплението. Изгарях от желание да реша целия ребус: кой и защо е убил брат ти, кой е самият Лилехамър и защо е толкова нетърпелив да пипне До Дук… После, точно както ти предвиди, балонът започна да се надува… — около косата й се появи ослепителен ореол, в следващия миг фаровете на колата отвън отминаха, лицето й отново потъна в мрак. — Накрая оставаш ти… Бих могъл да обърна гръб на всичко, въпреки причините, които току-що изброих. Но ти не можеш да сториш това, следователно не мога и аз…

— Значи съм била права…

— Аха — усмивката му се разшири в мрака. — Понякога чувствата са толкова силни, че проникват дори през дебелата кожа на детектива…

Тя се намести в прегръдката му, ръцете й се увиха около врата му, челото й опря в гърдите му.

— Уморена съм — промълви. — Не съм предполагала, че властта е толкова изтощителна…

— Изтощението е заложено в самата дефиниция на тази дума — отвърна Кроукър. — Съмнявам се, че Доминик някога ти е разяснявал този факт, независимо от близостта ви…

— Той не беше дълго време на власт — поклати глава тя. — Не знам как е успял да го направи…

Кроукър знаеше какво иска да каже с тези думи — че тя не знае как да се справи с властта. А може би, че не желае да се възползва от нея…

— Май ще е най-добре да звънна на Лилехамър и да му кажа, че приемаш — рече той. — Няма смисъл да събуждаме подозренията му повече от необходимото — вдигна слушалката и добави: — Сигурен съм, че ще бъде много доволен…

Набра номера, в слушалката настъпи глуха тишина, предшестваща включването на заглушителните устройства. После насреща вдигнаха. Даде кодовия си псевдоним, телефонистката каза да почака. След серията прещраквания на електронните пазачи, отстранили всички подозрителни шумове е желязна последователност, в мембраната бръмна гласът на Лилехамър.

— Операцията започва — съобщи му Кроукър. — Тя прие условията.

— Отлично — каза Лилехамър. — От какво имаш нужда?

— От документи — отвърна Кроукър. — Заминаваме за Токио.

— За Токио ли?

— Да, нашият човек е там — предаде му данните за полета и приключи: — Просто трябва да направиш необходимото.

— В рамките на три часа ще получиш всичко необходимо в хотела, по специален пратеник — отвърна Лилехамър. — Нали оттам се обаждаш?

— Аха — изръмжа Кроукър. — И още нещо, приятел… Трябва да те видя на летището, няколко минути преди полета.

— Разбрано.

Остави слушалката и едва тогава усети потта върху лицето си. Край, връщане назад няма, рече си той. После се извърна към Маргарет, която мълчаливо го наблюдаваше.

По колко начина ще се опита да ни прецака? — попита тя.

— Надявам се, че няма да му дадем дори да се опита — отвърна Кроукър и побърза да се приближи до нея, сякаш заразен от контакта си с телефонната слушалка. Тя вдигна ръка и отметна кичур коса от челото си. Колко прост и все пак чисто неин жест, помисли си той.

Мълчаха дълго, после той се размърда и тихо попита:

— Какво има между теб и Фейт?

— Не знаеш нищо за нея — хладно отсече тя. — Затова нямаш право да ми задаваш подобни въпроси.

— Не мислиш ли, че нашите отношения ми дават това право?

Маргарет вдигна глава да го погледне, понечи да каже нещо, но после се отказа. Улицата зад гърба й беше широка и пуста, вятърът тъжно виеше около мрачните правоъгълници на сградите, издигнати в памет на нещо отдавна забравено, превърнали се в убежище на митични чудовища…

Раменете й изведнъж се разтресоха, той помисли, че отново плаче. Но рязкото поемане на дъх доказа обратното — тя се смееше.

— Май Господ ме наказва за всички грехове, при това по особено комичен начин… Омъжена съм за жалък сицилианец, когото трябва да търпя Бог знае докога; длъжна съм да върша работата на брат си под негово прикритие, а едновременно с това съм безнадеждно влюбена в едно бивше ченге, което работи за ФБР… — смехът й стана доста горчив: — Е, какво ще стане с мен?

Какво би могъл да й отговори Кроукър? Какъв отговор желае самият той?

Животът е пълен с неправилни избори и погрешни решения, много му се искаше този път да е различно. Изборът да бъде ясен и осъзнат, рисковете — също. Но как може да бъде сигурен? Отговорът на този въпрос беше прост: няма начини толкоз!

Ръцете й се стегнаха около врата му, устните й се впиха в неговите. Бяха солени и той едва сега разбра, че беше плакала. Тихо и мълчаливо, също както в конюшнята на Фейт…

— Искаш да знаеш какви са отношенията между мен и мащехата ми, така ли? — тихо прошепна тя, когато най-сетне откъсна устните си. — Добре, ще ти кажа… Подозирам я. В какво ли? В това, което за нея е било просто едно делово решение и нищо повече. Когато татко се разболя, не беше в състояние вече да ръководи бизнеса и се превърна в бреме, тя го е убила!

Кроукър мълчаливо я гледаше, ударите на сърцето й бяха толкова силни, че ги усещаше като свои.

— Убила… — промълви той. Безброй пъти беше използвал тази дума, беше сигурен, че знае точното й значение, но сега изведнъж му се стори, че я чува за пръв път. — Искаш да кажеш, че е извършила предумишлено убийство?

— Точно така.

— Имаш ли доказателства?

Детективът си остава винаги детектив — усмихна се през сълзи Маргарет.

— Извинявай, но така съм устроен…

— Някой ден сигурно ще бъда много доволна, ако опознаеш моята мащеха…

От особения начин, по който го каза, Кроукър разбра, че това наистина ще стане.

Стиснал я в прегръдката си, той вече не можеше да си представи живота без нея. Съзнаваше, че това е опасна илюзия, но не можеше да се отърве от нея.

— Притисни ме! — прошепна тя и косата й погали бузата му.

Той се подчини, ноздрите му потръпнаха от аромата на тялото й. Навън просъскаха автомобилни гуми. Веднъж, втори път… После улицата отново опустя, въздухът натежа от заплашителна тишина.

Шестнадесета главаТокио | Вашингтон

Мишки прескачаха железопътните релси. Нанги лежеше в мрака и мислеше. Сейко и Гоей.

Предадени у дома, предадени в чужбина. Господ да им е на помощ с Никълъс!

Мишките продължаваха да тичат, той насочи вниманието си към звуците, долитащи иззад тънките стени на капсулата и правеше опит да ги разбере. Напомняха му за детството. Около къщата им беше пълно с мишки, те постоянно притичваха през релсите, които се извиваха току покрай прага. В тъмнината тези звуци продължаваха да бъдат неразбираеми. Първия път му заприличаха на пропукване на стар радиоапарат, втория — на далечни локомотивни свирки.

Проследяването на Сейко из Токио му отне дълги часове, едва след това. Стигна до заключението, че двамата с Гоей са твърде умни и опитни, за да рискуват директна среща.

Тогава смени тактиката и започна да следи Гоей. На свечеряване, веднага след работа, Гоей идваше тук — в кулата с капсулите „Накагин“, издигаща се сред неоновата джунгла на Гинза. Тя беше странна, съставена от подвижни капсули сграда. Самите капсули представляваха напълно обзаведени кабинети три на пет метра, които се пренасяха с камион и наподобяваха товарни контейнери. Кулата постоянно менеше външния си вид, тъй като наемателите ту пристигаха, ту си заминаваха…

Може би за стотен път прегледа материалите, които пристигнаха сутринта от името на някой си Мани Манхайм, все още беше зашеметен от предателството на Сейко. Мислите за Манхайм му напомниха за загубата на Харли Гоунт, сърцето му се сви от мъка. Гоунт беше отличен специалист, вземаше присърце всички задачи, които му възлагаха Никълъс и Нанги, работеше с ентусиазъм за реализацията на новаторските им идеи. Липсата му щеше да се чувства дълго време.

Много важни бяха разкритията, които Харли беше успял да изпрати в Токио. На първо място сред тях беше новината, че американското правителство (съответно и комисията на сенатора Бейн) беше подложило на анализ една от имитациите на „Чи“, закупена от черния пазар в Азия, и беше стигнало до заключението, че в нея са заложени разработки „Кошер“ на компанията „Хайротек“, засекретени със специален закон. Този екземпляр, прибавен към разшифрованите факсове от офиса на „Сато“ в Токио до дъщерната му компания в Сайгон, представляваше неоспоримо доказателство, че „Сато-Томкин“ е свързана с кражбата на технологията „Кошер“. А поради факта, че тази технология вече се използва във всички държавни институции на САЩ, включително и най-секретните, незаконното й използване несъмнено щеше да доведе до жестоки санкции.

Сега вече всичко идваше на мястото си. Технологията „Кошер“ е разработена и защитена с авторско право от компанията „Хайротек“ — същата, която Никълъс официално поиска да закупи.

Нищо чудно, че правителството на САЩ е блокирало сделката и иска главата на „Сато Интернешънъл“. Слабото място на Никълъс е смесената фирма „Сато-Томкин“ и точно там ще бъде нанесен ударът. Фактът, че никой от фирмата няма вина за създаденото положение, беше без значение. Цялата, работа е организирана от онзи мръсник Винсънт Тин, на когото Нанги никога не бе имал доверие.

Разбира се, Тин не би могъл да организира всичко сам. Някой от централния офис на компанията е бил в съюз с него, откраднал е технологията за производство на невронните платки, заложена в проекта „Чи“, след което Тин се е развихрил. Имал е на свое разположение достатъчно опит и връзки, да не говорим за капиталите и техническата база на „Сато Интернешънъл“. Така е станало възможно производството на фалшификатите и предлагането им на черния пазар в Азия.

Помощникът на Тин е заемал отговорен пост в проекта „Чи“. Американците, разбира се, насочват подозренията си към Никълъс, тъй като той отговаря за цялостната програма. В допълнение мнозина го считат за предател от момента, в който се обединяват „Томкин Индъстриз“ и „Сато Интернешънъл“. Фактът, че офисът на новосъздадената смесена компания се премества в Токио, само засилва неприязненото им отношение.

Сега Нанги дълбоко съжаляваше, че настоя Никълъс да остане в Токио и да научи японските си колеги как се върши бизнес с Щатите, да ги запознае отблизо с тънкостите в американското търговско законодателство. Както винаги прозорлив, Никълъс положително беше съзрял опасността навреме и искаше да се прибере в Щатите, откъдето най-добре можеше да защитава своята кауза.

Но според информацията на Гоунт, определени кръгове в правителството на САЩ са започнали предварително планирана кампания срещу икономическото сътрудничество с Япония. Един от преките изпълнители на тази задача е бил Уилям Джъстин Лилехамър. Човекът, към когото беше решил да се обърне Гоунт. И по всяка вероятност човекът, който го беше ликвидирал.

Това име звучеше познато на Нанги. Къде го беше срещал? Не беше ли го чувал от устата на Оками? В каква връзка? Напрегна паметта си, но не успя да възстанови съдържанието на проведения преди доста време разговор. Видеокасетата, която Гоунт беше приложил към писмените си материали, пареше гърдите му под ризата. Изгледа я от начало до край, сега му предстоеше да я проучи кадър по кадър.

Звуците оттатък стените на капсулата избухваха като снопчета ослепителна енергия, после затихваха. Голяма част от подвижните офиси бяха пусти по това време на нощта. Нанги намести слушалката на електронното устройство и продължи да чака. Пръстите му несъзнателно разтъркваха сакатия крак, сякаш искаха да засилят кръвообращението в него. В ноздрите му имаше единствено миризма на прах и отдавна неизползвана офис техника. Наложи му се да ги стисне, за да не кихне.

Каква ирония на съдбата, мислеше си той. Направил толкова много за Япония и САЩ, Никълъс получаваше в замяна само едно — страх от страна на японците и омраза от страна на американците. Без него „Сато Интернешънъл“ положително нямаше да бъде това, което е — една от трите водещи компании на 90-те години в областта на електрониката и телекомуникациите. Но сега всичко това беше поставено на карта. От недвусмислените заплахи на министър Ушиба и особено от материалите на Гоунт ставаше ясно, че под заплаха е самото съществуване на компанията.

Крадецът на технологията „Чи“ трябва да бъде разкрит. Главен виновник за сегашното състояние на нещата несъмнено е Винсънт Тин, но той вече си получи заслуженото. Вероятно убийството му е дело на някой от многобройните му врагове. Нанги имаше късмета да познава един от най-добрите частни детективи на Япония, човекът прие да замине за Сайгон и да открие всичко свързано с това убийство. Междувременно дейността на филиала в Сайгон беше блокирана, трябваше да бъде намерен подходящ заместник на Тин. Беше казал истината на Кисоко — най-вероятната кандидатура за този пост наистина беше Сейко.

Но Сейко беше работила в комбина с Тин, срещу интересите на компанията.

Електронните смущения оттатък стената на капсулата продължаваха да изпълват слушалките. Част от съзнанието на Нанги ги следеше с неотклонно внимание, очите му се насочиха към светещия циферблат на хронометъра на китката му. Започна да пресмята, нещо в последователността на тези шумове му беше познато. Напрегна паметта си. Да, точно така… Телеметрия. С нейна помощ кодираните съобщения, най-често факсове, излитат в ефира… Опря длан на стената и усети леките вибрации. Един юмрук й стига, помисли си той.

Кой ли е наемателят на съседната капсула? Не е Гоей. Той остана в кулата само няколко минути и си отиде. Мишките започнаха да прескачат релсите точно седем минути след неговото напускане.

