Зазоряване

ПРЕДГОВОР

Линията от черно, която вече не бе само кошмар, се приближаваше към нас през ледената мъгла, която се виеше в краката им.

Ще умрем, помислих си аз паникьосано. Бях отчаяна за скъпоценността, която пазех, но дори да помисля за това бе отвличане на вниманието, което не можех да си позволя.

Идваха все по-близо, като черните им роби леко се издуваха от движението. Видях ръцете им да се свиват заплашително. Те се откъснаха един от друг, като не обградиха от всички страни. Бяха повече от нас. Беше свършено.

И тогава, като внезапната светлина на светкавица, цялата сцена изглеждаше различно. И все пак нищо не се бе променило — Волтури все още крачеха към нас, готови да ни убият. Това, което се промени бе как аз виждах картината. Внезапно, жадувах за това. Исках да нападнат. Паниката се превърна кръвожадност, докато се придвижвах приведена напред, с усмивка на лицето, докато тихо ръмжене се откъсна от оголените ми зъби.

19. ИЗГАРЯНЕ

Болката беше зашеметяваща.

Точно това — аз бях зашеметена. Не можех да разбера, не можех да осъзная, какво се случваше.

Тялото ми се опита да отхвърли болката, и бях отново и отново погълната от чернота, която ме откъсваше за цели секунди или дори, може би минути, от агонията, правейки още по-трудно за мен да остана в крак с реалността.

Опитах се да ги разделя.

Не-реалността беше черна и не болеше толкова много.

Реалността беше червена и ме караше да се чувствам сякаш бях разсечена на половина, блъсната от автобус, ударена от боксьор-призьор, прегазена от бикове и потопена в киселина, всичко това, едновременно.

Реалността беше усещането, че тялото ми се извива и подскача, когато дори не беше възможно да помръдна, заради болката.

Реалността беше да знам, че имаше нещо много по-важно от цялото това мъчение, и да не мога да си спомня какво беше то.

Реалността беше дошла толкова бързо.

В един момент всичко беше както би трябвало да бъде. Заобиколена от хора, които обичах. Усмивки. Някак си, колкото и малко вероятно да беше, изглеждаше сякаш щях да получа всичко, за което се бях борила.

И едно малко, незначително нещо се беше объркало.

Бях гледала как чашата ми се преобръща, разливайки тъмна кръв и изцапвайки перфектното бяло, и инстинктивно се бях сетила за инцидента. Бях видяла другата, по-бърза, ръка, но тялото ми бе продължило да се протяга, разтяга…

Вътре в мен, нещо се беше дръпнало в другата посока.

Разкъсваща. Чупеща. Агония.

Тъмнината ме беше завзела, а после беше отмита от вълна мъчение. Не можех да дишам — веднъж вече се бях давила и това тук беше различно; беше прекалено горещо в гърлото ми.

Части от мен се разтрошаваха, разпадаха, разрязваха…

Още тъмнина.

Гласове, този път крещяха, докато болката се завръщаше.

— Плацентата трябва да се е отделила!

Нещо по-остро от нож ме разкъса — думите, въпреки цялото мъчение, имаха смисъл. Отделена плацента — знаех какво означаваше това. Значеше, че бебето ми умираше вътре в мен.

— Изкарайте го! — изкрещях на Едуард. Защо вече не го беше направил? Не може да диша! Направи го сега!

— Морфинът…

Той искаше да изчака, искаше да ми даде болкоуспокояващи, докато нашето бебе умираше?!

— Не! Сега… — задавих се, неспособна да довърша.

Черни петна покриха светлината в стаята, когато студена точка на нова болка се заби ледено в стомаха ми. Беше грешно — борех се механично да предпазя утробата си, моето бебе, моят малък Едуард Джейкъб, но бях слаба. Дробовете ми ме боляха, кислородът изгаряше.

Болката отново избледня, макар че сега аз се бях закачила за нея. Моето бебе, моето бебе, умиращо…

Колко време беше минало? Секунди или минути? Болката беше преминала. Вцепенена. Не можех да чувствам. Нито все още можех да виждам, но чувах. Отново имаше въздух в дробовете ми, боричкайки се, под формата на грапави балони, нагоре — надолу, по гърлото ми.

— Сега стой с мен Бела! Чуваш ли ме? Остани! Няма да ме оставиш! Продължавай да караш сърцето си да бие!

Джейкъб? Джейкъб, все още тук, все още опитващ да ме спаси.

Разбира се, исках да му кажа. Разбира се, че ще продължавам да карам сърцето си да бие. Не им ли бях обещала и на двамата?

Опитах да почувствам сърцето си, да го намеря, но бях толкова изгубена в собственото си тяло. Не можех да усещам това, което трябваше и нищо не си беше на мястото. Мигнах и намерих очите си. Можех да видя светлината. Не това търсех, но беше по-добре от нищо.

Докато очите ми се бореха да се нагодят, Едуард прошепна:

— Ренесме.

Ренесме?

Не беше бледият и перфектен син от моето въображение? Изпитах моментен шок. И след това, вълна от топлина.

Ренесме.

Принудих устните си да помръднат, накарах балоните въздух в гърлото ми да се превърнат в шепот на върха на езика ми. Насилих вдървените си ръце да се протегнат.

— Позволи ми… дай ми я.

Светлината танцуваше, разбиваща се в кристалните ръце на Едуард. Искрите бяха обагрени с червено, с кръвта, която покриваше кожата му. И още червено в ръцете му.

Нещо малко и борещо се, от което капеше кръв. Той докосна топлото телце до слабите ми ръце, почти сякаш аз я държах. Мократа й кожа беше гореща — като тази на Джейкъб.

Фокусирах погледа си; изведнъж всичко беше абсолютно ясно.

Ренесме не плачеше, но дишаше на бързи, накъсани вдишвания. Очите й бяха отворени, а изражението й бе толкова шокирано, че почти беше смешно. Малката, перфектно кръгла главичка беше покрита с дебел слой заплетени кървави къдрици. Ирисите на очите й бяха познато, но удивително, шоколадово кафяво. Под кръвта, кожата й изглеждаше бледа, кремава слонова кост. Цялата й кожа, освен бузите, които горяха румени.

Мъничкото й лице беше толкова абсолютно съвършено, че ме порази. Беше дори по-красива от баща си. Невероятно. Невъзможно.

— Ренесме — прошепнах аз. Толкова… красива.

Невъзможното лице изведнъж се усмихна — широка, съзнателна усмивка. Иззад розовите като мидички устни имаше пълен комплект от бели млечни зъбки.

Тя наклони главата си надолу, към гърдите ми, заравяйки я в топлината. Кожата й беше топла и копринена, но не се поддаде като моята.

Имаше болка отново — само едно топло прорязване. Ахнах.

И нея я нямаше. Моето бебе с ангелско лице го нямаше никъде. Не можех да я видя или чуя.

— Не! — исках да крещя. — Върни ми я обратно!

Но слабостта беше прекалено много. Ръцете ми за момент бяха като празни гумени маркучи, а след това, бяха просто нищо. Не можех да ги почувствам. Не можех да почувствам себе си.

Тъмнината се втурна пред очите ми, по-силно от преди. Като дебела превръзка за очи, твърда и бърза. Покривайки със смазваща тежест, не само очите ми, но и цялото ми Аз. Бях изтощена да се съпротивлявам. Знаех, че щеше да е толкова по-лесно да се предам. Да оставя черното да ме избута надолу, надолу, надолу към място където нямаше болка и умора, и безпокойство, и страх.

Ако беше само заради мен, не бих могла да се боря много дълго. Аз бях само човек, с не повече от човешка сила. Бях се опитвала да не изоставам от свръхестественото твърде дълго, както беше казал Джейкъб.

Но това не беше само заради мен.

Ако изберях лесния път сега, да оставя черното нищо да ме изтрие, бих наранила тях.

Едуард. Едуард. Моят и неговият живот бяха омотани в една единствена нишка. Отрежеш ли едната, режеш и двете. Ако него го нямаше, не бих могла да го преживея. Нито пък той, ако ме нямаше мен. А един свят без Едуард изглеждаше напълно безсмислен. Едуард трябваше да съществува.

Джейкъб, който се беше сбогувал с мен отново и отново, но винаги се бе връщал, когато имах нужда от него. Джейкъб, когото бях наранявала толкова много пъти, че беше чисто престъпление. Щях ли отново да го нараня, този път по-тежко от всякога? Беше останал за мен, въпреки всичко. Сега всичко, което беше поискал от мен, беше аз да остана за него.

Но тук беше толкова тъмно, че не можех да видя никое от лицата им. Нищо не изглеждаше нормално. Трудно беше да не се предам така.

Но продължих да се съпротивлявам срещу черното, макар че, беше почти рефлекс. Не се опитвах да го повдигна, просто устоявах, като не му позволявах да ме смачка напълно. Не бях Атлас, а усещах чернотата по-тежка от планета; не можех да понеса тежестта й. Единственото, което можех да направя беше да не бъда напълно заличена.

Това беше нещо като еталон за живота ми — никога не съм била достатъчно силна да се справям с нещата, извън моя контрол, да нападам враговете си, или да ги надбягам. Да избегна болката. Винаги човек и винаги слаба, единственото нещо, което някога съм можела да направя е да продължавам. Да понасям. Да оцелявам.

До този момент това беше достатъчно. Трябваше да е достатъчно и днес. Щях да понеса това, докато дойдеше помощ.

Знаех, че Едуард щеше да направи всичко по силите си. Не би се предал. Нито пък аз.

Успявах да удържа чернотата на не съществуването едва на сантиметри.

Все пак не беше достатъчна — тази решителност. Колкото повече време минаваше, а тъмнината печелеше осми и шестнайсети от моите инчове, имах нужда от нещо повече, за да черпя сила от него.

Дори лицето на Едуард не можех да извикам пред очите си. Нито това на Джейкъб, нито на Алис, Розали или Чарли, или Карлайл или Есме… Нищо. Това ме ужаси и се почудих дали не беше твърде късно.

Усещах как се изплъзвам — нямаше за какво да се хвана и задържа.

Не! Трябваше да оцелея това. Едуард зависеше от мен. Джейкъб, Чарли, Алис, Карлайл, Рене, Есме…

Ренесме.

И тогава, макар че все още не можех да видя каквото и да било, изведнъж можех да почувствам нещо. Сякаш бяха крайниците на призрак, аз си представих, че можех отново да почувствам ръцете си. А във тях, нещо малко и твърдо и много, много топло.

Моето бебе. Моят малък побутвач.

Бях успяла. Въпреки нулевата вероятност, аз бях достатъчно силна да остана жива, за да родя Ренесме, да удържа, докато тя беше достатъчно силна да живее без мен.

Почувствах топлото нещо в призрачните ми ръцете толкова реално. Притиснах го по-близо, беше точно където сърцето ми би трябвало да бъде. Знаех, че ще мога да се боря с тъмнината колкото беше нужно, когато държах здраво топлия спомен за дъщеря ми.

Топлината при сърцето ми стана все по-реална и все по-топла. По-гореща. Горещината беше толкова истинска, че беше трудно да повярвам, че си я измислях.

По-горещо.

Сега дори неприятно. Твърде горещо. Твърде, твърде горещо.

Автоматичната ми реакция на това, беше да пусна изгарящото нещо — както когато си хванал откъм грешния край машата за коса. Но в ръцете ми нямаше нищо. Те дори не бяха свити на гърдите ми. Ръцете ми лежаха мъртво и неподвижно някъде до мен. Горещината беше вътре в мен.

Изгарянето нарасна — засили се, после отслабна, и после отново се засили докато не надмина всичко, което някога бях изпитвала.

Усетих пулсът си, под сега беснеещия огън в гърдите ми, и осъзнах, че бях намерила сърцето си, точно навреме за да пожелая това да не беше ставало. Да пожелая да бях прегърнала мрака, докато още бях имала възможност. Исках да вдигна ръце, да разкъсам с нокти гърдите си и да изтръгна сърцето си — бях готова на всичко, само да се отърва от това мъчение. Но не можех да помръдна ръцете си, не можех да мръдна дори един от изгубените си пръсти.

Джеймс, който смачква кракът ми. Това не беше нищо. Това беше отдих на меко легло от пера. Бих понесла това сега, сто пъти. Сто удара. Бих ги поела и бих била благодарна.

Бебето, което чупеше, ритайки, ребрата ми, проправяйки пътя си през мен, парче по парче. Това не беше нищо. Беше като да се носиш по повърхността на разхлаждащ басейн. Бих приела това хиляди пъти. И бих била благодарна.

Огънят лумна още по-горещ и исках да крещя. Да се моля на някого да ме убие сега, на момента, преди да трябва да съм живяла и секунда повече в тази болка. Но не можех да помръдна устните си. Тежестта все още беше там, притискайки ме.

Осъзнах, че не тъмнината ме натискаше надолу; беше тялото ми, толкова тежко. То ме погребваше в пламъците, които разяждаха сърцето ми, за да излязат от него, за да се разпространят, носейки невъзможна болка, по раменете и стомаха ми, обгаряйки всичко по пътя си към гърлото ми, облизвайки лицето ми.

Защо не можех да помръдна? Защо не можех да викам? Това не беше част от историите.

Умит ми беше непоносимо ясен — изострен от свирепата болка, и видях отговора почти веднага след като можех да формирам въпросите.

Морфинът.

Сякаш беше преди хиляди живота, когато обсъждахме това — Едуард, Карлайл и аз. Едуард и Карлайл се бяха надявали, че достатъчно болкоуспокояващи щяха да помогнат да се преборя с болката от отровата. Карлайл беше опитал с Емет, но отровата вече горяла преди лекарството, запечатвайки вените му. Не беше имало време да се разпространи.

Бях държала лицето спокойно, бях кимнала и бях благодарила на рядко щастливата ми звезда, че Едуард не можеше да чете мислите ми.

Защото преди вече бях имала морфин и отрова в организма си и знаех истината. Знаех, че упойката на лекарство беше напълно безсмислена, докато отровата гореше във вените ми. Но не бе имало никакъв шанс да спомена този факт. Нищо, което би го разубедило още повече да ме промени.

Не бях предполагала, че морфинът би имал такъв ефект, че по този начин ще ме прикове и остави безгласна. Че ще ме парализира, докато изгарях.

Знаех всички истории. Знаех, че Карлайл беше останал достатъчно тих, докато е изгарял, за да не бъде открит. Знаех, че, според Розали, нямаше никаква полза от крещене. И затова, се бях надявала да бъда като Карлайл. Че ще повявам на думите на Розали и ще си държа устата затворена. Защото знаех, че всеки избягал от устните ми вик щеше да измъчва Едуард.

Сега, факта, че желанието ми се беше изпълнило, ми изглеждаше като някаква ужасна шега.

Ако не мога да викам, как бих могла да им кажа да ме убият?

Всичко, което исках беше да умра. Никога да не се бях раждала. Цялото ми съществуване не тежеше повече от тази болка. Не си заслужаваше да я преживявам дори и миг повече.

Оставете ме да умра, оставете ме да умра, оставете ме да умра.

И в едно безкрайно пространство, това беше всичко. Единствено изгарящото мъчение и моите безгласни писъци, умоляващи смъртта да дойде. Нищо друго, нито дори време. И затова беше безкрайно, без начало и без край. Един безкраен миг на болка.

Единствената промяна дойде когато изведнъж, сякаш това не беше невъзможно, болката ми се удвои. Долната половина на тялото ми, заглъхнала още отпреди морфина, сега изведнъж също гореше. Някаква скъсана връзка беше оправена — свързана от изпепеляващите пръсти на пламъка.

Безкрайното изгаряне продължи с пълна сила.

Можеше да са минали секунди или дни, седмици или години, но накрая, времето отново започна да означава нещо за мен.

Три неща се случиха едновременно, израснали едно от друго, така че не знаех, кое беше първо: времето тръгна отново, силата на морфина избледня, и станах по-силна.

Можех да усетя как контролът над тялото ми се връща на приливи, и тези приливи на контрол бяха първите ми показатели за минаващото време. Разбрах го, когато бях способна да мръдна пръстите на краката си и да свия ръката си в юмрук. Знаех, че мога, но не го направих.

Въпреки че огънят не намаля ни на йота, аз всъщност започнах да развивам нова способност да го чувствам, нова чувствителност, за да усетя, по отделно, всеки горещ език на пламъците, който се подаваше от вените ми. Открих че мислите ми можеха да го заобиколят.

Можех да си спомня защо не трябваше да крещя. Можех да си спомня причината, поради която се бях наела да изтърпя тази нетърпима агония. Можех да си спомня, че макар и сега това да изглеждаше невъзможно, съществуваше нещо, което би могло да си струва това мъчение.

Това се случи точно навреме, за да мога да се удържа когато тежестта напусна тялото ми. За всеки, който ме наблюдаваше, не би имало никаква промяна. Но за мен, докато се борех да задържа крясъците и буйстването заключени в тялото ми, където не можеха да наранят никой друг, чувството беше сякаш не бях вързана на кола, изгаряйки както досега, а вече аз се бях вкопчила в този кол за да се задържа в огъня.

Имах точно толкова сила, колкото да лежа там, неподвижно, докато изгарях жива до въглен.

Слухът ми ставаше все по-ясен и можех да отброявам трескавите, блъскащи удари на сърцето ми, за да отбелязвам времето.

Можех да отброявам слабите вдишвания и издишвания, които излизаха от устните ми.

Можех да отброявам и тези на някой, намиращ се близо до мен, неговите бяха ниски и равни. Движеха се по-бавно, затова се концентрирах върху тях. Те бяха най-важни за да осъзнавам минаващото време. По-равномерно и от махалото на часовник, това дишане ме изтегли през изгарящите секунди, към края.

Продължих да ставам все по-силна, а мислите ми все по-ясни. Когато се появиха нови шумове, можех да слушам.

Имаше леки стъпки, шепота на въздух, завъртян от отваряща се врата. Стъпките се приближиха и усетих натиск от вътрешната страна на китката си. Не можех да усетя хладината на пръстите. Огънят изпепели всеки спомен на хлад.

— Все още никаква промяна?

— Никаква.

Съвсем лек натиск, дихание върху горящата ми кожа.

— Не е останала никаква миризма от морфина.

— Знам.

— Бела? Можеш ли да ме чуеш?

Знаех, без никакво съмнение, че ако отключех стиснатите си челюсти, всичко щеше да отиде по дяволите — щях да пищя, крещя, да се гърча и буйствам. Ако отворех очи, ако дори трепнех с пръст — каквато и да е промяна щеше да бъде краят на моя контрол.

— Бела? Бела любима? Можеш ли да отвориш очи? Можеш ли да стиснеш ръката ми?

Натиск върху пръстите ми. Беше трудно да не откликна на този глас, но останах неподвижна. Знаех, че болката в гласа му сега, беше нищо в сравнение с това, което можеше да бъде. Сега той само се страхуваше, че се мъчех.

— Може би… Карлайл, може би беше твърде късно.

Гласът му беше заглъхнал; пречупи се на думата късно.

За секунда, решителността ми се разколеба.

— Чуй сърцето й Едуард. Бие по-силно дори от това на Емет. Никога не съм чувал нещо толкова жизнено. Ще бъде идеално.

Да, бях права да остана безшумна. Карлайл щеше да го успокои. Не беше нужно и той да страда с мен.

— А… а гръбнака й?

— Нараняванията й не бяха много по-лоши от тези на Есме. Отровата ще я излекува, както стана и с Есме.

— Но тя е толкова неподвижна. Трябва да съм направил нещо грешно.

— Или нещо правилно Едуард. Сине, ти направи всичко, което аз бих могъл да направя, че и повече. Не съм сигурен, че щях да имам постоянството, вярата, нужни за да я спасиш. Спри да се упрекваш. Бела ще бъде добре.

Пречупен шепот:

— Сигурно трябва да е в агония.

— Не знаем това. Имаше толкова много морфин в организма й. Не знаем какъв ефект ще даде това на преживяното от нея.

Лек натиск от обратната страна на лакътя ми. Още шепот:

— Бела, обичам те. Бела, съжалявам.

Исках толкова много да му отговоря, но нямаше да направя болката му по-силна. Не и докато имах силата да се държа неподвижно.

През цялото това време мъчителният огън продължаваше все така да ме изгаря. Но сега имаше толкова много пространство в главата ми. Място, да обмислям разговора им, място да си спомням какво се бе случило, място да гледам напред към бъдещето, и още много място останало, за страданието.

Също така и място да се безпокоя.

Къде беше бебето ми? Защо не беше тук? Защо те не говореха за нея?

— Не, оставам точно тук — прошепна Едуард, отговаряйки на не изговорена мисъл. — Те ще се оправят.

— Интересна ситуация — отвърна Карлайл. — А си мислех, че съм виждал горе-долу всичко.

— Ще се занимая с това по-късно. Ние ще се занимаем с това.

Нещо се натисна леко до горящата ми длан.

— Сигурен съм, че между нас петимата, ще удържим да не се превърне в кръвопролитие.

Едуард въздъхна:

— Не знам на чия страна да застана. С удоволствие бих ги набил с камшик и двамата. Е, по-късно.

— Чудя се какво ли ще мисли Бела по въпроса, чия ли страна ще заеме — почуди се Карлайл.

Едно ниско, обтегнато подсмихване:

— Сигурен съм, че ще ме изненада. Тя винаги го прави.

Стъпките на Карлайл отшумяха и се подразних, че нямаше по-нататъшно обяснение. Говореха толкова загадъчно само за да ме ядосат ли?

Върнах се към броенето на вдишванията и издишванията на Едуард, за да отбелязвам минаващото време.

Десет хиляди деветстотин четирийсет и три вдишвания по-късно, нечии други стъпки прошумоляха в стаята. По-леки. По-… ритмични.

Странно, че можех да разгранича минимални разлики между стъпките, които до днес изобщо не можех да чуя.

— Още колко? — попита Едуард.

— Няма да е след дълго — каза му Алис. — Виждаш ли колко е ясна е станала? Мога да я видя толкова по-добре.

Тя въздъхна.

— Още ли ти е тежко?

— Да, мерси, че ми го напомни — измърмори тя. — И ти би бил огорчен, ако осъзнаеш, че си окован от собствената ти природа. Виждам вампирите най-добре, защото аз самата съм вампир; виждам хората добре, защото бях човек, но тези смесените изобщо не мога да ги виждам, защото никога не съм била нещо подобно. Пфу!

— Съсредоточи се Алис.

— Да. Сега Бела е почти прекалено лесна за виждане.

Имаше дълъг миг мълчание и след това Едуард въздъхна. Беше нов звук, по-щастлив.

— Тя наистина ще се оправи — издиша той.

— Разбира се.

— Не беше такава оптимистка преди два дни.

— Не можех да видя хубаво, преди два дена. Но сега като е чиста от всички невидими участъци, си е супер лесно.

— Можеш ли да се концентрираш заради мен? Дай ми нещо приблизително във време.

Алис въздъхна:

— Толкова нетърпелив. Добре. Дай ми секунда…

Тихо дишане.

— Благодаря ти Алис — гласът му бе по-ведър.

Още колко? Не можеха ли поне да го кажат на глас заради мен? Прекалено много ли исках? Още колко много секунди щях да горя? Десет хиляди? Двайсет? Още ден — осемдесет и шест хиляди и четиристотин? По-дълго от това?

— Тя ще бъде заслепителна.

Едуард тихичко изръмжа:

— Тя винаги е била.

— Знаеш какво имам предвид. Погледни я — подсмъркна Алис.

Едуард не отговори нищо, но думите на Алис ми дадоха надежда, че може би не изглеждах като изгорял въглен, както се чувствах. Струваше ми се, че досега трябваше да съм се превърнала в купчина обгорели кокали. Всяка клетка от тялото ми беше изличена, до пепел.

Чух повея предизвикан от излизането на Алис. Чух шумоленето на материята, която тя раздвижи, търкайки се сама в себе си. Чух тихото „бъззз“ на лампата, която висеше от тавана. Чух лекия вятър да минава покрай къщата отвън. Можех да чуя всичко.

Някой долу гледаше мач. Моряците водеха с два гола.

— Мой ред е — чух как Розали се озъби на някого и в отговор имаше ниско ръмжене.

— Хайде сега… — предупреди Емет.

Някой изсъска.

Заслушах се за нещо повече, но сега се чуваше само мачът. Бейзболът не беше достатъчно интересен, за да ме разсея от болката, затова отново се заслушах в дишането на Едуард, броейки секундите.

Двайсет и една хиляди деветстотин и седемнайсет и половина секунди по-късно, болката се промени.

От светлата страна на нещата, започна да отшумява от пръстите на ръцете и краката ми. Да отшумява бавно, но поне правеше нещо различно. Май това беше. Болката си отиваше…

И тогава, лошите новини. Огънят в гърлото ми не беше същият като преди. Не само, че изгарях, но сега бях и прежадняла. Пресъхнала като пустиня. Толкова жадна. Изгарящ огън и изгаряща жажда…

Още лоши новини: огънят в сърцето ми стана по-горещ.

Как изобщо беше възможно това?

Ударите на сърцето ми, и така прекалено бързи, се засилиха — огънят ги подкара в едно ново трескаво препускане.

— Карлайл — повика Едуард. Гласът му беше тих, но ясен. Знаех, че Карлайл щеше да го чуе, ако се намираше в или около къщата.

Огънят се оттегли от дланите ми, оставяйки ги благословено безболезнени и хладни. Но се отправи към сърцето ми, което пламтеше горещо като слънцето и биеше с обезумяла нова скорост.

Карлайл влезна в стаята, Алис беше до него. Стъпките им бяха толкова отличителни, можех дори да кажа, че Карлайл беше отдясно и крачка напред пред Алис.

— Чуйте — каза им Едуард.

Най-шумното нещо в стаята беше полудялото ми сърце, удрящо с ритъма на огъня.

— А… — каза Карлайл — Почти свърши.

Облекчението ми от думите му беше засенчено от убийствената болка в сърцето.

Обаче китките и глезените ми бяха свободни. Огънят беше напълно потушен там.

— Скоро. — Алис се съгласи оживено. — Ще повикам другите. Да кажа ли на Розали да…?

— Да… да държи бебето надалече.

Какво? Не. Не! Какво имаше предвид с това да държи бебето ми надалече? Какво си въобразяваше?

Пръстите ми се свиха конвулсивно — раздразнението пробиваше през перфектната ми фасада. Стаята утихна, като изключим лудешкото блъскане на сърцето ми, всички те спряха да дишат за минута в отговор на това ми движение.

Една ръка стисна своенравните ми пръсти.

— Бела? Бела, любима?

Можех ли да му отговоря без да крещя? Замислих се над това за момент, и тогава огънят избухна още по-горещ във гърдите ми, чезнещ от колената и лактите ми. По-добре да не рискувам.

— Веднага ще ги доведа — каза Алис, с нотка на спешност в гласа, и чух шуменето на вятър при бързото й излизане.

И тогава… О!

Сърцето ми полетя, биещо със силата на въртящите се перки на хеликоптер, звукът беше почти една единствена продължителна нота; чувството беше сякаш щеше да ми раздроби ребрата. Огънят лумна в центъра на гърдите ми, изсмуквайки последните остатъци от другите части на тялото ми, за да захрани най-изпепеляващия досега пламък. Болката беше достатъчно, за да ме зашемети, да разбие желязната ми хватка на кола. Гърбът се изви като дъга, огънат сякаш огънят беше хванал сърцето ми и ме дърпаше нагоре.

Не позволих на никоя друга частичка от тялото ми да помръдне, когато гръдният ми кош се тръшна обратно на масата.

Настана битка вътре в мен — спринтиращото ми сърце се състезаваше с атакуващия огън. И двете губеха. Огънят беше обречен, вече беше изгорил всичко, което ставаше за горене; сърцето ми галопираше към последния си удар.

Огънят затегна хватката си около този последен човешки орган и се нахвърли върху него с един последен, непоносим устрем. На този устрем бе отговорено с дълбок и глух звук. Сърцето ми се запъна два пъти, и след това отново издаде глухия шум, само още един единствен път.

Нямаше звук. Никакво дишане. Нито дори моето.

За миг, отсъствието на болката беше всичко, което можех да проумея.

И тогава отвори очи и се взрях над мен с почуда.

20. НОВА

Всичко беше толкова ясно.

Изострено. Определено.

Ярката светлина отгоре все още беше ослепяващо ярка и въпреки това можех да видя как блести брега, от влакната. Можех да видя всеки един от цветове на дъгата на бялата светлина, и на самият ъгъл на останалия образ, осми цвят, за който нямах име.

Зад светлината можех да разпозная индивидуалните зрънца на тъмната гора, покривайки отгоре. Пред него, във въздуха, можех да видя петънцата прах, страните, които светлината докосваше, и тъмните страни, отдалечени и разделени. Въртяха се като малки планети, движейки се в стилистичен танц.

Прахът беше толкова красив, че вдишах в шок, въздухът изсвири надолу по гърлото ми, въртейки прашинките във водовъртеж. Движението ми се струваше грешно. Обмислих и осъзнах, че проблемът беше в това, че нямаше облекчение, свързано с действието. Не се нуждаех от въздух. Дробовете ми не го очакваха. Те реагираха равнодушно на притока.

Не се нуждаех от въздух, но го харесвах. Чрез него, можех да усетя стаята около мен — да вкуся от чудесния прах, смесицата от застоял въздух, преплитайки се с хладния въздух, идващ от отворената врата. Вкус на голям полъх на коприна. Вкус на малко загатване, на нещо топло и привлекателно, нещо, което трябва да бъде влажно, но не беше… Тази миризма накара сухото ми гърло да гори, лек намек за отровата ме изгори, въпреки че мирисът имаше следа от хлор и амоняк. И най-вече — почти можех да усетя медно-люляковия-слънчев пикантен аромат, който беше най-силен, най-близко до мен.

Чух звука на другите, отново дишайки, сега, когато и аз го правех. Техният дъх се смеси с уханието на нещо, което беше само от мед, люляк и слънце, носейки нови аромати. Канела, зюмбюл, круша, морска вода, приближаващ хляб, бор, ванилия, кожа, ябълка, мъх, лавандула, шоколад… В съзнанието си упражних дузина различни сравнения, но никое от тях не пасваше идеално. Толкова сладки и приятни.

Телевизорът долу беше заглушен и чух някой — Розали? — променяйки тежестта си на първия етаж.

Също така чух слаб, глух ритъм с ядосан крещящ глас на удара. Рап музика? Бях озадачена за момент и тогава звукът изчезна като минаваща кола със спуснати прозорци.

Като начало, осъзнах, че това може да е напълно възможно. Можех ли да чуя целия път до магистралата?

Не бях осъзнала, че някой държи ръката ми, докато, който и да беше, не я стисна леко. Както преди да скрие болката, тялото ми се придвижи надолу изненадано. Кожата беше идеално гладка, но беше с погрешната температура. Не беше студено.

След тази замръзнала секунда в шок, тялото ми отговори на непознатото докосване по начин, който ме шокира още повече.

Въздух премина през гърлото ми, минавайки през стиснатите ми зъби с нисък, заплашителен звук, като рояк пчели. Още преди звукът да излезе, мускулите ми, подути и извити, ме дърпаха от неизвестното. Отърсих гърба си с бързо въртене, от което трябваше да превърна стаята в неразбираемо петно — но не стана. Виждах всяка прашинка, всяка отломка от дървените стени, всяка свободна нишка в микроскопичен детайл, като очите ми се извъртяха зад тях.

Затова за времето, в което се осъзнах защитнически свита зад стената — за около шестнайсета от секунда, по-късно разбрах какво ме изуми, и това, че съм преувеличила.

Оуу. Разбира се. Едуард не би ми изглеждал студен. Вече имаме еднаква температура.

Смених позата си за осма от секундата, свиквайки със сцената пред мен.

Едуард се накланяше през операционната маса, която е била моят погребален огън, ръката му протегната към мен, изражението му — развълнувано.

Лицето на Едуард беше най-важното нещо, но за всеки случай, моята периферична версия, регистрираше всичко останало. Някакви инстинкти за защита са се включили и автоматично търсех някакви признаци за опасност.

Вампирското ми семейство любопитно чакаше срещу отдалечената стена до вратата, Емет и Джаспър най-отпред. Сякаш имаше някаква опасност. Ноздрите ми пламнаха, търсейки заплахата. Не помирисвах нищо, което да не си е на мястото. Този лек аромат на нещо вкусно — но затъпено от силни химикали — раздразни гърлото ми отново, карайки го да боли и гори.

Алис поглеждаше, от към лакътя на Джаспър, с огромна усмивка на лицето; светлината заблестя от зъбите й, още един осми цвят на дъгата.

Тази усмивка ме насърчи, и тогава сглобих парчетата. Джаспър и Емет бяха отпред, за да предпазят другите, точно както бях предположила. Това което не се бях досетила веднага, беше че аз бях опасността.

Всичко това бяха странични неща. По-голямата част от сетивата и ума ми все още бяха фокусирани върху лицето на Едуард.

Преди тази секунда никога преди не го бях виждала.

Колко пъти бях зяпала Едуард, и се бях възхищавала на красотата му? Колко много часове — дни — седмици от живота си бях прекарала, сънувайки това, което тогава смятах за съвършено? Мислех си, че ще познавам лицето му по-добре и от своето. Мислех си, че това бе единственото сигурно физическо нещо в целият ми свят: безупречното лице на Едуард.

Като нищо може да съм била сляпа.

За първи път без неясните сенки и ограничеността на човешкото зрение виждах лицето му. Задъхах се и започнах да се боря с речника ми, неспособна да намеря правилните думи. Нуждаех се от по-добри думи.

В този момент другата част от вниманието ми осъзна, че тук няма друга опасност, освен мен самата, и автоматично се изправих; почти цяла секунда премина, откакто бях на масата.

Моментално бях разсеяна от начина, по който се движеше тялото ми. В мига, в който обмислях да се изправя, вече бях изправена. Нямаше кратък момент, в който действието да се осмисли; промяната беше незабавна, сякаш почти нямаше движение.

Продължих да зяпам в лицето на Едуард, отново неподвижна.

Движеше се бавно около масата — всяка стъпка, отнемаща почти половин секунда, всяка стъпка, правейки я плавно — сериозно, като вода от реката, плаваща над гладки камъни — ръката му все още протегната.

Наблюдавах грацията от напредването му, приемайки я с новите си очи.

— Бела? — попита с нисък, успокояващ тон, но тревогата в гласа му примеси името ми с напрежение.

Не можех да отговоря веднага, изгубена в кадифените гънки на гласа му. Беше най-прекрасната симфония, симфония от един инструмент, инструмент по-дълбок, от който и да е създаден от човек…

— Бела, любов? Съжалявам, знам, че е дезориентиращо. Но си добре. Всичко е наред.

Всичко ли? Умът ми се завъртя, връщайки ме в последният ми човешки час. Вече споменът беше избледнял, сякаш гледах през плътна, черна завеса — защото човешките ми очи са били наполовина слепи. Всичко е било толкова обикновено.

Когато каза, че всичко е наред, дали това включваше Ренесме? Къде беше тя? С Розали? Опитах се да си спомня лицето й — знаех, че беше красива — но беше дразнещо да се опитвам да виждам, чрез човешките спомени. Лицето й беше покрито от тъмнина, толкова неодобрително мал…

Ами Джейкъб? Той беше ли добре? Дали моят дълго страдащ най-добър приятел ме мразеше сега? Върнал ли се е към глутницата на Сам? Също така Сет и Лия?

Семейство Кълън бяха ли добре, или превръщането ми е сложило начало на войната с глутницата? Дали уверението на Едуард покриваше всичко това? Или само се опитваше да ме успокои?

Ами Чарли? Какво ще му кажа сега? Би трябвало да се е обадил, докато съм горяла. Какво ли са му казали? Какво ли си мисли, че се е случило с мен?

Докато преосмислях за една малка част от секундата, кой от въпросите да задам първо, Едуард се протегна колебливо и погали с пръсти бузата ми. Гладко като сатен, меко като перце, вече напълно съвпадащо с температурата на кожата ми.

Изглежда, че докосването му премина през повърхнината на кожата ми, направо през костите на лицето ми. Чувството беше гъделичкащо, електриково — разнесе се през костите ми към гръбнака и затрепери в стомаха ми.

„Почакай“, помислих, докато треперенето премина в топлина, в силно желание. Не трябваше ли да изгубя това? Не беше ли отказването от това чувство част от сделката?

Бях новороден вампир. Сухата, изгаряща болка в гърлото ми доказа това. И разбрах какво налагаше това да си новороден. Човешките емоции и желания ще се завърнат по-нататък, под някаква форма, но бях приела, че няма да ги изпитвам в началото. Само жажда. Това беше сделката, това беше цената. Бях се съгласила да я платя.

Но когато ръката на Едуард се беше свила във формата на лицето ми като покрита със сатен стомана, желанието се надигна в изсъхналите ми вени, пеейки от скалпа ми до стъпалата.

Той повдигна една перфектна вежда, чакайки ме да проговоря.

Хвърлих се върху него.

Отново, нямаше движение. В един момент стоях изправена и все още като статуя, а в същия — той беше в ръцете ми.

Топлина — или поне това усетих. Със сладкия, вкусен мирис, който не успях да възприема наистина с бавните ми човешки сетива, но това беше стопроцентовият Едуард. Притиснах лицето си в гладките му гърди.

След което той неудобно премести теглото си, отдръпвайки се от прегръдката ми. Погледнах в лицето му, объркана и уплашена от отхвърлянето му.

— Ъмм… Внимателно, Бела. Оххх.

Отдръпнах ръцете си, скръствайки ги зад гърба си, веднага след като разбрах.

Бях прекалено силна.

— Уппссс — промърморих.

Усмихна се с онази усмивка, която би спряла сърцето ми, ако то все още биеше.

— Не се панирай, любов — каза той, повдигайки ръката си, за да докосне устните ми, разтворени от ужас. — Просто си малко по-силна от мен в момента.

Веждите ми се сбръчкаха. Аз също знаех това, но изглеждаше по-нереалистично от която и да е част преди този крайно сюрреалистичен момент. Бях по-силна от Едуард. Накарах го да каже „охх“.

Ръката му отново погали бузата ми и изцяло забравих за страданието ми, когато друга вълна от желание премина през неподвижното ми тяло.

Тези емоции бяха много по-силни, отколкото бях свикнала, и затова ми беше трудно да задържа мислите си в една посока, освен допълнителното място в главата ми. Всяко ново чувство ме превземаше. Спомних си, че Едуард каза веднъж — гласът му в главата ми беше като слаба сянка, сравнено с кристално чистата, музикална яснота. В момента чувах, че неговият вид, нашият вид, лесно се разсейват. Можех да разбера защо.

Направих усърден опит да се фокусирам. Имаше нещо, което трябваше да кажа. Най-важното нещо.

Много внимателно, толкова внимателно, че движението беше всъщност едва доловимо, изкарах дясната си ръка, отзад гърба ми и я вдигнах, за да докосна бузата му. Не си позволих да бъда разсеяна от перления цвят на ръката ми, или от гладката коприна на кожата му, или пък от електричеството, моето премина през пръстите ми.

Загледах се в очите му и за първи път чух гласа си.

— Обичам те — казах, но звучеше като пеене. Гласът ми беше звучен и треперещ, като звънец.

Отговарящата му усмивка ме заслепи, повече от колкото го правеше, когато бях човек; вече можех наистина да я видя.

— Както и аз те обичам — каза ми той.

Взе лицето ми между ръцете си и наклони своето към него — достатъчно бавно, че да ми напомни да внимавам. Целуна ме леко като шепот в началото, а после изведнъж по-силно, огнено. Опитах се да си напомням да бъда нежна с него, но беше трудна задача да помня нещо от яростното чувство, трудно да задържа каквато и да е определена мисъл.

Беше като че ли никога не ме е целувал — сякаш това беше първата ни целувка. И в интерес на истината, преди никога не ме бе целувал по този начин.

Почти ме накара да е чувствам виновна. Вярно, аз бях пролома на контакта. Също така, не ми беше позволено да имам това.

Въпреки че не се нуждаех от въздух, дишането ми се забърза, точно толкова бързо, когато горях. Но това беше различен вид огън.

Някой прочисти гърло. Емет. Изведнъж разпознах дълбокия звук, звучащ шеговито и отегчено наведнъж.

Забравих, че не сме сами. Тогава осъзнах, че начинът, по който бях обгърнала Едуард, не беше съвсем за пред компания.

Засрамена, наполовина отстъпих в друго мигновено движение.

Едуард се изкиска и пристъпи заедно с мен, държейки ръцете си здраво около талията ми. Лицето му сияеше като жълт пламък, изгарящ зад диамантената му кожа.

Поех ненужен дъх, за да се успокоя.

Колко различна беше тази целувка. Прочетох изражението му, като го сравних с бледите човешки спомени на това чисто, напрегнато чувство. Той изглеждаше… леко самодоволен.

— Задържал си за мен — обвиних го със звънкия си глас, очите ми леко присвити.

Той се засмя, излъчвайки облекчение, че е свършило — страхът, болката, несигурното, чакането — всичко това вече беше зад нас.

— Донякъде беше необходимо, от време на време — напомни ми той. — Сега е твой ред да не ме счупиш — отново се засмя.

Намръщих се, докато обмислях това, и тогава Едуард не беше единственият смеещ се.

Карлайл излезе пред Емет и се приближи към мен набързо; очите му бяха само леко внимателни, но Джаспър проследи стъпките му. Никога преди не бях виждала и лицето на Карлайл, не и наистина. Имах странната нужда да мигна — сякаш гледах към слънцето.

— Как се чувстваш, Бела? — Карлайл попита.

Обмислих за 64-та от секунда.

— Превъзбудена. Има толкова много… — провлачих аз, отново слушайки звънкия тон на гласа ми.

— Да, може да бъде доста объркващо.

Набързо кимнах рязко.

— Но се чувствам като себе си. Или нещо такова. Не очаквах това.

Ръцете на Едуард се затегнаха леко около талията ми.

— Нали ти казах — прошепна ми.

— Доста се контролираш — размишляваше Карлайл. — Повече, от колкото очаквах, въпреки времето, което имаше да се подготвиш психически за това.

Помислих си за дивата смяна на настроение, трудното концентриране и прошепнах:

— Не съм напълно сигурна.

Той кимна сериозно и тогава внимателните му очи заблестяха с интерес.

— Изглежда, че този път направихме нещо правилно с морфина. Кажи ми, какво си спомняш от трансформационния процес?

Изръмжах, напълно наясно с дъхът на Едуард, галещ бузата ми, пращащ ми шепоти на електричество през кожата ми.

— Всичко беше… като в мъгла. Спомням си, че бебето не можеше да диша…

Погледнах към Едуард, моментално изплашена от спомена.

— Ренесме е здрава и е добре — с проблясване в очите, което не бях виждала преди обеща той. Уважение. Начинът по който набожните хора говорех за боговете си. — Какво си спомняш след това?

Концентрирах се върху ръженото си лице. Никога не съм била добър лъжец.

— Трудно е да си спомня. Беше толкова тъмно преди. И тогава… си отворих очите и можех да видя всичко.

— Изумително — издиша Карлайл, със светнали очи.

Раздразнение премина през мен и чаках горещината да изгори бузите ми и да ме издаде. И тогава си спомних, че никога повече няма да се изчервя. Може би това ще предпази Едуард от истината.

Въпреки че ще трябва да намеря начин да информирам Карлайл. Някой ден. Ако някога има нужда да създаде друг вампир. Тази възможност не ми се струваше много вероятна, което ме накара да се почувствам по-добре за лъгането.

— Искам да си помислиш и да ми кажеш всичко, което си спомняш — развълнувано ме притисна Карлайл и не успя да въздържа гримасата, която се появи на лицето ми. Не ми се искаше да продължа да лъжа, защото мога да се изпусна. А и не исках да мисля за горенето. За разлика от човешките спомени, тази част беше кристално чиста и разбрах, че мога да си я спомня с твърде голяма точност.

— Оуу, толкова съжалявам, Бела — на момента се извини Карлайл. — Разбира се, жаждата ти трябва да е доста неприятна. Този разговор може да почака.

Докато не го беше споменал, жаждата всъщност не беше неконтролируема. Имаше толкова много място в главата ми. Отделна част от мозъка ми следеше горенето в гърлото, почти като рефлекс. Начинът по който старият ми мозък се справяше с дишането и мигането.

Но предположението на Карлайл изкара горенето на повърхнината. Изведнъж сухата болка беше единственото, за което можех да мисля, и колкото повече мислех за нея, толкова повече болеше. Ръката ми окупира гърлото ми, все едно можех да смекча пламъците отвън. Кожата на врата ми беше странна под пръстите ми. Толкова гладка, беше някак си мека, въпреки че беше твърда като камък.

Едуард свали ръцете си и взе другата ми ръка, преплитайки ги нежно.

— Хайде да ловуваме, Бела.

Очите ми се разшириха и болката от жаждата намаля, заместена от шок.

Аз? Да ловувам? С Едуард? Но… как? Не знаех какво да правя.

Той прочете изненадата в изражението ми и се усмихна окуражително.

— Доста е лесно, любов. Инстинктивно. Не се тревожи. Ще ти покажа — когато не се помръднах, той се усмихна с кривата си усмивка и повдигна вежди. — Бях останал с впечатлението, че винаги си искала да ме видиш как ловувам.

Засмях се в кратък прилив на хумор (част от мен слушайки и чудейки се на напомнящия камбани, звук), докато думите ми напомниха за замъглените ни човешки разговори. И тогава имах цяла секунда, за да премина набързо през тези първи дни с Едуард — истинското започване на живота ми — за да не ги забравя никога. Не бях предполагала, че ще бъде толкова неудобно да си спомням. Все едно да се опитвам да гледам през мътна вода. Знаех, от опита на Розали, че ако достатъчно мислех за човешките си спомени, няма да ги загубя след време. Не исках да забравя нито една минута, прекарана с Едуард, дори и сега, когато имахме Вечността пред нас. Трябваше да се уверя, че тези човешки спомени са запечатани в моя непоколебим вампирски ум.

— Ще тръгваме ли? — попита Едуард. Пресегна се да вземе ръката, която все още беше на врата ми. Пръстите му ме погалиха. — Не искам да страдаш — добави той, чрез тихо мърморене. Нещо, което преди не бих била способна да чуя.

— Добре съм — казах, без да се замислям от човешкия си навик. — Почакай. Първо.

Имаше толкова много. Не успях да стигна до въпросите си. Имаше много по-важни неща от болката.

Карлайл беше този, който проговори сега.

— Да?

— Искам да я видя. Ренесме.

Беше странно трудно да кажа името й. Моята дъщеря — тези думи бяха дори по-трудни за мислене. Всичко изглеждаше толкова далечно. Опитах се да си спомня как се чувствах преди три дни, и автоматично ръцете ми се освободиха от тези на Едуард, като паднаха върху стомаха ми.

Плосък. Празен. Дръпнах бялата коприна, която покриваше кожата ми, отново паникьосана, докато незначителната част от ума ми забеляза, че би трябвало Алис да ме е облякла.

Знаех, че нищо не е останало в мен, и смътно си спомних кървавата сцена, но физическото доказателство все още беше трудно за възприемане. Всичко което знам, бе обичта ми към малкия натрапник, който беше вътре в мен. Извън мен, то изглежда като нещо, което би трябва да е било само фантазия. Накъсан сън — сън, който беше наполовина кошмар.

Докато стоях в объркване, забелязах Едуард и Карлайл да си разменят погледи.

— Какво? — настоях.

— Бела — смутено каза Едуард. — Това наистина не е добра идея. Тя е наполовина човек, любов моя. Сърцето й бие и кръв тече във вените й. Докато жаждата ти не е напълно под контрол… Не искаш да я поставяш в опасност, нали?

Намръщих се. Разбира се, че не исках това.

Бях ли извън контрол? Объркана, да. С леко нефокусиран поглед, да. Но опасна? За нея? Моята дъщеря?

Не можех да съм сигурна, че отговорът е „не“. Затова, трябваше да бъда търпелива. Това звучеше трудно. Защото докато не я видя отново, тя няма да бъде истинска. Просто изчезващ сън… сън за непознат…

— Къде е тя? — заслушах се силно, и чак тогава успях да чуя биещото й сърце на долния етаж. Можех да чуя повече от един човек да диша — тихо, като че ли и те се ослушваха. Също така имаше шум като от пърхане, което не можех да определя…

И звукът на биещото сърце беше влажно и примамливо — толкова, че устата ми започна да се навлажнява.

Значи определено ще трябва да се науча да ловувам, преди да я видя. Моето непознато бебе.

— Розали с нея ли е?

— Да — отговори Едуард с презрителен тон, и можех да усетя, че нещо за което си мисли, го разстройва. Бях си помислила, че той и Роуз са преодолели различията си. Да не би враждебността отново да се е появила? Преди да успея да попитам, той издърпа ръцете ми от плоския ми стомах, отново преплитайки ги в своите нежно.

— Почакай — отново запротестирах, опитвайки се да се концентрирам. — Ами Джейкъб? И Чарли? Разкажи ми всичко, което съм изпуснала. Колко време бях в… безсъзнание?

Изглежда, че Едуард не забеляза колебанието ми над последната дума. Вместо това той размени още един поглед с Карлайл.

— Какво има? — прошепнах.

— Няма нищо — каза ми Карлайл, изговаряйки последната дума, по странен начин. — Всъщност, нищо не се е променило чак толкова много — беше в безсъзнание само малко повече от 2 дни. Беше доста по-кратко от обикновено. Едуард е свършил отлична работа. Доста новаторско — инжектирането на отровата направо в сърцето ти беше негова идея. — Спря за да се усмихне гордо на сина си и тогава въздъхна. — Джейкъб е все още тук, а Чарли мисли, че си болна и че в момента си в Атланта, изследвайки се с тестове в CDC. Направихме му гаден номер, и е разочарован. Говори с Есме.

— Трябва да му се обадя… — промърморих на себе си, но заслушвайки се в новият си глас, разбрах притесненията му. Няма да разпознае този глас. Няма да го увери. И тогава предишната изненада се появи. — Почакай — Джейкъб е все още тук?

Отново се спогледаха.

— Бела — проговори първо Едуард. — Има толкова много за обсъждане, но първо трябва да се погрижим за теб. Би трябвало да чувстваш болка…

Когато го каза, си спомних за изгарянето в гърлото ми конвулсивно преглътнах.

— Но, Джейкъб…

— Имаме цялото време на света за обяснения, любов моя — нежно ми напомни той.

Разбира се. Мога да почакам още мъничко за отговора — щеше бъде по-лесно да слушам, когато жестоката болка на бясната жажда повече не разваля концентрацията ми.

— Добре.

— Чакай, чакай, чакай — възмути се Алис от вратата и затанцува през стаята замечтано и грациозно. Както при Едуард и Карлайл, почувствах шок, докато гледах лицето й за първи път. Толкова прекрасно. — Обеща ми, че мога да бъда там за първия път! Ами ако двамата пробягате през нещо отразяващо?

— Алис… — протестира Едуард.

— Ще отнеме само секунда! — И с това, Алис изчезна от стаята.

Едуард въздъхна.

— За какво говори тя?

Но Алис вече се беше върнала, носейки огромно, позлатено, дървено огледало от стаята на Розали, което беше почти два пъти по-високо от нея самата и няколко пъти по-широко.

Джаспър, все беше неподвижен и тих — не го бях забелязала, докато не беше застанал зад Карлайл. Сега, отново се раздвижи, за да покровителства Алис, очите му сключени върху изражението ми. Защото аз бях опасността тук.

Също така, знаех, че ще опипва почвата за настроенията около мен, за това би трябвало да е усетил вълната на шок, докато изучавах лицето му, гледайки го отблизо за първи път.

През слепите ми човешки очи, белезите останали от старият му живот, с новородените армии на юг, бяха почти невидими. Само на ярка светлина, обагряйки техните тънки повдигнати форми, определено можеше да си измислям тяхното съществуване.

Сега обаче можех да видя ясно белезите. Бяха покрили по-голямата част от лицето на Джаспър. Беше трудно да сваля очи от повредената му шия и челюст — трудно да повярвам, че дори и вампир би могъл да оцелее, след толкова много чифтове зъби, забивайки се в гърлото му.

Инстинктивно се напрегнах, за да се защитя. Всеки вампир, който е виждал Джаспър, имаше същата реакция. Белезите бяха като светещ билборд. Крещяха „Опасно!“. Колко вампири се бяха опитали да убият Джаспър? Стотици? Хиляди? Същият брой, който е умрял поради опитите си.

Той едновременно видя и почувства моята оценка, предположението ми, и се усмихна криво.

— Едуард ми докара неприятности, че не си се погледнала в огледалото преди сватбата — каза Алис, отвличайки вниманието ми от плашещият й любовник. — Няма да бъда смъмрена отново.

— Смъмрена? — скептично попита Едуард, с повдигната вежда.

— Може и да преувеличавам малко — разсеяно промърмори тя, обръщайки огледалото към мен.

— А може би това има връзка с твоето собствено удоволствие — предположи Едуард.

Алис му смигна.

Бях наясно с тази размяна само с по-малката част от концентрацията ми. По-голямата част беше заета с човека в огледалото.

Първата ми реакция беше немислимо удоволствие. Извънземното създание в огледалната повърхност, бе неоспоримо красиво — напълно като Алис или Есме. Беше плавна, дори и в спокойствие, а безупречното й лице беше бледо като луната, поставено до обрамчващата го тъмна, вълниста коса. Крайниците й бяха, гладки и силни, кожата й блестяща, светеща като перла.

Втората ми реакция беше ужас.

Коя беше тя? От пръв поглед, не можех да намеря лицето си никъде в гладката, перфектна равнина на чертите.

И очите й! Въпреки, че ги очаквах, очите й все пак предизвикваха усещане за смърт и терор в мен. През цялото време, през което изучавах и реагирах вътрешно, лицето й беше перфектно спокойно, като с резба, в която неминуемо беше вплетено господство, непоказвайки нищо от бъркотията, мътеща се в мен. И тогава пълните й устни се размърдаха.

— Очите… — прошепнах, неспособна да изрека „Очите ми“. — Колко дълго?

— Ще потъмнеят след няколко месеца — с мек, успокояващ глас каза Едуард. — Животинската кръв разрежда цвета по-бързо, от човешката. Първо ще станат кехлибарени, а след това златни.

Очите ми ще присветват, като злобни червени пламъчета за месеци?

— Месеци? — гласът ми беше по-висок сега, стресиран. В огледалото, перфектните й вежди се повдигнаха невероятно над светещите й червени очи — по-светли от всичко друго, които съм виждала.

Джаспър направи крачка напред, разтревожен от напрежението, от неочакваната ми тревога. Познаваше младите вампири твърде добре. Да не би тази емоция да водеше до някаква грешка в моята част.

Никой не отговори на въпроса ми. Отместих поглед към Едуард и Алис. Очите и на двамата бяха леко разконцентрирани — реакция от неудобството на Джаспър. Слушайки го, това доведе до гледане напред, в неопределеното бъдеще.

Поех дълбок, ненужен дъх.

— Не, добре съм — уверих ги. Очите ми прибягаха към непознатата в огледалото и обратно. — Просто… прекалено много за възприемане.

Веждата на Джаспър се сбръчка, повдигайки двата белега, над лявото му око.

— Не знам — промърмори Едуард.

Жената в огледалото се намръщи.

— Кой въпрос пропуснах?

Едуард се ухили.

— Джаспър се чуди как го правиш.

— Правя какво?

— Контролирайки емоциите ти, Бела — отговори Джаспър. — Никога не съм виждал никой друг новороден да го прави — спирайки емоция, след което да я променя. Беше разстроена, но когато забеляза безпокойството ни, го задържа, контролирайки се. Бях подготвен да помогна, но нямаше нужда.

— Това грешно ли е? — попитах. Тялото ми автоматично замръзна. Чаках отговорът му.

— Не — каза той, но в гласът му пробягна нотка на несигурност.

Едуард пусна ръката си до моята, насърчавайки ме.

— Много е впечатляващо, Бела, но не го разбираме. Не знаем колко време, ще продължи.

Обмислих това за стотна от секундата. В някой момент, щях ли да се променя? Да се превърна в чудовище?

Не усещах да предстои… Може би нямаше начин да се предвиди такова нещо.

— Но какво мислиш ти? — попита Алис, леко нетърпелива сега, сочейки към огледалото.

— Не съм сигурна — заувъртах аз. Не желаех да призная, колко уплашена бях в същност.

Загледах се в красивата жена с плашещите очи, търсейки частици от мен. Имаше нещо във формата на устните й — ако погледнеш зад зашеметяващата й красота, наистина горната й устна беше леко несъразмерна, твърде пълна за да съвпадне с долната. Откриването на този малък, познат дефект, ме накара да се почувствам мъничко по-добре. Може би и останалата част от мен беше там.

Експериментално вдигнах ръката си, и жената в огледалото, копира движението ми, докосвайки лицето си. Червеникавите й очи ме наблюдаваха предпазливо.

Едуард въздъхна.

Извърнах поглед от нея, за да го погледна, повдигайки вежда.

— Разочарован? — попитах, звънкият ми глас беше невъзмутим.

Той се засмя.

— Да — призна.

Усетих шокът, разбивайки спокойната маска на лицето ми, моментално последвана от болката.

Алис изръмжа. Джаспър отново се приближи, чакайки ме да променя поведението си.

Но Едуард ги игнорира и обви ръцете си здраво около новото ми, студено тяло, прилепяйки устните си към бузата ми.

— Надявах се, да успея да чуя умът ти, сега, когато е по-близък до моя — промърмори той. — И ето ме тук, както винаги разочарован, чудейки се, какво може да се върти в главата ти.

Изведнъж се почувствах по-добре.

— Оу… ами… — безгрижно казах аз, облекчена, че мислите ми са все още само мои. — Предполагам, че мозъкът ми никога няма да заработи правилно. Поне бях красива.

Започваше да става по-лесно да се шегувам с него, докато свиквах да мисля последователно. Да бъда себе си.

Едуард изръмжа в ухото ми.

— Бела, ти никога не си била само красива.

Тогава лицето му се отдръпна от моето, като въздъхна.

— Добре, добре — каза на някой.

— Какво? — попитах.

— С всяка секунда правиш Джаспър все по-нетърпелив. Може да се успокои малко, след като си ловувала.

Погледнах в разтревоженото изражение на Джаспър, и кимнах. Не исках да превърта тук, ако това предстоеше. По-добре да бъда заобиколена от дървета, отколкото от новото ми семейството.

— Добре. Да ловуваме — съгласих се, тръпка от нервно очакване накара стомаха ми да потрепери. Свалих ръцете на Едуард от мен, задържайки едната в своята, когато обърнах гръб на непознатата и красива жена в огледалото.

21. ПЪРВИЯТ ЛОВ

— Прозорецът? — попитах аз, гледайки два етажа надолу.

Никога не ме е било наистина страх от високото, като такова само по себе си, но това, че можех да видя всички детайли с такава яснота, направи перспективата по-малко привлекателна. Ъглите на камъните под мен бяха по-остри отколкото си ги бях представяла.

Едуард се усмихна.

— Това е най-удобният изход. Ако те е страх, мога да те нося.

— Имаме цялата вечност, а ти се притесняваш за времето, което ще ни отнеме да идем до задната врата?

— Ренесме и Джейкъб са долу — намръщи се леко той.

— О!

Вярно. Сега аз бях чудовището. Трябваше да стоя настрана от миризми, които можеха да предизвикат дивото в мен. От хората, които обичах, по-конкретно. Дори този, които все още не познавах.

— Ренесме… добре ли е там… с Джейкъб? — прошепнах аз. Със закъснение осъзнах, че сърцето, което бях чула на долния етаж, трябваше да е било това на Джейкъб. Заслушах се внимателно, но можех да чуя само един равномерен пулс. — Той не я харесва особено.

Устните на Едуард се свиха по странен начин.

— Довери ми се, тя е в пълна безопасност. Знам точно какво си мисли Джейкъб.

— Разбира се — промърморих аз и погледнах отново към земята.

— Отлагаш? — предизвика ме той.

— Малко. Не знам как…

Бях много наясно с присъствието на семейството ми зад мен, което ме гледаше притихнало. Почти притихнало. Емет вече се беше изкискал веднъж под носа си. Една грешка и щеше да се търкаля по земята от смях. И тогава щяха да започнат бъзиците за единствения познат на света непохватен вампир…

Освен това, тази рокля, (в която Алис трябва да ме е напъхала по някое време, докато бях прекалено изгубена в изгарянето, за да забележа) не беше това, което аз бих избрала нито за скачане, нито за ловуване. Тясно прилепнала ледено-синя коприна? За какво си мислеше, че ми беше притрябвало да я нося? Да нямаше някое коктейл парти по-късно?

— Гледай мен — каза Едуард. И тогава, съвсем небрежно, той пристъпи през високия, отворен прозорец и пропадна надолу.

Гледах внимателно, анализирайки ъгъла, под който подгъна коленете си, за да поемат съприкосновението със земята. Звукът от приземяването му беше много тих — притъпен, глух звук, който също така можеше да бъде от леко затворена врата, или книга, внимателно поставена на маса.

Не изглеждаше трудно.

Стискайки зъби, докато се концентрирах, опитах да имитирам неговата небрежна крачка в празния въздух.

Ха! Земята се движеше толкова бавно към мен, че не ми струваше нищо, да поставя краката си, (в какви обувки ме беше обула Алис? Токчета? Напълно беше полудяла) да поставя малоумните си обувки точно по такъв начин, че приземяването не беше по различно от крачка напред по равна повърхност.

Поех съприкосновението с меката част на стъпалата си, не исках да счупя тънките токчета. Приземяването ми изглеждаше точно толкова тихо, колкото и неговото. Ухилих му се.

— Вярно. Лесно.

— Бела — върна ми усмивката той.

— Да?

— Това беше доста грациозно — дори за вампир.

Обмислих това за момент и след това засиях. Ако го беше казал просто така, Емет щеше да се изсмее. Никой не се смееше, значи беше истина. Това беше първият път, когато някой беше използвал думата „грациозна“ за мен, през целия ми живот… или, е, поне съществуване.

— Благодаря ти — казах му аз.

След това свалих сребристите сатенени обувки от краката си един по един, и ги метнах заедно през отворения прозорец. Може би малко прекалено силно, но чух, че някой ги хвана преди да почупят нещо в стаята.

Алис измърмори:

— Вкусът й за модата не се е подобрил колкото равновесието й.

Едуард хвана ръката ми (не можех да спра да се удивлявам на гладкостта и приятната температура на кожата му) и се втурна през задния двор към реката. Не ми костваше никакви усилия да го следвам плътно.

Всичко физическо изглеждаше много просто.

— Ще плуваме ли? — попитах го аз, когато се спря край водата.

— И да ти съсипем хубавата рокля? Не. Ще скачаме.

Свих устни, обмисляйки. На това място реката беше широка около 50 метра.

— Първо ти — казах аз.

Той докосна лицето ми, направи две бързи разкрача назад, после пробяга тези две стъпки, и отскочи от един стабилно издаден от брега камък. Изучавах светкавичното движение, докато той прелиташе като дъга над водата, като накрая се превъртя през глава, преди да изчезне в гъстата гора, от другата страна на реката.

— Фукльо — измърморих аз и чух невидимия му смях.

Засилих се пет крачки, за всеки случай, и си поех дълбоко въздух.

Изведнъж, отново бях тревожна. Не толкова за това, че можех да падна или да се нараня — повече се притеснявах да не нараня гората.

Беше се появила бавно, но сега можех да я усетя — суровата, огромна сила потръпваща в крайниците ми. Изведнъж бях убедена, че ако исках да изкопая тунел под реката, да изровя или избия пътя си през здравата скална маса, нямаше да ми отнеме много време. Обектите около мен — дърветата, храстите, камъните… къщата, всички бяха започнали да ми изглеждат много чупливи.

Искрено надявайки се, че Есме не беше конкретно привързана към някое дърво отвъд реката, направих първата си крачка. И после спрях, когато впития сатен се цепна 6 инча нагоре по бедрото ми. Алис!

Е, Алис винаги се отнасяше към дрехите, като нещо за еднократна употреба, така че не би трябвало да се разсърди за това. Приведох се, за да хвана внимателно шева на здравия десен край и, влагайки възможно най-малкото количество сила, разкъсах голяма цепка до началото на бедрото ми. И после нагласих и лявата страна, за да си съвпадат.

Много по-добре.

Можех да чуя заглушения смях в къщата и дори звука на нечии скърцащи зъби. Смехът дойде от горния и долния етаж, и много лесно разпознах съвсем различното, грубо, гърлено кискане, идващо от първия етаж.

Значи Джейкъб също наблюдаваше? Не можех да си представя какво ли си мислеше сега, или пък какво още правеше тук. Бях си представяла нашата първа среща след преобразяването (ако можеше някога да ми прости) да се състои далеч в бъдещето, когато щях да бъда по-стабилна, и времето щеше да е излекувало раните в сърцето му, които му причиних.

Не се обърнах да го погледна в този момент, внимавах заради промяната в настроенията ми. Нямаше да е добре да позволя, на никоя емоция, да превземе състоянието ми. Също така, страховете на Джаспър ме държаха нащрек. Първо трябваше да ида на лов, преди да се занимавам с каквото и да било друго. Опитах се да забравя всичко друго, за да можех да се концентрирам.

— Бела? — Едуард ме повика от гората, гласът му се приближаваше. — Искаш ли да гледаш още веднъж?

Но аз бях запомнила всичко перфектно, разбира се, и не исках да давам причина на Емет, да намери още хумор в обучаването ми. Това беше нещо физическо — трябваше да се получи инстинктивно. Затова си поех дълбоко въздух и се затичах към реката.

Невъзпрепятствана от роклята, ми отне само един дълъг скок, за да достигна ръба на водата. Едва една осемдесет и четвърта от секундата, и все пак беше повече от достатъчно — умът и очите ми се движеха толкова бързо, че една крачка беше достатъчна. Беше просто да поставя десния си крак правилно върху плоския камък, и да упражня адекватния натиск, за да изпратя тялото си да се извие във въздуха. Обръщах повече внимание на прецизността, отколкото на силата, и сгреших по отношение на количеството нужна сила, но поне не обърках да поема в посоката, която щеше да ме поизмокри. Петдесетте метра се бяха оказали леко прекалено лесна дистанция…

Беше странно, зашеметяващо, наелектризиращо нещо, но кратко нещо. Измина още цяла секунда и аз бях от другата страна.

Очаквах нагъсто израсналите дървета да са проблем, но те бяха учудващо услужливи. Беше лесно да се пресегна с една сигурна ръка и да хвана някой удобен клон, докато се приземявах обратно, дълбоко в гората. Залюлях се лекичко на клона и се приземих на пръсти, все така петнайсет метра над земята, върху широкия клон на един смърч.

Беше страхотно.

Отвъд ехтенето на очарования ми смях, можех да чуя как Едуард тича с пълна скорост да ме намери. Скокът ми беше два пъти по-дълъг от неговия. Когато стигна до дървото, където се намирах, очите му бяха разширени. Скокнах пъргаво от дървото точно до него, отново приземявайки се безшумно на предната част на ходилата си.

— Добре ли се справих? — почудих се аз, дишането ми ускорено от вълнение.

— Много добре — усмихна се той одобряващо, но небрежният му тон не си подхождаше добре на учудването, което се четеше в очите му.

— Може ли да го направим пак?

— Съсредоточи се Бела — излезли сме на лов.

— А, да вярно — кимнах аз. — Ловуване.

— Следвай ме… ако можеш. — Той ми се ухили, изражението му изведнъж подигравателно, и препусна в бяг.

Беше по-бърз от мен. Не можех да си представя как така движеше краката си с такава заслепяваща бързина, но това беше нещо отвъд моите познания. Аз, обаче, бях по-силна, и всяка моя крачка отговаряше на три негови. И така, аз полетя с него из оживялото зелено пространство, без никак даже да го следвам. Докато тичах не можех да се спра да не се засмея тихичко, на вълнението, което това предизвикваше в мен; смехът нито ме забави, нито ме разконцентрира.

Най-сетне можех да разбера защо Едуард никога не се сблъскваше с дърветата, докато тичаше — нещо, което винаги е било мистерия за мен. Беше особено усещане балансът между скоростта и яснотата. Защото, докато се изстрелвах над, под и през гъстият, прорязващ лабиринт, със скорост, която би трябвало да превърне всичко около мен в променяща се зелена мъгла, аз можех съвсем ясно да видя всяко миниатюрно листенце, върху всички малки клонки на всеки незначителен храст, покрай който минавах.

Вятърът от скоростта ми издуха косата и разкъсаната ми рокля зад мен, и макар че знаех, че не беше логично, го почувствах топъл при допира с кожата ми. Точно както не беше логично и да усещам, грапавата горска повърхност, като кадифе под босите ми крака, а клоните, които шибаха кожата ми — като галещи пера.

Гората беше много по-жива, отколкото някога си бях представяла — листата около мен гъмжаха от малки същества, за чието съществуване дори не бях подозирала. Всички утихваха след като преминехме покрай тях, а дишането им се забързваше от страх. Сравнени с хората, животните имаха много по-разумна реакция, когато усетеха миризмата ни. Със сигурност, когато аз бях човек, тя ми действаше обратното.

Все така чаках да се задъхам, но да дишам не представляваше никакво усилие. Очаквах мускулите ми да загорят, но силата ми сякаш само нарасна, докато влизах в ритъма на крачките си. Скоковете ми се разтягаха все по-надалеч, и скоро Едуард беше този, който се опитваше да се движи наравно с мен. Изсмях се веднъж, ликуваща, когато го чух да изостава. Босите ми крака докосваха земята толкова рядко сега, че сякаш по-скоро летях, а не тичах.

— Бела — той ме повика сухо, гласът му бе равен и ленив. Не чувах нищо друго, беше спрял.

За кратко обмислих да не го послушам и да продължа.

Но, с въздишка, се обърнах и с лек подскок застанах до него, някъде около сто метра по-назад. Погледнах го с очакване. Той се усмихваше, едната му вежда беше повдигната. Толкова беше красив, че можех единствено да го гледам втренчено.

— Имаше ли намерение да останеш в пределите на страната? — попита той, развеселен. — Или възнамеряваше да посетиш Канада този следобед?

— Тук е добре — съгласих се аз, фокусирайки се по-малко над това, което казваше, и повече над хипнотизиращия начин, по който устните му се движеха. Беше трудно да не се разсейвам, когато всичко наоколо толкова свежо, за моите нови очи.

— Какво ще ловим? — попитах.

— Лосове. Реших да е нещо по-лесно като за първия ти път… — той проточи изречението когато очите ми се присвиха на думата лесно.

Но нямах намерение да споря; бях прекалено жадна. Веднъж щом помислех за сухото горене в гърлото ми, можех да мисля единствено за това. Определено ставаше по-зле. Чувствах устата си пресъхнала като четири часът през юнски следобед, в Долината на Смъртта.

— Къде? — попитах, проверявайки дърветата нетърпеливо. Сега, когато отдадох вниманието си на жаждата, тя развали всяка друга мисъл в ума ми, просмуквайки се в по-приятните мисли за тичането и за устните на Едуард, и целувките и… изпепеляваща жажда. Не можех да избягам от нея.

— Задръж за секунда — каза той, поставяйки леко своите ръце на раменете ми. Спешността на жаждата ми отстъпи моментално при неговото докосване.

— Сега затвори очи — прошепна той. Когато се подчиних, той вдигна ръце до лицето ми и потърка скулите ми. Усетих дишането ми да се ускорява и почаках за миг изчервяването, което никога нямаше да се появи.

— Слушай — инструктира ме той — Какво чуваш?

Всичко, можех да отговоря; перфектния му глас, дъха му, допира на устните му една в друга, докато говореше, шепота на птиците, чистещи перата си във върховете на дърветата, жужащото туптене на сърцата им, шумящите едно в друго кленови листа, слабото щракане на мравки, вървящи една след друга в дълга редица, по кората на най-близкото дърво. Но знаех, че има предвид нещо конкретно, за това оставих ушите ми да ослушат по-далеч наоколо, търсейки нещо различно от тихия шум на заобикалящия ме живот. Имаше поляна близо до нас, вятърът звучеше различно покрай оголената трева, и малък поток с каменист бряг. И там, близо до шума на водата, дойде плясъкът на лочещи езици, шумното туптене на тежки сърца, пулсиращи потоци кръв…

Почувствах се сякаш гърлото ми се сви и затвори плътно.

— Следвам потока на североизток? — попитах аз все още със затворени очи.

— Да — тонът му беше одобряващ. — Сега… изчакай отново бризът и… какво надушваш?

Най-вече него, неговото странно ухание на мед — люляк — и слънце. Но също и богатият, пръстен мирис на гниене и мъх, шишарките по иглолистните дървета, топлият, почти орехов аромат на малките гризачи, криещи се страхливо в корените на дърветата. И тогава, достигайки отново до мен, усетих ясната миризма на водата, която беше учудващо непривлекателна, въпреки жаждата ми. Концентрирах се в посока на водата и намерих миризмата, която вървеше с лочещите езици и туптящите сърца. Още една топла миризма, богата и остра, по-силна от другите. И все пак почти толкова непривлекателна, колкото и тази на потока. Сбърчих нос.

