Зелени години

Първа глава

Хванал здраво мамината ръка, аз напуснах мрачните сводове на гарата и навлязох в светлите улици на непознатия град. Склоних да се доверя на тази мама, която до днес не бях виждал и нейното уморено, угрижено лице с посърнали очи никак не приличаше на лицето на моята майка. И въпреки че ми купи от автомата шоколадов сладолед на клечка, не успя да ми внуши обич. По време на бавното ни пътуване от Уинтън, седнала в третокласното купе срещу мен в износена сива рокля, забодена с голяма брошка от светлочервен кварц, с тънка яка и провиснала над ушите широкопола шапка, тя се взираше през прозореца, наклонила глава встрани, а устните й мърдаха, сякаш разговаряше сама със себе си, безмълвно, но оживено, и от време на време докосваше края на окото си с кърпичката, като да прогони някоя муха.

Сега, когато слязохме от влака, тя се опита да оправи настроението си. Усмихна се и стисна ръката ми.

— Ти си истински мъж, ето, не плачеш. Как мислиш, ще можеш ли да вървиш пеш до вкъщи? Не е много далече.

Със силното желание да й угодя, аз отговорих, че ще мога. И така, ние не взехме единствения файтон пред гарата, а се спуснахме пеша по Хай стрийт. Мама се опитваше да привлече вниманието ми към забележителностите на града, покрай които минавахме.

Тротоарът под краката ми продължаваше ту да се издига, ту да се спуска надолу; грохотът на вълните в Ирландския канал още бучеше в главата ми; чувствувах ушите си заглъхнали от дрънкането на витлото на „Вайпър“. Пред една красива сграда с лъскави гранитни колони, разположена навътре от улицата зад две железни оръдия и един флагщок, чух мама да казва с лека гордост:

— Това е Ливънфордската община, Робърт. Мистър Леки… татко… работи там, завежда здравния отдел.

„Татко… — помислих си зашеметен — мъжът на мама… бащата на моята майка…“

Вече влачех краката си, а мама ме гледаше угрижено.

— Много лошо, че днес няма трамваи — каза тя.

Бях далеч по-уморен, отколкото си мислех. И доста уплашен. Септемврийският следобед безжалостно осветяваше града, пълен с калдъръми и всякакъв шум, който съвсем не успокояваше както познатото постоянно бучене на колите, профучаващи пред отворения прозорец на дома ни на Феникс теръс. Откъм корабостроителницата се носеше силното тракане на чукове, а откъм завода за котли, който мама ми показа с напукания си, покрит с ръкавица пръст, се издигаха ужасни струи пламъци и пара. На улицата подменяха трамвайните линии. По ъглите леки вихрушки хвърляха праха във възпалените ми очи и отново започнах да кашлям.

След малко обаче шумът и бъркотията останаха зад нас. Прекосихме един открит общински парк с езеро и кръгла естрада за оркестър, навлязохме в тихо предградие, което приличаше на част от малко селце, уютно разположено зад горист хълм. Тук имаше и дървета, и зелени поля, няколко старомодни магазинчета и къщички, една ковачница, отвън с корита за поене на коне и педантични вили с боядисани железни огради, кокетни цветни лехи и внушителни надписи от рода на „Халънсвил“ и „Гленелг“, изписани със златисти букви върху цветните стъклени прозорчета над входните врати.

Най-после, на половината път по Драмбък роуд, спряхме пред висока къща-близнак, построена от сив пясъчник. На прозорците висяха жълти дантелени пердета, а над вратата надпис: „Луамънд вю“. Това беше най-незабележимата къща на тихата улица — само около вратите и прозорците имаше зидан камък и малко неугледния й вид се компенсираше от предната градинка, изумително пламтяща от жълти хризантеми.

— Ето че дойдохме, Робърт — мисис Леки се обърна към мен със същия загрижен и радушен тон, подсилен от чувството, че вече сме пристигнали. — В ясен ден се открива красив изглед към Бен. Хубаво е при нас, пък е и близо до Драмбък. Ливънфорд е стар, задимен град, но има чудесни околности. Избърши си очите, така, милото ми дете, сега влизай.

Хвърляйки бисквити на чайките, бях загубил носната си кърпа. Послушно свих покрай къщата, сърцето ми отново силно туптеше от страх пред неизвестното. В ушите ми още звучаха майчинските, но не на място изречени думи на дъблинската ни съседка мисис Чапмън, когато ме целуваше за сбогом онази сутрин на Уинтънското пристанище, преди да ме предаде на мама: „Горкичкият, какво ли ще стане с теб?“

Мама се спря пред вратата на задния двор; един младеж на около деветнадесет години работеше, коленичил над току-що прекопана леха. Щом се приближихме, той се надигна без да изпуска лопатата от ръцете си. Имаше съсредоточен и флегматичен вид и това чувство се подсилваше от бледото му лице, гъстата черна коса и големите дебели очила, които подчертаваха късогледите му очи.

— Пак с тая работа, Мърдок! — възкликна мама с нежен упрек. После, като ме поведе напред, каза: — Това е Робърт.

Мърдок продължи да ме гледа безизразно, застанал като в рамка сред грижливо подрязаните зелени площи с железни пръти по ъглите, на които бяха прикрепени телове за простиране — от едната страна леха от ревен, а от другата — алпинеум от шуплеста сива лава с разстлана по него пепел против голите охлюви. Накрая с голяма тържественост той рече:

— Да, да! Значи това е той. Най-после.

Мама кимна, тревога и тъга отново докоснаха очите й. След миг, почти с театрален жест, Мърдок ми подаде голямата си, изпоцапана и лепкава от пръстта ръка.

— Радвам се да се запозная с теб, Робърт. Можеш да разчиташ на мен — и сериозен обърна големите лещи на очилата си към мама. — Ето, тези димитровчета ми дадоха от разсадника, мамо. Нищо не ми взеха за тях.

— Добре, скъпи — каза тя и се обърна, — само гледай да се измиеш преди да си е дошъл татко. Знаеш как ще се ядоса, ако те завари така.

— Вече свършвам. Идвам след минутка. — Готвейки се отново да коленичи, Мърдок продължи да успокоява мама, докато тя ме въведе през вратата. — Сложих да се варят картофи, мамо.

През помещението за миене на съдове минахме към кухнята, подредена като всекидневна с неудобни гравирани мебели от махагон и лъскави тапети на кубчета, в които се отразяваше бясното кънтене на часовника с махало. Мама ми каза да седна и да си почина, а тя махна дългите игли от шапката си и ги задържа в уста докато нагъне воала. После го забоде към шапката, а нея заедно с палтото закачи в нишата зад завесата, облече синия пеньоар, който висеше зад вратата, и започна с по-голяма увереност да снове напред-назад по изтъркания кафяв линолеум, от време на време ми отправяше нежни, окуражителни погледи, а аз седях неподвижен и притихнал на края на покрития с росер стол до печката в тази чужда къща.

— Ще ядем вечерта, мило дете. Нали разбираш, нямаше ме до сега. Гледай татко да не те види разплакан, когато се върне. И за него това е голяма мъка. А той има много грижи — заема такъв отговорен пост в града. И Кейт, другата ми дъщеря, всеки момент ще си дойде. Тя е учителка… Може би майка ти ти е казвала. — Тъй като при тези думи устната ми потрепера, тя продължи бързо: — Да, знам, че дори голямо момче като теб може да се обърка, ако трябва да види за пръв път роднините на майка си. Но това не е всичко. — Въпреки своята угриженост, тя се опитваше да ме накара да се усмихна. — Адъм, най-големият ми син, се оправя чудесно в застрахователния бизнес в Уинтън. Той не живее с нас, но се отбива, когато успее. И още, майката на татко… Сега тя не е тук, гостува на някакви приятели… но прекарва половината от годината при нас. И накрая, моят баща живее тук постоянно. Той е прадядо ти Гай. — Главата ми вече се въртеше от тая бъркотия непознати роднини, а тя отново си позволи да се усмихне леко. — Искам да ти кажа, че не всяко момче има прадядо. Това е голяма чест. Можеш да го наричаш просто „дядо“, така, за по-кратко. Сега ще му приготвя подноса, а ти му го отнеси горе. Хем ще му се представиш, хем и на мен ще помогнеш.

Освен че слагаше масата за петима, тя с опитна ръка приготвяше и един олющен японски поднос с овална форма и роза нарисувана по средата, поставяйки върху него порцеланова чаша на ивици пълна с чай, чиния с конфитюр, сирене и три филии хляб.

Гледах я, чудех се и с малко дрезгав глас попитах:

— Дядо не се ли храни долу?

Мама изглеждаше леко смутена.

— Не мило дете, той яде в стаята си — тя вдигна подноса и ми го подаде. — Ще се оправиш ли? Направо, до последния етаж. Внимавай да не паднеш.

С поднос в ръце, аз неуверено се заизкачвах по непознатите стълби, объркан пред стръмните стъпала и излъсканата мушамена пътека. Високият тавански прозорец пропускаше само частица от светлината на превалящия следобед. На площадката на втория етаж срещу вградения бойлер бутнах първата от двете врати. Беше заключена. Другата обаче се отвори при неувереното ми бутане. Влязох в непознатата интересна и ужасно разхвърляна стая. Високият железен креват в ъгъла с шарен юрган и изкривени топки още не беше оправен, мечата кожа пред камината бе събрана, кърпата висеше захвърлена на изцапания махагонов умивалник. Погледът ми се спря на черния мраморен часовник — какъвто човек може да получи само като подарък и никога не би си купил сам — легнал на една страна върху разхвърляната полица на камината и всичките му части бяха извадени навън. Почувствувах странния дъх на тютюнев дим, престояло ядене и смесица от сложни, объркани миризми, които определяха аромата на една отдавна обитавана стая.

Със скъсани зелени чехли и раздърпан груб домашен халат, прадядо ми беше потънал дълбоко в тежките развалини на покритото с росер кресло край старата камина и равномерно движеше писалката по дълъг, дебел лист хартия, поставен заедно с оригиналния документ, от който преписваше, пред него на ниската масичка с жълто-зелена покривка. От едната му страна стоеше грамадна колекция бастуни, от другата — кутия с хартия за палене на лула и дълга редица лули с метални „чибуци“ напълнени и готови за употреба.

Той беше грамаден мъж, на ръст доста по-висок от средния, навярно около седемдесетгодишен, с розов тен на лицето и гривеста, все още леко червеникава коса, която красиво се спускаше зад яката му. В същност, косата му е била червена и сега е загубила малко от яркостта си, но без още да е побеляла е придобила удивителен оттенък, златист при определена светлина. Същият оттенък имаха и брадата, и войнствено извитите му мустаци. Въпреки че бялото на очите му беше цялото в жълти точици, зениците оставаха ясни, проницателни, сини, но не като посърналите сини очи на мама, а живи, поразително сини, сини като незабравки, много обаятелни и веднага правят впечатление. Но най-забележителната му черта беше носът — голям нос, голям, червен и камбест, гледах го с благоговение и ми мина през ума, че мога да го сравня само с огромна зряла ягода — същия на цвят и дори осеян със същите дребни дупчици, съвсем като дупчиците за семките на този вкусен плод. Той се налагаше на цялото му лице. Никога, никога досега не съм виждал такъв странен нос.

Сега дядо спря да пише, сложи писалката си зад ухото и бавно се обърна да ме поздрави. При това движение счупените пружини на стола, въпреки напъханата амбалажна хартия между тях, мелодично изскърцаха като въведение към драмата на нашето запознанство. Мълчахме, гледахме се един друг и забравил моментното очарование на носа му, пламнах цял при мисълта каква жалка картина представлявам, застанал там в черния си костюм, купен от магазина за конфекция, с един провиснал чорап, развързани обувки, с бледо, изцапано от сълзите лице и тази моя неизбежно червена коса.

Все още без да продума, той бутна листовете настрана, с неспокоен, но енергичен жест посочи към очистеното място на масата и аз сложих там подноса. Почти без да отмести поглед от мен, той бързо и с безкрайно безразличие започна да яде, като вземаше безразборно и сирене, и конфитюр, мачкаше хляба, топеше корите в чая, а после го изпи на един дъх. Избърса бакенбардите си с длан, инстинктивно протегна ръка и сякаш „яденето“ е просто встъпление към „тютюна“ или към нещо още по-приятно — запали лула.

— Значи ти си Робърт Шанън — гласът му звучеше сдържано, но дружелюбно.

— Да, дядо. — Отговорът ми прозвуча неестествено, като че ли се оправдавах, но помнех напътствията да пропусна сричката „пра“.

— Добре ли пътува?

— Да, дядо.

— Ех, хубави кораби са това Адър и Вайпър. Виждал съм ги на котва, когато бях в армията. Адър има бяла лента на долния стрингер. По това се и различават. Играеш ли дама?

— Не, дядо.

Той кимна насърчително, но все още с известно снизхождение.

— Много скоро ще се научиш, моето момче, ако останеш да живееш тук. Разбрах, че ще останеш.

— Да, дядо. Мисис Чапмън каза, че няма къде другаде да отида. — Обля ме гореща вълна на отчаяние и самосъжаление. Изведнъж почувствах див копнеж за неговото съчувствие, непоносимо желание да му разкрия душата си, ужасното положение, в което се намирах. Знаеше ли той, че баща ми умря от туберколоза, наследствена болест, която като призрак беше отнесла преди него в гроба двете му сестри. Зарази и с ужасна бързина погуби майка ми, и се говореше, че подло е оставила отпечатък и върху мен…

Но дядо пусна замислен няколко кълба дим, продължи внимателно да ме оглежда, изкривил иронично устни, и смени темата.

— На осем години си, нали?

— Почти, дядо.

Искаше ми се да изглеждам колкото може по-малък, но дядо беше непреклонен.

— На тази възраст всяко момче трябва да може само да се оправя… въпреки че, да ти призная, не си пораснал много. Обичаш ли да се разхождаш?

— Никога не съм опитвал по много, дядо. Когато ходихме в Портръш за ваканцията, вървяхме пеш до „Джайънт куузуей“, но на връщане взехме теснолинейката.

— Това е то. Е, ще се поразходим няколко пъти заедно, ти и аз, и ще видиш как хубаво ще ни подействува шотландският въздух. — Той замълча и за пръв път заговори за себе си. — Радвам се, че имаш моята коса. Пламъкът на Гау. И майката ти, бедната, имаше такава коса.

Не можех повече да задържам топлината, която напираше отвътре — почти по навик избухнах в сълзи. От погребението на майка ми у мен се пораждаше този рефлекс, подхранван от съчувствието, което винаги извикваше. Но сега не получих нито сърдечните милувки на мисис Чапмън, нито дъхащите на емфие съболезнования, с които щедро ме обсипваше отец Шанли от църквата „Свети Доминик“. Скоро съзнанието, че прадядо ми не одобрява сълзите, ме накара да се смутя до болка. Опитах се да спра, задавих се и започнах да кашлям. Кашлях, кашлях, докато ме прободе, та трябваше да се хвана за гърдите. Това беше най-силната ми кашлица, съперничеше дори на най-жестоките пристъпи на татко. Откровено казано, аз даже се гордеех с нея, и когато кашлицата спря, погледнах дядо в очакване.

Но той не започна да ме утешава, не изрече нито дума. Просто извади от джоба на сакото си една тенекиена кутия, отвори капака и избра отвътре един голям плосък ментов бонбон. Помислих, че ще ми го предложи, но за моя изненада и огорчение той спокойно го сложи в устата си. После сурово обяви.

— Ако има нещо, което не мога да понасям, то е дете да ми реве. Робърт, изглежда торбичката със сълзите ти е много близо до очите. Трябва да се стегнеш, момче. — Той махна писалката от ухото си и изпъчи гърди. — В живота трябваше да преодолявам много трудности. Мислиш ли, че щях да успея, ако се бях огънал пред тях?

Струва ми се, дядо се готвеше да се впусне в задълбочена и високопарна реч, но в този момент се чу звънеца от долния етаж. Той прекъсна, според мен разочарован, и ми направи знак с лулата си, че трябва да напусна стаята и да сляза долу. Старецът поднови писането, а аз взех празния поднос и се помъкнах засрамен към вратата.

Втора глава

Мистър Леки, Кейт и Мърдок вече си бяха дошли и заедно с мама ме чакаха долу, в кухнята. Тишината, сковала изведнъж стаята, показа, че съм бил предмет на разговора им. Като повечето сами деца в семейството, бях болезнено срамежлив и сегашното ми положение подсилваше още повече това чувство. И досещайки се объркан какво дълбоко отчуждение е съществувало между моята майка и този татко, когато след известна пауза той, накуцвайки, пристъпи към мен, взе ръката ми, подържа я, а след миг се наведе и ме целуна по челото, аз се свих замаян.

— Радвам се да се запознаем, Робърт. Много съжалявам, че не сме се виждали по-рано.

Гласът му не беше сърдит, както смътно се опасявах, а унил и сподавен. Казах си, че не трябва да плача, но когато и Кейт се наведе и неумело, но от душа ме целуна, трудно се сдържах.

— Сега да седнем! — Мама ме заведе до моето място и отново надяна маската на добро настроение. — Почти шест и половина е. Сигурно си прегладнял, сине?

Седнахме. От централното място на масата татко наведе очи и занарежда молитвата, дълга, странна молитва, каквато никога преди това не бях чувал. Пък не се и прекръсти. Започна да реже пред себе си горещото осолено говеждо в голяма овална чиния. На другия край на масата мама сипваше картофи и зеле.

— Ето на теб — каза татко с такъв вид, сякаш на мен даваше някое хубаво парче. Движенията му бяха точни и отмерени. Беше нисък, доста незначителен четиридесет и седемгодишен мъж с тясно бледо лице и малки очи. Тъмните му мустаци бяха дълги и щръкнали, а косата бе сресана на темето така, че да прикрие плешивостта му. В изражението му се четеше едва уловимия отпечатък на примирието, нещо, което може да се види върху лицата на хора, съзнателни и трудолюбиви, но неполучили признание или по тяхно мнение недостатъчно възнаградени от живота. Носеше ниска колосана яка, черна връзка и неочакван за него, но интересен двуреден костюм от син шевиот с метални копчета. На шкафа зад него лежеше униформена шапка с лъскава козирка като на морските офицери.

— Яж и зелето с месото, Робърт. — Той се наведе и ме потупа по рамото. — Много е хранително.

Разбрах, че под всички тези погледи ще ми е трудно да се справя със странните нож и вилица с кокалени дръжки, плъзгави и доста по-дълги от моите преди. Пък и не обичах зеле, а малкото парче месо беше ужасно солено и жилаво. Моят баща с характерния за него весел маниер настояваше на масата ни във Феникс Кресънт да се появява „само най-доброто“ и често се връщаше от работа с някои супер деликатеси като желе от гуава или стриди. Бях наистина съвсем разглезено дете, толкова капризно и придирчиво в яденето, че често през последните шест месеца, за да изям парчето пиле, майка ми ме подкупваше с монета от шест пенса или с целувка. Но сега чувствах, че не трябва да разочаровам татко и с усилие преглъщах безвкусните зеленчуци.

Вниманието ми очевидно беше отклонено в яденето. Татко погледна мама на другия край на масата и предпазливо, но с безпокойство се върна към прекъснатия разговор.

— Нищо ли не поиска мисис Чапмън?

— Не — отговори тихо мама, — въпреки че трябва да се е охарчила за билетите и какво ли не още. Има вид на добра, сърдечна жена.

Татко леко въздъхна.

— Добре, че на света са останали още свестни хора. Трябваше ли да наемате файтон?

— Не, нямаше много нещо за носене. Повечето дрехи са му омалели. Пък изглежда и ония нехранимайковци са отмъкнали всичко.

Сякаш някакъв вътрешен спазъм обхвана татко, той вторачи поглед в нещо мъчително и промърмори:

— Прахосничество едно след друго. Не се учудвам, ако нищо не е останало.

— О, татко, при толкова много болести!

— Но без капчица здрав разум. Защо не са се застраховали? Една нормална полица и всичко щеше да е наред.

Безизразният му поглед се спря върху мен и аз, още по-отмалял, с мъка се опитах да изпразня чинията си.

— Ти си юнак, Робърт. В тази къща нищо не се хвърля.

На масата срещу мен седеше Кейт и мрачно гледаше здрача зад прозореца, сякаш за нея разговорът беше съвсем безинтересен. По едно време тя ми се усмихна окуражително. Чудех се, Кейт бе на двадесет и една година, само три години по-млада от майка ми, а колко малко приличаше на нея. Моята майка беше хубава, а тя изглеждаше грозна, с безцветни очи, изпъкнали скули и суха, напукана румена кожа. Безцветната й коса сякаш бе уловила средното положение между червения цвят на Гау и черния на Леки.

— Ти сигурно ходиш на училище? — попита Кейт.

— Да — пламнах цял, просто защото ми заприказваха; големи усилия се изискваха от мен, за да говоря. — В Кресънт в училището на мис Барти.

Кейт кимна с разбиране.

— Харесваше ли ти там?

— Да, много. Ако отговорим правилно по катехизис или по общообразователните предмети, мис Барти ни дава бонбонени дражета от кутията в долапа.

— Тук, в Ливънфорд имаме хубаво училище. Мисля, че ще ти хареса.

Татко се изкашля.

— Смятам, че началното училище на Джон стрийт… при теб Кейт… ще е напълно подходящо.

Кейт отмести погледа си от прозореца и го вторачи право към татко — настойчиво, почти враждебно.

— Знаеш, че училището на Джон стрийт е малко и мизерно. Той трябва да учи в Академичното училище като всички нас. Човек в твоето положение не може да постъпи другояче.

— Е — наведе очи татко, — може би… но от следващия срок… Сега е четиринадесети октомври, нали? Поизпитай го малко и виж за кой клас е.

Кейт решително тръсна глава.

— Сега той е уморен до смърт и трябва да ляга. При кого ще спи?

Дрямката все по-силно ме завладяваше, но при тези думи аз се сепнах, запремигвах към мама, а тя в това време размишляваше, сякаш другите трудности й бяха попречили да обмисли този въпрос по-рано.

— Много е голям да спи при теб, Кейт… а твоето легло е тясно, Мърдок… освен това често учиш до късно. Защо да не го сложим в бабината стая, татко? Искам да кажа, докато я няма.

Татко отхвърли предложението, като поклати отрицателно глава.

— Тя плаща за стаята си добре. Не можем да се вмъкнем без нейно съгласие. А и скоро ще се върне.

Досега Мърдок бе мълчал. Ядеше флегматично, внимателно оглеждаше храната си отблизо, проучваше като детектив всяко парче хляб и от време на време вдигаше разтворения до чинията му учебник и го държеше толкова близо до лицето си, сякаш искаше да го помирише. Сега той вдигна глава с делови вид.

— Нека спи при дядо. Въпросът е ясен.

Татко направи знак, че е съгласен, но при споменаването на дядо, лицето му помръкна.

Беше решено. Макар да бях полузаспал, сърцето ми се сви от ужас при тази нова перспектива, тази нова брънка във веригата от нещастия, която ме свързваше със странната и страшна личност горе. Но се страхувах да протестирам и бях толкова уморен, че очите ми се затваряха.

Тогава Кейт бутна стола си назад.

— Хайде, скъпи. Топла ли е водата, мамо?

— Да, но трябва да мием и чиниите. Не източвай много.

В тясната баня Кейт ми помогна да се съблека. Лицето й странно пламна при вида на голото ми тяло. На дъното на вградената вана, пожълтяла от употреба и неравна от повторното емайлиране, имаше само шест инча хладка вода. Тя се наведе и започна да ме мие с гъбата и твърдия жълт сапун. Главата ми клюмаше, очите ми вече не можеха да плачат от умора. Стоях послушно, тя ме бършеше, после облякох всекидневната си риза. Резето на банята щракна. Качихме се горе. Там, на площадката, изскочил от мъглата изпод вълните след клатушкането на парахода и бученето в тунелите, протегнал ръка да ме поеме, стоеше дядо.

Трета глава

Трудно се спеше при дядо. Хъркаше силно, мяташе се по неравния, натъпкан с дреб дюшек и ме притискаше към стената. Въпреки това спах здраво, но на разсъмване ми се присъни лош сън. Видях баща си с дълга бяла нощна риза да издишва зеления си чай през инхалатора, онзи малък месингов апарат с червени гумени тръбички, който му бе препоръчал един негов колега, след като останалите лекарства вече не помагаха. От време на време баща ми спираше, кафявите му очи гледаха закачливо, смееше се и се шегуваше с майка ми, а тя седеше и го наблюдаваше, неспокойно стиснала ръце. После влезе лекарят — възрастен човек с мрачно, намръщено лице. След миг се разнесе гръм и огромен черен кон с развети черни пера по главата се втурна в стаята. Скрих лицето си от мъка и ужас, а майка и татко го възседнаха и се отдалечиха в галоп.

Отворих очи цял в пот, чувствувах туптенето на сърцето си в гърлото и видях утринното слънце да залива стаята. До прозореца, почти облечен, стоеше дядо и вдигаше скърцащите щори.

— Събудих ли те? — обърна се той към мен. — Денят днес е чудесен и отдавна е време да ставаш.

Станах и започнах да навличам дрехите си, а той ми обясни, че Кейт вече е тръгнала за училище и Мърдок е отишъл да хване влака за колежа Шери в Уинтън, където се подготвя за някаква държавна служба в пощите. Щом татко излезе на работа, теренът ще се очисти и ние ще слезем долу. Малко се изненадах, когато дядо ми съобщи, че въпреки хубавата си униформа, татко е само участъков санитарен инспектор. Голямата му амбиция била да стане управител във водохранилището, а сегашната му служба — тук дядо се усмихна двусмислено — бе да следи дали всички поддържат в ред боклукчийските кофи и клозетите.

Почти в същото време чухме хлопването на входната врата и мама ни извика долу.

— Как я карате двамата? — тя ни поздрави с лека съучастническа усмивка на неспокойното си лице, сякаш виждаше пред себе си ученици, готови за какви ли не лудории.

— Отлично, Хана, благодаря — отговори дядо учтиво и седна на татковия стол с дървените облегалки на централното място на масата. Скоро разбрах, че той се храни извън стаята си само сутрин на закуска, затова й отдава голямо значение. Печката гореше и в кухнята бе много уютно. На мястото на Мърдок имаше петна и трохи. И тримата се чувствувахме близки. Мама сипа в чашите какао от кутията и наля вода от големия чайник с черен похлупак.

— Чудя се, тате — каза тя, — ще вземеш ли Робърт със себе си тази сутрин.

— Разбира се, Хана — любезно, но сдържано отговори дядо.

— Знам, че ще ми помогнеш с каквото можеш — говореше тя, сякаш това се отнасяше за някой друг, а не за мен. — В началото може да е малко трудно.

— Тц… — дядо вдигна чашата с две ръце към устата си. — Защо предварително да отстъпваме пред трудностите, момичето ми!

Мама продължи да го гледа с оная тъжна, едва уловима усмивка. По този особен израз и по лекото поклащане на главата разбрах колко много го обича. Привършихме закуската, тя излезе за малко и се върна с бастуна му, твърдата квадратна шапка и документите, които го видях да преписва вчера. Тя внимателно изчетка старата износена шапка, после стегна по-здраво документите с тънкия червен ширит.

— Това не е работа за тебе, татко, с твоите способности. Но ти знаеш колко ни помагаш с това.

Дядо се усмихна неопределено, стана от масата и важно сложи шапката си. Мама ни изпрати до вратата. Тук тя дойде съвсем близо до дядо и се загледа дълго, многозначително и неспокойно в сините му очи. После тихо каза.

— Обещаваш ми, нали, татко.

— Ех, Хана! Каква неспокойна жена си! — Той й се усмихна снизходително, хвана ме за ръка и тръгнахме по пътя.

Скоро стигнахме последната трамвайна спирка. Там чакаше един червен трамвай — все още новост по това време, кондукторът наместваше пръта и сред пукот от сини искри се опитваше да го свърже с горната жица. Дядо ме заведе до предната седалка на откритата горна платформа. Още по-силно стиснах ръката му, а той ми хвърли изкосо предразполагащ и пламенен поглед. Набрали скорост, ние се спуснахме по слабия наклон от Тол, понесохме се бързо и уверено към Ливънфорд, а утринният полъх свистеше в ушите ни.

— Билети, моля. Моля, билети. — Чух щракането на кондукторските клещи наблизо, дрънкането на монетите в чантата му, но дядо продължаваше да гледа напред, подпрял брада на бастуна. Вятърът развяваше косата му, беше изпаднал в транс и нито моят умоляващ поглед, нито подканата на кондуктора можеха да го извадят от него. Беше така погълнат от мислите си, така неподвижен, че кондукторът се спря нерешително. Тогава дядо, без да помръдне, придаде на неподвижната си поза такъв възмутен вид, като да каже „и това ми било стар приятел, с когото си се споразумял тайно“, и като връх на всичко така съучастнически и многообещаващо намигна, че човекът се ухили глупаво.

— Ти ли си, Денди? — каза той и след миг колебание бързо ни отмина.

Бях потресен от този пример за дядовия престиж, но след малко разбрах, че се намираме на Хай стрийт, срещу общината. Тук дядо с достойнство слезе и тръгна към ниската сграда с няколко външни стъпала и голяма метална табела с почти изтрита фирма: „Дънкън Маккелър, адвокат“. Прозорците от двете страни на вратата бяха наполовина закрити с някаква мрежа, на единия от тях се четяха избелели златисти букви: „Ливънфордско строително дружество“, а на другия — „Застрахователна компания Рок“. Щом дядо влезе в кантората, напереността му отстъпи място на кристална кротост. Това обаче не му попречи да направи смешна гримаса, когато една непривлекателна жена с излъскани ръкавели подаде глава през прозорчето и строго каза, че мистър Маккелър е зает с кмета Блеър и ние ще трябва да почакаме. Скоро разбрах — дядо не можеше да понася кисели жени и те го караха да прави тази гримаса.

След около пет минути вратата към стаята се отвори и един едър мъж с черна брада мина през чакалнята, слагайки шапката си. Внимателният му поглед ме смути. Изведнъж, намръщил се неодобрително на дядо, той застана пред нас.

— Това ли е момчето?

— Да, кмете — отвърна дядо.

Кметът Блеър отново внимателно ме заглежда като човек, който по-добре от мен самия знае историята ми. Явно си припомняше събитията, свързани с мен, случки, толкова ужасни и недостойни, че аз почувствувах как краката ми треперят от срам.

— Още ли не си успял да се сприятелиш с някои момчета на твоята възраст? — запита той меко.

— Не, сър.

— Можете да си играете с моето момче, Гавин. Не е много по-голям от теб. Ела тия дни у дома. Съвсем близо е, на Драмбък роуд.

Наведох глава. Не можех да му кажа, че нямам никакво желание да играя с този непознат Гавин. Той постоя още малко, поглади нерешително брадичката си, после се поклони и излезе.

Сега мистър Маккелър се освободи и можеше да ни обърне внимание. Вътрешният му кабинет, макар и старомодно подреден, беше наистина красив с махагоновото бюро, килима с червена шарка, в който краката потъваха, няколкото чаши над камината, а на бледозелените стени — рамки с портретите на важни личности. Седнал на въртящия се стол, мистър Маккелър говореше без да вдига глава:

— Оставили са те да чакаш, Денди. Свърши ли работата? Или някоя нещастница те е призовала в съда… — но като повдигна глава и ме забеляза, млъкна, сякаш му бях развалил шегата. Беше солиден, червендалест, около петдесетгодишен мъж, гладко избръснат, късо подстриган, облечен в тъмен костюм. Очите му бяха сухи и проницателни под рижите гъсти вежди, но в тях се криеше добродушие. Той взе документите от дядо, критично издаде напред алената си пълна долна устна и ги погледна.

— Добре пишеш, Денди, слава богу. Бих желал всичките ти работи да вървят като тези дела по прехвърлянията.

Дядо се засмя малко пресилено.

— Човек предполага, бог разполага, адвокате. Благодаря за работата, която ми даваш.

— Тогава се пази от дявола. — Мистър Маккелър отбеляза нещо в книгата пред себе си. — Ще впиша парите заедно с останалите. Нашият приятел Леки — каза той иронично, — ще получи чека в края на месеца. Виждам, че при вас е пристигнал нов човек.

Той се облегна на стола и погледът му се спря върху мен, може би дори по-пронизващ отколкото погледа на кмета. После, допуснал сякаш нещо против убежденията си, подразбрал изглежда, че в същност като резултат от ужасната верига обстоятелства, преминали през съзнанието му, е очаквал пред него да застане някой страхлив, нещастен чудак, той измърмори:

— Момчето изглежда добро. Няма да ти създава неприятности, ако не се лъжа.

След като помисли малко, той избра един шилинг от дребните пари в джоба си и го подаде през бюрото на дядо.

— Купи лимонада на малкия син на Билайъл1, Денди. И тръгвай. Мис Глени ще ти даде друго дело. Адски бързам.

Дядо излезе от кантората в отлично настроение, издувайки гърди, сякаш поглъщаше свежия бриз. Слязохме по стълбите и той привлече вниманието ми към другата страна на улицата. Две бедни жени обикаляха по къщите с кошници и други плетени изделия. Едната, по-младата — здрава, мургава, с онази огненорижа коса, толкова често срещана сред скитащите шотландски цигани — носеше товара си на главата и докато вървеше, леко се полюляваше, а вдигнатите нагоре ръце подчертаваха твърдата й силна гръд.

— Е, момче — възкликна дядо почти с благоговение, — не е ли приятна такава гледка в един хубав, свеж есенен ден.

Не разбрах какво искаше да каже — в същност, двете загърнати в шалове циганки съвсем не ме интересуваха. Бях много отчаян от някои неясни намеци в адвокатската кантора, чувствувах повече от всякога, че съм забулен от някаква тайна. Не започнах да споря, а сбръчках чело и бавно тръгнах с дядо по обратния път. Защо всички тези хора толкова се интересуваха от мен? Какво ги караше да клатят глави, когато ме видеха?

Истината, въпреки че не се досещах за нея, беше проста. В този малък, пропит от предразсъдъци шотландски град, всички смятаха, че майка ми, хубаво, ползуващо се с успех момиче, което можело да „завърти главата на когото си поиска“, се опозорило и се оженило за баща ми Оуен Шанън. Чужденец, срещнала го по време на ваканцията, човек от Дъблин в същност без никакви роднински връзки: заемал някаква незначителна длъжност в една фирма за износ на чай; човек, чиито единствени качества били хубавата външност и добрият характер, ако това изобщо може да се приеме за качества. Но съвсем не вземаха под внимание няколкото щастливи години след това. На смъртта му, последвана тъй скоро и от нейната, се гледаше като на справедливо възмездие, а на появата ми в дома на Леки без средства за съществуване — като на някакво доказателство за присъдата на провидението.

Дядо пое по общинския път, откъдето се виждаше езерото. След половин час, като сви неочаквано, той ни отведе до село Драмбък, точно когато сирените от останалия далеч зад нас завод приятно завиха за обяд. Покрай това село минахме вчера с мама.

Хубаво място, разположено зад гористо възвишение и пресечено от рекичка, която течеше под два каменни моста. Минахме покрай магазинче, пълно с торбички с късметчета, захарни фигурки, пръчки от лакрица и с табелка на входа: „Тоби Минс. Продажбата на цигари разрешена“; после покрай отворената врата на една къщичка, където някакъв тъкач работеше на стана си. Отсреща на пътя видях как ковачът подковава бял кон — приведен, с подкова в кожената престилка, а зад него тъмната наковалня светеше нажежена до червено и наоколо се носеше приятният мирис на горен рог.

