Зеленият път

1.

Седях в солариума на „Джорджийските борове“ с писалката на баща ми в ръка и времето беше изгубило значението си за мен, защото си спомнях нощта, в която с Хари и Бруталния отведохме Джон Кофи при Мелинда Мурс, за да се опитаме да й спасим живота. Написах за това как упоихме Уилям Уортън, който се смяташе за втори Били Хлапето. Написах за това как завързахме Пърси в усмирителната риза и го натикахме в карцера. Написах за странното ни нощно пътуване — едновременно ужасяващо и ободряващо — и за чудото, което се случи накрая. Видяхме как Джон Кофи връща към живота една жена, не просто от гроба, а от онова, което ни се струваше самото му дъно.

Пишех и съвсем бегло съзнавах около себе си онова, което в „Джорджийските борове“ се нарича живот. Старците слязоха долу на вечеря, после се събраха в Развлекателния център (да, имате право да се засмеете) за вечерната си доза телевизионни сериали. Като че ли си спомням, че приятелката ми Илейн ми донесе сандвич и че й благодарих и го изядох, но не мога да ви кажа по кое време бе това или с какво е бил той. Бях се пренесъл в 1932 година, когато обикновено купувахме сандвичите си от покритата с библейски надписи количка на стария Ту-Ту — със студено свинско за пет цента, с говеждо за десет.

Спомням си, че сградата утихна, когато живеещите тук реликви се приготвиха за поредната нощ на лек и неспокоен сън. Чух Мики — може би не най-добрият санитар тук, но определено най-любезният — да пее с приятния си тенор „Долината на червената река“, докато обикаляше да раздава вечерните лекарства: „Казват, че от долината си отиваш… Ще ни липсват светлите ти очи и усмивката ти мила…“ Песента ме накара отново да си спомня за Мелинда и за онова, което каза на Джон след чудото. „Сънувах те. Сънувах, че се скиташ в мрака, в който се скитах и аз. И се открихме.“

„Джорджийските борове“ стихнаха, настъпи и мина полунощ, а аз все още пишех. Стигнах до мястото, когато Хари ни напомни, че макар да сме върнали Джон в затвора, без да ни хванат, все още ни очаква Пърси. „Тази нощ няма да свърши, докато не се оправим с него“ — струва ми се, каза той.

И тук дългият ми ден на писане най-после приключи. Оставих бащината си писалка — само за няколко секунди, мислех си аз, за да мога да раздвижа скованите си пръсти — после положих чело върху ръката си и затворих очи, за да им дам почивка. Когато отново ги отворих и вдигнах глава, през прозорците ме огря утринното слънце. Погледнах часовника си и видях, че минава осем. Бях спал, положил глава върху ръцете си като стар пияница, в продължение на около шест часа. Треперейки се изправих, като се опитвах да раздвижа гърба си. Помислих си да сляза долу до кухнята, да си взема няколко препечени филийки и да отида на утринната си разходка, после погледнах към пръснатите върху бюрото изписани листове. Внезапно реших да отложа разходката за известно време. Имах работа, да, но тя можеше да почака и тази сутрин не бях в настроение да си играя на криеница с Брад Долън.

Вместо да се разхождам, щях да довърша разказа си. Понякога е най-добре да продължиш докрай независимо от протестите на ума и тялото ти. Понякога това е единственият начин да свършиш. А онова, което предимно си спомням за онази сутрин, е колко отчаяно исках да се освободя от упорития призрак на Джон Кофи.

— Добре — казах аз. — Още малко. Но първо…

Слязох до тоалетната в края на коридора на втория етаж.

Докато стоях вътре и се облекчавах, случайно погледнах нагоре към детектора за дим на тавана. Това ме накара да си помисля за Илейн, която предишния ден беше привлякла вниманието на Долън, за да мога да отида на разходката си и да свърша малката си задача. Излязох от тоалетната с усмивка на уста.

Върнах се в солариума и вече се чувствах по-добре (и много по-облекчен в слабините). Някой — несъмнено Илейн — беше оставил до ръкописа ми чайник. Преди да се захвана за работа, жадно изпих чая, първо една чаша, после и втора. След това седнах на бюрото, свалих капачката на писалката и отново започнах да пиша.

Тъкмо напълно потъвах в разказа си, когато върху мен падна сянка. Вдигнах поглед и почувствах, че ми прималява. Между мен и прозорците стоеше Долън. И се хилеше.

— Липсваше ми, като не излезе на утринната си разходка, Поли — рече той, — та реших да дойда да видя какво замисляш. Да се уверя, нали знаеш, че не си болен.

— Много си любезен — отвърнах аз. Гласът ми звучеше нормално — поне засега — но сърцето ми силно биеше. Страхувах се от него и не мисля, че разбирах това едва в този момент. Той ми напомняше за Пърси Уетмор, а аз никога не съм се страхувал от него… но когато познавах Пърси, бях млад.

Брад се ухили още повече, но от това не стана по-приятен.

— Хората ми казаха, че си бил тук цяла нощ, Поли, че си писал малкото си докладче. Виж сега, това просто не е хубаво. Старчетата като теб се нуждаят от хубавичка почивка.

— Пърси… — започнах аз, после видях, че започва да се мръщи и осъзнах грешката си. Дълбоко си поех дъх и отново започнах: — Брад, какво имаш против мен?

За миг ме изгледа озадачен и навярно малко разтревожен. После пак се ухили.

— Старче — рече ми, — може би просто не ми харесва лицето ти. Между другото, какво пишеш? Завещанието си ли?

Той пристъпи напред и проточи шия. Закрих с длан страницата, върху която работех. Със свободната си ръка започнах да събирам другите листове и смачках няколко в бързината да ги стисна в безопасност под мишницата си.

— Виж сега — каза той, сякаш говореше на дете, — това просто няма да стане, миличък. Ако Брад иска да го види, той ще го види. И можеш да го предадеш на шибаната банка.

Младата му и ужасно силна ръка се затвори около китката ми и ме стисна. Прониза ме болка като зъбобол и простенах.

— Пусни ме — успях да продумам.

— Когато ми дадеш да видя — отвърна той и вече не се усмихваше. Лицето му обаче беше весело — такава веселост можете да видите единствено по лицата на хора, на които подлостта доставя удоволствие. — Дай да видя, Поли. Искам да разбера какво пишеш. — Ръката ми започна да се повдига от горната страница. От пътуването ни с Джон обратно през тунела под пътя. — Искам да видя дали не е свързано с мястото, където…

— Оставете този човек на мира.

Гласът прозвуча като силен удар с камшик в сух, горещ ден… и от начина, по който Брад Долън подскочи, човек би си помислил, че целта е била собственият му задник. Той пусна ръката ми, която падна обратно върху изписаните страници, и двамата погледнахме назад към вратата.

Там стоеше Илейн Конъли, която изглеждаше по-свежа и силна отколкото предишните дни. Носеше джинси, които подчертаваха стройните и бедра и дългите й крака. Косата й бе завързана със синя панделка. В обезобразените си от артрита ръце държеше поднос — сок, бъркани яйца, препечена филийка, още чай. И очите й горяха.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита Брад. — Той не може да яде тук.

— Може и ще яде — заяви му със същия сух, заповеднически глас. Никога преди не я бях чувал да говори така, но сега се радвах. Погледнах очите й и не видях нито следа от страх единствено гняв. — А вие ще се разкарате от тук, преди гадното ви поведение да е преминало от равнището на хлебарка до това на малко по-голяма гадина — на плъхус американус, да речем.

Той направи крачка към нея, едновременно неуверен и съвсем побеснял. Помислих си, че това е опасно съчетание, но Илейн дори не потрепери.

— Обзалагам се, че зная кой е задействал онази проклета аларма — рече Долън. — Най-вероятно е една стара кучка с лапи вместо ръце. А сега се махай от тук. Двамата с Поли още не сме си свършили разговора.

— Името му е господин Еджкоум — каза тя, — и ако някога отново ви чуя да го наричате Поли, струва ми се, мога да ви обещая, че дните ви на работа в „Джорджийските борове“ ще свършат, господин Долън.

— Абе, ти за каква се мислиш? — попита я той. Беше се изправил пред нея и се опитваше да се усмихне, но това не му се удаваше съвсем.

— Мисля се — спокойно отвърна тя — за баба на човека, който в момента е председател на парламента на Джорджия. Човек, който обича роднините си, господин Долън. Особено по-възрастните си роднини.

Усмивката му изчезна от лицето му така, както влажна гъба избърсва тебеширен надпис от черна дъска. На нейно място видях неувереност, допускане, че го лъжат, страх, че не е така, и логично заключение: това може да се провери съвсем лесно, тя трябва да го знае, следователно казва истината.

Изведнъж се разсмях и макар смехът ми да звучеше неуверено, той бе основателен. Спомнях си колко пъти Пърси Уетмор ни беше заплашвал с връзките си през онези ужасни стари дни. Сега за пръв път през прекалено дългия си живот отново чувах такава заплаха… но в случая тя бе отправена в моя полза.

Брад Долън яростно ме погледна, после отново върна очи към нея.

— Говоря сериозно — заяви Илейн, — отначало си мислех просто да оставя нещата така — вече съм стара и това ми се струва най-лесно. Но когато приятелите ми са подложени на такова отношение, аз не оставям нещата просто така. А сега се махайте от тук. И да не съм чула нито думичка.

Устните му помръднаха като на риба — о, колко ужасно му се искаше да каже още една думичка (навярно онази, която си римува с „бучка“). Но не го направи. Хвърли ми последен поглед, после мина покрай нея и излезе в коридора.

Продължително и пресекливо въздъхнах. Илейн остави подноса пред мен и седна от другата страна на бюрото.

— Внукът ти наистина ли е председател на парламента? — попитах аз.

— Наистина.

— Тогава какво правиш тук?

— Фактът, че е председател на парламента, го прави достатъчно силен, за да се справя с хлебарки като Брад Долън, но не го прави богат — със смях отвърна тя. — Пък и тук ми харесва. Харесва ми компанията.

— Ще го приема като комплимент — казах и наистина ми стана приятно.

— Добре ли си, Пол? Изглеждаш толкова уморен. — Илейн се пресегна над масата и отметна косата ми от челото. Пръстите й бяха разкривени, но докосването й бе прохладно и прекрасно. За миг затворих очи. Когато отново ги отворих, вече бях взел решение и казах:

— Добре съм. И почти свърших. Илейн, искаш ли да прочетеш нещо? — Подадох й страниците, които несръчно бях събрал от бюрото. Навярно вече бяха разбъркани — Долън наистина ужасно ме беше уплашил — но бяха номерирани и тя лесно можеше да ги подреди.

Илейн замислено ме погледна, без да поема ръкописа от ръцете ми.

— Наистина ли си свършил?

— Ще можеш да го прочетеш до утре следобед. Ако успееш да се справиш с почерка ми, разбира се.

Сега тя пое листовете и погледна към тях.

— Почеркът ти е прекрасен дори когато ръката ти очевидно е била уморена. Няма да имам никакъв проблем.

— Докато прочетеш тази част, ще съм свършил с целия ръкопис. Ще можеш да дочетеш края за около половин час. И после… ако все още искаш… бих желал да ти покажа нещо.

— Мястото, където ходиш повечето сутрини и следобеди ли?

Кимнах.

Тя се замисли, както ми се стори, продължително, после отново кимна и се изправи с листовете в ръце.

— Ще изляза — каза. — Тази сутрин слънцето е много топло.

— А драконът е победен — добавих. — Този път от прекрасната дама.

Тя се усмихна, наведе се и ме целуна над веждата на най-чувствителното ми място, което винаги ме кара да потръпвам.

— Да се надяваме — рече Илейн, — но от опит зная, че е трудно да се избавиш от дракони като Брад Долън. — Поколеба се. — Успех, Пол. Надявам се, че можеш да победиш онова, което терзае душата ти.

— И аз се надявам. — В този момент си помислих за Джон Кофи. „Не успях. Опитах се да го върна, но беше прекалено късно.“

Изядох яйцата, които ми донесе Илейн, изпих сока и оставих препечената филийка настрани за по-късно. После взех писалката си и отново започнах да пиша. Надявах се, че е за последен път.

За последен път.

Зелен.

2.

Когато онази нощ върнахме Джон обратно в блок Е, количката беше необходимост, а не просто удобство. Много се съмнявах дали би могъл сам да извърви целия тунел — да се движи приклекнал щеше да му отнеме повече енергия, отколкото изправен, а таванът бе твърде нисък за хора с ръста на Джон Кофи. Не ми се искаше да припадне там долу. Как щяхме да го обясним, освен че щеше да ни се наложи да обясняваме защо сме облекли Пърси в усмирителна риза и сме го затворили в карцера?

Но количката беше там — слава Богу — и негърът лежеше върху нея като изплувал на брега кит. Когато стигнахме до стълбището към склада, той слезе със залитане, после просто застана с наведена глава. Дишаше тежко. Кожата му бе толкова сива, че изглеждаше като овалян в брашно. Помислих си, че до обяд вече ще е в затворническата болница… ако дотогава не беше мъртъв, разбира се.

Бруталния ми хвърли мрачен, отчаян поглед. Отвърнах му със същото.

— Не можем да го носим нагоре, но можем да му помагаме казах. — Ти го хвани под дясната мишница, аз ще го хвана под лявата.

— Ами аз? — попита Хари.

— Върви зад нас и го задръж, ако видиш, че започне да пада назад.

— А ако не успееш да го задържиш, приклекни там, където смяташ, че ще падне, и омекоти удара — посъветва го Бруталния.

— Божичко — с изтънял глас отвърна Хари, — трябва да те показват в цирка, Брут, толкова си смешен.

— Имам чувство за хумор, да — призна той.

Накрая успяхме да качим Джон по стълбите. Най-много се притеснявах, че може да припадне, но се размина.

— Мини покрай мен и провери дали в склада няма някой задъхано наредих на Хари.

— И какво да кажа, ако има? — попита той, като ме стисна за ръката. — „Само наминавам“ — и после да дойда обратно тук ли?

— Не се прави на умник — рече Бруталния.

Хари открехна вратата и надникна вътре. Стори ми се, че остана в това положение прекалено дълго. Най-после се обърна е почти радостно изражение.

— Чисто е. И е тихо.

— Да се надяваме, че ще остане така — каза Хауъл. — Хайде, Джон Кофи, почти сме си вкъщи.

Той успя да мине през склада сам, но трябваше да му помогнем да изкачи трите стъпала до кабинета ми и после да се провре през малката врата. Когато отново се изправи, дишаше с хрипове и очите му лъщяха като стъкло. Освен това — с истински ужас забелязах аз — десният ъгъл на устата му висеше надолу и лицето му приличаше на онова на Мелинда, когато бяхме влезли в стаята й и я видяхме свита на възглавницата си.

Дийн ни чу и дойде от бюрото си в началото на Зеления път.

— Слава Богу! Мислех си, че никога няма да се върнете, вече почти бях решил, че са ви хванали, или че директорът ви е гръмнал, или пък… — Той млъкна, когато забеляза Джон. — Господи, какво му е? Изглежда така, сякаш умира!

— Не умира… нали, Джон? — каза Бруталния. Очите му предупредително проблеснаха към Дийн.

— Разбира се, че не, не исках да кажа, че наистина умира — нервно се засмя Стантън, — но, Божичко…

— Няма значение — прекъснах го аз. — Помогни ни да го върнем в килията му.

И отново се превърнахме в хълмове, заобиколили планина, но сега това беше планина, търпяла ерозия в продължение на милиони години, заоблена и тъжна. Джон Кофи вървеше бавно, дишаше през устата си като старец, пушил през целия си живот, но поне вървеше.

— Какво става с Пърси? — попитах. — Вдигаше ли шум?

— Отначало малко — отвърна Дийн. — Опитваше се да вика през лепенката, с която му залепи устата. Псуваше, струва ми се.

— Слава Богу — рече Бруталния. — Добре, че нежните ни уши бяха другаде.

— После само от време на време хвърляше къчове към вратата, нали знаете. — Дийн бе толкова облекчен от пристигането ни, че се разбъбри. Очилата му се плъзнаха по носа му, който лъщеше от пот, и той ги бутна нагоре. Минахме покрай килията на Уортън. Младежът лежеше по гръб и хъркаше като духов оркестър. Този път очите му бяха затворени.

Дийн забеляза погледа ми и се засмя.

— С него не съм имал никакви проблеми! Не се е помръднал, откакто се просна на койката си. Спи като заклан. А що се отнася до това, че Пърси от време на време риташе по вратата, нямах нищо против. Да ви кажа честно, даже се радвах. Ако не издаваше никакъв звук, щях да започна да се чудя дали не се е задушил от онази лепенка. Но това още не е най-хубавото. Знаете ли кое е най-хубавото? Че през цялото време беше спокойно като на Велики пости в Ню Орлиънс! Никой не е идвал през цялата нощ! Размина ни се, момчета! Успяхме!

Това го накара да се сети защо изобщо сме се захванали с цялото представление и попита за Мелинда.

— Добре е — отвърнах. Бяхме стигнали до килията на Джон. Едва сега започвах да осъзнавам думите на Стантън: „Размина ни се, момчета… успяхме.“

— Като с… нали разбираш… като с мишката ли беше? — попита той. Хвърли бегъл поглед към празната килия, в която Делакроа бе живял с господин Джингълс, после към карцера, откъдето смятахме, че е дошло мишлето. Гласът му беше съвсем тих, сякаш бе в голяма черква, в която шепти дори тишината. — Беше ли… — Преглътна. — Ами, нали разбирате какво искам да кажа — беше ли чудо?

За миг тримата се спогледахме, за да потвърдим онова, което вече знаехме.

— Върна я от проклетия гроб, ето какво направи — отвърна Хари. — Да, беше чудо, наистина.

Бруталния отключи двете ключалки на вратата и леко побутна Джон вътре.

— Хайде сега, голямо момче. Почини си малко. Заслужи си го. Ние само ще се оправим с Пърси…

— Той е лош човек — механично прошепна Джон.

— Несъмнено си прав, адски е гаден — почти успокоително се съгласи Бруталния, — но изобщо не се тревожи за него, няма да му позволим дори да се приближи до теб. Просто се отпусни на койката и след малко ще ти донеса кафе. Горещо и силно. Ще се почувстваш направо като нов човек.

Негърът тежко седна на койката. Помислих си, че ще легне по гръб и ще се обърне с лице към стената както обикновено, но той просто седеше, леко стиснал ръце между коленете си и с наведена глава. Дишаше тежко. С отворена уста. Медальонът на свети Кристофър, който му подари Мелинда, се бе измъкнал от пазвата му и се люлееше във въздуха. „Ще ви закриля“ — беше му казала тя, но Джон Кофи не изглеждаше под закрилата на каквото и да е. Изглеждаше така, сякаш е заел мястото на Мелинда на крачка от онзи гроб, за който бе говорил Хари.

Но точно в този момент не можех да мисля за Джон Кофи.

Обърнах се към другите.

— Дийн, донеси пистолета и дъбовата палка на Пърси.

— Добре. — Той се върна при бюрото, отключи чекмеджето с нещата на Уетмор и ги донесе обратно.