Той се изкиска:

— Знам — има с какво да се свиква.

— Три? — предположих.

— Пет. Има още два в дърветата зад тях.

— Какво да правя сега?

— Како ти се прави? — гласът му звучеше сякаш се усмихва.

Помисли над това, със все още затворени очи, докато слушах и вдишвах миризмата. Нов пристъп на изгаряща жажда нахлу в размислите ми и изведнъж топлата, остра миризма не беше чак толкова неприятна. Поне щеше да е нещо мокро и горещо в пресъхналата ми уста. Очите ми рязко се отвориха.

— Недей много да му мислиш — предложи той, докато вдигаше ръцете си от лицето ми и отстъпи крачка назад. — Просто следвай инстинктите си.

Оставих се да се понеса с миризмата, едва осъзнаваща, че се движа като привидение надолу по наклона към тясната поляна, където течеше потокът. Тялото ми тръгна напред автоматично, леко приведено, докато се колебаех сред рехавите дървета по края. Можех да видя голям елен на ръба на потока, две дузини остри върха на рогата му украсяваха главата му, и сенчестите фигури на другите четирима в гората, тръгнали на изток в лека тръс.

Концентрирах се около миризмата на мъжкия, горещата точка на неговия рунтав врат, там където топлината пулсираше най-силно. Само 30 метра — деляха ни два или три скока. Напрегнах се за първия скок.

Но докато мускулите ми се свиха приготвяйки се, вятърът се смени, духайки по-силно сега, и от юг. Не спрях, за да мисля, изхвърчавайки от дърветата, подплашвайки елена към гората, тичах със все сила след нов аромат, толкова привлекателен, че просто нямах избор. Беше конвулсивно.

Уханието ме завладя напълно. Мислех само за него, докато го преследвах, съзнаваща единствено жаждата и миризмата, която обещаваше да я утоли. Жаждата се влоши, беше толкова болезнена, че обърка всичките ми други мисли и започна да ми напомня за отровата, която беше горяла във вените ми.

Имаше само едно нещо, което имаше шанс да проникне през концентрацията ми сега, един инстинкт по-мощен, по-първичен от нуждата да утоля жаждата си — беше инстинкта да предпазя себе си от опасност. Самосъхранение.

Изведнъж осъзнах факта, че някой ме следваше. Стремежът към неустоимия аромат се сби с импулса да се обърна и защитя лова си. Гърлен звук се надигна в гърлото ми, устните ми се надигнаха по собствена воля, за да покажат предупредително зъбите ми. Краката ми забавиха, докато се борех с нуждата да пазя гърба си и желанието да утоля жаждата си.

И тогава можех да чуя преследвача си да напредва и защитата спечели. В мига, в който се извъртях, надигащият се звук си проби път нагоре през гърлото и устата ми.

Дивото ръмжене идващо от собствената ми уста, беше толкова неочаквано, че се заковах на място. То ме разсея и прочисти главата ми за секунда — воденият от жаждата воал се надигна, макар че тя продължаваше да гори в гърлото ми.

Вятъра се смени, духвайки в лицето ми миризмата на мокра земя и наближаващ дъжд, още повече освобождавайки ме, от горящата хватка на другия аромат — аромат толкова вкусен, че можеше единствено да принадлежи на човек.

Едуард се поколеба на няколко метра от мен, с ръце вдигнати сякаш да ме прегърне, или да ме възпре. Лицето му бе напрегнато и внимателно, когато замръзнах на място ужасена.

Осъзнах, че за малко щях да го нападна. Със силна конвулсия се отърсих от защитническата си стойка, наведена напред. Задържах дъха си докато се пресъсредоточавах, страхувайки се от силата на аромата, виещ се от юг.

Той можеше да види как разума се възвръща по лицето ми и направи крачка към мен, снижавайки ръцете си.

— Трябва да се махна оттук — изплюх през зъби, използвайки последния ми останал въздух.

— Можеш ли да си тръгнеш? — шок се изписа на лицето му.

Нямах време да го питам, какво имаше предвид. Знаех, че способността да мисля ясно щеше да остане единствено ако си позволявах да мисля за…

Хукнах отново, луд спринт право на север, концентрирайки се единствено върху неудобното чувство на липса на сетива, което като че ли беше единственият отговор на тялото на фактът, че не дишах. Единствената ми цел беше да избягам достатъчно надалеч, така че миризмата зад мен да изчезне напълно, да бъде невъзможна за намиране, дори и ако променях решението си…

Отново бях наясно, че някой ме следва, но този път бях с ума си. Преборих инстинкта да дишам, да използвам вкусовете във въздуха, за да бъда сигурна, че беше Едуард. Не се налагаше да се боря дълго; макар че тичах по-бързо от всякога, изстрелвайки се като комета през възможно най-правата пътека, която можех да намеря сред дърветата, Едуард ме настигна след кратка минута.

Друга мисъл ме осени и се заковах на място, краката ми заровени в земята. Бях сигурна, че трябва да е безопасно тук, но задържах дъха си за всеки случай.

Едуард профуча покрай мен, изненадан от неочакваното ми спиране. Обърна обратно и беше до мен след секунда. Сложи ръце на рамене ми и се загледа в очите ми, шокът все още беше доминиращото чувство на лицето му.

— Как го направи? — искаше да знае той.

— Миналият път ме остави да те бия нали? — отвърнах аз, игнорирайки неговия въпрос. — А си мислех, че се справям толкова добре!

Когато отворих уста, можех да вкуся въздуха — беше незамърсен сега, без следа от привлекателният аромат, който измъчваше жаждата ми. Поех си предпазлива глътка въздух.

Той повдигна рамена и поклати глава, отказващ да бъде разсеян.

— Бела, как го направи?

— Да избягам? Спрях да дишам.

— Но как спря лова си?

— Когато се появи зад мен… толкова съжалявам за това.

— За какво ми се извиняваш? Аз съм този, който беше ужасно безразсъден. Предположих, че не би имало никой толкова надалеч от пътеките, но трябваше да проверя първо. Такава глупава грешка! Ти нямаш за какво да се извиняваш.

— Но аз ти изръмжах! — все още бях ужасена, че бях физически способна на такова светотатство.

— Разбира се, че ще го направиш. Това е съвсем естествено. Но не мога да проумея как успя да побегнеш.

— Какво друго можех да направя? — попитах. Поведението му ме объркваше — той какво искаше да се беше случило? — Можеше да е някой, който познавам!

Стреснах се, когато той изведнъж избухна в пристъп на силен смях, отмятайки глава назад, а звукът ехтеше сред дърветата.

— Защо ми се смееш?

Той спря веднага и можех да видя, че изражението му отново беше бдително.

Дръж нещата под контрол помислих си аз. Трябваше да се контролирам. Като че бях млад върколак, а не вампир.

— Не се смея на теб Бела. Смея се, защото съм в шок. А съм в шок, защото съм абсолютно удивен.

— Защо?

— Не би трябвало да си способна да правиш, каквото и да било от нещата, които правиш. Не би трябвало да си толкова… толкова рационална. Не би трябвало да си способна да стоиш тук, сега, и да разискваш това с мен, спокойно и хладнокръвно. И, най-вече, не би трябвало да можеш да се откъснеш от средата на ловуване, с мирис на човешка кръв във въздуха. Дори и възрастните вампири, имат трудности с това — винаги много внимаваме къде ловуваме, за да не се поставяме в по пътя на изкушението. Бела, ти се държиш, все едно си на десетилетия, отколкото на дни.

— Оуу. — Но знаех, че ще бъде трудно. Затова бях толкова нащрек. Очаквах да бъде трудно.

Постави ръката си на лицето ми, и очите му бяха изпълнени с почуда.

— Какво ли не бих дал, да погледна само за момент в ума ти.

Толкова силни емоции. Бях подготвена за частта с жаждата, но не и за това. Бях толкова сигурна, че няма да е същото, когато ме докосва. Ами, честно, не беше същото.

Беше по-силно.

Пресегнах се да проследя чертите на лицето му; пръстите ми се забавиха на устните му.

— Мислех си, че няма да се чувствам по този начин, доста дълго време? — Несигурността ми, направиха думите ми въпрос. — Но все още те искам.

Примига в шок.

— Как изобщо можеш да се концентрираш върху това? Не си ли непоносимо жадна?

Разбира се, че бях сега; сега, след като отново повдигна въпроса!

Опитах се да преглътна и след което въздъхнах, затваряйки очите си, както бях направила преди, за да се концентрирам. Оставих сетивата ми да ме обхванат, напрегнато този път, в яростна атака на вкусния забранен аромат.

Едуард изпусна ръката си, дори недишайки, докато аз слушах все по-надалеч, в мрежата на зелен живот, отсявайки през аромати и звуци на нещо, не напълно отблъскващо за жаждата ми. Имаше намек за нещо различно, избледняла следа на изток…

Очите ми се отвориха, но фокусирането ми все още бе на измамническите аромати, докато се обърнах и се втурнах тихомълком на изток. Земята бе влажна, стръмно насочена нагоре, почти наведнъж, и започнах да бягам в ловно свиване, близко до земята, прилепвах се за дърветата, когато така беше по-лесно. Усетих, отколкото чух, Едуард с мен, движейки се тихо през горите, оставяйки ме да водя.

Растителността намаляваше, докато се катерехме нависоко; ароматът на смола ставаше все по-силна, както и следата която следвах — беше топъл аромат, по-остър от миризмата на лос и много по-привлекателна. Няколко секунди по-късно и можех да чуя заглушаващите плънки на огромни стъпки, толкова по-тънки, от хрущящите копита. Звукът бе нагоре — в клоните, отколкото на земята. Автоматично се качих на клона като стена, заемайки стратегическата висока позиция, наполовина към сребърната ела.

Мекият звук на лапи продължи, потайно под мен, сега; богатия аромат беше много наблизо. Очите ми засякоха движението, свързано със звука, и видях кафявата кожа на чудесната котка, промъквайки се през широкия клон на смърч, точно отдолу, отляво на моя прът. Беше голям — лесно поне четири пъти, колкото мен. Очите му бяха съсредоточени върху земята под мен; котката също ловуваше. Хванах миризмата на нещо по-малко, посредствено до аромата на моята жертва, свита в храсталака под дървото. Опашката на лъва, се въртеше на прекъсвания, докато се подготвяше да скача.

С леко ограничение се плъзнах през въздуха и се приземих на клона на лъва. Той почувства разклащането на дървото и се завъртя, крещейки изненадано и защитнически. Скъси разстоянието между нас, очите му изгарящи с ярост. Наполовина побъркана от жажда, игнорирах изложените зъби и изкривените нокти, и му се нахвърлих, събаряйки ни на земята.

Не беше кой знае каква битка.

Изкривените му нокти можеха да бъдат милващи пръсти, за цялото влияние което имаха над кожата ми. Зъбите му, не можеха да навредят на рамото ми или гърлото.

Теглото му беше нищо. Зъбите ми несъществено засмукаха гърлото му, и инстинктивната му съпротива безжалостно слаба, срещу силата ми. Челюстта ми се заби лесно над правилната точка, където беше концентрирана топлината.

Беше без никакво усилия, сякаш захапвайки масло. Зъбите ми бяха стоманени бръсначи, разрязваха през кожата и мазнините, и сухожилието, сякаш не бяха там.

Аромата беше силен, но кръвта беше топла и мокра, и облекчаваше козината, силното усещане на жажда, докато пиех, се покачваше. Боренето на котката, все повече отслабваше, и крясъците му се задавяха с бълбукане. Топлината на кръвта минаваше през цялото ми тяло, затопляйки още повече пръстите и краката ми.

Лъвът беше свършен, преди аз да съм. Жаждата отново пламна, след като беше пресушен, и изблъсках тялото му от мен с отвращение. Как е възможно все още да съм жадна, след всичко това?

Внезапно се изправих с едно бързо движение. Стояща, осъзнах, че бях развалина. Обърсах лицето си, с опакото на ръката ми и се опитах да пооправя роклята. Ноктите, които бяха така неефективно забити в гърба ми, бяха имали по-голям успех с тънкия сатен.

— Хъммм… — каза Едуард. Вдигнах поглед, за да го видя да се опира небрежно срещу стъбло на дърво, гледайки ме със замислено изражение на лицето.

— Предполагам, че бих могла да се справя по-добре от това. — Бях покрита в мръсотия, косата ми бе възлеста, роклята ми изцапана с кръв и висяща на дрипи. Едуард не се е прибирал вкъщи след лов, изглеждайки така.

— Справи се чудесно — увери ме той. — Просто… беше прекалено трудно да наблюдавам, отколкото би трябвало да бъде.

Объркано повдигнах вежди.

— Против природата е — обясни той, — оставяйки те да се бориш с лъвове. През цялото време бях под тревога.

— Глупчо.

— Знам. Старите навици, умират трудно. Въпреки, че харесвам подобренията на роклята ти.

Ако можех да се изчервя, бих го направила. Смених темата.

— Защо все още съм жадна?

— Защото си млада.

Въздъхнах.

— И предлагам, че няма други планински лъвове наблизо.

— Но в изобилие от елени.

Направих гримаса.

— Не миришат толкова добре.

— Тревопасни животни. Месоядните миришат повече, като хората — обясни той.

— Не чак толкова като хората — не се съгласих, опивайки се да не си спомням.

— Можем да се върнем — сериозно каза той, но имаше раздразнена светлина в очите му. — Който и да бе е там, ако са мъже, вероятно няма да имат против смърт, ако ти си тази която я доставиш — погледа му отново премина през окървавената ми рокля. — Всъщност, ще си помислят, че вече са мъртви и отишли в рая, в момента в който те видят.

Завъртях очи и изсумтях.

— Хайде да ловуваме някакви миризливи тревопасни.

Открихме голямо стадо от елени към пътя за вкъщи. Този път, той ловува с мен, след като вече му хванах цаката. Свалих огромен мъжки елен, правейки почти толкова голяма бъркотия, колкото и с лъвът. Беше привършил с два, преди аз да приключа с първия, нямаше заплетена коса, нито петънце по бялата му риза. Преследвахме разхвърляното и изплашено стадо, но вместо да се храня отново, наблюдавах внимателно, за да видя как е способен да ловува толкова спретнато.

Всичките пъти, които желаех Едуард да не ме оставя, за да ловува, тайно се облекчавах. Защото бях сигурна, че виждайки това, щеше да бъде плашещо. Ужасяващо. Че виждайки го да ловува, ще ме накара най-накрая да го видя, като вампир.

Разбира се, беше много по-различно от тази перспектива, самата аз като вампир. Но се съмнявах, че дори и с човешките си очи, щях да изпусна красотата тук.

Беше изненадващо чувствено изживяване, следейки Едуард да ловува. Плавният му скок, беше като извиващото се промушване на змия; ръцете му бяха толкова сигурни, пълните му устни бяха перфектни, докато се разделяха върху блестящите му зъби. Изведнъж почувствах изблик на двете — гордост и жадуване. Той беше мой. Вече нищо не може да го раздели от мен. Бях прекалено силна, за да бъда измъкната от него.

Беше много бърз. Обърна се към мен и се загледа любопитно в алчното ми изражение.

— Вече не си ли жадна? — попита.

Свих рамене.

— Ти ме разсейваш. Много по-добър си от мен в това.

— Векове опит — усмихна се той. Сега очите му бяха смущаващо прекрасен нюанс на медно злато.

— Само един — поправих го аз.

Той се засмя.

— Свърши ли за днес? Или искаш да продължим?

— Готова, мисля — чувствах се много сита, дори някак си преливаща. Не бях сигурна още какво количество течност можеше да се побере в тялото ми. Но жаждата в гърлото ми беше единствено заглушена. Но пък и знаех, че жаждата беше само неизбежна част от този живот.

И си струваше.

Чувствах, че контролирам нещата. Може би чувството ми за сигурност беше погрешно, но се чувствах доста добре от факта, че не убих никого днес. Ако можех да устоя на напълно непознати, нямаше ли да мога да се справя и с върколак и дете полувампир, които обичах?

— Искам да видя Ренесме — казах. Сега когато жаждата ми беше потушена (ако и нищо близко до заличена), предишните ми безпокойства бяха трудни за забравяне. Исках да свържа непознатия, който беше дъщеря ми със съществото, което бях обичала преди три дни. Беше толкова странно, толкова грешно, вече да я няма вътре в мен. Изведнъж се почувствах празна и тъжна.

Той протегна ръката си към мен. Поех я и кожата му беше по-топла от преди. Страните му бяха съвсем слабо зачервени, а сенките под очите му напълно изчезнали.

Не бях способна да устоя на погаля лицето му отново. И отново.

Някак си забравих, че очаквах отговор на запитването ми, докато се бях загледала в неговите блестящи златни очи.

Беше почти толкова трудно, колкото да се отвърна от миризмата на човешка кръв, но все пак някак си запазих в главата си нуждата да бъда внимателна, докато се надигна на пръсти и обвих ръце около него. Нежно.

Той не беше толкова колеблив в движенията си; ръцете му се заключиха около кръста ми и ме придърпаха близо до тялото му. Устните му се разбиха върху моите, но ги почувствах меки. Моите устни вече не приемаха формата на неговите; вече имаха своя собствена.

Както и преди, чувството беше сякаш кожата му, устните, ръцете му потъваха направо през гладката ми твърда кожа, чак до новите ми кости. До самото ядро на тялото ми. Не си бях представяла, че можех да го обичам повече от преди.

Старото ми съзнание не беше способно да съдържа толкова много любов. Старото ми сърце не беше достатъчно силно да я понесе.

Може би това беше частта от мен, която бях пренесла, за да се засили, в новия си живот. Като състраданието на Карлайл и отдадеността на Есме. Може би никога нямаше да мога да правя нещо интересно или специално като Едуард, Алис и Джаспър. Може би просто щях да обичам Едуард повече от който и да било в историята някога бе обичал.

Това ми стигаше.

Спомнях се части от това — да увивам пръсти в косата му, да прокарвам ръка през гърдите му — но други части бяха толкова нови. Той беше нов. Беше напълно различно преживяване, когато Едуард ме целуваше така, без страх, толкова силно. Аз откликнах на силата му и изведнъж падахме.

— Упсс — каза аз и той се засмя под мен. — Не исках да те нападам така. Добре ли си?

Той погали лицето ми.

— Мааалко по-добре от добре.

Тогава смутено изражение премина през лицето му.

— Ренесме? — попита той неуверено, опитвайки се да потвърди какво най-много исках в този момент. Много труден въпрос за отговор, защото исках толкова много неща едновременно.

Можех да видя, че той не беше точно против отлагането на прибирането ни, а и беше трудно да мисля за друго освен неговата кожа върху моята (не беше останало кой знае какво от роклята). Но споменът ми за Ренесме, преди и след раждането й, се превръщаше все повече в сън. Още по-неприемливо. Всичките ми спомени за нея, бяха човешки спомени; някаква аура на изкуственост беше надвиснала над тях. Нищо, което не бях виждала с тези ми очи, докосвала с тези ръце, не изглеждаше реално.

Със всяка минута, реалността, в която съществуваше този малък непознат ми се изплъзване надалеч.

— Ренесме — съгласих се аз, с прискърбие, и скочих обратно на крака, издърпвайки го заедно с мен.

22. ОБЕЩАНИЕ

Мисленето за Ренесме, я постави на централно място в моя странен, нов и обширен, но и отвлечен ум. Толкова много въпроси.

— Разкажи ми за нея — настоях аз, когато той пое ръката ми. Свързването ни по този начин не ни забави.

— Тя не прилича на нищо друго на този свят — отвърна ми той. Усещаше се почти религиозна отдаденост в гласа му.

Усетих остър спазъм от ревност към този непознат. Той я познаваше, а аз не. Не беше честно.

— Прилича ли на теб? Или на мен? Тоест на предишното ми аз.

— Изглежда наравно.

— Родила се е топлокръвна — напомних му аз.

— Да. Сърцето й бие, но малко по-бързо от човешкото. Температурата й също е малко по-висока от нормалното. Тя спи.

— Наистина ли?

— Доста добре за новородено. Ние сме единствените родители, които нямат нужда да спят, а детето ни спи по цяла нощ — разхили се той.

Хареса ми начинът, по който той каза детето ни. Думите я направиха за мен по-реална.

— Има същите очи като твоите… така че все пак това не се загуби — усмихна ми се той — Толкова са красиви.

— А от вампирска страна? — попитах.

— Кожата и изглежда също толкова непроницаема, колкото твоята. Не че някой ще опита да я пробва.

Примигнах, леко шокирана.

— Разбира се, че никой не би го сторил — увери ме той — Диетата й… ами, тя предпочита да пие кръв. Карлайл продължава да се опитва да я убеди да пие и някакво бебешко мляко, но изглежда тя няма никаква поносимост към него. Не казвам, че я виня… това е някакво отвратително миришещо нещо, дори и за човешка храна.

Зинах широко. Казаното от него прозвуча така, сякаш са водили разговори.

— Да я убеди?

— Интелигентна е, шокиращо, също така се развива с невероятна скорост. Въпреки че не говори… още… комуникира доста ефективно.

— Не. Говори. Още.

Той забави ход, за да ми позволи да осъзная това.

— Какво имаш предвид под комуникира ефективно? — настоях аз.

— Мисля, че ще е по-добре да… видиш със собствените си очи. Доста трудно е за описване.

Обмислих това. Знаех, че има много неща, които трябваше да видя с очите си, преди да повярвам, че е истина. Не знаех доколко съм готова, затова смених темата.

— Защо Джейкъб е все още тук? — попитах аз. — Как издържа? Защо му е? — звънтящият ми глас трепна леко. — Защо му е да се измъчва още повече?

— Джейкъб не се измъчва — каза той със странен нов тон. — Въпреки че бих желал да променя състоянието му — добави през зъби.

— Едуард! — изсъсках аз, спирайки го рязко (почувствах някакво самодоволство, че имах силата да го направя). — Как може да го казваш? Джейкъб се отказа от всичко, за да ни предпази! Това, през което го накарах да премине… — трепнах при замъгления спомен от срама и вината ми. Сега ми изглеждаше странно, че съм се нуждаела от него тогава. Чувството за празнота без него бе изчезнало. Сигурно е било човешка слабост.

— Ще видиш как точно мога да го казвам — промърмори Едуард. — Обещах му да му позволя да обясни, но се съмнявам да видиш нещата по-различно от мен. Разбира се, често греша относно мислите ти, нали? — изви устни и ме огледа.

— Да обясни какво?

Едуард поклати глава.

— Обещах. Въпреки че не знам дали му дължа повече нещо… — той стисна силно зъби.

— Едуард, не разбирам — безпомощност и възмущение превзеха ума ми.

Той погали бузата ми, след което се усмихна нежно, когато лицето ми се успокои в отговор. Желанието премахна раздразнителността ми.

— По-тежко е, отколкото го правиш ти, знам. Помня.

— Не обичам да се чувствам объркана.

— Знам. Затова нека се приберем в къщи, за да можеш да видиш с очите си — неговите очи преминаха покрай остатъците от роклята ми, докато говореше за прибиране в къщи. Той се намуси — Хмм.

След около половин секунда замисляне, разкопча ризата си и ми я подаде да я облека.

— Толкова ли е зле?

Той се ухили.

Промуших ръцете си през ръкавите, след което закопчах ризата върху разпокъсаното си елече. Разбира се, така той остана без риза. Нямаше как да не сметна това за разсейващо.

— Ще се състезавам с теб — казах аз и отбелязах — няма да ти позволя да победиш този път!

Той пусна ръката ми и се ухили.

— По твой знак…

Беше ми по-лесно да намеря новата си къща, отколкото да вървя по улицата към къщата на Чарли. Мирисът ни беше оставил прясна следа, лесна за проследяване, дори когато бягах толкова бързо, колкото можех.

Едуард ме настигна, когато доближихме реката. Възползвах се от случая и направих скока си по-рано, опитвайки се да използвам допълнителната си сила, за да победя.

— Ха! — въздъхнах аз, когато чух, че моите крака докоснаха тревата първи.

Докато се заслушвах, за да чуя приземяването му, чух нещо, което не очаквах. Нещо силно и твърде близко. Биещо сърце.

Едуард беше до мен в същата секунда, ръцете му бяха стиснали здраво моите.

— Не дишай — предупреди ме той настоятелно.

Опитах се да не се паникьосвам, когато замръзнах по средата на дишането. Единствено очите ми се движеха, местейки се инстинктивно, за да открият източника.

Джейкъб стоеше на линията, където гората се докосваше до поляната на Кълън. Ръцете му бяха кръстосани, челюстта силно стегната. Някъде зад него, невидими за мен, се чуха две по-големи сърца, след което шумът от пречупване на нещо под силни лапи.

— Внимателно, Джейкъб — каза Едуард. Ръмжене от гората отвърна на загрижеността в гласа му.

— Може би това не е най-добрият начин…

— Мислиш, че би било по-добре да я пуснем първо при бебето? — прекъсна го Джейкъб — По-безопасно е да видим как Бела се справя с мен. Аз ще се оправя по-бързо.

Това беше тест? За да видят дали ще убия Джейкъб, преди да се опитам да убия Ренесме? Почувствах се болна по странен начин… нямаше нищо общо със стомаха ми, само с ума ми. Това идея на Едуард ли беше?

Погледнах го угрижено. Едуард изглежда обмисляше за момент, след което изражението му премина от загрижено в някакво друго. Той сви рамене, след което имаше враждебност в гласа му, когато каза:

— Става дума за твоя врат, предполагам.

Ръмженето от гората вече беше станало бясно. Лея, нямах съмнения.

Какво му имаше на Едуард? След всичко, през което преминахме, не трябваше ли да изпитва някаква симпатия към най-добрия ми приятел? Мислех си — може би глуповато — че Едуард е вече също приятел на Джейкъб. Явно не съм ги разбрала.

Но какво правеше Джейкъб? Защо би предложил себе си за тест, за да предпази Ренесме?

Нямаше смисъл за мен. Дори и връзката ни да бе оживяла…

Сега, когато погледът ми срещна този на Джейкъб, си помислих, че може би е оживяла. Той все още изглеждаше като най-добрия ми приятел. Но не той беше променен. Как ли изглеждах за него?

Тогава той ме дари с познатата си усмивка, усмивката на детинския дух. Бях сигурна, че приятелството ни е останало непокътнато. Беше също както преди, когато се мотаехме из домашно направения му гараж — просто две деца, които си губеха времето. Лесно и нормално. Отново забелязах, че странната нужда, която изпитвах към него преди да се променя, беше изчезнала напълно. Той беше просто моят приятел, точно както трябваше да бъде.

Въпреки това все още не разбирах какво прави сега. Наистина ли беше толкова безкористен, за да се опита да ме предпази — със собствения си живот — от това да изляза извън контрол за секунда и да съжалявам завинаги? Това преминаваше твърде много извън границите на простата му подкрепа към това, в което се бях превърнала, или пък опитите му да остане мой приятел. Джейкъб беше един от най-добрите хора, които познавах, но това беше твърде много за приемане от когото и да било.

Усмивката му се разшири, той сви рамене леко.

— Трябва да призная, Бела. Шантава си.

Усмихнах се в отговор, следвайки стария пример. Това беше негова страна, която разбирах.

Едуард изръмжа.

— Внимавай, мелез!

Вятърът повя зад мен и аз успях бързо да напълня дробовете си с безопасен въздух, за да продължа.

— Не, той е прав. Очите са наистина шантави, нали?

— Супер плашещи. Но не е толкова зле, колкото очаквах.

— Е… мерси за невероятния комплимент!

Той извъртя очи.

— Знаеш какво имам предвид. Все още изглеждаш като себе си… отчасти. Може би не е толкова външният ти вид, колкото това, че… ти си Бела. Не смятах, че ще имам усещането, че си отново тук — усмихна ми се отново, без следа от горчивина или съжаление по лицето си. След това се ухили и каза — Както и да е, предполагам, че ще свикна с очите много скоро.

— Ще свикнеш? — попитах объркана. Беше чудесно, че все още бяхме приятели, но едва ли щяхме да можем да прекарваме много време заедно.

Най-странното изражение премина по лицето му, изтривайки усмивката му. Беше почти… виновно? Тогава очите му се преместиха на Едуард.

— Благодаря — каза той. — Не знаех, че ще можеш да й го спестиш, обещал или не. Обикновено й даваш всичко, което иска.

— Може би се надявам да се раздразни и да ти откъсне главата — предложи Едуард.

Джейкъб прихна.

— Какво става? Да не би двамата да пазите тайни от мен? — настоях аз, недоверчива.

— Ще ти обясня после — отвърна Джейкъб така, сякаш не планираше всъщност да го направи, след което смени темата — Първо, нека да пренесем това шоу на пътя — усмивката му вече беше предизвикателна, когато започна да се придвижва бавно напред.

Чу се вой за протест зад него. Сивото тяло на Лея се промуши през дърветата. По-високият, с пясъчен цвят на козината Сет, беше точно зад нея.

— Спокойно, хора — каза Джейкъб. — Стойте настрана.

Бях доволна от това, че не го послушаха, а просто забавиха крачка.

Вятърът все още беше слаб, не би могъл да отвее мириса му.

Дойде достатъчно бързо, за да мога да усетя топлината от тялото му във въздуха между нас. Гърлото ми прогоря в отговор.

— Хайде, Бела. Дай най-лошото от себе си.

Лея изсъска.

Не исках да дишам. Не беше правилно да взимам такова опасно преимущество над Джейкъб, без значение, че той беше този, който го предлагаше. Но не можех да се измъкна от логиката. Как бих могла по друг начин да съм сигурна, че няма да нараня Ренесме?

— Остарявам тук, Бела — подмами ме Джейкъб — Добре, не технически, но схващаш идеята. — Хайде, поеми си дъх.

— Дръж се за мен — казах аз на Едуард, скривайки се в ръцете му.

Неговите ръце се стегнаха около мен.

Стегнах мускулите си, надявайки се да ги задържа замръзнали. Реших да действам както по време на лова. В най-лошия случай щях да спра да дишам и да избягам. Нервно си поех леко дъх през носа, готова за всичко.

Заболя ме леко, но гърлото ми вече гореше слабо и без това. Джейкъб не миришеше толкова на човек, колкото онзи планински лъв. Имаше животински мирис към кръвта му, който веднага отблъскваше. Въпреки че силният мокър шум от сърцето му беше примамлив, мирисът, който идваше с него, накара носът ми да се сгърчи. Всъщност беше много по-лесно да контролирам реакцията си на звука и горещината на пулсиращата му кръв с помощта на миризмата му.

Поех си още веднъж дъх и се отпуснах.

— Хъх. Разбирам защо всеки се оплакваше от теб. Вониш, Джейкъб.

Едуард избухна в смях. Ръцете му се спуснаха от раменете ми, за да се увият около кръста ми. Сет излая тихо в хармония с Едуард. Той се доближи леко, докато Лея се отдалечи няколко стъпки назад. Тогава забелязах, че имаме и друга публика. Чух тихото, отдалечено хихикане на Емет, заглушено от стъклената стена помежду ни.

— Виж кой го казва — отвърна Джейкъб, хващайки се театрално за носа. Лицето му не се промени изобщо, докато Едуард ме прегръщаше, нито когато се успокои и ми прошепна „Обичам те“ в ухото. Джейкъб просто се усмихваше. Това ме накара да се надявам, че нещата щяха да вървят добре помежду ни, по начина, по който не бяха вървели от много отдавна. Може би сега щях да успея да му бъда истински приятел, след като го отвращавах физически достатъчно, за да не може да ме обича както преди. Може би това беше нужно.

— Добре, значи издържах, нали? — казах аз. — Сега ще ми кажете ли каква е голямата тайна?

Лицето на Джейкъб стана много нервно.

— Не е нещо, за което трябва да се тревожиш сега…

Чух Емет да се подхилква отново — звук на неодобрение.

Бих настоявала още, но докато слушах Емет, чух и други звуци. Седем души дишаха. Един чифт бели дробове се движеше по-бързо от другите. Само едно сърце се трепкаше като крила на птица — леко и бързо.

Вниманието ми беше тотално отвлечено. Дъщеря ми беше от другата страна на тази тънка стъклена стена. Не можех да я видя — светлината отскачаше от отразяващите прозорци като от огледало. Можех само да видя себе си, изглеждаща много странна — толкова бяла и неподвижна — в сравнение с Джейкъб. Или в сравнение с Едуард, което изглеждаше по-правилно.

— Ренесме — прошепнах аз. Стресът ме превърна отново в статуя. Ренесме нямаше да мирише на животно. Щях ли да я изложа на опасност?

— Ела и виж — промърмори Едуард. — Знам, че можеш да се справиш.

— Ще ми помогнеш ли? — прошепнах през неподвижни устни.

— Разбира се, че ще го направя.

— И Емет и Джаспър — за всеки случай?

— Ще се погрижим за теб, Бела. Не се тревожи, ще сме подготвени. Никой от нас няма да рискува живота на Ренесме. Мисля, че ще се изненадаш как тя ни е завъртяла всички около малките си пръстчета. Ще е в пълна безопасност, независимо от всичко.

Желанието ми да я видя, да разбера благоговението в гласа му, развали замръзналата ми поза. Направих крачка напред.

Тогава Джейкъб застана на пътя ми, на лицето му имаше притеснителна маска.

— Сигурен ли си, кръвопиецо? — попита той Едуард, гласът му беше едва ли не молещ. Никога не го бях чувала да говори така на Едуард — Не ми харесва това. Може би трябва да почака…

— Проведе теста си, Джейкъб.

Бил е негов тест?

— Но… — започна той.

— Никакво но — каза Едуард, изведнъж раздразнен. — Бела има нужда да види нашата дъщеря. Изчезни от пътя.

Джейкъб ме дари със странен, неодобрителен поглед, след което се обърна и почти се втурна в къщата преди нас.

Едуард изръмжа.

Не можех да видя смисъла на конфронтацията им, не можех и да се концентрирам върху нея. Можех само да мисля за замъгления образ на детето в ума ми, опитвайки се да си спомня лицето й подробно.

— Ще отиваме ли? — попита Едуард с нежен глас.

Кимнах нервно.

Той пое леко ръката ми в своята и ме поведе навътре в къщата.

Те ме чакаха, наредени в усмихната линия, който беше едновременно предразполагаща и защитна. Розали беше на няколко крачки зад другите, близо до предната врата. Беше сама, докато Джейкъб не застана пред нея, по-близо от обикновено. Нямаше следа от удобство от това разстояние помежду им — и двамата трепнаха от близостта.

Някой много малък се виждаше в ръцете на Розали, поглеждайки покрай Джейкъб.

Тя веднага спечели вниманието ми, всяка моя мисъл, по начина, по който нищо преди не беше обземало ума ми, откакто отворих очи.

— Наистина ли ме нямаше само два дни? — ахнах аз, невярващо.

Непознатото дете в ръцете на Розали изглеждаше на седмици, ако не на месеци. Беше поне два пъти по-голяма от детето в замъгления ми спомен, изглежда вече можеше да задържа тялото си изправено, протягайки се към мен. Блестящата й бронзова коса падаше на малки къдрици покрай раменете й. Очите й с цвят на кафяв шоколад ме изследваха с интерес, който не беше изобщо детински — беше интерес на възрастен, много интелигентен. Тя вдигна ръка, протягайки я в моята посока, след това докосна врата на Розали.

Ако лицето й не беше толкова пленително с красотата и перфектността си, не бих могла да повярвам, че това беше същото дете. Моето дете.

Но чертите на Едуард се виждаха в лицето й, моите също в нейните очи и бузи. Дори и Чарли имаше място там в къдриците, въпреки че те имаха цвета на косата на Едуард. Трябваше да е наша. Невъзможно, но все пак вярно.

Това, че видях малкия неочакван човек, не я направи по-реална. Напротив, направи я още по-фантастична.

Розали потупа ръчичката, която беше поставена на врата й и промърмори.

— Да, това е тя.

Очите на Ренесме останаха вперени в мен. Тогава, сякаш само секунди след насилственото си раждане, тя ми се усмихна. Показаха се тънки блестящи бели зъби.

Колебаейки се, поех една крачка към нея.

Всички се движеха много бързо.

Емет и Джаспър застанаха пред мен — рамо до рамо, ръце в готовност. Едуард ме хвана здраво, пръстите му стискаха силно ръцете ми. Дори Карлайл и Есме се движеха до фланговете на Емет и Джаспър, докато Розали се отдръпна към вратата, стискайки Ренесме. Джейкъб се предвижи също, поддържайки защитническо разстояние пред тях.

Единствено Алис остана на мястото си.

— Ох, имайте малко вяра! — каза им тя — Нямаше да направи нищо. И вие бихте искали да погледнете от близо.

Алис беше права. Контролирах се. Бях подготвена за всичко — за мирис, също толкова неустоим, колкото човешката миризма в гората. Предизвикателството тук не можеше да се сравнява всъщност. Благоуханието на Ренесме беше перфектен баланс между мирисът на най-красивия парфюм и уханието на най-вкусната храна. Имаше достатъчно сладка миризма на вампир, за да не се натрапи човешкия мирис.

Можех да се справя с това. Бях сигурна.

— Добре съм — обещах аз, галейки ръката на Едуард. След това се поколебах и добавих — Въпреки това стойте близо, за всеки случай.

Очите на Джаспър бяха строги, фокусирани. Знаех, че се съсредоточаваше в емоционалния ми климат, аз се опитах да се успокоя още повече. Усетих как Едуард ми освободи ръцете, след като прочете мислите на Джаспър. Но въпреки че Джаспър беше най-запознат със ситуацията, не изглеждаше убеден.

Когато чу гласа ми, твърде порасналото дете започна да се дърпа в ръцете на Розали, протягайки към мен. Някак си лицето й изглеждаше нетърпеливо.

— Джаз, Ем, оставете ни да минем. Бела ще се справи.

— Едуард, рискът… — каза Джаспър.

— Минимален. Чуй, Джаспър — по време на лова ни, тя попадна на мирис на туристи, които бяха на грешното място в грешния момент…

Чух Карлайл да си поема дъх, шокиран, лицето на Есме стана изведнъж изпълнено с угриженост, но и със симпатия. Очите на Джаспър се разшириха, но той кимна леко, сякаш думите на Едуард са отговори на някакъв въпрос в главата му. Устната на Джейкъб се изви в отвратена гримаса. Емет сви рамене. Розали изглеждаше още по-незаинтересована от Емет, докато се опитваше да задържи дърпащото се дете в ръцете си.

Лицето на Алис ми показа, че тя не е била залъгана. Присвитите й очи, фокусирани върху с горяща настоятелност на ризата ми, изглеждаха по-загрижени за роклята, отколкото за каквото и да е друго.

— Едуард! — възкликна Карлайл — Как си могъл да бъдеш толкова безотговорен?

— Знам, Карлайл, знам. Бях чисто и просто глупав. Трябваше да проверя дали сме в безопасна зона, преди да я освободя.

— Едуард — промърморих аз, засрамена от начина, по който гледаха в мен. Беше така, сякаш се опитваха да видят по-ярко червено в очите ми.

— Той е напълно прав да ме смъмря, Бела — каза Едуард с усмивка. — Направих огромна грешка. Фактът, че си по-силна от всеки, който познавам, не променя това.

Алис извъртя очи.

— Добра шега, Едуард.

— Не се шегувах. Обяснявах на Джаспър защо Бела може да се справи с това. Не е моя вината, че всички се втурвате да правите заключения.

— Почакай — ахна Джаспър. — Не е нападнала хората?

— Започна — отвърна Едуард, очевидно наслаждавайки се на себе си. Стиснах зъби — Беше изцяло фокусирана на лова.

— Какво стана? — прекъсна го Карлайл. Очите му изведнъж станаха светли, въодушевена усмивка започна да се оформя на лицето му. Напомни ми за преди, когато искаше детайли от трансформацията ми. Тръпката от новата информация.

Едуард се наведе към него, също толкова въодушевен.

— Тя ме чу зад себе си и реагира инстинктивно. Когато моето преследване прекъсна концентрацията й, тя излезе бързо от нея. Никога не съм виждала нещо равно на нея. Тя осъзна какво се случваше и тогава… притаи дъх и избяга.

— Уоу — промърмори Емет — Сериозно?

— Той не го разказва правилно — измърморих аз, още по-засрамена от преди. — Изпусна частта за това как му изръмжах.

— Посбихте ли се хубавичко? — попита настоятелно Емет.

— Не! Разбира се, че не.

— Не, наистина не? Не си го атакувала?

— Емет! — протестирах аз.

— Ау, каква загуба — изпъшка той. — А ти си сигурно единственият човек, който може да го атакува — след като не може да влезе в ума ти — и си имала перфектно извинение също — той въздъхна. — Бих умрял, за да видя как ще се справи без преимуществото си!

Изгледах го ледено.

— Никога не бих.

Загрижеността на Джаспър привлече вниманието ми. Той изглеждаше по-притеснен дори от преди.

Едуард докосна юмрука си до рамото му в знак на подигравателен удар.

— Виждаш ли какво имам предвид?

— Не е естествено — промърмори Джаспър.

— Можеше да се обърне срещу теб… тя е само на часове! — възкликна Есме, поставяйки ръка на сърцето си. — Ох, трябваше да отидем с вас.

Вече не обръщах толкова внимание, след като Едуард спря с шегата си. Започнах да зяпам прелестното дете при вратата, което също ме зяпаше. Малките й ръце се протягаха към мен, сякаш знаеше точно коя съм. Автоматично ръката ми се вдигна, за да отвърне на нейния жест.

— Едуард — казах аз, навеждайки се, за да мога да я видя по-добре покрай Джаспър. — Моля?

Зъбите на Джаспър бяха стиснати. Той не помръдна.

— Джаз, това не прилича на нищо, което си виждал преди — каза тихо Алис. — Повярвай ми.

Очите им се срещнаха за кратко, след което той кимна. Той се отдръпна от пътя ми, но постави ръка на рамото ми, движейки се заедно с мен, когато се запътих бавно напред.

Обмислях всяка стъпка, преди да я взема, анализирайки настроението си, горенето в гърлото ми, позицията на останалите около мен. Колко силна се чувствах срещу това колко добре биха могли да ме спрат. Беше сложна процедура.

Тогава детето в ръцете на Розали, дърпайки се и протягайки се през цялото време на тази постановка, стана още по-нетърпеливо и издаде високо, звънливо хленчене. Всеки реагираха сякаш — както мен — никога преди не са чували гласа й.

Втурнаха се към нея за секунда, оставяйки ме да стоя сама, замръзнала на мястото си. Звукът от плача на Ренесме ме проряза, притискайки ме към пода. Очите ми ме боляха, сякаш искаха да се откъснат.

Изглеждаше сякаш всеки бе поставил ръка на нея, потупвайки и успокоявайки я. Всеки освен мен.

— Какво не е наред? Боли ли я нещо? Какво стана?

Гласът на Джейкъб беше най-силен, който издигаше загрижеността. Гледах шокирана как той се протегна за Ренесме и за мой огромен ужас Розали му я даде без борба.

— Не, добре е — успокои го тя.

Розали успокояваше Джейкъб?

Ренесме отиде в ръцете на Джейкъб с желание, притискайки тънката си ръка в бузата му, след което отново протягайки се към мен.

— Виждаш ли? — каза му Розали — Тя иска Бела.

— Тя иска мен? — прошепнах аз.

Очите на Ренесме — моите очи — ме гледаха нетърпеливо.

Едуард се върна отново при мен. Той постави ръце внимателно върху моите, бутайки ме напред.

— Тя те иска от три дни — каза ми той.

Бяхме вече на няколко метра от нея. Вълни от топлина сякаш трепереха, излизащи от нея, за да ме достигнат. Или може би Джейкъб трепереше. Видях как ръцете му се тресяха, когато се доближих. Въпреки загрижеността му, лицето му беше по-откровено от преди.

— Джейк… добре съм — казах му аз. Паникьосах се леко, когато видях Ренесме в тресящите му се ръце, но успях да остана под контрол.

Той ми се намуси. Очите му бяха напрегнати, сякаш самият той се паникьосваше от мисълта Ренесме да бъде в ръцете ми. Ренесме се протягаше нетърпеливо, ръцете й се свиваха в юмруци и разпускаха.

Нещо в мен си дойде на мястото в този момент. Звукът на плача й, фамилиарността на очите й, начинът, по който тя беше още по-нетърпелива от мен за нашата среща — всичко изглеждаше напълно нормално, когато тя зае малкото пространство между нас. Изведнъж тя беше напълно реална и, разбира се, аз я познавах. Беше напълно редно, че трябваше да поема тази последна крачка и да се протегна към нея. Ръцете ми сякаш бяха на точно определеното за тях място, когато я придърпах внимателно към себе си.

Джейкъб си протегна ръцете, за да мога да я полюлея, но не я пусна. Той трепна, когато кожата ни се докосна. Неговата — винаги топла за мен преди, ми беше като открит огън сега. Беше почти същата температура като тази на Ренесме. Може би с един — два градуса разлика.

Ренесме изглежда нямаше нищо против хладината на кожата ми или поне беше свикнала с нея. Тя ме погледна и се усмихна отново, показвайки зъбите си и две трапчинки. Тогава, много бавно, докосна лицето ми.

В момента, в който го направи, всички ръце се стегнаха около мен, очаквайки реакцията ми. Едва забелязах това.

Ахнах, изненадана и уплашена от странния предупредителен образ, който изпълни ума ми. Чувствах го като силен спомен — можех все още да видя през очите си, докато го гледах в ума си — но беше напълно непознат. Видях през очаквателното изражение на Ренесме, опитвайки се да разбера какво ставаше, мъчейки се отчаяно да остана спокойна.

Освен шокиращ и непознат този образ беше някак си грешен — почти разпознах собственото си лице, моето старо лице, но беше назад. Ахнах бързо, осъзнавайки, че виждах лицето си по начина, по който го виждат други, а не променено от отражение.

Лицето ми в този спомен беше променено, покрито в пот и кръв. Въпреки това изражението ми се превърна в усмивка на обожание, кафявите ми очи гледаха изпод дълбоки кръгове. Образът се увеличи, доближи се към тази непозната гледна точка, след което изведнъж изчезна.

Ръката на Ренесме се дръпна от бузата ми. Тя се усмихна по-широко, показвайки отново трапчинки.

Беше напълно тихо в стаята, с изключение на сърцебиенията. Никой друг, освен Джейкъб и Ренесме, не дишаше. Тишината се проточи. Изглежда те чакаха да кажа нещо.

— Какво… беше… това? — успях да кажа аз.

— Какво видя? — попита любопитно Розали, навеждайки се към Джейкъб, който изглеждаше твърде не на място в този момент — Какво ти показа?

— Тя ми показа това? — прошепнах аз.

— Казах ти, че е странно за обяснение — промърмори в ухото ми Едуард. — Но е ефективно като средство за комуникация.

— Какво беше? — попита Джейкъб.

Премигнах няколко пъти бързо.

— Ъм. Мен. Мисля. Но изглеждах ужасно.

— Това е единствения спомен, който има с теб — обясни Едуард. Беше очевидно, че той е видял, какво ми е показала, когато е помислила за него. Той все още беше свит болезнено, гласът му беше груб от преживяването на спомена. — Тя ти показва, че е направила връзката, че знае коя си.

— Но как го направи?

Ренесме изглежда не беше притеснена от ококорените ми очи. Тя ми се усмихваше леко, дърпайки кичур от косата ми.

— Как аз чувам мислите? Как Алис вижда бъдещето? — попита реторично Едуард, аз свих рамене тогава. — Има дарба.

— Интересно изкривяване е — каза Карлайл на Едуард — Сякаш тя прави точно обратното на това, което вие можете.

— Интересно — съгласи се Едуард — Чудя се…

Знаех, че разискваха още, но не ме интересуваше. Гледах най-красивото лице на света. Беше гореща, напомняйки ми за момента, когато тъмнината беше почти победила, когато нямаше нищо друго в света, за което можех да се крепя. Нищо, силно достатъчно, за да ме изкара от потискащата тъмнина. В момента, в който помислих за Ренесме, намерих нещо, което никога нямаше да пусна.

— И аз си те спомням — казах тихо аз.

Изглеждаше напълно естествено да се наведа и допра устни до челото й. Тя миришеше невероятно. Мириса на кожата й запали гърлото ми, но беше лесно да игнорирам това. Не премахна радостта от момента. Ренесме беше истинска и аз я познавах. Тя беше същата, за която се борех още в началото. Моят малък натрапник, този, който ме обичаше отвътре също. Наполовина Едуард — перфектен и прекрасен. И половина мен — което, изненадващо, я правеше още по-добра.

Била съм права през цялото време. Струваше си битката.

— Добре е — промърмори Алис, сигурно на Джаспър. Можех да ги усетя да се надвесват над мен, сигурно не ми се доверяваха.

— Не експериментирахме ли достатъчно за един ден? — попита Джейк, гласът му беше леко по-висок от стрес — О’кей, Бела се справя страхотно, но нека да не избързваме.

Погледнах го раздразнена. Джаспър се премести неудобно до мен. Бяхме толкова близко един до друг, че всяко малко движение изглеждаше голямо.

— Какъв ти е проблемът, Джейкъб? — настоях аз. Опитах се да разваля хватката му върху Ренесме, но той просто се доближи още повече. Ренесме докосваше гърдите на двама ни.

Едуард му изсъска:

— Просто защото разбирам не значи, че няма да те изхвърля, Джейкъб. Бела се справя изключително добре. Не разваляй момента!

— Ще му помогна да те изрита, куче — обеща Розали, гласът й беше режещ. — Дължа ти добър ритник в корема.

Очевидно нямаше промяна в тези отношения, освен ако не бяха станали по-лоши. Погледнах към Джейкъб — загрижен, полуядосан. Очите му бяха вперени в лицето на Ренесме. При положение, че всички ни бяха притиснали, той трябва да се докосваше до поне шест вампири, но това изглежда не го притесняваше.

Би ли преминал през всичко това просто за да ме предпази от самата мен? Какво би станало по време на трансформацията ми — моето превръщане в нещо, което той мразеше — би го размекнало толкова много от необходимостта?

Замислих се над това, гледайки го как се взира в дъщеря ми. Зяпаше я като… като че ли сляп мъж вижда за пръв път изгрева.

— Не! — ахнах аз.

Джаспър стисна силно зъбите си, ръцете на Едуард се увиха около гърдите ми като някакви прегради. Джейкъб и Ренесме бяха извън ръцете ми на секундата, не се опитах да я задържа. Защото усещах, че идва — превъртането, което всички чакаха.

— Роуз — казах през стиснати зъби аз, бавно и отчетливо — Вземи Ренесме.

Розали протегна ръце, Джейкъб й подаде дъщеря ми веднага. Двамата се отдръпнаха от мен.

— Едуард, не искам да те нараня, затова, моля те, пусни ме.

Той се поколеба.

— Отиди пред Ренесме — предложих аз.

Той се замисли, след което ме пусна. Наведох се в положението си за лов и направих две бавни крачки напред към Джейкъб.

— Не си — изръмжах му аз.

Той се отдръпна с вдигнати ръце, опитвайки се да се обясни:

— Знаеш, че не е нещо, което мога да контролирам.

— Ти, глупав помияр! Как можа? Моето бебе!

Той се отдръпна към вратата, докато аз го преследвах, почти бягаше по стълбите.

— Не беше моя идея, Бела!

— Държах я само веднъж и ти вече мислиш, че имаш някакъв идиотски вълчи претенции към нея? Тя е моя.

— Можем да си я поделим — каза той, умолявайки ме, отдръпвайки се в поляната.

— Плащай — чух как Емет казва зад мен. Малка част от мозъка ми се чудеше кой е заложил срещу този развой. Не изгубих много внимание на това. Бях твърде бясна.

— Как посмя да импринтнеш на бебето ми? Ума си ли изгуби?

— Не беше нарочно! — настоя той, скривайки се в дърветата.

Тогава не беше сам. Два големи вълка се появиха отново, от двете му страни. Лея ме изгледа ядосано. Страховито ръмжене се откъсна от гърлото ми в отговор. Звукът ме притесни, но не достатъчно, за да се спра.

— Бела, ще се опиташ ли да слушаш само за секунда? Моля? — помоли Джейкъб. — Лея, отдръпни се — добави той.

Лея изви устната си към мен, но не се помръдна.

— Защо да слушам? — изсъсках аз. Гняв царстваше в ума ми. Той замъгляваше всичко друго.

— Защото ти беше тази, която ми каза това. Не помниш ли? Ти каза, че си принадлежим, нали? Че сме семейство. Каза, че ние трябва да бъдем така. Сега… ние сме. Това е, което искаше.

Погледнах го безжалостно. Помнех замъглено тези думи. Но новият ми бърз мозък беше две стъпки пред тези безсмислици.

— Мислиш, че ще си част от семейството ми като мой зет! — изкрещях аз. Звънливият ми глас се откъсна, висок с две октави, но въпреки това прозвуча като музика.

Емет се засмя.

— Спри я, Едуард — промърмори Есме. — Ще бъде нещастна, ако го нарани.

Но не усетих никого зад себе си.

— Не! — настояваше през това време Джейкъб — Как можа дори да го погледнеш по този начин? Тя е просто бебе, за Бога!

— Това казвам! — извиках му аз.

— Знаеш, че не мисля за нея по този начин! Мислиш ли, че Едуард щеше да ме остави, ако беше така? Всичко, което искам, е да е в безопасност и да е щастлива — толкова ли е лошо? Толкова по-различно от това, което искаш? — той ми викаше в отговор.

Останала без думи, аз изръмжах силно.

— Невероятна е, нали? — чух Едуард да промърморва.

— Не се е втурнала към врата му нито веднъж — съгласи се Карлайл, звучейки въодушевен.

— Добре, печелиш този — призна Емет.

— Ще стоиш далеч от нея — изсъсках на Джейкъб.

— Не мога да го направя!

Казах през зъби:

— Опитай. Започни сега!

— Не е възможно. Помниш ли колко много ме искаше около себе си преди три дни? Колко ти беше трудно, когато се разделяхме? Сега го няма при теб, нали?

Загледах го, несигурна какво иска да каже.

— Това е тя — каза ми той — От самото начало. Трябваше да бъдем заедно, дори тогава.

Спомних си и тогава разбрах. Малка част от мен се почувства успокоена, че лудостта е обяснена. Но успокоението ме ядоса още повече. Той очакваше ли това да е достатъчно за мен? Че едно миниатюрно разяснение ще ме накара да се примиря с това?

— Бягай, докато можеш — заплаших го аз.

— Хайде де, Бела! Неси ме харесва също — настоя той.

Замръзнах. Дишането ми спря. Зад мен чух липса на звук, загрижена реакция.

— Как… я нарече?

Джейкъб пое още една стъпка назад, успявайки да изглежда срамежлив.

— Ами — промълви той — това име, което си измислила е малко е дълга фраза и…

— Дал си прякор на дъщеря ми по лохнеското чудовище? — изкрещях аз.

И тогава се втурнах към врата му.

23. СПОМЕНИ

— Толкова съжалявам, Сет. Трябваше да съм по-близо.

Едуард все още се извиняваше, а аз си мислех, че това, по един или друг начин, не беше нито справедливо, нито уместно. Най-малкото, не Едуард напълно и непростимо загуби контрол над раздразнителността си. Не Едуард се опита да откъсне главата на Джейкъб — Джейкъб, който дори не се опита да се защити — и случайно счупи рамото и ключицата на Сет, когато той скочи помежду ни. Не Едуард едва не уби най-добрия си приятел.

Не че този най-добър приятел нямаше няколко нещица, за които да отговаря, но очевидно нищо, което Джейкъб бе направил, не би могло да смекчи вината ми.

Та не трябва ли аз да съм тази, която се извинява? Опитах отново.

— Сет, аз…

— Не се безпокой за това, Бела. Нищо ми няма — каза Сет в същото време, когато Едуард се обърна към мен.

— Бела, любов моя, никой не те съди. Справяш се толкова добре.

Дори не ме оставиха да си довърша изречението.

Това, че Едуард се затрудняваше да не се усмихне, само допълнително влошаваше положението. Знаех, че Джейкъб не заслужаваше пресилената ми реакция, но изглеждаше така, сякаш на Едуард му бе харесало. Може би той просто желаеше да има за извинение новороден вампир, че да може и той да му навреди физически — покрай раздразнението, което и той изпитваше към Джейкъб.

Опитах се изцяло да залича гнева от тялото си, но беше трудно, знаейки, че точно сега Джейкъб беше навън с Ренесме. Пазейки я далеч от мен, полуделия новороден.

Карлайл стегна още едно парче пояс около ръката на Сет и Сет потрепери.

— Съжалявам, съжалявам! — смотолевих аз, знаейки, че никога няма да произнеса извинението по-ясно.

— Не откачай, Бела — каза Сет, потупвайки коляното ми с ръка, докато Едуард ми разтриваше ръката от другата страна.

Сет изглежда нямаше нищо против да стои до мен на дивана, докато Карлайл го лекуваше.

— Ще се възстановя след трийсетина минути — продължи той, все още потупвайки коляното ми, сякаш беше забравил за студената ми, твърда като камък тъкан. — Всеки би постъпил така на твое място, след като Джейк и Нес… той спря по средата на думата, сменяйки бързо темата. — Искам да кажа, поне не ме захапа или нещо такова. Това щеше да е вече гадно.

Скрих лицето си с ръце и потръпнах от ужас при мисълта, че вероятността за това беше доста голяма. Бе могло да се случи толкова лесно. Чак сега ми казаха, че при върколаците вампирската отрова не им действа както на хора. За тях тя беше смъртоносна.

— Аз съм лош човек.

— Разбира се, че не си! Аз трябваше да… — започна Едуард.

— Престани! — въздъхнах аз. Не исках той да поема вината за това, както винаги правеше.

— Имаме късмет, че Неси… Ренесме не е отровна — каза Сет след секунда тишина — защото постоянно хапе Джейк.

Ръцете ми паднаха надолу:

— Така ли?

— Безспорно. Всеки път, когато не й даде вечерята достатъчно бързо в устата. Роуз смята това за доста забавно.

Зяпнах го, шокирана и чувстваща се виновна, че това ми хареса — съвсем мъничко, по един лош начин.

Разбира се, аз вече знаех, че Ренесме не е отровна. Бях първия човек, когото тя захапа. Не бях изказала това си наблюдение гласно, защото се преструвах, че не помня скорошните събития.

— Е, Сет — каза Карлайл, изправяйки се и отстъпвайки на крачка от нас. — Мисля, че това е всичко, което мога да направя. Опитай се да не се мърдаш много за, ох, за няколко часа, предполагам — засмя се Карлайл. — Щеше ми се и лекуването на хора да беше така мигновено — за момент той сложи ръка върху черната коса на Сет. — Не мърдай! — нареди той и след това изчезна на горния етаж. Чух вратата на кабинета му да се затваря и се почудих дали вече са махнали всички доказателства за прекараното ми време там.

— Предполагам ще успея да стоя на едно място за известно време — съгласи се Сет, след като Карлайл вече бе изчезнал, и се прозя шумно. Внимателно, уверявайки се, че не издърпва рамото си, Сет отпусна глава върху облегалката на дивана и затвори очи. Секунди по-късно устата му се поотвори отпуснато.

Намръщих се на спокойното му лице за около минутка. Също като Джейкъб и Сет изглежда имаше дарбата да заспива, когато си поиска. Знаейки, че няма да мога да му се извинявам за известно време, се изправих; движението даже и лекичко не бутна дивана. Всичко физическо беше толкова лесно. Но останалото…

Едуард ме последва до задния прозорец и пое ръката ми.

Лия крачеше около реката, спирайки се постоянно, за да погледне къщата. Беше толкова лесно да се определи кога гледаше за брат си и кога за мен. Редуваше загрижения бърз поглед със убийствен и свиреп.

Можех да чуя Джейкъб и Розали навън, на предните стъпала, карайки се тихичко един с друг чий ред е да храни Ренесме. Връзката им беше враждебна, както винаги; сега единственото нещо, за което бяха съгласни и двамата, беше че трябва да стоя далеч от моето бебе, докато не се възстановя на сто процента от гневно ми избухване. Едуард оспорваше тяхното решение, но аз ги оставих. И аз исках да съм сигурна. Въпреки това се опасявах, че моите сто процента сигурност и техните, може и въобще да не съвпадат.

Освен тяхната разправия, бавното дишане на Сет и раздразненото дишане на Лия, беше много тихо. Емет, Алис и Есме ловуваха. Джаспър остана, за да ме наблюдава. Сега той стоеше по ненатрапчив начин зад централната колона на стълбите, опитвайки се да не ни пречи с това.

Възползвах се от спокойствието, за да помисля малко за всичките тези неща.

Едуард и Сет ми разказаха, докато Карлайл наместваше ръката на Сет. Доста неща съм пропуснала, докато горях, и това беше първата ми възможност да наваксам.

Главното нещо беше края на враждата с глутницата на Сам — което беше и причината другите отново да се почувстват свободни да идват и да си отиват, когато пожелаят. Примирието бе по-силно от всякога. Или по-привързано, зависи от гледната точка, представих си аз.

Привързано, защото най-безусловния, от всички закони на глутницата, гласеше никога да не убиваш обекта на белязване на друг върколак. Болката от подобно нещо би била непоносима за цялата глутница. Вината, независимо дали е било умишлено, или случайно, не би могла да бъде простена; вълците, участващи в това, биха се били до смърт — нямаше друг вариант. Сет ми каза, че такова нещо се е случило преди много години, но било злополука. Никой върколак не би унищожил съзнателно свой брат по този начин.

Следователно Ренесме беше недосегаема, заради това, което Джейкъб изпитваше към нея. Опитах се да се концентрирам върху облекчението от този факт, а не върху раздразнението си, но не беше лесно. В съзнанието ми имаше достатъчно място, за да побере и двете емоции едновременно.

Сам не можеше да се ядосва и за трансформацията ми, защото Джейкъб — говорещ като истинския Алфа — я беше позволил. Трябваше да си напомням отново и отново колко много дължа на Джейкъб, когато му се ядосвах.

Бавно насочих мислите си отново върху това да контролирам емоциите си. Обмислих още един интересен феномен; въпреки че тишината между отделните глутници продължаваше, Джейкъб и Сам откриха, че Алфите могат да говорят помежду си, докато са във вълчите си форми. Не беше както по-рано: не можеха да чуят всяка мисъл по същия начин, както преди разделянето. Беше като говоренето на глас, бе отбелязал Сам. Сам можеше да чуе само мислите, които Джейк искаше да сподели, и обратно. Откриха, че могат да си общуват от разстояние, също — сега, когато отново си говореха.

Не бяха разбрали всичко това, докато Джейкъб не отиде сам — въпреки възраженията на Сет и Лия — за да обясни на Сам как стоят нещата с Ренесме. Беше единственият случай, когато той остави Ренесме, откакто я бе зърнал за първи път.

Веднага щом Сам разбра как всичко се бе променило, дойде да поговори с Карлайл. Разговаряха в човешките си форми (Едуард бе отказал да ме остави, за да превежда) и договорът беше подновен. Приятелските отношения, обаче, може никога да не са същите.

Една голяма тревога ни се махна от плещите.

Но имаше още една — не толкова физически опасна, колкото глутница върколаци, но за мен бе много важна.

Чарли.

Той говори с Есме по-рано тази сутрин, но това не му попречи да се обади отново, втори път, точно преди няколко минутки, когато Карлайл лекуваше Сет. Карлайл и Едуард бяха оставили телефона да звъни.

Какво би било най-подходящото нещо, което да му кажа? Бяха ли семейство Кълън прави? Беше ли това, да му кажем, че съм мъртва, най-правилното нещо, най-поносимия вариант? Ще бъда ли в състояние да лежа неподвижно в ковчег, докато той и майка ми плачат над мен?

На мен не ми звучеше правилно. Но да поставя Чарли и Рене в опасността от натрапчивата идея на Волтури за потайността, беше извън въпроса.

Моята идея беше, да оставя Чарли да ме види, когато съм готова за това, да го оставя да си направи негови си грешни предположения. Технически вампирските правила остават ненарушени. Ще бъде ли по-добре за Чарли да знае, че съм жива — един вид — и щастлива? Дори и да бях странна и различна, и вероятно плашеща за него?

Очите ми, на практика, бяха много по-плашещи сега. След колко време самоконтролът ми и цвета на очите ми ще са готови за Чарли?

— Какво има, Бела? — попита тихо Джаспър, прочитайки растящото ми напрежение. — Никой не ти се ядосва — ниско изръмжаване откъм реката го прекъсна, но той го игнорира — или пък е изненадан наистина. Е, предполагам всичко сме изненадани. Изненадани, че беше в състояние да се спреш толкова бързо. Добре се справи. По-добре от колкото се очаква.

Докато той говореше, стаята се изпълни със спокойствие. Дишането на Сет се превърна в тихо хъркане. Почувствах се по-спокойна, но не забравих за тревогите си.

— Всъщност си мислех за Чарли.

Отвън ръмженето спря.

— Ах! — Промърмори Джаспър.

— Наистина се налага да заминем, нали? — попитах аз. — За известно време, най-малко. Да се престорим, че сме в Атланта или нещо такова.

Можех да усетя погледа на Едуард върху лицето си, но гледах Джаспър. Той беше този, който ми отговори със сериозен тон.

— Да. Това е единственият начин да предпазим баща ти.

Замислих се за момент:

— Ще ми липсва толкова много. Всички тук ще ми липсват.

„Джейкъб“ си помислих аз, въпреки себе си. Въпреки, че това силно чувство беше хем изчезнало, хем доста ярко — и аз бях значително облекчена, че беше така — той все още беше мой приятел. Някой, който познаваше истинската Бела и я приемаше. Дори и като чудовище.

Замислих се над това, което беше казал Джейкъб, преди да го атакувам: „Ти каза, че си принадлежим един на друг, нали? Че сме семейство. Ти каза, че така е трябвало да бъдем. Е… сега сме. Не е ли това, което искаше?“

Но аз не го усещах, така, както исках да е. Не точно. Спомням си, още по-отдавна, при неясните ми, слаби спомени от човешкия ми живот. Назад, до много мъчителната за помнене част — времето без Едуард, толкова мрачно време, че се опитах да го изтрия от съзнанието си. Не можех да си спомня точните думи. Само си спомням как исках Джейкъб да ми е брат, за да може да се обичаме без това да ни коства никаква болка. Семейство. Но никога не включвах дъщеря в цялото това уравнение.

Спомням си малко по-късно — един от многото пъти, когато казах сбогом на Джейкъб — чудейки се на глас с кой ще се свърже той, кой ще оправи живота му, след това което му причиних. Мислех си нещо от сорта, че която и да е тя, няма да е достатъчно добра за него.

Изхърках и Едуард вдигна вежда въпросително. Просто кимнах към него.

Но колкото и да щеше да ми липсва моят приятел, знаех, че има по-голям проблем. Можеха ли Сам или Джаред, или пък Куил да издържат цял ден без да видят техните белязани, Емили, Ким и Клер? Биха ли могли? Какво би разделило Джейкъб от Ренесме. Ще му причинеше ли това болка?

Все още имаше достатъчно малко гняв в системата ми, за да ме накара да се гордея не за това, че ще му коства болка, а че Ренесме ще е далеч от него. Как трябваше да се справя с това тя да принадлежи на Джейкъб, след като тя едва принадлежеше на мен?

Звукът от движение на предната веранда прекъсна мислите ми. Чух ги да стават и да минават през вратата. Точно по същото време и Карлайл слезе по стълбите с ръце пълни с чудати неща — рулетка, блюдо за везна. Джаспър се стрелна до мен. Сякаш имаше някакъв сигнал, който съм пропуснала, дори и Лия седна навън и загледа през прозореца с изражение, сякаш очакваше нещо хем много познато, хем напълно безинтересно.

— Трябва да е шест часа — каза Едуард.

— Е и? — попитах аз, очите ми се спряха на Розали, Джейкъб и Ренесме. Стояха на входа и Ренесме беше в ръцете на Розали. Роуз изглеждаше разтревожена. Джейкъб изглеждаше притеснен, а Ренесме изглеждаше прекрасно и нетърпелива.

— Време за измерване, Нес… ъ, Ренесме — обясни Карлайл.

— Ох. Всеки ден ли правите това?

— Четири пъти на ден — поправи ме разсеяно Карлайл, когато забеляза другите около дивана. Мисля, че видях Ренесме да въздиша.

— Четири пъти? Всеки ден? Защо?

— Тя все още расте бързо — промърмори ми Едуард, гласът му беше спокоен и обтегнат. Той ми стисна ръката и другата му ръка се уви около кръста ми, почти сякаш се нуждаеше от подкрепа.

Ако можех да си отместя погледа от Ренесме, щях да проверя изражението му.

Тя изглеждаше перфектно, напълно здрава. Кожата й грееше като искрящ алабастър, цветът на бузките и беше като венчелистчета от роза в сравнение с него. Нямаше как да има нищо сбъркано в такава сияеща красота. Разбира се, не можеше да има нищо по-опасно за нея от майка й. Можеше ли?

Разликата, между детето, което родих и това, което срещнах преди час, бе очевидна за всеки. Разликата, между Ренесме преди час и Ренесме сега, беше лека. Човешките очи не биха я забелязали. Но я имаше.

Тялото й беше леко по-дълго. Много малко по-слабо. Лицето й не беше съвсем толкова кръгло, беше по-овално със минута от градуса. Начина по който падаха къдриците и беше с една шестнайсета от един инч по-ниско, надолу към раменете и. Тя се изпъна услужливо в ръцете на Розали докато Карлайл измери дължината, а след това и обиколката на главата и. Той не си записваше; перфектна памет.

Усещах, че ръцете на Джейкъб са кръстосани стегнато пред гърдите му, както и ръцете на Едуард се бяха стегнали около мен. Тежките му вежди бяха сключени в една линия над дълбоките му очи.

Тя бе узряла от една единствена клетка до нормално голямо бебе за няколко седмици. Изглеждаше нормално, по нейния начин, да бъде прохождащо няколко дни след раждането си. Ако това темпо на растежа и се задържи…

Вампирския ми мозък нямаше проблеми с математиката:

— Какво ще правим? — прошепнах ужасена.

Ръцете на Едуард се стегнаха. Той разбра точно какво питам.

— Не знам.

— Забавя се — промърмори през зъби Джейкъб.

— Ще ни трябват още няколко дни за да установим закономерността, Джейкъб. Не мога да обещая.

— Вчера тя порасна с два инча. Днес е по-малко.

— С тридесет секунди от инч, ако мерките ми са правилни — каза спокойно Карлайл.

— Бъдете изряден, Докторе — каза Джейкъб, правейки думите почти заплашителни.

Розали настръхна.

— Знаеш, че ще направя най-доброто, което мога — увери го Карлайл. Джейкъб кимна.

— Предполагам това е всичко, което мога да поискам.

Почувствах раздразнение отново, сякаш Джейкъб ми крадеше репликите — и ги доставяше грешно.

Ренесме също изглеждаше раздразнена. Почна да се върти и моментално протегна ръката си към Розали. Розали се наведе напред, за да може Ренесме да й докосне лицето. След секунда Роуз кимна.

— Какво иска тя? — поиска да разбере Джейкъб, крадейки ми репликата, отново.

— Бела, разбира се — каза му Розали и думите и ме стоплиха отвътре. Тогава ме погледна:

— Как си?

— Притеснена — признах аз и Едуард ме притисна.

— Всички сме, но нямах предвид това.

— Под контрол съм — обещах аз. Жаждата ми сега беше много надолу в списъка ми. А и плюс това Ренесме миришеше добре… по много не-вкусен начин.

Джейкъб прехапа долната си устна, но не направи никакво движение, за да спре Розали, когато тя ми подаде Ренесме. Джаспър и Едуард се колебаеха, но го позволиха. Можех да видя колко напрегната беше Роуз и се чуех как ли точно Джаспър усещаше стаята сега. Или беше ли толкова фокусиран върху мен, та не можеше да усети другите?

Ренесме се протегна към мен, когато аз се протегнах към нея, заслепителна усмивка огря лицето й. Тя толкова лесно си пасна с ръцете ми, сякаш бяха оформени само за нея. Тя моментално си сложи горещото малко пръстче на бузата ми.

Въпреки че бях подготвена, все пак ахнах, когато видях спомените и като видения в главата ми. Толкова ярки и цветни, но също така и напълно понятни.

Беше запомнила как атакувам Джейкъб през предната морава, запомнила Сет скачащ между нас. Не приличаше на мен, този галантен хищник скачащ върху своята жертва като стрела, извита от топка. Това трябва да е някой друг. Това ме накара да се чувствам съвсем малко по-невинна, когато Джейкъб стоеше там беззащитно, с ръце вдигнати пред него. Ръцете му не трепереха.

Едуард се засмя, наблюдавайки мислите на Ренесме заедно с мен. Когато чухме чупенето на костта на Сет и двамата се надигнахме.

Ренесме се усмихна с нейната брилянтна усмивка и нейните запомнящи очи не се откъснаха от Джейкъб през цялата последвала бъркотия. Вкусих нов вид спомени — не точно протекционни, по-скоро притежателни — когато гледаше Джейкъб. Останах с особеното впечатление, че е доволна, от това, че Сет бе застанал пред моя спринт. Тя не искаше Джейкъб да се нарани. Той беше неин.

