Зелената група

Глава 16

Пристигнахме на международното летище в Карачи без премеждия и взехме две таксита за десетината мили до града, като платихме по-малко от два долара за всяко. Митническите и емиграционни власти ни претупаха за нула време. По дяволите, човек можеше да донесе цяла ракета „Томахоук“ с ядрена глава в Пакистан и пак да не обезпокои митническите служители, стига да има достатъчно пари в ръка, за да заплати подходящ бакшиш. Затова беше лесно за седем мъже с бойни раници, полуавтоматични пистолети и петстотин куршума. Разбира се, ние бяхме от добрите!

Приятно ми беше отново да видя Пакистан. Любимата ми страна с люти ястия, студена бира и топло време щеше да е едно страхотно място за ваканция. Но, разбира се — нека не изпадаме в незначителни подробности, — ако се изключи дневната порция от автомобилни бомби, отвличания, разбойници и крадци. Всъщност точно такива са местата, където обичам да ходя, за да си прекарвам добре. Някои обичат да ходят на лов за диви мечки в Арканзас или за планински кози в Монтана или Айдахо. Аз предпочитам онзи вид двукрак едър дивеч в места като провинция Синд или Карачи.

Отседнахме в „Шератон“ в Карачи, просторния хотел с четири звезди, където бях взел стая с името на „Глобал тек интернешънъл“, за да върна отвлечените им инженери. Този хотел ставаше идеално за временна оперативна база. Комуникациите са по-добри от тези на много пакистански правителствени служби. Има голям плувен басейн, където момчетата могат да тренират мускулите си, четири ресторанта, а дори и пътека за джогинг, която се вие из огромна градина, оградена със стена.

Докато хората ми си играеха на туристи, набрах номера на Икбал. Един напевен глас отговори:

— „Глобал тек интернешънъл“. С какво мога на вас помагаш, моля?

Аз казах кого търся.

— За кого да предам?

— Стар приятел.

Настъпи кратка пауза. После се чу гърленият глас на Икбал:

— Пенсиониран инспектор Шах.

— Много добре знам кой си, миризлив мюсюлмански задник такъв, дето само набиваш свински пържоли — отговорих вместо поздрав. — Въпросът е знаеш ли аз кой съм.

Понечи да отговори.

— Никакви имена — предупредих го. — Не забравяй, че и телефоните имат уши.

— Ти си онзи, когото наричах необрязана гадина — отговори той, без да се замисля. — Онзи, който използва дясната си ръка, за да яде с нея хляб и да си бърше недостойната цепка на задника.

— Същият.

Икбал избухна в смях.

— Добре дошъл отново в родината ми, Гад паша.

— Благодаря за снизходителността ти, мой тлъстоуст приятелю, чукач на камили и бивш държавен служител. Но сериозно, спомняш ли си къде споделихме първия си обяд?

— Тогава ти каза „Идвай, сладолед“ — засмя се Икбал. — Как бих могъл да забравя?

Същото се отнасяше и за мен. Шест часа след като бях кацнал в Карачи от името на „Глобал тек интернешънъл“, Икбал, назначен за мой „пазач“, ме беше завел в един местен ресторант, където готвеха къри, за да ме посвети в своята култура. Както мексиканците обичат да демонстрират мъжественост, изяждайки като бонбони цели паници с люти чушки и искат от нищо неподозиращите си гости янки да сторят същото, или йеменците наливат пълни лъжици с harif125 на наивните англоезичници, така и пакистанците стряскат новодошлите посетители, като ги водят в ресторанти, където кърито е толкова люто, че се е случвало сосовете да прояждат алуминиевите съдове, в които са сервирани.

Бившият полицай ме беше завел точно в такъв ресторант — една дупка встрани от улица „Чундригар“. От чиниите с къри се вдигаше пара. Люто беше — толкова люто, че ръцете ми се покриха с капчици пот, когато започнах да си вземам с лъжицата. Но Икбал не знаеше нещо за моето кулинарно минало. Няма ядене, което не бих ял. Когато през седемдесетте години служих в Пном Пен като американски военноморски аташе, колегите ми кхмери ме водеха на различни пирове с кобра по камбоджански. Менюто включва пет блюда, сготвени с кобра — идеалното ястие за змиеядец от Военноморските сили. Започва се със салата от кожа на кобра, преминава се на кебап от кобра, яйца от кобра, кръв от кобра и се стига до кулминацията — le venin126, самата торбичка с отрова, консервирана в коняк.

Но кобрата е само едно от екзотичните ястия от кухните на страните от Първия, Втория, Третия и Четвъртия свят, на които съм се наслаждавал през изминалите тридесет и повече години. Печен волски пенис? Превъзходно. Белени кокоши клюнове? Ядях ги с цели чинии. Куче? Позволете да кажа, че изразът „Колко струва кученцето?“ означава нещо съвсем ново, когато става дума за ресторантска витрина. Сурови маймунски мозъци? Да. Крокодилска опашка? Поръчвал съм ги печени, варени, задушени и мариновани. Рибешки очи? Най-хубави са пържени, като овнешките тестиси.

Затова малкият опит на Икбал да се избудалка с мен не успя. Всъщност той беше улеснил нещата. Първо, доведе ме в ресторант, където сервират къри на световно ниво. Второ, в чинията нямаше нещо, което да не можех да разпозная. Не само изядох две чинии, но поисках и допълнително чушлета, които също изядох.

Икбал беше впечатлен. За първи път виждаше гринго, който беше успял да премине четвърт чиния, и ми го каза.

— За мен е чест, че дойдох да обядваме — казах, след като бяхме приключили с обяда, — но има ли къде да намерим сладолед?

— Защо? — попита той.

— За да мога утре сутринта да седна на трона и да викам „Идвай, сладолед“.

— Трон? Идвай, сладолед?

Замисли се над думите ми с лице, сгърчено от напрежение. След това се ухили широко и започна да се смее.

— Разбирам, разбирам — гордо каза той. — Това е клозетен хумор. Съвсем по британски.

И досега се хили, като се сети за това:

— Разбира се, че си спомням.

— Това ме радва, Икбал. Ще бъда там до петнадесет минути.

— Аз ще съм там след десет и ще те чакам.

Аз пиех бира, а Икбал — чай. Радвах се да го видя. Беше остарял. Мустаците и брадата, някога разкошно черни, сега бяха прошарени. От горещия климат ръцете и краката му бяха се набръчкали като стара кожа. Но беше запазил ярката си усмивка, белите зъби и бързия ум. И навярно в цялата страна няма човек, който да може да задвижва нещата така бързо и така добре като него.

Наведен над зеленчуковото къри, по-люто, отколкото го помнех, обърсах потта от лицето си и разказвах на Икбал за целта на посещението си. Е, винаги съм смятал, че ако човек не се поти, значи не се храни. Разбира се, не му казах всичко, а само основните факти: че търсим човек на име Ишмаел, лорд Брукфийлд от Лондон, който е пристигнал преди три до пет дни с частен самолет. Исках да намеря този човек и да го следя, без да събуждам подозрение. Исках да ида навсякъде, където ходи и той. Нуждаех се от жилище, транспорт, оръжие и разузнавателни данни. Икбал кимна със сериозно изражение, докато му разказвах какво искам да правя.

— Разбира се, това е възможно — отговори, — но струва пари.

Извадих предварително подготвена пачка с банкноти от петдесет лири от найлоновата торбичка, която носех закачена на врата си.

— Това трябва да е достатъчно като за начало.

Опипа парите с два пръста на дясната си ръка.

— Деветстотин английски лири.

— Не си загубил навика, а? Много близо си. Осемстотин и петдесет.

— Това може да отвори доста врати.

— Добре. И сега — трябват ни коли.

— Нямате проблеми. Мога да сложа ръка на два стари ландровера.

Кимнах.

— Страхотно. Какво ще кажеш за един самолет?

Икбал обра остатъците от кърито си с триъгълно късче плосък афганистански хляб.

— Знам един. Понякога го използваме. Кара го един американец.

— Не става.

Повечето американци в тази част на света или работеха за ЦРУ или бяха бивши техни служители.

— Този американец е различен. Той е бивш морски пехотинец. „Глобал“ го доведе от Калифорния преди година и половина, за да кара инженерите до крайбрежните сондажни обекти. Трябваше да остане само шест месеца. Но се запозна с едно местно момиче — братовчедка на семейство Бхуто — и се ожени за нея. Сега живее в голяма вила зад главната сграда на полицията, има собствен самолет и лети само когато пожелае.

— Как се казва?

— Камбъл. Ричард Камбъл.

— Ще поговоря с него.

Идеята да въвлека външен човек в своята весела банда мародери или да провеждам мисия от самолет, който вероятно е по-стар от самия мен, не ме привличаше особено силно. Но имам свободни разбирания за тези неща. Освен това Камбъл не трябваше да знае какво сме намислили — просто трябваше да закара шибания самолет там, където исках да го закара. А ако това представляваше проблем за него, нямаше да се поколебая да го метна през вратата от петнадесет хиляди метра височина. В края на краищата Хауи Калуа може да кара почти всякакви машини с перки, а Томи също скоро щеше да си получи разрешителното за пилот.

— А оръжия?

Вече знаех отговора на този въпрос. Оръжията също нямаше да представляват проблем. Не и в Пакистан, Страната на изгряващата пушка. В края на краищата ЦРУ беше изразходвало тук стотици милиони долари през осемдесетте години, за да въоръжава през афганистанската граница муджахидините, които воюваха с руснаците. Сега тези оръжия се връщаха и влизаха във всеобщо обращение — от заловените от израелците автомати „Калашников“ през 82-ра година и разменени с ЦРУ срещу сложни системи за насочване на ракети, до тристате ракети „Стингър“, които афганистанците „загубиха“ някъде между Кабул и Пешавар.

А ако не ме интересуваха старите запаси, можех да си купя ново оръжие. На двадесет мили южно от Пешавар и на тридесет мили източно от началото на прохода Хибер се намира малкият град Дара. В него живеят шест хиляди души, половината от които са майстори на оръжие. Ако човек се разходи по дългата четвърт миля главна непроходима улица, ще чуе единствено удари на чукове върху ръчно изработени оръжия и звуци от пробни изстрели зад колибите. Винаги мисля с топли чувства за Дара, защото цялото градче мирише на кордит денонощно. Отиде ли там човек, му се приисква единствено да тръгне на война.

Има почти сто магазина, в които ще ви направят всичко, което пожелаете — от действащ модел на пистолет за дуел от осемнадесети век до автомат M-60. По калните улици на Дара могат да се видят гранати, минохвъргачки, дори оръдия. А качеството е добро. Може би не са толкова добри, като оръжейниците на „ТЮЛЕН-група 6“, но пък бяха по-добри от всичко, което съм виждал в Третия свят. Затова, ако ни трябваха автомати „Калашников“, M-16 или друго, можехме да си набавим.

Освен това знаех, че Икбал има свой арсенал в Карачи. Нямаше да ни трябват автомати, не тук. Нали носехме пистолети „Глок“ на Британските специални сили, а освен това желаех да бъдем колкото може по-незабележими. Въпреки всичко Икбал поддържаше малък арсенал за гостуващи водолази. Бившият полицай имаше огромен сейф за оръжие в главния офис на „Глобал тек интернешънъл“. В него съхраняваше половин дузина остаряващи сачмени пушки „Ремингтън 870 Уингмастър“ с автоматично зареждане, няколко стари китайски пушки „Инглис хай пауър“ и малко автоматични руски карабини СКС от виетнамската ера. Те щяха да са повече от достатъчни за непосредствените ни нужди.

Позволете ми да ви разкажа няколко неща за огнестрелните оръжия и мунициите. Аз не съм от онези хора с куршумени глави, дето запомнят всеки факт за всяко шибано късче оборудване, което носят в себе си. И половин задник на плъх не давам, за да разбера колко метра за секунда изминава всеки проклет куршум или каква може да е скоростта му в цевта на квадратен и не знам си какъв килограм-сантиметър. Това е важно, ако човек е снайперист или ако зарежда пушката си на ръка. Аз не съм нито едното, нито другото.

Док Трембли например може да рецитира таблици за зарядите, скорости в цевта и килограми на квадратен метър така, както свещениците казват литургиите си или спортните коментатори по радиото изреждат факти за бейзболните мачове от шестдесетте години. Той трябва да знае тези неща, защото прекарва толкова много от времето си да гледа през телескопичен мерник.

Също така, за да бъда напълно откровен, не съм бил и от онези спортни типове, които прекарват младостта си в запаметяване на имената на участниците в отборите на „Доджърс“ от 1956-та или „Балтимор колтс“ от 1963-та година. Тогава бях прекалено зает да гоня мадамите. Не се промених и през следващите години. За мен оръжията са инструменти на моя занаят, а не някакви лъскави парадни премени и дрънкулки, които трябва да бъдат галени, милвани, колекционирани и боготворени отдалеч.

Например харесвам сгъваемия си нож „Емерсън CQC6“, защото той ми върши най-добра работа. Но това не означава, че той не е инструмент. Да, с него мога да се измъкна от затруднение, но не ми е проблем да го използвам като шиш за парче месо над огъня, да отварям пощата си или да затягам винтове, ако наоколо няма други подходящи предмети. Предпочитам пистолетите на „Хеклер и Кох“, а ако няма такива — „Глок“, защото са най-надеждните два пистолета на пазара. Да върви на майната си всичката научноизследователска работа — аз мога да ги заровя в земята за цял месец, да ги извадя, да ги измия с вода и пак ще стрелят точно, дори и ударникът да бъде запечен от кал. По същата причина използвам и автомат HK MP-5, докато повечето тюлени се връщат към CAR-15. MP-5 са най-надеждните автомати, които се произвеждат в наши дни.

Но ако не мога да си намеря „Глок“ или „Хеклер и Кох“, използвам каквото ми падне. Същото важи и за патроните. Ако не мога да си набавя изработените по поръчка патрони, с които съм свикнал, вземам купешки „Уинчестър“ или „Федерал“ или пък купувам от запасите от тридесет години насам, или каквото се намери.

Защото при оръжията в крайна сметка няма никакво шибано значение какво използваш — „Глок“, „Хеклер и Кох“, „Браунинг“ или тапешник. А и патроните могат да бъдат всякакви — от „Хидра-шок“, „Блек тейлън“ или „Силвъртип“ до обикновени с объл връх за ръчно зареждане. В крайна сметка от теб се иска едно — да улучиш шибаната мишена. Това трябва да сторите вие. А оръжието е просто инструмент. Край на урока.

Окей, транспортът и оръжията бяха лесни. Разузнавателните данни обаче щяха да са най-трудното. Честно казано, не бях сигурен дали ще мога да проследя лорд Брукфийлд тук. Едно е да работиш в Европа, където приличаш на повечето местни хора. Дори места като Египет, Йордания, Индонезия или Виетнам не са такъв проблем — има достатъчно европейски туристи и е възможно да се слееш с обкръжението.

Но тук, в Пакистан, страна под обсада, хората ми и аз се откроявахме. Това не е място, което се посещава от туристи. Човек не идва тук, за да разглежда паметници. Опасно е.

Мислите, че хиперболизирам? Нека ви цитирам нещо от неотдавна изготвен преглед на ЦРУ за тази страна:

Що се отнася до мен, нямаше място, където да не мога да ида. Ако си разпусна косата и облека пакистански дрехи и сандали, мога да изглеждам като местен — да се разхождам из пазарите и уличките, без да правя впечатление на никого. Но независимо че можех да обикалям улиците съвсем спокойно, не можех да говоря. Отворех ли уста, маскировката ми ставаше ненужна. Не мога да говоря урду, пенджабски, синдхи или пущу. А и хората ми изглеждаха като гринговци с изключение на Хауи Калуа. Но и той като мен би бил разкрит в мига, в който отвори уста.

Затова обикалянето и гледането щеше да бъде трудно. А и щяхме да се конкурираме с хиляди информатори, шпиони, агенти и обикновени доносници, които живееха от ежедневната, а в някои случаи ежечасна продажба на късчета информация помежду си. Пакистанската тайна полиция трябва да се справя с тероризма на кашмирските сепаратисти, войнствените сикхи и афганистанската разузнавателна служба. В провинцията Синд дакоите — потомци на крадци и убийци, откъдето всъщност сме наследили и една от думите за разбойник — отвличат и убиват практически невъзпрепятствани. На юг шиитските мюсюлмани се бият със сунитите, също мюсюлмани, а те всички воюват срещу правителството, на което се гледа като на прекалено прогресивно и нефундаментално ислямизирано.

Това е само вътрешната картина. А във връзка с външното разузнаване ЦРУ все още поддържа една база в столицата, Исламабад, една тук, в Карачи, и трета в Пешавар. „Християните в действие“ засилиха присъствието си в Пакистан, когато създаваха афганистанското съпротивително движение. И днес го поддържат, защото Пакистан и Афганистан имат над хиляда мили граница с Иран, който е центърът на ислямския фундаментализъм. Английското външно разузнаване също работи в Пакистан, защото британците все още го смятат за част от сферата си на влияние. Така смята и бившето КГБ, преобразувано сега в Служба за външно разузнаване (СВР) на Русия.

Всяка от тези организации има своя мрежа агенти, информатори и съгледвачи. И всички те скоро щяха да дочуят за пристигането на седем здрави на вид американци с атлетическо телосложение. Ще бъдат изпратени и приети телеграми. Единственото нещо, което щеше да ни спаси да не се превърнем в трупове, беше, че разузнавателните организации са бюрократични и мудни. Докато научат за пристигането ни, ние щяхме да сме заминали или поне да сме изчезнали от погледите им.

Запитах Икбал за настаняването. Отговори ми, че това е най-малкият проблем. „Глобал тек интернешънъл“ имали три празни вили. Можехме да използваме една от тях и да се махнем от „Шератон“, където повече от половината служители са полицейски информатори или работят за някоя от конкурентните разузнавателни мрежи.

— Е — казах, — тогава какво, по дяволите, седим тук и горим стомашните си лигавици, след като можем да вършим работа?

Икбал ни настани в една вила на „Глобал“ в източните предградия, в квартал, който помня от предишното ни посещение. Къщата беше идеална. Дворът й беше достатъчно голям, за да може човек да завърти цял камион с полуремарке — можехме да сгънем парашутите си и да ги преопаковаме. Стените бяха високи три метра и имаше плъзгащ се портал. Помнех това място: то беше едно от шестте, на които проучвах мерките за сигурност, и с удоволствие установих, че фирмата се е съобразила с предложенията ми. Ето защо по прозорците имаше решетки и противогранатни екрани, дебела предна врата, както и къща в самата къща — укрепено крило, в което се влизаше само през врата от петсантиметрова стомана, която, за да се отвори, ще трябва половин килограм пластичен експлозив C-4. Никой нямаше да може да ни изненада тук.

Околността също беше идеална. Тихо, отдалечено и пълно с временни жители, които не са свързани с дипломатическите служби. Австралийски, британски и норвежки инженери по нефтодобива, канадски банкери и група френски компютърни плъхове. Като стана дума за компютри, трябва да кажа, че имахме достъп до главната машина на „Глобал тек интернешънъл“, както и до всички останали ресурси на фирмата.

С помощта на контактите на Икбал (и на моите английски лири) започнахме разузнаването. Но първо наехме един от най-добрите „специалисти“ в града. Нека обясня. В много страни от Третия и Четвъртия свят, ако пристигаш на международното летище в Кайро или Бейрут, е разумно — да се чете задължително — да си уговорил някой да те чака. Той взема паспорта и имиграционните ти формуляри, пъха между тях необходимия подкуп и за нула време те освобождава.

Разбира се, можете да минете и без такъв „специалист“. Понякога преминавате като вятър. Но има случаи, когато това може да отнеме няколко часа: чакате, докато тайната полиция разгледа портфейла ви, митническите служители опипват всяка вещ в багажа ви, човекът от имиграционните власти изследва паспорта ви печат по печат и виза по виза. Ако някой не хареса видяното, може да ви накарат да се разсъблечете — едно напълно уникално и колоритно изживяване в страните, където не използват гумени ръкавици. Шест часа по-късно излизате с адско чувство на раздразнение (в буквален и преносен смисъл) от терминала, като сте изпуснали последния автобус за хотела и сте оставен на милостта на таксиметров шофьор, който ви взема тройна цена.

Икбал изпрати нашия специалист Назим в летището, за да донесе списъка на частните самолети, пристигнали през миналата седмица. Въоръжен беше с пакистански рупии, равняващи се на 100 долара, и му казахме, че искаме да се върне с много ресто.

Шест часа по-късно разполагахме с копия на документи, от които се виждаше, че лорд Брукфийлд е пристигнал седемдесет и два часа преди нас. Освен това Назим каза, че лорд Брукфийлд е бил посрещнат на летището от главния консул на Ирак и откаран в консулството под конвой. Според най-добрите източници на Назим от тайната полиция на Пакистан Брукфийлд не бил напускал консулството, откакто дошъл.

Всичко това имаше смисъл. Пакистанците бяха подкрепили Ирак по време на войната в Персийския залив и все още поддържаха тесни връзки с Багдад. По време на войната консулството в Карачи беше използвано като пункт за прехвърляне на оръжия и експлозиви, предназначени за атаки срещу дипломати на съюзниците в Пакистан, Индонезия и Хонконг.

Първата ми реакция беше да започна наблюдение. Икбал сви рамене:

— Не е разумно.

— Защо?

— Иракчаните вече са под наблюдение.

— Но не и от мен.

— Да. Но виж…

Точно в това се състоеше проблемът. Не виждах. Исках сам да преценя. Да направя самостоятелна оценка на целта. След това щях да реша какво да правя. Присвих очи. Икбал не се ли опитваше да скрие нещо от нас? Дали и някой друг не му даваше бакшиш? Имаше само един начин да разбера какво става: да видя със собствените си очи.

— Искам да погледна.

Икбал се усмихна предразполагащо.

— Умолявам те, Гад паша.

— Не се будалкай с мен, Икбал.

Лицето му доби безпристрастно изражение. Сви рамене.

— Както желаеш, Гад паша. Ти решаваш.

Разпуснах косата си, обух сандалите и дрехите си за пазаруване и заминахме за града. Икбал паркира ландровера край един блок близо до пистата за конни надбягвания и тръгнахме на юг покрай улица „Халик уз Заман“, после свихме надясно. Продължихме по една тясна уличка и след няколко завоя надясно излязохме пред консулството откъм южната му страна. Когато приближихме, разбрах защо Икбал не беше подскочил от радост при идеята ми за наблюдение.

Тук гъмжеше от шпиони. Имаше буквално цяла редица коли с по двама „съгледвачи“, паркирани до тротоара край стената на консулството, която продължаваше на изток. Когато стигнахме до ъгъла, видях още една тълпа автомобили със запалени двигатели. Те се намираха пред портала. Ако искахме да започнем наблюдение, трябваше да запомним доста имена.

Разбрах, че са ми го наврели и начукали и са ме изнасилили групово. Ако спрем и променим курса си, щяхме да привлечем вниманието на всеки шибан чифт очи на улицата. Ако продължим по приятния си път, щяхме да попаднем в полезрението на иракските контраразузнавателни групи, за които знаех, че наблюдават съгледвачите.

Погледнах Икбал. Гледаше ме така, сякаш казваше: „Е, видя ли?“

— Добре, добре, прав беше, а аз съм истински задник — признах през стиснати зъби.

Не можеше да направим нищо, освен да продължаваме нахално напред. Преминахме на другата страна на улицата и завихме зад един ъгъл. Сградата на консулството също беше задействала собствените си системи за наблюдение. Преброих осем телевизионни камери с дистанционно управление. На всеки ъгъл на сградата под стрехите имаше по две — те оглеждаха района в противоположни посоки. Четири други бяха монтирани на високи стълбове зад стената с бодлива тел отгоре и оглеждаха улицата.

Една от тях се насочи към мен и Икбал и започна да ни следи.

Псувах се. Бях един нещастен, видиотен задник с тънка пишка, скапани топки и лайнян мозък. Идеята ми да дойда тук беше тъпа и шибана. Сещате ли се какво ставаше — бях гостенин на предаването „Скрита камера“. Лицето ми сега се намираше на видеолента. Лорд Брукфийлд щеше със сигурност да знае, че съм по петите му. Заради една разходка от сто метра по шибаната улица на Карачи загубих елемента на изненадата. Да ме вземат дяволите.

Когато обмислих всичко отново във вилата, реших, че не съм в толкова лоша форма, колкото смятах. Всъщност грешката ми можеше да проработи в наша полза: знаейки, че се крия някъде из района, Брукфийлд може би щеше да реши да ме подгони, преди да се е подготвил.

Колкото повече мислех за това, толкова повече разбирах, че идеалната стратегия е да го примамя да се покаже, преди да е готов. Преди повече от хиляда години големият китайски философ и воин Сун Дзъ е казал същото в книгата си „Изкуството на войната“. „Използвайте измама“ — е казвал китайският генерал на учениците си. Като всички истински велики воини Сун Дзъ е бил неконвенционален — такива хора харесвам от сърце.

И той е правил нещата просто: „Когато са силни — пише, — ги избягвайте. Когато са слаби, ги унищожавайте. Накарайте ги да мислят, че възнамерявате да правите едно, а направете друго. Предизвикайте ги към прибързани действия.“

Миналата седмица аз реагирах на действията на лорд Брукфийлд. Така нямаше да победя. За да победиш, трябва ти да поемеш инициативата. Ти да предизвикваш събитията. Ти да караш противника да реагира на твоите действия. Бях забравил едно от основните си правила — нещо, което Рой Боъм, онзи чудесен нетрадиционен мустанг кръстник на всички ТЮЛЕНИ беше набил в главата ми преди толкова много години в своя неподражаем двуюмручен стил.

„Не чакай те да дойдат и да ти го начукат — казваше ми. — Иди ти и пръв го натаковай на натакованите таковачи.“

Замислен за тези неща, свиках съвет. Първо по важност: разузнавателна информация. За такава информация ни трябваше пленник. Възложих тази мисия на Уондър и Хауи Калуа. Казах им:

— Не искам да чувам от вас нищо освен добри вести. Не ме интересува как ще намерите факти.

Трябваше да приготвим екипировката си. Това щеше да бъде задача на Гадния и на Гризача. Казах на Икбал, че ще ни трябват двадесет и един пълнителя за пистолети „Глок“ и петстотин патрона с калибър 9 милиметра от най-опасните, които може да намери. Щеше да се наложи незабавно да изпратим някого в Дара, за да закупи седем автомата „Калашников“, 3500 патрона калибър 7,62 и седемдесет пълнителя за АК. Икбал беше направил някои проучвания и ни посъветва да не показваме физиономиите си там — навъртаха се прекалено много шпиони, танга и други неприятни типове. Съгласен бях. Защо ли да си усложняваме живота точно сега. И без това проблемите бяха достатъчно.

За преопаковането на парашутите, които Лучиано Анджелоти ни беше дал в Ла Специя, използвахме двора на вилата. Човек не скача с парашут, който сам не е опаковал. Освен това тези парашути бяха на „Incursari“, което означава, че са били използвани за скокове във вода. Това веднага дава разлика: морската вода разгражда коприната на парашутите след десет или дванадесет потапяния, ако те не се измият щателно веднага след използването. Солената вода отслабва тъканта, която може да се разкъса от удара при отварянето и да те изпрати на смърт.

Знаех, че ще изпълняваме ГВВО — това е Скокове от Голяма Височина с Високо Отваряне, ако не си спомняте — и исках да бъда напълно сигурен, че не са ни пробутали седем прогнили парашута. Не е необходимо да го установявам на шест хиляди метра височина. Затова ги развихме, огледахме ги сантиметър по сантиметър и отново ги опаковахме. Бяха стари и доста използвани, но смятах, че могат да издържат още един скок. Надявах се. Ако ли не, е, тогава иншаллах.

Докато преглеждахме екипировката си, Икбал нае съгледвачи на летището, за да знаем дали лорд Брукфийлд няма да тръгне. В същото време изпратих Томи, Пачия крак, Гадния и Гризача да преминават от време на време покрай иракското посолство. Знаех, че яките им тела и чертите им на чужденци, които ще се видят на телевизорите, ще раздвижат нещата.

Докато те маршируваха покрай камерите, аз и Икбал отидохме да видим Дик Камбъл, подполковника от Морската пехота, който се пенсионирал, а след това се оженил. Притежаваше голяма вила между стадиона и летището, в новата колония за персонала — новозастроен район, за който Икбал каза: „Тук живеят всички тузове на Карачи, Гад паша.“

Разказа също, че гореупоменатият пехотинец тези дни ергенствал, защото жена му била на едно от поредните пазарувания в Париж, където ходи два пъти в годината. Научих и че Камбъл живее в уникална къща. Когато спряхме пред нея, разбрах, че това не е преувеличение.

Площадката беше огромна — може би към два хектара. Къщата се намираше зад триметрова стена. На всеки ъгъл имаше будка за часови, направена от стомана и куршумоустойчиви стъкла. Огневите позиции бяха затворени със стоманени врати с амбразури.

Във вилата се влизаше и излизаше само през дебели плъзгащи се врати от стомана. Половин дузина униформени часови стояха отпред, а когато спряхме до вратата, зад стената забелязах хора с автомати. Множество халогенни лампи сочеха (съвсем правилно) навън от къщата, за да създават осветена зона за убиване, четири телевизионни камери гледаха към прашния двор. В самия двор имаше бетонни саксии, стратегически разположени така, че да осигуряват закрила за охраната, и една барикада, която да не позволи на някой с камион да премине през предната врата на вилата. Очевидно Дик Камбъл ценеше добрата охрана.