— Готови ли сте? — попитах ги аз. Моите хора — добри хора и аз никога не съм се гордял повече с тях, отколкото през онази нощ — кимнаха. Хари и Дийн изглеждаха нервни, Бруталния — безстрастен, както винаги. — Добре. Ще говоря аз. Колкото по-малко си отваряте устата, толкова по-лесно и бързо навярно ще мине всичко… за добро или зло. Разбрахме ли се?

Те отново кимнаха. Дълбоко си поех дъх и тръгнах по Зеления път към карцера.

Пърси вдигна поглед и примижа, когато светлината падна върху него. Седеше на пода и ближеше лепенката, с която бях залепил устата му. Онази част от нея, която бях обвил около тила му, се беше отлепила (навярно от потта и брилянтина) и малко му оставаше съвсем да я свали. Още някой и друг час и щеше да крещи за помощ.

Когато влязохме, той се отблъсна с крака по-навътре, после спря, несъмнено осъзнал, че няма къде да избяга.

Взех пистолета и палката му от Дийн и ги протегнах към него.

— Искаш ли си ги?

Той предпазливо ме изгледа, после кимна с глава.

— Брутален — казах аз. — Хари. Вдигнете го на крака.

Те се наведоха, подхванаха го под брезентовите ръкави на усмирителната риза и го изправиха. Приближих се към него, докато лицата ни едва не се докоснаха. Можех да усетя киселия дъх на потта му. Отчасти тя се дължеше на усилията му да се освободи от ризата или от време на време да рита вратата, но ми се струваше, че се е изпотил най-вече заради страха: страх от онова, което можехме да направим с него, щом се върнехме.

„Всичко ще е наред, те не са убийци“ — навярно си бе мислил Пърси… а после може би си беше представил Стария Светльо и му бе дошло наум, че да, в известен смисъл ние наистина сме убийци. Самият аз бях ръководил седемдесет и седем екзекуции, повече от който и да е друг бях завързвал ремъка на гърдите на осъдените, повече от самия сержант Йорк22, получил медал за убитите от него врагове през Първата световна война. Щеше да е логично да убием Пърси, но ние вече се бяхме държали нелогично, бе си казал той, седнал с ръце, обвити около тялото и ближейки лепенката с език, за да освободи устата си. А освен това логиката най-вероятно няма голяма власт над мислите на човек, който седи на пода в стая с меки стени, стегнат здраво като муха в паяжина.

С други думи, ако сега не постигнех онова, което исках, никога нямаше да успея.

— Ще сваля лепенката от устата ти, ако обещаеш да не викаш — казах аз. — Искам да разговарям с теб, не да се надвиквам. Какво ще кажеш? Ще кротуваш ли?

Видях в очите му облекчение, когато проумя, че щом исках да разговаряме, наистина има сериозен шанс да си спаси кожата. Той кимна.

— Ако започнеш да викаш, пак ще ти залепя устата — предупредих го. — Ясно ли ти е?

Отново кимване, този път съвсем нетърпеливо.

Пресегнах се, хванах лепенката за края, който беше разхлабил, и силно я дръпнах. Разнесе се висок звук. Бруталния потръпна. Пърси простена от болка и започна да търка устните си. Опита се да каже нещо, разбра, че не може да го направи с ръка върху устата, и я отпусна.

— Измъкни ме от тази риза, кретен такъв — изсъска.

— След малко.

— Веднага! Веднага! На ча…

Залепих му шамар. Стана още преди да разбера, че ще го направя… но, разбира се, знаех, че може да се стигне дотам. Дори по време на първия разговор за Пърси с директора Мурс, когато Хал ме бе посъветвал да му дам възможност да ръководи екзекуцията на Делакроа, бях съзнавал, че може да се стигне дотам. Човешката ръка е като полуопитомен звяр — през повечето време се държи добре, но понякога избягва и захапва първото нещо, което види.

Чу се остър плясък, като от счупване на клон. Дийн ахна. Пърси ме зяпна с толкова разширени очи, че сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си. Устата му се отваряше и затваряше, отваряше и затваряше, като уста на риба в аквариум.

— Млъкни и ме слушай — наредих. — Заслужаваше да получиш наказание заради онова, което стори с Дел, и вече си го получи. Това беше единственият начин, по който можехме да го направим. Всички бяхме на това мнение освен Дийн, а той трябваше да се примири, защото иначе щяхме да го накараме да съжалява. Нали така, Дийн?

— Да — прошепна той. Бе блед като платно. — Предполагам, че е така.

— Ще накараме и теб да съжаляваш, че изобщо си се родил — продължих аз. — Ще се погрижим хората да разберат как си саботирал екзекуцията на Делакроа…

— Саботирал…

— … и как едва не си оставил да убият Дийн. Ще кажем достатъчно, че да ти попречим да получиш почти всяка служба, която чичо ти е в състояние да ти осигури.

Пърси яростно клатеше глава. Не вярваше в това, навярно не можеше да го повярва. Отпечатъкът от дланта ми изпъкваше на бледата му буза като знак на гадателка.

— И независимо от всичко ще се погрижим да ти съкратим живота. Не е нужно да го правим сами. Ние също познаваме някои хора, Пърси, толкова ли си глупав, че не го разбираш? Не са в щатската столица, но все пак знаят как да уредят някои неща. Имат тук приятели, имат братя, бащи. Ще се радват да отрежат носа или пениса на лайно като теб. Просто ще направят така, че някой техен подопечен да получи отгоре по три часа седмично във вътрешния двор.

Пърси престана да клати глава. Сега само ме зяпаше. В очите му имаше сълзи. Струва ми се, че бяха сълзи на ярост и яд. Или може би просто се надявах да е така.

— Добре — сега погледни нещата откъм хубавата им страна, Пърси. Устните те болят малко от свалянето на лепенката, нали, но иначе не е пострадало нищо друго, освен гордостта ти… а не е нужно за това да научи някой друг, освен хората в тази стая. А ние нищичко няма да кажем, нали, момчета?

Те поклатиха глава.

— Разбира се, че не — рече Бруталния. — Всичко на Зеления път си остава на Зеления път. Винаги е било така.

— Ти се местиш в „Брайър Ридж“ и дотогава ще те оставим на мира — казах. — Съгласен ли си, Пърси, или искаш нещата да загрубеят?

Последва много дълго мълчание, докато премисляше — почти можех да видя колелцата, които се въртяха в главата му, докато преценяваше и отхвърляше възможностите. И най-после, струва ми се, една по-проста истина трябва да е надделяла над останалите му сметки: лепенката беше свалена от устата му, но все още бе в усмирителната риза, а навярно мехурът му щеше да се пръсне.

Добре — каза. — Ще смятаме въпроса за приключен. А сега свалете тази риза. Чувствам раменете си като…

Бруталния пристъпи напред, като ме изблъска и сграбчи лицето му с огромната си длан — пръстите му се впиха в дясната буза, а палецът му дълбоко потъна в лявата.

— След малко — рече. — Първо ще ме изслушаш. Пол е големият шеф тук и затова понякога трябва да приказва по-нежно.

Опитах се да си спомня нещо нежно, което може да съм казал на Пърси, и не успях. И все пак си помислих, че навярно е най-добре да си държа устата затворена — Пърси изглеждаше ужасѐн и не исках да развалям ефекта.

— Хората не винаги разбират, че смисълът на нежните изрази не е задължително такъв, затова трябва да се намеся. На мен не ми пука как говоря. Просто казвам нещата каквито са. Та ето: ако не сдържиш обещанието си, на нас най-вероятно ще ни го начукат. Но тогава ще те намерим — ще те намерим дори да се наложи да стигнем чак до Русия — и ние ще ти го начукаме, не просто в гъза, а във всяка дупка на тялото ти. Ще те чукаме, докато не ти се прииска да си мъртъв, и после ще полеем раните ти с оцет. Разбираш ли ме?

Той кимна. Пръстите на Бруталния потъваха в меките части на лицето му и Пърси зловещо приличаше на стария Ту-Ту.

Хауъл го пусна и отстъпи назад. Аз кимнах на Хари, който мина зад Пърси, започна да разкопчава ризата и добави:

— Имай това предвид, Пърси. Имай това предвид и станалото-станало.

Сцената бе доста страшничка — трима таласъми в сини униформи… но въпреки това усещах, че се изпълвам с някакво отчаяние. Уетмор можеше да кротува ден или седмица, докато продължава да пресмята възможните последствия от различни действия, но накрая щяха да се обединят две неща — увереността му в политическите му връзки и неспособността му да излезе от положение, в което се смята за губещ. Когато това станеше, той щеше да възвърне смелостта си. Навярно бяхме помогнали за спасението на живота на Мели Мурс, като отведохме Джон при нея, и аз в никакъв случай не съжалявах, но накрая щяхме да бъдем нокаутирани и реферът щеше да ни обяви за победени. Освен ако го убиехме, нямаше друг начин да накараме Пърси да изпълни своята част от сделката, не и след като напуснеше блока и не започнеше да възвръща онова, което при него минаваше за смелост.

Хвърлих поглед към Бруталния и видях, че той също го знае. Което не ме изненада. В главата на Брутъс, момчето на госпожа Хауъл, нямаше бръмбари. Той леко сви рамене към мен — просто повдигна със сантиметър едното си рамо и после го отпусна — но това бе достатъчно. „И какво? — казваше жестът му. — Какво друго има, Пол? Направихме каквото трябваше, направихме го по най-добрия начин.“

Да. И резултатът не беше толкова лош.

Хари откопча последната тока на усмирителната риза. Като бърчеше лице от отвращение и ярост, Пърси я изхлузи от себе си и я остави да падне в краката му. Не погледна към никого от нас, не директно.

— Върнете ми пистолета и палката — рече той. Подадох му ги. Пъхна оръжието в кобура си и натика дъбовата палка в специалния й калъф.

— Пърси, ако помислиш за това…

— О, определено възнамерявам да го направя — заяви, като мина покрай мен. — Възнамерявам сериозно да си помисля. И започвам веднага. На път за вкъщи. Някой от вас, момчета, може да отбележи часа ми на тръгване в автомата след края на смяната. — Уетмор стигна до вратата на карцера и се обърна да ни изгледа гневно и с презрение — смъртоносно съчетание за тайната, която имахме глупавата надежда да запазим. — Освен ако, разбира се, не искате да се опитате да обясните защо съм си тръгнал по-рано.

Той излезе от стаята и закрачи по Зеления път, но от възбуда забрави защо централният коридор е толкова широк. Веднъж беше допуснал същата грешка и му се бе разминало. Този път нямаше да му се размине.

Последвах го навън, като се опитвах да измисля някакъв начин да го успокоя — не исках да напуска блок Е в това състояние, изпотен и раздърпан, с червения отпечатък от дланта ми на бузата си. Другите трима излязоха след мен.

Онова, което се случи после, стана светкавично — свърши за не повече от минута, навярно за още по-малко. И все пак ясно го помня и до днес — най-вече, струва ми се, защото щом се прибрах вкъщи, разказах всичко на Джанис и това го запечата в паметта ми. Всичко останало, което последва — утринната среща с Къртис Андерсън, следствието, пресконференцията, която Хал Мурс организира за нас (по това време той вече се беше върнал, разбира се), и накрая комисията за разследване в столицата на щата — всичко това се е размило от годините, както толкова много неща в паметта ми. Но що се отнася до онова, което наистина стана после на Зеления път, да, това съм запомнил съвсем ясно.

Пърси вървеше от дясната страна на Пътя с наведена глава и трябва да кажа, че никой обикновен затворник не би могъл да го достигне. Джон Кофи обаче не бе обикновен затворник. Той беше гигант и обсегът му бе гигантски.

Видях дългите му кафяви ръце да се стрелват между решетките и извиках:

— Пази се, Пърси, пази се! — Той понечи да се обърне и лявата му ръка се спусна към хълбока за палката му. После беше хванат и издърпан до килията на Джон Кофи. Дясната страна на лицето му се блъсна в решетките.

Той изсумтя и се обърна към негъра, като вдигна дъбовата палка. Джон определено бе уязвим — лицето му беше притиснато толкова силно между двете средни решетки, че сякаш се мъчеше да провре през тях главата си. Това не бе възможно, разбира се, но поне така изглеждаше. Дясната му ръка се пресегна, докопа тила на Пърси, стисна го и дръпна главата му напред. Уетмор замахна с палката между решетките и я стовари върху слепоочието на негъра. Рукна кръв, но Джон не й обърна внимание. Устата му се притисна до устата на Пърси. Чух свистене — сякаш някой изпускаше отдавна задържания в гърдите си въздух. Младежът се замята като риба на кукичка, опитвайки се да се измъкне, но нямаше никаква възможност — дясната ръка на Кофи притискаше тила му и здраво го държеше. Лицата им като че ли се сляха, като лицата на любовниците, които съм виждал страстно да се целуват през решетките.

Пърси изкрещя — викът му беше приглушен като преди, когато устата му бе залепена — и отново направи усилие да се освободи. За миг устните им малко се раздалечиха и аз видях черния, вихрещ се рояк, който излиташе от устата на Джон Кофи и потъваше в тази на Пърси Уетмор. Онова, което не влизаше през треперещата му уста, изчезваше в него през ноздрите. После ръката на тила му го натисна и той отново се долепи до устата на Джон — почти се заби в нея.

Лявата ръка на Уетмор се разтвори. Скъпоценната му дъбова палка падна на зеления линолеум. Той никога повече не я вдигна.

Опитах се да се хвърля напред, предполагам, че наистина съм се хвърлил напред, но се почувствах като изнемощял старец. Посегнах към пистолета си, но ремъкът все още бе прехвърлен през ореховата му дръжка и отначало не успях да го извадя от кобура. Като че ли усетих подът под краката ми да се разтърсва, както в задната спалня в спретнатата къщичка на директора. Не съм съвсем сигурен дали наистина е било така, но зная, че една от покритите с телени мрежи електрически крушки на тавана се пръсна и по земята се посипаха парченца стъкло. Хари извика от изненада.

Най-после успях да откопчая ремъка над дръжката на 38-милиметровия пистолет, но преди да успея да го извадя от кобура, Джон отблъсна Пърси от себе си и отстъпи назад в килията. Той бърчеше лице и търкаше устата си, сякаш беше лапнал нещо гадно.

— Какво направи той? — извика Бруталния. — Какво направи той, Пол?

— Каквото и да е изсмукал от Мели, сега вече е в Пърси — отвърнах аз.

Уетмор стоеше до решетките на бившата килия на Делакроа. Очите му бяха разширени и пусти — две нули. Предпазливо се приближих до него, като очаквах да започне да кашля и да се дави като Джон, след като бе свършил с Мелинда, но нямаше нищо подобно. Отначало просто стоеше там.

Щракнах с пръсти пред очите му.

— Пърси! Хей, Пърси! Събуди се!

Нищо. Бруталния дойде при мен и вдигна ръце пред отсъстващото лице на Уетмор.

— Няма да стане — казах аз.

Без да ми обръща внимание, Бруталния рязко плесна два пъти с ръце точно пред носа му. И наистина стана или поне така изглеждаше. Той затрепка с клепачи и се огледа — замаян като човек, връщащ се в съзнание, след като са го ударили по главата. Погледна Хауъл, после мен. След всички тези години съм съвсем сигурен, че не е виждал нито единия от нас, но тогава си помислих, че ни вижда — помислих си, че се свестява.

Отмести се от решетките и леко се олюля. Бруталния го подхвана.

— Спокойно, момче, добре ли си? — Пърси не отговори, просто мина покрай него и се обърна към бюрото на дежурния. Не залиташе, не, но се бе наклонил наляво.

Бруталния се пресегна да го хване. Аз отблъснах ръката му.

— Остави го. — Дали щях да кажа същото, ако знаех какво ще се случи после? От есента на 1932 съм си задавал този въпрос хиляди пъти. И досега не мога да дам какъвто и да е отговор.

Уетмор направи дванайсет-тринайсет крачки, после пак спря с наведена глава. Бе стигнал пред килията на Дивия Бил. Уортън все още хъркаше. Той проспа всичко, случило се тогава. Сега като се замисля, разбирам, че проспа и своята смърт, което го правеше много по-щастлив от повечето, намерили края си в блока. Определено по-щастлив, отколкото заслужаваше.

Преди да разберем какво става, Пърси извади пистолета си, пристъпи към решетките на килията на Уортън и изстреля и шестте си патрона в спящия младеж. Просто бам-бам-бам, бам-бам-бам, толкова бързо, колкото можеше да натиска спусъка. Пукотът в това затворено пространство бе оглушителен — когато на следващата сутрин разказвах на Джанис, все още едва чувах собствения си глас заради кънтенето в ушите ми.

И четиримата се затичахме към него. Дийн стигна пръв — не зная как, тъй като беше зад нас с Бруталния, докато Кофи държеше Пърси, но успя. Той сграбчи Уетмор за китката, готов с борба да измъкне пистолета от ръката му, но не му се наложи. Младежът просто го пусна и пистолетът падна на пода. Очите му минаха през нас, сякаш бяха кънки, а ние лед. Разнесе се тих свистящ звук и остър мирис на амоняк, когато мехурът му се изпразни, после по-неприятен звук и още по-неприятна смрад, когато напълни и другата страна на панталоните си. Очите му бяха втренчени в отсрещния край на коридора. Това бяха очи, които вече не виждаха каквото и да е в този наш реален свят, поне доколкото ми е известно. Някъде в началото написах, че Пърси беше в „Брайър Ридж“, когато два месеца по-късно Бруталния намери пъстрите трески от макарата на господин Джингълс, и не ви излъгах. Той обаче изобщо не получи кабинета с вентилатор в ъгъла, изобщо не получи психичноболни пациенти, които да тормози. Но си мисля, че поне е получил самостоятелна стая.

В края на краищата Пърси имаше връзки.

Уортън лежеше настрани, опрял гръб в стената на килията. Тогава не виждах много нещо от него, освен кръвта, която попиваше в чаршафа и капеше по цимента, но съдебният следовател каза, че Пърси е стрелял като Ани Оукли23. Не се изненадах, защото си спомнях разказа на Дийн за това как Уетмор хвърлил дъбовата си палка по мишката и за малко не я улучил. Този път беше стрелял по-отблизо и по неподвижна мишена. Един куршум в слабините, един в корема, един в гърдите и три в главата.

Бруталния кашляше и размахваше ръка, за да разгони дима от стрелбата. Кашлях и аз, но до този момент не го бях забелязал.

— Край — каза Хауъл. Гласът му бе спокоен, но не можех да не забележа панически изцъклените му очи.

Погледнах нататък по коридора и видях Джон Кофи, седнал на ръба на койката си. Ръцете му отново бяха стиснати между коленете, но главата му беше вдигната и вече не изглеждаше болен. Той леко ми кимна и аз изненадах самия себе си — както в деня, когато му бях подал ръка — като му отвърнах.

— Какво ще правим? — задавено попита Хари. — О, Господи, какво ще правим?!

— Не можем да направим нищо — със същия спокоен глас отвърна Бруталния. — Нали, Пол?