Нанги свали слушалките и се отдръпна от стената. Изправи се на крака с цената на известни усилия, отвори вратата и излезе, без да обръща внимание на болките в крака. Не забрави да заключи зад гърба си, въздъхна и бавно тръгна по тесния коридор, осветен от слаба луминесцентна тръба. Спря пред вратата на офиса, от който беше излязъл Гоей, и надяна тънки кожени ръкавици. Ясно долавяше ударите на сърцето си. Направи няколко вдишвания и издишвания, пулсът му се върна в границите на нормалното. Измъкна стоманен инструмент е особена форма, закривеният му връх потъна в ключалката на желязната врата. Бавно и търпеливо започна да опипва нарезите на бравата, другата му ръка придържаше топката на вратата и очакваше момента, в който съпротивата й ще изчезне.

Той настъпи сравнително бързо, вратата се открехна. Коридорчето се изпълни с шума на телеметричната апаратура. Нанги се плъзна в капсулата и внимателно затвори след себе си.

Притесненията му се оказаха излишни, малкият офис беше пуст. Всъщност това едва ли можеше да се нарече офис. Вътре нямаше абсолютно нищо, с изключение на факсов апарат и телефон, включени поотделно.

Нанги се приведе над факса и издърпа снопчето листове от подаващото устройство. Бяха абсолютно чисти. Поднесе ги под светлината на настолната лампа и едва тогава видя тънките метални нишки, прорязващи хартията като фина паяжина.

Шифър.

Сгъна листовете и ги пъхна в джоба си. Очите му останаха заковани в машината.

Мишките приключиха с прескачането на релсите. Факсът замлъкна.

Камбанният звън идваше някъде отдалеч, извън затвореното пространство на цеха за роботи. В полумрака проблясваха ослепителните слънца на заваръчните апарати, корпусите на полуготовите елементи се очертаваха в синкави кръгове, после отново изчезваха. Студеният огън бавно проникваше през спуснатите клепачи и го връщаше в действителността.

Но Никълъс не отвори очи. Продължаваше да диша дълбоко и равномерно, нищо не показваше, че мозъкът му започва да се освобождава от комата.

Слушаше далечния камбанен звън, идващ сякаш от друга планета. Той беше спасителната сламка сред хаоса, от който го делеше единствено тънката кожа на спуснатите клепачи. Държеше се за него с отчаянието, с което удавникът се вкопчва във всичко, до което се докосват ръцете му. Не искаше да потъва обратно, не искаше да усеща мъртвешката неподвижност на непрогледния мрак. Решението му беше подсъзнателно, взето на онова дълбоко и изцяло примитивно ниво в мозъка, което действа механично и под влиянието на дългогодишни тренировки.

То действаше дори пред прага на смъртта, външният му израз беше прост. Един камбанен звън, един нематериален екот, съществуващ само във въображението му.

Знаеше, че насочи ли вниманието си към нещо друго, моментално ще потъне в океана на болката, в пропастта на отчаянието. Силуетът с неговото лице действаше внимателно и методично, дългите игли, намазани с черна отрова, потъваха дълбоко в плътта му, безпогрешно откриваха нервните възли на болката и ги пронизваха с парализираща точност…

Те не бяха материални, тези игли… В един миг приличаха на остри ножове, в следващия — на стоманени нокти… Протягаха се направо от духа на месулета, натежали от магията на Кшира — тъмната страна на Тао-тао… Никога досега Никълъс не беше копнял толкова силно за „корьоку“ — ослепителната Мощ, славния път към „Шукен“ — божествената хармония между Кшира и Акшара… Вече беше ясно, че съзнанието на месулета е безнадеждно увредено от Кшира, злокобната и убийствена по своята сила половина на тази божествена хармония.

Комичното в тази процедура нарастваше паралелно с болката. Защото Никълъс просто не разполагаше с това, което искаше да получи месулетът, не можеше да му го даде дори и да изгуби напълно способността да се съпротивлява. Между Оками и Доминик Голдони — кръстника на американската мафия, действа тайнственият посредник с псевдоним Нишики. Той разполага със секретна информация за приятели и врагове, захранва с нея своите покровители, предизвиква ужас у някого… Кой знае защо месулетът беше решил, че именно Никълъс е този Нишики.

Би се изсмял, стига да можеше. Но смъртта беше навсякъде около него. Не под физическа форма — месулетът знаеше, че това е твърде елементарна заплаха за човек с психическите възможности на Никълъс, — а по-скоро под формата на някаква умствена дезинтеграция, бавни и методични шокови вълни, превръщащи мозъка в желе… Смяната на лицата беше само първата от тези вълни, последваха я острите игли на психическата обработка. Никълъс не беше в състояние да се предпази от тях, съзнанието му се сгърчи като хербаризирано насекомо, далеч от защитната крепост на „кокоро“… Беше парализиран и ням, неспособен на бягство. Тук месулетът постигна пълен успех…

Крепеше го единствено камбанният звън. Тътенът отекваше дълбоко в съзнанието му, блестеше като спасително островче сред гъстата паяжина на болката… Без него положително би полудял. Разумът му се крепеше върху този странен, но все пак познат звук, отвъд него зееше тъмната пропаст на безумието…

Знаеше какво олицетворява камбанният звън. Все още можеше да свързва мислите си, макар да вършеше това бавно, като невръстно дете… Те се навързваха в тънка верига, от нея се раждаше желанието за действие. Парализата от шока беше все така силна, но дълбоко под нея помръдваше искрицата разумен живот.

Бариерата на психическия натиск беше висока, но той все пак успя да отвори танжинското око в душата си. Камбанният звън изведнъж се оцвети в зелено. Сякаш беше в околностите на Нара през пролетта.

Челесте.

Челесте с огромната сила на духа си. Планът, който започнаха да подготвят в Париж… Малко след като Никълъс надуши примката… Тя се беше опитала да го разубеди, откровено го молеше да се откаже. Защото примката заплашваше да го погълне. Но какъв избор му оставаше? Нима би могъл да обърне гръб на клетвата, дадена пред баща му? Нима би могъл да забрави дълга си към Оками? Друг човек вероятно би го сторил, особено при тези обстоятелства. Но Никълъс просто беше устроен другояче. Не можеше да обърне гръб на нещо, с което вече се е ангажирал. Можеше да върви само напред, дори когато пред него бушува стихиен пожар…

Няма да се втурна там беззащитен, успокои Челесте той, докато се придвижваха към Монмартр. Ти ще бъдеш тайното ми оръжие.

Тя тревожно го изгледа, после прозрението се стовари върху й със смазваща сила.

Не, това не бива дори да си го помисляш! Психиката ми не е тренирана като твоята… За Бога, аз се страхувам от това, което се крие в мен!

Никълъс отвори танжинското си око, успокои я с помощта на Акшара, даде й увереност, че Божествената пътека ги свързва навеки и нищо не е в състояние да разруши тази връзка.

— Но нима месулетът няма да я усети? — беше попитала тя.

— Не — поклати глава Никълъс. — Пътят на Акшара е прокаран между теб и мен. Той ще почувства присъствието му, но ще бъде убеден, че това е последният ми опит да му се противопоставя… Твоята нетренирана, но мощна психика ще бъде изцяло скрита зад маската на моите опити за противодействие…

Умишлено не спомена, че съществува доста голяма вероятност психическата им връзка да бъде нарушена, не знаеше дали тя ще има достатъчно сили и воля да я възстанови. Защото, за да бъде в състояние да го стори, Челесте ще трябва да преодолее страха от себе си, да се потопи изцяло в него, за да го победи, а едва след това да потърси нов психически контакт.

Ето какво представлява камбанният звън в главата му, ето я единствената преграда срещу лудостта…

Челесте.

Тя е тук, някъде сред влудяващия свят на роботите и черната магия, която одира жива кожа и разменя лицата на хората със садистична страст.

Потръпна от вълнение. Искаше да бъде сигурен, че тънката нишка на връзката помежду им не е прекъсната, че все още има шанс да се измъкне от този кошмар.

Тези мисли отвлякоха вниманието му, внезапната психическа атака на месулета го завари напълно неподготвен. Тялото му беше отпуснато до стената и сякаш напълно парализирано. Челюстта му увисна, чувстваше се като муха в буркан, напълно смазан. Инквизиторът, надянал чертите на собственото му лице, бавно се приведе над него и притисна с палци клепачите му. Отначало леко, после все по-силно и по-силно. Мембраната на „кокоро“ започна да вибрира в главата му, светът, който познаваха обикновените хора, бавно се стопи и изчезна…

Притискайки очните ябълки на Никълъс, До Дук отвори още една от шестте врати, които водеха до „кокоро“. Това беше врата, неотваряна в продължение на векове; забранена дори за наследниците на месулетите, изучили и овладели голяма част от мрачните им тайни. Шестата врата — единствената, която е била запечатана от заклинания и свещени псалми; вратата, която дори Заратустра не е посмял да открехне…

Но Заратустра е странял и от бялата сврака — пратеницата на Боговете, носеща проклятие на всеки, който дръзне да я избере за свой свещен символ… Именно бялата сврака викаше сега До Дук, устата му монотонно пропяваше свещените думи, изтръгнати насила от мъдрия Ао, който глупаво беше отказал да ги сподели с него… Но колко струват предупрежденията на един старец, станал страхлив като жена с приближаването на края? Какво означават те в сравнение е божествената мощ, която ще му донесе бялата сврака?

Шестата врата се отвори, До Дук потъна в зловещо излъчване, наподобяващо радиация, сетивата му потръпнаха от страховитата асиметрия отвъд нея. Пристъпи крачка напред, в ушите му се разнесе дрезгавият крясък на бялата сврака. Сякаш изведнъж се беше върнал в планините на Виетнам, при своите нунги…

Не успя да види какво се крие зад вратата. Разбра каква е ситуацията, едва когато бялата сврака заби мощните си нокти в рамото му и започна да говори.

Видя какво представлява асиметрията — една отделна реалност, простираща се отвъд метафизическата черупка на човешкия свят.

Незабавно се възползва от нея. Превърна я в остра сабя, която заби дълбоко в съзнанието на жертвата си.

Никълъс, прикован на място от внезапната психическа атака, най-сетне започна да предусеща развитието на събитията. Смяната на лицата съвсем не е целяла само шоков ефект. Месулетът има нещо друго наум и то наистина е ужасно.

Натискът върху очните му ябълки стана толкова силен, че рецепторите на болката започнаха да изключват, лицето му бавно се вцепеняваше. После го пронизаха главозамайващи лъчи и той знаеше какво ще се случи.

Месулетът не искаше само лицето му. Искаше всичко — душа и воля, тяло и съзнание. Искаше да ги превърне в една куха обвивка на своето собствено лице, която евентуалните му врагове щяха да открият празна и лишена от съдържание.

Излъчването струеше от палците на месулета, болката ставаше нетърпима. Събрал последните остатъци от душевните си сили, Никълъс отвори танжинското си око и потърси блестящата нишка, която го свързваше с Челесте като с пъпна връв, свързваше го с живота…

После изведнъж замръзна, облян от вълна на ужас и отчаяние.

Камбанният звън беше стихнал, зелената светлина на пролетта я нямаше. Всичко свърши.

— Последни инструкции?

— Ще заловиш Робърт и ще ми го доведеш! — отсече Лилехамър.

— От Япония? — вдигна вежди Кроукър. — А формалностите?

— Формалностите ги остави на моите хора.

В стаичката вонеше на застоял цигарен дим и страх, съвсем като в килия за разпит. Но това беше само едно малко складче с остъклени стени, разположено в приземието на Националното летище на Вашингтон. Лилехамър беше уредил да се срещнат тук, далеч от любопитни погледи.

— Значи го докарвам тук — повтори Кроукър, сякаш за да се увери, че не е станала грешка.

— Точно така — отвърна Лилехамър и го изгледа с присвити очи. — Получи ли всичко необходимо в хотела?

— Да. Удостоверения за самоличност, паспорти, йени и долари… Разписка за предплатена стая в токийски хотел.

— Оръжие?

Войникът винаги си остава войник, помисли Кроукър, вдигна протезата си и каза:

— Това ми стига.

Ноктите от титан зловещо изтракаха.

— Хубаво — кимна Лилехамър.

Кроукър започна да се обръща към вратата, после изведнъж му хрумна нещо.

— Искам да ти задам един въпрос — рече. — Защо не ми каза, че знаеш кой е убиецът на Доминик Голдони?

На онзи дори окото му не трепна.

— С кого си се срещал? — спокойно попита той. Въздухът в стаичката наистина не се дишаше. Сигурно вентилацията е повредена, помисли си Кроукър.

— Няма значение — изръмжа той и заплашително доближи лицето си до Лилехамър: — Май ме взе съвсем за шаран… Да не би да мислиш, че съм зарязал информаторите си?

— Подробностите не те засягат! — отсече Лилехамър. — Не зная какви мухи ти бръмчат в главата…

Кроукър насочи показалец към белезите по лицето му:

— До Дук ли те разкраси така? Резбовал те е като ритуална маска, сега страшно много ти се иска да му върнеш номера… Нали така?

— Достатъчно! — процеди заплашително Лилехамър. Затваряй си устата и си гледай работата! Иначе ще стане лошо!

— Не ме е страх от теб — изръмжа Кроукър.

— Значи си глупак!

— Не съм — поклати глава Кроукър, устните му се разтегнаха в хладна усмивка: — Просто се подготвям за някои неща… Знаеш ли как се ходи заднешком? Не, нали? Е, по време на службата си в Ню Йорк често го правех… Иначе рискувах да получа нож в гърба… Не от ръбовете, които си преследвал ти, а направо от отдел „Кадри“ на Вътрешното министерство… От някой задник, докопал се до чин капитан и стола на районен началник; от някой нетърпелив кариерист, действащ по политически указания, изобщо от всеки, с когото съм работил или за когото съм работил… Разбира се, и ние гледахме на работата мекото, търсехме начин да отърколим зад гърба си шестте скапани дни от седмицата… Само едно искам да ти кажа — с течение на годините човек се научава да следи насочения в гърба му нож, овладява всички хватки на самозащитата…

Лилехамър въздъхна и примирително вдигна ръце.