Дядо сякаш познаваше всички, дори амбулантния търговец на пушена треска и жената, която крещеше: „Ревен, желе от ревен! Четвърт за пени!“. По улиците на селото хората най-сърдечно го поздравяваха и аз имах чувството, че той наистина е велик човек.

— Здравей, Садлър!

— Как си, Денди?

Грамадният червендалест мъж, застанал по риза на стъпалото на „Драмбъкския герб“, толкова приятелски поздрави дядо, че той спря, бутна назад шапката си и обърса чело в доволно очакване.

— Да не забравим лимонадата ти, момче.

Той влезе в „Герба“, а аз седнах на топлото каменно стъпало към отворената странична врата и започнах да наблюдавам как белите пиленца лакомо и бързо като неканени гости кълвяха пръснатото в мръсния двор зърно, усещах сънливото пладнешко спокойствие в селото и погледът на мис Минс, съдържателката на магазинчето, която надничаше зад зеленото стъкло на витрината. Тъмната й сянка, неясна и леко изкривена от стъклото на фигури, приличаше на малко морско чудовище, което плува в аквариум.

След малко дядо ми донесе чаша лимонада. Тя щипеше езика и възбуждаше апетитно слюнката ми.

Гледах го как се връща на мястото си сред мъжете, събрани по обяд в хладната мрачна кръчма. Първо с едно-единствено изкусно движение изпразни малка тумбеста чаша, после започна да говори много надменно и важно с останалите, като пиеше на бавни глътки от голямата разпенена халба, плискаше и добавяше още към изпитата преди това по-силна златиста течност.

В това време вниманието ми привлякоха виковете и търченето на две момиченца, които мятаха обръчи на селската поляна срещу кръчмата. Тъй като бях сам, а дядо очевидно много се заседя там, аз станах и леко, по обиколния път приближих края на поляната. Не обичах много непознатите момчета, но повечето от учениците на мис Барти бяха момичета и сред тях се чувствувах почти добре.

Докато другарката й продължаваше да удря ожесточено обръча си надалеч, по-малката спря да бяга и седна на пейката. Беше приблизително моя възраст, носеше карирана вълнена пола с презрамки и пееше, пееше си сама. Тя пееше, а аз седнах дискретно на самия край на пейката и започнах да разглеждам една драскотина на коляното си. Песента свърши и настъпи тишина. Тогава, както се и надявах, момичето се обърна към мен приятелски и с любопитство.

— Можеш ли да пееш?

Тъжно поклатих глава. Не можех да изпея нито една нота правилно. В същност единствената песен, която знаех, беше песента за красивата дама умряла в немилост — татко се беше опитвал да ме научи на тази песен. И все пак това чернооко момиченце с къдрава черна коса, опъната с полукръгъл гребен на бялото й чело, ми харесваше. Много исках разговорът ни да продължи.

— Желязно ли е колелото ти?

— Разбира се. Но защо го наричаш „колело“? Ние му казваме обръч. А пръчката, с която го караме, е клик.

Засрамен от невежеството си, което така бързо разкри, че съм чужденец, погледнах другарката й. Сега тя търкаляше обръча си право към нас.

— Сестра ли ти е?

Момичето се усмихна спокойно и добродушно.

— Луиза ми е братовчедка, от Ардфилън. Аз се казвам Алисън Кийт. Живеем с мама ей там — и тя показа един внушителен покрив сред дърветата от другата страна на селото.

Объркан от новата грешка и разбрал, че тя живее в такова превъзходно жилище, аз поздравих дотичалата при нас Луиза с предпазлива усмивка.

— Здравей — Луиза задържа обръча с голямо умение и задъхана ме погледна.

— Ти откъде се взе?

Беше около дванадесетгодишна, с дълга руса коса, която тръскаше назад с деспотична важност, та ми се прииска да блесна пред нея заради мен самия и заради Алисън.

— Пристигнах от Дъблин вчера.

— Дъблин ли? Всевишни боже! — вмъкна тя с напевен глас. — Та Дъблин е столицата на Ирландия. — После замълча. — Там ли си роден?

Кимнах, почувствувал интереса в погледа й.

— Трябва да си ирландец тогава.

— И ирландец, и шотландец — хвалех се аз.

Но на Луиза това не направи никакво впечатление и тя ме изгледа с покровителствен вид.

— Не можеш да бъдеш две неща едновременно, съвсем е невъзможно. Звучи много странно. — Сякаш внезапно я споходи някаква мисъл, тя се изправи и ме изгледа с пронизващата подозрителност на инквизитор. — На каква църква ходиш?

Засмях се високомерно — що за въпрос? В „Свети Доминик“ — щях да кажа, когато изведнъж блясъкът, огънят в очите й пробуди у мен първичния инстинкт за защита.

— В най-обикновена църква. С голяма камбанария. И съвсем близо до нас, на Феникс Кресънт.

Опитах се объркан да сменя темата, скочих и започнах да се обръщам през глава — единственото ми постижение по физкултура — три пъти да се прекатурвам.

Когато зачервен се изправих, отново срещнах смущаващият ме луизин поглед. В тона й продължаваше да звучи една невинност, по-жестока от всякакво обвинение.

— Започнах да се опасявам, че си католик — усмихна се тя.

Зачервен повече от всякога, казах неуверено:

— Това пък откъде ти дойде на ума?

— Не знам. Но добре, че не си.

Сломен гледах обувките си, още по-мъчително объркан от факта, че в погледа на Алисън се четеше нещо от моето собствено нещастие. Още усмихната, Луиза тръсна назад дългата си коса.

— Тук ли ще останеш?

— Да — отговорих аз през зъби и неохотно. — И ако искате да знаете, след три седмици тръгвам в Академичното училище.

— Академичното училище ли? В твоето училище, Алисън. О, господи! Добре, че не си такъв за какъвто те взех. Е, не вярвам да има макар и един от тях в цялото Академично училище. Нали, Алисън?

Алисън поклати глава, забила поглед в земята. Усетих, че очите ми смъдят. А Луиза приклекна и весело и широко се засмя.

— Трябва да си тръгваме за обяд — вдигна тя превзето обръча си и ме смрази с ведрото си състрадание. — Не гледай толкова нещастно. Всичко ще се оправи, ако си казал истината. Хайде, Алисън.

Тръгнаха. Алисън ми хвърли през рамо поглед, пълен с тъга и съчувствие. Но той съвсем не ме зарадва, толкова съкрушен се чувствах от тази ужасна и непредвидена катастрофа. Вцепенен от унижение, аз стоях и наблюдавах сякаш в просъница отдалечаващите се фигури, когато забелязах, че дядо ме вика от другия край на улицата.

Той се смееше широко, очите му блестяха, а шапката му бе самодоволно килната назад. Тръгнахме към Луамънд вю и той одобрително ме потупа по гърба.

— Изглежда имаш голям успех с дамите, Роби. Това беше момиченцето на Кийт, нали?

— Да, дядо — измънках аз.

— Добри хора са — говореше дядо самодоволно и с неподозиран снобизъм. — Баща й беше капитан на Равалпинди… преди смъртта си. Майката е прекрасна жена, макар и не много здрава. Свири чудесно на пиано… а момиченцето пее като чучулига. Но какво има?

— Нищо, дядо. Нищо няма.

Той поклати глава и за мое най-голямо недоумение започна да си свири с уста. Свиреше добре, чисто, мелодично, но без ни най-малко да се тревожи, че е твърде шумен. Наближихме къщата и той си затананика тихо.

Сложи един карамфил в устата си и измърмори поверително:

— Само да не си споменал пред мама, че сме си пийнали малко. Страшно ще се тревожи.

Четвърта глава

Мисля, че да ме държи настрана от другите в къщи беше мамина стратегия. Често се случваше да не видя татко до вечерта, защото, когато правеха проби на комините или изследваха пълноценността на млякото, той не се връщаше за обяд. Предаността му към работата беше за пример, дори вечер рядко се отпускаше, сядаше на стола си в ъгъла с официалния отчет за водопроводната инсталация или за доброкачествените продукти. Само в четвъртък излизаше вечер, за да присъства на седмичните събрания на Ливънфордското строително дружество.

Мърдок прекарваше почти целия ден в колежа. Щом влезеше в къщи, започваше да вечеря, при това колкото е възможно по-дълго; после, макар често да ми се струваше, че иска да говори с мен, той разпръскваше книгите си по цялата маса и с мрачно примирение се настаняваше сред тях.

За обяд Кейт се връщаше от училище, но страшно неразговорлива и вечер рядко се присъединяваше към семейния кръг. Ако не отиваше при приятелката си Беси Юинг, качваше се в стаята си да преглежда тетрадки или да чете, тръшваше вратата след себе си, а онези странни подутини на челото й грозно изпъкваха като доказателства за душевния й смут.

Не е за учудване, че докато чаках да тръгна в Академичното училище, все по-често попадах в ръцете на дядо. Освен документите за преписване, той нямаше друга работа и макар външно да се правеше, че съм му дошъл до гуша, съвсем не пренебрегваше компанията ми. При хубаво време повечето следобеди ме извеждаше до Драмбъкската поляна да погледам как печели на „марли“ — една игра с порцеланови топки, която той играеше величествено с двама приятели: Садлър Воуг, едър сприхав господин, от тридесет години собственик на селската сарачница, и Питър Диги, дребен, подвижен като врабец човек, бивш пощаджия, който /това той сам ми каза/ на младини изминал разстояние, равно на половината обиколка на света, а сега силно се интересувал от Халеевата комета и се опасявал, че всеки момент тя може да се удари в земята. Дядовите топки бяха бледорозови с кафяви квадратчета. Беше просто чудесно да го наблюдаваш как вдига последната топка на височината на очите си и със спокойна иронична усмивка „бута белите“ на мистър Боуг, а той страшно мрази да губи — „три топки липсват“.

Друг път дядо ме вземаше да разглеждаме обществената читалня или да погледаме тренировките на ливънфордската пожарна команда — тях той винаги остро критикуваше. Веднъж, когато мистър Паркин, човекът, който даваше лодки под наем, отсъстваше, дядо ме заведе на чудесна разходка по общинското езеро.

В неделя програмата се сменяше и това във всеки случай ми причиняваше едно особено тъпо усещане в стомаха. Този ден мама винаги ставаше по-рано от обикновено, занасяше на татко чая в леглото, слагаше филиите във фурната и изваждаше раираните му панталони и фрака. Тогава започваше всеобщото препускане и суетене по обличането: Кейт тичаше по комбинезон нагоре-надолу по стълбите, мама се опитваше да си напъха пръстите в свитите от прането ръкавици, в последната минута Мърдок, по риза и тиранти, пъхнал рошавата си глава в перилата на стълбището, викаше:

— Мамо, къде си сложила чистите чорапи?

Татко пък с колосана яка, която убиваше на врата му, раздразнен, с часовник в ръка, повтаряше от коридора:

— Камбаните всеки момент ще ударят.

Съзнавайки повече от всякога каква голяма трудност представлявах за тези добри хора, аз стоях в дядовата стая, докато далечният камбанен звън не започнеше да гали спокойния утринен въздух, онзи нежен, натрапчив камбанен звън, който винаги засилваше чувството ми за самота. Дядо не ходеше на църква. Изглежда нямаше желание за това, пък и дрехите му не бяха особено хубави. Когато другите тръгваха към протестантската църква на Ноксхил, посещавана за богослужение и от кмета, и от градските старейшини, той поверително ми даваше знак с очи да го придружа и се „мушкаше“ на утринна визита при приятелката си мисис Босъмли, собственичката на съседната къща.

Мисис Босъмли, вдовица на месар, някога е била главна изпълнителка в една пътуваща театрална трупа и най-забележителното й изпълнение останала ролята на Жозефина в „Невестата на императора“. Беше около петдесетгодишна жена, доста едра, с кестенява, накъдрена с маша коса, с широко лице, малки добри очи, които съвсем изчезваха, щом се засмееше, а по бузите й личаха дребни червени венички. Често, като надничах през плета, я виждах как крачи из малката си градина, следвана от жълтата котка Микадо, как спира, заема някоя поза и рецитира нещо на глас. Веднъж отдалеч я чух да казва: „Борете се за зелените гробове на прадедите си! Борете се за родната земя!“.

Но Ливънфорд не беше родната й земя. Произходът и първите години от живота й бяха забулени в мъгла. По-късно момчетата в училище ми подхвърлиха, че в същност тя никога не е играла на сцената, а е пътувала с цирк и има татуировка на стомаха. За мисис Босъмли ще говоря пак, но засега е достатъчно да кажа, че нейното гостоприемство беше в пълен контраст със спартанската икономия в нашата къща. Сядахме в гостната, на мен даваше мляко и сандвичи, а те с дядо пиеха кафе. Страшно ме стресна, когато запали цигара — за пръв път виждах дама да пуши. До ден днешен стои запечатана в съзнанието ми марката на плоския зелен пакет „Див здравец“.

В неделя следобед, когато татко със стегната яка и с връзка дремеше на дивана в хладния хол, а Мърдок и Кейт тръгнаха за неделното училище, дядо отново ми даде знак и ние се запътихме към потъналото в сънлива апатия село. Свихме по пътя зад поляната и той с независим и решителен вид спря до глогинковия плет на далримпъловия разсадник — красива градина с напукана от слънцето табела на входната врата: „А. Далримпъл Пепиниерист“, със зеле и моркови в лехите, с овошки, натежали от круши и ябълки. Дядо огледа първо безлюдната улица, после внимателно надникна през плета и накрая изцъка с език, за да изрази огорчението си.

— Жалко. Милият човек пак го няма. — Обърна се, свали шапката си и ми я подаде с вежлива усмивка. — Прескочи плета, Робърт, ще си спестиш едно отиване до входа. Набери от крушите-меденки, те са най-хубави. И си навеждай главата!

Следвайки нашепнатите ми указания, аз се промъкнах, напълних шапката със зрели жълти круши, а дядо стоеше посред улицата, внимателно оглеждаше околността и си тананикаше.

Когато се върнах при него и започнахме да ядем, а сокът се стичаше по брадите ни, той забеляза сериозно:

— Далримпъл е готов да ми даде и последния си залък. Толкова ме обича милият човек.

Макар да бях меланхолично дете, няма да отрека, че в общуването с дядо, дори и да бе временно, намирах голяма разтуха. За нещастие едно странно обстоятелство накърни удоволствието от експедициите ни, изненада ме и ме разстрои. Навсякъде поздравяваха дядо сърдечно, навсякъде го приветстваха, но някаква група младежи от църковната общност го посрещна с викове и невероятен присмех.

Нашите мъчители не бяха момчета от Академичното училище като Гавин например — него дядо ми показа на улицата, и това ме накара жестоко да се изчервя, а момчетата от селцето, които се събираха на моста да ловят риба с шапките си. Отминахме, а момчетата грубо ни изгледаха и започнаха да се подиграват:

— Хей го там просяка Гау! И на нашия въпрос ще отговори той, откъде е тоз ужасен нос.

Пребледнях от срам, докато дядо продължи да върви с високо вдигната глава и с ужасното припяване след него. Отначало се направих, че нищо не чувам, но накрая любопитството ми взе връх над страха и аз го помолих с широко отворени очи.

— Наистина, откъде имаш такъв нос, дядо?

Мълчание. Дядо ме погледна отстрани сдържано и с достойнство.

— От войната със зулуите, момчето ми.

— О, дядо! — Срамът ми преля в бърз изблик на гордост и яд към онези невежи момченца. — Моля те, разкажи ми за това, дядо.

Той ми отправи покровителствен поглед. Макар и да нямаше желание да разказва, интересът ми изглежда го ласкаеше.

— Ех, момче, не обичам да се хваля… — каза той.

Подтичвах очарован до него и виждах как един голям военен кораб, оставил много разплакани красиви жени зад себе си, се промъква в открито море и безшумно акостира на пуститен остров, а от него слизат „Шотландските бели конници“ на полковник Дугъл Макдугъл и един джентълмен-кларнетист от този изключителен отряд. Заради смелото сражение срещу крепостта Метабъл бързо повишили дядо и скоро той се издигнал толкова, че станал дясната ръка на полковника и когато отрядът на Белите конници се откъснал, го избрали да разнася съобщенията от обсадения гарнизон. Затаявах дъх, когато слушах как в мрака на нощта, с револвери в двете ръце и нож между зъбите, дядо пълзял през каменистата равнина. Почти минавал вражеската линия и луната — о, тази коварна луна! — изплувала от облаците. В миг дивашката орда се нахвърлила върху него. Бум-бум-бум! Димящите му револвери останали без патрони. Тогава, прикрит до един речен камък, той посичал врага с ножа си. Наоколо лежали черни кървави гърчещи се трупове, а дядо мелодично подсвирнал и любимият му бял кон изскочил в нощта. Ох, тази пълна неизвестност на среднощната езда. Преследвали го бързоногите зулуи. Полетели копия, въздухът потъмнял от тях. С-с-с! Но накрая, изтощен, цял в кръв, той здраво хванал врата на коня и се добрал до военния пункт. Знамето било спасено.

Поех дълбоко въздух. Вълнение и възхищение изпълниха душата ми.

— Лошо ли те раниха, дядо?

— Да, момчето ми, да.

— От тогава ли е такъв… носът ти, дядо?

Той кимна тържествено и погали носа си със замечтана нежност.

— Копие… момчето ми… отровно… точно попадение. — И като килна шапката си над очите, за да се запази от слънцето, той замечтано заключи: — Самата кралица изрази съжалението си, когато ме удостои с Шотландската барета.

Гледах го с ново чувство на благоговение и нежност. Дядо е чудесен, той е герой! Здраво стисках ръката му през целия път обратно от „Драмбъкския герб“ до Луамънд вю.

Влязохме в къщата. Във вестибюла мама четеше картичка, току-що получена със следобедната поща този ден — първи октомври.

— Утре се връща баба — обърна се към мен тя. — С нетърпение очаква да те види, Робърт.

Новината подейства странно на дядо. Нищо не каза, но направи на мама специфичната си гримаса, като да е глътнал нещо кисело, и тръгна нагоре по стълбите.

Обърнала лице към него, сякаш да го утеши, мама продължи:

— Искаш ли яйце с чая си, татко?

— Не, Хана, не — каза унило храбрият боец от войната със зулуите. — След всичко това нищо не ми се яде.

И се качи горе. Чух тъжния звук на пружините, когато се отпусна на креслото.

Независимо от дядовата реакция, аз бях в очакване. На следващия ден, събота, изпълненият с драматизъм звук на файтона ме накара да изтичам до прозореца.

Развълнуван наблюдавах как баба навежда глава, притиска с една ръка чантичката си към черната навървена пелерина с качулка, а с другата повдига полата над високите обувки с ластик и слиза внимателно от файтона. Изглежда кочияшът не беше в настроение. Когато баба му плати, той размаха ръце, но накрая, сякаш признал поражението си, се съгласи да пренесе пътните чанти. Дядо тихомълком беше отишъл на разходка в необичайно за него време, но Кейт и Мърдок излязоха да я посрещнат. Във вестибюла мама викаше:

— Роби, къде си? Ела да помогнеш на прабаба си.

Изскочих навън и в общата суетня понесох по-леките пакети към площадката на горния етаж, като хвърлях бързи, срамежливи, но изпълнени с интерес погледи към баба. Тя беше грамадна, по-грамадна от дядо, с плоски ходила, с дълго, строго, жълтеникаво, много набръчкано лице, което бялата набрана подплата на черното й боне подчертаваше. Косата й, все още тъмна, се разделяше на път по средата, а в ъгъла над дългата й сбръчкана горна устна имаше кафява бенка и от нея растяха кестеняви косъмчета. Тя говореше с мама, разказваше й за пътуването си, като показваше едрите си пожълтели зъби, които обаче трудно контролираше и те леко потракваха.

Тайнствената врата горе се отвори и докато баба се ободряваше с чаша чай долу, аз седнах върху една чанта на прага на стаята и задоволявах толкова дълго сдържаното си любопитство. Стаята беше чиста и добре подредена, миришеше на камфор и пчелен восък, върху боядисаните дъски две извити черджета образуваха кръгли островчета, между тях — тежко махагоново легло с извити крака и дебел пурпурен пухен юрган, а отдолу, дискретно мушнато, блестеше нощно гърне. В единия ъгъл имаше шевна машина; до прозореца стоеше в очакване стол-люлка с олющена облегалка и постлан с покривка. На стената висяха три цветни литографии, разкошни и ужасяващи: „Самсон разрушава храма“, „Евреи преминават Червено море“, „Последният съд“. До вратата, в черна абаносова рамка във форма на надгробен камък, висеше обградено в черно стихотворение със заглавие: „Благоприятният ден“. То възхваляваше Абрахам, че е приел Самуел Леки под закрилата си, макар да е причинил толкова силна мъка на безутешната му любима съпруга.

Баба се качваше бавно, но тежко и стъпалата със скърцане подчертаваха всяка нейна крачка. Аз се въртях насам-натам против волята си, като хипнотизиран, по-скоро подобно на онези малки риби, които повече инстинктивно, отколкото по желание смирено следват големите морски животни от дълбините. Тя преглеждаше стаята си да види дали нещо не е пипано, преместваше по малко столовете, провери с крак педала на шевната машина и през цялото време ме наблюдаваше с ведър, проницателен поглед.

Накрая, не съвсем доволна, тя поклати глава, отвори ръчната си пътна чанта, извади кутията с очилата, библията и множество шишенца с лекарства и внимателно ги подреди на масичката с дантелена покривчица до леглото. После се обърна и ме заговори с широкия си „провинциален“ акцент.

— Послушен ли беше докато ме нямаше?

— Да, бабо.

— Радвам се да го чуя, мило момче. — Въздържаността й отстъпи място на една по-топла нотка. — А сега можеш и да ми помогнеш да си оправя нещата. Един ден не мога да оставя тази къща, без някой да рови и бърника тук.

Помогнах й да разопакова багажа и тя прибра в един дълбок шкаф всичките си изпрани и нагънати дрехи. После ми подаде вълнен парцал, каза, че чистотата е нещо почти свято и ме накара да изтъркам плочите на камината, а тя самата взе от същия шкаф бърсалката за прах от пера и започна да почиства порцелановите кученца върху полицата над камината.

Доволна от работата ми, баба още повече отслаби строгостта си и ме дари с дълбок, многозначителен, съчувствен поглед.

— Ти въпреки всичко си добро момче. Баба има нещо хубаво за теб.

Тя извади от горното чекмедже вляво на шкафа шепа твърди ментови бонбони, наречени „императорски“, отдели един за себе си, а останалите ме накара да взема аз.

— Смучи ги, не ги дъвчи — посъветва ме тя. — Така за по-дълго време ще ти стигнат — и покровителствено ме погали по челото. — Ще бъдеш момчето на баба и ще живееш при мен, агънцето ми. Ще излизаме заедно да пием чай.

Вярна на думата си, през по-голямата част от деня баба ме държеше при себе си, от време на време разговаряше с мен и дори ми разказа нещо за себе си. Била от добро провинциално потекло: племенникът, на когото гостувала, бил производител на картофи в Аиршир. Мъжът й бил главен хронометрист в Ливънфордския завод, „светец“, който й помогнал да я стигне божията милост. В един с нищо незаличим в съзнанието й ден, както си пресичал двора, цял тон стомана се стоварила от подемния кран върху главата му. Бедният Самуел! Но той е отишъл при бога и братята Маршъл се отнесли много добре към нея: успяла да измъкне от завода пожизнена пенсия за всяко тримесечие. И слава богу, сега не е зависима от никого и може да плаща прилично и за квартирата, и за храната.

В четири часа следобед баба ми каза да си измия ръцете и лицето. След половин час тръгнахме към село Драмбък.

Бабината строгост и християнски дух вече ми бяха подействували и в желанието си да спечеля благоволението й, станах сериозен, старомоден, дори започнах като нея превзето да клатя глава. Вървях редом с баба, обхванат от сладкото чувство за собствено достойнство. Въпреки топлия ден, баба беше възстановила цялата пищност на дрехите, с които пристигна, държеше в ръце като скиптър дългия си, плътно свит чадър с дръжка от злато и седеф. Никой не смееше да крещи след нея.

— Запомни, мили — предупреди ме тя, когато наближихме магазинчето между коритото за водопой и ковачницата, — трябва да се държиш добре. Мис Минс ми е много добра приятелка. С нея заедно ходим на богослужение. Пий чая си без да сърбаш и отговаряй, когато те питат.

Не съм и мислил, когато неотдавна притисках замечтан лицето си в ниския зеленикав прозорец на мис Минс, че толкова скоро ще имам честта да й гостувам. Баба блъсна вратата, тя изскърца, аз тръгнах след нея и ние се спуснахме в прекрасната, слабо осветена вътрешност на малката пещера, дъхаща на ментови и анасонени бонбони, ухаещ сапун и лоени свещи. Мис Минс, дребна, приведена жена с черна вълнена рокля и стоманени очила, вдигнати на челото, седеше зад тезгяха и плетеше; щом влязохме, тя нададе изумителни възгласи на обич и почуда.

— За бога, мила, нима си се върнала!

— Ай, ай, Тоби! Аз съм, че кой друг може да бъде.

Доволна, че намира приятелката си неподготвена, баба с неочаквана закачливост й дари нежни целувки, примесени с много прочувствени викове от страна на мис Минс.

После, накуцвайки поради ревматизма си, мис Минс ни поведе към стаичката зад магазинчето и много бързо нареди чаши и чинийки върху кръглата маса, сложи чайника на огъня и през цялото време внимателно слушаше разказа на баба за гостуването в Килмарнок и на първо място за богослуженията, на които присъствала.

— Да, мила — въздъхна в заключение мис Минс с покорно и хитро ласкателство, — полезно си прекарала времето си. Само ако можех да чуя мистър Далгети. Но по-добре, че ти си го слушала, а не аз.

Тя наля чая и започна да разказва на баба за всичко случило се в нейно отсъствие: кой се е родил, кой умрял, и противно на очакванията ми, дори кой е забременявал през това време. А когато изредиха тези постоянни и банални теми, настъпи тишина. Погледнаха ме с изражението на чревоугоднички, които след като са изяли ордьовъра, сега с изострен апетит се обръщат към главното ядене на трапезата.

— Той е добро момче — каза открито мис Минс. — Вземи си още едно парче кейк, момчето ми. Много е полезен.

Почувствувах се поласкан от това извънредно внимание. Мис Минс вече ми беше дала отделна чиния с бисквити и ми сложи още една възглавничка на стола, за да ме повдигне. После видя, че не пия чая, и ми донесе от магазина бутилка вкусна жълта газирана вода, наречена „желязно питие“ — етикетът изобразяваше как един силен мъж в леопардова кожа вдига огромни тежки гири.

— О, скъпи — каза тя любезно, — разкажи на двете ни с баба ти как живееш. Доста време беше при дядо си.

— Да, наистина. Почти през цялото време.

Двете дами си размениха многозначителен тъжен поглед. После с тон, сякаш да скрие лошото си предчувствие, баба попита:

— И какво правихте почти през цялото време?

— Много неща — съобщих малко важно и сам посегнах за бисквита. — Играхме кегли с мистър Боуг. Гонихме Зулуите, брахме плодове от градината на мистър Далримпъл… Разбира се, дядо имаше позволение да ме прехвърли през оградата. — Поласкан от вниманието, аз отдавах пълната си почит към дядо, не забравих и посещението ни в „Драмбъкския герб“, споменах дори и двете циганки, които дядо бе харесал на Хай стрийт.

Настъпи тишина. Баба продължи да ме гледа с искрено съчувствие. Сетне, много предпазливо, сякаш твърдо решена да научи и най-лошото, започна да изучава по-далечното ми минало, като измъкваше от мен разказ за живота ми в Дъблин. Подвеждаше ме така мило, че скоро, без да мога да се опомня, открих, че й давам пълен отчет за възпитанието си. Когато свърших, двете жени се спогледаха странно смълчани.

— Е — каза накрая мис Минс сдържано, — разбираш ли каква е работата, мила?

Баба строго поклати глава и ме погледна.

— Робърт, скъпи, изтичай да поиграеш малко пред вратата. Имаме нещо да обмислим с мис Минс.

Казах довиждане на мис Минс, застанах до коритата за водопой и с нарастващо безпокойство зачаках баба. Накрая тя се появи. През целия път не каза нищо, макар че стискаше ръката ми с някакво въздържано съчувствие. Веднага ме заведе в стаята си, затвори вратата и свали наметката си.

— Робърт, ще кажеш ли молитвата заедно с мен?

— Да, бабо — уверих я развълнувано, с жар.

Въпреки че сърцето й кървеше, тя пое ръката ми, свали ме на колене, после сама приклекна тежко до мен сред сгъстяващия се мрак в стаята. Молеше се разпалено, с вяра за моето благополучие. Развълнувах се, от възбуда лицето ми се изопна, трогна ме тази непоколебима, съвсем лична по своя характер молитва и очите ми се напълниха със сълзи, когато баба след като измоли опрощение за грешника и безкрайно търпение за себе си, нежно ме възхвали пред бога. Завърши, стана, усмихна се ведро, дръпна пердетата и загаси газта.

— Този ти костюм, Робърт… е просто позор. Не знам какво ще си помислят в Академичното училище за теб. — Тя ме повика и хвана с два пръста изтъркания евтин плат. — Утре ще се заловя да ти измина нещо на машината. Донеси ми сантиметъра от чекмеджето.

Стоях мирно, а тя ми взимаше мярка от всички страни и с наплюнчен молив драскаше разни цифри върху някаква кройка, която взе от един брой на „Уелдънски домашен шивач“. После отвори долапа и започна да размишлява на глас.

— Имах някъде фустанела от шевиот. Точно каквото ми трябва.

Докато тарашуваше, на вратата се почука.

— Роби — чу се отвън гласът на дядо, — време е да лягаш.

Баба се обърна:

— Аз ще сложа Робърт да легне.

— Но той спи при мен.

— Не, ще спи при мен.

Мълчание. Откъм вратата долетя гласът на дядо.

— Нощната му риза е в стаята ми.

— Ще му дам риза.

Отново тишина, тишината на поражението, и след миг чух дядовите чехли — той се оттегляше. Сега вече съвсем се уплаших и трябваше да съм го показал с пребледнялото си лице, защото баба започна да се държи по-спокойно и още по-покровителствено. Тя ме съблече, наля вода от каната си, накара ме да се измия, наметна ме с вълнено елече и ми помогна да легна във високото легло. Седна до мен, погали ме по челото, сякаш се изправяше пред неприятна задача.

— Горкото ми момче — въздъхна тя с искрено съжаление. — Искам да се подготвиш да чуеш нещо. Дядо ти никога в никаква воина не е участвал. През целия си живот не се е отдалечавал и на петдесет мили от Уинтън.

Какво говори тя? Зениците ми се разшириха от уплаха и недоверие.

— Не ми е в природата да говоря лошо за някого — продължи тя, — но това е мое тежко задължение, което засяга бъдещето ти. — Гласът й продължаваше да звучи, цялото ми същество се съпротивляваше, опитвах се да не я слушам, но от време на време думите безжалостно проникваха до мен. — …Неудачник във всичко, за което се е залавял… изхвърлен от всякакви служби… акцизен чиновник в склада на митницата… ден за ден в продължение на години… това довършило бедната му жена… после и пиенето… вижда се по лицето му… а носът… Дори и компанията му… Боуг, три пъти фалирал, и Дики, с единия крак в приюта за бедни… И нито пени на негово име… добре, че е великодушието на сина ми…

— Не, не — извиках аз, закрих лицето си с ръце и забих глава във възглавницата.

— Ти трябва да знаеш това, Робърт. — И тя оправи завивките. — Та той не може да окаже добро влияние върху едно малко момче. Не плачи, агънцето ми. Ще се погрижа за теб.

Тя търпеливо изчака да се успокоя, стана и като заяви, че и тя е уморена, издекламира: „Рано пиле рано пее, здраве, богатство и ум вещае“ и отиде да се съблече.

Замаян, въпреки нещастието си, не можех да не я наблюдавам. Започна с черната си шапка — малкото черно боне върху сресаната на кок все още кестенява коса. После откопча от врата си малкия златен часовник, внимателно го нави и го закачи на една кукичка над камината. Сетне дойде ред на топлия бял шал върху раменете й. Пауза, докато разкопчае стегнатия черен корсаж с дълги ръкави — и него нагъна върху люлеещия се стол. Последва комбинезона, бели волани от батиста, може би четири, украсени с ширит по края, докато най-после видях баба опасана в тъмен корсет високо до тъмните ями на подмишниците.

На това място тя спря. С едно бързо, почти магическо движение на лявата ръка махна зъбите си — изключителна сръчност, която накара лицето й да се изкриви по изумителен начин. Строгите й черти приеха израза на мила нежност. Щом обаче постави зъбите в чаша с вода до леглото, баба бързо си сложи бяла нощна шапчица и здраво завърза панделките под брадичката, сякаш да възстанови отчасти строгостта на лицето си.

Сега тя пусна полата си надолу, прекрачи я и това движение повтори с всичките си фусти. В онези ранни години на живота ми броят на бабините фусти предизвикваше у мен голямо недоумение: първо, черна вълнена с примес от памук и коприна, после три бели памучни, две от мек вълнен плат… но никога не успях да реша тази най-голяма и неуловима загадка, защото тук баба ме поглеждаше строго, но сдържано.

— Робърт, обърни се към стената.

Подчинявах се и чувствувах как баба продължава да излиза от фустите, как тракат банели и долавях какви ли не още звуци, после газта угасваше и тя лягаше до мен. Спеше спокойно, тихо, но краката й — тях тя веднага поставяше върху мен — бяха много студени. Лежах на една страна в тъмнината и страхливо изучавах зъбите й, които ми се хилеха бляскави от нощното шкафче; два реда големи зъби, зеленикави, старомодни, но много силни, със здрава свързваща пружина. Дядо нямаше такива зъби, но въпреки всичките му недостатъци, изведнъж закопнях с цялата си душа да се върна при него.

Пета глава

Сивото каменно Академично училище с високите си квадратни часовникови кули, с изтритите каменни стълби, с дългите влажни коридори и горещите класни стаи, изпълнени с миризмата на тебешир, деца и светилен газ, вече повече от сто години разкриваше на Хай стрийт дълбоката си тъмна арка, един вход, сравним в неспокойното ми въображение само с тясното дефиле на планината Хамелин, когато се разтворила от звуците на вълшебната флейта.

Сутринта, когато трябваше да мина през този вход, аз се събудих изпълнен с безпокойство и вълнение, а баба ми съобщи, че костюмът ми е готов. Тя ме заведе самодоволно до прозореца, където го беше поставила, вече завършен, върху тънка хартия, за да ме изненада.

Още щом погледнах очаквания с нетърпение нов костюм, аз така се слисах, че едва ли можех да кажа нещо. На цвят зелен, но не тъмно, убито зелено, а силно, ярко, маслинено. Вярно, видях този плат, когато баба натискаше педала на машината, но в наивността си го взех за подплатата.

— Облечи го — каза гордо тя.