Замислих се. Погледнах към Хари и Дийн, които ме зяпаха като уплашени хлапета. Погледнах към Пърси, който стоеше с отпуснати ръце и увиснала долна челюст. После погледнах към стария си приятел Брутъс Хауъл.

— Ще се оправим — отвърнах.

Пърси най-после се закашля. Той се преви надве, опрял ръце в коленете си, и едва не повърна. Лицето му започна да почервенява. Отворих уста, като възнамерявах да кажа на останалите да стоят назад, но нямах такава възможност. Той издаде звук, нещо средно между сухо повдигане и крякане на гигантска жаба, отвори уста и изплю облак от черни, вихрещи се неща. Беше толкова гъст, че за миг не можехме да видим главата му.

— Господи помилуй — със слаб и треперещ глас рече Хари. После нещата станаха ослепително бели, като януарско слънце, огряващо току-що навалял сняг. Секунда по-късно облакът бе изчезнал. Пърси бавно се изправи и продължи отсъстващо да гледа нататък по Зеления път.

— Не сме видели това — каза Бруталния. — Нали, Пол?

— Не. Аз не съм, ти също. Ти видя ли го, Хари?

— Не.

— Дийн?

— Какво да съм видял? — Той свали очилата си и започна да ги лъска. Помислих си, че ще ги изпусне от треперещите си ръце, но успя да ги задържи.

— Точно така. Сега слушайте треньора си, момчета, и запомняйте от първи път, защото нямаме време. Историята е проста. Да не я усложняваме.

3.

Около единайсет часа сутринта разказах всичко това на Джан. Едва не написах „на следващата сутрин“, но, разбира се, става дума за същия ден. Несъмнено най-дългият през целия ми живот. Разказах й всичко, което разказах и на вас, и завърших с това как Уилям Уортън лежеше на койката си мъртъв с пробита като решето от пистолета на Пърси глава.

Не, не беше така. Всъщност завърших с нещата, които излязоха от устата на Пърси, с мушиците или каквото и друго да бяха. Този момент бе най-трудният за разказване, дори на собствената ми жена, но го направих.

Докато говорех, тя ми донесе половин чаша черно кафе — отначало ръцете ми трепереха толкова силно, че не можех да вдигна чашата, без да я разлея. Когато свърших, треперенето беше отслабнало и чувствах, че съм в състояние дори да поема малко храна — може би яйце или супа.

— Спаси ни това, че всъщност не ни се налагаше да лъжем.

— А само да премълчите някои неща — каза тя и кимна. — Най-вече дреболии, като например как сте извели един осъден на смърт убиец от затвора, как е изцелил една умираща жена и как е подлудил онзи Пърси Уетмор като — какво? — като е изплюл втечнен мозъчен тумор от гърлото си?

— Не зная, Джан — отвърнах. — Зная само, че ако продължиш да говориш така, ще се наложи или сама да изядеш тази супа, или да нахраниш с нея кучето.

— Извинявай. Но съм права, нали?

— Да. — Само че ни се размина с… — С какво? Не можеше да се нарече бягство. — … с пътуването. Даже Пърси не може да им разкаже за него, ако изобщо някога дойде на себе си.

— Ако дойде на себе си — повтори тя. — Има ли такава вероятност?

Поклатих глава, за да покажа, че нямам представа. Но всъщност имах — смятах, че няма да дойде на себе си нито през тридесет и втора, нито пък през четиридесет и втора или петдесет и втора. И се оказах прав. Пърси Уетмор остана в „Брайър Ридж“, докато през 1942 психиатрията не изгоря до основи. При пожара загинаха седемнайсет пациенти, но Пърси не бе сред тях. Все още безмълвен и отсъстващ във всяко отношение — научих, че терминът, характеризиращ това състояние, е „кататония“ — той бил изведен от един от пазачите много преди огънят да стигне до неговото крило. Преместиха го в друга болница — не си спомням името й и предполагам, че така или иначе няма никакво значение — и почина през 1965. Доколкото ми е известно, последните му думи бяха, когато ни каза, че можем да отбележим часа му на тръгване… освен ако не искаме да обясняваме защо си е тръгнал по-рано.

По ирония на съдбата изобщо не ни се наложи много да обясняваме каквото и да е. Колегата ни беше полудял и бе застрелял Уилям Уортън. Така казахме, така си и беше, до последната дума. Когато Андерсън попита Бруталния как е изглеждал Уетмор, преди да стреля, и Хауъл му отвърна с една-единствена дума — „Кротък“ — преживях ужасен миг, усещайки, че мога да избухна в смях. Защото и това бе вярно, Пърси наистина беше кротувал — по-голямата част от дежурството си той бе прекарал с лепенка на устата и можеше да издава единствено нечленоразделно мучене.

Къртис държа Пърси в блока до осем часа — Пърси, безмълвен като индианец в магазин за пури, но много по-зловещ. Дотогава бе пристигнал Хал Мурс, който изглеждаше мрачен, но готов отново да се хвърли на коня. Къртис Андерсън го остави да направи точно това и въздъхна с облекчение, което ние почти можехме да чуем. Обърканият, уплашен старец беше изчезнал — това бе директорът, който отиде до Пърси, хвана го за раменете с големите си ръце и силно го разтърси.

— Синко! — извика той в отсъстващото му лице — лице, което вече започваше да се размеква като восък, помислих си аз. — Синко! Чуваш ли ме? Кажи ми, ако ме чуваш! Искам да зная какво е станало!

Пърси не реагира, разбира се. Андерсън искаше да отведе директора настрани, да решат как да се справят с положението — проблемът бе политически — но Мурс не го последва, поне за момента, и ме дръпна нататък по Пътя. Джон Кофи лежеше на койката си с лице към стената и както винаги с провиснали до земята крака. Изглеждаше така, като че ли спеше и навярно бе така… но вече бяхме разбрали, че той не винаги е такъв, какъвто изглежда.

— Онова, което се случи в дома ми, има ли каквато и да е връзка с това, което се е случило тук след завръщането ви? — тихо попита Мурс. — Ще ви прикривам доколкото е по силите ми, даже това да ми струва работата, но трябва да зная.

Поклатих глава. Когато му отвърнах, аз също говорех тихо. В края на коридора сега се мотаеха дванайсетина надзиратели. Други фотографираха Уортън в килията му. Къртис Андерсън ги наблюдаваше и за момента към нас гледаше единствено Бруталния.

— Не. Върнахме Джон в килията му нормално, нали разбираш, после пуснахме Пърси от карцера, в който го бяхме оставили за по-сигурно. Мислех си, че ще вдигне скандал, но не го направи. Само си поиска обратно пистолета и палката. Не каза нищо друго, просто тръгна нататък по коридора. После, когато стигна до килията на Уортън, извади пистолета си и започна да стреля.

— Смяташ ли, че пребиваването му в карцера… психически му се е отразило по някакъв начин?

— Не.

— Сложихте ли му усмирителната риза?

— Не. Нямаше нужда.

— Кротък ли беше? Не се ли съпротивяваше?

— Не се съпротивяваше.

— Кротувал е и не се е съпротивявал даже когато е видял, че искате да го затворите в карцера, така ли?

— Точно така. — Въпреки че изпитвах желание да поукрася сцената — да прибавя на Пърси поне една-две щрихи — не го направих. Колкото по-просто, толкова по-добре. — Нямаше никакви проблеми. Просто отиде в един от отсрещните ъгли и седна там.

— Тогава не каза ли нещо за Уортън?

— Не.

— А за Кофи?

Поклатих глава.

— Възможно ли е Пърси отдавна да го е замислял? Имаше ли нещо против него?

— Възможно е — отвърнах аз, като още повече понижих глас. — Пърси не внимаваше, когато вървеше по Пътя, Хал. Веднъж Уортън се пресегна, притисна го до решетките и малко пофлиртува с него. — Замълчах за миг. — Може да се каже, че го опипа.

— Само това ли? Просто е… „пофлиртувал с него“… и това е всичко?

— Да, но за Пърси беше достатъчно. Уортън каза нещо как предпочитал да чука него вместо сестра му.

— Хм. — Мурс продължаваше да гледа настрани към Джон Кофи, сякаш постоянно трябваше да се уверява, че негърът е действителна личност, наистина съществуваща на земята. — Това не обяснява какво е станало с него, но донякъде обяснява защо е стрелял срещу Уортън, а не срещу Кофи или някой от хората ти. И като говоря за хората ти, Пол, дали всички те ще представят една и съща версия?

— Да — потвърдих аз. — И ще го направят — по-късно казах на Джанис и започнах да ям супата, която бе донесла на масата. — Лично ще се погрижа за това.

— Все пак си излъгал — рече тя. — Излъгал си Хал.

Е, за това са съпругите, нали? Винаги търсят дупки от молци в най-хубавия ти костюм и в повечето случаи откриват.

— Предполагам, че си права, щом искаш да гледаш на нещата така. Не му казах нещо, което щеше да измъчва и двама ни. Хал е чист, струва ми се. В края на краищата той дори не беше там. Беше си вкъщи и се грижеше за жена си, докато Къртис не го повика.

— Каза ли как е Мелинда?

— Тогава не, нямаше време, но разговаряхме пак точно преди двамата с Бруталния да си тръгнем. Мели не си спомняла много, но се чувствала чудесно. Била на крак и ходела. Говорела за цветните лехи, които щяла да направи догодина.

Известно време жена ми просто седеше и ме гледаше как ям. После попита:

— Хал знае ли, че е било чудо, Пол? Разбира ли го?

— Да. Всички го разбираме, всички, които бяхме там.

— Иска ми се и аз да съм била — каза тя, — но като че ли по-скоро се радвам, че не съм била. Ако бях видяла люспите да падат от очите на Савел на пътя за Дамаск24, навярно щях да получа инфаркт.

— Не — възразих, като повдигнах чинията, за да я опразня до дъно, — навярно щеше да му сготвиш супа. Чудесна е, скъпа.

— Добре. — Но всъщност не мислеше за супата, за готвене или за покръстването на Савел на пътя за Дамаск. Гледаше през прозореца към хребетите, подпряла брадичка с ръка. Очите й бяха замъглени като самите хребети в летните утрини, когато денят предвещаваше да е много горещ. Летни утрини като онази, в която открили момиченцата на Детерик, без причина си помислих аз. Зачудих се защо не са викали. Убиецът им ги бе наранил — верандата била в кръв, стъпалата също. Защо ли не бяха викали?

— Смяташ, че всъщност Джон Кофи е убил онзи Уортън, нали? — попита Джанис, след като най-после отмести поглед от прозореца. — Че не е било случайно — смяташ, че е използвал Пърси Уетмор срещу Уортън като оръжие.

— Да.

— Защо?

— Не зная.

— Разкажи ми пак какво стана, когато сте извеждали Кофи от Пътя, моля те. Само тази част.

Така и направих. Разказах й как стрелналата се между решетките и сграбчила бицепса на Джон мършава ръка ми е заприличала на змия — на някоя от водните змии, от които като деца се страхувахме всички, плувайки в реката — и как Кофи каза, че Уортън е лош човек. Почти го прошепна.

— А Уортън е казал… — Жена ми отново гледаше през прозореца, но продължаваше да ме слуша.

— Уортън каза: „Правилно, черньо. Адски лош.“

— И това е всичко.

— Да. Имах чувството, че в онзи момент нещо ще се случи, но се излъгах. Бруталния свали ръката на Уортън от Джон и му рече да си ляга, което Дивият Бил и направи. Още отначало не можеше да се държи на крака. Каза, че негрите трябвало да имат отделен електрически стол, и това бе всичко. Продължихме да си гледаме работата.

— Джон Кофи го е нарекъл лош човек.

— Да. Веднъж каза същото и за Пърси. Може би неведнъж. Не мога да си спомня точно кога, но зная, че го каза.

— Но Уортън никога не е правил нищо лично на Джон Кофи, нали? Нещо като с Пърси, искам да кажа.

— Не. Разстоянието между килиите им — Уортън е до бюрото на дежурния, а Джон е по-нататък от другата страна — почти не им дава възможност да се виждат.

— Разкажи ми пак как е изглеждал Кофи, когато Уортън го е хванал.

— Джанис, това няма да ни доведе доникъде.

— Може пък и да ни доведе. Разкажи ми пак как изглеждаше.

Въздъхнах.

— Предполагам, че може да се каже шокиран. Направо ахна. Представи си, че се печеш на плажа, а аз се промъкна до теб и излея малко студена вода върху гърба ти. Или пък все едно, че са му ударили шамар.

— Ами, естествено — отвърна тя. — Той просто се е стреснал.

— Да — казах. И после: — Не.

— Реши най-после — да или не.

— Не. Не беше стреснат. Беше също като тогава, когато искаше да вляза в килията му, за да изцери инфекцията ми. Или когато искаше да му дам мишката. Беше изненадан, но не от ръката на Уортън… поне не точно… о, Господи, Джан, не зная.

— Добре, да оставим това. — Просто не мога да си представя защо Джон го е направил, това е всичко. Да е агресивен по природа, не е. Което навежда на друг въпрос, Пол: как можеш да го екзекутираш, ако си прав за онези момиченца? Как можеш да го сложиш на електрическия стол, ако някой друг…

Подскочих. С лакът закачих чинията, съборих я на пода и тя се счупи. Бе ми хрумнала нова идея. За момента беше по-скоро интуитивна, отколкото логична, но притежаваше известно черно изящество.

— Пол? — уплашено попита Джанис. — Какво има?

— Не зная, не зная със сигурност, но ако мога, ще разбера.

4.

Резултатът от стрелбата беше цирк с три арени — губернаторът на едната, затворът на другата и загубилият разсъдъка си Пърси Уетмор на третата. А кой ръководеше представлението? Е, с тази работа се редуваха господата от пресата. Не бяха толкова лоши, колкото са сега — но дори навремето, преди Гералдо, Майк Уолъс и всички останали, можеха да галопират доста добре, когато наистина захапеха кокала в зъбите си. Тогава се случи точно така и докато траеше, представлението беше добро.

Но и най-веселият цирк, с най-ужасните изроди, с най-смешните клоуни и с най-дивите зверове, накрая трябва да напусне града. Този го направи след комисията за разследване, чието име наистина звучи особено и страшно, но всъщност се оказа съвсем кротка и повърхностна. При други обстоятелства губернаторът несъмнено щеше да поиска да му поднесат нечия глава, но не и този път. Племенникът му — собствената плът и кръв на жена му — беше полудял и бе убил човек. Беше убил убиец — това поне бе така и слава Богу — но Пърси все пак беше застрелял човека, докато спеше в килията си, което не бе съвсем честно. Като се прибавеше и фактът, че въпросният младеж си остана също толкова луд, колкото мартенски заек, можеше да се разбере защо губернаторът искаше въпросът да се приключи колкото може по-бързо.

Никой не разбра за пътуването ни до дома на директора Мурс с пикапа на Хари Теруилигър. Фактът, че докато отсъствахме, Пърси лежеше заключен в карцера, напъхан в усмирителна риза, изобщо не излезе на бял свят. Нито пък фактът, че бяхме натъпкали Уилям Уортън с морфин. И защо трябваше? Властите нямаха основание да подозират наличието на каквото и да е друго в тялото на Уортън освен на шестте патрона. Съдебният следовател ги извади, погребалният агент го постави в чамов сандък и това бе краят на човека с татуировка „Били Хлапето“ на лявата си ръка. Подходящо избавяне от този боклук, ще кажете вие.

Цялата дандания продължи около две седмици. През това време не смеех и да гъкна, камо ли да си взема свободен ден, за да проуча идеята, която ми бе хрумнала на кухненската маса на сутринта след онези събития. Със сигурност разбрах, че циркът е напуснал града, когато отидох на работа един ден малко преди средата на ноември — дванадесети, струва ми се, но не разчитайте много на паметта ми. Именно тогава намерих върху бюрото си листа хартия, от който се бях страхувал: заповедта за датата на екзекуцията на Джон Кофи. Бе я подписал Къртис Андерсън вместо Хал Мурс, но, разбира се, това не я правеше по-малко законна, и разбира се, че за да стигне до мен, е трябвало да мине през ръцете на Хал. Можех да си представя директора, седнал на бюрото си в администрацията с този лист в ръка, седнал там и замислен за жена си, превърнала се в тридневно чудо за лекарите от общинската болница в Индианола. Същите онези лекари й бяха издали собствената й смъртна присъда, но Джон Кофи я беше скъсал. Сега обаче беше ред на Кофи да извърви Зеления път и кой от нас можеше да промени това? Кой от нас щеше да го промени?

Датата на екзекуцията бе 20 ноември. Три дни след като я получих — на петнадесети, струва ми се — накарах Джанис да телефонира, че съм болен. Изпих чаша кафе и потеглих на север с ужасно очукания си, но иначе сигурен форд. На изпращане жена ми ме целуна и ми пожела късмет. Благодарих й, но вече нямах ясна представа какво ще означава късмет — да намеря онова, което търсех, или да не го намеря. Със сигурност знаех едно-единствено, че не съм в настроение да си пея, докато шофирам. Не и този ден.

Към три следобед бях навлязъл дълбоко в планинския район. Стигнах в Пърдъмския окръжен съд точно преди да го затворят, проверих някои архивни документи, после дойде да ме види шерифът, известен от чиновника, че някакъв непознат се рови из местните кирливи ризи. Шерифът Катлет искаше да знае какво си мисля, че правя. Казах му. Той премисли отговора ми и после ми съобщи нещо интересно. Каза, че ако не си държа устата затворена, ще отрече и последната дума. Информацията не беше истинско доказателство, но все пак бе нещо, да. Нещо сигурно. Мислих за това през целия път на връщане и същата нощ от моята страна на леглото имаше много мислене и съвсем малко сън.

На следващия ден станах още преди слънцето да се появи на изток и слязох с колата до окръг Трапингъс. Не се обадих на Хоумър Крибъс, онзи чувал с черва, а разговарях с помощник-шерифа Роб Макгий. Той не искаше и да чуе онова, което му казвах. В един момент бях абсолютно уверен, че ще ме удари в устата, за да престане да го чува, но накрая се съгласи да отиде и да зададе няколко въпроса на Клаус Детерик. Предимно, струва ми се, за да е сигурен, че няма да му ги задам аз.

— Той е само на трийсет и девет, но напоследък прилича на старец — каза ми — и няма нужда някакъв си всезнаещ затворнически надзирател, който се мисли за детектив, да го дразни точно когато мъката му е започнала да намалява. Останете тук в града. Не искам да се приближавате и на километър до фермата на Детерик, но искам да мога да ви открия, когато свърша разговора си с Клаус. Ако почувствате, че не ви свърта, вземете си парче пай от закусвалнята. То ще ви закотви на място. — В крайна сметка си взех две парчета и паят наистина се оказа малко тежичък.

Когато Макгий влезе в закусвалнята и седна на бара до мен, се опитах да разчета изражението му и не успях.

— Е? — попитах аз.

— Елате вкъщи, ще разговаряме там — рече той. — Тук е малко прекалено оживено за вкуса ми.