— О, чудесно! — изстенах — Перфектно!

— Това е, само защото той е по-вкусен от останалите от нас — увери ме Едуард с плътен, преплетен със собственото му раздразнение, глас.

— Казах ти, че и тя ме харесва — подразни ме той, очите му бяха върху Ренесме. Шегата му беше наполовина от сърце, напрежението във веждите му все още не се беше отпуснало.

Ренесме потупа нетърпеливо лицето ми, привличайки вниманието ми.

Още един спомен: Розали, сресвайки нежно всяка от нейните къдрици. Беше приятно.

Карлайл и неговите измерителни уреди, знаейки, че ще трябва да се обтегне и да стои мирно. Не й беше интересно.

— Изглежда, че ще ти резюмира всичко, което си пропуснала — прошепна Едуард в ухото ми.

Набръчках нос, когато ми показа следващия. Миризмата идваше от странна метална чаша — достатъчно твърда, за да не бъде захапана лесно — изпрати пламтящо изгаряне в гърлото ми. Ауч!

И тогава Ренесме беше далеч от ръцете ми, които бяха притиснати към гърба ми. Не се съпротивявах на Джаспър. Просто погледнах в ужасеното лице на Едуард.

— Какво направих?

Едуард погледна към Джаспър зад мен и след това отново към мен.

— Но тя ти припомняше какво е да си жаден — мърмореше Едуард, челото му стана на линии. — Тя си спомняше вкусът на човешка кръв.

Ръцете на Джаспър стегнато притискаха моите. Част от мен забеляза, че това не е толкова неудобно, не толкова болезнено, колкото би било за един човек. Беше просто дразнещо. Бях сигурна, че мога да разваля захвата му, но не се съпротивлявах.

— Да — съгласих се аз. — И?

Едуард ми се мръщи още секунда и тогава изражението му се отпусна. Той се засмя един път.

— И нищо, както изглежда. Този път пресилената реакция е от моя страна. Джаз, пусни я.

Пристягащите ръце изчезнаха. Протегнах се за Ренесме веднага, когато бях свободна. Едуард ми я подаде без колебание.

— Не мога да разбера — каза Джаспър — не мога да търпя това.

Гледах изненадано, когато Джаспър закрачи през задната врата. Лия се мръдна, за да му направи широко място, когато той тръгна към реката и след това се метна над нея само с един скок.

Ренесме пипна врата ми, повтаряйки ми сцената на заминаването от преди малко, като мигновено повторение. Можех да усетя въпроса в мислите и, ехо на моите собствени.

Вече бях преживяла шока от нейната малка странна дарба. Изглеждаше напълно естествена част от нея, почти очаквана. Може би сега, когато аз самата съм част от свръхестественото, никога повече няма да бъда скептична.

Но какво му имаше на Джаспър?

— Той ще се върне — каза Едуард или на мен, или на Ренесме. Не бях сигурна. — Той просто се нуждае от малко време насаме, за да намери перспектива в живота. — Дивашка усмивка заплашваше да се плъзне по ъгълчетата на устата му.

Още един човешки спомен — Едуард, който ми казва, че Джаспър ще се почувства по-добре, ако „имам тежки времена, докато се приспособявам“ към това да бъда вампир. Това беше в контекста на дискусията колко хора съм щяла да убия през първата си година като новородена.

— Сърдит ли ми е? — попитах тихо.

Очите на Едуард се разшириха:

— Не. Защо би бил?

— Какво му има тогава?

— Той е разстроен от себе си, не от теб, Бела. Тормози се заради… самоизявата при предсказанието, предполагам може и така да се каже.

— Как така? — попита Карлайл преди мен.

— Чуди се, дали лудостта на новородените наистина е толкова тежка, колкото винаги сме си мислели или дали, със подходящите съсредоточаване и становище, всеки би се справил толкова добре, колкото Бела. Дори сега — може би той има такива затруднения, защото вярва, че това е естествено и неизбежно. Може би, ако е очаквал повече от себе си, би се издигнал над тези очаквания. Караш го да се съмнява в много дълбоко-потомствени приемания, Бела.

— Но това е несправедливо — каза Карлайл. — Всеки е различен, всеки има свои собствени призвания. Може би това е свръхестественото, което Бела прави. Може би това е нейната дарба, така да се каже.

Замръзнах от изненада. Ренесме усети промяната и ме докосна. Припомни си изминалата секунда и се чудеше защо.

— Това е интересна теория и много възможна — каза Едуард.

За мъничък период, бях разочарована. Какво? Никакви магически видения, никакви страхотни зловонни способности като, ох, изстрелване на огнени мълнии през очите си или нещо такова? Нищо полезно или готино… въобще?

И тогава осъзнах какво може да значи това, ако супер силата ми не беше нищо повече от изключителен самоконтрол.

Най-малкото, поне имах дарба. Можеше и да нямам.

Но и много повече от това — ако Едуард беше прав, можех да пропусна частта, от която най-много се страхувах.

Ами ако не трябваше да съм новородена? Поне откъм чувството на полудяла убиваща машина, във всеки случай? Ами ако можех да се приспособя както трябва в семейство Кълън още от първия си ден? Ами ако не трябваше да се крия някъде отдалечена за година, докато „порасна“? Ами ако, както Карлайл, никога не убия и един човек? Ами ако мога да бъда добър вампир още сега?

Можех да се срещна с Чарли.

Осъзнах се, когато филтрирах надеждата. Не можех да се видя сега с Чарли. Очите, гласа, перфектното лице. Какво бих могла да му кажа, как бих могла да започна? Бях доволна, че имах някакво извинение да поотложа тези неща за известно време: колкото и да исках да запазя Чарли в живота си, бих била стресирана от срещата. Виждайки как очите му изхвръкват от орбитите си, когато погледне новото ми лице, новата ми кожа. Знаейки, че той ще е ужасен. Чудейки се какво мрачно обяснение ще се формира в главата му.

Бях достатъчно голяма страхливка, за да изчакам година, докато очите ми се успокоят. А си мислех, че ще съм толкова безстрашна, когато стана неразрушима.

— Някога виждал ли си еквивалент на самоконтрол като талант? — Едуард попита Карлайл. — Мислиш ли, че това е дарба или просто продукт на нейната подготовка?

Карлайл сви рамене.

— Доста прилича на това, което Сайобан винаги е умеела да прави, въпреки че тя не би го нарекла дарба.

— Сайобан, твоята приятелка от онова ирландско сборище? — попита Розали. — Не знаех, че прави нещо специално. Мислех, че Маги е тази, която е талантливата в тяхната тайфа.

— Да, Сайобан мисли по същия начин. Но тя има тези начини да решава коя е нейната цел и тогава, почти… пожелавайки ги реализира. Нарича го добро планиране, но винаги съм се чудил, дали не е нещо повече. Когато тя прие Маги, примерно. Лиам е много териториален, но Сайобан искаше това да се получи и така стана.

Едуард, Карлайл и Розали седнаха на столовете, като продължиха дискусията си. Джейкъб седна до Сет защитнически, изглеждайки отегчен. По начина, по който клепачите му се спускаха, бях сигурна, че ще изпадне в безсъзнание моментално.

Слушах, но вниманието ми се раздели. Ренесме все още ми разказваше за деня си. Държах я до стъклената стена, ръцете ми бяха я люшкаха автоматично, когато се вгледахме една в друга.

Осъзнах, че останалите нямат никакви причини да стоят седнали. Беше ми много удобно да седя права. Беше също толкова спокойно, колкото и да лежиш на легло. Знаех, че бих могла да стоя така за седмица, без да мърдам и ще се чувствам също толкова удобно на края на седмия ден, колкото и в началото.

Трябва да седят седнали по навик. Хората биха забелязали, ако някой стои часове, без дори да прехвърли тежестта на различен крак. Дори сега забелязах, че Розали минава с пръсти през косата си, а Карлайл кръстосва крака. Малки движения, за да не стоят твърде неподвижно, твърде вампирски. Трябва да обърна внимание на това каквото правят и да започна да се упражнявам.

Прехвърлих тежестта на другия си крак. Почувствах се малко глупаво.

Може би те просто се опитваха да ми дадат малко време насаме с бебето ми — толкова сами, колкото бе безопасно.

Ренесме ми каза за всяка минута през деня и останах с впечатление от нейните малки историйки, че тя искаше аз да знам всяка подробност, докогато и аз искам това… Притесняваше я това, че съм изпуснала неща — като врабчетата, които прелитали по-наблизо и по-наблизо, когато Джейкъб я бе държал, и двамата стояха много неподвижно до една от големите канадски ели; птичките не искаха да се доближат до Розали. Или пък безобразно гадното бяло нещо — бебешка храна — която Карлайл бе сложил в чашата й. Вонеше на вкиснал боклук. Или пък песента, която Едуард и тананикаше — беше толкова съвършена, че Ренесме ми я пусна два пъти. Изненадах се, че бях на заден план в този спомен, абсолютно неподвижна, но все още изглеждаща горе-долу разнебитена. Потръпнах, спомняйки си това време от моята гледна точка. Нетърпимия огън…

След почти час — другите бяха все още дълбоко погълнати от дискусиите си, Сет и Джейкъб похъркваха на дивана в хармония — а спомените на Ренесме започнаха да стават по-бавни. Леко започнаха да се замъгляват по краищата и се разфокусираха преди да приключат. Щях да прекъсна Едуард паникьосана — имаше ли и нещо нередно? — когато клепачите и изпърхаха и се затвориха. Тя се прозя, нейните пълни розови устнички се разтеглиха в кръгло О, и очите й не се отвориха повече.

Ръката й падна от лицето ми, когато бавно заспа — обратната страна на клепачите й имаше бледо лилав цвят на слаби облачета преди изгрев. Внимателно, за да не я смутя, вдигнах ръката и отново към лицето си и я задържах внимателно. Първоначално нямаше нищо, но след няколко минути, трепкане на цветове като шепа пеперуди, се разпръсна от мислите й.

Хипнотизирана, аз наблюдавах нейните сънища. Нямаше никакъв смисъл в тях. Просто цветове, форми и лица. Бях поласкана, че моето лице — и двете ми лица, противното човешко и великолепното безсмъртно — изникваше в несъзнателните и мисли. По-често от това на Едуард или на Розали. Бях редом с Джейкъб. Опитах се да не обърна внимание на това.

За пръв път разбрах как Едуард е бил в състояние да ме наблюдава как спя нощ след нощ, само за да ме чуе да говоря на сън. Можех да гледам сънуващата Ренесме цяла вечност.

Промяната в тона на Едуард привлече вниманието ми, когато той каза:

— Най-накрая — и погледна през прозореца. Навън беше дълбока тъмнолилавееща нощ, но можех да виждам толкова надалеч, колкото и по-рано. Нищо не бе скрито в тъмнината; просто всичко си беше сменило цвета.

Лия, все още зачервена, се изправи и се промъкна в храсталака, точно когато Алис се показа от другата страна на реката. Алис замахна назад и напред като майстор на трапеца, докосна с ръце пръстите на краката си, преди да метне тялото си с грациозно завъртане над реката. Есме направи по-традиционен скок, докато Емет се хвърли през водата, плискайки толкова надалече, че опръска задните прозорци. За мое учудване Джаспър ги следваше, неговото изпълнение изглеждаше толкова подразбиращо се, леко еднообразно на фона на другите.

Голямата усмивка на лицето на Алис беше толкова познато, по един избледнял и чудат начин. Внезапно всички ми се усмихваха — Есме мило, Емет развълнувано, Розали леко високомерно, Карлайл снизходително, а Едуард очакващо.

Алис пристъпи в стаята, изпреварвайки останалите, ръката и се протегна напред и нетърпението се долови едва доловимо в аурата й. В дланта и се намираше един обикновен месингов ключ с гигантска розова сатенена панделка увита около него.

Тя ми подаде ключа и аз автоматично хванах здраво и по-сигурно Ренесме в дясната си ръка, за да мога да си освободя лявата. Алис пусна ключа в нея.

— Честит рожден ден! — изписука тя.

Облещих очи:

— Никой не брои същинската дата на раждане — припомних й аз. — Твоят първи рожден ден е в границите на една година, Алис.

Усмивката и стана самодоволна:

— Не празнуваме вампирския ти рожден ден. Все още. Днес е тринадесети септември, Бела. Честит деветнайсети рожден ден!

24. ИЗНЕНАДА

— Не. Няма начин! — поклатих яростно глава, а после хвърлих поглед към самодоволната усмивка на лицето на седемдесетгодишния ми съпруг. — Не, това не се брои. Спрях да старея преди три дни. Вечно съм на осемнадесет.

— Няма значение — каза Алис, пренебрегвайки протеста ми с едно бързо свиване на раменете си. — Така или иначе празнуваме, така че преживей го.

Въздъхнах. Рядко имаше смисъл да се спори с Алис. Усмивката й се разшири до невероятни размери като разчете примирението в очите ми.

— Готова ли си да си отвориш подаръка? — изчурулика тя.

— Подаръците — поправи я Едуард и извади друг ключ — този бе дълъг и сребърен със сравнително по-малко на брой безвкусни панделки по него — от джоба си.

С усилие се въздържах да не завъртя очи. Веднага разбрах за какво бе този ключ — за „колата след това“. Запитах се дали трябва да се почувствам развълнувана. Изглежда превръщането ми във вампир не бе донесло със себе си някакъв внезапен интерес към спортни коли.

— Моят е пръв — каза Алис и му се изплези, предвиждайки отговора му.

— Моят е по-близо.

— Но погледни как е облечена — почти изстена Алис. — Цял ден ме дразнеше. И определено е приоритет.

Свих вежди, докато се чудех как един ключ ще ми донесе нови дрехи. Да не би да ми беше взела цял камион пълен с такива?

— Знам — позволи на мен — предложи Алис. — Камък, ножица, хартия…

Джаспър се изхили, а Едуард въздъхна.

— Защо просто не ми кажеш кой печели?!

Алис грейна:

— Аз печеля. Чудесно.

— Така или иначе, вероятно е по-добре, че ще изчакам до сутринта. — Едуард ми се усмихна с кривата си усмивка, а после кимна към Сет и Джейк, които изглеждаха изморени до смърт. Зачудих се колко дълго са били на крак този път. — Мисля че ще е по-забавно, ако Джейкъб е буден за голямото разбулване на тайната, не мислиш ли? За да има някого там, който да покаже нужната доза възторг.

Ухилих му се. Познаваше ме добре.

— Уоу — изчурулика Алис. — Бела, дай Нес… Ренесме на Розали.

— Тя къде спи обикновено?

Алис сви рамене:

— В ръцете на Розали. Или на Джейкъб. Или на Есме. Добиваш представа. Тя не е била пускана на земята през целия си живот. И ще стане най-разглезения полувампир в историята на съществуването ни.

Едуард се засмя, когато Розали пое Ренесме вещо в ръцете си.

— В същото време тя е и най-неразглезения полувампир в историята ни — каза Розали. — Красотата на това да бъдеш единствена по рода си.

Розали ми се ухили и аз се зарадвах, виждайки че новозародилото се приятелство помежду ни е все още там, в усмивката й. Не бях сигурна, дали ще продължи, след като животът на Ренесме вече не бе свързан с моя. Но може би двете се бихме заедно като съюзнички достатъчно дълго, че сега щяхме да сме приятелки. Най-накрая направих онова, което тя би сторила, ако бе на мое място. И това изглежда беше прогонило възмущението й срещу другите ми избори.

Алис бутна в ръката ми ключ, направен от медена на цвят кост, после ме грабна за лакътя и ме завлачи към задната врата:

— Да тръгваме, да тръгваме! — чуруликаше тя.

— Отвън ли е?

— Нещо такова — отвърна тя, бутайки ме напред.

— Наслади се на подаръка си — каза Розали. — От всички ни е. И най-вече от Есме.

— Вие няма ли да дойдете? — осъзнах, че никой от тях не бе помръднал.

— Ще ви дадем време да го оцените сами — отвърна Розали. — Можете да ни кажете за това… по-късно.

Емет избухна в смях. И нещо в този смях ме накара да се почувствам така, сякаш трябва да се изчервя, макар да не бях сигурна защо.

Осъзнах, че много неща отнасящи се до мен — като искрената ми омраза към изненади, нехаресването на подаръци много-много — въобще не са се променили. Беше едновременно успокоение и изненада да открия, че много от характерните ми черти бяха дошли с мен в това ново тяло. Не очаквах, че ще съм същата. Ухилих се широко.

Алис ме дърпаше за лакътя, а аз не можех да спра да се усмихвам, докато я следвах в пурпурната нощ. Само Едуард дойде с нас.

— Това е въодушевлението, което очаквах — промърмори Алис одобрително.

После пусна ръката ми, подскочи пъргаво два пъти и се изстреля към реката.

— Хайде, Бела — извика тя през рамо.

Едуард скочи едновременно с мен; беше почти толкова забавно, колкото бе този следобед. Може би дори повече, защото нощта придаваше на всичко нови, по-богати цветове.

Алис се завъртя на пети, насочвайки се на север. Беше по-лесно да следвам шумът от стъпките й, шепнещи по земята и свежата следа от миризмата й, отколкото да я следя с очи през гъстата растителност. Видях отчетливо, че тя се извъртя, спускайки се обратно до мястото, където се бях спряла.

— Не ме нападай — предупреди тя и се нахвърли отгоре ми.

— Какво правиш? — настоях аз, гърчейки се, докато тя се изкатери по гърба ми и обви ръцете си около лицето ми.

Усетих копнежа да я хвърля от себе си, но успях да се въздържа.

— Просто искам да се убедя, че нищо не виждаш.

— Мога аз да се погрижа за това и без този театър — предложи Едуард.

— Може и да я оставиш да мами. Вземи ръката й и я води напред.

— Алис, аз…

— Не се притеснявай, Бела. Ще го направим по моя начин.

Усетих пръстите на Едуард да се сплитат с моите.

— Само още няколко секунди, Бела. И после ще отиде да лази по нечии други нерви — той ме дръпна напред.

Лесно влязох в темпото му. Не се страхувах, че ще се блъсна в дърво; само дървото щеше да пострада в този случай.

— Можеш поне да се опиташ да оцениш подаръка — сгълча го Алис. — Той е толкова за теб, колкото е и за нея.

— Вярно е. Благодаря ти, Алис.

— Да, да. Добре — гласът на Алис се покачи с няколко октави от възторг. — Спрете там. Обърни я малко по-надясно. Да, точно така. Добре. Готова ли си? — изписка тя.

— Готова съм.

Тук миризмата беше друга, провокираща интереса ми, засилваща любопитството ми. Миризма, която не беше на мястото си дълбоко в гората. Орлови нокти. Пушек. Рози. Дървени стърготини? И също така нещо метално. Великолепието от дълбините на земята, изровено и поставено на показ. Наведох се напред към мистерията.

Алис скокна от гърба и махна ръцете покриващи очите ми.

Втренчих се във виолетовата тъмнина. И там, настанена на малка полянка в гората, се намираше мъничка къщурка, сивкаво-лилава под светлината на звездите.

Така удивително пасваше на местността, че изглеждаше сякаш се бе издигнала от камъка, съвсем естествено образувание. Орловите нокти бяха плъзнали по стената като решетка, извивайки се през целия си път около дебели, дървени летви. Късни летни рози цъфтяха в голяма, колкото носна кърпичка градина под тъмните, дълбоки прозорци.

Имаше малка пътечка от плоски камъни, аметисти в нощта, която водеше към старомодна сводеста дървена врата. Обвих пръсти около ключа, който държах изумена.

— Какво мислиш? — сега гласът на Алис бе нежен; пасваше на съвършената, като извадена от книга на приказките сцена.

Отворих уста, но не успях да издам и звук.

— Есме реши, че може да се зарадваме на собствен дом за малко, но не ни искаше прекалено далеч — промърмори Едуард. — И само си търси извинение, за да реставрира. Това местенце се разпада тук от поне сто години.

Продължих да се взирам, а устата ми стоеше отворена като на риба.

— Не ти ли харесва? — изражението на Алис помръкна. — Имам предвид, че със сигурност можем да го оправим ако искаш. Емет искаше да прибавим още сто метра към площта, още едни етаж, колони и кула, но Есме реши, че ще ти хареса повече в оригиналния си вид — гласът й се покачи и тя продължи по-бързо. — Ако е сгрешила, можем да се върнем към работа. Няма да отнеме дълго да…

— Тихо — успях да прошепна.

Тя стисна устни и зачака. Отне ми няколко секунди да се възстановя.

— Подарявате ми къща за рождения ми ден? — промълвих аз.

— На нас — поправи ме Едуард. — И не е нищо повече от къщурка. Мисля че думата „къща“ включва повече допълнителни стаи.

— Никакво заяждане с къщата ми — прошепнах му аз.

Алис засия:

— Харесва ти.

Поклатих глава.

— Обожаваш я?

Кимнах.

— Нямам търпение да кажа на Есме.

— А тя защо не дойде?

Усмивката й повехна, изкривявайки се така, сякаш на й беше трудно да отговори на въпроса ми:

— О, ами нали се сещаш… всички знаят какво мислиш за подаръците. Не искаха да те притискат, за да я харесаш.

— Но разбира се, че я харесвам. Как бих могла да не я?

— Те ще се зарадват — тя ме потупа по ръката. — Във всеки случай гардеробът ти е пълен до горе. Използвай го разумно. И… май това е всичко.

— Няма ли да влезеш вътре?

Тя направи няколко небрежни стъпки назад:

— Едуард знае обратния път. Аз ще намина… по-късно. Извикай ме ако дрехите не са твоя размер — тя ми хвърли неопределен поглед, а после се усмихна. — Джаз иска да ловува. Чао.

И тя се изстреля към дърветата като най-елегантния куршум.

— Това беше доста странно — казах аз, когато звукът от полета й изчезна напълно. — И наистина ли съм толкова непоносима? Трябваше да дойдат. Сега се чувствам виновна. Дори не й благодарих както трябва. Трябва да се върнем да кажем на Есме…

— Бела, не бъди глупава. Никой не те смята за толкова неразумна.

— Тогава какво…

— Да прекараме време насаме е другият им подарък. Алис се опитваше да е по-тактична.

— Ооо.

Това беше достатъчно да накара къщата да изчезне. Можеше да сме навсякъде. Не виждах дърветата, камъните или звездите. Само Едуард.

— Нека ти покажа как са се справили — каза той дърпайки ръката ми.

Той осъзнаваше ли факта, че електрически ток премина през вените ми като бушуваща от адреналин кръв?

Още веднъж се почувствах странно замаяна, чакайки реакции, на които тялото ми вече не беше способно. Сърцето ми трябваше да бумти като парен двигател, който току да избухне срещу нас. Оглушително. Бузите ми трябваше да са невероятно червени. В този случай трябваше да съм изтощена. Това бе най-дългият ден в живота ми.

Засмях се високо — просто едни кратък изненадан смях — когато осъзнах, че този ден никога няма да свърши.

— Ще чуя ли шегата?

— Не е кой знае какво — отвърнах аз, докато ме водеше към малката кръгла врата. Просто си мислех нещо — днес е първият и последният ден от вечността ми. Малко ми е трудно да го проумея. Дори с тези допълнителни възможности — отново се засмях.

Той се изхили заедно с мен. Отпусна ръка до бравата, изчаквайки ме да постъпя като домакин. Пъхнах ключа и го завъртях.

— Справяш се толкова естествено с всичко, Бела. Забравих колко странно би трябвало да ти изглежда това. Де да можех да го чуя… — той се наведе и ме взе в обятията си толкова бързо, че не успях да го видя — а това е важно да се отбележи.

— Хей!

— Носенето на ръце е част от задълженията ми — припомни ми той. — Но съм любопитен. Кажи ми за какво си мислиш в момента.

Той отвори вратата, която се плъзна с едва доловимо скърцане, и пристъпи в малката всекидневна.

— За всичко — отвърнах му. — И то едновременно. За хубави и лоши неща и за всичко, което е ново. Как продължавам да прехвърлям суперлативи из главата си. Сега си мисля, че Есме е творец. Толкова е съвършено.

Стаята беше като извадена от приказка. Подът представляваше някаква странна кувертюра от гладки, плоски камъчета. По ниския таван имаше дълги лампи, в които някой като Джейкъб със сигурност би си ударил главата. Стените бяха от тъмно дърво на някои места, а на други бяха покрити с каменна мозайка. Малката камина в ъгъла оставяше впечатлението за бавно мъждукащ огън. Вътре гореше плавей — бавните пламъци бяха сини и зелени заради солта.

Беше снабдена с електрически части, но нито една не беше съвместима с друга, бяха в хармония точно така. Един стол изглеждаше като от средновековието, докато дългият турски диван до камината носеше по-съвременна нотка, а изтърканата лавица за книги срещу прозореца ми напомни за италианските филми. По някакъв начин, всяка една част си пасваше с другата като в някакъв неизмеримо голям пъзел. На стените имаше няколко картини, които разпознах — бяха някои от любимите ми от голямата къща. Без съмнение бяха безценни оригинали, но изглеждаха точно на мястото си тук, като всичко останало.

Беше място, на което всеки би повярвал в съществуването на магията. Място, където просто очакваше да влети Снежанка с ябълка в ръка или някой еднорог да спре, за да погризе розовите ни храсти.

Едуард винаги бе смятал, че е герой от страшните истории. Естествено, аз си знаех, че той адски много греши. Беше очевидно, че мястото му е тук. В тази вълшебна приказка. И сега бях вътре заедно с него.

Тъкмо щях да се възползвам от факта, че все още ме държеше на ръце и от това, че неговото весело, красиво лице бе само на няколко сантиметра от моето, когато той каза:

— Имаме късмет, че Есме се сети да пристрои още една стая. Появата на Неси не беше…

Замръзнах, а мислите ми се пренесоха на едно по-неприятно ниво.

— Не и ти — оплаках се аз.

— Извинявай, любима. Чувам го в мислите им през цялото време, знаеш. Това ми се отразява.

Въздъхнах. Моето дете — морското чудовище. Може би не можехме да й помогнем. Но аз нямаше да се откажа.

— Сигурна съм, че нямаш търпение да видиш дрешника. Или поне така ще кажа на Алис, за да се зарадва.

— Трябва ли да съм уплашена?

— Направо ужасена.

Той ме пренесе през тесен каменен коридор с леки извивки по тавана, сякаш това бе нашият миниатюрен дворец.

— Това ще е стаята на Ренесме — каза той, кимайки към празна с тая с под от светло дърво. Нямаха време да я довършат, май имаше нещо общо с разярени върколаци…

Засмях се тихо, учудена от това колко бързо се наредиха нещата, макар че преди седмица изглеждаха така кошмарни. Да му се не види и Джейкъб, че направи нещата съвършени по този начин!

— Това е нашата стая. Есме се опита да внесе тук малко от обстановката на острова заради нас. Тя предположи, че така ще се привържем към мястото.

Леглото беше огромно и бяло с облакоподобни воали, спуснати от балдахина та чак до пода. Светлото дърво си отиваше с предишната стая и аз чак сега разбрах, че този цвят е точно като онзи на чистия плаж. Стените бяха боядисани в почти същото бяло-синьо на съвършен слънчев ден, а в задната стена имаше стъклена врата, която водеше към малката скрита градинка. Виещи се рози и кръгло езерце, гладко като огледало, от което се подаваха назъбени, блестящи камъчета. Малък, спокоен океан само за нас.

— Ооо — беше всичко, което успях да кажа.

— Знам — прошепна той.

Постояхме малко за минута, припомняйки си. Въпреки че спомените ми бяха човешки и някак замъглени, те напълно превзеха ума ми.

Той се ухили с широка, блестяща усмивка, а после се засмя:

— Дрешникът е зад тези двойни врати. И трябва да те предупредя — по-голям е от тази стая.

Въобще не обърнах внимание на вратата. На света отново не съществуваше нищо друго освен Едуард — ръцете му, обвили тялото ми, сладкият му дъх върху лицето ми, устните му само на сантиметри от моите — и сега нямаше нищо, което да успее да ме разконцентрира, новородена или не.

— Ще кажем на Алис, че веднага съм се втурнала към дрешника — прошепнах аз, заравяйки пръсти в косата му и приближавайки лицето си по-близо до неговото. — Ще й кажем, че съм мерила дрехи с часове. Ще излъжем!

Той веднага разбра какво му казвах или може би сам си го мислеше и просто се опитваше да ме остави напълно да оценя подаръка като истински джентълмен. Дръпна лицето ми към своето с внезапна ярост, а от гърлото му се откъсна тих стон. Звукът подлуди електрическите заряди пробягващи по тялото ми, сякаш не можех да се приближа до него достатъчно бързо. Чух звуците от разрушителните действия на ръцете ни и се зарадвах, че поне моите дрехи бяха вече унищожени. Но за неговите беше твърде късно. Стори ми се почти невъзпитано да пренебрегнем красивото бяло легло, но просто нямаше да успеем да се доберем до там.

Този втори меден месец не беше като първия. Времето прекарано на острова беше като резюме на човешкия ми живот. Най-добрата част от него. Бях готова да удължа времето си като човек, само за да го почувствам за малко по-дълго. Защото физическата част вече нямаше да бъде същата.

След днешния ден, трябваше да се досетя, че ще е много по-добре.

Сега наистина му се наслаждавах — можех да видя красивите черти на съвършеното му лице както трябва, дългото му, безупречно тяло със силните си нови очи, всяка извивка и равнина. Можех да усетя чистият му, ясен аромат върху езика си и да почувствам невероятната мекота на мраморната му кожа под деликатните си пръсти.

Моята кожа също бе толкова чувствителна под неговите ръце.

Той беше така нов, различен човек, докато телата ни се сплитаха грациозно в едно на пясъчнобледия под. Нямаше предпазливост или въздържане. Нито пък страх — това най-малко. Можехме да се обичаме заедно — сега наравно в чувствата си. Най-накрая.

Както и предишните ни целувки, всяка докосване беше повече от това, на което бях свикнала. Той бе задържал толкова много от себе си. Беше необходимост, но не можех да повярвам колко много съм изпускала.

Опитах се да не забравя, че съм по-силна от него, но ми беше трудно да се фокусирам върху нещо друго, изпитвайки такива ослепителни емоции, насочвайки вниманието си върху милиони различни места из тялото ми всяка секунда; ако го бях наранила, то той не се оплака.

Много, много малка част от ума ми разсъждаваше върху интересната загадка, която присъстваше в ситуацията. Аз никога нямаше да се уморя, нито пък той. Нямаше нужда да задържаме дъха си, да почиваме или да се храним, или дори да ходим до тоалетната; нямаше ги вече досадните човешки нужди. Той имаше най-красивото и съвършено тяло на света и то цялото беше мое, а не мислех, че някога ще намеря причина да реша „Това ми стигаше за един ден“. Винаги щях да искам още. А денят никога нямаше да свърши. И при такава ситуация кога щяхме въобще да спрем?

Но липсата на отговор никак не ме притесняваше.

Забелязах, когато небето започна да просветлява. Малкият океан отвън от черен, стана сив, и една чучулига започна да пее някъде наблизо — може би имаше гнездо в розовите храсти.

— Липсва ли ти? — запитах аз, когато песента й заглъхна.

Не проговаряхме за пръв път, но и не може да се каже, че поддържахме разговор.

— Какво да ми липсва? — промърмори той.

— Всичко — топлината, меката кожа, апетитната миризма… аз нищо не губя от това и просто се чудех, дали ти изпиташ някаква носталгия по нещо.

Той се засмя, тихо и внимателно:

— Трудно ще се намери човек, който изпитва тъга по-малка от моята. Ще рискувам като кажа, че е направо невъзможно. Не много хора получават абсолютно всичко, за което са копнели в допълнение с неща, които дори не са се сетили да поискат, и то в един и същ ден.

— Да не би да избягаш въпроса?

Той постави ръката си на лицето ми.

— Ти си топла — отвърна.

Това беше вярно, донякъде. Неговата ръка ми се струваше топла. Не беше същото като да докосвам огнено — горещата кожа на Джейкъб, но беше по-удобно. По-естествено.

Пръстите му продължиха надолу по лицето ми, едва очертавайки контурите на челюстта и гърлото ми и стигнаха чак до талията ми. Очите ми се завъртяха.

— Ти си мека.

Пръстите му бяха като сатен по кожата ми, така че разбирах какво има предвид.

— А колкото до аромата, ами не мога да кажа че ми липсва. Помниш ли миризмата на туристите по време на лова ни?

— Опитвам се да не си я припомням.

— Представи си да целуваш нещо такова.

Гърлото ми избухна в пламъци като шнур на балон изпълнен с горещ въздух.

— Оу.

— Много точно казано. Значи отговорът ми е „не“. Изпълнен съм с радост съвсем искрено, защото нищо не изпускам. Никой няма повече от мен в момента.

Тъкмо щях да му съобщя, че има още изключение към твърдението му, но изведнъж устните ми станаха заети с друго. Когато малкото басейнче се оцвети с перленото сияние на изгрева, се сетих за още един въпрос, който да му задам.

— Колко дълго продължава това? Имам предвид, Карлайл и Есме, Емет и Роуз, Джаспър и Алис — те не прекарват целия ден заключени в стаите си. Появяват се пред хора, напълно облечени и то през цялото време. Този… копнеж никога ли не те напуска? — извих се по-близо до него (което си беше голямо постижение) за да му стане по-ясно за какво говоря.

— Трудно е да се каже. Всеки е различен и, ами, досега ти си най-различната от всички. Обикновеният новороден е толкова погълнат от жаждата за кръв, за да обръща внимание на останалото за доста дълго време. Но това явно не важи за теб. При нормалния новороден всички останали нужди стават познати след първата година. Нито жаждата, нито което и да било друго желание изчезват някога. Всичко е въпрос на балансирането им, да се научиш да отделяш важното и да се контролираш.

— Колко дълго?

Той се усмихна, сбръчквайки малко нос:

— Розали и Емет бяха най-зле. Мина цяло десетилетие, преди да мога да изтърпя да съм на разстояние от тях по-малко от 9 километра. Дори Карлайл и Есме трудно го преглътнаха. В крайна сметка изгониха щастливата двойка. Есме им построи къща. Беше по-величествена от тази, но Есме знае какво харесва Розали, както е наясно какво харесваш ти.

— Значи, цели десет години, а? — бях сигурна, че Розали и Емет не бяха по-добри от нас, но щеше да прозвучи самонадеяно, ако си дадях повече от десетилетие. — И всички са си нормални, така ли? Както те сега?

Едуард отново се усмихна:

— Е, не съм сигурен какво точно имаш предвид под нормален. Виждала си семейството ми да води сравнително човешки начин на живот, но си проспивала нощите — той ми намигна. — Имаш изключително много свободно време, когато не ти се налага да спиш. Улеснява… балансирането на интересите ти. Има причина да съм най-добрия музикант в семейството, защо — освен Карлайл — съм чел най-много книги, изучил съм най-добре науките, говоря свободно повечето езици… Емет би се опитал да ти втълпи, че съм такъв многознайко заради четенето на мисли, но истината е, че просто имах прекалено много свободно време.

И двамата се засмяхме и действието на смеха имаше много интересен ефект върху начина, по който бяха свързани телата ни и много сполучливо сложи край на разговора ни.

25. УСЛУГА

Съвсем малко по-късно Едуард ми напомни за приоритетите ми.

Отне му само една дума.

— Ренесме…

Въздъхнах. Скоро щеше да се събуди. Сигурно е почти седем сутринта. Дали щеше да ме потърси? Внезапно, нещо наподобяващо паника накара тялото ми да замръзне. Как ли щеше да изглежда днес?

Едуард усети пълното безумие на стресът ми.

— Всичко е наред, любима. Облечи се и ще отидем до къщата за две секунди.

Сигурно съм изглеждала като анимационен герой, заради начина, по който се изстрелях нагоре, след което го погледнах — диамантеното му тяло смътно блестеше от разпръсващата се светлина — и от него погледнах на запад, където чакаше Ренесме, след това обратно към него, обратно към нея; главата ми се въртеше от едната към другата страна половин дузина пъти за една секунда. Едуард се усмихна, но не се засмя — беше силен мъж.

— Въпрос на баланс, любима. Толкова си добра в това, че не мога да си представя да отнеме много време, преди да подредиш всичко в перспективите си.

— И ще имаме цялата нощ, нали?

Той се усмихна още по-широко.

— Мислиш ли, че щях да понеса да те оставя да се облечеш сега, ако случаят не беше такъв?

Това трябваше да е достатъчно, за да преживея дневните часове. Трябваше да балансирам това преливащо, съкрушително чувство, така че да бъда добра… беше ми трудно дори да си помисля думата. Въпреки че Ренесме беше доста реална и съществуваща част от живота ми, все още ми бе трудно да се възприема като майка. Предполагам, че всеки би се почувствал така без деветте месеца, през които да свикнеш с идеята. И с дете, което се променяше всеки час.

Мисълта за препускащият живот на Ренесме веднага ме накара отново да се стресирам. Дори не спрях пред гравираните двойни врати, за да си поема дъх, преди да открия какво бе направила Алис. Просто връхлетях вътре, с намерението да облека първото нещо, което ми попадне. Трябваше да зная, че нямаше да е толкова лесно.

— Кои са моите? — просъсках аз.

Както ми бе обещано, стаята бе по-голяма от спалнята ни. Възможно бе да е по-голямо от цялата къща взета заедно, но трябваше да я премеря, за да бъда сигурна. За момент през главата ми премина образът на Алис, която се опитва да убеди Есме да игнорира класическите пропорции и да позволи тази чудовищност. Зачудих се как Алис е спечелила този спор.

Всичко бе обвито в чанти за бельо, луксозни и бели, ред след ред след ред.

— Доколкото ми е известно, всичко, освен това тук — той докосна един рафт, който се простираше през полустената към лявата страна на вратата — е твое.

— Всичко това?

Той сви рамене.

— Алис — казахме едновременно. Той каза името й като обяснение; аз го произнесох като ругатня.

— Добре — промърморих аз и дръпнах ципа на най-близката чанта.

Изръмжах изпод дъха си, когато видях дългата до пода копринена нощница вътре — бебешко розова. Откриването на нещо нормално за носене щеше да ми отнеме цял ден!

— Дай да помогна — предложи Едуард.

Той подуши внимателно въздуха и последва някакъв мирис в задната част на продълговатата стая. Там имаше вграден шкаф. Той подуши отново, след което отвори едно чекмедже. С триумфална усмивка, той ми подаде чифт артистично избелени джинси.

Скокнах към него.

— Как го направи?

— Дънковият плат има свой собствен мирис, както всичко останало. А сега… памук?

Той последва носът си към един полурафт, издърпвайки една бяла блуза с дълги ръкави. Хвърли я към мен.

— Благодаря — казах пламенно аз. Вдишах всяка материя, запомняйки всеки мирис за бъдещи търсения из този хаос. Запомних коприната и сатена — тях щях да ги избягвам.

Отне му само секунда да открие собствените си дрехи (ако не го бях виждала гол, щях да се закълна, че няма нищо по-красиво от Едуард, облечен в панталони и бледо бежов пуловер) след което взе ръката ми. Изстреляхме се през скритата градина, прескочихме с лекота каменната стена и се понесохме в ожесточен спринт през гората. Издърпах ръката си, за да можем да се състезаваме. Този път той ме победи.

Ренесме бе будна — седеше на пода с надвесилите се над нея Роуз и Емет, докато си играеше с малка купчинка изкривени сребърни прибори. Държеше обезобразена лъжица в дясната си ръка. Веднага щом ме видя през прозореца, тя метна лъжицата на пода — където остави вдлъбнатина в дървото — и посочи властно в моята посока. Публиката й се разсмя — Алис, Джаспър, Есме и Карлайл бяха седнали на канапето и я наблюдаваха така, сякаш бе най-увлекателният филм.

Бях минала през вратата още преди смехът им да започне, прекосявайки стаята и вдигайки я от пода в същата секунда. Усмихнахме се широко една на друга.

Беше различна, но не чак толкова. Отново малко по-издължена, като пропорциите й бяха по-скоро детски, отколкото бебешки. Косата й бе пораснала с четвърт сантиметър, като къдриците й подскачаха като пружинки при всяко нейно движение. По време на пътуването бях позволила на въображението ми да издивее, и си бях представяла по-ужасни неща от това. Благодарение на преувеличените ми страхове, тези малки промени бяха почти цяло облекчение. Дори и без мерките на Карлайл, бях сигурна, че промените са по-бавни от вчера.

Ренесме потупа бузата ми. Трепнах. Отново бе гладна.

— От колко време е будна? — попитах аз, докато Едуард изчезна през кухненската врата.

Бях убедена, че той отива да й направи закуска, тъй като бе видял това, което си бе помислила толкова ясно, колкото и аз. Зачудих се дали изобщо бе забелязал малката й дарба, ако само той я познаваше. За него вероятно би било същото, като да чуе всички останали.

— Само от няколко минути — каза Роуз. — Щяхме да ви се обадим скоро. Питаше за вас или настояваше е по-точната дума. Есме пожертва вторият си най-добър сервиз, за да забавляваме малкото чудовище. — Роуз се усмихна на Ренесме с толкова много обич и привързаност, че критиката бе напълно безтегловна. — Не искахме да ви… ъ, притесняваме.

Розали прехапа устна и погледна настрани, като се опитваше да не се смее. Можех да усетя мълчаливият смях на Емет зад мен, който изпращаше вибрации по основите на къщата. Вирнах брадичка.

— Веднага ще нагласим стаята ти — казах аз на Ренесме. — Къщурката ще ти хареса. Вълшебна е. — Погледнах към Есме. — Толкова много ти благодаря, Есме. Абсолютно идеална е.

Преди Есме да успее да отговори, Емет отново се смееше, но този път не бе мълчаливо.

— Значи все още е цяла? — успя да каже той измежду кикотенето си. — Очаквах двамата да я направите на пух и прах. Какво сте правили снощи? Да не сте обсъждали държавният дълг? — Той излая от смях.

Скръцнах със зъби и си припомних негативните последствия, когато изгубих самообладанието си вчера. Разбира се, Емет не бе толкова чуплив като Сет…

Мисълта за Сет ме накара да се зачудя.

— Къде са вълците днес? — Погледнах през прозореца, но нямаше следа от Лия, когато идвахме насам.

— Джейкъб замина доста рано тази сутрин — каза ми Роуз, смръщвайки леко челото си. — Сет го последва.

— Какво го е разстроило? — попита Едуард, като се върна в стаята с чашата на Ренесме.

Навярно е имало повече в спомена на Розали, отколкото видях върху изражението й. Без да дишам, подадох Ренесме на Розали. Супер самоконтрол или не, нямаше начин да успея да я нахраня. Поне все още не.

— Не знам — и не ме интересува — промърмори Розали, но отговори по-подробно на въпроса на Едуард. — Наблюдаваше спящата Неси с отворена уста също като идиота, какъвто е, и тогава скочи на крака без каквато и да е причина — поне това забелязах — и излетя навън. Аз се радвам, че се отървахме от него. Колкото повече време прекарва тук, толкова по-малък е шанса да се разкара миризмата.

— Роуз — смъмри я нежно Емет.

Роуз преметна косата си.

— Предполагам, че няма значение. И без това няма да останем много време тук.

— Все още съм на мнението, че трябва да отидем право в Ню Хемпшир и да уредим нещата — каза Емет, очевидно продължавайки по-ранен разговор. — Бела вече е регистрирана в Дартмут. Изглежда няма да й отнеме толкова много, за да се справи с училище. — Той се обърна да ме погледне със закачлива усмивка. — Сигурен съм, че ще си отличничка по всеки предмет… очевидно нямаш нищо интересно за правене през нощта, освен ученето.

Розали се изкикоти.

„Не губи самоконтролът си, не губи самоконтрол“, повтарях си аз. И бях горда за това, че запазих самообладание. Така че бях изненадана, когато Едуард не успя.

Той изръмжа — внезапен и шокиращо остър звук — и най-черният гняв се плъзна по изражението му като буреносни облаци.

Преди някой от нас да успее да отговори, Алис бе скочила на крака.

— Какво прави той? Какво прави това куче, за да изтрие програмата ми за целият ден? Не мога да видя нищо! Не! — Тя ми хвърли измъчен поглед. — Виж се! Имаш нужда от мен да ти покажа как да използващ гардероба си.

За една секунда бях благодарна за това, което се канеше да стори Джейкъб.

И тогава ръцете на Едуард се свиха на юмруци и той изсъска.

— Говорил е с Чарли. Мисли, че Чарли го следва. Идва тук. Днес.

Алис каза една дума, която прозвуча много странно в чуруликащият й, изискан глас, след което силуета й се размаза от движение, изстрелвайки се през задната врата.

— Казал е на Чарли? — ахнах аз. — Но… той не осъзнава ли? Как е могъл да го стори? — Чарли не можеше да узнава за мен! За вампирите! Това щеше да го сложи в черен списък, от който дори Кълънови нямаше да могат да го спасят. — Не!

Едуард процеди през зъбите си:

— Джейкъб е на път да влезе вътре.

Навярно е започнало да вали на изток. Джейкъб влезе през вратата тръскайки мократа си коса като куче, мятайки капчици по пода и канапето, където оставаха малки сиви петънца върху бялото. Устните му се извиха над белите му зъби, очите му бяха ярки и развълнувани. Вървеше с резки движения, сякаш бе ужасно развълнуван от възможността да разруши живота на баща ми.

— Хей, банда — поздрави ни той, хилейки се.

Беше съвършена тишина. Лия и Сет се вмъкнаха зад него в човешките си форми — засега; и на двамата ръцете им трепереха от напрежението в стаята.

— Роуз — казах аз, протягайки ръце.

Безмълвно, Розали ми подаде Ренесме. Притиснах я близо до неподвижното ми сърце, държейки я като талисман срещу прибързани решения. Щях да я държа в ръцете си, докато не бях сигурна, че решението ми да убия Джейкъб е основано изцяло на рационална преценка, наместо на гняв.

Тя бе много неподвижна, наблюдавайки и ослушвайки се. Колко ли от това разбираше?

— Чарли ще бъде скоро тук — каза ми небрежно Джейкъб. — Просто предупреждение. Предполагам, че Алис е отишла да ти донесе слънчеви очила или нещо подобно?

— Предполагаш прекалено много — процедих през зъбите си. — Какво. Си. Направил?

Усмивката на Джейкъб се разколеба, но все още бе прекалено ентусиазиран, за да ми отговори сериозно.

— Блонди и Емет ме събудиха тази сутрин с дудненето им за пътуването ви из страната. Сякаш щях да ви позволя да си тръгнете. Чарли бе главният проблем, нали? Е, проблемът е решен.

— Осъзнаваш ли какво си сторил? Опасността, в която си го поставил?

Той изсумтя.

— Не съм го поставил в опасност. Като изключим теб. Само че ти имаш някакъв свръхестествен самоконтрол, нали? Не толкова добро, колкото четенето на мисли, ако ме питаш. Не е толкова готино.

Тогава Едуард се стрелна през стаята, за да застане пред лицето на Джейкъб. Макар да бе с половин глава по-нисък от него, Джейкъб се дръпна назад от потресаващият му гняв, сякаш Едуард се извисяваше над него.

— Това е просто една теория, мелез такъв — просъска той. — Да не би да предлагаш да я тестваме на Чарли? Сети ли се за физическата болка, през която ще премине Бела, дори и да успее да устои? Или за емоционалната болка, ако не успее? Предполагам, че вече не те е грижа какво става с Бела! — Той запрати последната дума в лицето му.

Ренесме докосна пръстите си обезпокоено към бузата ми, като тревогата оцветяваше повторението в главата й. Думите на Едуард най-накрая убиха странно живо настроение на Джейкъб. Устата му увисва смръщено.

— Бела ще я боли?

— Сякаш си натикал нажежено до бяло желязо в гърлото й!

Трепнах, спомняйки си миризмата на чистата човешка кръв.

— Не знаех това — прошепна Джейкъб.

— Тогава вероятно трябваше първо да попиташ — изръмжа Едуард през зъбите си.

— Трябваше да ме спрете.

— Трябваше да бъдеш спрян…

— Не става дума за мен — прекъснах ги аз. Стоях напълно неподвижно, държейки Ренесме и разсъдъка си. — Става дума за Чарли, Джейкъб. Как е възможно да го подложиш на подобна опасност? Осъзнаваш ли, че е смърт или вампирски живот за него оттук нататък? — Гласът ми трепереше със сълзите, които очите ми не можеха повече да пролеят.

Джейкъб бе все още разтревожен от обвиненията на Едуард, но моите изглежда не го притесняваха.

— Успокой се, Бела. Не съм му казал нищо, което не сте планирали да му кажете.

— Но той идва насам!

— Да, това е идеята. Не беше ли вашият план сам да си направи грешните изводи? Мисля, че му подхвърлих един много добър зелен хайвер, ако мога така да се изразя.

Пръстите ми се дръпнаха от Ренесме и ги свих на юмрук.

— Кажи го направо, Джейкъб. Нямам достатъчно търпение за такива неща.

— Не съм му казал нищо за теб, Бела. Не наистина. Казах му за себе си. Е, показах е може би по-точен глагол.

— Той се е преобразил пред Чарли — изсъска Едуард.

— Какво си направил? — прошепнах аз.

— Той е смел. Смел колкото теб. Не припадна, или повърна, или нещо подобно. Трябва да ти призная, че бях впечатлен. Макар че трябваше да видиш изражението му, когато започнах да си свалям дрехите. Да си умреш от смях — изхили се Джейкъб.

— Кретен такъв! Можеше да му докараш сърдечен удар!

— Чарли си е добре. Той е силен. Ако отделите една минутка, ще видите, че съм ви направил услуга.

— Имаш по-малко от това, Джейкъб. — Гласът ми бе равен и стоманен. — Имаш трийсет секунди да ми разкажеш дума по дума, преди да дам Ренесме на Розали и да ти откъсна мизерната глава. Сет няма да успее да ме спре този път.

— За Бога, Бела. Не е нужно да си толкова мелодраматична. Това да не е някакво вампирско качество?

— Двайсет и шест и секунди.

Джейкъб извъртя очи и се тръшна в най-близкият стол. Малката му глутница се премести, за да застане от двете му страни, повече неспокойни, отколкото всъщност изглеждаха, очите на Лия бяха фокусирани върху мен, зъбите й бяха леко оголени.

— Та, почуках на вратата на Чарли тази сутрин и го поканих да се поразходи с мен. Той беше объркан, но когато му казах, че става дума за теб и че си се върнала в града, той ме последва в гората. Казах му, че вече не си болна и че нещата са малко откачени, но е за добро. Той щеше да тръгне, за да те види, но му казах, че преди това имам да му покажа нещо. И тогава се преобразих. — Джейкъб сви рамене.

Имах чувството, че менгеме е притиска силно зъбите ми.

— Искам дума по дума, пес такъв.

— Е, ти каза, че имам само трийсет секунди… добре, добре. — Изражението ми сигурно го е убедило, че не бях в настроение за закачки. — Дай да видя… Преобразих се и се облякох и след като той започна да диша отново, аз казах нещо от сорта на „Чарли, ти не живееш в света, в който си си мислел, че живееш. Добрата новина е, че нищо не се е променило — освен, че сега и ти знаеш. Животът ще си продължава както и преди. Можеш да се върнеш обратно в преструвките, че не вярваш на нищо от това.“ Отне му минута да си събере мислите и тогава поиска да знае какво наистина става с теб и цялата тази история с рядката болест. Казах му, че наистина си била болна, но сега си добре — само че е трябвало да се промениш малко по време на възстановителния процес. Искаше да знае какво имах предвид под „промяна“ и аз му казах, че сега изглеждаш много повече като Есме, отколкото като Рене.

Едуард изсъска, докато аз зяпах ужасено — това се отправяше в опасна посока.

— След няколко минути, той попита много тихо дали и ти също се превръщаш в животно. И аз му отвърнах „Ще й се да е толкова готина!“ — Джейкъб се засмя.

Розали издаде звук на отвращение.

— Започнах да му обяснявам повече за върколаците, но не успях да се доизкажа, защото Чарли ме прекъсна и каза, че предпочитал да не знае детайлите. След което ме попита дали си знаела с какво се захващаш като си се омъжвала за Едуард, и аз казах „Разбира се, знае за това от година, още откакто се премести във Форкс.“ Това не му се хареса особено. Оставих го да се пеняви, докато го изкара от системата си. След като се успокои, просто поиска две неща. Искаше да те види и аз му казах, че ще е по-добре, ако ми даде преднина, за да обясня.

Вдишах дълбоко.

— Какво е другото нещо, което е поискал?

Джейкъб се усмихна.

— Това ще ти хареса. Главното му изискване бе да му бъде казвано колкото се може по-малко за всичко това. Ако не му е жизненоважно да знае нещо, задръжте го за себе си. Само най-нужното.

Изпитах облекчение за пръв път, откакто Джейкъб влезе вътре.

— Мога да се справя с тази част.

— Като изключим това, би искал да се преструва, че всичко си е нормално — усмивката на Джейкъб стана самодоволна — вероятно подозираше, че ще започна да усещам първите признаци на благодарност всеки момент.

— Какво му каза за Ренесме? — опитах се да поддържам острият като бръснач тон в гласът си, борейки се с неохотната признателност.

Беше прибързано. Все още имаше толкова много нередни неща в цялата тази ситуация. Дори и намесата на Джейкъб да бе изкарала от Чарли най-добрата реакция, на която бих се надявала…

— О, да. Казах му, че с Едуард сте наследили още едно малко гърло за хранене. — Той погледна към Едуард. — Тя е повереното ви сираче — като Брус Уейн и Дик Грейсън. — Джейкъб изсумтя. — Не мислех, че ще имате нещо против да излъжа. Това е част от играта, нали? — Едуард не отвърна по никакъв начин, така че Джейкъб продължи. — Чарли бе отвъд възможностите си да се шокира в този момент, но попита дали ще я осиновите. „Като дъщеря? Тоест, че ще съм един вид дядо?“ — бяха точните му думи. Потвърдих. „Поздравления, дядо“ и така нататък. Дори се поусмихна малко.

Смъденето се върна в очите ми, но не от страх или гняв този път. Чарли се бе усмихнал на идеята, че е дядо? Чарли ще срещне Ренесме?

— Но тя се променя толкова бързо — прошепнах аз.

— Казах му, че тя е по-специална от всички ни взети заедно — каза Джейкъб с нежен глас. Той се изправи и се приближи към мен, отпъждайки с ръка Лия и Сет, когато понечиха да го последват. Ренесме се пресегна към него, но аз я придърпах по-близо до себе си. — Казах му „Довери ми се, не искаш да знаеш за това. Но ако можеш да игнорираш всички странни неща, ще бъдеш удивен. Тя е най-чудесният човек в целият свят.“ След това му казах, че ако може да се справи с това, всички ще останете за по-дълго и той ще има шансът да я опознае. Но ако е прекалено много за него, ще напуснете. Той каза, че стига никой да не му дава прекалено много информация, е съгласен.

Джейкъб ме гледаше очакващо с половинчата усмивка.

— Няма да ти благодаря — казах му аз. — Все още поставяш Чарли в огромен риск.

— Наистина съжалявам, че ще те боли. Не знаех, че нещата стоят така. Бела, нещата са различни между нас сега, но ти винаги ще бъдеш най-добрата ми приятелка и аз винаги ще те обичам. Но ще те обичам по правилният начин сега. Най-накрая има баланс. И двамата имаме хора, без които не можем да живеем.

Той се усмихна с най-Джейкъбската си усмивка. — Все още приятели?

Колкото и да се опитвах да устоя, трябваше да се усмихна в отговор. С една мъничка усмивка. Той подаде ръката си — предложение.

Поех си дълбоко дъх и преместих Ренесме в едната си ръка. Поставих лявата си ръка в неговата — той дори не трепна от допира на студената ми кожа.

— Ако не убия Чарли тази вечер, ще си помисля дали да ти простя това.

— Когато не убиеш Чарли тази вечер, ще си ми голям длъжник.

Извъртях очи. Той протегна другата си ръка към Ренесме, този път като молба.

— Може ли?

— Всъщност я държа, за да не са свободни ръцете ми да те убия, Джейкъб. Може би по-късно.

Той въздъхна, но не ме притисна. Мъдро от негова страна. Тогава Алис се върна спринтирайки през вратата с пълни ръце и изражение, което обещаваше насилие.

— Ти, ти и ти — озъби се тя, гледайки към върколаците. — Ако ще оставате, застанете в ъгъла и се посветете да останете там за дълго време. Трябва да виждам. Бела, по-добре му дай бебето. Ръцете ти трябват.

Джейкъб се ухили триумфално. Концентриран страх ме преряза през стомаха, когато тежестта на това, което се канех да направя, ме удари. Щях да рискувам неопределеният си самоконтрол с напълно човешкият ми баща като опитно животинче. По-ранните думи на Едуард отново ме сполетяха.

— Сети ли се за физическата болка, през която ще премине Бела, дори и да успее да устои? Или за емоционалната болка, ако не успее?

Не можех да си представя болката от провала. Дишането ми се насече.

— Вземи я — прошепнах аз, пъхайки Ренесме в ръцете на Джейкъб.

Той кимна, като тревогата сбърчи челото му. Махна към другите и те се настаниха в най-далечният ъгъл на стаята. Сет и Джейк веднага се стовариха на пода, но Лия поклати глава и присви устни.

— Позволено ли ми е да напусна? — попита потиснато тя.

Изглеждаше некомфортно в човешкото си тяло, носейки същата мръсна тениска и памучни шорти, които бе носила, за да ми крещи онзи ден, късата й коса стърчеше на неравни кичури. Ръцете й все още трепереха.

— Разбира се — каза Джейк.

— Стой на изток, за да не пресечеш пътя на Чарли — добави Алис.

Лия не погледна към Алис — тя се шмугна през задната врата и закрачи към храстите, за да се преобрази.

Едуард се бе върнал до мен, галейки лицето ми.

— Можеш да го направиш. Знам, че можеш. Ще ти помогна — всички ще ти помогнем.

Срещнах очите на Едуард с изписана паника по лицето ми. Щеше ли да бъде достатъчно силен, за да ме спре, ако направех грешната крачка?

— Ако не вярвах, че ще се справиш, щяхме да изчезнем още днес. Точно в тази минута. Но ти можеш. И ще бъдеш по-щастлива, ако имаш Чарли в живота си.

Опитах се да забавя дишането си. Алис протегна ръката си. Имаше малка бяла кутийка в ръката й.

— Тези ще подразнят очите ти — няма да болят, но ще замъглят зрението ти. Досадно е. Освен това няма да са същите като старият ти цвят, но пак е по-добре от ярко червено, нали?

Тя хвърли кутийката с лещите във въздуха и аз я улових.

— Кога успя…

— Преди да заминете за медения месец. Бях подготвена за няколко възможни развоя на бъдещето.

Кимнах и отворих контейнерчето. Преди не бях носила лещи, но надали бе толкова трудно. Взех малката кафява полусфера и я притиснах с вдлъбнатата част към окото си.

Мигнах и тънък слой препречи зрението ми. Можех да виждам през него, разбира се, но също така можех да видя текстурата на тънката леща. Окото ми продължи да се съсредоточава на микроскопичните одрасквания и нащърбени части.

— Виждам какво имаш предвид — промърморих аз, докато вкарвах и другата.

Опитах се да не мигам този път. Окото ми автоматично искаше да изкара препятствието.

— Как изглеждам?

Едуард се усмихна.

— Възхитително. Разбира се…

— Да, да, тя винаги изглежда възхитително — довърши Алис мисълта му нетърпеливо. — По-добре е от червено, но това е най-високата похвала, която мога да дам. Кално кафяво. Твоето кафяво бе много по-красиво. Имай на предвид, че тези няма да издържат завинаги — отровата в очите ти ще ги разгради за няколко часа. Така че ако Чарли остане по-дълго, ще трябва да се измъкваш, за да ги сменяш. Което е добра идея всъщност, защото хората се нуждаят да посещават тоалетната. — Тя поклати глава. — Есме, дай й няколко насоки за това как да се държи като човек, докато заредя банята с лещи.

— Колко време имам?

— Чарли ще бъде тук след пет минути. Давай накратко.

Есме кимна и дойде да хване ръката ми.

— Главното нещо е да не стоиш прекалено мирно или да се движиш прекалено бързо — каза ми тя.

— Седни, ако и той седне — включи се Емет. — Хората не стърчат просто на едно място.

— Остави очите си да се реят на всеки трийсетина секунди — добави Джаспър. — Хората не зяпат едно нещо прекалено дълго време.

— Кръстосвай краката си за около пет минути, после премини към кръстосване на глезените през следващите пет — каза Розали.

Кимнах на всяко едно от предложенията. Вчера забелязах да правят тези неща. Струваше ми се, че можех да имитирам движенията им.

— И мигай поне по три пъти на минута — каза Емет.

Той се смръщи, след което се изстреля към дистанционното, което стоеше на ъгловата масичка. Включи телевизора на колежанска ръгби игра и кимна на себе си.

— Също така движи ръцете си. Отмятай коса или се преструвай, че чешеш нещо — каза Джаспър.

— Казах Есме — оплака се Алис, когато се върна. — Ще я затрупате.

— Не, мисля че схванах всичко — казах аз. — Стой, зяпай наоколо, мигай, шавай.

— Точно — одобри Есме. Тя ме прегърна през рамената.

Джаспър се смръщи.

— Ще си задържаш дъха доколкото е възможно, но трябва да си движиш рамената, за да изглеждаш така, сякаш дишаш.

Вдишах веднъж и кимнах отново. Едуард прегърна свободната ми страна.

— Ще се справиш — повтори той, прошепвайки окуражаването в ухото ми.

— Две минути — каза Алис. — Може би е добре да стоиш на канапето. Все пак си била болна и така нататък. По този начин няма да има нужда да те вижда как се движиш отначало.

Алис ме издърпа към канапето. Опитах се да се движа бавно, да направя крайниците си по-сковани. Тя извъртя очи, така че сигурно не съм се справила добре.

— Джейкъб, имам нужда от Ренесме — казах аз.

Джейкъб се смръщи без да помръдва от мястото си. Алис поклати глава.

— Бела, това няма да ми помага да виждам.

— Но аз се нуждая от нея. Тя ме успокоява. — Нотката на паника в гласът ми бе трудна за пропускане.

— Добре — простена Алис. — Дръж я колкото се можеш по-здраво и аз ще се опитам да виждам покрай нея. — Тя въздъхна неуморимо, сякаш са я помолили да работи извънредно по празниците.

Джейкъб също въздъхна, но ми донесе Ренесме, след което бързо се отдръпна от гневният поглед на Алис. Едуард седна близо до мен и постави ръката си около мен и Ренесме. Наведе се напред и погледна Ренесме много сериозно в очите.

— Ренесме, един специален гост ще дойде да види теб и майка ти — каза той с тържествен глас, сякаш очакваше да разбере всяка дума. Дали бе така? Тя отвърна на погледа му с ясни, сериозни очи. — Но той не е като нас, дори не е като Джейкъб. Трябва да бъдем много внимателни около него. Не трябва да му казваш неща така, както ги казваш на нас.

Ренесме докосна лицето му.

— Точно така — каза той. — А и той ще те прави жадна. Но не трябва да го хапеш. Той няма да оздравее като Джейкъб.

— Дали те разбира? — прошепнах аз.

— Разбира ме. Ще внимаваш, нали, Ренесме? Ще ни помогнеш?

Ренесме отново го докосна.

— Не, все ми е тая дали хапеш Джейкъб. Това е наред.

Джейкъб се засмя.

— Може би трябва да напуснеш, Джейкъб — каза Едуард студено, гледайки в неговата посока.

Едуард не бе простил на Джейкъб, защото знаеше, че каквото и да станеше сега, щях да изгарям от болка. Но щях да приема изгарянето с радост, ако това щеше да е най-лошото нещо, което щеше да се случи тази вечер.

— Казах на Чарли, че ще съм тук — каза Джейкъб. — Нуждае се от морална подкрепа.

— Морална подкрепа — присмя се Едуард. — Доколкото знае Чарли, ти си най-отблъскващото чудовище сред всички ни.

— Отблъскващо? — запротестира Джейк, след което се засмя тихо сам на себе си.

Чух гумите навън да завиват по тихата, влажна земя на алеята на Кълънови и дишането ми отново се изостри. Сърцето ми би трябвало да бие като пневматичен чук. Тревожех се, че тялото ми не притежава правилните реакции.

Концентрирах се на равните удари на сърцето на Ренесме, за да се успокоя. Проработи доста бързо.

— Добра работа, Бела — прошепна одобрително Джаспър.

Едуард ме прегърна по-силно през раменете.

— Сигурен ли си? — попитах го аз.

— Обезателно. Ти можеш да направиш всичко. — Той се усмихна и ме целуна.

Не беше точно бърза целувка по устните и дивите ми вампирски реакции ме хванаха неподготвена отново. Устните на Едуард бяха като някакъв пристрастяващ химикал инжектиран право в нервната ми система. Веднага зажадувах за още. Отне ми цялата ми концентрация, за да си спомня за бебето в ръцете ми.

Джаспър усети промяната на настроението ми.

— Ъм, Едуард, вероятно не би трябвало да я разсейваш точно сега. Нуждае се от концентрация.

Едуард се дръпна назад.

— О-па — каза той.

Засмях се. Това бе моята реплика от самото начало, още от най-първата ни целувка.

— По-късно — казах аз, като очакването се сви на топка в стомахът ми.

— Фокусирай се, Бела — настоя Джаспър.

— Да бе. — Отпъдих тръпнещите чувства настрани.

Чарли бе най-важното нещо сега. Запази Чарли жив днес. Щяхме да имаме цялата нощ…

— Бела.

— Съжалявам, Джаспър.

Емет се засмя.

Звукът от патрулката на Чарли се приближаваше все повече и повече. Моментът на несериозност отмина и всички застанахме мирно. Кръстосах крака и упражних мигането си.

Колата спря пред къщата и се застоя за няколко секунди. Зачудих се дали Чарли е толкова нервен, колкото съм и аз. След което двигателят спря и една врата се затръшна. Три стъпки през тревата, след което осем отекващи тупвания по дървените стълби. Още четири стъпки през верандата. След това тишина. Чарли си пое два пъти дълбоко въздух.

Чук, чук, чук.

Вдишах за предполагаемо последен път. Ренесме се сгуши по-навътре в ръцете ми, скривайки лицето си в косата ми.

Карлайл отвори вратата. Стресираното му изражение се промени в приветстващо, сякаш бях превключила телевизионният канал.

— Здравей, Чарли — каза той, изглеждайки подходящо засрамен. Все пак, трябваше да сме в Атланта в Центъра по контрол на болестите. Чарли знаеше, че сме го лъгали.

— Карлайл — поздрави го Чарли сковано. — Къде е Бела?

— Тук съм, татко.

Ъгх! Гласът ми излезе толкова погрешно. Освен това бях изхабила част от въздуха си. Бързо си поех дъх, доволна, че мирисът на Чарли все още не се бе разнесъл из стаята.

Безизразното изражение на Чарли ми подсказа колко чужд му бе гласът ми. Очите му попаднаха върху мен и се разшириха. Разчетох емоциите, които преминаваха през лицето му: Шок, недоверие, болка, загуба, страх, гняв, подозрение. Още болка.

Прехапах устна. Стори ми се смешно. Новите ми зъби бяха по остри срещу гранитната ми кожа, отколкото бяха човешките ми зъби срещу меките ми човешки устни.

— Това ти ли си, Бела? — прошепна той.

— Мдам. — Трепнах при звука на звънливият ми глас. — Здрасти, тате.

Той си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Хей, Чарли — поздрави го Джейкъб от ъгъла на стаята. — Как е?

Чарли изгледа Джейкъб веднага, потрепера при спомена за нещо, след което отново се извърна към мен.

Бавно, Чарли прекоси стаята, докато не бе на няколко крачки от мен. Отпрати обвинителен поглед към Едуард, след което очите му се стрелнаха обратно към мен. Топлината на тялото му се излъчваше с всеки пулс на сърцето му.

— Бела? — попита той отново.

Заговорих с по-нисък глас, опитвайки се да изключа звънчетата от него.

— Наистина съм аз.

Челюстта му се скова.

— Съжалявам, тате — казах аз.

— Добре ли си? — настоя да узнае той.

— Наистина и абсолютно страхотно — обещах му аз. — Здрава съм като бик.

Замина ми кислорода.

— Джейк ми каза, че това е… необходимо. Че умираш. — Той произнесе думите така, сякаш не вярваше и на думичка от тях.

Приготвих се, фокусирана на топлото тегло на Ренесме и облягайки се на рамото на Едуард за подкрепа, и си поех дълбоко дъх.

Мирисът на Чарли бе като шепа пламъци, които ме изгаряха надолу по гърлото. Но беше толкова много повече от болката. Беше и пронизващото желание. Чарли ухаеше по-вкусно от всичко, което можех да си представя. Примамлив както бяха анонимните туристи по време на лова, Чарли бе двойно изкусителен. И бе само на няколко крачки разстояние, излъчвайки апетитна топлина и влага в сухият въздух.

Само че не бях на лов сега. А и това бе баща ми. Едуард стисна рамото ми състрадателно и Джейкъб ми хвърли извинителен поглед от другият край на стаята.

Опитах се да се съвзема и да игнорирам болката и отчаяната жажда. Чарли очакваше отговорът ми.

— Джейкъб ти е казвал истината.

— Това прави един човек — изръмжа Чарли.

Надявах се, че Чарли ще види отвъд промените в новото ми лице, за да прочете разкаянието там. Изпод косата ми, Ренесме подуши наоколо и също усети мирисът на Чарли. Задържах я по-близо.

Чарли видя разтревоженият ми поглед и го проследи.

— Оу — каза той и целият гняв се смъкна от лицето му, оставяйки зад себе си само шок. — Това е тя. Сирачето, което Джейкъб каза, че ще осиновявате.

— Племенницата ми — излъга с лекота Едуард.

Вероятно бе решил, че приликата между Ренесме и него е прекалено очевидна, за да бъде игнорирана. Щеше да е най-добре да твърдят от самото начало, че са роднини.

— Мислех си, че си изгубил семейството си — каза Чарли, като обвинението се завърна в гласът му.

— Изгубих родителите си. Големият ми брат е бил осиновен като мен. Никога не съм го виждал след това. Но съдилището се свърза с мен, когато той и съпругата му са починали при автомобилна катастрофа, оставяйки единственото им дете без друг близък роднина.

Едуард адски го биваше в това. Гласът му бе равен, със съвсем точното количество невинност. Нуждаех се от упражнения, за да го направя и аз.

Ренесме надникна изпод косата ми, подушвайки отново. Тя погледна срамежливо Чарли изпод дългите си мигли и отново се скри.

— Тя е… ами, тя е красавица.

— Да — съгласи се Едуард.

— Макар че това е доста голяма отговорност. Вие двамата тъкмо започнахте.

— Какво друго можехме да направим? — Едуард прокара леко пръстите си по бузата ми. Видях го да докосва устните й само за момент — като напомняне. — Би ли я отказал?

— Хмф. Ами. — Той поклати разсеяно глава. — Джейк каза, че я наричате Неси?

— Не е вярно — казах аз, гласът ми прекалено остър и пронизващ. — Името й е Ренесме.

Чарли се концентрира върху мен.

— Как се чувстваш относно това? Може би Карлайл или Есме биха могли…

— Тя е моя — прекъснах го аз. — Искам я.

Чарли се смръщи.

— Ще ме направиш дядо толкова млад?

Едуард се усмихна.

— Карлайл също е дядо.

Чарли хвърли невярващ поглед на Карлайл, който все още бе застанал до входната врата — изглеждаше като по-младият и по-красив брат на Зевс.

Чарли изсумтя и се засмя.

— Предполагам, че това ме кара да се чувствам по-добре. — Очите му се стрелнаха обратно към Ренесме. — Наистина е хубава като картинка. — Топлият му дъх се плъзна леко в разстоянието между нас.

Ренесме се наведе към мирисът, отърсвайки се от косата ми и гледайки го право в лицето за пръв път. Чарли ахна. Знаех какво вижда. Очите ми — неговите очи — копирани точно върху нейното перфектно лице.

Чарли започна да хипервентилира. Устните му затрепериха и можех да прочета цифрите, които изговаряше. Броеше назад, опитвайки се да вкара девет месеца в един. Опитвайки се да ги събере, но не успявайки да насили доказателството право пред него, за да свърже нещата в някакъв смисъл.

Джейкъб се изправи и се приближи, за да потупа Чарли по гърба. Той се наведе и прошепна нещо на ухото на Чарли — само баща ми не знаеше, че всички можем да го чуем.

— Само най-нужното, Чарли. Всичко е наред, обещавам ти.

Чарли преглътна и кимна. След което очите му блеснаха, като направи крачка към Едуард с здраво стиснати юмруци.

— Не искам да знам всичко, но ми писна с лъжите!

— Съжалявам — каза Едуард спокойно — но имаш нужда да знаеш публичната история отколкото истината. Ако ще бъдеш част от тази тайна, публичната история е тази, която важи. Това е с цел да защити Бела и Ренесме, както и всички останали. Можеш ли да се справиш с лъжите, заради тях?