Посрещна ни на предната врата с чаша прозрачна течност в ръка. Очевидно нямаше от какво да се оплаче. Махна ни да влезем през богато гравираната врата и приятелски ме поздрави:

— Влизай, тъп, лайнян идиотски заднико с гъбясало междубедрие, тънка пишка и скапани топки.

Погледнах го изненадан. След това видях „Свирепия“ и „Свирепия II: Червената клетка“ на масичката във фоайето и разбрах какво искаше да каже. Подозренията ми се потвърдиха, когато запита:

— Някой да желае джин „Бомбай“ с лед?

Инстинктивно усещах, че ще ми хареса.

— Да ти го начукам и аз — поздравих приятелски. — Яж лайна и лай по луната.

Оказа се, че сме служили във Виетнам горе-долу по едно и също време, нищо че беше по-стар от мен с няколко години. Той карал самолети „F-4 Фантом“ от Дананг, докато аз мародерствах из Меконг по време на първия си престой. След това започнал да дроби Чарли на удобни за дъвкане парченца при повече от хиляда мисии за близка въздушна подкрепа като пилот на „пръдливите каруци“, както морските пехотинци с любов наричаха своите самолети „A-4 Скайхоук“.

Камбъл наближаваше шестдесетте, но изглеждаше толкова добре, колкото и когато през 60-те и 70-те години е излитал от самолетоносачи с „бръмчащи убийци“ „F-8 Крусейдър“ и A-4. Беше с размерите на дребен ресивер127: метър и седемдесет и осемдесет килограма. Имаше игриви кафяви очи, твърда, хладна ръка, гладко обръснато лице и също така гладко обръсната глава. Да — беше гологлав като Тели Савалас128.

— Какъв ти е радиокодът? — попитах. — Билярдната топка?

Ухили се.

— Не съвсем. Казваха ми Роки.

— Защо ли, след като приличаш на някакъв шибан енот129? Или пък постоянно се връщаш за още бой, защото си прекалено глупав, за да се откажеш?

Камбъл направи жест с чашата.

— Много си любезен. Вероятно искаш от мен услуга, заради която може и да умра. Не помниш ли онази сцена в „Роки“, където Сталоун тренира в хладилника и млати онова парче говеждо месо?

— Да.

Засмя се.

— Е, аз съм си изпътувал дългите пътувания, а беше време, когато и аз блъсках месото си130.

— Винаги съм се питал от какво ли ви стават толкова космати дланите на вас, пилотите.

Това го накара да се усмихне широко.

Човек не можеше да не го хареса. Макар да беше станал като местните жители, не беше променил мисленето си. Да, и той като мен носеше пакистански дрехи. Само че неговите бяха бели, чисти и изгладени. Така е, когато имаш пари.

Докато Икбал излезе от кухнята, ние седнахме на прекалено опънатите кожени мебели върху античните килими върху мраморния под. Вдигнах джина за поздрав. Беше ми за първи път от повече от седмица.

— Нямаш проблеми — отговори той и отпи мартинито си. — Икбал спомена, че може да имаш нужда от превоз.

Описах един вероятен сценарий.

Кимна.

— Няма никакви проблеми за това. Всъщност струва ми се, че ще се забавлявам, както от години не съм го правил.

Договорихме се за заплащането. Казах, че иска смешно малко. Но Камбъл поклати глава:

— Честно казано, бих го направил без пари, но горивото е адски скъпо.

Добавих също, че ми трябва някой да се разходи до Дара колкото е възможно по-скоро. Това също го накара да се усмихне.

— Тъкмо търсех повод да се разтъпча дотам. При последното ми ходене видях една невероятно намалена система HK-93 и ме е яд, че не я купих. Трябваше ми само повод. Ще отлетя за там утре сутринта.

— Чудесно.

Подадох на Роки малко роло от английски лири и един написан на ръка списък с неща за пазаруване.

Той извади от джоба си очила с тънка метална рамка, която обхващаше само горната част на стъклата, и го разгледа.

— Никакви пластични експлозиви? Никакви детонатори M-60? Никакви гранатомети? — През лицето му премина престорено разочарование. — Смятах, че вие, тюлените, се отнасяте сериозно към работата си.

— Хубавите неща си ги носим — отговорих.

Глава 17

Уондър ми донесе информацията в 07,20 часа на следващата сутрин. Лорд Брукфийлд щял да тръгва за Афганистан след тридесет и шест часа. Имал среща в някакъв лагер до Асадабад, столицата на провинция Кунар в Североизточен Афганистан. Уондър получил тази информация от един шофьор в посолството — иракчанин, — който изпълнявал втора длъжност охрана в консулството. Онзи знаел за плановете на лорд Брукфийлд, защото му било наредено да му помага. Запитах в кои лагери в района ще ходи лорд Брукфийлд, но това не бяха успели да разберат — шофьорът не знаел. А бяха убедени, че са изстискали истината от него.

— Проговори, шефе — обясни Хауи. — И ни каза всичко, което знаеше. Всичко.

А след като приключили с него? Е, ВШ — Въпросният Шофьор — ще бъде вписан в иракските книги на безследно изчезналите при изпълнение на дълга си. Напуснал беше консулството преди шестнадесет часа. Нямаше никога да се върне.

Смятате, че е малко прекалено, а? Отмъкваш някого, караш го да проговори, а после го очистваш. Но фактите показват, че това се прави често по време на война. Ние го правехме на виетконгците във Виетнам, а и те го правеха на нас. Има стотици, може ми хиляди безследно изчезнали по време на бой, за които не се знае къде са погребани. Мистър Виктор Чарли ги отвличаше от скривалищата или колибките, или палатките. Измъчваше ги. Разпитваше ги. След това ги убиваше.

Ето така е на война. О, не говорехме много за тези неща, и сега не говорим. Няма да е модерно, приятно или учтиво. А ние, американците, по принцип имаме начело хора, които по някаква причина искат да обявяват модерни, приятни и учтиви войни.

Искате пример? Добре. Какво ще кажете за Уорън Кристофър, който беше заместник държавен секретар, когато по време на спасителната мисия през 1980 г. поиска от командира на „Делта Форс“ Чарли Бекуит да прострелва иранските терористи, които държаха американските заложници в Техеран, в рамото, за да не им причини голяма болка?

Това е същият Уорън Кристофър, който ръководеше Държавния департамент през 1993 г., когато нашите момчета бяха премазани в Сомалия, защото правилата за влизане в бой, изготвени от Кристофър и хората му, както и от умниците в Белия дом, не позволяваха никакво ритане на задници и раздаване на наказания, за да не пострадат „невинни“ сомалийци.

Хмм. Не забелязвате ли повторение?

Е, хора, нещата са по-различни. Независимо какво си мислят раираните костюми по света като Уорън Кристофър, войната, както някога е казал генерал Уилям Текумсе Шърман131, е ад.

Не вярвате? Ако обичате, припомнете си снимките на морските пехотинци при язовира „Чосан“ в Корея. Или дългите цял километър погледи на редниците във Виетнам. Или пък абсолютния, чист ужас на лицето на Майк Дюрант, чийто хеликоптер „Блекхоук“ беше свален в Могадишу. Е, Дюрант е бил добре обучен. Казали са му какво ще стане с него, ако го заловят, и вярвам, че е бил готов да умре. Но това не промени изражението на лицето му. И целият свят успя да види този ад, защото го улови телевизионна камера. Лицето му беше истинският образ на войната. Лицето на ужаса и болката.

Войната не е красива — не е като във филмите, където Слай, Стивън, Чък, Жан Клод, Арнолд132 или някой друг задник успява да очисти сто и петдесет виетнамци с един пълнител с тридесет куршума, като в същото време надува мускули и прави гримаси пред камерата. Войната е реална и може да ви причини истинска болка. Повярвайте ми, истински ад е.

Великият снайперист от Морската пехота и истински американски герой сержант Карлос Н. Хаткок, който има деветдесет и три потвърдени попадения във Виетнам, разказва за една виетконгска кучка, която наричал Апах и която имала навика да одира морските пехотинци живи, докато ги разпитвала. Изпратила един все още жив обратно в частта на Хаткок — хлапето умряло, когато прекосило оградата.

Тя го обработила доста добре. Едно от гадните неща, които му сторила, било да му отреже клепачите. Отрязването на клепачите на пленниците било неин специалитет.

Хаткок я преследвал. Трябвало му доста време, но накрая я очистил. Казва, че трябвало да я убие, защото убивала и измъчвала хлапета, които той познавал. Но не я убил просто за да бъдат квит, макар че предвид миналото й такова нещо било оправдано. Хаткок имал по-висша цел — убил я, за да спаси живота на морски пехотинци.

Сега силните на онези дни не бяха особено ентусиазирани във връзка с Карлос Хаткок, нито пък за убиването със снайпер. Считали, че то е твърде гадно, твърде страшно, твърде мръсно. Не било джентълменско — а нима войната е игра на джентълменство?

Но Карлос мислеше друго. Знаеше, че всеки убит от него виетнамец няма да отнеме между пет и десет живота. Това означава, че пет до десет морски пехотинци ще се върнат при семействата си, при съпругите, децата и родителите си. Убил е деветдесет и трима (и имаше още четиристотин непотвърдени попадения), от което следва, че най-малко две хиляди и четиристотин морски пехотинци са успели да се приберат по домовете си.

Лично аз мисля, че ние, американците, имаме дълг към Хаткок, който не можем да платим.

Всичко се свежда до това, че трябва да обявим война, за да я спечелим, а не да загубим или да излезем наравно. Трябва да водим война, за да спасим живота на своите хора и живота на цивилното население у дома — в случая десетките хиляди потенциални жертви на бактериологическата война на лорд Брукфийлд, като в същото време отнемаме живота на враговете си.

Затова не се противя да отвлека пленник и да го убия. Нечестно, казвате. Няма проблеми. Мога да го преживея. Безпринципно, нападате. Не съм съгласен. Първостепенният ми принцип е да опазя хората си живи по всички възможни начини, като изпълня мисията си докрай.

Добре, обаждате се, ами Женевската конвенция?

Е, любезни читателю, Женевската конвенция и без това не важи особено много в наши дни. Важеше ли в Ливан през 1982 г., когато свалените израелски пилоти бяха вързани за автомобили и теглени по улиците? Важеше ли в Салвадор, Хондурас или Никарагуа, където умираха десетки хиляди невинни жертви? Важеше ли в Сомалия, където телата на американски войници бяха осквернени от тълпите? Или в Ирак, когато един заловен сержант от Специалните сили бил принуден да избърше изпражнение от една тоалетна с голи ръце и да оближе пръстите си? Е, нека признаем, вече никой не обръща внимание на правилата от Женева, ако му пречат. А в повечето страни от Втория и Третия свят те са си истинска пречка.

Ако някога се бия с швейцарците, ще спазвам споразуменията от Женева. Но дотогава ще правя на тангата онова, което те искат да направят на мен — но аз ще им го направя пръв. С максимум предубеждения и любов към жестокостите.

Край на проповедта.

Обадих се до Мик Оуен за резултатите от разпита и с искане за разузнавателна информация. Трябваше да знам какво, по дяволите, става при Асадабад. Обадих се на Дик Камбъл и предпазливо му дадох да разбере, че сме почти готови да тръгваме. Каза, че ще ни чака.

Получих сведения от Мик след около половин час. Според най-новите спътникови снимки имало шест лагера на петнадесетина мили един от друг, разположени на изток и север от столицата на провинцията. Всички те били активни, което означаваше, че в тях живеят танга.

Знаех за Асадабад. Това беше слънчевият сплит на Партията на исляма, една от петдесетината отцепили се групи, които в момента обучаваха войници от пехотата на ислямския фундаментализъм, за да обявят свещена война срещу правителствата от Алжир до Египет, от Босна до Бангладеш, от Йемен до САЩ.

Може да се спори дали фундаменталистите вече не са спечелили свещената си война срещу Великия Сатана. В края на краищата всяка година вкарваха стотици тонове хероин в страната ни, без да можем да ги спрем. Тези наркотици ни убиваха отвътре — съсипваха градовете ни, унищожаваха инфраструктурата ни, изсмукваха икономиката ни.

Щастлив бях от това, че знам къде се намират лагерите, които въведох в компютрите ни. Но имаше проблем — бяха разпръснати на повече от триста квадратни мили в незаселената част на Афганистан, а нямах никаква представа накъде е тръгнал Брукфийлд. Можеше да се е насочил към всеки от тях. А можеше и да не е тръгнал към нито един. Или да отива в Асадабад, за да се срещне с губернатора на провинцията, да направи посещение на вежливост на моллите, които ръководеха Партията на исляма, да е тръгнал на посещение в маковите полета или фабриките за преработване на опиума, накацали из негостоприемната афганистанска пустош. Нямаше абсолютно никакъв начин да разбера нещо. Бяха ме изтаковали.

Помислих си да опитам да поставя маяк, но не беше възможно — първо, нямахме никакви маяци. Второ, поставянето на такъв изискваше влизане в консулството на Ирак. Нямах намерение да губя хората си за подобно нещо. Единственото, което ми оставаше, за да проследя лорд Брукфийлд, беше да искам Мик да накара шпионите в Челтънъм да си поиграят с прекъсвачите и циферблатите и да променят курса на една от спътниковите си птици модел „Форте“, за които знаех, че летят над Пакистан, за да следят изпълнението на програмата й за ядрени оръжия.

Тайничко бяхме продали на Великобритания няколко такива спътника, предназначени за бърз запис на краткотрайни експерименти, през последните дни от управлението на администрацията на Буш. Президентът беше извършил сделката с извънредно споразумение, според което спътниците могат да бъдат доставени без съгласието на Конгреса. По този начин британците щяха да имат тактическо превъзходство над всички други и възможностите на спътника да останат тайна за всички други в по-голяма или по-малка степен.

Предшествениците на „Форте“, познати като „Индиго“, „Байман“ и „Лакрос“, най-напред бяха изстреляни от Националната разузнавателна служба, или НРС, през 1983 г. Първото поколение спътници имаха камери и прости сензори, което беше достатъчно, за да осигури на Запада превъзходство по време на Студената война, но бяха с цели поколения по-назад от модерните възможности за предаване на миниатюрни изображения. Второто поколение добави компютърно обработване на изображенията. След „Индиго“ и „Байман“ се появиха „Лакрос“, които още се използват от НРС. Те имат радарна и инфрачервена система за обработване на изображения, както и лазерна система за откриване и съпровождане на цели. Най-новите системи, използвани преди войната в Персийския залив, бяха оборудвани със сензори за химически и бактериологически бойни вещества. Разрешителната им способност беше 0,23 метра. Това означава, че от пътя си в орбита на разстояние 250 километра разпознават неща с размери двадесет сантиметра. С помощта на съществуващото увеличително компютърно оборудване може буквално да се прочете регистрационен номер от 250 километра в Космоса.

Една интересна история около имената на тези спътници — отначало всички те бяха разработени под административното наименование „Байман“. Когато името беше компрометирано от шпионския кръг на Уокър, станаха известни под името „Индиго“. А когато Джонатан Полард издаде технологията им и ултрасекретната парола на израелците, спътниците станаха „Лакрос“. През 1992 г. се появи ново име: „Форте“. Кой знае как ще ги нарекат сега, след като знаете за тях.

Причината за промяната на името беше свързаното с новото поколение техника нарастване на възможностите за събиране на разузнавателни данни. „Форте“ притежават всички способности на „Лакрос“, което означава, че могат да възпроизвеждат фотографски изображения (понастоящем разрешителната им способност е 0,15 метра), а също и да използват радар и инфрачервени лъчи, за да проникват през гъсти облаци. Но приликите свършват тук. Спътниците „Форте“ притежават изключително усъвършенствани възможности за откриване на ядрени оръжия. Версията, която дадохме на британците, използва силно усъвършенстван сензор — официалното му обозначение е DS21 многоспектрален топлинен сензор за обработка на изображения. Той може да открива всичко — от химическите утайки, изпуснати по време на процеса на обработване на плутоний, до характерния топлинен сигнал на ядрените оръжия, готови за изстрелване. Сензорите на тези спътници отчитат и топлинните колебания на охладителните кули на реакторите, а дори и характерното увреждане на растителността около обекти, в които се съхраняват радиоактивни отпадъци от материали за въоръжение.

Мик отговори на молбата ми с едно искрено „Да ти го начукам“. Обаче знаех, че ще си пръсне задника, но ще убеди компютърните плъхове да ни помогнат. Всъщност това не е кой знае каква работа — отклонение от около двеста километра от курса на спътника щеше да ни устрои.

През това време бяхме оставени насаме — „Бог дава, но в кошара не вкарва“. Затова вкарахме в раниците си колкото можахме повече от нещата, които Дик Камбъл донесе от Дара, отново проверихме парашутите, заредихме пълнители в оръжията си, нагласихме по десет ръчни гранати на човек (пет осколочни, две заслепяващи с бял фосфор и три зашеметяващи) и си поделихме десет килограма пластични експлозиви „Семтекс“, двадесет детонатора M-60, десет взривателя с часовников механизъм и още двадесет запалки. Не исках, ако някой от нас не стигне до целта, да бъдем лишени от огнева мощ.

Икбал закъсня. Кучият син трябваше да ме закара до пазара за злато, където исках да обменя двадесет хиляди лири за златни монети. Защото е по-лесно да търгуваш със злато, отколкото да поискаш от някой терорист, размахващ автомат „Калашников“, да ти развали банкнота от петдесет лири. Изоставах с час и половина от графика си, което беше неприемливо дори и за Карачи, където да цепиш секундата, означава да не закъсняваш повече от десет минути. Е, майната му, сам щях да ида.

Пъхнах се в един „Ландровер“. Томи се метна в купето.

— Накъде, шкипере?

Казах му.

— Страхотно. Ще дойда да се повозя.

Махнах на часовия до вратата на вилата. Той повдигна бариерата и излязохме на улицата. Завихме наляво, проправихме си път през улиците и тръгнахме на югоизток към пазара на златарите на северния бряг на реката. Чух в далечината звук от взривен автомобил. Това беше нормално — в Карачи гръмваха поне по един на ден. Така се създаваше работа на полицията и паркирането се превръщаше в игра. Да, игра. Руска рулетка. Избухна и втора бомба. Беше по-голяма и се намираше по-близо — усетихме взривната вълна. Намерих уличка близо до пазара и паркирах колата. Изминахме пеша последните петстотин метра, свършихме си работата с немного пазарлъци и се отправихме към дома. По пътя чухме още две бомби. По звуците съдех, че вероятно избухват в южните части — колонията Фейсал или Садап. Полицаите щяха да имат доста работа. Болниците — също.

Тъкмо влизахме през вратата, когато някакъв задник даде на заден с колата си, блъсна ландровера и ме избута през бариерата. Щях да кажа нещо мръсно, но кучият син ме прекъсна, като очисти часовите и започна да стреля по задното ми стъкло.

Наведох се, но не преди да забележа идването на два други пикапа, от които изскочиха дузина неприятни на вид задници, облечени като муджахидини. Къде отиде доброто старо мюсюлманско гостоприемство? Очевидно не идваха при нас с добри намерения. Сигурно смятах така, защото носеха автомати и ленти с патрони.

Може и да загрявам бавно, но не съм глупав.

— Мама му стара, Томи.

Изтърколихме се от колата и се скрихме зад предницата. Извадих пистолета от джоба си и свалих задника, който беше най-близо до мен, с три бързи изстрела, които оставяха белези на различни места в тялото му — по дяволите, не стрелях точно. Както и да е, той падна.

Пистолетът на Томи вече беше влязъл в действие. Разбира се, той е по-млад и по-бърз от мен. С два изстрела свали едно шибано танго, което се перчеше с гранатомет.

— В къщата — извика ми. — Тръгвай, ще те прикривам.

Не чаках да ми повтаря. Наведох се, претърколих се наляво, втурнах се на зигзаг и се понесох към вратата. Навсякъде около мен започнаха да се забиват куршуми и да вдигат прах. Един проби тока на обувката ми и ме събори. Паднах, свих се, претърколих се, видях, че някой се движи отдясно, прицелих се през мерника и се изправих, стреляйки.

Имах късмет и кучият син се строполи. Не, не бях щастлив — имах опит в стрелбата в стресови условия. Казвах на хората си, че трябва да улучваме от първи път. Постоянно набивах това в главите им. На война не можеш да загряваш, да се упражнявах на мишени. Независимо колко си уморен, наранен или съсипан, трябва да успееш да убиеш лошия от първия път.

И успяхме. Започнахме с основните неща на стрелбището във Вирджиния Бийч. Стреляхме без патрони, като използвахме старата техника на прицелването, насочването и стрелбата. После използвахме истински патрони. След това излизахме навън. Дъжд, киша, сняг — все стреляхме. Комбинирахме упражненията си със ситуации от реалния живот. Наричах го стрелба в стресово състояние, защото първо създавах стрес, а след това стреляхме.

Това върши работа. Знам го, защото се намирах тук в състояние на стрес, но просвах тангата. Претърколих се към вратата. Тя изпука. Лицето на Уондър се показа. Също и автоматът му.

— Нямаме нужда от това, което продаваш.

— Да ти го начукам.

Засмя се. Изтърколи се напред и започна да обстрелва камионите, за да не позволява на тангата да надигат глави.

— Хей, Томи…

Този долови намека. Затича. Около него започнаха да се забиват куршуми.

Уондър беше организирал защитата във вилата. Но аз исках да ги оправя отвън. Не ми се водеше обсадна война. Независимо от автомобилните бомби полицията скоро щеше да дойде, а аз не исках да им обяснявам какво правя тук. Пък и така или иначе, бяхме опаковани и готови да тръгваме. Просто щяхме да подраним. Можехме да се приютим във вилата на Дик Камбъл, докато подготви самолета, а аз разбера от Мик къде се намира целта ни.

Разпределих задачите за по-малко от половин минута. Щяхме да проведем проста и смъртоносна операция. Гризача и Хауи трябваше да излязат през задната врата и да се приближат до десния фланг. Пачия крак и Томи щяха да сторят същото и да идат отляво, а Гадния, Уондър и аз щяхме „ала-бала-ница, да се юрнем право по средица“. Раниците можеха да ни почакат, докато решим проблема на онези задници.

Подадох се първи. Тангата се бяха групирали, като използваха пикапите си за прикритие. Страхотно. Метнах една фосфорна бомбичка зад първия пикап. Дочух викове при експлозията.

— Тръгвай.

Гадния поведе. Тичайки, събори едно танго с два изстрела. Аз излязох през вратата и затичах напред, стреляйки. Стиви беше нагорещил своя „Калашников“ до червено — всъщност преряза едно танго надве. Създадохме смъртоносно огнево поле, което бързо привлече вниманието на лошите момчета. Спуснахме се към ландроверите в средата на двора, изтърколихме се зад тях и ги използвахме за прикритие. Всичко приличаше на упражнение със стрелба по мишена: някое танго се показва, ние го застрелваме.

Дотук добре. Стрелбата срещу нас беше спорадична и неточна. Нормално. Знаех от опит, че тангата не проявяват голяма дисциплинираност в стрелбата. Обичат да изстрелват по цял пълнител при всяко натискане на спусъка. Ние изстрелвахме по три куршума, но улучвахме всяко нещо, в което се прицелвахме.

Лошите се опитваха да се изтеглят. Не бяха очаквали такава бурна реакция точно отпред. Е, майната им, нямаше да се измъкнат така лесно. Чувалът щеше да се затвори всеки момент.

Гризача и Хауи бяха отишли отзад, бяха се изкатерили на стената и се показаха зад тангата. Чух ги да стрелят отдясно. После дочух изстрели и отляво — Томи и Пачия крак също бяха дошли.

Намигнах на Гадния и той ми отговори със същото. Бяхме стиснали менгемето и щяхме да се позабавляваме. Той тръгна напред, като стреляше от хълбок.

Всичко свърши за няколко секунди. Което беше добре, защото дочух далечен вой на сирени и клаксони. Това беше сигналът на суфльора да напуснем сцената наляво. Превод: време беше да се махаме оттук.

Подпрях с ландровера пикапа, който ни беше бутнал, и го изтиках на пътя. Томи седна зад волана на другия джип, а останалите момчета се спуснаха през вратата и взеха багажа. Измъкнахме се след не повече от десет секунди. Натиснах газта докрай, гумите изпищяха и изхвърчах през портала, като разпръсквах чакъл. Промъкнах се, завивайки между пикапите на тангата, и излязох на улицата. Томи ме следваше. Не бяхме изминали и три преки, когато видяхме две противопожарни коли и три полицейски автомобила, тръгнали към вилата с включени светлини и клаксони. Добре. Можеха да съберат останките.

Прегледахме се взаимно за рани, одрасквания, натъртвания и охлузвания, докато пиехме студена бира в къщата на Дик Камбъл. Той кудкудякаше около нас като грижлива квачка и размахваше пръст под носа ми.

— Ето, Марчинко, прецака шибаната си специална операция.

Прав беше, макар да се притеснявах, че Брукфийлд не беше доловил намека по-рано и не се беше опитал да се разправи с мен. Не, той искаше да ме елиминира, по дяволите. И вероятно са отвлекли Икбал, за да разберат какво сме намислили. Икбал знаеше, че съм разбрал за пътуването на Брукфийлд в Афганистан. Знаеше, че Дик Камбъл се е наел да ни откара където искаме. Но нямаше никаква представа как смятахме да ударим лорд Брукфийлд и как и кога ще се измъкнем. За щастие тези подробности бяхме запазили за себе си.

Обадих се на Мик Оуен и поисках информация. Получих добри вести. Променяха курса на спътника. Сега само оставаше да се определи местонахождението на лорд Брукфийлд. И как предлагах да стане това?

Добър въпрос. Не е възможно да се проследи самолет от спътник. Спътникът се движи по фиксирана орбита, като преминава над една и съща точка на всеки четири до пет часа. Има възможност да снима само няколко минути. Възможно е да бъде програмиран да търси конкретни неща — терен, сгради или превозни средства. Но може да ги проследява само ако се движат много бавно (например възможно е да следите кораби, както правих в „Свирепия II: Червената клетка“). Трябваше да кажа на Мик за какво да програмира спътника.

Само че и аз не знаех това.

Обсъдих проблема с Уондър, който имаше познания в тази област, далеч по-добри от моите. Той зарови пръсти в косата си, рошава като зелка, и се замисли.

— Има ли нещо, което може да го издаде?

Свих рамене. Нямах никаква представа как ще пътува. Със сигурност знаех само, че носи шест кутии с ВА-РРЗ/I, които беше взел от „Numero Douze“. Но те бяха херметично затворени. Нямаше как да бъдат надушени. Освен това „Форте“ не са нагласени за намиране на бойни отровни и бактериологически вещества.

Уондър не беше напълно убеден в това.

— Може би да, може би не.

— За какво мислиш?

— Ние активирахме сигнализацията в централата.

Имаше право.

— Е, нали плувахме в онази тежка вода. Сигурно сме светели като лампи в тъмното.

— Да. Като неонови лампи. — Почеса се по носа. — Но може да са били кутиите.

— Те бяха опаковани в оловен сандък. Освен това ги измихме.

— Може би не сме ги измили хубаво, Дик, хуй такъв.

Замислих се над това.

— Но не забравяй — продължи Уондър, — сандъкът беше протекъл. Кутиите бяха мокри, когато го отвори.

Бях забравил. Но не и Уондър. Той помни такива подробности и затова се радвах, че не го оставих да се удави.

— „Форте“ могат да надушват радиацията — каза той. — Стига да няма много други източници на радиационно излъчване наоколо. Научих това в Ирак.

Разбира се, беше прав. След войната в Персийския залив бяхме използвали спътници „Форте“, за да открием местата, в които Саддам Хюсеин криеше радиоактивни елементи за програмата си за ядрени оръжия. Уондър беше извършил две инспекционни пътувания, като се представяше за инспектор по оръжията от ООН. Представих си как се прави на дипломат и се усмихнах коварно.

Запитах Мик Оуен и той отговори, че трябва да си поиграят с превключвателите и циферблатите и ще ми се обадят. Чудих се как успява да ги накара да преместят два спътника — не можеше да каже, че го прави за мен, защото аз бях персона нон грата. Е, честно казано, пет фъшкии не давах да знам как го прави, важното беше, че успява.

Дик Камбъл извади навигационните си карти и представи своя план за полета. Щяхме да излетим в югоизточна посока и да минем над делтата на река Инд, все едно сме тръгнали към обектите близо до индийската граница, където „Глобал“ извличаше нефт. После щяхме да завием на изток, като останем далеч от пакистанските ракетни установки в Дати Бадин. Когато стигнем до оазиса в Качро, щяхме да позволим да ни забележат, а после да тръгнем на северозапад по права линия към Сукур. Оттам щяхме да следваме река Индус, която лъкатуши на североизток, да видим Дера Исмаил хан, след това да се проврем през планинските проходи на запад към Пешавар. Оттам имахме възможност да избираме — да нарушим афганистанската граница, като преминем над планината Сафед, или да заобиколим Пешавар на изток, да прекосим границата северно от Асадабад и да атакуваме от север.

Това ми изглеждаше добре. Но летенето не беше моя работа. Трябваше да мисля за други неща. Променливи като скорост и посока на вятъра, както и тегло и кислород (или липсата му). Планът ми беше да проникнем със скок от голяма височина с ранно отваряне на парашута. Това значеше, че трябва да скочим най-малко от осем хиляди и петстотин метра височина, а може и повече, в зависимост от надморската височина на целта ни.

При надморска височина 28 километра можете да летите с парашута на двадесет мили, ако времето е добро и ако ветровете са с вас. Това научихме в пустинята на Аризона, където скачахме от самолети „Боинг 727“ и C-141 от височини, достигащи единадесет хиляди метра. Колко високо е това ли? Летели ли сте със самолет? Нормалната полетна височина за пътническите самолети е единадесет хиляди и двеста метра. Не можете да забележите боинга на тази височина от земята. Скачахме от шестстотин метра по-ниско и беше невъзможно да ни видят.