Проведохме разговора си на предната веранда в дома на Роб Макгий. И на двамата ни беше ужасно студено, но госпожа Макгий не позволяваше да се пуши в къщата й. Тази жена бе изпреварила времето си. Макгий говори кратко. Правеше го като човек, който не харесва онова, което чува от собствената си уста.

— Това не доказва нищо, разбирате ли? — заяви, когато свърши. Гласът му беше войнствен и той агресивно сочеше със саморъчно свитата си цигара към мен, но лицето му изглеждаше зле. И от онова, което може да се види и чуе в съдебната зала, също не всичко е доказателство. И двамата го знаехме. Останах с впечатление, че това е единственият случай в живота му, в който на помощник-шерифа Макгий му се иска да е толкова провинциално затъпял, колкото шефа си.

— Зная.

— И ако възнамерявате да го изправите пред нов процес на основата на това единствено нещо, най-добре пак да си помислите, senor. Джон Кофи е негър, а в окръг Трапингъс ужасно рядко подлагаме негри на повторни процеси.

— И това зная.

— Тогава какво ще правите?

Хвърлих цигарата си на улицата през парапета на верандата. После се изправих. Пътуването до вкъщи щеше да е дълго и студено и колкото по-скоро си тръгнех, толкова по-скоро щеше да свърши.

— Иска ми се да знаех, шерифе — казах аз, — но не зная. Със сигурност зная само, че второто парче пай беше грешка.

— Ще ти кажа нещо, умнико — заяви той. — Изобщо не мисля, че е трябвало да отваряш кутията на Пандора.

— Не съм я отворил аз. — И след тези думи си тръгнах.

Прибрах се късно — след полунощ — но жена ми ме чакаше. Подозирах, че ще е така, но въпреки това се зарадвах да я видя, зарадвах се, когато обви ръце около шията ми и притисна прекрасното си тяло до мен.

— Здравей, страннико — рече тя и ме докосна там долу. — Нищо лошо не се е случило с този приятел тук, нали? Съвсем здрав е.

— Да, госпожо. — Вдигнах я на ръце. Отнесох я в спалнята и правихме любов, а когато стигнах до кулминацията, онова невероятно чувство на излизане и освобождаване, си помислих за безкрайно разплаканите очи на Джон Кофи. И за думите на Мелинда: „Сънувах, че се скиташ в мрака, в който се скитах и аз.“

Още докато лежах върху жена си, която прегръщаше шията ми и бедрата й бяха преплетени с моите, самият аз се разплаках.

— Пол! — въздъхна тя, изненадана и уплашена. Струва ми се, че не ме бе виждала така повече от пет-шест пъти през цялото време на брака ни. При нормални обстоятелства не бях ревльо. — Какво има, Пол?

— Зная абсолютно всичко — отвърнах й през сълзи. — Зная прекалено много, ако искаш да ти кажа истината. Предполага се, че след по-малко от седмица трябва да екзекутирам Джон Кофи, но всъщност Уилям Уортън е убил момиченцата на Детерик. Бил е Дивият Бил.

5.

На следващия ден същата група надзиратели, които бяха обядвали в кухнята ми след ужасната екзекуция на Делакроа, отново се събра на обяд. Този път в нашия военен съвет участва и пети: жена ми. Именно Джан ме убеди да кажа на другите — отначало бях решил да не го правя. Не беше ли достатъчно зле, попитах я аз, че знаем ние?

— Не гледаш ясно на нещата — отвърна тя. — Навярно защото още си разстроен. Те вече знаят най-лошото — че Джон е осъден за престъпление, което не е извършил. Ако не друго, това поне малко облекчава положението.

Не бях толкова сигурен, но се съгласих с преценката й. Когато разказах на Бруталния, Дийн и Хари каквото знаех (не можех да го докажа, но наистина го знаех), очаквах да вдигнат врява до небесата, но първоначалната им реакция бе мълчание. После Дийн си взе още една от бисквитите на Джанис, започна да я маже с невероятно количество масло и каза:

— Джон видял ли го е, как смяташ? Видял ли е Уортън да захвърля момиченцата или може би даже да ги изнасилва?

— Смятам, че ако го беше видял, би се опитал да му попречи. Що се отнася до това, дали е видял Уортън, предполагам, че е възможно. Ако го е видял, по-късно го е забравил.

— Естествено — рече Дийн. — Той е особен, но това не означава, че е умен. Разбрал е, че е Уортън едва когато Дивият Бил се пресегна през решетките и го докосна.

Бруталния кимаше с глава.

— Ето защо Джон изглеждаше толкова изненадан… толкова шокиран. Спомняте ли си как се разшириха очите му?

Кимнах.

— Той използва Пърси срещу Уортън като оръжие, така каза Джанис, и аз постоянно си мислех за това. Защо му е на Джон Кофи да убива Дивия Бил? Пърси, може би — той смачка мишката на Делакроа точно пред него, той изгори Делакроа жив и Джон го знаеше — но Уортън? Уортън се е спречквал с всички ни по един или друг начин, но доколкото зная, изобщо не се е спречквал с Джон — през цялото време, откакто са заедно на Пътя, почти не са разговаряли. Защо му е да го убива? Той беше от окръг Пърдъм, а онези бели момчета там горе даже не забелязват негрите, освен ако случайно не им се изпречат на пътя. Тогава защо го е направил? Какво толкова ужасно би могъл да види или почувства от докосването на Уортън, че да запази отровата, която изсмука от тялото на Мели?

— И по този начин едва да не убие самия себе си — прибави Бруталния.

— Малко оставаше. И близначките на Детерик бяха единственото, за което можех да се сетя и което да е достатъчно ужасно, че да обяснява постъпката му. Казах си, че идеята е глупава, че се основава на прекалено много случайности и че просто не може да е истина. После си спомних нещо, което Къртис Андерсън ми писа в първото съобщение за Уортън — че е луд и че е обиколил целия щат преди грабежа, когато убил всички онези хора. „Обиколил целия щат“ — запомнил съм добре тези думи. После се сетих за начина, по който се опита да удуши Дийн при пристигането си. Това ме накара да си помисля за…

— За кучето — каза той, докато разтриваше мястото на врата си, където Уортън беше обвил веригата си. Струва ми се, че го правеше съвсем несъзнателно. — За начина, по който е бил строшен вратът на кучето.

— Във всеки случай отидох в окръг Пърдъм, за да проверя съдебното досие на Уортън — тук имахме само докладите за убийствата, които го доведоха на Зеления път. С други думи, за края на кариерата му. А на мен ми трябваше началото.

— Дебело ли беше? — попита Бруталния.

— Да. Вандализъм, джебчийство, подпалване на купи сено, даже кражба на експлозиви — заедно с някакъв свой приятел отмъкнали шашка динамит и я гръмнали до един поток. Започнал с всичко това отрано, на десетгодишна възраст, но онова, което ми трябваше, го нямаше там. После дойде шерифът, за да види кой съм и какво правя, и всъщност тъкмо с това извадих късмет. Излъгах го, казах му, че при претърсване на килията в дюшека на Уортън сме открили снимки — малки момиченца без никакви дрехи. Казах, че съм искал да разбера дали в досието на Уортън има данни, че е педераст, защото съм чул за два неразкрити случая в Тенеси. Внимавах да не спомена за близначките на Детерик. Мисля, че и на него не му е дошло наум.

— Разбира се, че не — рече Хари. — Че защо? В края на краищата този случай е разкрит.

— Казах му, че според мен няма смисъл да продължавам да търся, след като в досието на Уортън няма нищо. Искам да кажа, че в досието му имаше много неща, но не и за онова, което ме интересува. Тогава шерифът — Катлет, така се казваше — се засмя и отвърна, че в съдебните досиета не се пази всичко, което извършват гадняри като Уортън, пък и в крайна сметка какво значение имало? Той бил мъртъв, нали?

Отговорих му, че просто задоволявам любопитството си, нищо друго, и това го успокои. Заведе ме в кабинета си, покани ме да седна, даде ми чаша кафе и поничка и ми каза, че преди шестнайсет месеца, когато Уортън бил едва осемнадесетгодишен, някакъв човек в западната част на окръга го хванал в плевнята с дъщеря си. Не било точно изнасилване — човекът казал на Катлет, че Били си пъхал само пръстите. Извинявай, скъпа.

— Няма нищо — отвърна Джанис. Но беше пребледняла.

— Колко голямо е било момичето? — попита Бруталния.

— Деветгодишно — отвърнах аз.

Той потръпна.

— Човекът би могъл сам да се оправи с Уортън, ако имал едри братя или братовчеди да му помогнат, но той нямал. Затова отишъл при Катлет, но му дал ясно да разбере, че иска Уортън само да бъде предупреден. Никой не желае да се разчува толкова гадно нещо, ако проблемът може да се реши. Така или иначе шерифът се занимавал с лудориите на нашия човек вече от доста дълго време — бил го пращал в поправително училище за осем месеца, когато бил на петнайсет — и решил, че вече е прекалил. Взел трима от заместниците си, отишли в дома му, отстранили майка му, когато започнала да плаче и да хленчи и после обяснили на господин Уилям Уортън какво става с пъпчивите тъпанари, които се качват в плевника с момичета на такава възраст, че още не са чували за месечния си цикъл, та камо ли да са го започнали. „Хубавичко предупредихме онзи малък кретен — каза ми Катлет. — Предупреждавахме, докато от главата му не потече кръв, рамото му не се изкълчи и задникът му едва не се сцепи.“

Бруталния се смееше въпреки волята си.

— Типично за окръг Пърдъм, да.

— Около три месеца по-късно Уортън избягал и започнал веселбата, завършила с грабежа — продължих аз. — С него и с убийствата, които го доведоха при нас.

— Значи веднъж се е замесвал с малолетно момиче — рече Хари. Той свали очилата си, дъхна върху стъклата и започна да ги лъска. — Прекалено малолетни. Но една птичка пролет не прави, нали?

— Човек не прави такива неща само веднъж — каза жена ми, после силно стисна устни.

Разказах им за посещението си в окръг Трапингъс. Обясних им, че съм бил съвсем откровен с Роб Макгий — всъщност, че съм нямал никакъв избор. И до днес нямам представа каква версия е измислил за пред господин Детерик, но онзи Макгий, който седна до мен в закусвалнята, изглеждаше остарял със седем години.

В средата на май, около месец преди грабежа и убийствата, сложили край на кратката престъпна кариера на Уортън, Клаус Детерик боядисал плевника си (и по случайност къщичката на Боузър до него). Не искал синът му да се мотае наоколо върху високата скеля, пък и момчето така или иначе било на училище, затова наел работник. Симпатичен човек. Много тих. Свършили за три дни. Не, човекът не спал в къщата, Детерик не бил толкова глупав, за да смята, че симпатичен и тих непременно означава и безопасен, особено по онова време, когато по пътищата се скиташе всякаква измет. Семейният мъж трябва да е внимателен. Във всеки случай човекът нямал нужда от квартира — казал на Детерик, че си е наел стая в града, при Ева Прайс. В Тефтън наистина имало жена на име Ева Прайс и наистина давала стаи под наем, но през онзи май нямала наемател, който да отговаря на описанието на наетия от Детерик мъж, а само обичайните хора в карирани костюми и бомбета, мъкнещи куфари с мостри — с други думи, търговски пътници. Макгий бе в състояние да ми съобщи това, защото на връщане от фермата минал през къщата на госпожа Прайс и проверил — толкова разтревожен беше.

— Въпреки всичко — прибави той — няма закон, който да забранява на хората да спят в гората, господин Еджкоум. Самият аз съм го правил веднъж-дваж.

Наетият работник не спал в дома на Детерик, но на два пъти вечерял с тях. Трябва да е видял Хауи. Трябва да е видял момиченцата, Кора и Кати. Трябва да е слушал бъбренето им, навярно за това с какво нетърпение очакват идващото лято, защото ако били добри и времето било хубаво, мами понякога им разрешавала да спят навън на верандата, където можели да се преструват, че са съпруги на пионери, прекосяващи Големите равнини в конски фургони.

Мога да си го представя как седи на масата, яде печено пиле и приготвен от домакинята ръжен хляб, слуша, крие вълчите си очи, леко се усмихва и запомня всичко.

— Не ми прилича на онзи бесен човек, за когото ми разказа след пристигането му на Пътя, Пол — със съмнение рече Джанис. — Ни най-малко.

— Защото не сте го виждали в болницата в Индианола, госпожо — отвърна Хари. — Просто стоеше там с отворена уста и с увиснал от гърба на нощницата гол задник. Остави ни да го облечем. Помислихме си или че е упоен, или че е идиот. Нали, Дийн?

Стантън кимна.

— В деня след като свършил плевника и си тръгнал, някакъв мъж с кърпа на лицето обрал фирмата за товарен транспорт на Хампи в Джарвис — продължих аз. — Избягал със седемдесет долара. Взел и сребърната монета от 1892 година, която служителят носел като талисман. Намерили я в Уортън, когато го хванали, а Джарвис е само на петдесетина километра от Тефтън.

— Значи смяташ, че този крадец… този побъркан… е спрял за три дни да помогне на Клаус Детерик да боядиса плевника си? — попита жена ми. — Че е вечерял с тях и се е държал съвсем нормално?

— Най-страшното нещо в хората като него е колко са непредвидими — отвърна Бруталния. — Може да е замислял да убие семейство Детерик и да ограби къщата им, после да е взел друго решение само защото слънцето се е скрило зад облак в неподходящия момент или нещо подобно. Навярно просто е искал да се поохлади малко. Но най-вероятно вече е бил хвърлил око на двете момиченца и е възнамерявал да се върне. Как мислиш, Пол?

Кимнах. Разбира се, че си го мислех.

— И после трябва да се има предвид името, което е дал на Детерик.

— Какво име? — попита Джан.

— Уил Бони.

— Бони ли? Не зн…

— Това е истинското име на Били Хлапето.

— О. — После очите й се разшириха. — О! Значи ще можеш да помогнеш на Джон Кофи! Слава Богу! Сега само трябва да покажете на госпожа Детерик снимка на Уилям Уортън… снимката от досието му би трябвало да свърши работа…

Двамата с Бруталния разменихме тревожни погледи. Дийн изглеждаше малко по-оптимистично настроен, но Хари беше свел поглед към ръцете си, сякаш внезапно силно заинтригуван от ноктите си.

— Какво има? — попита Джанис. — Защо се споглеждате така? Сигурно онзи Макгий ще трябва…

— Роб Макгий ми се стори добър човек и мисля, че е страхотен в работата си — прекъснах я аз, — но няма никаква тежест в окръг Трапингъс. Действителната власт там е шерифът Крибъс, а той ще отвори за преразглеждане случая „Детерик“ на основата на онова, което успях да открия, на куково лято.

— Но… ако Уортън е бил там… ако Детерик е в състояние да го разпознае по снимката му и те се уверят, че е бил там…

— Фактът, че е бил там през май, не означава, че се е върнал и е убил момиченцата през юни. — Бруталния говореше тихо и внимателно, сякаш съобщаваше на някого за смърт в семейството му. — От една страна, имаш онзи човек, който помогнал на Клаус Детерик да боядиса плевника си и после си тръгнал. Оказва се, че навсякъде е извършвал престъпления, но за трите дни през май, през които е бил в Тефтън, срещу него няма никакви доказателства. От друга страна, имаш този огромен негър, когото си открил на речния бряг с двете убити момиченца в ръце, и двете голи. — Той поклати глава. — Пол е прав, Джан. Макгий може да изпитва известни съмнения, но той няма значение. Крибъс е онзи, който може да отвори случая за преразглеждане, а Крибъс не иска да разваля нещо, което смята за щастлива развръзка. „Някакъв си черньо — мисли си той, — при това не е тукашен. Чудесно. Ще отида в «Студената планина», ще мушна една пържола и ще ударя една бира в кръчмата, после ще го видя как се пържи и край.“

Джанис изслуша всичко това с ужас, после се обърна към мен:

— Но Макгий го вярва, нали, Пол? Виждам го на лицето ти. Помощник-шерифът знае, че не е арестувал когото трябва. Няма ли да застане срещу шерифа?

— По този начин само може да си загуби работата — отвърнах. — Да, струва ми се, в душата си той знае, че е бил Уортън. Но си казва, че ако си държи езика зад зъбите и играе играта, докато Крибъс или се пенсионира, или преяде до смърт, той ще получи поста му. И че тогава нещата ще се променят. Ето какво си казва, за да може да заспи, предполагам. Пък и навярно в едно отношение той не е по-различен от Крибъс. Казва си: „В края на краищата, това е само някаква си чернилка. Не е като да изпържим някой бял.“

— Тогава ще трябва да отидеш при тях — заяви Джанис и кръвта ми изстина от решителния й, твърд глас. — Да отидеш и да им кажеш какво си открил.

— А как да им кажем, че сме го открили, Джан? — тихо я попита Бруталния. — Трябва ли да им обясним, че Уортън е хванал Джон за ръката, докато сме го извеждали от затвора, за да направи чудо за жената на директора?

— Не… разбира се, че не, но… — Тя видя колко е тънък ледът в тази посока и се плъзна в друга. — Тогава ги излъжете — каза и предизвикателно погледна към Хауъл, после се обърна и погледна към мен. Погледът й беше достатъчно горещ, за да прогори дупка във вестник.

— Да излъжем — повторих. — За какво да излъжем?

— За това какво те е накарало да отидеш първо в окръг Пърдъм и после в Трапингъс. Иди при онзи дебел стар шериф Крибъс и го излъжи, че Уортън ви е казал, че е изнасилил и убил момиченцата на Детерик. Че си е признал. — Насочи огнения си поглед към Бруталния. — Ти можеш да го подкрепиш, Брутъс. Можеш да кажеш, че си бил там, когато си е признал, че и ти си го чул. Ами да, Пърси навярно също го е чул и може би тъкмо това го е побъркало. Застрелял е Уортън, защото не е бил в състояние да издържи на мисълта за онова, което той е сторил с децата. Това го е лишило от разсъдък. Просто… какво? Какво има сега, за Бога?

— Не бяхме само ние с Бруталния — Хари и Дийн също я гледаха с ужасени очи.

— Никога не сме докладвали за такова нещо, госпожо — каза Хари. Обясняваше й като на дете. — Първото нещо, което ще ни попитат, е защо не сме съобщили. Трябва да докладваме всичко, което осъдените ни питомци говорят за предишните си престъпления. Техни или на когото и да е.

— Не че щяхме да му повярваме — отбеляза Бруталния. — Човек като Дивия Бил Уортън лъже за всичко, Джан. За престъпленията, които е извършил, за големците, които познава, за жените, с които е спал, за спортните си успехи в гимназията, даже за проклетото време.

— Но… но… — Лицето й беше измъчено. Отидох да я прегърна, но тя силно отблъсна ръката ми. — Но той е бил там! Боядисал е проклетия плевник! ВЕЧЕРЯЛ Е С ТЯХ!

— Още една причина, поради която биха му повярвали за това престъпление — каза Хауъл. — В края на краищата какво ще му навреди? Защо да не се похвали? Не можеш да убиеш човек два пъти, нали?