Стаята бе изпълнена със статуи. Кръстосах глезените си. Чарли изпухтя веднъж, след което се обърна да ме погледне.

— Можеше поне да ме предупредиш, хлапе.

— Щеше ли да направи нещата по-лесни?

Той се смръщи, след което приклекна на пода пред мен. Можех да видя движението на кръвта в шията му изпод кожата. Можех да усетя топлите й вибрации.

Както можеше и Ренесме. Тя се усмихна и протегна една розова ръчичка към него. Дръпнах я назад. Тя доближи другата си ръка срещу шията ми, жажда, любопитство и лицето на Чарли в мислите й. Имаше неуловима нотка в посланието й, което ме караше да си мисля, че е разбрала думите на Едуард перфектно — тя оценяваше жаждата, но я пренебрегваше в същата тази мисъл.

— Уха — ахна Чарли и очите му се спряха на перфектните й зъби. — На колко е години?

— Ъм…

— На три месеца — каза Едуард, след което добави бавно — или по-точно тя е с размерите на тримесечно, малко или повече. Тя е по-млада от една страна, но и по-зряла от друга.

Напълно преднамерено, Ренесме му помаха.

Чарли премигна скептично. Джейкъб го сръчка с лакът.

— Казах ти, че е специална, нали?

Чарли се отдръпна настрани от допира.

— О, хайде де, Чарли — изстена Джейкъб. — Аз съм същият човек, който винаги съм бил. Просто се престори, че този следобед не се е случил.

Напомнянето накара устните на Чарли да побелеят, но той кимна.

— Каква точно е ролята ти във всичко това, Джейк? — попита той. — Колко знае Били за това? Защо си тук? — Той погледна лицето на Джейкъб, което грееше, докато гледаше Ренесме.

— Е, мога да ти разкажа всичко — Били знае цялата истина — но тя включва доста от нещата за върко…

— Ънгх! — запротестира Чарли, запушвайки ушите си. — Няма значение.

Джейкъб се ухили.

— Всичко ще бъде страхотно, Чарли. Просто се опитвай да не вярваш на всичко, което виждаш.

Баща ми промърмори нещо неразбираемо.

— Юхууу! — внезапно избухна Емет с дълбокият си басов глас. — Давайте Алигатори!

Джейкъб и Чарли подскочиха. Останалите замръзнаха.

Чарли се възстанови, след което погледна към Емет през рамото си.

— Флорида ли води?

— Току-що отбелязаха първият тъчдаун — потвърди Емет. Той стрелна поглед в моята посока, мърдайки вежди като злодей от вариететно представление. — Най-накрая някой да забие нещо тук.

Удържах едно изсъскване. Пред Чарли? Това преливаше чашата.

Но Чарли бе отвъд всякакви намеци. Той си пое още един дъх, вдишвайки въздуха така, сякаш се опитваше да го вкара чак до палците на краката си. Завиждах му. Той се изправи на краката си, заобиколи Джейкъб и почти се строполи в един свободен стол.

— Е — въздъхна той. — Предполагам, че остава да видим дали ще удържат до победата.

26. БЛЕСТЯЩА

— Не знам колко точно трябва да кажем на Рене за всичко това — каза Чарли, колебаейки се на вратата. Той се протегна и стомахът му изкъркори.

Кимнах:

— Знам. Не искам да откачи. По-добре е за нея да не знае нищо. Това не е за хора със слаби сърца.

Устните му се извиха в печална усмивка:

— Щях да се опитам да те предпазя от това, стига да можех. Но явно никога не си попадала в категорията на хора със слаби сърца.

Аз също му се усмихнах, издишвайки през здраво стиснатите си зъби.

Чарли се потупа разсеяно по корема:

— Ще измисля нещо. Имаме време да го обсъдим, нали?

— Точно така — обещах аз.

Денят си беше много дълъг по един начин и адски къс — по друг. Чарли закъсня за вечеря — Сю готвеше за него и Били. Вечерта щеше да е неловка, но поне ядеше истинска храна; радвах се, че някой се грижи да не умре от глад заради липсата на умения в готвенето.

През целия ден напрежението сякаш караше минутите да текат по-бавно; Чарли така и не отпусна вдървените си рамене. Но и не бързаше да си тръгва. Изгледа цели два мача — бе толкова погълнат в собствените си мисли, че не обръщаше никакво внимание на уместните шеги на Емет, които ставаха все по-остри и не толкова свързани с футбола, една подир друга — след това коментираха играта и после следваха новините, а той не помръдна, докато Сет не му припомни колко е часът:

— Ще успееш ли да изтърпиш Били и мама, Чарли? Хайде. Бела и Неси ще са тук и утре. Да се разбързаме малко, става ли?

В очите на Чарли ясно се виждаше, че въобще не бе повярвал на уверенията на Сет, но все пак се остави да го отведе. Съмнението още витаеше във въздуха, когато си тръгна. Облаците се разсеяха и дъждът спря. Може би слънцето щеше да се появи точно на време.

— Джейк каза, че имате намерение да ме напуснете — промърмори той сега.

— Не исках да го правя, освен ако можех да го избегна. Ето защо сме още тук.

— Той каза, че можеш да останеш още малко, но само ако съм достатъчно силен и си държа езика зад зъбите.

— Да… но не мога да ти обещая, че никога няма да си тръгнем, татко. Доста е сложно…

— Нищо не искам да знам — припомни ми той.

— Вярно.

— Но ще наминеш, ако решите да си тръгнете, нали?

— Обещавам, татко. Сега, след като знаеш достатъчно, мисля, че може да стане. Ще съм наблизо, стига да искаш.

Той задъвка устна за половин секунда, после се наклони много бавно към мен с предпазливо разтворени обятия. Преместих Ренесме — вече задрямала — на лявата си ръка, стиснах зъби, задържах дъха си и прехвърлих ръка много внимателно през топлият му, чуплив кръст.

— Бъди наблизо, Бела — смутолеви той. — Наистина близо.

— Обичам те, татко — прошепнах през стиснати зъби.

Той потрепери и се отдръпна от мен. Отпуснах ръката си.

— Аз също те обичам, хлапе. Каквото и да се е променило, любовта ми си остава същата. — Той докосна розовата буза на Ренесме. — Тя наистина много прилича на теб.

Задържах изражението си небрежно, въпреки че единственото, което си помислих бе „Прилича повече на Едуард“. Поколебах се, а после допълних:

— Има твоите къдрици.

Чарли се сепна, а после изсумтя:

— Ха! Май е така. Хах. Дядо. — Той поклати несигурно глава. — Мога ли да я подържа?

Примигнах уплашена, но после се успокоих. След като разгледах и претеглих поведението на Ренесме за около половин секунда — тя изглеждаше напълно заспала — реших, че мога да поиграя на тото, след като нещата вървяха толкова добре днес…

— Ето — казах аз, придържайки я, докато я вземе. Той автоматично изви ръцете си непохватно като люлка и пое Ренесме в нея. Кожата му не беше толкова гореща, колкото нейната, но гърлото ми потрепери, чувствайки топлината, която струеше изпод тънката му кожа. На мястото, където кожата ми се отърка в неговата, видях подутина. Не бях сигурна дали това е заради новата температура на тялото ми, или на абсолютно психологическа основа.

Чарли изсумтя тихо като усети теглото й:

— Доста е… здравичка.

Замръзнах на мястото си. На мен ми изглеждаше лека като перце. Може би теглото й пак беше нараснало.

— Хубаво е да е здравичка — каза Чарли като видя изражението ми. После промърмори на себе си. — Ще се наложи да е силна, след като е заобиколена от цялата тази лудост. Той стегна хватката си нежно, докато я люлееше наляво-надясно. — Най-красивото бебе, което някога съм виждал, по-хубаво дори и от теб, хлапе. Съжалявам, но е истина.

— Знам, че е така.

— Красиво бебе — каза отново той, или по-скоро го изгука този път.

Можех да го видя на лицето му — бе оставила следите си и върху него. Чарли беше също толкова безпомощен срещу чара й, колкото всички нас. Само за две секунди тя бе станала владетелка на сърцето му.

— Може ли да дойда и утре?

— Да, татко. Разбира се. Ще съм тук.

— Дано да си — каза той сурово, но очите му бяха изпълнени с нежност и все още насочени към Ренесме. — Ще се видим утре, Неси.

— Не и ти!

— Какво?

— Името й е Ренесме. Като Рене и Есме, взети заедно. Без вариации — насилих се да се успокоя, но този път без да си поемам дълбоко дъх. — Искаш ли да чуеш второто й име?

— Добре.

— Карли. С буквата К. Като Чарли и Карлайл, взети заедно.

Оживеното изражение на Чарли ме свари неподготвено:

— Благодаря ти, Бела.

— Аз ти благодаря, татко. Толкова много неща се промениха за толкова кратко време. Главата ми не спира да се върти. Ако не беше ти, не знам как щях да се върна към… реалността. — Щях да кажа „да се върна към това, което представлявах“, но реших, че ще му дойде прекалено много.

Стомахът на Чарли изръмжа.

— Отивай да се храниш, татко. Аз ще съм тук. — Спомних си какво е чувството, това неприятно потапяне във дебрите на фантазията — усещането, че всичко ще изчезне заедно с последните лъчи на залязващото слънце.

Чарли кимна и неохотно ми подаде Ренесме. Огледа се зад мен; очите му бяха малко диви за минута, докато се взираше в светлата стая.

Всички бяха още там, освен Джейкъб, който можех да чуя да напада хладилника в кухнята. Алис се беше излегнала на последното стъпало на стълбището, а главата на Джаспър лежеше в скута й; Карлайл бе забил нос в голяма книга в ръцете си; Есме си тананикаше, протягайки се над бележника си, докато Розали и Емет се суетяха около основата на величествена къща от карти за игра под стълбището; Едуард се беше преместил на пианото си и си свиреше много тихо. Нямаше никакви признаци, че денят наближава края си, че може би е време да се храним, или да преустановим действията си. Нещо неопределено бе променило атмосферата. Кълънови не се стараеха така, както обикновено — човешката им шарада някак си се беше изменила достатъчно, че Чарли да забележи разликата.

Той трепна, поклати глава и въздъхна:

— Ще се видим утре, Бела — той замръзна на мястото си и допълни. — Имам предвид… не че не изглеждаш добре. Ще свикна.

— Благодаря, татко.

Чарли кимна и се отправи замислено към колата си. Наблюдавах го, докато изчезваше по пътя; забелязах, че е изчезнал чак когато чух изсвистяването на гумите му по главния път. Всъщност беше минал цял един ден и то без да нараня Чарли. Съвсем сама. Не може да нямам някаква супер сила!

Изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина. Нима наистина имах едновременно ново семейство и поне един представител на старото? А си мислех, че вчерашният ден бе съвършен.

— Леле — прошепнах аз.

Мелодията от пианото прекъсна и ръцете на Едуард се обвиха около талията ми, а брадичката му се облегна на рамото ми:

— Взе ми думите от устата.

— Едуард, направих го!

— Направи го. Беше невероятна. Всичката тази тревога, задето си новородена, а ти я направи на парчета — той се засмя тихо.

— Дори не съм сигурен, че е вампир, а за новороден какво остава — обади се Емет изпод стълбите. — Прекалено е кротка.

Всички странни коментари, които правеше пред баща ми, отново прозвучаха в ушите ми и вероятно беше добре, че в този момент държах Ренесме. Неспособна да се противопоставя изцяло на реакцията си, изръмжах изпод дъха си.

— Ууу, колко страшно! — засмя се Емет.

Аз изсъсках и Ренесме се раздвижи в ръцете ми. Тя примига няколко пъти, после се огледа наоколо и лицето й доби объркано изражение. Тя подуши въздуха, а после се протегна да докосне лицето ми.

— Чарли ще дойде пак утре — уверих я аз.

— Ама че хубаво! — каза Емет и този път Розали се засмя с него.

— Това не е добра идея, Емет — отвърна пренебрежително Едуард, протягайки ръце, за да вземе Ренесме от мен. Той ми намигна, когато се поколебах, и аз му я подадох малко объркана.

— Какво имаш предвид? — настоя Емет.

— Малко е глупаво да предизвикваш най-силния вампир в къщата, не мислиш ли?

Емет отпусна глава назад изсумтявайки:

— Я стига!

— Бела — промърмори Едуард, докато Емет слушаше внимателно — помниш ли, че преди няколко месеца те помолих да ми направиш услуга, веднага след като станеш безсмъртна?

Това ми навя някакъв мъглив спомен. Пренесох се към смътните си човешки разговори. След момент си спомних и ахнах:

— Ооо!

Смехът на Алис отекна дълго и звънливо. Джейкъб показа главата си иззад ъгъла, а устата му беше пълна с храна.

— Какво? — изръмжа Емет.

— Наистина ли? — попитах Едуард.

— Довери ми се — отвърна той.

Поех си дълбоко въздух:

— Емет, какво ще кажеш за един малък бас?

Той веднага скочи на крака:

— Страхотно. Ела ми.

За секунда прехапах устни. Той беше толкова огромен.

— Освен ако не те е… страх? — предположи Емет.

Изправих рамене:

— Ти. Аз. Канадска борба. На масата във всекидневната. Веднага.

Усмивката на Емет стана още по-широка.

— Ъмм, Бела — каза бързо Алис. — Мисля, че Есме е доста привързана към тази маса.

— Благодаря — измънка Есме.

— Няма проблем — отвърна Емет, а усмивката му проблесна. — След мен, Бела.

Последвах го зад къщата, пред гаража; чувах как останалите вървят след нас.

До реката имаше гигантски гранитен блок, изправен сред купчината от камъни — явно благодарение на Емет. Въпреки че камъкът беше с малко закръглена и правилна форма, щеше да свърши работа.

Емет постави лакътя си на него и ми махна да се приближа.

Отново се изнервих, докато гледах как големите мускули на ръката му потрепват, но задържах лицето си спокойно. Едуард ми беше обещала, че за известно време ще съм най-силна. Той изглеждаше много уверен, а аз се чувствах силна. Толкова силна? Въпросът още витаеше в главата ми, докато оглеждах бицепсите му. Още не бях дори на два дни, въпреки че трябваше да ставам за нещо. Освен ако всичко при мен не действаше както трябва. Може би не бях силна колкото нормален новороден. Може би затова можех лесно да се контролирам. Опитах се да изглеждам равнодушна, когато опрях лакътя си на камъка.

— Добре, Емет. Ако победя, нямаш право да казваш каквото и да било за сексуалния ми живот на никого, дори на Роуз. Никакви намеци или инсинуации — нищо.

Очите му се присвиха:

— Дадено. Но ако победя, ще стане много по-лошо.

Чу как затаих дъх и се ухили злобно. Той изобщо не се шегуваше.

— Ще се предадеш толкова бързо, а, сестричке? — подразни ме Емет. — Отвътре май не си толкова дива, а? Сигурно вилата няма и драскотина — той се засмя. — Едуард каза ли ти колко къщи сме разбили аз и Роуз?

Стиснах зъби и сграбчих голямата му ръка:

— Една или две…

— Три — изсумтя той и забута ръката ми.

Нищо не се случи. Оу, можех да усетя силата, която влагаше. Новият ми ум изглежда се справяше добре със всякакъв вид сметки, затова знаех, че ако ръката му не срещаше никаква съпротива, щеше да разцепи камъка без усилие. Напрежението се усили и аз случайно се замислих, че ако камион с цимент се движи с приблизително 70 километра в час, то тогава една внезапна пречка би била ударена със подобна сила. Сто километра в час? Сто и двадесет? Вероятно повече.

Но не беше достатъчно, за да ме помръдне. Ръката му буташе моята с разрушителна сила, но не беше неприятно. Всъщност точно обратното, по някакъв странен начин. Бях толкова внимателна, откакто се събудих, толкова се старах да не счупя нищо. Беше странно успокоение, че мога да отпусна мускулите си. Да усетя бълбукането на силата си, вместо да се боря да му се противопоставя.

Емет изгрухтя, челото му се набръчка и цялото му тяло се изпъна в твърда линия срещу пречката, представляваща непомръдващата ми ръка. Оставих го да се поизпоти — символично — за момент, докато се наслаждавах на ненормалното усещане за сила, преминаваща през ръката ми.

Въпреки че след няколко секунди това ми омръзна. Напрегнах се леко и ръката са Емет се огъна срещу моята.

Засмях се. Емет изръмжа грубо през стиснатите си зъби.

— Просто си дръж устата затворена — припомних му аз и забих ръката му в гранитния блок. Оглушителен пукот отекна в дърветата. Камъкът потрепери и парче — около една осемнадесета от цялата му маса — се отчупи по някаква мислена линия и падна на земята. Строполи се на крака на Емет и аз се изхилих. Можех да чуя приглушеният смях да Едуард и Джейкъб.

Емет изрита парчето към реката. То разцепи на две младо яворово дърво, преди да тупне в основата на голяма ела, която се олюля и падна върху друго дърво.

— Реванш. Утре.

— Силата ми няма да отшуми толкова бързо — казах му аз. — Може би трябва да поизчакаш месец.

Емет изръмжа, изваждайки зъбите си на показ:

— Утре.

— Щом ще те направи щастлив, батко.

Когато се обърна за да се отдалечи, Емет удари гранита, разпръсквайки наоколо поток от парчета и прах. Беше някак по детски изящно.

Очарована от неоспоримото доказателство, че съм по-силна и от най-силния вампир, когото познавах, аз положих ръката си с широко разтворени пръсти, на камъка. Тогава започнах да заравям пръстите си бавно в него, или по-точно мачках, вместо да ровя. Плътността му ми напомни на твърдо сирене. Задържах се само на една шепа дребен чакъл.

— Страхотно! — измънках аз.

С усмивка, разляла се по лицето ми. Внезапно се извъртях и забих ръката си странично в камъка. Той изпищя и изстена от болка — и голямо количество прах за доказателство — се разцепи на две.

Изкикотих се.

Не обръщах внимание на хихикането зад гърба ми, докато удрях и ритах останалите части от камъка. Беше ми толкова забавно и се хилех през цялото време. Не и когато чух нов, тъничък кикот, като камбанен звън, тогава изтрих глуповатата усмивка от лицето си.

— Тя да не би току-що да се засмя?

Всички се бяха втренчили в Ренесме със същото недоумяващо изражение, което сигурно бе и на моето лице.

— Да — каза Едуард.

— Че кой не се смееше? — промърмори Джейк, въртейки очи.

— Не ми казвай, че не си си взел поука първия път, куче — подразни го Едуард, но в гласа му нямаше никаква враждебност.

— Това е различно — отвърна Джейкъб и го изгледах учудено, когато игриво удари Едуард по рамото. — Предполага се, че Бела е достатъчно зряла. Омъжена, майка и така нататък. Не трябва ли да има повече достойнство?

Ренесме замръзна на мястото си и докосна лицето на Едуард.

— Какво иска? — попитах.

— Да нямаш толкова голямо достойнство — ухили се Едуард. — Тя се забавляваше докато те наблюдаваше, почти толкова, колкото аз самия.

— Нима аз съм смешна? — попитах Ренесме, изстрелвайки се напред, за да хвана ръката й, почти по същото време, когато и тя се пресегна за моята. Взех я от ръцете на Едуард и й предложих парчета камък, което се намираше в ръката ми. — Искаш ли да опиташ?

Тя се усмихна с блестящата си усмивка и взе камъка в двете си ръчички. Тя го стисна и между очите й се образува малка вдлъбнатина, когато се концентрира.

Чу се някакъв тих стриващ звук и имаше прах. Тя замръзна на мястото си и ми върна парчето.

— Аз ще го взема — отвърнах аз и превърнах парчето в пясък.

Тя плесна с ръце и се засмя; очарователният смях накара всички ни да се присъединим към него.

Слънцето се показа изненадващо иззад облаците, изстрелвайки дългите си рубинени и златни лъчи към нас и аз незабавно бях погълната от красотата на кожата си в светлината на залязващото слънце. Бях зашеметена.

Ренесме докосна нежните, диамантено-светли фасети, а после постави ръката си до моята. Нейната кожа светеше съвсем леко, едва доловимо и мистериозно. Нищо не можеше да й попречи да излезе навън в слънчев ден, както блещукането ми пречеше на мен. Тя докосна лицето ми, мислейки за разликата и чувствайки се недоволна.

— Ти си най-красивата — уверих я аз.

— Не съм сигурен, че мога да се съглася — каза Едуард и когато се обърнах за да му отговоря, слънчевата светлина върху лицето му ме зашемети.

Джейкъб беше сложил ръка пред лицето си, преструвайки се, че покрива погледа си заради гледката:

— Ненормална Бела — коментира той.

— Какво невероятно същество е тя — промърмори Едуард, почти в съгласие с думите на Джейкъб, сякаш те бяха комплимент. Беше едновременно зашеметен и зашеметяващ.

Усещането беше странно — което, предполагам, не беше учудващо, след като всичко ми се струваше странно сега — почувствах се на мястото си. Като човек никога не се чувствах на мястото си. Беше ми добре с Рене, но вероятно повечето хора щяха да се справят по-добре; Фил имаше способността да се оправя със всичко и всички. Бях добра ученичка, но никога най-добрата. Очевидно не бях атлетична натура. Нито артистична или музикална, без някакъв определен талант. Никой досега не е получил награда за четене. След осемнадесет години посредственост, аз бях свикнала да съм толкова обикновена. Сега осъзнах, че отдавна съм се отказала опитите да блесна някъде. Правех каквото можех с онова, което имах, без да съм на мястото си в този свят.

А това беше истинска разлика. Сега бях невероятна — за тях и за себе си. Бях родена да бъда вампир. Мисълта ме накара да искам не само да се смея, но и пея.

Бях намерила мястото си в света. Мястото, което беше точно за мен. Където блестях.

27. ПЛАНОВЕ ЗА ПЪТУВАНЕ

Започнах да приемам митологията много по̀ на сериозно, откакто станах вампир.

Често, когато се връщах към спомените за първите три месеца от съществуването ми като безсмъртна, си представях, как ли би изглеждала нишката на живота ми в писанията на Мойрите — кой знае, може наистина да съществува? Бях сигурна, че конецът трябва да е сменил цветът си; мислех си, че той отначало е бил приятно бежов на цвят, нещо поддържащо и ненабиващо се на очи, нещо, което би стояло добре на фона на всичко друго. Сега имах чувството, че е станал кърваво червен или може би блестящо златен.

Гобленът от семейството и приятелите ми, които ме заобикаляха, беше красиво, блестящо нещо, пълно с техните ярки, допълнителни цветове.

Бях изненадана от някои от нишките, които включвах в живота си. Върколаците, с техните тъмни, горски цветове, не бяха нещо, което очаквах; Джейкъб, разбира се, и Сет. Но старите ми приятели Куил и Ембри станаха част от тъканта, когато се присъединиха глутницата на Джейкъб и дори Сам и Емили бяха сърдечни.

Напрежението между семействата ни беше намаляло, най-вече заради Ренесме. Тя беше лесно обиквана. Сю и Лия Клиъруотър също бяха преплетени в живота ни — още две, които не бях предвидила.

Сю явно се беше натоварила със задачата да облекчи преминаването на Чарли в света на невероятното. Тя идваше у семейство Кълън през повечето дни, въпреки че изглежда тя не се чувстваше толкова удобно, колкото сина й и повечето от глутницата на Джейк.

Тя не говореше често; просто се въртеше някак закрилнически около Чарли. Тя винаги беше първият човек, когото той поглеждаше, когато Ренесме направеше нещо притеснително-напреднало, което се случваше често. В отговор, Сю поглеждаше Сет многозначително, като че ли казваше „Да, знам какво е.“

Лия се чувстваше дори още по-некомфортно от Сю и беше единствената от наскоро уголеменото ни семейство, която открито се държеше враждебно към причината за обединението. Но тя и Джейкъб имаха нови близки приятелски отношения, които я държаха близо до нас. Веднъж го попитах за това колебливо; не исках да си пъхам носа, но връзката им беше толкова различна от преди, че ме направи любопитна. Той сви рамене и ми каза, че било неща от глутницата. Сега тя беше втора в командването, неговата „бета“, както го бях нарекла преди доста време.

— Помислих, че след като ще правя това Алфа-нещо наистина — обясни ми Джейкъб — по-добре да уредя формалностите.

Новата отговорност накара Лия да трябва да се консултира с Джейкъб често, а след като той винаги беше с Ренесме… Лия не беше щастлива, че трябва да е около нас, но тя беше изключението. Щастието беше основната част на живота ми сега, доминиращата черта в гоблена. Толкова много, че сега близостта ми с Джаспър беше много по-голяма, отколкото някога си бях и мечтала.

Отначало, обаче, бях наистина раздразнена.

— Иииих! — Оплаквах се една нощ на Едуард, след като бяхме сложили Ренесме в нейното креватче от ковано желязо. — Ако все още не съм убила Чарли или Сю, вероятно това изобщо няма да се случи. Иска ми се Джаспър да престане да се върти около мен през цялото време!

— Никой не се съмнява в теб, Бела, ни най-малко — увери ме той. — Знаеш какъв е Джаспър — той не може да устои на добър емоционален климат. Ти си толкова щастлива през цялото време, любов, той клони към теб без да се замисля.

И тогава Едуард ме прегърна силно, защото нищо не го радваше повече от моят всепоглъщащ екстаз към този нов живот.

И аз бях в еуфория през повечето време. Дните не бяха достатъчно дълги, за да мога да се наситя на дъщеря си; нощите нямаха достатъчно часове, за да задоволя нуждата си към Едуард.

Но имаше и противоположна страна на радостта. Ако обърнех тъканта на нашите животи, представях си, че картината от обратната страна щеше да бъде изтъкана от мрачното сиво на съмнението и страхът.

Ренесме каза първата си дума, когато беше на точно една седмица. Думата беше „мама“, което щеше да озари денят ми, ако не бях толкова уплашена от напредъкът й, че едва можах да насиля замръзналото си лице да й се усмихне. Не помогна, че тя продължи от първата си дума към първото си изречение в същият момент. „Мамо, къде е дядо?“, беше попитала тя с ясно, високо сопрано, проговаряйки само защото аз бях на другият край на стаята от нея. Тя вече беше попитала Розали с обикновеният си (или сериозно ненормален, от друга страна) начин на комуникиране. Розали не бе знаела отговора, затова Ренесме се бе обърнала към мен.

Когато тя проходи за първи път, на по-малко от три седмици, беше подобно. Тя просто бе наблюдавала Алис за дълъг момент, гледайки съсредоточено, докато леля й подреждаше букети във вазите, разпръснати в стаята, танцувайки напред — назад по пода с ръце, пълни с цветя. Ренесме се изправи на крака, без изобщо да се поклати, и прекоси стаята почти толкова грациозно.

Джейкъб бе избухнал в аплодисменти, защото очевидно това беше отговорът, който Ренесме искаше. Начинът, по който той бе обвързан с нея, правеше неговите собствени реакции второстепенни; първият му рефлекс беше да даде на Ренесме това, което тя желаеше. Но когато погледите ни се срещнаха, видях цялата паника в моите очи, отразена в неговите. Аз накарах ръцете си също да запляскат, опитвайки се да скрия страхът си от нея. Едуард аплодира тихичко до мен и нямаше нужда да изговорим мислите си, за да знаем, че бяха еднакви.

Едуард и Карлайл се заровиха в изследвания, търсейки отговори; нещо, което да очакваме. Намериха много малко неща, но нито едно от тях не можеше да се потвърди.

Алис и Розали обикновено започваха денят ни с модно ревю. Ренесме никога не носеше същите дрехи по два пъти, отчасти защото тя почти моментално надрастваше дрехите си и отчасти, защото Алис и Розали се опитваха да направят бебешки албум, който отразяваше по-скоро години, отколкото седмици. Те правеха хиляди снимки, документирайки всяка фаза на ускореното й детство.

На три месеца Ренесме можеше да бъде голямо едногодишно или малко двугодишно дете. Тя не беше изваяна точно като едва прохождащо дете; беше по-слаба и по-грациозна, пропорциите й бяха по-еднакви, като на възрастен. Бронзовите й къдрици стигаха до кръста; не можех да понеса да ги отрежа, дори Алис да го беше позволила. Ренесме можеше да говори с безпогрешна граматика и произношение, но тя рядко го правеше, предпочитайки просто да покаже на хората какво иска. Тя не само ходеше, но и бягаше, и танцуваше. Тя дори можеше да чете.

Една вечер й четях Тенисън, защото потокът и ритъмът на поезията му ми се струваше отпускащ. Постоянно трябваше да търся нови материали; Ренесме не обичаше приказките й за лека нощ да се повтарят, както се предполагаше, че останалите деца искат, и нямаше търпение за книжките с картинки. Тя се пресегна да докосне бузата ми, изображението в умът й беше на нас двете, само че тя държеше книжката. Аз й я подадох, усмихвайки се.

— „Тук има сладка музика,“ — зачете тя без колебание. — „която пада по-нежно от цвета на рози по тревата, или нощната роса по спокойните води между стените от сенчест гранит, в блещукащ проход…“

Ръката ми беше като на робот, докато взех книгата от ръцете й.

— Ако ти четеш, как ще заспиш? — попитах я с глас, който почти беше избегнал треперенето.

По изчисленията на Карлайл, растежът на тялото й като цяло се забавяше, а умът й продължаваше да препуска напред. Дори ако степента на намаляването се задържеше същата, тя все пак щеше да бъде възрастна след не повече от четири години.

Четири години. И стара жена на петнадесет. Само петнадесет години живот.

Но тя бе толкова здрава. Жизнерадостна, умна, пламенна и щастлива. Нейното добро здравословно състояние ме улесни да бъде щастлива с нея за момента и да оставя бъдещето за утре.

Карлайл и Едуард обсъждаха изборите ни за в бъдеще от всеки ъгъл с ниски гласове, които се опитвах да не чувам. Те никога не водеха тези дискусии, когато Джейкъб беше наоколо, защото имаше едно сигурно нещо, което щеше да спре стареенето, а това не беше нещо, което щеше да въодушеви Джейкъб. Аз не бях. „Прекалено е опасно!“, крещяха инстинктите ми. Джейкъб и Ренесме си приличаха по повече от едно нещо, и двамата бяха наполовина две неща, две неща в едно. И цялото върколашко знание настояваше, че вампирската отрова бе смъртна присъда, а не път към безсмъртието… Карлайл и Едуард бяха изчерпали изследванията, които можеха да направят отдалече и сега се приготвяхме да последваме старите легенди до източника им. Щяхме да се върнем в Бразилия, като започнем оттам. Племето Тикуни имаха легенди за деца като Ренесме… Ако и други деца като нея са съществували, вероятно някаква история за живота на тези полусмъртни деца все още се предава…

Единственият истински въпрос, който ни беше останал, бе кога да тръгнем. Аз бях тази, която забавяше нещата. Малка част от това беше, че исках да остана във Форкс до след празниците заради Чарли. Но по-голямата причина беше, че имаше различно пътешествие, което знаех, че трябва първо да направя — това беше ясен приоритет.

Също така, трябваше да пътувам сама.

Това беше единственият спор между мен и Едуард, откакто станах вампир. Главната причина за кавгата беше частта, свързана с фактора „сама“. Но фактите бяха такива и моят план беше единственият, който имаше смисъл. Трябваше да отида при Волтури и трябваше да го направя абсолютно сама. Дори освободена от старите кошмари, от всякакви сънища, беше невъзможно да забравя Волтури. Те също не ни оставяха без напомняния.

До денят, в който се появи подаръкът на Аро, аз не знаех, че Алис беше изпратила известия за сватбата до водачите на Волтури; ние сме били много далеч на остров Есме, като тя имала видение за войници на Волтури — Джейн и Алек, унищожително могъщите близнаци, били измежду тях. Кай планувал да изпрати ловна дружина, за да проверят дали все още съм човек, въпреки техният декрет (понеже аз знаех за тайният вампирски свят, аз или трябваше да се присъединя, или да устата ми щеше да бъде затворена… завинаги). Така че Алис им изпратила известията, виждайки че това ще ги забави, докато те дешифрирали значението зад него. Но те щяха да дойдат все някога. Това беше сигурно.

Самият подарък не беше прекалено заплашителен. Екстравагантен, да, почти плашещ в екстравагантността си. Заплахата беше в последната реплика от поздравителната бележка на Аро, написана в черно мастило на лист тежка, чисто бяла хартия с почерка на самият главатар на Волтури:

Подаръкът беше поставен в претрупана, гравирана, древна дървена кутия, вътрешността й беше покрита със злато и седеф, украсена със скъпоценни камъни в цветовете на дъгата. Алис каза, че само кутията била безценно съкровище, която би затъмнила всяко едно бижу, освен това в нея.

— Винаги съм се чудел къде ли са изчезнали кралските бижута, които Джон от Англия заложи през тринадесети век. — Каза Карлайл. — Предполагам, че не ме изненадва това, че Волтури имат част от тях.

Огърлицата беше проста — злато, вплетено в дебела въже от верижката, почти уголемена, като плавна змея, която се увива близо до гърлото. Едно бижу висеше провесено на въжето: бял диамант с големината на топка за голф.

Нескритото напомняне в бележката на Аро ме заинтересова повече от бижуто. Волтури се нуждаеха да видят, че аз бях безсмъртна, че семейство Кълън се подчиняват на заповедите на Волтури и имаха нужда да проверят скоро. Не биваше да им се позволява дори да приближат Форкс. Имаше само един начин да запазим живота си тук в безопасност.

— Няма да ходиш сама. — Беше настоял Едуард през зъби, а ръцете му се бяха свили в юмруци.

— Те няма да ме наранят. — Казах аз, колкото се може по-успокоително, насилвайки гласът си да звучи сигурен. — Те нямат причина. Аз съм вампир. Случаят е приключен.

— Не. Абсолютно не.

— Едуард, това е единственият начин да я защитим.

И той не бе могъл да спори с това. Моята логика беше херметически затворена.

Дори през краткото време, през което познавах Аро, бях успяла да видя, че той е колекционер, а най-ценните му съкровища бяха живите същества. Той пожелаваше красота, талант и рядкост измежду безсмъртните му последователи повече от всяко бижу, заключено в съкровищницата му. Беше достатъчно лошо, че той беше пожелал способностите на Алис и Едуард. Няма да му дам друга причина да ревнува от семейството на Карлайл. Ренесме беше красива и надарена, уникална — тя беше единствена по рода си. Той няма да бъде допуснат до нея, дори и през мислите на някого.

А аз бях единствената, чийто мисли той не можеше да чуе. Разбира се, че щях да отида сама. Алис не виждаше никакви проблеми по време на пътуването ми, но беше притеснена от неясното качество на виденията си. Тя каза, че те понякога били подобно неясни, когато били извън решения, които биха влезли в конфликт, но които не били напълно разрешени. Тази несигурност накара Едуард да стане, в началото колеблив, дори напълно против това, което възнамерявах да направя. Той искаше да дойде с мен до свръзката ми в Лондон, но аз не можех да оставя Ренесме и без двамата й родители. Карлайл щеше да дойде вместо това. Това направи и Едуард, и мен малко по-спокойни, знаейки, че Карлайл щеше да бъде само на няколко часа път от мен.

Алис продължаваше да претърсва бъдещето, но нещата, които тя намираше, не бяха свързани с това, което тя търсеше. Нова насока в стоковата борса; възможно посещение за сдобряване от страна на Ирина, въпреки че решението й не беше твърдо; снежна буря, която щеше да удари след шест седмици; позвъняване от Рене (аз упражнявах „грубият“ си глас и ставах все по-добра всеки ден — Рене знаеше, че все още съм болна, но се оправям).

Купихме билети до Италия на деня след като Ренесме навърши три месеца. Планирах това да бъде много кратко пътуване, така че не бях казала на Чарли. Джейкъб знаеше и той зае страната на Едуард. Но днес спорът беше за Бразилия. Джейкъб беше решил да дойде с нас.

Тримата — Джейкъб, Ренесме и аз, ловувахме заедно. Диетата на животинска кръв не беше любимото нещо на Ренесме — и затова на Джейкъб му беше позволено да дойде. Джейкъб беше направил състезание между тях двамата и това я направи по-склонна от всичко друго.

Ренесме беше много наясно по въпроса за добро и зло, що се отнасяше до ловуването на хора; тя просто мислеше, че дарената кръв е добър компромис. Човешката кръв я изпълваше и изглежда беше съвместима с организма й, но тя реагираше на всякакви видове твърда храна в същата мъченическа издръжливост, с която аз ядях цветно зеле и зелен боб. Животинската кръв беше по-добра от нея поне. Тя имаше състезателна природа и предизвикателството да победи Джейкъб я направи развълнувана да ловува.

— Джейкъб. — Казах аз, опитвайки се да го вразумя отново, докато Ренесме танцуваше пред нас към дългата поляна, търсейки миризма, която ще й хареса. — Ти имаш задължения тук. Сет, Лия…

Той изсумтя.

— Аз не съм бавачка на глутницата си. Те и без това си имат задължения в Ла Пуш.

— Нещо като теб ли? Официално ли се отказваш от гимназията, тогава? Ако ще вървиш наред с Ренесме, ще трябва доста да поучиш.

— Това е само почивка. Ще се върна в училище, когато нещата… се забавят.

Аз загубих концентрацията върху моята страна на спора, когато той каза това и ние и двамата автоматично погледнахме Ренесме. Тя наблюдаваше снежинките, танцуващи високо над глава й, топящи се преди да могат да се полепят по пожълтялата трева в продълговатата, с форма на стрела, поляна, в която стояхме. Нейната набраздена рокличка с цвят на слонова кост беше само един тон по-тъмна от снега и червеникавокафявите й къдрици успяваха да блещукат, въпреки че слънцето беше дълбоко заровено зад облаците.

Докато наблюдавахме, тя се наведе за момент и тогава отскочи на пет метра във въздуха. Малките й ръчички грабнаха една снежинка и след това Ренесме се приземи леко на краката си. Тя се обърна към нас със шокираща усмивка — наистина, не беше нещо, с което можеше да се свикне — и отвори ръчичките си, за да ни покаже перфектно оформената ледена звезда с осем лъча, преди тя да се стопи.

— Красива е — Джейкъб подвикна оценяващо. — Но мисля, че се запъна, Неси.

Тя заподскача към Джейкъб; той отвори обятията си в точният момент, когато тя скочи в тях. Те бяха перфектно синхронизирали това движение. Тя правеше това, когато искаше да каже нещо. Все още предпочиташе да не говори.

Ренесме докосна лицето му, намръщвайки се очарователно, докато всички ние слушахме как стадо лосове се отдалечаваха по-навътре в гората.

— Си-и-игурно е, че не си жадна, Неси — отговори Джейкъб малко саркастично, но най-вече снизходително. — Просто те е шубе, че аз ще хвана най-големия!

Тя отскочи назад от ръцете на Джейкъб, приземявайки се леко на краката си и завъртя очи — толкова много приличаше на Едуард, когато го правеше. Тогава се спусна към дърветата.

— Заемам се — каза Джейкъб, когато аз се наведох да я последвам. Той свали тениската си, докато побягна след нея към гората, вече треперещ. — Не се зачита, ако мамиш — подвикна той след Ренесме.

Аз се усмихнах на листата, които те оставиха да се развяват след тях, клатейки глава. Понякога Джейкъб беше по-голямо дете от Ренесме.

Аз се спрях, давайки няколко минути преднина на моите ловци. Щях много лесно да ги проследя, а и Ренесме много обичаше да ме изненадва с големината на плячката си.

Отново се усмихнах.

Тясната полянка беше много тиха, много празна. Прехвърчащият сняг намаляваше над мен, почти изчезнал. Алис беше видяла, че няма да се задържи много седмици.

Обикновено с Едуард идвахме заедно на тези ловни екскурзии. Но Едуард беше с Карлайл днес, планирайки пътуването до Рио, говорейки зад гърба на Джейкъб… Намръщих се. Когато се върнех, щях да заема страната на Джейкъб. Той би трябвало да дойде с нас. Той беше заинтересован от това, колкото и всеки един от нас — целият му живот беше на карта, както и моят.

Докато мислите ми бяха загубени из близкото бъдеще, очите ми обходиха планината, както обикновено, търсейки плячка, търсейки опасност. Не мислех затова; подтикът беше автоматичен. Или може би имаше причина за разглеждането ми, някакъв малък спусък, който острите ми сетива са уловили, преди да го осъзная.

Докато очите ми прелитаха над върхът на отдалечена скала, стояща в синьо-сиво на фона на зелено — черната гора, сребърен отблясък — или може би беше златен? — прикова вниманието ми. Погледът ми се съсредоточи върху цвета, който не би трябвало да е там, толкова надалеч в леката мъгла, че дори орел не би могъл да го различи. Аз се зазяпах.

Тя също се беше зазяпала. Това, че бе вампир, беше очевидно. Кожата й бе мраморно бяла, с устройство, хиляди пъти по-гладко от човешката кожа. Дори под облаците, тя хвърляше леки отблясъци. Ако кожата й не я бе издала, неподвижността й би го направила. Само вампирите и статуите могат да бъдат толкова неподвижни.

Косата й беше много светло руса, почти сребриста. Това е бил отблясъка, който бе привлякъл вниманието ми. Стоеше права като по конец, с рязък край при брадичката й, разделена по равно по средата.

Беше ми непозната. Бях абсолютно убедена, че никога преди не съм я виждала, дори като човек. Никое от лицата в мътните ми спомени не беше същото като това.

Но я познах на мига по тъмно златистите й очи. Ирина бе решила все пак да дойде.

За един момент аз я гледах и тя също ме гледаше. Чудех се дали тя също веднага ще се сети коя съм аз. Аз полувдигнах ръката си, за да помахам, но устната й се изви съвсем малко, придавайки на лицето й внезапна враждебност.

Чух победният вик на Ренесме, чух воя на Джейкъб в отговор на нейния и видях как лицето на Ирина потрепна рефлексивно към звука, когато той отекна при нея след няколко секунди. Погледът й се отклони леко надясно и аз знаех какво виждаше тя. Огромен червеникавокафяв върколак, вероятно този, който бе убил Лорън. Колко ли дълго ни е наблюдавала? Достатъчно дълго, за да види привързаността ни от преди малко, сигурна бях. Лицето й се сви от болка.

Инстинктивно, аз отворих ръцете си пред себе си в извинителен жест. Тя отново се обърна към мен и устната й се изви над зъбите й. Челюстта й се отключи, докато тя ръмжеше. Когато слабият звук достигна до мен, тя вече се бе обърнала и изчезнала в гората.

— По дяволите! — Изпъшках аз.

Спринтирах в гората след Ренесме и Джейкъб, не исках да ги изпускам от поглед. Не знаех в какво посока и поела Ирина или точно колко бясна беше тя в момента. Отмъщението беше обща фикс идея сред вампирите, една, която не беше лесно да се потисне. Бягайки с пълна скорост, ми отне само две секунди да ги достигна.

— Моят е по-голям. — Чух да настоява Ренесме, когато нахлух сред гъстите трънливи храсти в малкото отворено пространство, където те стояха.

Ушите на Джейкъб се сплескаха, когато видя изражението ми; той се наведе напред, разкривайки зъбите си — муцуната му беше оплискана с кръвта от плячката му. Очите му обходиха гората. Можех да чуя ръмженето, което се зараждаше в гърлото му.

Ренесме беше нащрек, колкото и Джейкъб. Изоставяйки мъртвия елен в краката си, тя скочи в очакващите ми обятия, притискайки любопитните си ръчички към бузите ми.

— Преувеличавам — уверих ги бързо. — Всичко е наред, мисля. Чакайте.

Аз извадих телефона си и натиснах бутона за бързо набиране. Едуард отговори на първото звънене. Джейкъб и Ренесме слушаха внимателно от моята страна на разговора, докато разказвах случката на Едуард.

— Ела, доведи и Карлайл — аз говорех толкова бързо, че се чудех дали Джейкъб успява да чуе всичко. — Видях Ирина и тя ме видя, но тогава тя видя и Джейкъб, ядоса се и избяга, мисля. Не се появи тук, все още, но изглеждаше доста разтроена, така че може би ще го направи. Ако не дойде, ти и Карлайл трябва да тръгнете след нея и да поговорите с нея. Чувствам се толкова зле.

Джейкъб изръмжа.

— Ще бъдем там след половин минута — увери ме Едуард и аз чувах свистенето на вятъра, предизвикан от бягането му.

Хукнахме обратно към продълговатата поляна и мълчаливо зачакахме, като Джейкъб и аз се ослушвахме внимателно за непознати стъпки.

Когато звукът дойде, обаче, той беше много познат. И тогава Едуард беше до мен, Карлайл с няколко секунди назад. Бях изненадана да чуя тежкото тупване на големи лапи, следващи Карлайл. Предполагам не би трябвало да бъде шокирана. С дори загатване за опасност за Ренесме, разбира се, че Джейкъб ще извика подкрепление.

— Тя беше на онова било — казах им веднага, посочвайки мястото.

Ако Ирина бягаше, тя вече имаше доста преднина. Дали тя щеше да спре и да изслуша Карлайл? Изражението й от преди ме накара да мисля, че няма да го направи.

— Може би трябва да се обадите на Емет и Джаспър и да дойдат с вас. Тя изглеждаше… наистина разтроена. Изръмжа ми.

— Какво? — Попита Едуард ядосано.

Карлайл постави ръка на рамото му.

— Тя скърби. Аз ще тръгна след нея.

— Отивам с теб. — Настоя Едуард.

Те се загледаха дълго един в друг — вероятно Карлайл сравняваше раздразнението на Едуард към Ирина към безпомощността му като телепат. Най-накрая Карлайл кимна и те поеха по следата без да се обаждат на Джаспър или Емет.

Джейкъб изпъшка нетърпеливо и ме мушна в гърба с носа си. Вероятно искаше Ренесме в безопасността на къщата, за всеки случай. Аз се съгласих с него и ние побързахме към къщи със Сет и Лия, бягащи по фланговете ни.

Ренесме беше кротка в обятията ми, едната й ръка все още беше на лицето ми. След като ловната разходка беше прекратена, тя щеше да трябва да се нахрани с дарената кръв. Мислите й бяха леко самодоволни.

28. БЪДЕЩЕТО

Карлайл и Едуард не успяха да настигнат Ирина, преди мирисът и да изчезне безследно. Те плуваха до отсрещния бряг, за да проверят дали дирята й се е появила в права линия, но в нито една от посоките на източното крайбрежие нямаше и следа от нея.

Вината беше изцяло моя. Тя бе дошла, както Алис предсказа, за да сключи примирие със семейство Кълън, а вместо това дружбата ми с Джейкъб я бе разгневила. Щеше ми се да я бях забелязала по-рано, преди Джейкъб да се преобрази. Щеше ми се да бяхме отишли на лов някъде другаде.

Нямаше много неща за правене. Карлайл се обади на Таня, за да й съобщи разочароващите новини. Тя и Кейт не бяха виждали Ирина, след като решиха да дойдат на сватбата ми и сега бяха объркани — защо Ирина бе дошла толкова близо и все пак не се бе прибрала у дома? Не им беше лесно да загубят сестра, дори и тази раздяла да бе временна. Чудех се дали това им припомня за загубата на майка им преди толкова много векове.

Алис можеше да хвърли няколко бегли погледа върху най-близкото бъдеще, нищо прекалено конкретно. Тя нямаше да се върне в Денали, доколкото Алис можеше да каже. Картината беше неясна. Всичко, което можеше да се види, беше, че Ирина е видимо разстроена; скиташе се сред снежната пустош — на север? на изток? — с опустошително изражение. Тя не взимаше решения за нова посока отвъд променливото си нещастие.

Дните минаваха и въпреки че аз нищо не забравях, разбира се, Ирина и болката й минаха на заден план в съзнанието ми. Сега имаше по-важни неща, за които да мисля. Щях да замина за Италия само след няколко дни. Когато се върнех, щяхме да сме в състояние да отидем до Южна Америка.

Всеки детайл вече беше повторен стотици пъти. Щяхме да започнем с племето Тикуна, проследявайки легендите им толкова добре, колкото източниците ни позволяваха. Сега, след като се бяхме съгласили Джейкъб да дойде с нас, той заемаше важна част от плановете ни — беше малко вероятно хора, които вярваха във вампири, да се съгласят да говорят с когото и да е от нас за тези истории. Ако попаднехме на задънена улица с Тикунаците, имаше много други, тясно свързани племена в областта, които да проучим. Карлайл имаше няколко стари приятели в Амазонка; ако можехме да ги открием, възможно бе и те да разполагат с информация за нас. Или поне предложения къде другаде да потърсим отговори. Беше малко вероятно тримата амазонски кръвопийци да са свързани с легенди за вампири хибриди, след като те всички бяха женски. Нямаше начин да се определи колко дълго щеше да продължи нашето проучване.

Все още не бях споменавала пред Чарли за дългото пътуване и се тревожех какво да му кажа, докато дискусията между Едуард и Карлайл продължаваше. Как да му стоваря новините най-подходящо?

Загледах се в Ренесме, докато вътрешно разисквах въпроса. Сега тя се бе свила на дивана, дишането и бе забавено в дълбокия й сън заплетените й къдрици се спускаха необуздано около лицето й. Обикновено Едуард и аз я отнасяхме обратно в къщурката ни, за да я оставим в леглото и, но тази вечер се замотахме със семейството, той и Карлайл бяха потънали в тяхното заседание, кроящи планове.

Същевременно Емет и Джаспър повече се вълнуваха от плановете за възможностите за ловуване. Амазонка предлагаше промяна от типичната ни плячка. Ягуари и пантери, примерно. На Емет му хрумна, че иска да се бори с анаконда. Есме и Розали планираха какво щяха да опаковат. Джейкъб беше далеч от глутницата на Сам, нареждаше собствените си неща за отсъствието си.

Алис се движеше бавно — за нея самата — около голямата стая, ненужно почиствайки вече безупречната площ, оправяйки перфектно закачените венци на Есме. В момента тя разместваше поставените на бюфета вази. Можех да видя от начина, по който лицето и се менеше — съзнаващо, след това празно, отново съзнаващо — че тя търсеше из бъдещето. Предположих, че тя се опитваше да види през слепите петна, които Джейкъб и Ренесме правеха във виденията й, какво ни очакваше в Южна Америка, докато Джаспър не каза:

— Не мисли повече по този въпрос, Алис; тя не ни засяга — и облак от спокойствие се промъкна тихо и незабелязано през стаята. Сигурно Алис отново се е тревожила за Ирина. Тя се изплези на Джаспър и повдигна една кристална ваза пълна с бели и червени рози и тръгна към кухнята. Имаше само леко загатване на увехналост в едно от белите цветя, но изглежда Алис се стремеше към абсолютното съвършенство, като отвличане на вниманието от липсата на видения тази вечер.

Отново поглеждайки към Ренесме, не забелязах кога вазата се е изплъзнала от пръстите на Алис. Само чух свистенето във въздуха, който свиреше, минавайки покрай кристала, очите ми проблеснаха, когато вазата се разтроши на десет хиляди диамантени късчета срещу бордюра на мраморния кухненски под.

Стояхме напълно неподвижно, когато кристалните парченца подскочиха и се пръснаха във всяка посока с немузикално подрънкване, очите ни бяха вкопчени в гърба на Алис.

Първата ми нелогична мисъл бе, че Алис се шегува с нас. Защото нямаше начин тя наистина да изпусне вазата без да иска. Аз самата можех да се стрелна през стаята, за да хвана вазата без проблем, ако не допусках, че тя ще я улови. И на първо място — как въобще би и се изплъзнала от пръстите? Нейните съвършено сигурни пръсти…

Никога не съм виждала вампир да изпуска нещо случайно. Никога.

И тогава Алис ни погледна, завъртайки се с толкова бързо движение, че то въобще не съществуваше.

Очите й бяха наполовина тук, наполовина потънали в бъдещето, широки, ококорени, изпълвайки слабичкото й лице, изглеждаха сякаш го препълваха. Да гледаш в очите й беше така, сякаш гледаш от вътрешността на гроб. Бях зарината от ужаса, отчаянието и агонията в погледа й.

Чух ахването на Едуард; беше отчаян, наполовина задавен звук.

— Какво? — изръмжа Джаспър, скачайки до нея с мъгливо движение, смачквайки начупения кристал под краката си. Хвана раменете й и рязко я раздруса. Тя изглежда се стресна в ръцете му.

— Какво има, Алис?

Емет се мръдна в периферното ми зрение, зъбите му бяха оголени, докато очите му се стрелнаха през прозореца, очаквайки атака. Есме, Карлайл и Роуз мълчаха замръзнали, също като мен.

Джаспър отново разтресе Алис:

— Какво е то?

— Те идват за нас — казаха Алис и Едуард едновременно, напълно синхронизирани. — Всичките.

Тишина.

За първи път аз разбрах най-бързо — защото нещо в техните думи освободи моето собствено видение. Беше просто далечен спомен на сън — слаб, прозрачен, смътен сякаш се взирах през дебела мъгла… В главата си видях щрихите на черен напредващ призрак от моя наполовина забравен човешки кошмар. Не можех да забележа блясъка в рубинено червените им очи в мъглявата картина или пък блясъка на техните остри, мокри зъби, но знаех къде трябваше да го има…

По-силно от спомена, пред погледа ми се появи чувството — внезапната нужда да предпазя безценното нещо зад мен.

Исках да сграбча Ренесме в ръцете си, да я скрия зад кожата и косата ми, да я направя невидима. Но дори не можех да се обърна, за да я погледна. Чувствах се не като камък, а като лед. За първи път, откакто се преродих, ми стана студено.

Едва чух потвърждението на страховете ми. Не ми трябваше. Вече знаех.

— Волтури — изстена Алис.

— Всичките — изпъшка Едуард в същото време.

— Защо? — запита се Алис. — Как?

— Кога? — прошепна Едуард.

— Защо? — попита Есме като ехо на въпроса на Алис.

— Кога? — повтори Джаспър с глас като разцепен лед.

Очите на Алис не мигнаха, но беше така, сякаш са покрити с воал; станаха съвършено празни. Само устата й се задържа в израза й на ужас.

— Не след дълго — казаха тя и Едуард заедно. Тогава тя заговори сама. — Има сняг в гората и в града. След малко повечко от месец.

— Защо? — този път попита Карлайл.

Есме отговори:

— Трябва да има причина. Може би, за да видят…

— Това не е заради Бела — каза празно Алис. — Всичките идват — Аро, Кай, Маркус, всеки член от свитата им, дори и съпругите.

— Съпругите никога не напускат кулата — прекъсна я Джаспър с равен глас. — Никога. Не и по време на южняшките размирици. Не и когато румънците се опитаха да ги свалят от власт. Дори и когато ловуват за безсмъртни деца. Никога.

— Сега идват — прошепна Едуард.

— Но защо? — попита Карлайл отново. — Нищо не сме направили! А даже и да сме — какво бихме могли да направим, че да си докараме това?

— Има толкова много от нас — каза Едуард бавно. — Сигурно искат да се уверят, че… — той не довърши.

— Това не отговаря на критичния въпрос! Защо?

Чувствах, че знам отговора на въпроса на Карлайл и същевременно не го знаех. Ренесме беше причината, бях сигурна. Някакси си знаех от самото начало, че те ще дойдат за нея. Подсъзнанието ми ме беше предупредило още преди да разбера, че я нося в утробата си. Изглеждаше странно очаквано сега. Сякаш винаги съм знаела, че Волтури ще дойдат да ми вземат щастието.

Но това все още не отговаряше на въпроса.

— Върни се, Алис — помоли я Джаспър. — Потърси причината. Търси.

Алис тръсна бавно глава, раменете и се свиха:

— Дойде ми от никъде, Джаз. Не гледах за тях или дори за нас. Гледах за Ирина. Не беше там, където очаквах да бъде… — отдалечи се Алис, очите й отново се отнесоха. Тя се загледа в нищото за една дълга секунда.

И тогава главата й се вдигна рязко и очите й бяха твърди като камък. Чух как Едуард си поема дъх.

— Тя реши да отиде при тях — каза Алис. — Ирина реши да отиде при Волтури. И тогава те ще решат да… Сякаш и те я наблюдават. Сякаш решението им вече е взето и те просто чакат за нея.

Отново беше тихо, сякаш смилахме информацията. Бях се фокусирала върху картината, която старателно се нареждаше в главата ми.

Картината, в която Ирина е закрепена на скалата и наблюдава. Какво бе видяла тя? Вампир и върколак, които бяха най-добри приятели. Бях се фокусирала върху този образ; този, който очевидно би обяснил реакцията й. Но не беше това всичко, което бе видяла.

Тя също така бе видяла и дете. Изящно красиво дете, перчещо се под падащия сняг, очевидно нещо повече от човек…

Ирина… сестрата сираче. Карлайл бе казал, че загубата на майка им, заради справедливостта на Волтури, бе направила Таня, Кейт и Ирина пуристи, щом опреше до закона.

Само преди половин минутка самият Джаспър бе казал думите: „Дори и когато ловуват за безсмъртни деца“… Безсмъртни деца — злото, което не бива да се назовава, ужасяващото табу…

С миналото на Ирина, как по друг начин би могла да изтълкува това, което бе видяла на тясната ливада? Тя не бе достатъчно близо, за да чуе сърцето на Ренесме, да усети температурата излъчвана от тялото й. Розовите бузки на Ренесме можеха и да са хитрост от наша страна, след всичко, което знаеше.

Най-малкото Кълънови бяха в съюз с върколаци. От гледната точка на Ирина, може би това значеше, че нищо не беше над нас…

Ирина си измиваше ръцете в снежната пустош — най-малкото не скърбеше по Лоран, но знаеше, че е неин дълг да предаде Кълънови, съзнавайки какво ще стане с тях ако го направи. Очевидно съвестта й би надделяла над вековно приятелство.

И отговорът на Волтури за нарушението бе толкова автоматичен — решението вече беше взето.

Обърнах се и се провесих над спящото тяло на Ренесме, покривайки го с косата си, заравяйки лицето си в къдриците й.

— Помислете върху това какво видя тя днес — казах аз с нисък глас, прекъсвайки каквото и да започваше Емет да казва. — За някого, който е загубил майка си заради безсмъртно дете, как би му изглеждала Ренесме?

Отново всичко беше тихо и другите стигнаха до там, където аз вече бях.

— Безсмъртно дете — прошепна Карлайл.

Усетих как Едуард коленичи до мен и ни обви и двете с ръце.

— Но тя бърка — продължих аз. — Ренесме не е като другите деца. Те са замръзнали, а тя расте толкова много всеки ден. Те са извън контрол, а тя никога не е наранявала Чарли или Сю, даже не им показва неща, които биха ги разтроили. Тя може да се контролира. Тя вече е по-умна от повечето възрастни. Не биха имали причина…

Бърборех, чакайки някой да издиша от облекчение, чакайки леденото напрежение в стаята да де успокои толкова, колкото спокойна бях аз сега. Стаята обаче сякаш ставаше по-студена. Слабият ми глас се превърна в мълчание. Никой не проговори за дълго време.

Тогава Едуард прошепна през косата ми:

— Не това е престъплението за което са тръгнали, любов моя — каза той тихо. — Аро е видял доказателството в мислите на Ирина. Те ще дойдат да унищожат, не за да разберат причините.

— Но те грешат — казах аз непреклонно.

— Те няма да почакат, за да им покажем.

Гласът му все още беше тих, нежен, кадифен… и все още болката и опустошението в гласа му бяха неизбежни. Гласът му беше като очите на Алис по-рано — като от вътрешността на оръдие.

— Какво можем да направим? — попитах.

Ренесме беше толкова топла и съвършена в ръцете ми, сънуваща в покой. Толкова се тревожех за бързия й растеж — тревожех се, че ще има само малко повече от десетилетие живот… Този страх сега изглеждаше ироничен. Малко повече от месец.

Това ли беше границата? Имах повече щастие, отколкото повечето хора някога са изпитвали. Имаше ли някакъв природен закон, който разпределяше щастието и мъката по света? Беше ли радостта ми объркала този баланс? Четири месеца ли бяха всичко, което можех да имам?

Емет отговори на риторичния ми въпрос:

— Ще се бием! — каза той хладнокръвно.

— Не можем да победим — изръмжа Джаспър.

Можех да си представя как изглеждаше лицето му, как тялото му би се извило над това на Алис.

— Е, не можем да бягаме. Не и с Деметри наоколо. — Емет направи погнусен звук и инстинктивно разбрах, че той не е притеснен заради идеята за преследвача на Волтури, а заради идеята за побягване. — И аз не знам, че не можем да ги победим — каза той. — Имаме няколко възможности, които можем да обсъдим. Не трябва да се борим сами.

Главата ми се стрелна нагоре, когато чух това:

— Не можем да осъдим Килаетите на смърт също, Емет!

— Спокойно, Бела — изражението му не бе по-различно от това, когато планираше да се бие с анаконди. Дори идеята за унищожения не можеше да промени перспективата на Емет, неговата способност да потрепва от радост при предизвикателство. — Нямах в предвид глутницата. Бъди реалистка — мислиш ли, че Джейкъб и Сам биха игнорирали нападението? Дори и да не беше заради Неси? Да не споменавам, че благодарение на Ирина, Аро знае и…

Карлайл повтори шепнешком:

— Другите приятели, които не трябва да обричаме на смърт.

— Хей, ще ги оставим сами да си решат — каза Емет с умиротворителен тон. — Не казвам, че трябва да се бият с нас — можех да видя планът, съставящ се от само себе си в главата му, докато говореше. — Ако те само стоят до нас, достатъчно дълго, за да накарат Волтури да се подвоумят. Най-малкото, Бела е права. Ако можем да ги накараме да се спрат и да ни чуят. Това би премахнало всяка причина за бой…

Сега имаше леко загатване за усмивка върху лицето на Емет. Изненадана съм, че никой не го е ударил все още. Аз исках.

— Да — каза пламенно Есме. — В това има смисъл, Емет. Нуждаем се единствено Волтури да спрат за момент. Просто достатъчно дълго, за да слушат.

— Ще ни трябват доста свидетели — каза остро Розали, гласът й беше крехък като стъкло.

Есме кимна в съгласие, сякаш не бе чула сарказма в тона на Розали:

— За това можем да помолим приятелите си. Само да свидетелстват.

— Ние бихме го направили за тях — каза Емет.

— Просто ще трябва да ги попитаме по правилният начин — промърмори Алис. Погледнах, за да видя, че очите й бяха с тъмен израз отново. — Ще трябва да им бъде показано много внимателно.

— Да им бъде показано? — попита Джаспър.

Алис и Едуард погледнаха към Ренесме. Тогава очите на Алис отново се станаха безжизнени.

— На семейството на Таня — каза тя — На кланът на Сайобан. На това на Амун. На някой от номадите — Джарет и Мари със сигурност. Може би…

— Ами Питър и Шарлот? — попита Джаспър наполовина ужасен, сякаш се надяваше отговорът да е „не“ и неговият по-голям брат да бъде свободен от предстоящата касапница.

— Може би.

— Ами тези от Амазонка? — попита Карлайл — Качири, Зафрина и Сена?

Първоначално Алис изглеждаше твърде погълната от видението си, за да отговори, но най-накрая тя потръпна и очите й се отвориха към настоящето. Тя срещна погледа на Карлайл за малка част от секундата и тогава погледна надолу.

— Не мога да видя.

— Какво беше това? — попита Едуард шепнешком. — Частта в джунглата. Ще отидем ли да ги търсим?

— Не мога да видя — повтори Алис с безизразни очи. Объркване проблясва върху лицето на Едуард. — Ще трябва да се разделим и да побързаме — преди снега да е стигнал до земята. Ще трябва да привлечем който успеем и да ги доведем, да им покажем — тя се загледа отново. — Попитай Елизар. Това е нещо повече от просто безсмъртно дете.

Тишината беше злокобна за още един дълъг момент, докато Алис беше в транс. Тя мигна бавно, когато беше приключило, очите й бяха чудати и непроницаеми, въпреки че вече беше изцяло в настоящето.

— Има толкова много за вършене. Трябва да побързаме — прошепна тя.

— Алис? — попита Едуард — Това беше много бързо — не разбрах. Какво беше…?

— Не мога да видя! — тя избухна към него — Джейкъб е почти тук!

Розали пристъпи към предната врата:

— Аз ще се оправя с…

— Не, нека влезе — каза бързо Алис, гласът й беше странно висок при всяка дума. Тя хвана ръката на Джаспър и започна да го дърпа към задната врата — Ще виждам по-добре когато съм далеч и от Неси. Трябва да вървя. Нуждая се от концентрация. Трябва да видя всичко, което мога. Трябва да вървя. Хайде, Джаспър, нямаме време за губене!

Всички можехме да чуем Джейкъб от стълбите. Алис дръпна силно и нетърпеливо ръката на Джаспър. Той я последва бързо, а и изненадата в очите му приличаше на тази в очите на Едуард. Те се стрелнаха през вратата към сребърната нощ.

— Побързайте! — провикна се към нас. — Трябва да намерите всички!

— Да намерим всички? — попита Джейкъб, затваряйки предната врата след себе си. — Къде отиде Алис?

Никакъв отговор, всички просто се кокорехме.

Джейкъб изтръска влагата от косата си и извади ръцете си през ръкавите на тениската си, очите му бяха върху Ренесме.

— Хей, Бела! Мислех си, че вие вече ще си си отишли у дома…

Най-накрая той ме погледна, мигна и тогава се опули. Наблюдавах по изражението му как атмосферата в стаята окончателно го застигна. Той погледна надолу към мокрото петно на пода, разпръснатите рози и парченцата кристал, очите му бяха широко отворени. Пръстите му затрепериха.

— Какво? — попита той равно. — Какво се е случило?

Не можех да се сетя откъде да започна. Никой друг не намираше думи също. Джейкъб прекоси стаята с три големи крачки и падна на колене до Ренесме и мен. Можех да усетя топлината, която тялото му излъчваше, когато потрепването премина от ръцете към треперещите му длани.

— Тя добре ли е? — попита той, без да очаква отговор, докосвайки челото й, накланяйки глава, сякаш за да чуе сърцето й. — Не си играй с мен, Бела, моля те!

— Нищо й няма на Ренесме — задавих се аз и думите се разпокъсаха на странни места.

— Тогава кой не е добре?

— Всички ние, Джейкъб — прошепнах аз. Той беше и в моят глас — звукът, като от вътрешността на гроб. — Свърши се. Всички сме обречени на смърт.

29. ОТСТЪПНИЧЕСТВО

Стояхме там цяла вечер, ужасени и печални статуи, и Алис не се завърна.

Всички бяхме извън рамките на лимита си, застанали в абсолютна тишина. Карлайл едва мърдаше устните си, за да обясни всичко на Джейкъб. Преразказването изглежда направи нещата още по-зле; дори Емет стоеше тихо и мирно оттогава.

Не стана, докато слънцето не изгря и знаех, че Ренесме скоро щеше да се размърда под ръцете ми и се зачудих какво можеше да забави толкова много Алис. Надявах се да разбера повече преди да се срещна с любопитството на дъщеря ми. За да имам някои отговори. Някаква мъничка, мъничка частица надежда, за да можех да се усмихна и да не уплаша и нея с истината. Почувствах лицето си трайно скрито зад маската, която е носило цяла вечер. Не бях сигурна дали ще съм способна да се усмихна повече.

Джейкъб хъркаше в ъгъла, планина от козина на пода, мърдайки неспокойно в съня си. Сам знаеше всичко — вълците виняха себе си за всичко наближаващо. Не че тази подготовка щеше да направи нещо, но щеше да ги убие заедно с останалата част от семейството ми.

Слънчевата светлина се пречупи през задните прозорци, блестяща на кожата на Едуард. Очите ми не се бяха преместили от него от тръгването на Алис. Бяхме се гледали цяла нощ, наблюдавайки този, без който нито единия не можеше да живее — другия. Видях реакцията си, проблясваща в измъчения му поглед, докато слънцето достигна собствената ми кожа. Веждите му се размърдаха малко, след това и устните му.

— Алис — каза той.

Звукът от гласа му беше като бързо — топящ се лед. Всички се строшихме леко, омекнахме леко. Отново движение.

— Няма я от дълго време — промърмори изненадано Розали.

— Къде може да бъде? — зачуди се Емет, приближавайки се към вратата.

Есме сложи длан на нейното рамо.

— Не искаме да прекъсваме…

— Никога не се е забавяла толкова много преди — каза Едуард. Ново притеснение разцепи маската, която бе придобило лицето му. Чертите му бяха живи отново, очите му изведнъж станаха диви с нов страх, допълнителна паника. — Карлайл, ти не мислиш… Нещо свързано с поемането на инициатива? Може ли Алис да е в имала време да види, ако са изпратили някого за нея?

Главата ми се запълни с образа на прозрачната кожа на лицето на Аро. Аро, който е виждал всяко ъгълче от съзнанието на Алис, който знаеше всичко, което тя можеше да…

Емет изруга достатъчно високо, че Джейкъб се наклони на краката си с ръмжене. В двора, на ръмженето му откликна глутницата му. Семейството ми беше вече се бяха превърнали в размазани петна заради бързите си движения.

— Остани с Ренесме! — едва ли не изкрещях на Джейкъб, докато спринтирах към вратата.

Все още бях по-силна от останалите и използвах тази сила да изблъсквам себе си по-напред. Настигнах Есме след няколко подскока и Розали след няколко крачки. Засъстезавах се към черната гора, докато не застанах точно зад Едуард и Карлайл.

— Били ли са способни да я изненадат? — Карлайл попита, неговият глас беше толкова равен, сякаш стоеше безмълвен, наместо да тича с всичка сила.

— Не виждам как — отговори Едуард. — Но Аро я познава по-добре от всеки останал. По-добре и от мен.

— Това капан ли е? — извика Емет иззад нас.

— Може би — каза Едуард. — Няма друга миризма, освен тази на Алис и Джаспър. Къде ли са отишли?

Следите на Алис и Джаспър се разпръскваха в широка дъга; първо обтегната на изток от къщата, а после северно на другия бряг на реката, и тогава отново на запад след няколко мили. Ние прекосихме реката, всичките шестима скачайки със секунди разминаване. Едуард бягаше най-отпред, напълно концентриран.

— Хвана ли тази миризма? — каза Есме няколко момента след като прескочихме реката за втори път. Тя беше най-отзад, бягаше далеч вляво, на края на „ловната“ ни група. Махна към югоизток.

— Придържайте се към главната следа — почти до границата на Килаетите сме — предупреди стегнато Едуард. — Стойте заедно. Вижте дали са тръгнали на север или на юг.

Не бях наясно с договорената граница, както тях, но можех да доловя дъха на вълци в бриза, идващ от изток. Едуард и Карлайл забавиха малко от обичайното и можех да видя как главите им се движеха от страна към страна, за да доловят отново следата.

Тогава миризмата на вълци бе изведнъж силна и главата на Едуард бързо се вдигна. Той изведнъж спря. Останалите от нас замръзнаха също.

— Сам? — попита Едуард с равен глас. — Какво става?

Сам дойде от дърветата няколко стотина ярда по-нататък, вървейки бързо към нас в човешката си форма, следван от два големи вълка — Пол и Джаред. На Сам му отне малко повече, за да ни достигне; неговите човешки стъпки ме караха да се бъда нетърпелива. Не исках време, за да премислям какво се случваше. Исках да бъда в движение, да правя нещо. Исках ръцете ми да бъдат обвити около Алис, да знам без съмнение, че тя беше защитена.

Гледах как лицето на Едуард става абсолютно бяло докато четеше какво си мислеше Сам. Върколакът го игнорира, гледайки право в Карлайл докато спираше и започна да говори.

— Точно след полунощ Алис и Джаспър дойдоха до това място и помолиха за разрешение да преминат земята ни до океана. Аз им разреших и ги придружих до брега. Те веднага се втурнаха във водата и не се завърнаха. Докато пътешествахме, Алис ми каза, че е изключително важно да не казвам на Джейкъб за срещата си с нея, преди да видя вас. Трябваше да ви чакам, за да дойдете и да ви дам тази бележка. Каза да се отнеса към нея сякаш животите ни зависеха от това.

Лицето на Сам беше неумолимо, докато държеше сгънато парче хартия, напечатано цялото с малък черен текст. Беше страница от книга; острите ми очи прочетоха написаните букви докато Карлайл я обърна, за да види другата страна. Външната страна бе авторска страница от „Търговецът от Венис“. Следа от моя миризма се долови, когато Карлайл разтърси листчето. Осъзнах, че това бе страница от някоя от моите книги. Бях си донесла някои неща от къщата на Чарли в къщурката; няколко купа нормални дрехи, всички писма от майка ми и моите любими книги. Дрипавата ми колекция от Шекспирови романи беше на лавицата за книги във всекидневната в къщурката вчера сутринта…

— Алис е решила да ни остави — прошепна Карлайл.

— Какво? — проплака Розали.

Карлайл обърна страницата към нас, за да можем да прочетем.

Стояхме отново замръзнали, пълна тишина, освен звукът от сърцата на вълците, тяхното дишане. Мислите им вероятно са били шумни също. Едуард беше първият, който се мърдаше отново, говорейки в отговор на каквото бе чул в главата на Сам.

— Да, нещата са толкова опасни.