— Окей, дай да не стигаме до крайности… — отмести поглед от лицето на Кроукър, после отново го върна там: — По дяволите! Наистина искам да ми доведеш този мръсник! В това отношение не съм те лъгал… Да, познавам го… От Виетнам… Беше един от тримата, които ме затвориха в клетка и ме изтезаваха… И наистина направиха това! — пръстът му докосна за миг горната устна… — Второто копеле беше един напълно откачен тип на име Майкъл Леонфорте Дезертьор в Лаос. Изпратиха ме да го арестувам… Леонфорте ръководеше банда нунги — членове на планинско племе, живеещо на границата между Виетнам и Лаос. По-късно към него се присъединили още двама — един бабаит на име Рок и приятелчето му До Дук…

Потръпващ от силата на спомените, Лилехамър несъзнателно започна да крачи напред-назад.

— Рок ме обработваше, другите гледаха… Задаваше ми въпроси, на които аз не желаех да отговарям… — очите му се отместиха встрани, раменете му леко се повдигнаха: — Сам виждаш резултата… Както и да е. Просто нямах късмет. Никой не дойде да ме спасява… Резбоваха ме на спокойствие, после ме опаковаха като вързоп и ме върнаха обратно… Като предупреждение за моите началници, мамка им!…

Помълча малко, после потропа с крака, сякаш за да ги стопли:

— Това беше отдавна, но аз не мога да го забравя… После видяха сметката на Доминик… Един поглед ми беше достатъчен, за да разбера кой го е сторил… Мръсникът До Дук, нает от Чезаре — брата на Майкъл Леонфорте и главен съперник на Голдони!

— Какво се крие зад вендетата между фамилните Голдони и Леонфорте?

— Ако знаех, отдавна щях да съм член на мафията. Омерта, не си ли чувал? Но До Дук е един съвсем логичен избор… Свързан е с Леонфорте още от Виетнам.

Лилехамър спря да крачи и се обърна с лице към Кроукър.

— Шибаният син полумесец, който мръсникът е издълбал върху тялото на онова момиче Морис, беше татуиран на всички нунги от бандата на Леонфорте. Вече го държа под око, но не мога да действам лично. Копелето никога няма да ме допусне в близост до себе си. Ще ме подуши от цяла миля, има обонянието на див звяр… Затова си ми необходим ти…

— Защо не ми разказа това още в началото?

— Да ти кажа, че действам по лични подбуди? — вдигна вежди Лилехамър. — Щеше ли да се навиеш?

— Не — призна Кроукър, на устните му се появи лека усмивка.

— Ето, виждаш ли? Не можех да рискувам…

Кроукър почака малко, после подхвърли:

— И това е всичко, така ли?

— Всичко, мамицата му — въздъхна Лилехамър, погледна часовника си и отвори вратата на стаичката. — Ще трябва да потичаш, иначе ще изпуснеш самолета си…

Излъчването се спускаше надолу като фина паяжина. Мускулите на Никълъс потрепваха от болка и страх, сякаш със собствените си очи наблюдаваше как тялото му се разкъсва от хищни зъби. Маската, олицетворяваща обратната страна на действителността, бавно го притискаше, заплашваше да накълца същността му така, както касапинът кълца месо върху окървавения тезгях.

Трескаво потърси Челесте, или по-скоро онзи сноп ослепителна светлина, с чиято помощ би могъл да се освободи от лапите на смъртта. А тя се спускаше върху него, обливаше го е радиоактивните си струи, проникваше през кожа, плът и кости, разлагаше го…

Къде е тя? Какво се е случило? Психическата връзка беше прекъсната и най-страшните му опасения се превърнаха в действителност: тя вече не беше в състояние да се свърже с него. А той беше загубен без подкрепата на нейния дух.

Радиацията потъваше дълбоко в тялото му, то започна да пулсира в странен, асиметричен ритъм. В ушите му прозвуча огнена, напълно неразбираема реч, родена сякаш от влагата на собствените му секреции. Ставаше все по-висока и по-властна, волята му се свиваше и отстъпваше. След миг в душата му нямаше да има нищо. Нито мисъл, нито същност, нито живот…

После натискът изведнъж изчезна.

Очните му ябълки бяха свободни, радиацията започна да избледнява, неразбираемият език затихна. Танжинското око в гърдите му потрепна и се отвори. Освободено от парализата, то блесна и се насочи към мембраната на „кокоро“, мобилизирайки енергията, необходима за мисъл и действие.

Клепачите му потрепнаха, очите му се отвориха. Насреща си видя своето собствено лице, разкривено в странна гримаса. Тялото на месулета беше извито назад, е ръце на шията. Беше притиснато до решетките, тънка стоманена жица пристягаше шията му.

Никълъс стана и пристъпи към него. Движеше се като възкръснал мъртвец — с вдървена, странно подскачаща походка. Мускулите му спазмодично се свиваха и разпускаха, механично възстановяващи нарушената си координация с мозъка. Главата му продължаваше да пламти, но останалата част от тялото му вече беше освободена от болката. Нямаше я физическата зависимост от месулета…

Мъжът с неговото лице нададе неистов рев, ръцете му пуснаха импровизираната примка, стрелнаха се между решетките, сграбчиха коса и плът…

Челесте извика.

Челесте!

В следващата секунда разбра какво се беше случило и пое инициативата. Знаеше какво ще стане, то вече започваше… Физическите му усилия за противопоставяне на месулета бяха довели до прекъсване на психическата връзка. Нетренираният й мозък не беше съумял да я задържи.

Месулетът сграбчи главата на Челесте и рязко дръпна. Челото й се заби в стоманените пръти на решетката. Олюля се, ръцете й изпуснаха стоманената примка. Месулетът светкавично се освободи, издърпа окървавената жица и я захвърли в краката си.

Челесте лежеше на пода оттатък решетката. Дали беше в съзнание, или…?

Никълъс имаше чувството, че гази в буен поток. Мислите се завръщаха в съзнанието му бавно и мъчително, всеки опит за връзка между тях му причиняваше нетърпима болка.

Горещ вятър духна насреща му, тялото му отскочи назад претърколи се и падна на стола, върху който допреди миг седеше. Разхвърчаха се трески. Главата му болезнено се удари в задната решетка всичко пред очите му се завъртя.

Нищо не можеше да направи, беше напълно безпомощен.

После в съзнанието му се появи камбанният звън, яркозелената светлина бавно обви неподвижната му фигура.

Танжинското му око се отвори.

Направи връзка с „кокоро“, умът му започна да пулсира в такт със заклинанието на Акшара, научено от Канзацу — неговия пръв „сенсей“ и непримирим враг…

Но нетърпимата топлина отново го връхлетя, в ноздрите го удари миризма на дървесна жар, косата му сякаш пламна, а кожата зацвърча… Камбанният звън и зелената светлина — неговата връзка с Челесте — потрепнаха и започнаха да се отдалечават. Атаката на месулета беше изключително мощна.

Тук Акшара беше безполезна. Мъжът с неговото лице направи две широки крачки, наведе се над него и го изправи на крака.

Точно в този миг го осени прозрението. Прекъсна заклинанията, заряза всичко научено за Акшара и се вслуша в камбанния звън.

От окото на танжина струеше сила, той вече беше в състояние да се защитава. Откъсна се от ръцете на месулета и нападна с бърз удар „атеми“. Противникът му с лекота го блокира. Тогава Никълъс се отказа от айкидо, отпусна се на четири крака и нанесе саблен удар в дясното му бедро. Месулетът отговори със светкавично „хвърчило“, серията от удари почти парализира рамото на Никълъс.

Но той вече знаеше каква е правилната тактика. Отпусна тежестта си върху коленете, стрелна се наляво и нагоре, протегнатата ръка на месулета попадна между мазолестите ръбове на дланите му. Всеки друг би получил тежка фрактура, но противникът му се оказа изключително опитен. Тялото му се завъртя с невероятна бързина, извитата назад ръка бързо се оказа в неутрална позиция. А другата се стрелна със страшна сила към незащитените бъбреци на Никълъс.

Извито надясно, в класическата войнска стойка, тялото на Никълъс не беше в състояние да се защити. Единственият изход за него беше атаката. Кракът му се стрелна назад и встрани, към слабините на противника. Ударите попаднаха в целта си почти едновременно, двамата се стовариха на пода. Но Никълъс се оказа по-бърз. Претърколи се встрани, кокалчетата на десния му юмрук се стовариха върху челото на месулета в класическия парализиращ удар „туан-чуан“.

Главата му рязко се дръпна назад, но не успя да избегне клещите на яките крака, които се стегнаха около врата му. Получи тежък удар в стомаха, направи опит да се претърколи встрани, но беше зашеметен от юмрук в челюстта.

Политна назад, в следващия миг дясната му ръка се оказа извита, костите заплашително пропукаха. Болката беше непоносима, ситни капчици пот избиха по челото му. Лявата му ръка отчаяло задраска по пода, пръстите му изведнъж уловиха крака на счупения стол. Вдигна го и с цялата си сила го стовари в слепоочието на месулета, малко над ухото.

Онзи изстена, хватката му се разхлаби. Никълъс светкавично се освободи, скочи на крака и нанесе съкрушителен ритник в гърдите му. Съзнаваше, че разполага с броени секунди, за да убие противника си. Вече беше убеден, че не може да надделее при равни условия — врагът притежаваше огромен заряд от психическа енергия. Прибегна до удар „атеми“ с ръба на дланта, насочен в основата наноса. Той трябваше да натроши костиците там и да ги вкара дълбоко в мозъка. Смъртоносен удар, за който е необходима пълна съсредоточеност. Използва се само когато човек се намира в смъртна опасност и знае, че не успее ли, неминуемо ще се превърне в труп…

Никълъс беше сигурен, че притежава решителността и убеждението за нанасянето на този удар, знаеше, че няма друг избор.

Въпреки това ръбът на дланта му спря на сантиметър от лицето на противника, ръката му увисна. После мускулите на китката започнаха да се гърчат, сякаш я беше пъхнал в живи въглени…

Зашеметен и уплашен, Никълъс продължаваше да се съпротивлява с торса си. Постепенно цялото му тяло започна да се тресе и може би точно това го спаси. Левият му крак конвулсивно се насочи към тялото на противника, това беше просто едно освобождаване на галваничната енергия в мускулите, напълно неосъзнато, случайно… Но ръбът на обувката му попадна в бедрото на месулета, при това точно в нервния възел, който командваше долната част на тялото му.

Месулетът се строполи на пода, психическите му усилия се разфокусираха, вцепенението бързо започна да напуска тялото на Никълъс. Ръбът на дланта му се стовари в челото на противника, точно между очите. Там беше центърът на концентрацията. Погледът на месулета започна да помътнява, зениците почти напълно изчезнаха. Никълъс моментално почувства облекчение, гърдите му дълбоко поеха кислорода от въздуха. Но дори на прага на безсъзнанието месулетът продължаваше да излъчва психическа енергия, Никълъс си даде ясна сметка, че разполага с броени мигове.

Претърколи се през неподвижното тяло, измъкна връзката ключове от колана на мъчителя си и се втурна към вратата на килията.

Стотици игли се забиха в съзнанието му още преди да хване бравата. Месулетът се възстановяваше със смайваща бързина, могъщата му психика се опитваше да попречи на бягството. Никълъс се препъна, отпусна се на коляно и почти падна в скута на Челесте. Тя го прегърна през кръста и бавно го изтегли навън. Очите й се извъртяха назад, побелели от страх. Месулетът продължаваше да лежи. Дали е убит? Тръсна глава и продължи да влачи тялото на Никълъс. След няколко крачки той се спъна и падна, повличайки и нея. Тя извика, дланите й бяха раздрани до кръв. Стана и продължи напред, даваше си ясна сметка, че нямат време за губене.

Вече усещаше електрическите заряди зад себе си, опънати до крайност, нервите й сякаш лепнеха, могъщата примка на психическата енергия на месулета се стягаше около шията й, пълзеше по бетонния под като утринна мъгла. Могъща, Мрачна и смъртоносна пулсация…

Въздухът излетя от гърдите й с остро свистене, но все пак успя да изправи Никълъс. Придържайки го с две ръце, тя продължи да го тласка напред. А онова нещо се приближаваше все по-близо до мозъка й, алените му пламъци ставаха все по-горещи и по-заплашителни. Ужас стегна сърцето й, но тя не спря нито за миг. Двамата бавно пристъпяха сред синкавите избухвания на оксижените, в ноздрите им нахлуваше вонята на метални цилиндри и нагорещена пластмаса. Но продължаваха да се движат напред, покрай поточната линия с гротескни стоманени глави, които методично заемаха място върху квадратни, нечовешки рамене… В мрака проблясваха инфрачервени лещи, механичните очи наблюдаваха, без да мигнат, тяхното тромаво придвижване. Напред, само напред! Трябва да се измъкнат от този хладен стоманобетонен ковчег, в който машини създаваха други машини! В който чудото на сътворението продължаваше ден и нощ, лишено от божествен ореол, но въпреки това реално…

Долу! Тя спря, объркана от гласа, който бръмна в главата й. Лягай долу!

Никълъс светкавично протегна ръка и нанесе удар в свивката на коленете й. Тя се строполи, тялото му се стовари отгоре й. В следващия миг почувства горещ полъх по голите си крака, сякаш над тях профуча облак разтопена магма.

Експлозията беше оглушителна, бетонният под се разтърси като при земетресение. После Никълъс отново я изправи на крака, очите й смаяно се заковаха в кръглата дупка на стената. Сякаш там се беше стоварил гигантски юмрук.

Той я дръпна зад ъгъла, ослепителният блясък изчезна. Озоваха се в дълъг коридор, далеч в дъното му мътно проблясваше стоманена врата. Никълъс се засили и скочи върху нея с цялата тежест на тялото си, вратата се отвори.