Както и да е, ако скачате от двадесет и осем километра и целта ви се намира на четиридесет и пет метра надморско равнище, можете да се плъзгате X мили. Но ако целта е върху високопланинско плато с два километра надморско равнище, ви трябват още два километра допълнителна височина, за да изминете същия брой мили. Всъщност необходима ви е по-голяма височина, защото въздухът е по-рядък при земята — ако тази земя се намира на миля и нагоре над морското равнище. А редкият въздух поддържа парашута по-зле, отколкото „тлъстият“. Това означава, че щяхме да се движим с по-голяма скорост и да се спускаме по-бързо, отколкото ако скачахме над Феникс или Тъкстън133.

Освен това трябваше да се съобразим и с обичайните фактори на Мърфи — насрещни ветрове, възходящи течения, а да не говорим за хипоксията (за онези от вас, които нямат медицински познания, това е недостиг на кислород в кръвта), смразяващ студ и напълно възможния отказ на добре износените ни италиански парашути да си свършат работата.

Време беше да заговорим за по-радостни неща.

— На какъв самолет ще се возим?

Надявах се на нещо стабилно.

Нямаше да го получа.

— „Провайдър C-123“ — отговори Роки с неохотна уставна усмивка на морски пехотинец от САЩ.

— Какво става, не може ли да намериш C-47?

Господи, как мразех C-123. За първи път са летели в средата на петдесетте години и са имали два радиални бутални двигателя. Използвахме ги във Виетнам. Добавиха им по два реактивни двигателя, за да помагат при излитането, защото тези самолети бяха доста маломощни и имаше много катастрофи при напречен вятър.

След Виетнам C-123 се използваха във въздушните сили на страни от Третия свят или при някои мисии на ЦРУ. Изобщо не са добри самолети. Независимо от това Ричард Секорд, пенсиониран генерал от Военновъздушните сили, които са си истински майтап, закупи една от тези щайги, за да помага на подполковника от Морската пехота Оли Норт, станал политик, да провежда тайната си операция по снабдяване. Самолетът нямал подходящото навигационно оборудване и рядко бил изправен, за да лети. Въпреки това пилотите изпълниха дузина мисии за доставяне на материали, докато на 5 октомври 1986 г. сандинистите успяха да го свалят с една руска ракета „САМ-7“ и така започна скандалът, известен на всички ни като „Аферата Иран-контри“.

Единствената положителна черта на C-123 е, че като „C-130 Херкулес“ има рампа в задната част, която може да бъде спускана по време на полет. Така скокът на много хора става по-лесен и можехме да скочим всички наведнъж.

— Не се притеснявай — каза Камбъл. — Това е самолет на „Глобал“. Ние се грижим добре за него.

Надявах се да е така. Бях виждал толкова разбрицани самолети C-123, че материалът, с който резервоарите са облицовани отвътре, се откъсваше и парченца пластмаса влизаха в горивопроводите — много му здраве на онзи, който кара такава каруца. Други пък бяха толкова ръждясали и с така разбити корпуси, че имаше случаи парчета да се откъсват по време на полет.

— Други добри новини?

— Да. Прогнозата е за хубаво време в района на операцията ти. Няма да има дъжд, сняг или други неща, които да ви пречат.

Това наистина беше добра новина.

— Ами облачността?

— Ясно като кристал през следващите седемдесет и два часа.

— Страхотно.

Всъщност мразя да получавам добри новини. Това просто означава, че нещо ще се обърка. Предпочитам ситуацията да бъде напълно осрана без надежда за почистване. Когато наистина са ти го начукали, нещата не могат да вървят наникъде освен към подобряване.

Глава 18

Мик Оуен се обади. Съобщението гласеше: „Имаме сигнал.“ Това означаваше, че официално (под което разбирам тайно) влизаме в действие.

Брукфийлд тръгна шест часа по-късно. Оставихме го да си ходи. Спътниците щяха да си свършат работата. От Мик получавах информация за проследяването, набирах координатите в компютъра „Магелан“ и чертаех съответните линии по навигационните карти на Роки. Два часа и половина след излитането самолетът на Брукфийлд, който летеше за прикритие на запад към Иран, зави на север, прелетя над Белуджистан и кацна в Джалалабад, Афганистан. От следващия доклад с разузнавателна информация, получена с помощта на технически средства, разбрахме, че се е отправил на север по главното шосе към Асадабад.

Спря далеч на юг от града и според данните направи около час престой. Отново въведох цифрите в компютъра и ги сравних с топографската навигационна карта на масата на Дик Камбъл. Лорд Брукфийлд се намираше по средата между Сакрани и Хас Конар, което означаваше в подножието на планината Кашмунд. По права линия това е почти двадесет и пет мили от пакистанската граница. Но самолетът C-123, какъвто си е нестабилен, щеше доста да се озори да лети направо през тези планини.

Отново беше време да тръгваме.

Не можех да рискувам нощно скачане, защото не разполагахме с необходимото оборудване, за да се виждаме. Затова щяхме да скочим привечер — достатъчно светло е, за да може да се скача, и достатъчно тъмно, за да не могат лошите да ни видят лесно.

Притеснявах се за хипоксията. Парашутните екипировки имаха кислородни бутилки. Но не знаех дали са пълни, полупразни или съвсем празни и дали кислородът не се е замърсил от дългото стоене.

Докато измъквахме багажа, Дик Камбъл ми подаде водонепромокаем пакет. Отворих го. Съдържаше дванадесет златни монети.

— Какво е това?

— Допълнителни пари за измъкване от затвора в Афганистан. За всеки случай.

Фраснах го по рамото.

— По дяволите, Роки…

— Хей, не се притеснявай, ще ти го включа в сметката. Ти вече ми дължиш толкова джин, че никога няма да мога да си го наваксам. Направи ми една услуга.

— Казвай.

— Подпиши ми книгите.

Подаде ми екземплярите си „Свирепия“ и „Свирепия 2: Червената клетка“. Написах подходящи нецензурни думи.

— Да ти го начукам много, брат.

— Нямаш проблеми. А сега да се махаме оттук. Времето минава, а ще ни трябва половин час за предполетна подготовка, преди да излетим.

Излетяхме и според предварителния план тръгнахме за заблуда на изток, после завихме на запад. Никой не се интересуваше кои сме и къде сме тръгнали. Роки поддържаше височина 10–12 километра. Достатъчно високо, за да виждаме къде отиваме, но достатъчно ниско, за да не се наложи да осигуряваме свръхналягане в самолета и да си играем със запасите от кислород.

В никакъв случай не бих си играл с кислородните запаси на самолет C-123. Бях получил един неприятен урок като новобранец водолаз. Бях Р2 (Радист втори клас, който можеше да мисли само за мадами) и служех във втори след никой взвод на Ев Барет в групите за подводна диверсия.

Освен това сгъвах и парашути и като такъв участвах в разпределянето на скоковете в няколко учения по нощни скокове на Групите за диверсия 21 при Съфолк, Вирджиния — на около тридесет мили югоизточно от този град, който все още считам за най-гъсто населен с готови за чукане мацки по целия Вагина Бийч. Общинското летище на Съфолк, дадено под наем на Военноморските сили, се намираше в съседство с голяма свинеферма. Така ние, водолазите, можехме да скачаме и да се кефим като пословичната (а и буквална, ако се отклоним твърде много от курса) свиня в знаете какво.

Летяхме в ръждясал C-123 — наричахме го ръждивата помийна кофа — единствената свободна машина за вечерта. За първи път се возех на такъв самолет. Освен това имах и първата си близка и лична среща с младия дежурен офицер — мичман от Групите за диверсия 22, който се казваше… е, нека го наречем Еди Щрауса, защото приличаше на голяма кокалеста птица с изпъкнали очи, която не може да лети.

(Отклонение за пример от реалния живот. Само преди около две години Еди Щрауса в качеството си на вицеадмирал, заместник-командващ главните операции, се опита да ми покаже среден пръст и да изхвърли вещите ми от „ТЮЛЕН-група 6“ в музея на Военноморските сили, защото гледаше на мен — и продължава да го прави — със значително презрение. Е, чувствата са взаимни — не изпитвам уважение към адмиралите тюлени, които се опитват да говорят като воини, но никога не са убили нещо на два крака. Подмазвачите водолази, които ръководят музея, бяха склонни да се съгласят с Еди Пилето. Но за мой късмет хората, които ме закриляха — Рой Боъм, Ев Барет, както и група други моряци и водолази от онова време, — се появиха навреме за събранието на членовете на музея, за да обсъдят предложението на Еди, което гласеше: „Или изхвърлете нещата на Дики Диверсанта, или повече няма да получавате издръжка от Военноморските сили.“ Те дерайлираха плановете на добрия адмирал. Което означава, че все още можете да видите гравирания пистолет и копието на сребърната тока за колан, която ми подариха момчетата от „ТЮЛЕН-6“, ако посетите музея на групите за подводна диверсия и тюлените във Форт Пиърс, Флорида.)

Е, да се върнем на нашия разказ. Прекарах нощта като разпределител — пусках парашутистите от страничната врата на самолета и с копнеж гледах как изчезват в тъмното и остават да се виждат само аварийните им трасиращи светлини. Аз също исках да скачам. Но мичман Щраус категорично ми забрани това удоволствие. Мероприятието за вечерта беше планирано от Групите за подводна диверсия 21 и без подходящите документи, разрешителни и други лайнарски хартии и… е, нека изкажа изречението с неговите думи: „Никой от Групите за подводна диверсия 22 няма право да напуска проклетия самолет, освен ако той не е паркиран на проклетата писта и това се отнася особено силно за теб, радист втори клас Марчинко.“

Отдадох чест и отговорих:

— Тъй вярно, сър.

Трябва обаче да призная, че исках да го нарека гадно псе и че бях прекръстил пръсти зад гърба си. Затова, след като изскочи и последният парашутист, аз се огледах и открих, че единствените хора на борда сме летците и аз. Какъв беше изводът ли? Заключих, че планът за скоковете е бил някак си променен и самолетът трябва по някакво чудо да ме закара — ich, уо, moi, ani134 — за нощен скок със свободно падане на учение на Групите за подводни диверсии 22. Попитах пилота дали тази идея му се струва добра. Отговори, че няма проблеми — всъщност вдигна нагоре палци. Затова си сложих един парашут и сигнална лампа на обувката и застанах на вратата, докато той се накланяше, за да завие над целта за последен преход.

Разбира се, за да се облека правилно, трябваше да си снема кислородната маска, после да я поставя обратно. Е, кислородният кран на самолета се намираше на етапа, когато нещата са наистина осрани, и затова, когато закачих маската си обратно, не получих никакъв кислород, а само приятен, рядък въздух. Тъй като летяхме на височина три хиляди метра, погледът и главата ми се замаяха и така чаках пилотът да премине над мястото за скачане. Всъщност, когато изскочих от самолета, бях почти в безсъзнание. Но какво толкова, по дяволите. Едно от основните правила на косматогъзите водолази е: „Никога не пропускай хубав скок със свободно падане.“ (Дори смятахме, че да изтървеш хубав скок е като да ти спадне онази работа, след като е добре възбудена.) И така, изскочих през вратата малко замаян за дълъг скок от голяма височина с ниско отваряне на парашута, червената сигнална лампа на обувката ми светеше, вятърът влизаше в шибаните ми ноздри, създадени за смъркане на спагети, и ме събуди, след като преминах километър и половина. Накрая разтворих парашута на петстотин и осемдесет метра височина и се приземих точно на върха на писта с формата на буква А — идеално попадение.

Еди — винаги схващаше нещата бързо — разбра за вероломството ми, когато двамата се прибрахме в поделението по едно и също време. Знаеше, че трябва да съм в самолета, а не да отивам към бараката на парашутистите с навит на топка парашут под ръка. Схвана за какво става дума и се спусна към мен, за да се опита да ми разшири задника.

Окей, знам какво искате да кажете. Че съм можел да припадна, след като съм напуснал самолета, и да стана на пихтия на пистата. Но аз не станах на пихтия. Направих възможно най-доброто. И получих два ценни урока. Първо, че подаването на кислород на C-123 не е надеждно и, второ, че когато нещата не са наред, трябва да се довериш на способността си да ги подобриш със собствените си усилия, без някой да те държи за ръка (в случая да ти дърпа въжето за отваряне на парашута).

Да се върнем към настоящето. И двата урока, които бях научил тогава, важаха и сега. Знаех, че трябваше да хвана онези копелета, и затова сигурно тази вечер щях да направя нещо също толкова тъпо и/или безотговорно. Ами ако се случи случка? Е, важното е как ще се измъкнеш с бой, а не случката или случването. Мистър Мърфи винаги ще бъде около нас. Човек не трябва да му обръща внимание, когато може, и да го заобикаля, когато не може.

Тази вечер щяхме да се напрегнем доста — може би дори повече отвсякога. Никога не съм харесвал да губя хора, но ако това се случи, искам то да значи нещо — за него и за мен.

Всеки знае мнението ми по този въпрос. Казвам на хората си, бе безопасността има място във войната със специални методи: по време на основното обучение. Тя обаче не е фактор по време на реалните операции или при окончателните тренировки. Ако ще ходиш на война, трябва да се обучаваш за война, а не за мир или безопасност. Човек трябва да бъде професионалист, който знае как да действа в критични ситуации. Жалката реалност е, че в наше време стрелците нямат възможност често да го правят. Днешните командири не желаят досиетата им да бъдат помрачени от нещо толкова глупаво като нещастен случай по време на обучение.

Затова сегашните тюлени нямат възможност да чуват свистенето на истински куршуми край ушите си и страдат при истинска стрелба, защото не са готови за нея. За да бъдеш воин, трябва да желаеш да умреш. Знам, че звучи като шибано перчене, но е така. Това е реалният живот. Трябва да бъдеш готов за смъртта. По време на учение това означава, че нещата трябва да бъдат докарани дотам, където всъщност може и да бъдеш убит — в противен случай хората ти никога няма да знаят какво да очакват и как да реагират. Това не означава, че търся начини да убия хората си. Винаги съм проповядвал, че макар и готов да умра, предпочитам да убия другия, преди той да убие мен. Или както казва Рой Боъм, който е убил доста кофти хора: „Не се ядосвай, не си връщай, а изпреварвай.“

Минахме над втората и третата контролна точка без проблеми. Нямаше страничен радиотрафик, не бяхме забелязали други самолети. Обаждах се на Мик през десет минути, но без успех. Това беше голям проблем. Ние не можехме да кръжим безкрайно около Пакистан, без да привлечем вниманието, а и нямаше да прекосяваме границата със страната, в която имаше стотици ракети „Стингър“, без да знаем точно къде, на майната си, сме тръгнали.

Добре дошли в Мърфиград. Отидох в кабината и седнах на мястото на навигатора, зад Хауи Калуа, който беше втори пилот.

— Как е горивото?

Роки Камбъл сви рамене в коланите си и почука с пръст приборите над главата си:

— Имаме за още един час или може би малко повече.

Страхотно. Ако разузнавателните спътници не доловят нищо относно местонахождението на кутиите навреме, ще ни се свърши горивото. Обмислих нападение в стил „камикадзе“. Не.

Имахме гориво за четиридесет и пет минути, когато Мик Оуен излъчи координати в приемопредавателя, който държах в потната си лапа. Набрах цифрите в компютъра, изтичах в кабината и въведох текущото ни положение.

Роки погледна към таблото и кимна:

— Няма проблеми.

Поигра си с превключвателите и циферблатите и се обърна към мен:

— Скачаш след седемнадесет минути, което ще ми даде половин час, за да стигна до летището в Пешавар. Там вече ще карам на горивни пари, не на течност, но какво от това. Животът не е интересен, ако нямаме по някой и друг проблем, нали?

Нима можех да оспоря това?

Започна плавно да изкачва самолета. Когато преминахме височина шест километра, казах една молитва наум, включих се към кислородния апарат, пуснах рампата и отворих страничния люк. Поех въздух — и кислородът потече. Още едно препятствие беше преодоляно. Проверих показанията на компютъра. Намирахме се на около седемдесет и пет мили от целта и на петдесет и пет мили от мястото за скачане. Въздухът, който влизаше в самолета, с положителност беше арктически. По очилата ми се образува лед. Усещах студа през ръкавиците си. Скокът щеше да бъде много неприятен.

Когато стигнахме седем хиляди и шестстотин метра, самолетът се наклони надясно, после наляво. Щяхме да проникнем през задната врата — прелитайки от север на югоизток успоредно на района Кашмунд в Афганистан. Така не се налагаше да се отклоняваме от пътя, по който дойдохме. Лошо е да се връщаш там, където си бил, особено ако по следите ти са тълпа гадни копелета, а в нашия случай тази възможност беше голяма.

Земята се виждаше ясно — топографските особености се очертаваха добре до най-малката подробност — и се чудех как никой долу не може да ни забележи. Бяхме невидими за невъоръженото око. Само радарите биха ни открили тук горе. Това ни даваше предимство. Светът под нас изглеждаше напълно спокоен. Толкова лесно щеше да е да седна, да забравя защо съм тук и да се наслаждавам на гледката.

Но има неща, които в подобни случаи не се правят, и това беше едно от тях. Не можеш да спреш, за да помиришеш розите. Не бива да мислиш за предстоящите битки. Не можеш да мислиш за смъртоносното, опустошително въздействие на оръжието ти върху врага. Не трябва да разсъждаваш за философските, моралните и психологическите последствия от действията си. Защото, ако го правиш, ще загубиш предимството си. Не харесвам тези неща във военните филми и затова ги отбягвам. Всичките тези безкрайни приказки за войната — онези псевдометафизични и псевдопсихологически бръщолевици на авторите на филма — не допускам в моето поделение. Времето за размисъл идва, след като си постигнал целта на мисията си, след като врагът е мъртъв. Дотогава човек не си смуче палеца, не кърши ръце и не прави нищо друго, което може да намали ефективността на мисията.

Самолетът се наклони и хоризонтът отново изчезна. Виждах на повече от петдесет мили. Това ми осигуряваше голямо предимство. И, повярвайте, имахме нужда от всяко предимство.

Роки ми каза, че вече съм на осем хиляди и двеста метра и сме на път да се изкачим на девет хиляди. Подадох необходимите сигнали с ръце. Застанахме в редица и се проверихме взаимно: шлемове, очила, ръкавици, парашути, колани, кислородни бутилки. Оправихме коланите на раниците си. Нямаше защо оборудването ни да се изтърси от удара на въздушния поток или при отварянето на парашута.

Оставаха ни по-малко от двадесет минути. В самолета имаше лед. Проправих си път напред и застанах зад Дик Камбъл, който точно изравняваше самолета на височината за скока ни. Обърна се и ми даде знак с вдигнат нагоре палец. Аз му показах среден пръст. Надявах се, че ще успее да се добере до Пешавар — свестен беше шибаният човек и заслужаваше да се върне.

Четиридесет и пет секунди до точката за скачане. Знам, питате откъде сме разбрали, че това е точката за скачане, след като не сме хвърлили ленти, за да ни покажат посоката на преобладаващите ветрове и да разберем как да се движим с парашутите, нито сме се обадили до мястото на скока, за да ни сложат димка, та да знаем какви са ветровете до повърхността на земята и да улесним приземяването, нито сме се свързали с метеорологичната служба, за да получим сведения за резки променливи ветрове, които могат да ни забият в земята, или пък за възходящи топли течения, които да ни отнесат в Тибет.

Е, когато става дума за скокове от голяма височина с ранно отваряне на парашута, любезни читателю, всичките обезопасителни мерки и помощта се изпаряват през прозореца. В реалния свят се ориентираш сам. Решенията ти се базират на инстинкта, смелостта и опита, примесени (надяваш се на това) с малко късмет и силно подправени с онази решимост да раздаваш наказания, която ти позволява да издържиш и да победиш дори и всичко да се превърне в едно голямо осиране.

Застанах на вратата с разтуптяно сърце, а в главата ми галопираха вероятности и данни. Почуках приборите на гърдите си. Всичко изглеждаше изправно. Бях залепил с тиксо миникомпютъра на дясната си ръка. Можех да набирам данни, докато летим с парашутите — така имахме импровизирано насочващо устройство. Ако работеше, щяхме да направим първия десант на тюлени с насочване по прибори. Ако не работеше, след година-две щяха да намерят изсъхналите ни и натрошени тела някъде високо в планината Кашмунд. Може би.

Погледнах към мъжете си. Гледайки в очите тези шест изумителни създания, разбрах, че са готови на всичко. От тях се излъчваше решителност и очакване. Гадния ме поздрави със среден пръст. Уондър — също. Томи го направи с двете си ръце. Същото сториха и Хауи и Пачия крак. Независимо от шлемовете, кислородните маски, очилата и тежестта на бойните им раници, се движеха с невероятна гъвкавост към рампата. Стъпваха живо. Игривостта на движенията им придаваше странен, шантав вид — приличаха на нещо между ирландски дух и тасманийски дявол.

В такива моменти разбирам, че има Бог. Знам, че Го има, защото Той ме е поставил на тази земя, за да мога да водя мъже като тези в боя.

Миникомпютърът ми показваше, че е време да тръгваме. Проверих ремъците на кислородната си маска, направих на всеки знак с вдигнат палец (последван от нормалното размахване на средни пръсти), затичах се по рампата и се метнах през вратата.

Прааас! Студеният като лед въздух ме удари и се завъртях във вихъра му. Преборих се с течението и се завъртях с лице нагоре, за да видя рампата на самолета, която изчезваше в тъмното небе над мен. Така можех да броя хората си. Да — едно, две, три, четири, пет, шест тела се отделиха от самолета.

Отново се преобърнах, самолетът се загуби зад лявото ми рамо. Дръпнах въжето за отваряне на парашута. Шокът при отварянето — малко неща имат толкова точно наименование — ме изненада. Ремъкът беше върху лявата ми топка точно по средата на междубедрието ми и я притисна с такава сила, сякаш ме опипва някой ковач мъжемразец. О, но тази болка беше приятна. Ако това ви учудва, трябва да погледнете на нещата от моя ъгъл: боли ли, значи парашутът ми се е отворил.

Като стана дума за това, веднага погледнах нагоре, за да проверя купола. Не беше скъсан — нямаше да се притеснявам повече за коприна, изгнила от морската вода. А това беше безспорно проблем за мен. Ако куполът на парашута не е добре измит след скачане в морска вода, по коприната остават малки кристалчета сол. Те могат да скъсат плата при удара от отварянето. Получават се тънки като косъм разкъсвания, които бързо се разрастват в големи дупки, и всичко бързо се превръща в тотално осиране, защото парашутът се разкъсва и когато удариш земята, ставаш на малки парченца.

Но моят парашут беше окей — свърши си работата. Проверих отново положението — не може да си прекалено сигурен в подобни ситуации. Две от клетките в десния край се изпълваха бавно с въздух, а останалите бяха опнати като гърдите на осемнадесетгодишно момиче.

Огромният циферблат на лявата ми ръка показваше, че се намираме на осем хиляди и четиристотин метра. Близо бях до това, поне за малко да се чувствам спокоен. Огледах се бързо, за да преброя другите парашути. Един, два, три, четири, пет купола.

Мама му стара.

Преброих отново и получих същата бройка. Два пъти, мама му стара.

Погледнах надолу. Видях една топчица на хиляда, хиляда и двеста метра, а зад нея — нещо като дълга лента. Изругах и започнах да викам през маската си на кучия син да отреже парашута и да извади шибания резервен парашут. Погледнах отново и видях, че това, което се рееше зад него, е резервният му парашут. С него беше свършено.

Загубихме един човек, а дори не бяхме започнали. Не беше добър знак. Но нямах време да страдам — трябваше да се залавям за работа. Изтеглих се надясно и започнах да кръжа в кръг, за да могат останалите бойци да сформират група. Исках да започна всичко както трябва. В края на краищата ние нямахме осветление и когато се приземим, щеше да бъде почти тъмно. По време на тренировъчните скокове носехме стробоскопни лампи на шлемовете и коланите на парашутите си, за да се виждаме. Но това не може да се прави по време на акция, защото ще издадем позициите си.

Приближихме се, проверих компаса, прочетох данните от миникомпютъра и се отправих на северозапад. Чувах гърленото шумолене на парашутите, докато гледах как хората ми се построяваха. Вероятно летяхме с около осемдесет мили в час. Това може да ви се струва бързо, но всъщност имахме насрещен вятър. Веднъж в Аризона при едни скокове в Марана — тайното летище на ЦРУ до град Тъксън — двадесет и четирима тюлени от „Група-6“ бяхме засечени от радарите на летището в Тъксън, докато летяхме в група на девет хиляди метра височина. Диспечерите ни помислили за самолет „A-10 Тъндърболт“ — онези бавни убийци на танкове, прославили се от войната в Персийския залив. Ха, ха, това би трябвало да ви даде представа за скоростта, с която се движат парашутистите при скокове от голяма височина с ранно отваряне на парашута.

Обърнах се към вятъра и почувствах възходящо течение. Лошо. Един от проблемите по време на такива скокове е разпределението на тежестта. Всички ние бяхме скочили по едно и също време. Но Томи и Гризача тежат с 34 килограма по-малко от мен. Моята скорост на падане, около 5,2 метра в секунда, е по-висока от тяхната — около 4,9 метра в секунда. В крайна сметка става така, че аз трябва да се боря, за да се изкачвам нагоре, а те — да губят височина.

Още по-лошо е, когато попаднеш във възходящо течение. Тогава тежестта на тялото ми щеше да ми помогне да премина през него, докато Томи и Гризача ще бъдат всмукнати нагоре. За да компенсират, трябва да „захвърлят“ куполите си — опасна операция, при която трябва да дърпат надолу десните ремъци, за да завият надясно. При „плоските“ парашути всичкият въздух, уловен в клетките, излиза, парашутът става почти вертикален и бързо губиш височина. Проблемът е, че ако загубиш твърде много въздух, клетките ще започнат да се търкат една от друга, триенето ще предизвика разкъсване и, au revoir, sayonara135, майната ти и — пляяс!

Заради подобни капризи на съдбата винаги съм провеждал обучение в серии от по най-малко петдесет парашутни скока при цикли на десетдневно обучение. Тези маратони по парашутни скокове служеха на две цели. Първо, хората ми летяха заедно достатъчно дълго, за да изградят онази сплотеност на групата, която да им позволява да усещат инстинктивно какво прави всеки друг и да знаят как да реагират. Второ, самото количество скокове създаваше доверие в тези стрелци — като Стиви Уондър или Хауи Калуа, — които винаги вярват, че няма основателна причина да скачаш, ако самолетът е напълно изправен.

Погледнах висотомера. Намирахме се на четири хиляди и деветстотин метра — три хиляди метра или малко повече над върховете на планината под нас и малко повече над долините и високото плато. Това ми осигуряваше време за полет от десет до тринадесет минути, ако успея да удължа нещата. Натиснах копчето на компютъра. Бяхме на двадесет и три километра от целта — малко повече от четиринадесет мили. От опит знаех, че ако не попаднем във възходящ поток, щяхме да кацнем след десетина мили, а това значи дълга разходка в тъмното.

Висях на ремъците, изпаднал в депресия и замислен за още неща, които могат да се объркат. Списъкът беше много, много дълъг. Накрая, след четири минути, които ми се сториха половин час, шумоленето на купола се засили с една-две октави. В същото време натискът върху лявата ми топка ми подсказа, че се издигам. Проверих висотомера, после включих хронометъра. Изкачвах се. Много бавно, но се изкачвах.

Останалите от екипа бяха ли доловили промяната и бяха ли я компенсирали? Извих врат, за да ги видя. Забелязах три други купола, които ме следваха. Добре. Бързо погледнах електронния си часовник-хронометър и прецених, че за около две минути съм се изкачил с близо сто метра. Това означаваше петнадесетина метра на фона на предишното ми спускане със седемнадесетина метра в секунда — справедливо беше.

В нормални обстоятелства бих си седял в ремъците и бих се наслаждавал. Но тук имаше прекалено много неща, за които трябваше да мисля — например кой загина. Дали не беше Уондър? Той мразеше скачането, но пък го правеше внимателно. Гадния веднъж се беше изтърсил като Хъмпти Дъмпти136 по време на учение по скачане от голяма височина. Наложи се да го сглобява цялото кралско войнство (а да не говорим за всички най-добри кралски неврохирурзи). Томи беше голям парашутист — роден за тази работа. Обичаше да се мята от самолети. Пачия крак — също. Хауи Калуа беше направил повече от сто скока от височина над двадесет и пет километра. А Гризача участваше в отбора по парашутизъм на Военноморските сили. Разбира се, всичко това не означава абсолютно нищо при бойните скокове. Но даваше известно предимство — или би трябвало да дава такова. Разбира се, мистър Мърфи е винаги наоколо, за да обърква всичко. А да не говорим за Осмата заповед на войната със специални методи: „Не си въобразявай.“ По дяволите.

Размислите ми бяха прекъснати от шума на парашута ми, който зашумоли, изпука и започна да свисти. За всеки, който е скачал, тези звуци означават: „Асансьорът слииииза, сеньор Марчинко.“

Висотомерът ми показваше три хиляди метра. Но бяхме преминали планината и сега се носехме над каменистото подножие. С малко повече късмет щяхме да изминем и оставащите три мили. Огледах хоризонта и забелязах прекъсващи, трепкащи светлинки. Села или лагери бяха това? Кой знае? Скоро щяхме да разберем.