— Достатъчно, за да изоставиш семейството си? — попита високо Сам с обвинителен тон.

Беше ясно, че не е чел бележката преди да я даде на Карлайл. Беше разстроен сега, гледайки сякаш съжаляваше, че е послушал Алис.

Изражението на Едуард беше вдървено — за Сам вероятно изглеждаше ядосан или арогантен, но можех да видя формата на вина в трудните равнини на лицето му.

— Не знаем какво е видяла — каза Едуард. — Алис не е безчувствена или страхливец. Тя просто има повече информация от нас.

— Ние нямаше… — започна Сам.

— Вие сте коренно различни от нас — каза раздразнено Едуард. — Ние все още имаме наша собствена воля.

Брадата на Сам рязко се вдигна нагоре и очите му внезапно изглеждаха тъмно черни.

— Но вие трябваше да обърнете внимание на предупреждението — продължи Едуард. — Това не е нещо, в което искате да се забърквате. Все още може да отхвърлите каквото е видяла Алис.

Сам се усмихна заядливо.

— Ние не бягаме надалеч — зад него Пол изсумтя.

— Не колете семейството си за гордост — възкликна тихо Карлайл.

Сам погледна Карлайл с по-меко изражение.

— Както каза Едуард, ние нямаме свобода като вашата. Ренесме е толкова част от нашето семейство, колкото е от вашето. Джейкъб не може да я изостави и ние не можем да изоставим него — очите му примигнаха към бележката на Алис, и устните му се свиха в тънка линия.

— Вие не я познавате — каза Едуард.

— А вие? — каза Сам направо.

Карлайл сложи длан на рамото на Едуард.

— Имаме много за правене, сине. Каквото и да е решението на Алис, ще бъде глупаво да не послушаме съветите й сега. Хайде да се прибираме и да се захващаме за работа.

Едуард кимна, лицето му все още белязано с болка. Зад мен, можех да чуя тихите безмълвни ридания на Есме.

Не знаех как да плача в това тяло, не можех да направя друго освен да гледам втренчено. Нямаше никакви чувства все още. Всичко изглеждаше нереално, сякаш сънувах отново след всичките тези месеци. Имах кошмар.

— Благодаря ти, Сам — каза Карлайл.

— Съжалявам — отговори Сам. — Не трябваше да я пускаме.

— Направихте правилното нещо — каза му Карлайл. — Алис е свободна да прави, каквото ще прави. Не бих й отнел свободата.

Винаги съм мислела за Кълънови като за всичко, неделимо цяло. Изведнъж си спомних, че не винаги е било така. Карлайл е създал Едуард, Есме, Розали и Емет; Едуард е създал мен. Всички бяхме физически обединени от кръвта и отровата. Никога не съм мислела за Алис и Джаспър поотделно — като осиновени от семейството. Но истината е, че Алис е осиновила Кълънови. Тя се е показала с нейното несвързано минало, носейки Джаспър с неговото и поставила себе си в семейството, което вече било там. Заедно, тя и Джаспър, знаеха друг свят навън, далеч от Кълънови. Наистина ли е избрала да започне нов живот след като е разбрала, че със семейство Кълън е свършено?

Тогава ние бяхме урочасани, нали? Нямаше надежда в това. Нито един блещукащ лъч, който можеше да убеди Алис, че тя имаше шанс на наша страна.

Светлият утринен въздух изведнъж изглеждаше гъст, натежал, сякаш физически натежал от моето отчаяние.

— Няма да се предам без борба — изръмжа слабо Емет под дъха си. — Алис ни каза какво да правим. Нека го свършим.

Останалите кимнаха с непоколебимо изражение и осъзнах, че те залагаха на какъвто и шанс да ни бе дала Алис. Това, че те нямаха да се отдадат на безнадеждността и чакането за смърт.

Да, ние всички бихме се били. Какво друго можеше да направим? И отчасти можехме да привлечем и други, защото Алис беше казала така преди да ни напусне. Как можехме да не последваме последното й предупреждение? Вълците също биха се били с нас заради Ренесме. Ние щяхме да се бием, те щяха да се бият и всички щяхме да умрем.

Не се чувствах толкова решителна, колкото останалите. Алис знаеше разликите. Тя ни даваше единствения шанс, който можеше да види, но шансът бе прекалено слаб за нея, за да се опре на него. Вече се чувствах победена, когато обърнах гърба си към критичното лице на Сам и последвах Карлайл към къщи.

Сега тичахме автоматично, не със същата паническа бързина като преди. Когато приближихме реката, главата на Есме се обърна.

— Там беше другата следа. Тя беше свежа.

И тя кимна към посоката, към която бе приковала вниманието на Едуард по пътя насам. Когато се състезавахме да спасим Алис…

— Трябва да е от по-рано днес. Била е само Алис, без Джаспър — каза Едуард безжизнено.

Лицето на Есме се намръщи, и тя кимна. Аз се отнесох надясно, оставайки леко назад. Бях сигурна, че Едуард е прав, но в същото време… След всичко, как бележката на Алис се е оказала върху страница от моята книга?

— Бела? — попита Едуард с безчувствен глас докато се колебаех.

— Искам да последвам следата — казах му аз, помирисвайки ясната миризма на Алис, която се процеждаше надалеч от нейната по-ранна забързана пътека. Бях нова в това, но миришеше абсолютно по същия начин за мен, просто без миризмата на Джаспър.

Златните очи на Едуард бяха празни.

— Вероятно просто води към къщата.

— Тогава ще се срещнем там.

Първоначално си мислех, че ще ме остави сама, но после, след като се преместих няколко крачки нататък, в неговите празни очи проблесна живец.

— Ще дойда с теб — каза той тихо. — Ще се видим вкъщи, Карлайл.

Карлайл кимна и останалите тръгнаха. Изчаках, докато бяха далеч от тук и погледнах въпросително към Едуард.

— Не можах да те оставя да тръгнеш надалеч от мен — обясни със слаб глас той. — Боли само да си го представя.

Разбрах без нужда от повече обяснения. Мислих за това как ще се почувствам ако трябва да се разделя с него сега и осъзнах, че щях да изпитам същата болка, независимо за колко кратко щеше да бъде. Толкова малко време имахме, за да сме заедно.

Вдигнах ръката си към него и той я хвана.

— Нека побързаме — каза той. — Ренесме ще се събуди.

Кимнах и отново тичахме. Беше просто глупаво да пилеем времето си далеч от Ренесме само заради нещо любопитно. Но бележката ме тормозеше. Алис можеше да издълбае посланието в някоя скала или дървено стебло ако й липсваха писателски принадлежности. Можеше да открадне бележник от всяка от къщите по шосето. Защо моята книга? Кога го е взела?

Достатъчно сигурно, следата ни доведе обратно до къщурката чрез заобиколен маршрут, който стоеше достатъчно далеч от къщата на Кълънови и от вълците в близките гори. Веждите на Едуард се сключиха в объркване, след като стана ясно до къде водеше следата.

— Оставила е Джаспър да я чака и е дошла тук? — опита се да го осмисли той.

Бяхме почти до къщурката сега и аз се почувствах неловко. Бях доволна да имам ръката на Едуард в моята, но също се почувствах сякаш бях тук сама. Късайки страницата и връщайки я обратно при Джаспър беше доста необичайно нещо за Алис. Изглеждаше сякаш имаше съобщение в действията й — такова, което изобщо не разбирах. Но беше моята книга, затова съобщението трябваше да бъде за мен. Ако беше нещо, което тя искаше Едуард да знае, нямаше ли да откъсне страница от някоя от неговите книги…?

— Дай ми само минутка — казах аз, освобождавайки ръката си, когато стигнахме до вратата. Челото му се намръщи.

— Бела?

— Моля? Тридесет секунди.

Не го изчаках да отговори. Втурнах се към вратата, затваряйки я след себе си. Отидох право до лавицата за книги. Миризмата на Алис беше прясна — по-малко и от ден. Огънят не бе угаснал, а продължаваше да гори слабо и горещо в камината. Издърпах „Търговецът от Венис“ от полицата и я оставих отворена на страницата със заглавието. Там, до пернатото острие оставено до скъсаната страничка, под думите „Търговецът от Венис“ от Уилям Шекспир имаше бележка.

След това имаше име и адрес в Сиатъл. Когато Едуард дойде през вратата след само тринадесет секунди по-малко от тридесет, аз гледах как книгата изгаряше.

— Какво става, Бела?

— Тя е била тук. Откъснала е страница от книгата ми, за да напише бележката си.

— Защо?

— Не знам защо.

— Защо я изгаряш?

— Аз… Аз… — намръщих се, оставяйки безпокойството и болката да се изпишат на лицето ми. Не знаех какво се опитваше да ми каже Алис, само това, че тя е отишла надалеч, за да го запази от всички, освен от мен. Единственият човек, чийто ум Едуард не можеше да прочете. Затова тя трябва да е искала да го задържи в тъмнината, и вероятно е поради добра причина. — Изглеждаше ми уместно.

— Не знаем какво прави тя — каза той тихо.

Загледах се в пламъците. Бях единственият човек в света, който можеше да излъже Едуард. Това ли искаше Алис? Нейната последна молба?

— Когато бяхме на самолета си към Италия — прошепнах аз — не бе лъжа, с изключение вероятно на контекста. — На път да те спасим… тя излъга Джаспър, за да не ни последва. Знаеше, че ако той предизвика Волтури, щеше да умре. Тя предпочиташе да умре, отколкото да го постави в опасност. Предпочиташе аз да умра, също. Предпочиташе ти да умреш.

Едуард не отговори.

— Тя си има своите приоритети — казах аз.

Това накара сърцето ми да почувства болка, когато осъзна че обяснението ми не се усещаше като лъжа по никакъв начин.

— Не вярвам в това — каза Едуард. Не го каза сякаш спореше с мен — каза го сякаш спореше със самия себе си. — Може би само Джаспър е в опасност. Нейният план може да проработи за останалите от нас, но той щеше да бъде загубен ако остане. Може би…

— Можеше да ни каже това. Да го изпрати надалеч.

— Но щеше ли Джаспър да си тръгне? Може би го лъже отново.

— Може би — аз се съгласих. — Трябва да вървим вкъщи. Няма време.

Едуард взе ръката ми и се затичахме.

Бележката на Алис не ми вдъхна надежди. Ако имаше някакъв начин да избегнем идващото клане, тя щеше да каже. Не можех да видя друга възможност. Следователно тя ми даваше нещо различно. Не път към бягство. Но какво друго си мислеше тя, че искам? Може би начин да спася нещо? Имаше ли нещо, което все още можех да спася?

Карлайл и останалите не стояха без работа в наше отсъствие. Бяхме далеч от тях за цели пет минути, а те вече бяха готови да напуснат. В ъгъла, Джейкъб отново бе човек, с Ренесме в скута му, и двамата гледащи ни с диви очи.

Розали бе заменила своята копринена увиваща се рокля за чифт здраво изглеждащи джинси, маратонки, и закопчаваща се надолу риза, направена от дебела тъкан, каквито туристите използват за дълги екскурзии. Есме бе облечена по същия начин. Имаше глобус на масичката за кафе, но те бяха приключили с гледането му, чакаха нас.

Атмосферата беше по-позитивна от преди; отрази им се добре да бъдат в действие. Техните надежди се основаваха на инструкциите на Алис.

Погледнах към глобуса и се замислих накъде щяхме да се отправим първо.

— Тук ли да стоим? — попита Едуард, гледайки към Карлайл. Не звучеше щастлив.

— Алис каза, че ще трябва да покажем Ренесме на хората и трябва да бъдем внимателни с това — каза Карлайл. — Ще изпратим когото намерим тук при вас — Едуард, ти ще бъдеш най-добър в индивидуалния подход към тях.

Едуард го удостои с едно кратко кимване, все още недоволен.

— Има много земя за покриване.

— Разделяме се — отговори Емет. — Роуз и аз ще ловуваме за номади.

— Ръцете ви няма да са никак празни тук — каза Карлайл. — Семейството на Таня ще бъде тук сутринта и си нямат и идея защо. Първо, трябва да ги накарате да не реагират по начина, по който Ирина реагира. Второ, трябва да разберете какво имаше предвид Алис за Елизар. И тогава, след всичко това, ще останат ли свидетели с нас? Това ще се повтори отново ако дойдат останалите… ако можем да накараме някой да дойде на първото място. — Карлайл въздъхна. — Твоята работа може да бъде най-трудната. Ще се върнем възможно най-скоро, за да помогнем.

Карлайл постави дланта си на рамото на Едуард за секунда и тогава целуна моето чело. Есме ни прегърна и Емет ни удари и двамата по ръцете. Розали се насили за трудна усмивка към мен и Едуард, изпрати въздушна целувка към Ренесме и направи гримаса на Джейкъб.

— Късмет — пожела им Едуард.

— И на вас — каза Карлайл. — Всички ще се нуждаем от него.

Гледах как си тръгват, желаейки да усетя каквато и надежда да ги обземаше и желаейки да остана насаме с компютъра за няколко секунди. Трябваше да обмисля кой беше Дж. Дженкс и защо Алис бе изминала това разстояние, за да даде името му само на мен.

Ренесме се обърна в ръцете на Джейкъб, за да докосне врата му.

— Не знам дали приятелите на Карлайл ще дойдат. Надявам се. Изглежда сякаш ни превъзхождат числено в момента — промърмори Джейкъб на Ренесме.

Значи тя знаеше. Ренесме вече разбираше прекалено добре какво ставаше. Всичкото това белязан-върколак-даваше-всичко-което-белязаната-пожелае-каквото-и-да-е, ми идваше в повече. Предпазването й не беше ли по-добре от отговарянето на въпросите й?

Погледнах внимателно към лицето й. Не изглеждаше уплашена, само нетърпелива и много сериозна в разговора си с Джейкъб по нейния си тих начин.

— Не, ние не можем да помогнем; трябва да стоим тук — продължи той. — Хората идват, за да видят теб, не гледката.

Ренесме му се намръщи.

— Не, не трябва да ходя никъде — каза й той. Тогава той погледна към Едуард, притесненото му лице с осъзнаването, че може би греши. — Трябва ли?

Едуард се колебаеше.

— Кажи го — каза Джейкъб, с висок и обтегнат глас. Той беше в пречупващата си фаза, точно като останалите от нас.

— Вампирите, които идват да ни помогнат, не са същите като нас — каза Едуард. — Семейството на Таня е единственото като нашето с почит към човешкият живот, и дори те не мислят толкова за върколаците. Мисля, че ще бъде по-безопасно…

— Мога да се грижа за себе си — прекъсна Джейкъб.

— По-безопасно за Ренесме — продължи Едуард — ако изборът дали да повярват на историята ни за нея не е свързана с асоциация за върколак.

— Някои приятели биха се отвърнали от теб само заради тези, с които си сега?

— Мисля, че те ще бъдат толерантни повече под нормални обстоятелства. Но ти трябва да разбереш — приемането на Неси няма да бъде лесно нещо за никой от тях. Защо да го правим още по-трудно?

Карлайл бе обяснил правилата относно безсмъртните деца на Джейкъб миналата нощ.

— Безсмъртните деца наистина ли са толкова лоши? — беше попитал той.

— Не можеш да си представиш дълбочината на белезите, които те оставят на колективната вампирска психика.

— Едуард… — беше все още странно да чувам как Джейкъб използва името му без горчивина.

— Знам, Джейк. Знам колко е трудно да стоиш далеч от нея. Ще действаме за момента — да видим как ще реагират към нея. За всеки случай, на Неси ще й се наложи да бъде инкогнито и през следващите няколко седмици. Ще трябва да стои в къщурката до подходящия момент, за да я представим. Колкото повече пазиш безопасна дистанция от главната къща…

— Мога да го направя. Компания сутринта?

— Да. Най-близките ни приятели. За всеки случай, вероятно ще е по-добре ако изкараме нещата навън възможно най-скоро. Можеш да стоиш тук. Таня знае за теб. Тя дори е срещала Сет.

— Вярно.

— Препоръчително е да кажеш на Сам какво става. Може да има непознати в горите скоро.

— Добър съвет. При положение, че му дължа известна тишина след миналата нощ.

— Слушането на Алис обикновено е правилното нещо.

Зъбите на Джейкъб се стегнаха и можех да видя, че споделяше чувствата на Сам, относно каквото направиха Алис и Джаспър.

Докато те говореха, аз гледах към черния прозорец, опитвайки се да изглеждам обезумяла и загрижена. Не беше трудно. Облегнах главата си на стената, която беше до всекидневната срещу трапезарията, точно до едно от компютърните бюра. Пръстите ми пробягнаха през клавишите докато гледах в гората, опитвайки се да изглежда като небрежен жест. Вампирите винаги ли правеха нещата небрежно? Не мислех, че някой ми отделя специално внимание, но не се обърнах за да бъда сигурна. Монитора се върна към живот. Заудрях с пръсти по клавишите отново. Тогава забарабаних по дървения плот, само за да изглежда нормално. Още един удар на буквите. Погледнах екрана с периферното си зрение.

Нямаше Дж. Дженкс, но имаше Джейсън Дженкс. Адвокат. Изтърках клавиатурата, опитвайки се да запазя ритъм, като разсеяна разходка на котка, която имате, но забравена на скута ви. Джейсън Дженкс имаше уебсайт за фирмата си, но адреса на страницата бе грешен. Сиатъл, но с различен ЗИП код. Записах телефонният номер и после пак зачатках по клавиатурата в ритъм. Този път потърсих адреса, но абсолютно нищо не се появи, сякаш адреса не съществуваше. Искаше ми се да погледна и в картата, но щях да насиля късмета си. Още едно движение, за да изтрия историята…

Продължих да гледам през прозореца и прегледах гората няколко пъти. Чух леки стъпки, прекосяващи пода до мен и се обърнах с надеждата изражението ми да е същото като преди.

Ренесме ме достигна и аз отворих ръцете си. Тя се намърда между, миришейки силно на върколак, и положи главата си на врата ми.

Не знаех дали мога да понасям това. Толкова много, колкото се страхувах за моя живот, за този на Едуард, за този на останалото семейство, не беше същото като основното опасение, което чувствах към дъщеря си. Трябваше да има начин да я спася, дори и да беше единственото нещо, което можех да направя.

Изведнъж знаех, че това беше всичко, което исках. Останалото можех и да издържа ако се налагаше, но не и нейният живот да бъде застрашен. Не и това.

Тя беше единственото нещо, което просто трябваше да спася.

Можеше ли Алис да знае как можех да се чувствам?

Ръката на Ренесме докосна леко врата ми.

Тя ми показа моето собствено лице, това на Едуард, на Джейкъб, на Розали, на Есме, на Карлайл, на Алис, на Джаспър, прехвърляйки лицата на цялото ни семейство по-бързо и по-бързо. Сет и Лия, Чарли, Сю и Били. Отново и отново. Тревожещи се, както и останалите от нас бяхме. Тя се тревожеше единствено за това, че Джейк бе запазил най-лошото за толкова далеч, колкото можех да кажа. Частта как всички нямахме надежда, как всички щяхме да умрем до месец.

С копнеж показа лицето на Алис, продължително и объркано. Къде беше Алис?

— Не знам — прошепнах. — Но тя е Алис. Прави правилното нещо, както винаги.

Правилното нещо за Алис, във всеки случай. Мразех да мисля за нея по този начин, но как иначе може да бъде разбрана ситуацията? Ренесме въздъхна с усилващо се желание.

— И на мен ми липсва.

Усетих лицето си работещо, опитвайки се да намери изражението, което вървеше с вътрешната ми скръб. Чувствах очите си странно и сухо; те примигнаха срещу неудобното чувство. Прехапах устната си. Когато поех следващата глътка въздух, беше сякаш ме давеше.

Ренесме се отдръпна, за да ме погледне и видях лицето си отразено в мислите й и очите й. Изглеждах като Есме тази сутрин. Значи това е чувството сякаш плача.

Очите на Ренесме блещукаха мокри докато гледаха лицето ми. Тя докосна лицето ми, показвайки ми нищо, просто опитвайки се да ме утеши.

Никога не си бях мечтала да видя тази майка-дъщеря връзка между двете ни, по начина, по който винаги беше между Рене и мен. Но нямах ясна представа за бъдещето.

Сълза се спусна от върха на окото на Ренесме. Аз я поех с целувка. Тя докосна окото си със смайване и погледна към мокротата на пръстите си.

— Не плачи — казах й аз. — Всичко ще бъде наред. Ти ще бъдеш добре. Ще намеря начин да те измъкна от това.

Ако нямаше друго, което можех да направя, все още можех да спася моята Ренесме. Бях по-позитивна от всякога и това беше каквото Алис можеше да ми даде. Тя щеше да знае. Тя щеше да ми остави път.

30. НЕУСТОИМА

Имаше толкова много за обмисляне. Как щях да открия време да издиря сама Дж. Дженкс и защо Алис искаше да знам за него? Ако следата на Алис нямаше нищо общо с Ренесме, какво щях да направя, за да спася дъщеря си? Как щяхме да обясним с Едуард историята на Таня и семейството й тази сутрин? Ами ако реагираха като Ирина? Ами ако се превърнеше в битка? Не знаех как да се бия. Как щях да се науча само за месец? Имаше ли изобщо някаква възможност да бъда обучена достатъчно бързо, за да представлявам опасност за който и да е член от Волтури? Или бях обречена да бъда напълно безполезна? Просто още един лесен за елиминиране новороден вампир?

Нуждаех се от толкова много отговори, но нямах възможност да задам въпросите си.

Желаейки малко нормалност заради Ренесме, настоявах да я водя у дома в къщурката за лягане. На Джейкъб му бе по-комфортно във вълчата му форма в този момент — справяше се по-лесно със стреса, когато се чувстваше готов за бой. Искаше ми се да се чувствах по същия начин, да се чувствах готова. Той бягаше из гората, отново нащрек.

След като се бе унесла дълбоко, поставих Ренесме в леглото й, след което отидох в предната стая, за да задам въпросите си на Едуард. Или поне тези, които можех да попитам — един от най-трудните проблеми бе идеята да се опитам да скрия каквото и да е било от него, дори при предимството от мълчаливите ми мисли.

Той бе застанал с гръб към мен, загледан в огъня.

— Едуард, аз…

Той се завъртя и прекоси стаята за отрицателно време, за по-кратко от частица от секундата. Имах време само да регистрирам дивото изражение на лицето му преди устните му да се притиснат в моите и ръцете му да се сключат около мен като желязно менгеме.

Не се сетих за въпросите си през остатъка от нощта. Не ми отне много време, за да разбера причината за настроението му и дори още по-малко време, за да се почувствам по съвсем същият начин.

Бях запланувала години само за да организирам преобладаващата страст, която изпитвах към него физически. Както и векове след това, за да й се насладя. Ако ни бе останал само месец да бъдем заедно… Ами, не виждах как бих понесла такъв край. За момента не можех да не бъда егоист. Просто исках да го обичам колкото се може повече в ограниченото време, което ми бе дадено.

Беше трудно да се откъсна от него, когато слънцето изгря, но имахме да вършим работа — работа, която може да е по-трудна отколкото издирванията на останалите семейства взети заедно. Веднага щом се оставих да си помисля за това, което предстои, цялата се напрегнах — имах чувството, че нервите ми са опънати като струни, все по-тънки и по-тънки.

— Иска ми се да имаше начин да получим нужната ни информация от Елизар преди да му кажем за Неси — промърмори Едуард, докато се преобличахме бързо в гигантския килер, който повече ми напомняше за Алис, отколкото имах нужда в този момент. — Просто за всеки случай.

— Но той не би разбрал въпроса, за да може да отговори — съгласих се аз. — Мислиш ли, че ще ни позволят да обясним?

— Не знам.

Взех Ренесме, все още заспала, от леглото й и я задържах близо до себе си, така че къдриците й бяха притиснати към лицето ми — сладкият й мирис, толкова близо, надвиваше всяка друга миризма.

Не можех да губя и една секунда днес. Нуждаех се от отговори и не бях сигурна колко време ще бъдем сами с Едуард днес. Ако всичко минеше добре със семейството на Таня, да се надяваме, че щяхме да имаме компания за неопределен период от време.

— Едуард, ще ме научиш ли как да се бия? — попитах го аз, очаквайки напрегнато реакцията му, докато държеше вратата отворена за мен.

Бе точно както очаквах. Той замръзна и очите му ме огледаха дълбокомислено, сякаш ме гледаше за пръв или последен път. Очите му се застояха върху дъщеря ни, която спеше в ръцете ми.

— Ако се стигне до битка, няма да има време нито един от нас да направи по въпроса кой знае колко — каза уклончиво той.

Запазих гласът си равен.

— Ще ме оставиш без да мога да се защитавам?

Той преглътна конвулсивно, вратата потрепери и пантите запротестираха, когато хватката му стана по-силна. След което кимна.

— Щом го поставяш по този начин… Предполагам, че ще започнем с тренировките възможно най-скоро.

Аз също кимнах и тръгнахме към голямата къща. Не бързахме.

Зачудих се какво бих могла да направя, за да помогна с нещо. Бях съвсем малко специална, по мой собствен начин — ако това да имаш свръхестествено дебел череп можеше да бъде сметнато за дарба. Имаше ли някаква полза от това?

— Какво според теб е най-голямото им предимство? Имат ли изобщо някаква слабост?

На Едуард не му се наложи да попита, за да знае, че имах предвид Волтури.

— Алек и Джейн са най-голямото им предимство в нападателен план — каза той безизразно, сякаш обсъждахме баскетболен отбор. — Защитниците им рядко участват активно.

— Защото Джейн може да те изпържи на място — или поне умствено. Какво прави Алек? Не ми ли беше споменал веднъж, че е дори още по-опасен от Джейн?

— Да. Той е един вид антиподът на Джейн. Тя те кара да чувстваш най-невъобразимата болка. Алек, от друга страна, те кара да чувстваш нищо. Абсолютно нищо. Понякога, когато Волтури са в добро настроение, дават на Алек да упои някой преди да бъде екзекутиран. Ако се е предал или ги е зарадвал по някакъв друг начин.

— Упойка? Но как така това е по-опасно от Джейн?

— Защото той изключва едно по едно сетивата ти. Без болка, но също така и без зрение, или звук, или мирис. Абсолютно сетивно лишаване. Биваш съвършено самотен в нищото. Дори не усещаш, когато те изгарят.

Потреперах. Това ли бе най-доброто, на което можехме да се надяваме? Да не виждаме или усетим смъртта, когато пристигне?

— Това го прави само опасен колкото Джейн — продължи Едуард със същият далечен глас — че и двамата могат да те извадят от строя, да те направят безпомощна мишена. Разликата между тях е същата, като разликата между мен и Аро. Аро чува мислите само на един човек. Джейн може да нарани обекта, върху когото се е съсредоточила. Аз мога да чувам всички едновременно.

Усетих студ, когато видях накъде бие.

— А Алек може да ни възпрепятства всичките едновременно? — прошепнах аз.

— Да — каза той. — Ако използва дарбата си срещу нас, всички ще стоим слепи и глухи, докато не ни убият — вероятно само ще ни изгорят без да се постараят да ни разкъсат на части първо. О, може да се опитаме да се бием, но е по-вероятно да се нараним един друг, отколкото да нараним някого от тях.

Вървяхме в мълчание няколко секунди.

Една идея се оформяше в съзнанието ми. Не много обещаваща, но по-добра от нищо.

— Мислиш ли, че Алек е добър боец? — попитах аз. — Като оставим на страна способностите му, де. Ако трябваше да се бие без дарбата си. Чудя се дали изобщо някога е опитвал…

Едуард ме погледна остро.

— За какво си мислиш?

Гледах право напред.

— Е, вероятно не може да ми стори нищо, нали? Ако това, което прави е същото като Аро, и Джейн, и теб. Вероятно… ако никога не му се е налагало да се защитава… а аз науча някои номера…

— Той е бил с Волтури от векове — прекъсна ме Едуард с внезапно паникьосан глас. Вероятно виждаше същият образ в главата си като мен — Кълънови стоят безпомощно, безчувствени колони на бойното поле — освен мен. Аз щях да бъда единствената, която щеше да може да се бие. — Да, ти си определено имунизирана срещу силата му, но ти си все още новородена, Бела. Не мога да те направя толкова силен боец само за няколко седмици. Сигурен съм, че той е тренирал.

— Може би, може би не. Това е единственото нещо, което умея, а другите не могат. Дори и да успея да го разсея за известно време… — Дали щях да издържа достатъчно, за да дам шанс на другите?

— Моля те, Бела — каза Едуард през стиснати зъби. — Нека не говорим за това.

— Бъди разумен.

— Ще се опитам да те науча на каквото мога, но моля те, не ме карай да си мисля как се жертваш като отвличане на вниманието… — Той се задави и не завърши думите си.

Кимнах. Тогава щях да запазя плановете си за себе си. Първо Алек и след това, ако имах чудотворният късмет, за да спечеля — Джейн. Ако можех поне да изравня нещата — да премахна преобладаващото нападателно предимство на Волтури. Може би тогава имаше шанс… Мислите ми препускаха напред. Ами ако успеех да им отвлека вниманието или дори да ги елиминирам? Сериозно, защо някой като Джейн или Алек би се нуждаел от бойни способности? Не можех да си представя сприхавата малка Джейн да се откаже от предимството си, дори и за да се обучи. Ако бях способна да ги убия, каква разлика само щеше да има.

— Трябва да науча всичко. Колкото е възможно да натикаш в главата ми пред следващият месец — промърморих аз.

Той се държеше, сякаш не бях казала нищо.

Кой следва след това? Щеше да е най-добре да организирам плановете си, ако оцелеех след атакуването на Алек, за да няма колебание в нападението ми. Опитах се да измисля друга ситуация, където дебелият ми череп ще ми даде преднина. Не знаех достатъчно какво умееха другите. Очевидно бойците като гигантският Феликс бяха отвъд възможностите ми. Можех само да отстъпя честния бой на Емет тук. Не познавах и останалите пазители на Волтури, освен Деметри…

Лицето ми бе напълно безизразно, докато обмислях Деметри. Без съмнение щеше да е боец. Нямаше друг начин да бе оцелял толкова дълго време, винаги на преден план във всяка битка. И вероятно винаги предвождаше, защото бе техният търсач — най-добрият търсач в света, без съмнение. Ако имаше по-добър, Волтури щяха да направят размяната. Аро не търпеше компанията на вторите най-добри. Ако Деметри не съществуваше, тогава можехме да избягаме. Поне тези, които останат от нас. Дъщеря ми, топла в ръцете ми… Някой, който да избяга с нея. Джейкъб или Розали, който останеше.

И… ако Деметри не съществуваше, тогава Алис и Джаспър щяха да са в безопасност завинаги. Това ли бе видяла Алис? Че тази част от семейството ни можеше да продължи? Поне те двамата.

Можех ли да й се сърдя за това?

— Деметри… — казах аз.

— Деметри е мой — каза Едуард с твърд и скован глас. Погледнах го бързо и видях, че изражението му бе станало свирепо.

— Защо? — прошепнах аз.

Отначало той не отвърна. Бяхме стигнали реката, когато най-накрая прошепна:

— Заради Алис. Това е единственото благодаря, което мога да й дам сега за последните петдесет години.

Значи мислите му бяха на една вълна с моите.

Чух тежките лапи на Джейкъб да приближават по замръзналата земя. След секунди той крачеше до мен, като тъмните му очи бяха фокусирани върху Ренесме.

Кимнах му веднъж, след което се върнах към въпросите си. Имахме толкова малко време.

— Едуард, защо мислиш, че Алис ни каза да попитаме Елизар за Волтури? Да не е бил в Италия наскоро или нещо подобно? Какво би могъл да знае?

— Елизар знае всичко, което се отнася за Волтури. Забравих, че ти не знаеш. Преди той беше един от тях.

Изсъсках неволно. Джейкъб изръмжа до мен.

— Какво? — настоях аз, като си представих красивият тъмнокос мъж от сватбата ни, обвит в дълга, тъмна роба.

Лицето на Едуард бе по-нежно сега — той се усмихна леко.

— Елизар е много благороден човек. Той не беше напълно щастлив с Волтури, но уважаваше законите и нуждата да бъдат насърчавани. Той чувстваше, че работи в ползата на по-голямото добро. Не съжалява за времето си, прекарано с тях. Но когато открил Кармен, открил и мястото си в света. Те са много сходни характери, и двамата са много състрадателни към вампирите. — Той се усмихна отново. — Срещнали Таня и сестрите й и никога не се обърнали назад. Подхожда им този начин на живот. Ако не бяха открили Таня, предполагам че накрая сами щяха да открият начин да живеят без човешка кръв.

Картините в главата ми се въртяха. Не можех да ги подредя. Състрадателен войник на Волтури? Едуард погледна към Джейкъб и отговори на един мълчалив въпрос.

— Не, не е бил един от техните войници, така да се каже. Дарбата му им е била доста полезна.

Джейкъб навярно е попитал очевидният въпрос.

— Той има инстинктивно чувство за дарбите на другите — допълнителната способност, която някои вампири имат — каза му Едуард. — Можел е да даде общата представа на Аро на какво е способен даден вампир, само бивайки близо до него или нея. Това било доста полезно на Волтури, когато са се биели. Можел е да ги предупреди, когато някой от вражеският клан е имал способност, която е може да им причини неприятности. Това било рядкост — изискват се големи умения, за да поставиш Волтури в неизгодно положение дори за момент. Най-вече, предупреждението давало на Аро възможността да спаси някого, който би могъл да му е полезен. Дарбата на Елизар работи дори до известна степен и при хора. Обаче наистина трябва да се концентрира при тях, защото скритата им способност е доста мъглява. Аро го е карал да тества хората, които са искали да се присъединят, за да види дали имат някакъв потенциал. Аро съжалявал, когато Елизар си тръгна.

— Пуснали са го? — попитах аз. — Просто така?

Усмивката му бе по-мрачна сега, малко крива.

— Волтури не са предполагаемите злодеи, както на теб ти се струват. Те са основите на нашият мир и цивилизация. Всеки член от охраната е избрал да им служи. Доста е престижно — всички се гордеят, че са част от тях, никой не е бил насилен да остане.

Намръщих се на земята.

— Предполага се, че са ужасни и зли само с престъпниците, Бела.

— Ние не сме престъпници.

Джейкъб изпръхтя в съгласие.

— Те не знаят това.

— Наистина ли мислиш, че можем да ги накараме да спрат и да ни изслушат?

Едуард се поколеба за съвсем кратък момент, след което сви рамене.

— Ако открием достатъчно приятели, които да застанат на наша страна. Може би.

Ако.

Внезапно усетих натиска от това, което ни предстоеше днес. Едуард и аз започнахме да се движим по-бързо, преминавайки в бяг. Джейкъб ни настигна бързо.

— Таня не би трябвало да закъснее — каза Едуард. — Трябва да сме подготвени.

Как да се подготвим обаче? Нареждахме и пренареждахме, обмисляхме и премисляхме. Ренесме да се вижда? Или отначало да е скрита? Джейкъб да е в стаята? Или отвън? Беше казал на глутницата да стоят наблизо, но да бъдат невидими. Дали да не направеше и той същото?

Накрая, Ренесме, Джейкъб — обратно в човешката му форма — и аз чакахме зад ъгъла на предната врата на трапезарията, седнали зад голямата полирана маса. Джейкъб ми позволи да държа Ренесме — искаше пространство, в случай, че му се наложи да се преобрази бързо.

Въпреки че бях доволна да я държа в ръцете си, така се чувствах безполезна. Напомни ми, че в битка със зрели вампири, аз не бях нищо повече от една лесна мишена — не се нуждаех от свободни ръце.

Опитах се да си припомня Таня, Кейт, Кармен и Елизар от сватбата. Лицата им бяха смътни в слабо осветените ми спомени. Само знаех, че са красиви, две със светли коси и двама с тъмни коси. Не можех да си спомня дали имаше някаква доброта в очите им.

Едуард се облегна неподвижно срещу задната стъклена стена, загледан към входната врата. Изглеждаше, сякаш изобщо не виждаше стаята пред себе си.

Заслушахме се в колите преминаващи през магистралата, без някоя от тях да намалява скоростта си.

Ренесме се сгуши в шията ми, ръката й бе срещу бузата ми, но без да се появяват образи в главата ми. Нямаше картини, описващи чувствата й сега.

— Ами ако не ме харесат? — прошепна тя и всички погледи се стрелнаха към нейното лице.

— Разбира се, че ще… — започна да казва Джейкъб, но го накарах да млъкне с един поглед.

— Те не те разбират, Ренесме, защото никога не са срещали някого като теб — казах й аз, без да искам да я залъгвам с обещания, които може да не се сбъднат. — Проблемът е да ги накараме да разберат.

Тя въздъхна и в главата ми проблеснаха образите на всички ни за един кратък миг. Вампир, човек, върколак. Тя не се вписваше никъде.

— Ти си специална, това не е нещо лошо.

Тя поклати глава в несъгласие. Тя се замисли за опънатите ни лица и каза:

— Вината е моя.

— Не — казахме аз, Джейкъб и Едуард едновременно, но преди да можем да спорим повече с нея, чухме звукът, който очаквахме — забавянето на двигател по магистралата, гумите, които се придвижваха от асфалта към меката почва.

Едуард се изстреля от ъгъла, за да застане пред входната врата. Ренесме се скри в косата ми. Джейкъб и аз се загледахме един друг през масата, с отчаяние изписано върху лицата ни.

Колата се движеше бързо през гората, по-бързо отколкото Чарли или Сю караха. Чухме я да паркира в полянката и да спира пред верандата. Четири врати се отвориха и затвориха. Те не казаха нищо, докато се приближаваха към вратата. Едуард я отвори преди да успея да почукат.

— Едуард! — зарадва се женски глас.

— Здравей, Таня. Кейт, Елизар, Кармен.

Три промърморени поздрава.

— Карлайл каза, че трябва непременно да говори с нас — каза първият глас, Таня. Можех да чуя, че всичките са все още отвън. Представих си Едуард застанал на прага, блокирал пътя им. — Какъв е проблемът? Проблеми с върколаците?

Джейкъб извъртя очи.

— Не — каза Едуард. — Нашият съюз с върколаците е по-силен от всякога.

Една жена се изкиска.

— Няма ли да ни поканиш вътре? — попита Таня. След което продължи без да дочака отговор. — Къде е Карлайл?

— Карлайл трябваше да замине.

Имаше кратко мълчание.

— Какво става, Едуард? — настоя да узнае Таня.

— Ако можете, дайте ми няколко минути — отговори той. — Имам нещо трудно за обясняване и ще имам нужда да бъдете либерални, докато разберете.

— Карлайл добре ли е? — попита разтревожено мъжки глас. Елизар.

— Никой от нас не е добре, Елизар — каза Едуард, след което потупа нещо, вероятно рамото му. — Но физически, Карлайл е добре.

— Физически? — попита остро Таня. — Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че цялото ми семейство е в много сериозна опасност. Но преди да обясня, искам да ми обещаете. Изслушайте всичко, което ви кажа, преди да реагирате. Умолявам ви да ме изслушате.

Още по-дълго мълчание посрещна молбата му. През опънатото затишие, Джейкъб и аз се гледахме безмълвно. Кафявите му устни пребледняха.

— Слушаме те — накрая каза Таня. — Ще чуем всичко, преди да отсъдим.

— Благодаря ти, Таня — каза Едуард пламенно. — Нямаше да ви въвлечем в това, ако нямахме друг избор.

Едуард мръдна. Чухме четири чифта крачки да минават през прага. Някой започна да души.

— Знаех си, че онези върколаци са намесени — промърмори Таня.

— Да, те са на наша страна. Отново.

Напомнянето накара Таня да млъкне.

— Къде е твоята Бела? — попита друг женски глас. — Как е тя?

— След малко ще се присъедини към нас. Тя е добре, благодаря ти. Навлезе в безсмъртието с изключителен финес.

— Разкажи ни за опасността, Едуард — каза тихо Таня. — Ще те изслушаме и ще застанем на твоята страна, където принадлежим.

Едуард си пое дълбоко дъх.

— Първо, искам да станете свидетели на това. Заслушайте се — в другата стая. Какво чувате?

Беше тихо, след което някой помръдна.

— Само слушайте отначало, моля ви — каза Едуард.

— Върколак, предполагам. Мога да чуя сърцето му — каза Таня.

— Какво друго? — попита Едуард.

Имаше пауза.

— Какво е това туптене? — Кейт или Кармен попита. — Това да не е… някаква птица?

— Не, но помнете какво чувате. Сега, какво намирисвате? Освен върколака.

— Да не би да има човек там? — прошепна Елизар.

— Не — възрази Таня. — Не е човек, но… по-близо до човек от останалите миризми тук. Какво е това, Едуард? Не мисля, че някога съм помирисвала този аромат преди.

— Определено не си, Таня. Моля те, моля те, запомни, че това е нещо напълно ново за теб. Захвърли настрана предубежденията си.

— Обещах ти, че ще те изслушам, Едуард.

— Добре тогава. Бела? Доведи Ренесме, моля те.

Краката ми бяха странно вкочанени, но знаех, че това чувство е изцяло в главата ми. Накарах се да стана и да не се движа бавно, като станах на крака и извървях няколко кратки крачки до ъгъла. Горещината от тялото на Джейкъб пламтеше близо зад мен, докато ме следваше.

Направих една крачка към голямата стая и замръзнах, без да успея да се насиля да вървя по-напред. Ренесме си пое дълбоко дъх, след което надникна изпод косата ми със свити рамене, очаквайки отказ.

Мислех си, че съм се подготвила за реакцията им. За обвинения, за викове, за неподвижност, причинена от дълбок стрес.

Таня се препъна четири крачки назад, с тръпнещи ягодово руси къдрици, като човек пред когото се е изправила отровна змия. Кейт отскочи назад чак към входната врата и се хвана за стената там. Шокирано съскане излезе изпод стиснатите й зъби. Елизар се хвърли пред Кармен в защитническа поза.

— О, моля ви се! — чух Джейкъб да се оплаква изпод дъха си.

Едуард сложи ръката си около мен и Ренесме.

— Обещахте да ни изслушате — напомни им той.

— Някои неща не могат да бъдат чути! — възкликна Таня. — Как можа, Едуард? Не знаеш ли какво значи това?

— Трябва да се махнем оттук — каза Кейт разтревожено, ръката й върху дръжката на вратата.

— Едуард… — На Елизар не му достигаха думи.

— Чакайте — каза Едуард със суров глас сега. — Спомнете си какво чухте, какво помирисахте. Ренесме не е това, което си мислите, че е.

— Няма изключение на това правило, Едуард — сряза го Таня.

— Таня — каза Едуард остро — ти можеш да чуеш сърцебиенето й! Спри и се замисли какво означава това.

— Сърцебиенето й? — прошепна Кармен, надничайки над рамото на Елизар.

— Тя не е истинско дете-вампир — отговори Едуард, насочвайки вниманието си към по-малко враждебното изражение на Кармен. — Тя е наполовина човек.

Четиримата вампири го изгледаха така, сякаш говореше на език, който никой от тях не разбираше.

— Чуйте ме — гласът на Едуард премина в гладък, кадифен, убедителен тон. — Ренесме е единствена по рода си. Аз съм нейният баща. Не нейният създател — нейният биологичен баща.

Таня клатеше глава със съвсем малки движения. Изглежда не осъзнаваше, че го прави.

— Едуард, нали не очакваш да… — започна да казва Елизар.

— Кажи ми друго обяснение, което се вписва, Елизар. Можеш да усетиш топлината на тялото й във въздуха. Кръв тече във вените й, Елизар. Можеш да я помиришеш.

— Как? — прошепна Кейт.

— Бела е нейната биологична майка — каза й Едуард. — Тя зачена, износи и роди Ренесме, докато бе все още човек. Това почти я уби. Бях принуден да вкарам достатъчно отрова в сърцето й, за да я спася.

— Никога не съм чувал подобно нещо — каза Елизар. Раменете му все още бяха сковани, изражението му бе студено.

— Физическите отношения между вампири и хора не са често срещани — отговори Едуард с малко черен хумор в тонът си. — Хората, оцелели след такова преживяване са още по-малко. Не сте ли съгласни, братовчедки?

Кейт и Таня едновременно му се намръщиха.

— Хайде де, Елизар. Със сигурност можеш да видиш приликата.

Кармен бе тази, която отвърна на думите на Едуард. Тя заобиколи Елизар, игнорирайки половинчатото му махване, за да я предупреди, и се приближи внимателно, заставайки пред мен. Тя се наведе леко напред, оглеждайки предпазливо лицето на Ренесме.

— Изглежда имаш очите на майка си — каза тя с нисък и спокоен глас — но лицето на баща си. — След което, сякаш сама не можеше да се спре, тя се усмихна на Ренесме.

Усмивката на дъщеря ми в отговор бе ослепителна. Тя докосна лицето ми без да откъсва поглед от Кармен. Тя си представи как докосва лицето на Кармен и попита дали ще е добре.

— Имаш ли нещо против Ренесме сама да ти разкаже за себе си? — попитах аз Кармен. Бях прекалено стресирана, за да говоря по-високо от шепот. — Тя има дарбата да обяснява нещата.

Кармен все още се усмихваше на Ренесме.

— Можеш ли да говориш, мъниче?

— Да — отговори Ренесме с развълнувано високо сопрано. Семейството на Таня трепна при звука на гласът й, освен Кармен. — Но мога да ти покажа повече, отколкото мога да ти разкажа.

Тя постави малката си, обсипана с трапчинки ръка върху бузата на Кармен.

Кармен замръзна на място, сякаш електрически шок бе преминал през нея. Елизар веднага застана до нея, с ръка на рамото й, сякаш за да я дръпне назад.

— Чакай — каза Кармен задъхано, като немигащите й очи се задържаха върху тези на Ренесме.

Ренесме „показва“ на Кармен обяснението си дълго време. Лицето на Едуард бе напрегнато, докато гледаше заедно с Кармен, и ми се искаше толкова много да мога и аз да чувам това, което той чуваше. Джейкъб се помръдна нетърпеливо зад мен и знаех, че и на него му се иска същото.

— Какво й показва Неси? — измърмори той изпод дъха си.

— Всичко — прошепна Едуард.

Мина още една минута и Ренесме пусна ръката си от лицето на Кармен. Тя се усмихна победоносно на зашеметената вампирка.

— Тя наистина е ваша дъщеря, нали? — прошепна Кармен, отправяйки разширените си топазени очи към лицето на Едуард. — Такава ярка дарба! Би могла да дойде единствено от много талантлив баща.

— Вярваш ли на това, което тя ти показа? — попита Едуард с напрегнато изражение.

— Без съмнение — каза простичко Кармен.

Лицето на Елизар бе освирепяло от страдание.

— Кармен!

Кармен взе ръцете му в своите и ги стисна.

— Колкото и невъзможно да изглежда, Едуард ти казва самата истина. Нека детето само ти покаже.

Кармен побутна Елизар по-близо до мен и кимна към Ренесме.

— Покажи му, mi querida.

Ренесме се ухили, очевидно доволна от благосклонността на Кармен, и докосна леко челото на Елизар.

— Ay caray! — промълви той и се дръпна от нея.

— Какво ти направи? — настоя да узнае Таня, приближавайки се предпазливо. Кейт също се приближи.

— Тя просто се опитва да ти покаже своята гледна точка от историята — каза му Кармен с успокоителен глас.

Ренесме се намръщи нетърпеливо.

— Гледай, моля — заповяда тя на Елизар. Тя протегна ръката си към него и остави няколко сантиметра между пръстите си и лицето му в очакване.

Елизар я изгледа съмнително, след което погледна към Кармен за помощ. Тя кимна окуражително. Елизар си пое дълбоко дъх и се наведе по-близо, докато челото му не докосна отново ръката й.

Той потрепера, когато започна, но остана на място този път, като бе затворил очи в концентрацията си.

— Ах — въздъхна той, когато очите му се отвориха минути по-късно. — Разбирам.

Ренесме му се усмихна. Той се поколеба, след което се усмихна неохотно в отговор.

— Елизар? — обади се Таня.

— Истина е, Таня. Това не е безсмъртно дете. Тя е наполовина човек. Ела. Виж сама.

Мълчаливо, дойде редът на Таня да застане предпазливо пред мен, след това и Кейт, и двете показвайки шок първият път, когато образа ги удари при допирът на Ренесме. Но тогава, точно като Кармен и Елизар, те изглеждаха напълно спечелени, веднага щом свършеше.

Хвърлих поглед към гладкото лице на Едуард, чудейки се дали би могло да е толкова лесно. Златните му очи бяха ясни и непомрачени. Тогава нямаше заблуда в това.

— Благодаря ви, че ни изслушахте — каза той тихо.

— Но каква е тази сериозна опасност, за която ни предупредихте — каза Таня. — Не директно от това дете, както виждам, но определено от Волтури тогава. Как разбраха за нея? Кога ще пристигнат?

Не бях изненадана от бързото й разбиране на ситуацията. Все пак, какво друго би застрашавало едно силно семейство като моето? Само Волтури.

— Когато Бела видя Ирина онзи ден в планините — обясни Едуард — тя бе с Ренесме.

Кейт изсъска, присвивайки очи.

— Ирина е сторила това? На вас? На Карлайл? Ирина?

— Не — прошепна Таня. — Някой друг…

— Алис я видя да отива при тях — каза Едуард. Чудех се дали другите забелязаха, когато той трепна леко при споменаването на името на Алис.

— Как е могла да го стори? — Елизар не питаше никой конкретно.

— Представете си, че бяхте видели Ренесме отдалеч. Ако не бяхте дочакали нашето обяснение.

Очите на Таня се присвиха.

— Без значение какво си е помислила… Вие сте нашето семейство.

— Няма какво да направим относно избора на Ирина сега. Прекалено е късно. Алис ни даде месец.

Главите на Таня и Елизар едновременно се наклониха на една страна. Веждите на Кейт се намръщиха.

— Толкова много? — попита Елизар.

— Всички ще идват. Сигурно това отнема известна подготовка.

Елизар ахна.

— Цялата охрана?

— Не само охраната — каза Едуард със скована челюст. — Аро, Кай, Маркус. Дори съпругите им.

Шок се изписа по очите им.

— Невъзможно — каза безизразно Елизар.

— Бих казал същото преди няколко дни — отвърна Едуард.

Елизар се намръщи и когато заговори бе почти като ръмжене.

— Но това няма никакъв смисъл. Защо биха поставили себе си и съпругите в опасност?

— Няма смисъл като го погледнеш по този начин. Алис каза, че има нещо повече от просто едно наказание за това, което те си мислят, че сме сторили. Тя мислеше, че вие можете да ни помогнете.

— Повече от наказание? Но какво друго може да е? — Елизар започна да крачи, отправяйки се към вратата и обратно, сякаш бе сам в стаята, със смръщени вежди, докато гледаше към пода.

— Къде са другите, Едуард? Карлайл и Алис, и останалите? — попита Таня.

Колебанието на Едуард бе почти незабележимо. Той отговори само на една част от въпросът й.

— Търсят приятели, които могат да ни помогнат.

Таня се наведе към него, протягайки ръцете си пред себе си.

— Едуард, без значение колко приятели съберете, не можем да ви помогнем да спечелите. Можем само да умрем заедно с вас. Сигурно знаеш това. Разбира се, вероятно четиримата заслужаваме това, след това което Ирина е сторила, след като ви предадохме в миналото — пак заради нея.

Едуард поклати бързо глава.

— Не ви молим да се биете или да умрете заедно с нас, Таня. Знаеш че Карлайл никога не би поискал това.

— Тогава какво Едуард?

— Просто търсим свидетели. Ако можем да ги накараме да спрат, поне за момент. Ако ни позволят да обясним… — Той докосна бузата на Ренесме — тя улови ръката му и я притисна срещу кожата си. — Трудно е да се съмняваш в историята ни, когато го видиш със собствените си очи.

Таня кимна бавно.

— Мислиш ли, че миналото й ще е от такова значение за тях?

— Само защото засяга бъдещето й. Смисълът на забраната бе с цел да ни защити от разкриване, от създаването на деца, които не могат да бъдат усмирени.

— Аз изобщо не съм опасна — включи се и Ренесме. Заслушах се във високият й, ясен глас с нови уши, представяйки си как би звучала за другите. — Никога не съм наранявала дядо, или Сю, или Били. Обичам хора. И хора-вълци като моят Джейкъб. — Тя пусна дланта на Едуард, за да се пресегне назад и да потупа ръката на Джейкъб.

Таня и Кейт си размениха бързи погледи.

— Ако Ирина не бе пристигнала толкова скоро — замисли се Едуард — можехме да избегнем всичко това. Ренесме расте с невероятна скорост. Докато мине един месец, ще достигне още половин година развитие.

— Е, това е нещо, на което определено можем да бъдем свидетели — каза Кармен с решителен тон. — Ще можем да се закълнем, че сами сме я видели да расте. Как биха могли Волтури да игнорират подобно доказателство?

Елизар промърмори „Как, наистина?“, но не вдигна поглед, докато продължаваше да крачи наоколо, сякаш изобщо не ни обръщаше внимание.

— Да, можем да бъдем ваши свидетели — каза Таня. — Определено толкова можем да сторим. Ще видим докъде още ще можем да стигнем.

— Таня — запротестира Едуард, чувайки повече в мислите й, отколкото в думите й — не очакваме от вас да се биете с нас.

— Ако Волтури не спрат, за да изслушат свидетелите, не можем просто да стоим на едно място — настоя Таня. — Разбира се, говоря за себе си като казвам това.

Кейт изсумтя.

— Толкова ли се съмняваш в мен, сестро?

Таня й се усмихна широко.

— Все пак е самоубийствена мисия.

Кейт й се ухили, след което сви небрежно рамене.

— Навита съм.

— Аз също ще направя каквото мога, за да защитя детето — съгласи се Кармен. След което, сякаш не можеше да устои, тя протегна ръце към Ренесме. — Може ли да те подържа, bebe linda?

Ренесме се пресегна нетърпеливо към Кармен, доволна от новата си приятелка. Кармен я прегърна близо, говорейки й тихо на испански.

Беше същото като с Чарли, както и преди това с Кълънови. Ренесме бе неустоима. Какво бе това, което привличаше всички към нея, което ги караше дори да застрашават живота си, само за да я защитят? За един момент си помислих, че това, което се готвим да направим, е възможно. Може би Ренесме ще стори невъзможното и ще спечели враговете ни, както бе направила с приятелите ни.

След което си спомних, че Алис ни бе напуснала, и надеждите ми изчезнаха така бързо, както се бяха появили.

31. ДАРБА

— Какво общо имат върколаците със всичко това? — запита Таня, хвърляйки поглед към Джейкъб.

Той й отговори преди Едуард да успее да го направи.

— Ако Волтури не спрат и не изслушат каквото трябва да им кажем за Неси, тоест за Ренесме — поправи се той, припомняйки си, че Таня може и да не разбере глупавия прякор. — Ние ще ги спрем.

— Много смело, момче, но такова нещо ще е невъзможно дори и за по-опитни бойци от теб.

— Не знаеш на какво сме способни.

Таня сви рамене:

— Животът определено си е твой и можеш да правиш с него каквото поискаш.

Очите на Джейкъб се приковаха върху Ренесме — все още в ръцете на Кармен, а Кейт бе надвиснала отгоре им — и не беше трудно да се види копнежа в тях.

— Тя е специална, това мъниче — рече Таня замислено. — Трудно е да й устоиш.

— Много даровито семейство — промърмори Елизар, докато крачеше. Темпото му се увеличаваше; изстрелваше се до вратата, където стоеше Кармен и обратно на всеки няколко секунди. — Баща, който чете мисли и майка със силата на щит, а сега и тази магия, с която ни е омагьосало това изключително дете. Чудя се дали има дума, за това, което прави тя или е нещо стандартно за хибрид. Ако такова нещо въобще може да бъде наречено стандартно! Действително хибрид!

— Извинявай — каза Едуард зашеметено. Той се протегна и хвана Елизар за рамото тъкмо в момента, когато щеше пак да обръща към вратата. — Как точно нарече жена ми?

Елизар изгледа Едуард с любопитство, забравяйки маниакалното си крачене за момент:

— Щит, доколкото ми е известно. Дори в момента ме блокира, затова не мога да съм сигурен.

Втренчих се в Елизар, свивайки вежди объркано. Щит? Какво искаше да каже с това, че го блокирам? Стоях точно тук, до него без да се защитавам по никакъв начин.

— Щит? — повтори Едуард озадачен.

— Я стига, Едуард. Ако аз не мога да разчета мислите й, съмнявам се ти да можеш. Можеш ли да чуеш какво си мисли в момента? — запита Елизар.

— Не — промърмори Едуард. — Но и никога не съм успявал. Дори когато беше човек.

— Никога? — примигна Елизар. — Интересно. Това говори за един много мощен скрит талант, след като е бил толкова ясно изразен дори и преди трансформацията. Не мога да намеря пролука в щита й, за да го разгадая. Въпреки че все още е толкова млада — само на няколко месеца — погледът, който хвърли на Едуард бе почти гневен. — И очевидно въобще не е наясно с това, което прави. Напълно несъзнателно. Каква ирония. Аро ме прати по целия свят да търся такива аномалии, ти просто си го намерил на пътя и дори не съзнаваш какво имаш. — Елизар недоверчиво поклати глава.

Замръзнах на място:

— За какво говориш? Как може да съм щит? Та какво въобще означава това? — всичко, което си представях бяха средновековни рицарски доспехи.

Елизар наклони глава на една страна, докато ме изучаваше.

— Предполагам, че такива бяхме само формалност в защитата. В интерес на истината, категоризирането на тези таланти е доста субективно, на случаен принцип. Всеки талант е уникален сам по себе си. Някога изпробвала ли си способностите си? Блокирала ли си друг, освен мен и съпруга си?

Отне ми няколко секунди, въпреки бързината на новия ми мозък, да приготвя отговора си.

— Това нещо действа само на определени дарби — казах му аз. — Мислите ми са някак… лични. Но това не пречи на Джаспър да си играе с настроенията ми, както не пречи и на Алис да вижда бъдещето ми.

— Напълно мисловна защита. — Елизар кимна на себе си. — Ограничена, но силна.

— Аро не успя да чуе мислите й — възкликна Едуард. — Въпреки че тя беше още човек, когато се срещнаха.

Очите на Елизар се разшириха.

— Джейн се опита да ме нарани, но не успя — казах аз. — Едуард мисли, че Деметри не може да ме открие и че Алек също не е проблем. Това добре ли е?

Елизар кимна, с все още широко отворена уста:

— Доста.

— Щит! — каза Едуард, а от тонът му бликаше задоволство. — Никога не съм поглеждал нещата така! Единственият, който познавах бе Рената, но нещата, които вършеше тя бяха толкова различни.

Елизар се съвзе леко.

— Никоя дарба не действаше по същия начин като друг, защото никой не мисли по същия начин.

— Коя е Рената? Какво прави тя? — запитах аз. Ренесме също бе заинтригувана и отдръпна от Кармен, за да надзърне иззад Кейт.

— Рената е личният защитник на Аро — отвърна ми Елизар. — Тя е много практичен и изключително силен щит.

Смътно си спомних малка група от вампири скупчена близо до Аро в страховитата му кула, някои мъже, други жени. Не можех да видя лицата на жените в неприятния, плашещ спомен. Една от тях би трябвало да е била Рената.

— Чудя се… — рече замислено Елизар. — Разбираш ли, Рената е силен щит срещу физическа атака. Ако някой доближи нея — или Аро, тъй като тя винаги е близо до него в опасна ситуация — този някой бива… отклонен. Около нея витае сила, която отблъсква, макар че е трудно забележима. Просто осъзнаваш, че вървиш в различна от избраната от теб посока, не — осъзнаващ защо си решил да тръгнеш по този път. Тя може да изстреля щита си на няколко метра от себе си. Защитава също така Кай и Марк, когато имат нужда, но Аро е приоритет.

— Макар че, това, което прави тя не на физическа основа. Като по-голяма част от дарбите ни и нейният си играе с ума. Чудя се кой ще победи, ако тя се опита да те блокира? — той поклати глава. — Никога не съм чувал някой да успее да възпре дарбите на Аро и на Джейн.

— Мамо, ти си специална — каза ми Ренесме без почуда, сякаш говореше за цветовете на дрехите ми.

Почувствах се объркана. Нима вече не знаех дарбата си? Имах своя страхотен самоконтрол, който ми позволи да пропусна първата ужасна година на всеки новороден. Вампирите имаха най много една допълнителна способност, нали?

А всъщност Едуард беше ли прав в началото? Когато Карлайл бе предположил, че самоконтролът ми може да е нещо отвъд нормалното, Едуард бе помислил, че възпирането ми е просто продукт на добра подготовка — концентрация и начин на мислене, бе обяснил той. Кой от двамата беше прав? Имаше ли още нещо, което можех да правя? Име или графа към които принадлежах?

— Можеш ли да го разпръснеш наоколо? — попита Кейт заинтересувано.

— Да го разпръсна? — попитах аз.

— Да го запратиш извън тялото си — обясни Кейт. — Да защитиш някой друг, освен себе си.

— Не знам. Никога не съм опитвала. Не знаех, че трябва да го правя.

— Ооо, може и да не успееш — каза бързо Кейт. — Бог ми е свидетел, че опитвам от векове и най-доброто, което успях да направя, е да пусна електричество по кожата си.

Втренчих се озадачено в нея.

— Кейт има защитни умения — обясни Едуард. — Нещо като Джейн.

Несъзнателно се отдръпнах от Кейт и тя се засмя.

— Не съм садистично настроена — увери ме тя. — Просто е нещо, което ми е от полза по време на битка.

Думите на Кейт попиваха в мен, започвайки да свързват мислите в ума ми. „Да защитиш някой друг, освен себе си“, каза тя. Сякаш имаше начин да допусна някой човек в странната си, чудато мълчалива глава.

Припомних си Едуард, свит от болка върху древният камък в кулата на Волтури. Макар това да беше човешки спомен, той бе по-остър и по-болезнен от повечето други — сякаш беше издълбан в гънките на мозъка ми.

Ами ако можех да попреча на това да се случи отново? Ако можех да го защитя? Да защитя Ренесме? Ами ако съществуваше поне малка възможност да защитя и тях?

— Трябва да ме научиш как да го правя! — настоях аз, несъзнателно сграбчвайки ръката на Кейт. — Трябва да ми покажеш как!

Кейт трепна заради захвата ми:

— Може и да го направя, ако спреш да се опитваш да ми счупиш ръката.

— Ооо! Съжалявам!

— Браво, в момента го правиш — каза Кейт. — От онова движение трябваше да ти изтръпне ръката. Нищо ли не усети?

— Това не беше необходимо. Тя не искаше да те нарани — промърмори Едуард изпод дъха си. Нито една от двете ни не му обърна внимание.

— Не, нищо не усетих. Пускаше ли ток по кожата си?

— Да. Хм. Не съм срещала някой, който да не го усети, бил той безсмъртен или не.

— Каза че го разпръскваш? По кожата си?

Кейт кимна:

— Преди беше само в дланите ми. Като при Аро.

— Или като при Ренесме — прекъсна я Едуард.

— Но след много тренировки, мога да го разпространя по цялото си тяло. Добра защита е. Всеки, който се опита да ме докосне ме пуска, сякаш съм използвала електрошокова машинка. Обърква го само за секунда, но това е достатъчно дълго.

Едва слушах думите на Кат, мислите ми прехвърчаха около идеята, че може би мога да защитя малкото си семейство, стига да се науча достатъчно бързо. Горещо си пожелах да съм добра в това разпростиране, точно толкова, колкото и в другите аспекти на това да съм вампир. Човешкият ми живот не ме бе подготвил за такива естествени неща и не можех да се накарам да се доверя на тази склонност да продължа.

Почувствах се така, сякаш никога преди не съм искала нещо повече от това; да имам възможността да защитя онези, които обичах.

Бях толкова погълната от мислите си, че не бях забелязала безмълвният диалог между Едуард и Елизар, докато не се превърна в словесен разговор.

— Можеш ли да се сетиш за поне едно изключение? — попита Едуард.

Огледах се наоколо, за да схвана този коментар и осъзнах, че останалите вече бяха вперили очи в двамата мъже. Те се накланяха съсредоточено един към друг; изражението на Едуард бе сковано от подозрение, а това на Елизар бе безрадостно и неохотно.

— Не искам да мисля за тях по този начин — просъска Елизар през стиснати зъби. Учудих се от внезапната промяна в атмосферата.

— Ако си прав… — започна отново Елизар.

Едуард го прекъсна:

— Мисълта беше твоя, не моя.

— Ако аз съм прав… дори не мога да си представя какво значи това. Ще промени всичко, което сме създали в този свят. Ще промени смисъла на живота ми. Онова, от което съм бил част.

— Намеренията ти винаги са били най-добри, Елизар.

— Нима това ще има значение? Какво съм направил? Колко животи…

Таня положи ръката си на рамото на Елизар в утешително:

— Какво сме изпускали, приятелю? Искам да знам, за да споря с подобни мисли. Никога не си направил нещо, което да заслужава да се наказваш така строго.

— О, нима? — промърмори Елизар. После раздвижи рамене изпод ръката й и продължи да крачи дори по-бързо от преди.

Тя го гледа за секунда, а после насочи вниманието си към Едуард:

— Обясни.

Едуард кимна, а очите му следяха Елизар като проговори:

— Опитваше се да разбере защо толкова много от Волтури ще дойдат да ни накажат. Не е типично за тях. Несъмнено ние сме най-големия клан, с който са се разправяли някога, но в миналото други кланове са се съюзявали, за да се защитят и не са представлявали предизвикателство, въпреки броя си. Ние сме по-близки и това е фактор, макар и не много голям. Той си припомняше предишни пъти, когато кланове са били наказвани, за едно нещо или друго, и той се сети за нещо. Нещо, което останалите от защитата никога не биха забелязали, тъй като Елизар беше този, който предаваше събраната информация лично на Аро. Информация, която се повтаряше всеки век.

— Каква информация? — попита Кармен, гледайки Елизар както Едуард.

— Аро рядко предприема лично своите наказателни походи — каза Едуард. — Но в миналото, когато Аро искаше нещо определено, не минаваше много време преди да се намери информация за този или онзи клан, доказващо че е извършил някакво непростимо престъпление. Древните щяха да решат да дойдат, за да гледат как Защитата раздава справедливост. И после, когато кланът бе изцяло унищожен, Аро щеше да пощади един член, който по негово усмотрение е изпълнен с дълбоко покаяние. И винаги ще стане така, че точно този член има дарба, от която Аро се нуждае. Този човек винаги получаваше пост в Защитата. Талантливият вампир винаги отиваше на тяхна страна, изпълнен с благодарност заради оказаната чест. Нямаше никакви изключения.

— Явно чувството да си избран е опияняващо — предположи Кейт.

— Ха! — изръмжа Елизар, все още крачейки.

— Има едни измежду Стражата — отвърна Едуард, за да обясни разгневената реакция на Елизар. Името й е Челси. Тя влияе на емоционалната привързаност между хората. Може едновременно да я засили и отслаби. Тя може да накара някой да почувства привързаност към Волтури, да иска да се присъедини към тях, да опита да им се хареса…

Елизар спря рязко:

— Всички разбрахме защо Челси е толкова важна. В битка, ако можехме да развалим съюза между близки кланове, щяхме да ги победим много по-лесно. Ако можехме да отделим невинните членове на клана от виновните, справедливост щеше да бъде раздадена без излишна бруталност. Виновните щяха да бъдат унищожени без проблем, а невинните — пощадени. Иначе беше невъзможно да спрем членовете на клана, да се бият заедно. А Челси щеше лесно да разкъса връзките, които ги свързваха. Това ми изглеждаше като изключителна проява на добрина, милосърдието на Аро. Подозирах, че Челси държи и нас заедно, но и това беше нещо хубаво. Така действахме по-ефективно. Направи съвместното ни съществуване по-лесно.

Това предизвика нов прилив на спомени у мен. Преди не разбирах как цялата Стража се подчинява на господаря си с такава радост, с почти любовна привързаност.

— Колко силен е нейният талант? — попита Таня остро. Погледът й премина бързо но всеки член на нашето семейство.

Елизар сви рамене.

— Аз успях да си тръгна заедно с Кармен — а после поклати глава. — Но всичко по-слабо от връзката между партньори е в опасност. Или поне в нормален клан. Тези връзки са по-слаби от тези в нашия клан. Въздържанието от човешка кръв ни прави по-цивилизовани — позволява ни да оформим истински връзки от любов. Съмнявам се тя да успее да разруши нашия съюз, Таня.

Таня кимна, видимо успокоена, докато Елизар продължи с анализа си.

— Мисля, че причината, поради която Аро е решил да дойде лично, водейки толкова много със себе си, е защото това не е поход за наказване, а за завоюване — каза Елизар. — Има нужда да е там, за да контролира ситуацията. Но се нуждае от цялата стража, за да го защити от толкова голям, талантлив клан. От друга страна, това оставя останалите древни незащитени във Волтера. Прекалено е рисковано — някой може да реши да се възползва. Значи идват всички заедно. Как иначе ще е сигурен, че ще запази талантите, които иска? Сигурно ги иска адски силно — забеляза Елизар.

Гласът на Едуард бе тих, като дихание:

— От това, което видях в мислите на Аро миналата пролет, той никога не е искал нещо повече, отколкото иска Алис.

Зяпнах широко, припомняйки си кошмарните картини, които си бях представяла много отдавна: Едуард и Алис с черни плащове и кървавочервени очи, а лицата им студени и далечни, докато стоят близо един до друг като сенки и ръката на Аро върху техните… Дали Алис го виждаше напоследък? Беше ли видяла Челси да се опитва да отслаби любовта й към нас, да я присъедини към Аро, Кай и Марк?

— Затова ли си тръгна Алис? — попитах аз, но гласът му се пречупи като произнесох името й.

Едуард сложи ръка на бузата ми:

— Затова трябва да е. За да държи Аро далеч от онова, което той иска най-много. Да опази силата си от него.

Чух Таня и Кейт да мърморят тревожно и се сетих, че те не знаеха за Алис.

— Той иска и теб — прошепнах аз.

Едуард сви рамене, а изражението на лицето му изведнъж бе станало прекалено сдържано:

— Не толкова много. Всъщност не мога да му дам много повече от това, което вече има. И разбира се това зависи доколко ще успее да ме принуди да изпълнявам волята му. Той ме познава и знае, колко трудно ще е — той изви язвително вежди.

Елизар замръзна на място, заради равнодушието на Едуард.

— Той познава и слабостите ти — отбеляза той и после ме посочи.

— Не е нещо, което трябва да обсъждаме сега — каза бързо Едуард.

Елизар не обърна внимание на намека и продължи:

— Вероятно иска и партньорката ти, нехайнико. Явно е бил заинтригуван от талант, който не се подчинява на неговия и то още в човешката форма на притежателя.

Тази тема беше неприятна за Едуард. И за мен също. Ако Аро искаше за да направя нещо — каквото и да е — всичко, което трябваше да направи бе да заплаши Едуард и аз щях да отстъпя. Същото важеше и в обратния случай.

Нима смъртта беше най-малкия проблем? Всъщност от пленничество ли трябваше да се страхуваме? Едуард промени темата.

— Мисля че Волтури просто чакаха някакъв претекст. Те не са могли да знаят под каква форма ще дойде извинението им, но планът вече беше измислен, когато такова се появи. Ето защо Алис го видя преди Ирина да се намеси. Решението вече е било взето и само са си търсели предлог.

— Ако Волтури злоупотребяват с доверието, оказано им от всички безсмъртни… — промърмори Кармен.

— Има ли значение? — запита Елизар. — Кой би повярвал? И дори да убедим другите, че Волтури използват тяхната сила, нима ще има някаква разлика? Никой не може да се изправи срещу тях.

— Макар че очевидно някои от нас са достатъчно луди, за да опитват — промърмори Кейт.

Едуард поклати глава:

— Ти си тук само като свидетел, Кейт. Каквото и цел да преследва Аро, не вярвам да очерни репутацията на Волтури, заради нея. Ако успеем да се аргументираме, той ще бъде принуден да напусне с мир.

— Разбира се — измърмори Таня.

Никой не изглеждаше убедена. За пет дълги минути, никой не продума.

И тогава чух шума от гуми по шосето към мръсният път към къщата на Кълънови.

— По дяволите, това е Чарли — измърморих аз. — Може би кланът Денали ще се качи на втория етаж, докато…

— Не — каза Едуард далечно. Очите му бяха някъде далеч, взирайки се празно към вратата. — Не е баща ти — погледът му се насочи към мен. — Въпреки всичко, Алис изпраща Питър и Шарлот. Време е да се подготвим за следващия рунд.

32. КОМПАНИЯ

Огромната къща на Кълън бе по-препълнена с гости, отколкото някой ще помисли за удобно. Получи се така, само защото нито един от посетителите нямаше нужда от сън. Въпреки това, храненията бяха опасни. Нашата компанията ни съдействаше, както можеше. Дадоха на Форкс и на Ла Пуш глътка въздух и ловуваха само извън щата. Едуард беше много гостоприемен, отпускайки колите си назаем, когато имаше нужда, без да се свиди. Компромисът ме накара да се почувствам неудобно, въпреки че се опитах да си кажа, че те ще ловуват някъде по света, невнимателно.

