Зелени години

Първа глава

Когато една февруарска вечер минах през заводския портал и земята звънтеше под подкованите ми обувки, а уличните лампи имаха леден ореол, видях Люк — момченцето на Кейт. Сложило новата си синя академична шапка, то чакаше баща си с цялата гордост на момче, току-що тръгнало на училище. Този неочакван факт ме изненада, подействува ми почти като удар. Господи, остарявам! На седемнадесет години съм.

— Дай ми едно пени, Роби. — Той изтича към мен здрав, румен, със светнали от съзнанието за собствената си значимост очи.

Порових със загрубелите си пръсти из джобовете на мръсния работен комбинезон намерих една монета.

— Трябва да кажеш моля.

— Моля.

— А знаеш ли кой ми даваше монети, когато бих на твоите години?

Говорех като старец, а той, с поглед върху парата, ни най-малко не се интересуваше от това. Нищо. Да му давам пенито, да го водя в събота следобед на футболен мач, където, забравил мрачната си важност, виках лудо като него, бяха едни от утехите ми в живота, в този живот, вече напреднал с годините, обременен от нещастия и в същност практически изживян.

— Баща ти ще излезе след пет минути — казах му през рамо и отминах. — Тази вечер ме пусна по-рано.

— За да отидеш на концерт ли? — извика той след мен.

Моето кимване се изгуби в тъмното. Но сърцето ми спотайваше тази мисъл и аз вече не така унило се мъкнех през мразовития общински парк. Перспективата за предстоящата вечер пропъди дори непреодолимата неизбежна умора у мен. Довечера няма да заспя на масата веднага след вечеря. Погълнат от тази мисъл минах покрай тъмната грамада на църквата „Светите ангели“ без обичайния за мен предизвикателен жест — театрално свит юмрук в тъмнината.

Скоро след смъртта на Гавин, точно преди да завърша Академичното училище, каноник Рош ме извика в свещеническата къща. Прие ме в стаята много приятелски и след като повървя напред-назад с ръце в джобовете на черното си расо, се обърна към мен:

— Мили ми Шанън — тъмните му очи съчувствено горяха, — а може би всичко това е начин бог да ти докаже, да ти покаже по кой път трябва да вървиш.

Погледнах надолу.

— В завода ли мислиш да отидеш?

— Да. Почти нищо друго не ми остава да правя.

— Наистина в малък град като Ливънфорд няма много възможности. — Той се замисли. — Робърт… Мислил ли си някога за свещенически сан?

Пламнах силно с все още прикован в килима поглед.

— Да, мислил съм.

— Това е един чудесен живот, скъпото ми момче. Велика радост и привилегия е да служиш на бога като един от избраните му ученици. — Приведен над мен той топло ме гледаше. — Не ти давам празни обещания. Епархията има фонд, посветен на прекрасната задача да обучават бедни момчета за свещеници. Фондът не е голям. А естествено и избраните кандидати са малко. Но в твоя случай — за теб писах на епископа, — ако искаш, веднага ще те приемат и следващата седмица можеш да заминеш за семинарията.

Седях без да говоря, срамувах се. Разбрах, че каноник Рош очаква да подскоча при предложението. Преди шест седмици можеше да го направя, но сега всичко се бе променило. Цялата ми пламенна вяра се бе превърнала в суха горчилка.

— Е… — усмихна се каноникът, — какво ще кажеш?

— Извинете — произнасях задавено думите, — не бих желал.

На лицето му се появи израз на изненада. Той бързо каза:

— Нима не искаш да получиш духовен сан?

— Някога исках. Но сега не.

Настъпи тишина. Изглежда за пръв път той разбра какво става с мен. Но беше твърде умен, за да възразява. Вместо това, скри разочарованието си и замислен, с убедителен глас започна да ми описва щастието на един живот, отдаден в служба на бога. Откриваше ми широки духовни хоризонти, говореше за културата и знанията, безплатно раздавани от светата майка-църква. Унесе се в приятни спомени за своите студентски дни в шотландския колеж във Валядолит, където, разбира се, ако искам, аз също мога да отида. Нарисува ми картина на сградата на семинарията, на испанския пейзаж и в заключение, с обезоръжаваща усмивка си спомни за специалната лозница, под която обикновено си почивал следобяд и в същото време се освежавал с вкусно сладко грозде, а то почти само падало в устата му.

Чувствувах, че се увличам. Обичах каноник Рош и се възхищавах от него. И при моята чувствителност, подкупващата му доброта беше неудържима. Но нещо в мен отказваше да се предаде. Устните ми побеляха решителни.

— Не мога — отчаяно казах аз. — Не искам да отида.

Последва още по-дълга тишина. После каноник Рош заговори с друг глас.

— Нямам желание да ти влияя. Трябва сам да решиш. Но искам да ти кажа, че такава духовна и материална милост няма да срещнеш на пътя си всеки ден. И разбира се, не можем безкрайно да пазим мястото свободно. Помоли се на Всевишния да те наставлява и в събота ела пак при мен.

В сивия следобед излязох навън. В края на седмицата не се върнах в свещеническата къща. Моята смелост да се противопоставя на каноник Рош ме изуми. Но семената на бунта бързо растяха в гърдите ми. Щом бог не позволява да стана учен, не виждам никакъв смисъл да му се покоря и стана свещеник. Всичко друго изглеждаше по-добро. И наистина, при сегашните обстоятелства перспективата да постъпя в завода придоби особена привлекателност. С осуетени планове и изпълнен с горчивина, гъмжащ от нови и ужасни идеи, безразсъдно желаех да изтърпя най-лошото, което съдбата можеше да ми стори. И преди всичко исках да покажа, че за нищо не ме е грижа.

Пак е вечер, осемнадесет месеца по-късно, много от тези въздействия са изживени. Все още драматизирах положението си. Но в душата ми растеше безпокойство, не се чувствувах вече същия герой. Нима никога няма да достигна богатото, блестящо бъдеще, за което жадувах и което изглежда винаги ще ми се изплъзва.

Обхванат от такива мисли, нямах намерение да срещам никого, но щом свърнах по Драмбък роуд, от тъмната сянка на стената в ъгъла се отдели една фигура, много позната фигура, и със сдържан поздрав закрета до мен.

Товарът ми, наследен от бедната мама — дядо.

— Днес е малко по-свежо, Робърт.

Отвърнах му едва чуто и се питах какво ли пък има сега. Преди седмица го намерих пред бара на техниците, говореше на тълпа чираци за избирателните права на жените.

— Чудя се, момчето ми, дали ще ми дадеш един малък аванс. Нищо работа. Шест пенса. За пощенски марки.

Продължих упорито да вървя и неодобрително мълчах. Тези конкурси, на които посвещава половината си време, са част от онова, което той нарича своята „нова ера“. За да покаже цялата находчивост на преклонната си възраст, дядо иска да забогатее — чиста дреболия за човек с неговите възможности. В читалнята на обществената библиотека, под самия нос на строгата библиотекарка, той простодушно изрязва всяка реклама, обещаваща му богатство, и трябва да видите разнообразието от тези изрезки, за да повярвате. В стаята си води обширна кореспонденция, попълва липсващи думи, римува фрази, последни редове на хумористични петостишия, съставил е цял речник за шестте букви на азбуката, внимателно подбрани от редактора на „Хоум уикли“. Даже по стълбите не мога да го отмина, без да ме заговори и с доверителен вид да извади от джоба си някоя смачкана хартия.

— Ще имаш ли добрината да чуеш това, Робърт? — ще се изкашля и ще цитира:

Пликовете му падаха в червената пощенска кутия като снежинки в огъня. Разгневен от липсата на успех, той обяви хумористичните стихотворения за абсолютно мошеничество и с ентусиазъм се обърна към „импровизирането“ — един мебелист в съседния град от „импровизиране“ спечелил хиляда лири.

И сега ние вървяхме в мрака, гласът му убедително предлагаше увереност в победата.

— Ще ти се издължа от печалбата. Пощата затваря в шест и половина, а утре е последният ден.

— Няма да ти дам и един меден фартинг — отвърнах кратко. — И нещо повече, отивай си право в стаята. Довечера излизам и ако объркаш работите ми със своите глупости, ще ти скъсам врата.

Мълчание. Покорно мълчание. Най-лошата особеност на дядовата „нова ера“ е новата чувствителност на нейния изобретател към укора. Ядосан на себе си, аз свърнах в Луамънд вю. За щастие не бях говорил много рязко, за да го разстроя. Гледах го как бавно изкачва стълбите — сега той се задъхваше, при всяко изкачване се затрудняваше, — почаках да се убедя, че вратата му се хлопна, и влязох в кухнята.

Татко седеше на масата, мажеше тънко и равномерно филията си с маргарин и ми кимна за поздрав. А докато аз се миех над мивката, баба, станала през последните дванадесет месеца, през които пое отговорността по домакинството, мека, издръжлива, жива, тихо, но с умение ми донесе от фурната запазената за мен вечеря.

Мама, душата на тази къща, почина, свърши внезапно в онази зимна вечер преди една година, когато татко направи сцена за писмото на Адъм относно парите. Никой освен тя самата не подозираше, че е болна. Но сега, поглеждайки назад и сам упреквайки се, ти си спомняш оня жест, повтарящ се все по-често, онова пробягване на ръката към лявата страна на гърдите при вълнение, сякаш с натиска на пръстите си се опитваше да задържи някаква болка, да подкрепи някакво отслабнало сърце.

Така притискаше страната си и когато я намерих в гостната, сама, посиняла, почти без дъх.

— Мамо, ти си болна. Да отида за лекар?

— Не! — задъхана отвърна тя. — Само още повече ще разстроим татко.

— Но трябва. Ти наистина си зле…

Имах време само да изтичам до д-р Галбрайт. Върнах се с него, но тя вече беше изпаднала в кома.

— Съвсем е изтощена — кратко обясни Галбрайт, когато и слабото пулсиране на артерията се изгуби под пръстите му.

— Ще дойдете ли утре, докторе? — попита едва чуто татко, объркан, но и оскърбен за необичайните разноски.

— Не! — отвърна грубо д-р Галбрайт. — Утре нея няма да я има. Имате късмет, че няма да ви вкарвам в разходи и за аутопсия.

Потреперах при мисълта за светотатството над това беззащитно тяло върху плочата в моргата. Но татко, даже след като тя почина, седмици след погребението, макар и с гордост да си спомняше колко венци са й изпратили, сякаш още не вярваше, че е посмяла да го напусне.

— Винаги казваше, че ще я надживея — често отбелязваше той с болка.

За моя изненада не продаде мамините неща и свикна всяка неделя следобед да отива в спалнята, да изважда малкото й рокли от гардероба, внимателно да ги изчетква и пак да ги връща обратно. Тя започваше да му липсва.

Аз също не съм разбирал колко много й дължа, когато тя, плаха и покорна, шеташе из къщи, опитвайки се винаги да прави всичко възможно, за да сплотява семейството, да предразполага татко, да прави ужасната му стиснатост по-умерена, да държи главата си изправена пред хората в града, на всекиго да е приятно — тази слаба, бледа робиня, тази героична душа. Мама не беше идеална, паричните грижи често я правеха рязка и раздразнителна. Докато учех в Академичното училище тя понякога задържаше няколкото шилинга за таксата ми и тогава в клас влизаше ректорът, устремяваше поглед в мен и за мой най-голям срам обявяваше: „В този клас едно момче не си е платило таксата“. А когато агентът я навестяваше за дядовата застраховка или пък кашата й загореше, и следователно се развалеше, обхващаха я пристъпи на изтерзано мъченичество — стиснала устни в ужасно смирение, наклонила глава настрани, кичурът коса почти паднал във ведрото с насапунена вода, тя търкаше къщата от покрива до мазето. Въпреки това по-свят човек от нея не познавах. И само защото ми беше много тъжно, аз с любов, осъзната твърде късно, се заставих да си я представям такава, каквато беше преди отпуската си, когато тръскаше кожената яка на слънце и се усмихваше…

— Това е просто невероятно — татко внимателно отхапа от хляба с маргарин и ме трогна с ясна, почти дружелюбна усмивка; откак започнах да нося добри надници в къщи, той показваше открити признаци на уважение и често на вечеря проявяваше доверие към мен. — Цената на маслото е единадесет пени и половина фунта. Не знам накъде отива тоя свят. За щастие този нов заместител е не по-малко вкусен, дори е по-хранителен.

Баба, с чаша чай пред себе си, усърдно плетеше — образец на сдържаност и стабилност. Все още енергична жена, тя умело водеше домакинството с помощта на едно момиче за през деня, препоръчано й от организацията за социални грижи в града. Имаше сили да се противопостави на повечето таткови нелепи икономии и настоя пред необходимостта от тази помощ за през деня.

— Адъм не пише — продължи тихо татко. — А така повече не може да продължава. Помолих Кейт и Мърдок следващата неделя да дойдат насам и да поговорим за тия неща. Бих желал ти също да си тук, Робърт.

Измънках нещо в отговор и продължих да ям, дадох знак на баба с вилицата и тя веднага изпълни желанието ми — исках още зеле. Въпреки че храната ни беше бедна, тя ми стигаше. Дори получавах и допълнително от старицата. В същност сега между баба и мен съществуваше съюз. И това сигурно бе доказателство за моя напредък. То ми доставяше точно толкова мрачно задоволство, колкото и загрубелите ми ръце, изпочупените ми нокти, непрестанната ми умора, кашлицата, която започна да ме души, а аз преднамерено я усилвах с пушенето.

Свърших и се качих горе. Софи Голт, прислужницата за през деня, отнесла вече подноса с вечерята на дядо, сега, преди да си отиде в къщи, ми постилаше леглото. Около седемнадесетгодишна, ниска, с болнав цвят на лицето и къси крака, скрити под дълга сатенена рокля, ушита от баба, тя беше дете от едно голямо семейство във Венел. Бе леко кривогледа и на човек му се струваше, че през цялото време го наблюдава с крайчеца на окото си. Унизителното й държание винаги ме караше да се чувствувам неудобно и това чувство се засили откак един следобед я изненадах пред огледалото да нагласява на главата си с ужасно кокетство една мамина шапка, извадена от гардероба.

— В градската зала ли ще ходиш довечера, Софи?

— О, не. Откъде такава като мен ще си вземе билет! — и с голямо старание оправи възглавницата ми. — Татко получи един чрез клуба. Сигурно ще го видите там.

След пауза тя огледа стаята и после попита над главата ми:

— Мислите ли, че това е всичко?

— Разбира се, Софи.

Тя се забави още малко, потупа с ръка за последно юргана, изкашля се, въздъхна и накрая излезе.

Приготовленията ми за концерта не бяха сложни. През последните две години силната ми стеснителност се бе сменила с подчертано безразличие. Когато събличах ризата си, общото впечатление за мене беше като за момче — дълго, с бяла кожа и изхвръкнали ребра, със загорели, издраскани до лактите ръце и вечно бледо лице, с грива от огнена коса. Реших да не нося яка, много работници предпочитаха нещо от рода на шалче и сега аз завързах едно около врата. Самият аз бях работник, в същност фабианец, и за бога, няма да се срамувам от това!

Приготвих се и отидох в дядовата стая. Той седеше излегнат на стола с голяма нова книга в кожена подвързия и позлатени краища в едната ръка и парче хляб и сирене от подноса в другата.

— Наистина забележително, Робърт — отхапа от хляба и без да вдига поглед от страницата, продължи: — трийсет и два фунта черва има в човешкото тяло.

Тази скъпоценна книга, при чийто вид мравки ме полазиха по гърба, беше един от множеството еднакви томове, наредени на стената, пристигнали преди месец с бърза поща на адрес: Александър Гау, благородник, акредитиран агент и агитатор на фирмата „Домашна медицинска енциклопедия“. Заедно с пакета имаше и връзка реклами: „Дайте това на близките си… повече от хиляда диаграми и рисунки… средства против четиридесет и четири отрови, лекарства за дами, ергенски пъпки… на прост общодостъпен език… сензационно, смело, сами ще видите… не ни изпращайте нито едно пени, акредитираният ни агент ще ви навестява всяка седмица…“.

И ето, дядо ходи от къща на къща в отдалечените части на града и с интерес продължава да допълва медицинските си познания, а аз с лоши предчувствия разбирам, че той е особен талант в събирането на парите, но не и в отчитането им. За нещастие дните, когато преписваше за мистър Маккелър, несъмнено отминаха, но старецът още пише с калиграфически почерк, понякога малко несигурно, но измамно красиво. В този миг погледът ми падна на едно писмо сред разхвърляните хартии на масата: „Драги ми сър, в отговор на почитаемата Ви молба за препоръки бързам да Ви съобщя името на моя зет, който заема отговорния пост администратор по здравеопазването в старинния царствен град Ливънфорд.“. И друго едно — започваше просто, но по-зловещо: „Мадам…“.

Косата на дядо сега е почти бяла — това отсъствие на багра, за което сантиментално говорим като за „сребристо“ — несломимото му някога тяло сега значително се е смалило, сакото и панталоните му висяха там, където едно време са се издували. Сините му очи са малко по-ярки отколкото би трябвало да бъдат, много бързо си сменя боята, а носът му, този странен символ на енергията му, е вече по-блед и не толкова издут — уви, съвсем провиснал. Знам, в разпуснатия си живот дядо е преминал през тежко премеждие и обяснения за него могат да се открият в един раздел на Медицинската енциклопедия, винаги интересен и богато илюстрован. Мисис Босъмли стана просто обикновена позната; склонността му към дамското общество се насочва към онези групи ученички и привлекателни малки „студентки от долните курсове“, които той спира по пътя за гробището, а те се заливат от кикот при галантните му приказки. И все пак дядо упорито отказва да признае, че е изнемощял. Напротив, той още по-открито говори за силата си, държи се като силен, плодовит жребец и често с гордо самодоволство в погледа удря бедните си стари гърди с юмрук: „Дъб, Робърт, истински шотландски дъб. Ако кандидатствувам в съвета на графството… — слава богу, усмихва се, значи признава, че се шегува. — Защо, след година може дори и за кмет да ме потърсят“.

— Дядо…

— Да, момчето ми.

Чакам го въпросително да вдигне поглед от страницата. Съжалявам за гдето избухнах така рано тази сутрин и решавам да не го тормозя, а да се възползувам от новата му абсурдна чувствителност към ласкателства и да изкопча някое обещание от него.

— Отивам на концерт. Ти си много хубав човек, човек, който твърде много държи на честта, за да използуваш този факт. Дай ми дума, че и няма да мръднеш от тук, докато не се върна.

Много е доволен и още с пръст върху книгата ми се усмихва над очилата.

— Разбира се, момчето ми, разбира се Noblesse oblige23.

Това трябва да ме задоволи. Кимвам, затварям решително вратата му и го оставям със „Смущенията на дебелото черво“.

Втора глава

Концертът не беше от обикновените представления, давани всеки вторник през зимата от Ливънфордското симфонично общество, а галаконцерт, организиран под „патронажа на бележити хора“ в помощ на малката местна болница.

Когато стигнах в градската зала на Хай стрийт до Академичното училище, при входа се тълпяха десетки хора. Присъединих се към тълпата, влязох в осветената с газ зала, вече затоплена и гъмжаща от гласове, и преднамерено, с горда недостъпност си избрах място на задните редове под балкона. Няма значение, че Рийд ми е запазил стол на предните редове, до себе си, моето място беше тук. Във всеки случаи исках да съм сам, та никой да не стане свидетел на вълненията, които тази вечер трябва да ми донесе.

С безпристрастността на човек, неуспял да стане велик, и сега, поне за момента, предпочел да е едно нищо, аз наблюдавах как залата се пълни, докато стана нужда да се слагат допълнителни столове между палмите покрай кремавите, нашарени с шаблони стени. Сред многобройната и наистина бляскава публика виждах Кейт и Джеми, настанени спокойно в средата на залата; мистър Маккелър с вид на юрист, който очаква да бъде убеден, Бърти Джамисън със зализана коса, висока яка и две спретнати млади дами.

На втория ред, зад сър Томъс, лейди Маршъл и цяла плеяда градски съветници различих Рийд и приятелите му — майката на Алисън, учителката й по музика мис Крамб и един непознат с тясна глава, остра, сива като желязо брада — той трябваше да е доктор Томъс, известният постановчик на „Месията“ и диригента на уинтънския хор „Орфей“.

От време на време Джейсън се обръщаше, сякаш търсеше някого. Сред морето от глави аз ясно виждах лицето му. Понякога нетърпеливо дърпаше късите си руси мустаци, които си бе пуснал неотдавна и те правеха външния му вид значително по-хубав. Радостни тръпки преминаха по тялото ми, наведох бързо глава, благодарен за приятелството, но решен да остана незабелязан, отхвърлен, отделен от всички, но горд.