Приземяването беше също толкова неприятно, колкото излитането. Не се изравних за хоризонтален полет, а кацнах направо и се влачих по лице по афганистанската пустиня цели сто метра. Висотомерът ми беше счупен, носът — одраскан, а внимателно препасаният на гърдите ми автомат „Калашников“ ме погали с приклада си по коляното — доста силно. Иначе кацането ми беше като по учебник. Според мен всяко скачане, след което можеш да ходиш, е добро.

Гледах как останалите кацат. Гадния беше втори — изравни се красиво и кацна така спокойно, сякаш слиза от асансьор. След него кацна Уондър със стиснати зъби. Беше потен. Последва го Гризача. Изхвърли въздуха от парашута си на около петстотин метра, направи два резки кръга надясно, после полетя направо, изравни се, откачи се от парашута си на петдесетина сантиметра над земята и го остави да падне сам. Шибан фукльо. Оставаха още двама. Приземиха се встрани от нас на едно футболно игрище разстояние. Задъхан отидох да видя кои са. Томи и Пачия крак навиваха на топка парашутите си.

Хауи Калуа беше паднал. Големият хаваец също влезе в списъка на тюлените, застанали на вечна стража в небето, готови да се върнат за последната битка.

Бързо заровихме парашутите си — достатъчно дълбоко, за да ги скрием, но не толкова дълбоко, колкото бихме могли. Имах чувството, че дори да ги открият, ние отдавна щяхме да сме изчезнали. Никой не знаеше какво е станало с Хауи Калуа. Може да е бил парашутът — коприната да е изгнила от морската вода или въжетата да са били заплетени. Или пък замърсен въздух в кислородната бутилка. Мамицата му, можеше да е всичко. Нямахме време да мислим за това. Трябваше да продължаваме. Проверихме какво имаме. Липсваше ни багажът на Хауи: двеста и петдесет грама пластични експлозиви, три гранати, десет пълнителя за автомат „Калашников“, два детонатора и две от златните монети на Дик Камбъл. Ще трябва да живеем без тях — Хауи също.

Преоблякохме се в по-леки дрехи. В тези планини беше студено — около нулата според мен, — но ние щяхме да се движим и да се потим под тежестта на бойните си раници и затова се облякохме по-леко. Всеки от нас носеше към петдесет килограма товар — патроните за „Калашников“ са тежки почти колкото тези за M-16, значи десет пълнителя с по четиридесет патрона. Идваше ред на пистолетите „Глок“ с по шестнадесет патрона в тях и по три допълнителни пълнителя. Човек може да издържи почти седмица без храна, но не може дори и един ден без вода, особено ако се поти. Знаех, че ще намерим вода в лагера на тангата, но не исках да рискувам. Носех и джобен водонепромокаем бинокъл, както и допълнителни батерии за миникомпютъра и за импулсните предаватели — тук нямаше магазини.

Не носехме храна. Във Виетнам разбрах, че е по-лесно да живееш от потта на земята, и така щяхме да направим и тук. Но си носехме гранатите, пластичните експлозиви, както и другите смъртоносни играчки. Всеки по някакъв начин беше успял да домъкне и лични вещи. Гадния и Пачия крак си бяха взели „Фийлд файтър“ — четиридесет сантиметра смъртоносна стомана, направена от майстора на боя с ножове и експерт по оцеляване Боб Спиър от Левънуърт, Канзас. Уондър мъкнеше своята проста палка, Гризача — водолазкия си нож, който му носеше щастие. Томи криеше в чорапа си оловна палка в кожена опаковка и нож „Мед дог“ в ботуша. А аз ли? Аз бях доволен, че ножът ми „Емерсън 6“ за близък бой не се беше загубил.

Миникомпютърът също оцеля след калпавото ми приземяване. Погледнах към екрана му. Малките зелени цифри показваха, че сме на малко повече от пет километра югоизточно от целта. Добра новина — щяхме да се движим на запад, т.е. надолу. А лошото беше, че след нападението си трябваше да се катерим обратно по шибаната планина, за да се върнем в относително, наблягам на думата относително, безопасния Пакистан.

Записах посоката по компаса и поставих Гадния и Уондър за челен дозор. Гадния щеше да намира пътя, а Уондър държеше термичния указател на разстояния, който ми беше дал Мик Оуен. Зад него се движеше Томи с миникомпютъра — той щеше да насочва Гадния и Уондър в правилна посока. Пачия крак охраняваше тила. Аз и Гризача застанахме от дясната и лявата страна. Заредихме оръжията и тръгнахме.

Движехме се мълчаливо, всеки от нас изпълняваше задачите си. Хауи Калуа вече не беше част от уравнението. Това може да ви изглежда коравосърдечно. Не искам да е така. Той би ни разбрал — всъщност той би действал по същия начин, ако някой от нас беше паднал от единадесет хиляди метра. Не че не ни беше грижа за Хауи. Не. Но когато си в боя, не може да мислиш за това, което е станало. Трябва да останеш нащрек, концентриран, погълнат от задачата си, защото в противен случай ще се провалиш. Знаех, че смъртта на Хауи винаги ще ме съпътства. По-късно щях да имам време да тъгувам. Сега най-добрият начин да отмъстя за смъртта му беше да успея да елиминирам лорд Брукфийлд и неговите танга.

Минаваше осем часът и беше тъмно. Минах напред покрай Уондър и попитах Гадния дали иска да го сменя.

Без да вдига очи от земята, отговори:

— Не.

— Когато искаш, ми кажи.

— Разбрано, шкипере.

Знаех, че никога няма да се съгласи да бъде сменен. Гадния е от онези стрелци, на които им доскучава без предизвикателства. Сложи го сред групата, и почва да се препъва в големите си обувки. Постави го отпред, и се превръща в ходещо кълбо от нервни окончания. Нищо не пропуска.

Оставих го да върви отпред и се върнах в средата на групата. След шест минути ръката на Гадния се вдигна нагоре. Отидох напред, за да видя какво иска.

Изглеждаше като добро ловно куче — ушите му бяха прилепнали назад, косата на врата му стърчеше право нагоре, а десният му показалец сочеше една точка в земята на два метра напред. Вгледах се напрегнато. Новината не беше добра. Как го беше видял, не знам. Но това е страхотният челен дозор — способен да се концентрира, да изключи всичко освен земята пред себе си. Виждах го — гадния връх на съветска земна мина „Драконов зъб“. Те са подобни на нашите противопехотни мини „BLU-43B“ или британските „Елси“. Руснаците бяха посели стотици хиляди такива и други мини в целия Афганистан. Сееха ги безразборно — изхвърляха ги от установки на хеликоптери и бронетранспортьори, изстрелваха ги от гаубици и ги пускаха от самолети. Имаше толкова много наоколо, че руснаците дори често пъти не си правеха труд да ги крият — знаеха, че негостоприемният терен ще се погрижи за това след няколко месеца.

Гледах как Гадния отиде до мината и започна да рови около нея с ножа си. Откри я и внимателно се върна назад. Това бяха особено гадни експлозивни устройства. Имаха неправилна форма и размери, малко по-големи от тези на топка за голф — достатъчно гадни, за да откъснат крак до глезена. По дяволите, не ни трябваше точно това сега.

Трябваше да заобиколим, макар да нямах представа колко е голямо шибаното минирано поле. Дори не знаех дали не сме влезли в него. Единственото нещо, което можехме да направим, беше да се върнем поне километър назад, след това да заобиколим в голяма дъга, с което щяхме да добавим четири до десет мили към пътя си. Графикът, който така внимателно бях разработил, сега беше ПОС — с други думи, Променен От Събитията, — а ние се бяхме осрали.

Върнах се назад, дадох сигнали с ръка, за да кажа какво се е случило, и започнахме да се връщаме много, много внимателно, като възможно най-старателно вървим по стъпките си. След шестстотин метра се обадих до Мик, за да проверя дали кутиите с ВА-РРЗ/I не са били преместени — нямах нужда от още лоши новини. Изчакахме, докато той се обади, за да каже, че кутиите не са премествани. Взех миникомпютъра и въведох новите координати, отбелязах промените и ги показах на Гадния. Той вдигна палец и тръгна на север.

Движехме се още по-бавно отпреди, защото всички сега се бояхме от мини. Освен това видимостта беше слаба, защото нямаше луна. Е, това беше единствената светлинка в мрака, защото около нас беше пусто като на Луната. Нямаше никаква растителност, никакви скални образования, абсолютно нищо, зад което да се прикрием. Сигурно сме приличали на силуетите-мишени, които използвах по време на тренировките на „ТЮЛЕН-група 6“ за провеждане на нощни мисии. Спокойно можехме да нарисуваме бели кръгове по черните си дрехи.

Погледнах часовника си: 01,25. Проверих миникомпютъра — бяхме се отклонили няколко мили встрани и изоставахме от графика си с часове. Ситуацията беше нормална — всичко осрано.

Глава 19

Беше 4,20, когато изтощеният Стиви Уондър най-после раздвижи ръка нагоре-надолу като помпа, което означаваше, че пред нас има враг.

Изпълзях до него и погледнах през целеуказателя. Там бяха, на двеста и петдесет метра от нас, според цифровия екран. Очаквах палатки, нали се сещате, като на бедуините в Арабия. Но видях къщи, нали знаете, като на мюсюлманите в Афганистан. Това беше истински ритник по топките за връщане в реалността и подсещане за резултата, когато не получаваш добра (или в моя случай никаква) разузнавателна информация.

Село беше прекалено силна дума за това, което се намираше пред нас. Виждахме останките от малко селце — нещо като зайчарник с десетина къщи от кирпич, някои от които бяха видимо унищожени от огнестрелни оръжия, други затворени с дъски и разни парчетии. Изглеждаше като всяко друго бедно селце от страните от Четвъртия свят от Асают до Исламкот — къщите бяха залепени една до друга около единствената неравна улица. Тя започваше от едно площадче. На него стърчеше петметровото минаре на едноетажната джамия. Кулата беше пречупена надве от снаряд, а покривът на джамията — хлътнал надолу. Вече никой нямаше да клечи в нея и да се моли.

Зад къщите и малко над тях лъкатушеше малко поточе, което навярно е служило като източник на питейна вода за града, пералня на открито и централна канализация. Пред най-близката до нас къща се очертаваше силует на изгоряло дърво — в нея сигурно е живял вождът. Шест пикапа бяха паркирани безразборно в мръсотията. Не можех да позная в тъмното дали са „Тойота“ или „Ландровер“, но повишиха настроението ми, защото поне щяхме да имаме с какво да се махнем оттук, след като си свършим работата.

На около петдесет метра от селото имаше ръждив скелет на съветски танк Т-72 без купол. В тъмното се виждаха и още две черупки. Очевидно някога тук се е водила битка. Невъзможно беше да се определи дали е била срещу руснаците или срещу настоящото афганистанско правителство.

Тихо напсувах мистър Мърфи. Дики можеше да върви на майната си, защото беше мислил ограничено. Бях си въобразил, че ще бъдем изправени пред палатки. Палатките са лесни. Насочваш топлинния целеуказател към тях, виждаш кои са заети, и си свършваш работата бързо и по най-мръсния начин.

При къщите е по-трудно. Топлинният целеуказател не може да проникне през петнадесет или двадесетсантиметров кирпич. Затова трябва да чукаш от врата на врата като някакъв шибан търговски представител, който продава прахосмукачки. „Чук, чук, има ли някой вкъщи? Да, казвате. Е, добре, в такъв случай умрете, копелета.“

Трябваше да действаме бързо. След по-малко от два часа щеше да стане светло. Когато планирах това малко излетче, бях предвидил атаката за 04,00, което е най-доброто време, защото тогава хората спят най-дълбоко. Но заради минираното поле и породената от този факт нужда от заобикаляне (ето ви един купешки израз) часът беше 04,32. Можехме да ударим тези танга около 05,00, а по това време хората с лек сън (като мен) излизат за сутрешното си пикаене.

А не можехме просто да стреляме по всяко нещо пред погледа си. Трябва да бъдат спазени някои формалности.

Какво например? — питате. Например разузнаването, отговарям. В края на краищата без разузнаване щяхме да действаме слепешката, а да пробивам дупки в кутии с ВА-РРЗ/I е нещо, от което точно сега нямах нужда.

Всъщност, за да разберете защо имам малко бели косми по косата и брадата, позволете да ви насоча към няколко от многото въпроси, които се въртяха в главата ми в 04,32, когато гледах през целеуказателя към колибите на двеста и петдесет метра от нас.

• В селото имаше десетина и повече къщи. Всичките ли бяха обитавани? Да? Не? Ако не, то кои от тях бяха обитаваните? Общо колко бяха тангата?

• Къде се намираха лорд Брукфийлд и Тод Стюарт? Можехме ли да ги заловим живи?

• Къде се намираха шестте контейнера с антракс/чума, за които бяхме дошли? Пазеха ли ги?

• Срещу какви оръжия щяхме да действаме? Имаше ли в корпуса на танка снайперисти?

• Дали лошите бяха разпръснали мини или поставили някакви защитни устройства около селото?

Сега схващате ли картината? Да? Добре.

Въпроси като горните показват защо разузнаването е толкова важно, че дори Библията ни учи на него. Затова точно както Исус Навин — бих добавил, един до голяма степен подценяван воин-диверсант — е правил, преди да поведе битката срещу Йерихон, и аз изпратих двама шпиони с думите:

— Идете, вижте земята и ми дайте сведения за ситуацията.

И затова Томи и Пачия крак се промъкнаха и огледаха селото и се върнаха в безопасност в пазвата ми, за да ми дадат отчет. (За мое нещастие тук в добрия стар Афганистан нямаше нищо подобно на къщата на блудницата Раав. Е, това е то, фундаменталният ислям — малко чувство за хумор, никакъв джин „Бомбай“ и чувствителна липса на чукане. И питате защо копелетата заслужават да бъдат изтребени.)

Та като се върнаха при мен, ми съобщиха, че са заобиколили от задната страна, излезли са откъм реката, а после са преминали бързо-бързо през селото.

Отчет за ситуацията ли? Бяха намерили голяма купчина опиум в най-голямата от колибите — множество торби от зебло, натъпкани с кафяво вещество, което чака да бъде откарано. Имаше смисъл — опиумът е средство за финансиране на голяма част от този джихад.

Бяха открили, че колите са заредени с гориво и готови да тръгват — с пълни догоре допълнителни резервоари, вързани на място, както и тенекии с вода зад седалките. Заключение: сега, получили своите играчки за водене на бактериологическа война, тангата щяха да тръгват.

Намерили бяха импровизирано стрелбище отвъд реката, точно зад смазаната джамия — наоколо били разхвърляни силуети мишени и много гилзи калибър 9 и 7,62 милиметра. Следователно оръжията, срещу които щяхме да действаме, бяха автомати „Калашников“, автомати девети калибър и полуавтоматични пистолети. Нямахме проблеми с това.

Обитавани къщи? Най-малко четири, може би шест според Пачия крак. Не се бяха осмелили да рискуват и да влизат вътре. Но от белезите от обувки по вратите и от стъпките бяха пресметнали, че има хора в четири или най-много шест колиби.

Брой хора? Невъзможно да се каже. Ако се съди по следите от обувки — двадесет до тридесет.

А лорд Брукфийлд? Тод Стюарт?

— Не знам, шефе.

Можеше и да не са в селото. Но тогава какво да кажем за спътника — той беше проследил кутиите дотук. Е, аз смятах (опасно е да смяташ, Марчинко), че лорд Брукфийлд ще пътува с кутиите си.

Така ли? И кой казва, че така трябва да бъде? Със сигурност не moi. Успокоявах се от факта, че кутиите с ВА-РРЗ/I, за които използвах кодовото име БОВ (да се чете: „Бъди Особено Внимателен“, но е съкращение от „Бойни Отровни Веществени лайна“), се намират някъде в селото.

Томи с радост докладва, че друг положителен елемент е липсата на часови, капани, мини, бодлива тел или всякакви други отбранителни елементи.

— Вратата е широко отворена, шкипере.

Нормално. Селцето се намираше толкова далеч навътре във вражеска територия, отдалечено от пътя и трудно достъпно, че почти не бяха мислили за охрана. Помните ли бруклинския полицай? „П’стъпникът си е п’стъпник и пак п’стъпник.“ И в Либия беше така. Приятелчето Муамар беше толкова уверено в себе си, че беше изградило много от лагерите си за обучение на танга практически без никакви охранителни мерки. Беше убедено, че никаква военна сила не може да отиде незабелязано четиристотин мили на юг от залива Сидра до лагера на двадесет километра от Бир и Маруф, където се обучаваха снайперисти на ИРА заедно с отцепили се израелци, предатели от ЦРУ, севернокорейци и ливанци.

Разбира се, приятелчето Муамар не знаеше за „Червената клетка“. Бяха достатъчни само шестима от нас. През декември 1985 г. скочихме от задната врата на един „Боинг 727“ на „Иджиптеър“137 от единадесет хиляди метра височина, отплавахме тридесет мили с парашутите, ходихме още десет мили и направихме на кайма шестнадесет от най-добре платените му убийци, докато те спинкаха в креватчетата си. Измъкнахме се с колите на тангата, предоставени от либийската армия — карахме право на изток и изминахме триста четиридесет и две мили за осем часа, като пресякохме египетската граница, преди в Триполи да разберат, че нещо не е наред. Е, тази вечер също бяхме шестима. Трима — Уондър, Гризача и аз — ветерани от либийската мисия.

05,09. Време беше да тръгваме. Най-добрият начин да се свърши тази работа беше да действаме бързо и долно, просто и директно. Затова написахме сценария по следния начин: ще влезем, ще избием колкото е възможно повече от тях, преди да разберат какво става. При добър късмет няма да гръмнем кутиите с ВА-РРЗ/I, докато избиваме престъпниците. Така щяхме да останем живи и в добро здраве.

Начертах на земята груба схема на нападението и разпределих задачите. Най-напред щяхме да ударим къщите, които Томи и Пачия крак бяха набелязали, после да си проправим път през останалите. Щяхме да се движим по двойки, като всеки от нас отговаря за огнево поле от около шестдесет градуса. Това беше важно. Не исках да стреляме един срещу друг в тъмното, а без радиотелефони нямаше да знаем кой къде се намира във всяка секунда.

Освен това трябваше да действаме бързо. Това е още един от факторите на Мърфи. Добре е подобна засада да свърши за няколко минутки. Никакви продължителни престрелки, никакви проточени нападения, никакви барикади. Трябва да стане бързо: бам, прас, тряс и край. Защото в противен случай си го закъсал — възможно е вече да си заобиколен по фланга, да си изправен срещу по-голям брой оръжия и срещу повече хора.

Имахме и друг проблем. Четири до шест вероятно обитавани къщи и три двойки нападатели. Това означаваше, че всяка двойка има най-малко по 1,33 къщи. Така.

Три от вероятно обитаваните къщи се намираха една до друга в началото на непавираната улица. Бяха поразени от огнестрелни оръжия и нямаха врати и прозорци. На стената на една от тях зееше дупка от снаряд. До една бяха надупчени от малокалибрени оръжия. Четвъртата колиба беше малко встрани от останалите. Имаше кепенци и врата. Поставих си мръсната задача да я превзема сам.

Уондър пожела да се заеме с къщата в началото на улицата. Нямах нищо против. Той предпочиташе да работи соло. Веднъж го попитах защо. Зад огледалните му очила цъфна тъпата му усмивка и лукаво каза:

— Няма свидетели.

Останалите две двойки къщи оставаха за Томи и Пачия крак и Гадния и Гризача, които щяха да преминат през едната, след това и през втората. После щяхме да си поиграем на прескочикобила — от къща в къща. Методът на почистване беше същият: мятане на граната и влизане. Знаех, че хората ми няма да пилеят патроните си. Първо, имаха стрелкова дисциплина. Второ, както тактично обясних, не е желателно да ви сварят как се държите за оная работа в село, пълно с враждебно настроени хора.

След като стратегическите и математическите задачи за сутринта бяха решени, ние включихме хронометрите на ръцете си, разделихме се и започнахме да пълзим към целите си. Аз лазех бавно като рак и търсех всякакви възможни прикрития по пътя си. Винаги най-трудни са последните двадесет и пет метра. Човек е така напрегнат, движи се така усърдно, а като че ли напредва само с милиметри, и си е точно така. Освен това му се струва, че е точно пред очите на врага. Усещане за пълна уязвимост — сякаш се къпеш в светлината на прожектори. Всеки звук се усилва десетократно. Всяко подраскване на обувка в земята, всеки дъх, всеки удар на сърцето се усилват в мисълта в невероятни пропорции.

Пропълзях като червей последните петнадесет метра и се нагласих под един прозорец, чиито разбити дървени кепенци бяха затворени с нещо като тел за балиране. Легнах настрани, натъпках в ушите си запушалки за еднократна употреба, нагласих очилата си и бръкнах в якето си, откъдето извадих зашеметяваща бомба с размерите на голяма бирена кутия. Изтеглих предпазителния щифт, но държах здраво лостчето. Тези бомби имаха взривател със закъснение от четири секунди. Проверих часовника си. Всички бяхме нагласили хронометрите си за четири минути, преди да тръгнем, и оставаха петдесет и две секунди.

Хронометърът показа осем, след това седем секунди и аз пуснах лостчето, което отхвръкна над рамото ми. На петата секунда дръпнах капака на прозореца, за да метна гранатата вътре. Той беше здраво закрепен. Дръпнах отново. Нищо. Проклетият капак си стоеше на място, а шибаната бомба щеше да гръмне и да светне.

Метнах я назад, откъдето бях дошъл. Взриви се във въздуха на петнадесетина метра от мен. Въпреки че бях наведен, светкавицата с мощност два милиона свещи направи магията си върху ретината ми.

Заслепен, се засилих към вратата. Бях така адски ядосан, че дори шибаната врата да имаше стоманена решетка, пак щях да премина през нея. Ритнах я с крак и дървото се пръсна.

Озовах се вътре. Забелязах движение отляво. Двама. Време беше да се разузнаят целите — а това означава най-напред да улуча онзи с пистолета, насочен някъде към мен. Само дето не можех добре да го видя — все още бях заслепен. Натиснах спусъка и го разкъсах на две. Извадих късмет. Цевта на автомата ми се надигна. По дяволите, тези шибани калашници винаги се вдигат нагоре и наляво — трябваше да го натисна надолу и надясно, за да очистя танго номер две. Добре, че поне имах периферно зрение — долових човек отдясно. Друго танго — имаше „Калашников“. Писнало ми беше да се привеждам, за да избягвам рикоширащите куршуми от моя автомат, но приклекнах и стрелях. Ударих го в гърдите и той пристъпи назад в стаята, откъдето беше излязъл.

Последвах го и стрелях във вратата, за да не му позволявам да се доближи до нея. Тангото лежеше по гръб и му пуснах един залп, за да остане в това положение. Два от куршумите се забиха в тялото му. В този момент дочух злокобно щракане.

Звукът на ударник, удрящ празна гилза, след акта на милосърдие ми даде да разбера, че съм свършил патроните. Майната ми, защото танго номер четири в далечния край на стаята спокойно протягаше ръка към собственото си оръжие, докато аз тромаво освободих пълнителя, трескаво потърсих нов и се опитах да го пъхна на мястото му, след което да дръпна ударника назад, за да вкарам куршум в цевта — всичко това за секунда-две.

Седеше на ръба на леглото си, сякаш абсолютно нищо на този свят не го притесняваше. Огромен мъж с къдрава руса коса, с яркосиня тениска и скиорско бельо. Приличаше на шибан шваба. Не знам какъв беше, но си личеше, че е професионалист. По изражението му усетих, че знае точно какво става. Очите му не се отместваха от мен, докато се борех със своя „Калашников“. Протегна ръка към оръжието си — един автомат, окачен на пирон до леглото му. На лицето му играеше лека усмивка.

Всичко беше като в забавен кадър. Цевта сочеше тавана. Гласът на Ев Барет кънтеше в ушите ми: „Стига с тия кашкавалени пръсти, матрос Марчинко, смотан задник с лайнян мозък.“

Дългата мускулеста лява ръка на тангото се протегна нагоре. Дланта стисна дръжката.

„Вземи шибания пълнител и го наври в шибания отвор.“

Не бях готов.

„Не слушаш инструкциите ми, матрос Марчинко. Смотаните ти пръсти не действат правилно, защото не можеш да ги контролираш, защото си задъхан и не искаш да се успокоиш. Оръжието ти е празно и следователно ненужно.“

Автоматът започна да се спуска надолу, надолу, надолу. Цевта му се насочи към мен, защото онзи стреля с една ръка.

„Матрос Марчинко, по-добре потърси друг начин да се справиш с този минетчия, защото иначе ще се превърнеш в труп.“

Първите изстрели от залпа удариха стената на два метра над мен и по главата ми се посипаха парчета тухла. Направи достатъчно дълга пауза, докато постави дясната си ръка върху автомата, за да го стабилизира.

Мамицата му. Автоматът ми се запъваше като магаре на мост — не искаше да зарежда. А аз какво чаках, меморандум от шибания началник-щаб, с който ме информират за това ли? Пуснах автомата и се претърколих надясно, встрани от обсега на оръжието му и от смъртоносния сноп куршуми.

С дясната си ръка измъкнах пистолета от кобура и се изправих, стреляйки. Хич не ме биваше — улучих го в стъпалото, коляното, слабините, десния лакът и врата. Но той падна, като продължаваше да стиска спусъка и куршумите набраздиха тавана.

Знам, знам. Питате къде остана всичката онази стрелба в стресово състояние, за която постоянно говоря.

Виж какво, приятел, целта е да ги убиваш. Няма значение как. Копелето беше мъртво. Пуснах един куршум в главата му, за да съм сигурен, че ще продължи да бъде мъртво. Проверих себе си за натъртвания и рани — вратът ми беше порязан от нещо остро, — взех автомата си, вкарах нов пълнител (разбира се, без никакви проблеми), огледах колибата, за да съм сигурен, че съм ги изтребил до един, и излязох.

Изтичах петнадесетина метра по-надолу и се присъединих към Уондър, който каза, че е очистил шест танга без проблеми. Разбира се, неговата шибана бомба беше избухнала където трябва. Тръгнахме бавно назад по непавираната улица, като се придържахме близо до сградите с оръжия, готови за стрелба.

Имах чувството, че съм преживял същото нещо и преди. Намирах се в Чау Док, беше първото утро на офанзивата по време на празника Тет и заедно с осми взвод от „ТЮЛЕН-група 2“ гонехме виетнамците от града улица след улица, врата след врата, а Майк Ригън, с когото бяхме много гъсти, пазеше тила ми.

Стиви застана пред мен, за да води. Някаква сянка се раздвижи. Той стреля от хълбок и я събори. По стената зад нас се посипаха куршуми. Видях огън от цеви откъм изгорелия скелет на танка и започнах да стрелям по него. Уондър изтегли предпазния щифт на една лимонка. Пружината иззвъня и отскочи и той хвърли бомбата. Страхотно бейзболно мятане — тя прелетя петдесетте метра и попадна точно в целта зад танка.

Избухна в голямо бяло огнено кълбо. Заедно с това се чуха писъци. Една горяща фигура се очерта на небето и падна. Още едно танго замина. Тупнах Уондър по рамото и продължихме внимателно напред.

Нещо пред мен се размърда. Натиснах спусъка на автомата и то падна. В селото цареше пълен хаос — експлозии, дим, пламъци и накъсани изстрели от автоматични оръжия. Чувствах се като във Виетнам преди времето на микрофоните, слушалките и минирадиопредавателите. Бяхме си разпределили зоните на отговорност и полетата на обстрел. Следователно всяко движещо се нещо щеше да бъде счетено за враг и унищожено.

Така трябва да стане всичко, когато действате по един срещу четирима, петима или шестима души. Както казваше онзи велик американски патриот и смел воин полковник Чарли Бекуит по време на освободителната мисия в Техеран: „Вие ги избийте, пък Бог ще им намери местата.“

След няколко минути всичко свърши. Бързо прегледахме телата, като се погрижихме никое танго да не се преструва на умряло. За целта всеки получи по един куршум в главата — това беше нашата застраховка.

Строихме се изпотени, мръсни и окървавени пред съборената джамия и седнахме на земята напълно изтощени. Честно казано, всичко свърши по-добре, отколкото очаквах. Томи беше улучен в бедрото. Куршумът минал през мускула, без да докосне костта, но адски щеше да го боли, ако през следващите няколко дни смяташе да тича. Вече си беше боцнал морфин и пеницилин и не усещаше болка, но не му ставаше по-добре. Долната част на лявото ухо на Гадния липсваше. Вече нямаше да носи обеци. Пък и кървеше страхотно — повече и от Томи. Когато успяхме да спрем кръвта, ухото му беше увито с толкова много бинт, че приличаше на малка зелка.

С изключение на двамата всички бяхме в добра форма — ако не се броят стресът, обезводняването, натъртванията, цицините, контузиите, оглушаването от стрелбата (смятате, че всичката тази стрелба не се отразява на слуха ли? — Ха, ха, ха — какво казвате?), както и останалите проблеми.

Обадих се на Мик, за да му кажа, че сме поразили целта и възможно най-скоро ще съобщя какво сме намерили. След това подложихме селото на оглед под лупа.

След изчерпателния оглед на труповете разбрах, че лорд Брукфийлд и Тод Стюарт не са между тях, нито пък се крият някъде. Е, ако не друго, то светът беше дом на тридесет и две танга по-малко, отколкото преди няколко кратки минути. Освен това не всички бяха ислямски фундаменталисти. Съмненията ни се потвърдиха, когато изследвахме колекцията хартийки, паспорти и други документи, събрани от колибите и труповете. Повечето от убитите бяха от ислямски страни. Имаше петима египтяни, четирима мароканци, четирима алжирци, един от Саудитска Арабия, един от Йемен (обикновено за тях казват — всеки ден е празник в Йемен, всяка нощ един от тях е прееб…).