Джейкъб беше дори по-посърнал. Върколаците съществуваха, за да предотвратят загубата на човешки животи, а ето, че ужасяващи убийства останаха незабелязано, малко преди границата на глутницата. Но при тези обстоятелства и Ренесме изложена на силна опасност, той си държа устата затворена и предпочете да гледа пода, наместо вампирите.

Бях изумена колко лесно новите вампири приеха Джейкъб. Проблемите, за които Едуард се притесняваше, че ще изскочат, така и не станаха реалност. Джейк изглежда бе повече или по-малко невидим за тях, не точно личност, но не и храна. Отнасяха се с него така, както хората, които не обичат животните се отнасят с домашния любимец на приятелите си.

Лия, Сет, Куил и Ембри бяха ангажирани да бягат със Сам за сега, и Джейкъб щеше да се присъедини на драго сърце към тях, само дето не можеше да изтърпи да е далеч от Ренесме, а тя в момента беше заета да очарова странната колекция от приятели на Карлайл.

Бяхме повторили сцената с представянето и на Денали, десетки пъти. Първо за Петър и Шарлот, които Алис и Джаспър бяха изпратили без да им дадат някакво обяснение. Както повечето хора, които познаваха Алис, те се довериха на инструкциите й, въпреки липсата на информация. Тя не им каза нищо, за това в коя посока се насочват с Джаспър. Не им е обещала, че ще се видят някога в бъдещето.

Нито Петър, нито Шарлот бяха виждали безсмъртно дете преди. Въпреки че знаеха правилото, реакцията им не беше толкова негативна, колкото на семейство Денали беше отначало. Любопитството им ги накара да позволят на Ренесме да им даде „обяснение“. И това беше. Сега те бяга обвързани в свидетелствуването, колкото и семейството на Таня.

Карлайл бе изпратил приятели от Ирландия и Египет. Ирландският клан пристигна пръв и бяха изненадващо лесни за убеждаване. Сайобан, необятна жена, чието огромно тяло бе хем красиво, хем хипнотизиращо, докато се движеше в плавни, вълнообразни движения, беше лидера, но тя и мургавата й половинка, Лиам, отдавна бяха свикнали да се доверяват на преценката на най-новият ми член в клана. Малката Маги, с нейните подскачащи червени къдрици, не беше толкова физически внушителна, както другите двама, но притежаваше дарбата да разбира кога я лъжат и преценките и винаги бяха неоспорими. Тя заяви, че Едуард говори истината, затова Сайобан и Лиам приеха историята ни напълно, още преди да са докоснали Ренесме.

Амун и останалите египетски вампири бяха съвсем друга история. Дори след като двама по-млади членове на клана бяха убедени от обяснението на Ренесме, Амун отказа да я докосне и заповяда на клана си да си ходят. Бенджамин, странно радостен вампир, който изглеждаше малко по-възрастен от момче, изглеждаше съвършено уверен и в същото време съвършено безразличен, склони Амун да остане с няколко малки заплахи за разрушаване на съюза им. Той остана, но продължи да отказва да докосне Ренесме, като не позволяваше на половинката си Кеби да я докосне също. Изглеждаше необичайно групиране, въпреки че египтяните си приличаха страшно много с техните катранено черни коси и маслинена бледост, че лесно можеха да минат за биологично семейство. Амун беше старшият член и откритият лидер. Кеби никога не се отдалечаваше по-далеч от него, от сянката му и никога не я чух да казва и една дума. Тиа, половинката на Бенджамин беше също тиха жена, въпреки че когато проговореше в думите й имаше много проницателност и сериозност. Все пак Бенджамин беше този, около когото изглежда се въртяха всички, сякаш притежаваше невидим магнетизъм, на който останалите разчитаха за баланс. Видях Елизар да гледа към момчето с широко отворени очи, като прецени, че египетското момче има дарбата да притегля останалите около него.

— Не е това. — Едуард ми каза, когато останахме сами същата вечер. — Дарбата му е толкова рядка, че Амун е ужасен да го загуби. Доста прилича на нас, когато бяхме планирали да пазим Ренесме от това Аро да разбере за нея. — Той въздъхна. — Амун е държал Бенджамин далече от вниманието на Аро. Той го е създал, знаейки, че ще бъде специален.

— Какво може да прави?

— Нещо, което Елизар не е виждал никога преди. Нещо, което никога не съм чувал. Нещо, което дори твоят щит не би възпрял. — Той се усмихна широко, извивайки усмивката към мен. — Всъщност, той може да влияе на природните елементи — земя, въздух, вода и огън. Истинска физическа манипулация. Без зрителни илюзии. Бенджамин все още експериментира с това и Амун се опитва да го направи оръжие. Но ти сама виждаш колко независимо е момчето. Не позволява да бъде използван.

— Харесваш го. — Отгатнах от тонът на гласа му.

— Има ясна представа за добро и лошо. Харесвам държанието му.

Отношението на Амун беше друго нещо, което и той, и Кеби запазиха за себе си, въпреки че, Бенджамин и Тиа бяха на път да се сприятелят и с Денали, и с Ирландският клан. Надявахме се, че завръщането на Карлайл ще смекчи останалото напрежение у Амун.

Емет и Роуз ни изпратиха единични вампири, всеки номад, приятел на Карлайл, когото успяха да намерят. Гарет пристигна първи — висок, слаб вампир с нетърпеливи рубинени очи и дълга жълтеникаво-червена коса, която държеше вързана отзад със кожена каишка, и веднага стана ясно, че е авантюрист. Помислих си, че можехме да му представим всякакво изпитание и той щеше да го приеме, само за да постави силите си на тест. Той бързо си допадна със сестрите Денали и започна да задава поток от въпроси за необичайния им начин на живот. Зачудих се дали вегетарианството беше друго изпитание, което щеше да пробва, само за да види дали ще се справи.

Мери и Рандал също дойдоха. Те вече бяха приятели, въпреки че, не пътуваха заедно. Те изслушаха историята на Ренесме и останаха да свидетелстват, както всички останали. И те като семейство Денали се зачудиха какво биха направили, ако Волтури не изчакат обясненията. И тримата се замислиха над идеята да застанат на наша страна.

Разбира се, Джейкъб ставаше все по-раздразнителен с всяко ново попълнение. Той стоеше на разстояние, когато можеше, а когато не можеше, мърмореше на Ренесме, че някой ще трябва да го снабди със списък, освен ако не очакват, че ще успее да запомни всичките имена на новите кръвопийци.

Карлайл и Есме се върнаха седмица, след като бяха тръгнали, Емет и Розали, само няколко дни по-късно, и всички се почувствахме по-добре, когато всички си бяха вкъщи. Карлайл доведе още един негов приятел със себе си, въпреки че приятел, може би беше грешния израз. Алистър беше английски вампир, който мразеше хората и който смяташе Карлайл за най-близкия му приятел, въпреки че, едва понасяше да му гостуват повече от един път на век. Алистър предпочиташе да се скита сам и Карлайл трябваше да използва много услуги, които номадът имаше да му връща, за да го доведе тук. Той странеше от компанията и беше ясно, че не се възхищаваше на никого от събраните кланове. Мрачният тъмнокос вампир не повярва на думите на доведения ми баща за произхода на Ренесме, и той като Амун отказа да я докосне. Едуард каза на Карлайл, Есме и мен, че Алистър се страхува да бъде тук, но се страхува повече от това, че не знае какви ще са последствията. Той беше много подозрителен за липсата на каквато и да била власт, и по тази причина и инстинктивно за Волтури. Това, което се случваше в момента, изглежда потвърди всичките му страхове.

— Разбира се, сега те ще узнаят, че съм бил тук. — Чухме го да си мърмори на таванската стая, предпочитаното от него място, за да се муси. — На този етап, Аро няма начин да не разбере. Това означава да бягам с векове. Всички, с които Карлайл е говорил през последното десетилетие ще са в списъка им. Не мога да повярвам, че се забърках в тази бъркотия. Колко добър начин да се отнасяш с приятелите си.

Но, ако беше прав, за това, че ще трябва да бяга от Волтури, поне имаше повече надежда за него, отколкото за нас. Алистър беше преследвач, въпреки че, не можеше да се мери с точността и ефективността на Деметри. Той просто чувстваше загадъчен тласък към това, което търсеше. Но това би му било достатъчно, за да му подскаже в коя посока да бяга, обратната на Деметри.

И точно тогава още един чифт от неочаквани гости пристигна. Неочаквани, защото нито Карлайл, нито Розали бяха успели да се свържат с Амазонките.

— Карлайл — По-високата от двете много високи коткоподобни жени, го поздрави, когато пристигнаха. И двете изглеждаха така, сякаш бяха разпъвани, дълги ръце и крака, дълги пръсти, дълги черни плитки и дълги лица с дълги носове. Не носеха нищо, освен животински кожи, къси жилетки и плътно прилепнали панталони, които бяха завързани отстрани с кожени връзки. Не само ексцентричното им облекло ги накара да изглеждат диви, а всичко в тях, от техните бойни пурпурни очи, до внезапните им, връхлитащи движения. Никога не бях срещала по-нецивилизовани вампири.

Но Алис ги бе изпратила и това бяха интересни новини, меко казано. Защо беше тя в Южна Америка? Само защото бе видяла, че никой друг няма да успее да се свърже с Амазонките?

— Зафрина и Сена! Но къде е Качири? — Попита Карлайл. — Никога не съм ви виждал разделени.

— Алис ни каза, че трябва да се отделим. — Зафрина отговори с груб, дълбок глас, който си отиваше с дивата й външност. — Неудобно ни е да сме далеч една от друга, но Алис ни увери, че ви трябваме тук, докато тя има нужда от Качири някъде другаде. Това е всичко, което ни каза, освен, че трябва да бързаме много…?

Изказването й се превърна във въпрос и аз започнах да треперя от притеснението, което не изчезваше, независимо колко често го правех, докато се запътих да доведа Ренесме, за да се срещне с тях.

Въпреки страшния им външен вид, те изслушаха нашата история много спокойно, след което позволиха на дъщеричката ми да ги докосне и да им докаже, че сме прави. Бяха точно толкова погълнати от Ренесме, колкото и останалите вампири, но не можех да не се тревожа, докато гледах бързите им резки движения толкова близо до нея. Сена беше винаги близо до Зафрина без да говори, но не беше същото като Амун и Кеби. Маниерите на египтянката изглеждаха покорни, докато Амазонките бяха като два крайника на един организъм, Зафрина просто се случила да е устата.

Новината за Алис беше странно успокояваща. Очевидно, тя беше на някаква неясна нейна мисия, докато избягваше, това което Аро беше намислил за нея.

Едуард беше радостно развълнуван, че Амазонките са с нас, понеже Зафрина беше страшно надарена. Нейната дарба можеше да ни помогне, използвана като опасно защитно оръжие. Не, че Едуард я молеше да се съюзи с нас в битката, но ако Волтури не изчакат, когато видят свидетелите ни, може би биха спрели за друг вид сцена.

— Това е много ясна и реалистична илюзия — обясни Едуард, когато се оказа, че не можех да видя нищо, както обикновено.

Зафрина беше заинтригувана и развеселена от моят имунитет; нещо, което не бе срещала никога преди, след което се понесе неспокойно, докато Едуард описа какво изпусках. Очите му се разфокусираха леко, докато продължи.

— Тя може да накара повечето хора да виждат каквото тя си поиска, да виждат това и нищо друго. Например сега съм сам в средата на дъждовна гора. Толкова е ясно, че мога да го повярвам, ако не те чувствах в ръцете си.

Устните на Зафрина трепнаха в нейната твърда версия на усмивка. Секунда по-късно, очите на Едуард се фокусираха отново и той се усмихна широко.

— Впечатляващо — каза той. Ренесме беше очарована от разговора, който се водеше и се пресегна безстрашно към Зафрина.

— Може ли да видя? — попита тя.

— Какво искаш да видиш? — Амазонката също попита.

— Това, което показа на тати.

Вампирката кимна и аз гледах притеснено, докато очите на Ренесме се загледаха безизразно в пространството. Секунда по-късно, ослепителната и усмивка озари лицето и.

— Още — заповяда тя.

След това беше трудно да задържиш Ренесме далеч от Зафрина и хубавите й картинки. Започнах да се тревожа, защото бях сигурна, че тя беше способна да създаде картини, които не бяха никак хубави. Но чрез мислите на дъщеря ми, можех да видя за себе си, картините на Зафрина, бяха чисти като собствените спомени на Ренесме, сякаш бяха истински, и по този начин, можех да видя дали бяха подходящи или не.

Въпреки, че не оставих Ренесме лесно, трябваше да призная, че беше добре, че Зафрина поддържаше Ренесме занимавана. Ръцете ми трябваха. Имах да науча толкова много и физически, и умствено, а времето ме пристискаше.

Първият ми опит в ученето как да се бия не мина добре. Едуард ме беше повалил за около две секунди. Но вместо да ме пусне да се боря по моя начин, което аз абсолютно щях да направя, той отскачаше назад от мен. Веднага разбрах, че нещо не е наред. Все още беше като камък, гледайки през поляната, на която се упражнявахме.

— Извинявай, Бела — каза ми той.

— Не, добре съм — отговорих аз. — Хайде да го направим още веднъж.

— Не мога.

— Как така не можеш. Тъкмо започнахме.

Той не отговори.

— Виж, знам, че не съм добра в това, но не мога да стана по-добра, ако не ми помогнеш.

Той не каза нищо. Подскочих игриво към него. Той изобщо не се защити и двамата паднахме на земята. Беше неподвижен, докато притиснах устните си към шията му.

— Аз печеля. — Заявих. Очите му се свиха, но не каза нищо.

— Едуард? Какво има? Защо не искаш да ме научиш?

Измина цяла минута мълчание, преди да проговори отново.

— Просто не мога… да го понеса. Емет и Розали знаят колкото и аз. Таня и Елизар вероятно знаят повече. Помоли някой друг.

— Това не е честно! Ти си добър в това. Помагал си на Джаспър преди, бил си се с него и другите също. Защо не и с мен? В какво сгреших?

Той въздъхна раздразнен. Очите му бяха тъмни, съвсем малко златисто, което да озарява черното.

— Гледайки на теб по този начин, анализирайки те като мишена. Виждайки всички начини, по които мога да те убия… — Той потрепна. — Просто е прекалено истинско за мен. Нямаме чак толкова много време, за да има разлика кой ще те научи. Всеки може да те научи на основните неща.

Намръщих се. Той докосна нацупената ми долна устна и се усмихна.

— Освен това, не е необходимо. Волтури ще спрат. Ще бъдат накарани да разберат.

— Ами ако не го направят. Имам нужда да науча това.

— Намери си друг учител.

Това не беше последният ни разговор по темата, но никога не успявах да го разубедя дори малко от решението му.

Емет беше по-желаещ да помогне, въпреки че ученето му ми заприлича повече на отмъщение за всичките загубени канадски борби. Ако все още можех да посинявам, щях да съм лилава от главата до петите. Роуз, Таня и Елизар бяха много търпеливи и съдействащи. Техните уроци ми напомняха на бойните инструкции на Джаспър за другите, миналия юни, въпреки че, тези спомени бяха неясни и смътни.

Някои от гостите намериха обучаването ми за забавно, и някои дори предложиха помощта си. Номадът Гарет се изреди няколко пъти, беше изненадващо добър учител. Общуваше толкова лесно с останалите, че се зачудих как така и не си е намерил клан. Дори веднъж се бих с Зафрина, докато Ренесме гледаше от ръцете на Джейкъб. Научих няколко трика, но не помолих за помощта й повече. За да съм честна, въпреки че харесвах Зафрина и знаех, че няма да ме нарани наистина, дивата жена ме плашеше до смърт.

Научих много неща от учителите си, но имах чувството, че знанията ми все още бяха невъзможно основни. Нямах идея колко секунди бих издържала срещу Алек и Джейн. Само се молех да бъде достатъчно, за да помогне.

Всяка минута от деня, която не прекарвах с Ренесме или да се уча да се бия, бях в задния двор, работейки с Кейт, опитвайки се да избутам вътрешният си шит навън от мозъка ми, за да защити някой друг. Едуард ме окуражи в тази тренировка. Знаех, че се надява да намеря начин, за да дам своя принос и да съм доволна, докато в същото време ме държи настрана от огънят.

Беше твърде трудно. Нямаше нищо, за което да се хвана, нищо солидно, с което да работя. Имах само растящото ми желание да бъда в полза, да мога да задържа Едуард, Ренесме и колкото се може повече членове на семейството ми на безопасно място при мен. Отново и отново се опитвах да накарам безформеният ми щит да излезе от мен, само с вяра и случаен успех. Имах чувството, че се боря, за да разпъна невидим ластик, който всеки момент щеше да се превърне от реален в неосезаем дим.

Само Едуард беше склонен да стане нашето опитно свинче, да получава електрически удар след електрически удар от Кейт, докато аз се боря некомпетентно с вътрешностите на главата ми. Работехме с часове и аз имах чувството, че трябва цялата да съм покрита с пот от усилието, но разбира се, перфектното ми тяло не ме предаде по този начин. Изтощението ми беше само психическо.

Убиваше ме и това, че Едуард е този, който трябваше да страда, докато ръцете ми бяха обвити около него, безполезно, докато той трепваше отново и отново от „слабото“ напрежение на Кейт. Опитах се колкото можех по-силно да избутам щитът си около нас двамата. От време на време го схващах, и после се изплъзваше отново. Мразех тази тренировка, и ми се искаше Зафрина да помогне, вместо Кейт. Тогава, всичко, което Едуард трябваше да направи е да се вгледа в илюзиите й, докато не го спра. Но Кейт настоя, че имам нужда от по-добра мотивация, под което имаше предвид омразата ми да гледам болката на Едуард. Започвах да се съмнявам в твърдението й от първия ден, когато се видяхме — че не е садистична, относно използването на дарбата си. Тя изглеждаше, сякаш се наслаждава на себе си чрез мен.

— Хей — каза Едуард радостно, опитвайки се да скрие всички доказателства за измъченост в гласа му. Бе готов на всичко, за да ме държи далеч от бойната тренировка. — Това едва ме заболя. Добра работа, Бела.

Поех си дълбок дъх, опитвайки се да повторя точно това, което бях направила правилно. Тествах ластикът, борейки се да го накарам да остане плътен, докато го разтягах далеч от мен.

— Отново, Кейт. — Изсумтях през зъби.

Кейт притисна дланта си в рамото на Едуард. Той въздъхна с облекчение.

— Нищо този път. — Тя повдигна вежда.

— И токът, който пуснах, също беше слаб.

— Добре. — Изпухтях.

— Приготви се — каза ми тя и се пресегна към Едуард отново.

Този път той изтръпна, и нисък дъх изсъска измежду зъбите му.

— Извинявай! Извинявай! Извинявай! — Започнах да повтарям, прехапвайки устата си. Защо не можех да го схвана?

— Справяш се чудесно, Бела. — Каза Едуард, придърпвайки ме здраво към него. — Работиш наистина само от няколко дни и вече отразяваш разпиляно. Кейт, кажи й колко добре се справя.

Тя сви устните си.

— Не знам. Тя очевидно има огромна способност и ние едва започваме да я докосваме. Може да се справи по-добре, сигурна съм. Просто й липсва мотивация.

Гледах я невярваща, устните ми автоматично се дръпнаха от зъбите ми. Как може да си мисли, че ми липсва мотивация, при положение, че пуска ток на Едуард точно тук, пред мен? Чух мърморения от публиката, която беше нараснала значително, докато се упражнявах, само Елизар, Кармен и Таня в началото, но след това Гарет дойде, след това Бенджамин и Тиа, Сайобан и Маги, а сега дори и Алистър надничаше през един прозорец на третия етаж. Наблюдателите се съгласиха с Едуард, мислеха си, че се справям добре.

— Кейт… — Едуард и каза с предупредителен глас, докато нова идея озари съзнанието и, но тя беше вече в движение. Изстреля се до извивката на реката, където Зафрина, Сена и Ренесме се разхождаха бавно, ръката на детето в тази на по-високата амазонка, докато си разменяха картини една на друга. Джейкъб ги следеше като сянка, няколко метра по-назад.

— Неси — каза Кейт, новодошлите бързо схванаха дразнещият прякор.

— Би ли искала да дойдеш и да помогнеш на майка си?

— Не — полуизръмжах. Едуард ме прегърна успокоително.

Отблъснах го, докато Ренесме прехвърча през градината до мен с Кейт, Зафрина и Сена точно до нея.

— Абсолютно не, Кейт. — Изсъсках.

Ренесме се протегна към мен и аз отворих обятията си автоматично. Тя се сгуши в мен, притискайки главата си в кухината под рамото ми.

— Но, мамо, аз искам да помогна — каза тя с решителен глас. Ръката и остана на шията ми, прилагайки ми желанието си с образи на нас двете, като отбор.

— Не. — Казах бързо, отдръпвайки се назад. Кейт бе взела внимателна стъпка към мен, ръката и протегната към нас.

— Стой далеч от нас, Кейт. — Предупредих я.

— Не. — Тя започна да се приближава. Усмихна се като ловец, приклещил плячката си.

Изместих дъщеря си, така че тя вече беше плътно прилепнала зад гърба ми, все още отстъпвайки назад с крачка, равна на тази на Кейт. Сега ръцете ми бяха свободни и ако тя не искаше дланите й да се докоснат до китките й, щеше да е по-добре, ако запазеше дистанцията си.

Тя вероятно не разбираше, след като никога не е имала възможността да разбере за себе си, страстта на една майка за детето й. Явно не осъзнаваше точно колко далеч от прекалено далеч е стигнала. Бях толкова бясна, че зрението ми прие странен червеникав оттенък и езикът ми имаше вкус на горящ метал.

Силата, с която обикновено работех, за да се поддържам умерена, потече през мускулите ми, и знаех, че мога да я разбия на диамантено — твърд натрошен камък, ако ме предизвика.

Яростта предизвика всеки един аспект от способността ми да се фокусирам по-остро. Сега вече можех дори да почувствам еластичността на щитът си, по-ясно, да почувствам, че вече не бе ластик толкова, колкото слой, тънка нишка, която ме покрива от главата до петите. С гневът, който разкъсваше тялото ми, имах по-добър усет към него, бе по-стегнат и можех да се хвана за него. Разтеглих го около мен, изваждайки го от себе си, увивайки Ренесме напълно вътре, в случай, че Кейт премине защитата ми. Тя пристъпи още една изчислена стъпка напред и злобно ръмжене раздра гърлото ми и излезе през стиснатите ми зъби.

— Внимавай, Кейт — предупреди я Едуард.

Тя пристъпи с още една крачка и направи грешка, която дори някой необучен като мен би разпознал. Само на един скок разстояние от мен, тя погледна настрани, пренасочвайки вниманието си от мен, към Едуард.

Ренесме беше в безопасност на гърбът ми. Свих се, за да подскоча.

— Можеш ли да чуеш нещо от Неси? — Кейт го попита, гласът и бе спокоен и равен.

Едуард се озова на мястото между мен и другата вампирка, блокирайки линията ми до нея.

— Не, нищо. — Той отговори. — Сега дай малко пространство на Бела, за да се успокои, Кейт. Не трябваше да я стимулираш по този начин. Знам, че възрастта не й личи, но все пак тя е само на няколко месеца.

— Нямаме време, за до направим това нежно, Едуард. Ще трябва да я притиснем. Имаме само няколко седмици, а тя има потенциалът да…

— Отдръпни се за минутка, Кейт.

Тя се навъси, но взе предупреждението му по-сериозно, отколкото взе моето. Ръката на Ренесме беше на врата ми, спомняше си атаката й, показвайки ми, че е нямала лоши намерения, че тати се е погрижил…

Това не ме успокои. Спектърът от светлина, който видях изглеждаше опетнен с кървавочервено. Но бях в по-добър контрол над себе си и можех да видя мъдростта в думите на Кейт. Гневът ми помогна. Бих се научила, по-бързо под напрежение.

Това не означаваше, че ми харесва.

— Кейт — изръмжах аз. Поставих ръката си на малката част от гърба на Едуард. Все още чувствах щитът си като здрав, гъвкав тънък пласт около мен и Ренесме. Избутах го по-надалеч, принуждавайки го да обгърне и Едуард. Нямаше признак за някакъв дефект в разтегливата материя, без заплаха от разкъсване. Задъхах се с усилие и думите ми излязоха, звучащи по-скоро бездиханни, отколкото ядосани.

— Отново — казах на Кейт. — Само с Едуард.

Тя завъртя очите си, но изхвърча към Едуард и притисна дланта си към рамото му.

— Нищо — каза той. Чух усмивката в гласа му.

— А сега? — тя попита.

— Все още нищо.

— А сега? — Този път в гласа й имаше напрежение.

— Напълно нищо.

Вампирката изсумтя и отстъпи назад.

— Можеш ли да видиш това? — Зафрина попита с дълбокият си див глас, гледайки напрегнато към нас тримата. Английският й имаше странен акцент, думите и се извиваха нагоре на необичайни места.

— Не виждам нищо, което не трябва — каза й Едуард.

— А ти Ренесме? — попита я амазонката.

Дъщеря ми се усмихна и поклати глава.

Яростта ми беше почти напълно изчезнала и стиснах зъбите си, задъхвайки се по-силно, докато се опитвах да избутам еластичният щит. Сякаш ставаше все по-тежък, с всяка изминала минута. Изтегли се назад, насочен навътре.

— Никой да не се паникьосва — предупреди Зафрина малката група, която ме гледаше. — Искам да видя колко надалеч може да стигне.

Имаше шокирано ахване, произнесено от всички наоколо, Елизар, Кармен, Таня, Гарет, Бенджамин, Тиа, Сайобан, Маги, всички освен Сенна, която изглеждаше подготвена за това, което Зафрина правеше. Очите на другите бяха безизразни, израженията им — разтревожени.

— Вдигнете ръката си, когато си възвърнете зрението — инструктира ги амазонката. — Сега, Бела. Виж колко от тях можеш да защитиш.

Дъхът ми излезе като пухтене. Кейт беше най-близкият човек до мен, освен Едуард и Ренесме, но дори тя беше на около 10 метра от мен. Заключих челюстта си и избутах, опитвайки се да намеря силите да устоя, гъвкавият щит по-надалеч от мен. Сантиметър по сантиметър и го докарах до Кейт, борейки се с реакцията, която се съпротивляваше, със всяка частица, която покорявах. Гледах само притесненото лице на Кейт, докато работех и стенех тихо в облекчение, когато очите и мигнаха и тя се фокусира. Повдигна ръката си.

— Изумително! — Едуард измърмори под носа си.

— Това е като едностранно стъкло. Мога да разчета всичко, което си мислят, но те не могат да ме достигнат. И мога да чуя Ренесме, въпреки че, не можех, когато бях отвън. Обзалагам се, че Кейт може да ми пусне ток сега, защото е под чадъра. Все още не мога да те чуя… хммм. Как работи това? Чудя се дали…

Той продължи да си мърмори, но не можех да чуя думите му. Стиснах зъби заедно, борейки се да притисна щитът до Гарет, който беше най близо до Кейт. Ръката му се вдигна.

— Много добре — похвали ме амазонката.

— Сега… — Тя проговори твърде рано, с остра въздишка, усетих щитът ми да се отдръпва като ластик разтеглен твърде много, възвръщайки обикновената си форма. Ренесме изпита за първи път слепотата, която Зафрина направи, предвидена за останалите и се разтрепери на гърба ми. Изморено се борех с еластичността, принуждавайки щитът да я обгърне отново.

— Може ли да ми дадеш минутка? — задъхах се аз. Откакто бях станала вампир, не бях чувствала нуждата да си почина, нито веднъж до този момент. Беше изнервящо да се чувстваш толкова пресъхнал и в същото време, толкова силен.

— Разбира се — каза Зафрина и зрителите се успокоиха, след като им позволи да виждат отново.

— Кейт — Гарет се обади, докато останалите си шушукаха и незабелязано се отдръпваха, обезпокоени от моментът на слепота. Вампирите не бяха свикнали да се чувстват уязвими. Високият Гарет с жълто-червеникава коса беше единственият ненадарен безсмъртен, който изглеждаше привлечен от упражненията ми. Зачудих се какво привличаше авантюристът.

— На твое място не бих посмял, Гарет — каза предпазливо Едуард.

Гарет продължи към Кейт, въпреки предупреждението, устните ми бяха свити в догадка.

— Казват, че можеш да тръшнеш вампир на земята.

— Да — съгласи се тя. Тогава с лукава усмивка, тя размърда пръстите си игриво към него. — Любопитен ли си?

Гарет сви рамене.

— Това е нещо, което никога не съм виждал. Изглежда сякаш ще бъде малко преувеличено…

— Може би — каза Кейт, като лицето й изведнъж стана сериозно. — Може би работи само на слабите или на младите. Не съм сигурна. Ти обаче изглеждаш силен. Може би ще можеш да устоиш на дарбата ми. — Тя протегна ръката си към него с длан, сочеща нагоре — ясна покана. Устните му трепнаха и аз бях сигурна, че гробното й изражение беше опит да го отблъсне.

Гарет се усмихна на изпитанието. Много уверено, той докосна дланта и с показалецът си. И тогава, със силно ахване, коленете му се огънаха и той коленичи назад. Главата му удари парче гранит с остър, пукащ звук. Беше шокиращо за гледане. Инстинктите ми се отдръпнаха срещу това да видя безсмъртен да бъде изваден от строя по този начин. Беше ужасно нередно.

— Казах ти — измърмори Едуард.

Клепачите на Гарет потрепнаха за няколко секунди, след което отвори очите си широко. Той се загледа към самодоволната Кейт и зачудена усмивка озари лицето му.

— Уау — каза той.

— Наслаждава ли се на това? — попита тя скептично.

— Не съм луд — засмя се той, поклащайки главата си, докато се изправяше бавно на коленете си. — Но това наистина си беше нещо.

— Така съм чувала.

Едуард извъртя очите си.

И след това чух малка безредица в предния двор. Чух Карлайл да надговаря бърборещи изненадани гласове.

— Алис ли ви изпрати? — попита той някого, като гласът му бе несигурен, слабо разстроен. Още един неочакван гост?

Едуард се втурна към къщата и повечето последваха примерът му. Аз последвах по-бавно, докато Ренесме все още беше кацнала на гърбът ми. Щях да дам на Карлайл момент. Да загрее новият гост, да подготви него или нея или тях за идеята на предстоящото.

Издърпах Ренесме в ръцете си, докато вървях предпазливо около къщата, за да вляза през вратата в кухнята, слушайки това, което не можех да видя.

— Никой не ни е изпращал — дълбок, шепнещ глас отговори на въпросът на Карлайл. Това веднага ми напомни за древните гласове на Аро и Кай, и замръзнах точно вътре в кухнята. Знаех, че предната стая е пренаселена, почти всички бяха отишли, за да видят най-новият ни посетител, но почти нямаше шум. Повърхностно дишане, това беше всичко. Гласът на Карлайл беше предпазлив, когато отвърна.

— Тогава какво ви води насам?

— Околосветско пътешествие — друг глас отговори, точно толкова рехав, колкото предния.

— Чухме подмятания, че Волтури се движат срещу вас. Имаше слухове, че няма да се изправите сами. Очевидно са верни. Това е забележително събрание.

— Ние не предизвикваме Волтури — отговори Карлайл с обтегнат тон. — Станало е недоразумение, това е всичко. Много сериозно недоразумение, със сигурност, но се надяваме да го изчистим. Това, каквото виждате, са свидетели. Просто имаме нужда, Волтури да ни изслушат. Не сме…

— Не ни интересува какво са казали, че сте направили. — Първият глас го прекъсна. — И не ни интересува дали сте нарушили закона.

— Без значение колко забележително — поясни вторият глас.

— Чакахме цяло хилядолетие и половина, за да видим как Италианската измет ще бъде предизвикана — каза първият.

— Ако има някакъв шанс, те да паднат, ние ще сме там, за да го видим.

— Или дори да помогнем, за да ги победим — вторият добави.

Те говореха в гладък тандем, гласовете им бяха толкова еднакви, че по-нечувствителни уши биха предположили, че говори само един човек.

— Ако мислим, че имате шанс да успеете.

— Бела? — Едуард ме извика с твърд глас. — Доведи Ренесме, ако обичаш. Може би е редно да тестваме твърденията на румънските ни посетители.

Помогна ми знанието, че вероятно половината вампири в другата стая биха се застъпили и защитили Ренесме, ако тя разстроеше тези румънци. Не харесвах звукът от гласовете им, още по-малко тъмната заплаха в думите им. Докато влизах в стаята, можех да видя, че не бях сама в тази преценка. Повечето от неподвижните вампири гледаха с враждебни погледи, а няколко, Кармен, Таня, Зафрина и Сена смениха позите си осезаемо в защитни пози между новодошлите и Ренесме.

Вампирите на вратата бяха и тънки и ниски, единия тъмнокос, а другия толкова пепеляво рус, че изглеждаше почти сиво. Имаха същият ронлив вид на кожата си, както Волтури, въпреки че, си помислих, че не е толкова ясно изразено. Не можех да съм сигурна в това, след като не бях виждала Италианският клан, освен през човешките си очи, не можех да направя идеално сравнение. Острите им тесни очи бяха с цвета на тъмно бургундско вино без млечна нишка. Носеха семпли черни дрехи, които можеха да минат за модерни, но загатваха по-стар дизайн.

Тъмнокосият се усмихна широко, когато застанах в полезрението му.

— Виж ти, виж ти, Карлайл. Бил си непослушен, а?

— Тя не е това, за което си мислиш, Стефан.

— Не ни пука, така или иначе. — Русият отговори.

— Както казахме преди малко.

— Тогава заповядайте да наблюдавате, Владимир, но определено нашият план не е да предизвикваме Волтури, както ние казахме преди малко.

— Тогава ще стискаме палци — започна Стефан.

— Да се надяваме, че ще сме късметлии. — Завърши Владимир.

В края на краищата, бяхме събрали седемнадесет свидетеля — Ирландците: Сайобан, Лиам и Маги; Египтяните: Амун, Кеби, Бенджамин и Тиа; Амазонките: Зафрина и Сена; Румънците: Владимир и Стефан и номадите: Шарлот и Питър, Гарет, Алистар, Мери и Рандал, а като добавим и бройката на 11-членния ни клан. Таня, Кейт, Елизар и Кармен настояха да ги броим като част от нашето семейство.

Освен Волтури, това беше най-вероятно най-голямото приятелско събиране на зрели вампири в безсмъртната история.

Всички започнахме да се надяваме. Дори и аз не се сдържах. Ренесме беше спечелила толкова много, за толкова кратко време. Волтури трябваше да слушат само за една малка секунда…

Последните двама оцелели румънци се фокусираха само върху жестокото си негодувание от тези, които бяха превзели империята им, преди хиляда и петстотин години, и влязоха в крачка с всичко. Не искаха да докосват Ренесме, но не показваха омраза към нея. Изглеждаха мистериозно възхитени от съюзът ни с върколаците. Гледаха ме как упражнявам щитът си със Зафрина и Кейт, гледаха как Едуард отговаря на неизречени въпроси, как Бенджамин изважда водни гейзери от реката и остри пориви на вятър от неподвижният въздух само с ума си и очите им светеха с безстрашната надежда, че Волтури най-после са си намерили майстора.

Ние не се надявахме на същите неща, но всички се надявахме.

33. ФАЛШИФИКАЦИЯ

— Чарли, все още сме на стриктния принцип „само най-важното“. Знам, че мина повече от седмица, откакто за последно видя Ренесме, но една визита не е добра идея точно сега. Какво ще кажеш да доведа Ренесме при теб?

Чарли беше мълчалив за толкова дълго, че се зачудих дали е чул напрягането зад фарса ми. Но тогава той промърмори:

— Трябва да знам… — и осъзнах, че това беше само предпазливостта му от свръхестественото, която го правеше бавен в отговарянето.

— Добре, хлапе — каза Чарли. — Можеш ли да я доведеш тази сутрин? Сю ще ми донесе обяд. Тя е точно толкова ужасена от готвенето ми, колкото беше и ти, когато пристигна. — Чарли се засмя, а после въздъхна за старото време.

— Тази сутрин ще е идеално. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Вече бях отлагала това прекалено дълго.

— Джейк ще дойде ли с вас?

Въпреки че Чарли не знаеше нищо за върколашкото белязване, всеки можеше да види привързаността между Джейкъб и Ренесме.

— Вероятно. — Нямаше начин Джейк да пропусна следобед с Ренесме без кръвопийците.

— Може би трябва да поканя и Били. — Замисли се Чарли. — Но… хм. Може би някой друг път.

Обръщах внимание на Чарли само наполовина — достатъчно, за да забележа странната неохота в гласа му, когато спомена Били, но не достатъчно, че да се тревожа за това. Чарли и Били бяха възрастни; ако имаха някакви проблеми, те можеха и само да ги разрешат. Аз имах прекалено много неща, за които да се тревожа.

— Ще се видим след малко — казах му и затворих.

Тази разходка беше повече от предпазването на баща от двадесет и седемте странно събрани вампири — всеки от който се бе заклел, че няма да убива никого в радиус от триста мили, но все пак… Очевидно, нито едно човешко същество не бива да доближава тази група. Това беше извинението, които бях дала на Едуард: занасях Ренесме при Чарли, за да не реши той да дойде. Това беше добра причина да напусна къщата, но изобщо не беше истинската ми цел.

— Защо не можем да вземем Ферарито? — оплака се Джейкъб, когато ме пресрещна в гаража.

Аз вече бях във Волвото на Едуард с Ренесме.

Едуард ми беше показал колата за „след“; и както беше очаквал, аз не бях способна да покажа нужният ентусиазъм. Разбира се, беше хубава и бърза, но аз предпочитах да бягам.

— Прекалено е заговорническо — отговорих аз. — Можем да идем и пеша, но Чарли ще откачи.

Джейкъб изропта, но седна отпред. Ренесме се премести от моят скут в неговият.

— Как си? — попитах го, докато изкарвах колата от гаража.

— Ти как мислиш? — хапливо попита Джейкъб. — Писна ми от всички тези вонливи кръвопийци. — Той видя изражението ми и проговори преди да мога да отговоря. — Да, знам, знам. Те са от добрите, тук са, за да помогнат, те ще ни спасят всичките. И така нататък, и така нататък. Говори каквото искаш, все още мисля, че Дракула Едно и Дракула Две са плашещи.

Трябваше да се усмихна. На мен румънците също не ми бяха любимите гости.

— Не съм несъгласна с теб за това.

Ренесме поклати глава, но не каза нищо; за разлика от всички нас, тя намираше румънците за странно интересни. Тя си беше направила труда да говори с тях на глас, тъй като те не й позволяваха да ги докосва. Въпросът й беше за необичайната им кожа и, въпреки че се страхувах да не се обидят, аз се радвах, че ги беше попитала. Аз също бях любопитна.

Те не бяха разтроени от интересът й. Може би малко печални.

— Ние бяхме стояли мирно твърде дълго време, дете. — Владимир беше отговорил, а Стефан кимна, но не продължи изречението на Владимир, както често правеше.

— Размишлявайки върху собствената си божественост. Беше знак за нашата сила, че всичко идваше при нас. Жертви, дипломати, онези, които търсеха помощта ни. Ние седяхме на троновете си и се мислехме за богове. За дълго време не забелязвахме, че се променяме — почти се вкаменявахме. Предполагам, че Волтури ни направиха една услуга, когато изгориха замъците ни. Стефан и аз поне не продължихме да се вкаменяваме. Сега очите на Волтури са замъглени с прашна измет, но нашите са ясни. Представям си, че това ще ни бъде от полза, когато извадим техните от кухините им.

Опитах се да държа Ренесме далеч от тях след тази случка.

— Колко дълго можем да постоим при Чарли? — попита Джейкъб, прекъсвайки мислите ми. Той видимо се отпускаше, докато се отдалечавахме от къщата и всичките й обитатели. Правеше ме щастлива факта, че аз не се броях за вампир за него. Аз си бях просто Бела.

— Всъщност за доста дълго.

Тонът в гласа ми привлече вниманието му.

— Става ли нещо друго, освен посещението при баща ти?

— Джейк, нали знаеш колко си добър в контролирането на мислите си около Едуард?

Той повдигна една черна вежда.

— Да?

Аз просто кимнах, насочвайки очи към Ренесме. Тя гледаше през прозореца и не знаех колко внимава в разговора ни, но реших да не рискувам повече. Джейкъб ме изчака да добавя още нещо и тогава долната му устна се издаде напред, докато обмисляше това, което бях казала.

Докато карахме в тишина, аз гледах косо през дразнещите лещи в студеният дъжд; все още не беше достатъчно студено за сняг. Очите ми вече не бяха толкова извънземни, колкото в началото — определено по-близко до мътно червеникаво оранжеви, отколкото ярко червени. Скоро тя щяха да бъдат достатъчно кехлибарени, че да престана с лещите. Надявах се промяната да не разтрои Чарли прекалено много.

Джейкъб все още предъвкваше окастреният ни разговор, когато пристигнахме при Чарли. Ние дори не говорехме, докато вървяхме с бърза човешка походка през дъжда. Баща ми ни чакаше; той беше отворил вратата преди да успея да почукам.

— Здравейте! Имам чувството, че са минали години! Погледни се, Неси! Ела при дядо! Кълна се, че си пораснала с половин метър. И изглеждаш кожа и кости, Неси. — Той ме погледна накриво. — Не те ли хранят там?

— Това е просто от бързината на растежа — промърморих аз. — Здрасти, Сю. — Повиках над рамото му. Миризмата на пиле, домати, чесън и сирене се разнасяше от кухнята; тя вероятно миришеше прекрасно на всички останали. Също така можех да надуша свежо борче и прах от опаковки.

Ренесме показа трапчинки. Тя никога не говореше пред Чарли.

— Е, влизайте вътре от тоя студ, деца. Къде е зет ми?

— Забавлява едни приятели — каза Джейкъб и после изпръхтя. — Такъв късметлия си, че не си там, Чарли. Само това ще кажа.

Аз го ударих леко с юмрук в бъбреците, докато Чарли трепваше.

— Ауч — оплака се Джейкъб под носа си; е, аз си помислих, че е било леко.

— Всъщност, Чарли, аз имам да изпълнявам няколко поръчки.

Джейкъб ми хвърли един поглед, но не каза нищо.

— Назад си с пазаруването за Коледа, а, Бела? Имаш само няколко дни, нали знаеш.

— Да, пазаруване за Коледа — казах глуповато. Това обясняваше прахът от опаковки. Чарли сигурно бе извадил старите украшения.

— Не се притеснявай, Неси. — Прошепна той в ухото й. — Аз съм те покрил, ако майка ти забрави.

Аз му завъртях очи, но истината бе, че изобщо не се бях замисляла за празниците.

— Обядът е на масата — викна Сю от кухнята. — Хайде, момчета.

— Ще се видим по-късно, татко — казах аз и се размених бърз поглед с Джейкъб. Дори ако не можеше да се удържи да не мисли за това около Едуард, поне нямаше да има много да сподели. Той нямаше и идея какво бях намислила.

Разбира се, помислих си аз, докато влизах в колата, аз също си нямах ни най-малка идея.

Пътищата бяха гладки и тъмни, но шофирането не ме сплашваше вече. Рефлексите ми бяха отлични за това начинание и аз почти не обръщах внимание на пътя. Проблемът беше да не привличам внимание със скоростта си, когато си имах компания. Исках да приключа с днешната мисия, да разкрия мистерията, за да върна към жизненоважната задача на ученето. Да се науча да защитавам едни, да се науча да убивам други.

Ставах все по-добра с щита си. Кейт нямаше нужда вече да ме мотивира — не беше трудно да намеря причини да се ядосам, сега, когато вече знаех какъв беше ключът — така че работех най-вече със Зафрина. Тя беше доволна от напредъкът ми; бях способна да покрия радиус от пет метра за повече от минута, въпреки че ме изтощаваше. Тази сутрин тя се беше опитвала да открие дали мога да избутам щита от ума си изцяло. Не виждах каква ще е ползата от това, но Зафрина мислеше, че това ще ми помогне да укрепна, като да упражнявам мускулите на корема и гърба, вместо само на ръцете. Накрая, ще можеш да вдигнеш по-голяма тежест, ако всичките ти мускули са по-силни.

Не бях много добра в това. Бях успяла да видя горската река само за частица от секундата, когато тя се беше опитала да ми я покаже.

Но имаше различни начини да се подготвя за предстоящото и със само две оставащи седмици, аз се притеснявах, че може би пренебрегвам най-важното. Днес щях да поправя тази пропуск.

Бях запомнила подходящите карти и нямах никакъв проблем да намеря пътя към адреса, който не съществуваше онлайн, този към Дж. Дженкс. Следващата ми стъпка щеше да бъде Джейсън Дженкс на другият адрес, онзи, който Алис не ми беше дала.

Да кажа, че това не беше приятен квартал, щеше да бъде омаловажаване. Най-баналната от всички коли на семейство Кълън все пак беше жестока на тази улица. Старият ми Шевролет щеше да изглежда точно на място тук. През човешките ми години щях да заключа вратата и да отпраша колкото се осмеля по-бързо. Както бях в момент, аз бях малко омаяна. Опитах се да си представя Алис на това място по каквото и да е причина, но се провалих.

Сградите — всички на по три етажа, всичките бяха тесни, всички бяха леко наклонени, като че огънати от проливният дъжд — бяха най-вече стари къщи, разделени на много апартаменти. Беше трудна да се определи какъв цвят трябваше да бъде фасадата. Всичко се беше обезцветило до оттенъци на сивото. Няколко от сградите имаха бизнеси на първият етаж: мръсен бар, чийто прозорци бяха боядисани в черно, магазин за магьоснически стоки с неонови ръце и карти таро, мигащи на пресекулки на вратата, салон за татуировки и занималня с тиксо, придържащо счупената врата заедно. Нямаше включени лампи в нито една от стаите, въпреки че навън беше толкова зловещо, че на хората би им трябвала светлината. Можех да чуя тихо мърморене някъде далеч; звучеше като телевизия.

Мяркаха се само няколко човека, двамата се движеха през дъжда в противоположни посоки и един, който седеше на верандата на оградена, долнопробна правна кантора, четящ мокър вестник и подсвиркващ. Звукът беше прекалено весел за обстановката.

Аз бях толкова изумена от безгрижният човек, който си подсвиркваше, че отначало не осъзнах, че изоставената сграда беше точно, където адреса, който търсех, трябваше да съществува.

Нямаше номера на разнебитеното място, но салонът за татуировки до него беше през два номера.

Настинах спирачката и оставих колата на празен ход за секунда. Щях да вляза в онова сметище по един или друг начин, но как щях да го направя, че подсвиркващият да не ме забележи? Можех да паркирам на следващата улица и да се върна от задната страна… От онази страна можеше да има още свидетели. Може би през покривите? Беше ли достатъчно тъмно за такива неща?

— Здравей, мадам — повика ме свирачът.

Аз свалих стъклото като че не го чувах.

Човекът остави вестника си настрана и дрехите му ме изненадаха, сега, когато можех да ги видя. Под дрипавият му парцал, той беше леко прекалено добре облечен. Нямаше никакъв бриз, за да ми подаде миризма, но блясъкът на тъмно червената му риза приличаше на коприна. Извитата му черна коса беше оплетена и полудяла, но тъмната му кожа беше гладка и перфектна, зъбите му бяха бели и прави. Противоречие.

— Може би не трябва да паркирате колата си тук, мадам — каза той. — Може да не е тук, когато се върнете.

— Благодаря за предупреждението — отговорих.

Аз изгасих двигателя и излязох. Може би подсвирващият ми приятел можеше да ми даде отговорите, които исках, по-бързо, отколкото да нахлуя с взлом. Аз отворих големият си сив чадър — не че ме интересуваше, наистина, да предпазвам дългата кашмирена рокля, която носех. Това беше нещо, което човек би направил.

Мъжът изгледа лицето ми косо през дъжда и тогава очите му се разшириха. Той преглътна и чух как сърцето му се ускори, докато го приближавах.

— Търся някого — започнах аз.

— Аз съм някой. — Предложи той с усмивка. — Какво мога да направя за теб, красавице?

— Ти ли си Джей Дженкс? — попитах аз.

— О — каза той и изражението му се превърна от очакващо в разбиращо. Той се изправи на крака и ме огледа с присвити очи. — Защо търсиш Джей?

— Това си е моя работа. — Пък и си нямам и идея. — Ти ли си Джей?

— Не.

Ние се гледахме за един дълъг момент, докато острият му поглед обходи отгоре до долу прилепналата перленосива нощница, която бях облякла. Погледът му най-накрая стигна до лицето ми.

— Ти не приличаш на обикновените клиенти.

— Аз вероятно не съм обикновена — признах си. — Но наистина трябва да го видя колкото е възможно по-бързо.

— Не съм сигурен какво да направя — призна си той.

— Защо не ми кажеш името си?

Той се ухили.

— Макс.

— Приятно ми е да се запознаем, Макс. Сега защо не ми кажеш с какво се занимаваш?

Усмивката му се превърна в намръщване.

— Ами, обикновените клиенти на Джей изобщо не приличат на теб. Твоят вид не се занимава да ходи в офисът му в гетото. Просто отивате в модерният му офис в небостъргача.

Аз повторих адреса, който имах, правейки списъкът с номерата въпрос.

— Да, това е мястото — каза той, отново подозрителен. — Как така не отиде там?

— Това беше адресът, който ми бе даден — от много надежден източник.

— Ако сте намислили нещо добро, нямаше да сте тук.

Аз прехапах устни. Никога не съм била много добра в блъфирането, но Алис не ми бе оставила много алтернативи.

— Може би не съм намислила нещо добро.

Лицето на Макс стана извинително.

— Вижте, мадам…

— Бела.

— Добре, Бела. Виждаш ли, имам нужда от тази работа. Джей ми плаща много добре най-вече да вися тук по цял ден. Искам да ти помогна, наистина, но — и разбира се говоря хипотетично, нали? Или неофициално, или каквото ти върши работа — но ако пусна някого, който може да му навлече проблеми, изхвърчам. Виждаш ли проблема ми?

Помислих за минута, дъвчейки устната си.

— Никога преди не си виждал някой като мен? Е, някак като мен. Сестра ми е доста по-ниска от мен и има тъмна, щръкнала черна коса?

— Джей познава ли сестра ти?

— Мисля, че да.

Макс помисли върху това за минута. Аз му се усмихнах и дишането му се запъна.

— Ще ти кажа какво ще направя. Ще се обадя на Джей и ще те опиша. Нека той вземе решението.

Какво ли знаеше Джей Дженкс? Дали описанието ми щеше да значи нещо за него? Това беше тревожна мисъл.

— Фамилията ми е Кълън. — Казах аз на Макс, чудейки се дали това не бе твърде много информация. Започвах да се дразня на Алис. Наистина ли трябваше да съм чак толкова сляпа? Тя можеше да ми остави още една, две думи…

— Кълън, разбрах.

Аз го наблюдавах, докато набираше, лесно запомняйки номера. Е, можех да се обадя на Джей Дженкс лично, ако това не проработеше.

— Здрасти, Джей, Макс е. Знам, че никога не бива да ти се обаждам на този номер, освен по спешност…

— Има ли спешност? — Чух слабо от другият край.

— Е, не точно. Едно момиче иска да те види…

— Не виждам какво му е спешното. Защо не следваш нормалната процедура?

— Не последвах нормалната процедура, защото тя изобщо не изглежда като обикновените…

— Да не е ченге?

— Не…

— Не можеш да си сигурен. Изглежда ли като ония на Кубарев…

— Не — остави ме да говоря, става ли? Тя казва, че познаваш сестра й или нещо подобно.

— Едва ли. Как изглежда тя?

— Тя изглежда… — Очите му ме обходиха от лицето до обувките преценяващо.

— Е, тя изглежда като супермодел, така изглежда. — Аз се усмихнах и той ми намигна, тогава продължи. — Влудяващо тяло, бледа като чаршаф, тъмно кестенява коса, почти до кръста й, има нужда от един здрав сън… нещо от това да ти звучи познато?

— Не, не ми звучи познато. Не съм доволен, че оставяш слабостта си за красиви жени да се намесва в…

— Да, харесвам красивите, какво му е лошото на това? Съжалявам, че те притесних, човече. Просто забрави.

— Името… — прошепнах.

— О, да. Чакай. — Каза Макс. — Тя казва, че името й е Бела Кълън. Това помага ли?

Имаше миг на мъртвешка тишина и тогава гласът от другият край на линията внезапно крещеше, използвайки много думи, които не се чуваха често извън паркингите за камиони. Цялото изражение на Макс се промени; цялото шегуване изчезна и устните му пребледняха.

— Защото ти не попита! — извика обратно Макс, паникьосан.

Имаше още една пауза, докато Джей се успокояваше.

— Красива и бледа? — Попита Джей, малко по-успокоен.

— Казах ти това, нали?

Красива и бледа? Какво ли знаеше този човек за нашият вид? Дали и той самият не беше един от нас? Не бях подготвено за такъв вид съпоставка. Стиснах зъби. В какво ме беше забъркала Алис?

Макс изчака минута през още една вълна от изкрещяни обиди и наставления и тогава ме погледна с очи, които бяха изплашени.

— Но ти се срещаш с клиенти от гетото само в четвъртък — добре, добре! Заемам се. — Той затвори телефона.

— Той иска да ме види? — Попитах умно.

Макс ме изгледа сърдито.

— Можеше да ми кажеш, че си клиент с приоритет.

— Не знаех, че съм.

— Помислих си, че може да си ченге. — Призна си той. — Имам предвид, ти не изглеждаш като ченге. Но се държиш някак странно, красавице.

Аз свих рамене.

— Картел за наркотици? — предположи той.

— Кой, аз ли? — попитах аз.

— Да. Или гаджето ти, или който и да е.

— Не, съжалявам. Не съм голям фен на наркотиците, нито пък съпругът ми. Просто казваме не и всичко останало.

Макс изсъска под носа си.

— Омъжена. Все не ми върви.

Аз се усмихнах.

— Мафия?

— Не.

— Контрабанда на диаманти?

— Моля те! С такива хора ли се занимаваш обикновено, Макс? Може би трябва да си намериш нова работа.

Трябваше да си призная, че се забавлявах малко. Не бях взаимодействала много с човеци, освен с Чарли и Сю. Беше забавно да го наблюдавам как се спъва. Също така бях много доволна от това, колко лесно ми беше да не го убивам.

— Трябва да си замесена в нещо голямо. И лошо — размишляваше той.

— Наистина не е това.

— Всички така казват. Но кой друг се нуждае от документи? Или може да си позволи да плати цените на Джей за тях, трябва да добавя. Не е моя работа, всеки случай — каза той и после отново промърмори думата омъжена.

Той ми даде напълно нов адрес и общи насоки, след което ме наблюдаваше как отпътувам с подозрителни, съжаляващи очи.

На този етап, бях готова за почти всичко — някакъв вид на бърлогата на злодеят от Джеймс Бонд ми изглеждаше подходяща. Така че си помислих, че Макс може да ми е дал грешен адрес като тест. Или може би бърлогата бе под земята, под този обикновен, безличен МОЛ, сгушен под залесеният хълм в приятният квартал.

Аз паркирах на едно свободно място и погледнах нагоре към стилният, изтънчен надпис, който гласеше ДЖЕЙСЪН СКОТ, АДВОКАТ ПО ПРАВО.

Офисът вътре беше бежов, с целиново-зелени акценти, безобиден и незначителен. Нямаше никаква миризма на вампир тук и това ми помогна да се успокоя.

Нищо, освен непознати хора. Един аквариум беше вграден в стената и приятна, красива, руса рецепционистка седеше зад бюрото.

— Здравейте — поздрави ме тя. — Как мога да ви помогна?

— Тук съм, за да видя г-н Скот.

— Имате ли записан час?

— Не точно.

Тя се усмихна леко.

— Тогава може да се забави. Защо не седнете, докато аз…

— Ейприл! — Заповядващият глас изграчи от телефона на бюрото й. — Скоро очаквам г-жа Кълън.

Аз се усмихнах и посочих себе си.

— Прати я моментално. Разбираш ли? Не ме интересува какво ще прекъсне.

Можех да чуя нещо друг в гласа му, освен нетърпение. Стрес. Нерви.

— Тя току-що пристигна — каза Ейприл, веднага след като можеше да говори.

— Какво? Изпратя ми я! Какво чакаш?

— Веднага, г-н Скот! — Тя се изправи на крака, ръкомахайки, докато ме водеше по къс коридор, предлагайки ми кафе или чай, или нещо друго, което бих искала.

— Ето ви и вас — каза тя, когато ме бутна в главният офис, запълнен с тежко дървено бюро и стена на суетата.

— Затвори вратата след себе си — заповяда един стържещ тенор.

Аз разгледах мъжът, седящ зад бюрото, докато Ейприл прибързано се изниза. Той беше нисък и оплешивяващ, вероятно около петдесетте, със шкембе. Той носеше червена копринена вратовръзка с риза на сини и бели ивици, а синьо-зеленикавата му жилетка висеше на облегалката на стола му. Той също така трепереше, пребледнял до болнаво пастелен цвят на кожата, с пот, избиваща по челото му; представих си язва, избиваща под резервната гума.

Джей се съвзе и се повдигна несигурно от стола си. Той протегна ръка през бюрото.

— Г-жо Кълън. Каква абсолютна наслада е за мен.

Аз прекосих стаята и бързо му стиснах ръката веднъж. Той леко се сви от студената ми кожа, но не изглеждаше особено изненадан от нея.

— Г-н Дженкс. Или предпочитате Скот?

Той отново трепна.

— Както предпочитате, разбира се.

— Защо не ме наричате Бела, а аз Джей?

— Като стари приятели — съгласи се той, бършейки с копринена кърпичка челото си.

Той ме направи жест да седна и той самият го направи.

— Трябва да попитам, дали най-накрая се запознавам с прекрасната съпруга на г-н Джаспър?

Аз взех под внимание това за секунда. Тогава той познава Джаспър, а не Алис. Познаваше него и изглежда се страхуваше от него.

— Неговата снаха, всъщност.

Той прехапа устни, като че улавяше значението на това, толкова отчаяно, колкото и аз.

— Надявам се г-н Джаспър е в добро здраве? — попита внимателно той.

— Сигурна съм, че той е в отлично здраве. В момента той е на продължителна ваканция.

Това изглежда изясни част от объркването на Джей. Той кимна на себе си и подпря слепоочието си с пръсти.

— Много добре. Вие трябваше да дойдете в главният офис. Асистентите ми щеше да ви пратят директно при мен — нямаше нужда да минавате през по-негостоприемни канали.

Аз кимнах. Не бях сигурна защо Алис ми беше дала адреса в гетото.

— Е, добре, вече сте тук. Какво мога да направя за вас?

— Документи — казах аз, опитвайки се да прозвуча, сякаш знаех за какво говоря.

— Разбира се — Джей моментално се съгласи. — За какво говорим — актове за раждане, смъртни актове, шофьорски книжки, паспорти, здравни осигуровки…?

Аз си поех дълбоко въздух и се усмихнах. Дължах много на Макс.

И тогава усмивката ми увехна. Алис ме беше пратила тук поради някаква причина и аз бях сигурна, че беше, за да предпазя Ренесме. Последният й дар към мен. Единственото нещо, от което тя знаеше, че имам нужда.

Единствената причина, поради която Ренесме имаше нужда от фалшификатор, беше ако бяга. И единствената причина Ренесме да бяга беше, че ние сме загубили.

Ако ние с Едуард бягахме с нея, тя нямаше веднага да се нуждае от тези документи. Бях сигурна, че личните карти бяха нещо, до което Едуард знаеше как да се добере или да направя сам, и бях сигурна, че той знаеше как да се измъкнем и без тях. Можехме да бягаме с нея хиляди мили. Можехме да преплуваме океан с нея.

Ако бяхме до нея, за да я спасим.

И цялата тази потайност да укрием това от Едуард. Защото имаше голяма възможност, всичко, което той знаеше, да го знае и Аро. Ако загубехме, Аро със сигурност би взел информацията, за която жадуваше, преди да унищожи Едуард.

Беше точно така, както и подозирах. Ние не можехме да победим. Но трябваше да се опитаме за убием Деметри, преди да загубим, давайки на Ренесме шанс да избяга.

Спрялото ми сърце стана като валчест камък в гърдите ми — смазваща тежест. Цялата ми надежда увехна като мъгла на слънчева светлина. Очите ми загоряха.

На кого да я поверя? Чарли? Но той беше толкова беззащитно човек. И как щях да му предам Ренесме? Той изобщо нямаше да е близо до онази битка. Така че това оставяше само един човек. Всъщност никога не е имало друг.

Аз бях премислила това толкова бързо, че Джей изобщо не забеляза паузата ми.

— Два акта за раждане, два паспорта, една шофьорска книжка. — Казах с нисък, напрегнат тон.

Ако бе забелязал промяната в изражението ми, се беше престорил, че не е.

— Имената?

— Джейкъб… Улфи. И… Ванеса Улфи. — Неси изглеждаше като подходящо умалително от Ванеса. Джейкъб щеше да хареса Улфи.

Химикалката му задраска бързо по формуляра.

— Средни имена?

— Просто сложете нещо родово.

— Както предпочитате. Възраст?

— Двадесет и седем за мъжа, пет за момиченцето. — Джейкъб можеше да претендира за толкова. Той беше звяр. Със скоростта, с която Ренесме растеше, аз трябваше да изчислявам по-високо. Той можеше да й е втори баща…

— Ще ми трябват снимки, ако искате напълно завършени документи. — Каза Джей, прекъсвайки мислите ми. — Г-н Джаспър обикновено искаше той сам да ги довършва.

Е, това обясняваше защо Джей не знаеше как изглежда Алис.

— Чакайте — казах аз.

Това беше късмет. Аз имах няколко семейни снимки, пъхнати в портфейла ми, и перфектната — с Джейкъб, държащ Ренесме на стъпалата пред къщата — беше само на месец. Алис ми я беше дала само преди няколко дни… Оу. Може би все пак нямаше чак толкова късмет в това. Алис знаеше, че имам тази снимка. Може би тя дори е имала някой замъглен проблясък, че ще ми трябва, преди да ми я даде.

— Ето.

Джей разгледа снимката за момент.

— Дъщеря ви много прилича на вас.

Аз се напрегнах.

— Повече прилича на баща си.

— Който не е този човек. — Той докосна лицето на Джейкъб.

Очите ми се свиха и нови потоци пот рукнаха от челото на Джей.

— Не. Това е много близък семеен приятел.

— Простете. — Промърмори той и химикалката отново започна да дращи. — Колко скоро ще искате документите?

— Може ли да ги получа до седмица?

— Това е бърза поръчка. Ще ви струва двойно — но, простете. Забравих с кого разговарям.

Явно той е познавал Джаспър.

— Просто ми дайте цифра.

Той изглеждаше колеблив да я каже на глас, въпреки че бях сигурна, че след като се е разправял с Джаспър, е знаел, че парите не са проблем. Дори не взимах под внимание пръсващите се сметки по целият свят с различните имена на Кълънови, имаше достатъчно пари в натура из цялата къща, че да поддържат малка държава за десетилетие; това ми напомняше как винаги имаше стотина куки за риболов в дъното на всяко шкафче в къщата на Чарли. Съмнявах се, че някой дори ще забележи липсващата купчина, която бях взела в подготовка за днес.

Джей написа цената накрая на формуляра.

Аз спокойно кимнах. Имах повече от това в себе си. Отново отворих чантата си и преброих правилната сума — бях си събрала на по пачки от по пет хиляди, така че не ми отне много време.

— Ето.

— Ах, Бела, не е нужно да ми давате цялата сума сега. Прието е да запазите половината, за да си подсигурите доставката.

Аз се усмихнах изморено към нервният човек.

— Но аз ти се доверявам, Джей. Все пак ще ти дам бонус — същата сума, когато получа документите.

— Това не е нужно, уверявам ви.

— Не се притеснявай. — И така и така нямаше да мога да ги взема със себе си. — Тогава да се срещнем отново тук по същото време следващата седмица?

Той ми изпрати болезнен поглед.

— Всъщност, предпочитам да правя такива прехвърляния на места, несвързани с различните ми бизнеси.

— Разбира се. Сигурна съм, че не правя това по начинът, който очаквате.

— Свикнал съм да нямам никакви очаквания, когато става въпрос за семейство Кълън. — Той направи гримаса, но бързо овладя изражението си. — Да се срещнем в осем часът точно след една седмица в Пасифико? То е на Юниън Лейк и храната е превъзходна.

— Перфектно. — Не че щях да вечерям с него. Той всъщност нямаше много да го хареса, ако го направех.

Аз се изправих и отново стиснах ръката му. Този път той не трепна. Но изглежда имаше нова тревога. Устата му беше свита, а гърбът му напрегнат.

— Ще ви затрудни ли този срок? — попитах аз.

— Какво? — Погледна той, сварен неподготвен от въпроса ми. — Срокът? О, не. Изобщо нямайте никакви притеснения. Със сигурност ще съм направил документите ви навреме.

Щеше да бъде хубаво и Едуард да беше тук, че да знаех какви бяха истинските притеснения на Джей. Аз въздъхнах. Да пазя това от Едуард беше достатъчно лошо; да трябва да бъда далеч от него беше прекалено.

— Тогава ще се видим след една седмица.

34. ИЗЯВЛЕНИЯ

Чух музиката още преди да съм излязла от колата. Едуард не бе докосвал пианото си от нощта, когато Алис напусна. Сега, докато затварях вратата, чух песента да преминава от един тон към моята приспивна песен. Едуард ме приветстваше вкъщи.

Движех се бавно, докато вземах Ренесме — заспала бързо, тъй като ни нямаше цял ден — от колата. Бяхме оставили Джейкъб у Чарли — беше казал, че ще се върне със Сю. Чудех се дали се опитваше да си напълни главата с достатъчно ненужни факти, за да разкара картинката на начина, по който бе изглеждало лицето ми, когато влязох през вратата на Чарли.

Докато вървях бавно към къщата на Кълънови сега, разпознах надеждата и въодушевлението, което бе почти видимо като аура около голямата бяла къща, бе като моята тази сутрин също. Сега ми се струваше непозната.

Отново исках да се разплача, чувайки музиката на Едуард за мен. Но се стегнах. Не исках да бъде подозрителен. Нямаше да оставя никакви следи в главата му, които Аро да открие. Едуард се обърна и се усмихна, когато влязох през вратата, но продължи да свири.

— Добре дошла вкъщи — каза той, сякаш бе просто един нормален ден. Сякаш нямаше още дванайсет вампира в стаята, заети с различни занимания, както и още дузина разпръснати някъде наоколо. — Прекара ли си добре с Чарли днес?

— Да. Съжалявам, че отне толкова време. Отидох да направя малко коледни покупки за Ренесме. Знам, че няма да е кой знае какъв празник, но… — Свих рамене.

Устните на Едуард се извиха надолу. Той спря да свири и се извъртя на пейката, така че цялото му тяло бе обърнато към мен. Сложи едната си ръка на талията ми и ме придърпа към себе си.

— Не съм мислил много за това. Ако искаш да го направим по-празнично…

— Не — прекъснах го аз. Трепнах вътрешно при идеята да се опитваме да се престорим на повече ентусиазирани, отколкото бе нужно. — Просто не исках да го оставим да отмине без да й дадем нещо.

— Може ли да видя?

— Ако искаш. Съвсем дребно е.

Ренесме бе в пълно безсъзнание, хъркайки деликатно срещу шията ми. Завиждах й. Би било хубаво да избягаш от реалността, дори и за няколко часа.

Внимателно напипах малката кадифена чантичка, без да отварям много чантата си, за да не види Едуард парите, които носех.

— Улови погледа ми върху витрината на един антикварен магазин, докато минавах покрай него.

Разтърсих малкият златен медальон в дланта му. Беше кръгъл, с малки гравирани лозови листенца около външния край на кръга. Едуард го отвори и погледна вътре. Имаше място за малка снимка и, от противоположната страна, посвещение на френски.

— Знаеш ли какво пише? — попита той с различен тон, по-меко отпреди.

— Магазинерът ми каза, че е нещо от типа на „повече от собственият ми живот“. Така ли е?

— Да, бил е прав.

Той ме погледна с пронизващи топазени очи. Срещнах погледа му за момент, след което се престорих, че телевизорът ме е разсеял.

— Надявам се да й хареса — прошепнах аз.

— Разбира се, че ще й хареса — каза леко и небрежно той и бях сигурна точно в тази секунда, че той знаеше, че криех нещо от него. Бях и убедена, че си нямаше и идея за детайлите.

— Нека да я заведем вкъщи — предложи той, като се изправи и сложи ръката си около рамената ми.

Поколебах се.

— Какво? — попита той.

— Исках да се поупражнявам малко с Емет… — Бях изгубила цял ден с жизненоважната си задача — чувствах се изостанала.

Емет — седнал на дивана с Розали и хванал дистанционното, разбира се — вдигна поглед и се ухили нетърпеливо.

— Отлично. Гората се нуждае от поизтъняване.

Едуард се намръщи на Емет, след това и на мен.

— Има достатъчно време за това утре — каза той.

— Не ставай глупав — оплаках се аз. — Вече няма подобно нещо като „достатъчно време“. Такова понятие не съществува. Имам много да уча и…

Той ме сряза.

— Утре.

И изражението му бе такова, че дори Емет не посмя да спори.

Бях изненадана колко трудно бе да се върна към рутината, която бе все пак, абсолютно нова. Но да изоставя дори тази малка надежда, която бях съхранявала, ми се стори невъзможно. Опитах се да се фокусирам върху положителните неща. Имаше добра възможност дъщеря ми да оцелее в това, което предстоеше, както и Джейкъб. Ако имаха бъдеще, тогава това бе един вид победа, нали? Нашата малка група трябваше да се стегне, ако Джейкъб и Ренесме щяха да имат възможността изобщо да избягат. Да, стратегията на Алис имаше смисъл само ако щяхме да се борим. Така че и тук имахме малка победа, като се имаше предвид, че Волтури не са имали сериозно предизвикателство от хилядолетие насам.

Нямаше да бъде краят на света. Просто краят на Кълънови. Краят на Едуард и мен. Предпочитах го по този начин — поне последната част. Нямаше да живея отново без Едуард, ако щеше да напуска този свят, тогава щях да бъда точно зад него.

Чудех се разсеяно от време на време дали щеше да ни очаква нещо от другата страна. Знаех, че Едуард не вярва наистина в това, но Карлайл вярваше. Аз самата не можех да си го представя. От друга страна, не можех да възприема това Едуард да не съществува по някакъв начин, някъде. Ако можехме да бъдем заедно на което и да е място, тогава това бе моят щастлив край.

И така рутината на дните ми продължаваше, само че малко по-трудно от преди. С Едуард, Ренесме и Джейкъб отидохме да видим Чарли на Коледа. Всички от глутницата на Джейкъб бяха там, включително Сам, Емили и Сю. Беше от голяма полза за тях да бъдат в малките стаи на Чарли, с големите си, горещи тела натикани в ъглите около оскъдно декорираното му дръвче — човек можеше да види къде му е писнало и се е отказал — и изпълвайки мебелите му. Можеше да се разчита на върколаците да бъдат нащрек за предстояща битка, без значение колко самоубийствена бе. Електричеството от вълнение им предоставяше удобен случай, който скриваше пълната ми липса на коледен дух. Едуард беше, както винаги, по-добър актьор от мен.

Ренесме носеше медальона, който й бях дала на зазоряване, а в джоба на якето й бе MP3 — плейъра, който Едуард й бе подарил — дребна джаджа, която можеше да натъпче с пет хиляди песни, вече напълнена с любимите на Едуард. На китката й бе една сложно заплетена килаетска версия на годежен пръстен. Едуард бе скръцнал със зъби при вида на това, но мен не ме притесняваше.

Скоро, толкова скоро, щях да я дам на Джейкъб, за да я пази. Как бих могла да бъда подразнена от какъвто и да е символ на посвещението, на което толкова разчитах?

Едуард бе спасителя на деня, поръчвайки подарък за Чарли. Беше се появил вчера — добрата страна на бързите доставки — и Чарли прекара цяла сутрин в разглеждане на дебелият наръчник за ползване на новата му сонарна система за риболов.

По начина, по който върколаците ядяха, коледният обяд на Сю сигурно е бил доста добър. Чудех се как ли щеше да изглежда събирането на някой външен човек. Дали играехме достатъчно добре ролите си? Дали някой непознат би си помислил, че сме весел приятелски кръг, който се наслаждава на коледните празници с безгрижна радост?

Мисля, че Едуард и Джейкъб бяха облекчени като мен, когато настана време да си вървим. Стори ми се странно да хабя енергията си, за да се преструвам на човек, когато имаше толкова много по-важни неща за правене. Беше ми трудно да се концентрирам. Същевременно, това бе вероятно и последният път, когато щях да видя Чарли. Може би бе хубаво, че бях прекалено скована, за да осъзная това.

Не бях виждала майка си от сватбата насам, но можех само да се радвам на градивната дистанция, която бе започнала преди две години. Тя бе прекалено крехка за моят свят. Не исках да бъде замесена в това. Чарли бе по-силен.