Следващото помещение се оказа кръгло, очевидно сервиз. Затичаха се по дългата рампа край стената, отвориха втора метална врата и се озоваха в транспортната секция. Тук беше пусто, в близост до високия портал имаше един-единствен автомобил — товарен микробус с висока проходимост.

Никълъс се затича към него, отвори вратичката и се настани зад волана. Трескаво опипа сенника, надигна подовата стелка, но ключове нямаше. Грабна търкаляща се в краката му отвертка и сръчно отвори капака на кормилната колона.

Челесте наблюдаваше пръстите му, търсещи контакт между разноцветните жички. Стомахът й започна да се бунтува, не можеше да го възприеме с лицето на месулета, просто защото знаеше, че духовната й връзка е с друг човек под противната маска. Въпреки това за малко не припадна, когато за пръв път срещна познатите очи, сякаш залепени върху лицето, от което изпитваше истински ужас.

— Никълъс!

Здраво го разтърси, от устата му се откъсна протяжен стон. Челото му бавно се надигна от кормилото, пръстите му възобновиха работата си.

Челесте вдигна глава и потръпна. Дълбоко в съзнанието й се надигаше чувство на ужас. Сякаш див звяр беше успял да се промъкне там, сумтеше и душеше, докосваше се до най-съкровените й мисли… Усети появата на горещата вълна върху рампата, в гърлото й заклокочи вик на ужас…

Моторът изръмжа и започна да работи, Никълъс се облегна назад, напълно изтощен.

— Ще трябва да караш ти, Челесте… — Но аз никога не съм…

— Сядай зад кормилото!

Той се прехвърли през нея и я побутна към волана. Краката й докоснаха педалите.

Улучи позицията за заден ход в мига, в който металният портал се отвори с такава сила, че едното му крило се откъсна от пантите. Натисна газта, гумите изсвириха и камионетката се отлепи от рампата. Завъртя волана и включи на първа. Не искаше да обръща внимание на свистенето, което прозвуча отзад. Насочи се към изхода, включи на втора малко по-рано от необходимото, скоростите сърдито изскърцаха. В следващия миг бяха на пътя.

— Наляво! — изкрещя Никълъс. — Иначе сме срещу движението!

На няколко метра от тях прозвуча могъща сирена, Челесте подскочи от ужас. Камионетката пресече пътя на тежко натоварен прицеп, разнесе се остро стържене. Двата автомобила се удариха странично. Веднъж, втори път… камионетката заплашително се разклати. После успя да набере скорост и започна да се отдалечава от това прокълнато място.

Никълъс безсилно се отпусна на седалката. Моторът ревеше като ранен звяр, но на него му се струваше, че слуша най-прекрасната музика на света.

Седемнадесета главаТокио

Сгърчени, впити като животни една в друга, сенките бавно помръдваха по посока на светлината. Тя изскачаше от фотографски прожектор — остра и ослепителна.

Нанги най-сетне видя какво вършат двете мъжки фигури и шумно си пое дъх. Макар да живееше в общество, освободено от европейските предразсъдъци към хомосексуализма, той беше дълбоко шокиран. Не от факта, че вижда двама голи мъже заедно, а от това, което вършеха един с друг.

Значи това е Уилям Джъстин Лилехамър — по-високият и по-възрастният от двамата… Другият беше млад, рус и пълен с енергия. Тялото му — изваяно до съвършенство, сякаш беше създадено за този вид разгулни удоволствия.

Нанги се приведе напред, насочи дистанционното управление на видеото и започна да стопира кадрите един по един. Вече беше изгледал филмчето, което беше заснето по поръчка на покойния Гоунт, сега искаше да си отбележи някои неща.

Иззвъня телефонът.

— Моши…

— Нанги-сан, успях да проследя телефонния номер, който ми дадохте…

Беше Жисаку Шиндо, частният детектив, който се беше заел е аферата около Тин. Имаше предвид номера, който Нанги беше записал от призрачния факс, открит в капсулата на Масамото Гоей.

— Той е тукашен, от Сайгон — продължи Шиндо. — Намира се в една сграда е офиси точно срещу централата ви…

— Но кого е?

— На някаква фиктивна фирма — отвърна детективът, в слушалката долетя шумолене на хартия. — Наемът е плащал вашият представител Винсънт Тин.

Нанги затвори очи.

— Има и още нещо, Нанги-сан…

— Слушам.

— Приятел на мой приятел работи в тукашната Съдебна медицина. Благодарение на него успях да хвърля едно око на смъртния акт. Тин е изгорял във варел със сярна киселина, точно както ви е обяснил Ван Киет… Новото е, че тялото му е било надупчено от двадесет и пет куршума…

— Двадесет и пет!?

— Точно така. От калибъра и раните стигам до заключението, че вашият човек се е оказал на мушката на тежка картечница… Още не съм установил марката и производителя, но вероятно става въпрос за редовно армейско оръжие…

Мили Боже, въздъхна в себе си Нанги.

— Последна новина — добави Шиндо. — Приятелят на моя приятел е бил дежурен, когато са взели тялото. Мнимият роднина е бил японец, човекът е готов да се закълне, че става въпрос за член на Якудза…

— Откъде е толкова сигурен? — учуди се Нанги.

— Малкото пръстче на лявата му ръка е било отсечено — отвърна Шиндо.

Членовете на Якудза често прибягват до този ритуал, особено когато трябва да докажат верността си към оябуна на съответния клан или да се самонакажат за допусната грешка.

— Добра работа — похвали го Нанги.

— Благодаря, сър. Използвах връзките си и успях да си уредя среща с инспектор Ван Киет. Ще се видим утре сутринта. Искам да разбера под каква форма ще мога да си осигуря сътрудничеството му. Държавните служители тук са дълбоко корумпирани.

— Надявам се да успеете. Дръжте ме в течение.

— Разбира се.

Нанги остави слушалката и се облегна назад. В къщата цареше дълбока тишина — точно такава, каквато обичаше. Но сега изведнъж му се прииска шум. Какъвто и да е — пуснат високо радиоапарат, женски глас… Всичко. Отново се озова там, откъдето беше тръгнал, мислите за Кисоко замъгляваха съзнанието му.

Но сега нямаше време за нея. Утре тук пристига Лю Кроукър, един Господ знае какви новини ще донесе. А дотогава му предстои още много работа, Нанги беше уверен в това.

Съзнанието му започна да обработва информацията, получена от Шиндо, а очите му механично следяха кадрите на екрана, пуснати на забавена скорост. Този път не обръщаше внимание на изключително перверзния сексуален контакт между двамата мъже, който безспорно беше главната атракция на касетата. Очите му бяха заковани върху горния десен край на екрана — там, където се долавяше някакво неясно движение.

Появяваше се и изчезваше, потрепваше като отражение на пламъче върху гола стена. Нанги включи дигиталния разделител, образите замръзнаха върху екрана, всички неясноти, получени при заснемането с недостатъчно осветление, автоматически бяха отстранени.

И Нанги се втренчи в лицето й. Камерата го беше хванала в профил, тя следеше сексуалната оргия с отегченото изражение, с което се наблюдава скучен тенис мач.

Натисна бутона за застопоряване на кадъра и дълго го гледа. Лицето беше отчасти скрито в дълбока сянка, но именно тя — по особен начин — допринасяше за яснотата на чертите му.

Най-странното беше, че познаваше това лице.

Именно то се оказа спусъкът, който отприщи бента на спомените и в главата му изплува описанието на Уилям Джъстин Лилехамър, направено от Оками.

Нанги си припомни всички детайли на разговора, сякаш той се беше състоял не преди две години, а едва вчера. Оками се беше появил в Токио на едно от редовните си посещения. Място на срещата беше храмът Мейжи. Пролетта вече встъпваше в правата си, ароматът на напъпилите цветя превръщаше зимата в далечен спомен.

— Изправен съм на ръба на дълбока пропаст — каза Оками. — Трябва да реша дали да продължа досегашния си живот чак до смъртта, или да направя сляп скок в мрака…

— Имаш ли нужда от помощ, Оками-сан?

— Не, не! — Сега вълнението на Оками му се струваше напълно обяснимо. — Не искам да се забъркваш в това! Пряката ти намеса е изключена, но бих приел съвета ти…

— Готов съм да сторя всичко възможно — отвърна Нанги.

— Членове на Вътрешния съвет настояват да вляза във връзка с един човек, но аз имам дълбоки съмнения. Въпреки това зная, че нямам избор. Трябва да осъществя този контакт, макар да не очаквам нищо добро. Просто защото няма друг начин да избегна разцеплението между клановете на Якудза, които ръководя… Не искам да започне война!

Оками замълча, очите му се насочиха към децата, които тичаха по зелената трева. Кой знае какви мисли са минавали през главата му… Може би си е спомнил за високата цена на зрелостта, която всички заплащаме, мислеше си Нанги.

— Този човек се казва Лилехамър. Работи за един тип, когото положително познаваш… Затова поисках тази среща…

Продължиха разходката си. Децата останаха назад, насреща им се появи двойка влюбени. Държаха се за ръце, слънцето позлатяваше лицата им, извърнати едно към друго…

— Леон Уоксман.

— Да, познавам го — отвърна Нанги. — Срещнахме се тук, в Токио, няколко години след началото на окупацията. Чакай да видим… Беше през 1947 или 1948 година. Запознахме се в една болница. По онова време работех в Министерството на строежите. Изпратиха ме в болницата начело на екип по поддръжката, трябваше да направим оценка на предстоящия ремонт…

— Уоксман е американец, но въпреки това се е лекувал в японска болница…

— Точно така — отвърна Нанги. — В тази болница се извършваха сложни неврохирургически операции… Раните му бяха сериозни, предполагам че е имал нужда от няколко такива…

— Как го възприе, що за човек беше?

— Особен — отвърна Нанги. — С две лица, напълно противоположни едно на друго… Едното светло и брилянтно умно, другото — мрачно и изпълнено с дълбока подозрителност. Разговарях със сестрите, които се грижеха за него. От тях научих, че нощно време имал пристъпи на ужасни кошмари. Принудили се да му дават успокоителни веднага след вечеря…

— Продължихте ли контактите си след като го изписаха?

— Да. Преди всичко защото той имаше нужда от връзки в Токио. Но на практика именно той улесни издигането ми в рамките на МИТИ…

— По какъв начин?

Влюбените изчезнаха в ярките лъчи на слънцето, двамата бавно навлязоха в район, който очевидно беше седалище на хипита и рокери. Около тях гъмжеше от зелени и розови прически, черни кожени якета и блестящи с хромираните си части огромни мотоциклети „Кавасаки“… Недоволни от присъствието на пришълците, шарените като папагали младежи форсираха моторите. Отвсякъде ехтеше оглушителен хевиметъл…

— По всяка вероятност той вече е имал създадени контакти — продължи Нанги. — По време на службата си в армията е бил офицер за връзки с обществеността. Положително е работил в тясно сътрудничество с високопоставени служители от Министерството на търговията и индустрията, което впоследствие прерасна в МИТИ… Имаше остра нужда от връзки с деловите среди и на тази база си правехме взаимни услуги. Дълбоко впечатление ми направи безпогрешната му ориентация в японския начин на живот…

— Значи е искал да стане бизнесмен…

— Вероятно.

— Но днес се занимава със съвсем друг бизнес — поклати глава Оками. — Ръководи могъща шпионска централа, пуснала пипала дълбоко в сърцето на американската администрация.

Стигнаха най-отдалечената част на парка, все още в процес на изграждане. Най-сетне бяха сами, дори рокерите не идваха тук. До желязната ограда бяха подредени дръвчета с тор в найлонови торби около корените, скоро щяха да ги засаждат.

— Мога да видя какво го е привлякло в този бизнес — поклати глава Нанги. — Уоксман винаги е бил човек, който гледа далеч напред. Освен това имах чувството, че нормалният бизнес го отегчава, въпреки несъмнените му способности… Беше прекалено лесен за него. Веднъж сам ми го каза — „Все едно да ловиш риба в басейн…“

— Шпионската му мрежа е така дълбоко законспирирана, че дори Американският конгрес не подозира за нейното съществуване — подхвърли Оками.

— Това може да е както за добро, така и за лошо — отвърна Нанги.

— Но нещата не приключват дотук — мрачно промърмори Оками. Сключи ръце зад гърба си, лицето му се намръщи в напрегнат размисъл. — Уоксман е оглавил една група от изключително влиятелни личности, която нарича себе си „Огледалото“…

— „Огледалото“? За пръв път чувам това име.

— Не съм изненадан, почти никой не го е чувал — отвърна Оками. — Целта на тези хора е установяване на пълен контрол върху икономическата политика на тяхното правителство с всички последици в международен мащаб. И това ги прави изключително опасни!

Оками спря и се извърна към него. Нанги разбра, че идва ред на най-важното.

— Именно Уоксман стои в края на опасната пътека, която лежи пред мен. Ако той се окаже неблагонадежден, аз ще бъда принуден да направя своя скок в неизвестното. Ще изпълня предначертания план, независимо от опасностите, които крие той. Извинявам се, че трябва да те включа във вземането на това важно решение, Нанги-сан. Но просто няма на кого друг да се доверя…

— Помня добре, че Уоксман е умен мъж — отвърна Нанги в края на тази последна и за двамата среща. — Може би прекалено умен, за да бъде щастлив…

— Какво искаш да кажеш?

Само това, което чу. Интелигентността му е толкова ярко изразена, че духът му никога няма да намери покой. А лично аз никога не се доверявам изцяло на хора с неспокоен дух.

Отправил поглед към замръзналия образ на екрана, Нанги си даде сметка, че вижда едно лице, което не беше виждал от много години насам. Лицето на Леон Уоксман, безстрастно наблюдаващо сексуалните отклонения в поведението на един от своите най-добри агенти.

Томоо Козо вдигна ръка към устата си. Сякаш с този жест искаше да прикрие дълбоката омраза, която изпитваше към Никълъс Линеър. Изправен гол пред огромното огледало, той наблюдаваше движението на стегнатите си мускули. Едва забележимото им потръпване сякаш разказваше една дълга и тъжна приказка. За загуба, отмъщение и смърт — трите основни крайъгълни камъка в неговия начин на мислене.

