Завръщането на поета

Глава 11

Когато се приближиха към палатките, Рейчъл Уолинг усети миризмата. Типичната миризма на разлагаща се плът, която вятърът разнасяше из лагера. Задиша през уста, преследвана от неприятната мисъл, че миризмата се усеща, когато частички материя се докоснат до сетивните рецептори в носа. Това означаваше, че ако си усетила миризма на разлагаща се плът, просто дишаш разлагаща се плът. А сега тя направо я гълташе.

По пътя за обекта имаше три малки квадратни палатки. Не бяха туристически, а полеви командни палатки със страни по два и половина метра. Зад тях се издигаше голяма правоъгълна палатка. Рейчъл забеляза, че капаците на отдушниците им са отворени. Знаеше, че във всяка от тях разкопават труп. Отдушниците бяха отворени, за да изпускат поне част от горещината и зловонието.

И навсякъде се носеше бучене. Имаше поне два бензинови генератора, които снабдяваха лагера с електричество. Освен това отляво на палатките бяха паркирани две големи каравани, чиито климатици също бръмчаха.

— Хайде първо да влезем вътре. — Шери Дей посочи едната каравана. — Рандал обикновено е там.

Караваната не се отличаваше от всички други каравани по магистралата. Имаше регистрационен номер от Аризона. Дей почука на вратата и я отвори, без да чака отговор. Качиха се по стълбичката и влязоха. Вътре не приличаше на обикновена каравана. Стените и домашните удобства ги нямаше. Продълговатото общо помещение бе обзаведено с четири сгъваеми маси и много столове. До задната стена имаше плот с обичайната офисна техника — компютър, факс, ксерокс и кафемашина. Две маси бяха отрупани с хартия. На третата имаше голяма фруктиера с плодове, нелепа в тази обстановка. Масата за хранене, предположи Рейчъл. Човек трябваше да яде даже в такова гробище. На четвъртата маса седеше мъж с мобилен телефон. Пред него имаше отворен лаптоп.

— Сядай — каза Дей. — Ще те представя веднага щом свърши разговорът.

Рейчъл седна на масата за хранене и предпазливо подуши въздуха. Климатикът работеше с рециклиран въздух. Миризмата от разкопките не се усещаше. Нищо чудно, че ръководителят на операцията бе тук. Тя погледна фруктиерата с плодове и си помисли дали да не хапне малко грозде, но се отказа.

— Заповядай, вземи си плодове — покани я Дей.

— Не, благодаря.

— Вземи си де.

Дей откъсна няколко зърна грозде. Рейчъл се почувства глупаво, задето бе отказала. Мъжът с телефона, най-вероятно агент Алпърт, говореше прекалено тихо и не можеше да го чуе.

Лявата стена на караваната бе покрита със снимки от разкопките. Рейчъл извърна очи. Не искаше да разглежда фотографиите, преди да е обиколила палатките. Обърна се и погледна през прозореца до масата. Оттам се разкриваше великолепен изглед към пустинята. Виждаше се низината и цялата верига хълмове. За миг се зачуди дали гледката означава нещо. Дали Бакъс е избрал мястото заради гледката и в такъв случай какъв е нейният смисъл.

Когато Дей се обърна с гръб към нея, Рейчъл откъсна няколко зърна грозде и ги лапна наведнъж. В същия момент мъжът затвори телефона, изправи се и се приближи към нея с протегната ръка.

— Специален агент Рандал Алпърт. Радваме се, че сте тук.

Рейчъл стисна ръката му, преглътна и отговори:

— Приятно ми е. Жалко, че се срещаме при такива обстоятелства.

— Но я вижте гледката! Определено е по-хубава от тухлената стена, която се вижда от прозореца ми в Куонтико. И поне е краят на април, а не август. Тогава щеше да е ужасно.

Той беше втори Боб Бакъс. Командваше парада в Куонтико и поемаше само големите случаи, а този бе голям естествено. Рейчъл реши, че не го харесва. Шери Дей беше права, Алпърт наистина бе адаптивен.