Но имаше неоспорими доказателства за теорията на командващия за транснационален тероризъм. Бяхме утрепали четирима германци, чифт французи, шестима руснаци, трио италианци и което ме обезпокои най-силно, двама американци, чиито шофьорски книжки бяха с адреси в Нюарк138. Отбелязах си наум да предам имената им на Тони Меркалди в Разузнавателното управление — разбира се, когато мога да говоря с него, без да ме арестуват. Подробните огледи на жилището, в което бяха живели американците и купчината боклуци, ни сервираха още неприятни новини: доказателства за още трима или четирима американци.

Защо смятах, че са американци ли? Е, приятели, когато използвате тоалетни принадлежности, направени в добрите стари Съединени американски щати и оставяте след себе си батерии, които се продават във верига магазини, чието главно управление се намира извън Вашингтон и не са предназначени за износ в тази опаковка, и когато празното шишенце от лекарства показва адреса на аптека в Гетисбърг, щат Мериленд, бих казал, че сте от Америка или сте живели там, или пък оставяте една много добре обмислена лъжлива следа. Ако бях намерил всичко в колибата, щях да приема теорията за лъжливата следа. Но тъй като боклукът беше заровен на пластове, точно както археолозите откриват боклуците от древния Рим или Гърция, бях склонен да вярвам, че е истинска и квартет американци неотдавна са напуснали лагера — навярно с Брукфийлд.

И някой друг беше напуснал лагера — имаше само пет кутии с бойни отровни лайна. Една от тях вече беше поела пътя на смъртоносната си одисея. Но накъде? С американците ли? С Брукфийлд ли? Нямаше как да разбера това.

Отново огледах лагера. Приличаше на всички лагери за терористи, които съм виждал в Либия, Ливан и Судан — никакъв лукс, много патрони, всички до един са скътани в далечни, негостоприемни територии. Като се имат предвид средствата на лорд Брукфийлд, защо ли не си беше подбрал по-добро място? Разбира се, отговорът беше, че тук, посред афганистанската пустиня, никой няма да притеснява него и хората му, докато се обучават. Тук го защитаваха моллите.

Клекнах до една от къщите и разгледах няколко от заловените от нас документи. Късмет извадихме, че ги нападнахме сега. Всичките танга имаха самолетни билети и документи за пътуване. Очевидно бяха чакали идването на лорд Брукфийлд и шестте му смъртоносни кутии. След което — поне така се виждаше от документите — всяка група щеше да тръгне в различни посоки.

Германците отиваха за Бон след няколко часа. В багажа им се намираха подробни карти на правителствени сгради, като охранителните постове бяха отбелязани с червен молив. Имаше и сведения от наблюдения, като графика за смяна на охраната и полицейските патрули. Дори носеха малко тефтерче, в което бяха написали списъка с исканията си. Томи преведе. Между останалите неща щяха да искат създаването на мюсюлмански анклав в Германия. Проверих паспортите на египтяните — бяха от Кайро. Имаха пакистански визи, както Махмуд Азис.

Дали Махмуд не отиваше към същия лагер, когато го отвлякохме в Кайро? Господи, струваше ми се, че операцията от Кайро е била преди години, а всъщност оттогава бяха минали само няколко седмици. Възможно ли беше светът да се е променил толкова много оттогава? В края на краищата светът е странно място. В края на краищата светът е съвсем осран.

Египтяните носеха чертана на ръка карта. Бележките си бяха водили на арабски, но целта им очевидно представляваше голямо правителствено здание някъде в Кайро: И те имаха писмени искания, които Пачия крак успя да прочете — оставка на сегашния египетски президент и създаването на фундаменталистка република. Продължавах да проверявам документите. Всички носеха карти, диаграми и искания. Руснаците пътуваха за Москва. Мароканците за Фез139. Френските кондоми и италианците отиваха в Женева — носеха карти на един комплекс на ООН.

Може да смятате, че тези конкретни, писмени доказателства са проява на глупост от страна на тангата, чиста измислица, за да улесним сюжета си. Е, приятели, бил съм там и със сигурност мога да ви кажа, че терористите си водят много пълни записки на всичко, което правят.

Защо анархистът, хвърлил бомбата, която убила ерцхерцог Фердинанд в Сараево през 1914 г., си е водил дневник? Защо Мао Цзе Дун си е водил бележки и дневници за своя Дълъг марш преди повече от век? Защо Организацията за освобождение на Палестина е имала през 1982 г. повече от два тона книжа — протоколи, телефонни съобщения, разписки, а дори и доклади с подробности за терористични операции, съхранявани в бункери из Западен Бейрут?

Защо? Сигурно никой не знае. Мога само да кажа, че като се започне с организациите в Салвадор и се стигне до Тамилските тигри, от Демократичния фронт за освобождение на Палестина до Червените бригади, тангата винаги записват всичко.

Може би това им създава чувство за безсмъртие. Може би оправдава действията им. Не съм психиатър и не мога да кажа.

Знам само, че работата ми се улеснява от това, че си записват нещата. Мога да науча какво мислят. Мога да надзърна в сърцата и мислите им, да намеря нещо характерно, което да използвам срещу тях.

Свързах се с Мик малко след 07,50, за да му предам списък с имена от събраните паспорти, както и друга информация, потвърждаваща първоначалните ми опасения във връзка с лагера. Казах му, че сме намерили пет кутии, но шестата е все още в неизвестност, както и лорд Брукфийлд.

Мик отговори, че Брукфийлд се намира в Англия. Върнал се преди няколко часа с петима придружители.

Бързо пресметнах. Лорд Брукфийлд използваше самолет „Гълфстрийм III“ с допълнителни горивни резервоари. Така полетният му диапазон ставаше 5800 мили. Знаех това от личен опит. В края на краищата „Червената клетка“ беше докарала гълфстрийма на „Мацуко корпорейшън“ в Щатите, след като бяхме елиминирали Хидео Икигами и върнали откраднатите ракети „Томахоук“ на Военноморските сили — всичко това би трябвало да си спомняте от „Свирепия ІІ: Червената клетка“.

Въведох няколко числа в миникомпютъра и гледах данните на екрана. Самолетите „Гълфстрийм“ летят с крейсерска скорост от 550 мили в час. Според компютъра маршрутът по въздух от Кабул до Лондон беше само 4535 мили. Дори моят бавен словашки мозък можеше да направи необходимите изчисления: седем и половина часа полет — да кажем, осем и половина, ако има насрещен вятър.

Сега часът беше 08,25. Намирахме се на земята от 19,45 предишната вечер — повече от дванадесет часа. Мамицата му, та това беше достатъчно време за Брукфийлд да отлети до дома си. Не е изключено да е спинкал в креватчето си в Хампстед, докато ние провеждахме разузнаването си на това забравено от Бога място точно в 0 часа.

Това ме стресна. Планът на Брукфийлд ставаше ясен — беше завел липсващите американци със себе си, а те възнамеряваха да нападнат американското посолство в Лондон. Налични доказателства ли? — Няма. Инстинкт? — Абсолютен. Трябваше да е така. Обадих се на Мик. Казах му, че Брукфийлд планира да нападне американското посолство и че Мик трябва да направи необходимото и да вземе незабавно предпазни мерки. Почти ми се стори, че чувам задавеното му преглъщане от другия край, когато приключих с излъчването. Отговори ми „Разбрано, разбрано“ — и радиото млъкна.

Доста работа го чакаше през следващите няколко часа, но това важеше и за мен.

След като приключих с плановете си, пуснах Гризача, Пачия крак и Уондър в действие. Минирахме телата с експлозиви и гранати, поставихме няколко изобретателно измислени капана и импровизирани експлозивни устройства за в случай, че някой прояви любопитство.

След всичко това ние шестимата изкопахме дупка с размери четири и половина на шест метра и дълбочина два метра и половина. Внимателно положихме кутиите с BA-PP3/I в средата. След това домъкнахме торбите с опиум от колибата и ги натрупахме върху тях. Намерихме едно строшено пале, с което натъпкахме всичко колкото можахме по-добре.

Докато копаеха, аз събрах оставащите пластични експлозиви в едно огромно парче, което натъпках в гилза от снаряд близо до танка. По този начин направих така наречения кумулативен заряд, както му викахме във водолазните групи. Виждате, ако зарядът бъде направен така, че да има кумулативно действие, експлозивната му сила става много, много концентрирана. Всъщност според един напълно несекретен дял на оперативния наръчник на Морската пехота на САЩ това, което сега правех, щеше да увеличи силата на „ритника“ на експлозива C-4 с 60% — подобно е на кумулативните заряди, които използвахме в „ТЮЛЕН-група 2“, за да унищожаваме ядрени оръжия.

Исках мощна експлозия — нещо, което да разруши целия град с ударната си вълна и да изпари бойното отровно лайно. Смъртоносният антракс щеше да се разпръсне на площ от сто квадратни мили в Северозападен Афганистан. Но не преди да минат няколко дни, ако нещата се развият според плана ми.

Когато свърших с натъпкването и трамбоването, Гадния и Уондър поставиха два електронни детонатора в гърлото на гилзата. Томи, който си беше поиграл с радиото, постави една импровизирана запалка с дистанционно управление. Изтеглихме антената до повърхността на земята, прокарахме я до джамията и я вдигнахме на минарето. След това отново запълнихме дупката.

Трябваше да тръгваме. Натоварихме екипировката си, натъпкахме документите на тангата в торби и се качихме на три автомобила „Тойота-ландкрузер“. Излизането от вражеската територия щеше да бъде относително просто. Щяхме да караме на юг от ждрелото, следвайки реката до шосето между Джалалабад и Асадабад, после да завием надясно за Саркани — около двадесет и пет километра. В Саркани ще се отклоним на юг, преди да достигнем самия град, да се качим на настлания с чакъл път, който пресичаше пакистанската граница на един слабо охраняван граничен пост. Нямаше да имаме проблеми. А пък натъкнехме ли се на трудности, притежавахме достатъчна огнева мощ, за да унищожим цяла рота.

От границата щяхме да отидем направо в прохода Наваги и да се промъкнем надолу до Пешавар. Нататък щяхме да импровизираме.

На три километра южно от лагера се виждаше малко възвишение. Вдигнах ръка и колите спряха достатъчно дълго, за да настроя електронния детонатор за деветдесет и шест часа и да поставя превключвателя в положение „включено“.

Скочих от колата и отидох до едно малко възвишение на сто метра от пътя, където скрих предавателя зад няколко малки издадени скали.

Избърсах прахта от ръцете си, върнах се в колата, скочих зад волана и запалих двигателя на ландкрузера. Време беше да тръгваме.

Глава 20

Повече от седемдесет часа след като бяхме прекосили пакистанската граница, се прехвърлихме през оградата от бодлива тел на СЗУБ и попаднахме в отворените обятия на Мик Оуен. Питате как го сторихме? Как така шестима търсени от полицията мъже обикалят половината свят, без да бъдат заловени? Отговорът, приятели мои, е потискащо прост. Действахме както терористите.

В страните от Третия и Четвъртия свят човек може да си купи преминаването през граница, но пък и на никой не му пука, стига да имаш много печати в паспорта си, за да могат да ги разглеждат. Всъщност Първият закон на Марчинко за пътуванията гласи, че колкото по-изостанало е обществото, толкова повече печати ще наслагат в паспорта ви.

В Европа вече няма граници. Лесно е да се преминава от град в град, от страна в страна. Не са необходими щателни паспортни проверки, визи или разрешителни за пътуване. Обществото е отворено. Така пътуването се улеснява — както за добрите, така и за лошите.

Но системата, казвате. Всичките тези компютри. Всичките тези съвременни методи за идентифициране — ами те нали са там?

Е, любезни читателю, всичките компютри и сложни системи по света са толкова добри, колкото са хората зад тях. И когато хората зад тях не обръщат внимание, се случват неприятностите.

Искате пример за такова осиране? Окей. Помните ли как преди няколко години една двойка изтребители F-15 свали два хеликоптера „Блекхоук“ на НАТО в Северен Ирак? Независимо че над тях летеше самолет със система АУАКС и се предполагаше, че всеки знае сигналите за разпознаване на „свой или чужд“, изтребителите свалиха хеликоптера. Ето идеален пример за това, че се случват неприятности и всичко изтича през пукнатините, защото не се обръща внимание на подробностите (или е така, или говорим за предумишлено убийство).

Но в Ирак се водеха бойни действия, а при тях винаги действат законите на Мърфи. Окей, да вземем за пример шейх Омар Абдел Рахман. Ако името не ви говори нищо, той е слепият египетски фундаменталистки духовник, обвинен като основната фигура при взривяването на Световния търговски център в Ню Йорк.

Помислете над следното: въпреки че Рахман беше обявен от Държавния департамент за заподозрян в терористични действия, той получи виза за влизане в САЩ.

Как го е направил ли? Просто. Вместо да подава заявление в Кайро, Париж, Рим или Лондон, където всички молби за визи се проверяват от компютърна база данни, Рахман заминал за Хартум, Судан. Според повечето световни разузнавателни агенции Судан е един от основните центрове на световния тероризъм. Но очевидно от гледна точка на тероризма не заслужава вниманието на Държавния департамент. Откъде знам това? Ами знам, защото това ведомство дори не си беше направило труда да инсталира там базата данни с информация за терористите.

Какво станало в крайна сметка? Консулът разгледал папка с хвърчащи листа, събирани за един месец насам, и не намерил името на Рахман, направил справка за името при резидента на „Християните в действие“, който не видял нищо нередно, и след това подпечатал визата с надпис „Одобрено от правителството на САЩ“.

Няма проблеми, шейх Омар, давай. Взриви цялата ни шибана страна, ако желаеш.

Е, ние също се промъквахме през пукнатините и преминавахме ала-бала-ница право през средица. Летяхме в първа класа от Пешавар до Париж, взехме влака за ферибота на Ламанша и се промъкнахме във Великобритания с останалите туристи от Европейската общност, дошли за един ден.

Стигнахме в СЗУБ към 11,40. Съгледвачите на Мик бяха поставили къщата на Брукфийлд под наблюдение един час след съобщението ми от Афганистан. Дотук обаче всичко беше безрезултатно — Брукфийлд спазваше нормалния си график — срещи с правителствени служители, обеди в един от клубовете си, както и следобедната бумащина. Нямаше подозрителни срещи, телефонни обаждания, нищо.

— Защо ли не можем да идем и да разбием тоя кучи син? — помислих на глас.

Мик каза, че това е страхотен начин да свършиш с кариерата си, след като някой има такива високопоставени приятели като Ишмаел, лорд Брукфийлд.

— Но охраната на посолството е засилена.

— Не съвсем — отговори Мик.

Какво ставаше, мамицата му?

Обясни, че е предал съобщението по съответните канали и че състоянието на тревога е повишено от Алфа на Браво. Но тъй като нямаше конкретни факти, Държавният департамент отказал да повиши бдителността повече.

— Служителят от охраната ми каза, че посланикът не желае да превръща посолството в крепост — каза Мик. — Не можех да направя много.

— Ами Специалният отдел?

— Удвоихме външната охрана, добавихме допълнителни автобариери и поставихме знаци за забрана на паркирането по целия Гроувнър скуеър. Но без конкретни факти е трудно да се образува дело срещу Брукфийлд или когото и да е друг.

— Ами бактериологическите вещества?

— Ти виждал ли си го с тях?

Трябваше да призная, че не бях. Мик имаше право — неприятната истина беше, че всички улики за Брукфийлд до момента бяха косвени. Нищо конкретно нямаше. Неговият телохранител Тод Стюарт се беше срещнал с Азис в Кайро. Това можеше да се отхвърли пред съда като работа на Тод. Срещата с пакистанските офицери в Лондон можеше да се оправдае със събиране на разузнавателни данни. Както и интимните приказки с Марсел Мустака в Ница. Лорд Брукфийлд се пазеше от една ръка разстояние. А като познавах хлъзгавия му стил на работа, смятах, че вероятно ще може хитро да се измъкне на всичките ми обвинения.

Не ми се щеше да призная, но Мик имаше право — трябваше да чакаме, докато можем да го свържем пололютно и абсожително с терористите и с белодробната чума.

Попитах Мик какво е направил с кутиите с ВА-РРЗ/I, които бях изпратил чрез полковник Анджелоти. Новините бяха добри: тъй като спорите на белодробната чума, използвани в бойното отровно лайно, бяха разработени от руснаците през осемдесетте години, за него вече имаше създадена противоотрова. Освен това епидемиолозите на Мик бяха сигурни, че чумата в това вещество може да бъде елиминирана с големи дози тетрациклин. Мик криеше всичко това. Нямаше защо и други, особено лорд Брукфийлд или неговите приятели в разузнаването, да знаят, че го притежаваме. Знаехме, че лордът има добри източници, и затова нямаше нужда да казваме, че имаме ВА-РРЗ/I, нито пък какво знаем за него.

Ами петимата спътници — националност англичани, — с които беше пристигнал Брукфийлд?

От тях нямало и следа, след като преминали митницата.

Разбира се, нямаше следи или контакти. Смятах, че знам защо. Защото тези „англичани“ всъщност бяха американци. По-точно, това бяха американските танга, които изпуснахме в Афганистан. И знаех, просто знаех, че ще нападнат посолството.

Защо? Защото точно така щях да направя и аз. Целта изкушаваше. Охраната беше слаба и огромната разтоварна площадка откъм западната страна на сградата просто примамваше нападатели. А посолството беше обществена сграда в пълния смисъл на думата. Всеки ден на южната страна на сградата стотици хора се редяха, за да подават визи за посещение или емигриране в Съединените щати. Десетки американци преминаваха през металните детектори и куршумоустойчивите стъклени врати на главния вход на Гроувнър скуеър на посещение при служителите на консулството или търговските аташета. Британците също провеждаха редовни срещи с аташета — от агенции като ФБР и американските митнически служби до Разузнавателното управление към МО на САЩ и Агенция безименна.

Освен това посолството беше разположено в един от най-оживените райони на Лондон: на две преки от Оксфорд стрийт — най-големия пазарен район в града, — на няколко преки от Ню Бонд стрийт със скъпите бутици, акционерни къщи и художествени галерии на неколкостотин метра от Парк лейн — една от най-натоварените улици в града. Ако една кутия от онова бойно отровно лайно бъде взривена на покрива на посолството, ще зарази цялата централна част на Лондон.

Може и да бях ответник по обвинение в убийство, но все пак беше мое задължение да кажа на Пинки, че нещата ще станат лоши. Затова използвах клетъчната мрежа за предаване на секретни сведения на СЗУБ, за да се обадя до главнокомандващия ВМС на САЩ в Европа от мърлявата стая, която Мик използваше вместо офис.

— Кабинетът на адмирал Прескът?

Не си губих времето с любезни встъпления.

— Кажете му, че Дик Марчинко е на телефона.

Вдигна телефона мигновено — беше така развълнуван, че гласът му звучеше като от магнетофонна лента, пренавивана назад. Заплашваше. Крещеше. Възмущаваше се и се пенеше. Когато накрая спря, за да си поеме дъх (или за да обърше слюнката от брадата си), прекъснах тирадата му:

— Слушай, заднико, цялото това крещене няма да ти помогне.

Това само го вбеси отново. Накрая ми писна.

— Слушай, вонливоустецо…

Затихна. Дочух как плясва длан върху слушалката и крещи нещо на някого в съседната стая.

— Не можеш да засечеш обаждането, Пинки, затова не се и опитвай.

Представих си го как разочарован поглежда към небето.

— Чуй сега, Дик…

— Не, ти ме чуй. Имаме проблеми. Не глупости, а истински проблеми.

Прекъсна ме и отново започна да бръщолеви и затова затворих слушалката. Нямаше време за губене, особено за идиоти като Пинки.

Когато не можеш да минеш направо, заобиколи. Набрах вътрешния телефон на Ханс Вебер. Отговори непознат глас. Поисках да говоря с Ханси, но ми казаха, че е прехвърлен.

— Къде?

— В Щатите. Изпратен е на временна служба в Норфолк за следващите сто и осемдесет дни. Отговаря за персонала на ограничена строева служба и е подчинен на мастър главния старшина на дисциплинарната рота.

Ето ти прецакване от световна класа. На Ханси му го бяха начукали страхотно силно. Бяха го пратили за гледачка в Норфолк. Да отговаря за некадърници, негодни боклуци, недоволници и хронични нарушители, ограничени да стоят само в базата. Най-лошото беше, че работи за друг мастър главен старшина — вероятно някой твърдоглав уставопочитащ задник. Несъмнено това беше работа на шибания Пинки Прескът — отмъщение за помощта, която Ханс ми беше оказал. Отбелязах още една черна точица до името на добрия адмирал в тефтерчето, което нося в главата си.

Обадих се на посолството и поисках да ме свържат с РСС — Регионалния Служител по Сигурността. Казаха ми, че от предишната вечер е в отпуск.

— Мога ли да говоря със заместника му?

— Тя обядва. Искате ли да оставите съобщение?

Точно така, на обяд. Разбира се, бих искал да й предадат да си пооправи полата и червилото, защото предстои да я нападнат тълпа терористи.

— Не, ще се обадя отново.

Опитах да се свържа със старата си приятелка Нанси в службата на ЦРУ. Линията беше заета. Обадих се до дежурните морски пехотинци. Никакъв отговор. Никакъв отговор? Какво правеха тези хора, по дяволите?

Опитах да се свържа с посланика. И там нямаше никого.

Честно казано, започвах да се притеснявам силно и го казах на Мик. Той нямаше възможност да действа. Без официална заповед от Министерството на вътрешните работи нямаше право да мобилизира бойците си.

Това никак не ме впечатли. Знаех от опит колко е лесно човек да заобиколи основните предпазни мерки — бях го правил стотици пъти с „Червената клетка“.

— Хайде да вдигнем нивото — казах.

Съгласи се. Обадихме се до командващия лондонската полицейска част D-11. Това е част за специални операции на лондонската полиция. За разлика от всички останали английски полицейски части D-11 са въоръжени. Носят пистолети и имат достъп до всичко, като се почне от автомати и се стигне до снайперски пушки. Мик предложи командирът на D-11 да се свърже със Специалния отдел и да измислят някакъв план за бързо реагиране.

Мик вдигна рамене и се обърна към мен:

— Не мога да направя повече за момента, приятел.

Изправих се и се протегнах, като гледах през мръсния прозорец към двуетажното стрелбище на сто метра от нас.

— Какво ще кажеш да приберем лорд Брукфийлд от улицата, да го вкараме в стая с меки стени и да ми го оставите да поработя върху него?

От лицето на Мик разбрах, че този вариант е изключен.

— Ставаш мек на стари години.

— Може би. Но ти само преминаваш, а аз трябва да живея тук, нали знаеш?

— Да, да.

Отново вдигнах телефона и се обадих на Главното командване на ВМС. Поисках да ме свържат с Ранди Реймън. Той вдигна слушалката след три позвънявания.

— Отдел „Планове и политика“. Подполковник Реймън слуша.

— Обажда се Дик Марчинко. — Чух рязкото поемане на дъх и си представих как посяга към бутона на вътрешната комуникационна система, за да извести някого с повече нашивки от неговите, че се обаждам. — Слушай, задник такъв…

Ранди понечи да отговори нещо, но беше прекъснат от мощна сирена, която чух по телефона. Сирената изрева пет пъти, след което телефонът млъкна. На бойните кораби пет надувания на сирената означават бойна тревога. В наземно съоръжение означават, че се обявява военно положение.

— Е, да ме вземат мътните — казах на Мик. — Притеснявали сме се за друга сграда, дяволите да я вземат. Проклетите танга са нападнали Главното командване.

Въпреки че ситуацията беше сериозна, мисълта за Пинки Прескът като заложник ме накара да се усмихна. Помислих си дори, че е възможно, когато „Зелената група“ влезе след лошите, да допусна сериозна грешка.

Повечето хора, като погледнат сграда, виждат нейната архитектура. Аз пък мисля как най-лесно мога да я разруша. По същия начин бях разглеждал и Главното командване преди две седмици, когато Пинки затвори Ники Гръндъл Гадния. Затова не ни беше необходимо много време, за да съставим план за действие. Всъщност повече време ми отиде, за да уредя да не ни арестуват, когато се появим там.

След петнадесет минути телефонен разговор с информационната служба на правителствения кабинет Мик успя да убеди силните на деня да ни позволят да участваме. Логиката му беше неоспорима: ние представлявахме група от американските военноморски сили за спасяване на заложници. Намирахме се на мястото на действието. Никой не познаваше сградата по-добре. А и вътре имаше наши хора.

Затова, след като вдигнах ръка във въздуха и обещах да се предам веднага, след като кризата приключи (зад гърба си се бях заключил с пръсти), „Зелената група“ и тридесетте бойци на Мик излетяхме с хеликоптер от СЗУБ, кацнахме северно от полицейската станция до Хайд парк и се приближихме към Гроувнър скуеър по заобиколен път. Пристигнахме на обекта точно в 14,55 и веднага се заловихме за работа.

Британците вече бяха евакуирали хотел „Мариът“. Там разположихме командния си пост. Удобно беше. Всъщност хотелът е непосредствено до Главното командване — от покрива на едната сграда може да се премине на покрива на другата. Кухнята в мазето на хотела е разделена с една стена от парокотелното помещение на Главното командване. Имат и обща стена — тухлена, от времето на кралица Виктория, дебела метър и осемдесет. Чакаше ни сър Обри Ханском Дейвис с монокъла си. Той щеше да бъде наблюдателят от страна на Министерството на отбраната.

Сър Обри не изглеждаше никак доволен да ме види. Всъщност отказа да разговаря направо с мен. Кореспондираше чрез Мик. Нямах нищо против — точно сега не се нуждаех от превзетата му самодоволност.

Присъстваше и друг двуреден костюм на тънки бели райета. Този на заместник-секретаря на Министерството на вътрешните работи по въпросите на тероризма — слаб, дълъг, с жълтеникаво лице. Казваше се сър Родерик Таунли. Действията му обаче не подхождаха на външния му вид — вече беше отклонил телефонните линии до Главното командване. Това беше добре — ние можехме да се обадим до когото си пожелаем вътре, но те нямаха външна линия. Не можеха да звънят на пресата, а това значи никакви интервюта с разни задници от телевизията, радиоводещи или репортери. Щяха да разговарят единствено с нас и по наш график. Освен, разбира се, ако не си носеха клетъчни телефони и тогава щяха да разговарят с когото си пожелаят, мамицата им. Попитах сър Родерик дали не можем да намерим апаратура за заглушаване на клетъчни телефони. Отговори ми, че вече е изпратил за такава просто за всеки случай.

В същото време накараха лондонската полиция да образува широк кордон наоколо. Мик взе една туристическа карта и начерта правоъгълник с дебели червени линии — от Мраморната арка на северозапад слизаше до Парк лейн, пресичаше Маунт стрийт, качваше се на север до Дейвис стрийт, за да стигне до Оксфорд стрийт и отново слизаше до Мраморната арка.

— Никой да не влиза в тези очертания — нареди на полицая, който беше назначен за връзка с него. Никакви телевизионни камери нямаше да ни снимат, докато си вършехме работата.

Мик беше научил този урок по време на операцията „Нимрод“ до Принсес гейт, когато камери на „Би-Би-Си“ заснеха на лента цялото отвличане и го излъчиха на живо. Знаех, че на покрива има спътникова антена. На нея се хващаха „Си-Ен-Ен“, „Скай нюз“, „Би-Би-Си“, „Ай-Ти-Ви“140 — всички програми с денонощни новини. Тангата лесно можеха да следят какво правим, ако допуснехме дори само една камера на мястото.

Какво чувам, някой възразява ли? Значи смятате, че обществеността има право да знае. Е, съгласен съм с вас, така е. Веднага, след като си свършим работата, проклетите телевизионни мрежи можеха да интервюират когото си поискат. Но не сега. Не, когато животът на хората е изложен на опасност и когато дори една дума по невнимание на някой идиот репортер би могла да причини смъртта на невинни хора.

Разбрах, че почти веднага, сякаш четяха мислите ми, че „Си-Ен-Ен“ и „Дейли мирър“ наели хеликоптер, който се опитваше да се приближи достатъчно, за да използва един от хилядамилиметровите си обективи — от онези, с които снимат членовете на кралското семейство, докато се разхождат без горнища по Бахамските острови. Наредих да излети полицейски хеликоптер, за да пресрещне и да арестува кучите синове, а ако не се подчинят, да ги свали с изстрели. Освен това наредих оттук нататък да използваме само засекретени линии за комуникация. Нито един задник журналист нямаше да засече съобщенията ми.

Но пресата трябваше да бъде информирана.

Е, затова Господ е измислил хора с костюми — за да стоят там, да се люлеят на пети и да не казват нищо. Точно така постъпиха сър Обри и сър Родерик. Устроихме пресцентър в хотел „Парк лейн“ на близо половин миля от оперативния ни център. На всеки тридесет минути сър Родерик или сър Обри, придружени от един полицейски инспектор, се тътреха до микрофона и пет-шест минути мърмореха глупости, отделяха още пет минути за извикваните към тях въпроси, след което лениво се връщаха обратно в цирка. Изглеждаха нещастни. Е, майната им, защото не трябваше да харесват това, което правят. Просто трябваше да го вършат.

15,22. Аз и Мик се заехме със сериозно планиране. В подобни случаи човек трябва да реагира мигновено. Но от опит знаех, че ще бъде по-добре да действаме стъпка по стъпка.