Беше голям, жакетът ме обвиваше цял, широкият брич падаше равно надолу като чифт много дълги панталони, отрязани под коляното.

— Добре, добре — потупваше ме баба и ме придърпваше ту тук, ту там. — Добре ти стои. Направила съм ти го по мярка.

— Но, бабо, цветът — плахо запротестирах.

— Цветът ли? — тя махна един бял конец и продължи да говори през зъби, защото в устните си стискаше карфица. — Какво му е на цвета? Чудесна материя, пада добре. Няма и да се изтърка.

Пребледнях. Погледнах ръкава отблизо и забелязах на плата леки ивици от малки кардирани извити фигури — о, боже, рози, красиви за някоя бабина фуста, но едва ли подходящи за мен.

— Нека си облека стария костюм тази сутрин, бабо.

— Какви са тези глупости! Нарязах го на парцали за прах снощи.

Баба така превъзнасяше произведението си, че ме отпрати от стаята отчасти успокоен, но Мърдок веднага ме попари като с вряла вода. Срещна ме по стълбите, спря се ужасен, подигравателен, разтърка очи, облегна се на перилата и диво се закикоти.

— Най-после и тя си показа рогата.

В кухнята странното мълчание на мама, изключителната й любезност докато ми подаваше кашата, не върна спокойствието ми.

Излязох в студената сива утрин обезкуражен, със съзнанието, че на целия този мръсен, студен шотландски пейзаж имаше само една чужда пролетна нотка — аз самият. Хората се обръщаха и ме оглеждаха. Плах и засрамен избягах от главната улица и поех по общинския път, по-тих, но по-дълъг и затова закъснях за училище.

Загубих се в коридорите и след известни затруднения открих втори клас — според препоръките на Кейт бях за тук. Когато влязох, разпределението беше направено и двойният клас събран: мистър Далглиш вече беше предал първия урок. Опитах се да се промъкна незабелязано до свободния чин, но учителят ме спря по средата. По-късно открих, че не винаги беше такъв тиранин, че имаше дни на чудесна непринуденост, когато ни обогатяваше с интересни познания. Но имаше и други периоди — горчиви и мрачни, когато сърдитият дявол сякаш беснееше в него. Сега аз с ужас разбрах от начина, по който дъвчеше края на мустака си, че настроението му е неблагоприятно. Очаквах да ме смъмри за закъснението. Но той не ми крещеше. Вместо това слезе от бюрото, заобиколи ме бавно, с леко наклонена на една страна глава. Класът седеше стреснат и възбуден.

— Да — каза той накрая, — ние сме значи новото момче. Струва ми се, че имаме и нов костюм. Векът на чудесата не е свършил.

Разнесе се нетърпеливо кикотене. Мълчах.

— Ела, седни, не се цупи. Откъде си го купил? От Милън на Хай стрийт или от кооперативния магазин?

С пребледнели устни промълвих:

— Баба ми го направи, сър.

Взрив от смях в класа. Мистър Далглиш, с намръщен, смразяващ кръвта ми поглед, продължаваше да ме обикаля.

— Забележителен цвят. Но подходящ. Разбрах, че си ирландец по произход.

Силен смях в класа. В целия този амфитеатър от озъбени лица, оголени от моята боязън и чувствителност до широтата на колизей, но възприет ясно и в подробности, имаше само двама, които не се смееха. Гавин Блеър на предния чин гледаше учителя със студено презрение и Алисън Кийт, застанала сериозно над учебника, не сваляше тъмните си тревожни очи от мен.

— Отговорихте ли на въпроса ми, сър. Не сте ли последовател на свети Патрик?

— Не знам.

— Не знае. — Подигравателната нотка прие формата на удивление, на едно още по-неприятно разискване. Класът наляга по чиновете от смях. — Появява ни се в гирлянди, с детелини2, живото олицетворение на онази прочувствена балада „Облечен в зелено“, а се срамува да признае, че светената вода още мокри челото му.

Това продължи докато изведнъж той се обърна и със студен поглед усмири класа. После ми заговори с естествен глас.

— Може да ти е интересно да знаеш, че аз съм учил майка ти. Сега ми се струва, че съм си губил времето. Седни ей там.

Разтреперан и унизен, пристъпих неуверено към мястото си. Надявах се, че това е краят на мъките ми. Уви, бе само началото. В междучасието ме заобиколи злорада присмехулна банда. Вече ме бележеха като човек, по-различен от другите, сега бях признат за „особняк“ сред масата.

Бърти Джамисън и Хамиш Боуг се оказаха най-лошите ми мъчители.

— Окраската му зелена, майката — синя3!

Това остроумие беше по-жестоко и от остроумието на мистър Далглиш, но в същия стил. Нещастната фуста на старицата разрови стара расова и религиозна омраза. По време на обяда се заключих в тоалетната, хлябът, намазан с конфитюр от ревен и увит в хартия, остана непокътнат на коленете ми. Но ме откриха и насила ме изтикаха навън.

Следобед имахме гимнастика в училищния салон. Водеше я портиерът, бивш сержант от доброволческата армия. Щом съблякох жакета си заедно с другите, Бърти Джамисън и Хамиш Боуг се приближиха заплашително. Бърти беше грубо момче с изпъкнало чело. Той винаги гонеше момичетата и се биеше с тях.

— После ще ти дадем да разбереш.

— За какво? — заекнах аз.

— Защото си мръсно католиче.

Целия час след това изпълнявах командите „ръцете горе“, „подвий коленете“ в трескаво предчувствие. Щом тренировката свърши и портиерът си отиде, притиснаха ме в съблекалнята. Повечето по-големи момчета бяха там. Блъснаха ме, ритнаха ме в ъгъла, Джамисън ми хвана ръката и болезнено я изви зад гърба ми. Опитах се да избягам, но се подхлъзнах и паднах. Хамиш Боуг веднага хвана краката ми, а Джамисън седна на гърдите ми и заблъска главата ми в пода.

— Дай му да разбере, Бърти — викаха няколко гласа. — Смачкай му фасона.

Това роди у Джамисън нова идея. Той пусна краката ми и хвърли поглед на другите.

— Кой има нож? Да видим дали и отвътре е зелен.

— Не, Бърти, не — виках аз.

Едва говорех. Сърцето ми уплашено тупаше. Изведнъж звънецът удари и те се принудиха да ме пуснат. Стигнах коридора, откъдето трябваше да закрачим към класната стая. Мистър Далглиш, сложил пръст върху езика на звънеца, ни чакаше. Той погледна мръсния ми размъкнат вид и каза:

— Какво става?

Другите подлизурски отговориха в хор вместо мен.

— Нищо, сър.

Тогава малкият Хауи, пъргав като катерица, извика отзад:

— Току-що се възхищавахме на новия зелен костюм на Шанън, сър.

Мистър Далглиш се усмихна кисело.

През цялата седмица се чувствах страшно нещастен. Издевателствата над мен нямаха край. След часовете една хищна банда се събираше срещу църквата „Светите ангели“, съвсем близо до Академичното училище.

Въпреки че никога не бях влизал вътре в тази сграда, те цинично ме караха да се отбия вътре, да получа опрощение на греховете си, да обера кутията за събиране на помощи, да целуна пръстите на краката на пастора и някои други негови анатомични органи. Мъчителите ми бяха безжалостни и ако в отчаянието си замахнех към тях, шайката винаги ме смазваше.

За да не се натъкна на тях, постоянно нащрек и готов да побегна, аз поемах по обиколни и безлюдни пътеки — по-точно по общинския път, който минаваше покрай завода. Но дори и тук не бях в безопасност — този ужасен зелен костюм беше на гърба ми и младите техници и монтьори от завода викаха:

— Хей, Зелен брич. Знае ли майка ти, че си излязъл?

Забележките им бяха чистосърдечни, но по това време аз бях много наплашен, за да различавам шегата от оскърблението. Потънах в още по-дълбоко отчаяние, обърквах домашните си работи, зацапвах тетрадките си в клас, държах се като малоумен. Веднъж, когато мистър Далглиш ми каза да стана и издекламирам ученото стихотворение, аз толкова дълго се колебах, че той извика:

— Какво чакаш?

Отговорих разсеяно и тъпо.

— Моля, сър, за зеления си костюм.

Всички се втрещиха. Тишина. После смях от цяло гърло.

Не можех да издържам повече. Тази вечер се втурнах в дядовата стая. Още щом усетих дъха на познатата обичана миризма на спарено, сълзите бликнаха от очите ми. Откак баба ме прие при себе си, с него съвсем се бяхме отчуждили. Въпреки че се приготвих да го моля за прошка, той със студена, сдържана, презрителна усмивка ми направи знак с глава да вляза. Несвързаните ми обяснения прие с безразличие.

— Спи си при когото искаш, момчето ми — забеляза дядо.

Сега той седеше дълбоко замислен, но с известно чувство на апатия и нищо не вършеше.

— Дядо — плачех аз.

Той бавно се обърна. Бърках ли? Или очите му светнаха, като ме видя? Тишина.

— Знаех, че ще се върнеш — каза той просто. После не можа да се сдържи от ужасните си нравоучения и добави: — Старите приятели винаги са по-добри.

Шеста глава

Най-сетне успокоен, аз седнах на дядовите колене — радостно доказателство за нашето помиряване — и му излях душата си. Той ме слушаше тихо. После, с уверено движение взе пълната лула от полицата.

— Има само един изход — каза той замислено. О, как благославях спокойната му логика след толкова дни на влудяване. — Но въпросът е дали ще го направиш.

— Ще го направя — извиках разгорещен. — Ще го направя, ще го направя.

— Кое е най-силното… най-якото… най-решителното момче в класа ви?

Трябваше ми само миг да се замисля. На този въпрос имаше един-единствен отговор. Без да се двоумя отговорих:

— Гавин Блеър.

— Кметският син ли?

Кимнах с глава.

— Тогава… — и той извади лулата от устата си — ще трябва да се биеш с Гавин Блеър.

Опулих се ужасен. Гавин в същност не се числеше към мъчителите ми. Държеше се презрително, в Академичното училище е говорил с мен само два пъти. Беше превъзходно момче — умен, но необщителен, най-добрият ученик в класа, любимец дори на Далглиш. На първо място във всички игри. Известно беше, че с една ръка може да набие Бърти Джамисън. Опитах се да обясня това на дядо.

— Страхуваш ли се? — попита ме той.

Наведох глава. Мислех за жилавото тяло на Гавин, малката му, но решителна брадичка, ясните му сиви очи. За разлика от онези смели момчета в представите ми, аз ужасно се страхувах.

— Не умея да се бия.

— Ще те науча. За една седмица ще те науча. Не ръстът е важен, а духът. — Той сви рамене. — Да напишем писмо на Далглиш, ако искаш, и да го помолим да поговори с момчетата. Но за това те още повече ще ти се присмиват. Въпросът е принципен — да нападнеш и набиеш най-силния между тях. Ще го направиш ли?

Потреперах. Но чудно, стигнал до крайна нетърпимост, аз намерих определено решение. Измърморих несвързано.

— Да.

Още същата вечер, след като помогнах на мама да избърше чиниите, започнахме тренировките. Разбрахме се да държим баба в пълно неведение за плана ни. Дядо ме поставяше в редица неестествени и неудобни пози — юмруците напред, брадичката толкова извита навътре, че виждах само обувките си. После, застанал срещу мен в същата поза, той командуваше „извивай лявата“ и аз го направих с такава бързина, че го засегнах право в диафрагмата и той, останал без дъх, се присви на стола.

— О, дядо! — извиках уплашен. — Не исках да те заболи.

Дядо беше много ядосан. Не защото го бях ударил, а защото съвсем не по джентълменски се възползувах и го засегнах „под кръста“. След като отново си пое дъх, той строго започна да ми чете нотации за нарушенията на правилата, после ме изпрати да потичам до края на пътя и обратно, за да заякват краката ми.

Следващите дни дядо положи големи усилия, за да напредна в благородното изкуство на самозащитата. Разказа ми жестоки и внушителни истории за Джем Мейс, Джим Джентълмена и Били Касапина, който се бил осемдесет и два рунда със счупена челюст и едно увиснало ухо. Нареди ми да не пия вода или да пия колкото може по-малко, та да укрепне кожата ми. Пожертва дори сиренето си от обеда — любимото му ядене — и ме накара бавно да го изям, застанал срещу него, докато слюнките капеха по мустаците му.

— Нищо не дава толкова енергия, момчето ми, колкото дънлопското сирене.

Не се съмнявах в това, но ужасно страдах от киселини в стомаха.

В събота следобед той ме взе със себе си до гробищата, за да ме покаже на приятелите си. Когато избумках боксьорските си пози пред тях, той мрачно обясни причините за приближаващия конфликт. Чух Садлър да се смее неприятно.

— Какво става с великите ти идеи, Гау? Винаги си казвал: живей и остави другите на спокойствие, а сега ти започваш бой.

— Садлър — каза рязко дядо, — понякога е необходимо да се бием, за да можем да живеем.

Това накара мистър Боуг да млъкне, но виждах, че има много лошо мнение относно моите шансове за успех.

Съдбовният ден настъпи. Когато пресичах площадката на стълбището, дядо ме извика в стаята си и тържествено разтърси ръката ми.

— Запомни — погледна ме той в очите, — каквото и да е… само не се страхувай.

Ревеше ми се — въпреки дядовото сирене, крехките детски години под грижите на бедната ми майка още си казваха думата. И нещо по-лошо; макар преследванията ми да продължаваха, напоследък Гавин даваше признаци, че взема моята страна — залепи плесница на Бърти Джамисън загдето много грубо се блъска на „прескочи кобила“ и веднъж в клас, като забеляза, че ми трябва гума, тихо бутна към мен своята. Но дадох дума на дядо и сега нищо, нищо не трябва да ме спре. Наставникът ми избра времето — четири часа, веднага след излизане от училище. Цял ден с непрекъснат трепет наблюдавах спокойното, съсредоточено, умно лице на Гавин отсреща в класната стая. Беше красив, с дълбоки очи, тъмни дълги мигли и малка горда горна устна; типично лице на планинец — баща му беше от Пърт, а покойната му майка — потомка на рода Кампбел от Инверъри. Може би защото вечерта щеше да излиза с голямата си сестра, днес беше облечен в характерната за семейство Блеър фустанела от тъмен кариран вълнен плат, носеше строга кожена кесия4 и черни обувки. Един-два пъти погледът му улови моя: трябва да съм гледал странно умоляващо. На сърцето ми беше тежко. Почти чувствувах, че го обичам. А трябваше да се бия с него.

Четири удара на стария часовник от високата сива кула на Академичното училище… Изчезна и последната ми надежда мистър Далглиш да ме задържи след часовете. Пусна ме заедно с другите. Пресичах игрището, Гавин вървеше пред мен, небрежно метнал чантата на гърба си. Необходимостта да направя нещо, ако не искам да се върна при дядо като жалък страхливец, ме подтикваше, независимо от чувствата ми. Изведнъж изтичах напред и силно блъснах Гавин. Той се завъртя и ме видя насреща си — стисках юмруци един върху друг, сякаш държах свещ по време на процесия.

— Разделяй юмруците! — изкрясках фразата, която е традиционната покана за бой в Ливънфорд. Веднага вик на почуда и очакване се изтръгна от другите момчета.

— Бой! Гавин и Шанън. Бой! Бой!

Гавин пламна — светлата му кожа лесно почервеняваше — и огледа с досада струпалите се вече в кръг около нас момчета. Той трябваше да приеме предизвикателството, колкото и слабо да бе то. С дланта си раздели юмруците ми. Веднага ги вдигнах отново и ги задържах встрани от тялото си.

— Е, плюй над тях!

Гавин изкусно се изплю.

Продължих ритуала. С обувките, които ми се струваха отделени от треперещите ми крака, аз начертах крива линия по чакълестата повърхност на игрището.

— Хайде, прекрачи я!

С ужас разбрах, че Гавин се ядоса. Бързо я прекрачи.

Цял потреперах. Оставаше само последното действие. Мъртва тишина от страна на заобиколилите ни момчета. С пресъхнали устни прошепнах:

— Удряй, страхливецо!

И той без колебание ме удари в гърдите. Как на кухо прокънтяха те, сякаш костите ми бяха от шперплат! И колко слаб се чувствах! Но връщане назад нямаше. Стиснах тракащите си зъби и се спуснах към обичния Гавин.

Забравих всичко, на което ме бе учил дядо, всичко. Слабите ми ръце махаха във въздуха, правеха диви кръгови движения. Често удрях Гавин, но винаги в твърдите и най-неуязвими места — в лактите, бузите, и особено в квадратните метални копчета на фустанелата му. Нелоялността на тези копчета събуди у мен чувство на нарастваща мъка. След всеки мой удар ми се струваше, че на него причинявам по-малко болка, отколкото на себе си. А неговите удари — обратно — болезнено потъваха в най-нежните ми места.

На два пъти той ме събори под одобрителните викове на околните. Никога преди това не съм познавал чувството на ярост. Тези подли викове ме накараха да го открия. Да, сигурно най-подлите човешки същества са тези, които стоят настрана и се наслаждават на борбата и болката на подобните им. Ярост към действителните ми врагове ме изпълни до мозъка на костите. Неясните им озъбени лица ме подтикваха да им покажа от какво тесто съм замесен. Станах от чакъла и отново се хвърлих към Гавин.

Той падна пред мен. Мъртвешка тишина. После стана и се чу гласът на малкия Хауи Катерицата.

— Ти само се подхлъзна, Гавин. Дай му да разбере! Дай му да разбере.

Сега Гавин внимаваше повече. Обикаляше дълго, изглежда моите връхлитания не му харесваха. И двамата изтощени пуфтяхме като парни машини. Бях цял зачервен и сгорещен, изчезнала бе влажната хладина на кожата ми. Със странно недоумение наблюдавах как едното му око, моравочервено, бързо се затваряше. Нима наистина аз причиних толкова зло на такъв герой? Тогава, през омарата, врявата, бъркотията, до ушите ми несвързано достигна нечий глас. Едно „голямо момче“ от горните класове… На път за гимнастическия салон една група се спря.

— Господи! Зеленият брич здравата се бие.

Радост и възторг! Не опозорих дядо. Не съм бил такъв страхливец, за какъвто се мислех. Отново се втурнах към обичния Гавин, сякаш готов да го прегърна. Изведнъж, но без умисъл, докато се борехме, той изправи глава.

Получих зашеметяващ удар по носа. Потече ми кръв. Усещах топлия, солен вкус в устата си, чувствах как като река тече от ноздрите ми и отпред цял ме изпръска. Господи! Никога не съм знаел, че в слабото ми тяло има толкова много кръв. Но това ни най-малко не ме безпокоеше. Въпреки че краката ми отново престанаха да ме слушат, главата ми наистина все повече се проясняваше. Зашеметен, аз пак стоварих кокалчетата на пръстите си върху копчетата на Гавин. Заслепяваща светлина, викове, ракети в небето… Може би е Халеевата комета! Още размахвах ръце, когато открих, че някой ме крепи отзад. А друго от големите момчета държеше по същия начин Гавин за яката.

— Стига засега, момчета. Стиснете си ръцете. Дяволски хубаво сбиване. А сега някой да изтича за ключа на салона. Това малкото кърви като прасе.

Лежах проснат по гръб на игрището с огромния студен ключ, притиснат на врата ми, а Гавин се наведе над мен с изцапано, загрижено лице. Дрехите ми се намокриха, големите момчета се разтревожиха, че кръвта не спира. Накрая натопиха една разкъсана кърпа във вода и сол и напъхаха парченцата в ноздрите ми. Успяха.

— Полежи така двайсетина минути, момче, ще ти мине като на куче.

И си отидоха. Постепенно се пръснаха и всичките ми съученици. Всички, освен Гавин. Бяхме сами на необичайно празното игрище — едно бойно поле, изцапано, набраздено, запушено от прахоляка под краката ни. Замаян, аз се опитах да му се усмихна, но натъпканият ми нос и твърдата кора засъхнала кръв по лицето ми пречеха.

— Не мърдай — каза нежно той. — Не исках да те ударя така с глава. Беше фал.

Поклатих глава в несъгласие и кръвта почти заструи отново. Успях да се усмихна някак си.

— Съжалявам, че окото ти се затвори.

Той внимателно опипа притвореното си око и се усмихна с топлата си красива усмивка, която цял ме обля като слънчева светлина.

Когато краищата на кърпата от носа ми престанаха да капят, той внимателно ги измъкна. После ми помогна да се изправя и заедно, без да говорим, започнахме дългото си пътуване към Драмбък роуд. Халеевата комета още проблясваше по небето. Пред тяхната къща Гавин спря.

— Не можеш да си отидеш в такъв вид. Влез да се измиеш.

Следвах го неуверено между двата еднакви входни фенера с градския герб върху стъклата на всеки от тях — отличителен белег за дома на кмета, а после по внимателно утъпканата пътека с храсти от двете страни. Градината бе голяма и чудесно поддържана. В далечината, до една ръчна количка, работеше човек. Приближихме голямата пристройка за коли в задния двор на вилата с чешма отвън. Когато започнахме да се оправяме, една девойка с чиста униформа в бяло и черно ни забеляза неспокойно от прозореца и след малко дама с кафява дреха излезе и забърза към нас.

— Милите ми момчета. Нещастие ли ви се случи?

Беше Джулия Блеър, голямата сестра на Гавин, която се грижеше за бащиното домакинство след смъртта на майка им. Един въпросителен поглед и престана да задава въпроси. Тя ме заведе в стаята му — красива стая и само негова, пълна със снимки, въдичарски пръти и принадлежности и собственоръчно изработена дърворезба. Там тя ме накара да съблека отвратителните си дрехи. И докато не без погнуса ги слагаше настрана, за да ги завие в амбалажна хартия, ме принуди да облека един хубав сив вълнен костюм на Гавин.

— Познавах майка ти много добре, Робърт — каза тя с нежния си майчински глас. — Защо не наобиколиш Гавин, когато… — огледа се, но той се бавеше в кухнята, за да си сложи нещо на окото — …когато и двамата се оправите. — Долу, на входа тя ми подаде пакета. Червенина изби по сериозното лице на тази зряла жена: — Само не искаме да връщаш костюма на Гавин, Робърт. Съвсем му е малък. — Тя постоя още малко сама на стълбите. Гледаше ме как изчезвам в здрача.

Вървях бавно по пътя към Луамънд вю. Сега почувствувах пълно изтощение. Всичко ме болеше, главата ми се въртеше, едва влачех краката си. И заедно с нарастващата ми физическа отпадналост, настроението ми също спадаше. Голямата къща на Гавин ме бе потиснала. Това особено униние, което по-късно в живота ми щеше внезапно да се явява и по този начин да проваля дори най-явните ми успехи, започваше да ме терзае сега. След като вече всичко бе свършило, аз разглеждах неотдавнашната си проява с нарастващо недоволство. В края на краищата, ако големите момчета не бяха спрели борбата… Стигнах до входната порта. Дядо ме чакаше там сам.

— Победи ли?

— Не, дядо — запънах се аз. — Според мен изгубих.

Без да каже нито дума, той ме заведе в стаята си и ме настани в креслото си.

— Не се страхувах — извиках аз — …след като започнахме…

Измъкна от мен неуверения ми разказ за боя. Не разбирах възбудата му. Щом завърших, той някак си възторжено разтърси ръката ми. После стана и вземайки пакета, които още криеше причината за цялото ми нещастие, го захвърли в огъня. Много време трябваше на зеления ми костюм да се запали и стаята ужасно се задими. Накрая изгоря.

— Виждаш ли сега! — каза дядо.

Седма глава

Последваха мразовити зимни седмици с дълги мрачни вечери. Враждата между дядо и баба, която водеше началото си от различните им гледища и неравните им права, продължаваше да се проявява в тихата борба за власт над мен.

Баба беше много засегната от смяната на костюма. През нощта, в леглото, както си лежахме заедно, тя ми зашлеви хубава плесница и ми изнесе сериозна лекция за черната неблагодарност, каза ми, че трябва да се държа много по-добре, ако искам да си остана „нейното момче“. Опасенията й за здравето ми, и без това винаги сериозни, сега изглежда се увеличиха и не можех дори да кихна, без да ми припише възпаление на дробовете и щедро да ме натъпче с лекарства, които сама приготвяше от пчелинок и сена. Въпреки това сега бях по-щастлив от преди.

В Академичното училище сбиването много ми помогна и вероятно не толкова сбиването, колкото моята омировска загуба на кръв. Имаше опасност тя да стане нещо историческо. Момчетата вече говореха за някои събития като за нещо, станало преди или след „деня, в който тече кръв от носа на Шанън“. Във всеки случай, аз бях сега прилично облечен в сив костюм /а за това благославях мис Джулия Блеър/ и вече не ми се присмиваха. Дори Бърти Джамисън и тайфата му, всички се мъчеха да ми покажат уважението си. Стана ясно, че Гавин е мой приятел.

Гавин, както вече подхвърлих по-рано, странеше от другите момчета и не от снобското чувство, че материално е по-добре от тях — баща му отдавна държеше в ръцете си житната търговия в града — а просто заради характера и нрава си, в същност поради вътрешния си мир. Всички обикновени игри той играеше умело, но го правеше рядко, защото имаше други вкусове и развлечения, далеч над общото ниво. В библиотеката в уютната си стая имаше томове книги по естествена история, пълни с лъскави цветни картини на насекоми, горски цветя с напечатани под тях наименования. Имаше си и превъзходна колекция от птичи яйца. На едната стена, в рамка, висеше снимка: той, облечен в къс голф, с голяма риба в ръка. Баща му, известен въдичар, често го водеше на Лох Луамънд и предишната есен Гавин, още не навършил девет години, извадил с рибарска кука дванадесетфунтова сьомга.

Но всички тези великолепни умения на Гавин не бяха нищо пред вътрешната му природа, пред онази духовна същност, за която не могат да се намерят подходящи думи. Беше мълчаливо момче, мълчалив и спартанец по характер. Твърдата линия на устните му, малката решителна брадичка, сякаш спокойно казваха на живота: „никога няма да се дам“.

Следващия петък след сбиването той ме изчака след часовете и без да каже дума, само се усмихна стеснително и тръгна до мен по Хай стрийт. Как радостно трепнах при това внимание след толкова седмици, в които изчезвах по задните улици! Спряхме за половин час в магазина на баща му. Отзад в конюшнята гледахме как Том Дрин, главният колар, лекуваше един болен кон, възстановяващ се след копривна треска. Излизахме, когато кметът Блеър ни повика през големите складови помещения, пълни с фураж, сандъци жито, струпани чували брашно, боб, овес. Тук се навъртаха и общи работници в бели престилки.

— Я, вие двамата сте се спогодили! — И той ни дари със загадъчната си олимпийска, божествена усмивка и с две пълни шепи сладки рожкови семена, дето им казваме „бяла акация“.

Ядяхме семената, вървяхме заедно към къщи в мрака, а аз се опитвах да кажа на Гавин колко е хубаво, какво щастие е да имаш баща като неговия и това го накара да се изчерви от гордост — най-хубавото нещо, което съм могъл да кажа. После застанахме пред входната порта на Луамънд вю. Гледайки в обувките си, той леко поритваше по края на тротоара.

— Напролет отивам да търся гнезда… на Уинтънските възвишения… за яйце от златен дъждосвирец и ако искаш да дойдеш…

Каква радост е да те изберат като най-добър другар на Гавин по време на многообещаващите скитания из Уинтънските възвишения! И яйцето на златния дъждосвирец. Тази нощ почти не можах да спя — все за това мислех. Пред мен се откриваше перспективата за едно вълнуващо чудо…

Но почакайте… Преди да премина към тези удоволствия трябва покорно да ви съобщя за едно посещение, когато се запознах и с последния член на семейство Леки.

В началото на януари, след поредната си вечерна проверка в пощенската кутия, мама нададе радостен вик, сякаш беше получила съобщение от самия архангел.

— От Адъм е! — Тя донесе писмото в кухнята, където бяхме седнали на вечеря. — Пристига в събота, в един часа. За малко, по работа.

Татко ревниво посегна и тя неохотно му отстъпи писмото. То обиколи всички в къщи. Само дядо, който явно отдаде малко значение на новината, и Кейт, която отново мрачно сбърчи чело, останаха безразлични.

Открих, че възбудата ми растеше, докато мама разказваше как като момче Адъм печелел на топчета, колко „уравновесен“ бил, как още преди да навърши тринадесет години купил и продал велосипед с десет шилинга печалба, как година по-късно постъпил в кантората на мистър Маккелър без каквито и да е предимства и как само след часове вече вършел вечерната колекционерска работа в застрахователната компания на Рок, как пестял всичките си пари и все още ненавършил двайсет и седем години вече сам създал положение в застрахователния бизнес и представлявал както Каледонийската компания, така и компанията на Рок към една кантора в „сградата на прецизността“ в Уинтън и печелел най-малко четиристотин лири годишно, повече дори — мама затаи дъх — от татко.

Мама с гордост ми показа и подаръка му — жълтата златна брошка, която, както сам Адъм й казал, струвала много пари.

В събота, в един без нещо, пред вратата спря автомобил. Нека не създавам погрешни представи и надежди — той не принадлежеше на Адъм. Но все пак автомобил. От първите модели „Аргайл“, яркочервен, с малък радиатор с месингов предпазител, с щампован аргайловски син лъв, много широка каросерия, красиви странични седалки и врата отзад…

Адъм влезе самоуверен и усмихнат, облечен в палто с кафява кожена яка. Прегърна мама, която го чакаше и още в зори беше станала, за да се приготви за него, енергично се здрависа с татко и съответно почете и нас останалите. Беше тъмнокос, среден на ръст, вече започнал да дебелее, а от карането в зимния ден по гладко избръснатите му бузи беше избила хубава руменина. Като седна пред бифтека, цветното зеле и картофите, приготвени от мама със страстно разточителство, извадени направо от фурната и сложени пред него, той обясни, че мистър Кей, партньор от новия завод „Аргайл“ пътувал от Уинтън за Александрия и го докарал. За по-малко от два часа взели петдесет мили.

Бяхме се наобядвали преди час — за нас имаше баница с месо — и сега всички седяхме около него и наблюдавахме соловия му пир. Той ни разказа, че вече е прекарал половин час в града и е договорил някаква застрахователна работа с мистър Маккелър. Очите му, малки като на татко, но светлокафяви, уловиха почти закачливо погледа ми. Пламнах от удоволствие.

В това време мама, измъкнала се в антрето, за да разгледа новото красиво палто на сина си с кожена яка, се върна и го обслужваше с благоговение.

— Трябва да обсъдим нещо. — Адъм прекъсна думите си, за да се усмихне. — Полицата на стареца.

— Да, Адъм. — Татко, който беше отскочил от работа, дръпна стола си към масата по-близо до Адъм. Гласът му звучеше поверително, с уважение.

— Почти излиза вече — говореше Адъм замислено. — На седемнадесети февруари… чисти четиристотин и петдесет лири, платими, както е договорено, на мама.

— Добра сума! — задъхано рече татко.

— Даже доста добра — съгласи се Адъм. — Но бихме могли да вземем и повече. — Усмихвайки се леко на татковия сериозен вид, той продължи да обяснява: — Ако отсрочим съществуващата полица, а това лесно мога да уредя, то сумата, при положение, че се плати на седемдесет и пет годишна възраст или по-рано в случаи на смърт, ще възлиза с лихвите някъде около шестстотин лири.

— Шестстотин? — татковият глас звучеше като ехо. — Но това означава сега да не пипаме парите.

Адъм сви рамене:

— Това е то. Застрахователната компания Рок е сигурна като самата банка. Екстра възможност. Какво ще кажеш, мамо?

Мама изглеждаше много нещастна, ръцете й нервно мърдаха.

— Казвала съм и преди… Не ми харесва да печеля от баща си… И не по този начин.

— Е, хайде пък сега, мамо — усмихна се Адъм снизходително. — Отдавна всичко сме оправили. Та той ти дължи за храната и квартирата. Освен това, да погледнем историята на тази полица. Когато преди години дядо я откри, тя възлизаше само на някакви си мизерни пет шилинга при старата компания Касъл. И знаеш, че беше прекратена и погребана заедно с компанията Касъл, когато постъпих при Рок. И още щеше да е там, ако не бях я изровил и не бях накарал Маккелър, като лична услуга, да я сложи за основа на нова дядова застраховка за живот.

Мама въздъхна, но не каза нищо.

— А ще искаш ли комисионна за отсрочката? — попита татко предпазливо.

— Да, естествено — засмя се Адъм без ни най-малко да се засегне. — Бизнесът си е бизнес навсякъде по света.

Тишина за размисъл. После татко заговори нерешително:

— Да… Адъм. Мисля, че трябва да я отсрочим.

Адъм кимна одобрително.

— Умен човек си ти! — той отвори чантата в краката си и извади някакъв сгънат документ. — Тук е извлечено всичко за полицата. Ще ти го оставя, мамо. Накарай дядо да го подпише преди седемнадесети.

— Добре, Адъм — в гласа на мама още имаше лек упрек.

Макар деловата находчивост на Адъм да ми направи дълбоко впечатление, нищо не разбрах от този разговор. После, когато татко се върна на работа, преди да тръгне за експреса в два и трийсет, Адъм намери време да поприказва с мен насаме.

— Надявам се, че ще ме изпратиш до гарата, Робърт — той стана, човъркайки зъбите си с клечка, а малките му очи гледаха мило, приятелски. — Искам да ти направя дребен подарък. Да ознаменуваме първата си среща. Виж това! — от портмонето, прикрепено на часовниковата му верижка, той с два пръста измъкна монета от половин лира и я вдигна нагоре. — Пари… Нови, направо от монетния двор… И много полезно нещо, въпреки пренебрежителните забележки на тези, които ги нямат. Не е лошо още от малък да имаш представа за цената на парите, Робърт. Не ме разбирай погрешно. Не съм от стиснатите. Обичам да получавам блага от парите си… да ям най-хубавото, да се обличам с най-доброто, да отсядам в най-хубавите хотели и всички да бягат след мен. Това е моята представа за нещата. А другата… ето, погледни дядо… пукната пара няма, храни се с хляб и сирене на тавана, дори за долнопробния си тютюн е зависим от другите… — тук той прекъсна, погледна часовника си, усмихна се така заразително, че не можах да не се усмихна и аз в отговор.

Чакайки го в антрето, разбрах, че горещо одобрявам възгледите му за сериозността на живота и значението на парите. Мечтаех за оня миг, когато и аз, с дрънкащи джобове ще си поръчам бифтек, а сервитьорите ще се суетят пред моите повели. Потръпнах в радостно предчувствие за подаръка, който той щеше да ми купи с тази чудесна монета от половин лира.

— Нямаш нищо против да ми поносиш чантата, нали? — попита безгрижно Адъм след като мама му помогна да си облече палтото.

Изразих горещото си желание да му служа и вдигнах пътническата чанта, издута от неща, които не можеха да бъдат нито книги, нито документи. Тя се оказа по-тежка, отколкото очаквах. Мама пак целуна Адъм. Тръгнахме за гарата. Адъм вървеше с пружинираща стъпка, а аз почти подтичвайки, постоянно сменях чантата ту в едната, ту в другата ръка и успявах да не изоставам от него.

— А сега какъв подарък би искал?

— Каквото и да е, Адъм — казах любезно и задъхано.

— Не, не — настоя той, — трябва да е нещо, което ти искаш, мой млади приятелю.