Загубата, отмъщението и смъртта бяха всичко, от което се интересуваше в този момент. Очите му бяха втренчени в татуирания върху члена му феникс. Крилата обгръщаха основата му, главата потрепваше като жива на върха… Когато се възбуждаше, както в този момент, крилата сякаш започваха да се разтварят, очите и човката върху главичката помръдваха като живи…

Загубата, отмъщението и смъртта определяха не само границите на честта, но и личните отношения на Козо с Никълъс Линеър. Никога не се бяха срещали, Никълъс по всяка вероятност изобщо не подозираше за съществуването му. Но Козо го познаваше, при това отлично…

Беше излъгал министър Ушиба напълно съзнателно. Нарочно пусна бялата тойота по следите на. Джъстин Линеър и нейния любовник. О, да, Козо знаеше кой е той още от момента, в който самолетът му се приземи на летище Нарита. Дълго преди Ушиба и останалите членове на Вътрешния съвет да осъзнаят за какво става въпрос… И благодарение на този негов акт жената на Никълъс Линеър е мъртва!

Загуба.

Някога, преди много години, Катцуодо Козо — бащата на Томоо, беше изиграл решителна роля за издигането на Оками. Но Оками го надживя и това беше естествено, тъй като на негова страна беше Полковника…

Изгаряше от безсилен гняв от преклонението, което всички японци демонстрираха по отношение на полковник Линеър. Дори оябуните го боготворяха, голяма част от тях все още помнеха как име помагал по време на Окупацията. Козо беше убеден, че този човек е бил повече японец, отколкото европеец, особено в начина си на мислене. И именно това го е направило особено опасен, именно това му е позволило да убие Катцуодо Козо…

Томоо твърдо вярваше, че полковник Линеър е убил баща му със собствените си ръце. Въпреки че бяха открили тялото му в реката Сумида без никаква следа от насилие. Но Катцуодо не можеше да плува и Полковника го знаеше — малкият Томоо ги беше чул да разговарят на тази тема със собствените си уши… Беше през един от най-задушните летни дни, когато потта блика от всяка пора на кожата.

Една седмица по-късно извадиха посинялото тяло на Катцуодо от реката и Козо остана без баща.

Загуба.

Непоправима загуба.

Доста години по-късно Козо започна да проумява същността на този трагичен инцидент. Почти от самото начало Катцуодо и Оками имаха остри разногласия относно политиката на Якудза. Оками беше привърженик на сътрудничество с американците, особено след като Окупационните власти поискаха помощта им за справяне с комунистическите бунтове. За тези власти беше много по-удобно японски глави да бъдат трошени от японски гангстери, а не от американски войници. Катцуодо, от своя страна, беше яростен противник на сътрудничеството с окупаторите. Не понасяше никакви контакти с американците, дори когато ставаше въпрос за изкореняването на комунизма от японска земя.

Несъгласията между двамата оябуни в крайна сметка доведоха до открита война. Краят й настъпи, когато тялото на Катцуодо изплува от Сумида. По него липсваха следи от насилие, както и всякакви други следи. Не можеха да обвинят в убийство никого, нямаше на кого да се отмъщава. Оками и Полковника използваха цялото си влияние и мирът беше възстановен.

Но животът на Томоо Козо се промени безвъзвратно и той никога не забрави това. Прие покровителството на Оками, съвсем в съответствие с древните японски традиции. Завърши образованието си, превърна се в доверен приятел, издигаше се заедно с Оками. Беше най-пламенният привърженик на предложението Оками да бъде избран за Кайшо. Въпреки че тайното разследване на смъртта на баща му напълно го убеди във вината на Оками и неговия приятел Полковника…

Полковника умря и по този начин изпревари планираното отмъщение. Остави син, който по традиция трябваше да понесе това, което беше предназначено за бащата. Оказа се обаче, че този син е нинджа, при това много опасен. Дори оябуните на Якудза се страхуваха от него, а към този страх се прибавяше и дълбокото им уважение към бащата. Козо не беше в състояние да направи нищо и реши да чака. Беше търпелив като паяк, чиято мрежа непрекъснато се руши от вятър, дъжд и студ, но той отново я плете…

Отмъщение.

Козо обърна гръб на огледалото и започна да се облича. Беше време да се срещне с До Дук.

Време да си спомни за честта. Време за възмездие и смърт.

Блед като платно, Никълъс лежеше сред окапалите кленови листа, алени като живи пламъци.

— Това е твоята къща, нали? — коленичи до него Челесте. — Там, на стотина метра отвъд дърветата?

Потъмнели от болка, очите му я гледаха като непозната. Сърцето й пропусна един такт. Какво му стори онзи месулет? Нима се беше намесила твърде късно? Дълбоко в себе си знаеше отговорите. Ужасът, който изпита при установяването на психическата връзка помежду им, беше огромен, никога през живота си не беше изпитвала нещо подобно. В съзнанието й се беше загнездила увереността, че отвъд света, който можеше да види и чуе, лежеше един друг, далеч по-ефимерен свят, до който се докосваше само в моменти на силен стрес. Здравата връзка с този свят опъваше нервите й до крайност.

— О, Никълъс!

Наведе се и го целуна. Стори й се, че той простена под устните й и бързо се отдръпна. Страхуваше се, че му е причинила болка.

Намираха се до каменна чешмичка, водата в коритото бликаше сякаш направо от земята. В камъка беше гравиран един-единствен японски йероглиф „канджи“, върху него беше поставен прост бамбуков черпак.

Никълъс поиска да пие вода от него, гласът му беше тих и несигурен. Тя напълни черпака със студена, вода, повдигна главата му и го поднесе към устните му.

Той отпи бавно и шумно, очите му останаха затворени. После сложи ръце върху огнения килим от окапали листа и започна да се надига.

— У дома — прошепна той. — Аз ли те насочих насам?

— Нима не помниш?

— Не.

Тя сложи длан върху бузата му:

— Лошо ли си ранен, Никълъс?

— Не зная — прошепна той и бавно се огледа: — Тук ние с Джъстин погребахме дъщеря си… Беше толкова мъничка и безпомощна… Не й било писано да оживее…

Главата му клюмна, Челесте нежно го привлече в прегръдката си и започна да го люлее като дете.

— Всичко е наред — промълви след известно време той, избърса сълзите си и добави: — Това беше много отдавна… Друг живот, друг свят…

Челесте затвори очи, прехапа устни и каза:

— Страх ме е, Никълъс… Мисля, че в края на краищата месулетът разбра… Осъзна моето присъствие, вече знае как съм успяла да ти помогна…

Това беше истина. Въпреки гъстата мъгла на болката и шока, Никълъс си даде сметка, че вече не може да я закриля. Беше се възползвал от неосъзнатата й сила, сега и двамата трябваше да платят цената за това. Беше направил безумен риск, беше пъхнал глава в ужасната примка на месулета… В замяна все пак получи нещо, може би то щеше да се окаже решаващо. От разпита и мъченията стана ясно, че месулетът все още не е открил Оками. Иначе щеше да знае, че Никълъс не е Нишики — връзката между Оками и Доминик Голдони.

Това означаваше само едно — Оками все още е жив и вероятно се крие.

— Никълъс…

Той я погледна в очите и изведнъж усети топлина. Психическата й енергия беше излязла от черупката си и го обвиваше с ослепителни лъчи. Тя го докосна. Отначало леко, после здраво и самоуверено. Физическият контакт го изпълни със сила, мрачните дълбини на душата му бяха озарени от ярка светлина.

— Притежаваш ръцете и душата на лечител — промълви с напукани устни той. После механично започна да рецитира безмълвните слова на псалмите, които щяха да го отведат до Акшара. Овладя се, тръсна глава и спря.

— Какво има? — попита Челесте, моментално доловила промяната. — Всичко това е ново за мен… Къде сбърках?

— Никъде — поклати глава Никълъс. — Причината е в мен. Овладях Акшара — едната половина от изкуството на Тао-тао, благодарение на един човек… Доверявах му се напълно в течение на дълги години, накрая обаче се оказа, че той ми е заклет враг… Владееше до съвършенство и двете части на Тао-тао — светлата Акшара и тъмната и противоположност Кшира. Лишен от „корьоку“ и „шукен“ — Пътя и Закрилата, той беше попаднал изцяло под влиянието на Кшира… А своята зараза е предал и на месулета…

Направи знак с ръка, а Челесте поднесе черпака към устните му. Отпи и въздъхна, гърдите му поемаха дълбоко влажния въздух, натежал от аромата на пръст и изсъхнали листа. В клоните на дърветата подскачаха птички, жизнерадостното им чуруликане беше единственият звук, който нарушаваше тишината. Изпълненият с остри завои път беше далеч, шумът от движението по него не достигаше до градината.

Челесте не искаше да си спомня за кошмарното шофиране по магистрали и тесни улички, срещу неразбираеми пътни знаци, без помощта на Никълъс, отпуснат безсилно на седалката до нея…

— Този човек беше моят сенсей, от него съм научил всичко, което зная за Тао-тао — тихо продължи Никълъс, утолил най-сетне жаждата си. — Първите съмнения ме връхлетяха, когато разбрах, че съм безсилен срещу месулета. После, затворен в онази клетка, люшкан от вълните на безумието, аз изведнъж го видях… Да, Челесте, видях го!

— И разбрах как ме е измамил. През всичките тези години ме е учил само на част от сложното изкуство на Тао-тао… Онази част, която е била удобна за целите му!

Нещо помръдна зад оголените клонки на миниатюрните дръвчета гинко, двамата едновременно погледнаха натам. Оказа се малка катеричка, която забързано събираше опадалите по земята жълъди.

Никълъс опря гръб на каменната чешмичка, сякаш искаше да почерпи сила от нея. Помълча известно време, после тихо продължи:

— Този човек беше изключително умен… Дори когато успях да го демаскирам, през ум не ми минаваше да изпитвам съмнение в това, на което ме беше научил… Едва сега разбирам колко наивен съм бил… — вдигна глава: — Челесте, мисля, че наученото от него не е просто Акшара… Било е непълна, следователно несъвършена комбинация от Акшара и Кшира… И се питам дали тъмната страна на Тао-тао не е започнала да ме променя…

Тя приглади влажната му коса и нежно го целуна.

— Сигурна съм, че грешиш — прошепна. — Просто ти трябва време, за да се отърсиш от това, което преживя в онази клетка в компанията на месулета…

Той съзря правотата в думите й. Шокът от изтезанията и силните опиати, с които беше натъпкано тялото му, положително го тласкаше към параноидни заблуди. Но тази правота не беше абсолютна, зад нея прозираше и една друга, далеч по-ужасна истина — той никога, нямаше да се отърве от чувството, че макар и отдавна мъртъв, Канзацу беше успял да го предаде. Добре помнеше думите му, казани при една от честите им срещи в подножието на непристъпния връх Ходака.

„Времето прилича на океана. И в него има вълнения и подводни течения, които в определен момент се преплитат и разбъркват, създавайки особен водовъртеж от отминали и предстоящи събития… А накрая се насочват към скалистия бряг и там всичко умира…“

Тогава Никълъс едва беше започнал дългото си пътешествие извън границите на времето, едва сега започна да разбира истинското значение на тези думи. Канзацу положително е притежавал умението да преживява както настоящите, така и бъдещите събития на реалния живот, лесно е предвидил смъртта си от ръцете на Никълъс… Примирил се е с нейната неизбежност и подчинявайки се на своята „карма“, той се беше погрижил и за отмъщението си. Как? Като заложи в главата на Никълъс бомба със закъснител, ужасна със своята психическа мощ… Сега проблемът на Никълъс беше само един — как да се освободи от нея?

Имаше един начин, той ясно го виждаше. Беше опасен, пълен с неизвестности начин. Не беше сигурен, че трябва да прибегне до него, но се страхуваше, че друг избор нима…

Точно в този миг птичата песен замлъкна. Вдигна глава да погледне в очите на Челесте и двамата разбраха. Той идваше. Месулетът.

— Мъртва?

— Да, за съжаление. Трагична автомобилна катастрофа.

— Господи, Исусе Христе! Джъстин е мъртва!

Лю Кроукър отправи напрегнат взор в лицето на Танцан Нанги. Беше остаряло и сбръчкано, доста по-различно от лицето, което помнеше.

— Никълъс знае ли?

Нанги поклати глава.

— Както вече ви казах, от известно време е в неизвестност…

Кроукър се отпусна на стола, Маргарет успокоително сложи ръка върху рамото му. По време на полета й беше разказал всичко за Никълъс и Джъстин. Очите им бяха зачервени, но не се чувстваха особено уморени, тъй като бяха разделили едно от сънотворните хапчета на Маргарет и бяха успели да подремнат.

Намираха се в дневната на Никълъс. Таванът се крепеше от масивни кедрови греди, лъчите на есенното слънце свободно проникваха през широките прозорци. Централната част на помещението, покрита с татами и запълнена от меки дивани и столове, беше с десетина сантиметра по-ниско от периферията, обкована с полирани до блясък дъски. По стените бяха окачени картини на европейски художници, майсторски комбинирани с ярко оцветени ръчно тъкани килимчета от Италия и Франция. Въздухът тежеше от аромата на дърво, слама и розмарин.

Нанги реши, че е логично да дойдат тук. Много се ядоса, когато разбра, че Сейко не е посмяла да го извика от съвещанието, за да разговаря с Кроукър. Бързо се овладя и започна да съобразява. Сейко му предаде дословно посланието на Кроукър, а той подробно я разпита за останалото — начин на говорене, тон на гласа… Стигна до заключението, че пътуването на детектива е предизвикано от крайна необходимост.