Подробност номер едно беше осигуряването на сградата. След като направихме това, разположихме трите екипа снайперисти от Специалните сили. В един идеален свят бих използвал снайперисти от „ТЮЛЕН-група 6“, защото смятам, че са най-добрите на света. Но тук нямаше снайперисти от „ТЮЛЕН-6“, а и моите момчета не бяха стреляли напоследък, докато хората от Специалните сили бяха тренирали по стотина изстрела на големи разстояния всеки ден в СЗУБ.

Една двойка се качи на покрива на хотела от другата страна на Норт Одли стрийт — щяха да стрелят от сто и петдесет метра. Друга група наблюдаваше Главното командване от запад — стреляха от петдесет метра. А третата двойка изпратихме върху покрива на сграда на сто метра северно, от която се виждаха задните прозорци и вратата на пушачите. Докато снайперистите заемаха позициите си, ние събрахме медицински части и противопожарни коли по Брук стрийт под площада, за да не ги виждат тангата, но да са ни подръка. След като приключихме с приготовленията, насочихме вниманието си към необходимост номер едно: събиране на информация — трябваше да научим онези основни неща, които учат и в Разузнавателното управление на Министерството на отбраната на САЩ, и журналистите: кой, какво, кога, къде, как и защо.

Имахме откъслечни данни за случилото се от някаква истерична съпруга на човек от Военноморските сили, която излизала от медицинската служба точно по време на превземането на сградата, както и един млад часови от Морската пехота, който успял да я измъкне заедно с осемнадесетмесечното й дете през град от куршуми. Беше улучен в белия дроб, но сдържаше болката и ни каза каквото знаеше. Стиснах го за рамото и му казах, че е постъпил добре.

От разказа на морския пехотинец разбрах, че си имаме работа с професионалисти. Те бяха направили нещата просто. Някакъв гладко обръснат млад мъж с лична карта от Военноморските сили и подстрижка точно по устав се появил пред главната барикада на охраната — спомняте си, че това беше една клетка два на два и половина с куршумоустойчиво стъкло, дебело два сантиметра. Пропуснали го. Спрял само за да пъхне глава през отворената врата в клетката на охраната, и попитал как може да намери някакъв старшина в личен състав. Дежурният сержант се обърнал да вземе указателя на сградата и тогава посетителят го прострелял в тила. Натиснал бутона за отваряне на вратата и пуснал още трима свои колеги, които се разхождали небрежно до бариерата.

Тримата криели под саката си автомати и носели големи чанти на раменете си. Но това не им пречело да се движат бързо. Докато някой успее да реагира, убили още трима морски пехотинци, ранили цивилния часови в информационната будка и превзели приземния етаж.

Това разказа морският пехотинец. Поисках да ми опише нападателите. Не можа.

— Просто не си спомням, полковник. Бяха просто мъже — трима бели и един чернокож.

Жената също не можа да добави много. Каза, че била твърде ужасена, за да запомни нещо освен звука на изстрелите, писъците и морския пехотинец, който застанал между терористите и нея, докато я измъквал с бебето.

Значи вътре имаше най-малко четирима. Можеше да са и повече. Лични карти на служители на Военноморските сили се намираха лесно, стига да знаеш как, а още пет, по дяволите, десет други танга биха могли да влязат незабелязано. Помните ли „вратата на пушачите“, която водеше към уличката? Всяко уважаващо себе си танго би я забелязало още на първата си обиколка около сградата.

Четирима бяха прекалено малко. Прецених, че трябва да има поне осем до десет души. Размерът на сградата и броят на обитателите й според нас го изискваха.

Е, имаше начини да разберем колко са. Ако си спомняте, Главното командване имаше камери по коридорите на всеки етаж и високо на външните стени. Тези камери бяха свързани с централен възел в стая за охраната на приземния етаж. Но системата беше проектирана с пасивна връзка към американското посолство от другата страна на улицата, а не бях напълно сигурен, че тангата знаеха това.

Следователно, ако си поиграехме малко с кабели, можехме да виждаме какво става в Главното командване от екраните в посолството. Още по-добре беше това, че можехме да прокараме още шестстотин метра кабели и да си нагласим собствени екрани в хотел „Мариът“.

Охранителната система обаче нямаше микрофони и трябваше да намерим начин да вкараме аудиосензори в сградата. Това нямаше да бъде трудно. Сензорите могат да се пускат през вентилационните отвори, да бъдат закрепвани от външната страна на стените или да се поставят в дупки, пробити в самата сграда. Параболичните микрофони могат да долавят вибрациите на гласа върху остъклените прозорци. С по-чувствителни устройства може да се подслушва през тридесетсантиметрова стена от стомана и камък.

Най-трудното беше да установим какво става на петия и шестия етаж, където се съхраняват повечето свръхсекретни материали на командването. Имаше надежда след включването на клаксоните хората от охраната горе да са унищожили и изгорили колкото е възможно повече документи зад заключените с шифри врати.

А ако тангата не носеха експлозивни листа — листа от пластични експлозиви двадесет и пет на петдесет сантиметра, които могат да се скроят за използване при панти, ключалки и резета, — щяха да загубят към четири часа, за да преминат през тежките стоманени врати на центъра за комуникация на Главното командване. През това време хората вътре щяха да използват ножовките и клещите за рязане на болтове, скрити в стаята, за да срежат дебелите решетки на прозорците, да се изкачат на покрива и да избягат в „Мариът“.

Време беше да разпределим задачите. Работата с Мик Оуен ни улесняваше. Колкото Джеф Лайъндейл беше смотан, толкова Мик беше ефективен и работехме заедно без засечки. Знаеше, че най-важното е операцията да завърши с успех. Всичко останало — его, звание, слава — беше без значение.

Добре, имахме нужда от комуникации в оперативния център. Мик се погрижи. Необходима беше и група за разузнаване и преговори. За неин водач назначих Томи Танака. И още — щурмова група. За нея отговарях аз.

Това беше единственото нещо, по което спорихме с Мик. Смяташе, че ще е най-добре, ако аз съм в командния пост, откъдето да дирижирам неговия оркестър музиканти със смъртоносни инструменти.

Не се съгласявах. Първо, познавах сградата много добре. Това ми осигуряваше голямо тактическо предимство. Второ, моята група — „Зелената група“ — беше изградена за водене отпред. Аз се бях обучавал заедно с хората си. Бях изградил сплотеността, която ни позволяваше да действаме като един. В никакъв случай нямаше да позволя стрелците ми да тръгнат без мен.

Най-важното във всяка ситуация със заложници е разузнавателната информация. В тази връзка трябваше да отговоря на три въпроса: колко наши хора има в сградата, колко са тангата и — най-важното — къде, по дяволите, се намираше шибаният контейнер с бойните отровни лайна. Разбира се, трябваше да знаем къде са нашите хора и как можем да стигнем до тях. Разбира се, искахме да знаем колко са тангата. Но първостепенната цел беше да изолираме кутията с ВА-РРЗ/I и да я неутрализираме, преди да бъде взривена.

Трудното беше да се намерят отговорите на тези въпроси. След това щурмуването нямаше да представлява голям проблем. Влизането щеше да бъде лесно. Имах няколко варианта. Можех да мина през канализацията под Норт Одли стрийт, успоредна на Главното командване. Да си пробия път през покрива. Или да се спусна с въже и да вляза през първия, втория, третия и четвъртия етаж.

Тъй като всяка секунда беше ценна (трябваше да очистим лошите, преди да взривят кутията), спонтанната ми реакция беше веднага да изпратя четири групи. Група „Алфа“ щеше да мине през канализацията. Щеше да пробие в дебелата четиридесет сантиметра стена в мазето дупка с размери метър на метър с помощта на експлозивни заряди и да си проправи път нагоре. Отговорности: първи и втори етаж на мазето, както и приземния етаж. Група „Браво“ щеше да пробие дупка в покрива, да скочи в комуникационния център и да си проправи път надолу. Отговорности: пети и шести етаж. Групите „Чарли“ и „Делта“ щяха да се спуснат по въжета от противоположните краища на сградата, ще влязат през незащитените с решетки прозорци на четвъртия етаж и да си проправят път надолу до първи етаж, като по пътя си трепят танга. Задача от първостепенна важност за всяка група беше кутията с бойните отровни лайна. След като открием къде се намира, щяхме да преразпределим задачите.

Прецених, че нападението може да бъде извършено за не повече от шест минути. Това беше изключително важно, особено като се има предвид антраксът. През 1980 г. на хората от група „Пагода“ на Мик са им трябвали единадесет минути да изчистят иранското посолство до Принсес гейт поради осирания в стил Мърфи и грешки в синхронизацията — а тогава не са били предупредени за някаква проклета кутия с бойни отровни лайна, способна да убие половината от населението на Лондон.

Бях се сетил за още нещо, но не го споделих. Ето го: тези танга бяха провели сложна операция за вземане на заложници на Норт Одли стрийт, след като всъщност, за да поставят града на колене, можеха просто да скрият кутията с бойните отровни лайна в кутия от някой магазин на Оксфорд стрийт, да я оставят в гардероба на хотел „Мариът“ или на бюрото за съобщения в Главното командване на ВМС за Европа, а после да я взривят чрез дистанционно управление. Тук липсваха един-два елемента и ако имах време, щях да свикам момчетата да ги обсъдим. Но както обикновено, време нямаше.

Разказах на Мик плана си за нападението и той не го одобри. Само кимна и каза:

— Чертежи на сградата? — Не беше от бъбривите, когато времето е малко.

— Идват.

— Видео?

— Десет минути. — Специалистите по комуникациите от посолството работеха по въпроса.

Кимна.

— Добре.

За наш оперативен център бяхме приспособили трапезарията на хотел „Мариът“. Масите бяха приближени една до друга, за да осигурим място за работа. Групата за разузнавателна информация на Томи беше заела единия ъгъл. Томи със слушалка на главата се занимаваше с телефоните. Един психар от Специалните сили — така наричахме психолозите, квалифицирани за бойни действия — работеше заедно с него и се опитваше да направи психологически портрет на лошите. Комуникациите бяха в отсрещния ъгъл. При спасяването на заложници комуникациите са също толкова важни, колкото разузнавателната информация. Трябва да можеш да говориш с всички — да дадеш зелена светлина на своите снайперисти или да се чуеш с щурмовите групи, когато влязат през вратите, или… е, сещате се.

Пачия крак и Гризача бяха долу, заети с приготвянето на разрушителни взривни заряди. Специалните сили ги снабдяваха със суровини, но нямаха съставките за моята рецепта.

За да преминем през покрива, щяхме да използваме една арлиграма — трик, научен от Арли Макрей, легендарния разрушител от полицията на Лос Анджелис, който беше измислил стотици видове заряди — от онези, които полицаите от Лос Анджелис използваха, за да проникват в складове за наркотици, до сложните експлозиви, които биха могли да откачат врата от пантите, без да наранят касата.

Някога от Арли поискали да направи нещо, което да премине през плосък, укрепен с метал покрив, за да може група полицаи от Специалните сили да скочат върху някакви терористи със заложници. Той изобретил едно отлично средство за влизане, което „ТЮЛЕН-група 6“ кръсти арлиграма в негова чест. В него се използват двадесет грама от същия вид гъвкав заряд — пластичен експлозив, поставен в безшевна оловна обковка с формата на буква L (или обърнато V), — използван от тюлени и водолази от много години насам. Този заряд пробива стоманена плоча с дебелина пет сантиметра, стига да бъде използван както трябва.

Арли просто беше фокусирал експлозията, като залепил заряда с тиксо към вътрешна тръбичка, пълна с вода. Беше толкова просто, че се ядосвах, задето не съм го измислил сам. Зарядът се поставя върху целта. Водата служи като удряща среда и при експлозията се получава хубава кръгла дупка с размерите на улична шахта.

С арлиграма щяхме да пробием дупка в покрива, после да скочим и да започнем да сеем опустошение. Майната ти, мистър лош.

За мазето щяхме да използваме същия тип гъвкав експлозив, но да го разположим като лентов заряд. Ето как става. Очертавате размера на дупката, която желаете да пробиете. В нашия случай тя е метър на метър. Намирате парче стиропор с дебелина сантиметър и половина. Използвате го като шаблон и към него лепите с тиксо заряда и всички взривяващи устройства. По този начин не се налага да стоите и да си губите времето, докато двама от хората ви поставят заряда, залепят го за стената, нагласяват детонаторите и запалват взривателя, а лошите стоят наоколо и стрелят по вас.

Спасяването на заложници може да отнеме много време. Затова всичко се приготвя предварително. По този начин, след като станете готови, фрасвате шаблона от стиропор на мястото му, гръмвате шибания взрив, мятате се през дупката и очиствате лошите. Прави нещата просто, глупако.

16,03. Имахме видеосигнал. Събрахме се около екраните и започнахме да превключваме различните етажи. Ситуацията беше, както очаквах. Празни коридори и стълбища. Отворени врати на кабинети. Мазето беше опразнено. Добре. В килията нямаше никого. Кафенето беше празно. Бяха преместили всички на горните етажи. Това също беше в наша полза. Приземен етаж. Вратите бяха барикадирани и минирани — по тях се виждаха залепени правоъгълници от пластични експлозиви. Нямах нищо против, защото нямахме намерение да нападаме отпред.

Някои от заложниците бяха затворени в голямата заседателна зала на втория етаж. Не виждахме всичко, но, изглежда, в нея имаше към четиридесет души, клекнали на пода с ръце зад тила.

Разпознах Пинки Прескът, защото се намираше в предната редица. Изглеждаше усамотен: заложниците, които се намираха най-близо, се бяха струпали колкото може по-далеч от него. Май се беше напикал. Типично.

В мазето имаше камера срещу кафенето. Там също видях няколко заложници. На това място щеше да бъде трудно, защото нямаше прозорци и само един вход — точно по средата на коридора. По дяволите. Натиснахме бутоните за горните етажи. Оперативният център на петия етаж беше разбит — вратата зееше отворена. Но коридорите към комуникационния център на шестия етаж бяха празни, а тежките стоманени врати — затворени.

Обадихме се по секретната линия на комуникационния център. Отговори ни силно изплашен, но не изгубил разсъдъка си старшина първи клас — радист на име Стиви Вернер. Той ни каза, че шестимата души в стаята за момента са в безопасност, всички секретни материали се унищожават максимално бързо и всички закодирани машини са нагласени да се самоунищожат.

Впечатляващо. Можеха да използват времето си, за да избягат — да си проправят път през покрива или през някой от прозорците с решетки. Вместо това си вършеха работата. Казах го на старшина първи клас Вернер.

— По дяволите, сър, така сме обучавани.

Приятно ми стана да разбера, че в тези нови, най-интимно отворени за обществеността военноморски сили се намират и старомодни моряци. Казах на Вернер да се държи и че скоро ще дойде кавалерията. Разбира се, излъгах — все още не бяхме готови да проведем нападението. Но беше важно да поддържаме духа на момчето.

Видях нещо в коридора.

— Момчета, имате ли оръжия при себе си?

От отговора му предположих, че вдига рамене.

— Ами трябва да има един пистолет 45-и калибър, но никога не съм го виждал.

— Лошо.

— Защо, сър?

— Защото ще ви дойдат гости.

Погледнах към петнадесетсантиметровия екран вляво от носа си. В коридора на шестия етаж наистина имаше движение. Някаква фигура с газова маска и бронирана жилетка се приближаваше към дебелата стоманена врата.

— Отвън има враг, Вернер.

Линията беше тиха, но след малко чух гласа му:

— Тъй вярно, полковник. Чувам ги.

Още две фигури приближиха. Носеха чанти. Щом поставиха чантите на земята, разбрах какво са намислили.

— Вернер, дръпни се от вратата.

Най-високият от тримата разви малко пластичен експлозив от една макара. Разположи го около касата на вратата и го залепи с тиксо. По дяволите, тоя имаше достатъчно експлозиви, за да срути целия покрив. Вторият залепи две парчета пластичен експлозив с формата на листа с размери двадесет и пет на петдесет сантиметра върху самата врата. Третият също не си губеше времето — постави два електронни детонатора, които приличаха на моливи, към двата експлозивни заряда и нагласи часовниците им. Свършиха всичко за по-малко от десет секунди. Триото се изтегли бързо — затичаха по коридора и излязоха от обсега на камерата.

Появиха се на петия етаж и клекнаха. Изригнаха две експлозии една след друга.

Телефонът замлъкна и картината пред мен изчезна, замъглена от гъсто, непрозрачно кълбо дим, което изпълни шестия етаж. В слушалката чух един снайперист да съобщава, че току-що един от прозорците на шестия етаж в северната част на сградата е избухнал навън.

Две от камерите на шестия етаж не работеха — на екраните имаше само сняг. Единствената работеща камера, тази над противопожарната стълба, ми осигуряваше поглед по дългия коридор към избитата врата. През нея видях как тримата нападатели се появиха и тръгнаха към комуникационния център.

Носеха противогазите си. Вместо чантите имаха автомати. През дима стигнаха до онова, което беше вратата на центъра. Тежката стоманена врата сигурно беше отхвърлена на пет метра навътре в стаята.

След като остатъците от ефективната вентилационна система извлякоха дима, аз успях да видя какво се беше случило, независимо че камерата гледаше от неподходящ ъгъл. Не беше хубаво. Всъщност изглеждаше като шибания оръжеен купол на кораба „Айова“ след аварията, която беше убила четиридесет и седем моряци.

Мощта на експлозива се увеличава в затворено пространство. Комуникационният център на Главното командване представляваше стоманен сейф в тухлена сграда. Затова, когато вратата беше избита навътре и веднага след това беше избухнал вторият, убиващият заряд, енергийното поле е помело стаята, точно както експлозията в „Айова“ беше опустошила вътрешността на стоманения оръдеен купол. И точно както на борда на „Айова“ вероятността да има оцелели беше нулева.

Още шестима смели американци бяха принесени в жертва, докато изпълняваха дълга си. Тримата престъпници бяха мъртъвци, доколкото това зависеше от мен. Тихо гледахме как триото влезе в стаята с готови за стрелба автомати. Един от тях, изглежда, забеляза някакво движение, защото видях как завъртя автомата си и изстреля един откос.

Чувството на безсилие и безпомощност беше абсолютно смазващо. Исках да направя нещо, и то веднага.

Мик стисна рамото ми.

— Ще дойде и нашият ред — каза той с мрачно лице.

Глава 21

18,22. Странното беше, че нямаха никакви искания. Това наистина ме тревожеше. Първо, тангата, които убихме в Афганистан, имаха списъци с искания. А и тангата винаги предявяват ултиматуми — да бъдат освободени приятелите им от затвора или ще убият заложници. Да им се даде самолет, автобус или кола, защото в противен случай ще пуснат някоя бременна жена от прозореца. Да им се дадат два милиона долара или ще ви изпратят част от тяло. Да се излъчат исканията им по телевизията или ще осакатят някого. Но не и тези. Нито дума. Това наистина ме разтревожи. Питах се какво чакат.

Виждахме, че си вършат работата със зловеща ефективност — почистват подовете, разделят заложниците между голямата зала за конференции на втория етаж и кафенето в мазето. Успяхме да преброим десет танга. Имах право — трябваха им повече от десет души, за да овладеят сграда като Главното командване. Всички танга бяха облечени еднакво: качулки, комбинезони и бронирани жилетки в тъмни цветове.

19,00. Някой там се изхитри. Една след друга камерите на различните етажи започнаха да угасват. Режеха кабелите на всички вътрешни камери — оставяха само външните. Погледнах снега на екраните пред себе си. Е, предаването беше приятно. Време беше за изпълнение на план „Б“. За няколко минути бяхме определили шест групи „къртици“ от Специалните сили, които трябваше да поставят аудиосензорните устройства, за да опитаме да следим тангата.

Междувременно ние също мълчахме. Занимавахме се с тактика и стратегия. Всички ситуации със заложници си приличат и са съществено различни. Действате еднакво динамично, но тактиката трябва да се променя според територията. Плановете се правят лесно, защото до един си приличат. Структура, разположение на вратите, самолетните кабини — всички тези неща не се различават особено много при, да речем, „Боинг 747Б“ и „Боинг 747Е“. Сградите обаче се различават. Всяка има свой план, различно разположение. Най-често в подобни ситуации човек действа слепешката, защото се базира на остарели или несъществуващи планове. Ние имахме късмет. Познавах Главното командване добре. Освен това разполагахме и с най-новите планове.

Затова, докато лошите си мълчаха, ние разисквахме, чертаехме диаграми и решавахме проблеми. Почистихме и смазахме оръжията си за последен път. Всички щяхме да използваме автомати „Хеклер и Кох“ и MP-5 като метли за почистване на стаите. Пистолетите бяха друго нещо. Стигне ли се до близък бой, Британските специални сили използват пистолет „Браунинг хай пауър“, калибър 9 мм — с единично действие, практически вечен модел отпреди повече от половин век.

Ние тюлените обаче се обучаваме с полуавтоматични пистолети с двойно действие. За да е сигурен, че ще имаме преимущество, Мик ни достави най-новите пистолети „Глок 19“, калибър 9 мм с прицел „Триджикон“ за нощни условия и лазерен мерник „Кримсън трейс“. Винаги съм се присмивал на лазерните мерници, защото трябва да се захващат с винтове, с ремък или с щипка върху пистолета, което означава, че законът на Мърфи ще действа с обичайната си стопроцентова ефективност — мерникът ще падне точно тогава, когато имате най-голяма нужда от него.

Тези мерници „Кримсън трейс“ се различаваха от всичко, което бях виждал. Бяха разработени специално за пистолетите „Глок“ от една авиационна фирма в Портланд, щата Орегон. Пасваха плътно върху рамата, което позволяваше да се стреля по нормалния начин с две ръце и да не се налага да обхващаме нещо обемисто, закачено за предпазната скоба на спусъка. Яркочервеният лазерен лъч с мощност 5 миливата позволяваше лесна стрелба — прорязваше дим и тъмнина като нож. Чудесно щеше да бъде, ако Мик беше намерил подобни мерници за автоматите, но не може всичко да бъде идеално.

Заредихме много пълнители с патрони на Специалните сили, предназначени за операции по спасяване на заложници: крехки куршуми с плитко проникване. Приличат на тези, които използват нашите специални полицейски сили и събарят човек, но не преминават през тялото му, за да не улучат заложника зад него. Проверихме и препроверихме оборудването си, за да сме сигурни, че всичко е наред. И без това щях да имам достатъчно работа с Мърфи, когато вляза вътре. Не исках да мисля дали въжетата са достатъчно здрави, дали зарядите за разбиване на врати са правилно свързани.

Притежавах макети на етажите на Главното командване. Направихме ги в бара на „Мариът“. Групите, които щяха да влизат, ги разглеждаха отново и отново. Момчетата ми познаваха сградата. Но не и бойците на Мик. Нямахме право на грешки.

Щяхме да нападнем с четири групи от по шестима души с помощта на снайперистите. Нормалният начин на действие на Британските специални сили при спасяване на заложници е да вкарат голям брой контейнери със сълзлив газ през всеки прозорец в момента, в който започне спасителната операция. След това изпращат шест до осем двойки да прочистят сградата стая след стая. Тук нямаше да постигнем нищо с газ, защото лошите носеха противогази (но все пак можехме да опитаме да ги дезориентираме с помощта на заслепяващи гранати). А и групи от двама души нямаше да са достатъчни за сграда с такива размери и за необходимата скорост.

Затова преразгледах плана си. Първоначалното ми намерение беше да прорежа покрива с арлиграма и да си проправя път надолу, като по пътя си прочистя горните два етажа. Сега, когато комуникационният център беше унищожен, трябваше да променя сценария. Пак щях да премина през покрива. Но вместо да губя време с горните два етажа, щях да поведа хората си право надолу към залата за конференции, където се намираха повечето заложници.

Лошите носеха две дини под две мишници — заложниците бяха в залата за конференции и в кафенето, а това беше и добро, и лошо. Добро, защото знаехме къде са американците. Лошо, защото, ако са минирани с експлозиви, можехме да загубим всички до един в мига, в който заслепяващите бомби преминат през прозорците. Искам да кажа, че Пинки можеше и да си замине — никой не губеше, но какво да кажем за всички служещи по договор, които всъщност изкарваха хляба си?

Първият доклад от комуникационната зала дойде в 22,32. Имаха клетъчен телефон и го използваха, за да се обадят до Женева. Как разбрах това ли? Знаех благодарение на предоставения от сър Родерик пасивен монитор за клетъчни телефони, който беше засякъл международния код, следваше 41 за Швейцария, после 22, кода на Женева. Какво, по дяволите, имаше в Женева?

Оставиха телефона да звъни пет пъти. Когато никой не го вдигна, набраха друг номер. В Кайро. Сега наистина бях объркан.

— Мик, можем ли да проследим тези международни номера?

— Разбира се.

Прочетох му номерата от цифровия екран. Записа си всичко и подаде листа хартия на сержанта, който се върна след по-малко от половин час с резултатите. Номерът в Женева бил на нает клетъчен телефон — от онези, дето можете да вземете за петдесет долара дневно плюс стойността на разговорите. Другият също — само че в Кайро.

Чувствах се объркан — за около половин минута. Афганистан. Танга. Самолетни билети. Пътнически документи. Карти и чертежи. Списъци с искания. Бях ги донесъл със себе си и ги бях предал на Мик за анализ, но тук нещата се развиха така бързо, че нямаше време да взема резултатите.

Сега не ми трябваха никакви анализи. Знаех отлично какво ставаше.

— Мик…

Всичко се изясни. Тангата нямаха никакви искания, защото разписанието им не го изискваше — все още не. Обясних, че това е част от операция, провеждана на шест места. Щяха да се свържат чрез електронни средства с останалите пет групи. След това щяха да обявят исканията си.

Но не само на нас тук, в Лондон. Щяха да се разправят с целия шибан свят.

Само че — майната ви, танга, — Дики Диверсанта и неговата банда весели мародери бяха объркали плановете им.

Тази беше групата, тръгнала, преди да нападнем лагера на терористите. И не знаеха, че другарите им са станали на кучешка храна — нямаше да получат отговори от Женева, Кайро, Москва или някое друго място.

Това ни осигуряваше предимство — знаехме нещо, което те не подозираха. Следователно трябваше да действаме бързо, преди да се досетят, че няма да има никаква връзка.

— Уондър.

— Да.

Очевидно беше в добро настроение, защото си беше сложил очилата за стрелба с розовите стъкла.

— Как можеш да накараш някого да мисли, че клетъчният му телефон не работи?

— Просто е. Смущаваш честотата.

— Да, но искам да си мислят, че има проблем с телефона. Иначе ще изтрепят заложниците и ще взривят шибания антракс.

— Прав си, Холмс. — Започна да люлее глава наляво-надясно-наляво, надясно-наляво надясно, докато обмисляше възможностите. — Неизправност в комуникационната мрежа — обяви накрая той. — Ще прекъснем захранването към мрежата, където се намират всички местни ретранслатори. Телефоните ще умрат.

Звучеше идеално. Но Уондър все още не беше доволен. Намръщи се и започна да барабани с пръсти по масата, след което поклати глава:

— Не, не става.

— Защо? На мен ми се стори добре.

— Защото клетъчните системи са нагласени така, че да се включват сами — да заобикалят проблемите с електричеството. Автоматично преминават от неизправна към изправна линия. Както, ако нямаш ток в дома си, телефоните продължават да работят.

Имаше право.

— Е?

Скръсти ръце като Джек Бени141.

— Мисля, мисля, мисля.

След това по лицето му бавно се разля огромна, мазна като лайно усмивка. Виждаше се как се разгръща бавно като изгрев.

— Природен газ. Експлозия с природен газ би унищожила ретранслаторите. В никакъв случай не могат да проработят.

Избарабани с пръсти по масата.

— Ето какво ще направим. Ще вземем един от камионите за обезвреждане на боеприпаси — от техните сапьорни части. Ще сложим в него към кило и половина пластичен експлозив C-4 и ще го гръмнем, но ще оставим горния капак отворен, за да може взривът да се насочи в атмосферата, където няма да направи нищо на никого, но пък шибаната експлозия ще е толкова силна, сякаш проклетият газопровод е казал бум. Ако това не убеди задниците, че има шибана експлозия, не знам какво друго би ги убедило. После им заглушаваме клетъчния телефон — ще им пуснем запис, че системата е повредена. Ще повярват. — Погледна ме със самодоволна усмивка. — К’во мислиш?

Какво мислех ли? Мислех, че не е наред. Мислех, че е извратен. Знаех си, че е страхотен.

Мик не си губеше времето:

— Смятай го за направено.

Хвана Уондър за ухото и го заведе да ръководи маневрата.

Маневрата беше хитра. Ако успеехме да убедим средствата за масова информация, че и други терористи нападат града по същото време като нашите момчета в Главното командване, можехме да ги дезориентираме и да използваме объркването им в своя полза.

23,52. Експлозията сигурно разбуди цял Лондон. Наистина беше силна. И точно както се надявахме, незабавно заваляха заявления. Всъщност ИРА пое отговорността за „взривяването“ с телефонно обаждане до „Чанъл фор“142. Радиовълните се изпълниха с погрешни сведения за жертви, всичките подавани от сър Родерик и неговата група информатори.

Нашите танга клъвнаха — първата им стъпка беше да се опитат да разберат какво, по дяволите, става. Сигурно бяха изпаднали в паника, защото познайте кой телефон набраха. Добре де, ще ви кажа. На цифровия дисплей при нас се появи номерът на телефона върху настолната масичка в дом „Брукфийлд“ в Хампстед.

Обичам, когато лошите се осерат. Сега имахме твърди доказателства — приемливи за съда доказателства — за връзка между тангата и лорд Брукфийлд. Задникът му ни принадлежеше. Помолих Мик да ми държи Брукфийлд на трупчета — и да му отреже всички средства за комуникация. Той изпрати един свой боец и взвод лондонски полицаи в Хампстед със заповед да блокират мястото.