— Чакай да видя дали съм разбрала правилно. Всички тук на тази маса знаем едно — не само че Джон Кофи не е убил момиченцата, но и че се е опитвал да им спаси живота. Помощник-шерифът Макгий не го знае, разбира се, но затова пък има отлична представа, че човекът, осъден на смърт за убийството, не го е извършил. И все пак… все пак… не можете да го изправите пред нов процес. Даже не можете да върнете случая за преразглеждане.

— Да — потвърди Дийн, като яростно лъскаше очилата си. — В общи линии е така.

Тя наведе глава и се замисли. Бруталния понечи да каже нещо и аз вдигнах ръка, за да го накарам да замълчи. Не вярвах, че Джанис ще успее да измисли начин да измъкне Джон от смъртоносния капан, в който бе попаднал, но в същото време мислех, че не е невъзможно. Тя беше много умна жена. И твърде решителна. Понякога това съчетание повдига планини.

— Добре — каза накрая. — Тогава ще трябва да го измъкнете сами.

— Госпожо? — Хари изглеждаше изумен и уплашен.

— Можете да го направите. Веднъж вече го направихте, нали? Можете да го направите пак. Само че този път няма да го връщате обратно.

— А после вие ли ще обясните на децата ми защо баща им е зад решетките, госпожо Еджкоум? — попита Дийн. — За това, че е помогнал на един убиец да избяга от затвора?

— Няма да има такова нещо, Дийн — ще разработим план. Ще направим така, че да прилича на истинско бягство.

— Но се погрижете да планът да е такъв, че да може да е измислен от човек, който даже не е в състояние да си спомни как да завърже обувките си — каза Хари. — Ще трябва да ги убедите в това.

Тя неуверено го погледна.

— Няма да стане — рече Бруталния. — Дори да успеем да измислим начин, няма да стане.

— Защо не? — Гласът й звучеше така, сякаш щеше да се разплаче. — Защо не, по дяволите?

— Защото той е над двуметров плешив негър и мозъкът му едва стига да се нахрани — отвърнах аз. — За колко време си мислиш, че ще го хванат? За два месеца? За шест?

— Преди не е привличал много внимание — каза жена ми. По бузата й се плъзна сълза и тя я изтри с опакото на дланта си.

Това беше вярно. Бях писал на някои приятели и роднини на баща ми на юг, за да ги питам дали не са чели нещо във вестниците за мъж, отговарящ на описанието на Джон Кофи. Абсолютно нищо. Джан бе направила същото. Досега бяхме успели да открием един-единствен случай, в който вероятно го бяха видели, в градчето Мъскъл Шоулс в Алабама. Торнадо връхлетяло местната черква по време на репетиция на хора — беше се случило през 1929 година — и огромен чернокож измъкнал двама души от развалините. И двамата отначало изглеждали мъртви, но както се оказало после, нито един от тях дори не бил сериозно пострадал. Било като чудо, казал един от свидетелите. Чернокожият — скитник, нает от пастора за еднодневна работа — изчезнал в суматохата.

— Права си, така е — съгласи се Бруталния. — Но трябва да имаш предвид, че това е било преди да го осъдят за изнасилването и убийството на две момиченца.

Жена ми не отговори. Остана неподвижна почти цяла минута и после направи нещо, което ме порази толкова силно, колкото внезапният ми порой от сълзи трябва да бе поразил нея. Джанис се пресегна и с широко замахване с ръка събори всичко от масата — чинии, чаши, прибори, купата със зеле, паницата с каша, подноса с шунка, млякото, каната със студен чай. Всичко полетя на пода.

— Мамка му! — извика Дийн и скочи от стола си толкова рязко, че едва не падна по гръб.

Джанис не му обърна внимание. Гледаше към нас с Бруталния и най-вече към мен.

— Да го убиете ли искате, страхливци такива? — извика. — Искате да убиете човека, който спаси живота на Мелинда Мурс, който се е опитал да спаси живота на онези момиченца? Е, поне на света ще остане един чернокож по-малко, нали? Можете да се утешите с това. Една чернилка по-малко.

Тя се изправи, погледна към стола си и го ритна към стената. Той отскочи и падна сред разпиляната по пода храна. Аз я хванах за ръката, но тя рязко се отскубна и извика:

— Не ме докосвай! Следващата седмица по това време ще си убиец, не по-добър от онзи Уортън, така че не ме докосвай.

Излезе на задната веранда, вдигна престилката към лицето си и избухна в ридания. Четиримата се спогледахме. След малко аз се изправих на крака и се заех да разчиствам бъркотията на пода. Бруталния също се включи, после и Хари и Дийн. Когато кухнята изглеждаше горе-долу наред, те си тръгнаха. През цялото време никой от нас не каза и дума. Всъщност нямаше какво да се каже.

6.

Това беше първата ми свободна вечер. Седях в дневната на малката ни къща, пушех цигари, слушах радиото и гледах как мракът се надига от земята, за да погълне небето. Телевизията е нещо хубаво, нямам нищо против нея, но не ми харесва как те откъсва от света и те насочва единствено към изцъкленото си същество. Поне в това отношение радиото беше по-добро.

Джанис влезе в стаята, коленичи до стола ми и ме хвана за ръка. Известно време не разговаряхме, просто постояхме така, заслушани в образователната музикална програма на Кий Кайзър и загледани в изгряващите звезди. Чувствах се добре.

— Ужасно съжалявам, че те нарекох страхливец — каза. — Мисля, че това е най-лошото нещо, което съм ти казвала през целия ни брак.

— Даже тогава, когато отидохме на къмпинг и ти ме нарече смрадливия стар Сам ли? — попитах. Засмяхме се, целунахме се и всичко помежду ни отново бе наред. Тя беше толкова красива, моята Джанис, и аз все още я сънувам. Колкото и да съм стар и уморен от живота, сънувам, че влиза в стаята ми в това самотно, забравено място, в което коридорите смърдят на урина и вкиснато зеле, сънувам, че е млада и красива със сините си очи и чудните й високи гърди, от които просто не можех да откъсна ръце, и че казва: „Хей, скъпи, аз не бях там по време на онази автобусна катастрофа. Просто си сбъркал.“ Сънувам това дори сега и понякога, когато се събудя и разбера, че е било сън, се разплаквам. Аз, който в младостта си почти никога не плачех.

— Хал знае ли?

— Че Джон е невинен ли? Не виждам откъде може да знае.

— Той може ли да помогне? Има ли някакво влияние върху Крибъс?

— Никакво, скъпа.

Тя кимна, сякаш го беше очаквала.

— Тогава не му казвай. Щом не може да помогне, за Бога, не му казвай.

— Няма.

Джанис решително ме погледна.

— И в онази нощ няма да телефонираш, че си болен. Никой от вас няма да го направи. Защото не можете.

— Не. Ако сме там, можем поне да направим нещата за него по-бързи. Поне това. Няма да е като с Делакроа. — За един милостиво кратък миг видях горящата черна копринена маска да пада от лицето на Дел и да разкрива овъглените пихтиести топки, които бяха очите му.

— Не можете да се измъкнете, така ли? — Тя хвана ръката ми и погали с нея мекото кадифе на бузата си. — Клетият Пол. Клетото старо момче.

Не казах нищо. Никога преди или след това през живота си не ми се е искало толкова силно да избягам от нещо. Просто да взема Джан със себе си и двамата да избягаме някъде само с дрехите на гърба си.

— Клетото ми старо момче — повтори тя и прибави: — Поговори с него.

— С кого? С Джон ли?

— Да. Поговори с него. Разбери какво иска той.

Беше права. Както обикновено.

7.

Два дни по-късно, на осемнадесети, Бил Додж, Ханк Битърман и още някой — не си спомням кой, някой външен — отведоха Джон Кофи в блок Д на баня и докато го нямаше, ние направихме репетиция за екзекуцията му. Не повикахме Ту-Ту да играе ролята му — и без да разговаряме за това, всички знаехме, че би било отвратително.

Замествах го аз.

— Джон Кофи — каза Бруталния с не съвсем твърд глас, докато аз седях завързан на Стария Светльо, — осъден си да умреш на електрическия стол, присъдата е гласувана от съдебни заседатели равни на теб…

Равни на Джон Кофи? Това беше смешно! Доколкото знаех, на света нямаше друг като него. Тогава си помислих за думите на Джон, когато стоеше до стълбите, водещи към кабинета ми, и гледаше към стола: „Те все още са там. Чувам ги как крещят.“

— Пуснете ме — дрезгаво изрекох. — Откачете тези скоби и ме пуснете да стана.

Те ме освободиха, но за миг почувствах, че замръзвам на място, сякаш Стария Светльо не искаше да ме пусне.

Докато се връщахме в блока, Бруталния тихо ми заговори, така че да не го чуят дори Дийн и Хари, които подреждаха зад нас последните столове.

— През живота си съм направил малко неща, с които не се гордея, но сега за пръв път наистина се страхувам от ада.

Погледнах го, за да се уверя, че е сериозен, макар и без това да не смятах, че се шегува.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че се готвим да убием дар Божи. Човек, който не ни е сторил абсолютно нищо, нито на нас, нито на когото и да е друг. Какво ще кажа, ако накрая се изправя пред Всемогъщия ни Отец и Той поиска да обясня защо съм го направил? Че такава ми е била работата ли? Моята работа?

8.

Когато Джон се върна от банята и външните надзиратели си тръгнаха, аз отключих килията му, влязох вътре и седнах на койката до него. Бруталния беше на бюрото. Той вдигна поглед, видя, че съм вътре сам, но нищо не каза. Просто продължи с писмената си работа, като през цялото време ближеше връхчето на молива.

Джон ме погледна със странните си очи — кръвясали, далечни, насълзени… и все пак спокойни, сякаш плачът не бе толкова лош начин на живот, не и след като свикнеш с него. Дори ми се поусмихна. Миришеше на сапун „Айвъри“, спомням си, чист и свеж като бебе след вечерна баня.

— Здрасти, шефе — каза той, после се пресегна и пое ръцете ми в своите. Направи го съвсем естествено.

— Здрасти, Джон. — В гърлото си усетих каменна буца и се опитах да я преглътна. — Предполагам знаеш, че моментът наближи. Остават още два дни.

Той не каза нищо, просто седеше и държеше ръцете ми в своите. Сега като се замисля, струва ми се, че с мен вече беше започнало да става нещо, но тогава бях прекалено съсредоточен — умствено и емоционално — в работата си, за да го забележа.

— Искаш ли нещо специално за вечеря в онази нощ, Джон? Можем да ти приготвим почти всичко. Даже да ти донесем бира, ако искаш. Просто ще я налеем в чаша за кафе.

— Никога не съм опитвал.

— Тогава нещо специално за ядене?

Веждите му се сбърчиха под огромното му кафяво чело. После бръчките се изгладиха и той се усмихна.

— Вретено.

— Вретено, добре. С подправки, сос и пюре. — Изтръпнах, както може да ви изтръпне ръката, ако сте спали върху нея, само че сега чувствах така цялото си тяло. Чувствах се така и вътрешно. — И какво друго?

— Не зная, шефе. Каквото имате. Може би бамя, но сега не й е сезонът.

— Добре — отвърнах аз и си помислих, че ще получи за десерт и прасковения сладкиш на госпожа Джанис Еджкоум. — Виж сега, искаш ли свещеник? Някой, с когото по-следващата вечер да можеш да кажеш кратка молитва? Това утешава човек, виждал съм го много пъти. Мога да се свържа с преподобния Шустър, човекът, който дойде при Дел…

— Не искам свещеник — прекъсна ме Джон. — Ти се държа добре с мен, шефе. Ако искаш, сам можеш да прочетеш молитва. Това ме устройва. Предполагам, че мога да коленича заедно с теб.

— Аз ли! Джон, аз не мога…

Той леко стисна ръцете ми и онова усещане се усили.

— Можеш — каза. — Нали, шефе?

— Предполагам — чух се да отвръщам аз. Гласът ми като че ли ехтеше. — Предполагам, че бих могъл, ако се стигне дотам.

Усещането стана много силно, като тогава, когато беше изцерил инфекцията ми, но в същото време бе различно. И не само защото този път бях здрав. Беше различно, защото този път той не съзнаваше, че го прави. Изведнъж се ужасих, едва не се задуших от желание да се махна от тук. В мен светеха светлини — там, където преди никога не бе имало светлина. Не само в мозъка ми, а в цялото ми тяло.

— Ти, господин Хауъл и другите шефове бяхте добри с мен — рече Джон Кофи. — Зная, че се тревожите, но вече трябва да се успокоите. Защото аз искам да си ида, шефе.

Опитах се да кажа нещо, но не можех. Той обаче можеше. Онова, което каза тогава, беше най-дългата реч, която изобщо го бях чувал да произнася.

— Ужасно съм уморен от болката, която чувам и усещам, шефе. Уморен съм да се скитам по пътя самотен като птичка под дъжда. Без приятел, при когото да ида или да ми каже откъде идваме или отиваме, или защо. Уморен съм от хората, които се държат толкова грозно един към друг. Чувствам го като парченца стъкло в главата си. Уморен съм от случаите, когато съм искал да помогна и не съм успявал. Уморен съм да съм в мрака. Най-много съм уморен от болката. Прекалено много е. Ако можех да сложа край на болката, щях да го направя. Но не мога.

„Замълчи — опитах се да кажа аз. — Замълчи, пусни ми ръцете, ако не ти, аз ще се удавя. Ще се удавя или ще се взривя.“

— Няма да се взривиш — рече той и леко се усмихна при тази мисъл… но пусна ръцете ми.

Наведох се задъхан напред. Между коленете си можех да видя всяка пукнатина на циментовия под, всяка бразда, всяка люспичка слюда. Вдигнах поглед към стената и видях имената, написани там през 1924, 1926, 1931 година. Тези имена бяха изчезнали, изчезнали бяха и хората, които ги бяха написали, но предполагам, че никога нищо не изчезва напълно от това тъмно стъкло на света и сега отново ги видях, хаос от имена, застъпващи се едно друго — да ги гледаш бе все едно да слушаш мъртвите да говорят, да пеят и да викат за милост. Почувствах, че очите ми пулсират, чух сърцето си, усетих шума на кръвта, носеща се по всички пътища в тялото ми като писма, разнасяни до всички кътчета на земята.

Чух изсвирването на влак в далечината — влакът в четири без десет за Прайсфорд, струва ми се, но не бях сигурен, защото никога преди не го бях чувал. Не и от Студената планина — не го бях чувал, защото той се доближаваше до щатския затвор най-много на шестнайсет километра на изток. Не бих могъл да го чуя от затвора, така поне вярвах до ноември тридесет и втора, но тогава го чух.

Някъде силно като бомба се пръсна електрическа крушка.

— Какво направи с мен? — прошепнах аз. — О, Джон, какво направи е мен?!

— Извинявай, шефе — по типичния си спокоен начин отвърна той. — Не се сетих. Скоро ще ти мине.

Изправих се и се приближих до вратата на килията. Сякаш се движех насън. Когато стигнах там, Кофи каза:

— Чудиш се защо не са викали. Това е единственото, за което продължаваш да се чудиш, нали? Защо двете момиченца не са викали, когато още са били на верандата.

Обърнах се и го погледнах. Можех да видя всяка червена жилка в очите му, можех да видя всяка пора на лицето му… можех да усетя, че го боли, че е изпълнен с болката, която е поел от други хора така, както гъбата попива водата. Можех да видя и мрака, за който говореше. Той беше из целия свят, така както го виждаше Джон, и в този момент аз изпитах едновременно жалост към него и огромно облекчение. Да, онова, което щяхме да направим, бе ужасно, нищо не би могло да го промени… и все пак щяхме да му направим услуга.

— Видях го, когато онзи лош човек ме хвана — рече Кофи. И разбрах, че го е извършил той. Видях го и тогава, бях сред дърветата и го видях как ги хвърля на земята и избягва, но…

— Но си забравил.

— Така беше, шефе. Бях забравил, докато не ме докосна.

— Защо не са викали, Джон? Той ги е наранил достатъчно, че да им тече кръв, родителите им са били на втория етаж, но защо не са викали?

Джон ме погледна с призрачните си очи.

— Той каза на едната: „Ако гъкнеш, ще убия сестра ти, не теб“. После каза същото и на другата. Виждаш ли защо?

— Да — прошепнах и наистина го виждах. Верандата на Детерик в мрака. Уортън наведен над тях като зъл дух. Една от тях може би е понечила да извика и той е трябвало да я удари. От носа й е бликнала кръв. Ето защо по верандата бяха открили кръв.

— Той ги уби с обичта им. Те се обичаха. Сега виждаш ли как е било?

Кимнах, неспособен да отговоря.

Той се усмихна. Сълзите му отново се стичаха, но се усмихна.

— Ето така е всеки ден — каза Кофи, — по целия свят. — После легна и се обърна с лице към стената.

Излязох на Пътя, заключих килията му и тръгнах към бюрото на дежурния. Все още се чувствах като насън. Съзнавах, че мога да чуя мислите на Бруталния — съвсем тих шепот за това как се пише някаква дума. Той погледна към мен, понечи да се усмихне и спря, когато ме видя по-отблизо.

— Пол? — попита Хауъл. — Добре ли си?

— Да. — После му разказах онова, което ми беше разказал Джон — не всичко и определено не за чувството, когато ме докосна (никога не съм разказвал това на когото и да е, дори на Джанис. Илейн Конъли ще е първата, която ще го научи — ако, разбира се, поиска да прочете тези последни страници, след като е прочела всички други, но му повторих думите на Джон за това, че иска да си иде. Бруталния като че ли изпита облекчение — поне мъничко — но усещах (чувах?), че се чуди дали не съм си го измислил просто за да го успокоя. После усетих, че е решил да ми повярва, просто защото така за него нещата щяха да станат по-лесни, когато дойдеше моментът.

— Пол, да не би да се връща онази твоя инфекция? — попита той. — Целият си се зачервил.

— Не, мисля, че съм добре. — Излъгах го, но вече бях сигурен, че Джон е прав и че ще ми мине. Чувствах, че изтръпването ми започва да отслабва.

— Все пак навярно няма да е зле да отидеш в кабинета си и да си полегнеш.

Това бе последното нещо, което в момента ми се искаше да направя — идеята ми се стори толкова смешна, че едва не се засмях. В този момент най-много ми се искаше да си построя малка къщичка, да оформя градина отзад и да я засея. И всичко това преди вечеря.

„Ето как е — помислих си аз. — Всеки ден. По целия свят. Онзи мрак. По целия свят.“

— По-скоро ще ида до администрацията. Трябва да проверя там някои неща.

— Както кажеш.

Отидох до вратата и я отворих, после погледнах назад.

— А онази дума все пак се пише така — казах аз. — Поне обикновено. — Макар да знаех, че всяко правило си има изключения.

Излязох навън. Не се налагаше да го поглеждам, за да разбера, че ме е зяпнал изненадано.

Прекарах остатъка от дежурството си в постоянно движение. Просто не ме свърташе на едно място за повече от пет минути. Отидох до администрацията и после започнах да обикалям из пустия вътрешен двор, а надзирателите в стражевите кули сигурно са ме помислили за луд. Но когато дежурството ми свърши, вече бях започнал да се успокоявам и онова шумолене на мисли в главата ми — като листа, полъхнати от вятър — почти беше стихнало.