Отчитайки както собственото си положение, така и това на „Сато Интернешънъл“, той реши да държи в тайна визитата на Кроукър. Следователно не можеше да го покани нито в офиса, нито в дома си. А среща на публично място — хотел или ресторант, беше напълно изключена.

След смъртта на Джъстин в тази къща беше идвала единствено чистачката. Нанги имаше ключове, отдалечеността на имението го правеше идеално за целта. На летището отиде сам, без шофьор. Посрещна Кроукър и спътницата му, после подкара направо насам.

Преди това се погрижи, естествено, за Сейко. Тя беше единственият служител в компанията, който знаеше за пристигането на Кроукър, но Нанги нямаше никакво желание да я прави свидетел на разговора помежду им.

Изпрати я по спешност във Виетнам. Задачата й беше да оглави временно офиса на компанията в Сайгон. Даде й името на Жисаку Шиндо, но не й каза, че е частен детектив. Представи го като консултант, който трябва да изготви план за интеграцията на сравнително новите задгранични клонове на компанията.

Съзнаваше, че й дава прекалено голяма свобода. Но той беше човек на риска и знаеше какво прави. Телефонира на Шиндо да го уведоми за пътуването й, предупреди го за вероятността тази жена да работи срещу интересите на компанията. Това беше всичко, което можеше да стори за момента. Не разполагаше с твърди доказателства за нейната измяна, не беше в стила му да действа въз основа на предположения. Освен това искаше да разкрие хората, стоящи над нея. Ако е виновна, разбира се. Може би ще се разкрие, получила пълна свобода в Сайгон. А Шиндо ще бъде там, за да документира предателството й.

Гоей — ръководителят на проекта „Чи“, беше съвсем друга работа. Закодираният факс беше доказал вината му, макар че специалистите все още не бяха успели да разшифроват неговото съдържание. Нанги много би желал да го постави под денонощно наблюдение, но за съжаление не можеше да си позволи този лукс. Защото си даваше ясна сметка, че предаването му на властите ще обезсили до значителна степен обвиненията на сенатора Бейн срещу Никълъс и компанията, а при известна доза късмет — и да прекрати процеса срещу тях. Защото в крайна сметка Гоей, а не Никълъс, е предал секретната технология на Винсънт Тин, директната връзка между тях вече може да бъде доказана. Както може да се докаже, че Тин е бил ренегат, готов да продаде „Сато-Томкин“ за шепа сребърници. Ето защо уреди арестуването на Гоей и едва тогава изпрати Сейко на новата й длъжност.

Тя прие новината с радостна възбуда и това сериозно го обезпокои. Накара я да замине само с един куфар дрехи, обеща да изпрати останалото в рамките на седмица. Тя не изрази никакъв протест, очевидно добре разбираше каква е ситуацията в Сайгон след убийството на Тин. Съмненията му по отношение на този акт бързо се стопиха, особено след като посрещна Кроукър и научи за развоя на събитията в Съединените щати.

Слушаше разказа на детектива с напрегнато внимание. За начина, по който Лилехамър го е привлякъл в разследването на убийството на Голдони, за подозренията му относно самия Лилехамър, за разкриването на личния му мотив в преследването на До Дук Фуджиру, виетнамския убиец. Кроукър пък беше доста изненадан от факта, че Нанги вече е осведомен за смъртта на Харли Гоунт. На свой ред изненада японския си домакин, когато му разказа за отношенията на Маргарет с втората й майка Рената Лоти и особено с брат й Доминик, завещал на нея управлението на цялата си огромна империя. Приключи с подозренията на Маргарет, че войната между фамилиите Голдони и Леонфорте е нещо далеч по-голямо от кървава сицилианска вендета. Нанги помисли малко, после се обърна към Маргарет:

— Казали сте на Кроукър, че брат ви споделил с вас секретни сведения за висши правителствени служители… Откъде ги е получавал?

— От секретен осведомител на име Нишики — отвърна Маргарет с безпокойство в гласа, скочи на крака и започна да се разхожда по рогозките.

— Вие виждали ли сте го?

— Не. А имам чувството, че и Дом не го е виждал… За него и за мен Нишики беше просто един глас… Докато мащехата ми явно го познава. Именно тя ни прати тук да го пазим от До Дук…

— Така мисли и Кроукър-сан — промълви Нанги, без да отделя пронизителния си поглед от лицето на Маргарет Голдони де Камило. Очевидно се питаше дали може да й се довери. Вярваше на Лю Кроукър, просто защото беше най-добрият приятел на Никълъс отвъд океана. Но с това се изчерпваше и цялото му доверие. — Втората ви майка спомена ли някакво име?

— Да — кимна Маргарет. — Трябва да се срещнем с човек на име Микио Оками.

Нанги посрещна тези думи е продължително мълчание, след което въздъхна и бавно поклати глава:

— Оками е Кайшо — върховен главатар на всички кланове на Якудза… Но той има много врагове, те вече действат… От известно време е в неизвестност, никой не знае съдбата му… Кажете, вярвате ли, че той е Нишики — тайнственият информатор на Доминик Голдони?

— Фейт изглежда сигурна в това — отвърна Маргарет. — Но какво ще стане, ако той вече е мъртъв?

— Тази мисъл мина и през моята глава — кимна Нанги. — Но после започнах внимателно да съпоставям фактите, които са ми известни. На първо място успях да разкрия предателите в „Сато-Томкин“. Онези, които доведоха до тежки обвинения срещу компанията. Единият от тях е Винсънт Тин, убит миналата седмица в Сайгон. Занимавал се е с всички незаконни дейности, за които можете да се сетите… Но кой го е убил? В това отношение сайгонската полиция не може да ни помогне с нищо. Един любопитен факт — трупът е бил прибран от човек, представил се за брат на Тин. Но ние сме сигурни, че Тин няма никакви роднини… Човекът се е представил за служител на компанията „Авалон ЛТД“… Направих съответните проверки и установих, че тази компания се занимава с доста подозрителен бизнес, вероятно с пране на мръсни пари… Те отрекоха всякаква връзка с Тин. Междувременно успях да разбера, че мнимият брат на Тин е бил японец, с положителност член на Якудза… След всичко това ми стана ясно, че съм бил насочен към „Авалон“ напълно умишлено… От тези факти стигнах до едно определено заключение — Микио Оками е жив, но се намира в нелегалност. Оттам изпраща компрометиращи материали срещу враговете си, очевидно търси помощ…

— Членовете на Вътрешния съвет на оябуните са принудили Оками да сключи съюз с човек на име Леон Уоксман. Преди години се подвизаваше в Токио, днес очевидно е един от онези, които дърпат конците на политиката във Вашингтон… Според мен Оками е взел решение да обърне гръб на този съюз. Лично аз му казах, че считам Уоксман за несигурен партньор, това вероятно е било решаващо за последвалите действия от негова страна. Напуснал е „Годайшу“ и е сключил таен съюз, подготвян от години… Съюз с вашия брат, госпожо Голдони. Това води до убийството на Доминик и до изчезването на Оками…

— Дали е на сигурно място? — попита Маргарет.

Нанги спря тежък поглед върху лицето й.

— Дори и на най-сигурното място не би издържал дълго — въздъхна той. — Срещу себе си има огромна мощ, която помита всичко по пътя си…

Осемнадесета главаВашингтон | Токио

Фейт Голдони отвори вратата.

— Уил Лилехамър, госпожо Лоти — усмихна се мъжът на прага. — Радвам се, че най-накрая се запознах с вас. Мога ли да вляза?

Фейт погледна зейналото към гърдите й дуло и кимна с глава:

— Разбира се.

Лилехамър прекоси просторния вестибюл на крачка зад нея.

— В къщата няма никой, освен вас, госпожо Готи — чу гласът му тя. — Направих си труда да проверя…

— Вярвам ви.

— През кухнята, моля — побутна я с револвера той. — Към задната врата.

Тя беше сигурна, че я води в конюшнята, даваше си ясна сметка какво означава това. Всъщност беше малко изненадана, че този миг се забави толкова много. Мъжът, който наблюдаваше сексуалната оргия на Лилехамър, несъмнено беше Джони Леонфорте. Позна го в момента, в който си пусна записа, купен от Дъглас Мун — любовника на Лилехамър. Беше доста променен от годините, но Фейт никога не забравяше лицата на мъжете, с които е била в интимни отношения. Особено лицето на Джони, а и дните с него по време на окупацията на Токио. Защото именно тези дни поставиха началото на пиесата, чийто финал предстоеше сега…

Откога ли Джони знае нейната самоличност? Тя не беше живяла в сянка като него, направената в Лос Анджелис пластична операция не беше особено успешна. Остана си Фейт Голдони и Джони сигурно не е изпитал трудност при разпознаването й.

Джони е жив!

Отначало не можеше да повярва. Но после разбра, че в това няма нищо чудно. Самата тя беше оцеляла въпреки превратностите на съдбата, защо да не оцелее и той? Още повече, че имаше предимството да е мъж.

— Отворете вратата!

Тя се подчини, в ноздрите я удари острата миризма на фураж и оборски тор. Животните изпръхтяха и извиха глави към нея.

— Не се измъчвайте, няма да ви застрелям — обади се Лилехамър. — Това би предизвикало твърде много въпроси… — тя се извърна с лице към него, гърбът й опря във вратата на близката клетка: — Едно от тези животни ще ви ритне в главата — добави той и махна по посока на конете.

Фейт усети юздите с гърба си, леко се притисна към тях. Лявата й ръка бавно се спусна към стоманената ръкохватка, обвита с дебела кожа.

— Няма да ви повярват — рече тя. — Всички знаят, че съм отлична ездачка.

— Ще повярват — промърмори Лилехамър и пристъпи напред. — Защото такова ще бъде заключението на съдебния лекар… Върху тялото ви няма да има дори драскотина, никакви следи от насилие… — на лицето му се появи хладна усмивка: — Можете да бъдете сигурна в това, аз съм майстор в занаята.

— А защо го правите? — попита тя. Не очакваше отговор, искаше просто да спечели малко време.

— Ето един едър жребец — махна с револвера си Лилехамър. — Отворете клетката!

Това беше моментът, които чакаше Фейт. Дясната й ръка вдигна резето на преградата, лявата светкавично откачи юздите от пирона и ги хвърли към нападателя си с ловко движение на китката. Тежкият къс стомана се стовари върху скулата и врата на Лилехамър, бликна кръв.

Той се олюля, от устата му се изтръгна дрезгав вик. Кракът му се стрелна напред и улучи Фент в бедрената кост, малко под ставата. Тя изпищя и падна на колене, конете полудяха. Започнаха да блъскат дървените прегради с копитата си; очите им, побелели от ужас, сякаш споделяха страха и болката на господарката им…

— Кучка! — изръмжа Лилехамър, отметна конските такъми от врата си и тръгна към нея.

Изправи се на прага на клетката, Фейт не се поколеба нито за миг. Свито на кълбо, тялото й се стовари в коленете му с цялата сила, на която беше способно. Лилехамър изгуби равновесие и се строполи по гръб в клетката, връхлитайки с рамо върху бедрото на жребеца.

Животното уплашено се изправи на задните си крака, копитата на предните заплашително се насочиха към Лилехамър. Улучиха го точно когато се опитваше да се надигне, тялото му политна и се блъсна в страничната преграда. Трясъкът окончателно подлуди жребеца, копитата му се стовариха с паническа сила върху съществото, което беше нахлуло в обора с опасни помисли…

Фейт бавно се изправи, ноздрите й ясно доловиха миризмата на кръвта.

— О, господин Доминик — извърна се тя към жребеца. — Бедно момче, много се изплаши, нали?

Жребецът я изгледа с бялото на очите си, но очевидно започна да се успокоява от познатия глас. Предните му крака се върнаха на земята, главата му се поклати, ноздрите оглушително изпръхтяха. И той, подобно на господарката си, не изпитваше никакви притеснения от миризмата на кръвта.

Тя пристъпи напред, погали меката козина над ноздрите на животното, в ръката й се появи бучка захар. Едва когато се увери, че конят се успокоява под ласките й, Фент Голдони извърна глава към кървавата пихтия в ъгъла на клетката. Това беше всичко, което остана от Уилям Джъстин Лилехамър.

— Много съм щастлива, господин Доминик — целуна животното тя. — Сега вече всичко свърши!

— Според мен малко избързваш — обади се един мъжки глас зад гърба й.

Рязко се обърна, позна този глас още преди да види лицето на собственика му. Беше същото лице, хванато от камерата на Дъглас Мун, макар и доста по-различно от това, което Фент беше запомнила. Би могла да седи на една маса с него, без да го познае, призна пред себе си тя. Необходимо й беше слабо осветление, за да бъде сигурна, че този човек е идентичен с онзи Джони Леонфорте, когото беше разпознала на видеокасетата.

— Здравен, Джони — прошепна тя. — Доста вода изтече от последната ни среща, нали?

— Така е — кимна мъжът. — Случиха се много неща, някои от тях особено болезнени…

— За някой от нас, нали?

Джони Леонфорте направи опит да се усмихне. Нервите на едната половина от лицето му отказаха да се подчинят, резултатът беше пълна гротеска.

— Твоето приятелче Оками здравата ме цапардоса тогава — промърмори той. — Но такива като мен не умират лесно… — очите му не се откъсваха от жребеца. — Ще ти бъда много благодарен, ако излезеш бавно и внимателно от тази клетка, Фейт… Бях свидетел на умението ти да се справяш с тези животни и не искам да повторя грешката на Уил… — тялото му беше напрегнато, очите му следяха всяко нейно движение:

— Освен това не искаме да се докопаш до оръжието на бедния Уил, нали?

Фейт вече беше помислила за това.

— Господин Доминик все още е неспокоен — каза тя. — По-добре да остана за известно време при него…

Джони измъкна тежък магнум 357.

— Къде да вкарам куршума, Фейт? — попита той. — Малко под дясното му ухо, нали?

Фейт пусна главата на коня и излезе от клетката.

— Е, добре. Сега какво ще правим?