Винаги беше смятала, че агентите от „Поведенчески проучвания“ са два вида. Първите бяха „адаптивни“. Те много приличаха на хората, които преследваха. Бяха способни да се ограждат със защитна стена. Можеха да прескачат от случай на случай като сериен убиец, без да им влияят ужасът, угризенията и истината за природата на злото. Наричаше ги „адаптивни“, защото можеха да нагаждат нещата, както ги устройва. Масовото гробище се превръщаше в красива гледка, различна от Куонтико.

Наричаше втория тип „преживяващи“, тъй като поемаха в себе си целия ужас. Той се превръщаше в огъня, на който се грееха. Използваха го, за да се ангажират и мотивират, да си вършат работата. За Рейчъл те бяха по-добрите агенти, защото бяха готови на всичко, за да заловят престъпника и да приключат следствието.

Определено бе по-здравословно да си адаптивен. Да можеш да продължаваш напред без багаж. В коридорите на „Поведенчески проучвания“ витаеха призраците на преживяващите, агентите, които не можеха да изминат разстоянието и за които бремето беше станало непосилно. Агенти като Джанет Нюкъм, която бе налапала дулото на пистолета си, Иън Фентън, който беше блъснал колата си в един стълб, и Тери Маккейлъб, който буквално бе оставил сърцето си в службата. Рейчъл помнеше всичките и най-добре помнеше Боб Бакъс, абсолютния адаптивен, агента, който едновременно беше ловец и плячка.

— Разговарях по телефона с Браз Доран — продължи Алпърт. — Каза да ви предам поздравите й.

— Тя в Куонтико ли е?

— Да. Получава агорафобия от това място и сега движи нещата оттам. Е, агент Уолинг, знам, че сте наясно с положението. Ситуацията е деликатна. Радвам се, че сте тук, но присъствате само като наблюдател и навярно като свидетел.

Не й харесваше, че се държи толкова официално с нея.

— Като свидетел ли? — попита Рейчъл.

— Може да ни дадете някои идеи. Вие познавате този човек. Повечето от нас са разследвали банкови обири по време на онази история с Бакъс. Аз постъпих в отдела точно след вашия случай. Шери е една от малкото, които са оттогава.

— След моя случай ли?

— Разбирате какво искам да кажа.

— Може ли вече да видя разкопките? Искам да се запозная с резултатите ви.

— Да, Шери веднага ще ви заведе. Днес няма какво друго да видите, освен един труп.

„Говори като истински адаптивен“ — помисли си Рейчъл. Погледна Дей и тя й кимна в мълчаливо потвърждение.

— Но преди това искам да обсъдим нещо.

Знаеше какво предстои, но остави Алпърт да го каже. Той отиде в предния край на караваната и посочи пустинята през стъклото. Рейчъл проследи посоката, ала не видя нищо освен хребета на хълмовете.

— Е, от този ъгъл всъщност не можете да го видите — заяви агентът, — но сме написали на земята с адски големи букви: „СНИМА СЕ ФИЛМ — ЗАБРАНЕНО ЗА САМОЛЕТИ. ПАЗИ ТИШИНА“. Страхотна идея, нали? Мислят си, че сме кинаджии. Това ги държи настрани.

— Какво искате да кажете?

— Какво искам да кажа ли? Искам да кажа, че сме си опекли работата. Никой не знае и това положение трябва да се запази.

— И намеквате, че аз ще се раздрънкам пред медиите, така ли?

— Не, не намеквам такова нещо. Казвам ви същото, като на всеки друг, който идва тук. Не искам медиите да се намесят. Искам този път да овладеем ситуацията. Разбирате ли?

Заповед на Бюрото, помисли си тя. Или пък Службата за професионална отговорност искаше да овладее положението. Предишния път разкритията на Бакъс бяха съсипали репутацията на „Поведенчески проучвания“. А и бяха невероятен провал за имиджа на Бюрото като цяло. Заради конкуренцията с Вътрешна сигурност както за бюджетни долари, така и за медийно внимание, ръководството на ФБР не желаеше пресата да научи за лудия агент убиец. Особено след като обществеността вярваше, че лудият агент убиец отдавна е мъртъв.