Въпреки това един ме позна и ми кимна. Беше бащата на Софи. Той стискаше безплатния си билет от клуба с вид на човек, попаднал не където трябва и сякаш това тук изобщо не съвпадаше с очакванията му. Голт беше блед човек с влажна, сплесната на челото коса без блясък и малки подкупващи очи. Работехме заедно в бригадата на Джеми и макар лош работник, той бе успял да се добере до комитета на местния профсъюз. В котелното отделение винаги бягах при него и понеже дъщеря му работеше в Луамънд вю, той изглежда се отнасяше към мен с особен интерес, сякаш между нас съществува мълчаливо някаква връзка.

За щастие край мен нямаше свободни места. Обърнах се и почти веднага светлините в залата угаснаха, почувствувах се съвсем в безопасност. Сред разпокъсани аплодисменти завесата се вдигна и погледът ми се устреми към сцената.

Първите номера на програмата засилиха напрежението ми — до такава степен надминаваха обикновеното ниво на едно провинциално представление. Оркестърът започна с няколко чудесни откъса от „Престилката“. След това последва дует от „Тоска“, изпълнен от двама известни участници в трупата на Карл Роса, даваща сега представления в Уинтън. После залата се изпълни с благодарност и вдъхновената музика на Концерта от Брамс, красиво изсвирен от органиста на градската катедрала. Унесен, горящ от нетърпение, аз треперех за Алисън в нейното изпитание, чийто час с всеки момент приближаваше. Започнах да се страхувам, не се ли иска твърде много от нея. Тя е толкова млада, за да дебютира пред публика, и то сред такива изкусни изпълнители! Аудиторията беше с изтънчен вкус, интересът й се изостряше в продължение на дълги месеци „разговори“. И сега също като мене чакаше събитието на вечерта и това очакване беше стигнало до опасен краен предел.

Най-после, може би след час, през залата премина шепот. Чувствувах как сърцето ми бие по-силно от всякога, бие от страх. Ако не се смята роялът и скромно седналият пред него акомпаниращ, сцената беше празна.

После иззад кулисите спокойно излезе Алисън, толкова млада и беззащитна, че неволно в залата настъпи затишие. Тя се придвижи в предната част на сцената точно зад рампата, сякаш искаше още от началото да се сближи със слушателите. Пораснала е от онези дни, когато удряхме коленете си, наведени над учебника по геометрия; сега дългата й тънка рокля от светлосин муселин очертаваше хубавата и силна фигура и я правеше висока. В кестенявата си коса, за пръв път „вдигната нагоре“, носеше панделка със същия светлосин цвят. Ето я, стои там, изложена на всички тези погледи, чувствувах дълбока, тайна гордост, а в същото време се задъхвах от ревност.

Изправила се пред слушателите, сериозна, с бели ръкавици на ръцете, тя държеше нотния лист по един смешен, моден за времето начин. Макар да трептеше като в мъгла пред напрегнатия ми поглед, видях, че е напълно спокойна. Почака публиката да се намести, да се приготви да слуша, после погледна акомпаниращия и първият отмерен акорд на пианото наруши тишината. Вдигна глава и започна да пее.

Беше „Силвия“ на Шуберт, която често ме е омайвала, скрит в тъмното под лампата до прозореца й на Синклер Драйв. И сега, в тази притихнала зала, въпреки че трябваше да слушам заедно с толкова други хора, радостта от песента ме накара да спра да треперя. Затворих очи, предавайки се на удоволствието от чистите нежни звуци, уверен, че този глас може да държи в плен не само един невидим слушател, а всеки, имал предимството да го чуе.

Взрив от ръкопляскания съпроводи края на песента. Алисън не помръдна, стоеше, сякаш чакаше отново да поднесе без никаква гордост този дар, заложен в нея. Залата утихна и тя изпя първо „Песен за странника“ на Шуман, после „Пей, пей, чучулиго“ и още преди да се наруши тишината на залата, започна „Утринна серенада“ от Тости.

Тази песен, направена толкова популярна от Мелба24, с резки рулади, високи ноти, в миг издигаща се шеметно нагоре, после ниско долу, представляваше голяма трудност. Изпълнена с лекота и съвършено точно, тя сложи вече спечелената публика в краката на Алисън. Дори и най-немузикалният човек можеше да разбере качествата на този млад глас. Аплодисментите не стихваха, даже растяха. Видях как другите артисти се струпаха до кулисите, пляскаха и се усмихваха. Принудиха Алисън да се върне много пъти.

Накрая, сякаш готова всеки момент да заплаче, а сълзите пареха и в моите очи, тя се върна, водена от акомпаниращия. Майка й договорила като условие за нейното представяне да изпее само четири песни. А и при тези благотворителни концерти беше закон да не се извикват артистите на бис. Но всичко това сега бе забравено. Изглежда самата Алисън не беше в състояние да говори, акомпаниращият й се усмихваше, продължаваше да я държи за ръката и обяви, че тя ще изпее още една песен. Нови аплодисменти. Пълна тишина, публиката победоносно се успокои.

Пианото започна, повтори встъплението и зачака, защото сега, съвсем бледа, Алисън, струва ми се, се поколеба. Но само за миг. Сякаш освобождавайки се от всичко, което я отвличаше, тя сключи ръцете си — вече не държеше задължителните ноти пред себе си — и дълбоко вдиша. Още преди да се раздадат първите звуци се сетих, че ще предложи на победените си слушатели една стара шотландска песен. Не смеех да се надявам, че това ще бъде любимата ми народна мелодия „Бреговете на Дун“. Но Алисън с чудесна простота изпя именно тази песен.

Нежните думи ме отведоха в света на мечтите ми, в света, където един ден двамата с Алисън ще скитаме заедно под небето, ръка за ръка.

Отзвуча и последната нота, в залата настъпи дълбока тишина. Кратка омая, обществото е очаровано. После избухна буря. Шотландската песен, изпълнена така прекрасно от това шотландско момиче, възпламени шотландската публика. Може би тя извоюва малката си победа с очарованието на младостта си, а може би с приятната измама на един глас, надценен поради патриотичните чувства на слушателите. Само бъдещето щеше да каже. Сега всички се изправиха да аплодират. Аз също стоях на крака, прегракнал, съвсем прегракнал от викане.

Концертът свърши. Бавно напуснах залата, спъван от тълпата. Всички говореха за Алисън. Тогава в преддверието, преди да успея да избягам, една ръка се протегна и ме задържа.

— Къде беше? — лицето на Рийд гореше не по-малко от моето, гореше от удоволствие, въпреки че ми говореше с раздразнен и остър тон. — Цяла вечер сме те търсили.

— Предпочитах да си седя сам.

Гледах настрани през арката на входа и чувствувах как той ми се мръщи.

— Започваш да ме ядосваш, Шанън. Защо не си сложиш яка и не се държиш като всички прилични хора в обществото?

Това, изречено от човек, горд с възгледите си за свят без условности, предизвика забавна усмивка на устните ми.

— Трябва ли човек да носи яка, за да е приличен?

— Да, това твое поведение става неприятно.

— Щом съм такъв особняк, защо се занимаваш с мене?

— Не бъди магаре поне тази вечер. Томъс е във възторг от Алисън. Да отидем в приемната. Искам да те представя на него.

Предвиждайки протеста ми, той ме замъкна през предверието по коридора, минаващ паралелно на залата. Беше в приповдигнато настроение; преди много години любовта му към музиката го бе свързала с мисис Кийт, интересуваше се силно от таланта на Алисън и именно той уреди диригента на „Орфей“ да присъствува на първата й публична изява.

Стигнахме края на коридора и той без злоба ми се усмихна.

— По-добре не можеше да бъде. Ето че дойдохме. За бога, постарай се да не приличаш толкова на лорд Честърфилд, присъствуващ на собственото си погребение.

Влязохме в една стая, отворена към сцената, където се бяха събрали и разговаряха множество участници, техните приятели и градските официални лица, а дами от болничния комитет поднасяха кафе.

Алисън стоеше в средата на една голяма група. Възвърнала спокойствието си, но много мълчалива сред бръщолевенията, тя упорито държеше един малък подарък — букет бели цветя. Погледът й блуждаеше из стаята, сякаш диреше нещо съвсем обикновено, което ще й помогне да запази душевното си равновесие. Щом очите ни се срещнаха, устните й едва забележимо се усмихнаха и с поглед ми каза какво чувствува.

Несръчно оставих Рийд да ме запознае с д-р Томъс. Той ми подаде свободната си ръка, усмихна ми се и в същото време продължи оживено да поучава мис Крамб, която нито веднъж не направи кисела физиономия. Отказах кафето, предложено ми от мисис Кийт. Пиеше ми се, но знаех, че треперещите ми ръце няма да задържат чашата. Стоях встрани, слушах разговора, погледът ми не се отместваше от Алисън.

Най-после тълпата ме завъртя и аз се озовах до нея. Така близо сега, след като на сцената беше толкова далечна, тя породи у мен вълнение, изпълнено с копнеж и донякъде със страх, мрачна радост, от която в гърлото ми заседна буца, устата ми се изкриви, та едва можех да говоря. Но някак си изразих несръчните си почитания. Знаех, че не обича похвалите и винаги без охота говореше за пеенето си.

Поклати глава да подчертае колко недоволна е от себе си.

— И все пак — добави тя, сякаш продължаваше тази неизречена мисъл, — поканиха ме да пея в хор „Орфей“.

— Солова партия ли?

— Да.

— О, Алисън… това е чудесно.

Тя пак поклати глава, но в младата й закръглена брадичка се чувствуваше поразително упорство.

— Това е началото.

Настъпи тишина. Хората започнаха да си отиват, слагаха си палтата и шаловете. Бързо, преди смелостта да ме е напуснала, казах:

— Алисън, може ли да те изпратя до вкъщи тази вечер?

— Разбира се — отвърна тя съвсем спокойна и се озърна. — Изглежда всички тръгват. Само да кажа на мама.

Тя отиде при мисис Кийт, която сега разговаряше с Рийд и изглеждаше изключително хубава в една гълъбовосива рокля и с чудна старинна огърлица. Гледах как Алисън й предава цветята си, навлича дебелото вълнено палто и увива бял шал с ресни около косата си. Почувствувах, че мисис Кийт ме гледа малко иронично, не така мило както преди, с ново изражение, което ме накара да се изчервя и отправя към вратата. Мина доста време докато Алисън си вземе довиждане с всички. Най-после бяхме извън залата и вървяхме заедно по улицата.

— Яд ме е на себе си — замислено заговори тя след известно мълчание. — Само помисли. Така да се отпусна, едва не заплаках. И слава богу, че това не стана.

— Но, Алисън. Това е първият ти концерт. Щеше да е чудесно, ако беше поплакала малко.

— Не, щеше да е глупаво. Мразя хора, които вършат глупости.

Не продължих да оспорвам. Започнах да откривам колко различни са възгледите ни. Уравновесена, способна и сдържана, Алисън беше всичко, което аз не съм. Може би не беше нито умна, нито пък имаше чувство за хумор, и макар да съобразяваше бавно, отличаваше се с практичност и здрав разум. И амбициозност, но не като моята, емоционална и романтична, а с логичното желание да развива най-добре таланта си. Разбираше, че да станеш певица се изискват учене, работа и жертви и тя решително ги приемаше. Упражненията, онези дълбоки вдишвания, позволяващи й да изпее „дългата“ гама или да поддържа фраза с продължителност двадесет секунди, й бяха придали някакво физическо спокойствие. Но под външната невъзмутимост на тази Юнона с гладка тъмна коса се криеше силна воля.

— Да се качим на хълма, Алисън. — Вървяхме по улицата и аз, леко потреперващ, разбирайки как всяка крачка все повече ни приближаваше до Синклер Драйв, дойдох малко по-близо до нея. — Вечерта е чудесна.

Усмихна се на умоляващия ми тон.

— Влажно и студено е. Мисля, че ще вали. Освен това мама ще ме чака тази вечер. Може да заведе със себе си и някои приятели.

Гореща вълна се надигна в гърлото ми. В чувствата си бях готов да умра за нея, а тя спокойно позволи на „някои приятели“ да застанат между нас.

— Явно не държиш много на мен — измърморих аз, — а знаеш, че почти цяла зима няма да си тук.

Напоследък мисис Кийт започна да говори как старата къща на Синклер Драйв е твърде голяма за нуждите й. Предстоеше Алисън да учи и тя искаше да пести. Затова затваряше дома си през студените месеци и това време щеше да прекара при снаха си в Ардфилън.

— Говориш, сякаш Ардфилън е на другия край на света — отвърна малко рязко Алисън. — Не можеш ли да ме навестяваш като другите? Ще има танци, особено в училището на Луиза.

— Знаеш, че не умея да танцувам — отвърнах нещастен.

— А кой ти е виновен, че не си се научил.

— Не се тревожи — казах с горчивина, — ще имаш много кавалери. Всички млади мъже от кръга на Луиза. И от твоя също.

— Благодаря. Смея да кажа, че ще имам. Смея да кажа още, че с тях ще ми е по-весело, отколкото с един мой познат.

Сърцето ми щеше да се пръсне. Изведнъж гневът ми отстъпи пред отчаянието.

— О, Алисън — задъхано казах аз, — нека не се караме пак. Толкова те обичам!

Тя не отвърна веднага. А когато заговори, гласът й звучеше разтреперан, съчувствен, но преборвайки се с неизвестното.

— Знаеш, и аз те харесвам — добави тя с тих глас. — Много!

— Тогава защо не останеш с мен още малко?

— Защото съм гладна. От четири часа почти нищо не съм яла — разсмя се на себе си. Намирахме се пред входа на тяхната къща. — Защо не влезеш? Другите ще дойдат всеки момент. Ще се подкрепим и повеселим.

Стиснах устни в тъмното. Отблъскваше ме идеята за светлини, множество хора и банални разговори, в които се чувствувах доста скован и горд, за да участвувам. При тези обстоятелства не ми беше до веселие и за да не изглеждам чудак, принудено се засмях, а смехът прозвуча тъпо в ушите ми.

— Майка ти не ме покани — казах унило. — Няма смисъл. Не искам да влизам.

— А какво искаш?

Тя се спря и застана на алеята до храста френско грозде, с лице към мен.

— Искам да сме заедно — смънках. — Просто ти и аз, сами. Искам само да държа ръката ти, през цялото време докато съм с теб…

Млъкнах, нищо свързано не можех да произнеса. Как можех да й кажа какво искам, когато чувствата ми са така заплетени, желанията ми така мъчително объркани.

Изглеждаше трогната, усмихна се колебливо.

— Скоро ще ти омръзне да ми държиш ръката.

— Кълна ти се, няма!

За доказателство на думите ми протегнах ръка и хванах пръстите й. Тогава сърцето ми лудо заби.

— О, Алисън — простенах аз.

Не се отдръпна. За миг устните й докоснаха бузата ми.

— А сега — усмихна се тя спокойно в тъмнината, — лека нощ!

Откъсна се от мен и държейки краищата на шала си под брадата, се затича към входната врата.

Тя си отиде, а аз дълго стоях в сянката, раздиран между възторга и разочарованието. Надявах се да се върне. Сигурно ще отиде до входа и ще ме извика. Глупак излязох, че й отказах и сега с удоволствие бих отишъл. Но тя не дойде. Постепенно огънят в мен угасна, вдигнах яката на палтото си и бавно отминах. На няколко пъти се спирах, за да погледна през рамо осветения прозорец на къщата й. На ъгъла остро усетих вятъра в лицето си. Алисън излезе права. Беше влажна и студена вечер.

Трета глава

Работата ми в котелния цех не представляваше онзи мелодраматичен труд, за който четем в романите — просто аз не съм създаден за физически труд и той се оказа много тежък за мен. Правехме главно двигатели за плавателните съдове, изграждани в корабостроителницата. Строяхме още подхранващи и смукателни помпи, които обикновено се опаковаха и изпращаха в чужбина. Започнах в леярната и там в продължение на месеци изглаждах и почиствах грапавите отливки с една стоманена четка. Тежка и мръсна работа. Джеми ме наблюдаваше и по различни начини се показваше мил към мен, но родството ни не му позволяваше да изрази предпочитанията си; при най-малкия знак за това целият цех би го осъдил. Тезгяхът ми се намираше близо до пещта, където се топеше чугунът и се изливаше в пясъчни форми. Понякога горещината ставаше извънредно голяма, във ветровити дни пясъкът се разнасяше из цеха и аз кашлях. По-късно се преместих в машинното отделение. Тук на безброй стругове се въртяха и шлифоваха оформените отливки. До него се помещаваше монтажната работилница, мястото, където се събираха всички готови части. Тя кънтеше от звънтенето на чуковете и бученето на машините.

Чираците — главно весели момчета, гледаха на живота безгрижно, интересуваха се от футболни мачове и конни състезания, а към жените се отнасяха с открит цинизъм. След четири години повечето от тях щяха да станат корабни механици, а други като мен да постъпят в конструкторското бюро. Неколцина бяха дошли за по-специално обучение. Имаше един млад сиамец от благородно семейство. Всяка сутрин той се явяваше мълчалив, учтиво усмихнат, облечен с чист работен комбинезон. Несъмнено, когато му дойде времето, щеше да занесе в своята страна благата на западната цивилизация. На тезгяха до мен един уелски младеж на име Луис грациозно убиваше времето си. Луис беше син на богат корабостроител от Кардиф и тъй като заводът „Маршъл“ се радваше на специална репутация, са го изпратили тук за практически курс преди да навлезе в бащиния си бизнес. Беше празен, безгрижен младеж, с намазана коса и полегнала брадичка, носеше ярки папионки и не по-малко крещящи ризи, но по природа бе добър и щедър. На тезгяха си държеше голяма жълта тенекиена кутия с цигари, по-точно един миниатюрен куфар и всеки можеше свободно да се почерпи от него. Отегчен до смърт от принудителното пребиваване в Ливънфорд, повече от свободното си време той прекарваше в Уинтън и там често са го виждали да вечеря в „Бодег грил“ или в някоя ложа на мюзикхола „Алхамбра“. Мислеше се за донжуан и разговорите му се отнасяха почти единствено до любовните му похождения в съседния град.

С голямо желание се опитвах да намеря близък другар сред чираците в завода. Но въпреки че копнеех за приятелство, опитите ми бяха неловки и потискани от страха за неочакван отказ. След като направех усилие и излезех с някои от по-веселите младежи, темите на разговорите ни, дългите и шумни спорове за достойнствата на една дребна бърза хрътка пред друга или за сумата, платена на победители в местните състезания на понита, скоро ме правеха безучастен и неспособен да кажа нещо. Исках да намеря някого, с когото да говорим за книги и музика, който пламенно би отстоявал собствените си възгледи, щом аз се опитам да заприказвам за новите идеи, към които слепешката се стремях. Но всеки път, когато докарвах тези теми, чувствувах как ме подозират, че искам „да се покажа“ и бързо млъквах. Най-близкият ми познат беше Луис и един-два пъти съм пил чай в квартирата му. Но разказите за завоеванията му бяха много скучни и скоро явните му лъжи престанаха да ме забавляват. Заради роднинството ми с Джеми и умението ми да мълча — едно качество, винаги уважавано на Север — другите си мислеха хубави неща за мен. Освен това опитвах се да върша работата си колкото мога по-добре. Но това съвсем не бе естествената ми среда. При мисълта за годините пред мен, сърцето ме болеше.

Следващата събота след концерта, щом удари два часа, татко, Мърдок, Кейт, баба и аз седяхме около почистената маса, а Софи миеше чинии в килера толкова безшумно, че човек почти можеше да чуе как е опънала тъпанчетата си.

Татко имаше сдържан, напрегнат израз, който сега рядко го напускаше. Беше отслабнал. Лицето му сиво, измъчено, бузите хлътнали, устните силно стиснати над зъбите.

— Вече две седмици от тримесечието — сдържано забеляза той, — а от Адъм нито дума.

— Още има време, татко — успокои го Кейт.

— Казвала си го и преди. Знаеш, когато конверсията се провали, той твърдо ми обеща пет процента от деветстотинте лири, които му дадох назаем. А за последните шест месеца не съм получил и едно пени лихва.