— Затвори вратата — махна с револвера Джони. — Не искаме да ни безпокоят…

Тя се подчини и тръгна по пътечката.

— Къде? — извика след нея той.

— Не искам да стават грешки — отвърна Фейт. — Току-виж си решил да застреляш господин Доминик…

— Кръстила си го на преждевременно отпътувалия ти син, а? — направи гримаса Джони. — Но все пак разполагаш с прекалено много неща… Голяма къща, конюшня с расови животни, пари и влияние, с които не знаеш какво да правиш… Нали така, Фейт? Добър живот си живяла, това не мога да го оспоря…

Тя се извърна и мълчаливо го изгледа.

— Това е моят живот, кучко! — изрева внезапно той, по гърба й пробягаха тръпки на ужас. В очите му плуваха кръвожадните акули на завистта и болката. — Ти ми отне всичко! Ти и онова японско копеле Оками! Всичко беше планирала предварително! Шибаната Голдони, маскирана като Фейт Соухил! И аз налапах въдицата! Поднесе ми тялото си и аз, като истински глупак, забравих всичко на света!

— Боли, нали? — тихо попита Фейт. — Боли, когато разбереш, че в крайна сметка си бил един от многото мъже, които съм имала… Нарочно ти разтворих бедрата си, поех в уста част от плътта ти и толкоз. Всичко, което поисках, дойде при мен, сякаш бях казала „Сезам, отвори се!“.

— Ще те убия, мръсницо!

— Е, сега вече наистина приличаш на онзи Джони Леонфорте, когото познавах… — подхвърли тя, без да забавя ход. — Нищо общо с Червената кралица, която успя да заблуди и най-големите умове на Вашингтон! Как го постигна, Джони? Колко президенти минаха през ръцете ти? Представи си само докъде стигна, а? Едни нещастен сицилиански комедиант! — от устата и се изтръгна подигравателен смях: — Защо ме мразиш, Джони? Аз ти направих огромна услуга. Без мен положително щеше да си останеш едно бедно и нещастно актьорче! Помниш ли колко те отегчаваха деловите отношения? Забрави ли, че ме молеше да поема дори счетоводството?

— Ти ми отне живота, Фейт! Погледни лицето ми! Някога бях красив мъж, по след това претърпях толкова много операции, че вече не помня бройката! Наложи се да променя името си, наложи се цял живот да се крия! Да, Фейт, да се крия! Но без къща, без семейство, без уважението на хората с благородна кръв… Тези неща съм ги искал цял живот, а ти ми ги отне! — лицето на Джони потъмня от притока на кръв, кожата му се изпъстри със сини жилчици. Вървеше след нея леко приведен, сякаш искаше да се предпази от думите й, изведнъж превърнали се в остри ножове.

Тя отново се разсмя, в гласа й се доловиха хладни и малко жестоки нотки:

— Нищо не се е променило, Джони. Аз все още ти водя счетоводството…

— Не! Ти, Оками и Доминик направихте всичко възможно да ме отстраните от играта!

— Събра се с лоши приятелчета, Джони — поклати глава Фейт. — И реши да играеш двойна игра… На ФБР се представяш като Червената кралица — дълбоко законспириран агент на правителството, истински национален герой… Едновременно с това обаче дърпаш конците на „Огледалото“, лично избираш отбрани мафиоти, манипулираш племенника си Чезаре да ги издига на ръководни постове във фамилния бизнес, да ти бъдат лично предани… Беше герой и престъпник едновременно, но дойде време за равносметка…

Стигна далечната стена на конюшнята, тялото и леко се измести вляво и скри от очите му това, което висеше там.

— Повтаряш номера и с „Годайшу“, Джони… Обединяваш тази организация с „Огледалото“, за да се измъкнеш от опеката на ФБР и законите, за да сложиш ръка върху бизнеса в световен мащаб… Но този път допусна грешка, Джони… Онези момчета от „Годайшу“ пет пари не дават за теб. Дълбоко се заблуждаваш, ако все още се надяваш, че двамата е Чезаре ще им бъдете равноправни партньори… Те просто ви използват, Джони. Като пропуск за последните забранени територии в Америка…

Гърбът й опря в меката обработена кожа, това и даде чувство за сигурност.

— Помисли си само — мафията и правителството в тесен съюз! Наистина крайно съблазнителна комбинация за организация като японската Якудза! — дясната и ръка незабележимо пропълзя по стената, пръстите и се обвиха около кожата. — Но каква, мислиш, ще бъде съдбата на теб и Чезаре, когато „Годайшу“ заеме стабилни позиции тук?

— Погрижил съм се за това — изръмжа Джони. — Разполагам с поверителна информация от източник с кодираното име… — млъкна за момент, после тръсна глава: — Всъщност защо да не ти го кажа? Едва ли ще имаш възможност да извлечеш някаква полза от това, тъй като след малко ще бъдеш труп… — направи опит да се усмихне и Фейт отново потръпна. — Псевдонимът на моя източник е Нишики. Благодарение на поверителната информация от него аз успях да постигна сегашното си положение и да стана ръководител на „Огледалото“.

— Идиот! — презрително го изгледа Фейт. — Нишики е псевдоним на Микио Оками! Той те захранваше с информацията, която двамата с Доминик искаха да притежаваш!

— Не! Това не може да бъде! Лъжеш, кучко!

Дулото на магнума започна да се вдига нагоре, но Фейт светкавично измъкна стария колт от големия кожен кобур, окачен на стената. Онзи същия, който преди години беше купила, за да прекратява мъките на осакатените коне…

Ноздрите й потръпнаха от миризмата на смазката, дланта й здраво стисна ръкохватката. Натисна спусъка. Веднъж, втори път, лъхна я горчив барутен дим.

Доста по-късно възстанови в съзнанието си смаяното изражение върху лицето на Джони Леонфорте, извитите му на тръбичка устни, сякаш искаше да възкликне „О!“ — съвсем като малко момче… Тялото му политна назад и бавно се смъкна на колене, конете зад гърба му уплашено пръхтяха и се притискаха в стената… Фейт внимателно се прицели и натисна спусъка за трети път. Куршумът попадна в лицето му, тялото му отскочи назад и се просна по гръб върху бетонния под, посипан с изсъхнала слама.

— В крайна сметка не е толкова трудно да убиваш — въздъхна Фент и се наведе над безжизнения труп на Джони Леонфорте.

Фактът, че си необичайно надарен, не означава, че автоматически разбираш своята дарба, беше казал някога Канзацу.

Едва сега, в този миг, Никълъс разбра скритата ирония в думите на своя сенсей.

Миг, крито може би се повтаря отново и отново, като кръгове по спокойна вода, променящ всичко по пътя си. Миг, неизбежен като вдишването, което следва издишването…

Какво му беше казала Сейко преди отлитането за Европа? Какво беше родило паническия страх в очите й? Ще бъдете различена… Толкова различен, че никой няма да ви познае…

Да, това наистина се случи.

Челесте стискаше ръката му, сърцето и лудо биеше, усетило приближаването на месулета. Но той не я забелязваше, всичките му сетива бяха насочени навътре. Към подготовката за последния решителен скок. Налагаше се да обърне гръб на всичко, което беше научил от Канзацу. Сега му трябваше вяра. Не в това, което беше научил, не в хората, които го бяха обучавали. Трябваше му вяра в собствената дарба.

Прибягна до „харагей“, за да намери себе си. Дишането му почти замря, пулсът престана да се усеща. Лицето му бавно се обезцвети и стана бяло като платно. Челесте прехапа устни, но не издаде нито звук. Той я беше предупредил.

Кръвта и жизнената енергия се концентрираха в „хара“ — блестяща топка дълбоко в душата му, бавно и неуловимо се завърна към момента в клетката, когато беше здраво привързан към психиката на месулета, когато врагът извика на помощ свещената бяла сврака и с нейна помощ отвори забранената Шеста врата…

Тогава не знаеше дали е успял да запомни странните слова на заклинанието, но сега те изплуваха ясно в главата му, извикани на живот от силата на „харагей“. Започна да ги произнася бавно, сричка по сричка — точно както месулетът ги беше произнасял във фабриката за роботи. Забранената Шеста врата постепенно се открехна, освободен изцяло от Тао-тао, Никълъс бавно пристъпи прага…

— Господи! Той е тук!

— Маргарет!

Но тя вече тичаше към вратата и след миг изчезна по посока на градината. Изненадан, Кроукър бързо я последва.

На стотина метра по-нататък, отвъд дръвчета и храсти, бавно се надигна женска фигура. Тичайки след Маргарет, Кроукър все пак успя да я огледа. Гъстата червеникава коса, овалното лице с безупречно правилни и някак агресивни черти бяха достатъчни. Инстинктът свърши останалото и той вече знаеше коя е тя.

— Челесте!

Маргарет извика високо името, в следващата секунда двете сестри се прегърнаха.

Кроукър бавно пристъпи към тях. Значи тази червенокоса красавица с насълзени очи е любимата сестра, за която беше споменала Маргарет!

— Лю! — извърна се към него Маргарет. — Челесте е била тук с твоя приятел Никълъс!

— Ник? Къде е?

Видя отчаянието в очите й, нервите му се стегнаха на топка.

— Ник и До Дук…

— Накъде тръгнаха?

— Трябва да дойда с теб, Лю — обади се Маргарет.

— Не! — извика Челесте. — Не знаеш какво чудовище е този месулет, не знаеш какво направи с Ник!…

— А ти не знаеш какво направи с мен — горчиво въздъхна Маргарет. — Той уби Дом, миличка…

— О, Господи! — проплака червенокосата. Тихо, но с такова отчаяние, че космите по врата на Кроукър настръхнаха. Челесте се вкопчи в сестра си: — Още една причина да се държиш по-далеч от него!

— Той няма да ми стори нищо лошо — поклати глава Маргарет. — Между нас трябва да стане нещо… Не мога да го изразя с думи… — очите й се забиха в красивото лице на сестра й: — Разбираш какво искам да кажа, нали?

Кроукър усети някаква незабележима промяна в светлината и неволно потръпна. Челесте бавно кимна с глава:

— След като трябва… Двамата носят маски, До Дук направи това… Неговата е с чертите на Никълъс, той пък носи лицето на виетнамеца… Мисля, че по свои причини До Дук иска да влезе в кожата на Никълъс…

— Да тръгваме — процеди Кроукър и направи няколко крачки в посоката, която му показа Челесте. После спря и се обърна към нея: — В къщата на Ник има един човек, който се казва Танцан Нанги. Той е близък приятел, можете да му се доверите напълно. Идете при него.

Челесте колебливо кимна с глава. Остана на мястото си, докато двамата се скриха зад китката миниатюрни дръвчета гинко с оголени клонки…

Колко престъпления беше извършил през живота си? Не можеше да каже със сигурност. Никога не беше ги броил, всъщност не знаеше дали вече е способен да каже какво е престъпление и какво не… Само за един случай беше напълно сигурен.

Убийството на Ао.

Уби го заради единствената тайна, която старият шаман отказа да сподели със своя ученик — заклинанията, отварящи забранената Шеста врата. Уби Ао — човека, който прибра при себе си едно безпомощно и уплашено момче, въпреки неодобрението на останалите старейшини. Ао — човекът, който се зае да го посвети в тайните на месулетите, да го дари с могъщата сила на древните магьосници.

Може би предварително съм знаел, че ще извърша това престъпление, мислеше До Дук, докато преследваше Никълъс през гората. Как иначе може да се обясни изборът на бялата сврака за мой покровител и мой свещен символ? Дали в онзи момент Ао е виждал бъдещето, знаел е какво ще се случи? Пред очите на До Дук отново се появи смаяното лице на стария шаман, току-що научил за избора на бялата сврака… Може би точно тогава е усетил приближаването на собствената си смърт, може би бялата сврака е прошепнала нещо в ухото му…

Ао — човекът, който го беше обичал. Човекът, превърнал се в прах…

До Дук измъкна от парализирания му мозък всичко, което му беше необходимо. После вдигна безжизненото тяло, пренесе го до брега на реката, затвори с палци клепачите и натисна главата му под водата. Нищо повече не можеше да направи. Прониквайки в съзнанието на главния шаман на нунгите, той беше нарушил свещените правила и трябваше да умре. Но преди това трябваше да убие Ао.

В момента, в който душата на Ао напускаше съсухреното тяло, бялата сврака кацна на рамото на До Дук и му проговори.

Тласна безжизнения труп по течението, от отсрещния бряг се отделиха два огромни крокодила и бързо заплуваха към него.

Нахвърлиха се върху трупа почти едновременно, водата закипя и започна да променя цвета си. Последвал съвета на бялата сврака, До Дук нагази във водата и се присъедини към пиршеството на хищниците.

Небето беше ясно, той добре си спомняше това. Въздухът беше невероятно чист и сладък, вдишваше се като омаен нектар.

Прекосявайки малка затревена полянка, той усети тежест на рамото си. Бялата сврака се приведе към ухото му и тихо посочи пътя, по който беше поел Никълъс.

Стигна върха на малко възвишение, отвъд него имаше полегат склон, свършващ до водите на малко езеро. Двойка щъркели шумно плеснаха с криле и напуснаха отсрещния бряг, вероятно разтревожени от нещо… Повърхността на водата беше гладка като огледало.

В същия миг ноздрите на До Дук се разшириха, той спря на място и колебливо се обърна. Подуши присъствието на Маргарет. Не на тялото, а на душата й. Беше сигурен, че се приближава към него.

Приклекна като звяр, попаднал в капан. Душата му се гърчеше от любов и черно отчаяние. Сякаш окървавен касапски нож пронизваше гърдите му.

В следващия миг я видя. Изскочи иззад гротескните гинко и бавно тръгна към него. Решителна, неустрашима… Сърцето му пропусна един такт.

— Маргарет… — прошепна той, тялото му отмерваше крачките й с конвулсивни гърчове: — Аз исках да… Исках…

— Зная какво искаш — отвърна тя, прекрасна на фона на зеленината зад гърба й. — Винаги съм знаела.