И все пак някъде по средата по пътя за вкъщи онази сутрин усещането отново се усили. Също като онзи път, когато се беше върнала уринарната ми инфекция. Трябваше да спра форда си отстрани на пътя, да изляза и да потичам повече от половин километър с наведена глава и свити ръце. Въздухът, който с мъка се откъсваше от гърлото ми, бе топъл като нещо, което сте стискали под мишница. И тогава най-после се почувствах наистина нормално. Тичешком изминах половината път до колата, останалата част извървях. Дъхът ми излизаше на пара в ледения въздух. Когато се прибрах вкъщи, разказах на Джанис за това, че Джон Кофи е готов, че иска да си иде. Тя кимна с облекчение. Дали наистина беше така? Не можех да кажа. Допреди шест часа, дори допреди три, щях да разбера, но вече не можех. И това бе добре. Джон постоянно повтаряше, че е уморен и сега виждах защо. Всеки би се уморил от онова, което имаше той. Всеки би закопнял за покой.

Когато Джанис ме попита защо съм толкова зачервен и мириша на пот, аз й казах, че съм спрял колата по пътя и че съм потичал малко. Казах й само това — както навярно вече съм отбелязал (изписаните страници са толкова много, че нямам желание да ги преглеждам, за да проверя), лъжата не беше присъща за брака ни — но не й обясних защо.

И тя не ме попита.

9.

През нощта, в която беше ред на Джон Кофи да извърви Зеления път, нямаше гръмотевици. Бе студена както обикновено из тези краища по това време на годината и милиони звезди осветяваха просторните оголени поля. Скреж искреше по коловете на оградите и блестеше като диаманти по сухите скелети на юлската царевица.

Този път екзекуцията ръководеше Брутъс Хауъл — той щеше да сложи шапката и да каже на Ван Хей да превключи, когато дойдеше моментът. С Ван Хей щеше да е Бил Додж. И към единайсет и двайсет в нощта на 20 ноември тримата с Дийн и Хари отидохме до единствената заета килия, в която Джон Кофи седеше на ръба на койката, стиснал ръце между коленете си и с малко петно от сос на яката на синята си риза. Той погледна през решетките към нас, очевидно много по-спокоен, отколкото се чувствахме ние. Ръцете ми бяха студени и слепоочията ми пулсираха. Това беше нещо, което бях сигурен, че желае — така поне можехме да свършим работата си — но съвсем различно бе да знаеш, че щеше да бъде екзекутиран заради престъплението на друг човек.

За последен път бях видял Хал Мурс към седем вечерта. Беше в кабинета си и си закопчаваше палтото. Лицето му бе бледо и ръцете му трепереха толкова силно, че трудно намираше илиците. Едва се сдържах да не бутна ръцете му и да го закопчея сам като малко дете. По ирония на съдбата, когато предишния уикенд двамата с Джан бяхме отишли да я видим, Мелинда бе изглеждала по-добре, отколкото изглеждаше Хал вечерта преди екзекуцията на Джон Кофи.

— Няма да присъствам довечера — каза ми. — Тук ще е Къртис и зная, че с теб и Брутъс Кофи ще е в добри ръце.

— Да, ще направим всичко по силите си — отвърнах аз. — Има ли някакви съобщения за Пърси? — „Дали се връща на себе си?“ — ето какво имах предвид, разбира се. Дали в този момент не седеше в някоя стая и не разказваше на някого — най-вероятно на някой лекар — как сме го напъхали в усмирителната риза и сме го затворили в карцера като едно от проблемните ни деца… като кретен, според собствените му думи? И ако беше така, дали щяха да му повярват?

Но според Хал положението на Пърси не се бе променило. Не приказвал и доколкото някой можел да определи, изобщо не бил на себе си. Все още се намирал в Индианола — „диагностирали го“, беше казал Хал с объркано от термина изражение, — но ако нямало никакво подобрение, скоро щели да го преместят.

— Как се държи Кофи? — попита Мурс. Най-после бе успял да се справи с последното копче на палтото си.

— Няма проблеми, директоре.

Той отиде до вратата. Изглеждаше стар и болен.

— Как може толкова добро и толкова зло да съществуват едновременно в един и същи човек. Как може човекът, изцерил жена ми, да е убил две момиченца? Ти разбираш ли го?

Отвърнах му, че не разбирам, че пътищата Господни са неведоми, че във всички нас има добро и зло, че на нас не ни е дадено да проумяваме това и всякакви подобни глупости. Повечето от нещата, които му казах, бях научил в баптистките черкви от детството ми, Слава на Иисус, Бог е всемогъщ. Хал през цялото време кимаше и изглеждаше някак си екзалтиран. Можеше да си позволи да кима, нали? Да. И да изглежда екзалтиран. На лицето му се беше изписала дълбока скръб — той бе потресен, никога не съм се съмнявал в това, но този път нямаше сълзи, защото имаше жена, при която да се прибере, и тя беше добре. Благодарение на Джон Кофи тя бе добре и човекът, който беше разписал заповедта за екзекуцията му, можеше да си тръгне и да се прибере при нея. Не му се налагаше да присъства на онова, което щеше да се случи по-късно. Тази нощ той щеше да е в състояние да спи и да се топли до тялото на жена си, докато Джон Кофи лежи върху плочата в сутерена на окръжната болница и с приближаването на самотните, безмълвни часове до разсъмване става все по-студен. И аз мразех Хал заради всички тези неща. Съвсем мъничко и щях да го преодолея, но въпреки всичко това бе омраза. Съвсем истинска.

Сега влязох в килията, последван от Дийн и Хари, и двамата бледи и със забити в земята очи.

— Готов ли си, Джон? — попитах аз.

Той кимна.

— Да, шефе. Предполагам, че съм готов.

— Добре тогава. Преди да излезеш трябва да ти кажа нещо.

— Кажи каквото трябва, шефе.

— Джон Кофи, като съдебен служител…

Казах всичко докрая и когато свърших, Хари Теруилигър пристъпи до мен и протегна ръка. За миг Джон го погледна изненадано, после се усмихна и я стисна. По-блед от всякога, Дийн му подаде своята.

— Заслужаваш по-добра съдба, Джони — дрезгаво рече той. — Съжалявам.

— Няма нищо — отвърна Джон. — Това е най-трудното — след малко вече ще съм добре. — Изправи се и медальонът на св. Кристофър, който му бе дала Мели, увисна от пазвата му.

— Джон, трябва да взема това — казах му аз. — Ако искаш, мога да ти го сложа след… после, но сега трябва да ми го дадеш. — Беше сребърен и ако се допираше до кожата му, когато Джак Ван Хей пуснеше електричеството, можеше да се разтопи. Даже да не станеше така, можеше да остави овъгления си отпечатък върху гърдите му. Бях виждал такова нещо преди. През годините си на Пътя бях виждал почти всичко. Повече, отколкото бе добре за мен. Вече го знаех.

Той изхлузи верижката през главата си и постави медальона в ръката ми. Аз го прибрах в джоба си и му казах да излезе от килията. Нямаше нужда да гледаме главата му, за да се уверим, че контактът и проводимостта ще са добри — тя беше гладка като дланта ми.

— Знаеш ли, следобед поспах и сънувах, шефе — каза той. — Сънувах мишока на Дел.

— Наистина ли, Джон? — Застанах от лявата му страна. Хари мина отдясно. Дийн остана отзад и ние тръгнахме по Зеления път. Никога повече нямаше да вървя по него заедно със затворник.

— Да. Сънувах, че е отишъл на онова място, за което разказваше шефът Хауъл, в онова Градче на мишките. Сънувах, че има деца и че се смеят на номерата му! Леле! — При тази мисъл се засмя и самият той, после отново стана сериозен. — Сънувах, че там бяха и онези две русокоси момиченца. Те също се смееха. Аз ги прегърнах и от косата не капеше кръв, и бяха добре. Всички гледахме как господин Джингълс търкаля онази макара и се смеехме.

— Наистина ли? — Помислих си, че няма да мога да издържа това, че просто няма да мога. Че ще се разплача, ще изкрещя или може би сърцето ми ще се пръсне от мъка и това ще сложи край на всичко.

Влязохме в кабинета ми. За миг-два Джон се огледа, после без някой да му казва падна на колене. Зад него Хари ме гледаше с призрачен поглед. Дийн беше бял като платно.

Паднах на колене заедно с Джон и си помислих, че е настъпила странна размяна на ролите: след всички онези затворници, на които трябваше да помагам, за да завършат пътуването си, този път аз щях да се нуждая от помощ. Поне така се чувствах.

— За какво да се молим, шефе? — попита Джон.

— За сила — без изобщо да се замисля отвърнах аз. Затворих очи и казах: — Господи Боже на всички, моля Те, помогни ни да завършим онова, което сме започнали, и моля Те, посрещни този човек, Джон Кофи — като кафе, но не се пише така — в рая Си и му дай покой. Моля Те, помогни ни да го изпратим така както заслужава и не позволявай да се случи нищо лошо. Амин. — Отворих очи и погледнах към Дийн и Хари. И двамата изглеждаха малко по-добре. Навярно просто защото бяха имали няколко мига да си поемат дъх. Съмнявах се, че е заради молитвата ми.

Понечих да се изправя и Джон ме хвана за ръката. После ме погледна едновременно боязливо и с надежда.

— Спомням си една молитва, на която някой ме научи като дете — рече. — Поне си мисля, че си я спомням. Мога ли да я кажа?

— Давай — отвърна Дийн. — Имаш още много време, Джон.

Той затвори очи и съсредоточено се намръщи. Очаквах нещо от рода на „Дядо Боже“ или може би изопачена версия на Отче наш, но грешах. Никога дотогава не бях чувал онова, което каза, не съм го чувал и после. Не че изразите му бяха особено необикновени. Стиснал длани пред затворените си очи, Джон Кофи започна:

— Исусе малък, мил и кротък, за мен сирачето моли се. Бъди моя сила, бъди мой приятел, бъди с мен докрая. Амин. — Отвори очи, понечи да се изправи, после внимателно ме погледна.

Изтрих очите си с ръка. Докато го слушах, си бях мислил за Дел — той също беше поискал да каже накрая още една молитва. „Дево Мария, майко Божия, моли се за нас, грешните, сега и в часа на нашата смърт.“

— Извинявай, Джон.

— Няма нищо — отвърна той, стисна ръката ми и се усмихна. И после, както си бях помислил, че може да му се наложи да направи, ми помогна да се изправя на крака.

10.

Нямаше много свидетели — може би бяха четиринайсет души, наполовина по-малко, отколкото на екзекуцията на Делакроа. Тук беше Хоумър Крибъс, както обикновено прелял от стола си, но не видях помощник-шерифа Макгий. Както и директора Мурс, той очевидно бе решил да отсъства.

На първия ред седеше възрастна двойка, която отначало не успях да разпозная, въпреки че до онзи ден през третата седмица на ноември бях виждал снимките им в твърде много вестници. После, щом приближихме до платформата, върху която чакаше Стария Светльо, жената изсъска „Умри бавно, кучи сине!“ и разбрах, че това са Клаус и Марджъри Детерик. Не ги бях познал, защото на човек не му се случва често да вижда старци, които още нямат четирийсет години.

Когато чу женския глас, Джон преви рамене и шерифът Крибъс одобрително изсумтя. Ханк Битърман, който пазеше пред малката група от свидетели, не откъсваше очи от Клаус Детерик. Така му бях заповядал, но през онази нощ Детерик не направи нито едно движение по посока на Джон. Той като че ли беше на друга планета.

Бруталния стоеше до Стария Светльо и незабележимо ми даде знак с пръст, когато се качихме върху платформата. Прибра пистолета си в кобура и хвана Джон за ръката, след което внимателно го придружи до електрическия стол като момче, което извежда приятелката си на дансинга за първия им танц заедно.

— Наред ли е всичко, Джон? — тихо попита той.

— Да, шефе, но… — За пръв път се оглеждаше уплашено. — Но тук има много хора, които ме мразят. Много. Усещам го. Боли. Жили като пчела и боли.

— Тогава усещай нашите чувства — тихо каза Бруталния. — Ние не те мразим — можеш ли да го усетиш?

— Да, шефе. — Но сега гласът му трепереше още по-силно и от очите му отново бавно се стичаха сълзи.

— Убийте го два пъти, момчета! — изведнъж извика Марджъри Детерик. Дрезгавият й, пронизващ глас беше като плесница. Джон се притисна към мен и простена. — Започвайте и убийте този изнасилвач на малки дечица два пъти, това ще е чудесно! — Все още сякаш в полусън, Клаус я дръпна за рамото. Жената се разрида.

Слисан видях, че Хари Теруилигър също плаче. Засега никой от свидетелите не бе забелязал сълзите му — беше обърнат с гръб към тях — но той все пак плачеше. Но какво можехме да направим? Искам да кажа, освен да побързаме с всичко това?

Двамата с Бруталния обърнахме Джон. Хауъл натисна рамото му и той седна. После стисна широките дъбови странични облегалки на Стария Светльо. Очите му продължаваха да гледат уплашено. Облиза първо единия ъгъл на устата си, после другия.

Ние с Хари застанахме на колене. Предишния ден бяхме накарали един от затворниците от работилницата временно да запои сгъваеми удължения на скобите за краката, защото глезените на Джон Кофи бяха почти толкова дебели, колкото прасците на обикновен човек. И все пак преживях кошмарен момент, когато си помислих, че ще се окажат по-малки и че ще трябва да го върнем в килията му, докато открием Сам Бродерик, тогавашния шеф на работилницата, за да удължи скобите. За последен път силно ударих скобата с длани и тя се затвори. Кракът на Джон рязко потръпна и той изохка. Бях го прищипал.

— Извинявай, Джон — измърморих и погледнах към Хари. Той бе успял да затвори скобата си по-лесно (или удължението от неговата страна беше малко по-голямо, или десният глезен на Кофи бе малко по-тесен), но наблюдаваше резултата с недоверие. Предполагах, че го разбирам — удължените скоби имаха хищен вид, челюстите им като че ли зееха като паст на алигатор.

— Всичко ще бъде наред — казах, като се надявах гласът ми да звучи убедително… и това да е истина. — Избърши си лицето, Хари.

Той вдигна ръка и избърса сълзите от бузите си и капките пот от челото си. Обърнахме се. Хоумър Крибъс, който дотогава прекалено високо разговаряше с човека до него (прокурора, съдейки по завързаната му на фльонга вратовръзка и занемарения му черен костюм), млъкна. Времето почти бе настъпило.

Бруталния беше затворил скобата на едната китка на Джон, Дийн — на другата. Над рамото на Стантън можех да видя лекаря, застанал незабележим както винаги до стената с черната си чанта на пода между краката му. В наши дни предполагам, че съвсем спокойно правят такива неща, особено когато става дума за екзекуция чрез отровна инжекция, но навремето човек трябваше едва ли не да ги принуждава, ако се нуждаеше от участието им. Може би тогава са имали по-ясна представа за нещата, които трябва да върши лекарят, и за онова, което беше извращение на полаганата от тях клетва, клетвата, на първо място в която е обещанието да не вредят на хората.

Дийн кимна на Бруталния. Той обърна глава, като че ли погледна към телефона, който никога нямаше да иззвъни за хора като Джон Кофи, и извика на Джак Ван Хей:

— Включи на едно!

Разнесе се онова бръмчене като от включване на стар хладилник и крушките замъждукаха. Сенките ни се откроиха малко по-силно, черни сенки, които пълзяха по стената и като че ли кръжаха около сянката на стола като лешояди. Джон рязко си пое дъх. Кокалчетата на ръцете му бяха побелели.

— Боли ли го вече? — пресекливо изкрещя госпожа Детерик, притиснала се до рамото на съпруга си. — Надявам се да го боли! Надявам се адски да го боли! — Клаус стисна ръката й. От носа му се стичаше кръв, видях го, тънка червена струйка, която се скриваше в малките му мустачки. Когато следващия март отворих вестника и видях, че е умрял от удар, изобщо не се изненадах.

Бруталния застана в полезрението на Джон. Докато говореше, той докосваше рамото му. Не беше редно, но от свидетелите го знаеше единствено Къртис Андерсън, който, изглежда, не възразяваше. Помислих си, че прилича на човек, който иска само да свърши със сегашната си работа. Отчаяно иска да свърши. След Пърл Харбър той се записа в армията, но не успя да прекоси океана, защото загина във Форт Браг при автомобилна злополука.

Междувременно Джон се отпусна под пръстите на Бруталния. Струва ми се, че не разбираше много, а може би и нищо от онова, което му казваше той, но ръката върху рамото му го успокояваше. Бруталния, който почина от инфаркт около двайсет и пет години по-късно (когато се случило, ядял сандвич с риба и гледал борба по телевизията, каза сестра му), бе добър човек. Мой приятел. Може би най-добрият от нас. Той наистина разбираше как един човек може едновременно да иска да си иде и все пак да се страхува от пътуването.

— Джон Кофи, осъден си да умреш на електрическия стол, присъдата е гласувана от съдебни заседатели равни на теб и потвърдена от съдия с добра репутация в този щат. Бог да пази жителите на щата. Имаш ли да кажеш нещо, преди присъдата да бъде изпълнена?

Той отново навлажни устните си, после заговори с ясен глас:

— Съжалявам за това, че съм такъв.

— И трябва да съжаляваш! — изкрещя майката на двете убити момиченца. — О, чудовище, трябва да съжаляваш! ТРЯБВА АДСКИ ДА СЪЖАЛЯВАШ!

Джон обърна очи към мен. Не видях в тях примирение, нито надежда да попадне в рая, нито наченки на покой. Как ми се иска да ви кажа, че съм ги видял. Как ми се иска да убедя самия себе си в това. Но онова, което видях, беше страх, мъка и недоумение. Това бяха очите на хванато в капан, ужасено животно. Сетих се за разказа му как Уортън отвлякъл Кора и Кати Детерик от верандата, без да го чуят в къщата: „Той ги уби с обичта им. Ето така е всеки ден. По целия свят.“

Бруталния свали новата маска от месинговата й кукичка на облегалката на стола, но щом Джон я видя и разбра какво е, очите му се разшириха от ужас. Той погледна към мен и сега можех да видя по голия му череп огромни капки пот. Изглеждаха големи колкото яйца на червеношийка.

— Моля те, шефе, не ми слагай това на лицето — тихо простена. — Моля те, не ме затваряй в мрака, не ме карай да потъвам в мрака, страхувам се от мрака.

Вдигнал вежди и замръзнал на място, Хауъл ме гледаше с маската в ръце. Очите му казваха, че думата имам аз, че ще се подчини каквото и да е решението ми. Опитах се да мисля колкото мога по-бързо и по-добре — трудна задача при екота, който кънтеше в главата ми. Маската беше традиция, а не закон. Всъщност тя бе предназначена да спести гледката на свидетелите. И изведнъж реших, че гледката не трябва да им бъде спестена, не и този път. В края на краищата през живота си Джон не бе извършил нищо престъпно, за да умре с маска на лице. Те не го подозираха, но ние го знаехме и реших да изпълня това му последно желание. Що се отнася до Марджъри Детерик, тя навярно ми беше благодарна.