Каква щедрост! Какво разбиране! Така окуражен, аз се осмелих да изкажа предпочитанията си. Общинското езеро беше здраво „замръзнало“, покрито с хубав, четири инча дебел лед, и на път за Академичното училище и обратно често се спирах да погледам кънкьорите от положението на човек, който не може да изпита такова щастие.

— Много ще се радвам на чифт кънки, Адъм. При Лангленд, на витрината на Хай стрийт има такива.

— Кънки ли? Е, не знам. Не можеш да караш кънки през лятото, нали?

Разочарован, аз все пак трябваше да приема логиката на този аргумент.

— Футболна топка ще е по-добре — продължи той. — Бедата е само, че трябва да играеш с другите момчета. Ще й разгонят фамилията, ще я пукнат, ще я изгубят. В същност това не е нещо лично твое. Какво ще кажеш за джобно ножче? — предложи после Адъм, като се поздрави с някого отсреща на улицата. — Не, може да се порежеш. Опасно е. Измисли нещо друго.

Тежката чанта вече ме погубваше. Потях се зад него изкривен, едното ми рамо едва не стигаше до земята.

— Не… не мога да измисля, Адъм.

— Ще ти кажа какво — помисли и възкликна той. — Мама ще се зарадва, ако ти подаря нещо полезно. В същност… — и той изрече бързо, с ентусиазъм. — Да, мисля, че точно това е.

— Благодаря ти, Адъм — надявах се само да стигна жив до гарата с този товар.

Той погледна часовника си.

— Остават две минути до и половина. По-бързо, младеж. И не удряй чантата.

Той се спусна напред, а аз с мъка се изкачих по стъпалата след него. Влакът вече беше на коловоза. Адъм скочи в първокласното купе за пушачи, пое чантата, която му предадох с въздишка на облекчение, и се зарови в нея. После се наведе през прозореца, сложи върху малките ми влажни длани солиден метален календар, грубо излят — приличаше на златен, блестящ като мамината брошка, с копчета за превъртане дните на седмицата и с красиво гравиран надпис:

— Ето — каза Адъм, сякаш ми подаваше скъпоценностите на короната — не е ли красив?

— О, да, благодаря, Адъм — отговорих аз стреснат.

Кондукторът наду свирката; той замина.

Тръгвах си от гарата изпълнен с благодарност към Адъм, но леко опечален и малко объркан от тази нова вещ и краткотрайните чудатости на днешния ден. Прибрах се у дома, качих се горе и показах трофея си на дядо. Той го погледна мълчаливо и странно повдигна вежди.

— Това не е злато, нали, дядо?

— Не е — каза той. — Щом е свързано с Адъм, може да бъде само месинг.

Кратка пауза, докато пак прочета надписа.

— Дядо, а той има ли нещо общо с твоята полица?

Дядо силно почервеня, лицето му се изкриви, доби израз на обида, оскърбление, на него се изписа гняв. Високо отговори:

— Никога не споменавай пак пред мен за това мошеничество или ще ти извия врата.

Настъпи тишина. Дядо стана и силно разстроен започна да се разхожда напред-назад из стаята. Величествен във възмущението си, той обяви:

— Най-голямото престъпление в календара… непростимото злодеяние… е ПОДЛОСТТА.

Първо с горчивина, после иронично, а след това успокоен, той няколко пъти повтори тази максима. Накрая, сякаш съжалил за избухването си, се обърна и изгледа смирената ми поза:

— Искаш ли да отидем на кънки?

Сърцето ми замря.

— Но аз нямам кънки, дядо.

— Тц-тц! Не се предавай толкова лесно. Ще видим какво може да се направи.

Избрал момента, когато пътят бе свободен, той слезе до навеса зад килера и качи една дървена кутия със стари пирони, болтове, брави за врати и ръждясали кънки — тъй като нищо, повтарям, нищо никога не се е изхвърляло в Луамънд вю, те са се трупали в продължение на много години. Седнах по чорапи на пода, а дядо, настанил се в креслото с лула в устата, бърникаше нещо с един ключ, като се опитваше да пригоди към обувките ми най-малкия чифт кънки „Акме“. Голямо беше разочарованието ми, щом разбрах, че не може. И когато всичко изглеждаше загубено, на дъното на кутията той намери чифт дървени кънки на Кейт от детските й години. Каква радост! Завинтени към токовете на обувките ми, те прилягаха точно. Вярно, нямаха каишки, но дядо пък имаше големи количества здрав канап, който също щеше да ни послужи. Той отвинти кънките, обух си обувките и оживени тръгнахме към езерото.

Каква приятна и вълнуваща сцена! Ледено поле, сигурно около половин миля дълго и четвърт миля широко, покрито с кънкьори, които се спускаха, връхлитаха, поклащаха се, весело се носеха, очертаваха сложни фигури, блъскаха се, падаха и пак ставаха под чистото синьо небе, към което се носеше силното непрекъснато хрустене на леда и виковете на кънкьорите.

Дядо стегна кънките на краката ми и се залови търпеливо, с много научни обяснения да ме обучава как се пази равновесие. Той се движеше тромаво до мен, водеше ме и ме прикрепяше докато не се научих сам да се задържам. Тогава дядо се оттегли, присъедини се към мистър Боуг и Питър Дики на брега, запали цигара и започна да ме наблюдава.

Очарован от този нов начин на придвижване, аз се препъвах на леда. В един тих ъгъл на езерото няколко добри кънкьори бяха поставили портокал върху леда и той се очертаваше като ярко цветно петно върху сивата повърхност на пързалката, а те правеха фигури около него. Между тях беше мис Джулия Блеър, а за моя изненада и Алисън Кийт с майка си. Двете наистина се пързаляха много хубаво. След малко Алисън се приближи, кръстоса ръце и ме хвана. Тя ме водеше по езерото, аз й подражавах, попадах в ритъма на нейните движения и наистина започнах да бележа напредък. В отговор на моята благодарност тя се усмихна, леко поклати глава и се спусна към майка си и портокала. По време на обиколката ни по леда Алисън не каза нито дума.

По-късно дядо ме извика на брега със загадъчната си усмивка.

— Хареса ли ти?

— О, дядо, чудесно, просто чудесно.

По-късно тази вечер, сънен, аз промених едно мнение… Не мисля, че ми са нужни онези разбързани след мен сервитьори. Какво щастие бяха тези стари кънки и дядовите парчета канап. Жалко е само, че не видях Гавин на езерото. Да, дядо, утре ще бъда добро момче. Извинявай за неблагодарността ми. Искрено ти обещавам в бъдеще да ценя доброто. Но сега… сега ми се спи.

Осма глава

Тази година пролетта дойде рано и трите кестена пред къщата кимаха с белите си китки пред едно момче, омаяно от свободата, опиянено от някаква непозната досега, нечувана радост.

Както обикновено на петнадесети април баба замина да прекара няколко месеца при роднините си в Аиршир. Вече споменах, че тя разпределяше годината съвсем по равно — есента и зимата в Ливънфорд, пролетта и лятото, месеците за работа на полето — в Килмърнок.

Двамата с нея отбелязвахме напредък в тържествените ни уединени молитви. Никой, и подчертавам това, никой, при моето деликатно положение не можеше да е по-сдържан в отношението си към мен от баба. Тя членуваше в малка, но дейна секта, в която на времето я въвел мъжът й, имаше неоспорими убеждения и неведнъж се опита да ми ги наложи. Но никога не прехвърли приличните граници на търпеливата надежда. Най-решителните й действия се проявяваха в неделя следобед. Тогава тя ме отвеждаше в стаята си, караше ме да седна до коляното й и да чета на глас откъси от Библията.

Одобрявайки разказа ми за войната между Саул и Давид, тя спокойно се полюляваше на стола си до прозореца, по който сънено жужаха мухи, гледаше редовните неделни разходки отвън по пътя към Драмбъкското гробище, смучеше бонбон, но не от плоските меки бонбони, които безразсъдно предпочиташе дядо, а твърд, кръгъл, „императорски“ и той дълго тракаше между зъбите й. (Струваше ми се, че противоположното естество на любимите им бонбони съответствуваше на различията между двамата ми прародители.) От време на време баба прекъсваше четенето ми, за да даде кратки наставления за това как да се живее, за опасността от запек и преди всичко да ме убеди твърдо да се противопоставям на сатаната.

Сатаната, злият дух, Луцифер, или както тя още го наричаше Звярът, за баба беше личен враг, който вечно точи зъби за праведника. И в действителност, тъй като суровата й теология незабелязано подкрепи наученото по-рано, за мен дяволът започна да се превръща в ужасяваща реалност.

През тези зимни вечери, когато баба излизаше по някои религиозни работи, мое задължение оставаше да занеса в леглото един каменен съд с топла вода, който тя наричаше „грейката ми“ и ако не се върнеше до осем часа, да се съблека сам и сам да легна. Горният етаж бе слабо осветен. Дядо също често излизаше, но не за църква, разбира се. Лежах в тъмната, изпълнена с някакъв шепот спалня, страхувах се от призрачните стени навсякъде около мен, от скърцащата ламперия и с всеки свой напрегнат нерв долавях, че не съм сам. Там беше злият дух, криеше се в бабиния „шкаф“, готов да скочи отгоре ми в мига, в който се отпусна.

Дълго страдах така неподвижен и притаен, докато накрая повече не издържах. С онази слаба храброст, скрита зад естествената ми плахост, скачах и заставах пред ужасния шкаф. Там, с разтреперани колене аз, една малка бяла фигурка, едва осветена от слабия блясък, издаван от уличния фенер навън, надигах разтреперания си глас в заклинание:

— Излизай, Сатана. Знам ти номера, Звяр!

После, като се прекръствах три пъти за по-сигурно, бутвах вратата. За миг сърцето ми преставаше да бие… Но не, там нямаше нищо, нищо, освен неясните очертания на бабините дрехи. С въздишка на облекчение се обръщах и се хвърлях под чаршафа.

Баба никога не научи за тези мои нощни конфликти, но мисля, че беше доволна от тактическия си ход при оформянето на нежната ми и неосъзната душа. Когато заминаваше за Килмърнок с нова шапка, тя пъхна в ръката ми монета от шест пенса, изкопчи от мен обещание да си вземам лекарството и след много предупреждения и съвети „да се пазя“, измърмори:

— Когато се върна, агънцето ми, ще видим какво може да се направи за теб.

Сърцето ми преливаше като фонтан от обич към баба. Но странно: отсъствието й породи у мен едно необикновено чувство на облекчение и то се засили, когато мама ме прехвърли в походното легло зад завесата на кухненската ниша. Тази сладка усамотеност на малкото уединено място, почти моя собствена стая!

Дядо сякаш също се почувствува свободен. Първата му работа беше да вземе голямото шише с лекарство, оставено ми от баба, и с непроницаема усмивка да го изхвърли през прозореца. Почти веднага папратта отдолу пожълтя и загина, което накара Мърдок да се мръщи и мърмори съвсем неправилно против дядовите скрити наклонности.

Но нищо, нищо от това. Живеещите в Луамънд вю започнаха да намират временно спокойствие в чудото на сивото възродяване на земята. Успокоен от тишината на горния етаж, дядо всеки ден кротко ходеше на поляната да бие Садлър Боуг на марлис. Татко сложи хубава бяла чоха на униформената си шапка и в неделя следобед ме водеше до водохранилището да се полюбувам през червената островърха ограда на големия резервоар и красивата административна сграда, в която той се надяваше да се настани, когато мистър Глегхорн, надзирателят, се пенсионира. Мама се притесняваше по-малко, престана с онези непрекъснати дребни пресмятания за всяко пени, за да свърже двата края. Сутрин можеше да се чуе как Мърдок, докато намалява мъхестата си брадичка, напява мелодично: „Обичам девойче, хубаво шотландско девойче…“ Обезпокоена изглеждаше само Кейт, дразнеше се от бързо течащата мъзга, от стремителния полет на червеношийките, пренасящи сламки за гнездата си, от далечното очарователно цвилене на жребеца във фермата на Сноди.

Преди да ви открия собственото си щастие, трябва да проникна внимателно и нежно в тая загадка Кейт.

Прозорецът е отворен, до нас достига ухание на люляк от задната градина, седим около масата на обед и ядем десерта си в пълно разбирателство. Мама, която мрази да види нещо неизядено, вдига с лъжицата последните сливи от сладкото, останали върху блюдото.

— Кой ще ги вземе? — пита тя. — Много са полезни за кръвта през пролетта.

Предлага ги нерешително на мрачната Кейт, но като не получава отговор, ги пуска в чинията на Мърдок. В този миг Кейт скача, буците на челото й пламват червени, като петна при главоболие. Тя истерично крещи.

— Аз не съм нищо в тази къща. А аз също печеля… Нося добри пари… По цял ден уча онези вонящи зверчета. Никога вече дума няма да проговоря с когото и да е от вас.

Тя изскача от стаята; смаяна, мама я последва, но след миг се връща, клати глава разочаровано и въздиша:

— Странно момиче е Кейт.

Мърдок великодушно желае да отстъпи сливите, но мама приготвя универсалното си лекарство — чаша чай — и ме моли да го занеса на Кейт в стаята. Избира мен, защото е сигурно, че аз не бих могъл да я обидя. Намирам Кейт върху леглото, цяла в сълзи, поомекнала, изпаднала в самосъжаление.

— Всички ме мразят, всички до един — тя сяда на леглото и обръща към мен покритото си със сълзи лице. — Кажи ми, мили, мислиш ли, че съм ужасно грозна?

— Не, Кейт, не… нищо подобно! — така се сепнах от въпроса, че излъгах.

— Майка ти беше много по-хубава от мен. Направо чудесна — тя клати тъжно глава. — А имам и такова ужасно име. Помисли… Кейт. Кой би завел Кейт на разходка при лунна светлина… или на естрада в Поинт. Ако някога ме видиш в компанията на непознат млад мъж, наричай ме Айрин. Обещай ми!

Обещавам послушен, но изумен. Иначе Кейт е толкова разумна, съзнателна учителка с похвални отзиви от педагогическия колеж, играе добре хокей, плете чудесно, посещава женския институт. В нея се проявява до съвършенство онова чудесно шотландско качество — „непреклонността“. Борейки се да премахне гнидите от главите на бедните си ученици, тя, която е толкова чиста, често измъква по някое насекомо от самата себе си и когато си дойде, трябва да стои в банята, пребледняла от отвращение, мрачна, но без да се оплаква, да изтърсва дрехите си. Страничните хора одобрително отбелязват за Кейт: „такова достойно момиче“. На Кейт дължа здравите си зъби. Когато преди месец те започнаха да се развалят, тя, без много приказки, ме заведе при мистър Странг, ливънфордския зъболекар. Тя ми дава от малката си библиотека солидни книги като „Айвънхоу“ и „Хиъуорд“6. Но аз знам, че там, в същото чекмедже, има, и със затаен дъх съм ги прилиствал, томове, където в последната глава тъмният красив герой коленичи и несвързано шепне пред любимата — една нежна фигура в бяла лъскава рокля, която досега той не е забелязвал…

— Виж какво, Роби — с въздишка завърши тя разговора, — мисля, че е все едно дали ще гнием тук, или някъде другаде.

Слязох и казах на мама, че сега Кейт е много по-добре. Но тя не беше. В продължение на две седмици ограничаваше семейните разговори с надраскани съобщения върху парченца хартия. Бурно се скара с най-добрата си приятелка Беси Юинг, а Беси, вярната очилата Беси, късно вечерта влезе за дълъг тревожен поверителен разговор насаме с мама в килера. Беси, момичето, което още от ученическите години е търпяло темперамента на Кейт, е интелигентната дъщеря на едно изтънчено семейство от Ноксхил. Цяла седмица тя работи в местната телефонна централа, а в събота вечер облича униформата на Армията на спасението в синьо и червено. Ниска и анемична, но с хубава бухнала коса, тя има ангелски нрав и по особен начин гледа Мърдок, когато се срещнат в кухнята.

Сега я чувам да казва сериозно на мама:

— Наистина, мисис Леки, обезпокоена съм. Липса на интерес. Само ако можехме да я накараме да се залови с мандолината, да кажем… или дори с банджо…

Като малък клюкар изтичвам при дядо с новината.

— Дядо! Дядо! Мисля, че Кейт ще се учи да свири на банджо.

Той се взира в мен, лека ирония изкривява златистия му мустак.

— Страхувам се, че този инструмент няма много да й помогне, момчето ми.

Вторачвам се в него безизразно. Може би иска да каже, че Кейт трябва да се учи да свири на пианото в гостната, рояла с желязно устройство, производство на фирмата „Братя Маккилъп“. Няма значение. Аз тръсвам глава и се втурвам навън, просто за да потичам. Изпълнявам поръчките на всички: на мисис Босъмли например, и когато се връщам, тя ме награждава с усмивката си на зряла жена и препечена филия с консервирано месо и от този сандвич лигите ми потичат. Забравяйки несигурното си положение, че съм един жалък бездомник, когото почти не забелязват, застанал на края на неизвестността, аз съм щастлив… щастлив, че обичам Гавин и че той ме обича.

Заедно с Гавин започнахме да се провираме по хълмовете: тези смели експедиции направиха предишните ми разходки с дядо наистина детински. Без да спира, Гавин страстно търсеше единствения липсващ в колекцията му екземпляр — яйцето на дъждосвиреца — най-рядката от всички птици в Уинтън. И, наумили си да го търсим, ние пресичахме по-ниските гори, а той имаше търпението да ме учи; заради мен в скрити и неочаквани места той откриваше гнездата на най-обикновени птици, разтваряше клоните на глогинките и спокойно шептеше: „Имелов дрозд с пет яйца“, а аз със светнали очи надничах в чистата чашка от сламки и кал, където лежаха яйца — топли, чупливи, със сини петънца по тях. Посвети ме в деликатното изкуство на „продухването“. Закле ме с клетвата на лесничеите: никога да не вземам повече от едно яйце от гнездо. Малкото му лице побеля от гняв, когато говореше за онези момчета, които ограбват целите гнезда и принуждават птицата майка „да напусне“ местността.

После изкачихме Драмбъкската височина. Добрахме се сякаш до нова страна, с бриз — хладен и приятен, който като пролетна вода брулеше бузите ми. Далече под нас лежеше една ширнала се необхватна панорама на света, нарязана от бели пътища, разсечена от устието на река Клайд — широка преграда от трепкащо сребро с малки кораби по нея. Град Ливънфорд се губеше в милостива мъгла, а от нея се издигаше закръглената гърбица на замъка Рок. Далече, далече долу в краката ни лежаха сгушени малките като играчки къщи на село Драмбък. Вълни от зелени площи се виеха на запад и докато погледът ми следеше тези ливади, започнах почти със страх да виждам едно очертание — огромно, високо, извисяващо се остро и синьо над движещите се бели облаци.

— Гледай, Гавин, гледай! — извиках пронизително, приближих се до него и показах към планината.

Той сериозно кимна:

— Това е Бен.

Бих могъл да гледам така цял живот, но той ме примами към падината на ловния участък покрай една боядисана в бяло ферма с краварник и пристройки, струпани около нея във формата на правоъгълник. В двора миришеше на крави и сено; един ракитов храст, вече ярко жълт, засенчваше задната веранда. Пресичахме землището на фермата, над главите ни кръжаха навяци, пчели жужаха сред ярки прещипи, кравите лежаха на сянка, обърнали глави в една и съща посока, едва преживяха и само потрепваха с уши, за да прогонят мухите и ни гледаха изкосо с големите си влажни очи.

Стигнахме края на полето и започнахме да се изкачваме нагоре към по-високите върхове.

Ловният участък, до който ме доведе Гавин, беше почти в небето — пустош, изпълнена с музика, на места блатиста и нарязана от варовити върхове. Напредвахме, приведени напред, очите ни търсеха, опипвайки между пурпурния салеп и влажната блатна мирта и ни се струваше, че се надхитряме с пухестите облаци, носещи се в синьото небе точно над главите ни. От време на време Гавин се спираше, за да ми посочи мълчаливо някоя рядкост: росенката — растение, което омотава и поглъща насекоми, чисто белият салеп с невероятен аромат. Веднъж на пътеката ни се стрелна пепелянка и преди да успея да извикам, Гавин й смаза главата с тока на обувката си. Обядвахме на една плоска скала, Ветровития зъбер, до която стигнахме след най-шеметното си изкачване.

В продължение на месец с цялото си умение и решимост Гавин търси яйцето, но безрезултатно. Един следобед, когато обезкуражени се връщахме от най-далечната си експедиция, аз се забавих в някакво мръсно блато. Странно, но започнаха да ме интересуват тези планински блата, гъмжащият живот, изобилстващ в техните води. Наведох се да загреба малко попови лъжички с ръцете си. После, като в сън, погледът ми попадна върху груба слама, небрежно разпръсната по някакъв мъх наблизо. Върху сламата лежаха три яйца — големи, златистозелени с пурпурни петна.

Нададох вик, който накара малката тъмна фигура на Гавин на фона на небето да се спре. Беше уморен. Но дивашки размахваните ми ръце го върнаха с тежка походка при мен. Без да говоря, посочих мъха. Не можах да видя лицето му, но по внезапното вцепенение почувствувах, че най-после сме намерили гнездото.

— То е! — той нагази до колене и донесе едно яйце. Седнахме в края на блатото и с изключително внимание, пускайки го първо във водата, за да види дали не е развалено, Гавин го продуха и го сложи в ръката ми. — Ето! Красиво е, нали?

— Изключителна красота! — радвах се аз. — Толкова съм щастлив, че най-после го намерихме — полюбувах му се и го подадох: — Заповядай, Гавин.

— Не! — и той се вторачи право напред в останалите яйца, а аз знаех, че по-скоро би умрял, отколкото да ги докосне. — То е твое, а не мое.

— Недей, Гавин, твое е.

— Не, твое е! — настоя той стоически. — Ти го намери, и който го е намерил, негово е.

— Никога не бих го намерил, ако не беше ти — уговарях го аз, — твое си е, само твое.

— Твое е — настоя той леко.

— Твое е — извиках аз.

— Твое е — смотолеви Гавин.

— Твое е — почти изплаках аз.

Отчаяно се препирахме, докато накрая, доведен до капитулация, изтърсих голата истина:

— Гавин, повярвай ми, яйцето е чудесно. Но не го искам. Аз нямам колекция, а ти имаш. Това, което наистина ме интересува, са жабите, поповите лъжички, водните кончета и тем подобните. Ако не вземеш яйцето, заклевам се, ще го… ще го хвърля.

Тази страшна заплаха най-после го убеди. Той се обърна и ме погледна — сивите му очи светеха от задоволство. Гласът му трепереше.

— Тогава ще го взема, Роби. Но не така, за нищо. Няма да е справедливо. В замяна ще ти дам нещо… Нещо, което имам и знам, че на теб ти харесва.

Той уви скъпоценното яйце в памук, сложи го в колекционерската си кутия и ми се усмихна под полуспуснатите си ресници с онази срамежлива и малко печална усмивка, която изпълни сърцето ми с радост.

Същата вечер изнесох от стаята му единствения предмет, който желаех, откакто под указанията на Гавин се бях научил да работя с него. Това бе един стар сложен метален микроскоп. Някога той е принадлежал на сестра му Джулия, защото тя като момиче минала курса по естествени науки в Уинтънския колеж. По устройство прост, той имаше два окуляра, два обектива и лещите, макар закрепени неподвижно, бяха на фирмата „Смит и Бек“ — дори и в малките неща кметът Блеър трябваше да има най-доброто. Към уреда имаше няколко елементарни диапозитива и една плесенясала книга с пожълтели страници. Първата глава се наричаше „Какво можете да видите в капка вода“, втората — „Структурата на крилото на муха“.

Поставих прибора на масата в дядовата стая и докато той тайно ме наблюдаваше, аз започнах да изучавам диапозитивите един по един. Откак се сприятелихме с Гавин той малко охладня към мен. Никой не можеше така лесно „да се надува“ като дядо. Мисля, че в сърцето си одобряваше скитанията ми из блатата, но тъй като не участваше в тях, даваше вид, че се отнася към тях с презрително неодобрение. Сега обаче любопитството му надделя.

— Що за ултрамодерна глупост имаш там, Робърт?

Назова ме с пълното ми име, а това означаваше, че не е в най-добри отношения с мен. Обясних му с готовност и скоро той вече седеше до мен, притиснал око към тайнствената тръба, въртеше приспособленията за регулиране и се правеше, че има ненадминати познания за този апарат. Виждах, че той го очарова и когато след вечеря надникнах в стаята му, дядо със задълбочен израз на лицето още седеше прилепен към тръбата.

— Сили небесни! — извика той. — Виждаш ли тези твари в сиренето?

Така за дядо и мен започна една ера на удивителни приключения, когато размахвахме крила в неизвестното. Скоро изчерпахме всичко от избелелия учебник на мис Джулия Блеър; тогава дядо, движейки се към библиотеката като някой новопоявил се Хъксли7, донесе някои по-солидни книги: „Елементарна биология“ на Брук, „Живи водни бурени“ на Стийд и най-внушителната от всички — „Животът в езерото с трийсет цветни снимки“ на Грант. През деня, докато бях на училище, той се ровеше из околните застояли вирове и вечер, свършил с уроците си, аз сядах до него, за да сравняваме съществата, попаднали под нашите магически лещи с илюстрациите в книгите. Представете си как се вълнувахме, когато идентифицирахме някоя бавно подвижна амеба и се смайвахме от извиването на някоя ротатория. Запомнете — още нямах девет години, още таблицата за умножение не знаех добре.

Как съм опиянен от чудесата на новия живот. Гнездата са пълни с новооперени птичета, протягащи вратлета за храна, в полето, зад кестените стоят жребчета, в пасбищата на фермата Сноди до овцете блеят агънца. Има една дума в книгите ми, значението на която смътно долавям — възпроизводство. Някои от моите малки същества се размножават чрез просто деление, други — чрез един по-сложен процес на сливане. Объркан чувствувах, че съм на прага на велико откритие. Кой ще разкрие тази неизвестна тайна? Навярно от всички хора само Бърти Джамисън може. Гавин, спокойно освободен от училище от всемогъщия си баща, замина за една седмица в Лас, за да използува времето на движението на пролетната сьомга по Лох. Всяка вечер се връщам в къщи с Джамисън и тайфата му, но край тяхната къща, близо до Драмбък роуд, те ме оставят със забележката, че съм „много малък“, за да отида с тях и изчезват в пералнята, заключват вратата и спускат капаците на прозореца. Стоя отвън печален и отвътре, а там трябва да е тъмно, чувам шум и кикотене. Когато се появяват, Бърти ми казва глуповато, че в знак на огромно благоразположение, следващата вечер мога да вляза с тях.

Вън от себе си съм от радост. И когато сядаме с дядо пред диапозитивите, му споменавам за това.

— Какво! — скача той, обръща скъпоценния микроскоп и удря с ръка по масата. — Няма да ходиш в тази пералня. Само през трупа ми! Никога, никога!

Другата вечер аз излизам от училище, а той ме чака навън. Хваща ме за ръка и когато Джамисън изтичва покрай нас, нанася такъв удар на нещастното момче, че едва не го събаря на земята. Влачи ме сърдит, а аз не мога да не мисля колко странни и невероятни са проявленията на пролетта.

Девета глава

А пролетта продължава. От Драмбък роуд излизаше една сляпа уличка, къса, незабележима, с малки къщички и носеше разочароващото име „Банкс лейн“8. Тя накърняваше малко скованата аристократичност на централния път, населен с видни личности и чиновници от градчето, като се започне от кмета, мине се през началник-гарата, началника на пожарната команда и се стигне до самия здравен администратор Леки. На „Банкс лейн“ живееха няколко мъже, механици и техници, които хвърляха леко петно върху съседите си, защото вършеха „мръсната работа“ в котелния завод. За щастие в пет часа сутринта, когато заводската сирена ги вдигаше от леглата, никой не можеше да ги види, но по обяд и вечер подкованите им обувки неуместно отекваха по чистия паваж, мръсните им дочени дрехи, омазнените ръце и лица изглеждаха страшно не на място например до бялата униформена шапка и лъскавите метални копчета на мистър Леки.

Бяха тихи хора, работата им бе тежка, но може би защото получаваха по-големи заплати, успяваха да се забавляват по свой безобиден начин. Всяка събота следобед човек можеше да види как ярките им карирани шапки се присъединяват към потока, стичащ се в ревностно очакване към парка Богхед — базата на местния футболен отбор. Спретнати, в най-хубавите си дрехи, те често вземаха влака до Уинтън само за един чай, баница с месо и една вечер във вариетето. В хубавите неделни вечери те се разхождаха невъзмутимо на малки групички по селските пътища и някой от тях с голямо умение импровизираше нещо на акордеон или устна хармоника. В началото след идването ми в Луамънд вю често, както си лежах потиснат от тъмнината и тежкото дишане на баба, една миризма на цигарен дим и весела шеговита мелодия, достигнала до мен, повдигаше духа ми, караше ме да се усмихна без никой да ме види и ми даваше увереност, че все още всичко в този свят е наред.

Сред тези котлостроители един, на име Джеми Ниг, започна да показва към мен признаци на внимание. Беше възнисък мъж, около трийсетгодишен, широкоплещест, с големи провиснали ръце и огромни меланхолични очи. С необичайна далновидност предположих, че е тъжен заради краката си, изключително криви: те образуваха идеален овал, през който се виждаше ясният ден, и въпреки че с походката си правеше всичко възможно да го скрива, недостатъкът беше достатъчно голям, за да смекчи и най-твърдото сърце. На обяд, когато тичах обратно за училище, този кривокрак котлостроител често ме спираше, поглеждаше ме с питащия поглед на спаньол и бавно триеше брада с мазолестата си длан — въпреки че се бръснеше всеки ден, брадата му така бързо растеше, че бузите и брадичката му бяха винаги в мрачна синя сянка.

— Как си?

— Добре съм. Благодаря, Джеми.

— В къщи всички добре ли са?

— Да, благодаря, Джеми.

— А мистър Леки и семейството му?

— И те, Джеми.

— Мърдок скоро ще се явява на изпит, нали?

— Точно така, Джеми.

— Баба ти още ли я няма?

— Да, Джеми.

— Видях прадядо ти на поляната миналата неделя.

— Така ли?

— Изглежда добре.

— Да, Джеми.

— Днес денят е хубав.

— Така е, Джеми.

На това място разговорът прекъсваше. Пауза. После, като бръкваше в джоба си, Джеми изваждаше едно пени, без да се усмихва ми го връчваше с една от най-старите и забавни Ливънфордски шеги: „Не ги харчи всичките наведнъж!“. Аз рипвах, пристъпвах и отминавах нататък подскачайки, здраво стиснал монетата, а той, изкривен и неподвижен, извикваше след мен:

— Поздрави всички в къщи!

С някакво неясно чувство приписвах великодушието на Джеми на факта, че както кмета, мис Джулия Блеър и някои други в града, показали добрина към мен, той също е познавал майка ми. Наистина тази фраза „Познавах майка ти“ като рефрен в някое музикално произведение, малка, но необикновено сгряваща душата ми, често в моето детство се явяваше ненадейно и винаги носеше със себе си чувството за сигурност и доверие в присъщата на хората добрина в живота.

Обикновено живо хуквах към магазина на Тиби Минс и зелените й стъклени буркани с бонбони в розова обвивка, вместо да разсъждавам върху причините за интереса на Джеми. Опитът ми с монетата от половин лира на Адъм остави у мен някакво смътно недоверие: ако не изхарча своето пени, някой непременно ще ми го вземе или то ще изпадне от панталоните ми, когато се събличам вечерта, ще се изтъркули от нишата по лъскавия линолеум при татко, той ще се наведе и ще го вдигне с праведното намерение „да го спести“ за мен. Освен това тялото ми — тяло на младо, лошо хранено животно — ревеше за захар. Зверовете в полето и гората биха умрели макар и сред явно изобилие, само ако са лишени от някои прости и незначителни на пръв поглед вещества. Когато си спомня как в детството ми ме измъчваше глад, как неспокойно ставах от масата след като сме се наобядвали, чувствувам, че и аз съм можел да умра, ако не бяха бонбоните на мис Минс.

В последната събота на май срещнах Джеми, при това не случайно. В същност той ме чакаше на ъгъла на Банкс лейн „облечен“ и той с костюм в морскосиньо, със светлокафяви обувки и кепе на червени и черни карета.

— Искаш ли да дойдеш на мач?

Сърцето ми се преобърна пред тази радост, внезапно нахлула един следобед, който поради продължителното отсъствие на Гавин, а той още беше с баща си в Лас, ми изглеждаше пуст и безразличен. Футболен мач! Голямата игра на възрастните — никога не бях я виждал и никога не бях се надявал да я видя.

— Хайде тогава — каза Джеми Ниг и тръгна, като загребваше в кръг с кафявите си обувки.

Притиснал корем на въжето, заграждащо игрището Богхед, аз седях до Джеми и неговата тайфа приятели, виках до прегракване, а разноцветните фланелки бягаха и се размесваха по зелената трева. Ливънфорд играеше с най-омразния си противник — клубът от съседния Ардфилън. Имаше ли някъде такива хитреци, грубияни и убийци като тези ардфилънци с подигравателното прозвище „плюскачи на желе“ заради долния им навик да пускат малките момчета в игрището по време на мач не срещу пари, а за празни буркани сладко, които после клубът продаваше в местния пункт за вторични суровини? Слава богу, че справедливостта възтържествува. Ливънфорд победи!

След мача тръгнахме с Джеми към къщи като много добри приятели. После, още силно разгорещени, наближихме мястото, където пътищата ни се разделяха, и Джеми измъкна един пакет — той цял следобед му пречеше. Лицето му съвсем почервеня, гласът му изведнъж стана дрезгав.

— Дай го на вашата Кейт — каза той. — От мен…

Погледнах го съвсем объркан. Кейт! „Нашата“ Кейт. Какво общо има тя с нас и нашето красиво ново приятелство?

— Точно така — пламна той повече от всякога. — Просто го отнеси в стаята й.

Джеми се обърна и ме остави с пакета в ръце.

Кейт не се виждаше в Луамънд вю. Само Мърдок седеше, мърмореше и пъшкаше над книгите си в кухнята. Тогава, подчинявайки се на инструкциите на Джеми, аз занесох в стаята й големия продълговат пакет и го сложих на шкафа. Никога не съм бил в стаята на Кейт, освен при специална покана и сега с любопитство и с чувство на привилегирован поради специалната си мисия, аз се забавих, разглеждайки няколкото шишенца тоалетна вода и кутийката крем за лице до огледалото. Имаше и няколко подвързани книжки. Вдигнах ги: „Красотата на лицето без увреждащи операции“, „Методът на мадам Болсъвър или как да развием бюста си след дванадесет урока“. И още една с тайнственото, но заинтригуващо заглавие: „Момичета без кавалери“. Готвех се да ги разгледам по-задълбочено, когато вратата се отвори и влезе Кейт. Грубата кожа на лицето й почервеня от гняв. Подутините на челото й моментално се уголемиха. Спаси ме само бързото ми и умело обяснение.

— О, Кейт, имам нещо за теб, истинска изненада.

Тя се спря, ушите й горяха, очите още гледаха сърдито.

— Каква изненада? — запита тя подозрително.

— Подарък, Кейт — и аз посочих пакета върху шкафа.