В детството си винаги съм си мислил, че Адъм ще натрупа състояние. Изглеждаше ми на човек, белязан от съдбата да постигне успеха си в живота сам. Но сега, макар и да продължавахме рядко да се срещаме, започнах да долавям някаква особена ограниченост под тази сърдечна самоувереност. Може би това е склонността, така присъща на шотландеца, който се смята за „велик“, да подценява другите хора и тяхната способност да му се противопоставят. Адъм беше твърде сигурен, че може да изиграе другите. В това частно предприятие, в което той така победоносно се впусна с татко, не успя да предвиди как собствениците на имоти, граничещи с къщата в Кензинтън, много от тях богати и влиятелни хора, яростно ще оспорват правото му да развали удобствата им като обърне къщата в отделни квартири. Благодарение на зоркото око на техните адвокати, имението му не излезе така неуязвимо, както изглеждаше. След като вложи целия си капитал в тази авантюра и измъкна от татко всичките му спестявания, след като ангажира работник по ремонта, той се намери с едно съдебно разпореждане и изправен пред заплахата от разорителен процес. Къщата все още оставаше в ръцете му. Сега тя наистина беше „белият слон“, както някога той на шега я нарече, и само едно стана съвсем ясно: мъжете в цилиндри, над които той така открито се надсмиваше, накрая го победиха.

— Какво става с училището, което искаше да я купи? — наруши тишината Кейт.

— Нищо не излезе — мрачно отвърна татко. — Сега той никога няма да се отърве от нея.

— О, татко, не трябва да се тревожиш толкова много. Адъм има хубава работа и в края на краищата ще ти върне парите. Вие сте обезпечени. Ти имаш хубава заплата, баба получава пенсия, а всяка седмица Робърт носи добри пари.

Татко, все още блед, едва говореше от възмущение.

— Имаш ли някакво понятие за цената на парите? Да не би да очакваш хората да захвърлят спестяванията си на вятъра… и да станат просяци на старини.

— Глупости, татко — говореше Кейт утешително, но твърдо. — Ще имаш старческа пенсия. Освен това ти пак пестиш. Ето, дори слугиня имаш в къщи, а бедната мама нямаше.

— Бих желал майка ти да е жива да те чуе! — очите на татко блеснаха. Гласът му спадна, започна трудно да диша. — Не би повярвала колко много яде това момиче извън заплатата си. И не само това, откак е дошла е счупила две от най-хубавите ни чинии. Лошо, да, лошо.

Той изостави Кейт като безнадеждна и се обърна към Мърдок.

— Защо ти не кажеш нещо? Трябва ли да ходя при Маккелър за процес срещу Адъм?

Мърдок, изпаднал в тържествена разсеяност, повдигна рамене, които от работа бяха станали широки и тежки.

— Не бих се оставил в ръцете на адвокатите.

Татко видимо трепна и след миг болезнена въздишка на съгласие се изтръгна от него.

— Какво да правя тогава, какво да правя?

Мърдок заговори. Винаги муден преди, през последните месеци бе станал по нов начин дълбокомислещ.

— Никой никога в тази къща не ми е обръщал много внимание, баща ми — с учудване забелязах как той изпусна познатото „татко“. — Остава фактът, че въпреки всичко аз сам си пробих път в живота. В съдружие съм с Далримпъл, щастлив съм от работата си в градината и печеля добре. Тази пролет на изложбата за цветя смятам да покажа новия си карамфил и ако бог пожелае — тук аз трепнах от изненада, — може би ще имам възможността да получа Александровския златен медал за най-добър експонат на изложбата — Мърдок ни се усмихна с мигащи очи през големите си очила. — Адъм винаги ме е смятал за глупак, баща ми. Той не постъпва като мен. Въпреки това той ми е брат и аз го обичам. Това е отговорът на всичко. Любов.

— Не разбирам за какво говориш — избухна татко. — Искам си парите обратно, плюс лихвата.

Софи беше влязла в кухнята с кофа въглища и ги слагаше в огъня. Татко седеше неподвижен, докато тя беше в стаята, но щом момичето се върна в килера, той скочи с вик на оскърбен, махна горните буци въглища и ги сложи обратно в кофата. Цял пламна, сякаш ядът в гърдите му изведнъж непоносимо се е разгорял.

— Никой не знае какво ми е на главата. Едно след друго. Адъм! Онзи стар глупак горе, който трябваше да е в Гленууд! Глегхорн оздравя след операцията на бъбреците. Какво може да направи човек, просто не знам.

— Можеш да обичаш, баща ми — каза мило Мърдок.

— Какво? — възкликна татко.

— Да, баща ми — продължи нежно Мърдок. — Точно каквото казах. Само да можеше и ти като мен да вкусиш радостта от всеобщата любов.

Той се изправи по особен начин. Инстинктивно разбрах, че щеше да направи едно от онези изявления, тържествени и ужасни, които като морски змейове се надигат от тихото море, съобщения, идващи от самите дълбини, зашеметяващи с великолепната си неочакваност. В същност, доколкото си спомням, той е направил три от тях: първото на Ардфилънския панаир, казвайки „Ще се убия!“, третото още не бе се родило, когато след изложбата на цветя ще заяви: „Ще се оженя!“, и сега второто, обявено, сякаш пред нас мълви светия дух:

— Спасен съм. Сега съм войник на господа!

Повече нищо, нито дума. И със същата унесена усмивка си взе шапката и излезе.

Татко седеше в кухнята вцепенен, а ние с Кейт, не по-малко смаяни, го последвахме до вратата. И там, разбира се, беше обяснението, истинската причина за обръщането му към религията — навън невъзмутимо напред-назад по пътя вървеше и го чакаше Беси Юинг. С горда усмивка на собственичка тя го хвана под ръка. Те не ни видяха, вървяха, разговаряха и Мърдок така повдигна гърдите си, сякаш вече крепеше големия барабан на оркестъра на Армията на спасението.

Последва дълго мълчание.

— Ето какво било — каза Кейт. — Религията приобщава към себе си това семейство по много странни начини — когато се обърна към мен, в очите й имаше някакъв необикновен израз. — Особени хора сме ние. Не мога да разбера защо продължаваш да живееш в тази къща.

Не отговорих.

Виждайки колебанието ми, Кейт се засмя леко, хвана ме през рамо, притисна сухата си и напукана като преди буза в моята.

— О, господи — рече тя, — животът е ужасно нещо.

Тя се обърна, върна се в кухнята, а аз бавно се качих по стълбите и без да свалям работния си комбинезон, легнах на леглото. Нямах сили да се преоблека. Кейт убеди татко и баба да отидат с нея в Барлоун на чай. След малко чух как входната врата хлопна, когато те излязоха. Софи вече си беше отишла. В къщата останахме само двамата с дядо.

Следобедът беше много спокоен. Сложил ръце под главата си, аз се опитвах да извикам във въображението си онези видения, които за мен бяха чудесен начин да избягам от действителността — нищо чудно, че Рийд ме нарече „меланхоличният мечтател“. Но споменът за току-що разигралата се долу сцена ме държеше на земята. Мисълта ми непрекъснато се връщаше към нея като куче към сух кокал, не с надеждата да се нахрани, а от някакво нервно упорство.

Приличаше ми на заговор, за да разбият и последните ми илюзии. Обръщането на Мърдок към църквата представляваше просто пародия на отминалата ми религиозна страст.

Татковото скъперничество, абсурдно и унизително, стана мания. Сега той пиеше чай без захар и мляко, практически живееше с грахово пюре и се обличаше на тъмно, за да пести газта. Какво правеше с остатъците от сапуна и свещите, беше просто невероятно. Ако нещо в къщи се счупеше, той сам го оправяше. Оня ден го заварих с кожена връв и пирони да оправя подметките на обувките си.

О, господи, как мразех парите, самата мисъл за тях ме отвращаваше. А в същото време по цели дни мечтаех да ги имам достатъчно, за да постъпя в университета и да се занимавам с любимата си работа. Въпросът на Кейт продължаваше да бръмчи в главата ми. Защо не напусна тази къща? Може би съм слаб, страхувам се от рисковете на неизвестното. Но имаше и друга причина. Не толкова от привързаност, колкото от остро чувство за отговорност, без съмнение наследено от някой старозаветен прародител от бабина страна, чувствувах как не мога да изоставя дядо. Сигурно ще изпадне в беда, ако не стоя край него да го наблюдавам. Но каквито и да бяха причините, явно съдено ми бе да умра в този малък град.

Инстинктивно помислих за Алисън, засегнат от жестоката несправедливост в спокойствието й и въпреки че копнеех за нея, спомних си разказите на Луис за похожденията му. Несъмнено те бяха съвсем долнопробни, но аз започнах да чувствувам като признак за някаква презряна слабост това, че сам никога не съм изпитвал удоволствието на такива преживявания, каквито той ми описваше. В романите, прочетени от мен, младежи с моето положение вече са напълно просветени от някоя хубава жена, разделена със съпруга си, не яростна хубавица, разбира се, но обикновено очарователно малко същество с весели очи и широка щедра уста. Но съществуваше ли такава в Ливънфорд? Усмихнах се горчиво при абсолютната нелепост на тази мисъл. Няколко момичета от бояджийската фабрика бяха добре познати на чираците, но видът на наглите им червени лица, грубите им забележки, разменяни, докато топуркаха покрай нас, наметнати с шалове и обути в дървените си обувки, бяха достатъчни да охладят дори страстта на Луис, да не говорим за моето плахо сърце. Тежко въздъхнах, станах и започнах да събличам работните си дрехи.

Изведнъж чух звънеца. Звънеше се тихо, но това ме разтревожи. Сега повече от всякога ми бе трудно да отворя входната врата.

Слязох долу. На прага стоеше жена, благоприлична жена на средна възраст, съвсем непозната, облечена в тъмносиво, с меки сиви памучни ръкавици, черна шапка и ръчна чанта. Имаше вид на човек, който работи с ръцете си — навярно икономка, но общо взето по-значителна, и странно, вълнуваше се повече от мен. Създаваше впечатлението, че е чакала доброжелателното було на вечерта, за да се реши да дойде до прага на Луамънд вю.

— Това ли е къщата на мистър Гау?

Сърцето ми, окуражено от нейната плахост, отново слезе в петите.

— Да, той живее тук.

Мълчание. Изчервява ли се? Най-малкото поне, не беше сигурна как да продължи и изучавайки ме, се отплесна.

— Негов син ли сте?

— Не, не точно… роднина. — Не исках да се разкрия, разбрах, че положението общо взето е доста мътно, деликатно и опасно, за да се изяснява на прага пред погледа на всички по пътя. — Няма ли да влезете за малко?

— Покорно ви благодаря, младежо — говореше с акуратна елегантност тя. Последва ме в гостната и тъй като беше тъмно, намерих за необходимо да запаля газта. Без да ме пита, тя взе един стол, седна на ръба и огледа това хладно светилище, давайки на всеки предмет предпазлива оценка.

— Отлично. Тук е хубаво. Красива картина е тази.

Чаках озадачен в тишината, а тя, не без смущение, отмести поглед от „Монарха на Клен“ и започна да ме разглежда.

— Сигурно вие сте синът му — тя се засмя. — Но той ви е казал да не го казвате. Нищо, уважавам дискретността ви. Той тук ли е?

— Ако сте така любезна да ми кажете каква е работата… — предложих аз.

— Е, добре, може и да ви кажа — и отново този кратък, бързо сподавен смях. — Забележете, аз съм почтена вдовица. Мисля, че това ви обяснява нещата.

Тя отвори чантата си, извади и ми подаде две хартийки. В едната с трепет разпознах дядовото писмо с непогрешимия му почерк. Другото беше доста голямо обявление от „Брачна поща“.

Бях потресен. Нямаше нужда да чета дядовото писмо, тя сама скромно заговори за него.

— Имах шест хубави отговора… но вашият… на мистър Гау беше толкова красив, че реших първо него да видя.

Можех да се разтреса от смях, ако не ми се плачеше. Съвсем обезумял обясних:

— Тогава вижте го, мадам. Качете се горе. На последния етаж, първата врата в дясно.

Тя си прибра хартиите, плахо ги върна в чантата си и стеснително, като момиче, стана:

— Само едно ми кажете, рус ли е, или тъмен? Първият ми съпруг беше тъмен и си мисля, че ще е добре да сменя…

— Да, да — прекъснах я, като махнах нагоре — рус е. Но, качете се и сама вижте… Качете се.

Тя се качи, а аз стоях и чаках резките звуци на внезапното й разочарование. Но сцена нямаше. Мина славен половин час, преди тя да слезе и тогава изражението й, макар и озадачено, беше по-скоро доволно, отколкото сърдито.

— Чичо ви е много хубав джентълмен — повери ми тя, малко удивена, — но съвсем не толкова млад, колкото очаквах.

Тя малко неохотно си отиде, а аз забързах към дядовата стая. Той седеше на масата с писалка в ръка, погълнат от съчиняването на любимите си „импровизации“.

— Робърт — обяви той, — тук със сигурност печеля. Чуй само това.

— А посетителката ти? — прекъснах го аз.

— О, тя ли? — той отмина дамата с пренебрежение. — Би ме уморила до смърт. Освен това, фигуративно казано, от името й ужас ме обхваща.

Повече не можах да издържа. Обърнах се и избухнах в полуистеричен смях, а той ме гледаше вторачено през очилата си, леко учуден, но невъзмутим — паметник на порядъчността.

Долу си сложих шапката и шала. Мракът се сгъстяваше, в него се чувствуваше обещание за светлини и съботно нощно раздвижване на града. Настроението ми необяснимо защо се повиши. Може би у Рийд ще има музика, там вероятно ще бъдат Алисън и майка й. Реших да отида и да се помиря с Джейсън. Но първо при „Летящия холандец“.

Всяка събота вечер в пет часа експресът Порт Доран — Лондон спираше за две минути в Ливънфорд, за да прибере пътниците за западния бряг. Това бе разкошен влак, боядисан в червено и златисто, цял от спални вагони и вагон-ресторанти, от чиито прозорци зад затъмнените електрически лампи се виждаха покривки и блестящо сребро. Просто да погледам как този блестящ влак бавно се изтегля към големия южен град беше достатъчно да раздвижи кръвта ми, да надигне в гърдите ми дивата, напразна, но все още неумираща надежда, че някой ден аз също ще заема мястото си върху богатата му тапицерия под меките розови светлини.

Погледнах часовника. Беше време. Забързах надолу по тъмния път.

Четвърта глава

Тази зима Ливънфордския философски клуб правеше усилия да се съвземе от състоянието си на деградация, което на времето беше предизвикало сарказма на Рийд. Някога това беше хубав клуб, създаден по образец на Единбургското дружество на мислителите. Мистър Маккелър стана новият му председател и нареди да се възобнови курсът от публични лекции, с които се славеше философският клуб.

Сега татко не се числеше към този клуб. Прекалено загрижен да достигне повишение и на няколко пъти претърпял печални провали от другите членове, той започна да гледа на ежегодните членски вноски като на неоправдани разходи.

Не знаех нищо за лекциите, докато един ден към края на ноември, минавайки по улицата, мистър Маккелър, без да каже нито дума, ми подаде един билет. Той беше мълчалив човек, и този необщителен маниер да действува без дори да се спре беше типичен за него. В билета пишеше:

На определената вечер нетърпелив отидох в клуба, но с чувството, че едва зарастналите рани пак болезнено ще се отворят. Седях свит сред дебелите червендалести граждани, невъзмутими и цъфтящи в хубавите си сукнени костюми. Изчервих се, когато погледът на Маккелър се премести върху мен, без изобщо да ме познае. Но щом професор Флеминг заговори, изпаднах под обаянието на темата и на човека.

Марк Флеминг беше професор по зоология в Уинтънския университет, слаб, тъмен мъж, на около четиридесет години, с остри черти, подстригани мустаци и светли проницателни очи. Имаше някои блестящи проучвания върху двойно дишащи риби, излагал се бе на опасности в неизследвани земи по горното течение на Амазонка. Тази вечер, тъй като се обръщаше към неспециалисти, говореше полупопулярно. Но в лекцията имаше достатъчно наука, за да раздвижи кръвта ми.

Той проследи произхода на болестта, разисква вредите от нея и по-ранните погрешни теории за причините. После премина към първото наистина научно решение на проблема, описа опитите на Ролънд Рос да изолира паразита — това великолепно и мъчително изследване, увенчано накрая с откриването на „спорозоидите“ в слюнните жлези на един специален вид комари. На белия екран в дъното на помещението Флеминг ни показа диапозитиви, цветни микрофотографии, демонстриращи с точна последователност стадиите в развитието на паразита. Проследи живота му, циклите в кръвта на различните организми, в един от тях и човека. Обобщи предпазните мерки, които са изкоренили този бич в големи райони и които (той даде класическия пример) направиха възможно построяването на Панамския канал.

Щом свърши, аз дълбоко поех въздух. Имах въпроси и те щяха да му покажат горещия ми интерес към темата. Но го заобиколиха важни хора и те, въпреки че говореха глупости и незначителни неща, в същност ми попречиха да се доближа до него. А след малко, поглеждайки часовника си, сред усмивки и много ръкостискания той тръгна да хване влака.

Възбудата от тази лекция, съживила цялата ми страстна любов към науката, продължи няколко дни. Последва я реакция на дълбока депресия. Цяла седмица ходех с поглед в земята, страдах от мъката по една загубена кауза. И тогава изведнъж ме осени велика идея. Обикновено великите ми идеи се разпадаха през нощта. Външно блестящи, те не успяваха да устоят на безпощадната логика, която сам отправях срещу тях. Но тази идея беше нещо друго — тя се роди постепенно като сноп утринна светлина, проникнал през изпития мрак. Развълнуван, но с голямо внимание направих плановете си.

Следващата събота задържах пет шилинга от заплатата си, бързо се преоблякох, направих си пакет с някои неща от моя долап и слязох в кухнята за обяд.

— Побързай, бабо — усмихнах й се аз. — Искам да хвана влака в един и половина. Предстоят ми големи дела.

Старата жена беше сама в кухнята. Донесе ми чиния овнешко задушено, но без да ми се усмихне в отговор. Това ме изненада, имайки предвид новите приятелски отношения, създали се между нас. После, преди да седне с плетивото си, за да чака татко, а в събота той винаги закъсняваше, тя мълчаливо, с изключително сдържан израз ми подаде една картичка.

Поех я и я прочетох, като все повече се мръщех. Защо тия хора не ме оставят на мира? Конфликтната картичка носеше печат „Свещеническа къща на Светите ангели“. В нея се казваше: „Ще наминеш ли при мен в събота следобед в четири часа?“. И подписана: Дж. Дж. Рош.

Все още намръщен, но с напускаща ме вече неловкост, аз смачках картичката и я хвърлих в огъня.

Баба изглеждаше много заета с куката си, но след миг, без да вдига глава, каза:

— Значи няма да отидеш.

Упорито поклатих глава.

Очевидно дантелата много задоволяваше баба. Но тя говореше предпазливо.

— Представи си, че той дойде тук. Какво да му кажа?

— Кажи му, че ме няма — измърморих зачервен.

Тя вдигна очи и се взря в мен. Постепенно на лицето й се появи усмивка, бавна усмивка, която се разшири и баба стана.

— Да ти дам още малко задушено, момчето ми.

Ласкавото одобрение на баба ми помогна да възвърна спокойствието си. Тази вест отвъд — защото така гледах на страстното ми религиозно минало, откровено казано, донякъде ме смути. Аз наистина обичах каноника Рош и чувствувах, че постъпвах към него подло, а и гордото ми безразличие към религията не ми спести някои доста лоши моменти на разкаяние. Но настроението ми сега беше твърде хубаво, за да ми го развалят. Пропъдих този въпрос от ума си и скоро с вързопа в ръка въодушевено препусках към влака за Уинтън.

Целта поддържаше духа ми през целия път. В Уинтън стигнах в три часа, взех зеления трамвай за Гилмор хил и пак се изправих срещу сивата, неподвижна, вдъхновяваща сграда от моите мечти. Сега бях по-голям и не се плашех така лесно, но щом влязох в университета и приближих зоологическия факултет, почувствувах как сърцето ми бързо бие. Пътя знаех много добре. Когато с Гавин се явявахме за стипендията Маршъл, аз, изпълнен с копнеж, изучавах вътрешната част на факултета. Сега бързо погледнах голямата празна лекционна зала и почуках на облицованата със стъкло врата с надпис „Лаборатория“. В следващия миг почуках по-силно. После, тъй като никой не отговори, смело бутнах вратата.

Висока и дълга стая, стените до средата облицовани с плочки, осветена от много и високи прозорци. На ниските маси — редове микроскопи, чудесни, блестящи цайсови микроскопи с тройни въртящи се лещи. При всеки един — статив с два реда реактиви; мензурки с фуксин и син метилен, чист спирт, канадски белсам, всичко, което душата ти иска. Голяма електрическа центрофуга бучеше под предпазната си мрежа. Някакъв сложен апарат, какъвто никога не съм виждал преди това, равномерно бълбукаше до редица порцеланови мивки. В края на стаята забелязах как един висок мъж със сако от груб бежов плат се труди над клетката с морски свинчета.