Междувременно лошите продължаваха да си играят с телефона. Разбира се, не успяха да се обадят, защото ги смущавахме. Единствено получаваха бипкания, звънчета и електронни хълцания, както и запис на едно съобщение с мазен гласец, което обясняваше, че линиите на клетъчните телефони са прекъснати поради „внезапна авария“ (Това ми хареса!) и е възможно да минат няколко часа, докато бъдат възстановени.

Направих справка с подслушвачите от Британските специални сили, които ми казаха, че тангата са налапали въдицата — провели разговор и решили да не предприемат нищо, докато не се свържат с поне една от останалите групи. Това ми позволи да дишам малко по-спокойно: бяхме си откупили малко време. Малко. Знаех, че лошите ще започнат да проявяват нетърпение след няколко часа. Но поне се отвори прозорец за действие и нямаше да допусна да се затвори и да ми премаже пръстите.

Задвижих нещата. Началото беше определено за 04,00, когато съпротивлението щеше да бъде най-слабо. Приехме, че тангата са изтощени. Действали са цял ден и вероятно сега я караха само на адреналин.

Тоя път съм го изминавал и преди. Когато командвах „Червената клетка“, научих, че е лесно да измориш бойците от охраната. Защо? Защото командирите на базите рядко дават на хората си възможност да се тренират. А това означава, че може да се наложи една смяна да стои на пост няколко дни без почивка.

Докато охраната се потеше, „Червената клетка“ я караше спокойно — пробвахме тук-там, след което се връщахме в хотела за студена бира, горещ душ и неколкочасово склопване на зъркелите. Те бяха изнервени, изтощени и разочаровани. Ние бяхме отпочинали и добре нахранени — дори имахме време да чукнем по нещо.

Знаех, че трябва да държим тангата в напрежение. Но не смятах да допусна грешката на ФБР по време на обсадата на Уейко143, когато опитите им за психологическа дезориентация направиха членовете на сектата по-решени да отстояват своето. Значи, вместо да казвам на тангата: „Пълна психологическа операция — пригответе се да отблъснете атаката ни“, подходих с измама. Над сградата не прелитаха хеликоптери и нямаше силна рокмузика от високоговорители, както бяха опитали (безуспешно) ФБР в Уейко.

Цяла нощ около Главното командване щяха да преминават полицейски коли с виещи сирени. За да е сигурно, че тангата ще получат главоболие, изпратих на пресечка и половина оттук няколко полицаи от Специалния отдел, облечени в работни комбинезони, които трябваше да свирят — музикалните им инструменти бяха пневматични чукове, с които биеха върху стоманени плочи.

През това време ние си сложихме тампони в ушите и легнахме да спим. Нагласих будилника за 02,45.

Преди операция всеки изпитва онова напрежение, което свива стомаха и сфинктера. Не ме интересува колко опитен, вещ и компетентен можеш да бъдеш, колко невъзмутим си под обстрел и колко пъти си участвал в бой. Докато не влезеш в действие и не захвърчат куршумите, изпитваш напрежение.

Затова настъпи необичайна тишина, закопчавахме ремъците и токите на екипировката си за щурма. Дочувах само звуците от пращенето на ремъците с велкро, които нагласяхме и пренагласяхме, металното щракане на ударните механизми на автоматите, които мъжете изтегляха и оставяха да отскочат напред, и търкането на обувки по пода. Всеки, потънал в собствените си мисли, се подготвяше психически за предстоящата задача.

Погледнах към Уондър, който проверяваше всеки куршум, преди да го зареди в пълнителя на своя „Глок“. Устните му се мърдаха сякаш в мълчалива молитва. Но не бяха молитви — преговаряше си поредицата от събития, докато се запечатат в съзнанието му. Гризача също броеше бързо на пръсти. И той си водеше записки наум. Гръндъл Гадния оглеждаше въжето за спускане сантиметър по сантиметър. По лицето му разбрах колко силно е напрежението ни в този миг. Пачия крак стегна връзките на високите си обувки и след като остана доволен от това как ги чувства, завърза краищата им на двоен възел и отряза излишните парчета. Така беше изключено случайно да се закачат за някой стърчащ пирон или парапет.

Единственият самотник с намусено лице беше Томи Танака, който крачеше наоколо, макар и ранен. Разбираше, че дупката в бедрото му беше достатъчно лоша, за да му позволи да дойде с нас. Работата просто щеше да изисква прекалено големи физически усилия и нямаше защо да рискувам мисията, за да задоволя неговото его. Знаеше го. Разбираше го. Но тюленът в него се съпротивляваше и недоволстваше — чувстваше се, сякаш ни е изоставил, и го каза. Нищо не бих искал повече от това да мога да кажа: „Хайде, Танака, да тръгваме.“ Но да бъдеш командир означава да поставяш мисията преди всичко останало. Затова го оставих да ме псува. Не можех да направя друго, освен да поема ругатните.

Носехме британско щурмово оборудване: огнеустойчиви комбинезони и шапки „Балаклава“ от номекс, както и дихателни апарати S10 с очила, които могат да се използват заедно с комуникационното оборудване на Специалните британски сили. Върху комбинезоните навлякохме керамични брони за телата си — тежаха над шест килограма, но си струваше, защото можеха да устояват и на най-новите куршуми. Използвахме и британските шлемове AC100 от композитна сплав, защото бяха предназначени за използване с респиратора и комуникационното оборудване. В предната част на жилетките имаше петсантиметров комуникационен бутон, закрепен с велкро и достатъчно голям, за да може лесно да се натиска с ръка.

Аз бих предпочел комуникационните средства на „ТЮЛЕН-група 6“. Нашите са по-миниатюрни от тези на британците и нямаше да носим същата тежест. Но както лаконично се изрази Мик:

— На харизано магаре зъбите не се броят, а тук, посрани задници, магарето ще чука вас.

Голямо сърце има той, честно.

Двамата с Мик прегледахме за последен път новия вариант за действие. Нямаше да правим тунели през канализацията или да използваме арлиграми на покрива. Щяхме да правим нещата просто. Аз и тюлените ми трябваше да представляваме върхът на копието. Щяхме да се прехвърлим от покрива на хотел „Мариът“ върху Главното командване, да се промъкнем над камерите на такова разстояние, че да не могат да се фокусират, да се спуснем отстрани на сградата до шестия етаж точно зад камерата на корниза в северозападния край, да срежем решетките на прозорците и тихичко да слезем до втория етаж, като търсим по пътя си кутията с антракс. Когато заемем позиции, четирите екипа на Британските специални сили щяха да нападнат сградата едновременно. Задачите им бяха: да спасят заложниците от мазето, да неутрализират всички танга между мазето и втория етаж. При нападението на Специалните сили моята група щеше да влезе в залата за конференции и да очисти тангата в нея.

Толкова беше просто, че можеше и да стане. Нещата щяха да се объркат, ако не успеем да преминем през решетките на шестия етаж и се наложи да слезем до петия, където можехме да се натъкнем на танга, а това щеше да осуети изненадата ни и да позволи на лошите да очистят заложниците. Схващате, нали?

03,55. Отидохме на тавана на хотела, изкачихме се на покрива и започнахме да се прехвърляме. Сигурно беше студено, но не го усещах: под четирите ката дрехи и поради силно свития ми анус се потях обилно. Дочух гласа на Томи в ухото си — казваше ми, че на западния фронт всичко е спокойно. Приятно ми беше да получавам добри новини.

За прехвърлянето щяхме да използваме шестметрова алуминиева стълба (или както казват в Лондон, алуминиева работа), като на всеки край оставаха по шестдесет сантиметра. Краищата на стълбата бяха увити с дунапрен и тиксо, за да не се плъзгат по тухлите и да ни издадат.

До момента нещата се развиваха доста добре. Майката природа, която си знаеше колко много обичам предизвикателствата, се погрижи да пусне малко дъжд. Ситният дъждец отпреди няколко часа сега се беше засилил и се качваше нагоре по скалата към умерен порой. Изумително е колко са хлъзгави алуминиевите стълби, когато всичко е подгизнало и си облякъл петнадесетина килограма дрехи и екипировка и носиш още толкова оборудване. Тръгнах пръв. Вместо да преминавам от стъпало на стъпало, както се прави на въжените мостове, се наложи да лазя на колене и лакти, като се опитвах да балансирам дрехите, оръжията и останалите разнообразни неща, докато проклетата стълба се клатеше и огъваше под мен, сякаш шибаният Кинг Конг я друсаше в единия край.

Кой беше казал, че половината удоволствие е да стигнеш до другия край? Моля, напомнете ми, защото бих искал да застрелям този оптимистично настроен минетчия.

Като се прехвърлих, нещата тръгнаха по-леко. Неуспелият да се овладее Томи се качи на покрива, след като аз се прехвърлих, и държа стълбата, докато Пачия крак, любимият ми катерач и последен от групата, премина по хлъзгавия метал, без изобщо да му мисли.

Поздравих Томи със среден пръст и му дадох мълчалив сигнал да се прибира вътре, дяволите да го вземат. Отговори ми: „Да ти го начукам много“ — прави се със сгъната в лакътя ръка, която се люлее, — и се прибра. Добре — имах нужда от него вътре, на радиото, където да ме информира. Трябваше да следи охранителните камери и аудиосензорните подслушватели, за да имам представа какво правят лошите.

Тръгнахме в колона по един малко под билото на покрива на Главното командване, като проверявах всяка плоча, за да не се подхлъзне някой. Никак не беше забавно. Шибаният покрив беше покрит с птичи лайна и вече мокрият камък ставаше още по-хлъзгав. Една погрешна стъпка, и някой от нас щеше да се изтърколи от ръба и да се разбие седем етажа по-долу. И къде щеше да иде елементът на изненадата?

По средата на пътя ни линията на покрива се променяше. Беше подсилен, за да носи три огромни съоръжения за климатичната инсталация, която охлаждаше центъра под нас. Заобиколихме ги, като се стараехме да не побутнем дузините чувствителни антени и спътникови чинии, разположени на възли.

Долу полицейските коли летяха на север по Норт Одли стрийт, а електронните им сирени виеха безразборно. Погледнах през ръба към площада. Не можех да ги видя, но знаех, че най-малко един снайперист от Британските специални сили следеше придвижването ни през перископите си за нощно виждане 6×42. Ободряващо беше да знаеш, че там някъде има подкрепление.

03,56. Намирахме се на северозападния корниз. Гадния и Уондър ме държаха за краката, докато се промъквах към ръба на покрива, точно над камерата. Тя гледаше на изток — надолу към улицата. Нямаше камера на южната страна на сградата. Знаех това, защото бях препоръчал монтирането на такава преди няколко години, когато дойдох с „Червената клетка“ в Лондон, за да проучим системите за безопасност по искане на адмирала. Разбира се, адютантът с четири нашивки, до когото бях изпратил доклада си, бързо го скри в папките. Защо? Защото той заемаше поста координатор по охраната и смяташе, че откриването дори на една пукнатина в скъпоценната му линия „Мажино̀“144 би съсипало шансовете му да стане адмирал.

Размахах ръка и ме изтеглиха обратно на наклонения покрив. Развихме две петметрови въжета и ги вързахме около основата на една от климатичните инсталации. Края на едното въже взех в ръка, за да мога да го завържа за решетката. Другото завързахме към алпинисткия колан, който беше силно стегнат на кръста ми.

Спуснах се от корниза с главата надолу. Гадния и Уондър пак ме държаха за краката, а Гризача отпускаше въжето. Зарешетеният прозорец се намираше на метър и двадесет под улука и когато стигнах до него, се чувствах като шибания човек паяк, само че той като герой от комиксите използваше научнофантастични обувки, които се залепяха по стените, а аз носех дрехи от номекс от реалния свят, които се хлъзгат по мокри повърхности.

Бързо завързах въжето с два възела около решетката. Успях да произнеса едно приглушено „окей“, като натиснах бутона за излъчване върху дясната си цица в стената на сградата и въжето се опъна около решетките. Добре. Щяха да го завържат горе.

Пуснах се и се залюлях свободно. Знаете ли, че ако работиш надолу с главата, може да ти се завие свят? Е, приятели, може и става точно така. В някоя от перверзните гънки на мозъка ми се криеше желанието няколко минути да се люлея като махало напред-назад, защото изглеждаше толкова забавно.

Тръснах глава, за да ми просветне, и се захванах за работа. Около кръста си носех огромна найлонова торба. Дръпнах ципа й. Вътре имаше надеждно закрепена малка бутилка под налягане, към която беше закачен еднометров шланг. В края му се намираше малък вариант на ацетиленова горелка за рязане. Имаше и вградена запалка.

Има моменти, когато човек иска да влезе някъде, без да използва пушка или взрив, за да разбие врата, защото звукът ще го издаде. Старият ми приятел Чарли Бекуит Нападателя беше поръчал такава минигорелка за своите хора от „Делта Форс“ през осемдесетте години. Днес я използват антитерористични части по целия свят.

Отвъртях крана, насочих дюзата встрани от себе си и ударих запалката. Горелката издаде глух звук и заработи — появи се ярък синьо-бял пламък. Бързо започнах да изрязвам най-далечния прът.

Проклетото нещо режеше стоманата като нагорещен нож масло. Но ми трябваха около седемдесет секунди на прът — два пъти по тридесет и седем секунди. Имаше осем пръта — почти десет минути за рязане, а ни оставаха по-малко от три минути до часа на нападението. Майната му на Дики. Натиснах бутона, за да кажа на Мик, че закъсняваме, и бях възнаграден за усилията си с едно недоволно „разбрано“.

Шибаните британци винаги искат да са точни. Е, нека той дойде тук и да повиси закачен за краката.

Работата беше неприятна и ми стана горещо. Ръцете ме боляха, дланите — също, а жегата започна да пречи на дихателния ми апарат — чувствах я през гумираната тъкан. Шлемът от композитна сплав ми тежеше непоносимо много. А е само 925 грама. Но беше закачен стегнато около брадичката ми, за да стиска респиратора, микрофона и слушалката към лицето и врата ми. Неприятно става, ако човек го носи известно време — и то когато е с главата надолу. Правех имитация на спящ прилеп. Целият апарат беше като петкилограмова тежест, която изтегля врата ми, докато вися. Струваше ми се, че щях да заприличам на шибан жираф преди края на този неприятен момент.

Шест пръта отрязани, остават още два. Потях се като… като себе си. Дали се потях обилно? Да, и това е толкова вярно, колкото че папата е поляк. Чувствах как потта се увеличава. Започваше между пръстите на краката ми, спускаше се по краката, над, около и през чатала ми, просмукваше се край кръста ми, потичаше по гърба ми, избликваше под мишниците ми, където набираше скорост и тръгваше по шията ми като неспирен, неумолим поток, който течеше по адамовата ми ябълка, по брадата ми и се вливаше право в големите ми, широки ноздри, създадени за смъркане на спагети, и ме задавяше и задушаваше.

Дики искаше облекчение. Дики искаше почивка. „Но няма да получиш такава — дочух дрезгавия глас на старши помощник при оръдията Евърет Е. Барет. — Помниш ли какво беше на остров Виейк? Искаше да лежиш на брега и да си пиеш бирата. Но вместо това те накарах да се изкатериш по проклетите кокосови палми, да береш листа и да плетеш шапки. Защо? Защото това ти създаде чувство за самодисциплина. Помниш ли, когато ми показа излъсканите си до блясък обувки и когато те накарах да лъскаш до блясък и подметките си, защото онзи, който лъска половин обувка, е половин мъж? Това ти създаде навик за постоянство. Помниш ли, когато беше махмурлия и те накарах да тичаш всичките онези много мили в мекия пясък с десеткилограмовата мокра жилетка? Чуй ме сега, старшина втори клас Марчинко, негоден идиот: всичкото това не съм го правил напразно. Затова се захващай за работа, мамицата ти. Не трябва да ти харесват лайната, в които си се забъркал. Просто трябва да направиш каквото е нужно.“

Както винаги старшината беше прав. Раздвижих врат, за да облекча мускулите на врата си, и продължих.

Беше добре, докато ми се свърши ацетиленът при последния срез. Гледах как пламъкът прекъсва на петнадесет сантиметра от носа ми, и започнах да псувам боговете на войната, които ме бяха оставили да вися (при това в буквален смисъл) като кон на празни ясли. Нямаше начин да ме прецакат и да не изпълня отмъщението си. Пуснах горелката и хванах решетката с ръце, като взех да дърпам жестоко и да крещя псувни в маската си. Решетката не помръдна — но щях да я накарам да мръдне.

Не се поддаваше. Стоманата беше добра. Извих тялото си, за да се опитам да застана в по-добро положение и да мога да натискам с по-голяма сила. Пъхнах ръце зад решетката, наврях рамо в тесния процеп между нея и прозореца и се напънах. Усетих как в тялото ми разни неща започнаха да пукат, но не беше време да се занимавам с това. Отново натиснах решетката.

Този път ми се стори, че усетих нещо като „намек“ за поддаване. Да, щом поддаде, дори и толкова малко, знаех, че шибаната решетка е моя.

Накрая поддаде. Заклатих я напред-назад, докато се откъсна. Бях изтощен. Не можех да разтворя пръсти, за да пусна пръта. Накрая успях да ги отделя от метала и някой над мен изтегли решетката и я постави на покрива. След това Уондър и Гръндъл изтеглиха и мен. Легнах по гръб изтощен, задъхан, с широко отворена уста и напълно съсипан — а дори не бяхме започнали мисията.

Всяко кокалче, всяко хрущялче, всяка става в тялото ми пареше, болеше и се свиваше в спазми. Бях развалина. Изправих се на колене и направих сигнал за тръгване. Време беше да тръгваме. Натиснах бутона на гърдите си, за да известя Мик, че най-после потегляме.

04,12. Гризача поведе. Слезе по въжето, тихо си проправи път през разчупените стъкла, пъхна се в комуникационния център, провери за мини, препъващи телове за задействане на бомби и други възможни опасности и като не откри нищо, зае отбранителна позиция в далечния край на стаята, за да покрива останалите, докато се спуснем и влезем.

Разпръснахме се. Въпреки че беше важно да слезем до втория етаж, където се намираха заложниците, исках да прегледам колкото е възможно повече от парчетиите тук, за да съм сигурен, че тангата не са скрили кутията с бойните отровни лайна и парче пластичен експлозив C-4. Това щеше да бъде идеалното място за експлозия, защото антраксът би се разнесъл из цял Централен Лондон. Прегледахме залата сантиметър по сантиметър. Видях, че подозренията ми се оправдаха — раненият персонал беше довършен с изстрели в главата. Мислено се заклех пред труповете, че ще изравним резултата.

Нищо. Отидохме надолу по коридора, като се движехме в единична колона, което бяхме свикнали да правим толкова добре. Гризача водеше с готов за стрелба автомат MP-5 със заглушител. Гръндъл Гадния, екипиран с пушка „Хеклер и Кох“, го следваше отляво. Аз ходех на метър разстояние от Гръндъл. Следваше ме Пачия крак. Уондър осигуряваше охраната откъм тила. Стълбището на шестия етаж се появи, когато коридорът зави наляво. Спряхме и Гризача отиде напред. Даде сигнал, че е чисто, и го последвахме.

Слизахме бавно, стъпка по стъпка в тъмното. Това беше обратното на Кайро — сега слизахме надолу стъпало по стъпало, като проверявахме за препъващи телове и други смъртоносни капани. Петия етаж обработихме за няколко минути. Кабинетите бяха опустошени. В оперативния център лежаха три тела — едно от тях беше на Ранди Реймън. Лежеше с пистолет в ръка, от който не бе изстрелян и един куршум.

Разбира се, че не е успял. Не беше стрелец. Наистина се държеше приятно, любезно и възпитано, но когато се е стигнало дотук, не е могъл да натисне спусъка. Хората ми винаги получаваха лоши отчети за пригодност от офицери като Ранди, които ги смятаха за неспособни да се приспособяват, негодници, неуправляеми и дори боклуци.

Но хората ми и аз можехме да натиснем спусъка — и го правехме, — когато се наложеше. Затова Военноморските сили се нуждаеха от нас. Може и да не ни харесваха, но се нуждаеха от нас.

Тук също нямаше антракс. Чисто беше. Слязохме на третия етаж. Празно. Всичко се развиваше прекалено гладко — не по вкуса ми. Не ме ли прецакваха?

Най-после мистър Мърфи се появи на стълбите между третия и втория етаж. Гризача каза „тцъ-тцъ“ в микрофона си и ме извика при себе си. Отидох да видя какво има.

Добре го бяха направили. Признавах им го. Шест нишки, всяка с възглавничка, задействаща се при натиск, не позволяваха придвижване напред. Парапетът и колонката под него също бяха минирани.

Това беше добре обмислен капан, препятствие, с което бих се чувствал горд.

Но не бях горд — бях разстроен. Вдигнах ръкавица и Уондър и Гръндъл се представиха отпред и в средата.

— Ну?145

Уондър сви рамене.

— Ще преминем над него или през него.

— През него?

— Ще го взривим, Дик, хуй такъв.

Това не беше подходящо — твърде далеч се намирахме от заложниците, за да можем да стигнем до тях, преди тангата да започнат да ги трепят.

Пачия крак си проправи път, за да огледа. Едва виждах очите му зад респираторната маска. Но вдигна палец към мен и се залови за работа.

Върна се на третия етаж и спусна едно въже от противопожарното табло към нас. Нави въжето стегнато около опората над мините, после го хвърли много внимателно от другата страна на възглавничките и експлозивите.

Извади парче рибарско влакно и кукичка от джоба на бедрото си, завърза кукичката и закачи въжето, като го върна от другата страна на експлозивите.

След това завърза въжето, прибра си влакното и кукичката и вдигна палец.

Ако имаше цици на гърба си, щях да се оженя за него още там. За четири минути ни беше построил мост. Тесен и опасен, но щеше да ни свърши работа.

Пачия крак мина пръв, защото беше най-добър катерач. В другия край се обърна, за да провери дали площадката не е минирана. Не беше. Затова Гризача го последва, след него отиде Уондър, после Гадния и аз. Защо минах последен, като винаги говоря за това, че трябва да се води отпред? Защото имам най-голям задник от всичките и ако някой щеше да взриви мината, то това щях да съм аз.

Заехме позициите си. Обадих се по радиотелефона, за да кажа на Томи, че сме заели позиции — най-после. Долових облекчението в гласа му.

— Минус петнадесет секунди — каза ми.

Клекнахме и започнахме да броим. Това беше моментът на истината. Знаехме какво трябваше да направим. Въпросът е дали можехме да изпреварим часовника.

Нищо не може да опише достатъчно добре лудостта и хаоса при спасяване на заложници. Скоростта и изненадата са двата ключа към успеха. Дезориентирането на терористите е от максимално значение. Затова са важни шумът и светлината на заслепяващите бомби. Стрелбата също помага.

Чухме експлозии, когато бойците на Мик преминаха през прозорците на първия етаж. В мига, когато чухме избухванията на заслепяващите бомби, тръгнахме.

Аз водех. Метнах три заслепяващи бомби пред себе си и закрих очи, когато избухнаха. Тръгнах през вдигащия се дим.

Едно танго застана в средата на коридора. Свалих го с откос от три куршума. Видях още един. И него свалих. Появи се трети и Гадния го разкъса надве със залп от пушката си. Шибаната сплотеност на групата — знаехме къде е огневото поле на всеки и можехме буквално да стреляме над главите си без аварии.

Последван от Стиви Уондър по петите, затичах по коридора към залата за конференции. Останалите щяха да прочистят другите кабинети по пътя си.

Когато ударих тежката врата и метнах заслепяващата бомба, нещата започнаха да се движат като в забавен кадър. Виждах заложниците с ръце зад тила, свити в далечния край на залата под големите прозорци, които гледаха към Гроувнър скуеър. Изкрещях да не мърдат, да не стават, да целунат пода, но гласът ми беше заглушен от респиратора — а да не говоря за сто осемдесетте и пет децибела от „заглушаващия“ елемент на заслепяващата бомба.

Тя изтрещя с невероятен гръм — сътресението изпочупи стъклата и ги пръсна из стаята като смъртоносни парчета. Оранжево-бялата експлозия удари като някаква проклета огнена буря. Навсякъде полетяха искри. Пердетата над прозорците започнаха да димят — за няколко секунди се бяха запалили.

Но бомбата свърши работата си — задникът с автомата MP-5 беше коленичил, ръцете му се насочваха към ушите, защото нямаше никакви слухозащитни средства.

Но носеше куршумоустойчива жилетка и затова нанизах три куршума в главата му. Първоаприлска шега, минетчия такъв.

Отклоних се надясно е гръб към стената и започнах да обикалям стаята. Това беше предварително съгласуваният план. Уондър щеше да изпълни същото хореографско съчетание, но от другата страна. Огневото ни поле винаги оставаше едно и също, четиридесет и пет градуса, което ни осигуряваше застъпваща се зона за убиване, без да стреляме един срещу друг или към заложниците.

Облегнах се с гръб в ъгъла на стаята и се завъртях деветдесет градуса на юг.

— Уондър — ъгъла!

— Да. Разбрано. — И той се завъртя по същия начин.

Два откоса от по три куршума откъм Уондър. Още два. Заработваше си парите.

Исках бързо да прочистя проклетата стая. Имаше твърде много въпроси без отговори. Къде се намираше шибаният контейнер с бойните отровни лайна? Заложниците бяха ли минирани? Но трябваше да действаме стъпка по стъпка.

Е, нещата вървяха добре за хората на Мик. Чувах радиосигналите и знаех, че са завладели мазето. Нямаше контейнер с антракс и всички заложници бяха наред.

Сега се занимаваха със заложниците — извеждаха ги бегом от сградата, мятаха ги на улицата и един по един ги оглеждаха, за да е сигурно, че между тях няма някой от лошите.

Забелязах нещо движещо се в посока четири часа. През дима се движеха две сенки. Оставих автомата си да увисне на ремъка и извадих пистолета „Глок“ — но онези бяха изчезнали. Започнах да се движа като фехтовач, плъзгах се покрай стената крачка след крачка, преминавах през дима, а лазерният лъч правеше откоси наляво-надясно, надясно-наляво.

Отново движение. Пред мен изникна сянка. Нямаше време да се прицелвам. Лазерният лъч докосна сянката, стрелях два пъти и се проснах по корем.

Три бързи изстрела разбиха ламперията пет сантиметра над главата ми. По дяволите. Този задник си го биваше. Беше проследил огъня от изстрелите или лазерния лъч.

Нещата ставаха опасни. Знаех, че ако се придвижа в центъра на стаята, Уондър може да ме сметне за противник и да надупчи гадния ми словашки задник.

Но нямаше друг начин, освен наистина да очистя тоя гад. Затова плонжирах два-три метра навътре в стаята, като много хубаво нараних лактите и коленете си в паркета, след което се претърколих надясно (или ляво от неговата страна), изправих се на нараненото си коляно и ударих бутона за лазерния мерник. Оня стоеше на метър от мен, като все още стреляше спокойно към стената, където се намирах преди малко.

Пипнах те! Чувствах се като шибания адмирал Хорейшо Нелсън146. Чувствах се като шибания Джон Пол Джоунс147. Защото стоях отстрани на смрадливия минетчия и го държах на мушка. Приготви оръдията. Всичкото безсилие, което бях изпитал през изминалите часове — висенето надолу с главата, прерязването на проклетите решетки, — всичко това се прокрадна в мозъка ми, премина през нервната ми система и се спусна през ръцете ми, за да се концентрира в десния ми показалец, който преодоля двата килограма и седем грама, необходими за натискане на спусъка на моя „Глок“. Прицелих се. О, кръвта ми биеше — най-малко 140 удара в минута. Огън. Но държах шибания пистолет достатъчно стабилно, за да забия три куршума в него — в главата, врата и под мишницата. Падна на място.

Забих още един куршум в главата му, за да съм сигурен, че няма да стане. И аз като адмирал Джоунс още не бях започнал боя.

Чух в слушалката гласа на Гадния. Той, Пачия крак и Гризача бяха прочистили стаите си. Идваха към нас.

Настъпваше трудната част. Вижте, в такива моменти човек се движи с максимална скорост. Всъщност необходимо ми е повече време да ви го разкажа, отколкото трябваше, за да го направим. Освен това колкото повече са телата, толкова повече се объркваш.

Но какво пък, мамицата му — нямах нищо против малко помощ. Тук имахме четиридесет заложници и те започваха да реагират неправилно — искаха да излязат. Извиках хората си, като им обясних горе-долу къде сме аз и Уондър.

— Гаден, пръсни прозорците.

Това щеше да помогне да проветрим стаята, за да видим какво правим, по дяволите.

Чух четири бързи изстрела от сачмената пушка на Гадния и димът започна да се разсейва. Когато облачността премина от купеста в рехава, дръпнах рязко респиратора от лицето си и изкрещях:

— Всички долу — по лице на шибания под!

Заложниците, изглежда, смятаха, че не говоря на тях, затова забих няколко куршума в стената над главите им с автомата си. Налапаха паркета.

— Краката и ръцете настрани — бързо, бързо!

Ритнах едно колебаещо се тяло, за да съм сигурен, че заповедите ми се изпълняват дословно. Заложниците лежаха по корем на пода с разперени ръце и крака. Обадих се на Томи веднага да изпрати подкрепления.

Тръгнахме между заложниците с готови за стрелба оръжия. Гризача, Гадния и Пачия крак стояха на пост с пистолети, насочени към жизненоважни органи, и пръсти на спусъците, докато аз и Уондър претърсвахме заложниците един по един от горе до долу.