— Разбирам — спокойно отвърна Рейчъл. — Няма нужда да се безпокоите за мен. Вече свободна ли съм?

— Още нещо.

Той се поколеба за миг. За каквото и да ставаше дума, явно бе деликатно.

— Не всички участници в това разследване знаят за връзката с Робърт Бакъс. И не желая да научат.

— Какво искате да кажете? Хората, които работят тук, не знаят, че го е извършил Бакъс, така ли? Трябва да…

— Вие не водите това разследване, агент Уолинг. Не се опитвайте да си го присвоите. Доведохме ви тук да наблюдавате и помагате и нека си остане така. Няма да сме сигурни, че е бил Бакъс, докато…

— Да бе! Пръстовите му отпечатъци са по цялото устройство за глобално позициониране и начинът му на действие личи във всичко.

Алпърт ядосано погледна Дей.

— Шери не е трябвало да ви казва за отпечатъците, а що се отнася до начина на действие, нищо не е известно със сигурност.

— Това, че тя не е трябвало да ми казва, не означава, че не е вярно. Няма да успеете да го скриете, агент Алпърт.

Той сприхаво се засмя.

— Кой иска да скрие нещо? Вижте, ние само контролираме информацията. Ще дойде време да я разгласим. Нищо повече. Дори самото ви присъствие тук е показателно, нали така? Просто не искам вие да определяте какво да разгласите и на кого да го съобщите. Това е моя работа. Ясно ли е?

Рейчъл колебливо кимна и каза:

— Да, разбира се.

— Добре. Е, заведи я, Шери. Покажи й забележителностите.

Излязоха от караваната и докато я водеше към първата малка палатка, Дей каза:

— Е, определено спечели благоразположението му.

— Странно, някои неща просто не се променят. Според мен е невъзможно бюрокрацията да еволюира, да се учи от грешките си. Както и да е, няма значение. Какво сте открили?

— До този момент имаме осем чувала и газ за още два. Просто още не сме стигнали до тях. Класическа обърната пирамида.

Рейчъл познаваше този жаргон. Лично бе измислила част от него. Дей искаше да каже, че са намерили осем трупа и според данните от газовия анализ ги очакват още два. Трагичната история осигуряваше данни, от които се изграждаха модели на аналогично поведение. И преди се беше случвало — убиецът се връщаше с жертвите си на едно и също място и ги погребваше по радиални лъчи, излизащи от първия гроб във формата на обърната пирамида или римската цифра V. Бакъс неволно или нарочно следваше модел, основаващ се на данни, в чието събиране бе участвал като агент.

— Искам да те попитам нещо — каза Рейчъл. — Той разговаряше по телефона с Браз Доран. Тя знае за връзката с Бакъс, нали?

— Да, знае. Тъкмо тя откри отпечатъците по колета.

Рейчъл кимна. Имаше поне един съюзник, на когото можеше да се довери и който си знаеше работата.

Стигнаха до палатката и Дей вдигна капака. Рейчъл влезе първа. Тъй като отдушникът беше отворен, вътре не бе тъмно, а само сумрачно. В средата на палатката имаше голяма правоъгълна дупка. Нямаше купчина пръст и тя предположи, че са я закарали в Куонтико или лабораторията на оперативното бюро за пресяване и анализ.

— Това е първият гроб — поясни Дей. — Различава се от останалите, които са съвсем обикновени.

— По какво се различава?

— Координатите в джипиеса сочеха това място. Когато са пристигнали нашите, тук е имало лодка…

— Лодка ли? Тук, в пустинята?

— Нали си спомняш онзи проповедник, за който ти разправях? Той изкопал канал, който се пълнел с изворна вода. Според нас лодката е останала оттогава. Десетилетия е престояла тук. Както и да е, ние я преместихме, направихме сондаж и започнахме да копаем. Втората особеност е, че тук бяха погребани първите две жертви. Всички други гробове са единични.

— Това означава ли, че първите две жертви са били погребани едновременно?