С пакета под мишница аз бавно тръгнах напред, опиянен от ароматния дъх на балсам примесен с лъх на формалин, и острия, с вкус на плод, мирис на етер. Следобедното слънце заливаше това божествено място. Приближих, човекът с бежовото сако се обърна наполовина и отправи въпросителен поглед към мен.

— Е?

— Мога ли да видя професор Флеминг, моля?

Той беше висок, слаб петдесетгодишен мъж със злъчно лице и раздърпани мустаци. Имаше дълъг нос и дълбоки бръчки по хлътналите си бузи. Обърна се пак към клетката, сръчно улови едно морско свинче и хванал спринцовката за подкожна инжекция между двата пръста на лявата си ръка, натисна палеца и внимателно инжектира животното с няколко капки от мътния разтвор. В същото време забеляза:

— Професорът не е тук.

Обхвана ме остро разочарование.

— Кога ще дойде?

— В събота той рядко идва. Ходи за уикенда в Драймън — още едно морско свинче получи инжекцията си и се върна в клетката. — Елате пак в понеделник.

Сега, съвсем сразен, възкликнах:

— Мога да се измъквам само в събота.

Той свърши с инжекциите и, пъхнал спринцовката в пет процентовата карболова киселина, с любопитство ме загледа.

— Как мога да ви помогна? Аз съм Смит, главният асистент. Какво желаете?

Настъпи мълчание.

— Искам работа — сърцето ми силно подскочи, щом разкрих тайната си, но смело продължих. — Искам да работя тук, в тази лаборатория, при професор Флеминг. Видях го миналата седмица в Ливънфорд, аз съм от там. Някаква работа… дори ако тя е само да храня тази морски свинчета.

Асистентът сухо се усмихна — поне неподвижните тежки черти на лицето му леко се повдигнаха.

— Тези нямат нужда от хранене. Какво работите сега?

Казах му. После бързо продължих:

— Макар и да я мразя. Обичам науката… особено зоологията… винаги съм я обичал. Изучавал съм я години и в училище, и у дома. Само ако можех да започна тук, ще си пробия път, всичко ще направя. Бих получавал пет шилинга седмично и бих спал на пода. — Издърпах пакета. — Донесъл съм да покажа на професор Флеминг тези екземпляри. Моля, погледнете. Те ще ви докажат, че не лъжа.

Готвеше се да ми откаже, дългото му лице отново стана неприятно. После, поглеждайки часовника, той сякаш промени решението си:

— Е, хайде тогава. Имам още десет минути, преди да измъкна стерилизатора.

Той ме заведе до масата, седна на едно столче, наблюдава ме известно време, а аз с треперещи пръсти разкъсах връвта и амбалажната хартия от колекцията си. Бях възбуден, разбира се, но нетърпение и надежда бушуваха в гърдите ми. Чувствувах как мога да убедя този съмняващ се, навъсен човек в моите оригинални, уникални качества. Донесох всичките си образци, всичките до един. Не си направих труда да му показвам по-обикновените видове. Направо преминах на рядкостите — моята специална хидра, неизвестното още низше животно, несравнимите ми стентори.

Неспокойно му ги описвах, а той ме слушаше внимателно и разглеждаше всичко изпод тежките си клепачи. Един-два пъти кимна и няколко пъти поклати глава. Когато отворих кутията си със секционните разрези, той показа първите признаци на интерес. Наклони се напред, взе кутията от мен, извади ги и един след друг започна да ги държи срещу светлината. После, придърпвайки микроскоп към себе си, както виртуоз може да мушне цигулката под брадата си, той започна да ги изучава през увеличителното стъкло, а аз притаих дъх. Ръцете му бяха мръсни, целите на петна, под евтините, оръфани маншети на ризата виждах китите му — кокалести и изпъкнали. Но дългите му пръсти бяха невероятно точни и с небрежна внушителна акуратност манипулираха със смаимерсионния обектив.

Ужасяващо малко време му трябваше да прегледа скъпоценния ми труд. Три разреза удостои с повторно разглеждане. После, като се изправи, ме погледна, подръпвайки непокорния си мустак:

— Това ли е всичко?

— Да — отвърнах силно развълнуван.

Той изтърси малко тютюн, сви си цигара и я запали с една бензинова горелка от масата.

— На вашата възраст и аз имах такава колекция.

Погледнах го съвсем изумен — най-малко това очаквах да каже.

— Може би не толкова добра в секционните разрези. Но, мисля, че беше по-добра при спирогирите. Посещавах вечерните лекции на Пакстон в Лондонския политехнически институт, работех като вол всяка събота и неделя на Сарийските езера. Мислех си, че от мен ще излезе един нов Кювие. Беше преди повече от трийсет години. Погледнете ме сега. Наситих се на тази работа. Получавам по петдесет шилинга седмично, а трябва и болна жена да издържам — той шумно вдиша. — Опитах се да вляза през задната врата, разбира се, единствената отворена за мен. Никаква полза, момчето ми. Ако искаш да си полковник в полка, не се записвай редник. Ето, аз цял живот стоя асистент в лабораторията.

Почувствувах как сърцето ми се сви.

— Не мислите ли, че работата ми дава обещания? Казахте, че секционните ми разрези са добри.

Той сви рамене.

— Добри са, като се има предвид как ги режете със старо, наточено на вдлъбнатата повърхност стъкло — той бързо ме погледна. — Виждате ли, че знам. Сам съм правил така. Но сега имаме електрически микротоми. Ръчните умения не се ценят.

— Но поне ще мога да получа работа в лабораторията — треперех от вълнение. — Въпреки всичко, което казахте, аз го желая. Бих постъпил дори като лаборант.

Той се изсмя.

— Можете ли да правите разтвор на Ру? Можете ли за половин час да откриете сто и петдесет тъпанчеви ципи? Можете ли да отделите властомери в четвъртия стадий на деление? Нужни са пет години да се научи тая работа както трябва. Знаете ли, че моят лаборант е шестдесетгодишен. Днес го пуснах, защото ревматизмът му го мори. — Устните му се усмихваха, но в очите му имаше горчивина и тъга. — Ако искате моя съвет, младежо, изхвърлете тая идея от главата си. Не отричам, вие имате наклонности за това. Но без пари и университетска диплома вратата пред вас е затворена. И така, върнете се при машината си и забравете това. Животът на корабния механик не е лош. Какво не бих дал да видя света на някое старо океанско корито.

Настъпи тишина. Механично започнах да поставям експонатите в кутиите им и пак да ги увивам с канап и хартия.

— Не го вземайте толкова навътре — каза ми той, когато свърших. — За добро е — и ми подаде ръка. — Довиждане и успех.

Излязох от лабораторията и се спуснах по безлюдния хълм. Кръглото слънце вече залязваше, очертавайки розова ивица върху гълъбовосивото небе. Не взех трамвая, а продължих да вървя през парка. Хладен вятър гонеше падналите листа по пътеките като деца, избягали от училище. Не чувствувах, нито пък виждах чудесния полумрак. Заедно с разочарованието ми в мен гореше странна ярост. Отказвах да повярвам това, което ми каза Смит. Всичко е лъжа. Ще дойда да видя самия професор следващата седмица. Нищо няма да ме спре да постигна амбициите си.

И все пак в сърцето си знаех, че асистентът е прав. Може да е вкиснат и неприятен, но говореше искрено. Колкото повече се замислях, толкова по-ясно разбирах как хубавият ми план да вляза във факултета като техническо лице е неизпълним. Ето един случай, когато желанието е баща на мисълта. Оставаше единственият начин — да стана студент на свои разноски и това, разбира се, беше невъзможно. Но най-много ме заболя от безразличието, с което Смит отмина моите екземпляри. Вярно, похвали ги малко. Но очаквайки в глупостта си толкова много, това леко одобрение послужи само колкото да срине големите ми надежди. Взрив от горчивина раздуха огъня в мен. Странно, не се чувствувах отчаян, а ранен и сразен. И щом стигнах центъра на града, съзнавайки, че в себе си още нося ненужния пакет, завладя ме внезапното решение на фаталист. Пак се провалих. Писано ми било никога да не служа на любимата наука. Веднъж завинаги ще свърша с това.

Вървейки по Баханан стрийт, влязох в Аргайлския безистен — покрит път към Аргайл стрийт с много отделни малки магазинчета по него. До магазинчето за модели на мотори намерих мястото, което търсех. На витрината в зелен стъклен аквариум плуваха златни рибки, наоколо — пакети твърди бисквити за кучета, мравешки яйца, сред тях разхвърляни лежаха миши капани, мрежи за пеперуди, гумени изделия и листове с пощенски марки. Горе имаше табелка! „БАЗАР ЗА ЕСТЕСТВЕНИЦИ И РАЗМЕНЕН ПУНКТ“.

Почаках вътре, дишайки миризмата на мухъл, докато един нисък, небрежно облечен човек с протрит черен костюм се появи иззад завесата.

— Искам да продам колекцията си.

Отново развързах пакета, този път с яростни пръсти.

— Хубаво нещо — казах аз, щом поставих кутиите на тезгяха. — Само погледнете тези водни кончета.

— В същност точно сега не купуваме — говореше той с гърлест шепот, сложи си пенсне и започна внимателно да разглежда всичко, да претегля всяко нещо в белите си влажни пръсти.

— Не, тези неща не се търсят — и в заключение със съжаление каза. — Ще ви дам седемнадесет шилинга и шест пенса за всичко.

Изгледах го с негодувание:

— Как, та само тази жълтата ешна струва една лира. Виждал съм цената в Лондонския каталог.

— Тук не е Лондон, а Аргайлския безистен — сега той само прегракнало мърмореше. Или силно се е простудил, или го измъчваше ларинкса. Държеше се с пълно безразличие. — Повече нищо не мога да направя. Вземате ли парите, или не?

Никога не съм бил толкова сърдит. Никога преди това не ми се е случвало да се натъкна на разликата в цената при купуване и продаване. Седемнадесет шилинга и шест пенса за петгодишен труд, за онези диви, трудни и опасни катерения по дългите зъбери, за онези продължителни часове на бдене до късно през нощта… Страшна обида. Но какво можех да направя?

— Вземам ги.

Когато вече без товар напуснах магазина, ръцете ми сякаш олекнаха, главата ми беше гореща. С монетите, които той ми даде, и моите пет шилинга имах повече от лира в джоба си. Беше шест часът. Градът блестеше в светлини. Неспокоен, тръгнах да се забавлявам.

На ъгъла на Куин стрийт открих малък ресторант. Имаше нещо бохемско във вида му, на витрината бяха изложени съблазнителна бяла риба и червено месо между два гигантски артишока. Пъхнах се през въртящата се врата, пресякох мекия килим и седнах в тапицирано с кадифе сепаре.

Беше уютно местенце, претрупано с килими и завеси в старомодна наредба, дискретно осветено със свещи в розови абажури, подобно на ония от вагон-ресторанта на „Летящия холандец“, на които така често се любувах. Вълнувах се пред сервитьора с къдрави мустаци и стегната бяла престилка, стигаща почти до земята. Но си поръчах богат обяд — супа от бъбреци, телешко печено с гъби в раковина и неаполитански сладолед. После той пъхна в ръцете ми листа с вината. Блед, но решителен, само с леко потреперващ глас си поръчах бутилка чианти.

Ядях бавно. Отдавна не бях хапвал такава богата и вкусна храна. В началото езикът и бузите ми се схванаха от виното, но аз упорствувах, постепенно започнах да харесвам тръпчивия му вкус и топлината, която с всяка глътка се разливаше надолу по цялото ми тяло. Ресторантът не беше много пълен, в сепаретата имаше само по една-две двойки. Срещу мен мъж с хубава външност забавляваше закръглено тъмно момиче с кокетна шапчица. Наблюдавах ги с копнеж как се смеят и говорят тихо, приближили главите си един до друг.

Сметката излезе девет шилинга. Колосална цифра, но сега това просто не ме интересуваше. Допих виното, бутнах един шилинг на сервитьора, с удоволствие приех поклона му и излязох.

Каква славна нощ! Светлините блестяха, по улиците — движение и възбуда, прекрасни интересни хора изпълваха тротоарите. Най-после аз живеех, погребах своята фиксидея и бях свободен. Купих си от едно вестникарче „Ивнинг таймс“ и под електрическия фенер заразглеждах колоната със съобщения за развлечения. В града имаше две вариетета, даваха една музикална комедия на Едуърд, предстоеше последното излизане на Мартин Харви на сцената в „Единствения начин“. Нито едно от тия неща не ме привличаше. Тогава на края на страницата с удоволствие забелязах, че в стария кралски театър дават представление на „Втората мисис Танкърей“. Отправих се към кралския театър, взех си билет на партера и влязох.

Макар много да четях и смътно си спомнях, че в Дъблин мама ме е водила на „Пепеляшка“, никога в живота си не съм бил на истинска пиеса. Завесата се вдигна и усетих трепетно вълнение. Скоро съвсем се увлякох. Този свят аз толкова често съм виждал в мечтите си, свят, където хората говорят само остроумни неща, където смели души изгарят живи в чисти бели пламъци. Със своите впечатлителни, жадуващи сетива поглъщах всяка дума.

Напуснах театъра силно опиянен. Аз също исках да сграбча живота с двете си ръце, да изпитам онези радости, които досега са ми се изплъзвали. Пламтящи и похотливи образи сладострастно се изправяха пред мен.

Театърът се изпразни рано, беше едва десет и половина. Сега по улиците имаше по-малко хора, някои дори бяха съвсем безлюдни. Тръгнах към Джеймс скуеър, едно малко открито пространство в центъра на града, заградено между централната поща и голям универсален магазин, чиито стъклени витрини оставаха осветени цялата нощ. Луис с усмивка на знаещ човек ми е подхвърлял разни намеци за Джеймс скуеър.

Започнах да вървя нервно напред-назад по широкия тротоар на площада. Няколко представителки на противния пол правеха същото, от време на време се спираха с разсеян вид, сякаш чакаха автобуса. Едната беше изключително едра, като че ли ще се пръсне във всички посоки. Носеше голяма шапка с пера, а на краката си, приличащи на краката на пиано, стегнати с връзки обуща.

— Здравей, миличък — майчински ми измърмори тя, когато мина покрай мен.

Другата беше висока, слаба, тайнствено покрита с воал, цяла в черно. Вървеше съвсем бавно, леко приведена. От време на време кашляше, но много внимателно, в носната си кърпичка. Усмихна ми се уморено и това смрази кръвта ми. Спрях се смутен и уплашен. Не виждах нито една, която да има макар и далечна прилика с чудесните видения на възбудената ми фантазия. Може би в центъра на площада ще ми провърви повече.

Пресякох улицата и стигнах до малка градина с орнаменти, украсена със статуи и пресечена от пътеки. Тук беше по-тъмно, по-романтично. Имаше и повече разхождащи се. Добил смелост от многообещаващите сенки, аз закрачих по централната пътека. Приближи ме едно момиче с тяло младо и съблазнително в тъмнината. Когато отмина, аз застанах мирно и се обърнах. Тя спря и ме погледна заднишком. Щом разбра, че се интересувам от нея, обърна се и бавно, с подканящо движение на главата продължи напред.

Кръвта ми шеметно пулсираше във вените.

Постоях така за миг. Да я последвам ли, или да почакам пак да обиколи малката градинка? Затворен кръг е, трябва да се върне от тук. Седнах треперещ на пейката в края на пътеката. И едва когато един мъжки глас се обърна към мен, разбрах, че на нея седи още някой.

— Имате ли цигарка, приятелю? — Бръкнах в джоба си и извадих пакет цигари.

Смътно виждах, че той е застаряващ мъж, нещастник, в същност истински скитник.

— Благодаря, друже. А огън нямате ли?

Под голите дървета в тъмната градина аз бързо драснах клечка кибрит и я поднесох към цигарата му. Пламъкът в шепите ми за миг освети останките от човешко лице. После угасна.

Дълго седях на пейката неподвижен, дадох му и другите си цигари. Тръгнах тежко към гарата. Краката ми бяха толкова слаби, че едва се държах прав. Хванах последния влак.

В купето бях сам. Седях, загледан в дървената преграда пред мен. В последна сметка няма нищо, нищо в живота, което да не се разби до край. Продадох колекцията си, законното си притежание… и за какво?

Изведнъж забелязах малка дупка, която някой злонамерен пътник беше пробил в дървото на отделящата купетата преграда. Смазан, съкрушен от безнадеждност и ужас, аз все пак станах, тласкан от неизразимо любопитство и прилепих око към малката дупка.

Но другото купе беше празно, съвсем празно.

Пета глава

Зимата продължи влажна, дъждовна. Сега работех на един лек струг и примирил се с едно бъдеще в завода, се опитах да проявя интерес към машината. Но умът ми продължаваше да витае другаде. Правех грешки. Усещах как Джеми започва да ми се ядосва.

Един ден към средата на декември той дойде намръщен до тезгяха ми с метален предавателен лост в ръка.

— Погледни, Роби — каза той грубо. — Трябва да се постегнеш малко!

Изчервих се до уши. За пръв път ми говореше с такъв тон.

— Какво съм направил?

— Пропилял си осем часа работно време, да не говорим за материала — и протегна стоманеното парче. — Казах ти да го направиш с резба номер две. Ти си използувал четири и си развалил цялата работа.

Разбрах, че съм виновен, сгрешил съм от небрежност. Но вместо да се извиня, почувствувах бавно надигащо се възмущение. Продължавах да гледам земята.

— Какво от това? Фирмата Маршъл няма да фалира.

— Не се говори така! — отвърна остро Джеми. — Казвам ти направо — време е да спреш да витаеш из облаците и да навлезеш в работата си.

Горещо ме поучаваше още няколко минути, после, изчерпал гнева си, измърмори преди да тръгне:

— Намини на вечеря у нас следващата събота.

— Благодаря — пребледнях, устните ми се сковаха. — Ако нямаш нищо против, по-добре да не идвам.

Той поседя още миг мълчалив и си отиде. Яд ме беше на Джеми, но преди всичко се ядосвах на самия себе си. Знаех, че той има право. Докато стоях там и се цупех, от съседния тезгях към мен се приближи Галт.

— Видях как доносниците му те насадиха пред него. Много обича такива работи.

Галт винаги беше готов да показва недоволство против всякаква власт и в това, че се приближи до мен, долових съчувствието на един некадърен работник към друг. Небръснат от два дни, той имаше съвсем небрежен вид.

Не можах да се сдържа:

— Млъкни!

Отдръпна се оскърбен.

— Не се надувай толкова. Другия път ще си помисля, преди да ти предложа доброто си отношение.

Залових се отново за работа. През следващите дни се опитах да се поправя. Но не вървеше. Хващах инструментите си така необмислено, та пробих палеца си с едно длето. Раната се инфектира, набра, направи страшен абсцес и баба я налагаше с лапа. Чувствувах как Джеми ме наблюдава с неудобство, гледа, сякаш иска да заговори.

— Ръката ти е ранена — каза той най-после. — И като че ли не зараства.

— Няма нищо — отвърнах студено. — Някаква драскотина.

Почти с радост посрещах болката, причинена от тази загнояла рана. Мислите ми бяха мрачни като зимното небе. Алисън замина за Ардфилън. Редовно отговаряше на честите ми и страстни послания, но никога много надълго. Когато пощенският раздавач ми донесеше писмо от нея, сърцето ми се задушаваше. Вземах писмото в стаята си, заключвах вратата и с разтреперани пръсти го отваряха. Почеркът й беше едър и закръглен, само по три-четири думи на ред. Нетърпеливият ми поглед скоро поглъщаше двойния лист. Упорито работела над две нови песни — Шубертовата „Серенада“ и „Посвещение“ на Шуман. Ходили с майка си и Луиза да карат кънки на частното езеро при Ардфилънското кметство. Веднъж доктор Томъс отишъл да ги види. Мистър Рийд им се обадил два пъти. Всички с нетърпение очаквали градския бал. Няма ли да се опитам да отида? Отново и отново го препрочитах. Това, за което копнеех, не беше там. Седнах бързо и започнах отговора — страстен, упрекващ, в него изливах душата си.

Седмица преди Коледа, по време на обедната почивка, без да бърза, при мен дойде Луис.

— Слушай, Шанън, следващата събота в Ардфилън ще има не лоши танци. Да отидем заедно.

Отхапах от хляба и сиренето, опитвайки се упорито да устоя.