Може би дори достатъчно силен за сбогуване в този момент, но аз не бях.

Беше много тихо в колата — отвън дъждът бе като мъгла, колебаейки се между течност и лед. Ренесме седеше в скута ми, играейки си с медальона си, като го отваряше и затваряше. Наблюдавах я и си представях нещата, които бих казала на Джейкъб тъкмо сега, ако не трябваше да пазя думите си далеч от главата на Едуард.

— Ако някога сте отново в безопасност, заведи я при Чарли. Разкажи му цялата история някой ден. Разкажи му колко много го обичах, как не можех да понеса да го напусна, дори когато човешкият ми живот приключваше. Кажи му, че беше най-страхотният баща. Кажи му да предаде любовта ми на Рене, и надеждата ми, че ще е щастлива и ще е добре…

Трябваше да дам документите на Джейкъб преди да стане прекалено късно. Щях да му дам бележка и за Чарли. И писмо за Ренесме. Нещо, което да може да прочете, когато нямаше да мога да й казвам, че я обичам вече.

Нямаше нищо необичайно във външният вид на къщата на Кълънови, докато паркирахме в ливадата, но можех да чуя някаква недоловима караница вътре. Много ниски гласове мърмореха и ръмжаха. Звучеше напрегнато и звучеше, като спор. Можех да чуя гласът на Карлайл и този на Амун по-често от тези на останалите.

Едуард спря пред къщата, наместо да влезе в гаража. Разменихме си предпазливи погледи преди да излезем от колата.

Позата на Джейкъб се промени — лицето му стана сериозно и внимателно. Предположих, че сега се държеше като Алфа. Очевидно нещо се бе случило и щеше да получи информацията, от която той и Сам се нуждаеха.

— Алистър си е тръгнал — прошепна Едуард, докато се изстрелвахме нагоре по стъпалата.

Вътре във всекидневната, главната конфронтация бе физически очевидна. Имаше кръг от зрители, облегнати на стените, всеки вампир който се бе присъединил към нас, освен Алистър, и тримата включени в спора. Есме, Кеби и Тиа бяха най-близо до вампирите в центъра — в средата на стаята Амун съскаше срещу Карлайл и Бенджамин.

Челюстта на Едуард се сви и той застана бързо до Есме, държейки ме за ръка. Притиснах Ренесме здраво към гърдите си.

— Амун, ако искаш да си тръгнеш, никой не те насилва да останеш — каза спокойно Карлайл.

— Крадеш ми половината клан, Карлайл! — извика Амун, посочвайки с пръст Бенджамин. — Затова ли ме извика тук? За да крадеш от мен?

Карлайл въздъхна, а Бенджамин извъртя очи.

— Да, Карлайл се скара с Волтури, застраши живота на цялото си семейство, само за да ме подмами да дойда тук и да умра — каза Бенджамин саркастично. — Бъди разумен, Амун. Посветил съм се да сторя правилното нещо тук. Не се присъединявам към друг клан. Можеш да правиш каквото си искаш, разбира се, както изтъкна Карлайл.

— Това няма да завърши добре — изръмжа Амун. — Алистър беше единственият разумен тук. Би трябвало всички да бягаме.

— Замисли се кого наричаш разумен — промърмори Тиа тихо от другата страна.

— Всички ще бъдем изколени!

— Няма да се стигне до бой — каза Карлайл с твърд глас.

— Ти така казваш!

— Ако се стигне, винаги можеш да отидеш при другите, Амун. Сигурен съм, че Волтури ще оценят твоята помощ.

Амун му се усмихна презрително.

— Вероятно това е решението.

Отговорът на Карлайл бе мек и искрен.

— Няма да ти се сърдя за това, Амун. Приятели сме от дълго време насам, но никога не бих те помолил да умреш заради мен.

Гласът на Амун също бе по-овладян:

— Но ти ще повлечеш моят Бенджамин заедно с теб.

Карлайл сложи ръката си на рамото на Амун, но той я отблъсна.

— Ще остана, Карлайл, но това май ще е повече в твоя вреда. Ще се присъединя към тях, ако това е начинът да оцелея. Всички вие сте глупци, ако мислите, че можете да се противопоставите на Волтури — той се смръщи, после въздъхна, погледна към мен и Ренесме и допълни. — Ще свидетелствам, че детето е пораснало. Това е самата истина. Всички го виждаме.

— Само за това те молим.

Амун направи гримаса.

— Но явно не само това получавате — той се обърна към Бенджамин. — Аз ти дадох живот. Ти го пропиляваш.

Лицето на Бенджамин изглеждаше по-студено, отколкото някога го бях виждала; изражението му силно си контрастираше с момчешките му черти:

— Жалко, че не си успял да смениш силата на характера ми с твоята при трансформацията, тогава може би щеше да си доволен от мен.

Амун присви очи. Той рязко направи знак на Кеби и двамата ни подминаха, напускайки предния двор.

— Той не си тръгва — каза ми бързо Едуард, — но от сега нататък ще стои на разстояние от нас дори повече. Не блъфираше, когато каза, че ще се присъедини към Волтури.

— А защо Алистър си тръгна? — прошепнах аз.

— Не можем да сме сигурни, той не остави бележка. По мърморенето му стана ясно, че той мисли, че битката е неизбежна. Въпреки държанието му, той всъщност държи прекалено много на Карлайл, за да се присъедини към Волтури. Предполагам е решил, че рискът е прекалено голям — сви рамене Едуард.

Въпреки, че разговорът бе само между нас двамата, естествено всичко можеха да чуят какво говорим. Елизар отговори на коментара на Едуард така, сякаш бе предназначен за всички.

— От думите му мога да съдя, че е нещо повече от това. Не сме говорили много на тема Волтури, но Алистър се притесняваше, че без значение колко убедително ще докажем невинността ви, Волтури няма да ни послушат. Той мисли, че те ще намерят извинение да наложат волята си.

Вампирите си размениха смутени погледи. Идеята, че Волтури биха изопачили собствения си свещен закон, за да спечелят, не им се струваше особено достоверна. Само румънците бяха лепнали на лицата си типичните си подигравателни полуусмивки. Изглежда се забавляваха от това, че останалите искаха да издигнат древните си врагове на пиедестал.

Много тихи разговори започнаха по едно и също време, но аз слушах само румънците. Може би защото светлокосият Владимир все хвърляше погледи в моята посока.

— Надявам се Алистър да е прав за това — промърмори Стефан на Владимир. — Без значение от резултата, думите ни ще се разпрострат. Време е нашият свят да види какво всъщност представляват Волтури. Те никога няма да изчезнат, ако всички продължават да вярват на тези глупости, че те защитавали начина ни на живот.

— Когато ние управлявахме, поне не криехме истинската си същност — отвърна Владимир.

Стефан кимна:

— Никога не сме си слагали измислени ореоли над главите и после представяли за светци.

— Мисля, че времето за битка настъпи — каза Владимир. — Можеш ли да си представиш, че някога ще намерим по-голяма сила от тази? Друг толкова добър шанс?

— Нищо не е невъзможно. Може би някой ден…

— Чакаме този момент от петнадесет хиляди години, Стефан. А за тези години, те са станали само по-силни. — Владимир млъкна и пак погледна към мен. Не изглеждаше учуден от това, че и аз го гледах. — Ако Волтури спечелят този сблъсък, ще си тръгнат с повече мощ от тази, с която са дошли. С всички завоевания, които вземат със себе си. Помисли си какво може да им даде само тази новородена. — Той кимна към мен. — А тя едва е опознала таланта си. И онзи, който движи земята — Владимир кимна към Бенджамин, който замръзна на мястото си. Почти всички слушаха думите на Румънците сега като мен. — Със близнаците, демонски изчадия, няма да имат нужда от илюзионистката или факлата — очите му се преместиха на Зафрина и Кейт.

Стефан погледна към Едуард:

— И разчитащия мисли също не е много необходим. Но разбирам какво имаш предвид. Наистина ще получат много, ако спечелят.

— Повече, отколкото можем да им позволим да получат, не си ли съгласен?

Стефан въздъхна:

— Трябва да се съглася. А това означава…

— Че трябва да се изправим срещу тях, докато все още има надежда.

— Ако успеем да уроним авторитета им, да ги разобличим…

— Тогава, някой ден, друг ще довърши.

— И ще получим тъй дълго желаното отмъщение. Най-накрая.

Те втренчиха очи един в друг и промърмориха заедно:

— Изглежда това е единствения начин.

— Значи ще се бием — каза Стефан.

Въпреки че виждах, че са разгневени, инстинктите им за оцеляване бушуваха за отмъщение, усмивките, които си размениха бяха изпълнени с очакване.

— Ще се бием — съгласи се Владимир.

Предположих, че това е хубаво. Както Алистър, и аз мислех, че е невъзможно да избегнем битката. В такъв случай, още два вампири борещи се на наша страна щяха да са от полза. Но решението на Румънците все пак ме накара да изтръпна.

— Ние също ще се бием — каза Тия и обикновено мъртвешкият й глас, сега бе изпълнен с повече тържественост от всякога. — Ние вярваме, че Волтури ще преминат границата на правомощията си. Нямаме никакво желание да ставаме част от тях — тя спря очи на партньора си.

Бенджамин се ухили и хвърли дяволит поглед към Румънците.

— Очевидно е, че не съм стока за продан. Явно ще се наложи да се боря за правото си да бъда свободен.

— Не за първи път ще се бия против нечие владичество — каза Гарет шеговито. Той се приближи до Бенджамин и го потупа по гърба. — Това е за свободата против подтисничеството.

— Ние оставаме с Карлайл — каза Таня. — И ще се борим редом с него.

Решението на румънците явно бе насърчило и другите да се изявят.

— Ние не сме решили — каза Питър. Той погледна надолу към дребничкия си другар; устните на Шарлот бяха стиснати недоволно. Изглеждаше така, сякаш вече е направила своето решение. Чудех се какво е то.

— Същото важи и за нас — каза Рандал.

— И за мен — допълни Мери.

— Глутницата ще се бори заедно с Кълънови — внезапно каза Джейкъб. — Не ни е страх от вампири — добави той със самодоволна усмивка.

— Деца — измърмори Питър.

— Пеленачета — поправи го Рандал.

Джейкъб се ухили подигравателно.

— Аз съм с вас — каза Маги, отърсвайки се от възпиращите я ръце на Сайобан. — Знам, че истината е на страната на Карлайл. И не мога да пренебрегна това.

Сайобан се втренчи тревожно в най-младия член на клана си.

— Карлайл — каза тя, сякаш двамата бяха сами, неочаквано игнорирайки формалната причина за събирането ни и неочаквания изблик за изявления. — Не искам да се стига до битка.

— Аз също, Сайобан. Знаеш, че е така — той се усмихна едва-едва. — Може би трябва да се съсредоточиш да запазиш мирния тон.

— Знаеш, че това няма да помогне — каза тя.

Помнех разговора на Карлайл и Роуз за ирландския водач — Карлайл вярваше, че Сайобан има едва доловима, но много мощна дарба да направи нещата такива, каквито ги желае и в същото време, самата Сайобан не беше на това мнение.

— Няма и да навреди — каза Карлайл.

Сайобан завъртя очи:

— Да обясня ли какъв е изхода от ситуацията, който желая? — запита тя саркастично.

Сега Карлайл се хилеше съвсем открито:

— Ако не възразяваш.

— Тогава няма смисъл моят клан да се доказва, нали? — отвърна му тя. — След като няма никакъв шанс да има битка — тя отново сложи ръце на раменете на Маги, дърпайки я по-близо до себе си.

Другарят на Сайобан, Лиам стоеше тихо, а лицето му не издаваше нищо.

Почти всички наблюдаваха смаяни размяната на шеги между Карлайл и Сайобан, но те не обясниха. Това беше краят на драматичните събития за нощта. Групата бавно се разпръсна — някои отидоха да ловуват, други решиха да убият времето с книгите на Карлайл, с телевизия или компютри.

Едуард, Ренесме и аз отидохме да ловуваме. Джейкъб се присъедини.

— Глупави пиявици! — промърмори на себе си той, когато излязохме навън. — Мислят се за нещо повече — той изсумтя.

— Ще бъдат шокирани, когато пеленачетата спасят горделивите им особи, нали? — каза Едуард.

Джейк се усмихна и го удари по рамото:

— Да, мамка му, ще бъдат.

Това не беше последното ни ловно пътуване. Всички щяхме да ловуваме отново по-наблизо, докато чакаме появата на Волтури. Тъй като изходът не беше ясен, ние планирахме да прекараме няколко нощи навън на голямото бейзболно игрище, което. Алис бе видяла, просто за всеки случай. Всичко, което знаехме е, че те ще дойдат, когато падне сняг. Не искаме Волтури да са прекалено близо до града, а Деметри щеше да ги води там, където бяхме ние. Чудех се чий дири щеше да следва и предположих, че ще са тези на Едуард, след като не можеше да усети моите.

Мислех си за Деметри, докато ловувах и не обръщах внимание нито на плячката си, нито на носените от течението снежинки, които най-после се бяха появили, но се топяха преди да докоснат каменистата почва. Деметри щеше ли да разбере, че не може да проследи мен? Какво ще направи за това? А Аро? А може би Едуард грешеше? Имаше изключения от това, на което можех да се противопоставя, на тези пътеки около щита ми. Всичко извън главата ми беше уязвимо — открито за нещата, които можеха да правят Джаспър, Бенджамин и Алис. Може би дарбата на Деметри също работеше по по-различен начин.

И тогава едва мисъл ми спря дъха. Полупресушеният лос падна от ръцете ми на каменистата земя. Снежинките се изпаряваха на няколко сантиметра от тялото с лек, пращящ шум. Втренчих се с празен поглед в кървавите си ръце.

Едуард видя реакцията ми и забърза към мен, оставяйки собствената си плячка неизцедена.

— Какво има? — попита той тих, а очите му оглеждаха гората около нас за нещо, което бе предизвикало реакцията ми.

— Ренесме — задавих се аз.

— Тя е измежду тези дървета — увери ме той. — Мога да чуя нейните мисли и тези на Джейкъб. Тя е добре.

— Не това имам предвид — отвърнах. — Мислех си за моя щит — мислиш ли, че е нещо, което би било от полза по някакъв начин. Знам че другите се надяват да успея да защитя Зафрина и Бенджамин, та дори и само за няколко секунди. Ами ако грешат? Ами ако точно вярата ти в мен е причината да се провалим?

В гласа ми се долавяха истерични нотки, въпреки че имах силата да ги възпра. Не исках да разстройвам Ренесме.

— Бела, това откъде го измисли? Разбира се, че е страхотно, че можеш да се защитиш, но не си отговорна за живота на другите. Не се затормозявай излишно.

— Ами ако не мога да защитя нищо? — прошепнах на пресекулки. — Това, което правя, то е неточно, непостоянно. Няма никакъв ритъм или причина. Може би въобще няма да попречи на Алек.

— Тихо — успокои ме той. — Не се паникьосвай. И не се притеснявай заради Алек. Това, което прави той не е по-различно от дарбата на Зафрина или на Джейн. То е просто илюзия — той може да се промъкне в главата ти не повече, отколкото аз.

— Но Ренесме може — изсъсках като обезумяла аз през стиснатите си зъби. — Изглеждаше толкова естествено, че никога не съм го подлагала на съмнение. Винаги е било част, от това, което представлява тя. Тя влива мисли в главата ми точно както прави при всеки друг. Щитът ми има слаби места, Едуард.

Втренчих се отчаяно в него, чакайки го да се съгласи с ужасяващото ми откритие. Беше стиснал устни, сякаш се опитваше да реши по какъв начин да каже нещо. Лицето му бе напълно спокойно.

— Обмисляш това от дълго време, нали? — настоях аз, чувствайки се като идиот, заради месеците, през които пренебрегвах очевидното.

Той кимна и в краищата на устните му се появи лека усмивка:

— Още първия път, когато те докосна.

Въздъхнах заради собствената си глупост, но хладнокръвието му ме успокои малко:

— И това не те притеснява? Не мислиш, че е проблем?

— Имам две теории, като едната е по-вероятна от другата.

— Първо ми кажи по-малко вероятната.

— Ами тя ти е дъщеря — изтъкна той. — Генетично е част от теб. Преди те закачах, казвайки че мозъкът ти е настроен на различни честоти от нашите. Вероятно и тя е така.

Това не ме убеди:

— Но ти чуваш мислите й. Всеки ги чува. Ами ако и Алек е на различни честоти? Ако…

Той сложи пръст на устните ми:

— Обмислил съм това. И затова мисля, че следваща ми теория е по-вероятна.

Стиснах зъби и зачаках.

— Помниш ли какво ми каза Карлайл за нея, още щом ти показа първият си спомен?

Разбира се, че помнех.

— Той каза „Интересно изкривяване. Сякаш прави обратното на онова, което ти можеш.“

— Да. Затова се зачудих. Може да е взела и твоя талант и да го е обърнала.

Обмислих го.

— Ти държиш всички извън ума си — започна той.

— А никой не държи нея извън него? — довърших колебливо.

— Това е теорията ми — каза той. — А ако тя може да влезе в твоята глава, тогава се съмнявам да има щит на планетата, който да й попречи. Това ще е от помощ. От това, което видяхме, никой не може да оспори истинността на мислите й, след като са й позволили да им ги покаже. И мисля, че никой не може да я спре да му ги покаже, стига да се приближи достатъчно близо. Ако Аро й позволи да му обясни…

Потреперих от мисълта, че Ренесме може да се приближи до алчните, воднисти очи на Аро.

— Е — каза той, разтривайки напрегнатите ми рамене, — поне нищо няма да го спре да види истината.

— Но достатъчна ли е истината, че да го спре? — промърморих аз.

А на този въпрос Едуард нямаше отговор.

35. КРАЕН СРОК

— Навън ли? — попита Едуард с безгрижен тон. Имаше някакво преднамерено спокойствие в изражението му. Той притисна Ренесме малко по-силно към гърдите си.

— Да, само няколко неща в последната минута… — отговорих аз също толкова небрежно.

Той се усмихна с любимата ми усмивка.

— Бързай да се върнеш при мен.

— Винаги.

Отново взех волвото, като се чудех дали е проверил брояча след последната ми разходка. Колко ли парченца бе свързал досега? Че криех нещо от него, определено. Дали бе стигнал до причината, защо не му се доверявах? Дали предполагаше, че Аро може скоро да узнае всичко, което той знае? Мислех си, че Едуард може да е стигнал до това заключение, което обясняваше защо той не изискваше обяснения от мен. Предполагам, че се опитваше да не спекулира прекалено много, опитваше се да не се занимава с поведението ми. Дали бе разбрал всичко след странното ми изпълнение онази сутрин след като Алис бе напуснала и изгорих книгата в камината? Не знаех дали беше способен на подобен скок.

Беше мрачен следобед, бе тъмно като здрач. Забързах през мъглата, очите ми — фокусирани върху тежките облаци. Дали щеше да вали сняг тази вечер? Достатъчно, за да покрие земята и да пресъздаде сцената от видението на Алис? Едуард пресметна, че имаме поне още два дена. След което щяхме да се отправим към сечището, привличайки Волтури към избраното от нас място.

Докато си проправях път през тъмната гора, се замислих за последното ми пътуване до Сиатъл. Мислех си, че знаех целта на Алис да ме прати в порутената част, където Дж. Дженкс се разправяше с по-съмнителните си клиенти. Ако бях отишла в някой от другите му, по-законни офиси, дали щях да се досетя за какво да попитам? Ако го бях срещнала като Джейсън Дженкс или Джейсън Скот, законен адвокат, дали щях да открия Дж. Дженкс, доставчик на незаконни документи? Трябваше да мина по пътя, от който ставаше ясно, че не съм намислила нищо хубаво. Това бе моята следа.

Беше тъмно, когато спрях в паркинга на ресторанта минути по-късно, игнорирайки готовите за действие портиери на входа. Сложих контактните си лещи и влязох да почакам Джей вътре в ресторанта. Въпреки че бързах да приключа с тази депресираща необходимост и да се върна при семейството си, Джей очевидно внимаваше да не бъде опетнен от фундаменталните му връзки — имах чувството, че бърза размяна на паркинга би обидило чувствата му.

Дадох името Дженкс на подиума и раболепният домакин ме отведе нагоре в малка частна стая с пукаща камина. Той пое дългото ми палто с цвят слонова кост, което носех, за да скрия факта, че носех идеята на Алис за подходящо облекло, и ахна тихо при вида на бледорозовата ми сатенена коктейлна рокля. Не можех да не се почувствам поласкана — все още не бях свикнала да бъда красива за всички, освен само за Едуард. Домакинът, заеквайки, ми отпрати няколко припрени комплимента, докато излизаше препъвайки се от стаята.

Застанах до огъня, докато чаках, протягайки пръстите си близо до огъня, за да ги затопля преди неизбежното ръкостискане. Не че Джей не осъзнаваше, че очевидно има нещо странно с Кълънови, но все пак бе добър навик за придобиване.

За половин секунда се зачудих какво щеше да е чувството, ако пъхна ръката си в огъня. Какво ли щеше да е усещането от изгарянето…

Влизането на Джей разсея болезнеността ми. Домакинът също пое палтото му и бе очевидно, че не бях единствената, която се бе издокарала за срещата.

— Съжалявам, че закъснях — каза веднага Джей, щом останахме сами.

— Не, точно навреме сте.

Той протегна ръка и докато се здрависвахме усетих, че пръстите му са значително по-топли от моите. Това сякаш не го притесняваше.

— Изглеждате зашеметяващо, ако ми позволите да съм толкова дързък, госпожо Кълън.

— Благодаря ви, Джей. Моля, наричайте ме Бела.

— Трябва да призная, че е доста различно преживяване да работя с вас, вместо с господин Джаспър. Много по-малко… стресиращо. — Той се усмихна колебливо.

— Наистина? Винаги съм намирала присъствието на Джаспър много успокояващо.

Веждите му се смръщиха.

— Нима? — промърмори той учтиво, макар очевидно да не бе съгласен. Колко странно. Какво бе сторил Джаспър на този мъж?

— Отдавна ли познавате Джаспър?

Той въздъхна от неудобство.

— Работя с господин Джаспър повече от двайсет години и старият ми партньор го познаваше от петнайсет години преди това… Той никога не се променя. — Джей трепна леко.

— Да, Джаспър е леко особен в този смисъл.

Джей поклати глава, сякаш можеше да прогони обезпокоителната мисъл.

— Няма ли да седнете, Бела?

— Всъщност малко бързам. Очаква ме дълъг път до вкъщи. — Докато говорех, извадих дебелият бял плик с бонусът му от чантата си и му го подадох.

— Оу — каза той, с нотка на разочарование в гласът му. Той сложи пликът във вътрешният джоб на сакото си без да се притеснява да проверява сумата. — Надявах се, че можем да поговорим за малко.

— Относно? — попитах любопитно аз.

— Е, нека първо ви дам поръчката. Искам да се уверя, че сте доволна.

Той се обърна, постави куфарчето си на масата и отвори закопчалките. Оттам извади кафяв продълговат плик.

Макар да нямах представа какво трябва да гледам, отворих плика и разгледах любопитно съдържанието му. Джей бе преобразил снимката на Джейкъб и бе сменил цветът й, така че не бе веднага очевидно, че е същата снимка едновременно от паспорта и шофьорската му книжка. И двете ми изглеждаха напълно идеални, но това имаше малко значение. Погледнах снимката на паспорта на Ванеса Улфи за частица от секундата, след което бързо отвърнах поглед, с надигаща се буца в гърлото ми.

— Благодаря ви — казах му аз.

Очите му се присвиха леко и усетих, че той е разочарован, че прегледа ми не е бил по-подробен.

— Мога да ви уверя, че всяка част е изпипана до съвършенство. Всичко би преминало и най-строгата проверка от експерти.

— Убедена съм, че е така. Наистина оценявам това, което сторихте за мен, Джей.

— Удоволствието беше мое, Бела. За в бъдеще се чувствайте свободна да идвате при мен за всичко, от което семейство Кълън се нуждаят. — Дори не го намекна наистина, но звучеше като покана да заема мястото на Джаспър като свръзка.

— Искахте да обсъдим нещо?

— Ъм, да. Въпросът е деликатен… — Той посочи към скамейката пред огнището с въпросително изражение. Седнах в единият й край, а той се настани до мен. Пот избиваше върху челото му отново и той извади синя копринена кърпичка от джоба си и започна да я забърсва.

— Вие сте сестра на съпругата на господин Джаспър? Или сте омъжена за брат му? — попита той.

— Омъжена съм за брат му — поясних аз, чудейки се накъде отива това.

— Тогава вие сте съпругата на господин Едуард?

— Да.

Той се усмихна извинително.

— Виждате ли, виждал съм имената много пъти. Приемете закъснелите ми поздравления. Хубаво е, че господин Едуард откри такава прекрасна жена след толкова много време.

— Много ви благодаря.

Той замълча, попивайки потта си.

— През годините, можете да си представите, развих здравословно чувство на уважение към господин Джаспър и цялото му семейство.

Кимнах предпазливо.

Той си пое дълбоко дъх, след което издиша без да каже нищо.

— Джей, моля ви кажете каквото сте намислили.

Той си пое още един път дъх, след което прошепна бързо, заваляйки думите.

— Ако можете само да ме уверите, че не възнамерявате да отвлечете малкото момиченце от баща й, ще спя много по-добре тази нощ.

— Оу — казах зашеметено аз. Отне ми минута да разбера погрешното заключение, което си бе извадил. — О, не. Няма нищо подобно. — Усмихнах се вяло, като се опитвах да го уверя. — Просто подготвям безопасно място за нея, в случай че нещо се случи на мен и съпругът ми.

Очите му се присвиха.

— Очаквате ли нещо да ви се случи? — Той се изчерви, след което се извини. — Не че е моя работа.

Наблюдавах как изчервяването му се разпростира изпод деликатната тъкан на кожата му и бях доволна — както често се случваше — че не бях обикновен новороден вампир. Джей изглеждаше достатъчно приятен мъж, като оставим криминалните наклонности настрани, и би било срамота да го убия.

— Човек никога не знае — въздъхнах аз.

Той смръщи вежди.

— Тогава ви пожелавам късмет. И моля ви не ми се сърдете, скъпа, но… ако господин Джаспър пристигне и ме попита какви имена съм сложил на тези документи…

— Разбира се, че трябва да му кажете веднага. Не бих искала нищо друго, освен господин Джаспър да е напълно наясно с нашата сделка.

Очевидната ми искреност изглежда премахна част от напрежението му.

— Много добре — каза той. — И не мога да ви убедя да останете за вечеря.

— Съжалявам, Джей. В момента разполагам с малко време.

— Тогава, отново, най-искрените ми пожелания за вашето здраве и щастие. Всичко, от което семейство Кълън се нуждае, не се колебайте да ми позвъните, Бела.

— Благодаря ви, Джей.

Напуснах с контрабандата си, хвърляйки поглед назад, за да видя зяпналият ме Джей, с изражение на смесена тревога и съжаление.

Пътят на връщане ми отне по-малко време. Нощта бе черна, така че изключих фаровете си и се скрих в нея. Когато пристигнах обратно в къщата, повечето от колите, включително поршето на Алис и моето ферари, липсваха. Традиционните вампири отиваха възможно най-далеч, за да задоволят жаждата си. Опитах се да не мисля за ловуването им през нощта, трепвайки при представата за жертвите им.

Само Кейт и Гарет бяха в предната стая, спорейки игриво за хранителната полза на животинската кръв. Заключих, че Гарет е пробвал лов във вегетариански стил и го бе намерил за трудна работа.

Едуард вероятно бе отвел Ренесме вкъщи, за да спи. Джейкъб, без съмнение, бе в гората близо до къщурката. Останалата част от семейството ми сигурно също бяха на лов. Вероятно бяха навън с останалите Денали.

Което фактически ми предоставяше къщата на мое разположение и побързах да се възползвам от това.

Можех да усетя, че съм първата, която влиза в стаята на Алис и Джаспър от доста време насам, може би първата от нощта, когато ни напуснаха. Претърсих мълчаливо огромният им дрешник, докато не открих точният тип чанта. Вероятно беше на Алис — беше малка черна кожена раничка, от типа, който по принцип се използваха като чантички, достатъчно малка, за да може Ренесме да я носи без да се набива на очи. След което събрах дребните им, взимайки два пъти повече от годишният доход на едно обикновено американско домакинство. Предположих, че кражбата ми тук ще е по-малко забележима отколкото от останалата част от къщата, тъй като тази стая натъжаваше всички. Пликът с фалшивите паспорти и лични карти сложих в чантата върху парите. След което седнах на ръба на леглото на Алис и Джаспър и загледах жалкият, незабележителен пакет, който бе всичко, което можех да дам на дъщеря ми и най-добрият ми приятел, за да им помогна да запазят живота си. Свлякох се на леглото, чувствайки се безпомощна.

Но какво друго можех да направя?

Седях там няколко минути със сведена глава преди блясъка на една добра идея да ме сполети.

Ами ако…

36. ЖАЖДА ЗА КРЪВ

Те дойдоха с величие, с красота.

Дойдоха в непробиваема структура, движеха се заедно, но не беше като марш. Движеха се плавно в идеална синхронизация до дърветата — тъмна, непрекъсната форма, която изглеждаше сякаш покриваше няколко сантиметра от снега, това беше плавното им придвижване.

Външният периметър беше сив, като цветът ставаше все по тъмен с всяка линия от тела отиващи към центъра, докато сърцето на строя беше най-дълбокото черно. Всяко едно лице беше покрито с качулка и засенчено. Слабият звук от леките движения на краката им бе толкова симетричен, като музика, сложен ритъм, който никога не потрепваше.

При някакъв знак, който не видях, или може би нямаше знак, а просто хилядолетие от упражнения, конфигурацията се разгъна навън. Движението беше твърде стабилно, твърде точно, за да заприлича на отварянето на цвете, въпреки че цветът го загатна. Фигурите със сиви мантии се разпръснаха в двата края, докато по-тъмните персонажи се издигнаха точно пред центъра, като всяко движение бе контролирано отблизо.

Прогресът им беше бавен, но обмислен, без забързване, без напрежение, без тревога. Беше крачката на непобедимите.

Това беше почти като старият ми кошмар. Единственото нещо, което липсваше беше злорадстващото им желание, което бях видяха в съня си, усмивките на отмъстителна радост. Засега Волтури бяха твърде дисциплинирани, за да изразят въобще някаква емоция, като също така не показаха изненада или смут, когато видяха колекцията от вампири, които ги очакваха тук; колекция, която изведнъж заприлича на неорганизирана и неподготвена в сравнение с тях. Не се изненадаха и от гигантския вълк, който стоеше в средата. Не можех да се стърпя и да не ги преброя. Бяха тридесет и двама, дори ако не се броят самотните фигури, облечени в черни мантии, в самия край, които трябваше да бъдат съпругите. Защитната им позиция предполагаше, че няма да се включват в атаката. Все още бяхме числено превъзхождани. Само деветнайсет от нас биха се били и още седем, които щяха да гледат как ни унищожават. Дори и да броя десетте върколака, им бяхме в кърпа вързани.

— Войниците идват, войниците идват. — Измърмори Гарет на себе си, след което се приплъзна една стъпка по-близо до Кейт.

— Значи дойдоха. — Прошепна Владимир на Стефан.

— Съпругите. — Изсъска вторият вампир.

— Цялата стража. Всички заедно. Добре че не отидохме във Волтера.

И тогава, сякаш не бяха достатъчно, докато Волтури се приближаваха величествено, още вампири започнаха да запълват сечището зад тях.

Лицата на този привидно безкраен поток от вампири бяха пълна противоположност на безизразната дисциплина на Волтури. Очертанията им си възвърнаха израженията, които носеха преди да ги изненадаме.

Беше достатъчно лесно да разберем какво се върти в главите им, лицата им бяха толкова изразителни. Бяха ядосана сбирщина, биеща се до безумие и убиваща в името на правосъдието. Не осъзнавах напълно какво изпитваше вампирският свят към безсмъртните деца, преди да видя лицата им.

Беше ясно, че тази разноцветна, неорганизирана орда, повече от петдесет вампира събрани заедно, беше собствената група от свидетели на Волтури. Когато умрем, те щяха да разпространят на света новината, че престъпниците са премахнати, че Волтури са действали с безпристрастност. Повечето изглеждаха така, сякаш искаха да направят повече от това само да стоят и да гледат, искаха да помогнат да ни разкъсат и изгорят.

Нямахме шанс за успех. Дори и да успеехме по някакъв начин да неутрализираме предимствата им, те все още можеха да ни заровят под телата. Дори и да убиехме Деметри, Джейкъб не бе способен да надбяга това.

Можех да почувствам как се схващам, въпреки натежалия въздух, който ме притискаше надолу с повече напрежение от преди.

Един от вампирите от противоположната страна изглежда не заемаше ничия страна. Разпознах Ирина, докато се колебаеше между двете компании, изражението й бе уникално сред другите. Ужасеният й поглед беше заключен върху позицията на Таня на първата линия. Едуард изръмжа много нисък, но жарък звук.

— Алистър беше прав. — Промърмори на Карлайл.

Гледах как Карлайл го гледа въпросително.

— Алистър е бил прав? — Прошепна Таня.

— Те, Кай и Аро, идват, за да ни унищожат и да спечелят. — Едуард вдиша отново почти безшумно, не можех да чуя издишването му.

— Имат многослойна стратегия, вече поставена на място. Ако поводът на Ирина се окаже неверен, ще намерят нещо друго, за което да се хванат. Но вече са видели Ренесме, затова са оптимистично настроени относно развитието. Все още можем да се опитаме да се защитим срещу другите им измислени обвинения, но първо трябва да спрат, за да разберат истината за Ренесме. — Стана още по-нисък. — А те нямат намерение да го правят.

Джейкъб наддаде странен тих вой.

И тогава, неочаквано, две секунди по-късно, шествието спря. Тихата музика от идеално синхронизираните движения се превърна в тишина. Безупречната им дисциплина остана непрекъсната, Волтури замръзнаха в абсолютно спокойствие като едно. Стояха на около сто метра от нас.

Зад мен, от двете ми страни, чух тупкането на огромните сърца, по-близо от преди. Рискувах и погледнах лявата и дясната ми страна от периферното ми зрение, за да видя какво спря крачката на Волтури.

Вълците се бяха присъединили към нас. От двете страни на неравната ни линия, върколаците се бяха разклонили като дълги ограничаващи ръце. Отне ми само частица от секундата, за да забележа, че бяха повече от десет вълка за да разпозная тези, които познавах и тези, които не бях виждала никога преди. Бяха шестнадесет от тях около нас, седемнайсет заедно с Джейк. Личеше си от височината и огромните им лапи, че са много, много млади. Предположих, че трябваше да го предвидя, с толкова много настанени вампира в района, върколашката популационна експлозия бе неизбежна.

Още деца, които щяха да умрат. Зачудих се защо Сам беше позволил това и след това осъзнах, че е нямал друг избор. Ако само един от вълците стоеше тук, с нас, Волтури щяха да се погрижат, за да намерят останалите. Бяха събрали целия си вид на този хълм.

А ние щяхме да загубим.

Внезапно, бях бясна. Повече от бясна, бях направо смъртоносно разярена. Безнадеждното ми отчаяние изчезна напълно. Леко червеникаво сияние озари тъмните фигури пред мен, и всичко, което исках в този момент бе шансът да потопя зъбите си в тях, да откъсна крайниците от телата им и да ги закова за изгаряне. Бях толкова вбесена, че можех да танцувам пред кладата, където те щяха да горят живи. Щях да се смея, докато останките им тлееха. Устните ми се отпуснаха автоматично и ниско, безстрашно ръмжене раздра гърлото ми, идвайки от дебрите на стомаха ми. Осъзнах, че ъгълчетата на устата ми да се извили в усмивка.

До мен, Зафрина и Сена повториха тихият ми рев. Едуард стисна ръката, която все още държеше, предупреждавайки ме.

Засенчените лица на Волтури все още бяха безизразни през повечето време. Само две двойки очи издаваха някаква емоция. В самия център, докосвайки ръцете си, Аро и Кай бяха спрели, за да ни преценят и цялата стража бе спряла с тях, чакайки за заповед да убиват. Двамата не гледаха един към друг, но беше очевидно, че общуваха. Маркус, обаче, докосвайки другата ръка на Аро, не изглеждаше като част от разговора. Изражението му не бе безумно като на стражата, но бе почти толкова безизразно. Както предният път, когато го видях, изглеждаше крайно отегчен.

Телата на техните свидетели се насочиха към нас, очите им яростно фиксирани върху Ренесме и мен, но останаха близо до края на гората, оставяйки широко пространство между самите тях и войската. Само Ирина се застоя близо до Волтури, само на няколко крачки от древните жени, и двете руси със снежно бели кожи и замъглени очи, и двамата им масивни бодигарда.

Имаше още една жена в една от тъмносивите мантии, която стоеше точно зад Аро. Не можех да съм сигурна, но изглеждаше така сякаш докосваше гърбът му. Това другият щит, Рената ли беше? Зачудих се, както Елизар, дали би могла да отблъсне мен.

Но нямаше да си пропилявам живота, опитвайки се да стигна до Кай или Аро. Имах по-важни мишени. Претърсих линията за тях и не изпитах никаква трудност в разпознаването на двамата дребни, но с приятна форма мантии, които бяха близо до сърцето на подредбата. Алек и Джейн, най-малките членове на стражата, стояха точно до страната на Маркус, с Деметри застанал на другата. Очарователните им лица бяха гладки, неиздаващи нищо. Те носеха най-тъмните мантии, като изключим чисто черното на древните. Близнаците, дяволски изчадия, както ги наричаше Владимир. Способностите им бяха основата на защитата на Волтури. Диамантите в колекцията на Аро.

Мускулите ми се свиха и отрова започна да изпълва устата ми. Воднистите очи на Аро и Кай трепнаха през нашата линия. Прочетох разочарованието в лицето на Аро, а погледът му се спускаше към лицата ни отново и отново, търсейки това, което липсваше. Раздразнение затегна устните му.

В този момент, се зарадвах най-много, че Алис бе избягала. Докато паузата се увеличаваше, чух как дъхът на Едуард се забързва.

— Едуард? — Попита Карлайл ниско и загрижено.

— Не са сигурни как да действат. Претеглят възможностите си, избирайки ключови мишени, мен, разбира се, ти, Елизар, Таня. Маркус разглежда връзките помежду ни, търсейки за слаби точки. Присъствието на румънците ги дразни, притеснени са за лицата, които не разпознават, най-вече за Зафрина и Сена, и за вълците, естествено. Никога преди не са били числено превъзхождани. Ето това ги спря.

— Числено превъзхождани? — Прошепна Таня невярваща.

— Не броят свидетелите си. — Едуард вдиша. — Те са несъществуващи и незначителни за стражата. Аро просто се наслаждава на публика.

— Да говоря ли? — Попита Карлайл. Едуард се поколеба, след което кимна.

— Това е единственият шанс, който ще получиш.

Той изравни раменете си и прекрачи няколко стъпки пред защитната линия. Не исках да го виждам сам и незащитен.

Той разгърна ръцете си, държейки дланите си нагоре, сякаш поздравяваше.

— Аро, стари мой приятелю. Изминаха векове, откакто не сме се виждали.

В бялото сечище зареше мъртвешка тишина за един дълъг момент. Можех да почувствам обтегнатостта, която Едуард излъчваше, докато слушаше преценката на Аро за думите на Карлайл. Напрежението нарастваше с всяка изминала секунда. И тогава Аро пристъпи напред, извън центъра на редицата. Щитът, Рената пристъпи заедно с него, сякаш върховете на пръстите й бяха зашити за робата му. За първи път редовете на Волтури реагираха. Тихо ръмжене премина през линията, веждите им се снишиха, за да образуват намръщване, и се озъбиха. Няколко от стражите се наведоха напред в бойна стойка.

Аро извади едната си ръка и я вдигна пред тях.

— Мир. — Пристъпи още само няколко крачки, след което наведе главата си на една страна. Млечните му очи светеха с любопитство.

— Точни думи, Карлайл. — Той вдиша с тънкия си шепнещ глас.

— Не изглеждат на мястото си, имайки предвид армията, която си събрал, за да убие мен и любимите ми.

Карлайл поклати главата си и протегна дясната си ръка напред, сякаш между тях нямаше близо сто метра разстояние.

— Не е нужно да докоснеш ръката ми, за да знаеш, че намерението ми никога не е било такова.

Проницателните очи на Аро се свиха.

— Но какво значение има намерението ти, имайки предвид какво си сторил? — Той посърна и сянка на печал премина през очертанията му, но ме можех да кажа дали беше истинска или не.

— Не съм извършил престъплението, за което си тук да ме накажеш.

— Тогава се отдръпни и ни остави да накажем тези, които са отговорни. Наистина Карлайл, нищо не би ме зарадвало повече, от това да запазя животът ти днес.

— Никой не е нарушил закона Аро, нека ти обясня. — Карлайл отново предложи ръката си.

Преди Аро да може да отговори, Кай прехвърча към неговата страна.

— Толкова много безсмислени правила, толкова ненужни закони си създал за себе си, Карлайл. — Белокосият вампир изсъска. — Как е възможно да защитаваш нарушаването на такъв, който наистина има значение?

— Законът не е нарушен, ако ме изслушате…

— Виждаме детето, Карлайл. — Изръмжа Кай. — Не се отнасяй с нас като с глупаци.

— Тя не е безсмъртна. Не е вампир. Мога лесно да ви го докажа само с няколко мига.

Кай го отряза.

— Ако тя не е една от забранените, тогава защо сте събрали цял батальон, за да я защити?

— Свидетели, Кай, точно както и вие сте си довели. — Карлайл посочи към ядосаната орда на края на гората, като някои изръмжаха в отговор. — Всеки един от нашите приятели би могъл да ви каже истината за детето. Или можете просто да я погледнете, Кай. Да видите притока на човешка кръв в бузите й.

— Фалшификация! — Отсече Кай рязко. — Къде е информаторът? Нека пристъпи напред! — Той повдигна вратата си, докато не забеляза Ирина да се замотава зад съпругите. — Ти! Ела!

Ирина се загледа в него, безкомпромисно, лицето й изглеждаше като на някой, който не се е събудил съвсем от някой неприятен сън. Нетърпеливо, Кай щракна с пръсти. Един от двамата огромни бодигарда на съпругите се измести от едната и страна и я подтикна грубо в гърба. Тя премигна два пъти, след което се отправи бавно и замаяно към Кай. Спря няколко метра преди него, като очите й все още бяха приковани върху сестрите й.

Античният вампир скъси разстоянието помежду им и я удари през лицето.

Едва ли я е заболяло, но имаше нещо ужасно унизително в постъпката. Сякаш гледах някой как рита куче. Таня и Кейт изсъскаха в синхрон.

Тялото на Ирина се скова и очите и най-после се фокусираха върху Кай. Той посочи с нокътя на единия си пръст, Ренесме за първи път, откакто бе влязъл в сечището. Главата и се наведе на едната страна и объркване премина през очертанията ни.

— Е? — Изръмжа вампирът.

— Аз… Не съм сигурна. — Каза тя със смутен тон.

Ръката на Кай трепна отново, сякаш искаше да я удари отново.

— Какво искаш да кажеш? — Каза той с метален шепот.

— Не изглежда по същия начин, но мисля, че е същото дете. Искам да кажа, че се е променила. Това дете е по-голямо, от това, което видях, но…

Бясната му въздишка се изпусна изведнъж през озъбените му зъби и Ирина прекъсна, без да довърши. Аро отиде от едната страна на Кай и сложи ръката си на рамото му, за да го удържи.

— Бъди сдържан, братко. Имаме време да разберем това. Няма нужда да бързаме.

С мрачно изражение, Кай обърна гръб на Ирина.

— Сега, захарче. — Каза Аро с топъл шепот. — Покажи ми какво се опитваш да кажеш.

Той изкара ръката си към смутената вампирка.

Несигурна, Ирина хвана ръката му. Той задържа нейната само пет секунди.

— Виждаш ли, Кай? — каза.

— Не е толкова сложно да вземеш, това, което искаш.

Той не му отговори. От ъгълчето на окото си, Аро погледна веднъж към публиката си, към тълпата си, след което се обърна отново към Карлайл.

— И така, изглежда, че се сблъскахме с мистерия. Явно детето е пораснало. И все пак споменът на Ирина ясно ни показва безсмъртно дете. Интересно.

— Точно това се опитвам да обясня. — Каза Карлайл и от смяната на гласът му, можех да усетя, че е облекчен. Това беше паузата, около която градяхме несигурните си надежди. Аз не бях облекчена. Изчаках, почти вцепенена от гняв, за слоевата стратегия, която Едуард ни обеща.

Карлайл отново подаде ръката си.

Аро се поколеба за момент.

— Бих предпочел обяснение от някого, по-наясно с историята, приятелю мой. Греша ли като си мисля, че това нарушение няма нищо общо с теб?

— Няма нарушение.

— Както и да стоят нещата, аз ще получа всеки аспект от истината. — Перушинестият му глас се втвърди. — И най-добрият начин да я разбера, е да извлека доказателствата, директно от талантливият ти син. — Той наколни главата си към Едуард.

— Тъй като детето е в обятията на новородената му партньорка, съдя, че и Едуард е замесен.

Разбира се, че искаше Едуард. Веднъж щом проникнеше в съзнанието му, щеше да узнае мислите на всички нас. Освен моите. Едуард бързо се обърна и целуна челото ми и това на Ренесме, без да среща погледа ми, след което прекрачи заснеженото поле, хващайки рамото на Карлайл, докато минаваше. Чух ниско скимтене зад мен, ужасът на Есме напираше.

Червеникавата мъгла, която виждах около Волтури, загоря по-силно от преди. Не можех да понеса да гледам как Едуард преминава празното бяло пространство сам, но също не можех да си позволя да преместя Ренесме крачка по-близо до противника ни. Противоположните нужди ме разкъсваха, бях замръзнала толкова здраво, че имах чувството, че костите ми може да се разбият от напрежението.

Видях Джейн да се усмихва, когато Едуард премина средата и се оказа по-близо до тях, отколкото до нас. Тази самодоволна малка усмивка мина границата. Яростта ми се покачи по-високо дори от покачващата се жажда за кръв, която почувствах, когато вълците се обвързаха с тази обречена битка. Можех да вкуся лудостта на езика си, имах чувството, че тече през мен като приливна вълна от чиста сила. Мускулите ми се затегнаха и действах автоматично. Хвърлих щитът си с цялата сила на ума ми, мятайки го през невъзможния простор на полето, десет пъти повече от най-добрия ми резултат, като копие. Дъхът ми се ускори от напрежение.

Щитът изблика от мен като балон от чиста енергия, пухест облак от течна стомана. Пулсираше като живо същество, можех да го почувствам от върха на ръбовете. Нямаше отдръпване на еластичната материя сега, както преди, в този момент от сурова сила, видях че враждебната реакция, която усетих преди, беше от мен, бях прилепнала тази невидима част от мен в самозащита, подсъзнателно, неискаща да я пусна. Сега я освободих и щитът ми експлодира от мен без усилие на повече от петдесет метра, взимайки само частица от концентрацията ми. Можех да го почувствам как се огъва точно както мускул, подчиняващ се на волята ми. Притиснах го и го оформих като дълъг заострен овал. Всичко под огъващия се железен щит изведнъж бе част от мен, можех да почувствам живата сила на всичко, което покриваше, като точки от светла топлина и ослепителни искри от светлина ме заобикаляха. Насочих щита по дължината на сечището и издишах успокоена, когато усетих брилянтната светлина на Едуард под защитата ми. Задържах го там, свивайки новият си мускул така че, да обгражда отблизо Едуард, тънък но неразрушим слой между тялото му и враговете ни.

Измина едва една секунда и Едуард все още ходеше към Аро. Всичко абсолютно се промени, но никой освен мен, не бе забелязал експлозията. Слисан смях избухна през устните ми. Усетих как другите ме гледат и видях голямото черно око на Джейкъб да се завърта към мен, за да ме изгледа така сякаш съм си загубила ума.

Едуард спря на няколко крачки от Аро и осъзнах с раздразнение, че независимо че определено можех да спра това разменяне на мисли да се случи, не трябваше да го правя. Това беше точката на цялата ни подготовка, да накараме Аро да изслуша нашата част от историята. Беше почти физически болезнено да го направя, но издърпах обратно насила щита си, оставяйки Едуард незащитен отново. Веселото ми настроение се беше изпарило. Фокусирах се изцяло върху Едуард, готова да го защитя веднага, ако нещо се обърка.

Брадичката му се надигна арогантно и той подаде ръката си на Аро, сякаш му оказваше огромна чест. Аро изглеждаше само очарован от държанието му, но очарованието му не беше всеобхватно. Рената се размърда нервна изпод сянката му, а намръщената физиономия на Кай беше толкова дълбока, че изглеждаше сякаш хартиено-прозрачната му кожа ще се сбръчка завинаги. Малката Джейн се озъби, а до нея, очите на Алек се свиха в концентрация. Предполагах, че и той като мен, бе готов да действа, ако забележи нещо нередно.

Аро стесни разстоянието без да спира и, наистина, от какво имаше да се страхува? Тромавите сенки на по-светлите мантии, мускулести бойци като Феликс, бяха само на няколко метра. Джейн и горящата й дарба можеха да хвърлят Едуард на земята, гърчейки се в агония. Алек можеше да го ослепи и оглуши още преди да може да направи и една стъпка към Аро. Никой не знаеше, че имах силата да ги спра. Дори и Едуард.

Със спокойна усмивка, Аро пое ръката му. Очите му се затвориха, след което раменете му се изгърбиха от яростната атака на информация.

Всяка тайна мисъл, всяка стратегия, всяко прозрение, всяка мисъл, която Едуард беше чул около него през последния месец, сега бяха на Аро. И дори по-назад, всяко видение на Алис, всеки тих момент със семейството ни, всяка картина в главата на Ренесме, всяка целувка, всяко докосване между него и мен… Всичко това също вече беше на Аро.

Изсъсках ядно и щитът се нагласи според раздразнението ми, нагласяйки се според положението ни.

— Спокойно, Бела — прошепна ми Зафрина.

Стиснах зъби. Аро продължи съсредоточено да изучава спомените на Едуард. Съпругът ми също наведе глава, а мускулите на врата му се стегнаха, докато прочиташе от Аро всичко това, което другия виждаше в мислите му, заедно с реакциите му към него. Този странен диалог продължи толкова дълго, че чак стражата започна да става нетърпелива. Тихи шепоти се чуха откъм редицата, докато Кай не изръмжа тихата си, рязка заповед за тишина. Джейн се накланяше нетърпеливо напред, сякаш не можеше да се въздържи, лицето на Рената беше стегнато от напрежение. За момент изучих този силен щит. Щит, който изглеждаше толкова неспокоен и слаб. Въпреки че беше потребна на Аро, тя не беше боец. Работата й не бе да се бие, а да защитава. Нямаше нищо кръвожадно в нея. Колкото и да бях неопитна, аз знаех, че ако се изправехме една срещу друга, щях да я помета.

Върнах вниманието си върху Аро, докато се изправяше и отваряше очите си, в чието изражение се четеше благоговение и предпазливост. Той не пусна ръката на Едуард, чиито мускули се отпуснаха едва-едва.

— Виждаш ли? — попита съпругът ми, а кадифеният му глас беше спокоен.

— Да, определено виждам — отвърна Аро и изненадващо, звучеше изумен. — Съмнявам се някога някои двама души сред боговете или смъртните някога да са виждали така ясно.

Лицата на тренираните стражи показаха същото недоверие, което изпитвах аз.

— Ти ми даде много, върху което да разсъдя, млади приятелю — продължи Аро. — Повече, отколкото очаквах.

И все пак той не пусна ръката на Едуард, чиято напрегната поза бе на някой, който слуша. Съпругът ми не отговори.

— Може ли да ни запознаете. — Попита Аро, дори почти се примоли, с внезапен напиращ интерес. — Дори не съм мечтал за съществуването на нещо подобно през всичките ми векове! Ето нова глава към историята ни!

— За какво става дума, Аро! — Намеси се Кай рязко, преди Едуард да отговори.

Само въпросът ме накара да придърпам Ренесме в прегръдките си, притискайки я към гърдите ми.

— Нещо, за което не си и мечтал, практични ми приятелю! Премисли за минута, тъй като правосъдието, което дойдохме да дадем, вече не е акуратно.

Кай изсъска изненадано при думите му.

— Мир, братко. — Изрече Аро успокоително.

Това трябваше да са добри новини, това бяха думите, които очаквахме, забавянето, което мислехме за невъзможно. Аро се вслуша в истината и призна, че законът не беше нарушен.

Ала очите ми бяха приковани в Едуард — мускулите на врата му бяха стегнати. Повторих наум инструкциите на Аро към Кай да „премисли“ и чух многозначността в тях.

— Ще ме запознаеш ли с дъщеря ти? — Повтори Аро на Едуард.

Кай не беше единственият, който изсъска при новото нарицателно. Едуард кимна неохотно. И все пак, Ренесме беше завладяла толкова много досега. Аро винаги се е държал като лидера на древните. Ако той беше на наша страна, другите биха ли действали против нас?

Аро все още държеше ръката на Едуард и сега отговори на въпрос, който ние останалите не бяхме чули:

— Мисля си, че компромис би било най-доброто решение в текущия момент и при текущите обстоятелства. Ще се срещнем по средата.

Аро пусна ръката на Едуард. Съпругът ми се обърна към нас, а древният го последва, прехвърляйки небрежно едната си ръка около раменете му, сякаш бяха най-добри приятели, само за да задържи достъпа си до кожата на Едуард. Те запристъпваха през полето към нас. Цялата стража направи крачка да ги последва. Аро махна нехайно с ръка без дори да ги поглежда.

— Стойте, драги мои. Наистина, те не ни мислят зло, ако сме миролюбиви.

Стражата реагира по-явно на това, съскайки и ръмжейки в протест, но все пак останаха на място. Рената, която се приближи повече от друг път до господаря си, изскимтя напрегнато.

— Господарю — прошепна тя.

— Не се тормози, любов моя — отвърна той. — Всичко е наред.

— Може би е редно да доведете няколко члена на стражата си с вас. — Предложи Едуард. — Ще ги направи по-спокойни.

Аро кимна, като че ли това беше мъдро решение, за което и той е трябвало да се сети. Той щракна два пъти с пръсти.

— Феликс, Деметри.

Двата вампира бяха до него на мига и изглеждаха точно така, както си ги спомнях — и двамата високи и тъмнокоси, Деметри бе силен и слаб, подобен на острието на меч, Феликс пък — едър и страховит като яка метална сопа.

И петимата спряха по средата по средата на заснеженото поле.

— Бела — повика ме Едуард. — Доведи Ренесме… и няколко приятели.

Аз си поех дълбоко въздух. Тялото ми беше стегнато от съпротива. Мисълта да занеса Ренесме в центъра на конфликта… Но аз се доверявах на Едуард. Той щеше да знае, ако Аро планира някакво предателство до този момент.

Аро имаше трима пазачи на своя страна, така че аз щях да взема двама със себе си. Отне ми само секунда да реша.

— Джейкъб? Емет? — Попитах тихичко.

Емет, защото той умираше да отиде. Джейкъб, защото той нямаше да може да понесе да остане назад. И двамата кимнаха. Емет се ухили.

Аз пресякох полето, с тях от двете ми страни. Чух още едно роптаене от пазачите като видяха избора ми — ясно беше, че не се доверяваха на върколака. Аро повдигна ръка, пресичайки протестът им.

— Имате интересна компания. — Промърмори Деметри на Едуард.

Едуард не отговори, но тихо ръмжене се процеди през зъбите на Джейкъб.

Ние се спряхме на няколко метра от Аро. Едуард се наведе под ръката на Аро и бързо се присъедини към нас, хващайки ме за ръката. За момент се гледахме в мълчание. Тогава Феликс тихо ме поздрави отстрани.

— Здравей отново, Бела. — Той се ухили наперено, докато все още следеше всяко помръдване на Джейкъб с периферното си зрение.

Аз се усмихнах иронично на грамадния вампир.

— Здрасти, Феликс.

Феликс се засмя.

— Изглеждаш много добре. Безсмъртието ти подхожда.

— Много ти благодаря.

— Няма защо. Твърде лошо…

Той остави коментара си да се проточи в тишината, но нямах нужда от дарбата на Едуард, за да се представя какъв щеше да бъде края му. „Твърде лошо, че ще се наложи да ви убием след секунда.“

— Да, твърде е лошо, нали? — Промърморих аз.

Феликс ми намигна. Аро не обърна никакво внимание на поздрава ни. Той наведе главата си на една страна, заинтересован.

— Чувам странното й сърчице. — Промърмори той с почти напевен глас. — Подушвам странната й миризма. — Тогава мъгливите му очи се преместиха върху мен. — Наистина, млада Бела, безсмъртието извънредно много ти отива. — Каза той. — Като че си била създадена за това живот.

Аз кимнах веднъж в знак за приемането на комплимента му.

— Хареса ли ти подаръкът ми? — Попита той, поглеждайки висулката, която носех.

— Красива е и е много, много щедро от твоя страна. Благодаря. Вероятно трябваше да ти пратя писмо.

Аро се засмя удовлетворен.

— Беше просто нещо, което ми се мотаеше. Помислих, че може пасне на новото ти лице, и точно това прави.

Чух леко съскане от центъра на линията на Волтури. Надникнах над рамото на Аро. Хмм. Изглежда Джейн не беше щастлива от факта, че Аро ми беше пратил подарък.

Аро прочисти гърлото си, за да привлече вниманието ми върху себе си отново.

— Може ли да поздравя дъщеря ти, прекрасна Бела? — Попита той мило.

Това беше нещото, на което се бях надявала, напомних на себе си. Бореща се с желанието да взема Ренесме и да побягна, аз бавно пристъпих две крачки напред. Щитът ми се рееше зад мен като пелерина, защитаващ останалата част от семейството ми, докато Ренесме беше незащитена. Чувството беше грешно, ужасно.

Аро ни посрещна, а лицето му сияеше.

— Но тя е толкова изящна. — Промърмори той. — Толкова прилича на теб и Едуард. — И тогава по-високо. — Здравей, Ренесме.

Ренесме ме погледна бързо. Аз кимнах.

— Здравей, Аро. — Отговори официално тя с нейния висок, звънък глас.

Погледът на Аро беше изумен.

— Какво е? — Просъска Кай отзад. Той изглежда беше вбесен, че трябва да попита.

— Полусмъртна, полубезсмъртна. — Обяви му той, както и на останалите от пазачите, без да отделя омагьосаният си поглед от Ренесме. — Зачената по този начин и износена от тази новородена, докато все още е била човек.

— Невъзможно. — Присмя се Кай.

— Тогава мислиш, че са ме измамили ли, братко? — Изражението на Аро беше много развеселено, но Кай трепна. — И туптенето на сърцето й ли е измама?

Кай се намръщи, изглеждайки толкова огорчен като че внимателните въпроси на Аро са били удари.

— Спокойно и внимателно, братко. — Предупреди Аро, все още усмихвайки се на Ренесме. — Знам колко много обичаш правосъдието си, но няма никакво правосъдие в действията срещу това уникално мъниче, заради произходът й. И има толкова много да се научи, толкова много да се научи! Знам, че ти нямаш моят ентусиазъм за събиране на истории, но бъди толерантен с мен, братко, докато добавям страница, която ме зашеметява с нейната невероятност. Ние дойдохме тук, очакващи справедливост и тъгата от неистински приятели, но виж какво получихме вместо това! Ново, светло знание за себе си, за нашите възможности.

Той протегна ръцете си към Ренесме в покана. Но това не беше това, което тя искаше. Тя се отдели от мен, протягайки се нагоре, за да докосне лицето на Аро с върховете на пръстите си.

Аро не реагира с шок като почти всички останали към това изпълнение на Ренесме; той беше толкова свикнал с потокът на мисъл и спомени от чужди умове, както беше и Едуард. Усмивката му се разшири и той въздъхна в задоволство.

— Брилянтно. — Прошепна той.

Ренесме се отпусна обратно в обятията ми, а малкото й личице беше сериозно.

— Моля те? — Помоли го тя.

Усмивката му стана нежна.

— Разбира се, че нямам никакво желание да нараня твоите любими хора, скъпоценна Ренесме.

Гласът на Аро беше толкова успокояващ и любящ, че се хванах за секунда. И тогава чух скърцането на зъбите на Едуард и, далеч зад нас, вбесеното съскане на Маги заради лъжата.

— Чудя се. — Каза Аро замислено, изглеждащ в неведение от реакцията към предишните му думи.

Очите му неочаквано се преместиха към Джейкъб, и вместо отвращението, което останалата част от Волтури изпитваха към огромният вълк, очите на Аро се изпълниха с копнеж, който аз не разбрах.

— Не става по този начин. — Каза Едуард, внимателната неутралност беше изчезнала от внезапно суровия му тон.

— Просто странстваща мисъл. — Каза Аро, открито оценявайки Джейкъб, и тогава очите му бавно се преместиха към двете линии върколаци зад нас. Каквото и да му беше показала Ренесме, то беше направило вълците внезапно интересни за него.

— Те не ни принадлежат, Аро. Те не изпълняват нарежданията ни по този начин. Те са тук, защото искат да бъдат.

Джейкъб изръмжа заплашително.

— Но те изглеждат доста привързани към теб. — Каза Аро. — И към младата ти съпруга, и към… семейството ти. Лоялни са. — Гласът му погали нежно думата.

— Те са отдадени на защитаването на човешки живот, Аро. Това прави възможно съжителството им с нас, но едва ли с вас. Освен ако не преосмислиш начинът си на живот.

Аро весело се засмя.

— Просто странстваща мисъл. — Повтори той. — Знаеш много добре какво е. Никой от нас не може напълно да контролира подсъзнателните си желания.

Едуард направи гримаса.

— Наистина знам какво е. И също познавам такъв вид мисъл и такава, с цел зад нея. Никога няма да проработи, Аро.

Широката глава на Джейкъб се обърна по посока на Едуард и слабо хленчене се изплъзна през зъбите му.

— Той е заинтригуван от идеята за… кучета-пазачи. — Промърмори му Едуард.

Имаше една секунда на мъртвешко мълчание и тогава звукът от бясното ръмжене на цялата глутница оглуши цялата поляна. Имаше един остър лай на команда — от Сам, предположих аз, въпреки че не се обърнах да проверя — и протестът се замени от зловеща тишина.

— Предполагам това отговаря на въпроса. — Каза Аро, смеейки се отново. — Тази компания е избрала страната си.

Едуард изсъска и аз се наведох напред. Вкопчих се в ръката му, чудейки се какво толкова имаше в мислите на Аро, че го караше да реагира толкова буйно, докато Феликс и Деметри се наведоха в синхрон. Аро отново ги спря. Те всички се върнаха към предишните си пози, включително и Едуард.

— Толкова много има за обсъждане. — Каза Аро, а гласът му беше станал внезапно такъв, на претрупан от работа бизнесмен. — Толкова много има за решаване. Ако вие и рошавият ви защитник ме извините, мои скъпи Кълънови, аз трябва да беседвам с братята си.

37. ХИТРУВАНЕ

Аро не се върна при разтревожената си стража, чакаща от северната страна на поляната, наместо това той им помаха да се приближат.

Едуард внезапно започна да върви заднешком, дърпайки ръката ми и тази на Емет. Побързахме да е върнем назад, задържайки очи на прииждащата заплаха. Джейкъб заотстъпва бавно, козината от рамената му стоеше право нагоре, когато оголи зъби на Аро. Ренесме грабна края на опашката му докато отстъпвахме; държеше я като каишка, карайки го да остане с нас. Достигнахме семейството си в същото време, когато черните мантии заобиколиха отново Аро.

Сега имаше само петнадесет ярда между нас и тях — разстояние, което всеки от нас можеше да прекоси само за част от секундата.

Кай започна да спори с Аро веднага.

— Как може да оставиш това безчестие ненаказано? Защо стоим тук бездейни в лицето на такова свирепо престъпление, причинено от такава нелепа измама? — той задържа ръцете си строго до страните си, със забити в тях нокти.

Зачудих се защо просто не докосна Аро, за да сподели мнението си. Виждахме ли вече делене в редиците им? Можехме ли да бъдем такива късметлии?

— Защото е истина — каза му спокойно Аро. — Всяка дума от това. Виж колко много свидетели стоят готови да дадат доказателство, че са видели това чудодейно дете да расте и да се развива за краткото време, от което я познават. За това, че са усетили топлината на кръв, която пулсира във вените й. — Аро жестикулира от Амун от едната страна до Сайобан от другата.

Кай реагира странно на успокоителните думи на Аро, като се загледа едва-едва настрани при споменаването на думата „свидетели“. Гневът се смъкна от изражението му, заменен от студено, преценяващо такова. Той погледна към свидетелите на Волтури, изглеждайки неясно… нервен.

Аз погледнах към разгневилата се тълпата също и видях веднага, че описанието не си приляга повече. Безумието за действие се бе заменило с объркване. Тихи разговори плъпнаха по тълпата, която се опитваше да осмисли това, което са чули.

Кай беше намръщен, дълбоко замислен. Неговото спекулативно изразяване разбуди пламъците на моя огнен гняв в същото време и това започна да ме тревожи. Какво ще стане, ако телохранителите действат отново по нечий невидим сигнал, тъй като те са в тяхното право? Напрегнато, аз прегледах щита ми, но го чувствах точно толкова непроницаем, както и преди. Огънах го в нисък, широк купол, който се извисяваше над нашата компания. Можех да почувствам острите стълбове светлината, които моето семейство и приятели представляваха за мен — всеки един с индивидуален вкус, но мислех, че ще бъда в състояние да ги разпозная с практика. Аз вече знаех този на Едуард — той беше най-яркият от всички тях. Допълнителното празно пространство около блестящите петна ме притесни, тъй като нямаше физическа бариера за щита, и ако някоя от талантливите Волтури мине под него, той няма да защити никой освен мен. Почувствах челото се смачкано като внимателно дръпнах еластични бронята много близо. Карлайл беше най-далеч, затова засуках щита обратно инч по инч, опитвайки се да го приближа толкова до тялото му, колкото можех.

Щитът ми сякаш искаше да си сътрудничим. Той доби вълнообразна форма, когато Карлайл се измести настрани, за да стои близо до Таня, еластично се премести с него, привлечен от светлината на вампира.

Очарована, аз раздърпах повече нишки от тъканта, издърпвайки го около всяка мъждукаща форма на приятел или съюзник. Щита прилепна към тях на драго сърце, движейки се заедно с тях.

Само една секунда бе минала; Кай все още обсъждаше.

— Върколаците — изропта той накрая.

С внезапна паника аз осъзнах, че повечето от върколаците са незащитени. Бях на път да достигне до тях, когато разбрах, че все още мога да чувствам и техните искри. Любопитна, изтеглих щита по-плътно, докато Амун и Кеби — краищата на групата ни — бяха навън с вълците. След като бяха от другата страна и светлините им изчезнаха. Те вече не съществуваха в този нов смисъл. Но вълците все още бяха с ярки искри — или по-скоро, половината от тях бяха. Хмм… разпънах щита отново и в момента, в който Сам бе под него, всички вълци заблестяха със светлините си отново. Техните умове трябва да са били повече от взаимосвързани отколкото си бях представях. Ако Алфата беше под щита ми, останалата част от тях бяха също защитени, като той.

— О, братко… — отговори Аро с отчаян поглед на изявлението на Кай.

— Оправдаваш ли този съюз също, Аро? — изиска да узнае Кай. — Децата на Луната са наши врагове от зората на времето. Преследвали сме ги близо до унищожение в Европа и Азия. И все пак Карлайл насърчава тези познати взаимоотношения с тази огромна напаст, без съмнение, в опит да ни отнемат властта! По-добре да защитава живота си.

Едуард прочисти гърло високо и Кай го изгледа. Аро сложи тънката си, деликатна ръка върху лицето си, сякаш беше засрамен от другият древен вампир.

— Сега е средата на деня, Кай — отбеляза Едуард, сочейки към Джейкъб. — Ясно е, че това не са Деца на луната. Те нямат никаква връзка с вашите врагове от другия край на света.

— Да не отглеждате мутанти тук? — изсъска Кай към него.

Челюстта на Едуард се стегна и отпусна, преди той отговори равно:

— Те не са върколаци. Ако не ми вярваш, Аро може да ти разкаже всичко за тях.

Не са върколаци? Хвърлих озадачен поглед към Джейкъб. Той вдигна огромните си рамене и после ги пусна надолу — повдигна рамене. И той не знаеше за какво говори Едуард.

— Скъпи Кай, ако беше споделил мислите си с мен, щях да ти кажа да не споменаваш това — измърмори Аро. — Въпреки че съществата си мислят, че са върколаци, те не са. По-точното име за тях би било „преобразяващи се“. Чисто съвпадение е, че са се преобразили във вълци. Когато промяната е започнала, е можело да бъде мечка, или ястреб, или пантера. Тези същества, наистина, нямат нищо общо с Децата на луната. Те просто са наследили умението от бащите си. Генетично заложено им е — те не продължават вида си, заразявайки други, както правят истинските върколаци.

Кай погледна Аро с раздразнение и още нещо — може би, обвинение в предателство.

— Те знаят нашата тайна — каза той решително.

Едуард се опита да отговори на обвинението, но Аро беше по-бърз.

— Братко, те са същества от нашия свръхестествен свят. Вероятно, са по-зависими от тайните си, отколкото ние сме. Едва ли ще ни разкрият. Внимателно, Кай. Показните твърдения, не водят до нищо.

Кай си пое дълбоко въздух и кимна. Те си размениха дълъг, изразителен поглед.

Мисля, че разбрах инструкциите за внимателните думи на Аро. Фалшивите обвинения не помагат да бъдат убедени свидетелите и на двете страни. Аро предупреждаваше Кай да премине към следващата стратегия. Чудех се дали причината за напрежението между двамата древни — нежеланието на Кай да сподели мислите си с едно докосване — беше защото на Кай не му пукаше толкова за представлението, колкото на Аро. Може би предстоящото клане беше по-съществено за Кай от неопетнената репутация.

— Искам да говоря с информатора — внезапно обяви Кай, обръщайки погледа си към Ирина.

Ирина не обръщаше внимание на разговора между Кай и Аро. Лицето й беше изкривено от агонията, очите й приковани в сестрите й, подредени да загинат. Беше изписано на лицето й, че тя знаеше, че обвиненията й са напълно грешни.

— Ирина — излая Кай, недоволен, че трябва да се обръща към нея по име.

Тя вдигна поглед разтревожено и веднага, изплашено.

Кай щракна с пръсти.

Тя колебливо се придвижи от края на редиците на Волтури и отново застана пред Кай.

— Изглежда не си била права в твърденията си — започна Кай.

Таня и Кейт неспокойно се приведоха напред.

— Съжалявам — прошепна Ирина — трябваше да проверя това, което видях. Но нямах представа — тя жестикулира безпомощно в нашата посока.

— Скъпи Кай, би ли очаквал, че на момента би предположила нещо толкова странно и невъзможно? — попита Аро. — Всеки от нас би стигнал до същото заключение.

Кай вдигна пръст към Аро, за да го накара да замълчи.

— Всички знаем, че си направила грешка — каза той грубо — Имах предвид подбудите ти.

Нервно, Ирина го изчака да продължи, но после повтори.

— Подбудите ми?

— Да, защо първоначално дойде да ги шпионираш.

Ирина потрепна при думата „шпионира“.

— Беше недоволна от семейство Кълън, нали?

Тя обърна отчаяните си очи към лицето на Карлайл.

— Бях — призна тя.

— Защото…? — настоя Кай.

— Защото върколаците убиха приятеля ми — прошепна тя — А семейство Кълън не ми позволиха да отмъстя за него.

— Преобразяващите се — тихо я поправи Аро.

— Значи, Кълън са застанали на страната на преобразяващите се, срещу собствения си вид — дори срещу приятеля на приятел — обобщи Кай.

Чух, как Едуард, въздъхвайки, издаде отвратен звук. Кай продължаваше по-списъка си, търсейки обвинение, което ще проработи.

Рамената на Ирина се вдигнаха.

— Така го видях.

Кай изчака малко и пак настоя.

— Ако искаш да направиш официално обвинение срещу преобразяващите се — и семейство Кълън, за подкрепата им към тях — сега е времето. — На лицето му се изписа малка жестока усмивка, чакайки Ирина да му даде следващия претекст.

Може би Кай не разбираше истинските семейства — отношения базирани по-скоро на любов, отколкото на любов към властта. Може би надценяваше желанието за отмъщение. Челюстта на Ирина рязко се вдигна и тя изправи рамене.

— Не, няма да повдигам обвинение срещу вълците или семейство Кълън. Днес вие дойдохте тук, за да унищожите безсмъртно дете. Такова дете не съществува. Това беше моя грешка и поемам цялата отговорност за нея. Но семейство Кълън са невинни и вие нямате причина, все още да сте тук. Толкова съжалявам — обърна се към нас, а после към свидетелите на Волтури. — Не е имало престъпление. За вас, вече няма валидна причина да сте тук.