Тя погледна недоверчиво. После, спирайки се само за да ме смъмри нерешително с думите: „Запомни, Робърт, никога, никога не трябва да влизаш в спалнята на жена без да са те повикали“, тя се приближи до пакета, вдигна го и седна с него на леглото. Наблюдавах я как го развива. Показа се красива, завързана с панделка кутия, а в нея трифунтови скъпи шоколадови бонбони. Убеден бях, че никога в живота си Кейт не е имала такъв красив подарък. Поздравих я, наведох се над кутията с вид на съучастник.

— Нали са красиви, Кейт? От Джеми са. Този следобед той ме заведе на мач. Нали познаваш Джеми Ниг?

Изразът на лицето й беше любопитен — странна смесица от удоволствие, изумление и разочарование. Тя каза доста високомерно:

— Значи така. Ще трябва да му ги върнеш!

— Не, Кейт, не. Това ще го нарани. Пък и… — и аз преглътнах слюнката си.

Кейт неволно се усмихна, а когато се усмихваше дори с тази кратка суха усмивка, тя ставаше неочаквано приятна.

— Добре тогава. Вземи си един. Но аз не мога да ги докосна.

Не се забавих, възползувах се от разрешението и моментално захапах сочния оранжев крем, а устата ми веднага се изпълни с приятния му вкус.

— Хубави ли са? — попита Кейт и на свой ред странно преглътна. Издадох някакви несвързани звуци. — Само ако ги беше изпратил някой друг, а не Джеми Ниг… — обясни Кейт.

— Защо? — спорех аз като верен приятел. — Джеми е най-хубавото момче, което можеш да срещнеш. Трябваше да го видиш с всичките му приятели на мача. А и познава централния нападател на Ливънфордския отбор.

— Но той стои много ниско — само някакъв си котлостроител. Върши мръсната работа. И освен това казват, че по малко си посръбва.

Разбрал, че този израз означава, че пие по малко, аз непоколебимо цитирах дядо по въпроса:

— Това не е чак толкова лошо, Кейт.

— Добре, но… — Кейт отново пламна объркана. — Краката му…

— Краката му нямат никакво значение! — настоявах аз сериозно.

— Краката са нещо много важно, как да нямат значение, особено когато „се разхождаш“…

Млъкнах смутен.

— Друг ли ти харесва, Кейт?

— Е, добре… да… — погледът на Кейт се плъзна замечтано в пространството над памфлета „Защо сте без кавалера“ и аз се възползувах от разсеяността й да си взема още един бонбон. — Разбира се, имала съм много предложения, във всеки случай поне няколко, две-три да кажем, без да се хваля. Но сега аз говоря малко или много за моя идеал — зрял мъж, тъмен, възпитан, разговорлив… като преподобния мистър Спръул например.

Загледах Кейт изумен. Пасторът беше мъж на средна възраст, с шкембе, поетичен поглед, гръмък глас и четири деца.

— Но, Кейт, аз бих предпочел Джеми все пак… — спрях да говоря, пламнах, осъзнал, че от всички най-малко аз имам право да критикувам нейния пастор.

— Нищо, нищо — каза Кейт с царствено разбиране. — Вземи си още един бонбон. Яж, яж, не ми обръщай внимание. Аз няма да допра устните си до тях. В същност любовта ме отвращава. Да, отвращава ме. Жената винаги плаща. Този бонбон с твърд пълнеж ли е, или с мек?

— С твърд, Кейт — отговорих сериозно. — Някаква чудесна нуга, такава в живота си не си вкусвала. Виж, още един, съвсем същия. Да ти го дам, моля те, много те моля!

— Не, не, не бих и помислила — и докато протестираше, тя съвсем разсеяно и някак си оставила мислите за после, прие бонбона, който упорито й давах, и го пъхна в устата си.

— Нали са много вкусни, Кейт? — попитах нетърпелив.

— Никакъв мъж не може да ме купи, Робърт. Но трябва да ти кажа, че са страшно хубави.

— Вземи си още, Кейт.

— Добре, но знам, че после ще ми е тежко на стомаха. Е, щом настояваш. Намери ми от онези, от които яде най-напред, с оранжевия пълнеж.

Седнали на леглото с кутията помежду ни, ние за половин час изядохме целия горен ред.

— И какво да кажа на Джеми? — попитах накрая с въздишка.

Кейт сръчно завърза кутията с розовата панделка и изведнъж се разсмя. Най-необикновеното нещо в света е да чуеш това странно, мрачно, раздразнително момиче да се поддаде на най-естествен смях.

— Какви лицемери сме и двамата, Робърт. Или най-малкото аз. Да изядем бонбоните на бедното момче, а те сигурно са му стрували цяло състояние, да седим тук и да го съдим. Просто му кажи истината. Кажи му, че бонбоните много са ни харесали. Благодари му любезно. И сложи край на тая работа!

Слизах надолу, като вземах по три стъпала наведнъж, твърдо решен Джеми да получи поне първата част от думите на Кейт.

Десета глава

Дойде юли, а заедно с него перспективата за лятната ваканция и топлия вятър, люлеещ зреещото зърно. Двамата с Гавин тичахме боси зад поливъчната кола под топлия намокрен прах по пътищата на село Драмбък. Качихме се до най-високата точка Гаршейк хил, събирахме боровинки, а те растяха там, мама ги вземаше с благодарност и правеше от тях конфитюр, много по-хубав от нашето обикновено сладко от ревен. Къпехме се във воденичния яз и аз, режейки прохладната вода с ръце, за пръв път преплувах през най-дълбокия му край, после пъхнах глава под малкото водопадче, струята падаше в устата, в носа ми и пасажи подгонена дребна риба се вдигаха от пясъчното дъно и гъделичкаха краката ми. Преизпълнен с удоволствие, аз чух собствения си звънък, възторжен смях. Нима водата е толкова хубава? Тя сякаш изми и последните следи от печал в душата ми. Излизахме на брега, скачахме, играехме, накрая се хвърляхме по корем в тревата и с някакво изгарящо ни въодушевление се заглеждахме в светлото небе. Каква радост! Този чист, мек, топъл въздух, светлината, зеленината на дърветата и онези сили, които събуждаха у мен радостта, че дишам, най-висшата радост, че живея!

Бях много щастлив в този мой езически живот. Вятърът по блатата издуха бога от главата ми. На бабините пощенски картички не обръщах достатъчно внимание. Вече не зовях злия дух да се появи от тъмните ъгли на къщата, а веднага заспивах, едва измънкал най-кратката молитва. Да, аз се бях отвърнал от бога. Но небето ми готвеше нови нещастия.

Най-напред дойде новината, че Гавин пак трябва да ме остави. Всяко лято баща му наемаше квартира в Пъртшир край малко блато, предлагащо риболов и лов на дивеч — още един разкош, който по-късно като позор щеше да се стовари върху главата на това олимпийско божество, кмета. Разбира се, Гавин щеше да прекара ученическата ваканция там, сред пурпура на пирена и синевата на далечните хълмове.

И не един намек от страна на мис Джулия Блеър, че мога да отида с него, но мизерният ми гардероб, цената на влаковия билет и редица други обезсърчаващи обстоятелства караха тази топла душа да замълчи. На гарата се сбогувахме с Гавин, очите ни подозрително блестяха и с едно особено ръкостискане, твърдо като стомана, с едно специално съзаклятническо сключване на палците си дадохме обет за вечна дружба.

После, на връщане към къщи по Хай стрийт като гръм от ясно небе открих, че пътят ми бе препречен. Вдигнах поглед и сепнат от неизказан ужас се намерих пред високата тъмна фигура на каноника Рош. Той се подпираше на разпънатия си чадър и ме пронизваше с тъмните си немигащи очи на василиск9, както навярно аз вцепенявах някой малък организъм под микроскопа.

Въпреки че досега тактически го отбягвах, каноникът беше една от най-видните личности в града. Беше млад, в действителност най-младият каноник в епархията. Имаше слабо лице, гърбав нос и хубаво чело — забележителният му научен успех в шотландския колеж в Рим явно потвърждаваше особената му интелигентност. При встъпването си на длъжност в паството на църквата „Светите ангели“ той открил, че е страшно трудна работа да посади семето в една енория, винаги непокорна поради размесването на различни националности в нея — работата и добрите заплати, предлагани в котелния завод, по различно време са привлекли полски, литовски, словашки и ирландски емигранти в града. Каноникът бързо разбра, че само едно оръжие е в състояние да ръководи тази груба, малограмотна тълпа. И той не се поколеба да го използува. Със суровост, несвойствена за природата му, сипеше огън и жупел срещу тях от амвона, засягаше ги жестоко със сатирата си по стълбите на църквата, заговаряше ги и ги изобличаваше по улиците. За дванадесет месеца той усмири паството, спечели приятелството на братя Маршъл, собствениците на котелния завод, завоюва пестеливото уважение на по-голяма част от либерално настроените градски власти — нещо много трудно в една малка шотландска община, където католиците биваха презирани и ненавиждани. Странно е още, но успя не само да внуши страхопочитание в паството си, но и възхищение. Ужас, свещен ужас беше каноникът, бог да го поживи и да върви по дяволите!

Не е за учудване, че въпреки мекия му тон, сега аз потреперах при мисълта, че такъв човек ме е набелязал.

— Нали ти си Робърт Шанън?

— Да, отче.

О, това „отче“. Издадох се. Той леко ми се усмихна.

— И католик, разбира се.

— Да, отче.

Започна да свива разпънатия си чадър.

— Получих писмо за теб от един мой колега в Дъблин… отец Шанли… Пише ми и ме моли да те наглеждам — и той хвърли бърз поглед към мен. — Идваш на литургия в неделя, нали?

Провесих глава. Вече бях страдал заради верността си към римската католическа църква — отпечатъкът й се намираше в душата ми — но сам и плах, откак дойдох в Ливънфорд не бях посещавал храма.

— А — само колко неприятности му създаваше този чадър — първото си причастие сигурно вече си направил?

— Не, отче.

— Тогава първата си изповед?

Болестта на родителите ми бе попречила да изпълнят това огромно задължение. Искаше ми се земята да се отвори и да ме погълне заедно със срама ми.

— Не, отче.

— Господи! Печален пропуск за човек, носещ името Шанън. Трябва да го направим, Робърт. Веднага, веднага. Ще ми простиш тези думи, защото, сигурен съм, че ти си съгласен, те ни най-малко не са остроумни, а и повече подобават на някой достоен владишки свещеник, отколкото на мен, недостойния.

Защо се усмихва? Защо не сипе огън и жупел върху мен? Очите ми вече смъдяха, пълни със сълзи. Гавин замина и сега това. А и знаех, че сме предмет на много любопитни погледи от страна на минувачите, многобройни по това време, защото беше по обяд. Скоро скандалният разказ за този разговор щеше да се пръсне надлъж и нашир и още веднъж щеше да ме провали в очите на съучениците ми и да преобърне всичко в Луамънд вю.

— Следващият месец в манастира започваме обучението на тези, които ще получават първото си причастие. Всеки вторник и четвъртък след четири часа. Много удобно наистина. Майка Елизабът Джозефина ги води… Мисля, че тя ще ти хареса, ако дойдеш — а той ми се усмихна с властните си черни очи. — Ще дойдеш ли, Робърт?

— Да, отче — смотолевих аз със сковани устни.

— Какво симпатично момче — чадърът му, макар сгънат в страхотен безпорядък, изглежда вече го задоволи. Накрая той го огледа добродушно и започна да го върти, като в същото време говореше накъсо за задълженията ми. Завърши с едно последно разпореждане: — Има нещо, Робърт, и то никак не е лесно, щом човек живее като теб с роднини, които не са католици. Но то е много важно. Ето какво — не яж месо в петък. Строг закон на църквата е. Запомни… никакво месо в петък!

За раздяла един искрящ лъч от тези строги, но мили очи и той си отиде.

Затътрих се в обратна посока, все още замаян от тази злополучна среща. Бях унищожен, бях заловен и обвинен в престъпление. Помрачи се светлият ден. Нито за миг не ми мина през ума, че мога да пренебрегна разпорежданията на каноника. Не, не, сега той ме преследваше, появяваше се пред мен с цялата си духовна и светска власт, толкова наблизо и така страшен — невъзможно бе да не му се подчиниш. И всички онези старателни бабини занимания, с които тя обработваше лозето на моята душа, бяха унищожени като от ураган. Чувствувах, че нещастието, тегнещо над мен по рождение, накрая ме настигна. Оставаше ми само да страдам и да се покорявам.

После, когато наближих задния вход на Луамънд вю, една внезапна мисъл ме порази и хладна пот изби по челото ми. Днес, точно днес беше петък. Във въздуха долавях миризмата на любимото ми ядене — говеждо задушено. Изстенах. Боже господи и канонико Рош! Какво да правя?

Влязох в кухнята нерешително и заех мястото си на масата. Мърдок и Кейт вече седяха там. Както и се опасявах, мама сложи пред мен пълна чиния задушено говеждо, а порцията наистина ми изглеждаше по-голяма от обикновено и съдейки по парата, къде по-вкусна. Погледнах я като обезумял.

— Мамо — казах накрая едва чуто, — днес нещо не ми се яде това задушено.

Изведнъж станах център на въпросителни погледи. Мама ме заоглежда недоверчиво:

— Да не си болен?

— Не знам. Май малко ме боли глава.

— Вземи си тогава поне сос и картофи.

Сос… та това също е забранено. Поклатих глава с лека усмивка.

— Мисля, че може би ще е по-добре нищо да не ям.

Мама цъкна леко с език, както правеше, когато не е убедена в нещо. Преди да се върна на училище, защото занятията ни продължаваха още няколко дни, тя ми даде една лъжица от сместа на Грегъри. Минавайки през килера, аз тайно пъхнах в джоба на панталона си комат хляб и на път за училище лакомо го изядох. Но цял следобед стомахът ми мъчително къркореше празен.

Вечерта цялото семейство се събра около масата и мама, с най-доброто желание да ме покровителства и в същото време да направи нещо хубаво, сложи пред мен едно дебело парче от варената главичка, приготвена за мистър Леки — по това време той винаги получаваше, както тук се изразяваха, някакъв „специалитет“ за вечеря. После погледна останалите, сякаш се оправдаваше.

— Днес Робърт нещо не е добре.

Душата ми се сви. Гледах с изцъклени очи крехките парченца месо под прозрачното желе, покрило деликатеса. Защо не им казах истината? О, не, не, хиляди пъти не. Не можех да го направя. Необикновената и трагична история на моята връзка с римската църква беше твърде болезнена тема за разговор в това семейство. Беше забулена, погребана. Да я съживя би означавало да навлека на главата си беда и катастрофа, сравними само с разрушенията, причинени от Самсон от бабината картина горе в стаята. Само при мисълта за физиономията на татко…

Но сега именно той ме спаси.

— Момчето се е натъпкало със зелено цариградско грозде — обяви той сърдито. — Пуснете го да си ляга рано — и той вдигна варената главичка от чинията ми и я сложи обратно в своята.

Не бях се доближавал до зеленото му цариградско грозде. Но се зарадвах на тази несправедливост и се оставих да ме изпратят без вечеря в малката ми отделена със завеса ниша.

В неделя, преди семейството да се разбуди, аз се примъкнах през тъмния вестибюл и изскочих навън, забързан за литургията в седем часа. Седнах най-отзад, скрих лицето си, когато минаха покрай мен с кутията за събиране на пожертвования. Църквата беше хубава, в прост готически стил, строена, както по-късно разбрах, от Пюджин, много „благочестива“, със стъклени прозорци, оцветени с голям вкус, висок бял олтар, добре разположен отзад и редица високи арки, придаващи й величието на неф10. Но тази сутрин, нареждайки задъхан магическите думи, аз не намерих утешение в тях. Когато каноник Рош се качи на амвона, коленете ми се разтрепераха. Сигурно ще изобличава мен, този безбожен отстъпник, който няма смелостта да отстоява вярата си. Каква радост… не го направи! Но и това, което съобщи, не по-малко наруши покоя на душата ми. Следващата седмица започваха светите пости. Сряда, петък и събота — дни на пост и въздържание. Господ няма да има милост за онези слаби и безбожни души, осмелили се да си угаждат с месо през тези дни. Отидох си в къщи, очите ми мигаха, бях покрусен до дъното на душата си, повтарях си замаян: „сряда, петък, събота“. Да обидиш бог е много лошо, наистина. Но не това, а страхът пред ужасния каноник ме тласкаше към непосилната задача.

В сряда ми провървя. Мама, погълната от предстоящия „ден за пране“, прие без никакви подозрения тихите ми извинения, че по обяд трябва да оправям книгите си в училище и наведена край кухненския бойлер, разсеяно ме помоли да си взема и намажа няколко филии със сладко. Но в петък тя беше в друго настроение и когато опитах същата хитрост, тя строго заповяда да се върна в къщи за топъл обед. Този път мама сложи пред мен кълцано месо и излезе от кухнята с такъв вид, който не предвещаваше нищо хубаво, ако не изпразня чинията си докато се върне.

О, господи, как страдах! Нито един брадат евреин, пред когото инквизицията е поставяла парчета печено свинско, не е изпитвал такива мъчения като мен. Погледнах отчаяно Мърдок насреща ми. Той ме наблюдаваше с любопитство и дъвчеше. Сега Мърдок учеше в къщи и тъй като Кейт оставаше в училище за обедната почивка, на масата бяхме само двамата с него.

— Мърдок! — изпъшках аз. — От това месо получавам страшно стомашно разстройство — взех бързо чинията му и прехвърлих в нея цялото парче.

Той се опули срещу мен. Но обичаше да си похапва и не се възпротиви, само отбеляза с известно подозрение:

— През последните дни си станал истински вегетарианец.

Нима се досещаше? Трудно е да се каже. Разтреперан, навел глава, аз изядох картофите и внимавах да не се докосвам до онези, които бяха напоени от соса.

На следващия ден достигнах края на възможностите си. Бях обезкуражен и гладен, вече никаква хитрост не ми идваше на ум. По обяд просто не се прибрах в Луамънд вю, изобщо не се явих, скитах из пристанището с помътен поглед и като куче душех тръпчивата миризма на смола и нефт. Вечерта се завлякох към къщи, премалял от глад. Обхванат от разкъсващи болки в стомаха, забравих тревогата си, че ще трябва да обяснявам на мама отсъствието си. Исках да ям, да ям.

Мисис Босъмли стоеше с писмо в ръка пред портата си. Помоли ме да изтичам до пощенската кутия и да го пусна. Невъзможно беше да бягам. И все пак, колкото и слаб да бях, не можех да откажа една услуга на тази добросърдечна приятелка. Пуснах писмото в кръглата червена пощенска кутия на ъгъла на Банкс лейн. На връщане тя ми махна от отворения прозорец. Очите ми светнаха. Да, даваше ми обичайното възнаграждение — голям топъл двоен сандвич: препечена филия с консерва „Боврил“.

Свих залитайки зад алпинеума с дебелия златист сандвич в ръка. И само от аромата му едва не загубих съзнание. Седнах и разтворих младите си челюсти, по които вече се стичаше слюнка. И тогава, о, безмилостни боже, спомних си! „Боврил“! Месо, чисто месо. На железопътния мост има рекламен афиш на тази фирма. В ярки цветове той изобразява огромен вол, а значи от него има във всяка кутия.

Цяла минута, парализиран от ужас, аз гледах вцепенен вола, стиснат между малките ми ръце, олицетворение на всичко месно, повод за грях. После с вик лакомо се нахвърлих отгоре му. Зъбите ми захапваха, разкъсваха, унищожаваха. Колко е хубаво! Забравих за отмъстителния ангел и каноника Рош. С грешни устни смучех соления сос от месото. Облизах пръстите си със светска радост. Когато привърших и последната коричка, от мен се изтръгна голяма въздишка на задоволство и тържество.

После ужасен разбрах какво съм направил. Грях! Смъртен грях. Минута на ужасна тишина. Тогава една след друга ме обхванаха вълни на разкаяние. Тъмните очи на каноника светеха пред мен. Повече не можех да издържам. Избухнах в плач и побягнах нагоре по стълбите при дядо.

Единадесета глава

Когато налетях отгоре му, дядо седеше, забил лице в микроскопа с вид на учен. И в тази академична поза, без да продума, той ме изслуша докрай. Добре направи, че не ме погледна. Избърсах очите си и го загледах, а той стана и започна да върви напред-назад из стаята с изтърканите си зелени чехли. В неговите ръце се чувствувах спокоен. Как ми се искаше в бъдеще той, а не каноника, да предопределя вярата ми.

— Твоите петъци много лесно ще се оправят, момчето ми. Само една дума да кажа на мама и готово. Но — и с едно поклащане на главата той помрачи радостта ми — това е само началото. За известно време нещата ще се оправят. Тук си в трудно положение, не може да се отрече… Съвсем сам… Необикновено наследство ти е оставила твоята бедна майка — той замълча, поглади брадата си и ми хвърли особен поглед. — Може би най-лесно разрешение за теб ще бъде просто да се присъединиш към останалите. Искам да кажа… да ходиш с другите в църквата на Ноксхил.

Необяснимо защо горещи сълзи отново бликнаха от очите ми.

— Не, не мога, дядо. Човек трябва да е такъв, какъвто се е родил, дори да е трудно.

Той настояваше, като ми посочваше всички блага на земята:

— Ако ходиш в Ноксхил, баба така ще те обича. Кълна ти се и те уверявам, че за теб би направила всичко.

— Не, дядо, не мога.

Странна тишина. После той се усмихна, при това не безразлично, а с онази рядка, бавна, сърдечна и сгряваща усмивка. Пристъпи напред и разтърси ръката ми.

— Браво, Роби. Юнак!

Без да бърза, дядо избра два ментови бонбона от малкия си запас в кутията и ги пъхна в ръката ми. Не можах да разбера каква е тая проява на върховно одобрение. „Роби, юнак“ ме наричаше само в най-редки случаи, като знак на най-голямо внимание.

— Сега мога да ти кажа становището си — дядо взе бонбон и за себе си и величествено се разположи на стола. — Аз съм за свобода на вероизповеданието. Нека всеки вярва в каквото си иска, само да не се меси в което вярвам аз. Не го разбираш, моето момче. Просто ще ти кажа, че ако ти беше отишъл в Ноксхил, аз веднага щях да се отрека от теб.

Дълбокомислено мълчание, докато запали лулата си.

— Нямам нищо против католиците, освен може би срещу техните папи. Не, моето момче, не мога да кажа, че одобрявам вашите папи… някои от онези там Борджии с отровните пръстени и тем подобни, са съвсем тъмни личности. Но стига за това, ти не си виновен. Ти вярваш в същия всевишен, както и баба ти, само че тя не ще ти разреши да му се кланяш със свещи и тамян. А аз ще ти позволя, момчето ми, ще ти позволя. Защищавам правото ти на това. Ще ти кажа още, че и ти имаш толкова възможност да влезеш през „златните порти“ или през каквито и да е там други порти с твоето богослужение и църковни одежди, колкото и тя с нейните псалми и боботене на библейски текстове.

Никога не съм виждал дядо така възбуден. Той, който презираше прозаичността в другите, който рязко отхвърляше всеки оратор като „много отегчителен“, можеше, колкото и да е странно, сам да бъде учудващо многословен. В продължение на половин час най-разгорещено и театрално морализаторствува, от устата му се изливаха парещи, безсмъртни думи като „свобода“, „либерал“, „търпимост“, „свободомислещ човек“, „вечно наследство“, „човешко достойнство“. Той изразяваше такива чудесни, такива възвишени чувства и знам, сигурно погрешно ми се е сторило, но на няколко пъти сам си противоречеше — например, превъзнасяйки добродетелите на любовта между хората, удари с юмрук по масата и заяви, че „ние“, имаше предвид себе си и мен, със сигурност ще хързулнем старата вещица, имайки предвид баба.

Независимо от това главният ефект на беседата му бе, че тя ме успокои. И оттогава в петък, без дума да каже, мама ми даваше малко зеленчуци за ядене, а когато татко го нямаше, и твърдо сварено яйце. На първи август по дядов съвет, без никому нищо да кажа, започнах да посещавам малкия манастир „Светите ангели“ и да се готвя за първото си причастие.

Бяхме малък клас под грижите на майка Елизабът Джозефина, само шест-седем подсмърчащи момиченца и още едно момченце, Анджело Антонели, син на италианеца, който продаваше сладолед в града. Красиво дете с прилична на праскова кожа, с големи тъмни, блестящи очи и мека къдрава кестенява коса. Съвсем като дете от картина на Мурило, въпреки че тогава, разбира се, не знаех това. Знаех само — той ми харесва, и защото беше малък, повече от година по-малък от мен, веднага го взех под покровителството си.

Понякога занятията се провеждаха в тихия полумрак на църквата пред страничния олтар под цветния прозорец, изобразяващ как „Спасителят носи своя кръст“, друг път в официалната приемна на манастира, но най-често, ако времето беше хубаво, на тревата в манастирската градина. Тук ние, децата, сядахме на затревения склон под сянката на цъфтящия филчев храст, а добрата монахиня, с книга върху коленете, пъхнала ръце в широките ръкави на дрехата си — на едно сгъваемо столче пред нас. В градината с високите стени беше безкрайно тихо, сякаш се намираше на милиони мили от шумния град. От време на време по някоя пътечка можеше да се види и друга сестра — забулена в бял монашески вимпел, тя се движи нагоре-надолу, прехвърляйки с пръсти молитвената си броеница. Надиплената й дреха се замяташе бавно и грациозно. Охранени гълъби се перчеха доверчиво съвсем близо до нас. Из въздуха, около белите цветове на филчевия храст, се носеше тихото спокойно бръмчене на насекоми, а мирисът на тези цветове, напомнящ мириса на портокалов цвят, хармонираше необикновено с това тихо място и тези благочестиви монахини, всяка от които носеше златна халка на четвъртия пръст на дясната си ръка и се смяташе за съпруга на бога. През полюляващите се дървета, на фона на небето се виждаше каменният кръст на черквата, чиито рамене сякаш бяха свързани в кръг — кръстът на свети Андрей. После нашата сестра вдигаше палец към устните си за тишина и докато ние я гледахме с покорни ококорени очи, започваше да ни говори за младенеца Христос. Такъв миг на невинност се запомня — никога преди нито след това не съм изпитвал подобен покой, подобно чувство на тихо щастие.

Майка Елизабът Джозефина беше доста възрастна, с набръчкано, почти сурово лице. Беше добра учителка. Тя направи онези дни в Палестина да оживеят пред нас. Слушахме, затаили дъх, и виждахме бедните ясли и детето в тях. Виждахме как светото семейство на магаре, помислете — на едно жалко магаре! — бяга от злодеянието на Ирод. Може би заради малко съмнителното ми минало тя сякаш отделяше на мен повече внимание и това ме изпълваше с гордост, особено когато ме хвалеше за бързите ми отговори. Каноник Рош наминаваше да ни поздрави; с учудваща благост преподобната майка и той ще съберат глави и ще отправят поглед към мен. След това добрината й към мен се увеличаваше. Тя ми даваше амулети и малки свещени изображения, които носех под ризата си. Заобичах Исус с цялото си сърце и мислех, че той трябва да прилича на малкия Анджело, който седеше доверчиво до мен. Мечтаех за деня, когато по обясненията на майка Елизабът Джозефина Той ще дойде при мен във формата на грееща нафора, която ще поставят на езика ми.

После тя започваше да ни предупреждава, да говори за ужасите на едно лошо причастие. Цитира много печални примери. Имало някакво малко момче, което безразсъдно „нарушило постенето“ и преди да приближи олтара изхрупало няколко трохи, търкалящи се в джоба му; друг небрежен малък негодник глътнал капки вода от четката си за зъби. Тези неща бяха много лоши, но третата история просто ни накара да потреперим. Едно момиченце от проклето любопитство преместило нафората от езика в носната си кърпичка… После намерило кърпичката си напоена с кръв.

Никой не следеше обучението ми с такова задълбочено внимание както дядо. Започна с въпроса дали майка Елизабът Джозефина изглежда добре и на това бях принуден да кажа не. Когато му разказах за чудото на окървавената кърпичка, той дори не мигна.

— Учудващо е! — възкликна замислен. — Мисля да се причестя заедно с теб. Ще бъде много интересно преживяване.

— О, не, не, дядо! — извиках ужасен. — За теб това ще бъде смъртен грях. Първо ще трябва да се изповядаш… да разкажеш на каноник Рош за всичко лошо, което си извършил през живота си.

— Това, Робърт — каза нежно той, — ще е много дълга беседа.

Към края на юли преподобната майка се почувствува малко неразположена и мястото й на сгъваемото столче до филчевия храст зае една млада монахиня със свежи бузи — сестра Сицилия. Мила, ласкава, тя ни учеше дори по-интересно от преподобната майка. Щом заговореше за Спасителя, сините й очи ставаха далечни и замислени и не ни плашеше с ужасни истории. Тя ме очарова и аз изтичах в къщи да съобщя новината на дядо.

— Дядо, имаме нова учителка, млада монахиня. И страшно хубава.

Дядо не отговори веднага. Той засука мустак с онзи добре познат ми жест, после каза:

— Струва ми се, че досега пренебрегвах задълженията си, Робърт. Утре ще те заведа в класа. Иска ми се да се запозная с твоята сестра Сицилия.

— Но, дядо — казах със съмнение, — мисля, че в манастира не пускат мъже.

Той ми се усмихна спокойно, уверено и продължи да суче мустак.

— Ще видим!

Следващия следобед, верен на думата си, дядо изчетка дрехите си, лъсна обувките, сложи невъзмутим шапката на главата си и като взе най-хубавия си бастун с кокалена дръжка, ме придружи до манастира. Там, след известни колебания от страна на младата прислужница, която обаче дядо много бързо спечели с блестящите си обноски, ни пуснаха в приемната. Тук дядо седна, сложил шапка на коленете, изопнат като църковна колона. Кимна ми веднъж, за да ми покаже, че стаята е спечелила одобрението му, че не е безразличен и към атмосферата в нея. После отправи целомъдрен, но любопитен поглед към синьо-бялата статуя на Мадоната под един стъклен похлупак върху полицата над камината.

Сестра Сицилия влезе, той стана и направи най-изискан поклон.

— Извинете ме за натрапничеството, мадам. Дължи се на факта, че силно се интересувам от благополучието — той доброжелателно положи ръка на главата ми — на малкия ми внук тук. Казвам се Александър Гау.

— Да, мистър Гау — малко неуверено измърмори сестра Сицилия. Макар този манастир да не беше затворен, защото бе предназначен за учебни занятия, тя не бе свикнала на посетители от типа на дядо. — Няма ли да седнете?

— Благодаря, мадам. — Дядо отново се поклони и преди да се настани пак на стола, почака първо сестра Сицилия да седне. — Най-напред трябва открито и честно да призная, че не принадлежа към вашата вяра. Вие вероятно сте забелязали изключителните обстоятелства около малкия ми внук тук. — И отново сложи ръка на главата ми. — Може да не знаете, че аз го изпратих при вас.

— Прави ви чест, мистър Гау.

Дядо махна с ръка, протестирайки. Видът му бе доста тъжен.

— Бих желал да се чувствувам достоен за вашите похвали. Но, уви, моите мотиви, поне в началото, бяха мотиви, продиктувани от разума, от хладния разум на един светски човек. Но, мадам, или може би мога да ви наричам сестро? — той помълча, докато сестра Сицилия, леко смутена, кимна с глава. — Но, сестро, откак момченцето ми започна да идва тук, особено откак вие, сестро, поехте класа, открих, че се вълнувам… че все повече ме привличат красивите и прости истини, излезли от вашите уста.

Сестра Сицилия пламна от удоволствие.

— Разбира се — продължи дядо още по-тъжен, но с най-завладяващия си маниер, — животът ми не е бил безупречен. Поскитах из света. Приключенията ми… — С отворена уста аз го гледах неспокоен няма ли отново да докара тук зулуите. Но не, не го направи. — Приключенията ми, сестра Сицилия, са ме изправяли пред жестоки съблазни, а на тях още по-трудно се противоставаш, когато за бедния дявол, о, простете, когато за бедния клетник няма кой да се погрижи. Няма по-печална загуба в живота на един мъж от липсата на любов от страна на някоя добра жена. — Той въздъхна. — Учудвате ли се сега… че на човек може да му се прииска да дойде тук… да потърси покой?

Виждах как сестра Сицилия е дълбоко трогната. Свежите й бузи още пламтяха, замаяните й очи изразяваха дълбока загриженост за душата на дядо. Притиснала ръце една към друга, тя мърмореше:

— Много е поучително. Сигурна съм, че ако имате искрено желание да се покаете, каноник Рош ще бъде щастлив да ви помогне.

Дядо издуха носа си, после с усмивка и съжаление поклати глава.

— Каноник Рош е хубав човек, изключително хубав, но като че ли малко студен. Не, чувствувам, че ако мога да идвам с Робърт в клас, да сядам кротко там и да слушам.

Сянка на съмнение се изписа по лицето на сестра Сицилия като облак върху кристално езеро. Но преди всичко изглежда тя се тревожеше да не обезкуражи дядо или да не го обиди.

— Страхувам се, че това може да разсейва децата, мистър Гау. Но сигурно има начини и средства. Аз непременно ще поговоря с преподобната майка.

Дядо подари най-чаровната си усмивка — да, повтарям ви — въпреки носа му, това бе една неотразимо чаровна усмивка. Той стана, стисна ръката й или по-скоро подържа пръстите й в своите, сякаш искаше да се наведе и почтително да ги целуне. Въпреки че се въздържа, лицето на сестра Сицилия още дълго след като той си отиде гореше и по време на занятието, докато ни разказваше историята за блудния син, сериозните й очи се навлажниха.

Излизайки, видях, че дядо ме чака пред манастира, разхожда се напред-назад в най-добро настроение, върти бастуна и си тананика. На път за в къщи той ми изнесе лекция за облагородяващото влияние на хубавите жени, като от време на време прекъсваше, тананикаше си или внезапно възкликваше: „Прелест, прелест!“. Слушах го с известно вълнение, тъй като в последните седмици сам преживявах страхотни затруднения, при това точно заради жените — но по този въпрос по-късно. Все пак се радвах, че сестра Сицилия и строгото изтънчено спокойствие в манастирската приемна направиха такова хубаво впечатление на дядо.

Той тактически пропусна една седмица и за следващото си посещение избра един слънчев ден, когато по неговите думи „градината ще бъде особено хубава“. Вече се виждаше до мен на поляната. Приготви се по-внимателно от всякога, дълго се въртя през огледалото, подряза брадата си както понякога правеше преди да посети мисис Босъмли. Той имаше слабост към чистото бельо и сега облече най-хубавата си бяла риза, която сам бе колосал и изгладил. Даже в петлика пъхна малко стръкче незабравка — яркият жив син цвят на това цвете така подхождаше на очите му. И ние бързо се отправихме към манастира.

Уви! В малката приемна не дойде сестра Сицилия, а майка Елизабът Джозефина — още по-сурова и не съвсем оправила се от жълтеницата. Лицето на дядо посърна, откритата му усмивка застина, задушена още в зародиша си, когато преподобната майка бързо и рязко ме отпрати от стаята да заема мястото си в клас на поляната.