— Но аз съм лош танцьор.

— Нищо. Можеш да си седиш, докато другите танцуват — той се усмихна. — Обикновено аз така правя.

— Мисля, че няма да мога да се измъкна.

Той добросърдечно упорствуваше в усилията си да ме придума.

— Това е цяло събитие. Бал, посветен на Света Бриджит. Множество хубави момичета и първокласен бюфет. Изпратиха ми два билета. Наистина, трябва да дойдеш.

Въпреки решението ми да не показвам чувствата си, обхвана ме непоносимо вълнение. Нямах фрак, не можех да танцувам, невъзможно ми беше да отида. Непринуденото му държание, приятелската настойчивост и преди всичко спокойното безразличие, с което се отнасяше към танците, както и към всички хубави неща в живота, ме вбеси.

— По дяволите… Не можеш ли да ме оставиш на мира?

Той изненадано ме изгледа, после сви рамене и ме остави. Веднага ме досрамя. Цял следобяд не вдигнах очи от машината си, на душата ми беше студено и болно.

В събота вечерта в пет часа взех работническия влак за Ардфилън. Два часа бродих по пустия булевард, където сега фучеше декемврийският вятър. С вдигната яка на палтото се прислоних зад естрадата за оркестъра на пустия път край плажа и от заобикалящия ме мрак се надигнаха и ме споходиха спомени за Гавин. Точно тук, на панаира се заклехме никога да не се разделяме. Преди толкова малко време… а ми се струваше цяла вечност. Сега Гавин беше мъртъв, а аз стоях и треперех на същото това място, където, изпълнени с надежда и смелост, ние дадохме обет да покорим света.

Към осем часа се отправих към градската зала. Смесих се с малката тълпа, събрала се да види как местните аристократи пристигат за тайните и зачаках на тротоара отвън. Заваля слаб дъжд. След малко файтоните и автомобилите започнаха да идват.

Скрит сред другите наблюдатели, главно домашни прислужници, аз гледах как гостите влизат — щастливи хора, усмихваха се, разговаряха, жените във вечерни дълги рокли, мъжете с фракове и бели връзки. Видях как се придвижи и Луис, безукорно докаран и намазан. След миг трепнах от изненада, зърнах яката фигура на Рийд забързана нагоре по стълбите. Накрая, след още малко, се появиха Алисън и майка й. Дойдоха в голяма компания с Луиза и мисис Маршъл. Сърцето ми замря при вида на Алисън — облечена в бяла рокля, лицето й — спокойно и оживено, очите й светят докато разговаря с Луиза и върви по постланата с килим пътека. Щом тя изчезна, от залата до мен се прокраднаха първите звуци на оркестъра. Сякаш сърцето ми щеше да се пръсне в гърдите. Стиснах ръцете си в джобовете и бързо отминах. До четиридесет и пет минути влак нямаше. Влязох в някаква закусвалия за риба и пържени картофи на една бедна улица край гарата. Не бях ял от обяд и си поръчах порция пържени картофи за две пени. Прегърбен на пейката в тъмната малка закусвалня, аз напоих мазните картофи с оцет и започнах да ги ям с пръсти. Искаше ми се да се напия. Щеше ми се да деградирам до самото дъно.

В понеделник сутринта в завода срещнах Луис да влиза в машинния цех. Някакъв странен импулс ме накара да се спра и да му се усмихна — не като извинение, а с любезна непосредственост.

— Виж какво, драги — казах аз. — Съжалявам, че те отрязах така грубо миналата седмица. Хубаво ли прекара в събота?

— Да — отвърна той недоверчиво, — не беше лошо.

— В същност — усмихнах се по-широко, — имах много специална среща с една дама, една млада вдовица, с която се запознах в Уинтън. По-скоро ти се ядосах, че се опитваш да ми попречиш.

Лицето му бавно се проясни.

— Защо не ми каза, магаре такова?

Засмях се и кимнах многозначително.

— Щастлив дявол — и той ме погледна завистливо. — Нищо такова нямаше в Ардфилън. Много прилично и благовъзпитано. Умно направи, че не дойде.

Тази евтина лъжа моментално ме развесели, макар и скоро да ми доведе друга реакция — отвращение. Затворих се в себе си повече от всякога, отбягвах хората, от самотата си правех добродетел. Когато Кейт ме канеше в къщи, обикновено си намирах някакво извинение. Рийд виждах много рядко. Веднъж, когато се срещнахме, той ми се усмихна особено.

— Правя всичко възможно за теб, Шанън.

— По какъв начин? — запитах учуден.

— Оставям те сам.

Отминах. Не намерих какво да му кажа. Бях уморен до смърт, всичко ми бе омръзнало. Странно, но единственият човек, към когото се обръщах, бе баба — може би тя ме привличаше с твърдата си като скала устойчивост. Докато дядо наподобяваше просто сламка на вятъра, без корени, на които да се държи, тя черпеше поддръжка и опора дълбоко, дълбоко от селските си първоизточници, сякаш почти от земята, която я бе създала. До късно седяхме заедно на кухненската маса, тя ми разказваше накратко за ранните си дни във фермата на баща си в Аиршир, където се правело сирене; как е носила прясно опечени погачи на жетварите в полето, как е наблюдавала танците на картофоберачите през нощта в хамбара под звуците на цигулка. Все повече забелязвах в нея дребни „селски“ номера — навика например да изважда граха от супата си, да го нарежда в стегнат кръг по края на чинията си, за да го изяде после със сол и пипер. Беше пълна с народни поговорки от рода на: „Цвеклото ще ти докара лумбаго“ или „Дрехата си не хвърляй, докато не си е отишъл май“. Запази и голямата си страст да запарва билки. Паметта й, особено за семейни дати, беше чудесна. С куката си за плетене тя още можеше да прави изящни дантели със сложни мотиви, носеше ги на шапката и яката си и това й придаваше винаги свеж вид. Неведнъж ми е казвала, че в семейството й са дълголетници, че майка й останала напълно с ума си до деветдесет и шест годишна възраст. Беше съвсем сигурна, че тя ще мине този рекорд и често със сдържана въздишка отбелязваше за дядо и приятелката си мис Минс: „Колко тъжно, вече са изнемощели“.

Коледа почти дойде. Магазините в града блестяха от бодлива зеленика и хартиени ленти. Но празничните дни малко променяха Луамънд вю: баба ще отиде на нощната литургия, Кейт може да ни изпрати сливов сладкиш, дядо, ако не го обуздаят, ще се напие. Въпреки това с приближаването на Бъдни вечер се чувствувах все по-неспокоен и притеснен. За да се преборя с това, потапях се още по-дълбоко в книгите, взети от обществената библиотека. Често вечер бях толкова уморен, че щом се нагласях да чета, веднага задрямвах и изведнъж се събуждах сепнат, когато ноздрите ми се напълваха с дима на загасващата свещ. Повечето пъти в неделя през тази мрачна зима лежах по половин ден в леглото и размишлявах над Чехов, Достоевски, Горки и другите руски писатели. По-рано харесвах романтичната проза, но тя отстъпи пред един по-трезв и реалистичен вкус. Започнах да си блъскам главата с философията, бъхтех се над Декарт, Юм, Шопенхауер и Бергсон, далеч не по силите ми, но от време на време бях възнаграждаван с някой слаб като през зимата лъч и той увеличаваше чувството ми за изключителните ми способности и надменността ми към теологията. Язвителната ми усмивка разби цялата структура на божественото откритие. Не може един учен, един изследовател да вярва, че светът е сътворен за една нощ, че мъжът е създаден от глина, а жената от преобразуването на едно ребро. Райската градина с Ева, ядяща ябълката до озъбената змия, беше очарователна приказка. Всички факти говорят за един по-различен произход на живота — развитие в продължение на милиони години от праисторическата пяна на целулоидните съединения в големите морета и блата на застиващата земя чрез безкрайно дълга еволюция на тези форми на протоплазмата, през амфибиите и влечугите, до птиците и млекопитаещите, един наистина забележителен цикъл, и той, колкото и да е неприятно, практически с разлика в кожата, ни е направил братя с Николо.

Лишен от илюзиите си, аз търсех сантиментална утеха в красотата. От библиотеката избирах книги за велики художници, изучавах цветните репродукции на техните шедьоври. Тогава попаднах на импресионистите. Новите им идеи за цвят и форма ме очароваха. Връщайки се от работа, аз се спирах и дълго гледах пурпурните сенки, хвърлени от сините кестени, или светлолимоновите ивици, проточили се по вечерното небе зад Бен. Глупав и болезнено впечатлителен страдащ страшно от „зелената“ си младост, аз придадох на тази планина невъобразим символизъм, за мен тя представляваше недостижимото в живота. Ако не можех да стигна върха, поне стоях в поза на презрително предизвикателство в подножието й.

Въпреки че не зачитах мълниите, а и каквото и да е друго на света, с идването на Коледа се почувствувах нещастен. Предната нощ бях ходил в Барлоун с подарък за момченцето на Кейт. Исках и аз да помогна да се напълни чорапът му с подаръци и дълбоко в душата си се надявах да ме поканят за коледния обяд. Но когато минах, там нямаше никого. Завързах пакета на дръжката на вратата и си отидох. Сред малкото получени картички имаше една от манастирските сестри. Усмихнах се — просто благовъзпитано, но чувството ми за превъзходство не ме направи по-щастлив. Наближи един часът, не можех да се изправя пред тъжния обед долу. Взех си шапката и излязох.

Бродех из града по сивите безлюдни улици. В Ливънфорд нямаше ресторант, където човек можеше истински да се наяде. Накрая отчаян влязох в бара на техниците. Тук изпих чаша бира, хапнах хляб и сирене. Това студено меню не направи перспективата да се върна в безрадостния дом по-приветлива. В стаята ми нямаше дори камина.

Обществената библиотека се отваряше между два и три часа — отстъпка пред факта, че денят не е всеобщ празник. В библиотеката беше топло. Там прекарах почти час и си взех друга книга. После се отправих към къщи.

Над града се беше спуснала студена мъгла и мракът приближаваше. Вървях по църковната улица и не видях високата фигура, задала се насреща ми, но още щом чух почукването на чадър по тротоара до мен, се сетих кой е и се сепнах, без да мога да прикрия това.

— А, ти ли си, Шанън? — тонът на каноника Рош беше дружелюбен. — Чудех се дали не си заспал зимен сън.

Мълчах и си казвах, че не трябва да се страхувам от този мъж, който в последна сметка е само едно човешко същество и в него ни най-малко не са заложени някакви тайнствени сили.

— Викат ме при болен в Драмбък Тол. В същата посока ли си?

— Да, отивам си у дома.

Замълчахме.

— Картичката ми до теб миналата седмица сигурно се е загубила. Пощата не се отнася с уважение към картичките. Имах един колега на гости, южноамерикански отец от Бразилия. Знаейки за интереса ти към естествената история, си помислих, че може би ще поискаш да се запознаеш с него.

— Загубих интереса си към естествената история.

— Я! — почти почувствувах как повдига вежди. — Значи и това е загинало? Кажи ми, драги мой приятелю, оцеляло ли е нещо от гибел?

Продължих да вървя с наведена глава.

— Какво носиш там? — и той измъкна книгата изпод мишницата ми. — Братя Карамазови. Не е лоша. Препоръчвам на вниманието ти Альоша. Млад човек, който не отстъпва от бога.

Върна ми книгата. Няколко минути продължихме да вървим мълчаливо.

— Мило момче, какво става с теб?

Промяната в тона му ме изненада. Очаквах сурово да ме смъмри, че съм „отстъпил от бога“, „пропуснал да почета Великдена“ и т.н.; мекият му глас ме накара да се просълзя. Слава богу, беше тъмно, нямаше да ме хване по тоя начин.

— Няма нищо.

— Тогава защо не идваш при нас както по-рано? Липсваш ни, на сестрите и особено на мен.

Събрах цялата си сила, решен да не се плаша и да не мълча. Искаше ми се той да научи какво става в съзнанието ми.

— Не вярвам вече в бога. Отказах се от цялата тая работа.

Той прие това мълчаливо. В същност продължи да върви толкова дълго, без да отговори, че аз крадешком го погледнах в лицето — слабо, уморено, обезкуражено лице. Потресен, разбрах това, което никога преди не ми бе минавало през ума — той също е обременен със свои огорчения и мисълта, че аз вероятно ги увеличавам, засили съжалението ми. Изведнъж той заговори, загледан право напред, сякаш говореше на себе си:

— Не вярваш в бога, достигнал си победа на разума… Е, да, нищо чудно, че се гордееш с това. — Помълча. — Но какво знаеш за господа? В същност какво знам и аз за него?… Страхувам се, отговорът е — нищо. Той е напълно непознаваем… неразгадаем… безкрайно недосегаем за въображението, за всички сетива. Не можем да го изобразим или да обясним въздействието му над нас с човешки средства. Повярвай ми, Шанън, лудост е да достигнеш бога с ума си. Не можеш да проумееш неразбираемото. Най-голямата грешка, която можем да извършим към бога, е винаги да спорим, докато трябва просто сляпо да му вярваме.

Помълча малко и продължи:

— Помниш ли как веднъж говорихме за онези същества, които живеят на пет мили дълбоко в океана и без очи опипват пътя си в мрака… един вид вечна нощ… само от време на време слаб фосфоресциращ отблясък? И ако ги доведат по-близо до дневната светлина, те просто избухват. Така става и с нас, приближим ли се до бога. — Пак пауза. — Най-големият ни грях е гордостта от интелекта. Много добре знам какво става в ума ти. Всичко си свел до понятието за отделната клетка. Можеш да ми кажеш точно химическата структура на протоплазмата… о, много прости вещества. Но можеш ли да синтезираш тези вещества в живот? Докато това не стане, Шанън, остава ни само едно — да продължаваме в смирение и вяра.

Пак настъпи мълчание. Почти стигнахме ъгъла на Драмбък роуд. Свивайки към Тол, преди да ме остави да продължа сам и да изчезне в мъглата, за последен път ме погледна:

— Ти може да не търсиш бога, Робърт, но той те търси. И ще те намери, милото ми момче, накрая ще те намери.

Бавно, с объркани чувства, тръгнах към Луамънд вю. Трябваше да изпитвам гордост, че отстоях възгледите си; да действуваш според идеите си, вече е нещо. А вместо това се чувствувах потресен, уплашен и в дъното на душата си ужасно засрамен.

Ако каноник Рош беше използувал триковете на занаята си, обикновените си изтъркани фрази за хитрините на дявола и тъй нататък, щях да се чувствувам прав. Една лошо избрана от негова страна дума, би го провалила. Ако беше измъчвал сърцето ми със сантиментални намеци за младенеца, лежащ сега в яслата, можеше да заплача, но никога нямаше да му простя.

Вместо това той ми оспорваше на моя територия и спокойно показа нищожеството ми. Да допуснем в последна сметка, че всевишният съществува. Колко нелепо щях да се чувствувам тогава, дребна диатомея, една движеща се ротатория, осмелила се да го отрича. И какви ужаси, какви мъки щяха да бъдат наказанията ми и най-лошото — тормозът от съзнанието, че съм го отричал. В този миг изпитах непреодолимото желание да падна на колене и в сляпа смиреност да се отдам на утехата от молитвата. Но, треперещ и упорит, се възпротивих и несъзнателно ускорих ход. Когато очертанията на Луамънд вю се появиха пред мен, аз се предадох само на една непобедима тъга. Простенах тихо:

— О, господи, ако има господ, каква Коледа си ми дал!

Шеста глава

През май настъпи късен мраз. След това времето се отпусна и обърна всичко в киша. И все пак една вечер, две седмици преди празника на занаятите, шляпайки от завода към къщи през калта и топящия се сняг, видях, че по живия плет се показваха пъпки и почувствувах как идващата пролет раздвижва и моите крайници. Алисън си беше у дома; за празника на занаятите, а той не беше толкова далеч, се уговорихме да заминем в Ардънкейпъл. Очаквах с нетърпение, с цялата си душа тази наша екскурзия.

В Луамънд вю, след като влязох в кухнята, веднага почувствувах, че се е случило нещо необикновено. Баба седеше на масата със смирен вид, а татко, сложил ръка на рамото й, правеше всичко възможно да я утеши.

— Вземи си сам вечерята, Робърт — изправи се той и ме погледна многозначително и скръбно. — Софи напусна.

Новината не ме порази особено. Сложих си тенекиената подложка за ядене, измих се в килера и се върнах. Взех от фурната топлата покрита чиния, а баба се обърна към мен и с „ядосан“ глас разшири татковите обяснения.

— След всичко, което направих за нея, да си отиде без нито една дума. Не мога да го разбера.

— Рано или късно ще вземем някоя друга — меко забеляза татко. — В края на краищата, тя беше прахосница… и много ядеше.

— Сама не мога да правя всичко — протестираше баба.

— Ние с Роби ще ти облекчим работата — татко се усмихна някак закачливо и ужасно. — Нямам нищо против да си оправям леглото сам. В същност много обичам домакинската работа.

Разбрах как тайно той много се радва за гдето се е освободил от разходите по прислугата и ще направи всичко възможно да забави наемането на друга.

Щом свърших с яденето, за да услужа на старата жена, на път към стаята си занесох на дядо хляба, сиренето и какаото му. Натиснах дръжката на вратата и внесох подноса. Той седеше до слабия огън с палто на раменете.

— Благодаря ти, Робърт — говореше с мек, спокоен глас. — Къде е Софи?

— Отишла си е — и сложих подноса пред него. — Напуснала без предупреждение.

— Да, да — вдигна очи той с изненадан, малко обиден израз. — Смайваш ме. Никога не знаеш, какво те очаква от хората в наши дни.

— Малко е неудобно.

— Наистина — съгласи се той. — Трябва да ти кажа, че момичето ми харесваше. Много изпълнителна и млада.

За мен беше облекчение да намеря дядо сдържан, в един от онези благословени периоди, които го изпълваха със старата му разсъдливост и спокойствие. Стори ми се, че снощи той имаше хилав, малко болнав вид и аз постоях, докато натопи хляба си в какаото и бавно го изяде.

— Как е кракът? — попитах. Напоследък започна да влачи левия си крак.

— Добре, добре. Само съм го навехнал. Имам здрав организъм, Робърт.

На следващата сутрин в завода почувствувах как Галт, бащата на Софи, ме наблюдава със странен вид. Работехме над един нов генератор и той през цялото време се навърташе край мен и сегиз-тогиз идваше да вземе я гаечен ключ, я пила. Избрал момента, когато Джеми беше на другия край на цеха, той каза:

— Искам да те видя след работа.

С отвращение погледнах безцветното небръснато лице, леко оживено от мътните му очи.

— За какво?

— После ще ти кажа. Ще се видим в бара на техниците.

Преди да успея да му откажа се появи Джеми и Галт си отиде. Почувствувах се объркан и разстроен. Какво по дяволите иска от мен? Казах си, че няма да отида. Но в шест без пет, обхванат от тревожно любопитство, аз влязох в бара точно срещу заводския портал и намерих Галт вече седнал на една малка маса в ъгъла на дългия салон, посипан със стърготини, почти празен и още неосветен за вечерта. Поздрави ме с безжизнена усмивка.

— Какво ще пиеш?

Поклатих глава твърдо.

— Бързам. За какво става дума?

— Първо ще изпия половинка. — Поръча пиенето и когато го донесоха, каза: — За моята Софи.

Изчервих се възмутен.

— Аз нямам нищо общо с това.

— Може би нямаш — той изпи уискито си замислен, погледът му блуждаеше около мен, — но ще стане истински скандал, ако излезе наяве.

Сякаш ми хвърли кофа вода в лицето. Бях смутен и объркан, няма да отричам, че от уплаха хладни тръпки полазиха по гърба ми.

Той кимна към другия стол на масата.

— Седни и не бъди толкова надменен. Ще изтраеш още една половинка. — Помълча и пак ме заразглежда с малките си неприятни очи. — Нали не възразяваш?

— Пий, щом искаш — измърморих аз.

— Наздраве — каза той, когато дойде и втората чашка.

След половин час, пребледнял, настръхнал, изгарящ от ярост и болка вървях по Драмбък роуд. Младите кестени се разлистваха, но аз не ги виждах. Стигнах в къщи, качих се по стълбите до дядовата стая, затворих вратата зад себе си и се обърнах към него. При влизането ми той стана с писмо в ръка.

— Погледни, Роби — гласът му звучеше развълнувано и доволно. — Утешителната награда в последното състезание. Кутия цветни моливи и един том на „Добрите дела“.

— Ти и добрите ти дела! — в горчивината си аз го блъснах назад, книгите и хартиите се разпръснаха по пода.