Няма начин човек да бъде внимателен и нежен, когато прави такова нещо. Когато командвах „Червената клетка“, обучавахме охраната на базите как да претърсват. Например жените от охраната често пъти се притесняват да претърсват чатала на мъжете. Няма място за подобни притеснения. Същото се отнася за мъжете, които претърсват чатала на жената или гърдите й.

Повярвайте ми, това не е сексуално издевателство, а застраховка живот. Много пъти моите мъже криеха пистолети шести калибър или бомба в слиповете си, защото знаеха, че жените няма да ги опипват. Често използвахме жени да пренасят оръжията, защото знаехме, че моряците ги претърсват, без да докоснат циците им.

Кой беше заложник и кой танго? Нямаше начин да разберем това със сигурност. Затова преглеждахме всички и търсехме оръжия, бомби или експлозиви. Всички, дори и хората, които познавах.

Оставих Уондър да се позабавлява с Пинки — почти беше решил да му направи проктоскопия148, когато го разкарах.

Пинки не виждаше нищо забавно в това. Щом махнахме лепенката от устата му, започна да създава главоболия. Разкрещя се някой да дойде и да ме арестува.

Любезни читателю, вече си разбрал — макар с болка да си го признавам, — че може би не съм най-нежният, най-съчувстващият и най-разбиращият човек на света. Може би си забелязал, че не си падам много по лигавите нежности в стил Фил Донахю149.

Но трябва да ви кажа, че дори моята груба чувствителност беше накърнена от грубото, необмислено, неовладяно избухване на Пинки. Искам да кажа, че току-що бях отървал задника му. А и доста път извървяхме дотук — обиколихме половината свят плюс-минус неколкостотин мили. Тъкмо бяхме изпълнили успешна, бих казал, идеална операция по освобождаване на заложници.

Доколкото ми беше известно, до момента не бяхме загубили нито един заложник. Погледнах злобно към Пинки — искам да кажа, че до момента не бяхме загубили нито един заложник. Но тук, сякаш да ме изкуши към хаоса, се намираше един надут задник с три звезди — който само преди няколко часа беше толкова уплашен, че се беше напикал, а сега ревеше да дойдат всички и да ме оковат във вериги, да ме отвлекат и да ме затворят в килия, където да чакам военен съд по късата процедура и той да казва какво да се направи.

Подобна липса на такт ме натъжи, особено предвид факта, че Пинки беше офицер и по всяка вероятност джентълмен.

Затова повдигнах въпроса:

— Е, Пинки, това съвсем не е подходящ начин да благодариш — казах.

Но имах още работа и тъй като бях казал какво мисля, а и нямаше какво повече да добавя (и тъй като Пинки реши да не ми обърне внимание), възприех обичайния си директен — някои биха казали нетипичен — подход. Засилих се, замахнах с лявата си ръка и — прас! — накарах кучия син да загуби съзнание.

Гледах как Гадния го влачи за краката и как главата му тропа по дървения под. Щом имах да плащам много, бях съгласен да рискувам. Какво можеха да ми направят? Да ме уволнят ли?

Не. Имах застраховка срещу уволняване. Тя беше заровена под пода в кухнята ми.

05,32. Сградата беше обявена за прочистена. Мик и аз стояхме във фоайето на приземния етаж, което още миришеше на кордит, сълзотворен газ и застояла пот. Лицето ми беше мръсно. Носът ми кървеше, устната ми беше разцепена, а лактите и коленете ме боляха така, че имах чувството, че сякаш съм изиграл наведнъж всичките мачове за купата „Стенли“ от изминалото десетилетие.

Това беше добрата новина. Лошата беше, че въпреки внимателното претърсване, независимо че момчетата ми и тези на Мик провериха проклетото Главно командване сантиметър по сантиметър, не се намери кутията с антракс.

Бяха ни изиграли, прелъстили и изоставили. Или на езика на тюлените — бяха ни го начукали, и то много добре.

Разбира се, че ни го бяха начукали. Помниш ли, любезни читателю, когато ти казах неотдавна, че нещо не беше наред с факта, че онези копелета не отправят ултиматуми? Е, това ме беше тормозило цяла нощ. Всичките танга, които очистихме в Афганистан, носеха списъци с искания. Тези тук нямаха такива. Сега разбрах защо. Те бяха за отклонение на вниманието. Цялата операция беше за отклоняване на вниманието. Както всичките онези терористични бомбардировки из Европа служеха за отклоняване на вниманието от нападението над кораба „Маунтбатън“, при което бяха убити командващият и сър Норман Елиът. Имаше пет нападения за една седмица и никакви искания. Е, тези задници също не бяха отправили искания. Значи някъде там, отвън, предстоеше да се случи нещо.

Същото това нещо се случи точно когато смятах да предложа на Мик да вземем момчетата и да намерим петдесетина литра хубава бира. Сър Обри Ханском Дейвис ловко си проправи път през парчетиите, като внимаваше да не развали гланца на бомбетата на обувките си.

Монокълът му висеше като център на мишена върху гърдите му. Държеше клетъчен телефон. Изражението му беше кисело — сякаш е изял един килограм лимони.

Направи гримаса и ми подаде телефона.

— Има обаждане за вас — каза мрачно вместо обяснение.

Натиснах бутона и поставих телефона на ухото си.

— Марчинко слуша.

— Вие сте един непрекъснато натрапващ се неприятен човек — каза гласът от другия край с толкова правилно оксфордско наречие, че човек се замайваше. — Време е да прекратим тази игра. Очаквам ви заедно със сър Обри. Моля, елате сами и невъоръжени — или над цял Лондон ще се разнесе антракс.

Когато ви бъде отправена такава изключителна покана, единственият възможен отговор е положителният.

— Това звучи добре. Вие от дом „Брукфийлд“ ли се обаждате?

След като не отговори, продължих:

— Ще бъда там след половин час. Но имаш ли нещо против първо да се измия, стари приятелю? Малко съм, ъъ, вмирисан в момента — навярно съм пролял доста от кръвта на твоите хора и ме е опръскала.

— Нямам нищо против — отговори „Наричай ме Ишмаел“ през идеалните си стиснати зъби. — Смятам, че мога да вместя половин час в графика си.

Говореше като типичен англичанин.

Изобщо не ми пукаше на… досещате се на коя работа, какво смята той.

— Честно казано, лорд Брукфийлд, смятам, че графикът ви ще се обърка съвсем. Но не се притеснявайте, ще дойда веднага, щом мога.

Глава 22

Тод Стюарт ни посрещна на вратата. Дългата му коса беше прихваната с широка лента от шотландско каре. Съобщи ни, че лордът ни очаква в дневната на първия етаж. Но най-напред трябваше да изпълним някои формалности.

Бързо прекара ръце по ушития по поръчка костюм на сър Обри. След като не намери нищо, насочи вниманието си към мен.

Бях спазил обещанието си да се изкъпя и да се преоблека — дрехите взех от куфара от вила „Свирепия“, който оставих на съхранение в гардеробната на хотел „Мариът“ още преди всички тези събития. Носех обувките, с които участвах в нападението над терористите. Но дрехите се различаваха: изгладени дънки, тениска с яка и емблема на „ТЮЛЕН-група 6“ върху левия джоб, както и спортно фирмено яке на „Хеклер и Кох“ на гърба с огромна рисунка на стрелци от немските антитерористични групи GSG-9, които разкъсват с куршумите си някакви неприятни на вид фундаменталистки ислямски танга.

Джинсите се придържаха от широк, богато украсен кафяв колан за пистолетен кобур, закопчан с десетсантиметровата тока от чисто сребро, която бях получил като подарък при раздялата ми с хората си, когато напусках, за да създам „Червената клетка“ — оригиналът на тази тока се намираше в музея на диверсионните водолазни части и тюлените. Имаше размерите на трофейна тока за родео: огромен овал от ковано сребро, върху който беше гравиран „Будвайзер“150 върху римската цифра VI.

Тод започна отгоре. Опипа яката на ризата ми и измъкна бръснача, залепен с тиксо за врата ми.

— Лошо — сгълча ме той.

После започна да ме опипва отстрани.

— Гъделичкаш ме, приятел — казах.

— Не ти минава номерът, приятел.

Продължи, като пръстите му обикаляха върху гръдния ми кош — напред-назад, назад-напред. Измъкна химикалката „Монблан“ от джоба на гърдите ми, отвори я и видя спусъковия механизъм за изстрелване на единствения куршум калибър 5,58 мм. Изцъка с език и я пусна в джоба на сакото си.

Прокара ръце около кръста ми, бръкна под дънките и извади сгъваемия ми боен нож „Емерсън CQC6“ от дясната страна и го пъхна под колана си.

— Това няма да ти трябва повече.

Продължи в южна посока. Обърна джобовете ми навън, потупа джобовете на задника ми, за да провери дали са празни. Прегледа портфейла ми. Плъзна длани по шевовете на дънките ми и обиколи горния край на обувките ми (измъквайки ножа „Гербер“ от дясната и ножа „Мед дог фрийкуънт флайър“ от лявата), след което тръгна нагоре по вътрешната страна на краката ми, стигна до чатала, стисна ръка и ме потупа.

Закашлях се.

Остана доволен и отстъпи, за да се наслади на работата си.

— Чист си — произнесе се той.

— И мек като бебешко дупе — добавих.

Това не предизвика дори сянка от усмивка на лицето му. Тод посочи нагоре по стълбите.

— Насам — каза той и ни поведе.

Истински навъсен шотландец — нямаше никакво чувство за хумор.

Всъщност чувство за хумор нямаше и сър Обри. Мрачният образ на Човека с монокъла не се беше променил изобщо от момента, когато се бяхме качили в неговото „Бентли“151 за дългия път до Хампстед, придружени от квартет полицаи на мотоциклети, както и двама телохранители от Специалните сили.

Седеше мълчаливо в левия ъгъл на задната седалка, когато завихме около Рийджънтс парк, минахме покрай Суис котидж и Финчли роуд, качихме се по авеню „Фитиджон“ и тръгнахме по тясна уличка до Хампстед Хай стрийт, където спряхме пред полицейския участък на пресечка и половина от къщата на Брукфийлд. С приведени рамене бяхме минали заедно покрай полицейската бариера, която спираше телевизионните камери и любопитните зяпачи, за да отидем към вилата, в която бях влязъл с взлом само преди няколко седмици.

Е, имаше основание да се безпокои. Той беше дал на лорд Брукфийлд свръхсекретно разрешително и му беше позволил да влезе в правителството на нейно величество. Ако питате мен, падаше му се така да се развият нещата.

Там, откъдето идвам, общоприетата практика е всеки да си заслужи разрешителното. Не го получаваш просто защото имаш титла пред името си или защото по една случайност си завършил в определено училище. Тази система на връзките е прецаквала британците и преди.

Искате пример? Добре. Какво ще кажете за Ким Филби? Харолд Филби, по прякор Ким, синът на известен английски изследовател, е идеален пример за това как британската система на старите приятели се обърква. Богатият алкохолизиран пелтек Филби беше един от най-големите шпиони, излезли от Кеймбридж, както и няколко негови приятели.

Работил с американците по време на Втората световна война, като се издигнал до най-високо ниво на Британската разузнавателна служба. През 1951 г. бил принуден да напусне разузнаването заради подозрения в двоен шпионаж. Въпреки това много хора в правителството все още го приемали и работели с него — до деня през януари 1963 г., когато изчезнал от Бейрут, избягал при руснаците и се появил в Москва като полковник от КГБ с многобройни отличия. Не само Филби е бил мръсен, но и трима от момчетата, с които е учил в Кеймбридж — колегите звезди от Разузнавателната служба Доналд Маклийн, Гай Бърджис и Антъни Блънт също се оказали агенти на КГБ.

Отидохме до дневната на първия етаж с пищно изрисувания таван и килимите от Обюсон. Брукфийлд ни чакаше. Беше в карирана риза с двойни маншети на ръкавите, раирана вратовръзка от плетена коприна, сив панталон от фланелен плат и сако за езда от дебел туид. Обувките му с шити бомбета бяха от кафяв велур. Изглеждаше като в истинска реклама на модна къща „Бърбери“.

Стоеше мълчаливо, облегнал ръка на лавицата на богато инкрустирания със седеф сирийски скрин.

— Много се радвам, че успяхте да дойдете — каза с равен глас. Посочи един раиран диван срещу себе си.

— Моля, седнете.

Сър Обри и аз се сплескахме един до друг, като двойка засрамени седмокласници преди първия си танц. Тод зае позиция точно зад мен. Присъствието му накара четината на врата ми да настръхне. Станах.

— Ако нямате нищо против — казах, — бих предпочел да стоя прав.

Брукфийлд ме погледна с пронизващите си зелени очи.

— Нямам нищо против.

Настъпи тишина. Чувах тракането на будилник някъде в къщата. Брукфийлд отвори една от вратите на скрина и извади маслиненозелена кутия — точно като онези, които бях извадил от склада за радиоактивни отпадъци в „Numero Douze“ до Ница. Кутията беше запечатана. Но около външната страна на дъното бе увит гъвкав лентов заряд. През оловната му обвивка беше вкаран електронен взривател с размерите на молив.

Сега установих, че кабелите от детонаторната капачка влизаха в сакото на Брукфийлд. Погледнах по-отблизо. Държеше автономния детонатор в дясната си ръка.

Пред нас се намираше живо, дишащо експлозивно устройство. Нямах абсолютно никакъв шанс да успея да стигна до Брукфийлд, преди да взриви заряда и да изхвърли смъртоносния антракс над северната част на Лондон.

Самодоволната физиономия на Брукфийлд подсказваше, че знае, че се досещам какво е постигнал.

— Трябва да приемете факта, че съм готов да умра — каза той вместо обяснение. — Казах ви, полковник, че за джихад вече са се пожертвали два милиона мъченици.

— Да — отговорих, — и може да изиска живота на още два милиона.

— Точно така. Знаете ли, аз съм абсолютно сериозен. Абсолютно посветен съм на каузата си.

— Да, разбирам това.

Замълчах. Осъзнавах, че той определяше как ще протече срещата ни и сър Обри му позволяваше да го прави. Така лорд Брукфийлд командваше, а това не беше в мой интерес. Време беше да раздвижа нещата, а да не говорим за това, че трябваше да се захващам за работа.

— Е, лорд Брукфийлд, защо ни повикахте?

— Въпреки че имам желанието да умра, не съм сигурен, че това е подходящото време и място. Има още несвършена работа.

— Сигурен съм, че е така — казах, като бавно се придвижих към него. — Но не и работа за вас.

Щом мръднах, се раздвижи и Тод. Застана между мен и Брукфийлд.

Младият благородник направи знак на телохранителя си да се отмести, за да може да бъде лице в лице с мен.

— Ще видим това — каза. — Вие, полковник, сте достоен противник. Трябва да призная, че ме тревожеше това, че не можех да се свържа с групата си. И затова в последната минута не разреших това нещо — той потупа с ръка кутията — да се отдели от мен.

Прав бях — тангата в Главното командване бяха само за заблуда. Той си беше задържал кутията. Преместих се леко наляво. Тод повтори движението ми като огледало. Погледнах Брукфийлд и стиснах юмруци.

— Кучи син.

— Полковник, недейте. — Сър Обри стана и разтвори ръце с дланите нагоре. — Нека чуем какво има да каже лорд Брукфийлд.

— Благодаря ви, сър Обри. — Брукфийлд наклони глава към шпионина с монокъла. — Ще бъда кратък. Факт е, сър, че независимо от предоставените ми преимущества, независимо от произхода и ранга ми всички вие винаги сте гледали на мен като на аутсайдер.

— О! — Монокълът на сър Обри падна на гърдите му. — Протестирам.

— Няма значение. — В гласа на Брукфийлд прозвучаха решителни, дори фаталистични нотки. — Може да протестирате, но е вярно. Макар и да съм син на английски благородник, вие виждахте единствено едно от онези богати арабчета, дошли в Англия, за да се образоват. Владея писмено и говоримо гръцки, латински, иврит и арамейски, а да не говорим за френски, немски и италиански. Говоря, чета и пиша на арабски — по-добре, отколкото могат повечето от вашите учени. Вие ме допуснахте в домовете си, в клубовете си, в правителството си. Но по принцип всички вие гледахте на мен като на… на нищо повече от един привилегирован навлек. За щастие имах възможност да отклоня предубежденията ви и да се възползвам от тях. Засилих чувството си на дълг към всички ислямски народи. Това ме накара да се боря за съдбата си на водач.

Беше време за план А: изтънченост в стил Марчинко.

— Какви са тези конски аки — прекъснах го, — какви са тези конски фъшкии?

Брукфийлд ме погледна, сякаш го бях ударил през лицето:

— Какво?

— Ти си просто един нещастен мърморко и тъп задник, който само може да яде лайна. Обвиняваш всички останали за проблемите си. Е, да ти го начукам. Имал си всички предимства — пари, образование, пост, връзки, — но не можеш нищо друго, освен да подсмърчаш като някакво сополиво учениче, на което носната кърпичка не е изгладена както трябва. Ти си една путка, лорд Брукфийлд, просто една шибана путка.

Когато свърших, Брукфийлд се беше овладял.

— Опитвате се да ме провокирате. Няма да успеете, полковник. — Извади огромна ленена кърпа от левия джоб на панталона си и си обърса челото. — Знаете ли, в долината Бекаа, когато бях заложник, прочетох Свещения Коран за първи път. Преди това го бях чел двадесет пъти, но никога не разбирах какво всъщност ми казва.

Окей, трябваше да мина към план Б. Отново прекъснах монолога му:

— И какво ви каза той?

Не обърна внимание на сарказма ми.

— Че изкуплението е достижимо — каза той със спокойно изражение. — Бог обещава на онези, които вярват в него, пищни градини, напоявани от прохладни води, където ще живеят вечно в красиви къщи и ще бъдат почетени от присъствието Му.

Погледнах лорд Брукфийлд и се приближих сантиметър-два към него.

— Рецитирате обещанието на Аллах към истински вярващите.

Погледна ме спокойно.

— Предпочитам да го смятам за обещание на пророка към мъчениците. Следният стих, полковник, казва: „Воювайте с неверниците и лицемерите. Разправяйте се с тях безмилостно.“

Още малко се приближих.

— С терор ли? С бактериологическа война?

Докато говорех, Тод Стюарт стоеше на мястото си.

— Ако е необходимо — отговори Брукфийлд. — Тези кутии са просто средство за постигане на цел.

Приближих се още малко.

— И целта е?

— Ислямско единство. Ислямското единство не може да се купи, както се опитваха да правят онези от Саудитска Арабия, и други. Не може да бъде постигнато чрез съжителство със Запада, както ще установят онези, на които вашата страна плаща, за да живеят в мир с Израел. То трябва да бъде заслужено — заслужено чрез борба и изкупление. Може да бъде постигнато само ако се спазва моят план.

Планът му беше да се разпали бактериологическа война. Според мен очевидно беше откачил. Думите му нямаха смисъл и му го казах, като отново се приближих няколко сантиметра, без да привличам ничие внимание.

— За вас може би нямат смисъл — каза Брукфийлд с ярко блеснали очи. — Но хаосът, който ще настъпи от тези кутии, ще покаже веднъж завинаги на моите мюсюлмански братя, че Западът е уязвим, че може да бъде победен. И преди е имало победи, но не така големи.

Отново щях да възразя, но Човекът с монокъла ме изпревари и се включи в диалога:

— Подозираме, сър — почтително каза той, — че и на други места във Великобритания има антракс.

Това беше ново за мен. Мик ми беше дал доста изчерпателни сведения, но не каза нито дума за друг антракс освен шестте кутии, които бях взел от „Numero Douze“ и изпратил тук.

Сър Обри продължи:

— Ако ми кажете местоположенията им и ми дадете думата си на джентълмен, че няма да ги използвате срещу нас, може би ще успеем да постигнем някакво споразумение.

Брукфийлд разтегли устните си в усмивка.

— Дума на джентълмен ли? — запита реторично той. — Това ми хареса, сър Обри.

Сър Обри вдигна рамене.

— Инструктираха ме да попитам.

— Не се съмнявам в това.

Брукфийлд беше луд. Изобщо не се съмнявах в това. А нещата започваха да се объркват. Време беше да се заемам с реалността.

— Хайде — казах, — стига толкова.

Брукфийлд ме погледна:

— Какво?

— Край! Разяснихте ни панислямските си възгледи. Добре, съобщението е прието. Разбрахме също, че не ви е много грижа за хора като сър Обри. Е, честно казано, съгласен съм с вас. Той е един задник — надут и така нататък. Но в крайна сметка, лорд Брукфийлд, според мен вие сте едно шибано танго. Стига с мъченическите глупости. Оставете интелектуалната реторика и купешките думи. За мен сте обикновен престъпник, който се опитва да нарани милиони невинни хора. Доказателството се намира точно тук, пред големия ми словашки нос: вие сте се завързали за шибания антракс. Това означава, че ще го взривите, ако не спазим исканията ви. Добре, лорд Брукфийлд, какво искате?

— Винаги сте много прям, нали, полковник?

— Пести ми време.

Ухили се злобно.

— Така смятах. — Извъртя се към мен. — Както казахте, завързал съм се към тази кутия с изключително опасно химическо вещество. Това, което искам, е безопасност за себе си и сержант Стюарт. Ще си тръгнем със собствения ми самолет. Направлението ни не е от значение. От значение е фактът, че ще летим, без да бъдем притеснявани от никого.

Знаех, че това не е всичко.

— И?

— И когато пристигнем там, за където сме тръгнали, аз — ето думата ми на джентълмен, сър Обри — ще ви кажа къде се намират останалите кутии.

Човекът с монокъла кимна.

— Колко са?

— Шест — отговори Брукфийлд.

Сега разбрах какво прави сър Обри. Съобщаваше ми, че не съществуваха никакви други кутии.

Защо? Защото бях изпратил шест от тях на Мик Оуен с любезното съдействие на полковник Анджелоти.

Просветна ми толкова силно, че се зачудих дали другите в стаята виждат светлината. След като никой не реагира, разбрах, че въпросното „просветление от Бога“ е предназначено само за мен.

Просветление номер едно: Мик Оуен е информирал сър Обри през цялото време.

Просветление номер две: Лорд Брукфийлд нямаше никаква представа, че пътуването на Марсел Мустака до Дорсетшир е било отменено поради смърт, причинена (макар случайно) от моя милост в „Numero Douze“. Всъщност, ако лорд Брукфийлд беше проверил какво прави съмишленикът му, щеше да установи, че човек на име мосю Андре Марсел Дало се е регистрирал в хотела, останал е два дни и си е тръгнал, точно по график. Така съгласувах нещата с Мик от Италия.

Когато стана дума за Италия, ми дойде просветление номер три: Бяха ми направили номер. Отново аз представлявах сиренето в капана. Стръвта. Примамката. Птицата-мамец. Баламата.

Разбрах защо съм такъв. А вие?

Не? Позволете ми да обясня накратко. Лорд Брукфийлд беше твърде високопоставен, а също и с доста добри връзки, за да може с него да се разправят англичаните, които робуват на класите. Той представляваше част от структурата на властта им и ако го отстранят, щяха да покажат, че тази власт е напълно изгнила отвътре. Вместо това пуснаха след него един свиреп американец — мен.

Докато получавах просветленията си, сър Обри продължаваше да говори. Аз спрях да разсъждавам и започнах да слушам.

— Къде се намират те, лорд Брукфийлд? — питаше той.

Брукфийлд се усмихна.

— Знаете, че не мога да кажа нищо сега. — Завъртя се. — Мисля си, сър Обри, че би трябвало да дойдете с мен. По този начин веднага след като стигна на местоназначението си, ще ви дам информацията.

Честно казано, писна ми. Командващият, един от най-съвестните и смели мъже, беше убит от този задник. Хауи Калуа също беше мъртъв — паднал при преследването. Сега Брукфийлд заплашваше да отнеме живота на още невинни хора, ако не постигне своето. Сметнах, че всичко, с което мога да го спра, си струва.

Затова, когато Брукфийлд се извъртя, ръката ми се насочи към токата. Бръкнах с три пръста под долния й ръб и извадих малкото пищовче калибър 9 милиметра, нагласено към токата по поръчка.

Пистолетчето е „Дейвис D-38“, срязано и намалено до седем сантиметра. В него има два срязващи патрона — направени по поръчка, с мощен барутен заряд, травмиращи и предпочитани от Док Трембли като последно средство за убиване. Наричат ги форми за сладки, защото режат месото с такава лекота, с каквато формите за сладки режат тесто.

Стрелях два пъти от около метър, като се целех в рамото на Брукфийлд.

Куршумите го улучиха — един в рамото, другият в гръдния кош. Удариха с приглушено тупкане и го отхвърлиха назад. На лицето му се изписа недоумение, когато инстинктивно натисна бутона на детонатора, за да гръмне антраксът.

Само че не можеше да натисне бутона, защото ръката му беше отлетяла на метър от него.

Един куршум от типа „резачка за сладкиши“ има три елемента. Първият е ножоподобен режещ ръб, който отваря огромна рана. Следва малък заряд с пластичен експлозив, който разширява раната. Накрая избухва трети заряд и причинява, огромна, смъртоносна травма. Целият процес отнема по-малко от три стотни от секундата Ако не бъдеш убит от първоначалния удар, умираш от загуба на кръв.

Брукфийлд се строполи на пода, а от мястото, където се намираше ръката му, бликаше кръв. Това означаваше, че куршумите са прерязали артерията. Неприятно за него.

Бих искал да се наслаждавам на гледката, но трябваше да се оправя и с Тод Стюарт. Беше се хвърлил към мен — почти хоризонтално, — насочил към врата ми кама от онези, които използват в Специалните сили на Великобритания.

Боб Спиър, създател на ножа „Фийлд файтър“, има теория за защитата срещу хладни оръжия, която напълно подкрепям. Наричаме я защита К-3. Приложих я на практика.

Първото К е Контакт. Затова не се опитвах да хвана оръжието, когато Тод се нахвърли към мен. Блокирах го с рамо и го фраснах по врата с лакът, като го отклоних от полета му. Падна.

Време беше за второто К — Контрол. Ударих го с един стол, който го зашемети за около половин секунда. Достатъчно ми беше, за да скоча върху него и да забия колене в гърба му, като се опитвах с всички сили да хвана с две ръце китката, която държеше ножа.

Тод не желаеше да ми сътрудничи. Освен това беше доста як задник. Потъркаляхме се известно време наоколо, като всеки от нас се опитваше да постигне надмощие. Ръгнах го с коляно в слабините. Върна ми жеста. Отхапах по-голямата част от ухото му. Той стисна гърлото ми и се опита да строши адамовата ми ябълка.

Освободих се, пуснах лявата си ръка, счупих му носа и се опитах да му издера очите.

Камата изсвистя. Добре ме поряза — точно над лакътя на дясната ръка.

Но това ми даде чаканата пролука. Счупих му палеца, като го натиснах направо назад към голямата му китка. Това привлече проклетото му внимание. Погледна към ръката си смаян.

Ударих го в лицето с юмрук — счупих носа му още веднъж, после се претърколих, ритнах го бързо шест пъти в слабините, сякаш разпъвах килим, и измъкнах ножа от наранената му ръка.

Време за третото К — Контриране. Контрирах го, като забих камата малко под слънчевия му сплит. Чу се ясно съскане, когато пробих диафрагмата му.

Това го спря съвсем. Преобърнах го по корем, счупих врата му и изтощен, легнах по гръб.

Повярвайте ми, има и по-лесни начини човек да си вади хляба.

Обаче не предлагат такива изпитания, нали? Минаха няколко минути, но накрая успях да се изправя на колене, а след това и да стана прав.

Сър Обри говореше по телефона. По лицето му се виждаше, че ще се посере от щастие.

Прикри слушалката с ръка:

— Добре, полковник. Сигурен съм, че вашият командващ щеше да се гордее с вас.

Приятно ми беше да чуя това. Никой не беше споменавал командващия от известно време и ми стана приятно да разбера, че все още го помним. В края на краищата самият той беше поставил началото на тази верига от объркани събития, като ме изпрати в Кайро.

Имаше няколко въпроса, които бих искал да задам на сър Обри веднага — например не беше ли той човекът, издал информацията за операцията в Кайро на Пинки, като знаеше, че Фъшкията ще ме накара да бягам и да се принудя да докажа сам теорията си, че лорд Брукфийлд е танго, с което да позволи британците да останат настрани от операцията, като продължават да ме контролират чрез Мик.

Но добре знаех, че Човекът с монокъла никога не би ми казал истината. Това просто не беше в стила му.

Сър Обри приключи разговора си и затвори телефона. Обърна се към мен.

— Изглежда, че сте счупили челюстта на адмирал Прескът на две места, полковник Марчинко.

Свих рамене.

— Жалко.

— За счупването ли?

— Не, че е счупена само на две места. — Чух шум долу. — Полицията ли е?

Британецът поклати глава.

— Специалните сили. Това нещо трябва да мине тихо. Има прекалено много щекотливи елементи, нали се досещате?

Досещах се отлично.

Сър Обри постави монокъла си на място.

— Е, полковник, какво следва сега?

— Много джин с лед, сър Обри, няколко бири с Мик, а после ще заведа момчетата си у дома, ако нямате нищо против.

— У дома? — Това дори го накара да се усмихне. — Ами адмирал Прескът? Този път няма да се откачите от него толкова лесно.

Поклатих глава.

— Не бъдете толкова сигурен, сър Обри. Убеден съм, че адмирал Прескът и аз ще постигнем разбирателство.

— Така ли? След всичко това си мисля, че различията ви са напълно непримирими.

— Сър Обри, работата е там, че не познавате Пинки така добре, както аз.

В края на краищата знаех нещо за Пинки Прескът III, вицеадмирал от Военноморските сили на САЩ, за което сър Обри нямаше представа.

Все още имах шибаното му досие от Следствената служба.