След миг, седнал на тревистия склон, чух, че входната врата се хлопна, затворена от твърда ръка. После през дърветата видях как дядо слиза по стълбите и върви надолу по алеята. Въпреки че от такова разстояние едва ли можех да видя ясно, изглеждаше ми смутен и ужасно съкрушен. Когато след кратко мъчително занятие преподобната майка ни пусна, той не ме чакаше навън. По-късно същата вечер забелязах, че е махнал синята си незабравка.

Горкият дядо! Тревожех се, че готовността му за покаяние толкова бързо ще прекъсне, но празникът на тялото господне, последният четвъртък на месеца, не беше далеч и сега аз се намирах в състояние на екзалтация, което се менеше между мъка и блаженство. Преди да вкуся от възторга на причастието, трябваше да мина през изпитанието на първата си изповед. Няколко пъти вече каноник Рош беседва с малкия ни клас по този въпрос и макар да говореше сдържано, смътно започвах да долавям какви ужасни капани е приготвила природата за нищо неподозиращите деца. В мен се зараждаше и някакво неясно познание за различията в пола. Думата „непорочност“ се изговаряше от нашия пастор тихо, но непоколебимо. И тогава, от мъглата, изведнъж изникна съзнанието за моя грях. О, господи, колко съм грешен, най-лошия, непростим грях извърших. Никога, никога не ще мога да го кажа на каноника.

И все пак ще трябва. Проклятието, тегнещо над „лошата“ изповед, беше по-страшно дори от проклятието след „лошото“ причастие. Със замряло сърце разбрах, че трябва да разкрия позора си… Какво мъчение е да знаеш: няма къде да избягаш.

Най-сетне денят и фаталният час наближиха. Цял в пот от мъчителен срам, аз се заклатушках към тъмната изповедня под оцветеното стъкло на прозореца, изобразяващо как „Спасителя носи своя кръст“, където ме чакаше каноник Рош. Голите ми колене се подкосиха и глухо тупнаха на голия под. Започнах да плача.

— Отче, отче, прости ми. Толкова съм лош, така се срамувам!

— Какво има, мило дете? — Нежното поощрение в скрития строг глас увеличи мъката ми. — Лоша дума ли си казал?

— Не, отче, по-лошо, далеч по-лошо.

— Какво е то, дете?

Изрекох го изведнъж.

— Отче, спах при баба.

Весел смях ли чух зад тайнствената решетка? Или това беше просто ехото на моите ридания?

Дванадесета глава

Празникът на тялото господне дойде. Утринното небе е сиво, сиво като тялото на мъртвия Христос, когато са го свалили от кръста. Прекарвам неспокойна нощ на сламения си дюшек в кухненската ниша, задрямвам само за малко и тогава ми се присънва как живият младенец Христос спи до мен, положил хубавата си глава на възглавницата ми, а меката му буза е допряна до моята. Събуждам се стреснат с надеждата сънят ми да не е грях. Напоследък ме измъчват съмнения: нима не е „безсрамие“, когато се събличам! Не гледам ли с „нечист“ поглед разпятието, статуята на Мадоната или нещо друго? Сложил печат на очите и устните си, аз вървя неуверено по земята и се страхувам да не изпадна в грях. Така отчаяно желая да направя не просто „добро“, а отлично причастие, че дори свиквам да търся небесни знаци и предзнаменования. Гледам небето и си казвам: „ако видя облак, наподобяващ лицето на свети Йосиф, ще направя славно причастие“. Вдигам глава нагоре, свивам очи и се опитвам да открия сред небесната мъгла профил на светия или поне брада. Или пък вземам три камъчета от пътя, по едно за всеки от светата троица, и си казвам, че ако с едно от тях ударя стълба с лампата на ъгъла, със сигурност ще се причестя великолепно. Не, не! Бързо се спирам от страх да не извърша светотатство.

Тази сутрин обаче съм необикновено спокоен, мислите ми са изпълнени с любов и тайно се учудвам, че именно аз от всички, които ме обкръжават в тази къща и викат за закуска, за топла вода, за лъснати обувки и за всякакви ежедневни дреболии, само аз съм избран за сладката и радостна чест да вкуся от тялото на сина божи.

Снощи измих устата си внимателно; не е проблем за мен да се откажа от закуската. Възможно ли е дядо да се е доверил на мама? Тя не ме насилва да ям. Бос, аз се качвам горе и виждам, че дядо се готви да ме съпроводи до черквата. Той е възбуден и дори не би помислил да изпусне, както сам се изразява, „церемонията“. Макар да се засяга бързо, дядо не е злопаметен и вече напълно е простил на майка Елизабът Джозефина за изгонването си. В манастира решиха, че съм твърде „голям“ за бял костюм: милостиво решение, защото дори с белите обувки и чорапи, които трябва да нося, трудно мога да се снабдя. Доставя ми ги чудесният ми прадядо, а как — сам не зная, тъй като няма пари, а когато го питам, той свива рамене и подмята, че заради мен е направил голяма жертва. По-късно се намери една заложна квитанция… за синята ваза от гостната.

Но междувременно аз гордо обувам новите чорапи и обувки. Излизаме с дядо и скоро стигаме в черквата. Високият олтар е украсен с бели лилии, струва ми се красив и величествен. Аз седя най-отпред, до Анджело, който е облечен в бял моряшки костюм, а срещу нас са шестте момиченца. С отвращение отбелязвам, че едно от тях се хили нервно под белия си воал, прикрепен с венче от изкуствени бели цветя. Непосредствено зад нас, на седалките, са роднините на тези, които днес ще получат първото си причастие. Там е дядо, седнал до мистър и мисис Антонели, близо до чичото и сестрата на Анджело, силно заинтересуван и надявам се, без голямо презрение към това, което става, въпреки че вече направи всичко не както трябва — не успя да коленичи, не се поръси със светена вода. И все пак се радвам за него — зная, той иска да ми е полезен. Чувам го как се навежда и вдига ръкавицата на мисис Антонели… или молитвеника й.

Камбаната на храма бие и богослужението започва. Следя всичко точно, чета молитвата преди причастието, но очаквам, очаквам само онзи момент, който ще направи тази служба по-различна от другите преди или след това. Колко малко време остава! Чувствувам някакъв вътрешен трепет. И тогава „Domine non sum dignus“11. Най-после, най-после! Удрям се три пъти в гърдите, сетне с разтреперани колене ставам заедно с Анджело и другите, приближавам перилата на олтара. Чувствувам погледите на богомолците върху себе си. Нещастната ми глава се върти замаяна, щом виждам да се приближава каноникът Рош, облечен в красивите си одежди с потира в ръка, и напразно се опитвам да си спомня как се извършва поклонението, надявам се да не се посрамя, затварям очи, вдигам глава, разтварям разтрепераните си устни както ни е учила преподобната майка и шепна наум последна молитва: просто думата „Исусе“.

Нафората ме изненадва — толкова голяма и суха върху езика ми, а очаквах да е влажна и необикновена. Трудно ми е да я разположа в пресъхналата си уста, да я глътна. Връщам се на мястото си пламнал, държа с ръце разтупканите си слепоочия и накрая я гълтам. Нищо не ми се случва, не чувствувам никакъв приток на благодат, никаква видима промяна в душата си. Вълна на разочарование ме залива. Нима „лошо“… не, не, спирам хода на мислите си в тази страшна посока и със страст се залавям за молитвеника си. Благодарствената молитва ме успокоява. Вдигам глава и нежната, отправена към мен усмивка на Анджело до мен и дядовата кашлица отзад ми вдъхват увереност. Започва да ме завладява чувството на гордост от извършеното. Присъединявам се към всички в молитвата след богослужението.

Навън сега грееше слънце и след като за миг си разменихме усмивки с манастирските сестри, дядо и семейство Антонели ме заобиколиха, поздравиха ме, разтърсиха ръцете ми и горещо ме прегърнаха. Моят забележителен роднина вече беше близък приятел на италианското семейство. Те изглеждаха във възторг от него, не, очаровани от него. Той ме представи на мистър и мисис Антонели, на по-голямата им дъщеря Клара и на чичото на Анджело — Виталиано, около петдесетгодишен мургав мъж, тих и далечен, както е при напълно глухите хора. Всички ми се усмихваха, а мисис Антонели, пълна черноока дама с тъмен бретон с малки златни халки на ушите и зелена кадифена рокля, сияеща, майчински ме гледаше и повтаряше:

— Какъв хубав приятел си има малкият ни Анджело!

После мистър Антонели, мургав като жена си, но по-нисък от нея и вече оплешивяващ изведнъж удари юмрук в дланта си обърна към дядо големите си тъжни очи съвсем като очите на Анджело, само че с торбички под тях.

— Мистър Гау — възкликна той пламенно, но просто, — ще ви помоля за една услуга. Момчетата са вече добри приятели… Ако не се големеете много… елате с нас на закуска.

Дядо прие веднага. Мистър и мисис Антонели много се зарадваха. Тръгнахме: Анджело и аз вървяхме отпред, дядо и другите зад нас.

Антонели живееха над своя магазин, боядисан в светложълто и яркочервено с горда табелка с блестящи златни букви: „Ливънфордски първокласен магазин за сладолед, Антонио Антонели, единствен собственик“. Този тропически блясък продължаваше и горе. Виждаха се пъстри килими, завеси в чудни нюанси на жълто и зелено. Антонели бяха силно вярващи и навсякъде у тях висяха цветни религиозни картини, но от двете страни на украсената с пискюли полица над камината две светски картини — пейзажи от Капри и Неапол — примамваха погледа с блещукащите си сини цветове. И тук, боже господи, свети изригналият Везувий. От позлатената поставка на стената ми се усмихваше малка статуйка, облечена бляскаво в розово и бяло, също като кукла. Никога до сега не съм ходил в къща, толкова различна от нашата и толкова богата на тайнствени миризми. Аромат на непозната кухия дразнеше ноздрите ми, дъх на плодове, парливи, тръпчиви, остри миризми, миризми на лук и пот, на вряща мазнина и влажни стърготини, а долу от мазето се издигаше сладкия аромат на ванилия от сладоледения прах.

Докато мисис Антонели и Клара възбудени възклицаваха и бързаха да сервират закуската, Анджело ме хвана за ръка и срамежливо ме поведе към края на коридора на първия етаж. Тук той с многообещаващ вид се спря пред полуотворената врата на една стая, която, както по-късно стана ясно, бе на чичо му. Сърцето ми подскочи при вида на една закачена на стената латерна, истински старинен инструмент, върху който със седеф бе инкрустирано: „Орган на Орфей“. А за следващата изненада бях съвсем неподготвен.

— Николо, Николо! — извика нежно Анджело.

От леглото скочи маймунка в червено сако, заситни по пода и се хвърли в ръцете на Анджело. Малка чиста маймунка с тъжни очи и дребно, сбръчкано, разтревожено лице. Тя имаше точно такова изражение, каквото след много години щях да виждам по лицата на новородените: смазано, учудено, обезпокоено и в същото време раздразнено. Междувременно Анджело нежно я милваше и предложи на мен същата приятна привилегия.

— Погали я, Роби. Няма да те ухапе. Знае, че си ми добър приятел. Нали, Николо, Николо? Няма бълхи. На чичо ми Вита е. Вита го обича повече от всичко на тоя свят. Казва, че в него ни е късмета. Когато най-напред дойдохме в Ливънфорд, бяхме много бедни и чичо ходеше из улиците с латерната и с Николо. И много пари му даваха. Но сега, след като сме богати, поне достатъчно богати, мама не му разрешава да обикаля и да свири на латерната, въпреки че той иска. Тя казва, че това не е хубаво, че сега сме се издигнали над тия обикновени неща. Но ние оставихме Николо при нас като наш любимец, като най-голям наш любимец. Беше на три години, когато чичо го доведе тук. Сега е на десет, а това значи, че е млад, много млад за една маймунка.

Тук мисис Антонели ни повика. Очарован, аз последвах Анджело. Той още държеше маймунката и я занесе в стаята, където се бяха събрали другите.

— Не с Николо! — запротестира мисис Антонели щом влязохме. — Остави го днес, Анджело, имаме такава хубава компания.

— Но, мамо — настоя Анежело, — днес е денят на първото ми причастие.

— Е, добре. — Мисис Антонели погледна изкосо чичо Вита, после бързо се усмихна на дядо. — Той е любимец на Анджело.

Анджело каза молитвата и ние седнахме край масата с бродирана покривка, отрупана с много неща, които никога не са се появявали на закуска у нас в Луамънд вю. Имаше големи подноси с месо и ориз, макарони с доматен сос, баница с пиле, желиран език, маслини, сардини, аншоа, фруктиера с плодове и голяма глазирана торта с надпис „Боже, благослови нашия Анджело“, а около нея като стража — няколко високи бутилки вино.

Дядо, седнал между Клара и мисис Антонели, се тъпчеше с видимо удоволствие. Начело на масата, сияещ, седеше мистър Антонели. Изглеждаше доволен, поласкан от присъствието ни.

— Малко вино, мистър Гау, само малко. Нещо специално. „Фраскати“. От Неапол е!

Чашите се напълниха, дори тази на мургавия мълчалив чичо Виталиано, който изглежда заемаше по-второстепенно положение в семейството. Дядо стана от стола и предложи тост.

— За нашите малки момчета! Честит да ни е този свят случай!

Всички пихме, дори ние — децата — и за нас с Анджело имаше по няколко капки. Виното беше сладко и ме сгря.

— Харесва ли ви нашето „Фраскати“, мистър Гау? — попита неспокойно мистър Антонели, като се наведе напред.

— Много освежаващо — отвърна сърдечно дядо и добави. — И леко.

— Да, да, много леко. Хубаво и леко. Още една чаша, мистър Гау?

— Благодаря ви, мистър Антонели.

Маймунката изглеждаше доста отегчена на коляното на Анджело. Неочаквано тя се протегна и си взе банан. Гледах я омаян как го бели и започва да го яде — съвсем като малък човек.

Анджело гордо се наведе към мен и ми прошепна:

— После още номера ще ти покаже.

— Разрешете да ви напълня чашата, мисис Антонели! — настоя дядо. — И вашата, драга мис Клара. — Въпреки че отказваха и смеейки се, покриха чашите си с ръце, дядо имаше огромен успех пред двете дами. Той отново напълни своята и след като прошепна нещо на Клара, а тя пак се засмя, сериозен, продължи да разказва на домакинята за последните си светски прояви в дома на кмета и в някои други големи къщи по пътя за гробищата. Явно мисис Антонели беше възхитена, че можеше, макар и само в разговор, да общува с такава знатна личност.

Смехът се увеличаваше. Сега дядо дразнеше Клара за приятеля й.

— Тия младежи нищо не представляват в сравнение със старото поколение — обяви той високомерно.

Дядо и мисис Антонели започнаха да разменят тостове: „За Италия“, „За Шотландия“, а на нас с Анджело разрешиха да станем от масата. Заедно с Николо ние се вмъкнахме в стаята на чичо Виталиано. Натиснахме копчето на регистъра с маркировка „piano“ и започнахме тихо да свирим на латерната. Имаше четири мелодии: „Шотландски камбанки“, „Напред, Христови воини“, „Боже, пази краля“ и „О, Мария днес те венчаем с цветя“. Николо също се наслаждаваше на музиката. „Шотландски камбанки“ беше любимото ми парче и когато до ушите му достигнаха познатите трели и звънтене, той започна да танцува и подскача пред нас. Тъй като се почувствува в центъра на вниманието, стимул, който му липсваше в другата стая, и старанието му нарасна, той побягна по коридора и подскачайки, се върна с една шапка — дядовата шапка… После заситни нагоре-надолу с нея като някое голямо конте, от време на време я сваляше и се покланяше. Смехът ни го поощряваше. Започна да бръщолеви нещо, закрепи шапката на опашката си, а после, надминал себе си, я пусна на главата си. Давайки си вид на разгневен, той с вик я махна от главата си, започна да я рита из стаята, прекатури се през нея, сетне се сви и се престори, че спи в нея.

Двамата с Анджело се тресяхме от смях, когато вратата се отвори и в стаята влезе чичо Вита. Мрачното му безмълвно лице изразяваше недоволство. Той вдигна Николо, погали го и го сложи в кошницата в ъгъла на стаята. После вдигна дядовата шапка, изчисти я с маншета си и изрече нещо на италиански. Анджело се обърна към мен:

— Каза, че дори глухите ще чуят подобен шум в стаята. При това днес е такъв свят ден… Иска да седнем и да изпеем някой химн. — И Анджело добави вече от себе си. — Чичо Вита е много набожен.

— Той ти каза и нещо друго?

— Е, добре… каза, че дядо ти вече е изпил три бутилки вино… сам. И че стиска ръката на нашата Клара под масата.

Притихнал, седнах на пода до Анджело, а чичо Вита с маниера на истински виртуоз завъртя дръжката на латерната. Запяхме:

Щом свършихме, чичо Вита се усмихна. Анджело преведе:

— Той казва, че никога, никога не трябва да забравяме колко чудесно е човек да има божията милост. И нищо ако в този момент паднем мъртви, убият ни или ни нарежат на парчета. Ще отидем право на небето.

Тогава чух, че долу ме викат. Беше време да си вървя. В антрето дядо се сбогуваше. Той многократно разтърси ръцете на мистър и мисис Антонели, с бащински жест прегърна Клара през кръста и отбеляза:

— Наистина, мила моя, трябва да позволите това приятно право на човек, достатъчно стар да ви бъде баща.

— Довиждане, довиждане!

Всички се смееха весело освен приятеля на Клара, Тадиъс Геръти, който тъкмо влизаше и силно почервеня, когато видя как дядо целуна Клара.

Вървяхме с дядо по улицата. Главата ми се въртеше от радостните събития в този паметен ден. Дядо също изглеждаше развълнуван, очите му светеха, бузите му пламтяха, а от време на време леко, само леко се затрудняваше с равновесието.

Божията милост! Думите на чичо Вита се върнаха при мен като устремена птица вестител. Не е ли причина виното „Фраскати“, още клокочещо в стомаха ми, изведнъж за миг да ми се подобри настроението и сърцето ми да се изпълни с неясен светъл възторг? Знам. Да, знам, че се причестих добре, да, може би дори отлично. Дълго задържани баналности се събират като топка на езика на дядо. Но изведнъж, неспособен да се въздържа, аз го изпреварвам. Поривисто стискам ръката му.

— О, дядо, много обичам благословения ни спасител… Но не забравяй, че и теб обичам!

Тринадесета глава

През август скитаме из полята с обгорени стърнища и прашен жив плет. Редките блуждаещи ветрове полюляват клюмналите дървета и те само уморено въздишат — това е протестът на земята, изтощена от голямото плодородие. Повечето състоятелни жители на Ливънфорд се намират със семействата си край морето. Опустелият град ми изглежда непознат, стъпките ми отекват по пазарния площад, видът на безлюдните калдъръми, на покривите, издигащи се един над друг на фона на назъбените стени на замъка създават впечатлението за един обсаден град.

Гавин още го няма, искрените му пощенски картички ме карат все повече да копнея за завръщането му. Наистина, през този период на бездействие не могат да се отбележат никакви драматични произшествия и все пак, под покрива на нашия дом, макар и бавно, като риба, вече изтощена, но още способна на внезапно и буйно раздвижване, се развиват някои събития.

Всяка вечер, когато излизах да подишам чист въздух преди да се заловя с домашната си работа, дадена ми за през ваканцията — едно дълго есе на тема „Мария — кралица на шотландците“ — намирах Джеми Ниг, седнал на ниската ни каменна ограда и с подчертана напрегнатост обърнал гръб на къщата. С хармоничка в уста той нежно и с пълно безразличие свиреше увлекателна мелодия и тъй като не можа да ми каже нито как се казва, нито от къде е, аз я нарекох просто „Песента на Джеми“. Каква заразителна мелодия! Той продължаваше да свири, а аз седях мълчаливо до него и се радвах на хладните капки роса по жълтата трева около нас и на ниско падналата мъгла, пълзяща като подкрепление по изсушените от слънцето поля.

След седем часа Кейт излизаше от входната врата — всяка вечер тя посещаваше приятелката си Беси Юинг — и обикновено без шапка, облечена в светлосивия си шлифер с вдигната яка на врата и ръце в джобовете. Повече от седмица тя не ни обръщаше никакво внимание, ако не се смята лекото, хладно, едва забележимо кимване към мен. Нито пък Джеми я забелязваше — седеше неподвижен, единствено устната му хармоничка нежно свиреше. Само когато тя изчезваше, музиката ставаше по-силна, следваше я неумолимо надолу по улицата. Неясно чувствах, че въпреки липсата на опиянение у двамата влюбени, липсата на балкон и китара, това е серенада, шотландска серенада — бавна, настойчива, непреклонна.

Неочаквано една вечер, почти неохотно, сякаш против волята си, Кейт се спря. Изгледа ме сурово:

— Сега ти трябваше да се занимаваш с есето си!

Преди да успея да отговоря Джеми извади хармониката от устата си и с рязко движение на ръката я изтърси от насъбралата се в нея влага:

— Момчето не върши нищо лошо.

Кейт трябваше да го погледне. И го направи сърдита, сърдита на много неща, сърдита на присъствието му и на това, че той седи там спокойно, а тя стои права и най-много за това, че си е сърдита. Но тя първа сведе поглед. Тишина.

— Хубава вечер — каза Джеми.

— Сигурно ще вали — отвърна Кейт рязко.

— Може би, може би. Има нужда от един хубав дъжд.

Пауза.

— За това ли ме задържате, за да ми говорите за времето? — но не се помръдна от мястото си. Въпреки че грозното й лице беше намръщено, за пръв път забелязах, както стоеше там в мрака, смело сложила крак напред и явно стиснала пръсти в джобовете, сякаш готова за бой, каква елегантна и силна фигура, какъв красив крак и тънък глезен имаше тя. Сигурно и Джеми го забеляза. Разсеяно той изсвири няколко такта от мелодията си и отново тръсна хармониката.

— Просто си мислех, че нощта е хубава за разходка.

— Наистина ли? А, къде, ако мога да запитам?

— Където и да е, все едно.

— Благодаря ви, наистина много ви благодаря — Кейт сухо тръсна глава. — Голяма чест. Но там е работата, че отивам при приятелката си, мис Юинг — и тя пристъпи, готова да тръгне.

— Тъкмо ми е на път — отбеляза Джеми, стана от стената и се изтърси. — Просто ще дойда с вас до тяхната порта.

Съвсем изненадана, Кейт не можа да възрази. Бузите й продължаваха да горят, държанието й говореше, че е възмутена. Но интересно, чувствувах как не й е съвсем неприятно да вървят заедно и те вървяха по паважа на разстояние един от друг. Сгъстяващият се мрак беше милостив към краката на Джеми.

Стоя сам, наслаждавам се на самотата си и дишам още малко чудесен влажен въздух, после, сякаш някой ме гони, изтичвам в къщата и започвам да вадя книгите от закърпената си чанта.

Мърдок, вече прилежно приведен, рядко отгръща страниците, но обилно ги посипва с пърхут. Често се чудя дали той наистина учи: никога, под никакъв предлог не показа ерудиция и един-два пъти видях, че между кориците крие каталог от семена — доказателство за скритата му страст към всичко, свързано с градинарството. През деня непрекъснато скача неспокойно от книгите си, уригва се високо (въпреки че има железен стомах, всички са убедени, че героически понася възпалението на жлъчката), ходи до огледалото да стиска черните точки от брадичката си или до градината и се шляе там като някоя забравена душа. Понякога несъзнателно ми разрешава да надникна в мислите му.

— Знаеш ли, в Холандия отглеждат лалета на цели квадратни мили. Помисли само — цели мили лалета!

А сега в ъгъла зад него, на стола, мълчалив и изопнат, сякаш възседнал кон, седи баща му. С приближаването на изпитите за мястото в пощенската служба следващия месец татко затяга юздите на нещастния младеж, появи се даже и камшик. Не само за бъдещето на Мърдок, но и за престижа на инспектора той трябва да успее. С цялата настойчивост на човек, смазан, необичан от другите, той желае да обяви на кмета, на мистър Маккелър, на шефа си доктор Леърд, медицинския окръжен инспектор, комуто така раболепно завижда, да обяви в същност на целия град: „Синът ми, вторият ми син… е на държавна служба…“

Тихо, за да не обезпокоя Мърдок, слагам книгите си на масата срещу него. Учебниците ми, надписани с тънкия калиграфски почерк на дядо, са обвити в амбалажна хартия и пришити от мама, за да се запазят, „да останат в добър вид“ — всичко в тази къща трябва да се съхранява, никога, никога нищо да не се разсипва. От три месеца съм в по-горен клас. Новият ми учител, мистър Сингър, плешив, бавен и методичен човек е ласкав към мен, насърчава ме. Освободен от тиранията на мистър Далглиш, аз вече не зацапвам тетрадките си, не стоя като идиот, когато ме изпитват, а показвам удивителни способности. В същност в този момент от учебника ми по история изпадна едно картонче, което пазех тайно за мое собствено удовлетворение и това ме накара виновно да се изчервя под погледа на татко. Той вижда, че се изчервявам, вижда картончето и веднага става подозрителен. Прави ми безмълвен жест да му дам изобличителния картон.

Дълга пауза. Татко проучва това картонче, картонче с бележките ми за първата четвърт от учебната година, вписани от ръката на мистър Сингър.

Виждам, че татко е слисан. В същност, първо ме поглежда с пронизващ поглед, сигурен, че това е номер, евтина измама. Но не, тук е вписано наименованието на учебното заведение, има разлят подпис… Чета мислите му: „Трябва да е истина“. Не изглежда да е доволен. Покорно, с вид на обиден, той ми връща картончето и аз с чувство на вина го пъхам обратно в учебниците.

В кухнята цари тишина. Чува се само тракането на часовника, разгръщането на страниците, неспокойното мърдане на татковия стол… и разбира се, забравих тракането на мамините куки — свършила работата си в килера, сега тя плетеше шалче за Адъм. Каквото и да плетеше, то винаги беше за Адъм.

В девет часа се връща Кейт, не влиза в кухнята, а направо от входа отива в стаята си. Боже господи! Сигурно греша. Струва ми се, че тя тананика, тананика малък откъс от мелодията на Джеми.

След половин час мама многозначително ме поглежда. Слагам учебниците настрана, много внимателно, да не се ударя в нещо и да не раздразня татко, отивам в малката, отделена със завеса стаичка и започвам да се събличам. Страшно съм гладен, струва ми се, че векове са минали откак пих чай и изведнъж ме обзема вълчи апетит, замечтавам за комат хляб и сладко от ревен. Една бяла коричка, о, една чудесна бяла коричка! Без съмнение мама би ми дала, но да я моля в такъв късен час е немислимо. Коленича, казвам молитвата и после се озовавам в леглото. През тънката завеса чувам спокойния пулс на дома, който ме е приютил — мама и татко си разменят по някоя дума, шумоли страница, шурти кранът в банята, някой стъпва над главата ми.

Понякога лежа буден, загледан в бледия таван и в просъница чувам как Мърдок се качва горе, а там, в кухнята започват онези дълги разговори на тих глас между мама и татко преди да си легнат. До мен в стаичката достигат неясно изречени думи: „ардфилънското хигиенно общество… поканило татко да изнесе доклад по въпроса за предаването на отпадъците… колко е платила днес за говеждото? Какви цени!… Никакво ходене на море тази година… по-добре парите да се вложат в строителното дружество, и когато мама нежно моли, той казва: Е, може би догодина, ако Адъм «напредне» или ако повишат татко в службата… Междувременно трябва да се пести… да се пести… да се пести…“

Но аз вече не се учудвам, свикнах с татковата пестеливост, тази поглъщаща всичко страст, която с всеки изминат ден добиваше сякаш все по-голямо надмощие над него, заставяше ума му да измисля начини за нови икономии, придаваше му вид на аскет, който винаги и от всичко се отказва, тласкаше мама към безкрайни домакински и кулинарни хитрости. Мама би желала да пазарува от „хубавите“ магазини, например от „Доналдсън“ или „Брюс“, чиито огромни стъклени витрини вечно са я примамвали. Ако й дадат продукти, тя е отлична готвачка — палачинките й (в онези редки случаи, когато имаше излишни яйца), бяха наистина чудесни. Тя с радост би ни готвила хубави ястия. Но погледне ли черното си портмоне, обикновено отстъпва пред ечемичения хляб и ме изпраща в магазина на Дърган във Венел да купя кокали за едно пени („И го помоли да остави малко месо по тях, скъпи“), после пак в онзи беден квартал в магазина на Лоугън за моркови и ряпа на стойност половин пени общо — на прост английски това значи по един фартинг за всяко от тях. Бедната мама! Миналия понеделник, когато счупи новия похлупак, слагайки го на газената лампа в антрето (това беше винаги деликатна операция), тя даде воля на сълзите си.

Днес съм уморен, готов съм да заспя. Докато се унасям в сън, си мисля, че утре с дядо сигурно ще посетим Антонели.

През седмиците, в които Гавин отсъствуваше, играх много с малкия Анджело Антонели. Хубаво е човек да има някакво развлечение в такъв мъчителен сезон, а Анджело винаги така трогателно се радваше да ме види. Беше като момиченце — жив и нежен, с чудесни влажни очи и очарователни маниери. Бягахме из двора, той ме държеше за ръка и винаги плачеше, когато дойдеше време да си вървя.

Естествено, беше много разглезено дете — имаха дванайсет години разлика с Клара. Постоянно искаше нещо от дебелия си любезен и обожаващ го баща и вечно получаваше играчки, сладкиши, плодове, изобщо всичко. Разпореждаше се напълно в магазина, би опустошил кутия шоколадови бисквити или би отворил консервирани круши с по-малко угризение, отколкото аз бих взел чаша вода в Луамънд вю. Цял ден във въздуха звучеше детското му сопрано: „Мамо, искам резен диня, татко, искам, лимонада“. Веднъж със самодоволна усмивка ми каза, че е накарал майка си да стане посред нощ и да му направи шунка с яйца. И въпреки това никога не изяждаше сложеното в чинията и винаги беше болнав.

Понякога, когато си мислех за студената сурова ярост на отсъствуващия Гавин, за времето, в което той упорито мълчеше, за презрението му към кротките и нищожните, обхващаше ме вътрешно безпокойство. Но като се изключат глезотиите, Анджело беше приятна компания; маймунката силно ме привличаше и ние играехме с нея безспир, шапката на Анджело насърчаваше посещенията ми.

Сега, след като мъжът й, когото тя командваше, беше натрупал пари, мисис Антонели проявяваше амбициозност по отношение на семейството си, презирано от начало в Ливънфорд заради бедността му. Дебелата Клара встъпваше в изгоден брак с Тадиъс Геръти, чиито баща ръководеше крупна фирма за доставка на мебели. Уверен съм, че тя ми се усмихваше (хубаво момченце от Академичното училище, при това католик) и черпеше смело с вино и кекс (а той редовно я посещаваше следобед), защото ние представлявахме аристократичния квартал Драмбък роуд и градското чиновничество, нещо винаги важно за манталитета на чужденците.

Трябва да призная, че от време на време, когато слушах как дядо се „разпуща“ от виното „Фраскати“ пред енергичните, внушителни Клара и мисис Антонели, изпитвах лека тревога. Погледнех ли мисис Антонели неочаквано, забелязвах колко суров вид има лицето й; и толкова черно беше то, та в наивността си допусках, че тя редовно се бръсне. Но очевидно дядо от нищо не се смущаваше: продължаваше да говори гладко и плавно, без да се запъва, като величествен барк13 пред лек вятър.

Успокоен, изтичвах навън с Анджело, за да послушаме оркестъра в общинския парк, да покараме лодка в езерото или да се разходим с чичо Вита до „Светите ангели“ за служба — с този странен, скромен, простодушен Вита, когото в семейството едва търпяха. Половината от времето си той прекарваше в грижи по любимата си маймунка, а другата половина в молитви.

Наближаваше краят на месеца. Една вечер, когато по молба на мама намалявах газта в коридора, така че само „леко да осветява“, влезе доста закъсняла Кейт.

— Ти ли си, Роби? — смути я сякаш дори мъждукането в коридора, но гласът й звучеше топло и дружелюбно.

— Да, Кейт.

Щом слязох от стола, на който се бях качил, за да достигна газовия полилей, тя ме хвана под ръка.

— Милото ми момче!

Пламнах от удоволствие. От доста време вече Кейт е особено мила към мен.

— Слушай, Роби — тя се спря, засмя се и после внезапно продължи пак. — Много смешно… Джеми Ниг иска да ме заведе на Ардфилънския панаир — тя отново се засмя при мисълта за абсурдното желание. — Разбира се, не мога да отида с него сама, не подхожда много на една дама. Той и сам го разбра, затова… той… тоест ние… ще се радваме да те вземем с нас, ако искаш да дойдеш.

Дали искам да отида! Нима не съм чувал, не съм мечтал за блажените удоволствия на Ардфилънския панаир, където веднъж в годината за развлечение на цялата община се струпваха всякакъв род представления, забавления, увеселения.

— О, Кейт! — прошепнах аз.

— Тогава решено! — тя отново стисна ръката ми и вече започна да се качва по стълбите, когато нежно се обърна, сякаш изведнъж си спомни нещо: — Приятелят ти Гавин си дойде. Току-що го видях да идва от гарата.

Гавин си е дошъл! Най-после. Два дни по-рано. Значи утре сутринта ще го видя. Тази мисъл ме развълнува и се смеси с мисълта за Ардфилънския панаир. Дишах бързо. Изгарящ от очакване, аз леко открехнах входната врата и се взрях в тъмнината. Звезди нямаше, облаци закриваха небето, но мекият прохладен ветрец беше пълен с обещания. Колко чудесен може да бъде животът, просто чудесен!

Четиринадесета глава

На следващата сутрин излязох рано. Обещах да върна на Анджело куп списания, които той ми беше дал, и исках да се освободя колкото е възможно по-скоро. Но докато тичах надолу по пътя за гробищата, срещнах Гавин, тръгнал към Луамънд вю.

— Гавин!

Нищо не каза, но страшно стисна ръката ми. Все още опитвайки се да овладее пламенната си усмивка, която навярно презираше като проява на слабост. Не бе пораснал много, но беше позагорял и изглеждаше по-здрав от всякога. Само щом го видях, щом почувствувах как сивите му очи търсят моите, цял се изпълних с топлина. Исках бързо да му кажа колко ми е липсвал. Но това се забраняваше. Трябваше да бъдем спокойни, силни и да говорим само за най-главното.

— Идвах да те взема — обяснявайки появяването си в този ранен час, той погледна в далечината към нашите Уинтънски възвишения. — Мислех си, че можем да се качим на Ветровития зъбер. Има един орел там. Горският казал на татко. Ще стигнем до зъбера преди пладне и ще го издебнем. Взех и обед със себе си.

Видях раница на гърба му. Орел и Гавин, цял ден на хълма… Сърцето ми подскочи.

— Просто грандиозно! Но първо трябва да занеса тези списания на Анджело.

— На Анджело ли? — повтори той с недоумение.

— На Анджело Антонели — обясних бързо, — нали го знаеш, онова малкото италианче. Често се виждахме с него, докато те нямаше. Разбира се, той е много малък…

Спрях да говоря, смутен от недоверието и обидата в очите му.

— Единствените италианци, които познавам в Ливънфорд, са онези търговци на сладолед. Един от тях даже се мъкнеше из града с латерна и маймунка и просеше.