Той ме погледна оклюмал.

— Какво е станало?

— Не се прави, че не знаеш — по-скоро мъката, отколкото яростта направи гласа ми тих и концентриран. — И като си помисля, след всичките ти обещания… когато съм заобиколен от толкова мои собствени тревоги… О, господи, това е последната капка.

— Не разбирам — и започна да клати глава.

— Тогава помисли — наведох се и го разтърсих. — Помисли защо Софи напусна.

Той повтори думите, очите му гледаха уморено и объркано. После сякаш нещо му просветна. Спря да се поклаща и ме погледна с друг израз — вече не се чудеше, а почти апостолски вдигна дясната си ръка, подобно на Мойсей, който заповядва да бликне извор от скалата.

— Робърт, кълна ти се, винаги сме били добри приятели. Никога повече такова нещо! Нищо такова вече.

— Наистина ли! — горчилката ме задушаваше. — Очакваш да ти повярвам… с твоята репутация! — той ме гледаше виновно. — Забъркал си се в такава безнадеждна каша. Но аз си измивам ръцете.

Обърнах се и излязох от стаята. Оставих го съвсем уплашен на килимчето пред камината. Докато вечерях, се мъчех да разплета тази нова неприятност — в един миг тя ми се струваше незначителна, в следващия — безкрайна беда. Унил, аз се чудех не сбърках ли, омиротворявайки Галт… в същност, подкупвайки го като платих пиенето му. Това вече само по себе си е признание за вина. Но ако бях заел по-твърда позиция, никой не знае какво би могъл да направи той. Нещастие на нещастията! Докато мечтаех за любовта като за нещо топло, пламенно, това тук, долно и позорно, дойде да ми се надсмее.

Когато след час се качвах към стаята си, намерих стареца да ме чака на площадката с лист хартия в ръка. Подаде ми го с достойнство и даже малко победоносно.

— Уредих всичко, Робърт — успокои ме той с лека усмивка. — Отворено писмо до жителите на града. Прочети!

Уморен прекарах поглед по дългото послание, адресирано до редактора на „Ливънфорд хералд“: „Сър… неоправдана клевета е хвърлена върху мен… призовавам съгражданите си… няма нищо за криене… неопетнен живот… чист като лилия… винаги съм уважавал истинските жени…“.

— Точно по въпроса — дядо неспокойно наблюдаваше лицето ми. — И съвсем навреме за броя следващата седмица.

— Да — срещнах погледа му. — Ще се погрижа за него.

— Добре, добре — потупа ме той развълнуван по рамото. — Нямах намерение да те обиждам, Роби. Най-малко пък това. Приятел в нужда се познава.

Усмихнах се насила и това сякаш го успокои, във всеки случай поне с благодарност разтърси ръката ми.

Свърна към стаята, влачейки крака си и изведнъж като при някаква мисъл, дошла със закъснение, пъхна глава през вратата:

— Роби — каза той сериозно, — бедната ми съпруга беше чудесна жена.

Господи, какво има още! От десет години не съм го чувал да споменава името й. Отидох в стаята си. Започнах да късам на малки парченца отвореното писмо до съгражданите му.

На другия ден след работа Галт се приближи до мен. Очаквах това и се приготвих да посрещна обвиненията му. За моя изненада той се държеше съвсем любезно.

— Нали не бързаш тази вечер? Хайде с мен в бара. Ако не си чак толкова надут.

Поколебах се. После разбрах, че ще се успокоя, ако между нас се постигне някакво разбирателство. Влязохме в бара.

Там, заровил крака в стърготините, Галт говореше на любимата си тема: правата на човека. Беше упорит оратор, на профсъюзните събрания признаваха, че „има чене“, изказваше се с по няколко гръмки фрази, произнесени с победоносен вид. Вярваше — работниците навсякъде са експлоатирани, потискани, и „последният им петак“ се взема от работодателите им. Искаше хората да се надигнат и да вземат юздите на управлението в собствените си ръце. „Заедно с масите против класите“ беше лозунгът му. Започваше да използува новата дума „другарю“ и с наслада говореше за „зората на освобождението“.

— Да, сигурно ще трябва да погледнем на нещата такива, каквито са — и поклати глава със съжаление. — И най-големият ми враг не може да ме нарече нечестен. Но на правата си държа. Не можеш да отминеш факта, че Софи трябва да получи компенсация.

Почувствувах как сърцето ми се разтуптя. Много по-късно, когато по доста любопитен начин разкрих, че дядо само сложил ръка около злополучния кръст на Софи — последният слаб скок на немощния жребец, — аз с цялата си душа се проклинах за гдето станах такава лесна жертва. Но сега гледах Галт с изцъклени очи.

— Радвам се, че не отричаш — одобри той мълчанието ми. — Това показва, че си човек. И да не се церемоним повече. Искам пет лири. Пет лири и разчистваме старите сметки, всичко е простено и забравено. Ето условията ми. По-честно не може да бъде.

Гледах го слисан.

— Такава сума цял живот не бих могъл да спестя.

— В тая къща има пари — с укор каза Галт, — ако не ми ги дадеш ти, сам ще отида при Леки. Стара скрънза е, но само и само да не се разчуе из града, ще плати.

Какво, за бога, трябваше да направя? Ясно разбрах, че е избрал мен като най-лека и с най-малко съпротивление прицелна точка. Но в същото време ми се струваше съвсем ясно — не успея ли да му доставя парите, той ще постави въпроса пред татко, а татко напоследък ужасно роптаеше против дядо и пак го заплашваше да го изпрати в Гленуудския приют.

— Ще ми дадеш ли време? — попитах накрая.

— Давам ти една седмица, другарю. Съвсем разумен срок — отвърна Галт великодушно.

Станах. На излизане той стисна ръката ми с някаква особена дяволитост.

— А ти си човек, който се харесва.

Вървях към къщи, посрамен и оскърбен, главата ми се въртеше. Търсейки ръководен принцип в живота, аз се бях обърнал към блестящата идея за братство между хората, посещавах събрания, изучавах памфлети, мислех прочувствено от гледна точка на „страдащото човечество“. Ние, работниците, сме съюзници, които крачат напред под неприятелското небе. Никой не можеше по-енергично от Галт да отстоява благородните добродетели на угнетените бедняци. А собствената му бедност беше от мързел и некадърност. Сега му се отдаде възможност да докаже благородството си и той я използува да ме стъпче напълно.

През следващите няколко дни блъсках главата си как и откъде да намеря пари. Имаше само един човек, към когото можех да се обърна. Докато до края на тая седмица в шлосерския цех Галт все мен гледаше, аз гледах Джеми. Напоследък отношенията ни пак се подобриха, той сякаш чувствуваше как полагам големи усилия да се „справям с работата“. На няколко пъти почти щях да го заговоря, но смелостта ме напускаше. В събота преди обед, усещайки как Галт става все по-настойчив, аз отидох при началника на монтажния цех.

— Джеми — казах на един дъх, — можеш ли да ми заемеш малко пари.

— Разбрах, че си си наумил нещо — той хвърли фаса си, усмихна ми се и в същото време бръкна в джоба си за шепа дребни монети. — Колко?

— Повече, отколкото си мислиш — преглътнах мъчително. — Но обещавам, че ще ти ги върна.

— Колко? — повтори той все още усмихнат, но не така уверено.

— Пет лири.

Спря да се усмихва и ме погледна недоверчиво.

— За бога, ти с всичкия ли си? Мислех, че става дума за няколко шилинга.

— Кълна се, ще ги възстановя от заплатата!

— За какво са ти?

— Не мога да кажа. Но е важно.

Той ме погледна с любопитство. После пусна отново дребните пари в джоба си. Изразът на лицето му показваше студенина, неодобрение и разочарование. Поклати глава:

— Мислех, че започваш да стъпваш на земята. Не съм Шотландската банка. И сам едва свързвам двата края.

Оттеглих се страшно обиден от този рязък отказ. Можех безропотно да нося колкото си искате власеници, но и една пренебрежителна дума ме засягаше из дъно. До края на смяната не вдигнах глава, отбягвайки упорития поглед на Галт. Когато сирената зави, аз му се изплъзнах, стрелнах се към портала и до половината път към къщи бягах.

В неделя успях да се притая, но цялата следваща седмица Галт безмилостно ме тормозеше. Първоначалното колебание премина и аз поех това задължение, идентифицирах го със себе си. До смърт ми се искаше да се разтоваря от него. Бях максималист, всичките ми предишни начинания бяха пропити с решимостта „направи или умри!“ и това нямаше да прави изключение.

Горещо желаех последното удовлетворение „на разплата с Галт“. Наистина чувствувах, че самият аз му дължа тези пари, че това е справедлив дълг, който на всяка цена трябва да изплатя. Галт подхранваше тази илюзия. Намекна за постъпки в съда. Предупреди ме, че сега и аз съм замесен в аферата. Спомените какви мисли и трепети ме тревожеха, когато Софи оправяше стаята ми, притуриха нещо към това чувство за вина. С какво съм по-добър от стареца?

Дойде събота, а нищо не съм измислил. Опитах се да избягам от преследвача си, но Галт ме чакаше на портала. Обяви ултиматума си. Каза ми с груб глас, който ме накара да му повярвам, че е поел някакви ангажименти към тукашния човек, събиращ облози за конни състезания.

— Ако не ми ги донесеш довечера — рече той, — тая работа здравата ще се разчуе.

Тръгнах с чувството на огорчение и обида. Казах си, че до смърт ми е омръзнало да нося на раменете си чужди товари. Достатъчно. Повече не мога.

Стигнах у дома. Баба слизаше по стълбите спокойна и носеше в ръце „Книга за доброто“.

— Пита за теб — и направи движение с глава назад и нагоре. — Тази сутрин е някак странен. Поседях малко при него и му почетох една глава. — Напоследък тя се зае с това достойно дело. Явно дядо беше пред своя залез и вместо старата враждебност, тя показваше много покровителствено отношение към него.

Стоях нерешителен в коридора, после против волята си се качих и завъртях дръжката на вратата. Облечен, той почиваше на леглото си със съвсем покорен и нещастен вид. Трябваше да кажа нещо.

— Какво ти е?

Дядо се усмихна.

— Вероятно от твърде много духовно четиво. Можех да мина с малко от „Хаджи Баба“ — погледна ме неуверено. — На мач ли ще ходиш този следобед?

— Днес няма мач.

Повече нищо не казах. И той нищо не очакваше. Но все пак слязох да обядвам, възмутен от неговото желание да му правя компания. Казах си, че повече няма да имам с него нищо общо. И имах намерение да удържа думата си.

Следобед заваля. Пъхнал ръце в джобовете, крачех из стаята и през прозореца се взирах към улицата. После без настроение се изкачих по стълбите.

Разпалих камината му, тя силно се разгоря. Седнахме и изиграхме три партии дама и няколко хвърляния карти — една игра, в която залагахме кибритени клечки и към която дядо беше много пристрастен. Почти не говорехме. Но след това той се облегна в креслото, почетох му за приключенията на Хаджията в султанския палат, които винаги го караха да се кикоти. В четири часа направих кафе, намазах топли препечени филийки. После старецът запали лулата си и се облегна с притворени очи.

— Също както едно време, Роби.

Искаше ми се да скоча, да го наругая. Когато е така спокоен и отпуснат, прегрешенията, оставили отпечатък върху целия му живот, ти се струват още по-лоши и ненужни. Яд ме беше на него, но през цялото време докато седеше и дремеше, не можех да се освободя от спомените за добрината му към мен през моето детство. Разбира се, това не всякога е било добрина, а отчасти проява на неговия темперамент. Той винаги е бил малко позьор, голям жанров актьор и ролята на благодетел му идваше съвсем по сърце. Но дори да допуснем всичко това, как мога да го изоставя в последните му часове? Няма да понесе Гленууд. Видях това място, когато отидохме да посетим Питър Дики. А за човек като дядо то ще е краят.

Въздъхнах и станах. Страшно се подразних, когато, излизайки от стаята, го видях дълбоко заспал на стола.

Тази нощ взех микроскопа, даден ми някога от Гавин, единствената ми ценна вещ, в същност една наистина свещена вещ, с която се заклех никога, никога да не се разделям, дори ако се разоря и започна да прося по улиците. Заложих го в града. Взех добра цена — пет лири и десет шилинга — малко повече, отколкото очаквах. После тръгнах по Венел, прекосих двора и се отправих към олющената, изподрасканата с тебешир сграда от кафяв камък. Тук живееше Галт. Той стоеше по риза, облегнат на вратата.

— Донесох ти парите — казах.

Пръстите му се затвориха около банкнотите. Вдигна поглед към мен. На лицето му се появи глупава усмивка.

— Значи се оправихме. Влез за минутка — и той посочи към вътрешността на къщата, мръсна, неприбрана, тапетите цели в петна и покрити с бланки от неговото „Братство“, по тях — закачени изрезки на футболисти и боксьори.

Поклатих глава и си тръгнах. Настроението ми изведнъж много бързо се повиши. По средата на общинския парк разбрах, че в нервната си възбуда съм дал на Галт всичките пари от микроскопа — десет шилинга повече отколкото той искаше. Какво от това? Изплатих му се, изплатих се и се освободих от него. Ако не съзнавах толкова остро, че вече съм възрастен, щях да тичам и да скачам. И така, аз влязох в магазина в края на парка и с малкото дребни пари в джоба си купих кръгла ябълкова пита. Ядях я бавно, вървях по Драмбък роуд в тихата ясна вечер, с наслада вкусвах всяка хапка, облизвах трохите от пръстите си. Колко е хубава! Колко приятно е, че вечерите ставаха по-дълги! Светлината беше прозрачна и нежна. В клоните на кестените пееше дрозд. Приближих и изведнъж се обърнах към безобидната птичка.

— Някой ден ще ти дам да разбереш! Ха! Само почакай и ще видиш!

Седма глава

Ливънфорд, както каза някога мама, беше одимен стар град, но горите, езерата и планините наоколо бяха красиви. Имаше всякакви местни туристически и фотографски клубове с номинален членски внос от половин крона, но когато Кейт и Джеми ме уговаряха да се запиша, когато баба с проницателен поглед ми внушаваше, че една активна разходка „няма да ми навреди“, само поклащах глава и лягах да чета. Аз, който известно време практически прекарвах живота си по високите върхове на ветровитите зъбери, цели месеци вече не бях излизал извън града. Но в утрото на пролетния празник на занаятите почувствувах как жаждата ми за пътешествия бързо се съживява.

За нещастие в Шотландия вечно има един враг, с когото трябва да се бориш — времето. И в този свободен ден, след като се облякох, видях от прозореца, че небето е сиво и вали дъжд. Нима това щеше да е някой от онези неприятни порои, оказали се още по-потискащи поради чувството за разваления празник? Простенах и забързах към гарата.

Тук, на влажния перон, доста печални стояха множество екскурзианти. Проправях си път между тях и изведнъж сърцето ми започна лудо да бие. Тя вече беше там, с плътна мушама и синя барета върху гъстата коса, разговаряше с Джейсън Рийд. Изведнъж цялата гара се озари от присъствието й. Приближих и Рийд ми кимна с глава за поздрав.

— Не се безпокой, Шанън. Няма да дойда с вас.

Алисън тръсна дъждовните капки от носа си и с изкривена усмивка ме попита:

— Не е ли ужасно, Роби? Може би е твърде мокро да ходим.

— О, не — казах бързо.

Копнеех да отида, в същност просто знаех, че трябва да отидем, дори и град да вали. Отново се ободрих, когато Рийд весело каза:

— Няма да се стопите. Само гледайте да не ви отнесе зад борда. Барометърът ми тази сутрин отчете „топло и сухо“. Сигурен знак за тайфун.

През последните две години Рийд загуби голяма част от своята навъсеност. Много му завиждах за тази негова нова способност да не „клюмва“ в затруднение — на мен самият това качество страшно ми липсваше. Отиваше в Уинтън по някаква работа на мисис Кийт, поговори с нас още минутка и ни остави, за да хване влака си на другия край на гарата. Направи ми впечатление как двамата с Алисън си размениха многозначителни погледи. Не можех да бъда сигурен, бързах към гишето по навик неспокойно, за да се погрижа за билетите.

Скоро ние с Алисън взехме влака за Ардфилън. След краткото пътуване се затичахме от гарата към пристанищния кей, провирахме се между купища варели и навити въжета, свежият бриз от морето обръщаше дъжда срещу нас и ние се качихме на кораба на Северобританската железопътна компания и Люси Аштънс с курс до Ардънкейпл. След като побродихме из него и погледахме в машинното отделение, намерихме си място в подветрената страна на палубата и тук можехме да стоим сравнително защитени от дъжда. Скоро отдолу се чу звънец, освободиха корабните въжета, червените гребни колена започнаха да разсичат водата, корабът се разтресе и се отдели от кея.

Пазейки се от водата, която вятърът блъскаше от ъгъла в лицата ни, аз се наведох неспокоен напред.

— Ако тук ти е трудно, да слезем долу.

Вятърът и дъждът шибаха бузите на Алисън, тъмната й барета нахлупена над челото, сякаш беше украсена с кристални капки.

— Харесва ми тук — говореше тя високо срещу вятъра и ми се усмихваше. — Освен това сега действително виждам синьо небе.

Наистина. Проследих сочещият й нагоре пръст и забелязах пролука в разкъсаните облаци, след няколко минути последва друга. Едва осмелявайки се да дишаме, ние наблюдавахме как двете сини петна се сливат, разширяват се и постепенно изблъскват сивата маса. После за наше удоволствие изскочи слънцето, топло и блестящо. Скоро цялото небе се проясни, от съхнещата палуба бързо започна да се надига пара. Разбрах, това бе едно от ония изумителни промени в нашия северен климат и в края на краищата ще имаме чудесен ден.

— Барометърът на Джейсън излезе верен — радвах се аз.

Алисън се съгласи разгорещена.

— Но, Роби… моля те, не казвай Джейсън — подвоуми се тя. — Мама мрази да го наричаме така. Името му е толкова хубаво.

Отидохме на носа на малкия параход с яркочервен комин. Сега той се носеше по морския залив под яркосиньото небе между високите хълмове, от време на време спираше на селските пристани, за да качи товар картофи или някой арендатор с няколко овце за пазара. Чудесно е да съм с Алисън, просто да бъда близо до нея. Стояхме на леерите и не можех да избегна нежния допир до тялото й, когато тя се размърдваше. Радост и надежда заляха душата ми в някакъв лек екстаз.

В Ардънкейпл, намиращ се в началото на залива, стигнахме в един часа. Мисълта, че ще прекарам цели три часа с Алисън на това чудесно място, ме очарова. Неспокоен в решението си да направя всичко както трябва, аз забързах с нея към единствения голям хотел, „Западношотландски грандхотел“, който се издигаше претенциозен и занемарен сред малкото боядисани в бяло къщички на селцето.

— Може ли да обядваме, моля?

В прохладния салон зад застрашителни еленови рога ни посрещна сервитьорка, официална, възрастна, страшна шотландка. В отговор на въпроса ми тя неприветливо ни въведе в дълга студена столова и там ние се оказахме единствените посетители. Стените бяха покрити с еленови глави, биволски рога и невероятни препарирани риби, които ни гледаха от лакирани дъски. На бюфета стоеше жалка закуска — жилаво овнешко месо и прилични на восък картофи, малеби с мляко, бледо и тресящо се, пикантно сирене и влажни бисквити. На фона на всичко това се изправяше един шотландски оберкелнер с дълга бяла брада и карирано сако. На келтски диалект той изрази недоверието си към нас пред сервитьорката и сега тя със суров вид стоеше до масата ни.

— Сезонът не е започнал. Може да ви дадем само студена закуска за четири шилинга и шест пенса на човек.

Изпълнен с лоши предчувствия, аз се готвех да отстъпя пред това безсрамно принуждение, когато Алисън ми прошепна:

— Наистина ли ти харесва тук, Роби?

Трепнах и се изчервих до уши. Имах смелост само да поклатя глава.

— И на мен — Алисън стана спокойно и се обърна към слисаната сервитьорка. — Променихме решението си. В последна сметка не искаме да обядваме.

Без да обръща внимание на вцепенената от ужас жена и на разтревожения оберкелнер, който сега ни молеше да останем, тя тихо излезе от хотела. Последвах я.

Алисън влезе в един самотен селски магазин отсреща на пътя и след като внимателно огледа какво има в него, накара продавача да й отреже шест сандвича с шунка. Докато той режеше, тя ходеше из магазина, взе две ябълки, няколко зрели банана, парче млечен шоколад и две бутилки от онази чудесна напитка, подкрепяща ме в моето детство, „Желязното питие“, от бара. Всичко това струваше около два шилинга и шест пенса и ни го сложиха в торба от амбалажна хартия, съвсем удобна за носене.