— Ти си единствената!…

Дишаше на пресекулки, изведнъж му се прииска да захвърли маската, да й покаже истинското си лице. Всъщност това беше без значение. Беше гол пред нея — така, както по време на дългото им пътуване към Минесота. Едно безкрайно, вълшебно пътуване…

Тя го видя. Целият, без остатък. Не потръпна, не отклони погледа си. Измамната маска, предназначена за жените в живота на До Дук, сега не означаваше нищо. Видя го такъв, какъвто е бил някога — преди реките пролята кръв, преди да овладее магическото заклинание, преди да извърши единственото ужасно престъпление на живота си… Видя го и дори не потръпна.

— В мига, в който те срещнах, аз разбрах, че ти ще бъдеш краят — прошепна той. — Видях те и някъде дълбоко в себе си почувствах, че повече не мога да бъда това, за което цял живот се бях подготвял… — даде си сметка, че изпуска контрола върху себе си, но вече не можеше да спре: — Научих се да убивам и лесно го правя… Но не мога дори да си помисля, че ще нараня теб… Предпочитам да умра!

— Зная. Ние сме един в друг.

Пристъпи към нея, в душата му запърха непознато чувство, все още неоформено, но въпреки това страшно.

— В началото мислех, че искам да се страхуваш от мен като всички останали… Но ти дори не трепна. Победи ме със силата на духа си, от собственото ми могъщество не остана нищо, бронята ми е разкъсана… Сега навсякъде около мен вият хрътките, скоро ще бъда на парчета…

— Това не е необходимо — протегна ръка тя. — Всичко свърши. Аз мога да те спася. Ела…

Но в съзнанието му проблесна ужасно видение, той изведнъж разбра, че никога не може да притежава тази жена; че чувствата, които изпитва в момента — могъщи и необясними, — никога няма да се повторят… Стрелна се напред като атакуваща кобра, в същия миг усети тежък страничен удар. От устата му се откъсна протяжно стенание, сляло се с писъка на Маргарет:

— Не! Почакай! Аз мога да…

Стовари се на земята, пръст напълни очите и ноздрите му. Светкавично се претърколи встрани, тежестта изчезна. Близостта на Маргарет го ослепяваше. Искаше да я повика, да я докосне, да й каже… Хилядна от секундата не му достигна да хване ръката й, да осъществи контакта, който в този миг означаваше всичко за него… Превърна се в елен, попаднал в обсега на фаровете на бясно препускащ автомобил, парализиран от ужас и изненада, неспособен да реагира.

Може би не всичко е изгубено. Може би точно това е решителният момент, в който трябва да направи своя избор. Между живота и смъртта. Но как би могъл да го направи? Животът е една безнадеждна война срещу емоциите, които в крайна сметка ще доведат до неговото унищожение. А смъртта просто не съществува сред понятията на месулета…

Нещо остро разкъса тялото му, от устата му се откъсна грозен вик. Сведе поглед надолу и видя пръстите на някаква странна механична ръка с остри като бръснач стоманени нокти. Изкрещя още веднъж, отскочи настрана, кракът му се стрелна по посока на нападателя. Чу тежко изпъшкване, придружено от падането на едро тяло, лакътят му автоматично се насочи към слънчевия сплит на непознатия. Но душата му вече търсеше друго… Търсеше Маргарет.

Мигът обаче беше отлетял и вече нямаше да се върне.

Мъжът с неговото лице се появи внезапно, сякаш от небитието. Ударът му беше насочен в оголената шия на До Дук, малко над сънната артерия. Той контрира със саблен удар над стомаха — там, където се събираха нервните възли. Направи го механично, по инстинкт.

Паднаха във водата едновременно. Брегът от тази страна на езерото беше стръмен, на метър от него имаше плитчина. Но инерцията от падането беше толкова силна, че те се претърколиха през нея и потънаха в дълбокото.

Почти парализиран от сабления удар на До Дук, Никълъс направи опит да улучи главата му. Знаеше, че трябва час по-скоро да нанесе фаталния удар, иначе положението му щеше да стане сериозно. Но водата пречеше и на двамата, нападателните удари „атеми“ губеха от силата и ефективността си.

Никълъс стискаше главата на До Дук в желязна хватка, ръбът на дланта му търсеше артерията на шията. Другата му ръка притискаше устата и носа на противника.

Вкопчени един в друг, двамата яростно ритаха с крака и навлизаха все по-навътре, водата кипеше и се пенеше.

Замаян от натиска, До Дук все пак успя да нанесе нов удар в слънчевия сплит на Никълъс, сграбчи го през кръста и двамата заедно потънаха в здрачните дълбини. Биеха се отчаяно, всеки искаше да задържи малко въздух в гърдите си. Но усилията бяха прекомерни, студената вода вземаше своето.

Изскочиха на повърхността с обединени усилия, но вече не бяха в състояние да се задържат там. Бързо се насочиха към дъното, светлината започна да се разсейва и скоро напълно изчезна. Телата им останаха здраво преплетени. Продължаваха движението си, но До Дук нямаше представа за посоката. Концентрира се върху противника, пръстите му се стегнаха около гърлото му.

Усети ударите на Никълъс по тялото си, може би и някаква болка. Блокира я с усилие на волята, пръстите му продължаваха да се стягат, нищо друго нямаше значение.

Тъпанчетата на ушите му регистрираха увеличението на налягането, появило се заедно с дълбочината. Нямаше време за него, нямаше време за никакви странични фактори. Съзнанието му беше изпълнено е кървави отблясъци, е магическата сила на месулетите… Мислеше само за едно — как ще се измъкне от тъмните дълбини и ще се върне при Маргарет, която го очаква на брега…

Никълъс разбра, че се дави. Всъщност давеха се и двамата, но месулетът едва ли си даваше сметка за това. Усещаше концентрацията на противника си, виждаше я като тъмна звезда, натежала от прекомерна гравитация и отровни изпарения.

Съвсем съзнателно го беше примамил тук, в средата на езерото. Защото знаеше какво се крие в черните дълбини, помнеше какво беше хвърлил на дъното му в онзи далечен ден, в който любовта му към Джъстин беше силна и всеобхватна, в който и двамата гледаха с надежда към бъдещето… Сега трябваше не само да оцелее, но и да се приближи максимално близо… Ето, още малко, още съвсем мъничко… Вече го усеща, почти се докосва до него…

Съзнанието му започна да долавя това, което се мержелееше в душата на месулета, пред очите му се появи неясно видение. Фабриката за роботи, напоеният с миризма на машинно масло въздух, тихите стенания на мъчителя му… Всичко това потрепна и изчезна, на негово място се появи размазан образ на жена… Беше като гравиран в съзнанието на месулета, властен и силен като праисторическо чудовище… За пръв път беше в състояние да почувства изцяло черните мисли на противника си, извиващи се като отровни змии в тръстикова кошница…

Вече беше напълно готов да се възползва от силата, която откри отвъд Шестата врата; готов да стовари върху противника си огромната огнена топка на невероятната й психическа мощ… Но после изведнъж разбра, че тази мощ е обвила пипалата си колкото около него, толкова и около месулета. И заплашваше да ги унищожи с божествено безпристрастие. И двамата.

Поколеба се само за миг, желанието за мъст беше заместено от състраданието. За хилядна от секундата, но това се оказа предостатъчно. И сега плащаше цената за проявената слабост. Давеше се.

Събра последните остатъци от психическите си сили, отвори танжинското, си око. Бавно прекрачи прага на Шестата врата, твърдо решен да се откопчи от лапите на този демон и да го унищожи. Но оттатък вече го очакваше месулетът. Стоеше точно на мястото, към което се стремеше Никълъс. Никой не беше в състояние да предприеме каквото и да било. Блокираха се взаимно и това означаваше край.

Потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко, краката на Никълъс ритмично се свиваха и разпускаха, насочвайки вкопчените им тела към средата на езерото. Най-сетне пред очите му се появи дъното. Отправи мислена молитва към Бога да не е объркал посоките, да е там, където искаше да бъде. Защото това беше последният шанс за оцеляване, единствено надеждата пазеше последните остатъци от кислород в дробовете му. Изгуби ли нея, всичко ще бъде свършено.

И тогава го видя.

Връхчето на катаната стърчеше от тинята на дъното като призрачен Божи пръст… На същата онази „дай-катана“, която беше получил като подарък от Полковника… Казваше се „Ис-хогай“ — „Жажда за живот“… Едно наистина многозначително име…

Очите му се извъртяха, периферията им бързо се запълваше с мрак. Ритна с крака, вплетените им тела се насочиха към острието. Когато хвърли дългата сабя във водите на езерото, искрено се беше надявал да не я използва никога повече. Тежката дръжка се беше забила в тинята на дъното, оттам стърчеше само малка част от дългото острие.

До Дук усети омекването на Никълъс и затегна хватката си. Никълъс вече не беше сигурен, че ще успее да измине последните два метра, които го деляха от катаната. Вдигна ръце и заби нокти в лицето на виетнамеца. В своето лице! Напипа едва видимото ръбче на маската, повдигна го и водата влезе под нея. Лепилото омекна, изкуствената кожа започна да се свлича. Пръстите му я смачкаха и я натикаха в очите и носа на месулета. Онзи беше принуден да пусне гърлото на Никълъс, за да я махне от очите си. Това беше удобният момент. Мощното ножично загребване на краката му ги насочи надолу. Вчепканите им тела се завъртяха, в един момент гърбът на Никълъс се оказа в опасна близост до острието на катаната. Прекрати гмуркането и успя да се изплъзне. Инерцията на въртенето обаче продължи, в следващата секунда тялото на До Дук се оказа срещу острието. Рязък тласък с краката, движението надолу видимо се ускори. Видя и почувства това, което се случи. Лицето на месулета беше скрито зад гротескно смачканата маска, но острието на катаната се заби дълбоко в гърба му. Краката му лудо заритаха, алени облачета започнаха да се издигат нагоре, прорязвайки водата като някакви странни хвърчила…

Никълъс продължаваше да натиска, острието на катаната проникваше все по-навътре, сякаш жадно да пронизва тялото и костите на неочакваната си жертва… Натискът върху гърлото му отслабна, гърдите му щяха да се пръснат от липсата на кислород. Ритна с крак, единствената му мисъл беше час по-скоро да изскочи на повърхността.

Но тялото му не помръдна.

Сведе поглед надолу. Ръката на месулета се беше вкопчила в левия му глезен. Опита да се гмурне, за да я достигне. Но ъгълът беше прекалено остър, силите му стигнаха само колкото да докосне пръстите на месулета. Разбра, че няма да успее да се освободи.

Увиснал безсилно във водата, насочил поглед към застиналото в злобна гримаса лице на противника си, Никълъс бавно извъртя глава и се втренчи в синия полумесец, татуиран от вътрешната страна на здравата китка… В главата му бавно нахлуха виденията, придружаващи последните мигове на До Дук:

… Река сред джунглата, слънчевите лъчи с мъка пробиват гъстата зеленина… Нетърпима жега… Черен леопард изрича магически заклинания… Старец с прорязано от дълбоки бръчки лице… Бръчките на времето и познанието… До тях — синьо-бяла татуировка, белегът на смъртта… Крокодили лениво размахват опашки под горещото слънце, челюстите им са разтворени в очакване на храна… Вкус на човешки мозък… Бяла сврака надава тържествуващ крясък, крилете й се размахват към медния диск на слънцето…

Умираше бавно, заедно е врага си. Разпокъсаните видения видимо отслабваха, неясните мисли напускаха съзнанието му заедно с последните мехурчета въздух, втурнали се нагоре, далеч от този прозрачен гроб…

Гробовни псалми, излизащи сякаш направо от земните недра… Красива тъмнокоса жена с блестящи очи… Маргарет, искам да ти кажа колко… Величествена, ужасяваща красота… Да ти кажа, че… Като Цирцея… Аз… По-могъщо от Гим — синият полумесец, от всички древни ритуали на месулетите… Не мога да те докосна… Остава ми само този кратък миг… Да ти кажа… Обичам те…

После всичко изчезна, Никълъс остана сам в хладните дълбини.

Времето сякаш спря, не чувстваше дори бавните удари на сърцето си. Кръвта му започна да се вледенява. А после… После изведнъж усети раздвижването на водните пластове. Усети ги със студените си бузи, останалата част от тялото му вече беше изгубила всякаква чувствителност. Бавно и уморено извърна глава. Стори му се, че вижда някаква неясна сянка. В следващия миг пред очите му изскочи мъжка фигура, страните й бяха гротескно издути от поетия въздух, там, горе, на повърхността…

Въздух!

Примигна и фокусира погледа си. Беше Кроукър, тялото му бързо се плъзгаше през прозрачната вода. Ръката му беше протегната напред, сякаш за поздрав. Биомеханичната протеза от титан, поликарбонати и неръждаема стомана, която беше заместила живата ръка, изгубена при опита му да помогне на Никълъс. Така и не успя да си прости, не можа да се освободи от чувството на вина. Приятелят му беше осакатял по негова вина и нищо не можеше да промени този факт. Макар че самият Кроукър отдавна му беше простил и забравил… Ето го сега и него, протяга му именно тази ръка… Никълъс поиска да я стисне. В знак на приятелство, като символ на факта, че най-сетне беше простил на самия себе си…

Замаяно гледаше как стоманените пръсти на Кроукър се плъзгат надолу, хващат мъртвата китка на месулета и я извиват назад, освобождавайки глезена му от мъртвата й хватка.

После приятелят му се обърна с лице към него, сграбчи го през кръста, краката му се раздвижиха в могъщ ритъм. Светлото кръгче над главите им бързо започна да нараства, мракът отстъпваше място на дрезгава светлина. Мразовитият гроб остана далеч долу, горе ги очакваха последните лъчи на слънцето. И въздух. Много въздух!