— Да. Една върху друга. Едната обаче беше увита в найлон. Мъж. Бил е мъртъв много по-отдавна от другия. Според нас е бил убит седем месеца по-рано.

— Значи известно време той е останал само с един труп. И го е увил, за да го запази. И когато е дошъл редът на втория, Бакъс е разбрал, че трябва да направи нещо, затова е дошъл тук в пустинята, за да ги погребе. Използвал е лодката, за да отбележи мястото. Нещо като надгробен камък. А и сигурно е знаел, че ще се върне с още трупове.

— Възможно е. Но защо му е била лодката, щом е имал джипиес?

Рейчъл кимна и усети приятна възбуда. Обсъждането на загадките винаги най-много й бе харесвало в работата й.

— Джипиесът се е появил по-късно. Наскоро. Само заради нас.

— Заради нас ли?

— Заради теб. Заради Бюрото. Заради мен.

Рейчъл се приближи до ръба на ямата и надникна вътре. Не беше дълбока, особено за двама мъртъвци. Престана да диша с уста и пое зловонния въздух с носа си. Искаше да запомни всичко.

— Идентифицирани ли са?

— Няма окончателен резултат. Не сме се свързали с роднините. Но знаем кои са някои от тях. Поне петима. Първият е бил убит преди три години. Вторият — седем месеца по-късно.

— Изградихте ли цикъла?

— Да. Около осем процента скъсяване. Според нас последните две ще ни доведат до ноември.

Това означаваше, че интервалите между убийствата са се скъсявали с осем процента от първоначалния осеммесечен период от първото до второто убийство. И това бе познато. Скъсяващият се интервал се срещаше често в историята на тези случаи, симптом, че убиецът все по-малко владее желанията си, докато в същото време вярата му в собствената му непобедимост расте. Първото убийство ти се разминава безнаказано и второто става по-лесно и по-скоро. И така нататък.

— Значи закъснява, така ли? — попита Рейчъл.

— Навярно.

— Навярно ли?

— Стига, Рейчъл, това е Бакъс. Той знае какво знаем. Просто си играе с нас. Като в Амстердам. Изчезна още преди да разберем, че е бил той. И тук е същото. Продължил е. Искам да кажа, защо ще ни прати джипиеса, ако не е продължил? Вече се е изпарил. Не закъснява и няма да се върне тук. Сега ни се смее отнякъде, гледа как следваме моделите си, знае, че няма да се приближим повече към него от предишния път.

Рейчъл кимна. Разбираше, че Дей е права, но предпочете да прояви оптимизъм.

— Все някъде трябва да допусне грешка. Ами джипиесът? Нещо за него?

— Работим по въпроса, естествено. Браз се занимава с това.

— Какво друго имаме?

— Имаме теб, Рейчъл.

Рейчъл не отговори. Шери Дей имаше право и за това. Бакъс бе намислил нещо. Показваше го неговото мъгляво, но пряко послание до Рейчъл. Искаше я тук, искаше тя да участва в играта му. Но каква беше играта? Какво искаше Поета?

Също както Рейчъл бе обучавала Дей, Бакъс беше обучавал нея. И бе добър учител. По-добър от нея и изобщо от всеки друг. Беше я обучавал агент и убиец, ловец и плячка, уникална комбинация в аналите на престъплението и наказанието. Рейчъл завинаги бе запомнила думите, които той веднъж нехайно беше подхвърлил, докато излизаха от подземието на Куонтико след края на работния ден:

„Според мен всичко това са глупости. Не можем да предвидим как действат тези хора. Можем само да реагираме. И следователно от нас като цяло няма полза. Ставаме за вестниците и Холивуд прави касови филми за нас, но нищо повече“.

По онова време Рейчъл тъкмо бе постъпила в отдела. Беше пълна с идеали, планове и вяра. И в продължение на половин час се бе опитвала да убеди Бакъс, че греши. Сега се срамуваше от усилията си и от нещата, които беше казала на този убиец.

— Може ли да обиколя и другите палатки? — попита Рейчъл.

— Естествено — отвърна Дей. — Каквото поискаш.