Ушите ми пламнаха от това осъдително отношение към чичо Вита, Николо и приятелите ми. Гавин добави:

— Да не би да искаш да кажеш, че си се сдружил с някое тяхно келеме.

— Анджело се отнасяше много добре към мен — казах аз със странен глас.

— Анджело ли? — още по-силно засегнат, той презрително се усмихна на името. — Хайде! Да се качваме на зъбера. Там горе ще можем да поговорим кой какво е правил.

Наведох глава, забих упорито поглед в паважа.

— Обещах да ги върна. „Сфиър“, „График“, „Илюстрейтид лондон нюз“. — Устните ми пресъхнаха. Аз бранех списанията с надеждата, че с това ще защитя Антонели. — Тази седмица в тях имаше някои чудесни снимки как от пашкула се излюпва пеперудата Мъртвешка глава. Всяка събота мисис Антонели ги изпраща на свои роднини в Италия. Трябва да сварят пощата. Много мило от страна на Анджело, че ми ги дава първо аз да ги видя.

Гавин пребледня. Гласът му звучеше напрегнато и ревниво.

— Разбира се. Щом предпочиташ новоизлюпените си приятели пред мен… твоя работа. Само че аз се качвам на Дългия зъбер сега. Ако искаш, ела. Ако не искаш — остани си с твоя Анджело.

Почака малко, без да ме погледне, с гордо, студено чело, а устната му потреперваше. Сърцето ми се късаше, исках да му извикам, че бърка, да го помоля да ме разбере. Но чувството за неговата несправедливост ме накара да пребледнея и ме направи упорит като него. Мълчах. Следващия миг той крачеше към Дългия зъбер.

Обхванат от тревога, все още зашеметен от неочакваното скарване, продължих към града. Реших просто да оставя списанията и да си отида. Но когато стигнах Ливънфордския специализиран магазин, намерих Анджело съкрушен от мъка, навярно по-голяма от моята.

— Николо е болен, много болен.

Сред хлипания той ми разказа какво е станало. Клара, проклетата Клара е виновна. Вечер чичо Вита ходел да се моли в „Светите ангели“, понякога с цели часове, и имал навика да оставя Николо на двора, за да може в негово отсъствие да се радва на прохладния въздух в тези задушни нощи. Но винаги оставял прозореца си отворен и ако времето се развали, Николо, който лесно се изкачва по водосточната тръба като по стълба, да може веднага да се прибере в стаята си. Преди две нощи се разразила силна буря и Клара, с мисълта да запази пердетата, бързо затворила всички прозорци на къщата. Чичо Вита бил на църква, магазинът затворен и бедният Николо се озовал цял час под проливния дъжд. Когато в десет и половина Вита се върнал намерил мократа до кости маймунка сгушена в ъгъла на двора.

Последвах Анджело горе. В къщата цареше покруса и суматоха. В кухнята обърканата мисис Антонели изстискваше кърпи в топла вода. Клара лежеше по корем на дивана в гостната. Мистър Антонели стоеше в спалнята на чичо Вита с болка в големите си очи, а чичо Вита по риза, възбуден се трудеше около Николо.

Маймунката лежеше в леглото, не в коша си, а в голямото бяло легло на чичо Вита, точно в средата, подпряна с възглавници, облечена в най-хубавата си вълнена жилетка с мека неаполитанска шапка с вълнен пискюл. Малкото му измъчено лице, открояващо се на фона на огромното легло, изглеждаше по-измъчено от всякога. От време на време зъбите на Николо потракваха, трепереше силно и на свой ред разтревожено ни поглеждаше. Чичо Вита разтриваше гърдите му с някакво парливо масло. Работеше над болния и през цялото време говореше ту на себе си, ту на маймунката, но най-вече с укоряващ глас на мистър Антонели. Погледнах Анджело. И той като мен беше сломен от внушителността на тази сцена и даже престана да плаче. Преведе ми шепнешком:

— Чичо Вита казва, че това е присъда над нас за гдето сме забравили бога… божие наказание за татко, че мисли твърде много за бизнеса, мама за обществото, а Клара за мъжете. Казва, че Николо и той са положили основите на нашето състояние, че двамата са работили за няколко пени, когато нямахме дори хляб. Казва, че ако Николо умре… — на това място той плачеше — никога, никога вече няма да имаме късмет.

Мисис Антонели влезе забързана с леген кърпи, изпускащи пара и покорно застана до леглото. Клара изплува на вратата като призрак и със зачервени очи започна да наблюдава как чичо Вита налага кърпите.

Но очевидно те малко помагаха на Николо. Изведнъж Вита, благочестивият, скромният Вита, вдигна ръце и изпусна поток от думи. Анджело изсъска в ухото ми.

— Казва, че Николо се нуждае от лекар, най-добрия лекар в града. Клара, проклетата, грешната Клара, трябва веднага да го доведе.

Клара започна да протестира.

— Тя казва, че никой лекар няма да дойде заради една маймунка. Ще опита да доведе ветеринарния.

По дивия израз върху лицето на чичо Вита веднага разбрах: ветеринарният няма да свърши работа.

— Да — кимна ми Анджело, — само хуманен лекар трябва да бъде. И трябва да му заплатим каквото поиска, всичкото злато, което имаме. Да бъде най-добрият лекар в града.

Клара си сложи шапката и разплакана, но смирена излезе с голяма пачка пари, които мистър Антонели й даде. Седяхме по столовете около Николо, наблюдавахме маймунката и чакахме лекаря, всички освен Вита, който с молитвеник в ръце и с мърдащи устни стоеше коленичил до леглото.

След половин час Клара се върна сама. Вита скочи и след като я разпита, а тя пак се разплака, нададе страшен рев, грабна шапката си и изскочи навън.

— Клара е ходила при четирима лекари, но никой не искал да дойде. Сега чичо Вита отиде сам.

Почти час чакахме в стаята на болния, после външната врата се отвори и всички се надигнахме. Идваше чичо Вита и чули, че някой го придружава, ние въздъхнахме облекчено.

Лекарят влезе. Беше доктор Галбрайт — възрастен съсухрен човек с малка козя брадичка. В града го признаваха за опитен лекар, но не го обичаха много заради грубото му държание. До какви хитрини е прибягнал глухият и неграмотен Вита, за да принуди този раздразнителен медик да дойде, остана в тайна и най-чудното беше, че той не идваше заради парите.

За миг лекарят ни погледна, сякаш щеше да заповяда на всички да излезем от стаята. Но изостави тази идея и насочи вниманието си към маймунката. Измери температурата и пулса на Николо, опипа го навсякъде, прегледа гърлото му, после с един къс дървен стетоскоп дълго прослушва гърдите му. Маймунката се държеше отлично, гледаше доктора с широко отворените си подплашени очи и дори без лъжица даде да й отворят устата.

Подръпвайки козята си брадичка, доктор Галбрайт гледаше пациента си със странен интерес и одобрение, напълно забравил, че стаята е пълна с хора и те, впечатлени от усърдието му, не пропускаха нито едно негово движение.

Анджело ми прошепна:

— Чичо Вита мисли, че той е чудесен лекар.

После, опомнил се, докторът написа две рецепти и иронично изкриви устните си докато отбелязваше: „Мистър Ник Антонели“. Прибра нещата си в малката чанта и каза:

— Лекарството ще давате на всеки четири часа. Дръжте болния на топло в леглото, вечер и сутрин правете лапа от ленено семе, да поема само течности. Хубав екземпляр на североамериканската макаки. За нещастие, като порода са със слаби гърди. Този има двойна пневмония. Лека нощ!

И излезе. Чичо Вита го следва през целия път до края на улицата, но той не прие и едно пени. Тогава разбрах, че интересът му е чисто научен — онова странно, чудесно и съвсем безкористно чувство, което вече ме вълнуваше, когато сядах пред микроскопа, и което в по-късните години трябваше да ме дари с някои от най-редките радости в моя живот. В този миг, разчувстван поради близостта ми по националност и интереси с този мълчалив шотландски лекар, не можах да сдържа гордостта си. Как чудесно се държеше той сред тези възбудени южняци!

Посещението му остави едно чувство на оптимизъм; имаше указания какво да се прави. Изпратиха ме да изтичам до аптеката за лекарствата. Мисис Антонели и Клара започнаха да приготвят лапите, сам Вита сложи едно пиле да ври за бульон. Маймунката се съгласи да глътне малко мляко. Изглежда след лекарството й се спеше. Излязохме на пръсти от стаята.

За жалост вече бях компетентен за опасностите при гръдните смущения и усещах, че те не разбират напълно сериозността на двойната пневмония. И наистина, на другата сутрин Николо се чувствуваше по-зле. Неспокоен, изгарящ в треска, той надаваше крясъци от болка, мяташе се из голямото легло, а до него коленичил стоеше чичо Вита. Цял ден почти не се докосна до пилешкия бульон, а вечерта започва да диша пресекливо и дрезгаво.

Цяла седмица положението постепенно се влошаваше и над къщата се възцари влудяваща тишина, нарушавана само от внезапните истерични викове на жените и от дивите непоколебими изблици на чичо Вита. Още във ваканция, отхвърлен от Гавин, аз свързах съдбата си с Антонели. Станах един вид паж при пострадалата маймунка. Всеки следобед в три часа идваше много тържествен и сериозен дядо, за да изрази съболезнованията си. Чакаше в гостната и по мое мнение се надяваше на някой съчувствен разговор с Клара, а ако е необходимо и с мисис Антонели, а може би и на чаша „Фраскати“ за възстановяване и поддържане на духа. Но във въздуха се чувствуваше първият лек полъх на мистрала14. Високопарните съчувствия на дядо с кисело лице прие самият мистър Антонели. И никакво „Фраскати“ нямаше.

По-зле, още по-зле. Сега бедният Николо едва дишаше, станал бе кожа и кости. Лекарят дойде пак и категорично заяви, че маймунката е обречена. Мистър Антонели говореше пребледнял, че ще затвори магазина, ще разпръсне слама отвън на улицата.

В събота чичо Вита погледна свирепо мистър Антонели в очите. Анджело преведе:

— Казва: само бог може да спаси Николо. Затова трябва да се молим, страшно да се молим за някакво чудо. Татко трябва да отиде при каноника Рош, а той да се моли и отслужи литургия за маймунката. Манастирските сестри трябва девет дни поред да се кланят, да дойдат тук в къщата и да се молят за Николо. О, господи, чичо Вита казва такива страшни неща на татко.

Очевидно възложеното поръчение не се хареса на мистър Антонели. Но сега в къщата господствуваше Вита, а маймунката по някакъв странен начин се беше превърнала в суеверие, в страшен символ — от нейния живот или смърт зависеше катастрофата или процъфтяването на семейното състояние на Антонели. Мистър Антонели взе шапката си и бавно излезе.

На другата сутрин, в неделя, каноникът Рош обяви от амвона на „Светите ангели“, че започва служба по молба на мистър Вита Антонели. Бях малко разочарован за гдето не спомена името на Николо, но скоро се успокоих, защото този следобед в дома на Антонели пристигнаха майка Елизабът Джозефина и още една сестра от манастира. Антонели щедро даряваха манастира и двете монахини, милостиви и загрижени, сега правеха всичко възможно, за да помогнат. Коленичихме в гостната и за да не безпокоим умиращата маймунка тихо повтаряхме тридесетдневната молитва и „Мемораре“.

Следващия ден, един влажен и ужасен понеделник, Николо изживяваше последното си дихание — бе точно деветият ден на болестта му. Сега чичо Вита не пускаше никого в болничната стая и единствено той не изостави нито за миг леглото на маймунката. Но в девет часа тази сутрин, малко след като пристигнах, той се появи, влезе в гостната, където всички се бяхме събрали, и като луд посочи с пръст Клара:

— Свети Йосифе! — простена Анджело. — Чичо казва, че Клара, която единствено е виновна, трябва веднага да изкачи триста шейсет и петте стъпала. Това е единствената ни надежда!

Докато всички се вълнуват, докато напразно увещават чичо Вита, ще ви дам някои обяснения. Тази добра, проста душа, рожба на слънчева Италия, отживелица на средните векове, която сред уличното движение на Хай стрийт изведнъж ще застане неподвижна като дънер и ще се загледа изпод черната си увиснала широкопола шапка към прекрасното небе на светии и мадони е измислила за себе си на тази чужда земя най-изумителния обред, мога да кажа дори наказание. При Замъка на скалата, историческа забележителност, за която вече споменах, стара крепост с изоставени оръдия, охраняваща широкото устие, защищавана в миналото от Брюс и Уолис, а сега забравено светилище, се извиваше една външна стръмна стълба от подвижната вертикална решетка на крепостната врата долу към разрушеното укрепление на замъка горе и за да се чудят следващите поколения, се състоеше точно от триста шестдесет и пет стъпала, по едно за всеки ден от годината. Ето какво наказание си бе измислил чичо Вита — спира на всяко стъпало, повтаря „Аве Мария“ и на колене изкачва стълбите.

След десет минути двамата с Клара се отправихме в дъжда към Замъка на скалата. Клара, гордата, прокълнатата Клара беше почти примряла пред предстоящото изпитание и унижение. Но трябваше да се подчини на чичо Вита. Беше много мокро за Анджело да я придружи и изпратиха мен да я съпровождам и да служа като „наблюдател“ на тази хубава, разкаяла се грешница. Ако се появи някой екскурзиант или група екскурзианти, трябваше веднага да я предупредя, за да стане бързо, да се облегне на укреплението и да заеме позата на интелигентен човек, проявяващ интерес към околността.

Но замъкът беше безлюден, дъждът бе прогонил всички и не се виждаше ни един случаен наблюдател. Решихме и аз да мина през изпитанието. Един до друг редяхме нашата „Хвала тебе, Мария“, нахалните чайки връхлитаха отгоре ни, а ние се изкачвахме като раци под дъждовното небе. Клара, въпреки нещастието, тактично е взела със себе си мека възглавничка и малко чадърче. Но аз, не толкова предвидлив и предпазлив, скоро се намокрих до кости, голите ми крака се издраха, но ние се изкачвахме все по-нагоре страстно, мъчително под връхлитащите чайки, дъждовните облаци, разтревожените сенки на Брюс и Уолис и всемогъщия бог.

Най-после край! Стигнахме върха. Едва стоях на краката си… нито пък виждах нещо. В последната минута Клара, съвсем случайно и жестоко навря чадъра си в окото ми. Но все пак успяхме, изкачихме триста шестдесет и петте стъпала. Върнахме се в магазина със съзнанието за достойно изпълнен дълг.

По мъченическия вид на Клара чувствувах, че тя очаква някакво явно признание за усилията си. Но съвсем не и искряща радост, похвали, каквито се изсипаха върху й на прага. Вратата се люшна отворена и цялото семейство се хвърли отгоре й. Как й благодаряха! Как се радваха! Докато сме отсъствували, кризата преминала. По-късно щях да наблюдавам и да се чудя над изумителните преобразования, които придружават разнасянето на пневмоничната инфекция. Внезапни и магически… Нищо чудно защо със светнали очи чичо Вита високо викаше, че добрият бог се е намесил в полза на малкия Николо. В единадесет и двадесет — по изчисленията това време съвпадаше с края на нашето изпитание, а впоследствие аз реших, че по-скоро то се доближаваше до момента, когато ръчката на клариния чадър се навря в окото ми, Николо изведнъж престанал да се задъхва. Лека, добра пот избила по него, усмихнал се без сили на покровителя си, после започнал да диша спокойно и дълбоко заспал.

Маймунката се възстановяваше бързо. В паметта ми изплува лицето на чичо Вита, цялото усмихнато, и той добавя:

— Току-що Николо изяде първия си банан!

Вита вече се върна в обикновеното си положение да се подчинява, равновесието в къщата бързо се възстановяваше. Клара си уши няколко рокли в ярки цветове. Добрите сестри получиха хубаво дарение, а каноникът Рош — пожертвование към фонда за новия страничен олтар. На доктора посред нощ подариха три каси най-хубави консервирани праскови — домашната му прислужница признала пред мисис Антонели, че докторът има необикновена слабост към този плод; и отсъдили: той би отказал някой по-традиционен подарък.

Само към мен, към незабележимия, но достоен за награда Робърт Шанън се проявяваше неразбираема студенина, най-малкото поне нула, пълно отсъствие на внимание. Нима с привити голи колене не помогнах поне наполовина да стане това чудо? Нима не претърсвах Драмбъкската гора за меки зелени гъсеници, които капризният болен страстно обичаше? И нито дума, нито капка благодарност! Вместо това — странни погледи, разговори между Клара, мисис Антонели и клариния приятел и когато с Анджело се качвахме в магазина горе, те веднага прекъснаха. Мистралът духаше по-силен от преди. Рано трябваше да узная една от най-горчивите истини в живота.

След няколко дни, когато двамата с Анджело изведохме почти напълно възстановилия се Николо на разходка из двора, някой ме блъсна и аз се завъртях към стената.

— Ей, ти, махай се от маймунката! — Тадиъс, приятелят на Клара ме гледаше с навъсен и отмъстителен поглед. — Не искаме нито теб, нито който и да е от вашите тук! Хайде, махай се!

Вцепенен от ужас дори не можах да му отговоря. Но въпреки това кръвта ми бавно закипя. Отказах да напусна. Почаках да останем насаме с Анджело в слънчевия двор.

— Анджело — казах аз спокойно, но настойчиво, — има нещо. С какво съм се провинил? Кажи ми, Анджело!

Не можеше да ме погледне. После изведнъж вдигна глава. Розовото му лице беше прежълтяло, придобило цвета на пачи крак. В сантименталните му очи имаше злоба.

— Вече не те обичаме! — извика той с писклив глас. — Мама казва да не играя с теб. Тя казва, че дядо ти е пияница, налива се с вино, няма никакви пари, нито една лира, лъже за големите къщи, в тях никога не е влизал, в същност практически той е най-големият лъжец на света…

Загледах го втрещен. Това ли е детето, до което стоях при първото си причастие, чудесното дете, което ценях, на което угаждах, заради което дори в предаността си пожертвувах приятелството на Гавин, скъпият, добрият, верният Гавин?

— Да — изпищя той. — Тад разкри всичко. Дядо ти е измамник, бедняк, скитник. Знаят го в цял Ливънфорд. Ходи по жени и това на неговата възраст! Но най-лошото — пуска ръка на нашата мила Клара, за да възбужда у Тадиъс лоши, низки чувства…

Повече не можех да търпя. Смътно разбирах, че между мене и Анджело всичко е свършено. Обърнах се. Но преди това с всичка сила го ударих с юмрук по ангелското носле. Може би този смъртен грях щеше да причини болка на такъв ангел. Споменът за воя, който той нададе, докато тичаше при майка си, радостно живееше в съзнанието ми в продължение на много горчиви седмици. И досега го чувам.

Петнадесета глава

Дойде седмицата за изпитите на Мърдок и ето, този верен изследовател на каталози от семена стои в коридора с най-хубавите си обувки и празничния си костюм, мама го четка, отпуска се на колене на пода, за да изчисти петното отзад на маншета на панталона му, четката равномерно се движи в зачервената й от работа ръка, на умореното й напрегнато лице е изписана гордост. Мама ни обслужва докато душа не й остане, готви, кърпи, търка, лъска, чисти, всяко пени използвува, сякаш са три, става първа, ляга последна и за всичко това явно никаква отплата няма. Със свръхчовешки сили издържа на татковите постоянно нарастващи икономии, но намира време да покаже сърдечната си доброта и към стареца горе, и към проклетото момче, хвърлено на ръцете й… Но, това е седмицата на Мърдок, няма време за венцеславене. Сега, с настъпването на съдбоносните дни, той показва някаква приятна увереност. Сериозният разговор с татко предната вечер никак не му подействува и излизайки от там, ми каза:

— Повече нищо не мога да направя!

Сигурно тази непрекъсната работа е наблъскала доста знания под покрития му с пърхот скалп. В джоба си има пари за обяд, два чифта очила, в случай че едните се счупят, писалка, гума, комплект триъгълници, накратко казано, всичко. Замислен той тръгна да хване в девет и двадесет влака за Уинтън, където се провеждаха изпитите за държавната служба. Стоим двамата с мама на вратата, махаме му и от сърце му желаем успех.

Всяка вечер Мърдок се връщаше с местния влак в четири часа и баща му, който тези дни си идваше от работа рано, вече го чакаше неспокоен.

— Как изкара?

— Чудесно, татко, наистина чудесно!

Дните напредваха, увереността на Мърдок растеше. Всички ние упорито очаквахме думите му, а той флегматично поглъщайки големи количества чай, ни подхвърляше спокойно някакви кратки коментари за деня.

— Наистина се изненадах… Темата тази сутрин беше отвратително лесна. Изписах цял топ хартия… Трябваше да поискам втора тетрадка. Някои не изпълниха дори и половината от първата…

— Браво!… Браво! — неохотно, но със светнали очи баща му изрече тази рядка похвала.

Мама, без да трепне, се наведе и даде на Мърдок голяма като на татко порция задушена главичка. Аз знаех, а и всички ние знаехме, че успехът му е сигурен. Това ме радваше, но ме и натъжаваше. Не можех да не се съпоставям с него и си мислех колко жалко щях да се представя аз при подобни обстоятелства. А имах и други причини за потиснатото си настроение. Разривът с Антонели, плод на фалшиво приятелство и неблагодарност, още ме гнетеше. Не посмях да спомена за това пред дядо. Но най-лошото е, че не съм виждал Гавин от две седмици. Само веднъж се срещнахме на Хай стрийт и се разминахме бледи като платна, вперили поглед напред. Жадувах за това момче, което предадох, жадувах за него с цялата си душа.

Само един слаб лъч осветяваше хоризонта. Следващата сряда се откриваше Ардфилънския панаир и аз трябваше да придружа Кейт и Джеми на „спектаклите“. В миналото дядо бил редовен посетител на тези представления и той с жарки фрази ми описа удоволствията там. Когато замислен отбелязах, че сигурно добре ще се забавлявам, той възторжено ми отговори:

— Ще се забавляваме, моето момче. Ще се забавляваме.

Джеми обеща да ни вземе в два часа с колата с надлъжни седалки. Пристигна навреме, но с друг превоз. Ние с Кейт го чакахме до прозореца на гостната и ахнахме изумени, когато един жълт автомобил изфуча.

— Щом брат ти Адъм може да кара такава кола, защо аз да не мога! — с ново карирано кепе и по-весел от обикновено, Джеми веднага обясни. Сем Лайтбоди, механик от Аргайлскня завод, му бил приятел. Сем наел колата и щял да ни закара в Ардфилън.

Здрависахме се със Сем — той остана на шофьорското място със слънчеви очила на очите, здраво стиснал двата вертикални лоста, сякаш подхранваше работата на машината с пулсирането на собствената си кръв. По негово предложение Кейт изтича в къщи за воал, с който да върже шапката си. После, преди да заемем местата си, ние обикаляхме възхитени около колата, когато изчеткан, натъкмен, с най-хубавия си бастун в ръка, през портата бавно се подаде дядо.

— Забележително… забележително! — каза той, загледан в колата, после строго се обърна към Джеми: — Как си представяте, че ще ви оставя да заведете внучката ми в Ардфилън… до толкова късно… и само някакво дете да я придружава?

— О, дядо! — каза Кейт раздразнена. — Ти не си поканен.

Но Джеми избухна в силен смях. Той познаваше дядо. Няколко пъти съм ги виждал как излизат заедно от „Драмбъкския герб“ и бършат устни с опакото на ръцете си.

— Нека дойде. Колкото повече сме, толкова по-весело. Скачайте!

След няколко предварителни потръпвания колата се разтресе и плавно се понесе по Драмбък роуд. Кейт и Джеми седяха на високата предна седалка до шофьора, перата по яката й от боа грациозно трептяха на вятъра. Ние с дядо се разполагахме в голямата задна част на автомобила. Едва тръгнахме и една ръка, ръката на Джеми се протегна назад с голяма пура. Дядо прие, запали, нагласи единия си крак на седалката и се облегна царски.

— Очарователно, Робърт! — говореше той с благовъзпитания си глас. — Надявам се, че ще ни повозят из града. И хората ще могат да ни видят.

В същност, ние се спуснахме под железопътния мост и се отправихме към Хай стрийт. Изведнъж див вик ме накара да се надигна. Видях Мърдок, застанал на гаровия изход. Махаше ни с ръце да спрем. Профучахме край него, той свали бомбето си и като продължаваше още да ни маха с ръка, започна тежко да върви след нас.

— Спри, Сем, спри! — извиках аз. — Това е нашият Мърдок.

Колата спря с ужасен тласък, застана на едно място и всички ние заподскачахме като грахови зърна върху барабан. Сем също подскачаше и с измъчен израз на лицето се обърна — очевидно той смяташе, че такива извънредни спирания и тръгвания не влизаха в нормалното управление на автомобила. Но ето го Мърдок, пуфтящ, задъхан, с дебелите си празнични дрехи. Качи се и като се тръшна на седалката отзад, обясни:

— Идвам с вас.

Мълчание. Нямаха ли край тези самопоканили се гости? Дядо особено беше засегнат от това натрапничество, но натискайки лоста, Сем разреши трудното положение и ние изхвръкнахме напред, след като ни разтресе няколко пъти. Скоро вече бързо се носехме из града.

— Как изкара, Мърдок? — изкрещях аз, надвиквайки вятъра, който приятно свистеше край ушите ни.

— Чудесно! — каза Мърдок. — Просто чудесно. — Все още задъхан, той се сви на седалката с полуотворена уста, вдигна яката на сакото си над ушите, които днес стърчаха повече от всякога. Изглеждаше блед. Помислих си, че е от силното тичане. Вееше си с шапката някак си без нужда. Отвори по-широко устата си, сякаш да каже нещо, после пак я затвори.

Сега разговорът стана невъзможен. Излязохме извън града и се спуснахме по брега на река Ли. Пред нас, простряно чак до морето, лежеше широкото устие, залято от подобни на пайети отражения на силното слънце. Покрай брега, през равните зелени пасбища и пясъчни дюни се извиваше бяла лента — пътят, по който трябваше да минем. На запад над синята мъгла се виждаше един по-наситено син силует — вечно изправен там като на стража — планината Бен. Такава красота, такава спокойна и светла благодат! Защо не можех да гледам всичко това без в сърцето ми да се прокрадват тъга и болка? Нещастно дете, у което красотата винаги ще ражда тази далечна тягостна мъка. Въздъхнах и се предадох на тъжния сладък възторг от нашия летеж.

Колата работеше отлично. По надолнище достигахме до двадесет мили в час. Когато се носехме през селата, хората изтичваха на вратите и гледаха след нас. Мъжете, заети с работа на полето, се изправяха и махаха с мотики към тази новост на техниката. Само животните от околността сякаш ни посрещаха с негодувание. Сем употреби цялото си умение да заобиколи една упорита крава, разлаяни кучета яростно ни експортираха, изпод колелата изхвърчаха възмутено кокошки — веднъж имаше и пера, но облаците бял прахоляк зад нас милостиво оставиха убийството под съмнение. Можем да отбележим само едно-единствено унижение — смелото сърце на колата ни се запъна на един склон. Успоредно с нас вървяха някакви селски грубияни, тръгнали за представленията. Невеж смях:

— У-у-у, слизайте и бутайте!

В Артфилън налетяхме в четири часа, твърде рано за удоволствията на представленията, защото в същност те започваха вечер. Кейт прекоси улицата, за да купи на мама нещо от специалния шапкарски магазин в този хубав морски курорт, Сем изключи мотора, а ние се загледахме в галактиката подредени върху зелената площ до пътя край брега сергии, палатки и въртележки с плажа и плискащите се вълни отзад.

Изведнъж, свит на седалката, бледен и нещастен, Мърдок силно се раздвижи, та чак разтърси колата. Помислих си, че пак тръгваме. Но не, експлозията идваше от душата на Мърдок.

— Ще се самоубия!

Той изрече заплахата така високо, почти изкрещя, та веднага привлече вниманието на всички ни върху себе си. Удряше седалките с юмруци, пулеше очи и продължаваше:

— Казвам ви, ще се самоубия! Не искам никаква служба в пощенската централа. Грешката е само таткова. Ще се убия и той ще е виновен. Убиец!

— В името на бога, човече! — сепна се дядо. — Какво ти е?

Мърдок загледа и него, и всички нас с онзи тъп поглед в късогледите си очи. Изведнъж не издържа и се разрева.

— Скъсаха ме. Комисията ме прати да си вървя. Просто ми казаха да не се връщам повече. Да не се връщам. Трябва да е грешка. Представих се чудесно, чудесно!

Скъсан. Мърдок скъсан! Мълчахме вцепенени. От силните му ридания сега всички се тресяхме. Имаше опасност навън да се събере тълпа.

— Слушай! — хвана го дядо за яката на палтото. — Съвземи се.

— Има нужда от нещо подкрепително — този трезв съвет дойде от Сем.

— Ей богу, прав си. Трябва му нещо да го направи мъж.

Дядо и Джеми изкараха безпомощния Мърдок от колата, а Сем отвори двукрилата врата към крайморската винарска изба точно отсреща. Преди да изчезнат в прохладното помещение, Джеми извика през рамо:

— Поразтъпчи се наоколо, момче. Няма да се бавим!

Постоях известно време така и си мислех: „Бедният Мърдок“. После печален прекосих пътя. Панаирният площад започна да се изпълва, тъй като тук се стичаха хората от съседните райони. Познах някои ливънфордци. Изведнъж погледът ми улови една фигура — малка, загоряла, решителна. Беше Гавин!

Стоеше сам край малка група и с присъщото за него презрение наблюдаваше усилията на един амбулантен търговец да продаде часовници от чисто злато на някакъв изпълнен с благоговение фермер. После се обърна и погледите ни се срещнаха над главите на тази безлична тълпа. Силно се изчерви, сетне пребледня и въпреки че отмести поглед, не помръдна от мястото си. След малко направи няколко стъпки към мен и застанал настрана от другите, започна съсредоточено и неподвижно да изучава афиша, рекламиращ парните люлки на Уилмът.

И аз почувствувах притегателната сила на афиша. Въпреки примитивния му печат и въпреки че в него нямаше нищо, което да не знаех наизуст, скоро аз също го гледах, застанал до Гавин, съвсем блед, а бузата ми започна да трепка — една ужасна моя особеност. Тя винаги се проявяваше, когато съм неспокоен и напрегнат. Невъзможно ми е да кажа кой проговори пръв. И двамата дишахме тежко, погледите ни останаха приковани върху този разкъсан афиш с неясните очертания на една лодка-люлка, застанала на носа си.

— Вината е моя!

— Не, моя е!

— Моя е!

— Не, Роби, наистина е моя! Ревнувах, че имаш друг приятел. Не искам да имаш нито един приятел на тоя свят освен мен.

— Ти си единственият ми приятел, Гавин. И винаги ще бъдеш! Кълна ти се. Кълна се още, че аз съм виновен, само аз, глупакът.

— Не, аз.

— Не, аз.

Последната дума той остави на мен, велика жертва — знае, че аз съм по-слабият от двамата. Афишът загуби притегателната си сила. Осмелихме се да погледнем един към друг. В очите му прочетох, че и той е бил нещастен като мен. Този така неудържимо желан миг на подновяване на нашата дружба разруши бариерата на сдържаността ни и пробуди у нас една изява на чувствата ни, по-силна дори от крепкото ни ръкостискане. Хванах го здраво, здраво под ръка и така, блажено усмихнати и мълчаливи, отминахме, сляхме се с тълпата и се загубихме в нея.

Засвири музиката на въртележките, пронизително запищяха свирките на люлките. Удряха цимбали в такт с живия негърски танц, фанфари оповестиха за Клео, най-дебелата жена на земята. По сцената извън палатката гръмогласни господа с високи яки и фльонги на вратовете започнаха да размахват малките си бастуни: „Насам, дами и господа! Насам, при Лео — човекът-леопард! Насам към перуанските джуджета! Към единствения говорещ кон! Насам, насам!“ Спектаклите оживяха пред нас. Бутахме се замаяни напред. Джеми ми даде един флорин15 за харчене. И Гавин имаше толкова. Беше дошъл с влак от Ливънфорд, но сега можеше да се върне с мен. Не трябваше да се разделяме. От тази мисъл ми стана още по-радостно.

Опитахме късмета си в мятането на кокосови орехи и скоро всеки от нас получи по три хубави млечни ореха. Гавин проби единия с джобното си ножче и ние поред пихме от чистия сладък сок, а той се стичаше в гърлата ни. Посетихме лотарийните сергии, атракциите във вода, стрелбището. Обсипаха ни с трофеи — игли, копчета, дребни лъскави предмети и пера. Спусна се мрак и нафтовите лампи заблещукаха. Тълпата нарастваше, музиката гърмеше, ускоряваше ритъма. „Хуп, хуп, хууп“ — носеше се от люлките. Веднъж погледът ми попадна на Кейт и Джеми. Близо един до друг те се смееха и смело усвояваха веселия негърски танц. И пак видях дядо, Сем и Мърдок, яхнали три дървени коня, те шеметно се въртяха, строени на един ред, спускаха се и се издигаха под светлините и грохота на оркестъра. Бомбето на Мърдок беше килнато, между зъбите му се крепеше пура, изцъклените му очи ликуваха. От време на време той се надигаше от стремето и нечовешки крещеше.

Става късно, много късно. Накрая, уморени, но щастливи, всички се събираме в колата. Особено щастлива е Кейт. Тя често поглежда Джеми и очите й нежно светят. Мърдок глуповато хвърля свиреп поглед към Гавин и обявява:

— Не ме е грижа, казвам ви, хич не ме е грижа, всичко това няма никакво значение за човек с моята интелигентност.

После топло разтърсва ръката му. Когато Сем, незаменимият Сем застава под капака и подкарва колата, Мърдок и дядо подхващат мелодичен дует: „Дженивива… Джени… ви… ва…“. По средата Мърдок бързо се спуска навън в тъмнината и оттам чувам звуци на продължително и ужасно повръщане.

Вече сме на път за къщи, движим се в прохладния нощен въздух далеч от блясъка и врявата. Дядо спи на задната седалка, а бледен, Мърдок се е отпуснал на рамото му. На другата седалка един до друг седят Кейт и Джеми. Ръката му е обгърнала кръста й и двамата наблюдават новолунието.

Отпред сме двамата с Гавин. Дружбата ни се възстанови и никога вече няма да се разделим… Поне докато…

Но, слава богу, ние не знаем за това. Щастливи сме и самоуверени. Чува се само равномерният ход на мотора, славното съскане на ацетиленовите лампи. Сем, нашият недостъпен шофьор, мълчаливо седи сам. Все по-нататък и по-нататък в нощта. Две момчета заедно покоряват мрака и неизвестното под непокорните звезди.

— Ето, това ми харесва! — шепне Гавин.

Знам точно какво иска да каже.

Шестнадесета глава

Дядовата философия, несъмнено основана на печалния опит, е, че човек трябва да плаща за всичките си удоволствия. Когато прекалено се въодушевявах, той ме предупреждаваше „А бе, човек, ще си пострадаш за тая работа!“. И сутринта след пътешествието ни на панаира наистина страшно си изпатихме. Събудих се по-късно от обикновено, а в къщата вече цареше съдбовна тишина. Мърдок беше още в леглото, татко бе излязъл на работа, мама вършеше нещо в кухнята. Дядо пушеше възбуден със зачервен нос и изглежда никак не му беше до мен сега.