— Добре, Джон — прошепнах.

Бруталния върна маската на кукичката. Зад нас Хоумър Крибъс възмутено извика с южняшкия си глас:

— Хей, момчета! Сложете му онази маска! Да не мислите, че искаме да гледаме как му изскачат очите?

— Запазете тишина, сър — без да се обръщам, наредих аз. — Това е екзекуция и тук вие нямате никаква власт.

— Още повече, че ти си виновен за залавянето му, дебелак такъв — прошепна Хари. Той почина през 1982 година почти на осемдесетгодишна възраст. Старец. Не колкото мен, разбира се, но малцина доживяват до моите години. Умря от рак, не зная точно на какво.

Бруталния се наведе и извади кръглата гъба от кофата. Той я натисна с пръст и облиза върха му, но не се налагаше — можех да видя, че от грозния кафяв сюнгер капе вода. После я постави в шапката и я сложи на главата на Джон. За пръв път забелязах, че Хауъл също е пребледнял — смъртноблед, готов да припадне. Сетих се как ми каза, че за пръв път в живота си се страхува от ада, защото сме се готвели да убием дар Божи. Внезапно започна силно да ми се гади. Овладях се, но с огромно усилие. Водата от гъбата се стичаше по лицето на Джон.

Дийн Стантън закопча ремъка — специално разпънат до максимум за случая — през гърдите на Кофи и се отдръпна. Бяхме положили такива усилия, за да се опитаме да предпазим Дийн през нощта на пътуването си заради децата му, без изобщо да подозираме, че му остават по-малко от четири месеца живот. След Джон Кофи той подаде молба и го прехвърлиха в блок В, където един от затворниците заби самоделния си нож в гърлото му и остави кръвта му да изтече върху мръсния дъсчен под. Изобщо не разбрах защо. Не мисля, че някой е разбрал. Когато си спомням за онези дни, Стария Светльо ми се струва такава гадост, такова смъртоносно безумие. Ние сме крехки като тънко стъкло, дори при най-добрите обстоятелства. Да се убиваме един друг с газ или електричество, при това най-хладнокръвно? Безумие. Ужас.

Бруталния провери ремъка, после отстъпи назад. Изчаках го да изрече думите, но той мълчеше. Когато скръсти ръце зад гърба си и застана леко разкрачен, разбрах, че няма да го направи. Навярно не можеше. Аз също не мислех, че мога, но после погледнах към ужасените, разплакани очи на Джон и осъзнах, че трябва. Даже това да ме прокълнеше завинаги, трябваше да го сторя.

— Превключи на две — наредих със стържещ, треперещ глас, който не успях да разпозная.

Шапката забръмча. Осем огромни пръста и два огромни палеца се надигнаха от краищата на широките дъбови странични облегалки на стола и рязко се разпериха в десет различни посоки. Върховете им трепереха. Големите му колене подритваха, но скобите на глезените издържаха. Три от висящите от тавана електрически крушки се пръснаха — Бам! Бам! Бам! При този звук Марджъри Детерик извика и припадна в ръцете на съпруга си. Тя почина в Мемфис осемнайсет години по-късно. Хари ми прати некролога й. Загинала при злополука с тролейбус.

Джон се тласна напред и опъна ремъка на гърдите си. За миг очите му срещнаха моите. Беше в съзнание — аз бях последното нещо, което видя, преди да го бутнем от ръба на света. После се отпусна назад, шапката леко се накриви на главата му и изпод нея като гореща влага се надигнаха струйки дим. Но като цяло, разбирате ли, всичко свърши бързо. Съмнявам се, че е било безболезнено, както винаги твърдят поддръжниците на електрическия стол (в това, изглежда, не искат лично да се уверят дори най-запалените от тях), но стана бързо. Пръстите му отново се отпуснаха, допреди малко синкавобелите полумесеци в основата на ноктите му сега станаха тъмноморави, от все още мокрите му от солената вода бузи се надигаше струйка дим… и сълзите.

Последните сълзи на Джон Кофи.

11.

Когато се върнах вкъщи, вече бях добре. Разсъмваше се и птиците пееха. Паркирах стария си форд, излязох, отидох до задното стълбище и тогава върху мен се стовари втората най-силна мъка, която някога съм изпитвал. Помислих си как се страхуваше от мрака. Спомних си първия път, когато го видях, и как ме попита дали нощем оставяме лампите да светят, и краката ми се подкосиха. Седнах на стъпалата, наведох глава и заплаках. Като че ли не плачех само за Джон, а за всички нас.

Джанис излезе навън и седна до мен. После ме прегърна през раменете.

— Направил си всичко възможно, за да не го мъчиш, нали?

Поклатих глава.

— И той е искал да си иде.

Кимнах.

— Влез си вкъщи. — Тя ми помогна да се изправя. Това ме накара да си спомня как Джон ми подаде ръка, след като се бяхме молили заедно. — Влез си вътре и изпий чаша кафе.

Направих го. Мина първото утро, после първият следобед, след това и първото дежурство. Времето лекува всичко, времето го отнася и накрая има само мрак. Понякога откриваме други в мрака и понякога отново ги губим. Това е всичко, което зная, освен че се случи през 1932, когато щатският затвор все още беше на Студената планина.

И електрическият стол, разбира се.

12.

Към два и петнайсет следобед в солариума при мен дойде приятелката ми Илейн Конъли. Последните страници от разказа ми бяха спретнато подредени пред мен. Лицето й беше много бледо и под очите й имаше блестящи следи. Мисля, че бе плакала.

А аз, аз бях гледал. Просто така. Бях гледал навън през прозореца над хълмовете на изток и дясната ми ръка пулсираше. Но това пулсиране беше някак спокойно. Чувствах се празен, изсмукан. Чувство, което бе ужасно и в същото време прекрасно.

Беше ми трудно да срещна очите на Илейн — страхувах се, че мога да видя в тях омраза и презрение — но нямаше нищо такова. Бяха просто тъжни и удивени. Нямаше омраза, нито презрение, нито съмнение.

— Искаш ли да прочетеш края? — попитах аз и потупах с наболяващата ме ръка малката купчина листи. — Всичко е тук, но ще те разбера, ако не…

— Не става въпрос какво искам — прекъсна ме тя. — Трябва да разбера какво е станало, макар да предполагам, че сте го екзекутирали. Струва ми се, че намесата на Провидението с главно „П“ прекалено се надценява в живота на обикновените хора. Но преди да взема тези страници… Пол…

Замълча, сякаш се чудеше как да продължи. Аз чаках. Понякога не можеш да помогнеш на хората. Понякога е най-добре изобщо да не се опитваш.

— Пол, тук пишеш, че през 1932 си имал две пораснали деца — не само едно, а две. Ако не си се оженил за своята Джанис, когато си бил на дванайсет, а тя на единайсет, подобно нещо…

Поусмихнах се.

— Оженихме се много млади (така беше с повечето хора в планините, така е било с майка ми), но не чак толкова.

— Тогава на колко години си всъщност? Винаги съм смятала, че си над осемдесетте, на моя възраст, навярно даже малко по-млад, но според това тук…

— В годината, в която Джон извървя Зеления път, бях на четиридесет. — Роден съм през 1892. Това означава, че съм на сто и четири, освен ако не бъркам в сметката.

Тя ме зяпна онемяла.

Подадох й останалата част от ръкописа и отново си спомних как Джон ме беше докоснал в килията си. „Няма да се взривиш“, бе казал той, леко усмихнат от самата мисъл, и наистина не се взривих… но въпреки това с мен беше станало нещо. Нещо трайно.

— Прочети го докрай — казах. — Там е всичко останало, което зная.

— Добре — прошепна тя. — Малко се страхувам, не мога да те лъжа, но… добре. Ти къде ще бъдеш?

Изправих се, протегнах се и чух как гърбът ми изпука. Онова, което със сигурност знаех, бе, че солариумът ми е дотегнал до гуша.

— На игрището за крикет. Искам да ти покажа още нещо и то е точно в тази посока.

— Да не е нещо… страшно? — В боязливия й поглед видях Илейн — момиченцето от онова време, когато мъжете са носели сламени шапки през лятото и палта от меча кожа през зимата.

— Не — усмихнах се аз. — Не е страшно.

— Добре. — Тя взе листовете. — Ще ги отнеса в стаята си. Ще се срещнем на игрището за крикет към… — Илейн прелисти ръкописа, за да прецени. — Към четири? Става ли?

— Отлично — казах аз, като си мислех за прекалено любопитния Брад Долън. Дотогава вече щеше да си е заминал.

Тя се пресегна, леко стисна ръката ми и излезе. За миг останах на мястото си, погледнах към масата и осъзнах факта, че освен подноса със закуската, който сутринта ми бе донесла Илейн, няма нищо друго. Липсваха пръснатите върху нея страници. Някак си не бях в състояние да повярвам, че съм свършил… и наистина не бях — можете сами да се убедите, тъй като всичко това е написано, след като разказах за екзекуцията на Джон Кофи и дадох последните листове на Илейн. И още тогава отчасти знаех защо.

Алабама.

Взех от таблата последната студена препечена филийка, спуснах се по стълбите и излязох на игрището за крикет. Там приседнах на слънце, гледах как няколко двойки и една бавна, но весела четворка играчи размахват чукчетата си, прехвърлях старческите си мисли и топлех на слънцето старческите си кокали.

Към три без петнайсет от паркинга започна да се точи смяната от три до единайсет и в три часа служителите от дневната смяна си тръгнаха. Повечето вървяха на групи, но Брад Долън беше сам. Това ме накара да се зарадвам — може би в крайна сметка светът не бе отишъл съвсем по дяволите. От задния му джоб стърчеше едно от книжлетата му с вицове. Пътеката за паркинга минаваше покрай игрището за крикет и той ме видя, но нито ми махна, нито ми се намръщи. Нямах нищо против. Долън влезе в стария си шевролет с лепенката, която гласеше: „ВИДЯХ ГОСПОД И ИМЕТО МУ Е ТРИТОН“. После замина натам, където отива, когато не е тук и остави зад себе си тънка следа от моторно масло.

Както беше обещала, към четири часа при мен дойде Илейн. Очите й показваха, че отново е плакала. Тя ме прегърна, силно ме притисна към себе си и изрече:

— Клетият Джон Кофи. Клетият Пол Еджкоум.

„Клетият Пол — чух Джанис да казва. — Клетото старо момче.“

Илейн отново заплака и аз я прегърнах там, на игрището за крикет под късното следобедно слънце. Сенките ни сякаш танцуваха. Навярно във „Вълшебната бална зала“, която навремето често слушахме по радиото.

Накрая тя се овладя и се отдръпна от мен. Намери салфетки в джоба на блузата си и избърса влажните си очи.

— Какво стана с жената на директора, Пол? Какво стана с Мели?

— Смятаха я за чудото на века, поне лекарите от болницата в Индианола — отвърнах аз. Хванах я за ръка и двамата тръгнахме към пътеката, която водеше към гората. Към бараката до стената между „Джорджийските борове“ и света на по-младите хора. — Тя почина — от инфаркт, не от мозъчен тумор — десет-единайсет години по-късно. На четирийсет и три, струва ми се. Хал умря от удар някъде около деня на атаката в Пърл Харбър — може да е било точно в този ден, доколкото си спомням — така че тя го надживя с две години. Каква ирония.

— Ами Джанис?

— Днес не съм готов за това. Ще ти разкажа някой друг път.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. — Но никога не изпълних това си обещание. Три месеца след деня, в който заедно навлязохме в гората (бих я държал за ръка, ако не се страхувах, че ще нараня възлестите й, подути пръсти), Илейн Конъли тихо умря в леглото си. Както и при Мелинда Мурс, смъртта й беше резултат от инфаркт. Санитарят, който я откри, каза, че изглеждала спокойна, сякаш е станало внезапно и безболезнено. Надявам се да е бил прав. Обичах Илейн. И ми липсва. Тя, Джанис, Бруталния и всички те.

Стигнахме до втората барака по пътеката, онази, която бе до стената, сгушена под клоните на боровете. Хлътналият й покрив и закованите й с дъски прозорци бяха изпъстрени със сенки. Тръгнах към нея. За миг Илейн остана на пътеката. Изглеждаше уплашена.

— Всичко е наред — казах аз. — Наистина. Хайде.

На вратата нямаше брава — някога имало, но я бяха откъртили — и затова я затварях с напъхано в процепа й сгънато парче картон. Сега го издърпах и влязох в бараката. Оставих вратата широко отворена, защото вътре беше тъмно.

— Пол, какво?… О! О! — тихо извика втория път тя.

Масата вътре бе избутана настрани. Върху нея имаше фенерче и кафява хартиена торбичка. Върху мръсния под лежеше кутия от пури — бях я взел от човека, който зарежда машините за безалкохолни напитки и бонбони в старческия дом. Специално го бях помолил за нея и тъй като фирмата му продаваше и тютюневи изделия, той лесно я беше намерил. Предложих да му я платя — вече ви казах, че по времето, когато работех в затвора в Студената планина, кутиите от пури високо се ценяха — но той просто ми се изсмя.

Над горния й ръб надничаха две умни, малки, блестящи очички.

— Господин Джингълс — тихо казах аз. — Ела тук. Ела тук, старо момче, и се запознай с тази дама.

Приклекнах — болеше ме, но се справих — и протегнах ръка. Отначало си мислех, че този път няма да успее да се прехвърли през стената на кутията, но той го направи с един последен скок. Падна странично, после се изправи на крака и се приближи до мен. Докато тичаше, накуцваше с едно от задните си крачета — раната, нанесена му някога от Пърси, се обаждаше на стари години. А беше много, много стар. Освен на главата и края на опашката, козината му беше съвсем сива.

Той скочи върху дланта ми. Вдигнах го и животинчето проточи врат, за да подуши дъха ми с прилепени назад уши и блеснали очички. Протегнах ръка към Илейн, която гледаше с разширени и изпълнени с удивление очи и с полуотворени устни.

— Не може да бъде — каза тя и вдигна поглед към мен. — О, Пол, това не е… не може да бъде!

— Гледай — отвърнах, — и ми кажи същото после.

От торбичката извадих макара, която лично бях оцветил — не с пастели, а с флумастери, изобретение, за което през 1932 не бяхме и мечтали. Резултатът обаче бе съвсем същият. Макарата беше също толкова пъстра, колкото и на Дел, а може би и повече. „Messieurs et mesdames — помислих си аз. — Bienvenue au cirque de mousie!“

Отново приклекнах и господин Джингълс слезе от дланта ми. Беше стар, но макарата все още го привличаше. От момента, в който я извадих от торбичката, той имаше очи единствено за нея и за нищо друго. Претърколих я по неравния, нацепен под на бараката и мишокът веднага се хвърли след нея. Не тичаше с някогашната си бързина и за мен беше болезнено да го гледам как куца, но защо пък трябваше да е бърз? Както казах, той бе стар, направо патриарх сред мишките. Поне на шейсет и четири.

Господин Джингълс стигна до макарата, която се беше ударила в отсрещната стена и бе отскочила назад. Той я заобиколи, после легна настрани. Илейн понечи да тръгне към него и аз я задържах. След миг животинчето отново се изправи на крака. И бавно, съвсем бавно забута с муцунка макарата към мен. Когато се беше появил тук — намерих го легнал по същия начин на стъпалата към кухнята, сякаш пропътувал огромно разстояние, и напълно изтощен — той все още можеше да насочва макарата с лапички, както някога на Зеления път. Сега обаче това не бе по силите му — задните му крачета вече не го държаха. Но нослето му беше силно. Просто трябваше да бута ту единия, ту другия край на макарата. Когато стигна при мен, аз го взех в едната си ръка — беше лек като перце — и вдигнах макарата с другата. Умните му тъмни очички не я изпускаха.

— Не го прави пак, Пол — с треперещ глас изрече Илейн. — Няма да мога да го понеса.

Разбирах как се чувства, но знаех, че не е права. Той обичаше да гони и връща обратно макарата — все още много обичаше да го прави. Би трябвало всички да сме толкова постоянни в чувствата си.

— В торбичката има и ментови бонбони — казах аз. — Струва ми се, че все още ги харесва — няма да спре да души, ако не му дам — но стомахът му вече не може да ги смила. Вместо това съм му донесъл хляб.

Отново клекнах, отчупих малко парченце от филийката, която бях взел със себе си от солариума, и го оставих на пода. Господин Джингълс го подуши, после го взе в предните си лапички и започна да го яде, увил опашка около себе си. Щом свърши, вдигна поглед към мен с очакване.

— Понякога ние старците имаме изненадващ апетит — казах на Илейн и й подадох филийката. — Опитай ти.

Тя отчупи ново парченце и го пусна на пода. Мишокът се приближи до него, подуши го, погледна към Илейн… после го взе и започна да го яде.

— Виждаш ли? — попитах аз. — Знае, че не си външна.

— Откъде е дошъл, Пол?

— Нямам представа. Един ден, когато излязох за утринната си разходка, просто беше там и лежеше на кухненските стълби. Веднага разбрах кой е, но взех макарата от пералнята просто за да се уверя. И му намерих кутия от пури. Покрих дъното й с най-мекото нещо, което успях да открия. Струва ми се, че той е като нас, Ели — през повечето дни просто едно голямо, изпълнено с болка същество. И все пак не е загубил желанието си за живот. Все още обича макарата си, все още обича посещенията на стария си приятел. Пазил съм историята на Джон Кофи в себе си шейсет години, шейсет и отгоре, и сега я разказах. Като че ли имам представа защо се е върнал. За да ми каже да побързам и да го направя, докато все още има време. Защото и аз съм като него — и аз отивам там.

— Къде отиваш?

— О, знаеш къде — отвърнах и известно време двамата мълчаливо наблюдавахме господин Джингълс. После поради причина, която не мога да ви обясня, отново хвърлих макарата, въпреки че Илейн ме бе помолила да не го правя. Може би просто защото в известен смисъл за него гоненето на макарата беше като бавния и предпазлив секс на старите хора — може и да не искате да гледате, вие, които сте млади и убедени, че когато остареете, за вас ще бъде направено изключение, но те все още искат да го правят.

Господин Джингълс отново се хвърли след макарата, очевидно с болка и също толкова очевидно (поне за мен) с цялата си стара, всеотдайна радост.

— Целофанени прозорци — прошепна тя, като го гледаше.

— Целофанени прозорци — усмихнах се аз.

— Джон Кофи е докоснал мишката така, както е докоснал теб. И не само те е изцелил от болестта ти, той те е направил… какъв?… устойчив?

— Струва ми се, че това е много подходящо определение.

— Устойчив на нещата, които накрая повалят останалите от нас като дървета, проядени от термити. Теб… и него. Господин Джингълс. Когато го е затворил в шепите си.

— Точно така. Някаква сила го е сторила чрез Джон — поне така си мисля — и сега действието й най-после свършва. Термитите са прояли кората ни. Отне им малко повече време от обикновено, но я проядоха. Може да ми остават още няколко години, хората все пак живеят по-дълго от мишките, струва ми се, но неговото време изтича.