Докато тя говореше, Кай вдигна ръката си, а в нея имаше странен метален предмет, гравиран и украсен.

Това беше сигнал. Реакцията беше толкова бърза, че всички ние гледахме зашеметени, отказвайки да повярваме, докато се случваше. Преди да успеем да реагираме, беше свършило.

Трима от войните на Волтури скочиха напред и Ирина бе засенчена от сивите им мантии. В този момент, ужасяващ остър писък разкъса поляната. Кай се плъзна в центъра на сивото меле и шокиращото пищене, избухна в поразителен сноп от искри и огнени езици. Войните скочиха, назад от внезапния пъкъл и веднага заеха местата си в съвършено правата редица на пазачите.

Кай стоеше сам сред пламтящите останки на Ирина, с металния предмет в ръцете му, все още хвърляйки малки струи огън в кладата. С тих тракващ звук, огънят излизащ от ръцете на Кай, изчезна. Ахване се разнесе, през масата от свидетели, зад Волтури.

Ние бяхме прекалено ужасени, да издадем какъвто и да е звук. Едно беше да знаеш, че смъртта идва с жестокост, с опустошителна скорост, но беше съвсем различно да го видиш. Кай се усмихна студено.

— Сега вече тя пое пълна отговорност за действията си.

Очите му преминаха през предните ни редици, едва докосвайки замръзналите лица на Таня и Кейт. В този момент разбрах, че Кай никога не е подценявал връзките в едно истинско семейство. Това беше маневра. Той не е искал обвинението на Ирина, той е искал нейното открито неподчинение. Оправданието му, да я унищожи, да подпали яростта, която изпълваше въздухът като тънка, леснозапалима мъгла. Той хвърли кибритената клечка.

Напрегнатото спокойствие в тази среща вече се олюляваше по-несигурно от слон на опънато въже. Щом битката започнеше, нямаше начин да бъде спряна. Щеше само да се изостря, докато едната страна не бъде напълно унищожена. Нашата страна. Кай знаеше това. Едуард също.

— Спрете ги! — извика Едуард, скачайки да хване ръката на Таня, докато тя се накланяше към усмихващия се Кай, с полудял вик на чиста ярост. Тя не успя да се отскубне от Едуард, преди ръцете на Карлайл да се увият около талията й.

— Вече, не можем да й помогнем — увещаваше я той бързо, докато тя се бореше. — Не му давай това, което иска!

Да задържим Кейт беше по-трудно. Крещейки без думи, както Таня, тя се втурна в първата крачка към атаката, която щеше да завърши със смъртта на всички ни. Розали беше най-близо до нея, но преди Роуз да успее да я заключи в хватката си, Кейт я разтресе толкова силно, че Роуз се сгърчи на земята. Емет хвана ръката на Кейт и я метна на замята, но се залюля назад и коленете му поддадоха. Кейт се изправи на крака и изглеждаше така, сякаш никой не може да я спре.

Гарет се хвърли към нея, поваляйки я отново на земята. Той обви ръце около нейните, заключвайки ръце около собствените си китки. Видях тялото му да се сгърчва, когато тя го разтресе. Очите му се извиха към главата, но не отпусна хватката си.

— Зафрина — извика Едуард.

Очите на Кейт станаха празни, а виковете й се превърнаха в стонове. Таня спря да се бори.

— Върни ми зрението! — изсъска Таня.

Безразсъдно, но с цялата изтънченост, с която можех да се справя, издърпах щита още по-стегнато около приятелите си, внимателно отделяйки го от Кейт и опитвайки се да го задържа около Гарет, правейки го като тънка кожа между тях.

И тогава Гарет отново пое контрола, задържайки Кейт за снега.

— Кейт, ако те оставя да се изправиш, ще ме повалиш ли отново? — прошепна той.

Тя изръмжа в отговор, все още борейки се сляпо.

— Слушайте ме, Таня, Кейт — каза Карлайл с тих, но напрегнат шепот. — Сега, отмъщението няма да й помогне. Ирина не би искала да погубите живота си така. Помислете какво правите. Ако ги нападнете, всички ще загинем.

Раменете на Таня се прегърбиха от скръб и тя се облегна на Карлайл за подкрепа. Най-после Кейт беше мирна. Карлайл и Гарет продължиха да утешават сестрите, с думи прекалено настоятелни, за да звучат като утеха.

Вниманието ми се върна към тежестта на погледите, които ни притискаха, в нашия момент на хаос. С ъгъла на очите си, можех да видя, че Едуард и всички останали, освен Карлайл и Гарет, отново бяха заели отбранителни пози. Най-тежкият поглед, идваше от Кай, вторачен, невярващо в Кейт и Гарет в снега. Аро също ги гледаше, а най-ясната емоция на лицето му беше скептичност. Той знаеше какво може да прави Кейт. Той беше усетил силата й през мислите на Едуард. Дали разбираше какво се случва — дали виждаше, че щитът ми е станал далеч по-силен и по-изтънчен, отколкото Едуард знаеше? Или мислеше, че Гарет има някакъв собствен имунитет?

Стражите на Волтури, вече не стояха в дисциплинирани редици — бяха приведени напред, чакайки да отвърнат на удара в момента, в който атакуваме. Зад тях, четиридесет и трима свидетеля, наблюдаваха с много по-различни изражения, от тези с които излязоха на ливадата. Объркването се беше превърнало в подозрение. Бързото като светкавица унищожение на Ирина, ги беше разтърсило. Какво беше нейното престъпление?

Без моменталната атака, на която Кай разчиташе да отвлече вниманието от неговите прибързани действия, сега свидетелите на Волтури си задаваха въпроса, за това какво точно ставаше тук. Аро погледна назад бързо, докато го гледах, а лицето му го предаде с един проблясък на раздразнение. Нуждата му от публика, се беше обърнала срещу него.

Чух Стефан и Владимир да си мърморят един на друг, с тихо ликуване, от притеснението на Аро. Очевидно древният беше загрижен да запази ореола над главата си, както бяха казали румънците. Но аз не вярвах, че Волтури ще ни оставят намира, само за да запазят репутацията си. За тази цел, след като приключат с нас, сигурно щяха да избият и свидетелите. Изведнъж почувствах странно съжаление към масата странници, които Волтури бяха довели, да видях смъртта ни. Деметри, също щеше да ги преследва, докато не ги унищожат.

Заради Джейкъб и Ренесме, за Алис и Джаспър, за Алистър и заради тези странници, които нямаха представа, какво ще им струва днешният ден, Деметри трябваше да умре.

Аро докосна леко рамото на Кай.

— Ирина е наказана за фалшиви обвинения спрямо това дете. — Значи това им бе извинението. Той продължи. — Предлагам да се върнем към належащият въпрос?

Кай се изпъна и изражението му стана непроницаемо. Той гледаше право напред без да вижда нищо. Лицето му странно ми напомняше на някой, който току-що е узнал, че е понижен.

Аро се придвижи напред, като Рената, Феликс и Деметри автоматично го последваха.

— Само за да сме сигурни — каза той. — Искам да поговоря с някой от вашите свидетели. Процедура, нали знаете. — Той махна небрежно с ръка.

Две неща се случиха едновременно. Очите на Кай се фокусираха върху Аро и малката злобна усмивка се завърна. И Едуард изсъска, свивайки ръце на юмруци така силно, че костите на кокалчетата му изглеждаха така, сякаш ще пробият твърдата му като диамант кожа.

Бях отчаяна да попитам какво става, но Аро бе прекалено близо и можеше да чуе и най-тихият дъх. Видях Карлайл да поглежда разтревожено към лицето на Едуард, след което собственото му стана по-строго.

Докато Кай се занимаваше с безполезни обвинения и несправедливи опити да започне битката, Аро навярно е измислял по-ефективна стратегия.

Аро се плъзна по снега към западният край на редицата ни, спирайки на десетина крачки от Амун и Кеби. Вълците на близо се наежиха ядосано, но задържаха позициите си.

— Ах, Амун, мой южни съседе! — каза Аро с топлота. — Толкова много време мина от последната ти визита.

Амун бе застинал от тревога, а Кеби бе като статуя от другата му страна.

— Времето означава малко за мен — едва го забелязвам кога минава — каза Амун през неподвижните си устни.

— Истина е — съгласи се Аро. — Но може би сте имали друга причина да стоите надалеч?

Амун не отговори.

— Може да бъде ужасно поглъщащо да организирате новодошлите в клан. Добре знам това! Благодарен съм, че други се разправят с тези досадни неща. Радвам се, че новото ви попълнение ви е паснало така добре. Много бих се радвал да ме запознаете. Убеден съм, че сте възнамерявали скоро да ме посетите.

— Разбира се — каза Амун с толкова безчувствен тон, че бе невъзможно да се каже дали има страх или сарказъм в акцента му.

— Е, вече всички сме заедно! Колко очарователно, нали?

Амун кимна с безизразно лице.

— Но причината за вашето присъствие тук не е приятна, за съжаление. Карлайл ви е извикал за свидетели?

— Да.

— И какво видяхте?

Амун заговори със същата студена липса на емоция.

— Наблюдавахме въпросното дете. Беше почти незабавно очевидно, че тя не е безсмъртно дете…

— Вероятно трябва да поясним терминологията си — прекъсна го Аро — тъй като очевидно има нови класификации. Под безсмъртно дете, имаш предвид човешко дете, което е било ухапано и превърнато във вампир.

— Да, точно това имам предвид.

— Какво друго забелязахте в детето?

— Същите неща, които определено сте видели в главата на Едуард. Че детето е негова биологична дъщеря. Че то расте. И се учи.

— Да, да — каза Аро с нетърпелива нотка в иначе приветливият му тон. — Но най-вече в няколкото ви седмици тук какво видяхте?

Амун свъси вежди.

— Че тя расте… бързо.

Аро се усмихна.

— А вярвате ли, че трябва да й бъде позволено да живее?

От устните ми се изтръгна изсъскване и не бях единствената. Половината вампири от редицата ни откликнаха на моя протест. Носеше се звукът на тих гняв из въздуха. От другата страна на ливадата някои от свидетелите на Волтури издадоха същият звук. Едуард пристъпи назад и ме хвана успокоително за ръката.

Аро не се извърна към звука, но Амун се огледа смутено наоколо.

— Не съм дошъл тук, за да произнасям присъди — каза уклончиво той.

Аро се засмя леко.

— Искам просто мнението ти.

Амун вдигна брадичка.

— Не виждам опасност в това дете. Тя се учи по-бързо, отколкото расте.

Аро кимна замислено. След момент той се извърна.

— Аро? — обади се Амун.

Аро се обърна към него.

— Да, приятелю?

— Дадох показанията си. Нямам повече работа тук. Аз и жена ми бихме искали да си тръгнем сега.

Аро се усмихна топло.

— Разбира се. Радвам се, че ни се отдаде възможност да си поговорим. И съм сигурен, че скоро пак ще се видим.

Устните на Амун се свиха в тънка линия, кимвайки веднъж с глава, като оцени едва прикритата заплаха. Той докосна ръката на Кеби и двамата побягнаха бързо към ръба на ливадата и изчезнаха между дърветата. Знаех, че известно време няма да спрат да бягат.

Аро се плъзна по дължината на редицата ни към изток, като охраната му го следваше напрегнато. Той се спря, когато застана пред масивната форма на Сайобан.

— Здравей, скъпа Сайобан. Очарователна си както винаги.

Сайобан кимна очаквателно с глава.

— А ти? — попита той. — Ще отвърнеш ли по същият начин на въпросът ми като Амун?

— Ще отговоря — каза Сайобан. — Но вероятно бих добавила още. Ренесме разбира ограниченията. Тя не е заплаха за хората — тя се смесва по-добре с тях отколкото ние. Тя не представлява заплаха да ни разкрият.

— Не можеш ли да се сетиш дори за една? — попита Аро печално.

Едуард изръмжа, нисък раздираш звук в гърлото му.

Замъглените червени очи на Кай светнаха.

Рената се пресегна защитнически към господарят си.

Гарет освободи Кейт, за да пристъпи напред, игнорирайки ръката на Кейт, която се опита да го предупреди този път.

Сайобан отвърна бавно:

— Не мисля, че разбирам какво ме питате.

Аро се извърна леко назад, небрежно, но се отправи към останалата част от охраната си. Рената, Феликс и Деметри го следваха като негова сянка.

— Няма нарушен закон — каза Аро с помирителен глас, но всеки от нас можеше да чуе предстоящото ограничение. Преборих се с гневът, който се опитваше да се изкачи нагоре по гърлото ми, за да се появи като изсъскване в знак на протест. Завихрих яростта си в щита ми, като го удебелих, уверявайки се, че всички са защитени.

— Няма нарушен закон — повтори Аро. — Макар че следва ли от това, че не съществува опасност? Не. — Той поклати леко глава. — Това е отделен въпрос.

Единственият отговор бе опъването на вече напрегнати нерви и Маги, в предните редици на бойците ни, която клатеше бавно глава в гневът си.

Аро крачеше целенасочено, сякаш летеше наместо да докосва земята с краката си. Забелязах, че всяка крачка го приближаваше все по-близо до защитата на охраната му.

— Тя е уникална… извънредно, невъзможно уникална. Такава загуба би било да унищожим нещо толкова прекрасно. Особено след като бихме могли да научим толкова много… — Той въздъхна, сякаш не желаеше да продължи. — Но съществува опасност, опасност, която не може просто да бъде игнорирана.

Никой не отвърна на твърдението му. Беше мъртва тишина, докато той продължаваше монологът си, който звучеше така, сякаш говореше сам на себе си.

— Каква ирония е, че колкото повече напредват хората, колкото повече вярата им в науката расте и контролира техният свят, толкова повече сме свободни от разкритие. И все пак колкото и непотиснати да ставаме от тяхното недоверие в свръхестественото, те стават така силни в технологиите си, че ако пожелаят, биха могли да представляват заплаха, дори да унищожат някои от нас. В продължение на хиляди, хиляди години, нашата секретност бе по-скоро въпрос на удобство и улеснение, отколкото на безопасност. Този последен суров, гневен век даде живот на оръжия, чиято сила застрашава дори безсмъртните. Сега нашият статус на митове в истината ни защитава от тези крехки създания, които преследваме. Това удивително дете — той вдигна дланта си, сякаш за да я постави върху Ренесме, въпреки че бе на петдесетина крачки от нея, почти завърнал се във редиците на Волтури — ако можехме да узнаем нейният потенциал — да знаем с абсолютна сигурност, че би могла да остане скрита в мрака, който ни защитава. Но ние не знаем в какво ще се превърне тя! Собствените й родители са помрачени от страхове за бъдещето й. Не можем да знаем в какво ще се превърне тя. — Той направи пауза, оглеждайки първо нашите свидетели, след това, многозначително, своите собствени. Гласът му създаваше доста добро впечатление, че се разкъсва от думите си.

Все още загледан в свидетелите си, той продължи:

— Само познатото е безопасно. Само познатото е приемливо. Неизвестното е…

Кай се усмихна жестоко.

— Преминаваш границата, Аро — каза Карлайл със суров глас.

— Мир, приятелю — усмихна се Аро с мило лице и нежен глас както винаги. — Нека не прибързваме. Нека разгледаме нещата от всяка гледна точка.

— Може ли да предложа гледна точка, която да се вземе в предвид? — помоли Гарет с равен глас, правейки още една крачка напред.

— Номаде — каза Аро, кимвайки за разрешение.

Гарет вирна брадичка. Очите му се фокусираха върху събраната маса в другият край на поляната и той заговори директно на свидетелите на Волтури.

— Дойдох тук по молба на Карлайл, както останалите, да бъда свидетел — каза той. — Това определено вече не е нужно, що се отнася до детето. Всички виждаме каква е тя. Останах тук, за да бъда свидетел на нещо друго. На вас. — Той посочи с пръст към предпазливите вампири. — Двама от вас познавам — Макена, Чарлз — и мога да видя много други от вас, които са също скиталци, бездомници като мен. Които не отговарят пред никого. Помислете внимателно върху това, което сега ще ви кажа. Тези древни не са дошли тук, заради правосъдието, както са ви казали. Подозирахме го и сега подозренията ни се потвърдиха. Те дойдоха, подведени, но с валидно извинение за действията си. Бъдете свидетели сега на това как търсят необосновани извинения да продължат истинската си мисия. Вижте как се борят да оправдаят истинската си цел — да унищожат това семейство тук. — Той посочи към Карлайл и Таня. — Волтури са дошли да унищожат това, което те виждат като тяхна конкуренция. Вероятно, подобно на мен, се вглеждате в златните очи на този клан и оставате учудени. Те са трудни за разбиране, така си е. Но древните ги гледат и виждат нещо друго освен странния им избор. Те виждат сила. Станах свидетел на връзките в това семейство — казвам семейство, не клан. Тези странни светлооки отхвърлят истинската си природа. Но в замяна те са открили нещо, което струва много повече, вероятно нещо повече от едно просто удоволствие или желание? Проучих ги малко, докато бях тук и ми се струва, че съществеността на тези силни семейни взаимоотношения — това, което изобщо ги прави възможни — е миролюбивият характер на този живот на саможертва. Тук няма агресия, каквато сме виждали в големите южни кланове, които се разраснаха и избиха така бързо в дивите си спорове. Няма мисъл за доминиране. И Аро разбира това по-добре от мен.

Наблюдавах лицето на Аро, докато думите на Гарет го осъждаха, очаквайки напрегнато за някакъв отговор. Но лицето на древния бе учтиво развеселено, сякаш чакаше непослушно детенце да осъзнае, че никой не обръща внимание на превземките му.

— Карлайл ни увери, когато ни каза какво предстои, че не ни е извикал тук да се бием. Тези свидетели — Гарет посочи към Сайобан и Лиам — се съгласиха да дадат доказателства, да забавят настъплението на Волтури с присъствието си, така че Карлайл да получи шанс да представи случаят си. Но някои от нас се чудеха — погледът му се плъзна по лицето на Елизар — дали истината на страната на Карлайл ще е достатъчен факт, за да спре така нареченото правосъдие. Дали Волтури са тук, за да защитят безопасността на нашата тайна или за да защитят собствената си сила? Дали са дошли да унищожат незаконно създание или начин на живот? Дали могат да бъдат задоволени с опасност, която се оказва не повече от едно недоразумение? Или биха притиснали проблема без каквото и да е извинение за правосъдие? Имаме отговорите на всички тези въпроси. Чухме го в лъжливите думи на Аро — имаме някого с дарбата да разпознава със сигурност такива неща — и сега го виждаме в нетърпеливата усмивка на Кай. Тяхната охрана е просто едно безмозъчно оръжие, предмет в похода на господарите им за господство. Така че сега има още въпроси; въпроси, на които трябва вие да отговорите. Кой ви управлява, номади? Подчинявате ли се на повелята на някой друг, освен на вашата собствена? Свободни ли сте да изберете своя път или ще оставите Волтури да решават как да живеете? Дойдох за свидетел. Оставам, за да се бия. Волтури не ги интересува смъртта на това дете. Те търсят смъртта на свободната ни воля.

Тогава той се обърна, за да погледне към древните.

— Така че елате, казвам аз! Стига сме слушали лъжливи рационализации. Бъдете честни в намеренията си, както сме ние в нашите. Ще защитим свободата си. Ще ни атакувате или не. Изберете сега и оставете тези свидетели да видят истинският проблем, който се обсъжда тук.

Той изгледа още един път свидетелите на Волтури, като очите му пронизваха всяко едно лице. Силата на думите му бе очевидна в израженията им.

— Можете да решите да се присъедините към нас. Ако мислите, че Волтури ще ви оставят живи, за да разкажете тази приказка, се лъжете жестоко. Със същият успех могат да унищожат всички ни — той сви рамене — но пък от друга страна, може би не. Вероятно сме на едно мнение повече, отколкото осъзнават. Вероятно Волтури най-накрая са открили достоен противник. Но едно ви обещавам — ако паднем, падате и вие.

Той приключи пламенната си реч и се върна до Кейт, като се приведе напред, готов за яростната атака.

Аро се усмихна.

— Много хубава реч, мой приятелю — революционер.

Гарет остава в същата поза.

— Революционер? — изръмжа той. — Може ли да попитам срещу кого въставам? Да не сте моят крал? Да не би да желаете да ви наричам господарю, като подмазваческата ви охрана?

— Мир, Гарет — каза търпеливо Аро. — Имах предвид времето на твоето раждане. Все още патриот, доколкото виждам.

Гарет го изгледа разярено.

— Нека да попитаме нашите свидетели — предложи Аро. — Нека да чуем мислите им преди да вземем решението си. Кажете ни, приятели — и той ни обърна небрежно гръб, придвижвайки се няколко метра напред към масата от нервни наблюдатели, които обикаляха все по-близо до края на гората вече — какво мислите за това? Мога да ви уверя, че детето не е това, от което се страхувахме. Дали да поемем риска и да оставим детето да живее? Да застрашим ли нашият свят, за да запазим семейството им цяло? Или дали прямият Гарет има право? Ще се присъедините ли към тях срещу нашият внезапен поход за господство?

Свидетелите срещнаха погледа му с предпазливи лица. Една дребна чернокоса жена погледна бегло тъмно-русият мъж застанал до нея.

— Това ли са единствените ни възможности? — попита тя внезапно, връщайки погледа си към Аро. — Да се съгласим с вас или да се бием срещу вас?

— Разбира се, че не, очарователна Макена — каза Аро, изглеждайки ужасен, че някой би стигнал до това заключение. — Можете да си тръгнете с мир, разбира се, както стори Амун, дори и да сте несъгласни с решението на съвета.

Макена погледна лицето на партньорът си отново и той кимна внимателно.

— Не сме дошли тук, за да се бием. — Тя спря, издиша, след което каза. — Дойдохме тук като свидетели. И виждаме, че това осъдено семейство е невинно. Всичко, което Гарет казва е истина.

— Ах — каза Аро тъжно. — Съжалявам, че ни виждате по този начин. Но такъв е характерът на работата ни.

— Не е това, което виждам, а каквото чувствам — обади се русокосият партньор на Макена с висок, нервен глас. Той погледна към Гарет. — Гарет каза, че те имат начин да узнаят кога някой лъже. Аз също знам кога чувам истината и кога — не. — С изплашени очи той се приближи по-близо до партньорката си, очаквайки реакцията на Аро.

— Не се страхувай от нас, приятелю Чарлз. Без съмнение патриотът наистина вярва на думите си — Аро се засмя леко и очите на Чарлз се присвиха.

— Това са нашите показания — каза Макена. — Сега си тръгваме.

Тя и Чарлз се отдръпнаха бавно назад, без да се обърнат преди да са се изгубили от поглед в дърветата. Един непознат започна да се оттегля по същият начин, след което други трима се изстреляха след него.

Преброих трийсет и седем вампира, които останаха. Някои от тях изглеждаха просто прекалено объркани, за да вземат някакво решение. Но мнозинството от тях изглежда осъзнаваха прекалено добре посоката, която бе поела тази конфронтация. Предположих, че се отказваха от дезертирането, като знаеха точно кой ще ги преследва.

Бях сигурна, че Аро виждаше същото нещо като мен. Той се обърна настрани, приближи се към охраната си с премерена крачка. Спря пред тях и се обърна с ясен глас към войниците си.

— Превъзхождат ни числено, мили мои — каза той. — Не можем да очакваме външна помощ. Дали да оставим този въпрос нерешен, за да се спасим?

— Не, господарю — прошепнаха те заедно.

— Заслужава ли си защитата на нашият свят, въпреки загубата на някои от редиците ни?

— Да — казаха тихо те. — Не се страхуваме.

Аро се усмихна и се извърна към покритите си с черно компаньони.

— Братя — каза Аро печално — има прекалено много за обмисляне тук.

— Съвет — каза Кай нетърпеливо.

— Съвет — повтори Маркус със незаинтересован глас.

Аро се извърна с гръб към нас отново, обръщайки се към другите древни. Те се хванаха за ръце и образуваха забулен в черно триъгълник.

Веднага щом вниманието на Аро бе заето с мълчаливият съвет, още двама от свидетелите им изчезнаха тихо в гората. Надявах се, за тяхно добро, да са бързи.

Това беше. Внимателно издърпах ръцете на Ренесме от шията си.

— Спомняш си какво ти казах, нали?

Сълзи изпълниха очите й, но тя кимна.

— Обичам те — прошепна тя.

Сега Едуард ни наблюдаваше с широко разтворени топазени очи. Джейкъб също ни гледаше с ъгълчето на голямото си черно око.

— И аз те обичам — казах й аз, след което докоснах медальона й. — Повече от собствения си живот. — И я целунах по челото.

Джейкъб се сви смутено. Изправих се на пръсти и прошепнах в ухото му.

— Изчакай, докато не се разсеят напълно, и бягай заедно с нея. Махнете се колкото може по-далеч от това място. Когато стигнете достатъчно далеч пеша, тя има това, което ви е нужно, за да се издигнете във въздуха.

Лицата на Едуард и Джейкъб бяха почти идентични маски на ужас, въпреки факта че един от тях беше животно.

Ренесме се протегна към Едуард и той я взе в ръцете си. Те се прегърнаха силно.

— Това ли криеше от мен? — прошепна той над главата й.

— От Аро — прошепнах аз.

— Алис?

Кимнах.

Лицето му се изкриви от разбиране и болка. Дали това бе било и моето изражение, когато най-накрая събрах следите, оставени от Алис?

Джейкъб ръмжеше тихо, тихо ромолене, което бе равно и цяло като мъркане. Беше настръхнал и с оголени зъби. Едуард целуна Ренесме по челото и по двете бузи, след което я повдигна на рамената на Джейкъб. Тя се намести гъвкаво на гърба му, хващайки здраво козината му и намествайки се на място във вдлъбнатината между масивните му раменни кости. Джейкъб се извърна към мен, очите му пълни с агония и ромолящото ръмжене все още изпълващо гърдите му.

— Ти си единственият, на когото бихме могли да я поверим — прошепнах му аз. — Ако не я обичаше толкова много, не бих понесла това. Знам, че можеш да я защитиш, Джейкъб.

Той отново изскимтя и сведе главата си, за да побутне рамото ми.

— Знам — прошепнах аз. — И аз те обичам, Джейк. Винаги ще бъдеш най-добрият ми приятел.

Сълза с размерите на бейзболна топка се изтърколи в ръждивата козина изпод очите му. Едуард сведе глава на същото рамо, на което бе поставил Ренесме.

— Сбогом, Джейкъб, братко мой… сине мой.

Другите не бяха слепи за нашето сбогуване. Очите им бяха сключени върху черният триъгълник, но можех да позная, че слушат.

— Нима няма надежда тогава? — прошепна Карлайл. Нямаше страх в гласът му. Просто решителност и приемане.

— Определено има надежда — прошепнах в отговор. Би могло да е истина, казах си аз. — Знам единствено собствената си съдба.

Едуард пое ръката ми. Знаеше, че и той е включен. Когато казвах моята съдба, без съмнение ставаше дума и за двама ни. Ние бяхме просто половинки от едно цяло.

Дъхът на Есме бе накъсан зад нас. Тя мина покрай нас, докосвайки лицата ни по пътя си, за да застане до Карлайл и да хване ръката му.

Внезапно бяхме заобиколени от прошепнати сбогувания и думи на обич.

— Ако оживеем след това — прошепна Гарет на Кейт. — Ще те последвам навсякъде, жено.

— Намери кога да ми го кажеш — промърмори тя.

Розали и Емет се целунаха бързо, но страстно. Тиа погали лицето на Бенджамин. Той й се усмихна жизнерадостно, улавяйки ръката й, за да я притисне към бузата си.

Не виждах израженията на любов и болка. Бях разсеяна от внезапен треперещ натиск срещу външната част на щита ми. Не можех да кажа откъде идва, но можех да усетя, че е отправено към краищата на групата ни, по-точно към Сайобан и Лиам. Натискът не им навреди, след което изчезна.

Нямаше промяна в мълчаливите, неподвижни силуети на разискващите древни. Но вероятно имаше някакъв сигнал, който бях пропуснала.

— Пригответе се — прошепнах на останалите. — Започва се.

38. СИЛА

— Челси се опитва да разруши връзките помежду ни — прошепна Едуард. — Но не може да ги намери. Не може да ни усети… — очите му се стрелнаха към мен. — Ти ли правиш това?

Усмихнах му се ледено.

— Аз съм навсякъде!

Внезапно Едуард се наклони настрани от мен, ръката му се протегна към Карлайл. В същото време усетих много по-остро пробождане по щита, където той се увиваше, предпазвайки светлината на Карлайл. Не беше болезнено, но не беше и приятно.

— Карлайл? Добре ли си? — изпъшка като обезумял Едуард.

— Да. Защо?

— Джейн — отговори Едуард.

В мига, в който той изрече името й, за една секунда дузина насочени атаки се удариха, пробождащи по целия еластичен щит, насочени към дванадесет различни сияещи точни. Прегънах се, уверявайки се, че преградата е невредима. Не изглеждаше така, сякаш Джейн можеше да я пробие. Огледах се наоколо набързо, всички бяха добре.

— Невероятно! — каза Едуард.

— Защо не чакат за решението? — изсъска Таня.

— Стандартната процедура — отговори Едуард рязко — Обикновено правят „подсъдимите“ си неспособни да избягат.

Погледнах към Джейн, която бе зяпнала групата ни с яростно недоверие. Бях убедена, че освен мен, никога не е виждала някого, който да остане прав след възпламенителните й нападения.

Вероятно не беше много зряло. Но осъзнах, че би отнело половин секунда на Аро да се досети — ако вече не се бе сетил — че щитът ми бе по-мощен, отколкото Едуард знаеше. Вече имах голяма мишена на челото си и наистина нямаше смисъл да пазя съществуването на това, което можех да правя, в тайна. За това се ухилих с една голяма и самодоволна усмивка към Джейн. Очите й се свиха и усетих ново пробождане, този път насочено към мен.

Опънах устните си по-широко, показвайки зъбите си.

Джейн нададе тънък писък, като ръмжене. Всички подскочиха, дори и дисциплинираните пазачи. Всички, освен древните, които не направиха нищо повече от това да погледнат настрани от съвещанието си. Близнакът на Джейн я хвана за ръката, когато тя се наведе, за да скочи.

Румънците започнаха да се кикотят в мрачно очакване.

— Казах ти, че сега е нашето време — рече Владимир на Стефан.

— Само погледни лицето на вещицата — изсмя се ликуващо Стефан.

Алек потупа рамото на сестра си утешително и я прегърна. Той обърна напълно спокойното си, съвършено ангелско лице към нас.

Чаках още натиск, някакъв признак на атака от негова страна, но не усетих нищо. Той продължи да гледа в наша посока, хубавото му лице бе сдържано. Нападаше ли ни? Минаваше ли през щита ми? Само аз ли можех все още да го видя? Сграбчих ръката на Едуард.

— Добре ли си? — задавих се аз.

— Да — прошепна той.

— Алек опитва ли се?

Едуард кимна.

— Дарбата му е по-бавна от тази на Джейн. Пълзи. Ще ни достигне след няколко секунди.

Тогава я видях, когато знаех за какво да гледам… Странна ясна мъгла се процеждаше през снега, почти невидима на фона на бялото. Напомни ми на мираж — тънка основа. Избутах щита си пред Карлайл и останалите на предната линия, уплашена да допусна промъкващата се мъгла твърде близо, когато удареше. Ами ако минеше през преградата ми? Трябваше ли да бягаме?

Лек тътен мина през почвата под краката ни и порив на вятър духна снега в неочаквана вихрушка между мястото, на което стояхме и Волтури. Бенджамин също бе видял пълзящата заплаха и сега се опитваше да издуха мъглата далеч от нас. Снегът ни помагаше да видим къде той бе направил вятър, но така или иначе мъглата не се издигна. Беше като въздух, преминаващ кротко през сянка; сянката бе имунизирана.

Триъгълната формация на древните най-накрая се раздели, когато с измъчен стон, дълбока и тясна пукнатина се отвори в голяма зигзаг линия през средата на сечището. Земята се разтресе под краката ми за момент. Преспите сняг паднаха в дупката, но мъглата мина точно през нея — бе недосегаема от вятъра, както и от гравитацията.

Аро и Кай гледаха отворената земя с разширени очи. Маркус погледна в същата посока без грам емоция. Те не проговориха, а също чакаха мъглата да ни доближи. Вятърът засвистя по-шумно, но отново не промени посоката на мъглата. Сега Джейн се усмихваше.

И тогава мъглата удари стената. Можех да я усетя, когато се докосна до щита ми — имаше гъст, сладък, пресищащ вкус. Накара ме неясно да си спомня за вкочаняващия Новокаин върху езика ми.

Мъглата се изви нагоре, търсейки пукнатина, слабост. Не намери нито една. Пръстите на търсещата мараня се засукаха нагоре и навсякъде, опитвайки се да намери вход и процеса илюстрира изненадващата големина на защитния щит.

Имаше ахвания и от двете страни на Бенджамин.

— Добра работа, Бела! — радостно възкликна Бенджамин с нисък глас.

Усмивката ми се върна. Можех да видя свитите очи на Алек, първоначално и съмнението в лицето му, когато мъглата се завъртя безобидно около краищата на щита.

И тогава знаех, че мога да направя това. Очевидно, щях да бъда приоритет номер едно, първият умрял, но докато удържах положението, бяхме повече от равностойни на Волтури. Все още имахме Бенджамин и Зафрина; от тях нямахме абсолютно никаква свръхестествена полза. Докато се държах.

— Ще трябва да се съсредоточа — прошепнах на Едуард. — Когато се стигне до ръкопашен бой, ще бъде трудно да държа щита около подходящите хора.

— Ще ги държа далеч от теб.

— Не. Трябва да се добера до Деметри. Зафрина ще ги държи далеч от мен.

Зафрина кимна достолепно.

— Никой няма да докосне тази млада — обеща тя на Едуард. — Бих тръгнала след Джейн и Алек, но от тук ще съм по-полезна.

— Джейн е за мен — изсъска Кейт. — Нуждае се от глътка от собственото си лекарство.

— А Алек ми дължи много животи, но ще се задоволя и с неговия — изръмжа Владимир от другата страна. — Той е мой!

— Аз просто искам Кай — каза равно Таня.

Другите също започнаха да си разделят опонентите, но бързо бяха прекъснати.

Аро, който се взираше спокойно в безполезната мъгла на Алек, най-накрая проговори.

— Преди да гласуваме — започна той.

Разтърсих гневно глава. Бях изморена от тази шарада. Кръвожадността в мен отново се запали, съжалявах че помагам на другите повече, когато стоя на едно място, исках да се бия.

— Нека ви напомня — продължи Аро — че каквото и да реши съвета, няма нужда от насилие.

Едуард изръмжа с мрачен смях. Аро го погледна тъжно.

— Би било непростимо прахосване за нашия вид да загубим който и да е от вас. Особено теб, млади Едуард, и твоята новородена партньорка. Волтури ще бъдем радостни да приемем много от вас сред нашите редици. Бела, Бенджамин, Зафрина, Кейт. Има много възможности пред вас. Обмислете ги.

Опитът на Челси да ни въздейства изплющя безсилно върху щита ми.

Погледът на Аро се плъзна през непреклонните ни очи, търсейки някакви наченки на двоумение. По изражението му си личеше, че не е намерил.

Знаех, че той отчаяно искаше да запази Едуард и мен, да ни държи в плен по начина, по който се надяваше да пороби и Алис. Но тази битка бе твърде голяма. Той не би могъл да спечели, ако аз съм жива. Бях пламенно горда, че съм толкова силна, че не му оставях никакъв начин да не ме убие.

— Тогава ни оставете да гласуваме — каза той с видимо нежелание.

Кай проговори с нетърпелива припряност.

— Детето е с неизвестни способности. Няма причина да позволим подобен риск да съществува. Трябва да бъде унищожено, заедно с всички, които го защитават — усмихна се той в очакване.

Изпищях в знак на неподчинение в отговор на жестоката му самодоволна усмивка. Маркус вдигна незаинтересованите си очи, сякаш погледът му минаваше през нас, докато обявяваше решението си.

— Не виждам пряка заплаха. За сега детето е достатъчно безопасно. Винаги можем да си променим оценката. Нека си заминем в мир — гласът му беше дори по-изтощен от този на брат му.

Никой от пазачите не отпусна готовата си за действие позиция след неговите несъгласяващи се думи. Ухилената усмивка на Кай не трепна. Беше така, сякаш Маркус изобщо не бе проговарял.

— Изглежда аз трябва да направя решаващия глас — замисли се Аро.

Внезапно Едуард се скова до мен.

— Да! — изсъска той.

Рискувах да го погледна. Лицето му грееше с израз на триумф, който не разбирах — имаше изражение, което ангел на разрушението би носил, когато светът гореше. Красиво и ужасяващо.

Имаше тиха реакция сред пазачите — тревожно мърморене.

— Аро? — повика го Едуард, почти провиквайки се с нескрита победа в гласа си.

Аро се поколеба за секунда, оценявайки това ново настроение появило се, преди отговора му.

— Да, Едуард? Имаш да добавиш нещо…?

— Може би — каза любезно Едуард, контролирайки необяснимото си вълнение. — Първо, може ли да изясня едно нещо?

— Обезателно — каза Аро, повдигайки веждите си, нямаше нищо друго, освен учтив интерес в тона му. Стиснах зъби; Аро беше най-опасен, когато беше снизходителен.

— Опасността, която предвиждате от дъщеря ми, произхожда изцяло от това, че не можем да предположим как тя ще се развие? Това ли е основният проблем?

— Да, приятелю Едуард — съгласи се Аро. — Ако можехме да сме сигурни, че когато тя порасне, ще е в състояние да остане замаскирана в човешкия свят, незастрашавайки безопасността на нашето прикритие… — той се отдалечи, свивайки рамене.

— Значи, ако знаехме със сигурност — предположи Едуард. — Точно в какво ще се превърне… тогава изобщо не бихме имали нужда от съветване?

— Ако имаше някакъв начин да сме абсолютно сигурни — съгласи се Аро, мекотата в гласа му стана по-писклива. Не можеше да види в каква посока го водят мислите на Едуард. И аз не можех. — Тогава, да — не бихме имали какво да обсъждаме.

— И ще се разделим с мир, отново като добри приятели? — попита Едуард със загатната ирония.

Дори по-писклив:

— Разбира се, млади ми приятелю. Нищо не би ме зарадвало повече.

Едуард се засмя ликуващо.

— Тогава аз наистина имам какво повече да предложа.

Очите на Аро се стесниха.

— Тя е абсолютно уникална. За бъдещето й може само да се предполага.

— Не е напълно уникална — не се съгласи Едуард. — Рядкост, но очевидно не е единствената.

Преборих се с шока и неочаквана надежда, която се надигна в мен, заплашваща да ме разсее. Слабата мъгла все още се опитваше да мине през щита ми. И когато се преборих да се фокусирам, отново усетих остро забиващо се напрежение срещу защитната ми хватка.

— Аро, ще помолиш ли Джейн да спре да атакува съпругата ми? — помоли любезно Едуард. — Все още обсъждаме фактите.

Аро вдигна ръка.

— Моля те, скъпа и неповторима. Остави ни да го изслушаме.

Напрежението изчезна. Джейн оголи зъбите си към мен. Не можех да не й се ухиля отново.

— Защо не се присъединиш към нас, Алис? — високо повика Едуард.

— Алис — прошепна шокирано Есме.

Алис!

Алис, Алис, Алис!

— Алис!

— Алис! — мърмореха и други гласове около мен.

— Алис — издиша Аро.

Облекчение и насилствена наслада се надигнаха у мен. Отне ми цялата воля, за да задържа щита където беше. Мъглата на Алек все още се пробваше, търсеше слабостите. Джейн щеше да види, ако оставех някакви пукнатини.

И тогава чух бягането през гората, летенето, скъсяването на разстоянието толкова бързо, колкото можеха без опит за забавяне в тишината.

И двете страни бяха неподвижни и очакващи. Свидетелите на Волтури се намръщиха в ново объркване.

И тогава Алис затанцува по сечището от югозапад и усетих, че блаженството да видя лицето й отново може да ме събори от краката ми. Джаспър беше само на няколко инча зад нея, ясните му очи бяха свирепи. Малко зад тях бягаха трима непознати: първият беше висока, мускулеста жена с тъмна коса — очевидно Качири. Тя имаше същите удължени крайници и лице като останалите от Амазонка, дори по-ясно изразени в нейния случай.

Следващата беше малка жена-вампир, с маслинено черен тен и дълга сплетена черна коса се люшкаше зад гърба й. Дълбоките й черни очи обикаляха нервно сцената пред нея.

И последния беше млад мъж… не толкова бързо, нито пък толкова плавно бе неговото бягане. Кожата му беше невероятно красиво-кафява. Разтревожените му очи се стрелнаха към събранието и бяха с цвета на топло тиково дърво. Косата му бе черна и сплетена, също като на жената, но не толкова дълга. Той беше прекрасен.

Когато ни доближи, нов звук изпрати шокирани вълни през тълпата — звука на ново сърцебиене, ускорено от напрежението.

Алис скочи леко през ръба на изчезващата мъгла, която обхващаше щита ми и криволичейки спря до Едуард. Протегнах се, за да хвана ръката й, същото направиха и Едуард, Есме и Карлайл. Нямаше време за никакви други приветствания. Джаспър и другите я последваха през щита.

Всичките пазачи наблюдаваха, размишлението се виждаше в очите им, когато новодошлите преминаха през невидимия щит без проблеми. Кафявите, Феликс и другите като него, спряха очите си, изпълнени с надежда върху мен. Не бяха сигурни от какво отблъскваше щита ми, но сега беше ясно, че той не би спрял физически атаки. Щом Аро им дадеше заповедите си, нападението щеше да е насочено само към мен. Зачудих се колко ли човека Зафрина ще е в състояние да заслепи, колко ли щеше да ги забави. Достатъчно дълго, за да могат Кейт и Владимир да отстранят Джейн и Алек? Само това можех да искам.

Едуард, въпреки вглъбеността си в успеха към който водеше, се скова яростно в отговор на техните мисли. Той се овладя и заговори отново на Аро.

— Алис търсеше своите свидетели през последните седмици — каза той на древните. — И не се върна с празни ръце. Алис, защо не ни представиш свидетелите, които си довела?

Кай изръмжа.

— Времето за свидетелите мина! Обяви вота си, Аро!

Аро вдигна един пръст към брат си в знак на тишина, очите му се залепиха върху лицето на Алис. Тя се пристъпи леко напред и представи странника:

— Това са Хюилен и племенникът й Нахуел.

Да чуя гласа й… беше така, сякаш никога не бе заминавала.

Очите на Кай се свиха, когато Алис назова връзката между новодошлите. Свидетелите на Волтури съскаха помежду си. Вампирският свят се променяше и всеки можеше да усети това.

— Говори, Хюилен — нареди Аро. — Кажи ни свидетелските си показания, които си дошла да дадеш.

Слабата жена погледна нервно към Алис. Тя й кимна окуражаващо и Качири сложи дългата си ръка върху рамото на дребната вампирка.

— Аз съм Хюилен — обяви жената с ясен, но със силен акцент на английски. Когато продължи бе очевидно, че тя се бе подготвяла да разкаже историята, че се беше упражнявала. Прозвуча като добре позната детска скоропоговорка. — Преди век и половина живеех с моите хора, племето Мапуче. Сестра ми се казваше Пайър, родителите ни са я кръстили на снега по планините, заради цвета на кожата й. Тя беше и много красива — твърде красива. Един ден тайно дойде при мен и ми каза за ангела, който я бил намерил сред дърветата, който я посещавал през нощта. Предупредих я — Хюилен поклати глава опечалено — сякаш синините по кожата й не бяха достатъчно предупреждение. Знаех, че това са кръвопиещите демони от легендите ни, но тя не искаше да ме слуша. Беше омагьосана. Повика ме, когато бе сигурна, че детето на черния ангел растеше в нея. Не се опитах да я откажа от плана й да избяга — знаех че дори родителите ни щяха да се съгласят, че детето трябва да бъде унищожено, а заедно с него и Пайър. Отидох заедно с нея в най-дълбоките части на гората. Тя потърси за ангела-демон, но не го откри. Грижех се за нея, ловувах, когато силите й отслабнаха. Тя ядеше животните сурови, пиеше кръвта им. Не ми трябваха повече доказателства за това, което носеше тя в утробата си. Надявах се да спася живота й, преди да убия чудовището. Ала тя обичаше съществото вътре в нея. Нарече го Нахуел — като тръстиковата котка — когато той стана по-силен и й счупи костите и тя все още го обичаше. Не можах да я спася. Детето прокара пътя си извън нея с разкъсване и тя бързо умря, като през цялото време ме умоляваше да се грижа за нейния Нахуел. Бе последното й желание и аз се съгласих. Той ме ухапа, когато се опитах да го вдигна от нейното тяло. Завлачих се към джунглата, за да умра. Не стигнах далеч — болката бе твърде силна. Но той ме намери — новороденото дете преодоля всички трудности в храстите до мен и ме чакаше. Когато болката спря, той се беше свил до мен, спеше. Грижих се за него, докато не бе способен сам да ловува. Ловувахме в селата около гората, само двамата. Никога не сме се отдалечавали толкова много от дома ни, но Нахуел настояваше да види детето тук…

Хюилен наклони главата си, когато приключи и мина назад, така че да бъде частично скрита зад Качири. Устните на Аро се свиха. Той се вгледа в тъмнокожия младеж.

— Нахуел, ти си на сто и петдесет години? — попита той.

— Плюс-минус някое и друго десетилетие — отговори той с ясен и прелестно топъл глас. Акцентът му беше едва забележим. — Вече не ги броим.

— И на каква възраст достигна зрялост?

— Около седем години след раждането ми, малко или много, бях напълно пораснал.

— И не си се променял от тогава?

Нахуел кимна.

— Не, доколкото съм забелязал.

Усетих как тялото на Джейкъб потрепери. Не исках да мисля за това все още. Щях да изчакам, докато опасността преминеше и можех да се концентрирам.

— Ами диетата ти? — наблегна Аро, изглеждайки изпълнен с интерес против себе си.

— Най-вече кръв, човешка храна също. Мога да оцелея и на двете.

— Нима можеш да създадеш безсмъртен? — когато Аро посочи към Хюилен, гласът му стана внезапно напрегнат. Аз отново се концентрирах върху щита си; вероятно си търсеше друга причина.

— Да, но никой от останалите не може.

Чу се стреснат шепот от всичките три групи.

Аро вдигна високо вежди:

— Останалите?

— Сестрите ми — сви рамене отново Нахуел.

Аро се бе втренчил диво за момент, преди отново да успокои изражението си.

— Вероятно ще ни кажеш и останалата част от историята, защото изглежда има още.

Нахуел замръзна на мястото си.

— Баща ми дойде да ме търси няколко години след смъртта на майка ми — красивото му лице се изкриви в гримаса. — Зарадва се като ме намери — от тона на Нахуел си личеше, че радостта не е била взаимна. — Той имаше две дъщери, но нито един син. И очакваше да се присъединя към него, както бяха направили сестрите ми. Беше учуден, че не съм сам. Сестрите ми нямат отрова, но дали заради пола си или случайно… кой знае? Вече имах своето семейство с Хюилен и не проявих интерес — той наблегна на думата — от промяна. Виждам го от време на време. Имам нова сестра — тя достигна зряла възраст преди около десет години.

— Какво е името на баща ти? — попита Аро изпод стиснати зъби.

— Джохан — отвърна Нахуел. — Той се смята за учен. Мисли, че създава нова свръх-раса — той не се опита да прикрие отвращението в гласа си.

Кай погледна към мен.

— Дъщеря ти — тя отровна ли е? — настоя той сурово.

— Не — отвърнах аз.

Нахуел вдигна рязко глава, заради въпроса на Аро и очите му с цвят на тиково дърво се обърнаха към, прогаряйки дупки в лицето ми.

Кай погледна към Аро за потвърждение, но Аро бе прекалено погълнат от собствените си мисли. Той стисна устни и се втренчи в Карлайл, после в Едуард и накрая спря погледа си върху мен.

Кай изръмжа:

— Да се погрижим за нарушението тук и после да тръгваме на юг — пришпори той Аро.

Аро се взря в очите ми за един дълъг, напрегнат момент. Не знаех какво търси в тях, нито пък какво откри, но след като ме проучи през този момент, нещо в лицето му се измени; лека промяна в краищата на устните и очите му, и вече знаех, че Аро е взел решение.

— Братко — каза той внимателно на Кай. — Изглежда няма никаква опасност. Това е необичаен развой на събитията, но не виждам заплаха. Явно децата полувампири са точно като нас.

— Това ли е решението ти? — настоя Кай.

— Да.

Кай се намръщи:

— Ами този Джохан? Този безсмъртен, толкова запален по експерименти.

— Може би трябва да поговорим с него — съгласи се Аро.

— Спрете Джохан, ако желаете — каза Нахуел равно. — Но оставете сестрите ми. Те са невинни.

Аро кимна със сериозно изражение на лицето си. И тогава се обърна към стражите си с топла усмивка.

— Скъпи мои — рече той. — Днес няма да се бием.

Стражите кимнаха в унисон и успокоиха напрегнатите пози на телата си. Мъглата се разсея бързо, но аз задържах щита си. Може би това беше още един номер.

Огледах израженията им, когато Аро се обърна към нас. Лицето му бе благо както винаги, но за разлика от преди, усетих странна пустота зад фасадата. Сякаш лукавството беше изчезнало. Кай несъмнено бе ядосан, но сега се гнетеше вътрешно; беше се предал. Маркус изглеждаше… отегчен; наистина нямаше друга дума, която да го опише. Стражите бяха невъзмутими и отново благонравни; никой не се отличаваше сред тях, бяха едно цяло. Бяха в строй, готови за тръгване. Свидетелите на Волтури все още бяха предпазливи; те напускаха един по един, пръскайки се сред дърветата. Когато броят им намаля и останалите също отпрашиха. Скоро не остана нито един.

Аро простря ръцете си напред към нас, почти извинително. Зад него, по-голямата част от стражите, заедно с Кай, Маркус и тихите им, загадъчни съпруги, напускаха мястото, отново в строга редица. Само трима, които явно бяха личната му стража, се забавиха с него.

— Толкова се радвам, че нещата се решиха без насилие — каза той сладко. — Моят приятел, Карлайл — колко съм щастлив, че отново мога да те нарека свой приятел! Надявам се, че няма лоши чувства. Уверен съм, че разбирате какво тежко бреме е поставил дългът на раменете ни.

— Напусни с мир, Аро — каза твърдо Карлайл. — Моля те, помни, че самоличността ни в тази околност трябва да бъде пазена и нека стражите си се въздържат от ловуване в този район.

— Разбира се, Карлайл — увери го Аро. — Съжалявам, че съм спечелил неодобрението ти, скъпи приятелю. Може би след време ще ми простиш.

— Може би след време отново ще докажеш, че си наш приятел.

Аро наклони глава в знак на разкаяние и направи няколко крачки назад, преди да се обърне. Гледахме мълчаливо, докато и последните четирима Волтури изчезнаха сред дърветата.

Беше много тихо, а аз не свалях щита си.

— Наистина ли свърши? — прошепнах на Едуард.

Усмивката му беше огромна.

— Да. Отказаха се. Като всички побойници и те са страхливци под наперената си походка — той се засмя.

Алис се засмя заедно с него:

— Сериозно, хора. Те няма да се върнат. Вече можете да се отпуснете.

Последва още мълчание.

— Да му се не види и късмета — промърмори Стефан.

И тогава всичко избухна.

Последва вълна от поздравления. Оглушителни викове изпълниха поляната. Маги се хвърли върху Сайобан изотзад. Розали и Емет отново се целунаха — по-дълго и по-пламенно от преди. Бенджамин и Тиа се бяха вкопчили един в друг, също както Елизар и Кармен. Есме държеше Алис и Джаспър с стегнатата си прегръдка. Карлайл горещо благодареше на новодошлите южняци, които бяха спасили всички ни. Качири стоеше много близо до Зафрина и Сена, а пръстите им бяха сключени едни с други. Гарет вдигна Кейт от земята и я завъртя в кръг.

Стефан се изплю в снега. Владимир стисна зъби с кисело изражение на лицето.

А аз се изкачих едва-едва върху огромният червеникавокафяв върколак, за да дръпна дъщеря си от гърба му и тогава я притиснах към гърдите си.

— Неси, Неси, Неси — тананиках си аз.

Джейкъб се засмя със силния си, подобен на лай смях и отърка нос в главата ми.

— Млъкни — промърморих аз.

— Мога да остана? — настоя Неси.

— Завинаги — обещах аз.

Вечността беше наша. А Неси щеше да е добре, здрава и силна. Като получовекът Нахуел, дори на 150 години пак щеше да е млада. И всички щяхме да сме заедно. Щастието избухна като експлозия вътре в мен — толкова силно и нестихващо, че не бях сигурна дали ще оцелея.

— Завинаги — повтори Едуард в ухото ми.

Не можех да говоря повече. Вдигнах глава и го целунах със страст, която можеше да подпали и гората.

Нямаше да забележа.

39. И ЗАЖИВЕЛИ ЩАСТЛИВО…

— Значи бе комбинация от няколко неща, които се случиха накрая, но всичко бе благодарение на… Бела — обясняваше Едуард.

Семейството ни и двамата ни останали гости седяха във всекидневната на Кълънови, докато гората помръкваше отвъд високите прозорци.

Владимир и Стефан бяха изчезнали преди да приключим с празнуването. Те бяха изключително разочаровани от развоя на нещата, но Едуард каза, че страхливостта на Волтури им е доставила почти достатъчно удоволствие, което да компенсира недоволството им.

Бенджамин и Тиа побързаха да последват Амун и Кеби, нетърпеливи да им разкажат резултата от конфликта; бях сигурна, че ще ги видя отново — поне Бенджамин и Тиа. Никой от номадите не остана. Питър и Шарлот проведоха бърз разговор с Джаспър, след което и те си заминаха.

Събраните отново амазонки също бързаха да се върнат вкъщи — беше им трудно да бъдат далеч от любимата им тропическа гора — въпреки че им бе приятно да ни бъдат на гости.

— Трябва да доведете детето да ме види — настоя Зафрина. — Обещай ми, момиче.

Неси притисна ръката си към шията ми, също умоляваща.

— Разбира се, Зафрина — съгласих се аз.

— Ще бъдем големи приятелки, моя Неси — обяви дивата жена, преди да напусне заедно със сестрите си.

Ирландският клан продължи масовото изселване.

— Добра работа, Сайобан — поздрави я Карлайл, докато се сбогуваха.

— Ах, силата на желанието — отвърна саркастично тя, извъртайки очи. След което бе сериозна. — Разбира се, това не е приключило. Волтури няма да простят това, което се случи тук.

Едуард отговори на това.

— Сериозно бяха разтърсени; увереността им е разбита. Но, да, сигурен съм, че някой ден ще се възстановят от удара. И тогава… — Очите му се присвиха. — Предполагам, че ще ни подгонят поотделно.

— Алис ще ни предупреди, когато възнамеряват да ни нападнат — каза Сайобан с уверен глас. — И отново ще се съберем. Вероятно ще дойде времето, когато нашият свят ще е готов да се освободи изцяло от Волтури.

— Може и да дойде това време — отвърна Карлайл. — И ако дойде, ще бъдем заедно.

— Да, приятелю, така ще е — съгласи се Сайобан. — И как ще се провалим, когато аз не го желая? — Тя се засмя бурно.

— Точно — каза Карлайл. Двамата със Сайобан се прегърнаха, след което тя взе ръката на Лиам. — Опитай се да откриеш Алистър и да му разкажеш какво се е случило. Не бих искал от него да се крие под камък през следващото десетилетие.

Сайобан отново се изсмя. Маги прегърна едновременно мен и Неси, след което ирландският клан си замина.

Денали бяха последните, които си заминаха, като Гарет бе с тях — както щеше и да е оттук нататък, бях сигурна в това. Атмосферата на празнуването бе прекалено много за Таня и Кейт. Имаха нужда да поскърбят за изгубената им сестра.

Хюилен и Нахуел бяха единствените, които останаха, макар, че очаквах да заминат обратно с амазонките. Карлайл бе потънал във възхитен разговор с Хюилен; Нахуел седеше близо до нея, слушайки, докато Едуард разказваше остатъка от историята на конфликта, така както той я знаеше.

— Алис даде това извинение на Аро, от което той се нуждаеше, за да се измъкне от битката. Ако не бе толкова ужасен от Бела, вероятно щеше да продължи с първоначалния си план.

— Ужасен? — казах скептично. — От мен?

Той ми се усмихна с поглед, който не разпознах напълно — беше нежен, но също така имаше страхопочитание и раздразнение в него.

— Ще се видиш ли някога такава, каквато си? — каза меко той. След което заговори по-силно, за да го чуят и другите, освен мен. — Волтури не са се били честно от двеста и петдесет години насам. И никога, ама никога не са участвали в битка, в която да са били в неизгодно положение. Особено откакто са придобили Джейн и Алек, са се занимавали само с несрещащи съпротива кръвопролития. Трябваше да видите как им изглеждахме! Обикновено Алек отсича всичките сетива и чувства на жертвите, докато онези правят шарадата със съвета. По този начин никой не може да избяга, докато не се даде присъдата. Но ние стояхме там, готови, очакващи, превъзхождащи ги числено, с наши собствени дарби, докато техните собствени бяха оттласнати от Бела. Аро знаеше, че със Зафрина на наша страна, те щяха да бъдат слепите, когато започнеше битката. Сигурен съм, че част от бройките ни щяха да бъдат заличени, но и те бяха сигурни, че това щеше да се случи и с тях. Дори имаше доста добра възможност да загубят. Досега не се бяха изправяли пред подобна алтернатива. Не се справиха добре днес с нея.

— Малко е трудно да се чувстваш уверен, когато си заобиколен от вълци с размерите на коне — разсмя се Емет, като сръчка Джейкъб по ръката.

Джейкъб му се ухили.

— Вълците бяха тези, които ги спряха отначало — казах аз.

— Естествено — съгласи се Джейкъб.

— Абсолютно — обади се и Едуард. — Това бе друга гледка, която не бяха виждали досега. Истинските Деца на Луната рядко се движат по глутници и никога не могат да се контролират достатъчно. Глутницата от шестнайсет гигантски вълка бе една изненада, за която не бяха подготвени. Кай е всъщност ужасен от върколаците. Насмалко е щял да изгуби битка срещу един преди няколко хиляди години и така и не го е преживял.

— Значи има и истински върколаци? — попитах аз. — С пълнолунието, сребърните куршуми и така нататък?

Джейкъб изпръхтя.

— „Истински“. Мен това какво ме прави — въображаем?

— Знаеш какво имам предвид.

— Пълнолунието, да — каза Едуард. — Сребърните куршуми — не, това е просто един от онези митове, който е карал хората да си мислят, че имат някакво предимство. Не са останали много от тях. Кай ги е гонил до пълно изтребване.

— И споменаваш това чак сега защото…?

— Така и не стана на въпрос.

Извъртях очи, а Алис се разсмя като се приведе напред — беше се свила под другата ръка на Едуард — за да ми смигне. Изгледах я гневно.

Обичах я до полуда, естествено. Но когато имах шансът да осъзная, че наистина си е вкъщи, че дезертьорството й бе само уловка, защото Едуард трябваше да вярва, че ни е изоставила, започнах да се чувствам доста подразнена от нея. Алис ни дължеше обяснение.

Тя въздъхна.

— Изплюй камъчето, Бела.

— Как можа да ми го причиниш, Алис?

— Беше необходимо.

— Необходимо! — избухнах аз. — Напълно ме убеди, че всички ще умрем! Бях развалина в продължение на седмици.

— Можеше и да съм се подвела — каза тя спокойно. — И в този случай трябваше да бъдеш подготвена да спасиш Неси.

Инстинктивно придърпах Неси — заспала в скута ми — по-близо в прегръдката ми.

— Но знаеше и че има и други начини — обвиних я аз. — Знаеше, че има надежда. Някога хрумна ли ти, че можеш да ми довериш всичко? Знам, че Едуард трябваше да си мисли, че сме в задънена улица, заради Аро, но можеше поне на мен да ми кажеш.

Тя ме погледна замислено за момент.

— Не мисля — каза тя. — Не си толкова добра актриса.

— Това е било заради актьорските ми умения?

— Намали децибелите, Бела. Имаш ли си на идея колко сложно бе всичко това за подготвяне? Не можех дори да бъда сигурна, че някой като Нахуел съществуваше — знаех само, че ще трябва да търся нещо, което не мога да видя! Представи си да търсиш сляпо петно — не е най-лесното нещо, което съм правила. Освен това трябваше да пратим обратно ключовите свидетели, сякаш не бързахме достатъчно. А и едновременно с това да бъда нащрек в случай, че решиш да ми подметнеш още инструкции. Някога ще трябва да ми кажеш какво точно има в Рио. А и преди всичко това, трябваше да внимавам за всеки трик, който Волтури можеха да измислят и да ви дам няколко следи, за да бъдете готови за стратегията им, а имах само няколко часа да проследя възможностите. Най-вече, трябваше да се уверя, че всички сте убедени, че съм ви зарязала, защото Аро трябваше да бъде сигурен, че нямате скрит коз или никога нямаше да се получи така, както стана. И ако си мислите, че не се чувствах като предателка…

— Добре, добре! — прекъснах я аз. — Съжалявам! Знам, че и на теб ти е било трудно. Просто… ами, липсваше ни ужасно много, Алис. Повече не ми го причинявай.

Развълнуваният смях на Алис изпълни стаята и ние всички се усмихнахме, щом чухме отново тази музика.

— И ти ми липсваше, Бела. Така че, прости ми, и се опитай да бъдеш доволна от факта, че си супер-героят на деня.

Сега останалите се засмяха и аз скрих засрамено лице в косата на Неси.

Едуард се върна към анализирането на всяка промяна на намерения и контрол, които се бяха случили днес на поляната, обявявайки, че именно моят щит е накарал Волтури да избягат с опашка между краката. Начинът, по който всички ме гледаха, ме смущаваше. Дори Едуард. Сякаш бях пораснала с един метър през деня. Опитах се да не обръщам внимание на впечатлените погледи, като задържах очите си най-вече върху спящото лице на Неси и непроменената физиономия на Джейкъб. Щях винаги да си остана просто Бела за него и това бе облекчение.

Най-трудният поглед за игнориране бе и най-странният.

Не бе така, сякаш този получовек, полувампир Нахуел е свикнал да ме гледа по определен начин. Доколкото знаех, всеки ден се справях с върволица от атакуващи вампири и днешната сцена в сечището не бе нищо необичайно за мен. Но момчето не свали погледа си от мен. Или може би просто гледаше Неси. Това също ме смущаваше.

Вероятно не пропускаше факта, че Неси е единствената женска от неговият вид, която не му е полусестра.

Не мисля, че тази идея бе хрумнала на Джейкъб все още. Отчасти се надявах това да не се случи скоро. Бях се наситила на битки за доста време напред.

Накрая на останалите им свършиха въпросите към Едуард и дискусията прерасна в по-дребни разговори.

Чувствах се странно уморена. Не ми се спеше, разбира се, но сякаш денят бе прекалено дълъг. Исках малко спокойствие и нормалност. Исках Неси да е в собственото си легло — исках стените на собственият ми малък дом около мен.

Погледнах към Едуард и почувствах за момента, сякаш аз мога да прочета мислите му. Можех да видя, че се чувства точно по същият начин. Готов за малко спокойствие.

— Да занесем ли Неси…

— Това вероятно е добра идея — съгласи се той бързо. — Сигурен съм, че не е спала спокойно миналата нощ, с цялото онова хъркане.

Той се ухили на Джейкъб.

Джейкъб извъртя очи, след което се прозя.

— Отдавна не съм спал в легло. Обзалагам се, че баща ми ще се зарадва, ако се върна под неговият покрив.

Докоснах бузата му.

— Благодаря ти, Джейкъб.

— Винаги съм насреща, Бела. Но ти вече знаеш това.

Той стана, протегна се, целуна Неси по главата, след което целуна и моята. Накрая той удари Едуард по рамото.

— Ще се видим с вас утре. Предполагам, че нещата ще бъдат малко скучни оттук насетне, а?

— Горещо се надявам да е така — каза Едуард.

Изправихме се след като той си тръгна — внимателно преместих Неси в другата си ръка, за да не я събудя. Бях дълбоко благодарна да я видя заспала спокойно. Толкова много неща се бяха струпали на малките й рамене. Беше време отново да бъде дете — защитено и в безопасност. Още няколко години детство.

Идеята за мир и спокойствие ми напомни за някой, който не изпитваше изобщо тези чувства.

— О, Джаспър? — попитах аз, като се обърнахме на вратата.

Джаспър бе като в сандвич между Есме и Али, някак си по̀ на място в семейната картинка от обикновено.

— Да, Бела?

— Любопитна съм — защо Джей Дженкс е уплашен до смърт дори при самото споменаване на името ти?

Джаспър се засмя.

— От опит знам, че някои работни взаимоотношения са по-добре стимулирани от страх, отколкото от парична изгода.

Намръщих се, обещавайки си, че оттук нататък аз ще поема работните взаимоотношения и ще спестя на Джей инфарктът, който определено го очакваше някой ден.

Бяхме целунати и прегърнати и ни бе пожелана лека нощ от семейството ни. Единствената част, която бе не на място, бе отново Нахуел, който ни гледаше напрегнато, сякаш искаше да ни последва.

Веднъж щом бяхме пресекли реката, вървяхме малко не по-бързо от човешката скорост, хванати за ръце. Беше ми писнало да ме притискат крайни срокове и просто исках да си почина малко. Едуард сигурно се чувстваше по същият начин.

— Трябва да призная, ужасно съм впечатлен от Джейкъб точно сега — каза ми Едуард.

— Вълците имаха голямо въздействие, нали?

— Нямах предвид това. Нито един път не си помисли днес за факта, който според Нахуел, Неси ще бъде напълно зряла след шест и половина години.

Замислих се за минута.

— Той не я вижда по този начин. Не я припира да расте. Просто иска да е щастлива.

— Знам. Както казах, впечатлен съм. Неприятно ми е да призная, но тя можеше да има и по-лош избор.

Намръщих се.

— Ще мисля по този въпрос след точно шест и половина години.

Едуард се засмя, след което въздъхна.

— Разбира се, изглежда ще има конкуренция, за която да се притеснява, когато дойде точният момент.

Мръщенето ми се задълбочи.

— Забелязах. Благодарна съм на Нахуел за днес, но цялото това зяпане бе малко странно. Не ме интересува, че е единственият полувампир, с когото няма родствена връзка.

— О, той не гледаше към нея — гледаше към теб.

И на мен така ми се бе сторило… само че нямаше смисъл.

— Че защо ще го прави?

— Защото си жива — каза той тихо.

— Напълно ме обърка.

— През целият си живот — обясни той — а е поне с петдесет години по-възрастен от мен…

— Направо е грохнал старец — добавих аз.

Той не ми обърна внимание.

— Винаги се е считал за творение на злото, за убиец по природа. И сестрите му са убили майките си, но не са се замисляли за това. Джохан ги е възпитал да гледат на хората като на животни, докато те самите са като богове. Но Нахуел бил обучен от Хюилен, а Хюилен е обичала сестра си повече от всичко останало. Това е оформило цялата му перспектива. И, по един начин, той наистина се е мразел.

— Това е толкова тъжно — промълвих аз.

— След което ни видя нас тримата — и осъзна за пръв път, че само защото е наполовина безсмъртен, това не означава, че е му е вродено да е зъл. Той ме гледа и вижда… какъв би могъл да бъде неговият баща.

— Ти си определено съвършен във всеки аспект — съгласих се аз.

Той изсумтя, след което отново стана сериозен.

— Гледа теб и вижда животът, който майка му е трябвало да има.

— Горкият Нахуел — прошепнах аз и въздъхнах, защото знаех, че след това никога няма да мога да си помисля нещо лошо за него, без значение колко ме смущаваше зяпането му.

— Не тъгувай за него. Той е щастлив сега. Днес най-накрая е започнал да си прощава.

Усмихнах се за щастието на Нахуел, след което се замислих, че днешният ден принадлежеше на щастието. Въпреки че саможертвата на Ирина бе тъмна сянка срещу ярката светлина, която отделяше момента от пълно съвършенство, радостта бе невъзможна за отричане. Животът, за който се бях борила отново бе в безопасност. Семейството ми бе цяло. Дъщеря ми я очакваше прекрасно бъдеще. Утре щях да отида да видя баща си — той щеше да види, че страхът в очите ми е заменен от радост, и той също щеше да е щастлив. Внезапно бях сигурна, че няма да го открия там сам. Може и да не бях толкова наблюдателна през изминалите няколко седмици, но в този момент имах чувството, че съм знаела през цялото време. Сю щеше да бъде с Чарли — майката на върколаците и бащата на вампирите — и той нямаше повече да е сам. Усмихнах се широко при това ново прозрение.

Но най-значителната част от тази приливна вълна на щастие бе най-сигурният факт от всички: бях с Едуард. Завинаги.

Не че бих искала изминалите няколко седмици да се повторят, но трябваше да призная, че те ме накараха да оценя това, което имам повече от всякога.

Къщурката беше мястото на идеално спокойствие изпод сребристо — синята нощ. Отнесохме Неси в леглото й и я завихме. Тя се усмихна в съня си.

Махнах подаръкът на Аро от шията си и го запратих с лекота в ъгъла на стаята. Можеше да си играе с него, ако иска — на нея й харесваха лъскави неща.

Едуард и се отправихме бавно към стаята си, люлеейки ръце.

— Нощ за празнуване — прошепна той и сложи ръката си под брадичката ми, за да вдигне устните ми към своите.

— Почакай — поколебах се аз, отдръпвайки се назад.

Той ме погледна объркано. По принцип не се отдръпвах. Добре де, не само по принцип. Изобщо.

— Искам да опитам нещо — обясних му аз, като се усмихнах леко на озадаченото му изражение.

Сложих ръцете си от двете страни на лицето му и затворих очи в концентрацията си.

Не се бях справила добре с това, когато Зафрина се бе опитала да ме научи преди, но сега познавах по-добре щита си. Разбирах частта, която се бореше да се откъсне от мен, автоматичният инстинкт да запазя преди всичко друго себе си.

Все още не бе толкова лесно, колкото да покривам и други хора освен себе си. Усетих еластичната обвивка отново, когато щитът ми се забори да ме защити. Трябваше да се напрегна, за да го премахна напълно от себе си — отне ми цялата концентрация.

— Бела! — прошепна шокирано Едуард.

Знаех си, че тогава е проработило, така че се концентрирах дори още повече, извличайки специфични спомени, които бях запазила за този момент, оставяйки ги да изпълнят главата ми, и надявам се, неговата също.

Някои от спомените не бяха ясни — мъгляви човешки емоции, видени през слаби очи и чути през слаби уши: първият път, когато бях видяла лицето му… начинът, по който се чувствах, докато ме държеше на ливадата… звукът на гласа му в мрака при отслабващото ми съзнание, след като ме бе спасил от Джеймс… лицето му под балдахин от цветя, докато чакаше, за да се оженим… всеки скъпоценен момент на острова… студените му ръце, които докосваха бебето ни през стомаха ми…

И острите спомени, идеално запомнени: лицето му, когато отворих очи за новият ми живот към безкрайната зора на безсмъртието… онази първа целувка… онази първа нощ…

Устните му, внезапно пламенни срещу моите, нарушиха концентрацията ми.

С ахване изгубих хватката си над щита, който държах надалеч от себе си. Отново щракна като опънат ластик, защитавайки отново мислите ми.

— О-па, изгубих го — въздъхнах аз.

— Чух те — прошепна той. — Как? Как го направи?

— Идея на Зафрина. Упражнявахме я няколко пъти.

Той бе зашеметен. Премигна два пъти, след което поклати глава.

— Сега знаеш — казах леко аз и свих рамене. — Никой не те е обичал толкова, колкото те обичам аз.

— Почти си права. — Той се усмихна, очите му все още бяха по-разширени от обичайното. — Знам само едно изключение.

— Лъжец.

Той започна отново да ме целува, но после спря рязко.

— Можеш ли да го направиш отново?

Направих гримаса.

— Доста е трудно.

Той чакаше с нетърпеливо изражение.

— Няма да смогна, ако продължаваш да ме разсейваш — предупредих го аз.

— Ще бъда добър — обеща той.

Стиснах устни и присвих очи. Тогава се усмихнах.

Сложих ръцете си върху лицето му отново, вдигнах щита от мислите си и започнах оттам, където бях последно — с кристално ясният спомен от първата нощ на новият ми живот… като се концентрирах върху детайлите.

Засмях се задъхано, когато настойчивата му целувка прекъсна отново опита ми.

— По дяволите — изръмжа той, целувайки жадно ръба на ключицата ми.

— Имаме достатъчно време, за да поработим върху това — напомних му аз.

— Завинаги, и завинаги, и завинаги… — прошепна той.

— Звучи ми напълно достатъчно.

След което продължихме блажено в тази малка, но съвършена част от нашата вечност.