Сега тръгнахме да се изкачим на хълма, поехме по една пътека през шубрак от млада лиственица. По клоните вече се виждаха меки червени китки. Следвахме Ардънкейпълската рекичка, придвижвахме се непоколебимо нагоре през гъсти папрати и храсти от дива азалия, докато накрая излязохме на една поляна, а от нея започваха голи хълмове. Малко, забравено поле, обрасло с орлова папрат и защитено от вятъра със здрава каменна дига. През средата на ливадата се спускаше поток и падаше над светли скали в кехлибарен вир, заобиколен с бял пясък. Бреговете, цели в огъваща се трева и китки безстеблена иглика, склонили глави, свлекли се над водата, а венчелистчетата им се полюшваха като малки лодки. Тук витаеше топлата атмосфера на едно потайно място.

Седнахме на сухата трева, подпрели гърбове на стената до вира, сред меките зелени пера на младата орлова папрат. Зад нас се издигаха планините, а Лох с нашия подобно на играчка малък параход, спуснал котва далече долу, лежеше като огледало в краката ни. Обля ни слънчева светлина. Пламнал и нетърпелив, аз пъхнах бутилките в течащия поток, а Алисън махна мушамата си и нареди нещата за ядене. Сандвичите бяха от пресен хляб и селска шунка, по-хубави не можеха да бъдат. Желязното питие се разливаше ободрително по гърлото ми. Алисън ме накара да изям почти всички банани. Говорехме малко, но щом свършихме с яденето, тя ми се усмихна със загадъчната си усмивка.

— Не е ли по-добре отколкото в стария хотел?

Кимнах безмълвно, разбирайки, че ако не бяха нейното спокойствие и решителност, още можехме да се мъчим долу.

С доволна въздишка Алисън махна баретата си, притвори очи и се излегна на дигата.

— Тук е чудесно — каза тя. — Мога да заспя.

Здравото й младо тяло се отпусна. Косата й, тази дълга виеща се коса с искри в нея, която винаги ти се струва малко разбъркана, небрежно се отпусна по раменете и придаде плам на вече загорялото й от слънцето лице. Малката бенка високо на бузата й странно подчертаваше нежния ефект от спуснатите й ресници върху светлата, нагрята от слънцето кожа. Бялата й блуза се отваряше на врата и разкриваше твърдата извивка на шията. На горната й устна като чиста роза се образуваха капки пот.

Радост и ужас, така добре познати ми чувства, отново ме обхванаха.

— Така не ти е удобно, Алисън — преглътнах с пресъхнало гърло, приближих се до нея и поставих ръката си под главата й.

Тя не се възпротиви, остана отпусната и спокойна, очите й още притворени, а устните леко усмихнати. След миг прошепна:

— Имаш много шумно сърце, Роби. Отдалече се чува как тупти.

Какво начало за един хубав разговор! Но защо не го проведох? И защо, о, защо не я сграбчих здраво в прегръдките си? Уви, това бе трагедията на невинната ми напрегнатост! Бях много наивен и недодялан. Освен това, щастието ми беше толкова голямо, че не смеех да мръдна. Езикът ми се върза, задавен от вълнение, аз продължавах да подкрепям главата й с буза съвсем близо до нейната, чувствувах лекото повдигане и спускане на гърдите й, когато дишаше и тогава лакираният й колан слабо скърцаше. Слънцето щедро ни заливаше с топлината си, нагряваше грубия плат на полата й, той издаваше миризмата на вълнена материя и се смесваше с аромата на мащерка. Въздухът беше мек, отпускащ и от гората долу долиташе дразнещото ехо на кукувица.

Накрая възторгът ме принуди да прошепна:

— Това имах предвид оная вечер, Алисън. Ти и аз, заедно, ето така. И винаги.

— А какво щеше да стане ако валеше?

— Какво значение има дъждът — отговорих аз пламенно, — щом ние…

Прекъснах думите си. Алисън отвори очи и ме загледа предизвикателно отстрани. Пауза. После с решителен вид тя се изправи и седна.

— Роби! Искам да поговорим сериозно. Безпокоя се за теб. Мистър Рийд също.

Значи съм бил прав тази сутрин на гарата. Макар да се натъжих, когато тя се отдръпна, чувствувах се горд, че е загрижена за мен.

— На първо място — продължи тя намръщена, — ние мислим, че страшно, страшно прахосваш силите си, като си се забил така в тоя завод. Съвсем забрави биологията. Знаеш ли, че от Карузо са искали да направят инженер? Но се е измъкнал.

— Мила моя Алисън — вдигнах рамене с изкуствено безразличие. — Имам си чудесна работа.

Тя мълчеше, вперила поглед напред. А може би малко попрекалих с героичната си поза, за да й покажа колко съм доволен? Погледнах скришом профила й.

— Разбира се, признавам, страшно съм уморен… понякога сякаш с длето дълбаят главата ми. Пък и… кашлицата ми.

Тя се обърна към мен с израз, който ме смути. Поклати глава.

— Роби, скъпи… ти си ужасно момче.

Какво съм казал? Вълна на отчаяние изпълни гърдите ми. Защо се отнасяше към мен с такава укорителна добрина? В топлия въздух се чувствуваше чистият шепот на потока. Сърцето ми лудо биеше, а сега се сви.

— Обидих ли те?

— Не, не, разбира се — тя захапа устни, борейки се с чувствата си. — Ти просто ме накара да разбера колко различни сме ние с теб. Аз съм толкова практична, може би твърде много, а ти си и винаги ще си останеш в облаците. Един господ знае какво ще стане с теб, когато мистър Рийд замине от Ливънфорд.

Погледнах я учуден и объркан.

— Рийд ли? Да замине?

Тя наведе очи и започна да върти един стрък иглика в ръката си.

— Кандидатира се за едно място в Англия, някакво училище до Хоршам, в Съсекс. Твърде дълго остана в Академичното. Училището е малко, но работи със съвременни методи и там той ще има повече възможности.

— Искаш да кажеш, че Рийд вече е назначен там? — възкликнах аз.

— М-м, да… Мисля, че в същност въпросът е решен. Възнамеряваше да ти го каже тази вечер.

Стана ми студено. Макар и от време на време Рийд да ми е загатвал за такова нещо, това за мен бе внезапен и неочакван удар. И защо го е уредил и решил без да ми каже нито дума? Може би не е искал да ми стане болно. И все пак обзе ме нещастното чувство на отритнат. Преди да успея да дам израз на мислите си, Алисън продължи тихо, отбягвайки погледа ми, като ту почервеняваше, ту пребледняваше.

— Знам как си огорчен от заминаването на мистър Рийд. Ужасно е човек да загуби приятелите си. Макар и, разбира се, хората да могат да поддържат връзка помежду си и след раздялата.

Странна тишина.

— В същност, Роби… — изведнъж Алисън вдигна глава, — ние с мама също заминаваме.

Трябва да съм пребледнял, устните ми едва изрекоха думата:

— Къде?

Накланяйки се към мен, тя заговори бързо и сериозно.

— Главното са заниманията ми. Знаеш, че мама гледа на тях като на нещо много важно и трябва да се водят от специалист. Мис Крамб не може повече нищо да ме научи. В Уинтън няма никой друг много по-добър от нея. Решено е да отида в Кралската музикална консерватория в Лондон.

— В Лондон? — това бе на другия край на света и близо, много близо до Съсекс.

Сега Алисън не можеше да скрие червенината си, беше ужасно, почти до болка смутена.

— Толкова си умен, а си страшно сляп за това, което става. Всички знаят, само ти не знаеш. Мама и мистър Рийд ще се женят.

Вцепенен, не намирах какво да кажа. Разбира се, трябваше да призная, че мисис Кийт е все още привлекателна жена, че двамата с Рийд имат еднакви вкусове и интереси. Но вместо да се зарадвам, аз се ужасих.

Продължително мълчание.

Накрая казах, чувствувайки се много зле:

— Ако заминеш, вече никого няма да имам.

— Не отивам завинаги — гласът й звучеше меко, изпълнен с доброта и обич. — Знаеш, че трябва да мисля за пеенето. Но не е настъпил краят на света, Роби. И не прави преждевременни изводи — запомни, утрото е по-мъдро от вечерта.

Опечален и самотен аз гледах втренчено напред, слънцето започна да се плъзга зад планините, от парахода на пристана долетяха три резки изсвирвания — предупреждение, че скоро ще отпътува.

— Трябва да бързаме! — възкликна Алисън. — Тръгват съвсем скоро.

Неочаквано тя ми се усмихна нерешително, почти с молба, и протегна ръка да ми помогне да се изправя. Докато бързахме надолу към кораба, имах странното чувство, че въпреки цялата й твърдост, неувереност, същата като моята, владееше и нея. Параходът отново изсвири, продължително като сирената на завода. Празникът ми свърши. Изведнъж със замряло сърце аз се видях сам и изгубен. Бъдещето се издигаше пред мен подобно на стена.

Осма глава

Последната събота на юли… Обхванат от собствените си горести, бях забравил, че на този ден ставаше изложбата на цветя и едва по обяд, след работа на път за в къщи си спомних за нея. Когато стигнах Луамънд вю, нямах никакво настроение за следобедните събития. Но обещах на Мърдок да отида и в два часа влязох в стаята си да се приготвя. Шумът от тежки, макар и несигурни стъпки над мен един-два пъти ме накара да се спра и накрая се принудих да се кача горе.

Старецът, измит и спретнато облечен, се гласеше пред огледалото, с треперещи пръсти и зачервено лице се опитваше да завърже вратовръзката си. Дрехите му бяха изчеткани, обувките — хубаво лъснати, като в онези честити дни. Сложил си бе колосана бяла риза, стегната около врата.

— Ти ли си, Робърт? — въпреки че пръстите му трепереха, гласът му звучеше равно и той не премести очи от огледалото.

За миг останах безмълвен, изстинах, независимо от жегата, когато го видях какво прави.

— Къде отиваш?

— Къде отивам ли? — най-после успя да направи възела и протегна врат. — Какъв въпрос! Отивам на изложбата на цветя, разбира се.

— Не… не… Не се чувствуваш толкова добре, за да ходиш.

— Никога в живота си не съм се чувствувал по-добре.

— Страшно е горещо. Сигурно ще ти стане зле. Трябва да почиваш.

— Цяла седмица почивам. Нямаш представа колко уморително е да се почива.

— А кракът… — опитах и последният аргумент. — Много куцаш, как ще вървиш?

Той се извърна от огледалото и макар главата му леко да се поклащаше, спокойно ми се усмихна.

— Скъпо мое момче, разликата между двама ни е, че ти много лесно се предаваш. Колко пъти съм ти казвал да не се даваш така лесно. Нима очакваш аз, главата на семейството, да стоя настрана през този най-голям за Мърдок ден? Освен това винаги съм обичал цветята. Цветята и хубавите жени.

Изчервих се при неговия анализ на характера ми — просто усетих колко е точен и сега ужасен го гледах как облича сакото си и важно измъква твърдите си маншети. През последните седмици се чувствуваше зле, а сега с огромно безразличие се готвеше да се забавлява. Само това беше достатъчно да парализира всичките ми дипломатически способности. Оказа се невъзможно да го откажа от целта му…

— Е, добре — каза той, най-после доволен от външния си вид и взе бастуна си, — ще имам ли удоволствието да се радвам на твоята компания? Или би желал да отида сам?

Трябва да отида с него, разбира се. Как мога да го пусна да се загуби сред толкова хора и в такъв ден като днешния? Последвах го, а той, държейки се здраво за перилата и не съвсем сигурен в краката си, слезе по стълбите.

Навън множество граждани, мъже със сламени шапки, жени с леки рокли, се движеха по пътя към градината на Овъртън хауз, където се провеждаше изложбата. Смесихме се с безгрижния поток от хора и аз си помислих, че поне в тая тълпа няма да срещнем някой от дядовите приятели с лоша репутация. Облекчен малко от тая мисъл, но опасявайки се от малко неуверения му вървеж, аз предложих ръката си.

Ужасна нетактичност. Раздразнен, дядо отказа помощта ми.

— За какво ме мислиш? Изкопаемо… мумия? — правейки всичко възможно да прикрие влачещия се крак, той изопна тяло и се опита да издуе гърди както по-рано. — След пет години вероятно ще те помоля да ми поръчаш стол на колела. Но сега — такова нещо с мен — по никакъв начин!

Даже и най-лекият намек, че силите му чезнат, беше страшна грешка. Мразеше дори да помисли как отслабва и твърдо затваряше очите си пред факта, че не може да живее вечно. В същност той успяваше да се носи изправен — въпреки тревогите си, принуден съм да призная това. Облечен по-добре от обикновено, дори и да допуснем, че влачи крака си и поклаща слабо главата си, той представляваше внушителна фигура. Наистина, бялата му коса, която се подаваше изпод шапката, го правеше удивителен — към него се обръщаха погледи, дядо се чувствуваше център на внимание, перчеше се и вървеше редом с мен.

— Забележи, Робърт — прошепна ми той с възвърнато самодоволство, — онези двете дами в ляво. Много са елегантни. А и какво красиво слънце. За нищо на света не бих пропуснал това.

Щом приближихме входа, където временно бяха монтирани дървени турникети, дядо показа със замах два безплатни пропуска, предварително получени от Мърдок. Той е непоправим.

Приятно беше в това оградено място, една от най-хубавите и най-големите градини в графството, придобило сега празничен вид от половин дузината големи палатки на червени ивици за експонатите, от няколкото малки, поставени за изложба на семена и градински инструменти и от площадката за кафе на открито, където, разположен край фонтана, градският оркестър свиреше нежен валс. Подрязаните тревни площи и сенчести дървета, движението на ярките дамски рокли, аленото и златистото в униформите на оркестрантите, звуците на музиката и фонтана, шумът от благовъзпитаните разговори — всичко това накара дядо да разцъфне още повече. Краката му потъваха в меката трева. Ноздрите му се разшириха.

— Винаги съм имал вкус към аристократичното. То е стихията ми.

Той се поклони на няколко души, които изглежда не го познаха, после, без ни най-малко да се смути, започна да си тананика и накуцвайки, да оглежда мястото.

— Красиво, много красиво — вълнението малко го удряше в главата. Остана любезен и въздържан. Но започна да приема, че всичко тук е устроено в негова чест. — Виж! Тая там не е ли мисис Босъмли?

— Не! — той винаги бъркаше хората, „далекогледството“, с което толкова се гордееше, завинаги го беше изоставило.

— Е, нищо. Но и тя е хубава жена. По-късно ще поговоря с нея. Заведи ме при карамфилите на Мърдок сега. Винаги съм обичал карамфили. А и искам да видя дали е спечелил наградата.

Поведох го с облекчение. В далечината забелязах Алисън и майка й и най-голямото ми желание сега бе да избегна срещата с тях. Влязохме в големите палатки, пълни с цветя, оранжерийни плодове и отбрани зеленчуци. Не трябва да забравяме, че шотландците са известни градинари. В една палатка имаше наредени рози с чуден аромат и цвят, а друга, от купчина сладък грах се издаваше ухание, нежно като самите му цветове. Полюбувахме се на кошници мъхести праскови, великолепни аспержи, завързани със сини панделки, гроздове сочен мискет, гигантска тиква, пращяща от собствения си сок. Дядо ги разглеждаше с нарастващо удоволствие, придавайки си вид на познавач, лицето му бе по-червено от всякога поради задухата под нагорещения брезент. Виждайки го толкова щастлив, аз се засрамих заради опасенията си и се радвах за гдето този час не му бе отнет.

Стигнахме изложбата на карамфили. Тук, сред доста голяма група хора, събрани да разгледат с любопитство и респект един голям букет цветя на щанда, намерихме Кейт и Джеми с малкия Люк. След миг от кабината на участниците в изложбата излезе Мърдок, придружен от мис Юинг. Старецът беше много доволен от срещата със семейството. Здрависа се с всички, дори с детето на Кейт, което с обич наричаше Роби. После, поглеждайки околните наблюдатели, сякаш благосклонно им се доверяваше, високо прошепна на Мърдок, така че всички да чуят:

— Каква е присъдата, моето момче? Получи ли медала?

Мърдок кимна самодоволно към щанда.

— Виж сам!

На централния букет карамфили, необикновено красиви цветя в нежен оттенък на жълто с бледомораво по края на листенцата, висеше картичка с позлатени краища и едва засъхнало мастило: „Сребърният медал на Бауърс за най-добра изложба на цветя — мистър Мърдок Леки от Далримпъл и Леки, пепиниерист, Драмбък“.

— Не е по-лош от Александровския — обясни бързо мис Юинг. — Много сме доволни.

Макар и добре да се бе представил, Мърдок не беше осъществил амбициите си докрай. Но за дядо това нямаше значение. За него медалът си е медал. Лицето му зачервено гореше.

— Мърдок, гордея се с теб! Правиш ми чест, ако ми дадеш предимството пръв да си окача красивото ти цвете…

Мърдок протегна ръка, взе един карамфил от букета, откъсна стеблото и го пъхна в петлика му.

Типичен жест и въпреки че Мърдок не изглеждаше особено доволен, петликът несъмнено завърши видът на дядо. Той се усмихна на всекиго от нас, после устните му трепнаха.

— Заведете ме, където ще раздават наградите. Не съм уморен, запомнете! Но ще поседя там и ще чакам докато ни дадат медала.

Щом дядо се настани на градинския стол под сянката на една висока акация, по-близо до оркестъра и редом с Кейт и Джеми, почувствувах, че временно мога да снема отговорността от себе си и се възползвувах от това, за да се изплъзна. През следващия половин час няма да му липсвам; той вече взе на коленете си сина на Кейт и с лека снизходителна усмивка го питаше:

— Роби, помниш ли оня ден, когато ходихме с теб да караме кънки на езерото?

Докато прекосявах поляната, чух пискливия глас на момченцето:

— Остави кънките, дядо. Разкажи ми за зулуите.

Обиколих безцелно из няколко палатки, но с крайчеца на окото си гледах за тях. Следващата седмица Рийд заминаваше на юг, а няколко дни по-късно Алисън и мисис Кийт щяха да се присъединяват към него — сватбата щеше да стане тихо в края на месеца в Лондон. Интересно, нещастието ми се увеличи от факта, че след последната ни среща Алисън беше пяла чудесно в залата „Свети Андрю“. Наранен, останал вече сам, аз избягвах срещата с приятелите си, но чувствувах необходимост да им кажа довиждане.

— Моля те, не гледай така трагично, Роби. Трябва да се гордееш с успеха на Мърдок.

Мисис Кийт, с широка шапка от мека слама и бяла гарнитура, стоеше с Рийд до оркестъра, гледаше ме отстрани и леко ми се усмихваше — не така критично, както напоследък.

— Трагично ли гледам? — сепнах се аз и заекнах. — Мърдок не спечели златния медал.

— А нима можеше — каза Джейсън, — след като аз месеци наред тайно отглеждах тиквички в едно сандъче на прозореца?

— Мило мое момче — тъмните очи на мисис Кийт гледаха весело. — Напълно си прав. И все пак, хубаво ще е, ако се поразвеселиш поне малко.

Шепнешком направих твърд опит да се защитя.

— Естествено, човек не може да очаква да му се хиля в лицето, когато някои хора, които обичам, заминават.

Рийд поклати глава.

— Животът е ужасно нещо, Роби. Не би ли дошъл с нас да хапнем ягоди и крем. След половин час имаме среща с Алисън в градината за чай.

— Да, ела… — каза мисис Кийт. — Ще бъдем там в четири часа.

— Добре.

Когато отминаха, аз се обърнах, влязох в друга палатка и там дълго се взирах в китка пащърнак. Мразех пащърнака и в същност не мислех за него. Леката ирония, която проникваше в искрено приятелския тон на Джейсън, изведнъж ме накара да се видя такъв, какъвто трябва да съм в очите на другите. О, господи! Какъв глупак съм! Не знаех нищо за живота, не разбирах най-главното в него. Съществувах в света на мечтите, малка жертва на собствената си фантазия. Благодаря на бога само, че не се разревах и не се показах идиот пред тях.

В четири без пет се отправих към градината за чай.

И тогава, провирайки се пред тълпата, забелязах как Кейт ми маха от мястото, където седеше дядо. Нещо повелително в знаците й ме накара да забравя безкрайното си нещастие и аз бързо се втурнах напред.

— Дядо не е добре — задъхано говореше тя. — Изпратих Джеми за лекар, но сега е още по-зле. Изтичай до входа и телефонирай за файтон.