После слязох долу, входната врата се отвори и влезе баба. Беше се върнала вчера следобед, без аз да знам, и с хубавата си шапка и обшитата с мъниста наметка, вече беше успяла да прескочи до котелния завод за пенсията си.

— О, бабо! — извиках аз. — Не знаех, че си се върнала!

Тя не отговори на радостния ми и развълнуван поздрав, а продължи напред с някакъв странен, напрегнат израз на лицето. Спря се точно срещу мен и от мрачната загриженост в погледа й ме обхвана неспокойно тревожно чувство.

— Робърт, Робърт — каза тя със спокоен, но неестествен глас. — Не мога да повярвам такова нещо за теб.

Свих се до стената. Разбрах — без съмнение беше научила от мис Минс за измяната ми към всички онези нейни пламенни часове на молитви. Неясно макар, но аз бях подготвен за разгрома над баба. Но горчивата й мъка, позеленялото й лице и безумно изтеглените напред устни ме удивиха и изплашиха.

— Някой ден пак ще ти се иска да се върнеш при баба си — не каза нищо повече, но тонът й, огорчен и тъжен, ме накара да потреперя. Разтворил уста, аз я наблюдавах как се качва по стълбите. Почука на вратата и решително влезе в стаята на дядо.

Изтичах в гостната. Защо ли религията, с която съм се родил, предизвиква у баба такава мрачна и дива ярост? Отговорът ме унищожи. Тази достойна, почтена жена в целия си живот е разговаряла може би само с трима представители на моята вяра, невежеството и погрешните й схващания за нея бяха съвсем абсурдни. И все пак тя ме ненавиждаше. Няма лесно да прости на дядо съучастието му в първото ми причастие.

И наистина, в този миг аз чух гръмки гласове над мен, а след малко, коленете ми още трепереха, до слуха ми достигнаха стъпките на дядо във вестибюла. Надникнах. Той бързо и неспокойно си слагаше шапката.

— Ела с мен, момче! — каза ми той рязко. — Време е двамата с теб да се махаме от тук.

Навън разбрах, че е разтревожен. Несъмнено тя здравата го е нахокала заради отстъпничеството ми, ала се оказа, че за вълненията му имало по-силна причина. Заседяла се до късно край прозореца на спалнята си, тя ясно видяла „положението“, в което се върнал Мърдок предната вечер и сметнала за свое задължение по време на закуската да каже за това на татко.

Дядо винаги гледаше да стои по-настрана от татко, тъй като знаеше, че зет му го ненавижда. В паметта ми има само един случай татко и дядо да са заедно за по-дълго време, и то когато татко в пристъп на великодушие, умело насърчаван от мама, разведе двама ни с дядо из новото ливънфордско стопанство, поливано с водата от нечистите канали, и тогава случаят приключи печално. Изпълнен с гордост, татко ни разказваше за различните окислителни и филтриращи пластове, обясняваше ни с разпалеността на истински хигиенист как, независимо от началния продукт, при тази система крайният резултат е чиста питейна вода. Напълни една чаша и ми я предложи.

— Опитай и ще видиш!

Аз се поколебах над мътната течност.

— Не съм жаден — запънах се аз.

Тогава татко предложи чашата на дядо, а на неговото лице цял следобед трептеше добре познатата ми усмивка.

— Никога не съм бил любител на водата — заговори меко дядо. — А на това питие още по-малко.

— Не ми ли вярвате — изкрещя татко.

— Ще повярвам — усмихна се дядо, — ако сам я изпиеш.

Татко изля водата и си отиде.

Обикновено двамата мъже рядко се срещаха, пътищата им не се пресичаха, и ако дядо видеше инспектора в града, той веднага правеше стратегическа обиколка. Но сега стълкновението беше неизбежно. Вчера лудорията на Мърдок изглеждаше съвсем допустима, но сега в прохладната сутрешна светлина тя доби много зловещ характер. Пълен въздържател, татко смяташе пиенето за проклятие, грешно пилеене на пари. Той бе разярен от провала на Мърдок в изпитите, никой не знаеше докъде може да стигне той в наказанието си към негодника, повел сина му по кривия път.

Когато достатъчно се отдалечихме от къщи, дядо намали крачка и доста високомерно се обърна към мен:

— За щастие имаме си собствени ресурси, Роби. И приятели, които ще ни дадат залък хляб, ако ги помолим. Отиваме да навестим Антонели.

Спрях се съвсем объркан.

— Не, дядо, това не!

— И защо?

— Защото… — млъкнах. Все пак трябваше да му кажа. Не можех да понеса да го унижат и да тръшнат вратата под носа му.

Нищо не каза, нито дума. При всичката си любов към ораторствуване, той имаше и дарбата мълчаливо да изтърпява унижението. Но ударът беше тежък. Лицето му се покри със странни петна. Помислих, че ще се върне в Драмбък и ще се събере със Садлър и Питър Дики. Но не, той продължи по Хай стрийт, покрай Ноксхил и ме заведе до едно непознато място в южната част на града.

— Къде отиваме, дядо?

— Да се измием във водата на огорчението — отвърна той рязко.

Дали така мислеше, или солените Ардфилънски ветрове събудиха у него желанието да види морския бряг, или пък просто искаше да се отдалечи колкото може повече от всичко, което го огорчаваше, не знам. Но скоро ние минахме покрай ноксхилската поляна и се озовахме на брега на устието, точно под пристанището. Брегът тук не беше идиличен, а представляваше протежение от тъмни ивици нанос, на места нарязани от снопчета зелени водорасли и плоски скали, сиви от полепналите по тях млади миди. Имаше отлив и водата се виждаше медносива. Още се забелязваха високите комини на котелния завод; тракането на чуковете от корабостроителницата, струята, изтичаща от водопровода на пералнята — всички тези звуци, непосредствено напомнящи промишления живот, не намаляваха, а напротив, увеличаваха пустотата на мястото.

Но във вятъра се чувствуваше някакъв дъх, солен дъх. Изведнъж около нас беше оная самота, толкова желана от дядо. Той седна, свали обувките и чорапите си, нави панталоните до коленете и шляпайки по мокрия пясък, нагази в плиткото. Гледах как сивите вълни галят кокалестите му глезени. Тогава сам събух обувките и чорапите си, тръгнах по влажните следи от краката му и започнах да газя до него.

След малко той свали шапката си, оная чудна шапка, която неизменно отъждествявах с дядо — голяма, квадратна, избеляла, с три металически дупки за проветряване от всяка страна, от дългото носене станала твърда като желязо, онази шапка, държала в себе си толкова много редки ценности, като се започне от главата на дядо и се стигне до един фунт крадени малини, шапка, която е служила и още ще служи за толкова много и разнообразни цели. В нея, сега навеждайки се, той започна да слага сърцевидни и обикновени миди, намерени по този тъжен бряг…

Сърцевидните миди бяха съвсем бели и надиплени и само леката издутина с големина на шестпенсова монета издаваше присъствието им под залетия с вода пясък. Другите, с пурпурен седефен блясък, полепваха здраво на гроздове в цепнатините на скалите. Събрахме пълна шапка най-различни миди и дядо се изправи:

— Момче — отбеляза той, сякаш се обръщаше към меланхоличната вода, — може да е лошо… но не чак толкова.

На сухата част на брега, покрита с изхвърлени от морето водорасли и плавеи, с продънени сандъци и един сламен матрак от някой кораб, ние запалихме пращящ огън. Докато се печаха обикновените миди, дядо ми показваше как да ям сърцевидните. Държиш я над огъня докато се отвори и бързо гълташ соленото съдържание. Намирал ги вкусни, много по-хубави от стридите, ми каза той и тъжно изгълта много миди, сякаш, солени и стипчиви, те подхождаха на сегашното му настроение. На мен не ми харесаха, но обикновените миди излязоха съвсем по вкуса ми. Те широко се разтваряха, много широко и върху седефените черупки се показваше опеченото съдържание: влакнесто като месо и сладко като орех.

— И чинии няма да мием — забеляза дядо с мрачна усмивка след като свършихме. Запали лулата, легна подпрян на лакътя си, погледът му блуждаеше замечтано наоколо, и той добави на себе си, сякаш ожаднял от соленото меню. — Сега бих си пийнал нещо.

Тук, преди следващите събития, трябва да се опитам да покажа една важна черта от характера на дядо. Той имаше една любов, една слабост — пиенето. Понякога вечер чувах неравните му стъпки по стълбите и заедно с тях блъскане и веселите възклицания на човек, несмущаван от това, че се удря в разни предмети из тъмното. Но не беше пияница. Да го считаш за „стар пияница“, както рязко се изразяваше Адъм, беше голяма несправедливост. Наистина, здравата се е напивал, но между две пиянства винаги е имало дълги периоди на трезвеност, никога не е участвувал в ливънфордските съботни оргии, когато улиците се напълваха с олюляващи се фигури. През целия си живот с такава упоритост е искал да върши смели, храбри, чудесни постъпки, та напоследък сам започна да си вярва, че наистина ги е вършил. А в действителност кариерата му е съвсем банална. Дедите му са били изключително състоятелни — баща му, в съдружие с двама чичовци, притежавал известната спиртна фабрика в Глен Невис. В семейния албум ми попадна пожълтяла снимка на младеж с пушка и две кучета сетери, застанал на стъпалата на внушителна селска къща. Представяте ли си изумлението ми, когато мама ми каза, че това е дядо край дома от детството му и тя добави с лека усмивка и въздишка: „На времето Гау бяха много уважавани хора, Роби.“ Данъкът за малца разорил семейството и сега аз знам, че след „фалирането“, още младеж, дядо бил принуден да започне скромен живот в Ливънфорд като чирак при един механик. Но „занаята не научил“. Бил нетърпелив, а и принудителната женитба (и за нея никога не е съжалявал) за едно обикновено момиче от народа, което го боготворяло, го отправя в железарския бранш. Не успял и тук, но с висок дух, той работил поред и като чиновник, и като общ работник във фермата, като мебелист, търговец на шотландски манифактурни стоки, касиер-домакин на един параход по Клайд, докато накрая, с помощта на връзките си с Глен Невис, също като поета16, когото толкова силно обожавал, станал акцизен чиновник в митницата.

Разочарованието от себе си, умението да завързва приятелства, а и фактът, че „работел сред спиртните напитки“, го превърнали в пияница, но никога в груб пияница. Влечението му към бутилката не беше вкоренено в него, то се проявяваше на периоди и произтичаше от особеностите в характера му, от онова странно преплитане на противоположни качества, което ще го накара в един миг да защищава като лъв невинността ми, а в следващия… но за това ще чуем много по-късно.

Сега, както бе потиснат, имаше причини да се вярва, че влечението му излиза наяве, подтикнато от горчивото чувство за бабиното предателство.

— Някаква си особа — заяви изведнъж той — не ми дава да дишам още щом стъпи в къщи. Но аз й дължа нещо за всичко, което ми е направила. „Води Мърдок към гибел!“ — тук дядо спира, за да посочи раздразнено с влажната дръжка на лулата си. — Ей го, пристига „Кралят на островите“… на обиколка из Шотландия… Превъзходен кораб.

Гледахме как претъпканият параход за разходки се движеше по реката, витлата отблъскваха водата, проблясваха, развяваха се знамена, от двата наклонени червени комина се проточваха струи дим, към нас от борда се носеше нежна, приятна музика на „немски оркестър“ и дълго още продължаваше тъжно да звучи, докато вълните се надигаха и връхлитаха към брега. Нещастни лентяи, отхвърлени без нито едно пени, ни се искаше и ние да сме на борда.

— …В началото — с горчивина поднови разказа си дядо, — …когато дойдох да живея в Луамънд вю, след смъртта на жена си, се правеше, че е приятелски настроена към мен. Кърпеше чорапите ми, слагаше чехлите ми край огъня. После ме помоли да престана с пушенето — не й харесвала миризмата. Аз отказах и оттук започна. Оттогава действува срещу мен. Разбира се, тя печели. Независима е. Обядва долу, взема „Ливънфорд хералд“ преди мен. В събота вечер за нея има топла вода, сутрин първа влиза в банята. Казвам ти, момчето ми, от това може съвсем да се вкиснеш.

Минаха и други кораби: няколко натоварени шлепа, старо крайбрежно корабче, речен ферибот на котвена верига, който правеше курсове между пристанището и пясъчния бряг, първокласният, с бели комини, параход от Инверъри „Куин Александра“. После дойде един океански параход, невероятно голям, „параходът-месарница“, построен от братята Маршъл за търговия с Аржентина. Той мина бавно, тайнствено зад шумния влекач, на мостика, както ми каза дядо, стоеше лоцманът. Проследих парахода с насълзени очи, докато той се превърна в тъмна точка върху далечната повърхност на разширяващото се устие, зад което сега слънцето залязваше в пурпурна мъгла.

Дядо размишляваше мрачно. Никъде няма като корабите на Маршъл, а Клайд е най-благородната река в света, Робърт Бърнс — най-великият поет… един шотландец може да набие трима англичани… даже ако едната му ръка е вързана зад гърба… а да се справи с една жена за всеки мъж е трудно. Дълго мълчание. Изведнъж дядо се изправи и с непоколебима решителност се плесна силно с ръка по бедрото.

— Ей богу, ще го направя!

Обърнах се стреснат към дядо. Умът ми все още беше изпълнен с благородни размисли, с бавната и величествена картина на отпътуването и предполагах, че неговите мисли също бяха с подобна нагласа. Той вече не се чувствуваше унил и потиснат. Мрачна решителност озаряваше цялото му лице, излъчваше се дори от носа му. Стана.

— Хайде, момче! — повтори той няколко пъти съвсем тихо, сякаш с някакво страхопочитание към собственото си откритие. — Ей богу, какъв маскарад ще бъде.

Докато той бързо ме мъкнеше обратно през града и спря само да свери часовника си с църковната кула, аз ще си позволя още едно обяснение. Думата „маскарад“ на местно наречие, което по съвсем обясними причини използувам умерено, по своята същност изразява особен акт на отмъщение, отмъщение, отличаващо се с дяволска хитрост. Само не мислете, че то е нещо дребно, някаква обикновена шега. Наистина „маскарадът“ носи удовлетворение на изпълнителя и обърква жертвата, но дотук слабото сходство свършва. „Маскарадът“ е потресаващ, традиционен, справедлив изблик на омразата. Ако в Корсика при подобни обстоятелства се хващат за оръжието и стават партизани, в Ливънфорд сядат на безлюдния плаж, замислят се и после пускат в изпълнение „маскарада“.

— Къде отиваш, дядо?

— Първо да навестя тези чудесни Антонели — и за да намали уплахата ми, добави с тон, неподлежащ на описание. — От задния вход!

Изплашен, аз останах на ъгъла, а той обиколи за Антонели откъм задния двор. Нямаше го само няколко минути и въпреки това облекчено се отпуснах, щом отново се появи, явно невредим и дори мрачно усмихнат. Тръгнахме в сгъстяващия се мрак и дядо пое по безлюдния общински път.

От време на време му хвърлях въпросителни погледи отстрани, чувствувах как се движи с необикновена напрегнатост, с оная странна жива неподвижност на носачите, понесли цели кули от безброй кошници на главите си. После видях как шапката му сама се повдига, завъртва се и спокойно се настанява обратно на челото. Но все още не се досещах. Едва когато от края й се изви тънка опашка, вплетена като плитка в дядовите кичури, разбрах, че в шапката му беше Николо.

Толкова се изненадах, та дори не можах да продумам. Но дядо почувствува, че забелязах маймунката и лукаво ми смигна:

— Шапката ми му хареса. Не представляваше никаква трудност да го примамя в нея.

Почти беше се стъмнило, когато малко преди осем часа стигнахме в Луамънд вю. Тогава разбрах цялата тънкост на дядовия план. В четвъртък вечер в седем и тридесет обикновено татко ходеше на събрание в строителното дружество. Стигнахме до стаята на дядо без никой да ни види.

Николо не беше съвсем здрав. Добре ни познаваше — едно щастливо обстоятелство, тъй като при вида на непознати винаги се вълнуваше. В същото време новата обстановка изглежда му хареса. Движеше се из стаята, оглеждаше нещата, приятно изненадан. Мисля, че току-що го бяха нахранили и навярно на това се дължеше доброто му настроение. Дядо му предложи ментов бонбон, но той отказа. Дядо равнодушно съзерцаваше маймунката. Отнасяше се резервирано към животните, с чувство за собствено достойнство, никога не стигаше до интимничене. Разбира се, макар в присъствието на мисис Босъмли да показваше голямата си любов към Микадо, виждал съм как с отвращение е ритал котката, срещнеше ли я сама в тъмното.

Девет часът… Шумът на площадката показваше, че баба отива в банята. Дядо чакаше мрачен, нащрек и веднага се задействува. Със забележителна за човек на неговите години бързина, той вдигна Николо и изчезна през вратата. Няколко секунди и отново се върна, но без маймунката.

Пребледнях. Най-после разбрах целия смисъл на неговия „маскарад“. Треперех и съзнавах с ужас, че очаквам какво ще стане. Седнах до дядо. Той гризеше ноктите си. Напрегнато се ослушвахме как баба отново тежко пресича площадката. Чухме я да влиза в стаята, доловихме отмерения шум при събличането, скърцането на леглото, когато ляга. Тишина, ужасна тишина. После въздухът се процепи от вик, още един… и още един.

Какво се бе случило, баба сама трябва да разкаже. Следващите години баба неведнъж щеше да повтаря тази история, най-вече пред приятелката си мис Тиби Минс и винаги със страшна сериозност. Нищо чудно, че за случая винаги си мисля като за „бабината среща с дявола“. Ето как е станало:

„Значи, Тиби, в тази страшна нощ, когато нечестивият дойде при мен, аз бях в най-добро здраве и разум. Съблякох се, прилично сгънах дрехите си на люлеещия се стол, облякох нощницата, сложих шапчицата. Като християнка прочетох глава от библията, махнах си зъбите и запалих свещта — знаеш, аз винаги държа през нощта запалена свещ до себе си. После сложих глава на възглавницата и както винаги се готвех да заспя в обятията на спасителя, но почувствувах как нечестивият скочи на гърдите ми. Отворих очи. А от там, дори и пред съда ще го кажа, до мъждукащата свещ, втренчил поглед в мен, стоеше сатаната.

Не, не, не беше сън, Тиби, съвсем не беше. Не спях. При това не съм и фантазьорка. Там беше той, сатаната — опашат, ухилен, скимти и скърца с големите си зъби срещу мен, сякаш ще направи всичко, за да ме завлече в пъкъла. Но, трябва да се съгласиш, Тиби, аз лесно не се плаша, но за миг кръвта ми съвсем се смрази в жилите. Дъх не можех да си поема да извикам, камо ли да прошепна молитва. Просто лежах като труп, кокорех се срещу звяра и той се кокореше срещу мен.

Изведнъж той нададе писък и започна да се друса по гърдите ми, сякаш аз бях някакво пони. Казвам ти, Тиби, ако преди това не можех дъх да си поема, то сега останах съвсем без въздух. Той сграбчи ушите ми с двете си лапи и започна да тръска главата ми, сякаш тя беше бидон с мляко. Той се друсаше и се клатеше, клатеше се и се друсаше докато всичкият ми въздух излезе. И през цялото време от очите му изскачаха искри като въглени. Тиби, женице, уплаших се, кожата ми настръхна. А звярът усети това, защото започна да ме халосва, да скимти, да прави каквото си иска с мен, докато не ми смъкна косата и въпреки че не е прилично, ще кажа — докато и ризата от гърба ми не съдра.

О, само ако имах самообладание да го назова по име, но горкият ми ум съвсем не беше на място. Можах само да прошепна с едва чут глас, сякаш изпод земята: «Отивай си, сатана, отивай си!».

Колкото и слабо да съм го казала, мисля, че това възпря звяра. Във всеки случай той престана да ме бъхти, ухили се и хвана зъбите ми, които винаги държах до леглото. И после, както се надявам бога да срещна, така не го видях, как се изправи на леглото и започна да извършва всякакви движения със зъбите ми, да прави гримаси, сякаш ги вади и слага в устата си.

Казвам ти, Тиби, вероятно това ме спаси. Когато видях как този звяр се гаври с двойната ми златна челюст, при вида на това светотатство, кръвта в мен се надигна, аз се раздвижих от вцепенението си, седнах на леглото и го ударих с юмрук.

— Ах, ти, звяр такъв, звяр! — извиках аз. — Господ ще те върне пак там, долу.

Още щом чу името на всевишния, тъй като обикновения ми човешки юмрук не можеше да го възпре, той нададе писък, който може да те вкамени. Скочи от леглото и продължаваше да пищи и вика. За щастие нощта беше топла и тъй като исках да подишам чист въздух, съм оставила вратата леко открехната. Той излезе от стаята като проблясък на адски пламък, а аз лежах, цялата се тресях и благодарях на провидението за милостивото ми избавление. Не можах да се съвзема повече от минута. Но когато и това стана, запалих газта и възхвалявах небето, че не пострадах много. Тогава видях, господи спаси помилуй, видях, дано бог ми помогне да го понеса, казвам ти, видях какво е направил звярът. Не ми беше откраднал челюстите, не, не това, нито пък ги беше строшил. Но със задна злонамереност и отмъстителност ги беше пуснал под леглото в нощното ми гърне.“

Седемнадесета глава

Следващия вторник лятната ваканция свърши. Кейт поднови занятията в началното училище, а аз отново тръгнах в Академичното. Спомням си ясно деня — той бележи върха на онова настроение — дълбокото униние, което обхващаше дядо като облак. Това настроение аз наследих от него и когато пораснах, то ме измъчваше — настроение, което ме обземаше, щом животът ми ставаше мрачен и недостоен.

Времето продължаваше да бъде тягостно жежко. Баба остана уединена в стаята. Мърдок странеше от другите — той тайно започна да работи в разсадника на мистър Далримпъл.

Дядо не проявяваше никакво желание да се среща с приятелите си. Нямаше и нищо за преписване, оставаше само да се понася жегата и татковото възмущение. Със стареца се заяждаха, тормозеха го. Само един малоумен може да измисли такова нещо да не му дават цигари. Мисля, че именно това породи у него тази последна забележка, докато той тъжно въртеше между пръстите си празната лула:

— Какъв е смисълът, момче… какъв е смисълът…

На следващата сутрин, докато аз се облечах, а татко закусваше недоволен и ругаеше стареца, мама слезе долу и възкликна с изненадан, а заедно с това и смутен глас:

— Дядо го няма горе! Къде ли може да е отишъл?

Тишина и после татковата изненада се превърна в негодувание:

— Чашата преля! На обяд да е тук или ще му дам да разбере!

Объркан, но все още не много разтревожен, аз тръгнах с Гавин към Академичното училище и там разбрахме, че не само ще сме в един клас, но и ще седим един до друг. Това и новите учебници, които старателно занесох на мама да подвърже, ме занимаваха цял ден. Но когато вечерта седнахме на чай, по зачервените очи на мама и сдържаността на татко разбрах, че е станало нещо сериозно.

— Никаква следа ли няма от него досега?

Мама тъжно поклати глава.

Татко започна да барабани с пръсти по масата и да хруска препечената си филия хляб, сякаш захапваше главата на дядо.

Тишина. Тогава влезе Мърдок и унило забеляза:

— Може нещо да му се е случило.

Татко погледна кръвнишки нещастния младеж.

— Млъкни, глупако! Вече имаше възможност да покажеш колко ти е ума.

Мърдок се сви и настъпи още по-мъчителна тишина. От яд татко отново заговори:

— Трябва да кажа, че е много трудно постоянно да се издържа такова бреме. Но когато той започне да се застоява извън къщи, да пиянствува…

Накрая предизвикана мама го прекъсна, от възмущение по бузите й избиха петна.

— Откъде знаеш, че върши такива неща… — Татко изненадан втрещи в нея поглед. — Бедният старец няма и един фартинг за себе си — продължи мама. — Всички го тормозят, наричат го какво ли не. Пияница е наистина. Както се отнасяха с него напоследък, никак няма да се учудя, ако е направил някоя отчаяна стъпка! — и заплака.

Мърдок погледна разстроен като човек, доказал правотата си, а Кейт отиде да успокои мама.

— Наистина, татко — каза тя с предупреждаваща нотка, — ти трябва да предприемеш нещо. Той няма пари и не може да е отишъл далече.

Лицето на татко изразяваше нещастие.

— И да накараме всички съседи да приказват… Не ни ли стига вече? — и стана от масата. — Казал съм на моите хора да си отварят очите в града. Повече от това не мога да направя.

Хората на татко бяха един дългурест помощник на име Арчибалд Джап с вид на човек винаги ревностно готов да извърши всичко, защото се надяваше да заеме татковото място, и едно момче, което така бавно се движеше, та работниците в котелния завод и разни други иронични младежи го наричаха бързоногият вестител. Въпреки че не излязох прав, не се надявах много на това съдружие. Спомних си настроението на дядо за уединяване в последно време и страшно се разтревожих.

На следващата сутрин — от него никаква следа. Над дома тежеше тягостна, напрегната атмосфера. По обяд все още нямаше новини. Тогава татко удари не много силно по масата с длан и каза с тон на човек, съобщаващ решението си:

— Ще телеграфираме на Адъм!

Да, да, да се извика Адъм, добро, логично действие. Но една телеграма… О, този страшен вестител, почти неизползуван в дома ни, сякаш беше предзнаменование, почти предвестник на нещастие. Отказвайки се от помощта на Мърдок, мама сложи шапката си, и наклонила глава на една страна, сама отиде до Драмбъкския пощенски клон, за да изпрати телеграмата. След час дойде отговорът:

Лека-полека, при такъв бърз отклик и такова делово решение, духът ни се повдигна. Мама сложи телеграмата в чекмеджето, специално предназначено за нещата на Адъм — за писмата му, ученическите доклади, стари пликове от заплатата му и даже завързан с панделка кичур коси — и забеляза:

— На Адъм можеш да се осланяш.

На следващия ден, преди пристигането на Адъм, дойде страшна вест. Както се шляех отчаян из къщи, татко се върна посред бял ден от работа, придружен от Арчи Джап. Младежът остана във вестибюла, а татко се приближи до мама и след известно колебание с мрачен, дори загрижен израз, рече:

— Майко, приготви се. Намерили са шапката на дядо… да плава в общинското езеро.

Беше я открил Джап и сега пред уплашените ни погледи той показа съсипаната и подгизнала от водата шапка на стареца.

— Плаваше на най-дълбокото място, мисис Леки. Срещу навеса за лодки — говореше с предразполагащ, съболезнователен тон той. — Имах ужасното чувство, че и той е там.

Гледах втрещен със страх и мъка мократа реликва, а когато мама схвана целия смисъл на това, по бузите й започнаха да капят сълзи.

— Успокойте се, мисис Леки — утешаваше я Арчи Джап. — Може и нищо да не е станало… изобщо нищо.

Татко отиде да направи чай на мама в кухнята. Той нежно я караше да пие, успокояваше, изчака я да го изпие и излезе с Арчи Джап.

Следобед, облечен в раирани панталони, тъмно сако и сива вратовръзка, закопчана с перлена игла, Адъм, веднага след пристигането си овладя положението. Седнал на масата, решителен и спокоен, той изслуша всички показания, дори и моя несвързан разказ за мрачното меланхолично настроение на дядо и последните му съдбоносни думи:

— Трябва да съобщим на полицията — каза Адъм.

При тази зловеща дума ние замлъкнахме.

— Но, Адъм — възпротиви се татко, — моето положение…

— Скъпи татко — хладно отговори Адъм, — ако един старец си е наумил да се дави ти не можеш да го скриеш. Запомни, аз не се наемам. Но те сигурно ще искат да претърсят езерото.

Мама цялата трепереше.

— Адъм, да не искаш да кажеш, да не мислиш, че…

Адъм сви рамене.

— Не мисля, че е пуснал шапката си в езерото, за да се пошегува.

— О, Адъм!

— Извинявай, че говоря така безцеремонно, мамо. Знам какво ти е. Но в края на краищата за какво да живее? Ще сляза да се видя с началника на полицията Мюър. За щастие той ми е приятел.

Започнал бе да пуши бирмански пури и сега извади една от кутията си от крокодилска кожа. Гледах го със силна тревога, а той издърпа жълтата сламка, която обгръщаше пурата и внимателно запали. Като погледна и татко, той с внушителен вид се обърна към мама:

— Хубаво, мамо, много хубаво, че те уговорих да продължиш застраховката. Виждаш ли… застраховка с изгода. — И той извади с лявата ръка сребърния си молив и започна да смята по покривката — пет години по три… прибави двадесет и пет… това прави чисто сто и шестнадесет лири.

— Не искам парите! — изплака мама.

— Идват точно навреме — рече татко с дрезгав глас.

Скръбта, засилващото се в мен чувство, че съм загубил нещо, ме задушаваше.

Адъм сложи молива настрана и стана.

— Ще навестя и Маккелър в строителното дружество. Той може да отстрани някои дребни затруднения по незабавно изплащане. В същност, смятам да го доведа с мен тук. Би могла да ни приготвиш хубава вечеря с чай, мамо, нещо пикантно като яйца на очи и задушено месо. Това ще хареса на Маккелър. Но… Не слагай масата в гостната, недей още — и излезе.

Мама послушно се зае да изпълни разпорежданията на Адъм, суетеше се между кухнята и килера, сякаш се опитваше в напрегната работа да забрави най-лошото. Тя опече цели камари кифлички. Татко, който не понасяше и най-малкото разточителство, сега я насърчаваше да направи и палачинки, въпреки че щеше да пожертвува половин дузина яйца. Въздухът се изпълни с несравнимата миризма на богати ястия. На масата сложиха най-хубавата покривка и сервиза за гости.

В пет часа Адъм се върна и със задоволство потри ръце.

— Ако до края на седмицата тялото не изплува, в понеделник започват претърсването. Разноските поема дружеството на хуманистите. Мюър казва, че общинското езеро става страшно място. През последните десет години са се удавили трима, има и един нещастен случай на леда. Маккелър не може да дойде преди седем часа. Костелив орех е той. Да вечеряме, мамо.

Седнахме пред най-хубавото ядене, което някога съм ял в Луамънд вю — месо, яйца, кифлички, палачинки и силен топъл чай.

— В такъв момент — каза татко и с щедър поглед огледа масата — не ми се свиди.

— Мислиш ли, че ще изплува, Адъм? — попита Мърдок с глас, издаващ отвратително любопитство.

— М-м-м, не се знае — отвърна Адъм със заинтересоваността на добре осведомен човек. — Според Мюър понякога до двадесет и четири часа тялото само изплува. Изпълнено е с газове. — Мама потрепера и закри очи. — Просто изплува тихо и най-любопитното, винаги с лицето надолу. Но понякога труповете са упорити и си стоят долу. Мнозина се забият в пясъка или във водораслите, а в езерото има много водорасли и не могат да се помръднат, въпреки че газовете се мъчат да ги издигнат. Казаха ми, в такъв случай, хвърлиш ли във водата хляб с живак в него, той често потъва точно към това място.

Не можех да понасям повече това ужасно видение на бедния ми дядо, омотан в зелени водорасли, подут от дългото седене във водата. И изведнъж на входа се позвъни. Всички се надигнахме, Кейт отиде до вратата и доведе Арчи Джап.

— Извинете за безпокойството — Арчи замлъкна скромно при вида на цялото семейство, насядало на вечеря. — Но мисля, вие трябва да знаете… има още едно доказателство.

Арчи е бързал. Избърса челото си. Беше възбуден, въпреки че изразяваше дълбоко съчувствие.

— Мистър Паркин, дето дава лодки под наем, си спомни, че в сряда късно през нощта ясно чул плисък срещу навеса за лодки, а днес следобед излязъл с риболовната си лодка и хванал някаква дреха, едно мъжко сако. Занесъл го в полицейското. Току-що го видях — сакото на мистър Гау.

От подпухналите ми очи отново бликнаха сълзи. Разбира се, мама пак плачеше, тихо, безшумно.

Татко направи благороден жест и покани госта.

— Седни и похапни с нас, Арчи.

Арчи почтително издърпа един стол. Поемайки чашата от ръцете на мама, той тихо измърмори на татко.

— Правел го е много често преди, мистър Леки.

За моя изненада татко се намръщи.

— Не, не мога да ти разреша да говориш така, Джап. Неуместно е. Всички си имаме недостатъци. Не беше лош старец. Ако си помислиш, имаше и достойнства. Как вървеше по улиците и размахваше бастун! — той се наведе напред и ме потупа по рамото, без да ме осъжда за гдето подсмърчам; по-скоро одобряваше това и ласкаво измърмори. — Горкото момче… И ти го обичаше.

Ново позвъняване на входа, което ни стресна, и макар да го очаквахме, то потвърди страховете ни. Ужасна тишина, тишина на сигурност. Кейт стана и отново отиде до вратата. Върна се по-бледа от всякога.

— О, татко — прошепна тя, — човек от полицията иска да те види.

През полуотворената врата на вестибюла зад нас забелязах страшната фигура на полицай. Червендалест и тържествен, той въртеше фуражката в ръцете си.

Татко стана веднага. Блед, но внушителен, той направи знак на Адъм, който също стана. Двамата отидоха във вестибюла и затвориха кухненската врата зад себе си, сякаш спускайки завеса на сцената, искаха да ни пощадят. До нас достигаше само неясно мърморене; ние седяхме безмълвни, сякаш вестителят на смъртта е поразил нас самите.

След доста време татко се върна в стаята. Тишина. Тогава Кейт, най-умната между нас, събра достатъчно сили и запита:

— Намерили ли са го?

— Да — татко говореше тихо, по-блед от преди. — При тях е.

— В моргата ли? — зяпна Мърдок.

— Не, в Ардфилънския затвор — каза татко. Огледа ни с безизразните си очи, напипа стола си и безсилен седна на него. — Пиянствувал с ония некадърници от Скеокската гора изгубил шапката и сакото си при едно сбиване под навеса за лодки… един господ знае какво е правил тези два дни… прибран в Ардфилънския затвор… обвинен в пиянство, безредие и нарушаване на закона. Адъм отиде да го освободи под гаранция.

Сянката на нощта вече се спускаше, когато Адъм и дядо се показаха на пътя. Без шапка, със стара полицейска куртка вместо загубеното сако, разкопчан и разгърден, дядо вървеше горд, но смирен. Очите му горяха — една пукнатина в бронята му, която издаваше вътрешното му безпокойство. Стоях наведен на прозореца в гостната, възбуден и самотен, и само един поглед беше достатъчен да ме прати бързо горе, в убежището на стареца.

Там се заслушах напрегнат, чух шума на входната врата, след това ужасна какофония — гръмогласните обвинения на Адъм, мамините сълзи и жалби, татковите горчиви оплаквания и нито дума, нито звук от дядо.

Накрая той се качи бавно горе и влезе в стаята си. Видът му беше плачевен — брадата му имаше нужда от подстригване, от него лъхаше странна и неприятна миризма.

Хвърли ми бърз поглед, започна да обикаля стаята, неуспешно се опитваше да тананика и се правеше, че от нищо не го е грижа. После вдигна съсипаната и все още прогизнала от водата шапка, която рано тази сутрин мама почтително беше сложила на леглото му. Погледна я замислен за миг и простодушно се обърна към мен.

— Трябва да се оправи. Винаги е била голяма шапка.