Той стигна до макарата, заобиколи я с куцане, падна настрани, като дишаше тежко (виждахме дишането му през посивялата му козина като вълнички), после се изправи и игриво я забута обратно с муцунка. Козината му беше сива, походката му бе неуверена, но очичките му блестяха.

— Смяташ, че е искал да опишеш събитията — каза тя. — Така ли е, Пол?

— Не господин Джингълс — отвърнах аз. — Не той, а силата, която…

— Хей, Поли! И Илейн Конъли! — чу се вик откъм отворената врата. В него се усещаше някакъв ироничен ужас. — Самите те! Какво, за Бога, правите тук двамата?

Обърнах се и изобщо не се изненадах, когато видях Брад Долън да стои на прага. Хилеше се като човек, който си мисли, че ви е измамил. Какво ли разстояние бе изминал, след като смяната му беше свършила? Може би само до ресторанта, колкото да изпие една-две бири, преди да се върне обратно.

— Махайте се — студено каза Илейн. — Веднага се махайте.

— Не ми казвай да се махам, сбръчкана стара кучко — все още усмихнат отвърна той. — Навярно можеш да ми кажеш това там горе, но сега си тук. А не би трябвало. Това е извън границите, разрешени за вас. Малко любовно гнезденце, а, Поли? Това ли сте си направили тук? Нещо като „Плейбой“ за старци… — Очите му се разшириха, когато най-после забеляза обитателя на бараката. — Какво е онова, мамка му?

Не се обърнах да видя. Първо, защото знаех какво има там. И после, защото изведнъж миналото се беше сляло с настоящето, създавайки един ужасен образ, съвсем триизмерен в реалността си. Там на прага не стоеше Брад Долън, а Пърси Уетмор. След миг щеше да се втурне в бараката и да стовари крака си върху господин Джингълс (който вече не бе в състояние да избяга от него). И този път го нямаше Джон Кофи, за да го спаси. Нямаше го, както го нямаше и в онзи дъждовен ден в Алабама, когато имах нужда от него.

Изправих се на крака, този път без да усещам каквато и да е болка в ставите и мускулите си, и се хвърлих към Долън.

— Остави го на мира! Остави го на мира, Пърси, или, за Бога, ще те…

— Кого наричаш Пърси? — попита той и ме блъсна назад толкова силно, че едва не паднах по гръб. Илейн ме подхвана, макар че навярно това й причини болка, и ме задържа. — И не го правиш за пръв път. И не е нужно да си подмокряш гащите. Няма да го докосна даже. Няма нужда. Това е само една умряла мишка.

Обърнах се, като си мислех, че господин Джингълс просто лежи настрани, за да си поеме дъх, както понякога правеше. Той лежеше настрани, да, но онези вълнички под козината му бяха изчезнали. Опитах се да се уверя, че все още мога да ги видя, и тогава Илейн избухна в силни ридания. Тя мъчително се наведе и взе мишока, който за пръв път бях видял на Зеления път да се приближава към бюрото на дежурния без никакъв страх, като човек, приближаващ се към свои връстници… или приятели. Той лежеше отпуснато в дланта й. Очите му бяха мътни и неподвижни. Беше мъртъв.

Долън неприятно се ухили и разкри зъбите си, които едва ли бяха виждали зъболекар.

— Я, виж ти! — рече. — Да не би току-що да сме загубили домашния си любимец? Дали не трябва да си направим малко погребение, с книжни цветя и…

— МЛЪКНИ! — изкрещя му Илейн, толкова високо и силно, че Долън отстъпи назад и усмивката му се стопи. — МАХАЙ СЕ ОТ ТУК! РАЗКАРАЙ СЕ ИЛИ НЯМА ДА ИЗКАРАШ НИТО ДЕН ПОВЕЧЕ НА РАБОТА ТУК! НИТО ЧАС! КЪЛНА СЕ!

— И ще трябва да се мъкнеш по бюрата за безработни! — прибавих аз, но толкова тихо, че нито един от двама им не ме чу. Не можех да откъсна очи от господин Джингълс, отпуснат върху дланта на Илейн като най-мъничката меча кожа на света.

Брад се замисли дали да не се приближи до нея и да я предизвика да изпълни заплахата си — той бе прав, бараката не влизаше точно в позволената за обитателите на „Джорджийските борове“ територия, дори аз го знаех — и после се отказа. Той си беше страхливец, също като Пърси. А може би бе проверил твърдението й, че е баба на високопоставена личност. Но навярно просто любопитството му беше задоволено. В бараката очевидно бе живяла любимата мишка на един старец. Сега тя се беше гътнала, бе получила инфаркт или нещо подобно, докато буташе някаква пъстра макара.

— Не зная защо се разстройвате толкова — каза той. — И двамата. Държите се така, сякаш е куче или нещо такова.

— Махай се — изсъска Илейн. — Махай се, невежи човече. Нищожният ти мозък е грозен и отвратителен.

Той силно почервеня. Белезите от пубертетските му пъпки станаха тъмночервени. Бяха много.

— Ще си ида, но когато утре дойдеш тук… Поли… ще откриеш нова ключалка на тази врата. Мястото е забранено за вас, независимо какви лоши неща ми говори госпожа Лайната ми не смърдят. Погледнете пода! Всички дъски са изкривени и прогнили! Ако пропаднете, мършавите ви стари крака ще се натрошат като съчки. Така че просто си вземете онази мъртва мишка, ако я искате, и изчезвайте. Отсега нататък любовното гнездо е закрито.

Той се обърна и се отдалечи като човек, който смята, че най-после може да се оттегли. Изчаках да се махне и после внимателно взех господин Джингълс от Илейн. Погледът ми попадна върху торбичката с ментовите бонбони и сълзите ми започнаха да се стичат. Не зная, просто някак си напоследък се разплаквам по-лесно.

— Ще ми помогнеш ли да погреба един стар приятел? — попитах Илейн, когато тежките стъпки на Брад Долън заглъхнаха.

— Да, Пол. — Тя ме прегърна през кръста и отпусна глава върху рамото ми. Със стария си и разкривен пръст погали неподвижния хълбок на господин Джингълс. — С радост ще ти помогна.

Взехме лопатка от бараката с градинарски инструменти и погребахме любимата мишка на Дел, докато следобедните сенки се издължаваха сред дърветата. После се върнахме да вечеряме и да продължим онова, което е останало от живота ни. Открих, че мисля за Дел, Дел, коленичил на зеления килим в кабинета ми с молитвено долепени ръце и с лъснало на светлината на лампата голо теме, Дел, който ни беше помолил да се погрижим за господин Джингълс, да не допуснем с него отново да се случи нещо лошо. Само че накрая лошият настига всички ни, нали?

— Пол? — попита Илейн. Гласът й бе едновременно мил и уморен. Дори само изкопаването на гроб с лопатка и полагането на една мишка да почива в него е огромно вълнение за стари сладури като нас. — Добре ли си?

Ръката ми беше около кръста й. Притиснах я.

— Добре съм.

— Виж — каза ми. — Залезът ще е прекрасен. Да останем ли да го погледаме?

— Разбира се — съгласих се аз и ние останахме още малко на моравата, прегърнати през кръста, отначало загледани в издигащите се по небето ярки багри, после загледани как изсветляват и се превръщат в сива пепел.

„Sainte Marie, Mere de Dieu, priez pour moi, priez pour nous, pauvres pecheurs, maintenant et a l’heure de notre mort.“

Амин.

13.

1956

Алабама в дъжда.

Третата ни внучка, красиво момиче на име Теса, завършваше университета във Флорида и ние слязохме долу до Грейхаунд. Тогава бях на шейсет и четири, почти юноша. Джан беше на петдесет и девет, красива както винаги. Поне за мен. През целия път седяхме на задните места и тя се оплакваше, че не съм й купил нов фотоапарат, за да запечата великото събитие. Отворих уста да й кажа, че щом стигнем там, ще разполагаме с цял ден за пазаруване и че ако иска ще може да си купи, че това няма да обърка финансите ни, но после си помислих, че се оплаква, просто защото е отегчена от пътуването и не харесва книгата за Пери Мейсън, която си бе взела. И тук паметта ми избледнява малко, като филм, оставен на слънцето.

Спомняте ли си онази катастрофа? Предполагам, че неколцина от вас може да са чели за нея, но повечето не са. И все пак навремето тя беше на първите страници на вестниците из цялата страна. Бяхме излезли от Бирмингам, валеше проливен дъжд, Джанис се оплакваше от стария си фотоапарат и тогава спирачките изсвистяха. Автобусът се подхлъзна по мокрия паваж и получи страничен удар от камион, който превозваше тор. Камионът запрати автобуса към подпорите на един мост със стотина километра в час, вряза го в бетона и го разполови. Двете блестящи, намокрени от дъжда половини се разлетяха в противоположни посоки. Едната попадна в резервоар с дизелово гориво, експлодира и в сивото небе се издигна червено-черна огнена топка. В един момент Джанис се оплакваше от стария си фотоапарат „Кодак“, а в следващия се озовах легнал от отсрещната страна на подлеза под дъжда и зазяпан в сини найлонови гащички, изпаднали от нечий куфар. „СРЯДА“ — с черни букви пишеше на тях. Навсякъде около мен се търкаляха отворени куфари. И трупове. И части от трупове. В автобуса бяха пътували седемдесет и трима души, а от катастрофата оцеляха само четирима. Аз бях един от тях, единственият без сериозни наранявания.

Изправих се и залитнах сред отворените куфари и лежащите хора, като виках името на жена си. Подритнах настрани някакъв будилник, това си спомням, спомням си и че видях трупа на тринайсетинагодишно момче, проснато сред разбити стъкла с маратонки на краката и с наполовина отнесена глава. Усетих, че дъждът брули лицето ми, влязох в подлеза и за малко се скрих на сухо. Когато излязох от другата страна, дъждът отново започна да удря по страните и челото ми. Тогава видях Джан, просната до разбитата кабина на преобърнатия камион. Познах я по червената й рокля — втората й най-хубава. Най-хубавата тя пазеше за тържеството по случай дипломирането, разбира се.

Все още беше жива. Често съм си мислил, че щеше да е по-добре — за мен, ако не за нея — ако бе умряла веднага. Това щеше да ми позволи да се разделя с нея малко по-бързо, малко по-естествено. Или навярно само се заблуждавам. Единственото, което със сигурност зная, е, че всъщност никога не се разделих с нея.

Тялото й трепереше. Една от обувките и се беше събула и можех да видя потръпващото й стъпало. Очите й бяха отворени, но пусти, лявото, пълно с кръв, и когато коленичих до нея под миришещия на дим дъжд, можех единствено да си мисля, че това треперене означава, че е ударена от електрически ток — че е ударена от електрически ток и че трябва да спра това, преди да е станало прекалено късно.

— Помогнете ми! — извиках. — Помогнете ми, някой да ми помогне!

Никой не ми помогна, никой дори не дойде. Дъждът шибаше земята — силен, напоителен дъжд, а аз държах жена си в ръцете си и никой не идваше. Мътните й очи ме гледаха с напрегната замаяност и от тила на смазаната й глава се лееше кръв. До ръката й, която трепереше и се свиваше, видях парче хромирана стомана, върху което пишеше „СИВО“. До него лежеше приблизително една четвърт от онова, което преди беше бизнесмен в кафяв вълнен костюм.

— Помогнете ми! — отново извиках и се обърнах към подлеза. И там видях Джон Кофи, застанал в сенките, самият той сянка, огромен мъж с дълги, отпуснати ръце и плешива глава. — Джон! — изкрещях аз. — О, Джон, моля те, помогни ми! Моля те, помогни на Джанис!

Дъждовни капки се стичаха в очите ми. Примигнах и той изчезна. Можех да видя сенките, които бях помислил за Джон… но това не бяха само сенки. Сигурен съм. Той бе там. Може би само като дух, но беше там и дъждът по лицето му се смесваше с безкрайния му поток от сълзи.

Тя почина в ръцете ми там под дъжда до камиона с тор. Миришеше на запалено дизелово гориво. Не се свести — очите й не се проясниха, устните й не помръднаха, за да прошепнат за последен път, че ме обича. Просто тялото й потръпна в ръцете ми и после вече бе мъртва. И тогава за пръв път от години си спомних за Мелинда Мурс, Мелинда, седнала изправена на леглото, на което всички лекари от общинската болница в Индианола смятаха, че ще умре, Мелинда Мурс, която изглеждаше свежа и отпочинала и гледаше с умните си, учудени очи Джон Кофи. Мелинда, която казваше: „Сънувах, че се скиташ в мрака, в който се скитах и аз. И се открихме.“

Положих клетата, смазана глава на жена си върху мокрия паваж на междущатската магистрала, изправих се на крака (беше лесно — единственото ми нараняване бе малко порязване отстрани на лявата ми ръка) и изкрещях името му към сенките на подлеза.

— Джон! ДЖОН КОФИ! КЪДЕ СИ, ГОЛЯМО МОМЧЕ?

Тръгнах нататък, като ритах настрани плюшено мече с кръв по козината, очила със стоманени рамки и разбити стъкла, откъсната ръка с гранатов пръстен на кутрето.

— Ти спаси жената на Хал, защо не спаси моята? Защо не спаси Джанис? ЗАЩО НЕ СПАСИ МОЯТА ДЖАНИС?

Никакъв отговор — само мирисът на дизел и горяща плът, само безкрайно леещият се от сивото небе дъжд, барабанящ по цимента, докато жена ми лежеше мъртва на пътя зад мен. Никакъв отговор нито тогава, нито сега. Но, разбира се, тогава през 1932 Джон Кофи не спаси само Мели Мурс, не спаси само мишката на Дел, онази, която можеше да прави хитрия трик с макарата и като че ли търсеше французина много преди той да се появи… много преди да се появи и Джон Кофи.

Джон спаси и мен и години по-късно, застанал под проливния дъжд в Алабама и търсещ човек, който не бе сред сенките на подлеза, застанал сред пръснатия багаж и разкъсаните трупове, аз разбрах нещо ужасно: понякога няма абсолютно никаква разлика между спасението и проклятието.

Почувствах как и едното, и другото се преливат в мен, докато седяхме заедно на койката му — на осемнадесети ноември в деветнайсет и трийсет и две. Как се преливат от него в мен — каквато и странна сила да притежаваше, тя се преливаше по стиснатите ни ръце по начин, по който обичта, надеждите и добрите ни намерения някак си никога не успяват, чувство, което се появи като изтръпване и после се превърна в нещо могъщо и огромно, сила, надхвърляща всичко онова, което бях изпитвал преди или след това. От този ден насетне никога не съм боледувал от пневмония, грип или дори само от възпалено гърло. Никога не съм получавал отново уринарна инфекция или дори само инфектирана рана. Настивал съм, но съвсем рядко — по веднъж на шест-седем години, и макар че хората, които не боледуват от настинка, често страдат от по-сериозни болести, при мен не беше така. Веднъж през онази ужасна 1956 година изхвърлих бъбречен камък. И макар да предполагам, че на някои това ще им прозвучи странно, въпреки всичко, което вече казах, отчасти се зарадвах на болката, която ми причини изхвърлянето на камъка. Това бе единствената сериозна болка, откакто двайсет и четири години по-рано се бях излекувал от уринарната си инфекция. Болестите, които отнесоха приятелите ми и хората, които обичах, докато накрая не останах сам — удари, рак, инфаркти, чернодробни проблеми, заболявания на кръвта — не ме докоснаха, заобиколиха ме така, както човек заобикаля с кола елен или мечка на пътя. От единствения сериозен инцидент, който ми се случи, излязох само с драскотина на ръката. През 1932 година Джон Кофи ме ваксинира с живот. Може да се каже, че ме сложи на електрическия стол на живота. Накрая ще умра — разбира се, че ще умра, всички илюзии за безсмъртие, които може да съм хранил, си отидоха с господин Джингълс — но ще съм мечтал за смъртта много преди тя да ме намери. Честно казано, вече си мечтая за нея, мечтая си още откакто почина Илейн Конъли. Нужно ли е да ви го казвам?

Преглеждам тези страници, прелиствам ги с треперещите си, изпъстрени с петна ръце и се чудя дали тук има нещо значимо, както в онези книги, които се смятат за възвисяващи и облагородяващи. Спомням си проповедите от детството ми, кънтящите уверения в черквите — Слава на Иисус, Бог е всемогъщ, спомням си как проповедниците казваха, че Божието око следи и врабчето, че вижда и забелязва дори най-нищожното от творенията Си. Когато си спомням за господин Джингълс и за тресчиците, които открихме в дупката на онази греда, мисля, че това наистина е така. И все пак същият този Бог пожертва Джон Кофи, който само се опитваше да е добър по своя неясен начин, пожертва го толкова жестоко, колкото който и да е старозаветен пророк е принасял в жертва безпомощните агнета… както Авраам е щял да принесе в жертва собствения си син, ако Господ наистина му бе казал да го стори. Спомням си как Джон каза, че Уортън е убил близначките Детерик с обичта им една към друга и че това ставало всеки ден по целия свят. Ако действително е така, значи Господ го позволява и когато ние казваме „не разбирам“, Господ отвръща „Не ме интересува“.

Спомням си как господин Джингълс умираше, докато аз бях с гръб към него и вниманието ми беше насочено към един злобен човек, чието най-дълбоко чувство, изглежда, бе отмъстителното любопитство. Спомням си за Джанис, която трепереше през последните си несъзнателни мигове, докато аз бях коленичил до нея под дъжда.

„Замълчи — бях се опитал да кажа на Джон през онзи ден в неговата килия. — Замълчи, пусни ми ръцете, ако не ти, аз ще се удавя. Ще се удавя или ще се взривя.“

„Няма да се взривиш“ — чул мисълта ми, беше отвърнал той и се бе усмихнал. И най-ужасното беше, че наистина стана така. Не се взривих.

Страдам поне от една старческа болест: от безсъние. Късно нощем лежа в леглото си, заслушан в безнадеждните звуци на немощни мъже и жени, които кашлят все по-дълбоко в старостта. Понякога чувам камбанен звън, проскърцването на обувка в коридора или малкия телевизор на госпожа Джавитс, излъчващ късните новини. Лежа там и гледам луната, ако се вижда през прозореца ми. Лежа там и си мисля за Бруталния, за Дийн и понякога за Уилям Уортън, който казва: „Правилно, черньо. Адски лош“. Мисля си за Делакроа, който казва: „Глей това, шефе Еджкоум, научих господин Джингълс на нов номер.“ Мисля си за Илейн, застанала на прага на солариума, която казва на Брад Долън да ме остави на мира. Понякога задремвам и виждам онзи подлез в дъжда, виждам застаналия в сенките Джон Кофи. В тези сънища той никога не е илюзия — винаги е самият той, моето голямо момче, застанало там и впило поглед в мен. Лежа тук и чакам. Мисля си за Джанис, за това как я загубих, как изтече с кръвта си през пръстите ми под дъжда, и чакам. Всички ние дължим една смърт и изключения няма, зная това, но понякога, о, Господи, Зеленият път е толкова дълъг.