Заобиколен от няколко добри самаряни, старецът лежеше на тревата, която преди час газеше. Беше се превил настрани, ръката му лежеше извита, сякаш изкълчена. Очите му, загледани в една посока, бяха отворени, едната половина на устата му дишаше шумно, другата беше неподвижна. Бялата му коса бе разрошена. Имаше дивия тъжен вид на останалия без трон Лир след нощната буря. Макар и да не знаех много за тия неща, разбрах, че е получил удар. Когато се затичах към входа, вече се готвеха да обявят наградите. Оркестърът, завършил програмата си, изсвири за финал „Боже, краля пази!“ и той прозвуча ужасно в ушите ми.

Девета глава

Неделя е, наближава полунощ. Този път грешка няма — старецът умира. Това усещане владее стаята му, където седя и го наблюдавам, владее заспалата къща, владее дори нощта отвъд дома. Цял ден цари атмосфера на очакване, на благовъзпитано държание — Мърдок и Джеми разговарят долу тихо с татко, Кейт шътка на малкото си момче, щом то енергично викне, докато играе на топка в задната градина, баба на пръсти пече цяла камара кифли. Това се нарича „в очакване на края“ и семейството се прибира с чувството на почтително разочарование, че старецът „се бави“, въпреки трите поразяващи, последвали един след друг удара и предричането на доктор Галбрайт, че няма да го бъде дълго. Никой не протестира срещу привилегията ми да седя при него, всички признават това мое право, резултат от привързаността ми, пък и е удобно, когато някой има желание да се лиши една нощ от хубав сън.

Тишината плаши, макар да дръпвам щорите и да отварям прозореца; нахлуването на топлия въздух отвън и беззвездната нощ не ми донасят облекчение. Дядо лежи по гръб, вече не хърка, а едва диша през отворената си уста, цялата му физиономия се е опънала. Преди да се прибере, баба избърсва изостреното, почти безчувствено лице, причесва белите коси и съживява у мен едно неясно впечатление от онази негова великолепна поява на изложбата за цветя. Възрастта беше превърнала тялото му в развалина, без обаче да успее да го смали.

Гледам го тъжно, но с облекчение, защото той решава един лош проблем по най-лекия начин и неволно изпадам в размисъл: сигурно този е мигът, когато човек преценява стойността на живота си, ужасния момент на раздяла, през който всички ние трябва да минем. Какви безумства, какви грехове беше извършвал! Никой по-добре от мен не познава слабостите и твърдоглавието на стареца, защото вече с примесено с ужас чувство започвам да различавам в това тъжно и глупаво момче, в мен самия, същите черти, наследени от него. Но аз ги отстоявам, тези неспокойни дълбини на индивидуалността, защото като дядо вече и аз се съмнявам в общоприетите норми. Плахите, облагородяващи добродетели никога да не постъпваш подло, да си добър, да вдъхваш обич, навярно тежат повече от сто основни недостатъка.

Трябва да съм задрямал до леглото. Разбудих се от опита на стареца да говори. Наведох се ниско и успях да доловя думата:

— Алкохол…

Това не бе разкаяние на смъртния одър, нито обръщение към светия дух. Имаше предвид онова питие, към което отдавна се бе пристрастил и от което сега изпитваше остра нужда. То нямаше да му помогне, както нямаше да му помогнат и другите му наклонности, но тъй като лекарят не си стори труда да наложи забрана върху него, аз заопипвах пътя си към салонния бюфет. Там намерих вече купена, макар не без неодобрението на татко, бутилка за посетителите, които тежката загуба щеше да доведе у дома и които като мистър Маккелър „щяха да вземат участие в погребението“. Налях малко в една чаша, чисто — не понасяше вода в него — и си помислих: каква ирония, накрая старецът щеше да пийне чашка от собственото си погребално угощение.

Благодарен е за уискито, което глътва много трудно. И промърморва:

— Ядене и пиене.

Тези са последните му думи. В тази случайна фраза откривам странно значение, сбита оценка на философията му за живота.

Часовникът бие три часа и аз се залюлявам, клюмнал от умора. Виждам как сега старецът бързо умира, минутата, в която ще премине към вечността, наближава. Изведнъж вратата се отваря и баба със свещ в ръка, с шапчица и дълга бяла „нощница“ влиза в стаята, водена от инстинкта, селският инстинкт, който безпогрешно и със страхопочитание усеща приближаването на смъртта. Този път тя не чете на глас „книгата“. Премества поглед от умиращия към мен, тихо взема стола ми и аз отивам до прозореца.

Чувствува се приближаването на зората: невидимо раздвижване, птица се движи непредпазливо, забелязват се слабите очертания на трите кестена. Баба се държи великолепно. Сега тя се страхува от тъмния призрак в стаята пред нас, напомнящ й, че и тя самата е смъртна. Но от омразата се е очистила. Горчивината, враждебността, някога преобладавали в този малък свят, обитаван от нас тримата, сега изглеждаха нелепи и далечни. През последните месеци, докато той отслабваше, тя се извисяваше и не от жалост, а по-скоро тъжно осъзнала собствената си стойност, тя силно заобича стария си неприятел.

Ето, най-сетне. Нещо изчезна. Смъртта на човек в пълния разцвет на силите му е нещо страшно, насилствено, нежелано. Но този старец е уморен. Една лодка се откъсва лесно от брега, без да пръска. Баба ме поглежда, леко кимва, за да потвърди, и става.

Наблюдавам я как закрепя нагоре провисналата брадичка, поставя две монети върху затворените му очи — още един селски обичай. С дълбока мъка гледам лицето, навеки застинало и неподвижно. Стигнал е вече до онова място — тъмно или светло, не знам, но там повече безумства не могат да се вършат. Избягва от всичките си преследвачи и ищци, и най-вече от себе си.

Баба шепнешком ми дава нареждания, аз се обръщам и спускам щорите. Зазорява се, кестените се очертават ясно, полята не са така сгушени едно в друго, на изток — тъмно, оранжево петно. Духвам свещта. Изведнъж от фермата на хълма, сякаш подигравайки се на загасналия пламък, се надига високото дръзко предизвикателство на един петел.

Десета глава

Във вторник след гробищата всички насядахме в гостната на лека вечеря от шунка с яйце. Макар и не разточително, по нареждане на татко погребението се извърши хубаво, от почти най-добрия гробар в града. Потривайки ръце и изпълнен с куртоазия, татко доведе мистър Маккелър от гробищата направо у дома. Баба седеше в дясно от адвоката, а Кейт вляво, Мърдок и Джеми се намираха в дъното на масата от двете му страни, Адъм — начело, до татко.

— Мисля, че всичко мина много добре — нетърпелив да получи одобрение, татко питаше Маккелър с очи. — Вземете си две яйца, приятелю. Да, не ми се искаше да се перча. А от друга страна винаги съм обичал да правя каквото трябва. Освен това в известен смисъл, ако ме разбирате, дължахме му го.

Очакваше се някакъв отговор от адвоката. Той пое от Кейт чашата си чай и сухо каза:

— Мисля, че погребението съответствуваше на обстоятелствата.

Татко изглеждаше малко смутен: досадно е, но никога не можа да накара Маккелър да го хареса. Благодарен беше загдето Адъм отбеляза:

— По-добро никой не може да желае.

Маккелър повдигна широките си рамене:

— Когато човек стигне до там, той изобщо нищо не желае.

Татко и Адъм си размениха погледи, изпълнени с разбиране, сякаш сключваха съюз срещу този груб натрапник. Въпреки че пристигна едва тази сутрин, Адъм вече успя да увери татко, да го успокои по въпроса за къщата; в крайна сметка тя вероятно ще бъде продадена на детската градина и той спокойно му предложи, а когато татко се поколеба, също така спокойно откъсна чек и в същност до такава степен изцяло го спечели, че във файтона на път за в къщи те тихо изпаднаха в обсъждане на възможните „случаи“ за новия капитал на татко, застраховката, дошла най-сетне при него.

— Опитайте кифличките ми, мистър Маккелър — каза баба.

— Да, наистина ще ги опитам.

Адвокатът си похапваше добре и макар пред татко и Адъм да мълчеше, с Кейт и старата дама разговаряше оживено на тежкия си стил. Той беше пламенен защитник на шотландското самоопределение и тук с баба намериха общ език. Изглеждаше приведен ниско над чинията си, а очите му шареха по масата и объркваха всички.

Трябва да призная, че отбягвах стоманения му поглед. При гроба, една плитка дупка на моравата, бях удостоен с почетната длъжност „да държа връвта“ и аз, с моята слаба воля и нелепо държание, се показах ужасен глупак. Щом спуснахме ковчега, тялото ми започна да се тресе, избухнах в силен рев… и това на моята възраст! Този спомен ме караше да провеся засрамен глава.

— Имате ли точната сума на полицата? — попита Адъм небрежно.

— Да, имам я — Маккелър говореше официално. Тези двамата — представителят на застрахователната компания в големия град, любителят на чудатите дела, и адвокатът — статистик в малкото градче — не се обичаха. Интересен тип е този Маккелър: от няколко години вече винаги, щом ме видеше на улицата, ми кимваше с глава. Бавен, солиден, твърд като скала, той по-скоро би умрял, отколкото да промени и половин пени в баланса на сметките си. Да се каже, че е честен, ще е абсурдно недооценяване. Той беше верен страж на честността; винаги, когато му се предлагаха повече от полагаемите три процента, той клатеше глава и за това имаше една особена фраза: „Лоша работа. Да, да, лоша работа“. Явно не се доверяваше на Адъм като на опортюнист, младеж, който напусна кантората му почти без предупреждение, и винаги се е изтласквал нагоре за сметка на другите.

— Каква ли сума може да се е натрупала? — продължаваше да настъпва Адъм.

— Седемстотин осемдесет и девет лири, седем шилинга и три пенса… точно.

Адъм наклони глава, а татко пребледня при размера, огромния размер на сумата. Не можех да не си помисля за дядо, който толкова мразеше тази полица, че ми беше забранил изобщо да я споменавам в негово присъствие. Слава богу, че не може да чуе радостния шепот на татко.

— Кога можете да я изплатите?

— Веднага — Маккелър остави бавно вилицата и ножа и бутна чинията си настрани.

— Още чай, мистър Маккелър?

— Не, благодаря. Добре си похапнах.

— Тогава глътка уиски — предлагаше гостоприемно татко — педантичният трезвеник.

— Е, добре, щом настоявате.

Когато сложиха първата чашка пред Маккелър, аз тихо се надигнах от стола си с намерението незабелязано да се измъкна. Но този упорит и проницателен поглед падна на мен като прожектор.

— Къде отиваш?

На помощ ми дойде татко:

— Още е малко разстроен… може би забелязахте на погребението. Добре, ще те извиним, Робърт.

— Седни, момче! — Маккелър решително глътна уискито. — Не е голямо уважение към паметта на стария човек да се измъкнеш по средата на церемонията. Ако изобщо го зачиташ, а ти си единственият тук с тези претенции, би могъл от приличие да изчакаш, докато свърша.

Смутен, потънах в стола си. Никога преди това Маккелър не е разговарял с мен с такъв тон. Той ме оскърби и унижи.

— Тогава да продължим — каза рязко Адъм.

— Както искате — Маккелър извади от вътрешния си джоб някакви документи. — Ето я полицата, номер 57 430, дарение от Александър Гау. А ето и завещанието. Ще ви го прочета.

— А това за какво е? — Адъм се ядосваше на педантичното бавене на юриста. — Защо е целият този брътвеж? Бях във вашата кантора, когато го съставихте, аз съм му свидетел и го знам наизуст.

Маккелър даде вид на изненадан.

— По-правилно ще е, ако го прочета. Няма да отнеме и минута.

— Разбира се — позамаза нещата татко.

Маккелър сложи очилата си и с бавен, отчетлив глас прочете завещанието. То беше кратък обикновен документ. Дядо оставяше всичко на мама, а в случай на смърт, на нейния наследник — на татко.

— Добре — изпусна доволна въздишка татко. — Точно както трябва. Сега вече няма какво да ни пречи.

— Почакайте! — Маккелър почти изкрещя тая дума и в същото време удари с големия си юмрук по масата. Последва тишина. Той се огледа, наведе се над документите с онази бавна, ехидна усмивка, внимателно скривана досега, сбърчи гъстите си вежди, опъна строгите си устни. Приличаше на човек, комуто най-после са разрешили да разкрие и да се наслади на някаква чудна тайна.

Погледът му отново ме намери и с нескривана доброта се задържа върху мен. После той каза:

— Има допълнение към завещанието, саморъчно написано допълнение с дата двадесети юли 1910 година.

Татко възкликна, но аз почти не го чух. Колко ясно помнех този ден, ден на мъка до смърт, когато загубих стипендията Маршъл и загина Гавин.

Маккелър продължи, като оставяше всяка дума да проникне до съзнанието, сякаш му доставяше удоволствие да терзае татко, с всяка отделна дума да му нанася удар.

— В този ден, двадесети юли, Денди Гау влезе в кантората ми. Наричам го Денди, защото въпреки всичките му несполуки и беди, аз се гордея да кажа, че той ми беше приятел. Направо ме попита дали мога да изменя условията на полицата. Дълго разговаряхме с него този следобед. И в резултат всичките пари, до последното пени, казвам ви, до последното пени, и се кълна в бога, именно до последното пени, остават на това момче тук, Робърт Шанън, под мое опекунство да му дам възможност да завърши Медицинския факултет на Уинтънския колеж.

Мъртва тишина. Пребледнях, гърлото и сърцето ми се свиха. Не можех да повярвам. Толкова бях свикнал с нещастието, толкова бях съсипан — просто това бе още един похват на сляпото небе, което се прави, че ме издига, за да мога пак, но още по-жестоко да се сгромолясам.

— Опитвате се да ме измамите! — изскимтя татко. — Не може да е направил такова нещо. Не е имал право!

Ехидната усмивка се разшири.

— Имаше всички права по тази полица. Не можеше да я залага, нито да погасява частични дългове с нея, докато е жив, но тя беше негова, за да може по желание да я прехвърля и завещава.

Татко метна жален поглед към Адъм.

— Така ли е?

— Мама се съгласи само при тия условия — Адъм гледаше Маккелър свирепо. — Не е бил с всичкия си.

— Но не и преди две години, когато състави допълнението към завещанието. Беше толкова нормален, колкото и вие сега.

— Ще оспорвам завещанието — каза татко с висок и странен глас. — Ще го отнеса в съда.

— Направете го — Маккелър престана да се усмихва. Той погледна Адъм, после татко с много заканителен поглед. — Да, направете го. А аз ви обещавам, че ще се боря с вас по своя собствена инициатива, ще се боря, дори ако трябва да отида в съда на графството и във Върховния съд. И в самия парламент ще го отнеса.

— Лошо ще е за вас, Леки. Тогава, скъпи приятелю, няма да има никакво водохранилище за вас — той помълча, наслаждавайки се на тази малка мелодрама, с която му се случи да се сблъска след толкова години сериозна практика. — Жена ви не пожела да премахне полицата, въпреки че по-голямата част тя сама плащаше. А колкото до стария човек, той нямаше възможност да вземе и един фартинг от нея. Но искаше тя да послужи за една добра и полезна цел. И ще послужи за тая цел или името ми да не е Дънкън Маккелър.

О, господи, нима наистина е вярно… този чудесен дар от дядо, и за него той не ми е споменавал нито дума? Продължавах да стоя с наведени очи. Едва дишах. Мускулите на лицето ми потрепваха от постоянна напрегнатост. Изведнъж чух гласа на Кейт, почувствувах ръката й на раменете си:

— Не знам какво мислят другите… според мен това е най-хубавото, което може да се направи с тези пари… да, най-полезното.

— Правилно, да, правилно — добави Джеми със силен шепот.

Благословена Кейт с лошия си характер и бучки на челото, и Джеми, който прави парите да изглеждат чисти и почтени… скромно се надявам тяхното момченце да израсне в по-малко затруднения от мен. Нагъвайки документа, Маккелър се обърна към мен и стана:

— Утре в десет в кантората! Но междувременно сега можем да повървим заедно по пътя. Глътка чист въздух няма да ти навреди.

Излязох с него от къщата като сляп. Идва такъв момент, когато нервите на човек се опъват до скъсване и той повече не може да издържа.

Единадесета глава

Късно тази вечер един развълнуван бозайник от вида Homo sapiens25, обитател на малкото градче, се връща от дома на адвоката Маккелър изпълнен с вяра, онова злочесто, но с гореща кръв гръбначно Робърт Шанън. Въпреки че това своеобразно двуного същество е в същност на осемнадесет години и неотдавна на собствените си приведени плещи чувствуваше ужасния товар на годините, на една почти несподелена любов и на безброй други беди, той още не е закоравял и възмъжал. А сега, усещайки спокойната тиха красота на нощта, на огромната ясна нощ, в която звездите пеят, а под тях пее и неговото сърце, той гледа право напред, зачервен и съсредоточен.

Бъдещето е широко отворено пред него. Сухият шотландски адвокат, който толкова дълго разговаря с него, ще действува като негов опекун и съветник, като негов приятел. Вече няма никога да се върне в завода. В началото на новата учебна година следващия месец ще отиде в университета, ще живее в студентските общежития, с радост ще се залови с медицинските науки. Биология… практическа зоология… тези магически имена предизвикваха яркия цвят на бузите му. Вече долавя задушливия мирис на формалин и канадски балсам, вижда дългия ред цайсови микроскопи, всеки един с чудесните си имерсионни обективи, и един от тях ще бъде негов — напук на бедния мистър Смит, когото той ще се радва отново да види. Само като помислиш! Защо пък, ако има късмет, още първия семестър може да му разрешат дисекция на малка акула — mustelus canis.

Имаше достатъчно пари да завърши; малкото дългове, оставени от дядо, Маккелър ще покрие с не повече от двадесет лири. Ако у дома му говорят неприятни неща — тук изразът на лицето му става груб, — каза му да не обръща никакво внимание. Скоро завинаги щеше да напусне Луамънд вю.

Да, бъдещето му е открито и бляскаво. Рийд и Алисън може да заминават, но той също заминава… Ще им покаже, че не му е съдено да бъде неудачник. Чувствата му към Алисън малко се промениха, увлечението му стана по-сдържано. Може би в живота на великия зоолог няма място за жени? А може пък някой ден във Виена една известна примадона ще пее в главната роля на Кармен, а един сериозен знаменит лекар с лентичка в петлика и малка подстригана брадичка тихо ще влезе в ложата на авансцената.

Не, не, тези мечти принадлежат към времето на юношеството, което момчето е оставило зад себе си. Напред имаше работа… сериозна, да, славна работа в лабораторията.

Но, почакайте… още един миг накрая, една последна непоследователност на момчето, преди да го оставим. Минавайки по църковната улица, от дясната му страна се издига тъмната, презирана от него сграда на църквата „Светите ангели“. И той, този светъл дух вече не се нуждае от нищо в това място, което повече не го примамва. Храбро се бе съпротивлявал на всички хитрини на каноник Рош да го върне към него. Тъгата не го свали на колене… Мина времето, когато беше с капаци на очите, практически сега той бе на път да стане свободомислещ човек.

Но в този миг неочаквано го сграбчва и задушава една непреодолима сила. Запомнете — чел е всичко: от „Произход на видовете“ до „Животът на Исус“ от Ренан, смял се е над басните за Адамовото ребро, съгласявал се е с остроумния френски кардинал, чието име бе забравил, че християнството почива на един прелестен мит. Но надигналото се сега в него бе нещо, от което не ще може никога да е освободи, нещо, което ще го преследва до мига на смъртта му.

Изправени сме пред един спад на интереса от първа величина. Но се заклехме, независимо от всичко, да казваме истината. Още колко пъти в бъдеще този Робърт Шанън ще снове между апатията и разпалеността, ще се издига и отново ще се проваля, не можем да предскажем, както и не можем да кажем още колко често ще се помирява и ще се кара с онова същество, към което са устремени всички човешки пориви. Но факт е, че сега неудържимо почувствува необходимост да изрази възторга на душата си в кънтящата тишина на храма. Изведнъж усети, че благодарствената му молитва няма да иде напразно. И засрамен, той се спусна в тъмната черква.

Последно можем да кажем, че там не се бави дълго. Вероятно той остава само да запали свещ за едно пени или да прошепне няколко несвързани думи пред мрачния олтар. А може и да е нещо повече. Когато се появява, леко замаян от ярките звезди и северното сияние, озарило сега полярното небе, той тръгва по-живо и стъпките му ясно кънтят по безлюдната улица.